Посвещаването

2

Когато стигна мястото, където то бе поело по пътеката, Каси тръгна нагоре по дюните между немощните туфи изтъняла плажна трева. Щом стигна на върха, се огледа, но нямаше какво да се види, освен борове и дъбове. Нямаше момче. Нито куче. Само тишина.

Беше й горещо.

Добре, хубаво. Обърна се към морето, без да обръща внимание на разочарованието и необичайната празнота, които внезапно изпита. Щеше да отиде да се изкъпе и да се разхлади. Проблемите на Порша си бяха нейна работа. Колкото до червенокосото момче, навярно никога повече нямаше да го види, а и то също не й влизаше в работата.

През тялото й премина лека тръпка, от онези, които те карат да се питаш дали не се разболяваш. „Явно ми е прекалено горещо — заключи тя, — толкова горещо, че започва да ме втриса. Трябва да вляза в морето.“ Водата беше студена, защото заливът беше открит и гледаше към Атлантическия океан. Каси нагази до коленете и продължи да се разхожда по плажа.

Щом стигна до пристана, излезе от водата и се качи отгоре. Там бяха завързани само три лодки и една празна моторница.

Каси имаше нужда тъкмо от това.

Развърза дебелото оръфано въже, предназначено да държи хора като нея настрана, и стъпи на кея. Пое напред и изхабеното от времето дърво заскърца под стъпалата й. От двете й страни се простираше океанът. Когато се обърна назад, за да погледне брега, осъзна, че е оставила другите плажуващи доста назад. Мокрите й крака настръхнаха от лекия бриз, който галеше лицето й и рошеше косата. Изведнъж Каси се почувства особено. Лека и безгрижна. Свободна.

Прииска й се да разпери ръце към вятъра и океана, но не се осмеляваше. Не беше чак толкова освободена. Но пък се усмихна, щом стигна края на пристана.

Небето и морето бяха обагрени в един и същ искрящо син цвят, само хоризонтът светлееше в далечината. На Каси й се стори, че може да види овала на земята. Над нея се рееха чайки и гларуси.

„Трябва да напиша стихотворение“, помисли си тя. Под леглото у дома си криеше тетрадка, пълна с нейни стихове. На никого не ги показваше, но обичаше да ги чете нощем. Но точно сега не й хрумваше нито ред.

И въпреки всичко, беше прекрасно просто да бъде тук, да усеща соления мирис на морето и горещите дъски под краката си и да чува тихия плисък на водата под дървения кей.

Звукът беше хипнотичен, той сякаш идваше от огромното сърце или белите дробове на планетата и й се струваше странно близък. Каси стоеше, слушаше и се взираше, докато започна да усеща, че собственото й дишане се забавя и като че ли следва вълните. За пръв път, откакто бе пристигнала в Нова Англия2, почувства, че принадлежи на това място. Беше част от безкрая на небето, земята и морето, мъничка част от цялата тази необятност, но все пак част.

После постепенно започна да осъзнава, че всъщност не е толкова малка. Беше се потопила в ритъма на земята и сякаш сама контролираше този ритъм. Беше се сляла със стихиите и те й бяха подвластни. Усещаше в себе си туптящия живот на планетата, силен и дълбок. Пулсациите ставаха все по-напрегнати, сякаш в очакване на нещо.

На какво?

Загледана в морето, Каси усети, че в съзнанието й изплуват думи. Не точно стихотворение, а по-скоро нещо като детска песничка.

Небе и море, дръжте бедите далече от мен.

Най-странното беше, че като че ли не си измисляше сама думите. По-скоро имаше чувството, че ги е прочела или чула много отдавна. В ума й проблесна внезапен спомен — сгушена в нечия прегръдка, наблюдаваше океана. Някой я вдигаше високо и тя чуваше същия стих.

Небе и море, дръжте бедите далече от мен.

Земя и море, сбъднете…

Не.

Каси потръпна. Както никога досега, можеше да почувства надвисналото небе, гранитната плътност на земята и неспирното движение на океана, вълна след вълна, чак отвъд хоризонта. И всички те сякаш чакаха, наблюдаваха и я слушаха.

„Не го довършвай — помисли си тя. — Не казвай нито дума повече.“ Внезапно я връхлетя необяснимата увереност, че докато не си спомни последните думи на стиха, ще бъде в безопасност. Всичко щеше да си бъде както досега, щеше да се върне у дома и да живее безметежно тихия си обикновен живот. Докато не изречеше цялата фраза, не трябваше да се тревожи за нищо.

Но стиховете долетяха до ума й като някаква далечна мелодия и думите дойдоха на местата си. Не можа да ги възпре.

Небе и море, дръжте бедите далеч от мен.

Земя и море, сбъднете моето желание.

Да.

„О, какво направих“.

Сякаш се скъса някакво въже. Каси осъзна, че стои, вперила безумен поглед в океана. Нещо се беше случило, беше го усетила и сега чувстваше как стихиите се отдръпват от нея. Връзката й с тях беше прекъсната.

Вече не се чувстваше лека и свободна, а гневна и разстроена, заредена със статично електричество. Внезапно океанът й се стори по-необятен от всякога и не толкова дружелюбен. Извърна се рязко и се запъти към брега.

„Идиотка — мислеше си тя, докато вървеше обратно към белия пясък на плажа и тревогата й постепенно стихваше. — От какво се уплаши? Помисли си, че небето и морето наистина те слушат? Че тези думи наистина могат да предизвикат нещо?“

Не й оставаше нищо друго, освен да се посмее над всичко това. Чувстваше се засрамена и се ядосваше на себе си. Ама че развинтено въображение имаше! Беше си все така в безопасност и светът продължаваше да бъде все така обикновен. Думите си бяха само думи.

Но когато някакво движение внезапно привлече вниманието й, не се изненада.

Нещо се случваше на брега.

Беше червенокосото момче. Изскочи измежду боровете и затича надолу по една дюна. Обзета от необяснимо хладнокръвие, Каси забърза по кея, за да го пресрещне на плажа.

Край него подтичваше кучето и го гледаше, сякаш за да му каже, че това е страхотна игра, и за да разбере какво следва. Но съдейки по изражението на момчето и начина, по който то тичаше, Каси разбра, че това не е никаква игра.

Той огледа опустелия плаж. На около стотина метра вляво брегът се издигаше леко и отвъд него не се виждаше нищо. Погледна към Каси и очите им се срещнаха. После се извърна рязко и се загледа във възвишението.

Сърцето на Каси препускаше диво.

— Почакай! — извика тя.

Непознатият се обърна към нея и бързо я огледа със сиво-сините си очи.

— Кой те преследва? — попита Каси, макар че май се досещаше.

— Двама са — отговори той хрипливо, — приличат на защитници от „Ню Йорк Джайънтс“3.

Каси кимна, сърцето й ускори пулса си, но гласът й остана спокоен.

— Казват се Джордан и Логан Бейнбридж — каза тя.

— Ясно.

— Чувал ли си за тях?

— Не. Но подозирах, че имената им звучат по подобен начин.

Каси без малко да прихне. Беше особено привлекателен с разрошената си от вятъра коса и този бдителен поглед. Едва се беше задъхал, макар че беше тичал презглава. Харесваше й дръзкото пламъче в очите му и това, че се шегуваше, въпреки че беше в беда.

— С Радж щяхме да се справим с тях, но те водят подкрепление от още двама — каза той. Вървейки заднишком, додаде: — Най-добре ще бъде да тръгнеш в другата посока, едва ли би искала да се натъкнеш на тях. И ще бъде много мило от твоя страна, ако се престориш, че не си ме виждала.

— Чакай! — извика отново Каси. Каквото и да ставаше, то не беше нейна работа… но в това момче имаше нещо, което я караше да иска да му помогне. — Натам няма изход, зад височината има само скали. Ще попаднеш в капан.

— Но в обратната посока е прекалено открито. Стигнат ли дотук, ще могат да ме видят. Не са много далеч зад мен.

Мислите на Каси препускаха, изведнъж й хрумна нещо.

— Скрий се в лодката.

— Какво?

— В лодката. Онази с мотора. При кея. — Тя му я посочи. — Можеш да влезеш в кабината и те няма да те видят.

Погледът му проследи нейния, после поклати глава.

— Там вече наистина ще съм в капан, ако ме намерят. А и Радж не обича да плува.

— Няма да те намерят — каза Каси. — Изобщо няма да се приближат до лодката. Ще им кажа, че си тръгнал към скалите.

Той я погледна втренчено и усмивката му се стопи.

— Ти не разбираш — рече тихо. — Тези момчета носят неприятности.

— Изобщо не ме интересува — отвърна Каси и почти го заблъска към кея. Бързо, бързо, бързо, нашепваше нещо в ума й. От стеснителността й не беше останала и следа. Единственото, което имаше значение за нея, беше той да се скрие. — Какво ще ми направят, ще ме набият ли? Аз съм просто невинен зрител — рече тя.

— Но…

— О, моля те. Престани да спориш. Просто го направи!

Той я погледна за последно, после се обърна и плясна бедрото си, за да привлече вниманието на кучето.

— Хайде, момче!

Втурна се по кея, скочи чевръсто в моторницата и се скри в кабината. Кучето го последва с един мощен скок и излая.

„Ш-шт“, помисли си Каси.

Сега и двамата бяха скрити в лодката, но ако някой тръгнеше натам, лесно щеше да ги види. Каси закачи обратно оръфаното въже и прегради кея.

После се огледа разтревожено, тръгна към водата и нагази до глезените. Приведе се и взе пълна шепа с мокър пясък. Остави водата да изтече заедно с пясъка между пръстите й и в дланта й останаха няколко малки мидички.

Откъм дюните долетяха викове:

— Хей!

Каси вдигна поглед.

Бяха четирима, двамата отпред бяха братята на Порша. Джордан участваше в отбора по дебати, а Логан членуваше в Клуба по стрелба. Или пък беше обратното?

— Ей, видя ли едно момче да притичва оттук? — попита Джордан.

Оглеждаха се във всички посоки, развълнувани като кучета на лов, и тогава на Каси ненадейно й хрумна друг стих. Четири тънки хрътки, приседнали се смеят4. Само че тези момчета не бяха грациозни, те бяха яки и потни. И както Каси забеляза, останала без дъх, някак надменни.

— Това е Кати, приятелката на Порша — каза Логан. — Ей, Кати, не видя ли едно момче преди малко?

Каси бавно се приближи към него с шепи, пълни с мидички. Езикът й се беше сковал, а сърцето й така яростно се блъскаше в гръдния й кош, че тя беше убедена, че могат да го видят.

— Ти да не си няма? Какво правиш тук?

Каси безмълвно вдигна ръце и разтвори дланите си.

Те се спогледаха и изсумтяха, а Каси си даде сметка как изглежда в очите на тези момчета, които вече посещаваха колежа — слабичко момиче с невзрачна кафява коса и сини очи. Просто поредната празноглава ученичка от Калифорния, чиято представа за забавление е събирането на безполезни черупки.

— Видя ли някой да минава от тук? — нетърпеливо, но бавно попита Джордан, сякаш не беше сигурен, че го чува добре.

С пресъхнала уста тя кимна и погледна възвишението над плажа. Джордан носеше разкопчано яке върху тениската си, което беше странно, като се имаше предвид колко горещо беше навън. Още по-странна обаче беше издутината под него и когато той се обърна, Каси видя отвътре да проблясва метал.

Пистолет?

Мимоходом й хрумна, че очевидно Джордан беше членът на Клуба по стрелба. Сега, когато видя, че се случва нещо наистина опасно, гласът й се възвърна и тя каза дрезгаво:

— Едно момче с куче тръгна нататък преди няколко минути.

— Пипнахме го! Ще го заклещим при скалите — рече Логан.

Той и другите двама, които Каси не познаваше, тръгнаха по плажа, но Джордан се обърна към нея:

— Сигурна ли си?

Стресната, тя вдигна поглед към него. Защо я питаше? Нарочно отвори широко очи и се опита да изглежда колкото е възможно по-малка и глупава.

— Да…

— Защото е важно.

Той внезапно я стисна за китката. Каси удивено погледна надолу, а мидичките й се разпиляха. Беше толкова изумена от грубия жест, че не можа да отговори.

— Много е важно — повтори Джордан и тя долови напрежението, стаено в тялото му, и острия мирис на потта му.

Заля я вълна на отвращение, но се опита да опази ококореното си и неразбиращо изражение. Уплаши се, че Джордан ще я дръпне към себе си, но той само изви ръката й.

Не искаше да извика, но не можа да се сдържи. Отчасти заради болката, но най-вече заради онова, което видя в очите му — нещо грозно и изгарящо като огън. Усети, че се задъхва, от детството си не се беше страхувала така.

— Да, сигурна съм — отвърна, останала без дъх, втренчена в онази грозота в очите му, без да може да отвърне поглед. — Тръгна натам, към височината.

— Хайде, Джордан, пусни я! — извика Логан. — Тя е просто дете. Да вървим!

Джордан се поколеба. „Знае, че го лъжа — помисли си Каси с изненада. — Знае, но се бои да повярва, че го знае, защото не разбира как го е узнал.“

„Повярвай ми — каза тя мислено и се взря в него. — Повярвай ми и си върви. Повярвай ми. Повярвай ми.“

Джордан пусна ръката й.

— Съжалявам — грубо измърмори той, обърна се и затича с останалите.

— Да, бе — промълви тя, без да може да помръдне.

Изтръпнала наблюдаваше как четиримата тичат по мокрия пясък, движейки ритмично ръцете и краката си. Якето на Джордан плющеше свободно зад гърба му. Слабостта се разля от стомаха към краката й и Каси почувства коленете й да се огъват, сякаш бяха от пластилин.

После изведнъж отново чу шума на океана. Успокояващ звук, който сякаш я обгърна. Когато четирите тичащи силуета завиха и се скриха от погледа й, тя се обърна към кея, за да каже на червенокосото момче.

Но той вече се беше появил.

Тя принуди омекналите си крака бавно да я поведат по кея. Момчето просто стоеше там, а изражението на лицето му я накара да се почувства странно.

— Най-добре да се махаш оттук или може би отново да се скриеш — колебливо рече тя. — Може веднага да се върнат.

— Не мисля така.

— Ами… — Каси заекна и се вгледа в него почти уплашена. — Кучето ти беше много послушно — несигурно рече най-сетне. — Тоест, не лаеше и не вдигаше шум.

— Той е умен.

— О! — Каси погледна към плажа, опитвайки се да измисли какво друго да каже. Гласът му беше нежен, но погледът му беше остър, а устните безжалостно стиснати. — Май вече наистина ги няма.

— Благодарение на теб — отвърна той. Извърна се и погледите им се срещнаха. — Не знам как да ти благодаря, задето изтърпя всичко това заради мен. Ти дори не ме познаваш.

Каси се почувства още по-особено. Беше като замаяна, не можеше да свали очи от неговите. Сега те не искряха, бяха като сиво-синя стомана. Приковаващи, хипнотизиращи. Привличаха я по-близо, по-навътре.

„Но аз те познавам“, помисли си тя. В този миг някакво странно видение изплува в съзнанието й. Сякаш се носеше извън тялото си и виждаше как стои на плажа с момчето. Можеше да види как слънцето блести в косите му и лицето си, извърнато към него. Двамата бяха свързани със сребриста нишка, която бръмчеше и пееше.

Енергията, която ги свързваше, беше така реална, че можеше да се пресегне и да я докосне. Тя извираше от сърцата им и се опитваше да ги привлече по-близо един до друг.

Стори й се, че някакъв тих гласец вътре в нея й нашепва: „Сребристата нишка никога не може да бъде прекъсната. Животът на двама ви е свързан. Не можете да избягате един от друг, така както не можете да избягате от съдбата.“

Внезапно видението и гласът изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Каси примигна и тръсна глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Момчето все още я гледаше, очаквайки отговор на въпроса си.

— Радвам се, че ти помогнах — каза тя и усети колко глупаво и неадекватно звучат думите й. — И нямах нищо против… онова, което се случи.

Той сведе поглед към китката й и в очите му проблесна сребриста светкавица.

— Аз имах — рече. — Трябваше да изляза по-рано.

Каси отново поклати глава. Последното нещо, което искаше, беше да го заловят и той да пострада.

— Просто исках да ти помогна — повтори тя тихо и объркано. После добави: — Защо те преследваха? — Той извърна поглед и пое дълбоко въздух. Каси се почувства неловко. — Няма значение. Не биваше да питам…

— Не. — Той отново я погледна и се усмихна със своята крива усмивка. — Ако някой има право да пита, то това си ти. Но е малко трудно за обяснение. Аз… не съм в свои води тук. У дома нямаше да се осмелят да ме преследват. Нямаше да посмеят дори да ме погледнат накриво. Но сега съм плячка. — Каси все още не разбираше. — Те не харесват хората, които… са различни — продължи той тихо. — А аз не съм като тях. Много, много съм различен. — „Да“, помисли си тя. „Какъвто и да е, той не прилича на Логан и Джордан. Никога не съм срещала момче като него.“ — Съжалявам, не е кой знае какво обяснение, осъзнавам го. Особено като се има предвид какво направи току-що. Ти ми помогна и аз няма да го забравя. — Той сведе поглед и се огледа, после се засмя. — Аз, изглежда, не мога да направя нищо за теб, нали? Не и тук. Въпреки че… — Замълча за миг. — Чакай малко.

Бръкна в джоба си, пръстите му търсеха нещо. На Каси й се зави свят, кръвта нахлу в лицето й. Нима търсеше пари? Нима мислеше, че може да й плати, задето му помогна? Почувства се по-унизена и шокирана, отколкото когато Джордан я стисна за китката. Не успя да сдържи сълзите си и те напълниха очите й.

Но момчето измъкна от джоба си камък — камък, какъвто можеше да се намери на дъното на морето. Поне на такъв й заприлича на пръв поглед. От едната страна беше грапав и сив, запечатал малки черни спирали като от дребни раковини. Но когато той го обърна, тя видя, че от другата страна е изпъстрен с бледосини кристали, блестящи на слънчевата светлина. Беше красив.

Той го притисна в дланта й и затвори пръстите й около него. Щом камъкът я докосна, Каси усети от дланта нагоре по ръката й да преминава електрическа дъга. Стори й се, че той е жив по някакъв необясним начин. През бумтежа в ушите си, тя чу момчето да й говори бързо и тихо:

— Това е халцедон. Носи късмет. Ако някога си в беда или опасност, ако се почувстваш самотна и няма кой да ти помогне, стисни го силно, наистина силно — усещаше горещите му пръсти върху нейните — и си помисли за мен.

Каси се втренчи в него като омагьосана. Едва дишаше и имаше чувство, че гръдният й кош ще се пръсне. Той стоеше толкова близо до нея, че можеше да види очите му с цвета на кристала, чувстваше дъха му върху кожата си и топлината на тялото му, отразяващо слънчевия зной. Косата му не беше изцяло червена — някои кичури бяха толкова тъмни, че изглеждаха направо лилави, други бяха алени като бургундско вино, трети — златисти.

„Различен е“, отново си помисли тя. Не приличаше на никое от момчетата, които някога беше срещала. През тялото й премина сладостен поток, едно диво чувство, съдържащо обещание. Трепереше, усещаше пръстите й да пулсират, но не можеше да каже дали това е ритъмът на нейното, или на неговото сърце. Преди той като че ли беше доловил мислите й, но сега й се струваше, че е направо в съзнанието й. Беше толкова близо и я гледаше…

— И какво ще стане тогава? — прошепна Каси.

— Тогава… може би съдбата ти няма да е същата. — Той рязко се отдръпна, сякаш се сети за нещо, и гласът му се промени. Мигът отлетя. — Струва си да опиташ, не мислиш ли? — додаде той безгрижно.

Неспособна да говори, Каси кимна. Сега той просто се шегуваше. Но миг преди това беше съвсем сериозен.

— Трябва да вървя. Не биваше да се бавя толкова — рече момчето.

Тя преглътна и каза:

— Внимавай. Мисля, че Джордан има пистолет…

— Не бих се изненадал — прекъсна я той. — Не се тревожи, напускам Кейп Код. Поне засега. Ще се върна и може би тогава ще те видя пак.

Понечи да се обърне. После спря и взе ръката й в своята. От допира на кожата му Каси се вцепени. Обърна китката й и се вгледа в червената следа върху нея, после лекичко я погали с пръсти. Когато вдигна поглед, стоманеният блясък се беше върнал в очите му.

— И повярвай ми — прошепна, — един ден той ще си плати за това. Обещавам ти.

И тогава той направи нещо, което потресе Каси повече от всичко случило се през този смайващ ден. Вдигна наранената й ръка, поднесе я към устните си и я целуна. Докосването, толкова нежно и леко, я прониза като огън. Тя се взря в момчето замаяна и невярваща, напълно безмълвна. Не беше в състояние нито да помръдне, нито да проговори, можеше само да си стои там и да чувства.

В следващия миг той вече си беше тръгнал и подсвиркваше на кучето, което продължаваше да подскача в кръг около Каси. Тя остана сама, загледана след него, здраво стиснала малкия грапав камък в шепата си.

Едва тогава осъзна, че така и не го бе попитала как се казва.