Потомците на Шанара

ГЛАВА 19

Когато измисленото семейство на Падишар Крийл достигаше края на парка и се подготви да излезе на главната улица на Тирзис, Дамсън Рий се обърна към вожда и каза:

— Войниците, които патрулират, се сменят точно в полунощ пред Портата на Федерацията. Мога да организирам малко произшествие, което да ги обърка и да ви даде достатъчно време да се шмугнете в Дупката, ако сте решили. Гледайте после да излезете от западната страна.

След това тя се протегна, извади сребърна монета иззад ухото на Пар и му я подаде. Това беше израз на доброто й отношение:

— Късмет, Пар Омсфорд — каза тя. — Ще ти потрябва, щом си решил да го следваш.

Тя погледна сурово Падишар, хвана децата за ръце и се шмугна в тълпата, без да се обърне назад, а червената й коса проблясваше. Вождът на бунтовниците и човекът от Вейл я наблюдаваха.

— Коя е тя, Падишар? — попита Пар, когато вече се бе изгубила от погледите им.

Падишар вдигна рамене.

— Която избере да бъде. За произхода й има толкова приказки, колкото и за моя. Хайде. Време е и ние да тръгваме.

Върна Пар в града, като избираха по-малките улици. Тълпата все още бе гъста и всички се бутаха. Здрачът гонеше слънчевата светлина на запад, сенките се удължаваха, но дневната горещина сякаш оставаше затворена в градските стени и увисваше в спокойния летен въздух. Все едно че бяха в пещ. Пар погледна към небето. Четвъртинката от луната вече се виждаше на север, а звездите проблясваха на изток. Опита се да мисли за това, което бе научил за изчезването на Меча на Шанара, но откри, че вместо това в ума му е Дамсън Рий.

Падишар го върна безпрепятствено в мазето, където Кол и Морган ги очакваха с нетърпение. Когато прекъсна пороя от въпроси, бунтовникът се усмихна весело и каза, че всичко е уредено. В полунощ братята, планинецът, Киба Блу и той щяха да направят кратко посещение в долината до оградата на бившия дворец на управителя на града. Щяха да се спуснат с въжена стълба. Стасас и Друт трябваше да останат горе, за да издърпат стълбата, когато всички слязат и да се крият, докато бъдат повикани. Войниците трябваше да бъдат отстранени, стълбата спусната и всички — живи и здрави — да се върнат обратно тук.

Падишар изложи всичко накратко. Не обясни защо ще го правят и никой от хората му не попита. Кол и Морган едва се сдържаха, та Пар бе предупреден да ги отведе настрана и да им обясни подробно всичко, което се бе случило.

Когато Пар приключи, Морган колебливо поклати глава.

— Трудно е да се повярва, че цял град ще забрави, че е имало повече от един Народен парк и Мост на Сендик — тихо заяви той.

— Не е трудно, като си помислиш, че става въпрос за стотина години — не се съгласи Кол. — Помисли, Морган. Колко повече неща от един парк и един мост са били забравени през това време? Федерацията от триста години налага нова история на Четирите земи.

— Кол е прав — каза Пар. — Загубихме истинския си историк със заминаването на Аланон от този свят. Аналите на Друидите са били единствените писмени документи, които сме имали, но не знам какво се е случило с тях. Всичко, дето ни е останало, са разказвачите, които в повечето случаи изопачават приказките.

— Всичко, свързано със стария свят, е било обявено за лъжа — каза Кол, а тъмните му очи гледаха сурово. — Ние знаем, че е било истина, но сме сами в тази си вяра. Федерацията е променила всичко, така че да служи на собствените й цели. След сто години не е чудно, че никой в Тирзис не си спомня за различните паркове и мостове, които са съществували. Всъщност кой вече го е грижа?

Морган се намръщи.

— Може би, но нещо все пак не ми харесва — още повече помръкна. — Притеснява ме фактът, че през цялото време Мечът на Шанара и гробницата са били там и никой не ги е видял. Притеснява ме и това, че никой, слязъл долу, не се е върнал обратно.

— И мен ме притеснява — съгласи се Кол.

Пар погледна към бунтовниците, които не им обръщаха внимание.

— Никой от нас не е мислил, че ще бъде лесно да открием Меча — прошепна той. — Сигурно не сте очаквали просто да отидем и да го вземем? Разбира се, че никой не го е виждал! Иначе не би липсвал, нали? И може да се обзаложите, че Федерацията се е погрижила всеки, който слезе долу, да не се завърне! Това е причината за охраната на портата! Освен това фактът, че Федерацията си е създала толкова проблеми, за да построи нов мост и парк, ме кара да мисля, че Мечът е долу.

Кол погледна твърдо брат си:

— Говори също, че би трябвало там и да остане. Разговорът завърши и тримата се разделиха. Вечерта бързо премина и най-сетне дневната горещина понамаля. Малката групичка хапна малко сред тягостната тишина. Говореше само Падишар. Както винаги. Той се шегуваше и разказваше истории, сякаш не забелязваше, че останалите мълчат. Пар беше прекалено развълнуван, за да яде или да говори и прекара времето, чудейки се дали Падишар е наистина толкова непоклатим, колкото изглеждаше. Като че ли нищо не можеше да промени настроението му. Крийл беше или много смел, или просто глупав и Пар се притесняваше, че не е сигурен кое от двете е истина.

Падишар се приближи до Пар и клекна.

— Очакваш ли с нетърпение, момче? — меко попита той. Никой не бе достатъчно близо, за да чуе. Пар кимна.

— Е, няма да чакаш дълго — бунтовникът се плесна по коляното. Суровите очи погледнаха Пар. — Само помни за какво сме тръгнали! Бързо поглеждане и изчезване. Ако Мечът е там и можем да го вземем — добре, ако не — никакви разочарования! — усмивката му беше вълча. — Вниманието преди всичко! — Отдръпна се и остави Пар да гледа след него.

Минутите минаваха толкова бързо, колкото дълги са сенките по пладне. Пар и Кол седяха един до друг, без да си говорят. Пар почти чуваше мислите на брат си в тишината. Газовите лампи премигваха. Гигантска муха бръмчеше до тавана, докато Киба Блу не я уби.

Накрая Падишар се изправи и каза, че е време. Бързо станаха на крака, а очите им блеснаха. Оръжието бе привързано и плащовете спуснати. Изкачиха се по стълбите нагоре и излязоха в нощта.

Улиците на града бяха пусти и спокойни. Гласове идваха от кръчмите. Понякога се чуваше смях и по-рядко викове. По задните улици, по които ги бодеше Падишар, лампите бяха или изпочупени, или просто не бяха запалени, така че се ориентираха на лунната светлина. На няколко пъти се прикриваха в сенките, за да избегнат весели хора, прибиращи се от кръчми те. Не срещнаха федерални войници, Федерацията бе оставила задните улици и бедняците да се оправят сами.

Когато стигнаха Народния парк и Моста на Сендик, Падишар ги изпрати по двама и по трима в различни посоки отстрани на Главната алея, за да се съберат по-късно. Така избягваха евентуална среща с войниците, които бяха някъде там. Мина само един патрул, но той не видя групата. Пред портата имаше пост, но всичко бе осветено и войниците не виждаха тъмните фигури, които бяха извън обсега на лампата Падишар преведе групичката на запад през безлюдния парк докъдето долината стигаше скалите. Там ги остави да чакат.

Пар клекна в мрака, заслушан в ударите на сърцето си. Тишината около него бе изпълнена с жуженето на насекомите. Седемте мъже се бяха скупчили и никой не би могъл да ги види. Но и всеки, застанал по-ниско, беше невидим за тях. Пар не беше сигурен дали са заели правилна позиция. Погледна към вожда на бунтовниците, но Падишар Крийл бе зает с въжената стълба, която щеше да ги спусне в долината.

Пар се поколеба.

Дупката!

Ще се спуснат в Дупката! Насили се да каже думата.

Пое дълбоко дъх и опита да се успокои. Чудеше се дали Дамсън Рий е някъде наблизо.

Патрул от четири федерални войници изникна почти пред тях. Въпреки че чуваха шума от стъпките им, тръпки ги побиха при появата им. Пар и останалите се притаиха в прикритието си. Войниците тихо си говореха, след това спряха, обърнаха се и тръгнаха по обратния път.

Пар тихо въздъхна. Рискува и бързо погледна през ръба на стената към долината в мрака. Беше като безшумен спокоен кладенец, пълен с мастило.

Падишар и останалите бунтовници оправяха въжената стълба. Пар се изправи с желанието да разпусне мускулите си, които вече се бяха сковали. Беше нетърпелив да привършат с цялата работа. Трябваше да се чувства по-уверен, но не беше. Дори кой знае защо ставаше все по-неспокоен. Нещо го човъркаше, предупреждаваше го, някакво шесто чувство, което не можеше да разпознае.

Помисли, че е чул нещо — не в долината, отзад в парка. Обърна се, а острият му поглед на Елф търсеше.

След това изведнъж откъм портата се чуха крясъци и викове за тревога.

— Сега! — Падишар Крийл се надигна и напусна укритието до стената.

Стълбата вече беше на място, завързана за железните остриета. Бързо я спуснаха надолу в мрака. Киба Блу тръгна първи. Белегът на бузата му изглеждаше като дупка на лунната светлина. Той първо изпробва стълбата и след това изчезна от погледите им.

— Помнете! Слушайте сигнала ми! — каза Падишар на Стасас и Друт.

Гласът му грубо шептеше всред виковете в далечината.

Тъкмо Пар щеше да се спусне по стълбата след Киба Блу когато група федерални войници, въоръжени е арбалети и копия, се появиха от тъмнината точно зад тях — тихи фигури, които сякаш идваха от нищото. Всички замръзнаха. Пар усети, че стомахът му се сви. Откри, че си мисли: трябваше да знам, трябваше да ги усетя… Като че ли наистина беше ги почувствал.

— Оставете оръжията на земята — нареди един глас.

За момент Пар се уплаши, че Падишар Крийл ще предпочете да се бие, вместо да се предаде. Очите на вожда се движеха наляво-надясно, а едрата му фигура се бе привела. Но другите бяха повече. Лицето му се отпусна, леко се усмихна и хвърли безмълвно меча и дългия нож пред себе си. Останалите от групата направиха същото и федералните войници се приближиха. Оръжието беше събрано, а ръцете им вързани зад гърбовете.

— Долу в Дупката има още един — съобщи един от войниците на водача си, дребен мъж с късо подстригана коса и командирски отличителни знаци на туниката си.

Командирът се огледа:

— Отрежете въжетата и го оставете да падне. Въжената стълба бе отрязана веднага. Тя тихо падна в тъмнината. Пар изчака да чуе вик, но нямаше. Вероятно Киба Блу вече бе слязъл. Погледна към Кол, но той само безпомощно поклати глава.

Федералният командир пристъпи напред към Падишар.

— Трябва да знаеш, Падишар Крийл — каза той тихо с премерен тон, — че те предаде един от твоите хора.

Изчака малко да чуе отговор, но такъв нямаше. Лицето на Падишар беше безизразно. Само очите му показваха омразата, която някак си успяваше да сдържи.

Изведнъж тишината бе разцепена от страхотен вик идващ от дъното на Дупката. Той се издигна в нощта като подгонена птичка, отрази се от околните канари и изчезна.

Викът бе на Киба Блу, помисли си Пар ужасен.

Федералният командир погледна надолу и каза на затворниците да тръгват.

Водеха ги през парка към портата в колона, разделени от охраняващите ги бойници. Пар се движеше заедно с другите, а викът на Киба Блу още звучеше в ушите му. Какво се е случило с бунтовника сам там долу в Дупката? Той преглътна, за да премахне неприятното усещане в стомаха и се насили да мисли за нещо друго. Предадени, бе казал федералният командир, но от кого? Никой от тези, които бяха там очевидно. Един от хората на Падишар…

Препъна се в някакъв корен, след това продължи. В ума му се блъскаха куп мисли. Откарваха ги във федералния затвор, реши той. Попаднали веднъж там, голямото приключение щеше да приключи. Нямаше повече да търси Меча на Шанара, нямаше да има нужда да обмисля задачата, дадена му от Аланон. Никой никога не бе излязъл от федерален затвор.

Трябваше да избяга.

Мисълта дойде инстинктивно и прочисти ума му както нищо друго. Трябваше да избяга. Ако не го направеше, всички щяха да бъдат заключени и забравени. Само Дамсън Рий знаеше къде ще бъдат и изведнъж се досети, че тя бе в най-добра позиция да ги предаде.

Предположението бе неприятно, но много вероятно.

Дишането му се забави. Сега беше най-добрата възможност да се изплъзне. Веднъж влязъл в затвора, би било много по-трудно. Може би Падишар щеше да измисли някакъв план, но Пар не искаше да рискува. Съвсем неблагодарно си помисли, че точно Падишар ги вкара в тая бъркотия.

Видя светлините на портата да проблясват между дърветата на парка. Имаше само още няколко минути. Помисли, че ще успее, но трябваше да продължи сам. Трябваше да остави Кол и Морган. Нямаше избор.

Отпред прозвучаха гласове. Други войници очакваха появяването им. Колоната започна да се разтегля. Някои от бойниците тръгнаха напред. Пар пое дълбоко дъх. Изчака да преминат покрай храстите и тогава използва молитвената песен. Пееше тихо, гласът му се впиваше в нощните звуци, като шепот на бриз, като нежна птича песен. Той изпълни умовете на охраната около него с видения и ги накара да погледнат в друга посока, да забравят, че е там…

След това просто пристъпи в сенките отстрани и се изгуби. Веригата от затворници продължи без него. Никой не забеляза липсата му. Ако Кол, Морган или който и да е от другите го бе видял, значи просто си мълчеше. Федералните войници и арестуваните продължиха напред. Пар остана сам.

Почти веднага успя да се освободи от въжетата, които стягаха ръцете му. На около стотина стъпки по-нататък откри назъбена част от стената, зад която се прикри. Все още не беше вдигната тревога, очевидно все още не бяха забелязали липсата му. Може би не си бяха направили труда да преброят затворниците, помисли си той. Все пак беше тъмно, а арестуването се извърши за няколко секунди.

Във всеки случай, беше свободен. И какво щеше да прави сега? Тръгна обратно към главната алея, като се придържаше към сенките и често се ослушваше. Силно се потеше, туниката бе залепнала за гърба му, а лицето му бе покрито с прахоляк. Беше развълнуван от бягството си и объркан от факта, че не знаеше как да се възползва от това. Нямаше кой да му помогне в Тирзис, а също и извън него. Не знаеше с кого да се свърже в града — не можеше да вярва на никого. Не знаеше как да стигне отново до Хълмовете Парма — Стеф щеше да помогне, ако знаеше, че приятелите му са в беда, но как би могло да разбере Джуджето преди да е станало твърде късно.

Светлините се провираха между дърветата. Пар се придвижи към края на парка, до западната му граница и седна отчаян до един клен. Трябваше да направи нещо, не можеше просто да се лута наоколо. Изтри лицето си с ръкав и отпусна главата си на грубия ствол. Изведнъж почувства, че му се гади и трябваше да положи доста усилия, за да не повърне.

Трябваше да се върне при Кол и Морган. Трябваше да намери начин да ги освободи.

Да използва молитвената песен, помисли той.

Но как?

Федерален патрул се движеше по пътеката, а стъпките им кънтяха в тишината. Пар се отдръпна в сянката и изчака докато се изгубиха от погледа му. След това се измъкна от укритието си и по края на парка стигна до фонтан, който бе забелязал по-рано. Наведе се и бързо потопи ръцете и лицето си във водата. Изведнъж се почувства много уморен.

Ръката, която го хвана, бе силна и нежна. Обърна се рязко и се озова лице срещу лице с Дамсън Рий.

— Какво се случи? — запита тя с тих глас.

Пар бързо посегна към дългия си нож, но забрави, че оръжието му бе взето от Федерацията. Опита се да удари момичето и да се освободи, но тя бързо отстъпи и го ритна В стомаха толкова силно, че той се преви надве.

— Какво правиш, идиот такъв? — ядосано прошепна тя. Без да дочака отговор тя го дръпна в сенките и го хвърли на земята.

— Ако се опиташ пак, ще ти счупя и двете ръце? — изсъска тя.

Пар се надигна и седна, но все още търсеше начин да избяга. Тя отново го бутна на земята.

— Защо не опитаме пак, възлюбен мой Елф? Къде са другите? Какво се случи с тях?

Пар преглътна яростта си.

— Федерацията ги залови. Те ни чакаха, Дамсън! Като че ли не знаеш!

Гневът в очите й се смени с изненада.

— Какво имаш предвид с това „като че ли не знаеш“?

— Те ни чакаха. Не успяхме да преминем стената. Бяхме предадени! Федералният командир ни каза, че предател е някой от нас — бунтовник, Дамсън! — Пар трепереше.

Погледът на Дамсън Рий остана решителен.

— И ти реши, че това съм аз, нали, Пар Омсфорд?

Пар се надигна на лакти.

— Кой друг, ако не ти? Ти беше единствената, която знаеше какво предприемаме, единствената, която не заловиха! Никой друг не знаеше! Ако не си била ти, кой друг би могъл да го направи?

Настъпи продължителна тишина, докато се гледаха в мрака. Някой се приближаваше. Звукът от гласове ставаше все по-отчетлив.

Дамсън Рий изведнъж се приближи до него.

— Не знам, но не съм била аз! Сега лежи тихо, докато преминат.

Тя го бутна в храсталаците, след това легна до него. Пар усещаше топлината на тялото й. Подушваше сладката й миризма. Затвори очи и зачака. Двойка федерални войници излизаха от парка, спряха за момент и отново изчезнаха. Устните на Дамсън Рий се допряха до ухото му:

— Знаят ли вече, че липсваш?

Пар се поколеба.

— Не знам — прошепна той.

Тя хвана брадичката му с тънката си ръка и обърна лицето му към нейното:

— Не съм ви предала. Изглежда сякаш съм била аз, но не съм. Ако исках да те предам на Федерацията, Пар, просто бих те оставила на патрула и щях да привърша с този въпрос.

Зелените и очи меко проблясваха от лунната светлина. Пар ги погледна и реши, че в тях няма измама. Все пак се поколеба.

— Ще трябва сега и тук да решиш дали ми вярваш — тихо каза тя.

Той поклати глава объркано.

— Не е толкова лесно!

— Трябва да е. Погледни ме, Пар. Никога никого не съм предавала — нито теб, нито Падишар, нито останалите. Никой, никога! Мразя Федерацията толкова, колкото и всеки друг — тя се спря объркана. — Казах ти, че това е опасно начинание. Предупредих те, че Дупката е черна яма, която поглъща хората. Падишар бе този, който настоя да отидете!

— Това не го прави отговорен за случилото се.

— Мен също! Какво ще кажеш за бъркотията, която ви обещах? Появиха ли се?

Пар кимна.

— Виждаш ли? Изпълних своят част от уговорката. Защо бих си правила труда, ако мислех да ви предам?

Пар не каза нищо.

Ноздрите на Дамсън се раздвижиха.

— Нищо не би те убедило, нали? — тя разтърси красивата си коса. — Ще ми кажеш ли поне какво се случи?

Пар си пое дълбоко въздух. Накратко разказа всичко около залавянето им, включително и страховитото изчезване на Киба Блу. Доста съкрати обясненията около собственото си бягство. Магията си бе негова работа. Тайната принадлежеше на него.

Но Дамсън не можеше да бъде така леко изиграна.

— Значи всъщност ти също би могъл да си предателят! — каза тя. — Как иначе си успял да избягаш, а другите не?

Пар почервеня от обвинението й и раздразнен от настойчивостта й каза:

— Защо бих направил такова нещо на приятелите си?

— Това са и моите аргументи — отговори тя.

Изучаваха се безмълвно, като всеки преценяваше силата на другия. Дамсън беше права. Пар знаеше това. Имаше точно толкова основания да се смята, че той е предателят, колкото и за нея. Но това не променяше факта, че не е той, а за нея не бе сигурен.

— Решавай, Пар — тихо настоя тя. — Вярваш ли ми или не? Чертите й бяха меки и нежни в оскъдната светлина, а кожата й бе като на петна от сенките на малките храсти. Усети, че е привързан към нея по начин, който доскоро смяташе за невъзможен. Имаше нещо в това момиче, което го караше да отблъсне недоверието си и да изхвърли колебанията. Зелените й очи го бяха пленили с настоятелния си поглед. В тях виждаше само истина.

— Добре, вярвам ти — каза накрая той.

— Тогава ми кажи как избяга, а другите не успяха — настоя тя. — Не, недей да спориш. Трябва да имам доказателство за твоята невинност, ако искаш да сме от полза един за друг, а и за приятелите си.

Решението на Пар да задържи за себе си тайната за молитвената песен излетя. Тя отново беше права.

— Използвах магия — каза Пар.

— Магия? Каква? — Тя се приближи, като че ли да прецени истината на казаното. Той се колебаеше. — Нещо с ръцете? Или замъгляване? — настоя тя. — Или просто изчезна?

— Да — отговори той. Тя зачака. — Имам способности да ставам невидим, когато пожелая.

Настъпи продължителна тишина. Прочете любопитство в очите й.

— Притежаваш истинска магия, нали? — каза тя накрая. — Не лъжлива, с каквато си служа аз, когато монети се появяват и изчезват и огънят танцува във въздуха. Ти имаш от тази, която е забранена? Ето защо Падишар е толкова заинтригуван! Кой си ти, Пар Омсфорд? Кажи ми.

Все още бяха в парка, гласовете на патрула заглъхнаха и нощта отново стана дълбока и тиха. Сякаш в целия свят бяха останали само двамата. Пар прецени уместно ли ще е да отговори. Стъпваше по камъчета около подвижни пясъци.

— Сама можеш да видиш кой съм — започна да го усуква той. — Част от мен е Елф и тя носи магията на дедите ми. Мога да контролирам тяхната магия или поне малка част от нея.

Тя го изгледа продължително и се замисли. Най-накрая като че ли реши. Изпълзя от укритието на храстите и го издърпа след себе си. Стояха в сенките и прочистваха дрехите си, дишайки хладния нощен въздух. Паркът беше безлюден. Тя се приближи до него и остана близо.

— Родена съм в Тирзис. Дете съм на ковач на оръжие и неговата жена. Имах брат и сестра и двамата по-големи. Когато бях на осем, федерацията откри, че баща ми подсигурява Движението с оръжие. Някой — приятел, или познат, никога не разбрах — го предаде. Търсачи дойдоха в къщата ни посред нощ и я изгориха до основи. Семейството ми бе заключено вътре и изгоря с нея. Спасих се само защото бях на гости при леля си. След година и тя почина и бях принудена да живея на улицата. Там пораснах. Нямах приятели. Уличен фокусник ме взе като асистентка и ме научи на занаята си. Това бе животът ми. — Спря. — Трябва да знаеш, защо никога не бих предала никой на Федерацията.

Тя погали бузата му. След това ръката й се спусна и хвана неговата.

— Пар, каквото и да правим, трябва да стане тази нощ или утре ще е твърде късно. Федерацията знае кого е заловила — Падишар Крийл. Ще повикат Римър Дол и Търсачите му да разпитат Падишар. Стане ли това, ще е безполезно да го спасяваме. — Тя изчака, за да се увери, че я е разбрал. — Трябва сега да им помогнем.

Пар се смрази при мисълта, че Кол и Морган ще попаднат в ръцете на Римър Дол а освен тях и Падишар. Какво би направил първият Търсач на водача на Движението?

— Сега — продължи тя с мек, но настоятелен глас, — когато не го очакват. Все още ще държат Падишар и останалите в килиите до портата. Няма да са ги преместили. С идването на сутринта ще бъдат уморени и сънени. Няма да имаме по-добра възможност.

Той я погледна с недоумение.

— Ти и аз?

— Ако се съгласиш да дойдеш с мен.

— Но какво можем да направим двамата?

Тя го придърпа. Червената й коса проблесна на лунната светлина!

— Разкажи ми за магията си. Какво можеш да направиш с нея, Пар Омсфорд?

Сега нямаше колебание.

— Да се направя на невидим — каза той — Да направя да изглеждам по-различен от това, което съм. Да накарам другите да виждат неща, които не са там. — Започваше да се вълнува. — Почти всичко, което поискам, само да не е за дълго. Това е само илюзия, разбираш ли?

Тя се отдалечи от него, влезе между дърветата и спря. Стоеше замислена там в сянката. Пар остана на мястото, си усещайки как хладният нощен въздух гали кожата му. Имаше страх, които не можеше да потисне — страх да се върне за приятелите си, страх, че ще пропадне опитът му. Но беше немислимо да не опитат.

Все пак, какво можеха да направят само двамата с това момиче?

Като че ли четейки мислите му, тя дойде при него, хвана го за ръката здраво, зелените й очи проблеснаха напрегнато и каза:

— Мисля, че знам начина, Пар.

Той се усмихна, без да иска:

— Разкажи ми.