Потомците на Шанара

ГЛАВА 6

Морган Лий можеше да бъде доста убедителен, когато искаше и го показа онази нощ пред Пар и Кол в залетите от дъжда планини. Той очевидно доста бе помислил по въпроса и аргументите му бяха доста солидни. По-просто казано — всичко беше въпрос на избор. Трябваше му малко време, за да свали мокрите дрехи и да се подсуши, преди да седне с кръстосани крака до братята пред огъня с чаша преди да горещ хляб в ръка и да обясни всичко.

Започна с това, което знаеха. Знаеха, че не могат да се върнат в Шейди Вейл още дълго време. Не можеха да отидат и в Калахорн. Всъщност не можеха да отидат никъде, където биха ги очаквали, защото ако Федерацията бе прахосала толкова време и усилия да ги търси чак тук, едва ли щеше да спре точно сега. Римър Дол беше известен като упорит преследвач. Лично се бе включил в този лов и нямаше така лесно да се откаже. Търсачите щяха да се оглеждат за братята навсякъде, докъдето стигаше управлението на федерацията, а това бе доста голяма територия. Както личеше по всичко, Пар и Кол можеше да се смятат за извън закона.

Какво трябваше да направят? След като не можеха да отидат никъде, където ги очакваха, явно трябваше да идат някъде, където не ги очакваха, но не просто където и да е, а някъде, където можеха да свършат нещо полезно.

— В крайна сметка бихте могли да стоите и тук, ако искате и няма да ви открият дълго, защото Федерацията не знае достатъчно, за да ви търси из планините — той повдигна рамене. — Може дори да е забавно за известно време. Но какво ще постигнете? Два месеца, след четири месеца, колкото и да е — все ще бъдете престъпници. Няма да можете да се върнете у дома, защото нищо няма да се е променило. Няма смисъл, нали? Това, което ви трябва, е да вземете нещата в ръцете си. Не чакайте случайността да ви помогне, излезте да я срещнете в лицето!

Трябваше да се опитат да разкрият загадката на сънищата. Един ден всичко можеше да се промени, но не и в близко бъдеще. Сънищата бяха нещо, с което можеха да премерят сили. Струваше си да разберат повече, а тях. Старецът им бе казал да отидат при Рога на Пъкала в първия ден от новата луна. По-рано не искаха да го направят заради две съществени причини. Първо — не знаеха достатъчно за сънищата, за да са сигурни, че са истински и второ — бяха само двама и ако тръгнеха сами, можеше да попаднат в сериозна опасност.

— Защо да не направим нещо, което може да разбули тези съмнения — завърши планинецът. — Защо да не отидем на изток и да не намерим Уокър Бо? Казахте, че според стареца, същите сънища са били изпратени и на него. Не е ли разумно да разберем какво мисли той за всичко това? Мисли ли да отиде? Старецът е щял да говори и с него. Независимо дали това се е случило или не, Уокър ще има мнение по въпроса дали сънищата са истински. Ще призная, че винаги съм мислил чичо ви за странна птица, но никога не съм го смятал за глупав. Всички знаем приказките за него. Ако може да използва която и да е част от магията на Шанара, сигурно в подходящо време ще го покаже.

Той отпи от бирата и се наведе напред:

— Ако Уокър Бо вярва в сънищата и реши да отиде при Рога на Пъкала, тогава ще имате добър повод да отидете с него. Тогава ще станем четирима. Ще трябва да премислим по два пъти за всичко, което би могло да ни създаде неприятности. Дори да не решите да ходите, ще сте по-удовлетворени, отколкото ако се криете тук, или на място като това. Пък и Федерацията не би ви търсила в Анар. Това е последното място, за което биха помислили!

Отпи още веднъж, хапна парче хляб и се облегна назад, а очите му питаха. Онзи израз сякаш знаещ нещо повече от тях пак се появи на лицето му.

— Е? — каза той накрая.

Братята мълчаха. Пар мислеше за чичо си и си припомняше слуховете, които се носеха за него. Уокър Бо бе самоук и казваше че има видения. Настояваше, че може да вижда и усеща нещо, които другите не могат. Говореше се, че практикува по-различна от всички познати досега магии За нещастие си бе заминал. Напусна Вейл, за да тръгне към Източната земя. Това беше преди близо десет години. Пар и кол бяха доста млади, но Пар все още си спомняше.

Кол изведнъж прочисти гърлото си, наведе се напред и поклати глава. Пар беше сигурен, че брат му ще каже на Морган колко глупава е идеята му, но вместо това той попита:

— Как ще открием Уокър?

Пар и Морган се спогледаха учудени. И двамата предполагаха, че Кол ще се противопостави, че ще застане срещу такъв план и че ще го обяви за идиотски. Кол улови погледите помежду им и каза:

— На ваше място не бих казал какво мисля. А сега, ще отговорите ли на въпроса ми?

Морган бързо прикри сянката на вина, която мина през очите му.

— Първо ще отидем до Кълхейвън. Там имам приятел, който ще знае къде е Уокър.

— Кълхейвън? — намръщи се Кол. — Кълхейвън е окупиран от Федерацията.

— Но достатъчно безопасен за нас — настоя Морган. — Федерацията няма да ви търси там, а ни трябват само ден-два.

— А семействата ни? Няма ли да се чудят какво ни се е случило?

— Моето — не. Баща ми е свикнал да не ме вижда със седмици. Вече свикна, че съм независим. А Джаралан и Мириана е по-добре да не знаят какво правите. Те и така достатъчно се притесняват.

— Ами Рен? — попита Пар.

Морган поклати глава.

— Не знам как да открием Рен. Ако е все още със Скитниците, би могла да е навсякъде. Освен това не знам с какво би ни помогнала тя. Беше още момиче, когато напусна Вейл, Нямаме време да намерим и двамата. Струва ми се, че трябва да заложим на Уокър Бо.

Пар бавно кимна. Неуверено погледна към Кол и той му отвърна със същото.

— Какво мислиш? — попита той. Кол въздъхна.

— Мисля, че още от началото трябваше да си стоим в Шейди Вейл — въздъхна Кол. — Мисля, че въобще не биваше да ставаме от леглата.

— Е, хайде, Кол Омсфорд! — весело възкликна Морган. — Помисли за приключението. Ще се грижа за вас, обещавам.

Кол погледна Пар:

— Трябва ли от това да се почувствам по-добре?

— Мисля да идем — Пар пое дълбоко дъх.

Кол напрегнато го изгледа и кимна: Какво имаме да губим?

И така проблемът бе решен.

Спаха в хижата, а следващата сутрин прекараха в подготовка за пътуването. Запасиха се с храна, оръдия, одеяла, плащове за път, допълнително облекло. Взеха каквото им трябва от добре заредената хижа и до обяд вече бяха готови за път.

Денят беше сив и облачен, когато напуснаха хижата и затвориха вратата зад себе си. Дъждът се беше обърнал в ръмене, земята под краката им вече не беше твърда и прашна, а подгизнала като гъба. Отново тръгнаха на север през Езерото ти на Дъгата с намерение да достигнат брега до свечеряване. Планът на Морган за първия етап от пътуването им, беше прост. Щяха да вземат лодката, която бяха оставили в устието на Рапахлад и този път да тръгнат на юг покрай брега, като се държат настрана от Клийт, Черните дъбове и Мъгливото блато. Там бе пълно с опасности, които бе по-добре да избягнат. Когато стигнат до брега, трябваше да намерят Сребърната река и да тръгнат на изток по нея към Кълхейвън.

Планът бе добър, но не и без проблеми. Морган би предпочел да преминат през Езерото на Дъгата през нощта, когато щяха да бъдат по-незабележими, а луната и звездите щяха да ги напътстват. Но с приближаването до езерото бързо стана ясно, че тази нощ няма да има луна, която да им показва пътя. Ако се опитаха да минат, имаше голяма опасност да се придвижат твърде на юг и да попаднат на опасностите, които се опитваха да избегнат.

Откриха лодката и след като се увериха, че тя все още може да плува, прекараха първата си нощ в лагер до брега на езерото, мечтаейки за по-топли и по-приятни времена. Утрото донесе лека промяна. Дъждът спря, но облаците се провлачиха и се примесиха с мъглата, която покри всичко от единия до другия край на езерото.

Пар и Кол внимателно проучваха мочурището.

Изкараха лодката на вода, гребяха, докато уловят ориза и издигнаха саморъчно направеното си платно. Облаците се вдигнаха няколко стъпки и небето просветля, но мъглата, като овча вълна, продължаваше да виси над повърхността на езерото. Дори каленият Морган призна, че не знае къде са.

Вечерта ги завари в езерото. Светлините бяха изчезнали напълно. Вятърът замря и лодката остана неподвижна. Хапнаха малко, защото никой не беше гладен, след което се опитаха да спят на смени.

— Спомняш ли си приказката за Ший Омсфорд и нещото, което е живяло в Мъглявото блато? — прошепна Кол на Пар. — Очаквам, че сами ще разберем дали е била истинска или не.

Нощта сякаш лазеше, изпълнена с тишина, мрак и чувство за нещо предопределено. На сутринта мъглата се вдигна, небето просветля и приятелите откриха, че са в средата на езерото и се движат на север. Тримата започнаха да се шегуват със собствените си страхове, обърнаха лодката отново на изток и загребаха на смени в очакване да се появи бризът. След известно време мъглата изчезна съвсем, облаците се разпръснаха. Около обед се появи североизточен бриз, прибраха греблата и вдигнаха платното.

Денят преминаваше в нощ, когато най-накрая достигнаха отдалечения бряг, слезнаха и стовариха багажа си в гористо заливче, близо до устието на Сребърната река. Скриха лодката в обрасло с тръстика поточе и тръгнаха навътре. В гората бе все още тихо — нощните звуци като че изчакваха денят изцяло да се изгуби, преди да започнат своята симфония. Не след дълго всичко беше обвито от мрак.

Заговориха за Краля на Сребърната река.

— Изчезнал е както и цялата останала магия — каза Пар, докато внимателно си проправяше път по хлъзгавата от дъжда пътека. Виждаха по-добре. Въпреки че не бе така, както биха искали: луната и звездите си играеха на криеница с облаците. — Изчезнал е заедно с Друидите, Елфите и всичко с изключение на приказките.

— Може би да, може би не — започна да философства Морган. — Пътници казват, че все още го виждат от време на време — старец с фенер, който ги води и предпазва. Признават обаче, че вече не е същият. Управлява само реката и малко земя около нея. Останалото принадлежи на нас.

— Останалото принадлежи на Федерацията, както и всичко друго! — изсумтя Кол.

Морган ритна един клон и го изпрати в тъмнината.

— Познавам човек, който твърди, че е разговарял с този Крал на Сребърната река — един търговец, който продава разни неща на пътя между планините и Анар. Той постоянно пътува из страната и каза, че веднъж се загубил и тогава се появил старецът с фенера и му показал пътя — Морган поклати глава. — Никога не съм знаел дали да му вярвам или не. Търговците измислят по-добре приказките и от професионалните разказвачи.

— Мисля че си е заминал — каза Пар, изпълнен с чувство на тъга. — Магията не съществува, когато не се използва и не й се вярва. Кралят на Сребърната река също не е имал никаква полза от нея. Сега е останала само приказките, за които само ти, Кол, аз и може би неколцина други вярват, че са били истина.

— Семейство Омсфорд винаги е вярвало — завърши Кол.

Продължиха безмълвно, като слушаха нощните звуци и крачеха по пътеката на изток. Не можеха да стигнат до Кълхейвън тази нощ, но не искаха и да спрат, така че просто продължиха, без да си правят труда да го обсъждат — Гората навътре ставаше все по-гъста, навлизайки в Анар, а пътечката се стесняваше от бурените, които сякаш излизаха от мрака. Реката беснееше през бързеите. През тях се простираха дерета и възвишения, покрити с пънове и камънаци.

— Пътят за Кълхейвън не е вече същият — промърмори Морган.

Пар и Кол се погледнаха, но не и отговориха, тъй като никой от тях не бе идвал в Анар.

Изведнъж пътеката свърши, преградена от няколко паднали дървета. Втора пътека се отделяше от ръката и се губеше в гъстата гора — Морган се поколеба, след това тръгна по нея. Дърветата се включваха почти над главите им, пропускайки само малко от лунната светлина и тримата приятели трябваше да продължат пътя си слепешката — Бръшлян и спускащи се над главите им храсти ги удряха докато вървяха и бяха принудени да снишават главите си. Гората започна да мирише странно, сякаш почвата гниеше. Пар се опита да задържи въздуха си заради вонята и се ядоса на нейната способност да прониква навсякъде.

— Сякаш нещо е умряло тук — прошепна Кол зад него.

Нещо в спомените на Пар изщрака. Спомни си миризмата, идваща от колибата на горската жена, за която старецът каза, че е Призрак. Миризмата тук беше същата.

В следващият момент излязоха на една полянка, оградена с мъртви дънери и постлана с клонки и разпръснати кости. Един басейн със застояла вода бълбукаше в центъра, сякаш беше котел на огън. Животинки с малки очички се протягаха към тях от сенките.

Приятелите спряха несигурно.

— Морган, това е твърдо като… — започна Пар и спря.

Призракът безшумно пристъпи откъм дърветата и спря пред тях. Пар не се запита какво е това — знаеше инстинктивно. Скептицизмът и недоверието се изпариха за миг. Предупреждението на стареца все още звучеше в ушите му и го караше да се страхува. Каквото и да беше това отпреде му, споменът, който му остана от срещата с жената от гората, бе смразяващ и незабравим.

Този Призрак беше напълно различен от предишния. Беше огромно тромаво същество, подобно на човек, но с два пъти по-големи размери. Тялото му бе покрито с гъсти мръсни косми, масивните му крайници завършваха с лапи с криви нокти. Раменете му бяха отпуснати, като на горила. Всред всичките тези косми имаше и лице, което трудно можеше да се нарече човешко. Устата му бе разкривена и от нея се подаваха зъби като изпочупени кости. Очите му се губеха между гънките на кожата, но горяха като огън и изразяваха растящо неодобрение. Стоеше и ги гледаше тъпо.

— Охо! — тихо каза Морган.

Призракът пристъпи крачка напред предпазливо като котка.

— Защо сте тук? — гласът му идваше отвътре като от дълбок и празен кладенец.

— Сбъркахме… — започна Морган.

— Стъпихте на това, което е мое — бързо го прекъсна Призракът и зъбите му злобно се показаха. — Накарахте ме да се ядосам.

Морган погледна назад към Пар, а той бързо прошепна думата „Призрак“ и погледна към Кол. Кол беше напрегнат и блед. Също като Пар вече не се колебаеше.

— Ще взема като отплата един от вас! — изръмжа Призракът. — Дайте ми един от вас! Дайте!

Тримата приятели отново се спогледаха. Знаеха, че има само един начин да се измъкнат. Нямаше го старецът да им се притече на помощ този път. Бяха сами.

Морган измъкна Меча на Лий от ножницата. Отражението на острието блесна в очите на чудовището.

— Или ни пусни да си отидем… — започна той.

Но не завърши. Призракът с вик скочи към него и със застрашителна скорост прекоси полянката. Въпреки това планинецът успя да насочи към него острието, така че отби удара на съществото и го извади от равновесие. Кол го удари с късия си нож, а Пар с помощта на молитвената песен замъгли погледа му с рояк насекоми.

Призракът с яростен рев се изправи отново на крака, размаха бясно ръцете си във въздуха и отново се втурна към тях. С едно движение сграбчи Морган, докато той се опитваше да отскочи встрани и го хвърли на земята. Кол го издебна и го удари толкова силно с късия си меч, че отсече едната му ръка над лакътя. Призракът се приближи, взе отрязания си крайник и се оттегли малко настрана. Внимателно постави ръката си до рамото. Изведнъж нещо се раздвижи като змия — сякаш мускулите и костите отново се съединиха. Крайникът отново бе на мястото си. Призракът изсъска със задоволство.

След това отново тръгна към тях. Пар се опита да го забави с видения на вълци, но той едва ли ги виждаше. Нахвърли се върху Морган, отмести острието на меча му и го захвърли назад. Може би планинецът щеше да загине, ако не бяха двамата Омсфорд, които се хвърлиха върху звяра и го събориха на земята. Задържаха го само за миг, защото Призракът се освободи и ги разхвърля настрани. Една голяма ръка сграбчи Пар през лицето и блъсна главата му назад, така че от очите му изскочиха искри. Чуваше, че съществото се приближава към него и се опита да събере всичката си магия, докато се търкаляше и правеше усилия да се изправи на крака. Чуваше виковете на Кол, който го предупреждаваше, а също и някакво сумтене. Надигна се и се опита да проясни съзнанието си.

Призракът беше точно пред него с широко разтворени очи, за да го сграбчи. Кол се прилепи до дървото вляво от него. Морган не се виждаше, Пар отстъпи бавно, търсейки начин да избяга. Вече нямаше време за магия. Съществото бе твърде близо. Усети зад гърба си дървото.

След това се появи Морган. Изникна от мрака, крещейки „Лий, Лий“ и започна да удря Призрака. По лицето и дрехите му имаше кръв, а очите му искряха от ярост и решителност. Мечът на Лий се спусна подобно на дъга от блестящ метал и стана чудо — Мечът удари Призрака и избухна в огън.

Пар се отдръпна и сложи ръка пред лицето си, за да се предпази от блясъка. Не, мислеше той с удивление, това не беше огън, а магия!

Магията стана неочаквано и сякаш смрази всички в кръга на светлината си. Призракът изсумтя и изкрещя — вик на агония и недоверие. Магията премина от Меча на Лий в тялото му и го разсече с лекотата, с която бръснач реже плат. Призракът се разтресе, изгуби очертания и се разтвори. Пар се претърколи бързо под него, за да се освободи. Видя как, съществото проблесна пред смъртоносното оръжие и се превърна в прах.

Мечът на Лий като че ли премигна в тъмнината. От полянката се издигна дим с остра и неприятна миризма. Застоялата вода изгългочи за последен път и се умири.

Морган се отпусна на едно коляно. Мечът падна пред него и до малката купчинка прах, която бе останала от Призрака.

— Проклятие! — прошепна той, а гласът му бе глух от удивление. — Силата, която усетих, е била. Не вярвах, че е възможно…

Пар дойде при него, застана на колене и погледна лицето му, което беше цялото в кръв.

— Мечът все още има магия в себе си, Морган! — каза Пар, развълнуван от това, че е възможно такова нещо. — През всичките тези години никой не го е знаел, но все още е магически. — Морган го погледна не виждаш ли? Магията е спяла от времето на Аланон! Нямало е нужда от нея. Трябваше й друга магия, за да я събуди. Трябваше й същество като Призрака! Ето защо нищо не се случва, докато не се срещнат две магии…

Пар направи място на Кол да седне до тях. Едната му ръка беше отпусната.

— Мисля, че съм я счупил — промърмори той.

Не беше счупена, но бе доста жестоко наранена. Използваха водата за пиене, за да се измият, превързаха раните си, взеха оръжията и се спогледаха.

— Старецът каза, че много неща ще ни преследват — прошепна Пар.

— Не знам дали това нещо ни преследваше, или пяхме достатъчно без късмет, за да налетим на него — гласът на Кол бе отпаднал. — Но знам, че не искам да се срещам с друго такова.

— Но ако се срещнем? — каза тихо Морган и спря. — Ако се срещнем, знаем как да се справим с тях — и той посочи острието на Меча на Лий с толкова обич, като че ли бе най-красивото женско лице.

Пар никога нямаше да забрави какво почувства в този момент. Споменът за това скриваше дори този от битката им с Призрака — един доста напрегнат миг в иначе спокойния му живот. Почувства ревност. Преди това той притежаваше истинската магия. Сега тя беше у Морган Лий. Все още разполагаше с молитвените песни, разбира се, но тяхната магия бледнееше пред тази на меча на планинеца. Мечът уби Призрака, докато най-добрите видения на Пар, само малко повече го подразниха.

Това го накара да се запита, дали молитвената песен въобще става за нещо.