Потомците на Шанара

ГЛАВА 22

Уокър Бо стигна до мястото, за което бе тръгнал по здрач. Бе тръгнал по средата на сутринта на север от Каменното сърце с подходящ ход, без да бърза, оставяйки си време да помисли върху това, което щеше да прави. Когато потегли, небето беше чисто и осветено от слънцето, но към края на деня се появиха облаци, а въздухът стана сивкав и напрегнат. Страната, през която пътуваше, бе осеяна с разхвърляни горички и хребети, а единични вековни дървета седяха като колове, побити в земята. Често паднали дънери или скали пресичаха пътя.

Уокър спря вгледа се в долчинката между два хребета, където имаше малко езерце. То едва се виждаше, скрито от боровете и мъглата. Водите му не помръдваха от безветрието.

Тук живееше Гримпонд.

Уокър не се забави, а почти веднага тръгна към долината надолу. Мъглата бързо го обгърна, изпълни устата му с металния си вкус и замрежи погледа му. Не обърна внимание на неприятното усещане от притискащата близост на смъртта и се концентрира върху това, което правеше — да слага единия крак пред другия и да се движи напред. Въздухът бързо стана хладен, а мирисът, който го обгърна — отвратителен. Боровете около него ставаха все повече, докато накрая не се виждаше нищо друго. Тишината бе покрила долината и се чуваше само слабият шум от ботушите му по камъните.

Усещаше, че очите на Гримпонд го следят. Бе минало много време.

Още по-рано Коглайн го бе предупредил за Гримпонд. Гримпонд беше сянката, която живееше в езерото отдолу. Тя бе по-стара от Четирите земи. Говореше се, че е съществувала дори преди Великите войни. Сигурно е била жива във времето на Вълшебниците. Като всички сенки, тя също знаеше тайни, скрити от хората. Тя владееше магия. Но това бе неприятно същество, хванато като в капан в този свят поради причини, които никой не знаеше. Не можеше да умре и мразеше нематериалната същност, с която трябваше да живее. Изкарваше си го на хората, които идваха да говорят с него, задаваше им гатанки по въпросите, които искаха да му зададат, разкриваше им повече неща, отколкото можеха да проумеят.

Брин Омсфорд бе дошла преди триста години при Гримпонд, за да го попита за пътя през Мелморд, когато е искала да се противопостави на Илдач. Сянката си бе играла с нея, докато тя бе решила да използва молитвената песен, за да може с измама да разбере това, което й трябва. Сянката не го бе забравила — това бе единственият път, когато човек я бе излъгал. Уокър като малък често беше слушал тази история. Чак когато дойде да живее на север в Каменното сърце и бе сменил името си, тогава осъзна, че Гримпонд го очаква. Брин Омсфорд бе мъртва, но Гримпонд бе жив и бе решил, че някой трябва да плати заради нанесеното му унижение. Ако не самият виновник, то достатъчно би било и някой от същата кръв.

Коглайн го бе посъветвал да стои настрана. Гримпонд би искал да го унищожи, ако можеше. Родителите му бяха получили същия съвет и се бяха съобразили. Но Уокър Бо бе стигнал до такъв момент в живота си, когато бе престанал да се извинява кой е и какъв е. Беше дошъл, за да избяга от наследството си, но не искаше цял живот да мисли дали там има нещо, което би могло да го унищожи. По-добре веднага да се срещне със сянката. Бе отишъл да търси Гримпонд. Тъй като сянката никога не се появяваше на повече от един човек, Коглайн трябваше да остане настрани. Когато се срещнаха, всичко бе запомнящо се. Продължи шест часа. През цялото време сянката се бе опитвала да го подлуди, като създаваше на Уокър Бо видения за мъчения на него и близките му, изкарваше неща от миналото и бъдещето му, като ги правеше ужасяващи. Уокър Бо бе издържал всичко. Когато се бе уморила, сянката беше проклела Уокър и бе изчезнала в мъглата.

Тогава Уокър се бе върнал в Каменното сърце с чувството, че всичко от миналото е уредено. Беше оставил Гримпонд и му бе отговорено със същото. Сянката нямаше и друга възможност — завинаги бе пленена във водите на езерото. До този ден Уокър Бо не се бе връщал тук. Въздъхна. Сега щеше да е по-трудно, защото сега искаше нещо от сянката. Би могъл да се преструва. Би могъл да крие истината за идването си — да научи от Гримпонд къде се намира Тайнственият Черен камък на Елфите. Би могъл да говори за това, онова или да приеме някаква роля, което би объркало сянката. Тя и без това обичаше игрите. Но едва ли имаше смисъл. Гримпонд винаги знаеше защо си там. Уокър Бо усети мъглата да го докосва като нежни, галещи пръсти. Но нямаше да бъде приятно.

Продължи наред, докато дневната светлина чезнеше, а тъмнината се задаваше. Тук сенките можеха да си намерят укритие сред мъглата. Уокър Бо придърпа плаща си, мислейки за думите, които трябва да каже на Гримпонд, аргументите, които ще представи и игрите, които трябва да играе, ако е принуден. Те бяха предимно от младостта му, когато беше разкъсван от двете си различни лица и от чувството за несигурност.

„Чернокосия Чичо“ го наричаха още на времето приятелите на Кол и Пар, родителите им, дори жителите на Шейди Вейл които не го познаваха. Иронията беше не заради косата, а заради тъмнината в живота на този млад мъж, който понякога четеше мислите на другите, предсказваше събития и знаеше толкова много неща, скрити от останалите. Дори като че ли името Омсфорд не му подхождаше. Винаги беше „Чернокосият Чичо“ — някак си по-стар от другите, не на години, а на знания. Това не бяха собствени познания — с тях се бе родил. Баща му се опитваше да обясни. Наследството на молитвените песни бе причината. Така се проявяваше. Но нямаше да продължи вечно. Беше само етап, през които трябваше премине. Но Пар и Кол не трябваше да преминат през това спореше Уокър. Не, само ти и аз, само децата на Брин Омсфорд носят това, прошепваше баща му. Ние сме избраници на Аланон.

Изгони спомените от ума си, но гневът и горчивината отново се появиха. „Избраниците на Аланон“ ли бе казал баща му? Повече приличаха на „Прокълнатите от Аланон“. Дърветата неочаквано се отдръпнаха пред него, изненадвайки го с изчезването си. Стоеше накрая на езерото, чийто скалисти брегове се губеха в мъглата, а водите му леко се плискаха в тишината. Уокър Бо се стегна. Концентрира се, мислите му се избистриха и се съсредоточиха върху положението.

Зачака неподвижен като статуя.

В мъглата нещо се раздвижи, но като че ли звукът идваше от повече места наведнъж Уокър се опита да го определи, но той бе изчезнал също толкова бързо, колкото се бе появил. Някъде оттатък езерото, отвъд каменните хребети, заграждащи малката долина, глас прошепна нещо в тишината.

Чернокосият Чичо.

Уокър чу думите, без да може да определи откъде точно идват. Това можеше да е някъде вътре в главата му или където и да било другаде. Не отговори. Продължи да чака.

След това разхвърляните движения се събраха в едни безцветни очертания, които застанаха над водата и започнаха да се издигат. Станаха огромни, значително по-големи от човешката фигура, която очертаваха — сякаш биха разбили всичко, което застане на пътя им. Уокър не помръдна. Очертанията се превърнаха в сянка, а тя — в човек.

Уокър Бо безизразно наблюдаваше Гримпонд, изправящ се пред него, за да види лицето, което си бе избрала сянката.

— Дошъл си да приемеш предизвикателството ли, Уокър Бо? — попита тя.

Въпреки всичко Уокър бе удивен. Тъмната фигура на Аланон го съзерцаваше.

Складът бе обгърнат от тишината, а шест чифта очи нетърпеливо се бяха вперили в Падишар Крийл.

Току-що бе съобщил, че се връщат обратно в Дупката.

— Този път ще го направим по друг начин — каза им той, а скулестото му лице бе жестоко и решително, като че ли единствено то можеше да ги убеди в правотата на избора. — Няма да лазим из парка и да се спускаме по въжени стълби. От избата на Къщата до Портата има вход към долината. Ще минем точно оттам и пак през него ще се върнем.

Пар рискува бързо да погледне към Кол, Морган, Дамсън, бунтовниците Стасас и Друт — по лицата на всички бе изписана смесица от недоверие и недоумение. Това, което предлагаше вождът, бе невероятно, а още по-невероятно беше да успеят. Никой не се опита да го прекъсне. Искаха да чуят как ще го направи.

— Постовете се сменят два пъти на ден — при изгрев и при залез слънце. Две смени от по шест души. За всяка шесторка има по един почивен ден на седмицата, но по различно време.

Днес е такъв ден. Веднага след залез слънце започва почивката на едната смяна. Знам, потрудих се да го науча.

Чертите му се изкривиха в познатата вълча усмивка.

— Специална група ще трябва да почисти помещенията, Командирът иска всичко да е безупречно. Смяната няма да иска да се занимава точно преди почивката — направи пауза. — Тази група, разбира се, ще сме ние. — Протегна се напред, а погледът му стана напрегнат. — Влезем ли веднъж, ще обезвредим нощната смяна. Ако го направим достатъчно тихо, дневната смяна няма дори да разбере какво точно се е случило. Ще продължат с обходите си, вършейки част и от нашата работа — ще ни пазят отвън. Заключваме за всеки случай вратата отвътре. След това слизаме долу по коридорчето и право в Дупката. Все още не е достатъчно светло, за да намерим бързо това, което търсим. След като го открием, ще се върнем по обратния път.

За момент никой не каза нищо. След това Друт се обади с гробовен глас:

— Ще ни познаят, Падишар. Може да са същите войници, които ни арестуваха.

Падишар поклати глава.

— Преди три дни се смениха. Смяната, която ни хвана, я няма.

— Ами командира?

— Заминал си е до следващата седмица. Оставил е само дежурен офицер.

— Ще ни трябват федерални униформи.

— Имаме, вчера ги донесох.

Друт и Стасас се спогледаха:

— Доста си го обмислял напоследък, нали? — каза последният.

Вождът на бунтовниците меко се засмя:

— Откакто се измъкнахме от онези килии.

Морган, който бе седнал на пейката до Пар, се надигна.

— Ако нещо се провали и ни открият, ще нахлуят в сградата и ще ни хванат в капан, Падишар.

Големият мъж поклати глава.

— Не, няма. Ще внесем куки и въжета заедно с пособията за почистване. Ако не можем да се върнем откъдето сме дошли, ще се изкачим по тях. Федерацията ще съсредоточи силите си до входа. Дори няма да се сетят, че ще минем по друг път.

Въпросите замряха. Настана продължителна тишина, докато шестимата се разкъсваха от съмнения и страхове, като очакваха нещо да ги увери в добрия завършек на начинанието. Пар откри, че има ужасно много неща, които могат да се объркат.

— Е, какво има? — търпението на Падишар се изчерпа. — Нямаме време за губене. Всички знаем, че има рискове, но такава е работата. Искам да решим. Ще опитаме ли или не? Кой казва да? Кой е с мен?

Пар се заслуша в тишината. Кол и Морган бяха като статуи на пейката от двете му страни. Стасас и Друт, които като че ли първи щяха да вземат думата, сега седяха, загледани в пода. Дамсън и Падишар се гледаха. Пар осъзна, че никой няма да каже нищо, защото чакат него.

Изненада се. Дори не се замисли. Просто каза:

— Аз отивам.

— Да не си загубил ума си? — бързо прошепна в ухото му Кол.

Стасас и Друт привлякоха вниманието на Падишар, като казаха, че и те ще тръгнат.

— Пар, това бе шансът ни да се измъкнем!

Пар се доближи до него.

— Той го прави заради мен. Не разбираш ли? Аз искам да открия Меча! Не мога да оставя Падишар да поема всички рискове! Трябва да отида!

Кол безпомощно поклати глава, а Морган смигна зад рамото му, докато даваше и своя глас „за“. Кол просто вдигна ръка и безмълвно кимна.

Остана Дамсън. Падишар я бе фиксирал с острия си поглед. Изведнъж Пар откри, че вождът можеше и да не пита кой ще дойде с него — би могъл просто да заповяда. Може би така също ги изпитваше. Все още не бяха открили предателя. Падишар му бе казал, че не вярва да е някой от тях, но може би бе решил да се подсигури.

— Ще ви чакам в парка — каза Дамсън Рий и всички впериха погледи в нея. Тя като че ли не забеляза. — Ще трябва да се маскирам като мъж, за да дойда с вас, Това ще е още един риск — и защо? С нищо не мога да помогна там. Ако стане нещо, ще съм полезна навън.

Усмивката на Падишар бе обезоръжаваща:

— Както обикновено, мислиш правилно, Дамсън.

Според Пар той сякаш прекалено бързо се съгласи.

От равната сива повърхност на езерото се издигнаха гейзери, а капките като парченца лед докоснаха кожата на Уокър Бо.

— Кажи ми защо си дошъл тук, Чернокоси Чичо? — прошепна сянката на Аланон.

Уокър усети как хладината си отива, когато огънят на решителността му отново се подпали.

— Няма нужда да ти казвам нищо — отговори той. — Ти не си Аланон, а само Гримпонд.

Образът на Аланон потрепера и изчезна в здрача и се смени от този на самия Уокър. Гримпонд избухна в смях.

— Аз съм ти, Уокър Бо. Нито повече, нито по-малко. Разпозна ли се?

Лицето му премина през няколко промени — като дете, момче, младеж и мъж. Виденията толкова бързо се сменяха, че Уокър едва ги забелязваше. Беше ужасяващо да види лицата на живота си така да преминават пред него, така бързо. Наложи си да остане спокоен.

— Ще говориш ли с мен, Гримпонд? — попита той.

— Ще говориш ли със себе си? — дойде отговорът.

Уокър си взе дълбоко въздух.

— Да. Но защо трябва да го правя? Няма за какво да разговарям със себе си. Знам вече всичко, което бих казал.

— Аз също, Уокър. Аз също.

Гримпонд се смали, докато получи размерите на Уокър. Запази неговото лице, но добави и бръчките, които щяха да се появят след години.

— Знам защо дойде — изведнъж каза Гримпонд. — Зная мислите ти и малките тайни, които криеш дори от себе си. Няма смисъл да си играем, Уокър Бо. Ти си ми равностоен съперник и не искам отново да се сражаваме. Дойде, за да попиташ къде да намериш Черния камък на Елфите. Добре. Ще ти кажа.

Уокър веднага изпита недоверие. Гримпонд никога не бе правил нещо веднага и по собствено желание. Кимна, но не каза нищо.

— Колко тъжен изглеждаш, Уокър — меко каза сянката. — Никаква радост от това, че се предадох и че ще научиш каквото искаш. Толкова ли е трудно да признаеш, че въпреки всичко те спечелиха за каузата на Друидите?

Уокър изсумтя, без да иска:

— Грешиш, Гримпонд! Нищо още не е решено.

— О, Чернокоси Чичо! Всичко е решено! Не правя грешки. Животът ти е пред очите ми, чувам мислите ти — всичко е решено. Уловиха те думите на Друида. Наследството на Брин Омсфорд стана твое, независимо дали го искаш или не. Те са те подготвили.

— Разкажи ми тогава за Черния камък на Елфите — попита Уокър.

— Всичко с времето си. Търпение.

Думите му замряха в тишината, а Гримпонд потрепера в прикритието от водни пари. Дневната светлина бе преминала в тъмнина, сивото се превърна в черно, а луната и звездите бяха скрити от гъстата мъгла. Въпреки това там, където стоеше Уокър, имаше светлина — фосфоресцираща от водата под образа на Гримпонд.

— Толкова усилия положи, за да избягаш от Друидите — тихо каза Гримпонд. — Каква глупост!

Образът на Уокър бе заменен от този на баща му. Той заговори.

— Помни, Уокър, че ние носим дар от Аланон. Той го даде на Брин Омсфорд, когато умираше, за да го предава от поколение на поколение, докато стане необходим, далеч в бъдещето…

Образът на баща му се усмихна:

— Може би сега?

Видения затанцуваха във въздуха едно през друго. Бяха колоритни и сякаш пълни с живот.

Уокър учудено направи крачка назад. Видя се застанал на облаците с гневно лице насочено към Пар, Рен и останалите от групичката, които бяха при Рога на пъкъла за срещата със сянката на Аланон. В мрачното небе над главата му проблесна светкавица и светлината й заля всичко наоколо. Гласът на Уокър бе като съскане, а сякаш го чуваше в собствените си мисли. По-скоро бих си отрязал ръката, отколкото да видя Друидите да се завръщат! След това се опита да вдигне ръката си и видя, че тя наистина бе изчезнала.

Видението избледня, след това отново се засили. Видя се застанал на един хребет, а под него се простираше целият свят, всички хора и живи същества от водата и земята. Вятърът вееше черните му дрехи и жестоко свистеше в ушите. С него имаше момиче. Тя бе едновременно дете и жена, магическо същество с невъзможна красота. Беше го фиксирала с черните си бездънни очи и той не можеше да откъсне поглед от нея. Дългата й сребриста коса се спускаше на вълни от главата й.

Тя посегна, за да се хване за него, но той я блъсна от скалата. Момичето падна мълчаливо в бездната под тях, а сребристата коса бавно изчезна, превръщайки се в далечен блясък и после в нищо.

Виденията отново изчезнаха и пак се появиха. Сега се видя изоставен в замък. Смъртта се подаваше иззад каменните стени, студени пръсти се опитваха да го докоснат. Усещаше нужда да избяга, знаеше, че трябва да го направи, за да оцелее и все пак не можеше. Стоеше неподвижен, позволявайки на Смъртта да го достигне, да се притисне до него. Когато животът му завърши, почувства, че го изпълва хлад, а зад гърба му бе застанала тъмна сянка, която го държеше да не избяга. Тя имаше лицето на Аланон.

Виденията изчезнаха, цветовете се размиха, а сивотата отново се върна на мястото на фосфоресциращите води на езерото. Гримпонд спусна ръце надолу и водата изсъска с неодобрение. Уокър Бо се отдръпна от светлината, която го заливаше.

— Какво ще кажеш, Чернокоси Чичо? — прошепна Гримпонд, отново в образа на Уокър.

— Че все още си играеш — тихо каза Уокър. — Че показваш лъжи и полуистини, за да ме стреснеш. Че нищо не ми показа за Черния камък на Елфите.

— Така ли? — мрачно потрепера Гримпонд. — Смяташ, че всичко това е игра ли? Само лъжи и полуистини? — усмихна се тъжно. — Можеш да мислиш каквото си искаш, Уокър Бо. Но аз виждам бъдещето, което е скрито за теб и би било глупаво да се повярва, че няма да ти покажа нищо от него. Помни, Уокър. Аз съм ти — точно както се превръщам във всеки, който дойде да говори с мен.

Уокър поклати глава:

— Не, Гримпонд. Никога не можеш да бъдеш това, което съм аз. Не можеш да бъдеш никой друг, освен себе си — сянка без самоличност, несъществуваща, затворена в тази локва за цяла вечност. Нищо от това, което правиш, нито дори и игрите ти, не могат да го променят.

Гримпонд изсъска към небето, а в гласа му имаше гняв.

— Тогава се махни от мен! Вземи това, за което си дошъл и се махай! — образът на Уокър изчезна и се замени с мъртвешка глава. — Мислиш, че съдбата ми няма нищо общо с теб? Лъжеш се. В теб има повече от мен, отколкото би искал.

Дрехите му бясно се раздвижиха, хвърляйки ярка светлина в мрака.

— Чуй ме, Уокър! Чуй ме! Искаш да научиш за Черния камък на Елфите? Тогава слушай: крие го черен мрак, в който не може да проникне светлина. Там човек се превръща в камък, а звуците го подлудяват! Отвъд, в онази падина живее само смъртта и всичко е покрито с руини — знаците на миналото. Там се намира Камъкът!

Мъртвешката глава изчезна в нищото и само дрехите увиснаха празни в мъглата.

— Дадох ти каквото пожела, Чернокоси! — прошепна сянката, а гласът й бе изпълнен със злоба. — Направих го, защото този дар ще те погуби. Умри и ще прекъснеш линията си! Как жадувам да видя това! Сега се махай! Остави ме! Приятно пътуване в отвъдното!

Гримпонд се разсея в мъглата и изчезна. Светлината, която се бе появила с него, също се изгуби. Мрак покри езерото и бреговете му и Уокър остана без дъх. Остана на място, чакайки умът му да се избистри. Усещаше хладното докосване на мъглата до кожата си. Смехът на Гримпонд бе като ехо в тишината на мислите му.

„Чернокосият Чичо“, отново се чу шепот.

Той се затвори в себе си.

Когато погледът му се проясни и отново започна да вижда дърветата зад себе си, бавно се обърна и се отдалечи от езерото.