Потрепващите

Седях под дъжда с пистолет.

Една вълна изкачи покрития с камъчета бряг, уми краката ми и напълни крачолите ми с пясък. Тъмни канари стърчаха от прибоя, остри като счупени зъби. Свестих се с потреперване и едва сега осъзнах, че сакото ми го няма. Нямаше я и лявата ми обувка — от кафява кожа, четирийсет и шести номер. Затърсих я с поглед по скалистия бряг, но видях единствено пясък и разпенена оттегляща се вода.

Отпих пак от бутилката и опитах да разхлабя вратовръзката си. Тъй като с едната ръка държах пистолет, а с другата бутилка — и тъй като не исках да предам нито едното, нито другото на вълните, — разхлабването на вратовръзката беше трудна работа. Използвах ръката, с която държах пистолета, и човърках възела с прокаран през предпазителя на спусъка пръст, а студената стомана от време на време бръсваше гърлото ми. Усещах дулото под брадичката си — пръстите ми бяха сковани и непохватни, свити около спусъка.

Щеше да е толкова лесно.

Зачудих се дали някой е умрял така — пиян, въоръжен, докато е разхлабвал вратовръзката си. Предположих, че вероятно се среща често сред определени професии.

Накрая разхлабих вратовръзката, без да се застрелям. Пийнах си от бутилката за награда.

Още една вълна се дотъркаля. Ако останех тук достатъчно дълго, приливът щеше да ме залее, да ме удави, да ме отвлече в морето. Това място не приличаше на дюните на Индиана, където езерото Мичиган гали брега. Тук, в Глостър[1], водата мрази сушата.

Като дете идвах на този бряг и се чудех откъде са се взели всички тези канари. Огромни, тъмни камъни като отломки от корабокрушение. Приливите ли ги бяха довлекли? Вече знаех. Канарите, разбира се, са си били тук през цялото време — погребани в меката почва. Те са остатъци. Те са онова, което остава, когато океанът погълне всичко друго.

Трийсет метра нагоре по брега, близо до пътя, се издига монумент — списък с имена. Рибари. Глостърци. Онези, които не са се завърнали.

Това е Глостър, място с история на погубването му в океана.

Вятърът се засили.

Бях си казал, че взимам пистолета за защита, но сега, докато седях на тъмния пясък, вече не вярвах в това. Вече не можех да се заблуждавам.

Това беше пистолетът на баща ми, деветмилиметров. С него не беше стреляно от седемнайсет години, пет месеца и четири дни. Лесно го пресметнах. Дори когато съм пиян, математиката ми се удава с лекота. Тя е най-упоритият ми талант.

Сестра ми Мари смяташе, че е хубаво — това ново място, което всъщност беше старо място.

— Ново начало — рече тя по телефона. — Далеч от случилото се в Индианаполис. Пак можеш да работиш. Можеш да продължиш изследването си.

— Да — отвърнах. Явно тя вярваше в тази лъжа.

— Няма да ми се обадиш, нали?

— Разбира се, че ще се обадя.

В тази лъжа не повярва.

Тишина.

— Сериозно говоря, Ерик, обади ми се. Ако нещо не е наред.

Далече нагоре по брега една белокрила птица се издигна във въздуха и увисна неподвижно срещу вятъра, замръзна като в стопкадър, преди да опише кръг, да се издигне в небето и да изчезне.

Извърнах се от океана и отпих още една изгаряща глътка. Пих, докато вече не можех да си спомня с коя ръка държа пистолета и с коя — бутилката. Пих, докато вече нямаше разлика.

Глава 1

През втората седмица разопаковахме микроскопите. Сатвик използваше железен лост, а аз — тесла. Сандъците бяха тежки, дървени, херметически запечатани — доставени от някаква вече нефункционираща изследователска лаборатория в Пенсилвания.

Слънцето припичаше силно на товарната рампа на лабораторията и денят беше почти толкова горещ, колкото бе студено преди седмица. От челото ми се стичаше пот.

Замахнах и теслата захапа светлото дърво. Замахнах отново. Удовлетворяваща работа.

Сатвик се усмихна, равни бели зъби на честно тъмно лице.

— Главата ти протече.

— Топи се — отвърнах.

— В Индия в такова време обличаме пуловери.

Сатвик пъхна лоста в процепа, който направих, и натисна. Познавах го от три дни и вече му бях приятел. Заедно упражнявахме насилие над сандъците, докато не поддадат.

Отрасълът се консолидираше и пенсилванската лаборатория беше просто поредната жертва. Тяхното оборудване излизаше евтино, купено на едро и докарано на палети. Тук, в „Хенсън“, това бе като празник за учените. Отваряхме нашите подаръци. Гледахме влюбено новите си играчки. Чудехме се смътно как така сме заслужили всичко това.

За някои като Сатвик отговорът беше сложен и се коренеше в постиженията. „Хенсън“ все пак бе нещо повече от поредния масачузетски мозъчен резервоар, а Сатвик беше победил десетина други учени, за да работи тук. Беше правил презентации и писал проекти, харесани от важни хора. Беше впечатлил някого.

За мен беше по-просто.

За мен това бе втори шанс, даден ми от приятел. Последен шанс.

Отворихме и последния дървен сандък и Сатвик надникна вътре. Вадеше слой след слой стиропор и натрупа цяла купчина на пода. Сандъкът беше голям, но вътре открихме само малък асортимент от мерителни колби на „Налджийн“, може би към килограм и половина общо. Явно това беше нечия представа за шега — някой във вече нефункциониращата лаборатория се опитваше да покаже мнението си за тяхната вече нефункционираща работа.

— Жабата е в кладенеца — рече Сатвик, едно от многото му мъгляви изявления.

— Определено — отвърнах.

Имах причина да дойда пак на Изток. Имах причина и да не дойда. И двете имаха всичко общо и нищо общо с пистолета.

Табелата е първото, което човек вижда, когато стигне до комплекса: „Изследователски институт „Хенсън“, с дебели сини букви, изискано отдръпната от пътя и обградена от грижливо подредени храсти. На трийсетина метра зад нея са портите, декоративни и черни, отворени в работно време. От този вход изобщо не се вижда сградата, което в покрайнините на Бостън говори не само за пари, а за пари. Всичко тук е скъпо, най-вече празното пространство.

Лабораторният комплекс е заврян до скалист хълм на около час от града, нагоре по крайбрежието. Той е частно, уединено място, затулено от дървета. Главната офис сграда е красива — два етажа отразяващ светлината алуминий, разпрострели се на площ горе-долу колкото футболно игрище. Което не е от алуминий, е от матова черна стомана. Прилича на произведение на изкуството или поне така би изглеждало едно произведение на изкуството, превърнато в архитектурна структура, създадена да подслони най-блестящите научни умове. Малка, покрита с павета, алея се извива към главния вход, но предният паркинг е лишен от декоративност — прост асфалтиран терен за посетители и непосветени. Алеята продължава около сградата, зад която се намира истинският паркинг, паркингът за изследователите. В другия му край се издигат няколко по-малки пристройки. Това са външните лаборатории, Северна и Южна сграда. Технически съоръжения и лаборатории. Зад тях като голям сив боен кораб се възвисява сграда W, старият склад.

В онази първа сутрин аз паркирах наетата кола пред главната офис сграда и влязох вътре.

— Какво обичате?

— Очакват ме — казах на рецепционистката.

— Името ви?

— Ерик Аргус.

Тя се усмихна.

— Моля, седнете.

Потънах в едно кожено кресло. Тук имаше точно три кресла и хубава, объркана картина в червено и синьо. Тя можеше да е и някаква техническа схема, защото се състоеше от линии и ъгли, предполагащи някакъв скрит замисъл. Точно нещо, което един инженер би избрал за украса на фоайе, ако го наемете за тази работа. След две минути иззад ъгъла се появи познато лице и аз се изправих.

— Господи, мина толкова време! — Джереми ми стисна ръката и ме придърпа за бърза прегръдка. — Как си, по дяволите?

— Бил съм и по-зле — отвърнах.

Това бе самата истина.

Джереми не се беше променил особено през изминалите години. Слаб, почти кльощав. Рошавата му руса коса сега беше обуздана от бизнес подстрижка, но той все още се държеше непринудено. И усмивката му беше същата.

— А ти? — попитах аз.

— Тук съм доста зает. Имаме повече от сто и петдесет изследователи и се разрастваме.

Отведе ме в кабинета си. Настанихме се. И тогава дойде предложението, сякаш беше просто бизнес — сякаш бяхме просто двама мъже в костюми. Но аз виждах в очите на стария си приятел съжалението, с което ме гледаше.

Той плъзна сгънат лист хартия по широкото бюро. Аз го отворих. Насилих се да схвана цифрата.

— Твърде щедро е — казах и плъзнах листа обратно към него.

— Евтино е даже за учен като теб.

— Не. Не е.

— Работата ти в QSR оправдава тази цена, дори повече. В състояние сме да ти осигурим пълна интеграция, паралелни ядра, каквото пожелаеш. — Той отвори чекмеджето на бюрото си, извади сива папка и прибра вътре листа. — Можеш да продължиш оттам, докъдето си стигнал.

— Мисля, че е станало недоразумение.

— Само ни кажи от какво се нуждаеш. Като се имат предвид патентите ти и досегашната ти работа…

Прекъснах го:

— Не мога да го правя вече.

— Не можеш?

— Не искам.

Това го сепна и той се облегна в коженото кресло.

— Чух такъв слух — рече накрая. Гледаше ме преценяващо иззад бюрото. — Надявах се да не е истина.

Поклатих глава.

— Защо?

— Просто приключих с това.

— Тогава си прав — каза той. — Наистина не разбирам.

— Ако смяташ, че съм дошъл тук с измамни… — понечих да стана.

— Не, не — вдигна ръка той. — Предложението още е в сила. Офертата е твърда. Седни.

Седнах пак в креслото.

— Можем да те наемем за четири месеца — каза той. — Наемаме изследователя, не проучването. Служителите на изпитателен срок получават шанс четири месеца, за да се докажат. Такава е системата ни.

— Какво ще правя?

— Гордеем се с независимостта си; така че сам можеш да избереш по какво ще работиш, стига да има научна стойност.

— Каквото пожелая?

— Да.

— Кой определя стойността?

— В крайна сметка научната общност, чрез публикациите, ако работата ти стигне дотам, разбира се. Но преди това трябва да преминеш през оценка от нашата комисия. Наемането на изпитателен срок е от компетенцията на мениджъра по човешки ресурси, но след четири месеца вече няма да е моя работа. И аз имам шефове; така че тогава ще трябва да имаш какво да покажеш. Нещо готово за публикуване или почти готово. Разбираш ли?

Кимнах. Четири месена.

— Това може да е ново начало за теб — каза той и аз разбрах, че вече е говорил с Мари.

Зачудих се кога ли му се е обадила.

„Сериозно говоря, Ерик, обади ми се. Ако нещо не е наред.“

— Ти свърши страхотна работа в QSR — продължи той. — Следих публикациите ти… Господи, всички ги следихме. Но като се имат предвид обстоятелствата, при които напусна…

Пак кимнах. Неизбежният момент.

Той замълча, погледна ме и рече:

— Аз ще ти се доверя, но ти трябва да ми обещаеш.

Не се доближи повече до темата. До темата, която хората внимателно избягваха.

Извърнах очи. Кабинетът му подхождаше. Не твърде голям, но светъл и удобен. Прозорецът над рамото му гледаше към предния паркинг, където видях моята наета кола. Една от стените беше украсена с инженерна диплома от „Нотр Дам“. Само бюрото беше претенциозно — чудовищна конструкция от тиково дърво, на която можеш да приземиш самолет, — но знаех, че го е наследил. Старото бюро на баща му. Бях го виждал веднъж, когато бяхме още в колежа, почти преди десетилетие. Преди цял живот. Когато още си мислехме, че изобщо не приличаме на бащите си.

— Ще ми обещаеш ли? — попита той.

Знаех за какво говори. Срещнах погледа му.

Тишина.

Той мълча дълго, гледаше ме, чакаше да кажа нещо. Претегляше приятелството ни срещу риска, до който всичко това можеше да доведе.

— Добре — рече накрая и затвори папката. — Добре дошъл в изследователски център „Хенсън“. Започваш утре.

Глава 2

Има дни, в които изобщо не пия. Ето как започват те: вадя пистолета от кобура и го слагам на бюрото в мотелската стая. Пистолетът е тежък и черен. По корпуса му с малки изпъкнали букви е изписано „Рюгер“. Има вкус на медни монети и пепел. Гледам се в огледалото срещу леглото и си казвам: „Ако днес пиеш, ще се самоубиеш“. Взирам се в собствените си синьо-сиви очи и виждам, че говоря сериозно.

Това са дните, в които не пия.

Работата в изследователска лаборатория има свой ритъм. Минаваш през стъклените врати до 7:30, кимаш на пристигналите по-рано; после седиш в кабинета си до осем, размишлявайки над следната фундаментална истина: дори гадното кафе, дори гнусното, блудкаво, лайняно кафе е по-добро от никакво кафе.

Обичам да правя първата кана кафе сутрин. Отварям вратичките на шкафа в малката кухня, отварям металната кутия и вдишвам дълбоко, за да изпълня дробовете си с миризмата на кафените зърна. Тя е по-хубава от самото пиене на кафе.

Има дни, когато всичко ми коства усилие — храненето, говоренето, излизането от мотелската стая сутрин. Всичко е усилие. Живея предимно в главата си. Онази съкрушителна нужда идва на приливи и аз много се старая да не ми проличи, защото истината е, че няма значение как се чувстваш. Има значение как действаш. Поведението ти. Докато разумът ти е непокътнат и си в състояние да преценяваш кое е уместно, можеш да изкараш до следващия ден.

А и искам да запазя тази работа; затова се напъвам. Искам да продължа. Искам отново да съм продуктивен. Искам да накарам Мари да се гордее с мен.

Работата в изследователска лаборатория не прилича на всяка друга нормална работа. Тя следва странен ритъм, странно работно време — а творците се ползват със специални привилегии.

Двама китайци са организаторите на обедния баскетбол. През първата седмица тук ме принудиха да се включа в една игра.

— Приличаш на човек, който може да играе — казаха ми те.

Единият е висок, другият е нисък. Високият е израснал в Охайо и няма акцент. Наричат го Машината за точки. Ниският и представа си няма от правилата в баскетбола и по тази причина е най-добрият защитник. Неговите фалове оставят белези и за мен това се превръща в мета игра — игра в играта, — да видя колко насилие мога да понеса, без да роптая. Всъщност именно заради това играя. Стигам до коша и ме цапардосват. Пак стигам. Сблъсък. Отпечатък от ръце по кожата ми.

Един играч, норвежец на име Остлунд, е висок почти два метра. Дивя се на самия му ръст. Не може да тича, да скача и изобщо да се движи, но огромното му тяло задръства линията и безбрежните му рамене смачкват всеки опит за скок в обсега на личната му територия от асфалтовия терен. Играем четирима на четирима или петима на петима, зависи кой е свободен на обед. На трийсет и една аз съм с няколко години по-млад от повечето от тях и с няколко сантиметра по-висок — ако изключим Остлунд, който стърчи с една глава над всички. Чуват се обиди, произнесени с най-разнообразен акцент:

— И баба ми стреля по-добре от теб.

— К’во беше т’ва — изстрел или пас? Не разбрах.

— Остлунд, не си удряй главата в коша.

Някои изследователи ходят на обяд в ресторанти. Други играят компютърни игри в кабинетите си. А трети работят и в почивката — забравят да ядат с дни. Сатвик е един от тях. Аз играя баскетбол, защото го усещам като наказание.

Атмосферата в лабораторията е спокойна; можеш да подремнеш, ако искаш. Никой не ни вкарва напрежение. Строго дарвинистка система — състезавал си се за правото да бъдеш тук. Единственият натиск си го оказваш сам, защото всеки знае, че оценките се правят на четири месеца и трябва да имаш какво да покажеш. Текучеството при изследователите на изпитателен срок е около 25 процента. Приятелствата с новонаети може да се окажат мимолетни Сътвори работа с интегрални схеми. Каза ми за това през втората ми седмица, когато го заварих да седи пред един сканиращ електронен микроскоп.

— Това е микроскопска работа — обясни ми той.

Гледах как наглася фокуса и образът на екрана се мести. Работил съм на такъв микроскоп, когато се подготвях за докторантура, но този беше по-нов и по-добър. Приличаше на магия.

Сканиращият електронен микроскоп е прозорец. Слагаш пробата в камерата, включваш вакуума — и сякаш гледаш в друг свят. Плоската гладка повърхност се превръща в нещо съвсем друго, превръща се в топографски комплекс.

Когато използваш СЕМ, все едно гледаш сателитна фотография: ти си горе в Космоса и гледаш надолу, към сложен пейзаж, гледаш към Земята, а после завърташ малкия черен диск и се приближаваш към повърхността. Увеличението е като падане. Сякаш се откъсваш от орбита и Земята се втурва да те посрещне, но падаш по-бързо, отколкото би падал в реалността, по-бързо дори от пределната скорост, падаш невъзможно бързо, невъзможно далече, а пейзажът продължава да се увеличава и ти си мислиш, че ще се удариш, но никога не се удряш, защото всичко само продължава да се приближава и да става по-ясно, а ти така и не достигаш до земята — като в онази стара загадка, в която жабата изминава с подскоци половината от разстоянието, после половината от останалото, после пак и пак, без някога да стигне до другия край. Това е електронният микроскоп. Безкрайно пропадане в образа. И никога не стигаш дъното.

Веднъж увеличих до 14 000 пъти, беше като да гледаш през очите на Бог. Да търсиш онази крайна, неделима истина. Научих едно: дъно няма да видиш.

Със Сатвик имахме кабинети на втория етаж в главната сграда, през няколко врати един от друг.

Сатвик беше нисък и слаб, към четирийсетте. Кожата му беше наситено, дълбоко кафява. Имаше почти момчешко лице, но мустаците му вече бяха поръсени със сиво. Тесните му черти бяха балансирани така, че можеше да мине за представител на доста нации: мексиканец или либиец, или грък, или сицилианец — докато не си отвори устата. Отвори ли си устата, заговори ли, всички възможни идентичности изчезваха и той внезапно, като по магия, ставаше чист индиец и вече не можеш и да си го представиш като някакъв друг.

Когато го срещнах за първи път, той стисна с две ръце ръката ми, разтърси я и каза:

— О, ново лице. Как си, приятелю? Добре дошъл в изследването.

Така използваха тук тази дума — изследването — сякаш беше някакво място. Дестинация, която може да се достигне. Стояхме в главния коридор пред библиотеката и Сатвик се усмихваше толкова широко, че беше невъзможно да не го харесаш.

Именно Сатвик ми обясни, че в никакъв случай не бива да слагаш ръкавици, когато работиш с течен азот.

— Не го забравяй — рече той. — Защото заради ръкавиците ще се изгориш.

Гледах го как работи. Пълнеше резервоара на микроскопа — леден дим се виеше над капака, изливаше се в цилиндъра и покапваше по плочките на пода.

Течният азот има различно повърхностно напрежение от водата; ако разлееш няколко капки по ръката си, те ще отскочат безобидно и ще се затъркалят по кожата ти, без всъщност да те измокрят — като малки живачни топчета. До секунди ще се изпарят със съскане и дим. Но ако носиш ръкавици при пълненето на резервоара на микроскопа, азотът ще се просмуче в ръкавицата и ще остане в капан до кожата ти.

— А тогава — каза Сатвик, докато наливаше — много ще се нараниш.

Той първи ме попита в каква област работя.

— Не съм много сигурен — отвърнах аз.

— Как така не си сигурен? Нали си тук, значи все трябва да е нещо.

— Още работя по въпроса.

Той се втренчи в мен, докато смилаше информацията, и видях как очите му се променят — понятието му за мен се променяше, както се случи, когато за първи път го чух да говори. И просто ей така за него аз се превърнах в нещо различно.

— O… вече знам кой си; тук се говореше за теб. Ти си онзи от Станфорд.

— Това беше преди осем години.

— Ти написа прочутата статия за декохеренцията. Ти си онзи, който получи срив.

Явно Сатвик не беше от деликатните.

— Не бих го нарекъл срив.

Той кимна, вероятно в съгласие; или пък не.

— Още ли работиш по квантовата теория?

— Приключих с нея.

Той сбърчи чело.

— Приключи? Но ти свърши важна работа.

Поклатих глава.

— С времето квантовата механика започва да влияе на светогледа ти.

— Какво означава това?

— Колкото повече навлизам в нея, толкова по-малко вярвам.

— В квантовата механика?

— Не — отвърнах. — В света.

Глава 3

Има дни, в които изобщо не пия. В такива дни вадя пистолета на баща си и гледам в огледалото. Убеждавам сам себе си какво ще ми струва, ако днес отпия първата глътка. Ще ми струва това, което струваше и на него.

Но пък има и дни, в които пия. Това са дните, когато се събуждам с гадене. Отивам в банята, повръщам в тоалетната чиния и толкова много се нуждая от питие, че ръцете ми треперят. Надига се жлъчка — силни мускулни конвулсии, докато се изливам в порцелановата чиния. Стомахът ми се изпразва с продължителни спазми, черепът ми пулсира, краката ми треперят, а нуждата нараства като развилняло се чудовище.

Щом се изправя, се поглеждам в огледалото на банята и плисвам вода на лицето си. Не си казвам нищо. Няма да си повярвам.

В тези сутрини е водка. Водка, защото водката не мирише. Наливам я в стар термос за кафе.

Отпивам, за да успокоя треперенето. Няколко глътки, за да мога да се раздвижа.

Това е балансираща процедура. Не твърде много, иначе ще забележат. Не и твърде малко, иначе ще продължа да треперя. Като при химическа реакция, търся равновесието. Колкото да мина спокоен през входа на лабораторията.

Изкачвам стълбите към кабинета си. Дори да знае, Сатвик не казва нищо.

Сатвик изучаваше интегрални схеми. Развъждаше ги на малки единици и нули в Майчински базов матричен кристал. Вътрешната логика на матрицата беше променлива и той прилагаше избирателен натиск, за да насочва дизайна на чипа.

Като еволюция в кутия. Най-ефикасните интегрални схеми се идентифицираха от автоматична програма и служеха за модел при следващи кръстоски. Генетични алгоритми манипулираха най-добрите кодове за задачата.

— Нищо не е идеално — каза той. — Трябва много моделиране.

Нямах и най-малка представа как работи всичко това.

Сатвик беше гений, който е бил фермер в Индия, докато не дошъл в Америка на двайсет години. Получил диплома по електроинженерство от МТИ[2]. Избрал електроинженерството, защото обичал математиката. След това „Харвард“, патенти и предложения за работа. Всичко това ми беше описано с неговия делови тон, сякаш бе нещо съвсем естествено и всеки можеше да го направи.

— Не става дума за ум — каза той. — А само за много усилия.

И като че ли вярваше в това.

Аз лично не бях толкова сигурен.

И други изследователи се отбиваха да видят базовите матрични кристали на работната му маса, сякаш бяха някакво самоорганизиращо се дигитално изкуство. Думата „елегантен“ се чуваше отново и отново — най-високата похвала от онези, за които математиката беше майчин език. Сатвик седеше приведен над работата си с часове, в пълна концентрация. И това бе важен аспект от всичко. Способността му да се концентрира. Просто да седи там и да работи.

— Аз съм прост селянин — обичаше да казва, когато някой хвалеше изследването му. — Обичам да предизвиквам пръстта.

Сатвик разполагаше с безкраен набор от подобни изрази. Когато се отпускаше, си позволяваше да говори на развален английски. Понякога, след като бях прекарал сутринта с него, възприемах модела на речта му и му отговарях на същия развален английски — едно опростено наречие, което започвах да уважавам заради голямата му ефективност и способност да изразява нюанси.

— Вчера ходих на зъболекар — каза ми Сатвик. — Тя казва, че имам хубави зъби. Аз й казвам: „На четирийсет и две съм, а за първи път ходя на зъболекар“. А тя не може да повярва.

— Никога не си ходил на зъболекар? — попитах го аз.

— Не, никога.

— Как е възможно?

— Докато учех на село, не знаех, че има специален доктор за зъби. След това не съм ходил, защото нямах нужда. Зъболекарката казва, че имам добри зъби, няма кариеси, но имам петна на кътниците отляво, където дъвча тютюн.

— Дъвчеш…

Опитах да си го представя как плюе храчка като баскетболист, но не ми се получи.

— Срам ме е. Никой от братята ми не дъвче тютюн. От цялото семейство — само аз. Започнах преди години, на село. Сега опитвам да спра. — Сатвик разпери безпомощно ръце. — Но не мога. Казах на жена ми, че съм спрял преди два месеца, но пак почнах и тя не знае. — Очите му станаха тъжни. — Аз съм лош човек.

Сатвик сбърчи чело.

— Ти се смееш. Защо се смееш?

„Хенсън“ беше истински гравитационен кладенец в бранша на технологиите — непрестанно се разширяваха, все купуваха други лаборатории, купуваха оборудване, поглъщаха конкуренти.

Лабораториите „Хенсън“ наемаха само най-добрите, без значение от националността и произхода им. Това беше място, където влизаш в кухненския бокс и виждаш нигериец да говори на немски с иранец. А говори на немски, защото и двамата го владеят по-добре от английския, другия им общ език. „Хенсън“ бяха винаги гладни за таланти.

Бостънската лаборатория беше само една от многото лаборатории на „Хенсън“, но разполагахме с най-големите складови площи, което означаваше, че значителна част от излишното лабораторно оборудване накрая се озоваваше при нас. Ние отваряхме сандъците. Ние преглеждахме провизиите. Ако се нуждаехме от нещо за изследванията си, подписвахме се за него и то ставаше наше. Това бе антитеза на корпоративната бюрокрация, където канцеларщината владееше всичко.

Повечето сутрини прекарвах със Сатвик. Стояхме рамо до рамо пред лабораторната му маса, говорехме и се занимавахме c нещо. Аз му помагах с неговите базови матрични кристали. Той ми разказваше за дъщеря си. А по обед играех баскетбол.

Понякога след баскетбола, за разнообразие, се отбивах в лабораторията на Машината за точки в Северната сграда, за да видя как я кара. Той работеше с живи организми и търсеше химически алтернативи, които няма да причинят родилни дефекти при земноводните. Тестваше водни проби за кадмий, живак и арсен.

Машината за точки беше нещо като шаман. Той изучаваше моделите на генна експресия при земноводните и разчиташе бъдещето им в деформациите. Точно изследване, каквото би се харесало на мама — равни части тревога и конспирация.

— Ако не се направи нещо — каза той, — земноводните ще изчезнат. — Имаше аквариуми, пълни със саламандри и жаби — жаби с твърде много крака, с опашки и без ръце. Чудовища. Те скачаха, плуваха или се влачеха насам-натам, чернобилски кошмари в дълги стъклени контейнери.

До неговата лаборатория се намираше кабинетът на жена на име Джой. Също като мен, и тя бе нова тук, но не беше ясно кога точно е започнала. Другите сякаш знаеха единствено малкото й име. Понякога Джой ни чуваше да говорим и се отбиваше, като плъзгаше деликатната си ръка по стената. Тя беше висока, красива и сляпа. Провеждаше някакво акустично изследване. Имаше дълга коса, високи скули и толкова ясни, сини и съвършени очи, че отначало не загрях.

— Няма нищо — каза тя на един изследовател, който се впусна в извинения. — Често ми се случва. — Тя не носеше тъмни очила и не използваше бял бастун. — Отлепени ретини. Бях на три. Не ми пречи.

— Как намирате стаята си?

Това беше Сатвик. Деликатният Сатвик.

— За какво са ти очи, когато имаш уши и памет? Слепите са добри в броенето на стъпки. Освен това не бива да вярвате на очите си. — Тя се усмихна. — Нищо не е такова, каквото изглежда.

Следобедите се връщах в главната сграда и се опитвах да работя.

Сам в кабинета си, аз се взирах в бялата дъска. В огромната й празнота. Взех маркера и затворих очи. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Започнах да пиша по памет и формулата се изливаше от лявата ми ръка с лекота. Серии от букви и цифри като древни руни на забравено заклинание — форма, която виждах в ума си. Работата ми от QSR. Спрях. След това погледнах написаното и захвърлих маркера към стената. Купчината бележки на бюрото ми се разлетяха и паднаха на пода.

Джереми се отби по-късно вечерта.

Застана на прага с чаша кафе в ръка, видя разпилените по пода хартии и надрасканата на дъската формула.

— Математиката е просто метафора — понесе се гласът му от прага. — Нали все това повтаряше?

— О, самоувереността на младостта. Много я бива в простите декларации.

— А ти вече нямаш нищо за деклариране?

— Изгубих кураж.

Той се потупа по корема.

— Ти губиш, аз трупам, а?

Успя да извади усмивка от мен. Нямаше и грам тлъстина, просто вече не изглеждаше като умиращ от глад.

— Такива сме си, нали? — казах аз. — Все се стремим към превъзходство. Може пък ние да сме метафората.

Той вдигна чашката кафе в подигравателна наздравица.

— Винаги си бил умникът.

— Откаченият, имаш предвид.

Джереми поклати глава.

— Не, Стюард беше откаченият, но ти беше онзи, когото трябваше да гледаме. Всички го знаехме. Преди да се появиш, не бях виждал студент да спори с професор.

— Това беше преди цяла вечност.

— Но ти спечели спора.

— Странно, не си го спомням така.

— О, спечели, ако се замислиш, ще видиш, че ти спечели. — Отпи от кафето. — Просто ти отне няколко години.

Джереми влезе в стаята, като внимаваше да не стъпва по хартиите.

— Чуваш ли се със Стюарт?

— От много време не си говорим.

— Лошо. Вършехте интересна работа заедно.

Можеше и така да се каже. А и това бе начинът на Джереми да стигне до въпроса, заради който се беше отбил. Работата.

— Днес ме посети член на оценяващия борд — каза той. — Пита дали напредваш.

— Вече?

— Минаха няколко седмици. Бордът просто иска да е в течение, любопитни са дали се адаптираш.

— Ти какво му каза?

— Казах, че те наглеждам, и ето ме тук. Да те нагледам. — Той посочи към формулата на дъската. — Радвам се да видя, че работиш по нещо.

— Това не е работа.

— Тези неща искат време.

Истината напираше. Нямаше смисъл да лъжа. Нито себе си, нито него. Издуващият се балон в гърдите ми просто се пръсна:

— Само губя време тук — казах аз. — Твоето време. Времето на лабораторията.

— Няма проблем, Ерик — отвърна той. — Ще се получи.

— Не мисля, че ще се получи.

— Имаме изследователи на щат, които нямат и една трета от твоите постижения. Мястото ти е тук. Първите няколко седмици обикновено са най-трудни.

— Вече не е като преди. Аз не съм като преди.

— Твърде суров си към себе си.

— Не, не съм постигнал нищо. — Посочих към дъската. — Една недовършена формула за три седмици.

Изражението му се промени.

— Само това ли? — Той огледа редицата символи. — И напредваш ли?

— Не знам как да я довърша. Вече дори не виждам изход. Това е задънена улица.

— Няма ли нещо друго? Не работиш ли и по друго изследване?

Поклатих глава.

— Не.

Той се обърна към мен. Отново изглеждаше тъжен.

— Не бива да съм тук — казах му аз. — Само ви прахосвам парите.

— Ерик…

— He — поклатих пак глава.

Той мълча много дълго, втренчен във формулата като врачка, която се взира в чаени листа. После заговори тихо:

— В този бизнес има рискове и те го знаят. Трябва да останеш поне за времето на договора.

Погледнах към бъркотията, която бях създал — разпилените по пода хартии.

Джереми продължи:

— Поне ще получаваш заплата още три месеца, преди да се изправиш пред борда. Все ще те изтърпим толкова. След това можем да ти напишем препоръки. Има и други лаборатории. Може би ще се установиш някъде.

— Да, може би — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че няма да стане така. Такава е природата на последните шансове — след тях не следва нищо друго.

Той се обърна да си върви.

— Съжалявам, Ерик.

Глава 4

Тази нощ в мотелската стая се взирах в телефона и отпивах от водката. Прозрачна стъклена бутилка. Изгаряща течност.

Капачката се изтърколи по евтиния килим.

Представях си как се обаждам на Мари, как набирам номера. Моята сестра, която толкова приличаше на мен и все пак не беше като мен. Добрата, разумната. Представих си гласа й в другия край на линията.

„Ало? Ало?“

Тази скованост в главата ми, странната тежест и геоложките натрупвания на нещата, които можех да й кажа — не се тревожи, всичко е наред; но вместо това не казвам нищо, оставям слушалката да се изплъзне, а часове по-късно се озовавам зад плъзгащия се стъклен прозорец и подгизнал до кости, се свестявам от още един породен от водката ступор. Взирам се в дъжда. Той се сипе непрестанно, студен ситен дъжд, който мокри дрехите ми.

Гръмотевица се търкаля от изток, докато стоя в тъмното и чакам всичко отново да се оправи.

В далечината виждам някакъв силует на паркинга на мотела. Една фигура стои под дъжда незнайно защо — сивият дъждобран лъщи, главата й е извърната към мотела. Фигурата ме гледа с лице като черна локва. След това внезапно преминават светлините на кола и когато поглеждам отново, дъждобранът е изчезнал. Или никога не е бил там.

Остатъкът от водката се плъзга в гърлото ми.

Мисля за майка си, за последния път, когато я видях, и пак се появява онова: бавното разтваряне на перспективата. Губя връзка с тялото си, ръбеста фигура, озарявана от натриеви светлини — сиви като буреносни облаци очи, сиви като метал на оръжие.

— Не е за теб — каза ми мама в онзи есенен ден преди много години.

Ръката ми се огъва и бутилката от водката полита, превърта се в мрака — проблясването й, трясъкът й, стъкло, асфалт и късове дъжд. Няма нищо друго, а след това — нищо друго.

Понякога сънувам един сън. Един разговор, когато бях на петнайсет.

Тя има много имена, повечето апокрифни.

Мама ме гледа от другата страна на масата. Не се усмихва, но аз знам, че е щастлива. Знам, че е в едно от добрите си настроения, защото аз съм я посетил.

Тя пак си е у дома — последния път, преди всичко безвъзвратно да се обърка. Пие чай. Студен, винаги. Две кубчета лед. Аз пия горещо какао и ръцете ми обгръщат топлата чаша. Отпиваме, а вентилаторът на тавана бавно млати въздуха над главите ни.

— Аз съм в траур — казва тя.

— За кого?

— За човечеството.

И умът ми сменя предавката, когато забелязвам промяната на посоката, отново един от онези разговори. Сякаш съзнанието й излиза от коловозите и всички пътища накрая водят все към пущинак.

— Y хромозомата на нашия вид деградира — казва тя. — До няколкостотин хиляди години ще изчезне съвсем.

Очите й обикалят стаята и не спират на нищо за повече от няколко мига.

Аз подхващам играта.

— Ами естественият подбор? Той няма ли да отсее непригодните?

— Няма да е достатъчен — казва тя. — Неизбежно е.

„И може би е така — мисля си. — Може би всичко е неизбежно. Тази стая. Този ден. Мама, седнала срещу мен, с неспокойни очи и накриво закопчана блуза.“

Светлината струи косо през прозорците на дневната. Отвън листата летят из двора, трупат се до каменната стена, която Портър издигна, за да държи съседското корги далече от градината с рози.

Портър е нейният приятел, макар че тя никога не го нарича така.

Той я нарича „моята Джилиън“ и я обича така, сякаш за това е създаден. Но аз мисля, че й напомня твърде много за татко, което е причината както да е с него, така и да не го допуска до себе си.

— Сестра ти се жени — казва тя.

И внезапно проумявам предишния ни разговор. Защото, разбира се, знам за годежа на сестра ми. Не знаех само, че и мама знае. Неуморните й очи спират на мен и чакат отговор.

В шофьорската й книжка очите й са описани като „лешникови“ — но „лешниково“ е твърде неясен цвят. Лешникови са очите, които не са нито сини, нито зелени, нито кафяви. Дори черните очи са наричани кафяви, не можеш да кажеш на някого, че има черни очи. Правил съм го и хората се обиждат, макар че повечето хомо сапиенс са с този цвят на очите. Той си е съвсем нормален цвят за очи при нашия вид по целия свят. Катраненочерно. Като парченца обсидиан. Но очите на мама не са с нормален цвят. Не са нито сини, нито зелени, нито лешникови, каквито са възможните цветове в една шофьорска книжка. Очите на мама са точно в оттенъка на лудостта. Знам го, защото съм го виждал само веднъж в живота си, и то в нейните очи.

— Магнитното поле на Земята флуктуира — казва ми тя. — В момента Южна Америка е в опасна зона. Онези красиви изгреви са просто заредени частици, които преминават във видимия спектър. Видях ги веднъж от лодката на баща ти, когато плавахме северно от залива.

Усмихвам се и кимам, винаги е така. Тя е твърде заета с невидимото, за да говори дълго за обикновеното. Вътрешните й коловози водят към неясни истини, към дълбоки мистерии.

— Магнитното поле отслабва, но ние сме в безопасност тук.

Тя отпива пак от чая си. Щастлива е.

Това е нейният магьоснически номер. Успява да изглежда щастлива или тъжна, или гневна само като те погледне за миг. Това е дарба, която съм наследил, този начин на общуване — като таен език, на който се разбираме и не са нужни думи.

По-рано тази учебна година един учител ми каза, че трябва да опитам да се усмихвам, и аз си помислих: „Нима не се усмихвам? Никога ли?“

Като мама, дори тогава.

Когато най-сетне получи научната си степен по имунология след несигурни набези в химията, астрономията и генетиката. Поривът й беше колкото силен, толкова и донкихотовски. По това време бях на шест и сега като се замисля, още тогава е имало знаци. Странни убеждения. Неща, които по-късно станаха очевидни.

Нейната обич беше яростна и непрактична. Именно тази яростност и непрактичност създаде такава лоялност у нас, нейните деца, защото тя очевидно беше безвъзвратно увредена — и все пак у нея още имаше величие и дълбочина. Дълбоки води, приливни сили.

Тя стоеше до късно вечер и ни разказваше приказки за лека нощ — границата между истина и фантазия постоянно се променяше. Истории за наука и неща, които можеха да са наука, ако светът беше едно по-различно място.

Обичта ни, моята и на сестра ми, към нея беше толкова голяма, че не знаехме какво да я правим.

Когато татко не се върна, тя събуди първо мен, едва успя да изрече думите и се свлече на пода. Помня съвсем малко от онази нощ, сякаш е част от нечия друга история — но си спомням как пое дъх, как удари ключа на осветлението, събуди ме, а после всичко се изля в думи, всичко, безброй години. Цели животи. Водопад от думи. Протяжен писък, който нямаше да спре. И никога не спря.

Помня и стаята. Цвета на стените. Почти фотографски детайли, комбинирани със странни празнини в паметта ми — неща, които би трябвало да знам, но някак не можех да видя. Стари пукнатини в стената. Ясно ги виждам. Усещането за гладкия дървен парапет, докато се носех надолу по стълбите и рамките на картините бръсваха рамото ми. Виждам тънък слой прах по полилея във фоайето, но сестра ми липсва — изтрита е от тези спомени, макар че трябва да е била там. Или вероятно точно тя стои отзад, в сенките.

После чакълът дращи босите ми ходила, а мама не може да върви и се свлича на алеята пред къщата ни. Аз стоя там, докато червените светлини тихо се въртят. Това е полицията, но не виждам лица. Само светлини, значки и думи изпод вода.

Баща ти…

Тя не може да довърши. Не може да изкара думите навън.

След това вече нищо не беше същото. За никой от нас. Но най-вече за мама.

Сега тя отпива отново от чая си и аз виждам как в очите й щастието се променя в тревога. В онези не-точно-лешникови очи, на които не подхожда нито едно определение.

— Добре ли си, Ерик?

Само кимам и отпивам.

— Сигурен ли си? — пита тя.

Баща й е четвърт чероки и му личи. С нея споделяме и това: и двамата приличаме на бащите си.

— Всичко е наред — отговарям.

Тя е висока, с дълги крайници. Косата й, някога кафява, е опъстрена с бяло. И сега, и винаги е била красива.

Ако си приличаме по нещо, това са очите — не по цвета, защото моите са синьо-сиви, а по формата. Имаме очи с тежки клепачи. Очи, които пазят тайните си.

Тя никога не пиеше. Нито веднъж, никога. Не беше като татко.

И имаше обяснение за това.

Произхождаше от род на алкохолици — тежки алкохолици, както ги наричаше. Алкохолици, които се бият и влизат в затвора. Баща й, дядо й и братята й. Някои от братовчедите. Така че тя добре разбираше това. Подобно на болестта на Хънтингтън или хемофилията — замърсяване на кръвта, което си проправя път през поколенията. А аз се чудех дали то не е част от странната, алхимична близост, която привлича двама души. Нея и баща ми.

Понякога тя е нещо така просто като начина, по който се смееш. Или пък познат цвят на косата. Или начинът, по който държиш чашата със скоч — небрежно, с разперени по ръба пръсти и надвиснала над хладната кафеникава течност длан. Така се чувстваш, когато срещнеш някой непознат и усетиш, че… Аз те познавам. Винаги съм те познавал.

Може би това я е привлякло. Или просто е решила, че може да го поправи.

Та така — мама никога не пиеше, нито веднъж, и смяташе, че това е достатъчно, за да я спаси.

Много пъти, докато бях дете, ми е казвала, че и аз не бива да пия. И в двата рода има алкохолизъм, заявяваше тя, така че дори не опитвай. Не бива да рискуваш и с една глътка.

— Не е за теб — каза ми тя.

Но аз все пак опитах. Разбира се, че опитах.

Не е за теб.

И всичко се обърка още повече.

Глава 5

Лабораторията.

Сатвик каза:

— Вчера в моята кола говоря с дъщеря си, на пет години, и тя казва: „Тате, моля те, не говори“. Питам я защо и тя казва: „Защото се моля. Трябва да е тихо“. Питам я за какво се моли, тя казва: „Дадох на една приятелка гланц за устни и се моля да помни, че трябва да ми го върне“.

Сатвик се опитваше да не се усмихне. Седяхме в кабинета му и ядяхме обяда си на бюрото единствената свободна от папки, книги и електронни части повърхност в стаята. От прозорците струеше светлина.

Той продължи:

— Казвам й, е, може да е като мен и да забравя. Но дъщеря ми отговаря: „Не, вече става повече от седмица“.

Това много го забавляваше — разговорът за гланца за устни и молитвите на децата. Той загреба още една лъжица ориз с червени чушки и я напъха в устата си. Този прост и изпепеляващ пожар минаваше за негов обяд.

— Писна ми да ям в претъпкания ти кабинет — казах аз. — Трябва да опитаме нещо различно.

— Как различно?

— Да се държим като нормални възрастни хора. Да идем на ресторант.

— Ресторант? Обиждаш ме. Аз съм обикновен човек, който пести за колежа на дъщеря си. — Сатвик разпери ръце в комичен гняв. — Да не мислиш, че съм роден със златна лъжица?

После ме осведоми за трагедията на племенниците си, отгледани в Ню Йорк с американска храна.

— И двамата са по-високи от метър и осемдесет — каза той, като клатеше глава. — Твърде много големи. Сестра ми постоянно купува нови обувки. В моето семейство у дома никой не е толкова висок. Ама никой. А тук, същото семейство, пък два метра.

— И американската храна ли е виновна?

— Ядеш ли крава, приличаш на крава.

Той лапна последната хапка от обяда си, потрепери и смукна въздух през зъби. После затвори пластмасовия капак на купата.

— Да не би да е твърде люто? — попитах аз.

Тази възможност ме интригуваше. Бях го виждал да яде храна, която можеше да стопи вътрешностите ми.

— Не — отвърна той. — Когато ям на тютюневата страна, жили силно.

След като прибрахме останките от обяда, аз му казах, че няма да бъда нает след изпитателния срок.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Лицето му стана сериозно.

— Сигурен си, че ще те уволнят?

Деликатният Сатвик. Уволнят. Дума, която не бях използвал, но точна — що се отнася до значението. Скоро щях да съм безработен. Дългосрочно безработен. С приключила кариера. Опитах да си представя този момент и стомахът ми се сви като юмрук. Срам и ужас. Моментът, в който всичко ще се срине.

— Да — отвърнах. — Ще ме уволнят.

— Е, щом си сигурен, тогава не се тревожи за това. — Той се наведе през бюрото и ме потупа по рамото. — Понякога корабът просто потъва, приятелю.

Замислих се и попитах:

— Да не искаш да кажеш, че понякога губим, а понякога печелим?

Сатвик поразсъждава и отвърна:

— Да, само че не споменах частта с печеленето.

Открих сандъка от „Досънт“ през петата ми седмица в лабораторията.

Започна се с един автоматичен имейл от транспортния отдел, в който се казваше, че там има сандъци, които може би представляват интерес за мен. Сандъци с надпис „Физика“ на товарната рампа.

Намерих ги на последната рампа, сгушени заедно, сякаш да се стоплят. Четири дървени сандъка с различни размери. Взех железния лост и започнах да ги отварям. Три от тях съдържаха само тежести, везни и стъклария. Но четвъртият беше различен. По-голям и по-тежък.

„Какво си имаме тук?“, казах си аз. Издухах праха от капака, напънах и го отворих, а лостът се изплъзна от ръката ми и издрънча на пода. Дълго се взирах в четвъртия сандък.

Отне ми цяла минута да се убедя, че е това, което си мисля, че е.

Много бързо затворих сандъка, заковах капака и отидох до транспортния компютър. Разпечатката започваше с компания на име „Инграл“ от Ню Йорк. „Инграл“ бяха купени от „Досънт“, а сега „Досънт“ бяха купени от „Хенсън“. Сандъкът е бил в склада през цялото време, като постепенно е напредвал по трофичните нива на корпоративната хранителна верига. Не се знаеше кой го е притежавал преди „Инграл“. Сандъкът можеше да си е стоял закован цели десет години. Или по-дълго. И първоначалният му произход се беше изгубил с времето.

Натиснах бутона „Собственост получена“ до транспортния номер и написах името си в указаното поле. Пръстът ми се поколеба над клавиатурата. После натиснах RETURN.

Така сандъкът стана мой.

Взех една количка и с известни мъки успях да изкарам сандъка от склада, прекосих паркинга към главната сграда, където беше товарният асансьор, а той пък ме качи на втория стаж. Сандъкът зае голяма част от кабинета ми. По-късно този ден потърсих лабораторно пространство в съседните сгради и след като обиколих няколко възможни на първия етаж в Северната сграда, се спрях на стая на втория, в дъното, номер 271. Тя беше средна по площ, без прозорци и с голи стени — единственият й отличителен белег беше тъмното петно на плочите на пода, явно последица от някой много объркал се експеримент. Подписах документите и ми дадоха нова карта ключ.

По-късно същия ден дращех по бялата си дъска, когато Сатвик влезе в кабинета ми.

— Какво е това?

— Това — отвърнах и посочих към дъската — е моят проект.

Старата недовършена формула беше изчезнала само с един замах на ръката ми. Новата диаграма беше възможно най-проста, но все пак заемаше почти цялата дъска.

Сатвик се вгледа с присвити очи в драсканиците.

— Вече имаш проект?

— Да.

— Поздравления! — засия в усмивка. Сграбчи ръката ми и я разтърси. — Как се случи това прекрасно нещо?

— Спести си поздравленията — отвърнах аз. — Да не бързаме толкова.

— И какво е? — вгледа се пак в дъската.

— Чувал ли си за Файнмановия експеримент с двойния процеп[3]?

— Физика? Не е по моята част, но съм чувал за двойния процеп на Йънг.

— Става дума за същото, само че вместо светлина, тук се използва поток от електрони. — Сложих ръка на сандъка, който още си стоеше на количката. — И детектор. Намерих го в сандъка, както и електронна пушка.

Сатвик погледна сандъка.

— Пушка ли?

— Термионна пушка. Електронна пушка. Тя е част от експеримента.

— И ти ще използваш ли тази пушка?

Кимнах.

— Файнман твърди, че всяка ситуация в квантовата механика може да бъде обяснена със следната фраза: „Помниш ли експеримента с двата процепа? Е, същото е“. — Потупах кутията. — За това става дума.

— А защо ще правиш този проект?

— Искам да видя какво е видял Файнман.

Глава 6

На Източния бряг есента идва бързо. Тя е различна тук, където дърветата приемат всеки цвят от спектъра и вятърът има зъби. Като момче, преди преместванията и специалните училища, през есента понякога спях в гората зад къщата на дядо и баба. Лежах по гръб във високата трева и се взирах в листата, които се носеха из зрителното ми поле.

Когато се катериш по дърво, настъпва момент, в който разбираш, че не бива да продължаваш нагоре. Преценяваш до кой клон можеш да стигнеш като при изборите в живота.

Именно миризмата върна спомените — миризмата на есен, — докато вървях към паркинга. Джой стоеше до пътя и чакаше таксито си.

Поривите на вятъра караха дърветата да танцуват. Джой вдигна яката си, нехаеща за есенната красота около нея. За миг я съжалих. Да живееш в Нова Англия и да не виждаш листата.

Качих се в наетата си кола. И се позабавих. Никакво такси не се задаваше през портите. Никакво такси не завиваше по алеята. Дадох заден, излязох на алеята и тъкмо щях да продължа, но в последната секунда завъртях кормилото и спрях. Свалих прозореца и попитах:

— Проблем с транспорта?

— Не зная — отвърна тя. — Може би.

— Искаш ли да те закарам?

— Не искам да те безпокоя. — Замълча, после попита: — Имаш ли нещо против?

— Изобщо.

Дръпнах дръжката, вратата се отвори и Джой се качи в колата.

— Благодаря ти. Съжалявам, че ще се отклониш.

— Няма защо. И без това нямам друга работа.

— След портата вляво — каза тя.

Всъщност ми беше приятно да съм полезен. Това ме караше да се чувствам нормален, за първи път от доста време. Толкова неща в живота ми бяха извън контрол, но поне това можех да направя — да откарам до дома човек, който има нужда от помощ. Тя ме насочваше по пътя. Не използваше имената на улиците, но броеше пресечките и ме насочи към магистралата, слепец води слепеца. Километрите се изнизваха.

Бостън, град, който винаги остава верен на себе си. Град извън времето. Рушащи се тухли и стилен бетон. Пътища, съществували още преди нахлуването на Червените куртки[4]. Лесно е да се изгубиш, да си представиш как се залутваш из тези хаотично криволичещи улици. Извън града е царството на камъка и на дърветата — мек бор и пъстри широколистни. Виждах карта в ума си, Кейп Код стърчи в Атлантика. Носът е извивка на сушата, съвършено разположена така, че да защитава Бостън, като че ли за това е проектирана. Ако не от човека, то от Бог. Бог е искал тук да има град.

Знам, че къщите са баснословно скъпи. Това е място, което отрича земеделието. Разровиш ли земята, камък ще изскочи и ще те цапардоса. Хората строят каменни стени около имотите си, за да има къде да слагат камъните.

Стигнахме до жилището й и спрях на малък паркинг, а после я изпратих до вратата като на среща. Стоях до нея, беше само няколко сантиметра по-ниска от мен, стройна и слаба. Бяхме до вратата, а пустите й сини очи се бяха фокусирали в нещо далечно, докато не ме погледна, погледна, мога да се закълна, че за миг наистина ме видя.

Очите й се плъзнаха покрай рамото ми и отново се фокусираха в нещо, което само тя можеше да види.

— Сега съм под наем — каза ми. — Когато изтече изпитателният ми срок, вероятно ще купя апартамент по-близо до работата.

— Не знаех, че и ти си още в изпитателен срок.

— Наеха ме седмица след теб.

— О, значи съм по-старши. Колко хубаво.

Тя се усмихна.

— Надявам се да остана и след изпитателния срок.

— Сигурен съм, че ще останеш,

— Вероятно — рече тя. — Поне проучването ми е евтино. Купих акустичния софтуер, преди да дойда тук, така че те плащат единствено за мен и за ушите ми. Аз съм малка инвестиция. Ще те изкуша ли да влезеш за кафе?

— Трябва да вървя, може би друг път.

— Разбирам. — Тя протегна ръка. — Тогава друг път. Благодаря, че ме докара.

Тъкмо щях да се обърна, когато гласът й ме спря:

— Знаеш ли, чух ги да говорят за теб.

— Кои?

— Мъже от ръководството. Странно е. Когато си сляп, понякога хората си мислят, че си и глух. Или вероятно слепотата просто те прави невидим. За теб невидима ли съм?

Въпросът ме хвана неподготвен. В изражението й имаше нещо. Някаква дяволитост в усмивката.

— Не — отвърнах.

Зачудих се дали знае, че е красива. Трябваше да знае.

— Повечето хора са добри в приказките — каза тя. — Аз пък съм добра в слушането. Джереми каза, че си изключителен.

— Така ли каза?

— Искам да те питам нещо, преди да тръгнеш.

— Добре.

Тя вдигна ръка към бузата ми.

— Защо изключителните винаги са толкова прецакани?

Ръката й беше хладна върху кожата ми. От много време никой не беше ме докосвал.

— Трябва да внимаваш — каза Джой. — Някои сутрини усещам, че миришеш на алкохол. А щом аз го усещам, усещат го и другите.

— Ще се оправя.

— Не. — Тя поклати глава. — Някак ми се струва, че няма да се оправиш.

Глава 7

Сатвик стоеше пред диаграмата, която бях начертал на моята дъска.

Мълчеше и размишляваше. По едно време вдигна ръка и подръпна ухото си. Не исках да го пришпорвам. Исках да чуя искреното му мнение.

— Е, това ли е? — попита накрая.

Вече беше късно и много от другите изследователи си бяха тръгнали.

— Двойствената природа на светлината като вълна и частици — казах аз.

Почти цял ден бях чертал на дъската и напредвах по задачите в главата си. Част от тях бяха свързани просто с преодоляването на инерцията, да се накарам наистина да го направя. Другата част, може би, бе да намеря начин да повярвам отново във всичко това. Някога вярвали ли сте наполовина в нещо? Не, не попитах правилно. Та това е квантова механика. По-добрият въпрос е: можете ли едновременно да вярвате и да не вярвате в нещо?

Сатвик се приближи до дъската.

— Корпускуларно-вълновата природа на светлината — каза той бавно под нос. Обърна се към мен и посочи диаграмата. — А този чертеж?

— Той описва вълновата й природа — казах аз. — Изстрелваш фотонен лъч през два съседни процепа и вълните създават образ на фосфоресциращ екран. Честотите на вълните взаимно се нулират и образуват модел, който се улавя тук — посочих към схемата. — Виждаш ли?

— Да, фотоните се държат като вълни.

— Да и тъй като вълните преминават през процепите, едната вълна се превръща в две, които се застъпват и получаваш интерферентен модел.

— Ясно.

— Но има начин да се получи и съвсем различен резултат. Напълно различен модел. Ако сложиш детектор при двата процепа — започнах да чертая друга схема под първата, — това променя всичко. Когато има детектори, се случва вид транслация, от предполагаемо към абсолютно — и когато погледнеш резултатите, осъзнаваш, че някъде между пушката и екрана светлината е спряла да се държи като вълна и е започнала да се държи като серии от частици.

— Така че вместо интерферентен модел получаваш две ясни струпвания на фосфоресценция там, където частиците преминават през процепите и достигат екрана, без да си взаимодействат.

— И това със същата пушка?

— Да, същата фотонна пушка. Същите два процепа. Но различен резултат.

— Сега си спомням — каза Сатвик. — Май че го учихме в университета.

— В университета аз го преподавах. Всички тези вероятностни заключения. И наблюдавах лицата на студентите. Онези, които разбираха какво им говоря. Виждах в израженията им усилието да повярват в нещо, което не може да е истина.

— Но това е вече много известен експеримент. Смяташ да го повториш ли?

— Да.

— Защо? Той е повтарян много пъти; никое списание няма да го публикува.

— Знам. Чел съм статиите за този феномен; водих лекции по подробностите; разбирам и математиката. Господи, голяма част от ранното ми проучване в QSR е основано на предположения, базирани на този експеримент. Всичко друго в квантовата механика надгражда това, а аз никога не съм го виждал с очите си. Ето защо.

— Така е в науката — сви рамене Сатвик. — Вече е направено, така че няма нужда да го виждаш.

— Мисля, че наистина имам нужда да го видя — отвърнах.

Следващите няколко седмици минаха като в мъгла. Сатвик ми помагаше с проекта, а аз му помагах в неговия. Сутрин работехме в неговата лаборатория. Вечерите прекарвахме в Северната сграда, стая 271, като подготвяхме оборудването за експеримента. Фосфоресцентната плака беше проблем — както и настройването на електронната пушка. До известна степен имах чувството, че със Сатвик сме нещо като партньори. Приятно чувство. След като толкова дълго бях работил сам, сега ми беше хубаво да има с кого да разговарям.

Разказвахме си истории, за да минава времето. Сатвик говореше за проблемите си. Проблеми, каквито добрите хора понякога имат в хубавия си живот. Казваше как помага на дъщеря си с домашните и се притеснява дали ще успее да плати за колежа й. Говореше за семейството си Удома — казваше го така, слято, Удома, като собствено име. Говореше за нивите, буболечките, мусоните и съсипаната реколта.

— Годината ще е лоша за захарната тръстика — каза ми той, сякаш бяхме фермери, а не учени. Лесно можех да си го представя как стои в края на нивата и като че ли само по някаква случайност се беше озовал тук, на това място и в този живот. Говореше за напредналата възраст на майка си. За братята, сестрите и племенниците си и аз започвах да разбирам бремето на отговорността, която носи.

— Никога не говориш за себе си — отбеляза веднъж.

— Няма какво да се каже.

Той отхвърли отговора ми с махване на ръка.

— Всеки има какво да каже. Но ти мълчиш. Сам ли си тук?

— Какво имаш предвид?

— Нямаш семейство? Живееш сам?

— Да.

— Значи за теб съществува само това място. — Описа с жест стаята. — Само работа. Хората забравят, че някой ден ще умрат. В живота има повече неща от кариера и заплата. — Наведе се над своите базови матрични кристали с поялника в ръка и промени темата: — Много говоря; сигурно ти прилошава от гласа ми.

— Нищо подобно.

— Ти много помогна в моята работа. Как ще ти се отплатя, приятелю?

— Може с пари — отвърнах. — Предпочитам по-тлъсти чекове.

— Ето виждаш ли? Пак пари — отвърна той тихо и се наведе над работата си.

Исках да му разкажа за живота си.

Исках да му разкажа за работата си в QSR и че понякога ти се иска да можеш да забравиш част от наученото. Исках да му кажа, че паметта има тежест, а лудостта — цвят; че всички оръжия имат имена и те са все едни и същи. Исках да му кажа, че го разбирам за тютюна; че съм се женил веднъж и не се е получило; че ходя да говоря тихо на гроба на татко; че мина много време, откакто наистина съм се чувствал добре.

Но не му казах нищо такова. Вместо това заговорих за експеримента. Това можех да направя.

— Започнало е преди половин век като мисловен експеримент — казах на Сатвик. — Целта е била да се докаже непълнотата на квантовата механика. Физиците усещали, че квантовата механика не може да е всичко, защото анализите правят твърде много допускания. Освен това съществували и подобни невъзможни несъответствия: фотоелектричният ефект показва светлината като корпускуларна — като ред от отделни кванти; а резултатите на Йънг говорят за вълна. Но само едното може да е истина. По-късно, разбира се, когато технологиите настигат теорията, се оказва, че експерименталните резултати потвърждават математиката. А математиката казва, че можеш да знаеш или позицията на един електрон, или неговия импулс, никога и двете.

— Разбирам.

— Чувал си за тунелния преход[5], нали? — попитах аз.

— В електронните системи има понятие, наречено тунелно изтичане.

— То произлиза от същия принцип.

— И е свързано с това?

— Оказва се, че математиката изобщо не е метафора. Математиката е абсолютно сериозна. Тя не си поплюва.

Сатвик се смръщи, когато се върна пак към поялника.

— Човек трябва да се стреми към точно познание на света. — А след няколко минути, докато правеше внимателни настройки по своите базови матрици, и той ми разказа една история.

— Имало едно време един гуру, който завел четирима принцове в гората — каза Сатвик. — На лов за птици.

— Птици — повторих аз, смаян от смяната на темата.

— Да, и горе на едно дърво видели красива птица с ярки пера. Първият принц казал: „Ще застрелям тази птица“, извадил лъка си и стрелял към дърветата. Но не бил точен и стрелата пропуснала. Вторият принц също стрелял, но и той пропуснал. Така и с третия принц. Накрая четвъртият стрелял високо към дърветата и този път стрелата улучила, и красивата птица паднала мъртва. Гуруто се обърнал към другите трима и попитал: „Къде се целехте?“.

„В птицата.“

„В птицата.“

„В птицата.“

Гуруто погледнал към четвъртия: „А ти?“.

„В окото на птицата.“

Глава 8

Щом разположихме оборудването, остана да се заемем с настройките. Електронната пушка трябваше да се прицели така, че електроните да могат да преминават и през процепа. Оборудването заемаше почти цялата стая — всякаква електроника, екрани и жици. Истинска стая на луд учен.

Сутрин, в мотела, говорех на огледалото и давах обещания на сивите си очи. И по някакво чудо не пиех.

В куфара си имах хапчета — по рецепта, за облекчаване на треперенето. Но от тях се чувствах странно. Пъхнах две в устата си.

Мина ден, втори. После три. После пет. Накрая не бях пил от седмица. Още изпитвах силно желание, то бушуваше под кожата ми. Ръцете ми още трепереха сутрин, когато се вкопчвах в студения порцелан. Но не пиех.

„Имам проект — повтарях си. — Имам проект.“

Това беше достатъчно.

В лабораторията работата продължаваше. Когато и последната част от оборудването беше сложена на мястото й, аз се отдръпнах и огледах цялата инсталация, а сърцето бумтеше в гърдите ми, защото стоях на крачка от велика универсална истина. Щях да стана свидетел на нещо, което малцина в историята на света бяха виждали.

Когато първият сателит бе изстрелян в дълбокия Космос през 1977 г., той отнесе и специална златна плоча. Тя съдържа диаграми и математически формули. Както и образ на зародиш, калибрация на кръг и една страница от Нютоновата „Система на света“. Тя носи и единиците на нашата математическа система, защото се твърди, че математиката е универсален език. Винаги съм смятал, че в златната плоча трябваше да се включи и диаграма на този експеримент, на Файнмановия експеримент с двата процепа.

Защото той е по-фундаментален от математиката. Той е онова, което живее под математиката. Той разкрива самата реалност.

Ричард Файнман казва следното за експеримента с двата процепа: „Той съдържа сърцето на квантовата механика. Всъщност той съдържа единствено мистерия“[6].

Стая 271 съдържаше два стола, бяла дъска и две дълги лабораторни маси. Инсталацията се простираше по дължината на стаята и покриваше масите. Два процепа бяха пробити в стоманени листове, които служеха за разделяне на частите на инсталацията. В другия й край фосфоресцентният екран беше монтиран в малък правоъгълен слот зад двойката процепи. Там, където фотоните щяха да ударят екрана, той щеше да засияе.

Джереми дойде малко след пет, точно преди да си тръгне към дома.

— Значи е вярно — рече той, усмихна се и влезе в стаята. — Казаха, че си се подписал за лабораторна стая.

— Да.

— Какво е това чудо? — попита той и се огледа.

— Просто старо оборудване от „Досънт“ — отвърнах. — Файнмановият двоен процеп. Никой вече не го използва, затова реших да видя дали още върши работа.

Усмивката му помръкна.

— Какво точно планираш?

— Репликация на експеримент.

Виждах разочарованието му, докато подбираше внимателно следващите си думи:

— Радвам се, че работиш по нещо, но не е ли малко остаряло?

— Добрата наука никога не остарява.

— Разбирам сантимента, наистина, но трябва да съм искрен с теб. Не мисля, че подобно нещо ще промени мнението на оценяващия борд.

— Не го правя за това.

— Тогава защо?

Как да му обясня защо? Та аз самият едва го разбирах — онова усещане за правилност, когато отворих сандъка и видях какво има вътре: експериментът, в чиято сянка живееше физиката. Сякаш беше писано да я видя — пропастта между квантовия свят и реалността, която физиката не успяваше да прекоси.

Когато не отговорих, той отиде до един стол, седна, после посочи другия стол и рече:

— Моля те. Искам да поговорим.

Беше много сериозен. Седнах.

— Ерик, обикновено не правя подобни неща, но искам да знаеш, че проверих това-онова вместо теб.

Значи посещението изобщо не беше случайно.

— Не е трябвало.

— Оказва се, че тук вече има текущи проекти, които биха имали нужда от изследовател като теб.

— Какво имаш предвид?

— Както знаеш, обикновено наемаме хора, които прокарват свой собствен път, но понякога някой проект се разраства отвъд очакваното и изследователите започват да търсят колеги за екип. В Южната сграда работи един малък екип, който има нужда от попълнение.

— Кой?

— Доктор Ли. Той вече работи с двама изследователи.

— А аз ще съм третото колело, това ли е идеята?

— Е, технически погледнато, четвъртото, ако броим и него. Казва, че може да те включи веднага. Има нужда от още един чифт ръкавици. Цитирам.

— Той не ме познава. Защо ще казва подобно нещо?

— Защото го излъгах, че с теб се работи много лесно.

— Искаш да кажеш, че си го молил за услуга. Каза ли му и че съм очарователен?

— Не съм чак такъв лъжец.

За миг си представих как е протекъл този разговор.

— Не е трябвало да го правиш.

— Всички имаме нужда от услуга от време на време. Услугите движат света.

Явно вярваше в това. Или искаше да вярва.

— Вече съм ти длъжник — отбелязах.

— Пак ще е малко рисковано, но ще имаш някакъв шанс, ако работиш с доктор Ли… — замълча.

Осъзнах, че не може да се накара да го изрече.

— Шанс оценяващият борд да затвори очи пред моята непродуктивност? — попитах.

— Възможно е. Както казах, има шанс. Не искам да обещавам нищо.

— А ти не рискуваш ли с подобни ходатайства? Ти също имаш шефове, нали така ми каза?

— Това си е мой проблем.

— Няма да ти позволя да рискуваш работата си заради мен.

— Рискът е малък.

Вгледах се в лицето му и търсех лъжата. Не вярвах в неговата преценка на риска. И преди се беше излагал на подобна опасност и си плати цената.

— Дори не спомена по какво работи доктор Ли.

— Има ли значение?

Втренчих се в него.

— Макрофаги[7] — отвърна той.

— Сигурно се майтапиш.

— Твърде добър си за макрофаги?

— Едва ли. Не знам нищо за тях.

— Че какво има да се знае? Освен това ти се учиш бързо. Той се нуждае от асистент, а не от доктор по биология.

— Не е от моята област. Бързо ще стане очевидно за всички, че не е от моята област.

— В такъв случай каква точно е твоята област? — сопна се той. Не беше очаквал съпротива. Гневеше се като човек, който е хвърлил спасителен пояс, а удавникът започва да пляска в съвсем друга посока. — Ти обърна гръб на работата, която свърши в QRS.

— Имах си причини.

— Какви причини? Още не си ми казал.

„Защото една недовършена формула може да те прекърши.“ Поклатих глава.

— Вече няма значение.

— Има и още как, освен ако не съществува специален пазар на труда за бивши квантови теоретици, за който не знам. Щом няма да продължиш предишното си проучване, какво ти остава?

— Може би нищо.

— Тогава приеми предложението.

Исках.

Исках да кажа „да“. Беше ми на езика. Можех да си представя как изричам думите, как му казвам това, което желаеше да чуе. Представях си как се уча на всичко необходимо за макрофагите. Как се потапям в нова област. Ново начало, както каза сестра ми. Лабораторен асистент беше доста широка крачка встрани, но все пак бе работа. Служба. Щях да съм полезен. Можех да го направя. Исках да го направя.

Вместо това отговорих:

— Имам проект.

— Това ли? — Джереми посочи към налудничавата инсталация. — С това няма да минеш през оценката.

Помислих си за шефовете му. Онези, на които неговото ходатайство нямаше да се хареса. Кариери са се проваляли и за по-малко. Стомахът ми се сви.

— Така да бъде.

Той вдигна ръце и ме гледа толкова дълго, та разбрах, че не гледа мен, а се взира в себе си. Или може би в баща си — корпоративният палячо с огромното бюро. Мъж, който никога не бе отстъпвал и на йота.

Накрая заговори с овладян глас:

— Ерик, познаваме се отдавна. Нямам по-стар приятел от теб. Не искам да видя как кариерата ти приключва така. Какво смяташ да правиш, когато си тръгнеш оттук?

Как да отговоря на това? Как да кажеш на някого, че нямаш никакви планове, че плановете ти свършват внезапно след няколко месеца в бъдещето.

Помислих си за пистолета и за името му — Панацея, — измислено една пиянска нощ, когато се възхищавах на гладкия хладен спусък. Може би така щеше да свърши всичко. Може би нямаше как да свърши иначе след онези тежки дни в Индианаполис.

— Искаш ли да останеш на работа тук? — попита той.

— Да.

— Тогава го направи. Приеми услугата.

Погледнах стария си приятел. През втората година в колежа той беше спрял в снежна буря, за да помогне на закъсал моторист. Джереми правеше такива неща. После, когато се връщаше в колежа след една коледна ваканция, спрял да смени гумата на една старица. Ударил го поднесъл по леда камион. Прекара почти месец в болница — счупени кости, разкъсан далак. Заради лечението пропусна цял семестър и се дипломира след всички. Повечето хора щяха да подминат моториста, но той спрял и излязъл от колата. Просто си беше такъв, все да помогне. Както сега. Но аз усещах леда под колелата си.

— Не и така. Не мога.

Той поклати глава.

— Ще се изразя съвсем ясно. Ако това е твоят проект, няма да мога да те спася.

— Не си длъжен да ме спасяваш — отговорих. — Това тук е достатъчно. Двойният процеп. Трябва да го видя. Не мога да дам по-добро обяснение. — И как бих могъл? Как да му кажа, че не съм пил от дни? Как да му обясня какво чудо е това? — Мисля, че ми е писано да го видя.

— Писано? Вече звучиш откачено.

Очите на мама проблеснаха в ума ми.

— Нищо не е писано — продължи Джереми, но с някакво примирение в гласа. Беше видял как удавникът потъва под вълните.

— Някога вярваше в квантовата механика — казах аз — и че не бива да изключваш нещо само защото е невъзможно.

Той погледна към инсталацията.

— Но какво очакваш да докажеш?

— Само едно — че понякога невъзможното е истината.

Глава 9

Денят, когато проведохме експеримента, беше мразовит. Вятърът нахлуваше от океана и Източният бряг се гушеше под студен фронт. Отидох рано на работа и оставих бележка на бюрото на Сатвик:

Нищо повече. Никакви обяснения.

Сатвик влезе в стая 271 малко преди девет.

— Добро утро. Получих бележката.

Посочих към бутона.

— Искаш ли ти да имаш честта?

Стояхме неподвижни в почти тъмната лаборатория. Сатвик се взираше в инсталацията пред него — в стоманените пластини и дългото сребърно дуло на електронната пушка. Електрическите кабели се проточваха по масата.

— Не вярвай на инженер, който не минава по собствения си мост — рече той.

Усмихнах се.

— Добре тогава.

Моментът настъпи.

Натиснах бутона. Машината зажужа.

Ние се взирахме в нея.

Оставих я да работи няколко минути, преди да отида да проверя екрана. Отворих капака, погледнах вътре и видях това, което се надявах да видя. Ясен модел на интерференция — обичайните тъмни и бели ивици. Ето го тук, както Йънг и Копенхагенската интерпретация предвиждаха.

Сатвик надничаше над рамото ми, а машината продължаваше да жужи и да повтаря модела.

— Искаш ли да видиш един фокус? — попитах аз.

Той кимна сериозно.

— Светлината е вълна. — Посегнах към детектора и го включих — и тогава, просто ей така, моделът на интерференцията изчезна. — Стига никой да не гледа.

Копенхагенската интерпретация предполага това фундаментално несъответствие: наблюдението е основна част от феномена. Нищо не съществува, докато не бъде наблюдавано. Дотогава съществуват само вълнови функции. Статистически вероятности.

В един експеримент поведението на електрона е вероятностно — конкретният му път е не само неизвестен, но и теоретично неузнаваем и се изразява като дифузен вероятностен вълнов фронт, който преминава през двата процепа едновременно. Зад тях тези вълни интерферират една с друга, докато се разпространяват, като две змии, прекосяващи езеро, вълничките се пресичат взаимно, докато се разширяват и формират модел на дифракция на екрана.

Но какво ще стане, ако е възможно наблюдение на двата процепа? Какво ще стане, ако можете да докажете по кой път поема електронът? В този случай движението му вече няма да е обект на пробабилистичните сили. Тук вероятността се колапсира. Превръща се в сигурност. Става измерим факт. Ако е видно, че една частица минава само през един процеп, тогава рационалността диктува, че тя не може да интерферира със собствената си пропагация. И все пак това се случва: ако изстреляте светлина през два процепа, ще се оформи моделът. Бавно, фотон по фотон. Един-единствен експеримент с два различни теоретични резултата. Това несъответствие би изглеждало като противоречие, ако не беше нещо друго. Ако не беше фактът, че моделът на интерференция изчезва, когато някой наблюдава.

Проведохме експеримента отново и отново. Сатвик проверяваше резултатите от детектора, като внимателно записваше през кой процеп са преминали електроните. Понякога беше левият; понякога — десният. При включени детектори грубо половината електрони преминаваха през всеки от процепите и не се получаваше модел на интерференция. При изключени детектори обаче — отново и отново, моделът на интерференция се появяваше на екрана.

— Но как системата разбира? — попита Сатвик.

— Какво да разбира?

— Дали детекторите са включени. Как разбира, че позицията на електроните се записва?

— О, това е големият въпрос.

— Да не би детекторите да излъчват някакъв вид електромагнитна интерференция?

Поклатих глава.

— Още не си видял най-странното?

— Какво имаш предвид?

— Електроните всъщност изобщо не реагират на детекторите. Те реагират на факта, че ти накрая ще прочетеш резултатите от детекторите.

Сатвик ме изгледа недоумяващо.

— Включи пак детекторите — казах аз.

Той натисна бутона и те тихо зажужаха. Ние проведохме пак експеримента.

— Всичко е както преди — обясних аз. — Детекторите са включени, така че електроните би трябвало да се държат като частици, а не като вълни; а ако няма вълни, няма да има и модел на интерференция, нали така?

Сатвик кимна.

— Добре, изключи ги.

Машината затихна.

— А сега и магическият тест — продължих аз. — Ето това е. Ето това исках да видя.

Натиснах бутона CLEAR на детектора и изтрих резултатите.

— Експериментът беше същият като преди. Бяха включени същите детектори. Единствената разлика беше, че аз изтрих резултатите, без да ги поглеждам. Сега провери екрана.

Сатвик отвори слота и издърпа екрана.

И тогава я видях. Изписана на лицето му. Болката, когато трябва да повярваш в нещо, което не може да е истина.

— Модел на интерференция — каза той. — Как е възможно?

— Нарича се ретроказуалност. Изтриването на резултатите след провеждането на експеримента стана причина корпускуларният модел никога да не се е появявал.

Сатвик мълча цели пет секунди.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Разбира се, че не, но ето че стана. Ако разумен наблюдател не установи резултатите от детектора, детекторът сам по себе си ще остане част от по-голямата неопределена система.

— Не разбирам.

— Не детекторите предизвикват феномена на колапс на вълновата функция, а съзнателното наблюдение. Съзнанието е като огромен въртящ се прожектор, който колапсира реалност там, където освети — а ненаблюдаваното си остава вероятност. И това не се отнася само до фотони или електрони. А до всичко, до цялата материя. Тя е колапс в реалност. Експериментално доказуем, експериментално повторяем колапс в реалност.

— Значи това искаше да видиш? — попита Сатвик.

— Да.

— И има ли някаква разлика за теб сега, когато го видя?

Замислих се за миг, изследвах собственото си съзнание и отвърнах:

— Да, има разлика. Стана още по-лошо.

Провеждахме експеримента с процепите отново и отново. Резултатите не се променяха. Те бяха абсолютно същите като резултатите, документирани преди десетилетия. През следващите два дни Сатвик свърза детекторите към принтер. Проведохме тестовете и аз натисках PRINT. Слушахме как принтерът жужи и трака, докато разпечатва резултатите — превръщаше наблюденията на детекторите във физическа реалност, която можеш да вземеш в ръка.

Сатвик се взираше в разпечатките, сякаш те щяха да добият смисъл само по силата на волята му. Аз гледах над рамото му и говорех в ухото му:

— Това е като неизследван природен закон. Квантова физика като форма на статистическо приближение — решение на проблема с наличностите на реалността. Материя, която се държи като честотно поле. Защо да разрешава информационните полета, към които никой не поглежда?

Сатвик остави листовете и потърка очи, а аз продължих:

— Има математически школи, които твърдят, че под повърхността на нашия живот съществува по-дълбок и хармоничен ред. Бом[8] го нарича предполагаем.

— И ние имаме име за това — каза Сатвик и се усмихна. — Брахман[9]. Познато ни е от петстотин години.

— Искам да опитам нещо — рекох аз.

Проведохме експеримента отново. Аз разпечатах резултатите, като внимавах да не ги поглеждам. Един от детектора, друг от екрана. Изключихме инсталацията.

Сгънах двете страници и ги прибрах в картонени папки. Дадох на Сатвик папката с резултатите от екрана, а резултатите от детектора останаха при мен.

— Не съм поглеждал още резултатите от детектора — казах аз. — Така че в момента вълновата функция все още е суперпозиция на състоянията[10]. Въпреки че резултатите са разпечатани, те все още не са наблюдавани и затова още са част от неопределената система. Разбираш ли?

— Да.

— Иди в съседната стая. Аз ще отворя папката с резултатите от детектора точно след двайсет секунди. Искам ти да отвориш резултатите от екрана точно след трийсет секунди.

Сатвик излезе. Ето я и нея: пролуката, през която изтича логиката. Борех се с прилив на ирационален страх. Запалих бунзеновата горелка и задържах моята папка над пламъка. За мириса на горяща хартия и засия ярка жълта светлина. Черна пепел. Свърши се бързо. След минута Сатвик се върна с отворена папка.

— Ти не си погледнал — каза той и извади листа от папката. — Още щом я отворих, разбрах, че не си погледнал.

— Защото те излъгах — отвърнах и взех листа от него. — И ти ме хвана. Аз унищожих резултатите от детектора, без да ги поглеждам. Ние създадохме първия в света квантов детектор на лъжата — пророчески уред, създаден от светлина. — Погледнах листа. На бялата повърхност ясно личаха тъмните ивици на интерферентния модел. Вълновата функция не беше колапсирала. Никога нямаше да узная през кой процеп е преминала частицата, защото тези резултати се бяха превърнали в пепел. Затова частицата беше преминала и през двата процепа като вероятностна вълна. — Когато този резултат е бил разпечатан, вече е било предопределено, че никога няма да погледна резултатите. Имал ли съм наистина избор? Можех ли да погледна, ако реша? Някои математици казват, че не съществува такова нещо като свободна воля, иначе светът би бил симулация. Според теб кое е истината?

— Това ли са възможностите?

Смачках листа. Нещо в мен се размести — едва доловима промяна, — отворих уста да заговоря, но не казах това, което възнамерявах да кажа.

— Наистина имах срив.

Разказах на Сатвик за ареста в Индианаполис, как се препъвах и крещях по улицата. Как съседите на сестра ми гледаха зад капаците на прозорците. Казах му за формулата, по която работех, за да се опитам да обединя квантовата механика с останалата физика, нещо като изгубена теория на всичко. Казах му и за пиенето, и за очите в огледалото, и какво си повтарям сутрин. Казах му, че чичо дойде при мен, когато бях на осемнайсет, и ми рече: „Аз му бях брат, но ти му беше син“. После ми подаде кутия за доказателства, все още залепена с полицейска лента. Пазена с години като могъщ талисман. „Ако я искаш, твоя е.“

Казах му за гладкия стоманен бутон „Изтрий“, който опрях до главата си — за да платя за всичко с едно леко свиване на показалеца над спусъка.

Сатвик слушаше и кимаше, усмивката бе изличена от лицето му. Говорих дълго, излях всичко в един порив, отплащах се за всичките седмици мълчание и когато свърших, той сложи ръка на рамото ми.

— Значи все пак си откачен, приятелю.

— Стават тринайсет дни — казах аз. — Тринайсет дни трезвен.

— Това добре ли е?

— Не, но не съм постигал повече от две години.

Проведохме експеримента. Разпечатахме резултатите.

Ако поглеждахме резултатите от детектора, екранът показваше корпускуларен модел. Ако не ги поглеждахме, показваше модел на интерференция.

След толкова много приказки през останалата част от нощта работехме в мълчание. Призори седяхме в сумрака на лабораторията и Сатвик най-сетне заговори:

— Имало едно време жаба, която живеела в кладенец.

Гледах лицето му, докато разказваше историята.

— Веднъж един селянин свалил кофа в кладенеца и жабата била изтеглена на повърхността. Тя примигнала на яркото слънце, което виждала за първи път, и попитала селянина: „Кой си ти?“.

Селянинът бил изумен. „Аз съм собственик на това стопанство“, казал той.

„Наричаш твоя свят стопанство?“, попитала жабата.

„Не, това не е различен свят — отвърнал селянинът. — Това е същият свят.“

Жабата се засмяла и рекла:

„Аз съм плувала до всяко кътче на моя свят, север, юг, изток и запад. Казвам ти — това е различен свят.“

Гледах Сатвик и мълчах.

— Ти и аз — рече той, — все още сме жаби в кладенеца. Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Казваш, че не искаш да пиеш, нали?

— Не искам.

— Чудя се… Нали когато вземеш пистолета, казваш, че ако пиеш, ще се застреляш…

— Да.

— И в дните, когато казваш това, не пиеш?

— Точно така.

Сатвик замълча, сякаш обмисляше внимателно думите си.

— Тогава защо не го казваш всеки ден?

— Просто е — отвърнах. — Защото в такъв случай вече щях да съм мъртъв.

Глава 10

Когато бях на четири, стъпих в един мравуняк на червени мравки в задния двор и ме ужилиха поне десетина пъти. Мравките пълзяха по крачолите ми и спираха на ластика на колана, където не можеха да продължат, и ме жилеха отново и отново — истински обръч от ужилвания по кръста, хълбоците и прасците ми. Спомням си как мама викаше и ме събличаше в тревата, а аз пищях, изтърсвах мравките от дрехите си, впитите в кожата ми гадни червени насекоми.

В къщата тя разкъса няколко цигари, наложи ужилванията с тютюн и го залепи с лейкопласт.

— За да извлече отровата — каза ми, а аз се чудех на уменията й. Тя винаги знаеше какво точно да направи.

Седях на дивана и се взирах в стария телевизор, докато леля не дойде. Тази вечер тя щеше да ме гледа, защото мама трябваше да присъства на вечерно парти, а татко щеше да иде при нея след работа.

— Върви — каза й леля. — Той ще е добре. — И мама тръгна. Застанах до прозореца и гледах как колата й се отдалечава по алеята. Тя замина.

Но след минути чух ключ в ключалката. Мама се върна и въпреки увещанията на леля не излезе повече.

— Трябва да идеш — каза й леля. — Това е фирмено парти.

Но моята майка само махна с ръка и седна до мен на дивана.

— Ще има други партита — рече тя. Само че други така и не последваха. — Не мога да ида.

Мама ме прегърна и през следващия час гледахме предаване за природата, докато стомахът ми се свиваше, болката нарастваше, а краката ми посиняха и се подуха.

Със Сатвик си тръгнахме от лабораторията и аз усетих, че съм в колата и не потеглям на зелен светофар. Стоях си в лявата лента, гледах как светофарът светва в жълто, после в червено. Обърнах колата. Върнах се в лабораторията, качих се по стълбите и се загледах в машината. Има рани, които не можеш да изоставиш. Мама ми беше показала това.

Проведох експеримента за последен път. Натиснах PRINT. Сложих резултатите в две папки, без да ги поглеждам.

На първата папка написах: резултати от детектора. На втората папка: резултати от екрана.

Прибрах се в мотела. Съблякох се и застанах гол пред огледалото, като си представях моето място в неопределената система.

Според Дейвид Бом квантовата физика изисква реалността да бъде нелокален феномен. Дълбоко в квантовата среда мястото вече не се проявява, всяка точка се слива до равностойност — едно-единствено хармонично честотно поле. Предполагаемият ред на Бом, който съществува под всичко съществуващо.

Вдигнах до челото си папката с надпис резултати от детектора.

— Никога няма да погледна в нея. Никога, иначе отново ще започна да пия. — Взирах се в огледалото. Взирах се в собствените си сиви очи и виждах, че съм убеден в думите си.

Погледнах към бюрото, където лежеше другата папка. Папката с резултатите от екрана. Ръцете ми трепереха.

Оставих първата папка до нея. Знаех, че в дрешника има малка каса, монтирана на стената. Отидох дотам и я отворих. Програмирах код — рождения ден на мама: 2-27-61, и прибрах папките вътре.

Кийтс казва: „Красотата е истина, истината е красота“. А каква беше истината?

Папките знаеха.

Един ден или щях да започна да пия и да отворя резултатите от детектора, или нямаше да го направя.

Втората папка или съдържаше модел на интерференция, или не. Да или не.

Отговорът вече беше отпечатан.

Ha сутринта изчаках Сатвик в кабинета му. Той сложи куфарчето си на бюрото, изненадан да ме види в неговия въртящ се стол, погледна мен, после часовника, после пак мен.

— Какво правиш?

— Чакам те.

— Откога си тук?

— От четири и половина.

Огледа стаята, за да види дали не съм променил нещо. Все същата купчина електрическо оборудване. За нас останалите това беше хаос, но Сатвик вероятно го помнеше добре. Облегнах се назад в стола му и сплетох пръсти зад главата си.

Сатвик само ме гледаше. Сатвик беше умен. Чакаше.

— Можеш ли да свържеш детектора с индикатор? — попитах го аз.

— Какъв индикатор.

— Светлинен.

— Какво имаш предвид?

— Вместо разпечатки, може ли да го нагласиш така, че да светва, когато детекторът отчете електрон в процепа?

Той сбърчи чело.

— Не би трябвало да е трудно. Защо?

— Досега си мислех, че в експеримента с двата процепа няма какво да се доказва повече, но може би съм грешал.

— И какво има да се доказва?

Наведох се напред.

— Нека определим, точно, неопределената система.

Глава 11

По-късно тази сутрин Машината за точки стана свидетел на експеримента. Стоеше в тъмната стая 271, инсталацията потракваше, а той се взираше в модела на интерференция — тесните ивици фосфоресценция.

— Сега гледаш едната половина от вълново-корпускуларната дуалност на светлината — обявих аз.

— А как изглежда другата половина?

Включих детекторите. Ивиците се промениха в две ясно очертани петна на екрана.

— Ето така.

— О — рече Машината. — Чувал съм за това.

Стояхме в лабораторията на Машината за точки. Жабите си плуваха.

— Те съзнават светлината, нали? — попитах го аз.

— Нали имат очи.

— Имам предвид дали я съзнават.

— Да, реагират на визуални стимули. Те са ловци. Трябва да виждат, за да ловуват.

Наведох се над стъкления аквариум.

— Аз имах предвид дали я съзнават.

— Какво си правил, преди да дойдеш тук?

— Квантово проучване.

— В смисъл? — попита Машината за точки.

Опитах да се измъкна:

— Има всякакви проекти. Твърдотелни фотонни устройства, преобразувания на Фурие, течен ЯМР.

— Преобразувания на Фурие?

— Сложни уравнения, които могат да се използват, за да се транслират вълновите форми във визуални елементи.

Машината за точки ме погледна с присвити тъмни очи. И повтори много бавно и с акцент на всяка дума:

— С какво всъщност си се занимавал, ама точно?

— С компютри — казах аз. — Работехме с компютри. Квантово кодиран процесор, обработващ до 16 кюбита[11]. Имах партньор и цял екип под нас. Започнахме веднага след колежа. Трябваше да приложим теорията на практика, аз движех теоретичната част.

— А приложението?

— С него се занимаваше приятелят ми Стюард. Той се интересуваше от моделиране на динамична основа. Вкарваше още многоъгълници в мрежата на триизмерни изоповърхнини.

— И какво стана?

— Изпитвахме точността на модела, но се сблъскахме с изчислителните ограничения на системата. Към края използвахме преобразуванията на Фурие, за да моделираме вълновата информация във визуални конструкти.

— Вълни в образи.

— Да.

— Защо?

— За мен това беше предизвикателство. Да видя дали може да се направи. Другите имаха по-практични причини.

— Например?

— Ами да се разшири полигоналният бюджет на системата. Това беше ефикасен начин да използваме триизмерното пространство. Стюард искаше да направи хардуерни подобрения. Моделно проектиране. Да стартира своя компания. Все полезни неща.

— И получи ли се?

— Кое, компанията ли? Да, още е базирана в Индиана.

— Не, компютърът.

— О, компютърът ли? Ами донякъде. Постигнахме шестнайсеткохерентно състояние и после използвахме ядрен резонанс, за да го декодираме.

— И защо донякъде? Не проработи ли?

— Не, проработи; определено работеше — отвърнах аз. — Дори когато беше изключен.

На Сатвик му отне два дни да инсталира светлинния индикатор, докато аз изграждах кутията.

Машината за точки донесе жабите в събота. Отделихме здравите от болните, здравите от чудовищата.

— Какво им има? — попита Сатвик.

— Замърсяване.

Една жаба приличаше на паяк — цяла фаланга бледи криви крачета стърчаха от задницата й. Те потрепериха, когато Сатвик я взе, а друго краче се сви и изпъна.

— И замърсяването причинява това?

— На земноводните — да. Колкото по-сложна е системата, толкова повече неща могат да се объркат. Земноводните са много сложни.

— Горките копелета — рече Сатвик и пусна жабата в другия аквариум със силен плясък.

Джой беше в съседната стая и работеше в лабораторията си. Беше чула гласовете и излезе в коридора.

— Работиш през уикендите? — попита я Сатвик, когато се появи на прага.

— По-тихо е — рече тя. — Правя по-чувствителните тестове, когато тук няма никого. Ами вие? Да не би вече да работите заедно?

— Ерик движи проекта — каза Сатвик. — Аз само помагам.

— О, значи той е виновен за загубения ти почивен ден?

Тя последва гласа на Сатвик в лабораторията, като плъзгаше пръсти по стената.

— Така излиза — казах аз и заковах и последния пирон в ъгъла на кутията.

Тя беше паянтова конструкция от дърво, шейсет на шейсет сантиметра, в която беше инсталирана малка лампа — крушката бе задигната от малкия полилей в къщата на Сатвик.

— Чух, че мислиш да ни напускаш. — Това изявление беше отправено към мен.

Настъпи смущение и Машината вдигна глава от аквариумите си.

— Не още — отвърнах.

— Тогава по какво работиш? — попита тя.

Сатвик ме стрелна с поглед и аз кимнах.

Той обясни по начин, по който само Сатвик можеше да обяснява. Отне му цели пет минути, беше изключително подробен, но тя така и не го прекъсна.

— О — рече накрая.

Примигна с празните си очи. И остана.

Използвахме Машината като контролен уред.

— Ще трябва да го правиш в реално време — казах му. — Няма да записваме данните на детекторите, само индикаторната светлина в кутията. Когато ти кажа, заставаш там и гледаш дали свети. Ако светне, значи детекторите са регистрирали електрона. Разбра ли?

— Да, схванах — отвърна той.

Сатвик натисна бутона и изстреля поток от електрони. Аз гледах фосфоресцентния екран, докато моделът на интерференция се материализираше пред очите ми — вече познатите светли и тъмни ивици.

— Добре — казах на Машината за точки. — Сега гледай в кутията. Кажи ми дали виждаш светлината.

Той погледна в кутията. Преди да заговори обаче, моделът на интерференция изчезна.

— Да — обяви Машината за точки. — Виждам я.

Усмихнах се. Усетих финия ръб между познатото и непознатото. Погалих го.

Кимнах на Сатвик и той натисна бутона, за да изключи пушката, а аз се обърнах към Машината.

— Ти колапсира вероятностната вълна чрез наблюдаването на светлината и така ние доказахме един принцип. — Обърнах се и към тримата. — А сега да видим дали всички наблюдатели са създадени равни.

Машината сложи жаба в кутията.

Ето това беше — отправната точка. Поглед към предполагаемото.

Кимнах на Сатвик.

— Стреляй.

Той натисна бутона и машината зажужа. Аз гледах екрана. Затворих очи и почувствах как сърцето ми бие в гърдите. Знаех, че в кутията крушката е светнала заради един от двата детектора; знаех, че жабата я е видяла. Но когато отворих очи, моделът на интерференция все още стоеше на екрана. Жабата не беше променила системата.

— Отново — казах аз.

Сатвик пак стреля с пушката.

Отново. И отново.

Машината за точки ме погледна.

— Е?

— Все още има модел на интерференция. Вероятностната вълна не колапсира.

— И това какво означава? — попита Джой.

— Означава, че ще опитаме с друга жаба.

Опитахме с шест. Една след друга. Вадехме ги от аквариума и ги слагахме в кутията. Нито една не промени резултата.

— Те са част от неопределената система — каза Сатвик.

— Какво означава това? — попита Машината.

Сатвик не отговори, само подръпна ухото си, потънал в мисли.

Гледах отблизо екрана и моделът на интерференция внезапно изчезна пред очите ми. Тъкмо щях да извикам, когато вдигнах глава и видях Машината да наднича в кутията.

— Ти погледна — казах аз.

— Исках само да се уверя, че крушката работи.

— Работи. Разбрах още щом погледна.

Опитахме с всяка жаба от неговата лаборатория. После пробвахме и със саламандрите. Нито една от тези твари не колапсира вълновата функция.

— Може би е така само при земноводните — каза той.

— Да, може би.

— И какво изобщо означава това?

— Нямам никаква представа.

— Как така ние оказваме ефект върху системата, а жабите и саламандрите не могат?

— Може би заради очите ни — каза Машината. — Ефекти на квантова кохеренция в самите молекули на ретинните пръчици.

— И какво общо има това?

— Оптичните нервни клетки само провеждат измерения квант до визуалния кортекс. Очите са просто още един детектор.

— Не става дума просто за очите.

— Откъде знаеш?

— И жабите имат очи. Имат и мозъчна кора.

— А може ли аз да опитам? — прекъсна ни Джой.

Всички се извърнахме към нея. Кафяв кичур коса се беше измъкнал иззад ухото й и сега висеше до бузата й и сочеше към устата. Изглеждаше съвсем сериозна.

— Да — отвърнах.

Подготвихме отново експеримента, този път празните очи на Джой щяха да гледат в кутията.

— Готова ли си?

— Да — отвърна тя.

Сатвик натисна бутона.

Машината зажужа. Оставихме я да поработи десет секунди. Проверих резултатите и поклатих глава.

— Нищо.

Моделът на интерференция не беше колапсирал. Вместо две ясно различими петна екранът още показваше пресичащи се вълни.

— Е, струваше си да опитаме — каза Машината.

На следващата сутрин се срещнах с Машината за точки и Сатвик на паркинга преди работа. Качихме се в колата ми и отидохме до мола.

Там влязохме в магазин за домашни любимци. Купих три мишки, канарче, костенурка и един малък бостънски териер със сплескана муцунка. Продавачът ни гледаше странно.

— Май много обичате животни, а? — взираше се подозрително в Сатвик и Машината.

— О, да — казах аз. — Домашни любимци.

Потеглихме назад в мълчание, нарушавано единствено от скимтенето на кученцето.

Накрая Машината рече:

— Вероятно е нужна по-сложна нервна система от тази на земноводните.

— Това не би трябвало да има значение — отвърна Сатвик. — Животът си е живот.

Стиснах кормилото, защото си спомних десетките нощи на спорове в колежа.

— Каква е разликата между мозък и ум?

— Семантична — отвърна Машината. — Различни имена за едно и също нещо.

Сатвик ни изгледа.

— Не, не е само това.

— Като стария въпрос за китарата — казах аз. — С пръстите си ли свириш на китара, или с главата си?

— Мозъкът е хардуерът — каза Сатвик. — Умът е софтуерът.

Масачузетският пейзаж се стрелкаше покрай прозорците на колата, стена от порутени хълмове вдясно — огромни, черни камъни като костите на земята. Сложна фрактура. Някъде на изток беше океанът. Студена, тъмна вода. Ние изминахме остатъка от пътя в тишина.

Щом се върнахме в лабораторията, започнахме с костенурката. После канарчето, което избяга веднага след това и кацна на една кантонерка. Продължихме с мишките. Никое от тези животни не колапсира вълната. Последната мишка, бяла, с червени очи, класически лабораторен екземпляр, тръгна предпазливо по масата с потрепващи мустачки, преди Сатвик да я хване за опашката и да я върне в картонената й кутия.

— Ред е на кучето — каза Машината.

Седнал на пода, бостънският териер ни погледна с кръглите си очички, изскимтя и килна глава настрани.

— Очите му така ли трябва да гледат? — поинтересува се Сатвик.

— Как?

— Ами нали виждаш — в различни посоки.

— Май си е от породата — отговори Машината. — Много от тези кучета са разногледи.

Вдигнах черно-бялото кученце и го сложих в кутията.

— Трябва само да усети светлината. За целите на експеримента всяко от очите ще свърши работа.

Погледнах към най-добрия приятел на човека, нашия другар през хилядолетията. Таях тайна надежда. „Този — казах си. — Този вид ще е, от всички видове ще трябва да е той, със сигурност.“ Защото кой не е поглеждал в очите на куче и не е усещал, че нещо отвръща на погледа ти?

Кученцето изскимтя в кутията. В нея нямаше много място и крушката стърчеше близо до главата му.

Сатвик натисна бутона и проведохме експеримента.

— Е?

Наведох се да погледна екрана. Моделът на интерференция беше съвсем ясен.

Знаех, че лампата е светнала в кутията, но от вселенска гледна точка не бе имало кой да я види.

— Нищо — казах аз.

Нямаше никаква промяна.

Глава 12

Тази нощ отидох до дома на Джой. Тя отвори вратата. Чакаше да заговоря.

— Нали спомена кафе?

Тогава се усмихна — красиво лице в рамката на вратата — и аз пак изпитах онази сигурност, че в този момент ме вижда. Тя отстъпи и отвори широко вратата.

— Влез.

Минах покрай нея и вратата се затвори.

— Не ме посещават често — рече тя. — Извинявай за безпорядъка в къщата.

Огледах се и реших, че се шегува. Апартаментът й беше малък и подреден. Не знаех какво съм очаквал. Може би точно това. Голи, лишени от картини стени. Канапе. А по-късно — легло.

Започна се с тишина. После докосване.

Мека целувка, несигурна.

На чаршафите тя извива гърба си. Кожа като коприна. Живот чрез звук и докосване. Завивките са се разлели по пода. Ръцете й са стиснати здраво на врата ми, придърпват ме по-близо — глас в ухото ми, докато копринените ни тела се плъзгат едно върху друго.

След това, в мрака, лежим дълго и мълчим.

Мислех, че е заспала, но гласът й ме изненада:

— Обикновено ги познавам по-добре.

— Кого?

— Онези, които ми крадат завивките.

— Вземат ги назаем — казах аз. — Просто съм ги взел назаем.

Посегнах надолу, вдигнах одеялото от пода и завих голите й рамене.

— Хубав ли си?

— Моля?

— Любопитно ми е — каза тя.

Ръката й посегна в тъмното и ме откри. Прокара пръсти през косата ми.

— Има ли значение?

— Имам си стандарти.

Засмях се въпреки себе си.

— В такъв случай — да. Всъщност съм разкошен.

— Виж, в това не съм сигурна.

— Така ли? Не ми ли вярваш?

— Може да съм поразпитала.

— Тогава защо изобщо ме попита?

— Може да ми е било любопитно ти какво мислиш.

Хванах ръката й и я сложих на лицето си.

— Както виждаш, разкошен съм.

Ръката й беше хладна на бузата ми. След дълго мълчание тя попита:

— Защо дойде тук тази нощ?

Помислих си за кученцето в кутията. За светлината, която беше останала ненаблюдавана.

— Не исках да съм сам.

— За теб нощите са най-тежки. — Обяви го простичко, като факт. Огънят е горещ. Водата е мокра. Нощите са най-тежки.

Има едно предимство да разговаряш със слепец. Той не може да види изражението ти. Не знае кога е уцелил болно място.

— Ти по какво работиш? — попитах, за да сменя темата. — Така и не ми обясни конкретно.

— Не си питал конкретно. Нарича се акустична фабрикация.

— И какво представлява?

— Започва се с широк, бял шум, а после отстраняваш всичко, което не ти трябва.

— Отстраняваш?

Тънката й ръка се изви зад врата ми.

— Звукът може да бъде гъвкав инструмент. Катализатор за химична реакция или инхибитор. Започва се с максимална честотна плътност и после се изрязват онези части, които не искаш да чуваш. Във всеки бял шум е скрит Моцартов концерт.

Отново не разбирах дали се шегува.

Седнах в тъмната стая. В този миг, в мрака, бяхме еднакви. Едва когато светнех лампата, световете ни щяха да станат различни.

— Утрините са най-трудни — казах й аз.

Слънцето щеше да изгрее след няколко часа. Гаденето щеше да се появи, или пък не.

— Време е да си вървя.

Тя прокара ръка по голия ми гръб. Не се опита да ме задържи.

— Време — прошепна. — Няма такова животно. Само сега. Единствено сега.

Притисна устни към кожата ми.

На следващия ден оставих съобщение на секретаря на Джереми — молех го да дойде в стая 271.

След час се почука на вратата и той влезе.

— Открил си нещо? — Все още беше с официално сако. Явно му беше ден за срещи. По това можеш да различиш учените от мениджърите. По цвета на сакото. Сатвик и Машината стояха зад мен.

— Да, открихме.

На лицето му се изписа объркване.

— В съобщението пишеше, че става дума за ново откритие?

— Само гледай.

Джереми наблюдаваше, докато проведохме пак експеримента. Погледна в кутията и колапсира вълновата функция.

После сложихме кученцето в кутията и проведохме отново експеримента. Показахме му модела на интерференция.

На лицето му пак се изписа объркване. Не разбираше какво е видял.

— Защо не стана? — попита той.

— Не знаем.

— Какво е различното?

— Само едно нещо. Наблюдателят.

— Не мисля, че разбирам.

— Дотук нито едно животно, с което експериментирахме, не успя да въздейства на квантовата система.

Той се почеса по тила и между веждите му се появи бръчка. Една-единствена бръчка от тревога на гладкото му лице. Мълча много дълго, взираше се в инсталацията и обмисляше видяното.

Оставих го да стигне само до извода.

— Мамка му! — рече накрая.

— Аха — потвърди Машината.

— И този резултат се повтаря?

— Отново и отново — отвърнах аз. Пристъпих напред, изключих машината и жуженето затихна.

— Стойте тук — рече Джереми и излезе от стаята.

Спогледахме се с Машината.

Джереми се върна след няколко минути в компанията на още един костюмиран мъж. По-възрастен и белокос. Висш мениджър. Един от участниците в оценяващия борд. Един от онези, които щяха да ме уволнят.

— Покажете му.

И аз го направих.

Отново дойде мигът на осъзнаване.

— Господи! — възкликна мъжът.

— Бихме искали да направим още тестове — казах аз. — Да минем през всички биологични типове, класове, разреди — ще се спрем най-вече на приматите заради еволюционната им връзка с нас.

— Разбира се — каза мениджърът.

Погледът му изглеждаше съвсем отнесен. Това беше лицето на силния шок. Той все още смилаше видяното.

— Може да се нуждаем от още ресурси.

— Тогава ще ги имате.

— И бюджет.

— Колкото поискате — каза мениджърът. — Ще получите толкова финансиране, колкото поискате.

Отне ни десет дни да уредим всичко. Работехме в сътрудничество със зоологическата градина „Франклин“.

Транспортирането на голям брой животни може да е истински логистичен кошмар, затова решихме, че ще е по-лесно лабораторията да иде в зоопарка, вместо зоопаркът да ходи в лабораторията. Наехме микробуси и техници. Машината изостави временно своето изследване и се снабди с лабораторна техника, която да храни неговите земноводни. Проучването на Сатвик също официално беше замразено.

— Не искам да преча на работата ти — казах му аз, когато разбрах за това.

Сатвик поклати глава.

— Трябва да видя какво ще стане.

В една съботна утрин монтирахме инсталацията за експеримента в едно от новите помещения в зоопарка, което още се строеше — зелена зала с висок таван, която един ден щеше да приютява мунтжаки[12]. Засега обаче щеше да приютява учени, най-странните временни обитатели на зоологическата градина. Особено трудно се оказа да блокираме притока на светлина и за целта опънахме брезентови платнища по стъклените панели. Подът също не беше довършен и бе по-ниско от нивото на входа, затова приспособихме три стъпала, които водеха към широкия осмоъгълен бетонен под, на който бяхме подредили масите. Сатвик работеше по електрониката. Машината осъществяваше връзката с персонала на зоопарка. Аз направих по-голям дървен сандък.

Той беше със страни метър и осемдесет, подсилен с гвоздеи на всеки трийсет сантиметра. Беше голям, здрав и не пропускаше светлина.

Сатвик ме видя с електрическия трион и побърза да ме предупреди:

— Внимавай. Преките пътища водят до дълбоки рани.

После се отдалечи, а аз се зачудих дали това е някоя от безбройните му поговорки, или я е измислил специално за случая.

Персоналът на зоопарка не изглеждаше особено склонен да сътрудничи, докато директорът не им обясни какъв е размерът на щедрото дарение на „Хенсън“. След това станаха изключително отзивчиви.

Подготовката продължи и през уикенда, докато всичко не беше нагласено и проверено, също като в лабораторията. За всеки случай вкарах Сатвик в кутията и проведох пак експеримента. Той видя светлината. Моделът на интерференция колапсира в две ясни петна на екрана.

— Работи — обяви Машината.

Следващият понеделник започнахме експеримента. Отидохме рано в зоопарка и пазачите ни пуснаха през портите.

Бяхме се разбрали да започнем с жаби, за да потвърдим досегашната си работа. Сатвик провери крушката за последен път и после Машината сложи една от жабите си в дървената кутия.

— Готов ли си? — попитах.

Той кимна. Погледнах към Джереми, който беше пристигнал с антураж преди няколко минути и сега стоеше встрани, близо до стената. Лицето му бе застинало в концентрация. Зад него двама костюмари се потяха в задушния мрак. Бяха дошли да видят как работи инсталацията. Машината за точки стоеше до екрана с неколцина техници.

Натиснах бутона и машината зажужа като струна на китара.

— Как изглежда?

Машината за точки провери екрана и вдигна палец.

— Също като в лабораторията. Няма промяна.

Обядвахме в кафенето на зоопарка сред тълпите посетители. Хиляди посетители, повели хлапетата си. Балони и сладолед. Една пътека беше запречена от двойна бебешка количка, а семействата прииждаха и си отиваха. Никой нямаше представа, че зад табелите за изграждаща се експозиция, само на десетина метра оттук, се провежда експеримент.

Машината си поръча пица, ала не я дояде.

Аз седях срещу него, но стомахът ми беше свит и апетитът ми изчезна.

— Кое ли ще е?

— Няма как да знаем.

— А ако трябва да предположиш?

— Ще се случи някъде сред класовете и видовете — каза Машината. — Приматите със сигурност.

— А ти какво мислиш, Сатвик?

Той вдигна глава от хартиената чиния.

— Не знам.

Машината допи пепсито и рече.

— Казвам ви — първото попадение ще се случи някъде в група Приматоморфа.

Проведохме първия експеримент веднага след обяда. Сатвик натисна бутона. Моделът на интерференция не изчезна.

През следващите три часа проверихме представители на няколко вида бозайници: Marsupialia, Afrotheria[13] и последните два, устояли на еволюцията представителя на Monotremata[14] — птицечовката и ехидната. Пазачите в зоологическата градина въвеждаха, носеха или докарваха животните в клетки. Едно по едно те бяха поставяни внимателно в дървената кутия. Инсталацията зажужаваше. Моделът на интерференция не се променяше.

На следващия ден тествахме видове от Xenartha[15] и Laurasiatheria[16] — това бяха броненосци, ленивци, таралежи, мравояди и чифтокопитни. На третия ден се заехме с Euarchontogliries[17]. Тествахме тупайоподобни и зайцевидни. Диви зайци, домашни и безопашати зайци. Нито едно от тези животни не колапсира вълновата функция; нито едно не носеше в себе си онзи „лъч“. На четвъртия ден най-сетне преминахме към приматите.

Отидохме рано в зоопарка. Персоналът ни придружи през портите и нагоре по хълма. Отключиха къщата на мунтжаките и запалиха осветлението. Сатвик им даде списъка за деня и те няколко минути го обсъждаха помежду си.

Започнахме с най-далечните роднини на приматите. Тествахме лемуроподобни и широконоси маймуни. Слагахме ги в кутията, затваряхме вратата и натискахме бутона.

След това преминахме към тесноносите маймуни. Подсемейства Cercopithecinae и Colobinae. Червеноух гвенон и тонкински макак.

После един суматренски лангур, който се вкопчи в ръката на пазача, а в муцунката приличаше на малка гремлинска кукличка. Плюшено животинче, което примигва. Накрая минахме към човекоподобните. Нито едно от тях не колапсира вълновата функция.

На петия ден проверихме шимпанзетата.

— Всъщност те са два вида — каза ни Машината, докато хората от зоопарка подготвяха животните. — Pan paniscus, наречени още бонобо, и Pan troglodytes, обикновеното шимпанзе. Те са сходни видове — трудно е да ги различиш, ако не знаеш какво да гледаш. Когато през трийсетте учените са се усетили за това, животните вече били държани заедно. — Пазачите от зоопарка тъкмо водеха за ръка две млади шимпанзета в залата, като родители, повели децата си. — Но през Втората световна война намерили начин да ги различават отново. Случило се в един зоопарк близо до Хелабрун, Германия. Почти целият град бил сринат при бомбардировките, но по някаква странна случайност зоопаркът останал непокътнат. Когато се върнали, пазачите очаквали да намерят своите късметлийски шимпанзета живи и здрави. Но открили страшна гледка. Само обикновените шимпанзета все още стояли до решетките и просели храна. Бонобо лежали в клетките си, мъртви от шока.

Пазачите поведоха първото шимпанзе към кутията. Млада женска, която срещна погледа ми с любопитни очи. Затвориха вратата и Сатвик спусна резето.

— Готов ли си? — попитах аз.

Сатвик кимна.

Тествахме и двата вида. Шимпанзета и бонобо. Оборудването жужеше. Два пъти проверихме резултатите, после още веднъж.

Моделът на интерференция си беше там.

Никой не искаше да заговори.

— Е, значи това беше — каза накрая Машината. — Дори шимпанзетата не причиниха колапс на вълновата функция.

Натиснах бутона и изключих машината за последно. Жуженето затихна.

— Сами сме — казах аз.

По-късно тази нощ Машината за точки крачеше напред-назад из лабораторията.

— Същото е като да проследяваш някаква характеристика — рече той. — Търсиш хомология в сестрински таксон. Организираш разредите, каталогизираш синапоморфи и идентифицираш надгрупата.

— И кой е в надгрупата?

— Ти как мислиш? — спря насред крачка Машината. — Способността да причиниш колапс на вълновата функция е очевидно наследяема характеристика, която е възникнала единствено при нашия вид по някое време през последните няколко милиона години.

— Откъде знаеш?

— Това е най-пестеливата интерпретация. В нашия сестрински таксон никой друг не я притежава. Това е уникално възникнала черта. Апоморфия. Трябва да се е появила след откъсването ни от останалите примати.

— А преди това? — попитах аз.

— Какво?

— Преди това. Преди нас.

— Не те разбирам.

— Всички тези милиони години. Нима Земята просто дремела несбъдната като безкрайна неколапсирана реалност? Какво, чакала ни е да се появим?

Глава 13

Описването на експеримента отне няколко дни. Затворих се в лабораторията и организирах данните в ясна структура, която да бъде прочетена, разбрана и предадена за публикуване. Сутрин треперенето беше много силно, затова си взимах хапчетата, прокарвах ги с кафе и портокалов сок. Щом свърших с тази работа, се заех с теоретичното изложение. Вписах Сатвик и Машината като съавтори.

Джереми прочете резюмето. Седяхме в неговия кабинет и листът хартия лежеше на огромното му бащино бюро.

Накрая аз заговорих:

— Каза, че искаш нещо годно за публикуване.

— Да, доколкото си спомням, ти казах нещо такова. — Бръчката между веждите му се беше завърнала. — И го получих.

— Не е толкова зле, нали?

— Зле ли? Невероятно е. Поздравления. Свършил си изумителна работа.

— Благодаря ти.

— Все пак — продължи той — ще се разрази истинска лайняна буря. Трябва да знаеш това.

Джереми сведе поглед към резюмето ми, а сините му очи изглеждаха угрижени. Виждах го като момче, пак на осемнайсет, как седи в университетската лаборатория, където го срещнах за първи път. Лицето му е гладко и младо. Снежната буря и поднеслият камион все още са на две години в бъдещето. А резюмето, което щеше да му усложни живота, е на десетилетие от това бюро.

Той вдигна очи.

— Но какво означават тези резултати?

— Означават онова, което си мислиш, че означават.

След това нещата се развиха много бързо. Докладът беше публикуван в „Списание за квантова механика“ и телефонът започна да звъни. Разни хора искаха интервю, рецензии, а десетина лаборатории започнаха репликации на експеримента с намерението да открият някакъв недостатък в процедурата. Винаги се предполагаше, че трябва да има недостатък. Извън научната общност обаче се появиха всякакви налудничави интерпретации. Аз не се забърквах в никакви интерпретации. Аз работех с факти.

Като с този факт например: по най-краткия маршрут от лабораторията до мотела имаше магазин за алкохол. Минавах по по-дългия път, опасано с дървета шосе — и не пиех. Понякога си нямах никакво доверие и не можех да се прибера, нямах си доверие, че ще тръгна по по-дългия път, затова оставах в лабораторията, като се къпех в банята на химиците на първия етаж в Северната сграда — в крещящо нарушение на лабораторния протокол и всичко свято. Около мен имаше стъкленици с всички познати на човека химикали — калиев сулфат, антимонов триоксид, натриев карбонат, азотен сулфид, железен цианид — всевъзможни химикали, но не и алкохол, който нямаше да ме отрови.

Кабинетът на Сатвик още си беше в главната сграда, макар че той самият все по-често можеше да бъде открит единствено в лабораторията си — малка стая на втория етаж на Южната сграда.

Сатвик също работеше по усъвършенстването на експеримента. Работеше по неговото смаляване, минимизиране и дигитализиране. Искаше да го превърне в продукт. Все пак той беше човек на електрониката и голямата тромава инсталация в зоологическата градина просто молеше за рационализиране. Тя се превърна в Хенсъновия двоен процеп, а когато Сатвик приключи с нея, вече беше с размерите на самун хляб — малка тъмна кутия със светлинен индикатор и малък ефикасен изход. Зелено за „да“ и червено за „не“. Тогава се запитах дали той знае. Запитах се дали вече подозира за какво ще я използват.

— Няма значение какво знаеш — каза Сатвик, докато стояхме в кабинета му след първата демонстрация на новата машина. Той докосна малката магическа кутия, която беше създал. — Става дума какво можеш да научиш.

Беше изоставил своите базови матрични кристали. Беше изоставил обаче и усмивката си и аз се запитах каква точно цена плаща, за да работи по този проект. Вече не разказваше нищо за дъщеря си и не се оплакваше от слабата реколта у дома. Сега говореше само за експеримента и работата си по кутията. Беше залепил над лабораторната си маса цитат, откъснат от стара книга:

Глава 14

Онази петъчна нощ аз спрях до сградата на управата на мотела, преди да продължа към стаята си. На предната морава имаше розови фламинги. Не можех да проумея това. Доколкото знаех, мотелът не беше тематичен. Носеше съвсем обикновено име: мотел „Блейкли“. Беше кафяв, правоъгълен, почти безличен, два дълги етажа с външна площадка, която обикаляше горния етаж. Приличаше на всеки друг от десетките стари мотели, осеяли крайбрежието в тази част на света — доста поочукани и занемарени, — но пък ето ги и тях, двете розови пластмасови фламинги на предната морава. Или може би точно това беше целта. Може би безличният кафяв мотел имаше нужда от две фламинги.

Служителката на рецепцията ме видя да влизам и ми помаха с някакви пликове.

— Имате поща — рече тя.

Казваше се Мишел или Марла.

Взех пликовете от протегнатата й ръка и после предплатих за още един месец. Имах чувството, че харесват дългосрочните си гости. Чистене веднъж седмично. Отнесох пощата в стаята си и я хвърлих на масата.

Две писма. Едното спретнато и с явно делови вид. Другото адресирано на ръка.

Първото беше от работата. Отворих го и вътре открих един-единствен сгънат на две лист хартия.

Оставих писмото на масата и се втренчих в него. Няколко пъти прочетох първото изречение. Щатен служител. Не знаех какво да правя. Част от мен искаше да заподскача от радост. Или да се обади на някого. Какво гласеше етикетът в такива случаи? Щатен служител; тогава осъзнах, че всъщност не съм го очаквал. Дори след публикацията.

Извадих чековата си книжка, написах чек за петстотин долара и го сложих в чисто нов плик. Адресирах го до сестра ми.

Дължах й много повече от това. Много повече. Дори само за сметките за лекаря.

Зачудих се дали да й се обадя — да натисна няколко бутона на телефона. Исках да й кажа… да кажа на някого. Исках да говоря и да излея всичко. За експеримента, за зоопарка, за публикацията. Извадих телефона от джоба на панталона си и го вдигнах пред себе си, но не можах да се накарам да натисна бутона.

Осъзнах, че това не е достатъчно. Два месеца трезвеност. Петстотин долара. Не, не бяха достатъчно.

А как да обясня за публикацията? Още чувах гласа на Джереми — какво означава това?

Не се обадих и затворих телефона. Твърде рано е, казах си. Когато изкарам още един месец трезвен. Когато мога да й се обадя и да й кажа, че съм направил нещо стойностно. Сгънах писмото и го прибрах в джоба си.

Едва тогава погледнах към другия плик, който бях получил. Надписан бързо на ръка. Погледнах адреса на подателя. Улица в Индианаполис. Не ми говореше нищо. Името обаче познавах много добре.

Разкъсах плика.

Вътре имаше един лист хартия.

И един ред. Изписан на ръка.

Дълго се взирах в листа. Чудех се как Стюарт се е сдобил с адреса ми. Но светът на науката не е голям, сигурно беше прочел за експеримента. Или бе просто съвпадение. Може би от пепелта на предишната ни работа се беше надигнал нов огън, като феникс, и той искаше да ми съобщи. Но ме споходи и по-мрачна мисъл — може би беше в беда.

Трябва да поговорим.

Само едно изречение.

Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук.

Глава 15

През следващия месец пристигнаха още писма от други източници, постепенно пресявани от официалните канали в службата. Един доктор по медицина на име Робинс показа интереса си към проекта чрез внимателно формулирана кореспонденция.

Тези писма бяха последвани от телефонни разговори. Гласовете в другия край на линията бяха на адвокати, които служеха на хора с дълбоки джобове. Робинс работеше за консорциум, който искаше да се определи веднъж завинаги точно кога възниква съзнанието в ембрионалното развитие на човека.

Лаборатории „Хенсън“ го отрязваха безапелационно, докато офертата не нарасна до седемцифрена сума.

Онази сутрин Джереми ме откри точно когато сменях филтъра на кафемашината, вероятно защото знаеше, че тогава защитите ми ще са свалени.

— Той иска да участваш.

— Не ми пука — отвърнах.

— Робинс настоя конкретно за теб.

Знаех, че преговорите текат от известно време.

— А аз конкретно му отказвам. — Изсипах кафето във филтъра и плъзнах пластмасовия контейнер в слота. — Не искам да участвам в това. Ако желаеш, можеш да ме уволниш.

Джереми се усмихна унило.

— Да те уволня? Ако те уволня, шефовете ще уволнят мен. А после ще те назначат отново. Вероятно с повишение. Всъщност може дори да ти дадат моя пост.

— Ще съм пълна скръб на твоя пост. Затова първата ми работа ще е да те назнача отново, така че схемата може и да проработи.

Кафето потече в машината — кафявата течност се събра в каничката и Джереми извади чиста чаша от шкафа.

— Сигурен ли си, че не искаш да участваш?

— Сигурен съм.

Разбирах добре предложението на Робинсън. Трябваше да призная, че по свой собствен начин то дори беше находчиво. Приложение на експеримента, за каквото не бях и помислял. Но не исках да имам нищо общо с него.

— Добре тогава — каза Джереми. — Ще им предам. — Това обаче не означаваше, че се отказва. Той си наля чаша димящо кафе и се облегна на плота. Когато заговори отново, шефската част от него вече я нямаше и сега си беше просто Джереми, старият ми приятел. — Този тип Робинс е истинска откачалка, знаеш ли?

— Да, знам. Гледал съм го по телевизията.

— Но това не означава, че греши.

— Да — отвърнах. — Знам и това.

„Хенсън“ осигуриха техници за процедурата. Странях от всякакви разговори по този договор, но беше очевидно, че подхождат предпазливо към ситуацията, в ролята на неутрални експерти, и се опитват да се разграничат възможно най-много от неприятните последствия, до които можеха да доведат резултатите от експеримента. Ходенето по това въже беше изключително опасно.

Сатвик отговаряше за връзката с проекта — задължение, което явно много му тежеше.

Късно една сутрин го открих в кабинета му. Беше се привел над плетеница от фиброоптични кабели, а тесните му раменца стърчаха чак до ушите. На главата си бе закачил тънко въртящо се лостче с фенерче и малка камера. Плоският монитор до него показваше образа с огромно увеличение — жиците бяха дебели като кабели на висящ мост, а пръстите на Сатвик приличаха на дървесни дънери.

— Как върви подготовката?

Поялникът се отдръпна и образът се завъртя, когато Сатвик ме погледна.

— Почти е време за последния димен тест — каза той.

Видях лицето си на монитора, беше огромно и неузнаваемо.

— Какъв димен тест?

Той се обърна отново към кабелите на моста.

— Ами включваш го и се надяваш да не задими.

— И ще си готов?

— Кутията е готова. Аз ще съм готов. Ами ти?

— Това е най-хубавото — няма нужда да съм готов.

— По-хубаво е, отколкото си мислиш — рече той. На екрана върхът на поялника се плъзна по-дълбоко в машината. — Това вече е твоят експеримент. Може да се прочуеш.

— Какво? Как така?

— Ако не се получи — наведе се още повече над кабелите. — Или пък ако се получи.

— Не искам да се прочувам.

Сатвик като че ли беше съгласен, защото кимна.

— В тази вода ще се удавиш, приятелю.

— Чакай малко. Ами ако искам да се прочуя?

Той се озърна към мен.

— Пак няма да е добре.

Деликатният Сатвик.

Оставих го да работи.

Няколко седмици преди провеждането на експеримента получих телефонно обаждане. Очаквах го. Самият Робинс. Слушалката хладнееше на бузата ми.

— И сте сигурен, че не можем да ви убедим да участвате? Гласът му не беше, какъвто очаквах. Беше по-мек, по-непринуден. Бях го чувал единствено по телевизията — там той или бумтеше от амвона, или бе препредаван през медийния мегафон на безбройните кабелни говорилни. Лекар, превърнал се в пастор, който пък се беше превърнал в медийна звезда. Сега обаче разговарях с различен Робинс. По-кротък.

Не отговорих веднага, защото знаех с кого си имам работа.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че е възможно.

— Е, вашето отсъствие ще е много осезаемо — каза Робинс. — Като се има предвид ролята ви в проекта, много бихме искали да участвате. Мисля, че ще е от голяма полза за каузата.

— Аз мисля, че каузата ви ще мине спокойно и без мен.

— Ако проблемът е финансов, мога да ви уверя, че…

— Не е.

Настъпи пауза.

— Разбирам — рече той. — Вие сте зает човек. Уважавам това. Все пак исках да ви благодаря лично.

— За какво?

— За вашето велико постижение. Сигурно го осъзнавате. Вашата работа ще спаси много животи.

Мълчах. Тишината се превърна в пропаст — в зона на отрицателно налягане, която ме всмукваше в себе си. Представих си го такъв, какъвто го бях виждал по телевизията. Висок, с четвъртита челюст. Онзи добър външен вид, който някои мъже придобиват с възрастта, докато другите са заети да стареят и дебелеят. Представих си телефона до ухото му. Зачудих се дали е сам в кабинета си някъде там, или при него има хора. Цял екип адвокати, които дебнат всяка дума. Той ме изчака и когато заговорих, беше минало толкова много време, че и двамата разбирахме, че вече водим друг разговор.

— Как намерихте майките?

— Те са отдадени доброволки, до една. Специални жени, които се чувстват призвани за тази важна задача.

— Но къде ги намерихте?

— Ние сме голямо, национално паство и сме в състояние да намерим няколко доброволки в различни периоди на бременността — макар че според мен ще е достатъчна и първата, която ще докаже на каква възраст бебето вече е одушевено. Имаме жена, бременна едва от няколко седмици. Ще се наложи дори да отпращаме доброволки.

Одушевено. Същата дума, която бе използвал и в прессъобщенията. Дума, която ме накара да застана нащрек.

— А откъде сте толкова сигурен, че ще тествате именно това?

— Господин Аргус, как иначе да дефинираме разликата между човека и животното? Ако не е душата, то какво?

Докато търсех отговор, той продължи:

— Наречете го душа, щом искате, или изберете друга дума, но няма съмнение, че вашият експеримент откри именно това. Нещото, което ни отличава. Нещо, за което всички световни религии говорят от толкова отдавна.

Изрекох следващите си думи много внимателно:

— И не се притеснявате от риска, който ще поемат? Имам предвид майките.

— Разполагаме с цял екип лекари, а медицински експерти вече установиха, че процедурата не носи повече риск от амниоцентезата. В амнионната течност се вкарва диод, който не е по-голям от игла.

— Явно вече сте отработили всичко.

— Взети са всякакви предпазни мерки.

— Едно не мога да разбера обаче… очите на зародиша са затворени.

— Предпочитам думата „бебе“ — стана напрегнат гласът му.

Спомних си как представата ми за Сатвик се промени, когато за първи път го чух да говори. Усетих подобна промяна и сега, в гласа по телефона. Лек спад в температурата на думите. Превръщах се в нещо различно за човека в другия край на линията.

— Клепачите на бебето са много тънки — продължи той. — А диодът свети много ярко. Не се съмняваме, че те ще усетят светлината. След това просто ще видим дали има колапс на вълновата функция и най-сетне ще разполагаме с доказателството, от което се нуждаем, за да променим закона и да сложим край на чумата на абортите, която е плъзнала из тази страна.

Оставих телефона на бюрото и се вгледах в него. Чумата на абортите.

И в науката имаше хора като него — хора, които си мислят, че разполагат с всички отговори. И в двата случая догмата ми изглеждаше опасна. Взех пак телефона. Сега като че ли тежеше повече.

— Значи е толкова просто?

— Разбира се. Кога става дума за човешки живот? Та нали това е големият спор?

Замълчах.

Той продължи:

— В едно справедливо общество нашите права свършат там, където започват правата на другия. Но къде точно започват те? Отговор няма. Сега най-сетне ще докажем, че абортът е убийство, и кой ще може да го оспори?

— Ще се намерят и такива, предполагам.

— О, нима не разбирате? Сега науката ще е на наша страна. Това ще промени всичко. Всички ние притежаваме това чудо-съзнание, което е уникално за човека. Но усещам, че не ме харесвате особено.

— Не че не ви харесвам, но има една стара поговорка: „Никога не вярвай на човек, прочел само една книга“.

— Една книга е напълно достатъчна, ако е правилната книга.

— Това е проблемът, нали? Всеки си мисли, че неговата книга е правилната. А питали ли сте се какво ще правите, ако се окаже, че грешите?

— Какво имате предвид?

— Ами ако вълновата функция не колапсира до деветия месец? Или дори при магическия миг на раждането? Ще си промените ли мнението?

— Това няма да се случи.

— Звучите сигурен.

— Сигурен съм.

— Може би — отвърнах. — Може и да сте прав. Но предполагам, че скоро ще разберем.