Потрепващите

Глава 33

Сирените подминаха стария пикап, който се движеше в обратната посока. С такива пикапи обикновено се превозват мебели — четвъртита кутия на колела. С жената седяхме отзад. Мъжът с белезите шофираше. Аз бях зад него и се облягах на стената. Усещах вибрациите с гърба си.

Взирах се в жената, която седеше срещу мен.

— Кои сте вие?

— Приятели — отвърна тя.

— Не лъжи човека — обади се шофьорът. — Това не е добро начало.

Тя изсумтя. Може би в съгласие. Може би се изсмя. В този миг от ъгъла се появи още една полицейска кола с въртящи се светлини. Видях я през предното стъкло как профуча покрай нас.

— Добре де, не сме приятели — рече тя. — Не точно.

— А какви сте?

Този път ми отговори мъжът:

— Вероятността ние да те убием е по-малка.

Обгърнах се с ръце, когато пикапът започна да криволичи из улиците.

От време на време шофьорът изпъваше врат да погледне в огледалата, а моторът виеше. Жената беше стиснала устни. Погледнах ръката й с липсващите пръсти — голяма част от безименния и част от кутрето. Кожата беше розова и сбръчкана.

През предното стъкло виждах коли, сгради и къщи — пешеходци, които извръщаха глава към нас и се мръщеха на безразсъдния ни шофьор. Но нямаше повече ченгета.

Никой не ни преследваше. Или поне аз не можех да видя. Жената като че ли прочете мислите ми и рече:

— Ченгетата са последната ни грижа.

Спомних си за стетоскопите, когато взехме един завой. А поехме отново направо, жената стана и се премести отпред. Наведе се от седалката, за да вземе нещо от пода. Мъжът извърна глава и аз видях, че крайчето на лявото му ухо липсва — по главата му пълзеше розов белег, крива линия, по която вече не растеше коса.

Жената се обърна и се приближи до мен.

— Ела — рече и ме хвана за тила.

Аз се оставих да ме издърпа и тя нахлузи някаква торба на главата ми.

— Защо си правиш труда? — попита мъжът.

Вероятността ние да те убием е по-малка.

— За всеки случай — каза тя.

— За какъв случай? Да не мислиш, че ще излезе жив от всичко това.

Торбата беше груба и черна, от някаква тъкана материя. Гласът на шофьора долетя тих от предната седалка:

— Няма как да се измъкне.

Когато стигнахме до целта си, чух вратите да се отварят. После някой ме издърпа за ръцете, аз прехвърлих крака навън и се изправих. Оставих се да ме водят.

— Внимавай къде вървиш.

Беше нощ. Не можех да виждам, но познах по въздуха и по песента на щурчета в далечината.

Земята под краката ми вече не беше мека почва, а нещо по-твърдо. Влязохме някъде, където стъпките ни тихо отекваха. Където и да бяхме, помещението беше голямо. Самолетен хангар? Нима ще ме водят някъде със самолет?

След като повървяхме няколко минути, чух пак гласа:

— Стъпало.

Вдигнах крак и усетих петнайсетсантиметрова издатина. Сега звукът беше различен. Нямаше ехо. Груби ръце притиснаха раменете ми.

— Сядай.

Посегнах зад себе си и напипах хладното дърво на стол. Чувах тихи гласове и стъпки. Не успявах обаче да различа думите.

Стъпките бяха тежки и описаха кръг. Накрая спряха.

— Претърси го.

Ръце плъзнаха по тялото ми и заровиха в джобовете, опипваха краката и слабините ми. Взеха ми телефона, но оставиха портфейла.

— Не е въоръжен.

Свалиха торбата от главата ми. Гаражната лампа, която висеше от една кука в ъгъла на стаята, ме заслепи. Намирахме се в нещо като стар склад. Не, стара фабрика може би. В офиса на управителя — голям прозорец, с подсилено с арматура стъкло гледаше към безбрежно бетонно помещение с размерите на студио на художник, който държи на перспективата. Нямаше врата, в дъното на сградата се виждаше изкривена и ръждива стена от гофрирана ламарина. Цялото място изглеждаше изоставено преди години и оставено да изгние.

Мъжът и жената от пикапа сега стояха пред мен.

— По-млад е, отколкото си мислех — каза белязаният.

Вдигнах очи. Беше огромен. Почти метър и деветдесет.

Белезите и рошавата брада му придаваха вид на пират, който отдавна не е стъпвал на сушата. Не като пиратите от анимационните филмчета или комедиите. А като пиратите, които преследват кораби в международни води, взимат ги на абордаж през нощта и избиват всички, за които няма изгледи да получат откуп.

— Къде съм? — попитах аз.

Без да продума, белязаният заби огромния си юмрук в главата ми. Аз се стоварих тежко на пода заедно със стола. Светът избледня, после се завърна.

— Престани! — сопна се жената. Мъжът замахна за още един удар, но тя го блъсна силно в гърдите. — Стига толкова!

Това като че ли го откъсна от гнева му и той й се усмихна. Вдигна ръце с дланите напред.

— Добре, добре.

Жената се опита да го издърпа назад, но той я отблъсна и освободи ръката си.

— Няма да го бия. — Извърна поглед към мен. — Но трябва да знае къде му е мястото.

Оглеждаше ме от глава до пети.

— Мога да кажа, че те ударих, защото се обаждаш, без да те питат, но няма да е вярно. Искам да сме наясно още от началото. — Наведе се към мен и заговори до лицето ми: — Не ми харесва кашата, която забърка. Ще правиш, каквото ти кажем, иначе ще те убия, разбра ли?

— Стига — обади се пак жената.

— Не, искам да отговори. — Взираше се в мен. — Разбра ли?

Надигнах се на лакът.

Огледах се за нещо, което можех да докопам, каквото и да е, за да го халосам с него. Ушите ми още звънтяха. Носът ми пулсираше от болка. Напипах стола и стиснах единия му крак.

— Спри — каза жената, явно беше видяла какво правя.

Обърна се към мъжа, после посегна зад гърба си и тогава видях ножа. Осакатените й пръсти стискаха дръжката.

— Казах да спреш.

Този път гласът й беше различен. Нисък и бавен, смъртоносен. Почти спокоен. Думи, които обещаваха да няма повече приказки.

Мъжът се обърна към нея. Изглежда, прецени позата й — стоеше извърната встрани от него и едната й ръка не се виждаше.

— Нека Викърс да реши — рече той и ми заповяда: — Ставай.

Направих всичко по силите си да го направя, но главата ми още се маеше. Не успявах да запазя равновесие, но все пак някак се изправих.

Жената вдигна стола от пода и ми каза да седна.

Направих го, а белязаният мина зад гърба ми.

— Има хора, които ще ме търсят — казах му аз.

— Повече, отколкото предполагаш. Вероятно вече наблюдават мотела.

Мотелът. Значи знаеха къде живея.

— Според теб къде щеше да си сега, ако не се бяхме появили? — попита ме той.

Изглежда, очакваше отговор, затова казах:

— Най-вероятно щях да съм мъртъв.

— Правилно. Така че каквото и друго да се случи, не ти дължим нищо. Дори живота. Разбра ли?

— Кои сте вие.

— О! — отвърна тихо. — Трудно е да се каже.

Глава 34

Вечерята се състоеше от фасул и хляб. Нощта се беше спуснала и ние седяхме около малък огън по-навътре в склада, под висок таван, сред хаос от натрошени сандъци, натрупани като барикада, която преграждаше помещението. Едната стена на нашия импровизиран лагер представляваше очукан и покрит с ръжда товарен контейнер, а другата се губеше в сенките. Те бяха докарали пикапа до задната част на сградата и хвърлиха отгоре му платнище.

Над главите ни се простираха метални плоскости и стоманени греди, от които тук-там висяха празни панели, в които вероятно навремето бе имало флуоресцентни лампи. Вятърът нахлуваше през пролуките в далечните стени и разлюляваше лагерния ни огън. Не се чуваше шум от трафик. Нито пък звуците на град. Явно се намирахме далеч от населено място.

Гледах ги как пълнят устата си с храна. Първо жената — слаба и нервна. Очите й все шареха. Ядеше бързо, сякаш умираше от глад, но не само гладът я пришпорваше — като че ли за нея храненето бе нежелано разсейване. Мъжът се хранеше по-бавно, забил поглед в чинията си. Жената го нарече Хениг. Много подходящо име за пират. Той лапаше големи хапки и дъвчеше бавно. Хениг Рязаното ухо. Когато огънят започна да догаря, той се надигна и донесе няколко цепеници от близката купчина, за да подхрани пламъците. Не ме погледна. Не продума. Вече беше приключил с вечерята и насочи вниманието си към пистолета. Въздухът миришеше на боб, дим и оръжейна смазка. Докато мъжът чистеше пистолета си, аз се взирах в огъня.

Залепиха китките ми с тиксо — ритмично дърпане и лепене, дърпане и лепене, докато ролката се въртеше ли въртеше около ръцете ми. Едната пулсираше от болка. Знаех си, че след като отлепят тиксото от ръцете ми, по тях вече няма да има нито косъмче. Ако някога го отлепят. Съществуваше и вероятността да си умра с него. Вероятност, която чух да обсъждат, след като приключиха с овързването и на краката ми и ме отнесоха до товарния контейнер. Нямаше как да се задържа, затова главата ми се удари силно в метала и аз извиках от болка.

— Тихо — сопна се Хениг. — Или ще ти залепим и устата.

Неговата непредсказуемост ме плашеше, но това беше разбираем страх, който можех да контролирам. Ала когато каза, че ще ми залепи устата, страхът излезе от контрол. Ръцете ми се разтрепериха при тази мисъл — конвулсиите можеха да започнат всеки момент. Представих си как повръщам сутрин със залепена уста, давя се и се задушавам в собственото си повърнато.

Затова не издадох вече нито звук.

Сменяха се на няколко часа и обхождаха склада.

От мястото ми до контейнера аз ги виждах как идват и си отиват, докато и двамата не се настаниха до огъня.

Когато той най-сетне догоря, жената се изправи и заговори на Хениг, който отново чистеше оръжието си. Или пък беше друго оръжие. Тя се наведе към срязаното му ухо и зашепна. На сиянието от огъня видях как той извръща очи към мен, като че ли спореха, но накрая Хениг кимна.

Той прекоси помещението с нож в ръката. Ловджийски нож, който блещукаше в оранжевата светлина на угасващата жарава. Изглеждаше ужасяващо — леко изкривен и с много остър връх. Представих си как се плъзга между ребрата ми, разкъсва кожа, мускул и плевра и се забива в сърцето ми.

Хениг не продума и клекна до мен. Усетих дръпване, после рязък звук и глезените ми бяха освободени.

— Ставай — рече той. — Няма да те влача.

Опрях се на лакти, за да се превъртя настрани, и опитах да се изправя. Една силна ръка ме стисна за бицепса и ме изтегли нагоре. Протегнах вързаните си ръце към него, но той само поклати глава.

— Не, няма да стане. — Посочи към контейнера. — Ти ще спиш там. Искам да легнеш чак в дъното. — После кимна към жената до огъня. — Тя ще спи в предната част на контейнера, така че да не можеш да излезеш. Вече си неин проблем, разбра ли?

Кимнах отново.

— Аз ще спя тук. — Посочи към пода до огъня. — Дори да минеш през нея, няма да те оставя да се измъкнеш. — Наведе се напред. — Не се превръщай и в мой проблем тази нощ.

Направи знак към контейнера и аз влязох вътре. С такива контейнери превозват стоки с кораби от далечни пристанища. Беше дълъг десет метра, два и половина широк и три метра висок. В него можеха да се поберат доста фигурки „покемон“. Или пък луксозна кола, транспортирана специално от Италия. Тази нощ контейнерът щеше да е мое легло. В дъното му обаче нямаше нито вентилация, нито светлина, нито топлина.

Тръгнах към пълния мрак, напипах стената и седнах. Подът беше покрит с гнили дъски. Протегнах крака и се загледах към предната част, сякаш седях в тесния край на телескоп и гледах света от малко тъмно местенце.

След няколко минути жената ми направи жест да се приближа. Аз пак излязох от кутията и тя ми подаде одеяло, което беше дебело и топло, и не миришеше твърде гадно.

— Ще спиш в контейнера само тази нощ — каза ми тя. — Викърс ще дойде утре.

— Викърс ли е шефът?

— Може и така да се каже.

— Ти ме спаси в лабораторията. Ти ме издърпа от пожара.

— Да, пожара. — Кимна и мръсната й руса коса се разлюля. — Не го запалихме ние.

— А кой, Брайтън ли?

— Изпрати ви съобщение.

— Страхотно съобщение.

Тя се усмихна.

— Онази нощ трябваше да избягаш и да не се връщаш повече. Тогава още имаше шанс.

— Но кой е той?

— Не е този, който изглежда — отвърна тя и помълча малко. — Тези като него винаги се крият.

— Странно, не ми се стори човек, който се крие.

Тя поклати глава.

— Той се крие там, където са се крили и останалите от неговия вид. Пред очите на всички.

Това ми прозвуча убедително. Както фактът, че не можеш да знаеш едновременно положението и скоростта на една частица. Никога и двете. Вселената е изградена от тайно знание.

— Как се казваш? — попитах жената.

Тя се извърна от огъня и лицето й потъна в сенките, затова не успях да разчета изражението й.

— Това е последното, което трябва да те интересува сега. — Помълча малко и точно когато си мислех, че няма да каже нищо повече, тя явно загуби вътрешната си битка и рече: — Мърси[32]. Можеш да ме наричаш Мърси.

Глава 35

На сутринта ме събудиха гласове. После чух далечно пращене и отворих очи към светлината, която струеше от хиляди дупки по покрива. Може би бяха от куршуми. Или пък проядени от ръждата. Завалеше ли дъжд, таванът щеше да протече като сито.

Седнах. В предната част на контейнера видях спретнато сгънато одеяло. Мърси вече беше излязла и говореше с Хениг. Чувах ги, но не ги виждах — гласовете им долитаха някъде отвън.

Събрах сили да се раздвижа и се изправих до стената на контейнера. Раменете страшно ме боляха, но не си позволих да издам нито звук.

Мърси се върна, погледна ме и каза:

— Станал си. Как се чувстваш?

Жив, прииска ми се да отвърна. Стомахът ми се сви, но не от глад. Три секунди ми се струваше, че ще повърна, и после наистина повърнах, бълвах жлъчка и стомашен сок, докато очите ми не запариха и носът ми не запулсира отново. Опитах се да дишам през него, но той още беше запушен с кръв. Усетих влага по ръцете си, когато се надигнах.

— Добре ли си?

Тя повтори въпроса си, защото не можах да отговоря, докато гаденето не премина.

— Да — но, но не посмях да изрека нищо повече.

— Болен ли си? Да не си пипнал грип или нещо друго?

— Не — отвърнах с ужасен, продран глас. — Сутрин е най-трудно.

Тя се приближи, като внимаваше да не стъпи в повърнатото, и видях ножа в ръката й.

— Може вече да махна тиксото.

Когато към теб приближава непознат с нож в седем сутринта, след като си прекарал нощта завързан, това е най-хубавото, което можеш да чуеш.

— Протегни ръце.

— Благодаря ти.

Изправих гръб и направих каквото ми каза, а тя се зае да реже тиксото. Приближаваше ножа до лентата и се опитваше да намери подходящия ъгъл, за да не нарани китките ми.

— Не ми благодари. Хениг ми позволи да те освободя най-вече защото споменах, че ще се наложи да идеш до тоалетната. Казах му, че аз няма да ти го държа, така че ще трябва той да го направи.

Ако можех да се усмихна, щях.

— Добър аргумент — опитах да кажа, но думите едва се чуха.

Гласът ми определено не се подобряваше. Имах нужда от вода. Сигурно съм бил страхотна гледка — повръщащ и раздърпан след нощ, прекарана в контейнера.

Ножът проби лентата и жената започна бавно да я реже, докато аз се опитвах да разделя ръцете си. Усетих как студената стомана докосна кожата ми.

— Внимавай — рече Мърси. — Не нрави резки движения. Нямаме хирургически конци и ще трябва да използваме връзките на обувките ти.

С едно последно движение на ножа тиксото най-сетне беше срязано и ръцете ми се разделиха. На скованите стави им трябваше известно време да свикнат с това. Все още имах тиксо по предмишниците, но поне вече можех да раздвижа ръце. Протегнах ги бавно и ги вдигнах над главата си.

— Съжалявам, че те вързахме така — рече тя. — Просто предпазна мярка. Ела, има закуска за теб.

Последвах я навън и стъпих на мръсния бетонен под. Слънчевата светлина не разкрасяваше особено мястото. Сега то се оказа дори по-неугледно, отколкото ми се стори вечерта. Онова, което бях помислил за купчина отломки в единия ъгъл, се оказа малък храст, израснал през пукнатина в пода. Тази сграда беше изоставена не от няколко години, а от десетилетия. Всички прозорци бяха без стъкла и вятърът свиреше през тях. Отвън имаше още сгради, виждах ги от другата страна на малката алея, която навярно преди бе служила за нещо като транспортна рампа. През прозорците се разкриваше гледка към дълги, ниски правоъгълни постройки от стомана и бетон. Приличаше на стар заводски комплекс или може би на стара военна база.

Последвах жената и седнах до огъня.

Закуската се оказа доста по-добра от вечерята. Яйца и бекон, приготвени в малка желязна тенджерка на огъня. Сякаш лагерувахме, но под висок ламаринен покрив. Когато приключих с яйцата, попитах:

— Може ли да ида до тоалетната?

— Покажи му — каза Мърси.

Хениг стана и ме преведе през тясна дупка в стената, после покрай странна сбирщина от стари котли към трето помещение, което беше много по-голямо и по-изложено на стихиите. Тук слънчевата светлина се изливаше през огромни дупки в покрива и цели дървета бяха поникнали от пода. Навсякъде се виждаха тръби с всякакви размери и форми. Някои с диаметър почти метър, разрязани от отдавна забравени електрожени. Не ми приличаше на нещо, което ще видиш в стари казарми, затова промених представата си за това място. Определено беше някакъв индустриален комплекс, но първоначалното му предназначение си оставаше загадка.

Минахме покрай порутена тухлена стена и стигнахме до врата с избелял надпис „Мъже“, боядисан с шаблон на дървото, но Хениг я подмина и продължи да върви.

— Няма вода — рече той. — Тази се запуши доста бързо.

Продължихме покрай стената още стотина метра, докато не стигнахме до отворена врата. Последвах го навън, под лъчите на слънцето към отсрещната страна на занемарена чакълеста алея. Там имаше малка, съвсем порутена постройка. Покривът липсваше, но три от стените все още бяха здрави.

— Там — рече Хениг и спря до една бетонна бариера. — Първи номер е от тази страна на стената, а втори номер — от другата.

— Първи номер — рекох аз.

Той посочи към стената.

— Ами заповядай.

Оглеждах се, докато пикаех, и опитвах да се ориентирам в терена. Оттук изглеждаше, сякаш сградите се простираха във всички посоки, като вариация на една и съща тема. Мястото беше същински лабиринт; разбирах защо го бяха харесали.

Ако се стигнеше до сблъсък, предимството на домакините щеше да е голямо.

След три минути се върнахме до огъня, където остатъците от закуската вече бяха разчистени. На една плоча имаше кана с вода.

Видях на масата оръжия — ловна пушка, бойна пушка и два пистолета. Тези хора, които и да бяха, вече не ми изглеждаха толкова като бездомници, а като партизани. Хениг взе последната цепеница и я сложи в огъня.

Захванах тиксото, което още беше залепено за ръцете ми, и дръпнах експериментално. Болката потвърди очакванията ми.

— Най-добре го дръпни много бързо — рече Мърси. — Като лейкопласт.

Дръпнах силно — и лумна болка. Тиксото се отлепи заедно с космите от ръката ми. Огледах кожата си, поне нямаше кръв. Отлепих тиксото и от другата си ръка.

Хениг се облягаше на масата, взираше се в мен и превърташе ножа в пръстите си. Остави го да падне и той щръкна, забит в масата.

— Махнахме тиксото, но това не значи, че можеш да избягаш оттук.

Не отговорих.

Той си погледна часовника. Водолазен часовник с голям циферблат. Дебелата кожена каишка опасваше дебелата му китка.

— Викърс ще дойде скоро.

— Хайде да потърсим малко дърва за огъня — каза Мърси и ми направи знак да я последвам.

Прекосихме сградата и излязохме навън от друг изход. Тук високата до кръста трева се люлееше като вълни. Вятърът се засилваше. Мърси ме поведе напред. Мислех си, че сигурно ще е трудно да намерим дърва, но щом се отдалечихме от сградата, те бяха навсякъде. Закърнели, сухи храсталаци, идеални за подпалки. Имаше и по-големи дръвчета, все още покрити със зеленина, и Мърси започна да чупи клоните им, да ги скършва на две и да ги оголва от листата. Зад ъгъла видях купчина стари летви.

— Помогни ми да я счупя.

Тя сложи летвата на един бетонен блок и каза:

— Ти си по-тежък — посочи към летвата и аз стъпих върху нея, а тя се прекърши със силен трясък. Мърси взе по-дългото парче.

— Хайде пак.

И аз го направих. Мина ми мисълта да избягам.

Може би бях по-бърз от нея. Освен това бях по-тежък и вероятно по-силен. Тя като че ли беше въоръжена единствено с нож. Трудно щеше да скрие пистолет под дрехите си, така че да не личи, но не беше невъзможно. Можеше да има малко оръжие, закачено за прасеца под широките дънки. Огледах се наоколо. Видях само висока, разлюляна трева и храсталаци, както и склона на хълм, който водеше към горичка. Навсякъде имаше порутени сгради. В далечината, на върха на хълма, се издигаше телена ограда, която навремето вероятно е била покрита с бодлива тел, но сега от нея бяха останали само ръждиви телчета — или я бяха свалили нарочно, или беше ръждясала до разпадане. Само скобите по оградата напомняха, че това е била защитната стена на крепостта. Можех да се добера дотам и да я прескоча, без Мърси да ме хване. Освен ако не беше особено бърза. Или пък въоръжена.

Нейните викове можеха да доведат тук приятелчето й, но той беше на метри от нас, в сградата, при замиращия огън. Така че щях да имам преднина.

Тя ме погледна, сякаш знаеше какво си мисля.

— В тази посока се простира гора. — Посочи към оградата. — Превалиш ли хълма, ще стигнеш до линията на прилива. А ако има прилив, ще се озовеш в канала и в студената вода. Може би течението ще те завлече в морето, или пък не. Ако извадиш късмет, няма да има прилив и ти ще газиш през калта цял километър — доста рискован преход, а после ще стигнеш пак до горист хълм, на чийто връх има град. Пътища. Пристанище. Цивилизация.

Това не беше предизвикателство. Въпреки всичко.

Защото математиката все пак не излизаше. Дори да избягах от тях, после какво?

Моряци бяха загивали, защото са изоставили кораби, на които е трябвало да останат.

Тя ме погледна и попита:

— Е?

Вгледах се за последно в оградата и гората и отвърнах:

— Няма да е днес.

Събрахме толкова дърва, колкото можехме да носим, и тръгнахме обратно. Тя ме поведе по друг път през руините.

— Това място е било леярна — каза тя. — Господ знае преди колко време. После е станало завод за светилен газ в продължение на три десетилетия. След това склад за стоманени слитъци. А оттогава е празно. Сигурно някой ден ще го съборят и ще построят жилищни сгради. Невероятно е как нещо може да бъде построено с една цел, а след това да се превърне в друго. — Наведохме се, за да минем през дупка в стената. Тази сграда беше по-малка, но празна като останалите.

— Вие ли направихте тези дупки?

— Те са за тактическо отстъпление, както казва Хениг. Дупките ни осигуряват пряк изход, ако се наложи. Стига да не ни виждат, може да пропуснат и дупките, и ще им се наложи доста да обикалят.

— А ако ви видят?

— Тогава ще трябва да сме по-бързи.

— От какво по-бързи?

— От онова, от което всички трябва да бягат — рече тя. — Онова, което идва и за теб.

Прекосихме купчина от гофрирани ламарини, които затракаха под краката ни. Аз изгубих равновесие, но успях да се задържа.

— Наричаме тези места укрития — рече тя. — Това е от по-хубавите. Усамотено е и се намира далеч от пътя. Ченгетата понякога го обикалят, но никога не влизат вътре. По-трудно е да държим настрана скитниците. Все се появява по някой и Хениг ги гони.

— Обзалагам се.

— Не, не ги убива. Той не е лош човек.

— Лесно ти е да го кажеш. Не теб удари в лицето.

Тя поклати глава.

— Абсолютно нищо не разбираш.

— Тогава ме просвети.

Ръцете вече ме боляха от тежкия товар.

— Скоро и това ще стане.

Нещо в начина, по който го изрече, ме изнерви. Реших да рискувам с предположение:

— Викърс ли? Кога?

— О, Викърс е вече тук.

Тя спря. Бяхме пред сградата, в която прекарахме нощта. Тогава осъзнах защо ме бе повела на тази разходка, не беше само заради дървата. Ако Викърс още не беше решил какво да ме прави, вероятно не искаха да чакам вътре. Нямаше нужда да обсъждат съдбата ми пред мен.

Мърси наклони глава към дупката в стената и рече:

— След теб.

Така или иначе нямах голям избор. Наведох се, минах през дупката и влязох вътре. Мърси вървеше точно зад мен. Може би прекалено близо.

Трябваше ми известно време да свикна със сумрака.

Намирахме се в края на големия хангар. Видях товарния контейнер и огъня. Потърсих Хениг, но от него нямаше и следа. Сигурно се криеше зад товарния контейнер, готов за скок? Или пък го бяха отпратили.

Пристъпих по-близо — лагерът беше опустял.

Но не се наложи да чакам дълго.

След миг чух приближаващи гласове от другото помещение. Хениг влезе първи, следван от Викърс. Или поне реших, че това е Викърс.

Тя беше все още отчасти в сенките. Висока, с къса кестенява коса. Носеше тъмни широки панталони и риза с дълги ръкави. Бяла якичка. На лявата й китка имаше златна гривна. Изглеждаше, сякаш излизаше от заседание на управителен съвет или от съдебна зала. Която и да беше, не бе облечена като човек, който се крие в гората.

Нямаше какво друго да сторя, затова заобиколих огъня и стоварих на пода дървата, които носех. Непознатата ме погледна, сякаш за първи път забелязваше присъствието ми, а после светлозелените й очи се вдигнаха към лицето ми.

И тогава я познах.

Това беше жената от апартамента на Брайтън.

Озърнах се объркан към Мърси, но тя не ми даде никакво обяснение.

Другата жена ме оглеждаше с неразгадаемо изражение. Може да беше ядосана, или пък разочарована, или просто ме преценяваше.

Не знаех какво да кажа, затова си мълчах. Оставих я да ме зяпа, докато реши каквото там щеше да решава. Или може би вече беше взела решение и бе наминала да ме извести за него. Мърси заобиколи огъня и седна на входа на товарния контейнер.

— Не се познаваме официално — каза жената и ми подаде ръка. — Казвам се Викърс. — Пристъпих към нея и стиснах ръката й. Тя беше нежна и с дълги пръсти.

— Ерик Аргус.

Викърс се обърна към Мърси.

— Не ми казвай, че Хениг го е подредил така.

— Нещо такова — отвърна тя.

Викърс ме погледна.

— Ела с мен. Трябва да обсъдим много неща.

Глава 36

— Преди много време имало една жена, която съставяла корпоративни бюджети, годишни отчети и правела внимателни и надеждни оценки на търговския риск; после се случило нещо ужасно.

— И какво е то? — попитах аз.

Бяхме навън и вървяхме по стар път. Тук следите от гумите бяха прорязали двойни пътечки през високата трева, която покриваше всичко наоколо.

— Открила, че всичките й оценки са грешни. Светът бил много по-опасен, отколкото съзнавала.

Стигнахме до голяма дупка в пътя, затова прекосихме тревистата междина и минахме на другата пътечка. Над нас слънцето тъкмо се подаваше през разседите в огромния бял, накъдрен като карфиол облак. Ден като от пощенска картичка.

— Точна оценка може да се направи само ако разполагаш с цялата информация — продължи тя.

— А на вас ви липсваше тази информация, това ли намеквате? — На всички ни липсва в една или друга степен. Винаги съм била предпазлив човек, но този свят ме превърна в нещо, което никога не съм била.

— И какво е то?

— В комарджия.

— Затова ли съм тук, това е някаква игра?

Тя кимна.

— В някои отношения. — Отвори сакото си и извади две големи лъскави фотографии. Подаде ми ги. — Знам, че сте се срещали с Брайтън, но разпознавате ли и друг на снимката?

Познах го веднага.

— Боаз.

— И кога се запознахте с тях?

— На конференция преди няколко седмици.

— За какво говорехте?

— Тогава ли? Предимно за мечове, доколкото си спомням.

Оглеждах снимките в ръцете си. Приличаха на кадри от охранителна камера. Брайтън беше с група мъже, които влизаха в някаква сграда. Стара банка или офис сграда. Боаз беше до него, отряд бизнесмени, устремили се към някаква много важна корпоративна среща.

— О, за мечовете, значи. Явно сте му станали симпатичен.

Върнах й снимките.

— Не останах с такова впечатление.

— Тези са отпреди няколко години. — Тя ги прибра пак във вътрешния джоб на сакото си. — Вече са по-предпазливи. Трудно е да се приближиш до тях.

— Но вие май сте успели. — Спомних си какво бе казала за корпоративните бюджети и баланси. — Работите за тях.

— Може и така да се каже. По-конкретно, работя за фондацията. Виждам ги съвсем рядко там, но не храня никакви илюзии. Всички заповеди се спускат директно от тях. Аз съм просто добро корпоративно роботче или поне бях. Те наемат направо от Бръшляновата лига, макар че ще лапнат всеки талант, до който се докопат. Търсят хора, които са добри в синтезирането на данни от широк спектър източници. Това е специална дарба, но аз съм много по-добра в това, отколкото дори те си представят. По-добра, отколкото са очаквали, и точно това ни доведе дотук. Оказах се прекалено добра в работата си.

— Да разбирам ли, че сте напуснали?

— Не съм напуснала — усмихна се тя. — Никой, който работи за фондацията, не я напуска. А бяга. Закриваш банковите си сметки и бягаш, а после те хващат. Винаги става така.

— Значи е имало и други.

Тя кимна.

— Неколцина, за които успях да разбера през годините. От тях се е изисквала лоялност, но ако не са могли да я осигурят, са замълчавали. Завинаги.

— Ако всеки път е ставало така, защо изобщо избягахте? Защо не останахте и не продължихте да бъдете добро корпоративно роботче?

— Защото научих нещо, което другите не са разбрали. Научих кои са те всъщност. — Тя спря внезапно и ме погледна. — Видях името ви за първи път във фондацията.

— Заради експеримента.

Тя поклати глава.

— Много по-рано. — Извърна се от мен и продължи да върви. — Бях част от екипа на фондацията, който се занимаваше с откриването и оценката на проектите за наградата „Откритие“, и тогава преглеждахме много изследвания. Имахме твърде сложна система за оценка, за да разберем дали заслужават специално внимание. В списъка винаги фигурират стотици проекти. Хиляди имена. Отначало си мислех, че търсим онези, които имат някаква стойност, а след време се оказа, че търсим нещо съвсем различно.

— И какво беше то?

— Обявените цели на фондацията бяха лъжа. Ние не се стремяхме да възнаградим постижения. Опитвахме се да ги предскажем.

— Да ги предскажете?

— Да.

— И с каква цел?

Тя не отговори. Вместо това извърна лице към пътеката и смени темата.

— За какво говори с вас Брайтън в апартамента си?

— За много неща, но повечето нямаха смисъл.

— Все пак ми кажете.

— Говори за вълните. За Антропния принцип. За тръбата на Гавраил.

— А, за тръбата… Той има склонност към класиката. Каза ли нещо друго?

Опитах да си спомня. И пак видях асансьора и усетих метала под лицето си. Прогоних този образ.

— Спомена и нещо, наречено аберис или абрекс.

— Еберакси.

— Да. Това беше думата.

— Какво точно каза?

Ето това беше залогът. Играта. Моментът, в който трябваше да изиграя коза си, или да се прецакам. Видях го в очите й, в начина, по който чакаше отговора. Спрях, а тя направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че е сама.

Обърна се и ме погледна. Във всички преговори идва момент, в който трябва да поставиш граница. Това беше моята. Викърс беше достатъчно умна да го разбере. В преговорите се дава и взима. Сега бе мой ред да питам. Лицето й остана безстрастно, чакаше да заговоря.

— Защо Брайтън иска да ме убие? Защо уби приятеля ми?

Лицето й не се промени, но в погледа й се появи изтощение — очи на генерал след поражение.

— Светът си има своите тайни — рече тя. — И такива, които искат да ги опазят. Вашата кутия разкри твърде много.

Помислих си за Сатвик. Как я смали. Как я дигитализира. Как я превърна в продукт. После как го увиха в платнището.

— Не — казах аз. — Трябва да има нещо друго. Статията е вече публикувана. Брайтън говори за онези, които не могат да колапсират вълната. Нарече ги обречените.

— Да, и това име им подхожда.

— Какво имаше предвид?

— Вие сте физикът — каза тя. — Според вас какво е имал предвид?

— Не зная.

— Защото гледате загадката на обратно. Не те са мистерията.

Нещо в изражението й подсказваше, че очаква да забележа очевидното.

— Искате да кажете, че ние сме мистерията.

Тя се усмихна.

— Разбира се.

Този парадокс е съществувал винаги — свободна воля в една детерминирана Вселена. Защото математиката винаги беше права. Тя се проваляше единствено по отношение на нас. Мистерията не бяха онези, които не можеха да колапсират вълните. Мистерия бяха тези, които могат.

— Самото съзнание — рече тя. — Ето кое е вечната мистерия, нали?

— Ами обречените? Кои са те?

— Мислете за тях като за съединителната тъкан на света. Те работят и създават семейства. Те гласуват в страните, където се гласува, и вдигат метежи там, където стават метежи. Те стоят зад превратите или пък губят главите си в преврати. Те са тихото малцинство, което функционира в сложен набор от параметри. Те стабилизират социалния ред, за да могат обществата да растат и процъфтяват.

— Не ви разбирам.

— Антропният принцип изисква Вселената да бъде точно каквато е, за да създава живот, но нека стигнем малко по-нататък. Нима не е същото при създаването на култура? Различни роли в точно съотношение. Обречените просто помагат нещата да вървят в тази посока.

— Значи имат някаква цел.

Тя поклати глава.

— Колкото прелетните птици имат цел. Тяхното поведение е предопределено, вкарано в коловоз.

— И докъде води?

— Тяхното влияние помага на цивилизацията. Мислете за тях като за грес, която смазва колелата на обществата. Без тази грес металът ще застърже в метал. Механизмът ще заяде. Ще се стопи. Големият двигател ще спре. Но обречените не са изобретили нищо. Те не могат да създават. Затова има нужда от хора като вас.

— Кой има нужда?

Тя примигна.

— Светът, разбира се. Когато се срещнахте с Брайтън за първи път, вие се хранихте заедно с него, нали?

Трябваше ми малко време, за да разбера. Моят собствен механизъм започваше да заяжда.

— Да, вечеряхме.

Викърс се обърна бавно и пак тръгна по пътеката. Осъзнах, че очаква да я последвам, затова поех след нея от дясната й страна. Обувките й оставяха малки отпечатъци в меката почва. Тя се обърна към мен.

— Какво ли е било да седите заедно на масата? Никога не съм се хранила с него. Говорили сме само за бизнес. Още преди да науча какъв е, усещах, че в него има нещо ужасно. Философите пишат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто. — Тя ме погледна. — Мислите ли, че е така?

— Нямам представа.

— Всичко е написано, ако знаете къде да търсите. Забелязваш малките следи в документите и накрая всичко добива смисъл. Винаги е имало вражда между две сили. Вземете която и да е религия и ще откриете воини и в най-старите истории. Имената нямат значение. Никога не съм била вярваща, така че можете да си представите изненадата ми, когато научих, че всички стари писания са истина.

Аз пък осъзнах, че нищо вече не може да ме изненада.

— Значи Брайтън е един от тези воини? Това ли казвате?

— Да. — Зелените й очи бяха съвсем безизразни. — Един от най-старите.

— Какво иска?

— Онова, което тези като него винаги са искали. Да спрат напредъка. Да възпрепятстват прогреса. Да забавят настъпването на постмалтусианския растеж. Те посяват хаос. Те са враг на света. Целта им е съвсем проста — да ни попречат да стигнем до следващото ниво на обществено развитие.

Звучеше откачено. Като някакви параноични фантазии.

— Значи обратното на обречените, така ли?

Тя махна с ръка.

— Не. Обречените са просто инструмент на света и като всеки инструмент могат да бъдат счупени. Просто пешки в играта. Не, Брайтън и другите като него са срещу онези като вас — онези, които тласкат нещата напред. Те се опитват да ги спрат. Те са врагове на самата цивилизация.

— Казахте „онези като него“. Мърси също използва тези думи.

Тя ме погледна внимателно.

— В различните езици те имат различни имена.

— А вие? Вие как ги наричате?

Лицето й беше сериозно, когато отговори:

— Онези, които са ги виждали в действие, използват едно и също име. Наричат ги „потрепващите“.

Взирах се в нея. Не чувах това име за първи път. Бях го видял в едно писмо.

— Имате ли представа колко откачено звучи?

— Дори след всичко, което видяхте?

— Но защо? Не намирам никакъв смисъл. Тези потрепващи хора… дори да са такива, каквито твърдите… Какви може да са мотивите им?

— Съмнявате се в мен. Това е добре. Ученият във вас иска доказателство. — В този миг стигнахме до кръстопът и видях пресни следи в калта. Те водеха към изоставената фабрика. Преди трийсет години вероятно тук бе минавал път с прекъсната осева линия. Сега той беше покрит с пръст и трева — асфалтът бе погребан и разпукан. Тя ме поведе надясно по него. — Кажете ми какво знаете вие за Брайтън.

Вървях след нея.

— Той е богат — отвърнах. — И е луд. Той е…

Тя ме прекъсна:

— Ръководи организация, учредител на награда, която проследява напредъка в областта на математиката и физиката.

— Да, фондацията.

— Прикритие. Като контролира подобна организация, той си осигурява ранен достъп до изследванията. Така се добира до новите открития. А след това има няколко възможности. С морков, който е почти невидим, той примамва изследователите с високи заплати и синекурни длъжности. Внимателно създава за тях кариерни условия, които ще ги превърнат от блестящи учени в богати и некомпетентни администратори. Ако това не свърши работа — а често не върши, — идва ред на пръчката. Спират финансирането. Понякога купуват веднага новите технологии само за да ги затворят. Друга възможност са борбите за патенти — законен инструмент, който създава истински военни зони в съдебните зали, а погубените кариери и технологии се трупат като цепеници.

Спомних си за компанията на Стюарт. Финансирането спря.

— Те са враг на цивилизацията — продължи тя. — Винаги работят срещу общото благо. Разполагат с най-разнообразни тактики и ако и те се провалят, прибягват към последната. Не я пазят за краен случай.

— И каква е тя? — попитах аз, макар че вече знаех отговора.

— Учените изчезват. Брайтън е много внимателен. Понякога прилича на инцидент, но обикновено се случва преди проучването да е добило популярност.

— Но защо мен и Сатвик? Та ние вече публикувахме. Дори да казвате истината, за нас е твърде късно. Нашата работа е известна вече.

— Не става дума само за досегашната ви работа — каза тя. — А за онова, което можете да постигнете в бъдеще. Брайтън се страхува от нещо, върху което работите.

— Това е откачено. Аз не работя по нищо.

— Вашето име беше в списъка, преди да постъпите в „Хенсън“. Вероятно е било заради по-ранен ваш проект. Нещо, което сте били на път да постигнете.

— Вие сте работили за него, не знаете ли какво е?

— Нямам достъп до всички документи. По тях работят и други анализатори. Срещи и инструкции, с които не съм запозната. Знам само, че според него вие сте на прага на нещо голямо. Някакво откритие, което ще е значителен напредък. Затова трябва да умрете.

Главата ми се маеше. Това ми дойде в повече. Беше твърде откачено.

— Говорите за някакъв таен заговор за убийството на учени, така ли? — попитах аз. — Те не могат просто да се отърват от нас. Нали ще има въпроси. Има полиция, следователи, репортери.

Тя пак поклати глава.

— Нямате представа колко могъщ е той. Парите и влиянието му са само началото.

— Станах свидетел на убийство. Видях как убиват Сатвик. Простреляха го в главата пред очите ми. Ще свидетелствам…

— Ако съобщите за това публично, до сутринта ще сте мъртъв.

Опитах да разчета изражението й, търсех истината. Дали не се опитваше просто да ме сплаши, за да им сътруднича? Или наистина го вярваше? Спомних си за Робинс и неговите метални врати. „Не сте единственият, който е изгубил близки.“ Каквото и да знаеше, той не би отишъл при властите. Може би имаше основателна причина за това.

Бягаш, а после те хващат.

— Търсите доказателство — каза тя и извади още нещо от сакото си. Беше вестник, сгънат на средната страница. Подаде ми го. — Днешният брой. Ето затова не бях тук, когато пристигнахте вчера. Знаех, че ще искате доказателство.

Статията заемаше половината страница. Прочетох заглавието: „Мъж загива при катастрофа.“ Видях името на Сатвик. Сърцето ми се сви, докато преглеждах първия абзац. Нямаше нито дума за стрелба или за другите мъртъвци. Нито дума за нещо съмнително. Вестникът твърдеше, че Сатвик е умрял при сблъсъка.

— Но той беше застрелян. Видях го.

— Не и според вестника.

След двайсетина метра стигнахме до последната сграда — голям склад от бетонни блокове и стомана. Колата й беше паркирана до стената. Сив седан като милионите други сиви седани. Кола, която лесно ще се изгуби в движението.

Викърс обърна лице към слънцето, чертите й бяха така резки и ъгловати, сякаш изсечени от камък.

— Елате — направи ми знак да я последвам през дупката в стената. Ако старата сграда някога бе имала врата, то е било доста отдавна.

Викърс ме поведе по тесен коридор и ми трябваше малко време, за да свикнат очите ми със сумрака, но я последвах до тъмна зала.

Тя ми хвърли поглед, докато влизахме, ала не видях добре изражението й.

— Еберакси също има различни имена — каза тя. — Еберин. Еберекс. Аксиера. — Извърна се и продължи да върви. — И още едно — блуждаеща ос. Което говори за предназначението му. — Тя приближи една врата. — Елате.

Думите й събудиха спомен.

— Брайтън ми говори за световните оси.

— И какво каза?

— Каза, че светът има повече оси, отколкото можем да видим.

Влязохме в широко пространство и в първия момент не разбрах какво е.

— Да — отвърна тя. — Прав е. А тук ние проследяваме една от тях. — До стената имаше маси и работна станция. Топове хартия и чертежи. Бившият склад се беше превърнал в нещо съвсем различно.

Внезапно движение привлече погледа ми. Нещо бързо и сивкаво, близо до пода.

Очите ми го проследиха в сенките — то сменяше посоката на твърде равни интервали, за да е животно. Приличаше повече на машина. После разбрах: в центъра на стаята висеше огромен топуз, който се люлееше в края на дълга жица.

— Добре дошли в залата на махалото — каза Викърс.

Глава 37

Топузът се люлееше в края на дългия десет метра кабел. Желязна топка, която висеше от една-единствена тънка жица.

— Голямо е — казах аз.

Само това ми дойде наум. Толкова голямо, че сякаш минаваше в права линия над целия под, преди да се издигне.

— Жицата трябва да е дълга точно десет метра, за да работи правилно — каза Викърс. — Макар че може и да е по-къса, ако успееш да коригираш притока на въздух. Тук обаче няма как да се направи, затова стана такова голямо. Топузът е почти петдесет килограма.

— Струва ми се, че това не е само махало.

— Точно тук е красотата. Само махало е. И всяко махало на Земята може да прави това, което прави и то.

— И какво по-точно прави?

— Описва дъга в триизмерното пространство. — Тя навлезе по-навътре в залата. — И докато се люлее, то описва прецесията на Земята. Тези пирони отбелязват движението.

Тя посочи към чистия бетонен под и аз видях съвсем прости пирони, които стояха на главите си и оформяха голям кръг. Като зъбите на някакъв грамаден капан за мечки, скрит в пода. Стоунхендж, но от пирони. Приближих се и видях, че някои от тях са съборени, вероятно от движението на махалото. Шест от едната страна на кръга и шест от другата.

— Значи с времето то се премества.

Тя поклати глава.

— Пак гледате от грешната страна. Махалото винаги е точно, като навигаторен компас. Не то се движи из стаята; напротив, цялата Земя се движи под махалото — описва дъга в спиралния ръкав на Млечния път; точно както спиралният ръкав се движи по отношение на… какво например? Наречете го по-голям междузвезден фон. Или пък може би тъканта на времепространството, ако вярвате, че такова нещо съществува. Питали ли сте се дали няма някакви скрити лей линии във Вселената? Някакво място, чрез което да измерите всички останали точки?

— Няма такова място.

Тя посочи към металния топуз, който се люшна покрай нас като сив вихър. Свистене и полъх на въздуха.

— Вие мислите, че детерминистичната Вселена е парадокс, опитайте тогава да обясните Вселена, в която това махало някак знае как е подредена тя. Голямото възражение на Айнщайн[33], и все пак ето го, точно пред нас. — Тя посочи към махалото. — Истината е, че никой няма никаква представа как става.

— Брайтън говореше за вълни — казах аз. — Това намеква за някаква посока.

Тя кимна и тръгна към работната станция. Маса с графики.

— Да, вълни, но в каква среда? Лесно е да се говори за вълни, но когато погледнем материята, какво точно виждаме? Има причина физиците понякога, в мигове на откровение, да говорят за Вселената като за вид информация.

Тя взе една книга от купчината хартии. Беше голяма и тежка. Подхвърли ми я.

Аз я улових, видях в нея отметка и отворих отбелязаната страница.

Не беше, каквото очаквах.

— Ренесансово изкуство?

На страницата имаше изображение на архангел Гавраил, който надува своята тръба и всички ангели от небесата се бяха събрали в кръг около него, който продължаваше в далечината. Имаше нещо фрактално и красиво в обръча от крила — като скрита в модела мандала.

— Тръбата на Гавраил — каза тя. — Той ще я надуе в деня на Страшния съд, когато всички ще отговаряме за греховете си. — Обърна се да погледне пак в книгата. — Винаги съм харесвала тази картина. Тръбата и ангелите. Но има и още една.

Тя взе от масата книга с оръфани краища. Тази беше за математика. Викърс я сложи на масата пред мен и разлисти страниците.

— Това също е тръбата на Гавраил — каза тя. — Парадокс.

Приближих се и погледнах над рамото й. На страницата имаше графика на ƒ: х като функция на 1/х.

— Реципрочното на хикс, завъртане около собствената ос — каза Викърс. — Обект, който е по-голям отвътре, отколкото отвън.

— Математическо чудовище — казах аз, познавах добре тази фигура. — Графиката няма край. Тръбата на Гавраил е бездънна. Нарича се още Тръба на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

— Това е метафора за Вселената. Нещо, за което Еванджелиста Торичели никога не би се досетил, когато е описвал тази фигура през седемнайсети век.

— Защо да е метафора?

— Вселената не е сфера; тя е фуния. Макар че и това описание не е съвсем вярно, нали? Метафора за метафора, която не пасва съвсем.

Взирах се в нея. Сякаш слушах лекция за струнната теория. Дори не беше погрешно, а просто нечия идея как би могло да бъде.

— Просто думи — казах аз малко по-рязко от необходимото.

Това ми напомни за историите на мама — неща, които нямаха никаква пресечна точка с реалността.

— Думи — съгласи се Викърс. — И данни. Ето ви още една метафора, ако така искате. Чували ли сте за Вселената матрьошка?

— Руските кукли ли имате предвид? — Това беше космологична теория, която се пробутваше през последните десетилетия от някои от най-спекулативните мислители. — Идеята, че вселените може да са напъхани една в друга.

Тя кимна.

— Същият принцип като при Тръбата на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина — Тръбата на Гавраил в по-голям мащаб. Като нашата Вселена е само една от цяла каскада вселени, вместени една в друга. Но помислете за уникалната перспектива на човечеството.

— Например?

— Коя е човешката ниша във всичко това? Защо хората са различни? Заради нашата способност да наблюдаваме и да отразяваме онова, което наблюдаваме. Нашата способност да моделираме света около нас. Първо в картини и книги, а сега и чрез технологии, моделите стават все по-сложни.

Спомних си за пещерните рисунки, които Брайтън спомена.

— Това е импулс на нашата природа — продължи тя. — Първо виждаме, после отразяваме. Представете си картина на велосипед; после си представете велосипеда, изобразен като скулптура. Накрая си представете толкова съвършена скулптура, до най-малката подробност, че е напълно неразличима от онова, което отразява. Представете си, че можете да подкарате тази съвършена скулптура. Нима всъщност това не е пак велосипед? С напредъка на цивилизацията и с усъвършенстването на способността ни да възпроизвеждаме Вселената, кога достигаме онзи момент, в който моделът става онова, което отразява? Ами ако вътре в този безкрайно сложен модел се зароди цивилизация, която от своя страна ще породи собствен модел?

— Модел ли? — попитах. — За конструиране на реалност ли говорите?

— Всички реалности са конструирани по един или друг начин, нали? Или чрез нечий труд и воля, или се появяват като самовъзникващи от основните закони на една система. Ник Бостром, учен от Оксфорд, е пресметнал вероятността да се намираме в подобна възникнала в друга система.

Викърс дръпна разделителя от книгата и го разгъна — намачкан лист хартия, на който бяха изписани числа и букви. Тя го приглади на масата и рече:

— Ето неговата формула.

— В подобна каскада може да има безкраен брой вселени. Съществуването не е циклично, а серийно.

Поклатих глава. Бях виждал тази формула. Впечатляващо упражнение по дедукция, но като много други теоретични космологии недоказуемо.

— Няма доказателство — казах аз. — Това е просто спекулация.

— На пръв поглед, да, вероятно, но има известна математическа неумолимост в тази идея, нали? Ако вторични или третични реалности са възможни, тогава защо онези, които живеят вътре в тези модели да не могат също да създават модели? А после и онези, които живеят в техните модели. Няма горна граница на броя на итерациите, тогава каква е вероятността ние да живеем в първичната Вселена? Възможно ли е светове да се множат нагоре, щом световете се трупат един върху друг?

Поклатих глава. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

Тя посегна към другия край на масата.

— Математиката е доста ясна: в такава система може да съществува почти безкрайна каскада от вселени, но има само един първичен свят. Така че, статистически погледнато, или следващи вселени са невъзможни, или ние вече живеем в една от тях.

Втренчих се в нея.

— А ако се намираме в каскадата — продължи тя, — тогава знаем коя Вселена трябва да сме.

— Как така?

— Една много специална Вселена — рече тя. — Защото ние все още не сме се развили достатъчно, за да разгърнем наши собствени реалности.

Отворих уста да отвърна, но пак я затворих. Защото разбрах. Разбрах за какво говори.

Тя се взираше в лицето ми.

— От всички безкрайни вселени, които могат да съществуват в подобна каскада, нашата може да е единствено…

— Последната — прекъснах я аз. — Последната Вселена. — Единствената, която все още не беше породила други вселени.

Тя кимна.

— Върхът на копието.

Спомних си за микроскопа и как пропадах в изображението. Няма дъно.

Обърнах се и се вгледах в махалото, като обмислях думите й.

— Значи казвате, че всичко е някакъв вид изкуствена конструкция?

— Не, не всичко. Вие не задавате правилния въпрос. Нима вече не е очевиден?

— Нищо не е очевидно.

— Дори след всичко това вие още не можете да го видите. — Тя поклати глава. — Вселената е обект — сбор от вълни, както цялата материя е сбор от вълни. Вече знаете това от физиката.

— Е?

— И какво ви говори това?

— Аз…

Стиснах зъби. Не разбирах какво намеква.

— Вселената е просто средата, през която тези вълни се разпространяват. Ние не сме в някакъв вид симулатор. — Тя поклати глава. — Ние сме симулаторът.

Взирах се в нея в опит да разбера.

— Ние сме създатели. — Тя изучаваше лицето ми. — Съзнанието. Това е магията.

Отворих уста да заговоря, но нищо не излезе от нея.

— Това кипящо гнездо от вълни е само шаблон. Способността да колапсираме този шаблон е същността на съзнанието. Душата. Наречете го, както искате. Всяка вълна е потенциално действие, което ние превеждаме във физическа реалност чрез силата на съществуването ни.

— Значи казвате, че Вселената е обект — среда за вълната.

— Да.

— И ние създаваме съществуващото от матрицата на тези вълни.

— Да.

— Тогава кой е създал матрицата?

Тя пак се усмихна.

— Предполагате, че е трябвало да бъде създадена. Може би всяка Вселена в каскадата не е създадена, а открита. Емерджент, който трябва да бъде отключен.

— Ами обречените? — попитах аз. — Ако не могат да колапсират вълните, тогава какво всъщност виждат те?

— Питате дали обречените виждат света, какъвто всъщност е.

— Виждат ли го?

— Те изобщо не виждат света. Те са света. Или един аспект от него, в който няма нищо, което да не е част от света. Те не виждат нищо, защото в тях няма нищо, което може да осъществи наблюдението, няма гледна точка.

Почувствах нужда да седна.

— Те са предопределени от това, което са били, когато са създадени. Добрите овце на света, които да поддържат баланса.

— Какъв баланс?

— Представете си свят, в който всички са като вас. Или като мен. Или като някой от нас. Ще функционира ли той? Ще съществува ли цивилизация? Балансът в обществото лесно се нарушава. Ние сме непредсказуеми по природа, а обречените са отговорът на това. Та са онова, което светът има нужда да бъдат.

— Брайтън говореше за света, сякаш е същество с нужди. И вие звучите като него.

— Нима?

Не отговорих.

— Ами ако не се нуждаеше от тях? Ако светът не се нуждаеше от обречените, какво щяха да правят?

Тя сви рамене.

— Вероятно щяха да изчезнат напълно.

Мълчах много дълго, обмислях чутото. Да си позволя… ако не да повярвам, поне да свикна с мисълта.

— У Брайтън имаше едно момче. То не колапсира вълната.

— Обречените в по-голямата си част са добрите овце, както ви казах, но те могат да бъдат променени. Ако им влияете от ранна възраст, тяхната податливост към внушения може да бъде използвана и насочена срещу общото благо. Те нямат съвест. Те нямат нищо. Представете си просто едно същество от плът. Такова е и нашето момче. Както и охранителите на Брайтън някога са били момчета.

— Ето откъде ги взима.

Тя кимна.

— Ако онези, които не могат да колапсират вълната, са наречени „обречените“, тогава кои сме ние? Какво е нашето име?

— Ние сме „изгубените“ — каза тя. — Каквито сме във всички стари истории. Чакаме нашето изкупление или нашия съд. Не само пространството се раздува между световете, а и времето. Както един свят може да живее в друг, така и един момент може да живее в хиляди години.

— А потрепващите, все още не разбирам каква е тяхната роля. Кои са те изобщо?

Тук тя замълча и погледна към люлеещото се махало.

— Те идват от горната част на каскадата. Не са от този свят, нито от следващия, а от по-горен.

Взирах се в нея.

— И защо са дошли?

— Защото там, далеч горе се случва нещо. Нещо ужасно. Светлите са дошли отдавна. Както и другите, които се борят с тях.

— Кои са те?

— Това, което едните се опитват да изградят, другите се опитват да разрушат. Ние сме тяхното бойно поле.

— И какво се случва?

— Те cе избиват. Изграждащите са изгубили, техните битки са записани с йероглифи. Долината на река Инд. Теотихуакан. Перу. На други места. Най-смелите от тях загинали първи — после останалите, един след друг. Техните сблъсъци са отразени във възходите и паденията на цивилизациите. Двете страни са се унищожавали помежду си, докато не са останали само неколцина от най-старите. Най-предпазливите. Най-лукавите. Онези, които могат най-добре да се скрият.

— Такива като Брайтън ли?

Тя кимна.

— Той е един от последните.

— А какво е станало с другите?

— Няма ги. Мъртви са.

— Осъзнавате ли колко невъзможно звучи това?

— Кое е невъзможно във времевия мащаб на една Вселена? Или на хиляди, хиляди вселени?

— Ако всичко това е истина и вие сте научили толкова много за Брайтън, тогава защо ми помагате? Защо се изпречвате на пътя му?

— Философите смятат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто, но аз мисля, че понякога злото може да се промъкне в теб така, че дори да не осъзнаваш, че си част от него. А когато го разбереш, вече е късно и ти продължаваш да вършиш зло, защото се страхуваш или защото си принуден, и по този начин можеш да предадеш целия си живот, цялото си съществуване, стъпка по стъпка, решение по решение. Аз бях Юда. Заради мен умряха учени. Най-добрите и най-умните. Реших да не го правя повече. Опитах се да спася Сатвик, но се провалих. Може би вие имате шанс.

Тя спря и пак погледна махалото, сивият железен топуз изсвистя във въздуха.

— Преди малко повече от година това махало се премести — каза тя. — Пироните би трябвало да падат по точно установен ред. Безотказно, като по часовник. Но миналата година махалото остави един от тях изправен. Малка подробност. Едва забележима, ако не наблюдаваш внимателно. — Тя приклекна до обръча от пирони. — Балансът е нарушен. Нещо се е променило.

— Какво означава това?

Махалото изсвистя отново покрай нея, поело в другата посока, и изчезна в сенките.

Викърс се обърна към мен.

— Означава, че времето вече не е на наша страна.

Глава 38

Викърс ме поведе обратно към лагера. Беше ранен следобед и там кипеше трескава дейност. Огънят почти догаряше. Спалните чували бяха прибрани. Имах чувството, че са следвали някаква процедура — като опитни войници, които вдигат своя бивак. Мърси спря, когато ме видя, и на лицето й се изписа облекчение. Осъзнах, че не е била съвсем сигурна, че ще се върна. Зачудих се дали се случва често. Дали хората тръгват на разходка с Викърс и не се завръщат?

Викърс поговори тихо с Хениг близо до товарния контейнер. След няколко минути се качиха в пикала и заминаха.

С Мърси разпалихме огъня и пламъците пак запукаха.

— Е, изглежда, ще останеш — каза тя.

— Защо мислиш така?

— Ами защото си още жив.

Мърси хвърли и последната цепеница в огъня и след няколко минути той се разгоря. Гледах я в лицето, но тя не вдигна очи към мен. Взираше се в пламъците.

Когато след час другите още ги нямаше, аз попитах:

— Къде отидоха?

— Ще се върнат — каза тя вместо отговор.

Докато гледах сияещите въглени, си помислих за казаното от Викърс, опитвах се да го проумея. Вгнездени една в друга вселени. Безкрайна повърхност. Потрепващите са отнякъде по-високо. Техните души са прогорили пътя си надолу през слоевете на реалността като горещи камъни в лед.

Отвън духаше вятър и аз чух как клоните на дърветата драскат по ламарината на сградата. Вече беше съвсем тъмно, а огънят пак започна да догаря, затова тръгнах с Мърси за още дърва. Нямаше ни едва двайсетина минути, но когато се върнахме, пикапът беше там, паркиран до стената. Моторът му припукваше, сякаш беше форсиран дълго. Хениг и Викърс не се виждаха никъде. Вероятно бяха по-навътре в руините.

С Мърси пак събудихме огъня и след половин час в далечината се чу вик. Мъж крещеше от болка. Писъкът сякаш увисна в нощния въздух и бавно затихна.

Мърси не реагира. Дори не вдигна очи от огъня. Сякаш го беше очаквала.

— Какво беше това? — попитах я аз.

— Скоро ще разбереш.

Още един час се изниза, преди другите да се върнат. Те влязоха в лагера, без да продумат, а по ризата на Хениг имаше червени пръски. Не ги попитах къде са били. Изядохме вечерята си от канчетата под съпровода на дрънченето на вилиците в ламарината. Всички мълчаха. Съществуваше само хипнотизиращото потрепване на огъня, докато и то не започна да избледнява, защото пламъците се смалиха до мътно сияние в мрака.

Заспах до топлата жарава и този път ръцете ми не бяха омотани с тиксо. Вече ми вярваха, че няма да им разбия главите, докато спят.

На сутринта един ботуш ме събуди със здрав ритник в рамото. Отворих очи и видях, че Хениг ме гледа.

— Ставай!

Мърси и Викърс ги нямаше, явно аз се бях събудил последен.

— Насам — рече ми Хениг и ме поведе през дупката в стената, от която се бяха появили вечерта.

Рязък завой вдясно, минахме през врата и слязохме по късо стълбище в нещо като подземие.

Там ни чакаха Мърси и Викърс — Викърс с нейния бизнес костюм изглеждаше съвсем не на място.

Приближих се до Мърси, която стоеше с гръб към мен, и прошепнах:

— Какво е това?

Тя не отговори, но Викърс ме чу и каза:

— Звукоизолирано помещение. Ела.

Последвах ги навътре. Мазето беше влажно, но добре осветено; фенер висеше от голите кабели. В средата на стаята един мъж беше вързан за стол, а на пода около него се съсирваше кръв. Не е чак толкова изолирано, помислих си, защото си спомних вика, който бях чул през нощта.

Мъжът беше мъртъв. Лицето му беше размазано.

Внезапно се видях и аз на стол като този — юмрукът на Хениг се забива в главата ми. Гаден начин да умреш.

Викърс ме погледна, сякаш очакваше реакция.

— Кой е той? — попитах аз.

— Не го ли позна?

Наклоних глава и се вгледах по-внимателно. Кръвта ми се смрази.

— Виждал съм го — казах аз.

Беше пазач в апартамента на Брайтън.

— Той е един от хората му — каза Викърс. — Е, беше.

Това беше пазачът, който остана в апартамента. Пазачът от кухнята. Спортното му сако бе вече вкоравено от съсирена кръв. Направих крачка назад и краката ми залепнаха за пода. Кървавата локва беше широка два метра.

Викърс заобиколи тялото.

— Той имаше няколко вътрешни наранявания, когато го докарахме. А след това получи и външни. Преди да умре, ни даде информация.

Гледах тялото и се чудех що за методи за убеждаване са използвали. Нямаше очевидни следи от мъчения, ако не се брои размазаното лице. Нямаше смазани капачки на коленете. Само лицето му беше заприличало на кайма.

— Каква информация?

Гадеше ми се. Помислих си за Сатвик, омотан в платнището. Спомних си как стоеше в асансьора — в последните мигове от живота му, когато си мислеше, че скоро ще види пак семейството си. Вгледах се в тялото пред мен и не усетих жалост. Не усещах нищо.

— За еберакси — каза Викърс. — Брайтън много се постара да опази тази информация, но винаги има слаби места. Един охранител чува това-онова. Трудно е да опазиш тайна от онези, чиято работа е да те охраняват.

— Кога го научи, докато работеше за него?

— Да, както и други неща.

— И какво е еберакси?

— Не сме сигурни — каза Викърс. — Може би е оръжие.

— Като бомба?

— Вероятно. Или нещо не така очевидно. То промени махалото, но не знаем точно как. Знаем само, че за тях е много важно.

— А как изглежда?

Тя замълча и ме погледна.

— И това не знаете, нали? Явно не сте много осведомени.

Викърс посочи към мъртвия.

— Но научихме, че ти си част от него.

— Не съм част от нищо.

— Явно Брайтън не би се съгласил с това. Ето защо е толкова бесен, че си се измъкнал.

От тъмното се чу тропот на тежки ботуши, Хениг застана до Викърс и сякаш зае цялото пространство.

Викърс се обърна към мен.

— Трябва на теб да благодарим за тази информация. Защото ако не беше ти, никога нямаше да го заловим. Той бе тръгнал да те търси. Хванахме го близо до твоя мотел.

Глава 39

Късно вечерта Мърси дойде при мен с две чаши кафе. Една за нея и една за мен.

Чувах как Викърс и Хениг се движат някъде зад ъгъла, гласовете им се издигаха и затихваха. Тих шепот.

Умиращият огън се бореше с мрака в лагера. Седнах, увит с одеялото, и се облегнах на стената на контейнера.

Мърси прекоси косите лъчи звездна светлина, която се изливаше през дупката в покрива.

Освен името й, не знаех нищо за нея.

Хениг също си оставаше загадка. Вероятно наистина беше пират, с дълъг опит в отвличанията и грабежите. Безчинства по крайбрежието на Мадагаскар. Сигурно беше изпратил десетина яхти на дъното на морето.

И Мърси. Име, което беше нещо повече от име.

Тя ми подаде чашата с кафе.

— Внимавай, горещо е. Прясно сварено на огъня.

— Не знаех, че може да се вари кафе на огън.

Посегнах да взема чашата.

— Е, „вари“ е твърде силно казано — рече тя. — Виж, баба ми наистина беше опасна, когато правеше кафе. Не казвам, че ръцете й трепереха, но тя никога не успяваше да опази повече от половината чаша, докато прекоси кухнята. Научих се да не вървя до нея. Надявам се, че обичаш сметана и захар.

— Обичам. Къде са другите?

Тя сви рамене.

— Обикалят наоколо. Кроят план.

Застана до мен.

Помислих си дали да не попитам какъв точно план, но преди да го направя, тя рече:

— Не мисля, че изобщо ще има значение.

— Защо?

— Защото плановете се провалят. Пий сега. — Гледаше ме как отпивам. — Харесва ли ти?

Отдръпнах топлата чаша от устните си и отвърнах:

— Хубаво е.

— Звучиш изненадан.

— Изненадан съм.

— Не е нищо особено — вряща вода и смлени зърна. Само технически е кафе. Викърс винаги носи провизии от града, затова ще имаме сметана за още ден-два, преди да се развали. Тя прави вкуса на кафето. „Добра Карма“, с лешници. Така се казва. Странен порок, който прихванах от едно гадже в колежа. Вече почти не му помня името, но обичам проклетото кафе? Направо ми е влязло под кожата. Сега, където и да ида, трябва да го мъкна със себе си. То винаги ми оправя вкуса. Обикновено обаче не пия кафе толкова късно, защото не мога да заспя заради кофеина.

— Е, не се обричай на безсъние заради мен.

Опитах да си я представя в нормалния живот, как ходи в колежа, сменя гаджетата. Но не можах. Розовата й осакатена ръка стискаше керамичната чаша.

— Не, няма проблем. Тази нощ не бързам да заспивам. Ще отложа кошмарите.

Погледнах пръстите й, които стискаха чашата. Груба розова плът. Вероятно заздравяваха от шест месеца или повече. Зачудих се какво ли се е случило. Раните изглеждаха много груби — не бяха разрези, а просто откъсната плът, сякаш в ръката й беше гръмнала бомбичка.

— Значи смяташ, че плановете им ще се провалят?

— Мисля, че ще умрем. Всички до един. — Тя седна до мен и протегна крака към огъня. — Както и целият този свят ще умре. Както умират всички светове. Всъщност нищо не може да убегне на ентропията в достатъчно дълъг времеви план.

— Точно там е ключът, нали? Във времевия план.

Тя не отговори. Поседяхме известно време в мълчание и аз чаках да продължи. Но тя не го направи. Пиеше кафе и гледаше огъня.

— Как се забърка във всичко това? Какво се случи?

— Те ми се случиха.

Тя стана и направи няколко крачки в мрака. Наведе се, взе нещо голямо от сенките и се върна към сиянието на умиращия огън. Видях, че носи опърпана картонена кутия. Боклук, довлечен от двора.

— Потрепващите.

Кимна и хвърли картонената кутия в огъня. Отначало той съвсем затихна, задушен, и мракът стана пълен. После един жълт пламък разцъфна в ъгъла на дъното на кутията, когато огънят я подхвана, и нарастваше с всяка секунда, докато цялата кутия не загоря. Мърси стопли ръцете си. Сега огънят озаряваше помещението и аз виждах ръждата по металните греди над нас и тъмните правоъгълници на стените, където някога бе имало прозорци, виждах и лицето й. Бледо и ъгловато.

— Първия път, когато ги видях… после не можех да си спомня дори как се случи всичко. Все още не помня. Имам празнини.

— Празнини?

— Неща, които не помня.

— Не те разбирам.

— Тя не ти е казала, нали?

— Какво да ми каже?

— Как изглеждат те. Защо ги наричаме потрепващите. — Хвърли една вейка в огъня. — Не мисля, че умът може да проумее какво точно става, когато нещата наистина тръгнат зле. После просто сам попълва празнините. Доста време си мислех, че полудявам, но ако си луд достатъчно дълго, започваш да го чувстваш като нормално. Може би и ти донякъде си наясно с това.

— Може би. — Зачудих се колко знае за мен. Или просто го бе видяла в очите ми.

— Имам предвид на теб какво ти причинява това? — попита тя. — Кое е толкова ужасно, че дори не можеш да го видиш и трябва умът ти да попълва празнините?

— Не зная.

— Ако се постараеш, понякога сам можеш да решиш да не ги виждаш. Според мен така е с повечето хора. Повечето хора ги виждат така, че да могат да го проумеят. По начин, по който искат да ги видят.

— Ами ти?

— Невинаги е въпрос на избор.

Спомних си за мама. Вяра като суперсила.

— Техните питомци са дори по-лоши.

— Питомци ли?

— Ловци — каза тя. — Не би искал да ги видиш. Има неща, които не са такива, каквито изглеждат.

— Ами аз?

— Не се мисли за специален. Някои хора просто са въвлечени в това и намират смъртта си. Виждала съм го и преди. — Тя замълча за миг, после добави: — Макар че ти явно имаш начин.

— Начин ли?

— За оцеляване.

Отпих пак от кафето.

— Викърс каза, че преди е работила за тях. И ти ли си работила за тях?

Тя поклати глава.

— Не. Някои от нас… просто това ни влече. Като инстинкт. Привлича ни, сякаш сме част от него, макар че нищо не изглежда свързано. При мен… мислех, че просто съм се озовала на правилното място, но в лош момент. Но не беше само това.

— А какво?

— Може и аз да имам начин за оцеляване.

Чух звук зад гърба си. Обърнах глава и видях, че Хениг стои на прага и ни гледа. Зачудих се откога ли е там. Може би през цялото време. С дясната си ръка здраво стискаше дулото на пушка, чийто дървен приклад опираше в пода. Лицето му изглеждаше като дървено на сиянието на жаравата. Той вдигна пушката и пак изчезна в мрака назад.

Когато си тръгна, Мърси прошепна:

— Внимавай с него.

— Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори веднага.

— Преди беше един от техните охранители.

— От охранителите на Брайтън?

Тази новина ме смая. Тя кимна.

— Бяха приключили с него. Мислеха го за мъртъв, но Викърс се погрижи и го скри, излекува го. Сега той е нейното вярно куче.

Взирах се в мрака.

— Понякога хапе — добави тя.

Прокарах разсеяно ръка по бетона пред мен. Взех едно плоско тънко метално парче от пода, просто отломка. Натиснах го, за да видя дали се огъва, и го прегънах на две, после още на две. И го превърнах в острие.

Глава 40

Събудих се призори.

Събудих се от някакъв шум, като тиха, едва доловима вибрация. Гаденето вече започваше да преобръща стомаха ми. Сънят ми беше много крехко нещо, лесно се чупеше. И точно затова го чух първи.

Отворих очи. Мърси беше на няколко метра от мен, извърнала лице към сенките. Аз се претърколих по корем и се плъзнах към нея по мръсния под.

— Хей — разтърсих я за ръката. — Къде е Викърс?

Тя отвори клепачи и запримигва объркано.

— Какво? — седна и потърка очите си.

— Къде е Викърс?

От другата страна на догорелия огън се чу гласът на Хениг:

— Коли.

Лицето на Мърси пребледня.

— Не може да бъде! — рече тя.

— Къде е Викърс, мамка му? — сопна се Хениг.

В този миг някъде в далечината чухме гласа на Викърс:

— Две коли.

Тя стоеше в сенките близо до един от разбитите прозорци и гледаше навън.

За миг никой не помръдваше. После Хениг скочи на крака и прекоси помещението. Застана до Викърс и надникна през дупката в стената. Когато се обърна към нас, и той беше пребледнял.

— Това са те. — Хукна към масата с оръжията и изрева: — Сега ще стане мазало.

Мърси мълчеше. Беше се свила на мръсния под и трепереше, сякаш замръзваше от студ, макар че беше поне двайсет градуса.

— Какво ще правим? — попитах аз.

Те не ми обърнаха внимание. Викърс прекоси помещението и измъкна един пластмасов варел изпод масата, на която държаха оръжията. Варелът беше тежък и прокара пътека в мръсотията по пода. Викърс се наведе да свали капака му.

— Комплекти за оцеляване — рече тя и ми хвърли едната раница.

Сложих я на гърба си, приличаше на старо армейско снаряжение. Към пет килограма, почти празна. Видях си телефона на дъното на варела, грабнах го и го пъхнах в джоба си.

— Трябва да сме бързи — каза Викърс. — Не се разделяйте. Ако се наложи, ще се срещнем в другото убежище.

Хениг грабна една раница, отвори я и започна да я тъпче с муниции от масата.

— Друго убежище ли? — попитах аз.

— Няма време — сопна ми се Викърс.

Грабнах последния пистолет от масата, като очаквах да ме спрат, но Хениг само ме изгледа и не каза нищо. В това време Мърси слагаше своята раница на гърба си. Викърс тръгна към дупката в стената и рече:

— Последвайте ме. — Озърна се към мен и добави: — Не изоставай.

Хукнахме. В колонка, приведени. Движехме се съвсем тихо през сградата и прекосявахме помещение след помещение.

— Е, какъв е планът? — попитах аз.

— Не поглеждай назад — каза Викърс.

— Ами ако ни хванат?

— Дано не ни хванат.

Хениг долепи гръб до стената и огледа помещението зад нас, докато Викърс надничаше през дупката. Лицето й беше застинало в концентрация. Тя мина през отвора да провери от другата страна, после се върна и рече:

— Не ми харесва. Хайде.

Наведе се ниско и ни поведе в друга посока.

Минахме през още едно празно помещение към врата, която ни изведе в дълъг коридор. Стените му бяха покрити с гнила ламперия, а на пода се беше събрал цял пръст прах. Никой не беше влизал тук от десетилетия.

Излязохме от коридора и се озовахме в друго голямо помещение — вероятно тук навремето се бе намирало основното производствено хале, но то отдавна беше превърнато в още един склад. Бяхме го прекосили до средата, когато го чухме.

Точно отвън. Трясък на вратата на кола. После лай. Макар че имаше нещо странно в тези звуци. Струваха ми се някак по-плътни от обичайно. Викърс застина. Останалите заковахме зад нея.

— Късно е — прошепна Хениг.

Лаят се засили.

— Кучета — обадих се аз.

Мърси поклати глава.

— Не, по-лошо е.

— Хрътките — каза Хениг и погледна към пистолета ми. — Може да се изкушиш да ме застреляш — каза той и срещна погледа ми. — Ако това си намислил, предлагам ти да изчакаш първо да стане, каквото ще става.

Кимнах.

— Няма да те застрелям.

В този миг отвън се чу друг звук — дрънчене на метал, нещо голямо тичаше по срутена част от стената от гофрирана ламарина.

— Хайде, насам — каза Викърс.

И ние я последвахме.

Хукнахме през сградата, прескачахме купчини тухли и влязохме през една врата в по-малка стая, пълна с тръби и големи стоманени варели. Хениг спря, обърна се и допря пръст до устните си. Долепихме се до стената, скрити в сенките.

Някъде зад нас се чуха тежки стъпки и след миг се разнесе силен трясък. Дойде от помещението, от което тъкмо бяхме излезли. После се надигнаха гласове и ми се стори, че чувам нещо като сумтене на животно. Нещо голямо вдишваше и издишваше тежко.

От мястото си виждах през вратата част от другата зала. След миг се чуха и леки стъпки. После тих смях и шепот в отговор.

— Те са тук — каза Хениг.

В другия край на стаята се появи фигура.

Глава 41

Когато бях малък, си играех на стария вълнолом близо до мястото, където татко закотвяше яхтата. Стар гнил дънер плаваше в плитчините — огромен и полепен с миди, обречен да остане при малкия кей. Да го нарека пристан, би било твърде великодушно.

От мястото, където седях на вълнолома, виждах как вълните прекосяват водата на ивици, освен в края на стария дънер. Около него вълните бяха различни. Неравни. Там теченията бяха нарушени и сиянието се движеше различно. На снимка нямаше да личи, но на живо се виждаше, проблясъците прииждаха по-бързо — място, което не се държеше като цялото.

Само за част от секундата фигурата, която мина през прага, изглеждаше точно така. Човек, но и нещо друго. Пертурбация. Зона на неправилност, където вълните бяха по-бързи.

Той тръгна по нашите следи по мръсния под.

Хениг реагира първи.

Опря пушката на рамо и стреля. Фигурата вдигна глава и вълничките се разгърнаха като огнени струи, като трептящо сияние на зора. Мъжът внезапно прекоси стаята, преодолявайки разстоянието с дълги, почти прелитащи крачки. Замръзнах на мястото си, не можех да помръдна. Хениг изрева и стреля, а Мърси изпищя.

— Бягай!

И аз побягнах.

В сляпа паника.

Скочих през дупката в стената и хукнах през празния склад, а после по коридор. Бягах презглава. Когато минах през още една дупка, излязох на открито, препънах се в нещо и забих лице в пръстта. Болка се стрелна през счупения ми нос. Изпъшках и затворих очи.

Слънцето хвърляше черни резки по пътеката. Изправих се нестабилно на крака и почувствах, че нещо топло тече по лицето ми. Потърках носа си с опакото на дланта си и тя стана червена. Пак кървях.

Тръгнах към най-близката сграда и се озовах в някакъв хангар. Щом влязох вътре, се насочих право към най-тъмните сенки с надеждата да се скрия сред тях. Къде бяха останалите? Прималя ми. Главата ми се маеше. Когато вече нямах сили да тичам, се свлякох до една купчина отломки и се сврях до стената.

Зрението като че ли ме изоставяше, сякаш не получавах цялата информация от очите си. Като при мозъчното сътресение след пожара. Чух изстрел. После още един. Писък в далечината. През отворената врата на хангара видях как Хениг тича между сградите. Лицето му беше окървавено, а очите — обезумели.

Хрътката го гонеше. Или поне трябваше да е хрътката.

Тя беше черна и лъскава като ротвайлер, но много по-голяма, не бях виждал такова куче — не можех да го проумея. Мърси се оказа права: умът попълваше празнините.

Можех да я виждам по няколко начина. Само за части от секундата. Нещо като хиена — когато разкъса ръката му. Кръв шурна по земята и тогава я видях иначе — като огромно черно куче.

В този миг си спомних за пистолета, който бях взел от масата. Но когато погледнах ръцете си, видях, че са празни. Обърнах се и установих, че той не лежи и на пода до мен. Спомних си падането. Сигурно го бях изпуснал, когато се препънах.

Писъците на Хениг се промениха — не знаех, че човек може да издава такива звуци. Звуци, които ми се искаше никога да не бях чувал. После настана тишина.

Затворих очи. Ослушвах се и чаках.

Когато най-сетне надникнах от мястото си в сенките, бяха изминали няколко минути. Пространството пред вратите на хангара беше празно, имаше само малка червена фигурка в тревата, която не помръдваше.

Изправих се и тръгнах внимателно покрай стената. Видях дупка в нея и влязох в друго помещение. После в още едно. Дупките създаваха път през руините. Пред мен коридорът се разделяше и аз поех надясно. Чух шум отпред и застинах, сърцето ми бумтеше лудо. Нещо приближаваше. Видях врата вдясно и веднага се шмугнах през нея. Стаята беше малка, вероятно стар офис на началник-смяна, стените й бяха изцапани с черно, а прозорците липсваха. Имаше и остатъци от бюро. Преди трийсет години сигурно щеше да съперничи на писалището на Джереми, но сега беше изгнило и потрошено, с избити крачета.

Стъпките приближиха и аз се свих зад бюрото, после притиснах лице към пода и надникнах през процеп в задния плот — пролука в издутото от вода дърво, откъдето можех да виждам в стаята.

Последва движение, което очите ми не успяха да регистрират. Два крака минаха пред мен, мярна ми се нещо като плат.

Къде беше Мърси?

Краката изчезнаха за малко зад една колона и аз промених позицията си, за да виждам по-добре. И наистина го видях. Познат мъж.

Мъж, с когото бях вечерял. Мъж, който говореше за вино и музеи. Мъж, който беше убил мой приятел.

Всичко зависи от гледната точка на твоето острие.

Брайтън прекоси стаята и аз успях да го огледам. Беше с тъмно ловджийско сако и по ръкавите му беше полепнала пръст. Бледите му сияещи очи се взираха в сенките, но никъде не виждаха причина да спре. Той се скри зад ъгъла.

Когато изчезна, изчаках трийсет секунди, преди да се изправя и да прекося в другата посока. След това се затичах и се оглеждах за Мърси, надявах се да я зърна някъде. Навън въздухът беше свеж и чист. Небето синееше. Почувствах се твърде уязвим — видим от стотици ъгли.

В далечината пак изкънтяха изстрели. Някъде напред.

Обърнах се и хукнах в другата посока — като пак минах през сградата. Сърцето ми биеше лудо. Тичах на сляпо, исках да се отдалеча възможно най-много от тези звуци. Бягах, докато дробовете ми пламнаха и краката ме заболяха.

Едва не се препънах в Хениг.

Той вече беше наполовина. Половин ухо, половин тяло, което лежеше точно до вратата на хангара. Отново съвсем ясно осъзнах факта, че нямам пистолет. Наведох се и взех пушката му от калта. Дулото беше покрито с кръв, но още ми се струваше годна да стреля. Стиснах я с две ръце и продължих да тичам.

Влязох в друга сграда, без да спирам и дори без да забавя ход — просто държах пушката вертикално, докато влитах през прага. Още един склад, още едно празно пространство. Не спрях, докато не се озовах в тясна алея между сградите и не видях небето над главата си. Свих се там до стената. Дишах накъсано. Чуха се изстрели. Хениг беше мъртъв, значи стреляше Викърс или Мърси.

Отворих магазина на пушката и видях само един патрон.

Хрумна ми, че един патрон е съвсем достатъчен, за да сложи край на всичко. Но прогоних тази мисъл. Накарах сърцето си да забави ритъма си и се опитах да успокоя дишането си. Трябваше да помисля ясно, ако исках да се измъкна от всичко това. Зачаках. Минутите минаваха, а аз се взирах в пролуката в края на алеята. Тогава чух някакво тракане в далечината. Стъпки по гофрираната ламарина — леки и бързи. Изстрелях се от стената и хукнах с всички сили, като отново поех по пътя през сградите.

След две минути открих Викърс. Видях я да се крие до една стена в края на двора. Слънцето хвърляше къси сенки зад сградите, затова минах зад купчина отломки, за да не излизам на открито. Руините наоколо ми се сториха познати и аз осъзнах къде се намирам — тук събирахме дърва. Оградата беше на стотина метра отвъд високата трева, горе на хълма. След толкова тичане отново се бях озовал почти там, откъдето бях тръгнал, на стотина метра от лагера.

Някъде напред по изровения път нещо помръдна.

Викърс се приведе, залепила гръб за стената. Носът й кървеше. Главата й също беше цялата в кръв. Очите й бързо оглеждаха сградата, стрелнаха се към мен и аз отворих длан — съвсем леко движение, но тя го забеляза. Понечи да се отдели от стената, но аз й махнах да се върне.

Брайтън идваше.

Тя остана на мястото си.

Брайтън вървеше бавно между сградите и бледите му очи претърсваха сенките. Моите се насълзиха и аз примигнах под косите лъчи на слънцето, когато тревите се разлюляха от вятъра. Зад Брайтън по изровения път идваше още някой.

— Боаз — чух се да прошепвам.

Осъзнах, че ще излязат точно пред мястото, където се криеше Викърс. Нямаше как да не я видят.

Докато те приближаваха, тя се притискаше все по-плътно до стената, лицето й беше безизразно. Оттам не можеше да ги види, но чуваше скърцането на чакъла под краката им.

Деляха ги десетина метра.

Помахах й предупредително, но тя не ме видя. Така или иначе, нямаше къде да иде.

Шест метра.

„Обърни се — казах си, — обърни се и се махай.“

Три метра.

— Мамка му! — изпъшках.

Излязох от скривалището си зад купчината отломки и направих три крачки към поляната. Вдигнах пушката и се опитах да видя онова, в което се прицелвах — наистина да го видя — ручейчета черна светлина потрепваха около тялото му като криле на хиляди жужащи оси. Дръпнах спусъка.

Пушката подскочи. Гърмежът беше оглушителен.

Куршумът ужили лявото рамо на Брайтън, отнесе парче плат и след миг от стената зад него се вдигна облак прах. Той погледна с изненада към рамото си. После се обърна към мен и изрева — нечовешки вой от ярост и болка.

Хвърлих празната пушка и побягнах.

Хукнах към дупките.

Единствената ми надежда беше да набера преднина и да я поддържам. Влетях през първата дупка с пълна скорост и се озовах в сградата. Когато погледнах назад, срещнах погледа на Брайтън.

Прескочих купчина отломки и зърнах парче винкел да стърчи от бетона. Дръпнах го силно и то излезе. Сега вече се чувствах въоръжен. Все някак въоръжен. Прекосих помещението и докато се провирах през следващата дупка в отсрещната стена, се обърнах назад.

Внимателно прецених хвърлянето.

Чували сме истории за всякакви силови подвизи — хора вдигат коли, за да спасят близък, когато във вените им нахлуе адреналин. Хвърлих винкела с цялата си сила, като се целех в тясната дупка, през която той щеше да влезе. Видях как се ококори при вида на летящия винкел, видях шока и болката, когато металът се удари в гърдите му, видях и как опита да се извърти, но инерцията го понесе, раненото му рамо се удари силно в стената и той падна.

Това беше достатъчно и аз бързо изчезнах от погледа му, като завих веднъж, после още веднъж, трети път и съвсем се загубих из лабиринта от коридори. Свивах вляво, после вдясно, лутах се, докато не излязох до огромна товарна рампа.

Видях метална стълба на стената и не се поколебах. Заизкачвах по две стъпала наведнъж. Тук сградата беше по-висока и стълбата ме отведе чак до гредите на тавана.

Металното мостче се тресеше при всяка моя стъпка, затова спрях и се обърнах. Стаих дъх. Погледнах към помещението долу и зачаках с надеждата, че преследвачът ми някак ще пропусне стълбата. С надеждата, че няма да погледне нагоре.

Няколко секунди изминаха, преди Брайтън да се появи в халето.

Беше съвсем тихо, докато той оглеждаше празната товарна рампа. И тишината сякаш го обърка. Той огледа ъглите. После бавно извърна глава нагоре. И се усмихна.

— Ето къде си бил.

Хукнах по мостчето към вратата отсреща и се озовах в друго помещение. Тук имаше тръби и котли, огромни празни казани и изкривени метални парапети.

В другия край на малката стая видях врата, а след нея още едно стълбище — това водеше надолу и аз замалко да хукна по него. Но знаех, че няма да успея да му избягам. Той щеше да ме хване и убие. Затова просто се спотаих в сенките. Когато достигнеш до предела на борбата или бягството, има една последна възможност. Да се скриеш. Наврях се зад един от големите стоманени казани в ъгъла — до огромна отточна тръба, която зееше между две от машините.

Зачаках.

Тичащите стъпки приближаваха. Влязоха в стаята, спряха, после я прекосиха до другия край.

Продължавай. Слез по стълбите.

При вратата стъпките секнаха отново.

Моля те. Затворих очи. Откъснах се от самия себе си. Аз не бях там.

Изминаха три секунди. После пет.

След това стъпките продължиха, поеха надолу по стълбите и се отдалечаваха все повече.

Най-сетне изпуснах дъха си, сърцето ми още бумтеше. Брайтън си беше отишъл.

Изчаках да чуя нещо. Каквото и да е. Зачудих се дали Мърси е оцеляла. Дали са я хванали.

Тогава наистина чух нещо, тих звук, но от другата посока. Почти можех да си представя, че не го е имало. Започнах да броя. Звукът не се чу повече. Три, четири, пет… Когато стигнах до десет, се наведох напред. Проточих врат, за да огледам стаята, но там нямаше нищо. Никого.

Подадох се още малко. И се ужасих от шума, който вдигнах, докато сурках колене по пода.

Стаята беше сумрачна и мръсна; не виждах какво има зад казана в центъра — само слабата светлина, която се процеждаше през отворените врати и през дупките в тавана.

Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…

Още броях. Продължих до шейсет, преди да се раздвижа, а познатият ритъм на числата ми носеше утеха. Хвърлях числа срещу мрака, както когато бях дете.

Запълзях по пода около казана, а хълбокът ми закачи нещо и се чу звук, който изкънтя твърде силно в ушите ми. Когато се осмелих да погледна, сърцето ми се качи в гърлото.

Брайтън си беше отишъл, но на прага стоеше друг мъж.

Още едно познато лице.

Неспокойните очи на Боаз претърсваха сенките.

— Излез, излез, където и да си — рече той.

Същият глас от онази вечер в ресторанта — с едва доловим акцент, който не можех да определя.

Замъкнах се бавно назад около казана, докато вече не го виждах. Обувките му захрущяха по пода, а аз се притиснах още по-плътно до стената и опитах да се свия. И все пак бе само въпрос на време. Осъзнах, че вероятно ще умра в тази стая.

— Ерик — чу се пак гласът. — Знам, че си тук.

Стъпките поеха към центъра на стаята.

Отдръпнах се още по-навътре в ъгъла и точно тогава усетих как нещо закачи крака ми. Краят на отточната тръба, която стърчеше между един казан и огромна помпа. Беше широка шейсет сантиметра. С радиус на автомобилна гума. Малка автомобилна гума. В друго време, преди разрухата, тя сигурно е била свързана с казана и по нея е изтичало онова, с което са го пълнили. Но сега казанът беше отместен, празен и почти разпаднал се, а тръбата — оголена. Огледах я критично и започнах да пресмятам. Щеше да е доста тесничко, но не и невъзможно. Раздвижих се бързо и понечих да се навра в тръбата с главата напред, но ужасът от това ме спря. Адска чернота. Затова се извъртях и пъхнах първо краката си, като внимавах да не вдигам шум. Тръбата беше широка точно колкото да се провра. Отвътре беше гладка и покрита със слуз, и аз се зачудих какво ли вещество е текло по нея. След това реших, че не ми трябва да знам.

Стъпките на Боаз изхрущяха отново.

Дали ме беше чул?

Не смеех да помръдна.

Стъпките приближиха, заобикаляха казана.

— Видях те да се качваш по стълбата — каза той. — Но не слезе.

Видях краката му, обути в широки панталони. Носеше кожени планинарски обувки. Краката се приближиха и го доведоха от другата страна на казана, а после и в ъгъла.

— По принципа на изключването, излиза, че още си тук.

Той се наведе към ъгъла и ръката му мина покрай тръбата на сантиметри от лицето ми.

— Защо се криеш, малка мишко? Твоят приятел Стюарт не се криеше така.

Усетих как изстивам отвътре. Стюарт. Боаз беше толкова близо, че можех да го докосна.

— Той храбро си взе лекарството — добави той.

Ръката му се люшна пред отвора на тръбата. Голяма ръка. Бяла. С поддържани нокти. Ръка на бизнесмен.

— Трябваше да го видиш на билярдната маса. Толкова много кръв.

Тръбата сякаш ме притисна. Дали лъже? Догади ми се. Това вече беше твърде много. Първо Сатвик, сега и Стюарт. И то заради мен. Съсипвах всичко, до което се докосвах. Пак стаих дъха си. Посегнах назад покрай тялото си и напипах в джоба си студения метал.

Бледата ръка пак се люшна и изчезна. Краката се отдалечиха. Вече не го виждах.

Сърцето ми още бумтеше лудо.

Последваха три секунди пълна тишина. Мракът в тръбата. Внезапно движение и главата на Боаз се появи пред очите ми.

— Ето къде си бил!

Забих в лицето му препънатото парче стомана.

Глава 42

Той изрева и сякаш се разпадна — звук като от хиляди жужащи оси, — очите ми отказваха да видят онова, което не можех да разбера.

Отдръпнах се рязко, но протегнатата му ръка сграбчи моята и ме задърпа. Аз се извъртях, пак замахнах с парчето метал и след миг то изчезна от юмрука ми. Отдръпнах се по-дълбоко в тръбата.

Една ръка се провря вътре, посегна към лицето ми и докосна косата на челото ми, докато аз трескаво се издърпвах на лакти в тръбата. Крещейки от ярост, Боаз ме последва. Той беше по-едър от мен, но все пак се навря в тръбата — а аз се избутвах назад възможно най-бързо и усещах как тръбата се плъзга под мен; тогава ми хрумна, че това би била ужасна смърт — заклещен и задушен на някой завой на тръбата, откъдето няма да мога да се измъкна обратно. Опитах да извърна глава и да видя какво има зад мен, но не виждах нищо покрай тялото си. Само мрак. Боаз беше наврял вече рамене в отвора и затули светлината. Притискаше се и драпаше напред, пухтеше като локомотив в тясното пространство. Последва внезапна тишина, а после рязко движение, когато той легна по корем и в тръбата проникна светлина. Видях за секунда сребърен проблясък в очите му като на котка нощем.

Деляха ни шест метра.

Той се усмихна. Тъмнината си играеше със зрението ми — ръцете му сякаш се разтеглиха, а дългите пръсти заприличаха на остриета. Представих се как се забиват в лицето ми, изтръгват очите и разкъсват гърлото ми. Тогава видях, че не пръстите му са остриета, а той стискаше в ръката си моето парче метал. — Хванах те, малък мишок такъв — изсъска Боаз.

Ето така изглежда лудостта. Концентрирана до съвършената си, твърда като диамант есенция. Парченце въглен, притиснато под тежестта на цялото съществуване.

Заиздърпвах се назад възможно най-бързо и се опитвах да не мисля как ще свърши всичко това.

Усмивката на Боаз ставаше все по-широка, а тялото му се издигна и запълни тръбата — потопи ни в мрак.

Наполовина пълзях, наполовина се плъзгах навътре в калната и гладка тръба. Времето сякаш изгуби смисъл в мрака.

Стържене на стомана. Три метра. Шест метра. Моето накъсано дишане.

Краката ми се удариха в нещо и сърцето ми започна да бумти в гърдите, когато осъзнах на какво съм се натъкнал — тръбата завиваше.

Започнах да ритам с крака, за да открия отвора. И го открих.

Реших, че тръбата завива надясно или наляво, но не извадих такъв късмет.

Тя извиваше надолу.

Извъртях се, колкото можах, извих гръб и усетих как кожата по пищялите ми се свлича, после хълбоците ми преминаха през извивката и последва миг на паника. Миг, в който почувствах как гравитацията ме сграбчва, и се застопорих в тръбата с ръце, за да се задържа. Не знаех колко дълбоко стига тази тръба. Можеха да са три метра или пък цял етаж, дори повече, ако беше свързана с някаква подземна канализация. Тази мисъл ме накара да настръхна. Нямаше да има връщане нагоре. Ръцете ми се изплъзваха и аз чух собственото си пъшкане, когато се притиснах по-плътно до стоманата, за да не падна.

Драскането пред мен затихна. Боаз беше спрял да се движи.

— Какво става, мишленце? — В тръбата гласът му странно се разкривяваше. Звучеше като лудост. — Да не стигна до края на тръбата?

Очите му сякаш пак проблеснаха в мрака, но това беше невъзможно. Далечната светлина зад него го превръщаше в тъмен, помръдващ силует.

Сега се намираше само на три метра от мен. Макар че беше толкова огромен, пак бе успял да ме настигне. Промени позицията си и светлината също се промени — заструи над раменете му. Тогава видях, че той присвива очи. Сякаш внезапно бе разбрал.

Хвърли се напред.

В мрака усетих как ръцете му посягат към мен.

Нямаше време за мислене. Отпуснах рамене. Коремът ми задра по дъното на тръбата, а краката ми увиснаха надолу — и почти успях. Почти.

Една желязна ръка ме стисна за предмишницата.

Изкрещях и се извъртях, но хватката му беше твърде силна, усетих как ме издърпва обратно. Заритах с крака, опитвах да се захвана за нещо в тръбата, а железните пръсти потъваха все по-дълбоко в плътта ми. Другата му ръка се спусна, стиснала металното парче, и замахна към лицето ми — към очите ми, — затова аз сведох глава, за да поема удара с темето си и забих колене да се задържа. Усетих как метала удари в костта. Боаз ме издърпа. Това беше трудна работа, да издърпаш голям мъж, заклещен в тръба, но той беше много силен и аз почувствах как топла кръв шурна по лицето ми от мястото, където пръстите му бяха разкъсали кожата на ръката ми — беше като да те издърпват към витло на вентилатор, защото той ме сечеше със стоманата по главата и пищеше от гняв. Аз притиснах възможно най-силно колене към тръбата, но той ме дърпаше все по-здраво и накрая ме дръпна така бързо и рязко, че рамото ми изскочи от ставата.

Извивката на тръбата внезапно се оказа точно под корема ми, докато Боаз ме влечеше напред, и аз разбрах, че това е краят — той щеше да ме разкъса, като разбие първо главата ми в този мръсен и черен ад, но след секунда ръката му пусна моята, за да ме сграбчи за ризата и да ме извлече по-близо.

Тогава аз изритах, в точния момент, и се издърпах назад с всичка сила. Усетих как ризата ми се изхлузва през главата, а извивката на тръбата се плъзга под корема ми и набира тениската чак до брадичката. И започнах да падам.

Глава 43

Падането продължи три секунди. Може би по-малко.

Усещах как тръбата се плъзга покрай тялото ми, металът свличаше кожата ми, а после се стоварих с разтърсващ костите удар.

Паднах на крака, които се подгънаха под мен по извивката на тръбата — в рамото ми лумна силна болка, а главата ми се удари в метала. После всичко притихна.

Когато си заклещен в пълен мрак, границата, която те дели от безсъзнанието, е съвсем тънка.

Не знаех колко дълго съм лежал в несвяст. Може би секунди. Или минута. Първият звук, който чух, беше някакво дращене над мен. Опитах да се раздвижа и нещо в рамото ми изпука — стържене на кост в кост, когато ставата отново хлътна на мястото си. Изкрещях, а дращенето над мен спря.

Чух дишането му. После дращенето започна отново. Ослушвах се внимателно, не, не можеше да бъде.

Той слизаше надолу.

Не.

Дори с помътеното си съзнание разбрах, че е луд. В тясната тръба нямаше начин да се обърне. Това означаваше, че се спуска с главата надолу. Не беше за вярване, че е поел този риск. Дори да ме убиеше, нямаше да може да се изкачи обратно — не и заднешком. А когато мъртвото ми тяло запречваше тръбата и му блокираше пътя, той нямаше да може да продължи и напред. Щеше да е в капан. Както и аз бях в капан.

Драскането стана по-силно.

Трябваше да направя нещо. Засурках се по корем, а кожата ми пламна от болка. Зачудих се дали изобщо ми е останала кожа. Използвах цялата сила на ръцете си, за да се отблъсна назад по тръбата, а стоманата се плъзна под коленете ми. Времето се разтегли — миговете се превърнаха във векове.

Цяла вечност по-късно спрях. Първо не бях сигурен, затова се концентрирах. Трябваха ми две пълни секунди, за да се убедя, че е истина. Иззад рамото ми блещукаше светлина. Възможно най-слабото сияние. Но дори въздухът вече беше различен. Не толкова задушен. Не знаех колко още ми остава, но вече бях сигурен, че някъде долу има изход от тръбата.

Моля те, Господи, не позволявай да има решетка.

Представях си го. Краката ми първо докосват стоманена мрежа. Няма изход; няма и връщане. Онова създание, което познавах като Боаз, продължаваше да напира към мен с главата напред и метала в ръка. Прогоних този образ. Не биваше да мисля за това.

Тръбата затрещя по-силно. Боаз приближаваше.

След още пет метра плъзгане по слузестата стомана светлината засия по-силно иззад рамото ми и аз започнах дори да различавам пръстите си, почернели от мръсотия и опръскани с кръв, докато се избутвах назад. Видях дълбоки рани по ръцете си, но нямаше смисъл да ги оглеждам по-добре.

Внезапно светлината стана още по-ярка и десният ми крак изрита в празно пространство. Под коляното ми вече нямаше стомана, после извадих и левия и се изплъзнах навън, като едва сега се запитах колко ли е високо. След миг вече падах. Стоварих се на земята, втренчен в тръбата над мен. Бях паднал от метър и половина.

Поех въздух, не можех да повярвам, че съм свободен. Когато се изправих, тръбата се озова пред мен — широка дупка, пълна с мрак. Краката ми се подгънаха и аз се свлякох отново, защото се препънах в някакъв метален отломък. Огледах се и установих, че се намирам в по-запазена част на сградата, сякаш разрухата беше секнала по средата на устрема си. Стоманени тръби с различни размери и форми бяха струпани на пода заедно с бетонни блокове. Високо над мен таванът се беше лишил от листовете гофрирана ламарина и сега се виждаше само скелетът му и откритото небе. Бях чел, че навремето фирмите сваляли покривите на старите сгради, за да избегнат данъци. Вероятно този процес бе започнал и тук, преди въпросът за данъците да е станал безпредметен.

Чу се звук и цялата структура над мен се разклати. Краката ми пак се подгънаха, когато драскането се засили. Боаз почти ме настигаше. Не можех да тичам. А и нямаше къде да се скрия.

Посегнах към най-близкото нещо — дълга около метър тръба. Навремето е била закачена за стената, но сега лежеше тежка в дланта ми.

Изправих се.

Първо се появи ръка — дълга, червена, покрита с кръв — и задрапа към ръба на тръбата. После се показа и другата, още стиснала окървавеното парче метал. След това излезе темето му, докато той се издърпваше напред и се измъкваше от адския си затвор.

Когато се извърна, видях, че лицето му е разкривено от ярост и покрито с мръсотия. Втренчи се в мен.

Аз вдигнах високо тръбата — заел поза на палач. Той се опитала реагира, но не му дадох време. Стоварих металната тръба върху темето му с всички сили, които можах да събера.

Чу се отвратителният звук на строшена кост. Ударих го отново и той потрепери — тялото му се гърчеше в спазми, а от раната на главата му пръсна кръв; ударих пак и пак, и пак.

Удрях го, докато тръбата в ръката ми почервеня напълно.

Удрях го, докато тялото му увисна и се изсули от тръбата. А после го удрях, докато вече не можех да вдигам ръка и светът се размаза пред очите ми.

Вгледах се в Боаз. Разцепен череп. Счупен врат. Нито помен от другата му, странната му природа. Не се чуваше жужене на оси. Нямаше потрепваща зора.

Зрението ми се проясни.

Не бях убивал живо същество, откакто с татко ходехме за риба. Зачаках реакцията. Зачаках да почувствам нещо след убийството на човек. Но нищо не се случи. Хвърлих тръбата в прахта. И тогава осъзнах, че не вярвам, че съм убил човек. Това беше нещо друго.

Глава 44

Поех тихо през сградите, като използвах дупките в стените. Частица, преминаваща през процепи. Дробовете ми горяха от всичкия прах, който бях вдишал, затова спрях и тихо се закашлях в сгъвката на лакътя си, като изхрачих гъста черна храчка. Продължих напред. Колко време беше минало? Не знаех.

Едва не се препънах отново в тялото на Хениг, под него имаше червеникава кал. Очите му се взираха в небето някак неубедени. На десетина крачки по-нагоре открих раницата му. И продължих да вървя, като се ослушвах внимателно.

Плъзнах се тихо през още една дупка и прекосих поредната сграда. Светлината струеше косо през пролуките в покрива и създаваше златни басейни по покрития с отломки под. Избирах внимателно пътя си и заобикалях падналите от тавана ламарини.

Отне ми секунда да осъзная къде се намирам.

Оловният топуз висеше неподвижно в края на жицата си, на сантиметри от пода. Махалото бе спряло. Всички гвоздеи бяха съборени. Приближих се до топуза и погледнах към тавана, където жицата се губеше в мрака.

После продължих да вървя.

В другия край на сградата спрях до пролуката между вратите и надзърнах навън. Това бяха огромни врати на хангар, високи към три метра и широки шест метра. Бяха открехнати — процеп точно колкото да мине човек.

Зад тях се простираше чакълестата алея, която извиваше наляво. Вдясно се намираше обраслият с треви и храсти терен, където бяхме събирали дърва. След него пък се издигаше хълмът, а в далечината се виждаше оградата.

Прекосих възможно най-бързо откритото пространство. Сред тревата и храсталаците се натъкнах на основите на още по-стара сграда. Едната й стена съвсем липсваше, но другите се издигаха почти на метър, не по-високи от тревата. Опрях гръб на порутения зид и стаих дъх. Тогава чух ръмжене и видях в далечината Брайтън да стои между две сгради. Сакото му беше изцапано.

За миг той сякаш потрепна на слънцето в опит да бъде две неща едновременно. Зад него видях хрътката, която душеше въздуха. Черната козина зад главата й беше настръхнала, както не бях виждал ни едно куче да настръхва. Краката й сякаш потрепваха като мараня и очите ми пак започнаха да играят номера. Бях извадил късмет с Боаз, но с хрътката нямах никакви шансове. Ако ме настигнеше, щеше да ме разкъса, както беше разкъсала Хениг.

Продължих приведен към оградата, с надеждата, че се движа по вятъра. Когато стигнах до нея, приклекнах и погледнах нагоре. Ръждясало парче от бодливата тел висеше безвредно към тревата. Ако опитах да я прескоча, щях да съм изцяло видим за тях. На този хълм всичко изпъкваше съвсем ясно. В долната си част обаче мрежата потъваше дълбоко в бурените и в почвата. Нямаше как да мина оттам. Не и без да копая, а нямах време за това.

Вдигнах глава, за да видя къде са Брайтън и хрътката, но не ги открих никъде. Сигурно бяха влезли в някоя от сградите или се спотайваха сред тревата и се озъртаха в очакване на движение. Можеше да са навсякъде.

Нямаше смисъл да се бавя. По-добре нямаше да стане.

Прехвърлих раницата през оградата и започнах да се катеря.

Люспи ръжда полепваха по ръцете ми, докато се издърпвах нагоре, и дори се осмелих да погледна назад. В далечината между сградите видях кучешка глава да се извръща — хрътката ме забеляза точно когато прехвърлих крак над оградата и се спуснах от другата страна.

Грабнах раницата и хукнах.

Склонът беше стръмен и аз се спуснах по него сред вихър от листа и вейки. Издълбах коловоз с тялото си надолу. По дъното на клисурата имаше пресъхнало корито на поточе, осеяно с камъни, и аз тръгнах по него. Проврях се под един дънер и се спуснах на по-ниското ниво на потока до нещо, което в по-влажни времена бе представлявало дълбок два метра водопад, а сега беше само каменен праг. Легнах по корем на камъка и се прехвърлих от корниза. Коритото на реката вече се изравняваше отново, когато чух хрътката на върха на хълма. Блъскаше се в оградата. Зачудих се дали мрежата е издържала. И дали хрътката може да се катери.

Прескочих още един дънер в клисурата и едва не пропаднах в дупка. Слънцето беше високо вече, но сенките тук долу още бяха дълги. Клисурата почти тънеше в мрак.

Първо усетих миризмата, а после го видях. Миризмата на риба, сол и океан.

Спомних си думите на Мърси: „Ако извадиш късмет и няма прилив“.

Тръгнах през гъстата растителност, която покриваше пресъхналото корито.

Някъде горе оградата издрънча отново. Нещо се опитваше да я прескочи. Замолих се мрежата да издържи. Или поне склонът да се окаже препятствие.

Когато бях дете, баба и дядо имаха огромно куче, ирландски сетер, с който си играех в задния двор. В двора не можех да се меря с него — четири крака са по-бързи от два. Но съвсем друго нещо бяха стълбите към мазето. Тогава научих една много странна истина: когато се спускат по стръмен склон, четирикраките не са по-бързи от хората. Понякога са дори по-бавни.

Прескочих малка канара и хукнах по речното корито, като разтварях гъстата растителност с ръце. Когато оставаха няколко крачки до пясъка, примигнах и спрях да си почина. Огледах се и внезапно видях края на приливната зона — огромно, лъскаво, тъмно поле от песъчлива кал.

Краката ми оставяха дълбоки следи по гладката повърхност. Бях се измъкнал.

След часове тук щеше да има три метра вода, но за момента морското дъно се простираше голо пред мен. В далечината, отвъд калта, се издигаше зелен горист хълм, реципрочно изображение на хълма, по който бях слязъл. И аз се отправих натам.

Заливът беше широк към осемстотин метра, тясна низина между хълмовете, където океанът се промъкваше при прилив.

Поточета вода свързваха плитки басейни и аз много внимавах къде стъпвам по хлъзгавата кал. Прегазих няколко поточета — някои бяха по-дълбоки и по-широки от другите и се кръстосваха в сложна шарка, която се подновяваше с всеки отлив. Затова трябваше да напредвам внимателно, иначе щях да се озова затънал до колене в студена вода, повлечен от течението. Водата беше ледена. А миризмата на морска сол — много силна.

Заобиколих един особено дълбок поток, за да открия мястото, където се разлива и разширява, та да мога да го прекося, и точно тогава видях стъпките. Насочени насам от същата география — доста по-дребни следи по тинестото дъно.

Разгледах ги по-отблизо. Бяха пълни с вода и вече обезформени, но ми се сториха точният размер. Следи на жена или дребен мъж. Можеха да са оставени преди минута или преди час, но когато се вгледах напред, не видях никого.

Прекосих потока там, където го прекосяваха и стъпките, и ги последвах още стотина метра, докато не стигнаха до място, където пясъкът свършваше и едно блуждаещо ручейче морска вода бе изгладило земята като с гума. Продължих, но някакъв звук привлече вниманието ми. Нещо зад мен.

Обърнах се и в този миг хрътката изскочи от дърветата в далечината и полетя с подскоци по тинята. Задните й крака вдигаха огромни пясъчни опашки с всеки скок — бели облачета пяна се издигаха там, където предните й лапи се удряха в мократа тиня. Ако не е била по-бърза от човек при слизането по склона, на този терен със сигурност щеше да навакса. Скоро щеше да ме настигне.

Обърнах се и хукнах. Отпред няколко поточета се сливаха и аз нямах време да потърся сигурен брод. Нагазих във водата — първо до колене, после до хълбоци и течението ме повлече надолу. Дъхът ми секна от студа, който стягаше като в менгеме гърдите ми. Продължих още петнайсетина крачки, после двайсет, почти го преполових — но водата стигна до раменете ми и раните ми запариха като пожар от солта. Усетих как дъното изчезва под краката ми и главата ми потъна под водата — а после заплувах. Студената вода смразяваше лицето ми. Неволно изпъшках. Соленият вкус никога не се забравя, ако си бил веднъж в океана.

Плувах с всички сили. Течението беше силно, водата се изтичаше от безкрайния басейн на прилива и ме завличаше със себе си, заплашваше да ме отнесе в морето. Запитах се дали това се беше случило и с Мърси. Дали сега е някъде там, в дълбините? Или е успяла да прекоси?

Краката ми удариха дъното и се плъзнаха по камъни. Аз се отблъснах, заплувах още по-усилено, най-сетне стъпих стабилно и закрачих напред. После се свлякох на земята и ръцете ми болезнено задрапаха по грубия пясък, докато се измъквах на брега. Треперех от студ и изтощение. Обърнах се да погледна назад и сърцето ми замря.

От другата страна на потока видях хрътката. Стоеше напълно неподвижна, а от мократа й козина се вдигаше пара. Взираше се в мен с очи на хищник.

Но не прекоси.

Втренчих се в нея.

Тя оголи дългите си закривени зъби.

— Не ти харесва студът? — казах дрезгаво.

Тя изръмжа гърлено и пристъпи към водата. А щом нагази в нея, се чу съскане и се вдигна облак бяла пяна. Звярът отстъпи назад.

Някои неща се повече от това, което изглеждат, беше ми казала Мърси. Каквото и да беше тази хрътка, то не обичаше морето.

Все пак реших, че е по-добре да не я изкушавам. Изправих се бавно на крака, без резки движения, а тя не откъсваше поглед от мен.

Заотстъпвах заднешком. Внезапно хрътката наостри уши. Сякаш беше доловила звук, който аз не можех да чуя, и се вкамени. След миг се обърна, стрелна се назад и изпод краката й захвърча пясък.

Аз хукнах към склона.

Тук растителността беше гъста, зелена и почти непроходима. Успях да се изкача двайсетина метра нагоре, където храсталаците най-сетне изтъняваха и започваха дърветата. Нагоре хълмът ставаше още по-стръмен, кален, хлъзгав и покрит с опадали листа, затова се катерех странично и се вкопчвах в дънерите на дърветата. Беше трудно, но след два часа стигнах до върха, а там земята се изравняваше и преливаше в рядка горичка, която оредяваше все повече. След още почти осемстотин метра излязох на полянка с окосена трева, после стигнах до парк с люлки и катерушки. Цивилизация. Едва не се свлякох на колене, но мисълта, че ще трябва да ставам отново, ме спря.

Вече беше следобед и паркът пустееше. Прекосих го бързо.

В края му видях шосе.

А отвъд него — град. Пред мен блещукаха светлини.

Пригладих косата си и си оправих дрехите с надеждата, че няма да привличам погледите. Ризата ми липсваше, а синята ми тениска беше съвсем прокъсана. Панталоните бяха разпрани на коленете. Огледах се и внезапно изпитах благодарност за плуването, защото поне голяма част от кръвта и мръсотията се бяха отмили. Още бяха лекьосан, но не толкова очевидно и щях да привлека внимание само ако някой ми хвърлеше нещо повече от случаен поглед.

След парка опасана от къщи улица ме отведе до главен път — магазини, ресторанти и сергии със сувенири. Хора вървяха нагоре-надолу по него. Място, където се продаваха имота, сладолед и бутикови дрехи.

Озъртах се, докато вървях по главната улица, търсех познато лице. Дали някой от другите беше стигнал чак дотук?

Ако Брайтън знаеше, че съм прекосил канала, сигурно не беше много далече. Сега, когато бях заобиколен и от двете страни от вода, нямаше къде другаде да бъда.

По-нататък улицата започна да се спуска и аз я видях цялата, по пътя й надолу към водата и огромния пристан. Това беше туристически град и именно крайбрежието го изхранваше. На стотина метра напред, сред минувачите и купувачите, видях жена с мокра руса коса. Изпънах врат в опит да я огледам по-добре, но тя изчезна. Можеше да е Мърси или просто така ми се искаше. Ускорих крачка, за да се уверя.

След няколко минути, когато я приближих, видях и позната кола да излиза от една странична уличка.

Има много такива коли, казах си.

Бял рейндж роувър. Като онзи, в който хората на Брайтън ме бяха натъпкали в деня, когато умря Сатвик. Шофьорът държеше телефон до ухото си и оглеждаше тълпата. Изглеждаше в средата на трийсетте, тъмнокос. Не познах лицето му, но това не значеше нищо.

Шмугнах се в един магазин и изчаках колата да отмине. Мънистени огърлици и всякакви джунджурии; опитах се да изглеждам заинтригуван. Когато колата отмина, аз излязох пак сред тълпата и тръгнах възможно най-бързо, без да привличам внимание.

Открих уличката, в която се беше скрила русата жена, но тя не се виждаше никъде. Прекосих до друга улица, вече по-близо до водата и пристана. Вървях бавно и оглеждах трафика.

Видях я доста по-напред. Все още мокра от плуването. Беше Мърси. Заля ме облекчение. Вървеше със скръстени на гърдите ръце, явно й беше студено. Но пък беше жива; беше успяла.

Сега, когато я видях, се зачудих дали да я настигна.

Може би това беше достатъчно. И двамата бяхме избягали. Вече можех да се измъкна. Но къде да ида? Какво ще правя? Спомних си за статията във вестника за смъртта на Сатвик. Катастрофа.

Някъде сред колите напред видях пак рейндж роувъра, връщаше се. Същият шофьор. Същият телефон до ухото му. Мърси щеше да мине точно покрай него.

Тръгнах наслуки през тълпата, като извръщах глава от улицата, докато не стигнах точно зад нея и сложих ръка на рамото й. Тя се сепна, но бързо се овладя; отвори уста да заговори и аз я прекъснах:

— Те са тук.

— Къде?

Тя не извърна глава, но очите й се стрелнаха към тълпата.

— Нагоре, на улицата.

Забавих крачка. Минавахме покрай широко бетонно стълбище, което водеше надолу към пристана.

Точно тогава забелязах, че тя куца.

— Ранена си. Сериозно ли е?

Очите й гледаха някак отнесено, а лицето й беше бледо.

— Ще се оправя.

— Ела насам — казах аз и я насочих с ръка на рамото й.

Тръгнахме по стълбите към водата, а роувърът отмина. В подножието на стъпалата се озовахме до будка за билети. Погледнах към табелата.

— Два, ако обичате.

Посегнах към джоба си за портмонето и напипах телефона си, вече мокър и мъртъв. Мърси плъзна няколко мокри банкноти през гишето. След няколко секунди минахме през въртящата се врата и тръгнахме по тясното мостче към ферибота. Колона от коли се виеше чак до хълма, но за пешеходци нямаше опашка.

Щом се озовахме на борда, се изкачихме по стъпалата към горната палуба за пътниците и си намерихме сепаре до прозореца.

Електрически светлини и бучене на двигатели.

Погледнах през стъклото към входната рампа, чаках да видя лицето на Брайтън сред онези, които се качваха на борда. Или лицето на шофьора. Ако ни беше забелязал и проследил, тук вече нямаше как да му избягаме.

Но не видях познато лице на рампата.

Мърси облегна глава на рамото ми. Беше мокра, изтощена и измръзнала. Прегърнах я и видях, че единият й крачол е разкъсан, а обувката — почервеняла от кръв. Тя забеляза, че я гледам, и вдигна крачола си, за да ми покаже раната на прасеца.

— Не е толкова зле — казах аз.

Тя поклати глава.

— От хрътката е. По-зле е, отколкото изглежда.

— Що за същество е това?

— Един от техните ловци.

— Къде е Викърс?

— Тя успя да се добере до колата си.

— Викърс се е измъкнала?

— Да.

— Откъде знаеш?

Тя помълча, преди да отвърне:

— Видях я, беше ранена, но стигна до колата си.

— Хениг е…

— Хениг е мъртъв.

— Знам.

Внезапно шумът от двигателя се засили. Моряците хвърлиха въжетата и фериботът потегли. Просто така. Вече никой не можеше да се качи на борда. Огромните дървени пилони, по които бяха накацали чайки, се плъзнаха покрай прозорците.

Поне засега бяхме в безопасност.

Поех си дълбоко дъх и издишах.

Адреналинът вече ме напускаше и идваше ред на изтощението. Крайна умора. Усещах грубия плат на студените си и влажни дрехи. Панталоните ми се бяха вкоравили от солта. Знаех, че ще останат такива, докато не ги изпера с прясна вода. Започнах да треперя. Стегнах мускулите на ръцете и краката си и опитах да се овладея.

— Ти как се измъкна? — попита Мърси.

Бяхме сами в тази част на кораба, близо до кърмата. Оставаше поне час до вечерния рейс и хората не бяха много. Видях едва десетина души на това ниво и всички бяха далече от нас.

— Убих Боаз.

Тя вдигна глава от рамото ми и се вгледа в лицето ми.

— Убил си го.

Може би очакваше да обясня, но бях твърде изморен, затова просто я погледнах.

— Как?

— Ударих го.

— Ударил си го.

— Да, с една метална тръба.

Тя мълча доста дълго след това. Пак отпусна мократа си глава на рамото ми и извърна лице към прозореца.

Корабът се отдалечи от брега и се насочи към открити води. Светлините на града се ширнаха пред нас.

— Ударил си го. Само това? — попита тя накрая.

Отново не отговорих. Вълните се плискаха по корпуса, докато се плъзгахме по водата. Предположих, че се движим с осем възли. Може би десет. Не беше бързо по стандартите на моторница, но по-бързо, отколкото може да се движи малка платноходка. Контраинтуитивен е фактът, че по-дългата ватерлиния води до по-бързо движещ се съд. Би трябвало по-дългата ватерлиния да създава повече триене, повече съпротивление и по-бавен кораб. Но не е така.

Вълните се пенеха на вятъра, а корабът се олюля, когато срещна първите големи вълни.

— Те умират също като нас — казах аз.

— Не също като нас — отвърна тя.

Казах й за тръбата в мрака, за металното парче и за размазания череп на Боаз като разбит буркан с желе.

— Не спрях, докато не умря.

Тя кимна, сякаш най-сетне беше разбрала.

— Защото е бил затворен в тръбата.

— Ударих го, докато се измъкваше.

Облегнах се на седалката. Не исках да говоря повече. Умората ми се засилваше. Обърнах се към прозореца и се оставих на познатия ритъм на кораба. За първи път от много години излизах пак в морето. За първи път след смъртта на татко. Корабът се люлееше по вълните.

Мърси затвори очи. Минутите минаваха и аз реших, че е заспала. Лицето й беше обърнато към мен като гладка, спокойна маска. Съвършено ангелско лице. Зачудих се какво ли сънува. Миналото си? Черни ангели, странни чудовища?

Погледнах през прозореца, докато фериботът се люшкаше по вълните. Вятърът навътре в океана беше по-силен. Светлините по отсрещния бряг вече се виждаха. Още един залив, още един град.

След няколко минути гласът й ме изненада:

— Те няма да спрат. Те няма да спрат, докато не ни заловят.

Стъклото тракаше от вятъра. Затворих очи и опитах да прочистя главата си. Изтощението се спускаше като лепкава мъгла. След малко се унесох в сън.

Глава 45

Докато плаваш, научаваш някои истини. Не ти трябва малка лодка навътре в морето. Не ти трябва голяма лодка на пристанище. Нашите собствени проблеми с това бяха станали легендарни — „Регата Мари“ се люлееше силно, докато татко я насочваше към място й на пристана.

Повечето хора обичат ясното време. Слънчеви дни, лек бриз. Татко обичаше бурите. Поройните дъждове.

Сред моряците се говореше за онази, която те поваля. За вълната с твоето име. Като стареца, който един ден ни помогна да вържем въжетата за пристана — две бири в сенчестия кокпит и той започна история за „Северняка“, първата му лодка, изгубила се в буря, когато бил още съвсем млад. Морето се било развилняло, но все пак се плавало в онзи ден, каза ни той, докато не дошла голямата вълна. Истинска планина, зачената в буря на хиляди километра оттук. Тя прекосила цял океан, докато не го открила, завъртяла го, накъсала платната му, натрошила мачтата. Вълната с неговото име.

Когато някой моряк изчезне, бреговата охрана следва определени процедури. Специален списък. Някои кораби изчезват, а после са изхвърляни на брега. Други потъват право към дъното. И никой не ги вижда отново. Изличени от света.

Беше твърде болезнено да гледам стария запис.

Запис на татко като момче, което тича по пясъка. Малко момченце с кестенява коса, непознато. Докато не се усмихне.

И в тази усмивка можеш да видиш него.

То е на същия този плаж. Камъните стърчат като отломки от корабокрушение, неизменни, сякаш са били там винаги и винаги ще бъдат. Сякаш татко е бил момченце едва вчера и е тичал по пясъка с тази широка крива усмивка. Записът е машина на времето. И лъжа. Защото не можеш да го върнеш.

Тази искра вече е изчезнала от света.

Когато татко изчезна, бреговата охрана започна търсене. Определиха периметър и установиха квадранти.

Накрая го откриха на километри навътре. И двете платна били вдигнати по време на буря, а той — пиян от дни.

Мисля, че се е опитвал да се изгуби. Но морето не го е приело.

Тогава цирозата му беше напреднала вече. Черният му дроб си отиваше, както и зрението му.

— Няма слепи моряци — каза ми той.

А мама се криеше зад защитните стени на отрицанието.

— Той се подобрява — казваше тя, когато той плаваше сам.

Помня някои неща от онзи последен ден. Начинът, по който изглеждаше кожата му — на петна и нездрава. Като на восъчна кукла. Лекарите му бяха казали, че ако пие отново, ще умре, но някаква част от него трябва да е подозирала по-вероятната истина: че вече е умрял. И нищо не може да спре това. Цирозата беше стигнала твърде далече.

И така, той излезе една сутрин, за да иде в офиса.

По-късно чух фрагменти от останалото. Малки капчици информация, пръснати през следващите години.

Мисля, че тя може би щеше да е добре, ако не го беше открила. Мисля, че всичко можеше да бъде различно. Просто лош късмет.

Той оставил куфарчето си у дома и когато не се върнал за него, тя решила да отиде до офиса, за да му го занесе. Или пък я е водило някакво странно предчувствие. Така и не научих подробностите. Просто парченца оттук-оттам. И една дума — пистолет, — повтаряна отново и отново.

Тя зърнала колата му, докато карала надолу по Уестърн авеню. Можела е да отмине, в деветдесет и девет процента от случаите щеше да го направи. Нямало е причина да се озърта в тази посока, освен за да види водата. Но заровете са се завъртели именно на онзи стотен път и вместо да отмине, тя е погледнала към водата и е видяла колата му, паркирана близо до пясъка. Паркинг с изглед към океана.

Фериботът се приближи до пристана, витлата се въртяха. Аз се събудих.

— Хайде — каза Мърси. Седеше с изправен гръб и търкаше очите си. — Трябва да вървим.

Другите пътници вече бяха станали. Последвахме ги навън и после по рампата. Тръгнахме по тротоара в дъжда. Аз вдигнах лице към небето.

Валяло е, когато мама спряла до колата му на пясъчния паркинг.

Онзи ден е било студено, влажен октомври, и сигурно мама е вдигнала яката на сакото си, когато е слязла от колата. Вероятно е извърнала лице към дъжда. Виждам я как заобикаля задницата на червения му шевролет „Кавалиер“. Сигурно е формулирала онова, което е щяла да каже. Щяла е да го подкачи, че е забраванко, или да го попита защо е паркирал до пясъка.

Виждам как посяга към вратата му, пръстите й се свиват леко в очакване на дръжката. И после не виждам нищо.

След няколко минути шофьорът на преминаваща кола спрял да помогне. Възрастен докер, който измъкнал мама от средата на улицата, където тя стояла и пищяла. Опитвала да спре и други коли, но те само я заобикаляли, не искали да се замесват.

Полицията го открила на предната седалка, пистолетът лежал в скута му. На бележката пишело само: „Това беше вълната с моето име“.

Докато вървяхме към града, видях, че повечето офиси и магазини вече са затворени. Още един туристически квартал до брега.

По-надолу по улицата забелязах хотел, но когато го посочих, Мърси каза:

— Не в този.

— Защо?

— Защото е първият по пътя ни.

След малко видях табелата на друг хотел да свети в червено в дъжда. СВОБОДНИ СТАИ. КАБЕЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ.

Платихме в брой.

— Машината за лед е в дъното на коридора.

Стаята изглеждаше чиста и без ненужни труфила. Одеялата бяха с шарки на цветя. Включих отоплението докрай. Големите легла бяха меки.

Заспах като мъртвец.

Когато се събудих на сутринта, Мърси беше станала вече и седеше до малката кръгла масичка в ъгъла. Беше ми взела кафе и поничка.

— Континентална закуска — каза тя. — Притесних се, че ще я изпуснеш.

Забелязах малка найлонова торбичка на леглото.

— Паста за зъби и четка — каза Мърси. — И самобръсначка. Продават ги в магазинчето малко по-нагоре.

Тя включи телевизора, даваха новини — монотонен брътвеж за международната политика. Двете Кореи. Борсовият пазар. Наближаващите избори.

Седнах в леглото и дрехите залепнаха за тялото ми. Всичко ме болеше. Ризата ми още беше корава и изкривена във формата, в която бях спал. Кожата ми беше възпалена. Исках да се изкъпя и да се избръсна.

— Трябват ни нови дрехи — казах на Мърси.

Тя кимна.

— Нагоре по улицата видях магазин. Има и фирма за коли под наем. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.

— Ще наемем кола?

— Освен ако не знаеш как да откраднеш.

Изправих се и прекосих стаята, за да взема кафето. Беше горещо и вкусно. Изпих го наведнъж, но не можах да се накарам да изям поничката.

— Когато ни хванат, ще ни убият — каза тя.

Когато, не ако.

— Тогава какво ще правим? Не можем просто да стоим тук и да кротуваме.

— Ще идем в убежището, както каза Викърс.

— Колко далече е?

— Достатъчно далече. Два дни път. Там ще се срещнем с нея и ще решим какво да правим.

— А ако не е там?

— Там ще бъде.

Глава 46

Пътувахме все на запад, прекосихме два щата и навлязохме в нощта. Сменяхме се зад волана и поглъщахме километрите. Хълмовете се сливаха като вълните на някакво невъзможно море. Хипнотизиращото бръмчене на двигателя ни съпровождаше чак до зори.

Равнините донесоха жега и безкрай. Задух. Като в тропиците. Хапнахме в „Денис“ близо до Топика, а после поспахме шест часа в „Супер 8“, точно до магистралата.

Поехме пак по пладне. Под лъчите на яркото слънце. Теренът стана още по-странен — гол и негостоприемен като лунната повърхност. Скалистата земя беше насечена от дерета и безплодни хълмове. Непоправимо нащърбена земя. Пътувахме още няколко часа на запад, а после продължихме на юг.

— Викърс — започнах аз.

Слънцето беше залязло и светът сега се сви до онова, което виждахме на светлината на фаровете. Прекъснатата бяла линия се развиваше пред нас и изчезваше след колата.

— Да — обади се Мърси.

— Вярваш ли в онова, което казва за Брайтън? За същността му?

— Ти ги видя. Сам си прави изводи.

Тя опря лице на прозореца и се загледа в нощта.

— А за каскадата? — попитах аз.

— За кое?

— За матрьошките, загнездените една в друга вселени. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

— Не разбирам от физика. На мен Викърс ми разказа друга история.

— Каква?

— За един остров. Най-красивото място, което можеш да си представиш. То не се променяло, докато един ден до бреговете му не достигнали плъхове.

— Плъхове ли?

Тя кимна.

— Няма значение как са се добрали дотам. Важното е, че са стигнали. Тези плъхове били различни от другите животни и щели да нарушат хармонията, ако не ги обуздаят. Трябвало да бъдат контролирани, разбираш ли?

— Да.

— Затова онези, които управлявали острова, се опитали да контролират плъховете, но плъховете били твърде бързи. Опитали с капани, но плъховете били твърде умни. Затова решили да пуснат хищници, които да изловят плъховете. И така се стигнало до пускането на змиите на острова. Големи отровни змии, които можели да убият плъховете само с едно ухапване. Според теб какво се е случило?

— Змиите не са свършили работа.

Тя кимна.

— Змиите се промъкнали дълбоко в сърцето на острова и правели това, което правят всички змии, затова островът се сдобил с две напасти. Според теб управниците спрели ли са дотам?

— Предполагам, че не.

— Не, не са спрели. Довели нов звяр, който да реши проблема. Коварната мангуста. По-бърза от змия. По-умна от плъх. Докарали ги с кораби и ги пуснали на свобода. Какво се е случило според теб?

— Те не избили змиите.

— О, избили са част от тях. По-бавните и по-слабите. Започнала война. С времето мангустите също се превърнали в проблем, не по-малък от змиите и плъховете. И много змии умрели, както и много мангусти, а около тях се щурали плъховете. Затова законът бил променен — неотменим декрет за вечни времена. Никакви мангусти повече. Никакви външни твари. Ерата на чудесата приключила. Нищо ново нямало да бъде допускано на острова. Пазителите му си измили ръцете и казали: „Което ще бъде, ще бъде“.

— И Брайтън е змия?

— Змиите са си змии. Аз говорех за един остров.

Шофирах в мълчание доста дълго, накрая попитах:

— И какво иска змията?

— Кой може да знае какво иска една змия?

— А какво искат мангустите?

— Те всички вече са мъртви.

— А плъховете, какво искат те?

— Плъховете искат онова, което всички плъхове искат — каза тя и обърна лице към изгряващото слънце. — Просто да оцелеят.

Денят пак донесе жега. Мърси предложи да ме смени зад волана, но аз отказах.

— Поспи малко. Ще се справя.

Когато спряхме за почивка, пийнахме вода от една чешмичка и използвахме тоалетната. Открихме на картата къде се намираме. Вие сте тук, гласеше надписът. Ниски хълмове ни опасваха и от двете страни. Очите ми в огледалото изглеждаха зачервени и изморени. Три часа, казах си. Още три часа и щях да си почина. Опитах да включа телефона си, за да проверя дали работи картата, и видях, че още е влажен от солената вода. Успях да го включа, това беше обещаващо, но иконите не работеха. Бях чувал, че ако го сложиш в торба с ориз, понякога върши работа, но аз нямах ориз, затова го хвърлих на таблото на колата с надеждата, че слънцето ще го изсуши.

Мърси спеше.

Теренът тук не се поддаваше на описание. Сухи, безплодни скали. Разседи и възвишения. Яркочервени стени се издигаха и спадаха в далечината. Камък, оформен от вятъра като вълна. Тук нямаше планини, само странни плата, на които земята сякаш се събираше. Това беше сухият под на земята, издигнал се на стотици метри в небето, като че ли самият Бог не бе успял да реши как точно да я подреди.

Пътят се виеше през низините между тези плата — едничката проходима ивица, която лъкатушеше между възвишенията. Тук-там шосето се превръщаше в мост, надвиснал над дълбоки пропасти. Друг път пък сякаш плъзваше по дъното им, а стените на каньона се издигаха от двете ни страни. Това беше разбунтувана земя. Зачудих се какъв ли е бил тук животът на първите заселници. Колко ли хора са стигнали до това място само за да открият, че няма път напред, слънцето напича безмилостно, но вече няма и връщане.

Жегата помътваше мислите ми. Или просто имах нужда от сън.

Карах толкова бързо, колкото смеех, но когато отново погледнах таблото, скоростта бе паднала на осемдесет километра в час. Натиснах газта и ускорих отново, въпреки това не успявах да задържа скоростта. Някак си бях изгубил контрол над нея. Бях изгубил контрол над живота си.

На задната седалка Мърси изпъшка, после затихна и заспа отново. Беше толкова тиха, че поглеждах назад, за да видя дали диша. Гърдите й се надигаха и спадаха като земята около нас.

Обърнах се пак към пътя. Към лъкатушната сива панделка.

След минути рязко вдигнах глава и се събудих — колата криволичеше из платната със сто и петдесет километра в час. Намалих до сто и десет и разтърсих глава, за да я прочистя от паяжините на съня.

Панделката се раздипляше. Километрите се нижеха. Кафяви храсталаци се бяха вкопчили в стените на ниския каньон, които най-сетне отстъпиха пред равнина. Безкрайна червена пустош.

Докато карах, постепенно започна да ми се струва, че се разделям на две. Единият шофираше, а другият сънуваше, и видях див заек да изскача от шубраците — после хукна покрай пътя със скоростта на колата. Загадъчна чернота в потрепващата жега, твърде слаба, за да я видиш с очите си, но я усещаш — дълги ритащи крака, отворена паст, червен език увисва от лукаво, ухилено лице, а зад него виждаш койот с раззинати челюсти, и аз бях койотът, аз бях и заекът, аз бях и шофьорът, а жената на задната седалка не беше никоя, никъде, не беше дори самата себе си.

Гумите изсвистяха, когато колата взе завоя, и аз пак се събудих със сепване, завъртях волана и я изправих.

Мърси се беше събудила, но мълчеше.

После караше тя, а аз спах.

След три часа ме разтърси, за да се събудя.

— Наближаваме.

Отворих очи към назъбения пейзаж. Ниски хълмове. Всичко изглеждаше същото. Зачудих се как е разбрала.

— Колко остава?

— Двайсетина минути. Или по-малко.

— Колко пъти си идвала тук?

— Веднъж. Преди година. — Тя намали скоростта и сви от главното шосе по една прашна отбивка, която изчезваше от другата страна на хълм. Кафяви храсти покриваха каменистата почва.

— Никога не съм искала да се върна — добави Мърси.

Колата изкачи още едно възвишение. Пътят продължаваше в далечината, кафяв, прашен, още няколко километра следваше извивките на хълмовете, а след това сякаш се изпаряваше в потрепващия въздух. Мърси намали до трийсет километра в час, но продължи.

— Защо стоиш при Викърс? Можеш да си тръгнеш, защо не си го направила?

— Имаш предвид да се върна към нормалния живот?

— Да. Има и по-лоши неща.

Взирах се в нея. Тялото й се тресеше, докато колата минаваше по изровения път. Той беше проходим по-скоро за джип, отколкото за лека кола.

— А защо мислиш, че мога да си тръгна?

Погледнах към ръката й на кормилото. Към осакатените пръсти.

— Какво е станало с ръката ти?

Тя ме погледна и проследи погледа ми.

— Не помня.

— Как така не помниш?

— Случиха се и по-лоши неща. Изгубих много по-важни неща от това. — Тя вдигна съсипаната си ръка. — И точно тях помня. Помня как ме разкъсваха. Как си играеха с мен както дете къса крилцата на пеперуда. Помня, че едва не умрях — бях точно на ръба.

Колата се разтресе силно, когато минахме през още една дълбока дупка. Нищо не разбирах.

— Помниш неща, които не са се случвали?

Очите й се взираха някъде много далече през мръсното предно стъкло.

— Те се случиха. То е като процеп, светът може да те придърпа и аз внезапно се озовах на различна писта — писта, където оживях, вместо да умра, и ми остана тази ръка, която ми се струва чужда. — Тя погледна към собствената си ръка. Лицето й беше тъжно.

— Какво искаш да кажеш с „придърпва те“! Кой те придърпва?

— Светът. Това е като някаква корекция. Като фрактура.

Спомних си за Стюарт. Понякога нещата стават доста объркани.

— Когато се случи — каза тя, — помниш предимно пистата, от която идваш. А не онази, в която си бил придърпан. Макар че има и малко изтичане. Може да е просто проблясък от спомен, но е, сякаш се е случил с някой друг. Това — каза тя и вдигна ръката си — се е случило с някой друг.

— На мен ми се струва, че се е случило с теб.

Тя поклати глава.

— Случило се е с друга моя версия. С мен се случи нещо много по-лошо.

Завихме по изровения път и внезапно земята се ширна пред нас, спускаше се леко, но вече виждах с километри напред.

Всички сме чували за хора, умрели в пустошта, след като колата им се е развалила. Лесно можех да си го представя. Хората зависят от милостта на своите машини.

Това беше безлюден пейзаж. Сух и негостоприемен. Още скали и ниски, недъгави дървета. Присвих очи и се вгледах през мръсното предно стъкло.

Имаше нещо пред нас, може би след около километър.

Мърси също го видя. Спря колата и натисна ръчката за измиване на предното стъкло. Скъпоценната течност се пръсна по стъклото и създаде ивици в праха.

Парцелът беше с площ вероятно трийсет квадратни метра, сгушен между два ниски хълма. Там земята беше по-зелена, имаше треви и цветя — а над тях огромно изкривено дърво разперваше като чадър короната си, съвсем не на място в тази суха пустош. Под него се виждаше малка разнебитена каравана, която блещукаше в лятната жега.

Бяхме срещнали подобни каравани през последния ден от пътуването, в покрайнините на градове. Често обградени от боклуци и потрошени коли. Но тази беше насред нищото.

— Не се е променила — каза Мърси.

Отново подкара колата и продължихме бавно по плавно спускащия се склон. Когато наближихме странното парченце земя, успях да огледам по-добре караваната. Първоначалният й цвят можеше да е всякакъв, защото нищо не беше останало от него след борбата със слънцето. Покрит с прах и мръсотия, хромираният й контур беше ожулен до матово от пясъка. Дори прозорците изглеждаха замъглени — сякаш имаха старческа глаукома, сякаш стъклата бяха видели твърде много и не искаха да виждат нищо повече. В двора бяха натрупани вехтории. Малко двуместно канапе лежеше прекатурено на едната си страна. Имаше и две коли, но само едната изглеждаше в движение — познатият сив седан. Колата на Викърс. На предния калник личеше малка вдлъбнатина. Значи все пак беше успяла. Колелата на другата кола бяха потънали в земята и коремът й опираше в червената пръст. Боята й беше избеляла до розово, но вероятно навремето е била червена. Видях и ръчни колички, велосипеди и голяма метална кофа с хлътнали навътре страни.

Предната врата на караваната беше отворена пред лятната жега и мрежата зад нея се люлееше на вятъра.

Мърси спря колата на трийсетина метра от караваната.

Обърнах се към нея и видях на лицето й страх. Тя не искаше да продължава.

— Какво е това място?

— Последното убежище — каза тя. — Тук Викърс е довела Хениг, за да го излекува.

Глава 47

Седяхме в колата. Двигателят затихна.

— Не изминахме целия този път само за да спрем сега — казах аз.

Тя поклати глава.

— Колата ще остане тук, в случай че нещо се обърка.

— И какво, ако се обърка?

Тя помълча малко, обмисляше думите ми.

— Може би един от нас ще успее да се добере до колата. Погледнах я.

— Не мисля, че има значение къде ще паркираме.

Тя не искаше да приближава колата до караваната, но нямаше и причина да не го прави.

— Всичко ще бъде наред — казах й, излъгах я, разбира се. Не можех да зная какво ще бъде.

Тя посегна към бутоните за прозорците.

Беше три часът и най-страшната жега тепърва предстоеше, но и сега въздухът, който нахлу през прозорците, беше нетърпим. Температурата бе поне четирийсет градуса. Представях си какво е в караваната.

Мърси пак завъртя ключа и колата пое леко напред. Спря в сянката на огромното дърво и след като изключи двигателя, посегна под шофьорската седалка и извади пистолет. Пъхна го в колана на гърба си и дръпна отгоре тениската си.

Когато отворихме вратите на колата и излязохме навън, горещ бриз вдигна мокрите от пот кичури от челото ми. Беше като в пещ и вятърът носеше праха на пустошта.

— Хайде — казах аз.

Тръгнахме по пътеката към караваната. Стара поне няколко десетилетия детска метална люлка скърцаше от бриза. Едната й верига беше покрита с ръжда, а другата бе скъсана и лежеше на земята. Пантата скрибуцаше, докато вятърът движеше избелялата от слънцето дървена седалка.

— Викърс нямаше да оцелее толкова дълго, ако беше невнимателна — каза Мърси. — Или ако не съзнаваше слабите им места.

Изкривените стълби към предната врата не изглеждаха по-млади от люлката. Бяха сковани от посивели от слънцето летви.

Мърси трябваше да затвори мрежата, за да може да почука.

— Ехо? — извика тя и почука по замъгленото стъкло.

Не се чу отговор.

— Има ли някой?

Тя отвори мрежата и влезе.

Отвътре караваната не изглеждаше по-добре, отколкото отвън. Килимът беше протрит в пътечка между канапето и кухнята. Малък телевизор стоеше върху по-голям в дневната. Там имаше и сиво, прокъсано канапе. Масичка за кафе. Евтини стъклени дрънкулки, подредени по лавичка близо до входната врата — керамични кученца, котенца и слончета. Видях и разпятие на стената. После още едно. Статуя на Дева Мария стоеше на пост на страничната масичка до канапето. Из цялото помещение стратегически бяха разположени фигурки на светци от всякакви материали и в най-различни размери. Някои бяха пластмасови, като онези, които можеш да видиш на таблото на кола. Други бяха по-големи, от глазирана керамика и рисувани на ръка.

— Ехо? — извика отново Мърси.

В другия край на коридора видях отворената врата за спалнята. Леглото беше разхвърляно. Яркобял чаршаф се спускаше към пода. Но караваната беше празна. Тук нямаше никого.

— Викърс, къде си?

Сякаш в отговор, през отворения прозорец долетя някакъв звук. Глас на възрастен мъж. Влязох навътре в дневната и отворих завесите зад канапето. Задният двор приличаше на предния. Половината беше зает от вехтории, а другата половина — пущинак. Бурени и трева. На двайсетина метра по-нататък земята се издигаше леко и там се виждаше голям навес от бяло импрегнирано платно и дървени колове. Той заслоняваше маса за пикник. До масата възрастни мъж и жена се бяха привели над работата си. Мъжът бе изгърбен и посивял, жената седеше до него на разнебитен стол от ракита.

— Хора — казах аз. — Но не виждам Викърс.

Мърси застана до мен и надникна през прозореца. Взира се навън доста време, после заяви:

— Тя е тук.

— А тези кои са?

— Хората, които живеят в караваната.

Мъжът сбърчи чело, наведен над нещо, което не можех да видя. Старицата мърмореше тихо и стискаше пожълтял вестник.

— Те не знаят, че сме тук.

— Знаят — рече Мърси. — Ела.

Последвах я по разнебитените стълби и заобиколихме караваната. Дворът отзад беше доста по-буренясал, отколкото ми се бе сторило. По-запуснат. Висока трева и ниски зелени храсталаци. Когато наближихме възрастната двойка до масата за пикник, старецът вдигна глава и каза нещо на испански на жената. Тя се озърна към нас за миг, а в зеленикавокафявите й очи нямаше и помен от изненада, преди да се наведе отново над вестника. Погледнах надолу и видях с какво се занимава мъжът: дърпаше здраво с разкривените си пръсти и покритата с козина кожа се свличаше от плътта като отеснял пуловер. Той дереше див заек. До него на масата имаше огромен касапски нож.

А до ножа имаше още два заека. Единият лежеше право на масата, а другият бе затворен в клетка. Диви зайци, доколкото можах да преценя. Малки машини за бягане с дълги крака и стройни слаби тела.

Единият вече беше изгубил и живота, и кожата си, но другите два още дишаха и червеникавокафявата им козина потрепваше, докато старецът работеше до тях. Ноздрите на заека, който беше по-близо до него, се разшириха.

Старецът взе ножа, отряза кожата при предните крака на мъртвия заек и тя се отдели напълно.

Двамата старци може би бяха семейство или някакви роднини. Мъжът изглеждаше по-възрастен и по-загрубял. Съзвездие от старчески петна осейваше големия му нос.

— Викърс тук ли е? — попитах аз.

Старецът дори не вдигна глава, само махна с окървавената си ръка и тогава видях пътеката. Последвахме я по плавния склон и открихме Викърс да лежи до малко вирче, образувало се между ниските хълмове. Явно в него се събираше водата от възвишенията и тук беше малко по-хладно.

— Успели сте — каза тя и вдигна към нас бледите си зелени очи.

Изглеждаше ужасно. Някога спретнатите й дрехи бяха разкъсани и окървавени. Косата й провисваше на сплъстени от кръв кичури. Тя стискаше нещо тъмно и червено в ръката си, но не можех да видя какво е.

Мърси коленичи до нея.

— Ранена си.

— Хениг не е с вас — рече Викърс. — Значи е мъртъв.

Мърси кимна.

Викърс затвори очи и прие новината със сведена глава. Накрая вдигна пак лице и ме погледна.

— Значи сега оставате само вие — каза тя.

— И ти — обади се Мърси.

Викърс поклати глава. Опита да се усмихне, но се получи страховита гримаса на окървавеното й лице.

— И аз не успях — каза тя. Седна, потрепери от болка и се закашля в окървавения си ръкав. — Хрътките са бързи. Адски изчадия. Как се измъкнахте?

— През линията на прилива — казах аз. — Извадихме късмет.

Тя пак кимна, отвори ръка и тогава видях, че стиска заешко краче. Козината беше покрита с нещо алено. Викърс проследи погледа ми.

— Подарък. Казаха, че носи късмет. — Усмихна се. — Но явно не и на заека. Как мислите, дали за добрия късмет се плаща цена?

— Човек сам създава собствения си късмет — отвърнах аз.

Викърс опита да се усмихне отново.

— Точно така е. — Тя посочи към пътеката, която водеше до масата и старците. — В момента той го създава. — Ножът отряза едното заешко краче.

Викърс протегна ръка към мен, стиснала окървавеното краче.

— Хайде, вземи го. Или си заек, или държиш заешкото краче.

Взех го. Беше по-тежко, отколкото очаквах.

— Ела, помогни ми да се изправя — помоли тя. — Лежа тук от много време.

C Мърси я изправихме на крака и тя закуцука нагоре по възвишението.

— Ето там е добре — посочи към сенчесто място под малко разкривено дръвче. Оставихме я да седне и Мърси се настани до нея. Тревата беше висока и твърда, но се люлееше от вятъра.

Оттук се откриваше гледка към старците, които седяха на пет-шест метра от нас. Мъжът още дереше заека. Чу се нов удар с ножа и той хвърли трупа в празната кофа до краката си. После обърса чело с опакото на дланта си и под косата му остана ивица кръв.

— Колко зле си ранена? — попита Мърси.

— Достатъчно зле — отговори Викърс. Отвори сакото си и видяхме, че блузата й е пропита с кръв. Раната беше ужасна. Виждах бяло парченце от ребро под разкъсаната кожа. Викърс пак се закашля в ръкава си и по брадичката й остана прясна кръв. — Всъщност твърде зле — добави тя.

— Можем да те закараме в болница.

Викърс поклати глава.

— Струва ми се, че е твърде късно за това.

Старецът сложи и втория заек пред себе си на масата и го разпъна. Козината на животното потрепваше, а ноздрите пърхаха, но то не избяга. Очите му бяха големи, кръгли и в тях нямаше страх. Мъжът го погали с едната си ръка, а с другата взе ножа.

— Всички виждаме онова, което искаме да видим — каза Викърс, като се взираше в стареца. — Вижда ли животното сатъра на касапина? Защо би искало да види подобно нещо? Можеше да избяга и да се спаси, и да разказва тази история до края на живота си. Тя ще се превърне в легенда. Мит за един отмъстителен бог с нож.

— Нека поне те вкараме вътре — каза Мърси.

— Тук ми харесва — отговори Викърс.

Старецът удари с ножа толкова силно, че той се заби в дървото, а не в заека.

Мустачките на животното потрепнаха. То като че ли се сви, изви се като лък, мускулите му се напрегнаха — и тогава се стрелна, скочи от масата с едно мощно движение. Приземи се на тревата, прескочи един храст и изчезна.

Острието на касапския нож още потрепваше върху голото, избеляло от слънцето дърво. Старецът гледаше след потъналия в тревата заек.

— Получаваш нещо, но плащаш с друго — каза Викърс. — Утре ловецът може да го хване, но днес той още има крака и дори история за разказване. — Тя се извърна към нас. — А аз? Моят късмет вече ме напусна.

Вгледах се внимателно в нея. Лицето й беше бяло като восък. Дишаше накъсано.

— В болницата могат да ти помогнат. Там имат лекарства.

— На мен ми трябва лекарство за възкресяване на мъртъвци. Разполагаш ли с такова?

— Не съм добър във вудуто.

Тя се усмихна.

— Тогава явно сме на приключване. — Мълча дълго, после рече: — Не искам да умра, но не ни е даден избор. Какво точно видя в лагера?

— Видях достатъчно.

— Добре. Тогава знаеш с какво се бориш.

— Не, не знам.

— Той е убил Боаз — обади се Мърси.

Викърс ме погледна изненадана.

— А казват, че с ерата на чудесата било свършено.

Усмихна се и пак започна да кашля.

Мърси сложи ръка на челото й.

— Тя изгаря. Да се опитаме да я охладим.

Отидох до вирчето в края на пътеката и загребах вода в шепа. Отнесох я на склона и я излях върху главата на Викърс.

Тя извърна лице към водата и струйките проправиха чисти пътечки по окървавената й кожа.

— Наближават последните дни — рече Викърс. — Изкривяването на света.

— Брайтън каза, че съм съсипал света.

— Да, съсипан е. — Гласът й затихна. — Дори тук се усеща — целта му вече е провалена.

— Каква цел?

— Целта на този свят е целта на всеки свят. Да създаде следващ. — Тя опита да се изправи. — Представи си го. Светове в други светове, безбройни като звезди. И все пак тук боговете се бият и тук боговете умират. Запитай се защо. Защо са дошли? Защо се сражават?

— Не зная.

— Защото всичко изгаря — бледите й очи се взираха в мен. — Изгаря от горе надолу.

— Имаш предвид каскадата?

Тя кимна.

— Старите бягат. Както всеки свят е компресиран в границите на света над него, така и времето е компресирано. Изтича от един свят към друг, разраства се от милисекунда в хилядолетие. Но един ден огънят ще погълне всичко.

Седнах на тревата. Това беше логическо следствие от формулата, която ми бе показала по-рано. Ако логиката изискваше безкрайна каскада от светове, тогава какво се случва, когато първичният свят умре? Всички останали светове ли умират? Това ще угаси всичко — цялата каскада. Как да избягаш от подобно нещо? Къде изобщо можеш да избягаш?

И тогава го проумях. Видях математиката. Свързани време и пространство. Ако представиш графика на времевата дилация при нарастващ брой светове, тогава след достатъчно дълъг период ще достигнеш асимптотата — свят върху свят, стрела, изстреляна към безкрайността.

— Това е надпревара с края — казах аз. — Това представлява каскадата. Това представлява и цивилизацията. Надпревара да породиш следващата итерация. А после следващата, и следващата.

— Да — отвърна тя.

Осъзнах, че тук е ролята на Антропния принцип, който оптимизира скоростта на създаване на вселените. Световете, които достигат критичния напредък бързо, ще изпреварят останалите, итерация след итерация, времето се разгръща все по-надолу и надолу. Миг в една Вселена се превръща в ера в следващата. Дали съществува скорост на откъсване? Можеш ли да създадеш вечност вътре в каскадата? Свят след свят, милиони години или милиарди години, нагънати в последните мигове на първичната Вселена?

— Ами Брайтън?

— Той иска да спре каскадата. Около нас има пукнатини, които не можем да видим. Обикновено светът сам се коригира, като избира само онези пътеки, които най-добре служат на целта му.

— Избира?

— Коригира се.

— Не разбирам. Как се коригира?

— Представи си времепространството като скъпоценен камък, а всяка фасета е времева линия. Когато камъкът се обръща, нова фасета улавя светлината. Нашите души са тази светлина. И така ние се местим от фасета на фасета в зависимост от това къде има нужда от светлината ни.

Поклатих глава, но се зачудих що за оптимизации са възможни. Като при базовите матрични кристали на Сатвик, когато се избират най-добрите портове за задачата. Дали може и един свят да прави това? Или цяла Вселена?

Викърс продължи:

— Но сега еберакси е тук и повреденото не може да бъде поправено. Еберакси оплита този свят, затваря времевите линии. Спира корекциите.

— Как?

— Не зная. Това е просто прът в колелата. С всяка изминала секунда ние се отдалечаваме все повече от пътя. Докато…

— Докато какво?

— Един повреден свят не може да съществува.

Погледнах я.

— Това ли иска Брайтън?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори, но си спомних думите на Мърси в колата: „Кой може да каже какво иска една змия?“.

— Вероятно мисли, че може да го контролира — каза Викърс — Но ние сме вече твърде далече от пътя.

— В какъв смисъл сме далече от пътя?

— Ти наруши баланса. Вселената е изградена на скрито знание. Как ще функционира обществото, когато е доказано, че част от хората са без души? Съществуват правила. Можеш да знаеш някои неща, но не и други. Светът трябва да се коригира, ако иска да оцелее.

— Но сигурно може да се направи нещо.

— Наближава краят на дните, но все още има шанс. Нещата могат да се оправят само с разрушаването на еберакси. Но дори тогава ще се плати цена.

— Каква цена?

Викърс се взира дълго в мен, преди да отговори:

— По-голяма, отколкото можеш да предположиш. — Тя се извърна и примигна за миг, преди погледът й да се проясни отново.

— Не можем да се борим без теб — казах й аз.

— Стигнахте чак дотук.

— Вече ти казах, извадих късмет.

— Друго не ти трябва.

Тя пак се закашля и този път ми се стори, че никога няма да спре. Дробовете й хриптяха, а бледото й лице порозовя. Когато най-сетне се успокои, дишаше бързо и плитко, очите й лъщяха като стъклени.

— Когато си тръгнем оттук, те ще ни преследват.

— Тогава бъдете заекът късметлия — прошепна тя.

Затвори очи и лицето й се сгърчи, сякаш щеше да се закашля отново. Само че не го направи. Чертите й се отпуснаха.

— Викърс — разтърсих я за рамото.

Тя вече не отвори очи.

Гледах как старецът увива тялото й с одеяло, а после заедно с жената я погребаха под дървото, сякаш по някакво предварително споразумение. След като отъпкаха земята над гроба й, мъжът каза няколко думи — бавно, на испански. Накрая хвана Мърси за ръката и ни поведе към склона. Прекосихме тревата и излязохме на чакълестата алея. Тръгнахме бавно към колата.

Преди да се качим, старецът заговори на английски:

— Не се връщайте.

Не каза нищо повече.

На лицето му нямаше гняв. На лицето му нямаше нищо. И тогава се зачудих дали ще колапсира вълната, ако види резултатите от детектора?

Качих се в колата и запалих двигателя. В ръката си стисках заешкото краче.

Погледнах към косматата буца в дланта си — сега мъничка и суха — и я прибрах я в джоба на ризата си.

Мърси се обади от седалката до мен:

— Хайде да се махаме оттук.

Пътят към ниското възвишение беше буцест и изровен. Зърнах някакво движение с периферното си зрение и когато се обърнах да погледна, видях един заек да скача през тревата.

Продължих, докато не излязохме на асфалтирано шосе, прекосяващо скалистия терен, над който светлината вече изтляваше.

— Къде отиваме? — попита ме Мърси

Спомних си думите на Викърс. А после си помислих за мама.

Махалото с неговата дълга, люлееща се ръка — обвързана, оплетена със самата Вселена. Спомних си думите на Викърс: „Вселената е обект — сбор от вълни. Метафора за метафора, която не пасва съвсем“. И наистина метафората не пасваше съвсем. Вселената не беше просто сбор от матрьошки, скрити една в друга, но отделни. Тя беше много по-взаимносвързана от това.

Едно неделимо цяло, информация, която се кодира в самата себе си.

Това беше фрактал на Манделброт — образ в друг образ.

Светът е модел.

Модел в модел.

— Знам какво трябва да направим — казах аз.

Бяхме пътували три часа, когато телефонът ми внезапно изписука, някакъв вътрешен компонент най-сетне бе изсъхнал и възкръснал от мъртвите.

Слънцето го беше загряло на таблото и той опари ухото ми.

Три гласови съобщения. Всички от Джой. Звучеше притеснена. Последното бе направо трескаво:

„Моля те, обади ми се“.

— Трябва да го изхвърлиш — каза Мърси.

Беше права, разбира се.

Но първо се обадих. И попаднах на гласова поща.

„Джой, добре съм. Извън щата съм, пътувам към Индиана. Не искам да те въвличам повече в това, така че няма да се обадя отново. Не и докато не приключи. Но исках да ти кажа, че съм жив. Скоро ще се свърши, но един или друг начин.“ Прекъснах връзката и хвърлих телефона през прозореца.

Глава 48

Когато спряхме на паркинга, беше вече неделя следобед. Същият пуст асфалт, по-пуст и от предишния път. Нямаше зелено беемве близо до входа.

Изключих двигателя и тръгнахме към сградата.

Вратите бяха заключени. Натиснах звънеца. Една жена с работна престилка се приближи до вратата. Бяла коса. Много слаба. Явно от чистачите.

— През уикенда фирмите не работят — каза тя през стъклото.

— Аз работя в „Хай-трупут“.

Тя сбърчи чело.

— Цялата сграда е затворена.

— Просто искам да си взема нещата.

— Имате ли пропуск?

— Не го нося, но ще ви кажа името си.

Тя поклати белокосата си глава. Истинска строга старица.

— Не бива да пускам никого без пропуск.

Мърси извади пистолета си и го притисна странично към стъклото.

— Ето го пропуска му — рече тя. — Със снимка и всичко останало.

Жената отвори уста от изумление.

— Искате ли да се обзаложим, че това стъкло не е блиндирано? — попита я Мърси.

Жената отвори вратата.

— Няма да ви нараним — казах й аз.

— Вероятно — добави Мърси, докато чистачката отстъпваше заднешком с вдигнати ръце. — Продължавайте.

— Тук няма никакви пари.

— Не търсим пари. Имате ли ключове?

Тя извади черна магнитна карта.

— Благодаря — рекох аз и я дръпнах от ръката й. — Някъде тук да ви се намира въже или нещо подобно?

— Аз съм само чистачка. Тук няма никакви въжета.

— Няма проблем — отвърнах. Извадих тиксото от раницата си и издърпах дълга лента. — Ние си носим.

Не се качихме в асансьор, а тръгнахме по стълбите. Когато стигнахме четвъртия етаж, завъртях дръжката и се оказа, че е затворено. До вратата имаше четец за карти.

Прокарах пропуска, но нищо не се случи. Вратата не се отвори. Опитах отново, все същото.

— Нека аз да опитам.

Мърси стреля и от дръжката изскочиха искри. В затвореното пространство гърмежът беше оглушителен и куршумът рикошира ужасяващо по стълбите.

— Не го прави отново — казах аз.

Дръжката сега изглеждаше още по-зле от преди — изкривена на една страна, със стърчащо навън парче. До нея се виждаше малка вдлъбнатинка, останала от куршума. Опитах да завъртя дръжката, но тя отново не поддаде.

— Мамка му. Трябва ни друг ключ.

— Опитай този — посочи Мърси към стената.

Обърнах се и видях на долната площадка на стълбището противопожарна брадва. Оказа се, че този ключ свърши идеална работа.

Дръжката се отчупи още при първия удар и заподскача надолу по стълбите. След още три удара заключващият механизъм се предаде и ние се озовахме вътре.

— След теб — рекох аз и отворих широко вратата.

Подминахме асансьора и поехме по коридора към офисите на „Хай-трупут“. Не се бяха променили особено. Хаотични. Изоставени. Бюра, столове и празно пространство. Бетон и килим. Продължих нататък и видях жълтата полицейска лента. Прекосихме стаята до счупения прозорец, стъклата се бяха пръснали на хиляди парченца по бетонния под. Сега на тяхно място бяха заковани дъски. Полицейската лента пърхаше на вятъра.

Той си взе храбро лекарството.

Продължих навътре в сградата.

Чух нещо. Идваше от един от коридорите. Мърси също го чу и обърнахме едновременно глави, но видяхме само празни офиси. Нищо не помръдваше. А звукът не се чу отново.

— Стой до мен — прошепнах й аз.

Мърси ме изгледа с безизразни, присвити очи и вдигна пистолета.

— Ти стой до мен.

Продължихме един до друг по коридора. Мърси с пистолета, аз — с брадвата.

Но освен строшеното стъкло и полицейската лента, нищо друго не изглеждаше променено. Стаите си бяха точно каквито ги помнех. Серия от офиси и работни клетки. Накрая стигнахме до витото стълбище и аз казах:

— Ще слезем оттук.

Поехме надолу. Следващият етаж изглеждаше като предишния. Празен, изоставен, стъпките ни отекваха в металното стълбище. Накрая стигнахме до късия коридор, който водеше към черната врата. Последната стая.

Тя беше отворена вече.

Погледнах към Мърси.

— Стигнахме.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите.

Влязохме вътре. Стаята беше празна и тъмна, но щом прекосихме прага, аварийното осветление се включи и успяхме да я огледаме. Тя не беше променена. Дълги лавици с оборудване до едната страна, потънали в сенки. Кварцовата сфера още стоеше на подиума си в центъра на залата.

Оставих главата на брадвата да се плъзне от рамото ми и да удари в пода. Дръжката беше хлъзгава в дланта ми. Стиснах я по-здраво и тръгнах към контролното табло, като казах на Мърси да стои назад.

Вдигнах брадвата. Спомних си за Боаз. Как беше хлътнал черепът му.

Брадвата се стовари със силен трясък и проби дупка в таблото. Измъкнах я оттам и замахнах отново. Пластмасовият пулт се разпадна и изсипа вътрешностите си на пода в краката ми.

След това отидох до лавиците с хардуера. Заех поза като бейзболист и замахнах с всичка сила — разпорих металната кутия и забих брадвата в машината. Опитах да я извадя, но тя не поддаде, затова опрях крака в страничната стена на кутията и най-сетне я измъкнах. Отстъпих крачка назад, замахнах отново и този път брадвата потъна още по-дълбоко. Извадих я и пак замахнах. На пода се изсипаха жици, парчета метал и пластмаса. Тръгнах покрай лавиците с хардуер и продължих да сека, удрях всеки модул от машината. Оказа се дълга процедура. Сякох с брадвата, докато не разпорих всяка кутия, ръцете ми пламнаха и не ми остана въздух.

Накрая спрях и се облегнах на дръжката на брадвата.

Мърси ме гледаше. Очите й бяха изморени. Пътуването беше много, много дълго.

— Готово ли е?

— Само още едно нещо — отвърнах аз.

Тръгнах към центъра на залата и застанах пред пиедестала. Дори в сумрака сферата сияеше. Сфера от сияен кварц с диаметър четирийсет сантиметра. Заради нея ли беше умрял Стюарт? Тя беше сбор от всичките ни усилия и всичките ми страхове.

— Еберакси — казах аз.

Вътре в сферата блестеше странна геометрия. Диамантът. Гореше като послеобраз в кварца.

Плъзнах ръце по дръжката на брадвата, за да я захвана здраво.

— Ах, ах, ах — чу се глас зад мен.

Обърнах се и видях Брайтън да влиза в залата.

Глава 49

Той тръгна напред и излезе на светло. Още фигури го последваха в залата. Едри мъже. Двама, после четирима, след това шестима. Вървяха покрай стените, за да ни обградят и да блокират пътя ни за бягство. Придържаха се към сенките. Оставих брадвата да падне на пода. Брайтън носеше пушката на Стюарт.

— Чудесно преследване беше, Ерик.

Брайтън беше със същите дрехи като при последната ни среща. Тъмно ловджийско сако. Тъмни панталони. Светлите му очи сякаш сияеха, а на лицето му играеше крива усмивка.

— Но сега играта свърши.

— Как ни откри? — попита Мърси толкова тихо, че едва я чух.

— Е, това е добър въпрос — отвърна Брайтън. Той тръгна небрежно да ни заобиколи, стъпките му захрущяха по отломките от електрониката. Зад него хората му спряха до стените. Пет-шест едри силуета в мрака. — Отдръпни се от сферата и ще ти отговоря.

— Знам, че няма да го направиш.

Брайтън се изхили.

— В какъв свят живееш, че си въобразяваш, че ще стане на твоята? — Парченцата кварц хрущяха под краката му, когато се завъртя. — Но ние всички живеем в свой собствен свят, нали? Оформяме света си по свое подобие, както и нашите богове. — Той започна да ни обикаля. — Някога питал ли си се какъв точно свят си създал за себе си, Ерик? Ако ми дадеш сферата, ще те оставя да си тръгнеш. И няма да си принуден да гледаш как я убивам.

— Той лъже — обади се Мърси, вдигна пистолета и го насочи към Брайтън.

Неговата усмивка стана още по-широка.

— О, виж ти! Какво си имаме тук?

— Стой далеч от нас.

Брайтън се засмя.

— Открих, че има универсална форма на общуване. Езикът може и да е чудесен за бизнес преговори и проникване в институции. Сприятелявам се с теб, когато сприятеляването е целесъобразно. Но за разискване на по-фундаментални въпроси езикът е неподходящ. Установих, че в сърцевината винаги ще има неразбирателство. Липса на комуникация. Докато не извадиш острието си. — Той вдигна пушката, но не я насочи. Усмивката му отново се разшири и показа сияйно бели зъби. — Показваш острието си и това променя всичко. Няма значение на какъв език говориш. Виждал съм го и в азиатските степи, и в африканските пустини. Виждал съм го на ледените брегове на Гренландия, където преди хиляда години дългият път на изток най-сетне се е срещнал с дългия път на запад. Нямаш нужда от общ език, щом извадиш острието си. Останалата човешка комуникация отпада като изкуствена. Само чрез стоманата е възможно съвършено общуване. — Той премести пушката в ръцете си. — Ще си поговорим ли, Мърси? Това ли искаш да направим? — Обърна се към нея и добродушната маска се изцеди от лицето му. Очите му внезапно се изпълниха със смъртна заплаха. — Е, ще обсъждахме ли?

Взираха се един в друг.

И очите й я издадоха.

Видях го.

Едва забележимо.

Но Брайтън също го видя. В мига преди тя да се задейства, зърнах решението в погледа й.

Кожата на Брайтън като че ли затрептя, когато пръстът й се сви на спусъка — същото онова изгревно присветване, и той се стрелна настрани и се извъртя.

Пистолетът на Мърси изплю огън в сумрака точно когато Брайтън я удари по ръката. Чух трошенето на костта и писъка на Мърси. Оръжието излетя от ръката й.

Брайтън се усмихна. Тази гледка не беше за изпускане. Като че ли по кожата му плъзнаха огнени ручейчета и аз го видях едновременно по два начина. Брайтън — човекът, и Брайтън — нещо съвсем различно. Нещо много по-голямо. Той вдигна пушката си към Мърси, усмихна се по-широко, прицели се, дръпна предпазителя и…

…замръзна.

Съвсем бавно извъртя глава към мен. Пушката му не помръдваше.

Аз държах сферата високо над лавата си и извиках:

— Ако я убиеш, ще я унищожа.

За миг той не стори нищо.

— О, значи все пак си имал зъбки. — Свали пушката, а заедно с нея изчезнаха и усмивката му, и ручейчетата светлина. Сега отново беше просто човек. — Не би искал да поемаш по този път. Направиш ли го, положението сериозно ще се влоши. И за двама ни.

Гласът му беше утешителен и разумен. Глас на преговарящ с човек, стъпил на перваза на прозорец.

— Остави сферата на пода.

— Строши я! — извика Мърси.

— Чакай малко — продължи Брайтън. Очите му бързо сновяха между мен и нея. Той вдигна свободната си ръка. — Няма нужда да прибързваме. Ние сме разумни хора. Истината е, че ти дори не знаеш какво точно държиш.

— Знам.

— Ако знаеше, нямаше да я вдигнеш така над главата си. Чакаме я от много време. Знаеш ли какво е да виждаш провала на усилията си? Корекциите, които променят грешно нещата отново и отново. А ти сега държиш края на всичко това. За нас и за теб.

— Искаш да кажеш, нашият край.

Той поклати глава.

— Именно твоят експеримент съсипа света — и единствено сферата пречи на корекцията. Обикновено светът се движи бавно, но нещата вече са много напреднали. Вече няма връщане. Повярвай ми, не би искал да видиш как светът се движи бързо.

— Защо го правиш? Защо се опитваш да разрушиш цивилизацията? Каква причина може да имаш?

— Това ли ти казаха? Че искам да разруша цивилизацията? — Той се засмя. — Аз искам нещо много повече от това. — За миг кожата му затрептя като крилца на оси. — Остави сферата.

— Не.

Той вдигна пушката към лицето ми и заяви:

— Тогава просто ще те застрелям.

— А аз ще изпусна сферата.

— И какво ще стане? Какво си въобразяваш, че държиш?

Не знаех какво да отвърна. Какво всъщност държах? Диамантът. Тъканта на времепространството. Странна кварцова топка.

— Детектор — каза Брайтън. — Най-великият детектор, създаван някога.

Погледнах го в опит да преценя дали лъже.

— Знаехме, че приятелят ти е попаднал на нещо, затова финансирахме проектите му. Вие сте невероятни. Какви велики неща изобретявате! Не спирате да ме изумявате и ето че най-сетне създадохте онова, което ние не успяхме. И все пак ти все още не разбираш. Тази сфера прави съвършена снимка на времепространството. Всеки протон, всеки електрон, до най-малкия детайл. Видял си я в действие, нали? Технологията за увеличение на образа все още не съществува, но пък самото изображение вече го има. Негативът. Информацията е там вътре, ако знаеш как да я достигнеш. Вие успяхте да засечете точното състояние на всяка квантова частица на километри оттук. Според теб до какво води това? Как реагира по-голямата квантова система? Не може.

— Стига! — извиках аз и вдигнах по-високо сферата.

— Почакай! — рече Брайтън. Обърна се, заговори в ухото на един от мъжете и той излезе от залата. — Ако не искаш да разбереш — продължи Брайтън, — тогава имаме на разположение още една възможност да ти помогнем да вземеш не толкова… разрушително решение по въпроса. — Сините му очи не се откъсваха от лицето ми, когато извика през рамо. — Доведете я!

Един от хората му влезе в стаята, като влачеше съпротивляваща се фигура.

— Попита как сме разбрали, че сте тук — каза Брайтън на Мърси. — Вероятно трябваше да попиташ твоето другарче. Представи си изненадата ни: докато сме ви търсили, вие сте пътували насам.

Тогава разбрах, че вече съм в ръцете им.

Мъжът беше запушил с огромната си длан устата на Джой; с другата я стискаше през кръста и я носеше пред себе си като торба с брашно. Краката й се олюляваха над пода.

— Джой — извиках аз.

— Е, това е сделката — каза Брайтън. — Ти ни оставяш сферата, а ние ви пускаме живи.

— Не — обади се Мърси. — Той лъже.

— Ти избираш, Ерик, не тя.

— Как мога да ти имам доверие?

— Имаш думата ми.

— Това не е достатъчно.

Ръцете ми започнаха да треперят. Сферата беше тежка; каквото и да направех, трябваше да стане скоро или щях да се лиша от избор.

— Тогава и тримата ще умрете.

Джой започна да рита и да се гърчи в ръцете на огромния мъжага. Тя издърпа за миг дланта му от устата си и извика високо и паникьосано: „Ерик!“. Ръката отново притисна устните й.

— Имаш пет секунди — каза Брайтън.

Погледнах към Мърси.

— Той лъже — рече тя. — Разбий я!

— Разбиеш ли я, тя ще умре — сопна се Брайтън. — Можеш да заложиш живота си на това. Но няма причина да става така, Ерик.

Той тръгна към Джой, която се мяташе в прегръдката на мъчителя си. Брайтън вдигна пушката и притисна дулото в слепоочието й.

— Ако дръпна спусъка, къде ли ще иде съзнанието й? Чудя се. Дали мъртвите очи все още ще колапсират вълната? — Той отметна с оръжието един кичур от косата й. — Ти обичаш експериментите, Ерик. Да проведем ли един, за да видим какво ще стане? Е, решавай.

— Почакай — казах аз, опитвах се да печеля време.

Опитвах се да мисля. Не можех да му дам сферата, но не можех и да оставя Джой да умре. Вече бях отговорен за смъртта на Сатвик. На Стюарт. Не можех да стана причина и за нейната смърт.

— Изтече ти времето, Ерик. Имаш една секунда.

— Чакай! — извиках аз и свалих сферата до гърдите си.

— Не! — изпищя Мърси, хвърли се към мен и се опита да изрита сферата от ръцете ми, а аз едва не я изпуснах.

Отдръпнах се и стиснах здраво сферата до гърдите си. Мърси посегна към мен, но закачи само джоба на ризата ми и скъса плата.

В този миг малкото заешко краче изпадна от джоба ми и се плъзна по пода.

Всички го проследиха с поглед.

Аз гледах към Джой.

Това беше мигът на просветление, когато виждаш пътя към решението. Сякаш винаги е бил точно пред теб и е трябвало само да го забележиш.

Заешкото краче спря върху бетона. А очите на Джой го проследиха по целия му път. После срещнаха моите.

Тя примигна.

— Ти не си сляпа.

— Времето изтече — извика Брайтън и притисна пушката по-силно към главата й.

Аз се взирах право в Джой. Очите й не помръдваха. Не се откъсваха от мен.

— Ти не си сляпа — повторих аз.

Всички бяха застинали в очакване. Здравенякът, който държеше Джой, погледна към Брайтън и той се извърна към мен.

Именно Джой наруши този транс. Помръдна леко рамо, мъжът свали ръка от устата й и я остави на пода.

Тя изпъна шия и се протегна.

Брайтън свали оръжието си и поклати разочаровано глава.

Мислите ми препускаха. В този миг я видях съвсем различна.

— Но… онзи ден в лабораторията ти…

— Не колапсирах вълната — довърши тя изречението ми.

Видях я как потрепва за миг — като мимолетна игра на светлината.

— Казах ти — рече тя тихо — да не вярваш на очите си.

— Но… защо?

Тя застана до Брайтън.

— Наблюдаваме работата ти още от най-ранните ти публикации.

Брайтън се намеси:

— Когато те наеха в „Хенсън“, за нас не беше трудно да изпратим някого да те наблюдава.

Не можех да продумам. Не намирах думи.

Ако имах оръжие, щях да ги застрелям и двамата. Но аз нямах оръжие. Имах само сферата.

Вероятно Брайтън го видя в очите ми — мига на решението. Както го беше видял и в очите на Мърси.

— Все по трудния начин — въздъхна той, махна леко с ръка и двама мъже скочиха към мен от сенките.

Аз вдигнах сферата високо и я хвърлих с всичка сила, но те бяха твърде бързи. Един се стрелна към нея и тя се стовари върху ръката му вместо на пода — той изкрещя от болка, а сферата се изтърколи точно в секундата, в която вторият мъж заби рамо в корема ми.

Паднах и въздухът излетя от гърдите ми.

Сферата се търкаляше по пода, докато се изправях на крака. Мърси изпищя, а Джой се втурна към мен и ме сграбчи за ръката. Блъсна ме силно, аз се ударих в стената и се плъзнах към пода. Светът посивя.

Стиснал пушката си, Брайтън прекоси стаята към Мърси. Тя заотстъпва, препъна се в сферата и падна. Опитах да се изправя, но краката не ме държаха. Плъзнах се пак надолу и се стоварих тежко на пода.

Брайтън стоеше над Мърси.

Исках да заговоря, но нищо не излизаше.

Брайтън приклекна, стиснал пушката, а с другата си ръка посегна към сферата. В мига, в който пръстите му я докоснаха, тя просветна отвътре. Дори без захранване. Дори когато целият хардуер беше разбит и изкормен.

— Сферата помни — каза Брайтън.

В сферата се разгръщаше сцена — холографски филм. Потрепващи фигури, стрелба и стомана.

— Ето това не разбра твоят приятел.

Тогава осъзнах, че говори на мен. Галеше гладката повърхност, а тя показваше изображение на Джой, която ме запраща към стената.

— Веднъж създадена, сферата помни. Тя е съвършена холограма на всичко. Минало, настояще, бъдеще. Инструмент с невъобразима мощ. — Той се обърна да ме погледне. — Тя помни. А онова, което е засечено от нея, не може да бъде променено точно както резултатите от твоя детектор не могат да бъдат променени. Искаш ли да видиш какво става после? — Усмихна се. — Не? Вече не ти трябва кристална топка за това, нали?

Брайтън отдръпна ръка от сферата и тя пак потъмня. Той се изправи и се приближи до мен.

— Казаха ли ти, че каскадата гори? Казаха ли ти, че вечността е изходът? Е, има и друга възможност, Ерик. Друго неизбежно следствие от раздуването на времето. Каскадата не е просто изход. Тя е и мина. Мина в самото време. Мина към бъдещето. Мина за идеи. Този свят е бърз като мълния в сравнение с онези горе, които почти не помръдват. Не си виновен ти, но това няма значение. Ти щеше да създадеш математиката, която щеше да направи възможен следващия велик скок. Ти щеше да отключиш нови технологии, които други щяха да използват, за да отворят следващото ниво в каскадата. Но вече и това няма значение.

Пак се опитах да се изправя и краката отново не ме удържаха. Седнах.

Брайтън се наведе към мен и прошепна:

— Сега, Ерик, има значение само, че скоро ти ще знаеш повече от мен. Ще узнаеш дали има Ад.

Той насочи пушката към главата ми.

Видях движение зад гърба му — Мърси се опитваше да се изправи на колене. Брайтън я видя и на лицето му се изписа раздразнение. Вместо да застреля мен, той се обърна и застреля нея. Рамото й се отметна назад, тя се извъртя по корем и се плъзна по пода. Брайтън тръгна към нея. Застана отгоре й и насочи пушката, като зареди нов патрон.

— Този път ще си останеш там — обеща й той.

Мърси пълзеше по корем и оставяше алена диря по мръсния бетон. Но не се отдалечаваше, приближаваше се. Към Брайтън. Сякаш нямаше търпение да посрещне куршума. Той вдигна пушката и Мърси дори не потрепна; вместо това се извъртя и рязко изрита сферата. Кълбото се затъркаля по пода към мен и всички го проследиха с поглед.

Хвърлих се към сферата — за един последен опит. Гладката й повърхност беше топла под ръцете ми. Изправих се на колене и с последни сили я вдигнах над главата си.

Този път те нямаха време за реакция. Нямаха време да направят нищо друго, освен да се взират с ужас. Устата на Брайтън зина в писък.

— Не!

Хвърли се напред, но твърде късно.

Аз запратих сферата към пода с всички сили.

Времето като че ли се забави, докато тя се разбиваше — светлина, която не беше светлина, а точно обратното — разгръщаща се чернота. Всяка сцена от всяка ера, Моцартов концерт в експлозия от бял шум — Брайтън затвори очи, докато сферата се взривяваше и пръскаше отломки към телата ни заедно с надигащата се ударна вълна — костите на черепа ми се плъзнаха една в друга, издавайки беззвучен тон, докато пространството около мен се разгръщаше, осезаемо, но не и видимо. Мракът, който чувствах като дете, се разстилаше от центъра на сферата. Моят стар спътник, неизменен спътник.

Тишината беше пълна.

Глава 50

Събудих се в бяла стая.

Лежах по гръб, главата ми се маеше.

Щом се посъвзех, се огледах. Леглото беше разбъркано. Бели чаршафи. Бели възглавници.

Голите бели стени ми се сториха някак познати. Като бяла дъска, в която съм се взирал твърде дълго. Намирах се в болница.

Или пък бях мъртъв.

Проверих тялото си, като прокарах ръка по гърдите си, но не напипах никакви превръзки. Размърдах пръстите на краката си под завивката и видях, че тя се разшава.

Бавно спуснах крака от леглото и стъпих на пода. Останах така доста време, докато студът се издигаше от стъпалата ми. Трудно пазех равновесие.

Мястото миришеше на болест и дезинфектант. Ако това беше смъртта, значи Брайтън бе прав — намирах се в Ада. Единствено там от цялото отвъдно би имало болници.

Не съм сигурен колко дълго съм седял така, преди една сестра да мине покрай отворената врата, и аз я извиках.

Тя спря и ме погледна. Тъмната й коса беше прибрана на конска опашка и разкриваше открито лице с очаквателно изражение. Сестрата ме гледаше и стискаше клипборда си.

Не знаех защо я повиках.

Тя носеше синьо болнично облекло и имаше вид на човек, който трябва да иде някъде другаде. Надяваше се, че въпросът ми ще е такъв, че да му отговори бързо. Виждах го изписано на лицето й.

— Откога съм тук? — попитах аз.

Това промени изражението й. Нетърпението преля в тревога и тя прекоси стаята ми.

— Откога ли? — повтори въпроса ми.

— Да.

— Почти от седмица. Не помните ли?

— А какви са нараняванията ми?

— Свалихме превръзката от ръката ви вчера.

— Не. — Погледнах към ръката си и видях розовата кожа. Старо изгаряне, отпреди няколко живота. — Другите ми наранявания.

Тя ме гледаше объркано.

— Какви други наранявания?

Седях в кабинета на лекаря.

Той беше от другата страна на бюрото, разтворил пред себе си здравния ми картон. Лицето му изглеждаше младо. Дори щях да реша, че е твърде млад за психиатър, ако не забелязах, че косата му е леко посивяла отпред и сигурно е доста по-възрастен, отколкото изглеждаше. Той се взираше в мен с отработена загриженост. Представих си го как упражнява това изражение през огледалото с надеждата, че му се получава добре.

— Е, разбрах, че отново имате проблеми с паметта.

— Да.

— Показахте лоша реакция към някои от медикаментите, които ви давахме. Радваме се, че най-сетне сте по-добре. Като че ли новите лекарства действат.

— Как се озовах тук?

— Не помните ли?

— Не.

— Проблемите с паметта са често срещан страничен ефект от медикаментите, които взимахте, но вие се оказахте твърде податлив. Виждам в картона ви, че сте показвали подобна реакция и в миналото?

— Кога?

— Тук пише, че сте реагирали зле на медикаменти в Индианаполис.

— Не, аз… тогава… — не можах да довърша. Не намерих край за изречението. Какво тогава? Затова отново зададох въпроса: — Как се озовах тук?

— Бяхте изпратен при нас за тридневно наблюдение, след като полицията ви е открила да бродите по улиците. Говорили сте несвързано.

— Полицията.

Опитвах се да проумея казаното. Не това се беше случило.

— Събитието беше изключително тежко за много хора — рече той. — Някои не успяха да се справят. Като се има предвид миналото ви, не е изненадващо, че за вас е било особено трудно.

— Не ви разбирам.

— Тук сте само докато се стабилизирате — каза лекарят. — Вече обсъдихме това, не помните ли?

— Не.

Той се смръщи леко и записа нещо в папката.

— Вие страдате от ретроградна амнезия. Мисля, че ще се наложи да ви спрем всички лекарства. Как е настроението?

— Добро.

— А треморите?

Протегнах ръка да проверя. Пръстите ми трепереха.

— Не е много зле — произнесе се той.

Втренчих се в тресящата се ръка. Щом смяташе, че това не е много зле, колко ли зле е било.

— А имате ли чувството, че виждате движение с периферното си зрение?

— Не.

— А натрапчиви мисли? Тревожност?

— Не.

— Склонност към самозаблуди?

Явно това бе крайната цел на въпросите му. Огледах стаята. Кабинетът му беше хубав. Имаше книги и симпатично дървено бюро. Беше се постарал, все пак външният вид е от значение. Хубав прозорец с хубава гледка към морава. Отвън се виждаха дървета и сини небеса. Слънцето грееше.

— Само…

— Само какво? — попита той.

Бях на ръба да му кажа. Да излея всичко. Но замълчах. Замълчах, защото зад прозореца слънцето грееше и аз исках да почувствам отново как стопля лицето ми.

— Кошмари — казах. — Само понякога имам кошмари.

— За какво?

— За една жена. Казва се Мърси. Едната й ръка е осакатена.

— Нейната ръка? — Това като че ли го заинтригува. Той взе пак химикалката, но не започна да пише. — Ние поговорихме за семейството ви. Помните ли?

— Помня — отвърнах.

Макар че исках да забравя.

— Това е било преди години. Трябва най-сетне да си простите. Кажете ми още за този сън.

— Не мога да си спомня.

Пак се чувствах замаян.

Не ми харесваше как ме гледа. Станах. Вече не исках да говоря. Вече не исках да мисля за това.

— Арестуван ли съм?

— Какво? — Той събра вежди, изглеждаше искрено объркан от въпроса ми. — Защо да сте арестуван?

— Значи мога да си тръгна?

Тревогата му сякаш се засили. Той записа още нещо в папката и отвърна:

— Скоро. Щом се стабилизирате.

Наведох се напред и потърках слепоочията си. Помислих си, че сигурно и мама се е срещала с лекари като него. Напълно убедени в самозаблудите й.

— Трябва да изляза. Не мога да остана тук.

— Не мисля, че това е добра идея точно сега. Особено като се имат предвид събитията от последните две седмици.

— Какви събития?

Той се взираше в мен, преценяваше ме.

— Гледахте го по новините всяка нощ през последните пет дни.

— Какво съм гледал?

Направих огромно усилие да си припомня нещо, каквото и да е, от времето, прекарано в болницата. Но не можах.

Погледът му стана по-твърд.

— Дават го по всички канали.

— Какво се е случило? Какво дават по новините?

Челото му пак се сбърчи.

— Да, определено трябва да ви сменим лекарствата. Никога не съм виждал толкова тежко състояние на ретроградна амнезия. Това е ненормална реакция.

Чух гласа на Брайтън в главата си: Ти съсипа света.

— Какво е станало? — повторих отново. Лекарят не ми обърна внимание и продължи да пише в бележника си, а аз стоварих ръка върху бюрото му. — Какво се е случило?

Глава 51

Отидох до мотела и паркирах колата отпред. Трафикът беше доста по-слаб, отколкото го помнех. И това беше единствената разлика. Имах чувството, че е минала цяла година, макар да бяха едва няколко седмици. Влязох вътре.

Служителката ме погледна над очилата си. Жена на средна възраст със синкава коса и твърде много грим.

— Имах стая тук преди няколко седмици и там останаха мои вещи.

— Име и номер на стаята?

Аз я познавах, но тя не ме позна. Вероятно бе виждала десет хиляди такива като мен да влизат и излизат през тези врати. — Ерик Аргус. Стая 220.

— Имаме бюро за намерени вещи — отвърна тя. — Какво сте забравили?

— Папки. Две картонени папки. Бяха заключени в сейфа в дрешника. Както и една малка брезентова торба.

Жената изчезна за няколко минути и когато се върна, носеше папките и торбата.

— Тези ли са?

— Да.

Тя плъзна една бланка по плота.

— Подпишете тук. Имате ли документ за самоличност?

Отворих портфейла си и й показах шофьорската си книжка. Тя преписа номера й, аз подписах бланката и най-сетне получих папките. Те бяха почти безтегловни. След това жената стовари с трясък торбата на плота.

— Изненадан съм, че са още тук — казах аз.

— Имате късмет. Пазим всичко намерено трийсет дни.

— А после какво става?

Тя сви рамене.

— Ами остава за служителите. Който свари — той завари.

Автоматичните врати зад мен се отвориха със съсък и през тях влезе едно семейство. Майка, баща, момче и момиче. Предположих, че са на ваканция тук заради океана.

— Имате ли нужда от още нещо? — попита ме служителката.

— Да — отвърнах. — Искам да наема друга стая.

Смених предавката, за да паркирам.

Вятърът духаше от океана и постилаше призрачни ивици пясък по асфалта.

Отворих хартиената торба на седалката до мен, свалих фолиото, после завъртях капачката на бутилката и помирисах съдържанието й.

Бърбън. Хубав бърбън.

От радиото в колата се носеше музика, тиха мелодия, женски глас. Представих си живота си различно. Представих си, че мога да спра дотук. Да не отпивам първата глътка.

Ръцете ми трепереха.

Бяха изминали три месеца.

Погледнах към папките на седалката до мен, върху тях лежеше пистолетът на татко.

Ще започна ли пак да пия?

Папките знаеха.

Първата глътка изкара сълзи в очите ми. После надигнах бутилката и отпих дълбоко. Опитвах се да получа прозрение. Мислех за Сатвик.

„Те знаят ли, че са различни?“, бях го попитал.

— Един от тях — отвърна той. — Един от тях знаеше.

Когато преполових бутилката, погледнах към пистолета.

Представих си какво би сторил един деветмилиметров куршум с човешки череп — каква голяма и дълбока дупка ще направи. Как ще разкрие мястото, където обитава съзнанието — ще го разтвори и то ще се изпари като течен азот във въздуха, със съскане, и ще изчезне яко дим. Един пистолет може да бъде много неща, включително и превозно средство, което да те върне към предполагаемия ред.

Посегнах към първата папка.

Ръцете ми бяха стабилни, докато я отварях и издърпвах листа. Треперенето беше спряло още с първата глътка — нервите най-сетне бяха добре смазани. Вече не бях същият, след първата глътка. А до края на бутилката щях да съм съвсем друг човек.

Разгърнах листа. Погледнах резултатите от детектора — и като направих това, най-сетне колапсирах вероятностната вълна на експеримента, който бях провел преди месеци.

Когато отворих втората папка, видях изображението. Взирах се в двете тъмни ивици на хартията — във вече познатия модел от мрак и светлина.

Макар че, разбира се, резултатите са били там през цялото време.

Взех пистолета и бутилката и излязох на вятъра.

Миризмата на океана ме връхлетя, докато слизах към гладкия пясък. По него не личаха други следи — бяха пометени от вятъра и дъжда. Небето тъмнееше страховито.

Прокарах крива пътечка до прибоя, като избягвах по-големите скали. Сега беше средата на прилива и вълните още бяха ниски и редовни, вдигаха поли от бяла пяна към брега. Пясъкът тук беше почти равен и вълните губеха енергията си на огромна площ. Над мен чайките описваха кръгове в небето.

Имаше много имена за онова, което се бе случило. Прикачваха му различни съкращения, всякакви азбучни вариации, които имаха за цел да го обуздаят, да го направят по-разбираемо. Сякаш, ако му дадеш име, ще успееш да го проумееш. Всъщност използваните термини бяха само описателни. Масово психогенно заболяване беше един от етикетите за случилото се. Имаше и такива, които използваха по-религиозна терминология.

Със сигурност се знаеше само едно: бяха умрели хора. По целия свят, в един и същи ден. Не се бяха събудили. С милиони. Други просто бяха паднали на улицата. Трети — най-младите и най-здравите — се бяха удавили. Автобусни шофьори, медицински сестри, учители и счетоводители. Банкери в Италия и земеделци в Индия. Десетки хиляди по целия свят бяха навлезли в океани, в езера или в реки и повече не излезли оттам.

По цялата планета малък, но статистически значим процент от населението бе поело последния си дъх. Статистиците още коментираха това статистическо отклонение — броя на смъртните случаи в онзи ден.

Но аз знаех, че съществува и още едно статистическо отклонение, което все още оставаше незабелязано. Все още. Сред умрелите нямаше нито един учен.

Ако разпределението е случайно, защо ги няма сред учените? — бях попитал Сатвик.

Ако те са част от неопределената система, защо ще стават учени?

А аз знаех и още нещо.

Изследователите, които се опитваха да повторят работата на Сатвик, щяха да се провалят. Те нямаше да открият хора, които не могат да колапсират вълната. Онези, които живеят сред нас, но не са част от нас. Те нямаше да открият онова, което беше открил Сатвик. Това доказателство бе изчезнало. Още един експеримент, който нямаше да може да бъде повторен.

Приближих се до водата и последвах оттеглящата се вълна десетина метра навътре, после забих крака в пясъка, приведох се срещу вятъра и се вгледах в океана.

Мърси беше мъртва. Макар че ми отне няколко седмици, докато се уверя в това. Имаше уебсайтове, които публикуваха имената и снимките на някои от умрелите. Хора без документи за самоличност. Още една жертва на странния феномен. Полицията беше открила тялото й изхвърлено на брега.

Спомних си какво ми каза Викърс. Те не виждат нищо, защото в тях няма нищо, откъдето да се извърши наблюдението. Мърси през цялото време е била една от обречените. Но обречена на какво? Да се бори срещу Брайтън? В някои отношения тя изобщо не бе съществувала. Не и наистина.

Следващата вълна се втурна към мен, заля краката ми, стрелна се към брега и ме остави да стърча сред водата. А тук тя винаги беше студена.

Отпих от бутилката и извадих пистолета от джоба на суичъра си. Той беше тежък и черен. На едната му страна с малки релефни букви бе изписано „Рюгер“. Носех го, по един или друг начин, от деня, в който беше използван на същия този паркинг, където сега бе спряна моята кола.

Помислих си за татко и за океана. Вълната с твоето име.

Представих си как отплавам и вече не виждам суша. Там, сред синята вода, където всичко беше едно цяло.

Вятърът се засили и аз се олюлях. Зачаках следващата вълна и когато тя дойде, навлязох още по-дълбоко, чак до колене. Погледнах към пистолета, който тежеше в ръката ми.

Поглед към предполагаемото.

Хвърлих го с всичка сила възможно най-далече.