Потрепващите

Глава 16

Когато бях момче, баща ми обичаше да прави две неща. Да плава и да пие. Той срещнал майка ми в колежа, когато и двамата били първокурсници и бедни като църковни мишки. Тя учела химия, а той — икономика. Историята на тяхната среща беше като семейно предание.

— Генетиката е в основата на икономиката — казал й той, когато най-сетне благоволила да говори с него в парка пред университетската библиотека.

Бил забелязал двойната спирала на корицата на книгата, която носела.

По-късно тя все говореше как й предложил брак през последната им година в колежа: разходка по плажа, а в далечината — закотвена в залива бяла платноходка като наближил сушата кит. Гледали я цял час, после баща ми казал: „Един ден и аз ще имам такава“. Със същия успех е можел да заяви, че един ден ще стане президент. Или астронавт.

Докато мама сменяла науките, баща ми се дипломирал и започнал работа в най-голямата фирма, която била склонна да го наеме. Светът бил машина, която поглъщала работни часове и плюела пари. Той бил добър в работата си и скоро се появили коли, къща и бебе, а после и още едно — след време мама често говореше за тези години, както историците говорят за отминала златна ера. Не съвсем вярно в подробностите, но истина като цяло. Защото нито една златна ера не е напълно златна. Но за мама реалността винаги е била абстрактно изкуство — цветни шарки на платно, сбор от мазки с четката.

А може и наистина да е било така: да е била достатъчно златна.

Бях на седем, когато той за първи път ме взе на плаване в залива. Яхтата на татко беше 11-метрова „Каталина“. „Регата Мари“, средно голям круизър със 120 квадратни метра платна.

Дотогава татко беше спечелил милиони за работодателя си и получаваше бонуси, повишения, стана съдружник. Не разбирах нищичко от тези неща. Разбирах само, че татко е добър в това, което прави. Някак специален. Надарен.

Седем дни „Регата Мари“ беше целият ни свят, докато се носеше покрай скалистия бряг, а на нея — само ние двамата. Вятърът духаше от юг и яхтата летеше по вълните, платната плющяха като молитвени знаменца. При това първо пътуване не губехме брега от поглед. Нощем вадехме биноклите и гледахме проблясващите в мрака градски светлини.

На следващия ден татко крещеше от радост под пръските, а аз седях, закопчан с колани, докато носът пореше и разбиваше на ситни капчици вълните, донесени от насрещния вятър. Подгизнал до кости, татко стискаше здраво руля и се подпираше с крак на стената на кокпита, когато яхтата се накланяше настрани. Ядохме супа, сготвена в закрепени съдове, а от време на време солената вода обливаше илюминаторите. Здраво вързан с коланите, аз гледах баща си в стихията му.

Дотогава той пиеше почти всеки ден, но водата го поддържаше трезвен. Никога не пиеше, преди да излезе с яхтата, ако на нея имаше пътници.

Твърде опасно е казваше.

Защото дори той разбираше, че с морето шега не бива.

След това лятно плаване тръгнах на училище и татко започна да излиза с яхтата сам, като всеки път се отдалечаваше все повече. При първото му солово пътуване в открито море аз видях списъка му със задачи, надраскан в голям жълт бележник.

По-късно, когато станах на дванайсет, отново започнах да проверявам списъците му, като търсех последната точка, но тя винаги липсваше. Явно по някое време беше изпаднала от списъка.

Тъй като никога не пиеше, когато шофираше, работеше или плаваше с други хора, с времето татко все по-рядко започна да прави всичко това. Нашите екскурзии извън залива станаха по-редки, а накрая дойде и последната. Последният път, когато излязохме в открито море.

Управлявах яхтата чрез насочване. „Там! — крещях аз. — Нека идем там!“ И изпъвах ръка към част от синевата, която не се различаваше по нищо от останалите сини, издигащи се и спадащи тъмни вълни. После дърпах въжетата, а огромното платно над нас се завърташе напряко на вятъра, издуваше се и въжетата проскърцваха, докато цялата огромна и мистериозна машина се накланяше настрани и ние потегляхме.

Океанът е огромен. Малък съд сред ширналия се свят. Татко обичаше да сме в открити води, когато вече не се вижда бряг. На трийсет километра в ясен ден. Понякога двайсет и пет или двайсет, или шестнайсет, в зависимост от времето. Той се взираше към хоризонта.

— Ето — казваше, а аз поглеждах и виждах, че е прав.

Нямаше бряг. Само океан. И нямаше смисъл да навлизаме по-навътре. Защото навътре беше все същото. Единствено океан. А корабът се издигаше и спускаше като дихание. Космически кораб в мрака, докато порехме вълните.

Задуха ли вятърът от изток, може да наближава буря. Да те хване неподготвен. Както животът може да те хване неподготвен.

Гледах безименното пристанище в далечината, докато автобусът от летището взимаше завоя. Надничах над рамото на Машината за точки, който дремеше, а черната му коса се беше притиснала в стъклото. Виждах платноходките и полюшващите се мачти. Магистралата изви отново, докато приближавахме града, и пое успоредно на водата. Издигаха се сгради. Аз побутнах Машината.

— Почти стигнахме хотела.

Но той не се събуди.

Гледах през прозореца малкия резен от океана. Никога не забравях, че водата е студена и дълбока, и онова, което обичаш най-много, може да те нарани.

Когато слязох от автобуса, вдишах дълбоко соления въздух. С Машината награбихме багажа си и застанахме пред заслонения с тента вход на хотела, където се провеждаше конференцията — разкошен „Рамада“ недалеч от плажа. Решихме да минем през фоайето, преди да се регистрираме.

Вече се беше събрала тълпа.

— Много гости — отбеляза Машината.

Прехвърлих сака си на другото рамо и отвърнах:

— Сега си спомням защо не исках да идвам.

Това пътуване беше задължително, декрет, спуснат от шефовете, които дори Джереми не смееше да разочарова. Бях отказал да помогна на Робинс и това беше алтернативата. По-малкото зло. Все пак се опъвах, докато не се намесиха по-големите шефове, и накрая се съгласих заради Джереми.

— Те искат да присъстват представители от „Хенсън“ — каза ми той. — За предпочитане известни изследователи, а точно сега вие сте такива, момчета. Сатвик вече е изпратен другаде.

Това „другаде“, разбира се, беше експериментът на Робинс.

Така че, когато денят дойде, аз си събрах багажа и се срещнах с Машината на летището.

Всъщност това беше последното място, на което исках да бъда. Три дни по-рано в лабораторията се получи първото заплашително писмо. Извикаха полиция.

Когато попитах какво пише в него, Джереми отговори:

— Не би искал да знаеш.

Накрая ми показа копие. Десет думи, написани с черен маркер. Достатъчно, за да ми напомнят, че светът е опасно място.

Мраморът отстъпи пред дебел килим, когато влязохме в централното фоайе, проправяйки си път през потока от тела, и аз бях връхлетян от звуковата вълна на стотици разговори. От много време не бях идвал на подобно събитие, но те не се забравят. Истинска тълпа от студенти и докторанти. Но не и доктори. Научните блогъри рамо до рамо с редактори.

В най-добрия случай тук можеш да откриеш бъдещи сътрудници. Новоизковани системи за разбиране на света. Спомних си за прочутата конференция от шейсет и първа, на която се срещнали Дирак[19] и Файнман. Просто двама мъже, седнали на една маса.

В най-лошия случай тези конференции можеха да се окажат котерийни и недостъпни за всеки, но все пак винаги имаха едно неизменно преимущество: бяха прекрасно извинение да се напиеш. Носех си налмефена и бях изпил две таблетки, преди да се кача на самолета.

Най-сетне стигнахме до рецепцията. Почакахме на опашката след група немскоговорещи учени, показахме личните си карти на служителя и получихме табелки с имената си и малки пластмасови ремъчета с найлонови торбички, пълни с литература за конференцията. Прегледахме набързо новите си провизии. Знаех, че някъде в малката брошурка ще има и кратко описание на нашия експеримент, наред с още няколко преценени като значителни проучвания. Някак си засега успявахме да се отървем от разговори за експеримента, но само защото се запънах сериозно. Все пак това не попречи на другите изследователи да го обсъждат. На табелката на Машината за точки бе изписано името му, а аз бързо обърнах моята към гърдите си.

След като стоварихме багажа в стаите, тръгнахме към фоайето, въоръжени само с брошурите. Огледах картата за най-жизненоважната информация и посочих.

— Натам сме.

След три минути и две спирки за упътване открихме конферентния център, който беше много изискан и вече изпълнен с всякакви слушатели. Най-различни сирена се бореха за пространство с браунита на тясната маса до стената. Грабнахме безплатните напитки и тогава, тъй като вече нямаше как да го отложим, тръгнахме към лекциите.

Първата беше за квантовата динамика на кристалите. Лекторът говореше сладкодумно за кристалната субструктура на въглерода. Говореше ли, говореше. Погледнах към Машината.

— Следващата е интересна — рече той. И така си беше. Скрита филогенетична субструктура сред застрашени земноводни видове.

Тази лекция беше със слайдове и доста по-добра. Гледахме как изследователката сочи по екрана с дълга показалка. Говореше бързо със съвършената, лишена от акцент реч на новинарите от Средния запад и хората от Охайо: „Беше проведен молекулярен анализ на екземпляри от широк спектър застрашени хабитати“.

По едно време на екрана се появи жаба и Машината като че ли подскочи до мен, а лишеният от акцент глас каза: „Присъствието на скрити, неизвестни видове сред популациите на дървесните жаби подчертава нуждата от тяхното опазване“.

Презентацията продължи — серия от графики и диаграми, един вид дървесни жаби живееше скрит сред друг вид. Започнах да се разсейвам.

Ръкопляскането отбеляза края на сесията, ние станахме и се измъкнахме от залата с останалите.

По-късно същата нощ имахме организирана от началството вечеря. Адрес и две имена: Кен Брайтън и Гершон Боаз.

Те вече ни чакаха в ресторанта — място, наречено „Зоко Чопхаус“. Там се сервираха толкова изискани вечери, че в салатата нямаше маруля. Така се познава колко сериозно е положението.

И двамата бяха високи, с костюми и вратовръзки. Брайтън беше по-едър, с широки рамене, които изискваха костюми по поръчка. Не можах да определя възрастта му. Можеше да е на четирийсет, но нещо в очите му ме караше да подозирам, че е по-стар. Имаше златисторуса, късо подстригана коса. Другият, Боаз, беше висок, колкото него, но не така масивен. Косата му бе малко по-дълга и сребристобяла, макар че на лицето му нямаше и една бръчка. Те представляваха впечатляваща двойка и докато прекосяваха залата, хората ги проследяваха с поглед. В някой друг живот можеха да са модели, стига моделите да приличаха на адвокати, и то на ужасяващи адвокати.

Управителката ни настани на маса в дъното. Предполагах, че има някаква предварителна договорка с шефовете у дома, а вечерята е вид жест на професионална любезност. Но сега, когато ги видях, вече не бях толкова сигурен.

— Трябва да се срещнете с двама души — гласеше съобщението на Джереми на гласовата поща заедно с имената им и часа на срещата.

Останалото тънеше в мистерия. Сега вече съжалявах, че не бях поразпитал. Тази вечеря беше последното място, на което исках да бъда.

— Господа — започна Брайтън с представянето. Стиснахме си ръцете. — Благодаря ви, че се присъединихте към нас.

— Наричайте ме Ерик — отвърнах аз.

С Машината се настанихме срещу тях на масата и когато сервитьорката дойде след миг с кошничка топли питки, Брайтън попита от името на всички:

— Кое е най-хубавото ви червено вино?

— Имаме прекрасно „Шато Лафит Ротшилд“ от 1989-а — каза тя.

— Една бутилка, ако обичате.

— Аз искам само кока-кола — обадих се аз.

— Моля ви, само една чашка. Не се опитвате да откажете алкохола, нали?

Усмивката му стана още по-широка. Това ме сепна за миг, преди да осъзная, че се шегува.

— Не — излъгах. — Но…

— Е, тогава всичко е наред.

И за него беше. Въпросът за Брайтън приключи, след като отпрати сервитьорката с усмивка и кимване — явно толкова беше свикнал да се налага, че това се бе превърнало в негова втора природа.

Не се изненадах от факта, че той поведе разговора, и то с отработена лекота. Златен език, в комплект към златната коса. Говореше за вино, докато преглеждаше менюто. Боаз, от своя страна, мълчеше.

По едно време, след като изля цялото си красноречие по повод безбройните фини нюанси в букета на правилно газираното „Ауслезе“ от деветдесета, Брайтън сякаш се сепна и се наведе някак поверително напред.

— Но стига за виното — рече той. — Искам отново да ви благодаря, че се съгласихте на тази среща въпреки краткото предизвестие.

— За нас е удоволствие — отвърнах. — Радваме се, че имаме възможност да видим малко от града.

— Понякога тълпите са изтощителни. Знам, че сте имали дълъг ден и времето ви е ценно, но просто трябваше да се срещна с екипа, отговорен за експеримента, от който така се заинтересувах.

— Значи сте чели статията? — попита Машината.

— О, да. С огромен интерес.

— Често ли четете научни списания?

Тук имаше нещо странно — човек, който си пада по вина и поръчкови костюми, да чете „Списание за квантова механика“ през свободното си време…

— Трябва да призная, че не редовно — каза той. — Аз съм просто дилетант. Заинтересуван аматьор. Все пак имаме хора в бранша и те ни съобщават, когато се появи нещо особено интересно.

— А вашата работа е особено интересна — добави Боаз, продумвайки за първи път.

Гласът му дереше като чакъл в сравнение с гладкия като масло глас на Брайтън. Имаше нещо странно в изражението му, когато ме погледна. Нещо, което не можах да определя.

Брайтън продължи:

— Винаги съм смятал квантовата механика за доста неподатлива теория. Дори в онези крайни случаи, когато всяка нормална, разумна теория би имала благоприличието да се провали, квантовата механика упорито се придържа към теоретичните постановки. Тя е една предсказваща машина.

— Като никоя друга — казах аз.

В този момент сервитьорката донесе бутилката вино и усмихната, си записа останалите поръчки. Брайтън поиска патица; Боаз — сотирано пиле, а ние с Машината се оказахме фенове на пържолите. Аз поръчах моята със салата за гарнитура.

Когато сервитьорката се отдалечи, разговорът се отклони от квантовата механика и пое отново оттам, докъдето Брайтън го беше докарал, мина през вината и продължи към изкуството. Брайтън говори за годините си във Франция и Германия и за посещенията си в Берлин.

— В Золинген има музей, Дойчес Клингенмузеум, който е посветен на „перспективата на острието“. Много ми хареса този израз, докато разглеждах брошурата им, сякаш едно парче стомана може да има собствен възглед за света. Но кой би могъл да оспори това? Кураторите на музея твърдят, че може да се разбере много за едно общество по вида остриета, които то създава. Декорирани ножове за масло, груби байонети, мечове от черно желязо. Там има един меч, Рихтшверт, който се е използвал за обезглавяване. — Брайтън си наля чаша вино. — Ето това е острие със собствена гледна точка.

Салатите пристигнаха и Брайтън се пресегна към масата, за да напълни чашите с вино.

— Наздравица — предложи той.

Машината ме погледна угрижено, аз взех чашата си и я вдигнах към останалите.

— За откритието — каза Брайтън.

— За откритието.

Чукнахме се. Приближих чашата до лицето си. С периферното си зрение виждах, че Машината ме гледа. Поех дълбоко дъх и вдишах плодовия аромат. Усетих как пулсът ми ускорява, бях изправен пред избор. Оставих виното на масата, без да отпия.

Брайтън ме погледна над чашата си, усмихна се и удължи наздравицата, като вдигна чашата си по-високо:

— И нека всеки ден учим нещо ново — и отпи.

Основните ястия се появиха, димящи на кръгли подноси.

Бяхме ги преполовили, когато брътвежите на Брайтън отново набраха скорост и той заговори между хапките:

— Е, разкажете ми за експеримента, който ни събра.

Най-после стигна до причината за срещата ни.

— Експериментът имаше за цел да установи квантовия колапс на вълновата функция — започна Машината.

Оставих го да говори, а аз си дъвчех пържолата. Той описа експеримента в най-големи подробности. Включително жабите и кученцето.

— Невероятно — произнесе се Брайтън, когато Машината спомена шимпанзетата. Бутна встрани празната си чиния и добави: — Значи е точно както пише в статията. Не сте пропуснали нищо?

— Статията включва повечето подробности.

— А след това се появявате… — рече Брайтън, като се обърна към мен — от невключените в нея подробности.

— Например?

— Защо изобщо проведохте този експеримент?

— А защо се провеждат експерименти? За да видиш какво ще стане.

— Но какво се надявахте да постигнете?

Взирах се в остатъка от салатата си и опитвах да отгатна какво е зеленото, щом не е маруля. Малък крутон беше увенчан с топчица от нещо, което приличаше на хайвер. Хрумна ми, че вероятно поглъщам витамини, с които тялото ми не е свикнало. Със сигурност салата за петдесет долара не съдържаше същите хранителни вещества, които се намираха в поевтините й събратя. Не би трябвало, при тази цена.

— Да постигна? — попитах аз.

— Да — намеси се среброкосият Боаз и се наведе напред. Гласът му беше напрегнат, а онова странно изражение се завърна. — Какво се опитвахте да докажете?

Тогава най-сетне загрях — изражението му беше гневно.

Оставих вилицата си на масата.

— Просто любопитство, нищо повече.

— Любопитство към един проведен преди десетилетия експеримент? Не може да е само това.

— Какво по-точно имате предвид? — попитах с известен хлад в гласа.

Боаз отвори уста да отвърне, но Брайтън го накара да замълчи с леко потрепване на ръката — почти недоловим жест, но достатъчен. Устата на Боаз се захлопна, Брайтън отдели миг да събере мислите си и заговори:

— Извинете приятеля ми. Понякога настоява прекалено. Не може да се спре. Без съмнение един ден това ще му изиграе лоша шега. — Облегна се назад в стола и хвърли салфетката си на масата. — Вие сте ерудиран човек, Ерик, но се чудя дали сте запознат с класиците?

— Чел съм каквото трябва.

Помълча за миг, преди да продължи:

— Човешкото разбиране на света започва със суеверията. После се появяват великите мислители — Платон, Аристотел, Галилей, Да Винчи, Нютон — всеки от тях е дал своя принос, за да излезем от мрака, всеки е добавил по един слой към обвивката. И в резултат на тази нова вълна от рационалност всички стари суеверия отпаднали. Тогава се появили Кантор и Поанкаре, математиката и физиката навлезли в нова златна ера. Докато не започнали да се появяват пукнатини.

Той пак се облегна назад и заговори по-тихо:

— Онова, което Гводел е сторил с математиката, Хайзенберг направил с физиката. Непълнота. Неопределеност. Дори материята е неопределена. Нашите нови вярвания се срутват като кули. А след това се появявате вие — рече той. — И възкресявате едно древно вярване.

— И кое е то?

— За душата.

В този миг най-сетне проумях другата половина на това странно уравнение. Причината да седим в този ресторант. Тази среща беше заради Робинс.

Усмивката на Брайтън помръкна.

— Кажете ми, харесва ли ви работата за „Хенсън“?

— Да, харесва ми — отвърнах.

— Доста далече е от Индианаполис.

Тук ме хвана неподготвен.

— Моля? — Вече не бях сигурен за какво точно става дума в този разговор. Усещах плаващите пясъци под краката си.

— Доста далече е от работата ви в QSR. Не смятате ли, че експериментът с двата процепа е само разсейване от истинската ви работа?

— Откъде знаете за работата ми в QSR?

— Както казах, имаме си хора в бранша.

Втренчих се в него.

— Казахте и че сте дилетант.

— Е, въпрос на изразяване.

Погледнах Машината. Между веждите му се беше вдълбала бръчка. Той също усещаше, че нещо не е наред.

— Явно съм в неизгодно положение — казах аз и погледнах първо единия, после другия. — Току-що осъзнах, че след толкова приказки така и не споменахте с какво всъщност се занимавате.

И точно в това се криеше голямото майсторство на един златен език. Да говориш цял час, без да разкриеш нищо. Да говориш, без да създаваш впечатлението, че думите ти, стотиците думи, са просто празен въздух.

Брайтън, изглежда, се развесели от директния ми подход.

— Ние сме холдингова компания — каза той. — Много малка и специализирана. Инвестиции и проучвания. Купуваме и продаваме. Освен това участват и частни фондове. Не се разпростираме и се ослушваме добре.

— Как се запознахте с Джереми?

— С кого?

— Джереми. Нашият мениджър, който уреди тази вечеря.

— О, имате предвид господин Бонър. Не го познаваме. Или поне не лично. Разбира се, не се приема добре, когато някой опитва да се свърже с най-успешния служител на друга фирма, но това не е непреодолима пречка. Когато се наложи, ние можем да бъдем много убедителни и направо не е за вярване как един телефонен разговор от подходящия човек улеснява нещата.

— Да, не е за вярване.

Брайтън отпи от виното си.

— Та обаждането беше до вашия работодател — бяхме му представени от трета страна и ето ни тук. Наслаждаваме се на възможността да ви поздравим за успеха. И да ви предложим известно окуражаване.

— Окуражаване ли? — не можах да скрия смайването си.

Те не се държаха особено окуражаващо.

— Да потърсите друга работа.

От устата на друг щеше да прозвучи като заплаха. Или ако не седяхме в пълен ресторант, ако покрай нас не сновяха усмихнати сервитьори и не звучеше тиха, приятна музика. Или пък щеше да е заплаха, ако й позволях да се превърне в такава.

— Харесвам си работата.

Усмивките около масата помръкнаха. Брайтън се втренчи в мен.

— Виждам, че е така. Твърдо съм убеден, че всеки си има място. И вие сте на вашето, това е очевидно.

— Защо поискахте тази среща?

— Както ви казах — за да ви поздравим. — Той остави салфетката в чинията си и даде знак на сервитьорката. После ме погледна. — През 1919 г. един англичанин бил назначен за професор в Пекин и единствената му възможност да изучава кръвоносната система на човека била да работи с трупове. Полицията по онова време произвеждала безброй трупове, обикновено след обесване или обезглавяване, и те можело да бъдат закупени. Когато анатомът се оплакал, че шиите на мъртъвците са твърде разкъсани, властите му изпратили следващата партида престъпници още живи — плачещи и със закачулени глави. За да ги убие, както сметне за добре. Искате ли да знаете какво направил той?

Кимнах, като едва помръднах брадичка.

— Професорът ги върнал. Според мен не е бил достатъчно отдаден на работата си. — Една усмивка се отлющи от зъбите му. — А вие колко сте отдаден?

Гледах мъжа, седнал пред мен. Костюм за пет хиляди. Хищна усмивка. Не бях сигурен каква игра играе, но знаех, че не съм му в категорията. Плъзнах стола си назад и се изправих.

— Благодаря за вечерята, господа.

Машината ме последва.

— Ние благодарим, Ерик — откликна Брайтън. — За нас беше удоволствие. — Той също стана и ми подаде ръка. Стиснах я, а той захлупи моята с другата си длан и я задържа. — Само още един въпрос. Експериментът на Робинс е след няколко дни, според вас какво ще се случи?

— Не бих рискувал с догадки, има два варианта — отвърнах аз.

— Нима смятате, че вариантите са само два?

— А не са ли? Той или ще открие колапс на вълновата функция, или не.

Усетих как ръцете му засилват натиска си.

— Според мен, господин Аргус, вие отключихте серия от събития, които все още не можете да разберете.

Изражението му се промени и за миг той сякаш се поколеба дали да продължи. После ръцете му се отпуснаха.

— Но предполагам, че всички скоро ще разберем.

— Резултатът, така или иначе, не ме засяга. — Издърпах ръката си. — Аз нямам нищо общо с това.

— Опасявам се, че вече имате много общо.

В този миг сервитьорката се появи със сметката. Брайтън й направи знак, тя я остави на масата и си тръгна, а той седна на мястото си и рече:

— Всички имаме нещо общо с това. И онзи, който твърди противното, лъже. — Отвори сметката и я подписа с няколко резки движения. — Всяко острие си има гледна точка.

Глава 17

На следващия ден с Машината пропуснахме следобедните лекции и тръгнахме рано за летището. Почти не разговаряхме в таксито дотам.

Щом минахме през проверката и наближихме нашия изход, видях познато лице на един от телевизорите, които висяха от тавана. Робинс. Беше въодушевен и размахваше ръце, докато говореше. Приличаше на политик, който излага опорните точки на предизборната си платформа.

Забавих крачка, когато минавах покрай телевизора, и хванах част от монолога му. Нещо за деонтологичната етика и нищетата. Думите бяха лишени от контекст, а без контекст се лишаваха и от значение, но пък екзалтираното му изражение беше красноречиво. Пауза за усмивка, после отново плавният глас: „Експериментът утре ще докаже това“.

На екрана се появи друга физиономия, задължителният опонент, не по-малко искрено лице, под което течаха титли от „Харвард“.

— Той преувеличава — каза опонентът. — Науката не подкрепя тази интерпретация.

Десетки хора гледаха телевизора от местата си в чакалнята. Други играеха на телефоните си. Трети спяха. Летището беше полупразно в средата на деня, в средата на седмицата, в средата на живота.

Мислех за онова, което Джереми беше казал. Но какво означават тези резултати? Означават точно какаото си мислиш, че означават.

И именно затова бяха толкова опасни.

Помислих си за всичкото уиски на света.

И продължих да вървя.

През нощта, когато се върнах в моя мотел, се обадих в дома на Машината. В противен случай щях да пия. А не исках да пия. Защото знаех, че ако отново започна да пия, дори една-единствена глътка, няма да спра. Никога.

Той вдигна на петото позвъняване. Далечен глас.

— Какво ще се случи утре? — попитах го аз.

Настъпи дълга пауза. Толкова дълга, че се зачудих дали ме е чул.

— Не съм сигурен — отвърна той с дрезгав и изморен глас. Глас, на човек, който не спи добре. — Онтогенезата е кратко повторение на филогенезата.

— И какво искаш да кажеш?

— На ранните етапи от развитието на зародиша имаме хриле, опашка, белези на цялото животинско царство. Всичко е там, като малка машина на времето, започва с попова лъжичка и продължава нагоре. С развитието на зародиша се издигаме по филогенетичното дърво и най-новите характеристики, онова, което ни прави хора, се проявяват последни.

— Как това ще се отрази на експеримента?

— Онова, което Робинс търси, се открива единствено при хората, затова ми се струва, че греши и колапсът на вълновата функция ще се случи късно. Много късно.

— Значи това е механизмът според теб?

— Ерик, нямам никаква представа какъв е механизмът.

Денят на експеримента настъпи и ние отидохме на работа, все едно нищо особено не се случваше. Чакахме някакво прессъобщение — нещо по телевизията или радиото. Някакви новини.

Първият знак, че нещо не е наред, дойде под формата на тишина.

Тишина от страна на групата на Робинс. Тишина в медиите. Никакви пресконференции. Никакви телевизионни интервюта.

Просто тишина.

Сатвик се присъедини към нас в лабораторията, но когато започнахме да го разпитваме, нямаше какво да ни каже. Помогнал им с оборудването, но не присъствал на експеримента.

— Как така не си присъствал? — попита Машината.

— Не ми позволиха да гледам — каза Сатвик. — Държаха ме настрани.

Мина ден, после два. И трети.

Накрая групата на Робинсън излезе с кратко изявление, което наричаше резултатите от експеримента неубедителни. Робинс се появи по телевизията след няколко дни и каза безцеремонно, че в механизма на експеримента имало недостатък.

Сатвик се смръщи.

— Недостатък ли? Какъв недостатък?

Седяхме в неговия кабинет и гледахме новините по интернет — Джереми ни беше изпратил линка. Имейлът му започваше с думите: „Сигурно ще искаш да видиш това“.

— Кутията беше съвършена — прошепна Сатвик. — Ако е имало проблем, трябваше да ме помолят за помощ.

Натиснах бутона PLAY. На видеото Робинс стоеше зад някаква катедра, обграден от микрофони. Линкът беше към пресконференция.

— Самият експеримент е несъвършен — каза Робинс. Беше изтупан със спретнат костюм, светкавиците на апаратите озаряваха синия екран зад него. Той изглеждаше уверен и говореше премерено. — Процедурите, необходими за тестването на бременни жени, правят точната оценка невъзможна. Не бяхме в състояние да получим смислени резултати.

Той даде думата на репортерите за въпроси и те задаваха въпроси, но получаваха все едни и същи отговори:

— Експериментът има недостатъци.

— Механизмът се провали.

— Няма смислени резултати.

Аз затворих линка.

— Няма никакъв недостатък — рече Сатвик. — Той не е получил желания резултат.

— Да — обади се Машината. — Мисля, че си прав. Той лъже.

Но истината, разбира се, беше още по-странна.

И разбира се, се появи по-късно.

Глава 18

През следващите седмици Сатвик потъна в работа. В лабораторията му винаги светеше, а електронните наноси по работната му маса добиваха нови конфигурации. Неговата кутия в стаята с пощата преливаше, после се изпразваше, а след това преливаше отново.

Събудих се в седем сутринта. Треперещи ръце, студен порцелан. Лоша сутрин. Най-лошата от известно време насам, след нощ на лоши сънища: разгръщащ се мрак. Видение от детството.

Поех с колата към лабораторията в осем.

Сатвик беше вече в кабинета си. През последните седмици бе оставил косата си да израсне и сега корените й бяха прошарени, а краищата по-тъмни. Това му придаваше разчорлен вид, какъвто не бе имал, когато се запознахме. Старият Сатвик вече го нямаше, заменен от този слаб мъж с отнесени очи.

Той опаковаше някаква кутия и придържаше картонените капаци от горната й страна.

— Отиваш ли някъде?

Рязко вдигна глава. Бях го стреснал.

— Опаковам оборудване. Тръгвам на път.

— Защо?

— Заради един проект.

Пристъпих в стаята, като си спомних първия път, когато му казах тези думи. Думи, с които започна всичко.

— Какъв проект?

— Трябва да проверя нещо — отговори той, докато приключваше с опаковането и взе една ролка тиксо от масата. — Ще ти разкажа, когато се върна.

— Защо не сега?

— Защото вероятно греша и нищо няма да излезе.

— Джереми знае ли, че заминаваш?

— Изпратих му имейл. Ще разбере, като го прочете.

— Ти работиш твърде усилено. Не помниш ли, че ми го каза?

— Помня — отвърна той.

— Хората забравят, че някой ден ще умрат.

Усмихна се. Първата усмивка, която виждах на лицето му отпреди експеримента на Робинс насам. За миг видях онзи Сатвик, който ме посрещна през първата ми седмица в лабораторията.

— Това е различно — каза той.

— Защо?

— Това е нещо, което трябва да направя.

Кимнах, приех отговора, макар че не ми харесваше. Кой знае защо се сетих за историята с принцовете.

В птицата.

Отново бях поразен от промяната в него. Експериментът беше виновен за това. Аз бях виновен за това. Огледах стаята и видях, че част от електрониката липсва. Не можех да отгатна какво точно е опаковал.

— Имаш ли нужда от помощ?

Той поклати глава.

— Не, всичко е наред. — Издърпа ивица тиксо от ролката и я залепи на капака на кутията. — Ще се върна след седмица.

— Защо го правиш?

— Защото Робинс излъга. Експериментът не се е провалил.

— Това няма нищо общо с теб. Просто го забрави.

— Не мога.

Взирах се в него. Сатвик беше онзи четвърти принц и винаги е бил. В окото на птицата. Той не можеше просто да забрави.

Взе кутията си и тръгна към вратата.

— И се пази — казах аз след него.

— Ти също, приятелю.

Истината придойде на вълни. Изля се в новините на следващия ден като бавен прилив, който Робинс не можеше да спре. Чак след това осъзнах, че Сатвик сигурно е знаел. Вероятно беше видял нещо в мрежата.

Оказа се, че някои от зародишите бяха преминали теста. Точно както Робинс се надяваше. Видеото се появи в ютюб. Качено анонимно. Теч от вътрешния кръг на Робинс. Майките се усмихваха, докато лекарите кръжаха около тях — от издутия корем се точеше жицата на малкото диодче. Самият Робинс се виждаше в няколко кадъра, чакаше резултатите.

Някои зародиши наистина накараха зеления индикатор да светне. Някои наистина причиниха колапс на вълновата функция.

Други обаче — не. И такива клипове се появиха.

Същите лекари. Други пациентки.

Разгорещени гласове.

— Опитай отново.

— Отново.

Угриженото лице на майката. Светлина, която не се променя, не иска да стане зелена.

— Какво означава това? — пита майката, а в гласа й се усеща паника. — Бебето ми добре ли е? Какво означава това?

Клип след клип. Десетина кореми в различен стадий на издуване. Два много различни резултата. Повечето зародиши причиниха колапс на вълновата функция. Други обаче — не.

И гестационната възраст нямаше нищо общо с това.

Сатвик не се върна след няколко дни. Нито след седмица.

След десет дни ми се обади посред нощ и ме събуди от кошмар.

— Намерих един в Ню Йорк — каза той.

— Какво? — Потърках очи, за да се разсъня.

Опитвах се да проумея чутото по мобилния телефон.

— Момче. На девет години. Тествах го с кутията и той не причини колапс на вълновата функция.

— За какво говориш?

— Погледна в кутията, но не колапсира вълната.

Примигнах в мрака. Значи Сатвик беше разбрал преди всички нас, че това, което важи за зародишите, важи и за останалите.

В окото на птицата.

— Какво му има? — попитах аз.

— Нищо му няма — отвърна Сатвик. — Съвсем нормален е. Нормално зрение, нормална интелигентност. Тествах го пет пъти, но моделът на интерференция не се промени.

— Какво стана, когато му каза?

— Не съм му казвал. Той просто стоеше и се взираше в мен.

— Взираше се?

— Сякаш вече знаеше. Сякаш през цялото време знаеше, че няма да стане.

Дните се превърнаха в седмици. Тестването продължаваше. Сатвик откри още от тях. Още много.

Обикаляше страната в търсене на онази неуловима, съвършена извадка, която да е достатъчно голяма, за да бъде представителна. Събираше данни и изпращаше копия по факса за съхранение в лабораторията.

Представих си Сатвик в другия край на линията, как седи в някаква тъмна хотелска стая и се бори със засилващото се безсъние, бори се с ужасната самота на това, с което се беше захванал.

Машината за точки потърси утеха в сложно устроената филогенеза и потъна в своите кладограми. Но не я намери там.

— Няма крива на честотната дистрибуция — каза ми той. — Няма дисбаланс между различните етноси, нищо, за което да се хвана. — Взираше се в данните от Сатвик и търсеше някакъв смислен модел. — Разпределението е случайно. Не се държи като характеристика.

— Тогава вероятно не е — отвърнах аз.

Той поклати глава.

— В такъв случай кои са те, някакъв вид празен набор? Безролеви участници в неопределената система?

Сатвик, разбира се, имаше свои идеи по въпроса.

— Но защо ги няма сред учените? — попитах го една нощ по телефона. — Ако е на случаен принцип, защо не са и сред нас?

— Това е на принципа на самоподбора — каза той. — Ако са част от неопределената система, защо ще стават учени?

— Какво искаш да кажеш?

— Много видове са способни на последователно поведение — каза той. — Това не означава, че притежават съзнание.

— Говорим за хора — отбелязах аз. — Не може да е вярно. — Още докато го изричах, съжалих — исках да върна думите си обратно, тази фраза, която постоянно се повтаряше по отношение на квантовата механика — Не може да е вярно. Не може да става така.

— Данните са си данни — каза Сатвик. — Твоите очи са два процепа.

— А те изобщо разбират ли за какво ги тестваме, когато поглеждат малката светлинка? Знаят ли, че са различни?

— Един от тях — рече той. После замълча за миг. — Един от тях знаеше.

След няколко дни дойде и последният среднощен разговор. От Денвър. Последното му обаждане.

— Мисля, че не е трябвало да го правим — каза той със странно рязък глас.

Потърках очи и седнах в леглото.

— Какво?

— Мисля, че не е трябвало да създаваме това нещо — обясни Сатвик. — Онзи колапс в реалност, за който говореше… не мисля, че са очаквали да му намерим подобно приложение. Да проведем експеримента.

— За какво говориш?

Светлините от паркинга нахлуваха косо под завесите и рисуваха бледи ивици по пода. В стаята беше станало студено през нощта.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Видях пак момчето.

— Кое момче?

— Момчето от Ню Йорк — каза той. — Видях го днес. Дойде при мен.

Умът ми още не работеше добре. Опитах се да смеля информацията.

— Момчето — повторих, бях сънен и имах нужда от кафе. — Какво искаше?

— Мисля, че дойде да ме предупреди.

И тогава Сатвик затвори.

Глава 19

Звънях му неведнъж през следващите няколко дни, но той така и не отговори. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята заедно със специалната си малка кутия. Обажданията се прехвърляха директно на гласовата поща. Прекарвах нощите си в лабораторията и спях на кушетката. Бях там, когато жена му се обади.

— Не — отвърнах. — Не съм го чувал от понеделник.

Тя плачеше по телефона.

— Той се обаждаше всяка вечер. Никога не пропускаше.

— Сигурен съм, че е добре.

Когато затворих, грабнах палтото и ключовете си и тръгнах към вратата. Наетата кола блещукаше под светлините на паркинга.

Те знаят ли, че са различни?

Един от тях. Един от тях знаеше.

Щом излязох на главния път, дадох газ още на жълт светофар.

Колкото по-сложна е една система, по толкова повече начини може да се обърка. Машината за точки бе казал това.

А нещата се объркаха. Онзи прожектор. Малките двигателчета на колапса на вълновата функция. Може ли един прожектор да усети тъмнината, когато вижда единствено светлина? След две минути се качих на магистралата.

Почукване по вратата.

Лицето й изпълваше тесния процеп.

— Джон — казах аз.

Тя остави вратата да се отвори, след като се обърна и тръгна навътре. Нямаше думи. Все още.

В леглото тя облегна топлата си буза на рамото ми. Казах й за Сатвик. За обаждането от жена му.

Тя лежеше и мълчеше. В мрака беше просто силует. Извивка на хълбока.

— Вече имам кошмари всяка нощ — казах аз.

— Ще отминат.

— Какво знаеш за сънищата?

Тя чу в гласа ми истинския въпрос.

— Звук и докосване — отвърна. — Но си спомням какво е да сънуваш в образи. Беше толкова отдавна, че не съм сигурна дали наистина съм сънувала така или съм сънувала, че сънувам така. Вероятно е едно и също.

— Вероятно.

— Днес в лабораторията дойде още едно заплашително писмо. Чух Джереми да говори за него в коридора.

Сенките се раздвижиха. Не я виждах, но усещах ръката й на гърдите си.

— Е, и какво сънуваш? — попита ме.

— Никога не го помня.

— Пазиш тайните си. Не те виня.

— Мислиш ли, че той е добре.

Тя не отговори много време.

— Ще се върне. Мисля, че просто е изгубил пътя.

— Влез.

Джереми седеше на бюрото си с химикалка в ръка, а пред него бяха пръснати документи.

Цяла сутрин се опитвах да измисля какво да му кажа, но сега, когато вече бях тук, не знаех как да започна.

— Мисля, че нещо се е случило — казах аз.

Джереми остави химикалката.

— Какво имаш предвид?

— Със Сатвик. Никой не може да се свърже с него; мобилният му телефон препраща обажданията на гласова поща.

— Говори ли с жена му?

— Снощи се чух с нея, тя също не може да се свърже с него. Притеснена е.

— Случвало ли се е да изчезва така?

— За няколко дни, но винаги връща обажданията.

— Не и моите — рече той и на лицето му се изписа раздразнение. — Имаш ли представа по какво работи сега?

— Изпраща доклади по факса.

— Така ли, не знаех. Не обичам да съм в неведение.

— Предполагах, че те информира.

— За нищо не ме е информирал. Поиска няколко дни, защото щял да проучва нови насоки на изследването — мисля, че точно така се изрази, — но оттогава мина много време. Трябва вече да се връща.

— Точно това е проблемът: не можем да го открием, а чух, че са получени още заплахи.

Той махна с ръка.

— Писма. Имейли. Но само от време на време.

Отвори чекмеджето на бюрото си, извади няколко плика и ги плъзна към мен.

— Групата на Робинс наистина разрови гнездо на оси. А сега, когато той се оттегли, ние го отнасяме от всички страни.

Взех пликовете и прегледах няколко от писмата. Те представляваха странна смесица. Истински фермани, написани на ръка, и къси, декларативни заплахи. Те бяха най-популярни.

Надявам се, че имаш добра застраховка.

— Ходи ли в полицията?

— Няколко пъти. Повечето писма не са наказуеми, а малкото наказуеми, разбира се, нямат обратен адрес. Все пак полицията разследва.

Прегледах още няколко писма, кое от кое по-странни. Едно беше написано с червен маркер. Друго бе спретнато напечатано. А накрая, последното, което дори не приличаше на заплаха:

Пази се от потрепващите.

Върнах ги на Джереми.

— Не ми харесва тази история със Сатвик. Мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията?

Той вдигна вежди.

— Полиция? Имаш предвид да го обявим за изчезнал?

— Да.

— Струва ми се твърде прибързано. Особено от наша страна. Ако жена му иска да го обяви за изчезнал, това е нейно право, но аз не възнамерявам да избързвам със заключенията.

Той отново взе химикалката.

Джереми си беше такъв, знаех го. Никога не виждаше по-неприятните възможности. Беше му трудно да си ги представи.

— Вероятно си е изгубил телефона — рече той. — Ще се появи и тогава му кажи да ми се обади.

— Добре.

Станах да си вървя, но спрях до вратата.

— Има и още нещо, което ме безпокои. Онези двамата, с които ни накара да се срещнем на вечеря, Брайтън и Боаз. Помниш ли ги?

— Да, мислех да те питам за това.

— Колко добре ги познаваш?

— Управляват някакъв фонд. Явно имат силни връзки.

— Фонд?

Магическа дума в определени среди. Дума, която може да отваря врати. Нищо чудно, че бяха успели да уредят онази вечеря.

— Част са от някакъв изследователски комитет — продължи Джереми. — Или поне така ни казаха техните хора. Защо, какво се е случило?

— Ами Брайтън каза: „Нима смятате, че вариантите са само два?“. Мисля, че знаеше нещо за теста на Робинс.

— Какво може да е знаел?

— Знаеше, че той няма да получи очакваните резултати.

Джереми изглеждаше объркан.

— И откъде ще знае?

— Нямам представа.

Обърнах се да изляза, вече бях хванал дръжката на вратата, когато той каза:

— Ако Сатвик се обади и наистина има проблем, съобщи ми. Каквото и да е.

Когато слънцето залезе, аз набрах номера. Машината за точки вдигна на второто позвъняване.

— Не — отвърна той. — Още не съм го чувал.

Казах му какво мисли Джереми за Сатвик и за нашата бизнес вечеря на конференцията.

— Тази работа не ми харесва.

Замислих се за миг и попитах:

— Ти имаш връзки в бранша, нали?

— Да.

— Направи ми една услуга, защото в следващите дни ще съм доста зает. Виж какво можеш да научиш за Брайтън и Боаз. Разпитай за този техен фонд.

— Мислиш ли, че имат нещо общо със Сатвик?

Звучеше скептичен.

— Не зная. Но по всичко личи, че са ме проучили добре. Сега искам да им върна услугата.

Глава 20

Нощта вече се е спускала, когато Сатвик е наближил щатската граница, затова е свалил прозореца, за да облъхне вятърът лицето му.

Карал е по магистрала 93 към 89. През хълмовете към Върмонт, през Уайт Ривър, а после отново я е прекосил, защото магистралата и реката криволичат една около друга из низините. Насочил се е към зелената провинция. Далеч от града. Далеч от лабораторията.

Можеше да е станало така. Можех да си го представя. Багажникът му е бил пълен с оборудване. Като камък на шията. Бреме на плещите му. Вероятно е бил изморен от толкова тестване. Изморен от докладите. Изморен да преследва неща, които не могат да съществуват: онези, които са сред нас, но не са като нас. Телефонът на седалката до него е иззвънял, но Сатвик е бил твърде изморен и за това. Не е вдигнал.

Останали са само вятърът, мракът и белите линии на магистралата.

Опитвах се да повярвам в това.

Сатвик просто е зарязал всичко. Оттеглил се е.

Вероятно е искал да се завърне към своите интегрални схеми и към простотата на тяхната логика. Или е бил изморен от въпроси, които нямат отговори. Или пък причината е момчето. Последната сламка. Момчето от Ню Йорк; което го беше проследило.

Един от тях знаеше.

След петдесетина километра телефонът е зазвънял отново. Сатвик е погледнал номера. Още едно обаждане от лабораторията — светлината от екрана е хвърляла зеленикавобяло сияние по предната седалка на колата. Той е искал да отговори. Но не е отговорил. Решил е да си даде време. Няколко дни. Време, за да си проясни главата. След няколко дни всичко е щяло да добие някакъв смисъл. Усещал го е интуитивно, както усеща кога в неговите интегрални схеми нещо не е наред, без да знае точно защо. Понякога колкото по-усилено се взираш, толкова по-малко виждаш. Бил е твърде близо до проблема. Взел е телефона и го е изхвърлил през прозореца. Импулсивно действие на човек, който никога не се е оставял на импулсите, но веднага се е почувствал по-добре. Не се е чувствал така добре от седмици. От пресконференцията на Робинс.

Продължил е по магистралата, километър след километър, а телефонът е останал някъде там. Щял е да си купи нов по-късно, след като си почине няколко дни.

Можеше да е точно толкова просто.

Или пък е пътувал, натоварен с оборудването, когато зад него се е появила кола.

Тъмна магистрала.

Сатвик продължава с деветдесет километра в час, а другата кола приближава.

В нея има трима мъже. Същите мъже, които са написали писмата до лабораторията. Те са гневни. Притеснени.

Колата зад него ускорява, извадено е оръжие, невидимо. Сатвик слуша радио и мисли за дома. На път е от толкова време. Обещава си, че тази нощ ще се обади на жена си. В първия възможен момент. Без да иска, е оставил батерията на телефона да падне и още щом го е заредил, е открил, че няма покритие. Дори радиото тук само пращи. Той е насред нищото, насред пустошта.

Но вече е приключил със скитането. Приключил е с търсенето на дъно там, където дъно няма.

Другата кола го настига, изравнява се с него.

Той посяга към бутона на радиото, когато с периферното си зрение го вижда: от прозореца на другата кола изниква дуло.

В мига преди да дръпнат спусъка, лицето му се отпуска от смайване.

Изстрелът озарява пространството между колите и тази на Сатвик изминава още доста път, сякаш нищо не се е случило, преди да свърне вдясно, без да забави скорост. Удря се в мантинелата с деветдесет километра в час и продължава да поднася, ускорява още повече по тревистия склон, който се спуска стръмно към гората. Колата лети надолу и изчезва от поглед сред дърветата.

Можеше да е станало така.

А можеше и да си е изгубил телефона, както каза Джереми. Или пък е изгубил зарядното.

Можеше да е в Ню Джърси или Ню Йорк. Или в другия край на Бостън. В хотелска стая, не по-различна от тази.

Глава 21

— Идвам при господин Робинс.

Рецепционистката се усмихна.

— Имате ли среща?

Беше млада и жизнена, много изпъната, много белозъба и цялото й същество излъчваше усещане за спретната прецизност. Дори косата й беше акуратна — всеки кичур на мястото си.

Чак ми стана неприятно, че ще я разочаровам.

— Нямам.

— Съжалявам, но днес е ангажиран напълно. Трябва да си насрочите среща. Обикновено се прави няколко седмици предварително.

— Трябва да го видя сега — казах аз. — Изминах много път дотук.

Усмивката й остана непоклатима.

— За нещастие това е невъзможно.

Помещението беше достойно за рецепция на Овалния кабинет. С дебел син килим, картини по стените. Извитият таван се издигаше към небето. Поне петима души чакаха сред плюша за шанса си да прекарат малко време с великия мъж.

— Той тук ли е? — попитах аз и пристъпих към богато украсените двойни врати точно зад нея.

— Опасявам се, че няма да може да ви приеме сега.

Помислих си дали просто да не мина покрай нея и да отворя вратите, но тя не изглеждаше никак притеснена, а непоклатимата сияйна и уверена усмивка ме наведе на мисълта, че вероятно ще забия нос в дебелия син килим, ако се опитам да докосна тези врати без позволение.

Сигурно от извития таван над мен щяха да се спуснат десантници. Или пък тя щеше да ме повали лично.

Реших да премина към дипломация.

— Казвам се Ерик Аргус и…

— О, знам кой сте.

Това ме смая. Усмивката й още не поддаваше.

Огледах помещението. Всички погледи бяха вперени в мен. Трябваше да кова, докато е горещо.

— А защо не му кажете, че съм тук, и той сам да реши дали имам нужда от насрочена среща?

— Той приема единствено с насрочена…

— Пътувах два часа дотук. Моля ви, ще ви отнеме две секунди да попитате.

В бронята й се появи малка пробойна. След миг колебание аз натиснах отново:

— Ако разбере, че съм бил тук и не сте го уведомили…

Усмивката й се сви с микрометър в лявото ъгълче на устата.

— Моля ви — настоях. — Две секунди.

Тя се взира в мен сякаш много, много дълго време, а после посегна към интеркома. Чух изщракване на бутон.

— Сър, съжалявам, че ви прекъсвам, но Ерик Аргус е тук. Няма насрочена среща.

Интеркомът мълча цели осем секунди, през които рецепционистката не сваляше очи от мен. Точно когато реших, че отговор няма да има, се чу щракане и:

— Да влезе.

Тя натисна друг бутон и двойните врати се отвориха. Усмивката й се завърна с пълна сила.

— Моля, заповядайте.

Усетих гневните погледи на останалите, когато минах покрай тях. Аз бях онзи гаден тип, който прережда опашката.

Робинс седеше зад бюрото си, а срещу него се бяха настанили двама мъже, които се обърнаха към мен. Акули с костюми.

— Ще ме извините ли? — рече им Робинс, те кимнаха и станаха. — И затворете вратата, ако обичате.

Вратата изщрака след тях като заключващ механизъм на банков трезор.

— Ерик Аргус — обяви победоносно Робинс, когато останахме сами. — Колко пъти се опитвах да ви накарам да дойдете?

Беше по-дребен от очакваното и не така излъскан и съвършен без телевизионния грим, но иначе си бе човекът, когото бях виждал в предаванията по кабеларките.

— Два пъти, струва ми се.

— И изведнъж се появявате изневиделица, когато няма да имам никаква полза от това. Аз съм зает човек, господин Аргус. На какво дължа тази чест?

Лицето му беше спокойно и безизразно. Не ме покани да седна. Вероятно защото нямаше да остана достатъчно дълго. Кабинетът му беше огромен и разкошен — украсен до краен предел. Имаше няколко меки кресла, картини по стените и лавица със сериозни на вид томове с кожена подвързия. А зад Робинс се издигаха френски прозорци с изглед към малък, затворен вътрешен двор.

Реших да мина направо на въпроса.

— Надявах се, че може да имате някаква информация за мой приятел.

Той дори не мигна.

— Кой?

— Сатвик Пашанкар. Техникът, който работи с вас по експеримента.

— О, май си го спомням. Значи се казва Сатвик? Не съм го виждал. Защо питате?

— Защото изчезна.

— Изчезнал.

За първи път на лицето му се появи емоция, или някакво нейно подобие.

— Откога го няма вашия приятел?

— От седмица.

— Понякога хората имат нужда да се махнат за малко. Предполагам, че ще се появи.

Взирах се внимателно в него. Исках да разбера истината, макар и неизречена, но той или беше много добър актьор, или наистина не знаеше нищо за Сатвик. Реших, че ще е най-добре да продължа с директния подход.

Извадих един лист от задния си джоб и го хвърлих на бюрото му. Той не посегна веднага към него.

— Получаваме такива в лабораторията — казах аз. — Вероятно са от ваши последователи.

Той разтвори листа и прочете написаното. Раздалечените му кафяви очи се вдигнаха към лицето ми. Сгъна отново листа и го плъзна по бюрото към мен.

— И защо някой мой последовател ще прави подобно нещо?

— Заради експеримента — отвърнах. — Получаваме такива заплахи от месец, месец и нещо. Някои са доста по-гадни.

Той посочи към едно от креслата пред бюрото си.

— Моля, седнете.

Потънах в меката червена кожа. Имах чувството, че се качвам в спортна кола. Това кресло вероятно струваше месечната ми заплата.

— В интервютата, които дадохте, казвате, че имало недостатък в механизма на експеримента.

— Да.

— Но не е имало никакъв недостатък, нали?

— Затова ли дойдохте, да получите признание? Наистина ли имате нужда от него? Видели сте клиповете в интернет.

— Да, видях ги.

— Както и целият свят. Използваме думата „недостатък“, когато говорим за експеримента, но всъщност има по-подходяща дума, разбира се — катастрофа. Горчиво съжалявам, че изобщо чух за тази ваша кутия. Тя причини единствено неприятности.

— Значи е възможно някой ваш последовател да си го е изкарал на Сатвик. Или дори вие самият.

Робинс се засмя.

— Защо, за Бога, ще го правя? Какво ще постигна?

Свих рамене.

— Не ви харесаха резултатите от кутията.

— Е, не ми харесаха, да, но вече нищо не мога да сторя. Котката избяга от торбата, така да се каже. И изчезването на вашия приятел няма да я върне. Всъщност, ако наистина му се е случило нещо, това само ще привлече внимание към този тъжен епизод, който е най-добре бързо да бъде забравен. Много бих искал възможно най-скоро да затворя тази книга.

Спомних си последния път, когато с него говорихме за книги. Вече го нямаше уверения, упорит Робинс, когото бях чул по телефона преди месец. Този мъж беше смирен. В отстъпление. Нещата се бяха променили.

— Казахте, че всички се нуждаем само от една книга, стига тя да е правилната.

Професионалната му усмивка повехна.

— Понякога създателят ни отказва отговори, за да можем да докажем вярата си. Или поне така си мислим.

— Интересно предположение.

— И все пак само с него разполагаме. Понякога обаче, в най-мрачните си часове, се чудя дали не сме предмет на някаква шега.

— Това не е шега — казах аз. — Приятелят ми изчезна.

— Дори се чудя, от време на време, дали шега не е твърде мека дума. Може би номер е по-подходяща. В много отношения на вас трябва да благодаря за тежката духовна криза, в която се намирам през последния месец.

— На мен?

— След експеримента изпаднах в духовна криза — каза той. — Чудех се защо Бог ще създаде деца, които нямат души? Каква може да е била целта му? А въпросът, който ме държеше буден нощем, е: В какво ще се превърнат тези деца?

Това беше въпросът, по който усилено се опитвах да не разсъждавам. Вероятно същият въпрос, който бе накарал Сатвик да поеме на път.

— Не дойдох тук да обсъждам с вас теологията.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Всичко е теология, всичко или нищо. Кажете, смятате ли за странно, че свободната воля е фокус както на религията, така и на физиката?

Не отговорих и Робинс се облегна в стола си.

— Това е Монтезе — каза той и посочи картината на стената срещу бюрото.

На голямо платно бе нарисувана сцена в червени и кафяви нюанси, момиче седеше на каменна стена, а на заден план се издигаше огромна катедрала. Кръстът на върха на камбанарията хвърляше дълга сянка над града. Красива картина. Момичето беше тъжно и впечатляващо.

— Осемнайсети век — каза Робинс. — Художникът се е самоубил на двайсет и осем години. Донякъде това е причината картините му да са толкова ценни; защото са малко. Понякога е опасно да си талантлив и отчасти затова стоя далече от изкуството; но пък какво ли е при върховния създател? Защо, когато хората се опитват да проумеят божествените причини… защо винаги допускат, че Бог е разумен?

Отначало приех въпроса за риторичен, но той чакаше отговор. Нямах такъв. Няма отговори на това.

— Така че вероятно е глупаво да се питаме защо нашият създател е направил нещо. Може би няма никаква логика. Може би древните източни философи са задавали правилните въпроси. Не защо. А само какво. Какво има под лъскавата патина? Нима всичко е просто изобретение на нашите собствени възприятия? Дори атомите са неуловима мъгла — празнота в празнотата, в която всички ние сме се накарали да повярваме.

Не това бях очаквал. Той съвсем се отнесе, затова се наложи да го върна обратно:

— Що се отнася до Сатвик, вероятно можете да направите нещо.

Той ме погледна внимателно.

— Например?

— Да поговорите с паството си.

Робинс се засмя. Дълбок баритонов смях, който нямаше край.

— Значи смятате, че ако членове на моето паство са замесени в това, те просто ще си признаят, защото аз така съм казал?

— Може би — свих рамене.

— Църквите са творения по наше подобие, както ние сме създадени по Божие подобие. От една църква паството приема само онази част от ученията, която му изнася, и подминава останалото. Щом един член на паството е толкова… краен във възгледите си, съмнявам се, че каквото и да кажа, ще успея да му повлияя. Какво смята вашият работодател за изчезването на приятеля ви?

— Предпочитат да изчакат.

— Е, вероятно имат основания.

Замълча, кафявите му очи се взираха в лицето ми. Виждах, че взима решение.

— Все пак няма да навреди да ви послушам. Една проповед, че не бива да взимаме правосъдието в свои ръце? Нещо подобно?

— Ще е прекрасно начало — отвърнах.

После реших да го подразня.

— Тази врата някакво ново изобретение ли е, или винаги работите заключен като в сейф.

На устните му плъзна безрадостна усмивка.

— Вратата е нова. Както и пазачът в двора отвън.

Той посочи към френските прозорци, но дори да имаше някого сред дърветата и храстите, аз не го виждах.

— Защо този внезапен интерес към сигурността?

— Обстоятелствата се променят. Светът се променя.

— О?

— Взираме се в онази ваша малка кутийка и колапсираме вълната. Това, което важи в един мащаб, често се отразява и в друг. Както изглежда, дори славата следва правилата на квантовата механика. Окото на публиката променя онова, което наблюдава.

— Значи и вие получавате писма.

— Да кажем само, че не цялото внимание е доброжелателно.

Усмивката му повехна.

— Това е цената, която плащаме, когато сме посветили живота си на големите въпроси.

— Като стана дума за въпроси — започнах аз… и спрях, за да намеря думи.

Имах само още една карта. Взирах се в Робинс и попитах:

— Чували ли сте за човек на име Брайтън?

Лицето му се скова при споменаването на името — мигновена промяна, но толкова недоловима, че почти можех да се престоря, че не съм я забелязал. Той поклати глава.

— Не. Не съм го чувал.

Продължавах да се взирам в него. За първи път не му вярвах.

— Преди да проведете експеримента, аз разговарях с този Брайтън и той като че ли знаеше повече, отколкото би трябвало. Сякаш знаеше, че ще откриете нещо неочаквано.

Робинс ме гледаше и мълчеше.

— Е, откъде може да знае? — настоях аз. — Какво общо има с вас този Брайтън?

— Не познавам човек с такова име.

Виждах лъжата изписана по цялото му лице и настоях отново:

— Откъде изобщо някой би могъл да знае какво ще откриете?

— Вероятно просто е предположил. Или пък вие сте го разбрали погрешно.

— Може би — отвърнах, макар да не вярвах и за секунда в това.

— Ако някой наистина е знаел — рече той, — Бог ми е свидетел — иска ми се да ме беше предупредил. Щях да избегна пресконференциите.

Робинс внезапно се изправи и аз си помислих, че е решил да сложи край на срещата, но той се обърна и тръгна към френските прозорци. Не ги отвори, а застана в кръгчето слънчева светлина, която струеше през стъклото. Загледа се навън с кръстосани ръце.

После заговори с гръб към мен:

— Знаете ли, че досега никога не съм бягал от трудностите. Винаги съм търсил нещо, което да направи вярата ми още по-ревностна. Затова и вашият експеримент ме привлече така. Мислех си, че той е отговорът.

— Отговор на какво?

— На най-стария от всички въпроси. Може би единственият въпрос, който има значение. Само това тяло ли сме? Превърнах се в експерт в коренно различни материи, които при някои хора не биха могли да обитават комфортно един и същи ум, но аз го направих и сега осъзнавам защо — защото вярата ми е слаба. Вече го разбирам. Мога да го призная.

Видях как очите му се взират в отражението ми в стъклото.

— Като дете питали ли сте се как така животът е възникнал от нищото?

— Аз си падах по математиката.

— Като студент по медицина изучавах ендокринната и кръвоносната система — всички клапи и лостове на организма — и никъде не открих смисъл, цел, нещо повече от безцелно функциониране на клетките в услуга на тяхното собствено възпроизводство. Да, безспорно са подредени в сложна архитектура, но без никаква следа от дух. Нямаше светлина в плътта.

Той кимна сериозно на себе си, сякаш разкриваше някаква особено мрачна част от живота си.

— А това, което важи при този мащаб, важи и за целия свят. Точно както всички клетки се пораждат от вече съществуващи клетки, така е и в цялата Вселена — там виждаш единствено непрекъсната верига от събития, свързани едно с друго чак до някаква първопричина — Аристотел я нарича неподвижен двигател. Има ли някакъв смисъл в живота, някаква по-висша цел? Оглеждам се и се питам къде е Бог във всичко това — първопричината без кауза? Дали изобщо е необходим?

— Вие говорите за религия, не за наука.

Очите му отново откриха моите в отражението на стъклото.

— Един учен, Стивън Уайнбърг[20], е казал: „Колкото по-разбираема става Вселената, толкова по-безсмислена изглежда“.

— Да, знам този цитат.

— А не разбирате ли, че вашият експеримент ни даде точно това.

— Какво?

— Светлината в плътта — каза той. — Смисълът на всичко. Бил е там през цялото време.

Отдалечи се от прозореца, върна се до бюрото и потъна в кожения си стол.

— Знаете ли, че съм близнак? — попита той. — Не? Е, така е.

Опитах да си представя какъв би бил светът с двама като него.

Сякаш прочел мислите ми, той продължи:

— Брат ми е умрял при раждането.

— Съжалявам.

— Когато учех в католическото училище, се чудех как точно би се получило одушевяването в нашия случай, щом като ние с него сме били едно тяло. Дали това тяло е имало една душа, която се е разделила на две, или за краткото време, когато сме били едно под защитната обвивка на бластоциста, е имало две души и именно те са причинили разделянето на две тела? Близненето е грешка, в това няма съмнение, но що за грешка? Вероятно именно присъствието на две души причинява близненето, а не е следствие. Или пък ние с брат ми сме имали само една душа. Кой я е взел, той или аз? Или сме си я поделили?

Тогава започнах да разбирам какви демони го преследват. Що за детство е създало човек като него. Лекар, превърнал се в пастор, който се беше превърнал в това, което виждах сега, в мъжа, който седеше пред мен.

— Ами хората, които изобщо нямат душа? — продължи той. — Както вярват калвинистите — спасени и неспасени, предопределени още преди раждането[21]. Може би именно те са прави.

— Не ви смятах за калвинист.

— Никога не съм бил. Това ми напомня за моментите в живота ми, когато съм разсъждавал над различията между нас. Откъде се вземат убийците? Взирал съм се в очите на хора и не съм виждал разкаяние, съжаление, никаква мисъл за живота на другите. Кой може да се вгледа в лицето такъв човек и да не се запита дали пък между нас няма и такива, които са лишени от искрата на човешкото?

— Това ли ще е следващият ви експеримент? — попитах аз. — Тест за социопати?

— Като се опитваме да си присвоим привилегия, която се полага единствено на Бог, ние си просим бедствието.

— И каква е тази привилегия?

— Ясното зрение, разбира се — способността да прозрем природата на човешкото съзнание или липсата му.

Лицето му помръкна.

— Не възнамерявам да правя повече експерименти. Не само вие сте изгубили някого.

Не се усетих веднага, но думите му ме връхлетяха със силата на товарен влак.

— Вие кого изгубихте?

По изражението му разбрах, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. Усмихна се бавно, но не отговори.

— Защо ме излъгахте за Брайтън?

— Казах ви, не познавам такъв човек.

Вдигна поглед към мен и тогава ми просветна.

— Заради него сте сложили тези врати.

Той се изсмя тихо. Ако досега очите му издаваха умора, вече изглеждаше изтощен.

— Някои мистерии опитваме да разрешим, от други се стараем да избягаме. Как нищото създава живот? Човекът само плът ли е? И най-голямата мистерия, чийто отговор един ден ще научим.

— Коя е тя?

— Какво идва след смъртта? Но аз все още не искам да научавам точно този отговор.

— Аз също.

— За да вярвате в Бог, господин Аргус, трябва да вярвате и в дявола. Запитайте се кой от двамата е по-вероятно да ви преследва сега? В определени моменти от живота си не бях вярващ. Каква невероятна ирония — именно срещата с дявола може да накара човек да се обърне към Бог.

Ръката му посегна под бюрото. Съвсем леко движение.

— Но понякога — продължи той — ми се ще да можех отново да стана невярващ.

След миг вратите се отвориха и аз разбрах, че е натиснал бутона на системата за сигурност. С това нашата среща беше закрита.

— Ще изнеса онази проповед, както поискахте — рече той. — Но сега е време да си вървите.

Четирима огромни мъжаги влязоха в стаята. Две плешиви глави, две моряшки подстрижки.

Робинс се обърна към тях.

— Изпратете господин Аргус, ако обичате.

По-едрият с моряшка подстрижка сложи ръка на рамото ми.

Първата ми реакция беше да се възпротивя, но станах.

— Пак ще се чуем — обещах аз на Робинс.

— Господин Аргус, със съжаление трябва да кажа, че много се съмнявам в това.

Глава 22

Обаждането дойде след четири дни. Събота следобед, тъкмо когато светлината започваше да издължава сенките зад прозореца на мотелската ми стая. Бръмченето ме стресна — внезапно сияние от масичката, където бях оставил телефона.

Изжужа точно два пъти, после затихна. Погледнах екрана. Пропуснато обаждане.

Не познах веднага номера. Беше с местния код. Изглеждаше ми познат, но не излизаше в контактите ми.

Тогава осъзнах защо. И се втренчих в екрана.

Номерът ми беше познат, но никога не бях звънял на него, защото беше на служебния ми телефон.

Сковах се.

Обадих се на номера, но отговор нямаше. Собственият ми глас, записан някога и забравен, изрече: „Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение, ще ви се обадя“. Позвъних отново. И пак. Пет пъти през следващата една минута, или може би две, докато се обличах, но така и не получих отговор. Само моят глас в другия край на линията.

Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение.

Не съм в каби…

Не съм в каби…

Започнах да намразвам звука на собствения си глас. Помислих си дали да не се обадя на Джереми, но какво да му кажа? Че съм получил обаждане от лабораторията в събота следобед и някой мистериозно е затворил? Какво да направи той в случая? Хората често ходеха в лабораторията през уикенда. За такива неща не се обаждаш на полицията. Или пък се обаждаш, като се има предвид всичко случило се. Вероятно самият Джереми беше звъннал, защото се отбил в службата.

Наплисках лицето си с вода в опит да прочистя главата си.

Опитах да си представя кой може да е звънял — от моя телефон, седнал на моя стол, набира моя номер — и само един човек ми идваше на ум. Той се беше обадил, не Джереми.

Но защо се обажда от лабораторията? Защо не използва мобилния си? След толкова дълго мълчание защо ще звъни от телефона на работа? Не виждах смисъл. Освен ако се опасява, че могат да го проследят. Или пък Джереми беше прав и наистина си е изгубил телефона. Може би телефонът в лабораторията е първият, който му е попаднал. Но защо затвори?

Третият вариант беше изобщо да не е звънял Сатвик.

Отворих брезентовата торба, зарових вътре, извадих пистолета и го претеглих на дланта си. Някои неща са непоправими, направиш ли ги, няма връщане.

Проверих барабана — беше зареден.

Но за такова нещо човек трябва да си има доверие. Зърнах се в огледалото над тоалетката. Рошава кестенява коса. Четвъртитото ми лице бе отслабнало, а очите с тежки клепачи бяха твърде неспокойни.

Увих пистолета в стар чифт сини дънки, прибрах го отново в брезентовата торба и я сложих в сейфа в дрешника.

Намерих обувките си и тръгнах към вратата.

Поех към лабораторията по залез, телефонът лежеше на седалката до мен. През деня беше валяло и пътищата още бяха мокри. Включих чистачките, за да се борят със струите, които вдигаха другите коли. Пристигнах в лабораторията точно когато слънцето се скри и малката жълта лампа на паркинга за посетители светна. Продължих по извитата алея и заобиколих отзад.

Когато я видях, сърцето ми ускори ритъма си. Колата на Сатвик беше спряна в средата на паркинга. Неговият сив седан. Едва не изкрещях.

Паркирах до нея и слязох. Тръгнах към старото субару и докоснах капака, както бях виждал да правят ченгетата. Той още беше топъл под дъждовните капки.

Насочих се към главната сграда и извадих картата си, за да отворя вратата. Прекосих фоайето, после тръгнах по стълбите към втория етаж.

Коридорите отпред бяха добре осветени, но по-навътре в сградата трябваше да разчитам на оскъдното зарево на залеза.

— Сатвик! — извиках. — Тук ли си?

Не получих отговор.

Беше се обадил от кабинета ми, но реших да проверя първо в неговия.

Чувах единствено собствените си стъпки.

Когато приближих до неговата стая, видях, че вътре не свети. Това не беше добре. Отворих и включих осветлението. Кабинетът беше празен и изглеждаше точно както го беше оставил преди няколко седмици. По нищо не личеше Сатвик да е бил тук.

Оставих лампите включени и продължих по коридора към лабораторията му. Там също нямаше никого.

Оборудването му беше пръснато по лабораторната маса, както при последното ми посещение. Обърнах се да изляза, но спрях.

Все пак нещо беше различно. Огледах стаята.

И след минута разбрах какво е.

Диаграмите ги нямаше. Бяха свалени от стената. Едно късче хартия още висеше на мястото, където преди бяха залепени. Диаграмите не бяха свалени, а откъснати.

Това изпъна нервите ми още повече. Излязох от стаята, тръгнах по коридора и завих зад ъгъла.

Спрях. Най-сетне светлина.

В моя кабинет.

Струеше от отворената врата.

— Сатвик!

Изчаках, но не последва отговор.

— Сатвик, ти ли си?

Отвърна ми само тишина. Приближих се до вратата.

Вътре нямаше никого.

Влязох и огледах малкото помещение. Всяка хартийка си беше на мястото. Нищо не беше докосвано. Седнах във въртящия се стол и се опитах да измисля какво да правя. Телефонът стоеше на бюрото. Вдигнах слушалката и се обадих на мобилния на Сатвик с надеждата, че може би ще отговори, ако види, че съм тук, но получих същото като досега — препращане на гласовата поща. Телефонът му или беше изключен, или не работеше.

Зачудих се дали да не се обадя у тях, но нещо ме възпря. Ами ако още не се беше свързал с жена си? Не исках да я тревожа. Всичко ми се струваше все по-несигурно и не исках да й се обаждам, преди да имам какво да й кажа. А ако още не си беше отишъл у дома, вероятно имаше причина за това. Не, най-добре беше да изчакам и да разбера какво става. Щях да й позвъня по-късно.

Но какво всъщност ставаше? Мистериозно обаждане. Позната кола на паркинга. Опрях чело в бюрото. Усещах го хладно и солидно.

Щом колата му беше тук, значи и той беше някъде наблизо. Макар и не задължително в тази сграда.

Вдигнах рязко глава.

Станах от бюрото, отидох до прозореца и дръпнах щорите. През стъклото, отвъд задния паркинг, видях външните лаборатории — а точно зад тях в края на паркинга се гушеше старият склад, сграда W. Предната му врата беше отворена.

Хукнах веднага.

Взех стълбите на бегом, блъснах се в стъклената врата и излетях в хладната нощ. Прекосих паркинга по тротоара, който водеше към склада, и минах през отворения портал. Складът беше по-голям и по-просторен от главната сграда, но ме посрещна единствено тишина. Тук държахме цялото старо оборудване. В предната част имаше няколко офиса и малки складови помещения, а задната представляваше мрежа от по-големи складови клетки, натъпкани с непотребна апаратура от десетина затворени лаборатории. Нещо като гробище за оборудване.

— Сатвик? — извиках отново.

Тръгнах по дългия коридор покрай тъмните офиси, после отворих вратата към общото помещение и включих светлините.

Нищо. Огромната зала беше празна. За всеки случай минах покрай клетките, като се вглеждах в пътечките между тях. В другия край спрях.

Нищо не разбирах. Къде беше той, по дяволите?

До отсрещната стена имаше бюро с химикалка и клипборд. Откъснах един лист, препънах го на две и написах:

Сатвик, обади ми се.

Реших да оставя бележката на колата му. Ако не ми се обадеше до сутринта, щях да звънна на Джереми, на полицията и на жена му. Щях да се обадя на всички. Или не, просто щях да спра близо до портите, за да наблюдавам и чакам. Ако някой излезете с колата на Сатвик през следващите няколко часа, щях да го спра. Оставих клипборда на бюрото и тръгнах към предната част на склада.

Бях толкова потънал в мисли — за бележката и колата, че отначало не забелязах светлината. Само я зърнах с периферното си зрение.

Извърнах глава.

От открехнатата врата на един от офисите близо до изхода се изливаше светлина.

Бях сигурен, че преди малко не светеше.

Спрях.

Бележката падна от пръстите ми и полетя към пода.

— Сатвик.

Нямаше отговор.

И все пак някой беше включил осветлението. Не бях сам.

— Сатвик, ти ли си? — извиках по-силно и пристъпих към отворената врата, само една крачка, защото тишината ме спря. Пълната, абсолютна тишина.

Стоях като вкаменен на мястото си. Бях извикал достатъчно силно, за да ме чуе, но нямаше отговор. И нямаше да има. Внезапно някак разбрах, че не Сатвик беше в този офис.

Бавно направих крачка назад.

И тогава целият свят се разпадна.

Усетих тътена с костите си.

Ударната вълна го последва и ме откъсна от пода.

Паднах и всичко притихна. Всичко. Нямаше дори звън в ушите, а лицето ми лежеше на студените плочки на пода…

Моята баня. Светлината на утрото се изливаше в нея — гладка твърда повърхност до бузата ми, като в сън. Опитах се да вдигна глава към порцелановата чиния, за да повърна отново, но не можех. Толкова добре ми беше на пода, който беше хладен, а въздухът бе много горещ — ето, звънът в ушите започна. Звъняха толкова силно, че не можех да мисля.

Отворих очи и видях сияние. Отломки от срутена стена. Оранжеви пламъци някъде назад. Опитах се да мисля, но нищо не разбирах. Намирах се в склада, а не в моята баня. Закашлях се — разкъсващ хрип, — когато болката се стрелна през гърдите ми. Отначало помислих, че ребрата ми са счупени. След тежко падане настъпва миг, в който тялото се опитва да разбере дали ще живее. Първите глътки въздух. Сърце, което продължава да бие, или не. Кости, които се движат плавно или строшените парчета застъргват едно в друго.

Още лежах на пода, когато огънят разцъфна около мен.

Всичко се размаза пред очите ми — сияещи ореоли забулваха зрението ми.

Потреперих и затворих очи. Когато ги отворих, всичко още потрепваше.

Опитах да се преобърна и тялото ми се раздвижи — не ме болеше по-малко, но не ме болеше и повече. Положих ръце на плочките в опит да се изправя, да дам някакви признаци на живот — и светлината като че ли се разрасна и разпространи. Ярки оранжеви пламъци. А над тях и от тях се вдигаше черен дим.

После кашлицата ме задави отново, защото димът се закълби около мен, и аз мислех само за едно — пожар. Господи, изчезвай. Но тялото ми като че ли не работеше.

Димът се сгъсти, а огънят съскаше и пукаше. В този миг се включи противопожарната система. Но сякаш напразно.

Отново опитах да се изправя и точно когато коленичих, водата рукна, измокри дрехите ми и изпълни въздуха със задушаваща влага. Надигнах се на един крак. Дробовете ми горяха. Очите ми горяха. Не виждах нищо, а по страните ми се стичаха сълзи.

Запрепъвах се към отворения офис, затръшнах вратата след себе си и опитах да си поема дъх. Съблякох ризата си и запуших с нея процепа на прага, за да не влиза дим. Избърсах очи с опакото на дланите си, но паренето продължаваше. Що за огън беше това? Какъв ли беше катализаторът?

Отидох до прозореца, но той не се отваряше. Единичен стъклен панел, без панти и резе.

Мамка му! Нечупливо стъкло.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Трябваше да помисля. Усещах как въздухът се нагрява все повече. Отворих вратата и хукнах надясно, пришпорван от пламъците. През пелената от сълзи видях в другия край врага с надпис „Сервизни помещения“, или поне така ми се стори.

Напипах дръжката и се гмурнах вътре. Тук най-сетне въздухът беше хладен и свеж. Единственият звук беше накъсаното ми дишане. Извадих мобилния от джоба си, отворих го, за да ми свети, и зеленото му лице озари мрака.

Намирах се в тесен сервизен коридор, който минаваше зад офисите и като че ли продължаваше по дължината на цялата сграда. Вървях бързо. Тук въздухът беше по-чист, но все пак миришеше на дим. Дори в изолирания коридор температурата започваше да се покачва. Пръскачки или не, сградата си гореше.

Подминах дълга редица електрически табла, заобикалях тръби и кабели. Когато стигнах до края на коридора, се озовах пред друга врата. Зад нея чувах огъня като далечен прибой — пращеше и пукаше, подобно на статично електричество.

Докоснах стоманената врата и бързо отдръпнах ръката си. Нямаше как да изляза оттук. Огънят се разпространяваше по-бързо от очакваното.

Озърнах се, търсех друг изход, начин да се измъкна, и тогава забелязах стълбата, закачена за стената. Насочих мътното сияние на телефона нагоре и видях, че стълбата се губи в мрака над главата ми. В тъмен тесен тунел.

Нямах друг избор, затова започнах да се изкачвам по нея. На върха й имаше платформа и още няколко стъпала, които водеха към стоманен люк на тавана. Блъснах го с рамо, но не поддаде.

Заблъсках по-силно, пот се стичаше по лицето ми, а люкът не помръдваше.

Свлякох се на платформата, като едва си поемах дъх. Отдолу вече се надигаше задушлив дим, когато насочих телефона към люка и видях дръжката — прост стоманен лост. Проклех се за глупостта си и го дръпнах, а люкът се отвори със силно дрънчене. Издърпах се през него и внезапно се озовах под нощното небе, а въздухът беше толкова чист и сладък, че не можех да повярвам.

Изминах няколко крачки по покрива, преди да се свлека на колене и да започна жадно да поемам дъх. Да вкарвам и изкарвам въздух през горящата си трахея. Буквално усещах формата на дробовете си.

Когато се изправих, светът леко се олюля и аз тръгнах към ръба на покрива, за да погледна надолу. Тогава се сблъсках с реалността на ситуацията. Намирах се на покрива на горящ склад. Покривът беше на около седем метра и половина от земята. Твърде високо, за да скоча, само че нямах избор.

Още една експлозия разтърси сградата под краката ми, последвана от дълбок тътен, като рев на дракон. Помислих си за всичкото онова оборудване долу. Кой знае какви материали горяха? Поне електронните микроскопи бяха на сигурно място в главната сграда. Там бяха и жабите на Машината, както и хиляди офиси. Дори складът да идеше по дяволите, „Хенсън“ щяха да продължат.

Обърнах се и видях, че от люка, през който бях излязъл, се издига дим. Пожарът се разпространяваше.

Трета експлозия разтърси покрива под краката ми като ударен с бейзболна бата и този път успя да ме събори. Чу се трясък на стъкло, а димът блъвна от сградата през строшените прозорци. Жегата се засилваше. Изправих се и тръгнах към другия край на покрива, усещах как катранът лепне под обувките ми, започваше да се топи. В средата на покрива вече се оформяше лека вдлъбнатина, затова промених курса по пътя си към ръба.

В далечината завиха сирени.

Вдлъбнатината ставаше все по-дълбока. Всичко се случваше твърде бързо. Пред очите ми средата на покрива като че ли се изсули надолу, първо само няколко метра, но после отворът се разшири — черна дупка, през която се надигаха блещукаща жега и черен дим — и аз осъзнах, че май нямам време да чакам пристигането на пожарната.

Хукнах към ръба на покрива, за да се отдалеча възможно най-много от централната му част. После си спомних за пристройката. Бях виждал хората от поддръжката да вкарват там косачките — малка барачка, залепена за гърба на склада.

Щом най-сетне стигнах края на покрива, бързо се надвесих над ръба.

Да, тук беше.

Под мен се виждаше сребрист правоъгълник. Скосен покрив, от който ме делеше почти цял етаж, но пък щях да оцелея.

Прецених отново разстоянието и прекалибрирах очакванията си.

Вероятно щях да оцелея.

Зад барачката имаше бетонна площадка, дървени палети и контейнери за боклук.

Обърнах се да огледам покрива, търсех нещо, което да използвам.

Сега сирените виеха по-силно, защото колите навлизаха на територията на института. Пламъци озаряваха небето през счупените прозорци долу. Пожарникарите нямаха представа, че съм на покрива, а аз не исках да рискувам да го прекося отново към предната част на сградата, откъдето можеха да ме видят.

Не, това не беше пожар; това беше истински ад. Пламтяща пещ. Жегата вече пърлеше краката ми. Времето ми изтичаше.

Наведох се от ръба на покрива.

Огледах стената на склада, като търсех нещо, за което да се захвана — каквото и да е, стига да ми спестеше някой друг метър от скока.

Но нямаше.

От тази страна стената на сградата беше съвсем гладка.

В мрака зад мен разцъфна светлина и аз извърнах глава да погледна. В покрива се отваряше нова дупка, близо до предната част. Жегата се засилваше. Нямах време.

Плъзнах се от ръба и увиснах във въздуха, краката ми ритаха в нищото.

паси ме наклонът на ламаринения покрив под мен, защото превърна инерцията ми във въртеливо движение.

Приземих се на леко присвити крака и коленете ми веднага поддадоха. След това се стоварих на задник и се превъртях по наклонения покрив — раменете и главата ми отскочиха от ламарината и пред очите ми лумнаха звезди, докато краката ми се премятаха отново и отново, а аз летях надолу. Едва успях да мерна дървените палети, които се устремяваха към мен. Стоварих се тежко — с ръцете напред, за да предпазя главата си — и след това на дясната си страна със силен трясък сред разтрошено дърво. Ударът разтърси цялото ми тяло и въздухът излетя от дробовете ми, докато се търкалях ли търкалях и най-сетне спрях.

Усещах жегата на огъня.

Студена ръка на челото ми. Не разбирах нищо.

Сирените виеха по-силно. Над мен пламъците се издигаха към небесата. Складът. Какво правех при склада? В главата ми беше пълна каша. Спомних си паркинга. Колата на Сатвик.

— Къде е Сатвик?

— Шт — чух глас.

— Къде съм?

— Не ставай — изрече женски глас. — Парамедиците идват.

По лицето й имаше кръв. Беше по-млада от мен. Към края на двайсетте. Носеше сив дъждобран с качулка, която отчасти покриваше пясъчнорусата й коса. Стар белег разполовяваше едната й вежда, а друг, по-пресен, розовееше на брадичката й. Кръвта течеше от носа й, беше се размазала по бузата й и капеше по дъждобрана.

Жегата се засилваше.

Жената се изправи, хвана ме за глезените и ме издърпа. Вдигнах глава, когато усетих, че бетонът се плъзга под раменете ми. Тя ме довлече зад един контейнер, далече от жегата и рева на пламъците, после се свлече до мен.

— Какво стана? — попитах аз.

Тя не отговори, а сложи пак хладната си ръка на челото ми и видях, че й липсват два пръста. Лявото й кутре от втората фаланга, а показалецът — от третата. Стари, отдавна зараснали рани.

— Къде е той? — попитах отново. — Къде е Сатвик?

— Не е на хубаво място — отговори тя.

Замайването се завърна заедно с болката, която се заби като нажежен до бяло нож в слепоочието ми, и светът потъна в мрак.

— Хей!

Обърнах се настрани и вдигнах глава. Глас в далечината.

— Хей вие!

Гласът беше на един пожарникар, който тичаше към мен. Едро тяло. Младо лице.

Огледах се, жената я нямаше.

— Добре ли сте? — попита едрият пожарникар и коленичи до мен.

С голямо усилие успях да прошепна:

— Главата ми.

— Имате ли изгаряния?

Не отговорих, а се изправих и той ме поведе към предната част на сградата.

Неколцина пожарникари се бореха с огъня. Две противопожарни коли бяха спрели на безопасно разстояние на паркинга, маркучите се виеха по мокрия димящ паваж и изливаха водните си струи върху склада. Въртящи се червени светлини сякаш караха всичко да се движи. Видях една друга нощ, преди години, пред моята къща. Червени светлини. Безлики полицаи и думи, които идваха сякаш изпод вода.

На паркинга, освен противопожарните коли, имаше само още една — моята. Нещо липсваше, но не успявах да се сетя какво.

Озърнах се назад към склада, пламъците вече се издигаха с рев на три метра над покрива.

— Имате ли изгаряния? — попита ме отново пожарникарят.

Опитах да се огледам и тогава забелязах, че ръкавите ми са почернели, а крайчетата на маншетите са изгорели.

— О…

Светът се завъртя заедно със светлините и аз седнах на земята.

Мъжът извика през рамо:

— Хей, имам нужда от помощ!

Глава 23

Нещо светна в очите ми.

— Как се казвате?

Беше парамедикът на пожарникарите. Имах чувството, че няколко пъти ме е питал същото, но не бях сигурен.

— Ерик Аргус — отвърнах.

— Как се чувствате?

Не възприех въпроса като поредица от думи. Само звуци без значение. Опитах да се съсредоточа.

— Боли ли ви някъде?

Лицето надвисна над мен. Бледо, кръгло, с гъста козя брадичка. Кожата му беше осеяна със стари кратери от акне.

— Добре съм.

— Можете ли да станете?

— Добре съм. Нищо ми няма.

— На колко сте години?

Замислих се. Числото ми убягваше.

— Двайсет и осем — отвърнах. — Или двайсет и девет.

— Имате мозъчно сътресение.

— Не, добре съм. Нищо ми няма.

Опитах да се изправя.

— Не сте добре.

Ръката му ме спря отново.

— Къде е приятелят ми?

— Кой?

— Добре съм.

Огледах се. Складът гореше. Направих усилие да събера мислите си. Беше се случило нещо ужасно.

— Двайсет и осем или двайсет и девет — повторих аз.

Следващото, което помня, беше линейката.

От стената над главата ми висяха стетоскопи.

Сирени мучаха, непрестанен вой, който съм чувал стотици пъти, но никога отвътре.

Лежах по гръб, гледах към тавана и усещах движението на колата през пространството. Когато линейката взе един завой, стетоскопите се люшнаха от стената като гравитация, която се измества от вертикалата — сребърни монети в края на тънки черни тръби. Люлееха се в унисон, кръжаха над лицето ми, докато линейката завиваше, бавният танц на стетоскопите. Това беше феномен. И аз бях неговият наблюдател.

Когато се случи за трети път, лекарят се олюля и едва не падна.

— Хей! — извика той на шофьора. — По-леко. Човекът не е на умиране.

— Добре съм — потвърдих и аз.

Случи се така:

Или вече се беше случило. Или пък щеше да се случи. Воят на сирените. Откъслечни спомени, които не искаха да се съгласуват. Колата на Сатвик на паркинга. Жегата на огъня.

А после и стетоскопите. Виждах ги съвсем ясно как се люлеят в синхрон.

Опитах се да седна.

— Не се надигайте.

Лицето на парамедика беше кръгло, бяло и осеяно с кратери. Луна на чужда планета. Фобос. Деймос.

Луната заговори:

— Отпуснете се, почти стигнахме.

— Къде?

— В болницата.

— И Сатвик ли карате там?

— Кого?

— Сатвик.

Стетоскопите се люшнаха отново над лицето ми и една дълга ръка се вкопчи в стената на линейката.

— Не зная за кого говорите — каза луната.

Сънят.

Мама, облечена със синьо-белия й пеньоар.

— Всяко рязко нарастване в размера на мозъка е било свързано с флуктуации в магнитното поле на Земята.

Тя е развълнувана, говори бързо, опитва се да излее всичко.

— Полюсите се преместват и точно сега Южна Америка е в опасната зона.

От кухнята се чува шум на течаща вода. Дрънчене на съдове, докато сестра ми се опитва да овладее някак хаоса. През прозорците нахлува светлина. Стаята е претъпкана; не сме идвали тук от седмици. Масата е осеяна с шишенца с лекарства.

— Не става така — казвам на мама, на моята майка полимат[22]. — Знаеш го. Трябва да го знаеш.

— Но ако съм права и директното хранене на митохондриите увеличи продължителността на живота с цели петдесет процента, това ще е от голямо значение за света, нали?

Връщам се назад в опит да проследя мисълта й, но не намирам пътека. Това си е нейната джунгла и аз не мога да я последвам там.

— Ще се опитам да продам поне частта със загубата на тегло, а не спирането на стареенето, защото тогава ще се намеси правителството. Айнщайн греши. Трябва ми само твоята помощ, за да го докажа. От вчера си мисля за това, светлината и времето са свързани. Щом атмосферата забавя скоростта на светлината, тогава тя може да бъде и ускорявана. Нютон казва, че за всяко действие има равно по сила противодействие. Ако успеем да докажем, че времето е отделно от светлината, това ще означава, че скоростта на светлината може да бъде надвишена. Един фотон използва цялата си енергия за движение, затова не е свързан с времето и няма маса, нали така? Една черна дупка е само маса без време, без движение, така че трябва да има и явление, което е само време, без маса, без движение и…

— Мамо.

— Те не искат хората да живеят двеста или триста години. Ако разберат по какво работя, ще ме вкарат в затвора.

— Мамо, моля те.

— Свалих пет килограма и косата ми пак потъмнява. Открих начин да храня митохондриите. Виж, косата ми е почти кафява. Две хранителни вещества. Калций и фолиева киселина.

— Мамо, спри.

Но тя не спира. Не може да спре. Както никой от нас не може да спре да бъде такъв, какъвто е.

— По-голямата част от Вселената липсва — казва тя. — Учените го знаят, затова са измислили тъмната материя, но тя е измама.

И виждам как гневът й нараства, искрената ярост в очите с тежки клепачи.

— Все едно да приложиш ограничения към квадратите на Пънет[23], че да излязат сметките.

Размахва ръце.

— Честотата на генетичните изменения е неясна, затова изобретяваш ограничители, за да обясниш защо математиката не ги поддържа. Да обясниш липсващата наследственост.

Посягам към ръката й през масата.

— Тъмната материя е само начин да изравниш двете страни на уравнението — казва тя. — Номер. Настройка.

Навежда се напред.

— Черна магия.

— Мамо, липсваш ми.

Събудих се със сепване и веднага усетих гадене. Главата ме болеше. Стаята се въртеше. Болнична стая. Видях докторът да влиза. Видях го да се усмихва.

Отворих очи. Не, нямаше никакъв доктор.

Никаква стая. Просто бях объркан.

Стетоскопите се люшкаха. Още бях в линейката. Имах чувството, че скоро ще спре.

— Тук ли съм?

Луната само изгря над мен, но не каза нищо.

— Измих си косата с калций и фолиева киселина.

Тя седи срещу мен до масата, но отдалечена на милиони километри. Сестра ми стои зад нея и ни гледа.

— Дойката на Тутанкамон се е казвала Мая — каза мама. — Това не е съвпадение. И маите са строили пирамиди. Искам да вземеш две петриеви панички и да сложиш в едната евкалипт, за да видиш дали ще убие бактериите. Може да се получи, Ерик.

Тя говори още и аз оставям думите й да ме заливат като река. Поток от брътвежи. Бял шум. Пирамиди. Фолиева киселина.

— Когато баща ти се върне, пак ще плаваме. Баща ти ще ни отведе покрай носа.

Кимам. Хващам ръката й.

Накрая ставам. Мари ме дърпа за лакътя.

— Време е да тръгваме — казва тя, но мама още ме гледа.

— Не забравяй за евкалипта. При тази нилска треска това може да спаси много хора. Чуваш ли ме, Ерик?

— Трябва да тръгвам, мамо.

— Чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Не ми харесва да живея тук сама — казва тя и очите й внезапно се проясняват, стават зорки и това е най-лошото. По-лошо от всичко останало.

— Искам той да се прибере у дома.

Трясък на врати. Цялото ми тяло се разтърси, когато носилката премина през прага.

По тавана се нижеха светлини. Бях в някакъв коридор.

Един мъж с брада се наведе над мен и светна с нещо малко в очите ми. Лекарят от спешното.

— Зениците се свиват нормално — рече той. — Няма кървене.

Поглежда ме с успокояваща усмивка.

— Как се чувствате, господине? Някакви болки?

— Главата ми.

Коридорът стигна до приемната.

— Сложете го в шеста стая — вика някой.

Леглото пое в нова посока. Внезапно видях завеса от едната страна, а от другата — стена. Леглото спря.

— Пристигнахме — каза една сестра.

От тавана висеше телевизор.

Помислих си за Сатвик. Ако не бях аз, той още щеше да работи по своите интегрални схеми. Помислих си за гланца за устни на дъщеря му.

— На колко сте години? — попита лекарят.

— Трийсет и две.

— Дата на раждане?

— Девети януари.

— Кой ден сме днес?

— Сряда.

Отговорите идваха бързо.

— Какво се случи?

— Не зная.

Пак се замислих за Сатвик и за колата му на паркинга.

— Наистина не зная.

Включиха ми система и ми направиха рентгенови снимки.

— Късметлия сте — каза лекарят, докато увиваше ръката ми с бяла марля. — Тези изгаряния ще болят, но са предимно първа степен, затова ще заздравеят бързо и няма да останат белези. Големият риск е от инфекция, трябва да са чисти и да приемате антибиотици.

— Докараха ли някой друг? — попитах аз.

Лекарят ме погледна, докато отбелязваше нещо в картона ми.

— Днес беше натоварено.

— Не, имам предвид от същия пожар. Дойдоха ли други линейки оттам?

— Не. Докараха само вас.

Глава 24

Задържаха ме в болницата през нощта, за наблюдение. Получих цяла поличка с болкоуспокояващи и рецепта за още.

На следващата сутрин двама инспектори с неразгадаеми лица дойдоха при мен и започнаха да ме разпитват за случилото се вечерта. Аз им разказах цялата история, а те записаха разговора. Не използваха думата „палеж“, но споменаха, че официално пожарът се смята за съмнителен — поне докато следователите от пожарната не приключат с оценката си.

— Подпалиха го — обявих аз.

— Кой?

— Онзи, който ми се обади от лабораторията.

Разказах им за обаждането. Разказах им и за експлозията, за стълбата и как съм скочил от покрива. А после им казах и за жената.

Това събуди интереса им.

— Познавате ли я?

— Не, никога не съм я виждал.

— Опишете я.

Записаха си всичко и после започнаха да питат за Сатвик. Казах им каквото знаех, което не беше много. След пет минути като че ли сметнаха, че разполагат с всичко необходимо.

— Много ни помогнахте. Ще ви държим в течение. Обгорената ми ръка пулсираше, а главата ми бумтеше. Все още ми беше трудно да съобразявам, мислите ми като че ли се движеха в колонка и онези отпред не искаха да дадат път на останалите. Пълна каша.

Джереми се обади малко преди часа за посещения. Искаше да ме откара веднага у дома, но го помолих да изчака, докато лекарят ме изпише.

— Трябва да се махна оттук — казах му и след сякаш безкрайни бюрократични условности, докторът подписа и аз вече можех да си тръгна.

Една сестра забута инвалидната ми количка до изхода, а когато се възпротивих, ми каза:

— Съжалявам, политика на болницата.

— И каква е точно тя?

— Вкарали са ви тук на носилка, изкарваме ви пак на колелца.

— Но що за политика?

— Просто така стоят нещата.

Каза го с такава авторитетност, сякаш говореше за някоя от най-дълбоките тайни на Вселената. Как са свързани две частици? Ами просто така.

— Нали смисълът на болницата е да пристигнеш болен, а да си тръгнеш здрав — отбелязах аз. — От пазарна гледна точка изкарването на пациентите с инвалидни колички не вдъхва особена увереност.

Сестрата измърмори нещо под нос и ме остави с количката до изхода. Аз си проверих телефона и видях няколко съобщения на гласовата поща, но не бях в настроение да ги изслушам. Изключих го.

Колата на Джереми се появи след няколко минути.

— Господи, Ерик — бяха първите му думи.

Лицето му беше зачервено. Никога не го бях виждал толкова разстроен.

— Трябва да разберем кой го направи.

Качих се в колата му и затворих вратата. Той заговори бързо, осведомяваше ме за всичко случило се. Думите му се изливаха в неспирен поток — вече бил говорил с ченгетата, вече бил говорил със застрахователите и инспектора от пожарната и се срещнал с големите шефове.

— Наемаме нова охранителна фирма за лабораторията. Денонощна охрана. Това не биваше да се случва. Трябваше да засилим сигурността още след първата заплаха.

Той вече беше свързал двете събития. Заплашителните писма и пожарът. И защо не? Изглеждаше близко до ума.

Попита ме за обаждането от лабораторията и аз му разказах цялата история, от начало до край.

— Наистина си скочил от покрива?

— Да.

— Господи!

Поклати глава.

— Пишеше го в полицейския доклад, но аз реших, че е станало някакво объркване. Това са два етажа.

— Само един етаж е до покрива на бараката.

— А и тази жена, дето те издърпала от огъня. Никога ли не си я виждал?

Кой знае защо в ума ми се появи пак дъждобранът и една друга нощ преди няколко месеца. Силует на паркинга пред моя мотел.

— Не зная. Мисля, че не съм я виждал.

— Не си видял и Сатвик? Само колата му?

Ченгетата ме бяха попитали същото. Сърцето ми се сви.

— Само колата му. Е, явно това означава, че не се е появил.

Бях се надявал, че Джереми пази добрата новина за накрая, но още преди да отговори, разбрах, че няма добри новини.

— Нямам представа къде е.

— Ами жена му?

— Доколкото знам, никой не се е чувал с него.

След това замълчахме, пътувахме в тишина. Последните му думи още висяха между нас. Ако досега не беше притеснен за Сатвик, явно вече беше.

Когато наближихме града, Джереми попита:

— Къде да те закарам? Забравих да те попитам.

— У дома — отвърнах и му обясних посоката.

Още няколко километра се изнизаха в тишина. Когато колата стигна до отбивката към моя мотел, видях фламингите.

— Още ли живееш в тая дупка?

— Харесва ми.

— Това място ти харесва?

Не изглеждаше убеден.

— И плъховете не го харесват.

— Евтино е.

— Тогава защо, по дяволите, ти плащам толкова много?

— И аз това се чудя.

Джереми вкара колата в полупразния паркинг и спря.

Погледнах към вратата на моята стая — втория етаж, в дъното, близо до стълбите, но когато посегнах към дръжката на колата, се поколебах. Не исках да излизам и да се изправя пред тази стая съвсем сам.

Джереми като че ли усети това.

— А ти как си?

— Аз ли?

— Ами пожарът. Как се чувстваш сега?

— Добре съм.

Но знаех какво има предвид и какво всъщност ме пита. Ще откача ли като в Индианаполис, ще започна ли пак да пия твърде много и ще направя ли нещо безумно?

— Нали разбираш… не биваше да става така — рече той, взираше се през предното стъкло на колата. — Трябваше да е лесно, като едно време. А те взеха, че изгориха сградата.

— Съжалявам.

И наистина съжалявах. Аз му бях стоварил всичко това на главата. Въпросите. Вниманието. Спомних си за заснеженото шосе и усетих отново поднасянето на гумите по леда.

Той ме погледна.

— Не исках да кажа това. Ти няма за какво да съжаляваш. Просто трябва да си починеш. Колкото е необходимо.

— Не ми трябва…

— Платен отпуск — прекъсна ме Джереми. — Поне седмица или две. Може и по-дълго. А, това ми напомня…

Протегна се към задната седалка, взе малка купчинка вестници и пликове и ми ги подаде.

— Позволих си да изпразня пощенската ти кутия.

Втренчих се в купчината писма в ръцете ми. Предимно реклами, вестници, пликове с различна големина.

— Между другото, платеният отпуск е заповед. От горе. Само няколко седмици, докато овладеят положението.

Кимнах. Няколко седмици. Това можеше да означава най-различни неща. Запитах се дали вече съжалява, че ме е наел.

— Какво каза сестра ти, когато й се обади? — попита ме той.

— Нищо особено.

He излъгах съвсем, но внезапно в колата ми се стори твърде тясно. Посегнах към дръжката и отворих вратата.

— Благодаря, че ме докара.

Той ме изгледа.

— Не си й се обадил, нали?

— Не исках да я тревожа.

— Трябва да й се обадиш.

Завъртя ключа и запали двигателя.

— Тя вече се тревожи.

Глава 25

Сестра ми. Толкова прилича на мен и все пак съвсем различна.

Невероятно е какви неща ни се изплъзват. Други спомени остават, като неясно бръмчене в ума ни. Звукът от фурната в притъмняла къща. Това е просто усещане, подобно на транс, докато близките ти спят в стаите по коридора — сякаш в този миг всичко е наред и винаги ще бъде — един случаен миг, в който всичко е хубаво.

Има и други спомени. Огледалото в спалнята на родителите ти, изградено от широки квадрати, залепени за стената правоъгълници и когато се погледнеш в него, виждаш едно начупено на квадратчета момче. Дете на парченца, на десетина малки кутийки, винаги леко разместени, можеш да преместиш малко крака, така че да промениш ъгъла, от който се виждаш, и лицето ти да пасне добре в едно огледало, рамото ти в друго, ръцете в трето, пълно разграфяване на твоето същество.

И още един спомен: седя нощем до прозореца и чакам татко да си дойде. Мама влиза и пита:

— Какво има?

Нямам думи, с които да й обясня. Просто неизречим страх. Тревога, че някой ден татко няма да се върне.

Мама никога не се тревожеше. Никога не помнеше лошите времена.

Паметта й беше нейно собствено изобретение. Като суперсила. Гъвкава. Мама умееше да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като око, което разкривяваше формата на реалността — контролираше спомените си, както тибетски монах контролира пулса си. И все пак понякога казваше неща, които те карат да замръзнеш — стряскащи прозрения.

— Остеопорозата е адаптивно състояние — обяви тя един следобед. — Продължителността на живота спада с всеки два сантиметра ръст над метър и осемдесет. Когато остаряваш, остеопорозата скъсява разстоянието, което кръвта трябва да измине по кръвоносната система, и така се подпомага работата на сърцето.

След години се върнах към това и не намерих нищо подобно в литературата. Беше нейна идея.

Тя изобретяваше и думи. Те се ронеха от устата й като златни монети. Думи, които трябваше да ги има. Думи като Кръговат. Сарказмичен. Инглациране.

— Инглациране? — попитах аз.

— Когато затваряш враговете си в лед — обясни ми тя.

Успях само да кимна. Разбира се.

И още една: след като получи резултатите ми от изпита, тя протегна ръка, докосна косата ми и рече:

— Моето умно момче. Моят математик.

Сестра ми само клатеше глава. Добрата. Разумната.

В мотелската стая аз посегнах към телефона. Набрах цифрите — всички, освен последната. Пръстът ми увисна над бутона.

Късно е, казах си. Сигурно вече си е легнала. А и какво щях да й кажа? След всичко случило се в Индианаполис дали щеше да ми повярва?

Чувах въпроса й, гласът й се извисява: „Как така ще изгори сградата? Ерик, какво си направил?“

Какво направих?

Опитах да си представя отговор на това. И оставих телефона.

Папката се криеше в средата на купчината вестници и писма, които Джереми ми даде. Вероятно дори не я беше забелязал — само я е грабнал с останалото от пощенската ми кутия.

Папката беше тънка. Бежова. Разпознах небрежния почерк на корицата: Това е информацията за Брайтън, която поиска.

Изпращаше я Машината за точки. Съвсем го бях забравил. Нима само преди дни го бях помолил да се разрови?

Вътре имаше бележка и няколко фотокопирани страници.

Да, бях чувал за нея. „Инграм“ бяха една от групите, които предлагаха пари на изследователи, занимаващи се с важни проблеми в математиката и науката като цяло. Както ЕксПрайз в аеронавтиката и „Милениум“ в математиката, наградата „Откритие“ и подобните й се смятаха за начин да се подкрепят иновациите.

Обърнах страницата и видях списък с правила и критерии. Стотици хиляди долари се изплащаха за изследвания в широк научен спектър. Повечето в областта на физиката и компютърните науки. Трима победители за последните седем години. На следващата страница бяха имената на спечелилите. Под тях данни за проектите, които са били разгледани. Тогава по гръбнака ми плъзна тръпка.

Понякога след прекаран в морето ден с татко аз намирах мама в трапезарията, работеше по тезата си. Така я наричаше, тезата, сякаш ставаше дума за едно-единствено нещо, макар че тя все нарастваше, а темата все се променяше.

— Видя ли китове?

— Не — отвърнах. — Наблюдавахме крайбрежието.

Тя кимна и пак започна да пише — този път за липидните системи.

Измерването на бреговата линия е картографски невъзможно. При всички тези криволици и издатини. Но можеш да измериш неравността й — специфичната честота на неравност. Това беше майка ми. Вълнообразна линия. Само приблизително разбираема. Казваше се Джилиън, но това име като че ли не й подхождаше. Когато мислех за майка си, името Джулия ми се струваше все по-подходящо. Джулия й пасваше. Истинското й име, което дори тя не знаеше.

Мама не се разочарова, когато не поисках да я последвам в имунологията.

— Това е област, която изисква инвазия — каза ми тя веднъж, като обяснение. — Освен това природните науки и физиката са едно и също, не е или така?

— Какво имаш предвид?

Тогава бях на дванайсет и вече бях завладян от физиката и числата. Опитвах се да отричам лудостта й.

— Едните си имат Дарвин, другите — Айнщайн. Но всъщност в основата си всичко е просто религия.

Отвърнах малко рязко:

— То е точно обратното на религия.

Тя поклати глава.

— Идва от същия порив. От нуждата да разбереш.

Очите й не издаваха нищо.

— И единственият въпрос е всъщност колко силно искаш да узнаеш?

Взех телефона. Колко силно исках да узная?

Набрах номера на Машината. Чух два сигнала.

— Ало.

— Получих доклада ти. Откъде взе списъка с проектите?

Отвърна ми тишина, последвана от експлозия от думи:

— Господи, Ерик, добре ли си? Чух какво е станало. Обадих се и ти оставих съобщения…

— Списъкът — настоях аз.

— Ами…

Той като че ли се обърка, опитваше да си спомни.

— Списъкът с проектите? Значи си получил папката. Един мой познат в университета ми го даде. Но как си ти? Чух за пожара.

— И това е публична информация?

— Да, всичко е публично, ако знаеш къде да търсиш.

— Няма дати към проектите.

— Не съм сигурен за датите. Защо ме питаш за това? Вгледах се в листа. Проучването, от което се интересувах, беше в средата на списъка.

— Кога е започнало това?

— Преди седем години.

— До настоящия момент?

— Да, вероятно. Не съм сигурен. Кажи какво става.

— В този списък има един много специфичен термин.

— В какъв смисъл специфичен?

— Разклоняваща трансформация — значението не е важно. Става дума за математическа функция.

— Не те разбирам съвсем.

— Аз го измислих. Аз измислих термина точно след колежа. Само няколко души работехме по това.

Той помълча, после рече:

— И този термин се появява в индекса на проучванията, които са разглеждани за наградата.

— Да.

— Къде си работил по това?

— Със стария ми партньор. Преди „Хенсън“.

— Но това е преди… — Замълча.

— Да, доста преди да се срещнем с Брайтън.

Последваха още няколко секунди тишина.

— Защо са се интересували от работата ти?

— Това е много хубав въпрос.

Преди Айнщайн го е имало Гастон Жюлиа.

В речника математическата функция е описана като вид система. Всъщност функциите са преобразуватели — те са онова „ако-тогава“, което е в сърцето на всяко изчисление.

Затворих телефона и го оставих на масата пред мен. В стаята цареше пълна тишина. Приближих се до огледалото.

Първия път, когато мама ми описа рибозомата, аз разбрах принципа. Нуклеотидната секвенция влиза от едната страна на рибозомата, а полипептидната верига излиза от другата — просто и подредено преобразуване на информация. Математическа функция в най-чист вид.

В края на Първата световна война един френски математик на име Гастон Жюлиа първи успял да опише поведението на сложните числа при множествена итерация[24] на функция ƒ. Прилагаме кое да е число z към функцията ƒ и получаваме резултат. После прилагаме функцията ƒ на изхода и получаваме вторичен резултат, след това прилагаме функцията ƒ към него и получаваме третичен резултат, и така нататък, в безкрайна процесия. Подобно на рибозомата, която изяжда своя продукт в една безкрайна примка.

Изобразени в триизмерно пространство, тези множества на Жюлиа изграждат сложни, красиви структури. Множества на Жюлиа. Фрактали на Манделброт. Патологични криви. И по-странни неща. Неща, които математиката нарича чудовища.

Мислите също могат да бъдат чудовища.

— Няма да се върна там — казах на мрака в стаята.

Погледнах в огледалото и се опитах да повярвам в това.

Глава 26

Самолетът за Индианаполис излиташе в осем сутринта.

Хапнах гадна храна на летището, докато чаках да се кача на борда. Часове по-късно кацнахме, наех кола и до обед вече бях на магистралата.

Установих, че трафикът в града е сито, през което някои коли преминават, а други — не. Не бях хванал цаката на местното движение и напредвах бавно.

Спомних си за интегралните схеми на Сатвик — еволюцията изискваше най-ефикасните дизайни. Жалко, че проектантите на града не бяха използвали същата техника.

Щом слязох от магистралата, се залутах из плетеницата на стар жилищен квартал. Една от най-старите части на града.

Тук къщите бяха ниски и яки като щангисти. Изглеждаха неразрушими — редица след редица четвъртити къщи, тухли и камък. Предните им огради опасваха тротоара. Хората по улицата тук бяха едноцветни, знак, че дифузията срещаше съпротива.

По-нататък кварталът внезапно се промени, сякаш бях пресякъл невидима линия. Търговски центрове, аптеки, бензиностанции и хотели. Сигурно съществуваше дума за такъв квартал. Специално зониране, познато единствено на общинските служители, които го използват в предизборните кампании. После още една трансформация, като последен фазов преход[25]. Големи квадратни постройки. Открито пространство. Високи сгради. Малки, спретнати бизнес комплекси, издигнати на достолепно разстояние от пътя и обградени от езеро от паркинги. Проверих джипиеса на телефона си за последно и завих вляво при табелата.

Беше точно преди два, когато спрях на паркинга и изключих двигателя.

Бях пристигнал.

Тази офис сграда беше по-ниска и по-широка от останалите. Освен това нищо в нея не изпъкваше. Типична бизнес сграда, която може да приюти десетина фирми. Затъмнени прозорци със златисто покритие, много бетон. Именно паркингът изглеждаше впечатляващо, особено ако си отсъствал известно време от Средния запад. Луксът на свободното пространство. Безбрежен асфалт — паркинг недоразумение. Никаква мисъл за икономии. В Средния запад понякога се смята за грубо да паркираш до друга кола. Както да седнеш до някого в киното на обедна прожекция.

Но дори по стандартите на Средния запад този паркинг беше необикновено празен. Десетина коли бяха пръснати из пространство, което можеше да побере публиката на колежански футболен мач. В предната му част видях беемве, паркирано на едно от запазените места. Зелено. Спомних си, че това е любимият цвят на Стюарт, макар че последната му кола беше няколко пъти по-евтина.

Погледнах се в огледалото за обратно виждане и си спомних за писмото, което бях изхвърлил:

Трябва да поговорим.

Слязох от колата и тръгнах към сградата.

В началото Стюарт не започна с желанието да управлява компания. Той винаги се е интересувал от технологията. Да създаде по-добър капан за мишката. Да разшири границите на възможното. И компанията беше просто начин да финансира всичко това. Той беше добър в технологията, но нямаше сърце за корпоративната страна на нещата. Поне навремето. Никога не е искал да управлява империя. Сега гледах масивната сграда в сърцето на корпоративния храсталак и се чудех дали е получил това, което наистина искаше.

Тръгнах към входа.

Вътре беше зловещо. Голямо, широко пространство, в което всеки шум отекваше като в мавзолей, дребни дръвчета в каменни саксии — вътрешен двор, създаден с намерението да прилича на външен двор, в смътно азиатски стил. Тук не се чуваха забързани стъпки. Прекосих празното фоайе и спрях пред една табела, на която бяха изписани имената на фирмите в сградата. На първия стаж се помещаваха няколко застрахователни и маркетингови компании, както и двечки с имена, които звучаха като витамини. Вторият, третият и четвъртият бяха празни. На петия етаж имаше само една компания, име, което помнех добре: „Хай-трупут Текнолоджис“[26].

Неволно се усмихнах. Още помнех как ми съобщи за първи път името.

„Не можеш да наречеш компания така“ — казах му аз.

Но той бе доказал, че греша. И ето я сега в списъка десетина години по-късно. Хай-трупут — име с единия крак в скрининга, с другия в информатиката. Но така или иначе все за масиви от данни става въпрос.

Взех асансьора до петия етаж. Той звънна и вратите се отвориха към коридор. Аз излязох колебливо от кабината и тръгнах по коридора към две високи врати, на които с малки черни букви бе изписано „Хай-трупут“. Бутнах ги и те се отвориха.

Стените бяха в бежово. Килимът — сив, учрежденски, от онези сплъстени настилки, използвани за помещения с голямо движение на хора, като приемни на лекарите например. Но тук движение на хора нямаше. Тук нямаше и столове. Нямаше масичка за кафе с последния брой на „Сайънтифик Америкън“. Очаквах поне рецепционистка. Поне нещо. Бюро имаше, но празно. След него започваше друг коридор.

— Има ли някой? — извиках аз.

След миг колебание тръгнах по коридора и стигнах до разклонение, където поех надясно. След десетина метра коридорът, подобно на железопътен тунел в планината, свърши и пред мен се разкри огромно пространство. Но къде бяха хората?

Осъзнах, че това е работното помещение. Залата за програмистите и дизайнерите — служителите, които всъщност правят една компания действаща. Ферма от кутийки, която продължаваше до хоризонта. Празна. Изоставена. Продължих да вървя.

Зад залата се нижеха редици по-малки помещения, но повечето празни. Килимът, същият сив, учрежденски, отстъпи пред плочки, а след това и те отстъпиха пред гол бетон. Цялата редица стаи изглеждаха така, сякаш навремето са служили за нещо, но вече са свободни.

Продължих с експедицията. Видях още бюра, кантонерки с отворени чекмеджета, телефони и компютърни монитори. В ъгъла имаше копирна машина с извадена тава за хартията. Листите бяха пръснати около нея като вътрешности на изкормен звяр. Видях чаши за кафе и малък сувенир с надпис „Татко номер 1“. Второ и трето място не присъстваха. Това беше снаряжението на хиляди работни часове. Офис, който беше достигнал до заника си като цивилизация. Стори ми се, че чувам шум в далечината. Тихо бръмчене.

— Ехо! — извиках. — Има ли някого?

Бръмченето утихна. Аз продължих, навлизах все по-дълбоко в лабиринта.

Открих го в една странична стая, с гръб към вратата, стоеше близо до истински апокалипсис от електроника, пръснат по огромна лабораторна маса, на която можеха да работят десетина техници едновременно. Но сега беше само той. Малката бормашина лежеше на плота.

— Стюарт.

Той изправи рамене и се обърна. В ръката си държеше пушка, насочена към гърдите ми.

— Ти дойде — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.

Глава 27

— Той се появи преди две седмици.

Вървях след Стюарт покрай празните офиси. Той носеше пушката опряна на рамото си с отработена лекота.

Някои стаи бяха празни, а в други все още имаше мебели. Един офис беше съвсем гол, ако не се броеше въртящият се стол, оставен като страж на пост в средата му. Чудех се какво ли се е случило тук. Сякаш минавах през призрачен град в Стария запад, изоставен след края на златната треска. Не, казах си, когато видях недояден сандвич, тук е като в Чернобил. Жителите му не са го изоставили — избягали са.

— Сатвик е бил тук? — попитах аз, опитвах се да овладея гласа си, но шокът от новината се просмука в него.

— Аха.

— Никой не знае нищо за него.

Той кимна, но не забави крачка и не можах да видя лицето му.

— Това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— Очаквах те по-рано.

Пушката смени рамото.

— Той като че ли смяташе, че някой го следи.

— А каза ли ти кой?

— Ако трябва да съм честен, не разбрах много от това, което ми наговори. Поне тогава. Беше страшно нервен. Изглеждаше притеснен.

В началото не беше такъв.

Стигнахме до стоманена врата и Стюарт набра някакви цифри на панела до нея. Чу се звън, вратата изщрака и той я отвори. Още празни офиси. Някои дори недовършени. Десетина голи кутийки.

Втренчих се в тази пустош, после в Стюарт и в пушката му. Той винаги бе имал страховит профил — кокалест и издаден, сякаш у него имаше процент-два повече неандерталско наследство, отколкото при останалите, и всичкото се беше озовало на лицето му. Изглежда, годините бяха направили тази тенденция по-явна. Широките му рамене като че ли запушиха вратата, докато влизахме в следващото помещение.

— По дяволите, какво е станало тук?

— Първите няколко години се разраствахме много бързо — каза той. — Може би твърде бързо. Имахме нужда от пространство, затова купих това място. По едно време имахме сто и трийсет служители.

— А къде са те сега?

— По плажовете, надявам се. Господ знае колко им платих.

— Платил си им?

— Да, за да изкупя акциите. Няма да им се наложи да работят и ден повече, освен ако не го желаят, разбира се. Помниш ли Лиза и Дейв?

— Да.

В ума ми проблеснаха две лица. Дипломанти, които бяха част от първоначалния екип.

— И двамата си взеха парите и поеха на изток.

Огледах пак хаоса. На мен не ми приличаше на ранно пенсиониране. Приличаше ми на масово преселение. На бягащи към спасителните лодки хора.

Опитах да се сетя и за други имена. За хора, които познавах от онова време. Опитах да си представя как се е разраствала компанията до 130 души. Като балон. А после се е спукала.

— Как е жена ти? — попитах.

— Не бих могъл да знам.

В гласа му нямаше горчивина. Просто излагаше факта. Все едно го бях попитал за времето в ден, в който не е излизал навън.

— Съжалявам да го чуя. Откога?

— От година. Може би малко повече. Адвокатите приключиха развода преди месеци. Аз доста ги улесних. Тя получава всичко останало, а аз — това.

Описа с жест изоставеното си кралство.

— А как са сестра ти и майка ти?

— Сестра ми е добре. Мама почина преди няколко години. Инсулт.

— Моите съболезнования.

Той обърна лице към мен.

— Виж, Ерик, съжалявам, че нашите отношения приключиха така. Казах неща, за които… но бяха трудни времена.

— Няма проблем.

— Наистина…

— Сериозно, Стюарт — прекъснах го аз. — Всичко е наред.

Не бях дошъл да ровя в стари рани. Огледах се, търсех начин да сменя темата.

— Кога затворихте?

— Не сме затворили.

Като видя объркването ми, Стюарт продължи:

— О, ти си помислил…

— Ами тук изглежда малко… запуснато.

Той се засмя.

— Може и така да се каже.

— Какво стана?

— Ела — каза той.

Преметна пак пушката на рамо и ми даде знак да го последвам.

— Нека ти покажа.

Поехме надолу по някакво стълбище.

— Как те намери Сатвик?

— Не е било трудно. Каза, че видял адреса във фирмения каталог. Все пак не сме нелегални.

— Не ми е споменавал, че ще идва тук. И думичка не ми е казвал за това.

— А ти уведомяваш ли приятелите си къде ходиш?

— Не е казал и на жена си.

Отново погледнах към пушката и осъзнах, че вероятно говоря с последния човек, който е видял Сатвик. Реших да насоча разговора отново към причината да дойда тук.

— Чувал ли си за компания на име „Инграм“?

— Звучи познато, но не мога да се сетя.

Спрях, извадих листа и му го подадох.

— А наградата „Откритие“?

— О, сега си спомням.

Прегледа листа и ми го върна.

— Интересен списък, доколкото виждам.

— Досегашните победители.

— Значи „Инграм“ стоят зад наградата?

Той продължи да върви и аз го последвах.

— Така е, и точно затова дойдох. Видях, че са се интересували от нашите разклоняващи трансформации.

— Да, те идваха тук. Беше преди четири години и не мина добре. Странна ситуация. Дойдоха цяла група костюмари и казаха, че сме били финалисти за награда, за която не бяхме кандидатствали. Разпитваха много за работата ни.

— Финалисти?

— Да, точно това ме смая. Кой ни е избрал за финала? Та нашата работа беше поверителна — или поне трябваше да бъде. Така и не разбрах как са чули за нея. След известно време ми хрумна, че една награда е страхотен претекст да надникнеш в технологията на конкурент.

— Имаш предвид шпионаж.

— Може би.

— И какво стана?

— Първо се спогаждахме, но аз не исках да им покажа всичко. Те не останаха много доволни. И накрая си тръгнаха.

Излязохме от стълбището и прекосихме празен етаж до другия край на сградата, където стигнахме до второ стълбище. То изглеждаше като скорошна модификация — груба метална спирала, която се спускаше през дупка в пода. Последвах Стюарт до долното ниво, което ми се стори последно.

— Колко етажа притежаваш?

— Сега сме на четири етажа. Купих ги на изплащане от другите компании.

— И всички стоят празни?

Той кимна.

— Да, в общи линии. Все още има няколко компании на първия етаж.

— Защо си купил етажите и си ги оставил празни?

— Трябваше ни буфер.

— За какво?

— За това — рече той.

Минахме по къс коридор, после през черна врата в тъмна стая. Тук нямаше прозорци — само синьото сияние на монитори и електроника по отсрещната стена.

— Той се появи също като теб — каза Стюарт. — Твоят приятел Сатвик. Качи се с асансьора горе и се представи. Каза, че го познаваш, затова го оставих да говори.

— Защо е дошъл?

Гласът ми звучеше някак кухо и аз осъзнах, че стаята е много по-голяма от очакваното.

Стюарт се усмихна, озаряван от слабото сияние на екраните.

— По същата причина като теб. Само че не го знаеше.

Натисна един ключ до вратата и лампите светнаха.

— За да види сферата.

— Пробивът се случи, когато се сетихме как да разчетем състоянията на спина на електрона в реално време — каза Стюарт. — Вече не става въпрос само за заряда. Така се запазва кохерентността. Имаме наноспинови чипове и архивиране на обработваните данни. Процесът се разраства така, че няма да повярваш.

Стюарт ме поведе навътре в залата.

Тя беше огромна. Заемаше почти цял етаж. Покрай стената се точеха две успоредни банки с хардуер, които се издигаха на два метра и половина и имаха решетки за охлаждане. Срещу тях, до другата стена, се намираше контролен панел, който би накарал и пилот на реактивен самолет да се изпоти — бутони, циферблати, диоди, черни, мъртви екрани, се нижеха по бетона. Жици извираха от стената. По всяка повърхност имаше оборудване. Беше невъзможно да го обхванеш с поглед — бе твърде много, твърде хаотично. И тогава забелязах стъклата. Отломките осейваха пода като милиони миниатюрни диамантчета. Ако останалата част от сградата изглеждаше изоставена и занемарена, тук сякаш беше избухнала бомба. Стъклото хрущеше под краката ми, докато прекосявах залата, а погледът ми спря на онова, което беше в центъра й, и аз замръзнах на място. Внезапно осъзнах какво е. Бях виждал чертежите на гърба на една салфетка преди десетина години.

— Все пак сте я създали.

— Да не си мислеше, че не можем?

В средата на залата, в центъра на малка платформа имаше голяма стъклена сфера, четирийсет сантиметра в диаметър. Над нея от тавана висеше огромна чиния, от която се спускаше електрически кабел, който продължаваше към стената.

— Накарахте ли я да заработи?

— Зависи какво имаш предвид под „заработи“.

— Използвай твоето понятие.

Очите му като че ли станаха още по-малки под месестите вежди. Неговата версия на смръщване.

— В такъв случай не работи — отвърна той. — Не съвсем.

Разбрах, че това е признание. Вероятно пред самия него.

— Но прави нещо. Точно затова ти написах писмото и те помолих да дойдеш. Прочетох статията ти.

— Моята статия?

— Мисля, че някак е свързано.

Взирах се в стъклената сфера. Кристална непрозрачност. Бяла мъгла от частици. Колкото по-отблизо се вглеждах, толкова по-добре долавях модел вътре. Отместих леко глава, светлината се отрази под различен ъгъл и внезапно в сферата се появи многофасетъчен образ, който се получаваше от вътрешните разломи в стъклото. Като падаща мълния, но много по-сложно и симетрично.

— Тук има модел — казах аз.

Стюарт кимна.

— Фасетъчен — каза той. — Сложна геометрия в по-високи измерения. Илюзия, създадена от вътрешните пукнатини.

Отместих леко глава и образът вътре доби нови сложни фасети — като полиран скъпоценен камък с вътрешна организация.

— И ти си създал това?

— Сферата да, не и модела на отражение. Това не е точно стъкло, а вид кварц, обработен с точност до микрометър. Моделът се появи при първото й използване — нещо като самопородил се модел, свързан с преподреждането на молекулите вътре.

Пак отместих глава и скъпоценният камък изчезна, а вътрешните контури се скриха, когато погледнах сферата от малко по-различен ъгъл.

Започнах бавно да я обикалям, за да я видя и от други ъгли.

— Каза, че не работи, но прави нещо.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Тя снима.

Погледнах го.

— Снима. Какво снима?

— Пространството. Триизмерно пространство. Съвършено изображение. Само това може да прави.

— Триизмерно пространство? Имаш предвид холограмни изображения?

— Може и така да се каже.

Приближих се и вдигнах ръка към сферата. Беше хладна на допир.

— С каква резолюция?

Той се засмя.

— Дори реалността не би се справила с толкова много многоъгълници.

Точно след колежа открих, че е много освобождаващо да проектираш технология, която никога няма да бъде за продан. За мен беше важна теорията.

Нямаше нужда да се тревожа за добър потребителски интерфейс или за единичната цена на продукта. Можехме да разкараме излишната топлина с по-големи вентилатори или пък с водно охлаждане. Решенията на проблемите можеха да бъдат и тромави, и грозни. Важен беше единствено въпросът дали съществуват правилните материали.

Стюарт пристъпи към сферата и застана до мен, а пушката още лежеше на рамото му.

— Когато започнахме — каза той, — си помислих, че ще изминат поне две години, преди науката да признае, че квантовата механика е магия.

— Ако изучаваш магия, превръща ли се тя в наука?

— Научаваш, че всичко е наука.

Взирах се в прозрачния кварц и търсех недостатък.

— Това беше просто идея.

Аз изследвах логическите ограничения на теорията, търсех пробойните. Мисловен експеримент — нищо повече. Като такъв беше започнал и експериментът с двата процепа. Както езикът открива чувствителен зъб, така и аз търсех местата, където теорията ще се провали. Издирвах онези места, където нещата не биха могли да се случат така, както ни се струва.

Чух собствените си думи тогава: Математиката е адски сериозна.

— Как я наричаш? — попитах, вгледан в сферата.

Той мълча дълго, преди да отговори:

— Сферата си е „сферата“. Формата вътре е „диамантът“.

Спомних си, че идеята дойде от пробивите във фотографията.

Фемтофотографията на Рамеш Раскар, за да съм точен — начин да се запише светлина на видео. Образите се забавят до милионни части от секундата, докато вече се вижда дори как пълзят фотоните. И аз се зачудих дали същият принцип не може да се приложи за разбиването на реалността на дискретни пакети информация. Беше ли възможно да се открие зърнестата резолюция на самата реалност?

Гениалността на Раскар се изразяваше в това, че той бе използвал своята фемтофотография, за да надзърта иззад ъгъла. Като уловиш светлината и я забавиш до измерими единици, можеш да анализираш тяхното отскачане. Можеш да запишеш как фотоните рикошират от твърдите обекти и поемат обратно към сензора. Ключов е времевият интервал. Колкото по-далеч е даден обект, толкова по-дълго време отнема на светлината да отскочи обратно до източника. По същия начин, по който прилепите създават триизмерни ландшафти чрез отразен звук, могат да се създадат и карти от отразена светлина.

Бях виждал тези изображения. В коридор се включва светлина, а компютър записва данните. На екрана, „зад ъгъл“, бавно се появява образ от статичното поле. Отскачането на всеки фотон от милиони или стотици милиони фотони изгражда образа всяка наносекунда.

В квантовата теория се смята, че определени взаимодействащи частици пътуват не само в пространството, но и във времето. Като проследиш пътя на частицата във времето, можеш да получиш определен модел на „отскачане“; и точно като с камерата на Раскар, която надзърта зад ъгъла и реконструира образи чрез определяне интервала на отскачането на светлината, можеш да получиш модел на отскачане отпреди миг. Можеш да го реконструираш.

На теория с достатъчно мощна пушка за изстрелване на частици и достатъчно изчислителна мощ можеш да прожектираш целия път обратно чак до единството на четирите сили във Вселената — големият взрив и всичко след него. Ключът е в способността да измериш времевия интервал. Също както навремето добрият хронометър е бил много важен за моряците, за да изчислят географската дължина, така и за да определиш точно си място във времепространството, имаш нужда от правилния автомат. В случая — хронометър, който проследява взаимодействащите частици.

Стюърт свали пушката от рамото си.

— Е, ще я включим ли?

— Да, моля те.

Той отиде до стената с циферблатите и бутоните.

— Гледай сферата.

После облегна пушката на конзолата и се настани в един въртящ се стол.

Аз гледах сферата. Взирах се в нея. Прозрачна като празна чаша за скоч, докато не помръднеш глава и не видиш формата вътре.

— Готов ли си? — извика Стюарт. — Докосни я.

— Какво?

— Докосни сферата.

Сложих ръка на гладката повърхност.

— Нищо не става.

След миг видях проблясък — изблик светлина, която беше нещо повече от светлина, и главата ми започна да пулсира. За секунда почувствах внезапна болка, но тя бързо отшумя и изчезна.

— Добре ли си? — попита Стюарт.

— Главата ми.

— Страничните ефекти траят само секунда.

— Странични ефекти?

Но наистина беше така. Главата ми се прочисти и замайването премина. Зрението ми отново стана нормално.

— Сега гледай — каза Стюарт.

Обърнах се и видях себе си в сферата. Кристално ясно изображение, като на телевизор с висока резолюция. Моята застинала ръка, посегнала да докосне повърхността.

— Боже господи!

— Това е съвършено пресъздаване — каза Стюарт. — Чак до нишките на чорапите ти.

— Значи това е холограмно изображение?

— Гледай.

И тогава видях как сцената се премества — перспективата се променяше, а образът в сферата се въртеше, ставаше по-малък, сякаш камерата се отдръпваше. Обърнах се и огледах стаята, търсех някъде лещи, които да са заснели този кадър, но лещи нямаше.

— Камера ли търсиш? — попита Стюарт.

— Къде е тя?

— Няма камера. Само сензорът.

Той посочи към бялата чиния на тавана.

— Не разбирам.

— Той създава триизмерен модел на цялата стая. Ти си вътре в него. Можем да нагласим ъгъла на изображението, за да видиш сцената от всяка посока. Перспективата се контролира оттук.

Той побутна малък въртящ се контролер и сцената в сферата се промени, виждаше се от друга перспектива.

— Това е невероятно.

— Нищо не е. Гледай.

Той се наведе над клавиатурата и набра някакви команди. Чу се пращене на статично електричество и за миг сцената в сферата потрепна, а после започна да се превърта назад. Видях как ръката ми се отделя бавно от сферата. Видях лицето си да се обръща към Стюарт, сякаш бях чул нещо. А после образът посивя.

— Той се движи.

— Да, по дяволите, движи се, но дори това не е най-изумителното.

— Записал ли си го?

— Не, не работи така. Ето, нека ти покажа.

Стюарт тръгна към центъра на стаята и посегна към електрическия кабел, който висеше от тавана.

— Това е захранването на сензора.

Дръпна кабела и той излезе от стената.

— Сензорът е изключен от мрежата. Сега нищо няма да записва. Сложи ръката си пак на сферата.

Направих го, като този път разперих пръсти възможно най-широко. Сега кварцът беше по-топъл. С телесна температура. За няколкото секунди, през които бе работил, се беше стоплил с десетина градуса.

— Готов ли си?

— Да.

Той пак включи кабела в стената.

— Сега сензорът е включен. Помни, че ръката ти вече беше на сферата, когато го включих.

Той докосна контролерите и пак проблесна светлина. Имаше и някакъв звук, който усещах с костите си. Същата мимолетна болка. Същото замъгляване на зрението. Но бързо отминаха.

В сферата се появи образ: аз стоя до сферата, долепил ръка до кварца, като съвършено огледало.

— Дръж си ръката там — каза той.

— Добре.

— Сега гледай.

Завъртя контролера и образът се раздвижи. Видях как разперените ми пръсти се плъзгат и ръката ми се отделя от сферата, а аз се отдалечавам и завъртам глава. Образът спря.

Той го пусна отново. Аз пак се взирах и търсех грешката. Но нямаше такава. Това бях аз, на обратен ход. Три секунди — моят образ посяга да докосне сферата. Стюарт го пусна отново и отново.

— Но сензорът беше изключен, когато направих това — казах аз. — Как е възможно да е записал движението ми?

— Има много ограничения — каза той. — Не ме разбирай погрешно. Всеки път времетраенето е различно, но обикновено не е повече от пет секунди. И обхватът на изображението е крайно ограничен. Може да записва само в определена окръжност.

Той завъртя пак контролера и образът се отдръпна на известно разстояние, а после посивя. Стюарт завъртя контролера и увеличи образа.

— С фини настройки на сензора успях да увелича радиуса на засичане. Започна от област не много по-голяма от самата сфера, но сега обхваща почти цялата стая.

— Но аз все още не разбирам как сензорът е записал нещо, преди да го включиш.

— Сензорът не записва състоянието на фотоните — каза Стюарт. — Той записва отскачането.

Погледнах го. И тогава разбрах. Разбрах какво е направил. Разбрах чудовищността му.

— Мамка му! — възкликнах отново.

Той изобщо не беше записвал последователност от движения. Той беше направил моментна снимка; останалото бе конструирано от информацията за отскачането на частиците.

— Ти можеш да виждаш образ на онова, което се е случило, преди да започне записът.

— Затова отпратих всички — каза той. — Всички, които помогнаха да го изградим и да създадем алгоритмите за анализ на данните. Затова и ти писах. Тази сфера е само прототип, но технологията е преломна. Това е камера, която може да надникне навсякъде. Навсякъде.

— Дори назад във времето.

Той кимна.

— Ако това се разчуе, много хора няма да са много щастливи от съществуването на подобна технология.

— Всички, които имат тайни за криене.

— Престъпници — казах аз. — Правителства.

— Нещата са дори по-сложни, Ерик.

Той отиде до стената и изключи отново кабела.

— Ти каза, че може да записва до пет секунди.

— Обикновено.

— Но невинаги?

Той се усмихна.

— Ако изучаваш достатъчно усилено магията, превръща ли се тя в наука?

Нещо в начина, по който го изрече, ме накара да замълча.

— Какво си видял?

— Един път продължи осем секунди. А веднъж дори по-дълго.

— Колко по-дълго?

— Достатъчно. Мисля…

Той като че ли искаше да замълчи, но все пак продължи:

— Мисля, че понякога се обърква.

— В какъв смисъл?

— Ами в смисъл на това, което вижда. В кое точно минало наднича.

Той се върна при контролерите и взе пушката, която бе опрял на конзолата.

— Понякога виждам неща, които всъщност не са се случили.

Зачаках да обясни.

Стюарт пак сложи пушката си на рамо, прекоси стаята до сферата и застана до мен.

— Виждам го в сферата, но не и в реалността.

— Какво?

— Не съм напълно сигурен. Винаги е в периферията.

Огледах стаята. Хаосът. Ужасното бреме на това, с което се беше захванал. Неговата компания загиваше. Не беше трудно да си представиш, че човек може да превърти, когато е под такова напрежение.

— Може би си видял отражения — казах аз.

Стюарт кимна.

— Да. И аз така си помислих първия път.

Изглеждаше изморен.

— Вероятно още щях да си го мисля, но го имам записано. Искаш ли да го видиш?

Стюърт се върна при контролния панел и пак натисна бутона.

Сферата светна. Приближих се до нея и видях вътре стаята. Видях Стюарт с пушка в ръка.

— Изображението беше записано преди няколко месеца — каза той. — Имаше нещо в самия край на обхвата му, което не успявах да видя добре.

Присвих очи и се приближих. В изображението нямаше нищо необичайно. Просто Стюарт. Образ на Стюарт, който стои близо до сферата.

Той продължи:

— Ако превъртиш холограмата два пъти в бърза последователност, можеш да я свържеш и удължиш. Можеш да увеличиш, за да се видиш как гледаш в нея, как гледаш в сферата. А след това можеш да увеличиш самата сфера в образа. Така го видях за първи път, по случайност.

Помислих си за страничните ефекти, за които говореше той. За болката в главата ми, когато пусна машината. Какво ли може да ти се случи, ако я използваш много пъти? Какво може да ти се случи, ако я използваш по десетина пъти на ден? Дали не започваш да виждаш несъществуващи неща?

— Ето го — каза Стюарт.

Погледнах. И зинах от изумление. В сферата видях някаква форма — неясна неправилна форма. Сянка на ръба на възприятията. Можеше да е всичко и нищо, докато не се раздвижи. Когато се раздвижи, разбрах.

— Ето тук мога да свържа сцената — каза Стюарт.

Внезапно изображението се смали, задвижи се и аз вече не виждах сянката, а цялата сцена, докато не видях образа на Стюарт, който се приближава към сферата с пушка в ръка. Сцената се увеличи и сферата стана прозрачна и ярка, самата тя изображение. Като телевизор, който показва изображение на телевизор.

Обърнах се към реалния Стюарт, който стоеше до пулта. После пак погледнах записа.

Видях образа му да се взира в сферата. Видях го как вижда каквото бяхме видели и ние: сянката в стаята вътре в сферата — сянка с неговата форма. Още една негова версия, която стоеше там, където той не бе стоял. А после образът на Стюарт свали пушката от рамото си, направи три крачки назад, вдигна пушката и стреля.

Кварцът експлодира и сферата потъмня.

Стюарт остави контролерите и застана до мен.

— Мислех си, че мога да я поправя — каза той. — Мислех си, че ако започна отначало, ще поправя този дефект, но не стана така. Смяната на кварца отне два месеца, а когато я пуснах отново, видях пак фигурата по ръба на изображението. Като паралелна версия на мен самия. Знам, че е там. Някъде.

Посочи към стаята.

— Или може би е тук.

Погледнах към пода и внезапно разбрах откъде са се взели стъклата, само дето не бяха стъкла — съвършен балистичен модел по тъмносивия бетон, който се разпростираше от подиума в центъра. Обърнах се да погледна към онази част на стаята, където беше стояла сянката.

Съвършен балистичен модел по тъмносивия бетон, да, освен на две места. Две ясни празноти с формата на стъпала сред парчетата кварц, сякаш някой бе стоял там.

Глава 28

— Сатвик какво се надаваше да открие тук?

Стояхме в нещо като вътрешен двор, който опасваше втория етаж на сградата. Първите два етажа бяха малко по-широки от тези над тях, защото бяха заобиколени от тераса. На нея имаше няколко пластмасови масички и малки дръвчета. Като спретнат миниатюрен парк, който рязко контрастираше на хаоса вътре. Вятърът от време на време караше косата на Стюарт да танцува около главата му и развяваше намачканата му риза. Зачудих се от колко дни е с тези дрехи.

Сега той носеше пушката на предмишницата си. Приличаше на изгубил се ловец.

— Искаше да види с какво си се занимавал.

— Защо?

— Отначало и аз не бях сигурен. После осъзнах, че има нещо общо с експеримента с двата процепа.

— Знаеш ли къде е той сега?

Стюарт поклати глава. Тъмните му очи се взираха над перилата към изтляващата светлина.

— Но изглеждаше изплашен. Нещо го беше изплашило.

— Защо носиш тази пушка?

— Защото мисля, че той беше прав да се страхува.

Няколко минути гледахме как слънцето залязва. Нощта приближаваше.

— Дай да видя пак онзи лист — каза Стюарт.

Подадох му го и той го прегледа.

— Погледни какви проучвания са включени. Какво е общото между тях?

— Те са от всякакви области.

— Защото не гледаш внимателно. Победителите са просто за заблуда. Виж кой е получавал наградата, та тези изследвания само се докосват до периферията.

— До коя периферия?

— На истинските въпроси. Нима не разбираш? Те са се интересували от другите проучвания. Онези, които не са победили.

Смръщи се.

— Мисля, че познавам част от учените. Или поне познавам хора, които работят в същите области.

— И кои са те?

— Те са предупреждения — каза той и ми подаде пак листа. — Двама от тях са мъртви.

— Кога е станало?

— През последните няколко години. Катастрофа. Друг скочи от една сграда. Явно е опасно изследването ти да влезе сред финалистите за наградата „Откритие“.

Той се извърна от мен и се наведе над перилата.

— Тук е много тихо нощем. Толкова е спокойно.

Загледа се в далечината.

— Ние не създадохме онзи диамант в сферата; ние го открихме. Точно така го усещам, сякаш винаги си е съществувал. Заровен в земята артефакт. Технологията е само лопатата, която го изкопа.

— Откога не си се прибирал у дома?

— От седмици. Тук имам всичко необходимо. Купища храна, електричество, вода и канализация.

Погледна към пушката си.

— И пушка.

— Говориш като човек под обсада.

Той се обърна към мен и очите му внезапно се фокусираха.

— Впечатлен съм от твоята статия. Експериментът е елегантен и прост. А и това, което се случи после. Онзи лекар.

— Робинс.

— Да, лоша работа. — Стюарт поклати глава и се изкикоти. — Каква ирония, нали? Този твой късмет! Тъкмо да откриеш душата и да се натъкнеш на бездушните.

— Няма никакво доказателство, че означава това.

— Доказателство? Нима мислиш, че хората се нуждаят от доказателство? Я погледни натам. Виждаш ли онзи паркинг пред църквата?

Да, виждах го. Църквата беше на две пресечки оттук. Бях я взел за спортен комплекс или нещо като малък стадион.

— Виждам какво става на този паркинг всяка неделя, а през последните няколко седмици той е по-претъпкан от всякога. Всички говорят за душата и за странните научни тестове. Твоят човек Робинс и онези клипове, които изтекоха в мрежата… Хората може и да не са съвсем сигурни какво е открил твоят експеримент, но те знаят, че е открил нещо. — Погледна към небето. — И все пак всичко е само шест кварка и шест лептона, нали? Цялата материя във Вселената. Дванайсет частици, които изграждат всичко. Шест кварка и шест лептона. — Наведе се над перилата. — Мислиш ли, че и в онзи кварц има кварки и лептони?

— Има изображение — казах аз.

Той пак махна с ръка.

— Всичко е изображение. Всичко. Това даже вече не се поставя под въпрос, нали? Математиката го доказа преди години. Колкото по-навътре проникваш, откриваш предимно празнота и че всъщност нищо не се докосва в нищо — съществува само илюзия за докосване, усещане за докосване. Наречи го кварки и лептони, ако искаш. Сега остана един-единствен въпрос — какво означава всичко това.

— И според теб какво означава?

— Проклет да съм, ако знам — засмя се той. — Моделът в кварца ни казва нещо, свети като послеобраз. Когато за първи път използвах сферата, онези несъвършенства в нея се проявиха, но когато я използвах отново, нямаше изкривяване на образа. Много мислих какво означава това.

— И стигна ли до заключения?

— Може да е само едно — каза той. — Мисля, че моделът в кварца е нещо като негатив.

— Фотографски негатив? На стаята?

— На реалността. — Той сви рамене. — Триизмерно времепространство. Някак всичко е кодирано в тази форма, чак до Планкова дължина[27]. Нали ти все искаше да се опитаме да обединим квантовата механика с относителността?

— И смяташ, че моделът прави това?

Той сви рамене.

— Реалността го прави. Просто не знаем как.

Мълчахме дълго и се взирахме в нощното небе.

— Е, ами сега? — попитах аз.

Той се обърна към мен.

— Вече няма инвеститори. Парите свършиха. Всичко свърши.

— Сигурно все можеш да направиш нещо.

— Не. Огледай се. Интелектуалната собственост струва нещо, но и тя ще бъде разпределена като всичко останало. Мислех си, че ще успея да намеря необходимия капитал, но ме отрязаха. Инвеститорите избягаха. Поне успях да го видя пръв и да ти го покажа. — Пак се изправи. — А ти защо си тръгна?

— Беше преди десет години.

— Но още не си ми казал защо. Избяга от работата. По-късно разбрах, че са те арестували, държал си се като луд.

Луд. Дума, която хвърляше сянката си още от детството ми.

— Напих се.

— Има ли общо с ръката на сестра ти?

Гледах лицето му в сумрака. Не виждах на него обвинение. Той просто беше объркан.

Отстъпих от перилата, вече се беше стъмнило съвсем и лампите на паркинга светнаха.

— Това беше в друг живот — казах аз. — Продължих напред.

— Както кажеш.

Беше настъпил моментът да си тръгна. Вече го разбирах. Някои неща е най-добре да си останат в миналото. И двамата се взирахме в сгъстяващия се мрак и дълго време никой не продума. Когато най-сетне заговори, той смени темата:

— Твоят приятел Сатвик не ми каза къде отива, но спомена едно име — Викърс. Пита ме дали ми е познато.

— А познато ли ти е?

Той поклати глава. Аз ровех из паметта си, но името не ми говореше нищо.

— А каза ли нещо друго?

— Каза нещо странно точно преди да си тръгне. Каза ми да се пазя.

— От какво да се пазиш?

— Имало някакво момче. Каза ми да се пазя от момчето.

Глава 29

В самолета затворих очи. Нощен полет за Бостън.

Бях изпил сънотворно, но сънят не идваше. Чувствах се някак странно откъснат, сякаш всичко се случваше с някой друг. Аз бях наблюдател на самия себе си — на това, което щях да направя или все още правех. Наблюдавах съществуването си, вдигнах ръка пред себе си и се чух да казвам в мрака:

— Не вярвай на очите си.

Взех още две таблетки.

Тъмнината се спусна.

А с нея и забравата.

Бях на тринайсет, когато започна. Някакво движение в периферията на възприятията ми. Пространство, което усещах, но не можех да видя. Зейнала, надвиснала паст. И не можех да го обясня, не разполагах с думите.

Баба ме прегръщаше и започваше да ме люлее, докато тъмното нещо се разгръщаше и разливаше — вълна, която се издигаше над мен, заплашваше да се стовари отгоре ми и да ме отнесе. Понякога плачех и го наричах усещането, макар че не беше никакво усещане, а нещо, което виждах, когато очите ми бяха затворени. Тогава лицето на баба ставаше все по-угрижено, тя се страхуваше за единствения си внук. Момче, което вече беше видяло и изгубило твърде много.

Затова спрях да й казвам, когато тъмното нещо се случваше. Вече не плачех и не й казвах, че се е завърнало. Усещах го в стаята си как нараства. Прилив на лудост.

Взирах се в него, в този кипящ мрак, който не можех да видя — беше като да стоиш близо до влаковата свирка, толкова е силна, че не можеш да я издържиш; само че не беше звук, а нещо друго. Нещо по-голямо.

И тогава, изплашен и притиснал юмруци до очите си, започвах да му крещя числа, две, три, четири, пет и така нататък, защото само това имах — и научих нещо неочаквано. Можех да го пропъдя, можех да прогоня тази лудост, това тъмно нищо.

Можех да го пропъдя с числа.

Самолетът кацна. Ярки светлини на летището.

Открих колата си в подземния паркинг. А на нея, под едната чистачка, имаше бележка.

Първо си помислих, че е талон, докато не я отворих:

В колата изпих още две хапчета.

Дълго шофиране по лъкатушния път. В мрака на града уличните светлини бяха като нови съзвездия, а аз разпитвах татко къде е отишъл, шептях на бездната, но не получих отговор. Само смърт. Както вероятно беше мъртъв и Сатвик. А мъртвите никога не продумват на живите.

Завъртях волана.

Посред нощ се събудих със сепване и ръката ми потрепна да се хване за нещо, сякаш се бях препънал и падах от много високо.

Събудих се потен, сърцето бумтеше в гърдите ми.

— Шшшт — прошепна тя и прокара ръка по потното ми чело. — Заспивай.

— Имах чувството, че пропадам.

— Случва се на всички. Просто душата ти се връща отново на мястото си.

Седнах.

— Трябва да вървя. — Бях дошъл в апартамента й преди часове. Имах нужда да усетя нещо истинско, за да изляза от главата си, но се оказа грешка. Главата ми ме последва и тук.

— Остани — прошепна Джой. — Всичко е наред. — Ръцете й лежаха на голото ми рамо.

— Откъде знаеш?

— Всичко ще бъде наред.

Спомних си за думите й преди месеци.

— Не — казах. — Струва ми се, че няма да е наред.

Когато се събудих сутринта, ми прилоша.

Студени плочки на пода. Повърнах в тоалетната.

Кошмарите бяха много страшни. Надигащ се огън.

В съня дробовете ми горяха, аз се събудих рязко и осъзнах, че просто съм задържал дъха си.

Прокарах едно хапче с малко мляко.

— Сигурен ли си, че е добра идея?

Тя стоеше близо до мен в тъмната кухня. Беше чула как отварям шишенцето с таблетките.

Целунах я по челото и си тръгнах призори. Навън небето се беше продънило и дъждът се сипеше като пелена. Хукнах през локвите към колата си.

Близо до моя мотел видях през пелената на дъжда необозначена кола. Беше толкова очевидно полицейска, че се зачудих защо са си направили труда да изпращат точно нея. Или може би това беше целта. Кола, която просто крещи, че е полицейска. Черен средно голям седан. Тъмни прозорци. С изключение на него, нямаше нищо друго забележително. Дъждът барабанеше по лъскавата му боя.

Сигурно бяха дошли да ме разпитват пак за пожара.

Подминах колата, без да я поглеждам, но вместо да спра на паркинга на мотела, продължих към бензиностанцията от другата страна на улицата.

Спомних си за бележката на стъклото. Скоро.

Щом наближих вратата на бензиностанцията, погледнах нагоре по улицата към паркираната кола. През тъмните стъкла не се виждаше нищо, но забелязах, че чистачките работят на всеки няколко секунди.

Купих си един хляб, фъстъчено масло и шест кутийки кока-кола. Вечеря за шампиони. Останах в бензиностанцията само няколко минути, но когато излязох, колата я нямаше. Огледах движението по улицата и не я забелязах никъде.

Качих се пак в колата си и прекосих улицата към мотела.

Тъкмо слязох и хукнах към стълбището, когато чух воя на форсиран двигател и гуми, които разплискваха локвите. Не си направих труда да се обърна.

В този миг един мъж с панталони цвят каки и тъмна риза с висока яка излезе иззад стълбището и спря пред мен. Беше едър, масивен, към средата на трийсетте. Приличаше на бивш колежански борец или на охранител — дебелият врат опъваше силно средното копче на високата яка.

— Ерик Аргус — рече той.

Аз спрях. Погледнах го през дъжда, от който и двамата подгизвахме. За миг си помислих да излъжа, но какъв смисъл имаше? Той явно знаеше кого точно търси.

— Да.

— Един човек иска да говори с вас.

Не знаех как да реагирам, чух вратата на колата зад мен да се отваря. Обърнах се и видях, че е същата кола отпреди малко. Черна, с тъмни стъкла. Все пак не беше полицейска, освен ако дебеловратият не беше ченге, а това не изглеждаше много вероятно. Явно ме бяха чакали. Хвърлих торбата на паважа.

— Кой иска да говори с мен?

— Ще се радваме да ви запознаем.

— Имате предвид сега.

— Ако обичате. — Той пристъпи към мен и аз едва не хукнах да бягам. Можех да го направя. Този тип беше твърде едър, за да е издръжлив. Огромните, гладни за кислород мускули не му даваха предимство. Ако успеех да избягам…

И сякаш прочел мислите ми, още един мъж слезе от шофьорското място и пристъпи към нас. Той беше по-висок, по-слаб и с няколко години по-млад. Явно беше спринтьорът от двамата, в случай че се стигне до гоненица.

Обърнах се пак към дебеловратия.

— А ако не искам?

Той вдигна вежда. Достатъчен отговор.

Пак се озърнах наоколо, много добре бяха избрали и мястото и момента. Намирахме се зад ъгъла и не се виждахме от рецепцията. Стълбището ни скриваше от пътя, а дъждът беше прогонил повечето хора от улиците.

— Доста ви улесних, нали?

Дебеловратият посочи към отворената врата на колата и каза:

— За нас винаги ще е лесно.

В колежа бях виждал как охраната изкарва пияниците през двойните врати на стадиона, търкаляше ги като трупи. Така щяха да ме затъркалят и мен, ако продължавах да се инатя. Или пък все още можех да побягна и да се надявам на бързината си.

Погледнах към вратата на стаята си и тогава реших. Там не ме чакаше нищо. Само тъмна стая. Въпроси без отговори. Който и да беше устроил това, явно си беше дал много труд и по всичко личеше, че имат основателни причини да говорят с мен. А където има причини, там има и отговори.

Качих се в колата. Дебеловратият ме последва, затвори вратата и потеглихме.

Пътувахме от половин час. На юг, към града.

— С кого ще се срещна? — попитах. А след няколко минути: — Къде отиваме?

И двамата мълчаха като глухонеми. Накрая млъкнах и аз и продължихме в тишина.

Дъждът вече беше спрял, когато поехме по отбивката. След пет минути навлязохме в един подземен паркинг и дървената бариера се вдигна автоматично пред нас. Продължихме надолу по извитата алея със свистене на гуми и аз започнах да се притеснявам. Пак се изкуших да избягам — да отворя вратата и да духна. При тази скорост можех да изскоча и да се претърколя.

Преди да взема решение, колата мина през някакви врати и спря пред стена. От двете ни страни също се издигаха стени. Мъжете не слязоха. Вратите зад нас се затвориха, а после усетих, че подът започва да се движи. Издигахме се. Асансьор за кола? Бях чувал за такова нещо, но никога не го бях виждал на живо. Това беше преживяване, на което се радваха единствено свръхбогатите. Онези, които искаха да държат наблизо своя „Астон Мартин“. Асансьорът се издигаше бързо и над вратите не просветваха цифри. Не се чуваше и звън на всеки етаж. Този асансьор имаше само една спирка.

Стомахът ми се обърна леко, когато най-сетне спряхме. Тежките врати се отвориха и отвъд тях през предното стъкло на колата видях огромно фоайе. Ярки светлини и полилей.

Двамата мъже слязоха от колата и аз ги последвах. Поведоха ме безмълвно към апартамента. Високи тавани. Мраморен под. Това не беше просто богатство, а нещо съвсем различно. Апартамент за много милиони. Никога не бях виждал такъв. След едно стъпало влязохме в друго помещение и мъжете ме поведоха навътре в жилището, като прекосихме стая с размерите на игрище за голф, покрита с рошав бял килим. В центъра й имаше червена топка, с каквато си играеха децата.

През отворените врати на верандата видях огромен вътрешен двор, а отвъд него на фона на тъмносиньото небе се издигаха другите небостъргачи. Предположих, че сме на двайсетия етаж, или пък трийсетия.

— Ерик.

Обърнах се, щом чух гласа.

Близо до огромна махагонова маса стоеше Сатвик.

Глава 30

— Сатвик!

Прекосих стаята, а на момчешките черти на Сатвик се разля широка усмивка — лице на херувим под посивяващата коса.

Протегна ръка да се здрависа, но аз го сграбчих и го притиснах в прегръдка.

— Какво правиш тук? — попита той.

Потупах го по гърба.

— Ти си жив.

— Разбира се, че съм жив. Ти какво си помисли?

— Не знаех какво да мисля.

Огледах се. Намирахме се в нещо като голям салон. Два огромни дивана. Камина от бели тухли. Вероятно това бе всекидневна, но не бях сигурен. Нямах такава дума в речника си. Не бях виждал подобна стая в нито една къща досега.

— Имаш ли представа… — не ми достигнаха думи. Шокът беше огромен. — Къде беше, по дяволите? — Опитах да успокоя гласа си, но облекчението бързо се превръщаше в нещо друго. Гняв. Ярост.

Сатвик поклати глава.

— Тук съм от две седмици. Още не знам какво става.

Тогава забелязах раната над едното му око. Беше заздравяла, или поне заздравяваше. Изглеждаше дълбока и бе точно по средата между косата и веждата. Стори ми се, че е имала нужда от няколко шева.

Гневът ми утихна.

— Челото ти…

— Ами ти — рече той и посочи превръзката на ръката ми. — Какво е станало?

Погледнах към ръката си, съвсем бях забравил, че е превързана.

— Имаше пожар.

— Пожар? — сбърчи чело Сатвик.

— В „Хенсън“. Складът изгоря.

Той се ококори.

— Изгорял? Някой пострада ли?

Поклатих глава.

— Само аз.

— Какво стана?

Откъде изобщо да започна? Всичко, което можех да кажа, беше свързано с друго, случило се по-рано.

— Много неща станаха, но трябва първо да се обадим на жена ти. И на Джереми. Хората се тревожат за теб. Трябва да им се обадим.

Тогава лицето му се промени.

— Съжалявам, Ерик.

— За какво съжаляваш?

— Това място не е, каквото си мислиш.

В този миг някакви врати се отвориха с трясък и няколко души излязоха от кабинет, като разговаряха шумно. Когато видях кой върви отпред, стомахът ми се сви. Брайтън. Той тръгна към нас с усмивка.

— Я вижте кой е туй.

Беше облечен с тъмно поло, което силно контрастираше със златистата му коса. Двама мъже и една жена го следваха, но на известно разстояние. Мъжете вероятно бяха някаква охрана, а жената не можах да определя.

Беше облечена с тъмен делови костюм и носеше куфарче. Може би адвокат или счетоводител. Изглеждаше към средата на четирийсетте, твърде ръбеста, за да е точно красива, но все пак впечатляваща. Имаше светли воднистозелени очи.

— Господин Аргус — рече Брайтън и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново.

Оставих ръката му да виси във въздуха.

— Защо съм тук?

Усмивката му промени формата си и изтъня до процеп. Той свали ръка.

— Направо на въпроса, значи. Одобрявам. Това ще ни спести обичайните любезности. Виждам, че вече нямаме нужда от тях. — Той се обърна към жената. — Би ли ни извинила?

Тя кимна и излезе, без да продума. Бодигардовете останаха.

Брайтън се обърна към мен.

— Моите извинения, ако съм ви накарал да чакате, но трябваше да се погрижа за бизнеса. Знаех си, че все някога ще си поговорим отново.

Да си поговорим. Затова ли бях тук?

— Слушам ви.

— Насаме.

Той посочи към хората си и те застанаха до Сатвик, а единият сложи небрежно ръка на рамото му, сякаш му беше пръв приятел. Сатвик не оказа никаква съпротива.

— Елате — рече Брайтън и ми даде знак да го последвам.

Тръгна към вратите на верандата в дъното на помещението.

— Труден сте за откриване, Ерик — каза той, когато излязохме навън. Верандата беше огромна. Бял мраморен под, стъклени перила. Въздухът бе хладен, а от улицата долу долиташе приглушен шумът от трафика.

Трийсет етажа, казах си, ако се съдеше по гледката.

— Не чак толкова — отвърнах. — Вие ме открихте доста лесно.

— Е, тогава сте труден за разбиране. При вас никога нищо не е просто, нали? Ето затова исках да си поговорим.

— Затова ли ме отвлякохте?

— Отвличане? — Той се изсмя. — Та вие дойдохте доброволно. Бяхте любезно помолен и се съгласихте. Или бъркам?

Прав беше, разбира се. В една съдебна зала не бих могъл да твърдя друго.

— Ами Сатвик?

— Трябва да призная, че той не беше помолен любезно. Но при него нямаше да свърши работа. Той е боец, макар на пръв поглед да не личи. — Погледна ме. — Вие обаче не сте. Вие бягате от битките, нали? Вие сте по бягането.

Извадих телефона от джоба си, вдигнах го, натиснах „Набери“ и го опрях до ухото си.

Очаквах да ме спре, а той само се усмихна.

— На кого се обаждате? Какво ще му кажете?

Не помръдна и никой не дойде да изтръгне телефона от ръката ми.

След три секунди тишина аз свалих апарата от ухото си и погледнах екрана. Разговорът не беше осъществен.

— Съвсем лесно е да се блокират разговорите — каза Брайтън. — Така ще получа цялото ви внимание, без да се разсейвате с телефони, за да можем да обсъдим всичко и да стигнем до съгласие.

— Тогава говорете.

Прибрах телефона в джоба си.

Брайтън се засмя.

— Гледате ме, сякаш съм ви враг. Не съм чак толкова лош, за колкото ме мислите. Често срещан предразсъдък е да очакваш най-лошото от човек, чиито мотиви не разбираш. Обичаме да делим нещата на добро и зло, но те рядко са толкова лесни за разделяне. Всъщност всичко е въпрос на гледна точка. Трябва да се взима предвид единствено стрелата на Вселената. Останалото е само… ненужен филигран. Декорация.

— Ами наградата „Откритие“? И тя ли е само декорация?

Той присви очи за миг. Бях го хванал неподготвен.

— В известен смисъл, да. В друг — не. Както казах, няма добро или зло, има само стрела. Но има и такива, които работят срещу стрелата. А има и такива, чиято цел е да подпомогнат движението й. Вие от кои сте, чудя се?

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Напротив. Знаете повече, отколкото предполагате. — Той тръгна по белия мрамор. — Как е сестра ви, между другото?

Заплахата беше ясна.

— Какво искате?

— Искам да знам мнението ви по един въпрос. Въпрос, който, изглежда, е от вашата специалност. — Погледна ме и продължи да крачи. — Ако сте пиян и направите нещо в състояние на умопомрачение, брои ли се?

Втренчих се в него.

— Този въпрос не може да не ви е занимавал — продължи той. — Все пак съзнанието е толкова ограничен ресурс. Та значи, ако затръшнете врата и счупите ръката на сестра си, докато сте пиян, счупите я толкова зле, че се налага операция, за да наместят костите… — той не довърши.

Усетих как лицето ми пламва.

— Сигурно тази несигурност е някаква утеха — рече той. — Някакво извинение. Когато се напиете до умопомрачение, още ли сте там, в главата си? Още ли сте отговорен за постъпките си? — Той стигна до мен, спря и каза съвсем тихо: — Това брои ли се за престъпление?

Стиснах юмруци и ги отпуснах. Отворих уста да заговоря, но не бях уверен в думите си.

Той се изсмя тихичко.

— О, значи все пак имало нещо зад спокойната външност. Вече започвах да се чудя. Моля, кажете ми професионалното си мнение — дали ще колапсирате вълновата функция, ако сте пиян до умопомрачение? Можем да проверим, нали знаете. Имаме хубав бърбън. Специален резерв. Само трябва да се напиете хубаво, а после ще използваме малката кутийка на Сатвик, за да видим какво ще стане. Ще ви бъдат ли опростени греховете, или не. — Брайтън пристъпи към перилата. Вятърът се засили. От далечината долетя вой на клаксон, после още един. Звуците на града. Брайтън се наведе над парапета и аз си помислих, че мога да го съборя оттам. Ще го сграбча за краката и ще го вдигна. Той се обърна към мен, сякаш прочел мислите ми. — Чудя се къде отива съзнанието, когато се напиете до умопомрачение? — Гледаше ме, сякаш очакваше отговор. — Онова бреме, което така силно усещате. Съзнанието е дар и все пак някои го намират за непоносимо. И доста се стараят да го помрачат. От какво се страхувате?

Той се приближи.

— Казват, че за да опознаеш някого, трябва да опознаеш страховете му. Кой е най-големият ви страх, Ерик? Че няма да ви помнят? — Сякаш четеше всичко по лицето ми. — Не, това е страхът на другите, не вашият. Вероятно се страхувате, че няма да успеете да довършите работата си? — Търсещите му очи като че ли откриха нещо. — О, това е, нали? Сигурно случилото се в Индианаполис е било голям удар за вас.

— Защо съм тук?

— Питате, а отговорът е пред очите ви. Кажете, за какво сте ми притрябвали? За какво ми е Сатвик?

— Не зная.

— Живеем в странни времена. В цялата писана история никой не е успявал да примири плътта и душата? А ето къде се озовахме сега.

Погледнах го остро. Плътта и душата. Звучеше ми познато.

— Говорили сте с Робинс.

Той кимна.

— Шепнах му на ушенце. Прошепнах му някои неща, за да се уверя, че няма да създава проблеми. Но вие — той посочи към мен, — вие създадохте цял свят от проблеми.

Той се обърна и отново се загледа в града.

— Що за свят създадохте вие, Ерик? Изобщо замислихте ли се какво вършите? Вашият малък експеримент, вашият, на Сатвик и на всички любопитни учени, които ще ви последват, ще проверяват ли, проверяват, докато не открият това, което открихте и вие — че съществува част от населението, която не може да колапсира вълната. Мислите ли, че тази информация вече може да бъде спряна? Мислите ли, че едно откритие може да бъде върнато обратно?

— Не.

Той поклати глава.

— Поне няма да е лесно. Цивилизациите и преди са губили знание, но винаги болезнено. След публикуването на статията ви всичко стана необратимо. Светът се върти по своята ос, но той има и други оси, които вие не виждате. Дори сега някъде там лаборатории подготвят оборудването и кандидатстват за финансиране. Дори сега има хора, които се занимават с това. Машината работи. Ако затворя очи, мога да чуя как бръмчи двигателят. Те ще продължат; те ще открият, каквото открихте и вие, и какво ще стане тогава?

— Какво имате предвид?

— Какво ще стане с различните човешки същества? Трябваше да помислите за това. — Той се извърна към мен. — Робинс го нарече душа и другите ще го нарекат така, но каквото и име да изберат, остава фактът, че вашият експеримент прокара разделителна линия. Извади парадокса под скалпела за дисекция.

— Какъв парадокс?

Той наклони, объркан, глава настрани.

— Парадоксът за свободната воля. Наистина ли не разбирате?

Не разбирах. Бледото му лице сияеше леко в сумрака. Изражението му беше сериозно.

— Ще поискат ли хората политиците да бъдат тествани? Съдите? Бъдещите им брачни партньори? Този процес е вече в зародиш — пришпорен от откритията на Робинс. Този въпрос се задава в църквите и пред огледалата. И докъде ще ни отведе той? Тези хора, които не са хора… какво ще стане с тях? Може ли да им се вярва? Дали няма да бъдат изпратени в трудови лагери? Дали няма да станат жертва на геноцид?

— Вие сте луд.

— Това са крайните варианти, признавам, но трябва да се имат предвид. Какво в човечеството ви кара да мислите, че не е склонно към крайни реакции? Хората се избиват заради религиозни убеждения, културни различия, расови различия. Какво отделя едно племе от друго? Нима е нещо толкова значимо? Хората търсят всякакви причини да вярват в нечовешката природа на собствените си ближни, а вие им осигурихте най-върховното оправдание. Села ще горят, ако не тук, другаде. Ако не тази година, следващата. Старата история на нов глас като при гоненията на вещици в Салем — ще връзват камъни на гърбовете на невинни само за да видят дали ще потънат. Това е в човешката природа. Осъзнавате ли какво започнахте, Ерик? Вие съсипахте света. Вие съсипахте илюзията.

Хлад плъзна бавно по тила ми.

— Кой сте вие?

— О, най-сетне зададохте въпроса. Аз съм онзи, който е живял достатъчно дълго, за да знае.

— А кои са те? — попитах аз. — Онези, за които говорите. Онези, които не причиняват колапс на вълната. Кои са те?

— Те си имат име. Нима още не сте се досетили, Ерик?

— Какво име.

Той извърна лице и пак се загледа към града.

— Те са родени, живеят и умират. — Обърна се към мен. — Ние ги наричаме обречените.

Брайтън ме въведе пак вътре. Вървеше спокойно, редом с мен, докато прекосявахме апартамента. Тук светлините изглеждаха по-ярки след мрака отвън. Минахме през библиотека, където видях Сатвик да седи на стол с висока облегалка, а двама пазачи стояха до отворената врата. Сатвик усети движението и вдигна глава. Спогледахме се за миг, преди да отмина. Не успях да видя много за тази част от секундата, но ми се стори, че съзрях страх в очите му. Страх за самия него. И вероятно за мен. Трудно беше да се каже.

В дъното на коридора Брайтън ме преведе през двойни врати в голяма и смътно осветена зала.

— Играете ли? — попита ме той.

В другите богаташки апартаменти това сигурно се наричаше допълнително помещение. В него можеше да има голям телевизор, пълен бар, няколко дивана и столове. В Брайтъновата версия на лукса стаята приютяваше четири билярдни маси. Прозорците бяха затъмнени с черна хартия. Самите маси бяха истинско произведение на изкуството. Левги зелен плюш. Фина дърворезба. На стената бяха закачени всякакви щеки. А ето го, най-сетне, и бара, разположен изискано в дъното на стаята. Бърбънът, за който беше говорил Брайтън, заедно с всякакъв друг алкохол. Стъклени бутилки на тънки стъклени рафтчета пред дълго огледало.

На най-близката до вратата маса за билярд беше сложено странно оборудване. Вгледах се по-внимателно, за да разбера що за чудо е. Представляваше нещо като високоговорител, обърнат нагоре, а над него беше закачена голяма бяла чиния. Чак тогава забелязах петната по втората маса. Да, левги зелен плюш, само че с по-тъмни петна. Опитах да си представя някакво благовидно обяснение за петната, но мозъкът ми сам попълваше подробностите. Огромни, засъхнали локви. Голямо кръгло петно в края на масата. Две по-малки в центъра. Още едно близо до страничния джоб. Сякаш там беше лежал човек с десетина кървящи рани.

Брайтън видя, че се взирам в масата, мина покрай нея и спря пред другата, с оборудването.

Направи знак на пазача до вратата, чу се изщракване, лампата над първата маса внезапно светна и аз видях ясно говорителя. Не беше точно говорител, по-скоро черна кутия с няколко бутона и мрежеста повърхност. Няколко топки за билярд бяха пръсната безразборно по масата. Над кутията, придържана от метална скоба, висеше малката бяла чиния — плосък диск от твърда пластмаса. Торба с черен пясък беше разсипана близо до кутията и черните прашинки осейваха масата и съсипваха плюша.

— Всички велики открития имат своите мъченици — каза Брайтън. — За всяко откровение се плаща цена. — Той взе топката от масата. — Вернер фон Браун е създал ракетата с далечен обсег на действие. Тя е убила десетки хиляди през Втората световна война, но е довела до капсулите „Мъркюри“ на НАСА[28]. — Той вдигна бялата топка и я остави на масата. — Луната — търкулна бялата топка, тя се удари в ръба и после в шеста топка. — Преди Фон Браун е бил Николо Тарталя, бащата на балистиката. Бедният, заекващ, грозен Тарталя, който изобретил скобите в математиката и е доказал, че траекториите са криви. — Брайтън сложи ръка на втората топка. — А ето ви и една малка скоба — всички онези, които са умрели благодарение на неговите траектории. — Брайтън търкулна втора гонка по масата, тя се удари в другите и отскочи от ръба. Една топка се удари в черната кутия и се оваля в пясъка. — След това идва разбиването на атома, за първи път описано теоретично от Лиза Майтнер[29], която се запитала що за верижна реакция би протекла. След няколко години сме получили отговора, нали? И винаги става така; откриването на стоманата неизбежно води до острието и до кръвта на мъчениците.

Той се наведе напред и търкулна седма топка далеч от кутията, после взе торбата с пясък и я изсипа върху бялата чиния.

— Това се нарича звуково вибриращ диск. Старо устройство, вероятно сте чували за него?

— Не.

Посегна към черната кутия.

— Това е честотен модулатор.

Завъртя копчето, то изщрака и веднага се чу тихо жужене. Завъртя го още малко и жуженето се засили — тонът стана по-висок. На бялата чиния пясъкът започна да танцува и се движи по вибриращия диск. Постепенно се получи форма. Модел. Като закръглен детски почерк, неземен калейдоскоп. Пясъкът се събираше сам в извити черни линии, а другите части на чинията останаха голи и бели.

— Пространството около нас кипи от вълни — каза Брайтън. — Около нас, през нас. Звукови вълни, радиовълни, светлинни вълни. Вълните на самата материя. В по-голямата си част те са невидими за нас, освен когато съзнанието ни ги превърне във физическата реалност. Както пясъкът превръща вълните във физическа реалност.

Завъртя бутона и жуженето се засили. Пясъкът в чинията реагира веднага на новата честота и промени пак шарката, от детски криволици в серия концентрични кръгове. Черни точки по бяла повърхност. Това бяха математически форми, фрактални капани за сънища. Мандали. Движещи се като живи същества. Преминаващи от една форма в друга, докато Брайтън бавно въртеше копчето — първо в пчелна пита, после в серия от успоредни вълнообразни линии, като абстрактни йероглифи.

— Тези модели на вълната продължават и нагоре — каза той. — Пясъкът улавя единствено равнинния модел. — Пак завъртя копчето и звукът се превърна в жужене на оса, а моделът — в серия кръгове — като в барабан на револвер, шест малки кръгчета около по-голям централен кръг. Черното око на дулото.

Брайтън отдръпна ръка от копчето, вдигна торбата и изсипа още пясък върху чинията — твърде много, изсипваше, докато не покри модела и пясъкът започна да прелива от диска по масата. Брайтън хвърли празната торба на пода. На чинията пясъкът вибрираше и кипеше, интерферираше със самия себе си, опитваше да се организира, но модел не се получаваше. Нямаше място за модел. Само движеща се, шаваща чернота.

— Всичко е само вълни и вълнови форми — каза той. — Вибриращ тон — и ти трябва единствено малък трик, за да го видиш. Да получиш този хоризонтален разрез. — Той се изправи и ме погледна. Вече не говореше за чинията. — Не става дума за определен вид зрение, а за определен вид сърце. Странната искра в гърдите ви, която ви приковава в тази реалност. Ето кое прави всичко реално. Всичко около вас. Религиозен ли сте, Ерик?

— Свободомислещ съм.

— А чудили ли сте се някога защо Вселената е такава, каквато е? Гравитация, електромагнетизъм, различните сили в ядрото — тяхната относителна и абсолютна сила и обхват, всичко е балансирано на ръба на острие. Съвсем малка промяна и ще се превърне във вакуум.

— Антропният принцип[30] — казах аз.

Той кимна.

— Тези сили са такива, каквито са, иначе нямаше да сме тук, за да ги изчисляваме. Но има и друга гледна точка, малко по-различна; Вселената трябва да е точно каквато е, иначе ще остане ненаблюдавана. — Той се наведе над масата. — Ако е ненаблюдавана, дали изобщо ще съществува? — Завъртя пак копчето на кутията и звукът стана още по-висок, като жужене на оса до ухото ми. — Вероятно Вселената се нуждае от нас толкова много, колкото и ние от нея. Едно велико сътрудничество. А без нас — той погледна към чинията с вибриращите черни частици — ще има само кипяща, гърчеща се маса.

Внезапно удари с длан по масата и машината се разклати.

Пясъкът се изсипа от чинията и се пръсна навсякъде, а останалото вътре бавно оформи нов модел, вече съвсем ясен на бялата повърхност. Серия от леки криви, подобно на крила на пеперуда.

— Мислите ли, че Вселената иска да бъде наблюдавана? — попита той.

— Вселената не може да иска нищо.

— Сигурен ли сте?

— Ако говорите за някакъв вид съзнание, то…

— Ако Вселената имаше съзнание, нямаше да има нужда от вас. Не. Говоря за нещо по-елегантно от това. — Заобиколи масата и изключи черната кутия. Жуженето спря и пясъкът спря да се движи, а моделът застина. Брайтън се вгледа в него. — Хайзенберг[31] говори за частиците по-скоро като за възможност, отколкото като за факт, но те съществуват. — Той отново взе топката за разбиване. — Установил съм, че когато физиците говорят прецизно за реалността, те използват формули; когато говорят за реалността по принцип, звучат като монаси.

Замълча и остави топката на масата.

— В Австралия има скални рисунки, които са на трийсет и осем хиляди години. Скални рисунки има и в Европа, с разлика от хиляди години, и все пак с обща тема. Сякаш са правени по един модел.

— Какво искате да кажете?

Не разбирах тази промяна в посоката на мислите му.

— Съществуват пещери, в които има следи от последователно обитаване в период от двайсет хиляди години. Слой от останки, дебел девет метра, трупан поколение след поколение, по-дълго от съществуването на самата цивилизацията, без нито един нов артефакт, без нито една иновация. Можете ли да си представите? Едно непроменящо се село като теорията на Платон за формите. И то не само село, а отговарящо на Платоновия идеал, с рисунки по стените, които не се различават по стил от образите, оставени преди осемнайсет хиляди години.

Нищо не разбирах.

— Какво общо имат те с всичко това?

— Сега нещата се променят твърде бързо. Ускорено. Внуците на хората, родени в къщи без електричество, стъпиха на Луната. Днес имаме ядрена енергия, микрочип, безжична връзка с целия свят, която можеш да носиш в джоба си. Е, какво се е променило? Огледайте се и ще разберете. Вече всичко се разкрива. Ако се вслушате, дори може да го чуете.

Затвори очи, лицето му изразяваше покой.

— Какво ще чуя?

Той отвори очи и отговори:

— Тръбата на Гавраил. — Вгледа се в мен и усмивката му стана още по-широка. — Попитахте ме защо сте тук, Ерик, и аз ви отговарям. Защото настъпва времето на еберакси.

Глава 31

Пазачите ме поведоха по коридора. Подминахме библиотеката, където седеше Сатвик, но сега столът му беше празен. Прекосихме и помещението с рошавия бял килим и забелязах, че червената топка я няма. Озърнах се, но не я видях никъде. Те продължиха по друг коридор и след кухнята завихме към масивна дървена врата със стоманено резе. По-високият охранител я отключи и ме блъсна в стаята. Чух изщракване зад гърба си, обърнах се и изритах вратата толкова силно, че се разтресе на пантите си.

— Ерик — чу се глас.

Видях силует в тъмното.

— Сатвик?

— Да, опасявам се. — Силуетът се раздвижи. — Тук ме държат нощем. Моята стая. А вече и твоя. Знаех си, че ще дойдеш.

— Как така?

— Сложиха още един матрак на пода. За кого друг можеше да е?

Тръгнах опипом в мрака, докато кракът ми не се удари в нещо меко. Наведох се, докоснах матрака и седнах отгоре му. Единствената светлина идваше през малката месингова решетка в долната част на вратата. Предположих, че е за вентилация. — Каква е тази стая? — попитах Сатвик.

— Според мен е била килер, преди да свалят рафтовете.

Да, това обяснява липсата на прозорци. Освен това е в центъра на апартамента и никой няма да ни чуе, ако викаме.

— Снощи имаше викове — каза тихо Сатвик. — Но сме много високо и не мисля, че им пука.

— Какви викове?

— От другата стая. Никога не съм го виждал. Те не го извеждат оттам.

Помислих си за петната по масата за билярд, но реших да не го споменавам.

— А какво ще стане сега?

— Ще спим — отвърна Сатвик.

— Не, искам да кажа какво ще се случи с нас? Какво мислят да правят с нас?

Внезапно мракът ми се стори клаустрофобичен, а въздухът — горещ и задушен. Въпреки вентилационния отвор, се зачудих дали ще е достатъчен за двама ни, или ще ни намерят посинели и задушени на сутринта. Прогоних тази мисъл, ненужна параноя.

— Как те хванаха? — попитах Сатвик.

— На улицата. Опитах да избягам, но ми взеха и колата.

Колата. Това обясняваше онази нощ в лабораторията.

— Използваха и момчето — каза той.

— Момчето от Ню Йорк ли?

— То е с тях сега. Мисля, че през цялото време е било едно от тях. Брайтън ме накара да го тествам; да види с очите си.

— И какво стана?

— Момчето не колапсира вълната, също като преди. Има много други като него. Тествах и Брайтън, макар че отначало не забеляза. Мислех си, че съм го заблудил, но може би той ме заблуди.

— И той ли е като момчето?

— Не — рече Сатвик. — Брайтън е нещо друго.

— Какво имаш предвид?

Сатвик замълча, после отвърна:

— Трудно е да се каже. Той погледна само за миг, затова не мога да съм сигурен.

— В какво?

— Сякаш може да избира. Сякаш може да избира дали да колапсира вълната, или не.

След тези думи и двамата се умълчахме, седнали в тъмното. Накрая той ми каза за пътуването си из страната в опит да разбере какво точно тества експериментът с двата процепа.

— Но защо си отишъл в „Хай-трупут“? Още не разбирам.

— Имаше една бележка — каза той. — Една бележка на колата ми, с адрес. Проверих в „Гугъл“ и видях връзката със старото ти проучване.

— От кого беше бележката?

— Имаше само име. Викърс. Мислех си, че ще разбера повече, но нищо не разбрах. Може ми това е било част от капана. Хванаха ме на следващия ден.

Тишината пак се проточи, преди да заговоря:

— Трябва да се измъкнем някак оттук.

— Пазачите са много бързи — рече той. — Виж какво стана с лицето ми. — Усетих, че се размърда в мрака. — Говори ли със семейството ми?

— Не.

— Дъщеря ми ми липсва. Притеснявам се какво ще стане, ако не се прибера у дома.

— Всичко ще бъде наред, Сатвик.

— Знаеш ли какво ми липсва най-много — да й чета преди лягане. Не го правя само когато пътувам.

— Пак ще й четеш.

— Надявам се. Тя обича приказки. Аз й чета, а тя лежи в леглото и слуша.

— А разказвал ли си й твоята приказка за четиримата принцове?

— Тя знае всичките й части.

— Значи не си ми я разказал цялата?

— Има още много.

— Е, какво е станало накрая с четвъртия принц, който прострелял птицата в окото?

— Дълга история.

— о какво се случва?

Сатвик помълча и отвърна:

— Той умира.

Посред нощ ме събуди някакъв звук. В първия миг бях забравил къде се намирам, но после всичко се върна. Звук като от подскачаща топка. Долепих лице до вентилационния отвор и успях да видя кухнята. Зърнах малки крачета да прекосяват стаята. Червената топка тупкаше по пода. Това беше момчето.

— Псст — изсъсках му аз.

Топката спря да тупка. Момчето се обърна. Беше около десетгодишно. Тъмна къдрава коса. Наведе се да ме погледне през решетката и аз видях лицето му. Взираше се безизразно в мен. Без капка изненада.

— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах го аз.

Момчето килна леко глава настрани. Изражението му не се промени. Съвсем обикновено, нормално момче. Момче със сини дънки и тениска, каквото можеш да срещнеш във всеки парк.

Зачаках, но то не отговори.

— Можеш ли да…

Момчето запрати топката право към решетката пред лицето ми. Аз се отдръпнах рязко назад и видях как краката му се отдалечават.

На следващия ден пазачите ни събудиха с удар по вратата. Превъртях се на матрака и се изправих точно когато тя се отвори. Позволиха ни да използваме банята по ред, като един от тях пазеше отпред.

— Къде е Брайтън?

Пазачът само ме погледна и не отговори. Беше нов, не го бях видял предната вечер — висок и смугъл. Носеше тънко спортно сако, отворено отпред. Сигурно работеха на смени. Колко ли пазачи имаше Брайтън? Момчето, ако все още беше тук, не се виждаше никъде.

— Ще има ли закуска?

— Вземете, каквото искате. — Мъжът посочи към кухнята. — Имате пет минути.

Аз прекосих апартамента и пристъпих на плочките в кухнята. Не видях хладилника веднага, толкова съвършено беше скрит в панел до фурната с шест котлона. Порових вътре и грабнах кутия портокалов сок. После взех една водна чаша от горния шкаф. Тя беше тежка и аз я стиснах здраво. Достатъчно тежка, за да послужи като оръжие. Ако я счупех в мрамора, щях да се сдобия с острие, способно да пререже вена. Пазачът влезе в кухнята и започна да ме наблюдава. Сложи ръце на кръста си и разтвори още сакото, за да видя кобура. Напълних чашата с портокалов сок и го изпих, после я оставих в мивката.

След малко Сатвик се появи в коридора, а дебеловратият и още един охранител го следваха по петите.

— Идете да се обуете, излизаме.

— Къде ще ходим?

— Навън. Ще ви оставим в някой парк.

— Ще ни оставите?

— Да, ще ви пуснем.

Примигнах и се втренчих в него. Нищо не разбирах. Не и след всичко случило се.

— Просто така?

— Няма да повтарям.

Дебеловратият ме подкара към вратата на стаята, където бях прекарал нощта. Тръгнах след Сатвик и влязох вътре. Наведохме се да вземем обувките си. Сатвик изглеждаше замаян, а лицето му беше неразгадаемо.

Озърнах се назад и видях, че дебеловратият стои до ъгъла.

Наведох се към Сатвик и прошепнах:

— Това не ми харесва.

Той се усмихна и замаяното изражение изчезна.

— Те ни пускат.

Поклатих глава.

— Защо ще го правят?

— Не зная. — Обу си обувките — черни мокасини. — Може би са приключили с нас.

Той се изправи и добави:

— Работих твърде усилено. Когато се прибера, ще променя нещата. Твърде много часове. Защо? Торене — косене. Торене — косене.

— За какво говориш?

— Като при моравите е. Слагаш тор и тревата расте по-бързо. Но защо? Няма никакъв продукт.

— Сатвик, искам да се съсредоточиш.

— Аз съм съсредоточен. Тук съм от две седмици, а днес си отивам у дома.

— Значи му вярваш?

— Той каза, че ни пускат.

Тогава си спомних за мама. За способността й да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като суперсила. Може би всички я притежаваме. Може би всички черпим от нея, когато имаме нужда.

Другият пазач се приближи и ни подкара към дебеловратия, който стоеше до частния асансьор. Вратите се отвориха и аз очаквах да видя зад тях колата, но кабината беше празна — само гол метален под и четири стоманени стени, голяма като гараж за един автомобил.

— Влизайте — нареди пазачът.

Четиримата се намърдахме вътре, аз застанах до Сатвик, а дебеловратият издърпа металната решетка. После вратите бавно се затвориха и усетих миризмата на грес от въжетата на асансьора.

Сатвик още се усмихваше.

— Вече всичко ще е различно.

— Аха.

Дебеловратият натисна бутон и асансьорът пое след рязък тласък.

— Толкова време ме нямаше, тази вечер ще видя дъщеря си.

Можах само да кимна.

— Тя ще е много щастлива.

— Да, ще е щастлива.

Дебеловратият вдигна плавно ръка и застреля Сатвик в главата.

Глава 32

Не изкрещях.

Кръвта плисна по стената и аз се хвърлих към дебеловратия, но той го очакваше. Извъртя се и използва собствената ми инерция срещу мен, сграбчи ме за ръката и ме удари във вратата. Стоманата смаза лицето ми и усетих как носът ми се счупи. Звезди заплаваха пред очите ми. Тъмни петънца. Обърнах се и замахнах сляпо с юмрук, но срещнах единствено въздух, а после удар в челюстта ме запрати на пода.

Разтърсих глава, за да проясня зрението си. Опитах да се изправя, но получих ритник в ребрата, който ме повали по гръб — изкара ми въздуха и не можах да си поема дъх. Отварях уста като риба. Последва още един ритник. И още един. Свих се на кълбо, за да предпазя гърдите си. Съзнанието ми се събра в една бяла точица и започна да се изплъзва, докато ритниците не престанаха.

Асансьорът спря рязко и аз усетих тласъка под хълбока си. После почувствах вибрация — вратите се отваряха. Мъжете излязоха навън и се чуха гласове.

Всичко това се случи, докато асансьорът се спускаше — Сатвик умря, аз лежах на пода, пребит и окървавен.

Бял рейндж роувър беше спрял на рампата пред асансьора. Сатвик лежеше по очи и на металния под около него се разливаше локва кръв. Тогава усетих движение, приближаваше. Дебеловратият и другият охранител се връщаха в кабината. Увиха тялото на Сатвик в импрегнирано платнище.

Исках да ги убия.

Исках го толкова силно, че заплаках. Плачех от гняв и се опитвах да се надигна в седнало положение. Онзи, който беше дръпнал спусъка, само ме погледна и рече:

— Не ме зяпай.

Втренчих се в него, исках да го разкъсам на парчета, исках да му разпоря гърлото със зъби и да му изтръгна очите.

Той ме ритна в лицето.

Главата ми се отметна назад и усетих как устната ми се разцепи. Причерня ми.

— Казах да не зяпаш.

Когато вдигнах глава и го погледнах с помътения си поглед, той стоеше над мен. Не извърнах очи, а посегнах към стената. Издърпах се нагоре, като се взирах в него. Лицето му стана мораво от гняв. Той извади оръжието си и го насочи към главата ми. Спомних си за пясъчния револвер. Шест кръгли отвора. Но това не беше револвер, а полуавтоматик. Тръгнах към него с подкосяващи се колене.

Той дръпна предпазителя.

— Не още. — Обади се другият и сложи ръка на китката му, за да свали пистолета. — Освен ако не искаш ти да копаеш.

Дебеловратият още изглеждаше гневен, но сякаш се овладя, докато прибираше оръжието в кобура.

Погледна надолу към мен. И замахна толкова бързо, че не видях движението, само чух пукането на костта и светът пак почерня.

— Ставай.

Думата дойде от нищото, някой ме дърпаше за ръката. Може да бяха минали секунди или минути.

Опитах да се съпротивлявам, но главата ми се маеше, а тялото не ми се подчиняваше, докато ме извличаха от асансьора. Претърколих се, за да се изправя на колене, но тогава пуснаха ръката ми и аз се стоварих по корем. Кръв от счупения ми нос се стичаше в гърлото. Подът на асансьора беше сребристосив, гладка стомана. Виждах ръцете си на него, но не ги усещах като част от себе си. Стомахът ми се надигна и повърнах на чистата повърхност, а кръвта и жлъчката опръскаха обувките на мъжа срещу мен. Това ми донесе някаква утеха. Единственият удар, който успях да нанеса.

— Вкарай го най-после в проклетия роувър.

Двамата мъже ме хванаха под мишниците, отвориха багажника и ме хвърлиха вътре. Вече бяха приготвили каишите. Дебеловратият завърза китките ми зад гърба и стегна толкова силно, че прекъсна кръвоснабдяването. Щях да загубя ръцете си, ако ме оставеха така достатъчно дълго. Но като че ли нямаше значение.

Хвърлиха Сатвик отгоре ми и затръшнаха вратата на багажника.

Мъртвото му тяло притискаше краката ми, когато колата започна да лъкатуши из подземния паркинг. Усещах ръката му до гърба си — краката висяха над прасеца ми. Кръв се стичаше от раната в главата му и мокреше ризата ми.

Отпред мъжете разговаряха тихо, но не разбирах какво казват. Не ми пукаше. Не исках да ги слушам. Сатвик беше мъртъв. Аз щях да умра. Помислих за сестра си. За татко и за мама. За думите на Сатвик: „Хората забравят, че някой ден ще умрат“. Усетих как смехът се надига в мен като лудост. Но осъзнах, че за това все пак си има причина. Трябва да го забравиш. Защото не би могъл да понасяш тази мисъл постоянно. Мисълта за собствения ти край. За края на всичко. Дали целият свят просто ще изчезне за миг? Или пък има нещо повече? Нещо след това.

Джипът спря и след малко отново потегли, взе завой и светлината стана по-ярка и жълта — дневна светлина струеше през стъклото. Бяхме излезли от паркинга на улицата. Джипът ускори и аз си помислих за думите на дебеловратия в апартамента: „Ще ви пуснем“, така беше казал. Понякога в една лъжа има и зрънце истина. „Ще ви оставим в някой парк.“ Представих си как ни заравят със Сатвик някъде там, дълбоко, в тъмното, където никой никога няма да ни открие. Нямаше да е трудно.

Пътуването продължи, огласявано от шума на движението. След няколко минути тихият разговор на предната седалка внезапно замря и настъпи тишина.

Забелязах я, без да я осъзнавам в първия миг. Това не беше тишина след края на разговор. Беше прекъсване, когато вниманието ти рязко е привлечено от нещо друго. Прекъсване, сякаш бяха видели нещо. И усетих, че колата започна да намалява скоростта.

Дебеловратият рече тихо:

— Какво е това, мамка му?

— Кажи й да се махне от пътя.

— Какво прави тая?

— Хей…

Скърцане на гуми.

— Пази…

Последва ударът и светът отново се преобърна.

Сблъсъкът беше оглушителен — силен тласък ме запрати към вратата на багажника, после се претърколих и заотскачах от стените, а парченцата стъкло се посипаха над мен като блещукащ водопад. Колата се плъзна на едната си страна, избивайки искри от настилката само на сантиметри от лицето ми, там, където преди беше прозорецът. Когато най-сетне спря, аз лежах по гръб, а коленете ми притискаха главата ми. Не, не можеше да бъде. Това бяха коленете на Сатвик, не моите. Телата ни се бяха преплели при сблъсъка. Размърдах се и едната ми ръка се освободи — беше излязла от каиша от силата на удара. Издърпах я нагоре и видях, че от китката ми тече кръв. Сатвик още беше проснат върху мен, с извърнато сякаш от срам лице. Тогава започнах да крещя. Не го осъзнавах, докато не чух гласа си. Пронизителен дрезгав вик, който сякаш се давеше сам в себе си.

Изпълзях от задния прозорец. Бяхме на някаква улица. От едната страна се издигаха складове, а от другата — телена ограда. Намирахме се в строителна зона, място, твърде изолирано, за да сме се озовали тук случайно. Само един минувач стоеше на тротоара и зяпаше с увиснало чене. Старица с две найлонови торби с покупки в ръцете. Колата, която ни беше ударила, бе на десетина метра от нашата — кафяв седан. След сблъсъка тя бе продължила напред и се беше забила в един уличен стълб. Джипът лежеше на една страна, а изкривените му отломки осейваха улицата.

Чух скърцане на метал и видях, че шофьорската врата на кафявия седан се отваря. Една обувка стъпи на земята, но не изчаках да видя повече, обърнах се и се издърпах по настилката. Усещах силната миризма на бензин, а стъклата се забиваха в ръцете и коленете ми. Бях се отдалечил на няколко метра, когато чух нещо зад себе си и се обърнах. Дебеловратият също се измъкваше от джипа — излазваше от строшеното предно стъкло, като оставяше диря от кръв. Кракът му стърчеше под странен ъгъл и той изкрещя. На десетина метра нагоре по тротоара старицата хвърли торбите и се затича. Стек с шест кутийки кока-кола се удари в земята и те се пръснаха и закипяха по бетона. Тогава видях другия мъж.

Той вървеше към мястото на катастрофата от отсрещната страна на улицата. Висок, блед, с брада. Косата му беше бръсната и едва покарала. В едната си ръка стискаше пистолет.

Но най-забележими бяха белезите. Те кръстосваха плътта му, дълбоки и груби. Приличаше на твърде отдаден на занаята си майстор на бомби. Очите ни се срещнаха и той като че ли ми кимна. Стигна до джипа и усмивка разкри зъбите му. В далечината вече виеха сирени.

Мъжът вдигна пистолета към разбитото предно стъкло. Не каза нито дума, а стреля — пук, пук, пук, пук. Случи се толкова бързо. Куршумите се забиваха в плът и метал. Шофьорът нямаше никакъв шанс. Адреналинът се изля във вените ми сякаш с пращене. Усетих, че пълзя, опитвах да се отдалеча възможно най-много от касапницата. Погледнах назад, за да видя дали високият ме следва. Той беше заобиколил джипа и стоеше до дебеловратия, който лежеше на земята и леко потреперваше, а кракът му сякаш се беше сдобил с още десетина стави. Мъжът го преобърна с крак по гръб. Чувах накъсаното дишане на охранителя и виждах кървавата пяна по устните му. Счупени ребра, пробит бял дроб. А после онзи стъпи на гърлото му и го притисна към земята. Очите на дебеловратия се извъртяха в орбитите си, след миг се чу и рязкото изпукване. Накъсаното дишане спря. Мъжът с белезите извърна поглед към мен и аз се сковах. Не смеех да помръдна. Той тръгна към багажника на джипа и клекна близо до Сатвик, който беше увиснал наполовина от счупената врата, все още увит с платнището. Високият отвори платнището на лицето му почти нежно. Или може би просто така ми се стори.

Очите на Сатвик се взираха в нищото. Фокусирани някъде много далеч. Надявах се да е в нещо хубаво.

— Вече е мъртъв — каза мъжът.

— А другият? — попита женски глас.

Обърнах глава и я видях. Мъжът с белезите ме погледна и очите ни отново се срещнаха. Сирените вече виеха по-силно.

— Той е още жив. Но е ранен.

Видях как намества пистолета в ръката си, но не го вдигна към мен. От дулото се издигаше тънка струйка дим.

— По-бързо ще е да го довършим — каза той.

— Не — обади се отново жената.

Гласът й ми беше познат. И тогава я видях — излезе иззад смачкания джип. Видях и белега, които разполовяваше веждата й. Жената, която ме беше спасила от пожара.

— Викърс каза да го вземем. И така ще направим.