Повелителка на реките

Графтън, Нортхамптъншър Есента на 1436 г.

Изчакваме дворът да се отправи бавно обратно към Лондон; по пътя отсядаме в Нортхамптън. Рано една сутрин, преди дамите ми да се размърдат, аз се измъквам от покоите си и се срещам с Ричард в конюшните. Той е сложил седлото и юздата на Мери, приготвил е и собствения си боен кон за път, и ние поемаме надолу по малкия път към родното му село Графтън. Един свещеник живее тук, в отшелническо уединение, а близо до чифлика има малък параклис. Бащата на Ричард чака там, със строго и нервно изражение, довел е и трима свидетели. Ричард отива да намери свещеника, а баща му пристъпва напред.

— Надявам се, че знаете какво правите, ваша светлост — казва той без заобикалки, докато ми помага да сляза от коня си.

— Омъжвам се за най-чудесния човек, когото съм срещала.

— Ще ви струва скъпо — предупреждава той.

— По-лошо ще бъде да го загубя.

Той кимва, но сякаш не е напълно сигурен в правотата на думите ми; въпреки това ме улавя под ръка и ме въвежда в параклиса. В източния край има малък каменен олтар, кръст и горяща свещ. Пред олтара стои свещеникът в кафявото расо на францисканския орден, а до него — Ричард, който се обръща и ми се усмихва стеснително, сякаш сме се изправили пред стотици хора и носим златотъкани одежди.

Отивам до олтара и точно когато започвам да давам своите отговори на обетите, които свещеникът тихо ми подсказва, слънцето изгрява и заблестява през кръглия прозорец от рисувано стъкло над олтара. За миг забравям какво трябва да кажа. В краката ни, по каменния под на параклиса се разстила воал от цветове и аз си помислям замаяно, че сега съм тук, омъжвайки се за човека, когото обичам, и че един ден ще стоя тук, когато дъщеря ми се омъжва за мъж по свой избор, с небесна дъга под краката ѝ и корона пред нея. Внезапното видение ме кара да се поколебая, и Ричард ме поглежда:

— Ако изпитваш някакви съмнения, дори мигновено съмнение, не е нужно да се женим — казва той бързо. — Ще измисля нещо. Ще се погрижа за безопасността ти, любов моя.

Вдигам към него усмихнато лице: пречупени от сълзите в очите ми, слънчевите лъчи образуват дъга и около него.

— Нямам съмнения. — Обръщам се към свещеника. — Продължавайте.

Той ни кара да изречем обетите си, а после ни обявява за съпруг и съпруга. Бащата на Ричард ме целува по бузите и прегръща силно сина си. Ричард се обръща, плаща на тримата служители, които е наел като свидетели, и им казва, че ако ги призове, трябва да помнят този ден и час, и че ние сме наистина женени пред Бога, и поставя на пръста ми фамилния си пръстен и ми връчва кесия със злато пред всички, жест, потвърждаващ, че съм негова съпруга, че ми поверява честта и състоянието си.

— Сега какво? — пита баща му мрачно, докато излизаме от параклиса на слънчева светлина.

— Връщаме се в двора — казва Ричард. — А когато ни попадне удобен момент, ще трябва да съобщим на краля.

— Той ще ви прости — предрича баща му. — Той е млад човек, който бързо прощава всичко. Съветниците му са тези, които ще ви създадат проблеми. Ще те нарекат измамник, синко. Ще кажат, че си се домогвал до дама, която стои много по-високо от теб.

Ричард свива рамене:

— Могат да казват каквото си поискат, стига да не ѝ отнемат състоянието и да не петнят доброто ѝ име — казва той.

Баща му поклаща глава, сякаш не е сигурен и в това, а после ми помага да се кача на коня.

— Повикайте ме, ако имате нужда от мен — казва дрезгаво. — На ваше разположение съм, ваша светлост, и отговорността за опазването на честта ви е и моя.

— Можете да ме наричате Жакета — казвам.

Той се поколебава и казва:

— Бях шамбелан на покойния ви съпруг. Не е редно да ви говоря на малко име.

— Вие сте бил негов шамбелан, а аз бях негова съпруга, херцогиня, но сега, Бог да му даде вечен покой, той си отиде от нас и светът е различен, а аз съм ваша снаха — казвам. — В началото ще кажат, че Ричард е скочил твърде нависоко, но ще видят, че ние ще се издигнем заедно.

— Колко високо? — пита той сухо. — Колкото по-високо се издигнете, толкова по-отвисоко ще паднете.

— Не знам колко високо ще се издигнем — казвам решително. — И не се страхувам от падане.

Той ме поглежда.

— Имате амбиции да се издигнете?

— Всички сме върху колелото на съдбата — казвам. — Несъмнено ще се издигнем. Може и да паднем. Но въпреки всичко аз не се боя.