Както вече ви казах, трябва да има друга система. Трябва да се измисли някакъв всеобщ знак, който не оставя място за недоразумения. Може би трябва да е някакъв сигнал. Или пък дискретен стикер за ревера в различни цветове, за да показва различни неща:
Свободен/Зает
Има връзка/Няма връзка
Сексът предстои/никакъв секс/сексът временно се отлага.
Как иначе да се ориентира човек какво става? Как наистина?
До следващата сутрин мислих дълго и усилено и не стигнах до никакво заключение. Или: а) Натаниъл се обиди от приказките ми за секса, или вече не се интересува. Вторият вариант: б) всичко е наред и той още ми е навит или пък се прави на мъж и не казва много, така че аз ще трябва да спра да настоявам.
Може да е нещо по средата.
Може да е и нещо друго, което не ми е хрумнало. Или пък…
Всъщност казаното дотук обобщава нещата. Въпреки това, докато мисля по този въпрос, се чувствам напълно объркана.
Накъде към девет слизам долу по халат и заварвам Еди и Триш в хола, и двамата много елегантни. Еди си е сложил сако с лъскави златни копчета, а Триш е в бял копринен костюм с най-големия корсаж от изкуствени червени рози, който някога съм виждала. Освен това й е доста трудно да закопчае копчетата на сакото. Накрая успява да провре последното в илика и отстъпва от огледалото леко задъхана, за да се погледне.
Сега обаче почти не може да си мърда ръцете.
— Какво ще кажеш? — обръща се тя към Еди.
— Много добре — отбелязва той, докато се мръщи над „Пътна карта на Великобритания“ от 1994 година. — Това А347 ли е? Да не би да е А367?
— Струва ми се… според мен е по-добре, ако сакото остане разкопчано — осмелявам се да кажа аз. — По-естествено е.
Триш ме поглежда с присвити очи, сякаш очаква нарочно да саботирам вида й.
— Да — решава най-накрая тя. — Може и да си права. — Започва да се разкопчава, но е толкова пристегната, че не може да си свие ръцете. А пък Еди се скрива в кабинета.
— Искате ли да ви помогна? — предлагам аз.
— Да. — Вратът й е почервенял. — Бъди така любезна.
Пристъпвам към нея и започвам внимателно да разкопчавам копчетата, което не е лесна работа, защото коприната е много твърда. Когато приключвам, тя отстъпва назад и се оглежда отново, малко разочарована, и започва да подръпва копринената си риза.
— Кажи ми, Саманта… — подхвърля тя. — Ако ме видиш за пръв път… с каква дума ще ме опишеш?
Боже господи! Сигурна съм, че подобни задачи не влизаха в работната ми характеристика. Започвам да си блъскам главата, за да измисля най-ласкателната дума, която мога да се сетя.
— Ами… ъъъ… елегантна — отвръщам най-сетне аз и кимам за потвърждение. — Бих казала, че сте много елегантна.
— Елегантна ли? — Тя се завърта към мен. Нещо ми подсказва, че не съм попаднала на желания комплимент.
— Искам да кажа слаба и фина! — поправям се аз, когато разбирам, че съм направила гаф.
Как можех да пропусна слаба и фина?
— Слаба и фина. — Тя се оглежда няколко секунди и се върти ту на едната, ту на другата страна. — Слаба и фина.
Май не е напълно доволна. Какво му е лошото да си слаб, фин и елегантен, за бога?
Не че тя е фина, слаба или елегантна.
— Какво ще кажеш за… — Тя тръсва коса и нарочно избягва погледа ми. — Какво ще кажеш за… „млада“?
В първия момент съм толкова шашната, че не мога и дума да кажа.
— Млада ли?
Млада в сравнение с какво?
— Да… абсолютно — отвръщам най-сетне аз. — Това се… подразбира.
Моля те, само не ме питай на колко години…
— На колко години съм според теб, Саманта?
Тя върти глава от едната на другата страна, премахва прашинки от сакото, сякаш отговорът изобщо не я интересува. Аз обаче знам, че е наострила уши като локатори и чака да долови дори най-незначителния звук.
Пламвам цялата. Какво да й кажа? Ще се спра на… трийсет и пет. Я стига. Не ставай смешна. Не може да е чак толкова суетна. На четирийсет. Прекалено близо до истината е.
— Вие сте към… трийсет и седем? — осмелявам се да проговоря аз. Триш се обръща и от самодоволното й изражение разбирам, че съм попаднала в целта.
— Всъщност съм на… трийсет и девет! — заявява тя и две алени петна избиват на бузите й.
— Не може да бъде! — възкликвам аз и поглеждам пачия крак, събрал се около очите й. — Невероятно!
Каква лъжкиня. През февруари е навършила четирийсет и шест. След като не иска хората да знаят, не бива да оставя паспорта си на масичката в антрето.
— И така! — възкликва тя, вече значително по-весела. — Целия ден ще прекараме на парти у сестра ми. Натаниъл ще дойде да работи в градината, но ти, предполагам, вече знаеш…
— Натаниъл ли? — сякаш ме удря ток. — Ще идва ли?
— Обади се тази сутрин. Трябвало да сложи колчета на… граха или да връзва нещо. — Тя вади молив за устни и започва да очертава и без това наплесканите си с червило устни.
— Така ли? Не знаех. — Опитвам се да запазя самообладание, но пипалата на възбудата започват да пропълзяват в мен. — Значи ще работи в неделя.
— Често се случва. Наистина е всеотдаен. — Тя отстъпва, за да се огледа, след това започва да си слага още червило. — Чух, че те е завел в кръчмичката си.
Кръчмичка, значи. Това пък откъде дойде?
— Ами, да. Заведе ме.
— Много ми стана приятно. — Тя вади спирала и започва да нанася още по и без това достатъчно слепените си мигли. — За малко да ни се наложи да си търсим нов градинар. Въпреки че щеше да е жалко за него. След като имаше такива големи планове.
Поглеждам я учудена. Май нещо не разбрах. За какво говори тя?
— За кое да е жалко? — питам аз.
— За Натаниъл. За оранжерията. Сади нещо там. — Тя се мръщи на отражението си и почиства оронил се под очите аркансил. — Някакви биологично чисти неща. Показа ни бизнес плановете си. Дори се чудехме дали да не го финансираме. Ние сме от работодателите, които са готови да подкрепят служителите си във всяко отношение, Саманта. — Тя впива в мен сините си очи, сякаш ме предизвиква да не се съглася.
— Разбира се!
— Готова ли си? — Еди излиза от кабинета, нахлупил широкопола сламена шапка. — Днес ще изгорим от жега.
— Еди, не започвай — сопва се Триш и прибира четчицата в спиралата. — Отиваме на това парти и точка по въпроса. Взе ли подаръка?
— И какво стана? — питам аз в опит да подновя разговора. — Какво стана с плановете на Натаниъл?
Триш издава устни към отражението си.
— Ами баща му почина неочаквано и стана онзи проблем с пъбовете. Тогава той реши нещо друго. Така и не купи парцела. — Тя се поглежда недоволно. — Дали да не си сложа розовия костюм?
— Не — отвръщаме едновременно и двамата с Еди. Поглеждам отчаяното лице на Еди и едва сдържам смеха си.
— Изглеждате чудесно, госпожо Гайгър — окуражавам я аз. — Честна дума.
Двамата с Еди успяваме да я накараме да се дръпне от огледалото, да потегли към вратата и да се качи в поршето. Еди е прав, този ден ще бъде зверски горещ. Небето е прозрачно синьо, а слънцето още отсега напича.
— По кое време ще се върнете? — питам ги аз.
— Късно вечерта — отвръща Триш. — Еди, къде е подаръкът? А, Натаниъл, ето те и теб.
Поглеждам над колата леко притеснена. Ето го и него, пристига по алеята, облечен в дънки, обул еспадрили, с някаква стара сива тениска и неизменната раница. А пък аз съм по халат и дори не съм сресана.
Все още не знам какво става между нас.
Въпреки това някои части от тялото ми вече реагират на присъствието му. Дори не се замислят, че съм объркана.
— Здрасти — обаждам се аз, когато той се приближава.
— Здрасти. — Очите му заблестяват приятелски, но той не прави опит нито да ме целуне, нито дори да се усмихне. Спира и ме поглежда. Има нещо в напрегнатия му многозначителен поглед, което кара краката ми да омекнат.
Или сме все още на етапа на вчерашната целувка, или съдбата ми е да не мога да откъсна очи от него.
— Значи… — извръщам очи настрани и свеждам поглед към чакъла — днес ти предстои… много работа.
— Малко помощ ще ми дойде добре — подхвърля небрежно той. — Ако нямаш други задължения.
В мен напира огромно задоволство, което успявам да прикрия с леко покашляне.
— Ясно. — Свивам леко рамене, почти намръщена. — Ами… може би.
— Супер. — Той кимва на семейство Гайгър и тръгва към градината.
Триш наблюдава размяната на реплики, без да крие недоволството си.
— Май не сте много любвеобилни един към друг — натяква тя. — Според мен…
— Остави ги на мира, за бога! — скастря я Еди и пали мотора. — Да вървим, където сме тръгнали, и да приключваме с проклетото парти.
— Еди Гайгър! — писва Триш и се завърта към него. — Това е партито на сестра ми! Нима не разбираш…
Еди дава газ и заглушава гласа й. Поршето се изстрелва напред, разпилява наоколо чакъл и аз оставам сама пред притихналата къща.
Така.
Значи останахме само двамата с Натаниъл. Двамата сме сами. Чак до осем довечера. На по-добър сценарий не можех да се надявам.
Всичко в мен пулсира. Все едно съм диригент с палка, все едно съм започнала увертюра.
Привидно небрежно се обръщам и поемам към къщата. Докато минавам покрай цветните лехи, спирам за момент, поглеждам някакво растение и задържам зелените листенца в ръка.
Мога да се разходя, за да видя къде е, и да му предложа помощта си. Ще бъде много мило от моя страна.
Насилвам се да не бързам. Влизам под душа, обличам се и закусвам с чай и ябълка. След това се качвам на втория етаж и се гримирам. Не много. Колкото да подчертая каквото трябва.
Дрехите ми не са елегантни. Тениска, памучна пола и чехли. Поглеждам се в огледалото и усещам как цялата тръпна от нетърпение. Затова пък в главата ми няма нито една разумна мисъл. Май дори не мога да мисля. Което не е толкова зле.
След като излизам от хладната къща, в градината ми се струва палеща жега. Тихо е, а въздухът трепти. Оставам на сянка и тръгвам по една от пътеките, защото нямам представа къде работи. Накъде съм се запътила? Виждам го сред цъфналата лавандула. Намръщил се е заради слънцето, докато връзва храстите.
— Здрасти — започвам аз.
— Здрасти. — Той вдига поглед и избърсва чело. Очаквам да изостави работата си, да пристъпи към мен и да ме целуне. Само че той не помръдва. Продължава да връзва, след това прерязва връвта с нож.
— Дойдох да ти помогна — обяснявам след кратко мълчание аз. — Какво ще правим?
— Ще връзваме граха. — Той посочва растенията, които растат във формата на вигвами. — Трябват им подпори, иначе ще увиснат. — Подхвърля ми топка връв. — Давай. Да връзваш внимателно.
Той не се шегува. Наистина ще му помогна с работата в градината. Предпазливо развивам връвта и наблюдавам как работи. Меките листа и цветчета ме гъделичкат и изпълват въздуха с невероятно сладко ухание.
— Така добре ли е?
— Я да видя. — Натаниъл се приближава. — А-ха. Можеш да стягаш малко повече. — Ръката му докосва моята и той се обръща. — Направи още едно.
Ръката ми тръпне от допира му. Нарочно ли го направи? Не много уверено връзвам следващия стрък и затягам повече.
— Така вече е добре. — Неочаквано гласът му зазвучава зад мен и аз усещам пръстите му на врата си, а след това проследяват извивката на ухото ми. — Трябва да довършиш редицата.
Това вече не беше случайно. Няма съмнение. Обръщам се към него, за да го докосна и аз, ала той вече е от другата страна на редицата и оглежда задълбочено стрък грах, сякаш нищо не се е случило.
Той май е решил да си играе с мен, разбирам аз.
Добре, готова съм да се включа.
Вълнението ми не преминава, докато се прехвърлям от стрък на стрък. Тихо е освен шумоленето на листата и съскането на връвта, когато я прерязвам. След още три стръка стигам края на реда.
— Готово — обявявам аз, без да се обръщам към него.
— Браво. Я да видя. — Приближава се, за да провери работата ми. Едната му ръка пълзи по бедрото ми, повдига полата и пръстите му галят крака ми. Не мога да помръдна. Като хипнотизирана съм. След това той неочаквано се отдръпва и отново се захваща с работата си.
— Какво… — Дори не съм в състояние да изрека смислено изречение.
Целува ме кратко и настойчиво по устата.
— Хайде, давай. Трябва да оберем малините.
Редиците малини са в друг край на градината, оградени от зелена мрежа. Земята под тях е суха. Когато се пъхваме сред тях, се чува единствено жуженето на насекоми и плясъкът от крилцата на оплели се сред клоните птички, които Натаниъл прогонва.
Обираме първата редица, без да си кажем и дума, съсредоточени да приберем малина след малина. В края на редицата устата ми е изтръпнала, ръцете ми са издраскани, да не говорим, че цялата съм потна. Става все по-горещо сред храстите и имам чувството, че на другите места в градината е по-хладно.
Двамата се засичаме в края на реда и Натаниъл ме поглежда. Отстрани на лицето му се спуска капка пот.
— Много е горещо — отбелязва той. Оставя щайгата на земята и съблича тениската.
— Да. — Между нас все още прехвърчат искри. След това, съвсем предизвикателно се събличам и аз. Оставам по сутиен на сантиметри от него, кожата ми е бяла като мляко в сравнение с неговата.
— Обрахме ли достатъчно? — Посочвам щайгата, но той дори не свежда поглед.
— Още не сме.
Нещо в изражението му кара краката ми да омекнат. Срещам погледа му и имам чувството, че или е настъпил моментът на истината, или ще продължим с предизвикателствата.
— Не мога да достигна онези — посочвам аз избуялите клони.
— Ще ти помогна. — Навежда се над мен, телата ни се допират и аз усещам устните му по ухото си, докато събира плодовете. Цялото ми тяло откликва. Не мога да търпя повече. Това трябва да престане. А никак не искам да престава.
Само че той продължава. Движим се по редовете като танцьори, започнали вихрен флирт. Привидно сме се съсредоточили в работата, ала не откъсваме очи един от друг. На края на всеки ред той докосва някоя част от мен или с пръсти, или с устни. Един път ми подаде малина и потри с пръсти зъбите ми. Иска ми се да го захапя, да плъзна ръце по тялото му, ала той всеки път успява да се отдръпне, преди да успея да направя каквото и да е.
Цялата тръпна от желание. Преди два реда разкопча сутиена ми. После аз сама си свалих бикините. Той е разкопчал колана си. Въпреки това продължаваме да берем малини.
Щайгите са пълни, натежали, ръцете ме болят, но почти не усещам. Това, което не мога да превъзмогна, са тръпките, които пролазват по цялото ми тяло и ми подсказват, че няма да издържа още дълго. Когато стигам края на последната редица, оставям щайгата и се обръщам към него, неспособна да скрия нетърпението си.
— Приключихме ли?
Дишам бързо и накъсано. Трябва да го имам. Той трябва да ме разбере. Не знам какво съм в състояние да направя.
— Доста добре се справихме. — Погледът му плъзва към щайгите. — Има още…
— Не — чувам категоричния си глас аз. — Стига толкова.
Застанала съм под палещото слънце задъхана и нетърпелива. Тъкмо когато си мисля, че ще избухна, той пристъпва към мен и свежда устни към зърното ми, а аз една се удържам да не припадна. Този път е истина. Усещам ръцете му по цялото си тяло, полата ми пада на земята, дънките му се смъкват. След това, разтърсена от тръпки, се притискам до него и давам воля на вика си. Малините са забравени, разпилени по земята, смачкани под тежестта ни.
Имах чувството, че останахме да лежим часове наред. Като изтръпнала съм от еуфория. По гърба и коленете ми са се врязали камъчета, по ръцете и цялото ми тяло са полепнали малини. Нямам нищо против. Нямам сили дори да вдигна ръка, за да махна мравката, пропълзяла по стомаха ми с тънките, гъделичкащи крачета.
Главата ми е отпусната на гърдите на Натаниъл и усещам всеки отмерен удар на сърцето му. Слънцето пари кожата ми. Нямам представа кое време е. Не ме интересува. Загубила съм представа за минутите и часовете.
Най-сетне Натаниъл леко измества глава. Целува ме по рамото и се усмихва.
— Имаш вкус на малини.
— Имаше… — спирам, защото не мога да измисля нищо смислено. — Нали знаеш… обикновено аз… — Прозявам се и поставям ръка на устата си. Иска ми се да заспя поне за няколко дни.
Натаниъл вдига ръка и описва лениви кръгчета по гърба ми.
— Шест минути не е никакъв секс — чувам гласа му, а очите ми се затварят. — За шест минути се вари яйце.
Когато се събуждам, малините са в сянка. Натаниъл се е изместил изпод мен и ми е направил възглавница от смачканата пола с петна от малини, обул си е дънките и е донесъл бира от хладилника на семейство Гайгър. Надигам се, главата все още ми тежи и забелязвам, че се е подпрял на едно дърво, седнал е на тревата и отпива от бутилката.
— Мързеливец — укорявам го аз. — Семейство Гайгър си мислят, че връзваш граха.
Той се обръща към мен и по устните му заиграва весела усмивка.
— Наспа ли се?
— От колко време спя? — Вдигам ръка към лицето си и махам ситно камъче. Не мога да се ориентирам.
— Два часа. Искаш ли? — Посочва бутилката. — Студена е.
Изправям се, почиствам всичко полепнало, слагам си полата и сутиена с издайническите петна и сядам до него на тревата. Той ми подава бутилката и аз внимателно я надигам. Никога не съм пила бира досега. Студена е, пенлива и ми се струва най-приятната разхладителна напитка на света.
Облягам се на дървото и отпускам голите си крака на хладната трева.
— Господи, чувствам се толкова… — Вдигам ръка и я оставям да падне.
— Вече не си толкова неспокойна — отбелязва Натаниъл. — Преди подскачаше всеки път, когато заговорех.
— Не е вярно!
— Напротив, вярно е — кима той. — Беше като подплашен заек.
— Не бях ли язовец?
— Ти си кръстоска между заек и язовец. Много рядка порода. — Той се ухилва и отпива от бирата. Известно време мълчим, докато наблюдавам малък самолет високо в небето да оставя бяла следа.
— И мама казва, че си се променила. — Натаниъл ме поглежда любопитно. — Според нея от когото и да бягаш… каквото и да се е случило… вече остава в миналото.
Долавям въпроса в гласа му, ала не отговарям. Мисля си за Айрис, за вчера, как ме остави да изкарам гнева си на нея. Не че й е било лесно.
— Майка ти е невероятна — признавам най-сетне аз.
— А-ха.
Оставям бутилката и се претъркулвам на тревата, загледана в синьото небе. Усещам мириса на пръст и стръковете трева бодват ушите ми. Чувам наблизо скърцането на скакалец.
Аз съм се променила. Сама го усещам. Станала съм… по-спокойна.
— Ти какъв ще бъдеш? — казвам аз и навивам трева на пръста си. — Ако успееш да избягаш. Ставаш различен човек.
Отначало Натаниъл мълчи, после поглежда към градината над бутилката.
— Ще си бъда пак аз — отвръща най-сетне той. — Щастлив съм какъвто съм сега. Харесва ми мястото, на което живея. Харесва ми онова, с което се занимавам.
Превъртам се по корем и го поглеждам, леко примижала на слънцето.
— Сигурно има нещо, което искаш. Не може да нямаш мечта.
Той клати глава с усмивка.
— Правя точно това, което ми се иска.
В този момент си спомням разговора с Триш тази сутрин и сядам.
— Ами оранжерията, която си искал да направиш?
Натаниъл извива учудено вежди.
— Ти откъде…
— Триш ми каза днес сутринта. Каза, че си бил подготвил бизнес план, че всичко е било готово. Какво се случи?
В първия момент той мълчи и извръща поглед настрани. Не мога да преценя какви мисли се въртят в главата му.
— Беше просто идея — отвръща той.
— Заради майка си ли се отказа? За да се занимаваш с пъбовете ли?
— Може би. — Той посяга към протегнал се ниско над земята клон и започва да къса листенцата. — Всичко се промени.
— Наистина ли ти се занимава с кръчмите? — Надигам се леко над земята, за да срещна погледа му. — Нали сам го каза? Не си собственик на заведения. Ти си градинар.
— Не става въпрос какво искам аз. — В гласа му се прокрадва разочарование. — Това е семеен бизнес. Някой трябва да се заеме с него.
— Защо ти? — продължавам да настоявам аз. — Защо не брат ти?
— Той е… различен е. Има си друга работа.
— И ти си имаш друга работа.
— Аз имам отговорности. — Той се намръщва още повече. — Майка ми…
— Тя иска онова, което и ти искаш — не преставам аз. — Сигурна съм, че е така. Тя иска да си щастлив, не да си дадеш живота заради нея.
— Аз съм щастлив. Смешно е да…
— А не можеш ли да бъдеш по-щастлив?
Отново замълчаваме. Натаниъл е извърнал поглед, раменете му са приведени, сякаш иска да се изолира от думите ми.
— Никога ли не ти се иска да се откъснеш от отговорностите? — Разпервам ръце като волна птица. — Просто така да се оставиш на течението и да видиш какво ще стане!
— Ти така ли направи? — пита той рязко и се завърта към мен.
Наблюдавам го неуверено.
— Аз… сега не говорим за мен — отвръщам най-сетне. — Говорехме за теб.
— Саманта… — Той въздъхва и потрива чело. — Знам, че не искаш да говориш за миналото. Искам обаче да ми кажеш едно нещо, без да ме лъжеш.
Потръпвам от страх. Какво ли ще ме попита?
— Ще се опитам — отвръщам най-сетне аз. — Кажи!
Натаниъл ме поглежда право в очите и си поема дъх.
— Имаш ли деца?
Толкова съм слисана, че в първия момент не мога да кажа и дума. Той си мисли, че имам деца. В гърлото ми заклокочва смях на облекчение и не успявам да се сдържа.
— Не, нямам деца! Ти да не би да реши, че съм оставила пет гладни гърла?
— Не знам. — Той се намръщва, струва ми се доста смутен, но и готов да брани мнението си.
— Защо не?
— Защото… искам да кажа… нима ти приличам на жена с пет деца? — Не успявам да прикрия възмущението си и той също избухва в смях.
— Може би не чак пет…
— Това пък какво трябва да означава? — Готова съм да го замеря с ризата му, когато познат глас процепва въздуха.
— Саманта?
Триш е. Върнала се е. Защо се е върнала?
Срещам погледа на Натаниъл и не мога да повярвам.
— Саманта? — писва отново тя. — Навън ли си?
Мамка му. Бързо оглеждам и двама ни. Гола съм, с изключение на полата и сутиена, покрита с прах и малинови петна. Натаниъл е същият, но поне е с дънки.
— Бързо! Дрехите ми! — съскам аз и скачам.
— Къде са? — пита Натаниъл и се оглежда.
— Нямам представа! Нали ги свали? — Поглеждам го и усещам как истеричният смях отново се кани да избликне. — Да знаеш, че ще ни уволнят.
— Саманта? — чувам я как отваря вратата на терасата.
— По дяволите! — изръмжавам аз. — Идва насам!
— Няма нищо — отвръща Натаниъл и дръпва тениската си от малините. Навлича я и ето, че изглежда напълно нормално. — Аз ще я забаламосам. Ти се промъкни вътре, мини зад храстите, влез през вратата на кухнята, тичай горе и се преоблечи. Става ли?
— Става — съгласявам се задъхано аз. — Какво ще й кажем?
— Ще й кажем… — Той се опитва да мисли бързо. — Не сме се чукали в градината и не сме пили бира от хладилника.
— Точно така. — Не успявам да се сдържа и започвам да се кискам. — Добре измислено.
— Върви бързо, зайо. — Той ме целува, а аз хуквам през ливадата, като се опитвам да се прикрия зад огромния рододендрон.
Шмугвам се в страничната градина, като през всичкото време се провирам през храстите и се старая да не шумоля прекалено много. Босите ми крака са студени и влажни; стъпвам на остро камъче и се свивам, защото не смея да издам и звук. Все едно, че съм на десет и си играя на криеница, а в сърцето ми тупти познатата смес от ужас и задоволство.
На десетина метра от къщата прикляквам зад един храст и чакам. След минута-две забелязвам, че Натаниъл е повел семейство Гайгър по ливадата към езерцето с лилиите.
— Тук може да се е появила брашнеста мана — обяснява той. — Мислех, че е редно сами да видите.
Чакам ги да се зазяпат и хуквам към хола, минавам през къщата и се качвам в стаята си. Щом затварям вратата, се стоварвам на леглото и ми идва да се разсмея от облекчение на глупавата, но забавна случка. След това надниквам през прозореца и виждам, че са все още край езерото. Натаниъл сочи нещо с пръчка.
Бързам към банята, пускам душа и оставам под него за трийсет секунди. След това вадя чисто бельо, дънки и скромна блуза с дълъг ръкав. Дори си слагам червило. След това пъхвам крака в едни еспадрили и излизам в градината.
Натаниъл и семейство Гайгър се връщат към къщата. Токчетата на Триш потъват, освен това личи, че и на двамата с Еди им е горещо и са притеснени.
— Здравейте — обаждам се небрежно аз, когато те приближават.
— Ето те и теб — казва Натаниъл. — Цял следобед не си се мяркала.
— Преглеждах готварски книги — обяснявам невинно аз и се обръщам към Триш с любезна усмивка. — Добре ли прекарахте на партито, госпожо Гайгър?
Прекалено късно забелязвам, че Натаниъл ми прави отчаяни знаци зад гърбовете им.
— Благодаря ти, че попита, Саманта. — Триш поема дълбоко въздух. — Предпочитам да не говоря за партито.
Еди издава някакъв нечленоразделен звук.
— Мама му стара, не се отказваш. Просто казах…
— Става въпрос за начина, по който го каза! — писна Триш. Понякога си мисля, че единствената ти цел в живота е да ме поставяш в неловко положение.
Еди изсумтява и се отправя към къщата, а сламената му шапка е килната на една страна.
— Олеле. — Извивам едната си вежда към Натаниъл, който се ухилва над потреперващата прическа на Триш.
— Да ви направя ли една чашка чай, госпожо Гайгър? — питам мило аз. — Или може би… „Блъди Мери“?
— Благодаря ти, Саманта — отвръща тя и вирва брадичка с всичкото достойнство, на което е способна. — Един коктейл ще ми дойде добре.
Докато вървим към оранжерията, Триш вече се е поуспокоила. Дори се заема сама да си направи коктейла, вместо да ми дава съвети. Приготвя и за нас с Натаниъл.
— И така — започва тя, след като е отпила, и се е настанила сред буйната зеленина. — Има нещо, което трябва да ти кажа, Саманта. Ще имаме гости.
— Добре — отвръщам аз и се опитвам да не се разсмея. Натаниъл седи до мен и тайно побутва еспадрилата ми с крак.
— Утре пристига племенницата ми и ще остане няколко седмици. Идва на тихо и спокойно място. Потънала е в работа и е особено важно да не я притесняваме. Затова двамата с господин Гайгър й предложихме да остане. Приготви й, ако обичаш, свободната стая.
— Разбира се — кимам послушно аз.
— Ще й трябва легло и бюро… май ще си донесе лаптопа.
— Да, госпожо Гайгър.
— Мелиса е много умно момиче. — Триш пали цигара и щраква със запалката от „Тифани“. — Работи на високо ниво. Тя е от онези момичета в Ситито.
— Ясно — отвръщам аз и потискам кикота, когато Натаниъл успява да смъкне еспадрилата ми. — С какво се занимава?
— Адвокатка е — казва Триш и аз вдигам безмълвно очи. Адвокатка ли?
Някаква адвокатка ще остане в къщата?
Натаниъл гъделичка ходилото ми, но аз успявам да му отправя анемична усмивка. Това е лоша работа. Може да стане проблем.
Ами ако се познаваме?
Докато Триш си приготвя нов коктейл „Блъди Мери“, аз започвам да мисля усилено. Мелиса? Може да се окаже Мелиса Дейвис от „Фрешуотър“. Може да е Мелиса Тайлър, която работеше с мен по сливането на „ДелтаКо“. Прекарали сме заедно часове наред. Ще ме познае веднага.
— Тя ваша племенница ли е или на господин Гайгър? — питам небрежно аз, когато Триш сяда. — И тя ли се казва Гайгър?
— Не, фамилията й е Хърст. Мелиса Хърст.
Нищо не ми говори.
— А къде работи? — Моля те, кажи, че е някъде в чужбина…
— В някаква много известна фирма в Лондон. — Триш замахва разсеяно с чашата.
Добре, накратко казано, не я познавам. Адвокат в Лондон в известна фирма. Ако е в някоя голяма фирма, със сигурност е чувала за мен. Освен това знае за колежката, избягала панически от „Картър Спинк“, заради която клиентът е загубил петдесет милиона лири. Сигурно е запозната дори с най-унизителните подробности от целия този срам.
Само като си помисля, и ми става студено. Щом чуе името ми, ще започне да се сеща, ще събере две и две… и ето, че истината ще лъсне. Унижението, което преживях в Лондон, ще ме настигне и тук. Всички ще разберат каква съм била и какво е станало. Всички ще са наясно, че съм лъжкиня. Поглеждам Натаниъл ужасена.
Не мога да позволя всичко да ми се изплъзне. Не и сега.
Той ми намига и аз отпивам дълга глътка от коктейла. Отговорът е много прост. Налага се да направя всичко необходимо, за да опазя тайната си.