Повелителката на метлата

19

През следващите две седмици не видях повече брошурата на „Картър Спинк“, докато един ден не минах покрай масата на Мелиса, когато отивах в кухнята да приготвя обяда.

Не знам какво става с времето. Почти не му обръщам внимание. Минутите и часовете не са строго разграфени, те просто отлитат неусетно. Вече дори не нося часовник. Вчера следобед двамата с Натаниъл лежахме в полето, той наблюдаваше как белите чадърчета на глухарчетата се носят над нас и единственият шум бе скрибуцането на щурците.

Не мога да се позная. Загоряла съм, защото около обяд се излежавам на слънце. Краищата на косата ми са изсветлели. Бузите ми са се налели, станали са румени. Ръцете ми са по-силни, мускулите изпъкват, защото лъскам и търкам къщата, меся хляб и разнасям напред-назад тежките тигани и тенджери.

Лятото е в разгара си и всеки ден ми се струва по-горещ от предишния. Всяка сутрин преди закуска Натаниъл ме изпраща през селото до къщата на семейство Гайгър и дори по това време въздухът е топъл и приятен. Животът тук ми се струва бавен и наистина чудесен. Нищо друго няма значение. Всички са в празнично настроение освен Триш, която е трескаво напрегната. В края на седмицата организира благотворителен обяд, защото е прочела в едно списание, че така постъпвали дамите от висшето общество. Покрай цялата шумотевица човек би си помислил, че се е захванала с кралската сватба.

Оправям пръснатите по масата бумаги на Мелиса, когато забелязвам брошурата на „Картър Спинк“ да се подава от една папка. Не мога да устоя, изваждам я и разлиствам познатите страници. Ето ги стълбите, по които се качвах всеки ден в продължение на седем години. Ето го и Гай, все така красив. Тази не беше ли Сара от отдел „Сливания“, която също се бореше за партньор. Така и не разбрах дали е получила мястото.

— Какво правиш? — Мелиса е влязла в кухнята, а аз дори не съм я чула. Наблюдава ме подозрително. — Това е мое.

Не може да бъде. Тя какво си въобразява, че ще й открадна брошурата ли?

— Просто ви подреждах нещата — отвръщам миролюбиво аз и оставям брошурата. — Масата ми трябва.

— Така ли? Благодаря. — Тя потрива лице. Напоследък ми се струва доста измъчена. Под очите й има сенки и блясъкът в косата й е изчезнал.

— Много упорито работите. — Опитвам се да бъда мила с нея.

— Да, така е. — Тя вирва брадичка. — Струва си. Отначало те скапват от работа, но след като станеш по-опитен, нещата се успокояват.

Поглеждам умореното й арогантно лице. Дори да можех да й кажа онова, което ми е известно, тя нямаше да ми повярва.

— А-ха — отвръщам след секунда аз. — Сигурна съм, че сте права. — Отново поглеждам брошурата на „Картър Спинк“. Отворена е на страница със снимката на Арнолд. Той е с ярка вратовръзка на точки и кърпичка от същата коприна в джоба, подкупващо усмихнат на целия свят. Само като го погледна, и на мен ми идва да се усмихна.

— Значи ще кандидатствате за работа в тази фирма? — питам небрежно аз.

— Ами да. Те са най-добрите. — Мелиса вади диетична кола от хладилника. — Този щеше да ме интервюира. — Тя посочва с брадичка снимката на Арнолд. — Само че напуска.

Трепвам от изненада. Арнолд напуска „Картър Спинк“?

— Сигурна ли сте? — питам аз, преди да успея да се спра.

— Да. — Мелиса ме поглежда учудена. — На теб пък какво ти става?

— А, нищо — отвръщам аз и бързо оставям брошурата. — Просто… не ми се струва достатъчно възрастен, за да се пенсионира.

— Просто напуска. — Тя свива рамене и излиза от кухнята, а аз оставам напълно объркана.

Арнолд напуска „Картър Спинк“? Нали винаги се е хвалил, че никога нямало да напусне? Все повтаряше, че щял да работи още двайсет години. Защо е решил да напусне тъкмо сега?

Нямам никаква представа какво става. През последните няколко седмици живея като под стъклен похлупак. Не съм чела „Правист“, дори не съм виждала най-обикновен вестник. Не знам никакви клюки, да не говорим, че не ме интересуват. Ето че сега, след като видях познатото лице на Арнолд, ме обзема любопитство.

Знам, че вече не съм част от този свят, въпреки това искам да разбера какво става. Защо Арнолд напуска „Картър Спинк“? Какво се е случило, за което нямам представа?

И така, същия следобед, след като съм вдигнала масата, се промъквам в кабинета на Еди, пускам компютъра и влизам в „Гугъл“. Изписвам „Арнолд Савил“ и на втората страница попадам на информация за ранното му пенсиониране. Препрочитам малката статия отново и отново и се опитвам да разбера какво става. Защо е решил да напусне толкова рано? Да не би да е болен?

Опитвам се да намеря още нещо, но май няма друго. След кратко колебание изписвам „Саманта Суитинг“, въпреки че си казвам, че не бива. Веднага се появяват безброй неща за мен. Този път не се слисвам като миналия. Все едно, че не става дума за мен.

Преглеждам статиите една след друга и виждам, че са същите като преди. След като преглеждам пет страници, изписвам „Трета обединена банка“ и започвам да разглеждам. След това изписвам „БЛК холдинг“, след него „Трета обединена банка“, „Глейзърбрукс“, а после и „Саманта Суитинг, 50 милиона лири, край на кариерата“ и чакам отново да се появят противните писания. Все едно, че наблюдавам повторно собствената си автомобилна катастрофа.

Господи, човек направо се пристрастява към „Гугъл“. Седя, погълната от написаното, въвеждам нови имена за търсене, чета и търся, а когато се налага, вкарвам и паролата за „Картър Спинк“. След един час седя прегърбена на стола на Еди като някое зомби. Гърбът ме боли, вратът ми се е схванал, а думите започват да се сливат. Забравила съм какво е да седиш пред компютър. Нима съм се занимавала с това по цял ден?

Потривам уморените си очи, поглеждам към поредната уеб страница и се питам какво правя. Това е някакъв списък с гости за обяд, проведен в „Пейнтърс хол“. По средата на статията забелязвам името „БЛК холдинг“, което вероятно е връзката. На автопилот местя курсора и попадам на името „Никълъс Ханфорд Джоунс, директор“.

Нещо проблясва в объркания ми мозък. Никълъс Ханфорд Джоунс. Откъде ми е познато това име? Защо ми се струва, че има връзка с Кетърман?

Да не би „БЛК холдинг“ да е клиент на Кетърман? Не. Не е възможно. Не съм чувала подобно нещо.

Стисвам здраво очи и се опитвам да се съсредоточа. Никълъс Ханфорд Джоунс. Представям си името, опитвам се да открия някаква асоциация… да извикам някакъв образ… хайде, мисли…

Това е бедата, когато имаш почти фотографска памет. Хората си мислят, че е много удобно, но истината е, че направо те побърква.

И накрая си спомням. Засуканият почерк на поканата за сватба. Беше закачена на таблото в кабинета на Кетърман преди около три години. Стоя там седмици наред. Виждах я всеки път, когато влизах при него.

Господин и госпожа Арнолд Савил Имат удоволствието да ви поканят На сватбата на дъщеря им Фиона и господин Никълъс Ханфорд Джоунс.

Никълъс Ханфорд Джоунс е зет на Арнолд Савил? Арнолд има роднини в „БЛК холдинг“?

Отпускам се на стола напълно объркана. Защо не го е споменавал никога досега?

След това ме поразява нова мисъл. Бях в страницата на „БЛК“ само преди минута. Защо не беше споменато, че Никълъс Ханфорд Джоунс е директор? Това е незаконно.

Потривам чело, след това от любопитство изписвам в прозорчето за търсене „Никълъс Ханфорд Джоунс“. След миг екранът се изпълва със статии и аз се привеждам любопитно напред.

За бога! Този интернет е пълен боклук. Има десетки други никълъси и други ханфордовци и разни господа с името Джоунс, споменати в какъв ли не контекст. Нещото, наречено „Гугъл“, не разбира ли какво ми трябва? Защо ми е да чета за някакъв канадски гребен отбор и за състезателя им Грег Ханфорд, за някой си Дейв Джоунс или за Чип Никълъс.

Така няма да намеря нищо.

Въпреки това продължавам надолу и преглеждам всеки един от текстовете, прехвърляйки страница след страница. И тъкмо когато се каня да се откажа, погледът ми попада в дъното на страницата. „Уилям Ханфорд Джоунс, финансов директор в «Глейзърбрукс», благодари на Никълъс Дженкинс за речта…“

В първите няколко секунди оставам, впила очи в екрана, и не мога да повярвам, финансовият директор на „Глейзърбрукс“ също ли се казва Ханфорд Джоунс? Те да не би да са роднини? Чувствам се като частен детектив, докато влизам във „Стари приятели“ и след две минути отговорът е ясен. Двамата са братя.

Като зашеметена съм. Доста интересна връзка. Значи господинът е финансов директор на „Глейзърбрукс“, която фалира и завлече Трета обединена банка с 50 милиона лири. Той е директор на „БЛК холдинг“ със заем от 50 милиона, дадени преди три дни. А пък Арнолд представлява Трета обединена банка. Те са свързани; роднини са. Най-странното е, че съм убедена, че никой друг не подозира.

Арнолд никога не е споменавал този факт. Никой в „Картър Спинк“ не го е споменавал. Не е ставало въпрос в нито един от докладите по тази сделка. Арнолд нарочно си е мълчал.

Потривам очи и се опитвам да събера разпокъсаните си мисли. Това не е ли конфликт на интереси? Не е ли трябвало той да няма никакъв достъп до информация по сделката? Защо му е на Арнолд да пази толкова важна тайна? Освен ако…

Не!

Не е възможно. Просто не е възможно…

Той не би…

Отварям очи, усещам, че ми се вие свят, сякаш ненадейно съм се гмурнала в дълбоки води. Умът ми трескаво работи, прехвърля различни възможности и ги отхвърля, защото не съм в състояние да повярвам.

Да не би Арнолд да е открил нещо? Да не би да крие нещо?

Затова ли напуска?

Изправям се и прокарвам пръсти през косата си. Добре, нека просто… престани веднага. Става въпрос за Арнолд. Да, за Арнолд. Превръщам се в напълно побъркана теоретичка на разни конспирации. Още малко и ще изпиша за търсене „Извънземни, Розуел, живеят сред нас“.

Обзета от решителност, вадя мобилния. Ще позвъня на Арнолд. Ще му пожелая успех в бъдеще. Така поне ще се отърва от всички абсурдни идеи, които ми се въртят в главата.

След шест прекъснати опита най-сетне събирам сили да набера целия номер и чакам някой да се обади. От самата мисъл да говоря с някой в „Картър Спинк“ — най-вече със самия Арнолд — ми прилошава. Отново прекъсвам, преди да вдигнат, и скривам телефона, сякаш ми се е разминало на косъм.

Най-сетне се стягам, набирам отново и изчаквам. Така и няма да разбера, ако не го направя. Мога да поговоря с Арнолд. Мога да изправя гордо глава.

След три позвънявания се обажда Лара.

— Кабинетът на Арнолд Савил.

Веднага си я представям как седи на бюрото от светло дърво, облечена в неизменното винено сако, и пише нещо. Имам чувството, че съм на хиляди километри.

— Здравей, Лара — започвам аз. — Обажда се… Саманта. Саманта Суитинг.

— Саманта? — Лара е слисана. — Леле боже! Как си? Какво правиш?

— Добре съм. Много добре, благодаря. — Стомахът ми се е свил на топка от нерви. — Обаждам се, защото разбрах, че Арнолд напуска? Истина ли е?

— Истина е! — съобщава ми тя, доволна, че може да сподели клюката. — Направо не можах да повярвам, когато каза. Очевидно Кетърман го е завел на обяд и се е опитал да го накара да остане, но той бил категоричен. И още нещо, ще се мести да живее на Бахамските острови.

— На Бахамските острови ли? — питам удивена аз.

— Купил си е къща там! Стори ми се направо великолепна. В петък ще има прощално парти — продължава Лара. — Аз ще се местя при Дерек Грийн, помниш ли го? Партньора по данъчно облагане. Много приятен човек, въпреки че е доста избухлив понякога…

— Браво… — прекъсвам я аз и си спомням, че тя е в състояние да клюкарства часове наред без дори да си поеме дъх. — Лара, исках да пожелая на Арнолд всичко най-хубаво. Би ли ме свързала с него?

— Ами? — Лара е искрено изненадана. — Та това е невероятно… благородно от твоя страна, Саманта. След всичко, което се случи.

— Нали знаеш — отвръщам притеснено аз. — Арнолд не беше виновен. Той направи каквото можа.

Следва непонятно мълчание.

— Да — отвръща след малко Лара. — Добре. Ще те свържа.

След малко познатият глас на Арнолд прогърмява по линията.

— Саманта, мило момиче! Наистина ли си ти?

— Да… наистина съм аз. — Усмихвам се. — Все още не съм изчезнала от лицето на земята.

— Надявам се, надявам се! Добре си, нали?

— Да… добре съм — отвръщам аз, обзета от чувство на неловкост. — Благодаря. Останах силно изненадана, когато разбрах, че се пенсионираш.

— Не съм мазохист! — избухва в смях той. — Трийсет и три години изкарах в този нажежен до червено ад. Това е повече от достатъчно.

Веселият му глас ми вдъхва кураж. Сигурно съм се побъркала. Не е възможно Арнолд да е намесен в нещо незаконно. Не е възможно да крие каквото и да е. Та това е Арнолд.

Решавам да спомена какво съм открила. Само за да докажа на себе си.

— Ами… надявам се, да си доволен — казвам аз. — Тъкмо ще имаш повече време да се виждаш със… със семейството си.

— Да, ще започнат да досаждат! — избухва в смях той.

— Не знаех, че зет ти е директор в „БЛК холдинг“! — Старая се да говоря естествено. — Какво съвпадение, нали?

Той мълчи.

— Моля? — отвръща Арнолд. Гласът му е все така приятен, но топлотата я няма.

— „БЛК холдинг“ — преглъщам аз. — Нали помниш, другата компания, свързана със заема от Трета обединена банка? Просто забелязах…

— Трябва да затварям, Саманта! — прекъсва ме бързо Арнолд. — Беше ми приятно да си побъбрим, но ме чака работа. Тук сме доста натоварени, така че на твое място не бих се обаждал отново.

Той прекъсва, преди да успея да кажа и дума. Затварям бавно телефона и поглеждам към пеперудите навън.

Тук нещо не е наред. Той обикновено не реагира по този начин. Побърза да се отърве от мен в мига, в който споменах зет му.

Нещо става. Определено има нещо.

Какво ли става? Забравих, че имам работа, и цял следобед останах седнала на леглото, стиснала бележник и молив, докато описвах възможностите.

Кой печели от цялата работа? Оглеждам записаните факти, свързани със стрелки. Двама братя. Милиони лири се прехвърлят между банки и компании. Мисли. Мисли…

Обзета от разочарование, скъсвам страницата и я смачквам. Трябва да започна отново. Нека подредя всичко логично. „Глейзърбрукс“ получават заема. Трета Обединена губят парите. „БЛК холдинг“ минават напред в списъка…

Почуквам с молива по листа. И какво от това? Те ще си върнат единствено парите, които са заели. Нямат никакво предимство, не печелят нищо, тук няма смисъл.

Освен ако… ами ако не са платили нищо?

Мисълта изниква изневиделица. Изправям се рязко и не мога да дишам. Ами ако е това? Ами ако това наистина е бил замисълът?

Умът ми отново започва да препуска. Има двама братя. Те знаят, че „Глейзърбрукс“ имат сериозни финансови затруднения. Знаят, че банката току-що е платила петдесет милиона, а гаранцията не е регистрирана. Това означава, че петдесет милиона заем без гаранция може да бъде прибран от всеки, който регистрира гаранцията…

Повече не мога да седя. Крача напред-назад и нервно дъвча молива, а мозъкът ми пуши като претоварена електрическа верига. Точно така е. Точно така. Те нагласяват цифрите. „БЛК холдинг“ получава парите, които Трета обединена банка е прехвърлила, застрахователите на „Картър Спинк“ оправят сметката…

Спирам на място. Не. Не е така. Колко съм глупава. Застрахователите ще покрият петдесетте милиона заради моето недоглеждане. Това е най-важното. Целият план е зависел от мен, зависел е от това, Саманта Суитинг да допусне една определена грешка.

Само че… как е възможно да предвидят точно това? Тук нещо не се връзва. Не е възможно. Човек не може да планира предварително дадена грешка. Не можеш да накараш някого да забрави нещо, не можеш да накараш даден човек да прецака…

В този момент се заковавам на място. Кожата ми започва да лепне от пот. Онзи документ. Докладната записка.

Не го бях виждала на бюрото си, преди да стане прекалено късно. Сигурна съм.

Ами ако…

Господи!

Настанявам се на перваза на прозореца, а краката ми са като гумени. Ами ако някой го е оставил по-късно на бюрото? Ако просто го е пъхнал в купчината след изтичането на срока за регистрация?

Сърцето ми блъска и аз се хващам за пердетата, за да не падна.

Ами ако не бях допуснала грешката?

Сякаш всичко около мен се променя. Ами ако Арнолд нарочно не е регистрирал гаранцията за банката, за да изглежда така, че грешката е моя?

Отново и отново си повтарям разговора с Арнолд. Когато казах, че не си спомням да съм виждала документа на бюрото си, той веднага смени темата.

Предположих, че документът е бил оставен навреме. Реших, че грешката е моя. Че не съм се справила. Ами ако не е така? Всички в „Картър Спинк“ знаят, че няма друго бюро, на което да цари по-голям хаос. Много е лесно да пъхнеш някой документ в неподредените купове. Ще излезе, че е бил там седмици наред.

Дишам все по-тежко, докато накрая усещам, че ще избухна. Вече два месеца живея с мисълта, че съм допуснала тази грешка. Мислех за нея всяка сутрин, още със събуждането, не я забравях и вечер, преди да си легна. Тя бе като болка, която отказваше да отшуми, като припев, който звучи в главата ми: Саманта Суитинг си съсипа живота. Саманта Суитинг прецака всичко.

Ами… ако са ме използвали? Ами ако грешката не е моя? Ами ако не съм допуснала никаква грешка?

Не знам. Трябва да разбера истината. Веднага. С трепереща ръка посягам към мобилния и отново набирам номера.

— Лара, трябва отново да говоря с Арнолд — започвам направо аз.

— Саманта… — гласът на Лара издава неудобството й. — Страхувам се, че Арнолд не желае да разговаря повече с теб. Помоли ме да ти кажа да не го тормозиш повече за работа във фирмата.

Сякаш ме удря ток. Какво е разправял за мен?

— Лара, изобщо не съм настоявала за работа — отвръщам аз и се опитвам да запазя спокойствие. — Просто исках да поговоря с него за… нещо друго. След като не иска да разговаря с мен, ще дойда в офиса. Би ли ми записала час, ако обичаш?

— Саманта… — Тя ми се струва още по-притеснена от преди. — Арнолд каза да те информирам… че ако се опиташ да дойдеш в офиса, охраната ще те изхвърли.

— Ще ме изхвърли ли? — Не мога да повярвам.

— Съжалявам. Искрено съжалявам. Не те виня! — добавя разпалено тя. — Мислех, че всичко, което Арнолд ти причини, е наистина шокиращо! Повечето мислят така.

Усещам, че старото объркване се връща. Какво ми е направил? Знае ли Лара за докладната записка на бюрото ми?

— Ти… ти за какво говориш? — заеквам аз.

— За начина, по който те уволни — обяснява Лара.

— Какво? — Имам чувството, че не ми е останал дъх. — Ти за какво говориш?

— Чудех се дали си разбрала. — Тя снишава глас. — Той напуска, така че мога да го кажа. На онова събрание стенографирах, след като ти избяга. Арнолд убеди останалите партньори. Каза, че ти си в тежест на фирмата, че в никакъв случай не бива да рискуват и отново да те върнат на работа. Повечето бяха готови да ти дадат втори шанс. — Тя започва да цъка с език. — Беше ужасно. Аз, разбира се, не казах и дума на Арнолд…

— Не, разбира се — успявам да промълвя аз. — Благодаря ти, че ми каза Лара. Аз… просто нямах представа.

Усещам, че ми се завива свят. Всичко се обръща наопаки. Арнолд изобщо не се е борил за мен. Той ме е уволнил. Изобщо не съм познавала този човек. Целият този чар… това е било преструвка. Гаднярът се е преструвал.

И в този момент си спомням ясно как в деня, след като това се случи, той настоя да не идвам във фирмата. Имало е причина да го направи. Искал е да не му се пречкам, не е можел да позволи да се боря за себе си. Така му е било по-лесно да ме разкара.

А аз му имах доверие. Имах му пълно, безрезервно доверие. Каква тъпа, наивна глупачка.

Гърдите ми се надигат с усилие. Всичките ми съмнения са изчезнали. Арнолд е замислил някаква гадория. Сигурна съм. Той ме е накиснал. Той е подхвърлил докладната записка и е знаел, че ще съсипе кариерата ми.

След три дни ще изчезне на Бахамските острови. Обхваща ме паника. Трябва да предприема нещо, при това незабавно.

— Лара — продължавам аз и се опитвам да говоря спокойно. — Би ли ме свързала с Гай Ашби?

Знам, че двамата с Гай се скарахме. Само че той е единственият човек, за когото се сещам и който би могъл да ми помогне.

— Гай е Хонконг — отвръща учудена Лара. — Ти не знаеше ли?

— Ясно — отвръщам аз, а сърцето ми ще се пръсне. — Не, не знаех.

— Миникомпютърът му е с него — добавя услужливо тя. — Можеш да му изпратиш имейл.

— Добре. — Поемам си дълбоко дъх. — Може да му изпратя.