Повелителката на метлата

2

Когато пристигам в офиса, Кетърман се е настанил зад бюрото ми и оглежда с огромно неодобрение хаоса от документи и листа, пръснати навсякъде.

Ще си призная честно, че бюрото ми не е от най-подредените и спретнати. Всъщност… това е доста меко казано. Имам намерение скоро да го подредя и да сложа старите договори, пръснати по пода, където им е мястото. Обещавам да го направя веднага щом намеря малко време.

— Срещата е след десет минути — заявява той и си поглежда часовника. — Искам проектодоговорът готов.

— Разбира се — отвръщам аз и се опитвам да запазя спокойствие. Присъствието му е достатъчно, за да ме превърне в развалина.

Дори в най-добрите си моменти Кетърман е стряскащ. От него се излъчват страховити мозъчни вълни по същия начин, по който от други мъже се излъчва аромат на афтършейв. Само че днес нещата са хилядократно по-неблагоприятни, защото Кетърман е в комисията по одобрението. Утре, заедно с още тринайсет други партньори ще проведат важно съвещание, за да решат кой ще бъде най-новият партньор.

Утре ще разбера дали съм постигнала желания успех, или животът ми е пълен провал. След това няма да има нито напрежение, нито нищо.

— Документацията е тук… — Посягам към купчина папки и вадя със замах нещо, което ми прилича на документи.

Оказва се стара кутия с понички. Бързо я натъпквам в кошчето.

— Сигурна съм, че е някъде тук… — Ровя трескаво и отчаяно се опитвам да напипам правилната папка. Слава богу. — Ето я!

— Изобщо не ми е ясно как работиш в този хаос, Саманта. — Гласът на Кетърман е тънък и много саркастичен, а очите му са се присвили презрително.

— Поне всичко ми е под ръка!

Опитвам се да се засмея, но шефът продължава да стои като дърво. Силно притеснена, дръпвам стол и купчина писма, за които съм забравила, че съм оставила там, политат към пода.

— Едно време правилото беше в шест по бюрата да няма нищо — уведомява ме с леден глас Кетърман. — Май няма да е зле отново да го въведем.

— Може би! — Опитвам се да се усмихна, но присъствието му ме притеснява все повече.

— Саманта! — Приятен глас ни прекъсва и аз облекчено се обръщам. Арнолд Савил приближава към нас.

Арнолд е любимецът ми от старшите партньори. Има вълниста побеляла коса, която ми се струва прекалено буйна за адвокат, а вратовръзките му са винаги дръзки и крещящи. Днес е с яркочервена, с индийски мотиви и има същата кърпичка в горния джоб на сакото. Посреща ме с широка усмивка, аз също се усмихвам и усещам, че започвам да се отпускам.

Сигурна съм, че Арнолд ме е предложил за партньор. Също така съм сигурна, че Кетърман ще бъде против. Арнолд е черната овца на фирмата. Той е човекът, който нарушава правилата и не се интересува от тъпотии като хаоса по бюрото ми.

— Пристигна благодарствено писмо за теб, Саманта. — Усмивката на Арнолд става още по-широка и той ми подава някакъв лист. — От председателя на „Глаймън Брадърс“, можеш ли да си представиш!

Поемам изненадана бланката. Писмото е написано на ръка, „…високо ценим… услугите й са винаги на изключително професионално ниво…“

— Доколкото разбрах, си му спестила няколко милиона лири, което за него е било добре дошло. — Арнолд грее. — Наистина е очарован.

— А, да. — Започвам да се изчервявам. — Не беше нищо особено. Просто забелязах аномалия във финансовите им отчети.

— Очевидно си му направила огромно впечатление. — Арнолд извива рунтавата си вежда. — Иска да поемеш всичките му сделки. Великолепна работа, Саманта! Браво!

— Ами… благодаря. — Поглеждам Кетърман с надеждата и той да е останал впечатлен. Нищо подобно. По намръщеното му лице е изписано нетърпение и досада.

— Освен това трябва да се заемеш с това. — Кетърман стоварва някаква папка на бюрото ми. — Трябва ми подробен анализ до четирийсет и осем часа.

Мама му стара. Сърцето ми се свива, когато виждам обемистата папка. Това ще ми отнеме часове.

Кетърман винаги ме товари с допълнителната работа, които му се е сторила прекалено досадна, за да я свърши сам. Всички партньори до един постъпват така. Дори Арнолд. В повечето случаи дори не ми казват, направо оставят папките на июрото ми, придружени от някоя нечетлива бележка, и очак-ват да свърша работата.

— Проблем ли има? — Той присвива очи.

— Не, разбира се — отвръщам бързо и енергично аз с типичния за бъдещ партньор глас. — Ще се видим на срещата.

Докато той се отдалечава, аз поглеждам часовника си. Десет и двайсет и две. Остават ми точно осем минути, за да проверя дали документите на „Фалънс“ са наред. Отварям папката и бързо преглеждам страниците, проверявам за грешки, търся пропуски. Откакто постъпих в „Картър Спинк“, се научих да чета доста бързо.

Истината е, че върша всичко по-бързо. Вървя по-бързо, говоря по-бързо, храня се по-бързо… правя секс по-бързо…

Въпреки че напоследък и дума не може да става за секс. Излизах с един от старшите партньори от „Бери Форбс“. Казваше се Джейкъб, занимаваше се с важните международни сделки и разполагаше с още по-малко време и от мен. Накрая вършехме каквото вършехме за шест минути, което щеше да се вмести идеално в графиците ни, ако бяхме клиенти един на друг. (Въпреки че не бяхме.) С него получавах оргазъм, той се изпразваше, а след това проверявахме имейлите си.

Което си е почти едновременен оргазъм. Никой не може да каже, че това не е добър секс. Чела съм „Космополитън“, разбирам от тези неща.

Както и да е, след това на Джейкъб му направиха невероятно предложение, той се премести в Бостън и връзката ни приключи. Не че имах нещо против.

Честно да си кажа, дори не го харесвах кой знае колко.

— Саманта? — Някакъв глас прекъсва мислите ми. Това е секретарката ми Маги. Тя постъпи на работа преди няколко седмици и все още не я познавам достатъчно добре. — Докато те нямаше, оставиха съобщение за теб. От Джоан е.

— Джоан от „Клифърд Чанс“ ли? — Вдигам поглед и цялото ми внимание се насочва към нея. — Добре. Кажи й, че ще й пратя по имейла клауза четири и съм съгласна…

— Не от тази Джоан — прекъсва ме Маги. — Джоан е новата ти чистачка. Питаше къде са торбичките за прахосмукачката.

Поглеждам я глупаво.

— Какво?

— Торбичките за прахосмукачката — повтаря търпеливо Маги. — Не е успяла да ги намери.

— Защо й трябва да слага торбичка на прахосмукачката? — питам напълно объркана аз. — Иска да я носи ли някъде?

Маги ме поглежда така, сякаш не е сигурна дали се шегувам.

— Става въпрос за торбичките, които се слагат вътре в прахосмукачката — обяснява търпеливо тя. — В тях се събира прахта. Имаш ли такива у вас?

— Ами… — След това бързо се опитвам да се измъкна. — А, тези торбички ли? Ами…

Намръщвам се замислено, сякаш разрешението е на върха на езика ми. Истината е, че дори не мога да си представя как изглежда прахосмукачката. А дали някога съм я виждала? Знам, че ми я доставиха, защото портиерът се беше разписал за доставката.

— Да не би да е от новите модели — предполага Маги. — Те нямат торбички. Цилиндрична ли е или изправена? — Тя ме поглежда в очакване да разбере нещо повече.

Нямам никаква представа как изглежда. Само че не мога да призная подобно нещо.

— Аз ще се оправя — заявявам решително и започвам да събирам документите на купчинка. — Благодаря ти, Маги.

— Тя имаше още един въпрос. — Маги поглежда към записките си. — Как се пуска фурната?

В първия момент продължавам да събирам листата, все едно, че не съм я чула. Естествено че знам как се пуска собствената ми фурна.

— Ами. Копчето се… завърта се — заявявам най-сетне аз и се старая да прозвуча небрежно възмутена. — Че то е повече от ясно…

— Тя каза, че имало някакъв странен таймер. — Маги се мръщи замислена. — С газ ли е или електрическа?

Ясно, казвам си аз. Този разговор трябва да се прекрати незабавно.

— Маги, трябва да звънна един телефон — заявявам с огромно съжаление аз и посочвам апарата.

— Какво да кажа на чистачката? — продължава да настоява Маги. — Жената чака да й позвъня.

— Предай й… да не се занимава с тези неща днес. Аз ще се оправя.

Докато Маги излиза от кабинета, аз трескаво посягам към химикалка и бележник.

Оставям химикалката и разтривам чело. Наистина нямам време за подобни глупости. За торбичките за прахосмукачка говоря. Дори нямам представа как изглеждат, камо ли откъде се купуват…

И ето че ми хрумва гениална идея. Ще си поръчам нова прахосмукачка. В нея със сигурност ще има торбичка.

— Саманта!

— Какво? Какво има? — Стряскам се, скачам от стола и отварям очи. На вратата е застанал Гай Ашби.

Гай е най-добрият ми приятел във фирмата. Висок е един и осемдесет и девет, мургав, с тъмни очи и отдалече прилича на преуспяващ адвокат. Само че тази сутрин тъмната му коса е разрошена и под очите му личат кръгове.

— Спокойно — усмихва се той. — Аз съм. Нали ще дойдеш на събранието?

Усмивката му е наистина обезоръжаваща. Не съм единствената, която го заглежда. От мига, в който постъпи във фирмата, всички го забелязаха.

— А, да. Ами… да, идвам. — Грабвам документите и небрежно подхвърлям: — Как си, Гай? Струваш ми се малко уморен.

Скъсал е с гаджето си. Цяла нощ са се карали и тя го е зарязала.

Не, емигрирала е в Нова Зеландия…

— Наложи се да работим цяла нощ — намръщи се той. — Заради оня скапаняк Кетърман. Напълно роботизиран е, да знаеш. — Прозява се с широко отворена уста и аз забелязвам съвършените му зъби. Оправил ги, когато влязъл да учи в „Харвард“.

Твърди, че не било по негово желание. Очевидно там не ти позволяват да се дипломираш, ако не си минал преди това през пластичен хирург.

— Кофти работа — усмихвам се съчувствено, аз и отмествам стола назад. — Да вървим.

Познавам Гай от година, откакто постъпи в отдела по корпоративно право като партньор. Той е интелигентен, забавен и ритъмът му на работа е същият като моя. Понякога между нас… просто прехвърчат искри.

А, да. Между нас можеше да излезе нещо, само че се получи по друг начин. Стана едно глупаво недоразумение и…

Както и да е. Накратко казано, не стана нищо. Подробностите не са важни. Това не е нещо, за което да мисля и да си губя времето. Двамата сме приятели и това развитие на нещата ме урежда. Добре де, ето какво точно се случи.

Очевидно Гай ме е забелязал още първия ден, също както аз го бях забелязала щом постъпи. Той ме загледа, после попита дали имам връзка. Аз нямах.

Държа да подчертая, че това е същественият момент. Наистина нямах връзка. Тъкмо се бях разделила с Джейкъб. Щеше да се получи много бонбонски.

Често ми се случва да си представям колко съвършено можеше да бъде.

Само че Найджъл Макдърмът, един тъп, невъобразимо тъп и много ограничен глупак… да вземе да каже на Гай, че имам връзка със старши партньор от „Бери Форбс“.

И то да го каже, когато нямах никаква връзка!

Ако ме питате мен, има някаква генерална повреда в системата. Нещата би трябвало да са повече от ясни. Хората би трябвало да носят отличителни знаци, ако имат връзка. Както е в тоалетните. Има си обозначение, когато кабинката е заета. Също и когато е празна. Не бива да се допускат недоразумения с тези неща.

Както и да е, аз не носех никакво обозначение. Дори да е имало нещо, то е било подвеждащо и напълно неподходящо. Последваха няколко седмици, наситени с неловки моменти, докато аз не спирах да се усмихвам на Гай, а той се свиваше и гледаше да ме избягва, защото не искал: а) да бъде причината за раздялата ми с друг, и б) да се включи я в тройка, я в любовен триъгълник с мен и Джейкъб.

Така и не разбрах какво стана, затова просто се оттеглих. След това клюкарите ми донесоха, че е започнал да се вижда с някакво момиче, Шарлот, с която се запознал на парти един уикенд. Месец-два по-късно започнахме съвместна работа над някаква сделка, опознахме се и станахме приятели. Това е, няма повече.

Накратко казано, всичко е наред. Честна дума. Така стана. Просто на някои неща им е писано да станат, докато на други — не.

Само че дълбоко в мен… Все още ми се струва, че щеше да се получи.

— И какво става — започва Гай, докато вървим по коридора към залата за съвещания, — партньоре? — Той извива многозначително едната си вежда.

— Не говори така! — съскам ужасена аз. Ще вземе да ме урочаса.

— Стига, де! Знаеш, че работата е в кърпа вързана.

— Нищо не знам.

— Саманта, ти си най-умният адвокат от твоя випуск. Да не говорим, че работиш най-упорито. Я кажи колко беше коефициентът ти на интелигентност? 600?

— Млъквай веднага. — Забождам поглед в бледосиния мокет и Гай избухва в смях.

— Колко е 124 по 75?

— Девет хиляди и триста — отвръщам нацупено аз.

Това е едно от нещата, които ме дразнят у Гай. Още от десетгодишна мога да смятам големи суми на ум. Един господ знае как става, просто се получава. Хората ми казват по едно „браво“ и приключват.

Само че Гай не спира да се занимава с това и непрекъснато ме кара да му смятам някакви числа, все едно, че съм циркаджийка. Знам, че на него му е забавно, но в интерес на истината става доста досадно.

Веднъж нарочно му казах грешен отговор. Оказа се, че му трябвал верният отговор и той записал грешката ми в договор. За малко сделката да пропадне. Затова повече никога не си позволих да го бъзикам по този начин.

— Вече пробва ли се пред огледалото за уеб сайта на фирмата? — Гай подпира замислено брадичка с пръст. — Госпожица Саманта Суитинг, партньор.

— Дори не съм мислила за това — извивам презрително очи аз. Това е чиста лъжа. Вече съм намислила как ще си направя косата за снимката. Дори знам кой от черните си костюми ще облека. Този път ще се усмихна. На снимката в уеб страницата ми за „Картър Спинк“ съм излязла прекалено сериозна.

— Чух, че презентацията ти направо ги е разбила — подхвърли Гай, този път по-сериозно.

Презрението ми изчезва на секундата.

— Наистина ли? — питам аз и се опитвам да не изглеждам чак толкова жадна за похвали. — Ти сериозно ли говориш?

— И пред всички си показала на Уилям Грифитс какво е истински правист. — Гай скръства ръце и ме поглежда насмешливо. — Имало ли е случай да допуснеш грешка, Саманта?

— Допускам много грешки — отвръщам небрежно аз. — Можеш да ми вярваш.

Като например в деня, когато се запознахме, трябваше да те награбя и да ти кажа, че нямам връзка.

— Грешката не се брои за грешка… — Гай се поколебава. — Освен ако не може да се поправи. — Докато изрича тези думи, очите му се впиват в моите.

Или просто погледът му е по-остър, след като не си е доспал. Не съм от хората, които се усещат какво става.

Трябваше нещо такова да завърша, не да се занимавам с право. Щеше да ми е от по-голяма полза. Бакалавър по ориентиране кога мъжете те харесват истински и кога се държат приятелски.

— Готово ли е всичко? — режещият глас на Кетърман ни стряска и когато се обръщам, забелязвам цял отряд адвокати в строги костюми, придружени от две жени.

— Разбира се. — Гай кимва на Кетърман, след това се извръща към мен и ми намига.

Дали няма да е по-добре да се запиша на курс по телепатия?