Русокосото момче се спусна от скалата и затърси път към лагуната. Беше свалило униформения ученически пуловер и го влачеше след себе си с една ръка, но въпреки това сивата риза лепнеше по него, а косата му се беше сплъстила на челото. Над опустошената растителност, която прорязваше джунглата като дълга рана, тегнеше влажна жега. Както се препъваше между лианите и прекършените стъбла, една птица — златисто-червено видение — се стрелна нагоре с писък на вещица; като ехо се разнесе друг вик:
— Хей! Почакай!
Листакът край опустошената ивица се раздвижи, посипаха се рой капки.
— Почакай! — продължи гласът. — Заплетох се.
Русокосият спря и оправи чорапите си с привично движение, за миг сякаш не бе в джунглата, а из родните места. Гласът отново се обади:
— От тези пълзящи работи просто не мога да вървя.
Притежателят на гласа се измъкна заднишком от гъстака, а клонките задраха по омазаното му яке. Голите му колене бяха пълнички и изподрани от трънака. Наведе се, отстрани внимателно тръните и се обърна. Беше по-нисък от русокосия и много пълен. Приближи се, търсейки къде да стъпи, и погледна през дебелите стъкла на очилата си.
— Къде е човекът с мегафона?
Русокосото момче поклати глава:
— Това е остров. Поне струва ми се, че е остров Онова там, в морето, е риф. Може би тук изобщо няма възрастни.
Дебеланкото погледна стреснато.
— Ами пилотът? Но той не беше в пасажерския салон беше в кабината отпред.
Русокосият се беше взрял в рифа с присвити очи.
— Ами другите деца? — продължи пълничкият. — Все някои трябва да са се измъкнали. Не е ли тъй?
Русокосият запристъпя с видимо безразличие към водата. Опитваше се хем да се държи естествено, хем да не показва прекалена незаинтересованост, но пълното момче забърза подире му.
— Въобще никакви възрастни ли няма?
— Мисля, че не.
Русокосият каза това тържествено; след това го обхвана радостта от осъществената мечта. Насред прореза опустошена растителност той се изправи на глава и се засмя на объркания образ на дебеланкото.
— Никакви възрастни!
Дебеличкият се замисли:
— Пилотът…
Русият спусна вирнатите си крака и седна на земята, от която се издигаха изпарения.
— Сигурно е отлетял, след като ни стовари. Тук не би могъл да се приземи. Самолет с колела не може.
— Нападнаха го!
— Сигурно ще се върне. Пълничкият поклати глава.
— Когато се спускахме, погледнах през илюминатора. Видях другата част на самолета. От нея излизаха пламъци.
Огледа нагоре и надолу ивицата от покосени дървета.
— Корпусът е направил всичко това.
Русичкият протегна ръка и докосна назъбения край на прекършен ствол. За миг лицето му изрази интерес.
— Какво ли е станало с него? — запита той. — Къде ли се е дянал?
— Бурята го е завлякла в морето. Ама беше бая опасно, като падаха тия дървета, а? Сигурно е имало още деца вътре.
Поколеба се, после продължи:
— Как се казваш?
— Ралф.
Пълният зачака — негов ред бе да го запитат за името му, но очакваната естествена стъпка към запознанство не последва; русокосият, който се казваше Ралф, се усмихна неопределено, стана и пак пое към лагуната. Дебеланкото го следваше неотклонно.
— Сигурно мнозина от нашите са се запилели наоколо. Аз не видях никого от другите, а ти?
Ралф поклати глава и ускори крачка. Спъна се в един клон и се просна тежко.
Дебеланкото застана до него запъхтян.
— Леля ми е казала да не тичам. Защото имам астма — обясни той.
— Асна?
— Да. Не мога да си поема дъх. В цялото училище само аз имам астма — каза дебеланкото не без гордост. — И още от тригодишен нося очила.
Свали очилата си и ги показа на Ралф, като примигваше усмихнато, после започна да ги трие с омацаното си яке. Бледото овално лице се промени, сега в него се четеше нещо вглъбено и страдалческо. Избърса потта от страните си и бързо нагласи очилата на нос си.
— Тези плодове…
Той огледа краищата на просеката.
— Тези плодове… сигурно…
Сложи очилата си, нагази в растителността встрани от Ралф, сниши се и се вмъкна в сплетения клонак.
— Ей сега ще се върна.
Ралф внимателно се освободи от сплетените растения и се запромъква през клоните. След няколко секунди пъшканията на дебелашкото долетяха зад него и той бързо се приближи към зелената стена, която преграждаше пътя му към лагуната Изкатери се на един повален дънер и излезе от джунглата.
Брегът беше осеян с палмови дървета. Едни растяха право нагоре, други — наклонени към светлината, а зелените им перести листа бяха високо горе. Растяха на склон, покрит с висока трева, неравен от паднали дървета, от гниещи кокосови орехи и палмови клони. Отвъд тъмнееше гора и светлееше просеката. Ралф опря ръка на един сив ствол и се взря в проблясващата водна площ. Там, на около миля може би, белият прибой се пенеше върху кораловия риф, а откритото море отвъд бе тъмносиньо. Оградена от неправилната дъга на кораловия риф, лагуната беше спокойна като планинско езеро — в нея преливаха всички отсенки на синьото, тъмнозеленото и моравото. Между терасовидния палмов бряг и водата се стелеше тънка сърповидна ивица, която изглеждаше безкрайна, защото вляво от Ралф палмите, брегът и водата изчезваха в хоризонта, а над всичко, потрепваща като жива, се стелеше жегата.
Той скочи от високия бряг. Блъсна го топлината, усети плътността на пясъка през черните си обувки. Даде си сметка колко му тежат дрехите, събу обувките си с ядосано подритване и с по едно-единствено рязко движение свали чорапите с ластици. Скочи обратно на терасовидния бряг, свали си ризата и застана сред приличащите на черепи кокосови орехи, а по кожата му заиграха зелените сенки на палмите и гората. Разхлаби катарамата на колана си, смъкна нетърпеливо панталоните и гащетата и застана гол, вгледан в ослепителния плаж и водата.
Беше достатъчно възрастен — на четиринадесет години и няколко месеца, за да няма вече изпъкнало по детски коремче, същевременно беше още малък за юношеската тромавост. Ширината и масивността на раменете му показваха, че би могъл да стане боксьор, но формите около устата му издаваха мекота, а в очите му не се четеше злина. Той потупа леко палмовия ствол и принуден най-накрая да повярва, че островът е реалност, се засмя възторжено и отново се изправи на глава. Ловко стъпи на крака, скочи на плажа, приклекна, загреба пясък с две ръце и го струпа на купчинка пред гърдите си. После седна и погледна водата с блеснали, възторжени очи.
— Ралф…
Шишкото се спусна от терасата и седна внимателно на ръба.
— Извинявай, че се забавих. Плодовете…
Той изтри очилата и ги нагласи на чип като копче нос. Рамката беше оставила дълбок чаталовиден розов отпечатък на седловината на носа му. Погледна критично бронзовото тяло на Ралф, след това собствените си дрехи. Сложи ръка на края на ципа под гърдите си.
— Леля ми…
След това решително отвори ципа и с едно движение изхлузи якето през глава.
— Готово!
Ралф го погледна косо и не каза нищо.
— Мисля, че трябва да разберем имената на всички и да направим списък — каза шишкото. — Трябва да направим събрание.
Ралф не реагира на внушението и дебеланкото се видя принуден да продължи.
— Все ми е едно как ще ме наричат — довери той — стига да не ми казват тъй, както ми казваха в училище.
Ралф бе леко заинтересуван.
— Как ти викаха?
Шишкото погледна през рамо, след това се наведе към Ралф.
— Викаха ми Прасчо — прошепна той.
Ралф закрещя от смях. Той скочи на крака.
— Прасчо! Прасчо!
— Ралф, моля ти се! — Прасчо плесна длани потресен. — Казах, че не искам…
— Прасчо! Прасчо!
Ралф заподскача в нагорещения въздух на плажа, след това се завърна като изтребител — със скосени крила — и обсипа Прасчо с картечен огън.
— Пиииу!
Той направи плонж в пясъка пред краката на Прасчо и остана легнал, заливайки се от смях.
— Прасчо!
Прасчо не устоя и също се засмя, зарадван против волята си и на това внимание, което му бе обърнато.
— Стига да не кажеш пред другите…
Ралф се закиска с лице към пясъка. На лицето на Прасчо отново се изписаха страдания и вглъбеност.
— Почакай!
Той забърза обратно към гората. Ралф се изправи и заприпка надясно.
Тук бреговата линия внезапно се прекъсваше от една вписала се в пейзажа ъгловатост; плоска скала от розов гранит, разсякла безжалостно гора, тераса и пясък, се вдаваше в лагуната, образувайки вълнолом, висок четири стъпки. Отгоре бе покрита с тънък слой почва и жилави треви, засенчени от млади палми. Нямаше достатъчно пръст, за да израстат високи, и след като бяха достигнали шест-седем метра, палмите бяха падали и изсъхвали, а струпаните в безпорядък стъбла бяха много удобни за сядане. Ония палми, които все още се държаха, образуваха зелен покрив; погледнат отдолу, по него играеше плетеница отблясъци от лагуната. Ралф се изкатери на плоската скала, оцени прохладата и сянката там, затвори едното си око и реши, че сенките по тялото му наистина са зелени. Промъкна се към ръба на плоския скален нос и погледна надолу. Водата беше прозрачна до самото дъно, ярко оцветена от тропическите водорасли и коралите. Ято проблясващи рибки се стрелваше насам-натам. Възхитен, Ралф възкликна с най-басовия си глас:
— Ееа!
Отвъд плоската скала имаше друго прекрасно нещо. Някакво природно бедствие — може би тайфун или бурята, по време на която самият той беше пристигнал, бе отложила в лагуната пясъчен нанос така, че на брега имаше дълъг дълбок басейн, с висока площадка от розов гранит на отсрещната стена. Ралф беше виждал крайбрежни вирове, които изглеждат (но само изглеждат) дълбоки, затова се приближи с очакване да се разочарова. Ала островът бе във всяко отношение такъв, какъвто обещаваше, и чудесният вир, до който морето очевидно стигаше само по време на прилив, беше тъй дълбок, че в единия си край бе тъмнозелен. Ралф огледа внимателно десетметровото пространство и се гмурна. Водата беше по-топла от кръвта му — все едно че плуваше в грамадна вана.
Прасчо отново се показа, седна на скалния ръб и загледа със завист бяло-зеленото тяло на Ралф.
— Добър си в плуването.
— Прасчо.
Прасчо събу обувките и чорапите си, подреди ги внимателно на площадката и опита водата с пръстите на крака си.
— Гореща е!
— Ти какво очакваше?
— Нищо не съм очаквал. Леля ми…
— Леля ти да си гледа работата!
Ралф се гмурна и заплува под водата с отворени очи; пясъчният бряг на вира се извисяваше като планински склон. Той се извъртя в кълбо, стиснал нос, а пред лицето му затанцува и се разля златиста светлина. Прасчо имаше решителен вид и беше започнал да сваля панталонките си. Голотата му беше бледа и тлъста. Приближи се на пръсти към пясъчния бряг на вира и седна във водата, която стигаше до носа му, усмихвайки се гордо на Ралф.
— Няма ли да плуваш?
Прасчо поклати глава:
— Не мога да плувам. Не ми позволяваха. Астмата ми…
— Да си гледа работата астмата ти!
Прасчо прие казаното с търпеливо примирение.
— Добър си в плуването.
Ралф загреба обратно към склона, потопи уста и изхвърли струя вода във въздуха. След това повдигна брадичка и каза:
— Плувам от петгодишен. Татко ме научи. Той е капитан втори ранг във флота. Щом получи отпуск, ще дойде да ни спаси. Какъв е твоят баща?
Прасчо изведнъж се изчерви.
— Баща ми е умрял — каза той бързо, — а майка ми… Той свали очилата си и напразно се заоглежда за нещо, с което да ги изтрие.
— Живеех с леля. Тя имаше сладкарница. Можех да си вземам много сладки. Колкото си исках. Кога ще ни спаси баща ти?
— Веднага щом може.
Прасчо се изправи, застана гол, от тялото му капеше вода, и започна да трие очилата си с един чорап. Единственият шум, който достигаше до тях в горещината на предобеда, беше протяжният глух рев на океанските вълни, разбиващи се в рифа.
— Откъде ще знае, че сме тук?
Ралф се остави на водата да го носи. Сънят го обгърна като пелена от миражи, борещи се с блясъка на лагуната.
— Откъде ще знае, че сме тук?
„Ей така — мислеше си Ралф, — ей така, ей така.“ Ревът на рифа стана много далечен.
— Ще му кажат на летището.
Прасчо поклати глава, сложи си проблясващите очила и погледна надолу към Ралф.
— Няма кой. Не чу ли какво каза пилотът? За атомната бомба. Всички там са загинали.
Ралф се измъкна от водата, застана с лице към Прасчо и се замисли над този необичаен проблем.
— Това е остров, нали така? — настоя Прасчо.
— Изкачих се на една скала — каза бавно Ралф — и ми се стори, че е остров.
— Всички са загинали — каза Прасчо, — а това е остров. Никой не знае, че сме тук. Татко ти не знае, никой не знае.
Устните му се разтрепераха, стъклата на очилата му се замъглиха.
— Можем да си стоим, докато умрем.
След тези думи жегата сякаш се засили, докато се превърна в застрашителна тежест, а лагуната се нахвърли върху тях и заструи ослепително.
— Дрехите ми — промърмори Ралф.
— Ей ги там.
Той се затича по пясъка, прекоси плоската скала пол враждебното слънце и намери захвърлените си дрехи. Странно приятно беше пак да сложи сивата риза. След това се изкачи на скалата и седна на един удобен пън под зелената сянка. Прасчо се изкатери с усилие, понесъл по-голямата част от дрехите си под мишница. После седна внимателно на един повален пън до отвесната скала срещу лагуната и по него затрептя плетеницата на отраженията. Той пак се обади:
— Трябва да намерим другите. Трябва да направим нещо.
Ралф не отговори. Беше на коралов остров. Защитен от слънцето, без да обръща внимание на злите прокоби на Прасчо, той беше потънал в приятни мечти.
Прасчо упорстваше:
— Колко души сме тук?
Ралф се приближи и застана до Прасчо:
— Не знам.
Тук-там лек полъх накъдряше огледалната повърхност на водата под палещото слънце. Щом полъхът стигаше до скалата, листата на палмите зашептяваха, петната от разсеяна слънчева светлина плъзваха по телата им или се раздвижваха — ярки и като с криле, на сянката.
Прасчо погледна нагоре към Ралф. Всички сенки по лицето му бяха в обратен ред: горе — зелено, отдолу — осветено от лагуната слънчево петно лазеше по косата му.
— Трябва да направим нещо.
Ралф го погледна тъй, сякаш беше прозрачен. Тук най-накрая се бе превърнало в реалност мястото, което бе живяло във въображението му, но никога не се беше материализирало изцяло.
Устните на Ралф се разтвориха във възхитена усмивка, а Прасчо, приемайки, че усмивката е отправена към него, се засмя от удоволствие.
— Ако е наистина остров…
— Какво е това?
Ралф бе престанал да се усмихва и сочеше към лагуната. Нещо кремаво лежеше сред перестите водорасли.
— Камък.
— Не, раковина.
Внезапно Прасчо заподскача, възбуден от желанието да обяснява.
— Точно така. Раковина! Виждал съм такава у едно момче, окачена на стената. Казваше се рапан. Като я надуеше, и майка му идваше. Много е ценна…
До рамото на Ралф едно младо палмово стъбло се беше надвесило над лагуната. От тежестта му корените вече бяха изтръгнали буца от бедната почва и то скоро щеше да падне. Той изтръгна стъблото и започна да бърка с него във водата, а блестящите рибки се разбягаха, стрелкайки се ту в една, ту в друга посока. Прасчо се надвеси опасно.
— Внимателно! Ще го счупиш…
— Млъкни!
Ралф каза това разсеяно. Раковината беше интересна и красива и си заслужаваше да си поиграеш с нея. Но ярките му видения го разграничаваха от този Прасчо; той нямаше много място сред тях. Превитото палмово стъбълце избутваше раковината между водораслите. Ралф използва едната си ръка като опора и натисна с другата, докато раковината, от която се стичаха капки, се издигна и Прасчо можа да я сграбчи.
Сега тя беше нещо, което можеше не само да се види, но и да се пипне. Ралф също беше възбуден. Прасчо продължи да бърбори:
— …рапан; много скъпо нещо. Бас държа, че ако искаш да го купиш, трябва да платиш много, много лири. Той я беше окачил на градинската стена, а леля…
Ралф взе раковината от Прасчо и по ръката му се стече малко вода. Черупката беше с наситено кремав цвят, тук-там с бледорозови петънца. От връхчето което се бе протрило и завършваше с дупчица, до розовите устни на отвора раковината беше над четиридесет сантиметра, виеше се в плавна спирала с нежни напречни изпъкналости. Ралф изтръска пясъка от дълбокото отверстие.
— …мучееше като крава — каза Прасчо. — Той имаше също и бели камъчета, клетки за птички и зелен папагал. Той, разбира се, не надуваше белите камъчета и казваше…
Прасчо се спря да си поеме дъх и погали блестящия предмет в ръцете на Ралф.
— Ралф!
Ралф вдигна очи.
— Можем да си послужим с него, за да повикаме другите. Да направим събрание. Щом ни чуят, ще дойдат…
Той се усмихна широко на Ралф.
— Това имаше наум, нали? Затова ли извади рапана от водата?
Ралф отметна назад русата си коса.
— Твоят приятел как надуваше рапана?
— Все едно че плюеше — каза Прасчо. — Леля не ми даваше да го надувам, заради астмата. А той обясняваше, че се надувало оттук, отдолу. — Прасчо посочи с ръка изпъкналия си корем. — Опитай, Ралф. Ще извикаш другите.
Неуверено Ралф допря върха на раковината до устата си и задуха. От отверстието излезе свистене и нищо повече. Той изтри солената вода от устните си и опита отново, но раковината оставаше няма.
— Той сякаш плюеше.
Ралф изду устни, вкарвайки въздух в раковината, която издаде нисък пърдящ звук. Това се стори тъй забавно на двете момчета, че Ралф продължи да духа няколко минути в промеждутъците от смях.
— Той надуваше оттук, отдолу.
Ралф схвана как и насочи въздушната струя в раковината, издишвайки диафрагмено. Изведнъж се получи истински звук. Дълбок, дрезгав зов проеча над палмите, разнесе се сред плетениците на гората и ехото го върна, отразен от розовия гранит на планината. Облаци от птици се издигнаха над върхарите, сред шубраците нещо изквича и затича.
Ралф свали раковината от устните си.
— Какво нещо!
Нормалният му глас звучеше като шепот след дрезгавия звук на рапана. Допря го до устните си, пое дълбоко дъх и пак задуха. Звукът отново забуча, а после, под напора на по-плътната струя, той се извиси с една октава и се превърна в пронизителен рев, който се разнасяше още по-надалече. Прасчо викаше нещо с лице, на което се беше изписало удоволствие, а стъклата на очилата му святкаха. Птици закряскаха, животинки се разбягаха. Ралф остана без въздух; звукът спадна с една октава, превърна се в ниско, свистящо хриптене.
Рапанът беше мълчалив, една искряща бивна. Лицето на Ралф беше потъмняло от задъхване, а въздухът над острова ечеше, изпълнен от птичи крясък и звънливо ехо.
— Обзалагам се, че се чува на километри.
Дишането на Ралф се успокои и той изсвири кратко на няколко пъти. Прасчо възкликна:
— Ето го един!
Едно дете се беше показало на стотина крачки между палмите на плажа. Беше около шестгодишно момче, русоляво и набито, дрехите му бяха изпокъсани, а лицето — цялото омазано от лепкавите плодове. Беше си сваляло панталонките — ясно за какво — и ги беше вдигнало само наполовина. То скочи от палмовата площадка върху пясъка и панталонките му се смъкнаха до глезените измъкна краката си от тях и заприпка към плоската скала. Прасчо му помогна да се изкачи. Междувременно Ралф продължи да свири, докато откъм гората се чуха гласове. Момченцето приклекна пред Ралф и погледна право нагоре с ясните си очи. След като се увери, че това, което се върши, е с определена цел, то започна да изглежда доволно и единственият му чист пръст, един розов палец, се плъзна в устата му.
Прасчо се наведе над него:
— Как се казваш?
— Джони.
Прасчо повтори името му тихо, след това го извика на Ралф, който не прояви интерес, защото продължаваше да надува. Лицето му беше станало мораво от удоволствието, че издава такъв оглушителен звук, и ризата му трепкаше от ударите на сърцето. Виковете в гората се чуваха вече отблизо.
По брега сега се забелязваха признаци на живот. Трептящ от маранята, пясъкът криеше много фигурки в многокилометровата си дължина. По него — нажежен, ням — момчетата крачеха към скалата. Три малки деца, не по-възрастни от Джони, изникнаха изневиделица от съвсем близо — те се бяха тъпкали с плодове в гората. Едно малко тъмно момче, на години почти колкото Прасчо, се провря през храсталака, стъпи на скалата и приветливо се усмихна на всички. Идваха още и още. Подражавайки на невинния Джони, те сядаха на повалените палмови стъбла и започваха да чакат. Ралф продължаваше да надава къси, пронизителни звуци. Прасчо се запромъква сред децата, питаше ги за имената им и се напрягаше, за да ги запомни. Децата му засвидетелстваха същото простодушно послушание, което бяха проявявали към хората с мегафоните. Някои бяха голи и носеха в ръце дрехите си; други — полусъблечени или полуоблечени в ученически униформи: сиви, сини, бежови, с якета от плат или от трико. Имаше значки и емблеми, дори избродирани думи, яркоцветни райета по чорапи и пуловери. Над дънерите в зелената сянка се бяха скупчили главите им; глави тъмнокоси, русокоси, чернокоси, кестеняви, русоляви и пепеляви; глави бъбрещи и шепнещи, глави с ококорени очи, които гледаха Ралф и правеха догадки. Нещо се вършеше.
Децата, които сами или две по две се задаваха откъм плажа, се появяваха изведнъж — прекрачваха от трептящата мараня по близките пясъци. Стигнеха ли там, окото най-напред съзираше черна като прилеп сянка, която танцуваше върху пясъка, и чак по-късно забелязваше тялото над нея. Прилепът беше сянката на детето, скъсена от вертикалното слънце до размерите на петно между забързалите крака. Макар че още надуваше, Ралф забеляза последните две тела, които се приближиха до плоската скала над танцуващото черно петно. Две момчета с глави като гюлета и коси като конопени весма се проснаха пред Ралф, засмени и запъхтени като кучета. Бяха близнаци и човек не вярваше на очите си, стреснат от този тъй весел, умножен на две образ. Те дишаха заедно, смееха се заедно, бяха набити и жизнени. Повдигнаха към Ралф влажните си устни — сякаш кожите им бяха станали малки, защото профилите им бяха поразмазани, а устните полуотворени. Прасчо наведе към тях святкащите си очила и в паузите между изсвирванията можеше да се чуе как повтаря имената им:
— Сам и Брик, Сам и Ерик.
След това се обърка; близнаците поклатиха глави отрицателно, посочиха се един друг и всички се засмяха. Най-накрая Ралф престана да свири и седна — рапанът увиснал на ръката му, главата склонена към коленете. Щом ехото от звука замря, секна и смехът, и настъпи тишина.
Откъм диамантеното сияние на плажа пъплеше нещо черно. Ралф го забеляза пръв и продължи да гледа втренчено, докато всички погледи проследиха неговия. След това съществото престана да бъде мираж закрачи по открития пясък и те видяха, че се чернее не толкова сянката му, а неговите дрехи. Съществото това беше група момчета, които вървяха почти в крак в две успоредни редици и имаха странни, необикновени облекла. Панталонките, ризките и другите си дрехи те държаха под мишница, но всяко момче носеше четириъгълна черна шапка със сребърна емблема. Телата им, от шията до глезените, бяха скрити под черни плащове с дълъг сребърен кръст от лявата страна на гърдите, а на врата на всеки висеше тънка панделка, заметната в хлабав възел. От тропическата горещина, от слизането по стръмнината, от търсенето на храна и от това, че сега, облени в пот, вървяха по палещия плаж, те имаха цвят на прясно измити сливи. Момчето, което ги водеше, беше облечено по същия начин, само че емблемата на шапката му беше златна. Когато групата се приближи на десетина крачки от скалата, то изкрещя някаква команда и те спряха задъхани, изпотени, олюляващи се под острата светлина. Момчето се приближи, прехвърли се на плоската скала с развята пелерина и се взря в това, което за него беше почти пълен мрак.
— Къде е човекът с тръбата?
Ралф, разбрал, че след силното слънце момчето недовижда, отговори:
— Няма човек с тръба. Само аз.
Момчето се приближи и смръщено втренчи очи надолу към Ралф. Това, което успя да види от русокосото момче с кремава раковина на скута, изглежда, не го задоволи. То се извъртя тъй рязко, че червената му пелерина описа дъга.
— Но тогава няма кораб!
Веещият се плащ обгръщаше високо, слабо и кокалесто тяло, косата под черната шапка беше червена. Лицето беше сгърчено и луничаво, то беше грозно, без да е глупаво. От това лице две светлосини очи гледаха объркано, но се готвеха да се разгневят или вече се разгневяваха.
— Няма ли някой възрастен тук? Ралф отговори откъм гърба му:
— Няма. Ние правим събрание. Ела и ти.
Групата на строените момчета с пелерини започна да се разпръсва.
— Хор! Мирно!
Покорно и уморено хорът отново се строи и застана, олюляващ се, под слънцето. Все пак се надигна боязлив ропот:
— Но, Меридю. Моля ти се, Меридю… не може ли?
Тогава едно от момчетата падна по лице на пясъка и строят се разтури. Пренесоха падналия на плоската скала и го оставиха да лежи. Гледайки втренчено, Меридю се измъкна от неудобното положение, в което сам се беше поставил.
— Добре тогава. Седнете. Оставете го сам.
— Но, Меридю…
— Той вечно се преструва, че припада — каза Меридю. — Този номер го направи и в Гибралтар, и в Адис Абеба, прави го и на утринното богослужение.
Последната забележка — отнасяща се до нещо, което явно само те си разбираха — разсмя хористчетата, които като накацали черни птици бяха насядали на повалените един върху друг дънери и разглеждаха Ралф с любопитство. Прасчо не ги питаше за имената. Беше се постреснал от униформеното превъзходство и безцеремонния авторитет в гласа на Меридю. Той се сви от другата страна на Ралф и започна да се занимава с очилата си.
Меридю се обърна към Ралф:
— Никакви възрастни ли няма?
— Няма.
Меридю седна на един пън и огледа кръга наоколо.
— Значи ще трябва сами да се оправяме.
Прасчо, чувствайки се защитен от другата страна на Ралф, се обади боязливо:
— Затова Ралф ни събра. За да решим какво да правим. Научихме им имената. Този тук е Джони. Тези двамата — те са близнаци — са Сам и Ерик. Кой беше Ерик?.,, Ти? Не, ти си Сам,..
— Аз съм Сам…
— А аз съм Ерик.
— Ще трябва да си научим имената — каза Ралф. — И така, аз се казвам Ралф.
— Научихме как се казват повечето — каза Прасчо.
— Току-що ги научихме.
— Имена на хлапета — каза Меридю. — Да не вземете да ми викате Джек! Презимето ми е Меридю.
Ралф бързо се извърна към него. Това беше гласът на човек, който знае какво иска.
— А това момче — продължи Прасчо, — забравих…
— Много говориш — прекъсна го Джек Меридю.
— Затваряй си устата, шишко!
Смях.
— Той не се казва шишко! — извика Ралф. — Истинското му име е Прасчо!
— Прасчо!
— Прасчо!
— О, Прасчо!
Разнесе се бурен смях, към който се присъединиха и най-мъничките. За миг момчетата бяха сплотен, затворен за Прасчо сговорен кръг, той силно се изчерви, наведе глава и отново изтри очилата си.
Накрая смехът замря и запознаването продължи. Имаше един Морис, втори по ръст след Джек измежду момчетата от хора, но непрекъснато широко засмян. Имаше едно дребничко, стеснително момче, непознато никому и сякаш вглъбено в някаква тайна, която пазеше за себе си. То промърмори, че се казва Роджър, и отново млъкна. Бил, Робърт, Харолд, Хенри; хористчето, което беше припаднало, приседна с гръб, опрян о едно палмово стъбло, усмихна се измъчено на Ралф и каза, че името му е Саймън.
Обади се Джек.
— Трябва да решим как да ни спасят.
Разнесе се бръмчене като от кошер. Един от мъничките, Хенри, каза, че искал да си отиде у дома.
— Тишина — каза разсеяно Ралф. Той надигна раковината. — Мисля, че трябва да си имаме водач, който да решава.
— Вожд, вожд!
— Аз трябва да бъда вожд — каза Джек с простодушна наглост, — защото съм отговорник на групата и старши хорист. Мога да вземам чак до диез.
Отново бръмчене.
— И после — продължи Джек — аз…
Той се поколеба. Тъмнокосият Роджър накрая се размърда.
— Да гласуваме.
— Да!
— Да гласуваме за вожд!
— Хайде…
Гласуването се оказа игра, не по-малко забавна от раковината. Джек се опита да протестира, но гълчавата се промени — досега тя изразяваше общото желание да се избере вожд, а сега се превърна в избиране на Ралф с овации. Нито едно от момчетата не би могло да даде разумен довод за това; ако някой беше проявил разум това бе Прасчо, а за водач очевидно най-подходящ беше Джек. Но Ралф, както бе седнал, излъчваше спокойствие с което изпъкваше пред другите, освен това беше снажен и привлекателен, а имаше и нещо, което действаше по загадъчен, но много силен начин — раковината. Този който я бе надул и ги очакваше седнал на скалата с нежния предмет в скута, се открояваше от останалите.
— Тоя с рапана.
— Ралф! Ралф!
— Водач да бъде тоя, с това, дето свири. Ралф вдигна ръка, за да въдвори тишина: — Добре. Кой иска Джек да е вожд?
С тъжно покорство хорът вдигна ръце.
— Кой е за мен?
Всички, които не бяха от хора, вдигнаха ръка, с изключение на Прасчо. След това и Прасчо с нежелание вдигна ръката си.
Ралф преброи.
— Тогава аз съм вожд.
Кръгът от момчета избухна в аплодисменти. Дори хористчетата аплодираха, а луничките по лицето на Джек изчезнаха под червенината на обидата. Той понечи да се изправи, но се отказа и седна — още кънтяха възгласи. Ралф го погледна с желание да му предложи нещо.
— Разбира се, хорът си е твой.
— Те могат да бъдат войската.
— Или ловци…
— Те могат…
Пламналото лице на Джек възвърна нормалния си цвят. Ралф отново вдигна ръка за тишина.
— Джек отговаря за хора. Те могат да бъдат… какво искате да бъдат?
— Ловци.
Джек и Ралф се усмихнаха един на друг със свенлива симпатия. Останалите оживено разговаряха.
— Хористи! Сваляй пелерините!
Сякаш пуснати от клас, хористите се изправиха, разбъбриха се и струпаха черните плащове на тревата. Джек остави своя на пъна до Ралф. Сивите му панталонки лепнеха по него от пот. Ралф гледаше възхитено, Джек забеляза това и обясни:
— Исках да отидем отвъд онзи хълм, за да видим отвсякъде ли сме заобиколени с вода. Но чухме рапана.
Ралф се усмихна и вдигна раковината в знак, че иска тишина.
— Слушайте всички! Нужно ми е време, за да обмисля нещата. Не мога да реша отведнъж какво трябва да се прави. Ако това не е остров, може би веднага ще ни спасят. Така че трябва да разберем дали това е остров. Всеки трябва да стои тук и да не се отдалечава. Трима от нас — ако вземем повече, ще си пречим и ще се изпогубим, — трима души ще тръгнем на експедиция и ще разберем. Ще отидем аз, Джек… и…
Той огледа кръга от лица, изразяващи готовност. Не липсваха желаещи, от които да избира.
— И Саймън.
Момчетата около Саймън се ухилиха, а той се изправи, леко засмян. Сега, когато бледността от припадъка му беше минала, се виждаше, че е слабичък жив малчуган; очите му гледаха изпод козирка от черна и остра права коса.
Той кимна на Ралф:
— Идвам.
— И аз…
Джек измъкна изотзад доста голям нож и с все сила го заби в едно стъбло.
Кошерът отново забръмча и се усмири. Прасчо се раздвижи:
— Идвам и аз.
Ралф се обърна към него:
— Не си за такава работа.
— Нищо…
— Не те щем — отсече Джек. — Достатъчно сме.
Очилата на Прасчо светнаха.
— Аз бях с него, когато намери рапана. Бях с него преди всички други.
Джек и другите не му обърнаха внимание. Всички започнаха да се разпръсват. Ралф, Джек и Саймън скочиха от платформата и тръгнаха по пясъка край соления вир. Прасчо ги следваше като залепен.
— Ако Саймън върви между нас двамата — каза Ралф, — ще можем да си приказваме над главата му.
Тримата започнаха да вървят в крак. Което означаваше, че от време на време Саймън трябваше да подтичва, за да ги настигне. Накрая Ралф се спря и се обърна назад към Прасчо:
— Виж какво!
Джек и Саймън се правеха, че не забелязват. Те продължаваха да вървят.
— Не може да дойдеш.
Очилата на Прасчо отново се замъглиха — този път от унижение.
— Ти им каза! След като ти бях казал…
По лицето му изби червенина, устните му потрепериха.
— След като ти бях казал, че не искам…
— За какво ми говориш?
— За това, дето ми викат Прасчо. Казах ти, че няма значение, само да не ми викат Прасчо, и ти казах да не им казваш, а пък ти — напротив…
Смълчаха се. Ралф погледна Прасчо с повече разбиране и видя, че той е обиден и смазан. Поколеба се коя от двете възможни линии на поведение да поеме: да се извини или да го обиди още повече.
— По-добре Прасчо, отколкото Дебеланчо — каза той накрая с прямотата на истински вожд, — и във всеки случай съжалявам, ако така го приемаш. Сега върни се, Прасчо, и запомни имената. Това ти е работата. Довиждане.
Обърна се и се затича след другите двама. Прасчо остана неподвижен и разцъфналият на бузите му божур на негодуванието бавно изчезна. Той се върна към терасата.
Трите момчета вървяха бързо по пясъка. Имаше отлив, беше се оголила една покрита с водорасли ивица, твърда почти колкото пътна настилка. Около тях и в целия пейзаж имаше някакво очарование. Те го долавяха и това ги правеше щастливи. Обръщаха се един към друг, смееха се възбудено, говореха си, без да се слушат. Въздухът беше прозрачен. Като не знаеше как да изрази всичко това, Ралф се изправи на глава и се преметна. След като се насмяха до насита, Саймън срамежливо докосна ръката на Ралф и те отново започнаха да се смеят.
— Хайде — каза тогава Джек. — Ние сме изследователи.
— Ще отидем до края на острова — каза Ралф — и ще видим какво има отвъд.
— Ако е остров…
Сега, когато следобедът преваляше, миражите започнаха да изчезват. Откриха края на острова — беше напълно реален, без вълшебство, което да променя неговите очертания и същност. Едно струпване на характерните за тука ъгловати форми и една канара щръкнала насред лагуната. Там морски птици си виеха гнезда.
— Като глазура на розова торта — каза Ралф.
— Няма да можем да надникнем зад този залив, защото той не е залив — каза Джек. — Само лека извивка на брега и както виждате, скалите там стават по-непристъпни…
Ралф заслони очи от слънцето и проследи насечения силует на зъберите, които отиваха към планината. Тази част на брега беше най-близо до планината в сравнение с онова, което бяха видели досега.
— Ще се опитаме да изкачим планината оттук — каза той. — Мисля, че това е най-лекият път. Няма толкова много джунгла, повечето е от тези червеникави скали. Хайде!
Трите момчета започнаха изкачването. Незнайна сила беше изтръгнала и разсипала тези скални късове така, че те бяха полегнали косо, често струпани един върху друг, като детски кубчета. Най-често срещаното скално образувание беше розова канара, увенчана от полегнал косо отломък, върху него друг и тъй нататък, докато розовите скали се превърнаха в една успяваща да запази равновесие каменна грамада, изникваща изпод фантастичната плетеница на горските лиани. Там, където розовите зъбери се извисяваха от земята, често се забелязваха тесни, виещи се нагоре пътечки. Момчетата се стараеха да се катерят по тях, затънали в растителността, с лица до скалата.
— Кой е проправил тези пътеки?
Джек се спря и изтри потта от лицето си. Ралф застана задъхан до него.
— Хора ли?
Джек поклати глава:
— Животни.
Ралф се вгледа в тъмнината под дърветата. Гората леко трептеше.
— Хайде!
Трудно беше не толкова самото изкачване по стръмните скални склонове, колкото това, че от време на време се спускаха в гъстака, за да се доберат до следващата пътека. Тук корените и стъблата на лианите образуваха невъобразима плетеница и момчетата трябваше да се промъкват между тях като змиорки. Освен по кафявата почва и пролуките от светлина сред гъстака се ориентираха единствено по това накъде върти наклонът — дали тази падина, колкото и да е обрасла в лиани и други пълзящи растения, не е разположена по-високо от другата.
Така или иначе продължаваха да се изкачват.
В един от трудните мигове, безнадеждно оплетен в плътната растителна стена, Ралф се обърна към останалите със светнали очи:
— Страшно!
— Вълшебно!
— Разкошно!
Причината за тяхното възхищение не бе особено ясна. И тримата бяха изпотени, мръсни и уморени. Ралф бе силно издран. Стъблата на лианите бяха дебели колкото бедрата им и оставяха само тесни пролуки, през които да се промъкнат по-нататък. Ралф извика за опит и те се заслушаха в приглушеното многократно ехо.
— Ето, това е да си истински изследовател — каза Джек.
— Обзалагам се, че никой преди нас не е бил тук.
— Трябва да направим карта, само че нямаме хартия — каза Ралф.
— Можем да драскаме резки върху кора и да ги запълваме с нещо черно — предложи Саймън.
В тъмнината отново размениха блеснали погледи в тайно съзаклятничество.
— Страшно!
— Вълшебно!
Нямаше къде да застанеш на глава. Този път Ралф изрази емоционалното натрупване, което усещаше у себе си, като си даде вид, че иска да просне с удар Саймън на земята; скоро те бяха една щастлива, боричкаща се купчина в сенчестата здрачина.
Щом се разделиха, Ралф заговори пръв:
— Трябва да продължим.
Зад лианите и дърветата розовееше гранитът на отвъдния зъбер, така че се затичаха по пътечката. Тя ги изведе отново сред разредена гора, откъдето видяха морската шир. Тук, на откритото, слънцето изсуши потта, която се бе просмукала в дрехите им в тъмната влажна горещина. За да стигнат до върха, им оставаше да изкачат един розов скален склон, без да се потапят отново в тъмнината. Момчетата се промъкваха през проломи между скалите и по сипеи от остри камъни.
— Гледай! Гледай!
Тук, високо над островния бряг, скалните отломъци образуваха грамада с коминовидни прорези. Скалата, на която Джек се бе облегнал, се поклати със скърцащ звук, когато започнаха да я бутат.
— Хайде…
Но не: „Хайде на върха!“ Покоряването му трябваше да почака, докато трите момчета премерят сили с канарата. Тя беше колкото неголям автомобил.
— Давай!
Напред и назад, за да се улови амплитудата на люлеенето.
— Давай!
Тя се залюлява все по-силно и по-силно, накланя се, прехвърля точката на равновесието, накланя се, накланя се…
— Давай!
Грамадната скала се поколеба за миг, застана на ръба, накрая полетя в пространството, сгромоляса се, преобърна се с нов удар, отскочи с грохот във въздуха и проряза дълбока бразда в плътната горска растителност. Закънтя ехото, вдигна се бял и розов прах, разлетяха се птици, надолу горският склон потрепера, сякаш минаваше побесняло чудовище, после над острова отново се възцари тишина.
— Страшно!
— Като бомба!
— Ехааа!
Пет минути не можаха да се откъснат от мястото на победата. Накрая продължиха пътя си към върха.
Той беше станал по-лек след извършения подвиг. Оставаха им последни няколко крачки, когато Ралф спря:
— О, виж!
Бяха на ръб, под който хълбокът на планината образуваше амфитеатрален циркус. Той беше изпълнен със сините цветове на някакво скално растение; то сякаш преливаше от циркуса, за да стигне до стената от горска растителност. Въздухът беше изпълнен с пеперуди, които се издигаха, танцуваха, кацаха.
Зад циркуса беше квадратният връх на планината и скоро те бяха там.
Отпреди бяха имали усещането, че се намират на остров — докато се бяха катерили между розовите скали към кристалните висини сред морето, те се бяха досещали по инстинкт, че океанът ги заобикаля от всички страни. Но беше им се струвало, че последната дума не трябва да бъде казана, докато не застанат на върха и не видят да се сключва кръгът на водния хоризонт.
Ралф се обърна към другите:
— Това е наше.
Имаше приблизително формата на ладия, изгърбена в отсамния си край, а зад тях се спускаше неравният склон на брега. От двете им страни канари, зъбери, върховете на дърветата и стръмен склон; пред тях ладията се откриваше надлъжно, не тъй стръмен склон, обрасъл с дървета, сред които тук-там се виждаше розово, а по-нататък — равнинната, покрита с джунгла част на острова, изтеглена в края си като розова опашка. Там където водата постепенно поглъщаше ниския бряг имаше още един остров — почти отделна скала, която се извисяваше срещу тях като крепост, като горд розов бастион отвъд зелената вода.
Момчетата огледаха всичко това и обърнаха очи към морето. Бяха се изкачили високо и следобедът беше напреднал, гледката беше ясна, недокосната от маранята на миражите.
— Това е риф. Коралов риф. Виждал съм ги на снимка.
Рифът обгръщаше повече от половината остров, беше на една миля от брега, за който сега мислеха като за свой, успоредно на него. Рифът беше вписан в морето тъй, сякаш някой гигант се бе заел да проектира формата на острова с плавна тебеширена линия, но се бе уморил, преди да завърши. Водите на лагуната преливаха в различни цветове, скалите и водораслите се виждаха като в аквариум, а отвъд — тъмносиньото море. Отливът беше започнал, пенести ивици се точеха като опашки от рифа и за миг те имаха усещането, че ладията бързо се движи на заден ход. Джек посочи надолу:
— Ето къде се приземихме.
Зад овразите и зъберите сред дърветата зееше прорез, имаше пречупени стволове, а след това — следата от влаченето; само тънка ивица от палми делеше просеката от морето. Пак там, вдаваща се в лагуната, беше плоската скала, с дребни като насекоми фигури, движещи се до нея.
Ралф забеляза една лъкатушна линия от голото място, на което бяха — тя се спускаше по склона през оврага, цветята, след това, с едно заобикаляне — до скалата долу, където започваше просеката.
— Това е най-бързият път обратно.
С блеснали очи, отворени уста и чувство на победители те се наслаждаваха на правото на притежание. Бяха възторжени, бяха приятели.
— Не се вижда дим от село, нито лодки — забеляза Ралф мъдро.
— Ще проверим по-късно, но мисля, че е необитаем.
— Ще си набавяме храна — извика Джек. — Ще ходим на лов. Ще хващаме разни… докато дойдат да ни вземат.
Саймън ги погледна двамата, не каза нищо, но кимна така, че черният му перчем се развя; лицето му сияеше.
Ралф погледна към другата страна, където нямаше риф.
— По-стръмно е — каза Джек.
Ралф сви ръце като чаша.
— Онази гора, там долу… как е закътана от планината.
Във всяка своя гънка планината беше приютила растителност — дървета и цветя. Сега гората потръпна, забуча, заогъва се. Скалните цветя от близките поля затрепкаха и в продължение на половин минута повеят разхлаждаше лицата им. Ралф разтвори ръце.
— Цялото е наше.
Започнаха да се смеят, да се боричкат и да викат, за да чуят ехото на планината.
— Гладен съм.
Щом Саймън каза, че е гладен, и другите усетиха глад.
— Хайде — каза Ралф. — Разбрахме каквото искахме.
Затичаха се по каменистия склон, падаха сред цветята и продължиха под дърветата. Тук те се спряха и с любопитство огледаха околните храсти. Саймън се обади пръв:
— Като свещи. Храсти свещи. Пъпки като свещи.
Храстите бяха тъмнозелени и ароматни многобройните пъпки бяха восъчнозелени и затворени на светлината. Джек преряза една с ножа си — лъхна ги силно ухание.
— Свещовидни пъпки.
— Не можеш да ги запалиш — каза Ралф. — Само приличат на свещи.
— Зелени свещи — каза презрително Джек. — Не стават за ядене. Хайде!
Бяха в началото на гъста гора, стъпваха тежко с уморените си крака, когато чуха шумове — квичене и отчетливите удари на копита по пътеката. Продължиха напред и квиченето се усили, докато се превърна в отчаян писък. Намериха едно прасенце, което се бе хванало като в капан в растителната плетеница и се мяташе обезумяло в отчаяните си опити да се освободи от еластичната примка. Писъците му бяха пронизително остри и нестихващи. Трите момчета се втурнаха напред и Джек със замах изтегли ножа си. Настъпи пауза — това беше пропуснатият миг, в който прасенцето продължаваше да квичи и да разтърсва пълзящите растения, а острието на ножа в кокалестата ръка продължаваше да проблясва. Мигът беше достатъчно дълъг, за да разберат колко чудовищно би било, ако ръката се спуснеше и нанесеше удар. Тогава прасенцето се изтръгна от пълзящите растения и се совна в гъсталака. Останаха да се гледат един друг на това ужасно място. Лицето на Джек беше побеляло под луничките. Той осъзна, че още държи ножа вдигнат, отпусна ръка и го сложи в ножницата. Тримата се засмяха засрамено и се заизкачваха обратно към пътеката.
— Избирах къде — каза Джек. — Исках само да реша къде да го ударя.
— Трябва да удариш някое прасе — каза Ралф ожесточено. — Така се казва за прасе — да го удариш.
— Трябва да го заколиш, за да изтече кръвта — каза Джек, — иначе месото му не се яде.
— Защо не го…
Знаеха много добре защо „не го беше…“ — защото би било чудовищно ножът да удари и да прониже живата плът, защото не биха понесли вида на кръвта.
— Щях — каза Джек. Той беше отпред и те не виждаха лицето му. — Избирах място. Другия път!…
Той рязко измъкна ножа от канията и със силен замах го заби в едно стъбло. Следващия път нямаше да има пощада. Той ги изгледа свирепо един след друг, предизвиквайки ги да му възразят. След това излязоха отново под блесналото слънце, като беряха и ядяха плодове, приближавайки се надолу по просеката към скалата за събрания.