Повелителят на мухите

ПЕТА ГЛАВАВОДНОТО ЧУДОВИЩЕ

Приливът беше започнал и между водата и избелелите, сплъстени водорасли край палмовата тераса беше останала само тясна ивица. Ралф предпочете да върви по водораслите, защото искаше да мисли, а само тук можеше да върви, без да внимава къде стъпва. Както крачеше край водата, хрумна му нещо, което го изпълни с учудване. Изведнъж осъзна колко уморителен е този живот, след като по всяка пътека трябва непрекъснато да разрешаваш задачата къде да стъпиш, а значителна част от съзнателния живот се състои в това да гледаш в краката си. Спря с лице към ивицата. Спомни си за ентусиазма на първата експедиция, както човек си спомня за щастливо отлетелите детски дни, и се усмихна иронично. Извърна се и тръгна обратно към плоската скала, а слънцето го заслепяваше. Беше време за събранието и докато крачеше под късния омаен залез, внимателно обмисляше какво да каже в речта си. Събранието трябваше да бъде без грешка, да няма отплесване по въображаеми…

Обърка се в лабиринт от мисли, неясни поради това, че не можеше да ги облече в думи. Намръщи се и отново се съсредоточи.

А събранието трябваше да е делово, не за забавление. При тази мисъл ускори крачка; той чувстваш едновременно нетърпение, усещаше и клонящото към залез слънце, и повея в лицето си от скоростта, с която се движеше. Вятърът притисна сивата риза към гърдите му така, че той — в новото си настроение — забеляза гънките и — бяха станали неприятни и твърда като картон; забеляза как оръфаните ръбове на панталонките бяха протрили и зачервили кожата отпред на бедрата му. Потръпвайки при тази мисъл, той осъзна, че е мръсен и се е занемарил; даде си сметка колко му е противно непрекъснато да отмята от очите си кичурите сплъстена коса и вечер, когато слънцето се скрие, да се мушка в леглото от шумящи сухи листа. При тази мисъл започна да тича.

Плажът край соления вир беше изпъстрен с групи от момчета, които чакаха да започне събранието. Сториха му път — знаеха какво беше станало с огъня и разбраха, че на Ралф не му е до шеги.

Мястото за събрания, където беше застанал, имаше почти формата на триъгълник, но неправилен и нескопосан, както и всичко друго, направено от тях. Най-напред — пънът, на който той седеше; сух дънер, твърде голям, за да е израсъл на скалистата плоскост Може би тук го беше довлякъл някой от онези страховити тихоокеански урагани. Палмовият дънер лежеше успоредно на бреговата линия, така че, седнал на него, Ралф гледаше към острова, но за момчетата представляваше само една тъмна фигура, открояваща се на фона на светлеещата лагуна. Двете страни на триъгълника, в чиято основа беше дънерът, бяха по-неясно очертани. Отдясно имаше един ствол, излъскан в горната си част от движенията на седящите немирници, но не тъй голям и удобен като пъна на вожда. Вляво имаше четири малки ствола, един от които — най-отдалеченият — отчайващо неустойчив и разклатен. Не едно събрание се беше прекъсвало от избухналите смехове, когато някой се облегнеше непредпазливо назад и няколко момчета паднеха заднишком в тревата. Едва сега Ралф си даде сметка, че на никого — нито на него, нито на Джек, нито на Прасчо — не бе хрумнала простата мисъл да донесе един камък и да го вклини за подпора. И така щяха до безкрайност да търпят незакрепеният дънер да се измята, защото, защото… Отново затъна в дълбоки води.

Пред всеки един от повалените пънове тревата беше отъпкана, но в средата на триъгълника тя растеше буйна и висока. На върха му — също, защото там не сядаше никой. От всички страни около мястото за събрания се издигаха сиви стъбла, прави или наклонени, и поддържаха ниския листат покрив. От двете страни беше плажът, отзад лагуната, а отпред тъмнееше островът.

Ралф се насочи към пъна на вожда. Никога не бяха правили събрание толкова късно. Затова мястото им изглеждаше тъй различно. Обикновено надолу по зеления покрив играеше плетеница от златисти отражения и лицата им също бяха осветени от долу на горе, както, мислеше си Ралф, когато държиш електрическо фенерче в ръце. Но сега слънцето захождаше встрани, така че сенките си бяха там, където трябваше да бъдат.

Отново започна да се губи в догадки — нещо, което не му беше присъщо. След като лицата са различни, осветени отдолу или отгоре — какво тогава е едно лице? Какво е всичко друго?

Ралф се размърда нетърпеливо. Работата беше в това, че след като си вожд, трябва да мислиш, трябва да си умен. Освен това сгодният миг отлита, така че трябва да решаваш светкавично. Това те заставя да мислиш, защото мисленето е нещо ценно, което дава резултати…

Само че, реши Ралф, приближавайки се към мястото на вожда, аз не умея да мисля. За разлика от Прасчо. Още веднъж през тази вечер Ралф трябваше да направи преоценка на стойностите. Прасчо можеше да мисли. Главата му, тлъстата му глава сечеше, само че Прасчо не беше вожд. Но Прасчо, колкото и смешен да беше на вид, можеше да мисли. Ралф бе вече специалист по въпроса за мисленето и можеше да различава онези, които умеят да мислят. Слънцето в очите му припомни, че времето тече затова взе рапана от дървото и разгледа повърхността му. От дългото стоене на сухо жълтото и розовото бяха избелели, станали бяха белезникаво-прозрачни. Ралф изпита обич и дори уважение към рапана, макар че сам го беше извадил от лагуната. Застана пред събранието и допря раковината до устните си.

Останалите очакваха това и незабавно се приближиха. Тези, които знаеха, че е минал кораб, докато огънят е бил изгаснал, бяха смълчани, съзнавайки, че Ралф е ядосан; докато другите, които не знаеха, включително и малките, бяха повлияни от общата потиснатост. Мястото за събрания бързо се изпълни; Джек, Саймън, Морис и повечето от ловците — отдясно на Ралф; останалите отляво, на слънце. Прасчо се приближи и застана извън триъгълника. Това означаваше, че той иска да слуша, но няма да говори — един вид жест на неодобрение. — Работата е там, че се налага събрание. Всички мълчаха, но в лицата, обърнати към Ралф, се четеше напрежение. Той размаха рапана. Опитът вече го беше научил, че елементарни думи като тези, които бе казал, трябва да бъдат повторени поне два пъти, за да могат всички да ги разберат. Човек трябваше да седне и когато всички очи се вперят в рапана, така да отронва думите, че те да падат като тежки кръгли камъни сред насядалите или наклякали групички. Търсеше прости думи, за да могат дори малките да разберат за какво е било свикано събранието. По-късно може би онези, които умееха да говорят — Джек, Морис, Прасчо, — щяха да използват цялата си вещина, за да дадат друга насока на събранието; но сега, в началото, темата на обсъждането трябваше да се определи пределно ясно.

— Налага се събрание. Не за да се забавляваме. Не за па се смеем и да падаме от пъновете… — Малчуганите, седнали на разклатения дънер, се засмяха и се спогледаха — …не за да си правим шеги или — той вдигна рапана, търсейки вярната дума, — за да покажем колко сме умни. Не за това. А за да се разберем веднъж завинаги.

Замълча за миг.

— Дълго време се чудих. Блъсках си ума. Знам какво трябва — едно събрание, на което да се разберем. И започвам пръв.

Поспря се за миг и по навик отметна с ръка косата си назад. Прасчо, след като безрезултатно бе изразявал протеста си, се приближи на пръсти и се присъедини към другите.

Ралф продължи.

— Много пъти правихме събрания. На всеки му е приятно да говори и да се събираме. Решаваме. А после не изпълняваме. Решихме да носим вода от поточето и да я оставяме в тези кокосови черупки под пресни листа. Няколко дни имахме вода. А сега няма. Черупките са празни. Пие се от реката.

Разнесе се одобрително мърморене.

— Не че има нещо лошо в това да се пие от реката. Искам да кажа, бих пил по-скоро от онова място — нали се сещате, — вирчето с водопада, отколкото от някаква си кокосова черупка. Само че казахме — ще носим вода. А не носим. Следобед имаше само две пълни черупки.

Облиза устни.

— После колибите. Заслоните.

Мърморенето отново се надигна и замря.

— Повечето спят в заслоните. Довечера, с изключение на Самиерик горе при огъня, всички ще спят в заслоните. Кой ги построи?

Изведнъж децата зашумяха. Всички бяха строили заслоните. Ралф трябваше отново да размаха рапана.

— Чакайте малко! Питам, кой построи трите? Първия го строихме всички, втория го строихме четирима, а последния, ей там, го строихме само двамата със Саймън. Затова е такъв — едва се крепи. Няма какво да се смеете. Ако пак завали, той може да се срути. А като вали, не можем без заслони.

Поспря се и се изкашля.

— Още нещо. Решихме, че клозетът ни ще е на онези скали зад басейна. И така е разумно, защото приливът изчиства мястото. На вас, малчуганите, това ви е известно.

Тук-там някой се изкикоти, размениха се бързи погледи.

— Сега ходите навсякъде. Дори край заслоните и на носа. Вие, малките, като се наядете с плодове, ако изведнъж видите зор…

Събранието се заливаше от смях.

— Казах: хване ли ви разстройство, няма да ядете плодове. Това е мръсотия!

Сграбчи отпред своята втвърдила се сива риза.

— Истинска мръсотия. Ако не можете да изтраете, ще тръгнете по брега към скалите. Ясно ли е?

Прасчо посегна към рапана, но Ралф поклати глава. Беше си наумил точка по точка какво има да каже.

— Ще трябва пак да ходим там, при скалите. Тук наоколо е станало мръсно. Той направи пауза. Събранието усети, че наближава нещо важно, и напрегнато очакваше какво ще стане. — И освен това: за огъня.

Ралф издиша въздуха от гърдите си, въздишката предизвика ехо сред аудиторията. Джек се залови дялка парче дърво с ножа си и прошепна нещо на Робърт, който отвърна очи.

— Огънят е най-важното нещо за нас на този остров. Как ще ни спасят освен по чиста случайност, ако не поддържаме огъня? Толкова ли е трудно да поддържаме един огън?

Той направи движение с ръка.

— Да се погледнем! Колко сме? И да не можем да поддържаме един огън, за да има дим! Не разбирате ли? Не виждате ли, че докато сме живи, не трябва да оставяме огънят да угасне?

Откъм ловците се разнесе гузен смях. Ралф се обърна към тях разпалено:

— Вие, ловци! Може да се смеете! Но казвам ви, че огънят е по-важен от едно прасе, колкото и често да успявате да докопате някое. Не виждате ли всички тук?

— Той разпери ръце и се обърна към целия триъгълник. — Докато сме живи, горе да има дим!

Той замълча, обмисляйки какво беше следващото.

— И друго.

Някой извика:

— Много работи станаха.

Разнесе се мърморене в знак на съгласие. Ралф реши да не обръща внимание.

— И още нещо. Ние почти опожарихме острова. И си прахосваме времето — търкаляме скали, кладем малки огньове за готвене. Обявявам го това и то става правило, защото съм вожд. Огън ще има само на планината. Никъде другаде.

Веднага настъпи суматоха. Момчетата се изправиха и закрещяха. Ралф също им крещеше.

— Ако някой иска да пече риба или крабове, спокойно може да отиде горе на върха. Така ще сме сигурни.

В светлината на залязващото слънце към рапана се протегнаха ръце. Ралф го задържа и скочи на пъна.

— Исках да ви кажа всичко това. Сега ви го казах. Гласувахте аз да съм вожд. Сега ще правите, каквото аз кажа.

Те постепенно се успокоиха и пак насядаха. Ралф се отпусна на дънера и заговори с обикновения си глас.

— Така че, запомнете. Тоалетната — на скалите Поддържа се огънят, за да има непрекъснато димен сигнал. Няма да носите огън от планината долу. Ще носите храната горе.

След зацарилото унило настроение Джек се изправи свъсен и протегна ръце.

— Още не съм свършил.

— Но откога говориш!

— Рапанът е у мен.

Джек седна, мърморейки.

— И последно. Нещо, за което има смисъл да си поговорим.

Той изчака, докато на платформата се възцари пълна тишина.

— Нещата не вървят на добре. Не знам защо. Започнахме добре, хубаво ни беше. И после…

Той леко раздвижи рапана, като гледаше над главите им в неопределена точка, спомняйки си за звяра, змията, пожара, думите, издаващи страх.

— …после някои започнаха да се страхуват.

Надигна се мърморене, почти стенание и заглъхна. Джек беше престанал да си дялка. Ралф продължи рязко:

— Но това са бебешки приказки. Ще я оправим тая работа. Така че последното, това, за което трябва да си поговорим, е един вид да решим за страха.

Косата му пак беше паднала в очите.

— Трябва да поговорим за страха и да решим, че просто не си струва. И аз понякога се боя, но това е глупост! Все едно да вярваш в таласъми. След като си изясним това, започваме всичко отначало и вече ще внимаваме за неща огъня. — За миг си представи трите момчета, които вървят по огрения от яркото слънце плаж — И ще ни е добре.

Тържествено Ралф положи рапана на дънера себе си в знак, че е привършил да говори.

Слънчевите лъчи, които все още ги огряваха, бяха почти хоризонтални.

Джек се изправи и взе рапана.

— Значи това събрание е, за да си изясним всичко. Аз ще ви обясня. Вие, малчуганите, започнахте всичко това с вашите приказки, че ви било страх. Зверове! Откъде? Всеки се плаши понякога, но няма как без това. А Ралф казва, че нощно време пищите. Какво е това, ако не кошмарни сънища? Във всеки случай вие нито ходите на лов, нито строите, нито помагате — ревльовци и слабаци — това сте вие. А пък страхът — ще свикнете с него, както и ние останалите.

Ралф гледаше Джек зяпнал, но Джек не забелязваше.

— Работата е, че страхът не може нищо да ви направи, както и един сън не може. На този остров няма никакви зверове, от които да се страхуваме. — Той огледа редицата малчугани, които си шепнеха. — Ако нещо ви докопа, така ви се пада, ревльовци и готованковци такива! Но няма никакво животно…

Ралф го прекъсна раздразнено.

— Какво значи всичко това? Кой е споменавал нещо за животно?

— Ти, онзи ден. Каза, че сънуват и пищят. Сега говорят не само малчуганите, но и моите ловци понякога, говорят за нещо, за нещо тъмно, за някакъв звяр или животно. Аз чух. Да не мислите, че не съм. Сега слушайте. На един малък остров не може да има големи животни. Само прасета. Лъвове и тигри има само в големи страни като Африка и Индия…

— И в зоологическата градина…

— Рапанът е у мен. Не говоря за страха. Говоря за звяра. Плашете се, ако искате. Но звярът…

Джек спря, прегърнал рапана, и се обърна към своите ловци с мръсни черни шапки:

— Ловец ли съм аз, или не?

Те кимнаха утвърдително. Той беше ловец. В това никой не се съмняваше.

— Добре тогава. Обиколил съм целия остров. Сам. Ако имаше чудовище, щях да го видя. Плашете се, щом ви харесва, но в тази гора няма чудовище.

Джек остави рапана и седна. Цялото събрание го акламира с облекчение. Тогава Прасчо протегна ръка.

— Не съм съгласен с всичко, което каза Джек, но с някои работи съм. Разбира се, в гората няма чудовище. Няма, я! Какво ще яде?

— Прасета.

— Прасета ядем ние.

— Прасчо!

— Рапанът е у мен — възмути се Прасчо. — Ралф, те трябва да мълчат, нали така? Вие, малките, да мълчите! Искам да кажа, че не съм съгласен с това де, за страха. Разбира се, че няма от какво да се боим в гората. Че нали и аз съм влизал в нея! Още малко и ще започнете да говорите за призраци и разни такива работи. Ние следим какво става и ако нещо не върви, ще го оправим.

Той свали очилата си и примигна към дечурлигата. Слънцето се бе скрило тъй рязко, сякаш някой бе угасил лампа.

Той отново се залови да обяснява.

— Ако ви присвие болка в корема, по-малка или по-голяма…

— Ти си по-голяма…

— Като се насмеете, може би ще можем да продължим събранието. И ако малчуганите пак седнат на дървото, дето се измята, ще се изтърсят моменталически. Така че по-добре да седнат на земята и да слушат. Не! Има си за всичко лекари, дори за това дали ти е наред вътре в ума. Да не искаш да кажеш, че тук непрекъснато трябва да се боим, без да има от какво? Животът — продължи разпалено Прасчо — е научен, т’ва е положението. След година-две, като свърши войната, те ще пътуват до Марс и обратно. Знам, че няма чудовище — с нокти и тъй нататък, искам да кажа, — ама знам, че и за страх няма нищо.

Прасчо замълча.

— Освен…

Ралф се размърда неспокойно.

— Освен какво?

— Освен страха от хората.

Насядалите момчета нададоха нещо средно между смях и присмехулно подвикване. Прасчо сниши глава и бързо продължи.

— Затова да поговорим с малкия, дето разправяше за звяра, и може да разбере колко глупав е бил.

Малчуганите се разбръщолевиха помежду си, после един от тях излезе напред.

— Как се казваш?

— Фил.

За малчуган беше самоуверен — протегна ръка към рапана и го прегърна като Ралф, оглеждайки се на всички страни, за да си осигури вниманието на всички, преди да заговори.

— Снощи сънувах, сънувах страшен сън: че се бия с някакви работи. Бях сам извън заслона и се биех с тези работи, с тези пълзящи работи, дето се вият по дърветата.

Той спря и другите малчугани се засмяха с ужас и съучастие.

— Тогава се уплаших и се събудих. И бях сам извън заслона, и пълзящите работи си бяха отишли.

Осезаемият ужас от казаното, тъй разбираемо, тъй оголено и страховито, накара всички да затаят дъх. Иззад бялата раковина тъничкият гласец на детето продължи:

— И се уплаших, и тъкмо да повикам Ралф, гледам между дърветата нещо се движи, нещо голямо и страшно.

Той замлъкна, споменът го плашеше, но му беше приятно, че предизвиква смайване.

— Това е бил кошмарен сън — каза Ралф, — той е вървял насън.

През събранието премина шепот на съгласие.

Малкият упорито поклати глава.

— Аз спях, когато беше боят с пълзящите работи, а когато те си отидоха, аз бях буден и видях как нещо голямо и страшно се движеше между дърветата.

Ралф протегна ръка за рапана и малкият седна.

— Спял си. Навън не е имало никой. Как може някой да скита в гората нощем? Някой ходил ли е? Някой излизал ли е навън?

Дълъг миг на мълчание и накрая събранието се изсмя при мисълта, че някой би се осмелил да излезе навън в тъмнината нощем. Тогава Саймън се изправи и Ралф го погледна изумено.

— Ти! Че какво си търсил в тъмното? Саймън, решил отведнъж да изясни нещата, сграбчи рапана.

— Исках да отида… на едно място… едно място, дето аз си го знам.

— Какво място?

— Едно място, дето аз си го знам. Едно място в джунглата.

Той се поколеба.

Джек обобщи със свойствения си презрителен тон, който беше едновременно ироничен й слагаше точка на съмненията:

— Не е можал да устиска.

Малко обиден заради Саймън, Ралф взе раковината обратно, като в същото време строго гледаше Саймън в очите.

— Добре, друг път да не се повтаря. Ясно ли е? Нощем — не. И без това достатъчно дрънкат за разни зверове, така че няма нужда малките да те виждат да се прокрадваш като…

Надигна се подигравателен смях, но в него имаше също страх и порицание. Саймън отвори уста да се обади, но рапанът беше у Ралф, така че той отстъпи към мястото си.

Когато събранието се успокои, Ралф се обърна към Прасчо.

— Е, Прасчо?

— Има още един. Тоя.

Малчуганите изблъскаха напред Пърсивъл и го оставиха сам. Той застана в средата, сред тревата, която стигаше до коленете му, свел очи към краката си, които не се виждаха, и се опитваше да се държи тъй, сякаш се намира сам в палатка. Ралф си спомни за едно друго момченце, което бе стояло така, и потръпна при спомена. Беше потискал мисълта, прогонил беше образа и само някакво стечение на обстоятелствата, твърде точно възпроизвеждане на случилото се, можеше да го извлече на повърхността. Не броиха повече малчуганите, отчасти защото нямаше как да се уверят, че когато те кажат, че никой не липсва, наистина всички са налице, и отчасти защото Ралф знаеше отговора поне на един от въпросите, които Прасчо беше поставил на върха на планината. Имаше всякакви момченца — русокоси, тъмнокоси, с лунички, всички бяха мръсни, но по лицето на нито едно от тях нямаше родилен белег.

Никой не беше видял отново онова с белега като петно от черничев сок. Но тогава Прасчо беше увещавал и беше сплашвал. Признаващ негласно, че си спомня онова, което не биваше да се споменава, Ралф кимна към Прасчо:

— Добре. Питай го.

Прасчо коленичи, като държеше рапана.

— Хайде сега да кажеш как се казваш.

Малкият се сви във въображаемата си палатка. Прасчо се обърна безпомощно към Ралф, който повтори рязко:

— Кажи как се казваш!

Раздразнена от мълчанието и от отказа, аудиторията започна да скандира:

— Как се казваш? Как се казваш?

— Тихо!

Ралф се взря в детето в здрача.

— Хайде сега кажи как се казваш.

— Пърсивъл Уимз Медисън, Наместничеството, Харкорт Сейнт Антъни, Хантс, телефон, телефон, теле…

Тъй като цялата тази информация беше свързана възпоминания, предизвикващи горчива тъга, малкият се разплака. Лицето му се сгърчи, от очите му закапаха сълзи, устата му се разтвори, зейна тъмнеещо квадратно отверстие. Отначало той беше нямо изображение на мъката; след това от него започнаха да се изтръгват вопли, силни и неспиращи като звука на раковината.

— Млъкни! Чуваш ли, млъкни!

Пърсивъл Уимз Медисън не желаеше да млъкне. Беше се отприщила вълна, която не можеше да бъде спряна нито от духовно надмощие, нито от физическа заплаха. Плачът продължаваше, дъх след дъх, сякаш го напомпваше, за да го поддържа изправен, и сякаш детето беше заковано за него.

— Млъкни! Млъкни!

Защото малчуганите вече не мълчаха. Те подсетени за личната си скръб; а може би почувстваха, че имат дял в някаква скръб, която би трябвало да с нарече мирова. Разплакаха се от солидарност, някои от тях почти тъй силно като Пърсивъл.

Спаси ги Морис. Той извика:

— Гледайте!

И се престори, че пада. Потри уж натъртените си задни части и седна на измятащия се ствол така, че се изтърколи на тревата. Не беше добър комедиант, но успя да отвлече вниманието на Пърсивъл и останалите и те се засмяха, подсмърчайки. А после смехът ги обзе тъй неудържимо, че и големите се присъединиха.

Пръв Джек успя да бъде чут. Раковината не беше у него, следователно говореше не по правилата, но никой не възрази.

— Дай да се разберем за чудовището!

С Пърсивъл ставаше нещо странно. Той се прозя и се олюля, затова Джек го хвана и го раздруса.

— Къде живее това чудовище? Пърсивъл се отпусна в ръцете на Джек.

— Много е хитро това чудовище — присмя се Прасчо, — щом може да се укрие на този остров.

— Джек е ходил навсякъде…

— Къде може да живее едно чудовище?

— Глупости, чудовище!

Пърсивъл смотолеви нещо и събранието пак се разсмя. Ралф се наклони напред.

— Какво казва?

Джек изслуша отговора на Пърсивъл и го пусна. След като вече не го държаха, Пърсивъл, почувствал успокояващото присъствие на толкова много хора около себе си, се отпусна на високата трева и заспа.

Джек се изкашля и съобщи сякаш между другото:

— Разправя, че чудовището излизало от морето. Смеховете замряха. Пряко волята си Ралф се извърна, на фона на лагуната ос открои тъмната му приведена фигура. Другите проследиха погледа му; отправиха очи към ширналата се водна площ и към откритото море отвъд нея, загадъчно пространство с цвят на индиго, криещо безкрай опасности; вслушаха се в тихия като въздишка шепот откъм рифа.

Морис заговори тъй силно, че те подскочиха.

— Татко казва, че в морето имало все още непознати животни.

Пак започнаха пререканията. Ралф протегна проблясващата раковина и Морис послушно я пое. Събранието утихна.

— Джек е прав, като казва, че хората, тъй или иначе, винаги се страхуват, така че няма нищо особено, дето и вие се страхувате. Ама като казва, че на острова има само прасета, сигурно е така, ама и той не знае, не може да е сигурен, искам да кажа, де… — Морис си пое въздух.

— Татко вика, има едни, как се викаха, дето правят мастило — сепии, — дето са дълги по сто метра и могат да лапнат цял кит. — Той пак замлъкна и весело се засмя.

— Аз, разбира се, не вярвам в чудовището. Както вика Прасчо, животът е научен, ама от де да знаем? Искам да кажа, че не може да сме сигурни, де…

Някой извика:

— Сепията не може да излезе вън от водата!

— Може!

— Не може!

Миг и скалата се изпълни със спорещи и жестикулиращи сенки. За седналия Ралф всички бяха пощурели. Страх, чудовища, вместо да признаят единодушно, че най-важното бе огънят; а когато човек се опитваше да внесе яснота, разговорът се отплесваше, вземаше нов, неприятен обрат.

Видя нещо да се белее до него, сграбчи рапана от Морис и го наду с все сила. Събранието замлъкна стреснато. Саймън беше до него, протягаше ръце към рапана. Саймън изпитваше остра необходимост да говори, но много се боеше да говори пред публика.

— Може пък — започна колебливо той, — може пък да има чудовище.

Събранието нададе неистов вик, Ралф се изправи смаян.

— Ти, Саймън! Ти да вярваш в това?

— Не знам — каза Саймън. Сърцето му биеше тъй силно, че се задъхваше. — Но…

Бурята избухна.

— Сядай!

— Млъквай!

— Вземи му рапана!

— Майната ти!

— Затваряй си устата!

Ралф извика:

— Чуйте го! Рапанът е у него!

— Искам да кажа… може причината да е в нас.

— Глупости!

Обадил се беше Прасчо, също забравил всякаква благопристойност.

Саймън продължаваше:

— Може да е един вид…

Саймън не намери думи да изрази най-съществения недъг на човешкия род. Осени го спасителна мисъл.

— Кое е най-мръсното нещо на света?

Последваха недоумение и тишина, които Джек прекъсна с една груба, изразителна дума. Това предизвика връх на възторг. Малчуганите, които пак се бяха настанили на клатушкащото се стъбло, отново паднаха, но не се оплакаха. Ловците пищяха от възторг.

Опитът на Саймън стана на пух и прах, смехът беше жесток удар и той се сви беззащитен на мястото си.

Най-накрая събранието се усмири. Някой се обади без да е взел думата:

— Може би иска да каже, че това е един вид привидение.

Ралф вдигна раковината и се взря в мрачината. В нея светлееше само бледният плаж. А малчуганите не се ли бяха приближили по-плътно един до друг? Да, наистина — сгушили се бяха така, че на затревения център се беше образувала купчина от тела. Повей на вятъра накара палмите да заговорят — шумоленето им изглеждаше твърде силно поради тъмнината и тишината. Сивите стволове се потъркваха един в друг със зловещо скърцане, което никой не беше забелязал през деня.

Прасчо взе раковината от ръцете му. Гласът му звучеше възмутено.

— Не вярвам в призраци — за нищо на света!

Джек също се изправи, кой знае защо, ядосан.

— Никой не го е грижа какво вярваш, дебелане!

— Рапанът е у мен!

Дочу се шум от кратко боричкане и раковината се раздвижи напред-назад.

— Дай си ми рапана!

Ралф се втурна помежду им и някой го блъсна в гърдите. Той изтръгна раковината от нечии ръце и седна задъхан.

— Много се раздрънкахме за духове. По-добре да оставим такива приказки за през деня.

Обади се нечий шепнещ глас:

— Може пък да е точно това, чудовище призрак.

Сякаш вятър люшна събранието.

— Прекалено много се говори, без да е дадена думата каза Ралф, — не можем да направим събрание както трябва, щом не спазваме правилата.

Той отново спря. Внимателно обмисленият план за събранието се беше провалил.

— Какво тогава очаквате от мен да ви кажа? Сгреших, че свиках това събрание толкова късно. Ще гласуваме за тях, за призраците де, после отиваме в заслоните, защото всички сме уморени. Не — тоя там Джек ли е? — чакайте малко. Още сега ви казвам, че не вярвам в призраци. Смятам, че не вярвам. Но мисълта за тях ми е неприятна. Искам да кажа сега, когато е тъмно. Само че трябваше да решим как стоят нещата.

За миг той вдигна раковината.

— И така, как стоят нещата, това значи: има ли призраци, или няма…

Поспря за миг, мислейки как да постави въпроса.

— Кой мисли, че може да има призраци?

Известно време никой не проговори и не помръдна. После Ралф се взря в тъмното и преброи ръцете.

— Ясно — отсече той безизразно.

Светът, разбираемият и управляем свят, се изплъзваше. Едно беше преди, а сега — друго; пък и корабът беше отминал.

Раковината му беше изтръгната от ръцете и Прасчовият глас записка:

— Аз не гласувах за призраци!

Рязко се извъртя към събранието.

— Да помните това, всички!

Чуха го, че тропа с крак.

— Какво сме ние? Хора? Или животни? Или диваци? Какво ще кажат възрастните? Понасяме се, зацепваме нанякъде, ходим на лов за прасета, оставяме огъня да изгасне, а сега пък това!

Пред него изскочи една сянка. Млъквай, буре дебело! За миг се сборичкаха и светлеещата раковина затанцува нагоре-надолу. Ралф скочи на крака.

— Джек! Джек! Ти нямаш рапана! Остави го да говори.

Лицето на Джек изплува до него.

— И ти да млъкваш! За какво се мислиш? Стоиш само и нареждаш кой какво да прави. Не можеш да ловуваш, не можеш да пееш…

— Аз съм вожд. Избран съм.

— Много ли е важно, като са те избрали? Само даваш глупави заповеди…

— Рапанът е у Прасчо.

— Хайде, пак почни да вземаш страната на Прасчо…

— Джек!

Гласът започна да го имитира озлобено:

— Джек! Джек!

— Правилата! — извика Ралф. — Нарушаваш правилата!

— Много важно!

Ралф мобилизира цялата си убедителност.

— Разбери, че правилата са единственото, което имаме!

Но Джек се развика срещу него.

— Майната им на правилата! Силни сме, ловуваме! Ако има звяр, ще го уловим! Ще го обградим и ще удряме, ще удряме!…

Замахна с все сила и скочи на бледия пясък долу. Скалата мигом се изпълни с шум и възбуда, боричкане, викове и смях. Събранието се разпръсна на безцелно блуждаещи сенки, които се разпиляваха от палмите до водата и по-нататък, където в тъмнината вече не се виждаше. Ралф усети, че рапанът допира бузата му и го взе от Прасчо.

— Какво ще кажат възрастните? — извика отново Прасчо. — Виж ги!

От плажа долитаха различни звуци: някои играеха на лов, други се смееха истерично, трети пищяха, наистина обхванати от ужас.

— Надуй рапана, Ралф.

Прасчо беше толкова близо до него, че Ралф виждаше блясъка на единственото му стъкло.

— Огънят е всичко. Не могат ли да разберат?

— Сега трябва да пипаш твърдо. Да ги накараш да ти се подчинят.

Ралф отговори с неуверен глас на човек, който си припомня теорема.

— Ако надуя рапана и не дойдат, оставаме нула за тях. Огън няма да се поддържа. Ще станем като животни. И никога няма да ни спасят.

— Ако не го надуеш пак, скоро ще станем скотове. Не ги виждам какво правят, ама чувам.

Разпръснатите фигури се бяха групирали и се бяха завърнали на пясъка като въртяща се около себе си черна маса. Бяха подхванали някакъв припев и малчуганите, които вече достатъчно се бяха наплашили, се отдалечаваха с рев, като се препъваха. Ралф вдигна раковината към устните си, после пак я свали.

— Въпросът е: има ли призраци, Прасчо? Или зверове?

— Няма, разбира се.

— Защо да няма?

— Щото тогава нещата губят смисъл. Къщи и улици, и телевизори — защо са ни тогава, стават безсмислени, излишни.

Момчетата, които танцуваха и пееха, се бяха отдалечили и сега припевът беше само ритъм без думи.

— Ами представи си пък, че наистина са безсмислени? Че тук, на този остров, нямат смисъл? Представи си, че има едни такива, дето ни следят, дебнат ни.

Ралф силно потрепери и тъй се приближи към Прасчо, че двамата силно се блъснаха.

— Недей да говориш така! И без т’ва не ни е лесно, Ралф, повече не мога да понеса. Ако има призраци…

— Трябва да се откажа да съм вожд. Чуй ги!

— Боже мой — недей!

Прасчо се впи в ръката на Ралф.

— Ако Джек стане вожд, ще има само лов и никакъв огън. Ще останем тук, докато всички измрем.

Гласът му беше станал пронизително писклив.

— Кой седи там?

— Аз съм, Саймън.

— За нищо не ставаме. Като слепи мишки — каза Ралф. — Отказвам се.

— Ако се откажеш — зашептя уплашено Прасчо, — к’во ще стане с мен?

— Нищо.

— Той ме мрази. Не знам защо. Ако той започне да се разпорежда, за тебе няма страшно, той ти има страха. После — ще го удариш.

— Ти добре се сби с него преди малко.

— Рапанът беше у мен — отвърна кратко Прасчо.

— Имах право да говоря. Саймън се размърда в тъмното.

— Остани да си вожд.

— Ти да мълчиш, Саймън! Не можа ли да кажеш, че няма звяр?

— Страх ме е от него — каза Прасчо — и затова го познавам. Ако те е страх от някой, мразиш го, но не можеш да не мислиш за него. Пра’иш си илюзии, че добре де, к’во му има на човека пък толкоз, после, пак като го видиш, става като астма и не можеш да дишаш. Ще ти го кажа, Ралф. Той и тебе те мрази.

— Мен? Защо пък мен?

— Знам ли. Натри му носа за огъня; после ти си вожд, а той не е.

— Как да не е. Вожд Джек Меридю!

— Дълго съм лежал болен и много съм мислил. Познавам хората. И себе си. И него. Не може нищо да ти направи на теб, но отместиш ли се от пътя му, ще си го изкара на другия. На мен.

— Прасчо е прав, Ралф. Или ти, или Джек. Остани вожд.

— Вървим, накъдето ни духне вятърът, и работите не вървят на добре. У дома винаги има някой възрастен. Кажете, сър, кажете, мис, и получаваш отговор. Ех, как ми се иска да беше пак така!

— Да беше тук леля ми.

— Да беше баща ми… Ох, само приказваме!

— Огънят трябва да се поддържа.

Танцът беше завършил и ловците се завръщаха в заслоните.

— Те, големите, си знаят работата — каза Прасчо. — Не ги е страх от тъмното. Ш’ се съберат, ш’ пият чай и ш’ обсъдят. После работите ш’ се оправят…

— Те нямаше да запалят острова, И да изгубят…

— Щяха да построят кораб…

Трите момчета стояха в тъмнината, опитвайки се неуспешно да изразят колко са велики възрастните.

— Нямаше да се карат…

— И да ми счупят очилата…

— И да говорят за чудовища…

— Само да можеха да пратят някакво известие — извика отчаяно Ралф. — Само да можеха да ни пратят нещо като за възрастни… да ни дадат знак или нещо такова.

В тъмнината се надигна писък, от който те настръхнаха и се сгушиха един в друг. Писъкът се извиси, далечен и неземен, после премина в неразбираем брътвеж. Пърсивъл Уимз Медисън, от Наместничеството, Харкорт Сейнт Антъни, лежеше във високата трева и беше попаднал в обстоятелства, при които адресът му, макар и да звучеше като заклинание, не можеше да му помогне.