Повелителят на мухите

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАСКАЛНИЯТ ЗАМЪК

В краткотрайната прохлада на утрото четирите момчета се събраха около обгореното петно, където беше огънят. Ралф коленичи и задуха. Сива пухкава пепел се разхвърча от дъха му, но не проблесна ни една искрица. Близнаците гледаха загрижено, а Прасчо седеше безизразен зад светлината стена на късогледството си. Ралф продължи да духа, докато усети, че ушите му забучават, тогава първият полъх на утринния бриз го отмени в работата му и напълни очите му с пепел. Той клекна настрани, започна да ругае и се залови да плакне очите си свода.

— Нищо не става.

Ерик погледна надолу към него иззад маската си от съсирена кръв, Прасчо беше вперил поглед в пространството — в посоката, където се намираше Ралф.

— Разбира се, че нищо не става, Ралф, Сега сме без огън.

Ралф доближи лицето си на една крачка от Прасчо.

— Виждаш ли ме?

— Мъгляво.

Ралф престана да прави усилия да държи окото си отворено и то пак се скри зад подутината.

— Взеха ни огъня.

Гласът му прозвуча остро от обхващащия го бяс.

— Откраднаха го!

— Такива са — каза Прасчо. — Оставиха ме сляп. Виждаш ли? Това е то Джек Меридю. Свикай събрание, Ралф, трябва да решим какво ще правим.

— Събрание само за нас?

— Друго не ни остава. Сам, дай да се хвана за теб. Насочиха се към плоската скала.

— Надуй рапана — каза Прасчо. — Надуй го с всичка сила.

Гората прокънтя; издигнаха се птици и нададоха крясъци откъм върхарите, както в онази първа сутрин, която беше тъй безкрайно далече. Ивицата на брега беше пустинна и в двете посоки. Неколцина от малчуганите заприиждаха откъм заслоните. Ралф седна на излъсканото място, а другите трима застанаха пред него. Той кимна и Самиерик седнаха отдясно. Ралф сложи раковината в ръцете на Прасчо. Той хвана внимателно лъскавия предмет и премигна към Ралф.

— Почвай тогава.

— Вземам рапана, за да кажа само това: вече не виждам и трябва да си получа очилата обратно. Ужасни неща се извършиха на този остров. Аз гласувах ти да си вожд. Той е единственият досега, дето е направил нещо. Сега ти говори, Ралф, и кажи какво… защото иначе…

Гласът на Прасчо секна и той заподсмърча. Ралф взе обратно раковината, както седеше.

— Един най-обикновен огън. Ще кажете — можем да се справим с това, нали? Един най-обикновен димен сигнал, за да ни спасят. Ние диваци ли сме, какво сме? А сега няма и сигнал. Може да минат кораби. Помните ли как отидохме на лов и огънят изгасна, и мина кораб? А всички те мислят, че той е най-добър за вожд, и после и онова, дето стана… пак той беше виновен. Ако не беше той, нямаше да се случи. Сега Прасчо не може да вижда, а те идват, крадат… — гласът на Ралф се извиси — …нощем, в тъмнината, и ни откраднаха огъня. Откраднаха го. Ние щяхме да им дадем огън, ако бяха поискали. Ама те го откраднаха и сега няма сигнал и никога няма да ни спасят! Не разбирате ли какво ви говоря? Ние щяхме да им дадем огън да си имат, ама те го откраднаха. Аз…

Той се запъна безпомощно — завеската пак се беше спуснала в съзнанието му. Прасчо протегна ръка за раковината.

— Какво ще направиш, Ралф? Само говорим, без да решаваме. Искам си очилата.

— Опитвам се да измисля. Дали да не отидем измити и сресани, както някога — в края на краищата все пак не сме диваци и това да ни спасят не е игра…

Отвори отеклото си око и погледна към близнаците.

— Можем да се пооправим малко и после да отидем…

— Трябва да вземем копия — каза Сам. — Даже Прасчо…

— …защото може да ви потрябват.

— Не си взел рапана!

Прасчо протегна раковината.

— Вие може да вземете копия, ако искате, ама аз няма. Какъв е смисълът? Така или иначе ще трябва да ме водите като куче. Да, смейте се. Хайде, смейте се, де! На тоя остров те на всичко са готови да се смеят. И какво стана? Какво ще помислят големите? Малкия Саймън го убиха, И онова другото дете, дето имаше белег на лицето. Виждал ли го е някой след първите дни, когато се озовахме тук?

— Прасчо! Спри за малко!

— Рапанът е у мен. Отивам при тоя Джек Меридю да му кажа, да, отивам.

— Ще пострадаш.

— Може ли да направи нещо повече от това, което вече направи? Ще му кажа кое как е. Ще ми дадеш да нося рапана, Ралф. Ще му покажа това, дето той го няма.

Прасчо замълча за миг и огледа неясните фигури наоколо си.

Слушаше го събранието, от което беше останала само една следа — отъпкана трева.

— Отивам при него и нося рапана. Ей така ще го държа. Гледай, ще му кажа, ти си по-силен от мен и нямаш астма. Ти виждаш, ще му кажа, хем с двете си очи. Ама като си искам очилата, да не мислиш, че ти се моля да ми направиш услуга? Да не мислиш, че искам да направиш някакъв жест към мен, ще му кажа, не защото си силен, ами защото, което си е право, право си е. Дай си ми очилата, ще кажа, защото трябва да ми ги дадеш!

Прасчо свърши, изчервен и разтреперан. Бързо бутна раковината в ръцете на Ралф, сякаш нямаше търпение да се освободи от нея, и изтри сълзите от очите си. Те бяха окъпани в меката зеленикава светлина, а в нозете на Ралф, бяла и крехка, лежеше раковината. Една-единствена капчица, която се беше прецедила между пръстите на Прасчо, сега проблясваше като звезда върху нежната и извивка.

Накрая Ралф седна с изпънати рамене и отметна назад коса.

— Добре. Искам да кажа, опитай, ако искаш. Ще дойдем с теб.

— Той ще бъде боядисан — каза Сам боязливо. — Знаеш го как ще бъде…

— …няма да го уплашим…

— …ако се ядоса, не знам какво ще ни се случи…

Ралф смръщено погледна Сам. В съзнанието му неясно изплува нещо, което Саймън някога му беше казал при скалите.

— Не ставай глупав — каза той. После бързо добави:

— Да вървим.

Протегна раковината към Прасчо, който се изчерви, този път от гордост. Ти ще я носиш.

— Когато сме готови, ще я нося…

Прасчо търсеше думи, с които да изрази силното си желание да носи раковината, каквото и да се случи.

— …Нямам нищо против. С удоволствие, Ралф, само че трябва да ме водите.

Ралф остави раковината обратно на излъскания дънер.

— По-добре да хапнем и после да се приготвим.

Те се запътиха към плодните дървета с изпокършените клони. На Прасчо му помагаха — беряха му плодове, други той сам намираше, протягайки ръце пипнешком. Докато ядяха, Ралф си мислеше за следобеда.

— Ще бъдем пак както по-рано. Ще се измием. Сам натъпка устата си и запротестира:

— Но нали се къпем всеки ден!

Ралф погледна омацаните лица пред себе си и въздъхна.

— Трябва да се срешем. Само че много са ни дълги косите.

— Аз си пазя и двата чорапа в заслона — каза Ерик — и можем да си ги наденем на главите, един вид като качулки.

— Може да намерим нещо и да си вържем косите отзад — каза Прасчо.

— Да, ама ще станем като момичета.

— Не, не! И дума да не става.

— Тогава ще отидем, както сме си — каза Ралф, — а и те няма да са по-издокарани от нас.

Ерик ги задържа с ръка.

— Да, но те са татуирани! Нали знаете как е…I

Другите кимнаха. Знаеха, разбира се, как боята отприщва пътя към дивачеството.

— Ние няма да се мацаме — каза Ралф, — защото не сме диваци.

Самиерик се спогледаха.

— Все пак…

— Никаква боя — кресна Ралф. Той се опита да си спомни. — Дим — каза той, — трябва ни дим.

Обърна се свирепо към близнаците:

— Дим, казах! Трябва ни дим.

Настъпи тишина, нарушавана само от жуженето на пчелите.

Накрая Прасчо заговори меко:

— Трябва ни, разбира се, щото без димен сигнал няма да ни спасят, а димът — това е сигналът.

— Известно ми е това! — изкрещя Ралф. Дръпна си ръката от Прасчовата. — Да не искаш да кажеш…

— Само повтарям онова, което ти винаги казваш — побърза да се оправдае Прасчо. — За миг си помислих, че…

— Не, не съм — каза високо Ралф. — Винаги го помня. Не съм забравил.

Прасчо кимна сговорчиво:

— Ти си вождът, Ралф. Ти всичко помниш.

— Не съм забравил.

— Разбира се, че не си.

Близнаците разглеждаха Ралф любопитно, сякаш го виждаха за първи път.

Тръгнаха в колона покрай брега. Най-отпред куцукаше Ралф с копие на рамо. Не виждаше добре, защото над ослепително белия пясък трептеше мараня, а му пречеха и косите, и удареното око.

Следваха го близнаците, малко неспокойни, но както винаги пълни с неизчерпаема жизненост. Те повече мълчаха и влачеха копията си, защото Прасчо беше открил, че като гледа надолу, прикривайки уморените си очи от слънцето, може да вижда двете тояги, които се движеха по пясъка. Той пристъпяше между тях и носеше грижливо раковината с две ръце. Момчетата се движеха по плажа в сбита групичка — четири плътни сенки танцуваха и се сплитаха. Нямаше и следа от бурята, брегът бе чист като наточено острие. Небето и планината бяха на огромно разстояние, трептяха под палещите лъчи: рифът заплува, повдигнат от един мираж, и се понесе в сребристото езеро между хоризонта и небето.

Минаха покрай мястото, където племето беше танцувало. Овъглените глави още лежаха върху камъните, както дъждът ги бе угасил, но пясъкът и водата пак бяха гладки. В мълчание отминаха. Никой не се съмняваше, че ще намерят племето при скалния замък, и когато го видяха, се спряха като по команда. В краката им лежеше най-тлъстата растителна плетеница на острова, плътно порасли възлести стъбла, черни и зелени, непроходими, а пред тях се полюляваха високите треви. Сега Ралф поведе.

А ето смачканата трева, където бяха лежали, докато той беше ходил да разучава. Ето провлака, каменния надвес, опасващ канарата, увенчана от червеникави зъбери.

Сам докосна ръката му.

— Дим.

Тънка ивица дим се полюшваше във въздуха — тя се издигаше откъм обратната страна на скалата.

— Наклали са си огън, не вярвам да го правят за дима. Ралф се извърна.

— Защо се крием?

Той пристъпи през тревната завеса към малкото открито пространство, към провлака.

— Вие двамата ще вървите най-отзад. Аз ще вървя пръв, после Прасчо — на една крачка след мен. Копията да са готови.

Прасчо тревожно се взираше в светливото було между него и света.

— Не е ли опасно? Няма ли пропаст долу? Чувам морето.

— Дръж се близо зад мен.

Ралф запристъпя към скалния мост. Спъна се в един камък и той цопна във водата. Отливаща се вълна оголи червеникав, покрит с водорасли, четириъгълник на десетина метра под лявата страна на Ралф.

— Не е ли опасно за мен? — запита сподавено Прасчо. — Чувствам се ужасно.

Високо над тях откъм зъберите долетя вик, след това крясъкът, който трябваше да наподобява боен вик, получи отговор от десетина гласа иззад скалата.

— Дай ми рапана и не мърдай.

— Стой! Кой е?

Ралф отметна глава назад и съзря на върха тъмното лице на Роджър.

— Виждаш ме кой съм! — викна той. — Стига си се правил на глупак!

Допря раковината до устните си и я наду. Появиха се диваци, неузнаваеми от татуировката, и се стълпиха при седловината към провлака. Носеха копия и се приготвиха да бранят входа. Ралф продължи да надува, без да обръща внимание на страховете на Прасчо.

— Ей, да се махате, че виждате ли това? — крещеше Роджър.

Накрая Ралф вдигна устни от раковината, за да си поеме дъх. Запъхтяно изрече първите думи, но те все пак се разбраха.

— …свикваме събрание.

Диваците на пост при седловината замърмориха помежду си, но не отговориха. Ралф пристъпи още две крачки. Зад него се разнесе сподавен шепот:

— Не ме оставяй, Ралф.

— Сниши се на колене — каза Ралф през рамо — и ни чакай, докато се върнем.

Той стигна до средата на провлака и се вгледа решително в диваците. Те се чувстваха без задръжки, защото бяха боядисани, бяха си вързали косите над тила и им беше по-удобно, отколкото на него. Ралф реши после и той да си върже косата отзад. Дори искаше да им каже да почакат и да го стори веднага, но беше невъзможно. Диваците се подхилваха, един от тях заплаши Ралф с копието си. Горе на върха Роджър остави лоста и се надвеси, за да види какво става. Момчетата на седловината плуваха в собствените си сенки, забелязваха се само рошавите им глави. Прасчо се беше снишил, гърбът му беше безформен като торба.

— Свиквам събрание.

Тишина.

Роджър взе един малък камък и го хвърли между двамата близнаци, така че да не ги удари. Те се стреснаха и Сам едва успя да запази равновесие. Роджър усети как в тялото му се надига непознато могъщество.

Ралф отново се провикна:

— Свиквам събрание.

Огледа ги.

— Къде е Джек? Група момчета се размърдаха и започнаха да се съветват. Едно боядисано лице заговори с гласа на Робърт.

— Той е на лов. И каза да не ви пускаме.

— Дойдох за огъня — каза Ралф — и за очилата на Прасчо.

Групата пред него се раздвижи, от нея долетя звънък смях, смях възбуден и лекомислен, който кънтеше между канарите.

Зад Ралф се чу глас:

— Какво искате?

Близнаците се стрелнаха край Ралф и застанаха между него и входа. Той бързо се извърна. От гората се задаваше Джек — червената му коса го издаваше. От двете му страни се прокрадваше по един дивак. Тримата бяха татуирани в черно и зелено. В тревата зад тях обезглавеното изтърбушено тяло на една свиня лежеше там, където го бяха пуснали.

— Ралф! Не ме оставяй! — изпищя Прасчо.

С прекалено внимателно, смешно движение той прегърна една скала и се притисна до нея над морето, което всмукващо пулсираше. Подхилването на диваците се превърна в шумно, подигравателно дюдюкане.

Над шума се извиси гласът на Джек:

— Върви си, Ралф. И да си стоиш на твоята част на острова. Тук сме аз и моето племе. Не ни закачайте.

Дюдюкането стихна.

— Ти открадна очилата на Прасчо — каза задъхано Ралф. — Длъжен си да ги върнеш.

— Длъжен ли съм? Кой каза, че съм бил длъжен?

Ралф избухна:

— Аз казвам! Гласувахте аз да съм вожд. Не чухте ли рапана? Направихте ни мръсен номер — щяхме да ви дадем огън, ако бяхте ни поискали.

Страните му поруменяха, кръвта пулсираше в полузатвореното му око.

— Винаги когато поискате, щяхте да имате огън. Но не поискахте. Промъкнахте се като крадци и откраднахте очилата на Прасчо!

— Повтори какво каза!

— Крадец! Крадец!

Прасчо запищя:

— Ралф! Внимавай за мен!

Джек се втурна напред и замахна с копието към гърдите на Ралф. С крайчеца на окото си Ралф улови движението на ръката на Джек, разбра накъде се насочва оръжието и го отклони със своето. После извъртя копието си и силно удари Джек по ухото. Бяха гърди срещу гърди, дишаха тежко, блъскаха се и се гледаха свирепо.

— Кой е крадец?

— Ти си!

Джек се изтръгна и замахна към Ралф с копието си.

По негласно споразумение сега въртяха копията си като саби, без да си послужат с опасните остриета. Ударът се плъзна по копието на Ралф и се стовари болезнено върху пръстите му. Отново се разделиха, сега бяха разменили позициите си — Джек беше откъм скалния замък, а Ралф — от външната страна, откъм острова.

Двете момчета дишаха тежко.

— Хайде де…

— Ела де…

Те внимателно пристъпиха един към друг, но на разстояние извън обсега на оръжията.

— Ела да видиш какво ще ти се случи!

— Ти ела…

Прасчо, който се беше залепил за скалата, се опита да привлече вниманието на Ралф. Ралф се придвижи приведен, без да откъсва очи от Джек.

— Ралф, не забравяй за какво дойдохме. Огънят, Очилата ми.

Ралф кимна. Отпусна готовите си за бой мускули, изправи се грациозно и положи края на копието на земята, Джек го наблюдаваше с непроницаем поглед иззад боята. Ралф погледна нагоре към зъберите, после към групата диваци.

— Слушайте. Ето какво дойдохме да ви кажем: първо ще върнете на Прасчо очилата. Без тях той не може да вижда. Това не е игра…

Племето от боядисани диваци се закикоти и нишката на мисълта на Ралф се прекъсна. Отметна косата си нагоре, вгледа се в зелено-черната маска пред себе си, опитвайки се да си спомни как изглеждаше Джек.

— И огъня — прошепна Прасчо.

— А, да. За огъня. Пак ви повтарям. Откакто попаднахме тук, все това ви повтарям.

Протегна копието си към диваците.

— Единствената ни надежда е да се поддържа сигнален огън, докато е светло. Тогава някой кораб може да забележи дима, да ни спаси и да ни отведе вкъщи. Но ако няма дим, трябва да чакаме някой кораб да дойде случайно. Може да чакаме с години, докато остареем.

Звънтящият, сребрист, призрачен смях на диваците пак закънтя и заглъхна. Вълна от гняв заля Ралф. Гласът му пресипна.

— Не разбирате ли, боядисани глупаци? Сам, Ерик, Прасчо и аз не сме достатъчни. Опитахме се да поддържаме огъня, но не можахме. А вие си играете и ходите на лов…

Посочи зад гърба им, където струйката дим се извисяваше в маргаритения въздух.

— Я гледайте! Това сигнален огън ли е? Това е кухненски огън. Ей сега ще се наядете и дим пак няма да има. Не разбирате ли? Там някъде може да плава кораб…

Той замлъкна, победен от мълчанието на груповата боядисана безименност, пазеща входа. Вождът отвори розова уста и се обърна към Самиерик, които бяха между него и племето му.

— Вие там двамата. Връщайте се.

Никой не му отговори. Близнаците се спогледаха учудено, а Прасчо, успокоен, че боят е спрял, се изправи внимателно. Джек погледна пак към Ралф, после към близнаците.

— Заловете ги!

Никой не помръдна.

— Заловете ги, казах! — кресна ядосано Джек.

Боядисаната група обкръжи Самиерик нервно и непохватно. Отново се разнесе звънливият смях.

Самиерик се възпротивиха като истински представители на цивилизацията.

— Ама чакайте, моля ви се!

— …как така!

Взеха им копията.

— Вържете ги!

Ралф закрещя безнадеждно срещу черно-зелената маска:

— Джек!

— Хайде! Вържете ги!

Сега боядисаната група вече усещаше, че Самиерик не са от техните, усещаше властта в ръцете си. Повалиха близнаците несръчно и възбудено. Джек беше в стихията си. Той знаеше, че Ралф ще се опита да ги спаси. Замахна така, че копието описа свистящ полукръг зад него, и Ралф едва успя да избегне удара. Зад тях племето и диваците бяха шумна боричкаща се купчина. Прасчо пак се сниши. Близнаците лежаха зашеметени, обкръжени от племето. Джек се обърна към Ралф и каза през зъби.

— Виждаш ли? Правят, каквото им кажа.

Отново мълчание. Близнаците лежаха нескопосано завързани, а племето гледаше Ралф в очакване да види какво ще направи. Той ги преброи през надвисналата над очите си коса, хвърли поглед към безполезния дим.

Избухна и закрещя към Джек:

— Ти си животно и свиня, мръсен, мръсен крадец!

Хвърли се към него.

Джек, който знаеше, че това е критичният момент, също се хвърли. Сблъскаха се и отскочиха. Джек замахна с юмрук към Ралф и ударът попадна в ухото му. Ралф удари Джек в стомаха и го накара да изпъшка. След това отново бяха един срещу друг, задъхани и гневни, но всеки от двамата стъписай от свирепостта на другия. До ушите им стигна шумът, който беше фон на техния бой — непрекъснатите пискливи възгласи, с които племето зад тях ги насърчаваше.

До Ралф достигна гласът на Прасчо:

— Нека аз да говоря.

Той беше застанал сред прахоляка от битката и когато племето разбра намерението му, пискливите овации преляха в заглушаващо дюдюкане.

Прасчо вдигна раковината и дюдюкането леко стихна, но след това се надигна с пълна сила.

— Рапанът, рапанът е у мен! — провикна се той. — Казвам ви, рапанът е у мен!

Настъпи изненадваща тишина. Племето беше любопитно да чуе какво смешно нещо щеше да каже пък той.

Тишина и пауза, но в тишината един странен звук, някакво свистене проряза въздуха недалече от главата на Ралф. Той не му обърна особено внимание, но ново свистене проряза въздуха и завърши с приглушено „дзуп“! Някой ги замеряше с камъни. Това беше Роджър, едната му ръка не се откъсваше от лоста. Под него Ралф беше само един перчем, а Прасчо — торба сланина.

— Ето какво имам да ви кажа: държите се като хлапета.

Дюдюкането пак се разнесе и стихна, когато Прасчо вдигна бялата магическа раковина.

— Кое е по-хубаво — да сте банда боядисани чернилки, като вас, или да имате капка ум в главата си, като Ралф?

Диваците силно зашумяха. Прасчо отново се провикна:

— Кое е по-хубаво — да спазваш правилата и да правиш онова, с което са съгласни всички, или да ходиш на лов и да убиваш?

Отново шумна гълчава и отново — „дзуп!“.

Ралф се опита да надвика шума.

— Кое е по-добре — законите и спасението или да ходиш на лов и само да разваляш нещата?

Сега и Джек крещеше и Ралф не можеше да ги надвика. Джек беше отстъпил към племето си, те бяха плътна застрашителна група с наежени копия. Сред тях назряваше решението да нападнат: те се приближаваха към мига, в който щяха да се спуснат напред и да разчистят седловината. Ралф стоеше с лице към тях, издал едното рамо леко напред, с готово копие. До него беше Прасчо, който все още стискаше талисмана, крехката, проблясваща красота на раковината. Заливаше ги вълна от шум, вълна от заклинания на омраза. Високо горе Роджър, опиянен, натисна с все сила лоста.

Ралф чу голямата скала дълго преди да я види. Усети земята да се разтърсва и това разтърсване се предаде от стъпалата на краката му нагоре, чу трясък, който се разнесе откъм върха на рида. После червеното чудовище заскача по седловината и той се просна по очи сред писъците на племето.

Скалата удари Прасчо — това беше плосък удар от брадичката до коляното, — раковината се пръсна на безброй бели парченца и престана да съществува. Без да каже ни дума, без да успее дори да изпъшка, Прасчо литна във въздуха, отплеснат странично от канарата, и докато падаше, се превъртя. Скалата подскочи два пъти и се изгуби в гората. Прасчо се сгромоляса в десетметровата бездна и се пльосна по гръб върху квадратната червена скала в морето. Главата му се отвори, от нея излезе нещо което започна да се обагря в червено. Ръцете и краката на Прасчо потръпнаха като на току-що заклано прасе. После морето изпусна пак една дълга, бавна въздишка, закипя в бяла пяна, която порозовя при скалата; а когато вълната се оттегли с всмукващ устрем, тялото на Прасчо вече го нямаше.

Този път тишината беше пълна. Устните на Ралф оформиха някаква дума, но не излезе никакъв звук.

Изведнъж Джек се отдели от племето, втурна се напред и завика бясно:

— Виждаш ли? Виждаш ли? Ето това те чака и тебе! Не се шегувам! Вече нямаш племе! Рапана го няма…

Затича се напред приведен. Злобно, с пълно съзнание за онова, което върши, той хвърли копието си срещу Ралф. Острието разкъса кожата и месото върху ребрата на Ралф, отплесна се и падна във водата. Ралф се олюля — изпитваше не болка, а паника, племето, което сега надаваше викове като своя вожд, започна да се приближава. Още едно копие — то беше изкривено и не можеше да лети право, мина покрай лицето му, друго се стрелна от височината, където беше Роджър. Близнаците лежаха скрити зад племето, а безименните дяволски лица се скупчиха на седловината. Ралф се обърна и хукна. Зад гърба му се разнесоха силни крясъци — сякаш крещеше ято гларуси. Вслушвайки се в инстинкт, който не подозираше, че притежава, той затича лъкатушно по поляната, за да избегне копията, които го гонеха. Видя обезглавеното тяло на свинята навреме, за да го прескочи. Втурна се през листака и клонките и гората го скри.

Вождът спря до прасето, обърна се и разпери ръце.

— Назад! Назад към крепостта!

Племето шумно се насочи към седловината, където ги чакаше Роджър.

Вождът се обърна към него ядосано:

— Защо не си на поста си?

— Току-що слязох…

Той всяваше смразяващ ужас — ужаса от палача. Без да му каже нищо повече, вождът погледна надолу към Самиерик.

— Трябва да се присъедините към племето.

— Пусни ме…

— …и мен.

Вождът грабна едно от копията, които лежаха захвърлени наоколо, и замушка Сам в ребрата.

— Значи така, а? — каза гневно вождът. — Ще идвате с копия, а? Не искаш да се присъединиш към племето, а?

Мушкането стана ритмично. Сам закрещя:

— Не така.

Роджър се промъкна зад вожда и едва не го блъсна с рамо. Крясъците спряха, а Самиерик гледаха нагоре с тих ужас. Роджър пристъпи към тях като човек, обладаващ безименна власт.