Повест за два града

ГЛАВА IПЕРИОДЪТ

Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо, всички вървяхме право към небето, всички вървяхме право в обратната посока — казано с две думи, периодът толкова много приличаше на сегашния, чо някои от най-разпалените специалисти настояват, че той трябва да се описва само с превъзходна степен на сравнение — и в положителния, и в отрицателния смисъл.

На английския престол седяха крал с голяма челюст и кралица с обикновено лице (Английският крал Джордж III (1738–1820) и жена му Шарлота), на френския престол седяха крал с голяма челюст и кралица с хубаво лице (Френският крал Луи (Людовик) XVI (1754–1793) и жена му Мария-Антоанета. По присъда на Конвента били гилотинирани през 1793 г.). И в двете страни на Главните пазители на хлебните и рибните запаси беше по-ясно от ден, че нещата са установени веднъж за винаги в един неизменен порядък.

Беше през лето господне хилядо седемстотин и седемдесет и пето. В онова благословено време, както и в настоящето, Англия биваше удостоявана с мистични откровения. Мисис Сауткът (Мисис Сауткът — религиозна фанатичка, която смятала, че е „жената, облечена в слънце“ от Апокалипсиса) неотдавна бе навършила блажената си двадесет и пет годишнина. Събитието беше предизвестено от един надарен с пророческа дарба редник-гвардеец, който обяви, че се подготвя сливането на Лондон н Уестминстър. Бяха изминали само дванадесет години, откакто Призракът от Кок Лейн (История с някакъв призрак на улица Кок Лейн в Лондон вдигнала много шум през 1762 г.) се бе излюпил, след като предаде с хлопане своите послания, точно както по-стъпиха и миналогодишните призраци (проявявайки свръхестествена липса на оригиналност). По-обикновени съобщения, отнасящи се до земния ред на нещата, бяха стигнали наскоро до английската корона и народ от един конгрес (Става дума за конгреса на 13-те колонии във Филаделфия, които през януари 1775 г. изпратили до краля списък с оплаквания. С това започнала Войната за независимост.) на британски поданици в Америка и колкото и странно да изглежда, те се оказаха по-важни за човечеството от всяка друга информация, получена досега чрез издънките на Коклейнския род.

Франция, общо взето, по-слабо облагодетелствувана в духовната област от своята сестра с щита и тризъбеца (Емблемата на Англия е женска фигура с щит и тризъбец), се плъзгаше с изумителна лекота надолу към пропастта, като печаташе книжни пари и ги харчеше. Под напътствията на своите християнски пастири тя между другото се забавляваше и с такива постижения на човеколюбието като например осъждането на един младеж (Става дума за протестанта Лабар, обвинен в непочитание на разпятието и осъден на мъчителна смърт през 1766 г.) да му бъдат отрязани ръцете, езикът изтръгнат с клещи, а тялото изгорено живо, задето не коленичил в дъжда да почете някакво шествие от мръсни монаси, които минавали на петдесетина метра от него. Твърде вероятно е, когато този нещастник е бил екзекутиран, някъде в горите на Франция и Норвегия вече да са били пуснали корени и да са растели дърветата, белязани от онзи дървар — Съдбата — да бъдат отсечени и разбичени на дъски, за да се скове подвижна рамка с прикрепен към нея нож и чувал, която е оставила ужасни следи в историята (Гилотината, създадена по предложение на френския лекар Гилотен). Твърде възможно е под грубите сайванти на някои труженици на коравата земя около Париж в същия този ден да са били подслонени от лошото време грубите каруци, опръскани от селска кал, душени от свине и с накацали по тях кокошки, които Стопанинът-Смърт вече бил заделил, за да станат зловещите коли на Революцията. Но този Дървар и този Стопанин, макар да работят непрестанно, не вдигат шум и никой не ги чу, когато ходеха насам-натам с приглушени стъпки — още повече, да се съмняваш, че те са будни, означаваше да си безбожник и предател.

В Англия редът и закрилата на закона бяха толкова незначителни, че едва ли можеха да предизвикат национална гордост. По улиците на самата столица всяка нощ ставаха дръзки въоръжени грабежи и обири; официално съветваха семействата да не напускат града, без да са закарали мебелите си на сигурно място в някой склад; нощният разбойник ставаше търговец през деня и когато негов събрат-търговец разпозна един такъв и го разобличи като грабителя, който го беше спирал в качеството си на „капитан“, последният храбро стреля в главата му и отмина, без да слиза от коня си; пощенската кола бе нападната от седем души, като охраняващият застреля трима, но след това сам бе застрелян от останалите четирима „вследствие на повреда на оръжието му“, след което обирът бе извършен на спокойствие; този достолепен властник, кметът на Лондон, веднаж в Търнъм Грийн бе принуден от един разбойник да застане, без да мърда, и да му предаде скъпоценностите, които имаше у себе си, и тази знаменита личност бе ограбена пред очите на цялата си свита; затворниците в лондонските затвори водеха битки с надзирателите си и Законът изстрелваше по тях шрапнели от картеч и кръгли едри сачми; крадци отрязваха диамантени кръстове от шиите на благородници в дворцови приемни салони; в черквата „Свети Джайлс“ влязоха мускетари да търсят контрабандни стоки и тълпата стреля по мускетарите и мускетарите стреляха по тълпата и никой не считаше тия случки за нещо необикновено. Всичко това непрестанно създаваше на палача работа, която е нещо много по-лошо от излишна, и той непрестанно изпълняваше службата си: сковаваше дълги редици от различни престъпници, бесеше в събота заловения във вторник крадец, жигосваше дузини ръце в Нюгейт, изгаряше брошури пред входа на Уестминстър Хол, днес отнемаше живота на свиреп убиец, а утре — на окаян джебчия, откраднал шест пенса от някое селянче. Всички тези неща и хиляди като тях се случиха малко преди и през самата добра и стара хиляда седемстотин и седемдесет и пета година. Сред тях Дърварят и Стопанинът работеха незабелязани, а другите двама с големите челюсти и другите две с грозното и хубавото лице се движеха с доста шум и изпълняваха божествените си права с височайш произвол. Така годината хиляда седемстотин и седемдесет и пета водеше техни величества, а заедно о тях и хиляди други хора — между които и героите на този летопис — по пътищата, които се простираха пред тях.

ГЛАВА IIПОЩЕНСКАТА КОЛА

През тази нощ към края на ноември пред първия от героите на тази история се простираше пътят към Дувър. За него Дувърският път се простираше пред пощенската кола за Дувър, която се мъкнеше тежко нагоре по Шутърс Хил. Заедно с другите пътници този човек вървеше покрай колата по хълма сред калта; не защото изпитваше и най-малко удоволствие от ходенето при такива условия, а понеже хълмът и хомотът, и калта, и колата бяха толкова тежки, че конете вече се бяха спирали три пъти, освен това веднаж се разбунтуваха и извъртяха колата напряко на пътя с намерението да я върнат обратно в Блакхият. Обаче и юздите, и камшикът, и кочияшът, и охраняващият бяха чели онзи член от военния устав, който забранява да се смята, че животните са надарени с разум, и убедително доказаха противното; конете капитулираха и се върнаха към дълга си.

С провесени глави и разтреперани опашки конете газеха из гъстата кал и от време на време затъваха и се препъваха, като че ли се разпадаха на части. Всеки път, когато кочияшът ги спираше с едно предпазливо „тпру-у, стой“, задният десен кон разтърсваше силно глава и всичко върху нея сякаш настояваше по необикновено категоричен начин, че колата няма да може да се изкачи по хълма. Всеки път при този шум нашият пътник се сепваше и разтревожваше, както се сепва неспокоен пътник.

Във всички долчини димеше мъгла, пропълзяла в самотата си нагоре по хълма като някой зъл дух, който търси покой и не го намира. Лепкава и много студена, мъглата прииждаше във въздуха на бавни вълни, които следваха и се разливаха една върху друга като вълните на някакво гибелно море. Тя беше толкова гъста, че скриваше от светлините на колата всичко освен собственото си движение и няколко ярда от пътя, а парата от уморените коне струеше и се сливаше с нея, като че ли те я бяха създали.

Още двама пътници, освен споменатия, пъшкаха нагоре по хълма наред с пощенската кола. И тримата бяха загърнати до очите и до над ушите и носеха ботуши. От това, което виждаше, нито един от тях не би могъл да каже как изглеждат другите двама; всеки беше се скрил под почти еднакъв брой завивки от очите на ума и очите на тялото на другите си двама спътници. В ония дни пътниците никак не бяха склонни да се доверяват бързо един другиму, тъй като всеки пътуващ можеше да бъде разбойник или съучастник на разбойници. Последното беше много вероятно, тъй като във всяка сменна станция или кръчма можеше да има някой, който получава заплата от „Капитана“ — като се започне от съдържателя и се свърши с последния коняр от обора. Тъй си мислеше стражът на дувърската поща в тая нощ през ноември хиляда седемстотин седемдесет и пета година, докато колата тромаво се катереше по Шутърс Хил, а той самият стоеше на специалната си седалка горе отзад и потропваше с крака, без да изпуска от очите и от ръката си оръжейния сандък пред себе си, където върху цял пласт саби бяха наредени шест или седем заредени едрокалибрени пистолета, а най-отгоре лежеше зареден мускет.

В дувърската пощенска кола цареше обичайната задушевност, при която стражът подозираше пътниците, пътниците се подозираха един друг, а също и стража; всичките заедно подозираха всеки друг, а кочияшът беше сигурен единствено в конете, за които с чиста съвест би могъл да се закълне върху Стария и Новия завет, че са негодни за това пътуване.

— О-хо! — подвикна кочияшът. — Хайде, дръпнете още веднаж и сте на върха и тогава вече дяволите да ви вземат, щото ми взехте здравето, докато ви накарам да го езкачите! Джо!

— Тук съм! — отвърна стражът.

— Колко ти е часът, Джо?

— Единайсе и десет вече.

— По дяволите! — възкликна ядосаният кочияш. — И още не сме качили Шутърс! Хайде! Дий! Вървете!

Камшикът пресече едно от най-решителните отрицания на категоричния кон и той се втурна нагоре, а трите останали животни го последваха. И отново дувърската поща се затътрузи нагоре, а ботушите на нейните пътници зацопаха в калта край нея. Те бяха спрели заедно с колата и не се бяха отделили от нея. Ако някой от тримата бе дръзнал да предложи на друг да продължат да вървят в мъглата и мрака напред, той би се изложил в много голяма степен на риска да бъде застрелян на място като разбойник.

Последният порив на конете закара колата на върха на хълма. Конете пак спряха да си поемат дъх, а стражът слезе да застопори колата за спускането и отвори вратата, за да се качат пътниците.

— Хей, Джо! — извика кочияшът предупредително, поглеждайки надолу от кабинката си.

— Какво има, Том?

И двамата се ослушаха.

— Чува ми се, че насам препуска кон, Джо.

— А на мен ми се чува кон в галоп, Том — отвърна стражът, като пусна вратата и чевръсто се качи на мястото си. — Господа! В името на краля, говоря на всички ви!

С тази набързо изречена молба, прозвучала като заклинание, той свали предпазителя на блъндърбъса си и зае отбранителна позиция.

Пътникът, когото вече познаваме, беше на стъпалото на дилижанса и тъкмо се канеше да влезе, а другите двама бяха зад него и се готвеха да го последват. Той остана на стъпалото, наполовина вътре, наполовина отвън. Всички гледаха от кочияша към стража и от стража към кочияша и се ослушваха. Кочияшът погледна назад и стражът се взря в същата посока и дори категоричният кон наостри уши и се извърна, без да противоречи.

Тишината, последвала след спирането на тропота и клатушкаието на колата, правеше нощната тишина още по-дълбока. Запъхтяното дишане на конете предаваше на колата едно трептене като че ли от възбуда. Сърцата на пътниците биеха толкова силно, че може би се чуваха; но във всеки случай в настаналата тишина се усещаше присъствието на задъхани и затаили дъх хора с учестен в очакване пулс.

Тропотът на галопиращ кон се изкачваше бързо и бясно по хълма.

— Ей, там! — извика стражът с всичката сила на гласа си. — Ей, там! Стой! Ще стрелям!

Тропотът изведнаж секна и сред плясък и блъскане из мъглата се чу глас:

— Това дувърската поща ли е?

— Няма значение какво е! — отвърна стражът. — А ти кой си?

— Кажете това ли е колата за Дувър?

— Защо ви е да знаете?

— Ако е тя, трябва ми един от пътниците.

— Кой пътник?

— Мистър Джарвис Лори.

Нашият пътник показа, че това е неговото име. Стражът, кочияшът и другите двама пътници го следяха с недоверчиви погледи.

— Не мърдайте от мястото си — извика стражът на гласа в мъглата, — защото, ако направя грешка, за вас тя ще бъде непоправима. Господинът на име Лори да отговори.

— Какво има? — попита тогава пътникът с леко разтреперан глас. — Кой ме търси? Ти ли си, Джери?

— Да, мистър Лори.

— Какво има?

— Съобщение за вас с нареждане да ви последва. Оттам е. „Телсън и с-ие“.

— Познавам този вестоносец — каза мистър Лори на стража и скочи обратно на пътя. Отзад му помогнаха по-скоро бързо, отколкото учтиво, другите двама пътници, които незабавно се покатериха в колата, затвориха вратата и вдигнаха прозореца.

— Може да приближи, няма нищо опасно.

— Надявам се да е тъй, но не мога да бъда чак толкова дяволски сигурен — произнесе стражът в груб монолог. — Хей, ти!

— Хей и ти! — каза Джери, с глас по-дрезгав отпреди.

— Приближи се ходом! Разбра ли ме добре? И ако на седлото ти има кобури, внимавай да не бъде ръката ти близо до тях, че много често правя някоя бърза грешка с оловото. Хайде сега ела да те видим.

Из въртопите мъгла бавно се появиха фигурите на кон и ездач, които приближиха до дилижанса и застаналия край него пътник. Ездачът се наведе и като не сваляше очи от стража, подаде на пътника малка сгъната бележка. Конят на ездача беше запъхтян, а и ездачът и конят бяха целите покрити с кал, от копитата на коня до шапката на човека.

— Стража! — каза пътникът със спокойна и делова увереност.

Зоркият страж, който с дясната си ръка държеше приклада на вдигнатия си мускет, а с лявата цевта му и не изпускаше от очи конника, отговори кратко.

— Сър?

— Няма от какво да се опасявате. Работя в банката „Телсън“ в Лондон. Сигурно знаете банката „Телсън“ в Лондон. Отивам в Париж по служба. Ето ти една крона да се почерпиш. Може ли да прочета бележката?

— Ако го направите бързо, сър.

Той я разгърна на светлината от лампата на дилижанса и прочете — първо наум, а после гласно: „Чакайте Дувър мамзел.“

— Не е дълго, както виждате. Джери, кажи че отговорът ми е „ВЪЗВЪРНАТ КЪМ ЖИВОТ“.

Джери трепна на седлото си.

— Ама това е дяволски странен отговор — каза той с най-дрезгав глас.

— Предай го и те ще разберат, че съм получил бележката, все едно, че съм им го написал. Добър път! Лека нощ!

С тези думи пътникът отвори вратата на дилижанса и се качи в него, без да получи каквато и да било помощ от спътниците си, които бяха скрили бързо часовниците и кесиите си в ботушите и сега се преструваха, че спят. Без определена цел, а просто за да избягнат риска да предприемат други действия.

Колата пак се затътри напред и започна да се спуска, а гъстите облаци мъгла около нея ставаха по-тежки. Стражът прибра мускета си обратно в оръжейния сандък и след като погледна към другите неща в него и към допълнителните пистолети, които носеше на колана си, хвърли поглед и към едно по-малко сандъче под седалката си, в което имаше няколко железарски инструмента, две факли и кутийка с огниво. Той се беше запасил и с тези неща, та в случай че вятър или буря угаси лампите на дилижанса, което от време на време се случваше, можеше да се затвори вътре и като внимава искрите от кремъка и стоманата да са далеч от сламата, да получи светлина доста лесно и безопасно (ако има късмет) за пет минути.

— Том — чу се тихо над покрива.

— Да, Джо.

— Чу ли отговора му?

— Чух го, Джо.

— Разбра ли нещо?

— Съвсем нищо, Джо.

— Ето ти съвпадение — промърмори стражът, — понеже и аз толкова разбрах.

В това време Джери, останал сам в мъглата и мрака, слезе от коня си не само за да облекчи измореното животно, а и за да изтрие калта от лицето си и да излее водата от периферията на шапката си, която можеше да поеме около половин галон. Той остана с юзда, увита около силно изкаляната си ръка, докато шумът от колелата на пощенската кола заглъхна и отново се възцари нощната тишина; след това се обърна и тръгна надолу по хълма.

— След този ми ти галоп от Темпъл Бар, стара госпожо, нямам вяра на предните ти крака, докато не излезем на равно — каза този дрезгав вестоносец на кобилата си. — „Възвърнат към живот.“ Дяволски странно съобщение. Джери, това едва ли ще е добре за тебе. Да, Джери! Тежко ти и горко, Джери, ако възвръщането към живот вземе да стане на мода.

ГЛАВА IIIНОЩНИТЕ СЕНКИ

Колко чудно е, като си помисли човек, че всеки един от нас представлява такава дълбока тайна за другия. Когато нощем влизам в някой голям град, със страхопочитание си мисля, че всяка една от тези скупчени на тъмни гроздове къщи крие своя собствена тайна; че всяка стая във всяка една от тези къщи крие собствена тайна; че всяко сърце, биещо в стотиците хиляди гърди там, е в някои свои въжделения и представи тайна за най-близкото до него сърце. В това като че има нещо от страховитостта дори и на самата Смърт. Никога вече няма да мога да разгърна страниците на тази скъпа книга, която някога тъй обичах и напразно се надявах, че ще мога да изчета докрай. Никога вече няма да мога да надзърна в неизмеримите дълбини на тези води, в които, озарени от внезапни светлини, съм зървал закопани съкровища и други потънали неща. Отредено било книгата да се затвори рязко, н то завинаги и винаги, когато едва бях прочел една страница от нея. Отредено било водата да бъде скована във вечен лед в момента, когато светлината играеше по повърхността й, а аз стоях на брега в неведение. Умря приятелят ми, умря съседът ми, моят любим, най-скъпото същество на душата ми умря; неумолимо се затвърди и увековечи тайната, която тази личност винаги криеше у себе си и която аз ще нося до края на дните си. Дали сред гробищата на този град, през който аз минавам, спи някой, който да е по-непроницаем за мен, отколкото са живите му обитатели в най-съкровената им същност, или пък аз за тях в моята?

Що се отнася до това, до естественото и неотменимото наследство на всеки човек, пратеникът на кон притежаваше съвършено същата лична собственост както кралят, първият министър и най-богатият търговец в Лондон. Така беше и с тримата пътника, затворени в тясното пространство на клатушкащата се стара кола; те бяха загадка един за друг, така дълбока, както и ако всеки един от тях пътуваше в собствена карета с впряг от шест или шестдесет коня и ги разделяха цели страни.

Вестоносецът яздеше по обратния път в лек тръс и доста често спираше в крайпътните кръчми да пийне по нещо, но не проявяваше охота да завързва разговори, нито повдигаше нахлупената си над очите шапка. Очите му бяха много подходящи за това украшение, тъй като бяха черни, в цвета и формата им нямаше дълбочина и бяха разположени извънредно близко едно до друго — като че се бояха да не ги заловят в нещо самостоятелно, ако се раздалечат твърде много едно от друго. Имаха зловещ израз под тази стара нахлупена шапка, прилична на триъгълен плювалник, и над големия шал, който скриваше шията и брадата и стигаше почти до коленете на собственика си. Когато спираше в някои кръчма, той отместваше този шал с лявата си ръка само докато с дясната изливаше питието в гърлото си; веднага след това отново се загръщаше.

— Не, Джери, не! — каза вестоносецът, който си тананикаше по пътя същата песен. — Това не може да се каже за тебе, Джери. Джери, ти си честен човек и това не се отнася за твоята професия. „Възвърнат…“ Да ме вземат дяволите, но според мене той е бил пиян!

Отговорът, който носеше, до такава степен озадачаваше ума му, че бе принуден на няколко пъти да сваля шапка, за да се почеше по главата. Освен на върха, където беше оплешивяла, той имаше твърда черна коса, неравномерно щръкнала по цялата му глава и пораснала почти до самия му широк и тъп нос. Тази глава като че ли беше изработена от ковач — толкова приличаше на острите шипове по върха на някоя стена, че и най-добрите на преско-чикобила сигурно биха отказали да се прехвърлят през него като най-опасния човек за прескачане в света.

Докато яздеше обратно със съобщението, което трябваше да предаде на нощния пазач в караулката му при входа на банката „Телсън“ край Темпъл Бар и който на свой ред щеше да го предаде на по-важни лица вътре, нощните сенки вземаха образи, породени от съобщението, а за кобилата му те се превръщаха в подобие на собствените й причини за безпокойство. Изглежда, че те бяха многобройни, защото тя се стряскаше от всяка сянка по пътя.

По същото време пощенската кола се клатушкаше, друсаше, трополеше и подскачаше по тягостния си път с тримата непроницаеми спътници вътре. Нощните сенки се представяха и на тях във форми, подсказани от дремещите им очи и блуждаещи мисли.

Банката „Телсън“ се възползва от това положение на нещата в дилижанса. Нейният пътник беше пъхнал ръце в кожения ремък, който не позволяваше да се блъска много силно в съседния пътник или в насрещния ъгъл при резките сътресения на колата; той клюмаше с полу-притворени очи и малките прозорчета на пощенската кола, процеждащата се през тях слаба светлина на фенера отвън и масивната фигура на отсрещния пътник се превърнаха в банката, която свърши невероятна работа. Дрънкането на поводите стана звън на пари и за пет минути се изплатиха повече менителници, отколкото дори в „Телсън“, с всичките й връзки в страната и в чужбина, не бяха плащали за три пъти по-дълго време. След това пред него се разтвориха хранилищата долу, с онези свои авоари и тайни, които бяха известни на пътника (а на него му беше известно доста много), и той влезе и тръгна сред тях с големите ключове и слабата свещ и всички неща си бяха на мястото, непокътнати, в безопасност и сигурност, точно както ги беше оставил.

Но макар че банката не го напускаше и макар че дилижансът (някак смътно, като болка, усещана през опиат) също не го напускаше, през съзнанието му протичаше и друг поток усещания, който не секваше през цялата нощ. Той отиваше да изкопае един човек от гроба.

Нощните сенки не показваха кое измежду множеството лица пред него беше истинското лице на погребания; всичките бяха на мъже на около 45 години и се различаваха главно по страстите, които изразяваха, както и по ужасния си измъчен и изтощен вид. Гордост, презрение, предизвикателство, упоритост, покорство, страдалчество следваха едно подир друго заедно с хлътнали бузи, мъртвешка бледност, съсухрени ръце и тела. Но, общо взето, лицето беше едно и също, всички глави бяха преждевременно побелели. За стотен път дремещият пътник питаше този призрак:

— Откога сте погребан?

Отговорът беше винаги един и същ:

— Почти осемнайсет години.

— И бяхте изоставили всяка надежда да ви изкопаят?

— Отдавна.

— Знаете ли, че сте възвърнат към живот?

— Казаха ми.

— Надявам се, че искате да живеете.

— Не знам.

— Да ви я покажа ли? Ще дойдете ли да я видите?

Отговорите на този въпрос бяха различни и противоречиви. Понякога призракът отвръщаше задавено: „Почакайте! Ще ме убиете, ако ми я покажете толкова скоро.“ Понякога гласът идваше сред нежен дъждец от сълзи и тогава казваше: „Заведете ме при нея.“ Друг път човекът гледаше вторачен и смутен и тогава заявяваше: „Не я познавам. Не разбирам.“

След такива въображаеми разговори пътникът започваше да копае и копаеше ли, копаеше — ту с лопата, ту с голям ключ, ту с ръце, — за да изрови това нещастно същество. След като най-после го измъкнеше с полепналата по лицето и ръцете пръст, то изведнъж се разпадаше на прах. Тогава пътникът се сепваше в дрямката си и посмъкваше прозореца, за да почувствува по страните си реалността на дъжда и мъглата.

Но дори когато отворените му очи виждаха мъглата и дьжда, подвижното светло петно на фенерите и крайпътната канавка, която рязко се отдалечаваше или приближаваше, външните нощни сенки падаха върху нощните сенки в дилижанса. В него изплуваха истинската банка край Темпъл Бар, истинските делови работи от изминалия дои, истинските хранилища, истинският вестоносец, изпратен след него, и истинското съобщение, което беше изпратено обратно. Сред тях се надигаше призрачното лице и той отново го заговаряше.

— Откога сте погребан?

— Почти осемнайсет години.

— Надявам се, искате да живеете.

— Не зная.

И той копаеше, копаеше, копаеше, докато нетърпеливото движение на един от двамата пътници го караше да вдигне прозореца, да пъхне по-здраво ръката си в кожения ремък и да се загледа в двамата спящи, после умът му се откъсваше от тях и отново се плъзваше към банката и гроба.

— Откога сте погребан?

— Почти осемнайсет години.

— И бяхте изоставили всякаква надежда да ви изкопаят?

— Отдавна.

Думите все още звучаха ясно в ушите му, като че току-що са били произнесени, по-ясно от всички думи, които беше чул през живота си, когато умореният пътник се сепна от светлината на настъпващия ден и нощните сенки се стопиха.

Той отвори прозореца и погледна навън към изгряващото слънце. Минаваха край една разорана бразда; плугът беше оставен там, където са били разпрегнати конете предната вечер; отвъд се простираше тиха горичка, по чиито дървета все още имаше много огненочервени и златножълти листа. Макар че земята беше студена и мокра, небето беше чисто и изгревът беше ясен, спокоен и красив.

— Осемнайсет години — каза пътникът, загледан в слънцето. — Милостиви създателю на деня! Да бъдеш погребан жив цели осемнайсет години!

ГЛАВА IVПРИГОТОВЛЕНИЕТО

Когато същия предобед пощенската кола пристигна благополучно в Дувър, главният келнер в хотела „Крал Джордж“ отвори вратата на дилижанса според обичая си. Той извърши това с известна церемониална тържественост, тъй като пътуване от Лондон през зимата с пощенска кола беше постижение, за което смелите пътници заслужаваха да бъдат поздравени.

По това време беше останал за поздравяване само един смел пътник, тъй като другите двама бяха слезли на по-раншни станции по пътя. Плесенясалата вътрешност на дилижанса, с влажната си мръсна слама, неприятна миризма и мрачност по-скоро приличаше на кучешка колиба. Пътникът мистър Лори, който се измъкваше отвътре с верига от сламки, увит в одърпано покривало и с шапка с клюмнала периферия, приличаше по-скоро на голямо куче.

— Ще има ли утре пощенски кораб за Кале?

— Да, сър, ако времето се задържи и при хубав вятър. Отливът ще е много удобен към два часа следобед, сър. Легло, сър?

— Няма да лягам преди вечерта, но искам стая и бръснар.

— И след това закуска ли, сър? Да, сър. Оттук, сър, моля. Заведете го в стая „Съгласие“! Куфарът на господина и топла вода в „Съгласие“. Свалете ботушите на господина в „Съгласие“! (Там ще намерите хубав огън, сър.) Пратете в „Съгласие“ бръснар. Хайде, размърдайте се, по-бързо в „Съгласие“!

Спалнята „Съгласие“ винаги се даваше на някой пътник от дилижанса и тъй като пътниците от дилижанса винаги бяха загърнати от глава до пети, в хотела „Крал Джордж“ стаята будеше любопитството с тази своя странност, че макар в нея да влизаха все един и същ тип посетители, от нея излизаха всякакви и най-различни хора. Вследствие на това друг един келнер, двама носачи, няколко прислужнички и съдържателката се шляеха случайно на разни места по пътя от спалнята „Съгласие“ към трапезарията, когато оттам мина, отивайки да закуси, едни шестдесетгодишен джентълмен, облечен официално в кафяв костюм, доста износен, но много добре запазен, с големи правоъгълни маншети и големи капаци на джобовете.

Този предобед в трапезарията нямаше никой друг освен господина в кафяво. Масата му беше преместена до камината и той седеше в очакване на закуската си, огрян от светлината на огъня, но така неподвижно, сякаш позираше за портрет.

Изглеждаше много спретнат и методичен, с длани на коленете и часовник, който със силното си тиктакане изпод жилетката му с капаци на джобовете произнасяше звучна проповед, сякаш противопоставяйки своята сериозност и непреходност на лекомислието и мимолетността на огъня. Имаше хубави крака и се гордееше малко с това, както личеше от гладко изпънатите му кафяви чорапи от фина материя; обувките и токите му, макар и обикновени, също бяха прилични. Носеше чудновата, малка, льскава и накъдрена светложълта перука, прилепнала плътно на главата му; перуката, изглежда, беше направена от истинска коса, но космите много повече приличаха на влакна, изпредени от коприна или стъкло. Бельото му, макар и не така изящно като чорапите, не отстъпваше по белота на гребените на разбиващите се в недалечния бряг вълни, нито на блесналите на слънцето бели петънца на платноходките далеч навътре в морето. Под странната перука две светнали влажни очи все още осветяваха обикновено сдържаното му и спокойно лице; преди години на собственика им сигурно е струвало много усилия, докато ги приучи на хладния и необщителен израз на човек от банката „Телсън“. Лицето му имаше здрав цвят и въпреки бръчките, не носеше много следи от грижи. Може би ергените — конфиденциални служители на банката „Телсън“, се занимаваха главно с грижите на други хора и вероятно чуждите грижи, както и купените на втора ръка: чужди дрехи, лесно се обличат и свалят.

За да завърши приликата с човек, който позира за портрета си, мистър Лори задряма. Пристигането на закуската му го сепна и като приближаваше стола към масата, той каза на келнера:

— Искам да се приготви стая за една млада дама, която вероятно днес ще пристигне тук. Тя може би ще потърси мистър Джарвис Лори или само ще попита за един господин от банката „Телсън“. Моля да бъда уведомен.

— Да, сър. Банката „Телсън“ в Лондон ли, сър?

— Да.

— Да, сър. Често имаме честта да приемаме вашите господа при пътуванията им между Париж и Лондон, сър. Вие, сър, от къщата „Телсън и с-ие“, извънредно много пътувате.

— Да, може да се каже, че банката е и френска, и английска.

— Да, сър. Вие самият не пътувате толкова често, струва ми се, сър?

— Напоследък не. Има петнайсет години, откак за последен път минахме — минах оттук на връщане от Франция.

— Толкова отдавна, сър? Тогава аз още не съм бил тук. Никой от нас не е бил. По това време други хора са държали хотела, сър.

— Май че така беше.

— Но аз бих се обзаложил, сър, че банка като „Телсън и с-ие“ е била в цветущо положение още преди петдесет, та камо ли петнайсет години.

— Можете да кажете три пъти по-дълъг срок, да речем сто и петдесет години, и пак няма много да сбъркате.

— Наистина ли, сър!

Със закръглени устни и ококорени очи келнерът се отдръпна от масата, премести салфетката си от лявата ръка в дясната, отпусна се в удобна поза и започна да наблюдава как гостът яде и пие, като че ли от някаква наблюдателна кула. Така правят всички келнери от незапомнени времена.

Мистър Лори привърши закуската си и излезе да се поразходи край брега. Малкият, тесен и извит градец Дувър се бе скрил от брега и като някакъв морски щраус подаваше само главата си на белите варовикови скали. Брегът представляваше пустош от купища вода и камъни, които се блъскаха бясно насам-иатам, а морето вършеше каквото си поиска и това, което му се искаше, беше да руши. То тътнеше гръмовно към града, сред скалите и с ярост сриваше брега. Въздухът между къщите бе така силно напоен с миризма на риба, че човек би могъл да помисли, че болните риби са излезли да се потопят в него, тъй както болни хора отиват да се потопят в морето. На пристанището се занимаваха с малко риболов, а вечер някои хора се разхождаха край брега и гледаха морето особено при прилив. Дребни търговци, които всъщност не вършеха никаква търговия, понякога по необясним начин натрупваха големи състояния и беше забележително, че никой не искаше обяснение за тая работа.

На няколко пъти въздухът се бе избистрил дотолкова, че се виждаше френският бряг, но следобед отново го заля мъгла и пара и върху мислите на мистър Лори, изглежда, също легна облак. Когато се стъмни и той седна да чака вечерята си, също както бе очаквал и своята закуска, умът му все ровеше и разравяше горещите червени въглени.

Бутилка добър „Кларет“ с нищо не би навредила на един копач сред червени въглени, освен може би като намали работоспособността му. В продължение на доста време мистър Лори нямаше никаква работа и тъкмо бе налял последната си чаша вино с израз на най-пълното задоволство, което може да се срещне у джентълмен със свеж цвят на лицето, току-що довършил бутилка вино, когато от тясната улица се донесе тропот на приближаващи колела, който скоро заглъхна в двора на странноприемницата.

Той остави чашата си, без да е пил от нея, и каза:

— Това е мамзел!

Само след няколко минути келнерът дойде да съобщи, че мис Манет е пристигнала от Лондон и че много ще се радва да види господина от банката „Телсън“.

— Толкова скоро? Веднага ли?

Мис Манет била хапнала нещо по пътя и в момента не желаела храна и много искала веднага да се срещне с господина от банката „Телсън“, ако той обичал и му било удобно.

На господина от банката „Телсън“ не му оставаше нищо друго, освен да изпразни чашата си с флегматично и отчаяно изражение, да намести жълтата си перука над ушите и да последва келнера към апартамента на мис Манет. Това бе обширна мрачна стая, траурно обзаведена с черни тапицирани мебели и претрупана с тежки дъбови маси. Последните бяха така напоени с безир, че във всяка полирана плоскост се отразяваха двете високи свещи, поставени върху средната маса, като че ли самите свещи бяха погребани в тъмни дълбоки махагонови гробове и никаква що-годе светлина не можеше да се очаква от тях, докато не бъдат изровени.

Тъмнината беше почти непрогледна и мистър Лори, който внимателно вървеше по доста износения персийски килим, предположи в момента, че мис Манет е в някоя съседна стая, но след като мина край двете високи свещи, видя между себе си и камината едно младо момиче, което едва ли имаше седемнадесет години; то стоеше изправено до масата, за да го посрещне, без още да е свалило наметалото, а в ръката държеше за панделката сламената си пътна шапка. Погледът му се спря на дребната й, нежна и хубава фигура, златистата й коса и сините й очи, които срещнаха неговите с въпросителен поглед, на челото й, надарено с необикновената способност (като се има пред вид колко младо и гладко бе то) да се повдига и сключва в израз, който не беше нито смут, нито почуда, нито тревога, нито умна средоточеност, макар че включваше всички тези изражения. И тъй както бе спрял поглед на всичко това, изведнъж пред очите му мина живият образ на детето, което бе държал в ръце при преминаването на същия този Ламанш в едно много студено време, когато валеше силен град и морето бушуваше. Образът се стопи като дъх по огледалото на високия свод зад нея, по чиято рамка шествие от негри купидони, някои от които без глави и до един сакати, поднасяха черни кошници с плодове от Мъртво море на черни богини — и той направи официален поклон пред мис Манет.

— Моля, седнете, сър — каза тя с много ясния си приятен младежки глас; в него се долавяше слаб, наистина съвсем слаб, чужд акцент.

— Целувам ви ръка, госпожице — каза мистър Лори със старомоден маниер, отново се поклони официално и седна.

— Вчера получих писмо от банката, сър, в което ми съобщават за някаква новина… или откритие…

— Няма значение как ще го наречете, госпожице. И едната, и другата дума са верни.

— …относно малкото състояние на бедния ми баща, когото не съм виждала никога… той отдавна е починал…

Мистър Лори се поразмърда на стола си и хвърли угрижен поглед към процесията от сакати негри купидони. Като че ли можеха да помогнат някому с нелепите си кошници!

— …което налагало да замина за Париж и там да се свържа с човек от банката, който бил така вещ по въпроса, че бил изпратен в Париж специално по този случай.

— Това съм аз.

— Което и очаквах да чуя, сър.

Тя направи реверанс (в ония дни младите момичета правеха реверанси) с милото намерение да му покаже, че разбира колко по-възрастен и мъдър е от нея. Той отново й се поклони.

— Отговорих на банката, сър, че след като онези, които ме познават и имат добрината да ми помагат със съветите си, считат за необходимо да замина за Франция и тъй като съм сирак и нямам приятели, които биха ме придружили, бих била много признателна, ако ми бъде разрешено по време на пътуването да се намирам под закрилата на този достоен джентълмен. Джентълменът беше вече напуснал Лондон, но, струва ми се, след него изпратиха куриер да го помоли да бъде любезен да ме почака тук,

— За мен беше щастие да ми възложат тази задача — отговори мистър Лори — и ще бъда още по-щастлив да я изпълня.

— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря. От банката ми казаха, че джентълменът ще ми обясни подробностите на цялата работа и че трябва да бъда готова да науча изненадващи неща. Всячески се постарах да се подготвя, доколкото можах, и сега горя от силно нетърпение да науча какви са те.

— Естествено — каза мистър Лори. — Да, и аз…

След известно мълчание, през което още веднъж намести накъдрената си перука над ушите, той добави:

— Много ми е трудно да започна.

Той не започна, но в своята неувереност срещна погледа й. Младото чело се вдигна в онова характерно изражение, което описахме, но освен характерно, то беше и красиво — и тя повдигна ръка, като че с неволно движение се опитваше да улови или задържи някаква мимолетна сянка.

— Наистина ли не ви познавам, сър?

— Струва ми се, че не. — Мистър Лори разтвори ръце и ги протегна с убедителна усмивка.

Между веждите точно над малкото й женствено носле, чиято линия беше извънредно нежна и тънка, изразът й стана строг и тя замислено седна на стола, край който досега бе стояла изправена. Той я наблюдаваше как размишлява и в момента, когато тя отново повдигна очи, продължи:

— Във второто ви отечество най-уместно е да се обръщам към вас като към млада англичанка, ако разрешите, мис Манет?

— Да, сър, ако обичате.

— Мис Манет, аз съм делови човек. Възложена ми е задача, която трябва да изпълня. Докато ме слушате, считайте, че не съм нищо повече от една говореща машина и наистина аз не се различавам много от нея. С ваше позволение, госпожице, ще ви разкажа историята на един от нашите клиенти.

— История!

Той като че ли нарочно се престори, че не е разбрал какво каза тя, защото добави бързо:

— Да, клиенти; в банковото дело обикновено наричаме хората, с които работим, „клиенти“. Той беше френски джентълмен; учен човек; човек с голяма ерудиция. Доктор.

— Не беше ли от Бове?

— Ами да, от Бове. Както баща ви, мосю Манет, този джентълмен беше от Бове. Както баща ви, този човек беше уважаван в Париж. Имах честта да се познавам с него там. Нашите отношения бяха делови, но поверителни. По това време работех във Френския клон на банката и бях — о! Двадесет години!

— По това време — мога ли да запитам кое беше това време, сър?

— Аз говоря за преди двадесет години, госпожице. Той се ожени за англичанка и аз бях един от неговите доверители. Неговите работи, както и работите на много други френски семейства, бяха изцяло поверени на банката „Телсън“. По същия начин съм бил доверител в една или друга степен на десетки наши клиенти. Това бяха чисто служебни отношения, госпожице; в тях нямаше приятелски чувства, нито някакъв по-специален интерес, никаква сантименталност. В своя живот на бизнесмен преминавах от един клиент към друг; с други думи, у мен няма чувства, аз съм просто машина. Но да продължа…

— Но това е историята на моя баща, сър, и аз започвам да мисля — странно смръщеното й и съсредоточено чело като че се обръщаше към него, — че когато съм останала сирак, след като майка ми преживяла баща ми само с две години, именно вие сте ме довели в Англия. Почти съм сигурна, че сте били вие.

Мистър Лори пое колебливата малка ръка, която доверчиво се протягаше към неговата, и с известна церемониалност я приближи до устните си. След това отново отведе младото момиче до стола й, като го държеше с лявата си ръка, а с дясната ту потриваше брадичката си, ту наместваше перуката над ушите си или подчертаваше думите си с жест, остана прав и я гледаше в лицето, докато тя, седнала, гледаше неговото.

— Мис Манет, това наистина бях аз. И вие ще видите, че говорех истината, когато току-що ви уверих, че у мен няма чувства и че единственият вид отношения, които поддържам със себеподобните си, са деловите отношения, като си припомните, че оттогава не съм ви виждал. Не, оттогава вие сте под настойничеството на банката „Телсън“, а аз се занимавам с други дела на банката „Телсън“. Чувства? Нямам време за такива работи, нямам и възможност да се занимавам с тях. Моят живот, госпожице, преминава в това, да въртя една огромна машина за пари.

След това чудновато описание на ежедневните си задължения мистър Лори приглади жълтата си перука с две ръце (което беше във висша степен излишно, тъй като нищо не би могло да бъде по-гладко от нейната блестяща повърхност) и зае предишното си положение.

— Дотук, госпожице, както забелязахте, това е историята на клетия ви баща, бог да го прости. Но отсега нататък става различно. Ако баща ви не беше умрял именно тогава… Не се плашете! Как трепнахте!

Тя наистина трепна. И улови китката на ръката му с двете си ръце.

— Моля ви — каза мистър Лори утешително и вдигна лявата си ръка от облегалката на стола, за да я сложи върху умоляващите пръсти, които го стискаха с такъв силен трепет; — моля ви да сдържате вълнението си — въпросът е делови. Както казах…

Погледът й така го смути, че той спря, поизгубил нишката на мисълта си, после започна отново:

— Както казах; ако мосю Манет не бе умрял; ако не беше изчезнал внезапно и безследно; ако не се бе изпарил като дух, без да може да се разбере в кое ужасно място е станало това, тъй като и най-щателните търсения не доведоха до нищо; ако той е бил враг на някой свой съотечественик, който е разполагал с някаква привилегия, за каквито по мое време съм чувал и най-смелите да говорят само шепнешком ей там отвъд морето; например привилегията да попълва имената в готови заповеди за изпращането на когото и да било в забвението на затвора за всякакъв период от време; ако жена му беше помолила краля, кралицата, придворните, духовенството да й съобщят нещо за него и всичко бе останало напразно; тогава историята на вашия баща би била историята на този злощастен джентълмен, доктора от Бове.

— Умолявам ви, господине, продължавайте.

— Ще продължа, точно това смятам да направя. Ще можете ли да го понесете?

— Мога да понеса всичко, с изключение на тази несигурност, в която ме оставяте в този момент.

— Говорите по-спокойно и наистина сте поуспокоена. Това е добре. (Макар че не изглеждаше толкова доволен, колкото казваше.) Въпросът е делови. Гледайте на това като на делови въпрос — работа, която трябва да се свърши. И така, ако жената на този доктор, макар и дама с голяма смелост и дух, е изстрадала толкова много, преди да се роди тяхното детенце…

— Това детенце дъщеря ли беше, господине?

— Дъщеря. Де… де… делови въпрос — не се вълнувайте. Госпожице, ако горката жена е страдала толкова много преди раждането на детето си, че е взела решение да спести на бедното дете наследството на каквато и да било част от мъките, които тя преживяла, като го възпита с вярата, че баща му е мъртъв… не, не падайте на колене! За бога, защо коленичите пред мен?

— За да ми кажете истината. О, мили, добри, състрадателни господине, кажете ми истината!

— Въпросът е делови. Смущавате ме, а как мога да се занимавам с делови въпроси, когато съм смутен. Нека не разбъркваме умовете си. Ако сега например бъдете любезна да ми кажете колко прави девет пъти по девет пенса или колко шилинга има в двадесет гвинеи (Сметката не е толкова проста, колкото изглежда. До 1971 година един шилинг съдържаше 12 пенса, така че 9 по 9 пенса бяха равни на 6 шилинга и 9 пенса. Една гвинея съдържаше 21 шилинга, а лирата — 20 шилинга), много ще ме успокоите. Няма да се тревожа за психическото ви състояние.

Без да отговаря пряко на молбата му, тя не се възпротиви, когато той нежно я привдигна, а ръцете й, които продължаваха да стискат китките му, бяха престанали да треперят и това поуспокои мистър Лори.

— Така трябва, така трябва! Кураж! На работа! Имате да вършите работа, полезна работа. Мис Манет, майка ви възприе тази линия с вас. И когато тя умря — без друго съсипана от скръб, — без да изостави ни за миг безполезните търсения на баща ви, вие останахте сама едва двегодишна, за да пораснете и да станете красива, цъфтяща и щастлива, без да ви засенчва мрачният облак на несигурността, дали сърцето на баща ви е угаснало в затвора, или все още страда там от толкова много години.

Докато говореше тези думи, той гледаше с възхищение и жалост буйните й златисти коси, като че ли си ги представяше вече прошарени.

— Знаете, че родителите ви не са имали голямо състояние и че всичко, което са притежавали, е било на името на майка ви и на вас самата. Не са открити някакви нови пари или друго имущество, но…

Той почувствува, че пръстите й стиснаха китката му по-силно, и спря. Изразът на челото й, което така бе привлякло вниманието му, сега бе застинало неподвижно в болка и ужас.

— Но той е бил… бил намерен. Той е жив. Много вероятно да е страшно променен; възможно е да е почти развалина, макар че ние ще се надяваме на най-доброто. Все пак той е жив. Баща ви е бил отведен в дома на един негов бивш слуга в Париж и ние с вас ще отидем там; аз — за да го идентифицирам, ако мога; вие — за да го възвърнете към живота, дълга му, към почести и уют.

През тялото й премина трепет, който се предаде и на него. Тя промълви с нисък, отчетлив, изпълнен със страхопочитание глас, като че ли говореше насън:

— Ще видя неговия призрак! Това ще бъде призракът му, не той!

Мистър Лори погали ръцете й, които стискаха неговата.

— Хайде, хайде, хайде! Стига де, недейте сега! Сега знаете и най-хубавото, и най-лошото. Ето ви вече на път към бедния, онеправдан джентълмен и ако се случи да пътуваме добре по море и по суша, скоро ще сте до него.

Със същата интонация, но с глас, угаснал в шепот, тя повтори:

— Аз бях свободна, бях щастлива и призракът му не ми се е явявал нито веднаж.

— Само едно нещо още — каза мистър Лори, наблягайки на думите си като на благотворно средство да привлече вниманието й, — той е бил намерен под друго име; неговото собствено е отдавна забравено или скрито. Да се опитваме сега да разберем какво точно е станало, би било не само безполезно, но и опасно; опасно е да искаме да узнаем дали е бил забравен в течение на много години, или през цялото време нарочно са го държали в затвора. Не само безполезно, но и опасно би било сега да се правят каквито и да било издирвания. Най-добре по този въпрос да не ее говори никъде и по никакъв начин и да го изведем от Франция — поне за известно време. Дори аз, бидейки в безопасност като англичанин, и дори банката „Телсън“, която има важно влияние във Франция, се въздържаме напълно да споменаваме тази афера. Аз нямам у себе си никакво, дори най-малкото листче хартия, което явно да се отнася до нея. Това е една напълно секретна операция. Всички описания на самоличността на човека, всички вписвания и забележки по въпроса се състоят в думите „Възвърнат към живот“; което може да означава всичко. Но какво има? Тя не чува нито дума! Мис Манет!

Съвършено неподвижна и в пълно мълчание, без дори да се отпусне назад в стола си, тя седеше в ръцете му, напълно безчувствена; очите й бяха отворени и втренчени в него, а на челото й като че ли беше жигосано или издълбано последното й изражение. Беше го стиснала така здраво, че той се боеше да не я нарани, ако се опита да се освободи, и затова, без да се помръдва от мястото си, повика високо за помощ.

Една жена с много странен вид, цялата червена, както мистър Лори успя да забележи въпреки вълнението си, с червена коса и облечена в извънредно прилепнали дрехи, и с невероятно боне на главата, подобно на дървено войнишко канче, и то доста голямо, или пък на голяма пита стилтънско сирене, дотича в стаята преди прислужниците от хотела и скоро разреши въпроса, като го отдели от бедната девойка, поставяйки мускулестата си ръка на гърдите му и запращайки го към най-близката стена.

(„Това сигурно е мъж!“ — помисли си със секнал дъх мистър Лори в момента, в който се удряше в стената.)

— Гледай какви хора сте вие, бе — изрева тая особа на слугите. — Защо не отидете да донесете нещо, ами стоите тук и сте ме зяпнали? У мене няма нищо за гледане, нали така! Хайде отивайте, че ще ви науча аз, ако не ми донесете бързо амоняк, студена вода и оцет, така да знаете.

Слугите моментално се пръснаха, за да донесат тези средства за свестяване, а тя внимателно постави пациентката си на едно канапе, като се отнасяше с нея с голямо умение и нежност: наричаше я „скъпата ми“ и „птиченцето ми“ и отмяташе златистите й коси над раменете с голяма гордост и внимание.

— А вие там, с кафявите дрехи — обърна се тя възмутено към мистър Лори, — не можахте ли да й кажете каквото имахте да й казвате, без да я стряскате до смърт? Погледнете я, колко е бледо хубавото й лице и колко са й студени ръцете! Това ли наричате вие банкер?

Мистър Лори така дълбоко се смути от този тъй труден за отговор въпрос, че само наблюдаваше отдалеч и с много по-слабо съчувствие и умиление как силната жена пропъди слугите с тайнствената заплаха, че щяла да „ги научи“ нещо — не каза какво, — ако продължавали да стоят и да я гледат, и възобнови грижите си за момичето, като изрече серия ласкателни обръщения и намести отпуснатата й глава на рамото си.

— Надявам се, че сега ще й мине — каза мистър Лори.

— Но няма да е благодарение на вас с кафявите дрехи, Миличката ми, хубавичката ми тя!

— Надявам се — каза мистър Лори след друга пауза на слабо съчувствие и смиреност, — че вие придружавате мис Манет до Франция.

— Не е трудно да се досетите, нали? — отвърна силната жена. — Ако ми е било писано да пътувам по море, мислите ли, че провидението щеше да ми отреди да се родя на остров?

Това беше втори труден за отговор въпрос и мистър Джарвис Лори се оттегли да го обмисли.

ГЛАВА VКРЪЧМАТА

Голяма бъчва вино бе паднала на улицата и се бе счупила. Това стана при свалянето й от една кола. Бъчвата се бе изтърколила рязко навън, обръчите й се бяха скъсали и сега лежеше на камъните точно пред вратата на кръчмата, разпукана като орехова черупка.

Всички хора наоколо бяха изоставили работата си или безделието си и се бяха завтекли към това място, за да пият вино. Грубите и безформени камъни на улицата, разкривени на всички посоки и специално предназначени, както би могло да се помисли, за да осакатяват всяко живо същество, което се доближи до тях, бяха задържали виното и го разделяха на малки локви, всяка от които бе заобиколена от своя собствена група или тълпа според големината си. Някои мъже коленичеха, събираха шепите си като черпаци и пиеха или се опитваха да помогнат на наведените над раменете им жени да сърбат, преди виното да изтече между дланите им. Други, мъже и жени, гребяха в локвите с малки изпочупени глинени канчета или дори потапяха женските забрадки, които после изстискваха в устата на децата; други правеха малки диги от кал, за да попречат на виното да изтича; трети, насочвани от зрители, които гледаха от горните прозорци на околните къщи, се втурваха ту тук, ту там, за да пресекат малките поточета, които тръгваха в нови посоки; други пък се бяха посветили на прогизналите и оцветени от винената утайка парчета от бъчвата, като ближеха и дори хрускаха мокрите, прогнили от виното дъски с настървение и наслада. Нямаше канализация, по която виното да се оттече, и хората не само успяха да го изгребат всичкото, но заедно с него изгребаха и толкова много кал, та би могло да се помисли, че е минавал уличен чистач, ако някой, който познаваше това място, би могъл да повярва на такова чудо.

Пронизителни смехове и весели гласове — гласове на мъже, жени и деца — ехтяха по улицата, докато траеше тази игра. В забавата почти нямаше грубости и веселието бе голямо. Чувствуваше, се някаква особена задружност, явното желание всеки един да се присъедини към някой друг, ксето се проявяваше, особено у по-веселите и безгрижните, в спонтанни прегръдки, наздравици, ръкостискания, а някои дори танцуваха, уловени за ръце по десетина души. Когато виното свърши и местата, където то беше в най-голямо изобилие, бяха разорани от човешки пръсти, тези прояви престанаха също тъй внезапно, както бяха започнали. Човекът, който беше оставил триона си да стърчи в дървото, което бе рязал, отново се залови за работа; жената, оставила на прага малко гърне с гореща пепел, в която се мъчеше да облекчи болката на премръзналите си пръсти на ръцете и краката или пръстчетата на детето си, се върна на мястото си; мъже със запретнати ръкави, сплъстени къдри и мъртвешки бледи лица, които бяха изпълзели сред зимния привечерен здрач от разни изби, се отдалечиха, за да се спуснат отново в тях; на сцената падна мрак, който изглеждаше там много по-естествен от слънчевата светлина.

Виното беше червено и обагри тясната уличка в парижкото предградие Сен Антоан, където го бяха разлели. То обагри също така много ръце и много лица, много боси нозе и много дървени обувки. Ръцете на човека, който режеше дърва с триона, оставиха червени следи по цепениците, а челото на жената, която кърмеше детето си, се оцвети от обагрения парцал, който тя отново уви около главата си. Ония, които се бяха полакомили да гризат дъските на бъчвата, бяха се изцапали около устата и имаха вид на тигри; един весел шегобиец, изцапан по същия начин и чиято глава бе по-скоро извън, отколкото вътре в една дълга, мръсна, торбеста нощна шапка, потопи пръст в гъстата винена утайка и издраска на една стена — КРЪВ.

Щеше да дойде време, когато и това вино щеше да се лее по уличната настилка и багрите му щяха да червенеят по камъните.

Мракът, който един мимолетен лъч бе прогонил от светото лице на сен Антоан, сега отново го обгърна и този път тъмата беше дълбока — студът, мръсотията, болестите, невежеството и недоимъкът бяха благородниците, които прислужваха на светеца — все велможи с голяма власт, особено последният от тях. Хора зъзнеха на всеки ъгъл, влизаха и излизаха от всеки вход, трепереха в останки от дрипи, развени от вятъра — това бяха представителите на един народ, подлаган на ужасно смилане и премилане, и то съвсем не в приказната мелница, от която старите излизали млади. Те бяха преминали през мелницата, която смила младите на старци; децата имаха старчески лица и сериозни гласове; върху тях, както и върху лицата на възрастните, във всяка бразда на възрастта кълнеше знакът ГЛАД. Той преобладаваше навсякъде. Глад беше провиснал от високите къщи в жалките дрехи, окачени на прътове и въжета; Глад беше вграден в тях със сламата, парцалите, дъските и хартията, с които кърпеха дупките по къщите, пак от Глад беше пропито всяко късче от нищожния запас дърва за огрев, които човекът режеше; Глад бе втренчил очи от бездимните комини и вонеше от мръсната улица, из чиито нечистотии нямаше нищо, което би могло да послужи за ядене. Глад бе изписан по рафтовете на хлебарницата върху всяко малко хлебче от оскъдната лошокачестве-ка стока, както и в колбасарницата — по всеки приготвен от месо на престарели кучета салам, който се предлагаше за продан. Глад тракаше със сухите си кости сред кестените, които се печаха във въртящия се цилиндър, Глад бе накъсан на микроскопични парченца във всяка паница каша от картофени обрезки, изпържени с няколко едва капнати капки олио, която се продаваше за половин грош.

Неговото обиталище му отговаряше във всяко отношение. Тясна, извита улица, пълна с низост и смрад, от която се разклоняваха други тесни, извити улички, всичките населени с дрипи и нощни шапчици, всичко, което погледът виждаше, носеше отпечатъка на една мрачност, вещаеща зло. Хората имаха изражение на преследвани зверове, но в тях все още се четеше дивата надежда да пропъдят преследвачите си. Макар подтиснати и угнетени, сред тях не липсваха нито огнени погледи, нито стиснати устни, побледнели от усилието да премълчават; нито пък чела с бръчки, сплетени като клупа на бесилката, който бяха готови да изтърпят на шиите си или сами да надянат на някого. Фирмените надписи (а те бяха почти така многобройни, както и дюкянчетата) до един представлязаха мрачни илюстрации на Нуждата. Месарят изобразяваше на фирмата си само най-мършави ребра, хлебарят—най-долнопробен постен хляб. Над кръчмите бяха грубо нарисувани пиещи хора, гракнали зловещо над чашите разредено вино и слаба бира, смръщени в застрашително единомислие. Нищо не се изобразяваше в цветущ вид освен сечивата и оръжията; но ножовете и секирите на ножаря бяха остри и лъщяха, чуковете на ковача бяха тежки и изделията на оръжейния майстор изглеждаха опасни. Осакатяващите камъни на настилката, с много локви, вода и кал помежду им, не образуваха прагове, а просто изчезваха пред къщните врати. В замяна на това помийният улей течеше посред улицата, стига изобщо да течеше, а това се случваше само след проливни дъждове, когато след много причудливи изблици се изливаше в къщите. Над улиците, на голямо разстояние, груби лампи бяха окачени на въжета и макари; нощно време, след като фенерджията ги смъкнеше, запалеше и вдигнеше, отново над главите на хората се разлюляваше една отвратителна рядка гора от мъждеещи фитили, които като че плуваха по море. И това наистина беше море, а буря, застрашаваше кораба и екипажа.

Защото щеше да дойде време, когато мършавите плашила от този квартал щяха в глада и безделието си да се нагледат на работата на фенерджията и щеше да им хрумне да подобрят метода му и да издигнат с въжетата и макарите му хора, за да огреят тъмнината на живота им. Но това време още не беше дошло и всички ветрове, които духаха над Франция, напразно развяваха дрипите на плашилата, тъй като красивите сладкопойни птички никак не се смущаваха от това.

Кръчмата беше на ъгъл, по-добра от много други по вида и нивото си, и собственикът й, застанал пред нея в жълта жилетка и зелен панталон, бе наблюдавал борбата за разлятото вино.

— Това не е моя работа — каза той най-после, свивайки рамене. — Хората на винарите я счупиха — да донесат друга.

Погледът му се спря на високия шегобиец, които изписваше шегата си, и му подвикна през улицата.

— Хей, Гаспар, какво правиш там?

Човекът му посочи многозначително изписаната дума, както често правят подобни хора. Шегата не бе улучила целта си и напълно се беше провалила, което също така често се случва на подобни хора.

— А бе ти да не си кандидат за лудницата? — каза кръчмарят, пресече улицата и заличи написаното, като размаза върху него шепа кал, която бе загребал за целта. — Защо пишеш по улиците? Няма ли други места, кажи ми, няма ли други места, дето да пишеш такива думи?

Упреквайки го, той отпусна по-чистата си ръка (може би случайно, а може би не) върху сърцето на шегобиеца. Шегобиецът я удари със своята, подскочи пъргаво нагоре и се приземи в чудновата танцова поза, като държеше в ръка едната си изцапана обувка, която бе изул с ритник и уловил във въздуха. При тези обстоятелства той имаше вид на един безкрайно, да не кажем дяволски, мръсен шегобиец.

— Обуй я, обуй я — каза другият. — Наричай виното вино и си гледай кефа. — С този съвет той избърса мръсната си ръка направо в дрехата на шегобиеца — и то съвсем умишлено, тъй като я беше изцапал заради него, — след което прекоси обратно улицата и влезе в кръчмата.

Този кръчмар беше около тридесетгодишен човек с врат на бивол и войнствен вид и вероятно имаше горещ темперамент, тъй като въпреки студения ден не беше облякъл палтото си, а го беше метнал на рамо. Освен това ръкавите му бяха навити и кафявите му ръце бяха голи до лактите. На главата си нямаше нищо друго освен собствената си ситно къдрава къса тъмна коса. Той изобщо беше мургав човек, с добри очи, малко раздалечени едно от друго — признак на смелост. Правеше впечатление на човек с добър, но и неумолим характер; очевидно много решителен и с твърда воля — човек с когото да не ти се прииска да се срещнеш на тясна пътека с пропасти от двете страни, защото нищо не би го накарало да се върне. Когато той влезе в кръчмата, съпругата му мадам Дефарж седеше зад тезгяха. Тя беше едра жена, приблизително на неговата възраст, със зорки очи, които като че никога не спираха погледа си на нищо, големи ръце с много пръстени и гривни по тях, неподвижно лице, изразителни черти и много спокойно държане. Имаше нещо у мадам Дефарж, което караше човек да предположи, че тя едва ли често греши в своя вреда в сметките. Тъй като беше чувствителна към студа, мадам Дефарж беше увита в кожи, а около главата си бе омотала доста голям светъл шал, който обаче не скриваше големите й обеци. Плетивото й беше пред нея, беше го оставила, за да почисти зъбите си с клечка. Погълната от това занимание, опряла десния си лакът на лявата длан, мадам Дефарж не каза нищо при влизането на повелителя й, само съвсем леко се покашля. Това, заедно с повдигането на тъмноочертаните й вежди над клечката за зъби, от което те се сключиха в една широка линия, подсказа на съпруга й, че няма да е зле да поогледа кръчмата и види дали някой нов посетител не е влязъл, докато той е бил навън.

И тъй, кръчмарят се заоглежда, докато погледът му се спря на възрастен господин и младо момиче, седнали в един ъгъл. Имаше и други посетители — двама играеха на карти, двама на домино, а на тезгяха трима бавно допиваха малките си чаши вино. Докато минаваше зад тезгяха, той забеляза, че възрастният господин каза с поглед на младото момиче: „Това е нашият човек.“

— А ти пък, да те дявол вземе, какво правиш в тази кръчма? — каза мосю Дефарж на себе си. — Не те познавам.

Но се престори, че не е забелязал двамата непознати и завърза разговор с триумвирата на тезгяха.

— Какво става, Жак? — каза единият от тримата на мосю Дефарж. — Изпиха ли всичкото разлято вино?

— До капка, Жак — отвърна мосю Дефарж.

След като тази размяна на малки имена завърши, мадам Дефарж, както чистеше зъбите си с клечката, се покашля отново и малко повдигна сключените си вежди.

— Не им се случва често — каза вторият, обръщайки се към мосю Дефарж — на тия нещастни животни да опитат вкуса на виното или на каквото и да е друго освен на черния хляб и смъртта. Нали така, Жак?

— Така е, Жак — отвърна мосю Дефарж.

При тази втора размяна на малки имена мадам Дефарж, която все още работеше с клечката си с най-дълбоко спокойствие, се покашля отново и още малко повдигна съединените си вежди.

Сега и последният от тримата остави празната си чаша, облиза устни и каза:

— А! Толкова по-зле! Тези добичета имат все горчив вкус в устата и живеят тежък живот, Жак. Прав ли съм, Жак?

— Прав си, Жак — отвърна мосю Дефарж.

Тази трета размяна на малки имена завърша в момента, когато мадам Дефарж остави клечката и без да сваля вежди, се размърда леко на мястото си.

— Я чакай, вярно бе! — промърмори съпругът й. — Господа, да ви представя жена си.

Тримата клиенти свалиха шапки на мадам Дефарж с три церемониални жеста. Тя отвърна на тяхната проява на уважение, като изви глава и им хвърли кратък поглед. След това небрежно огледа кръчмата, взе си плетивото и с вид на пълно спокойствие и душевно равновесие се залови за него.

— Господа — каза съпругът й, който зорко я наблюдаваше, — довиждане. Ергенската стая, която искахте да видите и за която питахте, когато излязох, е на петия етаж. Вратата на стълбището извежда в един малък двор съвсем близо тук вляво — и посочи с ръка, — до прозореца на моето заведение. Но сега си спомням, че един от вас вече е бил тук и може да показва пътя. Господа, лека нощ!

Те платиха виното си и излязоха. Очите на мосю Дефарж изучаваха жена му, която плетеше, когато възрастният господин стана от мястото си в ъгъла, приближи и запита дали може да поговори с него.

— С удоволствие, господине — каза мосю Дефарж и спокойно тръгна с него към вратата.

Разговорът им бе кратък, но много решителен. Почти при първата дума мосю Дефарж трепна и заслуша с дълбоко внимание. Преди да мине и минута, той кимна и излезе. Тогава господинът направи знак на младото момиче да приближи и те също излязоха. Мадам Дефарж плетеше с ловки пръсти и неподвижни вежди и нищо не забеляза.

Като напуснаха по този начин кръчмата, мистър Джарвис Лори и мис Манет се присъединиха към мосю Дефарж пред прага, към който той току-що бе напътил тримата си приятели. Прагът водеше в един вонящ малък черен двор и беше общ вход за голям брой къщи, населени от голям брой хора. В мрачния, застлан с плочи вход към мрачното, застлано с плочи стълбище мосю Дефарж коленичи на едното си коляно пред дъщерята на бившия си господар и приближи ръката й до устните си. Това изискано действие съвсем не бе извършено изискано; през последните няколко секунди той се бе преобразил забележително. По лицето му не се четеше нито добър характер, нито пък беше останала следа от откритост; той се бе превърнал в потаен, гневен и опасен човек.

— Много е нависоко, трудничко е. По-добре да започнем по-бавно — каза мосю Дефарж на мистър Лори със строг глас, когато започнаха да се изкачват по стълбата.

— Сам ли е? — попита вторият,

— Дали е сам? Бог да му е на помощ, че кой ще е с него? — отвърна другият със същия нисък глас.

— Значи, тогава винаги е сам, така ли?

— Да.

— Това негово желание ли е?

— Необходимост. Какъвто беше, когато го видях за пръв път, след като ме намериха и искаха да знаят дали съм съгласен да го прибера, и то без да приказвам много, ако не искам да си изпатя — какъвто беше тогава, такъв е и сега.

— Променен ли е много?

— Променен!

Съдържателят на кръчмата спря, опипа стената и избълва тежка ругатня. Никакъв пряк отговор не би бил и наполовина така изразителен. Докато се изкачваше по стълбите с двамата си спътника, настроението на мистър Лори ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

Такова едно стълбище, с прилежащите към него части, в някоя по-стара и гъсто населена част на Париж и сега би било доста неприятно място; но по онова време то беше наистина погнусяващо за непривикналия човек с незакоравели сетива. Всеки малък дом в огромния мръсен кошер на една висока сграда, сиреч стаята или стаите, които имаха вход откъм общото стълбище, изнасяха на площадката си своя собствена купчина смет, освен боклука, който изхвърляха през прозорците. Нищо не можеше да попречи на трупащата се гниеща маса нечистотии, които биха замърсявали въздуха дори ако бедността и лишенията не го зареждаха със собствената си неуловима за обонянието нечистотия; съчетанието на двата източника обаче го правеше почти непоносим. Сред такава атмосфера водеше пътят към една стръмна тъмна шахта, пълна с мръсотии и отрова. Под влияние на собственото си безпокойство и вълнението на младата си спътница, което нарастваше с всеки миг, мистър Джарвис Лори на два пъти се спря, за да си поотдъхне. И двата пъти той спираше край печални решетъчни прозорци, от които като че ли излизаше и последният останал чист въздух, а се вмъкваха всякакви гнили и отвратителни изпарения. През тези ръждиви отверстия човек не виждаше, а по-скоро вкусваше хаоса от коптори навсякъде наоколо и нищо по-близко или по-ниско от двете големи кули на Нотр Дам не вдъхваше никаква надежда за здравословен живот или чисти стремления.

Най-после стигнаха до върха на стълбището и там спряха за трети път. За таванския етаж трябваше да се изкачат по още една стълба, по-стръмна и по-тясна. Съдържателят на кръчмата, който през целия път вървеше малко напред и все гледаше да е по-близо до мистър Лори, като че ли се боеше да не би младото момиче да му зададе някой въпрос, сега се обърна кръгом и след щателно търсене из джобовете на палтото, което носеше на рамо, извади един ключ.

— Значи, вратата е заключена, приятелю? — каза мистър Лори изненадано.

— Ами да — беше мрачният отговор на мосю Дефарж.

— Считате за необходимо да държите злощастния човек така изолиран?

— Считам за необходимо да щракна ключа — прошепна по-близо до ухото му мосю Дефарж и силно се намръщи.

— Защо?

— Защо ли! Защото е живял толкова дълго заключен, че ще се уплаши — ще побеснее — ще се разкъса на парчета — ще умре — не знам каква друга беда би извършил — ако тази врата остане отключена.

— Възможно ли е? — възкликна мистър Лори.

— Дали е възможно? — повтори горчиво мосю Дефарж. — Да. В прекрасен свят живеем, щом това е възможно и щом много други подобни неща са възможни, и не само са възможни, но и стават — стават, разбирате ли! — под ей това небе, всеки божи ден. Да живее дяволът! Да вървим!

Този диалог се водеше с такъв приглушен шепот, че нито дума от него не достигна ушите на младото момиче. Но тя вече трепереше от такова силно вълнение, лицето й изразяваше такава дълбока загриженост, а най-вече такъв ужас и страх, че мистър Лори се почувства длъжен да й каже няколко успокоителни думи:

— Смелост, драга госпожице! Кураж! Не забравяйте, че сме дошли по работа! След миг най-лошото ще е вече отминало; трябва само да прекрачим прага и най-лошото ще е отминало. След това започва всичко хубаво, което му носите — облекчението, щастието. Нека нашият добър приятел бъде любезен да ви помогне по тая стълба. Добре, благодаря, приятелю Дефарж. Хайде сега, че имаме да вършим работа, работа!

Те тръгнаха нагоре бавно и внимателно. Стълбата беше къса и скоро я изкачиха. Най-горе тя рязко извиваше и когато стигнаха там, изведнаж видяха трима души, които, наведени до една врата, със събрани глави, напрегнато гледаха в стаята през процепи или дупки в стената. Когато чуха приближаващите стъпки, тримата мъже се обърнаха и се изправиха и се оказа, че това са тримата съименници, които до преди малко пиеха в кръчмата.

— Вашето посещение така ме изненада, че ги забравих — обясни мосю Дефарж. — Оставете ни, момчета, имаме работа тук.

Тримата се изнизаха покрай тях и мълчаливо тръгнаха надолу.

Тъй като на този етаж нямаше друга врата и тъй като, щом останаха сами, съдържателят на кръчмата се насочи право към нея, мистър Лори го запита шепнешком и малко гневно:

— Да не би да показвате мосю Манет като на панаир?

— Показвам го, както видяхте, на неколцина избрани.

— Е, хубаво ли е това?

— Аз смятам, че е хубаво.

— Кои са тези неколцина? Как ги избирате?

— Избирам ги като истински мъже и мои съименници — аз се казвам Жак, — на които тази гледка може да донесе полза. Това за вас е достатъчно: вие сте англичанин. Почакайте тук, ако обичате, за момент.

Задържайки ги с предупредително движение, той спря и погледна през един процеп в стената. Скоро вдигна глава и чукна два-три пъти по вратата — очевидно единствено с намерението да вдигне шум. Със същата цел той драсна по нея три или четири пъти с ключа, след това го пъхна шумно в ключалката и го превъртя колкото можеше по-бавно.

Под натиска на ръката му вратата бавно се отвори навътре, той надзърна в стаята и каза нещо. Слаб глас му отговори. И двете реплики бяха почти едносрични.

Той погледна назад през рамо и им кимна да влязат. Мистър Лори здраво прихвана дъщерята през кръста, тъй като усещаше, че тя едва се държи на краката си.

— На работа, на работа! — подкани я той, а по бузата му проблесна влага, която никак не беше делова. — Влезте, влезте!

— Страх ме е — отвърна тя разтреперана.

— Страх ви е? От какво?

— От него. От баща ми.

В известен смисъл поставен в отчаяно положение от нейното състояние и кимането на водача им, той издърпа треперещата й ръка през раменете си, приповдигна я и бързо я въведе в стаята. Остави я до самата врата; тя се бе вкопчила в него и той я придържаше.

Дефарж извади ключа, затвори вратата, заключи я отвътре, отново извади ключа и го задържа в ръка. Той извърши всичко това методично, придружавайки действията си с колкото бе възможно по-резки и високи шумове. Най-после прекоси стаята с отмерени крачки и приближи до прозореца. Там спря и се извърна.

Таванското помещение, построено за склад на дърва и на трупи, беше мрачно и тъмно: отворът във форма на капандура всъщност не беше прозорец, а една врата към покрива, над която имаше малка макара за издигане на товари от улицата; вратата не беше остъклена и се състоеше от две крила, които се затваряха по средата, както всички френски врати. За да не влиза студ, едното крило на тази врата беше здраво затворено, а другото съвсем малко открехнато. По такъв начин в стаята се процеждаше толкова малко светлина, че като влезеше човек, най-напред не виждаше почти нищо и в този мрак единствено дългият навик можеше да развие у някого способността да извършва работа, изискваща прецизност. И все пак именно такава работа се вършеше в това таванче: гърбом към вратата и с лице към прозорците, където съдържателят на кръчмата беше застанал и го гледаше, дребен беловлас човек седеше на ниска скамейка, приведен напред, и бе погълнат от работата си — той майстореше обувки.

ГЛАВА VIОБУЩАРЯТ

— Добър ден! — каза мосю Дефарж, като гледаше надолу към бялата глава, наведена над обувката.

Главата се повдигна за миг и един много слаб, сякаш идещ отдалеч глас отвърна на поздрава.

— Добър ден!

— Както виждам, още работите усилено!

След дълго мълчание главата отново се повдигна за миг и гласът отговори.

— Да… работя. — Този път, преди лицето да се отпусне отново, две измъчени очи погледнаха задаващия въпросите.

Жал и ужас будеше този немощен глас. Това не бе немощта на физическата слабост, макар че липсата на движения и лошата храна несъмнено си бяха казали думата. В него се долавяше една печална особеност — той бе отслабнал от самота и мълчание. Приличаше на последно заглъхващо ехо на много отдавнашен звук. В него до такава степен липсваха животът и тембърът на човешки глас, че въздействаше като жалък избледнял оттенък на някогашен пищен цвят. Така глух и подтиснат бе той, сякаш идеше изпод земята. Това бе глас на същество, изгубило всяка надежда; глас, с който умиращ от глад пътник, изтощен от самотно скитане из някоя пустош, би зовал дом и приятели, преди да легне да умре.

Изминаха няколко минути в мълчание; човекът продължаваше да работи; измъчените очи отново погледнаха нагоре — не от интерес или любопитство, а просто вследствие на механичното отчитане на факта, че мястото, където бе стоял единственият посетител, когото бяха забелязали, все още не бе празно.

— Искам да отворя малко, за да влезе тук повече светлина — каза Дефарж, който не бе отместил поглед от обущаря. — Ще можете ли да понесете малко повече светлина?

Обущарят прекъсна работата си и с празното изражение на заслушал се човек погледна към пода най-напред от едната си страна, а след това от другата; после вдигна очи към говорещия:

— Какво казахте?

— Ще можете ли да понесете още малко светлина?

— Ще трябва да я понеса, ако отворите. — Втората дума бе произнесена със съвсем лека сянка на ударение.

Открехнатото крило на вратата бе отворено още малко и закрепено временно в това положение. В помещението влезе широк лъч светлина и озари обущаря, спрял да работи, с недовършена обувка в скута си. Около краката му и на скамейката лежаха няколко прости инструмента и разни парчета кожа. Имаше бяла брада, неравномерно подрязана, не много дълга, хлътнало лице и необикновено светли очи. Дори и да не бяха големи, изпитото му и слабо лице би ги правило да изглеждат огромни под още тъмните вежди и несресани бели коси; очите обаче бяха естествено големи и сега изглеждаха даже неестествени. Жълтите дрипи на ризата му бяха разтворени на врата и показваха изсъхналото му и изтощено тяло. Самият човек, както и старата му брезентова роба, размъкнатите му чорапи и жалките му дрипави дрехи толкова дълго не бяха виждали пряка светлина и чист въздух, че бяха избледнели до някакво подобие на убито пергаментово жълто и беше трудно да се различат едно от друго.

Той засенчи очите си от светлината с ръка, самите кости на която изглеждаха прозрачни. Тъй седеше той, с неподвижен и празен поглед, прекъснал работата си. Не вдигаше очи към човека пред себе си, без най-напред да погледне към пода от едната и от другата си страна, като че ли беше загубил навика да различава откъде идва звукът; ни веднъж не проговори, без да се разсее някак си още преди да си е отворил устата и в края на краищата да забрави, че е щял да казва нещо.

— Ще свършите ли днес този чифт обуща? — попита Дефарж, като направи знак на мистър Лори да пристъпи напред.

— Какво казахте?

— Възнамерявате ли да свършите тези обуща днес?

— Не мога да кажа, че възнамерявам. Предполагам, че ще ги свърша. Не знам.

Но въпросът му напомни за работата му и той отново се наведе над нея.

Мистър Лори тихо пристъпи напред, като остави дъщерята до вратата. След като постоя една-две минути край Дефарж, обущарят вдигна поглед. Не се показа никак изненадан, че вижда още един човек, но докато гледаше към него, несигурните пръсти на едната му ръка докоснаха устните му (и устните, и ноктите му имаха един и същ избледнял оловен цвят), след което ръката се отпусна над работата си и той пак се наведе над обувката. Погледът и движението траеха само миг.

— Имате посетител — каза мосю Дефарж.

— Какво казахте?

— Един посетител е дошъл при вас.

Обущарят пак повдигна очи, но без да вдига ръка от работата си.

— Вижте! — каза Дефарж. — Ето един господин, който разбира от добра изработка на обувки. Покажете му тази, над която работите. Вземете я, мосю.

Мистър Лори я взе в ръката си.

— Кажете на господина каква обувка е това и как се казва майсторът.

Последва пауза, по-дълга от обичайната, и накрая обущарят отвърна:

— Забравих какво ме попитахте. Какво казахте?

— Помолих ви да обясните каква е тази обувка, за да знае господинът.

— Дамска обувка. Обувка за ходене из града; за млада жена. По сегашната мода е. Не познавам модата. Имах модел. — Той погледна обувката с известна искрица гордост.

— А името на майстора? — каза Дефарж.

Сега ръцете му бяха празни и той постави свитите пръсти на дясната си ръка в шепата на лявата, а после пръстите на лявата в шепата на дясната, след това прекара длан през брадата си и продължи непрестанно да повтаря тези действия, без да спре нито за секунда. Задачата да бъде изтръгнат от разсеяността, в която винаги изпадаше, след като беше говорил, приличаше на свестяването на някой много отслабнал човек от премаляване или на опит дл се задържи за малко душата на умиращ, от когото се надяваме да чуем някакво разкритие.

— Как се казвам ли ме попитахте?

— Точно така.

— Сто и пет, Северна кула.

— Това ли е всичко?

— Сто и пет, Северна кула.

Той издаде някакъв звук на умора — нито въздишка, нито стенание — и пак се наведе над работата си, докато мълчанието отново не бе нарушено.

— Но не сте обущар по професия? — каза мистър Лори, като го гледаше с прикован поглед.

— Дали съм обущар по професия? Не, не бях обущар по професия. Тук… се научих. Сам се научих. Помолих за разрешение да…

Той отново се унесе, като през цялото време не преставаше да извършва описаните движения с ръцете си. Най-после очите му бавно се върнаха върху лицето, от което се бяха отместили; и когато погледът му спря, той се сепна и като човек, който се е пробудил в този миг, продължи разговора от предната нощ.

— Помолих за разрешение да се науча, но много трудно го получих, мина дълго време и оттогава работя обувки.

Той протегна ръка за обувката, която му бяха взели, а мистър Лори, който не сваляше поглед от него, попита:

— Мосю Манет, съвсем ли не ме помните?

Обувката падна на пода и очите му се втренчиха в човека, задал този въпрос.

— Мосю Манет — мистър Лори сложи длан върху ръката на Дефарж, — не си ли спомняте този човек? Погледнете го. Погледнете и мен. Не изплуват ли в съзнанието ви някакъв стар банкер, някакъв стар слуга, стари работи, минали времена, мосю Манет?

Докато този дългогодишен затворник гледаше втренчено ту мистър Лори, ту Дефарж през обгърналата го черна мъгла, по челото му започнаха постепенно да прозират някои отдавна изтрити белези на буден и съсредоточен ум. След миг облак ги забули отново, те отслабнаха, изчезнаха: но те се бяха появили. А този израз така точно се повтори върху хубавото младо лице на онази, която се беше придвижила, опирайки се в стената, до място, откъдето можеше да го вижда и където сега бе застанала и го гледаше, с ръце, отначало само вдигнати в уплаха и състрадание, а може би дори и за да я предпазят от него и да го прогонят от очите й, но които сега бяха протегнати към него и трепереха от желание да положат призрачното лице върху топлата й млада гръд и с любов да му възвърнат живота и надеждата — така точно това лице повтори този израз (макар и още по-отчетливо), че сякаш беше преминал, подобно на подвижна светлина, от него у нея.

У него той бе заменен от здрач. Гледаше към двамата с все по-отслабващо внимание, а накрая очите му в мрачна разсеяност потърсиха пода и се заоглеждаха по старому. Най-после с дълбока дълга въздишка той вдигна обувката и пак се залови за работа.

— Познахте ли го, мосю? — попита Дефарж шепнешком.

— Да, за миг. Най-напред ми се стори съвсем безнадеждно, но после несъмнено видях, за един-единствен миг, лицето, което някога така добре познавах. Шт! Нека се дръпнем още назад. Шт.

Тя се бе придвижила от стената много близо до скамейката, на която той седеше. Имаше нещо ужасно в тази машинална фигура, която можеше да протегне ръка и да го докосне, както се бе навел над работата си.

Не се чу никакъв глас, никакъв звук. Тя стоеше край него като някое привидение, а той се бе навел над работата си.

Най-после му се наложи да смени инструмента, който държеше в ръка, и да вземе обущарския си нож, който лежеше до него, не от нейната страна. Той го бе взел и се навеждаше отново над работата си, когато очите му зърнаха полата на роклята й. Повдигна ги и видя лицето й. Двамата зрители понечиха да се втурнат напред, но тя ги спря с движение на ръката си. Не се страхуваше, че той може да я удари с ножа си, но те не бяха така сигурни.

Той я гледаше втренчено с ужасен поглед и не след дълго устните му започнаха да изричат някакви думи, макар че не издаваха никакъв звук. Постепенно в паузите между бързото му и тежко дишане го чуха да казва:

— Какво е това?

С рукнали по лицето й сълзи тя вдигна ръце към устните си и ги целуна; след това ги събра върху гърдите си, като че ли полагаше там измъчената му глава.

— Да не сте дъщерята на тъмничаря?

Тя въздъхна:

— Не.

— Коя сте вие?

Тя още нямаше доверие в гласа си и седна на скамейката до него. Той се отдръпна, но тя сложи ръката си върху неговата. При това нейно движение го обзе странен трепет, който видимо разтърси тялото му; без да сваля очи от нея, той остави ножа.

Тя бе отметнала набързо дългите къдри на златистите си коси, които сега падаха върху шията й. Съвсем бавно той приближи ръка до тях, повдигна ги и ги погледна. Изведнъж умът му отново се залута и с друга дълбока въздишка той се залови за работата си над обувката.

Но не за дълго. Тя вдигна ръката си от неговата и я постави на рамото му. След като погледна недоверчиво към ръката й два или три пъти, като че ли за да се увери, че е наистина там, той остави работата си, вдигна ръка към шията си и измъкна една почерняла връв, чийто край бе увит около някакво сгънато парцалче. Той внимателно го разтвори на коляното си: в него имаше съвсем малко коса — не повече от един-два дълги златисти косъма, които някога, през един отдавнашен ден, бе развил от пръста си.

Той отново взе косата й в ръката си и я разгледа внимателно.

— Същата е. Как е възможно! Кога беше това! Как беше това!

Докато съсредоточеното изражение се връщаше на челото му, той изглежда схвана, че то се появява и на нейното чело. Извърна я към светлината и я погледна.

— Тя беше сложила глава на рамото ми през онази нощ, когато ме извикаха — страхуваше се, че излизам, макар че аз не се уплаших — и когато ме отведоха в Северната кула, ги намериха на ръкава ми. „Ще ми ги оставите ли? Не могат да ми помогнат да избягам тялом, а само духом.“ Това бяха думите, които казах. Помня ги много добре.

Движенията на устните му изрекоха много пъти тази реч, преди той да може да я произнесе гласно. Но когато проговори, думите му бяха свързани, макар че ги намираше бавно.

— Как беше това? Вие ли бяхте това?

Той се обърна към нея така внезапно, че двамата зрители отново понечиха да се втурнат към тях. Но тя остана съвършено неподвижна и спокойна в ръцете му и само тихо промълви:

— Моля ви, любезни господа, не се доближавайте до нас, не говорете и не се движете!

— Я чуй! — възкликна той. — Чий глас беше това?

При този вик ръцете му я пуснаха и заскубаха бялата му коса в лудешки унес. Той скоро стихна, както стихваше всичко у него, с изключение на усърдието към работата му, и той отново сгъна малкото си пакетче и се опита да го завърже в пазвата си; но все още я гледаше и унило и недоверчиво клатеше глава.

— Не, не, не. Вие сте прекалено млада, прекалено разцъфнала. Не може да бъде. Виж какъв е затворникът. Това не са ръцете, които тя познаваше, това не е лицето, което тя познаваше, този глас тя никога не е чувала. Не, не. Тя беше — и той беше… преди бавните години в Северната кула… преди страшно много години. Как се казвате, мой нежен ангел?

Зарадвана от омекналия му глас и държане, дъщеря му падна на колене пред него и сложи умолително ръце на гърдите му.

— О, господине, друг път ще узнаете името ми, както и кои бяха майка ми и баща ми и как аз не знаех за тяхната тежка, тежка съдба. Но не мога да ви кажа това сега и не мога да ви го кажа тук. Единственото, което мога да ви кажа тук сега, е, че ви моля да ме докоснете и благословите. Целунете ме, целунете ме! О, мили, мили мой!

Студената му бяла коса се смеси с лъчистите й коси, които я стопляха и озаряваха, като че ли го бе огряла светлината на Свободата.

— Ако в моя глас чувате — не зная дали е така, но се надявам да е, — ако чувате в гласа ми някаква прилика с глас, който някога е бил сладка музика за ушите ви, плачете, плачете за него! Ако докосвайки моята коса, докосвате нещо, което ви напомня любима глава, почивала на гърдите ви, когато сте били млад и свободен, плачете за нея, плачете! Ако, когато ви говоря за Дома, който е пред нас и където аз ще ви служа вярно с целия си дълг, у вас се връща спомена за един Дом, който отдавна е опустял, докато бедното ви сърце е гаснело в страдание, плачете за всичко това, плачете!

Тя обгърна по-здраво шията му и го залюля на гърдите си като дете.

— Ако, когато ви говоря, най-скъпи мой, че мъките ви са свършили и че съм дошла тук, за да ви взема, и че ние ще заминем за Англия, където ще намерим мир и покой, ви карам да мислите за опустошения си полезен живот и за това, че родната ни Франция бе така зла към вас, плачете за това, плачете! И ако, когато ви кажа името си и кой е баща ми, който е още жив, и за покойната ми майка, вие разберете, че аз трябва да коленича пред любимия си баща, задето не съм се терзала по цял ден заради него и не съм плакала и будувала по цяла нощ, защото любовта на бедната ми майка бе скрила от мен неговите мъки, плачете за това, плачете! След това плачете за нея и за мен! Любезни господа, слава на бога! Чувствувам светите му сълзи по лицето си и хлиповете му блъскат в сърцето ми. О, вижте! Благодарете на бога заради нас, благодарете на бога!

Той се бе отпуснал в ръцете й, склонил лице върху нейната гръд: една толкова вълнуваща гледка и в същото време така ужасна с нечуваното зло и страданията, които я предшествуваха, че двамата наблюдатели на сцената скриха лица.

Дълго време нищо не нарушаваше тишината на таванската стая; развълнуваната му гръд и разтреперано тяло отдавна се отпуснаха в покоя, който следва всяка буря — светски предобраз на покоя и тишината, в който най-после трябва да стихне и бурята, наречена Живот; те пристъпиха, за да вдигнат бащата и дъщерята от пода. Той постепенно се беше свлякъл там и лежеше безчувствен. Тя се беше сгушила до него, за да лежи главата му върху нейната ръка, а падналите й върху лицето му коси го скриваха от светлината.

— Ако е възможно, без да го тревожим — каза тя, повдигайки ръка към мистър Лори, който се бе навел над тях, след като многократно бе издухал носа си, — да се уреди да напуснем веднага Париж, така че да го отведем направо от вратата…

— Но помислете. В състояние ли е той да понесе пътуването? — попита мистър Лори.

— По-зле би понесъл оставането си в този град, така ужасен за него.

— Вярно е — каза Дефарж, който беше коленичил, за да гледа и чува какво става. — Дори нещо повече; от всяка гледна точка за мосю Манет е по-добре да е извън Франция. Да наема ли карета и пощенски коне?

— Това е делови въпрос — каза мистър Лори, който с най-голяма бързина си възвърна методичното държане, — а щом ще вършим работа, да я вършим.

— Тогава бъдете така добри — настоя мис Манет, — да ни оставите тук. Виждате как се е успокоил и не можете да се боите да ме оставите с него сега. И каква опасност има? Ако заключите вратата, за да е сигурно, че няма да ни безпокоят, не се съмнявам, че като се върнете, ще го намерите така спокоен, както го оставяте. Във всеки случай аз ще се грижа за него до завръщането ви и след това направо ще го отведем.

Нито мистър Лори, нито Дефарж бяха склонни на това и предпочитаха единият от тях да остане. Ала тъй като трябваше да се осигурят не само кола и коне, но и документи за пътуването, и тъй като нямаше много време, защото денят преваляше, най-после те набързо си разпределиха работите, които имаше да се вършат, и незабавно тръгнаха по тях.

Тогава, със спускането на мрака, дъщерята сложи глава на твърдия под до баща си и се загледа в него. Мракът все повече се сгъстяваше и двамата останаха да лежат неподвижно, докато през пролуките на стената проблесна светлина.

Мистър Лори и мосю Дефарж бяха осигурили всичко за пътуването и бяха донесли със себе си освен пътни плащове и завивки, още хляб, месо, вино и горещо кафе. Мосю Дефарж остави провизиите и лампата, които носеше, на скамейката на обущаря (в стаичката нямаше нищо друго освен едно дъсчено легло) и заедно с мистър Лори разбудиха затворника и му помогнаха да се изправи на крака.

Лицето му изразяваше уплаха и почуда — под тях никой не би могъл да прочете тайните на мисълта му. Дали знаеше какво се бе случило, дали си спомняше какво му бяха казали, знаеше ли, че е свободен — това бяха загадки, които ничий ум не би могъл да разреши. Опитаха се да го заговорят, но той беше тъй объркан, толкова бавно намираше отговорите си, че те се уплашиха от вцепенението му и решиха засега да не го закачат повече. От време на време той стискаше глава в ръцете си като обезумял нещастник — не го бяха виждали да прави това преди; и все пак дори самият глас на дъщеря му му доставяше известно удоволствие: когато тя говореше, той винаги се извръщаше към нея.

Изяде и изпи каквото му дадоха с покорството на човек, отдавна свикнал да се подчинява на принуда; после по същия начин наметна плаща и другите завивки, които му бяха донесли. Дъщеря му го хвана под ръка и той с готовност отвърна на това движение, като хвана — и задържа — ръката й в своите.

Започнаха да слизат; най-напред вървеше мосю Дефарж с лампата, а мистър Лори завършваше малката процесия. Не бяха изминали много от стъпалата на дългата главна стълба, когато той се спря и се загледа в тавана и стените.

— Помниш ли това място, татко? Помниш ли как си дошъл тук?

— Какво каза?

Но преди тя да успее да повтори въпроса си, той промърмори отговора, като че ли тя го бе питала отново.

— Дали си спомням? Не, не си спомням. Толкова отдавна беше.

Явно той изобщо нямаше никакъв спомен как е бил доведен от затвора в тази къща. Чуха го да промърморва „Сто и пет, Северната кула“ и когато се огледа наоколо, очевидно търсеше здравите стени на крепостта, които толкова дълго го бяха ограждали. Когато стигнаха двора, той инстинктивно промени походката си, като че ли очакваше вдигащ се мост и като не видя никакъв мост, а само каретата, спряла на улицата, пусна ръката на дъщеря си и отново се хвана за главата.

Край вратата нямаше тълпа, не се забелязваха хора по никой от многото прозорци, по улицата нямаше дори и един минувач. Царяха неестествена тишина и пустота. Виждаше се само една жива душа — това беше мадам Дефарж, която плетеше, облегната на рамката на вратата, и нищо не виждаше.

Затворникът влезе в каретата, последван от дъщеря си, но кракът на мистър Лори остана на стъпалото, задържан от плахата молба на пътника да му дадат инструментите и недовършените обувки. Мадам Дефарж незабавно подвикна на съпруга си, че ще ги донесе и продължавайки да плете, тръгна през двора и се изгуби от светлината на лампата. Донесе ги доста бързо и ги подаде в каретата, след което незабавно се облегна на вратата и продължи да плете, без да вижда нищо.

Дефарж се качи на капрата и даде нареждането: „Към бариерата.“ Кочияшът изплющя с камшика си и те затрополиха под слабата светлина на разлюлените над улицата фенери.

Под разлюлените фенери — ярки из хубавите улици и мъждиви из бедните, покрай осветени магазини, весели тълпи, блеснали кафенета и театри — стигнаха до една от вратите на града. В караулката войници с фенери „Вашите документи, пътници!“ — „Вижте какво, господин офицер — отвърна Дефарж, — това са документите на господина вътре, с бялата глава. Повериха ми ги, заедно с него самия в…“ Той сниши глас. Пламъчетата на казионните фенери трепнаха и една ръка в униформа пъхна един от тях в каретата, а очите на човека с тази ръка огледаха господина с бялата коса с поглед, който се различаваше от ежедневната или еженощна рутина. „Всичко е наред, карайте!“ — каза униформата. „Сбогом!“ — отвърна Дефарж. И тъй по една къса улица с надвиснали все по-слаби и по-слаби фенери най-после излязоха на големия път, осветен от звезди.

Под този свод от неподвижни и вечни светлини, някои от които са толкова отдалечени от нашата земя, че учените ни казват, че не се знае дори дали лъчите им са открили вече тази точка във вселената, където се страда и се вършат разни неща; под този свод нощните сенки бяха големи и черни. През цялото време до съмване, през студената и безпокойна нощ, те пак шепнеха в ушите на мистър Джарвис Лори — който седеше срещу погребания човек, когото бяха изкопали от гроба, и се чудеше какви ли негови способности са загубени завинаги и кои ще могат да се възстановят, — нашепвайки все същия въпрос:

— Радвате ли се, че сте възвърнат към живот?

И все същия отговор:

— Не знам.