Повест за два града

ГЛАВА IТАЙНО

Бавно се пътуваше от Англия към Париж през есента на хиляда седемстотин деветдесет и втора година. И преди имаше достатъчно лоши пътища, лоши екипажи, лоши коне, които можеха да го забавят, макар сваленият и нещастен крал на Франция да беше още на своя трон в цялото си великолепие. Но сега времената се бяха изменили и имаше други пречки. При всяка градска врата или данъчна къща по селата имаше групи от патриоти-граждани, въоръжени с мускети, които всеки момент бяха готови да гръмнат; те спираха всички идващи и заминаващи, подлагаха ги на кръстосан разпит, проверяваха документите им, търсеха имената им в разни свои списъци, връщаха ги обратно или ги изпращаха по-нататък, или ги спираха и ги задържаха според както им щукнеше в името на изгряващата Република, единна и неразделима, Републиката на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта.

Чарлс Дарней беше изминал много малко френски левги, когато разбра, че по тези междуселски пътища за него няма връщане назад, докато не го обявят за добър гражданин в Париж. Каквото и да се случеше сега, той трябваше непременно да стигне до крайната цел на пътуването си. Той знаеше, че всяко коварно село, в което го задържаха, и всяка бариера, която падаше след него, бе още една желязна врата, която го отделяше от Англия. Всеобщата бдителност така го обгръщаше, че ако бе попаднал в мрежа или бе изпратен до целта си в кафез, щеше да се чувствува точно толкова ограничен.

Тази всеобща бдителност не само че го спираше по пътя двадесет пъти на ден, но и го забавяше двадесет пъти на ден: яздеха след него и го връщаха, яздеха пред него и го спираха в засада, яздеха редом с него и го арестуваха. Вече беше прекарал много дни във Франция, когато най-сетне си легна уморен в един малък град на шосето, все още твърде далече от Париж.

Нищо освен писмото на нещастния Габел от затвора в Абе не беше в състояние да го доведе толкова далеч. Имаше големи неприятности при охранителния пост в градчето и за момент си помисли, че пътуването му е навлязло в критична фаза. И затова не се изненада много, когато го събудиха посред нощ в малкия хан, където го бяха откарали да остане до сутринта.

Разбуди го един кротък местен служител и трима въоръжени патриоти с груби червени калпаци и лули в уста, които седнаха на леглото му.

— Емигранте — каза служителят, — ще те изпратя в Париж под охрана.

— Гражданино, нищо не желая тъй силно, както да се добера до Париж, макар че охрана не ми е необходима.

— Тишина! — изръмжа един червен калпак, като удари завивката с тъпото на мускета си. — Кротко, аристократе!

— Право казва добрият патриот — отбеляза плахият служител. — Ти си аристократ и трябва да имаш охрана, трябва да си платиш за това.

— Нямам друг избор — каза Чарлс Дарней.

— Избор? Чухте ли го? — извика същото намусено кепе. — Като че ли не му правим услуга да не го обесят на някой стълб!

— Точно така е, както казва добрият патриот — отбеляза служителят. — Стани и се обличай, емигранте!

Дарней се съгласи и беше отведен обратно в охранителния пост, където други патриоти с груби червени калпаци пушеха, пиеха и спяха пред постовия огън. Тук плати много висока цена за охраната си и в три часа сутринта тръгна с нея по мокрите пътища.

Охраната се състоеше от двама патриоти на коне с червени калпаци и трикольорни кокарди, въоръжени с мускети и саби. Те яздеха от двете му страни. Охраняваният управляваше сам коня си, но за юздата му бе закачено хлабаво въже, чийто край беше увит около китката на един от патриотите. Така те поеха и дъждът шибаше в лицата им. Яздеха в тежък драгунски тръс по градския паваж, а после по потъналите в кал пътища. Така изминаваха разкаляните левги, които ги деляха от столицата, без да променят положението си, освен когато сменяха хода и конете.

Пътуваха през нощта, спирайки за час-два след разсъмване, а после се излежаваха до здрач. Охранителите бяха толкова опърпани, че увиваха слама около босите си нозе и парцаливите си рамене, за да се предпазват от влагата. Освен от неудобството да има такава охрана и страха, който единият от патриотите будеше с това, че бе непрекъснато пиян и безразсъдно размахваше мускета си, Чарлс Дарней не позволяваше самообладанието му да предизвика никакво по-сериозно безпокойство у него. Защото, разсъждаваше той, това нямаше отношение към достойните мотиви на неговия личен случай, който още не беше изяснен, и изявленията, които можеха да се потвърдят от затворника в Абе, още не бяха направени.

Когато обаче пристигнаха в град Бове — а това стана надвечер и улиците бяха пълни с хора, — той не можа да скрие от себе си, че нещата изглеждаха много тревожно. Застрашителна тълпа се събра около него, докато слизаше в двора на станцията, и много гласове се развикаха гръмко: „Долу емигрантът!“

Той престана да се измъква от седлото си, отново се намести на него като на най-сигурното място и каза:

— Емигрант ли, приятели? Не виждате ли, че съм дошъл във Франция по собствено желание?

— Ти си проклет емигрант — извика един ковач, който яростно му се закани с чук в ръка — и си проклет аристократ!

Собственикът на станцията застана между този човек и юздите на конника (където очевидно онзи се целеше) и успокоително рече:

— Оставете го! Оставете го! Той ще бъде съден в Париж!

— Съден ли? — повтори ковачът, размахвайки чука. — Аха! И ще бъде осъден като предател! — При тия думи тълпата изрева одобрително.

Дарней спря собственика, който искаше да обърне главата на коня му към двора (пияният патриот седеше кротко на седлото си и наблюдаваше с въжето, навито около китката му), и проговори веднага щом се увери, че ще го чуят:

— Приятели, вие се лъжете или сте излъгани, аз не съм предател.

— Той лъже! — извика ковачът. — Според декрета (На 9. XI. 1791 г. бил гласуван декрет, с който на емигрантите се отнемали длъжностите, чиновете и пенсиите, ако не се завърнели до 1 януари 1792 г. В случай на тайно завръщане след този срок те се предавали на съд като предатели.) той е предател. Животът му принадлежи на народа. Проклетият му живот не е вече негов.

В момента, когато Дарней видя как погледите на тълпата се наляха и сигурно следващия миг тя щеше да се нахвърли върху него, собственикът на станцията обърна коня му към двора, охраната плътно се доближи до хълбоците му и човекът затвори и залости разкривените двойни врати. Ковачът стовари чука си върху тях, тълпата изстена, но нищо повече не се случи.

— Какъв е този декрет, за който говореше ковачът? — Дарней попита собственика, след като му благодари, и застана до него в двора.

— Наистина има такъв декрет да се продава собствеността на емигрантите.

— Кога са го прокарали?

— На четиринайсети.

— Деня, когато напуснах Англия!

— Всички казват, че има и други декрети и че още ще има — ако вече не са ги прокарали — за емигрантите да се изгонват, а всички, които се върнат, да бъдат осъждани на смърт. Това искаше да каже той, когато рече, че животът ти вече не е твой.

— Но нали няма такива декрети още?

— Знам ли! — каза собственикът, като повдигна рамене. — Може и да има или ще има. Все едно. Какво ще обичате?

Те си почиваха до среднощ върху сламата на един плевник и после потеглиха отново, когато градът вече спеше. Измежду много промени, които личаха върху познатите неща и които правеха това пътуване нереално, не на последно място бе това, че хората очевидно не спяха. След дълги и самотни преходи по мрачни пътища те стигаха до някоя паланка от скупчени колиби, целите осветени, а хората като някакви призраци в нощта обикаляха в кръг и хванати за ръце около някакво сухо дърво — Дървото на свободата — или плътно събрани един до друг, пееха песен за Свободата. Слава богу, че поне тая нощ в Бове спяха и това им помогна да се измъкнат. Отново потънаха в самота. Клатушкаха се сред безвременната влага и студ, през оскъдни ниви, които не бяха родили нищо тази година, тук-таме осеяни с почернели останки от изгорени къщи. Понякога внезапно из засада им препречваха пътя патрули на патриотите, които охраняваха всички пътища.

Денят най-после ги завари пред стените на Париж. Бариерата беше затворена и силно охранявана, когато я доближиха.

— Къде са документите на този затворник? — попита един мъж с решителен вид, който беше повикан от охраната.

Естествено засегнат от неприятната дума, Чарлс Дарней го помоли да вземе под внимание факта, че той е свободен пътник и френски гражданин, който се движи под охрана поради смутното положение в страната и за която си е платил.

— Къде — повтори същата особа, без изобщо да му обръща внимание — са документите на този затворник?

Пияният патриот ги държеше в калпака си и ги показа. Като хвърли поглед върху писмото на Габел, същата важна особа изрази известно объркване и изненада и погледна Дарней много изпитателно.

Той остави охраната и охранявания, без да каже нито дума, и се върна в стаята на караула. Междувременно те стояха на конете си пред вратата. В това напрегнато състояние Чарлс Дарней погледна наоколо и забеляза, че вратата се пази от смесена група патриоти и войници, като патриотите бяха повече от войниците. Докато влизането на селски каруци, които носеха припаси, както и други такива снабдители беше доста лесно, излизането дори за най-обикновените хорица беше много трудно. Голяма и пъстра тълпа мъже и жени заедно с животни и най-различни превозни средства чакаше да излезе навън. Предварителното установяване на самоличността се извършваше толкова стриктно, че те съвсем бавно се изнизваха през бариерата. Някои от тези хора знаеха, че редът им за проверка е много далеч, и затова лежаха по земята, спяха или пушеха, а други разговаряха или се шляеха наоколо. Навсякъде се виждаха мъже и жени с червени калпаци и трицветни кокарди.

Дарней постоя така на седлото си около половин час, наблюдавайки тия неща, докато пред него отново се изправи онази важна личност, която заповяда на караула да отвори бариерата. След това предаде някаква бележка за охранявания на придружителите му, единия трезвен, другия пиян, и го накара да слезе от коня. Той слезе и двамата патриоти отведоха коня му, после се обърнаха и потеглиха обратно, без да влизат в града.

Дарней последва своя водител в стаята на караула, която миришеше на евтино вино и тютюн и където някакви войници и патриоти, будни и спящи, пияни и трезви или в някакво средно състояние между спане и събуждане, пиянство и трезвост стояха или лежаха наоколо. Светлината в къщата, част от която идваше от гаснещите газени лампи, а другата от облачния ден, беше също така неустановена. На една маса лежаха някакви регистри, с които се разпореждаше офицер с грубо и тъмно лице.

— Гражданино Дефарж — каза той на придружителя на Дарней, като взе парче хартия, за да напише нещо на нея, — това ли е емигрантът Евремонд?

— Това е човекът.

— На колко си години, Евремонд?

— Тридесет и седем.

— Женен ли си, Евремонд?

— Да.

— Къде си женен?

— В Англия.

— Така. Къде е жена ти, Евремонд?

— В Англия.

— Точно така. Изпращаме те в затвора „Ла Форс“, Евремонд.

— Справедливи боже! — възкликна Дарней. — По силата на какъв закон и за какво престъпление?

За момент офицерът повдигна поглед от парчето хартия.

— Ние въведохме нови закони, Евремонд, и нови престъпления, откакто си заминал.

Той каза това със студена усмивка и продължи да пише.

— Умолявам ви да вземете под внимание факта, че аз съм дошъл доброволно тук в отговор на този писмен призив на мой съотечественик, който е пред вас. Нищо повече не искам освен възможност да се отзова на него. Нямам ли това право?

— Емигрантите нямат права, Евремонд — беше твърдият отговор. Офицерът писа и след като свърши, прочете на себе си това, което беше написал, запечата го и го предаде на Дефарж с думата: „Тайно.“

Дефарж даде знак с хартията на затворника, че трябва да го последва. Затворникът се подчини и стража от двама патриоти го придружи.

— Вие ли сте онзи — каза тихо Дефарж, като слизаха по стълбите и влязоха в Париж, — дето се ожени за дъщерята на доктор Манет, който беше затворник в Бастилията и после изчезна?

— Да — каза Дарней, поглеждайки го изненадано.

— Казвам се Дефарж и държа кръчма в квартала Сен Антоан. Сигурно сте чували за мене.

— Жена ми е идвала във вашата къща, за да вземе баща си, нали? Да.

Думата „жена“ мрачно напомни нещо на Дефарж и той каза с внезапно раздразнение:

— В името на тази остра новородена женичка, наречена Гилотина, защо дойдохте във Франция?

— Чухте ме преди минута защо. Не вярвате ли, че това е истина?

— Лоша истина за вас — каза Дефарж с навъсени вежди и очи, вперени право пред него.

— Наистина аз съм загубен тук. Всичко е толкова неочаквано, толкова променено, толкова внезапно и несправедливо, че аз съм напълно загубен. Ще ми помогнете ли мъничко?

— Не — каза Дефарж и продължи да гледа пред себе си.

— Поне ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Може би. Зависи от въпроса. Можете да го кажете,

— В този затвор, където отивам тъй несправедливо, ще може ли свободно да вляза във връзка с външния свят?

— Ще видите.

— Нали няма да ме погребат там и да ме осъдят предварително, без да имам възможност да обясня моя случай?

— Ще видите. Какво пък толкова? Преди толкова много хора са били погребвани по същия начин и в по-лоши затвори.

— Но никога от мен, гражданино Дефарж.

Дефарж го изгледа мрачно вместо отговор и продължи да върви в упорито мълчание. Колкото по-дълбоко потъваше в това мълчание, толкова по-малка беше надеждата — поне така си мислеше Дарней, — че може малко да поомекне. Затова той побърза да каже:

— За мен е извънредно важно (вие, гражданино, знаете по-добре от мен колко е важно това) да се свържа е мистър Лори от банката „Телсън“, един английски джентълмен, който в момента се намира в Париж, и без коментар да му съобщя обикновения факт, че съм хвърлен в затвора „Ла Форс“. Ще ми съдействувате ли за това?

— Нищо няма да направя за вас — отговори упорито Дефарж. — Моят дълг е към родината ми и народа. Аз съм се заклел да им служа срещу такива като вас. Нищо няма да направя за вас.

Чарлс Дарней разбра, че е безнадеждно да го моли повече, а освен това гордостта му беше засегната. Като вървяха така в мълчание, той видя, че хората бяха свикнали на гледката на минаващи затворници. Дори децата почти не го забелязваха. Няколко минувачи извърнаха глави, а други му се заканиха с пръст като на аристократ. Иначе фактът, че един добре облечен човек отива в затвора, беше също така обикновен, както ако някой работник в работни дрехи отиваше на работа. В една тясна, тъмна и мръсна уличка, през която минаха, някакъв разпален оратор, качил се на стол, говореше на възбудена публика за престъпленията на краля и кралското семейство срещу народа. От малкото думи, които дочу от устата на този мъж, Чарлс Дарней узна, че кралят е в затвора и че всички чужди посланици са напуснали Париж. По пътя (освен в Бове) той не бе чул нищо за това. Охраната и всеобщата бдителност го бяха изолирали напълно. Сега вече знаеше, че е попаднал сред много по-големи опасности от тези, които бяха назрели, когато напусна Англия. Сега вече знаеше, че опасностите около него се бяха увеличили и много бързо можеха още да нараснат. Той вътрешно си призна, че ако беше предвидил хода на събитията с няколко дни напред, може би нямаше да предприеме това пътуване. И все пак дори сега предчувствията му не бяха толкова мрачни. Макар че бъдещето беше смутно, в онова непознато бъдеще, в неговия мрак имаше някаква сляпа надежда. Ужасните кланета, продължили дни и нощи, които след няколко завъртания на часовниковата стрелка щяха да оставят голямо кърваво петно върху благословеното време за жътва, бяха толкова далеч от мислите му, сякаш го деляха хиляда години. Той не познаваше „острата новородена женичка, наречена Гилотина“. Това се отнасяше и за много други хора, Потресаващите деяния, които скоро щяха да бъдат извършени в този момент бяха неизвестни дори на самите им из-вършители. А как биха могли да се вместят в неясните представи на един благороден ум?

Съдейки от несправедливия начин, по които се бяха отнесли с него, от трудностите, жестоката раздяла с жена му и детето, той предвиждаше вероятното или сигурното, но извън това не се страхуваше от нищо конкретно. С тези мисли, които бяха достатъчни, за да го въведат в мрачния затворнически двор, той пристигна в „Ла Форс“.

Един мъж с подпухнало лице отвори яката врата и Дефарж му представи „емигранта Евремонд“.

— Дявол да ги вземе! Няма ли най-после да свършат! — възкликна мъжът с подутото лице.

Дефарж взе бележката, без да обръща внимание на възклицанието, и се оттегли заедно с двамата си събратя-патриоти.

— Да ги вземе дяволът, пак ти казвам! — възкликна тьмничарят, останал с жена си. — Няма ли да свършат!

Жената на тъмничаря, която не намери отговор на въпроса, отвърна:

— Трябва да имаме търпение, мили.

Тримата ключари, които се явиха, след като тя ги беше повикала със звънец, отговориха на чувствата му и един от тях добави:

— В името на Свободата! — На това място тези думи прозвучаха като доста неподходящо заключение.

„Ла Форс“ беше мрачен затвор, тъмен и мръсен и миришеше на спане сред мръсотия. Интересно е как бързо миризмата на затворническия сън прониква навсякъде в такива лошо поддържани места!

— Пък и тайно! — изръмжа тъмничарят, като гледаше написаното върху хартията. — Тук вече ще се пръснем от хора!

С мрачен вид той залепи хартията към една папка и Чарлс Дарней трябваше да чака още половин час, докато му се поднесат следващите удоволствия. През това време ту вървеше нагоре-надолу из стаята с дълбок свод, ту сядаше да си почине върху каменната скамейка. Задържаха го, за да може началникът и неговите подчинени да запомнят лицето му.

— Хайде — каза началникът накрая, като взе ключовете си. — Тръгвай с мен, емигранте!

Сред мрачния сумрак на затвора новият му придружител го поведе през коридори, стълби и врати, които се тръшваха и заключваха зад него, и накрая се озова в голяма, ниска, сводеста зала, претъпкана със затворници от двата пола. Жените стояха на дълга маса, четяха, пишеха, плетяха, шиеха или бродираха; повечето мъже стояха зад столовете си или се мотаеха нагоре-надолу.

Новодошлият се дръпна от тези хора, понеже инстинктивно свърза затворниците с някакви позорни престъпления и деяния. Но най-голямата изненада в дългото му и невероятно пътуване беше, че те веднага станаха да го посрещнат с най-изисканите маниери на времето и с всички приятни любезности и учтивости на човешкото поведение.

Тези галантни обноски бяха тъй странно помрачени от затворническия режим и атмосфера, тъй призрачни изглеждаха те в мръсотията и мизерията, че на Чарлс Дарней се стори, че се намира сред мъртъвци. Всичките бяха призраци! Призракът на красотата, призракът на величието, призракът на изискаността, призракът на гордостта, призракът на суетата, призракът на остроумието призракът на младостта, призракът на старостта. Всички очакваха освобождение от този пуст бряг, всички бяха обърнали към него очи, променени от смъртта, която бяха преживели, идвайки на това място.

Той застина. Тъмничарят стоеше до него и заедно с другите ключари, които шетаха насам-натам и чийто вид и обичайни занимания биха изглеждали съвсем обикновени, сега му се струваха изключително груби в сравнение с тези измъчени майки и разцъфналите им дъщери: призрачни образи на кокетни, млади красавици и зрели жени с изтънчени маниери; всички досегашни представи и вероятности се бяха обърнали с главата надолу в това място на сенки. Да, те наистина бяха призраци. Наистина цялото това нереално пътуване беше някаква болест, която го бе довела при тези мрачни сенки.

— От името на нашите събратя по нещастие — каза учтиво един господин с изискан вид, като излезе напред — имам чест да ви кажа добре дошъл в „Ла Форс“ и да изразя съчувствие към бедите, които са ви довели при нас. Дано всичко свърши скоро и благополучно! На друго

място би било неучтиво да ви запитам как се казвате, но тук това е в реда на нещата.

Чарлс Дарней стана и даде необходимите сведения с възможно най-подходящи думи.

— Надявам се все пак — каза господинът, като проследи с очи главния тъмничар, който се движеше из стаята, — че не сте „тайно“.

— Не разбирам какво значи този израз, но доколкото разбрах, съм.

— А, колко жалко! Толкова съжаляваме! Но бъдете смел. Няколко души от нашето общество бяха „тайно“, но това трая доста кратко време. — После добави, повишавайки глас:

— Трябва с болка да съобщя на всички, че той е „тайно“.

Когато Чарлс Дарней прекоси стаята и се запъти към една врата с решетка, където го чакаше тъмничарят, край него се разнесе съчувствен шепот. Много гласове, сред тях най-силно звучеше мекият състрадателен глас на жена, му пожелаваха добри неща и го окуражаваха. При вратата той обърна глава, за да им благодари от сърце. Тя се затвори от ръката на тъмничаря и привиденията изчезнаха завинаги от погледа му.

Вратата се отвори към една каменна стълба, която водеше нагоре. Когато изкачиха четиридесет стъпала (затворникът вече половин час ги броеше), тъмничарят отвори черна ниска врата и двамата влязоха в самотна килия. Лъхна го студ и влага, но иначе беше светло.

— Твоята — каза тъмничарят.

— Защо съм сам?

— Отде да знам?

— Може ли да си купя перо, мастило и хартия?

— Това не е моя работа. Ще дойдат при теб и тогава ще питаш. Засега можеш да си купиш храна и нищо друго.

В килията имаше стол, маса и сламен дюшек. Докато тъмничарят преглеждаше тия неща и четирите стени, през ума на затворника, облегнат на стената срещу него, премина блуждаещата мисъл, че лицето и тялото на този човек са нездраво подути и той прилича на удавник. Когато тъмничарят си отиде, той продължи да си мисли по същия начин. „Сега съм толкова изоставен, все едно, че съм умрял.“ После спря и се загледа в дюшека, а след това отвърна очи с погнуса и си помисли: „Ето че тия пълзящи гадинки влизат в тялото веднага след смъртта.“

— Пет крачки на четири и половина, пет крачки на четири и половина, пет крачки на четири и половина.

Затворникът вървеше нагоре-надолу в килията и броеше стъпките си, а шумът на града идваше като звук на приглушени барабани, към които се добавяха дивашки викове на хора. „Той е правел обувки, той е правел обувки.“ Затворникът броеше стъпките си и закрачи по-бързо, за да отвлече ума си от това повтаряне. „Призраците изчезнаха, когато вратата се затвори. Сред тях имаше един образ на жена, облечена в черно, която се бе облегнала в нишата на прозореца и върху златистата й коса беше паднал лъч светлина. Тя приличаше… Но хайде де пояздим пак, за бога, през светналите села, чиито жители стояха будни! Той е правел обувки, той е правел обувки! Пет крачки на четири и половина!“ С такива разпокъсани мисли, които се надигаха от дълбините на ума му, затворникът крачеше все по-бързо и по-бързо и упорито броеше ли, броеше… Шумът на града се измени — той пак се чуваше като звук на приглушени барабани, но над него се извисяваха стенания на познати нему гласове.

ГЛАВА IIТОЧИЛОТО

Филиалът на банката „Телсън“ се помещаваше в едно крило на голяма къща в парижкия квартал Сен Жермен. Около къщата имаше двор, а от улицата я отделяше висока стена и масивна порта. Къщата принадлежеше на високопоставен благородник, който бе живял в нея до момента, когато, облечен в дрехите на готвача си, беше избягал през границата. Макар сега да беше само един подплашен звяр, подгонен от ловци, в своята метемпсихоза пак си бе останал същият Монсенъор, в приготовляването на чиято чаша шоколад по-рано участвуваха трима яки мъжаги освен споменатия готвач.

Сега Монсеньор го нямаше и тримата яки мъжаги бързо изкупиха греха си, че едно време са получавали високи заплати от него, с готовността си да му прережат гърлото на олтара на изгряващата Република — единната и неделима Република на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта. Най-напред къщата на Монсеньора беше секвестирана, сетне конфискувана. Нещата се движеха с такава бързина и декретите излизаха с такава яростна привързаност, че още на третата нощ на есенния месец септември патриотите, пратеници на закона, окупираха къщата на Монсеньора, развяха трикольора и запиха бренди в одържавените апартаменти.

Ако къщата, където се помещаваше парижкият клон на „Телсън“, се намираше в Лондон, директорът положително щеше да обезумее и да попадне под нападките на „Газет“. Та какво биха казали сериозната британска достопочтеност и чувство за отговорност за тези портокалови дръвчета в сандъчета в банковия двор, да не говорим за онзи Купидон над гишето. Да, там имаше такива неща. Банката беше варосала Купидона, но той още се виждаше на тавана, полугол, прицелил се (както обикновено го изобразяват) към парите от сутрин до вечер. На Ломбард Стрийт в Лондон този млад езичник сигурно щеше да донесе разруха заедно сбалдахи-нената ниша зад него, огледалото в стената и младичките служители, които публично танцуваха при най-дребен повод. Във Франция обаче клонът на „Телсън“ работеше извънредно успешно и докато времената бяха добри, никой клиент не се изплаши от тези неща, нито си изтегли парите.

Какви пари щяха да се изтеглят отсега нататък в „Телсън“, какво щеше да остане — загубено или забравено, какви скъпоценности щяха да почерняват в скривалищата на банката, докато притежателите им гниеха по затворите или щяха да загинат? Колко ли сметки никога нямаше да се приключат на този свят и щяха да отидат на онзи — никой жив човек не можете да каже онази нощ, дори самият мистър Джарвис Лори, въпреки че мислеше усилено по тия въпроси. Той седеше, до току-що стъкмен огън (неплодоносната и усилна година беше освен това и преждевременно студена) и върху честното му и смело лице беше паднала по-дълбока сянка, отколкото висящата лампа можеше да хвърли или всеки друг предмет можеше да се отрази върху него в разкривен вид. Това беше сянка на ужас.

Мистър Лори живееше в помещенията на банката от чувство на лоялност към къщата, с която беше сраснал като здрав корен на бръшлян. По някаква случайност сега те се бяха оказали безопасни, тъй като главната сграда се използуваше за нещо от патриотите, но старият господин с вярно сърце изобщо не се замисляше за това. Тези обстоятелства не го интересуваха, стига да можеше да изпълнява дълга си. На отсрещната страна на двора, под една колонада, имаше голямо пространство за карети — там даже още стояха някои от каретите на Монсеньора. Две грамадни пламтящи факли бяха закрепени за две от колоните и в тяхната светлина се открояваше голямо точило: изглежда, беше набързо докарано от някоя близка ковачница или работилница. Мистър Лори се повдигна от мястото си и отиде до прозореца, но при вида на тези безобидни предмети потръпна и се върна при огъня. Беше отворил прозореца и външните щори, но сега ги затвори и през цялото му тяло преминаха тръпки.

От улиците отвъд високата стена и масивната порта идваше обичайният нощен шум на града, но от време на време той придобиваше особен оттенък, зловещ и тайнствен, сякаш някакви необичайни и ужасни звуци се издигаха към небето.

— Слава богу — каза мистър Лори, стискайки ръце, — че никой от близките и скъпите ми хора не е тук тази нощ. Нека бог е милостив към всички, които се намират в опасност!

Скоро след това звънецът при голямата порта задрънка и той си помисли: „Върнаха се!“ И се заслуша на стола си. Но не последва никакво бурно нахлуване в двора, както бе очаквал. Той чу как вратата се хлопна отново и всичко утихна.

Страхът и тревогата, които го обзеха, породиха неясно безпокойство за банката, което беше естествено при настъпилите големи промени и неговото състояние. Тя беше добре охранявана и той стана, за да се качи горе при хората, на които имаше доверие и които зорко я пазеха. В този момент вратата внезапно се отвори и две фигури нахълтаха вътре. Като ги видя, той отстъпи назад в изумление.

Луси и баща й! Луси с протегнати към него ръце и с онова толкова познато съсредоточено, сериозно и напрегнато изражение, сякаш беше отпечатано нарочно върху лицето й, за да му придаде сила и власт в този епизод от живота й.

— Какво значи това? — извика мистър Л ори, смутен и задъхан. — Какво се е случило? Луси! Манет! Какво става? Какво ви доведе тук? Какво има?

С поглед, втренчен в него, бледна и обезумяла, тя се хвърли запъхтяна в обятията му и извика умолително:

— О, мили приятелю! Мъжът ми!

— Мъжът ти, Луси!

— Чарлс.

— Какво Чарлс?

— Тук.

— Тук, в Париж?

— Тук е от няколко дена; три или четири — не знам точно, не мога да мисля. Някакво благородно дело го е довело тук, за което не знаем нищо. Той е бил спрян на бариерата и е бил хвърлен в затвор.

Старият човек не можа да се удържи и извика. Почти в същия миг звънецът при голямата врата задрънка отново и някакъв силен шум от стъпки и гласове нахлу в двора.

— Какъв е този шум? — попита докторът, като се обърна към прозореца.

— Не гледайте! — извика мистър Лори. — Не гледайте навън! Манет, за бога, не пипайте щората!

Докторът се обърна с ръка върху прозореца и каза със сдържана и уверена усмивка:

— Скъпи приятелю, в този град аз съм в безопасност. Бил съм затворник в Бастилията. Няма патриот в Париж — само в Париж ли? — в цяла Франция, който, като разбере, че съм лежал в Бастилията, ще ме докосне, освен за да ме разцелува и да ме вдигне с ликуваща радост. Някогашното ми страдание сега ми помогна да преминем бариерата и благодарение на него разбрахме за Чарлс и дойдохме тук. Знаех си, че ще бъде така. Знаех, че ще помогна на Чарлс да се измъкне от всички опасности. Казах това и на Луси. Какъв е този шум? — Ръката му пак беше върху прозореца.

— Не поглеждайте! — изкрещя мистър Лори, напълно обезумял. — Не, Луси, нито пък ти! — Той я прегърна и я притисна до себе си. — Недей се плаши толкова, мила моя. Тържествено се заклевам пред теб, че нямам никаква представа какво се е случило с Чарлс. Изобщо не съм подозирал, че той може да се намира в това злокобно място. В кой затвор е той?

— „Ла Форс“.

— „Ла Форс“! Луси, дете мое, ако някога през живота си си била смела и полезна — а ти винаги си била и двете, — сега ще се успокоиш и ще правиш точно това което ти казвам. От това зависят повече неща, отколкото може да си представиш или аз мога да ти обясня. Няма да помогнеш с нищо, ако решиш да действуваш сама тази вечер. Не можеш в никакъв случай да излезеш навън. Казвам ти това, защото трябва да те накарам да направиш заради Чарлс нещо много трудно. Трябва моментално да се подчиниш, да се усмириш и да стоиш спокойно. Трябва да ми позволиш да те заведа в една стая тук отзад. Трябва да ни оставиш с баща ти сами за две минутки и тъй като в света има живот и смърт, трябва да направиш това незабавно.

— Ще ви се подчиня. Виждам по лицето ви, че не мога да направя нищо друго. Знам, че сте ни верен.

Старецът я целуна и бързо я отведе в стаята си, а после завъртя ключа. След това бързо се върна при доктора отвори прозореца и малко от щората, сложи ръка на рамото му и двамата погледнаха в двора.

Погледнаха тълпата от мъже и жени: не чак толкова многобройна, но почти достатъчна, за да изпълни двора — около четиридесет-петдесет души. Хората, които се разпореждаха с къщата, ги бяха пуснали през портата и те бяха нахълтали, за да работят на точилото. Очевидно то беше сложено заради тях на това удобно и усамотено място.

Но какви ужасяващи работници бяха те и каква ужасяваща работа вършеха!

Точилото имаше двойна дръжка и се въртеше бясно от двама мъже, чиито лица изглеждаха по-ужасни и по-жестоки от лицата на най-дивите диваци в най-дивашките им облекла, когато дългите им коси се отмятаха назад в движенията им. Върху отвратителните им лица бяха залепени изкуствени вежди и изкуствени мустаци, а иначе бяха покрити с кръв и пот, изкривени от викане, изцъклени от животинската възбуда и от недоспиване. Докато тия грубияни се въртяха и сплъстените им перчеми ту падаха върху очите им, ту се отмятаха назад, няколко жени им даваха да пият вино. Дали заради стичащата се кръв, дали заради стичащото се вино или потока искри, които излизаха от камъка, цялата тази атмосфера изглеждаше потопена в кръв и огън. Нямаше нито едно същество в това обкръжение, което да не бе изцапано с кръв. Мъже, голи до кръста, се блъскаха, за да се доближат до точилото, и по телата и крайниците им беше полепнала кръв. Мъже в дрипи, изцапани с кръв. Мъже, гротескно накачулени с плячкосана коприна, женски дантели и панделки, оцветени с кръв. Брадвички, ножове, щикове, шпаги, донесени, за да се наточат, бяха почервенели от кръв. Някои от взетите шпаги бяха привързани за китките на онези, които ги носеха, с парчета бельо и парцали от дрехи. Най-различни превръзки, но всичките оцветени еднакво. И когато полуделите притежатели на тези оръжия ги грабваха от потока искри и хукваха по улицата, в безумните им очи се виждаше същият червен цвят — очи, за които всеки неозверен наблюдател би дал двадесет години от живота си, за да ги вкамени с един точен пушечен изстрел.

Всичко това се видя за момент, като видение на давещ се човек или на всяко друго човешко същество, което в голямо изпитание за миг съглежда отвъдния свят, ако той изобщо съществува. Те се отдръпнаха от прозореца и докторът погледна въпросително пепелявото лице на приятеля си.

— Убиват затворниците — прошепна мистър Лори, като уплашено погледна към заключената стая. — Ако наистина сте сигурен в това, което казвате, ако наистина имате влиянието, което смятате, че имате — вярвам, че е така, — веднага се представете на тези дяволи и ги накарайте да ви заведат в „Ла Форс“. Може да е вече късно, не знам, но нека не се бавим нито минута.

Доктор Манет стисна ръката му, излезе бързо без шапка от стаята и когато мистър Лори затвори щората, той вече беше в двора.

Развяната му бяла коса, внушителното му лице и поривистата увереност, с която отстрани оръжията, сякаш бяха вода, веднага го отведоха в самия център на сборището при камъка. За няколко мига настъпи пауза, след туй някакво раздвижване, мърморене и неразбираемите звуци на неговия глас. После мистър Лори видя как всички го заобиколиха и една редица от двадесетина мъже, хванати за рамене, изтича напред с виковете: „Да живее затворникът от Бастилията! На помощ на близките му в «Ла Форс»! Направете място за затворника от Бастилията ей там! Спасете затворника Евремонд в «Ла Форс»!“

Отговориха хиляди гласове.

С разтуптяно сърце той затвори щората, после прозореца, спусна пердето и се завтече при Луси, като й каза, че народът е помогнал на баща й и той е отишъл да търси съпруга й. Там бяха мис Прос и детето. Но тогава не му дойде наум да се зачуди на тяхното появяване, а направи това много по-късно, когато седеше и ги наблюдаваше сред покоя, който само нощта може да създаде.

През това време Луси лежеше вцепенена на пода, вкопчена в ръката му. Мис Прос беше сложила детето на леглото му и главата й беше клюмнала върху възглавницата до скъпоценния товар. О, каква дълга, дълга нощ и тези стенания на бедната съпруга! О, каква дълга, дълга нощ, а баща й не се връщаше и още нямаше никакви новини!

Звънецът при голямата врата издрънка още два пъти в тъмнината, шумът се повтори, а точилото се въртеше, бълвайки искри.

— Какво става? — извика Луси ужасена.

— Шшшт! Точат шпагите на войниците! — каза мистър Лори. — Сега къщата е национална собственост и се използува за нещо като арсенал, мила.

И още два последни пъти. Но накрая работата понамаля и понякога колелото спираше. Скоро след това почна да съмва и той лекичко се изхлузи от вкопчената ръка и предпазливо надникна навън. Някакъв мъж, толкова изцапан, че приличаше на тежко ранен войник, който идва на себе си сред осеяно с трупове поле, се надигна от тротоара до камъка и разсеяно се загледа в него. После този изпаднал убиец различи сред дрезгавата светлина една от каретите на Монсеньора и като се заклатушка към разкошната кола, изпълзя до вратата й и се затвори вътре, за да си почине върху изящните възглавници.

Земята, този огромен воденичен камък, се бе завъртяла, когато мистър Лори отново погледна навън и слънцето къпеше двора в червенина. Но по-малкият камък стоеше самотно сред утринния въздух с една червенина, която не идваше от слънцето и която слънцето не можеше да заличи.

ГЛАВА IIIСЯНКАТА

Първото нещо, което си помисли деловият мозък на мистър Лори, когато настъпи работното време, беше следното: нямаше право да излага банката „Телсън“ на опасност, като приютява под покрива й съпругата на един емигрант-затворник. Би изложил на всякакъв риск личната си собственост, сигурност и живот заради Луси и детето й, без да се замисли нито миг. Но голямото предприятие, което беше поел в свои ръце, не беше негова собственост и в тия неща мистър Лори беше стриктен бизнесмен.

Отначало се сети за Дефарж и помисли да потърси кръчмата му и да се посъветва с нейния съдържател за някое сигурно жилище сред бъркотията в града. Но същото съображение, което му подсказа идеята, изведнъж го разубеди. Дефарж живееше в най-бунтовния квартал и несъмнено имаше влияние там, но положително се беше забъркал в най-опасни дела.

Дойде обяд. Докторът не се връщаше и всяка минута заплашваше да компрометира банката „Телсън“. Мистър Лори се посъветва с Луси. Тя му каза, че баща й споменал, че ще наеме за кратко време квартира в същия квартал, близо до банковата къща. Тъй като това не застрашаваше бизнеса и понеже той предвиди, че дори ако с Чарлс всичко е наред и го освободят, едва ли ще може да напусне града, мистър Лори излезе да потърси такова жилище и намери едно твърде подходящо, нависоко в една странична уличка, където спуснатите щори на всички останали прозорци на оклюмалата група сгради във формата на квадрат показваха, че обитателите са ги напуснали.

Той веднага премести Луси, детето и мис Прос, като се опита да им вдъхне утеха, каквато самият нямаше. Остави и Джери при тях като същество, което няма да пусне никого през вратата и е способен да понесе доста удари но главата си, след което се върна на работа. Когато си тръгваше, неговата печал се бе предала и на тях и денят сякаш си отиде с него бавно и тъжно.

Денят изтляваше и умората му се предаваше на мистър Лори, докато най-после банката затвори. Отново беше сам в стаята от предишната нощ, обмисляйки какво да прави по-нататък, когато чу стъпки по стълбите. След няколко секунди пред него се появи човек, който изпитателно го погледна и го назова по име.

— Ваш покорен слуга — каза мистър Лори. — Познавате ли ме?

Беше набит мъж с тъмна къдрава коса, между четиридесет и пет и петдесет години. Вместо отговор той повтори с равен глас думите:

— Познавате ли ме?

— Някъде съм ви виждал.

— Може би в кръчмата ми?

Силно заинтригуван и развълнуван, мистър Лори каза:

— Идвате от доктор Манет?

— Да, идвам от доктор Манет.

— И какво каза той? Какво ми праща?

Дефарж подаде в разтревожената му ръка едно незапечатано парче хартия. На него беше написано с почерка на доктора: „Чарлс е в безопасност, но засега аз не мога безопасно да се измъкна от това място. Успях да получа разрешение приносителят да предаде кратка бележка от Чарлс до съпругата му. Нека приносителят се срещне със съпругата му.“

Беше адресирано в „Ла Форс“ преди един час.

— Ще ме придружите ли до мястото, където живее жена му? — каза мистър Лори, радостен и облекчен, след като бе прочел бележката.

— Да — отвърна Дефарж.

Мистър Лори още не забелязваше странно сдържания и механичен тон на Дефарж. Той си сложи шапката и двамата слязоха в двора. Там имаше две жени: едната от тях плетеше.

— Ама разбира се, това е мадам Дефарж — каза мистър Лори, който я беше оставил в съвършено същата поза преди около седемнадесет години.

— Да, тя е — отбеляза съпругът й.

— Мадам ще дойде ли с нас? — заинтересува се мистър Лори, като видя, че тя тръгна с тях.

— Да. За да запомни лицата им и да ги опознае. Това е в интерес на тяхната безопасност.

Мистър Лори вече се разтревожи от държането на Дефарж и като го изгледа подозрително, тръгна напред. Двете жени го последваха. Втората беше Отмъщението.

Минаха много бързо през няколко улици, качиха се по стълбите на новото местообиталище, посрещнати от Джери, и намериха Луси сама и обляна в сълзи. Тя изпадна в голяма възбуда от новините, които мистър Лори й предаде, и се вкопчи в ръката, която й подаде бележката — без да се замисли какво бе вършила тази ръка близо до мъжа й през нощта, и само случайно не го беше сторила и на него самия.

„Моя най-скъпа, кураж. Аз съм добре и баща ти ми вдъхва сили. Не можеш да ми пратиш отговор. Целуни детето от мен.“

Това беше всичко. Но то беше толкова много за тази, която го прочете, че тя се обърна от Дефарж към жена му и целуна ръката, която плетеше. Една страстна, любеща, благодарна постъпка на жена, но ръката не отвърна — тя се отпусна студена и тежка и продължи да плете.

Нещо в допира с нея стресна Луси. Както слагаше бележката в пазвата си и ръцете й бяха още на шията, тя изведнъж спря и погледна ужасена мадам Дефарж. Мадам Дефарж срещна повдигнатите вежди и чело със студени и безчувствени очи.

— Мила моя — каза мистър Лори, намесвайки се, за да обясни положението, — по улиците често има бунтове и въпреки че едва ли нещо може да ти се случи, мадам Дефарж иска да види хората, които тя сега има власт да защити, за да ги запомни — за да може да ги разпознае. Нали за това става дума, гражданко Дефарж? — каза мистър Лори, като се позапъна, смутен от каменните изражения на тримата.

Дефарж погледна мрачно към жена си и вместо отговор изръмжа нещо в знак на съгласие.

— Луси, ти най-добре доведи детето и нашата добра Прос — каза мистър Лори, опитвайки се всячески да ги омекоти с тона и държанието си. — Нашата добра Прос, Дефарж, е англичанка, която не знае френски.

Въпросната англичанка, която беше дълбоко убедена, че превъзхожда всеки чужденец, не се поддаваше на неволите и опасностите и се появи със скръстени ръце, като се обърна на английски към Отмъщението, защото видя най-напред нея:

— Надявам се, бабаитке, че си добре! — После удостои мадам Дефарж с покашляне по английски. Никоя от жените не й обърна внимание.

— Това ли е детето му? — попита мадам Дефарж и за първи път престана да плете и посочи с иглата към малката Луси, сякаш това бе пръстът на Съдбата.

— Да, мадам — отговори мистър Лори, — това е милата дъщеричка и единствено дете на клетия ни затворник.

Сянката, съпътствуваща мадам Дефарж и нейната спътница, падна така заплашително и мрачно върху детето, че майка му инстинктивно коленичи на земята и го притисна до гърдите си. Сянката на мадам Дефарж и нейната спътница сега падна мрачно и заплашително върху майката и детето.

— Достатъчно, мъжо — каза мадам Дефарж. — Видях ги. Можем да тръгваме.

В тази сдържаност обаче имаше много заплаха — не толкова видима и явна, колкото смътна и прикрита, и това накара Луси да докосне умолително дрехата на мадам Дефарж:

— Нали ще бъдете добра към моя беден съпруг? Нали няма да му направите нищо лошо? Ще ми помогнете ли да го видя, ако ви е възможно?

— Аз не съм дошла тук заради съпруга ви — отвърна мадам Дефарж, като погледна надолу към нея с пълна невъзмутимост. — Дошла съм заради дъщерята на баща ви.

— Заради мен тогава бъдете милостива към съпруга ми! Заради детето ми! Тя ще свие ръчички и ще ви помоли да бъдете милостива. От вас се страхуваме повече, отколкото от другите.

Мадам Дефарж възприе това като комплимент и погледна към мъжа си. Дефарж, който през това време смутено хапеше нокътя на палеца си и я гледаше, изопна лице и то придоби сурово изражение.

— Какво казва мъжът ти в тая бележка? — попита мадам Дефарж с мрачна усмивка, — За някакви там сили, а?

— Казва, че баща ми — каза Луси и бързо извади хартията от пазвата си, но разтревожените й очи гледаха в тази, която зададе въпроса, а не върху нея — му вдъхвал сили.

— Значи, това ще му помогне — каза мадам Дефарж. — Нека.

— Като съпруга и майка — извика настоятелно Луси — аз ви умолявам да имате милост към мен и да не използувате властта си срещу невинния ми съпруг, а да му помогнете! О, сестрице, помислете за мен! Като съпруга и майка!

Мадам Дефарж погледна молителката със същата студенина и каза, обръщайки се към приятелката си Отмъщението:

— Виждали сме и съпруги, и майки още когато бяхме малки като това дете тука, даже по-малки, но тях много-много не ги зачитаха! Виждали сме и техните съпрузи и бащи по затворите. И там не ги пускаха — колко пъти! През целия си живот сме виждали как нашите сестрици страдат, как страдат и децата им — беднотия, голотия, глад, жажда, болести, мизерия, всякакви мъки и пренебрежение.

— Само това сме гледали — каза Отмъщението.

— Дълго време го влачихме — каза мадам Дефарж, като пак погледна Луси. — Сама помисли! Може ли мъката на една съпруга и майка да ни загрижи чак толкова?

Тя продължи да плете и излезе навън. Отмъщението я последва. Дефарж излезе последен и затвори вратата.

— Кураж, скъпа Луси — каза мистър Лори, като я вдигаше. — Кураж, кураж! Дотук всичко върви добре — много, много по-добре, отколкото за мнозина други клетници. Хайде, съвземи се и благодари.

— Не съм неблагодарна, но тази ужасна жена просто хвърли сянка върху мен и всичките ми надежди.

— Шшт, шшт — каза мистър Лори, — каква е тази унилост в това смело малко сърце! Това ми било сянка! В нея няма нищо, Луси!

Въпреки това сянката на тези Дефарж беше легнала и в неговото сърце и тайно го тревожеше силно.

ГЛАВА IVЗАТИШИЕ СРЕД БУРЯТА

Доктор Манет се върна едва на четвъртия ден. Толкова много неща, които се бяха случили в това страшно време, бяха умело запазени в тайна от Луси, че едва много по-късно, когато беше много далеч от Франция, тя узна, че хиляда и сто беззащитни затворници от двата пола и от всички възрасти са били избити от тълпата, че четири дни и нощи тези злодеяния не са секвали и че въздухът, който тя бе дишала, е бил напоен с кръвта на жертвите. Тя знаеше само, че затворите са били нападнати, че всички политически затворници са били в опасност и че някои са били извлечени от тълпата и са били убити.

Докторът разказа на мистър Лори, при условие да пази пълна тайна, което не беше нужно да обяснява, че докато тълпата го е водела към затвора „Ла Форс“, видял страшна сеч. В затвора намерил един самозван съд, пред който поединично изправяли затворниците, след което или бързо ги пращали под ножа, или ги освобождавали, а по-рядко ги връщали обратно в килиите. После придружвачите му го представили на трибунала, той им съобщил името си, професията си и факта, че осемнадесет години е лежал тайно и без присъда в Бастилията. Един от съдиите станал и го разпознал и този мъж бил Дефарж.

След това установил чрез регистрите на масата, че зет му се намира сред живите затворници, и силно се застъпил за живота и свободата му пред членовете на съда, някои от които дремели, други били будни, едни били изцапани с кръв, други били чисти, едни били трезви, други не. В първия буен изблик на поздравления, задето бил забележителен страдалец от сваления режим, се съгласили да извикат Чарлс Дарней пред незаконния съд и да го разпитат. За момент изглеждало, че той ще бъде незабавно освободен, но неочаквано се появила някаква необяснима пречка (която докторът не разбрал) и тя наложила няколкоминутно тайно заседание. После председателят на съда уведомил доктор Манет, че затворникът трябва да остане под арест, но заради него ще бъде невредим.

След това по даден знак затворникът веднага бил върнат обратно в затвора. Докторът силно настоял да му разрешат да остане и да се увери, че сред всеобщото озлобление или по някоя нещастна случайност зет му няма да бъде предаден на тълпата, чиито зверски викове често заглушавали съдебните процедури. Той получил разрешението и останал в кървавата зала, докато не отминала опасността.

Няма да описваме гледките, на които бил свидетел с кратки прекъсвания, когато хапвал по нещо или задрямвал. Безумната радост на затворниците, които оцелявали, го поразила също толкова дълбоко, както и неудържимата бруталност към онези, които били изсичани на парчета. Един затворник, разказа той, бил освободен и изхвърлен на улицата, но някакъв дивак по погрешка го пробол с пиката си. Помолен да отиде при него и да превърже раните му, докторът излязъл през същата врата и го намерил в ръцете на група самаряни, които седели върху телата на жертвите си. С чудовищна непоследователност те помогнали на доктора и се отнесли към ранения с най-нежни грижи — направили му носилка и внимателно го отвели от мястото. После пак грабнали оръжията си и се впуснали в страшни кланета. Докторът закрил очите си с ръце и припаднал.

Докато мистър Лори слушаше откровения разказ и наблюдаваше лицето на своя вече шестдесетгодишен приятел, той изпита лошо предчувствие, че тези страшни преживявания могат да възбудят старата опасност. Никога преди не бе виждал приятеля си в такова състояние: никога не го бе виждал да се държи така. За първи път докторът бе почувствувал, че предишните му мъки сега значат сила и власт. За първи път бе почувствувал, че в онзи горещ огън той бавно бе изковал желязото, с което сега щеше да разбие затворническата килия на съпруга на дъщеря си и ще го освободи:

— Всичко е било за добро, приятелю. Не е било само халос и разруха. Тъй както тогава моето мило дете ми помогна да се съвзема, сега и аз ще й помогна да спаси най-скъпата частица от нея. С помощ отгоре ще го направя! — Тъй рече доктор Манет.

И когато Джарвис Лори видя пламналите очи, решителното лице, спокойното и силно държане на човека, чийто живот винаги му изглеждаше спрял като часовник и който сега бе тръгнал отново с една енергия, която бе дрямала, докато е бил безполезен, той му повярва.

Обладан от устрем към целта, докторът можеше да се справи и с по-големи неща от тия, които сега стояха пред него. Той работеше като лекар и обслужваше всякакъи народ — роби и свободни, богати и бедни, добри и лоши; използуваше тъй разумно влиянието си, че скоро стана лекар на три затвора, сред които беше и „Ла Форс“. Можеше вече със сигурност да каже на Луси, че мъжът й вече не лежи сам, а е преместен при другите затворници. Виждаше го един път седмично и й носеше добри новини, направо от устата му. Понякога мъжът й изпращаше писмо до нея (никога чрез доктора), но тя не можеше да му отговаря, защото в затворите следяха зорко за заговори, а сред най-тежко заподозрените бяха емигрантите, за които се знаеше, че имат приятели и постоянни връзки с чужбина.

Несъмнено този нов живот на доктора беше изпълнен с много грижи. Въпреки това обаче проницателният мистър Лори усещаше една крепителна гордост в него. В нея нямаше нищо непристойно. Това беше естествена и достойна гордост и все пак доста любопитна. Докторът знаеше, че дотогава за дъщеря му и приятеля му затворническите му години са били свързани с личното нещастие, лишение и слабост. Сега всичко се беше променило и той съзнаваше, че тази стара история го бе изпълнила със сила, на която и двамата разчитаха за окончателната безопасност и освобождаване на Чарлс. Той така се въодушеви от промяната, че започна да командува, и изискваше от тях, като от по-слаби, да му се доверяват като на по-силен. Предишните им роли един спрямо друг се размениха, но само от благодарност и обич, защото гордостта му идваше единствено от това, че може да служи на онази, която толкова му бе помогнала. „Всичко това е много любопитно — мислеше си мистър Лори с добродушната си наблюдателност, — но е естествено и правилно. Добре, приятелю, хващай кормилото, но го дръж здраво. Не може да бъде в по-добри ръце.“

Въпреки че докторът правеше упорити усилия, и не преставаше да се опитва да освободи Чарлс Дарней или поне да го доведе до съд, течението на събитията беше твърде силно и бързо. Започна нова епоха. (През 1793 г. във Франция било въведено ново републиканско летоброене) Кралят беше съден, осъден и обезглавен. Републиката на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта се вдигна на оръжие срещу света, за да победи или да загине. По огромните кули на „Нотр Дам“ денонощно се вееше черен флаг. Триста хиляди души, призовани срещу световните тирани, се вдигнаха от разни краища на Франция, сякаш зъбите на дракона бяха посети в земята и сега бяха дали плод навсякъде — по планини и равнини, върху скали и камънаци, в наносната кал под яркото слънце на Юга и под облачното небе на Севера, в гори и долини, сред лозя и маслинени горички, сред ниската трева и стърнищата по нивите, по плодородните брегове на широките реки и в пясъка на морския бряг. Коя лична грижа можеше да се изправи срещу потопа на Година първа на Свободата? Потопът се надигаше отдолу, а не падаше отгоре и прозорците на Небето се бяха затворили!

Нямаше почивка, нямаше милост, нямаше покой, нямаше минутка отдих за пощада, нямаше време. Въпреки че дните и нощите минаваха както преди, когато времето беше още младо и за първи път имаше нощ и утро, никой не броеше часовете. Сред бушуващата треска на един народ времето беше забравено, също както ако някой болен се мята в треска. Един ден палачът наруши неестествената смълчаност на цял един град, като показа на народа главата на краля, а не много дни след това, едва ли не в същия миг, и главата на хубавата му жена, която, хвърлена в затвора, бе прекарала осем месеца в мъчителни страдания и косите й бяха посивели.

И все пак, като едно странно противоречие, което се появява в такива случаи, времето беше дълго, макар че тъй бързо летеше в пламъци. Революционен трибунал в столицата и четиридесет или петдесет хиляди революционни комитета из цялата страна; закон за заподозрените, който унищожи всякаква гаранция за личната свобода и живот и предаваше всеки добър и невинен човек в ръцете на всеки лош и виновен. Затворите гъмжаха от хора, които не бяха извършили никакво престъпление, но никой не ги изслушваше. Тези неща скоро влязоха в реда на установените неща и започнаха да изглеждат много стари, преди още да са станали даже на няколко седмици. Над всичко се издигаше една омразна фигура, с която хората бяха тъй свикнали, сякаш бе стояла пред очите им още от сътворението на света — острата фигура на жената, която се наричаше Гилотина.

Тя беше всенародна тема на шеги. Лекуваше добре главоболието и сигурно предпазваше косата от побеляване; придаваше изтънчена бледност на лицето; тя беше националният бръснач, който бръснеше гладко: тоз, който целунеше Гилотината, поглеждаше през едно малко прозорче и кихваше в чувала. Тя беше символът на възраждането на човешкия род. Замести светия кръст. Висеше в умален вид като украшение върху гърдите на онези, които се бяха отрекли от кръста, и на нея се кланяха, и на нея вярваха навсякъде, където отричаха кръста.

Тя беше посякла толкова много глави, че бе покрила и себе си, и земята наоколо с огненочервен цвят. Разглобяваха я на части като играчка-главоблъсканица за малко дяволче и после пак я сглобяваха, когато потрябваше. Тя затваряше устата на красноречивите, покосяваше силните, премахваше красивите и добрите. В една-единствена утрин и за двадесет и две минути бе отрязала главите на двадесет и двама приятели с високо обществено положение, (Става дума за гилотинирането на жирондистките водачи) двайсет и един живи и един мъртъв. Главният палач, който работеше с нея, носеше името на силния мъж (Ослепеният от филистимляните Самсон, Според Дикенс палачът е по-сляп от библейския герой) от Стария завет. Но с такова оръжие той беше по-силен от своя съименник и по-сляп и всеки ден разбиваше вратите на самия божи храм.

Сред всичките тези ужаси и техните изчадия докторът вървеше с изправена глава: уверен в своята сила, предпазлив и упорит в целта си, без нито за миг да се усъмни, че в края на краищата ще успее да спаси Луси и нейния съпруг. Но реката на времето течеше тъй мощна и дълбока и така яростно отнасяше със себе си времето, че в момента, когато докторът се чувствуваше тъй сигурен и уверен, Чарлс беше лежал в затвора вече цяла година и три месеца. През този месец декември революцията бе станала тъй зла и безумна, че реките на юг се затлачваха от трупове на удавени през нощта, а под зимното южно слънце изтребваха стотици затворници, наредени в редици или в карета. Но докторът продължаваше да крачи сред ужаса с изправена глава. Едва ли имаше по-известен човек от него в Париж. Едва ли имаше човек в по-странно положение от неговото. Мълчалив, човечен, необходим в болницата и затвора, използувайки познанията си еднакво за убийци и жертви, той стоеше настрана. Работеше, но положението му на затворник от Бастилията го отделяше от всички други хора. Не го подозираха в нищо, не го разпитваха за нищо, сякаш не беше възвърнат към живот след осемнадесет години, сякаш беше някакъв дух, който ходеше сред живите.

ГЛАВА VДЪРВОРЕЗАЧЪТ

Една година и три месеца. През цялото това време Луси си мислеше с безпокойство, което растеше всеки час, че Гилотината може всеки момент да покоси и главата на съпруга й. Ежедневно колите на осъдените трополяха по каменните улици, пълни с красиви момичета, хубави жени, кестеняви, чернокоси или посивели младежи, мъже, млади и стари, благородници и селяни — всички за червеното вино на Гилотината, всички, измъкнати на светло из тъмните килии на омразните затвори, за да ги отведат при нея и утолят всепоглъщащата й жажда. Свобода, Равенство, Братство или Смърт — последното беше най-лесно да се постигне, о, Гилотина!

Ако внезапно сполетялата я беда и водовъртежът на времето бяха поразили дъщерята на доктора с безпомощно отчаяние, тя щеше да прилича на мнозина. Но от часа, когато бе притиснала беловласата глава до младата си гръд в мансардата на Сен Антоан, Луси бе останала вярна на дълга си. Тя му беше най-вярна в моментите на изпитание, тъй както тихата вярност и доброта винаги ще бъдат.

Веднага след като се установиха в новото си жилище и баща й се залови с професионалните си задължения, тя подреди малкото си домакинство, като че ли съпругът й никога не бе я напускал. Всяко нещо имаше определено място и за всяко нещо имаше определено време. Занимаваше се редовно с малката Луси, сякаш всички живееха отново заедно в английския си дом. Дребните неща, чрез които се залъгваше и вярваше, че скоро пак ще се съберат, малките приготовления за скорошното му завръщане, преместването на стола и книгите му, всичко това заедно с тържествената молитва специално за един скъп затворник сред многото бедни затворени души и сянката на смъртта бяха почти единствените видими облекчения за подтиснатия й ум.

Външно Луси не се промени много. Скромните черни дрехи, които тя и детето й носеха, приличаха на траур, но бяха тъй спретнати и чисти, както и светлите дрехи от по-щастливите им дни. Лицето й побледня и познатият съсредоточен израз стана нещо постоянно. Иначе си остана все така приятна и хубава. Понякога вечер, когато целуваше баща си, тя даваше воля на мъката си, сдържана през целия ден, и казваше, че единствената й опора под небето е той. Той винаги твърдо й отговаряше:

— Нищо не може да му се случи без мое знание и аз знам, че ще мога да го спася, Луси.

Една вечер, когато не бяха изминали и няколко седмици от техния променен живот, баща й се върна и каза:

— Скъпа моя, в затвора има един висок прозорец, до който понякога към три часа следобед Чарлс може да се добере. Когато това е възможно, а то зависи от много непредвидими случайности, той ще може да те зърне на улицата, ако застанеш на едно място, което ще ти покажа. Но ти, дете мое, няма да можеш да го видиш, а дори и да можеш, ще бъде опасно за теб да покажеш, че си го познала.

— О, покажи ми това място, татко, и аз ще ходя всеки ден.

Оттогава във всякакво време Луси чакаше там по два часа. Когато часовникът удареше два, тя беше там, а в четири смирено си тръгваше. Когато не беше много влажно или студено за детето, отиваха заедно. Друг път ходеше сама, но никога не пропусна нито ден.

Беше един тъмен и мръсен ъгъл на малка криволичеща уличка. Навесът на един резач на дърва, пълен с нарязани подпалки, бе единствената постройка в този край. Всичко останало беше стени. На третия ден той я забеляза.

— Добър ден, гражданко.

— Добър ден, гражданино.

Този поздрав беше въведен чрез декрет. Преди време той се бе разпространил доброволно сред по-изявените патриоти. Сега беше станал закон за всички.

— Пак ли се разхождаш, гражданко?

— Нали виждате, гражданино!

Дърворезачът, дребен мъж, който много жестикулираше (по-рано поправяше пътища), погледна към затвора, посочи го и като сложи пред лицето си десетте си пръста, имитирайки решетка, шеговито занаднича през нея.

— Но не е моя работа — — каза той. И продължи да си реже дървата.

На другия ден той се оглеждаше за нея и я заговори веднага щом я видя:

— Я! Пак се разхождаш, гражданко!

— Да, гражданино.

— А! И детенце! Това майка ти ли е, малка гражданко?

— Да кажа ли „да“, мамо? — прошепна малката Луси, като се притисна до нея.

— Да, миличкото ми.

— Да, гражданино.

— Да я! Но не е моя работа! Моя работа си е мойта работа. Виждаш ли триона? Казвам му Малката Гилотина. Ла, ла, ла, ла, ла, ла. Хоп — и главата му пада!

При тия думи цепеницата падна и той я хвърли в една кошница.

— Нарекох се Самсон на дървената Гилотина. Гледай пак! Лу, лу, лу, лу, лу, лу. Хоп — падна и нейната глава. Сега пък едно детенце. Гъди, гъди, гиди, гиди, хоп — и неговата главичка падна. Цялото семейство.

Луси потрепера, когато той хвърли още две цепеници в кошницата, но не беше възможно да избегне дърворезача, когато работеше там. От този момент, за да не го дразни, тя винаги първа го заговаряше и често му даваше пари за пиене, които той охотно приемаше.

Той беше любопитен човек и понякога, когато съвсем го бе забравила и се взираше в покрива и решетката на затвора и сърцето й се издигаше към съпруга й, тя се стряскаше, когато забелязваше как я наблюдава, сложил коляно върху пейката, а трионът му почиваше.

— Но не е моя работа — казваше той тогава и бързо започваше да реже.

По всякакво време, в сняг и зимен мраз, сред щипещия пролетен вятър, горещото лятно слънце и есенните дъждове; и отново на зимния сняг и студ Луси прекарваше два часа на това място; всеки ден, когато си тръгваше обратно, тя целуваше стената на затвора. Мъжът й я виждаше (така поне казваше баща й) може би един от пет-шест пъти. Може би два или три пъти един след друг, може би нито един път цяла седмица или две. Но беше достатъчно, ако можеше да я види поне веднъж и заради тази възможност тя би чакала цял ден, седем дни от седмицата.

Така минаха дните до месец декември, през което време баща й ходеше сред ужасите с изправена глава. През един следобед, когато валеше слаб сняг, тя пристигна на обичайния ъгъл. Този ден имаше някакъв буен празник. По пътя видя къщите, украсени с малки пики, на върха на които бяха забодени червени калпаци. Имаше също трицветни ленти и разпространения надпис (най-често се срещаха трикольорните букви): „Република, единна и неделима, Свобода, Братство или Смърт!“

Мизерната работилница на дърворезача беше толкова малка, че площта й не стигаше за този надпис. Някой му го беше написал и думата „Смърт“ беше вмъкната с голяма мъка. На покрива, като добър гражданин, той бе поставил пика с калпак, а на прозореца беше изложил триона си с надпис „Малката света Гилотина“ — по това време голямата заострена Гилотина беше вече канонизирана от народа. Работилницата му беше затворена и него го нямаше, което улесни Луси, и тя остана съвсем сама.

Но той не беше много далеч, защото скоро тя усети някакво неспокойно движение и чу приближаващи се викове, които я изпълниха със страх. Миг по-късно на ъгъла до стената на затвора нахлу тълпа хора, сред които беше дърворезачът, хванат за ръка с Отмъщението. Имаше най-малко петстотин души, които танцуваха като петстотин демона. Нямаше друга музика освен собствените им гласове. Те танцуваха под мелодията на една популярна революционна песен и така яростно отмерваха такта, че сякаш дружно тракаха със зъби. Танцуваха мъже с жени, жени с жени, мъже с мъже, както ги бе събрал случаят. Отначало представляваха някаква буря от червени шапки и груби вълнени парцали. После, когато изпълниха мястото и спряха, за да наобиколят Луси, те започнаха да танцуват някакъв ужасен, безумен и призрачен танц. Идваха напред, после се отдръпваха, пляскаха с ръце, хващаха се за главите, въртяха се в кръг сами, хващаха се един друг и се въртяха по двойки и мнозина падаха на земята. Докато падналите лежаха, другите се хващаха за ръце и всички заедно се въртяха. После кръгът се прекъсна и отделни кръгове от по двама-трима продължиха да се въртят, докато внезапно всички спряха, после пак започнаха, удряха се, хващаха се и си раздираха дрехите, обръщаха се на другата страна и почваха да се въртят в другата посока. Внезапно пак спряха, после отново започнаха да отмерват ритъма, подредиха се в редици, широки колкото улицата, и с глави надолу и ръце нагоре се спуснаха с крясъци. Никаква битка не можеше да бъде по-ужасяваща от този танц. Беше потресаващо зрелище — нещо, което преди е било невинно, а сега бе изцяло опорочено, едно жизнерадостно развлечение, превърнато в средство за разлютяване на кръвта, за замъгляване на сетивата и вледеняване на сърцето. Грациозността, която все още се долавяше в него, го правеше още по-грозно, защото показваше как неща, в естеството си добри, са се изкривили и извратили. Разголената моминска гръд, замаяната почти детска глава, изящните нозе, които се смесваха с кръвта и мръсотията, бяха символи на разглобеното време.

Това беше танцът карманьола (Народна революционна песен и танц, възникнали през 1792 г.). Когато отмина и Луси продължи да стои смаяна и уплашена на прага на къщата на дърворезача, перестият сняг валеше тихо и падаше бял и мек, сякаш нищо не беше станало.

— О, татко! — Защото той стоеше до нея, когато тя вдигна очи, които за момент бе закрила с ръка. — Каква жестока и ужасна гледка!

— Знам, мила моя, знам. Много пъти съм я виждал. Не се плаши! Никой от тях няма да ти стори зло.

— Не се страхувам за себе си, татко. Но когато си помисля за мъжа си и жестокостта на тия хора…

— Скоро ще го избавим от тяхната жестокост. Отидох си, когато той се катереше към прозореца, и идвам да ти кажа. Никой няма да те види тук. Обърни се към най-високия покрив ей там и му дай целувка с ръка.

— Ще му дам, татко, и му изпращам и душата си с нея!

— Не можеш ли да го видиш, клето мое дете?

— Не, татко — каза Луси, копнееща и плачеща, докато целуваше ръката си. — Не.

Стъпки в снега. Мадам Дефарж.

— Поздравявам те, гражданко — каза докторът.

— Поздравявам те, гражданино.

Това мимоходом. Нищо повече. Мадам Дефарж изчезна като сянка върху белия път.

— Дай ми ръката си, любов моя. Вързи смело и весело, заради него. Така, добре! — Отминаха мястото. — Няма да е напразно. Утре Чарлс ще бъде на съд.

— Утре?

— Няма време за губене. Добре съм се подготвил, но трябва да се вземат някои предпазни мерки, а те не могат да се вземат, преди да го изправят пред трибунала. Още не е получил съобщение, но знам, че скоро ще го призоват за утре и ще го преместят в затвора „Консиержери“. Имам скорошни сведения. Не се страхуваш, нали?

Тя с мъка отговори:

— Имам доверие в теб.

— Имай, вътре в себе си. Напрежението ти почти свършва, мила моя. След няколко часа той ще бъде при теб. Осигурил съм му всякаква закрила. Трябва да се видя с Лори.

Той спря. Чуваше се тежък тропот на колела. И двамата знаеха добре какво означава той. Едно. Две. Три. Три коли, които пътуваха с ужасния си товар по тихия сняг.

— Трябва да видя Лори — повтори докторът, като я накара да тръгне по друг път.

Непреклонният възрастен джентълмен беше още на поста си. Нито за миг не бе го напускал. Той и неговите книжа често биваха претърсвани, защото непрекъснато се конфискуваше и национализираше някаква собственост. Лори спасяваше каквото може за собствениците. Нямаше друг човек, който можеше да опази онова, което банката „Телсън“ съхраняваше.

Тъмночервено и жълто небе и мъгла, която се надигаше от Сена, предизвестиха идването на мрака. Беше се почти здрачило, когато пристигнаха в банката. Величественото обиталище на Монсеньора изглеждаше напълно опустяло и разбито. Над купчина прах и пепел в двора се четяха думите: „Национална собственост. Република единна и неделима. Свобода, Равенство, Братство или Смърт!“

Кой беше с мистър Лори? Собственикът на палтото за езда, седнал върху стола, който не трябваше да се види? Кой беше новодошлият, от срещата с когото той се появи, развълнуван и изненадан, за да прегърне любимката си? На кого повтори пресекващите й думи, когато, повишавайки глас и с глава, обърната към вратата на стаята, откъдето беше излязъл, той каза:

— Преместен е в „Консиержери“ и ще бъде призован утре.

ГЛАВА VIПОБЕДА

Страшният трибунал от петима съдии, обществен обвинител и суровите съдебни заседатели се събираше всеки ден. Списъците му излизаха всеки ден и тъмничарите в различни затвори ги четяха на затворниците. Най-честата тъмничарска шега беше: „Ей, вие там вътре, излезте, за да чуете вечерните новини!“

— Шарл Евремонд, наречен Дарней!

Дойде най-после ред вечерните новини в „Ла Форс“ да започнат така.

Когато се извикваше някое име, носителят му се отделяше на едно място, определено за онези, които имаха нещастието да са попаднали в списъците. Шарл Евремонд, наречен Дарней, знаеше какво ще стане с него. Беше видял стотици да си отиват така.

Подпухналият тъмничар, който носеше очила, когато четеше, погледна през тях, за да се увери, че е заел мястото си, и продължи да чете списъка, като по същия начин спираше при всяко следващо име. Имаше двадесет и три имена, но само двадесет отговориха на тях. Защото единият от затворниците беше умрял в затвора и беше забравен, а другите двама бяха вече гилотинирани и също забравени. Списъкът беше прочетен в същата сводеста стая, където Дарней бе видял своите събратя-затворници през нощта на пристигането си. Всички бяха загинали в клането. Всяко човешко същество, към което той се бе привързал и с което се бе разделил, беше загинало на ешафода.

Набързо се казаха по няколко сърдечни думи за сбогом и раздялата скоро приключи. Това беше събитието на деня и обществото в „Ла Форс“ се залови с приготовления за някаква игра и малък концерт за вечерта. Хората се тълпяха край решетките и проливаха сълзи. Но сега двадесет места в замислената забава трябваше наново да се попълнят, а до заключването на затвора оставаше малко време: общите стаи и коридорите щяха да бъдат поверени на огромните кучета, които пазеха там цяла нощ. Затворниците не бяха безчувствени същества. Те просто се бяха приспособили към времето. По същия начин, макар с малки разлики, ги обземаше въодушевление, което несъмнено изпълваше някои с ненужна смелост на гилотината; това не беше перчене, а по-скоро една безумна зараза, която идваше от безумно разтърсения обществен дух. При епидемии от чума някои от нас може да изпитат тайно влечение към болестта — някакво моментно и ужасно желание да умрем от болестта. Всеки от нас таи подобни чудатости в гърдите си, които просто чакат подходящи условия, за да се проявят.

Пътуването до „Консиержери“ беше кратко и тъмно. Нощта в килиите, населени с всякаква вредна паплач, беше дълга и студена. На другия ден петнадесет затворници бяха изправени на подсъдимата скамейка, след което извикаха името на Шарл Дарней. Всичките бяха осъдени на смърт и целият процес трая час и половина.

Най-сетне започна обвинението на „Шарл Евремонд, наречен Дарней“. Неговите съдии седяха с шапки с пера. Но червените груби калпаци с трицветните кокарди преобладаваха в залата. Като гледаше съдебните заседатели и разпенената публика, той си помисли, че естественият порядък се е нарушил и мошениците съдят честните хора. Най долните, най-жестоките и най-лошите отрепки на града, в които винаги е имало нещо низко, жестоко и лошо, сега управляваха положението: коментираха шумно, аплодираха, недоволствуваха, предвиждаха и ускоряваха резултата, без да има кой да ги спре. Мъжете бяха въоръжени най-различно. Някои от жените носеха ножове, други кинжали, едни ядяха и пиеха, зяпайки; много плетяха. Сред тях имаше една, която държеше под мишница малко плетиво, докато работеше. Беше на предния ред и стоеше до някакъв мъж, когото той не беше виждал, преди да се озове на бариерата, но веднага си спомни, че е Дефарж. Дарней забеляза, че тя му пошепна един-два пъти нещо в ухото и че вероятно беше негова съпруга. Онова обаче, с което двамата привлякоха вниманието му, беше, че макар да стояха съвсем близо до него, те не го погледнаха нито един път. Изглежда, очакваха нещо с упорита решителност и гледаха само към съда. Под председателя седеше доктор Манет в обичайното си скромно облекло. Доколкото затворникът можеше да види, той и мистър Лори бяха единствените мъже, които не бяха свързани с Трибунала, които носеха обикновените си дрехи и не бяха навлекли грубите костюми на карманьолата.

Шарл Евремонд, наречен Дарней, се обвиняваше от обществения обвинител, че бил емигрант, чийто живот принадлежи на Републиката по силата на декрета, който забраняваше на всички емигранти да идват в страната под заплаха от смърт. Нямаше значение, че декретът е влязъл в сила след неговото завръщане във Франция. Той беше тук и декретът беше налице. Бяха го заловили във Франция и искаха главата му.

— Отрежете му главата! — викаше публиката. — Той е враг на републиката.

Председателят задрънка със звънеца, за да усмири виковете, и попита затворника истина ли е, че е живял дълги години в Англия.

Истина, без съмнение.

Тогава не е ли емигрант? За какъв се счита самият той?

Не емигрант в смисъла и духа на закона.

Защо? — поиска да узнае председателят.

Защото той се бе отказал доброволно от титла, която му е била омразна, както и от положение, което му е било омразно, и е напуснал страната си — преди думата „емигрант“ да започне да се използува в смисъла, който сега й придаваше трибуналът, — за да живее от собствения си труд в Англия, а не от потта на отрудените хора на Франция.

Какви доказателства можеше да представи?

Той предаде имената на двама свидетели: Теофил Габел и Александър Манет.

Но той се е оженил в Англия — напомни председателят.

Да, но не за англичанка.

Френска поданица?

Да. По рождение.

Нейното име и фамилия?

— Луси Манет, единствена дъщеря на доктор Манет, добрия доктор, който седи ето там.

Този отговор произведе благоприятен ефект върху публиката. Възторжени викове за познатия на всички добър лекар процепиха залата. Хората така странно се развълнуваха, че веднага по няколко зверски физиономии, които само преди минута хвърляха кръвнишки погледи към затворника и сякаш нетърпеливо чакаха да го измъкнат на улицата и да го убият, потекоха обилни сълзи.

Чарлс Дарней направи тези първи няколко крачки по опасния път според многократните инструкции на доктор Манет. Той щеше да се ръководи от неговите внимателни съвети и във всяка следваща стъпка, която му предстоеше да направи, защото те бяха предвидили всеки инч от пътя му по-нататък.

Председателят попита защо се е върнал във Франция чак сега, а не по-рано.

Той отвърна, че не се е върнал по-рано просто защото не е имал средства, за да живее във Франция, освен онези, от които се е отказал; докато в Англия се е препитавал с уроци по френски език и литература. Върнал се е по настоятелната писмена молба на един френски гражданин, който му писал, че в негово отсъствие животът му е в опасност. Той дошъл, за да спаси живота на този гражданин и да свидетелствува истината независимо от рисковете. Това престъпно ли е в очите на Републиката?

Тълпата извика ентусиазирано: „Не!“ и председателят разклати звънеца, за да я успокои. Но тя продължи да вика: „Не!“ — докато накрая сама спря.

Председателят попита за името на този гражданин. Обвиняемият поясни, че този гражданин е и негов пръв свидетел. Той също уверено се позова на неговото писмо, което му било отнето на Бариерата, но което, той изрази надежда, сигурно ще може да се намери сред документите, които лежаха пред председателя.

Докторът се бе погрижил и то беше там — беше го уверил, че ще бъде там — и в този момент от заседанието писмото беше извадено и прочетено. Гражданинът Габел беше призован, за да го потвърди, и той направи това. Гражданинът Габел най-учтиво и деликатно намекна, че поради напрегнатата работа на Трибунала с многобройните врагове на Републиката той е бил малко пренебрегнат в затвора „Абе“ — всъщност до преди три дена е бил почти изключен от патриотичните грижи на Трибунала. Тогава е бил призован и е бил освободен, защото заседателите заявили, че са удовлетворени по неговото обвинение, тъй като гражданинът Евремонд, наречен Дарней, се е предал.

След него разпитаха доктор Манет. Неговата голяма лична популярност и ясните му отговори направиха дълбоко впечатление. Той продължаваше да говори и показа, че обвиняемият е бил негов пръв приятел след освобождението му от дългите години затвор; че обвиняемият останал в Англия, неотменно верен и предан на дъщеря му и на самия него в тяхното изгнание; че не само не симпатизирал на аристократическото правителство там, а даже бил съден за държавна измяна — като враг на Англия и приятел на Съединените щати. Когато той изложи тези факти най-сдържано и прямо, съдът и тълпата станаха като един. Накрая, когато се обърна по име към мистър Лори, английски джентълмен, присъствуващ на процеса, който подобно на него също бил свидетел по това дело и можел да потвърди неговите показания, заседателите заявиха, че са чули достатъчно неща и са готови да гласуват, ако председателят е съгласен.

При всяко гласуване (съдебните заседатели гласуваха явно и поотделно) тълпата гръмко викаше. Всички гласове бяха в полза на затворника и председателят обяви, че той е свободен.

След това се разигра една от онези необикновени сцени, с които тълпата понякога изкупваше в собствените си очи своята непостоянност или удовлетворяваше по-благородните си пориви към великодушие и милост или пък й служеха за отдушник от натрупаната жестокост и ярост. Трудно може да каже човек кой от горните мотиви предизвикваше такива необикновени сцени. Вероятно и трите, като вторият преобладаваше. Веднага щом беше прочетена оправдателната присъда, започнаха да се леят обилни сълзи, както кръвта при други случаи, и затворникът беше обсипан с такива братски прегръдки от мъже и жени, които успяваха да се доберат до него, че след дългия изтощителен престой в затвора имаше опасност да припадне от умора. Още повече — той знаеше, че същите тези хора, понесени от друг вятър, можеха да се нахвърлят върху му със същата стръв, да го насекат на парчета и да ги разхвърлят по улиците.

Поканиха го да се отстрани, за да направи място за други подсъдими, и това за момент го спаси от прегръдките. Бяха петима и щяха да ги съдят заедно като врагове на Републиката, задето не са й оказали никаква помощ нито с думи, нито с дела. Трибуналът така бързо обезщети себе си и нацията за изплъзналата им се жертва, че петимата слязоха при него, преди още да беше си отишъл, осъдени на смърт през следващите двадесет и четири часа. Първият му съобщи това с познатия затворнически жест, означаващ Смърт — повдигнат пръст. Останалите добавиха гласно: „Да живее Републиката!“

Петимата наистина нямаха публика, за да удължи процеса им, защото, когато Чарлс Дарней и доктор Манет излязоха през вратата, около тях се събра голяма тълпа, сред която можеха да се различат почти всички лица, които бяха седели в залата, с изключение на две, които той напразно търсеше. Когато излезе, тълпата отново се хвърли към него — хората плачеха, прегръщаха го и викаха поединично и на групи и накрая реката заля брега, където се разигра безумната сцена, лудешка като хората, които стояха на него.

Сложиха го на голям стол, който бяха изнесли от съдебната зала или от някоя друга стая или коридор. На стола бяха метнали червено знаме, а на гърба му бяха закрепили пика с червен калпак на върха. Дори молбите на доктора не помогнаха и в тази триумфална колесница Дарней беше заведен у дома си на раменете на разни мъже, а около него се вълнуваше море от червени калпаци, от чиито бурни дълбини изскачаха такива изкривени лица, че на няколко пъти той си помисли, че нещо се е побъркал и че се намира в кола, която го води към гилотината.

В тази безумна и призрачна процесия хората прегръщаха всички, които им се изпречваха, като го сочеха. Снежните улици почервеняха от републиканския цвят на тълпата, която крачеше и се извиваше по тях и която бе оцветила улиците под снега с едно по-наситено червено. Така донесоха Чарлс в двора на къщата, където живееше. Бащата на Луси се беше прибрал по-рано, за да я подготви, но когато съпругът й се изправи пред нея, тя падна в несвяст в прегръдките му.

Когато той я притисна до сърцето си и с красивата й глава закри лицето си от ревящата тълпа, за да не виждат как сълзите му и устните й се сливат, няколко души започнаха да танцуват. Моментално и останалите затанцуваха и дворът се изпълни с карманьолата. После тълпата вдигна една млада девойка върху празен стол и я понесе като богинята на Свободата. След това тръгнаха и заляха съседните улици; по брега на реката, през моста и навсякъде карманьолата увличаше всички и ги завърташе в своя вихър.

След като хвана ръката на доктора, който стоеше гордо и победоносно пред него; след като стисна ръката на мистър Лори, който дойде запъхтян, след като се бе мъчил да се откопчи от карманьолата; след като целуна малката Луси, която бе повдигната, за да обвие с ръчички врата му; след като прегърна ревностно вярната Прос, която бе вдигнала детето, той грабна жена си в обятията си и я отнесе горе.

— Луси! Моя Луси! Аз съм спасен!

— О, най-скъпи ми Чарлс, нека благодаря на бога за това на колене, както досега му се молих.

И двамата набожно преклониха глави и сърца. Когато отново беше в прегръдките му, той й каза:

— А сега говори с баща си, моя най-скъпа. Никой в цяла Франция нямаше да може да направи това, което той направи за мен.

Тя склони глава на гърдите на баща си, тъй както преди много години бе сложила неговата бедна глава на своята гръд. Той беше щастлив, че й се е отплатил, страданията му бяха възнаградени и се гордееше със силата си.

— Не трябва да бъдеш слаба, миличка моя — възрази той. — Защо трепериш така? Нали го спасих!

ГЛАВА VIIПОЧУКВАНЕ НА ВРАТАТА

„Нали го спасих!“ Това не беше някой от сънищата, към които често се бе връщал. Той наистина беше тук. Въпреки това съпругата му продължаваше да трепери и някакъв смътен, но подтискащ страх се бе загнездил в душата й.

Атмосферата наоколо беше толкова мрачна и нажежена, тълпата беше така яростно отмъстителна и избухлива, за най-малкото подозрение или от черна злоба непрекъснато избиваха невинни, а и трудно можеше да с забрави, че мнозина също тъй безупречни, невинни и мили на близките си хора, както мъжът й, всеки ден споделяха съдбата, от която с мъка го бяха откопчили; затова сърцето й не можеше напълно да се освободи от товара си, както й се искаше да бъде. Започнаха да падат сенките на зимните следобеди и по улиците още продължаваха да трополят каруците на смъртта. Мислите й ги следваха и го търсеха сред обречените. После се връщаше при него и още повече трепереше.

Баща й се опитваше да я разсее, проявявайки съчувствено снизхождение към женската й слабост, която му беше много чудна. Нямаше я вече мансардата, обущарството, нямаше „Сто и пет, Северната кула!“ Той беше изпълнил задачата, която си бе поставил, удържал обещанието си. Беше спасил Чарлс. Нека всички сега да се опрат на него.

Домакинството им беше съвсем скромно — не само защото това беше най-безопасният начин на живот и не дразнеше околните, но и защото те не бяха богати и Чарлс, макар и в затвора, беше плащал скъпо за лошата храна, за тъмничарите и за по-бедните затворници. Отчасти поради тази причина, отчасти за да не налетят на някой домашен шпионин, те не държаха прислуга. Гражданинът и гражданката, които работеха като портиери на външната врата, от време на време им помагаха. Джери (мистър Лори им го беше предоставил почти изцяло) стана техен постоянен спътник през деня и спеше при тях всяка нощ.

По заповед на Единната и Неделима Република на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта на всяка врата трябваше да бъдат написани едро и четливо, на известна височина от земята, имената на всички живущи. Затова името на мистър Джери Крънчър надлежно украсяваше долната част на вратата. Когато следобедните сенки се сгъстиха, собственикът на името се появи, след като беше наблюдавал художника, когото доктор Манет нае, за да попълни списъка с името на Шарл Евремонд, наречен Дарней.

Сред всеобщия страх и недоверие, които помрачаваха живота, всички най-безобидни навици на хората се промениха. В малкото домакинство на доктора, както и в много други, продуктите, необходими за деня, се купуваха всяка вечер в малки количества и от различни магазинчета. Всеки се стремеше да не предизвиква внимание и да не дава никакъв повод за приказки и завист.

От няколко месеца мис Прос и мистър Крънчър изпълняваха службата на снабдители. Мис Прос носеше парите, мистър Крънчър — кошницата. Всеки следобед, когато уличните лампи светваха, те се залавяха със задълженията си и правеха и донасяха необходимите покупки. Макар че в дългогодишното си познанство с едно френско семейство мис Прос би могла да научи езика им, ако беше пожелала, тя нямаше никакви желания в тази насока. Затова тя не знаеше нито думичка от тази „глупост“ (както обичаше да нарича френския), точно както и самият мистър Крънчър. На пазара тя изтърсваше по някое съществително пред продавача, без да го представи с необходимия член, и ако случайно това не беше думата, означаваща онова, което искаше да купи, тя започваше да го търси, после го хващаше и го държеше, докато траеше пазарлъкът. Тя винаги се пазареше, като показваше един пръст по-малко на търговеца, независимо от броя на неговите пръсти, указвайки с този жест справедливата цена на стоката.

— Хайде, мистър Крънчър — каза мис Прос със зачервени от удоволствие очи. — Ако сте готови, можем да си тръгваме.

Джери заяви с дрезгав глас, че е на нейните услуги. Отдавна бе изчистил ръждата от пръстите си, но нищо не беше в състояние да приглади шипестата му коса.

— Има много неща за купуване — каза мис Прос. — Доста време ще походим. Трябва да купим и вино. Червените калпаци ще вдигнат хубави тостове.

— Мисля, че ще ви бъде все едно, мис — отвърна Джери, — дали пият за ваше здраве или за онзи стария.

— Кой е той? — попита мис Прос.

Малко неуверено мистър Крънчър обясни, че имал пред вид дявола.

— Аха! — каза мис Прос. — Не е нужен преводач, за да се разбере какво искат тия изчадия. Те си знаят сами едно — среднощни убийства и злини.

— Шшт, миличка! Моля ти се, бъди предпазлива! — извика Луси.

— Добре, добре, ще внимавам — каза мис Прос, — но нека тука да си кажа, че се надявам по улиците да няма разни вонящи на лук и тютюн прегръщаници и млясканици. А сега, Птичке, да не си мръднала от тази камина, докато не се върна! Погрижи се за милия си мъж, който се върна при тебе, и не си вдигай хубавата главичка от рамото му. Стой ей така, докато пак се видим! Мога ли да попитам нещо, доктор Манет, преди да тръгна?

— Мисля, че може да си позволите тази свобода — отговори усмихнат докторът.

— За бога, не говорете за свобода. Достатъчно си патихме от нея — каза мис Прос.

— Шшт, мила. Пак ли започваш? — упрекна я Луси.

— Добре де, миличко — каза мис Прос, като кимна енергично с глава, — с две думи, аз съм поданица на негово най-благородно величество крал Джордж Трети. — Мис Прос се поклони, когато произнесе името му. — По силата на това моят принцип е: „Разстройвай политиката им, проваляй подлите им планове.“ На него възлагаме ний надежда. Бог да пази краля!

В пристъп на верноподаничество мистър Крънчър повтори с ръмжене думите на мис Прос, като че беше в църква.

— Радвам се, че сте такъв добър англичанин, макар че ми се иска да не бяхте толкова прегракнали от тази настинка — каза одобрително мис Прос. — Но на въпроса, доктор Манет. Има ли някакви изгледи — това беше начинът, по който добрата жена се преструваше, че просто иска да се осведоми за нещо, което беше голяма грижа за всички, а тя споменаваше за него по най-бегъл начин, — има ли някакви изгледи да се измъкнем от това място?

— Страхувам се, че още не. Още е опасно за Чарлс.

— Брей, тц, тц, тц! — изговори мис Прос, като бодро подтисна въздишката си и погледна към милата златиста коса, осветена от огъня. — Значи, трябва да имаме търпение и да чакаме, това е всичко. Трябва да си държим горе главите, а долу да действуваме, както брат ми Соломон казваше. Хайде, мистър Крънчър, Да не си мръднала, Птиченце!

Те излязоха и оставиха Луси, съпруга й, баща й и детето край яркия огън. Очакваха мистър Лори да се върне скоро от банковата къща. Мис Прос беше запалила лампата, но я бе преместила настрана в един ъгъл, за да могат спокойно да се насладят на светлината на огъня. Малката Луси стоеше до дядо си и ръцете й се бяха вкопчили в рамото му. С глас, който не надвишаваше шепот, той започна да й разказва приказка за някаква прекрасна и силна фея, която отворила стените на затвора и пуснала оттам един пленник, който някога бил помогнал на феята. Всичко беше тихо и спокойно и Луси се чувствуваше по-добре.

— Какво е това? — изведнъж извика тя.

— Мила моя — каза баща й, като спря да разказва и докосна ръката й. — Овладей се! Колко си се изнервила! От най-малкото нещо — от нищо — се стряскаш! Ти си дъщеря на баща си!

— Стори ми се, татко — измънка извинително Луси с пребледняло лице, — че чух странни стъпки по стълбите.

— Любов моя, стълбите са тихи като самата смърт.

Докато изричаше тия думи, на вратата силно се потропа.

— О, татко, татко! Какво може да е това? Скрий Чарлс! Спаси го!

— Дете мое — каза докторът, като стана и сложи ръка на рамото й, — аз го спасих. Каква е тази слабост, скъпа моя! Чакай да отида на вратата.

Взе лампата в ръцете си, прекоси двете междинни стаи и отвори. Чу се грубо хлопване на крака и четирима космати мъже с червени калпаци, въоръжени със саби и пищови, нахълтаха в стаята.

— Гражданинът Евремонд, наречен Дарней — каза първият.

— Кой го търси? — отвърна Дарней.

— Аз. Ние го търсим. Познавам те, Евремонд. Видях те пред съда днес. Ти отново си затворник на Републиката.

Четиримата го заобиколиха там, където стоеше с жена си и притисналото се до него дете.

— Кажете ми: как така и защо пак съм затворник?

— Засега ще те върнем в „Консиержери“ и ще узнаеш утре. Призован си утре на съд.

Доктор Манет се бе вкаменил от неочакваното посещение и стоеше с лампа в ръка, сякаш беше някаква статуя, направена специално за да я държи. След тия думи той се раздвижи, остави лампата и се обърна към говорещия, като леко го хвана за предницата на широката червена вълнена риза. После каза:

— Казваш, че го познаваш. А мене познаваш ли?

— Да, познавам те, гражданино доктор.

— Всички те знаем, гражданино доктор — каза и другият.

Той погледна разсеяно единия, после другия и след малка пауза рече с по-тих глас:

— Сега ще ми отговорите ли на въпроса му? Как стана така?

— Гражданино доктор — каза неохотно първият, — има донесение срещу него от комитета в Сен Антоан. Този гражданин — посочвайки втория посетител — е от Сен Антоан.

Посоченият гражданин кимна с глава и добави:

— Той е обвинен от Сен Антоан.

— В какво? — попита докторът.

— Гражданино доктор — каза първият с предишната неохота, — не питай повече. Ако Републиката поиска жертви от теб, ти, като добър патриот, сигурно с радост ще ги направиш. Републиката пред всичко останало. Народът е върховен господар. Евремонд, бързаме.

— Една дума — помоли докторът. — Ще ми кажете ли кой го обвинява?

— Това е забранено — каза първият. — Но можеш да попиташ този от Сен Антоан.

Докторът обърна очи към него. Той смутено задвижи крака, потри брадата си и накрая каза:

— Наистина, забранено е. Но са го обвинили, и то в нещо много сериозно, гражданинът и гражданката Дефарж. И един друг.

— Какъв друг?

— Питаш ли, докторе?

— Да.

— Тогава. — каза онзи от Сен Антоан със странен поглед — ще ти отговорят утре. А сега млъквам!

ГЛАВА VIIIИГРА НА КАРТИ

В щастливо неведение за новата беда в къщи, мис Прос се промъкваше през тесните улички и прекоси реката по моста Пон-Ньоф, като пресмяташе наум броя на покупките, които трябва да направи. До нея с кошницата вървеше мистър Крънчър. И двамата надничаха в магазините отляво и отдясно, предпазливо оглеждаха всяко по-голямо сборище от хора и се отбиваха от пътя си, за да избягнат по-възбудените групи разговарящи. Вечерта беше хладна и мъгливата река, замъглена от пламтящи светлини и заглушена от резки шумове, се виждаше при закотвените шлепове, в които ковачи правеха оръжия за армията на Републиката. Горко томува, който дръзнеше да се подиграе с тази армия или да получи незаслужено повишение в нея! По-добре да не му е израствала брадата, защото националният бръснач гладко го избръсваше.

Като купи някои продукти и малко масло за лампата, мис Прос се сети за виното, което бяха поискали. След като надникна в няколко кръчми, тя се спря пред емблемата на „Добрият републиканец Брут от древността“, недалеч от Народния дворец, по-рано (два пъти) Тюйлери, където имаше интересни неща. Кръчмата изглеждаше по-спокойна от други подобни места, край които бяха минали, и макар почервеняла от патриотични калпаци, все пак не беше толкова червена. Като се посъветва с мистър Крънчър и установи, че той е на същото мнение, мис Прос, придружена от кавалера си, прибягна до услугите на „Добрият републиканец Брут от древността“.

Бегло поглеждайки опушената лампа, хората с лули, които играеха със смачкани карти и жълти домина, един гол до кръста работник, целият в сажди, който четеше вестник на глас, околните, които го слушаха; оръжията, едни в ръка, други оставени подръка встрани; двама-трима посетители, които, заспали с изпружени напред тела и с рошавите си черни жакети с високи рамене, тогава много на мода, приличаха в тая поза на задрямали мечки или кучета, бегло-поглеждайки към всичко това, двамата посетители с вид на чужденци приближиха до тезгяха и посочиха онова, което искаха да купят.

Докато сипваха виното им, един мъж се отдели от друг в един ъгъл и стана, за да си тръгне. На излизане той трябваше да мине покрай мис Прос. В момента, когато лицата им се срещнаха, мис Прос изкрещя и плесна с ръце.

В миг цялата кръчма беше на крака. Най-често някой убиваше друг заради някакво разногласие. Всички се огледаха в очакване да зърнат падащо тяло, но видяха само един мъж и една жена, които втренчено се гледаха. Мъжът външно изглеждаше като абсолютен французин и републиканец. Жената очевидно беше англичанка.

Онова, което се каза при тази разочароваща развръзка от сподвижниците на добрия републиканец Брут от древността, освен че беше нещо много шумно и многословно, се стори на мис Прос и нейния покровител като реч на староеврейски или халдейски, въпреки че и двамата бяха напрегнали слух. Но те не можеха да чуят нищо в изненадата си. Защото, трябва да се отбележи, не само мис Прос изгуби ума и дума от почуда и вълнение, но и мистър Крънчър — макар и по свой начин — изпадна в състояние на най-голямо удивление.

— Какво става? — каза човекът, който беше предизвикал писъка на мис Прос. Говореше на английски с раздразнен, рязък глас (макар и тихо).

— О, Соломон, скъпи Соломон — извика мис Прос, като отново плесна с ръце. — Да те намеря тук, след като не съм те виждала, нито чувала толкова дълго време!

— Не ме наричай Соломон. Искаш ли да ме убият? — каза мъжът смутено и уплашено.

— Братко, братко — извика мис Прос и избухна в плач. — Толкова ли съм била лоша с теб, та да ме питаш такова нещо?

— Тогава дръж си бъбривия език — каза Соломон — и излез навън, ако искаш да ми кажеш нещо. Плати си виното и излизай. Кой е този човек?

Мис Прос поклати любещата си и обезсърчена глава към не дотам любезния й брат и каза през сълзи:

— Мистър Крънчър.

— Нека и той да излезе — каза Соломон. — Той за таласъм ли ме мисли?

Очевидно мистър Крънчър мислеше именно така, ако се съди по изражението му. Не каза нито дума, обаче мис Прос потършува из дъното на чантичката си, обляна в сълзи, и плати виното. След това Соломон се обърна на френски към последователите на добрия републиканец Брут, при което те се върнаха към масите и заниманията си.

— А сега — каза Соломон, като спря на тъмния уличен ъгъл — казвай какво искаш!

— Каква ужасна нелюбезност от брат, когото винаги съм обичала — извика мис Прос, — да ме поздравява така студено, без никакво чувство.

— Добре де, дявол да го вземе! Ето! — каза Соломон, като млясна мис Прос по устата. — Сега доволна ли си?

Мис Прос само поклати глава и мълчаливо заплака.

— Ако очакваш да съм изненадан — каза брат й Соломон, — не съм. Знам, че си тука. Знам за повечето хора, които са тук. Ако наистина не искаш да ми навлечеш неприятности — в което не съм напълно сигурен, — веднага изчезвай и ме остави на мира. Зает съм. Аз съм служебно лице.

— Моят брат англичанин Соломон — изстена мис Прос, като вдигна насълзените си очи, — който със способностите си можеше да стане велик и благороден човек в собствената си страна… Служител на чужденци, и то какви чужденци! Да бях по-добре те видяла в…

— Нали ти казах! — прекъсна я брат й. — Знаех си аз. Искаш да ме съсипеш. Ще ме обявят за подозрителен заради собствената ми сестра. Точно сега, когато се оправям

— Да ме опази милостивият господ! — извика мис Прос. — По-скоро няма никога повече да те видя, мили Соломон, макар че винаги съм те обичала искрено и ще продължа да те обичам. Кажи ми само една мила дума, кажи ми, че не сме сърдити и че пак сме си обични един на друг, и повече няма да те задържам.

Добрата мис Прос! Като че ли отчуждението между тях беше настъпило по нейна вина. Та нали още преди години в онзи тих ъгъл в Сохо мистър Лори знаеше, че скъпоценният й брат бе прахосал парите й и я беше оставил!

Той произнесе милата дума с много по-неохотно снизхождение и покровителственост, отколкото ако достойнствата и положенията им бяха разменени, както става винаги и навсякъде в този свят, при което мистър Крънчър го докосна по рамото и неочаквано се намеси с прегракналия си глас, като му зададе много странен въпрос:

— Ей, мога ли аз да те помоля за една услуга? Името ти Джон Соломон ли е или Соломон Джон?

Служителят рязко се обърна към него с недоверие. Досега този човек не си беше отворил устата.

— Кажи де! — каза мистър Крънчър. — Кажи си, кажи ясно! (Между другото това беше нещо, което самият той не можеше да направи.) Джон Соломон или Соломон Джон? Тя ти казва Соломон и сигурно знае, нали ти е сестра. Аз пък знам, че си Джон. Кое е първото? И това друго име Прос. Не се казваше така в Англия.

— Какво искате да кажете?

— Абе не знам, защото не мога да се сетя как ти беше името там, у нас.

— Не можеш, нали?

— Не. Но кълна се, че беше някакво име от две срички.

— Така ли?

— Да. Другото беше от една сричка. Аз те знам. Ти беше свидетел и шпионин в Бейли. Как се казваше тогава бе, в името на царя на лъжите, казвай, защото ти си му син!

— Барсад — намеси се друг глас.

— Това беше името, залагам хиляда лири, ако не беше! — извика Джери.

Гласът, който се намеси, принадлежеше на Сидни Картън. Той беше пъхнал ръце зад полите на палтото си и стоеше небрежно до лакътя на мистър Крънчър, сякаш беше в самия Олд Бейли.

— Не се плашете, скъпа Прос. Вчера пристигнах при мистър Лори, за голяма негова изненада. Разбрахме се да не се показвам никъде, докато нещата не се оправят или ако не потрябвам за нещо. Сега се представям на брат ви, защото ще го помоля за един малък разговор. Искаше ми се вашият брат да има по-достойна професия от тази на мистър Барсад. Заради вас ми се иска мистър Барсад да не беше черна затворническа овца.

На жаргона на тьмничарите „овца“ значеше шпионин. Бледото лице на шпионина сега побледня още по-силно и го попита как смее…

— Ще ви кажа — каза Сидни. — Видях ви, мистър Барсад, когато излизахте от затвора „Консиержери“, а аз гледах по стените — преди повече от час. Лицето ви се запомня лесно, а аз по начало помня лица. Понеже се учудих, като ви видях да излизате оттам, и понеже имам причина, която ви е известна, да ви свържа с нещастията на един приятел, който е в голяма беда сега, тръгнах след вас. Влязох в оная кръчма, по петите ви, и седнах наблизо. Лесно разбрах от откритите ви приказки и от слуховете, които свободно се разпространяват от вашите почитатели, с какво точно се занимавате. И така, постепенно това, което извърших случайно, се превърна в цел, мистър Барсад.

— Каква цел? — попита шпионинът.

— Опасно е да ви обяснявам тук, на улицата. Ще ми отделите ли няколко минутки насаме — например в банката „Телсън“.

— Това заплаха ли е?

— А, нима така се изразих?

— Защо тогава трябва да ходя там?

— Наистина, мистър Барсад, не мога да ви кажа, щом не можете да се сетите.

— Искате да кажете, че няма да ми обясните, сър? — запита шпионинът нерешително.

— Разбирате ме много добре, Барсад. Няма да ви кажа.

Небрежната решителност на Картън помогна извънредно много на умението и бързината, с които се налагаше да действува в работата, която тайно си бе наумил, както и да се справи с човек като този. Набитото му око забеляза това и максимално се възползува от него.

— Вижте какво, предупреждавам ви — каза шпионинът и погледна с упрек сестра си, — ако стане нещо, грешката си е ваша.

— Хайде, хайде, Барсад — възкликна Сидни. — Не бъдете неблагодарен. Ако не уважавах сестра ви, нямаше да ви направя такова любезно предложение, от което ще бъдем взаимно удовлетворени. Идвате ли с мен в банката?

— Искам да чуя какво имате да ми казвате. Добре, идвам.

— Предлагам най-напред да отведем сестра ви до ъгъла на нейната улица. Дайте да ви хвана под ръка, мис Прос. С такива като този не е хубаво да ходите навън без придружител. И понеже вашият придружител познава мистър Барсад, аз ще го поканя да дойде с нас при мистър Лори. Готови ли сме? Хайде тогава!

Скоро след това мис Прос си спомни — и не го забрави цял живот, — че когато хвана Сидни подръка и вдигна поглед към лицето му, умолявайки го да не прави нищо лошо на Соломон, почувствува у него една енергична устременост, едно вдъхновение в очите му, което не само че странно противоречеше на нехайния му маниер, но и някак го променяше и извисяваше. Но тогава тя бе прекалено обзета от страхове за брат си, който не заслужаваше обичта й, и особено внимателно слушаше дружелюбните уверения на Сидни, за да обърне внимание на това, което забеляза.

Оставиха я на ъгъла на улицата и Картън тръгна напред към мистър Лори, който живееше на няколко минути оттам. Джон Барсад или Соломон Прос вървеше редом с него.

Мистър Лори тъкмо беше свършил вечерята си и седеше пред няколко весело пращящи цепеници — сигурно виждаше сред пламъците образа на един по-млад, макар и вече застаряващ господин от банката „Телсън“, който се беше взирал в червените въглени в хотела „Крал Джордж“ в Дувър преди толкова години. Той обърна глава, когато влязоха, и по лицето му се изписа изненада, като че виждаше непознат.

— Братът на мис Прос, сър — каза Сидни. — Мистър Барсад.

— Барсад — повтори старият джентълмен. — Барсад? Това име нещо ми говори — и лицето също.

— Нали ви казах, че имате запомнящо се лице, мистър Барсад — отбеляза хладно Картън. — Моля ви, седнете.

Той сам взе стол и подпомогна паметта на мистър Лори, като намръщено каза:

— Беше свидетел по онова дело.

Мистър Лори мигновено си спомни и погледна новодошлия с нескрито отвращение.

— Мистър Барсад е бил разпознат от мис Прос като любещия й брат, за когото сте чували — каза Сидни, — и той призна връзката. Минавам към по-лошите новини. Дарней е бил арестуван отново.

Поразен, старият джентълмен възкликна:

— Какво говорите! Преди два часа го оставих свободен и в безопасност и даже мислех да се върна при него!

— Въпреки това е арестуван. Кога е станало това, мистър Барсад?

— Ей сега, ако изобщо е станало.

— Мистър Барсад е най-достоверният източник, сър — каза Сидни. — Научих от един разговор на чаша вино между мистър Барсад и негов приятел и събрат — шпионин, че арестът е извършен. Той е довел вестителите до вратата и е видял как портиерът ги е пуснал. Няма никакво съмнение, че пак са го отвели.

Деловият поглед на мистър Лори прочете по лицето на Сидни, че няма смисъл да се губи време в мъдрувания. Смутен, но с ясното съзнание, че нещата може да зависят от самообладанието му, той се овладя и продължи да слуша внимателно в мълчание.

— Според мен — каза Сидни — името и влиянието на доктор Манет могат да му послужат утре. Нали казахте, че той пак ще бъде изправен пред Трибунала утре, мистър Барсад?

— Да, така мисля.

— Или дори днес. Но може и да се лъжа. Признавам, мистър Лори, аз съм много разтревожен, че доктор Манет не е могъл да предотврати този арест.

— Може да не е знаел предварително за него — каза мистър Лори.

— Но това обстоятелство би било още по-тревожно, като се има пред вид колко е свързан със зет си.

— Така е — призна мистър Лори, подпирайки брадичка с разтревожената си ръка, а очите му гледаха тревожно Картън.

— Накратко — каза Сидни, — това е едно отчаяно време, когато се играят отчаяни игри с отчаяни залози. Нека докторът да спечели. Аз ще загубя. Животът на никого тук не струва нищо. Днес народът те носи на ръце до в къщи, утре те осъжда на смърт. Аз пък съм решил да заложа, ако се случи най-лошото, на един приятел в „Консиержери“. Приятелят, когото съм решил да спечеля, е мистър Барсад.

— Трябва да имате доста добри карти, сър — каза шпионинът. — Сега ще видя. Ще видя с какво разполагам. Мистър Лори, нали знаете какво животно съм. Ще ми дадете ли мъничко бренди?

Бутилката беше поставена пред него и той изпи една чаша, после друга и умислен, премести шишето настрана.

— Мистър Барсад — продължи той с тон на човек, който наистина си гледа картите. — Затворническа овца, емисар на републиканските комитети, ту тъмничар, ту затворник, но винаги шпионин и таен доносник, още по-ценен тук, защото е англичанин, понеже един англичанин на тия длъжности по-трудно може да бъде заподозрян в подкупничество, отколкото един французин. Така той се представя на своите работодатели под фалшиво име. Това е много добра карта. Мистър Барсад, понастоящем на служба при републиканското правителство на Франция, по-рано е служил на аристократическото правителство на Англия, враг на Франция и на Свободата. Това е превъзходна карта. В тази страна на подозрителност изводът, по-ясен от бял ден, е, че мистър Барсад все още е на заплата при аристократическото правителство на Англия, че е шпионин на Пит (Уилям Пит Младши (1759–1806) — министър-председател на Англия и един от организаторите на „европейската коалиция“ срещу Франция), че е коварен враг на Франция, който се крие в пазвите й, английски предател и агент на злото, за което толкова много се говори и толкова трудно се открива. Тази карта трудно може да се бие. Следите ли картите ми, мистър Барсад?

— Не разбирам играта ви — отговори неспокойно шпионинът.

— Играя най-силния си коз. Предаване на мистър Барсад на най-близкия комитет. Погледнете си картите, мистър Барсад, и вижте с какво разполагате. Не бързайте.

Сидни Картън привлече бутилката, сипа си още една чаша бренди и я изпи. Той видя, че шпионинът се страхува да не би да пийне повече и в това състояние бързо да го предаде. Затова си наля пак и изпи нова чаша.

— Вижте внимателно картите си, мистър Барсард. Не бързайте.

Картите бяха дори по-слаби, отколкото подозираше. Мистър Барсард видя сред тях няколко губещи карти, за които Сидни Картън не знаеше нищо. Изхвърлен бе от почтената си работа в Англия поради прекалено много и неуспешни лъжесвидетелства, а не защото там не беше необходим; ние, англичаните, доста отскоро имаме основание да се гордеем, че стоим над шпионите и тайните служби. Той знаеше, че бе прекосил Ламанша и се бе съгласил да работи във Франция: най-напред като провокатор и подслушвач сред сънародниците си, после като провокатор и подслушвач сред французите. Добре знаеше, че е бил шпионин при сваленото правителство в квартала Сен Антоан и в кръчмата на Дефарж, че е получавал от бдителната полиция сведения за доктор Манет в затвора, за освобождаването му и целия му живот, за да може да влезе в интимен разговор с Дефарж и жена му. Той беше опитал с мадам Дефарж и се бе провалил напълно. Винаги си спомняше с тръпнещ страх как онази ужасна жена плетеше, когато й говореше, как злокобно го гледаше, докато пръстите й се движеха. Оттогава я беше виждал много пъти в комитета на Сен Антоан как изважда списъците и предава хора на гилотината. Той знаеше, както всички други с неговата професия, че никога не може да бъде в безопасност. Че беше невъзможно да избяга. Че здраво е привързан към сянката на топора. Че независимо от всевъзможните му лавирания и коварства в служба на терора, една дума бе достатъчна, за да обърне терора срещу самия него. Ако го обвинят в тежките провинения, които сега изплуваха в ума му, той знаеше, че онази ужасна жена, за чийто безмилостен характер имаше толкова доказателства, щеше да извади срещу него онзи злокобен списък и щеше да смаже последния му шанс за живот. Освен че всички тайни агенти бързо изпадат в страх, тук наистина имаше карти от една и съща черна боя, които даваха пълно основание на играча да побледнее като смъртник.

— Май не ви харесват картите — каза Сидни с най-спокоен тон. — Ще играете ли?

— Мисля, сър — каза шпионинът угоднически, обръщайки се към мистър Лори, — че мога да апелирам към един джентълмен на вашата възраст и с вашето благородство да убедите този джентълмен, толкова по-млад от вас, да не играе при никакви обстоятелства коза, за който спомена. Признавам, че съм шпионин и че това е позорно занятие, но нали все пак някой трябва да го върши. А този господин не е шпионин и защо трябва да пада толкова низко и сам да става такъв?

— След няколко минути, мистър Барсад — каза Картън, все едно, че говореха на него, и погледна часовника си, — ще изиграя този коз без всякакви угризения.

— Все се надявах, господа — каза шпионинът и непрекъснато се опитваше да въвлече мистър Лори в разговора, — че вашето уважение към сестра ми…

— Не бих могъл да засвидетелствувам уважението си към сестра ви по-добре, освен като окончателно я отърва от нейния брат — каза Картън.

— Все пак не размислихте ли, сър?

Угодническият тон на шпионина странно контрастираше с очебийно грубите му дрехи и обичайното му държание, но невъзмутимостта на Картън така го пресече (впрочем за много по-честни и мъдри люде от него самия Картън представляваше една загадка), че той се запъна и спря. Докато се чудеше какво да направи, Картън каза, отново заемайки позата на човек, който разглежда карти:

— Сега си мисля, че може би имам и една друга карта, която още не съм споменал. Онзи приятел и също така овца като тебе, който каза, че пасе в провинциалните затвори, кой беше той?

— Французин е. Не го познавате — каза бързо шпионинът.

— Французин, значи — повтори Картън и се замисли и въпреки че повтори думата, изглеждаше, като че изобщо не го забелязва. — Хм, може и да е.

— Е, уверявам ви — каза шпионинът, — макар че това не е важно.

— Макар че това не е важно — повтори Картън по същия механичен начин, — макар че не е важно. Не, не е важно. Не. И все пак аз познавам това лице.

— Мисля, че не. Сигурен съм, че не го познавате. Не може да бъде — каза шпионинът.

— Не-може-да-бъде — измърмори Сидни Картън като ехо и пак напълни чашата си (слава богу, беше малка). — Не може да бъде. Говореше добре френски. И все пак като чужденец.

— Като провинциалист — каза шпионинът.

— Не. Като чужденец — извика Картън и удари с разтворената си ръка по масата, защото нещо в ума му просветна. — Клай! Маскиран, но същият. Този човек също е бил в Олд Бейли.

— Не бързайте, сър — каза Барсад с усмивка, която още повече изкриви на една страна гърбавия му нос. — Тук вече ми давате преимущество. Клай (който, признавам след толкова години, наистина ми беше партньор) почина преди няколко години. Бях при него, когато беше болен. Погребаха го в Лондон в църквата „Свети Панкрас“. Неговата непопулярност сред мошениците ми попречи да изпратя останките му, но помогнах да го сложат в ковчега.

В този момент мистър Лори забеляза от мястото си някаква призрачна сянка върху стената. Търсейки източника й, той откри, че тя се получаваше от внезапно и необикновено повдигане и щръкване на вдигнатата и щръкнала коса на мистър Крънчър.

— Нека да бъдем разумни — каза шпионинът — и нека бъдем справедливи. За да ви покажа, че грешите и колко несъстоятелно е вашето твърдение, ще ви покажа удостоверение за погребението на Клай, което случайно нося в бележника си. — Той бързо го извади и отвори. — От тогава е. Ето го. Моля ви, погледнете го, погледнете го! Може да го вземете. Не е подправено.

В този момент мистър Лори забеляза как отражението върху стената се удължи и мистър Крънчър стана и пристъпи напред. Косата му беше неимоверно щръкнала, като че ли кравата със счупен рог го беше разрошила в къщата на Джак.

Мистър Крънчър стоеше до шпионина, който не го виждаше, и го докосна по рамото като някакъв призрачен разсилен.

— Значи, така станало с Роджър Клай, господинчо — каза мистър Крънчър с непроницаемо и желязно изражение. — Значи, ти си го турил в ковчега, а?

— Да, аз.

— А кой го извади от него?

Барсад се облегна назад в стола си и изпелтечи:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — каза мистър Крънчър, — че той никога не е бил там. Не! Не, не е бил! Да ми отрежат главата, ако някога е бил вътре.

Шпионинът погледна двамата джентълмени. Те гледаха Джери с неизразимо удивление.

— Аз пък ти казвам — продължи Джери, — че онзи ковчег го напълнихте с павета и пръст. Няма кво да ми разправяш, че сте погребали Клай. Това беше измама. Аз и още двама знаеме това.

— Откъде знаете?

— Какво ти влиза в работата! Лъжец! — изръмжа мистър Крънчър. — А аз отдавна ти имам зъб, с твоите гадни клевети срещу хората от занаята. Ще те хвана за гърлото и ще те удуша за половин гвинея.

Сидни Картън, който заедно с мистър Лори беше изпаднал в пълно изумление при неочаквания обрат, сега помоли мистър Крънчър да се успокои и да обясни работата.

— Друг път, сър — отговори уклончиво той, — сега не е време да се обясняваме. Това, което ви казвам, е, че той си знае, дето Клай никога не е бил в онзи ковчег. Ако пак каже, че е бил, една думичка само да каже, и аз ще го хвана за гърлото и ще го удуша за половин гвинея. — Мистър Крънчър го казваше, като че това бе доста щедро предложение. — Иначе веднага ще отида да го предам.

— Хм! Виждам нещо — каза Картън. — Имам още една карта, мистър Барсад. Невъзможно е тук, в развилнелия се Париж, където въздухът е пълен с подозрение, да се отървете от обвинение, защото вие поддържате връзка с друг един шпионин на аристократите със същата като вашата биография, още повече, че около него има някаква мистерия — преструвал се е на умрял и после е възкръснал! Заговор в затворите: чужденецът срещу Републиката. Силна карта — карта за гилотината. Ще играете ли?

— Не — отвърна шпионинът. — Предавам се. Признавам, че бяхме толкова омразни на ужасната тълпа, че аз се измъкнах от Англия с риск да ме претрепят; и Клай го търсеха навсякъде и никога нямаше да се измъкне, ако не беше тази измама. Но как този човек тук знае за нея, е чудо на чудесата за мен.

— Недейте мислете за този човек — отвърна сърдито заядливият мистър Крънчър. — Достатъчно ще си имате главоболия, че сте помогнали на онзи господин. И вижте какво! Още един път ви казвам! — Никой не можа да удържи мистър Крънчър още един път да демонстрира своята щедрост: — Ще те хвана за гърлото и ще те удуша за половин гвинея,

Затворническата овца се извърна от него и каза с по-голяма решителност на Сидни Картън:

— Трябва да приключваме. Скоро отивам на пост и не мога да закъснявам. Казахте ми, че имате предложение. Какво е то? Няма смисъл да искате много от мен. Ако ме накарате да направя нещо, свързано със службата ми, и да се изложа на допълнителна опасност, по-скоро бих се изложил на риска да откажа, отколкото на риска да се съглася. С две думи, ще избера първото. Говорите за отчаяние. Ние тук всички сме отчаяни. Запомнете! Мога да ви предам, ако реша, и мога с разни клетви да се измъкна от каменните стени, както мнозина могат. А сега какво искате от мен?

— Не много. Вие сте тъмничар в „Консиержери“, нали?

— Казвам ви веднъж за винаги, не е възможно никакво бягство — каза твърдо шпионинът.

— Защо ми говорите за това, което не съм поискал от вас. Вие сте тъмничар в „Консиержери“, нали?

— Понякога съм.

— Но можете да бъдете, когато поискате, нали?

— Мога да влизам и да излизам, когато поискам.

Сидни Картън си сипа още една чаша и бавно я изля върху камината, като наблюдаваше как се изтича. Като свърши, той стана и каза:

— Дотук говорихме пред тези двама мъже, защото беше по-добре достойнствата на картите ми да се знаят и от други. Елате в тъмната стая там да си кажем една последна дума.

ГЛАВА IXИГРАТА ЗАПОЧВА

Докато Сидни Картън и затворническата овца бяха в тъмната стая и говореха тъй тихо, че нищо не се чуваше, мистър Лори погледна Джери със значително недоверие и подозрение. Начинът, по който човекът на честния занаят посрещна погледа му, не вдъхваше вяра. Той сменяше крака, на който стоеше толкова често, сякаш имаше петдесет крайника и един по един ги опитваше. Освен това разглеждаше ноктите си с подозрителна съсредоточеност и всеки път, когато очите иа мистър Лори срещаха неговите, Кръичър започваше странно да кашля и да слага ръка пред устата си, което рядко е проява на открит характер.

— Джери — каза мистър Лори. — Ела тук.

Мистър Крънчър пристъпи с едното рамо по-напред от другото.

— Ти освен куриер какво друго си работил?

След известни размишления, съпроводени с внимателен поглед към покровителя си, мистър Крънчър бе озарен със следния отговор:

— Занимавал съм се със земеделска работа.

— Имам лошо предчувствие — каза мистър Лори, като сърдито му се закани с пръст, — че си използувал почтената къща „Телсън“ като прикритие и че си се занимавал с разни незаконни и безчестни дейности. Ако наистина е така, не очаквай от мен да ти бъда приятел, когато се върнем в Англия. Ако наистина е така, не очаквай, че ще запазя твоята тайна. Къщата „Телсън“ не може да се мами така.

— Надявам се, сър — замоли сконфузеният мистър Крънчър, — че джентълмен като вас, за когото имах честта да поработвам туй-онуй чак докато ми побеля главата, няма току-тъй да ми направи зло, даже ако е така — не казвам, че е така, но даже ако е така. И нека да се има пред вид, че даже ако беше така, то си има и друга страна. То си има две страни. Ами ония доктори, които ей така изкарват гвинеите, когато човек на честния занаят не може да изкара фартинг — не, не фартинг, ами половин, даже четвърт фартинг не може да изкара, — и ги трупат в „Телсън“ и попоглеждат от каретите си с докторските си очи човека на честния занаят и само се качват и слизат от каретите си — също като дим, даже още повече. Ами те не използуват ли „Телсън“? Значи, за едни може, а за други не може. А ето ви сега и мисис Крънчър — пльосва се на земята или поне се пльосваше, като бях в Англия, и ако даде господ, утре пак ще се пльосне на земята, за да ми вреди на занаята, и то до такава степен, че просто ме съсипва. Ама жените на докторите не се пльоснат да се молят — не можете ги хвана в такава работа! Или ако се пльоснат, молят за повече пациенти, а как може едното без другото. Ами погребалните агенти, ами енорийските свещеници и клисарите, ами частните детективи (алчни и какви ли не). Даже и да е така, човек не може да изкара кой знае колко. Каквото и да вземе, няма да забогатее от него, мистър Лори. Няма никога да прокопса. През цялото време ще иска да се откопчи, но един път като е вътре — даже ако е истина…

— Пфу — извика мистър Лори, макар че поомекна, — Не мога да те гледам.

— Сега искам нещо да ви предложа, сър — продължи мистър Крънчър, — даже ако е така, макар да не казвам, че е така.

— Стига си извъртал — каза мистър Лори.

— Добре, няма, сър — отговори мистър Крънчър, сякаш нищо не му беше по-чуждо от това. — Не казвам, че е така, но ето какво скромно предложение ще ви направя. На онази пейка, сър, на онзи същия Бар стои моето момче, което вече е пораснало и е станало мъж, и ако искате, то ще ви изпълнява поръчките, ще ви бъде куриер и ще ви върши разни дребни работи, докато, дето се казва, вирнете крака. Ако наистина е така, не казвам, че е било така (няма да извъртам, сър), нека това момче да вземе мястото на баща си и да се погрижи за майка си. Недейте да съсипвате баща му — не го правете, сър — и оставете баща му да закопае злото си минало с честен труд и да се покае за това, дето е направил. Ако наистина е така — да закопае сам каквото е разровил и да го направи от желание и убеждение. Оставете го на мира. Това е, мистър Лори — каза мистър Крънчър, като отри челото си с ръка в знак, че е свършил речта си, — което искам скромно да ви предложа. Не виждате ли какви ужасии стават тук, господи боже, хора без глави, толкова много перушина хвърчи, че цената им падна до цената на превоза, и хич никой не го е грижа. Затуй и аз ви моля, ако е така, да го имате пред вид това, дето ви казах; за добро го казах, макар че можех и да не го казвам.

— Това поне е вярно — каза мистър Лори. — Достатъчно засега. Може и да остана твой приятел, ако го заслужиш и се покаеш с дела — не с думи. Повече думи не искам.

Мистър Крънчър натисна с пръсти челото си, а в това време Сидни Картън и шпионинът излязоха от тъмната стая.

— Довиждане, мистър Барсад — каза Картън. — С вас се разбрахме и повече няма какво да се боите от мен.

Той седна до камината срещу мистър Лори. Когато останаха сами, мистър Лори го попита какво е свършил.

— Не много. Ако работата тръгне на зле със затворника, осигурих достъп до него — еднократно.

Лицето на мистър Лори помръкна.

— Това е всичко, което можах да направя — каза Картън. — Ако бях поискал повече, това щеше да означава да пратя тоя човек на топора и както той самият каза, същото ще се случи с него, ако го предам. Очевидно сме в слаба позиция. Няма как да я променим.

— Но ако работата тръгне зле в съда — каза мистър Лори, — достъпът до него няма да го спаси.

— Не съм казвал, че ще го спаси.

Очите на мистър Лори бавно потърсиха огъня. Обичта му към Луси и тежкото разочарование след втория арест постепенно ги бяха отслабили. Той беше вече един стар човек, обременен с многото тревоги напоследък, и сълзите му потекоха.

— Вие сте добър човек и верен приятел — каза Картън с променен глас. — Извинете ме, че забелязах вълнението ви. Едно време не можех да понасям как баща ми плаче и аз седя до него безучастен. Уважавам мъката ви повече, отколкото ако ми бяхте баща. Слава богу, че поне тази беда не ви сполетя.

Макар последните му думи да бяха произнесени с обичайния му тон, в тях се съдържаше искрено чувство и уважение и мистър Лори, който никога не го бе виждал откъм добрата му страна, силно се смути. Той му подаде ръката си и Картън леко я стисна.

— Да се върнем към бедния Дарней сега — каза Картън. — Не й казвайте за нашия разговор, нито за уговорката. Тя няма да може да го види. Ще помисли, че сме го направили, за да можем в случай на най-лошото да го подготвим за присъдата.

Мистър Лори не се беше замислил за това и бързо погледна Картън, за да разбере дали и той има пред вид това. Изглежда, да. Картън отвърна на погледа му и беше ясно, че го разбра.

— Може да си помисли хиляди неща — каза Картън — и всяко едно от тях ще увеличи тревогата й. Не й казвайте за мен. Както ви казах първия път, когато се видяхме, по-добре да не я срещам. Мога да свърша някоя работа за нея, ако има каква, и без това. Надявам се, че ще отидете при нея? Сигурно ще бъде много разстроена тази вечер.

— Отивам веднага.

— Радвам се. Тя е толкова привързана и толкова разчита на вас. Как изглежда сега?

— Угрижена и нещастна, но много красива.

— Ех!

Това беше дълъг и печален звук, като въздишка — почти като вопъл. Мистър Лори обърна поглед към лицето на Картън, което гледаше огъня. Някаква светлина или сянка (старият господин не можеше точно да прецени) пробяга бързо през него като върху някой хълм през ветровит и ясен ден. Той повдигна крак, за да бутне навътре едно малко горящо дръвце, което се бе изтърколило напред. Носеше бяло пътно палто и високи ботуши, които тогава бяха на мода, и на светлината на огъня, която докосваше повърхността им, изглеждаше много бледен; косата му, дълга, кестенява и невчесана, се спускаше свободно върху раменете му. Той не забелязваше огъня и мистър Лори му направи забележка; ботушът му още стоеше върху горящите въглени, превит от тежестта на крака.

— Съвсем забравих — каза той.

Погледът на мистър Лори отново беше привлечен от лицето му. Забеляза изсивялата коса, която замрежваше хубавите черти, и изведнъж пред него изплува пресният спомен за израженията на затворническите лица.

— Вашите задължения тук приключват вече, сър, нали? — каза Картън, обръщайки се към него.

— Да. Както снощи ви казах, когато Луси неочаквано дойде, аз най-после свърших всичко, което можах да направя. Надявах се, че ще ги оставя в пълна безопасност и после ще напусна Париж. Имам разрешение да замина. Бях готов да тръгна.

И двамата замълчаха.

— Дълго сте живели, сър, и има какво да си спомняте — каза Картън с тъга.

— Аз съм на седемдесет и осем години.

— През целия си живот сте принасяли полза. Непрекъснато и системно сте работили. Уважавали са ви, имали са ви доверие, възхищавали са се от вас.

— Бил съм бизнесмен, откакто се помня. Даже мога да кажа, че съм бил бизнесмен още от момче.

— А вижте какво място заемате сега, на седемдесет и осем години. Колко много хора ще скърбят, когато то остане празно.

— Самотен ерген — отговори мистър Лори, като поклати глава. — Никой няма да плаче за мен.

— Как може да говорите така? Нима тя няма да плаче за вас? Ами детето й?

— Да, да, слава богу. Не исках точно това да кажа.

— Това е нещо, за което трябва да се благодари на бога. Нали?

— Разбира се, разбира се.

— Ако тази вечер можете искрено да кажете на самотното си сърце: „Аз не спечелих любовта и обичта, благодарността или уважението на никое човешко същество, не намерих място в ничие сърце, не направих нищо добро или полезно, с което да ме запомнят“ — вашите седемдесет и осем години ще бъдат като седемдесет и осем проклятия, не е ли така?

— Право казвате — каза мистър Лори. — Така е.

Сидни отново обърна очи към огъня и след няколко минути мълчание каза:

— Искам да ви попитам: много далеч ли ви изглежда детството ви? Много отдавна ли ви се струват дните, когато сте седели на коленете на майка си?

Мистър Лори отвърна със същата разнеженост:

— Преди двайсет години — да. Сега обаче, на тия години — не. Защото колкото повече се приближавам до края, започвам да се движа в кръг, все по-близо и по-близо до началото. Това сигурно е част от постепенните приготовления за дългия път. Сърцето ми сега се размеква от много спомени, които отдавна бяха заспали, спомени за хубавата ми млада майка (а аз съм толкова остарял) н най-различни асоциации за ония дни, когато това, което днес наричаме свят, не беше толкова реално за мен и когато още не бях осъзнал недостатъците си.

— Разбирам това чувство — възкликна Картън, силно развълнуван. — То помага ли ви?

— Надявам се.

Тук Картън прекрати разговора, като стана, за да му помогне да облече палтото си.

— Но вие — каза мистър Лори, връщайки се пак на темата, — вие сте млад.

— Да — каза Картън, — не съм стар, но моята младост не ме доведе до зрелост. Да не говорим за мен.

— И за мен също. Отивате ли си?

— Ще ви изпратя до вратата й. Нали знаете моите скитнически навици. Ако походя из улиците повечко, не се тревожете. Ще дойда пак сутринта. Утре ще ходите в съда, нали?

— Да, за съжаление.

— Аз също ще бъда там, но просто като зрител от тълпата. Моят шпионин ще ме вкара. Хванете ме под ръка, сър.

Мистър Лори го хвана и двамата слязоха по стълбите, а после излязоха навън. След няколко минути пристигнаха на мястото, за където беше тръгнал мистър Лори. Картън го остави, но за малко се повъртя и когато вратата се затвори, той се обърна към нея пак и я докосна. Беше чул, че тя ходи в затвора всеки ден. „Сигурно излиза оттук — каза си той, като се огледа. — После се обръща и вероятно върви по тези камъни. Ще тръгна по стъпките й.“

Беше десет часът вечерта, когато той застана пред затвора „Ла Форс“, където тя беше заставала стотици пъти. Някакъв дърворезач пушеше лула пред вратата на затворената си работилница.

— Добър вечер, гражданино — каза Сидни Картън, като поспря край него. Мъжът го гледаше изпитателно.

— Добър вечер, гражданино.

— Как върви Републиката?

— Искаш да кажеш Гилотината? Не е зле. Днеска шейсет и три. Скоро ще стигнем стотака. Самсон и неговите хора понякога се оплакват, че са се уморили. Ха, ха, ха. Толкова е смешен този Самсон. Такъв бръснар!

— Често ли ходите да го гледате?

— Как бръсне ли? Винаги. Всеки ден. Какъв бръснар! Виждал ли си как работи?

— Никога.

— Върви и погледай, когато има калабалък. Представи си само, гражданино. Днеска обръсна шейсет й трима за по-малко от две лули време. По-малко от две лули. Честна дума ти казвам!

Когато дребното ухилено човече протегна лулата си, за да покаже как е работил палачът, Картън почувствува толкова силно желание да го цапардоса ида го пребие, че обърна глава настрани.

— Ама ти не си англичанин — каза дърворезачът, — макар да носиш английски дрехи.

— Англичанин съм — каза Картън, като спря и му отговори през рамо.

— Говориш като французин.

— Уча тук от много време.

— Аха, станал си истински французин! Довиждане, англичанино.

— Довиждане, гражданино.

— Отиди и виж това смешно куче — настоя дребното човече, като подвикна след него — и си вземи лула!

Сидни още не се беше изгубил от погледа му, когато внезапно спря в средата на улицата под една мъждукаща лампа и написа нещо с молив върху парче хартия. После с уверената крачка на човек, който добре знае пътя, прекоси няколко тъмни и мръсни улици — много по-мръсни от обикновено, тъй като и най-хубавите булеварди изобщо не се чистеха в това време на терор. Спря пред една аптека, която собственикът й тъкмо затваряше. Беше малко, тъмно и сбутано магазинче на една криволичеща и стръмна улица и собственикът му също беше дребен, мрачен и уродлив.

Картън каза „добър вечер“ и на този гражданин, като се изправи пред щанда и сложи пред него парчето хартия.

— Фюу — тихичко подсвирна аптекарят, докато го прочиташе. — Хи, хи, хи.

Сидни Картън не му обърна внимание и аптекарят каза:

— За тебе ли е, гражданино?

— За мене.

— Трябва да внимаваш да не ги смесиш, гражданино! Нали знаеш какво ще стане, ако ги смесиш?

— Отлично.

Той направи някакви пакетчета и му ги даде. Сидни Картън ги сложи едно по едно във вътрешния джоб на сакото си, наброи парите на аптекаря и внимателно излезе от магазина.

— За днес свърших работата си — си каза той, поглеждайки нагоре към луната, — до утре. Не мога да спя.

В начина, по който изрече тия думи под забързаните облаци, нямаше безразсъдство: те изразяваха едновременно нехайност и предизвикателство. Каза ги спокойно, с тона на уморен човек, който бе скитал, борил се и се бе загубил, но който накрая си бе намерил пътя и бе видял края му.

Много отдавна, когато сред най-ранните си съперници беше известен като многообещаващ млад човек, Картън беше погребал баща си. Майка му бе починала много по-рано. Докато вървеше из тъмните улици, сред мрачните сенки, а луната и облаците плуваха високо над него, изведнъж в ума му изникнаха тържествените думи, които някой бе прочел на гроба на баща му: „Аз съм възкресението и животът — каза бог. — Този, който вярва в мен, макар и да умре, ще оживее. И който е жив и вярва в мен, той никога не ще умре.“ (Думи на Христос (Йоан, II; 25, 26), част от англиканската погребална служба)

Сам посред нощ в този град, под властта на гилотината, обзет от мъка за онези шестдесет и трима, които бяха убити този ден, и за другите обречени по затворите, на които утре или в други ден, или по-късно предстоеше същата съдба, Картън естествено си спомни онези силни думи и връзката с тях беше като ръждясала котва на кораб, извадена от дълбините. Той не се замисли за нея, но повтори думите и продължи пътя си.

Вглеждаше се сериозно в осветените прозорци, зад които хората си почиваха, забравили през няколкото спокойни часа ужасите, които ги заобикаляха, камбанариите на църквите, където вече не се четяха молитви, защото отвращението на масите беше достигнало дори тази степен на самоунищожение заради многото църковни служители мошеници, грабители и негодници, които години наред бяха виждали; в далечните гробища, където, както пишеше на вратите им, беше място за вечен сън; в многобройните затвори; в улиците, по които онези шестдесет бяха минали, за да отидат при смъртта, станала толкова обикновена и реална, че сред хората не се разпространи нито една жална история за бродещия дух на някоя от жертвите на гилотината; взираше се със сериозно внимание в целия живот и смърт на града, който потъваше в кратък нощен покой след яростното настървение. Сидни Картън премина Сена отново, за да стигне до по-осветени улици.

Навън имаше малко карети, защото пътниците лесно можеха да бъдат заподозрени, и благородниците предпочитаха да крият главите си под червени нощни шапчици и да се влачат пеша с тежки обуща. Театрите обаче бяха пълни и хората излизаха от тях във весело настроение и се връщаха в къщи, увлечени в разговори. На вратата на един театър стоеше малко момченце с майка си, която търсеше място през калта, за да пресече улицата. Картън пренесе детето и преди плахата ръчичка да се освободи от врата му, той го помоли да го целуне.

„Аз съм възкресението и животът — рече бог. — Който вярва в мен, макар и да умре, ще оживее; който е жив и вярва в мен, никога не ще умре.“

Улиците вече бяха утихнали, нощта минаваше и тези думи отекваха в стъпките му и се носеха във въздуха. Напълно спокоен и уверен, той понякога си ги повтаряше. Те звучаха непрестанно в него.

Нощта превали и когато Картън застана на моста, заслушан в плясъка на водата о каменните брегове на Сите, където живописно скупчените къщи и катедралата светеха ярко на лунната светлина, утрото настъпи, мъртвешки студено. Нощта заедно с луната и звездите побледня и умря и за известно време изглеждаше, сякаш целият свят бе преминал в селенията на смъртта.

Но ето, величественото слънце се издигна и с дългите си ярки лъчи заби топлината на тези думи, които бяха бреме през нощта, право в сърцето му. Картън го гледаше, благоговейно прикрил очи, и изведнъж зърна един мост светлина, който затрептя във въздуха между него и слънцето, а реката отдолу заблестя в искри.

В утринния покой силната река, бърза, дълбока и уверена, беше като добър приятел. Картън закрачи покрай нея, далеч от къщите, и топлото и ярко слънце го приспа на брега. Когато се събуди и стана, той се позастоя още малко, загледай в един водовъртеж, който безцелно се мяташе, докато накрая течението го погълна и го отнесе към морето: „Като мен.“

После изплува някаква търговска лодка, чието платно имаше цвят на увехнал лист; премина покрай него и изчезна. Когато безшумната й следа се стопи във водата, молитвата, която бе бликнала от сърцето му за милостива прошка на всичките му жалки заблуждения и грешки, свърши с думите: „Аз съм възкресението и животът.“

Когато се върна, мистър Лори беше излязъл и не беше лесно да се отгатне къде може да е отишъл добрият старец. Сидни Картън пийна малко кафе с парче хляб и след като се изми и преоблече, за да се освежи, тръгна към съда.

Съдебната зала оживено шумеше, когато черната овца — от която мнозина отвърнаха изплашено глава — го избута в един тъмен ъгъл сред тълпата. Мистър Лори беше там и доктор Манет беше там. Тя също беше там, седнала до баща си.

Когато въведоха мъжа й, тя го погледна така окуражаващо, така твърдо, пълна с любов, възхищение, състрадателна нежност и същевременно смелост, че лицето му доби здравия си цвят, очите му просветнаха и сърцето му се оживи. Ако в този момент някой видеше въздействието на нейния поглед и върху Сидни Картън, щеше да забележи същия ефект.

В този несправедлив съд нямаше никакъв ред и никой не изслушваше спокойно обвиняемите. Сигурно тази революция нямаше да избухне, ако всички закони, правила и церемонии не бяха така чудовищно потъпкани, преди самоубийственото отмъщение на Революцията да ги направи на пух и прах.

Всички погледи бяха обърнати към съдебните заседатели. Същите решителни патриоти и добри републиканци от вчера, от оня ден, от утре и от в други ден. Сред тях се открояваше един енергичен мъж с ненаситно лице, чиито пръсти непрекъснато се движеха около устните му и чийто вид будеше голямо недоволство сред зрителите. Това беше Жак Трети от Сен Антоан — кръвожаден, жесток, подобен на човекоядец. Заседателите като някакви кучета се бяха събрали, за да осъдят хванатия елен.

След това всички се обърнаха към петте съдии и обществения обвинител. В тази част на залата днес нямаше никакви благоприятни изгледи. Само безпощадна, безкомпромисна, убийствена деловитост. После всички очи потърсиха нечий друг поглед в тълпата и одобрително засвяткаха, щом го зърнаха. Главите си кимнаха една на друга и после се наведоха напред в напрегнато внимание.

Шарл Евремоид, наречен Дарней. Освободен вчера. Отново обвинен и арестуван днес. Снощи му е бил връчен обвинителен акт. Заподозрян и разобличен като враг на Републиката, аристократ, издънка на тирански род и съсловие, обявено извън закона, защото е използувало отнетите си привилегии за безчестно подтисничество на народа. Шарл Евремонд, наречен Дарней, по силата на това обвинение, напълно мъртъв за закона.

С тия няколко думи започна прокурорът. Председателят попита дали обвиняемият е тайно или явно обвинен.

— Явно, председателю.

— От кого?

— Три гласа. Ернест Дефарж, продавач на вино в Сен Антоан.

— Добре.

— Терез Дефарж, негова съпруга.

— Добре.

— Александър Манет, лекар.

Залата зарева и сред шума доктор Манет седеше бледен и разтреперан на мястото си.

— Председателю, възмутено заявявам, че това е лъжа и измама. Знаете, че обвиняемият е съпруг на дъщеря ми. Моята дъщеря и нейните близки са ми по-скъпи от собствения ми живот. Кой и къде е този подъл конспиратор, който твърди, че аз съм предал съпруга на своето дете?

— Спокойно, гражданино Манет. Всяко неподчинение на Трибунала е наказуемо от закона. Що се отнася до нещата, които са ви по-скъпи от живота, нищо не може да бъде по-скъпо за добрия гражданин от Републиката.

Забележката беше посрещната с шумни възгласи. Председателят разклати звънеца и продължи разпалено:

— Ако Републиката поиска от вас да пожертвувате детето си, вие сте задължен да го пожертвувате. А сега слушайте по-нататък. И мълчете!

Отново се надигнаха лудешки викове. Доктор Манет седна, очите му шареха наоколо, устните му трепереха. Дъщеря му се притисна до него. Заседателят с ненаситното лице потри ръце и отново сложи ръка на устните си.

Когато залата се успокои, извикаха Дефарж, който бързо разправи как докторът бил в затвора, как като момче бил прислужник на доктора, как са го освободили и какво е било състоянието на затворника, когато е бил освободен и предаден на него. Последва кратък разпит, тъй като съдът процедираше бързо.

— Вие сте участвували активно в превземането на Бастилията, нали, гражданино?

— Мисля, че да.

В този момент една развълнувана жена от тълпата се разкрещя:

— Той беше един от най-добрите патриоти там. Защо не кажеш? Ти беше артилерист този ден и между първите, които влязоха в оная проклета крепост, когато падна. Патриоти, говоря истината!

Това беше Отмъщението, която помагаше на заседанието сред разпалените възгласи на публиката. Председателят позвъни. Но Отмъщението, което още повече се разпалваше, изписка: „Хич не ме стряска този звънец!“, за което също получи одобрителни възклицания.

— Гражданино, осведомете Трибунала какво направихте през онзи ден в Бастилията!

— Знаех — каза Дефарж, като погледна надолу към жена си, която седеше в долната част на стълбите и втренчено го гледаше. — Знаех, че затворникът, за когото говоря, е в килия сто и пет, Северната кула. Той ми беше казал. Когато правеше обувки под моите грижи, сам се наричаше така — сто и пет, Северната кула. И понеже бях артилерист този ден, решавам, че когато крепостта падне, ще отида да видя тая килия. Затворът падна. Качвам се в килията с един съгражданин, който сега е съдебен заседател, заедно с един тъмничар. Преглеждам килията много внимателно. В една дупка в комина, където имаше изваждан камък, намерих изписани листове хартия. Това е хартията. Постарах се да разуча почерка на доктор Манет от други неща, писани от него. Това е почеркът на доктор Манет. Предавам тези листа с почерка на доктор Манет в ръцете на председателя.

— Нека се прочете.

Сред мъртва тишина и неподвижност обвиняемият гледаше с обич жена си, жена му отместваше поглед от него само за да погледне загрижено баща си, доктор Манет беше вперил поглед в четеца, мадам Дефарж не откъсваше поглед от затворника, Дефарж не откъсваше поглед от жена си, която очевидно изпитваше голяма наслада, а всички други очи следяха зорко доктора, който не виждаше никого — документът беше прочетен.

ГЛАВА ХСЯНКАТА ДОБИВА ПЛЪТ

„Аз, Александър Манет, нещастен лекар, родом от Бове и след това живущ в Париж, пиша тези тъжни редове в печалната си килия в Бастилията през последния месец на 1767 г. Пиша ги в откраднати минути при много трудни условия. Възнамерявам да ги скрия в стената на комина, където бавно и трудно направих малко скривалище. Някоя милостива ръка може да ги открие там, когато аз и моите мъки станат прах.

Тези думи пиша в десетата година на моя затвор с едно ръждясало желязно острие, с което стържа сажди и въглени от комина, смесени с кръв. В гърдите ми не остана никаква надежда. Знам от някои ужасни признаци, които усещам в себе си, че разумът ми няма за дълго да се запази, но тържествено заявявам, че в момента умът ми е наред, паметта ми е точна и подробна и че пиша истината и нося отговорност за тези свои последни написани думи, независимо дали някога се прочетат от хората пред Вечния съд.

Една облачна, но лунна нощ в третата седмица на декември 1757 г. (мисля, че беше двайсет и второ число на месеца) бях излязъл да подишам чист въздух и се разхождах по самотния кей на Сена на около един час път от къщата, в която живеех на улица «Медицинска академия», когато ме застигна карета, която се движеше много бързо. Аз се отстраних, за да й направя път, защото се страхувах, че може да ме прегази, и тогава от прозореца се подаде глава, а един глас викна на кочияша да спре.

Каретата спря, когато кочияшът дръпна юздите на конете и ги овладя, и същият глас ме повика по име. Аз отговорих. Каретата беше отишла толкова напред, че двамата господа имаха време да отворят вратата и да слязат, докато аз се изравних с тях. Забелязах, че и двамата носеха наметала и, изглежда, се криеха. Когато застанаха един до друг до вратата на колата, аз също така забелязах, че бяха почти на моите години или даже по-млади и че много си приличаха — по стойка, маниер, глас и (доколкото можех да видя) по лице.

— Вие сте доктор Манет, нали? — каза единият.

— Да.

— Доктор Манет от Бове — каза другият. — Младият лекар, отначало способен хирург, който в последните една-две години направи блестяща кариера в Париж.

— Господа — отвърнах аз, — аз съм този доктор Манет, за когото говорите тъй ласкателно.

— Бяхме у вас — каза първият — и понеже нямахме щастието да ви намерим там, но разбрахме, че може би се разхождате в тази посока, тръгнахме насам с надежда да ви настигнем. Бихте ли се качили в каретата?

И двамата се държаха заповеднически и след тези думи се раздвижиха, за да ми направят място при вратата на каретата. Бяха въоръжени. Аз не.

— Господа — казах аз, — моля да ме извините, но аз обикновено питам кой ми е направил честта да потърси помощта ми и какъв е случаят, за който съм повикан.

Отговори мъжът, който беше проговорил втори:

— Докторе, вашите клиенти са високопоставени хора. Колкото до случая, доверието ни във вашата опитност и умение ни кара да мислим, че вие сам ще го установите по-добре, отколкото сме в състояние да ви го опишем. Достатъчно засега. Бихте ли се качили в каретата?

Не можех да направя нищо друго, освен да се съглася, и мълчаливо влязох вътре. Двамата се качиха след мене — вторият скочи, след като прибра стълбичката. Каретата се обърна и потегли с предишната бързина.

Предадох разговора дословно. Нямам никакво съмнение, че беше точно така. Описвам всичко точно както се случи и се старая да не се отклонявам от целта си. Навсякъде, където правя тези нищожни знаци, това значи, че за момента спирам да пиша и слагам листата в скривалището.

Каретата премина през улиците, после през северната бариера и излезе на междуселски път. На по-малко от една левга от бариерата — тогава не пресметнах разстоянието, а после, когато го преминах пак — тя се отклони от главния път и скоро спря пред самотна къща. Ние тримата слязохме и тръгнахме по влажна и мека пътека през една градина, където някога беше бликал фонтан, и стигнахме до вратата на къщата. Не отвориха веднага на звънеца и един от моите придружители удари с тежката си ездаческа ръкавица лицето на човека, който отвори.

Нищо в това действие не привлече особено вниманието ми, защото често бях виждал да удрят обикновените хора като кучета. Но другият, който също беше ядосан, удари по същия начин човека с ръка. Външността и държането на братята беше толкова еднакво, че тогава за пръв път разбрах, че са близнаци.

От момента, когато слязохме при външната врата (тя беше заключена и един от братята я отвори, за да влезем, и после пак я заключи), аз дочух викове, които идваха от някаква стая на горния етаж. Заведоха ме право там и когато се качвахме по стълбите, виковете станаха по-силни. После видях жена, която лежеше със силна мозъчна треска.

Болната беше млада и много красива, определено на не повече от двайсет години. Косата й беше разпиляна, а ръцете бяха вързани до тялото й с платнени колани и носни кърпи. Забелязах, че превръзките бяха част от облеклото на благородник. На една от тях, шал с ресни за специални случаи, видях благороднически герб и буквата Е.

Видях това в първата минута на срещата ми с болната, понеже в неспокойните си движения тя се бе обърнала по очи, лежеше на ръба на леглото и беше налапала единия край на шала. Имаше опасност да се задуши. Първата ми работа бе да протегна ръка и да облекча дишането й. Когато отместих шала, зърнах бродерията в ъгълчето.

Обърнах я леко, сложих ръце върху гърдите й, за да я успокоя, и погледнах лицето й. Очите й се бяха разширили и гледаха безумно и тя постоянно издаваше пронизителни писъци, като повтаряше думите: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!», после броеше до дванадесет и казваше: «Шшшт!» Спираше само за миг, заслушваше се и после пак викаше: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!», изброяваше до дванадесет и казваше: «Шшшт!» Правеше го по един и същи начин, без никаква промяна в реда или тона. Тези звуци се повтаряха непрекъснато заедно с моментната пауза.

— Колко време продължава това? — попитах аз.

За да различавам братята, ще ги наричам по-големия и по-малкия. По-големият е този, който се държеше по-властно. Отговори ми по-големият:

— Горе-долу снощи по това време.

— Тя има ли мъж, баща и брат?

— Има брат.

— Вие ли сте братът?

Той процеди много презрително:

— Не.

— Има ли някаква скорошна асоциация с числото дванадесет?

По-младият брат нетърпеливо възкликна:

— С дванадесет часа ли?

— Вижте какво, господа — казах аз, с ръце още върху гърдите й. — Аз не мога да направя нищо така. Ако знаех за какво идвам, щях да си взема някои неща. А така си губя времето. В това самотно място не могат да се намерят никакви лекарства.

По-големият брат погледна към по-малкия, който високомерно каза:

— Тук има кутия с лекарства. — Той я извади от някакъв шкаф и я сложи на масата.

Отворих някои от шишенцата, помирисах ги и долепих тапата до устните си. Ако не исках да използувам наркотици, които сами по себе си са отрова, не трябваше да прилагам нито едно от тези лекарства.

— Съмнява ли ви нещо? — каза по-малкият брат.

— Виждате, мосю, че възнамерявам да ги използувам — отговорих и повече не казах нито дума.

С мъка накарах болната да ги глътне и след дълги усилия тя прие дозата, която исках да вземе. Понеже исках да я повторя след известно време и понеже беше необходимо да наблюдавам ефекта, седнах до леглото й. Прислужваше една плаха и сдържана жена (съпруга на онзи мъж долу), която се бе свила в ъгъла. Къщата беше влажна, порутена и много скромно обзаведена — очевидно беше отскоро обитавана и се използуваше временно. По прозорците бяха наковани дебели стари пердета, за да заглушават писъците. Те продължиха в същия порядък: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!» с броенето до дванадесет и «шшшт!». Пристъпът беше толкова силен, че аз не отвързах ръцете, а само проверих дали не са болезнено стегнати. Единствената искрица надежда в случая беше, че ръката ми върху гърдите на болната имаше доста успокоително въздействие и понякога цели минути тялото й се успокояваше. Но не помагаше на виковете — те се повтаряха с ритмичността на махало.

Поради въздействието на ръката ми (предполагам) седях така на леглото половин час, а двамата братя гледаха отстрани. После по-големият каза:

— Има още един пациент.

Аз се стреснах и попитах:

— Спешен ли е случаят?

— По-добре вижте сам — небрежно отвърна той и взе свещ.

Другият пациент лежеше в една задна стая при второто стълбище, която беше нещо като плевник над конюшнята. Над част от нея имаше нисък измазан таван. Останалото пространство беше открито към билото на керемиден покрив, където се виждаха напречните греди. В тази част на стаята беше струпано сено и слама, съчки за горене и една купчина ябълки и пясък. Трябваше да мина през тази част, за да отида в другата. Паметта ми е добра и си спомням много подробности. Пробвам я с тези подробности и всичките ги виждам тук, в килията си в Бастилията, близо до края на десетата ми година затвор, тъй живо, както ги видях в онази нощ.

Върху малък куп сено на земята с възглавница под главата лежеше хубаво селянче — момче най-много на седемнадесет години. Лежеше по гръб със стиснати зъби, а дясната му ръка беше свита на гърдите. Очите му горяха и гледаха право нагоре. Не видях къде му е раната, когато коленичих до него. Разбрах обаче, че умира от рана, нанесена с острие.

— Аз съм лекар, бедно момче — казах аз. — Нека да видя.

Беше под ръката му и аз най-напред го поуспокоих, за да ми позволи да я отместя. Раната беше от намушкване с шпага от преди двайсет-двайсет и четири часа, но нищо нямаше да може да го спаси дори ако веднага се бяха положили грижи. Той издъхваше бързо. Когато обърнах очи към по-големия брат, видях го да гледа хубавото момче, чийто живот си отиваше, сякаш беше ранена птица или заек, но в никакъв случай не човешко същество,

— Как се е случило това, мосю? — попитах аз.

— Едно полудяло младо псе! Крепостен! Предизвика брат ми да го прониже и падна от шпагата му — като благородник.

В този отговор нямаше ни сянка съжаление, мъка или човешко съчувствие. Този, който изрече думите, изглежда, признаваше, че е твърде досадно едно същество от съвсем различен разред да умира там и би било по-добре, ако той си бе умрял по обикновен невзрачен начин, присъщ на жалките му себеподобни. Беше абсолютно неспособен на каквато и да било състрадателност към момчето и неговата съдба.

Очите на момчето бавно се извърнаха към него, докато той говореше, и после бавно се обърнаха към мен:

— Докторе, те са много горди, тия благородници. Но ние, обикновените псета, също понякога сме горди. Те ни грабят, обиждат ни, бият ни, убиват ни. Но понякога у нас остава мъничко гордост. Тя — видяхте ли я, докторе?

Писъците и виковете се чуваха и там, макар приглушени от разстоянието. Той заговори за тях, сякаш тя лежеше при него.

Отговорих:

— Да, видях я.

— Тя ми е сестра, докторе. Тези благородници от много години безсрамно разполагат със скромността и добродетелта на нашите сестри, но ние имаме добри момичета. Знам го, чул съм го от баща си. Тя беше добро момиче. Беше сгодена за един добър младеж — негов арендатор. Ние всички му бяхме арендатори — на този тука, дето стои. Другият му е брат, най-лошият от това проклето племе.

Момчето с мъка събираше телесни сили да говори, но духът му говореше с поразяваща енергия.

— Този човек тук така ни грабеше, както висшите същества грабят нас, долните кучета — облагаше ни с данъци без милост, караше ни да му работим без пари, караше ни да мелим житото си в неговата мелница, караше ни да храним десетки от неговите домашни птици от бедната си реколта, забраняваше ни да държим домашни птици, грабеше и вземаше от нас толкова много, че когато случайно докопвахме малко месо, го ядяхме със страх, със залостени врати и затворени прозорци, да не би хората му да ни видят и да ни го вземат. Казвам ви, така ни грабеха и гонеха и толкова обедняхме, че баща ми казваше, че най-ужасното нещо е да родиш дете на този свят и че трябва да се молим най-много за това жените ни да са безплодни и клетото ни племе да изчезне!

Никога преди това не бях виждал чувството на подтиснатост да избухва с такава сила, като огън. Предполагах, че хората го таят някъде, но никога не го бях виждал да избликва така, както у това умиращо момче.

— Въпреки това, докторе, сестра ми се омъжи. По това време приятелят й, горкият човек, боледуваше и тя се омъжи за него, за да му помага и да се грижи за него в нашата къща — в кучешката ни колиба, както ще я нарече този човек. Беше омъжена от няколко седмици, когато братът на този човек я видя и я хареса и поиска от мъжа й да му я даде — та какво значат съпрузите при нас! Тсй имаше голям мерак, но сестра ми беше добра и добродетелна и намрази брат му тъй силно, както и аз го мразех. Какво направиха тогава двамата, за да убедят съпруга й да й повлияе и да я склони?

Очите на момчето, които бяха вперени в мене, бавно се обърнаха към другия и по лицата на двамата разбрах, че всичко, което той казваше, е вярно. Двата противоположни вида гордост се сблъскаха — това го виждам даже тук, в Бастилията: пренебрежителното безразличие на благородника и потъпканите чувства на селяка, страстната му жажда за мъст.

— Та, значи, докторе, едно от правата на тия благородници е да ни впрягат като псета в каруца и да ни карат. Така го впрегнаха и него и го подкараха. Знаете ли, че едно от правата им е да ни държат в именията си цяла нощ, за да плашим жабите — да не смущават благородния им сън. Нощем те го държаха навън в лошата мъгла, а денем го връщаха във впряга. Но той не склони. Не! Един ден на обяд го разпрегнаха, за да се нахрани — ако намери храна, — той изхлипа дванадесет пъти, един път за всеки удар на камбаната, и умря на гърдите й.

Никаква човешка сила не можеше да поддържа живота в това момче, освен решимостта да изкаже всичките си мъки. Той отблъскваше сгъстяващите се сенки на смъртта и се мъчеше да държи ръката си свита, за да скрива раната.

— После с разрешение на този човек, даже с негова помощ, брат му я взе. Въпреки онова, което знам, че сигурно е казала на брат му — какво му е казала, скоро ще разберете, докторе, защото това за него е забавно. Брат му я взе. Видях я да минава покрай мен на пътя. Когато занесох новината в къщи, сърцето на баща ми се пръсна от мъка. Не каза нито една от думите, които го изпълваха. Заведох малката си сестра (имам още една сестра) на едно място, където този мъж нямаше да може да я намери и където поне тя никога нямаше, да стане негова подчинена. После проследих брата дотук и снощи се изкатерих — долно псе, но с шпага в ръка. Къде е прозорецът на плевника? Беше някъде там.

Стаята тъмнееше пред очите му. Светът се стесняваше около него. Огледах се и видях, че сеното и сламата бяха измачкани на пода, сякаш е имало някаква борба.

— Тя ме чу и се втурна вътре. Казах й да не се приближава, докато не го убия. Той влезе и най-напред ми подхвърли няколко монети. После посегна към мен с камшик. Но аз, макар и долно псе, така замахнах към него, че той изтегли шпагата си. Нека счупи шпагата, която оцапа с долната ми кръв, на колкото си иска парчета. Той я извади, за да се защити — насочи удара си към мен с най-голямото си умение, защото бранеше живота си.

Няколко мига преди това погледът ми беше паднал върху парчетата счупена шпага, които лежаха върху сеното. Това беше оръжие на благородник. На едно друго място лежеше стара шпага, която изглеждаше войнишка.

— А сега ме вдигнете, докторе. Вдигнете ме. Къде е?

— Не е тук — казах аз, като хванах момчето, мислейки, че пита за брата.

— Хм! Колкото и да са горди тия благородници, той се страхува да ме види. Къде е човекът, който беше тук? Обърнете ми лицето към него.

— Маркизе — каза момчето, обърна се към него с разширени очи и вдигната дясна ръка, — когато дойде време да отговаряте за тия неща, аз призовавам вас и всичките от вашето зло племе да отговаряте за тях. Слагам този кървав кръст върху вас като знак, че ще го направя. Когато дойде време да отговаряте за тия неща, аз призовавам брат ви, най-лошия от лошото ви племе, отделно да отговаря за тях. Правя този кървав кръст върху него като залог, че ще го направя.

Два пъти той сложи ръка в раната си и с показалеца начерта кръст във въздуха. За момент остана така с вдигнат показалец и когато пръстът му увисна, тялото му също увисна с него и аз го положих мъртъв на земята.

Когато се върнах при леглото на младата жена, тя бълнуваше по съвсем същия начин. Знаех, че това може да трае с часове и най-вероятно ще завърши в безмълвието на гроба.

Повторих лекарствата, които й бях дал, и останах край леглото до късна нощ. Пронизващите писъци не намаляха, нито за момент не се промени яснотата на думите й и порядъкът, в който ги изговаряше: «Мъжът ми, баща ми, брат ми! Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет. Шшшт!»

Това трая двадесет и шест часа от момента, когато за първи път я видях. Бях дошъл и си отишъл два пъти и пак седях до нея, когато започна да се запъва. Направих малкото, което можех, за да се възползувам от промяната, и постепенно тя се отпусна в някаква летаргия и лежеше като мъртва.

Сякаш вятърът и дъждът се бяха най-сетне успокоили след дълга и страшна буря. Освободих ръцете й и повиках жената да ми помогне да оправим тялото и дрехите й. Едва тогава разбрах, че очаква дете. Тогава загубих и последната си надежда за нея.

— Умря ли? — попита маркизът, когото ще продължа да наричам по-големия брат, като влезе в стаята с ботуши, току-що слязъл от коня си.

— Не е умряла — казах аз, — но вероятно ще умре.

— Каква сила има в тия груби тела — каза той, като гледаше надолу към нея с известно любопитство.

— Има огромна сила — му отговорих — в мъката и отчаянието.

Най-напред той се изсмя над думите ми, после се намръщи. Приближи с крак един стол близо до моя, заповяда на жената да си отиде и каза с приглушен глас:

— Вижте какво, докторе, като видях, че брат ми се е забъркал с тия селяндури, аз му препоръчах да ви извикаме. Вашата репутация е висока и като млад човек, който тепърва ще прави състояние, вие сигурно си знаете интересите. Нещата, които виждате тук, са неща за гледане, но не и за говорене.

Слушах дишането на болната и избягвах да отговарям.

— Мога ли да разчитам на дискретността ви, докторе?

— Мосю — казах аз, — в моята професия оплакванията на пациентите се пазят винаги в тайна. — Отговорих предпазливо, защото вътрешно бях смутен от онова, което бях чул и видял,

Дишането й беше толкова слабо, че аз внимателно преслушах сърцето и пулса й. Беше жива, но нищо повече. Когато отново седнах на мястото си, аз се огледах и видях, че братята ме наблюдават изпитателно.

Много ми е трудно да пиша, защото тук е студено и ме е страх, че ще ме хванат и ще ме преместят в подземна килия в пълен мрак. Затова ще съкратя разказа си. Паметта ми не е объркана и е запазила всичко. Мога да си спомня всичко, всяка дума, която си разменихме с братята.

Тя живя така още седмица. Към края можех да разбирам само отделни срички, които изричаше, като долепях ухо до устните й. Попита ме къде се намира и аз й казах. Казах й също кой съм. Напразно я питах за фамилното й име. Тя слабо поклати глава върху възглавницата и го запази в тайна, както направи и момчето.

Не можех да й задам никакъв въпрос и накрая казах на братята, че започва бързо да гасне и няма да издържи до следващия ден. До този момент, макар че никой освен жената и аз не се появявахме пред очите й, единият или другият непрекъснато бдяха, седнали зад завесата при леглото, когато и аз бях там. Но когато краят наближи, те като че ли престанаха да се интересуват какво ще си говоря с нея — сякаш, мина ми през ум, и аз умирах заедно с нея.

Бях забелязал, че гордостта им беше много засегната; задето по-малкият брат (както аз го наричам) е кръстосал шпага със селянин, и то с момче. Единственото нещо, което, изглежда, ги интересуваше, беше, че това е голям позор за семейството и могат да станат за посмешище. Колкото пъти очите ми срещаха погледа на по-малкия брат, изражението му ми подсказваше, че той дълбоко ме мрази, понеже знам онова, което научих от момчето. Иначе беше по-мек и по-учтив от по-големия. Въпреки това го чувствувах. Забелязах също, че бях станал бреме в ума на по-големия.

Болната умря два часа преди полунощ — точно по времето, когато за първи път я видях. Бях сам с нея, когато самотната й млада глава леко се отпусна на една страна и всичките й земни мъки и неволи свършиха.

Братята стояха в една стая долу и нетърпеливо чакаха да си тръгнат. Чух ги как тупаха ботушите си с камшици и крачеха напред-назад.

— Най-после е мъртва, нали? — каза по-големият, когато влязох.

— Мъртва е — казах аз.

— Поздравявам те, братко — бяха думите му, когато се извърна.

И преди ми беше предложил пари, които не взех веднага. Сега той ми даде една издута кесия със злато. Взех я от ръката му, но я оставих на масата. Бях обмислил въпроса и бях решил да не приемам нищо.

— Моля за извинение — казах аз, — но при създадените обстоятелства — не.

Те си размениха погледи, но ми се поклониха, както и аз им се поклоних, и после се разделихме без нито една дума повече.

Аз съм уморен, уморен, уморен — съсипан от мъка. Не мога да прочета какво съм написал с тази съсухрена ръка.

Рано сутринта кесията със злато беше оставена пред вратата ми в малка кутия, на която беше изписано името ми. Отначало тревожно мислех как да постъпя. Същия ден реших да пиша лично до министъра и да опиша случаите, за които бях повикан, както и мястото, където бях заведен. С други думи, всичко. Знаех какво значи влияние в двореца и какви бяха свободите на благородниците и очаквах, че работата ще се потули. Исках обаче да облекча съвестта си. Пазех случката в дълбока тайна дори от жена си. Това също реших да пиша в писмото. Не мислех, че се излагам на истинска опасност. Но се опасявах, че други може да се изложат на опасност, ако научат онова, което аз знаех.

Този ден бях много зает и не можах да завърша писмото вечерта. Станах много по-рано от обикновено, за да го допиша. Беше последният ден от годината. Писмото лежеше пред мен току-що привършено, когато ми казаха, че някаква дама чака отвън и желае да ме види.

Все по-трудно ми се удава да се справям със задачата си. Толкова е студено, сетивата ми са притъпени и наоколо ме обгръща ужасна тъмнина.

Дамата беше млада, приятна и хубава, но едва ли щеше да живее дълго. Беше извънредно развълнувана. Представи ми се като съпруга на маркиз Сен Евремонд. Свързах титлата с обръщението на момчето към по-големия брат и инициалите, избродирани върху шала, и лесно стигнах до заключението, че съвсем наскоро се бях срещал с този благородник.

Паметта ми е все още точна, но не мога да възпроизведа думите на нашия разговор. Подозирам, че ме наблюдават по-зорко от преди, а и не знам кога точно ме наблюдават.

Тя отчасти подозираше, отчасти беше узнала основните факти на жестоката случка и дела на съпруга й в нея и как съм бил повикан и аз. Не знаеше, че момичето е починало. Надеждата й, каза тя с голяма тревога, е тайно да може да прояви женското си съчувствие към нея. Надеждата й била да умилостиви божия гняв, легнал над къщата, която от много време била омразна на многобройните страдащи.

Имала основания да смята, че имало още една по-малка жива сестра, и най-голямото й желание било да й помогне. Не можех нищо да й кажа, освен че такава сестра наистина съществува. Това, което я накарало да дойде при мен, разчитайки на моята дискретност, било надеждата, че ще мога да й кажа името и адреса й. Но до този нещастен момент аз не знам нито едното, нито другото.

Нямам повече хартия. Един от листовете ми беше взет вчера с предупреждение. Днес трябва да свърша писанията си.

Беше добра и милостива жена, нещастна в брака си. И как можеше да бъде щастлива! Братът я мразеше и й нямаше доверие и използуваше цялото си влияние срещу нея. Тя се страхуваше от него, страхуваше се и от съпруга си. Когато я изпратих до вратата, в каретата й видях едно дете, хубаво момченце на две-три години.

— Заради него, докторе — каза тя, посочвайки го разплакана, — ще направя всичко, което мога, за да изкупя поне малко прегрешенията. Иначе той никога няма да бъде щастлив с такова наследство. Имам лошото предчувствие, ако не се изкупи това, което се случи, че някой ден той ще отговаря за него. Това, което е останало лично на мен — не повече от няколко бижута, — ще дам като залог за живота му, заедно с милосърдието и мъката на умрялата му майка, на това наранено семейство, стига да открия сестрата.

Тя целуна момчето и каза, като го погали:

— Правя го заради тебе, момчето ми. Нали ще бъдеш добър, Шарл?

Детето й отговори уверено:

— Да.

Целунах й ръка и тя го взе в прегръдките си и си отиде, като продължаваше да го гали. Повече не я видях,

Макар че каза името на съпруга си, смятайки, че го знам, аз не го споменах в писмото. Запечатах го и понеже не се доверявах на ничии други ръце, сам го занесох същия ден.

Същата вечер, последната вечер на годината, към девет часа един мъж в черни дрехи позвъни на вратата, поиска да ме види и тихо последва прислужника ми Ернест Дефарж, един младеж. Когато прислужникът ми влезе в стаята, където седях със съпругата си — о, моята съпруга, моята любима, хубавата ми млада съпруга англичанка! — тогава видяхме човека, който беше позвънил на вратата, а сега стоеше мълчалив зад него.

— Спешен случай на улица «Сен Оноре» — каза той. Нямало да изгубя много време, бил дошъл с кола, която чакала отвън.

Тя ме доведе тук, доведе ме в гроба ми. Когато излязох от къщата, през устата ми стегнаха черен шал, а ръцете ми бяха привързани към тялото. Двамата братя прекосиха улицата от някакъв тъмен ъгъл и ме разпознаха с един-единствен жест. Маркизът извади от джоба си писмото, което бях написал, показа ми го, изгори го на пламъка на фенера, който му държаха, и стъпка пепелта с крак. Не каза нито дума. Доведоха ме тук, доведоха ме в живия ми гроб.

Ако е било угодно на БОГ да внуши в каменните сърца на двамата братя да ми пратят някакво известие за моята любима съпруга през всичките тия ужасни години, само да ми кажат една дума — дали е жива или мъртва, щях да вярвам, че Той не ги е напуснал съвсем. Но сега си мисля, че кървавият кръст е бил гибелен за тях и че Той няма да има милост за тях. Тях и техните потомци, до последния от племето им, аз, Александър Манет, нещастен затворник, в тази последна нощ на 1767 година в непоносимите си страдания предавам на времето, когато за всички тези неща ще се потърси сметка. Предавам ги на небесния и на земния съд.“

Когато четенето свърши, в залата се надигна ужасен рев. Рев на настървение и страст, в който нямаше нищо друго освен кръв. Разказът събуди най-страшна мъст и нямаше глава, която можеше да оцелее пред нея.

Няма защо да обясняваме, при наличието на такъв съд и такава публика, защо семейство Дефарж не бяха предали този документ преди, заедно с другите паметници от Бастилията, които се изнесоха в тържествената процесия, защо го бяха пазили, чакайки удобен момент. Излишно е да описваме как омразното име на този род отдавна бе анатемосано от Сен Антоан и бе вписано във фаталния регистър. Нямаше човек, чиито добродетели и заслуги можеха да го спасят в този ден и на това място.

Още по-зле за обречения, че обвинителят беше добре известен гражданин, негов сърдечен приятел, баща на неговата съпруга. Едно от безумните желания на тълпата беше да подражава на съмнителните граждански добродетели на древността и тя обичаше саможертвите пред олтара на народа. Затуй, когато председателят (иначе собствената му глава щеше да се разклати върху раменете му) каза, че добрият лекар на Републиката ще заслужи още повече пред нея, като изкорени един мръсен аритократичен род, и положително ще изпита свещена радост и озарение, като направи дъщеря си вдовица, детето й сираче, залата изпадна в буйно оживление и патриотична възбуда, без капка човешко състрадание.

— Този доктор има голямо влияние, види се! — измърмори мадам Дефарж, като се усмихна на Отмъщението. — Ха сега го спаси, бре докторе, спаси го де!

При всеки глас на съдебните заседатели тълпата ревеше. Още веднъж и още веднъж. Рев след рев.

Единодушно гласуване. По произход и по убеждение аристократ, враг на Републиката, добре известен подтисник на Народа. Обратно в „Консиержери“ и смърт след двадесет и четири часа.

ГЛАВА XIСУМРАК

Клетата съпруга на невинния човек, обречен да загине, се строполи, като чу присъдата, сякаш я покоси смъртоносен удар. Но не издаде нито звук. Толкова силен беше гласът вътре в нея, че единствено тя в целия свят трябва сега да го поддържа в мъката му, а не да я усилва, че тя скоро се съвзе от шока.

Съдът отложи заседанията си, защото съдиите трябваше да вземат участие в някаква публична демонстрация. Шумът от бързото раздвижване на тълпата, която излизаше от многото коридори, още не бе стихнал, когато Луси протегна ръка към съпруга си и по лицето й нямаше нищо друго освен любов и утеха.

— Нека да го докосна! Нека поне един път да го прегърна! О, добри граждани, имайте поне тази милост към нас!

Беше останал само един тъмничар заедно с двама от четиримата мъже, които го бяха арестували предната вечер, и Барсад. Всички хора бяха излезли навън, за да зяпат зрелището по улиците. Барсад предложи на останалите:

— Нека да го прегърне. Само за момент.

Съгласиха се мълчаливо и я заведоха през седалките на залата до едно издигнато място, където той, облягайки се на подсъдимата скамейка, можеше да я прегърне.

— Сбогом, моя скъпа любов на душата ми. Благославям любовта си на раздяла. Ще се срещнем отново, където измъчените намират покой.

Това бяха думите на съпруга й, когато я притисна до гърдите си.

— Ще го понеса, скъпи Чарлс. Бог ме крепи. Не страдай за мене. Благослови детето ни на раздяла.

— Изпращам й благословията си чрез теб. Целувам я чрез теб. Казвам й „сбогом“ чрез теб.

— Съпруже мой! Един миг още! — Той се отдръпваше от нея. — Няма да сме разделени за дълго. Чувствувам, че това постепенно ще разбие сърцето ми. Но докато мога, ще изпълнявам дълга си и когато я оставя, бог ще й изпрати приятели, както изпрати на мене.

Баща й я беше последвал и щеше да падне на колене и пред двамата, но Дарней протегна ръка, хвана го и извика:

— Не, не! Какво сте направили, какво сте направили, че да падате на колене пред нас! Сега вече разбрахме с какво е трябвало да се борите. Сега вече знаем какво сте преживели, когато сте се досещали за моя произход и когато сте го узнали. Сега вече знаем как сте се борили с естествената омраза у себе си и как заради нея я победихте. Благодарим ви с цялото си сърце, с цялата си любов и дълг. Бог да е с вас!

Вместо отговор бащата прекара ръце през бялата си коса и ги закърши със скръбен вик.

— Не можеше да стане другояче — каза затворникът. — Всички неща, които се бяха разпаднали, отново се събраха и заработиха. Непрекъснато и напразно се опитвах да оправдая доверието на бедната си майка и това доведе в живота ви фаталното ми присъствие. Добро никога не можеше да излезе от това зло, не можеше да има по-добър край от това нещастно начало. Успокойте се и ми простете. Бог да ви благослови.

Дръпнаха го настрани, жена му го пусна. Тя гледаше след него с ръце, долепени за молитва, а очите й сияеха и на лицето й бе изписана дори утешителна усмивка. Когато той излезе през вратата за затворниците, тя се обърна, склони с любов глава върху гърдите на баща си, опита се да му каже нещо и се строполи в краката му.

Тогава из някакъв тъмен ъгъл, където бе седял неподвижно през цялото време, излезе Сидни Картън и я вдигна. С нея бяха само баща й и мистър Лори. Когато я подхващаше, ръцете му трепереха. Той подпря главата й. Въпреки всичко видът му не издаваше само съчувствие — в него имаше и някаква гордост.

— Да я занеса ли в колата? Тя е съвсем лека.

Той леко я понесе към вратата и нежно я положи в каретата. Баща й и старият им приятел се качиха в нея, а той седна до кочияша.

Когато пристигнаха пред входа, където той бе спрял в мрака само преди няколко часа и си представяше по кои камъни бяха стъпвали нозете й, Картън отново я взе и я занесе по стълбите към горните стаи. Там я сложи върху една кушетка, а детето и мис Прос плачеха над нея.

— Не се опитвайте да я съвземете — каза тихо той. — Така е по-добре. Не се опитвайте да я доведете в съзнание, защото пак ще припадне.

— О, Картън, Картън, мили Картън! — извика малката Луси, като скочи и развълнувано го прегърна в изблик на мъка. — Щом си тук, сигурно ще помогнеш на мама, ще направиш нещо да спасиш татко. О, погледни я, мили Картън! Можеш ли като човек, който я обича, да понесеш това!

Той се наведе над детето и долепи розовата му буза до лицето си. После нежно я отмести от себе си и погледна майката, която лежеше в безсъзнание.

— Преди да си ида — каза той и спря, — мога ли да я целуна?

После разправяха, че когато се бе навел над нея и бе докоснал лицето й с устни, той бил промърморил някакви думи. Детето, което стоеше най-близко до него, ги каза по-късно, каза ги и на внуците си, когато беше станало хубава стара жена, че го е чула да казва: „Животът на човек, когото обичате.“

Когато отиде в другата стая, той внезапно се обърна към мистър Лори и баща й, които го бяха последвали, и каза на последния:

— Вие имахте такова голямо влияние, доктор Манет, и то до вчера. Поне го опитайте. Тия съдии и всичките хора на власт се държат дружелюбно с вас и оценяват вашите заслуги. Нали така?

— Нищо, свързано с Чарлс, не беше скривано от мен. Имах най-големи уверения, че ще мога да го спася, и го спасих — отговори той много смутено и много бавно.

— Опитайте пак. Има малко време от сега до утре следобед, но все пак опитайте!

— Смятам да опитам. Няма да се спра нито минутка.

— Това е добре. Виждал съм преди енергия като вашата да върши големи неща. Но никога — добави той едновременно с усмивка и въздишка — толкова големи. Все пак опитайте! Въпреки че животът струва малко, когато го похабим, все пак заслужава това усилие. Дори и да не заслужава, не е кой знае какво да се жертвува.

— Ще отида — каза доктор Манет — направо при прокурора и председателя и при други, които е по-добро да не споменавам. Ще им напиша и писмо, но чакайте, има някакво чествуване на улицата и няма да мога да намеря никого, докато не се мръкне.

— Вярно. Е, в най-добрия случай има някаква отчаяна надежда и тя няма да стане по-отчаяна, ако почакаме да се мръкне. И все пак ми се иска да побързате! Макар че, вижте какво, аз не очаквам нищо. Кога се надявате да видите тия тъмни сили, доктор Манет?

— Веднага щом се мръкне, надявам се. След час-два.

— След четири часа се мръква скоро. Нека да е повече от час-два. Ако отида в девет у мистър Лори, ще мога ли от приятеля ви или от самия вас да науча какво сте направили?

— Да.

— Дано успеете.

Мистър Лори последва Сидни до външната врата и като го докосна по рамото, го накара да се обърне на тръгване.

— Нямам надежда — каза мистър Лори с тих и тъжен шепот.

— Нито пък аз.

— Може някой от ония мъже или всички те да са имали желание да го пощадят — което е само предположение. Та какво е за тях животът му и животът на който и да било! След онази демонстрация в съда едва ли ще се осмелят да го спасят.

— И аз така мисля. В онзи рев просто чух как пада ножът.

Мистър Лори се облегна на вратата и наведе глава към нея.

— Не унивайте — каза меко Картън, — не скърбете. Аз внуших тази идея на доктор Манет, защото смятах, че един ден това ще е утеха за нея. Иначе тя може да си мисли, че животът му е отишъл ей тъй, безсмислено, или е бил похабен. Това ще я мъчи.

— Да, да, да — отвърна мистър Лори, бършейки очи. — Прав сте. Но той ще загине, няма истинска надежда.

— Да. Той ще загине, няма истинска надежда — повтори като ехо Картън. И си отиде с твърда стъпка надолу по стълбите.

ГЛАВА XIIМРАК

Сидни Картън се спря на улицата, колебаейки се къде да отиде. „В девет часа при «Телсън» — си каза той с умислено лице. — Май няма да е зле през това време да им се представя. Да. Най-добре тия хора да знаят, че има такъв човек като мене. Ще е добра предпазна мярка и необходимо приготовление. Но внимателно, внимателно! Трябва добре да го измисля!“

Той забави крачките си, които вече го отнасяха към една цел, и направи няколко завоя в тъмнеещата улица, като проследи мисълта си до евентуалните й последствия. Първоначалното му впечатление се потвърди. „Най-добре е — каза си той, окончателно решил — тия хора да знаят, че има такъв човек като мен.“ После се запъти към Сен Антоан.

Този ден Дефарж се бе представил като съдържател на кръчма в предградието Сен Антоан. Не беше трудно за човек, който познава добре града, да намери къщата му, без да пита никого. Щом установи местонахождението й, Картън излезе отново от малките улички и вечеря в някаква гостилница, след което потъна в дълбок сън. За първи път от толкова години не пи нищо силно. Предишната вечер, откогато не беше пил нищо освен малко слабо вино, той бе излял брендито в камината на мистър Лори като човек, който се отказва от пиенето.

Беше вече седем часът, когато се събуди ободрен, и отново излезе по улицата. По пътя към Сен Антоан се спря пред една витрина, в която имаше огледало, и леко пооправи широката си хлабава вратовръзка, яката на палтото си и разчорлената си коса. След това тръгна право към Дефарж и влезе в кръчмата.

Вътре нямаше посетители освен Жак Трети с неспокойните пръсти и грачещия глас. Този човек, когото беше видял сред съдебните заседатели, сега стоеше край тесния тезгях и говореше с Дефарж и жена му. Отмъщението пригласяше в разговора като редовен член на заведението.

Когато Картън влезе, седна и поиска (на доста лош френски) малка чаша вино, мадам Дефарж отначало му хвърли небрежен поглед, после по-внимателен и по-внимателен и накрая се приближи до него и го попита какво е поръчал.

Той повтори това, което беше казал.

— Англичанин? — попита мадам Дефарж, като въпросително повдигна тъмните си вежди.

След като я изгледа, сякаш звукът дори на една-единствена френска дума го затрудняваше, той отговори с предишния силен акцент:

— Да, мадам. Англичанин съм.

Мадам Дефарж се върна при тезгяха да вземе виното и когато Картън разгърна някакъв якобински вестник и се престори, че го чете и се мъчи да разбере написаното, той я чу да казва:

— Кълна ти се, досущ като Евремонд!

Дефарж му донесе виното и му каза „добър вечер“.

— Какво?

— Добър вечер.

— А, добър вечер, гражданино. — И напълни чашата си. — А, хубаво вино. Пия за Републиката.

Дефарж се върна при тезгяха и каза:

— Да, прилича малко.

Мадам отговори строго:

— Ще ти кажа, че доста.

Жак Трети помирително отбеляза:

— Той ти е май много в главата, мадам.

Милото Отмъщение добави със смях:

— Да, душо моя! Ти с нетърпение чакаш удоволствието да го видиш пак утре!

Картън следеше редовете и думите във вестника с бавни движения на показалеца си и с внимателно и съсредоточено изражение. Те бяха облегнали ръце върху тезгяха, много близо един до друг, и тихо разговаряха. След няколко минути мълчание, през което го наблюдаваха, без да смущават привидната му съсредоточеност в якобинската статия, заговориха отново.

— Право казва, мадам — отбеляза Жак Трети. — Защо да спираме? В това има голяма сила. Защо да спираме?

— Хм, хм — разсъждаваше Дефарж, — човек все някъде трябва да спре. Но въпросът е: къде?

— Когато ги унищожим — каза мадам.

— Чудесно! — изграчи Жак Трети. Отмъщението също изрази силно одобрение.

— Унищожението е добра идея, жено — каза Дефарж, малко загрижен. — По принцип нямам нищо против него. Но този доктор изстрада много. Нали го видяхте днес. Видяхте лицето му, когато четяха документа.

— Видях го — повтори мадам със сърдито презрение. — Да. Видях лицето му. Видях лицето му и то не беше лице на истински приятел на Републиката. Да си пази лицето!

— Ти, жено — каза Дефарж с неодобрение, — видя и мъката на дъщеря му. Трябва да й е много тежко за него.

— Видях дъщеря му — повтори мадам. — Да, видях я няколко пъти. Видях я и днес, виждала съм я и преди. Видях я в съда, видях я и на улицата при затвора. Само да си вдигна пръста…

Тя май го вдигна (слушащият не вдигаше очи от вестника) и после го свали с трясък върху дъската, сякаш падна брадва.

— Гражданката е чудесна! — изграчи Жак.

— Тя е ангел — каза Отмъщението и я прегърна.

— А пък ти — продължи мадам безпощадно, като се обърна към мъжа си, — ако зависеше от тебе — слава богу, че не зависи, — ти щеше да го спасиш даже сега.

— Не — запротестира Дефарж. — Дори ако можеше само с едно вдигане на тази чаша. Но с него щях да спра. Смятам, че трябва да се спре.

— Виждаш ли, значи, Жак — каза гневно мадам Дефарж, — виждаш ли, мое малко Отмъщение? Вижте и двамата! Чуйте! Заради други престъпления отдавна съм записала в моята книга това племе от тирани и подтисници и съм го обрекла на унищожение. Попитайте мъжа ми не е ли така.

— Така е — отговори Дефарж, без да го питат.

— В началото на великите дни, когато падна Бастилията, той намери ония листа и ги донесе в къщи посред нощ, когато тук няма никой и е затворено, и ги прочетохме ей тук, на това място, на тая лампа. Питайте го не беше ли така.

— Така беше — съгласи се Дефарж.

— Оная нощ, когато прочетохме листата и лампата изгасна и денят изгря над тия прозорци и железни решетки, аз му казвам, че имам да му съобщя една тайна. Питайте го не беше ли така.

— Така беше — пак се съгласи Дефарж.

— Съобщавам му тогава тайната и го удрям по гърдите с тия две ръце, както ги блъскам сега, и му казвам: „Дефарж, аз отраснах при рибарите на морския бряг и онова селско семейство, толкова пострадало от двамата братя Евремонд, както пише в тия листа от Бастилията, е моето семейство. Дефарж, оная сестра на смъртно раненото момче на пода е моята сестра, онзи съпруг беше съпругът на сестра ми, онова неродено дете беше тяхното дете, онзи брат беше моят брат, онзи баща беше моят баща, онези мъртви са мои мъртви и този призив да се поиска сметка от тях е към мене.“ Питайте го не беше ли така.

— Така беше — каза пак Дефарж.

— Тогава кажи на вятъра и на огъня къде да спрат — отвърна мадам. — Но на мен не го казвай.

И двамата слушатели изпаднаха в дива наслада от ужасния й гняв. Слушащият усети как е пребледняла, без да я гледа. И двамата силно го одобриха. Дефарж, останал в малцинство, вмъкна няколко думи за милосърдната съпруга на маркиза, но само предизвика жена си да повтори последните си думи: „Кажи на вятъра и на огъня къде да спрат.“

Влязоха посетители и групата се разпръсна. Англичанинът плати каквото беше поръчал, смутено преброи рестото и попита като чужденец как да стигне до Националния дворец. Мадам Дефарж го изведе до вратата, сложи ръка върху неговата и му посочи пътя. Тогава английският гост си помисли, че няма да е лошо да хване тази ръка, да я повдигне и да нанесе под нея един силен и дълбок удар.

Но си тръгна по пътя и скоро беше погълнат от сенките на затворническата стена. В уречения час се измъкна от тях и се появи в стаята на мистър Лори, където старият господин крачеше напред-назад в нервно безпокойство. Той каза, че до преди малко е бил с Луси и я е оставил само за няколко минути, за да дойде на уговорената среща. Баща й още не се бил върнал, откакто напуснал банковата къща към четири часа. Тя хранела някакви надежди, че неговата намеса може да спаси Чарлс, но те били много слаби. Нямало го вече повече от пет часа. Къде ли можел да бъде?

Мистър Лори чака до десет. Но тъй като доктор Манет не се върна и той не искаше да оставя Луси толкова време сама, уговориха се той да се върне при нея и към полунощ да дойде отново в банковата къща. Междувременно Картън щеше сам да чака при камината завръщането на доктора.

Той чакаше и чакаше, часовникът удари дванадесет, но доктор Манет не се връщаше. Мистър Лори се върна, но нито намери, нито донесе някакви известия. Къде ли можеше да бъде той?

Обсъждаха този въпрос и дори бяха започнали да градят слаба надежда заради дългото му отсъствие, когато го чуха да се качва по стълбите. В момента, когато той влезе в стаята, стана ясно, че всичко е загубено.

Дали изобщо е бил при някого, дали през цялото това време не бе обикалял улиците, не можа да се разбере. Той стоеше и втренчено ги гледаше, но те не го питаха нищо, защото лицето му им каза всичко.

— Не мога да го намеря — каза той, — а ми трябва. Къде ли е?

Беше гологлав, около врата си нямаше шал и докато говореше с безпомощен вид, си съблече палтото и то падна на земята.

— Къде ми е столчето? Навсякъде търся столчето и не мога да го намеря. Какво са направили с работата ми? Нямам време. Трябва да свърша тия обувки.

Те се спогледаха и сърцата им замряха.

— Хайде, хайде — каза той с жалък и хленчещ глас. — Нека да почна да си работя. Дайте ми работата.

Като не получи отговор, той почна да си къса косата, да тропа с крака като обезумяло дете.

— Не мъчете един нещастен и самотен клетник — умоляваше ги той с ужасен вик. — Дайте ми работата! Какво ще стане с нас, ако тези обувки не се свършат тази вечер?

Загубен, напълно загубен!

Беше толкова ясно, че е безнадеждно да се говори разумно с него или да се правят опити да го извадят от състоянието му, че сякаш по взаимно споразумение и двамата сложиха ръце на рамото му и го накараха да седне пред камината, като му обещаха, че скоро ще получи работата си. Той се отпусна на стола, загледа се блуждаещо във въглените и заплака. Сякаш всичко онова, което се бе случило след времето в мансардата, беше някакъв мимолетен сън, фантазия. Мистър Лори видя как той се сви и придоби точно същата фигура, за която се бе грижил Дефарж.

Макар че бяха поразени и ужасени от тази гледка на разруха, не беше време да се поддават на такива емоции. Самотната му дъщеря, лишена от последната си надежда и опора, ги зовеше силно. Отново като по някакво споразумение те се спогледаха и по лицата им се четеше една-единствена мисъл. Картън проговори пръв:

— Изчезна и последната възможност. Тя и без това не беше голяма. Да. По-добре да го заведем при нея. Но преди да отидете, бихте ли ме изслушали? Не питайте защо правя тия уговорки и не искайте обещанието, което аз ще поискам от вас. Имам причина — сериозна причина.

— Не се съмнявам — отговори мистър Лори. — Казвайте.

Фигурата на стола между тях непрекъснато и монотонно се люлееше напред-назад и стенеше. Говореха с глас, като че ли бдяха до леглото на някой болен в нощта.

Картън се наведе, за да вдигне палтото, което се беше почти омотало в краката му. Докато правеше това, на пода изпадна малка чанта, в която докторът имаше навик да носи бележка със списък на ежедневните си задължения. Картън я взе и в нея имаше сгънат лист хартия.

— Трябва да видим това — каза той.

Мистър Лори кимна утвърдително. Той го отвори и възкликна:

— Слава богу!

— Какво е това? — попита нетърпеливо мистър Лори.

— Момент. Нека първо да ви обясня. Най-напред — той бръкна с ръка в палтото си и оттам извади друг лист хартия — това е документ, с който мога да замина от този град. Погледнете го. Виждате, нали? Сидни Картън, англичанин.

Мистър Лори го подържа в ръката си, като сериозно го гледаше.

— Дръжте го у вас до утре. Аз ще го видя утре, нали си спомняте, и по-добре да не го внасям в затвора.

— Но защо?

— Не зная. Предпочитам да не го вземам със себе си. А сега дръжте и този документ, който беше у доктор Манет. Той е подобен на моя и с него той, дъщеря му и детето й ще могат по всяко време да преминат бариерата и границата. Нали разбирате?

— Да!

— Сигурно го е взел вчера като последна и крайна мярка срещу евентуални неприятности. Откога е датата? Няма значение, няма какво да гледате. Приберете го внимателно заедно с моя и вашия. А сега забележете! До преди тия няколко часа изобщо не се съмнявах, че той притежава или може да притежава такъв документ. Това е добре, докато не го вземат. Но може скоро да му го вземат и аз имам основания да мисля, че ще го вземат.

— Те в опасност ли са?

— В голяма опасност. Има опасност мадам Дефарж да ги предаде на съд. Научих това от собствената й уста. Чух я да говори тази вечер и разбрах, че те са в голяма опасност. Веднага пристъпих към действие и се видях с шпионина. Той го потвърди. Той знае, че някакъв дърво-резач, който живее до стените на затвора, е в ръцете на семейство Дефарж и е казал на мадам Дефарж, че я е видял — не е споменал името на Луси — как прави някакви знаци на затворниците. Лесно може да се предвиди, че обвинението ще бъде както обикновено заговор в затвора и това ще застраши живота й — може би и на детето — дори на бащата, защото и двамата са били видени с нея на това място. Не се плашете чак толкова. Вие ще ги спасите.

— Дано бог да даде да ги спася, Картън! Но как?

— Сега ще ви кажа. Ще зависи от вас и вие ще сте най-подходящият човек за това. Ново обвинение едва ли ще бъде предявено утре. Може би след два-три дни. Може би даже след седмица. Знаете, че е тежко престъпление да страдате за или да съчувствувате на жертва на гилотината. Тя и баща й непременно ще бъдат уличени в това престъпление и тази жена (тя толкова упорито преследва целта си) ще изчака, за да добави и това утежняващо обстоятелство към случая и да се подсигури двойно. Слушате ли ме?

— Тъй внимателно и с такова доверие в това, което казвате, че за момент забравих — той докосна гърба на стола, където седеше докторът — дори неговата трагедия.

— Вие имате пари и можете да осигурите пътуването до морето веднага. Вие отдавна сте се приготвили да заминете за Англия. Пригответе конете си утре заран, за да може да тръгнат в два часа следобед.

— Ще го направя.

Картън беше така възбуден и увличащ, че мистър Лори се запали от неговия огън и се разбърза като момче.

— Имате благородно сърце. Нали ви казах, че няма друг по-подходящ човек, на когото сега може да се разчита. Кажете й тази вечер каква опасност я заплашва — нея, детето и баща й. Обяснете й добре, защото тя е готова с радост да сложи хубавата си глава до тази на мъжа си. — Той се запъна за момент. После продължи както преди: — Заради детето и баща й я убедете в необходимостта да напусне Париж с вас в този час. Кажете й, че така е поръчал мъжът й. Кажете й, че от това зависят повече неща, отколкото тя може да си представи или на които може да се надява. Не мислите ли, че дори в това печално състояние баща й ще й се подчини? Нали?

— Сигурен съм, че да.

— Така си мислех и аз. Всичките тези неща са трезво и твърдо обмислени тук в този двор, даже и това как вие ще заемете място в каретата. В момента, когато аз дойда при вас, вие ме качвате и тръгвате.

— Разбирам, че трябва да ви чакам при всички обстоятелства.

— Вземате моя документ заедно с другите и ми запазете място. Чакате, докато мястото ми се заеме, и тогава право към Англия!

— Значи — каза мистър Лори, като сграбчи развълнуваната му, но твърда и уверена ръка, — няма всичко да зависи от един старец; ще имам до себе си един млад и пламенен човек.

— С божия помощ ще имате! Обещайте ми тържествено, че нищо няма да ви повлияе да промените плана, за който си дадохме дума!

— Нищо, Картън.

— Спомнете си тези думи утре; ако промените плана или се забавите — по каквато и да било причина, — ничии живот няма да може да се спаси и животът на мнозина ще трябва неизбежно да се пожертвува.

— Ще ги запомня. Надявам се, че ще изпълня своята задача точно.

— И аз се надявам да изпълня своята. А сега довиждане!

Въпреки че каза тези думи със сериозна усмивка и въпреки че дори долепи ръката на стареца до устните си, Картън още не се сбогува с него. Помогна му да разбуди люлеещия се пред гаснещите въглени човек, колкото да му наметне палто, да му сложи шапка и да го накара да стане и потърси столчето и работата, които продължаваше да иска със стенания. Мина от другата му страна и му помогна да отиде в двора на къщата, където нараненото й сърце — тъй щастливо в паметното време, когато й бе разкрил собственото си опечалено сърце — беше бдяло през тази ужасна нощ. Влезе в двора и остана сам за няколко минути, като се вглеждаше в светлината на прозореца на нейната стая. Преди да си отиде, той й изпрати благословия и изрече тихо нещо за сбогом.

ГЛАВА XIIIПЕТДЕСЕТ И ДВАМА

В черния затвор „Консиержери“ обречените очакваха съдбата си. На брой бяха колкото седмиците в годината. Този следобед вълните на живота на града щяха да ги понесат в безкрайното и вечно море. Още ненапуснали килиите си, новите им обитатели бяха набелязани; преди кръвта им да се влееше в кръвта, пролята предишния ден, кръвта, която щеше да се смеси с тяхната утре, вече беше заделена.

Определени бяха петдесет и двама души. От земевладелеца на седемдесет години, чиито богатства не можаха да откупят живота му, до двадесетгодишната шивачка, чиято бедност и невзрачност също не бяха могли да я спасят. Болести, породени от пороците в мизерията, бяха обхванали жертвите от всички съсловия; ужасният морален хаос, настъпил от неизразимите страдания, от непоносимия гнет и безсърдечната безчувственост, поразяваше всекиго без разлика.

Сам в килията си, Чарлс Дарней не се заблуждаваше с никакви илюзии, след като се върна от Трибунала. Във всеки ред от написаното, което бе чул, звучеше неговата присъда. Беше му съвсем ясно, че никакво лично влияние не можеше вече да го спаси, че в края на краищата той е осъден от милионите и че отделните хора не могат да направят нищо.

Въпреки това беше трудно да успокои ума си и да го подготви за онова, което му предстоеше, когато ликът на любимата жена стоеше като жив пред него. Той още се държеше здраво за живота и му беше много, много трудно да се пусне от него. Постепенно се опитваше да се откопчи от едната страна, но от другата се вкопчваше още по-здраво. Напрегна сили, за да отхлаби ръката си, и тя поддаде, но само след миг пак се вкопчи. Мислите му работеха бързо, сърцето му горещо и упорито се бореше срещу примирението. Ако за момент чувствуваше примирение, жена му и детето му, които трябваше да живеят след него, като че ли започваха да протестират и да го обвиняват в егоизъм.

Всичко това беше в началото. Не след дълго мисълта, че съдбата му не е позорна и че стотици несправедливо понасяха същата участ и твърдо се отправяха към нея всеки ден, му вдъхна сила. После си помисли, че спокойствието на близките му зависи много от неговото спокойствие и сили. Така лека-полека се поуспокои, извиси мислите си и намери утеха.

Преди да се стъмни и да настъпи последната му нощ, Чарлс Дарней измина този последен път в мислите си. Беше му разрешено да си купи нещо за писане и свещ и той седна и започна да пише, докато угаснат затворническите лампи.

Написа дълго писмо на Луси и й обясни, че не е знаел нищо за затворничеството на баща й, преди тя да му каже, и че до момента, когато бе прочетен онзи документ, като нея не е знаел за участието на баща си и чичо си в онова нещастие. Вече й беше казал, че е крил името, от което се бе отказал, защото на годежа им баща й му бе поставил това единствено условие — сега напълно разбираемо — и бе поискал обещание от него, за което настоя и в деня на сватбата им. Той я молеше заради баща й никога да не го пита дали е забравил за съществуването на тези листа, или дали си е спомнил за тях (само за момента или завинаги) от разказа за Тауър в онази неделя под милия чинар в градината. Ако изобщо си е спомнял за тях, сигурно си е мислел, че са се загубили при разрушаването на Бастилията, щом като не е станало дума за тях, когато тълпата намерила следи от затворниците, а не че са станали известни на цялата общественост. Той я молеше — макар, добави, да знаеше, че е безполезно — да утеши баща си, като най-деликатно му внуши, че наистина той не е извършил нищо, за което може да се упреква, и че, напротив, просто е бил забравил себе си заради тях двамата. Нека да запази неговата благодарност, любов и благословия, да преодолее мъката си и да се посвети на милото им дете, заклеваше я той, защото те щяха да се срещнат на небето, и да успокои баща си.

Написа подобни думи и до баща й. Но му каза, че поверява жена си и детето си на грижите му. Написа това с твърди думи, с надежда да го изтръгне от мъката или опасното връщане към миналото, което предвиждаше, че може да се случи.

На мистър Лори поверяваше всички и обясняваше деловите си работи. Като завърши с много думи за благодарно приятелство и гореща привързаност, той приключи. Не помисли за Картън. Умът му беше тъй изпълнен с другите, че нито за момент не се сети за него.

Написа писмата, преди да изгасят лампите. Когато легна на сламеника, си помисли, че е приключил със земния свят.

Но този свят го върна при себе си в съня му и се разкри в блестящи видения. Свободен и щастлив, в старата къща в Сохо (макар по нищо да не приличаше на истинската им къща), необяснимо облекчен и с безгрижно сърце, той беше пак с Луси и тя му каза, че всичко това е сън и че той никога не си е отивал. Момент на забрава, в който той е страдал, но после се е върнал при нея, мъртъв, но спокоен и непроменен. Още един момент на забрава и той се събуди в зловещата утрин, не съзнавайки къде се намира и какво се е случило, докато изведнъж в ума му проблесна мисълта: „Днес е денят на моята смърт!“

Така той стигна до деня, когато щяха да паднат петдесет и две глави. Сега, когато се беше успокоил и смяташе, че ще срещне края си със спокоен героизъм, мислите му заработиха и той не можеше да ги овладее.

Никога не бе виждал инструмента, който щеше да прекрати живота му. Колко ли е висок от земята, колко ли стъпала има, къде ще го поставят, как ще го докоснат, дали ръцете, които ще го пипнат, ще бъдат окървавени, накъде ще гледат очите му, дали ще бъде първи или последен? Тези и други въпроси, неконтролирани от волята му, се натрапваха в ума му безброй пъти. Не бяха свързани със страх. По-скоро идваха от едно странно обземащо го желание да знае какво да прави, като настъпи моментът; желание, което беше гигантски несъизмеримо с кратките и бързи моменти, за които се отнасяше; почуда, която като че ли идваше от някакъв друг дух вътре в неговия.

Часовете минаваха, той крачеше напред-назад и часовниците невъзвратимо биеха. Девет отлетя завинаги, десет отлетя завинаги, единадесет отлетя завинаги, наближаваше дванадесет, за да отлети завинаги. След трудна схватка със странните мисли, които го смущаваха, той се овладя. Ходеше нагоре-надолу и тихо повтаряше числата. Най-лошото от битката свърши. Можеше да ходи нагоре-надолу, освободен от подлудяващите фантазии, и да се моли за себе си и за тях.

Дванадесет отлетя завинаги.

Знаеше, че последният час е три и че ще го повикат по-рано, тъй като двуколките на смъртта се клатушкаха бавно по улиците. Затова реши да чака часа и така да се овладее през останалото време, че да може да даде кураж и на другите.

Вървеше равномерно напред-назад със скръстени на гърдите ръце, един различен човек от затворника, който бе крачил напред-назад в „Ла Форс“. Не беше изненадан, когато удари един. Звънът прозвуча като предишните. Набожно благодарен към небето за възвърнатото, си самообладание, той си помисли: „Остана още един.“. И отново се обърна и закрачи.

Стъпки в каменния коридор пред вратата. Той спря.

В ключалката се пъхна и завъртя ключ. Преди вратата да се отвори или когато се отвори, някакъв мъж каза тихо на английски:

— Той никога не ме е виждал тук. Гледах да не му се мяркам пред очите. Вие влезте там. Аз ще чакам наблизо. Не губете време!

Вратата бързо се отвори и затвори и пред него застана, лице с лице, спокоен, съсредоточен, с лека усмивка и предупредителен пръст на устните, Сидни Картън.

Лицето му така забележително сияеше, че в първия момент затворникът реши, че е негово собствено видение. Но той проговори и това беше неговият глас. Картън взе ръката на затворника и наистина я стисна.

— Нали най-малко очаквахте да видите мен тук? — каза той.

— Не вярвах, че сте вие. Още не мога да повярвам. Вие не сте — за момент изпита това опасение — затворник, нали?

— Не. Случайно имам власт над един от тъмничарите и по силата на това сега стоя пред вас. Идвам от нея — от жена ви, скъпи Дарней.

Затворникът стисна силно ръката му.

— Нося една нейна молба към вас.

— Каква е тя?

— Една много настойчива, неотложна и категорична молба, която бе отправена към вас с най-страстни нотки в гласа, тъй скъп за вас, който вие добре си спомняте.

Затворникът обърна част от лицето си настрана.

— Нямате време да ме разпитвате защо я нося и какво означава тя. Нямам време да ви обяснявам. Трябва да я приемете. Събуйте ботушите си и сложете моите.

До стената на килията, зад затворника, имаше стол. Картън го бутна напред и с мълниеносна бързина го постави на стола и застана над него, бос.

— Сложете тия ботуши. Бързо. Действувайте с волята си. Бързо!

— Картън, от това място не може да се избяга. Невъзможно е. Само ще загинете и вие с мен. Това е лудост.

— Щеше да бъде лудост, ако ви карах да бягате. Но аз не ви карам. Когато ви накарам да се втурнете през тази врата, кажете ми, че е лудост, и останете тук. Сменете си връзката с моята, сложете и палтото ми. Докато го правите, дайте да махна тази панделка от косата ви и да ви поразроша косата като моята.

С учудваща бързина и сила на волята и действията, която изглеждаше почти свръхестествена, той го принуди да извърши всички тия промени. В ръцете му затворникът изглеждаше като малко дете.

— Картън, скъпи Картън! Това е лудост. Не може да стане, никога не може да стане. И други са се опитвали, но никога не са успявали. Умолявам ви, недейте да прибавяте и собствената си смърт към горчивото страдание заради моята.

— Но аз карам ли ви, скъпи ми Дарней, да излизате през вратата? Когато ви накарам, тогава откажете. На тази маса има перо и мастило. Ръката ви стабилна ли е, може ли да пише?

— Все още беше, когато влязохте.

— Стегнете я пак и пишете това, което ще ви продиктувам. Бързо, приятелю, бързо!

Дарней притисна с ръка обърканата си глава и седна на масата. Картън стоеше плътно до него, сложил дясната си ръка на гърдите.

— Пишете точно каквото ви казвам.

— До кого да го адресирам?

— До никого. — Картън още стоеше с ръка на гърдите.

— Да слагам ли дата?

— Не.

При всеки въпрос затворникът вдигаше очи към него. Картън се бе надвесил над него и гледаше надолу, а ръката му стоеше на гърдите.

— „Ако си спомняте — каза Картън, диктувайки — думите, които си разменихме много отдавна, ще разберете веднага щом го видите. Знам, че си ги спомняте добре. Не сте човек, който лесно ще ги забрави.“

Той вдигаше ръка от гърдите си. Когато затворникът случайно погледна нагоре в почуда и притеснение, ръката спря, за да покрие нещо.

— Написахте ли „ги забрави“? — попита Картън.

— Да. Това оръжие ли е в ръката ви?

— Не. Не съм въоръжен.

— Какво държите в ръката си?

— Скоро ще узнаете. Пишете. Има още няколко думи.

Той продължи да диктува: „Благодарен съм, че дойде време, когато мога да ги докажа. Моето действие не трябва да буди съжаление или мъка.“ Като каза тези думи с поглед, втренчен в пишещия, ръката му бавно и тихо се свлече към неговото лице.

Перото падна от ръката на Дарней върху масата и той се огледа с блуждаещ поглед наоколо.

— Какъв е този дим? — попита той.

— Дим ли?

— Нещо вдишвах.

— Нищо не усещам. Нищо няма. Вземете перото и довършете бележката. Бързо, бързо!

Сякаш паметта му се замъгли и разумът му се обърка, но затворникът направи усилие да съсредоточи вниманието си. Той погледна Картън с помътнели очи и дишането му също се промени. Картън — пак с ръка на гърдите — го погледна втренчено:

— Бързо, бързо!

Затворникът се наведе над хартията още веднъж.

„Ако беше другояче — ръката на Картън пак леко и предпазливо се плъзваше надолу, — нямаше да използувам по-дългата възможност. Ако беше другояче — ръката беше до лицето на затворника, — щях да нося много по-голяма отговорност. Ако беше другояче…“ Картън погледна перото и видя, че то изписва неразбираеми знаци.

Картън не сложи повече ръката си на гърдите. Затворникът скочи с укорителен поглед, но дясната ръка на Картън силно и твърдо го стисна за ноздрите, а лявата го хвана през кръста. Няколко секунди той се побори с човека, който беше дошъл да заложи живота си за него. След една-две минути лежеше в безсъзнание на земята.

Бързо, но със сигурността на целта и чувствата си, Картън облече дрехите на затворника, които лежаха настрана, приглади косите си и ги върза с панделката, която носеше Дарней. После тихо извика:

— Идвайте! Влезте!

Шпионинът се появи.

— Виждате ли? — каза Картън, поглеждайки нагоре, докато беше коленичил до безжизненото тяло, и сложи хартията в пазвата си. — Вашият риск не е чак толкова голям!

— Мистър Картън — отговори шпионинът, като локо щракна с пръсти, — моят риск няма да е толкова голям, ако удържите докрай уговорката.

— Не се страхувайте. Ще бъда верен до смърт.

— Трябва да бъдете, мистър Картън, за да излезе сметката с петдесет и двамата. Ако излезе с вас в тия дрехи, аз няма от какво да се страхувам.

— Не се страхувайте! Скоро ще бъда съвсем безвреден за вас, а останалите ще бъдат далеч оттук, ако даде господ. А сега извикайте някой да ви помогне и ме заведете в колата.

— Вас? — попита нервно шпионинът.

— Него бе, човек, с когото се разменихме. Вие ще излезете през вратата, през която ме вкарахте, нали?

— Разбира се.

— Бил съм слаб и отмалял, когато сте ме вкарали, а сега, когато ме извеждате навън, съм отмалял още повече. Раздялата ме е разстроила. Такива неща са се случвали много често тук. Животът ви е в собствените ви ръце. Бързо! Извикайте някой!

— Закълнете се, че няма да ме издадете! — каза треперещият шпионин, като спря за последен път.

— Хей, човече! — извика Картън, като тропна с крак. — Не положих ли най-тържествена клетва, че ще се подложа на всичко това, а ти губиш ценно време? Заведи го сам в двора, който знаеш, сложи го сам в каретата, покажи го само на мистър Лори, кажи му сам да не му дава никакво лекарство, а само чист въздух, и помни думите ми от снощи, неговото обещание от снощи и карай напред!

Шпионинът се оттегли и Картън седна на масата, подпрял чело с ръце. Шпионинът се върна веднага с двама мъже.

— Значи, така, а? — каза единият, като гледаше строполеното тяло. — Разстроил се, понеже приятелят му е изтеглил печеливш билет от лотарията на света Гилотина?

— Един добър патриот — каза другият — щеше да се разстрои повече, ако аристократът не беше спечелил.

Те повдигнаха безжизненото тяло, сложиха го върху носилка, която бяха докарали до вратата, и се наведоха да я вдигнат.

— Не остана време, Евремонд — каза шпионинът с предупредителен глас.

— Знам прекрасно — отговори Картън. — Бъдете внимателен с приятеля ми, моля ви, и ме оставете на мира.

— Хайде тогава, дечица — каза Барсад. — Дигнете го и тръгвайте.

Вратата се затвори и Картън остана сам. Той напрегна целия си слух, за да долови някой шум, който би означавал подозрение или тревога. Щракнаха ключове, хлопнаха се врати, в далечни коридори трополяха стъпки. Не се чуха никакви викове, не настана никаква паника. След малко дишането му се успокои, той седна на масата и отново се заслуша, докато часовникът удари два.

После долови звуци, от които не се плашеше, защото знаеше какво означават. Отвориха се последователно няколко врати, накрая и неговата. Един тъмничар със списък в ръка надникна и каза само: „Тръгвай след мене, Евремонд!“ И той тръгна след него и след малко се озова в голяма тъмна стая. Беше мрачен зимен ден и от сенките вън и от сенките вътре едва можеше да различи другите, които бяха доведени, за да им вържат ръцете. Някои стояха прави, други седяха. Едни ридаеха и се движеха неспокойно, но те бяха малцина. Мнозинството бяха спокойни и мълчаливи и гледаха втренчено в земята.

Той стоеше до стената в тъмен ъгъл, докато въвеждаха някои от групата на петдесет и двамата. Един мъж, който мина покрай него, се спря, за да го прегърне, защото явно го позна. Той се изплаши много, че ще бъде разкрит. Но мъжът отмина. Веднага след това една млада жена с фигура на момиче и дребно приятно лице, в което нямаше капка цвят, и големи, широко отворени и кротки очи стана от мястото си, където я бе видял, че седи, приближи се до него и го заговори.

— Гражданино Евремонд — каза тя, като го докосна със студена ръка. — Аз съм една нещастна шивачка и бях с вас в „Ла Форс“.

Той измърмори нещо като отговор:

— Да, вярно. Забравих в какво ви обвиняваха.

— В заговори. Макар че справедливият бог знае, че съм невинна. Възможно ли е това? Кой ще седне да заговорничи с такова клето създание като мен?

Безнадеждната усмивка, с която каза тия думи, така го трогна, че той се разплака.

— Не се страхувам да умра, гражданино Евремонд, но не съм извършила нищо. Аз искам да умра, ако Републиката, която толкова ще ни облекчи нас, бедните, ще спечели от смъртта ми. И все пак не знам как е възможно това, гражданино Евремонд. Такова клето създание като мен!

Тя беше последното нещо, което сърцето му можеше да сгрее и да смекчи и то се изпълни с топлина към нещастното момиче.

— Чух, че са ви освободили, гражданино Евремонд. Надявах се, че е истина.

— Беше. Но отново ме арестуваха и осъдиха.

— Ако тръгна с вас, гражданино Евремонд, може ли да ви държа за ръка? Не се страхувам, но съм слаба и това ще ми даде сили.

Когато кротките очи погледнаха към него, той изведнъж прочете някакво съмнение в тях и после почуда. Стисна студените й измършавели от глад пръсти и долепи ръката й до устните си.

— За него ли ще умрете? — прошепна тя.

— За него, за жена му и детето му. Шшт! Да!

— О, нали ще ми позволите да хвана смелата ви ръка, чужденецо?

— Шшт! Да, бедна моя сестро. До последния миг.

Същите сенки, които падат рано следобед върху затвора, падат през същото това време и върху бариерата и тълпата при нея, когато една карета от Париж спира наблизо за проверка.

— Кои сте вие? Кой е вътре? Документите!

Документите се подават и прочитат.

— Александър Манет, лекар. Французин. Кой е той?

Ето го: този безпомощен, неразбираемо мърморещ, блуждаещ стар човек.

— Очевидно гражданинът доктор не е с ума си. Революционната треска май много му е дошла?

— Прекалено много.

— Хм! Мнозина страдат от нея. Луси. Дъщеря му. Французойка. Коя е тя?

— Това е тя.

— Очевидно това е тя. Луси, съпруга на Евремонд, нали?

— Да.

— Хм! Евремонд пътува за другаде. Луси, нейно дете. Англичанка. Това ли е тя?

— Тя и само тя.

— Целуни ме, дете на Евремонд. Сега си целунала един добър републиканец. Нещо ново в твоето семейство. Запомни го! Сидни Картън. Адвокат. Англичанин. Кой е той?

Той лежи там, в ъгъла на каретата. Също е посочен.

— Очевидно английският адвокат има припадък?

Изразяват се надежди, че ще се оправи на свежия въздух. Обяснява се, че той не е добре със здравето и е понесъл тежко раздялата с един приятел, който е в немилост пред Републиката.

— Това всички ли са? Не сте много. Мнозина са в немилост пред Републиката и трябва да погледнат през онова прозорче. Джарвис Лори. Банкер. Англичанин. Кой е той?

— Аз съм. Естествено, щом съм последен.

Това е Джарвис Лори, който е отговорил на всичките зададени въпроси. Това е Джарвис Лори, който е слязъл и стои, с една ръка опрян за каретата, и отговаря на група чиновници. Те бавно обикалят около колата и бавно се качват в купето, за да прегледат малкото багаж на покрива. Наоколо се въртят местни хора, приближават се плътно до вратата и с алчно любопитство зяпат вътре: едно малко дете, носено от майка си, протяга късата си ръчичка, за да пипне съпругата на един аристократ, който е отишъл на гилотината.

— Ето ви документите, гражданино!

— Може ли да тръгваме, гражданино?

— Може. Напред, кочияши! Добър път!

— Довиждане, граждани.

Първата опасност мина. Това пак са думи на Джарвис Лори и той стиска ръце и поглежда нагоре. Дилижансът е изпълнен със страх, плач и тежкото дишане на безжизнения пътник.

— Не вървим ли много бавно? Не можем ли да ги накараме да се движат по-бързо? — пита Луси и се притиска до стареца.

— Ще изглежда като бягство, мила моя. Не трябва много да ги пришпорваме. Може да възбуди подозрение.

— Обърнете се, обърнете се назад и вижте дали не ни преследват.

— Пътят е чист, скъпа моя. Досега никой не ни преследва.

Отминават къщи, на групи по две или три, самотни чифлици, порутени сгради, бояджийници, кожарски работилници и други подобни, открити поля и редици оголени дървета. Под нас е твърдият и неравен път, а от двете ни страни мека и дълбока кал. Понякога навлизаме в ограждащата ни кал, за да избегнем камъните, които тропат и ни разтърсват. Някъде се движим в коловози, другаде в мочурища. Тогава агонията на нетърпението ни е толкова силна, че в безумната си тревога и бързане искаме да слезем и да побегнем — да се скрием, да направим всичко, но не и да спираме.

Отново сме в открита местност, после пак сред порутени сгради, самотни чифлици, бояджийници, кожарски работилници и други подобни, къщи по две, по три, редици от оголели дървета. Дали онези хора не са ни измамили и не са ни върнали обратно по някой друг път? Това не беше ли същото място, през което вече минахме? Слава богу, не. Село. Погледнете назад, погледнете назад и вижте дали не ни преследват! Шшшт! Сменната станция.

Разпрягат конете ни съвсем бавно. Дилижансът е спрял на малката уличка, без да бърза: без коне и като че ли никога няма да тръгне отново. Без да бързат, се появяват новите ни коне, един по един. Без да бързат, новите кочияши ги следват, смучейки и извивайки камшиците си. Без да бързат, предишните кочияши броят парите си, правят грешки в събирането и стигат до незадоволителни резултати. През цялото време препълнените ни сърца бият с такава бързина, която сигурно би надминала най-бързия галоп на най-бързите коне, които някога са се раждали.

Най-сетне новите кочияши са на седлата си, а предишните са си отишли. Минаваме през селото, нагоре по хълма, надолу по хълма, после по ниските влажни поля. Изведнъж кочияшите започват да говорят нещо с оживени жестове, конете рязко спират, почти изправени на задните си крака. Преследват ли ни?

— Ей, вие вътре там. Я отговорете!

— Какво има? — пита мистър Лори и подава глава от прозореца.

— Колко казаха?

— Не ви разбирам.

— Там, на станцията. Колко отиват на гилотината днеска?

— Петдесет и двама.

— Нали ти казах! Добра цифра! Тука хората разправяха четиридесет и двама. Не е лошо още десет глави. Добре работи гилотината. Много хубаво. Хайде, дий!

Спуска се нощен мрак. Той се раздвижва. Започва да се съживява и да говори неразбираемо. Мисли, че още са заедно. Пита го по име какво държи в ръката си. О, боже, пощади ни и ни помогни! Обърнете се, обърнете се назад и вижте дали не ни преследват!

Вятърът ни гони, облаците летят след нас, луната се спуска върху ни и цялата бурна нощ ни преследва. Но досега нищо друго не ни преследва.

ГЛАВА XIVКРАЙ НА ПЛЕТЕНЕТО

По същото това време, когато петдесет и двамата очакваха своя край, мадам Дефарж водеше зловещ разговор с Отмъщението и Жак Трети от Революционния съд. Тя разговаряше със служителите на Републиката не в кръчмата, а в бараката на дърворезача, който едно време поправяше пътища. Самият той не участвуваше в съвещанието, а стоеше настрана като някакъв подчинен, на когото не беше разрешено да говори, освен ако не го питат за нещо, нито да изразява някакво мнение, освен ако не беше необходимо.

— Ама нашата Дефарж — каза Жак Трети — е наистина добра републиканка, а?

— Няма по-добра в цяла Франция — заяви с пискливия си глас словоохотливото Отмъщение.

— Хайде, тихо, Отмъщенийце — каза мадам Дефарж, като малко намръщено долепи ръка, върху устните на своя лейтенант. — Чуйте какво ще ви кажа. Моят мъж и наш съгражданин е добър републиканец и смел човек. Той има заслуги пред Републиката и тя му има доверие. Но той си има слабости и едната му слабост е, че иска да пожали този доктор.

— Много жалко — изграчи Жак Трети, като заклати подозрително глава и долепи безжалостните си пръсти до изгладнялата си уста. — Това не подобава на добър гражданин. Жалко е наистина.

— Вижте какво — каза мадам, — хич не ме е грижа за тоя доктор. Може да си запази или да си изгуби главата, хич не ме интересува. Но хората на Евремонд трябва да се ликвидират и жената и детето трябва да последват съпруга и бащата.

— Главата й много става за тая работа — изграчи Жак Трети. — Виждал съм сини очи и златиста коса там и те изглеждат много хубавички, когато Самсон ги показва. — Макар да беше човекоядец, сега говореше като епикуреец.

Мадам Дефарж наведе очи и помисли малко.

— Детето също — отбеляза Жак Трети със замечтана наслада в гласа — има златиста коса и сини очи. А там деца имаме рядко. Ще бъде хубава гледка.

— С една дума — каза мадам Дефарж, като излезе от унеса си, — аз не мога да разчитам на мъжа си за тая работа. От снощи нито искам, нито смея да му доверя своя план. Но пък си мисля, че ако отлагам, има опасност той да ги предупреди и те ще избягат.

— Това не трябва да става — изграчи Жак Трети. — Никой не трябва да се измъкне. И без друго нямаме много работа. Трябват ни поне осемдесет на ден.

— С една дума — продължи мадам Дефарж, — мъжът ми няма моите основания да унищожи докрай това семейство, нито пък аз имам неговите основания да имам милост към тоя доктор. Затова трябва да действувам сама. Ела тук, гражданино дребосък.

Дърворезачът, който се отнасяше с уважение към нея и й се подчиняваше, защото изпитваше смъртен страх, приближи, с ръка на червения си калпак.

— Относно онези сигнали, гражданино дребосък — каза строго Дефарж, — които тя е давала на затворниците. Можеш ли да свидетелствуваш за тях още днес?

— Да, да, защо не — извика дърворезачът. — Всеки ден, във всякакво време между два и четири, даваше някакви сигнали — някой път с малкото, някой път сама. Знам какво знам. С очите си го видях.

Той правеше разни жестове, докато говореше, сякаш имитираше някои от различните сигнали, които никога не беше виждал.

— Явно заговор — каза Жак Трети. — Съвсем ясна работа.

— Съдът няма съмнения, нали? — попита мадам Дефарж, като обърна очи към него с мрачна усмивка.

— Разчитай на патриотичния съд, драга гражданко. Говоря от името на моите събратя — съдебни заседатели.

— Чакай да видим сега — каза мадам Дефарж и пак се замисли. — Чакай да видя още веднъж! Да пожаля ли тоя доктор заради мъжа си? Все ми е едно. Мога ли да го спася?

— Ще се брои за една глава — отбеляза Жак Трети тихо, — наистина нямаме достатъчно глави. Но според мене ще бъде жалко.

— Но той даваше сигнали заедно с нея, когато я видях — упорствуваше мадам Дефарж. — Не мога да говоря за едното, без да спомена другото. Не мога да мълча и да оставя целия случай на този дребосък тук. Мен също ме бива за свидетелка.

Отмъщението и Жак Трети се надпреварваха в разпалени изявления, че тя е най-възхитителната и прекрасна свидетелка. Дребничкият гражданин, за да не остане по-назад, я обяви за небесен свидетел.

— Той трябва да поеме риска — каза мадам Дефарж. — Не, не мога да го спася. Вие сте заети в три часа. Трябва да гледате екзекуциите. А ти?

Въпросът беше отправен към дърворезача, който бързо отговори утвърдително. Той се възползува от случая и заяви, че е пламенен републиканец и ще бъде най-нещастният републиканец, ако нещо му попречи на удовлетворението да изпуши следобедната си лула, наблюдавайки смешния народен бръснач. Той така жестикулираше, че човек можеше с подозрение да си помисли (тъмните очи на мадам Дефарж го гледаха с презрение), че по цял ден трепери от страх за собствената си кожа.

— Аз също — каза мадам — ще бъда там за тая работа. След като свърши, да речем, в осем вечерта, ти ще дойдеш при мене в Сент Антоан и заедно ще дадем сведения срещу тези хора в моя район.

Дърворезачът отговори, че ще бъде горд и поласкан да придружи гражданката. Тя го погледна, той се смути, отбягна погледа й като малко кученце и се върна при дървата си, където скри смущението си върху дръжката на триона.

Мадам Дефарж направи знак на заседателя и Отмъщението да се приближат до вратата и им обясни плана си по-нататък:

— Тя сега ще си е в къщи и ще очаква момента на неговата смърт. Ще страда и ще го оплаква. Състоянието й ще бъде противозаконно. Ще изпитва съчувствие към враговете на Републиката. Ще отида при нея.

— Каква възхитителна жена. Каква прекрасна жена! — възкликна Жак Трети в екстаз.

— Ах, скъпа моя! — извика Отмъщението и я прегърна.

— Вземи ми плетката — каза мадам Дефарж, като я подаде в ръцете на своя лейтенант — и я остави на мойто място. Запази ми стола. А сега отивай право там, защото днес сигурно ще има повече хора от обикновено.

— С готовност ще се подчиня на заповедите на моя началник — каза Отмъщението охотно и я целуна по бузата. — Нали няма да се бавиш?

— Ще бъда там, преди да започнат.

— И преди да дойдат каруците. Гледай да си там, преди да дойдат каруците, душице моя — каза Отмъщението, като извика след нея, тъй като тя вече беше излязла на улицата.

Мадам Дефарж леко махна с ръка, за да покаже, че е чула и че ще се върне навреме, и закрачи в калта, като заобиколи ъгъла на затвора. Отмъщението и съдебният заседател гледаха след нея и се възхищаваха на хубавата й фигура и превъзходните й морални качества.

Тогава имаше много жени, които времето беше жестоко деформирало. Но нямаше по-безжалостна жена, която будеше такъв страх, от онази, която сега вървеше по улицата. Със силен и безстрашен характер, с бърз и проницателен ум, с голяма решителност, с онази красота, която не само придава на притежателя й твърдост и омраза към другите, но и инстинктивно им внушава тези качества. При всички обстоятелства тя щеше да изплува в тия смутни времена. От ранно детство закърмена с остро чувство за несправедливост и закоравяла омраза към едно съсловие, събитията я бяха превърнали в тигрица. У нея нямаше капка милост. Ако някога е имала някаква добродетел, тя отдавна беше изчезнала у нея.

За нея не значеше нищо, че някакъв невинен човек трябваше да умре заради греховете на своите деди. Тя не виждаше него, а тях. За нея не значеше нищо, че съпругата му ще остане вдовица, а дъщеря му — сираче. Това не беше достатъчно наказание, защото те бяха естествените й врагове и плячка и като такива нямаха право да живеят. Безнадеждно беше да й се молят, защото у нея нямаше никаква милост дори към самата себе си. Ако я убиеха по улиците по време на някоя схватка, в каквито често участвуваше, тя нямаше да изпита съжаление към себе си. Ако утре я изпратеха под брадвата, тя нямаше да иде със сломено сърце, а по-скоро със свирепото желание да си смени мястото с човека, който я е изпратил.

Такова сърце носеше мадам Дефарж под грубата си рокля. Небрежно нахлузена, тя въпреки това странно й отиваше, а тъмната й коса изглеждаше буйна под червения калпак. В пазвата й се криеше зареден пищов. На кръста й висеше скрит кинжал. В това снаряжение, с подобаваща увереност в походката и със свободната гъвкавост на жена, която още от момиче е ходила боса и с голи крака по кафеникавия морски пясък, мадам Дефарж вървеше из улиците.

Когато предишната вечер се правеше план за отпътуването на дилижанса, който в момента чакаше останалата част от товара си, мистър Лори се чудеше по какъв начин да вземе Прос. Не само че беше желателно да не се претоварва колата, но беше също от извънредна важност да се намали максимално времето за проверка на пътниците и колата. Тяхното бягство зависеше от спестяването даже на секунди. Накрая, след угрижен размисъл, той предложи мис Прос и Джери, които свободно можеха да напуснат града, да тръгнат в три часа с най-бързото превозно средство, известно по това време. Понеже нямаха багаж, те щяха бързо да настигнат дилижанса, а ако го надминат, можеха предварително да поръчват конете му на следващите станции, като по този начин щяха много да улеснят пътуването през ценните часове на нощта, когато забавянето беше най-опасно.

Мис Прос посрещна този план с радост, защото в него виждаше възможност да помогне с нещо в това критично положение. Тя и Джери бяха видели как колата потегля и знаейки кого е довел Соломон, бяха прекарали няколко минути в мъчително напрежение. Сега довършваха приготовленията си за път.

В това време мадам Дефарж, която вървеше по улиците, все повече и повече се приближаваше към опразненото жилище, където те разговаряха.

— Какво мислите, мистър Крънчър? — каза мис Прос, чиято възбуда бе толкова голяма, че едва можеше да говори, да стои, да се движи или да живее. — Не е ли по-добре да не тръгваме през този двор? Ако още една кола потегли оттук в един ден, това може да се стори подозрително.

— Моето мнение, мис — отвърна мистър Крънчър, — е, че сте права. Макар че даже и да не сте права, аз пак ще се съглася с вас.

— Така съм полудяла от страх за нашите скъпи същества — каза мис Прос, като неудържимо плачеше, — че не съм в състояние да обмисля никакъв ход. Можете ли да обмислите някакъв ход, скъпи мой, добричък мистър Крънчър?

— Що се отнася до бъдещето, мис — отговори мистър Крънчър, — надявам се, че мога. Но що се отнася до това сега да се използува тази моя стара глава, мисля, че не. Ще ми направите ли една услуга, мис, като обърнете внимание на две обещания и клетви, които искам да произнеса тук в тая бъркотия?

— Боже мой — извика мис Прос, като все още неудържимо плачеше. — Кажете ги веднага и ги махнете от главата си като един добър човек.

— Първо — каза мистър Крънчър, който целият трепереше и говореше с пепеляво и тържествено изражение, — ако горките хорица се отърват от всичко това, никога повече няма да го правя, никога повече.

— Сигурна съм, мистър Крънчър — отговори мис Прос, — че никога повече няма да правите това, каквото и да е то, и ви моля да не смятате за необходимо да ми казвате конкретно какво е то.

— Няма, мис — отговори Джери. — Няма да ви го казвам. Второ, ако горките хорица се отърват, никога повече няма да се бъркам на мисис Крънчър, когато се пльосва на земята.

— Каквото и да значи този семеен жаргон — каза мис Прос, опитвайки се да подсуши очите си и да се успокои, — няма съмнение, че е най-добре мисис Крънчър сама да си се грижи за това. Горките ми, миличките ми.

— Стигам дори дотам, мис — продължи мистър Крънчър с една застрашителна тенденция да произнесе проповед, — и нека думите ми да се запишат и да се предадат чрез вас на мисис Крънчър, че моето мнение по въпроса за пльосването се е променило и сега се надявам с цялата си душа мисис Крънчър да се е пльоснала пак.

— Да, да, да. Надявам се, че е така, мили човече — извика обезумялата мис Прос, — надявам се, че тя ще бъде доволна.

— Дано — продължи мистър Крънчър с допълнителна тържественост, допълнителна бавност и допълнителна склонност да проповядва и да продължава, — дано нищо, което съм казал или направил, да не падне върху искрените ми пожелания към нещастните хорица. Дано да не трябва всички да се пльоснем (ако трябва, ще го направим), за да ги отървем от този страшен риск. Дано, мис! Казвам ви дано! — Така приключи мистър Крънчър, след като дълго и напразно се опитваше да намери друг завършек на речта си.

Мадам Дефарж вървеше по улиците и все повече се приближаваше към тях.

— Ако някога се приберем в родната си земя — каза мис Прос, — може да разчитате, че аз ще кажа на мисис Крънчър всичко, което запомних и разбрах от вашите забележителни думи. Във всеки случай можете да бъдете сигурен, че ще свидетелствувам, че вие сте се държали много достойно в този ужасен момент. А сега, моля ви, хайде да помислим! Мой уважавани мистър Крънчър, да помислим!

Мадам Дефарж се движеше по улицата и приближаваше към тях.

— Вие да тръгнете пръв — каза мис Прос — и да спрете колата и конете да не идват тук, а да почакат някъде другаде. Така не е ли най-добре? Къде можете да ме почакате? — попита мис Прос.

Мистър Крънчър беше толкова объркан, че не можеше да си спомни никакво място освен Темпъл Бар. Уви! Темпъл Бар бе на стотици мили от тях, а мадам Дефарж съвсем наближи.

— До вратата на катедралата — каза мис Прос. — Нали няма да е много далеч да ме вземете оттам? До вратата на катедралата, между двете кули.

— Не, мис — отговори мистър Крънчър.

— Тогава като най-добрите хора — каза мис Прос — отидете в станцията и направете тази промяна.

— Не съм сигурен — каза мистър Крънчър, като се поколеба и поклати глава — дали трябва да ви оставям сама. Не знаем какво може да се случи.

— Господи, не знаем ами! — отговори мис Прос. — Но не се страхувайте за мен. Елате да ме вземете при тази катедрала в три часа или около три и аз съм сигурна, че е по-добре да тръгнем оттам. Сигурна съм! Хайде! Бог да ви благослови, мистър Крънчър! Мислете не за мене, а за живота на хората, който може да зависи от нас.

Това встъпление плюс двете ръце на мис Прос, които силно и умолително стискаха ръцете на мистър Крънчър, постигнаха неговото съгласие. След едно-две окуражителни кимвания той изхвръкна навън, за да промени уговорката, и я остави сама, както тя беше предложила.

Мисълта, че нейният план е вече в действие, донесе голямо облекчение на мис Прос. Необходимостта да придобие спокоен вид, за да не предизвиква внимание по улиците, също беше някакво облекчение. Тя погледна часовника си: беше два и десет. Нямаше време за губене, трябваше веднага да започне да се приготвя.

В това състояние на голяма тревога мис Прос изпита страх при вида на празните стаи и започнаха да й се привиждат разни лица, които надничаха в тях. Затова тя взе един леген със студена вода и започна да си мие очите, които бяха подути и червени. Преследвана от трескавите си опасения, тя не допускаше очите й да се замъглят нито за миг от водата и непрекъснато спираше и се оглеждаше да не би някой отнякъде да я наблюдава. През една от тези паузи тя се дръпна и извика, защото видя някаква фигура в стаята.

Легенът падна на земята и се счупи и водата потече към краката на мадам Дефарж. По някаква неумолима необходимост водата срещна тези нозе, изцапани с толкова кръв.

Мадам Дефарж я погледна студено и каза:

— Жената на Евремонд. Къде е тя?

Изведнъж мис Прос се сети, че всичките врати бяха отворени и това можеше да издаде бягството. Първата й работа беше да ги затвори. Стаята имаше четири врати и тя затвори всичките. После застана до вратата на стаята, където беше живяла Луси.

Тъмните очи на мадам Дефарж проследиха бързите й движения и спряха върху нея, когато тя престана да се движи. Мис Прос не беше красива: годините не бяха укротили или омекотили неприветливия й вид. Но тя също беше решителна жена и измери мадам Дефарж с внимателен поглед, който не пропусна нищо.

— Като те гледам, можеш да бъдеш жена и на Луцифер — каза мис Прос, като дишаше ускорено. — Въпреки това няма да ме надвиеш. Аз съм англичанка.

Мадам Дефарж я погледна с презрение, но и с нещо друго според мис Прос, което казваше, че и двете се намираха в трудно положение. Тя видя една изпъната, упорита, жилава жена, тъй както преди години мистър Лори бе видял в нея човек с твърда ръка. Знаеше прекрасно, че мис Прос е предан приятел на семейството. Мис Прос знаеше прекрасно, че мадам Дефарж е зъл враг на семейството.

— Минавах оттук — каза мадам Дефарж и с леко движение на ръката посочи към фаталното място — на път за там. Запазили са ми стола и плетивото. Дойдох да я поздравя. Искам да я видя.

— Знам, че намеренията ти са лоши — каза мис Прос, — и трябва да ти кажа, че и моите не са по-добри.

Всяка говореше на собствения си език. Нито едната, нито другата си разбираха. И двете бяха много напрегнати и се мъчеха от изражение и маниери да разберат какво означават неразбираемите им думи.

— Нищо няма да спечели, ако се крие от мене — каза мадам Дефарж. — Добрите патриоти знаят какво значи това. Нека да я видя. Отиди и й кажи, че искам да я видя. Чуваш ли?

— Очите ти да бяха кранове, а аз английски креват с балдахин, пак нямаше да можеш да ме мръднеш оттук. Не, зла французойке. Ще си премерим силите.

Мадам Дефарж едва ли можеше да разбере значението на този израз и подробности. Но това, което успя да разбере, беше, че тази жена нямаше да се спре пред нищо.

— Свиня и идиотка — каза намръщено мадам Дефарж. — Не искам да те слушам. Искам да я видя. Или й кажи, че искам да я видя, или се махни от вратата и ме пусни да вляза при нея.

При тези думи тя ядно посочи с дясната си ръка.

— Не съм подозирала — каза мис Прос, — че ще ми се наложи да разбирам този глупашки език. Бих дала всичко, освен дрехите на гърба си, за да разбера дали тя подозира истината или частица от нея.

И двете стояха с втренчени една в друга очи. Мадам Дефарж не беше помръднала от мястото, където застана, когато мис Прос за първи път я забеляза. Сега обаче пристъпи една крачка напред.

— Аз съм британка — каза мис Прос. — Аз съм отчаяна и изобщо не ме интересува какво ще стане с мен. Знам, че колкото по-дълго те задържа тук, толкова по-голяма е надеждата за моето Птиченце. Ако ме пипнеш с пръст, ще оскубя всеки косъм от черната ти грива.

Така говореше мис Прос и поклащаше глава, а очите й святкаха при всяко бързо изречение, след което бързо поемаше дъх. Така говореше мис Прос, която през живота си не бе ударила никого.

Но смелостта й беше съпроводена с прилив на чувства, които неудържимо напълниха очите й със сълзи. Това беше смелост, която мадам Дефарж погрешно взе за слабост.

— Ха-ха! — изсмя се тя. — Нещастница такава! За нищо не те бива. Сега ще извикам на доктора. — Тя повиши глас и извика: — Гражданино доктор! Съпругата на Евремонд! Детето на Евремонд! Всички вие, освен тази нещастна глупачка, отговорете на гражданката Дефарж!

Може би последвалата тишина, може би някаква неясна промяна в изражението на мис Прос, може би някакво внезапно предчувствие прошепна на мадам Дефарж, че те може да са избягали. Тя бързо отвори три от вратите и погледна вътре.

— Тия стаи са в безпорядък, тука някой бързо е опаковал багаж, има разни дреболии по пода. Има ли някой в тая стая зад теб? Дай да видя.

— Никога! — каза мис Прос, която прекрасно разбра молбата й точно както и мадам Дефарж разбра отговора й.

„Ако те не са в тази стая, значи, са избягали и трябва да се догонят и да се доведат обратно“ — каза си мадам Дефарж.

„Докато още не си видяла дали са в тази стая, ти няма да знаеш какво да правиш — каза си мис Прос — и ти няма да узнаеш, ако аз ти попреча. Дали ще узнаеш, или няма да узнаеш, оттук няма да си отидеш, докато мога да те задържа.“

— Още от началото съм по улиците и нищо не ме спря. Ще те разкъсам на парчета, но ще те махна от тази врата! — каза мадам Дефарж.

— Ние сме сами на върха на една висока къща в един пуст двор. Едва ли някой ще ни чуе и аз се моля на бога да ми даде сила, за да те задържа, защото всяка минута, през която стоиш, струва стотици хиляди гвинеи за моето миличко — каза мис Прос.

Мадам Дефарж се отправи към вратата. С мигновен инстинкт мис Прос я хвана през кръста с двете си ръце и я стисна здраво. Напразно мадам Дефарж се мъчеше да я удари и да се откопчи. С упоритата сила на любовта, винаги много по-силна от омразата, тя я сграбчи здраво и в боричкането дори я повдигна от земята. Ръцете на мадам Дефарж удряха и деряха лицето й. Но мис Прос, с наведена глава, я държеше през кръста и я стискаше като удавница.

Скоро ръцете на мадам Дефарж престанаха да удрят и затърсиха нещо на кръста, обхванат от ръцете на мис Прос.

— Под мишницата ми е — каза задавено мис Прос. — Няма да можеш да го изкараш, аз съм по-силна от теб, да благодаря на господа. Ще те държа така, докато някоя от нас припадне или умре.

Ръцете на мадам Дефарж бяха на гърдите й. Мис Прос погледна нагоре, видя го и замахна към него: нещо блесна, чу се трясък и тя остана сама — заслепена от дима.

Всичко това стана за секунда. После настана ужасна тишина, димът се разсея и се смеси с въздуха, като че ли отнасяше душата на тази побесняла жена, чието тяло лежеше бездиханно на пода.

В първия момент на страх и ужас мис Прос премести тялото колкото се може по-надалеч и изтърча по стълбите, за да търси безсмислена помощ. За щастие навреме осъзна последиците на своето действие, спря се и се върна. Беше ужасно да се приближи пак до онази врата. Но все пак тя влезе и даже доближи, за да си вземе бонето и други неща. Остави ги на стълбите, като преди това затвори и заключи вратата и взе ключа. После седна за няколко минути на стълбите, за да си поеме дъх и да поплаче, стана и бързо излезе навън.

За щастие бонето й беше с воалетка, иначе сигурно щяха да я спрат на улицата. За щастие физиономията н беше така особена, че не придоби неузнаваем вид. И двете неща й бяха необходими, защото по лицето й имаше дълбоки следи от пръсти, косата й беше разчорлена, а роклята й (набързо нахлузена с треперещи ръце) беше развлечена и раздърпана по хиляди начини.

Като мина по моста, тя хвърли ключа в реката. Пристигна при катедралата няколко минути по-рано от своя придружител и докато го чакаше, си помисли какво би станало, ако ключът вече е попаднал в нечия мрежа, ако са го познали, ако са отворили вратата и са намерили трупа, ако я спрат на входа и я изпратят в затвора и я обвинят в убийство. Докато мислеше тъй развълнувано, придружителят се появи, качи я и я отнесе.

— Има ли някакъв шум по улиците? — го попита тя.

— Обикновените шумове — отговори мистър Крънчър, като я погледна изненадано заради въпроса и вида й.

— Не ви чувам — каза мис Прос. — Какво казахте?

Напразно мистър Крънчър се опитваше да повтори онова, което бе казал, Мис Прос не можеше да го чуе. „Тогава ще поклатя глава — помисли си изумен мистър Крънчър. — Поне ще ме види.“

Тя го видя.

— А сега има ли някакъв шум по улиците? — скоро пак попита мис Прос.

Отново мистър Крънчър поклати глава.

— Не чувам нищо.

— За един час е оглушала — каза умислено мистър Крънчър и се разтревожи много. — Какво ли й се е случило?

— Чувствувам — каза мис Прос, — като че ли нещо блесна и изтрещя, и този трясък е последният звук, който чух в живота си.

— Проклет да съм, май нещо й е станало — каза мистър Крънчър, още по-смутен. — Какво ли е взела за кураж? Чуйте! Ония страшни двуколки трополят. Това чувате, нали, мис?

— Нищо не чувам — отговори мис Прос, понеже видя, че той й говори нещо. — О, добри човече, най-напред имаше силен трясък, после дълбока тишина и тази тишина още стои и не се променя и никога няма да се промени, докато съм жива.

— Щом не може да чуе как трополят тия страшни двуколки, които вече са много близо до края на пътя — си каза мистър Крънчър, като погледна през рамо, — значи, никога няма да чуе нищо на тоя свят.

И наистина тя никога нищо повече не чу.

ГЛАВА XVСТЪПКИТЕ ЗАГЛЪХВАТ ЗАВИНАГИ

По парижките улици трополят колите на смъртта — глухо и дрезгаво. Шест двуколки пренасят дневната дажба вино на Гилотината. Всички кръвожадни и ненаситни чудовища, които човешкото въображение е родило от момента, когато се е появило, сега са се слели в едно произведение — Гилотината. И все пак в цяла Франция при цялото разнообразие от почви и климат нито една тревичка, нито един лист, нито един корен, нито една клонка или семка пипер няма да израснат при по-добри условия от тия, които предизвикаха този ужас,

Потъпчете човечността още веднъж, със същите чувства, и тя ще се изкриви в същите измъчени форми. Посейте същото семе на алчна разюзданост и подтисничество още веднъж и то положително ще даде същия плод.

Шест каруци трополят по улиците. Направи ги пак каквито бяха, о, всесилни магьоснико Време, и те ще станат карети на абсолютни монарси и екипажи на феодали-благородници; отново ще има тоалети на бляскави куртизанки, църкви, които не са „домове на отца ми“, а бърлоги на крадци и колиби на милиони гладуващи селяци. Не. Великият чародеец, който величествено гради предначертания порядък на Създателя, никога не се връща назад. „Ако се преобразиш по волята божия — казват мъдреците на омагьосаните в арабските приказки, — запази образа си! Но ако си приел този лик чрез обикновена и нетрайна магия, стани пак такъв, какъвто беше!“ Неизменни и безнадеждни, каруците трополят напред.

Мрачните колелета на шестте коли се въртят, сякаш орат по някаква дълга крива бразда, която минава през тълпите по улицата. Купчини от човешки лица се отхвърлят ту на една, ту на друга страна и плуговете вървят напред. Постоянните обитатели на къщите са тъй свикнали с гледката, че ръцете продължават да работят, докато очите оглеждат лицата на жертвите. Тук-там са дошли гости, за да присъствуват на зрелището. Със самодоволството на музейни уредници или професионални тълкуватели домакините сочат с пръст към някоя кола и обясняват кой е минал вчера или онзи ден.

Някои от пътниците в каруците гледат тия неща, както и всичко останало в това последно пътуване с невъзмутим поглед; други с любопитство наблюдават живота на хората. Трети седят с клюмнали глави в безмълвно отчаяние. Има и такива, които съзнателно си придават твърд вид и хвърлят към тълпата погледи, каквито са гледали по театрите или на картина. Неколцина затварят очи и мислят или се мъчат да съберат блуждаещите си мисли. Само един клетник с безумен вид изглежда тъй разсипан и пиян от ужас, че пее и се опитва да танцува. Но нито един не може с поглед или жест да възбуди съжаление у хората.

Редом с колите язди охрана от най-различни конници и често към тях се обръщат и им задават по някой въпрос. Изглежда, въпросът е винаги един и същ, защото веднага хората се скупчват при третата каруца. Конниците, които яздят редом с нея, често посочват с шпагите си към един човек. Основното любопитство е да се разбере кой измежду многото е той. А той стои най-отзад в колата, главата му е наведена и разговаря с едно момиче, седнало отстрани, и му държи ръката. Той не се интересува от това, което става наоколо, и непрестанно говори на момичето. Тук-таме по дългата улица Сент Оноресе чуват викове към него. Те изобщо не му действуват, той просто спокойно се усмихва и тръсва косите си, които се разпиляват около лицето му. Трудно му е да пипне лицето си, защото ръцете му са вързани.

На стълбите на една църква, в очакване на приближаващите се каруци, стои шпионинът, затворническата овца. Поглежда в първата: няма го там. Поглежда във втората: и там не е. Вече се пита: „Дали ме е пожертвувал?“ Но изведнъж лицето му се прояснява, когато поглежда към третата.

— Кой е Евремонд? — пита някакъв човек зад гърба му.

— Онзи. Там, на края.

— Който държи ръката на момичето ли?

— Да.

Мъжът извиква:

— Долу Евремонд! Всички аристократи на гилотината! Долу Евремонд!

— Шш! Шшт! — плахо го умолява шпионинът.

— Защо пък не, гражданино?

— Той ще си плати. Още пет минути. Остави го на мира.

Но мъжът продължава с възклицанието:

— Долу Евремонд!

Лицето на Евремонд за момент се обръща към него. После вижда шпионина, поглежда го внимателно и продължава по пътя си.

Часовниците удрят три часа и браздата, изорана сред тълпата, се извива към мястото на екзекуцията и на края. Купчините, отхвърляни ту на едната, ту на другата страна, се раздробяват и се сбират зад последния плуг, който се придвижва напред към гилотината. Пред нея жени седят на столове и усърдно плетат като на публично увеселение. На един от най-предните столове седи Отмъщението и се оглежда за приятелката си.

— Терез! — вика пискливо тя. — Някой видял ли я е? Терез Дефарж!

— Никога не е пропускала — казва една плетяща жена от групата.

— Не! И този път няма да пропусне — вика раздразнена Отмъщението. — Терез!

— Викай по-силно — съветва я жената.

Да, по-силно, Отмъщение, още по-силно, но тя едва ли ще те чуе. Още по-силно, Отмъщение, може и с ругатни, но и това няма да я върне. Изпрати жени да я потърсят, може някъде да се е застояла.

И все пак, макар пратениците да са извършили какви ли не ужасни дела, съмнително е дали доброволно ще отидат по-далеч, за да я намерят.

— Лош късмет! — вика Отмъщението, като се качва на стола. — Ето ги двуколките. След минутка ще свършат с Евремонд, а тя не е тук! Ето тук в мене й е плетивото и празният й стол я чака. Плаче ми се от яд, язък!

Когато Отмъщението слиза от стола, за да заплаче, каруците започват да се разтоварват. Служителите на гилотината са облечени и готови. Храс! Една глава се размахва и плетящите жени, които почти не бяха вдигнали глави, за да я видят преди минута, когато още можеше да мисли и да говори, броят: „Една.“

Втората кола се изпразва и се отдалечава. Идва третата. Храс! И плетящите жени, които нито за миг не спират работата си, броят: „Две.“

Предполагаемият Евремонд слиза и зад него качват шивачката. Той продължава да държи ръката й, както е обещал, и след като са слезли от каруцата. Нежно я слага с гръб към трещящата машина, която непрекъснато бръмчи и пада, и тя гледа в него и му благодари.

— Ако не бяхте вие, чужденецо, нямаше да се чувствувам тъй спокойна, защото по природа съм страхлива и слаба. Нямаше да мога и да издигна мислите си към Него, който е бил осъден на смърт, за да имаме надежда и утеха днес тук. Мисля, че небето ви изпрати при мен.

— Или вас при мен — казва Сидни Картън. — Гледайте ме, клето дете, и не обръщайте внимание на нищо друго.

— Не обръщам внимание на нищо, докато държа ръката ви. Няма да обръщам внимание на нищо, когато я пусна, ако свършат бързо.

— Ще свършат. Не се страхувайте!

Двамата стоят сред бързо редеещата група жертви, но си говорят, сякаш са сами. Очи в очи, глас към глас, ръка в ръка, сърце в сърце, тези две чада на Всеобщата майка, иначе тъй далечни и тъй различни, са се събрали на тъмния праг, за да тръгнат заедно към своя дом и да отдъхнат на гърдите й.

— Смели и благородни приятелю, ще ми позволите ли да ви задам един последен въпрос? Аз съм много невежа и малко се безпокоя — само малко.

— Кажете ми какъв е той.

— Имам една братовчедка, една-единствена роднина и сираче като мен, която много обичам. Тя е пет години по-млада и живее в една селска къща на юг. Бедността ни раздели и тя не знае нищо за моята съдба — аз не знам да пиша, но дори и да знаех, как можех да й кажа такова нещо! Така е по-добре.

— Да, да. Така е по-добре.

— Мислех си на път за тук и още си мисля, като гледам доброто ви и силно лице, което ми дава такава опора сега, че ако Републиката наистина върши добри дела за бедните и те ще станат по-сити и във всяко отношение ще страдат по-малко, тя може да живее дълго. Може даже да остарее.

— И какво от това, мила сестрице?

— Мислите ли — кротките очи, в които има толкова търпение, се пълнят със сълзи, устните малко се раздалечават и потреперват, — че ще мине много дълго време, докато аз я чакам в по-добрата земя, където, вярвам, и вие, и аз ще бъдем по-милостиво приютени?

— Не, детето ми. Там няма време и няма мъки.

— Така ме утешихте! Толкова съм невежа. Да ви целуна ли сега? Дойде ли моментът?

— Да.

Тя целува устните му. Той целува нейните. Тържествено се благославят един друг. Освободената й ръка не трепери, когато той я пуска. На търпеливото лице е изписано само благо и сияещо постоянство. Тя отива преди него. Край. Плетящите жени броят: „Двайсет и две.“

„Аз съм възкресението и животът — рече бог. — Който вярва в мен, и да умре, ще оживее, и всеки, който е жив и вярва в мен, той никога не ще умре.“

Шум от много гласове, много обърнати лица, много забързани стъпки и тълпата се придвижва напред в плътна маса като огромна вълна. Всичко светва й угасва. Двайсет и три.

Тази нощ в града разправяха, че не са виждали човек с по-спокойно лице. Мнозина добавяха, че изглеждал сюблимен и устремен като пророк.

Една от най-забележителните жертви на брадвата, една жена (Манон Жана Ролан (1754–1793) — съпруга на Ролан дьо Платиер, един от жирондистките водачи, Играла значителна роля сред жирондисгките среди; гилотинирана от якобинците), бе поискала, малко преди да положи глава на гилотината, да запише мислите, които са я вдъхновявали. Ако в този момент той беше изрекъл собствените си мисли, които бяха пророчески, те щяха да бъдат следните:

„Виждам Барсад и Клай, Дефарж, Отмъщението, заседателите, съдията, дългите редици нови подтисници, които се издигнаха, за да разрушат старото, и загинаха от същия инструмент за наказание, преди той да престане да се използува за тези цели. Виждам един красив град и блестящи хора, които се издигат от тази бездна, и в техните борби за истинска свобода, в техните победи и поражения след много, много години аз виждам как злото на това време и на предишното време, на което то е естествена рожба, се изкупва и отшумява.

Виждам живота на онези, за които жертвувах своя: спокоен, полезен, щастлив и доволен, в онази Англия, която няма никога повече да видя. Виждам Нея с дете на гърдите, което носи името ми. Виждам баща й, остарял и приведен, но оздравял и верен на всички хора в благородната си професия на лечител. Той е намерил покой. Виждам добрия стар човек, толкова години техен приятел, който след десет години ги възнаграждава с всичко, което има, и спокойно преминава към вечната си награда. Виждам, че в сърцата си имат свещено кътче за мене, те и техните потомци, и поколенията след тях. Виждам я като стара жена, която плаче за мене на годишнината на този ден. Виждам Нея и нейния съпруг как лежат един до друг на последното си земно ложе и зная, че в душите си и двамата ме почитат не по-малко, отколкото се уважават един друг.

Виждам това дете, което лежеше на гърдите й и което носеше името ми, да става мъж и да напредва по пътя, който едно време беше и мой. Виждам как той напредва толкова добре, че и моето име става известно чрез неговото. Виждам, че петната, които аз хвърлих вър ху него, са избледнели. Виждам го, пръв сред справедливи съдии и уважавани люде, с едно момче, което носи моето име и има чело и златиста коса, които познавам. Те са дошли на това място — тогава то е станало красиво и няма и следа от днешната грозота. Чувам го как разказва на детето моята история с нежен и пресекващ глас.

Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил. Това е най-блаженият покой, който някога съм намирал.“