Повест за два града

ГЛАВА IСЛЕД ПЕТ ГОДИНИ

Банката „Телсън“ край Темпъл Бар изглеждаше старомодна сграда дори през хиляда седемстотин и осемдесета година. Беше много малка, много мрачна, много грозна, много неудобна и тясна. Тя беше старомодна още и с това, че съдружниците в банката се гордееха, задето е толкова малка, гордееха се с нейната мрачност, грозота и теснотия. Дори се хвалеха именно с тези й особености и у тях гореше изричното убеждение, че ако беше по-привлекателна, щеше да бъде по-малко порядъчна. Това не беше само пасивна вяра, а активно оръжие, което те използваха срещу по-добре уредени банки. В „Телсън“, казваха те, нямаме нужда от простор, „Телсън“ няма нужда от светлина, „Телсън“ няма нужда от украса. „Ноукс и с-ие“ може да имат, също и „Братя Снукс“, но „Телсън“, слава богу!…

Всеки от съдружниците би лишил сина си от наследство, ако последният би настоявал да се построи нова сграда на „Телсън“. В това отношение банката много приличаше на самата Страна, която твърде често обезнаследяваше синовете си, задето са предлагали подобрения на закони и обичаи, които от дълго време са били подложени на остра критика, но от това само са ставали още по-внушителни.

Ето как банката „Телсън“ се бе превърнала в едно триумфално съвършенство на неудобството. След като най-после успееше да отвори една идиотски неподатлива, скърцаща и трополяща врата, човек падаше в банката „Телсън“ по две стъпала и идваше на себе си в окаяно помещенийце с две малки гишета, където хора в дълбока старост караха подадения им чек така да трепери, сякаш го вееше вятър, докато идентифицираха подписа на възможно най-мрачните прозорчета, вечно подложени на кална баня откъм Флийт Стрийт и които още повече тъмнееха от солидните си железни решетки и тежката сянка на Темпъл Бар. Ако естеството на работата налагаше човек да се срещне с директора, въвеждаха го в нещо като килия за осъдени на смърт, където размишляваше върху пропиления си живот, докато се появеше директорът с ръце в джобове и посетителят едва успяваше да премигне срещу него в зловещия полумрак. Парите ви влизаха и излизаха от стари проядени от червеи дървени чекмеджета, при отварянето и затварянето на които частици от тях влизаха в носа и гърлото ви. Банкнотите ви миришеха на мухъл, като че бързо се разлагаха отново на парцали. Златните ви и сребърни съдове се складираха в съседство с помийни ями, където зловонни изпарения след ден-два отнемаха блясъка им. Нотариалните ви актове отиваха в импровизирани хранилища, пригодени от кухни и перални и всичката мазнина от пергамента се изпаряваше във въздуха на банката. По-леките кутии със семейните ви документи отиваха на горния етаж в една Бармекидова (В една от приказките на „Хиляда и една нощ“ богаташът Бармекид поканил на обяд един беден човек и заповядал да сервират само празни блюда, като се преструвал, че ястията са чудесни) трапезария, на чиято огромна маса никога не се поднасяше обяд и където, дори през хиляда седемстотин и осемдесета година, първите писма, написани от вече остарялата ви любима или от малките ви деца, току-що бяха освободени от ужаса (Обичаят да се излагат главите на екзекутираните на оградата на Темпъл Бар бил отменен едва през 1772 г.) да бъдат гледани нежно през прозорците от главите, излагани на Темпъл Бар с безчувствена жестокост и свирепост, достойни за Абисиния или Ашанти.

Но наистина по онова време умъртвяването беше много модна рецепта във всички занаяти и професии и не на последно място в банката „Телсън“. Природата лекува всичко със Смъртта, защо и Законът да не постъпва така? Фалшификаторите биваха осъждани на смърт, за незаконно отваряне на писмо осъждаха на смърт; за кражба на читиридесет шилинга и шест пенса наказанието бе смърт; един човек, който пазел кон пред вратата на „Телсън“ и избягал с него, бе осъден на смърт; за един подправен шилинг осъждаха на смърт; три четвърти от всички регистрирани престъпления се наказваха със смърт. Не че това играеше някаква дори най-малка превантивна роля — почти си струва да се отбележи, че всъщност ставаше точно обратното, — но така се разчистваха (поне на този свят) неприятностите по всеки отделен случай и след него не оставаше нищо, което да изисква полагането на грижи. Така че банката „Телсън“, на своето време, както и другите по-големи банки, беше отнела толкова много човешки живота, че ако наредяха отсечените заради нея глави на Темпъл Бар, вместо да ги погребват тихомълком, те вероятно по един многозначителен начин, биха преградили пътя и на малкото светлина, която проникваше в приземния етаж.

Затрупани от всевъзможни стари шкафове и сандъни, старците мрачно и сериозно вършеха банкерския бизнес. Ако в Лондонския клон на „Телсън“ приемеха някой млад човек, скриваха го някъде, докато остарее. Държаха го на тъмно, като сирене, докато получи типичната Телсънова миризма и синкав мухал. Едва тогава го изваждаха на показ, за да го покажат важно заровен в големи книги и с външен вид и облекло изцяло в тон с общата атмосфера на банката.

Пред банката — но никога и в никой случай вътре в нея, освен ако не го повикаха — стоеше един човек за всичко, ту портиер, ту приносител на съобщения, който изпълняваше и ролята на жива фирмена табела. През работно време той винаги бе на мястото си, освен когато биваше изпращан с поръчка, и тогава го заместваше синът му: един зъл дванадесетгодишен хлапак, който бе одрал кожата на баща си. Хората разбираха, че банката „Телсън“ великодушно търпи този човек за всичко. Банката винаги бе търпяла някого за тая работа и сега, по стечение на времето и обстоятелствата, този пост се заемаше от именно този човек. Презимето му беше Крънчър и когато в детинството си се бе отрекъл чрез посредник от силите на мрака в източната енорийска църква „Хаундсдич“, той бе получил и добавъчното прозвище Джери.

Сцена на действието беше домът на мистър Крънчър на улица „Увиснала сабя“ в Уайтфрайърс; часът — седем и половина сутринта през един ветровит мартенски ден, лето господне хилядо седемстотин и осемдесето. Самият мистър Крънчър винаги наричаше летото господне „Ана Доминоус“, очевидно под впечатлението, че християнското летоброене започва от годината, когато тази популярна игра е била измислена от дамата, която й дала и името си.

Жилището на мистър Крънчър не се намираше в цветущ квартал и се състоеше от две единствени стаи дори ако преброим килера с малко единично прозорче. То обаче беше поддържано много прилично. Макар и още рано, стаята, където спеше, беше вече грижливо почистена и грубата чамова маса, върху която бяха наредени чашите и чинийките за закуска, беше застлана с много чиста бяла покривка.

Мистър Крънчър си почиваше под завивка от разноцветни парчета плат като някакъв Арлекин у дома си. Отначало спеше дълбоко, но постепенно започна да се върти и мърда в леглото, докато се измъкна над повърхността; шипестата му коса като че ли се канеше да накъса чаршафите на лентички. В този момент той възкликна с глас на страхотно раздразнение:

— Да ме вземат мътните, ако тая пак не се е фанала с ония неща!

Приличната и трудолюбива на вид жена, коленичила в един ъгъл, се изправи така бързо и с такъв трепет, че очевидно горните думи се отнасяха за нея.

— Нали! — каза мистър Крънчър, като надзърташе от леглото, търсейки единия си ботуш. — Пак си се фанала с твоите щуротии, нали?

След като приветствува утрото с този втори поздрав, той замери жената с един ботуш вместо трети салют. Ботушът беше много кален и това обстоятелство може да разкрие една много странна особеност на домашната икономика на мистър Крънчър: той често се прибираше у дома си след работното време на банката с чисти ботуши, но също така често, когато ставаше на следващата сутрин, ботушите му бяха покрити с глинеста кал.

— Какво ма — каза мистър Крънчър, сменяйки обръщението, след като не бе улучил целта си, — какво си намислила пак, проклетнице?

— Само си казвах молитвите.

— Казвала си молитвите! Каква свястна жена! Защо се пльосваш на земята и се молиш против мен?

— Не се молех против теб. Молех се за теб.

— Не си се молила. А ако е вярно, аз не позволявам такива своеволия с мен. Ей, Джери, момчето ми, майка ти си я бива, взела да се моли против благополучието на баща ти. Добре си изпълнява дълга, няма що, мойто момче. Майка ти е религиозна, синко: пльосва се на земята и се моли да грабнат филията с масло от устата на единственото й дете.

Младият мистър Крънчър (който беше по риза) много се ядоса на това и като се обърна към майка си, остро възрази на лишаването му от прехрана чрез молитви.

— Какво си мислиш ти ма, фукло — каза мистър Крънчър, без да съзнава, че е непоследователен, — колко струват твоите молитви? Каква цена им даваш?

— Те идват от сърцето, Джери. Това им е единствената стойност.

— Единствената им стойност — повтори мистър Крънчър. — Тогава, значи, не струват много. Струват, не струват, няма да позволя да се молиш против мен, да знаеш. Не мога да си го позволя. Не мога да допусна да ме сполети нещастие заради подлите ти номера. Щом толкова не можеш, без да се пльосваш да се молиш, моли се в полза на мъжа си и на детето си, не против тях. Ако нямах такава безсърдечна жена и ако горкото момче нямаше такава безсърдечна майка, миналата седмица може би щях да спечеля малко пари, вместо чрез враждебни молитви и религиозни противодействия да ми се стовари на главата възможният най-лош късмет. Да ме вземат мътните — каза мистър Крънчър, който през цялото това време се обличаше, — ако миналата седмица тия непрекъснати молитви и проклетии не ме подведоха в най-лошите нещастия, които са сполетявали някога човек на честния занаят! Джери, облечи се, момчето ми, и докато си чистя ботушите, хвърляй по едно око на майка си, а ако видиш някакви признаци на ново пльосване, викни ме. Защото, казвам ти — той отново се обърна към жена си, — няма да се оставя да ми пречат по такъв начин. Раздрънкан съм като стар файтон, спи ми се, та две не виждам, ръцете и краката ми са така съсипани, че ако не ме боляха, нямаше да знам дали са мои или на някой, друг, а от всичко това в джоба ми не влезе нищо; подозирам, че от сутрин до вечер си се грижела да попречиш нещо да ми влезе в джоба, а с това няма да се съглася, проклетнице, чуваш ли!

В добавка той изръмжаваше изрази като: „А, да, ти си религиозна, нали! Няма да действуваш против интересите на мъжа си и детето си, нали? Дума да не става!“, и изтръгваше други саркастични искри от точилото на възмущението си. Междувременно мистър Крънчър се зае да чисти ботушите си и се заприготвя за работа. А синът му, чиято глава бе украсена с по-безопасни шипове и чиито млади очи бяха близо едно до друго като бащините му, пое исканата от него стража над майка си. От време на време той силно стряскаше бедната жена, като изскачаше от стаичката, където спеше, а сега приготвяше тоалета си, и викаше: „Май ще се пльосваш, мамо. Ей, татко!“ И след като вдигаше тази фалшива тревога, се втурваше обратно, ухилен непочтително.

Когато мистър Крънчър се залови със закуската си, настроението му съвсем не се бе подобрило. С особена враждебност той се възпротиви на молитвата на мисис Крънчър.

— Какво, проклетнице? Какво си се наканила да правиш? Пак ли твоите номера?

Жена му обясни, че просто е „помолила да бъде благословена трапезата им“.

— Да не си посмяла! — каза мистър Крънчър, като се оглеждаше, сякаш очаквайки да види как хлябът изчезва вследствие молебствията на жена му. — Не желая от благословии да остана без къща и дом. Няма да допусна от благословии да нямам храна да сложа на масата си. Да не си гъкнала!

С необикновено червени очи и мрачен, като че цяла нощ е бил на увеселение, което съвсем не е преминало весело, Джери Крънчър не ядеше, а по-скоро късаше със зъби закуската си, ръмжейки над нея като някое животно от менажерия. Към девет часа той поприглади размъкнатия си вид и налагайки върху истинската си природа почтителен и делови вид, доколкото това бе възможно, пое към дневните си задължения.

Те едва ли биха могли да бъдат назовани занаят, макар че той бе нарекъл себе си „човек на почтения занаят“. Инвентарът му се състоеше от дървена табуретка, направена от стар счупен стол, чиято облегалка бе отрязана. Тази табуретка младият Джери носеше всяка сутрин, крачейки до баща си, и я оставяше под най-близкия до Темпъл Бар прозорец на банката; тук, с допълнителната помощ на първия наръч слама, който можеше да се докопа от някоя минаваща кола и който се поставяше под краката на човека за всичко, за да ги предпазват от студа, се установяваше лагерът за деня. На този свой пост мистър Крънчър беше добре познат с лошия си вид както по Флийт Стрийт и Темпъл, така и в самия Темпъл Бар.

В тази ветровита мартенска утрин Джери се установи на своя пост в девет без четвърт — навреме, за да може да докосне с ръка триъгълната си шапка към старците, които идваха на работа в банката. Младият Джери стоеше до него, когато не беше зает с набези по улицата и с нанасяне на страшни телесни и умствени повреди на минаващите момченца, които изглеждаха достатъчно малки за добронамерената му цел. Бащата и синът, които неимоверно си приличаха, мълчаливо наблюдаваха утринното движение по Флийт Стрийт. Главите им бяха така добли-жени, както и очите на всеки един от тях, и двамата приличаха на две маймуни. Тази прилика никак не се намаляваше от случайното обстоятелство, че възрастният Джери дъвчеше и плюеше слама, а очите на младия Джери го наблюдаваха с неспокоен поглед, зорко следящ всичко, което ставаше на улицата.

През вратата се подаде главата на един от постоянните вътрешни разсилни на „Телсън“ и извика:

— Търсят куриер.

— Ура, татко! Денят отрано започва с работа!

Като се сбогува с баща си по този начин, младият Джери седна на столчето и влезе във владение на законно полагащата му се по наследство слама, която баща му бе дъвкал.

— Все в ръжда! Пръстите му са винаги изцапани с ръжда! — промърмори младият Джери. — Къде се изцапва така с ръжда баща ми? Тук няма ръжда!

ГЛАВА IIЗРЕЛИЩЕТО

— Познавате добре Олд Бейли, нали? — попита куриера Джери един от най-старите служители.

— Да, сър — отвърна Джери с известна упоритост в тона. — Разбира се, че познавам Бейли.

— Точно така. Познавате и мистър Лори.

— Познавам Лори много по-добре, отколкото познавам Бейли. Много по-добре — каза Джери, като някой свидетел, който неохотно доуточнява отговора си, — отколкото на мен, човек на честния занаят, ми се иска да познавам Бейли.

— Много добре. Намерете вратата, през която влизат свидетелите, и покажете на пазача тази бележка за мистър Лори. Ще ви пусне.

— В съдебната зала ли, сър?

— В съдебната зала.

Очите на мистър Крънчър сякаш се събраха още по-близо едно до друго и си разменяха въпроса: „Какво ще кажеш за тая работа?“

— В съдебната зала ли трябва да чакам, сър? — попита той в резултат на това съвещание.

— Ще ви кажа. Вратарят ще предаде бележката на мистър Лори, а вие направете някакво движение, с което да привлечете вниманието на мистър Лори и му покажете къде сте. След това трябва само да стоите там, докато му потрябвате.

— Това ли е всичко, сър?

— Това е всичко. Той иска да има куриер подръка. В тази бележка пише, че сте там.

Старият служител внимателно сгъна и надписа бележката, мистър Крънчър го наблюдаваше мълчаливо, докато стигна до попивателната хартия и тогава забеляза:

— Тази сутрин май гледат дела по подправяне на документи?

— Държавна измяна!

— Ама това е насичане на четири — каза Джери. — Варварщина!

— Такъв е законът — забеляза старият служител, като изненадано обърна очи към него. — Такъв е законът.

— Струва ми се жестоко да разкъсват човек на парчета. Достатъчно жестоко е да го убият, но да го разкъсат на парчета, е много жестоко.

— Съвсем не — отвърна старият служител. — Не критикувайте закона. Погрижете се за гърдите и гласа си, приятелю, и оставете закона сам да се грижи за себе си. Приемете този съвет от мен.

— От влагата е, сър, заседнала ми е в гърдите и гласа — каза Джери. — Оставям на вас да прецените по колко влажен начин си изкарвам прехраната.

— Е, всеки от нас си изкарва прехраната различно. Някои по влажен начин, някои по сух. Ето писмото. Вървете.

Джери взе писмото и като си рече наум с много по-малко почтителност, отколкото външно прояви: „Ти си един мършав старец“ — се поклони, вървешком съобщи на сина си къде го пращат и тръгна по пътя си.

По онова време обесванията се извършваха в Тайбърн, тъй че улицата отвъд Нюгейт още не беше спечелила печалната си слава, която по-късно щеше да придобие. Но затворът беше отвратително място, където се вършеха всякакви злодейства и разврат и където върлуваха ужасни болести, които затворниците донасяха в съда и които понякога прескачаха от подсъдимата скамейка направо у негово превъзходителство председателя на съда и го поваляха от креслото му. Неведнъж се бе случвало съдията с черната шапка да произнесе и собствената си смъртна присъда заедно с тази на подсъдимия и дори да умре преди него. На останалите Олд Бейли беше известен като някакъв смъртоносен хан, от който непрестанно бледни пътници в коли и карети потегляха на страшното си пътешествие към оня свят; преминаваха около две и половина мили по улиците, където сред тълпите зрители едва ли се срещаха неколцина добри граждани, които се погнусяваха от зрелището. Толкова силно нещо е навикът и така силно желанието той да е полезен. Беше известен също и с позорния стълб, стара мъдра институция, налагаща наказания, чиито размери никой не можеше да предвиди; също така стълбът за бичуване, друга мила стара институция, чието въздействие върху зрителите бе много очовечаващо и разнежващо; също така тук се плащаха големи възнаграждения за разкриване на престъпници, друг остатък от мъдростта на предците ни, който системно водеше до най-ужасните престъпления, които могат да се извършат за пари. Общо взето, Олд Бейли беше по това време великолепна илюстрация на схващането, че „Каквото съществува е правилно“ (Стих от поемата „Есе вър“ у човека на английския поет Александър Поуп (1688–1744)), сентенция, която би била толкова категорична, колкото и примирителна, ако от нея не следваше обезпокоителното заключение, че нищо, което е съществувало, не е било погрешно.

Сред покварената тълпа, разпръсната нагоре-надолу из тази отвратителна сцена на действия, пратеникът си пробиваше път като човек, навикнал да се промъква без много шум. Скоро той намери вратата, която търсеше, и подаде писмото през едно прозорче в нея. Защото хората по онова време плащаха, за да гледат представлението в Олд Бейли, също както се плащаше и за да се погледат лудите в Бедлъм (Болница за душевноболни, построена през 1402 г. През XVII — XVIII век срещу заплащане разрешавали да наблюдават болните за забавление) — с тази разлика, че първото от тези развлечения беше много по-скъпо. Поради това вратите към Олд Бейли се пазеха зорко — с изключение само на онази обществена порта, през която престъпниците попадаха тук; тези врати бяха винаги широко отворени.

След известно забавяне и колебание вратата неохотно се открехна съвсем малко, колкото мистър Крънчър да може да се провре в съдебната зала.

— Какво дело се гледа? — попита той шепнешком човека до себе си.

— Още никакво.

— А какво предстои?

— Делото за държавна измяна.

— Дето разкъсват на четири, а?

— Аха! — отвърна човекът с наслада. — Ще го влачат на леса и после, полуобесен, ще го свалят и ще го разпорят пред собствените му очи. След това ще му изтръгнат вътрешностите и ще ги изгорят, докато той още гледа, а после ще му отсекат главата, а тялото му ще нарежат на четири. Това е присъдата.

— Ако го признаят за виновен, искате да кажете? — добави Джери, като че поставяше условие.

— О, ще го признаят — отвърна другият. — За това хич не се бой.

В този момент вниманието на мистър Крънчър се насочи към вратаря, който с бележката в ръка си проправяше път към мистър Лори. Последният седеше на една маса сред господата с перуки, недалеч от адвоката на подсъдимия — един господин с перука, пред когото имаше голям куп книжа, и почти точно срещу друг господин с перука и с ръце в джобовете, който бе съсредоточил цялото си внимание върху тавана на залата. Джери доста време кашляше дрезгаво, потриваше брада и правеше знаци с ръка, докато накрая привлече вниманието на мистър Лори, който се беше изправил, за да го открие с поглед; той кимна спокойно и отново седна на мястото си.

— Той пък какво общо има с това дело? — попита го човекът, с когото бе говорил.

— Да ме вземат дяволите, ако знам — отвърна Джери.

— Ами ти какво общо имаш с делото тогава, ако може да те попита човек?

— Да ме вземат дяволите, ако знам и това — отвърна Джери.

Диалогът им беше прекъснат от влизането на съдията, голямото раздвижване и шума, последвал от заемането на местата в залата. Скоро подсъдимата скамейка прикова интереса на всички. Двама стражари, които стояха там, излязоха и доведоха подсъдимия.

Всички присъствуващи, с изключение на загледания в тавана господин с перуката, отправиха очи към него. Дъхът на присъствуващите се понесе към него като море или вятър, или огън. Жадни лица с усилие надничаха иззад колони и ъгли, за да го зърнат; зрители от задните редове се изправяха, за да не пропуснат нито един косъм от него; хора в залата се опираха с две ръце на раменете на стоящите пред тях и се повдигаха, за да го видят на всяка цена — изправяха се на пръсти, качваха се на первази, качваха се върху всичко, за да видят всеки инч от него. Измежду последните, като оживял къс от шипестата стена на Нюгейт, се открояваше Джери, насочил към подсъдимия дъх на бира, с която бе наточил любопитството си, докато идваше насам. Този дъх се смесваше с други вълни на бира, джин, чай, кафе и какво ли не, които струяха към него и вече обливаха големите прозорци зад гърба му с облаци мръсна мъгла и дъжд.

Обектът на целия този интерес и втренчени погледи беше един млад човек, около двадесет и пет годишен, доста висок и с приятен външен вид, с обгоряло от слънцето лице и тъмни очи. Видът му беше на млад джентълмен. Беше облечен просто в черни или много тъмносиви дрехи, а дългата му тъмна коса беше прибрана на врата с панделка; по-скоро за да не му пречи, отколкото за украса. Както вълнението на чувствата прозира през всяко покритие на тялото, тъй и бледността, предизвикана от сегашното му положение, прозираше през кафявите му страни и показваше, че душата е по-силна от слънцето. Иначе той се владееше доста добре, поклони се на съдията и остана неподвижен.

Интересът, с който гледаха този човек и дишаха в лицето му, не правеше чест на човечеството. Ако го застрашаваше по-малко ужасна присъда — ако имаше доза вероятност да му се спести някоя от жестоките й подробности, — в същата степен би намаляло и неговото очарование. Човешкото тяло, което щеше да бъде обречено на такова позорно насичане — това беше зрелището; безсмъртното създание, което така касапски щяха да разкъсат на парчета, предизвикваше възбуда. С каквото и лустро отделните зрители да покриваха интереса си според различните си способноси в изкуството на самоизмамата, в корените на този интерес беше людоедът.

Тишина в залата! Вчера Чарлс Дарней не се признал за виновен по обвинение, разобличаващо го (с безкрайно красноречиви фрази) в безчестно предателство към нашия сияен, несравним, светъл и така нататък суверен, нашия господар краля, което извършил, като по различни начини и в различни случаи помагал на Луи, френския крал, във войната му срещу упоменатия наш светъл, сияен, несравним и така нататък; тоест, като пътувал често между владенията на споменатия наш светъл, сияен, несравним и т.н. и тези на гореспоменатия Луи Французки, като нечестиво, безчестно, предателски и как ли не още разкривал на упоменатия Луи Французки какви сили готвел за изпращане в Канада и Северна Америка (От 1775 до 1783 г. Англия водила война против въстаналите колонии в Северна Америка) нашият светъл, сияен, несравним и така нататък. Всичко това Джери успя да разбере с огромно удовлетворение; докато главата му все повече настръхваше и ставаше все по-шипеста под влиянието на юридическите термини, топ постепенно схвана, че упоменатият и прежде и прежде упоменатият Чарлс Дарней, когото виждаше пред себе си, е изправен на съд, че съдебните заседатели полагат клетва и че г-н главният прокурор се приготвя да говори.

Обвиняемият, когото всички присъствуващи мислено обесваха, обезглавяваха и разсичаха (и той знаеше това), не трепваше, нито бе възприел някаква театрална поза в тази ситуация. Стоеше спокойно и слушаше внимателно. Наблюдаваше церемониите по откриването на заседанието с мрачен интерес. Ръцете му, положени върху един дървен парапет пред него, бяха така спокойни, че не помръднаха нито лист от пръснатата по него трева. Навсякъде в залата бяха нахвърляли треви и напръскали с оцет, като предпазна мярка против въздуха и заразите на затвора.

Над главата на обвиняемия имаше огледало, за да хвърля светлина върху него. То бе отразявало огромен брой най-зли и нещастни хора, които бяха изчезвали почти едновременно от неговата и земната повърхност. Тази зала би се изпълнила с най-ужасни привидения, ако огледалото можеше да върне отразените в него, както океанът ще върне един ден жертвите си. Може би през ума на подсъдимия пробягна мисълта за безчестието и позора, който е запазило. Във всеки случай една лека промяна в позата му го накара да почувствува лъч светлина върху лицето си и той повдигна поглед. Когато видя огледалото, лицето му се изчерви и дясната му ръка бутна настрани тревите.

Случи се така, че това движение извърна лицето му към онази част от залата, която беше от лявата му страна. Почти на едно ниво с очите му, на края на скамейката на съдията, седяха две лица, които веднага приковаха погледа му, и то така бързо и последвано от такава промяна на изражението му, че всички вперени в него погледи се извърнаха към тях.

В тези двама души зрителите видяха млада дама, на малко повече от двадесет години, и един господин, който очевидно бе неин баща: човек с много забележителна външност, с напълно бяла коса и една неописуема напрегнатост на лицето — не активна, а замислена и самовглъбена. Когато добиваше това изражение, изглеждаше стар, но щом то изчезнеше, както сега стана за миг, докато говореше на дъщеря си, той се превърщаше в хубав мъж в най-хубавите си години.

Седнала до него, дъщеря му го бе уловила под ръка с едната си ръка, а с другата стискаше неговата. В ужаса си от всичко, което виждаше около себе си, и в съжалението си към обвиняемия, тя се бе притиснала до баща си. Челото й много красноречиво изразяваше дълбок ужас и състрадание, които не виждаха нищо друго освен заплахата, надвиснала над подсъдимия. Този израз се четеше тъй ясно, тъй силно и естествено бе отпечатан върху нея, че погледи, в които не бе имало никаква милост към обвиняемия, се трогнаха и наоколо се запитаха шепнешком: „Кои са тия?“

Куриерът Джери, който бе направил собствени наблюдения по свой собствен начин и който, погълнат от всичко наоколо, изсмукваше ръждата от пръстите си, протегна шия, за да чуе кои са. След като се бяха питали настойчиво един друг, хората около него бяха предали въпроса на най-близкия от служителите, от когото, макар и не така бързо, дойде и бе предаден назад отговорът:

— Свидетели.

— От чия страна?

— Против.

— Против коя страна?

— Против обвиняемия.

Съдията, чиито очи бяха последвали погледите на останалите, се отпусна назад в креслото си и ги впери в човека, чийто живот бе в ръцете му, а г-н главният прокурор стана, за да изтъче въжето, да наточи секирата и да забие пироните в ешафода.

ГЛАВА IIIРАЗОЧАРОВАНИЕТО

Г-н главният прокурор уведоми съдебните заседатели, че обвиняемият пред тях, макар и млад на години, е опитен и стар в предателската си дейност, заради която трябваше да заплати с живота си. Че връзките му с врага не датират от днес или вчера, от миналата година или дори от по-миналата. Че е сигурно, че обвиняемият от много по-рано е имал обичай да пътува непрекъснато между Франция и Англия по някаква тайна мисия, за която той не може да даде честно обяснение. Че ако предателствата успявали (което за щастие не става), истинската нечестивост и вина на неговата дейност може би са щели да останат неразкрити. Че провидението обаче било вложило в сърцето на една особа, безстрашна и безукорна, да проникне в естеството на замислите на обвиняемия и поразена от ужас, да ги разкрие пред главния държавен секретар на негово величество и високопочитаемия Таен съвет. Че този патриот ще им бъде показан. Че възгледите и поведението му са възвишени. Че той бил приятел на обвиняемия, но веднъж, в един лош и същевременно добър час, открил неговото безчестие и решил да принесе в жертва пред светия олтар на отечеството предателя, когото сърцето му вече не можело да люби. Че ако в Англия, както в древния Рим или Гърция, се издигали статуи на обществените благодетели, този блестящ гражданин положително щял да бъде увековечен по този начин. Че тъй като в Англия това не се правело, вероятно негова статуя нямало да има. Че Добродетелта, както са отбелязали поетите (в многобройни пасажи, които той бил сигурен, че съдебните заседатели можели да цитират веднага дума по дума, при което на лицата на съдебните заседатели легнаха изражения на виновност, задето не познаваха пасажите), че Добродетелта била в известен смисъл заразителна и по-специално сияйната добродетел, наречена патриотизъм или любов към отечеството. Че възвишеният пример на този безупречен и съвършен свидетел по углавното обвинение, самото споменаване на чието име било една чест, за която той не бил достоен, се бил предал и на прислужника на обвиняемия, у когото породил праведно решение да претърси и прегледа съдържанието на чекмеджетата и джобовете на господаря си и да скрие книжата му. Че той (г-н главният прокурор) нямало да се изненада, ако някои бъдат склонни на презрително отношение към този достоен за възхищение прислужник, но че той (г-н главният прокурор) го предпочитал пред собствените си братя и сестри и го почитал повече от собствените си баща и майка. Че той с увереност подканвал и съдебните заседатели да направят същото. Че показанията на тези двама свидетели, заедно с разкритите от тях документи, които щели да бъдат представени, щели да докажат, че обвиняемият е разполагал с описания на въоръжените сили на негово величество — сухопътни и морски — и техните местонахождения и приготовления и щели да разсеят всякакви съмнения, че той систематично е предавал тази информация на вражеска страна. Че не можело да се докаже, че тези документи са писани от ръката на обвиняемия, но че това нямало значение, че всъщност даже така било по-добре за обвинението, тъй като доказвало колко хитри предпазни мерки е вземал подсъдимият. Че тези веществени доказателства датират от пет години и ще покажат, че няколко седмици преди датата на първото сражение между британските войски и американците, обвиняемият вече е вършел гибелната си дейност. Че поради тези причини съдебните заседатели, бидейки лоялни (което той отлично знаел) п отговорни съдници (което те отлично знаели), обезателно ще признаят подсъдимия за виновен и ще го ликвидират, независимо дали това им харесва, или не. Че те никога нямало да могат да положат глави върху възглавниците си, че нямало да могат да допуснат жените им да положат глави на възглавниците си, че нямало да могат да понесат дори мисълта децата им да положат глави на възглавниците си; накратко, че за тях и близките им въпросът с полагане глави върху възглавниците щял да приключи завинаги, ако главата на обвиняемия не паднела. Господин главният прокурор завърши, като поиска от тях тази глава в името на всичко свято, което можа да измисли, и тържествено ги увери, че той вече счита подсъдимия за мъртъв.

Когато главният прокурор свърши речта си, в залата се надигна шум, като че рояк огромни конски мухи зажужаха около подсъдимия в очакване на онова, което скоро щеше да се случи. След като шумът стихна, на свидетелската скамейка се появи безукорният патриот.

Тогава г-н заместннк-главният прокурор, следвайки примера на своя началник, разпита патриота-благородник на име Джон Барсад. Оказа се, че г-н главният прокурор е дал толкова пълно описание на неговата честна душа, че ако то имаше някакъв недостатък, това бе само прекалената му точност. След като свали бремето от благородната си душа, той се канеше скромно да се оттегли, но джентълменът с перуката и многото документи пред себе си, който седеше недалеч от мистър Лори, помоли да му зададе няколко въпроса. Другият джентълмен с перука, който седеше срещу него, продължаваше да гледа тавана на залата.

Бил ли е самият той някога шпионин? Не, той с възмущение отхвърли такъв долен намек. От какво живеел? Имал имоти. Къде? Не помнел точно. Какви по-точно? Това не влизало на никого в работата. Наследствени ли? Да. От кого ги е наследил? От далечен родственик. Много далечен ли? Доста. Бил ли е някога в затвора? Естествено не. Дори и в затвор за длъжници? Не виждал какво общо може да има това със случая. Никога ли не е бил в затвор за длъжници? — Хайде, отговорете отново. Никога ли? Бил е. Колко пъти? Два или три пъти. А не са ли пет-шест? Може би. Какъв е по професия? Джентълмен. Ритали ли са го някога? Може и да се е случвало. Често ли? Не. Да са го изритвали някога по стълбище? Решително не; веднъж го ритнали на едно стълбище и сам паднал надолу по него. В този случай ритникът не е ли бил заради измама в игра на зарове? Нещо в този смисъл било казано от пияния лъжец, който извършил нападението, но не било вярно. Би ли се заклел, че не е вярно? Да. Издържал ли се е някога с мошеничество при хазарт? Никога. Издържал ли се е някога чрез хазарт? Не повече, отколкото другите джентълмени. Заемал ли е някога пари от обвиняемия? Да. Върнал ли му ги е? Не. Близостта му с подсъдимия не била ли всъщност доста далечна и натрапена на подсъдимия в дилижанси, странноприемници и пощенски кораби? Не. Уверен ли е, че е виждал подсъдимия с тези документи? Уверен. Нищо друго ли не е знаел за документите? Не. Не ги ли бил донесъл отнякъде сам той например? Не. Очаква ли да получи някакво възнаграждение за показанията си? Не. Не е ли на редовна държавна служба като провокатор? Боже господи, не. Или за някаква друга дейност? Боже господи, не! Заклева ли се в това? Хиляди пъти. Никакви други мотиви ли няма освен чист патриотизъм? Съвсем никакви.

Добродетелният прислужник Роджър Клай премина през процеса много бързо и с много клетви. Бил постъпил на служба при обвиняемия преди четири години най-добросъвестно и доверчиво. На борда на пощенския кораб от Кале попитал подсъдимия дали не се нуждае от услугите на оправен човек и подсъдимият го наел. Не бил молил подсъдимият да го приеме от милосърдие — такова нещо никога не му било минавало през ум. Скоро след това започнал да подозира подсъдимия и да го наблюдава. Много пъти по време на път, докато подреждал дрехите му, бил виждал в джобовете на подсъдимия подобни списъци. Бил взел списъците от чекмеджето на писалището на подсъдимия. Не ги бил сложил сам той преди това там. Бил виждал подсъдимия да показва същите тези списъци на френски господа в Кале и подобни списъци на френски господа в Кале и Булон. Обичал отечеството си, не можал да понесе това и съобщил на властите. Никога не е бил заподозиран в кражбата на сребърен чайник: бил оклеветен за една каничка за горчица, но тя се оказала само посребрена. Познавал предишния свидетел от седем или осем години; това било просто случайно съвпадение. Не го считал за особено чудно съвпадение. Повечето съвпадения били странни. Нито пък считал за странно съвпадение, че и неговият единствен мотив бил също чист патриотизъм. Бил истински британец и се надявал, че има много като него.

Мухите отново зажужаха и г-н главният прокурор призова мистър Джарвис Лори.

— Мистър Джарвис Лори, вие сте служител в банката „Телсън“, нали?

— Да.

— През нощта на един петък през ноември хиляда седемстотин седемдесет и пета година пътували ли сте по служба от Лондон за Дувър с дилижанса?

— Пътувах.

— Имаше ли други пътници в пощенската кола?

— Двама.

— Слязоха ли те през нощта по пътя?

— Да.

— Мистър Лори, погледнете подсъдимия. Беше ли той единият от тези двама пътници?

— Не мога да кажа със сигурност, че е бил.

— Прилича ли на някой от тези двама пътници?

— И двамата бяха така загърнати, нощта беше толкова тъмна и всички ние бяхме тъй необщителни един с друг, че дори това не бих могъл да кажа със сигурност.

— Мистър Лори, погледнете отново към подсъдимия. Представете си го загърнат, както са били онези пътници, има ли нещо във фигурата или стойката му, което да ви кара да мислите, че той не е бил един от тях?

— Не.

— Бихте ли се заклели, мистър Лори, че той не е бил един от тях?

— Не.

— Значи, поне казвате, че той може да е бил един от тях?

— Да. Само си спомням, че както те двамата, така и аз много се бояхме от разбойници, а обвиняемият не изглежда боязлив.

— Виждали ли сте някога престорена плахост, мистър Лори?

— Виждал съм, разбира се.

— Мистър Лори, погледнете пак подсъдимия. Можете ли да кажете със сигурност, че сте го виждали преди?

— Виждал съм го.

— Кога?

— Няколко дни по-късно се връщах от Франция и обвиняемият се качи в Кале на пощенския кораб, с който се върнах, и пътувахме заедно.

— В колко часа дойде той на кораба?

— Малко след полунощ.

— Посред нощ, значи. Той ли беше единственият пътник, който се качи на кораба толкова късно?

— Оказа се единственият.

— Оставете какво „се оказало“, мистър Лори. Беше ли той единственият пътник, който се качи на борда посред нощ?

— Да.

— Сам ли пътувахте, мистър Лори, или имахте спътник?

— С двама спътници. Един господин и една госпожица. Те са тук.

— Тук са. Имахте ли някакъв разговор с обвиняемия?

— Почти никакъв. Времето беше лошо, пътувахме дълго в бурно море и почти от единия до другия бряг лежах на едно канапе.

— Мис Манет!

Младата дама, към която по-рано се бяха обърнали всички погледи и сега се обърнаха отново, се изправи на мястото си. Баща й стана заедно с нея и задържа ръката и под своята.

— Мис Манет, погледнете подсъдимия.

Да се изправи пред такова състрадание и такава сериозна младост и красота, беше много по-мъчително за обвиняемия, отколкото да стои пред цялата тълпа. Той сякаш бе застанал заедно с нея на ръба на собствения си гроб и в момента дори съзнанието за втренчените в него любопитни погледи не можеше да го накара да остане неподвижен. Нервната му дясна ръка нареждаше тревите пред него на въображаеми цветни лехи в градина, а усилията да контролира и успокои дишането си разтрепераха устните му, от които кръвта се бе дръпнала в сърцето. Мухите отново зажужаха силно.

— Мис Манет, виждали ли сте обвиняемия преди?

— Да, сър.

— Къде?

— На борда на пощенския кораб, за който току-що стана дума, сър, и при същия случай.

— Вие ли сте младата дама, за която преди малко се говори?

— О, да, за съжаление аз съм.

Плачевният тон на състраданието й се смеси с по-малко мелодичния глас на съдията, който каза доста свирепо:

— Отговаряйте на зададените ви въпроси без коментари.

— Мис Манет, имахте ли някакъв разговор с подсъдимия по време на пътуването през Ла Манша.

— Да, сър.

— Възпроизведете го.

Сред пълна тишина тя започна с плах глас:

— Когато господинът се качи на борда…

— Подсъдимия ли имате пред вид? — запита съдията и сключи вежди.

— Да, ваше превъзходителство.

— Тогава казвайте „подсъдимия“.

— Когато подсъдимият се качи на борда, той забеляза, че баща ми — тук тя с любов обърна очи към стоящия до нея — е много уморен и много слаб. Баща ми беше толкова изнемощял, че се страхувах да не му липсва чистият въздух и му бях приготвила легло на палубата до стълбичката към кабините и аз седях на палубата, за да се грижа за него. Тази нощ нямаше други пътници освен нас четиримата. Подсъдимият беше тъй любезен да ме помоли за разрешение да ме посъветва как по-добре да подслоня баща си от вятъра и лошото време. Аз не бях успяла да направя добре това, тъй като не разбирах откъде ще идва вятърът, когато излезем от пристанището. Той ми помогна. Прояви голямо внимание и загриженост към състоянието на баща ми и съм сигурна, че беше искрен в това. Ето как се заговорихме.

— Позволете да ви прекъсна за момент. Сам ли се беше качил на кораба?

— Не.

— Колко души имаше с него?

— Двама французи.

— Разговаряха ли?

— Разговаряха до последния момент, когато французите трябваше да слязат в лодката си, за да се върнат на брега.

— Размениха ли си някакви книжа, подобни на тези списъии?

— Размениха си някакви книжа, но не знам какви.

— Приличаха ли на тези по форма и големина?

— Възможно е, но наистина не зная, макар че стояха и говореха шепнешком много близо до мен; бяха застанали най-горе на стълбата към кабините, за да им свети лампата, която висеше там; фенерът беше мъждив и те говореха много тихо, така че не чух какво си говореха и видях само, че гледат книжята.

— Сега по разговора ви с подсъдимия, мис Манет.

— Подсъдимият беше тъй откровен в доверието си към мен — което се дължеше на моята безпомощност, — както беше и мил, добър и услужлив към баща ми. Надявам се — тук тя избухна в сълзи — да не проявя днес неблагодарност, като му навредя.

Мухите пак бръмнаха.

— Мис Манет, ако подсъдимият не вижда, че вие крайно неохотно давате тези показания, които е ваш дълг да дадете, които трябва да дадете, които не можете да не дадете, то той е единственият тук, който не е наясно с това. Моля да продължите.

— Той ми каза, че пътувал по деликатна и трудна работа, която можела да вкара в беда много хора, и че поради това пътувал под друго име. Каза, че по тази работа бил дошъл във Франция няколко дни преди това и че може би дълго време ще му се налага често да пътува между Франция и Англия.

— Каза ли нещо за Америка, мис Манет? Бъдете точна.

— Опита се да ми обясни как е започнал този спор и каза, че, доколкото той можел да прецени, Англия не била права и постъпвала глупаво. Той добави шеговито, че може би Джордж Уошингтън щял да си спечели в историята почти толкова велико име, колкото и Джордж Трети. Но в начина по който го каза, нямаше нищо обидно; каза го на смях, просто тъй — за да минава времето.

При някоя много интересна сцена, когато към главния актьор са устремени много очи, зрителите несъзнателно имитират силно подчертаното му изражение. Докато даваше показанията си, лицето й беше мъчително напрегнато и угрижено, а през интервалите, докато съдията записваше думите й, тя наблюдаваше ефекта им върху защитника и обвинителите. Във всички кътчета на залата зрителите имаха същите изражения; голям брой чела като в огледало отразяваха челото на свидетелката, когато съдията вдигна глава от бележките си, изумен от ужасната еретическа забележка за Джордж Уошингтън.

Господин главният прокурор уведоми негово превъзходителство, че счита за необходимо, като предпазна мярка и от учтивост, да разпитат бащата на младата дама, доктор Манет. Призоваха последния.

— Доктор Манет, погледнете обвиняемия. Виждали ли сте го преди?

— Веднъж. Дойде в жилището ми в Лондон преди три или три и половина години.

— Познавате ли в него спътника си от пощенския кораб или можете ли да ни кажете, нещо за разговора му с дъщеря ви?

— Сър, не съм в състояние да направя нито едното, нито другото.

— Има ли някаква специална и особена причина да не можете да направите това?

— Има — отговори той глухо.

— Имали ли сте нещастието да прекарате дълго време в затвора в родината си без присъда, без дори да сте били обвинен в нещо, доктор Манет?

Той отговори с глас, който проникна до всяко сърце:

— Прекарах дълго време в затвора.

— Бяхте ли току-що освободен по времето, за което става дума?

— Така ми казаха.

— Нищо ли не си спомняте от това?

— Нищо. В ума ми има една празнота — от момента не мога дори да кажа кога е било това, — от момента, когато започнах да правя обувки в затвора, до момента, когато разбрах, че живея в Лондон с любимата си дъщеря, която виждате тук. Запознах се с нея, когато милостивият бог ми възвърна умствените способности, но не мога дори да кажа как се опознахме. Нищо не си спомням от този процес.

Господин главният прокурор седна на мястото си и бащата и дъщерята също седнаха.

След това в хода на делото възникна едно странно обстоятелство. Трябваше да се докаже, че подсъдимият, заедно с някакъв свой неразкрит съучастник, е пътувал с дилижанса за Дувър в тази петъчна нощ през ноември преди пет години и е слязъл през нощта от колата за заблуждение на място, където не останал, а се върнал обратно дванайсет мили до един гарнизон и корабостроителница и там събрал сведения. За тази цел призоваха един свидетел, който заяви, че подсъдимият е бил точно по това време в пушалнята на един хотел в този гарнизонен и корабостроителен град, където е очаквал някакво друго лице. Защитникът на обвиняемия разпитваше този свидетел, без да успее да изтръгне от него нищо друго, освен че не бил виждал подсъдимия никога преди това, когато джентълменът с перуката, който до този момент не бе свалил поглед от тавана на залита, написа няколко думи на къс хартия, сгъна го и го подхвърли на защитника. При следппщлта пауза последният разтвори бележката и се вгледа в обвиняемия с голямо внимание и любопитство.

— Твърдите ли отново, че сте напълно сигурен, че това наистина е обвиняемият?

Свидетелят беше напълно сигурен.

— Виждали ли сте някога човек, който много да прилича на обвиняемия?

Не чак с такава прилика (каза свидетелят), че да може да го припознае.

— Разгледайте внимателно онзи джентълмен, моя почитаем колега — и посочи хвърлилия бележката, — и след това разгледайте обвиняемия. Какво ще кажете? Приличат ли си много?

Ако не вземем под внимание, че видът на почитаемия му колега беше небрежен и разпасан, да не кажем разпуснат, приликата помежду им бе достатъчно голяма, за да порази не само свидетеля, но и всички присъствуващи, когато ги сравниха. След като замолиха негово превъзходителство да помоли почитаемия колега да свали перуката си, на което последният не особено любезно се съгласи, приликата стана много по-забележителна. Негово превъзходителство запита мистър Страйвър (защитника на подсъдимия) дали няма сега да се наложи да съдят мистър Картън (името на почитаемия колега) за държавна измяна. Не, разбира се, отвърна мистър Страйвър на негово превъзходителство, не, но той би желал да помоли свидетеля да каже дали случилото се веднъж не би могло да се случи два пъти, дали е щял да бъде така уверен, ако бе видял по-рано това доказателство за своята привързаност и дали сега, след като го е видял, все още е тъй уверен и така нататък. Резултатът от това беше, че този свидетел бе смазан на пух и прах като глинена паница и той загуби всякакво значение за делото.

Заслушан в показанията на свидетелите, мистър Крънчър междувременно се беше почти наобядвал с ръждата, която изсмукваше от пръстите си. Сега трябваше да види и чуе как мистър Страйвър крои казуса за пред съдебните заседатели и им го надява като костюм: той им показа, че патриотът Барсад е наемен шпионин и предател, безсрамен търговец на кръв и един от най-големите негодници на света след проклетия Юда — на когото той много приличал. Как добродетелният прислужник Клай е негов приятел и съучастник, за което бил и достоен; че тези фалшификатори и лъжесвидетели, хвърлили око на подсъдимия за своя жертва, защото някакви семейни работи във Франция (той бил от френско потекло) налагали той да пътува така често през Ла Манша — че заради други скъпи нему същества той не можел да разкрие естеството на тези работи дори когато от това зависел животът му. Че всички видели колко мъчително било за младата дама да даде показанията си, изтръгнати от нея в изопачен вид, които обаче не означавали нищо, тъй като били просто учтиви любезности, които млад джентълмен и млада дама, събрани при такива обстоятелства, било естествено да си разменят — с изключение на думите за Джордж Уошингтън, които били толкова прекалени, че не можели да се разглеждат в друга светлина освен като някаква чудовищна шега. Как, ако този опит на правителството да засили популярността си, въздействувайки върху най-низките чувства на омраза и страх у населението, се провалял, това щяло да бъде признак за неговата слабост и затова господин главният прокурор го бил раздухал толкова; как въпреки всичко казусът не почивал на нищо освен на злодейските и безчестни показания, които твърде често опорочават подобни процеси, с каквито били пълни углавните дела в страната. Тук обаче негово превъзходителство се намеси и каза (с толкова мрачно лице, сякаш не говореше истината), че не можел да седи на мястото си и да допусне такива намеци.

След това мистър Страйвър повика малцината си свидетели и на мистър Крънчър се наложи да наблюдава как г-н главният прокурор обърна наопаки целия казус, който мистър Страйвър бе предложил на съдебните заседатели: той доказа, че Барсад и Клай били дори сто пъти по-добри, отколкото ги бил мислил, а обвиняемият — сто пъти по-лош. Най-накрая дойде ред на негово превъзходителство и той обръща казуса ту налице, ту наопаки, но, общо взето, го поддържаше във вид, от който на обвиняемия можеше да се скрои хубав погребален костюм.

И ето че служебните заседатели се отдръпнаха встрани, за да обмислят решението си, а огромните мухи отново забръмчаха.

Дори сред това възбуждение мистър Картън, който бе седял така дълго загледан в тавана на залата, не промени нито мястото, нито позата си. Докато неговият почитаем колега мистър Страйвър събираше книжата пред себе си и си шепнеше със стоящите около него, а от време на време хвърляше тревожен поглед към съдебните заседатели; докато всички зрители се бяха пораздвижили и сега отново заемаха места; докато дори негово превъзходителство беше станал от мястото си и бавно крачеше напред-назад по своя подиум, оставяйки в залата подозрението, че има треска; единствено този човек седеше облегнат назад: скъсаната му роба се бе почти свлякла от него, несресаната му перука стоеше на главата, както я бе поставил, след като я свали, с ръце в джобовете и устремен в тавана поглед, както бе седял цял ден. Нещо особено непочтително в държането му не само че му придаваше непочтен вид, но и така намаляваше силната му прилика с подсъдимия, която несъмнено съществуваше (тя се бе засилила за момент от сериозното му изражение, докато ги сравняваха), че много от зрителите, които сега му обърнаха внимание, си казаха, че не считат приликата за чак толкова голяма. Мистър Крънчър каза това на съседа си и добави:

— Държа бас за половин гвинея, че този няма много клиенти. Хич не ми мяза на човек, който има клиентела, кво ще кажеш?

Въпреки това мистър Картън отчиташе повече подробности от сцената, отколкото даваше вид, защото, когато главата на мис Манет клюмна върху гърдите на баща й, той пръв забеляза това и каза високо: „Старши! Погрижете се за младата дама. Помогнете на господина да я изведе. Не виждате ли, че ще падне!“

Тя предизвика много състрадание, а баща й — съчувствие. Изведоха я навън. За баща й положително е било много тежко да си припомни дните на своето затворничество. По време на разпита си той бе проявил голямо вътрешно вълнение и оттогава върху него като тежък облак бе легнал онзи израз на замисленост и отвлеченост, който го правеше да изглежда стар. В момента, когато той излизаше, председателят на съдебните заседатели, които се бяха върнали и седяха от известно време мълчаливо, заговори от тяхно име.

Не били постигнали съгласие и желаели да се оттеглят. Негово превъзходителство (мислейки може би за Джордж Уошингтън) прояви известна изненада, че не е било постигнато съгласие, но позволи да се оттеглят под охрана и наблюдение и сам се оттегли. Процесът бе продължил цял ден и в залата вече палеха лампите. Пръсна се мълва, че съдебните заседатели ще се бавят дълго. Зрителите излязоха да се подкрепят с нещо, а обвиняемият се отдръпна при скамейката за подсъдими и седна.

Мистър Лори, който бе излязъл, когато излязоха младата дама и баща й, сега се появи отново и кимна на Джери, който при отслабналия интерес в залата лесно се добра до него.

— Джери, ако искаш, можеш да отидеш да хапнеш нещо. Но не се отдалечавай много. Трябва непременно да чуеш, когато влязат съдебните заседатели. Не закъснявай нито миг след тях, тъй като искам веднага да отнесеш в банката съобщение с присъдата. Знам, че си най-бързият куриер и ще стигнеш в Темпъл Бар преди мене.

Челото на Джери бе широко точно толкова, колкото беше необходимо, за да може да го чукне с кокалчетата на пръстите си и той го чукна в знак, че е приел тази информация заедно със съпътствуващия я шилинг. В този момент мистър Картън приближи и докосна ръката на мистър Лори.

— Как е младата госпожица?

— Много е разстроена, но баща й я утешава и вън от палата й е по-добре.

— Ще кажа това на обвиняемия. Няма да е подходящо почтен банков служител като вас да говори с него пред публика, струва ми се.

Мистър Лори се изчерви, сякаш спомняйки си, че е обмислял този въпрос, а мистър Картън тръгна да обиколи преградата. От залата се излизаше в същата посока и Джери го последва, целият в слух, нащрек и настръхнал.

— Мистър Дарней!

Подсъдимият веднага се приближи.

— Положително се интересувате за свидетелката, госпожица Манет. Ще се оправи. Силното вълнение, което видяхте, беше най-острата точка на кризата й.

— Дълбоко съжалявам, че аз станах причината. Бихте ли й предали това от мен заедно с най-горещата ми благодарност?

— Да, бих могъл. Ще го направя, щом искате.

Държането на мистър Картън бе толкова небрежно, че изглеждаше почти обидно. Застанал прав, полуизвърнат от затворника, той бе облегнал лакът на парапета.

— Наистина искам. Приемете сърдечната ми благодарност.

— Каква присъда очаквате, мистър Дарней? — попита Картън, все още полуизвърнат към него.

— Най-лошата.

— Това е най-разумното и най-вероятното, което можете да очаквате. Но аз мисля, че оттеглянето им е във ваша полза.

Тъй като не се разрешаваше човек да се помайва на излизане от съда, Джери не чу нищо повече и ги остави — толкова прилични един на друг външно и толкова различни по маниери — застанали един до друг и отразени в огледалото над тях.

Един час и половина се изниза бавно в коридорите на долния етаж, пълни с крадци и мошеници, макар че Джери помагаше на хода на времето с овнешко и ейл. След като се подкрепи, дрезгавият вестоносец седна неудобно на една скамейка и се отпусна в дрямка, когато се разнесе висок шепот и бърз поток хора го увлече към стълбите, водещи към съдебната зала.

— Джери, Джери! — викаше вече към вратата мистър Лори, когато той стигна там.

— Идвам, сър! Човек само с бой може да влезе обратно. Ето ме, сър!

Мистър Лори подаде къс хартия през навалицата.

— Бързо! Взе ли бележката?

— Да, сър!

На листа беше набързо написана думата „ОПРАВДАН“.

— Ако този път беше изпратил съобщението „Възвърнат към живот“, щях вече да разбера какво означава — промърмори Джери, докато се обръщаше.

Нямаше възможност да каже или даже да помисли нищо друго, докато не се измъкна от Олд Бейли, защото тълпата се изливаше навън така буйно, че почти го откъсна от земята и по улицата се разнесе силно бръмчене, сякаш разочарованите мухи се пръснаха да търсят друг леш.

ГЛАВА IVПОЗДРАВЛЕНИЯ

И последните утайки на гостбата от хора, вряла цял ден в съда, се изцеждаха от слабо осветените му коридори, когато доктор Манет, дъщеря му Луси Манет, ищецът на обвиняемия мистър Лори и защитникът му мистър Страйвър бяха наобиколили току-що освободения мистър Чарлс Дарней и го поздравяваха за избавлението му от смъртта.

Дори и при много по-силна светлина би било трудно да се разпознае в интелигентното лице и изправената стойка на доктор Манет онзи обущар от парижката мансарда. И всеки, който спреше поглед върху него веднаж, не можеше да не го погледне отново, макар случаят да не предлагаше за наблюдение тъжно глъхнещия му глас и разсеяността, която от време на време внезапно го обземаше без никаква видима причина. Една външна причина — споменаването на дългите му страдания — винаги извикваше това състояние от дълбините на душата му, както се бе случило и в съда, но то се появяваше и от само себе си и го обгръщаше с мрак, тъй неразбираем за ония, които не знаеха историята му, че сякаш виждаха лятното слънце да хвърля върху него сянката на Бастилията, когато тя самата се намираше на триста мили.

Само дъщеря му умееше да пропъжда от ума му тази мрачна меланхолия. Тя беше златната нишка, която го свързваше с онази част от миналото и с настоящето, които бяха извън периода на страданията му: звукът на нейния глас, озареното й лице, докосването на ръката й почти винаги имаха върху него силно благотворно въздействие. Не съвсем винаги, тъй като Луси помнеше и случаи, когато не бе успявала, но те бяха малко и незначителни и тя вярваше, че няма да се повторят.

Мистър Дарней целуна ръката й с гореща благодарност и се обърна към мистър Страйвър, комуто също изрази топла признателност. Мистър Страйвър, човек на малко повече от тридесет години, но на вид двадесет години по-възрастен, едър, шумен, червендалест, безцеремонен, освободен от каквато и да било деликатност, имаше навик да се бута и да си пробива път (в преносен и буквален смисъл) в някоя компания или разговор, което добре илюстрираше способността му да си пробива с лакти пътя и в живота.

Още не беше свалил перуката и тогата си и каза, като толкова приближи клиента си, че изтика горкият мистър Лори от групата:

— Радвам се, че ви измъкнах от тая работа с чест, мистър Дарней. Позорно обвинение, страшно позорно, но това не намаляваше шансовете му да успее.

— Ще ви бъда задължен до края на живота си, и то и двоен смисъл — каза доскорошният му клиент и стисна ръката му.

— Направих за вас всичко, което бе по силите ми, мистър Дарней, а това, което е по силите ми, е по силите и на всеки друг, струва ми се.

Понеже очевидно някой трябваше да каже: „Съвсем не на всеки!“ — каза го мистър Лори, може би не съвсем безкористно, а от желание пак да се вмъкне в групата.

— Така ли мислите? — каза мистър Страйвър. — Е, добре! Вие бяхте там през целия ден и сигурно знаете. Освен това сте делови човек.

— И като такъв — рече мистър Лори, когото вещият в правото адвокат придърпа отново в групата, тьй както преди малко го бе избутал от нея, — и като такъв, ще помоля доктор Манет да разпусне събранието ни и ни нареди да се разотидем по домовете си. Мис Луси не изглежда добре, за мистър Дарней денят беше ужасен, а всички сме уморени.

— Говорете само от свое име, мистър Лори — каза Страйвър, — на мен ми предстои да работя и през нощта. Говорете само от свое име.

— Говоря от свое име и от името на мистър Дарней, и на мис Луси, и — мис Луси, не мислите ли, че мога да говоря от името на всички ни? — Той зададе въпроса си натъртено и погледна баща й.

Последният се бе втренчил в Дарней и на лицето му като че застиваше много особено напрегнато изражение, което се задълбочаваше в гримаса на неприязън и недоверие, примесено дори със страх. С появата на това странно изражение у него мислите му се разсеяха някъде.

— Татко — каза Луси, като нежно сложи ръка върху неговата.

Той бавно се отърси от сянката и се извърна към нея.

— Да си вървим ли у дома, татко?

Той отвърна с едно продължително „да-а“.

Приятелите на оправдания подсъдим се бяха разотишли, смятайки — както той самият им бе казал, — че няма да го освободят тази нощ. Почти всички лампи в коридорите бяха изгасени и вече със скърцане и дрънчене затваряха железните врати; грозното място опустя до следващата сутрин, когато отново щяха да го изпълнят хора, доведени тук от любопитството си към бесилките, позорния стълб, стълба за наказания с камшик и жига. Луси Манет излезе на чист въздух, като вървеше между баща си и мистър Дарней. Спряха файтон и бащата и дъщерята се качиха в него.

Мистър Страйвър се бе разделил с тях в коридора, за да си пробие път до гардероба. Една друга личност, която не се бе присъединила към групата, нито бе разменила дума с някого от тях, а бе останала облегната на стената там, където сянката й беше най-тъмна, сега мълчаливо и тръгна след останалите и изчака, докато файтонът тръгна. След това се приближи до мистър Лори и мистър Дарней, застанали на тротоара.

— Е, мистър Лори! Можели вече деловите хора да разговарят с мистър Дарней?

Никой не бе благодарил на мистър Картън за участието му в днешния процес: никой не знаеше за неговата роля в него. Той бе свалил тогата си и външният му вид никак не бе спечелил от това.

— Сигурно би ви се сторило забавно, мистър Дарней, ако знаехте каква борба се води в ума на деловия човек, когато деловият му ум е раздвоен между добродушен подтик и необходимостта да изглежда делови.

Мистър Лори се изчерви и каза топло:

— Вие споменахте това вече, сър. Ние, деловите хора, които служим на някоя фирма, не сме господари сами на себе си. Трябва да мислим повече за фирмата си, отколкото за самите нас.

— Зная, зная — отвърна небрежно мистър Картън. — Не се засягайте, мистър Лори. Вие не сте по-лош от другите, сигурен съм в това, дори смея да кажа, че сте по-добър.

— И наистина, господине — продължи мистър Лори, без да обръща внимание на думите му, — аз всъщност не зная какво общо имате вие с тези проблеми. Аз съм много по-възрастен от вас, затова ще ме извините, че ви го казвам, но аз наистина не зная да сте човек на бизнеса.

— Бизнес ли! Ама че го казахте, аз не съм от бизнеса.

— Това е жалко, господине.

— И аз така мисля.

— Ако работехте, щяхте може би да си вършите добре нещата.

— Господ да ви поживи, но не, нямаше да я върша — отвърна мистър Картън.

— Вижте, господине! — извика мистър Лори, съвсем разгорещен от безразличието му. — Бизнесът е много хубаво нещо, много почтено нещо. И ако деловите работи налагат понякога сдържаност, мълчание и ограничения, мистър Дарней е добре възпитан млад човек и знае как да извини тези неща. Мистър Дарней, лека нощ; и бог да ни благослови! Надявам се, че днес животът ви бе спасен, за да живеете дълго и преуспеете…Ей, файтон!

Ядосан на адвоката, а може би малко и на себе си, мистър Лори се вмъкна във файтона, който го понесе към банката „Телсън“. Картън, който миришеше на портвайн и не изглеждаше съвсем трезв, се изсмя и се обърна към Дарней:

— Странна случайност ни е събрала. Сигурно за вас това е особена нощ, да стоите сам с двойника си на улицата?

— Още едва ли мога да кажа — отвърна Чарлс Дарней, — че се чувствувам отново частица от този свят.

— Това не ме учудва. До съвсем неотдавна бяхте напреднали доста по пътя си към другия. Гласът ви е слаб.

— Аз самият почвам да усещам слабост.

— Защо тогава, по дяволите, не отидете да вечеряте? Самият аз вечерях, докато онези умници решаваха към кой свят следва да принадлежите — към този или към някой друг. Разрешете ми да ви покажа най-близката кръчма, в която може да се вечеря добре.

И той го хвана под ръка и го поведе по Лудгейт Стрийт, по Флийт Стрийт и след като минаха някакъв безистен, го въведе в една кръчма. Тук ги настаниха в малка стая, където хубавата здрава храна и доброто вино скоро започнаха да възвръщат силите на Чарлс Дарней, а Картън седеше срещу него на масата пред отделната си бутилка порт, напълно обзет от полуарогантното си държане.

— Сега чувствувате ли, че отново принадлежите към нашия земен порядък, мистър Дарней?

— Посъвзех се достатъчно, за да мога да почувствувам това, но съм ужасно объркан по отношение на време и място.

— Сигурно чувствувате огромно удовлетворение!

Той изрече тези думи с горчивина и отново напълни чашата си; а тя бе голяма.

— Що се отнася до мен, най-голямото ми желание е да забравя, че принадлежа към него. Той не може да ми даде нищо хубаво — освен това вино, — нито пък аз на него. Така че в това отношение ние с вас не си приличаме много. Всъщност почвам да мисля, че изобщо не си приличаме в никакво отношение.

Объркан от преживяванията си през деня и с чувство, че този двойник с грубо държане и цялата тази вечер е някакъв сън, Чарлс Дарней не знаеше какво да отговори и най-после реши изобщо да не отговаря.

— Сега, след като вече привършихте вечерята си — каза след малко Картън, — защо не вдигнете наздравици, мистър Дарней, защо не предложите да пием за някого?

— Каква наздравица? За кого?

— Ами името е на върха на езика ви. Би трябвало да е там, обезателно трябва да е, кълна се, че е!

— Тогава за мис Манет!

— За мис Манет тогава!

Картън не свали поглед от събеседника си, докато пиеше наздравицата, а след това хвърли чашата през рамото си към стената, където тя се разби на парченца. После позвъни и поиска друга.

— Приятно е да подаваш ръка в тъмното на такова красиво момиче, за да му помогнеш да се качи във файтона, мистър Дарней! — каза той, като напълни новия си стакан.

Отговорът беше леко намръщване и едно лаконично: „Да.“

— Хубаво е да те съжалява и плаче за теб такова красиво момиче! Какво чувствува човек? Струва ли си да те съдят и животът ти да е в опасност, за да бъдеш обект на такова съчувствие и състрадание, мистър Дарней?

Дарней пак не отговори нито дума.

— Тя страшно се зарадва на думите ви, когато й ги предадох. Не показа, че се радва, но аз така предполагам.

Това напомни на Дарней, и то тъкмо навреме, че този неприятен събеседник по своя собствена воля му беше помогнал в тежкото му положение през деня. Той обърна разговора в тази посока и му благодари.

— Нито са ми нужни, нито заслужавам благодарности — беше небрежният му отговор. — Първо на първо, нищо не съм направил и, второ на второ, не зная защо го направих. Господин Дарней, разрешете да ви задам едни въпрос.

— С удоволствие, една малка отплата за услугите ви.

— Смятате ли, че особено ми харесвате?

— Мистър Картън — отвърна другият странно смутен, — аз наистина не съм си задавал този въпрос.

— Тогава задайте си го сега.

— Постъпихте, като че ли ви харесвам, но не мисля, че е тъй.

— И аз не мисля, че е тъй — каза Картън. — Почвам да се възхищавам от проницателността ви.

— Все пак — рече Дарней, като стана, за да позвъни — това няма да попречи, надявам се, да поискам сметката, след което ще се разделим без лоши чувства.

— Съвсем не — отвърна Картън.

Дарней позвъни.

— Цялата сметка ли ще платите? — запита Картън и след като получи утвърдителен отговор, поръча: — Келнер, тогава ми донеси още една пинта от същото вино и ела да ме събудиш в десет часа.

След като плати сметката, Чарлс Дарней стана и му пожела лека нощ. Без да отвърне на пожеланието, Картън също се изправи малко заплашително или предизвикателно и каза:

— Една последна дума, мистър Дарней: мислите ли, че съм пиян?

— Мисля, че сте пили, мистър Картън.

— Мислите? Вие знаете, че съм пил.

— Да, щом настоявате да го кажа, знам.

— Тогава трябва и да знаете защо. Аз съм един разочарован роб за черна работа, господине. Не обичам никого на този свят и никой не ме обича.

— Това е много жалко. Можели сте да използвате способностите си много по-добре.

— Може би да, мистър Дарней, а може би и не. Но не се възхищавайте толкова от трезвото си лице — не знаете какво може да ви се случи един ден. Лека нощ!

Когато остана сам, това странно създание взе свещ, приближи се до едно огледало, окачено на стената, и се заразглежда най-подробно.

— Харесва ли ти особено този човек? — промърмори той на собственото си отражение. — Защо трябва да ти харесва особено някой си, който прилича на тебе? У теб няма нищо за харесване, знаеш това. А, върви по дяволите! Какво ти е станало! Ама че причина да ти хареса някой — това, че ти показвал какво си могъл да станеш и откъде си изпаднал дотук! Ако си смените местата с него, щяха ли онези сини очи да гледат тебе вместо него и щеше ли развълнуваното й лице да съчувствува на тебе? Хайде, кажи си го с прости думи! Ти мразиш този човек.

За утеха той прибягна към виното си и го изпи за няколко минути, след което отпусна глава в ръцете си и заспа, а косата му се разпиля по масата и свещта покапа върху него, сякаш покривайки го със саван.

ГЛАВА VЧАКАЛЪТ

През ония дни доста се пиеше и повечето мъже пиеха много. Времето толкова е оздравило тези навици, че ако приведем дори една умерена цифра за количеството вино и пунш, които един човек можеше да погълне за една нощ, без да навреди на репутацията си на съвършен джентълмен, днес тази цифра ще изглежда смешно преувеличена. Учените правници решително не оставаха назад от колегите си, от която и да е друга учена професия в тази склонност към вакханалии, и мистър Страйвър, който вече бързо си пробиваше пътя към голяма и доходна практика, никак не отстъпваше на събратята си в това отношение, както не им отстъпваше и в други по-сухи области на юридическата практика.

Любимец на Олд Бейли, както и на редовните съдебни сесии, мистър Страйвър беше започнал предпазливо да отсича долните стъпала на стълбата, по която се изкачваше. Както на сесиите, така и в Олд Бейли канеха специално своя любимец и го приемаха с любещи обятия; всеки ден виждаха цветущата физиономия на мистър Страйвър да си пробива път към лицето на негово превъзходителство върховния съдия във Върховния кралски граждански съд, избуял от лехата перуники като скромен слънчоглед, който си пробива път към слънцето сред градината от ярко разцъфтели другари.

Веднъж в съда някой беше казал, че макар мистър Страйвър да е много гъвкав човек, а също така безскрупулен, бърз и дързък, той не притежавал онази способност да отдели най-същественото от купа показания и факти, което е едно от най-впечатляващите и най-необходими редки умения на един адвокат. Но в това отношение той се поправи изумително. С колкото повече работа се заемаше, като че ли толкова повече нарастваше способността му да стига до сърцевината и същността й; и колкото и до късно да гуляеше със Сидни Картън, на следващата сутрин знаеше доводите си като петте си пръста. Сидни Картън, най-мързеливият и най-необещаващият човек, беше големият съюзник на Страйвър. От края на лятната сесия до Архангеловден двамата изпиваха такова количество, че в него можеше да се пусне да плува кораб. Винаги и навсякъде, където Страйвър се явяваше по някакво дело, там беше и Картън, загледан в тавана, с ръце в джобовете. В провинцията те имаха един и същ съдебен окръг и дори там продължаваха оргиите си до късно през нощта и се говореше, че виждали Картън посред бял ден, клатушкайки се, да се промъква към квартирата си като котка след похождения. Най-после сред онези, които се интересуваха от въпроса, започна да се говори, че макар че Сидни Картън никога нямало да стане лъв, той бил изумително добър чакал и че в качеството си на такъв, изцяло разработвал делата на Страйвър.

— Десет часът, господине — каза човекът в кръчмата, когото бе помолил да го събуди, — десет часът е.

— Какво има?

— Десет часът е, господине.

— Как десет? През нощта?

— Да, господине. Ваше превъзходителство ме помолихте да ви събудя.

— О! Спомням си. Добре, добре.

След няколко унили опита да заспи отново, които келнерът ловко осуетяваше, като непрестанно разбъркваше огъня в продължение на пет минути, той стана, хвърли шапката си на главата и излезе. Зави по Темпъл и след като мина два пъти по Кингс Бенч Уок и покрай сградата на съдебния архив, за да се поосвежи, позвъни в кантората на Страйвър.

Писарят на Страйвър, който не вземаше участие в тези обсъждания, си беше отишъл и самият Страйвър отвори вратата. Беше по чехли и в широк халат, разтворен на врата, за да се чувствува по-свободно. В очите му се четеше онова диво, напрегнато и затъняло изражение, което се наблюдава у всички добре угаждащи си представители на неговото съсловие и може да се проследи от портрета на Джефрис (Джефрис (1648–1689) — върховен съдия в Англия при Джеймс II, известен с жестоките си съдебни разправи) насам, макар и прикрито с различни похвати на изкуството, в портретите на всяка пиянска епоха.

— Малко закъсня, умнико — каза Страйвър.

— Идвам почти навреме, може да е четвърт час по-късно.

Влязоха в една доста тъмна стая, целите стени на която бяха покрити с книги, а подът беше осеян с разпръснати книжа; в камината гореше буен огън. Върху решетката вреше чайник и сред хаоса от книжа се виждаше маса, блеснала от множество бутилки вино, бренди, ром, захар и лимони.

— Изглежда, вече си пийнал една бутилка, Сидни.

— Тази вечер две, струва ми се. Вечерях с днешния клиент, по-точно го гледах как вечеря — все едно!

— Доводът, който измисли при идентифицирането, беше рядко удачен. Как ти дойде на ума? Кога ти хрумна?

— Помислих си, че е доста хубав момък и че аз сигурно щях много да приличам на него, ако бях имал късмет.

Мистър Страйвър се смя, докато преждевременно увисналият му корем се разтресе.

— Стига с твоя късмет, Сидни! На работа, на работа!

Доста намусено чакалът разкопча палтото си и отиде в една съседна стая, откъдето се върна с голяма кана студена вода, леген и няколко пешкира. После потопи пешкирите във водата, леко ги изстиска и ги уви около главата си, така че се превърна в отвратителна гледка, след което седна на масата и каза:

— Сега съм готов!

— Тая вечер нямаме много работа, умнико — каза весело мистър Страйвър, преглеждайки книжата.

— Колко?

— Само две дела.

— Дай първо по-трудното.

— Ето ги, Сидни. Започвай стрелбата!

След това лъвът се излегна удобно на едно канапе край масата с напитките, докато чакалът седна от другата й страна на отделна, осеяна с книжа маса, където бутилките и чашите също му бяха подръка. И двамата непрестанно прибягваха до питиетата на масата, но всеки го правеше по различен начин: лъвът почти през цялото време лежеше с ръце под колана си и гледаше огъня или от време на време хвърляше поглед на някой по-незначителен документ; чакалът, със сключени вежди и напрегнато лице, беше тъй погълнат от работата си, че очите му даже не проследяваха ръката, която протягаше към чашата си и често пипнешком я търсеше по цяла минута и повече, докато я намери и поднесе до устните си. На два-три пъти проблемът така се забъркваше, че чакалът ставаше и отново намокряше пешкирите. От тези странствувания до каната и легена той се връщаше с такива чудати мокри чалми, които думите не са в състояние да опишат, а неговата сериозност и угриженост ги правеха още по-смешни.

Най-после чакалът стъкми пълно угощение за лъва и му го поднесе. Лъвът го разглеждаше внимателно и предпазливо, подбираше си това или онова, правеше тук-там някои забележки и чакалът му помагаше и в едното, и в другото. След като угощението бе напълно обсъдено, лъвът отново пъхна ръце под колана си и легна да размишлява. Чакалът подкрепи гърлото си с чаша, а главата — с нов компрес и се зае с приготвянето на втория обяд; последният бе поднесен на лъва по същия начин и когато приключиха и с него, часовниците биеха три часа сутринта.

— Ето че свършихме, Сидни, налей си сега чаша пунш — каза мистър Страйвър.

Чакалът свали пешкирите от главата си, която отново се бе сгорещила, поразкърши се, прозя се, потрепера и си наля от пунша.

— Ти се оказа много прав днес, Сидни, по въпроса за тия свидетели по обвинението. Предвиди всички въпроси, които им зададоха.

— Не съм ли винаги прав?

— Не го отричам. Какво ти е развалило настроението? Я му налей малко пунш да го пооправиш.

Чакалът отново се подчини с неодобрително сумтене.

— Старият Сидни Картън от пансиона в Щрусбъри — каза Страйвър, като клатеше глава при мисълта за миналото и настоящето му, — старата люлка Сидни. До преди секунда горе, сега долу; ту в настроение, ту унил.

— Да — въздъхна другият в отговор, — същият Сидни, със същия късмет. Още тогава пишех домашните на другите момчета и рядко приготвях собствените си.

— И защо?

— Бог знае. Предполагам, че изобщо съм си такъв.

Той седеше с ръце в джобовете и протегнати крака и гледаше в огъня.

— Картън — каза приятелят му, като застана срещу него със застрашителен вид, като че ли решетката на камината беше пещ, в която се нажежават усърдието и постоянството и единствената помощ, от която се нуждаеше старият Сидни Картън от пансиона в Шрусбъри, беше да го бутнат в нея, — у тебе винаги нещо е куцало. Не можеш да се мобилизираш, не си целенасочен. Виж мене.

— О, досада — отвърна Сидни, като се изсмя малко по-весело, — да не вземеш ти да ми даваш напътствия!

— Как съм постигнал това, което съм постигнал? — каза Страйвър. — Как си върша нещата?

— Отчасти като ми плащаш, за да ти помагам. Но не си струва да говориш на мен или на въздуха за тези неща; каквото решиш да постигнеш, ти го постигаш. Ти винаги си бил в челната редица, а аз съм бил винаги отзад.

— Но аз трябваше да си пробия път до първата редица, нали? Не съм се родил там.

— Не съм присъствувал на тази церемония, но моето мнение е, че там си роден — каза Картън.

Той отново се разсмя, а после и двамата се разсмяха.

— И преди Шрусбъри, и в Шрусбъри, и след Шрусбъри ти си се движел към своята редица, а аз към моята. Дори когато живеехме заедно в студентския квартал в Париж и кълвяхме френски и френско право и други френски трохи, от които не видяхме кой знае каква полза, ти винаги знаеше към какво се стремиш, а аз не се стремях към нищо.

— И кой е виновен за това?

— Честна дума, не знам дали не си ти виновният. Ти винаги така напористо се тикаше и буташе, и натискаше, че ми отнемаше всички възможности и на мен ми оставаше само да ръждясвам в бездействие. Не е весело обаче да говориш за миналото си, когато се съмва. Дай някоя друга тема, преди да си тръгна.

— Добре тогава! Пий с мен тогава наздравица за хубавата свидетелка — каза Страйвър, като вдигна чашата си. — Тази тема по-приятна ли ти е?

Очевидно не, защото той пак изпадна в мрачност.

— Хубава свидетелка — промърмори той, като се вгледа в чашата си. — До гуша ми дойде и днес, и през деня, и тази нощ от свидетели; кого наричаш хубава свидетелка?

— Дъщерята на онзи чудак доктора, мис Манет.

— Че тя хубава ли е?

— Нима не е?

— Не.

— Хей, човече, ами че тя събра възхищението на всички в залата.

— Плюя аз на възхищението на всички в залата! Кой казва, че мнението на Олд Бейли може да бъде мерило за красота? Тя е една златокоса кукла!

— Знаеш ли, Сидни — каза мистър Страйвър, като го гледаше с остър поглед и бавно прекара ръка през червендалестото си лице, — знаеш ли, стори ми се, че ти съчувствуваше на златокосата кукла и веднага видя какво става с нея.

— Веднага съм видял какво ставало с нея! Ако някое момиче, кукла или не, припадне на един или два ярда от носа на човек, той може да види какво става и без увеличително стъкло, нали? Пия с теб за нея, но не съм съгласен, че е красива. А сега повече няма да пия; отивам да си легна.

Когато домакинът му със свещ в ръка го изпращаше по стълбището, денят вече хладно надничаше през зацапаните прозорци. Навън въздухът бе студен и тъжен, по сивото небе бяха надвиснали ниски облаци, тъмната река едва се виждаше и всичко наоколо приличаше на безжизнена пустиня. Утринният вятър гонеше пред себе си венци от прашни вихрушки, като че ли пясъците на пустинята се бяха понесли някъде отдалеч и първите им вълни вече заливаха града.

Пълен с неизползвани способности и заобиколен отвсякъде с пустиня, този човек се спря за миг, докато минаваше по една тиха стръмна улица, и за миг зърна сред разстлалата се пред него пустош един мираж на почтени амбиции, себеотрицание и постоянство. В прекрасния град на това видение имаше просторни балкони, от които го гледаха любовта и изяществото, градини, отрупани със зрелите плодове на живота, а в далечината блестяха фонтани на Надеждата. Това трая само миг, после изчезна. Той се качи в стаята си в една от къщите, оградили като кладенец един каменист двор, хвърли се облечен в неоправеното си легло и обля възглавницата с напусто пролени сълзи.

Тъжно, тъжно изгря слънцето; много тъжни гледки огря то тази сутрин, но измежду тях нямаше по-тъжна от този човек с добри способности и добра душа, който не бе способен да ги насочва към желана цел, не бе способен да постигне собственото си щастие, чувствуваше у себе си пагубната болест и я оставяше да го разяжда.

ГЛАВА VIСТОТИЦИ ХОРА

Тихата квартира на доктор Манет се намираше на един от ъглите на тиха улица близо до площад Сохо. В следобеда на един хубав неделен ден, когато вълните на изминалите четири месеца бяха залели и отнесли далеч в морето процеса за държавна измяна, както и интереса и спомена за него, мистър Джарвис Лори вървеше по слънчевите улици на Кларкънуел, където живееше, на път към доктора, с когото щеше да вечеря. Мистър Лори бе станал приятел на доктора и тихата ъглова къща беше слънчевата страна от живота му.

Три привички караха мистър Лори да върви към Сохо в този хубав ранен неделен следобед. Първо, защото в хубави неделни дни той често излизаше да се разходи с доктора и Луси преди вечеря; второ, понеже бе свикнал да бъде с тях в неделни дни при лошо време като домашен приятел и разговаряше, четеше, гледаше през прозореца и изобщо прекарваше там деня си; трето, защото имаше да разрешава в ума си някои собствени сложни въпроси и знаеше, че атмосферата в дома на доктора благоприятствува за това.

В Лондон не можеше да се намери по-чудновато кътче от ъгъла, на който живееше докторът. През него не минаваше път и предните прозорци на жилището гледаха към една приятна част от улицата, където цареше уютна усамотеност. По онова време на север от Оксфорд роуд нямаше много сгради и из ливадите, които днес вече ги няма, растяха горски дървета, цъфтяха диви цветя и глогини. Ветровете от полето вееха из Сохо свободно и буйно, вместо да затихват в енорията като линеещи просяци, дошли отдругаде, на които отказват храна и нощуване; съвсем недалеч имаше и много хубави южни дворове, в които зрееха праскови, когато им идваше времето.

През ранната част на деня лятната светлина ярко озаряваше този ъгъл, но когато над улицата легнеше зной, ъгълът оставаше в сянка, но не така дълбока, че в нея да не прозира злак. Беше хладно кътче, строго, но приветливо, с отекващо ехо, същински пристан, в който човек да се приюти от бурните градски улици.

В такова пристанище трябва непременно да има и някое спокойно корабче и — наистина имаше. Докторът заемаше два етажа от една голяма тиха къща, в която се упражняваха няколко различни занаята, свързани с много малко шум денем, а нощем тишината бе пълна. В двора зад къщата, където един чинар бе разлистил зелените си клони, имаше постройка, в която се изработваха църковни органи; също така един загадъчен великан ковеше злато и сребро. Фирмата му представляваше златна ръка, издадена от стената на преддверието — сякаш с чукането си бе превърнал сам себе си в скъпоценен метал и заплашваше със същото всички посетители. Нито работещите тези занаяти, нито самотният наемател, за когото казваха, че живеел на горния етаж, нито невзрачният собственик на сарашко магазинче долу се чуваха или виждаха много. От време на време някой сбъркал пътя работник минаваше през антрето, надявайки палтото си, или някой непознат се случваше да надникне, друг път през двора се донасяше далечен звън на метал или звукът на удар с чук на златния великан. Тези неща обаче бяха само изключения, доказващи правилото, че от неделя сутрин до събота през нощта цялото място принадлежеше на ехото и на врабчетата от чинара в задния двор.

Доктор Манет приемаше пациенти, привлечени от някогашната му репутация, която разнасяните шепнешком слухове за неговата история бяха съживили. Научните му познания, както и вниманието и вещината, с които провеждаше оригинални опити, също му осигуряваха известна клиентела и той печелеше достатъчно.

Мистър Лори знаеше и виждаше тези неща и мислеше именно за тях, когато дръпна звънеца на спокойната ъглова къща през този хубав неделен следобед,

— У дома ли си е доктор Манет?

Очаквали го.

— Мис Луси у дома ли си е?

Очаквали я.

— А мис Прос?

Може би била в къщи, но прислужничката положително не можела до такава степен да предугажда намеренията па мис Прос, че да се ангажира с отрицателен отговор.

— Тъй като самият аз съм в къщата, ще се кача горе — каза мистър Лори.

Въпреки че дъщерята на доктора дълго време изобщо не бе познавала родната си страна, тя сякаш по рождение бе получила от нея онази способност да прави много с малко средства, което е от най-полезните и най-приятни черти на французойката. Макар и обикновена, мебелировката изпъкваше с толкова много малки украшения, чиято единствена стойност беше във вкуса и въображението, с които бяха подбрани, че общият ефект беше прекрасен. Подредбата на всички предмети в стаите, от най-големите до най-малките, съчетанието на цветовете, изисканото разнообразие и контрасти, постигнати чрез внимание към най-дребни подробности от нежни ръце, ясен поглед и добър усет, бяха така приятни сами по себе си и същевременно така добре говореха за автора си, че докато мистър Лори стоеше и гледаше наоколо, сякаш самите столове и маси го питаха с типичното си изражение, което той вече добре познаваше, дали му харесва.

На всеки от етажите имаше по три стаи и вратите, които ги свързваха, бяха оставени отворени, за да влиза свободно въздух; мистър Лори с усмивка забеляза приликата, която откриваше навсякъде около себе си, докато минаваше от едно помещение в друго. Първата стая беше най-хубава и тук бяха Лусините птички, цветя, книги, писалищна и работна маса и кутия с водни бои. Втората беше приемният кабинет на доктора, който служеше също и за столова, а третата, където шумолящият чинар на двора хвърляше подвижна пъстра сянка, беше спалнята на доктора; тук в един ъгъл стояха неизползуваното му обущарско столче и инструменти, също както на петия етаж в онази ужасна къща до кръчмата в парижкото предградие Сен Антоан.

— Чудно ми е — каза мистър Лори, като спря да се оглежда, — че държи при себе си този спомен за своите страдания!

— И защо ви е толкова чудно? — сепна го рязък въпрос.

Беше го задала мис Прос, буйната червенокоса жена със силни ръце, с която се бе запознал в хотела „Крал Джордж“ в Дувър и отношенията му с която се бяха подобрили след това.

— На мене ми се струва… — започна мистър Лори.

— Пфу! Струвало му се! — каза мис Прос и мистър Лори млъкна.

— Как сте? — запита след това тази дама доста остро и все пак сякаш искаше да покаже, че не му е сърдита.

— Доста добре, благодаря — отвърна благо мистър Лори. — А вие как сте?

— Не мога да се похваля особено — отвърна мис Прос.

— Така ли?

— Да, така — рече мис Прос, — много съм разтревожена за моята Птичка.

— Така ли?

— За бога, кажете нещо друго освен това „така ли“ или ще ме накарате да се пръсна от нерви — каза мис Прос, която, освен че бе ниска на ръст, обичаше краткостта.

— Наистина ли тогава! — поправи се мистър Лори.

— И „наистина ли“ е доста лошо — отвърна мис Прос, — но все пак е по-добре. Да, много съм разтревожена.

— Мога ли да ви попитам за причината?

— Не желая дузини хора, които изобщо не са достойни за Птичката, да идват тук и да се грижат за нея.

— Нима идват цели дузини?

— Стотици — отвърна мис Прос.

За тази дама беше характерно (както и за други хора преди и след нея), че когато се усъмняха в някое нейно твърдение, тя го преувеличаваше.

— Боже мой! — Мистър Лори изрече най-безопасната забележка, която успя да измисли.

— Живея с милото същество или пък то живее с мен и ми плаща за това, от което изобщо нямаше да има нужда, можете да се закълнете в това, ако можех да издържам сама себе си или двете, без да получавам някакъв доход — живеем заедно от десетгодишната й възраст. Много е тежко, наистина — каза мис Прос.

Като не разбираше какво точно е много тежко, мистър Лори поклати глава, използвайки тази важна част от особата си като вълшебна мантия, която приляга на всичко.

— Непрестанно идват всевъзможни хора, които изобщо не са достойни за милото Птиченце — каза мис Прос. — Когато вие поставихте началото на това…

— Нима аз поставих началото, мис Прос?

— А не бяхте ли вие? Кой върна баща й към живот?

— О, ако това наричате поставяне на началото… — каза мистър Лори.

— Предполагам, няма да го наречете „слагане на край“? Казвам, че още когато започнахте всичко това, беше достатъчно тежко; не че упреквам в нещо доктор Манет, освен че не е достоен да има такава дъщеря, което не е негова вина, тъй като не би могло да се очаква при каквито и да било обстоятелства някой да я заслужава. Но наистина сега е двойно и тройно по-тежко с тези многочислени тълпи, които и след него (на него бих простила) се опитват да отклонят чувствата на Птиченцето от мене.

Мистър Лори знаеше, че мис Прос е много ревнива, но също така вече бе успял да разбере, че под маската на своето чудачество тя бе едно от ония самоотвержени същества — каквито се срещат само сред жените, — които само от обич и възхищение се превръщат в доброволни роби на младостта, след като тяхната е отминала, на красотата, която никога не са притежавали, на образованието, което не са имали щастието да получат, и на светлите надежди, които никога не са огрявали техния собствен мрачен живот. Той достатъчно добре познаваше света, за да знае, че в него няма нищо по-хубаво от вярната служба на сърцето. Към тези нейни чувства, ни най-малко непримесени с материален интерес, той изпитваше такова дълбоко уважение, че подреждайки в ума си хората според заслугите им — всички ние правим това в една или друга степен, — той поставяше мис Прос много по-близо до низшите ангелски чинове, отколкото много дами, несравнимо по-облагодетелствувани от природата и изкуството, които имаха сметки в банката „Телсън“.

— Никога не е имало и няма да има друг човек, достоен за Птиченцето — каза мис Прос, — само брат ми Соломон щеше да е достоен за нея, ако не беше направил една грешка в живота си.

Ето сега и тук: разпитвайки мис Прос за личната й история, мистър Лори бе установил факта, че брат й Соломон е безсърдечен мошеник, който й беше взел всичко, каквото притежавала, и го бе пропилял със спекулации, а след това без никаква нотка на угризение я беше изоставил в бедност. Мис Прос бе така лоялна и искрена в любовта си към своя брат (като правеше само тази незначителна уговорка за дребната му грешка), че мистър Лори се отнасяше много сериозно към това й чувство, което също имаше дял в доброто му мнение за нея.

— Тъй като в момента сме сами и сме и двамата делови хора — каза той, след като се върнаха във всекидневната и седнаха там приятелски, — разрешете ми да ви запитам: в разговорите си с Луси докторът споменава ли още за обущарския си период?

— Никога.

— И все пак държи до себе си това столче и инструментите?

— А! — отвърна мис Прос и поклати глава. — Не казвам, че не мисли за това време вътре в себе си.

— Смятате ли, че мисли много за него?

— Да — каза мис Прос.

— Представяте ли си… — започна мистър Лори, но мис Прос го пресече с думите:

— Никога не си представям нищо. Изобщо нямам въображение.

— Поправям се: предполагате ли — надявам се, че понякога си позволявате да предполагате?

— Много рядко.

— Не предполагате ли — продължи мистър Лори, като я гледаше мило и с насмешливо пламъче в светлите си очи, — че доктор Манет може да има някаква собствена теория, която е запазил през всичките тези години, свързана с причината за неговото затворничество, може би дори за името на виновника за това?

— По този въпрос предполагам само това, което ми казва Птиченцето.

— И тя смята?

— Тя смята, че има.

— Моля ви, не ми се сърдете, че ви задавам всички тези въпроси, защото аз съм просто един скучен човек на бизнеса, а и вие сте делова жена.

— И скучна? — запита спокойно мис Прос.

Мистър Лори съжаляваше, задето употреби това скромно прилагателно, и отвърна:

— Не, не, не. Разбира се, че не. Но да се върнем на въпроса. Не е ли учудващо, че доктор Манет, който — както всички ние сме уверени — е безусловно невинен в каквото и да било престъпление, никога не говори нищо по този въпрос? Не искам да кажа, че би трябвало да разисква тези неща с мен, макар че той е от много години в делови отношения с мен и вече сме близки, но защо не с хубавата си дъщеря, към която е така предано привързан и която е така предано привързана към него? Повярвайте ми, мис Прос, не повдигам този въпрос пред вас само от любопитство, а от най-жив интерес.

— Ами доколкото мога да разбера, а вие сигурно не смятате, че разбирам много — каза мис Прос, омекнала от извинителния му тон, — той се страхува от тази тема.

— Страхува ли се?

— Струва ми се, че е съвсем ясно защо се страхува. Това е един ужасен спомен. Освен това тогава е загубил паметта си. Като не знае как е загубил паметта си и как си я е възвърнал, той може би непрестанно се бои, че може да я загуби отново. Според мен това е достатъчно, за да му е неприятна темата.

Мистър Лори не бе очаквал да чуе такава дълбока забележка.

— Вярно е — отвърна той — и затова е страшно да се мисли. И все пак аз се съмнявам, мис Прос, дали за доктор Манег е полезно постоянно да го подтиска в себе си. Всъщност тъкмо това съмнение и безпокойството, което то понякога ми причинява, ме накараха да поведа този разговор.

— Нищо не може да се направи — отвърна мис Прос и поклати глава. — Докосне ли се тази струна, състоянието му веднага се влошава. По-добре е да не я закачате. Накратко казано, не я закачайте, независимо дали така ви харесва, или не. Понякога става посред нощ и ние горе го чуваме да ходи напред-назад, да ходи напред-назад, напред-назад в собствената си стая. Тя изтичва при него и те продължават заедно, вървят напред-назад, докато се успокои. Но той никога не й казва нито дума за причините за това свое безпокойство и тя счита за най-добре да не му намеква за това. Те вървят напред-назад в мълчание, докато благодарение на нейното присъствие и обич той дойде на себе си.

Независимо че мис Прос бе отрекла, че има въображение, от нейното повторение на фразата „върви напред-назад“ личеше, че схваща колко мъчително е човек да бъде непрестанно преследван от една тъжна мисъл и това доказваше, че тя всъщност притежава това умствено качество.

Казахме, че на този ъгъл ехото звучеше по много чуден начин. Сега то бе започнало да отеква тъй звучно под стъпките на приближаващи нозе, че сякаш самото споменаване на мъчителното вървене напред-назад бе задействувало отгласа.

— Идват! — каза мис Прос и стана, за да прекрати разговора. — И сега много скоро ще се изтърсят и стотици хора.

Акустичните свойства на този уличен ъгъл бяха толкова необикновени, такова чувствително ухо беше това място, че когато мистър Лори застана на отворения прозорец, за да види бащата и дъщерята, чиито стъпки чуваше, на него му се стори, че те никога няма да се появят. Отгласът не само че заглъхваше, сякаш стъпките са отминали, но на тяхно място се чуваше и ехо на други стъпки, които никога не приближаваха и внезапно замираха завинаги, и то когато изглеждаше, че са най-близко. Все пак бащата и дъщерята най-после се появиха и мис Прос ги очакваше на пътната врата.

Макар буйна, червенокоса и мрачна, мис Прос представляваше приятна гледка, докато сваляше бонето на своята любимка и го докосваше с края на кърпичката си и издухваше праха от него, и сгъваше мантото й, за да го прибере, и приглаждаше гъстите й коси с такава гордост, сякаш това бяха собствените й коси, а тя самата беше най-суетната и най-хубавата жена. Не по-малко приятна гледка представляваше и нейната любимка, която я прегръщаше, благодареше й и протестираше, че си създавала много грижи заради нея — последното тя се осмеляваше да казва само на шега, тъй като иначе мис Прос щеше да се обиди жестоко, да се оттегли в стаята си и да плаче. И докторът също представляваше приятна гледка, докато ги наблюдаваше и говореше на мис Прос, че разглезва Луси, но го казваше с толкова разглезващ глас и поглед, колкото имаше в държанието на мис Прос и даже повече, ако това изобщо бе възможно. Мистър Лори също представляваше приятна гледка, грейнал пред тази сцена в малката си перука и благодарящ на ергенската си звезда, че в напредналата му възраст го бе довела в този дом. Само стотиците хора още не се бяха появили да наблюдават гледката и мистър Лори напразно очакваше да се сбъдне предсказанието на мис Прос.

Дойде време за вечеря и стотиците хора все още не се появяваха. В разпределението на работата в това малко домакинство мис Прос се грижеше за долните помещения и винаги се справяше отлично. Вечерите й, макар и съвсем скромни, бяха така добре сготвени и поднесени с такива хубави прибори и сервизи — наполовина английски, наполовина френски, че не можеше да има нищо по-хубаво. Приятелското чувство на мис Прос беше от напълно практично естество и тя бе кръстосала надлъж и нашир Сохо и съседните квартали, за да издири обеднели французи (Става дума за френски хугеноти, потърсили убежище в протестантска Англия след отменянето на Нантския едикт през 1685 г. от Луи (Людовик) XIV), които, изкушени от няколко шилинга, й издаваха кулинарни тайни. От тия изпаднали синове и дъщери на Галия тя бе овладяла такива чудни изкуства, че жената и момичето, които представляваха личния състав на прислугата, я считаха за някаква магьосница или за кръстницата на Пепеляшка; тя поръчваше птица, заек или някакъв зеленчук от градината и ги превръщаше в каквото си пожелае.

В неделни дни мис Прос обядваше и вечеряше на масата на доктора, но в другите дни настояваше да се храни в неизвестни часове или в долните помещения, или в собствената си стаичка на втория етаж — помещение в синьо, в което не се допускаше никой друг освен Птиченцето й. Тази вечер, в отговор на приятното лице на Птиченцето и неговите усилия да й достави удоволствие, мис Прос доста се отпусна и в резултат вечерята също мина много приятно.

Денят беше много горещ и след вечеря Луси предложи да седнат под чинара и там да пият виното на въздух. Тъй като всичко се въртеше около нея и ставаше както тя поиска, те излязоха навън под чинара, а тя донесе вино специално за мистър Лори. От известно време си бе присвоила службата на виночерпец на мистър Лори и докато седяха и разговаряха под чинара, тя се грижеше чашата му да е постоянно пълна. В това време над тях надничаха тайнствени гърбове и ъгли на къщи, а над главите им чинарът шепнеше по своему.

Но стотиците хора все още не се появяваха. Докато седяха под чинара, дойде само мистър Дарней, но той беше само един.

Доктор Манет го прие любезно, също и Луси. Мис Прос обаче получи внезапен пристъп на нервни тикове на главата и тялото и се оттегли в къщата. Тя често страдаше от тях и ги наричаше просто „гърчове“.

Докторът беше в отлично състояние и изглеждаше особено млад. В такива моменти приликата му с Луси беше много силна и както сега седяха един до друг — тя, отпуснала глава на рамото му, а той — отпуснал ръка на облегалото на стола й, беше много приятно човек да ги сравнява.

Цял ден той бе приказвал на най-различни теми с необичайна оживеност.

— Простете, доктор Манет — каза мистър Дарней, докато седяха под чинара, придържайки се към темата на разговора, който в момента се отнасяше за старите сгради в Лондон, — разглеждали ли сте хубаво Тауър?

— Били сме там с Луси, но набързо. Видели сме достатъчно от него, за да знаем, че е страшно интересно място, това е.

— Аз съм бил там, както си спомняте — каза Дарней с усмивка, макар и да се изчерви малко ядосано, — по друга причина и не в качеството на човек, който има възможност да види много от него. Докато бях там, ми разказаха нещо много интересно.

— И какво е то? — попита Луси.

— При някакво преустройство работниците попаднали на подземна килия, построена и забравена преди много години. Всеки камък от вътрешната стена бил покрит с надписи, издълбани от затворниците — дати, имена, оплаквания и молитви. На един ъглов камък в една чупка на стената някакъв затворник, който, изглежда, е бил отведен на екзекуция, бил изрязал последния си надпис — три букви. Били издълбани набързо с някакъв много лош инструмент и с несигурна ръка. Най-напред ги разчели като D. I. С., но като ги разгледали по-внимателно, разбрали, че последната буква е G. Нито бил записван, нито се помнел затворник с такива инициали и се изказали много безплодни предположения какво може да е било името му. Най-после някой предположил, че буквите не са инициали, а думата DIG (копай). Разгледали много внимателно пода под този надпис и в земята, под някакъв камък или тухла, или парче от плоча, намерили пепел от изгорена хартия, примесена с пепелта на малка кожена чанта или кутия. Никога няма да се узнае какво е бил написал неизвестният затворник, но той е бил написал нещо и го е бил скрил от тъмничаря…

— Татко! — възкликна Луси. — Ти си болен!

Докторът рязко се бе сепнал и се бе хванал за главата. Държанието и видът му ужасиха останалите.

— Не, мила, нищо ми няма. Падат едри капки дъжд и ме стреснаха. По-добре да влезем вътре.

Съвзе се почти мигновено. Наистина започнаха да валят едри капки дъжд и той им показа ръката си, върху която бяха капнали няколко. Но не спомена нито дума за откритието, за което му бяха разказали, и когато влязоха в къщата, опитното око на мистър Лори забеляза или му се стори, че забелязва на лицето на доктора, обърнато към Чарлс Дарней, същото онова особено изражение, с което го беше изгледал в коридорите на съда.

Той се съвзе обаче толкова бързо, че мистър Лори се усъмни в опитното си око. Ръката на златния великан в антрето едва ли бе по-стабилна от него, когато спря под нея и им каза, че все още се стряскал при леки изненади, това може би щяло да му остане завинаги, и че се бил сепнал от дъжда.

Беше време за чай и мис Прос го приготовляваше, обхваната от нов пристъп на гърчове, а стотиците хора още не бяха дошли. Мистър Картън беше наминал, но с него ставаха само двама.

Нощта беше така задушна, че макар да седяха на отворени врати и прозорци, горещината ги мъчеше. След като изпиха чая си, всички отидоха до един от прозорците и се загледаха навън в гъстия здрач. Луси седна до баща си, Дарней до нея, а Картън се облегна на прозореца. Завесите бяха дълги и бели и понякога внезапен напор на лятната буря, втурнал се иззад ъгъла, ги подемаше към тавана и ги развяваше като крила на призрак.

— Все още капките са нарядко, но са едри и тежки — каза доктор Манет. — Дъждът идва бавно.

— Но сигурно — каза Картън.

Говореха тихо, както обикновено говорят хората, когато наблюдават и чакат; както правят хора, които седят в тъмна стая и очакват да блесне светкавица.

По улиците хората се забързаха, за да се приберат или подслонят някъде, преди да се е разразила бурята; чудният ъгъл на ехото отекваше със звука на много приближаващи или отдалечаващи се стъпки, макар че не се виждаше жива душа.

— Колко много хора има наоколо и все пак сме в уединение! — каза Дарней, след като поседяха известно време заслушани.

— Много интересно, нали, мистър Дарней? — попита Луси. — Понякога, седнала тук някоя вечер, си представям… но дори споменът за тези глупави фантазии ме кара да треперя тази нощ, когато всичко е толкова тъмно и тържествено…

— Нека и ние да потреперим. Кажете ни, моля, какво си представяте?

— Сигурно на вас ще ви се стори глупаво. Тези приумици ни правят впечатление само когато на нас самите ни хрумнат, те не се разказват на други. Понякога вечер, като седя тук сама и слушам ехото, започва да ми се струва, че това е ехото на всички стъпки, които ще навлязат в нашия живот.

— Ако това е тъй, в живота ни ще навлезе огромна тълпа — намеси се Сидни с обичайната си мрачност.

Стъпките не преставаха и ставаха все по-забързани. Ъгълът повтаряше и приповтаряше звука им; някои им се струваха под самия прозорец, други като че в стаята; едни приближаваха, други се поспираха, трети напълно изчезваха — все из далечните улици, а тук не се виждаше никой.

— При всички ни ли ще дойдат тези стъпки, мис Манет, или ще трябва да си ги разделим помежду си?

— Не зная, мистър Дарней. Казах ви, че това са глупави фантазии, но вие ме помолихте да ги разкажа! Бях сама, когато ми хрумна това, и тогава си представих, че са стъпките на хора, които ще навлязат в моя живот и живота на баща ми.

— Аз ще ги приема в моя живот! — каза Картън. — Не задавам никакви въпроси и не поставям никакви условия. Голяма тълпа се е насочила към нас, мис Манет, и аз я виждам — на светлината на светкавицата. — Последните си думи той добави след едно ярко проблясване, което го освети, облегнат на прозореца.

— Чувам ги! — добави отново той след грохота на гръмотевицата. — Идват, ето ги — бързи, свирепи и разгневени!

С тези думи той като че описа рукналия пороен дъжд, който го прекъсна и заглуши всички гласове. Заедно с леещата се вода избухна и много силна гръмотевична буря и грохотът, светкавиците и дъждът не престанаха нито миг чак до полунощ, когато изгря луната.

В пречистения нощен въздух голямата камбана на „Свети Павел“ удряше един часа, когато мистър Лори, съпровождан от Джери, който беше обут във високи ботуши и носеше фенер, тръгна по обратния път към Кларкънуел. Някои отсечки от пътя между Сохо и Кларкънуел бяха много пусти и мистър Лори, като се боеше от разбойници, винаги ангажираше Джери да го придружава, макар че това задължение обикновено се изпълняваше най-малко два часа по-рано.

— Ама че нощ беше това, а, Джери! — каза мистър Лори. — Още малко и сигурно мъртвите щяха да наизскочат от гробовете си.

— Не съм виждал, а и не очаквам да видя такава нощ, в която да се случи подобно нещо — отвърна Джери.

— Лека нощ, мистър Картън — рече човекът на бизнеса. — Лека нощ, мистър Дарней. Дали някога ще преживеем отново заедно такава нощ!

Може би. Може би щяха да видят също и разбунената тълпа от хора, втурнала се към тях.

ГЛАВА VIIМОНСЕНЬОР В ГРАДА

Монсеньор, един от най-влиятелните велможи в кралския двор, даваше в парижкия си домедин от своите приеми, които се състояха два пъти месечно. Монсеньор беше във вътрешната стая, светилището на светилищата, светая светих за тълпата почитатели, които се трупаха във външните стаи. Монсеньор се канеше да изпие чашата си шоколад. Монсеньор беше в състояние с лекота да погълне извънредно много неща и някои мрачни мозъци смятаха, че той бързо поглъща самата Франция, но сутрешната му чаша шоколад не можеше даже да стигне до гърлото му без помощта на четирима силни мъже освен готвача.

Да. Четирима души — всички блеснали от великолепни украшения, а главният измежду тях не можеше да живее с по-малко от два златни часовника в джоба си, като по такъв начин се съревноваваше с благородната и целомъдрена мода, наложена от Монсеньор, — четирима души бяха нужни, за да пренесат ощастливения шоколад до устните на Монсеньор. Един лакей донасяше каната с шоколад в стаята на свещената особа, втори разбъркваше и разпенваше шоколада с малък инструмент, който носеше специално за целта, трети поднасяше удостоената салфетка, четвърти (онзи с двата златни часовника) наливаше шоколада. За Монсеньор беше невъзможно да се лиши дори от едии от тези прислужници в церемонията и в същото време да запази високото си положение под възхитените небеса. Тежко петно щеше да се лепне върху герба му, ако при шоколада му прислужваха скромно само трима души; а ако се наложеше да бъдат двама, той сигурно направо би умрял.

Предната нощ Монсеньор бе посетил една малка вечеря, където с очарователно присъствие бяха представени Комеди Франсез и Гранд Опера. Монсеньор беше толкова учтив и впечатлителен, че при досадното изпълнение на държавническите си функции и опазването на държавната тайна той вземаше много повече под внимание желанията на Комеди Франсез и Гранд Опера, отколкото нуждите на цяла Франция. Това беше щастливо обстоятелство за Франция и винаги е било така за страни, удостоени по подобен начин — така беше и за Англия (например) в тъжните дни на веселия Стюарт (Чарлс II (1630–1685), на престола от 1660 след реставрацията на Стюартите), който продаваше страната си.

Схващането на Монсеньор за обществените дела беше много благородно: той ги оставяше да си следват собствения път, а за някои по-специални обществени въпроси имаше също много благородно схващане, а именно, че те трябва да следват пътя на неговите желания и да увеличават властта и кесията му. Що се отнася до удоволствията — по-общи и по-частни, — и тук Монсеньор имаше много благородно схващане — считаше, че светът е създаден за тях. Текстът на неговия девиз (който се отличавате от оригинала (Леко променени думи от първото послание до коринтяните от Новия завет. Цитата гласи: „Господна е земята и онова, що я изпълня.“ (I, Кор. 10: 26)) само по едно местоимение, което не е много) гласеше: „Моя е земята и онова, що я изпълня“ — казваше Монсеньор.

Но постепенно Монсеньор бе установил, че и в частните, и в обществените му дела се промъкват просташки и недостойни неприятности. И за двете категории дела той се бе свързал по необходимост с един откупвач на данъчно право: за обществените финанси, защото Монсеньор изобщо нищо не проумяваше от тях и следователно трябваше да ги предостави на някой, който ги разбира; за частните, защото тия откупвачи бяха богати, а Монсеньор след много поколения разкош и богатство започваше да обеднява. Ето защо Монсеньор бе взел сестра си от манастира, в който тя учеше, докато все още можеше да се избегне калугерското було, надвиснало над нея, и я беше дал като награда на един много богат откупвач, на когото липсваше потекло. Същият този откупвач, носещ в ръка подходящ за ранга му бастун със златна ябълка на върха, сега се намираше сред чакащите във външните стаи и много му се кланяха и угодничеха с него — всички, с изключение на по-високопоставените люде с кръв като на Монсеньор, които, както и собствената му жена, гледаха на него с най-високомерно презрение.

Този откупвач на налози беше човек на разкоша. В оборите му имаше тридесет коня, в салоните му седяха двадесет и четирима прислужници, шест камериерки прислужваха на жена му. Като човек, претендиращ, че единственото, което върши, е да граби и краде откъдето може, откупвачът — независимо дали брачните му отношения допринасяха с нещо за здравето на обществения морал — беше поне най-реалният от личностите, които се бяха събрали тази сутрин в дома на Монсеньор.

Защото стаите, макар прекрасни на вид и украсени с всички приумици на декоративното изкуство, които вкусът и техниката на епохата можеха да постигнат, представляваха всъщност нещо доста нездраво. Ако ги преценим с оглед на плашилата в дрипи и нощни шапчици на едно друго място (и то не много отдалечено, тъй като зорките кули на „Нотр Дам“ се издигаха почти на еднакво разстояние от двете крайности и ги виждаха добре), те биха изглеждали доста неудобна работа, ако това изобщо влизаше в работата на някого от дома на Монсеньор. Армейски офицери без никакви военни познания, флотски офицери, които не знаеха какво е кораб, чиновници от гражданската администрация, които не разбираха нищо от административни работи, нагли духовници, земни по най-лошия земен начин, с похотливи очи, разпуснати езици и още по-разпуснат живот: всички напълно негодни за службите, които заемаха, но преструващи се с ужасни лъжи, че ги заслужават, и всички повече или по-малко от класата на Монсеньор и затова настанени на ония държавни служби, от които можеше да се получи нещо — такива хора можеха да наброят стотици и стотици. Не по-малко многобройни бяха и хората, които не бяха свързани по никакъв начин с Монсеньор или държавата, но по същия начин не бяха свързани и с нищо реално и които никога в живота си не бяха вървели към някаква истинска земна цел по правия път. Лекари, натрупали състояния от фини лекарства, които бяха изобретили за несъществуващи болести, се усмихваха на високопоставените си пациенти в приемните на Монсеньор. Хора с разни идеи, които бяха открили всякакви лекове за дребните злини, които тормозеха държавата, освен лека за изкореняването на един-единствен грях, изливаха умопомрачаващия си брътвеж във всяко ухо, което успееха да уловят на приемите на Монсеньор. Невярващи философи, които преустройваха света с думи и строеха картонени вавилонски кули, с които искаха да се изкатерят в небесата, разговаряха на тези прекрасни приеми на Монсеньор с невярващи химици, които мислеха за превръщането на метали в злато. Изтънчени благородници от най-изискано потекло, което в това забележително време — а и след него — беше известно с плодовете си на безразличие към всички естествени обекти на човешки интерес, се явяваха в жилището на Монсеньор с вид на най-образцово изтощение. Всички тези нотабили от висшето общество на Париж имаха такива уютни семейни огнища, че шпионите, които представляваха най-малко половината от събраните почитатели на Монсеньор, трудно биха открили сред тези ангели дори една-единствена съпруга, която с държанието и вида си признаваше, че е майка. И наистина, като се изключи обикновеният акт на изкарването на бял свят на едно досадно същество — с което не може кой знае колко да се оправдае името майка, — в навиците им изобщо нямате нищо майчинско. Селянки кърмеха бебетата, които пречеха на светския живот, отглеждаха ги, а мили шестдесетгодишни баби ги обличаха и хранеха, като че бяха на двадесет години.

Проказата на нереалност обезобразяваше всяко човешко същество от обкръжението на Монсеньор. В най-външните стаи имаше половин дузина изключителни хора, които от няколко години чувствуваха у себе си смътно подозрение, че всъщност нещата отиват доста на зле. Половината от тази половин дузина хора бяха открили обещаващ начин за оправянето им и бяха станали членове на изумителната секта на конвулсионистите (Религиозна секта, възникнала сред янсенистити) и дори в момента обмисляха дали да не се разпенят, разбеснеят, нададат ревове или да получат припадък на самото място — като с това смятаха, че ще укажат на Монсеньор бъдещето по един много разбираем начин. Освен тези дервиши имаше още трима, които се бяха присъединили към друга секта, която смяташе да оправи нещата с разговори за „Центъра на Истината“: те смятаха, че Човекът, макар излязъл от „Центъра на Истината“ — което не се нуждаеше от особени доказателства — все още не е напуснал Периферията и че трябва да му се помогне да не излети от Периферията и дори да бъде натикан обратно в Центъра чрез пост и общуване с духове и съответно те много общуваха с духове, което принасяше огромна полза, но тя не излизаше наяве.

Утехата беше, че цялото общество в дома на Монсеньор беше великолепно облечено. Ако можехме да вярваме със сигурност, че в деня на Страшния съд ще съдят по облеклото, всички присъствуващи тук щяха да останат вечни праведници. Такива накъдрени или пригладени коси, толкова пудра, такъв деликатен цвят на лицето, изкуствено получен и поддържан, такива разкошни на вид шпаги и такова изискано угощение за обонянието положително щяха да поддържат вечно хода на нещата, каквито и да са те. Изисканите господа от най-благородно потекло носеха окачени по себе си малки дрънкулки, които леко прозвънваха при ленивите им движения; тези златни окови звънтяха като чудесни камбанки и този звън, примесен с шумоленето на коприна, брокат и фино, бельо, пропъждаше Сент Антоан и неговия глад много, много далеч.

Облеклото беше единственият неизменен талисман и магия, която се използваше, за да се запази всяко нещо на мястото му. Всички бяха облечени като за бал с маски, който никога нямаше да свърши. Като се почне от двореца Тюйлери и се мине през Монсеньор и целия двор, през съдилищата и цялото общество (с изключение на плашилата), този маскарад стигаше чак до обикновения палач, който, за да действува магията, трябваше да изпълнява обязаностите си с накъдрена коса, напудрен, с дреха със златни ширити, пантофи и бели копринени чорапи. На бесилката или на колелото — секирата беше рядкост — мосю Париж, както по епископски го наричаха събратята му от провинцията, мосю Орлеан и останалите работеха в тези красиви облекла. И кой измежду събралите се на приема на Монсеньор през тази хиляда седемстотин и осемдесета година можеше да се усъмни, че системата, която се крепеше на накъдрен, напудрен, опасан със златни ширити и обут в бални пантофи с копринени чорапи палач няма да надживее самите звезди!

След като освободи четиримата мъже от товара им и изпи своя шоколад, Монсеньор нареди да разтворят вратите на светая светих и излезе през тях. Какво покорство, какво превиване и лазене, какво угодничество, какво унизително раболепие последваха тогава! Никакво телесно и душевно преклонение не остана за Небето — което може би е една измежду причините, поради която почитателите на Монсеньор никога не се обръщаха натам.

Като даряваше едни с обещание, други с усмивка, като прошепваше нещичко на някой щастлив роб или махваше с ръка на друг, Монсеньор благосклонно премина през стаите си и стигна до най-отдалечените райони на Периферията на Истината. Там Монсеньор се обърна и тръгна обратно, така че след време отново стигна до светилището си, където се затвори с шоколадовите жреци и повече не се появи.

Представлението свърши и шумоленето във въздуха почти се превърна в малка буря и скъпоценните камбанки зазвънтяха надолу по стълбите. Скоро от цялата тълпа остана само едно лице, което с шапка под мишница и кутия емфие в ръка бавно си тръгна покрай стенните огледала. Пред последната врата то се спря и като се обърна към светилището, каза:

— Посвещавам те на дявола!

С тези думи той изтърси емфието от пръстите си, както човек изтърсва праха от нозете си, и спокойно заслиза по стълбището.

Това беше мъж на около шестдесет години, хубаво облечен, с високомерно държание, чието лице приличаше на изящна маска. В прозрачната бледност на това лице всяка линия беше ясно очертана и изразът му бе неподвижен. Носът, иначе красиво изваян, беше леко вирнат на върха на ноздрите. Тези две вдлъбнатини или трапчинки бяха единствената част от това лице, която понякога показваше някаква промяна. От време на време те упорито променяха цвета си, а понякога се разширяваха и свиваха от някакво слабо пулсиране. Тогава придаваха на цялото изражение предателски и жесток вид. При по-внимателно разглеждане можеше да се забележи, че на способността на това лице да изразява тия качества помагат и линията на устата и очертанията на очните орбити, които бяха прекалено хоризонтални и тънки; все пак впечатлението, което оставяше, беше на хубаво и забележително лице.

Човекът слезе по стълбите в двора, качи се в каретата си и потегли. На приема малцина разговаряха с него. Той стоеше в едно отделно малко помещение и държанието на Монсеньор с него би могло да бъде и много по-сърдечно. При тези обстоятелства той като че ли с удоволствие гледаше как простият народ се разбягва пред конете му, които често едва не прегазваха някого. Кочияшът му караше, сякаш преследва враг, но неговото яростно безразсъдство не предизвика трепване нито по лицето, нито по устните на господаря му. Понякога, дори в този глух град и през тази няма епоха, се чуваха оплаквания, че из тесните улички без тротоари буйният навик на благородниците да карат бързо застрашава и осакатява простолюдието по един варварски начин. Но малцина ги беше достатъчно грижа, за да си ги спомнят повторно, и в това отношение, както и в други, окаяните нещастници бяха оставени да се оправят както могат.

С бесен тропот и дрънчене и с безчовечна безогледност, която днес трудно можем да разберем, каретата летеше по улиците и завиваше зад ъглите, а пред нея пищяха жени и мъже и се дърпаха един друг или децата си от пътя й. Най-после, като завиваше край един ъгъл до някаква чешма, едно от колелата й мина през нещо с неприятно друсване; няколко гласа извикаха и конете се изправиха на задните си крака.

Ако не беше това последно обстоятелство, каретата може би нямаше да спре; каретите често отминаваха ранените си, и защо пък не? Но изплашеният кочияш бързо слезе от капрата си и двадесетина ръце уловиха юздите.

— Какво стана? — попита мосю, поглеждайки спокойно навън.

Един висок човек с нощна шапка издърпа нещо като вързоп измежду краката на конете, положи го край чешмата и се хвърли в калта и локвите, виейки като диво животно.

— Извинете, мосю маркиз — каза един дрипав и смирен човек, — дете.

— Защо издава тези отвратителни звуци? Негово ли е детето?

— Извинете ме, господин маркиз — за жалост — да.

Чешмата стоеше малко настрани, тъй като около нея улицата се разширяваше и образуваше нещо като площад, широк десет или дванадесет ярда. Високият човек внезапно стана и се втурна към каретата, а господин маркизът стисна дръжката на шпагата си.

— Убихте го! — крещеше човекът с диво отчаяние, изпънал двете си ръце над главата и втренчен в него. — Мъртво е!

Хората ги наобиколиха и загледаха господин маркиза. В множеството очи, които го гледаха, не се четеше нищо освен интерес и любопитство; нямаше заплаха или гняв. Никой не казваше нищо; бяха замлъкнали. След първите викове гласът на плахия човек, който се беше обадил, звучеше тихо и плахо с крайното си смирение. Господин маркизът изгледа всички, като че ли бяха просто плъхове, наизлезли от дупките си.

Извади кесията си.

— Чудно ми е — каза той — как не можете да се грижите и опазвате себе си и децата си. Все някой от вас ще се изпречи на пътя. Откъде да знам дали не сте ми наранили конете! Хей, дай им това.

Той хвърли на земята пред кочияша си една златна монета, която последният вдигна, и всички проточиха шии напред, за да видят по-добре. Високият мъж отново нададе нечовешки писък:

— Умря!

Прекъсна го бързото появяване на един друг мъж, на когото останалите направиха път. Когато го видя, нещастникът се хвърли на рамото му, като хлипаше и плачеше и сочеше към чешмата, където няколко жени се бяха надвели над неподвижния вързоп и се движеха кротко наоколо. И те обаче, както и мъжете, мълчаха.

— Знам всичко, знам всичко — каза новодошлият. — Бьди твърд мъж, Гаспар! По-добре е било за горката кукличка да умре така, отколкото да живее. Умряло е в миг, без да чувствува болка. Щеше ли да може да живее и един час толкова щастливо?

— Ей, ти там, философът — каза маркизът с усмивка. — Как те казват?

— Наричат ме Дефарж.

— Какво работиш?

— Продавач съм на вино, господин маркиз.

— Вземи това, продавачо на вино и философе — каза маркизът, като му подхвърли друга златна монета, — и го похарчи за каквото си искаш. Ей, как са конете, нищо ли им няма?

Без да благоволи да погледне още веднаж към насъбралото се множество, господин маркизът се облегна назад с вид на изискан благородник, който случайно е счупил нещо дребно и го е платил и това за него е дреболия. Конете тъкмо потегляха, когато спокойствието му бе нарушено от една монета, която влетя в каретата и издрънча на пода.

— Спри! — каза господин маркизът. — Спри конете! Кой хвърли това?

Той погледна към мястото, където преди миг беше стоял продавачът на вино Дефарж; сега там беше нещастният баща, заровил лице в уличната настилка, а изправената до него фигура принадлежеше на една едра мургава жена, която плетеше.

— Кучета такива! — каза маркизът, но спокойно и без никаква промяна на лицето си освен в ноздрите. — С удоволствие бих прегазил всеки един от вас и бих ви изтрил от лицето на земята. Ако знаех кой негодяй замери колата и ако този разбойник беше достатъчно наблизо, щях да го смажа под колелата.

Те бяха така наплашени и знаеха от продължителен и горчив опит какво може да им стори такъв един човек чрез законни и извънзаконни средства, че не се повдигна нито един поглед, нито една ръка, нито един глас. Измежду мъжете. Но жената с плетивото вдигна поглед и го закова върху маркиза. Достойнството му не позволяваше да забележи това. Очите му презрително минаха през нея и другите плъхове, след което той отново се облегна назад и заповяда:

— Карай!

Каретата тръгна и след нея профучаха един след друг още много екипажи: министърът, държавният промислител, откупвачът на налози, лекарят, адвокатът, духовникът, Гранд Опера, Комеди Франсез, целият маскен бал прелетя в пъстроцветна нишка. Плъховете бяха изпълзели от дупките си, за да гледат, и останаха да зяпат с часове; между тях и зрелището често минаваха войници и полицаи и образувала кордон, зад който те гузно се криеха, но пак надзъртаха. Бащата отдавна бе взел вързопа си и се бе скрил някъде с него, а жените, които се бяха надвесили над вързопа, докато лежеше край чешмата, седяха там и наблюдаваха как тече водата и преминаването на маскарадното шествие — единствената жена, която бе останала права, плетейки, продължаваше да плете, упорита като Съдбата. Водата в чешмата течеше, течеше и бързата река; денят изтече и падна вечер; толкова много живот в града изтичаше, за да се влее в смъртта според правилото; времето и приливът не чакаха никого, плъховете заспаха отново в тъмните си дупки, маскарадът вечеряше в светнали зали, всичко си вървеше по реда.

ГЛАВА VIIIМОНСЕНЬОР В ПРОВИНЦИЯТА

Красив пейзаж, в който се жълтее жито, но не в изобилие. На места, където е трябвало да има пшеница — парцели с проста ръж, прост грах и боб, парцели с най-груби растителни заместители на пшеницата. У неживата природа, както и у мъжете и жените, които я обработваха, се забелязваше, че вегетират неохотно, виждаше се едно отчаяние, желание да се предадат и увехнат.

Господин маркизът в своята пътна карета (която би могла да бъде и по-лека), теглена от четири пощенски кпия, с двама кочияши, с мъка се изкачваше по един стръмен хълм. Лекото почервеняване на лицето на господин маркиза не противоречеше на благородното му потекло: то не идваше отвътре, а се пораждаше от едно външно обстоятелство извън неговия контрол — залязващото слънце.

Залезът така ярко блесна в каретата, когато изкачиха хълма, че пътникът потъна в пурпур.

— Скоро ще избледнее — каза господин маркизът, гледайки цвета на ръцете си.

Слънцето беше толкова ниско, че всъщност вече се скриваше. Когато закрепиха на колелото тежката спирачка и каретата заслиза надолу сред миризма на пепел и облаци прах, червеното зарево бързо започна да изчезва; и слънцето, и маркизът слизаха надолу и когато свалиха спирачката, от огнената светлина не бе останало нищо.

Остана неравното поле, открито и с ясни очертания, едно селце в подножието на хълма, едно широко равно място, което завършваше с възвишение, една църковна камбанария, мелница, гора за лов и една голяма канара, върху която имаше крепост, използвана като затвор. Маркизът огледа тази гледка — тъмнееща в падащата вечер, с вид на човек, който приближава дома си.

Селото се състоеше от една-единствена бедна улица със своята бедна пивоварна, бедна кожарска работилница, бедна кръчма, бедна конюшня за подмяна на пощенски коне, бедна чешма и всички останали обичайни бедни атрибути. То имаше и своите бедни жители. Всички селяни бяха бедни и мнозина от тях сега седяха пред вратите си и белеха дребни глави лук, а други на чешмата миеха листа, треви и всякакви незначителни растения, които можеха да се ядат. Не липсваха и изрични знаци за това какво ги правеше бедни: из цялото село висяха строги надписи къде трябва да се плащат държавният данък, църковният данък, данъкът на господаря, местният и общият данък — толкова много налози, че човек се учудваше как не са погълнали и самото селце.

Не се виждаха много деца, а кучета изобщо нямаше. Що се отнася до мъжете и жените, те трябваше да избират между двете перспективи — живот при възможно най-лоши условия в малкото селце под мелницата или Затвор и Смърт в крепостта на скалата.

Предизвестил пристигането си чрез специален куриер, който яздеше напред, както и чрез плющенето на камшиците на кочияшите, които се извиваха като змии над главите им във вечерния въздух, сякаш го придружаваха фурните, господин маркизът спря каретата си пред вратата на станцията за подмяна на коне. Тя беше близо до чешмата и селяните изоставиха работата си и го загледаха. Той също ги погледна и видя у тях, без да го осъзнава, онова бавно и неумолимо изпиляване на изтощени от мизерия лица и тела, което е създало у англичаните непоклатимата представа, че французите по начало са мършави — убеждение, което щеше да надживее истината с почти сто години.

Господин маркизът гледаше сведените пред него покорни лица, както неговите себеподобни свеждаха глави пред Монсеньора от двореца — с единствената разлика, че тези лица се свеждаха само за да страдат, а не да умилостивяват. В този момент към групата се присъедини и един посивял от прах работник по пътищата.

— Доведете ми този човек! — каза маркизът на куриера.

Човекът бе доведен, с шапка в ръка, и останалите се скупчиха да гледат и слушат, също както бяха направили хората край парижката чешма.

— Покрай тебе ли минах по пътя?

— Истина е, монсеньор. Имах честта да минете покрай мене по пътя.

— Като се изкачвах по хълма и на върха също, нали?

— Истина е, монсеньор.

— Какво гледаше така втренчено?

— Гледах човека, монсеньор.

Той спря за миг и с дрипавата си синя шапка посочи под каретата. Всичките му другари се наведоха да гледат под колата.

— Какъв човек, свиньо? И защо гледаше там?

— Извинете, монсеньор; той висеше на веригата на тежестта на спирачката.

— Кой? — попита пътникът.

— Монсеньор, човекът.

— Дявол да ги вземе тия идиоти! Кой беше този човек? Ти познаваш всички хора в околността. Кой беше този?

— С милостивото ви позволение, монсеньор, той не беше от тоя край. Не съм го виждал никога през живота си.

— Увиснал на веригата? За да се удуши?

— С ваше милостиво разрешение, тъкмо това беше чудното, монсеньор. Главата му висеше назад — ей тъй!

Той се обърна настрани към каретата и се наклони назад, с обърнато нагоре към небето лице и увиснала глава. След това се изправи, замачка шапка и се поклони.

— Как изглеждаше?

— Монсеньор, по-бял беше от мелничаря. Цял покрит с прах, бял като някой таласъм, висок като таласъм.

Описанието предизвика огромно вълнение сред малката тълпа, но всички очи, без да се споглеждат, погледнаха към господин маркиза. Може би за да видят дали на съвестта му не тежи някой призрак.

— Добре си постъпил, няма що — рече маркизът, правилно преценявайки, че няма защо да допуска такива гниди да му развалят настроението, — да видиш крадец на каретата ми и да не си отвориш голямата уста. Пфу! Махнете го оттук, мосю Габел.

Мосю Габел беше началникът на подменната станция и в същото време изпълняваше и някои данъчни длъжности. Той бе приближил с голяма церемониалност и помагаше при този разпит, като строго държеше разпитвания за дрипавия му ръкав.

— Хайде! Махай се! — каза мосю Габел.

— Хванете този непознат човек, ако се опита да пренощува във вашето село, и вижте дали му е чиста работата, Габел.

— Монсеньор, поласкан съм да мога да се поставя на вашите заповеди.

— Онзи избяга ли бе, човече? Къде отиде онзи проклетник?

Проклетникът беше вече под колата заедно с половин дузина близки приятели, на които сочеше веригата със синята си шапка. Други пет-шестима близки приятели бързо го измъкнаха оттам и го представиха със секнал дъх пред маркиза.

— Онзи човек избяга ли, дръвнико, когато спряхме да сложим спирачката?

— Монсеньор, той се хвърли презглава по хълма, както човек се хвърля в река.

— Вижте тази работа, Габел. Карай!

Пет-шестимата, които гледаха веригата, бяха все още между колелата, като овце. Колелата се завъртяха така бързо, че те направо имаха късмет, че спасиха кожите и костите си: добре, че нямаха почти нищо друго, което да спасяват, иначе едва ли щяха да бъдат толкова щастливи.

Устремът, с който каретата потегли от селото и тръгна по нагорнището, скоро секна поради голямата стръмнина. Скоростта постепенно намаля до човешки ход и колата се заклати и тежко затътри нагоре сред многобройните благоухания на лятната нощ. Кочияшите, около чиито глави вместо фурните гъмжаха хиляди мушици, спокойно оправяха краищата на камшиците си; прислужникът крачеше край конете; в далечния сумрак се чуваше тропотът на куриера.

На най-стръмното място на възвишението имаше малко гробище и там беше издигнат кръст, върху който имаше голяма нова фигура на нашия Спасител. Бе съвсем обикновена дървена фигура, изработена от някой неопитен селски резбар, но той бе изучавал човешкото тяло от натура — може би гледайки сам себе си за модел, — защото то бе ужасно тънко и слабо.

Под този скръбен символ на огромна мъка, която отдавна беше започнала да става все по-тежка и по-тежка, но още не бе стигнала най-мъчителната си точка, бе коленичила една жена. Когато каретата наближи, тя се обърна, стана бързо и се доближи до вратата й.

— Това сте вие, монсеньор! Монсеньор, една молба.

С възклицание на нетърпение, но с непроменено лице, монсеньор подаде глава навън.

— Хайде сега! Какво има? Все молби!

— Монсеньор. В името на великия бог! Съпругът ми, горкият.

— Какво е станало с мъжа ти, горкия? Вие и също си знаете. Не може да плати нещо ли?

— Той си плати всичко, монсеньор. Умря.

— Е, значи, е на спокойствие. Мога ли да ти го върна?

— Уви, не, монсеньор! Но той лежи там, под малка обрасла с трева купчина пръст.

— Е!

— Монсеньор, толкова много купчинки пръст има обрасли с трева.

— Е, и какво?

Тя изглеждаше стара, но всъщност беше млада. Държанието й беше на човек в силна скръб: тя ту буйно стискаше възлестите си ръце с изпъкнали вени, ту поставяше една от тях на вратата на каретата — нежно, гальовно, като че това бе човешка гръд и можеше да почувствува умоляващата ласка.

— Монсеньор, чуйте ме! Монсеньор, изслушайте молбата ми! Мъжът ми умря от лишения, толкова много хора умират от лишения, толкова много още ще умрат от недоимък.

— Е, и какво? Мога ли да ги нахраня?

— Монсеньор, това знае добрият господ, но аз не моля за това. Моята молба е да разрешите да поставя на гроба на мъжа ми някакъв малък камък или дъска с името му. Иначе ще се загуби, ще се забрави, няма да го намерят, когато и аз умра от същата болест, и ще ме погребат под някоя друга купчина пръст и трева. Монсеньор, толкова са много и така бързо се увеличават, токова много лишения има. Монсеньор! Монсеньор!

Прислужникът я отстрани от вратата, каретата тръгна в бърз тръс, кочияшите ускориха хода и жената остана далеч зад тях. Монсеньор, отново придружаван от фуриите, се носеше бързо и разстоянието от една-две левги, което го отделяше от замъка му, бързо се скъсяваше.

Навсякъде около него ухаеха сладките миризми на лятната нощ; също като дъжд те безпристрастно заливаха и прашните дрипави, съсипани от труд хора край чешмата, на които пътният работник все още разправяше до втръсване за човека, приличащ на призрак, и ръкомахаше със синята си шапка, върху която градеше самочувствието си. Най-после на слушателите му им омръзна и те се разотидоха един по един, а в малките прозорчета затрепкаха светлинки. Звездите изгряваха, прозорчетата тъмнееха и като че ли светлините не изгаснаха, а излитаха нагоре и оставаха на небето.

В това време господин маркизът стигна в сянката на голяма къща с висок покрив, около която бяха надвиснали много дървета. Светлина на факел озари сянката, когато каретата спираше, и голямата врата на замъка се разтвори за господаря.

— Мосю Шарл, когото очаквам, пристигна ли от Англия?

— Не още, монсеньор.

ГЛАВА IXГЛАВАТА НА ГОРГОНАТА1

Замъкът на господин маркиза беше тежка и масивна сграда, отпред с голям, застлан с камъни двор и две каменни стълбища, които се събираха в една каменна тераса пред главната врата. Изобщо всичко беше каменно и навсякъде се виждаха тежки каменни перила, каменни урни, каменни цветя, каменни човешки лица, каменни лъвски глави. Сякаш го беше погледнала главата на Горгоната, когато го бяха построили преди два века.

Като слезе от каретата, господин маркизът тръгна нагоре по широки ниски стъпала. Пред него носеха факела, който достатъчно дръзко нарушаваше тъмнината, за да предизвика високите протести на една кукумявка от покрива на огромната конюшня, скрита сред недалечните дървета. Всичко останало бе толкова тихо, че носеният по стълбите факел и този, който държаха пред голямата врата, горяха, като че бяха в затворена погребална зала, а не на открито, сред нощния въздух. Нямаше друг звук освен гласа на кукумявката и ромола на водата в каменното корито. Беше една от ония тъмни нощи, които по цели часове сдържат дъха си, после издават една дълга, дълбока въздишка и отново задържат дъх.

Голямата врата иззвънтя зад гърба му и господин маркизът премина през една мрачна зала, отрупана с ловни пики, мечове и ловджийски ножове; още по-мрачен вид й придаваха няколко тежки камшика и пръчки за езда, чиято тежест в гнева на господаря си бяха изпитали много селяни, отдавна отишли при своята благодетелка — Смъртта.

Като мина покрай по-големите помещения — неосветени и залостени за през нощта, — господин маркизът, предшествуван от факлоносеца, се изкачи по стълбата до една врата в някакъв коридор. Тя бе отворена и той влезе в личния си апартамент от три стаи: спалня и още две. Стаите имаха високи сводове, а подът им бе хладен и незастлан с килими. Камините имаха големи решетки за горене на дърва през зимата и всичко бе обзаведено с разкош, подобаващ на положението на един маркиз през една епоха на разкоша в една разточителна страна. В пищната мебелировка личеше стилът на предпоследния Луи от кралския род, който никога нямаше да пресекне — стилът на четиринадесетия Луи. Виждаха се обаче и много предмети, които илюстрираха по-стари страници от френската история.

В третата стая имаше подредена за вечеря маса с прибори за двама. Това беше кръгло помещение в една от сигналните кули на замъка, малка и висока стая с широко разтворен прозорец и спуснати дървени венециански щори, тъй че от тъмната нощ се виждаха само тънки черни хоризонтални ивици, които се редуваха с каменистия цвят на щорите.

— Племенникът ми — каза маркизът, поглеждайки към приготвената за вечеря маса, — казаха ми, че не е пристигнал.

И наистина не бил пристигнал, но го очаквали да дойде заедно с монсеньор.

— Е, не ми се вярва да пристигне тази нощ. Все пак оставете масата както си е. Аз ще съм готов след четвърт час.

След четвърт час монсеньор беше готов и седна сам пред богатата си и разкошна вечеря. Столът му беше срещу прозореца и той беше привършил супата и вече поднасяше чашата бордо до устните си, но изведнъж я остави обратно на масата.

— Какво е това? — невъзмутимо попита той, като внимателно наблюдаваше хоризонталните ивици с черен и каменист цвят.

— Кое „това“, монсеньор?

— Отвън щорите. Отворете ги.

Това бе сторено.

— Е!

— Монсеньор, няма нищо. Вън са само дърветата и нощта.

Прислужникът, който говореше, бе разтворил широко щорите, бе погледнал навън в пустата тъмнина и сега, обърнат гърбом към прозореца, очакваше указания.

— Добре — каза невъзмутимият господар. — Затвори ги отново.

Това също бе сторено и маркизът продължи вечерята си. Беше я вече преполовил, когато чу шума на колела и отново спря с чаша в ръка. Звукът бързо приближаваше и вече се чуваше пред замъка.

— Попитай кой е пристигнал.

Беше племенникът на монсеньор. Бил на няколко левги след него рано следобед. Бързо намалявал разстоянието, но не чак толкова, че да се изравни с монсеньор по пътя. На сменните станции чул, че монсеньор е пред него.

Монсеньор нареди да му кажат, че за него има сложена вечеря и че го молят да дойде. След малко той се появи. В Англия беше известен като Чарлс Дарней.

Монсеньор го посрещна учтиво, но не се ръкуваха.

— Вчера ли напуснахте Париж, господине? — запита той монсеньор, докато сядаше на масата.

— Вчера. А вие?

— Аз идвам направо.

— От Лондон?

— Да!

— Много дълго време се бавихте — каза маркизът с усмивка.

— Напротив, идвам направо.

— Извинете! Не искам да кажа, че сте пътували дълго време, а че дълго време се канихте да тръгнете.

— Задържаха ме… — племенникът за миг прекъсна отговора си — различни дела.

— Несъмнено — каза изисканият му чичо.

Докато прислужникът бе там, те не размениха други думи. След като сервираха кафето и останаха сами, племенникът погледна чичо си и като срещна очите на приличното на хубава маска лице, започна разговор:

— Както се досещате, господине, аз се връщам, преследвайки същата цел, която ме накара да замина. Тя ме въвлече в големи и неочаквани опасности, но тази цел е свещена и надявам се, щеше да ме окриля дори ако се наложеше да умра.

— Не да умрете — каза чичото, — няма нужда да казвате, че може да умрете заради нея.

— Съмнявам се, господине — отвърна племенникът, — че ако тя ме бе довела до самия праг на Смъртта, вие щяхте да се погрижите да не го прекрача.

Свитите ноздри на носа и удължените фини прави линии на жестокото лице не вещаеха нищо хубаво по този въпрос. Чичото възрази с изискано движение, което тъй очевидно бе проява на добро възпитание, че никак не успокояваше.

— Всъщност, господине — продължи племенникът, — доколкото ми е известно, възможно е нарочно да сте се постарали да придадете още по-подозрителен вид на подозрителните обстоятелства, които ме ограждат.

— Не, не, не — каза чичото меко.

— Както и да е — каза отново племенникът, поглеждайки чичо си с дълбоко недоверие, — зная, че вашата дипломация ще използува всички средства, за да ме спре, и ще бъде безскрупулна в избора на средства.

— Приятелю, аз ви предупредих — каза чичото. Двете му ноздри леко пулсираха. — Направете ми услугата да си припомните, че ви казах това много отдавна.

— Спомням си.

— Благодаря — отвърна маркизът с наистина много благ тон.

Звукът на гласа му остана във въздуха, почти като тон на музикален инструмент.

— Всъщност, господине — продължаваше племенникът, — смятам, че вашето нещастие, което за мен е щастие, ме е спасило от френския затвор.

— Не ви разбирам добре — отвърна чичото, като отпиваше от кафето си. — Мога ли да ви помоля да се изясните?

— Убеден съм, че ако не бяхте в немилост в двореца и че ако този облак не лежеше над вас от години вече, едно писмо de cachet (Кралски указ за заточение без съд и следствие) щеше да ме изпрати в някоя крепост за много дълго време.

— Възможно е — каза чичото с невъзмутимо спокойствие. — За честта на семейството бих могъл да реша да ви причиня дори такава неприятност. Моля да ме извините!

— Както виждам, онзиденшният прием е бил, както обикновено, хладен, за мое щастие — забеляза племенникът.

— Не бих счел, че е за ваше щастие, приятелю — отвърна чичото с изискана учтивост; — на ваше място не бих бил толкова сигурен в това. Една добра възможност да поразмислите, заобиколен от предимствата на самотата, би могла да повлияе много по-благотворно на съдбата ви, отколкото й влияете вие самият. Но да обсъждаме този въпрос е излишно. Както вие се изразихте, аз съм в немилост. Тези малки средства за промяна, тези изискани помощници на могъществото и честта на благородните семейства, тези дребни благодеяния, които биха могли да ви причинят такова неудобство, днес могат да се получат само чрез натрапчиви молби или срещу услуга. Толкова много хора се домогват до тях, а (сравнително) толкова малко ги получават! Някога не беше тъй, но всички неща от този род във Франция се влошиха. Нашите недалечни прадеди са имали власт над живота и смъртта на околното простолюдие. Много такива кучета са били отвеждани от тази стая към бесилката: известно е, че в съседната стая (моята спалня) един човек е бил намушен с кинжал на място, задето произнесъл някаква обида над собствената си дъщеря — неговата собствена дъщеря! Загубихме много привилегии. На мода дойде нова философия и за да утвърдим положението си, може да ни се наложи (не стигам дотам да кажа, че това ще стане, а може да стане) да понесем истински неприятности. Всичко това е много лошо, много лошо!

Маркизът взе между пръстите си малко емфие и поклати глава с такава доза изискано отчаяние, каквато беше прилично да се изпитва по отношение на страната, която все още имаше за свой поданик него — това велико възродително средство.

— И в миналото, и в ново време така сме утвърждавали положението си — каза мрачно племенникът, — че, изглежда, във Франция няма по-презряно име от нашето.

— Да се надяваме, че е така — рече чичото. — Презрението е неволната почит, която по-низшите оказват на по-висшите.

— Няма нито едно лице в цялата област около нас — продължи племенникът с предишния си тон, — което да ме гледа с друг вид почит освен мрачната почит на страха и робското чувство.

— Това е комплимент за величието на рода ни — каза маркизът — и той е заслужен чрез средствата и начина, но който родът ни е поддържал величието си. Ха! — И той си взе още малко емфие и леко кръстоса крака.

Но когато племенникът му, облегнал лакът на масата, закри замислено и отчаяно очи с ръка, хубавата маска го изгледа косо с много по-силно и остро изражение на неодобрение, отколкото отговаряше на престореното безразличие на този, чието лице тя покриваше.

— Подтисничеството е единствената трайна философия. Мрачната почит на страха и робското чувство, приятелю — забеляза маркизът, — ще карат кучетата да се подчиняват на камшика, докато този покрив — той погледна нагоре — се крепи над главите ни.

Това можеше да не трае толкова дълго, колкото предполагаше маркизът. Ако тази вечер някой би могъл да му покаже картината на замъка му и на петдесет други като неговия такава, каквато щеше да бъде само след няколко години, той би се затруднил да познае своя измежду ужасните, обгорели и разсипани от грабежи развалини. А колкото до покрива, с който се хвалеше, може би щеше да му се стори, че той скрива небето по един нов начин, а именно завинаги от очите на хората, чиито тела неговото олово бе пронизало, изстреляно през дулата на стотици хиляди мускети.

— Междувременно — каза маркизът — аз ще запазя честта и спокойствието на рода, щом вие не желаете да го направите. Но може би сте уморен. Да прекъснем ли разговора си за тази вечер?

— Още само един момент.

— И цял час, ако желаете.

— Господине — каза племенникът, — ние сме вършили зло и сега жънем плодовете на злото.

— Ние сме вършили зло? — повтори маркизът с въпросителна усмивка и изискано посочи най-напред племенника си, а после себе си.

— Нашето семейство, нашето почитаемо семейство, чиято чест значи толкова много и за двама ни по толкова различни начини. Дори по времето на баща ми ние сме вършили страшно много злини и сме прегазвали всяко човешко същество, което е заставало между нас и нашите удоволствия, каквито и да са били те. Защо трябва да наричам това време на баща ми, когато то е също толкова и ваше? Мога ли да отделя брата-близнак на баща си, негов сънаследник и приемник от самия него?

— Това направи смъртта — каза маркизът.

— И остави мен — продължи племенникът, — вплетен в една система, която ми изглежда ужасна; за която съм отговорен, но и безсилен в нея. Остави ме да се стремя да изпълня последната молба, изречена от устните на милата ми майка, и да се подчиня на последния поглед на милите й очи, които ме умоляваха да бъда милостив и да направя преобразования, да се измъчвам да търся напразно подкрепа и сила.

— Ако ги търсите от мен, племеннико — каза маркизът, като го докосна по гърдите с палец — сега те стояха край камината, — търсенето ви ще бъде винаги напразно, бъдете уверен в това.

Докато той стоеше с кутията за емфие в ръка и спокойно гледаше племенника си, всяка изискана права лиши в ясната белота на лицето му бе жестоко, изразително и силно очертана.

Той отново докосна гърдите му, като че пръстът му беше нежният връх на малка шпага, с която той с изтънчен финес пронизваше тялото му, и каза:

— Приятелю, аз ще умра, но ще увековеча системата, при която съм живял.

След като каза това, той си взе за последен път щипка емфие и пусна кутията в джоба си.

— По-добре е да бъдем разумни същества — добави той, след като беше позвънил с едно малко звънче — и да приемем съдбата, която природата ни е отредила. Но вие сте изгубен, мосю Шарл, виждам това.

— Този имот и Франция са загубени за мен — каза тъжно племенникът му. — Аз се отказвам от тях.

— Та нима и двете са ваши, та се отказвате от тях? Франция може би, но имотът? Едва ли е нужно да го споменаваме, но имотът още не е, нали?

— С тези думи нямах никакво намерение да предявявам отсега претенции върху него. Но ако се случи утре да го наследя от вас…

— Което аз имам суетността да се надявам, че не е вероятно.

— …или след двадесет години…

— Правите ми твърде голяма чест — каза маркизът. — Все пак предпочитам именно това предположение.

— …аз ще го изоставя и ще живея по друг начин другаде. Не напускам кой знае какво. Какво представлява той освен пустош на нищетата и разрухата?

— Ха! — каза маркизът, като обгърна с поглед разкошната стая.

— За окото тук е доста красиво, но ако го погледнем като цяло под небето и на дневна светлина, той е една порутена кула на разсипничество, лоша управа, насилничество, дългове, ипотеки, потисничество, глад, голотия и страдание.

— Ха! — каза отново маркизът доста самодоволно.

— Ако някога стане мой, той ще премине в ръце, които по-добре ще знаят как постепенно да го освободят (ако това е възможно) от тегобата, която го смазва, така че поколението на нещастниците, които не могат да го напуснат и които отдавна са доведени до последния предел на търпимото, да страдат по-малко. Но аз не мога да направя това. Върху целия този имот, върху всичката тази земя тежи проклятие.

— А вие? — каза чичото. — Простете любопитството ми, с вашата нова философия как ще благоволите да живеете?

— За да живея, аз трябва да върша това, което и други мои сънародници, дори от благородническо потекло, може би ще трябва да вършат един ден — да работя.

— В Англия например?

— Да. Там, господине, аз не петня честта на рода. Името на рода не може да бъде опетнено в друга страна, защото другаде аз не го нося.

След иззвъняването на звънеца съседната стая светна. През междинната врата сега в нея се виждаше ярка светлина. Маркизът погледна нататък и се вслуша, за да се увери по шума от стъпките, че прислужникът му се отдалечава.

— Сигурно Англия много ви привлича, като се има пред вид незавидният ви успех там — забеляза той, като обърна с усмивка спокойното си лице към своя племенник.

— Вече казах за успеха си там, че имам чувството, че го дължа на вас, господине. Колкото за останалото, тя с моето убежище.

— Тези нескромни англичани се хвалят, че тя била убежище на мнозина. Познавате ли един сънародник, който е намерил там убежище? Един доктор?

— Да.

— Който има дъщеря?

— Да.

— Да — каза маркизът. — Вие сте уморен. Лека нощ!

Той се поклони най-изискано, но в усмивката на лицето му имаше някаква потайност и тя придаде на последните му думи една загадъчност, която очите и слухът на племенника му отчетливо доловиха. В същото време тънките прави линии край очните орбити, тънките му прави устни и ноздрите така се изкривиха от сарказъм, че му придадоха вид на красив дявол.

— Да — повтори маркизът. — Един лекар с дъщеря си. Да. Тъй започва новата философия! Вие сте уморен. Лека нощ!

Да се опиташ да прочетеш нещо на неговото лице, бе все едно да се опиташ да прочетеш нещо по някое от каменните лица отвън замъка. Племенникът го изгледа напразно, докато отиваше към вратата.

— Лека нощ! — каза чичото. — Очаквам с нетърпение да ви видя отново сутринта. Приятна почивка! Хей, светете на мосю племенника ми по пътя до стаята му; а ако искате, го изгорете заедно с леглото му — добави той на себе си, преди да позвъни отново с малкото звънче, за да повика прислужника в стаята си.

Прислужникът дойде и си отиде. В горещата тиха нощ господин маркизът се заразхожда напред-назад в широкия си халат, докато му се доспи. Прошумоляваше из стаята, обутите му в меки пантофи нозе не правеха никакъв шум по пода и той се движеше като изискан тигър: приличаше на някой омагьосан маркиз от приказките, на някое от ония непоправими зли същества, които или току-що са се превърнали от тигър в човек, или всеки момент щяха да претърпят обратната метаморфоза.

Той крачеше от единия до другия край на сладострастната си спалня и в ума му преминаваха неканени някои сцени от днешното му пътуване: бавното изкачване по хълма при залеза, залязващото слънце, спускането, мелницата, затворът на скалата, малкото селце в долчинката, селяните при чешмата, пътният работник, който със синята си шапка сочеше веригата под каретата му. Тази чешма му напомни чешмата в Париж, малкия вързоп, който лежеше пред нея, наведените над него жени и високия мъже вдигнати, ръце, който викаше: „Мъртво е!“

— Вече ми е хладно — каза господин маркизът, — мога да си лягам.

Той остави само една свещ да гори на голямата камина, спусна около себе си лекия ефирен балдахин и докато се настаняваше в леглото си, чу как нощта прекъсна тишината си с една продължителна въздишка.

В продължение на три тежки часа каменните лица по външните стени се взираха с невиждащи очи в черната нощ; три тежки часа конете тропаха в яслите, кучетата лаеха, а кукумявката издаваше звук, който твърде малко приличаше на звука, който поетите обикновено приписват на кукумявките. Но тези същества имат упорития навик почти никога да не правят това, което им се приписва.

В продължение на три тежки часа каменните лица на замъка — лъвски и човешки — се взираха в нощта. Непрогледна тъма обгръщаше пейзажа, непрогледна тъма прибавяше своята собствена тишина към притихналия прах по пътищата. Сега на гробището малките купчинки пръст, покрити с оскъдна трева, не можеха да се различат една от друга; фигурата на кръста изобщо не се виждаше, все едно, че я нямаше. В селцето данъкосъбирачи и данъкоплатци дълбоко спяха. Може би сънуваха угощения, както е винаги с гладуващите, или покой и отмора, както се случва на гонения роб и на впрегнатия вол. Мършавите жители здраво спяха и бяха нахранени и свободни.

Селската чешма течеше невидимо и нечуто и фонтанът пред замъка лееше водите си невидим и нечут — и едната, и другият изтичаха като минутите, отронващи се от пружината на времето — в продължение на три тъмни часа. След това и на двете места сивите води започнаха да проблясват призрачно на светлината и каменните лица па замъка отвориха очи.

Ставаше все по-светло и по-светло, докато най-после слънцето докосна върховете на смълчаните дървета и зарея лъчите си върху хълма. На блясъка му водата на фонтана сякаш се превърна в кръв, а каменните лица се обагриха в мораво. Птичките запяха силно и високо своите песни и на потъмнелия от дъждовете и вятъра перваз на големия прозорец на спалнята на господин маркиза едно малко птиченце запя с всичка сила най-сладката си песен. Това като че изуми най-близкото каменно лице и то загледа с отворена уста и отпусната долна устна, сякаш поразено от ужас.

Слънцето изгря напълно и в селото се раздвижиха. Започнаха да се отварят прозорчета, отлостваха се разкривени врати и навън започнаха да излизат хора, треперещи и зъзнещи на чистия свеж въздух. Започна ежедневният труд на селяните, който рядко биваше по-лек. Едни на чешмата, други на нивата, тук мъже и жени копаят и ровят, там мъже и жени наглеждат дръгливия добитък и изкарват кокалестите крави на оскъдна паша край пътя. В черквата и до кръста една-две коленичили фигури; една крава слуша молитвите, докато се опитва да намери закуска между бурените в подножието.

Както подобаваше на ранга му, замъкът се разбуди по-късно, но се разбуди величествено и уверено. Най-напред самотните пики и ловни ножове почервеняха както някога, след това заблестяха на утринното слънце; започнаха да се отварят врати и прозорци, конете в конюшните започнаха да се обръщат през рамо и да гледат струящата през вратата светлина и свежест. По железните решетки на прозорците зашумоляха и заблестяха листа зеленина; кучетата задърпаха силно синджирите си и се изправяха на задни крака в желание да ги отвържат.

Всички тези банални подробности бяха част от хода на живота и завръщането на утрото. Но така ли беше и със звъна на голямата камбана на замъка, с тичането нагоре-надолу по стълбите или с припрените фигури по терасата, с тропота на ботуши навсякъде, с набързо оседланите коне, които тръгваха нанякъде в галоп?

Какви ли ветрове донесоха тази забързаност до побелелия работник по пътищата, вече излязъл на работа на върха на хълма отвъд селото, до когото, върху един куп камъни, лежеше днешният му обяд, завит във вързопче, което не заслужаваше интереса даже и на гаргите? Дали птичките, които разнасяха зрънца от нея надалеч, не бяха пуснали някое и над него, както посяват случайни семена? Независимо дали бе станало тъй, или не, пътният работник хукна в душното утро надолу по хълма, затъвайки, до колене в прах, сякаш животът му бе в опасност, и спря едва когато стигна до чешмата.

Всички хора от селото бяха при чешмата, стояха наоколо с унил вид и тихо си шепнеха, но не проявяваха никакви други чувства освен мрачно любопитство и изненада. Кравите, които бяха прибрали набързо и завързали на какво да е, колкото да ги държи, гледаха тъпо или преживяха нещо, зобнали при прекъснатата си разходка и което едва ли си струваше особено труда да се дъвче. Някои хора от замъка и някои от разменната станция, както и всички данъчни бирници се бяха въоръжили и се събраха на другия край на малка уличка с безцелен вид, който нищо не изразяваше. Пътният работник вече бе проникнал сред една група от петдесетина близки приятели и се удряше по гърдите със синята си шапка. Какво означаваше всичко това и какво вещаеше бързината, с която качиха мосю Габел на кон, вече яхнат от един слуга, и галонът, с който споменатият Габел бе отнесен (макар че конят бе двойно натоварен) като в някаква нова версия на немската балада за Леонора (В едноименната балада на немския поет Бюргер Леонора е отведена на кон от призрака на убития си годеник, който се венчава за нея върху собствения си гроб)?

Това означаваше, че в замъка каменните лица са станали с едно повече.

През нощта Горгоната отново бе погледнала сградата и бе добавила към нея единственото каменно лице, което й липсваше; каменното лице, за което бе чакала около двеста години.

То лежеше на възглавницата на господин маркиза. Приличаше на хубава маска, която внезапно са стреснали, ядосали и вкаменили. Един нож беше забит точно в сърцето на каменното му тяло. Около дръжката му бе увита хартийка, на която бе надраскано:

„Откарайте го скоро в гроба му. Това е от Жак“

ГЛАВА ХДВЕ ОБЕЩАНИЯ

Още дванадесет месеца дойдоха и отминаха. Мистър Чарлс Дарней се утвърди в Англия като изтъкнат преподавател по френски език и познавач на френската литература. В наше време той щеше да бъде професор, но по онова време беше само тютор. Занимаваше се е млади хора, които имаха свободно време и интерес да изучават един жив език, който се говори в целия свят, и изграждаше у тях вкус към огромното богатство от знания и въображение, натрупани на него. Освен това Дарней можеше да пише за тях на чудесен английски и да ги превежда на също тъй чудесен английски. По онова време такива учители не се намираха лесно; бивши принцове и бъдещи крале още не бяха навлезли в учителското съсловие, а разорени благородници, зачеркнати от книгите на банката „Телсън“, още не ставаха готвачи и дърводелци. Като тютор, чиито познания правеха заниманията на студентите извънредно приятни и плодотворни, и като превъзходен преводач, който влагаше в работата си нещо повече от обикновените речникови познания, младият мистър Дарней скоро стана известен и търсен. Още повече, че той добре познаваше страната си, а нещата там започваха да стават все по-интересни. И тъй, с голямо постоянство и неуморно трудолюбие той преуспяваше.

Дарней не бе очаквал в Лондон да върви по път, застлан със златни плочи, нито да лежи сред лехи от рози: ако бе хранел подобни безумни надежди, нямаше да успее. Той бе очаквал труд и го намери. В това се състоеше неговото благополучие.

Част от времето си прекарваше в Кеймбридж, където четеше лекции на студенти в качеството си на нещо като толериран контрабандист, който се занимава с незаконна търговия с европейски езици, вместо да внася гръцки и латински през митницата. Останалото си време прекарваше в Лондон.

От дните на вечното лято в градината на Едем до наши дни, когато в тия греховни географски ширини почти винаги е зима, мъжката част от човечеството неизменно е следвала един-единствен път — това беше и пътят на Чарлс Дарней, — пътя на любовта към жената.

Той бе обикнал Луси Манет от онзи час, когато се намираше в опасност. Не бе чувал такъв сладък и мил звук като звука на съчувствения й глас, не бе виждал такова нежно и красиво лице като нейното, когато срещна неговото на ръба на гроба, който му бяха изкопали. Но той все още не бе говорил с нея за това. Цяла година бе изминала от убийството в пустия замък, далеч отвъд разлюляното море и дългите прашни пътища — в масивния каменен замък, който се бе превърнал в мъглата на някакъв сън; с нито една дума той още не й бе разкрил сърцето си.

За това си имаше причини и той отлично го знаеше. Беше пак слънчев ден, когато, неотдавна пристигнал в Лондон от Кеймбридж, той се отби в онзи тих ъгъл, търсейки случай да разкрие намеренията си на доктор Манет. Летният ден преваляше и Дарней знаеше, че Луси и мис Прос няма да са си у дома.

Завари доктора да чете в креслото си до прозореца. У него постепенно се бе възвърнала онази енергия, която някога го бе крепила в страданията му. Сега той бе станал един наистина много енергичен човек, много целеустремен, с твърда решителност и воля в действията си. В тази възвърната енергия понякога имаше внезапни приливи и отливи, както и при другите му възвърнали се способности. Но те не се случваха много често и ставаха все по-редки.

Доктор Манет четеше много, спеше малко, леко понасяше тежка умора и беше винаги приветлив и в добро настроение. Като видя влизащия при него Чарлс Дарней, той остави книгата си и му протегна ръка:

— Чарлс Дарней! Радвам се да ви видя. От три-четири дена очакваме да се завърнете. Мистър Страйвър и Сидни Картън бяха тук вчера и двамата се чудеха защо тъй дълго не се появявате.

— Много съм ви благодарен за вниманието — отвърна Дарней с известна хладина по отношение на тях, но много топло към доктора. — Мис Манет… — и внезапно спря.

— … е добре — продължи докторът — и всички много ще се зарадват на вашето завръщане. Излезе по някои домашни работи, но скоро ще се върне.

— Доктор Манет, аз очаквах, че тя няма да си е в къщи. Възползувах се от нейното отсъствие, за да ви помоля за един разговор.

Последва пълно мълчание.

— Да? — каза докторът с видимо напрежение в гласа. — Приближете си стола и говорете.

Дарней изпълни подканата за стола, но да говори, изглежда, не му бе тъй лесно.

— От година и половина, доктор Манет — започна той най-после, — имам щастието да бъда толкова близък на този дом и се надявам, че въпросът, който ще повдигна, няма…

Тук докторът протегна ръка и го спря. Като я подържа известно време така, той я свали и попита:

— За Луси ли става дума?

— Да.

— Винаги ми е трудно да говоря за нея. Много ми е трудно да ви слушам да говорите за нея с този тон, Чарлс Дарней.

— Това е тон на най-горещо възхищение, искрено уважение и дълбока любов, доктор Манет.

Последва още една мълчалива пауза, след която баща й проговори:

— Вярвам в това. Не се съмнявам във вас и ви вярвам.

Напрежението у него беше съвсем явно, а също така беше очевидно, че то се поражда от нежеланието му да говори по въпроса и Чарлс Дарней се поколеба.

— Да продължа ли, сър?

Нова пауза.

— Да, продължете.

— Вие знаете какво се каня да ви кажа, макар и да не можете да знаете колко сериозни са чувствата ми, защото не са ви известни тайните на сърцето ми и надеждите, страховете и тревогите, които отдавна са легнали върху него. Скъпи доктор Манет, аз обичам дъщеря ви нежно, горещо, безкористно и предано. Ако някога на света е съществувала любов, това е моята любов към нея. Вие сам сте обичали: нека вашата стара любов говори вместо мен,

Докторът седеше с извърнато лице и сведени към пода очи. При последните думи той отново бързо протегна ръка и извика:

— Да не говорим за тези неща, сър. Нека не ровим миналото! Заклевам ви да не припомняте тези неща!

Викът му толкова напомняше вик на истинска болка, че отгласът му дълго не стихна в ушите на Чарлс Дарней. Протегнатата ръка направи някакво движение, с което сякаш молеше Дарней да спре. Последният замълча.

— Моля за извинение — каза след няколко мига докторът. — Не се съмнявам, че обичате Луси, можете да бъдете уверен в това.

Той се извърна към него в стола си, но без да го поглежда, нито да повдига очи. Подпря брада с ръката си и белите му коси паднаха над лицето.

— Говорили ли сте е Луси?

— Не.

— Не сте ли й писали?

— Никога.

— Би било неблагодарно да се преструвам, че не разбирам, че вашето себеотрицание се дължи на вниманието ви към баща й. Баща й ви благодари.

Той му протегна ръката си, но не го погледна.

— Зная — каза Дарней почтително. — И как мога да не знам, доктор Манет, след като съм ви виждал заедно толкова пъти, че привързаността между вас и мис Манет е тъй необикновена, тъй трогателна, тъй свързана с обстоятелствата, които са я породили, че тя се среща рядко дори у баща и дъщеря. Зная, доктор Манет, и как бих могъл да не знам, че освен с привързаността и дълга на дъщеря, която е вече жена, в сърцето си тя ви обича и разчита на вас по детински. Зная, че тъй като в детството си е живяла без родители, сега ви е предана с цялото постоянство и жар на сегашната си възраст и характер, към които се прибавя и любовта и доверчивостта на по-раншните дни, когато сте били загубен за нея. Отлично зная, че дори да ви бяха върнали от отвъдния свят, в нейните очи едва ли щяхте да сте по-свят, отколкото сте сега за нея. Зная, че когато ви прегръща, вие чувствувате около врата си едновременно ръката на дете, момиче и жена. Зная, че като обича вас, тя вижда и обича у вас и своята майка на собствената си възраст, вижда и обича вас на моята възраст, обича разбитата си от скръб майка, обича ви през всичките ви ужасни страдания и в благословеното ви завръщане. Знаел съм това и денем, и нощем, откакто познавам дома ви.

Баща й седеше със сведено лице, потънал в мълчание. Дишането му беше малко учестено, но той подтискаше всички други признаци на вълнение.

— Скъпи доктор Манет, като знаех това и като ви виждах винаги с нея, озарени от този ореол, аз се въздържах дотогава, докогато за човек е възможно да се въздържа. Чувствувах, и дори сега го чувствувам, че да се намеся с любовта си помежду ви — дори с моята любов — означава да се докосна до вашите отношения с нещо, което не е така прекрасно като тях. Но аз я обичам. Небето ми е свидетел, че я обичам.

— Вярвам ви — отговори печално бащата. — И преди съм си го мислил. Вярвам ви.

— Но знайте и това — каза Дарней, на когото печалният тон прозвуча като упрек, — че макар и да се надявам един ден съдбата да ми отреди щастието да я направя своя жена, аз нямам никакво намерение да ви разделям, иначе нито бих бил в състояние, нито бих си позволил да кажа и дума за това, което ви казвам. Освен че бих знаел, че няма да стане, за мен това би било и низост. Ако дълбоко в мислите си и тайно в сърцето си допусках такава възможност, дори след много, много години, ако изобщо някога съм имал такава мисъл или би било възможно тя да се появи, то сега не бих докосвал тази достойна ръка.

Докато говореше, Дарней сложи ръката си върху ръката на доктора.

— Не, драги доктор Манет. Като вас аз съм доброволен изгнаник от Франция; като вас оттам са ме прогонили нейното безумие, подтисничество и нищета; като вас се опитвам да живея далеч от нея чрез собствения си труд и се надявам на по-щастливо бъдеще. Желая само да ми позволите да споделя вашата съдба, вашия живот и вашия дом и да ви бъда верен до смърт. Не да споделя с Луси привилегията й да бъде ваше дете, другар и приятел, а да й помогна в това, да я обвържа още по-тясно с вас, ако изобщо това е възможно.

Чарлс Дарней все още държеше ръката на баща й. За миг той отговори на докосването му, но не хладно, като сложи ръце на облегалките на креслото и за пръв път, откак разговорът бе започнал, вдигна поглед. По лицето му се виждаше, че в него се води борба: борба с онова изражение, в което се четеше мрачно съмнение и ужас.

— Говорите така прочувствено и мъжествено, Чарлс Дарней, че ви благодаря с цялото си сърце и ще ви отворя цялото си сърце или почти цялото. Имате ли основание да вярвате, че Луси ви обича?

— Никакво. Засега.

— И непосредствената цел на вашето признание е с мое знание да установите това?

— Дори не и това. Може би ще трябва да минат седмици, докато се осмеля да го направя, а може би (с основание или без) още утре ще добия тази смелост.

— За някакъв съвет ли ме молите тогава?

— Не ви моля, сър. Но си мислех, че може би сте в състояние и ако считате за уместно, бихте могли да ме посъветвате.

— Искате ли от мен някакво обещание?

— Да, искам.

— Какво е то?

— Разбирам добре, че без вас не бих могъл да се надявам на нищо. Добре разбирам, че дори мис Манет в този момент да ми е отредила място в сърцето си — моля, не считайте, че самонадеяно си въобразявам прекалено много, — не бих могъл да остана там, ако това ще бъде за сметка на баща й.

— Щом е така, виждате ли какво, от друга страна, означава това?

— Разбирам също тъй добре, че една дума от баща й в полза на някой кандидат ще има за нея по-голяма тежест от собствените й чувства и от целия свят. По тази причина, доктор Манет — каза Дарней, — аз не бих ви молил да й казвате тази дума дори животът ми да зависеше от това.

— Сигурен съм в това. Чарлс Дарней, загадките се пораждат както от близостта на хора, които се обичат, така и от раздялата им. В първия случай те са почти неуловими, деликатни и трудно разбираеми. Единствено в това отношение дъщеря ми Луси е загадка за мен: не мога да си представя какво се крие в сърцето й.

— Мога ли да попитам, сър, дали според вас тя… — Дарней спря и баща й довърши думите му:

— … има други кандидати?

— Това исках да кажа.

Баща й помисли, преди да отговори.

— Вие самият сте срещали тук мистър Картън. От време на време идва и мистър Страйвър. Ако изобщо има такъв, това е или единият, или другият.

— Или двамата.

— Не бях мислил за двамата. Освен това не смятам, че някой от тях би имал успех. Искате от мен някакво обещание. Кажете ми, какво е то?

— Че ако мис Манет някога сама ви довери нещо от рода на това, което аз се осмелих да споделя с вас, вие ще й засвидетелствувате какво съм ви казал и че ми вярвате. Надявам се, че мислите добро за мен и няма да използувате влиянието си срещу мене. Няма да говоря колко много залагам на това. Това е молбата ми. Вие безспорно имате право да поставите условие, което ще изпълня незабавно.

— Давам ви обещанието си — каза докторът, — без да поставям никакво условие. Вярвам, че единственото ви и искрено желание е това, за което ми казахте. Вярвам, че намеренията ви са да запазите навеки, а не да отслабите връзките между мене и другото ми и много по-скъпо „аз“. Ако някога тя ми каже, че не може да бъде напълно щастлива без вас, аз ще ви я дам. Ако има, Чарлс Дарней, ако има…

Младият човек бе хванал ръката му с благодарност и ръцете им бяха стиснати, докато докторът говореше.

— … някакви въображаеми или истински съображения, някакви опасения, каквито и да било, сега или в миналото, срещу човека, когото тя истински обича и за които той не носи пряка отговорност, те всички ще бъдат заличени заради нея. За мен тя е всичко — повече от страданието, повече от неправдата, повече… но защо да говорим за тези неща…

Изведнъж той така странно потъна в мълчание и втренчи поглед, че Дарней почувствува собствената си ръка да изстива в другата ръка, която бавно пусна неговата.

— Казахте ли нещо? — рече доктор Манет, като се усмихна. — Какво ми казахте?

Дарней недоумяваше какво да отговори, но се сети, че беше споменал за условия. Той с облекчение насочи ума си натам и отговори:

— На вашето доверие в мен трябва да отвърна от своя страна с пълно доверие. Както сигурно си спомняте, името, което сега нося, не е истинското ми име, макар че в същност представлява съвсем леко променено майчиното ми име. Искам да ви кажа кой съм и защо съм в Англия.

— Спрете — каза докторът от Бове.

— Искам това, за да заслужа вашето доверие и да нямам тайни от вас.

— Спрете.

За момент докторът дори закри ушите си с две ръце, а в следващия миг ги постави върху устните на Дарней.

— Ще ми го кажете, когато ви попитам, не сега. Ако отговорят на чувствата ви, ако Луси ви обикне, ще ми го кажете сутринта в деня на сватбата. Обещавате ли?

— От все сърце.

— Дайте ми ръката си. Тя ще се върне всеки момент и е по-добре да не ни вижда заедно тази вечер. Вървете. Бог да ви благослови!

Беше вече тъмно, когато Чарлс Дарней си тръгна, а когато един час по-късно Луси се върна, беше станало още по-тъмно. Тя се втурна в стаята сама — мис Прос се бе качила направо горе — и с изненада видя креслото на баща си празно.

— Татко! — извика го тя. — Мили татко!

Не последва никакъв отговор, но Луси чу глухо чукане в спалнята му. Като пресече безшумно междинната стая, тя надникна през вратата му и тичешком се върна изплашена, говорейки на себе си: „Какво ще правя! Какво ще правя!“

Колебанието й трая само миг. Тя бързо се върна, почука на вратата и нежно го повика. При звука на гласа й чукането престана и скоро той излезе при нея и те дълго вървяха заедно напред-назад.

През нощта Луси стана от леглото си и отиде да го погледне в съня му. Той спеше дълбоко и обущарските му инструменти и недовършената работа си бяха на обичайното място.

ГЛАВА XIОЩЕ ЕДИН КАНДИДАТ

— Сидни — каза мистър Страйвър на своя чакал същата нощ или сутрин, — разбъркай още пунш, имам да ти казвам нещо.

Сидни бе работил много до късно тази нощ, а също и предната, и по-предната, и много нощи наред. Правеше голямо разчистване на книжата на мистър Страйвър преди настъпването на дългата ваканция (Съдебните сесии в Англия заседавали приблизително от януари до юни и от септември до Коледа. Дългата ваканция е периодът на летните месеци. Вж, също и есенна, пролетна сесия в глава XII.). Най-после разчистването приключи, всички несъбрани вземания на Страйвър бяха събрани, всичко бе оправено чак до ноември, когато атмосферните и съдебни мъгли пак щяха да докарат мливо в мелницата.

От толкова много работа Сидни не изглеждаше нито по-свеж; нито по-трезвен. За да изкара нощта, много пъти се бе наложило да мокри пешкирите, а заедно с това и да изпие много повече вино. Беше съвсем разнебитен, когато най-после свали тюрбана си и го хвърли в един леген, където често го беше топил през последните шест часа.

— Бъркаш ли още пунш? — запита едрият и внушителен Страйвър, поглеждайки от канапето, на което лежеше по гръб с пъхнати под колана ръце.

— Да.

— Слушай сега! Ще ти кажа нещо, което доста ще те изненада и може би ще те накара да си помислиш, че не съм толкова хитър; колкото обикновено ме смяташ. Смятам да се оженя.

— Така ли?

— Да. И не по сметка. Какво ще кажеш сега?

— Не се чувствувам разположен да кажа много нещо. Коя е тя?

— Познай.

— Познавам ли я?

— Отгатни.

— Нямам намерение да гадая в пет часа сутринта, когато мозъкът ми се пържи и цвърчи в главата ми. Ако искаш да отгатвам, трябва да ме поканиш на вечеря.

— Добре тогава, ще ти кажа — рече Страйвър, като бавно се надигаше и заемаше седнало положение. — Сидни, караш ме да губя всякаква надежда, че можеш да ме разбереш, такова безчувствено животно си.

— А ти — отвърна Сидни, който приготвяше пунша — си такава чувствителна и поетична душа.

— Хайде, хайде! — отговори Страйвър. — Макар и да не претендирам да съм образец на романтична душа (добре се познавам), все пак аз съм по-нежен човек от теб.

— Имаш повече късмет, искаш да кажеш.

— Не искам да кажа това. Искам да кажа, че аз съм по-… по-…

— Кажи по-галантен, ако това мислиш — подсказа му Картън.

— Добре, ще кажа по-галантен. Аз съм човек — каза Страйвър, като се надуваше пред приятеля си, който приготвяше пунша, — човек, който полага повече усилия от тебе да бъде приятен, който по-добре от тебе знае как да бъде приятен в женско общество.

— Продължавай — каза Сидни Картън.

— Не, няма да продължа — каза Страйвър, като клатеше заплашително глава, — няма да продължа, преди да се разберем. Ти си бил у доктор Манет толкова пъти, колкото и аз, а може би и повече. И знаеш ли какво? Направо ме е било срам заради твоята необщителност. Държиш се така мрачно и мълчиш като бито куче, че кълна ти се, срамувал съм се от теб, Сидни!

— Положително на човек с твоята практика в съда ще се отрази много благотворно, ако се засрами от нещо — отвърна Сидни. — Трябва да си ми много благодарен.

— Няма да се измъкнеш с тия номера — отговори Страйвър, като че бутайки с рамо отговора си към Сидни. — Не, приятелю, мой дълг е да ти кажа и аз ти го казвам в лицето за твое добро, че ти си ужасно непохватен човек в такова общество. Направо си един неприятен човек.

Сидни изпи чаша от пунша, който бе приготвил, и се изсмя.

— Виж мен! — каза Страйвър, като се изпъчи. — Аз имам по-солиден доход от теб и за мен не е така необходимо да се държа приятно. Защо го правя тогава?

— Никога не съм те виждал да го правиш — промърмори Картън.

— Правя го от приличие; правя го заради принципа. И ето, виж ме! Напредвам.

— Никак не напредваш с разказа си за брачните си намерения — отвърна Картън небрежно. — Предпочитам да се придържаш към него. Що се отнася до мен — никога ли няма да разбереш, че аз съм непоправим?

Той зададе въпроса с известно презрение.

— Няма никакъв смисъл да бъдеш непоправим — отговори приятелят му с не много утешителен тон.

— Не виждам никакъв смисъл изобщо да бъда на този свят — каза Сидни Картън. — Коя е дамата?

— Виж сега, Сидни, не искам да те разстройвам, като ти съобщя името й — каза мистър Страйвър, като се правеше, че приятелски го подготвя за разкритието, което възнамеряваше да направи, — защото те знам, че не мислиш сериозно и половината от това, което говориш, а ако го мислиш, това няма значение. Правя това малко предисловие, защото веднъж говори пред мене за дамата с пренебрежение.

— Така ли?

— Да, и то в тази стая.

Сидни погледна в пунша си, а после вдигна очи към самодоволния си приятел, след това изпи пунша и отново погледна самодоволния си приятел.

— Ти нарече младата дама златокоса кукла. Младата дама е мис Манет. Ако у тебе имаше някаква що-годе чувствителност или деликатност в тия неща, Сидни, може би щеше да ми е малко неприятно, че си послужи с такова описание; но у тебе няма нищо такова. Това чувство напълно ти липсва. Ето защо изразите ти не ме дразнят повече, отколкото би ме подразнило да чуя мнение за моя картина, изказано от човек, който не разбира от картини, или за моя музика от човек, който няма слух.

Сидни Картън пиеше пунша с голяма скорост; пиеше го на цели чаши и гледаше приятеля си.

— Сега знаеш всичко, Сид — каза мистър Страйвър. — Не ме е грижа дали е състоятелна: тя е очарователно създание и аз съм решил да си угодя. Общо взето, смятам, че мога да си позволя това. В мое лице тя ще има съпруг, който бързо се издига, в известен смисъл изтъкнат съпруг. За нея това е добър късмет, но тя заслужава добър късмет. Изненадан ли си?

Картън продължаваше да пие пунш, но отговори:

— Защо да съм изненадан?

— Одобряваш ли избора ми?

Картън продължаваше да пие пунш, но отговори:

— Защо да не го одобрявам?

— Е — каза приятелят му Страйвър, — приемаш нещата по-леко, отколкото очаквах, и по-малко, отколкото очаквах, настояваш да получа богата зестра; макар че положително ти вече достатъчно добре си разбрал, че старият ти приятел е човек с доста силна воля. Да, Сидни, този начин на живот вече ми омръзна, а не виждам как да го разнообразя. Чувствувам, че за мъжа е приятно да има дом, когато му се доще да се прибере в него (когато не иска, може да не се прибира), и смятам, че мис Манет ще се справи добре с всичко и винаги ще ме представя добре. Затова съм решил. А сега, Сидни, стари момко, искам да кажа нещо за тебе, за твоите перспективи. Знаеш ли, ти си зле, наистина си зле. Ти не знаеш цената на парите, живееш при недобри условия, един ден ще се изхабиш и ще останеш беден и болен. Наистина трябва да си потърсиш някоя жена да те гледа.

Той говореше наставнически от позицията на преуспял човек и това го правеше да изглежда двойно по-едър и четири пъти по-агресивен.

— Позволи ми да ти препоръчам да погледнеш истината в очите — продължи Страйвър. — Аз я погледнах в очите от моето различно положение, погледни я и ти от твоето различно положение. Ожени се. Осигури си някой, който ще се грижи за теб. Няма значение, че дамското общество не ти доставя удоволствие, нито го разбираш, нито имаш необходимия за тия неща такт. Намери си някоя. Намери някоя почтена жена с някакъв имот — някоя, която дава жилище под наем или държи пансион — и се ожени за нея в случай че дойдат черни дни. Такова нещо ти трябва на тебе. Помисли си, Сидни.

— Ще си помисля — каза Сидни.

ГЛАВА XIIМЪЖЪТ С ФИНЕС

След като взе благородното решение да ощастливи дъщерята на доктора, мистър Страйвър реши да й съобщи за щастието й, преди да замине от града за дългата ваканция. След като обмисли въпроса, той стигна до заключението, че ще е най-добре да приключи с предварителната част, за да могат след това да се уговорят спокойно дали да й даде ръката си една-две седмици преди есенната сесия или пък през кратката коледна ваканция между есенната и пролетната сесия.

Той ни най-малко не се съмняваше в силата на доводите си и ясно виждаше как ще стигне до желаната присъда. След като успее да убеди съдебните заседатели по важните материални въпроси — единствените въпроси, които заслужават да се вземат под внимание, — случаят ставаше пределно ясен и в него нямаше нито един слаб пункт. Той говореше от името на ищеца, доказателствата му бяха неопровержими, адвокатът на подсъдимия захвърляше досието си и се отказваше от пледоария, а съдебните заседатели дори не се оттегляха да обмислят. След като разгледа делото, върховният съдия Страйвър бе убеден, че по-ясно дело не може да съществува.

И тъй мистър Страйвър постави начало на дългата ваканция, като отправи официална покана до мис Манет за посещение на Воксхол; тя не прие поканата и следващия път той предложи Ранила, но тя отново отказа по някакви необясними причини и на него не му оставаше друго, освен да отиде в Сохо и там да разкрие благородните си помисли.

И ето че един ден в самото начало на дългата ваканция мистър Страйвър си запробива път от Темпъл към Сохо. Всички, които го видяха как се насочва към Сохо, докато още беше откъм страната на статуята на св. Дънстън в Темпъл Бар, как непоколебимо си проправя път, разблъсквайки и дори събаряйки по-слабите от себе си, сигурно са си помислили колко ли силен и недосегаем е той.

Пътят му минаваше покрай банката „Телсън“ и тъй като той не само влагаше там пари, а и познаваше мистър Лори като най-близък приятел на семейство Манет, на мистър Страйвър му хрумна да влезе в банката и да разкрие на мистър Лори какво щастие ще осени Сохо. Той бутна и отвори вратата, която слабо изскърца, препъна се по двете стъпала, мина покрай двамата престарели касиери и с рамо напред се вмъкна в мухлясалата задна стаичка, където мистър Лори седеше над огромни книги, разчертани за цифри. Перпендикулярните железни решетки на прозорците сякаш също бяха разчертани за цифри и сякаш всичко под слънцето беше някаква парична сума.

— Здрасти — каза мистър Страйвър. — Как сте? Надявам се, че сте добре.

Страйвър имаше забележителна способност да изглежда винаги прекалено едър за всяко помещение или място. Той така препълняше банката „Телсън“, че няколко стари служители, стоящи в далечните ъгли, повдигнаха погледи, пълни с укор и протест, като че ги бе изтикал до стената. Самият директор, който величествено четеше вестник в най-крайния кът, се наведе недоволно, сякаш Страйвър беше забил глава в отговорната му жилетка.

Съобразителният мистър Лори каза с добре подбран тон, който би препоръчал и на други при тези обстоятелства:

— Здравейте, мистър Страйвър. Как сте, сър? — и му подаде ръка.

Когато някой от служителите на банката „Телсън“ се ръкуваше с друг човек в присъствието на директора, в ръкостискането му винаги се забелязваше една особеност. Ръкуваше се с някакво себеотрицание, като човек, който се здрависва от името на и за „Телсън и с-ие“.

— Мога ли да направя нещо за вас, мистър Страйвър? — запита делово мистър Лори.

— А, не, благодаря. Това е частно посещение при нас, мистър Лори. Дошъл съм за един личен разговор.

— О, така ли? — каза мистър Лори, като наостри уши, а очите му потърсиха директора в далечния ъгъл.

— Отивам — каза мистър Страйвър, като поверително се облакъти на бюрото, което, макар голямо и двойно, започна да изглежда, сякаш наполовина не му бе по мярката, — отивам да предложа женитба на вашата мила малка приятелка мис Манет, мистър Лори…

— Боже мой! — извика мистър Лори, като потри брадичка и недоверчиво погледна посетителя си.

— Боже мой ли, сър? — повтори Страйвър и се отдръпна. — Боже ваш, сър! Какво искате да кажете, мистър Лори?

— Искам да кажа — отвърна човекът на бизнеса, — че, разбира се, много се радвам и че това ви прави най-голяма чест и изобщо, накратко, всичко, което бихте желали да чуете… Обаче, знаете ли, мистър Страйвър, наистина… — Мистър Лори спря и поклати глава по много странен начин, като че бе принуден против волята си да добави на себе си: „Наистина вие така прекалявате във всичко!“

— Така! — каза Страйвър, като заядливо удари с ръка по бюрото, отвори широко очи и пое дълбоко дъх. — Да пукна, ако ви разбирам, мистър Лори.

Мистър Лори намести малката си перука над двете си уши, сякаш за да допринесе за гореспоменатата цел, и захапа перото на една писалка.

— По дяволите, сър — извика Страйвър, втренчил поглед в него, — не съм ли подходящ кандидат за женитба?

— Боже мой, да! Да. Разбира се, че сте подходящ — каза мистър Лори. — Ако става дума дали сте подходящ, подходящ сте.

— Не преуспявам ли? — попита Страйвър.

— О, ако става дума за преуспяване, разбира се, че преуспявате — рече мистър Лори.

— И се издигам?

— Ако става дума за издигане — каза мистър Лори, възхитен от възможността да му признае още едно качество, — никой не се съмнява в това.

— Тогава какво, по дяволите, искате да кажете, мистър Лори? — запита Страйвър, видимо оклюмал.

— Ами аз… Вие сега там ли отивахте? — попита мистър Лори.

— Право там — каза Страйвър, като сложи пълния си юмрук на бюрото.

— Тогава ще ви кажа, че на ваше място аз не бих отишъл.

— Защо? Сега ще ви поставя натясно. — Той му се закани с пръст с типичния си адвокатски маниер. — Вие сте делови човек и се очаква да имате някакво разумно основание. Защо не бихте отишли?

— Защото — отвърна мистър Лори — не бих предприел подобно нещо, без да имам някакви основания да вярвам, че ще успея.

— Да ме вземат дяволите! — извика Страйвър. — Това вече е нечувано.

Мистър Лори погледна към далечния директор и после пак към разгневения Страйвър.

— Един човек на бизнеса, човек на възраст, човек с опит — в банка при това — рече Страйвър, — след като току-що е изброил трите главни причини за пълен успех, казва, че нямам никакво основание! И го казва с глава на раменете си! — Мистър Страйвър наблегна на последното обстоятелство, сякаш думите на мистър Лори щяха да имат несравнимо по-малко значение, ако ги бе казал със свалена от раменете си глава.

— Когато казвам успех, имам пред вид успех пред младата дама и когато говоря за причини и основания за вероятен успех, имам пред вид причини и основания, които биха важали и пред младата дама. Младата дама, любезни ми господине — рече мистър Лори, потупвайки леко ръката на Страйвър, — младата дама. Важната в случая е младата дама.

— Тогава, значи, искате да ми кажете — отвърна Страйвър, излъчвайки лакти, — че младата дама, за която в момента става дума, е една префърцунена глупачка?

— Не точно това. Искам да ви кажа, мистър Страйвър — каза мистър Лори, като почервеня, — че няма да позволя никому да говори непочтително за тази млада дама и че ако познавах човек — надявам се, че не познавам такъв, — толкова груб и арогантен, че да не може да се въздържа от непочтителни думи към тази млада дама пред това бюро, дори банката „Телсън“ няма да ми попречи да му кажа какво мисля за него.

Необходимостта да подтиска яда си бе довела кръвоносните съдове на мистър Страйвър в опасно състояние, когато беше неговият ред да се гневи. Вените на мистър Лори обикновено ритмично пропускаха потока кръв, но сега, когато бе дошъл негов ред, и те не бяха в по-добро състояние.

— Това е, което искам да ви кажа, сър — каза мистър Лори. — — Моля ви да бъдете напълно наясно по въпроса.

Известно време мистър Страйвър смука края на една чертожна линия, а след това затактува с нея по зъбите си някаква мелодия, от което може би го заболя зъб. Той наруши неловкото мълчание с думите:

— Това е нещо ново за мене, мистър Лори. Вие съзнателно ме съветвате да не отивам в Сохо и да не правя предложението си — мене, Страйвър, от Кралската адвокатска колегия, така ли?

— Молите ли ме да ви дам съвета си, мистър Страйвър?

— Да, моля ви.

— Много добре. Тогава ви го давам и вие много точно го изразихте с думи.

— Всичко, което мога да кажа по този въпрос — изсмя се с раздразнение Страйвър, — е, че това, ха, ха, надминава всичко, което някога се е чуло или има тепърва да се чуе.

— Разберете ме добре — продължи мистър Лори. — Като човек на бизнеса нямам право да кажа нищо по въпроса, защото като такъв не зная нищо за него. Но аз ви говоря като възрастен човек, който е носил мис Манет на ръце, който е неин доверен приятел, а също и на баща й и който много обича и двамата. Спомнете си, че не съм ви молил да ми доверявате намеренията си. Вероятно мислите, че не съм прав?

— Съвсем не — отвърна Страйвър и подсвирна. — Не мога да бъда сигурен, че и у третата страна ще има здрав разум. Мога да съм сигурен само в собственото си здравомислие. Просто предполагам да срещна разум в известни среди, където вие пък предполагате префърцу-нена детинска глупост. За мене това е нещо ново, но вие сте прав, смея да кажа.

— Настоявам аз сам да давам определенията на нещата, които предполагам. И разберете, сър — рече мистър Лори, като отново бързо почервеня, — че няма да позволя — дори в банката „Телсън“ — на никого да дава тези определения вместо мене.

— Добре! Моля за извинение — рече Страйвър.

— Извинен сте. Благодаря. Е, мистър Страйвър, канех се да кажа — може би ще ви бъде неприятно, ако се окаже, че сте сгрешили, може би ще бъде мъчително за доктор Манет, ако му се наложи да говори недвусмислено с вас по такъв въпрос. Знаете в какви отношения имам честта да се намирам със семейството. Ако сте съгласен, без ни най-малко да ви обвързвам, нито да ви представлявам, аз се наемам да коригирам съвета си чрез нови наблюдения и преценки специално с оглед на него. Ако и след това той не ви задоволи, можете сам да проверите дали е правилен. Ако, от друга страна, го сметнете за разумен при положение, че остане същият, това може да спести и на двете страни неща, които е най-добре да се спестяват.

— Колко още ще трябва да остана в града?

— О, това е въпрос на няколко часа. Бих могъл да отида довечера в Сохо и след това да дойда в квартирата ви.

— Тогава приемам — каза Страйвър. — Сега няма да ходя у тях. При това положение желанието ми не е толкова горещо. Приемам и ще очаквам да наминете довечера. Довиждане.

След това мистър Страйвър се обърна и излезе от банката, минавайки през помещението и вратата така мощно, че във въздуха се получи силна ударна вълна и двамата престарели служители успяха да останат прави зад гишетата си и да се поклонят, без да полетят, само с цената на всичките си останали сили.

Клиентите виждаха тези немощни и достопочтени люде само да се кланят. За тях смятаха, че след като изпратят някои посетител с поклон, те продължават да се кланят в празното помещение, докато приканят с поклоните си други клиенти.

Адвокатът беше достатъчно умен, за да се досети, че банкерът не би отишъл толкова далеч и не би изразил толкова определено мнение, ако в душата си не е напълно сигурен. Макар и неподготвен за големия хап, който му се наложи да преглътне, той все пак го глътна.

— А сега — каза мистър Страйвър, като го преглътни и се закани с адвокатския си маниер на Темпъл изобщо — от тази работа мога да се измъкна само като изкарам вас криви.

Това беше частица от тактическото изкуство на Олд Бейли, което му достави голямо облекчение.

— Няма аз да изляза виновен, моето момиче — рече мистър Страйвър. — Тебе ще изкарам виновна.

Затова, когато същата нощ мистър Лори дойде чак в десет часа, той намери мистър Страйвър сред нарочно струпани за целта книги и документи, сякаш темата на сутрешния им разговор бе напълно излязла от ума му. Той дори прояви изненада, когато видя мистър Лори, и изобщо изглеждаше разсеян и погълнат от други неща.

— Е — каза добродушният емисар, след половинчасови и безрезултатни опити да го наведе на темата, — бях в Сохо.

— В Сохо ли? — отвърна хладно мистър Страйвър. — О, да, разбира се! Къде ми е умът?

— У мене вече няма съмнение — каза мистър Лори, — че бях прав в нашия разговор днес. Мнението ми се потвърди и аз повтарям съвета си.

— Уверявам ви — отвърна мистър Страйвър най-приятелски, — че съжалявам заради вас и заради горкия баща. Зная, че сигурно това ще остане завинаги мъчителна тема в семейството. Да не говорим повече за това.

— Не ви разбирам — отговори мистър Лори.

— Сигурно — рече Страйвър, кимайки с глава по един окончателен и категоричен начин. — Но няма знамение, няма никакво значение.

— Как така да няма значение? — настоя мистър Лори.

— Няма, уверявам ви, че няма. Очаквах да срещна разум там, където няма разум, както и похвални стремежи там, където няма похвални стремежи. Видях грешката си и нищо лошо не се е случило. И преди младите жени често са вършели подобни глупости и също така често са се каели за тях в бедност и нищета. Съвсем безкористно съжалявам, че стана така, защото от материална гледна точка за мене това нямаше да е от полза. Ако погледна на въпроса егоистично, аз се радвам, защото пак от материална гледна точка за мене това щеше да бъде лошо — едва ли е необходимо да ви казвам, че не бих спечелил нищо от това. Никому не се е случило нищо лошо. Аз не направих предложение на младата дама и, между нас казано, като си помисля, никак не съм сигурен, че трябваше да отивам толкова далеч. Мистър Лори, човек не може да контролира префърцунените прищевки и приумици на празноглави момиченца. Човек не трябва да се надява на това, иначе винаги ще се разочарова. А сега, моля ви, да не говорим повече за това. Уверявам ви, че съжалявам заради другите, но съм доволен заради себе си. И съм ви наистина много благодарен, задето ми разрешихте да се допитам до вас и за съвета, който ми дадохте. Вие по-добре от мен познавате младата дама. Бяхте прав, нямаше никакъв смисъл.

Мистър Лори беше така стъписан, че изгледа глупаво мистър Страйвър, който вече го избутваше с рамо към вратата с израз на преливаща щедрост, тактичност и доброжелателност спрямо заблудената му особа.

— Нека да постъпим по най-разумния начин, драги сър. Да не споменаваме повече за това. Още веднъж ви благодаря, че ми разрешихте да се допитам до вас. Лека нощ!

Преди да разбере какво става, мистър Лори се озова навън в нощта. Мистър Страйвър се излегна на канапето и намигна на тавана.

ГЛАВА XIIМЪЖЪТ БЕЗ ФИНЕС

Ако изобщо Сидни Картън блестеше някъде, това положително не се случваше в дома на доктор Манет. Ця-ла една година той често ходеше там и винаги изглеждате унил, мрачен и отпуснат. Когато си направеше труда дл разговаря, говореше добре. Но светлината у него рядко пробиваше облака на апатията, който го забулваше с пагубен мрак.

И все пак понякога Сидни Картън изпитваше интерес към улиците около този дом и безчувствените камъни, които ги застилаха. Много нощи нещастен и с блуждаещи мисли той се разхождаше там, когато виното не беше успяло да му вдъхне мимолетна радост. Много пъти призори мрачното утро заварваше самотната му фигура там и когато първите слънчеви лъчи откройваха силуетите на красиви далечни камбанарии и високи сгради, той псе още стоеше. Може би този спокоен час му носеше някакво чувство за по-добри неща, иначе забравени и не-достижими. Напоследък все по-рядко Сидни Картън лягаше в неоправеното си легло в Темпъл Корт; много често, след като се бе хвърлил в него и пролежал не повече от няколко минути, той ставаше и тръгваше към този квартал.

Един ден през август, когато мистър Страйвър (след като уведоми чакала си, че „бил премислил по въпроса за женитбата“) бе отнесъл своя финес в Девоншър и когато видът и мирисът на цветята из улиците на Сити носеха повей на доброта и за най-лошите, на здраве и за най-болните и на младост и за най-старите, Сидни отново крачеше по тези камъни. Стъпките му, друг път нерешителни и безцелни, сега се бяха оживили от едно намерение и докато го обмисляше, неусетно стигна пред вратата на доктора.

Поканиха го горе, където Луси работеше ръкоделието си. С него тя винаги се чувствуваше малко неловко и сега пак го посрещна с известно притеснение. Сидни Картън седна на стола до масата й. Като вдигна поглед към лицето му, докато си разменяха първите незначителни фрази, тя забеляза някаква промяна у него.

— Страхувам се, че не ви е добре, мистър Картън!

— Не, но животът, който водя, мис Манет, не помага на доброто здраве. Какво може да се очаква от такива нехранимайковци като мене.

— Не е ли жалко — простете ми, задавам ви въпрос, който просто ми се изплъзна от езика, — че не живеете по-добър живот?

— Направо е срамота, бог ми е свидетел.

— Тогава защо не го промените?

Тя отново нежно го погледна и с изненада и тъга забеляза сълзи в очите му. В гласа му също имаше сълзи, когато й отговори:

— Вече е късно за това. Никога няма да стана по-добър, отколкото съм. Ще пропадам все по-ниско и ще ставам все по-лош.

Той облегна лакът на масата и закри очи с ръка. В последвалата тишина масата затреперя.

Луси никога не беше го виждала да се разнежва и много се разтревожи. Картън разбра това, без да я поглежда, и рече:

— Моля да ме извините, мис Манет. Вълнувам се така от мисълта за това, което искам да ви кажа. Ще ме изслушате ли?

— Ако с това ще ви помогна с нещо, мистър Картън, ако това ще ви направи по-щастлив, ще бъда много радостна.

— Да ви благослови бог за милото ви съчувствие.

След малко той разкри лицето си и твърдо заговори:

— Не се страхувайте да ме изслушате. Не се стряскайте от нищо, което ще ви кажа. Аз съм като някой, който е умрял млад. Целият ми живот все едно, че не е съществувал.

— Не, мистър Картън. Сигурна съм, че най-хубавата част от него все още предстои, сигурна съм, че можете да бъдете много, много по-достоен за себе си.

— Кажете за вас, мис Манет, и макар да знам, че не е така, макар в нещастното си бедно сърце да знам, че не е така, никога няма да го забравя!

Тя бе пребледняла и трепереше. Той й се притече на помощ с такава отчаяна и унищожителна самопреценка, че разговорът стана много по-различен от всеки друг път.

— Ако беше възможно, мис Манет, да отвърнете на любовта човека, когото виждате пред себе си — самонизвергнал се, похабен, пияница, едно нещастно, безполезни и сбъркано същество, — какъвто го познавате, той би съзнавал, дори и днес, в този час, че ще ви донесе нещастие, ще ви донесе скръб и разкаяние, ще ви накара да страдате, ще ви опозори и ще ви увлече надолу заедно със себе си. Зная много добре, че е невъзможно да изпитвате нежност към мене. Не моля за нежност. Дори съм благодарен, че това е невъзможно.

— Въпреки това, не мога ли да ви спася, мистър Картън? Не мога ли да ви върна — простете ми отново — към по-добър живот? Не мога ли по някакъв начин да ви се отблагодаря за откровеността? Зная, че това е откровеност — каза скромно тя след известно колебание и с искрени сълзи. — Зная, че не бихте казали това на никой друг. Не мога ли да я превърна в нещо полезно за вас, мистър Картън?

Той поклати отрицателно глава.

— Невъзможно е. Не, мис Манет, невъзможно е. Ако можете да ме изслушате още малко, това ще е всичко, което можете да направите за мене. Искам да знаете, че сте били последната мечта на душата ми. В своето падение аз не бях паднал толкова ниско, че вашият образ и този на баща ви и на вашия дом да не раздвижат у мене стари сенки, които смятах за умрели и изчезнали. Откакто се запознах с вас, започнаха да ме мъчат угризения, каквито не вярвах, че могат отново да ме споходят. Чувам шепота на стари гласове, които ме викат нагоре и които мислех, че са замлъкнали завинаги. Спохождат ме и неясни мисли да започна отново да се боря, да започна отначало, да се отърся от мръсотията и страстите си и да се върна на бойното поле, което съм напуснал. Мечти, само сънища, които не извеждат до никакъв край и оставят човек на същото място, където е спал, докато ги е сънувал, но искам да знаете, че вие сте вдъхновителката им.

— Нищо ли няма да остане от тях? О, мистър Картън, помислете пак. Опитайте пак.

— Не, мис Манет, през цялото време съзнавах, че съм съвсем недостоен. И все пак имах слабостта и все още имам слабостта да искам да знаете с каква внезапна магия ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън — който обаче не е нещо много различно от природата ми, — огън, който нищо не ускорява, нищо не осветлява, за нищо не служи и безцелно изгаря.

— Тъй като, мистър Картън, имам нещастието да съм ви направила по-нещастен, отколкото сте били, преди да ме познавате…

— Не казвайте това, мис Манет, защото, ако изобщо някой можеше да ме спаси, това щяхте да бъдете вие. Вие няма да станете причина за моето падение.

— Тъй като във всички случаи това състояние на духа, което описвате, може да се отдаде на някакво мое въздействие — това искам да кажа, ако мога ясно да се изразя, — не мога ли да упражня върху вас никакво въздействие във ваша полза? Нямам ли никаква сила за добро над вас?

— Мис Манет, дошъл съм тук, за да извърша най-голямото добро, на което сега съм способен. Разрешете ми през остатъка на своя пропилян живот да нося спомена, че на вас, последна в целия свят, съм разкрил сърцето си и че по това време у мене е било останало нещо, за което вие да съжалявате и да скърбите.

— И което, отново и отново ви моля най-горещо и с цялото си сърце да повярвате, е способно на по-добри неща, мистър Картън!

— Не ме молете повече да вярвам в това, мис Манет. Изпитах себе си и знам истината. Натъжавам ви — бързо свършвам. Ще ми позволите ли да вярвам, когато си спомням за този ден, че последната съкровена тайна на моя живот е положена във вашата чиста и невинна гръд и че стои там и няма да бъде споделена с никого?

— Ако това ще бъде утеха за вас, да.

— Нито дори с човека, който ви стане най-близък?

— Мистър Картън — отвърна тя, след като помълча развълнувана, — тайната е ваша, не моя. Обещавам ви да я уважавам.

— Благодаря ви. Нека още веднъж бог ви благослови.

Той доближи ръката й до устните си и тръгна към вратата.

— Не се страхувайте, мис Манет, че някога ще спомена отново този разговор дори и с една бегла фраза. Никога няма да ви го припомням. Дори да бях умрял, нямаше да е по-сигурно. В часа на моята смърт ще пазя свят единствения си хубав спомен — ще ви благодаря, ще ви благославям за него, — че последното си самопризнание направих на вас, че вие нежно носите името ми в своето сърце, моите грешки и страдания. Дано иначе сърцето ви е леко и щастливо!

Той беше тъй различен от друг път, толкова тъжно бе да се помисли, че е похабил твърде много неща и че много неща ежедневно подтискаше и изкривяваше, че Луси Манет се разплака от жал.

— Успокойте се! — каза той, като я гледаше. — Аз не заслужавам такива чувства, мис Манет. Само след час-два лошите ми другари и лошите навици, които презирам, но на които се поддавам, ще ме направят по-малко достоен за сълзите ви от последния окаян нещастник, който пълзи по улиците. Успокойте се! Но в себе си аз винаги ще остана към вас такъв, какъвто съм сега, макар че външно ще бъда такъв, какъвто досега сте ме виждали. Предпоследната молба, която отправям към вас, е да ми повярвате.

— Ще ви повярвам, мистър Картън.

— А ето и последната ми молба: и след нея ще ви освободя от един посетител, с когото добре зная, че в нищо не си подхождате и от когото ви дели непреодолимо пространство. Безсмислено е да говоря това, но то блика от душата ми. За вас и за някой скъп за вас човек аз бих направил всичко. Ако имах някоя по-хубава професия, която да предлага случай или възможност да се пожертвувам, бих прегърнал всяка жертва за вас и за тези, които ви са скъпи. Опитайте се да си спомните в някой тих миг, че съм искрен и горещ в това си желание. Ще дойде време, и то скоро, когато около вас ще се създадат нови връзки, връзки, които ще ви свържат още по-силно и още по-нежно с дома, който така красите. Най-скъпите връзки, които ще ви донесат благодат и радост. О, мис Манет, когато от едно детско личице ви погледне лицето на щастливия баща, когато видите в нозете си как собствената ви прелестна красота покълва отново, спомняйте си понякога, че има един човек, който е готов да даде живота си, за да запази живота на някой, който ви е скъп!

Той каза: „Сбогом!“, каза за последен път: „Бог да ви благослови“ — и си тръгна.

ГЛАВА Х IVЧОВЕКЪТ НА ЧЕСТНИЯ ЗАНАЯТ

Пред очите на мистър Джеремия Крънчър, който седеше на столчето си на Флийт Стрийт заедно с ужасното си отроче, всеки ден минаваха най-разнообразни неща. Та кой може да седи върху каквото и да било на Флийт Стрийт през оживените часове на деня, без да го заслепят и оглушат двете огромни шествия — едното вечно движещо се на запад заедно със слънцето, а другото — винаги на изток в обратна посока: и двете неизбежно по пътя към селенията отвъд пурпурния злак на залеза.

С вечната си сламка в уста мистър Крънчър седеше и наблюдаваше двата потока, като онзи див селяк, който няколко столетия стои на пост и наблюдава една река — с тази разлика, че Джери не очакваше те да пресъхнат. Нито пък подобно очакване би могло да му вдъхне надежда, тъй като една малка част от дохода си той получаваше от превеждането на страхливи женици (най-често доста пълни и преминали разцвета на силите си) от Телсъновата страна на вълните до насрещния бряг. Макар и във всеки отделен случай тези придружавания да бяха кратки, мистър Крънчър неизменно започваше да изпитва такъв силен интерес към дамата си, че изразяваше силно желание да има честта да пийне за много доброто й здраве. Именно от даренията, които получаваше, за да изпълни това благонамерено желание, той допълваше финансите си, както току-що отбелязахме.

Имало е времена, когато един поет е можел да седне на обществено място и да се отдаде на размисъл пред очите на хората. Мистър Крънчър, който седеше на обществено място, но не беше поет, размишляваше колкото се може по-малко и гледаше около себе си.

Случи се така, че той бе погълнат от това занимание по време, когато нямаше големи тълпи, нямаше много закъснели жени и когато изобщо работите му вървяха тъй недоходно, че в гърдите му се събуди силно подозрение, че мисис Крънчър пак се е „пльосвала“ по някакъв специален начин. В това време вниманието му се привлече от една необикновена група хора, която се изля на Флийт Стрийт и тръгна на запад. Като се вгледа добре, мистър Крънчър установи, че приближава някакво погребение и че срещу това погребение има масово негодувание, което пораждаше шумни възгласи.

— Джери, момчето ми — каза мистър Крънчър, като се обърна към потомъка си, — това е погребение.

— У-рру, татко! — извика малкият Джери, Значението на този ликуващ вик, издаден от младия джентълмен, не бе никак ясно. По-възрастният джентълмен го прие тъй зле, че потърси удобен момент, за да удари силен плесник на младия джентълмен,

— Кво искаш да кажеш, бе? Какво си заурукал? Какво искаш да стовариш на собствения си баща, млади негоднико! Това момче и аз самият вече не мога да го трая — каза мистър Крънчър, като внимателно го оглеждаше. — Ще ми урука! Да не съм ти чул повече гласа, че пак ще опиташ шамара, чуваш ли!

— Нищо лошо не правех — възрази младият джентълмен, докато си триеше бузата.

— Тогава изобщо нищо недей прави — рече мистър Крънчър, — Няма да търпя твойто „нищо лошо“, разбрано ли е? Сядай тук на столчето и гледай тълпата.

Синът му се подчини, а тълпата приближаваше. Хората шумно се преструваха, че плачат и се кикотеха около една мръсна катафалка и кола с оплаквачи, в която обаче имаше само един оплаквач, облечен в тъмните одежди, без които е немислимо достойнството на тази длъжност. Изглежда, че длъжността не му бе никак приятна сред тази нарастваща тълпа, която му се присмиваше, правеше му гримаси и непрекъснато ревеше и викаше: „Я-ха! Шпиони! Тссст! Я-ха! Шпиони!“ заедно с други прилагателни, твърде многобройни и силни, за да ги повторим тук.

За мистър Крънчър погребенията винаги имаха необикновена притегателна сила. Когато покрай банката „Телсън“ минаваше погребение, той винаги наостряше сетива и изпадаше във възбуда. Ето защо беше напълно естествено погребение с такива необичайни придружители да го развълнува силно и той попита първия човек, който мина край него:

— Какво има, братко? Какво става?

— Хич не знам — отвърна човекът. — Шпиони! Я-ха! Тссст! Шпиони!

Попита друг човек:

— Кого погребват?

— Хич не знам — отвърна човекът, който въпреки това сложи шепи до устата си като фуния и изрева с учудващо ожесточение и възбуда. — Шпиони! Я-ха! Тссст! Шпи-о-ни!

Най-после в Джери се блъсна един човек, по-добре запознат с фактите по делото, и от него той научи, че това било погребението на някой си Роджър Клай.

— Той шпионин ли беше? — запита мистър Крънчър.

— Шпионин на Олд Бейли — отговори неговият осведомител. — Я-ха! Тссст! Я-ха! Шпиони от Олд Бей-ли-и!

— Ама разбира се, бе! — възкликна Джери, като си припомни делото, на което бе присъствувал. — Аз съм го виждал. Умрял, така ли?

— Мъртъв като говежди бут — отвърна другият. — От това по-мъртъв не може да станеш. Свалете ги, хей! Шпиони! Смъкнете ги долу! Шпиони!

В общата липса на всякакви идеи това предложение беше толкова приемливо, че тълпата го прегърна с буен възторг и с гръмки викове: „Свалете ги, смъкнете ги долу, шпиони!“ — обгради двете коли така плътно, че те спряха. Когато хората отвориха вратите на колата на оплаквачите, единственият оплаквач сам се измъкна от нея и за миг попадна в ръцете им, но човекът беше тъй чевръст и действуваше тъй бързо, че в следващия миг вече се носеше по една странична улица, след като се бе разделил с наметалото си, шапката, дългата лента на шапката, бялата кърпичка и други символични сълзи.

Тълпата накъса тези атрибути на малки парченца и с голяма радост ги разпръсна по всички посоки, а търговците бързо затвориха магазините си, тъй като по онова време тълпата не се спираше пред нищо и представляваше чудовище, което вдъхваше голям ужас. Бяха вече стигнали дотам, че отваряха катафалката, за да свалят ковчега, когато нечий по-светъл ум предложи вместо това да го съпроводят до гробищата сред всеобщо веселие. Имаше остра нужда от делови предложения, тъй че и тази идея се прие с аплодисменти и веднага колата на оплаквачите се изпълни с осем души вътре и дванадесет отвън, а на покрива се покатериха толкова хора, колкото съумяха да се закрепят, без да паднат. Измежду първите от тези доброволци беше и самият Джери Крънчър, който свенливо скри шипестата си глава от банката в най-далечния ъгьл на колата на оплакваните.

Погребалните агенти, устроили погребението, протестираха срещу тези промени в церемонията, но тъй като реката течеше в тревожна близост и няколко гласа подхвърлиха, че студените бани са много ефикасно средство за вразумяваме на упорити хора от техния занаят, протестите бяха слаби и не траяха дълго. Пренаредената процесия тръгна: един коминочистач караше катафалката под ръководството на кочияша-титуляр, който седеше до него зорко наблюдаван, а един баничар, също придружен от министър от своя кабинет, караше колата с оплаквачите. Един мечкадар — често срещана личност по улиците от онова време — се включи в кавалкадата като допълнителна украса още преди шествието да напредне по Странд и мечката му, черна и много проскубана, придаваше доста погребален вид на онази част от процесията, в която той вървеше.

Така, сред пиене на бира, пушене на лули, ревове, песни и безкрайни пародии на скръб, безредната процесия се движеше напред, като нарастваше на всяка крачка, а всички магазини по пътя й се затваряха. Целта й бе старата църква „Сейнт Панкрас“, далеч в полето извън града. Най-после стигнаха там, настояха да влязат в самите гробища и сами извършиха погребението на покойния Роджър Клай за огромно свое удоволствие.

След като свърши с мъртвеца, тълпата се нуждаеше от някакво друго развлечение и на друг светъл ум (а може би и на същия) хрумна духовитата приумица да се разобличават случайни минувачи като шпиони на Олд Бейли и да им се отмъщава. Подгониха няколко десетки безобидни граждани, които никога в живота си не бяха се приближавали до Олд Бейли, и след като ги заловиха, ги подкараха грубо и ги малтретираха. Преходът към трошене на прозорци, а оттам към ограбване на кръчми дойде леко и естествено. Най-сетне, след няколко часа и след като бяха сринали няколко летни къщи и бяха измъкнали много колове от оградите за въоръжаване на по-войнствените духове, се пръсна слух, че гвардията иде. При тази мълва тълпата постепенно се стопи — гвардейците може би дойдоха, а може би не, но така става с всяка тълпа.

Мистър Крънчър не взе участие в заключителните увеселения, а остана на гробищата да разговаря и съчувствува на погребалните агенти. Мястото му въздействуваше успокоително. Той си взе лула от една съседна кръчма и запуши, като разглеждаше оградата и цялото място.

— Джери — каза мистър Крънчър, като се обръщаше към себе си, както често правеше, — ти го видя този Клай онзи ден и видя със собствените си очи, че той беше млад, здрав и прав.

След като изпуши лулата си и помисли още малко, мистър Крънчър се обърна и си тръгна, за да може да се появи на поста си пред банката преди края на работното време. Дали от разсъждения върху смъртния ни дял го заболя черният дроб, или и преди това здравето му не беше в ред, или пък просто пожела да окаже внимание на един бележит човек, не е от голямо значение, но на връщане Джери направи кратко посещение на лекаря си — известен хирург.

Младият Джери освободи мястото на баща си, проявявайки синовно любопитство, и му докладва, че в негово отсъствие не е имало работа. Банката затвори, старите служители излязоха, поставиха обичайната охрана и мистър Крънчър и синът му си тръгнаха към дома за вечерния чай.

— Сега ще разбера каква е работата! — рече мистър Крънчър на жена си, като влезе в къщи. — Ако тази нощ честният ми труд не завърши добре, ще съм сигурен, че си се молила против мене, и ще те пердаша за това, все едно, че наистина съм те видял да се пльосваш.

Нещастната мисис Крънчър поклати глава.

— Ама ти го правиш и пред очите ми, ма! — каза мистър Крънчър с гневно безпокойство.

— Нищо не съм казала.

— Тогава няма и да си мислиш нищо. Като мислиш, все едно, че се молиш. Можеш да ми пречиш и по единия, и по другия начин. Престани въобще!

— Добре, Джери.

— „Добре, Джери“ — повтори мистър Крънчър, като седна на масата. — Значи, „добре, Джери“. Такава била работата. Значи, сега казваш „добре, Джери“?

Мистър Крънчър не искаше да каже нищо по-специално с тези мрачни потвърждения, но ги използуваше, както хората нерядко правят, за да изрази общо иронично недоволство.

— И ти си една с твойто „добре, Джери“ — каза мистър Крънчър, отхапвайки от филията си с масло и представяйки си, че поглъща голяма невидима стрида от чинията си. — Сигурно е така. Вярвам ти.

— Ще излизаш ли довечера? — запита кротката му жена, след като отхапа нов залък.

— Ще излизам.

— Може ли да дойда с тебе, татко? — попита бързо синът му.

— Не, не може. Аз отивам — майка ти знае, — отивам за риба. Да, за риба. За риба отивам.

— Май че въдицата ти много ръждясва бе, татко?

— Това не е твоя работа.

— Ще донесеш ли риба бе, татко?

— Ако не донеса, утре ще си на постна дажба — отвърна този джентълмен, като поклати глава. — Достатъчно въпроси зададе вече. Аз когато изляза, ти отдавна ще си си легнал.

През останалата част от вечерта той се посвети на най-зорко бдение над мисис Крънчър и начумерено поддържаше разговор с нея, за да не й даде възможност мислено да отправи молби, които да му навредят. За тази цел той помоли сина си да разговаря с нея и много измъчи бедната жена, като измисли всякакви причини за недоволство от нея, само и само да не я остави нито миг със собствените й мисли. И най-набожният човек не би могъл да даде по-силна проява на вяра в действието на искрената молитва, отколкото той с това недоверие към жена си. Също като че някой заклет невярващ в духове се бе уплашил от някакъв разказ за дух.

— И да внимаваш! — каза мистър Крънчър. — Няма да ми правиш номера утре! Ако аз, като човек на честния занаят, успея да се сдобия с някое и друго бутче месо, да не си посмяла пак да не се докосваш до него и да ми ядеш гол хляб. Ако аз, човекът на честния занаят, успея да купя малко бира, да не си ми казала, че ще пиеш само вода. Като отидеш при Рим (Джери Крънчър очевидно смята, че Рим е име на човек (такова тълкуване на английския вариант на пословицата е възможно).), прави като Рим. Иначе животът ти ще ти се види много мъчен с Рим. Да знаеш, че за тебе аз съм Рим.

След това отново започна да мърмори:

— Така да си играеш със собствената си храна и питие. Просто не мога да си представя колко ще ни намалее яденето и пиенето само заради твоите номера с пльосването и безчувственото ти поведение. Виж детето си: твой син е, нали? И е тънък като пръчка. Ти за майка ли се мислиш, щом не знаеш, че първото задължение на майката е да се грижи детето й да пълнее?

Това засегна младия Джери на много чувствително място, той закле майка си да изпълнява основното си задължение и каквото и друго да върши или да отказва да върши, особено да залегне на изпълнението на тази майчинска функция, тъй прочувствено и нежно указана от другия му родител.

Така мина вечерта у семейство Крънчър. Най-после на младия Джери бе наредено да си легне, а майка му получи същите указания и ги изпълни. Мистър Крънчър уби ранните часове на нощта, като изпуши няколко лули в самота, и тръгна да излиза чак около един часа. Когато този късен и призрачен час наближи, той стана от стола, извади от джоба си ключ, отключи един бюфет и извади оттам чувал, един доста големичък железен лост, въже и верига и други риболовни принадлежности от този род. След като скри на различни места у себе си тези неща, той изрече последна закана към мисис Крънчър, изгаси светлината и излезе.

Младият Джери, който само се престори, че се съблича, скоро излезе след баща си. Под прикритието на тъмнината той го последва навън от стаята, по стълбището, през двора и на улицата. Не се боеше, че няма да може да се прибере обратно у дома, тъй като в къщата живееха много хора и вратата цяла нощ стоеше отворена.

Воден от похвалната амбиция да проникне в изкуството и тайната на честния занаят на баща си, младият Джери, като се придържаше близо до къщите, стените и портите, както очите му бяха близо едно до друго, не изпускаше от поглед почитаемия си родител. Почитаемият родител вървеше на север и не бе отишъл много далеч, когато към него се присъедини друг ученик на Айзък Уолтън (Айзък Уолтън (1593–1683) — автор на известна на времето книга по риболов) и двамата закрачиха заедно.

След половин час мигащите лампи и клюмащите стражари останаха зад тях и те тръгнаха по един пуст път. Тук се присъедини още един рибар и това стана тъй тихо, че ако младият Джери беше суеверен, би могъл да повярва, че вторият последовател на това тънко изкуство внезапно се е разцепил на две.

Тримата продължиха и младият Джери ги следваше, докато спряха до един скален откос, надвиснал над пътя. На върха му имаше ниска тухлена стена с желязна ограда върху нея. В сянката на откоса и стената тримата свиха нагоре по една пътека, от едната страна на която вървеше оградата, на това място висока осем или десет фута. Притаен зад един ъгъл и взиращ се нагоре по пътеката, Джери видя фигурата на баща си, доста добре очертана на светлината на воднистата и замъглена луна: той пъргаво се изкачваше по една желязна порта. Скоро се прехвърли през нея, а след него се прехвърли и вторият рибар, най-после и третият. Всички легнаха и за момент се притаиха до вратата — може би се ослушваха. След това се отдалечиха на четири крака.

Сега беше ред на младия Джери да прескочи вратата, което той извърши със затаен дъх. Ту се спотайваше зад някой ъгъл, ту залягаше, докато най-после различи тримата рибари, които пълзяха сред буйна трева и надгробни камъни (намираха се в големи гробища), които приличаха на бели призраци, а и самата черковна кула приличаше на някакъв чудовищен призрак. Не бяха пропълзели далеч, когато спряха и се изправиха. И тогава започнаха риболова.

Най-напред ловиха с лопата. Скоро почитаемият родител стъкми нещо като инструмент, подобен на огромен тирбушон. С каквото и да работеха, работеха усилено, докато зловещият звън на часовника на църковната кула така ужаси младия Джери, че той хукна да бяга с коса, щръкнала като бащината му.

Но отдавнашното му желание да научи повече за тия неща не само го накара скоро да спре, а го подмами да се върне назад. Когато за втори път надзърна иззад вратата, те все още ловуваха с голямо усърдие: изглежда, че вече кълвеше. Долу нещо скърцаше и се съпротивяваше и приведените им фигури бяха напрегнати, като че дърпаха нещо тежко. Бавно и постепенно тежкият предмет разкъса пръстта, която го обгръщаше, и бе издигнат на повърхността. Младият Джери отлично знаеше какво е това, но когато видя почитаемия си баща, който се канеше да го отлости, така се изплаши, тъй като за него такава гледка беше новост, че отново побягна и не спря, докато не се отдалечи на повече от миля.

Дори и тогава не би спрял, ако не трябваше да вземе нещо така необходимо като дъха си, защото тичаше в едно призрачно надбягване, в което бе крайно желателно да стигне до крайната цел. Беше дълбоко убеден, че ковчегът, който бе видял, тича след него и си го представяше как подскача подире му, изправен на тесния си край, и е непрестанно на косъм да го настигне и да заподскача редом с него — може да го хване и за ръка. Наистина преследвач, от който човек иска да се отърве. Освен това този зъл дух беше вездесъщ и неочаквано се появяваше на непредвидими места. Нощта зад гърба му беше ужасна и все пак Джери тичаше само по пътя, избягвайки тъмните пресечки, от страх да не би ковчегът да изскочи като някакво сакато детско хвърчило без опашка и крила. Той се криеше из входовете, триеше ужасните си рамене по вратите и ги повдигаше до ушите си, като че ли се смееше. Сливаше се със сенките по пътя и хитро лягаше по гръб, за да го препъне. През цялото това време ковчегът непрестанно подскачаше подире му и все повече го настигаше и не беше чудно, че момчето се добра до вратата на дома си полуживо. Дори там ковчегът не го оставяше, а го последва по стълбата, като издумкваше на всяко стъпало, вмъкна се заедно с него в леглото му и се изтърси с мъртвешката си тежест върху гърдите му, когато заспа.

От този тягостен сън младият Джери се събуди в стаичката си след зазоряване и преди изгрев слънце. Усети присъствието на баща си. Нещо в работите му се беше объркало, поне така подразбра младият Джери от обстоятелството, че баща му държеше мисис Крънчър за ушите и блъскаше главата й в таблата на леглото.

— Казах ти, че ще го направя — рече мистър Крънчър — и ето че го правя.

— Джери, Джери, Джери — молеше го жена му.

— Пречиш на успеха на занаята ми — каза Джери — и от това и аз, и съдружниците ми страдаме. Нали трябваше да ме почиташ и да ми се подчиняваш? Защо, по дяволите, не го правиш?

— Опитвам се да бъда добра съпруга, Джери — възрази през сълзи горката жена.

— Това ли е добра жена — да пречи на занаята на мъжа си. Така ли почиташ съпруга си — като позориш занаята му? Така ли се покоряваш на съпруга си — с непокорство по най-важния въпрос за занаята му?

— Тогава още не беше се хванал с този ужасен занаят, Джери.

— Не ти ли стига — отвърна мистър Крънчър, — че мъжът ти е човек на честния занаят, ами си седнала да занимаваш женския си акъл с изчисления кога се бил заловил със занаята си и кога не бил? Една уважаваща и покорна съпруга изобщо не се занимава със занаята на съпруга си. И се смяташ за религиозна? Щом ти си религиозна, тогава на мене ми дайте някоя безбожница! У тебе има толкова природно чувство за дълг, колкото по дъното на Темза растат естествени колове — и на двете човек трябва да ви ги набият?

Караницата се водеше с нисък глас и приключи с товпа, че човекът на честния занаят свали с ритане калните си ботуши и се просна с целия си ръст на пода. След като надзърна плахо и го видя да лежи по гръб, подложил ръждивите си ръце под главата вместо възглавница, синът му също си легна и отново заспа.

На закуска нямаше нито риба, нито почти нищо друго. Мистър Крънчър не беше в настроение и беше много раздразнителен. Държеше готов един железен капак като граната, с който да попречи на мисис Крънчър, в случай че забележи у нея някакви признаци на молитва. Изчетка се и се изми в обичайното време и тръгна със сина си да изпълнява привидната си професия.

Младият Джери крачеше със столчето под ръка до баща си надолу по слънчевата и многолюдна Флийт Отрийт, но това беше един много различен млад Джери от момчето от предишната нощ, което тичаше презглава към дома през тъмнината и пустошта, за да избяга от зловещия си преследвач. Денят беше оживил хитрия му ум и всичките му нощни страхове бяха изчезнали — по отношение на тая подробност не е изключено тая сутрин да е имал събратя не само по Флийт Стрийт, но и в Лондонското Сити.

— Татко — каза по едно време младият Джери, като внимаваше да не попадне в обсега на ръката му и столчето да е между тях, — какво значи ресурекционист (Ресурекционист (ист.) — крадец на трупове, които се продавали обикновено на лекари — за анатомически и патологически изследвания)?

Мистър Крънчър спря насред улицата, преди да отговори:

— Откъде да знам?

— Мислех, че знаеш всичко, татко — каза безхитростното момче.

— Хм — отвърна мистър Крънчър, като тръгна отново и свали шапката си, за да даде свобода на шиповете си, — ами това е нещо като търговец.

— Какво продава, татко? — попита бързият малък Джери. — Каква му е стоката?

— Стоката му — рече мистър Крънчър, след като пообмисли въпроса — е от вида на научните стоки.

— Човешки тела, нали, татко? — запита жизнерадостното момче.

— Май че е нещо такова — каза мистър Крънчър.

— О, татко, много искам да стана ресурекционист, като порасна!

Мистър Крънчър се успокои, но поклати глава поучително и с известно съмнение:

— Зависи как ще развиеш дарбите си. Гледай да развиеш дарбите си и да не обещаваш никому повече, отколкото можеш да изпълниш, и на възможностите ти няма да има предел.

Когато окураженият по този начин малък Джери избърза няколко крачки, за да постави столчето пред банката, мистър Крънчър добави на себе си:

— Джери, има надежда в твоя честен занаят това момче все пак да ти донесе голяма радост и да ти стане отплата заради майка си.

ГЛАВА XVПЛЕТЕНЕТО

Този ден в кръчмата на мосю Дефарж пиенето започна по-рано от обикновено. Още в шест часа сутринта бледите лица, които занадничаха през решетестите прозорци, можаха да съгледат вътре други лица, наведени над стакани вино. И в най-добри времена мосю Дефарж продаваше виното доста разредено, но този път то беше извънредно рядко. Освен това беше и кисело или по-точно вкисващо, защото от него настроението на пиещите ставаше мрачно. От смачканото грозде на мосю Дефарж не излизаше игривият пламък на Бакхус, но в утайката му тлееше скрит огън и се разгаряше в мрака.

Трета сутрин поред пиенето в кръчмата на мосю Дефарж почваше по-рано от обикновено. Така тръгна от понеделник, а сега беше сряда. И не толкова се заливаха, колкото отрано изпадаха в мрачен размисъл. Сред посетителите имаше мнозина, които се бяха примъкнали вътре от момента, когато вратата се беше отворила, и сега слушаха и шепнеха нещо и които иначе не можеха да сложат и петак върху тезгяха, дори ако от това зависеше животът им. Те изглеждаха живо заинтересувани от кръчмата, сякаш можеха да поръчат цели бурета вино: местеха се от място на място, от ъгъл на ъгъл и вместо питие с жадни погледи поглъщаха приказки.

Независимо от необикновения прилив на клиенти съдържателят на кръчмата не се виждаше. Но, изглежда, не липсваше на никого. Никой, прекрачил прага на заведението, не го потърси, никой не попита за него, никой не се зачуди, като видя само мадам Дефарж на мястото й — как отмерва виното и държи една купа, пълна с очукани дребни монети, обезличени и смачкани като онези дребни човешки отломки, от чиито парцаливи джобове бяха излезли.

Вероятно шпионите, които надзъртаха в кръчмата както и във всички възможни кътчета от кралския дворец до затвора за престъпници, бяха установили една обща апатия и преобладаваща разсеяност. Игрите на карти не вървяха, играчите на домино си правеха кули от плочките, пиячите рисуваха по масите разни фигури с разлетите капки вино и самата мадам Дефарж очертаваше с клечка за зъби фигурите върху ръкава на роклята си и като че ли виждаше и чуваше нещо невидимо и нечуто някъде много далеч.

В това пийнало настроение Сен Антоан продължи до обяд. По пладне из улиците на квартала и под люлеещите се лампи се появиха двама прашни мъже. Един от тях беше мосю Дефарж. Другият беше работник по пътищата и носеше синя шапка. Жадни и целите в прах, двамата влязоха в кръчмата. Пристигането им разпали огън в гърдите на Сен Антоан, който бързо се разпространи и запламтя по лицата, появили се на повечето врати и прозорци. Но когато влязоха в кръчмата, никой не ги последва и никой не проговори, макар че очите на всички се обърнаха към тях.

— Добър ден, господа — каза мосю Дефарж.

Това може би беше сигнал за развързване на всеобщия език. Поздравът изтръгна отговор в хор „добър ден“.

— Лошо време, господа — рече мосю Дефарж и поклати глава.

При тия думи всички се спогледаха, после сведоха очи и замълчаха; с изключение на един мъж, който стана и излезе навън.

— Жено — каза високо Дефарж, като се обърна към мадам Дефарж, — изминах доста левги с този добър работник по пътищата на име Жак. Срещнах го случайно на ден и половина път от Париж. Добро момче е тоя работник на име Жак. Дай му да пийне, жено.

Втори мъж стана и излезе. Мадам Дефарж сложи стакан вино пред работника по пътищата на име Жак, който свали синята си шапка на присъствуващите и отпи. В пазвите на ризата си носеше парче изсъхнал и потъмнял хляб. От време на време отхапваше от него, дъвчеше и после отпиваше, седнал близо до тезгяха на мадам Дефарж. Трети мъж стана и излезе навън.

Дефарж се подкрепи с глътка вино, но пи по-малко от непознатия, бидейки човек, за когото това питие не беше рядкост. Почака, докато селянинът привърши закуската си. Не поглеждаше към никого и никой не поглеждаше към него. Нито даже мадам Дефарж: тя си бе взела плетивото и усърдно работеше.

— Свърши ли с яденето, приятелю? — попита той, след като го изчака.

— Да, благодаря.

— Хайде тогава! Ела да ти покажа квартирата, в която ти казах, че можеш да се нанесеш. Чудесно ще се чувствуваш там.

От кръчмата навън на улицата, от улицата в един двор, от двора по едно стръмно стълбище, от стълбището в една мансарда — онази мансарда, в която по-рано един белокос човек бе седял на ниско столче, приведен напред и увлечен в правене на обувки.

Тук вече нямаше никакъв побелял човек. На негово място стояха тримата мъже, които бяха излезли от кръчмата един по един. А между тях и побелелия човек, който сега беше много далеч, съществуваше една-единствена тънка свързваща нишка — един път те го бяха зърнали през процепите на стената.

Дефарж затвори внимателно вратата и заговори с тих глас:

— Жак Първи, Жак Втори, Жак Трети! Това е свидетелят, с когото аз, Жак Четвърти, се срещнах, както беше уговорено. Той ще ви каже всичко! Говори, Жак Пети.

Работникът по пътищата обърса мургавото си чело със синята си шапка и каза:

— Откъде да започна, господине?

— Започни — последва разумният отговор на мосю Дефарж — от самото начало.

— Та, значи, господа — започна работникът по пътищата, — аз го видях миналото лято под каретата на маркиза, увиснал на веригата. Ето как стана. Аз тъкмо свърших да работя на пътя, в това време слънцето залязваше, каретата на маркиза бавно слизаше по хълма, а той висеше на веригата — ей така.

Работникът отново разигра сценката, вече безупречно, защото цяла година тя безпогрешно беше служила за храна и необходимо забавление на селото.

Жак Първи се намеси и попита дали бил виждал този човек преди.

— Не — отговори работникът, като се изправи.

Жак Трети попита как тогава го е познал по-късно.

— По високия ръст — каза тихо работникът по пътищата, докосвайки носа си с пръст. — Когато същата вечер господин маркизът ме попита: „Казвай как изглеждаше той!“ — аз му отговорих: „Висок като таласъм.“

— Трябваше да му кажеш нисък като джудже — рече Жак Втори.

— Ама откъде да знам? Работата още не беше свършена, пък и той не ми се беше доверил. Вижте какво обаче! Даже при това положение аз не дадох никакви показания. Господин маркизът, който стоеше близо до чешмата, ме посочи с пръст и каза: „При мен! Доведете тоя негодник!“ Честна дума, господа, нищо не казах.

— Тука е прав, Жак — измърмори Дефарж, като се обърна към този, който се беше обадил. — Продължавай!

— Така! — каза работникът по пътищата с тайнствен вид. — Високият го няма и почват да го търсят — колко месеца? Девет, десет, единайсет?

— Няма значение колко — каза Дефарж. — Той добре се е скрил, но за нещастие накрая го откриват. Продължавай!

— Отново си работя аз на хълма и слънцето пак се кани да залязва. Събирам си инструментите, за да си тръгна към къщи долу в селото, където вече се е стъмнило, когато дигам очи и виждам шестима войника да се движат по хълма. Сред тях е един висок мъж с вързани ръце — вързани за тялото му — ей така.

С помощта на неизменната си шапка той представи човек с лакти, здраво стегнати за бедрата с въжета, вързани на възел отзад.

— Аз се отстранявам, господа, до купа с камъни, за да видя как ще минат войниците и затворникът (този път е пуст и такава гледка не е за изпускане). Отначало, докато приближават, не мога да видя нищо, освен че са шестима войника с един висок вързан мъж и че са много тъмни — само от страната на захождащото слънце имат по един червен ръб, господа. Виждам също дългите им сенки върху хлътналия склон от другата страна на пътя, после на хълма над него — сенките им като на великани. Виждам също, че целите са в прах и че прахолякът се движи с тях, като крачат: туп, туп. Но когато съвсем приближават до мене, аз разпознавам високия и той ме познава. Как ли му се иска пак да се хвърли надолу по склона, както оная вечер, когато за първи път се срещнахме много близо до това място!

Той описваше случката, сякаш беше там и беше очевидно, че всичко си представя много живо. Сигурно не беше виждал много неща в живота си.

— Не показвам с нищо на войниците, че познавам високия. Той също не показва, че ме познава. Обаче с очи си даваме знак, че сме се познали. „Хайде! — казва началникът на групата, като посочва към селото. — Бързо го водете към гроба му!“ И те го повеждат по-бързо. Аз съм след тях. Ръцете му са подути, защото е много стегнато вързан, дървените му обуща са големи и тежки и той куцука. И понеже куцука и следователно върви бавно, те го ръчкат с пушките си — ей така.

Той възпроизведе движението на човек, когото бутат напред с приклади на мускети.

— Слизат по хълма като някои луди, които се надбягват, и той пада. Войниците му се смеят и го дигат. Лицето му е в кръв и прах, но той не може да го стигне. Те пак му се смеят заради това. Завеждат го в селото. Цялото село притичва, за да гледа. Минават покрай мелницата и после нагоре към затвора. Цялото село вижда как в тъмната нощ вратата на затвора се отваря и го поглъща — ей така.

Той си отвори устата колкото се може по-широко и я затвори, като шумно тракна със зъби. Дефарж забеляза, чо работникът не иска да си отвори наново устата, за да не развали ефекта, и затова му каза:

— Продължавай, Жак!

— Цялото село — продължи работникът по пътищата с тих глас, застанал на пръсти — се прибира. Цялото село шушне край чешмата. Цялото село спи. Цялото село сънува онзи нещастник, затворен зад решетки и ключалки в тъмницата на скалата, който никога няма да излезе от нея, освен за да загине. На сутринта, с инструменти на рамо и като похапвам парчето си черен хляб, аз тръгвам, но правя една обиколка около затвора на път за работа. Там го зървам, високо горе, зад решетките на високия железен кафез, целият полепнал с прах и кръв, както предишната вечер. Няма свободна ръка, за да ми махне. Не смея да му извикам. Гледа ме, както гледа мъртвец.

Дефарж и тримата се спогледаха мрачно. Докато слушаха разказа на селянина, погледите им бяха загадъчни, угнетени и отмъстителни. Макар и сдържано, държанието им беше властно. Приличаха на някакъв жесток съд. Жак Първи и Втори седяха върху старото сламено легло, всеки подпрял брадичка с ръка и вторачен в работника. Жак Трети беше приклекнал на едно коляно, също съсредоточен, а подвижната му ръка непрекъснато се плъзгаше върху мрежата от тънки нерви върху устата и носа му. Дефарж стоеше между тях и разказвача, когото беше поставил на светло до прозореца и местеше поглед ту от него към тях, ту от тях към него.

— Продължавай, Жак — каза Дефарж.

— Та, значи, той остана няколко дена в железния кафез. Селяните хвърлят крадешком по някой поглед към него, защото ги е страх. Но отдалеч очите им са постоянно нагоре, към затвора на скалата. А вечер, когато дневната работа е свършила и селото се събира около чешмата на приказки, всички лица са обърнати към затвора. По-рано гледаха към сменната станция. Сега гледат към тъмницата. Хората шушнат край чешмата, че макар и осъден на смърт, нямало да го екзекутират. Разправят, че в Париж били подадени петиции, в които се обяснявало, че той бил побеснял и полудял заради смъртта на детето си. Казват, че такава петиция била връчена дори на краля. Знам ли? Възможно е. Може и да е така, може и да не е.

— Чуй тогава, Жак — строго се намеси номер първи с това име. — Знай, че такава петиция наистина беше връчена на краля и кралицата. Всички тук, с изключение на тебе, видяха как кралят, който седеше до кралицата в каретата си, я взе на улицата. Дефарж, когото виждаш тук, се спусна пред конете с петицията в ръка с риск на живота си.

— Чуй още един път, Жак! — каза коленичилият Жак Трети. Пръстите му непрекъснато шареха по тънките нерви, а лицето му изразяваше някакъв особен глад на човек, който жадува за нещо, което не е нито храна, нито питие.

— Стражите, конни и пеши, заобиколиха молителя и го заудряха. Чуваш ли?

— Чувам, господа.

— Продължавай тогава — рече Дефарж.

— Добре. От друга страна, край чешмата шушнат — пак започна селянинът, — че са го довели в нашия край, за да го екзекутират на местопрестъплението и че той непременно ще бъде екзекутиран. Даже казват, че защото бил убил Монсеньор и защото Монсеньор бил баща на своите арендатори — крепостни или както искате ги наречете, щели да го екзекутират за отцеубийство. Един старец при чешмата разправя, че в дясната му ръка щели да сложат ножа и да я изгорят пред лицето му, а в раните, които щели да му направят по ръцете, гърдите и краката, щели да сипят врящо масло, разтопено олово, гореща смола, восък и сяра. Накрая щели да го разкъсат парче по парче с четири силни коня. Същият старик казва, че това било сторено на един затворник, който се опитал да убие покойния крал Луи Петнайсети. Но откъде да знам дали не лъже. Аз не съм учен.

— Чуй тогава още един път, Жак! — каза мъжът с неспокойната ръка и ненаситното лице. — Името на този затворник е Дамиен и всичко това беше извършено посред бял ден по улиците на града Париж. И най-забележителната гледка сред грамадното сборище, което се беше събрало да гледа, беше една тълпа високопоставени и изискани дами, които до последния момент наблюдаваха с голям интерес — до последния момент, чак докато се мръкна, и тогава той вече беше останал без два крака и една ръка, но още дишаше. Направиха го я! Ти на колко си години?

— На трийсет и пет — каза работникът по пътищата, който изглеждаше на шестдесет.

— Това стана, когато ти си бил на повече от десет години. Могъл си да го видиш.

— Достатъчно — каза Дефарж с мрачно нетърпение. — Да живее дяволът! Продължавай!

— Ами едни шушнат едно, други друго. Само за това говорят. Даже чешмичката като че ли почва да им приглася. Накрая, в неделя вечерта, когато цялото село спи, идват войници, които слизат в криволица от затвора. Пушките им чаткат по камъните на малката уличка. Работниците копаят, работниците чукат, а войниците се смеят и пеят. Сутринта край чешмата се издига бесило, високо четиридесет фута и трови водата,

Работникът погледна през тавана и посочи нагоре, като че виждаше бесилката някъде в небето.

— Всички спират работа, всички се събират там, никой не извежда кравите навън, кравите стоят заедно с хората. На обяд се чуват барабани. През нощта в затвора са влезли войници и той сега стои сред тях. Вързан е както преди, а в устата му има някаква запушалка, вързана с някаква връвчица, така че той изглежда, сякаш се смее.

Работникът го показа и изкриви лицето си, като пъхна палци в ъгълчетата на устата си и я разпъна чак до ушите.

— На върха на бесилото е сложен ножът с острието и върха нагоре във въздуха. Обесват го на четиридесет фута височина и го оставят да виси и да трови водата ли казах? Когато понеделник вечерта тръгнах от селото, слънцето залязваше и аз погледнах назад от хълма: сянката беше паднала върху църквата, върху мелницата, върху затвора — като че върху цялата земя, господа, докъдето се събират земята и небето…

Изгладнелият мъж загриза един пръст, поглеждайки към другите трима, и пръстът потрепера от кръвожадността, която се беше събрала в него.

— Това е всичко, господа. Тръгнах по залез (както ми бяха казали) и вървях цялата нощ и половин ден още, докато срещнах (както ми бяха казали) този другар. Тръгнах с него, понякога яздехме, понякога пеша и така пропътувахме останалата част от вчера и през нощта, и ето ме тук.

След мрачно мълчание Жак Първи рече:

— Добре. Вярно го изигра и го разправи. Сега ще ни почакаш ли за малко навън, пред вратата?

— С голямо удоволствие — каза работникът по пътищата. Дефарж го изпрати до най-горната площадка на стълбището, остави го да седи там и се върна обратно.

Тримата бяха станали и бяха събрали главите си, когато Дефарж отново влезе в мансардата.

— Какво ще кажеш, Жак? — попита номер първи. — Да го впишем ли?

— Да го впишем като обречен на унищожение — отговори Дефарж.

— Прекрасно — изграчи ненаситният мъж.

— Замъкът и цялото им племе? — запита първият.

— Замъкът и цялото им племе — потвърди Дефарж. — Пълно изтребление.

Гладният мъж повтори с възторжен грак:

— Великолепно! — и започна да си гризе друг пръст.

— Сигурен ли си — Жак Втори попита Дефарж, — че няма да имаме неприятности с нашия списък? Той е напълно сигурен, защото никой друг освен нас не може да го разчете. Ние обаче дали винаги ще можем да го разчитаме? Или, искам да кажа, тя ще може ли?

— Жак — отвърна Дефарж, като се изправи, — ако госпожа съпругата ми реши да запомни наум списъка, тя няма да забрави нито думичка от него, нито сричка. Тя си го изплита с някакви нейни бодове и знаци и за нея той винаги ще бъде по-ясен от слънцето. Нека имаме доверие на мадам Дефарж. Най-слабият страхопъзльо по-лесно ще може да заличи себе си от лицето на земята, отколкото една буква от името му или престъпленията му ще могат да се заличат от плетения списък на мадам Дефарж.

Мъжете измърмориха нещо в знак на доверие и одобрение и после мъжът, който се измъчваше от глад, попита:

— Не трябва ли по-скоро да отпратим тоя селяк? Мисля, че трябва. Той е много прост. Не е ли малко опасен?

— Той не знае нищо — каза Дефарж. — С това, което знае, най-много да го вдигнат и него на бесилката със същата височина. Аз ще се заема с него. Нека да остане при мене. Ще се погрижа за него и ще го изпратя по пътя му. Той иска да види изтънчения свят — краля, кралицата, двора. Нека да ги види в неделя.

— Какво? — ококори се гладникът. — Това май не е добър знак, дето иска да види кралските особи и благородниците?

— Жак — каза Дефарж, — бъди умен и покажи на котката млякото, ако искаш да зажаднее за него. Бъди умен и покажи на кучето неговата жертва, ако искаш един ден да я повали.

Повече не говориха и на работника по пътищата, който вече дремеше на най-горното стъпало, беше препоръчано да си полегне на сламеното легло и да си почине. Нямаше нужда да го убеждават и той скоро заспа.

За провинциален роб като него кръчмата на Дефарж беше почти идеалното място. Ако изключим необяснимия страх, който мадам Дефарж непрекъснато будеше у него, животът му беше съвсем нов и приятен. Мадам стоеше цял ден зад тезгяха и категорично пренебрегваше присъствието му, а освен това отказваше да покаже с нещо, че то може да има връзка с някаква тайна работа. Всеки път, когато поглеждаше към нея, дървените му обуща затракваха от страх. Защото, умуваше той, не можеше да се предвиди каква друга преструвка ще хрумне на тая жена следващия момент. Беше сигурен, че ако си втълпи в ярко накичената си глава, че го е видяла да убива и след това да одира жертвата си, тя нямаше да миряса, докато и на него не му види сметката.

Затова в неделя работникът не беше много очарован (макар че каза така), когато научи, че мадам ще придружи господина и него самия до Версай. Това, което допълнително го смущаваше, беше, че през целия път дотам мадам, плетеше в градската кола. Допълнителното смущаваше и обстоятелството, че следобеда, докато тълпата чакаше каретата на краля и кралицата, мадам продължи да плете.

— Работите много, мадам — каза един мъж до нея.

— Да — отговори мадам Дефарж. — Имам много работа.

— Какво плетете, мадам?

— Много неща.

— Например?

— Например — отвърна мадам Дефарж спокойно — плащаници.

Мъжът бързо-бързо се отдалечи, а работникът по пътищата започна да си вее със синята шапка. Усещаше я подтискащо близо до себе си. Ако в този момент се нуждаеше от крал и кралица, за да се посъвземе, те за щастие се оказаха подръка: съвсем скоро кралят с едрото лице и кралицата с хубавото лице се появиха в златната си карета, придружени от блестящото Око на бика (Окото на бика — тук като събирателно „придворните“. Произлиза от името на приемната пред спалнята на краля във Версайския дворец; на една от стените там имало малък кръгъл прозорец) — една ослепителна тълпа от смеещи се дами и изискани господа. Работникът се къпеше в скъпоценности, коприна, пудра, разкош и елегантно презрителни фигури с красиво високомерни лица от двата пола. Толкова се беше опиянил в момента, че извика: „Да живее кралят, да живее кралицата! Да живеят всички и всичко!“ Сякаш никога не беше чувал за вездесъщия Жак. След това се заредиха градини, дворове, тераси, фонтани, зелени брегове, пак кралят и кралицата и пак „Да живеят всички!“ Накрая, дълбоко разчувствуван, той се разплака. През цялото време, докато трая зрелището, а то трая три часа, работникът викаше и плачеше сред разнежената тълпа и през цялото време Дефарж го държеше за яката, като че ли го удържаше да не литне към обектите на своето краткотрайно обожание, за да ги разкъса на парчета.

— Браво! — извика Дефарж и го потупа покровителствено по гърба, когато спектакълът свърши. — Ти си добро момче!

Лека-полека работникът идваше на себе си и започна да се страхува, че май нещо е сгрешил с демонстрациите си. Но не.

— Точно такъв човек ни трябва — каза на ухото му Дефарж. — Караш тия глупаци да си мислят, че това ще трае завинаги. Така те стават още по-нахални и краят им ще дойде по-скоро.

— Брей — извика замислено работникът, — вярно бе!

— Тия глупаци не знаят нищо. Те мразят и дъха ти и по-скоро биха го спрели завинаги, на тебе и на стотици като тебе, отколкото на някой техен кон или куче. Те знаят само това, което твоят дъх им казва. Нека тогава да се помамят още малко. Колкото и малко да ти повярват, пак ще се измамят дълбоко.

Мадам Дефарж погледна високомерно към клиента и кимна утвърдително.

— Ти пък — каза тя — ще викаш и ще рониш сълзи за всяко нещо, стига да е зрелище и да има шум. Кажи! Не е ли така?

— Вярно, мадам, така е. За момента.

— Ако ти покажат една купчина кукли и ако те накарат да ги разкъсаш на парцали и да ги вземеш за себе ги, ти ще вземеш най-шарената и най-хубавата. Кажи! Нали така ще направиш?

— Да, мадам, така.

— Да. А ако ти покажат едно ято птици, които не могат да летят, и ако те накарат да им смъкнеш перата и после да ги вземеш за себе си, ти ще хванеш птицата с най-хубавите пера, нали?

— Е, така е, мадам.

— Днес ти видя и кукли, и птици — каза мадам Дефарж, като махна с ръка към мястото, където ги видяха за последен път. — А сега отивай си в къщи!

ГЛАВА XVIПЛЕТЕНЕТО ПРОДЪЛЖАВА

Мадам Дефарж и мосю съпругът й се върнаха в добро настроение в пазвите на Сен Антоан, докато едно петънце със синя шапка се промъкваше в мрака и прахоляка надолу по уморително дългите пътища и бавно напредваше към онази точка на компаса, където замъкът на господин маркиза, вече в гроба си, се вслушваше в шумолещите дървета. Сега каменните лица можеха до насита да слушат дърветата и фонтана, а няколкото селски плашила, които, търсейки наоколо треви за ядене и сухи съчки за горене, се приближаваха до огромния каменен двор и стълби, си въобразиха с изгладнялата си фантазия, че лицата са променили израженията си. Разнесе се и един плах слух — съвсем слаб и голеничък, като живота на обитателите на селото, — че когато ножът се забил, лицата се променили и изражението на гордост се превърнало в изражение на гняв и болка. Също че когато издигнали онази люлееща се фигура на четиридесет фута над чешмата, те отново се променили и добили жестоко изражение, сякаш че били отмъстени, и оттогава си останали все такива. Върху скулптирания нос на каменното лице от големия прозорец на спалнята, където бе станало убийството, били забелязани две тънки резки. Всички ги видели и никой не ги бил зървал преди. В съвсем редки случаи двама-трима парцаливи селяни се измъкваха от групата, протягаха набързо по някой мършав пръст към вкаменения господин маркиз и след минутка се пръсваха сред мъха и листата, подобно на зайци, които бяха по-щастливи от тях, тъй като можаха да намерят храна там.

Замъкът и колибите, каменните лица и люлеещата се фигура, червеното петно върху каменния под, чистата вода в селския кладенец, хилядите акра земя, цялата провинция на Франция и цяла Франция лежаха под нощното небе, събрани в една тънка като косъм линия. Така целият свят с всичките си величия и нищожества е събран в една трепкаща звездица. И тъй както обикновеното човешко познание може да разложи един лъч светлина и да анализира неговия състав, по-висшият разум може да прочете в слабия светлик на нашата земя всяка мисъл и действие, всеки порок и добродетел у всяко мислещо същество на нея.

Семейство Дефарж се клатушкаше под звездите в градската кола, докато най-сетне пристигна пред онази врата на Париж, откъдето минаваше пътят им. Както обикновено ги спряха на охранителния пост при бариерата, както обикновено се появиха фенери, за да ги разгледат и проверят. Мосю Дефарж слезе. Той познаваше един-двама от войниците и един от полицаите. С него беше по-близък и двамата сърдечно се прегърнаха.

Когато Сен Антоан отново обгърна семейство Дефарж с тъмнеещите си крила и когато те слязоха в началото на квартала си и се запромъкваха пеша през черната кал и мърша по улиците, мадам Дефарж каза на мъжа си:

— Кажи сега, приятелю. Какво каза полицаят Жак?

— Много малко, но то е всичко, което знае. Пратили… са още един шпионин в нашия квартал. Той предполага, че има още много, но със сигурност знае за един.

— Е, добре — каза мадам Дефарж, като повдигна вежди със студено делови вид. — Трябва да го впишем. Как го казват тоя човек?

— Той е англичанин.

— Още по-добре. Как му е името?

— Барса — отговори Дефарж, като го изговори по френски. Но понеже се бе постарал да научи името съвсем точно, след това й го каза по букви съвършено правилно.

— Барсад — повтори мадам. — Добре. А малкото име?

— Джон.

— Джон Барсад — повтори мадам, след като го измърмори още един път на себе си. — Добре. Знае ли се как изглежда?

— Възраст: около четиридесет години. Ръст: около пет фута и девет инча. Чернокос, мургав. Общо взето, доста хубав. Тъмни очи, тънки черти, продълговато и бледо лице. Орлов нос, но малко накривено, особено извит към лявата буза. Затова и изражението му е зловещо.

— Брей, честна дума, цял портрет стана! — каза мадам със смях. — Утре ще го впишем.

Те влязоха в кръчмата, която беше затворена (наближаваше полунощ), и мадам незабавно зае мястото си зад тезгяха, преброи малкото пари, които бяха прибрани в нейно отсъствие, провери сметките, прегледа книгата, вписа нещо ново, нахока прислужника по всички линии и накрая го освободи да си легне. После изсипа съдържанието на купата втори път и започна да завързва монетите в носната си кърпа на отделни възли, за да бъдат на сигурно място през нощта. През цялото време Дефарж с лула в уста ходеше нагоре-надолу и я поглеждаше с благодушно възхищение, но нито един път не се намеси. Не само в търговията и семейните работи, но и в целия си живот той постъпваше по същия начин.

Нощта беше гореща и кръчмата, плътно затворена и заобиколена от гнусна мръсотия, миришеше на лошо. Обонянието на мосю Дефарж не беше твърде изтънчено, но виното му беше много по-силно на мирис, отколкото на вкус и това се отнасяше и за рома, и за брендито, и за анасоновата ракия. Като дръпна за последен път лулата си, той се опита с дима да отстрани лошата миризма.

— Ти си уморен — каза мадам и вдигна очи, докато завързваше торбичката с парите. — Това са си най-обикновени миризми.

— Малко съм уморен — призна мъжът й.

— И малко унил — добави мадам, чиито очи следяха зорко сметките, но пуснаха един-два лъча и към него. — Хората, хората!

— Но, мила моя — започна Дефарж.

— Но, мили мой — повтори мадам, като твърдо поклати глава, — мили мой! Днес си нещо малодушен.

— Добре де — каза Дефарж, сякаш от гърдите му беше изтръгната някаква мисъл. — Много дълго време мина.

— Дълго я — повтори жена му. — Кога не е било дълго? Отмъщението и наказанието изискват дълго време. Това е правилно.

— Не е нужно много дълго време, за да поразиш някого с гръм — каза Дефарж.

— А колко дълго време е необходимо — попита спокойно мадам, — докато се натрупа заряд за една гръмотевица? Кажи ми.

Дефарж повдигна замислено глава, сякаш поразен от верността на това разсъждение.

— Не е необходимо много време едно земетресение да погълне един град — каза мадам. — Е, добре! Но кажи ми, колко време трябва, за да се подготви едно земетресение?

— Предполагам дълго време — рече Дефарж.

— Но когато е готово, то изведнъж смила всичко пред себе си. А дотогава през цялото време то все се подготвя, но никой не го вижда, нито чува. Това ти е утешението. Запомни го.

Тя завърза един възел със святкащи очи, като че ли удушаваше някой враг.

— Виж какво ще ти кажа — каза мадам, като протегна дясната си ръка, за да подсили ефекта. — Макар че дълго време трябва да върви по пътя, онова нещо вече е тръгнало по него и идва. Казвам ти, че то никога не отстъпва назад и никога не спира. Казвам ти, че винаги върви напред. Огледай се и си помисли за живота на всички, които познаваме, помисли си за лицата на всички, които познаваме, помисли си за гнева и недоволството на Жакерията (Голямо селско въстание през 1358 г. в северните и североизточните провинции на Франция), които растат с всеки час. Могат ли такива неща да траят много дълго! Ами! Не ставай смешен.

— Моя смела жено — отвърна Дефарж, като стоеше пред нея с понаведена глава и с ръце, скръстени на гърба като послушен и внимателен ученик пред своя наставник, — не споря за това. Но то трая дълго и е възможно — знаеш много добре, жено, че е възможно — да не дожи-веем да го видим.

— Е, добре! И какво от това? — попита мадам, като завърза още един възел, сякаш удуши още един враг.

— Ами — каза Дефарж и сви рамене, като че едновременно се извиняваше и оплакваше — няма да видим победата.

— Но ще сме помогнали за нея — отговори мадам с ръка, волево протегната напред. — Нищо, което вършим, но е напразно. Вярвам с цялата си душа, че ще видим победата. Но даже и да не я видим, даже и да знаех, че няма да я видим, покажи ми врата на някой аристократ и тиранин и аз пак ще…

Със стиснати зъби мадам завърза един наистина ужасен възел.

— Почакай — извика Дефарж, леко почервенял, като че ли се почувствува обвинен в малодушие. — Мила, аз също няма да се спра пред нищо.

— Да, но твойта слабост е, че понякога ти непременно трябва да видиш жертвата си и удобния случай, за да се крепиш духом. Трябва и без тях да можеш да се държиш. Когато дойде моментът, пусни на свобода тигъра и дявола. Дръж ги вързани, докато чакаш, но нека да са с тебе — не ги показвай, но ги дръж винаги в готовност.

Мадам Дефарж подчерта заключението на този съвет, като удари по малкия тезгях с наниза пари, сякаш му разбиваше главата. После спокойно сложи тежката кърпа под мишница и отбеляза, че е време за лягане.

На другия ден по пладне тази възхитителна жена седеше на обичайното си място в кръчмата и усърдно плетеше. До нея лежеше една роза и от време на време тя поглеждаше към цветето, без да промени замисленото си изражение. Имаше няколко посетители, някои от които пиеха, други не пиеха, едни седяха, други стояха прави. Денят беше много горещ и десетки мухи, които се впускаха в дръзки и рисковани търсения чак из вътрешността на малките лепкави чаши близо до мадам, падаха мъртви на дъното. Тяхната смърт нямаше никакво въздействие върху другите мухи, които се разхождаха навън и ги гледаха по най-безчувствен начин (сякаш бяха слонове или нещо също толкова различно), докато накрая ги сполетяваше същата участ. Колко неразумни същества са мухите! Може би и в двореца не се замисляха по-дълбоко в този слънчев летен ден.

На вратата се появи някаква фигура и хвърли сянка върху мадам Дефарж. Тя веднага почувствува, че е на непознат. Остави плетивото си и започна да забожда розата в косите си, след което погледна към фигурата.

Странно наистина. В момента, когато мадам Дефарж взе розата, посетителите престанаха да говорят и лека-полека се заизнизваха от кръчмата.

— Добър ден, мадам — каза новодошлият.

— Добър ден, мосю.

Каза го високо, но добави на себе си, като отново започна да плете: „Ха! Добрутро: възраст около четиридесет, ръст около пет фута и девет инча, черна коса, общо взето, хубави черти, мургав, с тъмни очи, лице продълговато и бледо, орлов нос, но малко накриво, особено наклонен към лявата буза, което му придава зловещо изражение. Добър ден, безпогрешни мой!“

— Мадам, бихте ли имали добрината да ми дадете чашка стар коняк и една глътка студена и прясна вода?

Мадам се съгласи с учтив вид.

— Конякът е великолепен, мадам.

За първи път го хвалеха така, но мадам Дефарж знаеше достатъчно добре какъв е произходът му, за да му повярва. Все пак отговори, че конякът не заслужава такава похвала, и се залови за плетивото си. Посетителят наблюдаваше пръстите й известно време и после се огледа наоколо.

— Плетете с голяма сръчност, мадам.

— Свикнала съм.

— И плетката е хубава.

— Наистина ли мислите така? — каза мадам, като го погледна усмихната.

— Определено. Мога ли да попитам какво ще бъде това?

— А, нищо, просто за развлечение — рече мадам, като все още го гледаше усмихнато, а пръстите й чевръсто се движеха.

— Няма да го използувате за нищо?

— Зависи. Може да влезе в работа някой ден. Ако… хм — каза мадам, поемайки дъх и кимайки с глава с някакво сурово кокетство. — Ще го използувам!

Беше забележително. Но розата в косите на мадам Дефарж решително не подхождаше на Сен Антоан. Междувременно бяха влезли двама мъже, един след друг, и тъкмо се канеха да поръчат нещо за пиене, когато забелязаха новодошлия. Те замънкаха нещо, престориха се, че търсят някакъв приятел, който не беше там, и си излязоха. Никой от посетителите, които бяха вътре, когато непознатият влезе, не остана в кръчмата. Всички се бяха измъкнали. Шпионинът беше нащрек, но не можа да открие никакъв знак. Всички се бяха изнизали по един окаян, безцелен, случаен начин, съвсем естествено и безукоризнено.

„Джон — мислеше си мадам, като проверяваше плетката си, а очите й гледаха непознатия. — Постой още малко и преди да си си отишъл, ще изплета и Барсад.“

— Имате ли съпруг, мадам?

— Да.

— Деца?

— Нямам деца.

— Търговията май не върви, а?

— Търговията върви много зле. Хората са толкова бедни.

— О, нещастните, окаяни хорица. Тъй подтиснати, както казвате.

— Както вие казвате — поправи го мадам и сръчно изплете към името му нещо допълнително, което не предвещаваше нищо добро за него.

— Извинете. Наистина аз го казах, но вие естествено мислите по същия начин. Разбира се.

— Аз ли мисля така? — отговори с висок глас мадам. — Аз и моят мъж си имаме достатъчно работа около този магазин, за да не мислим много-много. Единственото нещо, за което тук си мислим, е как да преживеем. Това е въпросът, по който мислим, и той ни поглъща умовете от сутрин до вечер, без да трябва да се затормозваме с мисли за другите. Аз ли да мисля за другите? Не, не.

Шпионинът, който беше дошъл тук, за да събере всякакви трошички, каквито намери, се овладя и не позволи смущението да се отрази на зловещото му лице. Той продължаваше да стои с вид на изискан човек, който се е разбъбрил за това-онова; беше се облегнал с лакът на малкия тезгях на мадам Дефарж, като от време на време отпиваше от коняка си.

— Лоша работа, мадам, тази екзекуция на Гаспар. Ах, горкият Гаспар — каза той и въздъхна с дълбоко съчувствие.

— Честна дума — отговори мадам хладно и безгрижно. — Щом хората използуват ножовете си за такива цели, те трябва да си платят. Той предварително е знаел цената на удоволствието си. И си я е платил.

— Мисля — рече шпионинът, като понижи тихия си глас до степен, която подканваше към интимност, а всяко мускулче на злото му лице изразяваше накърнени революционни чувства. — Мисля, че в този квартал хората са много разгневени и изпълнени със съчувствие към този нещастник. Между нас, а?

— Така ли? — мадам попита разсеяно.

— А не е ли така?

— А, ето го мъжа ми.

Когато собственикът на кръчмата се появи на вратата, шпионинът го поздрави с докосване на шапката си и каза с любезна усмивка:

— Добър ден, Жак!

Дефарж рязко спря и се втренчи в него.

— Добър ден, Жак! — повтори шпионинът, вече не толкова уверено и не с такава безгрижна усмивка срещу втренчения поглед.

— Вие се заблуждавате, мосю — отговори собственикът на кръчмата. — Бъркате ме с някого. Това не е името ми. Аз съм Ернест Дефарж.

— Все едно — каза небрежно шпионинът, но вече объркан. — Добър ден.

— Добър ден — отговори сухо Дефарж.

— Тъкмо казвах на мадам, с която имах удоволствието да побъбря, преди да влезете, че чух, че в Сен Антоан — и не съм изненадан — имало голямо недоволство и съчувствие към нещастната съдба на горкия Гаспар.

— Никой не ми е казвал такова нещо — каза Дефарж и поклати глава. — Нищо не знам.

Като каза това, той мина зад малкия тезгях и застана там с ръка, опряна на гърба на стола на жена си и иззад тази бариера започна да наблюдава човека, към когото и двамата бяха враждебно настроени и когото и двамата биха застреляли с най-голямо удоволствие.

Шпионинът беше добре обигран в работата си и не промени небрежната си поза. Той изпи малката си чашка коняк, глътна малко вода и поиска друга чаша коняк. Мадам Дефарж му наля, залови се с плетенето си и затананика някаква песничка.

— Изглежда, че добре познавате този квартал. Тоест по-добре от мене — забеляза Дефарж.

— Съвсем не, но се надявам да го опозная по-добре. Дълбоко съм заинтересуван от живота на нещастните му обитатели.

— Хм — промърмори Дефарж.

— Удоволствието да разговарям с вас, мосю Дефарж, ми напомня — продължи шпионинът, — че имам честта вашето име да ме подсеща за някои интересни неща.

— Така ли? — каза съвсем безразлично Дефарж.

— Да, наистина. Когато освободиха доктор Манет, вие, старият му прислужник, се грижехте за него. Знам това. Той е бил предаден на вас. Виждате, че съм осведомен за тези обстоятелства.

— Това е факт, наистина — каза Дефарж. Чрез едно небрежно докосване с лакътя жена му му предаде, докато си плетеше и чуруликаше, че най-добре е да отговаря, но съвсем кратко.

— Именно при вас — каза шпионинът — дъщерята е дошла и го е взела заедно с един спретнат кестеняв господин. Как се казваше? С една малка перука — Лори, от банката „Телсън и с-ие“. И са го завели в Англия.

— Това е истина — повтори Дефарж.

— Много интересни спомени — каза шпионинът. — В Англия познавах доктор Манет и дъщеря му.

— Така ли? — рече Дефарж.

— Май не сте чували напоследък за тях? — попита шпионинът.

— Не — отговори Дефарж.

— Всъщност — намеси се мадам, като вдигна очи от работата си и спря да пее — изобщо не сме чували за тях. Научихме, че са пристигнали благополучно и получихме едно-две писма. Но оттогава те лека-полека са си заживели своя живот, както ние нашия, и повече не сме си писали.

— Точно така, мадам — каза шпионинът. — Тя ще се омъжва.

— Ще се омъжва? — пое думите му мадам. — Та тя беше толкова хубава, отдавна трябваше да се омъжи. Според мен вие, англичаните, сте студени хора.

— О, вие знаете, че съм англичанин?

— По езика се познавате — отвърна мадам. — Какъвто езикът, такъв и човекът.

Той не възприе разпознаването като комплимент. Но се възползува максимално от него и го отклони със смях. След като допи коняка си, шпионинът добави:

— Да, мис Манет ще се омъжва. Но не за англичанин, а за един мъж, който като нея е французин по рождение. И понеже говорехме за Гаспар (Ох, горкият Гаспар. Беше жестоко, толкова жестоко!), любопитно е да ви кажа, че тя ще се омъжва за племенника на господин маркиза, заради когото Гаспар беше въздигнат на такава височина. С други думи, за сегашния маркиз. Но той живее инкогнито в Англия, там не е маркиз. Той е мистър Чарлс Дарней. Д’Олней е името на семейството на майка му.

Мадам Дефарж упорито плетеше, но сведението имаше осезателен ефект върху мъжа й. Във всичките му движения зад малкия тезгях — драсна клечка, за да запали лулата си — се долавяше угриженост и ръката му не беше съвсем твърда. Шпионинът нямаше да бъде шпионин, ако не го беше забелязал и записал в ума си.

След като отбеляза този малък успех, независимо дали щеше да се окаже ценен, или не, и понеже нямаше други посетители, за да му помогнат да постигне друг, мистър Барсад заплати онова, което беше изпил, и си тръгна, като намери повод да каже най-общо и по учтив начин, че с нетърпение очаква удоволствието пак да се срещне с мосю и мадам Дефарж. Няколко минути след като той отново се вля във външния свят на Сен Антоан, съпругът и съпругата останаха, тъй както ги беше оставил, в случай че се върнеше.

— Възможно ли е — каза тихо Дефарж, като погледна надолу към жена си, както стоеше и пушеше, облегнал ръка на гърба на стола й — това, което той каза за мамзел Манет, да е истина?

— Понеже той го каза — отвърна мадам, леко повдигайки вежди, — вероятно е лъжа. Но може и да е вярно.

— Ако е вярно… — започна Дефарж и спря.

— Ако е вярно? — повтори жена му.

— Ако работата стане и ние доживеем победата, надявам се заради момичето съдбата да задържи съпруга й далеч от Франция.

— Съдбата на съпруга й — рече мадам Дефарж с обичайния си сдържан тон — ще го заведе там, където трябва да отиде, и ще го доведе до края, който ще го довърши. Това е всичко, което аз пък знам.

— Много е странно… Поне… не е ли странно — каза Дефарж, като почти умоляваше жена си да се съгласи, — че след цялото ни съчувствие към господин баща й и самата нея ти сега отхвърляш името на мъжа й и го поставяш заедно с онова адско куче, което преди малко си отиде?

— Ще се случат още по-странни неща, когато работата стане — отговори мадам. — И двамата съм ги записала тук. Заслужават си го. Това е достатъчно.

При тия думи тя сви плетивото си и не след дълго извади розата от кърпата, която беше увила около главата си. Или Сен Антоан беше усетил инстинктивно, че съмнителното украшение е изчезнало, или следеше кога ще бъде махнато. Във всеки случай много скоро след това хората събраха пак кураж, лека-полека завлизаха в кръчмата и тя придоби обичайния си изглед.

Вечер, когато повече от всяко друго време на деня Сен Антоан се преобразяваше — сядаше по праговете на входните врати и первазите на прозорците и се събираше по ъглите на мръсните си улици, за да подиша чист въздух, мадам Дефарж имаше обичай да ходи с плетиво в ръка от място на място и от група на група — като мисионер. Като нея има много и светът няма да сбърка, ако престане да създава такива същества. Всички жени плетяха. Плетяха безполезни неща, но механичната работа беше механичен заместител на яденето и пиенето. Вместо челюстите и храносмилателните органи се движеха ръцете им. Ако кокалестите пръсти бездействуваха, стомасите щяха повече да се свиват от глад.

А сега заедно с пръстите се движеха и очите, и мислите. Така че, докато мадам Дефарж се придвижваше от група на група, пръстите, очите и стомасите на жените, с които беше говорила, ставаха все по-бързи и по-яростни.

Мъжът й пушеше до вратата и гледаше след нея с възхищение: „Забележителна жена! — каза си той. — Силна жена, величествена жена, страхотно величествена жена.“

Мракът се сгъсти, после се чуха църковните камбани и далечното думкане на военни барабани в двора на кралския дворец, а жените седяха и плетяха, плетяха… Мракът ги обгърна. Но наоколо със същата непреодолимост се спускаше и един друг мрак, сред който църковните камбани, тази нощ весело звънтящи от много високи кули из цяла Франция, щяха да се претопят на гърмящи оръдия и барабаните щяха да забият, за да заглушат злочестите вопли, които тази нощ звучаха силно като гласа на властта и изобилието, свободата и живота. Толкова много неща се струпваха около жените, които плетяха ли, плетяха, че самите им души се скупчваха нагъсто около една непостроена дървена конструкция, край която щяха също да седят, да плетат и да броят падащите глави.

ГЛАВА XVIIЕДНА НОЩ

Никога преди слънцето не бе залязвало с такова ослепително великолепие над оня тих ъгъл в Сохо, както през тази паметна вечер, когато докторът и неговата дъщеря седяха заедно под чинара. Никога преди луната не бе изгрявала с такова меко сияние над големия Лондон, както през същата нощ, когато тя ги завари все още под дървото и озари лицата им през листата.

На другия ден Луси се омъжваше. Тя бе отредила тази последна вечер на баща си и двамата седяха усамотени под чинара.

— Нали си щастлив, скъпи татко?

— Много, детето ми.

Говореха малко, макар че от доста време стояха там. Докато беше още светло и можеше да се работи или чете, тя не се залови с обичайната си работа, нито му почете. Много, много пъти преди това бе вършила едното или другото тук, край него, под дървото. Този път беше по-различен от другите и нищо не беше в състояние да го направи обикновен.

— И аз съм много щастлива тази вечер, татко. Дълбоко съм щастлива заради любовта, която небето тъй благослови — любовта ми към Чарлс и любовта на Чарлс към мен. Но ако животът ми престане да бъде посветен на теб или ако бракът ми стане причина нещо да ни раздели, дори няколко улици, аз ще бъда по-нещастна и ще се упреквам много повече, отколкото мога да изразя с думи. Засега нещата са…

Засега нещата бяха такива, че тя не можеше да си владее гласа.

Сред тъжната лунна светлина тя го прегърна през врата и положи лице на гърдите му. На лунната светлина, която е винаги тъжна, както е и светлината на самото слънце — както е светлината, наречена човешки живот, защото идва и си отива.

— Най-скъпи мой! Можеш ли да ми кажеш, този последен път, че се чувствуваш напълно сигурен, че никакви нови чувства от моя страна, никакви нови мои задължения няма да попречат на отношенията ни? Аз го зная добре, но дали ти си сигурен в това? Сигурен ли си дълбоко в сърцето си?

Баща й отговори с радостна увереност и убеденост, която едва ли може да бъде престорена:

— Напълно съм сигурен, мила моя! Повече от сигурен! — добави той, като нежно я целуна. — През твоята женитба, Луси, бъдещето ми изглежда много по-светло, отколкото е могло да бъде някога — отколкото изобщо може да бъде без нея.

— Ако можех наистина да се надявам, че е така, татко!

— Повярвай, миличката ми! Наистина е така. Помисли само, че така е най-естествено и просто да бъде. Ти, макар предана и млада, не можеш напълно да разбереш грижата, която винаги съм имал — животът ти да не бъде похабен.

Тя протегна ръка към устните му, но той я взе в своята и повтори думата:

— Похабен, детето ми. Да не бъде похабен и изтръгнат от естествения ход на нещата заради мене. Твоята безкористност не е в състояние напълно да разбере колко много съм мислил за това. Но задай си само въпроса, как моето щастие може да бъде пълно, ако твоето е непълно?

— Ако не бях срещнала Чарлс, татко, щях да бъда напълно щастлива с тебе.

Той се усмихна на несъзнателното й признание, че би била нещастна без Чарлс, след като вече го е срещнала. И отвърна:

— Дете мое, ти си го срещнала и той е Чарлс. Ако не беше Чарлс, щеше да бъде друг. Ако пък не беше срещнала никого, аз щях да бъда причината за това и тогава тъмната страна на моя живот щеше да хвърли сянка, много по-голяма от самия мене, и щеше да падне върху тебе.

За първи път, освен в съда, тя го чуваше да говори за периода на неговите страдания. Изпита някакво ново и странно усещане, докато думите му звънтяха в ушите й. Помни ги дълго след това.

— Погледни — каза докторът от Бове, като вдигна ръка към луната. — Гледал съм я от прозореца на затворническата килия и тогава не можех да понасям светлината й. Гледал съм я и толкова съм се мъчил от мисълта, че тя свети върху нещата, които съм загубил, че си удрях главата о затворническите стени. Гледал съм я в състояния на затъпение и апатия и тогава си мислех колко ли хоризонтални линии мога да начертая през пълния й диск и с колко перпендикулярни линии мога да ги пресека. — Той добави с дълбок и замислен тон, гледайки луната: — Спомням си, че и едните, и другите бяха двайсет и двайсетата мъчно се вмъкваше.

Странната възбуда, с която тя слушаше спомените му от онова време, се увеличаваше, докато той ги описваше. Но в начина, по който говореше, нямаше нищо поразително за нея. Докторът просто сравняваше сегашната си радост и щастие със страшното изпитание, което бе свършило.

— Гледал съм я, мислейки хиляди пъти за нероденото дете, от което ме откъснаха. Дали е живо. Дали е родено живо, или ударът, който клетата му майка е преживяла, не го е убил. Дали е син, който някой ден ще отмъсти за баща си. (Имаше един период в затвора, когато изпитвах непреодолимо желание за отмъщение.) Дали е син, който никога няма да узнае съдбата на баща си; който дори може да допусне възможността баща му да е изчезнал по собствена воля. Дали е дъщеря, която ще порасне и ще стане жена.

Тя се приближи до него и го целуна по бузата и ръката.

— Представях си, че дъщеря ми напълно ме е забравнила, даже че изобщо не ме познава и не подозира за моето съществуване. Пресмятах годините й, година след година. Представях си, че се е омъжила за човек, който не знае нищо за мен. Аз бях напълно изличен от паметта на живите и в следващото поколение моето място беше празно.

— Татко! Дори само като чувам, че така си мислил — за една дъщеря, която никога не е съществувала, сърцето ми се къса, сякаш аз съм била това дете.

— Ти ли, Луси? Та нали тези спомени се връщат заради утехата и надеждата, която ти ми донесе. Те просто минават между нас и луната в тази последна нощ. Какво всъщност казах сега?

— Тя не е знаела нищо за теб. Тя изобщо не се е интересувала от теб.

— Да! Но през други лунни нощи, когато тишината и тъгата ми действуваха по различен начин, тия спомени пораждаха у мен едно печално чувство на покой, както всяко чувство, в основата на което лежи болка. Представях си как тя идва при мен в килията и ме извежда от крепостта на свобода. Често виждах образа й на лунната светлина, тъй както сега виждам теб. Само че никога не я прегръщах. Тя стоеше между малкия прозорец с решетка и вратата. Но ти разбираш, че това не е детето, за което ти говоря.

— Фигурата сигурно не. Но образа, представата?

— Не. Това беше нещо друго. То стоеше пред замъглените ми очи, но никога не се движеше. Видението, което умът ми преследваше, беше друго и много по-реално дете. За външния вид знаех само, че прилича на майка си. Другото също приличаше, както и ти, но въпреки това не беше същото. Разбираш ли ме, Луси? Едва ли. Страхувам се, че за да можеш да разбереш тези объркани разграничения, трябва сама да си била затворена в самотна килия.

Въпреки сдържания му и спокоен тон кръвта й изстина, като го слушаше как се опитва да анализира състоянието си.

— Когато бях по-спокоен, си я представях на лунната светлина как идва и ме извежда, за да ми покаже дома, в който живее сърдечният спомен за изгубения й баща. Портретът ми беше в стаята й, а аз самият бях в молитвите й. Тя водеше енергичен, жизнерадостен, полезен живот, но моята клета съдба пронизваше всичко в него.

— Аз бях това дете, татко. Не бях чак толкова добра, но в любовта си бях достойна за него.

— Тя ми показваше децата си — каза докторът от Бове. — Те бяха чували за мен и бяха научени да ме съжаляват. Когато минаваха покрай някой затвор, те се държаха настрана от намръщените му стени, гледаха нагоре към решетките и говореха шепнешком. Тя не можеше да ме освободи. Винаги си представях, че ме връща, след като ми е показала тия неща. След това, дарен с утехата на сълзите, аз падах на колене и я благославях.

— Надявам се, че аз съм била това дете, татко. О, господи, господи, ще ме благословиш ли тъй горещо и утре?

— Луси, аз си спомням тия стари неволи поради това, че днес те обичам повече, отколкото думите могат да изразят, и че искам да благодаря на бога за голямото ми щастие. В най-безумните си мисли никога не съм бил по-щастлив, отколкото съм сега с теб и ще бъдем и занапред.

Той я прегърна, тържествено я благослови и смирено благодари на небето, че му я е изпратило. Лека-полека се прибраха в къщи.

На сватбата беше поканен само мистър Лори. Дори нямаше да има и шаферка, ако не се смята сухата мие Прос. След сватбата нямаше да се местят на друго място. Жилището се разшири, след като взеха горния етаж, който по-рано бе принадлежал на тайнствения и невидим обитател. Повече нищо не им трябваше.

Доктор Манет беше много разположен на скромната им вечеря. На масата бяха само тримата — третата беше мис Прос. Той съжаляваше, че Чарлс го няма. Много му се искаше да изрази неудоволствие срещу малкия мил заговор, който им го бе отнел, и пи сърдечна наздравица за него.

И тъй, дойде време да каже лека нощ на Луси и те се разделиха. Но сред тишината на третия час на деня Луси отново слезе долу и се промъкна в стаята му, обхваната от смътни страхове.

Всички неща си бяха на местата. Всичко беше притихнало. Той лежеше заспал, бялата му коса беше като нарисувана върху спокойната възглавница, а ръцете му се бяха отпуснали кротко върху завивката. Тя остави ненужната свещ в сянката, пропълзя до леглото му и долепи устни до неговите. После се надвеси над него и го погледна.

Горчивите води на затворничеството бяха издълбали хубавото му лице. Но той бе заличил следите им с такава решителност, че дори насън ги владееше. Тази нощ в безкрайните владения на съня нямаше по-забележително лице, в което се четеше тиха, решителна и предпазлива борба с някакъв невидим нападател.

Тя плахо сложи ръка върху скъпите гърди и отправи молитва винаги да му бъде вярна, тъй както се стремеше любовта й към него, тъй както неговите страдания заслужаваха. След това оттегли ръката си, целуна го пак и си отиде. Настъпи изгревът и сенките на чинаровите листа се раздвижиха по лицето му тъй нежно, както устните й се бяха молили за него.

ГЛАВА XVIIIДЕВЕТ ДНИ

Сватбеният ден блестеше ярко и всички стояха пред затворената врата на стаята на доктора, където той говореше с Чарлс Дарней. Бяха готови да тръгнат към църквата: красивата младоженка, мистър Лори и мис Прос, която постепенно се бе примирила с неизбежното и щеше сигурно да изживее пълно блаженство от събитието, ако можеше да отпъди загнездилата се мисъл, че младоженецът трябваше да бъде брат й Соломон.

— Значи — каза мистър Лори, който не можеше да се нагледа на булката и непрекъснато се въртеше около нея, за да се наслади на всяка частица от нейната семпла и хубава рокля. — Значи, затова, мила моя Луси, аз съм те пренесъл през Ламанша. Беше такова бебче! Господи! Изобщо не мислех какво върша. Колко леко съм се отнасял към задължението си към моя мил приятел мистър Чарлс!

— Това не е било нарочно — отбеляза трезвомислещата мис Прос. — Затова как сте могли да го осъзнаете? Глупости!

— Наистина ли? Хм. Но, моля ви, не плачете! — каза кроткият мистър Лори.

— Аз не плача — отговори мис Прос. — Вие плачете.

— Аз ли, моя Прос? (Мистър Лори се осмели да се пошегува с нея поради случая.)

— Да, да, вие плачехте преди малко. Видях ви и не се учудвам. Този подарък с приборите, който сте им направили, е достатъчен, за да разплаче всекиго. Снощи, след като пакетът пристигна — каза мис Прос, — аз плаках върху всяка вилица и лъжица, докато очите ми се замъглиха и нищо не можех да виждам.

— Много съм доволен — каза мистър Лори, — макар че, честна дума, нямах намерение да крия тези дребни спомени от никого. Боже мой! Това е повод човек да се размисли за всичко, което е изгубил. Ето например, защо да няма сега и мисис Лори през всичките тия петдесет години?

— Невъзможно — дойде от мис Прос.

— Смятате, че никога не е трябвало да има мисис Лори? — попита джентълменът с това име.

— Пфу — отвърна мис Прос. — Вие сте се родили ерген.

— Ами — отбеляза лъчезарно мистър Лори и оправи малката си перука — това също е вероятно.

— Вие сте си били създаден за ерген — продължи мис Прос — още преди да ви сложат в люлката.

— Тогава мисля — каза мистър Лори, — че съм бил несправедливо онеправдан и че е трябвало да ми се даде възможност да избирам съдбата си. Достатъчно! Хайде, мила Луси — той я хвана нежно през талията, — чувам ги, че нещо се раздвижиха в другата стая. Мис Прос и аз, като две служебни лица, държим да не изпуснем последната възможност, за да ти кажем нещо, което искаш да чуеш. Ти, миличката ми, оставяш добрия си баща в ръце, които са също толкова сигурни и любещи, колкото и твоите. Ние ще направим всичко, от което той има нужда. Следващите две-три седмици, докато сте в Уорикшър или някъде там, дори банката „Телсън“ ще остане на заден план заради него (в известен смисъл). А когато на края на последната седмица той се присъедини към тебе и твоя любещ съпруг за вашето пътешествие в Уелс, ти непременно ще кажеш, че сме ти го изпратили в прекрасно здраве и най-щастливо разположение. Чувам стъпките на някого към вратата. Нека сега да целуна моето скъпо момиче с една старомодна ергенска благословия, преди някой да дойде и да си поиска своето.

За момент той задържа хубавото лице и се вгледа в характерния израз на челото, а после доближи блестящата златиста коса до своята малка кафява перука с искрена нежност и деликатност, които може и да са старомодни неща, но все пак са от памтивека.

Вратата на стаята на доктора се отвори и той излезе с Чарлс Дарней. Беше толкова смъртно бледен — не изглеждаше така, когато влизаха вътре, — че лицето му просто нямаше капка цвят. Но сдържаността му беше непроменена, въпреки че проницателният взор на мистър Лори откри смътен знак, че същото онова изражение на изплашен беглец го бе споходило съвсем неотдавна като студен вятър.

Той подаде ръка на дъщеря си и двамата слязоха долу при каляската, която мистър Лори бе наел за специалния случай. Останалите ги последваха в друга карета и не след дълго в една близка църква, където нямаше чужди очи, Чарлс Дарней и Луси Манет бяха щастливо венчани.

Освен сълзите, които блестяха сред усмивките на малката групичка, когато церемонията свърши, на ръката на младоженката занадничаха много ярки и искрящи диаманти, които съвсем наскоро бяха освободени от мрачната тъмница на един от джобовете на мистър Лори. Върнаха се в къщи за закуска и всичко тръгна благополучно и накрая златистата коса, която се бе смесила с белите кичури на бедния обущар в парижката мансарда, отново се смеси с тях на прага за раздяла.

Раздялата беше тежка, макар и да не трая дълго. Но баща й я поразвесели и накрая каза, нежно освобождавайки се от прегръдките й:

— Вземи я, Чарлс! Тя е твоя!

Развълнуваната й ръка им помаха от прозореца на каретата и тя изчезна.

Ъгълът беше настрани от погледите на безделниците и любопитните и тъй като приготовленията бяха малко и съвсем обикновени, докторът, мистър Лори и мис Прос останаха съвсем сами. Тогава те се обърнаха към гостоприемната сянка на хладния стар салон и мистър Лори забеляза, че с доктора е станала голяма промяна. Сякаш златистата ръка, която се бе вдигнала там, го бе поразила с отровен удар.

Той, разбира се, се беше сдържал твърде много и подобна реакция, след като причината за сдържането беше отминала, можеше да се очаква. Но мистър Лори се безпокоеше от познатия уплашен и безнадежден поглед. Разсеяният начин, по който той се хвана за главата и мрачно се залута към стаята си, когато се качиха горе, напомни на мистър Лори кръчмаря Дефарж и пътуването през онази звездна нощ.

— Според мен — прошепна той на мис Прос след тревожен размисъл, — според мен не трябва сега да говорим нищо с него и изобщо не бива да го безпокоим. Трябва да се отбия в „Телсън“. Веднага тръгвам и скоро ще се върна. След това ще го изведем на разходка някъде на открито, ще обядваме и всичко ще се оправи.

За мистър Лори беше по-лесно да се отбие в „Телсън“, отколкото да се измъкне оттам. Задържаха го два часа. Когато се върна, той сам се изкачи по старото стълбище, без да попита за прислужника. Тъкмо влизаше в стаята на доктора, когато го спря тихо почукване.

— Боже господи! — каза той сепнат. — Какво значи това?

С ужасено лице мис Прос се доближи до ухото му:

— Аз съм, аз съм. Всичко е загубено — извика тя, като кършеше ръце. — Какво ще кажем на Птиченцето? Той не ме познава и прави обувки!

Мистър Лори се опита да я успокои и влезе сам в стаята на доктора. Пейката беше обърната към светлината, както някога, когато бе видял обущаря зает с работата си, с наведена надолу глава. Беше погълнат от работата си.

— Доктор Манет. Скъпи приятелю, доктор Манет!

Докторът го погледна за миг — малко любопитно, малко сърдито, задето го е заговорил, и после пак се върна към работата си.

Беше съблякъл палтото и жилетката си. Ризата му беше разкопчана на врата, както по-рано, когато се занимаваше с тази работа. Дори лицето му беше станало пак изпито и повехнало като преди. Работеше усилено, нетърпеливо, сякаш някой го е прекъснал.

Мистър Лори погледна предмета в ръцете му и забеляза, че това е обувка с познатата големина и форма. Той взе друга, която лежеше до него, и попита какво е това.

— Обувка за младо момиче — измърмори той, без да вдигне поглед. — Трябваше отдавна да я свърша. Както и да е.

— Но, доктор Манет. Погледнете ме!

Той се подчини по стария механично покорен начин, без да престане да работи.

— Вие ме познавате, скъпи приятелю! Помислете си пак. Това не е истинското ви занимание. Помислете, скъпи приятелю!

Нищо не можа да го накара да проговори отново. Вдигаше очи за момент, когато биваше помолен, но никакви увещания не можеха да изтръгнат дума от него. Работеше и работеше в пълно мълчание и думите падаха върху него сякаш беше въздух или някаква стена, поглъщаща всяко ехо. Единственият лъч надежда, който мистър Лори забеляза, беше, че от време на време той крадешком поглеждаше нагоре, без да го карат. В това се долавяше слаб смут или любопитство, като че се опитваше да уталожи някакви съмнения в главата си.

Две неща веднага се врязаха в съзнанието на мистър Лори като особено важни. Първото, че това трябва да остане в тайна за Луси, и, второто, че трябва да остане в тайна за всички, които го познават. Заедно с мис Прос той незабавно пристъпи към изпълнение на горната мярка, като разпространи, че докторът не се чувствува добре и се нуждае от няколко дни пълна почивка. В помощ на добронамерената измама спрямо дъщеря му мис Прос трябваше да й пише, че е заминал някъде по служба и да спомене за някакво въображаемо писмо от два-три реда, написани собственоръчно от него, което щеше да се представи като адресирано до нея от същото място.

Тази мярка, която трябваше да бъде взета при всички случаи, мистър Лори предприе, надявайки се, че Манет скоро ще дойде на себе си. Ако това станеше скоро, той имаше и резервен ход, който се състоеше в това, да получи нечие авторитетно мнение върху състоянието на доктора.

Изпълнен с надежда за неговото възстановяване, което щеше да направи възможно използуването на третото средство, мистър Лори реши да го наблюдава внимателно, без това ни най-малко да проличи по някакъв начин. Затова си уреди да отсъствува от „Телсън“, което се случваше за първи път в живота му, и зае място до прозореца на същата стая.

Скоро обаче откри, че е съвсем безполезно да говори с него, тъй като, когато го караше, докторът се разтревожваше. Той се отказа от опитите си още на първия ден и реши просто непрекъснато да стои пред него като форма на мълчалив протест срещу заблудата, в която беше изпаднал или изпадаше. Така остана на стола си до прозореца, като четеше или пишеше и по всякакви любезни и непринудени начини даваше да се разбере, че това място е свободно за всекиго.

Доктор Манет прие храната и питието, което му беше поднесено, и продължи да работи, докато стана твърде тъмно за очите. Той продължи да работи половин час след като мистър Лори за нищо на света не можеше да си представи, че някой може да чете или пише на такава светлина. Мистър Лори стана и му каза:

— Ще излезете ли навън?

Той погледна към пода от двете си страни по стар навик, погледна и нагоре по стар навик и повтори със стария си глух глас:

— Навън?

— Да. На разходка с мене. Защо не?

Той не направи усилие да каже защо не и не каза нито дума повече. Наведе се напред към пейката в сумрака с лакти на колене, хванал глава с ръцете си, и на мистър Лори се стори, че по някакъв мъгляв начин се попита: „Защо не?“ Мъдростта на деловия човек долови тук някаква възможност и той реши да не я изпуска.

Двамата с мис Прос си разделиха нощта на два поста и го наблюдаваха на интервали от съседната стая. Преди да си легне, той дълго време ходи напред-назад в стаята си. Когато накрая все пак си легна, заспа. На сутринта стана рано, отиде право на пейката си и се залови за работа.

На втория ден мистър Лори весело го поздрави по име и приказва с него на теми, които напоследък бяха обсъждани. Докторът не отговори, но беше очевидно, че чува какво му се казва и че мисли върху него, макар и объркано. Това окуражи мистър Лори и той извика на няколко пъти мис Прос да дойде в стаята заедно с работата си. Тогава те говореха спокойно за Луси и за нейния баща, който беше там, по обичайния начин, сякаш нищо не се бе случило. В тези разговори съзнателно избягваха всякаква изкуственост, стараеха се те да бъдат кратки и да не следват много често, за да не го затормозяват. Приятелското сърце на мистър Лори поолекна, защото му се стори, че докторът вдигаше поглед по-често и май усещаше, че около него има някакви несъответствия.

Когато отново се стъмни, мистър Лори го попита като предния път:

— Скъпи докторе, ще излезете ли?

Както преди той повтори:

— Навън?

— Да. На разходка с мен. Защо не?

Като не можа да изтръгне отговор от него, този път мистър Лори се престори, че излиза и след едночасово отсъствие се върна. Междувременно докторът се беше преместил на стола до прозореца и седеше там, гледайки чинара. Когато мистър Лори се появи, той избяга пак на пейката.

Времето течеше много бавно и надеждите на мистър Лори помръкнаха. Сърцето му отново натежа и с всеки изминал ден все повече натежаваше. Третият ден дойде и отмина, след него четвъртият, петият. Пет дена, шест дена, седем дена, осем дена, девет дена.

С помръкваща надежда и натежаващо сърце мистър Лори преживяваше тревожни дни. Тайната беше пазена добре, Луси не подозираше нищо и беше щастлива. Но той не пропусна да забележи, че обущарят, чиято ръка беше малко отвикнала отначало, ставаше ужасяващо сръчна и че никога не беше изглеждал тъй погълнат от работата си, а ръцете му никога не бяха работили по-вещо и бързо, както в сумрака на деветата вечер.

ГЛАВА XIXЕДНО МНЕНИЕ

Уморен от тревожните наблюдения, мистър Лори заспа на поста си. На десетата сутрин от неговото напрегнато бдение той се стресна от слънчевата светлина в стаята, където беше потънал в дълбок сън през тъмната нощ.

Той потърка очи и се разбуди. Но се усъмни, че се е събудил, защото, като отиде до вратата на стаята на доктора и надникна вътре, забеляза, че пейката на обущаря и инструментите са прибрани и че самият доктор седи и чете до прозореца. Беше облечен в обичайната си сутрешна дреха, а лицето му (което мистър Лори ясно можеше да види), макар все още много бледо, беше спокойно съсредоточено и умислено.

Дори когато се увери, че се е събудил, мистър Лори изпита няколко мига замайваща несигурност дали всъщност видението на обущаря не е било негов сън. Очите му не показваха ли сега неговия приятел в познатите му дрехи и вид, зает с обичайното си занимание? Имаше ли нещо видимо, което да му подскаже, че промяната, която така дълбоко се бе врязала у него, наистина се бе случила?

Когато се запита за причината на първоначалния смут и удивление, намери очевиден отговор. Ако впечатлението не е било предизвикано от истинска съответствуваща и достатъчна причина, как той, Джарвис Лори, се е намерил тук? Как тъй е заспал с дрехи на канапето в кабинета на д-р Манет, а сега размишлява върху тия неща пред вратата на докторовата спалня рано сутринта?

След няколко минути мис Прос се озова до него и започна нещо да му шепне. Ако в този момент му беше останала капчица неверие, нейните думи положително щяха да го разсеят, но главата му вече се бе избистрила и не таеше ни най-малко съмнение. Препоръча да почакат до обичайния час за закуска и след това да отидат при доктора, сякаш нищо особено не се е случило. Ако той се намираше в нормалното си настроение, мистър Лори щеше предпазливо да потърси съвет и насока от мнението, което в тревогата си много държеше да получи.

Мис Прос се съгласи с препоръката му и целият план беше обмислен внимателно. Мистър Лори имаше предостатъчно време за обичайния си методичен тоалет, след което се представи на закуската в познатата си бяла ризпа и спретнати панталони. Както преди докторът беше повикан на закуска и той дойде.

Доколкото беше възможно да го разбере, без да нарушава деликатните и постепенни преходи, които за мистър Лори бяха единствената сигурна възможност, той отначало изказа предположението, че женитбата на дъщеря му се е състояла предишния ден. Един случаен намек, подхвърлен умишлено, за деня на седмицата и на месеца го накара да се размисли и да започне да пресмята и очевидно го смути. Във всичко останало обаче той напълно се владееше и затова мистър Лори реши да получи помощта, от която се нуждаеше. А тя беше от него.

По тази причина, когато закуската свърши и масата бе вдигната, двамата останаха насаме и мистър Лори каза развълнувано:

— Драги ми Манет, много държа да чуя вашето мнение на четири очи за един много любопитен случай, който дълбоко ме интересува, т.е. той е много любопитен за мен. Може би за вас, понеже сте по-добре осведомен, той няма да е толкова интересен.

Като погледна ръцете си, потъмнели от последната му дейност, докторът доби угрижен вид и се заслуша внимателно. На няколко пъти поглеждаше ръцете си.

— Доктор Манет — каза мистър Лори, като нежно го хвана за ръката, — случаят засяга много скъп за мен приятел. Моля ви, вземете го присърце и ми дайте добър съвет заради него — и най-вече заради дъщеря му, заради неговата дъщеря, скъпи мой Манет.

— Ако правилно ви разбирам — каза докторът с приглушен глас, — става дума за някакъв душевен шок?

— Да.

— Бъдете по-ясен — каза докторът. — Не пропускайте никакви подробности.

Мистър Лори видя, че се разбират и продължи:

— Скъпи ми Манет, става дума за един стар и продължителен шок, който много остро и дълбоко е засегнал чувствата, емоциите и — както вие там го казвате — съзнанието. Съзнанието. Става дума за шок, който е поразил пострадалия, не може да се каже за колко време, защото според мен той самият не е в състояние да прецени, а няма друг начин, по който това може да се установи. Става дума за шок, който пострадалият е преодолял в един процес и който той самият не може да проследи. Това чух от самия него, когато публично го описваше по поразителен начин. Става дума за шок, който той напълно е преодолял и сега е високо интелигентен човек, в състояние много усилено да използува ума си, да напряга физическите си сили и непрекъснато да обогатява познанията си, които по начало са големи. Но, за нещастие, настъпи… — той спря и пое дълбоко дъх — малко отклонение.

Докторът попита с тих глас:

— Колко време продължи?

— Девет денонощия.

— Как протече? Предполагам — той погледна отново ръцете си — с възобновяване на някаква дейност, свързана с този шок?

— Точно така.

— А вие виждали ли сте го — попита докторът яано и спокойно, макар със същия тих глас — преди да се занимава с тази дейност?

— Един-единствен път.

— А когато настъпи състоянието, той по същия начин ли се държеше — във всяко отношение както преди?

— Според мен във всяко отношение беше същият.

— Споменахте дъщеря му. Дъщерята знае ли за състоянието му?

— Не. Тя не знае нищо и се надявам никога да не узнае. Зная само аз и едно друго лице, на което може да се разчита.

— Това е много любезно от ваша страна. Много тактично.

Мистър Лори стисна ръката му в ответ и за известно време двамата мълчаха.

— Вижте какво, скъпи ми Манет — каза накрая мистър Лори по най-внимателен и сърдечен начин. — Аз съм само един делови човек и не мога да се справям с такива сложни и заплетени неща. Не притежавам необходимата информация за това. Не съм достатъчно умен. Нуждая се от напътствие. Няма друг човек на света, на който бих разчитал за добър съвет освен на вас. Кажете ми, как изобщо настъпва това състояние? Има ли опасност да се повтори? Може ли да се предотврати друг пристъп? Как трябва да се постъпи при евентуален нов пристъп? Как изобщо се случва всичко това? Мога ли да направя аз нещо за моя приятел? Едва ли има друг човек, който повече от мене желае да бъде полезен на своя приятел, ако знаех как. Но аз не знам как да постъпя в подобен случай. Ако вашата мъдрост, знания и опит ме насочат в правилната посока, бих могъл да направя много. Така както съм сега, неосведомен и без напътствие, аз не съм в състояние да направя много. Моля ви, обяснете ми, моля ви, изяснете ми положението и ме научете как да бъда малко по-полезен.

Доктор Манет седеше умислен след тези сериозни думи, а мистър Лори не бързаше за отговор.

— Според мен е вероятно — каза докторът, като с мъка наруши мълчанието — пристъпът, който описвате, скъпи приятелю, да е бил очакван от пациента.

— Дали той се е страхувал от него? — Мистър Лори се осмели да попита.

— Много — каза той, неволно потрепвайки. — Нямате представа как този страх гнети страдащия и колко му е трудно, почти невъзможно, да изрече една дума за проблема, който го мъчи.

— Дали — попита мистър Лори — той ще се облекчи, ако надмогне себе си и повери тайните си опасения на някой друг?

— Да. Но, както ви казах, това е почти невъзможно. Според мене — в някои случаи — е напълно невъзможно.

— Добре — каза мистър Лори и леко сложи отново ръка върху рамото на доктора, след като и двамата бяха помълчали. — Как бихте обяснили този пристъп?

— Според мене — отвърна д-р Манет — е имало някакво силно и необикновено възбуждане на мислите и спомените, които са били първоначалната причина на смущението. Някакви силни и много подтискащи асоциации са били възстановени ярко в паметта. Не е изключено дълго време в ума на страдащия да сее таил страх, че тези асоциации ще се породят отново—например при някакви обстоятелства, да речем, по някакъв повод. Той напразно се е опитвал да се подготви за тях. Нищо чудно усилието да се подготви да го е направило дори по-неспособен да ги понесе.

— Дали той ще помни какво се е случило по време на пристъпа? — попита мистър Лори с обяснимо колебание.

Докторът огледа покрусено стаята, поклати глава и отговори тихо:

— Съвсем нищо.

— А за в бъдеще? — подхвърли мистър Лори.

— За бъдещето — каза докторът, като отново придоби увереност — бих хранил големи надежди. Щом небето е било тъй милостиво и толкова скоро го е излекувало, аз бих хранил голяма надежда. След като се е поддал на пристъпа под натиска на нещо много заплетено, от което дълго време се е плашил и е очаквал, че ще дойде и се е борел с него, а после се е съвзел, след като облакът се е разсеял и отминал, аз се надявам, че най-лошото е минало.

— Е, това е добра утеха. Благодарен съм ви — каза мистър Лори.

— Аз съм ви благодарен — повтори докторът, като почтително наведе глава.

— Има две други неща — каза мистър Лори, — за които искам да ме посъветвате. Мога ли да продължа?

— Не бихте направили по-голяма услуга на своя приятел. — Докторът му подаде ръка.

— Най-напред за първото. Той е работлив и необикновено енергичен. Работи много упорито, за да добие професионални познания, да може да извършва разни опити, изобщо много неща. Не се ли претоварва?

— Според мен не. Такава е просто природата на неговия ум, непрекъснато се нуждае от занимание. От една страна, може да е естествено, а от друга — да идва от страданията му. Ако по-малко се занимава с нормални неща, ще има по-голяма опасност да се отклони в ненормална посока. Той може сам да го е забелязал и да е открил начина.

— Значи, сте сигурен, че не се претоварва?

— Мисля, че съм сигурен.

— Скъпи Манет, ако той все пак е преуморен…

— Скъпи Лори, съмнявам се, че това при него може лесно да стане. В една посока е преживял голямо напрежение и се нуждае от противотежест.

— Извинете ме, че съм такъв упорит бизнесмен. Ако за момент все пак допуснем, че е преуморен? Това може да се прояви във възобновяване на смущението?

— Не мисля. Не мисля — каза д-р Манет с твърда убеденост, — че нещо, освен един-единствен поток асоциации, може да го възобнови. Смятам, че отсега нататък само някакво необикновено сътресение на тази струна може да го възобнови. След всичко, което се е случило, и след като той вече се е оправил, смятам, че е много трудно тази струна отново силно да се засегне. Предполагам и почти вярвам, че обстоятелствата, които биха го възобновили, са изчерпани.

Той говореше със смиреността на човек, който знае колко дребно нещо е в състояние да наруши деликатния строй на ума и същевременно с увереността на човек, който бавно е добил самочувствие чрез собствен горчив опит и страдание. Приятелят му не можеше да намали тая увереност. Престори се, че е по-облекчен и окуражен, отколкото в действителност беше, и премина към второто н последното нещо. Усещаше, че то е най-трудното от всичко. Но като си спомни разговора с мис Прос в неделната утрин и онова, което бе видял в последните девет дена, той разбра, че трябва да го понесе на всяка цена.

— Заниманието, което бе възобновено под влияние на това преходно смущение, смущение, от което той така добре се възстанови — каза мистър Лори, като се покашля, — ще наречем ковашка работа, ковашка работа. За илюстрация на случая ще допуснем, че в тежкия си период той е работел в малка ковачница. Ще допуснем, че неочаквано са го видели отново да работи в ковачницата. Не е ли жалко, че той я е запазил?

Докторът засени чело с ръка и нервно потропа с крак по земята.

— Той винаги си я е държал — каза мистър Лори, като угрижено погледна приятеля си. — Нямаше ли да бъде по-добре, ако я беше махнал?

Докторът продължи да прикрива челото си с ръка и нервно да потрепва с крак.

— Не ви е лесно да ми дадете съвет — каза мистър Лори. — Напълно разбирам, че това е труден въпрос, И все пак мисля… — Тук той поклати глава и спря,

— Вижте какво — каза д-р Манет, обръщайки се към него след неловка пауза. — Много е трудно да се обяснят последователно най-дълбоките движения в ума на този страдалец. Някога той така ужасно е копнял за тази работа и когато това е станало възможно, той с готовност я е приел. Несъмнено тя е облекчила много болката му, като е заместила объркаността на ума с объркаността на пръстите и по-нататък е заместила изобретателността на душевните мъчения със сръчността на ръцете. До такава степен, че никога не е могъл напълно да я изостави. Дори сега, когато се надявам, че той е изпълнен с вяра в себе си повече от всякога и дори говори за себе си с увереност, мисълта, че може пак да се нуждае от старото си занимание и да не го намери, го изпълва с внезапен ужас, подобно на ужаса в сърцето на изгубено дете.

Той изглеждаше като сравнението си, когато вдигна очи към лицето на мистър Лори.

— И все пак дали? Просто искам да се осведомя като обикновен делови човек, който се занимава с най-материални неща като гвинеи, шилинги и банкноти. Дали запазването на това нещо не води до задържане на самата мисъл? Ако това нещо го нямаше, скъпи ми Маиет, дали и страхът не би изчезнал също? Накратко, запазването на ковачницата не е ли отстъпление заради страха?

Настъпи ново мълчание.

— И освен това — каза с трепет докторът — това е една стара спътница.

— На ваше място не бих я запазил — каза мистър Лори, клатейки глава. Той доби по-голяма твърдост, като видя, че докторът се притесни. — Бих го посъветвал да я пожертвува. Просто искам вашето мнение. Сигурен съм, че от нея няма полза. Хайде! Кажете ми вашето авторитетно мнение като един мил и добър човек. Заради дъщеря му, скъпи мой Манет.

Колко странна беше гледката на този човек, който така се бореше със себе си!

— Добре, заради нея. Разрешавам. Но не бих я махнал в негово присъствие. Нека това да стане, когато той не е там. Оставете го да страда за своята стара спътница, след като известно време го е нямало.

Мистър Лори охотно се съгласи и разговорът приключи. Прекараха деня на открито и докторът доста се възстанови. В следващите три дни продължи да бъде напълно добре, а на четиринадесетия ден замина при Луси и съпруга й. Мистър Лори предварително му бе съобщил за мярката, предприета за обяснение на мълчанието му, и той беше писал на Луси, така че тя не подозираше нищо.

През нощта след деня, когато докторът напусна къщата, мистър Лори влезе в стаята му със сатър, трион, длето и чук, придружен от мис Прос, която носеше свещ. Там при закрити врати и по един тайнствен и гузен начин мистър Лори разцепи на парчета пейката на обущари, а мис Прос държеше свещта, като че ли помагаше да се извърши някакво убийство — за което със своята страховита фигура тя бе доста подходяща. Изгарянето на тялото (предварително нацепено на парчета, удобни за целта) стана веднага на кухненския огън. Инструментите, обувките и кожата бяха заровени в градината. Разрушението и потайността изглеждат тъй грозни в очите на честните люде, че докато вършеха делото си и заличаваха следите му, мистър Лори и мис Прос почти се чувствуваха и почти изглеждаха като съучастници в ужасно престъпление.

ГЛАВА XXМОЛБАТА

Когато новобрачната двойка се прибра в къщи, първият човек, който се появи, за да им поднесе поздравления, беше Сидни Картън. Не бяха прекарали в дома си много часове и той им се представи. Нито навиците, нито външността, нито маниерите му се бяха променили. Но в него се чувствуваше една недодялана преданост, която беше нова за Чарлс Дарней.

Той чакаше удобен случай да привлече Дарней настрани до прозореца и да го заговори, когато никой не можеше да ги чуе.

— Мистър Дарней — каза Картън, — искам да бъдем приятели.

— Ние вече сме приятели, надявам се.

— Казвате го от любезност. Но аз нямам пред вид любезните приказки. Всъщност, когато казвам, че искам да бъдем приятели, аз също нямам пред вид това.

Естествено Чарлс Дарней го попита добродушно и добронамерено какво иска да каже.

— Честна дума — каза Картън с усмивка, — за мен е по-лесно сам да го разбера, отколкото да ви го обясня. Все пак ще се опитам. Помните ли един добре известен случай, когато се бях напил повече от обикновено?

— Спомням си един добре известен случай, когато ме принудихте да призная, че сте пили.

— Аз също си го спомням. Тежко е проклятието на тези случки, понеже аз винаги си ги спомням. Надявам се, че това ще се отчете един ден, когато дните ми свършат. Не се страхувайте, нямам намерение да държа проповед.

— Изобщо не се страхувам. Сериозността у вас е всичко друго, но не и обезпокояваща за мен.

— Ех — каза Картън, като небрежно махна ръка, сякаш отпъждаше самата мисъл. — При оная пиянска случка (една от многото, както ви е известно) аз бях непоносим с приказките си, че ви обичам и че не ви обичам. Много ми се иска да ги забравите.

— Забравих ги отдавна.

— Пак любезности! Но, мистър Дарней, забравата не е тъй лесна за мене, както я представяте за себе си. Аз изобщо не съм забравил и един несериозен отговор не ми помага да забравя.

— Ако това беше несериозен отговор — отвърна Дарней, — моля за извинение. Исках само да залича една дреболия, която, за моя изненада, толкова много ви тормози. Заявявам ви с честната си джентълменска дума, че отдавна съм престанал да мисля за това. Господи, какво пък толкова имаше за мислене? Та аз трябваше да запомня много по-важни неща тогава — голямата услуга, която ми направихте този ден.

— Що се отнася до голямата услуга — каза Картън, — аз съм длъжен да ви призная, щом говорите за нея така, че беше просто един професионален трик. Не знам дали съм се интересувал какво ще стане с вас, когато го правех. Забележете! Казвам, когато го правех. Говоря за миналото.

— Вие омаловажавате услугата си — отвърна Дарней, — но аз няма да ви упреквам, че говорите несериозно.

— Самата истина, мистър Дарней, повярвайте ми! Но аз се отклоних от целта си. Говорех за това да бъдем приятели. Вие ме познавате. Знаете, че съм неспособен на възвишени и благородни пориви. Ако се съмнявате, попитайте Страйвър и той ще ви каже същото.

— Предпочитам сам да си оформям мнението, без негова помощ.

— Е добре, във всеки случай ме познавате като едно разпасано псе, което никога не е извършило нищо добро и никога няма да извърши.

— Не знам дали няма да извършите.

— Аз пък знам, повярвайте ми. Така! Но ако можете ни понесете един толкова ненужен човек, човек с такава нищожна репутация от време на време да идва и да си отива, ще ви помоля да ми разрешите да идвам и да си отивам като човек, за когото този дом е отворен, и да ми обещаете, че ще гледате на мен като на безполезна и бих добавил, ако не си приличахме толкова, грозна мебел, която държат, защото едно време е служила добре, а сега не й обръщат никакво внимание. Едва ли ще злоупотребя с разрешението ви. Едно на сто е вероятността да се възползувам от него повече от четири пъти в годината. Даже бих казал, че ще бъда доволен само да си мисля, че го имам.

— Можете да си мислите тогава.

— Това е друг начин да се каже, че съм поставен в положението, за което споменах. Благодари ви, Дарней. Мога ли да използувам вашето име?

— Да, мисля, че отсега нататък можете, Картън.

Те си стиснаха ръце и Сидни се обърна, а само след минута стана абсолютно невидим за сетивата.

След като той си отиде и по време на вечерта, прекарана с мис Прос, доктора и мистър Лори, Чарлс Дарней спомена в общи линии за разговора си и се отзова за Сидни Картън като за човек безотговорен и безразсъден. С две думи, той говори за него не със злоба или с цел да му навреди, а просто като човек, който го е видял такъв, какъвто той самият се е представил.

Той нямаше представа, че това се загнезди в ума на хубавата му и млада жена. Когато се качи при нея, тя го чакаше, челото й беше красиво повдигнато по познатия начин, но този път силно подчертано.

— Нещо сме замислени тази вечер — каза Чарлс, като я обгърна с ръка.

— Да, скъпи мой Чарлс — ръцете й бяха на гърдите му, а очите й го гледаха внимателно и изпитателно. — Тази вечер сме замислени, защото си мислим за едно нещо.

— Какво е то, моя Луси?

— Ще ми обещаеш ли да не ми задаваш един въпрос, ако те помоля да не ме питаш?

— Дали ще обещая? Има ли нещо, което не бих обещал на моята любов?

Наистина такова нещо нямаше за Чарлс, който отмести с ръка златистите коси от бузите, а другата долепи до сърцето, което биеше за него!

— Според мен, Чарлс, бедният мистър Картън заслужава повече внимание и уважение, отколкото ти изрази тая вечер.

— Наистина ли, единствена моя? Защо?

— Това е, което не трябва да питаш. Но аз мисля — аз зная, че той заслужава повече.

— Щом знаеш, това е достатъчно. Какво искаш да направя, живот мой?

— Бих те помолила, мили, винаги да бъдеш щедър и великодушен с него, да му прощаваш недостатъците, когато ги проявява. Бих те помолила да повярваш, че той има сърце, което много, много рядко показва и в което има дълбоки рани. Скъпи мой, аз съм виждала как то кърви.

— Караш ме да се измъчвам — каза Чарлс Дарней, съвсем изумен, — че съм му причинил зло. Никога не съм мислил така за него.

— Съпруже мой, така е. Страхувам се, че той никога няма да се оправи. Почти няма надежда, че нещо в неговия характер или съдба може по някакъв начин да се поправи. Но съм сигурна, че той е способен на добри неща, благородни неща, дори великодушни неща.

Тя изглеждаше толкова красива в чистотата на вярата си в този пропаднал човек, че съпругът й можеше да я гледа с часове.

— О, моя най-скъпа любов! — продължи да настоява тя, притискайки се по-близо до него, слагайки глава на гърдите му и вдигайки очи към неговите. — Помисли си колко сме силни ние в щастието си и колко е слаб той в своята мъка!

Молбата й му подействува:

— Винаги ще го помня, сърце мое! Ще го запомня за цял живот!

Той се наведе над златистите коси, допря розовите устни до своите и я притисна в обятията си. Ако някой самотен скитник, витаещ в този момент по улиците, можеше да чуе невинното признание и да види капките милост, които съпругът изсушаваше с целувки от меките сини очи, така любещи го, той сигурно би се разплакал тази нощ и за първи път на устните му щяха да се задържат думите: „Бог да я благослови за добрината и милостта й!“

ГЛАВА XXIОТЕКВАЩИ СТЪПКИ

Прекрасен ъгъл за ехо, някой беше забелязал онзи ъгъл, където живееше докторът. Луси неуморно навиваше златната нишка, която свързваше нейния съпруг, нейния баща, самата нея и старата й наставница и спътница в един живот на спокойно щастие. Тя седеше в тихата къща в тихо отекващия ъгъл и се вслушваше в отекващите стъпки на годините.

Отначало имаше моменти, когато, макар и напълно щастлива млада съпруга, тя оставяше работата си и очите й се замъгляваха. Защото понякога от ехото идваше нещо — нещо леко, далечно и едва доловимо, което много вълнуваше сърцето й. Трепетни надежди и съмнения — надежди за някаква любов, още непозната за нея, и съмнения дали ще остане на земята и ще може да изпита тази нова наслада, които раздвояваха сърцето й. Понякога ехото донасяше стъпки върху собствения й безвременен гроб, както и мисли за съпруга, който ще бъде тъй покрусен, тъй ще тъжи за нея; те се надигаха в очите й и се разливаха като вълни.

Тези моменти преминаваха и малката Луси лежеше на гърдите й. После, сред приближаващото ехо, се чуваха нейните ситни стъпки и ромолещи думи. Колкото и силно да отекваха другите звуци на ехото, младата майка, която стоеше до люлката, винаги чуваше как се приближават към нея. Те идваха и сенчестата къща просветваше от детски смях, а небесният приятел на децата, комуто тя бе доверила своите безпокойства, вземаше в ръце нейното дете, както бе взел и първото и го бе превърнал в свещена радост за нея.

Луси извиваше неуморно златната нишка, която свързваше всички заедно, и вплиташе своето благотворно въздействие в тъканта на живота на другите, без да властвува над тях. В ехото на годините тя чуваше само добри и утешителни звуци. Стъпките на съпруга й бяха силни и преуспяващи, тези на баща й — уверени и равномерни. Виж, мис Прос разбуждаше ехото като непокорен кон, укротяван от камшик, пръхтеше и удряше с копита по земята под чинара в градината!

Дори когато чуваше тъжни звуци, те не бяха нито груби, нито жестоки. Дори когато златистата коса, прилична на нейната, лежеше като ореол върху възглавницата около изпитото личице на малко момченце, а то казваше със сияеща усмивка: „Мили татко и мамо, много ми е мъчно, че трябва да ви напусна — и вас, и хубавата ми сестричка, но ме викат и трябва да отида!“, сълзите, които мокреха бузите на младата майка, не бяха сълзи на агония дори когато духът, поверен на прегръдките й, отлетя. Пуснете ги и не ги спирайте. (Алюзия за думите на Христос: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при мене, защото на такива е царството небесно.“ (Мат. 19: 13)) Те виждат лицето на моя Отец. Отче наш, какви благословени думи!

И тъй, шумоленето на ангелски крила се сля с други отекващи звуци, но те не бяха само земни, а съдържаха в себе си и небесен дъх. Въздишките на вятъра, който подухваше над малкия гроб в градината, също се сливаха с него и Луси ги чуваше — приглушения им шепот, като дъха на лятното море, заспало върху пясъчния бряг, — докато малката Луси правеше сутрешния си тоалет със смешно прилежание или обличаше куклата си на майчината табуретка и бърбореше нещо на смесените езици на двата града, които се бяха свързали в нейния живот.

Ехото рядко хармонираше с истинските стъпки на Сидни Картън. Най-много шест пъти в годината той се възползуваше от привилегията да влиза без покана и да сяда с тях на вечеря, както беше правил едно време. Никога не идваше пийнал. Ехото нашепваше и едно друго нещо за него, което е било нашепвано с векове от всяко истинско ехо.

Когато някой мъж е обичал истински някоя жена, загубил я е и след години, след като тя вече е станала съпруга и майка, отново я е видял с невинни очи и непроменено сърце, нейните деца винаги се отнасят към него с особена симпатия — с едно деликатно инстинктивно съжаление. Няма ехо, което да може да каже колко тънки и скрити струни се докосват в такива случаи. Но истината си остава и тя беше точно такава и там. Картън беше първият непознат, към когото малката Луси протегна топчестите си ръчички и продължи да го обича и като порасна. Преди да издъхне, малкото момченце бе казало:

— Бедният Картън! Целунете го от мене!

Мистър Страйвър си пробиваше път в правото, подобно на някакъв голям параход, който се движи през мътни води, и влечеше зад себе си полезния си приятел като лодка на буксир. Лодка, на която е оказано горното внимание, обикновено е в много тежко състояние и почти цялата е във водата. Така и Сидни беше затънал в собствения си живот. Но силната привичка към лесен живот го овладяваше много по-лесно и по-силно от всяко друго стимулиращо чувство за достойнство или срам и поради това той водеше именно този начин на живот. Мислеше да се измъкне от положението си на чакал на служба при лъв толкова, колкото и един истински чакал може да си помисли да стане лъв. Страйвър беше богат. Беше се оженил за една натруфена вдовица с имоти и три момчета, които не блестяха с нищо освен с правите коси, които се спускаха върху тестените им главици.

Мистър Страйвър, всяка пора на когото излъчваше най-неприятна покровителственост, бе завел тримата млади господа, като три овчици, в тихия ъгъл на Сохо и ги бе предложил за ученици на съпруга на Луси. Беше казал твърде деликатно: „А, добър ден! Тук съм ви донесъл три резена хляб и сирене за вашата брачна трапеза, Дарней!“ Учтивият отказ да приемат трите резена хляб и сирене беше накарал мистър Страйвър да се издуе от възмущение, което впоследствие той използува във възпитанието на младите господа, като им каза да имат пред вид гордостта на просяците, като онзи там учител. Той също така имаше навик на чаша гъсто вино да разправя на мисис Страйвър за уловките, които някога мисис Дарней използувала, за да го „хване“, както и за собствената му диамантено твърда хитрост, мадам, благодарение на която той „не се хванал“. Някои от неговите познати от Кралския съд от време на време му правеха компания на гъстото винце и лъжите и му прощаваха за последните, казвайки, че толкова пъти ги е разправял, че просто е започнал сам да им вярва — което, разбира се, може непоправимо да утежни едно по начало тежко престъпление, и с пълно основание нарушителят може да бъде отведен на някое добре усамотено местенце и там да бъде обесен.

Това бяха някои от звуците на ехото, в които Луси, понякога умислена, понякога развеселена и засмяна, се вслушваше в отекващия ъгъл, докато дъщеря й порасна и стана на шест години. Излишно е да споменаваме колко близо до сърцето й отекваха стъпките на детето, стъпките на милия й баща, винаги енергичен и сдържан, както и тези на скъпия й съпруг. Нито пък за онова съвсем тихо ехо, което звучеше като музика в ушите й и идваше от техния задружен дом, ръководен от нея с такава мъдра и изискана пестеливост, че в него винаги цареше изобилие, но без разточителство. Нито пък за онова ехо, което сладостно докосваше слуха й и й спомняше многото пъти, когато баща й бе казвал, че е станала още по-предана към него (ако изобщо това е възможно), след като се бе омъжила, многото пъти, когато съпругът й казваше, че никакви грижи или задължения не са в състояние да отнемат и частица от нейната любов към него, и я питаше: „Каква е тази магическа тайна, моя мила, че ти си всичко за всички нас, сякаш ние сме един човек, че никога не бързаш, нито даваш вид, че имаш много работа?“

Но имаше и едно друго ехо, което идваше отдалеч и тътнеше заплашително в ъгъла през цялото това време. Именно сега, около шестия рожден ден на Луси, то започна да се усилва и да звучи като някаква мощна буря във Франция, при която морето страховито се надигаше.

В една нощ през средата на юли, хиляда седемстотин осемдесет и девета година, мистър Лори се върна късно от банката „Телсън“ и седна при Луси и съпруга й до тъмния прозорец. Беше бурна и гореща нощ и тримата си припомниха онази неделна нощ, когато бяха гледали светкавиците от същото място.

— Почнах да си мисля — каза мистър Лори, като отмести назад кафявата си перука, — че ще се наложи да прекарам нощта в „Телсън“. Толкова работа имахме през целия ден, че просто не знаехме откъде да започнем или накъде да се обърнем. В Париж цари такова безпокойство, че буквално ни затрупаха с вноски. Клиентите ни просто ще се изпотрепят да ни поверяват собствеността си. Обзела ги е някаква мания да си изпращат скъпоценностите в Англия.

— Това не е на добро — каза Дарней.

— Не е на добро ли, казвате, скъпи Дарней? Да, но ние не знаем причината за това. Хората са толкова неразумни. Някои от нас в „Телсън“ остаряват и ние не можем да се преуморяваме извънредно без някаква заслужаваща усилията причина.

— И все пак — каза Дарней — небето изглежда мрачно и заплашително.

— Знам това, разбира се — съгласи се мистър Лори, мъчейки се да убеди себе си, че благият му нрав се е подразнил и затова роптае. — Но съм решил да се заяждам след този дълъг и досаден ден. Къде е Манет?

— Ето го — каза докторът, като в момента влезе в тъмната стая.

— Много се радвам, че сте си в къщи. Защото всички тези паники и предчувствия, които ме заобикалят цял ден, ме изнервиха без причина. Няма да излизате, надявам се?

— Не. Смятам да поиграя табла с вас, ако искате — каза докторът.

— Откровено казано, не ми се играе. Тази вечер не съм в настроение да ви бъда противник. Чайникът още ли е тук, Луси? Не мога да видя.

— Разбира се, оставихме го за вас.

— Благодаря ти, мила. Милото детенце е вече благополучно в леглото, нали?

— И спи дълбоко.

— Много добре. Всичко е спокойно. Не виждам защо всичко тук може да не е спокойно, слава на бога! Но днес тъй се притесних, а вече не съм толкова млад както едно време! Чаят ми, мила! Благодаря. А сега ела и заеми мястото си в нашия кръг и нека да поседим тихо и да послушаме ехото, за което ти си имаш своя теория.

— Не теория, просто фантазия.

— Добре тогава, фантазия, умницата ми — каза мистър Лори, като я потупа по ръката. — Неговите звуци са многобройни и много силни, нали? Чуй само!

Неудържими, безумни и опасни стъпки, които се втурваха в живота на всекиго, стъпки, които трудно се изчистваха, ако бяха оцапани с кръв, стъпки, които вилнееха далеч в Сен Антоан, докато малката група седеше до тъмния прозорец в Лондон.

Онази утрин Сен Антоан представляваше огромна тъмна маса от плашила, които се движеха нагоре-надолу, а понякога над разлюлените глави проблясваше светлина, където слънцето осветяваше стоманени остриета и щикове. Страховит рев се надигна от гърлото на Сен Антоан и гора от голи ръце се вплете във въздуха като изсъхнали клони при зимен вятър. Пръстите конвулсивно се вкопчваха във всяко оръжие или подобие на оръжие, което биваше подхвърлено отдолу, независимо колко надалече.

Кой ги раздаваше, откъде идваха, къде отиваха, каква сила ги караше да потреперват или да се разтърсват с десетки наведнъж над главите на тълпата, подобни на светкавици — никой не можеше да каже. Разпределяха се мускети, патрони, барут, гюллета, железни и дървени пръчки, ножове, брадви, пики, всякакви оръжия, които надхвърляха приумиците на всякаква изобретателност. Хората, които не можеха да докопат нищо, сядаха и с кървящи ръце изтръгваха камъни и тухли от собствените си домове. Всяко сърце и пулс в Сен Антоан беше обхванати от трескаво напрежение и огън. Всяко живо същество там не жалеше живота си и беше обезумяло с една страстна готовност да го жертвува.

Както всеки водовъртеж от вряща вода има свой център, така и този кипеж бликаше от кръчмата на Дефарж и всяка човешка капка в този казан се стремеше към центъра на водовъртежа, където самият Дефарж, вече изцапан с барут и пот, раздаваше команди и оръжие; едни блъскаше назад, други дърпаше напред, вземаше едно оръжие от един и го даваше на друг, работеше и се бореше в най-голямата врява.

— Стой до мене, Жак Трети! — викаше Дефарж. — А вие, Жак Първи и Втори, се разделете и оглавете колкото се може повече патриоти. Къде е жена ми?

— Тук съм де? Нали ме виждаш! — каза мадам, която както винаги беше спокойна, но днес не плетеше. Решителната й десница сега се занимаваше с една брадва вместо с обичайните по-фини инструменти, а на кръста висеше пищов и един жесток нож.

— Къде отиваш, жено?

— Засега — каза мадам — оставам с теб. После ще ме видиш начело на жените.

— Хайде тогава! — извика Дефарж с кънтящ глас. — Патриоти и приятели, готови сме! Към Бастилията!

С рев, който прозвуча, сякаш дъхът на цяла Франция се бе влял в една презряна дума, живото море се надигна, вълна след вълна, и заля града. Звъняха звънци, биеха барабани, морето бушуваше и гърмеше на новия си бряг и атаката започна.

Дълбоки окопи, двоен подвижен мост, масивни каменни стени, осем големи кули, оръдия, мускети, огън и дим. През тоя огън и дим, в тоя огън и дим, защото морето го бе люшнало към едно оръдие и той в мига се превърна в артилерист, цели два яростни часа Дефарж от кръчмата работи като мъжествен войник.

Дълбоки ровове, единичен мост, масивни каменни стени, осем големи кули, оръдия, мускети, огън и дим. Единичният мост падна. „Действувайте, другари, действувайте! На работа, Жак Първи, Жак Втори, Жак Хиляда, Жак Две хиляди, Жак Двайсет и пет хиляди! В името на всички ангели или дяволи, както искате, но на работа!“ Така говореше Дефарж от кръчмата, все още държейки пушката си, която отдавна се бе нагорещила.

— Към мен, жени! — викаше мадам, неговата съпруга. — Какво? Та ние ще можем да убиваме не по-зле и от мъжете, щом превземем крепостта.

Към нея се тълпяха жени с жадни писъци, въоръжени различно, но с еднакъв глад и жажда за мъст.

Оръдия, мускети, огън и дим, но дълбокият ров, единичният мост, масивните каменни стени и осемте големи кули още се държаха. Бушуващото море малко се поразмести заради падащите ранени. Блеснали оръжия, пламтящи факли, димящи каруци с влажна слама, усилена работа по барикадите във всички посоки, писъци, залпове, проклятия, смелост без резерва, гръм, трясък и тропот, свирепият шум на живото море. Но дълбокият ров и единичният мост, масивните каменни стени и осемте големи кули все още се държаха и Дефарж от кръчмата все още стискаше пушката си, двойно нагорещена през тези четири яростни часа.

Бял флаг от вътрешността на крепостта и тръба, която едва се чу сред бушуващата буря — в нея нищо не можеше да се чуе; изведнъж морето се надигна неимоверно, понесе кръчмаря Дефарж през сваления мост, премина през масивните външни стени и влезе в осемте големи кули, които се предадоха!

Тъй непреодолима беше силата на океана, която го понесе, че той не можеше да си поеме дъх, нито да обърне глава — все едно, че се бореше с прибоя в южните морета, — докато накрая се приземи във външния двор на Бастилията. Там, до ъгъла на една стена, той се опита да погледне наоколо. Жак Трети беше съвсем близо до него. Мадам Дефарж, все още начело на жените, се виждаше някъде вътре в двора, а в ръката си държеше ножа. Навсякъде цареше безредие, ликуване, оглушителен и безумен смут, поразяващ шум и все пак всичко изглеждаше като яростна пантомима.

— Затворниците!

— Архивата!

— Тайната килия!

— Уредите за мъчение!

— Затворниците!

Сред всичките тия викове и десетте хиляди неразбираеми възгласи „Затворниците!“ се поде най-мощно от нахлулото море от хора. Когато най-предните вълни се разляха, понасяйки със себе си тъмничарите и заплашвайки ги с моментална смърт, ако не отворят всички тайни ъгли, Дефарж сложи силната си десница върху гърдите на един от тях, мъж със сива брала, който носеше горяща факла, отдели го от останалите и го постави между себе си и стената.

— Покажи ни северната кула! — каза Дефарж. — Бързо!

— Веднага — отговори мъжът. — Елате с мене. Но там няма никой.

— Какво значи номер сто и пет, северната кула? — каза Дефарж. — Казвай бързо!

— Какво значи ли, мосю?

— Това затворник ли е или килия за затворници? Или искаш да те просна мъртъв?

— Убий го — изграчи Жак Трети, който се бе доближил.

— Килия е, мосю.

— Покажи ми я!

— Елате оттук тогава.

Жак Трети, обзет от присъщата си ненаситност и очевидно разочарован от разговора, който не обещаваше кръвопролитие, вървеше, хванат за ръка от Дефарж, тъй както последният бе хванал ръката на тъмничаря. Главите им се бяха доближили през кратката словесна размяна и това беше най-многото, което можеха да направят, за да се чуят — толкова оглушителен бе ревът на живия океан, който нахлу в крепостта и наводни дворовете, коридорите и стълбищата. Навън той също блъскаше стените с дълбок и дрезгав тътен, сред който отделни бунтовни викове от време на време избликваха във въздуха като гейзери.

През мрачни сводове, където дневната светлина никога не бе прониквала, през грозни врати на тъмни бърлоги и клетки, надолу по стълби към пещери и отново нагоре по груби стъпала от тухли и камък, които повече приличаха на пресъхнали водопади, отколкото на стълбища, Дефарж, тъмничарят и Жак Трети, хванати за ръце, се движеха с най-голяма бързина. Тук-таме, особено в началото, потопът ги застигаше и минаваше покрай тях. Но когато престанаха да слизат и се заизкачваха по извити стълби към някаква кула, те останаха сами. Обградени от масивни дебели стени и сводове, те чуваха бурята вътре в крепостта като притъпен и приглушен отглас, сякаш, шумът, от който бяха дошли, беше разрушил слуха им.

Тъмничарят се спря пред една висока врата, пъхна ключ в една скърцаща ключалка, бавно отвори вратата и когато останалите наведоха глави и влязоха вътре, каза:

— Сто и пет, северна кула!

В стената имаше малък прозорец без стъкло и с плътна решетка, а пред него каменна стена, така че небето можеше да се види само ако човек ниско се наведеше и погледнеше нагоре. Имаше и малък комин, в който на няколко фута навътре също имаше плътна решетка. На огнището лежеше куп дървена пепел. Имаше стол, маса и сламеник. Имаше четири почернели стени и един ръждясал железен пръстен в една от тях.

— Освети стените с факлата внимателно, за да мога да ги видя — каза Дефарж на тъмничаря.

Мъжът се подчини и Дефарж напрегнато проследи светлината с очи.

— Стой! Погледни тук, Жак!

— А. М. — изграчи Жак Трети, четейки жадно.

— Александър Манет — каза в ухото му Дефарж, като посочваше буквите с тъмния си показалец, целия набит с барут. — А тук е написал „един нещастен лекар“. Сигурно пак той е издраскал календара на този камък. Какво държиш? Лост? Дай ми го!

Той все още държеше фитила на пушката си в ръце. Внезапно размени двата инструмента и като се обърна към проядените от червеи стол и маса, ги разби на парчета с няколко удара.

— Дръж светлината по-високо! — каза гневно той на тъмничаря. — Прегледай внимателно тези парчета, Жак! И виж какво, ето ти ножа ми! — Той му го хвърли. — Разпори това легло и претърси сламата! А ти дръж светлината по-високо!

Като гледаше тъмничаря заплашително, той пропълзя върху огнището и погледна нагоре в комина. После започна да удря с желязото и се опита да разбие напречната решетка. След няколко минути падна хоросан и прах и той си обърна лицето, за да го избегне. Предпазливо затърси нещо в старата дървесна пепел и в процепа на комина, в който оръжието му бе хлътнало или само бе направило.

— Няма ли нищо в дървото и сламата, Жак?

— Нищо.

— Дай да ги съберем в средата на килията. Така! Ей ти, запали ги сега!

Тъмничарят запали малкия куп, който пламна ярко и високо. Те отново се наведоха, за да излязат през ниския свод на вратата, и оставиха огъня да гори. После се върнаха в двора. Слухът им се възстанови, когато слязоха долу, и пак потънаха в бушуващия потоп.

Морето се мяташе и вълнуваше в търсене на Дефарж. Сен Антоан гръмко настояваше неговият кръчмар да охранява коменданта, който беше защищавал Бастилията и беше избивал народа. Иначе комендантът нямаше да бъде отведен до кметството, за да получи присъда. Иначе комендантът щеше да избяга и народната кръв (изведнъж добила стойност след толкова години) щеше да остане неотмъстена.

Сред грамадния вой на страстта и бунта, който обгръщаше този мрачен стар офицер в сив мундир с червени нашивки, имаше една-единствена спокойна фигура и тя принадлежеше на жена.

— А, ето го и моя мъж! — извика тя, като посочи към него. — Ето го Дефарж!

Тя стоеше неподвижно до мрачния офицер и остана неподвижна до него. Остана неотлъчно до него по улицата, докато Дефарж и останалите го водеха. Остана невъзмутима, когато той наближи лобното си място и върху него започнаха да се изсипват удари изотзад. Остана неотлъчно до него, когато отдавна надигащият се дъжд от удари и промушвания се усили. Беше толкова близо до него, когато падна мъртъв, че изведнъж оживена, тя стъпи с крак върху врата му и с безпощадния си нож — отдавна готов, отсече главата му.

Беше настъпил часът, когато Сен Антоан щеше да изпълни ужасната си идея да окачи хора вместо лампи, за да покаже какъв може да бъде и на какво е способен. Кръвта на Сен Антоан бе възвряла, а кръвта на тиранията и желязната власт се беше разляла — по стъпалата на кметството, където лежеше тялото на коменданта, върху подметката на мадам Дефарж, там, където бе стъпила върху тялото, за да го придържа за посичането. „Ей, свали долу лампата! — извика Сен Антоан, след като зверски се огледа за някое друго средство за унищожение. — Тук има един войник, който може да оставим за стража.“ Издигнаха обесения войник на стълба и морето продължи да вилнее по-нататък.

Море от черни и заплашителни води, от разрушителни вълни, които се надигаха една връз друга; дълбочината им беше още непозната, силата им беше още неизвестна. Безмилостно море от бясно движещи се форми, гласове на отмъщението и лица, изпечени в пещите на страданието, върху които пощадата не можеше да остави никаква следа.

Сред океана от лица, върху които ярко бе изписана свирепа ярост, имаше две групи, всяка от които наброяваше седем души. Те ясно се различаваха от останалите като най-забележителните останки, изхвърлени от морето. Седем лица на затворници, внезапно освободени от бурята, която бе разбила гробниците им, носени високо над главите на бунтовниците. Те бяха уплашени, стреснати, изненадани и изумени, сякаш бе настъпил денят на Страшния съд, а тези, които ликуваха около тях, бяха някакви зли духове. Имаше и други седем лица, носени още по-нависоко, седем мъртви лика, чиито увиснали клепачи и полуотворени очи очакваха Страшния съд. Безчувствени, клюмнали лица, но не без изражение. По-скоро застинали в ужасна пауза, след която щяха да повдигнат клепачите на очите си и да свидетелствуват с безкръвните си устни: „Ти го извърши!“.

Седем освободени затворници, седем кървави глави, избодени на пики, ключовете на проклетата крепост с осемте непристъпни кули, няколко намерени писма и други останки от някогашни затворници, отдавна умрели от отчаяние — такъв беше ескортът на Сент Антоан по улиците на Париж в средата на юли, хиляда седемстотин осемдесет и девета година. А сега, господи, успокой въображението на Луси Дарней и нека тези стъпки да останат далеч от живота й. Защото те са безумни, неудържими и опасни и дълги години, след като се бе разбила бъчвата пред кръчмата на Дефарж, те не можеха да се изчистят от червените петна.

ГЛАВА XXIIМОРЕТО ОЩЕ БУШУВА

Изтощеният Сен Антоан беше прекарал една страстна седмица, от която твърдият му и горчив залък се разменна в насладата от братски прегръдки и поздравления. Мадам Дефарж стоеше зад тезгяха както обикновено и се разпореждаше с клиентите си. Мадам Дефарж не носеше роза в косите си, защото само за една седмица голямото братство на шпионите бе станало крайно… предпазливо и не се доверяваше на милостта на светеца. Уличните лампи зловещо се поклащаха.

Мадам Дефарж седеше със скръстени ръце сред утринната светлина и топлина, съзерцавайки кръчмата и улицата. И на двете места имаше няколко групи шляещи се хора, мръсни и окаяни, но вече с едно явно чувство за власт, което надмогваше неволята им. И най-парцаливото боне, стърчащо накриво върху най-клетата глава, сякаш казваше: „Знам колко е тежко за мен, носителя на това боне, да продължавам да живея, но знаете ли пък колко лесно ми е на мен, носителя на това боне, да ви унищожа?“ Всяка измършавяла ръка, която преди бе висяла в бездействие, сега беше готова да удари. Пръстите на плетящите жени бяха зли и можеха изкусно да разкъсват. Изражението на Сен Антоан се беше променило. Стотици години лицето му се бе отпечатвало върху квартала и сега последните довършителни удари бяха оставили дълбоки следи.

Мадам Дефарж седеше и наблюдаваше с онова сдържано задоволство, което подобаваше на водачката на жените от Сен Антоан.

Една от тях седеше до нея и плетеше. Ниската, доста пълна жена на един мизерствуващ бакалин, майка на две деца, вече си бе извоювала одобрителното име Отмъщението.

— Чуйте! — каза Отмъщението. — Слушайте де! Кой иде?

Подобно на струя барут, внезапно изстреляна от най-далечния край на квартала Сен Антоан към вратата на кръчмата, към тях долетя бързо разнасящ се шум от гласове.

— Това е Дефарж — каза мадам. — Тишина, патриоти!

Дефарж дойде запъхтян, свали червения калпак от главата си и се огледа.

— Слушайте всички! — каза отново мадам. — Слушайте какво ще каже той!

Дефарж стоеше задъхан на фона на жадни очи и отворени уста, който се бе образувал пред вратата. Всички, които седяха вътре в кръчмата, бяха станали на крака.

— Кажи сега, мъжо! Какво става?

— Новини от оня свят!

— Как така — извика презрително мадам — от оня свят?

— Спомняте ли си всички тук стария Фулон (Фулон, Жозеф (1717–1789) — генерален инспектор на финансите при Луи (Людовик) XVI; бил убит от народа на 22 юли 1789 г.), който каза на гладния народ, че може да яде трева, и който умря и отиде в ада?

— Помним го — понесе се от всички гърла.

— Новината е за него. Той е сред нас.

— Сред нас? — разнесе се отново от всеобщото гърло. — И мъртъв?

— Не е мъртъв. Той толкова се страхуваше от нас, и с право, че се е представил за мъртъв и му е било направено фамозно лъжепогребение. Но той е намерен жив, крил се е в провинцията и сега е доведен тук. Ей сега видях как го водеха към кметството като затворник. Казах, че той с право се е плашил от нас. Кажете всички! Имал ли е право?

Ако можеше да чуе ответния вик, клетият стар грешник — на повече от седемдесет години — дори и да не знаеше нищо, сега щеше да го узнае в дълбините на сърцето си.

Настъпи момент на дълбока тишина. Дефарж и жена му се погледнаха твърдо в очите. Отмъщението се наведе и се чу как изтрака барабан, който тя премести до краката си зад тезгяха.

— Патриоти! — каза Дефарж с решителен глас. — Готови ли сме?

Веднага ножът на мадам Дефарж се озова на пояса й. Барабанът биеше по улиците, като че ли с някаква магия той и барабанчикът бяха излетели заедно. Отмъщението издаваше ужасни писъци и махаше с ръце около главата си, като че ли в нея се бяха събрали всичките четиридесет фурии. Тя тичаше от къща на къща и вдигаше жените.

Мъжете, които гледаха през прозорците, бяха страховити с кървавия гняв в очите си. Грабваха каквото оръжие им попадне и излизаха на тълпи на улицата. Но жените представляваха гледка, която вледеняваше и най-храбрите. Те се откъсваха от бедняшкото си домакинство, от децата си, от старите и болните, които се свиваха по земята гладни и голи, тичаха с развени коси и една друга се възбуждаха с най-безумни крясъци и действия: „Злодеят Фулон е хванат, сестро! Старият Фулон е хванат, майко! Изродът Фулон е хванат, дъще!“ След туй други двайсетина се втурваха към тях, биеха гърдите си, скубеха косите си и крещяха: „Фулон е жив! Фулон, който казваше на народа, че може да яде трева! Фулон, който каза на стария ми баща, че може да яде трева, когато аз нямах да му дам хляб! Фулон, който каза, че бебенцето ми може да суче трева, когато тези гърди пресъхнаха от глад! О, майко божия, този Фулон! О, господи, нашите мъки! Чуй ме, мое мъртво детенце и мой болни татко! Кълна се на колене върху тези камъни да отмъстя на Фулон за вас! Мъже, братя и младежи, дайте ни кръвта на Фулон, дайте ни главата на Фулон, дайте ни сърцето на Фулон, дайте ни тялото и душата на Фулон, нарежете Фулон на парчета и го заровете в земята, та от него да израсне трева.“ С тия викове стотици жени, изпаднали в сляпа ярост, се въртяха наоколо, удряха и дърпаха приятелките си, докато накрая се просваха в страстен унес и единствено мъжете им ги спасяваха да не ги смачкат.

Въпреки това не се изгуби нито миг, нито миг! Този Фулон беше в кметството и можеше да избяга. За нищо на света! Защото Сен Антоан знаеше своите страдания, обиди и неволи! Въоръжени мъже и жени излязоха от квартала толкова бързо и изсмукаха и последните останки след себе си с такава сила, че след четвърт час в пазвите на Сен Антоан нямаше жива душа освен няколко старци и хленчещи деца.

Не. По това време те се тълпяха в залата за разпити, където се намираше този старец, грозен и зъл, и преливаха в съседния площад и улици. Дефарж, мъжът и жената, Отмъщението и Жак Трети бяха в първата редица, близо до него.

— Вижте! — извика мадам, посочвайки с ножа си. — Вижте стария злодей как е вързан с въжета. Хубаво са турили сноп трева на гърба му. Ха-ха! Това е добре. Нека сега я изяде! — Мадам сложи ножа под мишница и запляска с ръце като на представление.

Хората непосредствено зад мадам Дефарж обясниха причината за нейното задоволство на онези зад тях, а те обясниха на стоящите по-назад, докато съседните улици заехтяха от ръкопляскания. По същия начин през дву-или тричасовата разправия, през която се пресяха много крини думи, честите възгласи на нетърпение на мадам Дефарж се подемаха с изумителна бързина, и то на разстояние. Някои мъже, които с поразяваща ловкост се бяха изкачили по фасадата, за да гледат какво става вътре, познаваха мадам Дефарж и служеха за нещо като телеграф между нея и тълпата извън сградата.

Накрая слънцето се издигна толкова високо, че изпрати един благ лъч надежда или закрила точно върху главата на стария затворник. Милостта беше преголяма, за да може да я понесат. След миг бариерата от прах и плява, която се беше задържала изненадващо дълго, се разпиля на вятъра и Сент Антоан го сграбчи!

Това мигновено се разчу до най-далечните редици на тълпата. Дефарж току-що бе прескочил един парапет и една маса и бе стиснал клетия нещастник в зловеща прегръдка; мадам Дефарж тъкмо го бе последвала и хванала едно от въжетата, с които беше вързан; Отмъщението и Жак Трети още не ги бяха настигнали и мъжете по прозорците още не бяха нахълтали в залата като хищни птици, стрелнали се отвисоко, когато над града се надигна вик: „Изведете го! Изведете го до лампата!“

Ту на земята, ту изправен, с глава на стъпалата на сградата, ту на колене, ту на крака, ту по гръб; влачен, удрян, задушаван от трева и слама, натиквани в лицето му от хиляди ръце; разкъсван, нараняван, задъхан, потънал в кръв, но все още молещ милост; ту правещ буйни и отчаяни движения в малкото пространство около него, което се получаваше, когато хората се отдръпваха, за да гледат. После, подобно на дърво, влачено през гора от крака, той беше довлечен до най-близкия уличен ъгъл, където се люшкаше една от фаталните лампи, и там мадам Дефарж го пусна — както котка пуска мишката — и го загледа спокойно и мълчаливо, докато се приготвяха, а той я умоляваше. През цялото време жените възбудено му крещяха, а мъжете грубо викаха, че трябва да бъде убит с трева в устата. Един път го издигнаха високо, но въжето се скъса и те с крясъци го хванаха. Втори път го издигнаха и въжето се скъса — и те пак го уловиха с крясъци. На третия път въжето беше милостиво и го задържа и скоро главата му беше набучена на пика с толкова много трева в устата, че целият квартал Сен Антоан можеше да се събере и да потанцува около нея.

Това не беше краят на злодействата в този ден, защото Сен Антоан така раздвижи кръвта си с танци и крясъци, че тя възвря отново, когато към края на деня се чу, че зетят на убития, друг враг и мъчител на народа, пристигал в Париж под стража от петстотин души конници. Сен Антоан изписа престъпленията му на веещи се листове хартия, залови го — бяха готови да го изтръгнат от цяла армия, ако трябва, — за да го изпратят при Фулон, набучи главата и сърцето му на пика и вълчето шествие понесе трите плячки на деня през улиците на града!

Чак когато се спусна тъмна нощ, мъжете и жените се прибраха при децата си, хленчещи и гладни. После бедняшките хлебарници бяха обсадени от дълги редици от същите тези хора, които търпеливо чакаха да си купят хляб. И докато стояха с отмалели и празни стомаси, те убиваха времето, като се прегръщаха по случай победите на деня и отново ги възкресяваха в разказите си. Постепенно редиците от окъсани хора се скъсиха и изтъняха. След това бедняшките прозорци светнаха, а по улиците загоряха, малки огньове, на които съседите готвеха заедно, а после вечеряха пред вратите си.

Оскъдна и недостатъчна беше трапезата на вечерящите, те не познаваха месото, както и каквато и да било друга подправка на мизерния си хляб. Въпреки това братското чувство вля малко храна в твърдия залък и изтръгна няколко искрици веселост от него. Бащи и майки, които бяха преживели най-тежките моменти от деня, сега играеха кротко със слабичките си деца. Влюбените с такъв свят около тях и пред тях се любеха и се надяваха.

Беше почти съмнало, когато кръчмата на Дефарж изпрати и последната група посетители, а мосю Дефарж каза на мадам с дрезгав глас, докато залостваше вратата:

— Най-после дочакахме, мила!

— Е, да — отговори мадам. — Почти.

Сен Антоан спеше, семейство Дефарж спеше, дори Отмъщението спеше с мършавия бакалин; барабанът също си почиваше. Единствено неговият глас в Сен Антоан напомняше, че кръвта и устремът не са преминали — Отмъщението, като пазител на барабана, можеше да го събуди и да го накара пак да забие точно както преди да падне Бастилията или преди да хванат Фулон. Това обаче не се отнасяше до дрезгавото хъркане на спящите мъже и жени, което излизаше из пазвите на Сен Антоан,

ГЛАВА XXIIIОГЪНЯТ СЕ РАЗГАРЯ

В селото с чешмата, където всеки ден работникът отиваше да откърти от някой камък на близкото шосе троха хляб за бедната си невежа душа и клетото си измършавяло тяло, беше настъпила промяна. Затворът на скалата не беше вече толкова страшен, както едно време. Имаше все още войници, които го охраняваха, но те не бяха много. Имаше и офицери, които охраняваха войниците, но никой от тях не знаеше какво могат да направят неговите хора — във всеки случаи не това, което той щеше да им заповяда.

Надлъж и нашир се простираше разрушена земя, която не раждаше нищо освен пустош. Всеки зелен лист, всеки стрък трева или жито беше повехнал и попарен като бедния народ. Всичко беше клюмнало, отчаяно, подтиснато и разбито. Жилищата, оградите, домашните животни, мъжете, жените, децата и земята, която ги хранеше — всичко беше изхабено.

Монсеньорите (често много достойни господа) бяха истинско щастие за нацията. Те придаваха рицарски тон на всичко и даваха изискан пример за разкошен и блестящ живот и за други подобни неща. И все пак като съсловие монсеньорите по един или друг начин сами бяха докарали нещата дотук. Странно, че Творението, специално създадено за монсеньорите, толкова бързо се изчерпа и пресъхна. Несъмнено има нещо доста недалновидно във вечните закони! Така или иначе, фактът си оставаше и след като последната капка кръв беше изстискана от камъните и колелото на мъченията се бе въртяло толкова пъти, че продължаваше да се върти, но нямаше какво да захване. Монсеньорите започнаха да бягат от това странно и недостойно явление.

Но не това беше промяната в селото и в други такива села. Десетки години Монсеньор го бе извивал и изстисквал и съвсем рядко го бе удостоявал с присъствието си освен заради удоволствията на лова — понякога на хора, понякога на дивеч, за чието запазване Монсеньор беше създал възвишени пространства безплодна и дива пустош. Не. Промяната се състоеше по-скоро в появата на странни лица на хора от долното съсловие, отколкото в изчезването на физиономиите от горното съсловие, фино изваяните, благородни и облагородяващи черти на монсеньорите.

В онова време, когато работникът продължаваше да поправя пътищата, самотен, сред прах, без да се замисли, че той самият е прах и ще се превърне в прах, защото повече го занимаваше мисълта, че има съвсем малко храна за вечеря, а би хапнал много повече — в онова време, вдигайки очи от самотния си труд и оглеждайки се наоколо, той често виждаше една грубовата фигура, която се движеше към него и която преди доста рядко се виждаше по тия места. Когато фигурата наближаваше достатъчно, каменарят установяваше без изненада, че това е рошав човек с почти дивашки вид, висок, с дървени обуща, които изглеждаха тромави дори в неговите очи, навъсен, груб, мургав, целият изцапан с кал и праха на много пътища, измокрен от мочурливата влага на много землянки, полепен с тръните, листата и мъха на много горски пътеки.

Този човек дойде при него като призрак един юлски обяд, докато той стоеше върху купчина камъни под един рид, заслонил се от градушката.

Мъжът го погледна, погледна селото в долчината, мелницата и затвора на скалата. След като разпозна тези обекти в замъгления си мозък, той каза на почти неразбираем диалект:

— Как върви, Жак?

— Всичко е наред, Жак.

— Дай си ръката тогава.

Те си стиснаха ръцете и мъжът седна върху купчината камъни.

— Не се ли полага по-свястна вечеря?

— Засега не — каза каменарят с гладен вид.

— Това май е обичай тука — изръмжа мъжът. — Никой не вечеря като хората.

Той извади почерняла лула, напълни я, запали я с кремък и желязо и смукна, докато тя загоря с ярка светлина. После внезапно я извади от устата си и пусна нещо в нея, което пламна и излетя в кълбо дим.

— Дай си ръката. — Сега беше ред на майстора да го каже, след като бе наблюдавал тия действия. Отново си стиснаха ръцете.

— Довечера? — каза майсторът.

— Довечера — каза мъжът, като сложи лулата в уста.

— Къде?

— Тук.

Двамата седяха върху купа камъни и мълчаливо се гледаха, а градушката падаше помежду им като някакви снаряди-джуджета, докато накрая небето просветля над селото.

— Покажи ми пътя — каза пътникът, като се изкачваше по стръмния склон на хълма.

— Ето — отговори майсторът, сочейки с пръст. — Слизаш ей там, право по улицата, покрай чешмата…

— По дяволите! — прекъсна го другият, като огледа местността. — Няма да минавам по никаква улица и покрай никаква чешма. Разбра ли?

— Разбрах. Около две левги отвъд върха на този хълм над селото.

— Добре. Кога свършваш работа?

— На залез.

— Ще ме събудиш ли, преди да си тръгнеш? Вървял съм две нощи, без да спра. Сега ще си допуша лулата и ще заспя като бебе. Ще ме събудиш ли?

— Разбира се.

Пътникът изпуши лулата си, мушна я в пазвата си, събу огромните си дървени обуща и легна по гръб върху купчината камъни. Веднага заспа дълбоко.

Докато работеше сред прахоляка, а буреносните облаци се отдалечиха и откриха светли ивици небе, хвърлящи сребристи отблясъци върху пейзажа, дребничкият майстор (който сега си беше сложил червен калпак вместо синия) изглеждаше като омагьосан от фигурата върху купчината камъни. Очите му тъй често се обръщаха към нея, че той работеше механично и без голям ефект. Бронзовото лице, черната рошава коса и брада, грубият червен калпак, грубата дреха от домашно тъкан плат и животинска козина, мощното тяло, изтъняло от оскъдния живот, и устните, свити в мрачна отчаяност в съня, изпълваха майстора със страхопочитание. Пътникът беше пътувал много, краката му бяха изранени, глезените му бяха ожулени и кървяха. Огромните му обувки, пълни с листа и трева, бяха твърде тежки за дългото ходене, а дрехите му бяха на дупки, тъй както той целият беше в рани. Строителят се наведе над него и занаднича в пазвата му и другаде за скрито оръжие. Напразно, защото той спеше с ръце на гърдите, здраво скръстени както свитите му устни. Укрепените градове и техните огради, отбранителни кули, врати, окопи и подвижни мостове изглеждаха на майстора като направени от въздух пред тази фигура. Когато вдигна очи към хоризонта и се огледа наоколо, той видя с бедното си въображение подобни фигури, които нищо не можеше да спре и които се струпаха в градовете на цяла Франция.

Мъжът продължаваше да спи, несмущаван от дъжда и града, от проясняващото се на моменти небе, от слънцето и сенките върху лицето му, от тропащите бучки сивкав лед върху тялото му, които слънцето после превръщаше в диаманти, докато накрая слънцето потъна на запад и небето запламтя. Тогава майсторът събра инструментите си и всичките си неща и се приготви да слезе в селото, като не забрави да го събуди.

— Добре — каза спящият, като се повдигна на лакътя си. — Две левги отвъд върха на хълма?

— Там някъде.

— Там някъде. Добре.

Строителят си тръгна, а прахът се движеше пред него според посоката на вятъра. Скоро стигна чешмата и се запромъква през мършавия добитък, който беше докаран на водопой и на когото, изглежда, шептеше нещо, както и на цялото село. Когато селяните се навечеряха с оскъдните си залци, те не си легнаха както обикновено, а пак излязоха навън и застанаха до вратите на къщите си. Наоколо се носеше странен и заразителен шепот и когато те се събраха при чешмата в мрака, всички, сякаш пак заразени от нещо, се загледаха очаквателно към небето, и то в една и съща посока. Мосю Габел, главен управител на селото, се разтревожи. Излезе на покрива на къщата си и също се загледа натам. После погледна надолу иззад комините върху тъмнеещите лица край чешмата и изпрати да кажат на свещеника-иконом, който държеше ключовете на църквата, че скоро може да се наложи да бие камбаната за тревога.

Нощта ставаше все по-дълбока. Дърветата, които заобикаляха стария замък и го отделяха от околния свят, се движеха от усилващия се вятър, сякаш заплашваха да разрушат сградата, която изглеждаше тъмна и грамадна в мрака. Дъждът неудържимо се лееше върху двете външни стълбища и удряше огромната врата като бърз вестоносец, който се опитва да разбуди спящите вътре. Тревожни пориви на вятъра преминаваха през салона, сред старите копия и кинжали, качваха се с жален вой нагоре и разтърсваха завесите на леглото, където беше спал последният маркиз. От изток, запад, север и юг през горите се промъкваха четири рошави фигури, които стъпваха тежко по високата трева, чупеха клоните и внимателно се насочваха към двора на замъка. Светнаха четири светлини, после се задвижиха в различни посоки и всичко потъна отново в мрак.

Но не за дълго. Скоро замъкът странно се озари от някаква собствена светлина, сякаш фосфоресцираше. Една проблясваща ивица заигра по предната фасада и се насочи към прозрачните места, където имаше перили, сводове и прозорци. После се извиси нагоре и започна да става все по-широка и по-ярка. Не след дълго от десетината големи прозорци избухнаха пламъци и каменните лица се разбудиха и прогледнаха през огъня.

От къщата се понесе слаб шум, който идваше от малкото хора, останали там. Някой оседла кон и замина нанякъде. В мрака се чуваше удряне на шпори и плющене. На площадчето със селската чешма се дръпнаха юзди и един кон, целият в пяна, застана до вратата на мосю Габел. „На помощ, Габел! Всички на помощ!“ Камбаната биеше припряно, но друга помощ (ако това може да се нарече помощ!) не дойде отникъде. Майсторът и двеста и петдесет негови близки приятели стояха със скръстени ръце до чешмата и гледаха огнения стълб, който се виеше в небето. „Сигурно е висок четиридесет фута!“ — говореха мрачно те, без да помръднат.

Ездачът от замъка и разпененият кон изтрополяха през селото и се понесоха нагоре по каменната стръмнина към затвора на скалата. На вратата група офицери наблюдаваха огъня. Малко по-настрана стояха група войници. „На помощ, господа офицери! Замъкът гори. Само с незабавна помощ можем да спасим скъпоценностите. Помощ, помощ!“ Офицерите погледнаха към войниците, които гледаха огъня. Не дадоха никакви команди. Отговориха с вдигане на рамене, като хапеха устни: „Трябва да изгори.“

Когато конникът се спусна отново по хълма и мина пак по улицата, цялото село светеше. Работникът и двеста и петдесетте близки приятели, въодушевени като един човек от идеята за светлина, се бяха втурнали в къщите си и бяха поставили свещи във всяко възможно опушено съдче от стъкло. Общата оскъдица на всичко бе наложила на всяка къща да се заемат свещи от мосю Габел. Той се бе поколебал и проявил упорство за момент и работникът, по-рано толкова покорен на властта, му бе казал, че от каруцата става много хубав огън, а пощенските коне добре могат да се препекат.

Замъкът беше оставен да изгори в пламъците. Пожарът вилнееше и огненочервеният вятър, който идваше направо от пъкъла, просто отвяваше сградата. Пламъците ту се снишаваха, ту се издигаха и при това каменните лица се показваха, като че агонизираха в адски мъки. Когато огромната маса камъни и дърво рукна, лицето с двете резки на носа се изгуби. После отново се появи сред дима, сякаш беше лицето на жестокия маркиз, гонят на кладата в борба с огъня.

Замъкът изгаряше. Най-близките дървета, които огънят достигна, пламваха и се свиваха. По-далечните дървета подпалени от четирите яростни фигури обграждаха горящата сграда с една нова гора от дим. В мраморния басейн на фонтана вреше разтопено олово и желязо. Водата пресъхна, куполите на сигналните кули се разтопиха като лед в топлината и потекоха надолу в четирите зейнали кладенци от огън. Яките стени се прерязаха от огромни пукнатини, подобни на кристали. Обезумели птици кръжаха наоколо и падаха в пещта. Четирите яростни фигури си тръгнаха — на изток, на запад, на север и на юг, по пътищата, обгърнати от нощта, водени от фара който сами бяха запалили, към следващата цел. Светналото село беше завзело камбаната и след като бе свалило законния звънар, биеше камбаната от радост.

И не само това. Селото, замаяно от глад, огън и камбанен звън, реши, че мосю Габел има нещо общо със събирането на данъци и наеми — макар в последните дни Габел да бе събрал малко данъци и никакъв наем, — и нетърпеливо поиска среща с него. Селяните наобиколеха къщата му и го призоваха да излезе на разговор. При това мосю Габел залости здраво вратата си и се оттегли, за да се посъветва сам със себе си. Резултатът от този разговор беше, че Габел отново се оттегли на покрива зад купчината комини. Този път беше решил, ако разбият вратата (той беше дребен човек с отмъстителен южняшки нрав) да се надвеси колкото може над парапета и да бутне неколцина селяни долу.

Сигурно мосю Габел прекара дълга нощ на покрива, където вместо светлина и топлина в далечината се виждаше горящият замък, вместо музика се чуваше блъскането по вратата и ликуващият звън, да не говорим за злокобната лампа насред пътя пред вратата на станцията му, която селяните искаха много енергично да преместят в негова чест. Беше доста голямо напрежение да прекараш една цяла лятна нощ на ръба на черния океан, готов всеки момент да скочиш в него, както бе решил мосю Габел. Но накрая дойде доброто утро, тръстиковите свещи

на селяните изтекоха, хората, слава богу, се разпръснаха и мосю Габел слезе долу, за момент запазвайки живота си, На около сто мили оттам, сред блясъка на други пожари, в тази нощ имаше и по-нещастни служители, които изгряващото слънце намери обесени на по-рано тихите улички, където те се бяха родили и отраснали. Имаше също така и други селяни и граждани, по-нещастни от работника по пътищата и неговите другари, с които служителите и конниците се бяха справили по-успешно и на свой ред бяха обесили по улиците. Но яростните фигури бавно и сигурно се придвижваха на изток, на запад, на север и на юг. И който и да увисваше на бесилото, огънят продължаваше да гори. Никой не беше в състояние с никакви математически изчисления да определи колко високи трябва да бъдат бесилките, за да го превърнат във вода и да го угасят.

ГЛАВА XXIVПРИТЕГЛЕН ОТ МАГНИТНАТА СКАЛА

Така преминаха три бурни години в пожари и вълнения — твърдата земя се разтърси от набезите на гневния океан, за който сега нямаше отлив, а само прилив, и той се издигаше все по-нависоко за ужас и почуда на онези, които го гледаха от брега. Още три рождени дни на малката Луси бяха изтъкани от златната нишка на семейния покой в дома й.

Много дни и нощи неговите обитатели се вслушваха в ехото на ъгъла, а сърцата им замираха, когато дочуеха стъпките на тълпата. Защото в съзнанието им тези стъпки бяха стъпки на народ, разбунен под червено знаме, поставил страната си в опасност, превърнал се в див звяр по силата на някаква ужасна магия, която отдавна бе тлеела в него.

Монсеньорът като съсловие се беше абстрахирал от факта, че вече не го почитат, че вече не го искат във Франция, и по този начин увеличи опасността да бъде изгонен от нея и от живота въобще. Подобно на легендарния селянин, който извикал дявола с голяма мъка и когато го зърнал, изпаднал в такъв ужас, че не могъл да зададе на врага никакъв въпрос и веднага избягал, Монсеньора, след като беше чел наопаки молитвата години наред и след като беше правил други силни магии, за да подчини дявола, сега изведнъж го видя в целия му ужас и веднага си плю на благородните пети.

Блестящото Око на бика в двореца беше изчезнало, иначе щеше да предизвика ураган от народни куршуми. То никога не беше виждало добре — отдавна в него се бе загнездила мушичката на Луциферовата гордост, разточителността на Сарданапал и слепотата на къртицата. Но то падна и изчезна. Дворът от най-вътрешния и изискан кръг до най-външната прогнила периферия от интриги, корупция и притворство си беше отишъл. Монархията си беше отишла. Била обсадена в своя палат и вече свалена, когато новините пристигнаха.

Дойде август на хиляда седемстотин деветдесет и втора и по това време монсеньорите се бяха разпилели по всички краища.

Естествено щабът и главното място за събранията им в Лондон беше банката „Телсън“. Казват, че духовете спохождат местата, където телата им най-много са живели, и монсеньорите без пукната пара спохождаха мястото, където едно време си бяха държали лъскавите жълтици. Освен това тук беше мястото, където идваха най-достоверни и най-бързи сведения от Франция. Имаше и друго: банката „Телсън“ беше богата и проявяваше голяма щедрост към старите си клиенти, изпаднали в немилост. И друго: онези благородници, които бяха предвидили навреме бурята, бяха усетили бъдещите грабежи и конфискациите и благоразумно си бяха прехвърлили парите в „Телсън“ и техните нуждаещи се събратя винаги им се обаждаха. Към това трябва да се добави, че всеки новодошъл от Франция почти задължително даваше своите сведения или се обаждаше в „Телсън“. По тези причини по това време банковата къща беше станала нещо като борса за френското разузнаване. Това се знаеше така нашироко от хората, а справките, които се правеха там, бяха толкова многобройни, че понякога банката „Телсън“ написваше последните новини в няколко реда и ги поставяше на прозорците на банката за всички, които минаваха през Темпъл Бар.

През един димен и мъглив следобед мистър Лори седеше на бюрото си, на което Чарлс Дарней се беше облегнал, и говореше нещо с тих глас. Кабината за покаяние, която по-рано бе служила за частни разговори с директора, сега се използуваше за размяна на новини и беше претъпкана от хора. Оставаше около половин час до затваряне

— Въпреки че вие сте най-младият човек, който някога е живял — каза Чарлс Дарней малко колебливо, — трябва да ви кажа…

— Разбирам. Че съм вече доста стар? — каза мистър Лори.

— Времето е нестабилно, пътуването е дълго, няма сигурен транспорт, страната е в безредици, градът не е безопасен дори за вас.

— Мили мой Чарлс — каза мистър Лори с радостна увереност. — Вие засегнахте някои от причините, именно заради които трябва да замина, а не да остана. За мен е най-безопасно. Никой няма да седне да се занимава с един старец, който скоро ще навърши осемдесет, когато има толкова много други хора, с които си струва да се позанимаят. Що се отнася до това, че градът е в безредие — та ако не беше в безредие, нямаше нужда да се изпраща човек от нашата банка тук в нашия клон там, който познава отдавна града и работите и е доверено лице на „Тел-сън“. Колкото до несигурния транспорт, дългото пътуване и зимното време, ако аз не съм готов да понеса някои неудобства заради банката „Телсън“ след толкова години служба, кой друг ще го стори?

— Иска ми се аз да отида на ваше място — каза Чарлс Дарней малко неспокойно като някой, който мисли на глас.

— Наистина ли? Много ви бива да възразявате и да съветвате — възкликна мистър Лори. — Иска ви се да отидете? И сте роден във Франция? Мъдър съветник сте, няма що?

— Скъпи мистър Лори, именно защото съм французин, тази мисъл (макар че не исках да я споменавам тук) често ми минава през ум. Не мога да не си помисля, още повече, че съм съчувствувал на нещастния си народ и съм пожертвувал нещо за него — той говореше с предишния си замислен тон, — че мога да го накарам да се вслуша и да успея да го убедя малко да се овладее. Още снощи, когато си отидохте, аз поговорих с Луси…

— Говорили сте с Луси — повтори мистър Лори. — Да. Чудя се как не ви е срам да споменавате името на Луси. Да бяхте тръгнали за Франция още сега!

— Но няма да тръгна — каза Чарлс Дарней с усмивка. — За целта е по-добре да тръгнете вие.

— Да, и аз наистина тръгвам. Истината е, мили мой Чарлс — мистър Лори погледна към директора и понижи глас, — че вие нямате никаква представа за трудностите, при които правим нашите сделки, и опасностите, на които нашите книги и документи са изложени там. Само бог знае какви компрометиращи последици ще има за десетки хора, ако някои от документите ни бъдат взети или унищожени. А това може да стане всеки момент, защото кой може да каже, че днес Париж няма да бъде подпален, а утре опустошен! Затуй документите трябва внимателно да се подберат без никакво отлагане, да се закопаят или просто да се преместят на безопасно място, а това (без загуба на скъпоценно време) може да направя само аз, ако изобщо е възможно. И трябва ли да се отдръпна, когато банката „Телсън“ знае това и иска това — банката „Телсън“, чийто хляб съм ял цели шестдесет години — само защото ставите ми са малко неподвижни? Та аз съм един младеж, сър, в сравнение с поне половин дузина старчоци тук.

— Възхищавам се на храбрия ви младежки дух, мистър Лори.

— Ами, ами. Глупости, сър! И вижте какво, скъпи Чарлс — каза мистър Лори, като пак погледна към директора, — трябва да разберете, че в момента да се изнесе нещо от Париж, независимо какво, е почти невъзможно. Днес получихме документи и ценни книжа (говоря ви строго поверително, не е редно дори на вас да казвам такива работи), донесени от най-странните куриери, които можете да си представите, и всеки един от които е бил буквално на косъм от смъртта, когато е минавал парижките бариери. Друг път пакетите ни са пътували натам и обратно съвсем лесно, както в добрата стара и уредена Англия. Сега всичко това свърши.

— Вие наистина ли тръгвате довечера?

— Наистина, защото положението е толкова спешно, че не търпи никакво отлагане.

— Няма ли да вземете никого със себе си?

— Предложиха ми всякакви хора, но аз не искам да имам нищо общо с никого. Смятам да взема Джери. От толкова време Джери ми е телохранител в неделните нощи и аз съм свикнал с него. Никой няма да се усъмни, че Джери е нещо повече от един английски булдог и че в главата му може да има друга мисъл, освен да се хвърли върху всекиго, който докосне стопанина му.

— Трябва пак да ви кажа, че най-искрено се възхищавам на вашата храброст и младост.

— Трябва пак да ви кажа, че това са глупости, глупости! След като изпълня тази малка задача, вероятно ще приема предложението на банката да се оттегля и да заживея спокоен живот. Тогава ще имам достатъчно време да мисля за старостта.

Този разговор се проведе до познатото бюро на мистър Лори, а наоколо гъмжеше от монсеньори, които се хвалеха какво ще направят, за да отмъстят на вероломния си народ. Беше напълно в стила на Монсеньора, облечен в ролята на бежанец, и още по-типично в стила на английската порядъчност да говори за тази ужасна революция, сякаш тя бе единствената реколта на света, която не е била посята — сякаш преди това нищо, което е могло да доведе до нея, не е било направено или не е било пропуснато да се направи, сякаш наблюдателите на нещастните милиони във Франция, на средствата, които са били прахосвани или унищожавани, а са можели да ги направят богати, не бяха виждали неизбежното й приближаване, и то от години, и сякаш не бяха го написали с пределно ясни думи. Тези разгорещени приказки и безразсъдни заговори, които Монсеньор кроеше за възстановяване на предишното положение, се бяха напълно изчерпали, бяха уморили и небето, и земята, както и самите себе си, и трудно се издържаха без някоя остра забележка от страна на някой нормален мъж, който знаеше истината. Именно тези разгорещени приказки, които кръжаха около ушите на Чарлс Дарней, като че ли кръвта в главата му се блъскаше стихийно, бе усилило още повече вътрешната му напрегнатост, която без друго вече го държеше в непрекъсната нервност.

Сред ония, които говореха, беше и Страйвър от Кралския съд, който уверено очакваше повишение и затова тръбеше най-високо по въпроса за монсеньорите: по какъв начин да се разправят с народа, да го заличат от лицето на земята и да живеят без него, както и за разни други работи, които наподобяваха унищожението на орли — чрез насипване на сол по опашките им. Дарней го слушаше с особено неудоволствие. Колебаеше се дали да си отиде и да не слуша повече, или да остане, за да го прекъсне когато една случайност реши съдбата му.

Директорът се приближи до мистър Лори и като постави пред него едно изцапано неотворено писмо, го попита дали вече е открил някакви следи от лицето, към което писмото е адресирано; директорът остави писмото толкова близо до Дарней, че той видя адреса — още повече че това беше неговото истинско име.

На английски адресът гласеше: „Много спешно. До досегашния маркиз на Франция Сен Евремонд. Поверително на господата Телсън и сие, банкери, Лондон, Англия“.

На сутринта преди сватбата доктор Манет изрично и настоятелно бе помолил Чарлс Дарнеи тайната на това име да се запази на всяка цена, освен ако той, докторът, не реши да я разкрие. Никой друг не знаеше, че това е неговото име. Собствената му съпруга не подозираше нищо. Мистър Лори също нямаше откъде да знае.

— Не — Каза мистър Лори в отговор на директора. — Обърнах се към всички, които сега са тук, но никой не можа да ми каже къде може да се намери този джентълмен.

Стрелките на часовника клоняха към часа, в които банката затваряше, и потокът разговарящи започна да се движи покрай бюрото на мистър Лори. Той повдигна въпросително писмото: Монсеньор, представен в лицето на тези заговорничещи и възмутени бежанци, го видя и този, онзи и трети — всички казаха по нещо обидно на френски или на английски за маркиза, когото не можеха да открият.

— Мисля, че е племенник, във всеки случаи изроден наследник на изискания маркиз, който беше убит — каза един от тях. — Щастлив съм, че не го познавам.

— Страхливец, който напусна своя пост — каза друг монсеньор, когото бяха извели от Париж полузадушен с краката нагоре в една купа сено преди няколко години.

— Заразен е от новите идеи — каза трети, които минаваше и гледаше в тая посока през пенснето си. — Обяви се срещу маркиза, напусна именията, когато ги наследи, и ги остави на главорезите. Надявам се, те ще го възнаградят сега, както му се полага.

— Я — извика шумният Страйвър, — наистина ли? Такъв човек ли е този? Дай да му видим опозореното име. Да го вземат мътните!

Дарней не можеше да се сдържа повече, хвана мистър Страйвър за рамото и му каза:

— Аз го познавам.

— Наистина ли, за бога? — рече Страйвър. — Съжалявам.

— Защо?

— Как защо, мистър Дарней? Чухте ли какво е направил? Как можете да питате защо в днешните времена!

— Но аз питам: защо?

— Тогава пак ще ви кажа, мистър Дарней, че много съжалявам. Съжалявам, че задавате такива странни въпроси. Става дума за човек, който се е заразил от най-ужасния и кощунствен вид зло, оставил е имота си на най-долната измет на земята, която трябва поголовно да се избива, а вие ме питате защо съжалявам, че човек, който възпитава младите, се познава с него. Добре, ще ви отговоря. Съжалявам, защото смятам, че такъв негодник е заразителен. Ето затова.

Помнейки тайната, Дарней с мъка се сдържа и каза:

— Може би не познавате господина.

— Но пък знам как да ви туря натясно, мистър Дарней — каза Були Страйвър, — и ще го направя. Ако този човек е джентълмен, аз не го разбирам. Можете да му го кажете и да го поздравите от мен. Можете също така да му кажете от мен, че след като е оставил своите земни блага и положение на тази тълпа касапи, чудно е защо още не е застанал начело. Но не, господа — каза Страйвър, като се огледа и щракна с пръсти, — аз знам нещичко за човешката природа и ще ви кажа, че дори човек като този никога няма да се остави на милостта на такива скъпоценни протежета. Не, господа. Той винаги отрано ще си плюе на петите, когато започне боричкането, и ще се изхлузи.

С тия думи и едно последно щракване с пръсти мистър Страйвър си проправи път към Флийт Стрийт сред всеобщите одобрителни възгласи на своите слушатели. След като всички си отидоха, мистър Лори и Чарлс Дарней останаха сами при бюрото.

— Ще се погрижите ли за писмото? — каза мистър Лори. — Знаете къде да го занесете, нали?

— Да.

— Ще бъдете ли така добър да обясните, че сме предполагали, че то е било адресирано дотук с надежда, че знаем къде да го препратим, и затова е престояло известно време при нас.

— Добре. Оттук ли ще тръгнете за Париж?

— Оттук в осем.

— Ще се върна да ви изпратя.

Много раздразнен от себе си, както и от Страйвър и другите, Дарней бързо се озова сред покоя на своя храм, отвори писмото и го зачете. Ето неговото съдържание:

Дремещото безпокойство в ума на Дарней силно се възбуди от това писмо. Опасността, в която се намираше един стар и добър слуга, чието единствено престъпление бе верността към него и семейството му, така се отрази на лицето му, че като ходеше нагоре-надолу из Темпъл и се чудеше какво да направи, той прикриваше лицето си от минувачите.

Знаеше много добре, че в ужаса си от извършеното зло, което надхвърляше злодеянията и лошата репутация на стария род, в ядните си съмнения към чичо си, в страданието, с което съвестта му гледаше на разпадащата се постройка, която очакваха от него да поддържа, той беше действувал погрешно. Знаеше много добре, че в любовта си към Луси, в отказа си от общественото си положение, макар и отдавна обмислен, бе проявил прибързаност и някои неща бяха останали недовършени. Знаеше, че е трябвало да подготви всичко систематично и да го контролира; беше имал намерение да го направи, но не го направи.

Щастието на английския му дом, който сам си бе избрал, необходимостта непрекъснато да се занимава с нещо, бързите промени и беди, които следваха една след друга тъй светкавично, че събитията от тази седмица унищожаваха прибързаните планове от предишната седмица, а събитията от следващата седмица създаваха съвършено ново положение, бе се поддал на силата на всички тези обстоятелства — наистина не без тревога, но и без продължителна и нарастваща съпротива. Известно му беше, както бе известно на новата власт във Франция, която можеше да го обвини в измяна, че бе наблюдавал времената и бе чакал удобен момент, за да действува, че времето се менеше и вреше, докато накрая този момент мина и благородниците започнаха да бягат от Франция по всеки път и пътека, а собствеността им се конфискуваше или унищожаваше и имената им се заличаваха.

Но той не бе подтискал никого, не бе хвърлил в затвора никого. Не бе изисквал строго да му се плащат данъци, даже доброволно ги беше премахнал и се беше оставил на произвола на един свят, в който не се ползуваше с привилегии; беше си спечелил сам място в него и сам изкарваше прехраната си. Мосю Габел беше управлявал обеднялото и объркано имение по писмени указания да жали хората, да им дава малкото, което е останало — горивото, което строгите кредитори нямаше да им позволят да вземат за зимата, и продуктите, които можеха да се спасят от същата алчна ръка през лятото. Несъмнено това бяха доводи и доказателства, че той ще е в безопасност, и те естествено изникнаха в ума му в този момент.

Те затвърдиха отчаяното решение, което вече бе започнало да се оформя у Чарлс Дарней, да отиде в Париж,

Да. Подобно на моряка от старата приказка, ветровете и теченията го бяха захвърлили в полето на магнитната скала. Сега тя го влечеше към себе си и той трябваше да отиде. Всичко, което се появяваше в ума му, го водеше все по-бързо, все по-уверено към притегателния ужас. Предишната му тревога идваше от мисълта, че в нещастната му родина се преследват лоши цели с лоши средства и той, убеден, че е по-добър от тях, не е там, за да се опита да направи нещо, за да спре кръвопролитието и да утвърди принципите на човечността и милосърдието. Наполовина потушил тази тревога, макар с още будни угризения, той стигна до яркото сравнение между себе си и смелия стар джентълмен, у когото чувството за дълг беше тъй силно. След сравнението (оскърбително за него) веднага последваха подигравките на монсеньорите, които го бяха засегнали дълбоко, както и тези на Страйвър — преди всичко груби и дразнещи поради отдавнашни причини. Накрая дойде писмото на Габел. Призивът на един невинен затворник в смъртна опасност в името на неговата справедливост, чест и добро име.

Решението беше взето. Той трябваше да замине за Париж.

Да. Магнитната скала го привличаше и той трябваше да продължи да плува и да се блъсне в нея. Не виждаше никаква скала. Не чувствуваше никаква опасност. Намеренията, с които беше вършил онова, което беше извършил, макар и недовършено, му изглеждаха в такъв вид, че му се струваше, че във Франция ще му ги признаят с благодарност, когато се появи и ги потвърди. После сияйното видение на добрите дела, което често е оптимистична илюзия на много добронамерени умове, се яви пред него и той дори видя себе си начело на вилнеещата революция, която така ужасно безумствуваше.

Като вървеше насам-натам, взел решението да замине, Дарней си помисли, че нито Луси, нито баща й трябва да го узнаят, докато не тръгне. На Луси трябваше да се спести болката от раздялата. А баща й, който винаги отказваше да върне мислите си назад, върху опасната почва на миналото, трябваше да научи за тази крачка като за взето решение, а не като нещо, което все още се обмисля. Той не желаеше да обмисля дали не би могъл да сподели с баща й дори отчасти истината за несигурното си положение от страх да не би тревогата да събуди у него стари спомени от Франция. Но тези съображения също повлияха на поведението, което бе решил да следва.

Чарлс Дарней вървеше нагоре-надолу, погълнат от мислите си, докато стана време да се върне в „Телсън“ и да се сбогува с мистър Лори. Щом пристигнеше в Париж, той щеше да се обади на стария си приятел, но засега нямаше да му казва нищо за намеренията си.

Пред вратата на банката чакаше кола с пощенски коне. Джери беше обут в ботуши и напълно екипиран.

— Предадох писмото — каза Чарлс Дарней на мистър Лори. — Не искам да ви товаря с писмен отговор, но може би ще занесете устен?

— Да, разбира се — каза мистър Лори. — Ако не е много опасен.

— Съвсем не. Макар че е до един затворник в Абе.

— Как се казва той? — каза мистър Лори, държейки отворен бележник в ръка.

— Габел.

— Габел. Какво трябва да предам на нещастния Габел в затвора?

— Просто, че „той е получил писмото и ще дойде“.

— Да спомена ли някакво време?

— Той ще тръгне утре вечер.

— Да споменавам ли някакво име?

— Не.

Дарней помогна на мистър Лори да се увие в няколко палта и наметала и излезе с него от топлината на старата папка сред мъгливия въздух на Флийт Стрийт.

— Предайте поздрави на Луси и малката Луси — каза мистър Лори на раздяла — и много се грижете за тях, докато се върна.

Чарлс Дарней кимна с глава и се усмихна неуверено, докато колата се отдалечаваше.

Тази нощ — беше четиринадесети август — той стоя до късно и написа две пламенни писма: едното беше до Луси, в което обясняваше голямата необходимост да замине за Париж, и накрая причините, поради които се надяваше, че ще бъде в безопасност там. Другото беше до доктора, в което поверяваше Луси и милото им дете на неговите грижи и се спираше на същите проблеми с най-силни уверения. И на двамата писа, че ще им изпрати писма като доказателство за своята безопасност веднага щом пристигне.

Беше тежък ден, денят, който прекарваше с тях и с мисълта, че за пръв път съвместният им живот се прекъсва. Трудно му беше да поддържа невинната измама, за която изобщо не подозираха. Но един пълен с обич поглед към жена му, тъй щастлива и заета с работа, затвърди у него решението да не й казва нищо за онова, което предстоеше да се случи (почти се беше настроил да го направи, тъй странно му изглеждаше, че трябва да върши нещо без тихата й помощ), и денят бързо отмина. Рано вечерта той я прегърна, прегърна не по-малко скъпата за него нейна съименничка, като се престори, че скоро ще се върне (някаква въображаема работа налагала да излезе, а тайно си беше приготвил куфар с дрехи), и се измъкна сред тежката мъгла на тежките улици с още по-натежало сърце.

Невидимата сила бързо го притегляше към себе си и всички течения и ветрове го носеха стремително към нея. Остави двете писма при един доверен разносвач и те трябваше да се предадат половин час преди полунощ, не по-рано. Взе кон за Дувър и започна своето пътуване. „В името на любовта към бога, справедливостта, великодушието и честта на благородното ви име“ беше зовът на нещастния затворник, с когото той поддържаше падналия си дух, след като напусна всичко най-скъпо на света и се понесе към магнитната скала.