Позор

Единайсета глава

Сряда е. Той е станал рано, но Луси го е изпреварила. Заварва я да наблюдава дивите гъски във водоема.

— Нали са красиви — казва му тя. — Връщат се всяка година. Винаги тези три. Чувствам се поласкана, че ме посещават. Че са ме избрали.

Три. Това би било решение. Той и Луси, и Мелани. Или той и Мелани, и Сорая.

Закусват заедно, след това извеждат двата добермана на разходка.

— Мислиш ли, че би могъл да живееш тук, в нашата част на света? — пита го Луси неочаквано.

— Защо? Да не ти трябва нов кучкар?

— Не, нямах предвид това. Не би ли могъл да си намериш работа в Роудз юнивърсити — сигурно имаш връзки там — или в Порт Елизабет?

— Не мисля, Луси. Вече не съм продаваем. Скандалът ще ме следва, белязан съм. Не, ако потърся работа, трябва да бъде нещо невзрачно — писар, стига още да има писари, помощник в кучкарник.

— Но ако искаш да сложиш край на скандалните приказки, не трябва ли да се защитиш? Като бягаш, само даваш храна на клюките, нали?

Като дете Луси беше тиха и незабележима; наблюдаваше го, но никога, поне доколкото беше забелязал, не го съдеше. Сега, прехвърлила двайсетте, е започнала да се оформя. Кучета, градинарство, астрологическа литература, асексуално облекло: във всяко той чете декларация за независимост, обмислена, целенасочена. Както и пренебрежението към мъжете. Строителка на собствения си живот. Излизаща изпод сянката му. Добре! Той одобрява.

— Това ли смяташ, че съм направил? Избягал съм от местопрестъплението?

— Оттеглил си се. Спестил си си неприятностите — каква е разликата?

— Не ме разбираш, мила. Това, което искаш от мен, вече не може да се постигне, basta. В наше време не става. Дори ако се опитам да се защитя, никой няма да ме слуша.

— Не е вярно. Дори ако си, какъвто се описваш, морален динозавър, винаги ще има любопитни да чуят какво ще каже един динозавър. Аз например съм любопитна. Каква е твоята обосновка? Нека я изслушаме.

Той се колебае. Наистина ли иска от него да й избълва интимни подробности?

— Моята обосновка е правото на желанието. Оправданието ми е богът, който кара дори птичките да се разтреперват.

Той се вижда в апартамента на девойчето, в спалнята й, чува как дъждът струи навън, усеща как печката в ъгъла лъха на парафин; привежда се над нея, смъква дрехите й; ръцете й се отпущат, като на умряла. Ерос бе мой повелител — иска му се да й каже, — бог, който действаше чрез мен. Каква суета! Но не и лъжа, поне не съвсем. В цялата жалка история имаше нещо щедро, което с всички сили се стараеше да разцъфти. Ако беше знаел колко кратко време му е отделено!

Той отново се опитва да обясни, този път — по-бавно.

— Когато беше малка, когато още живеехме в Кенилуърт, съседите имаха куче, златен ретривър. Не знам дали си спомняш.

— Смътно.

— Кучето беше мъжко. Щом в околността се появеше някоя женска, то се възбуждаше, ставаше неудържимо и собствениците му го биеха редовно, така че да му създадат павловски рефлекс. Това продължи, докато горкото куче се обърка напълно. При вида на някоя женска свиваше уши и търчеше да се крие с подвита опашка.

Той млъква.

— Не те разбирам — казва Луси.

Наистина не е за разбиране.

— В цялата тази история имаше нещо толкова долно, че се отчаях. Смятах, че едно куче може да се наказва за простъпки, като изяден чехъл например. Кучето ще разбере, че наказанието е справедливо: бият го, защото е изяло чехъла. Но желанието е нещо различно. Никое животно няма да сметне, че е справедливо да го наказват, защото се е подчинило на инстинкта си.

— Следователно на мъжките екземпляри трябва да се разрешава да следват инстинктите си необуздано? Това ли е поуката?

— Не, не това е поуката. Най-отвратителното в историята, която ти разказвам, беше, че горкото куче започна да мрази природата си. Вече не беше нужно да го бият. То бе готово да се самонаказва. От този момент нататък щеше да бъде по-добре да го бяха застреляли.

— Или кастрирали.

— Може би. Но дълбоко в себе си то сигурно би предпочело да го застрелят. Сигурно би го предпочело пред предлаганите му възможности: от една страна, да се откаже от природата си, от друга, да прекара остатъка от живота си като шляпа из дневната, въздиша, души котката и дебелее.

— Винаги ли си разсъждавал така, Давид?

— Не, невинаги. Понякога съм мислил точно обратното. Че желанието е бреме, без което бихме си живели прекрасно.

— Трябва да си призная, че съм по-склонна да приема това.

Той я изчаква да продължи, но тя млъква.

— Във всеки случай — подема тя, — за да се върнем на въпроса, прогонили са те по живо по здраво. Колегите ти отново могат да дишат свободно, докато изкупителната жертва се лута в пустошта.

Присъда? Въпрос? Вярва ли тя, че са го направили изкупителна жертва?

— Не мисля, че „изкупителна жертва“ е най-добрата характеристика — започва той предпазливо. — Изкупителните жертви са вършили работа, когато все още са били подплатени с религиозна мощ. Натрупваш греховете на града върху гърба на жертвата, прогонваш жертвата и градът е пречистен. Имало е полза от тях, защото всички са знаели как да тълкуват ритуала, включително боговете. След това боговете измрели и неочаквано се оказало, че градът трябва да се пречиства без божествена помощ. Вместо символизъм се наложило да се прибягва до истинско действие. Родил се цензорът — в смисъла, който му придавали в древния Рим. Бдителността станала мото: бдителност на всички за всички. Пречистването било заменено с чистка.

Увлича се; чете лекции.

— Както и да е — приключва той, — след като съм се сбогувал с града, какво откривам, че правя в пустошта? Лекувам кучета. Правя се на дясната ръка на жена, която се специализира в стерилизация и евтаназия.

Луси се изсмива.

— Бев ли? Ти смяташ, че Бев е част от репресивен апарат? Бев е изпълнена със страхопочитание към теб! Ти си професор. Досега тя не се е запознавала с такъв старомоден професор. Бои се да не прави граматически грешки пред теб.

Към тях по пътеката се приближават трима мъже, по-скоро двама мъже и хлапак. Вървят бързо, с широките крачки на селяни. Кучето откъм страната на Луси забавя ход и настръхва.

— Опасни ли са? — пита той полугласно.

— Не знам.

Тя стяга поводите на доберманите. Мъжете са до тях. Кимване, поздрав — отминават ги.

— Кои са тези? — пита той.

— Досега не съм ги виждала.

Стигат до границата на плантацията и се връщат. Непознатите не се виждат никъде.

Като се приближават до къщата, чуват как затворените кучета лаят възбудено. Луси ускорява крачка.

Тримата са там, чакат ги. Мъжете стоят на разстояние, а хлапакът — между клетките, съска на кучетата и прави внезапни, заплашителни движения. Кучетата, бесни, лаят и щракат челюсти. Кучето откъм страната на Луси се опитва да се отскубне. Дори старата женска, булдогът, която той сякаш е осиновил, ръмжи тихо.

— Пьетрус! — вика Луси. Но Пьетрус не се вижда никъде. — Махни се от кучетата! — крещи тя. — Hamba!

Хлапакът хуква към другите двама. Лицето му е плоско и безизразно, със свински очички; облечен е в риза на цветя, панталоните му са смъкнати, има жълта слънчева шапчица. Спътниците му са в работни панталони. По-високият от двамата е красив, смайващо красив, с високо чело, изрязани скули и големи, широки ноздри.

При приближаването на Луси кучетата се успокояват. Луси отваря третата клетка и вкарва двата добермана там. Смел жест, казва си той, но дали е и мъдър?

Луси се обръща към мъжете:

— Какво искате?

Отговаря по-младият:

— Трябва да телефонираме.

— Защо трябва да телефонирате?

— Сестра му — той неопределено размахва ръце зад себе си — пострада.

— Пострада?

— Да, много зле.

— Как пострада?

— Бебе.

— Сестра му ражда?

— Да.

— Откъде сте?

— От Еразмускраал.

Двамата с Луси се споглеждат. Еразмускраал, в горската концесия, е селце без електричество, без телефон. Звучи правдоподобно.

— Защо не телефонирахте от лесничейството?

— Там няма никого.

— Стой тук — му казва Луси полугласно и после се обръща към хлапака: — Кой иска да телефонира?

Хлапакът посочва високия, красив мъж.

— Влез — казва Луси. Отключва задната врата и влиза. След нея влиза високият мъж. След секунда вторият мъж се втурва покрай него и също влиза в къщата.

Нещо не е наред, той се досеща веднага.

— Луси, излез! — виква, без да знае дали да влезе, или да изчака тук и да държи хлапака под око.

Къщата е тиха.

— Луси! — вика той отново и тъкмо когато влиза, резето щраква.

— Пьетрус! — вика той с пълен глас.

Хлапакът се извръща и хуква с всички сили към предната врата. Той пуска булдога от каишката.

— Дръж! — изкрещява.

Кучето се понася тежко след хлапака.

Той ги настига пред къщата. Хлапакът е откъснал бобено стъбло и плаши кучето с него. „Къш… къш… къш…“ — пъхти той, като муши със стеблото. Ръмжейки тихо, кучето го обикаля отляво и отдясно.

Изоставяйки ги, той хуква обратно към кухненската врата. Долното крило не е залостено; няколко силни ритника — и се отваря. На четири крака той пропълзява в кухнята.

Върху главата му се стоварва удар. Той има време да помисли: „Ако съм още в съзнание, значи нищо ми няма“, след това крайниците му омекват и той се строполява.

Усеща как го влачат по кухненския под. След това изгубва съзнание.

Лежи по лице на студените плочки. Опитва се да стане, но нещо пречи на краката му да се движат. Отново затваря очи.

Той е в тоалетната; тоалетната на Лусиния дом. Изправя се замаян. Вратата е заключена, ключът липсва.

Сяда на тоалетната чиния и се опитва да се опомни. В къщата цари тишина, кучетата лаят, но като че ли повече от чувство за дълг, отколкото от ярост.

— Луси! — изграква той, след това повтаря по-високо: — Луси!

Опитва се да рита вратата, но не е на себе си; пък и пространството е твърде малко, а вратата — много стара и здрава.

Значи настъпи денят на изпитанието. Без предупреждение, без фанфари, тук е — и той е впримчен. В гърдите сърцето му бие толкова силно, че и то, по своя безсловесен начин, сигурно знае. Как ли ще устоят на изпитанието, той и сърцето му?

Детето му е в ръцете на непознати. След минути, след час ще бъде твърде късно; това, което става в момента с нея, няма да може да се поправи, ще се превърне в минало. Но в момента още не е. В момента трябва да направи нещо.

Макар да се напряга да чуе, не долавя откъм къщата никакъв звук. Но ако детето му го вика, дори мълчаливо, той не може да не чуе!

Барабани по вратата.

— Луси — изкрещява. — Луси! Кажи ми нещо!

Вратата се отваря, едва не го събаря. Пред него е вторият мъж, по-ниският, който държи за гърлото празна еднолитрова бутилка.

— Ключовете — казва мъжът.

— Не.

Мъжът го блъска. Той залита назад, сяда тежко. Мъжът вдига бутилката. Лицето му е спокойно, без следа от гняв. Просто си върши работата: принуждава някого да му предаде предмет. Ако за целта е нужно да го удари с бутилка, ще го удари, ще го удря колкото пъти е нужно, ако е необходимо, ще счупи бутилката.

— Вземи ги. Вземи всичко. Само остави дъщеря ми.

Мъжът безмълвно взема ключовете и отново го заключва в тоалетната.

Той трепери. Опасна тройка. Защо не го разбра начаса? Но в момента те нищо не са му направили, още нищо. Възможно ли е покъщнината да им е достатъчна? Възможно ли е да не сторят нищо на Луси?

Някъде зад къщата се разнасят гласове. Кучетата се разлайват по-силно, възбудено. Той се качва на клозетната чиния и се взира през решетката на прозореца.

Понесъл пушката на Луси и издут чувал за боклук, вторият мъж тъкмо изчезва зад ъгъла на къщата. Шумно се затваря вратата на някаква кола. Той познава звука: неговата кола. Мъжът се появява отново, не носи нищо. За момент двамата се гледат право в очите. „Хей!“ — изрича мъжът, усмихва се мрачно и вика нещо. Взрив от смях. След момент хлапакът идва при него и двамата застават под прозореца, разглеждайки затворника си, обсъждайки съдбата му.

Той говори италиански, говори френски, но италианският и френският няма да го спасят в тази тъмна Африка. Безпомощен е: селска тетка, карикатура, мисионер в расо и колониален шлем, който със сбрани длани и очи към небето очаква диваците да обсъдят на собствения си език как ще го пуснат във врящия котел. Мисионерската работа — какво постигна това огромно облагородително начинание? Нищо осезаемо.

Сега откъм предната част на къщата се появява високият мъж, който носи пушка. С лекотата на опита той пъха куршума, насочва цевта към кучешката клетка. Най-голямата от германските овчарки, запенена от бяс, се опитва да захапе цевта. Силен гръм; кръв и мозък опръскват клетката. За момент лаят спира. Мъжът стреля още два пъти. Едно от кучетата, улучено в гърдите, умира на място; друго, със зейнала рана на гърлото, сяда тежко, присвива уши и следи с поглед движенията на това същество, което дори не си прави труда да го довърши милостиво.

Всичко замира. Останалите три кучета, които няма къде да се скрият, се оттеглят в задната част на клетката, кръжат, хленчат тихо. Без да бърза, мъжът ги довършва едно по едно.

Стъпки по коридора — и вратата на тоалетната се отваря отново. Вторият мъж се изправя пред него; отзад се мярва хлапакът в риза на цветя, който яде от кофичка със сладолед. Той се опитва да измести мъжа с рамо, минава покрай него, след това пада тежко. Препънали са го някак: сигурно го упражняват, като тренират футбол.

Докато лежи прострян, го обливат от глава до пети с течност. Очите му изгарят, той се опитва да ги избърше. Разпознава миризмата: метилов спирт. Мъчи се да стане, но го изтикват обратно в тоалетната. Драскане на кибритена клечка — и моментално е погълнат от студен синкав пламък.

Значи е грешал? Значи нито той, нито дъщеря му са пожалени! Може да изгори, може да умре; щом той може да умре, може и Луси, преди всичко Луси!

Удря се по лицето като луд; косата му се подпалва и пука; той се мята, надава нечленоразделен рев, в който няма смисъл — само страх. Опитва се да се изправи, но го събарят отново. За момент погледът му се прояснява и той вижда на сантиметри от лицето си син гащеризон и обувка. Върхът на обувката е заострен нагоре; по шевовете са се залепили тревички.

По опакото на ръката му безшумно танцува пламъче. Той с мъка коленичи и потапя ръката си в клозетната чиния. Зад него вратата се затваря и ключът се обръща.

Той се навежда над клозетната чиния, плиска лицето си с вода, потапя главата си. Смърди на опърлена коса. Той се изправя, загася последните пламъчета по дрехите си.

Мокри хартия и чисти лицето си. Очите му лютят, единият клепач вече се затваря. Прокарва длан по главата си и пръстите му почерняват от сажди. С изключение на един кичур зад ухото, той май няма вече коса; целият му череп го боли. Всичко го боли, всичко е обгоряло. Обгоряло, обгоряло.

— Луси! — крещи той. — Там ли си?

Представя си Луси, която се бори с двамата в сини гащеризони, срещу тях. Гърчи се, опитва се да изтрие видението.

Чува колата си, чува как гумите скърцат по чакъла. Свършено ли е? Невероятно, нима си отиват?

— Луси! — крещи той непрекъснато, докато осъзнава лудостта в гласа си.

Най-сетне, слава Богу, ключът в ключалката се обръща. Докато той успее да отвори вратата, Луси се е обърнала с гръб към него. Облечена е в халат, боса е, косата й е мокра.

Той се влачи подире й през кухнята, където хладилникът зее и по целия под е разпиляна храна. Луси стои на задната врата и се опитва да осъзнае кучешкото клане. Той я чува как им говори тихичко:

— Милите ми, милите ми!

Тя отваря първата клетка и влиза. Кучето с разпраното гърло все още диша някак. Луси се навежда над него, говори му. То едва-едва помръдва опашка.

— Луси! — вика той отново и за първи път тя го поглежда. Лицето й се смръщва.

— Какво, за Бога, са ти направили?

— Скъпото ми дете!

Той влиза след нея в клетката и се опитва да я вземе в обятията си. Нежно, решително тя се освобождава от прегръдката му.

Дневната е в безпорядък, същото е и в собствената му стая. Взети са му неща: сакото му, новите му обуща, и това е само началото.

Той се оглежда в огледалото. Кафява пепел, това само е останало от косата му, покрива черепа и челото му. Под челото всичко е болезнено розово. Той докосва кожата си: боли и вече започва да отделя лимфа. Единият клепач е подут и затворен; веждите му ги няма, няма ги и миглите му.

Отива в банята, но вратата е затворена.

— Не влизай — чува се гласът на Луси.

— Наред ли е всичко? Направиха ли ти нещо?

Глупави въпроси; тя не отговаря.

Той се опитва да измие пепелта под кухненския кран, като излива върху главата си чаша след чаша вода. По гърба му протича вода; той започва да трепери от студ.

Това се случва всеки ден, всеки час, всяка минута, казва си той, във всяко кътче на страната. Благодари се, че си отървал кожата. Благодари се, че в този момент не си затворник в колата, която те отнася нанякъде, че не си на дъното на някоя донга с куршум в главата. Благодари се и за Луси. Най-вече за Луси!

Рисковано е да притежаваш каквото и да е: кола, чифт обувки, пакет цигари. Не стигат, няма достатъчно коли, обувки, цигари. Прекалено много хора, прекалено малко вещи. Наличното трябва да се обменя, така че всеки да получи възможност да бъде щастлив за един ден. Такава е теорията; дръж се за теорията и утехите на теорията. Не става дума за човешка злост, просто за огромна обменна система, в чиято циркулация жалостта и ужасът нямат място. Така трябва да се разглежда животът в нашата страна: от схематичната му гледна точка. Иначе човек може да полудее. Коли, обуща… а и жени. В системата сигурно има раздел за жените и онова, което им се случва.

Луси е застанала зад гърба му; облякла е панталони и мушама; косата й е вчесана назад, лицето й е чисто и напълно безизразно. Той се вглежда в очите й.

— Скъпата ми, скъпата ми… — започва той и внезапно се задавя от задушилите го сълзи.

Тя не помръдва да го утеши.

— Главата ти изглежда ужасно — отбелязва тя. — В аптечката в банята има пенатен крем. Намажи се. Взеха ли колата ти?

— Да. Мисля, че потеглиха към Порт Елизабет. Трябва да се обадя в полицията.

— Не можеш. Телефонът е разбит.

Тя го оставя. Той сяда на леглото и чака. Макар че се е увил в одеяло, продължава да трепери. Едната му китка е подута и пулсира болезнено. Не може да си спомни как се е наранил. Стъмва се вече. Сякаш целият следобед е минал за секунда.

Луси се връща.

— Изпуснали са гумите на комбито. Ще отида пеш до Етингер. Няма да се бавя. — Тя млъква. — Давид, когато хората задават въпроси, имаш ли нещо против да разказваш само за себе си, какво се е случило с теб?

Той не разбира.

— Ти ще разказваш какво се е случило с теб. Аз ще разказвам какво се случи с мен — повтаря тя.

— Правиш грешка — започва той, но гласът му спада до хрип.

— Не правя грешка.

— Детето ми, детето ми — повтаря той, простирайки ръце към нея. Понеже тя не приближава, той отмята одеялото, става и я прегръща. В прегръдката му тя остава напрегната и не му доверява нищо.