Позор

Четвърта глава

Той я люби още веднъж, върху леглото в стаята на дъщеря си. Хубаво му е, хубаво му е като първия път; започва да свиква с начина, по който се движи тялото й. Тя е жива и жадна за преживяването. Жаждата не е още напълно чувствена, но то е, защото тя е твърде млада. Той си спомня по-специално как беше пъхнала крака си зад дупето му, за да го привлече към себе си: сухожилието на прасеца й се стегна и го заляха радост и желание. Кой знае, мисли си той, въпреки всичко може би все пак имаме бъдеще.

— Често ли правиш това? — пита го тя после.

— Какво да правя?

— Да спиш със свои студентки. Спал ли си с Аманда?

Той не отговаря. Аманда е друга студентка от курса му, тъничка блондинка. Аманда не го интересува.

— Защо си се развел? — пита тя.

— Развеждал съм се два пъти. Жених се два пъти, разведох се два пъти.

— Какво стана с първата ти съпруга?

— Дълга история. Някой път ще ти я разкажа.

— Имаш ли снимки?

— Не пазя снимки. Не колекционирам жени.

— И мен ли не колекционираш?

— Не, разбира се, че не.

Тя се изправя, разхожда се из стаята, събирайки дрехите си без стеснение, сякаш е сама. Той не е свикнал с жени, които се събличат и обличат така непринудено. Но жените, с които е свикнал, не са тъй млади, тъй съвършено оформени.

Същия следобед на вратата на канцеларията му се чука. Влиза млад мъж, когото той не познава. Без да чака покана, мъжът сяда, оглежда помещението и кима разбиращо към лавиците с книги.

Той е висок и жилест; с рехава козя брадичка и обица на ухото; облечен е в черно кожено яке и черни кожени панталони. Изглежда по-стар от повечето студенти; изглежда застрашителен.

— Значи ти си професорът — казва той. — Професор Давид. Мелани ми разправи за теб.

— Нима? И какво ви разправи?

— Че я чукаш.

Настъпва дълго мълчание. Тъй значи, мисли си той, дойде видовден. Трябваше да се досетя, че девойка като нея няма да ми дойде необременена.

— Кой сте вие? — пита той.

Посетителят не му обръща внимание, а продължава:

— Мислиш се за нещо. Кавалер! Да не смяташ, че ще се мислиш за нещо и като жена ти научи какви ги вършиш?

— Достатъчно. Какво искате?

— Ти ли ще ми кажеш кое е достатъчно? — думите изскачат бързо, звучат като заплаха. — Да не мислиш, че можеш ей тъй да се намесиш в чужд живот и да се махнеш, когато ти е удобно! — Черните очи на младежа святкат. Той се навежда напред, ръкомаха ту на една страна, ту на друга. Хартията от бюрото се разхвърчава.

Давид се изправя.

— Достатъчно, казах! Излезте!

— „Излезте“ — имитира го младежът. — Окей! — Той става и се упътва към вратата. — Довиждане, професорче! Тепърва ще има да видиш!

И изчезва.

Фукльо — мисли си той. — Забъркала се е с тоя фукльо и сега и мен забърква! Повдига му се.

Макар да я чака до късно, Мелани не идва. Затова пък потрошават колата му, паркирана на улицата. Гумите са пробити, в ключалките е впръскано лепило, на предното стъкло е залепен вестник, боята е издраскана. Налага се да смени ключалките — струват му шестстотин ранда.

— Имате ли представа чия работа е? — пита ключарят.

— Никаква — тросва се той.

След този coup de main Мелани се държи настрана. Той не се учудва: той е посрамен, но и тя е посрамена. В понеделник обаче тя отново идва на лекции; а до нея, облегнат на стола, с ръце в джобовете, небрежно ленив, е момъкът в черно, гаджето.

Обикновено в час се чува непрекъснато жужене. Този път студентите са се смълчали. Макар да не му се вярва да са разбрали какво става, ясно му е, че чакат да видят как ще постъпи той с натрапника.

А как, наистина, да постъпи? Очевидно е, че станалото с колата му не е достатъчно. Очевидно ще плаща още. Какво може да направи? Да стиска зъби и да плаща, какво друго?

— Продължаваме с Байрон — казва той, като се гмурва в тезисите за лекцията си. — Както видяхме миналата седмица, лошата репутация и скандалът се отразяват не само на живота на Байрон, но и на начина, по който читателите възприемат поезията му. Байрон човекът се прелива в собствените си поетични образи: Харолд, Манфред, дори Дон Жуан.

Скандал. Жалко, че лекцията е точно на тази тема, но той не е в състояние да импровизира.

Крадешком поглежда към Мелани. Обикновено тя усърдно си води записки. Днес, отслабнала и изтощена, се е превила над учебника си. Сърцето неволно го заболява за нея. Горкото пиленце, мисли си той, което съм притискал до гърдите си!

За домашно им е дал да четат „Лара“. И дисертацията му е за „Лара“. Няма начин да избегне поемата. Чете гласно:

— Кой би искал да ми разясни тези строфи? Кой е този „дух грешен“? Защо сам себе си нарича „творение“? От какъв свят идва?

Той отдавна е престанал да се изненадва от бездънното невежество на своите студенти. Постхристиянски, постисторически, постграмотни, все едно че вчера са се пръкнали. Поради това не очаква от тях да знаят що е паднал ангел или откъде Байрон е прочел за падналите ангели. Очаква добродушно-глупави коментари, които с малко късмет може да насочи към някакви разсъждения. Но днес го обгражда тишина, мрачна тишина, която пулсира около непознатия. Не желаят да говорят, не желаят да играят играта му, защото непознатият е там, слуша, съди, дразни.

— Луцифер — казва той. — Ангелът, прокуден от рая. Малко знаем за живота на ангелите, но предполагаме, че не им е нужен кислород. У дома си Луцифер, тъмният ангел, няма нужда да диша. И внезапно се озовава в нашия странен „дишащ“ свят. „Грешен“: твар, която избира собствен път, която живее опасно, създавайки опасност за себе си дори. Нека да прочетем нататък.

Момъкът дори не поглежда текста. Вместо това поглъща думите му с усмивчица — усмивчица, в която се чете и едва доловимо слисване.

— Следователно що за творение е този Луцифер?

Студентите трябва вече да са доловили напрежението между тях, между него и момъка. Въпросът от само себе си се е насочил към момъка, само към него; и като сомнамбул, внезапно върнат към действителността, момъкът откликва:

— Той действа, както чувства. Не го интересува добро ли е, или зло. Просто действа.

— Точно така. Независимо добро ли върши, или зло, той просто действа. Действа не по принцип, а по вътрешен подтик и източникът на този подтик му е неясен. Прочетете няколко строфи по-долу: „Лудостта му бе не в главата, а в сърцето.“ Лудо сърце. Що е лудо сърце?

Поискал е твърде много. Момъкът иска да продължи да гадае, това е очевидно. Иска да покаже, че се интересува не само от мотоциклети и модни дрехи. А може и така да е. Може би се догажда що значи да имаш лудо сърце. Но тук, в тази класна стая, пред всички тези непознати думите не излизат от устата му. Той поклаща глава.

— Няма значение. Забележете, че от нас не се иска да заклеймим тази твар с лудо сърце, тази твар, чието създаване е грешка. Напротив, подканени сме да разберем и да съчувстваме. Но и съчувствието си има граници. Защото, макар да живее сред нас, той не е като нас. Той е, както точно се определя сам, твар, тоест чудовище. И накрая, както ще ни подскаже Байрон, няма да ни е възможно да го обичаме в по-дълбокия, по-човешкия смисъл на думата. Той е обречен на самота.

С приведени глави те бързо записват думите му. Байрон, Луцифер, Каин — за тях няма никаква разлика.

Приключват с разбора на поемата. За домашно той им дава първите песни от „Дон Жуан“ и разпуска класа по-рано. Над главите им той я извиква:

— Мелани, мога ли да поговоря с вас?

Тя застава пред него изтощена, с напрегнато лице. Сърцето отново го заболява за нея. Да бяха сами, той би я прегърнал, би се опитал да я ободри. „Гълъбичката ми.“

Вместо това казва:

— Бихте ли дошли в кабинета ми?

Води я нагоре по стълбите към кабинета си; гаджето се мъкне подире им.

— Изчакайте тук — казва той на младежа и му хлопва вратата.

Мелани седи пред него с обронена глава.

— Мила моя — започва той. — Минаваш през труден период, знам, и не искам да ти създавам допълнителни затруднения. Но трябва да говоря с теб като твой учител. Имам дълг към студентите си, към всеки от вас. Какво върши приятелят ти извън студентското градче, си е негова работа. Но не мога да му позволя да смущава часовете ми. Моля, предай му това от мен.

Що се отнася до теб, ще ти се наложи да отделяш повече време за работата си. Ще трябва да посещаваш лекциите по-редовно. И ще трябва да вземеш изпита, който пропусна.

Тя го гледа втренчено, с удивление, направо шокирана. „Ти ме откъсна от всички — сякаш иска да му каже. — Накара ме да споделя тайната ти. Аз вече не съм само студентка. Как можеш да ми приказваш така?“

Когато заговаря, гласът й е толкова тих, че той едва я чува:

— Не мога да се явя на изпит, не съм чела.

Това, което той иска да каже, не може да бъде изречено, без да се наруши приличието. Единственото, което може да направи, е да й даде сигнал с надеждата, че той ще бъде разбран.

— Просто си вземи изпита, Мелани, като всички други. Не е важно дали си се подготвила, въпросът е да го отхвърлиш зад гърба си. Нека да определим дата. Какво ще кажеш за идния понеделник, в обедната почивка? Това ти дава възможност да почетеш в събота и в неделя.

Тя вирва брадичка и го поглежда предизвикателно. Или не е разбрала, или отказва предложението.

— В понеделник тук, в моя кабинет — повтаря той.

Тя става, премята чантата си през рамо.

— Мелани, аз нося отговорност. Поне формално го направи. Не усложнявай положението повече от необходимото.

„Отговорност“: тя не удостоява думата с отговор.

Връщайки се от концерт същата вечер, той спира на светофара. Покрай колата му профучава мотоциклет, сребърен дукати, яхнат от две фигури в черно. Фигурите имат шлемове, но той ги разпознава. Мелани — отзад, седи с широко разтворени колене и понадигнат таз. За миг го разтърсва похот. „Това съм го правил!“, помисля си. После мотоциклетът се стрелва напред и я отнася.