Позор

Петнайсета глава

Две шилета стоят завързани по цял ден на голата пръст край конюшнята. Блеят непрекъснато и монотонно и това започва да го дразни. Той се приближава до Пьетрус, който е обърнал велосипеда си и човърка нещо.

— Тия шилета защо не ги вържеш някъде, където да могат да пасат?

— Те са за гощавката — казва Пьетрус. — В петък ще ги заколя за гощавката. Двамата с Луси трябва да дойдете — той изтрива ръцете си. — Каня ви двамата с Луси на гощавката.

— В събота?

— Да, правя гощавка в събота. Голяма гощавка.

— Благодаря. Но дори ако ще колиш шилетата за гощавката, не мислиш ли, че можеш да ги оставиш да се напасат?

Час по-късно шилетата са още вързани, още блеят тъжно. Пьетрус не се вижда никъде. Вбесен, той ги развързва и ги повлича към водоема, където тревата е в изобилие.

Шилетата пият до насита, след това спокойно започват да хрупат. Те са черноглави персийки, еднакви по големина, по маркировка, дори се движат еднакво. Близнета по всяка вероятност, от рождение обречени на касапския нож. Е, какво толкова? Кога си чул овца да е умряла от старост? Овцете не са господари на живота си, на себе си. Съществуват, за да бъдат употребени до последното грамче — месото им се изяжда, костите им се смилат и дават на кокошките. Нищо не остава, освен може би жлъчката, която никой не би ял. Декарт би трябвало да осмисли това. Душата, затворена в тъмната, горчива жлъчка, в укритие.

— Пьетрус ни кани на гощавка — казва той на Луси. — Защо дава гощавка?

— Предполагам, че заради прехвърлянето на собствеността върху земята. Официално влиза в сила от първи идния месец. За него ще е голям ден. Трябва поне да се мернем, да им занесем подарък.

— Възнамерява да заколи две шилета. Колко души ще нахрани с две шилета?

— Пьетрус е пинтия. Навремето щеше да заколи вол.

— Не съм убеден, че ми харесва как действа — да води у дома животните, предназначени за заколение, и да ги запознава с хората, които ще ги ядат.

— А какво предпочиташ? Да ги заколят в кланицата, за да не трябва изобщо да мислиш за тях?

— Да.

— Събуди се, Давид. Ти си на село. Ти си в Африка.

Луси е станала сприхава и той не разбира защо.

Обикновено не й отговаря. Понякога двамата се държат като непознати, обитаващи един и същи дом.

Той си казва, че трябва да е търпелив, че Луси все още не се е опомнила след нападението, че ще мине време, преди тя да се съвземе. Ами ако греши? Ами ако човек изобщо не се съвзема след подобно нападение? Ами ако подобно нападение превръща човека в различна, злокобна личност?

Има и още по-зловещо обяснение за Лусиното униние — обяснение, което го преследва непрекъснато.

— Луси — пита той един ден без предупреждение, — нали нищо не криеш от мен? Нали не си се заразила с нещо от онези мъже?

Луси седи на кушетката по пижама и пеньоар, играейки си с котето. Минава обяд. Котето е младо, живо, игриво. Луси му пуска колана на пеньоара. Котето удря по колана — бързи, леки удари с лапички, едно-две-три-четири.

— Мъже ли? — казва тя. — Какви мъже?

И бързо мята колана настрана. Котето скача след колана.

Какви мъже ли? Сърцето му спира. Да не е полудяла? Или отказва да си спомня!

Но май само го дразни.

— Давид, вече не съм дете. Бях на лекар, направиха ми тестове, направих всичко, което трябваше да се направи. Сега ми остава само да чакам.

— Разбирам. Като казваш „чакам“, това ли имаш предвид, което и аз мисля?

— Да.

— Колко време е нужно?

Тя свива рамене.

— Месец. Три месеца. Или повече. Науката още не е определила колко трябва да се чака. Може би вечно.

Котето рязко скача, за да улови колана, но играта явно е свършила.

Той сяда до дъщеря си; котето скача от кушетката и бавно се упътва навън. Той взема ръката й. Както е седнал до нея, долавя лек мирис на застояло, на неизмито.

— Няма да е вечно, миличка. Поне това ще ти се спести.

До вечерта шилетата остават край водоема, където ги е привързал. На следващата сутрин са отново на голото петно до конюшните.

По всяка вероятност ще ги колят събота сутринта: цели два дни. Какъв злощастен начин да изживееш последните два дни от живота си! Такова е селото, беше казала Луси по този повод. Той би казал друго: безразличие, бездушие. Щом селото може да съди града, и градът може да съди селото.

Мисли си дали да не купи шилетата от Пьетрус. Но какво ще постигне? Пьетрус ще използва парите, за да купи нови животни за заколение, и ще си сложи разликата в джоба. Пък и какво ще прави той с тия шилета, след като вече ги е спасил от робство? Ще ги пусне свободно по шосето? Или ще ги затвори в кучкарника и ще им дава сено?

Между него и двете персийки се е създала някаква връзка. И той не знае как. Това не е връзка на любов. Дори не е връзка точно с тези две животни, които той не би разпознал сред стадо в полето. Въпреки това, внезапно и безпричинно тяхната съдба е придобила значение за него.

Той се изправя пред тях на слънцето, чака хаосът в мислите му да се уталожи, чака знак.

Една муха се опитва да пропълзи в ухото на едното шиле. Ухото трепва. Мухата отлита, прави кръг, връща се, каца. Ухото трепва отново.

Той прави крачка напред. Шилето плахо се дърпа, докато му позволява връвта.

Той си спомня как Бев Шо гушкаше стария козел с разкъсаните тестикули, как го милваше, утешаваше, как се преливаше в живота му. Как успява тази жена да общува с животните по такъв начин? Има някакъв трик, който той не владее. Нужен е определен тип човек, може би с по-малко сложен живот.

Слънцето струи върху лицето му с целия си пролетен блясък. Трябва ли да се променя, пита се той, трябва ли да стана като Бев Шо?

Той разговаря с Луси.

— Мислех си за тая гощавка у Пьетрус. Общо взето, предпочитам да не ходим. Възможно ли е, без да ни сметнат за грубияни?

— Това има ли нещо общо с клането на шилетата?

— Да. Не. Не съм променил възгледите си, ако това имаш предвид. Все още не вярвам, че животните наистина имат личен живот. Кое от тях ще живее, кое ще умре, не е — поне според мен — кой знае каква болезнена дилема. И въпреки това…

— Въпреки това?

— … в този случай съм притеснен. Не мога да обясня защо.

— Не се безпокой, Пьетрус и гостите му няма да се откажат от пържолата си в твоя чест и в чест на твоята чувствителност.

— Не искам такова нещо. Просто предпочитам този път да не съм сред гостите. Никога не съм си представял, че ще говоря по такъв начин.

— Неведоми са пътищата Божии, Давид.

— Не ми се подигравай.

Задава се събота, пазарен ден.

— Трябва ли да носим стока? — пита той.

Луси свива рамене:

— Ти реши.

Той не закарва стока на пазара.

Не оспорва решението й; дори усеща облекчение.

Подготовката за празника у Пьетрусови започва в събота по обяд с пристигането на десетина жени, облечени, както му се струва, в най-новите си дрехи. Наклаждат огън над конюшнята. Скоро вятърът донася вонята на врящи карантии, от което той се догажда, че делото е извършено, двойното дело, че е настъпил краят.

Трябва ли да обяви жалейка? Пристойно ли е да жалиш за смъртта на същества, които не познават жалейката? Пита сърцето си, но открива в него само неопределена печал.

Прекалено близко, мисли той, живеем, прекалено близко до Пьетрус. Все едно че са в дома ти: непознати, с които делиш шумове, миризми.

Той почуква на вратата на Луси.

— Искаш ли да отидем на разходка?

— Благодаря, не. Вземи Кейти.

Той взема булдожката, но тя върви толкова бавно и унило, че той се раздразва, напъжда я да се върне във фермата и тръгва сам на осемкилометрова обиколка, като крачи бързо, за да се умори.

В пет часа гостите започват да пристигат с коли, с таксита, или пеш. Той ги наблюдава иззад кухненското перде. Повечето са от поколението на своя домакин — умерени, солидни. Голямо суетене настава при пристигането на една старица: облечен в син костюм и яркорозова риза, Пьетрус извървява цялото разстояние до пътя, за да я посрещне.

По-младите се появяват чак по тъмно. Бризът донася тихи разговори, смях и музика, музика, която той свързва с Йоханесбург от собствената си младост. Много търпимо, мисли си, дори много приятно.

— Време е — казва Луси. — Идваш ли?

Необичайно за нея е облякла рокля до коленете, сложила си е обувки с високи токове, огърлица от цветни дървени мъниста и подходящи обици. Той не е убеден, че харесва вида й.

— Добре, ще дойда. Готов съм.

— Не си ли си донесъл костюм?

— Не.

— Тогава поне си сложи вратовръзка.

— Нали уж живеем на село.

— Толкова по-задължително е да сме издокарани. Това е велик ден в живота на Пьетрус.

Тя взема малко фенерче. Хванати под ръка, баща и дъщеря извървяват пътя до Пьетрусовия дом: тя осветява пътя, той носи техните приношения.

Спират усмихнати при отворената врата. Пьетрус не се вижда никъде, но се появява момиченце в празнична рокличка и ги въвежда вътре.

Старата конюшня няма таван и няма истински под, но има поне простор, има поне електричество. Аплици и картини по стените (слънчогледите на Ван Гог, едно от Тречниковите момичета в синьо, Джейн Фонда в костюма на Барбарела, Доктор Кумало, вкарващ гол) смекчават мрачния интериор.

Двамата с Луси са единствените бели. Гостите вече танцуват под звуците на старомодния африкански джаз, който е чул. Следват ги любопитни погледи, може би заради неговата шапчица.

Луси се познава с някои от жените. Започва да го представя. След това до тях се появява Пьетрус. Той не се преструва на радостен домакин, не им предлага питие, но казва:

— Никакви кучета повече. Вече не съм кучкар.

Луси решава да приеме това като шега; следователно всичко изглежда нормално.

— Донесли сме ви нещо — казва Луси, — но може би трябва да го връча на съпругата ти. То е за къщата.

Пьетрус призовава съпругата си откъм кухненската част, ако така ще я наричат. Той за първи път я вижда толкова отблизо. Жената е млада — по-млада от Луси, по-скоро приятна, отколкото хубава, свенлива и очевидно бременна. Тя поема ръката на Луси, но не и неговата, нито пък го поглежда в очите.

Луси изрича няколко думи на кхоса и й подава пакета. Наоколо са се насъбрали десетина зяпачи.

— Тя трябва да го отвори — казва Пьетрус.

— Да, трябва да го отвориш — потвърждава Луси.

Внимателно, стараейки се да не разкъса празничната хартия с мандолини и лаврови клончета, младата съпруга отваря пакета. Там има платно с доста привлекателен мотив ашанти.

— Благодаря — прошепва тя на английски.

— Това е покривка за легло — обяснява Луси на Пьетрус.

— Луси е нашата благодетелка — казва Пьетрус и след това се обръща към Луси: — Ти си нашата благодетелка.

Противна дума, струва му се двойствена, вгорчаваща момента. Но може ли да виниш Пьетрус? Езикът, чиито думи изрича с такъв апломб е — макар той да не го знае — изхабен, ронлив, изяден отвътре като от термити. Още може да се разчита на едносричните, но и от тях — не на всички.

Какво да се прави? Нищо, което може да препоръча той, някогашният преподавател по комуникации. Нищо, освен да се започне отново от абевето. Когато големите думи се върнат преобразени, пречистени, така че отново да може да им се вярва, той отдавна ще е мъртъв.

Побиват го тръпки, разтреперва се.

— Бебето… кога очаквате бебето? — пита той съпругата на Пьетрус.

Тя го гледа неразбиращо.

— През октомври — намесва се Пьетрус. — Бебето идва през октомври. Надяваме се, ще бъде момче.

— Нима? Какво имате срещу момичетата?

— Молим се за момче — казва Пьетрус. — Винаги е най-добре, ако първото е момче. Тогава ще може да показва на сестрите си — да им показва как да се държа. Да. — Той млъква. — Момичето излиза много скъпо — той потърква палец о показалец. — Все пари, пари, пари.

Отдавна не е виждал този жест. Навремето го използваха, когато говореха за евреите — „пари-пари-пари“, със същия многозначително кривнат врат. Но Пьетрус по всяка вероятност не познава въпросното късче европейска традиция.

— И момчетата понякога излизат скъпо — отбелязва той, като дава своя принос към разговора.

— Трябва да им купуваш това, трябва да им купуваш онова — продължава Пьетрус, като се разгорещява и вече не слуша. — Например днес вече мъжът не плаща за жената. Аз обаче плащам. — Той размахва ръка над главата на жена си; тя скромно свежда очи. — Аз обаче плащам. Но това е стара мода. Дрехи, дрънкулки, всичко до това опира: плащай, плащай, плащай. — Той отново търка палец о показалец. — Не, момче е по-добре. Освен дъщеря ти. Дъщеря ти е различна. Дъщеря ти струва колкото момче. Почти. — Той се изсмива на духовитостта си. — Е, Луси?

Луси се усмихва, но той знае, че е притеснена.

— Отивам да танцувам — казва тя тихо и се отдалечава.

Танцува сама в солиптичния маниер, който сега сякаш е на мода. Скоро към нея се присъединява младеж — голям, гъвкав, гиздав. Той танцува срещу й, щрака пръсти, пуска усмивки, ухажва я.

Отвън започват да прииждат жени, понесли табан с месо на скара. Въздухът се изпълва с вкусни миризми. Нахлуват и нови гости, млади, шумни, живи, изобщо не „стара мода“. Гощавката се развихря.

В ръцете му поставят чиния с храна. Той я подава на Пьетрус.

— Не — казва Пьетрус, — за теб е. Иначе ще си подаваме чинии цяла нощ.

Пьетрус и жена му прекарват с него много време, предразполагат го. Любезни хора, мисли си той. Селски хора.

Хвърля поглед към Луси. Сега младежът танцува на сантиметри от нея, мята крака високо и със замах ги удря в земята, надува мускули, забавлява се.

В чинията, която държи, има две шилешки пържоли, печен картоф, лъжица ориз, плуващ в сос, резен тиква. Той намира стол, на който да я подпре, като го дели с кльощав старец с воднисти очи. Ще го изям, казва си. Ще го изям и после ще помоля за прошка.

След това вижда до себе си Луси — задъхана, с напрегнато лице.

— Да си тръгваме. Те са тук.

— Кои са тук?

— Видях един от тях отзад. Давид, не искам да правя сцена, но нека да си тръгнем веднага.

— Дръж — той й подава чинията, излиза през задния вход.

Вън има почти толкова гости, колкото и вътре, скупчени около огъня, говорят, пият, смеят се. Някой го гледа втренчено иззад огъня. Изведнъж той проумява. Познава това лице, познава го отблизо. Разбутва телата пред себе си. „Аз обаче ще направя сцена. Жалко, че точно в този ден. Но някои неща не бива да чакат.“

Застава пред хлапака. Третият, глуповатият чирак, наемникът.

— Знам те — казва му мрачно.

Хлапакът не изглежда уплашен. Точно обратното, сякаш е чакал този момент, подготвял се е. Гласът, който излиза от гърлото му, е прегракнал от ярост.

— Кой си ти? — казва хлапакът, но думите му означават нещо друго: „С какво право си тук?“ Цялото му тяло излъчва насилие.

След това при тях е Пьетрус, който говори бързо на кхоса.

Той хваща Пьетрус за ръкава. Пьетрус се изтръгва, изглежда го нетърпеливо.

— Знаеш ли кой е тоя? — пита той Пьетрус.

— Не, не знам това какво е — отвръща Пьетрус гневно. — Не знам каква е белята. Каква е белята?

— Той… този разбойник… беше тук преди, с приятелчетата си. Той е един от тях. Но нека той да ти разкаже за какво става дума. Нека да ти разкаже защо го търси полицията.

— Не е вярно! — изкрещява хлапакът. Отново говори на Пьетрус, поток гневни думи. Музиката продължава да лети към нощното небе, но вече никой не танцува: гостите на Пьетрус започват да се струпват около тях, бутат се, блъскат се, намесват се. Въздухът не е добър.

Пьетрус отваря уста:

— Той казва, че не знае за какво говориш.

— Лъже. Прекрасно знае. Луси ще потвърди.

Но Луси, естествено, няма да потвърди. Как може да очаква от Луси да се изправи пред тези непознати, да погледне хлапака, да го посочи: „Да, той е един от тях. От онези, които извършиха простъпката.“

— Ще се обадя в полицията — казва той.

Зяпачите мърморят неодобрително.

— Ще се обадя в полицията — повтаря той на Пьетрус. Пьетрус стои с каменно лице.

Погълнат от тишина, той се връща вътре, където Луси стои и го чака.

— Да вървим — казва той.

Гостите им правят път. Приятелското отношение е изчезнало. Луси си е забравила фенерчето; загубват се в тъмнината. Луси трябва да си свали обувките; лутат се из картофените лехи и чак тогава стигат до фермата.

Той вече е вдигнал телефона, когато Луси го спира.

— Давид, недей, не го прави. Не е виновен Пьетрус. Ако повикаш полицията, ще му развалиш вечерта. Бъди разумен.

Той е смаян, толкова смаян, че се опълчва срещу дъщеря си.

— За Бога, как Пьетрус да не е виновен? По някакъв начин той е довел тези мъже при нас. А сега има наглостта да ги покани отново! Защо трябва да бъда разумен? Честна дума, Луси, нещо не разбирам, още от самото начало. Не разбирам защо не ги обвини за действителното им деяние, както сега не разбирам защо защитаваш Пьетрус. Пьетрус не е невинен, Пьетрус е един от тях!

— Не ми крещи, Давид. Животът си е мой. Аз съм тази, която трябва да живее тук. Какво се случва с мен е моя работа и само моя, не твоя и ако имам едно-единствено право, то е правото да не ме поставят на съд по такъв начин, да не трябва да се оправдавам нито пред теб, нито пред когото и да било! Що се отнася до Пьетрус, той не е надничар, когото мога да уволня, защото смятам, че се е събрал с лоши хора. Всичко това е отминало, отнесено от вихъра. Ако искаш да настройваш Пьетрус срещу себе си, първо си провери фактите. Не можеш да викаш полиция. Не ти позволявам. Изчакай до сутринта. Изчакай, докато чуеш версията на Пьетрус.

— Но дотогава хлапакът ще изчезне!

— Няма да изчезне. Пьетрус го познава. Във всеки случай никой не изчезва в Източен Кейп. Не е такова място.

— Луси, Луси, умолявам те! Искаш да възмездиш несправедливостите от миналото, но не това е начинът! Ако в този момент не се защитиш, никога вече няма да можеш да вървиш с вдигната глава! По-добре си вземи партакешите и си върви. А що се отнася до полицията, ако си твърде чувствителна, за да ги извикаме сега, не трябваше и тогава да се обръщаме към тях. Трябваше просто да си затраем и да очакваме следващото нападение. Или сами да си прережем гърлата.

— Спри, Давид! Не съм длъжна да се защитавам пред теб. Ти не знаеш какво стана!

— Аз ли не знам?

— Дори и частичка не знаеш. Спри и обмисли това. А колкото до полицията, нека да ти напомня защо преди всичко ги извикахме: заради застраховката. Написахме оплакването, защото ако не го бяхме сторили, застраховката нямаше да ни се изплати.

— Луси, смайваш ме. Това просто не е вярно и ти го знаеш. Колкото до Пьетрус, повтарям: ако се огънеш сега, ако отстъпиш, няма да можеш да живееш със себе си. Дължиш го на себе си, на бъдещето, на самоуважението си. Позволи ми да извикам полицаите. Или ти ги извикай.

— Не.

„Не“ — това е Лусината последна дума към него. Тя се оттегля в стаята си, затваря вратата пред него, изключва го. Стъпка по стъпка, неумолимо, сякаш са съпруг и съпруга, двамата се отдалечават и той не може да го предотврати. Самите им скандали са ги превърнали в хапеща се семейна двойка, уловена в клопка, без да може да се измъкне от нея. Колко ли оплаква тя деня, в който той дойде да живее при нея! Сигурно иска той да си отиде — колкото по-скоро, толкова по-добре.

Но в крайна сметка на нея също ще й се наложи да напусне. Като сама жена във ферма, тя няма бъдеще, това е ясно. Дори дните на Етингер с неговите пушки, бодлива тел и алармени системи са преброени. Ако Луси има малко разум, ще се махне, преди да я сполети съдба, по-страшна от съдбата, която е по-страшна от смъртта. Но тя, разбира се, няма да напусне. Упорита е и е закотвена за живота, който си е избрала.

Той се измъква от къщи. Като стъпва предпазливо в тъмното, приближава конюшнята откъм задната страна.

Големият огън е загаснал, музиката е спряла. Група хора стоят на задната врата, построена достатъчно голяма, за да пропусне трактор. Той се взира над главите им.

В центъра стои един от гостите, мъж на средна възраст. Главата му е бръсната, вратът — дебел. Облечен е в тъмен костюм и около врата му има златна верига, от която виси медал колкото юмрук — от онези, които племенните вождове навремето са получавали като символ на властта си. Символи, с лопата да ги ринеш, всичките — отлети в някоя леярна в Ковънтри или Бирмингам, гравирани от едната страна с главата на намусената Виктория, regina et imperatrix5, а от другата — със скачащи антилопи гну или разперили криле ибиси. „Медали, племенни вождове, за употреба на…“ Разпращани по всички кътчета на старата империя: в Нагпур, Фиджи, Златния бряг, Кафърия.

Мъжът говори, глаголства на закръглени интервали, които ту се усилват, ту затихват. Той няма представа какво казва мъжът, но от време на време ораторът млъква и слушателите му реагират с тихи възгласи; стари и млади сякаш са обзети от някакво спокойно доволство.

Той се оглежда. Хлапакът стои наблизо, на прага на вратата. Нервно го стрелка с поглед. И други погледи се извръщат към него: към чуждия, към ненужния. Мъжът с медала се смръщва, заеква за момент, надига глас.

Той няма нищо против вниманието. Нека да знаят, че още съм тук, мисли си, нека да знаят, че не се спотайвам в голямата къща. И ако това разваля удоволствието им от събирането, тъй да бъде. Той попипва бялата си шапчица. За първи път е доволен, че я има, че я носи като истинска.