Прах от мечти

1.

Войната бе стигнала до обраслите с бурени и тръни дворове на мъртвата кула Азат в град Ледерас. Откъм речния бряг нахлуха пълчища гущери, натъкнаха се на изобилие от странни насекоми и започнаха да се хранят трескаво.

Най-чудатите сред загадъчните буболечки бяха някакви двуглави бръмбари. Четири гущера забелязаха едно такова същество, приближиха се и го обкръжиха. Насекомото забеляза заплахите от две посоки, извърна се много предпазливо, видя още две заплахи, сви се и се престори на умряло.

Това не подейства. Един от гущерите, пълзяща по стените порода с широка уста и изпъстрени със златни точици очи, се хвърли напред и нагълта насекомото.

Тази сцена се разиграваше по целия терен, ужасно избиване, стремглаво унищожение. Съдбата тази вечер не изглеждаше никак милостива към двуглавите бръмбари.

Не цялата плячка обаче бе толкова безпомощна, както може би изглеждаше. Ролята на жертвата в природата е ефимерна и онова, с което се хранят едни, може след време да се храни с хранещите се във вечната драма на оцеляването.

Един самотен бухал, вече заситил се с гущери, бе единственият свидетел на внезапната вълна гърчеща се смърт по разровената пръст, когато от устите на умиращите гущери започнаха да извират гротескни форми. Унищожението на двуглавите бръмбари се оказа не толкова неизбежно, колкото бе изглеждало само допреди няколко мига.

Но бухалите, тъй като са най-малко умни от птиците, са безразлични към такива уроци. Този бухал само гледаше с широко отворени празни очи. Докато не усети странно раздвижване в собствения си търбух, достатъчно, за да го разсее от жалката смърт долу, от белите гущерски коремчета, осеяли черната земя. Не помисли за гущерите, които беше изял. Не обърна внимание, дори и със закъснение, на вялото усилие, показано от някои от тях да избягат от връхлитащите му нокти.

Чакаше го дълга нощ на мъчително повръщане. Какъвто си беше слабоумен, от този момент гущерите щяха да отпаднат от менюто му завинаги.

Светът нанася уроците си по деликатни или, ако се наложи, по жестоки и груби начини, тъй че да ги схванат дори най-задръстените. Не успеят ли, умират. За умните, разбира се, несхватливостта е неизвинима.

Знойна нощ в Ледерас. От камъка капеше пот. Каналите изглеждаха затлачени, неподвижни, повърхността бе странно гладка и помътена от пелени прах и смет. Над водата танцуваха насекоми, сякаш търсеха отраженията си, но гладката патина не издаваше нищо, поглъщаше звездната шир, изпиваше мъртвешки бледата светлина на факлите на уличните патрули, тъй че крилатите насекоми кръжаха неуморно, влудени сякаш от треска.

По обгърнатите в мрак стъпала под един мост пълзяха бръмбари, като капчици сълзящо масло, лъскави и подпухнали, и изхрущяваха жалко под стъпките на две изгърбени и присвити една до друга в сумрака фигури.

— Изобщо не би влязъл — прошепна хрипливо едната. — Водата вони, а и виж, никакви вълнички, нищо. Офейкал е някъде от другата страна, в нощния пазар, където може да се изгуби бързо.

— Да бе, да се изгуби — измърмори другата, жена, стиснала кама в облечената си в ръкавица ръка. — Това си го биваше. Сякаш може да се изгуби. Кой от нас може да се изгуби?

— Мислиш ли, че не може да се скрие като нас?

— Нямаше време за това. Той драсна. Избяга. Изпаднал е в паника.

— Вярно, че прилича малко на паника — съгласи се спътникът й, после поклати глава. — Никога не бях виждал нещо толкова… разочароващо.

Жената прибра камата в канията.

— Ще го спипат. Ще хукне назад и ще му скочим.

— Глупаво. Да си мисли, че може да се измъкне.

След няколко мига Смайлс отново извади камата и се взря в тъмното над водата.

Троутслитър завъртя очи в досада.

Ботъл изправи рамене, даде знак на Корик да се приближи и загледа с усмивка как плещестият полукръвен сети си пробива с лакти път през тълпата, оставяйки зад себе си мрачни погледи и премълчани ругатни. Рискът от неприятности беше малък, разбира се, след като проклетият чужденец явно търсеше точно това, а тъй като човешките инстинкти са едни и същи по целия свят, на никого не му и хрумваше да предизвика Корик.

Колко лошо. Щеше да си струва да се види, ако тълпа разгневени ледерийски дюкянджии се нахвърлеше на навъсения варварин и го забъхтеше със самуни спечен хляб и гулии. Ботъл се ухили.

Но пък не беше време за такива развлечения. Не и точно сега, когато бяха намерили плячката си. Тар и Коураб тъкмо бяха заобиколили кръчмата, за да покрият задънената задна уличка, а Мейби и Мейсан Джилани вече бяха на покрива в случай, че жертвата им прояви повече въображение.

Корик спря до него, целият плувнал в пот, навъсен и стиснал зъби.

— Смотаняци нещастни! Каква е тая страст да си харчат парите? Пазарите са глупаво нещо.

— Правят ги щастливи — обясни Ботъл. — Или ако не щастливи, доволни поне. Временно. Което служи на същото.

— А то кое е?

— Пази ги от неприятности. От разрушителния вид — добави той, като видя смръщеното чело на Корик и неразбиращите му очи. — Ония, дето идват, щом населението започне да мисли, наистина да мисли, имам предвид… когато започнат да съзнават какво голямо говно е всичко това.

— Звучи като някоя от речите на краля — приспиват ме, точно както правиш ти в момента, Ботъл. Е, къде точно е той?

— Един от плъховете ми се е свил под един парапет…

— Кой?

— Малката Смайлс — тя е най-добрата за това. Все едно, лъскавите й очички са се лепнали точно на него в момента. Той е на една маса в ъгъла, точно под един прозорец със затворени кепенци — но не такъв, през който би могъл да изскочи. Общо взето е приклещен — заключи Ботъл.

Корик се намръщи още повече.

— Прекалено лесно изглежда, не мислиш ли?

Ботъл се почеса по наболата четина и въздъхна.

— М-да, прекалено лесно.

— Ето ги Балм и Геслер.

Двамата сержанти спряха при тях.

— Какво правим тук? — попита опулено Балм.

— Пак е превъртял от страх — каза Геслер. — Не му обръщайте внимание. Чака ни бой май. Гаден. Няма да се даде лесно.

— Какъв е планът тогава? — попита Корик.

— Сторми води. Ще го накара да се задейства — ако тръгне към задната врата, приятелите ви ще го свалят. Същото ако тръгне нагоре. Според мен ще се мушне покрай Сторми и ще опита през предната врата — точно това бих направил аз. Сторми е едър и зъл, но не е бърз. И точно на това разчитаме. Ние четиримата ще чакаме кучия син — ще го спипаме. Със Сторми зад нас да държи вратата, та да не може да драсне назад.

— Изглежда нервен и в лошо настроение — рече Ботъл. — Предупреди Сторми — може просто да остане на място и да се бие.

— Чуем ли тупурдия вътре, влизаме — каза Геслер.

Златокожият сержант тръгна да предупреди Сторми. Балм, съвсем объркан и уплашен, остана с Корик.

В кръчмата непрекъснато влизаха и излизаха хора. После се появи Сторми, надвиснал над всички останали, зачервен, с още по-червена брада и пламнало лице. Дръпна бялата ивица плат на ножницата на меча си, означаваща „мир“, и закрачи тежко към вратата. Щом го видяха, хората се пръснаха. Един на прага се забави и Сторми го спипа за предницата на ризата и го захвърли зад себе си. Горкият глупак изрева, пльосна се по лице на калдъръма на три крачки от тримата малазанци и се загърчи, стиснал разкървавената си брадичка.

Щом Сторми нахълта в кръчмата, Геслер прекрачи падналия и изсъска:

— Всички към вратата. Бързо!

Ботъл остави Корик да поведе и се задържа и зад Балм, който понечи да тръгне в обратна посока, преди Геслер да го награби и да го дръпне. Щом щеше да има свада, Ботъл предпочиташе да остави повечето работа за другите. Беше си свършил своята в края на краищата с проследяването и намирането на жертвата.

В кръчмата изригна суматоха, трясък на падащи мебели, стъписани викове и уплашени писъци. После нещо вътре каза туммп! И изведнъж от отворената врата блъвна бял пушек. Още строшени мебели, силен трясък и след това някой изхвърча навън от дима.

Нечий лакът се стовари в челюстта на Корик и той рухна като отсечено дърво.

Геслер бързо се сниши да избегне замахналия юмрук, блъсна се в забиващото нагоре коляно и звукът от сблъсъка бе като удар на два кокосови ореха един в друг. Жертвата извъртя крак в дивашки пирует, изрита Геслер още веднъж и той тупна по задник с оцъклени очи.

Балм изпищя, отстъпи назад и посегна за късия си меч… а Ботъл скочи напред, хвана го за ръката… и жертвата профуча покрай тях и затича стремглаво към моста.

Сторми залитна от вратата на кръчмата. От носа му бликаше кръв.

— Защо не го хванахте? Идиоти проклети — вижте ми лицето! Счупи ми носа за едното нищо!

Отвътре и покрай грамадния фалариец извираха още клиенти, с насълзени очи и разкашляни.

Геслер се надигна и се олюля. Поклати глава и изломоти:

— Хайде. След него и дано Троутслитър и Смайлс да успеят да го забавят малко.

Тар и Коураб се появиха и огледаха сцената.

— Коураб — рече Тар, — остани с Корик и се опитай да го свестиш. — След това тръгна с Ботъл, Геслер, Сторми и Балм да догонят жертвата си.

Балм изгледа сърдито Ботъл.

— Можех да го утрепя!

— Тоя глупак ни трябва жив, идиот с идиот! — сопна се Ботъл.

Сержантът зяпна.

— Тъй ли?

— Виж! — изсъска Троутслитър. — Идва!

— И лошо куца при това — отбеляза Смайлс и отново прибра камата в канията. — Скачаме от двете страни и го хващаме за глезените.

— Добра идея.

Троутслитър мина отляво, Смайлс отдясно, и двамата се присвиха до перилата и се заслушаха в стъпките на куцащия беглец. Откъм пазарната улица отвъд реката се разнесоха викове. Неравният бяг по моста набра скорост.

В подходящия момент, когато целта стигна края на моста и стъпи на улицата, двамата малазански морски десантчици изскочиха и сграбчиха тичащия за краката.

Тримата паднаха на калдъръма на кълбо.

Няколко мига по-късно, сред порой от ругатни и ръмжене, опити за вадене на очи и дивашки ритници, останалите ловци пристигнаха и най-сетне успяха да затиснат дивеча си на земята.

Ботъл погледна натъртеното зачервено лице на жертвата и въздъхна.

— Сериозно, сержант. Трябваше да се сетиш, че е безнадеждно.

Фидлър го изгледа с гняв.

— Виж на какво ми направи носа! — рече Сторми, наведе се и хвана едната ръка на Фидлър. Явно се колебаеше дали да не я счупи на две.

— Димка хвърли в кръчмата, нали? — попита Ботъл. — Какво разхищение.

— Всички ще платите за това — изръмжа Фидлър. — Представа си нямате…

— Може и да е прав — рече Геслер. — Е, Фид, вечно ли ще трябва да те държим тук, или вече ще дойдеш мирно? Адюнктата винаги получава каквото поиска.

— Лесно ви е на вас — изсъска Фидлър. — Я погледнете Ботъл. Прилича ли ви на щастлив?

Ботъл се намръщи.

— Не, не съм щастлив, но заповедите са си заповеди, сержант. Не можеш просто така да избягаш.

— Жалко, че не взех някоя острилка — каза Фидлър. — Щеше да ви подреди много добре. Хайде, добре, можете да ме пуснете вече — коляното ми май бездруго се е скапало. Геслер, имаш гранитна челюст, знаеше ли го?

— Много хубаво ми подчертава профила — отвърна Геслер.

— Ама ние Фидлър ли ловяхме? — попита изведнъж Балм. — Богове на бездната, той бунтува ли се, или какво?

Троутслитър потупа сержанта си по рамото.

— Всичко вече е наред, серж. Адюнктата иска Фидлър да направи четене, нищо повече.

Ботъл потръпна. „Нищо повече. Да де, какво толкова. Търпение нямам.“

Вдигнаха Фидлър да стане и благоразумно го заобиколиха отвсякъде, докато го водеха към казармата.

Сива и призрачна, издължената сянка висеше под трегера над прага на мъртвата Азат. Изглеждаше безжизнена, но не беше, разбира се.

— Можем да хвърлим камъни — каза Синн. — Те спят нощем, нали?

— Предимно — отвърна Гръб.

— Може би ако пазим тишина…

— Може би.

Синн се размърда.

— Камъни?

— Удариш ли ги, ще се разбудят и ще изфучат навън на черна вихрушка.

— Мразя осите. Откакто се помня… Сигурно съм хапана някога, не мислиш ли?

— Кой не е хапан? — Гръб сви рамене.

— Мога просто да ги подпаля.

— Никакви магии, Синн. Не тук.

— Нали каза, че къщата е мъртва.

— Мъртва е… мисля. Но дворът може би не е.

Тя се огледа.

— Хора са копали тук.

— Ще говориш ли изобщо някога на някой друг освен на мен? — попита Гръб.

— Не. — Единствената дума бе категорична, неопровержима и не допускаше никакви обсъждания повече.

Той я изгледа накриво.

— Знаеш какво става тази нощ, нали?

— Не ме интересува. Изобщо няма да се доближа до там.

— Няма значение.

— Може би, ако се скрием в къщата, няма да стигне до нас.

— Може би — съгласи се Гръб. — Но се съмнявам, че Колодата действа така.

— Откъде знаеш?

— Ами, не знам. Само дето чичо Кенеб ми каза, че Фидлър е говорил за мен последния път, а аз тъкмо скачах в морето — не бях в каютата. Но той просто е знаел, знаел е точно какво правя.

— Какво правеше?

— Отидох да намеря нахтите.

— Но откъде знаеше, че ги има? Говориш глупости, Гръб. Пък и все едно, каква полза от тях? Те само се влачат след Уидал.

— Когато не ловят гущерчета — каза Гръб с усмивка.

Но Синн не беше в настроение за толкова лесно отвличане.

— Гледам те и си мисля… Мокра.

На това Гръб не отвърна нищо. Само пристъпи напред по неравните камъни на пътеката, без да откъсва очи от гнездото оси.

Синн го последва.

— Ти си това, което идва, нали?

Той изсумтя.

— А ти не си ли?

Стигнаха до прага и спряха.

— Мислиш ли, че е заключено?

— Шшт.

Гръб се наведе и се промъкна под огромното гнездо. После бавно се изправи и хвана резето на вратата. То буквално падна в ръката му и вдигна облаче стърготини. Гръб погледна през рамо към Синн, без да каже нищо, обърна се отново към вратата и леко я бутна.

Тя се огъна под пръстите му като хлебна кора. От дървото се посипаха още стърготини.

Гръб я натисна с две ръце.

Вратата се разпадна на облаци прах и дървени парчета. На пода малко по-навътре издрънча метал, а след миг облаците бяха засмукани навътре като при вдишване.

Гръб прекрачи купчината изгнило дърво и изчезна в тъмното зад прага.

Синн го последва, приведена и с бързи стъпки.

В сумрака под едно почти изсъхнало дърво в двора на Азат лейтенант Поурс изсумтя. Може би трябваше да им извика да се върнат, но така щеше да издаде присъствието си, а макар никога да не беше съвсем наясно със заповедите на капитан Кайндли — той все ги измисляше и даваше с преднамерена разсеяност, като папрат, хвърлена върху пълна с шипове яма, — подозираше, че от него се очаква известно хитруване, докато следи двамата изтърсаци.

Освен това беше направил някои открития. Синн изобщо не беше няма. Беше просто една упорита вироглава коза. То пък голямата изненада. И Гръб беше лапнал по нея. Колко сладко — сладко като дървесна мъзга, с клонките и хваналите се в капана насекоми — е, че то голям мъж можеше да се разтопи от това, а после да изтече по канавката до онова бездънно море от сантименталност, където децата си играят, а понякога се измъкват навън с убийство.

Какво пък, разликата бе в това, че Поурс имаше много добра памет. С най-големи подробности помнеше собственото си детство и да можеше сега да се върне в миналото си, щеше здравата да халоса по главата онзи нещастен дребосък със зурлестото лице. А после да погледне отвисоко стъписаната му обидена физиономия и да каже нещо като:

— Свиквай, малки ми Поурс. Някой ден ще срещнеш един мъж на име Кайндли…

Все едно, мишоците се бяха сврели в къщата Азат. Може би там вътре нещо щеше да се погрижи за тях и да докара това глупаво назначение до задоволителен край. Някое гигантско десет хиляди годишно стъпало, да стъпи и да размаже — веднъж, дваж. Пляк, пльок, като гнили круши, Синн на петно, Гръб — на мазало.

„Богове, не! Мен ще обвинят!“ Изръмжа тихо и тръгна след тях.

А трябваше да се сети за проклетото гнездо на оси. Най-малкото трябваше да му обърне внимание, когато скочи към входа. Само че го закачи с чело.

Изведнъж се разнесе гневно бръмчене, гнездото се люшна навътре, после навън и се удари в главата му за втори път.

Стъписването и осъзнаването — съвсем правилно — бързо бяха последвани от сляпа паника.

Поурс бързо се обърна и побягна.

Поне хиляда разгневени черни оси осигуриха ескорта.

Шест ужилвания можеха да свалят кон. Поурс изврещя, когато огънят го жегна отзад във врата. После отново, когато го бодна друго жило, този път в дясното ухо.

Той замаха с ръце. Някъде напред имаше канал… спомни си, че бяха прехвърлили мост някъде отляво.

Последва нов взрив от болка, този път по дясната ръка.

„Забрави за канала! Трябва ми лечител… бързо!“

Вече не можеше да чува никакво бръмчене, а гледката пред него бе започнала да се накланя на една страна, от сенките настъпваше мрак, а светлините на уличните фенери и от прозорците на къщите се размътиха, мъртвешки бледи и болезнени за очите му. Краката му също не действаха много добре.

„Ето там, малазанските казарми.“

„Детсмел. Или Иброн.“

Вече се олюляваше, мъчеше се да съсредоточи погледа си върху казармения портал… опита се да извика на двамата войници на пост, но езикът му се подуваше и вече запълваше устата му. Едва можеше да си поеме дъх. Затича, но…

Времето му изтичаше.

— Кой беше този? — попита Синн, щом Гръб се върна от коридора.

— Не знам. Ядоса осите.

— Добре, че не влязоха тук.

Стояха в нещо като главна зала с висока каменна камина до стената и два тежко тапицирани стола пред нея. Пред другите две стени бяха струпани сандъци и ракли, а пред последната, срещу студената камина, имаше широко легло с окачен над него голям избелял гоблен. Всичко изглеждаше смътно и размито, потънало в прах и сумрак.

— Трябва ни свещ или фенер — каза Синн. — Щом не можем да използваме магия — добави леко изнервено.

— Ти сигурно би могла — отвърна Гръб. — Нали вече сме далече от двора. Тук няма никой. Никакво, м-м, присъствие, искам да кажа. Наистина е мъртва.

С триумфален жест Синн разбуди въглените в огнището. Съживилите се пламъци бяха някак странно бледи и прошарени със зелени и сини жилки.

— Твърде лесно е за теб — промълви Гръб. — Дори не усетих лабиринт.

Тя сви мълчаливо рамене и пристъпи да разгледа гоблена.

Гръб я последва.

Беше изобразена бойна сцена, нещо съвсем обичайно за такива неща. Героите като че ли съществуваха единствено в разгара на смъртта. Едва различими върху избелялата тъкан, някакви облечени в броня влечуги се сражаваха с Тайст Едур и Тайст Андий. Загърнатото в пушеци небе над тях гъмжеше от летящи планини — повечето в пламъци — и дракони, като някои от тези дракони изглеждаха огромни, пет-шест пъти по-големи от другите, макар ясно да се виждаше, че са по-далече. Огън се сипеше над цялото бойно поле, въздушните крепости се разпадаха и парчетата се сипеха върху сражаващите се долу. Изобщо — касапница и безмилостно унищожение.

— Красиво е — промълви Синн.

— Хайде да погледнем в кулата — каза Гръб.

Всичките тези пламъци му напомняха за Ю’Гатан и как беше видял Синн, газеща през пламъците — все едно беше вървяла през това древно бойно поле. Боеше се, че ако погледне достатъчно съсредоточено, ще я види сред тази кипнала гмеж от сражаващи се фигури, доволна, с тъмните й очи утолени и блеснали на закръгленото й лице.

Тръгнаха към четвъртитата кула.

В сумрачния коридор Гръб спря, та очите му да се приспособят. Миг след това от стаята, от която току-що бяха излезли, блъвнаха зеленикави пламъци и се плъзнаха към тях по каменния под.

Синн се усмихна на зловещата светлина.

Огънят продължи след тях по хлътналите стъпала до горната площадка, съвсем гола и празна. Под един затворен с кепенци покрит с паяжина прозорец лежеше свлечен изсъхнал труп. Сбръчканата кожа бе единственото, което го задържаше да не се разпадне. Гръб веднага забеляза необичайното в крайниците на съществото, повечето стави на коляното, лакътя, китката и глезена. Гръдният кош от средата надолу беше с хоризонтални ребра, както и изпъкналите като на птица ключици.

Той пристъпи предпазливо напред, за да го огледа по-добре. Лицето беше сплескано под остър ъгъл и лицевите кости се извиваха назад почти до ушните кухини. Всяка кост, доколкото можеше да види, беше създадена така, че да се сгъва или пропада — не само костите на бузите, но също и челюстите и челните кости. Беше лице, което приживе, подозираше Гръб, е можело да постигне удивително разнообразни изражения — далеч над постижимото за човешко лице.

Кожата беше избеляла, без косми, и Гръб разбра, че дори ако само докосне трупа, той ще се разпадне на прах.

— Форкрул Ассаил! — прошепна той.

Синн му се нахвърли:

— Откъде знаеш? Как може изобщо да знаеш нещо за каквото и да било?

— На гоблена долу — отвърна той. — Онези гущери. Мисля, че са К’Чаин Че’Малле. — Погледна я и сви рамене. — Тази къща Азат не е умряла. Просто… отишла си е.

— Отишла си е? Как?

— Ами просто си е отишла оттук. Това мисля.

— Но ти не знаеш нищо! Как можеш да казваш такива неща?

— Обзалагам се, че и Бързия Бен знае.

— Какво знае? — изсъска тя вбесена.

— Това. Истината за всичко това.

— Гръб…

Той срещна спокойно гнева в очите й.

— Ти, аз, Азатът. Всичко се променя, Синн. Всичко… всичко се променя.

Малките й ръце се стегнаха в юмруци на кръста й. Пламъците, заподскачали по каменния под, запълзяха по касата на отдавна изгнилата врата, запращяха и замятаха искри.

— Както го караш да говори… — изсумтя Гръб.

— Може и да извика, Гръб.

Той кимна.

— Достатъчно силно, за да разбие света, Синн.

— И бих го накарала, знаеш ли — с внезапна страст заяви тя. — Просто за да видя какво може да направи. Какво аз мога да направя.

— Какво те спира?

Синн направи гримаса и се обърна.

— Ти също може да извикаш.

Техол Единствения, кралят на Ледер, пристъпи в стаята, разпери ръце и се завъртя в кръг. Усмихна се лъчезарно на Бъг.

— Какво мислиш?

Слугата държеше в грубите си мазолести длани бронзово гърне.

— Имал си уроци по танц ли?

— Не, виж ми одеялото! Любимата ми съпруга е започнала да го бродира — виж, долу по пеша, над лявото ми коляно.

Бъг се наведе да види.

— А, да. Много хубаво.

— Много хубаво?

— Е, не мога да различа съвсем какво трябва да представлява.

— И аз. — Техол замълча. — Не я бива много, нали?

— Не, ужасна е. Но тя, разбира се, е учен.

— Точно — съгласи се Техол.

— В края на краищата, ако имаше някакви умения в шиенето и прочие…

— Изобщо нямаше да се примири с научната кариера ли?

— Общо взето, негодните за нищо друго хора стават учени.

— Моята мисъл неточно, Бъг. Е, длъжен съм да попитам, какво не е наред?

— Не наред ли?

— Познаваме се от много време — каза Техол. — Сетивата ми са изключително изострени за отгатването на най-тънките нюанси в настроението ти. Нямам много дарби, но твърдя, колкото и да е нескромно, че притежавам изключителната способност да те преценявам бързо.

— Е — въздъхна Бъг. — Впечатлен съм. Как успя да разбереш, че съм разстроен?

— Освен че охули жена ми ли имаш предвид?

— Освен това, да.

Техол кимна към гърнето, тъй че Бъг също го погледна и откри, че вече изобщо не е гърне, а смачкана топка метал. Въздъхна отново и го пусна на пода. Тупването отекна глухо в стаята.

— Цялата тънкост е в детайлите — каза Техол и приглади гънките по Кралското одеяло. — Струва си да го кажа на жена ми… небрежно, разбира се, мимоходом. Бързо мимоходом, като при стремглав бяг, защото ще е въоръжена с ужасни куки от рибешка кост.

— Малазанците — заговори Бъг. — Или по-скоро един малазанец. С вариант на Плочите в потните му ръце. Силен вариант, а тоя мъж не е шарлатанин. Вещ е. Ужасно при това.

— И се кани да хвърля Плочите?

— Дървени карти. Останалият свят се е прехвърлил от Плочите на тях, ваше величество. Наричат я Драконовата колода.

— Дракони ли? Какви дракони?

— Не питай.

— Е, няма ли къде да можеш да се скриеш, о, нещастний и окаяний Древни боже?

Бъг направи кисела физиономия.

— Едва ли. Не съм единственият проблем обаче. Блудния също.

— Той още ли е тук? Не се е мяркал от месеци…

— Колодата представлява заплаха за него. Може да възрази на разкриването й. Може да направи нещо… необмислено.

— Хм. Малазанците са наши гости и съответно ако са в риск, сме длъжни да ги защитим или в краен случай да ги предупредим. Ако това не свърши работа, винаги можем да избягаме.

— Да, ваше величество, това може би ще е разумно.

— Да избягаме?

— Не, предупреждението.

— Ще пратя Брис.

— Горкият Брис.

— Е, за това не съм виновен аз, нали? Горкият Брис, точно. Крайно време е да започне да си оправдава титлата, каквато е там, че нещо ми се губи в момента. Точно този негов бюрократичен манталитет най-много дразни. Крие се в самата мъглявост на поста си. Безличен слуга, кръшка насам-натам винаги когато нуждата потропа на вратата. Да, писна ми от този човек, брат или не…

— Ваше величество, вие поставихте Брис начело на армията.

— Така ли? О, разбира се. Да го видим сега къде ще се крие!

— Чака ви в тронната зала.

— Е, той не е глупак. Знае кога са го заклещили.

— Ръкет също е там — добави Бъг. — С петиция от Гилдията на ловците на плъхове.

— Петиция ли? За какво, за още плъхове? Хайде, стари приятелю, време е да идем да се срещнем с нашата публика. Цялото това кралстване е истинска досада. Спектакли, паради, десетки хиляди обожаващи те поданици…

— Не сте имали никакви спектакли и паради, ваше величество.

— И въпреки това ме обожават.

Бъг стана и поведе крал Техол през стаята, през вратата и към тронната зала.

Единствените, които го чакаха там, бяха Брис, Ръкет и кралица Джанат. Щом се качиха на подиума, Техол прошепна високо на Бъг:

— Виждаш ли Ръкет? Обожанието виждаш ли? Какво ти казах?

Кралят седна на трона, усмихна се на кралицата, която вече се беше настанила на своя трон, същия като неговия, от лявата му страна, след което се облегна назад и изпружи крака…

— Не прави това, братко — посъветва го Брис. — Гледката оттук…

Техол бързо прибра крака под одеялото.

— Опаа. Съвсем по кралски.

— Та за онова — каза Ръкет.

— Виждам с облекчение, че си свалила безброй оки тегло, Ръкет. Крайно уместно. За кое?

— Онова за обожанието, дето го прошепна на Бъг.

— Мислех, че имаш петиция?

— Искам да спя с теб. Искам да кръшнеш на жена си, Техол. С мен.

Кралица Джанат се намеси:

— Не може да е кръшкане. Кръшкане щеше да е, ако е зад гърба ми. Измама, лъжа, изневяра. Случайно седя тук, Ръкет.

— Точно така — отвърна Ръкет. — Дайте да го направим без тия мрачни подробности. Свободна любов за всички. — И се усмихна на Техол. — В частност за нас двамата, ваше величество. Е, няма да е съвсем свободна, след като очаквам да ми платиш вечерята.

— Не мога — заяви Техол. — Никой вече не иска пари от мен, не че имам всъщност, а не е ли било винаги така? Освен това, публичен флирт на краля? Що за пример ще дам?

— Носиш одеяло — изтъкна Ръкет. — Що за пример е това?

— Ами, за лекомислен апломб.

Тя вдигна вежди.

— Повечето биха погледнали на лекомисления ви апломб с ужас, ваше величество. — И добави с подкупваща усмивка: — Не и аз обаче.

— Богове на бездната — въздъхна Джанат и се потърка по челото.

— Що за петиция е това? — възмути се Техол. — Ти изобщо не си тук като представител на Гилдията на ловците на плъхове, нали?

— Всъщност съм. Да циментирам връзките ни още повече. Както знаят всички, сексът е спойката, която държи обществото цяло, тъй че си помислих…

— Сексът? Спойка? — Техол се наведе напред. — Ето, че ме заинтригува. Но да го оставим настрана засега. Бъг, изготви прокламация. Кралят ще има секс с всяка силна жена в града, стига точно да отговаря на определението за жена — трябва да измислим някакви мерки, обсъди го с Кралските инженери.

— Защо да спираме до силните жени? — попита Джанат. — Не забравяй колко сила има в една слугиня в края на краищата. А какво ще кажеш за подобна прокламация за кралицата?

— Някога е имало племе — вметна Бъг, — в което вождът и жена му имали привилегията да спят с бъдещите младоженец и младоженка в нощта преди сватбата.

— Наистина ли?

— Не, ваше величество — призна Бъг. — Току-що си го измислих.

— Мога да го запиша в историите ни, ако искаш — каза Джанат с едва прикрита възбуда.

Техол се намръщи отвратено.

— Жена ми започва да се държи неприлично.

— Просто хвърлям своята монета в това съкровище от пошла идиотия, скъпи. Ръкет, двете с теб трябва да седнем някой път и да си поговорим малко.

— Никога не говоря с другата жена — заяви Ръкет, изправи рамене и вирна брадичка.

Техол плесна с ръце.

— Е, поредното заседание приключи! Какво ще правим сега? Аз съм за лягане. — Хвърли бърз поглед към Джанат и добави: — В компанията на моята прескъпа съпруга, разбира се.

— Още не сме вечеряли, съпруже.

— Вечеря в леглото! Можем да поканим и… о, това го задраскай.

Брис пристъпи напред.

— За армията.

— О, с тебе винаги е за армията. Поръчай още ботуши.

— Трябват ми още пари.

— Бъг, дай му още пари.

— Колко още, ваше величество?

— Колкото му трябват за ботушите.

— Не са за ботуши — каза Брис. — За тренировка са.

— Ще тренират без ботуши? Удивително.

— Искам да се възползвам от разквартируваните в града ни малазанци. От тези „морски пехотинци“. И тактиката им. Искам да преустроя цялата ледерийска военна система. Искам да наема малазански сержанти.

— А тяхната адюнкта намира ли го за приемливо?

— Да. Войниците й започват да се отегчават, а това не е добре.

— Предполагам. Знаем ли кога си тръгват?

Брис се намръщи.

— Питаш мен? Защо не попиташ нея?

— А, значи дневният ред за следващата среща е уточнен.

— Да уведомя ли адюнктата? — попита Бъг.

Техол се почеса по брадичката, после кимна.

— Би било разумно, да, Бъг. Много разумно. Браво.

— А моята петиция? — настоя Ръкет. — Изкъпала съм се и всичко останало!

— Ще я подложа на обсъждане.

— Страхотно. А една Кралска целувка междувременно?

Техол се размърда на трона си.

— Клюмна ли лекомисленият ти апломб, съпруже? — подметна Джанат. — Явно той по-добре от теб знае границите на търпението ми.

— Е, добре — каза Ръкет. — Една Кралска прегръдка тогава?

— Имам идея — каза Бъг. — Вдигаме данъците. На някои гилдии.

— Чудесно — сопна се Ръкет. — Аз напускам. Поредна петиция, отхвърлена от краля. Ще разбуни тълпата.

— Каква тълпа? — попита Техол.

— Тази, която се каня да събера.

— Няма да го направиш.

— Една отхвърлена жена е опасно нещо, ваше величество.

— О, дай й една целувка и прегръдка, съпруже. Ще извърна очи.

Техол тутакси се надигна, но веднага пак седна и изпъшка.

— След малко.

Но Ръкет се усмихваше.

— Хайде просто да го приемем за твърдо обещание.

— А тълпата? — попита Бъг.

— По чудо е разпръсната с тиха въздишка, о, канцлере, или каквото си там.

— Аз съм Кралските инженери — да, всичките. А, и ковчежникът също.

— И Развалячът на плювалници — добави Техол.

Другите се намръщиха.

Бъг го погледна навъсено.

— Щастливо се бях разсеял, докато не каза това.

— Нещо не е наред ли? — попита Брис.

— А, братко — каза Техол. — Трябва да те изпратим при адюнктата. С предупреждение.

— Тъй ли?

— Бъг?

— Ще дойда с теб, Брис.

Щом двамата излязоха, Техол се обърна към Джанат, а след това и към Ръкет, и видя, че и двете продължават да се мръщят.

— Какво?

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Джанат.

— Да — добави Ръкет. — От името на Гилдията на ловците на плъхове, искам да кажа.

— Не всъщност — отвърна Техол. — Дребна работа, уверявам ви. Нещо свързано със застрашени богове и гибелни предсказания. Е, готов съм да пробвам целувката и прегръдката си… не, почакай. Малко дълбоко вдишване първо. Един момент… да, не, чакай.

— Да говоря ли за бродерията си? — попита Джанат.

— Да, идеално. Хайде, почвай. Застани ей там, Ръкет.

Лейтенант Поурс отвори очи. По-точно опита се, но откри, че общо взето са подути и залепнали. Все пак през едва открехнатите цепки успя да различи като в мъгла надвиснала над него фигура. Натийско лице, изглеждаше умислено.

— Познаваш ли ме? — попита натиецът.

Поурс се опита да заговори, но нещо беше стегнало здраво челюстта му. Кимна, но откри, че вратът му е два пъти по-дебел от нормалното. Освен ако главата му не се беше свила, прецени той.

— Мълван Дрийдър — каза натиецът. — Отдельонен лечител. Ще живееш. — Отдръпна се и заговори на някой друг: — Ще живее, сър. Няколко дни няма да го бива много обаче.

Капитан Кайндли изникна пред очите му, лицето му както винаги мършаво и безизразно.

— За това нещо ще се явиш на рапорт, лейтенант Поурс. Престъпната глупост е недопустима за офицери.

— Такива с лопата да ги ринеш — измърмори лечителят, докато се обръщаше да си тръгне.

— Каза ли нещо, войник?

— Не, сър.

— Трябва да е лошият ми слух тогава.

— Да, сър.

— Да не намекваш, че имам лош слух, войник?

— Не, сър!

— Сигурен съм, че го намекна.

— Слухът ви е съвършен, капитане, сигурен съм. И това е, ъъ, лекарска преценка.

— Кажете ми — рече капитан Кайндли, — има ли лек за оредяваща коса?

— Сър? Ами, разбира се.

— И какъв е?

— Обръснете си главата, сър.

— Струва ми се, че нямате достатъчно работа, лечител. Така че обиколете отделенията на ротата си и се постарайте да изцерите всяко заболяване, което ви опишат. А, обезпаразитете терена освен това и проверете за пришки на тестисите на мъжете — сигурен съм, че са ужасен признак за нещо неприятно.

— Пришки ли, сър? На тестисите?

— Недостатъкът със слуха, изглежда, е ваш, а не мой.

— Ъъ, нищо ужасно или неприятно няма, сър. Само не ги чоплете, кървят като демони. Идва от прекаленото яздене, сър.

— Да бе.

— …

— Лечител, защо сте още тук?

— Извинявам се, сър, тръгвам!

— Ще очаквам подробен доклад за състоянието на вашите другари войници.

— Слушам, сър! Тестикулен преглед, тръгвам.

Кайндли отново се наведе и огледа Поурс.

— Не можеш да говориш дори, а? Каква неочаквана милост. Шест ужилвания на черни оси. Би трябвало да си умрял. Защо не си? Все едно. Предполага се, че си изгубил двете хлапета. Сега ще трябва да отвързвам онова куче браничар да ги намери. Точно тази нощ. Оправяй се бързо, лейтенант, за да мога да ти съдера кожата.

Мълван Дрийдър спря за миг пред спалното, след което с бърза крачка се отправи към съседното спално при другарите си. Влезе и бързо огледа налягалите по наровете или хвърлящи ашици войници, докато не зърна сбръчканото черно лице на Неп Фъроу, едва видимо между два нара. Шаманът от Дал Хон бе седнал кръстато и се хилеше грозно.

— Знам, че ти си го направил, Неп!

— А? Я хе рахкарай от мен!

— Проклел си Кайндли, нали? Пришки на топките му!

Неп Фъроу се изкикоти.

— Черни тъъсти пришки, ха-ха!

— Спри… спри това, което правиш, проклет да си!

— Мноо къхно! Те не хе махат!

— Може да разбере кой стои зад това и…

— Не пави това! Хвиня! Татийка тъпа хвиня! Вее дамата вее дамата!

Мълван Дрийдър го зяпна неразбиращо. После погледна питащо Страп Мъл на съседния нар.

— Какво каза току-що?

Другият далхониец лежеше по гръб, с ръце под главата.

— Гуглата знае. Някакъв шамански говор, предполагам. — И добави: — Проклятия, бас слагам.

Натиецът отново погледна Неп Фъроу с яд.

— Само да ме прокълнеш, кокалите ти ще сваря, изрод. Остави Кайндли на мира или ще кажа на Бадан.

— Бедан ней тук, нале?

— Като се върне.

— Ха!

Никой не би се осмелил да твърди, че Преда Норло Тръмб е най-схватливият индивид на света, и сега няколкото разтреперани ледерийски стражи зад него бяха изправени пред съвсем реалната възможност глупостта му да им струва живота.

Норло се въсеше войнствено на десетината конници пред тях.

— Войната си е война — настоя той. — И ние бяхме във война. Хора умряха, нали? Такова нещо не остава безнаказано.

Чернокожият сержант направи някакъв лек жест с облечената си в ръкавица ръка и арбалетите се снишиха и се насочиха към пазачите. Сержантът каза на груб ледерийски:

— Още веднъж. Последен път. Те живи?

— Разбира се, че са живи — изсумтя Норло Тръмб. — Тук държим на реда. Но са осъдени, виждате ли. На смърт. Просто чакаме служител от Кралската адвокатура да дойде и да подпечата заповедите.

— Няма печат — каза сержантът. — Няма смърт. Пуснете ги. Взимаме сега.

— Дори престъпленията им да са опростени — отвърна Преда Тръмб, — все пак ни трябва печат, за да ги пуснем.

— Пускате ги веднага. Или ви убиваме всички.

Преда Тръмб го зяпна, после се обърна към отряда си и заповяда:

— Извадете оръжията.

— Няма начин, сър — заяви постови Фифид. — Само да посегнем към мечовете и сме мъртви.

Лицето на Норло Тръмб помръкна на светлината на фенера.

— Току-що заслужи военен съд, Фифид…

— Поне ще дишам, сър.

— А останалите?

Никой от пазачите не проговори. Нито извадиха мечовете си.

— Вземете ги — изръмжа чернокожият сержант. — Никакви учтивости повече.

— Чухте ли го проклетия невеж чужденец? — Норло Тръмб отново се обърна към малазанския сержант и заяви: — Възнамерявам да подам официален протест направо до Кралския съд. И вие ще отговаряте за заплахите…

— Вземете ги.

И отляво на сержанта един млад, странно женствен на вид войник се смъкна от коня си и отпусна ръце на дръжките на нещо като два огромни извити меча. Ленивите му тъмни очи изглеждаха почти сънени.

Най-после нещо пропълзя по гърба на Тръмб и се сви като червей на тила му. Той облиза изведнъж пресъхналите си устни и каза:

— Спансерд, придружи този малазански, ъъ, воин до килиите.

— И? — попита пазачът.

— И пусни затворниците, разбира се.

— Слушам, сър!

Сержант Бадан Грук си позволи съвсем лека въздишка — така, че никой да не го види — и загледа с облекчение как ледерийският пазач поведе Скълдет към затворническия блок до стената на гарнизонния двор.

Другите морски пехотинци седяха неподвижно на конете си, но напрежението им вонеше в ноздрите на Бадан, а потта течеше на вади под ризницата му. Не, не беше искал никакви неприятности. Още по-малко кръвопролитие. Но този проклет опърничав Преда за малко щеше да го предизвика. Сърцето му бухаше в гърдите и той с усилие се обърна, за да погледне войниците си. Кръглото лице на Ръфъл беше порозовяло и мокро, но тя му намигна, преди да насочи арбалета си нагоре и да опре приклада на мекото си бедро. Релико беше прибрал своя под мишница, а другата му ръка беше изпъната, за да задържи Вастли Бланк, който явно беше разбрал — най-после, — че тук става нещо неприятно и вече бе готов да избива ледерии — стига да му посочат накъде точно да стреля. Ским и Хъни бяха една до друга, насочили тежките си щурмови арбалети с непоколебима точност в гърдите на Преда Тръмб, но той, изглежда, беше прекалено тъп, за да забележи тази подробност. Другите от тежката пехота оставаха в тил, всички в много лошо настроение, че са ги измъкнали от поредната пиянска нощ в Ледерас.

Огледът на Бадан Грук приключи с ефрейтор Правалак Рим и сержантът, естествено, видя на лицето на младежа изписано онова, което изпитваше самият той. Проклето чудо. Нещо, което бе изглеждало невъзможно дори да го повярва човек — всички бяха видели как…

Откъм затвора се чу дрънчене на тежка врата.

Всички — малазанци и ледерии — впериха погледи в бавно приближаващите се оттам четири фигури. Скълдет почти мъкнеше подопечната си, същото бе вярно и за ледерийския пазач, Спансерд. Затворничките, на които бяха помогнали да се измъкнат от килиите, бяха в лоша форма.

— Спокойно, Бланк — измърмори Релико.

— Но това… те са… аз ги познавам!

Тежкият пехотинец въздъхна.

— Всички ги познаваме, Вастли.

Нищо у току-що освободените не издаваше, че са били бити или изтезавани. Но липсата на елементарни грижи ги бе докарала до ръба на смъртта. Най-ефективното изтезание от всички.

— Преда — каза тихо Бадан Грук.

Норло Тръмб се извърна към него.

— Сега пък какво?

— Вие не ги храните?

— Осъдените получаваха намален порцион, опасявам се…

— Откога?

— Ами, както казах, сержант, чакахме служителя на Кралската адвокатура от доста време. Месеци и…

Две метални стрели шибнаха покрай главата на Преда Тръмб, по една от всяка страна, и му разпраха ушите. Той изпищя стъписан, залитна назад и тупна тежко по задник.

— Никой да не мърда! — ревна Бадан на разтрепераните от страх гарнизонни пазачи, след това се извъртя на седлото, изгледа с яд Хъни и Ским и изръмжа на малазански: — Да не сте посмели да заредите отново! Тъпи сапьори!

— Съжалявам — отвърна Ским. — Май просто… пръстите ни трепнаха. — И сви рамене.

Хъни й връчи своя арбалет и се смъкна от коня.

— Ще ида да прибера стрелите — някой видя ли къде спряха?

— Рикошираха и отхвърчаха между ей ония две сгради — посочи й Релико с брадичка.

Стъписването на ледерийския Преда беше преляло в гняв. Той се надигна и се развика:

— Опит за убийство! Ще настоявам тези двамата да ги арестуват! Канала ще преплувате за това!

— Не разбира — отряза го Бадан Грук и продължи на малазански: — Правалак, доведи резервните коне. Трябваше да вземем Дрийдър. Не мисля, че изобщо ще могат да яздят. Плътно около тях на връщане — караме бавно.

Погледна отново двете подпрени на придружителите си залитащи фигури. Сержант Синтър и сестра й, Кисуеър. Приличаха на насраната препаска на самия Качулат. Но бяха живи.

— Богове на бездната — прошепна Бадан. „Живи са!“

— Айй! Кракът ми е изпаднал!

Банашар седеше отпуснат в стола и гледаше малкия скелет на гущер, който лежеше на една страна, въртеше се в кръг и подритваше с единия си крак.

— Телораст! Помогни ми!

Другото влечуго беше кацнало на перваза, гледаше надолу и кривеше глава насам-натам, сякаш търсеше по-добър ъгъл за гледане.

— Няма полза, Кърдъл — каза най-сетне то. — Никъде не можеш да идеш така.

— Трябва да се измъкна!

— От какво?

— От факта, че кракът ми е изпаднал!

Телораст заситни по перваза, докато се доближи колкото можа до Банашар.

— Насмукан жрецо на виното, псст! Виж ей тук… прозореца! Аз съм, умната. Глупавата е ей там долу на пода, виждаш ли я? Трябва й помощта ти. Не, разбира се, че не можеш да я направиш по-малко глупава — не обсъждаме това сега. По-скоро става въпрос за единия й крак, нали? Коремната връзка или каквото е там, се е счупило. Осакатена е, безпомощна, негодна. Върти се на кръгове, а това е твърде мъчително за нас. Разбираш ли? О, червейче на Богинята червей, о, пъргаво чираче на култоубийствената кучка на земята! Банашар Пияницата, Банашар Мъдрия, Мъдро пияния. Моля те, бъди така добър и чевръст да поправиш моята спътничка, моята скъпа сестра, глупавата.

— Може би знаеш отговора на това — каза Банашар. — Слушай, ако животът е шега, то каква шега е? От смешния, ха-ха, вид ли? Или от вида „Ей сега ще повърна“? Умна шега ли е, или глупава, която се повтаря непрекъснато, тъй че и да е била смешна в началото, вече не е смешна? Дали е от вида шеги, които те карат да се смееш, или от тези, дето те карат да плачеш? По колко още начина мога да задам този прост въпрос?

— Убедена съм, че можеш да измислиш още няколкостотин, любезни ми жрецо. Разпопен, отлъчен, по същество кастриран жрецо. Значи, виждаш ли онези нишки там? Близо до откачилия се крак… о, Кърдъл, ще престанеш ли да се въртиш?

— Някога се смеех — каза Банашар. — Много. Дълго преди да реша да стана жрец, разбира се. Нищо забавно нямаше в това решение, уви. Нито в живота, който последва. Години и години мизерно учене, ритуали, церемонии, строгите упражнения в магия. А Червеят на есента, е, тя удържа на думата си, нали? Въздаде ни справедливата награда — толкова по-зле, че изтървах веселбата.

— Жалка отрепко, жертво на безсмислен педантизъм, ще бъдеш ли така добър… да, пресегни се надолу, още малко, така, ах! Точно така! Връвта! Кракът! Кърдъл, слушай — виж — спри, точно там, не, ето там, да, виждаш ли? Спасението идва!

— Не мога! Всичко е на една страна! Светът пропада в Бездната!

— Остави това… видя ли? Той хвана крака ти. Поглежда към връвта. Мозъкът му се раздвижва!

— Имаше дренажи — заговори Банашар, вдигнал костицата. — Под олтара. Да събират кръвта, виждаш ли, в амфорите — продавахме я, знаеш ли. Удивително колко плащаха хората за нея, нали?

— Какво прави той с крака ми?

— Нищо — засега — отвърна Телораст. — Гледа го според мен. И мисли. Липсва му всякаква интелигентност, вярно. Лявата ушна мида на Не-Апсалар имаше повече интелигентност, отколкото тоя вкиснал червей. Но все едно! Кърдъл, използвай предните си крайници, ръцете имам предвид, и допълзи по-близо до него — престани да риташ в кръг! Спри!

— Не мога! — отекна тънкият писък отдолу.

И Кърдъл продължи да се върти и върти.

— Стара кръв навън, лъскави монети вътре. Смеехме се на това, но не беше щастливият смях. По-скоро като неверие и да, доста цинизъм поради вродената глупост човешка. Все едно, накрая натрупахме сандъци и сандъци с богатства — повече, отколкото можеш да си представиш. Съкровищници, пълни до пръсване. Много смях би могло да се купи с това, сигурен съм. А кръвта? Е, както ще ти каже всеки жрец, кръвта е евтина.

— Моля те, о, моля те, прояви милостта, която твоята бивша богиня толкова презираше. Плюй в лицето й с един жест на добра воля! Ще бъдеш щедро възнаграден, да, щедро!

— Богатства — изсумтя Банашар. — Не струват нищо.

— Друга награда, уверявам те. Съществена, смислена, ценна, навременна.

Банашар извърна очи от крака, който оглеждаше, и изгледа Телораст.

— Например?

Главата на скелета влечуго закима.

— Сила, приятелю. Повече сила, отколкото можеш да си въобразиш…

— Съмнявам се най-искрено.

— Сила да правиш каквото пожелаеш, на когото и каквото си поискаш! Сила изригваща, изливаща се, бълбукаща и оставяща мощни мокри петна! Достойна награда, да!

— А ако държа на това?

— Толкова сигурно, колкото че държиш този чудесен крак и връвта, толкова сигурно!

— Договорът е подпечатан — каза Банашар.

— Кърдъл! Чу ли това?

— Чух. Луда ли си? Ние не делим! Никога не делим!

— Шшш! Ще те чуе!

— Подпечатан — повтори Банашар и се изправи.

— Ооо — завайка се Кърдъл и се завъртя все по-бързо. — Ето, че го направи! Телораст, ето, че го направи! Ооо, виж, не мога да се измъкна!

— Празни обещания, Кърдъл, заклевам се!

— Подпечатан — потрети Банашар.

— Айй! Трижди подпечатан! Обречени сме!

— Спокойно, гущер — рече Банашар, наведе се и посегна към въртящото се същество. — Скоро ще затанцуваш отново. — И добави, като вдигна Кърдъл: — И аз също.

После погледна през рамо към безмълвния си гост, който седеше в сенките и едното му око блещукаше, и каза:

— Добре. Сега ще те изслушам.

— Радвам се — измърмори Блудния. — Защото имаме много малко време.

Лостара Юил седеше на ръба на нара с пълна с пясък купа в скута. Топна острието на ножа в срязаната кратуна отдясно, за да покрие желязото с маслото на плода, после отново го хлъзна в пясъка и продължи да търка желязото.

Трудеше се над това единствено оръжие вече от две камбани, а и още много пъти преди това. Повече, отколкото можеше да изброи. Други се кълняха, че желязото на камата не би могло да стане по-чисто, по-безукорно, но тя все още виждаше петънца по него.

Пръстите й вече се бяха протрили, зачервени и напукани. Костите на дланите я боляха. Чувстваше ръцете си натежали напоследък, сякаш пясъкът бе добавил нещо към кожата, плътта и костите й, започвайки процеса на превръщането им в камък. Може би някой ден щеше да загуби всякакъв усет за тях и те щяха да увиснат от китките й като чукове. Но не и негодни, не. С тях щеше да може хубаво да набуха света. Ако от това изобщо имаше полза.

Ефесът на нечие оръжие потропа на вратата й и след миг тя се открехна. Фарадан Сорт надникна вътре, очите й зашариха из стаята и намериха Лостара Юил.

— Адюнктата те вика — каза тя глухо.

Моментът бе дошъл значи. Лостара взе парцал и избърса острието. Капитан Сорт стоеше на прага и я гледаше безизразно.

Тя стана, прибра камата в канията и взе наметалото си.

— Ти ли си ескортът ми?

— Имаме вече един избягал тази нощ — отвърна Фарадан и закрачи до Лостара по коридора.

— Не говориш сериозно.

— Не, но ми е наредено тази вечер да те придружавам.

— Защо?

Фарадан Сорт не отговори. Стигнаха до резбованата червена двукрила врата в края на коридора и тя я отвори.

Лостара Юил пристъпи в залата. Таванът на резиденцията на адюнктата — едновременно команден център и нейна квартира — представляваше безразборна колекция от конзоли, сводове и извити греди. В добавка към това беше накичен с парцали паяжина, в които изсъхнали мухи се полюшваха в подобие на танц от лекия лъх на течението. Под един миниатюрен, странно безформен купол стоеше огромна правоъгълна маса с десетина стола с високи облегалки около нея. Низ високи прозорци минаваше по стената срещу вратата — стигаха до оградена с парапет издигната платформа. Общо взето едно от най-странните помещения, които Лостара бе виждала. Ледериите го наричаха Великата зала Медикс и това беше най-голямата лекционна зала в сградата на висшето училище, която временно служеше за офицерски квартири и щаб.

Адюнкта Тавори стоеше на платформата, съсредоточена върху нещо оттатък прозорците.

— Повикали сте ме, адюнкта.

Тавори не се обърна. Заговори през рамо:

— На масата има писалищна дъска, капитан. На нея ще намерите имената на онези, които ще присъстват на четенето. Тъй като може да има известна съпротива от страна на някои, капитан Фарадан Сорт ще ви придружи до казармата.

— Ясно. — Лостара отиде до масата, взе дъската и прегледа имената, изписани в златистия восък. Веждите й се вдигнаха.

— Адюнкта? Този списък…

— Отказите са забранени, капитан. Свободна сте.

В коридора двете жени спряха, забелязали идващия към тях ледериец. Скромно облечен, с окачения на колана му прибран в ножница без украса дълъг меч, Брис Бедикт не притежаваше никакви изключителни физически качества и все пак нито Лостара, нито Фарадан Сорт можеха да откъснат очи от него. Дори един случайно хвърлен поглед неизбежно щеше да се върне към него, пленен от нещо неопределено и в същото време непреодолимо.

Отдръпнаха се настрани, за да го пуснат да мине.

Той спря, за да ги удостои с почтителен полупоклон.

— Извинете — обърна се към Лостара, — бих желал да говоря с адюнктата, стига да е възможно.

— Разбира се — отвърна тя и се пресегна да отвори двойната врата. — Просто влезте и се представете.

— Благодаря ви. — Къса усмивка и той пристъпи в залата и затвори вратата.

Лостара въздъхна.

— Мдаа — съгласи се Фарадан Сорт.

Щом адюнктата се обърна към него, Брис Бедикт се поклони и заговори:

— Адюнкта Тавори, поздрави и най-сърдечни почитания от краля.

— Постарайте се да му предадете и моите най-добри чувства — отвърна тя.

— Непременно. Наредено ми е да ви донеса едно предупреждение, адюнкта, с цялото уважение към това заседание с гадаене, което възнамерявате да проведете тази нощ.

— Що за предупреждение и от кого, ако мога да попитам?

— Има един Древен бог — каза Брис. — Бог, който традиционно е избрал двора на Ледерас за свой храм, ако позволите, и вече го прави от неизвестен брой поколения. Най-често се представяше като консорт на кралицата и бе известен под името Турудал Бризад. Като цяло, разбира се, истинската му самоличност е неизвестна, но не може да има никакво съмнение, че е Древният бог, познат под името Блудния, Господар на Плочите, което, както знаете, е ледерийското съответствие на вашата Драконова колода.

— А, започвам да разбирам.

— Точно така, адюнкта.

— Блудния може да погледне на това гадаене — и на Колодата — като на нарушение, престъпване на границите.

— Адюнкта, реакцията на един Древен бог не може да бъде предсказана и това е особено вярно за Блудния, чиято връзка със съдбата и случайността е доста напрегната, както и усложнена.

— Може ли да говоря с този Турудал Бризад?

— Древният бог не е възвръщал тази си самоличност отпреди възцаряването на императора; нито е бил виждан в двореца. При все това ме увериха, че отново е привлечен — вероятно развълнуван от намеренията ви.

— Любопитна съм кой от двора на вашия крал е в състояние да съзре такива неща?

Брис пристъпи нервно на място.

— Би трябвало да е Бъг, адюнкта.

— Канцлерът?

— Ако това е качеството, в което го познавате, тогава да, канцлерът.

През цялото това време тя бе останала на платформата, но сега слезе по четирите стъпала в единия край и се приближи до Брис. Безцветните й очи замислено се вгледаха в лицето му.

— Бъг. Един от моите Върховни магове го намира за… как да го кажа точно на вашия език? Да. Възхитителен. Но пък Бързия Бен е необичаен и склонен към странни, често сардонични преценки. Канцлерът Цеда ли е? Ако това е подходящото название за Върховен маг?

— Би било най-добре да гледате на него като на такъв, да, адюнкта.

Тя като че ли се замисли над това. После каза:

— Макар да съм убедена в способностите на нашите магове да ни защитят срещу повечето заплахи… заплаха от един Древен бог вероятно е извън възможностите им. А вашият Цеда?

— Бъг ли? Ъъ, не, не мисля, че е много уплашен от Блудния. Уви, той възнамерява да се оттегли извън града тази нощ, ако проведете четенето. Както заявих преди малко, тук съм, за да ви предупредя и да ви предам искрената загриженост на крал Техол за вашата безопасност.

Думите му като че ли й се сториха обезпокоителни, защото тя се обърна и бавно закрачи. Спря в края на правоъгълната маса и отново се извърна с лице към него.

— Благодаря ви, Брис Бедикт — каза със сдържана формалност. — За жалост, отлагах това четене вече твърде дълго. Насоката е необходима и всъщност — наложителна.

Той кривна глава. Какво замисляха тези малазанци? Въпрос, който бе изричан често в кралския двор и несъмнено навсякъде из града, впрочем.

— Разбирам, адюнкта. Има ли някакъв друг начин да ви съдействам?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна как, при неохотата на вашия Цеда да присъства дори като зрител.

— Той не желае присъствието му да причини нежелано влияние на гадаенето, подозирам.

Адюнктата отвори уста, за да отвърне нещо, спря се и я затвори. И очите й може би леко се разшириха, преди да ги извърне настрани.

— Какво друго съдействие е възможно тогава?

— Готов съм да участвам доброволно, като Кралския меч.

Тя го погледна бързо, явно изненадана.

— Блудния би се поколебал да се спречка с вас ли?

Той сви рамене.

— Най-малкото, адюнкта, мога да преговарям с него от позицията на известно знание — с уважение към неговата история сред нашия народ и прочие.

— И сте готов да рискувате заради нас?

Брис се поколеба, така и не се бе научил да лъже.

— Не е риск, адюнкта…

И видя пълния си провал в присвития й поглед.

— Възпитанието и благоприличието изискват да отхвърля щедрото ви предложение. Но — добави тя — се налага да бъда откровена и да ви кажа, че присъствието ви ще бъде дълбоко оценено.

Той отново се поклони.

— Ако трябва да докладвате на своя крал, все още има време — не много, но достатъчно за кратко изложение, мисля.

— Няма да е необходимо — отвърна Брис.

— Сипете си вино тогава.

— Благодаря, но съм отказал виното, адюнкта.

— Има кана ейл там, под страничната маса. Фаларийски, мисля — добра реколта, както ми казаха.

Брис се усмихна, забеляза сепването й и се зачуди, макар и само за миг, защо жените често реагират така, когато се усмихне.

— Да, бих го опитал, благодаря ви.

— Това, което не мога да понеса, е самият факт на съществуването ти.

Мъжът срещу него вдигна глава и го изгледа.

— Значи е взаимно.

Кръчмата беше претъпкана с елитна, привилегирована и самодоволна клиентела. Купища монети по масите, прашни бутилки, искрящи стъклени бокали и зашеметяващи очите ефектни облекла — преди всичко варианти на Кралското одеяло, макар в повечето случаи това да се изразяваше само в една тясна ивица плат, увита около бедрата и слабините. Тук-там можеше да се види по някой силно напарфюмиран младеж, облечен и с вълнени гащи, с единия крачол свършващ до средата на крака.

В един кафез близо до масата, където седяха двамата малазанци, две странни птици с големината на скорци, с къси клюнове, жълта перушина и сиви качулки, от време на време си разменяха гърлено коментари с изключително безразличен тон.

— Може и да е — каза първият, след като отпи здрава глътка от силното вино, — но все пак е различно.

— Така си мислиш ти.

— Различно е, клепоух идиот такъв. Първо на първо, ти беше умрял. Измъти цяла проклетия под задника си. Тия дрехи, дето ги носиш сега, бяха на парчета. На късчета. На пепел. Не ме интересува колко добри може да са шивачките на Качулатия — нито даже колко милиона шивачки може да е събрал вече, никой не би могъл да закърпи всичко това… то и шевове няма, разбира се. Не и там, където би трябвало да има, искам да кажа. Тъй че дрехите ти са непокътнати. Също като тебе.

— Какъв ти е проблемът, Бързак? Събрах се отново в избата на Гуглата, нали? Даже помогнах на Гъноуз Паран и се повозих малко с един екипаж на Тригали. Когато си умрял, можеш да правиш разни… неща…

— Зависи от силата на волята ти всъщност…

— Подпалвачите на мостове се възнесоха — изтъкна Хедж. — Фид обвинявай за това — нищо общо няма с мен.

— А ти си им пратеникът, нали?

— Би могло. Не че получавам заповеди от някого…

— Уискиджак?

Хедж помръдна нервно на стола си, извърна очи, после сви рамене.

— Странна работа.

— Кое?

Сапьорът кимна към двете птици в клетката.

— Онова там са джараки, нали?

Бързия Бен отпусна глава и потърка чело с кокалчетата на пръстите си.

— Някакво заклинание може би? Някакво проклятие за увъртане? Или обичайният глупав инат, който всички познаваме толкова добре?

— Пак почна — каза Хедж и надигна халбата си с ейл. — Пак взе да си говориш сам.

— Измъкваш се от определени теми, Хедж. Има тайни, които не искаш да издадеш, и това ме изнервя. И не само мен…

— Фид винаги се изнервя от мен. Всички се изнервяте. Обаче то е само заради неустоимия ми чар.

— Браво — изръмжа Бързия Бен. — Всъщност говорех за адюнктата.

— Тя пък защо трябва да се изнервя от мен? — възмути се Хедж. — Всъщност би трябвало да е обратното! Тази жена няма как да я разбереш — ти самият си го казвал толкова често, Бързак. — Наведе се над масата, присвил очи. — Чул ли си нещо ново? За това къде отиваме? Къде в името на Гуглата ще тръгнем по-нататък?

Магьосникът само го зяпна.

Хедж бръкна под шапката си, почеса се над ухото и се отпусна доволно на стола си.

Малко след това дойдоха да ги потърсят. Хедж се сви гузно.

— Висш маг, сапьоре — заяви Лостара Юил. — Адюнктата настоява да се явите незабавно. Ще ни последвате.

— Аз ли? — едва не изхленчи Хедж.

— Първото име в списъка — отвърна с корава усмивка Фарадан Сорт.

— Ето, че го направи — изсъска Бързия Бен.

— Надушвам смърт — каза едната птица джарак, щом четиримата чужденци излязоха.

— Не — изграчи й другата.

— Надушвам смърт — настоя първата.

— Не. Надушваш мърша.

Първата вдигна едното си крило, мушна глава под него, после я извади и се отпусна.

— Извинявай.

Капитан Кайндли и уикският браничар Бент се гледаха със злоба, оголили зъби, през зацапаната с кал плетена ограда.

— Слушай, куче — заговори Кайндли, — искам да намериш Синн и Гръб. Всякакви смехории, например да се опиташ да ми разкъсаш гърлото, и ще те напердаша. От муцуната до задника, наред. После ще ти отрежа главата и ще я накисна в реката. Ще ти отсека лапите и ще ги продам на грозни вещици. Ще ти съдера кожата, ще дам да я нарежат и да я направят на препаски за разкаяли се жреци полови маниаци, дето крият разни неща под креватите си. И всичко това ще го направя, докато още си жив. Ясен ли съм?

Устните на кривата, покрита със струпеи муцуна на звяра се свиха още по-назад и нагоре и оголиха кървавочервените венци, раздрани от счупените зъби. От дупките изби червена пяна. Над разбитата уста очите на Бент горяха като два тунела към мозъка на господар на демони, кипнали от безумна ярост. Отсечената опашка бе щръкнала и се поклащаше, все едно кучето предчувстваше нещо особено приятно.

Кайндли стоеше стиснал плетена кожена каишка. Единият й край бе вързан на клуп.

— Това ще ти го нахлузя на врата, куче. Мръднеш ли, ще те обеся високо и ще се смея на всеки твой гърч. Всъщност ще измисля сто нови начина да те убия и ще ги приложа до един. — Вдигна клупа пред очите му.

Кафявата топка от сламки, косми и кал, която лежеше в единия край на кошарата — топка, която до този момент ръмжеше, — изведнъж скочи и се понесе на тласъци напред, докато не се доближи достатъчно, за да се метне във въздуха. Два реда остри малки зъби полетяха към гърлото на капитана.

Той замахна с левия си юмрук и натресе палето във въздуха. Последва приглушено изпукване и челюстите изщракаха в празното, щом палето Роуч рязко смени курса, падна, превъртя се няколко пъти зад Бент и остана да лежи замаяно, с изплезен розов език.

През цялото това време погледите на Кайндли и браничаря останаха вкопчени един в друг.

— О, забрави я проклетата каишка — въздъхна след малко капитанът. — Забрави за Гръб и Синн. Дай да го направим по най-простия начин. Ще си извадя меча и ще те накълцам на парчета, куче.

— Не! — извика някой зад него.

Кайндли се обърна и видя Гръб — Синн бе зад него. Стояха при входа на конюшните с най-невинни физиономии.

— Съвсем навреме — каза той. — Адюнктата ви иска двамата.

— Гадаенето ли? — попита Гръб. — Не, не можем да го направим това.

— Но ще го направите.

— Мислехме, че ще можем да се скрием в стария Азат — каза Гръб. — Но няма да стане…

— Защо? — намръщи се Кайндли.

Гръб поклати глава.

— Не искаме да отидем. Ще е… лошо.

Кайндли вдигна каишката с клупа.

— По единия или по другия начин, червейчета.

— Синн ще те изпече!

Кайндли изсумтя.

— Тя ли? Най-много да се подмокри, както я гледам. Е, по кроткия начин ли ще е, или по моя? А, сещате се към кой клоня, нали?

— Заради Азата… — почна Гръб.

— Не е мой проблем — сряза го Кайндли. — Ако искате да хленчите, спестете си го за адюнктата.

Тръгнаха навън.

— Всички те мразят, знаеш ли — каза Гръб.

— И правилно — отвърна Кайндли.

Тя стана от леглото, примижа от болката в кръста и закрета към вратата. Имаше малко познати, освен вечно кикотещата се акушерка, която се отбиваше от време на време, обвита в облак дим от дъранг, от който очите й сълзяха, и старицата долу на уличката, която буквално всеки ден й опичаше по нещо, от деня, в който започна да се показва пред хората. И беше късно, поради което тежкото тропане по вратата изглеждаше донякъде необичайно.

Серен Педак, някогашната Аквитор, отвори вратата.

— О. Здравейте.

Старият мъж се поклони.

— Добре ли сте, госпожо?

— М-м, нямам нужда от зидарска работа, господине…

— Аквитор…

— Вече не съм…

— Титлата ви си стои в кралския регистър — каза той. — И продължавате да получавате възнаграждението си.

— И на два пъти помолих да се приключи и с двете. — Замълча и кривна глава. — Извинявам се, но откъде знаете това?

— Моите извинения, Аквитор. Казвам се Бъг и настоящите ми задължения включват тези на канцлер на кралството, наред с, хм, някои други. Вашите молби бяха отбелязани, записани и съответно отхвърлени от мен. — Вдигна ръка да я спре. — Успокойте се, няма да бъдете измъкната от дома си, за да подновите работата си. По същество сте пенсионирана и ще получавате пълната си пенсия до края на живота си, Аквитор. Все едно — добави той, — не ви посещавам тази нощ в това си качество.

— О? Тогава какво желаете?

— Може ли да вляза?

Тя отстъпи и след като мъжът влезе, затвори вратата, мина покрай него в тесния коридор и го заведе в оскъдно обзаведената гостна.

— Моля седнете. След като никога не съм ви виждала, боя се, че не мога да направя никаква връзка с учтивия господин, който ми помогна да разместя няколко камъка. — Помълча, след което добави: — Ако слуховете са верни, преди вие бяхте личния слуга на краля, вярно ли е?

— Бях, да. — Изчака, докато тя се настани в стола си, преди да седне на другия. — Аквитор, в шестия месец ли сте?

Тя се сепна.

— Да. А в кое досие открихте това?

— Извинете. Чувствам се необичайно неловко тази нощ. М-м, в компанията ви, имам предвид.

— От дълго време не съм притеснявала никого, канцлер.

— Да, м-м, може би… добре, всъщност не точно вие, Аквитор.

— Трябва ли да изпитвам облекчение, че оттеглихте комплимента си?

— Сега си играете с мен.

— Да. Канцлер, моля ви, за какво е всичко това?

— Смятам, че е най-добре да мислите за мен в друго ми качество, Аквитор. Вместо „канцлер“, позволете да ви предложа „Цеда“.

Очите й бавно се разшириха.

— Аха. Много добре. Техол Бедикт е имал не какъв да е слуга, изглежда.

— Тук съм — заговори Бъг и очите му за миг се спуснаха към издутия й корем, — за да осигуря известна… защита.

Жегна я някакъв смътен страх.

— За мен или за бебето ми? Защита от какво?

Мъжът се наведе към нея, сплел ръце.

— Серен Педак, бащата на вашето дете е Трул Сенгар. Тайст Едур и брат на император Рулад. Той обаче беше и нещо повече от това.

— Да. Беше мой любим.

Той извърна очи настрани и кимна.

— Съществува версия на Плочите, състояща се от Домове, един вид формална структура, наложена върху различни сили, които действат във вселената. Нарича се Драконовата колода. В тази Колода Домът на Сянка се владее за момента не от Тайст Едур, които са основали това селение, а от нови същности. В Дома има Крал, без Кралица все още, а под Краля на Върховен дом Сянка има различни, м-м, слуги. От време на време тези роли намират нови лица. Смъртни лица.

Тя го гледаше с пресъхнала като изпечен на слънцето камък уста. Гледаше го как кърши ръце и очите му се местят насам-натам.

— Смъртни лица.

— Да, Аквитор.

— Трул Сенгар.

— Рицарят на Сянка.

— Жестоко изоставен, както изглежда.

— Не по избор, нито от пренебрежение, Аквитор. Тези Домове са въвлечени във война и тази война ескалира…

— Трул не е избрал тази титла, нали?

— Не. В тези неща изборът играе малка роля. Може би дори Владетелите и Владетелките на Домовете не са толкова всемогъщи, колкото би им се искало да вярват. Същото, разбира се, може да се каже за боговете и богините. Властта е измамна илюзия, балсам за лекомислената надменност.

— Трул е мъртъв — каза Серен.

— Но Рицарят на Сянка продължава да живее — отвърна Бъг.

Уплахата, която се беше надигнала в нея, леден прилив, набъбнал да залее всяко пространство в нея, между мислите й, ги удави една по една и страхът я погълна.

— Детето ни — прошепна Серен.

Очите на Бъг изстинаха.

— Блудния причини убийството на Трул Сенгар. Тази нощ, Аквитор, Драконовата колода ще се събуди, в същия този град. Това събуждане всъщност е предизвикателство към Блудния, подкана за битка. Готов ли е той? Има ли достатъчно сила за контраатака? Ще бъде ли окъпана тази нощ с кръвта на смъртни? Не мога да кажа. Едно обаче съм решен да предотвратя, Серен Педак, и то е Блудния да удари враговете си чрез детето, което носите.

— Това не е достатъчно — прошепна тя.

Веждите му се вдигнаха.

— Аквитор?

— Казах, че не е достатъчно! Кой е този Крал на Върховния дом на Сянка? Как смее да посяга на детето ми! Призовете го, Цеда! Тук! Веднага!

— Да го призова? Аквитор, дори и да можех, това би било… моля ви, трябва да разберете. Да призовеш бог — дори да е най-нищожният къс от духа му — означава да запалиш най-яркия маяк — такъв, който ще се види не само от Блудния, но и от други сили. В тази нощ, Аквитор, не бива да правим нищо, което да привлече внимание към нас.

— Вие сте този, който трябва да разбере, Цеда. Ако Блудния иска да навреди на детето ми… може да сте Цеда, но Блудния е бог. Който вече уби мъжа, когото обичах — Рицаря на Сянка. Вие може да не сте достатъчен. Моето дете трябва да стане новият Рицар на Сянка, така ли? Тогава Върховният крал на Сянка ще дойде тук — тази нощ — и той ще защити своя Рицар!

— Аквитор…

— Призовете го!

— Серен… достатъчен съм. Срещу Блудния. Срещу всеки проклет глупак, който посмее да се доближи, съм достатъчен.

— Това е безсмислица.

— И все пак е вярно.

Тя го зяпна, неспособна да скрие неверието и ужаса си.

— Аквитор, в града има други сили. Древни, добронамерени и могъщи. Ще се успокоите ли, ако призова тях заради вас? Заради неродения ви син?

„Син. Значи акушерката с плувналите в червено очи беше права.“

— Те ще се вслушат ли във вас?

— Убеден съм.

След малко тя кимна.

— Добре. Но, Цеда, след тази нощ… ще говоря с този Крал на Сянка.

Той се сепна.

— Боя се, че срещата ще се окаже неудовлетворителна, Аквитор.

— Аз ще реша това сама.

Бъг въздъхна.

— Така е, Серен Педак.

— Кога ще призовете приятелите си, Цеда?

— Вече го направих.

Лостара Юил беше казала, че ще са всичко единайсет, без да се брои самият Фидлър. Това беше лудост. Единайсет играчи за четенето. Докато крачеха по улицата след двете жени, Ботъл хвърли поглед към Фидлър. Той изглеждаше зле, с кръгове под очите и изкривена в гримаса уста. Заради по-тъмните корени на косата му посребрените й краища приличаха на безредно кръжаща във въздуха аура.

Геслер и Сторми се тътреха тежко зад тях. Твърде уплашени, за да поддържат вечните си спорове буквално за всичко. По-лоши от женена двойка бяха тия двамата. Може би усещаха идващата беда — Ботъл беше сигурен, че у двамата морски пехотинци има нещо повече от златистия тен, което ги отличава от останалите. Явно орисиите, доколкото съществуваха такива, не бяха особено придирчиви в отличаването на определени хора от стадото. В главите на Геслер и Сторми едва ли имаше мозък дори колкото за една.

Ботъл се опита да отгатне кой друг ще е там. Адюнктата и Лостара Юил, разбира се, както и самият Фидлър, и Геслер и Сторми. Може би Кенеб — той беше присъствал на последното, нали? Трудно бе да си спомни човек — повечето от онази нощ вече му беше като в мъгла. Бързия Бен? Вероятно. Блистиг? Е, тоя нещастен кисел кучи син можеше да пооправи нещата донякъде. Или да ги влоши още повече. Синн? Боговете да не дават.

— Това е грешка — промърмори Фидлър. — Ботъл… ти какво усещаш? Истината този път.

— Истината ли искаш? Сериозно?

— Ботъл.

— Прекалено много съм уплашен, за да надничам там… това е стар град, сержант. Има… разни неща. Предимно са спали до този момент. В смисъл, откакто сме тук.

— Но вече са будни.

— Да. Душат във въздуха. Това четене, сержант, е почти толкова лошо, колкото идеята да изречеш проклятие в името на Опонн, докато седиш в скута на Качулатия.

— Мислиш, че не го знам ли?

— Не можеш ли да осуетиш цялата работа, сержант? Да кажеш просто, че не става, блокирал си или нещо такова?

— Едва ли. То просто… се налага само.

— И после няма спиране.

— Няма.

— Сержант.

— Какво?

— Ще сме открити, ужасно открити. Все едно да си поднесеш гърлото на някой… а тия едва ли са от милостивите. Тъй че как да се защитим?

Фидлър му хвърли бърз поглед и се доближи до него. Щабът вече се виждаше — времето им изтичаше.

— Не мога да направя нищо, Ботъл. Освен да отсечем главата и с малко късмет другите гадости ще паднат с нея.

— Ще седиш върху проклетия, нали?

Фидлър намести кожената торба на рамото си. За Ботъл това бе достатъчно потвърждение.

— Сержант, като влезем в стаята, остави ме да се опитам за последен път да я убедя да се откаже.

— Дано поне да се придържа към бройката.

— Какво имаш предвид?

— Единайсет е лошо, дванайсет — по-лошо. Но тринайсет ще е бедствие. Тринайсет е лошо число за четене. Не искаме тринайсет, само това не…

— Лостара каза единайсет, сержант. Единайсет.

— Да.

И Фидлър въздъхна.

Когато на вратата се почука отново, Бъг вдигна ръка.

— Позволете ми, моля, Аквитор.

Тя кимна и след миг Цеда въведе двама души: мъж и жена, облечени в дрипи. Спряха на прага на гостната и към Серен Педак лъхна вонята на мръсно, пот и алкохол. Тя с усилие успя да потисне отвращението си. Мъжът се ухили и под прошарения му с червени жилки месест нос лъснаха зеленясали зъби.

— Здрасти, Махиб! К’ва пиячка имаш, а? Все едно. — И размаха глинената бутилка в почернялата си от мръсотия ръка. — Е, мила ми драга трътло, ще ни намериш чаши за всички, а?

— Аквитор, това са Урсто Хубът и Пиносел — каза Бъг.

— Аз не искам чаша — каза Серен на жената, която вече ровеше из бюфета.

— Твоя работа — изсумтя в отговор Пиносел. — Но няма да си забавна на тая веселба. Типично. Бременните изобщо не са забавни — само се перчат наоколо като божи дар. Самодоволна крава…

— Нямам нужда от тези глупости. Бъг, изведи ги оттук. Веднага.

Урсто отиде до Пиносел и я хлопна по главата.

— Я се дръж прилично! — После отново се усмихна на Серен. — Ревнива е, нали разбираш. Ние все се опитваме с нея, ама не става. Сбръчкана торба, то и аз не съм по-добър. Мек съм като цица, колкото и да ти се ще, все тая. Само се лигавя и нищо. — При което намигна. — Е, виж, с теб ако беше…

— Е, от такава покана всяка жена ще пометне — изсумтя Пиносел. — Бременна или не!

Серен се обърна ядосано към Цеда.

— Шегувате се с мен, нали?

— Аквитор, тези двамата са останки от древен пантеон, почитан от първоначалните обитатели на селището, погребано в наносите под Ледерас. Всъщност Урсто и Пиносел са първите двама, богът и богинята на Виното и Бирата. Възникнали са в резултат на раждането на земеделието. Бирата е предшествала хляба като най-първия продукт на одомашнени растения. По-чиста от вода и много хранителна. Първата направа на вино била от диво грозде. Тези две създания са първоначалните сили в историята на човечеството. Другите включват такива неща като опитомяването на животни, първите сечива от камък, кост и еленов рог, раждането на музиката и танца и разказването на приказки. Живописта, по стените на пещери и върху кожа. Важни, съдбоносни моменти до един.

— И какво е станало с тях? — попита тя.

— Разумното и почтително споделяне на техните аспекти е отстъпило пред разюзданата крайност. Уважението към техните дарове е изчезнало, Аквитор. Колкото по-безобразно ставало използването на тези дарове, толкова по-мръсни ставали и даващите ги.

Урсто се оригна и каза:

— Ние не възразяваме. Много по-лошо, ако ни забранят, щот’ тогаз щяхме да сме лоши, а не щем да сме лоши, нали, кашичката ми?

— Нападат ни непрекъснато — изръмжа Пиносел. — Дръж, дай да напълним тия чаши. Древен?

— Наполовина само, моля — каза Бъг.

— Извинете — намеси се Серен Педак. — Цеда, току-що описахте тези двама пияници като най-ранните богове от всички. Но Пиносел ви нарече „Древен“.

Урсто се изкикоти.

— Цеда? Ечемиченото ми брашънце, чу ли го това? Цеда! — Залитна и направи още една крачка към Серен Педак. — О, кръгличката ми, благословена Махиб, ние може да сме стари, аз и Пиносел, в сравнение с такива като теб. Но пред тоя тука сме просто бебенца! Древен, да, много древен. Древен бог!

— Време е за веселба — изчурулика Пиносел.

Фидлър се закова на място точно на входа. И зяпна застаналия до огромната маса ледерийски воин.

— Адюнкта, този новопоканен ли е?

— Извинете, сержант?

Той посочи.

— Кралският меч, адюнкта. Беше ли в списъка ви?

— Не. Но въпреки това ще остане.

Фидлър само хвърли вял поглед на Ботъл.

Ботъл огледа групата, която ги очакваше, бързо ги преброи и попита:

— Кой липсва?

— Банашар — каза Лостара Юил.

— Идва — увери ги адюнктата.

— Тринайсет — промърмори Фидлър. — Богове на бездната. Тринайсет!

Банашар спря насред улицата и вдигна очи към небето. От сградите и уличните фенери се изливаше бледа светлина, но не стигаше достатъчно високо, за да погълне рояците звезди. Толкова му се искаше да се махне от този град. Да намери някой хълм в околностите, мека трева, на която да легне, с восъчната табличка в ръцете. Луната, щом се показа, бе достатъчно тревожеща. Но много повече го изнервяше онази нова ивица звезди, откос като остриета на мечове, смътно зелен, който се беше издигнал от юг и сечеше през познатите съзвездия на Звездната шир. Нямаше как да е сигурен, но му се струваше, че мечовете стават по-големи. Приближаваха се.

Тринайсет всичко — това поне беше броят, който можеше да различи. Може би имаше повече, все още твърде смътни, за да пробият през градските светлини. Подозираше, че истинският им брой е важен. Значим.

В град Малаз небесните мечове все още нямаше да се виждат, прецени той. Засега поне.

„Мечове в небето, земно гърло ли търсите?“

Погледна Блудния. Ако някой можеше да отговори на това, щеше да е тоя. Този самопровъзгласил се Господар на Плочите. Бог на злополуката, играч със съдби. Жалко същество. Но могъщо, несъмнено.

— Нещо не е наред ли? — попита Банашар, понеже забеляза, че лицето на Блудния е призрачно бяло и мазно от пот.

Единственото око улови за миг погледа му, след което се плъзна настрани.

— Вашите съюзници не ме притесняват — рече той. — Но друг е дошъл и сега ни очаква.

— Кой?

Блудния направи гримаса.

— Промяна в плановете. Ти влез преди мен. Аз ще изчакам до пълното събуждане на тази Колода.

— Разбрахме се просто да го спреш, преди да е започнал. Това беше всичко.

— Не мога. Вече не.

— Ти ме увери, че няма да има насилие тази нощ.

— И щеше да е вярно — отвърна богът.

— Но сега някой е застанал на пътя ти. Надигран си, Блуден.

В единственото око на бога блесна гняв.

— Не задълго.

— Няма да приема да се пролее невинна кръв — не и на моите другари. Срази своя враг, ако искаш, но никой друг, разбра ли ме?

Блудния се озъби.

— Тогава просто ги задръж настрана от мен.

Банашар тръгна пак. Стигна до ъгъла на сградата и забърза към входа. На десет крачки от него отново спря, за няколко последни глътки вино, преди да продължи отново.

Но това е проблемът с Ловците на кости, нали?

Никой не може да ги задържи настрана от никого.

Застанал неподвижно в сенките на уличката — бившият жрец вече бе влязъл вътре, — Блудния чакаше.

Тринайсетият играч в играта тази нощ.

Ако беше знаел това — ако бе успял да разкъса вече сгъстяващата се в онази страшна стая мъгла и да си даде точна сметка за присъстващите, — щеше да се е отказал, да е изоставил всичките си планове. Не, щеше да е побягнал към хълмовете.

Но вместо това богът чакаше, с убийствен гняв в сърцето.

А пясъчните часовници на града, безчувствени и безразлични към всичко друго освен към неизбежния ход на времето, приближаваха звъна на камбаните.

Да възвести идването на полунощ.

2.

Стоеше сред изгнилите отломки от корабни греди, висок, но изгърбен, и ако не бяха опърпаните му дрехи и дългите разрошени от вятъра коси, можеше да е статуя от бял мрамор, катурнала се от града Мекрос зад него и като по чудо паднала изправена върху безцветния льос. Откакто Удинаас наблюдаваше, далечната фигура не бе помръднала.

Скърцането на камъчета издаде, че още някой идва от селото, и след миг Онрак Т’емлава спря до него. Воинът дълго не продума нищо: мълчаливо, вдъхващо сила и увереност присъствие.

Това не беше свят, през който да се втурнеш стремглаво, беше разбрал Удинаас. Не че самият той изобщо някога бе проявявал нетърпение в живота си. От дълго време преди да дойде тук, в Рефугиума, се беше чувствал все едно, че влачи вериги или че гази през дълбока вода. Бавният ход на времето на това място се съпротивляваше на прибързаната арогантност, налагаше смирение. А както Удинаас добре знаеше, смирението винаги идва неканено, събаря врати и разбива стени. Възвестява идването си с юмрук в лицето, с коляно в слабините. Не буквално, разбира се, но резултатът е същият. Рухваш на колене, едва си поемаш дъх, слаб и безсилен като болно дете. А светът стои надвиснал над теб, глупака, и бавно ти поклаща пръст.

„Всъщност би трябвало да има нещо повече от това. Че то, ако аз бях богът на всички богове, това щеше да е единственият урок, който бих налагал — толкова пъти, колкото е нужно.“

„Но пък това щеше да ме превърне в един претрупан с работа кучи син, нали така.“

Слънцето не топлеше — предвещание за идващата зима. Шаманките казваха, че през следващите месеци щяло да има дълбоки снегове. Сухи листа, заплетени в пожълтялата трева по билото на хълма, пърхаха и тръпнеха в боязливо предчувствие. Удинаас не обичаше студа — най-лекото захлаждане и ръцете му изтръпваха.

— Какво иска той? — попита Онрак.

Удинаас сви рамене.

— Трябва ли да го извадим оттам насила?

— Не, Онрак, съмнявам се, че ще се наложи. Засега поне мисля, че не е останала борба в него.

— Ти знаеш повече за това от мен, Удинаас. Но все пак, не уби ли той дете? Не се ли опита да убие Трул Сенгар?

— Кръстосал е оръжие с Трул? Спомените ми за това са смътни. Бях зает с един призрак, който искаше да ме удуши. Виж, приятелю, мога да разбера нежеланието ти да го виждаш повече. Колкото до Кетъл, според мен изобщо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Момичето вече е било мъртво, отдавна умряло, преди Азатът да го засее. Единственото, което направи Силхас Руин, бе да разпука обвивката, за да може Домът да пусне корените си. На подходящото място и в подходящия момент, за да може този свят да оцелее.

Имасс го гледаше с меките си кафяви очи, потънали в бръчки на скръб — бръчки, които доказваха колко дълбоко чувства нещата. Този свиреп воин, който доскоро — явно — не бе нищо повече от сбръчкана кожа и кости и който сега беше уязвим като дете. Черта, изглежда, присъща за всички Имасс.

— Значи си я знаел през цялото време, Удинаас? Съдбата, която очакваше Кетъл?

— Знаел? Не. Предполагах най-вече.

— Рядко грешиш в предположенията си, Удинаас — изсумтя Онрак. — Добре, иди тогава. Говори с него.

Удинаас се усмихна горчиво.

— И теб те бива в предположенията, Онрак. Ще изчакаш ли тук?

— Да.

Това поне го зарадва, защото въпреки вярата му, че Силхас Руин не се кани да упражни насилие, с Бялата врана човек никога не можеше да е сигурен. Ако Удинаас свършеше посечен с един от онези остри свистящи мечове, то поне смъртта му щеше да дойде пред свидетел. За разлика от сина му, Руд Елале, Онрак не беше толкова глупав, че да се хвърли безразсъдно да търси мъст.

Докато се приближаваше към албиноса Тайст Андий, Удинаас все по-ясно виждаше, че той е преживял тежки изпитания след внезапното си заминаване от този свят. Бронята му беше очукана и пробита, ръцете му бяха оголени. Стара кръв бе зацапала яката на кожения елек под доспехите му. Имаше нови, едва заздравели рани, потъмнелите отоци приличаха на разкаляна вода под лед.

Очите му, уви, си бяха все така сурови и неотстъпчиви, червени като прясна кръв в тъмните кухини.

— За онази стара гробница Азат ли тъгуваш? — попита Удинаас, след като спря на няколко крачки от измършавелия воин.

Силхас Руин въздъхна.

— Удинаас. Бях забравил за бляскавата ти дарба с думите.

— Не помня някой изобщо да го е наричал дарба — отвърна той, решил да пропусне сарказма. — Проклятие, да, винаги. Чудно е, че все още дишам всъщност.

— Да — съгласи се Тайст Андий. — Чудно е.

— Какво искаш, Силхас Руин?

— Дълго време пътувахме заедно, Удинаас.

— Бягахме в кръг, да. Какво от това?

Тайст Андий извърна очи.

— Бях… подведен. От всичко, което виждах. Липсата на сложност. Въобразих си, че останалото от света не е с нищо по-различно от Ледер… докато не се появи този свят.

— Ледерийският вариант на сложност е доста нарцистичен, вярно. Идва от това, че са най-голямата буца говно на купчината. В местен смисъл.

Лицето на Руин стана кисело.

— Говно, вече смачкано хубаво с пета.

Удинаас сви рамене.

— Всички ни спохожда, рано или късно.

— Да.

Тишината между тях се проточи, а Руин все още не можеше да срещне погледа му. Удинаас го разбираше много добре и също тъй знаеше колко неуместно ще е, ако покаже задоволство от смирението на Бялата врана.

— Тя ще бъде Кралица — наруши изведнъж мълчанието Силхас Руин.

— Коя?

Воинът примига, сепнат сякаш от въпроса, а след това нечовешкият му поглед се прикова в Удинаас.

— Синът ти е в голяма опасност.

— Нима?

— Мислех да дойда да поговоря с него. Да му дам нищожния си съвет, доколкото струва нещо. — Посочи вяло с ръка мястото, където стоеше. — Само дотук успях.

— Какво те задържа?

Руин отвърна с гримаса.

— За кръвта на Елейнт, Удинаас, всяка идея за общност е анатема. Или за съюз. Ако ледериите имат духовен асцендент, това е Елейнт.

— А, разбирам. Ето защо Бързия Бен успя да надвие Сукул Анкаду, Шелтата Лор и Менандори.

Силхас Руин кимна.

— Всяка от тях възнамеряваше да предаде другите. Това е недостатъкът в кръвта. Най-често фатален. — Помълча, после добави: — Доказа се с мен и моя брат Аномандър. След като ни завладя драконовата кръв, ние се разделихме. Андарист застана между нас и посегна с двете си ръце, опитваше се да ни задържи близо един до друг, но новообзелата ни арогантност се оказа по-силна от него. Престанахме да сме братя. Чудно ли е изобщо, че…

— Силхас Руин — прекъсна го Удинаас, — защо моят син е в опасност?

Очите на воина блеснаха.

— Моят урок в смирение едва не ме уби. Но оцелях. Когато дойде урокът за Руд Елале, той може да не се окаже толкова щастлив.

— Имал ли си някога дете, Силхас? Едва ли. Да даваш съвет на дете е все едно да хвърляш пясък по стена от обсидиан. Нищо не полепва. Жестоката истина е, че всеки от нас понася собствените си уроци — не можеш да ги заобиколиш. Не можеш да се измъкнеш покрай тях. Не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани — те идват като паяжини, стягат, задушават и това дете ще се бори и напъва, докато не се скъсат. Колкото и благородно да е намерението ти, единствените белези, които ги учат на нещо, са тези, които са си спечелили сами.

— Тогава трябва да те помоля, като негов баща, за едно благодеяние.

— Сериозно ли говориш?

— Да, Удинаас.

Феар Сенгар се беше опитал да промуши този Тайст Андий в гърба, беше се опитал да стъпи в сянката на Скабандари Кървавото око. Труден човек беше Феар, но Удинаас, въпреки всичките си увърталия и преструвки, въпреки горчивите си спомени от робството така и не бе могъл да го намрази истински. На благородството можеш да се възхищаваш дори когато не го срещаш очи в очи. И той беше видял скръбта на Трул Сенгар.

— Е, и какво ще поискаш от мен?

— Дай ми го.

— Какво?

Тайст Анди вдигна ръка.

— Не ми отговаряй все още. Ще ти обясня нуждата. Ще ти кажа какво предстои, Удинаас, а когато свърша, вярвам, че ще разбереш.

Удинаас усети, че се е разтреперил. И докато Силхас Руин продължаваше да говори, твърдата доскоро почва под краката му неумолимо започна да се измества.

Привидно тежкият и уверен ход на този свят се оказваше илюзия, отживяла заблуда.

В действителност всичко рухваше главоломно, сто хиляди канари, хлъзгащи се по сипея на планински склон. Истината беше, съвсем просто казано, ужасяваща.

Онрак стоеше загледан в двете далечни фигури. Разговорът се беше проточил много по-дълго, отколкото бе очаквал, и тревогата му набъбваше. Нищо добро нямаше да произтече от това, сигурен беше. Чу зад себе си сумтене, обърна се и видя двете емлава, на стотина крачки. Те завъртяха огромните си озъбени глави към него и го изгледаха напрегнато, сякаш търсеха позволение, но от дългите им отскоци и присвитите къси опашки той разбра, че са тръгнали на лов. Чувството за вина зад решимостта им изглеждаше инстинктивно, както и войнствеността в широко отворените им очи. Бяха тръгнали да търсят едра плячка заради наближаващата зима.

Онрак отново се обърна към Удинаас и Силхас Руин. Видя, че вече вървят към него, един до друг, и съвсем ясно долови сломения дух на Удинаас, отчаянието в блуждаещия му поглед.

Не, нищо добро нямаше да произтече от това.

Чу как емлава драснаха да избягат от въображаемото му внимание. А той нямаше никакво намерение да ги връща. Никога не им се беше месил. Зверовете обаче бяха твърде глупави, за да забележат това.

Натрапниците нахлуваха в това селение на зла вълна, идваха като авангард на легионите на хаоса. Промяната най-често петнеше света с цвета на прясна кръв. Докато всъщност единственото, което желаеха Имасс, беше мир, утвърждаван в ритуала на живота, сигурен, стабилен и изключително предсказуем. Топлина и дим от огнищата, миризмите на печащо се месо, грудки, стопена мас. Носовите гласове на пеещите жени, тръгнали по скромните си ежедневни шетни. Пъшкането и стоновете на правещите любов, детската глъч. Някой можеше да се труди над рогов връх, над извитото лезвие от дълга разцепена кост или над ядро кремък. Друг да е коленичил край потока и да стърже кожа с лъскави каменни стъргала, а наблизо бе малката падина с ямата с пясък, където бяха заровени други кожи. Когато трябваше някой да пусне вода, клякаха над ямата, та урината да изтече долу. Да опази кожите.

Старите седяха на балваните и наблюдаваха стана, докато всичките им близки шетаха из него, и бленуваха за скритите места и пътеките, отварящи се в треската на монотонните припеви на глухия барабанен ритъм, и вихрените сцени, изрисувани по камъка на светлината на факлите, дълбоко в кипежа на нощта, когато духове разцъфваха пред очите им в безброй цветове, когато шарките се издигаха над повърхността и се рееха и плуваха в пушливия въздух.

Ловът и пирът, събирането и оформянето. Дни и нощи, раждания и смърти, смях и скръб, приказки разказвани и преразказвани, разумът, побран в тях, се разгръща, за да се открие като дар за всеки ближен, за всяко топло, познато лице.

Това, знаеше Онрак, бе единственото, което имаше значение. Всяко усмиряване на духовете целеше опазването на този драгоценен мир, съвършената непрекъснатост. Призраците на предците се рееха наоколо и бдяха над живите. Спомени заплитаха нишки, които свързваха всички в едно, а щом тези спомени се споделяха, обвързването ставаше все по-силно.

В стана зад него любимата му Килава лежеше отпусната върху купища мека кожа, само на няколко дни от раждането на второто им дете. Стариците й носеха дървени купи, пълни с тлъсти вкусни червеи, още парещи от нагорещените плоски камъни около огнищата. И пити пчелен мед, и дъхав чай от плодове и дървесна кора. Хранеха я непрекъснато и щяха да продължат да я хранят, докато не започнеха родилните болки, за да й дадат силата, която щеше да й трябва.

Той си спомни нощта, в която двамата с Килава отидоха в дома на Серен Педак, в онзи странен, увреден град Ледерас. Един от най-тежките мигове в живота на Онрак бе, когато чу за смъртта на Трул Сенгар. Но да се изправи пред вдовицата на своя приятел се бе оказало още по-ужасно. Когато я погледна, усети как всичко в него рухва и заплака, плака неутешимо и — чак много по-късно — се удиви на силата на Серен, на свръхестественото й спокойствие, и си каза, че сигурно е преживяла вече своята скръб през дните и нощите непосредствено след убийството на любимия й. Беше го гледала как плаче с очи, изпълнени с тъга, но без сълзи. След това им бе направила чай, бавно и методично, докато Онрак се беше свил в прегръдката на Килава.

Едва по-късно щеше да се разгневи срещу несправедливостта, срещу ужасното безсмислие на смъртта на приятеля си. А през онази нощ, докато се опитваше да й говори за Трул — за нещата, споделени между двамата от мига на онова крехко съчувствие, когато Онрак реши да го освободи от Стригането — си беше спомнил многократно свирепи битки и дързък отпор, актове на спираща дъха храброст, всеки от които можеше да е белязал достоен край, изпълнена със значимост смърт, бляскава в своята саможертвеност. И все пак Трул Сенгар ги беше преживял всичките, бе постигал триумф сред болката и загубата.

Ако Онрак се бе оказал там, на оплисканата с кръв пясъчна арена, гърбът на Трул нямаше да остане незащитен. Убиецът нямаше да успее в своя акт на брутална измяна. И Трул Сенгар щеше да доживее да види как собственото му дете расте в утробата на Серен Педак, щеше да види с почуда и възхита онова сияние на вътрешна съсредоточеност в изражението на Аквитора. Никое мъжко същество не е в състояние да познае такова чувство на пълнота, разбира се, защото именно женската се превръща в съсъд на приемствеността, в свят образ на надежда и оптимизъм за бъдещия свят.

О, ако можеше Трул да види това. Никой не го заслужаваше повече след всичките битки, след раните, страданията и необятната самота, която Онрак така и не бе успял да прониже — толкова много измени и все пак той не беше превил гръб и беше дал от себе си всичко, което можеше. Не, нищо честно нямаше в това.

Серен Педак се беше държала благосклонно с тях. Беше позволила на Килава да извърши ритуала, гарантиращ безопасно раждане. Но беше дала ясно да се разбере, че не желае нищо повече, че това пътуване ще бъде само нейно и че е достатъчно силна, за да го предприеме.

Да, жените могат да те изумят. Със силата си, със способността си да издържат.

Колкото и да жадуваше Онрак да е до своята Килава сега, да й поднася дарове и храна, всеки такъв опит щеше да се посрещне с присмех от стариците и с предупредително ръмжене от самата Килава. Беше се научил да стои настрана особено сега, когато раждането бе предстоящо.

Така или иначе, беше се привързал към Удинаас. Вярно, той беше човек склонен към много по-хапливи коментари, отколкото Трул някога, присъщи му бяха иронията и сарказмът, защото това бяха единствените оръжия, с които Удинаас можеше да борави умело. При все това Онрак бе започнал да харесва хитроумието му и нещо повече, човекът бе разкрил неочаквани добродетели в новата си роля на баща — добродетели, които Онрак бе забелязал и бе решен ревностно да му подражава, щом дойде неговото време.

Първия път бе пропуснал тази възможност и мъжът, който бе негов син, Улшун Прал, беше отгледан от други, приемни чичовци, братя и лели. Дори Килава най-често бе отсъствала от живота му. Така че, макар да носеше тяхната кръв, Улшун принадлежеше повече на своя народ, отколкото на родителите си. Тъгата от това бе съвсем смътна, казваше си Онрак, останки съжаление, които трудно можеше да вмести в спомените си от безсмъртното съществуване на Ритуала.

Толкова много се бе променило. Този свят сякаш тичаше стремглаво покрай него, ефимерен и неуловим, дни и нощи, които се изплъзваха от ръцете му. Неведнъж се беше оказвал почти парализиран от усещането за загуба, съкрушен от терзание при мисълта за още един изтекъл миг, за още едно стопило се зад него мигновение. Бореше се да опази разсъдъка си, да опази сетивата си нащрек за всяко новопреживяно блаженство от това да си истински жив, да попива, да поглъща и да се наслаждава на вкуса му, а после идваше неизбежният момент, когато всичко се изливаше върху него и погълнатият се оказваше той, мяташе се безпомощен в заслепяващия и оглушаващ го потоп.

Толкова много чувства, а като че ли плачът бе единственият му отговор на толкова неща в този тленен живот — в радост, в скръб, в получаването на дарове и в страданието от загуби. Навярно беше забравил всички други възможни начини да откликва. Навярно те първи си бяха отишли, след като времето бе станало безсмислено, жестоко като проклятие, и бе оставило сълзите да пресъхнат последни.

Удинаас и Силхас Руин се приближиха.

И Онрак отново се почувства готов да заплаче.

Брегът на д’расиланите изглеждаше оглозган и прогнил; размътените от тиня вълни кипяха между разядените варовикови скали и обраслите с мангрово дърво ивици пясък. Грамади пяна с цвета на избеляла плът се издуваха и хлътваха и през далекогледа Щит-наковалня Танакалаян виждаше над линията на прилива по наносите от пясък и чакъл купчини умряла риба, нападнати от чайки и още нещо — дълго, ниско и като че ли от вида на влечугите — нещо, което се надигаше и ровеше в леша, а чайките се пръскаха с крясъци.

Изпита облекчение, че не е на този бряг, така различен от брега, който бе познавал през почти целия си живот — там водата бе дълбока, бистра и убийствено студена; там всеки разлив и провлак беше загърнат в сумрака на черни скали и гъсти гори от бор и ела. Изобщо не си беше представял, че може да съществува бряг като този. Мръсен и вмирисан на кочина. На североизток покрай брега, в подножието на нов планински хребет, възвиващ на юг, нещо като огромна река се изливаше в широкия залив и пълнеше водите му с тиня. Тъкмо притокът на прясна вода, гъста и млечнобяла, беше отровил повечето от залива, доколкото Танакалаян можеше да прецени. И това не изглеждаше редно. Имаше чувството, че гледа сцената на някакво огромно престъпление, дълбок грях, който се разраства като зараза.

— Какво е желанието ви, сър?

Щит-наковалня свали далекогледа и погледна намръщено към брега, изпълнил кръгозора на север.

— Насочете се към устието на реката, капитане. Според мен отточният канал е от другата страна, най-близо до източния бряг — скалите изглеждат стръмни.

— Тази част на брега се вижда ясно, сър… — почна капитанът, — но ме притеснява онова, което не можем да видим. Дори да изчакаме прилива, няма да съм спокоен.

— Не можем ли да се отдръпнем в морето и да подходим към източния бряг?

— Срещу речното течение ли? Може би, макар че от сблъсъка с прилива течението ще е коварно. Щит-наковалня, тази делегация, която чакаме… те не са мореплавателен народ, доколкото разбирам?

Танакалаян се усмихна.

— Верига от буквално непроходими планини прегражда достъпа на кралството към брега, а ивицата територия от другата страна на тази верига се владее от пастирски племена. Между тях и кралство Болкандо има мир. Все едно, да отговоря на въпроса ви: не, Болкандо не са мореплавателен народ.

— Значи това речно устие…

— Да, капитане. С милостивото съгласие на д’расиланите на делегацията на Болкандо е позволено да вдигне лагер на източния бряг на реката.

— Заплахата от нашествие може да превърне и вечни врагове в най-близки съюзници — отбеляза капитанът.

— Така излиза — съгласи се Танакалаян. — Необичайното е, че съюзите, изглежда, се крепят дори сега, когато няма да има никакво нашествие от страна на Ледерийската империя. Подозирам, че някои предимства от мира са станали очевидни.

— Изгоди имате предвид.

— Взаимни, да, капитане.

— Трябва да се погрижа за кораба, сър, щом ще променяме подстъпа към мястото за акостиране.

Щит-наковалня кимна и след като капитанът се отдалечи, отново вдигна далекогледа и се хвана за една от дървените фигури на парапета. Толкова навътре в безименния залив морето не беше особено бурно, но след малко Тронът на войната щеше да започне да обръща и той бе решил да се възползва от силния наклон и издигането на десния борд при маневрата, за да огледа по-добре по стръмните скали на източния бряг.

Смъртен меч Кругава беше в каютата си. След завръщането си от гостуването на адюнктата дестраянт Рун’Турвиан бе решил да се отдаде на усамотение и размисъл, тъй че и той бе под палубите. Присъствието на който и да е от двамата щеше да наложи известна формалност, която за Танакалаян ставаше все по-дразнеща. Той разбираше необходимостта от благоприличие, както и бремето на традицията, което придаваше смисъл на всичко, което вършеха — и на всичко, което бяха, — но беше прекарал дълго време на флагманския кораб на адюнктата, в компанията на малазанци. Те проявяваха в споделянето на тежката служба непринуденост, която отначало го бе стъписала, докато не осъзна стойността на това поведение. Дисциплината на Ловците на кости щеше да е желязна, когато се подадеше сигнал за бой. Но силата, която ги крепеше заедно, беше в другарството, което проявяваха в безкрайно дългите периоди на бездействие, каквито са принудени да търпят всички армии на света. Всъщност Танакалаян бе започнал да харесва грубата им нетактичност, откритото им незачитане на рангове и странната им склонност да се забавляват от най-нелепите неща.

Може би лошо влияние, както намекваха леко неодобрителните намръщени погледи на Рун’Турвиан всеки път, когато Танакалаян си позволеше някой ироничен коментар. Разбира се, дестраянтът разполагаше с дълъг списък поводи за разочарование по отношение на новия Щит-наковалня на Ордена. Прекалено млад, ужасно неопитен, отчайващо склонен към прибързани преценки — последният недостатък просто бе неприемлив за човек, носещ титлата Щит-наковалня.

— Умът ви е прекалено активен, сър — каза веднъж дестраянтът. — Не подобава на Щита-наковалня да прави преценки. Не е ваша работа да решавате кой е достоен за прегръдката ви. Но пък вие никога не сте прикривали предпочитанията си. Това ви го признавам.

Щедро от негова страна, предвид всичко останало.

Танакалаян се загледа в негостоприемния бряг и накъсаните планини — конусовидните върхове на много от тях бяха загърнати от пушеци и зловонни газове. Нямаше да е добре, ако се окажеха изхвърлени срещу опасните скали, но пък предвид естествените особености на отливните течения рискът си беше съвсем реален. Което пък го доведе до една от онези ужасни негови преценки, но пък този път дори дестраянтът нямаше да може да го обвини.

С лека усмивка Танакалаян прибра далекогледа в калъфа от тюленова кожа под лявата си ръка, слезе от фордека и се спусна под палубите. Щеше да им трябва Рун’Турвиан и магията му, за да си осигурят безопасно влизане в речното устие, а това, реши Танакалаян, бе хубав повод да прекъсне уединението на дестраянта, което продължаваше вече дни наред. Рун’Турвиан можеше и да цени привилегията си на пълна изолация и самота, но някои нужди не можеше да се избегнат дори от дестраянта на Ордена. А и на стареца нямаше да му дойде зле малко свеж въздух освен това.

Командният кораб беше сам в залива. Останалите двайсет и четири Трона на войната се бяха задържали на позиция далече в открито море, напълно годни да издържат на всичко, което южният океан можеше да хвърли срещу тях, освен тайфун, разбира се, но според местните лоцмани този сезон бе отминал.

Откакто бяха предоставили „Пенестият вълк“ на адюнктата, за флагмански кораб на Ордена служеше „Листрал“. „Листрал“ беше най-старият кораб във флота — почти четири десетилетия от поставянето на киловете — и бе единственият оцелял от първата серия тримарани със старинни детайли и украса. Това му придаваше страховита външност, всяка видима педя твърдо дърво бе изваяна в подобие на озъбена вълча глава, а централният корпус беше изцяло изваян като тичащ вълк, потопен на три четвърти под ватерлинията, тъй че пяната при носа кипеше от зяпналата зъбата уста на звяра.

Танакалаян обичаше този кораб, дори архаичните каюти от двете страни на коридора на първото ниво под палубата. „Листрал“ можеше да побере едва половината от пътниците, които можеха да поемат Троновете на войната от втората и третата серия. Но пък всяка каюта беше сравнително просторна и всъщност почти луксозна.

Жилището на дестраянта обхващаше последните две каюти от този, десния корпус. В стената между тях сега имаше тясна ниска врата. Кърмовата каюта служеше за лично обиталище на стареца, докато предната бе осветена за храм на Вълците. Както очакваше, Танакалаян завари дестраянта коленичил и склонил глава пред двуглавия олтар. И все пак нещо не беше наред — въздухът вонеше на обгорена плът, на опърлена коса, а Рун’Турвиан, с гръб към него, остана неподвижен, когато Щит-наковалня се провря през люка към коридора.

— Дестраянт?

— Не се приближавай — изграчи Рун’Турвиан с почти неузнаваем глас и Танакалаян чу мъчителния хрип, докато старецът си поемаше дъх. — Няма много време, Щит-наковалня. Бях… решил… че никой няма да ме безпокои в края на краищата, колкото и дълго да се окаже отсъствието ми. — Последва накъсан горчив смях. — Бях забравил за вашето… нахалство, сър.

Танакалаян направи още стъпка навътре.

— Какво се е случило, сър?

— Стойте там, моля ви! — изпъшка дестраянтът. — Трябва да предадете думите ми на Смъртния меч.

Нещо блестеше по лъскавия дървен под около коленичилата фигура, сякаш старият мъж беше протекъл от всички страни — но миризмата не беше като от урина, а течността, макар и гъста като кръв, изглеждаше почти златна на смътната светлина на фенера. Истински страх обзе Танакалаян, щом я видя; думите на дестраянта едва стигнаха до ума му над силните удари на сърцето му.

— Дестраянт…

— Пътувах далече — каза Рун’Турвиан. — Съмнения… усилваща се тревога. Чуйте! Тя не е такава, каквато повярвахме. Ще има… измяна. Кажете на Кругава! Клетвата… ние направихме грешка!

Локвата се разширяваше, гъста като мед, а загърнатата в халат фигура на дестраянта сякаш се смаляваше, свиваше се навътре.

„Той умира. В името на Вълците, той умира!“

— Дестраянт — промълви Танакалаян, надвивайки страха си и преглъщайки ужаса на онова, което виждаше пред очите си, — ще приемете ли прегръдката ми?

Смехът на стареца все едно избълбука от лепкава кал.

— Не, няма.

Стъписаният Щит-наковалня отстъпи назад.

— Вие… вие сте… недостатъчен. От самото начало бяхте такъв — поредната грешка на Кругава в… преценката. Вие ме проваляте и скоро ще провалите и нея. Вълците ще ни изоставят. Клетвата ги предава, разбирате ли? Видях нашата смърт — моята пред вас и другите, които предстоят. Вие, Танакалаян. Смъртният меч също, и всеки брат и сестра от Сивите шлемове. — Закашля се и в гърча му нещо изригна от устата му, плисна в олтара на течни безформени бучки, които се хлъзнаха по гънките на каменната козина и потекоха по вратовете на Вълците.

Коленичилата фигура се смъкна, сгъна се на две под невъзможен ъгъл. Звукът, когато челото на Рун’Турвиан се удари в пода, беше като от счупване на кокоше яйце; костта не оказа никаква съпротива, така че лицето му също се пръсна.

Пред очите на смаяния Танакалаян от разбитата глава на дестраянта потекоха вади водниста течност.

Той просто се… разтапяше. Танакалаян виждаше как сивата каша кипи и се покрива с прозрачни петна мазнина.

Ужасно му се искаше да закрещи, да изригне ужаса си, но го бе завладял един още по-дълбок страх. „Той не пожела да приеме прегръдката ми. Провалил съм го, така каза. И че ще ги проваля всички.“

„Измяна?“

„Не, това не мога да го повярвам.“

„Няма да го повярвам.“

И макар да знаеше, че Рун’Турвиан е мъртъв, Танакалаян му заговори:

— Провалът, дестраянт, беше ваш, а не мой. Далече отпътувахте, нали? Допускам, че… не е толкова далече. — Замълча, мъчеше се да овладее трепета, който го беше обзел. — Дестраянт. Сър. Радвам се, че отхвърлихте прегръдката ми. Защото вече разбирам, че не я заслужавахте.

Не, той не беше просто Щит-наковалня. Не по начина, по който бяха всички преди него, всички онези, които бяха живели и умирали под бремето на тази титла. Не го интересуваше пасивното приемане. Щеше да поеме тленната болка върху себе си, да. Но не безразборно.

„Аз също съм смъртен в края на краищата. Присъщо ми е да мога да претеглям оценката си. За това кое е ценно. И кое не е.“

„Не, няма да бъда като другите Щит-наковални. Светът се е променил — и ние трябва да се променим с него.“ Взря се отново в разтопената каша — единственото, което бе останало от дестраянт Рун’Турвиан.

Щеше да е потрес. Смут и изкривени от страх лица. Орденът щеше да е в хаос и щеше да се падне на Смъртния меч и на Щит-наковалня да задържат здраво кормилото, докато не бъде издигнат нов дестраянт от редиците на братята и сестрите.

По-непосредствената грижа обаче за самия Танакалаян бе това, че нямаше да са защитени с магия при влизането в канала. По негова преценка — колкото и да беше колеблива точно сега — тази новина бе от първостепенно значение.

Смъртният меч трябваше да почака.

Все едно, той нямаше какво да й каже.

„Прегърнахте ли нашия брат, Щит-наковалня?“

„Разбира се, Смъртен меч. Болката му вече е с мен, както и спасението му.“

Умът оформя навиците, а навиците пренастройват тялото. Ездач, цял живот изкарал на конски гръб, ще върви с огънати крака, морякът ще стои разкрачен широко, колкото и да е сигурна опората. Жени, които имат навика да навиват кичурчета коса, след време ще седят с глава, кривната на една страна. Някои хора, склонни да се тревожат непрекъснато, може да скърцат със зъби, а годините ще стегнат мускулите на челюстите им и ще изтъркат кътниците им до гладки бучки.

Йедан Дериг, Стражът, крачеше разсеяно по брега. Нощното небе, така познато за човек, цял живот будувал в часовете, предшестващи изгрева на слънцето, сега му се разкриваше като чуждо, напълно лишено от предсказуемото, от познатото, и мускулите на челюстта му се движеха в постоянен и непрестанен ритъм.

По повърхността на протока пълзяха зеленикавите отражения на комети, като светещите водни духове, каквито често се сбират зад кърмата на корабите. Странници имаше в небето. Приближаваха се нощ след нощ, сякаш някой ги бе призовал. Замъглената луна беше залязла, което донякъде бе облекчение, но Йедан все още можеше да види неспокойното поведение на прилива — нещата, които доскоро бяха сигурни, вече не бяха сигурни. Имаше основания за тревога.

Към брега идваше страдание и шейките нямаше да бъдат пощадени. Беше го споделил със Сумрак и беше видял усилващия се страх в сълзящите очи на вещиците и маговете, което го навеждаше на подозрението, че те също са усетили приближаването на нещо огромно и ужасно. Уви, общите страхове не съживяваха готовността за съдействие — за тях политическата борба си оставаше, беше се усилила дори.

Глупци!

Йедан Дериг не беше от приказливите. Можеше да разполага със сто хиляди думи в главата си, готови буквално за безброй варианти на преподреждане, ала това не означаваше, че го терзае нуждата да ги изрича на глас. Като че ли нямаше много смисъл в това, а според опита му колкото по-дълбока ставаше сложността, толкова повече намаляваше разбирането. Беше убеден, че това не е недостатък в умението да се общува, а във влагането на усилие и разум. Хората живееха затънали в блато от чувства, които полепваха като бучки кал по всяка мисъл, забавяха тези мисли и ги правеха почти безформени. Вътрешната дисциплина, нужна за да се очисти човек от тази склонност към затлачване, обикновено се оказваше прекалено строга, прекалено мъчителна и просто адски трудна. Това всъщност предопределяше нежеланието да се вложи нужното усилие. Другият проблем бе в една всъщност жестока преценка, свързана с осъзнаването, че на света глупавите хора са много повече от умните. Трудността се изразяваше в присъщата за глупавите дарба да прикриват собствената си глупост. Истината рядко се разкриваше в откровено мръщене или в искрено сбръчкване на челото. Издаваше се по-скоро в подозрителен поглед, в нерешителност, изразена в небрежно отхвърляне или в упорито мълчание, предназначено да изрази някаква степен на замислена разсъдливост, каквато в действителност не съществуваше.

Йедан Дериг нямаше време за подобни игри. Можеше да надуши идиот от петдесет крачки. Наблюдаваше хитрите им измъквания, слушаше самодоволното им бръщолевене и непрекъснато се чудеше защо така и не могат да стигнат до наистина същественото осъзнаване, че количеството усилие, влагано в скриването на собствената им глупост, би им послужило по-добре, ако се вложи в съдържателно напрягане на малкото ум, с който разполагат. Стига, разбира се, това подобрение изобщо да беше възможно.

В обществото съществуваха твърде много механизми, предназначени да скриват и всъщност да глезят хилядите и хиляди глупци, особено след като глупците като цяло представляваха мнозинството. В добавка към тези механизми човек също така можеше да открие всевъзможни клопки, капани и примки, всички изобретени с едничката цел да изолират и след това да унищожат умните хора. Никакъв аргумент, колкото и гениален да е, не може в края на краищата да надвие забития в гърба ти нож. Нито брадвата на палача. А кръвожадността на една тълпа винаги е по-гръмка от един самотен разумен глас.

Истинската опасност, разбираше Йедан Дериг, трябваше да се търси в скритите измамници — онези, които можеха да се правят на глупаци, но при все това притежаваха известна хитрина, която, макар и тясно ограничена до непосредственото удовлетворяване на амбициите им за високо положение, се оказваше изключително способна да експлоатира както глупавите, така и умните. Това бяха хората, жадни за власт — и тези хора най-често успяваха да се сдобият с нея. Понеже никой гений няма доброволно да приеме истинската власт, разбира се, след като е наясно с гибелните й последици. А глупците никога не могат да я задържат задълго, освен ако не се примирят с ролята на марионетки, в който случай властта, която държат в ръцете си, е илюзия.

Събери едно скромно множество от такива скрити измамници — хора с посредствена интелигентност, хитри и злонамерени, с алчна амбиция — и сериозната неприятност е гарантирана. Очебиен пример за това можеше да се намери в сборището вещици и магьосници, които доскоро бяха управлявали шейките — доколкото можеше да се управлява един разпръснат, раздробен и потиснат народ.

Стиснал челюсти, Йедан Дериг се наведе. Леките вълни лизнаха ботушите му, водата закъркори в следите, оставени от тях по мекия пясък. Ръцете му трепереха, всичките му мускули бяха изтръпнали от умора. Соленият лъх на брега не можеше да отмие вонята в ноздрите му.

Зад него, в жалката купчина колиби отвъд пясъчната ивица, бяха започнали да се разбуждат гласове. Чу, че някой идва към брега. Стъпките бяха плахи и колебливи.

Йедан Дериг бръкна в студената вода и онова, което доскоро бе ясно, изведнъж се замъгли и разми на тъмни петна. Той загледа как вълните леко засмукват петната навътре и зареди в ума си молитва.

Тя застана зад него.

— В името на Празния трон, Йедан, какво си направил?!

На ужасеното неверие на сестра си той отвърна с:

— Убих ги всичките освен две, кралице.

Тя го заобиколи, нагази във водата, застана срещу него, вдигна главата му и се взря в очите му.

— Но… защо? Нима си помисли, че няма да мога да се справя с тях? Че ние няма да можем?

Той сви рамене.

— Те искаха крал. Който да те държи подвластна. Когото те на свой ред да държат в ръцете си.

— И затова ги изби? Йедан, голямата къща се е превърнала в кланица! И наистина ли си мислиш, че можеш просто така да измиеш ръцете си от онова, което си направил? Току-що си изклал двайсет и осем души. Шейки. Моя народ! Старци и старици! Изклал си ги!

Той я изгледа намръщено.

— Моя кралице, аз съм Стражът.

Тя го зяпна. Изписаното на лицето й говореше съвсем ясно. Вярваше, че брат й е полудял. Беше стъписана от ужас.

— Когато Пули и Скуиш се върнат, ще убия и тях — увери я той.

— Няма.

Разбираше, че разумният разговор със сестра му е невъзможен. Не и в този момент, докато в селото се извисяваха викове на потрес и скръб.

— Моя кралице…

— Йедан! — изохка тя. — Нима не разбираш какво си ми причинил? Не разбираш ли, че тази рана, която си нанесъл… да направиш такова нещо заради мен… — Не довърши и той видя сълзи в очите й. А после погледът й се вледени и тонът й стана твърд: — Останали са ти две възможности, Йедан Дериг. Оставаш и ще бъдеш даден на морето. Или приемаш изгнанието.

— Аз съм Стражът…

— Тогава ще бъдем слепи за нощта.

— Това не може да се допусне!

— Глупак. Оставил си ме без избор!

Той бавно се изправи.

— Тогава ще приема морето…

Тя се обърна към тъмните вълни. Наведе глава, раменете й се разтърсиха и гласът й излезе на хрип:

— Не. Махни се оттук, Йедан. Иди на север, в старите земи на Едур. Няма да приема още една смърт в мое име — нито една. Колкото и да е заслужена. Ти си моят брат. Върви си.

Не беше от измамниците, той го знаеше. Нито беше глупава. При безкрайната съпротива на сборището бе имала по-малко власт, отколкото й повеляваше титлата. И може би с цялата си интелигентност Ян Товис се беше примирила да приеме това ограничение. Ако вещиците и магьосниците се бяха оказали толкова мъдри и трезви, че да осъзнаят гибелната съблазън на амбицията, той щеше да остави нещата каквито бяха. Но те не мислеха за равновесие. Искаха онова, което бяха загубили. Не бяха показали благоразумието, което ситуацията налагаше.

Затова ги беше премахнал и властта на сестра му вече бе абсолютна. Смутът й бе съвсем разбираем. Рано или късно тя щеше да проумее онова, което бе нужно тепърва. А именно — завръщането му като Страж. Като баланс на безконтролната й власт.

Щеше да бъде търпелив.

— Ще направя както казваш — отвърна той.

Тя не пожела да се обърне. Затова Йедан Дериг кимна мълчаливо и тръгна на север по брега. Беше оставил коня си и едно товарно животно вързани на двеста крачки по-натам, точно над линията на прилива. Сигурна мярка на благоразумие, в края на краищата, е точно да предвидиш последствията. Съживените емоции могат да удавят човек толкова лесно, колкото и прибоят, а той нямаше желание да усилва повече терзанията й.

Скоро слънцето щеше да се вдигне, макар че с дъжда по пътя блесналото му око едва ли щеше да се вижда дълго, а това също беше добре.

Странници се носеха в нощното небе и ако шейките изобщо можеха да се надяват да преживеят онова, което идеше, политиката на измяна трябваше да бъде пометена. Окончателно.

Беше негова отговорност в края на краищата. Навярно сестра му беше забравила прастарите клетви, обвързващи Стража. Но той не ги беше забравил. Тъй че беше направил необходимото.

Никакво удоволствие не бе изпитал. Удовлетворение, да, каквото щеше да изпита всеки благоразумен, умен човек, успял да прочисти водата от множество късогледи акули. Но не удоволствие.

Вървеше по брега. Вдясно от него сушата изсветляваше.

Но морето отляво си оставаше тъмно.

Понякога границата между двете изтъняваше неимоверно.

Пули пристъпваше от крак на крак, зяпнала в ямата. Трапът гъмжеше от змии, лениви в началото, но сега, докато денят се затопляше, се гърчеха като червеи в отворена рана. Тя подръпна носа си, който напоследък я засърбяваше всеки път, щом се върнеше към навика да си дъвче устните, но смъденето не се махна. Което означаваше, разбира се, че е задъвкала сбръчканите гънки плът, покрили останалото от зъбите й.

Стареенето си беше мъка. Първо провисна кожата. После на всяко място се настаниха болежки, дори по места, които не съществуваха. Жегвания, сърбежи и спазми, а през цялото време кожата продължаваше да провисва, бръчките ставаха по-бръчкави, гънките се нагъваха още повече и всичката красота си отиваше. Извивката на щръкналия задник, невинността на стегнатите цици. Лицето, още годно да устои на вятър и слънце, устните, още сладки и меки като бучки топена мас. Всичко си отиде. Остана само един ум, който все още си въобразяваше, че е млад, че бъдещето му се е ширнало навън, докато той стои заклещен в торба отпуснато месо и трошливи кокали. Не беше честно.

Подръпна отново носа си, за да се разсее от тези мисли. И друго имаше обаче. Продължаваха да растат точно тези части, които не трябваше. Уши и нос, брадавици и бенки, косми избиваха навсякъде. Тялото забравяше собствените си правила, плътта оглупяваше, а бистрият ум вътре можеше да хленчи колкото си ще, но нищо реално не се променяше, освен към все по-лошо.

Тя се разкрачи и се изпика върху каменистата пръст. Дори най-простите неща ставаха все по-малко предсказуеми. Ох, каква мъка беше стареенето.

Главата на Скуиш се показа между съскащите змии, очите й примигаха.

— Ей ма — рече Пули. — Още съм тука.

— Откога?

— Един ден и една нощ, вече е заран. Ти намери ли квот’ ти трябваше? Че се схванах.

— И едни спомени ма налазиха, дет’ хич ги не ща. — Скуиш почна да се измъква от купищата змии, ни една от които като че ли нямаше нищо против, нито го забелязваха дори, както бяха заети с трескаво оплождане, което сякаш продължаваше вечно.

— Ма може и да ни се доще, а?

— Кой знай.

Скуиш протегна ръка и Пули с пъшкане помогна на приятелката си да се измъкне от трапа.

— Н-да, добре си се вмирисала. Змийска пикня и бяло мазало, яйца и в ушите ще ти израснат.

— Хладен дух трябва за пътуване, Пули, и хич няма да го правя повече, тъй че миризмата е най-малкият ни проблем. Уф, трябва да се накисна в морето.

— Е, далече ли пътува, Скуиш?

— Лошо и лошо, Пули. Студена кръв на изток, дет’ никакво слънце не може да я сгрей. Видях плътни черни облаци да се търкалят и железен дъжд, и разорана земя. Гледам, звездите си отидоха и нищо няма, освен зелени блясъци, а тия блясъци и те — студени, студени като кръвта на изток. Всичко стръкове, а само един клон, видиш ли ти. Един клон.

— Значи правилно се досетихме и други път Сумрака като вземе да лае да се махат шейките от брега, можеш да я наддумаш и да я накълцаш едно хубаво. Пък после гласуваме и я махаме. Нея, че и Стража също.

Скуиш кимна, докато се мъчеше да махне бучки лепкава змийска сперма от косата си, без особен успех обаче.

— Каквото си си докарала, Пули. Не може да лупаш и да лупаш, и да си мислиш, че светът няма да те избуха. Ще те избуха и още как. Докато брегът се троши и троши, ще те буха, а накрая се давим. Видях прах, Пули, ама не беше от пръст. Беше от натрошени кости и кожа и сънища и прашинки, изненада, ха! Толкоз сме олупани, сестро, че можем само да се изсмеем и да скачаме в морето.

— Все ми е тая — измърмори Пули. — Толкоз болежки имам, че цялата на болежка съм станала.

Двете вещици шейки — единствените останали живи, както скоро щяха да разберат — тръгнаха към селото.

Вземи един бляскав парещ лъч от слънчевия огън, придай му форма, вдъхни му собствен живот и след колебливото охлаждане на ваянието ще се появи човек като Руд Елале. Ще примига невинно, без да съзнава, че всичко, до което се докосне, би могло като нищо да изригне в унищожителни пламъци — стига да си го науми. И докато го учиш, докато го водиш към зрелостта, остава изключителната задръжка: каквото и да правиш, не го пробуждай за гнева.

Понякога, беше разбрал Удинаас, потенциалът е сила, която е най-добре да се избегне. Защото потенциалът, който усещаше в сина си, не беше повод за ликуване.

Помисли си, че сигурно всеки баща изпитва такъв проблясък на заслепяващата, пареща истина: в мига, в който усети предстоящото господство на своя син, било физическо или не толкова явно застрашаващо със заканата си. А може би това всъщност ставаше рядко, породено от конкретните обстоятелства. В края на краищата не на всеки баща синът може да се преобрази в дракон. Не на всеки баща синът таи в очите си златния блясък на утрото.

Нежната невинност на Руд Елале бе като меко наметало, криещо под себе си чудовищна същност, и това бе неизбежен факт, изгарящото послание в кръвта на сина му. Силхас Руин бе говорил за това с разбиране, болезнената истина бе изписана на лицето му. Зреещата жътва на Елейнт, плодоносна жестокост, жадна да се самоутоли и гледаща на света (на който и да е, на всеки свят) единствено като на поле за паша, а обещанието за засита чакаше своя миг в набъбващата лакомия на силата.

Рядко успяваше същество с омърсена кръв да надделее над тази вродена мегаломания.

— Ах, Удинаас — беше казал Силхас Руин. — Мой брат, може би Аномандър. Оссерк? Може би, а може би не. Имаше един Гадател на кости някога… и един соултейкън Джагът. Шепа други — кръвта на Елейнт в тях бе изтъняла — и точно затова имам надежда за Руд Елале. Той е трето поколение — не се ли е сблъскал с волята на майка си?

Е, казваха, че имало такова нещо.

Удинаас се потърка по челото. Погледна отново към стъкмената от бивни колиба и се зачуди дали не трябва да влезе и да сложи край на тези преговори веднага. В края на краищата Силхас Руин не беше включил себе си сред тези, които са овладели драконовата си кръв. Късче откровеност от страна на Бялата врана, изтръгнато от раната на унижението, безспорно. Единствено то все още задържаше Удинаас.

Присвит до него и загърнат в облаците дим от огнището, Онрак изпусна дълга въздишка, която просвири от ноздрите му — счупи един нос достатъчно пъти и всяко издишване се превръща в измъчена музика. Така поне беше с воина.

— Той ще го вземе според мен.

Удинаас кимна. Не можеше да се довери на себе си, за да проговори.

— Аз съм… смутен, приятелю. Че склони да позволиш тази среща. Че си намери оправдание и не се противопостави на поканата на Тайст Андий. Тази колиба, Удинаас, е може би място, пълно с лъжи. Какво би спряло Бялата врана да предложи на сина ти сладка глътка от ужасната сила?

В тона на Онрак нямаше загриженост, която да заслужи нещо повече от убийствено мълчание. Удинаас отново потърка лицето си, неспособен да реши кое бе по-неотзивчиво — лицето или ръцете му, и зачуден защо отговорът му се струваше толкова важен.

— Вървял съм в селението на Старвалд Демелайн, Онрак. Сред костите на безброй мъртви дракони. При самата порта труповете бяха струпани като лъскави мухи по перваз.

— Ако наистина е присъщо за Елейнт да жадуват за самоунищожение — промълви Онрак, — не би ли било по-добре да измъкнеш Руд от този порок?

— Съмнявам се, че е възможно — отвърна Удинаас. — Можеш ли да отвърнеш природата, Онрак? Всеки сезон сьомгата се връща от морето и вдига умиращото си тяло нагоре и нагоре срещу теченията, за да намери мястото, където е родена. Древните тенаги оставят стадата си да умрат сред костите на ближните си. Бедерините мигрират всяко лято до средата на равнината и се връщат всяка зима до окрайнините на леса…

— Все примитивни същества…

— И познавах роби в селото на Хирот — роби, били преди това войници, и те вехнеха от скръб, защото знаеха, че има бойни полета — места, където за първи път са пуснали кръв, — които никога вече няма да видят. Копнееха да се върнат, да минат отново през тях, да застанат пред гробните могили, пълни с костите на паднали приятели и другари. Да си спомнят и да поплачат. — Удинаас поклати глава. — Не сме много по-различни от зверовете, с които делим нашия свят, Онрак. Единственото, което наистина ни отделя от тях, това е нашият талант да отхвърляме истината — а сме адски добри в това. Сьомгата не оспорва нуждата си. Тенагите и бедерините не подлагат на съмнение онова, което ги подтиква.

— Значи си готов да обречеш сина си на съдбата му?

— Изборът не е мой — изръмжа Удинаас.

— А на Силхас Руин ли е?

— Онрак, може да изглежда, че тук сме защитени, но това е илюзия. Рефугиумът е отхвърляне на толкова много истини, че ме оставя без дъх. Улшун Прал, ти, целият ви народ — вие сте си внушили този живот, този свят. А Азатът на портала ви задържа в самозаблудата ви. Това място, колкото и да е възхитително, е затвор. — Удинаас изсумтя. — Трябва ли да го окова тук? Мога ли? Смея ли? Забравяш, че бях роб.

— Приятелю — отвърна Онрак. — Аз съм свободен да пътувам из други светове. Станах от плът. Станах отново цял. Истина ли е това, или не е?

— Ако това място бъде унищожено, вие отново ще станете Т’лан Имасс. Това е точното име, нали? Онова безсмъртие на кости и изсъхнала плът. Племето тук ще се разпадне на прах.

Онрак го гледаше с изпълнени с ужас очи.

— Откъде знаеш това?

— Не вярвам Силхас Руин да лъже. Попитай Килава — забелязал съм как гледа, особено когато гостува Улшун Прал или когато тя седи до тебе край огъня. Тя знае. Не може да защити този свят. Дори Азатът не може да надделее срещу това, което предстои.

— Значи сме обречени.

„Не. Има го Руд Елале. Моя син.“

— И тъй — отрони след дълга пауза Онрак, — ще отпратиш сина си далече, за да може да живее.

„Не, приятелю. Ще го отпратя далече… за да спася всички вас.“ Но не можеше да изрече това на глас, не можеше да го разкрие. Защото вече познаваше Онрак добре; добре познаваше също така Улшун Прал и всички други тук. И те нямаше да приемат такава жертва. Нямаше да приемат Руд Елале да рискува живота си заради тях. Щяха без колебание да приемат собственото си унищожение. Да, Удинаас познаваше тези Имасс. Не гордостта ги правеше това, което бяха, а състраданието. Трагичният вид състрадание, онова, което се самопожертва и вижда в тази саможертва единствения избор, така че всъщност няма никакъв избор.

По-добре беше да събере страха и надеждата, и всичко останало, и да ги затаи в себе си. Какво можеше да предложи на Онрак сега, в този момент? Не знаеше.

Ново мълчание, а след това Имасс продължи:

— Е, добре. Разбирам и одобрявам. Няма защо той да умира с нас. Няма защо всъщност да вижда такова нещо, когато ни сполети. Искаш да му спестиш скръбта, доколкото е възможно. Но, Удинаас, неприемливо е ти да споделиш съдбата ни. Ти също трябва да напуснеш този свят.

— Не, приятелю. Това няма да го направя.

— Но все пак остава нуждата на сина ти да бъдеш с него.

„О, Руд ви обича всички, Онрак. Почти толкова, колкото, изглежда, обича мен. Но аз все пак ще остана, за да му напомням какво се бори да съхрани.“

— Не мога да го последвам там, където ще отидат със Силхас Руин — отвърна той. А после въздъхна и се усмихна вяло на Онрак. — Освен това тук и само тук, в твоята компания — в компанията на всички Имасс — съм почти щастлив. Няма доброволно да се откажа от това. — Толкова много истини можеше да се крият в тези сладкодумни лъжи. Макар причината да беше заблуда, чувствата, побрани така грижливо в тях, не бяха.

Колко по-лесно би било да разсъждаваш като тенаг или бедерин, каза си той. Истина от повърхността до сърцевината, плътна и чиста. Да, много по-лесно щеше да е.

Руд Елале излезе от колибата, последван след миг от Силхас Руин.

От лицето на сина си Удинаас разбра, че всякакво официално сбогуване ще е прекалено мъчително. Най-добре беше това да приключи с колкото може по-малко формалности. Той стана, а с него — и Онрак.

Наоколо имаше други. Наблюдаваха мълчаливо, усетили, че става нещо важно и знаменателно. Уважението и благовъзпитаността ги караха да стоят деликатно встрани.

— Нека го направим… непринудено — промълви Удинаас.

Онрак кимна.

— Ще се опитам, приятелю.

„Не е лицемер, о, не. По-малко човек, отколкото изглежда, значи. Всички са такива, проклети да са.“

— Прекалено чувствителен си — промълви Удинаас колкото можа по-топло, за да не ужилят думите му.

По страните на Онрак се застичаха сълзи и той само кимна, без да отвърне.

„Е, край на непринудеността.“

— О, хайде ела с мен, приятелю. Дори Руд не може да отхвърли дара ти.

И двамата пристъпиха към Руд Елале.

Силхас Руин се отдръпна встрани, за да изчака новия си повереник, и загледа прочувственото сбогуване с кървавите си очи.

Смъртен меч Кругава напомняше на Танакалаян за детството му. Все едно беше излязла от някоя от десетките легенди, които бе слушал свит под дебелите кожи, всички онези секващи дъха приключения на велики герои с чисто сърце, храбри и непоколебими, които винаги знаеха кой заслужава острия ръб на меча им и които все грешаха във вярата си в другите — до момента, в драматичната развръзка на разказа, когато истината за измяна и какво ли още не се разкриваше и се нанасяше възмездието. Дядо му винаги знаеше кога да придаде повече плътност на гласа си, кога да замълчи, та напрежението да се проточи, кога да прошепне някое ужасно разкритие. Само за да достави наслада на ококореното дете в късните часове на нощта.

Косата й беше с цвета на желязото. Очите й грееха като ясни зимни небеса, а лицето й все едно беше изваяно от суровите скали на Периш. Физическата й сила не отстъпваше на волята й и двете изглеждаха неподатливи на никоя сила в смъртния свят. Казваха, че макар да е навлязла в петото десетилетие на живота си, никой брат или сестра от Ордена не може да я надвие в двубой с каквото и да било оръжие или сечиво — от ножа за дране на кожи до кирката.

Когато дестраянт Рун’Турвиан отишъл при нея, за да й говори за страшни сънища и ужасни видения, това се оказало сухата прахан за пещта на несъкрушимото чувство за предназначение на Кругава и за вярата в неизбежното й извисяване в герой.

Малко детски убеждения надживяват мрачните подробности, диктувани от усета на възрастния, и макар Танакалаян все още да се смяташе за млад, не натрупал все още присъщото за зрелостта благоразумие, вече бе видял достатъчно, за да осъзнае истинския ужас, таящ се под бляскавата повърхност на самообреклата се героиня, известна на всички като Смъртния меч на Сивите мечове на Периш. Всъщност той бе започнал да подозира, че никой герой, без оглед на време и обстоятелства, не е като в приказките, които му бяха разказвали преди толкова години. Или може би беше по-скоро нарастващото разбиране, че десетките добродетели, натрапвани като достойни за подражание, си имат своята по-мрачна страна. Сърдечната чистота често означаваше също тъй яростна непримиримост. Несъкрушимата храброст не приемаше нито едно жертвоприношение за прекалено голямо, дори това да означаваше да се поведат десет хиляди войници на сигурна смърт. Излъганата чест можеше да премине в неудържимо безумие в търсенето на възмездие. Благородни клетви можеха да удавят кралство в кръв или да сринат империи на прах. Не, истинската природа на героизма бе нещо заплетено и объркано, с безброй страни, много от които грозни и почти всички — ужасни.

Тъй че дестраянтът, в последните си дихания, бе стигнал до едно мрачно откритие. Сивите шлемове бяха предадени. Или щяха да бъдат предадени съвсем скоро. Предупреждение, което да разпали у Смъртния меч изпепеляващите пламъци на гнева и възмущението. И Рун’Турвиан бе очаквал Щит-наковалня да нахлуе в каютата на Кругава, за да повтори зловещото послание и да види огньовете, пламнали в светлосините й очи.

„Братя и сестри! Извадете мечовете! Потоците трябва да потекат пурпурни в ответ на поруганата ни чест! На бой! Врагът е от всички страни!“

Аха.

Танакалаян обаче не само че не беше пожелал да прегърне дестраянта в смъртната му болка, но не изпитваше никаква охота да хвърля Сивите мечове в такова опустошително безумие. Обясненията на стареца — основанията му, подробностите — буквално не съществуваха. Липсваше съществена информация. Един герой без цел бе като сляпа котка в яма, пълна с псета. Кой можеше да предвиди посоката на удара на Кругава?

Не, това трябваше да се обмисли трезво. В уединение, спокойно и разсъдливо.

Смъртният меч посрещна ужасната вест за смъртта на дестраянта общо взето по очаквания начин. Коравото лице стана още по-кораво, очите блеснаха като лед, започнаха да се трупат въпроси, на които Танакалаян или не можеше да се надява, че ще намери отговор, или, както се оказа, не желаеше да отговори. Въпросите и неизвестните бяха най-опасните врагове за такива като Смъртния меч Кругава, които вирееха най-добре в увереност, независимо от отношението си към реалността. Той видя как тя се разколеба, след като цялата опора под краката й изведнъж се оказа несигурна; видя как потрепери ръката й, нетърпелива сякаш да се вкопчи в дръжката на меча и да потърси сигурното обещание на тежкото желязно острие; и как инстинктивно изправи рамене, като в очакване на тежестта на ризницата — защото тази новина със сигурност налагаше да облече доспехите. Но той я беше заварил неподготвена и уязвима, а това като нищо можеше само по себе си да се окаже вид измяна и той разбра, че трябва да внимава, да покаже пред нея повече безпомощност, отколкото самата тя навярно изпитваше; да изрази в очите си и в несъзнателните жестове неимоверната нужда от увереност. Накратко — да подири като малко дете суровото й, вдъхващо сигурност величие.

Ако това го превръщаше в жалко същество, в лицемер, в интригант и лукав манипулатор, да, тези обвинения бяха жестоки. Щеше да се наложи да ги обмисли колкото може по-обективно и да не си спести никаква присъда, колкото и да се окажеше сурова и тежка.

Предшествениците му Щит-наковални изобщо нямаше да се притеснят, разбира се. Но липсата на преценка за себе си, отказът да подложиш на изпитание собствените си допускания и убеждения можеше да доведат до невъзможност да съдиш другите. Представи си до какво варварство би могла да доведе такава нечовешка позиция. Не, тази игра бе крайно арогантна и той нямаше да я играе.

Освен това всичките привидно инстинктивни подкани към нея да не забравя висшата си отговорност бяха всъщност най-подходящото, което трябваше да направи. Нямаше да е от полза за никого, ако Кругава изпаднеше в крайна скръб или пък, Вълците да не дават, в открита паника. Бяха отплавали на война и бяха загубили своя дестраянт. Голите факти бяха достатъчно обезпокоителни.

Тя трябваше да се втвърди като стомана и нейният Щит-наковалня трябваше да види точно това в този миг насаме, а след предполагаемия успех щеше да намери нужната увереност в себе си и да повтори суровия ритуал пред братята и сестрите на Ордена.

Но втората сцена трябваше да почака, защото бе дошло времето да срещнат пратениците на Болкандо и Танакалаян се чувстваше спокоен, докато ботушите им хрущяха по осеяния с натрошени корали бряг. Вървеше на една крачка зад Смъртния меч.

Въздухът беше душен, от ослепително бялата ивица бряг извираше зной. Натрошените рачешки черупки бяха почервенели на слънцето, струпани в накъсан низ покрай най-високата линия на прилива. Дори накацалите по избелелите като кост изтръгнати мангрови коренища чайки изглеждаха изтощени до смърт.

Двамата периши изгазиха пясъка и продължиха по широкото ветрило на тинестия речен бряг от лявата им страна. Пространството бе осеяно с избуяли туфи лятна светлозелена трева. Покрай брега стоеше дълга колона стражи на Болкандо, на двайсетина крачки от редиците затънали в калта дънери. Странно, но всичките тези стражи, високи, тъмнокожи, с варварски пъстри кожени наметала, стояха с лице към водата, обърнали гръб на двамата гости периши.

Миг след това Танакалаян се стъписа, понеже някои от дънерите започнаха да се мятат в тинята. Той извади далекогледа от калъфа, за да ги огледа по-добре. Бяха гущери! Огромни гущери. Нищо чудно, че воините на Болкандо стояха с гръб към гостите си!

Кругава не издаде с нищо, че е забелязала сцената край реката.

Павилионът на Болкандо бе огромен, явно с десетки помещения. Платнищата на главния вход бяха дръпнати и стегнати с позлатени токи за резбованите дървени пилони. Слънчевата светлина, процеждаща се през изкусно тъкания балдахин, превръщаше пространствата вътре в прохладен мек свят от кремаво и златно и Танакалаян и Кругава спряха, щом прекрачиха входа, смаяни от блажената хладина. Лъхащият в лицата им въздух носеше аромата на непознати благовония и подправки.

Очакваше ги някакъв служител, облечен в сърнешка кожа и със сребърна ризница, толкова тънка, че нямаше да може да спре и детска кама. Лицето му беше забулено. Той се поклони и с мълчалив жест ги покани да тръгнат по заграден с копринени завеси коридор. В другия му край, на петнайсетина крачки, стояха двама стражи, и те със същите дълги и тънки ризници. В тесните им колани бяха затъкнати метателни ножове, по два на всяко бедро. Кожените ножници, пристегнати под лявата ръка и обшити с парчета кост, издаваха по-големи оръжия, къси саби навярно, но сега бяха празни. Войниците носеха плитки шлемове без лицев предпазител и когато се приближи достатъчно, Танакалаян с изненада видя, че суровите им лица са нашарени с гъста плетеница от белези, като всяка срязана бразда е запълнена с тъмночервена боя.

Стражите стояха мирно и с нищо не показаха, че са забелязали двамата гости. Кругава мина между тях и Танакалаян я последва на стъпка по-назад.

Залата беше просторна. Всички мебели — а те бяха много — като че ли бяха направени от свързващи се сегменти и сякаш бе възможно да се сгънат или разглобят, но това с нищо не намаляваше изящната им красота. Не се виждаше и парче дърво, непокрито с лъскав кремав лак, който навяваше на Щит-наковалня мисълта за излъскана кост.

Очакваха ги двама сановници, и двамата седнали от едната страна на правоъгълна маса, на която бяха подредени бокали от ковано сребро, по три пред всеки стол. Зад двамата стояха слуги, имаше и още двама зад столовете, предназначени за перишите.

По стените отляво и отдясно бяха окачени пана в дървени рамки, но платът не бе изпънат и изобразените по тях сцени — усамотени безлюдни градини — сякаш преливаха, изпълнени с движение. Танакалаян осъзна, че са изработени от най-нежни коприни, нарочно, за да оживяват от въздушните течения. Ето защо от двете им страни, докато вървяха към столовете, от каменни извори бликаше вода, цветчета се полюшваха под нежната, недоловима милувка на вятъра, пърхаха листа, а острият мирис на подправки във въздуха още повече подсилваше тази илюзия за градина. Дори светлината, прозираща през балдахина, беше изящно изпъстрена.

Смъртен меч Кругава, разбира се, бе закалена, може би дори безразлична към тези неща и му напомни неумолимо за връхлитащ през храсти глиган, докато крачеше след нея към очакващите ги места.

Сановниците станаха в знак на уважение точно в мига, в който облечените в тежка дрънчаща броня гости спряха пред тях. Кругава заговори първа, на търговската реч.

— Аз съм Кругава, Смъртен меч на Сивите мечове. — След като заяви това, смъкна тежките си ръкавици. — С мен е Щит-наковалня Танакалаян.

Всички слуги вече им наливаха тъмна течност от една от трите големи стъкленици. Двамата представители на Болкандо вдигнаха пълните си бокали и Кругава и Танакалаян последваха примера им.

Мъжът отляво, може би в седмото си десетилетие — тъмното му лице бе нашарено с отрупани с накити белези, — отговори на същия език:

— Добре дошли, Смъртен меч и Щит-наковалня. Аз съм канцлер Рава от кралство Болкандо и говоря от името на крал Таркуф на тези преговори. — След това посочи много по-младия мъж до себе си. — Това е конквестор Авалт, който командва кралската армия.

Воинската професия на Авалт личеше съвсем явно. В добавка към същата ризница, каквато носеха стражите в коридора, имаше метални налакътници и наколенници. Освен четирите метателни ножа, с прости дръжки и излъскани от дълга употреба, носеше къс меч, прибран в ножница под дясната му ръка, и крива сабя под лявата. Ивици плетено желязо покриваха ръцете му от китките до ставите на пръстите, а след това продължаваха по дължината на четирите пръста, с издължено парче извито желязо, предпазващо горната половина на палците. Шлемът на конквестора — с набузници и предпазител за носа, изкован в подобие на змия със странно плоска глава — бе поставен на масата. Множество белези красяха лицето на воина, като най-големият минаваше диагонално през дясната му буза и свършваше при ъгълчето на стиснатите му устни. Това, че ударът е бил жесток, личеше по хлътналата кост.

След като представянията приключиха, двамата мъже от Болкандо вдигнаха бокалите си и всички отпиха.

Течността бе противна и Танакалаян едва се сдържа да не повърне.

Като видя израженията им, канцлерът се усмихна.

— Да, отвратително е, нали? Кръв от четиринадесетата дъщеря на краля, смесена с мъзга от кралското дърво Хава — същото дърво, дало острия трън, който отвори вената й. — Помълча, после добави: — Според обичая на Болкандо в чест на официални преговори той трябва да принесе в жертва едно от собствените си деца, в доказателство за своя ангажимент към договореностите.

Кругава остави бокала си може би малко по-силно, отколкото бе нужно, но си замълча.

Танакалаян се покашля.

— Въпреки високата чест, която ни се оказва с това жертвоприношение, канцлер, съгласно нашия обичай сега трябва да скърбим за смъртта на четиринадесетата дъщеря на краля. Ние перишите не проливаме кръв преди преговори, но ви уверявам, че нашата дума, щом бъде дадена, е също така обвързана с чест. Ако обаче очаквате доказателство за това, сме затруднени.

— Не е необходимо доказателство, приятели — усмихна се Рава. — Кръвта на девственото дете вече е в нас, нали?

Когато слугите напълниха втория от трите бокала, подредени пред всеки от тях, Танакалаян усети как Кругава настръхна. Този път обаче течността бе прозрачна и от нея лъхна нежен дъх на цветя.

Канцлерът, който не можеше да е останал сляп за внезапния смут на перишите, отново се усмихна.

— Нектар от цветята шарада от кралската градина. Ще се уверите колко изключително прочистващо действа на небцето.

Отпиха и наистина, струята сладко освежително вино им донесе осезаемо облекчение.

— Шарадата — продължи канцлерът — се подхранва изключително от мъртвородените на съпругите на краля, поколение след поколение. Тази практика не е прекъсвана от седем поколения.

Танакалаян се изкашля тихо, усетил, че Кругава — сдържаността й бе рухнала окончателно — всеки момент ще запокити сребърния бокал в лицето на канцлера. Бързо остави своя, пресегна се и със съвсем малко усилие успя да го изтръгне от ръката й и внимателно да го постави на масата.

Слугите наляха последното приношение, което за Танакалаян приличаше на най-обикновена вода, въпреки че, естествено, това наблюдение вече не изглеждаше толкова убедително, колкото може би му се искаше. „Последно прочистване, да. От кралския кладенец, където държат кокалите на сто гниещи крале. Превъзходно!“

— Изворна вода — заяви канцлерът, но гласът му прозвуча някак напрегнато, — в случай, че ожаднеем в многословието си. Е, моля, заемете местата си. След като приключим със словата, ще пируваме с най-отбраните ястия, които кралството може да предложи.

„Тестисите на шестия син? Лявата цица на третата дъщеря?“

Танакалаян почти чу вътрешния стон на Кругава.

Когато се изрекоха последните думи за сбогом и двамата варвари поеха обратно към лодката си, слънцето вече се беше смъкнало ниско. Канцлер Рава и конквестор Авалт придружиха перишите точно до средата и изчакаха там, докато тромавият съд бе избутан от пясъците и заподскача над водата, докато гребците влязат в ритъм. След това двамата сановници се обърнаха и закрачиха небрежно назад към павилиона.

— Любопитно е, нали? — измърмори Рава. — Тази тяхна безумна нужда да рискуват на изток.

— Без да се вслушат във всичките предупреждения. — Авалт поклати глава.

— Какво ще кажеш на стария Таркуф? — попита канцлерът.

Конквесторът сви рамене.

— Да даде на глупаците каквото им трябва, разбира се, с минимално пазарене по цената. Също така ще посъветвам да наемем спасителен флот от Дийл, който да тръгне след корабите им. Да ги последва поне до брега на Пеласиарско море.

— Съвсем правилно, Авалт — измърмори Рава.

Влязоха в павилиона, продължиха по коридора и се върнаха в главната зала, отново в безопасната компания на слугите, чиито тъпанчета бяха прободени и езиците им — отрязани. Все пак винаги съществуваше опасността от шпиони, които могат да четат по устните, което означаваше, че тези четирима нещастници ще умрат преди залез-слънце.

— Тази тяхна сухопътна сила, която трябва да мине през кралството — каза Рава, след като отново се настани до масата. — Предвиждаш ли някакъв проблем?

Авалт взе втората стъкленица и си наля още вино.

— Не. Перишите държат много на честта. Ще останат верни на думата си поне по време на марша. Тези, които се върнат от Пустинните земи — стига някои да успеят, — няма да са в състояние да направят кой знае какво, освен да се подчинят на волята ни. Ще съберем всички ценности от оцелелите и ще ги продадем като кастрирани роби на дрешите.

Рава се намръщи.

— Стига Таркуф да не разбере. Бяхме напълно изненадани, когато ония съюзници на перишите налетяха на нашите сили.

Авалт кимна, спомнил си за внезапния сблъсък по време на дългия поход към границата на империята Ледер. Ако перишите бяха варвари, то Изгорените сълзи на Хундрил трудно можеха да се нарекат човешки същества. Но Таркуф — проклета да е люспестата му крокодилска кожа — си ги беше харесал и точно тогава започна целият този кошмар. Нищо по-лошо нямаше, Авалт беше твърдо убеден в това, от крал, решил да поведе армията си лично. Всяка нощ десетки шпиони и убийци водеха жестока, но общо взето безшумна война в лагерите. Всяка сутрин околните блата се оказваха пълни с трупове и орляци лешоядни птици. А Таркуф стоеше спокойно, вдишваше дълбоко мразовития нощен въздух и се усмихваше към безоблачното небе — побеснелият твърдоглав глупак.

Е, слава на деветглавата богиня, кралят се беше върнал в палата си, осмукваше кокалчета на жабешки крака, а Изгорените сълзи останаха на лагер отвъд реката, малко зад североизточните блата, и умираха от блатна треска и какво ли още не.

Рава допи виното си и си наля още.

— Видя ли лицето й, Авалт?

Конквесторът кимна.

— Мъртвородени… кръвта на четиринадесетата дъщеря… винаги си имал богато, макар и малко гадно въображение, Рава.

— С вкуса на сок от набедрена препаска постепенно се свиква, Авалт. Чужденците рядко го възприемат. Все пак, признавам с неохота: бях впечатлен от това, че никой от двамата не повърна тая гадост.

— Чакай само да избие в новите рани, които ще понесат.

— Това ме подсеща — защо не дойде дестраянтът им? Очаквах Върховният им жрец да ги придружи.

Рава сви рамене.

— Засега не можем да внедрим хора в редиците им, тъй че въпросът ти все още не може да получи отговор. Слязат ли на брега и навлязат ли в кралството ни, ще разполагаме с достатъчно лагерни курви и носачи и ще разберем всичко, което ни трябва.

Авалт се отпусна на стола си и хвърли поглед към канцлера.

— Четиринадесетата? Фелаш, нали? Защо нея, Рава?

— Тая кучка отхвърли попълзновенията ми.

— Защо просто не я открадна?

Сбръчканото лице на Рава се сбръчка още повече.

— Опитах. Вслушай се в предупреждението ми, конквестор: никога не се опитвай да се промушиш покрай прислужниците на Кралската кръв — те са най-жестоките убийци, които е виждал този свят. Вестта стигна до мен, разбира се… три дни и четири нощи най-неописуеми изтезания на агентите ми. И кучките имаха наглостта да ми пратят бутилка с осолените им очи. Какво безочие!

— Отмъсти ли им? — попита Авалт и отпи, за да прикрие тръпката си на ужас.

— Не, разбира се. Прекалих със страстта си към нея. Даде ми се добър урок. Вслушай се и в това, драги ми млад воине. Не всяко плясване по ръката трябва да разпалва кръвна вражда.

— Вслушвам се във всичко, което ми казваш, приятелю.

Отпиха отново, всеки потънал в своите мисли.

И толкова по-добре.

Слугата, който стоеше зад и отдясно на канцлера, се помиряваше с личния си бог, след като се бе потрудил здраво в оживената размяна с мигане с колегата си шпионин до масата срещу него, и с пълното съзнание, че скоро ще му разпорят гърлото. В паузата, докато двете змии придружаваха перишите до лодката им, той бе предал на една носачка на блюда пълен доклад за всичко казано в залата и тази жена вече се готвеше още тази нощ да се отправи на опасното си пътуване обратно до столицата.

Може би прекалилият канцлер Рава се бе примирил със суровия урок, който бе понесъл заради нахалството си, урок, даден от палачите на лейди Фелаш на непохватните му агенти. Самата лейди, уви, съвсем не се беше примирила.

Разправяха, че пенисът на Рава бил съблазнителен колкото настъпен дъждовен червей. Самата мисъл как този червей пълзи нагоре по бедрото й бе достатъчна, за да разпали пламъците на възмутения гняв у четиринадесетата дъщеря на краля. О, тя едва започваше да дава уроци на похотливия дърт канцлер.

В малкото кралство Болкандо животът бе приключение.

Ян Товис беше склонна да довърши грозната касапница, започната от брат й, въпреки че бе под въпрос дали щеше да успее, предвид настръхналия бесен гняв на Пули и Скуиш. Двете плюеха и кълняха, ситнеха стъпки на убийствения танц, ръсеха потоци пикня във всички посоки, докато кожените стени на колибата не станаха винено тъмни от пороя. Ботушите за езда на самата Сумрак също бяха оплискани, но пък бяха по-пригодни да не пропускат тази гадост. Търпението й обаче не беше толкова неуязвимо.

— Спрете най-после!

Две разкривени от бяс лица се извърнаха рязко и я изгледаха с ярост.

— Трябва да го хванем! — изръмжа Пули. — Кръвни проклятия! Отрови за гниене, бодлива риба. Девет нощи в болка! Девет и девет по толкова!

— Той е прокуден — заяви Ян Товис. — Случаят е приключен.

Скуиш изкашля храчка, завъртя рязко глава и я отпрати да плисне в стената точно вляво от Сумрак. Ян Товис изръмжа и посегна към дръжката на меча си.

— Неволно беше! — вресна Пули, скочи връз сестра си и дръпна рязко назад изведнъж пребледнялата вещица.

Ян Товис с усилие задържа меча в ножницата. Мразеше да се ядосва, мразеше тази загуба на самообладание. Особено след като се събудеше в нея, бе почти невъзможно да я озапти. В този момент бе на самата граница на яростта. Само още една обида — в името на Блудния, дори само още една кисела физиономия — и щеше да ги убие и двете.

Пули явно беше намерила достатъчно разум да осъзнае заплахата, защото продължи да бута Скуиш назад, докато двете се озоваха при отсрещната стена. Обърна се и занарежда:

— Съжаления, о, кралице, най-искрени съжаления и извинения. Скръб, скръб, ваше величество, и може би това, сигурна съм, вля жилото на отровата в тия стари жили. Извинения, от мене и от Скуиш. Ужасна вест, ваша милост, ужасна!

Ян Товис успя някак да пусне дръжката на дългия меч и заяви навъсено:

— Нямаме време за всичко това. Шейките загубиха своето сборище, освен вас двете. Загубиха и своя Страж. Вече сме само ние трите. Кралица и две вещици. Трябва да обсъдим какво ще правим.

— И речено е — заговори Пули, като закима енергично. — Речено е, морето е сляпо за брега и също тъй сляпо за шейките, и се надига морето. Надига се, твое величество. Шестото пророчество…

— Шестото пророчество! — изсъска Скуиш, промуши се напред покрай сестра си и изгледа с гняв Ян Товис. — Ами петнайсетото пророчество? Нощта на родствената кръв? „И вдига се и брегът ще потъне в нощ на сълзи във водата и червен ще потече светът! Ближен след ближен, клане спохожда шейките и шейките ще се удавят! В недишащия въздух.“ А кое може да е по-недишащо от морето? Твоят брат е избил всички ни, до един!

— Той е прокуден — заяви твърдо Сумрак. — Нямам брат.

— Трябва ни крал! — нададе вой Скуиш и заскуба косата си.

— Не ни трябва!

Двете вещици замръзнаха, уплашени от свирепия й поглед и стъписани от думите й.

Ян Товис вдиша дълбоко. Нямаше как да скрие разтрепераните си ръце и гнева, който я беше обзел.

— Не съм сляпа за морето. Не — чуйте ме, и двете! Замълчете и просто ме чуйте! Водата наистина се вдига. Този факт е неоспорим. Брегът потъва — точно както предричат половината пророчества. Не съм толкова глупава, че да пренебрегна мъдростта на древните пророци. Шейките са в беда. На нас се пада, на мен, на вас, да намерим изход. За нашия народ. Враждата ни трябва да свърши — но ако не можете да оставите настрана всичко, което се случи, и да го направите веднага, не ми оставяте никакъв избор, освен да ви… — Щеше да каже „да ви прокудя и вас“, но видя — с немалко задоволство, — че двете вещици си помислиха нещо друго, нещо много по-жестоко и окончателно, и млъкна.

Скуиш облиза изсъхналите си устни, погледна я умолително и изхленчи:

— Трябва да избягаме от брега, кралице.

— Знам.

— Трябва да напуснем. Пусни призив от острова, събери всички шейки. Трябва и трябва да почнем сетното си пътуване.

— Както е предречено — прошепна Пули. — Сетното ни пътуване.

— Да. Сега селяните погребват телата. Вие трябва да изречете последните молитви. А след това ще се погрижа за корабите. Самата аз ще отида на Трети девичи остров — трябва да подготвя евакуацията.

— Само за шейките имаш предвид!

— Не, Пули. Проклетият остров ще бъде потопен. Взимаме всички.

— Мръсни затворници!

— Убийци, лентяи, комарджии, уроди!

Ян Товис изгледа с гняв двете вещици.

— Въпреки всичко.

Двете не издържаха на погледа й. След миг Скуиш заситни към изхода.

— Молитви и молитви, да. От мъртвото сборище, от всички шейки и от брега.

Щом Скуиш изскочи навън, Пули се изгърби в грозно подобие на поклон и затича припряно след сестра си.

Останала отново сама, Ян Товис се свлече на платнения походен стол, минаващ за нейния трон. Толкова й се искаше да заплаче. От безсилие, от гняв и от скръб. Не, искаше й се да заплаче за себе си. Загубата на брат й — отново… и пак.

„О! Проклет да си, Йедан.“

Още по-отчайващото бе, че като че ли разбираше мотивите му. За една потънала в кръв нощ Стражът бе премахнал дузина гибелни заговори, всеки от които целеше да я премахне. Как можеше да го мрази за това?

„Но мога. Защото ти вече не стоиш до мен, братко. Сега, когато брегът потъва. Сега, когато най-много си ми нужен.“

Е, не беше от полза за никого кралицата да плаче. Истинският сумрак не беше време за жал в края на краищата. Съжаления може би, но не и жал.

А ако всички древни пророчества се окажеха верни?

Тогава нейните шейки, съвсем оредели и отчаяни, бяха обречени от съдбата да променят света.

„И аз трябва да ги поведа. С две коварни вещици до мен. Трябва да поведа своя народ — далече от брега.“

С идването на мрака два дракона се извисиха в нощното небе, единият костенобял, другият обгърнат сякаш от някакъв неугасим огън под златните люспи. Направиха кръг над разпръснатите мигащи огньове на стана на Имасс и се понесоха на изток.

На един хълм стоеше мъж и гледаше след тях, докато се изгубиха от погледа му. След малко до него застана още някой.

И да плачеха, мракът скри тази истина до сърцето си.

Някъде сред хълмовете емлава изръмжа победоносно, за да възвести на света, че е убила жертвата си. Гореща кръв попиваше в земята, очи се бяха оцъклили и нещо, което бе живяло на воля, вече не живееше.

3.

— Устните ми изтръпват от целувките ти.

— От карамфиловото масло е.

— Зъбобол ли имаш?

— Не, доколкото знам. — Огледа пръснатите по пода дрехи, видя гамашите си и се пресегна да ги вземе. — Скоро ли тръгвате?

— Ние ли? Предполагам. Адюнктата не издава плановете си.

— Привилегията на командващия. — Тя стана, за да се обуе, намръщи се и завъртя кръст, за да се напъха в тях. Да не би да пълнееше? Възможно ли беше изобщо?

— Е, този танц беше сладък. Мисля просто да се наведа ей така и да…

— Не бих те съветвала, скъпи.

— Защо не?

„Ще ти изтръпне цялото лице.“

— М-м, всяка жена си има своите тайни.

„Аз поне — определено.“

— Също така мисля да остана тук — каза малазанецът.

Шурк, наведена, за да стегне връзките на ботушите си, се навъси.

— Още няма и полунощ, капитане. Не се канех да прекарам кротко вечерта у дома.

— Ненаситна си. Е, да бях само половината мъж, който бих искал да съм…

Тя се усмихна. Трудно беше да й омръзне точно с този. Беше започнала дори да свиква с този дебел, намазан с восък мустак под уродливия нос. Но беше прав за нея по начин, който дори не можеше да си представи. Ненаситна, и още как. Облече елека от сърнешка кожа и затегна каишките под гърдите си.

— Полека да не се задушиш, Шурк. Гуглата ми е свидетел, модата тук като че ли е измислена да скопи жените — това ли е подходящата дума? Да скопи? Всичко като че ли е замислено, за да те затвори, да затвори духа ти, сякаш свободата на една жена е някаква заплаха.

— Всичко е самоналожено, миличък — отвърна тя, докато стягаше оръжейния си колан, а после взе от пода смъкналата се на купчина пелерина и я изтърси. — Вземи десет жени, всички най-добри приятелки. Гледай ги, когато една от тях се ожени. Докато разбереш, тя вече е най-отгоре, седи самодоволно и с чувство на превъзходство на брачния си трон. И скоро всяка женичка от цялата тази сган хуква да си хване съпруг. — Метна пелерината на гърба си и закопча токите на раменете. — А царствената съвършена кучка седи най-горе и кима одобрително.

— Биография? Леле. Все едно, не трае дълго.

— О?

— Естествено. Цветята и розите са докато мъжът й не избяга с някоя от онези най-добри приятелки.

Тя се изсмя, след което изруга:

— Проклет да си, казах ти да не ме разсмиваш.

— Нищо няма да напука съвършеното ти лице, Шурк Елале.

— Знаеш какво казват — старостта дебне всички ни, Рутан Гъд.

— Някоя дърта вещица ли те е подгонила? Не се забелязва.

Тя тръгна към вратата.

— Забавен си, Рутан, дори когато се държиш идиотски. Исках да кажа, че повечето жени не се обичат. Не истински, не в основния смисъл. Ако някоя се окаже, че си е сложила оковите, ще ги боядиса златни и ще се скапе, докато не види същите окови на всяка друга жена. Това е вродената ни гадна черта. Заключи вратата, като излезеш.

— Казах вече — възнамерявам да остана тук тази нощ.

Нещо в тона му я накара да се обърне. Непосредствената й реакция бе да го изрита навън, макар и само за да наблегне на факта, че той все пак е гост, а не проклет от Блудния член на домакинството. Но беше доловила шепота на желязо в думите му.

— Проблеми в малазанската казарма ли, капитане?

— Има един вещ в морската пехота…

— Вещ в какво? Би ли ме запознал с него?

Погледът му пробяга настрани. Той бавно се надигна в леглото и опря гръб на стената.

— Вещ е нашият вариант на гадател на Плочите. Все едно, адюнктата е разпоредила… гадаене. Тази нощ. Някъде по това време.

— И?

Мъжът сви рамене.

— Може би съм просто суеверен, но самата идея за това ме изнервя.

„Нищо чудно, че беше толкова енергичен.“

— И искаш да останеш тук колкото може по-дълго.

— Аха.

— Добре, Рутан. Би трябвало да се върна до разсъмване, надявам се. Може да закусим заедно.

— Благодаря, Шурк. А, приятно прекарване и гледай да не се умориш.

„Няма начин, скъпи.“

— Почини си — каза му тя, докато отваряше вратата. — Утре сутринта ще ти трябват сили.

Винаги им давай нещо, преди да си тръгнеш. Нещо, което да подхранва очакването, след като очакването може толкова добре да заслепи един мъж до някои явни несъответствия в… хм, апетита. Заслиза по стълбите. Карамфилово масло. Нелепо. Налагаше се поредна визита при Селуш. Нивото на поддръжка на Шурк Елале ставаше все по-сложно напоследък, да не говорим колко скъпо.

Щом излезе, се сепна, като видя огромната фигура, надвиснала от отсрещния алков.

— Ублала! Сенките на Празния трон да те вземат дано, стресна ме. Какво правиш тук?

— Кой е той? — изръмжа великанът. — Ще го убия заради теб, ако искаш.

— Не, не искам. Ти пак ли си почнал да ме следиш? Слушай, вече ти го обясних това, нали?

Ублала Пунг наведе очи и измърмори нещо неразбираемо.

— Какво?

— Да. Казах „да“, капитане. О, иска ми се да избягам!

— Мислех, че Техол те е включил в Кралската гвардия — каза тя с надеждата да го разсее.

— Не обичам да лъскам ботуши.

— Ублала, трябва да го правиш само веднъж на няколко дена — или може да си наемеш някой…

— Не моите. На всички други.

— На другите гвардейци?

Той кимна унило.

— Ублала, повърви с мен — ще те черпя едно питие. Или три. — Тръгнаха по улицата към моста над канала. — Слушай, онези гвардейци просто се възползват от добротата ти. Не си длъжен да им лъскаш ботушите.

— Не съм ли?

— Не си. Ти си гвардеец. Ако Техол знаеше за това… хм, може би трябва да кажеш на приятелите си в гвардията, че ще споделиш едно-друго с най-добрия си приятел, краля.

— Той е най-добрият ми приятел, нали? Даде ми пиле.

Минаха по моста, като пъдеха с ръце рояците тлъсти мухи, и продължиха по широка улица покрай един от нощните пазари. Малазанските войници, които се шляеха тук, бяха повече от обичайното, забеляза тя.

— Точно така. Пиле. А човек като Техол не би разделил пиле с кого да е, нали?

— Не знам. Може би.

— Виж, Ублала, довери ми се за тези неща. Ти имаш приятели по високи места. Кралят, канцлерът, Цеда, кралицата, Кралският меч — всеки от тях с радост би разделил пиле с теб и можеш да си сигурен, че няма да са толкова щедри с никого от съгвардейците ти.

— Значи не съм длъжен да лъскам ботуши?

— Само своите или можеш да наемеш някой да го прави.

— Ами кърпенето на скъсано по униформите им? Точенето на ножовете и мечовете им? Ами прането на долните им гащи…

— Спри! Никакви такива… и вече особено държа да обещаеш, че ще поговориш с приятелите си. С който и да е от тях. Техол, Бъг, Брис, Джанат. Ще го направиш ли заради мен? Ще им кажеш ли какво те карат да правиш другите гвардейци?

— Добре.

— Хубаво. Ония кучи синове, другарите ти в гвардията, ще си имат големи неприятности. А, ето една подходяща кръчма — използват пейки вместо столове, тъй че няма да стърчиш като последния път.

— Хубаво. Жаден съм. Ти си добра приятелка, Шурк. Искам да се чукам с теб.

— Колко мило. Но просто разбери, много мъже се чукат с мен и това не бива да те притеснява, нали?

— Добре.

— Ублала…

— Да, добре, обещавам.

Отрядът яздеше в бавен тръс към град Ледерас и Кисуеър седеше оклюмала в седлото. Не поглеждаше към сестра си, Синтър, за да не би чувството за вина, което изпитваше, да пропълзи и да стисне в болезнена хватка душата й и да я повлече към забвението.

Знаела беше, че Синтър ще я последва навсякъде, и когато керванът на набиращите за армията изтрополи през селото им в джунглите на Дал Хон, е, това беше просто още една проверка на тайното й убеждение. Най-лошото беше, че включването й в морската пехота не бе нищо повече от проклета прищявка. Ускорена от една малка неразбория, а кръжащата навътре спирала на подозренията нямаше да намери в сърцевината си нищо друго освен самата Кисуеър — прокълнатата „друга“ жена, обитаваща като усмихната сянка, невидима в периферията на едно семейство. О, можеше да преживее скандала само с едно тръсване на главата и няколко пренебрежителни жеста. Не че го беше обичала — всички духове на гората знаеха, че един прелюбодействащ мъж е недостоен за женска любов, защото живее само заради себе си и няма да направи никаква жертва в името на честта на съпругата си, нито заради децата им. Не, мотивите й съвсем не бяха толкова романтични.

Скуката се оказа зъл пастир — бичът й така и не спираше да плющи. Гладът за забраненото добави още един мрачен оттенък към настройката на импулсите й. Знаела беше винаги, че рано или късно ще я прогонят от селото, ще я отхвърлят до края на живота й. Такова прогонване вече не беше смъртно наказание — необятният свят отвъд джунглата вече бе отворил множество спасителни изходи. Малазанската империя беше необятна, обхващаше милиони граждани на три континента. Да, знаеше, че няма да е никак трудно да изчезне сред тази благословена анонимност. А освен това знаеше, че винаги ще си има компания. Синтър — толкова способна, толкова практична — бе идеалната компания за всички нейни приключения. И, ох, как добре го знаеше Белия чакал, сестра й беше красавица и заедно двете никога нямаше да се боят от липса на мъжка компания.

Наемащите във войската като че ли й предлагаха бърз изход, непредвидено навременен, и те с охота бяха заплатили пътните разходи. Беше се вкопчила в опашката на хиената.

Сестра й Синтър я последва, естествено.

Трябваше да приключи с това. Но Бадан Грук беше пометен от бурното течение след тях. Глупакът бе затънал по Синтър.

Ако си беше направила труда да вложи малко мисъл в решението си, щеше да е осъзнала ужасното бедствие, в което бе въвлякла всички. Малазанските морски пехотинци поискаха десет години служба, а Кисуеър просто се усмихна, сви рамене и подписа за дългосрочната, като си каза, че щом играта й омръзне, просто ще дезертира и отново ще се стопи в анонимност.

Уви, нравът на Синтър бе от съвсем друга мая. Това, което поемеше вътрешно, го пазеше, а положеше ли клетва, държеше на нея до последния си дъх.

На Кисуеър не й отне много време да осъзнае грешката, която бе направила. Не можеше току-така да избяга и да изостави сестра си, която междувременно бе проявила достатъчно дарования, за да я направят сержант. И макар Кисуеър да беше общо взето безразлична към съдбата на Бадан Грук — толкова зле скроен беше горкият за войник, още повече за отдельонен сержант, — й ставаше все по-ясно, че Синтър е стегнала някакви възли между тях. Точно както Синтър бе последвала Кисуеър, така и Бадан Грук бе последвал Синтър. Но страшното бреме на отговорността не се оказваше сърцевината на връзката между Синтър и Бадан Грук. Още нещо ставаше тук. Дали сестра й всъщност не се беше влюбила в тоя глупак? Може би.

Колко по-лесен бе животът в селото, въпреки цялото дебнене и трескавото сплитане на бедра в храстите край реката — там поне Кисуеър беше сама за себе си и каквото и да я сполетеше, сестра й щеше да е извън него. И в безопасност.

Ех, да можеше да върне всичко онова…

Това самодоволство сред морските пехотинци можеше да ги убие всичките. Отдавна беше престанало да е забавно. Ужасното пътуване на онези отвратителни транспортни кораби чак до Седемте града. Походът. Ю’Гатан. Още морски пътувания. Град Малаз. Крайбрежното нашествие на този континент — нощта на реката, — веригите, тъмното, прогнилите килии и без храна…

Не, Кисуеър не можеше да погледне към Синтър и да види окаяното й състояние. Нито можеше да срещне измъчения поглед на Бадан Грук, цялата тази скръб и горест.

Искаше й се да беше умряла в онази килия.

Искаше й се да беше приела предложението на адюнктата за освобождаване, след като поставянето им извън закона бе оповестено официално. Но Синтър не даде и дума да се каже. Естествено.

Беше тъмно, но Кисуеър усети, когато сестра й изведнъж дръпна юздите. Войниците непосредствено зад тях свърнаха настрани, за да не се сблъскат конете. Пъшкания, ругатни, а след това — разтревоженият глас на Бадан Грук.

— Синтър? Какво става?

Синтър се изви на седлото.

— С нас ли е Неп? Неп Фъроу?

— Не — отвърна Бадан.

Кисуеър видя как искреният страх закипя в сестра й и сърцето й се разтуптя. Синтър имаше сетива…

— В града! Трябва да побързаме…

— Чакай — изграчи Кисуеър. — Синтър, моля те… ако там става някаква неприятност, нека те да се справят с нея…

— Не… трябва да препуснем!

И изведнъж заби петите си в хълбоците на коня и той се понесе напред. Всички я последваха, и Кисуеър също. Главата й се замая — струваше й се, че като нищо ще изхвърчи от гърба на коня — толкова изтощена, толкова слаба…

Но сестра й. Синтър. Проклетата й сестра, тя вече беше морски пехотинец. Беше една от най-преданите на адюнктата — и макар онази кучка да си нямаше никаква представа, тъкмо войници като Синтър — тихите, безумно верните — бяха железният гръбнак на Ловците на кости.

Злост заплющя в душата на Кисуеър, като дрипаво знаме в нощта. „Бадан го знае. Аз го знам. Тавори — ти открадна сестра ми. А с това, кучко студена, аз няма да се примиря!“

„Искам си сестра си, проклета да си!“

„Искам си сестра си!“

— Та къде е глупакът?

Юмрук Кенеб сви рамене.

— Арбин предпочита компанията на тежките. Войниците с кал по носовете и прашни бури в черепите. Юмрукът играе ашици с тях, напива се с тях, вероятно спи с някои от тях, между другото.

— И това ли е подходящият начин да си спечелиш уважение? — изсумтя Блистиг.

— Зависи, предполагам — отвърна Кенеб. — Ако печели на ашици, ако надпива всички, докато се натъркалят под масите, и изтощава всеки любовник, осмелил се да сподели леглото на Юмрука, може и да върши работа.

— Не ставай глупак, Кенеб. Един Юмрук трябва да се държи на разстояние. Да е по-голям от живота и по-зъл освен това. — Наля си още една халба от пенливата местна бира. — Радваш се, че седиш тука, предполагам.

— Аз дори не трябваше да съм на последното гледане. Бях там на мястото на Гръб, нищо повече.

— Сега момчето ще трябва само да си сърба кашата. — Блистиг се наведе над масата. Бяха намерили луксозна кръчма, с високи цени, тъй че не привличаше малазански войници под капитански ранг, и от известно време, през последните няколко седмици по-точно, Юмруците се събираха тук, за да пият и да се оплакват. — Та как изглеждат тия гледания? Чуват се какви ли не слухове. Хора, които плюят саламандри или змии излизат от ушите им, и горко му, ако някое бебе вземе, че се роди в този момент някъде из квартала — по три очи и раздвоени езици. — Той поклати глава, удари три бързи глътки и изтри устата си с ръка. — Казват, че тъкмо каквото там е станало на последното, било настроило адюнктата за всичко, което стана след това. Цялата онази нощ в град Малаз. Целият вой с картите. Дори убийството на Калам…

— Не знаем дали е убит — прекъсна го Кенеб.

— Ти беше там, в оная каюта — настоя Блистиг. — Какво стана?

Кенеб извърна очи. Изведнъж му се дощя нещо по-силно от бира. Откри, че е неописуемо изстинал, с лепкава пот по челото и дланите, като в треска.

— Скоро ще почне — промърмори той. — Пипне ли се веднъж…

— Всички с малко акъл в главата са напуснали казармите, разбра ли го това? Цялата проклета армия се е пръснала из града тая нощ. Плашиш ме, Кенеб.

— Спокойно — чу се той да отвръща. — Изплюх само един саламандър, доколкото помня.

Детсмел беше наел стая за нощта, голяма стая на четвъртия етаж, с балкон и бърз достъп до покрива. Цяла проклета месечна заплата, но имаше изглед към временния щаб — е, към ниския купол поне, а в другия край на покрива на странноприемницата имаше късо спускане към съседната сграда и после бърз спринт по задната уличка няма и на три пресечки от реката. Най-доброто, което можеше да направи, общо взето.

Мейсан Джилани беше пристигнала с буре бира и самун хляб, макар че единственото приложение за хляба, което Детсмел можеше да предвиди, бе да попиват повърнатото — боговете знаеха, никакъв глад не изпитваше. След това се домъкнаха Иброн, Шард, Корд, Лимп и Кръмп, награбили прашни бутилки вино. Магът беше смъртно пребледнял и разтреперан. Корд, Шард и Лимп изглеждаха уплашени, а Кръмп се хилеше като ударен по главата с мокър парцал.

Детсмел ги изгледа всичките намръщено, вдигна раницата си от пода и я тупна върху единствената маса. Иброн рязко завъртя глава.

— Гуглата да те вземе, некромант, с вонящата ти магия. Само ако знаех…

— Ти даже не беше поканен — изръмжа Детсмел — и можеш да се разкараш по всяко време. А какво прави бившият Извънреден с тоя плавей?

— Ще издялкам нещо! — отвърна Кръмп с ярка зъбата усмивка като на кон, просещ ябълка. — Може би една голяма риба! Или ескадрон кентаври! Или гигантски саламандър — макар че това може да е опасно, о-о, твърде опасно, освен ако не му сложа един щифт на опашката да може да го издърпаш — и чене на панти, да се отваря и затваря и да издава звуци като смях. Че то, ако река, мога да…

— Да си го навреш в задника, това можеш — прекъсна го Детсмел. — Или още по-добре аз да го направя, сапьор.

Усмивката на Кръмп увехна.

— Не бъди толкова зъл де. Всички дойдохме тука да свършим нещо. Сержант Корд и ефрейтор Шард ще пият, казаха, и ще се молят на Кралицата на сънищата. Лимп ще спи, а Иброн ще прави защитни магии и прочие. — Конските му очи се извърнаха към Мейсан Джилани — тя се беше изтегнала в единствения тапициран стол, изпружила крака и с отпуснати клепачи, сплела пръсти в скута си — и дългата му челюст бавно увисна. — А тя ще е красива — прошепна Кръмп.

Детсмел въздъхна отчаяно, развърза раницата и започна да вади разни мъртви същества. Кълвач, космат черен плъх, игуана и някаква странна твар със синя кожа и големи очи, която можеше да е прилеп или гола костенурка — беше намерил съществото, голямо колкото лисица, увиснало на разтроената си опашка на един щанд на пазара. Старицата се беше изкикотила, когато го купи, доста злокобна реакция, ако питаха Детсмел. Все пак разполагаше с достатъчно приличен асорти…

Вдигна очи и видя, че всички са го зяпнали.

— Какво има?

Мръщенето на Кръмп помрачаваше обикновено безизразното му лице до нещо… обезпокоително.

— Ти… — промълви той. — Ти нали не си… случайно… не си, ъъ… некромант. Нали?

— Не съм те канил тук, Кръмп!

Иброн се потеше.

— Слушай, сапьор — ти, Кръмп Боул или както там ти беше името. Ти не си вече от Нередовните на Мот, запомни го това. Ти си войник. От Ловците на кости. Получаваш заповеди от Корд, сержант Корд, ясно?

Корд се покашля.

— Точно така, Кръмп. И, ъъ, заповядвам ти да, ъъ, да дялкаш.

Кръмп примига, облиза устни и кимна на сержанта си.

— Да дялкам, ясно. Какво искаш да ти издялкам, сержант? Кажи там, каквото и да е. Само без некроманти, нали?

— Естествено. Да речем, всички в тая стая. Освен Детсмел, разбира се. Но всички останали. М-м, на коне, препускащи в галоп коне. Коне, галопиращи над пламъци.

Кръмп отри устни и хвърли свенлив поглед към Мейсан Джилани.

— И нея ли, сержант?

— Давай — провлече Мейсан Джилани. — Нямам търпение да го видя. Не забравяй да включиш и себе си, Кръмп. На най-големия кон.

— Аха. С гигантски меч в едната ръка и проклетия в другата!

— Идеално.

Детсмел се върна към менажерията си от умрели животни и ги подреди на масата в кръг, глава към опашка.

— Богове, как вонят! — изпъшка Лимп. — Не можеш ли да ги топнеш в ароматни масла или нещо такова?

— Не може. Това го правим, за да си спасим кожите всички, ясно? Дори твоята, Иброн, сякаш на Рашан му пука да помогне поне малко тая нощ. От мен зависи Гуглата да не дойде в тази стая. Тъй че никакви прекъсвания повече, ако не искате да ме убиете…

Кръмп вдигна рязко глава.

— Звучи идеално…

— И да умрат всички останали, включително и ти, Кръмп.

— Това вече не звучи толкова идеално.

— Дялкай — заповяда му Корд.

Сапьорът отново наведе глава над работата си и върхът на езика му щръкна като ларва на щръклица, показала се да глътне въздух.

Детсмел отново се съсредоточи върху кръга от трупчета. Прилепът-костенурка колкото лисица го беше зяпнал с едно гигантско гълъбово око. Той едва не подскочи, когато мъртвата игуана му намигна вяло.

— Богове на бездната! — простена Детсмел. — Върховен дом Смърт е дошъл.

Изпукаха тапи.

— Преследват ни.

— К’во? Я стига, Ърб. Ние сме тия, дет’ преследват, нали? Няма да позволя на проклетия ми ефрейтор с двете лица да се скатава от служба… тука въртим наляво…

— Дясно, Хелиан. Току-що зави надясно.

— Това е само щот’ сме един до друг, виждаш го различно. Беше ляво за мен, ако за теб е дясно, твой проблем. Я виж тука, не е ли бардак т’ва? Отишъл е в бардак? Що за ефрейтор имам, а? Какво им е лошото на малазанските жени, ей? Хващаме го и искам да му отрежеш топките, ясно? Ще сложа край на това веднъж завинаги.

Стигнаха до тясното стълбище и Хелиан се пресегна с две ръце, уж да се хване за перилата. Но нямаше никакви перила, тъй че тя се просна по очи на стъпалата и се чу как брадичката й изпука.

— Оу! Проклетите перила, счупиха се в ръцете ми! — Заопипва и засвива пръсти. — На прах станаха, видя ли?

Ърб се наведе да погледне да не би наквасеният й мозък да изтича — не че Хелиан щеше да го забележи — и с облекчение видя, че няма нищо по-сериозно освен драскотина под брадичката. Докато се мъчеше да се изправи на крака и да приглади избелената си коса, тя отново погледна нагоре към улицата, от която току-що бяха слезли.

— Скълдет е тоя, дето ни дебне, Хелиан…

Тя го погледна и примига замаяно.

— Скълдет? Пак ли той? — Заоправя отново косата си, също толкова неефикасно. — Ох, миличкият той, сладък е, нали? Иска да ми влезе в кюлотите…

— Хелиан — изпъшка Ърб. — Скълдет изрази желанието си съвсем ясно — иска да се ожени за теб…

Тя го изгледа ядосано.

— О, я стига. Иска да ги носи, т’ва е. За другата работа нищо не знае. Само с момчета го е пра’ил, ’збираш ли. Все се опитваше да се дигне на корема си под мен или аз да го правя, когат’ съм под него и да се покаже грешната дупка, и накрая свършвахме с боричкане вместо нещо по-забавно. Все едно, дай да ходим да хванем нашия ефрейтор, преди да е затънал в разврата.

Ърб се намръщи, за да прикрие неудобството си, и тръгна след залитащата по стъпалата Хелиан.

— Войниците непрекъснато ходят по курви, Хелиан…

— Добрата сержантка трябва да се грижи за невинността им, Ърб.

— Те са големи мъже, Хелиан… не са толкова невинни…

— Кой? Говорех за моя ефрейтор, за Тъчи Бретлес. Както все си говори сам, никоя жена няма да се доближи до него. Безумието не е качество, което търси една жена, знаеш ли. У мъжете си, искам да кажа. — Тя махна вяло с ръка към вратата пред тях. — Затова търси курви сега, а аз няма да го позволя. — Опита няколко пъти да докопа бравата, най-после успя и я дръпна. — Богове на бездната! Тия що заключват бе?

Ърб се пресегна покрай нея, бутна вратата и я отвори.

Хелиан залитна навътре, без да пуска бравата.

— Спокойно, Ърб, ще се оправя — само гледай и се учи.

Ърб се провря покрай нея и спря в тесния коридор, впечатлен от необичайния тапет на стените, който сякаш се състоеше от златен варак, алено кадифе и ивици пъстри заешки кожи на безумни фигури, които неустоимо го караха да иска да си опразни кесията. Черният дървен под бе излъскан и намазан с восък толкова, че изглеждаше почти течен, все едно стъпваха по стъкло, под което ги чакаше изтезанието на безкрайна забрава… зачуди се дали всичко това не е омагьосано.

— Къде отиваш? — извика ядосано Хелиан.

— Ти отвори вратата — отвърна Ърб. — И ме помоли да поема авангарда.

— Аз? Помолила? Авангард — в бардак?

— Точно така.

— Добре, тогава си извади кожения меч, Ърб, в случай, че ни скочат.

Той се поколеба, след което отвърна:

— Вадя го бързо, Хелиан.

— Не съм го видяла обаче — подвикна тя зад него.

Сконфузен, той отново спря.

— Какво имаш предвид?

— Това, че ти трябват малко уроци в разврата. — Тя залитна и се подпря на стената. — Освен ако не искаш Скълдет, разбира се. Не че ще се събереш в гащите ми обаче. Ей, това бебешки кожи ли са?

— Заешки. И не се интересувам от Скълдет, Хелиан. И не искам да ти нося гащите…

— Слушайте двамата — ревна нечий глас иззад вратата до тях, — спрете с това чуждестранно дърдорене и си намерете стая!

Навъсена, Хелиан посегна към меча си, но ножницата беше празна.

— Кой ми открадна… ти, Ърб, дай ми меча си, проклет да си! Или разбий тая врата — тая, да. Тресни я в средата. С главата — разбий я!

Ърб изобщо не се и опита, а хвана Хелиан под мишницата и я поведе по коридора.

— Не са в тази, оня вътре говореше ледерийски.

— Ледерийски ли беше това дърдорене? Нищо чудно, че тоя град е пълен със смахнати, щом говорят така.

Ърб се доближи до друга врата и долепи ухо да подслуша. После изсумтя.

— Гласове. Преговарят. Може да е тази.

— Изритай я, разбий я, намери ни някой таран или проклетия, или ядосан напанец…

Ърб натисна бравата, бутна вратата навътре и влезе.

Двамата ефрейтори, общо взето разсъблечени, и две жени, едната тънка като клечка, другата — неописуемо дебела. И четиримата го зяпнаха ококорени. Ърб посочи Бретлес и след това Тъчи.

— Вие двамата, обличай се. Сержантът ви е в коридора…

— Не съм! — И Хелиан нахлу бясна в стаята. — Той е наел две! Разврат! Марш навън, пачаври, преди да съм си отсякла крака!

Кльощавата изсумтя нещо и изведнъж в ръката й се появи нож, тя го размаха заплашително и тръгна към Хелиан. Дебелата курва надигна някакъв стол и застъпва тежко след нея.

Ърб нанесе саблен удар с едната си ръка по китката на жената с ножа — той издрънча на пода, — а с другата блъсна дебелата в лицето и я избута назад. Чудовищната курва изврещя и се пльосна на огромния си задник. Чак стаята се разтресе. Стиснала натъртената си ръка, мършавата изхвърча през вратата и се разпищя навън.

Ефрейторите припряно навличаха дрехите си, смутени и май дори уплашени.

— Вземете си парите обратно! — изрева Хелиан. — Тия двете трябва да плащат на вас! Не обратното! Ей, кой повика армията?

Армията, както се оказа, бяха шестима от охраната на заведението, въоръжени с тояги, но боят в стаята стана гаден едва когато дебеланата се намеси отново, размахала стола.

Брис Бедикт предпазливо отпи от чуждестранния ейл, озадачен от пъстротата на участниците в гадаенето: последният, май някакъв бивш жрец, дойде явно пиян и гледаше уплашено.

Особена пасмина бяха тези малазанци. С талант да съчетаят небрежната фамилиарност с най-мрачния и тежък проблем за решаване, безгрижната отпуснатост и хлабава дисциплина с жесток професионализъм. Признаваше си, че е някак странно очарован от тях.

В същото време адюнктата бе някак още по-предизвикателна в това отношение. Въпреки благородното си потекло — което трябваше да я е приучило на някакво елементарно благоприличие — Тавори Паран като че ли беше буквално лишена от каквито и да било социални обноски; а военният й ранг пък би трябвало да е позагладил резкия й нрав. Адюнктата бе непохватна в командването и тромава в общуването, сякаш непрекъснато я отклоняваше някакво непреодолимо препятствие.

Брис допускаше, че това препятствие най-вероятно се крие в неуправляемостта на армията й. При все това нейните офицери и войници не показваха и най-малкия намек за неподчинение, нито едно завъртане на очи зад гърба й, нито един кос поглед. Тук имаше вярност, да, но с някакъв странен привкус, чието естество Брис все още не беше в състояние да определи.

Какъвто и да беше източникът на държането на адюнктата, тя явно не можеше да се справи с него и Брис смяташе, че това бреме бавно, но все по-силно я притиска.

Повечето други му бяха непознати, или в най-добрия случай смътно познати лица, свидетелстващи за някаква стара случайна среща. Познаваше Върховния маг Бен Адефон Делат, когото другите малазанци знаеха като Бързия Бен — макар че за Брис в това прозвище липсваше респектът, който Цеда определено заслужаваше. Познаваше също така Хедж и Фидлър — двамата бяха сред войниците, появили се първи в двореца.

Други в групата го изумиха. Две деца, момче и момиче, и една жена Тайст Андий, зряла на години и поведение и явно притеснена от включването й в тази пъстра компания. Всички останали, с изключение на бившия жрец, бяха офицери или войници в армията на адюнктата. Двама морски пехотинци със златисти кожи и руси коси — и двамата съвсем не млади — Геслер и Сторми. Невзрачен младеж на име Ботъл, който не можеше да е на повече от двайсет; и адютантът на Тавори, изумително красива татуирана офицерка, която се движеше с изяществото на танцьорка, а екзотичните й черти само се подсилваха от усещането за някаква неизказана скръб.

Войнишкият живот беше труден, Брис го знаеше много добре. Приятели, изгубени по ужасен и внезапен начин. Белези, избелели с годините, съкрушени амбиции и изоставени мечти. Светът на възможностите се смаляваше и предателствата дебнеха от всяка сянка. Един войник трябва да вложи доверието си у този, който го командва, а оттам нагоре у този, на когото служи командирът. В случая с тези Ловци на кости Брис разбираше, че те и тяхната адюнкта са били предадени от владетеля на империята им. Носеха се без посока, подмятани от теченията, и единственото, което можеше да направи Тавори, бе да задържи армията сплотена: това, че бяха предприели нашествие в Ледер, само по себе си беше необичайно. Дивизии и бригади — в историята на собственото му кралство — се бяха бунтували срещу далеч не толкова крайни заповеди. Само по тази причина Брис хранеше искрено уважение към адюнктата и беше убеден, че тя притежава някакво скрито качество, тайна добродетел, която войниците й добре разбираха и на която откликваха — и Брис се чудеше дали ще може да я види самият той, може би същата тази нощ.

Макар и да стоеше спокойно, любопитен и леко напрегнат, и да отпиваше от ейла си, той добре усещаше нарастващото напрежение в стаята. Никой не беше радостен, най-малко от всички сержантът, който щеше да съживи картите — горкият човек изглеждаше скапан като куче, току-що преплувало река Ледер, със зачервени помръкнали очи и унило лице.

Младият войник, Ботъл, се суетеше около Фидлър и — може би заради Брис — заговори тихо на сержанта на търговската реч.

— Време е за малко ръждива ръкавица, а?

— Какво? За какво?

— Онова пиене, дето го измисли на последното гледане…

— Не, никакъв алкохол. Не и този път. Остави ме на мира. Докато се подготвя.

— Как ще разберем кога си готов? — попита Лостара Юил.

— Просто насядайте, в какъвто и да е ред, капитане. Ще разберете. — Хвърли умолителен поглед към адюнктата. — Твърде много сила има тук. Твърде много. Представа нямам какво ще извадя. Това е грешка.

Стегнатото лице на Тавори успя някак да се стегне още повече.

— Понякога грешките са необходими, сержант.

Хедж се покашля грубо, след което махна с ръка.

— Съжалявам, адюнкта, но тука говорите на сапьор. Грешките означават, че ставаме на червена мъгла. Предполагам, че имате предвид други видове, може би? Надявам се.

Адюнктата се извърна рязко към огромния приятел на Геслер.

— Адютант Сторми, как се задейства засада?

— Не съм адютант повече — изръмжа брадатият мъж.

— Отговорете на въпроса ми.

Грамадният мъж я погледна ядосано, но като видя, че това не предизвиква никаква реакция у адюнктата, изпъшка и отвърна:

— Задействаш я и ги нападаш здраво и бързо. Скачаш им на гърлата на копелетата.

— Но първо засадата трябва да се задейства.

— Освен ако не можеш да ги надушиш предварително, да. — Малките му очи се приковаха в нея. — Тая нощ ще душим ли, или ще нападаме, адюнкта?

Тавори не отговори, а вместо това се обърна към жената Тайст Андий.

— Сандалат Друкорлат, моля, седнете. Разбирам неохотата ви…

— Не знам защо съм тук — сопна се Сандалат.

— История — промърмори бившият жрец.

Последва дълго мълчание, а след това момичето, Синн, се изкикоти и всички подскочиха. Като видя това, Брис се намръщи.

— Извинете, че се намесвам, но това място дали е за деца?

— Момичето е Висш маг, Брис — каза Бързия Бен. — А момчето е… хм, той е различен.

— Различен ли?

— Докоснат — каза Банашар. — И не по добрия начин при това. Моля ви, адюнкта, отменете го. Върнете Фидлър в казармата. Твърде много хора има тук… най-безопасното четене включва малко хора, не тълпа като тази. Горкият ви четец ще почне да кърви от ушите още на средата.

— Прав е — каза Бързия Бен и се размърда неспокойно в стола си. — Фидлър е достатъчно гаден и без обеци от кръв и така нататък.

Адюнктата се обърна към Фидлър.

— Сержант, знаете желанието ми. Повече от всеки друг, вие също така знаете и основанията ми. Хайде кажете, искрено, способен ли сте на това?

Всички очи се приковаха в сапьора и Брис усети как всеки от тях — с изключение на Синн може би — мълчаливо умолява Фидлър да затръшне капака на ужасната кутия. Вместо това той направи гримаса, втренчи се в пода и отвърна:

— Мога го, адюнкта. Не е това проблемът. Проблемът е в… неочакваните гости.

Брис видя как при тези думи бившият жрец потръпна и го заля внезапна гореща вълна. Той пристъпи напред…

Но Колодата беше в ръцете на Фидлър и той стоеше в единия край на масата — въпреки че не всички още бяха заели местата си, — и три карти изтропаха и се плъзнаха по гладката повърхност.

Четенето беше започнало.

Застанал в сумрака извън сградата, Блудния залитна назад, ударен сякаш от невидими юмруци. Вкуси кръв в устата си и изсъска от гняв.

Пиносел и Урсто Хубът лумнаха в пламъци и Серен Педак извика и понечи да скочи към тях, но ръката на Бъг я спря. Ръка, плувнала в пот.

— Не мърдай — изпъшка старецът. — Тези пламъци не изгарят нищо освен тях…

— Нищо освен тях? Какво означава това?

Беше ясно, че двамата богове са престанали да усещат заобикалящото ги — виждаше как очите им са се вторачили през сините пламъци, приковани в нищото.

— Естеството им — прошепна Бъг. — Поглъща ги… силата — съживената сила. — Трепереше целият и по лицето му се лееше пот като масло.

Серен Педак отстъпи назад и сложи ръце на издутия си корем. Устата й беше пресъхнала, сърцето й биеше като лудо.

— Кой ги напада?

— Стоят между твоето дете и онази сила — както и аз, Аквитор. Ние… можем да удържим. Трябва да…

— Кой го прави това?

— Не е зло… просто огромно. В името на Бездната, това не е обикновен гадател на Плочите!

Тя седна, вече обзета от ужас, с нажежения до бяло страх за неродения й син в душата, и зяпна Пиносел и Урсто Хубът… които горяха и горяха, а под пламъците се топяха като восък.

В една претъпкана стая на горния етаж на един хан рой мъртви доскоро твари се размърдаха, заръмжаха и защракаха челюсти. Косматият черен плъх с провиснали черва изведнъж падна нагоре и тупна на тавана, заби нокти в гипса и вътрешностите му провиснаха като наденички в пушилня. Синият прилеп-костенурка отхапа опашката на игуаната и тя скочи и се заблъска в капаците на прозореца в отчаяно усилие да се измъкне навън. Кълвачът ръсеше мазни пера и плющеше на бесни кръгове над главите им… само че никой нямаше време да го забележи, защото се трошаха бутилки и се лееше вино като разредена кръв, и едва започнатата резба на ездачи на препускащи коне се загърчи и се надигна в скута на Кръмп, докато той гледаше опулил очи и със зяпнала уста… и след няколко мига първият мъничък кон се изтръгна от дървото, копитцата му затропаха по пода, а безформената бучка на ездача размахваше остра треска.

Ревове, викове, врясъци… Иброн повърна, а Лимп отскочи настрани, за да не го оцапа, подхлъзна се в локва вино и си удари лошо коляното. Изрева от болка.

Детсмел запълзя към ъгъла. Видя как Мейсан Джилани се претърколи под леглото и как в същия миг кълвачът се заби с главата напред в пилона на леглото и изригна сред облак мръсни пера.

„Хитра жена. Ех, да имаше малко място и за мен там.“

В друг участък на града свидетели щяха да се кълнат в името на Блудния, да се кълнат всъщност в Празния трон и над гробовете на най-любимите си, че два дракона излетели от недрата на един хан и пръснали убийствен дъжд от тухли, трески, прах и парчета разкъсани тела по улиците на петдесет крачки оттам… а дори на следващата сутрин никакво друго възможно обяснение не можеше да оправдае разнебитените руини на цяла сграда, от която не извлякоха никакви оцелели.

Цялата стая потрепери и докато Хелиан забиваше лакътя си в някакво брадато лице и чу задоволителен пукот, стената срещу нея се пропука като тънко стъкло и след това рухна в стаята и погреба под себе си мятащите се, вкопчени в безсмислена схватка тела. Пищяха жени… е, дебелата пищеше поне, обаче тя беше достатъчно гръмка и настойчива, за да замести всички останали — които бяха твърде заети да се измъкват изпод отломките.

Хелиан залитна стъпка назад, а след това, когато подът изведнъж се надигна, се усети, че бяга, макар да не беше съвсем наясно с точната посока, но й се стори благоразумно да се опита да намери проклетата врата.

Щом я намери, се намръщи, защото тя лежеше на пода, така че спря и се вторачи в нея.

Докато Ърб не се блъсна в гърба й.

— Нещо току-що мина горе по улицата! — изпъшка той и изплю кръв. — Трябва да се махаме оттук…

— Къде ми е ефрейторът?

— Вече е на стълбите… хайде!

— Но… Не, време е за пиене…

— Хелиан! Не сега!

— Я се разкарай! Ако не сега, кога?

— Предач на Смърт, Рицар на Сянка, Господар на Колодата. — Гласът на Фидлър беше студено, почти нечовешко ръмжене. — Масата ги побира, но не и другите. — И започна да хвърля карти, и всяка, която хвърлеше, се изстрелваше като желязна плоча към магнит и ги удряше един след друг силно в гърдите, а те залитаха стъпка назад и с всеки удар — пред ужасения поглед на Брис — жертвата се надигаше от пода, столът изхвърчаше назад и се блъскаше в стената, колкото и далече да беше.

Ударите трошаха кости. Глави изпращяваха и пръскаха кръв по стените.

Всичко това ставаше много бързо, а Фидлър стоеше като в центъра на въртоп, непоклатим като дълбоко вкоренено дърво.

Първата поразена беше момичето, Синн.

— Дева на Смърт.

Картата я порази в гърдите, надигна я и я запрати към тавана. Звукът, който издаде, когато се удари, беше ужасен. Тя се отпусна, увиснала като парцалена кукла на конци.

— Скиптър.

Гръб изврещя, опита се да се хвърли на пода, но картата ловко се плъзна под него, прикова го в гърдите и го тласна към стената вляво от вратата.

Бързия Бен зяпна невярващо, когато поредната карта го шибна в гръдната кост.

— Маг на Смърт.

Той отлетя към стената зад него с такава сила, че замазката се напука; увисна там неподвижен като труп, набучен на кол.

— Зидар на Смърт.

Хедж изрева и направи грешката да се обърне. Картата го удари в гърба и го наби с лицето напред в стената, после започна да го повдига нагоре. Под изпадналия в несвяст мъж оставаше червена ивица.

Другите ги последваха бързо като хвърлени камъни. При всеки резултатът бе същият. Убийствен сблъсък и разтърсени стени. Сандалат Друкорлат, Кралица на Мрак. Лостара Юил, Поборник на Живот.

— Обелиск. — Ботъл.

Геслер, Сфера.

Сторми, Трон.

А след това Фидлър се обърна към Брис.

— Крал на Живот.

Картата изсвистя от ръката му, блеснала като кама, и Брис си пое дъх в мига преди да го удари, затворил очи… усети удара, но съвсем не толкова жесток като при другите, а и нищо всъщност не докосна гърдите му. Отвори очи и видя картата да трепти във въздуха на една педя от него.

Над нея срещна мрачния поглед на Фидлър.

Сапьорът кимна.

— Ти си нужен.

Какво?!

Двама бяха останали непокътнати и Фидлър се обърна към първия, онзи, който бе по-близо до него.

— Банашар. Лоша компания поддържаш. Шут във Вериги. — Извади карта и тя изсвистя от ръката му. Бившият жрец изпъшка, излетя от стола си и бе запратен към сводестия таван. При сблъсъка се вдигна облак прах.

Фидлър се обърна към адюнктата.

— Знаехте го, нали?

Зяпнала и пребледняла като платно, тя мълчеше.

— За теб, Тавори Паран… нищо.

Тя трепна.

Вратата внезапно се отвори и пантите изскърцаха в замръзналата тишина.

Турудал Бризад пристъпи в стаята и спря. „Турудал Бризад… не, разбира се, че не. Блудния. Който стои невидим зад Празния трон. Чудех се кога ще се покажеш.“ Брис осъзна, че е извадил меча си. Осъзна също, че Блудния е дошъл, за да го убие — деяние без причина, желание без мотив — или поне без никакъв въобразим мотив за когото и да било освен за самия Блуден.

„Той ще ме убие.“

„А след това Фидлър — заради дързостта му.“

„А след това всички останали, за да няма свидетели.“

Фидлър бавно се обърна и огледа Блудния. Усмивката на малазанеца беше смразяваща.

— Ако онази карта беше за теб, щеше да е напуснала масата в мига, в който отвори вратата. Знам, мислиш, че ти принадлежи. Мислиш, че е твоя. Грешиш.

Единственото око на Блудния сякаш изригна.

— Аз съм Господарят на Плочите…

— А на мен ми е все едно. Давай тогава. Играй си с твоите плочи. Не можеш да се изправиш срещу Господаря на Колодата — времето ти отмина, Блуден.

— Аз се върнах!!!

Блудния, със суровата сила, избуяваща около него, направи още една крачка в стаята, но тихите думи на Фидлър се врязаха в пътя му.

— Не бих направил това.

Древният бог се усмихна презрително.

— Мислиш ли, че Брис Бедикт може да ме спре? Да спре това, което възнамерявам да направя тук?

Веждите на Фидлър се вдигнаха.

— Представа нямам. Но ако направиш още една крачка, Блуден, Господарят на Колодата ще проникне. Тук, сега. Ще се изправиш ли срещу него? Готов ли си за това?

А Брис погледна лежащата на масата карта. Безжизнена, неподвижна. Сякаш се прозяваше като устата на самата Бездна. Той внезапно потръпна.

Кроткото предизвикателство на Фидлър беше спряло Блудния и Брис видя как се пробуди колебанието на красивото някога лице на Турудал Бризад.

— В името на всичко свято — заяви Брис Бедикт, — бездруго няма да минеш през мен, Блуден.

Единственото око блесна към него.

— Нелепо.

— Живял съм в камък, Древен. Изписан съм с неизброими имена. Мъжът, който умря в тронната зала, не е мъжът, който се върна, каквото и да виждаш.

— Изкушаваш ме да те смачкам — почти изръмжа Блудния.

Фидлър рязко се извърна и зяпна картата на масата.

— Той се е разбудил! — Вдигна очи към Древния бог. — Може би вече е твърде късно… за теб.

И Брис видя как изведнъж Блудния отстъпи крачка назад, после още една и трета, а тя го изведе навън през вратата. След миг той изчезна от поглед.

Към пода бавно се смъкваха тела. Доколкото Брис можеше да прецени, никой още не се беше съвзел. Напрежението в стаята някак отслабна, като след изпускане на дълго затаяван дъх.

— Адюнкта.

Погледът на Тавори се измести от празната врата към сапьора.

— Това не беше четене — каза Фидлър. — Никой не беше намерен. Никой не беше поискан. Адюнкта, те бяха белязани. Разбирате ли?

— Да — прошепна тя.

— Тавори… — почти изхриптя Фидлър. Личеше му, че е страшно уморен. — Наистина съжалявам.

Адюнктата само поклати глава.

И Брис осъзна, че макар да не беше разбрал всичко тук, все пак е разбрал достатъчно. И ако това изобщо, изобщо можеше да означава нещо, щеше да повтори думите на Фидлър към нея. Към тази адюнкта, тази Тавори Паран, тази окаяна, самотна жена.

В този момент отпуснатото тяло на Банашар се смъкна върху масата като свален от въжето труп. Бившият жрец изстена.

Фидлър пристъпи към масата и взе картата, наречена „Господар на Колодата“. Огледа я за миг, след което я върна в колодата в ръцете си. Погледна Брис и му намигна.

— Добре изиграно, сержант.

— Усещаше се толкова безжизнена… и още е така. Малко съм притеснен.

Брис кимна и каза:

— Все пак ролята не се усещаше… свободна.

— Вярно е. Благодаря.

— Познавате ли този Господар?

— Да.

— Сержант, ако Блудния беше засякъл блъфа ви…

Фидлър се ухили.

— Щеше да се наложи да действате сам, сър. Все пак прозвучахте съвсем убедително.

— Не само малазанците умеят да блъфират.

И докато се усмихваха искрено един на друг, адюнктата само ги гледаше зяпнала.

Бъг стоеше до задния прозорец и гледаше скромната градина на Серен Педак.

Тази нощ бе нанесена щета, далеч по-голяма от двете срутени сгради. Стаята зад него бе затихнала от мига, в който четенето бе свършило преди малко. Все още се чувстваше… уязвим, почти разбит.

Чу как тя се раздвижи зад него, тихото изпъшкване, когато се изправи и след това застана до него.

— Мъртви ли са, Бъг?

Той се обърна и погледна вече слелите се безцветни локви на пода под двата стола.

— Не знам. Мисля, че да.

— Т-това не… Моля, кажете ми, Цеда, че такава съдба не е била в плановете за тази нощ.

— Не беше, Аквитор.

— Тогава… какво се случи?

Той потърка наболата четина по брадичката си, въздъхна и поклати глава.

— Тя избира тясна пътека… богове, каква дързост! Трябва да говоря с краля. И с Брис. Трябва да решим…

— Цеда! Кой уби Пиносел и Урсто?

Той се обърна към нея и примига.

— Смъртта само премина. Дори Блудния беше… отпратен. — Изсумтя. — Да. Отпратен. Толкова сила има в тази Драконова колода. В подходящи ръце би могла да изцеди всички ни. Всеки бог, нов и древен. Всеки асцендент, привлечен в роля. Всеки смъртен, обречен да стане лице на карта. — Отново се загледа през прозореца. — Той пусна една на масата. На твоя син. Масата ще го задържи, така каза. По този начин не се опита да посегне на сина ти. Остави нещата на мира. Него остави на мира. — Потръпна. — Пиносел и Урсто… те просто седяха твърде близо до огъня.

— Те… какво?

— Гадателят удържа, Аквитор. Никой не нападна Урсто и Пиносел. Дори картата на вашия нероден син не се опита да посегне на него. Гадателят я заключи. Както дърводелец би забил пирон в дъска. Бездната да ме вземе, самата нагла сила да го направи ме оставя без дъх. Аквитор, Урсто и Пиносел бяха тук, за да ви защитят от Блудния. И да, усетихме го. Усетихме убийственото му желание. Но след това той бе отхвърлен, силата му бе разпръсната. Това, което дойде на мястото й, бе като лика на слънцето, растеше и растеше, стана толкова огромно, че изпълни целия свят — те бяха като приковани там, заклещени в тези столове, не можеха да мръднат… — Тръсна глава. — Всички бяхме така. — Погледна локвите на пода. — Аквитор, наистина не знам дали са мъртви. Господарят на Смърт не се нахрани с никого тази нощ, освен с няколко окаяни души в един хан. Може просто да са се… разпаднали… и след време ще се възстановят отново, ще намерят формите си — своята плът и кости — отново. Не знам, все пак ще се надявам.

Тя се взираше в лицето му и той се зачуди дали е успял да прикрие тревогата си, скръбта си. Погледът в очите й говореше за провала му.

— Говорете с този гадател — каза тя. — И… помолете го… да се въздържа. Никога повече в този град. Моля ви.

— Той не го искаше, Аквитор. Направи каквото можа. Да защити… всички. — „Освен самия себе си, мисля.“ — Не смятам, че ще има друго четене.

Тя се загледа през прозореца.

— Какво ли го очаква? Моя… син — попита шепнешком.

Той разбра въпроса й.

— Ще има вас, Серен Педак. Майките притежават сила, огромна и странна…

— Странна ли?

Бъг се усмихна.

— Странна за нас. Необяснима. Също тъй, бащата на вашия син беше много обичан. Ще са налице някои от приятелите му, които не биха се поколебали…

— Онрак Т’емлава — каза тя.

Бъг кимна.

— Имасс.

— Каквото и да е това.

— Аквитор, Имасс е много неща, а сред тези неща едно качество се извисява над всички останали. Тяхната вярност не може да бъде накърнена. Те чувстват такива сили с дълбочина, огромна и…

— Странна?

Бъг премълча. Знаеше, че би могъл, ако реши, да се обиди от намека в тази единствена дума, който тя бе добавила във фразата му. Вместо това се усмихна.

— Все пак.

— Съжалявам, Цеда. Вие сте прав. Онрак беше… забележителен, донесе ми голяма утеха. Все пак не очаквам да ме посети отново.

— Ще дойде, когато синът ви се роди.

— Как ще разбере кога се е родил?

— Защото неговата жена, Гадателката на кости Килава, благослови вас и детето ви. По този начин тя остава в течение за вас и за състоянието ви.

— О. Дали е усетила и тази нощ тогава? Риска? Опасността?

— Може би — отвърна Бъг. — Трябва да е била… угрижена. И ако беше станал някакъв пробив, който да ви заплаши пряко, подозирам, че да, тя щеше да се… намеси.

— Как би могла да се надява, че ще ме защити, щом трима Древни богове вече са се провалили? — попита Серен.

Бъг въздъхна.

— Убеденост, която бавно започвам да приемам. Повечето хора не разбират силата. Гледат на нея изключително като на борба; това срещу онова — кое е по-голямото? Кое печели, кое губи? Силата не е толкова в действителния конфликт — разбиран като причиняването на взаимни вреди, което конфликтът предполага, и как тези вреди правят някого уязвим — не толкова в действителния конфликт значи, колкото в твърдения. Присъствието, Аквитор, е най-истинското изражение на силата. А присъствието, в сърцевината си, е заемане на пространство. Утвърждаване, ако предпочитате. Такова, което трябва да бъде признато от други сили, по-малки или по-големи, без значение.

— Не съм убедена, че ви разбирам.

— Килава би призовала присъствието си, Аквитор. Присъствие, което ви обгръща. Ако все още държите на опростени сравнения, то тогава ви казвам, тя щеше да е като камък в поток. Водата може да мечтае за победа, може дори да копнее за нея, но най-добре е да се научи на търпение, нали? Помислете за всеки пресъхнал поток, който сте виждали, Аквитор, и преценете кой е крайният победител в тази война на търпение.

Тя въздъхна и Бъг усети умората й и й се поклони.

— Сега ще ви оставя — притискат ме спешни дела, — но опасността за вас и за неродения ви син отмина.

Тя кимна към локвите.

— Сега… просто да ги избърша ли?

— Изчакайте до заранта — възможно е дотогава да не намерите нищо повече от петно.

— Мога да го соча, когато имам гости, и да казвам: „Ето там се стопиха двата бога.“

Да, нужно й беше да се защити от събитията от тази нощ. Нямаше място в мислите й, засега, за нищо друго освен за детето в нея. Въпреки думите си обаче не беше безразлична към разпадането на Пиносел и Урсто. Всичко в този момент опираше до самообладание — а то, разбираше Бъг, идваше от онази неизразима сила в една жена, на която предстои да стане майка.

— Упорити са тия двамата. Не бих ги зачеркнал все още.

— Дано да сте прав. Благодаря ви, Цеда — дори да не беше възникнала заплахата, искрено ценя готовността ви да ни защитите. Моля, не се обиждайте, ако добавя, че се надявам никога повече да не преживея нощ като тази.

— Не се обиждам. Лека нощ, Аквитор.

Извън разгара на мига, в хладния отток на последствията от един конфликт, в замаяния още ум на Блудния се появи смътно просветление. Макар да не знаеше всъщност дали Господарят на Колодата наистина се беше пробудил — както бе заявил малазанецът, — рискът от преждевременен сблъсък бе твърде голям. Колкото до Брис Бедикт и неговата дръзка наглост, о, това бе съвсем друг въпрос.

Блудния стоеше в една задна уличка недалече от малазанския щаб и трепереше от гняв и още нещо, нещо, чийто вкус бе превъзходен. Обещанието за мъст. Не, Брис Бедикт нямаше да преживее завръщането си до двореца. Без значение бяха уменията с меча на този глупак. Никакъв меч не можеше да е защита срещу грубата атака на магията на Блудния.

Вярно, това нямаше да е леко, невидимо побутване. Но старите навици, заради самата им предсказуемост, можеше да се използват. Освен това понякога дискретността не удовлетворява. Спомни си с удоволствие как държеше главата на Пернатата вещица под водата, докато немощната й борба не секна. Да, имаше величие в това да си убедителен, да си толкова прям в налагането на собствената си воля.

Можеше да стане пристрастяващо. Но той всъщност нямаше нищо против.

Гадателят обаче се беше оказал… плашещ. Онези, които се чувстваха нещастни при използването на собствената си сила, винаги смущаваха Блудния, защото не можеше да проумее такива същества, не можеше да разбере неохотата им, самоналожените правила, които управляваха поведението им. Мотивите са нещо съществено — не можеш да разбереш враговете си без усет за това какво искат, за какво жадуват. Но този гадател… единственото, за което жадуваше, бе да го оставят на мира.

Навярно това всъщност можеше да се използва. Но пък когато бе тласнат, гадателят не се поколеба да отвърне. Без да мигне, усмихнат, ужасяващо самоуверен. „Остави го засега. Помисли за другите… някакви заплахи към мен?“

Около детето на Аквитора се бяха събрали защитници, за да го опазят. Онези жалки пияници. Маел. Други сили също така. Нещо древно, с черна козина и огнени очи — беше чул предупредителното му ръмжене, като небесен грохот — и това се бе оказало достатъчно, за да го откаже.

Е, детето можеше да почака.

О, тази война бе жестока, и още как. Но имаше потенциални съюзници. Банашар. Слаб мъж, до когото можеше да прибегне отново. И Финир, уплашеният бог на войната — да, можеше да се захрани със силата на този глупак. Можеше да вземе каквото иска в замяна на убежището, което предлагаше. А имаше и други сили, далече на изток, които като нищо можеха да оценят високо съюза си с него.

Все още имаше да се свършат много неща. Но засега, тази нощ, щеше да приключи с онази жалка купчина броня Брис Бедикт.

И тъй, той зачака глупакът да напусне щаба. Никакви деликатности този път. Не, само ръцете му на гърлото на кучия син щяха да утолят дълбоката му злост. Да, така беше: мъжът, който умря, не беше същият, който се върна. Бе много повече Брис Бедикт от безкрайния низ имена, всечени в камъка на душата му. Имаше и още нещо. Сякаш този човек хвърляше повече от една сянка. Ако Брис беше предопределен за още нещо, за нещо повече, отколкото беше сега, то Блудния трябваше да премахне тази заплаха незабавно.

„Извади го от играта и този път се погрижи да остане мъртъв.“

Нищо не може да е по-лошо от това да влезеш в стая в някой невзрачен хан, да идеш до леглото, да дръпнеш вълненото одеяло и да намериш дракон. Дори два. Съвсем неволно разкрити. И в един-единствен окаян миг илюзиите за взаимна закрила изчезват. Бясно превъплъщение — и гледай ти! Оказва се, че една стаичка в един хан не може да побере два дракона.

Непоклатимото убеждение на слугините по целия свят е, че са видели всичко. Нещастната слугиня, която работеше във въпросния хан, вече можеше да претендира за такова постижение. Уви, триумфът бе краткотраен.

Телораст и Кърдъл, преобразили се отново в чудатите си скелетни телца — които до такава степен се бяха превърнали в част от тях, че никоя от двете не можеше да понесе да се раздели с хубавите гущерчета, — сега бяха на билото на един хълм на няколко левги северно от града. Вече преживели позора на неочакваното събитие и паническия си бяг от Ледерас, те прекараха последната около една камбана в неистов смях.

Изражението на слугинята наистина беше незабравимо, а когато драконовата глава на Кърдъл разби стената и изпълни коридора — ха, всички гости на хана изскочиха от стаите си, за да видят източника на ужасната шумотевица, и — леле! — такова стъписване… Кърдъл заквича и се стисна за корема от смях, или щеше да го направи, ако имаше корем.

Малките ноктести пръсти на Телораст все още лъщяха от кръв, макар че когато ги използва за последен път, бяха много, много по-големи. Инстинктивното изщракване — никой не можеше да я обвини всъщност — беше сграбчило един дебел търговец в улицата долу, преди самата тя да се сгромоляса и да я задръсти със срутилите се тухли и дялан пясъчник, а не беше ли жизненоважно при месоядните да се натъпчат с мас от време на време? Трябваше да е така, защото някой учен го беше казал веднъж, някъде. Във всеки случай дебелакът беше възхитителен на вкус!

Можеш ли да виниш акулата за това, че откъсва крака на плувец? Навиващото се на кълбо влечуго, че изгълтва дете? Вълците, които нападат старица? Не, разбира се. Може да скърбиш за станалото и да плачеш за убитите жертви, но да тръгнеш след това по дирите на убиеца, за да го убиеш — все едно е някакво зло убийство, — това е просто нелепо. Това е най-лошият вид високомерие всъщност.

— Присъщо е за света да има ловци и жертви, Кърдъл. А да живееш на света означава да приемеш тази истина. Зверове изяждат други зверове, а същото е в сила и за всички тези драгоценни човешки същества — нима те не виреят и не се перчат като ловци? Разбира се, че правят точно това. Но понякога ловецът става жертвата, нали? Помисли, ако искаш, а ти искаш: някой кривокрак селяндур хване в примка заек за вечеря — трябва ли останалите зайци да се съберат и да се нахъсат за убийствена мъст срещу този дръвник? Ще бъде ли това редно и справедливо?

— Смея да кажа, че зайците биха си помислили точно така! — вресна Кърдъл и заплющя с бодливата си опашка по тревата.

— Несъмнено, несъмнено. Но помисли за гнева сред семейството на селяндура и приятелите му! Че то ще стане война, кръвна вражда! Ще се съберат войници, съгледвачи с присвити очи и майстори ловци със зелени увиснали шапки, кралят ще вдигне данъците и хиляда курви ще тръгнат след обоза! Поети ще пеят възторжени балади, за да разпалят пламъците на праведността! Цели епоси ще се изпишат, за да възпеят користните приключения!

— Те просто се превъзнасят, Телораст. Това е. Всички са императори и императрици в собствените си жалки мозъчета, не разбираш ли? С всичко в тяхно владение, за да правят с него каквото поискат. Как смее някакъв си тъп звяр да захапе!

— Ще ги спипаме накрая, Кърдъл.

— Ние и зайците!

— Точно така! Ще властвате над царството, а? О, не, приятели, царството властва над вас!

Телораст се умълча, мрачни мисли зашепнаха из нея.

— Кърдъл — отрони тя, вдигнала малкия си гущерски череп. — Ще трябва да се задействаме скоро.

— Знам. Ужасно е!

— Някой в града предизвиква неприятност. Ние не обичаме неприятности, нали? Аз поне не мисля, че ги обичаме.

— Освен ако не са наши, Телораст. Ако ние причиним неприятност, е просто чудесно. Идеално всъщност.

— Докато всичко не се обърка, като последния път. А не беше ли по твоя вина? Точно така го помня, Кърдъл. Всичко по твоя вина. Този път обаче внимавай. Прави каквото аз казвам, всичко както аз кажа.

— Трябва ли да го разкъсаме тогава?

— Кого?

— Онзи, който обича да държи трона празен. Навътре — навън, навътре — навън, само ги мести насам-натам. Никой не се чувства удобно! Хаос и бъркотия, граждански войни, предателства и кръв навсякъде! Каква гадост!

— Мислиш, че трябва да го разкъсаме ли, Кърдъл?

— Нали уж трябваше да следвам твоите указания. Тогава указвай, Телораст! Накъсваме ли го на малки кървави късчета, или не?

— Зависи. — Телораст скочи на ноктестите си крака и заситни напред-назад, засука нервно костеливите си предни крачета. — Той ли е врагът?

— Той ли е… какво? Миличко, не са ли всички те наши врагове?

— Уф! Права си! Какво ме е прихванало и мен?

— Просто е. Той просто реши да ни пренебрегне. Ние не обичаме да ни пренебрегват. Хората, които ни пренебрегват, умират. Това е правилото, по което сме живели винаги. Презреш ли ни, сдъвкваме те на парцали кожа и косми! Парченца кокали и неща, които капят и текат!

— Трябва ли тогава да идем и да го убием?

— Може би.

— О, кажи ми какво да правим! Не мога да ти кажа да следваш указанията ми, ако първо не получа указание от теб!

— Партнираме си, добре — съгласи се Кърдъл. — Чакай да помисля.

Телораст вдигна глава още по-високо и възкликна:

— Ха! Какви са ония зелени петна в небето?

— Не се доближавай до мен.

Уидал изгледа жена си накриво, реши, че вече е виждал това, и се задържа на достатъчно разстояние.

— Защо обаче тя изобщо поиска да си там? Това не мога да си обясня.

Сандалат седна — продължително усилие, придружено с много потръпване, пъшкания и въздишки.

— Не предвиждах физическа атака, това — със сигурност.

Уидал за малко да се приближи към нея, но успя да овладее инстинктивния подтик.

— Тя те е набила? Богове на бездната, знаех си, че адюнктата е сурова жена, но това вече е прекалено!

— О, я млъкни. Не ме е набила, разбира се. Да кажем само, че картите бяха свързани с някаква, м-м, сила. Сякаш това трябваше да ни убеди в нещо. Цялата магия, обкръжаваща Драконовата колода, е оскърбление към здравомислещите същества — като мен.

„Ти здравомислеща? Е, може би.“

— Гадателят ти е намерил карта значи. Коя?

Гледаше я, докато тя премисляше дали си струва да му отговори.

— Тя ме запокити в стената!

— Коя?

— Картата, идиот такъв! Кралицата на Мрак! Сякаш мога да бъда нещо такова — тъпа колода, какво знае тя за Върховен дом Мрак? Миналото е мъртво, троновете са изоставени. Няма никакъв Крал и естествено никаква Кралица! Безсмислено е — как може Бързия Бен да е Маг на Мрак? Той дори не е Тайст Андий. Ба! Пълна глупост, всичко това… богове, май ребрата ми са спукани. Направи чай, скъпи, бъди полезен поне с нещо.

— Радвам се, че те изчаках — измърмори Уидал и тръгна да сложи котлето на огъня. — Някакви предпочитания?

— Не, но добави капка масло д’баянг, нали? Следващия път ще облека броня. Студено ли е тук, или само така ми се струва? Сложи още дърва в камината, не искам да простина. Хвърли ми ония кожи. Имаме ли дъранг? Богове, боли ме, като говоря.

„Виж, това вече е новина за мен, скъпа.“

Последното, което направи мъртвата игуана, бе да захапе дясното ухо на Лимп и да стисне. Детсмел коленичи до него и се опита да разхлаби жестоката захапка на гущера. Потече кръв. Лимп май щеше да остане с половин ухо от тази страна.

Иброн седеше на леглото и дуднеше:

— Всичко ще се оправи, Лимп. Ще го наместим коляното. И ще ти зашием това ухо…

— Не, няма да го шием — заяви Детсмел. — Понеже със сигурност ще забере, а после ще плъзне. Слюнката на игуана, особено слюнката на мъртва игуана, няма начин да не е нещо гадно. Впрочем ще трябва да направя ритуал за прочистване на токсините, които вече са влезли в него. — Замълча. — Мейсан, можеш да изпълзиш вече изпод леглото.

— Така казваш ти — отвърна тя и се закашля. — Проклети от Гуглата валма косми — никога вече няма да съм чиста.

Детсмел пъхна ножа си между челюстите на игуаната и след като не успя да ги разтвори, просто започна да реже сухожилията и мускулната тъкан при ставите. Лимп заскимтя. След малко цялата твар падна и сепна всички, като изпусна дъх през цепките на ноздрите си.

— Нали каза, че е мъртва! — изръмжа Корд, приближи се и смачка с пета главата на игуаната. Разплискаха се разни неща.

— Вече е — потвърди Детсмел. — Лежи кротко, Лимп. Да започваме лечението…

— Не бива да се позволява на некроманти да лекуват хора — измърмори гневно Кръмп от ъгъла. Разните части от дърворезбата му, безформени ездачи и безформени коне, бяха изчезнали в коридора след пробива във вратата, който май трябваше да е постигнат в съчетание от дъвчене, удари с нещо остро и кой знае още какво.

Детсмел погледна навъсено сапьора.

— Нямаше да го кажеш, ако умираше от някоя рана и аз съм единствената ти надежда.

— Щях.

Некромантът му се усмихна гадно.

— Ще видим някой ден, нали?

— Не, няма. Първо ще убия теб, преди да ме ранят.

— И тогава и двамата ще сме мъртви.

— Да, точно така! Точно това казвах — нищо добро не идва от никакви некроманти, ама хич!

Кълвачът лежеше на размазана купчина на пода. Прилепът-костенурка беше избягал през дупката във вратата, вероятно подгонил дървения ескадрон. Черният космат плъх още се беше вкопчил с четирите си крака в тавана.

Шард застана пред Иброн.

— Прав ли е Детсмел, маг? Господарят на Смърт появи ли се тук?

— Не. Не като такъв. Защо не го попиташ него?

— Защото е зает с лечение. Искам да го чуя от теб, Иброн.

— По-скоро всички лабиринти се съживиха едновременно. Ефрейтор, не знам какво играе адюнктата, но няма да е весело. Скоро ще тръгнем в поход — мисля, че тази нощ го реши. Ролите са разпределени, само че съмнявам дали някой — дори Тавори — знае всички играчи. А бе — много ще е гадно.

Детсмел слушаше, разбира се. Изцеряването — в случая на Лимп — отдавна се бе превърнало за него в нещо рутинно, като за всеки лечител в ротата.

— Иброн е прав — каза той. — Не завиждам на отделението ви, ако пак ви назначат за охрана на Синн — тя е в самия център на това.

— И на мен не ми харесва — подхвърли Кръмп.

Иброн се усмихна пренебрежително.

— Колко близо ще сме до центъра няма никакво значение. Всички сме я загазили.

Странен бълбукащ звук привлече вниманието им и всички очи се приковаха в главата на игуаната. Понеже тя издиша отново.

Изпод леглото се чу сумтене, после Мейсан каза:

— Няма да изляза оттук, докато не изгрее слънцето.

Другите си бяха отишли, напускането им приличаше повече на панически бяг. Останаха само адюнктата, Лостара Юил и Брис Бедикт.

Адюнктата бавно седна в стола си. На Брис му беше трудно да определи коя от двете жени е по-потресена. Скръбта, погребана дълбоко в душата на Лостара Юил, сега изглеждаше изплувала по-близо до повърхността: тя не беше казала нито дума след излизането на Фидлър. Стоеше обгърнала гърдите си с ръце — поза, вероятно свързана повече с натъртените ребра, отколкото с нещо друго.

— Благодаря ви, че бяхте тук, сър — каза адюнктата.

Брис я погледна сепнато.

— Напълно е възможно аз да бях причината за вниманието на Блудния, адюнкта. Сигурно е по-оправдано да ме прокълнете, вместо да ми благодарите.

— Не го вярвам — отвърна тя. — Имате навик да си печелите врагове.

— Това е задният двор на Блудния — изтъкна Брис. — Естествено, той негодува срещу натрапници. Но нещо повече, той презира и другите обитатели, които случайно го делят с него. Хора като мен, адюнкта.

— Били сте мъртъв някога. Или поне така разбрах. Възкресен?

Той кимна.

— Удивително е колко малък избор има човек в такива неща. Започна ли да разсъждавам много над това, отпадам духом. Не ми допада представата, че ме манипулират толкова лесно. Бих предпочел да мисля за душата си като за своя.

Тя извърна поглед, след това отпусна ръце на масата пред себе си — и странно, сякаш започна да ги оглежда.

— Фидлър спомена за… съперника на Блудния. Господарят на Драконовата колода. — Поколеба се, после добави: — Този мъж е моят брат. Гъноуз Паран.

— А. Разбирам.

Тя поклати глава, но не го погледна, забила поглед в ръцете си.

— Съмнявам се. Може да имаме обща кръв, но доколкото знам, не сме съюзници. Не… близки. Между нас има стари проблеми. Неща, които не може да се оправят. Нито с думи, нито с дела.

— Понякога — почна неуверено Брис, — когато няма нищо за споделяне, освен съжаление, като отправна точка трябва да послужи съжалението. Помирението не изисква едната страна да капитулира пред другата. Простото взаимно признание, че са направени грешки, само по себе си слага край на разделението.

Тя му отвърна с крива усмивка:

— Брис Бедикт, думите ви, колкото и да са мъдри, предполагат връзка между двете заинтересовани страни. Случаят, уви, не е такъв.

— Може би, тогава, вие сте очаквали с радост вниманието на Господаря тази нощ. И все пак, ако наистина съм разбрал Фидлър, такава среща всъщност не предстоеше. Вашият войник блъфира. Кажете ми, ако благоволите, брат ви знае ли за вашето… затруднение?

Погледът й беше остър и пронизващ.

— Не помня да съм споделяла нещо за мое затруднение.

Брис замълча, зачуден каква ли тайна паяжина е накарал да затрепери току-що.

Адюнктата стана, погледна намръщено за миг Лостара, сякаш изненадана, че все още я намира тук, и каза:

— Уведомете краля за намерението ни скоро да си тръгнем. Ще се срещнем със съюзници на границата с Пустинните земи, откъдето ще поемем на изток. — Помълча. — Естествено, трябва да се погрижим да сме добре снабдени с всички необходими неща — разбира се, ще платим в сребро и злато за това продоволствие.

— Бихме искали да ви разубедим, адюнкта — каза Брис. — Пустинните земи са наречени така с основание, а колкото до земите на изток от тях, малкото, което сме чували, не е особено обнадеждаващо.

— Не търсим надежди — отвърна адюнктата.

Брис Бедикт се поклони.

— Сега ще ви оставя, ако благоволите, адюнкта.

— Желаете ли ескорт?

Той поклати глава.

— Няма да е необходимо. Благодаря ви за предложението.

Покривът трябваше да свърши работа. Би искал кула, нещо нелепо високо. Или връх на някоя полуразрушена цитадела малко преди тя да рухне от стръмните скали в разбушувалото се море долу. Или може би скалиста крепост на някой планински зъбер, хлъзгава от лед и затрупана с преспи сняг. Или манастир на високо скалисто плато, с единствен достъп по въже и макара с плетен кош, в който да те издърпат. Но и този покрив щеше да свърши работа.

Гледаше намръщено зеленикавото петно в небето на юг, ескадрона небесни конници, нито един от които не носеше добра вест, несъмнено. „Маг на Мрака. Кучият му син! Гаден нос имаш, Фидлър, и още как. И изобщо не се опитвай да ми пробутваш онзи невинен поглед. Още едно обезоръжаващо свиване на рамене и ще ти натикам десет лабиринта в гърлото.“

„Маг на Мрака.“

„Трон имаше някога… Не, все едно.“

„Просто стой далече от Сандалат, нищо повече. Стой далече и много внимавай. Беше само едно четене в края на краищата. Обичайното бръщолевене на Фидлър. Нищо не значи. Нищо не значеше. Не ми досаждай, зает съм.“

„Маг на Мрака.“

Фидлър беше пиян в момента, със Сторми и Геслер. Пееха фалшиво стара напанска пиратска песен и нито един от тримата не беше с ума си. Ботъл, с три счупени ребра, се беше изнизал да потърси някой лечител, когото да може да събуди с малко подкуп. Синн и Гръб бяха избягали като плъхове, чиито опашки са клъцнати от най-големия касапски нож на света. А Хедж… Хедж точно в този момент се тътреше зад него.

— Разкарай се.

— Няма начин, Бързак. Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

— Той каза, че съм бил Зидарят на Смърт.

— Тогава си иззидай крипта и се сври вътре, Хедж. Ще се радвам да ти я запечатам с всяка магия, която мога да измисля.

— Работата е, че Фидлър май е прав.

Бързия Бен се обърна към сапьора и го изгледа с присвити очи.

— Качулатия си има доста работа напоследък.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен, и не го отричай.

— Това няма нищо общо с нас.

— Сигурен ли си?

Бързия Бен кимна.

— Тогава защо съм Зидарят на Смърт?!

Викът отекна от околните покриви и Бързия Бен потръпна.

— Защото си нужен — отвърна след малко.

— За какво?

— Нужен си — изръмжа Бързия Бен, — за да ни построиш път.

Хедж зяпна.

— Богове на бездната, къде отиваме?

— Същинският въпрос е дали изобщо ще стигнем там. Чуй, Хедж, тя изобщо не е това, което си мислиш. Изобщо не е това, което си мисли който и да е от нас. Не мога да го обясня… не мога да се доближа повече от това. Не се опитвай да предвиждаш. Или да предполагаш — тя ще те обърка на всеки завой. Само виж това четене…

— Това беше работа на Фид…

— Така ли мислиш? Ужасно грешиш. Той знае, защото тя му каза. На него и на никой друг. Сега може да се опитваш да изстискаш подробности от Фидлър, колкото си щеш — няма да стане. Все едно, че езикът му е отрязан.

— Тогава какво те направи теб Маг на Мрака? Що за гадна вмирисана тайна криеш сега, Бързак?

Магьосникът отново се обърна, загледа се над града и се вцепени.

— Мамка му, сега пък какво?

Магията изригна от входа на малка странична уличка и порази Брис Бедикт от лявата страна. Ударът го просна и сиви пипала се загърчиха като змии около тялото му. За един-единствен удар на сърцето му магията го овърза здраво и намотките започнаха да се стягат.

Проснат по гръб, зяпнал в нощното небе — което най-сетне започваше да изсветлява, — Брис чу стъпки и след миг Блудния се появи в полезрението му. Единственото око на бога блестеше като звезда през мъгла.

— Предупредих те, Брис Бедикт. Този път няма да има никакви грешки. Да, аз те подбутнах да отпиеш от онова отровно вино — о, канцлерът не беше предвидил такова нещо, но това може да му се прости. В края на краищата как можех да допусна, че ще се окажеш сред слугите на Маел? — Помълча за миг. — Все едно. Приключих с хитрините — така е много по-добре. Ще гледам в очите ти, докато умираш, а какво може да е по-удовлетворително от това?

Магическите пипала се стегнаха около Брис и изкараха дъха от дробовете му. Мракът сви полезрението му и той можеше да вижда само лицето на Блудния — образ, изгубил всякакъв чар заради изкривените от алчна жажда черти. Видя как богът вдига ръка и бавно свива пръсти… и натискът върху гърдите му се усили, ребрата му изпукаха…

Юмрукът, който се появи изневиделица, удари главата на Блудния отстрани като огромен чук. Лъскавото око сякаш угасна и богът се смъкна и се скри от помътения поглед на Брис.

Изведнъж намотките се разхлабиха, след това се стопиха на разпадащи се нишки.

Брис вдиша хрипливо блажения студен нощен въздух.

Чу тропот на конски копита, шест или повече животни, приближаваха се в лек галоп по улицата. Примига, превъртя се по корем, след това се надигна с усилие на колене.

Една ръка го сграбчи за колана и го изправи на крака.

Усети се, че е зяпнал тартенал — много добре познат тартенал. Тежките груби черти бяха нелепо намръщени.

— Имам въпрос за теб. Беше за брат ти и бях тръгнал при него, обаче те видях тук.

Ездачите дойдоха — малазански отряд, видя Брис, с извадени оръжия. Една тъмнокожа жена посочи с меча си.

— Вмъкна се в ей онази уличка. Хайде, да го накълцаме за яхния кучия му син!

Понечи да слезе от коня, но изведнъж омекна и се свлече на улицата. Оръжието й издрънча на хлъзгавата от росата каменна настилка.

Другите войници наскачаха от конете си. Трима се струпаха около припадналата, докато другите се развръщаха и настъпваха към уличката.

На Брис все още му беше трудно да се задържи прав. Усети, че се е подпрял на тартенала.

— Ублала Пунг — въздъхна той. — Благодаря ти.

— Имам въпрос.

Брис кимна.

— Добре, да го чуем.

— Бе точно там проблемът. Забравих какъв беше.

Един от малазанците, струпани около жената, се изправи и се обърна към тях.

— Синтър каза, че има неприятност — заговори той на търговската реч. — Каза, че трябва да бързаме, дотук, за да спасим някой.

— Вярвам, че опасността отмина — каза Брис. — Тя добре ли е, сър?

— Сержант съм, не съм „сър“… сър. Тя е отскоро. Двете със сестра й. — Мъжът се намръщи. — Все пак ще ви ескортираме, сър — тя изобщо няма да ни прости, ако нещо се случи с вас тепърва. Тъй че накъдето и да отивате…

Другите войници се върнаха и един каза нещо на малазански. На Брис не му трябваше превод, за да разбере, че не са намерили никого — инстинктите на Блудния пак го бяха отървали, макар да го бе повалил юмрук на тартенал.

— Изглежда, ще си имам ескорт, в края на краищата.

— Не е предложение, което можете да откажете, сър — каза сержантът.

„И няма да го откажа. Научих си урока, адюнкта.“

Войниците се мъчеха да вдигнат Синтър на седлото. Ублала Пунг пристъпи към тях и каза:

— Аз ще я нося. Хубава е.

— Правете каквото казва тоблакаят — рече сержантът.

— Хубава е — повтори Ублала Пунг, след като взе в прегръдките си отпуснатото тяло. — И доста вмирисана също, ама нищо.

— Кръгова охрана — отсече сержантът. — Зареди арбалетите. Излезе ли някой на пътя, заковаваш ги на място.

Брис се помоли наум дано оттук до двореца да няма ранобудници по улиците и се обади:

— По-добре да побързаме.

На един покрив недалече оттам Бързия Бен въздъхна и се отпусна.

— За какво беше всичко? — попита Хедж.

— Проклет Тоблакай… но не той е интересната част, нали? Не, далхонийката. Е, това може да почака.

— Пак бръщолевиш глупости, магьоснико.

„Маг на Мрака — Богове на бездната!“

Сам в мазето под казармените спални, Фидлър зяпна картата в ръката си. Лакираното дърво лъщеше мокро, сякаш плувнало в пот. Миризмата, която се вдигна от него, беше на хумус, богат и черен, миризма на сурова пръст.

— Тартено Тоблакай — прошепна той.

„Вестител на Живот.“

„Е, тъй значи.“

Остави я, а после примижа към втората карта, която беше изтеглил, за да приключи тази ужасна нощ. Необвързана. Верига. „Да, всички знаем за тях. Спокойно. Това е цената на живота.“

„Виж, да не бяха само толкова… силни. Само да бяха по-слаби. Само веригите ви да не стигаха чак до сърцето на Ловците на кости… да знаех само кой кого влачи, е, може би щях да имам повод за надежда.“

Но не знаеше, така че нямаше.

4.

За да пътува в другите светове, един шаман или вещица трябваше да яхне Пъстрия кон. Седем билки, омесени с пчелен восък и направени на топче, а след това сплескани на кръгче, за да се лапне и да се задържи между устната и венеца. Устата бавно изтръпна от хладното и слюнката бликна от гърлото като от извор, смъденето се надигна и се струпа зад очите на вихрушка от цветове, а после с ослепителен блясък булото между световете изчезна. Из въздуха закръжиха фигури, сложни очертания заиграха по повърхността — повърхност, която можеше да е безпределна стена на кожена шатра или вълнистата шир на пещерна стена, по която тичаха зверове, — и накрая изникнаха петната — сърца, пулсиращи и затулили гледката на сладки вълни, с вкуса на майчино мляко.

Така дойде Пъстрия кон, водопад от петна — сърца, гънещи се по тялото му, по дългата му шия и гръб, закапали като узрели семена от гривата и опашката.

Езда в отвъдния свят. Езда сред предци и още неродени, сред високите мъже с вечно щръкналите им членове и сред жените с вечно пълните им утроби. През лесове от черни нишки, докосването до която и да е от тях е покана за вечно изтезание, защото това е обратният път за цял живот, а да се родиш означава да преминеш и да намериш обречената нишка на душата, разказа за бъдеща и неизбежна смърт. Да яздиш в обратната посока обаче бе ловко криволичене, избягване на тези нишки, та да не се заплете и стегне на възел тази ти съдба и с това да обречеш душата на вечен затвор, впримчена в паяжината на противоречиви съдби.

Между черните нишки можеше да се открият пророчества, ала светът отвъд този лес бе най-големият дар. Извън времето, дом на всички души, съществували някога. Там се разпръсваше тъгата, там пресъхваше скръбта и се разнасяше като прах, там раните изчезваха. Да пътуваш из този свят означаваше да се пречистиш, да върнеш целостта си, освободен от всички терзания и мрачни желания.

Да яздиш Пъстрия кон и да се върнеш означаваше да се преродиш — невинен и чист.

Калит знаеше всичко това, ала само от втора ръка. Ездачите сред нейния народ предаваха истините поколение след поколение. Всяка от седемте билки, поета сама, убиваше. Седемте, смесени в грешни пропорции, причиняваха лудост. И, най-сетне, само избраните за достойни от шаманите и вещиците можеха изобщо да познаят дара на пътуването.

За такава като Калит, затънала в тресавището на посредствеността, тъй жизненоважна за поддържането на семейство, село и за бита на Елан, да се посветиш на такъв ритуал — дори само да вкусиш седемте билки — бе смъртна присъда и проклятие.

Народа Елан го нямаше, разбира се. Нямаше вече шамани и вещици. Нямаше никакви семейства, нито села, нито кланове, нито стада — всеки каменен кръг от многото, осеяли височините, скътани в подножията на още по-големи височини, вече се бе превърнал в безжизнена останка от последен стан, стан, в който вече никой нямаше да се върне, камъните бяха осъдени бавно да потънат там, където лежаха, лишеят по тях да изсъхне, тревите, тъй равнодушно притиснати под тях, да побелеят като кост. Тези каменни кръгове чертаеха вече карти на заличаване и смърт. Не таяха обещания, възвестяваха само скръбта, идеща с всеки край.

Беше понесла проклятието си, неоправдано с никакво престъпление, с никаква истинска вина освен страхливото бягство: ужасното изоставяне на семейството й. Не бяха останали шамани, които да изрекат проклятието, но това едва ли бе важно, нали?

Седеше — слънцето чезнеше на запад и жилавите треви наоколо ставаха сиви — и гледаше плоското кръгче в шепата си.

Еланска магия. Свят, вече чужд за нея, както й бяха чужди машините на Че’Малле в Ампелас Вкоренения, когато очите й за първи път се бяха спрели на тях. Да яздиш Пъстрия кон носеше… какво? Не знаеше, не можеше да го знае. Щеше ли да намери духовете на своите близки — щяха ли те наистина да я погледнат с любов и опрощение? Това ли беше тайното й желание? Не странстване из световете на пророчеството, за да търси скрито познание? Не търсене на Смъртен меч и Щит-наковалня за К’Чаин Че’Малле?

Ужасен смут. Мотивите й бяха под подозрение… ха, прогнили дълбоко, до сърцевината!

А можеше ли да не съществува друг вид спасение, каквото търсеше тук? Подканата към лудостта, към самата смърт? Възможно.

Пази се от водача, който няма нищо за губене.

Народът й се гордееше с мъдрите си поговорки. И все пак сега, в мъртвото си безмълвие, мъдрост и гордост се оказваха равни по стойност. А именно: без никаква стойност.

Лагерът на Че’Малле — ако това можеше да се нарече лагер — бе зад гърба й. Запалили бяха огън, примамващ Калит с уюта си, но тази нощ уют не я интересуваше.

Убиецът Шай’гал все тъй кръжеше в помръкващото небе над тях — нощният им страж, вечно неуморен и вечно безмълвен, потенциалният им унищожител в случай, че се провалят. Духове милостиви, беше ужасно същество, демон, пред който бледнееха най-лошите й кошмари. Ох, как се рееше сред нощните ветрове, студеноок хищник, заклинание с едничка и зловеща цел.

Калит потръпна, стисна очи и пъхна кръгчето в устата си. Тънкият огнен сърп на слънцето потъваше под хоризонта.

Парене като при ухапване на змия, а след това — бавно изтръпване, унасяне…

— Не вярвай на водач, който няма нищо за губене.

При тези прошепнати от човешката женска думи Ловецът К’елл Саг’Чурок развъртя огромната си нашарена с белези глава. Три отделни клепача над очите му примигнаха последователно, за да пробудят отново във влажен поглед отразената светлина на огъня. Щерката на Матроната, Гунт Мач, сякаш трепна, ала съзнанието й остана затворено за плахия въпрос на Саг’Чурок.

Другите двама Ловци К’елл, безразлични към всичко, което би могло да изрече човешко същество, се бяха присвили с гръб към пръстена от камъни, обкръжил няколкото буци горяща тор от бедерин, та пламъците да не пречат на нощното им зрение. Огромните криви мечове в края на китките им бяха отпуснати, ръцете им бяха изпънати настрани. По природа К’елл не обичаха такива низши задачи като дежурство на пост. В края на краищата съществуваха, за да преследват плячка. Но Матроната бе решила да ги изпрати извън Кошера без Стражите Дж’ан. Още едно доказателство, че Гунт’ан Ацил се боеше за собствения си живот — държеше всичките си бранители край себе си.

Като старши сред тези К’елл, Саг’Чурок беше защитникът на Гунт Мач и щом дойдеше моментът, в който дестраянтът намереше Смъртен меч и Щит-наковалня, щеше да му се възложи задачата да ги придружи до Гнездото на Ацил.

Грешки в преценките мъчеха Ампелас Вкоренения. Една несъвършена Матрона създава несъвършено потомство. Това бе известна истина. Не нещо, което да може да се надвие или заобиколи. Потомството бе длъжно да следва. При все това Саг’Чурок усещаше познатото трайното чувство за провал, глождещо и непреодолимо терзание.

Пази се от водача…

Да. Избраният от тях, когото знаеха като Червената маска, се бе оказал един от най-несъвършените сред К’Чаин Че’Малле от Кошера и жестоката логика на това все още жилеше. Матроната навярно беше права в избора на човешко същество, което да се заеме с търсенето този път.

Изпълнени със смисъл видения зашепнаха в Саг’Чурок. Шай’гал Убиеца, закръжил високо над тях, ги бе пратил насила в мозъка на Ловеца К’елл. Хладни, жестоки, безразлични за болката, която нанасяше отпращането — всъщност бяха толкова мощни, че главата на Гунт Мач рязко се вдигна и очите й се впиха в Саг’Чурок, щом вълните им преляха и докоснаха сетивата й.

„Огромно стадо натрапници, безброй огньове.“

„Може би сред тях?“ — прати в отговор Саг’Чурок.

„Водещият не е за нас.“

Фразата бе последвана от скотска миризма, така позната на Саг’Чурок. Жлезите под тежките люспи по гръбнака на К’елл се разтвориха — първото от няколкото инстинктивни приготовления за лов и битка — и докато люспите се надигаха под сгъстяващата се мазнина, най-вътрешните клепачи се затвориха над очите му, повдигнаха се отдолу, за да скрият гледката му напълно. Балваните по склона на далечния хълм засияха, съхранили все още топлината на слънцето. Из тревите пъплеха дребни същества — издаваше ги дъхът им и бързо тупащите им сърца.

К’елл Риток и Кор Туран уловиха горчивия сигнал на мазнината, изправиха гърбове и вдигнаха мечовете си.

Поредна мисъл достигна до ума на Саг’Чурок. „Твърде много за убиване. По-добре да се избегнат.“

„Как да ги избегнем, Шай’гал Гу’Рул? Те на избрания от нас път ли са?“

Но Убиецът не удостояваше въпроси като този с отговор и Саг’Чурок усети презрението му.

Гунт Мач изпрати дискретна мисъл.

„Той иска да се провалим.“

„Но ако толкова жадува за убийство, защо не тези чужди същества?“

„Не съм аз тази, която може да каже. Гу’Рул не говори на мен, а на теб все пак. Не ще да го признае, но изпитва уважение към теб. Ти си ловувал и също като мен си понасял рани и си вкусвал от собствената си кръв, а в този вкус и двамата познахме своята тленност. Това ви свързва с Гу’Рул, докато Риток и Кор Туран не го споделят.“

„И все пак в безгрижната му мощ неговите мисли изтичат към теб…“

„Знае ли за моето израстване? Не мисля. Само ти знаеш истината, Саг’Чурок. На всички други не издавам нищо. Все още вярват, че не съм много повече от бръмчене, само една възможност, обещание. Но аз съм близо, първа любов, толкова близо.“

Знаеше го, да. Или поне си мислеше, че го знае. Но изненадата му сега криеше опасност от разкритие и К’елл се постара да не я издаде.

„Гунт’ан Ацил?“

„Не може да прозре нищо извън страданието си.“

Саг’Чурок не беше убеден в това, но не изпрати нищо в отговор. В края на краищата не беше негов дълг да съветва Гунт Мач. А и мисълта, че Шай’гал изобщо е решил да сподели нещо с него, беше обезпокоителна. Вкусът на тленността в крайна сметка пораждаше слабост.

Риток внезапно се обърна към него, изпратената мисъл прониза вътрешния му смут.

„Пробуждаш се като пред заплаха, а не усещаме нищо. Все пак не трябва ли да изгасим този безполезен огън?“

„Да, Риток. Дестраянтът спи и той не ни е нужен.“

„На лов ли тръгваме?“

„Не. Но не сме сами в тази земя — човешки стада се движат на юг.“

„Не желае ли точно това Ацил? Не трябва ли точно това да намери дестраянтът?“

„Не тези, Риток. Да, ще преминем през това стадо… мисля, че вие скоро ще вкусите от своята кръв. Ти и Кор Туран. Подгответе се.“

И с изумление Саг’Чурок видя, че са доволни.

Въздухът се сгъсти, чист като влага в око, и всичко, което Калит можеше да види през него, трептеше и се движеше, плуваше и се размиваше. Звездната шир се разсипваше безпосочно; тревите по хълмовете се полюшваха, рошени сякаш от капризни ветрове. Зрънца пясък се рееха безформени и смътно пулсиращи в пурпур, някои пропадаха надолу, за да се затъркалят по земята, а други политаха към небето, понесени от невидими течения.

Всяко място таеше в себе си целия спомен за онова, което някога е било. Равнина, която е била дъното на езеро, коритото на плитко море, безжизнената дълбина на огромен океан. Хълм, който някога е бил върхът на млада планина, един от верига острови, нащърбен зъбер, пръст, погребана под леда на глетчер. Прах, която е била растения, пясък, който е бил камък, петна, които са били кост и плът. Повечето спомени, Калит го разбираше, оставаха скрити, невидими под погледа на мъждукащия живот. Да, щом очите се пробудеха, се разбулваше всеки спомен: тук късче, там намек, гъмжило от истини, които шепнеха за вечност.

Такова знание можеше да съкруши душата със своята необятност или да я удави под пороя на непоносимо безсилие. Веднага щом се постигнеше отликата, отделянето на „аз“-а от всичко останало, от целия свят извън него — с вечното отмерване на времето, с капризната му игра, разигравана в бавна обсада и във внезапен разгром, — „аз“-ът се превръщаше в сирак, лишен от всякаква сигурност и изправен срещу свят, оказал се вече в най-добрия случай чужд, а в най-лошия — безжалостен, безсърдечен враг.

„В своята наглост осиротяваме себе си, а после негодуваме против ужасната самота, която намираме по пътя към смъртта.“

Но как можеше да се върне човек в света? Как можеше да се научи човек да плува сред тези течения? В самоутвърждаването си душата решаваше какво се таи вътре в противовес на всичко, което се простира отвън. Вътре, вън, познато, чуждо, притежавано, пожелавано, всичко достижимо и всичко, което си остава вечно недостижимо. Различаването бе като дълбоко, жестоко срязване на нож, разкъсало сухожилия и мускули, артерии и нерви.

Нож ли?

Не, не това беше оръжието метафора, жалък плод на ограниченото й въображение. Всъщност силата, която разделяше, бе нещо съвсем… друго.

Беше, както тя вече вярваше, може би нещо живо дори.

Многопластовата гледка пред нея изведнъж се преобрази. Тревите изсъхнаха и вятърът ги разнесе на прах. Високи пясъчни хълмове се нагънаха като гърбици до хоризонта и в една седловина точно пред себе си тя видя фигура, с гръб към нея, коленичила в рязко очертаната сянка на някакъв монолит. Камъкът — ако наистина беше камък — бе зацапан сякаш с ръжда, пъстрите петна по зелено-черната скала изглеждаха груби, почти пресни.

Тя някак си се приближи към монолита. Фигурата не просто бе коленичила в поза на преклонение или покорство. Ръцете й бяха заровени дълбоко в пясъка, почти до лактите.

Беше старец, със синкавочерна кожа. Плешив, с осеян с белези череп. С нищо не издаде, че я е усетил.

Миг от миналото ли беше това? Хилядолетия, разгърнали се, докато се разнасяха онези пластове? Спомен на Пустинните земи ли виждаше сега?

Монолитът, изведнъж осъзна Калит, беше изваян в подобие на пръст. А камъкът, който отпърво й се стори зелен и черен, вече ставаше прозрачен, змийскозелен, с вътрешни дефекти и пукнатини. Виждаше резки по него като жили от тъмен смарагд и дълбоко във вътрешността на статуята — образувания, наподобяващи кост с цвета на нефрит.

Старецът — чиято кожа не беше синя и черна, както Калит бе помислила отпърво, а толкова гъсто татуирана в подобие на къдрава козина, че не бе останало нищо от естествения цвят — вече говореше, макар да не преставаше да рови в подножието на монолита.

— Има едно племе в Санимон — рече той, — което твърди, че първи са усвоили коването на желязо. Все още правят сечива и оръжия по традиционния начин — закаляват ги в пясък, точно както аз правя сега, разбираш ли?

Макар да не знаеше езика, тя го разбра и при въпроса му отново се взря примижала в ръцете му. Ако дланите му стискаха оръжия, значи наистина ги бе заровил дълбоко в пясъка.

Но не виждаше никаква ковачница наоколо, нито огън дори.

— Не мисля — продължи старият мъж, като от време на време изпъшкваше болезнено, — не мисля, че го правя съвсем правилно обаче. Някакви тайни трябва да са замесени тук. Закаляване във вода или в купчини тор… никакъв опит нямам в такива неща. — Помълча. — Поне не мисля. Толкова много… забравено.

— Ти не си Елан — каза Калит.

Той се усмихна на думите й, но не я погледна; погледът му бе прикован в монолита.

— Но има едно нещо. Мога да назова по име, м-м, сто различни племена. Племена на Седемте града, племена на Кюон Тали, племена на Корел, племена на Дженабакъз. И всички те имат едно и само едно общо нещо помежду си, и знаеш ли кое е то?

Изчака, сякаш се бе обърнал към монолита, а не към Калит, която стоеше толкова близо до него, че можеше да го докосне.

— Ще ти кажа — продължи той след краткото мълчание. — Всяко едно от тях е изчезнало — или скоро ще изчезне. Ще се стопи и изчезне рано или късно, като всички народи. Понякога бледо подобие на кръвта им продължава да живее, да си намира нови домове, разредена, забравяща кръв. Или са само прах, дори имената им изчезват завинаги. Без никой, който да скърби за загубата… и всичко останало.

— Аз съм последната Елан — каза тя.

Той зарови ръце в пясъка по-дълбоко, толкова дълбоко, колкото можеше.

— Подготвям се… да владея най-могъщо оръжие. Мислеха да го скрият от мен. Не можаха. Оръжията трябва да се закалят, и да се закалят добре, разбира се. Те мислеха дори да го убият. Сякаш такова нещо изобщо е възможно… — Замълча. — Но пък може и да е. Ключът към всичко, виждаш ли, е чистото посичане, до средата. Чисто посичане — за това си мечтая.

— Аз мечтая за… това — промълви тя. — Яхнала съм Пъстрия кон. Намерих те в отвъдните селения — защо? Ти ли ме призова? Какво съм аз за теб? Какво си ти за мен?

Той се изсмя.

— Това вече ме развесели! Виждам накъде биеш — мислиш, че не виждам ли? Мислиш, че и за това съм сляп ли?

— Аз яздя…

— О, стига с тези глупости! Взела си нещо. Така си дошла тук, така всички идват тук. Или танцуват и танцуват, докато не пропаднат в и извън телата си. Каквото и да вземеш, отпуска те в ритъма, който съществува във всички неща — наречи го пулса на вселената, ако щеш. С достатъчно дисциплина не е нужно да взимаш нищо — което е добре, защото след десет или двайсет години поглъщане на билки или каквото и да е, повечето шамани бездруго свикват с въздействието им. Тъй че поглъщането служи само като ритуал, като разрешение за странстване. — Изведнъж движенията му спряха. — Пъстрия кон… да, зрителни халюцинации, цветове, плуващи пред очите. Племето Бивик го наричаха Туптяща рана — като разцъфващи петна кръв са имали предвид, предполагам. Туп, туп, туп… А Фенн…

— Матроната търси нашата раса — прекъсна го тя. — Старите порядки се провалиха.

— Старите порядки винаги се провалят — каза старецът. — Както и новите, най-често.

— Тя е отчаяна.

— Отчаянието носи отровни съвети.

— Нищо ценно ли нямаш да ми кажеш?!

— Тайната е в закаляването — каза той. — Това е ценното, което ще ти кажа. Оръжието ти трябва да е добре закалено. Здраво изковано, идеално наточено. Пръстът сочи право към тях, виждаш ли… е, ако това беше истинско небе, щеше да видиш.

Усмивката му бе по-скоро гримаса, отколкото израз на задоволство… и тя си помисли, че макар думите му да намекват друго, старецът може би е сляп.

— Слабост е — продължи той — да се гледа на смъртни и на богове все едно, че са на противоположни страни. Слабост. Най-основна грешка. Защото тогава, когато острието удари, ами че те завинаги остават изгубени едни за други. Е, дали разбира тя? Навярно. Но ако е така, то тя ме ужасява — защото такава мъдрост е почти… нечовешка.

Старецът се съвзе от унеса си, изправи рамене и измъкна ръцете си от пясъка.

Тя ги зяпна, зачудена що за оръжия държи… но нямаше никакви оръжия. Ръцете му, с цвета на ръжда, блестяха като излъскани.

Той ги вдигна нагоре.

— Зелено се очакваше, нали? Нефритенозелено, да, и сияещо. Но не и този път, не и за това, о, не. Готови ли са? Готови ли са да стиснат най-смъртоносното оръжие? Не мисля.

И отново навря ръцете си в пясъка.

Пешите съгледвачи, развърнали се далече на север пред главното човешко стадо, бяха забелязали самотния лагерен огън и сега се движеха към него. Прокрадваха се с невероятно умение, буквално невидими в равнината.

Един от съгледвачите, с боядисано в бяло лице, покрито с черен плат, мина покрай замръзнал неподвижно заек и той изобщо не усети воина, прокраднал се няма и на пет стъпки от него.

Малко равнини са безукорно гладки или безлики. Тази също не беше. Малки оврази и възвишения се стелеха във всички посоки. Наклонени ивици земя, подвеждащи всякакъв усет за отстояние или перспектива; могилки, скрити под туфи трева; тесни коварни долове, които няма да видиш, преди да се натъкнеш на тях. Да се движиш невидимо през тази шир означаваше да го правиш като четириногите хищници и плячка, от едно малко укритие до друго, на къси пробези и спирания, неуловим като сенките. Все пак Пустинните земи с право бяха назовани така — повечето растителност беше остъргана и широките пространства голи камъни и навят пясък подлагаха на изпитание всякое умение.

Въпреки тези ограничения съгледвачите, осемнадесет на брой, със затаен дъх се приближаваха към лагерния огън, който бяха видели. Макар всички да носеха оръжия — къси копия и чудновати извити саби, — първите оставаха затегнати на широките им гърбове, докато сабите бяха грижливо увити в плат и здраво завързани на кръста им.

Ясно беше, че към самотния бивак ги е привлякло любопитство — да открият с кого делят тази земя.

На по-малко от две хиляди крачки съгледвачите безшумно се вмъкнаха в широка падина и единственото, което вече ги осветяваше, бе бледото нефритено сияние на загадъчните странници в нощното небе.

Сърповидният им строй бавно се извърна така, че централният съгледвач продължи в челото, оформяйки върха му. Щом отрядът се доближеше още малко, водачът щеше да продължи към целта сам.

Гу’Рул стоеше и го чакаше. Огромния К’Чаин Че’Малле би трябвало да е ясно видим, но нито един от хората не го видя. Дойдеше ли време за убиване, Убиецът Шай’гал можеше да замъгли умовете на жертвите си, макар това да се оказваше ефикасно само ако жертвите не подозираха. Срещу друг Шай’гал, Стражи Дж’ан и Войници Ве’Гат такова объркване бе невъзможно.

Тези човешки същества бяха слаби, разбира се, и въпреки цялата им предпазливост светеха като маяци в очите на Гу’Рул поради телесната си топлина.

Предният съгледвач идваше право към Убиеца, който чакаше с присвити и изпънати назад криле. Шарнирните нокти на дългите му пръсти бавно излязоха от мембраните — кании, хлъзгави от парализиращата отрова, — макар че с тези човешки същества с меки кожи отрова не беше необходима.

Щом воинът влезе в обхвата му, Гу’Рул видя как се поколеба — сякаш някакъв инстинкт в него се беше пробудил, — но вече бе твърде късно. Убиецът замахна. Ноктите се врязаха в главата на мъжа от едната страна през плът и кост и силата на удара почти откъсна главата от врата.

Много преди първата жертва да е паднала, Гу’Рул вече се беше задвижил и връхлетя върху следващия воин. Ноктите се забиха в корема му, извиха се като куки под гръдния кош, Убиецът го надигна във въздуха и го запокити настрана.

Другите съгледвачи се хвърлиха в схватката и във въздуха засвяткаха ками. Две от хвърлените оръжия удариха Гу’Рул и отскочиха от дебелите му хлъзгави люспи. Хората вдигнаха копията, но Шай’гал вече беше сред тях, отбиваше паническите мушкания, ноктите му раздираха тела, главата му се люшкаше на дългия врат, челюстите трошаха черепи, захапваха и кършеха рамене. Кръв плискаше като дъжд по грубата камениста земя и изригваше на тъмна мъгла след смъртоносните удари на Убиеца.

Двама съгледвачи се обърнаха и побягнаха и в първия миг Гу’Рул ги остави, зает с последните обкръжили го воини. Разбираше, че не са страхливци — двамата вече тичаха колкото краката им държат на юг, всеки по своя пътека — искаха да известят за гибелта, за новия враг, на господаря на стадото.

Това бе неприемливо, разбира се.

След няколко мига Убиеца вече стоеше сам, опашката му плющеше във въздуха, от ръцете му се точеха дълги нишки черна лепкава кръв. Вдиша, за да напълни плитките си дробове, а след това дълбоките, за да върне сила и живост в мускулите си.

Разгъна криле.

Последните двама трябваше да умрат.

Гу’Рул се понесе във въздуха, крилете заплющяха, перата-люспи засвириха погребална песен.

Щом се извиси, светлите фигури на двамата бягащи съгледвачи грейнаха като огньове върху тъмната равнина. А зад Убиеца, докато маховете на крилете му го отнасяха все по-близо към двамата, шестнадесет трупа бавно изстиваха като гаснещи въглени от разпръснато огнище.

Саг’Чурок подуши кръвта във въздуха. Чу разочарования съсък от двамата непуснали кръв Ловци, които стояха до него с потръпващи крайници от сладостния приток на „нектара на убийството“, който вече течеше в жилите им. Опашките им плющяха безсилно във въздуха. Наистина бяха изгубили контрол над бойните си жлези, знак за неопитната им недодялана младост, и Саг’Чурок изпита едновременно насмешка и отвращение.

Макар че, честно казано, самият той едва задържа пълния поток на нектара, като разтвори с усилие сънните си жлези, за да противодействат на изгарящия огън отвътре.

Шай’гал беше ловувал тази нощ и с това се бе подиграл на К’елл, бе отнел славата им, бе им отказал търсената наслада, насладата, за която бяха родени.

Щом се развиделеше, Саг’Чурок щеше да отведе Търсенето далече оттук, от това място на убийство. Дестраянт Калит не биваше да узнае нищо за това — умът й бездруго бе достатъчно изтощен. Търсенето щеше да действа на изток, още по-навътре в пустинните земи, където за чуждите нямаше да се намери никаква храна. Разбира се, тази предпазна мярка навярно щеше да се провали, ако стадото се окажеше толкова огромно, колкото бе известил Гу’Рул.

Тъй че Саг’Чурок знаеше, че спътниците му Ловци скоро ще намерят своята кръв.

Съскаха и сумтяха, трепереха и разтваряха обезсърчено челюсти. Тежките остриета на крайниците им тупаха и стържеха в земята.

На Гу’Рул изобщо не му хрумваше, че безбройните глутници псета, терзаещи човешкото стадо, са нещо повече от лешояди, като зверовете, които проследяваха някога Фуриите на К’Чаин Че’Малле във времена на война, тъй че не обърна никакво внимание на шестте звяра, които се движеха успоредно на съгледвачите, и не направи никакво усилие да замъгли сетивата им. И макар тези зверове сега да бягаха на юг, явно към човешкото стадо, Гу’Рул не приписа никакво особено значение на странстванията им. Лешоядите бяха нещо обичайно, нуждите им — прости и съвсем ясни.

Убиеца довърши и двамата съгледвачи, като и двата пъти се спусна отгоре и откъсна главите от раменете им, щом всеки от тях спря, чул свисъка на крилете му. После, изпълнил задачата си, Шай’гал се издигна високо в тъмното небе, за да подири силни потоци въздух, които можеше да яхне — въздухът все още бе достатъчно хладен. Открил беше, че през деня крилете му, особено когато са изпънати изцяло, поглъщат огромно количество топлина, което на свой ред подлагаше на изпитание вроденото му невъзмутимо хладнокръвие.

А това не беше добре.

Калит видя как гледката пред нея се разсипа на късчета и след това изчезна, издухана сякаш от внезапен порив на вятър, който не бе усетила. Монолитът, старецът, лъскавите му ръце и всичките му думи — те бяха само разсейване, доказателство за невежеството й: съвсем лесно се бе оказала пленена от нещо — и някой, които не бяха предназначени за нея.

Но като че ли силата на волята не стигаше, особено след като нямаше никаква определена цел. Само бе посегнала в ума си за някаква представа, за някакво смътно усещане за познато. Чудно ли бе тогава, че се луташе така безцелно, изгубена и уязвима?

Смътно, сякаш от етера, чу стария мъж да казва:

— Винаги изглежда мъртво, тъй жестоко пронизано, и не, няма да видиш никакво движение, нито потръпване. Дори кръвта не капе. Но не се заблуждавай. Тя ще бъде освободена. Трябва. Необходимо е.

И като че ли каза още нещо, но гласът му заглъхна, а гледката пред нея доби нови очертания. Останки от клади догаряха по неестествено плоска равнина. Дим се виеше черен и горещ, щипеше очите. Не можеше да проумее какво вижда. Хоризонтите кипяха, сякаш армии се сражаваха във всички посоки, но не и близо.

Тежки сенки се плъзнаха по осеяната с отломки земя и тя погледна нагоре, но освен стълбовете дим, издигащи се от кладите, небето беше пусто и безцветно. Нещо в тези вихрещи се на воля сенки уплаши Калит, начинът, по който сякаш се сливаха, набираха скорост, и тя се почувства повлечена от тях, понесена в дирята им.

В този момент сякаш наистина остави тялото си и вече се носеше по същите течения, хвърляше своята жалка безформена сянка… и видя, че отломките изглеждат познати — не клади просто, а строшени и изкривени късове от механизмите, които бе видяла в Ампелас Вкоренения. Тревогата й се усили. Видение от бъдещето ли бе това? Или избеляла останка от далечното минало? Подозираше, че К’Чаин Че’Малле са водили мащабни войни преди векове, но също тъй знаеше, че предстои нова война.

Хоризонтът се приближи в точка, където огромните сенки сякаш бяха осъдени да се слеят. Кипналият му ръб наистина бяха вкопчени в битка войски, но тя все така не можеше да различи подробности. Хора ли бяха? К’Чаин Че’Малле? Не можеше да прецени, а докато се носеше към тях, станаха неразличими, погълнати сякаш в прах.

Нищо лесно нямаше да има в това, осъзна Калит. Никакви дарове, поднесени с проста яснота, с еднозначен смисъл. Обзе я внезапна паника и тя се помъчи да спре, да се отскубне от всичко това, да се върне… сенките се завихряха към една-единствена точка и изчезваха, гмуркаха се сякаш в нея… не искаше да ги последва. Не искаше да има нищо общо с това.

Две слънца блеснаха, пробудени за живот, и я заслепиха. Разкъсващ зной я обля, усили се и тя запищя, загърчи се в огнения вихър… но беше твърде късно…

Събуди се. Лежеше на мокрите треви. Клепките й изпърхаха и се отвориха и тя зяпна изсветляващо небе. Прашинки все още сънено се рееха пред погледа й, но усещаше, че губят силата си. Беше се завърнала — не по-мъдра, не по-сигурна в пътя напред.

Изстена и се надигна. И последната костица на тялото й се беше схванала. Иглички пронизваха всеки мускул и тя потрепери, премръзнала до корените на душата си. Вдигна глава и видя Саг’Чурок. Ужасните очи на Ловеца се бяха впили в нея, сякаш гледаше заек, затиснат под ноктестите му пръсти.

Калит бавно се изправи и чак сега подуши миризмата на огъня от суха тор и какво се пече на него. Обърна се. Гунт Мач клечеше до огъня, огромните й ръце ловко обръщаха шишове със сочно месо.

Проклетите същества бяха обсебени от вкуса на месото от мига, в който бяха напуснали Гнездото. В това пътуване все още не ги беше видяла да развият корени или буца хляб (или каквото там минаваше за хляб, защото макар да усещаше на езика си вкуса и плътността на млада гъба, беше виждала самуни от него в безкрайни форми и големини). Месо за нощния пир, месо на сутрешното спиране за отдих, месо по време на следобедния преход и месо за последна храна, след като слънцето залезе. Подозираше, че ако не беше тя, щяха да го ядат сурово. Пустинните земи предлагаха малко друга храна, както бе открила — дори тревите, дивите плодове и грудките, тъй обичайни в равнините на Елан, тук липсваха напълно.

Отчаяна и ужасно сама, тя тръгна да си вземе закуската.

Стейви погледна сестра си и видя, както винаги, собственото си лице, макар изражението никога да не приличаше на нейното. Може да бяха близначки, но бяха като двете страни на една монета и се редуваха с това, което предлагаха на света. Хетан го знаеше и неведнъж бе забелязвала как когато погледът на една от дъщерите й се спре върху другата, на детското личице се изписва изненада и нещо като гузност — сякаш като е видяло неочаквано отношение, изразено в другото му „аз“, момичето едва ли не е хванало натясно собствените си най-скрити чувства.

Не беше изненадващо, че Стейви и Сторий избягваха да се поглеждат — този мигновен смут сякаш бе неприятен и за двете. Предпочитаха да всяват смут у другите. Особено у своя пастрок, както забеляза за пореден път Хетан.

Макар и недостатъчно близо, за да може да чуе разговора, Хетан можеше да се досети как протича. Момичетата бяха издебнали горкия мъж, лукави като две излезли на лов котки, и каквото и да искаха от него, щяха да го получат. Неминуемо.

Или така поне щеше да е всеки път, ако не беше тяхната жестока и умна майка, която можеше да се намеси и да провали коварната им засада само с една дума или жест. Двете малки вещици, разбира се, го знаеха и затова винаги поне едната от тях следеше къде е Хетан и колко силно е вниманието й. Хетан знаеше, че стига само да се обърне към тях, момичетата ще прекъснат ласкателната си, глуповато манипулативна атака над баща си, ще я изгледат сърдито и ще се измъкнат като всички неуспели с коварните си планове зли пакостници по света.

О, можеха да са много милички, когато ги устройваше, и в наследство от истинския си баща и двете притежаваха вроден талант да изобразяват невинност, толкова чиста и абсолютна, че граничеше с идиотизъм, което неизменно предизвикваше гадене у майка им, а и у други майки също така. Ами че Хетан беше виждала дори стари бездетни лели — обикновено отстъпчиви, както се полага за далечната им роднинска роля — да присвиват очи, щом забележат това хитруване.

Разбира се, не беше лесна работа да се измери злонравието, нито дори да е сигурна доколко подобна оценка е уместна. Защото не е ли присъща за всяка жена дарбата да налага най-съществена насока върху всеки аспект от живота на избрания от нея мъж? Съответно Хетан съжаляваше бъдещите съпрузи на Сторий и Стейви. В същото време обаче не смяташе да позволи собственият й мъж да бъде изтормозен от тези две същества. Проблемът се свеждаше до простото притежаване. А колкото по-големи ставаха близначките, толкова по-безочливи ставаха опитите им да й го отнемат.

Да, тя разбираше всичко това. Не беше нещо пряко, нито съзнателно от страна на момичетата. Те просто изпробваха вродените умения в пленяването, разкъсването и изяждането. И също толкова естествено бе да го правят в надпревара със собствената си майка. Имаше времена, спомняше си Хетан, когато й се искаше да може да проследи далечния им, своенравен и лукав баща и да тръсне двете малки негоднички в скута му, по-точно върху шкембето му — да, Круппе от Даруджистан можеше с право да се порадва на неволната си придобивка.

Уви, Хетан много добре съзнаваше, че мъжът, който сега заемаше мястото на Круппе, няма да приеме подобен жест, колкото и за справедлив да го смяташе тя. Такива бяха неизброимите злощастия на родителството. И на лошия й късмет в избора на достоен съпруг.

Беше уязвим, склонен да се поддава на снизходителност, а близначките знаеха това и му се бяха нахвърлили като пирани. Не че Стейви и Сторий бяха съвсем безчувствени — като всички момичета на тяхната възраст, просто не ги интересуваше. Искаха каквото искаха и щяха да направят каквото е необходимо, за да си го получат.

Много преди да отраснат, разбира се, племенният живот сред баргастите Бяло лице щеше да им го избие или поне да потисне по-злонравните му подтици, всички от които, впрочем, нужни за един добър живот.

Сторий първа забеляза приближаването й и мрачната решимост в очите на майка им се отрази във внезапно пробягалия страх и злоба по сладкото закръглено личице на момичето. Пръстите й пернаха рамото на сестра й, Стейви трепна, обърна се и също я видя. Близначките мигновено скочиха и побягнаха като белки, а пастрокът им зяпна след тях изненадан.

Хетан спря до него.

— Скъпи, имаш ум колкото на бедерин, стане ли дума за тия двете.

Онос Т’уулан примига, после въздъхна.

— Боя се, че ги разочаровам все пак. Трудно е да се съсредоточа — говорят толкова бързо, че не мога да схвана какво искат да кажат или какво искат.

— Можеш да си сигурен, че каквото и да е, предназначението му е да ги разглези още повече. Но аз разбих обсадата им, Туул, за да ти кажа, че водачите на кланове се събират. Е, тези, които успяха да се отзоват на призива. — Хетан се поколеба. — Обезпокоени са, съпруже.

Дори това почти не успя да проникне през скръбта, в която се беше загърнал мъжът й след жестоката смърт на Ток-младши.

— Колко клана не са изпратили никого? — попита той.

— Почти една трета.

Той се намръщи, но замълча.

— Най-вече от южните окрайнини — продължи Хетан. — Затова тези, които вече са тук, казват, че сигурно са се разбунтували. Че са изгубили пътя си, волята си. Че са се прекършили и ги тегли в кралствата. Воините се наемат като телохранители при сафините и болкандо.

— Каза „най-вече“, Хетан. А другите?

— Всички външни кланове, онези, които са стигнали най-далече в разпръсването — освен един. Гадра. Те са намерили прилично стадо бедерини тук, в една ивица между ак’рините и оул’даните, достатъчно, за да ги изхрани известно време…

— Бойният водач на Гадра… Столмен беше, нали? Не долових никакво вероломство у него. Освен това какъв шанс за бунт биха имали в този район? Нямат къде да отидат — безсмислено е.

— Прав си, така е. Трябваше да получим вест от тях. Трябва да говориш на клановите вождове, Т’уулан. Трябва да им се напомни защо са тук. — Взря се за миг в кафявите му очи, след което извърна глава. Знаеше, че кризата обитава умовете не само на клановите вождове на баргастите, но и на мъжа, който стоеше до нея. Нейния съпруг, любовта й.

— Не знам — заговори бавно Туул, сякаш търсеше подходящите думи, — дали мога да им помогна. Шаманите прорицатели бяха смели в първите си пророчества, разпалиха огньовете, които ни доведоха тук, но с всеки ден езиците им сякаш се съсухрят все повече, думите им изсъхват и единственото, което мога да видя у тях, е страхът в очите им.

Тя го хвана за лакътя и го задърпа с нея. Излязоха от лагера, минаха оттатък загражденията, изкопите и рововете нужници и продължиха по отъпканата от стадата в сезона на дъждовете земя.

— Трябваше да водим война срещу Тайст Едур — заговори Туул, след като се изкачиха на един хълм и се загледаха на север към далечните облаци прах. — Шаманите прорицатели претупаха набързо ритуалите си, за да намерят пътища през лабиринтите. Целият Баргаст Бяло лице се изтощи в изкупуването на зърно и продоволствие. Забързахме след Сивите мечове. — Помълча малко, после добави: — Избрахме неподходящия враг.

— Не може да се намери слава в съкрушаването на съкрушен народ — отвърна Хетан; вкусваше горчивината на собствените си думи.

— Нито народ, изтерзан от своите.

Имало беше жестоки сблъсъци около това. Въпреки че след трагичната смърт на нейния баща бе издигнат за боен водач с пълно единодушие, Онос Т’уулан почти моментално бе влязъл в конфликт с всички кланови вождове. Една война срещу империята Ледер щеше да е несправедлива война, независимо от хегемонията на едурите. Не само че ледериите не им бяха врагове, но дори техният враг, тези Тайст Едур, присвити от страх под ужасната сянка на своя император, едва ли имаха каквато и да е връзка с онези древни едури, които бяха избивали баргастите преди толкова много поколения. Цялата идея за възмездие или за подновяване на война изведнъж бе загорчала, а колкото до Туул, Имасс, който изобщо не усещаше старите забрали рани в духа на баргастите — който всъщност оставаше глух за гнева на пробудилите се баргастки богове… той бе проявил пълна нетърпимост към жадните да проливат кръв.

Междувременно старите прорицатели бяха загубили единството във визията си. Пророчеството, което в началото бе изглеждало толкова просто и ясно, изведнъж се разми от двусмислия и пося сред шаманите такова разногласие, че дори предполагаемият им водач Кафал, брат на Хетан, не успяваше да потуши разногласията. Така те се бяха оказали безполезни в борбата на воли между Туул и водачите. Все толкова безполезни бяха и сега.

Кафал бе настоял да обиколи от племе на племе — Хетан не беше виждала брат си от месеци. Но и да беше успял да поправи някоя от нанесените щети, тя не беше чула за това. Дори сред клановите шамани в този лагер долавяше най-вече смут и горчива неохота да говорят с когото и да било.

Онос Т’уулан не бе пожелал да хвърли Белите лица във война с Ледер — и волята му се беше наложила до онзи съдбовен ден, когато падна последният Оул — когато беше загинал Ток-младши. Не само кланът на самата Хетан, сенаните, се бяха отприщили, но и мрачната страст на сестрата на самия Туул, Килава.

Липсваше й тази жена. И Хетан знаеше също така, че скръбта на съпруга й се бе утежнила от заминаването й — заминаване, което той със сигурност приемаше като изоставяне от нейна страна в момент на най-голяма нужда. Хетан обаче подозираше, че смъртта на Ток — и въздействието, което бе имала тя над брат й — се бе оказала за Килава жестоко напомняне за ефимерната природа на любовта и приятелството. Затова тя беше тръгнала да преоткрие собствения си живот. Егоистичен импулс навярно, и нечестно нанесена рана на брат, който вече бе наранен от загубата.

Да, Килава заслужаваше един хубав шамар по така хубавото й лице и Хетан се закле, че тя ще е тази, която ще я шамароса при следващата им среща.

— Не виждам враг — каза мъжът й.

Тя кимна. Да, това бе кризата, поразила народа й, затова всички гледаха към своя боен водач. Нуждаеха се от посока, от цел. А той не им даваше нищо.

— Твърде много млади воини имаме — каза тя. — Обучени в древните бойни навици, жадни да видят как мечовете им пият кръв — избиването на изтощената ледерийска армия с нищо не уталожи апетитите на мъжете в собствения ни клан — но беше достатъчно, за да разпали завист и омраза буквално сред всички други.

— Нещата бяха по-прости сред Имасс — промълви Туул.

— О, глупости!

Той я изгледа рязко, след това отново извърна очи, отпуснал рамене.

— Е, ние имахме цел.

— Имахте една нелепа война срещу враг, който не изпитваше никакво истинско желание да се бие с вас. И така, вместо да се изправите пред несправедливостта, която вършехте, отидохте и призовахте ритуала на Телланн. Хитро измъкване всъщност макар и доста безумно. Какво толкова страшно има в това да погледнеш грешките си?

— Скъпа, не бива да задаваш този въпрос.

— Защо не?

Той отново я погледна в очите, но без гняв този път, а само с мрачно отчаяние.

— Би могла да откриеш, че нямаме нищо друго освен грешки.

Въпреки изгарящата топлина на утрото тя се смрази.

— О… А за теб това включва ли мен?

— Не. Говоря, за да ти помогна да разбереш един Имасс, който някога е бил Т’лан. — Помълча за миг. — С теб, с децата ни бях започнал да вярвам, че тези неща са най-сетне зад мен — ужасните грешки и бремето, което носеха всички. А после, в един миг… ми се напомня за собствената ми глупост. Никаква полза няма да пренебрегваш недостатъците си, Хетан. Заблудата е удобна, но може да се окаже фатална.

— Ти не си мъртъв.

— Не съм ли?

Тя изсумтя и извърна очи.

— Също толкова лош си като сестра си! — После рязко се обърна отново към него. — Събуди се! Твоите двайсет и седем клана спаднаха до деветнайсет — колко още трябва да изгубиш, защото не може да те притесняват да вземеш решение?

Той присви очи. И попита тихо:

— Какво решение искаш да взема?

— Ние сме Баргаст Бялото лице! Намери ни враг!

Привилегията да си близо до дома се оказваше твърде болезнена, макар Торент — последният воин на Оул — да търсеше наслада в страданието. Наказание за оцеляването, за устояването, като последна капка кръв, отказваща да се стопи в червената кал. Не знаеше какво го държи прав, дишащ, с неспиращо да тупти сърце, с мисли, провиращи се през безкрайните завеси от прах. Някъде дълбоко в себе си се молеше да намери своята единствена, чиста истина, изстискана до един ашик, излъскана от всички безчувствени ветрове и безсмислени дъждове, от вихреното сгромолясване на сезон след сезон. Малко възелче от нещо като кост, което да го препъне, да го претърколи, да го просне.

Можеше и да го намери, но подозираше, че няма. Нямаше го нужния ум. Липсваше му онази острота като у Ток Анастер, мезла, който терзаеше сънищата му. Тътен на копита, раздрано от буря нощно небе, ветрове, виещи като вълци, и единственото око на мъртвия воин, втвърдено като опал в тъмната кухина. Лице, ужасяващо с червенината си, лъснала развалина — кожата отпрана, зацапаните зъби оголени в дива усмивка — о, може би мезла наистина яздеше в сънищата на Торент, предвестник на кошмари, присмехулник над неговата драгоценна, крехка истина. Едно беше ясно — мъртвият стрелец преследваше Торент, възпламенен от омраза към последния воин Оул, и преследването бе неумолимо, стъпките на Торент се влачеха дори когато бягаше на живот и смърт, задъхваше се и врещеше — докато не се събудеше сепнат, плувнал в пот и разтреперан.

Ток Анастер сякаш не бързаше да доведе своя лов до зловещия му край. Насладата на призрака беше в гонитбата. Нощ след нощ, след нощ.

Воинът оул вече не носеше маска. Дразнещият обрив, нашарил лицето му, вече се беше махнал. Беше избрал да се остави с децата на грижите на клана Гадра, вдигнали лагера си в самия край на Оул’дан. Не беше пожелал да види опустошителната скръб на странния воин на име Туул заради смъртта на Ток Анастер.

Скоро след като бе дошъл в клана и след спадането на обрива жените на Гадра бяха проявили интерес към него, а не бяха свенливи, дори проявяваха дързост, която почти плашеше Торент — неведнъж му се беше налагало да бяга от атаките им. А напоследък десетината жени, решили да го издебнат и хванат натясно, бяха започнали да си взаимодействат.

Затова той яхваше коня си, препусваше извън лагера и прекарваше цялата дължина на слънчевата дъга далече от хищните им попълзновения. С червени кръгове около очите от изтощение, окаян в самотата си и във война със самия себе си. Никога не беше лягал с жена в края на краищата. Представа нямаше какво включва това, освен стъписващите детски спомени как вижда през открехнатите врати на колиби как притискащи се възрастни пъшкат, стенат и въздишат. Но онова бяха оули — не тези диви, ужасни баргасти, които се сношаваха с викове, лай и смях, мъжете ревяха като мечки, а жените дращеха и хапеха.

Не, всичко това бе непонятно. Защото макар да се стараеше да избяга от тези луди жени с техните боядисани лица и блестящи очи, той искаше онова, което предлагаха. Бягаше от собствената си страст и всеки път, когато го направеше, изтезанието, което си нанасяше сам, го жилеше още по-болезнено.

„Никой не заслужава такова страдание!“

Трябваше да се радва на свободата си — тук, сред просторните равнини, толкова близо до Оул’дан. Да гледа стадата бедерини — които собственият му народ така и не беше помислил да опитоми — и родара, за които сега се грижеха оцелелите деца на оулите — и да знае, че проклетите ледерии вече не ги преследват, не ги избиват… трябваше да ликува в този момент.

Нима не беше жив? Спасен? И не беше ли водачът на клана на оулите? Неоспоримият владетел на огромно племе от няколко десетки деца, някои от които вече бяха забравили своя език и говореха чуждата варварска реч на баргастите, и бяха започнали да боядисват лицата си с червена и жълта охра, и да сплитат косата си?

Яздеше в бавен тръс, вече на повече от две левги от лагера. Предната нощ стадата бяха възвили на югоизток, тъй че не бе видял нито едно по пътя си. Щом зърна баргастките псета, си помисли, че може да са вълци, но щом го видяха, затичаха право към него — нещо, което вълча глутница нямаше да направи никога — и когато се приближиха, вече видя пъстрата им къса козина, сплесканите им муцуни и малки уши. По-едри от всяка оулска или ледерийска порода, зверовете бяха изключително свирепи. До този момент го оставяха на мира, освен да се озъби някое от тях, докато препускаше към лагера.

Той издърпа пиката си от ремъка и я закрепи в стремето на десния си крак. Шест кучета, и се приближаваха… Забеляза, че са изтощени.

Дръпна юздите и ги изчака, обзет от любопитство.

Зверовете забавиха бяга си, след това го заобиколиха. Наклякаха, легнаха, с изплезени, омазани с лепкава слюнка езици.

Озадачен, Торент ги гледаше. Можеше ли просто да мине през този странен кръг и да продължи по пътя си?

Ако това бяха оулски псета, какво щеше да означава поведението им? Може би ако бяха кучета за теглене на шейни, щеше да реши, че се е приближил враг. Намръщен, Торент се изправи на стремената, примижа и се загледа на север, откъдето бяха дошли. Нищо… Заслони очи с ръка. Да, нищо на хоризонта, но над хоризонта… кръжащи птици? Вероятно.

Какво да прави? Да се върне в лагера, да намери някой воин и да му каже какво е видял? „Кучетата ви ме намериха. Налягаха около мен. Далече на север… някакви птици.“ Торент изсумтя, плесна с юздите, смуши коня си между две от излегналите се кучета и пое на север. Не си струваше да съобщава за някакви си птици — трябваше да види какво ги е привлякло.

Две от шестте кучета затичаха след него. Останалите четири се отправиха към лагера на юг.

По времето на Червената маска Торент беше познал нещо близко до удовлетвореност. Оулите бяха намерили човек, когото да следват. Истински водач, спасител. А когато бяха дошли големите победи — смъртта на стотици ледерийски нашественици в свирепи победоносни битки, — те бяха доказателство за предопределеността на Червената маска. Торент не можеше да е сигурен кога нещата бяха започнали да тръгват на зле, но помнеше погледа в окото на Ток Анастер, цинизма, изписан на чуждото му лице. И с всяка изречена от него фраза здравите основи на вярата на Торент сякаш се разтърсваха, понесли сякаш убийствени удари… докато не се появиха първите пукнатини, докато самата страстна увлеченост на Торент не се обърна против себе си, преситена и изпълнена с присмех, докато онова, което беше сила, не се превърна в слабост.

Такава бе властта на скептицизма. Шепа думи, които да разклатят увереността, като семена, хвърлени в каменен зид — нищожни стръкчета и тънки коренчета, да, но с времето събарят стената.

Самата удовлетвореност би трябвало да събуди подозрението на Торент, но тя се бе извисила пред него като чисто божество и той драговолно бе коленичил със сведена глава, за да потърси утеха в сянката й. Във всеки друг век Червената маска нямаше да успее да се наложи като пълководец на оулите. Без отчаянието, без дългия низ от поражения и трупащи се загуби, без самото унищожение, чакащо пред тях като ръба на бездна, племената щяха да са го отхвърлили — както го бяха направили вече веднъж. По-мъдри бяха тогава.

Някои сили не може да бъдат надвити. Така беше и с ледериите. Тяхната алчност за земя, нуждата им да притежават и да властват над всичко, което притежават — тези ужасни страсти пълзяха като напаст и тровеха душите на врага. Щом треската да се гледа на света като тях пламнеше като пожар в нечий мозък, войната свършваше, поражението ставаше неотвратимо.

Дори тези баргасти — неговите варварски спасители — бяха обречени. Търговците ак’рини вдигаха становете си срещу охранителните линии. Конетърговци д’расилани превеждаха стадо след стадо в общо взето безсмислен парад покрай лагера и от време на време някой воин избираше някое от по-едрите животни, оглеждаше го и след това с презрителен смях го връщаше в табуна. Скоро, убеден беше Торент, щеше да дойде достатъчно висока и едра порода, и толкова.

Нашествениците не остават нашественици завинаги. Рано или късно стават не по-различни от всяко друго племе или народ в една страна. Езиците се смесват, навиците се разменят като пари и скоро всички започват да гледат на света еднакво. А ако този светоглед е погрешен, то нещастието е гарантирано — буквално за всеки и буквално завинаги.

Оулите трябваше да се преклонят пред ледериите. И сега щяха да са живи, вместо да лежат на безброй купчини тлеещи кости в калта на едно мъртво море.

Червената маска се беше опитал да спре самото време. Беше се провалил, разбира се.

Понякога вярата е самоубийство.

Торент бе захвърлил убежденията си, увереностите си, драгоценната си вяра. Нищо не правеше, за да предотврати младите да забравят езика си. Виждаше охрената боя по лицата им и сплетените коси — и оставаше безразличен към това. Да, той беше вождът на оулите, последният, който изобщо щеше да съществува, и задачата му бе да гарантира мирното заличаване на културата им. Обичаите щяха да останат в миналото. Беше се заклел, че няма да скърби за тях.

Не, Торент не носеше бакърена маска. Вече не. И лицето му беше чисто като очите му.

Забави галопа на коня, щом зърна труповете. Врани и лешояди със златистожълти клюнове подскачаха в гнусен танц, а сред тях прелитаха ризани и разпръсваха рояците хищни пеперуди — внезапно разлитащи се и утаяващи се също тъй бързо бели цветчета. Гледка из равнините, която Торент познаваше добре.

Отряд баргасти бе попаднал на засада. Избити.

Приближи се още.

Никакви явни следи, било от ходила или конски копита, не водеха на никъде. Баргастите бяха в група… и това беше странно, противно на всичко, което Торент беше видял в патрулите им. Може би се бяха свили в защита, помисли си той, а това предполагаше враг с многократно числено превъзходство. Но пък… никакви следи нямаше от това. Онези, които бяха избили воините, трябваше да са изнесли своите мъртви. Той обиколи с коня в кръг около убитите, но не видя никакви петна от кръв, никакви ивици през тревата от влачени трупове.

В този момент осъзна, че убитите не са погребани. Красивите им оръжия лежаха пръснати наоколо, без никаква кръв по остриетата.

Настръхна, докоснат сякаш от нещо нечестиво. Отново огледа труповете. Не стягане на бойния строй, а струпване… около единичен враг. И раните — въпреки старанието на лешоядите — изобщо не показваха това, което би очаквал човек. „Все едно са се нахвърлили от всички страни на някакъв звяр, и виж как ударите са падали отгоре върху всеки. Прерийна мечка? Не, нито една не е останала от тях. Последната оцеляла кожа на един от онези зверове — сред моя народ — казваха, че била отпреди седем поколения.“ Помнеше я: огромна, да, но надупчена на много места. А ноктите бяха изтръгнати и отдавна загубени. Но все пак…

Погледна двете кучета. Изглеждаха изненадващо уплашени, дебелите им опашки бяха подвити, погледите им — смутени и плахи. Ако бяха оулски псета, вече щяха да са тръгнали по дирите, настървени и настръхнали. Той се намръщи.

После обърна коня си и пое към лагера на Гадра. Кучетата забързаха след него.

Звяр, който не е оставил никаква следа. Призрачно същество.

Може би самотните му езди бяха приключили. Щеше да се наложи да се предаде на онези алчни жени. Дано поне да можеха да облекчат тревогата му.

„Остави преследването на баргастите. Дай на шаманите им нещо сериозно за вършене, вместо да се напиват всяка нощ с д’расиланска бира. Докладвай на водача, и да се свърши.“

Вече съжаляваше, че беше тръгнал да намери телата. Доколкото можеше да прецени, призрачното същество беше наблизо, беше го наблюдавало всъщност. Или нещо от мръсната му магия се бе задържало над околността и той вече беше белязан, и то щеше да го намери, където и да идеше. Можеше почти да подуши тази магия, просмукала се в дрехите му. Люта, гадна като змийски корем.

Сеток, наричана някога Стаянди, която в сънищата си виждаше странни сцени с познати лица, говорещи на странни езици, сцени на смях, любов и нежност — във времето преди озверяването си — стоеше загледана в пустия север.

Беше видяла дошлите в лагера четири кучета, събитие само по себе си незаслужаващо особено внимание. А ако патрулът бе закъснял с връщането си, какво пък, навярно бе изненадал някоя антилопа и я беше убил, което обясняваше липсата на две кучета, след като щяха да са впрегнати в теглича, за да довлекат месото. Подобни обяснения вършеха работа за момента, въпреки явните пропуски в логиката (в такъв случай тези четирите щяха да са останали с патрула да ядат червата и така нататък). Не че Сеток се замисляше всъщност много над възможните тълкувания, докато гледаше как хората се суетят възбудено около задъханите кучета.

Животните воняха на смърт, да.

А дивите вълци в пустошта, които й бяха дали живот, виеха с утрото своя разказ за ужас.

Отново насочи вниманието си на север.

Да, най-първото й семейство й осигури свята закрила с легендата, наречена „намирането на момичето“ — никой баргаст нямаше вече да преследва животните и дори на ак’рините им бе разказана историята за раждането й сред глутницата и за намирането й от самотния воин. Благословената от духове, казваха вече всички, щом я погледнеха. Владетелката на хиляда сърца.

Отначало това прозвище, последното, я смущаваше. Но спомените й бавно се пробуждаха с всеки ден, в който отрастваше, все по-висока и с по-остър поглед. Да, побрала беше в себе си хиляда сърца, дори повече. Вълчи дарове. Мляко, което беше сукала, мляко от кръв, мляко на хиляда избити братя и сестри. А не помнеше ли нощ на ужас и избиване? Нощ на бягство в тъмното?

Говореха за легендата й и дори шаманите прорицатели й поднасяха жертвоприношения и идваха да се докоснат до нея, за да облекчи тревогата, изписана на лицата им.

А сега Великият магьосник, Приемникът на баргастките богове, мъжът, наречен Кафал, бе дошъл при клана Гадра, за да говори с нея, да подири душата й, ако тя го позволи.

Дивите вълци й виеха, умовете им се бяха слели в объркана глъч от страх и тревога. Неспокойни за детето си, да, и за едно бъдещо време, когато бурите назряваха от всички посоки. Вълците разбираха, че тя ще е в самия център на онзи небесен пожар. Молеха да пожертват собствения си живот, за да може тя да живее. А това тя нямаше да позволи.

Ако беше благословена от духове, то вълците бяха духовете, които я бяха благословили. Ако беше същество, достойно за почитание тук сред баргастите, значи беше само един символ на дивото и тъкмо това диво трябваше да бъде почитано — стига да можеха да разберат това.

Погледна отново през рамо към наплашените кучета и за миг я обзе жал за това, което можеше да са зверовете, ако тяхната дивост не беше така окована.

Бог, деца мои, не ни очаква в дивото. Бог, деца мои, е самото диво.

Вижте законите му и се смирете.

В смирението намерете мир.

Но знайте това: мирът невинаги е живот. Понякога мирът е смърт. Пред лицето на това как може да не си смирен?

Дивите закони са единствените закони.

Щеше да предаде тези думи на Кафал. Щеше да види на лицето му въздействието им.

А след това щеше да му каже, че кланът Гадра ще умре и че много други кланове на Баргаст ще го последват. Щеше да го предупреди да гледа към небесата, защото от небесата идеше смъртта. Щеше да го предупреди да не предприема повече пътувания, а да се върне в своя клан. Трябваше да сключи мир с духа на своя род. Мирът на живота, преди да дойде мирът на смъртта.

Около кучетата се бяха събрали воини с готови за бой оръжия. Напрежението се изливаше от тях на вълни и се стелеше из целия лагер. След малко измежду двайсетината струпали се щеше да бъде избран боен водач. Съжаляваше ги всички, но най-вече този обречен водач.

Вятър задуха от изток, разроши избелялата й от слънцето коса и зашепна в нея като в сухи треви. А вонята на смърт все още изпълваше сетивата й.

Лицето на Кафал бе наедряло, станало беше по-грубо, отколкото в младостта, между веждите му и покрай устните се бяха врязали дълбоки бръчки на умора и гнет. Преди години, в една яма под пода на един храм, беше говорил с Благославящия, с малазанския капитан Гъноуз Паран. И в стремежа си да го впечатли — да докаже, че по някакъв начин мъдростта му надделява над малкото му години — беше изрекъл думи, които бе чул от устата на баща си, преструвайки се, че са негови.

„Мъж, който притежава власт, трябва да действа решително… иначе властта изкапва между пръстите му.“

Наблюдението, макар несъмнено да беше вярно, сега отекваше горчиво. Гласът, който го беше изрекъл тогава, беше съвсем не на място. Нямаше никакво право на онези думи. Кафал не можеше да повярва на собствените си претенции, изречени от онова по-младо негово „аз“, от онзи дързък, наивен глупак.

Една безсмислена, глупава злополука беше отнела баща му, Хъмбръл Тор. При цялата власт, която бе притежавал грамадният мъдър воин, нито мъдростта, нито самата власт му бяха помогнали срещу слепия шанс. Урокът бе ясен, посланието — мрачно и смиряващо. Властта не беше доказателство срещу нищо и това бе единствената мъдрост, която си струваше да бъде разбрана.

Чудеше се какво ли е станало с онзи окаян малазански капитан, избран и прокълнат (а всъщност имаше ли изобщо някаква разлика между двете?). И се чудеше също така защо сега копнееше да поговори с Гъноуз Паран, да размени няколко фрази, този път по-искрени, по-отмерени, изпълнени с повече знание. Да, младите бяха бързи в преценките си, бързи в своя укор към туткавите според тях стари. Младите нищо не разбираха от цената на трезвия размисъл.

В очите на тогавашния Кафал Гъноуз Паран бе нерешителен. Жалко, обезсърчаващо нерешителен. Ала за днешния Кафал, тук, на тази чужда равнина, под чужди небеса, онзи малазанец отпреди години с право бе проявявал предпазливост, измервана с благоразумие, за което Кафал се беше оказал ужасно сляп. „Така измерваме един живот, така градим моста от онова, което сме били, към това, което сме. Гъноуз Паран, поглеждаш ли изобщо надолу? Замръзваш ли изобщо някога пред тази бездънна пропаст долу?“

„Мечтаеш ли изобщо да скочиш?“

На Онос Т’уулан бе дадена цялата власт, която бащата на самия Кафал бе притежавал някога, и в това нямаше нищо незаслужено. А ето че бавно, неумолимо тя изкапваше между пръстите на стария воин. Кафал нищо не можеше да направи, за да го спре — беше също толкова безпомощен, колкото самия Туул. За сетен път слепият шанс бе заиграл против баргастите.

Когато до него стигна вестта, че бойни кучета са се върнали в лагера — дошли без придружители и съобщаващи с това, че нещо е сполетяло групата съгледвачи — и че се оформя бойна група, която да тръгне назад по дирята им, Кафал облече наметалото си от кожа на бедерин, изпъшка под тежестта му и срита свитата на пода на палатката дрипава рошава кукла.

— Събуди се.

Стиската овързани клечки плю на пода и се озъби, докато се изправяше лениво.

— Много смешно. Уважавай по-старите от теб. О, Велики магьоснико.

Иронията, процедила се от титлата като мъзга, накара Кафал да потрепери, а после той се изруга наум, щом Таламандас изсумтя насмешливо, видял ефекта от подигравката си.

— Трябваше отдавна да сме те изгорили на клада.

— Твърде много ме цениш, за да си позволиш това. Аз пътувам по лабиринтите. Нося съобщения и се разправям с чужди богове. Говорим за изключително важни неща. Война, измени, съюзи, измени…

— Повтаряш се.

— … и война.

— А баргастките богове доволни ли са от усилията ти, Таламандас? Или ръмжат от яд, докато щъкаш насам-натам по повелята на човешки богове?

— Те не могат да живеят в изолация! Ние не можем! Те са упорити! Липсва им всякаква изтънченост! Смущават ме!

Кафал въздъхна и пристъпи навън.

Куклата от клечки пъргаво заситни след него.

— Ако се борим сами, всички ще умрем. Трябват ни съюзници!

Кафал спря и погледна надолу, зачуден дали Таламандас всъщност не е луд. Колко пъти можеха да повтарят същия този разговор?

— Съюзници срещу кого? — попита той, както беше правил безброй пъти.

— Срещу онова, което иде!

И ето го, същия безсмислен отговор, отговор, който нито Кафал, нито Туул можеше да използва. Великият магьосник изсъска обезсърчено и закрачи отново, без да обръща повече внимание на ситнещия след него Таламандас.

Бойната група беше напуснала лагера и вече изкачваше на бегом височината на север. Щом прехвърлеха билото, щяха да се скрият от поглед.

Кафал видя детето вълк, Сеток — стоеше в края на лагера, гледаше след воините и нещо в стойката й издаваше, че копнее да затича след тях, озъбена и настръхнала, жадна да се включи в лова.

Нямаше съмнение, че Сеток е ледерийка, но това потекло бе само на повърхността — кожата й, чертите й, следите от бащата и майката, които я бяха родили и след това изгубили. Но вроденият отпечатък от цивилизация след това бе изчезнал, заличен. Върната беше на дивото, принесена в жертва девица, чиято душа бе погълната цялата. Сега беше на вълците и може би на Вълчите бог и богиня, Господаря и Господарката на Зверския трон.

Баргастите бяха дошли да намерят Сивите мечове, да се бият на тяхна страна — с вярата, че Ток Анастер и армията му познават чакащия ги враг. Баргастките богове бяха жадни да служат на Тогг и Фандърей, да тичат с дръзката глутница в търсене на кръв и слава. Бяха, както Кафал вече разбираше, по-лоши от деца.

От Сивите мечове не бе останало нищо повече от гниеща плът, когато първите съгледвачи ги намериха.

Толкова със славата.

Дали Сеток бе наследила благословията, дадена някога на Сивите мечове? Дали беше сега детето на Тогг и Фандърей?

Дори Таламандас не знаеше.

— Не нея! — изръмжа стиската клечки зад него. — Прогони я, Кафал! Изхвърли я в пустините, където й е мястото!

Но той продължи. Когато стигна на десетина крачки от нея, тя за миг се обърна към него, но после отново се загледа към пустите земи на север. Той спря до нея.

— Те ще умрат — промълви тя.

— Какво? Кои?

— Воините, които тръгнаха току-що. Ще умрат като отряда съгледвачи. Намерихте врага, Велики магьоснико… но е погрешният враг. Отново.

Кафал рязко се обърна. Видя Таламандас клекнал в тревата на пет крачки зад тях.

— Догони ги — рече той на куклата от клечки. — Догони ги и ги върни.

— Не вярвай на приказките й!

— Това не е молба, Таламандас.

Куклата се изкикоти присмехулно, врътна се и драсна като ужилен от пчела заек по дирята на бойната група.

— Няма полза — каза Сеток. — Целият клан е обречен.

— Такива изявления ме уморяват — отвърна Кафал. — Ти си като отровен трън в сърцето на този клан. Отнемаш силата и гордостта му.

— За това ли си дошъл? — попита тя. — Да… извадиш този трън ли?

— Ако трябва.

— Тогава какво чакаш?

— Искам да знам източника на изявленията ти, Сеток. Видения ли те обсебват? Духове ли навестяват сънищата ти? Какво си видяла? Какво знаеш?

— Риназаните шепнат в ухото ми — отвърна тя.

Дразнеше ли го?

— Крилатите гущери не шепнат нищо, Сеток.

— Нима?

— Да. Само безсмислици ли имаш да ми кажеш? Нищо ли друго не съм освен обект на презрението ти?

— Воинът Оул, онзи, когото наричат Торент, е намерил бойната група. И той се опитва да ги убеди като куклата ти. Но… бойният водач е млад. Безстрашен. Защо глупците избират хора като него?

— Когато по-стари воини видят глутница бойни псета да се довлече в лагера сама, се събират да обсъдят въпроса — каза Кафал. — Младите грабват оръжията и очите им блясват.

— Чудно е, че някои воини изобщо успяват да остареят.

„Да. Чудно е.“

— Оулът ги убеди.

— Не Таламандас?

— Не. Казват, че мъртвите магьосници никога нямат нещо добро за казване. Казват, че твоята стиска клечки коленичи в нозете на Жътваря на смърт. Наричат го малазанска кукла.

„В името на всички духове, не мога да възразя на нищо от това!“

— Ти усещаш всичко, което става в тези равнини, Сеток. Какво знаеш за врага, който е убил съгледвачите?

— Само това, което шепнат риназаните, магьоснико.

„Отново крилатите гущери… духове на бездната!“

— В нашето отечество, по високите пустинни плата, има по-малка разновидност, наричахме ги ризани.

— По-малка, да.

Той се намръщи.

— В смисъл?

Тя сви рамене.

— Просто това. По-малка.

Искаше му се да я разтърси за раменете, да изтръгне тайните й.

— Кой уби съгледвачите?

Сеток оголи зъби, но не се обърна към него.

— Вече ти казах, Велики магьоснико. Кажи ми, виждал ли си зелените копия в небето нощем?

— Разбира се.

— Какво са те?

— Не знам. Знае се, че е имало неща, падали от небето, докато други просто преминават като пламнали фургони, прекосяват небесната твърд нощ след нощ, седмици или месеци… а след това изчезват също тъй загадъчно, както са се появили.

— Безразлични към света долу.

— Да. Твърдта е осеяна с безброй светове, не по-различни от нашия. За звездите и за огромните горящи фургони ние сме като прашинки.

Тя се обърна и го изгледа.

— Това е… интересно. В това ли вярват баргастите?

— В какво вярват вълците, Сеток?

— Кажи ми, когато ловец хвърли копие по бягаща антилопа, ловецът цели ли се в нея?

— И да, и не. За да удари точно, ловецът трябва да хвърли пред антилопата — на пътя, по който тя ще мине. — Погледна я замислено. — Да не би да ми казваш, че тези копия от зелен пламък са копията на ловец и че ние сме антилопата?

— А ако антилопата кривне?

— Един добър ловец няма да сгреши.

Бойната група се бе появила на височината, придружена от воина Оул на коня му и още две кучета.

— Ще ида при Столмен — каза Кафал. — Той ще поиска да говори с теб, Сеток. — Помълча, после добави: — Може би бойният водач на Гадра ще успее да изтръгне по-ясни отговори от теб, защото аз със сигурност се провалих.

— Вълците са достатъчно ясни, когато говорят за война — отвърна тя. — Всичко друго ги обърква.

— Значи наистина служиш на Господаря и Господарката на Зверския трон. Като жрица.

Тя сви рамене.

— Кой е врагът? — попита отново Кафал.

Сеток го погледна.

— Врагът, Велики магьоснико, е мирът.

И се усмихна.

Ръфащите бяха издърпали тялото на Висто на десетина крачки встрани на равното, но нещо ги беше предупредило да не ядат съсухрената сбръчкана плът на мъртвото момче. На разсъмване Бадале и още няколко други отидоха и се струпаха около изсъхналото изтърбушено телце на някогашния Висто.

Другите зачакаха Бадале да намери думите си.

Рут позакъсня, защото трябваше да нагледа Хелд и да я повие. Когато дойде, Бадале вече бе готова.

— Чуйте ме тогаз — проговори тя. — За свършека на Висто.

Издуха мухите от устните си и огледа лицата около себе си. Имаше едно изражение, което искаше да намери, ала не можеше. Дори да си го спомни как изглеждаше й беше трудно, невъзможно направо. Изгубило й се беше, честно. Но го искаше и знаеше, че ще го познае, стига да го види пак. Изражение… някакво изражение… какво беше? След малко заговори:

Винаги изчакваха, без да знаят дали е свършила, докато не станеше съвсем ясно, че е свършила. Този път тя погледна надолу към Висто. Яйцата на ездачите сатра бяха полепнали като трохи по устните на Висто, все едно беше нагъвал сладкиш. Възрастните червеи бяха изпълзели навън през сдъвкания му стомах и никой не знаеше къде са отишли, в земята може би — правеха всичко това през нощта.

Може би някои от Ръфащите бяха проявили непредпазливост, с настървените им и вечно гладни за плът челюсти, което щеше да е добре, тъй като по-малко от тях щяха да са достатъчно силни, за да нападат ребърчатата змия. Нямаше да е зле, ако им се наложеше да се влачат далече от колоната, все повече да изнемощяват, както ставаше с децата, докато не паднат от изтощение и не престанат да бъдат неприятност. С това човек можеше да преживее, също като с враните и лешоядите горе. Животните показваха добре как да се осланяш на търпението, нали?

Тя вдигна глава и като по сигнал останалите се обърнаха и бавно тръгнаха към пътя, където чакаха онези, които все още можеха да се държат на крака и се подготвяха за дневния преход.

— Харесвах Висто — промълви Рут.

— Всички харесвахме Висто.

— Не трябваше.

— Не.

— Защото така е по-тежко.

— Ездачите сатра също харесваха Висто. Дори повече от нас.

Рут премести Хелд от свивката на дясната си ръка в свивката на лявата.

— Побеснял съм като Висто вече.

Брейдерал, появила се и тръгнала в главата на змията едва преди два дни — може би беше дошла от тялото на змията, може би отнякъде другаде, — се приближи и застана до тях. Сякаш искаше да стане част от нещо, нещо, нагласено от Рут, Хелд и Бадале. Но каквото и да беше това нещо, нямаше място в него за нея. Свършекът на Висто не оставяше дупка. Пространството просто се беше затворило.

Освен това нещо в това високо кокалесто момиче притесняваше Бадале. Лицето й беше твърде бяло въпреки изгарящото слънце. Напомняше на Бадале за мършавите… как им казваха? Квизитори? Квидатори? Квидаторите май, да, мършавите, дето бяха по-високи от всички други и от височината си виждаха всичко и командваха всички, и като кажеха: „Гладувай и мри“, ами, точно това правеше всеки.

Ако знаеха за Чал Манагал, щяха да са ядосани. Може би дори щяха да я подгонят и да намерят главата й, да намерят Рут и Бадале, а след това да направят онова Квидаторско нещо с ръцете си, онова, когато кършеше вратовете на хора като Рут и Бадале.

— Щяхме да сме… Квидирани докрай.

— Бадале?

Тя вдигна очи към Рут, издуха мухите от устните си, а след това — без да забелязва Брейдерал, все едно че не съществуваше — бавно тръгна към ребърчатата змия.

Пътят се изпъваше напред, прав като обида към природата, а в далечния край на каменистата безжизнена земя хоризонтът блещукаше като покрит с натрошено стъкло. Чу зад себе си дращещите стъпки на Рут, след това леко възвиха, когато той тръгна към челото на колоната. Можеше да е втората след него, но Бадале нямаше да върви с него. Рут си имаше Хелд. Това бе достатъчно за Рут.

Бадале си имаше думите, а това бе повече от достатъчно.

Видя, че Брейдерал тръгна след Рут. Двамата бяха почти еднакви на ръст, но Рут изглеждаше по-слабият, по-близо до свършека от Брейдерал, и като видя това, Бадале за миг изпита гняв. Трябваше да е обратното. Рут им трябваше. Брейдерал не им трябваше.

Освен ако не се канеше да заеме мястото на Рут, когато Рут най-сетне се прекършеше. Освен ако не се канеше да е новата глава на змията, плъзгавият й език, зъбатите й челюсти. Да, може би Бадале виждаше точно това. И Брейдерал щеше да вдигне Хелд, увита хубаво и предпазена от слънцето, и всички отново щяха да тръгнат някой ден, поведени от нея вместо от Рут.

Това беше понятно донякъде. Не по-различно, отколкото при глутниците на Ръфащите — когато водачът се поболееше или окуцееше, или просто престанеше да е достатъчно силен, ами да, тогава друг Ръфащ се появяваше и започваше да тича редом до него, идваше точно за този момент. За да поеме. За да продължат нещата.

Не по-различно от това, което синове правеха на бащи и дъщери, правеха на майки, и принцове на крале, и принцеси на кралици.

Брейдерал крачеше почти до Рут, там, в челото. Може би говореше с Рут, а може би не. За някои неща няма нужда да се говори, а пък и Рут не беше от онези, които ще ти кажат много.

— Не харесвам Брейдерал.

И да я чу някой наблизо, не го издадоха.

Бадале издуха накацалите мухи. Трябваше да намерят вода. Дори само половин ден още без нея и змията щеше само на ребра да стане, особено в тази горещина.

Тази сутрин тя правеше това, което правеше винаги. Хранеше се с думи до насита, пиеше дълбоко пространствата помежду им и беше луда — толкова луда, — че нищо от това не й даваше никаква сила.

Садик беше вторият тръгнал след Рут — Хелд беше първата. Сега вървеше с първата раздърпана групичка, четири деца, на няколко крачки зад Рут и новото момиче. Бадале беше малко по-назад, в следващата групичка. Садик я боготвореше, но нямаше да се доближи до нея, все още не, защото нямаше смисъл. Самият той почти нямаше думи — беше изгубил повечето от тях в самото начало на пътуването. Стига да беше достатъчно близо, за да чува Бадале, беше доволен.

Тя го хранеше. С онова, което казваше, и с онова, което виждаше. Държеше го жив.

Мислеше си за онова, което бе казала за свършека на Висто. За това как част от него не беше вярно, онова дето Висто не помнел нищо за мястото, от което бил дошъл. Помнил беше твърде много всъщност. Тъй че Бадале нарочно бе казала неистина за Висто. За свършека му. Защо го беше направила?

„Защото Висто си отиде. Думите й не бяха за него, защото той си отиде. Бяха за нас. Казваше ни да се откажем от спомнянето. Да се откажем, тъй че когато го намерим отново, всичко да е като ново. Не самото спомняне, а нещата, които си ще си спомним. Градовете и селата, и семействата, и смехът. Водата и храната, и пълните стомаси. Това ли ни казваше тя?“

Е, той си беше изял храната за днес, нали? Бадале беше щедра в това отношение.

Ходилата му бяха като табани от щавена кожа. Почти не ги усещаше и това беше облекчение, след като камъните по пътя бяха остри и много други имаха накървавени стъпала, от което им беше трудно да вървят. По земята от двете страни на пътя беше още по-лошо.

Бадале беше умна. Беше мозъкът зад челюстите, езикът. Поемаше онова, което очите на змията виждаха. Придаваше смисъл на онова, което езикът вкусваше. Даваше имена на нещата в този нов свят. За пеперудите, които се преструваха на листа, и дърветата, които канеха пеперудите да са листа, тъй че пет дървета да си делят една група листа, а щом дърветата огладнееха, листата отлитаха да търсят храна. Никое друго дърво не можеше да прави това, тъй че никое друго дърво не живееше в Елан.

Говореше за джавалите, месоядните птици, не по-големи от врабци, които първи се спускаха върху тяло, щом паднеше, и с острите си клюнове мушкаха и пиеха. Понякога джавалите дори не чакаха тялото да падне. Садик ги беше виждал да нападат ранен Ръфащ, дори лешояди и врани. Понякога се нападаха и едни-други, като се настървяха.

Ездачите сатра и това, което бяха направили с бедния Висто, и изтичащите червеи, които се движеха на врящ килим, избутваха се под трупа и се гърчеха в сянката му. Хапеха и се квасеха в онова, което изкапваше, а щом земята омекнеше, отиваха долу, успели най-сетне да разкъсат кожата на изгорялата пръст.

Садик гледаше в почуда този нов свят, слушаше с благоговение как Бадале дава имена на странните неща и прави нов език за всички тях.

Някъде към обед намериха водна дупка. Разнебитени останки от вдигната набързо ограда за животни обкръжаваха плитка кална яма.

Змията спря, а след това започна бавно, мъчително пълзене навътре и навън от кипналата кал. Самото чакане уби десетки деца, а докато излизаха от блатясалата чернилка, някои падаха и започваха да се гърчат, свити на кълбо и с пълни с кал черва. Някои се изпущаха и омърсяваха за всички, които идваха след тях.

Беше поредният лош ден за Чал Манагал.

По-късно следобед, в най-жестокия пек, зърнаха сивкав облак на хоризонта напред. Ръфащите започнаха да вият, да скачат и да се въртят от ужас, а щом облакът се понесе към тях, кучетата най-сетне побягнаха.

Онова, което приличаше отдалече на дъжд, не беше дъжд. Онова, което приличаше на облак, не беше облак.

Бяха скакалци, но не от обикновените скакалци.

Лъскави крилца, роякът — изпълнил половината небе, а след това — цялото небе, оглушително щракане във въздуха — шумоленето на крила, изщракването на отварящите се челюсти — всяко същество един пръст дълго. От недрата на облака, докато поглъщаше колоната, се понесоха бръмчащи топки, в които насекомите се бяха струпали почти плътно. Щом някоя от тях удареше в скупчена групичка деца, изригваха писъци на болка и ужас — лъсваше червено месо, а след него кост — а след това роякът помиташе напред, като оставяше зад себе си валма коса и купчини лъскава кост.

Тези скакалци ядяха месо.

Това бе първият ден на Елитрите.

5.

Споменът на ефрейтор Тар за баща му можеше непълно да се сумира в един-единствен цитат, кънтял през цялото детство на Тар като смъртни талиански камбани. Сурово и гръмко отекваща фраза, която пердашеше свития от страх син.

— Съчувствие? Да, имам съчувствие — към мъртвите и никой друг! Никой на тоя свят не заслужава съчувствие, освен ако не е мъртъв! Разбираш ли ме, сине?

„Разбираш ли ме, сине?“

Да, сър. Добри думи, за да те направят войник. Пазят мозъка да не стане прекалено… задръстен. С неща, които могат да го отвлекат да не държи щита точно както трябва, да не мушка с късия си меч точно където трябва. Беше от този вид дисциплина, който други можеха да нарекат твърдоглава глупост, но това само показваше, че повечето хора не разбират войнишкия занаят.

Започваше да открива, че ученето на някои хора на дисциплина не е лесно. Крачеше покрай дългата редица ледерийски войници — и да, това определение беше жалка подигравка, — които стояха в поза, минаваща за „мирно“ сред тия туземци. Под жарката слънчева светлина почервенелите лица капеха като стапящ се восък.

— Бригада Харидикт — изръмжа Тар. — Що за име?! Кой, в името на Качулатия, е бил тоя Харидикт… не, не ми отговаряй, проклет глупак! Някой некадърен генерал или още по-лошо, някоя търговска къща, имала щастието да ви накипри с униформата на дома си. Търговци! Бизнесът няма място във военщината. Ние изградихме империя на три континента, като го държахме настрани! Търговците са лешоядите на войната и клюновете може да приличат на усмивки, но от мен го знайте, те са си само клюнове.

Спря, изчерпал словесния си репертоар, и махна на Кътъл, който пристъпи напред с корава усмивка — идиотът обичаше тази „ебаси“ роля, както се наричаше сега („Ледериите имат старши сержанти; ние малазанците имаме ебаси сержанти, и го казвайте през зъби, когато го казвате, момчета, гледайте шегата да си остане между нас“ — тъй рече Рутан Ръд, а това, бе решил Тар там и веднага, беше войник).

Кътъл беше широк в раменете и стабилен, идеално пасваше на ролята. По-широк от Тар, но с половин глава по-нисък, което означаваше, че Тар пасва още по-добре. Никой от тези жалки пародии на войници изобщо не можеше да се мери с който и да е от двамата малазанци в каквото и да е за повече от двайсет удара на сърцето, и това беше ужасната истина. Бяха меки. Не мекушави — меки.

— Тази бригада — заговори Кътъл високо и с презрение — е загуба на място!

Замълча и огледа свирепо лицата, които започваха бавно да се изопват от обидата.

Крайно време. Тар продължи да ги наблюдава, пъхнал палци в оръжейния си колан.

— Да — продължи Кътъл, — слушал съм пиянските ви приказки… — Тонът му ги подканяше сякаш да седнат на масата му: вещ, разумен и едва ли не скапано… съчувствен. — И да, виждал съм лично оная груба, гадна свинщина, която тук наричате „магия“. Недисциплинирана — без ей тоничко финес — брутална сила, но нищо умно в нея. Тъй че за вас, нещастници, боят означава да ядете пръст, а бойното поле е там, където умират стотици, без никаква сериозна причина. Вашите магове са превърнали войната в една жалка, безполезна шега… — Извъртя се рязко към един войник и опря нос в неговия. — Ти! Колко пъти тази бригада е понасяла петдесет или повече процента в едно сражение?

Войникът — а Кътъл беше избрал добре — почти изръмжа в лицето му:

— Седем пъти, ебаси сержант!

— Седемдесет и пет процента загуби?

— Четири, ебаси сержант!

— Деветдесет процента загуби?

— Веднъж, ебаси сержант, но не деветдесет — сто процента, ебаси сержант.

Ченето на Кътъл увисна.

— Сто?

— Тъй вярно, ебаси сержант!

— Ометени до последния войник?

— Тъй вярно, ебаси сержант!

Кътъл — лицето му беше станало мораво — изрева:

— И нито веднъж ли не ви хрумна — на който и да е от вас, — че може да се оправите по-добре, ако избиете всичките си магове в самото начало на битката?

— Но тогава другата страна ще…

— Преговаряте първо с тях, разбира се — всички се разбирате да изколите кучите синове! — Обърна се рязко и вдигна ръце. — Вие не водите войни! Вие не се биете в битки! Вие просто се строявате и правите нови гробища! — Отново се завъртя към тях. — А бе всички вие идиоти ли сте?

Застаналият на един балкон с изглед към парадния плац Брис Бедикт потрепери. До него, застанала в сянката, кралица Джанат изсумтя, след което промълви:

— Има право, знаеш ли.

— За момента е почти без значение — отвърна Брис. — Малко сериозни магове са ни останали, а и те са се изпокрили. Изглежда, е в ход някаква тиха революция и подозирам, че щом прахта улегне, цялата дисциплина на магиката ще е преобразена. — Помълча и добави: — Във всеки случай не това ме обезпокои, докато слушах онзи войник долу. Притеснява ме идеята им да взимат нещата в собствените си ръце.

— Подкана за бунт — съгласи се Джанат. — Но човек може да го погледне и другояче. Начинът им на мислене на свой ред държи командирите им нащрек. Да изпълняваш заповеди е едно, но ако тези заповеди са самоубийствени или просто глупави…

— Мисълта, че войниците ми подлагат на съмнение всеки мой ход, едва ли вдъхва увереност. Започвам да съжалявам, че наехме тези малазанци за преустройството на ледерийската военна система. Може би начинът, по който правят нещата, върши работа за тях, но от това не следва задължително, че ще работи и за нас.

— Може би си прав, Брис. Има нещо необичайно в малазанците. Намирам ги за очарователни. Представи си, цяла цивилизация, която не търпи глупаци.

— Според това, което чух, това не ги предпазва от измяна — изтъкна Брис. — Собствената им императрица е била готова да ги пожертва до един.

— Но те не са коленичили под брадвата, нали?

— Схващам мисълта ти.

— Съществува обмен на доверие между управляващия и управлявания. Наруши ли се от която и да е посока, взаимните споразумения се анулират.

— Гражданска война.

— Освен ако онеправданата страна има избора просто да напусне. Стига да не се интересува от отплата или възмездие.

Брис се замисли за това, докато продължаваше да гледа безмилостното насилие над ледерийските му войници от страна на двамата Ловци на кости долу на двора.

— Може би все пак имат на какво да ни научат — каза накрая.

Кътъл се доближи до Тар и изсъска:

— Богове на бездната, ефрейтор, те са по-зле и от овце!

— Много са бити, това им е проблемът.

— Какво правим с тях тогава?

Тар сви рамене.

— Освен пак да ги набием, друго не се сещам.

Очичките на Кътъл се присвиха.

— Нещо не ми звучи добре.

Тар се намръщи.

— Знам. Но друго не ми хрумва. Ако имаш друга идея, давай, сапьор.

— Ще ги накарам да помаршируват — това ще ми даде време да помисля.

— Там долу трябва да има някаква хитра стратегия — заключи след малко Брис и се обърна към кралицата. — Май трябва да се явим при Техол — той спомена нещо за среща преди срещата с адюнктата.

— Всъщност беше Бъг. Техол предложи среща, за да обсъдим идеята на Бъг за среща преди… о, чуй само как говоря! Този човек е като зараза! Да, хайде, да тръгнем целеустремено към моя съпруг — твоя брат — и поне да разберем каквото трябва да се разбере, преди малазанците да са ни скочили. Какво ли си мислят те? Кралят ни ходи облечен по одеяло!

Ръката на Лостара Юил пропълзя към ножа на бедрото й и се отдръпна. Някакъв глас шепнеше в главата й, че оръжието й се нуждае от почистване, но тя тъкмо го беше почистила и наточила няма и преди една камбана време, и дори канията беше нова. Беше съвсем нелогично. Нямаше никакъв смисъл. Да, тя разбираше причините за своята обсебеност. Извратени, жалки причини, но пък забиването на нож в сърцето на мъжа, когото бе обичала, нямаше как да не остави незаличимо петно върху душата й. Ножът се беше превърнал в символ — щеше да е глупачка, ако не разбираше това.

Все пак ръката я сърбеше отчаяно да извади ножа.

Мъчеше се да се разсее, като гледаше как Юмрук Блистиг крачи покрай отсрещната стена и измерва килия, която никой друг не можеше да види — но тя знаеше размерите й. Шест крачки на дължина, около две на ширина, таванът толкова нисък, че да го принуди да се изгърби, подът гладко изтъркан, почти излъскан. Лостара разбираше този вид изобретение, цялото усилие да се погрижиш решетките да са здраво стегнати, ключалката да е здрава и ключът — хвърлен в морето.

Юмрук Кенеб също го гледаше и се справяше чудесно с нелеката задача да не споделя мислите си. Само той седеше до масата, привидно отпуснат, макар Лостара да знаеше много добре, че е сигурно също толкова натъртен и пребит, колкото и тя — проклетото „четене“ на Фидлър ги беше оставило всички в много лоша форма. Да те пребият до безсъзнание никога не е приятно преживяване.

Влезе Бързия Бен. Около Висшия маг витаеше аура на виновност, което изобщо не беше нещо ново. Въпреки цялото му перчене, обвиненията се лепяха по него като мухи по паяжина. Разбира се, че криеше тайни. Разбира се, че играеше невидими игри. Той беше Бързия Бен, последният оцелял магьосник на Подпалвачите на мостове. Смяташе, че надхитрянето с боговете е забавна игра. Но дори той беше изял бой на четенето на Фидлър и това би трябвало да го е посмирило.

Той ги изгледа примижал, после тръгна с полюшваща се походка към масата, издърпа стола до Кенеб, седна и започна да барабани с пръсти по лакираната повърхност.

Нямаше много смирение тук.

— Къде е тя? — попита Бързия Бен. — След една камбана се виждаме с краля — трябва да уговорим какво правим.

Блистиг — беше започнал отново да крачи — изсумтя и подхвърли:

— Тя вече го е уговорила. Това е само учтивост.

— Откога адюнктата се интересува от учтивости? — отвърна Бързия Бен. — Не, трябва да обсъдим стратегии. Всичко се промени…

— Какво се е променило, Висш маг? — попита Кенеб. — След четенето ли? Може ли да си малко по-подробен?

Магьосникът се ухили.

— Мога, но може би тя не иска.

— Тогава ние останалите да вземем просто да ви оставим да се оправяте двамата, а? — възкликна Блистиг ядосано. — Освен ако самолюбието ви не държи на публика.

— Публиката винаги е полезна за самолюбието, Блистиг.

Лостара въздъхна. Грижите им изобщо не я засягаха. Всъщност изобщо не я интересуваше къде ще свърши тази безсмислена армия. Може би адюнктата просто щеше да разформирова жалката сган, да ги уволни и изхвърли всичките. Ледерас беше достатъчно хубав град, макар и малко твърде влажен за вкуса й — навътре в сушата сигурно беше по-сухо, далече от тази затлачена река.

Знаеше, че подобен изход не е вероятен, разбира се. Беше невъзможен всъщност. Тавори Паран може и да не робуваше на пристрастеността на благородническата класа към материалните притежания. Но Ловците на кости бяха изключение. Това беше нейната армия. И тя не искаше да се кипри на някой рафт като скъпоценна дрънкулка. Не, тя искаше да я използва. „Може би дори докрай.“

Което бе причината всички да дойдат тук. Блистиг и Кенеб, Бързия Бен и Синн. Рутан Гъд — не че той изобщо си правеше труда да присъства на заседания — и Абрин, и самата Лостара. Добави към това осем и половина хиляди войници под личната команда на Тавори, редом с Изгорените сълзи и перишите, и всичко това, според Лостара, задоволяваше благородническата алчност, която можеше да таи адюнктата, че и отгоре.

Не беше чудно, че тези мъже тук бяха изнервени. Нещо тласкаше адюнктата, нейната собствена жестока, свирепа обсебеност. Бързия Бен може би имаше някаква идея за това нещо, но Лостара подозираше, че това неговото е предимно блъф и шашма. Единственият войник, който можеше да го знае добре, дори не беше тук. „Благодаря на боговете горе и долу поне за тази милост.“

— Тръгваме на марш в Пустинните земи — каза Кенеб. — Това поне го знаем, предполагам. Просто не знаем защо.

Лостара Юил се покашля.

— Това е слух, Юмрук.

Той вдигна вежди.

— Доколкото разбрах, е много по-сериозно.

— Е — заговори Бързия Бен, — неточно е, както се оказват повечето слухове обикновено. По-точно, непълно е. Поради което повечето спекулации дотук бяха безполезни.

— Продължи — подкани го Кенеб.

Магьосникът отново забарабани с пръсти по масата.

— Не отиваме в Пустинните земи, приятели. Минаваме през тях. — Усмихна се, но усмивката му беше малко пресилена. — Виждате ли как един добавен детайл го прави много по-различно? Защото слуховете сега ще имат нова тема, с която да се занимават. Идеята за цели, нали? Нейните цели. Какво има нужда да направим ние, за да ги постигне. — Помълча, после добави: — Какво трябва да направим ние, за да убедим себе си и войниците си, че постигането им изобщо си заслужава.

Е, това беше казано достатъчно ясно. „На ви сега нова тема, с която да се занимавате.“

— Без свидетели — промърмори Кенеб.

Бързия Бен махна пренебрежително с ръка.

— Не мисля, че имаме проблем с това. Тя вече каза каквото трябваше да каже по въпроса. Уредено е. Следващото предизвикателство за нея ще дойде, когато най-после излее какво точно замисля.

— Но смяташ, че вече си го отгатнал.

Лукавата усмивка на Висшия маг не подведе Лостара. „Тоя идиот не знае нищо. Също като всички нас.“

В този момент адюнкта Тавори влезе, повлякла Синн за мършавата ръка — изражението на момичето бе истинска буря от възмущение и гняв. Тавори издърпа стола срещу Кенеб и бутна Синн да седне, след това отиде до единия край и остана там права. Когато заговори, тонът й беше нехарактерно рязък, сякаш гневът кипеше под повърхността.

— Боговете може да имат своята война. Ние няма да бъдем използвани. Нито от тях, нито от никого. Не ме интересува как ще ни съди историята — надявам се това да бъде разбрано добре.

Лостара се усети, че е запленена. Не можеше да откъсне поглед от адюнктата. Най-после виждаше една нейна страна, останала скрита толкова дълго — страна, която всъщност може би никога не се беше разкривала. Беше ясно, че другите са също толкова стъписани, след като никой не проговори, за да запълни тишината, когато Тавори замълча — и ги огледа един по един със стоманените си очи.

— Четенето на Фидлър го показа ясно — продължи тя. — Това четене беше оскърбление. Към всички нас. — Започна да смъква кожените си ръкавици с някак жесток педантизъм. — Никой не владее умовете ни. Нито императрица Ласийн, нито самите богове. Скоро ще разговаряме с крал Техол Ледерски. Ще официализираме намерението си да напуснем това кралство и да потеглим на изток. — Плесна първата ръкавица на масата. — Ще помолим за необходимите разрешения, които да гарантират мирното ни преминаване през дребните кралства извън границите на Ледер. Ако това не може да бъде постигнато, ще си пробием път със сила. — Втората ръкавица тупна до първата.

Дори в стаята да имаше някакво съмнение, че тази жена командва Ловците на кости, то беше заличено. Категорично.

— Вероятно — продължи със стържещ глас Тавори — желаете да научите целта на похода ни. Тръгваме на война. Тръгваме срещу враг, който дори не знае, че съществуваме. — Леденият й поглед се впи в Бързия Бен и това, че той не трепна, беше белег за храбростта му. — Висш маг, край на увъртанията ви. Знайте, че ценя склонността ви да общувате с боговете. Сега ще ми докладвате какво според вас предстои.

Бързия Бен облиза устни.

— Трябва ли да съм подробен, или да резюмирам, адюнкта?

Тя не каза нищо.

Висшият маг сви рамене.

— Ще бъде гадна война, да, и страшно объркана. Сакатия бог беше деен, но усилията му без изключение бяха защитни, защото Падналия също знае какво предстои. Кучият син е в паника, може би е сериозно уплашен и досега по-често се проваля, отколкото успява.

— Защо?

Бързия Бен примига.

— Ами, разни хора му се пречкат…

— Хора, да. Смъртни.

Бързия Бен кимна, присвил очи.

— Бяхме оръжията на боговете.

— Кажете ми какво е усещането, Висш маг.

Въпросите й биеха от неочаквани посоки и на Лостара й беше ясно, че духът на Бързия Бен се олюлява под ударите им. Това беше ярък талант, изненадващ, и говореше на Лостара, че адюнкта Тавори притежава черти, които я правят страхотен тактик… но защо никой от тях не беше виждал това досега?

— Адюнкта — отвърна магьосникът колебливо, — боговете неизбежно са съжалявали, когато са ме използвали.

Отговорът му очевидно я задоволи.

— Продължете, Висш маг.

— Те ще го оковат отново. Този път ще е абсолютно и щом бъде окован, ще изсмучат всичко от него — като мухи кръвопийци…

— Боговете обединени ли са в това?

— Разбира се, че не — извинете, адюнкта. По-скоро боговете никога не са обединени, дори когато са в съгласие. Предателствата са почти гарантирани — поради което не мога да проумея мисленето на Сенкотрон. Той не е толкова глупав — не може да е толкова глупав…

— Той те е надхитрил — каза Тавори. — Не мисленето му не можеш да проумееш, а скритите му намерения. Висш маг, първият бог, когото споменахте тук, е този, когото повечето от нас изобщо не биха очаквали да е на първа линия във всичко това. Качулатия, да. Тогг, Фандърей — дори Финир. Или Опонн. А Древните богове? Маел, К’рул, Килмандарос. Не. Вместо това споменавате Сенкотрон, парвенюто…

— Някогашния император на Малазанската империя — вметна Кенеб.

Бързия Бен се намръщи.

— М-да, още тогава — и не е лесно да се признае това — той беше хитър кучи син. Когато съм си мислил, че съм го надхитрил, че явно съм го надвил, винаги се оказваше, че ме е изиграл. Той беше владетелят на сенките много преди да се възнесе до тази титла. Танцьора му даде цивилизованото лице, маската на искреност и моралност — както прави Котильон и досега. Но не се заблуждавайте, тия двамата са безскрупулни. Никой от нас, смъртните, не струва нищо за тях, освен като средство за определена цел…

— И каква ще да е тази цел, Висш маг?

Бързия Бен вдигна ръце.

— Имам само груби предположения, адюнкта.

Но Лостара забеляза как нещо блесна в очите на мага, все едно се беше пробудил от дълъг, дълъг сън. Зачуди се дали е било същото с Уискиджак, с Дужек Едноръкия. Нищо чудно, че виждаха в него своя ашик в дупката.

— Бих искала да чуя тези предположения — каза адюнктата.

— Пантеонът рухва. И това, което се появява от прахта и пепелищата, е почти неразпознаваемо. Същото е и с магията. Лабиринтите — царството на К’рул. Всичко е основно променено.

— И все пак, предполага се, че на върха… Сенкотрон и Котильон.

— Добро предположение — призна Бързия Бен. — Поради което не залагам на него.

Тавори се изненада.

— Алтруизъм от страна на тези двамата?

— Не вярвам дори, че е алтруизъм, адюнкта.

— Откъдето идва и объркването ви.

Магьосникът направи гримаса, все едно вкусваше нещо непоносимо противно.

— Кой би могъл да твърди, че промените създават нещо по-добро, нещо по-разумно? Кой би могъл да твърди, че онова, което изниква, не е дори още по-лошо от това, което имаме сега? Да, би могло да изглежда добър ход — да се бутне тази сган от жалки богове в някоя пропаст или да се натика някъде другаде, което да ги направи недостижими, което да направи нас недостижими за тях. — Вече разсъждаваше на глас, забравил сякаш за публиката си. — Но разсъдете над тази възможност. Без боговете, ние, сами за себе си. А останали сами за себе си — Бездната да не дава! — каква пакост бихме могли да направим! Какво гротескно изобретение, което да съсипе света!

— Но… не съвсем сами за себе си.

— Забавлението ще втръсне — продължи Бързия Бен, подразнен от възражението. — Сенкотрон трябва да разбере това. Кой ще му остане, за да си играе с него? А след като К’рул стане труп, магията ще загние, ще стане отровна — ще убие всеки, който дръзне да я използва.

— Може би — заяви безмилостно Тавори — намерението на Сенкотрон не е да преобрази каквото и да било. А по-скоро да го приключи веднъж завинаги. Да заличи света окончателно.

— Съмнявам се. Каллор го опита и всички схванаха този урок — как иначе? Боговете знаят, тогава Келанвед отиде и взе онзи разрушен лабиринт за своята империя, тъй че не може да е сляп… — Думите му заглъхнаха, но Лостара усети как мислите му се понесоха по нова, опасна пътека без ясна цел.

„Да, те поискаха наследството на Каллор. Но… какво означава това?“

Дълго никой не проговори. Блистиг стоеше вцепенен — не беше помръднал от мига, в който адюнктата бе заговорила, а на грубото му лице нямаше и следа от очакваното объркване. Вместо това се беше затворил в себе си с израз на упорита войнственост, сякаш всичко, което бе чул досега, беше без значение и не можеше да разбие клетката му — клетката, която хем го държеше затворен, хем го пазеше от всичко външно.

Синн гледаше намръщено масата и се преструваше, че не слуша какво се говори, но беше по-бледа от обикновено.

Кенеб се бе подпрял на лакти и стискаше главата си с ръце — позата на човек, който съжалява, че не е някъде другаде.

— Свежда се до портали — измърмори Бързия Бен. — Не знам как, нито защо, но усетът ми подсказва, че става дума за портали. Куралд Емурлан, Куралд Галайн, Старвалд Демелайн — старите — и Азатите. Никой не е проникнал в тайните на Къщите, дори Готос. Прозорци към миналото, към бъдещето, пътеки, водещи към места, които никой смъртен не е посещавал. Пропълзели са из скелета на съществуванието, гладни като костни червеи…

— Твърде много допускания — каза Тавори. — Овладейте се, Висш маг. Кажете ми, виждали ли сте лицето на нашия враг на изток?

Погледът, който й хвърли, беше мрачен, измъчен.

— Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането й винаги се оказва удавено в невинна кръв. Честното правосъдие е жестоко, адюнкта, ужасно жестоко. А това, което го превръща в бедствие, е начинът, по който се разпростира, поглъщайки всичко по пътя си. Позволете ми да цитирам имперския историк Дюйкър: „Целта на правосъдието е да изцеди света от цвят.“

— Някои биха го видели така…

Бързия Бен я прекъсна.

— Някои? Онези хладнокръвни съдии не могат да го видят другояче!

— Природата държи на равновесие…

— Природата е сляпа.

— Което подкрепя възгледа, че справедливостта също е сляпа.

— С наочници, но не сляпа. Цялата идея се основава на една заблуда: че истините са сводими до…

— Чакайте! — изръмжа Кенеб. — Чакайте… чакайте! Объркахте ме, и двамата! Адюнкта, да не би да казвате, че справедливостта е нашият враг? Което ни прави какво, борци за несправедливост? Как може справедливостта да е враг — как може да очаквате да водим война срещу нея? Как може един прост войник да посече една идея? — Столът му залитна назад, щом стана рязко. — Умовете ли си загубихте? Не разбирам…

— Седнете, Юмрук!

Стъписан от заповедта, той се смъкна на стола, объркан и съкрушен.

Гуглата знаеше, Лостара Юил изпита съчувствие към него.

— Коланси — заговори Тавори. — Според ледерийските писания изолирана конфедерация от кралства. Нищо особено, нищо особено уникално, освен склонност към монотеизъм. През последното десетилетие преживява ужасна суша, достатъчна за да осакати една цивилизация. — Помълча за миг. — Висш маг?

Бързия Бен се потърка енергично по челото, после отвърна:

— Сакатия бог е паднал на късове. Всички го знаят това. Казват, че повечето от него паднало на Корел, откъдето идва другото име на континента: Юмрук. Другите късове са паднали… другаде. Въпреки щетата, нанесена на Корел, не там е паднало истинското сърце на бога. Не, то се е откъснало от останалото от него. Намерило си е свой континент.

— Коланси — каза Кенеб. — Паднало е в Коланси.

— Споменах за тази склонност към монотеизъм — продължи Тавори. — Едва ли е изненадващо, след като това трябва да е било крайно болезнено пришествие на бог — гостът така и не си е отишъл.

— Значи — заговори със стиснати зъби Кенеб — тръгваме натам, където се събират боговете. Богове, решени да оковат Сакатия бог за сетен път. Но отказваме да сме нечие оръжие. Ако е така, тогава какво в името на Гуглата ще търсим там?

— Мисля, че ще намерим отговора на това, когато стигнем — изграчи Бързия Бен.

Кенеб изпъшка и отново стисна главата си с ръце.

— Коланси е бил узурпиран — каза Тавори. — Не в името на Сакатия бог, а в името на справедливост. Справедливост от най-ужасен вид.

— Акраст Корвалайн — каза Бързия Бен.

Синн подскочи като ужилена, след което отново се сви. Кенеб отпусна ръце, по челото му бяха останали отпечатъци от пръстите му.

— Извинявай, какво?

— Древният лабиринт, Юмрук — каза Адюнктата. — На Форкрул Ассаил.

— Те подготвят портала — каза Бързия Бен. — А за това им трябва много кръв. Много.

Лостара най-сетне проговори. Не можа да се сдържи. Знаеше повече за култа на Сянката от всички тук, може би с изключение на Бързия Бен.

— Адюнкта, казвате, че не тръгваме по повелята на който и да било бог. Но все пак подозирам, че Сенкотрон ще е изключително доволен, когато тръгнем към Коланси, за да унищожим онзи нечестив портал.

— Благодаря ти — каза Тавори. — Доколкото схващам, вече разбираме тревогата на Висш маг Бързия Бен. Страха му, че по някакъв начин сме играчки в ръцете на Сенкотрон.

„Мисля, че е точно така.“

— Още докато беше император, той се научи да трепери от жилото на правосъдието — каза Кенеб.

— Окупацията на Ейрън от Т’лан Имасс — намеси се Блистиг и кимна.

Тавори се обърна към него.

— Дори да имаме може би общ враг, това не значи, че сме съюзници.

„Адюнкта, това е твърде нагло. Четенето на Фидлър беше съвсем ясно“ — помисли Лостара.

Но беше изумена. От това, което бе постигнала тук Тавори. В тази стая вече витаеше някаква настръхналост, засегнала всички присъстващи — дори Блистиг. Дори онова кошмарно хлапе, Синн. Ако някой бог в този момент си покажеше лицето в тази стая, шест юмрука щяха да се надпреварят да го посрещнат.

— За какво е порталът? — попита Лостара. — Адюнкта? Знаете ли какво е предназначението на портала?

— Въздаване на правосъдие — предложи в отговор Бързия Бен. — Или поне така се предполага.

— Правосъдие над кого?

Висшият маг сви рамене.

— Над нас? Боговете? Крале и кралици, жреци, императори и тирани?

— Сакатия бог?

Бързия Бен се ухили дивашки.

— Те седят точно върху него.

— Тогава боговете биха могли да станат и да оставят Форкрул Ассаил да им свършат работата.

— Едва ли. Не можеш да смучеш сила от един мъртъв бог, нали?

— Значи в края на краищата бихме могли или да се окажем оръжието в ръцете на боговете, или заклещени между двама жадни за кръв противници, ако не съдействаме.

Още докато изричаше думите, Лостара съжали за тях. „Защото щом се изрече, всичко сочи към… сочи към най-лошото въобразимо нещо. О, Тавори, вече разбирам непокорството ти в това как ще ни съди историята. И думите ти, че това, което ще направим, ще бъде видяно — вече мисля, че това не беше толкова обещание. Беше повече като молитва.“

— Време е — каза адюнктата и взе ръкавиците си — да говорим с краля. Вече можеш да бягаш, Синн. Останалите идвате с мен.

Брис Бедикт трябваше да остане за малко сам, така че изостана, когато кралицата влезе в тронната зала, и се отдръпна на няколко крачки встрани от двамата стражи с шлемове на входа. Мислеше си за Блудния, едноокото въплъщение на възмездието, стискащо хиляда ками. Можеше почти да усети усмивката на бога, ледена и смразяваща като зимен дъх във врата му. Отвътре и отвън, пред него и зад него, беше все едно. Блудния преминаваше през всяка врата, стоеше от двете страни на всяка преграда. Жаждата за кръв бе всепроникваща и Брис се чувстваше пленен като муха в кехлибар.

Ако не беше юмрукът-млатило на тантала, Брис Бедикт щеше да е мъртъв.

Все още беше потресен.

След завръщането си в света на смъртните се беше почувствал странно безтегловен, сякаш нищо тук не можеше да го задържи, не можеше да го закрепи здраво на земята. Дворецът, който преди беше самата сърцевина на живота му, единственото му бъдеще, сега изглеждаше само като временна отсрочка. Затова бе помолил брат си да му даде командването на ледерийската армия — дори при липсата на врагове можеше да оправдае заминаването си извън града, скитането до самите гранични предели на кралството.

Какво търсеше? Не знаеше. Щеше ли — можеше ли — да го намери сред просторите извън градските стени? Дали го чакаше нещо там, отвън? Тези мисли бяха като физически удари в душата му, защото го караха да се олюлява и да залита… в сянката на брат им Хул.

„Може би той ме терзае сега. Сънищата му, нуждите му, които се плъзгат като була пред очите ми. Може би той ме е проклел със собствената си жажда — твърде огромна, за да бъде утолена в един-единствен живот — не, сега той ще използва моята.“

Несправедливи страхове. Хул Бедикт беше мъртъв. Единственото, което измъчваше Брис сега, бяха спомените му за него, а те си бяха само негови и на никой друг, нали?

„Позволи ми да поведа армията. Позволи ми да поема към непознати земи — позволи ми свободата, братко, да опитам отново, да донеса на чуждите нов смисъл на името «ледерии» — не омърсено от измяна, не онова, което се е превърнало в проклятие за всяка нация, на която сме се натъквали.“

„Позволи ми да изцеря раните на Хул.“

Зачуди се дали Техол изобщо би разбрал нещо от това и изсумтя — това стъписа двамата стражи и те извъртяха очи към него и отново настрани. Разбира се, че Техол щеше да разбере. Прекалено добре всъщност, на нива, далеч надвишаващи жалките усилия на Брис. И щеше да подхвърли нещо между другото, нещо, което щеше да среже до костите — или може би не, Техол никога не беше толкова жесток, колкото се боеше Брис. „И що за странна сила е това? Само че той е твърде умен за мен… ако притежавах остротата на неговия ум, щях да го прилагам с цялото убийствено умение, което прилагам в боравенето с меч.“

Хул беше мечтателят, а мечтите му бяха такива, че се хранеха от собствената му съвест. „И виждаш ли как го заслепи това? Виждаш ли как го унищожи това?“

Техол обуздаваше всяка мечта, която таеше. Помагаше това, че имаше Древен бог на своя страна и жена, която може би не отстъпваше на гения на Техол. „Помага и това, че е малко луд.“

А самият Брис тогава? Най-малкият от тримата братя? Взел меч и превърнал го в мярка, в икона на правосъдието. Един майстор на оръжието стои между два свята: сложният в обхвата на острието и опростеният извън него. „Аз съм противоположността на Хул, във всичко.“

„Защо тогава копнея да тръгна по неговите стъпки?“

Беше затворен в камък върху неосветеното дъно на океан. Душата му беше нишка, заплетена в кълбо от непознати и изоставени богове. Как можеше това да не го е променило? Може би новата му жажда беше тяхната жажда. Може би тя нямаше нищо общо с Хул Бедикт.

Може би всъщност беше тласкането на Блудния.

Въздъхна, обърна се към двукрилата врата на тронната зала, оправи оръжейния си колан и влезе.

Техол, кралят на Ледер, беше в разгара на пристъп на кашлица. Джанат стоеше до него и го тупаше по гърба. До тях Бъг държеше чаша вода.

Ублала Пунг стоеше пред трона. Обърна се рязко при влизането на Брис. На лицето му бе изписано пълно отчаяние.

— Преда! Благодаря на духовете, че дойде! Можеш да ме арестуваш и да ме екзекутираш!

— Защо да те екзекутирам, Ублала?

— Виж, аз убих краля!

Но Техол вече се съвземаше — поне дотолкова, че да вземе поднесената му от Бъг чаша. Отпи, изпъшка, смъкна се на трона и каза раздразнено:

— Няма нищо, Ублала, не си ме убил… все още. Но беше на косъм.

Тартеналът изхленчи и Брис разбра, че огромният мъж е готов всеки момент да побегне.

— Кралят преувеличава — каза Джанат. — Успокой се, Ублала Пунг. Добре дошъл, Брис. Чудех се къде се дяна, след като можех да се закълна, че беше по петите ми само допреди няколко мига.

— Какво съм пропуснал?

— Ублала Пунг тъкмо ни информираше, наред с други неща, за нещо, което беше забравил — поясни Бъг. — Въпрос, хм, крайно необичаен. Свързан с воина Тоблакай, Карса Орлонг.

— Убиецът на Рулад Сенгар се е върнал?

— Не, за щастие това ни е спестено, Брис. — Бъг се поколеба.

— Оказва се — заобяснява Джанат, докато Техол бързо изгълта още няколко глътки вода, — че Карса Орлонг е възложил на Ублала Пунг задача, за която той до днес напълно бил забравил, както беше разсеян напоследък с издевателствата, наложени му от неговите колеги в гвардията.

— Извинявам се… какви издевателства?

Техол най-сетне проговори:

— Можем да се върнем на това по-късно. Проблемът все едно може да се окаже несъществен, след като, както изглежда, Ублала се налага да ни напусне скоро.

Брис примижа към окаяния тартенал.

— Къде отиваш?

— До островите, Преда.

— Островите ли?

Ублала кимна тежко.

— Трябва да събера всички тартенали и да направя армия. А след това трябва да идем да намерим Карса Орлонг.

— Армия ли? За какво му е на Карса Орлонг армия от тартенали?

— За да унищожи света!

— Според последното ми преброяване в момента има хиляда четиристотин петдесет и един тартенали, уседнали на островите — намеси се Бъг. — Половината от тях все още са малолетни според тартеналските сметки — под седемдесет години. Потенциалната „армия“ на Ублала ще наброява около петстотин пълнолетни на прилична възраст и със съмнителни бойни умения.

— Да унищожи света! — ревна отново Ублала. — Трябва ми кораб! Голям!

— Главозамайващо звучи — каза Брис. — Което значи, че трябва да се обсъди по-подробно. Но в момента — прощавай, Ублала — ни предстои да се срещнем с висшето командване на малазанците. Не е ли време да започнем обсъждането на тази предстояща среща?

— Какво да й обсъждаме? — попита Техол и изведнъж се намръщи на чашата в ръцете си. — Богове на бездната, аз съм пил вода!? Бъг, да ме отровиш ли се опитваш? Вино, човече, вино! Уф, извинявай, Брис, колко нетактично от моя страна. Бира, човече, бира!

— Малазанците вероятно ще дойдат с молба — каза Брис. — По някаква непонятна причина възнамеряват да тръгнат на поход в Пустинните земи. Ще искат да получат разрешителни за преминаване — което ще предполага дипломатически усилия от наша страна, — както и достатъчно продоволствие за войската си. Крал Техол, признавам, че не храня голяма увереност по отношение на тези разрешителни — всички познаваме присъщото за Болкандо и сафините двуличие…

— Искаш да осигуриш на малазанците ескорт — каза Джанат.

— Голям! — изрева Ублала, който сякаш не бе разбрал, че разговорът в тронната зала се е изместил. — Искам капитан Шурк Елале. Защото е дружелюбна и обича секс. А, и ми трябват пари за храна и пилета също, и вакса за ботуши за армията ми. Мога ли да получа всичко това?

— Разбира се, че можеш! — отвърна с широка усмивка Техол. — Канцлер, ще се погрижиш, нали?

— Още днес, кралю — обеща Бъг.

— Може ли да си ходя вече? — попита Ублала.

— Ако искаш.

— Ваше величество — почна Брис, вече раздразнено, — мисля, че…

— Може ли да остана? — попита Ублала.

— Естествено!

— Ваше величество…

— Скъпи ми братко — прекъсна го Техол, — нищичко ли не си чул за кралското ми хладнокръвие? Разбира се, че можеш да придружиш малазанците, макар че според мен шансовете ти с адюнктата са съвсем минимални, но кой съм аз, че да смачкам под петата си нечий безнадежден оптимизъм? Искам да кажа, щях ли дори да съм женен за тази чудесна жена тук до мен, ако не бяха нейните привидно нереалистични надежди? — Бъг донесе на краля халба бира. — Благодаря, Бъг! Мислиш ли, че Ублала е зажаднял?

— Несъмнено, ваше величество.

— Излей тогава!

— Не изливай! — извика Ублала. — Искам малко!

— Това би ми дало възможност да наблюдавам малазанската военна система в полеви условия, ваше величество — обясни Брис, — и да науча какво мога да…

— Никой не възразява, Брис!

— Просто изтъквам точните причини, оправдаващи желанието ми да…

— Желанията никога не трябва да се оправдават — каза Техол и размаха пръст. — В крайна сметка човек рискува да издаде скритите причини по силата на очевидното им отсъствие. Е, братко, в момента ти си най-подходящата партия за женитба от всички Бедикт — легитимно имам предвид, — тъй че защо да не хвърлиш широко аморозната си мрежа? Дори ако, по някакъв странен каприз от твоя страна, адюнктата се окаже не по твоя вкус, винаги е налице помощникът й… как беше онова чуждестранно име, Бъг?

— Блистиг.

Техол се намръщи.

— Сериозно?

Брис се потърка по челото, чу някакъв странен плисък зад себе си и се обърна. Ублала лочеше от една огромна делва, а пред босите му стъпала се лееше кафява локва.

— Казва се Лостара Юил — въздъхна Брис, неописуемо уморен и обезверен.

— Тогава кой е Блистиг, Бъг? — попита строго Техол.

— Един от Юмруците… м-м, Атри-Предите — под нейна команда. Моя грешка.

— Хубав ли е?

— Сигурен съм, че все трябва да има някой на света, който би могъл да го каже, ваше величество.

— Техол. Трябва да обсъдим мотивите на тези малазанци — каза Брис. — Защо Пустинните земи? Какво търсят? Какво се надяват да постигнат? Те са армия в края на краищата, а армиите съществуват, за да водят войни. Срещу кого? Пустинните земи са пусти.

— Няма полза — подхвърли Джанат. — Вече се опитах да поставя проблема пред съпруга си.

— Беше крайно полезна дискусия, мила съпруго, уверявам те.

— О? Моите заключения не са точно такива.

— Не е ли очевидно? — попита Техол и погледът му пробяга от Джанат към Брис, после към Бъг и оттам към Ублала, след това отново към Брис — и после, с леко разширяване на очите, отново към тартенала, който току-що бе изгълтал почти цялата делва и сега се оригваше, а от брадичката му капеше златна пяна. Забелязал кралското внимание, Ублала Пунг отри брадичката си и се усмихна.

— Какво не е ли очевидно? — попита Джанат.

— А? А, те не отиват в Пустинните земи, мила ми кралице, отиват в Коланси. Само минават през Пустинните земи, тъй като вече не разполагат с транспортните кораби, за да ги закарат до Коланси по море. Нито ние имаме нужните съдове, за да ги поемат, уви.

— Какво ще търсят в Коланси? — попита Брис.

Техол сви рамене.

— Откъде да знам? Може би трябва да ги попитаме, какво мислите?

— Бих се обзаложил, че ще ни кажат направо, че не е наша работа — отвърна Бъг.

— Не е ли?

— Ваше величество, въпросът ви ме принуждава да лицемернича, а не бих искал да го правя.

— Напълно разбираемо, Бъг. Да го оставим тогава. Лошо ли ти е, Ублала Пунг?

Великанът гледаше намръщено в краката си.

— Пиш ли направих?

— Не, това е бира.

— О. Добре тогаз. Но…

— Какво, Ублала?

— Къде са ми ботушите?

Джанат се пресегна и спря ръката на съпруга си, докато вдигаше халбата да отпие.

— Стига вече, съпруже. Ублала, преди малко ни уведоми, че си оставил ботушите си на другите гвардейци в спалното.

— А, да. — Ублала пак се оригна, изтри пяната от носа си и се усмихна. — Спомних си.

Техол удостои жена си с благодарен поглед и рече:

— Това ме подсети, пратихме ли лечители в дворцовата казарма?

— Да, ваше величество.

— Браво, Бъг. Е, понеже чувам вече малазанската свита в коридора: Брис, колко голям искаш да е ескортът ти?

— Две бригади и два батальона, ваше величество.

— Разумно ли е това? — попита Техол и огледа останалите.

— Нямам представа — отвърна Джанат. — Бъг?

— Аз не съм военачалник, кралице.

— Трябва ни експертно мнение значи — каза Техол. — Брис?

Нищо добро нямаше да излезе от това, смяташе Ботъл. Но също тъй разбираше необходимостта, затова обикаляше, без да се оплаква, в компанията на Иброн по патрулния маршрут през площада, сред гъмжащата шумна тълпа, увлечена в трескаво купуване, продаване и ядене — като чайки, трупащи се на една и съща скала ден след ден, за да подновят едни и същи ритуали, които трупаха живот на пластове от… „хайде, недей да шикалкавиш сега… от курешки. От лайна сиреч.“

В това да си войник имаше скрита привилегия, реши той. Беше изхвърлен от нормалния живот, предпазен от тегобите по удовлетворяването на най-основни нужди — храна, пиене, дрехи, подслон: всичко това му беше осигурено под една или друга форма. „И семейство — не забравяй.“ Всичко това — в замяна на дълга да причинява ужасно насилие. Само от време на време, разбира се, защото такива неща не могат да продължават дълго, без да съкрушат способността да чувстваш, без да унищожат човечността на един смъртен.

В този контекст, премисли Ботъл — с болезнен спазъм дълбоко в душата, — замяната в края на краищата май не беше чак толкова разумна. Не толкова привилегия, колкото бреме, проклятие. Докато гледаше пробягващите пред очите му лица в тази тълпа, въртящия се, вихрен водопад от маски — всяка една стъписваща алтернатива на неговата собствена, — се чувстваше не просто изхвърлен, а отчужден. А това го объркваше, дори го притесняваше, докато гледаше привидно нелепите им, безсмислени занимания и неволно изпитваше завист към този техен повърхностен, лишен от драматизъм живот — в който единствената потребност беше засищането. Притежаване, натъпкан корем, трупане на пари.

„Какво знае който и да е от вас за живота? — искаше му се да ги попита. — Опитай се да се тътриш пребит през горящ град. Опитай се да държиш в прегръдката си умиращ приятел, с кръвта му като дрипав саван наоколо. Опитай се да погледнеш оживеното лице до теб, а след миг да го погледнеш пак и да го видиш пусто и безжизнено.“

Един войник знае какво е реално и какво е ефимерно. Един войник разбира колко тънка, колко крехка е тъканта на живота.

Можеше ли човек да изпитва завист, докато гледа защитения, невежествен живот на другите — тези хора, чиято закътана вяра намираше сила в слабостта, които намираха надежда в лъжливата сигурност на ежедневието? „Да, защото осъзнаеш ли веднъж тази крехкост, връщане няма. Губиш хиляда маски и ти остава само една, с нейните смътни черти на презрение, с извърнатата й надолу уста, само на фраза разстояние от сарказма, с обещанието й за пълно равнодушие.“

„Богове, та ние само обикаляме тук, няма нужда да мисля за всичко това.“

Иброн го дръпна за ръката и влязоха в тясна, оградена с високи стени уличка. На двайсет крачки по-нататък проходът се разшири в закътана кръчма на открито под сянката на четири вековни смокини на всеки ъгъл.

Детсмел вече седеше на една маса, смъкваше късове месо и зеленчуци от бронзови шишове с камата си и с едно бодване ги вдигаше към зацапаната си с мазнина уста. Пред него имаше висока чаша изстудено вино.

„Некромантите намират удоволствие навсякъде и във всичко.“

— Закъсняхте — изфъфли Детсмел с пълна уста.

— Не си страдал много, както гледам — сряза го Иброн и седна срещу него.

— Е, човек все трябва да се оправя някак. Препоръчвам ви тия неща — като тапу на Седемте града са, макар и не толкова пикантни.

— Какво е месото? — попита Ботъл, докато сядаше и той.

— Нещо, наречено ортен. Деликатес, както ми казаха. Вкусно.

— Ами, можем да хапнем и пийнем — каза Иброн. — Докато обсъждаме жалкото изчезване на магията и началото на бъдещия ни безполезен живот.

Детсмел се отпусна назад и присви очи към мага.

— Ако ще ми разваляш апетита, ти плащаш.

— Четенето беше — подхвърли Ботъл и ах, как впримчи вниманието им, да не говорим, че ги отклони от започващата свада. — Това, което разкри гадаенето, ни връща към деня, в който пробихме градската стена и ударихме към двореца — помните ли онези пожари? Онова проклето земетресение?

— Беше от дракона, дето се появи — каза Детсмел.

— Муниции бяха — възрази Иброн.

— Нито едното, нито другото. Беше Икариум, Крадеца на живот. Той беше тук и чакаше на опашката да кръстоса мечове с императора, но така и не стигна до него заради онзи Тоблакай — който беше не друг, а старият приятел на Леоман от Вършачите в Рараку, между другото. Все едно, Икариум все пак направи нещо тук в Ледерас. — Ботъл замълча и погледна Иброн. — Какво получаваш, когато разбудиш лабиринта си?

— Бъркотия, сили, които пращят една срещу друга, нищо, което можеш да стиснеш здраво, нищо, което можеш да използваш.

— А след гадаенето стана още по-зле, нали?

— Стана — съгласи се Детсмел. — Иброн ще ти каже лудницата, която развихрихме в нощта на четенето — можех да се закълна, че Гуглата е нахлул в стаята ни. Но в интерес на истината, Жътваря изобщо го нямаше никакъв. Най-много да е изхвърлен оттатък като парцал. И сега всичко е… нестабилно, усукано. Сграбчиш и всичко трепери и ти се изплъзва.

Ботъл кимаше.

— Точно затова Фид изпитваше такава неохота. Гадаенето засмука в онова, което Икариум направи тук преди няколко месеца.

— Направи ли? — попита Иброн намръщено. — Какво е направил?

— Не съм сигурен…

— Лъжец.

— Не, Иброн. Наистина не съм сигурен… но имам идея. Искаш ли да чуеш, или не?

— Давай. Трябва да си довърша списъка с причини да се самоубия.

Сервитьорът дойде — мъж, по-стар и от чорапи на джагът, и следващите няколко минути минаха в крещене на глухия чешит — безполезно, — докато Иброн не го осени гениалната идея да посочи блюдото и чашата на Детсмел и да му покаже два пръста.

Щом мъжът се изниза, муден като охлюв, Ботъл каза:

— Може би не е чак толкова лошо, Иброн. Смятам, че това, с което си имаме работа тук, е налагането на нов шаблон върху стария, познатия.

— Шаблон ли? Какъв шаблон?

— Лабиринтите. Този шаблон.

Детсмел пусна последния шиш — напълно остърган — върху блюдото си и се наведе над масата.

— Искаш да кажеш, че Икариум е взел, че е направил нова мрежа от лабиринти?

— Преглътни каквото си лапнал, преди да зяпаш, моля те. Да, това е идеята ми. Казвам ви, играта на Фидлър беше безумие. Почти толкова лошо, колкото някой да се опитва да чете, седнал в скута на К’рул. Е, не съвсем, тъй като новият шаблон е млад, кръвта все още е прясна…

— Кръв ли? — учуди се Иброн. — Каква кръв?

— На Икариум — отвърна Ботъл.

— Той мъртъв ли е?

— Мъртъв ли? Откъде да знам? К’рул мъртъв ли е?

— Разбира се, че не — отвърна Детсмел. — Ако беше, лабиринтите щяха да умрат — стига теориите ти за К’рул изобщо да са верни…

— Верни са. Това е кръвна магия. Така са направили нещата Древните богове — когато прилагаме магия, ние се храним с кръвта на К’рул.

Дълго време никой не проговори. Сервитьорът се появи с тежък поднос. Все едно да гледаш как идва приливът.

— Е — осмели се най-после Иброн, след като подносът изтрака и една трепереща ръка наслага безразборно чинии и чаши по масата, — мислиш ли, че нещата ще улегнат, Ботъл?

— Не знам — призна той и си наля, щом сервитьорът пак изпълзя настрани. — Може би ще трябва да проучим.

— Какво?

— Новите лабиринти, естествено.

— Как може да са различни? — попита Иброн. — Точно това, че са същите, обърква работите, така трябва да е. Ако бяха напълно различни, нямаше да я има тая неприятност.

— Прав си. Е, явно трябва да видим дали можем да понаместим нещата, докато си напаснат точно.

— Ботъл, ние сме отдельонни магове, Гуглата да те вземе — изсумтя Детсмел. — Ние сме като мухи, хранещи се от стадо бедерини — а ти предлагаш да се опитаме да подкараме стадото. Няма да стане. Нямаме силата — дори да се захванем заедно.

— Точно затова си мисля, че трябва да включим Бързия Бен, може би и Синн…

— Не си и помисляй за това — прекъсна го Иброн. — Не ти трябва тя да припарва наблизо, Ботъл. Още не мога да повярвам, че адюнктата я направи Висш маг…

— Е — намеси се Детсмел, — но пък след като е няма, поне ще е единственият Висш маг в историята, който изобщо не се оплаква.

— Само Бързия Бен тогава.

— Той ще се оплаква и за двамата — съгласи се Детсмел.

— Колко точно е гаден той? — обърна се Иброн към Ботъл.

— Бързака ли? Ами, накървави носа на дракон.

— Истински дракон или соултейкън?

— Няма никаква разлика, Иброн — изобщо не можеш да ги различиш на вид. Соултейкън ще го познаеш само като се превъплъти. Все едно, не забравяй, че засрами едурските магове, когато напуснахме Седемте града.

— Онова беше илюзия.

— Иброн, там бях — много по-близо от тебе. Вярно, може би беше илюзия, но може би — не. — Помълча замислено. — Това също трябва да го обсъдим. Местните магове. Използват сурова магия, много хаотична, и нищо друго. Никакви лабиринти. Но сега тук има лабиринти. Местните магове са в по-лоша форма от нас.

— Все пак не ми харесва идеята за някакъв колективен ритуал — каза Детсмел. — Когато си под обсада, не си показваш главата над парапета, нали? Освен ако не искаш да ти украсят очите с пера.

— Е, Фид взе, че направи точно това с гадаенето, нали? Никой не умря…

— Глупости. Цяла сграда се срути!

— Нищо ново в това, Иброн. Целият този град е на неустойчив терен.

— Умряха хора, за това ти говоря, Ботъл. И не стига това, ами има много свидетели, които твърдят, че са видели два дракона да излитат от развалините. — Наведе глава и се озърна. — Не обичам дракони. Не обичам места, където непрекъснато изникват дракони. Да речем, че пробваме някой ритуал — ако петдесет дракона вземат, че изригнат от небето и се пльоснат точно върху нас? Тогава какво, а?

— Ами, не знам, Иброн. Зависи. В Смисъл, истински ли са, или соултейкън.

Синн стискаше силно ръката на Гръб с потната си длан. Пристъпваха отново към двора на старата кула Азат. Денят беше горещ, душен и въздухът над разровените могили искреше от кръжащи насекоми.

— Надушваш ли го? — попита тя.

Той не отвърна.

Тя го изгледа свирепо, след това го задърпа по лъкатушещата каменна пътека.

— Всичко е ново, Гръб. Можеш да го пиеш като вода. Вкусът е сладък…

— Вкусът е опасен, Синн.

— Мога почти да го видя. Нови шарки, стават все по-силни — пуска корени точно през това място. Всичко е ново — повтори тя почти без дъх. — Също като нас — ти и аз, Гръб, ще оставим всички стари хора зад себе си. Усети тази сила! С нея можем да направим каквото си поискаме! Можем да събаряме богове!

— Нищо не искам да събарям, особено богове!

— Не трябваше да слушаш Тавори, Гръб. И Бързия Бен.

— Не можем просто да си играем с това нещо, Синн.

— Защо не? Никой друг не го прави.

— Защото е развалено, затова. Изобщо не е както трябва — тези нови лабиринти, сбъркани са, Синн. Формата е сбъркана.

Спряха пред зейналата врата на кулата и привидно безжизненото гнездо на оси. Тя го погледна с грейнали очи.

— Ами тогава хайде да го оправим.

Гръб я зяпна.

— Как?

— Хайде — подкани го тя и го задърпа след себе си в сумрака на кулата Азат.

Поведе го без колебание към стъпалата, под краката им захрущяха изсъхнали мъртви оси. Качиха се до празната зала, била някога възелът на силата на Азат.

Вече не беше празна.

Вътре пращяха кървавочервени нишки, заплетени в хаотична паяжина, която обхващаше цялата зала. Във въздуха се носеше кисела металическа миризма.

— Използва каквото намери — прошепна Синн.

— Сега какво?

— Сега влизаме.

— Ако помаршируват още малко в кръг, ще окапят.

Ефрейтор Тар примижа към задъханите, влачещи крака войници.

— Не са във форма, това е ясно. Жалка картинка. Ние, разбира се, уж трябваше да измислим нещо.

Кътъл се почеса по брадичката.

— Значи ги разкатахме все пак. Я виж, Фид идва насам, слава на боговете.

Сержантът се намръщи, като видя двамата си войници, и почти бе готов да се обърне, преди отчаяното махане на Кътъл да разбие защитата му или поне да събуди съжалението му. Зачеса с пръсти червено-сивата си брада и се приближи към тях.

— Какво правите вие двамата на тия нещастни кучи синове?

— Не знаем какво да ги накараме да правят вече — отвърна Кътъл.

— Ами, стига са набивали крак из двора. Изведете ги извън града. Дайте им да поупражняват правене на окопи, редути и насипи. Обърнете склонността им към безразборно бягство в някакво подобие на организирано отстъпление. Изпънете командната им верига и вижте на кой ще му стиска да излезе напред, като се скъса. Тях ги направете отдельонни командири. Бойни игри също — пратете ги срещу някоя от другите бригади или батальони, дето ги тренира морската ни пехота. Трябва да спечелят няколко пъти, преди да се научат как да избягват загубата. Значи, ако Хедж намине насам, не сте ме виждали, ясно?

Забърза по колонадата. Двамата се загледаха след него.

— Това е потискащо — измърмори Кътъл.

— Никога няма да стана сержант — заяви Тар. — И след хиляда години. Проклятие.

— Браво, повдигна ми настроението, ефрейтор. Благодаря.

Хедж издебна стария си приятел в края на колонадата.

— Защо се занимаваш с тях, Фид? Тия Ловци на кости не са Мостоваци и тия ледерии не са войници. Губиш си времето.

— Богове на бездната, престани да ме дебнеш!

Лицето на Хедж посърна.

— Не те дебна, Фид. Просто… бяхме приятели, нали…

— А след това ти умря. И аз те прежалих. А сега непрекъснато ми изникваш отново. Ако беше просто някой призрак, може би щях да се оправя с това — да, знам, че ми шепнеше от време на време в ухото и че ми спаси кожата, и всичко останало, и не че не съм благодарен. Но… добре де, не сме вече другари по отделение, нали? Взе, че се върна, когато не трябваше, и в главата си все още си Подпалвач на мостове и мислиш същото и за мен. Поради което непрекъснато шкартираш тия Ловци на кости, все едно че са някаква съперничеща дивизия. Но не са, защото Мостоваците приключиха, Хедж. Свършиха. Прах и пепел. Няма ги.

— Добре, добре! Значи може би и аз трябва да се приспособя малко. Мога да го направя! Лесно. Виж ме! Първо — ще накарам капитана да ми даде отделение…

— Какво те кара да мислиш, че заслужаваш да водиш отделение?

— Защото бях…

— Точно. Проклет Мостовак! Хедж, ти си сапьор…

— Ти също!

— Това го оставям предимно на Кътъл напоследък…

— Ти направи барабана! Без мен!

— Теб те нямаше…

— Няма значение!

— Как може да няма значение?

— Чакай да помисля. Работата е, че двамата вършехме сапьорската работа, Фид. Всъщност работата е, че двамата трябва да се напием и да си намерим курви…

— Само че първо са курвите, Хедж.

— Сега пък ти се размечта! И слушай, ще си намеря един кокал от пръст за халка на носа, за да се вместя по-добре сред тия жадни за кръв Ловци на кокали, дето толкова се гордееш с тях, как ти звучи това?

Фидлър го зяпна. Нелепата му кожена шапка с наушници, обнадеждената му усмивка.

— Намери си халка за носа и ще се самоубия, Хедж. Добре, дай да раздвижим нещата. Само не си и помисляй да искаш отделение, ясно?

— Какво да направя тогава?

— Прикачи се към отделението на Геслер — мисля, че им трябваше попълнение. — Изсмя се горчиво. — Попълнение. Ти. Добре.

— Казах ти, че вече не съм мъртъв, Фид.

— Щом казваш.

Лейтенант Поурс седеше на капитанския стол зад капитанското писалище, скръстил ръце пред гърдите си, и гледаше двете жени, които бяха гнили доскоро в килии в някакъв ледерийски форт.

— Сестри сте, нали?

След като никоя от двете не отговори, Поурс продължи:

— Един съвет тогава. В случай, че някоя от вас един ден стигне до по-висок ранг — капитан, да речем, — вие също ще научите изкуството да се изтъква очевидното. Междувременно сте длъжни да изпълнявате абсурдното изискване да отговаряте на тъпи въпроси с искрени отговори, като през цялото време лицата ви са изпънати. С мен ще ви се налага да го правите много и често.

Жената отдясно каза:

— Да, сър, сестри сме.

— Благодаря, сержант Синтър. Дали беше задоволително? Сигурен съм, че беше. Това, което ще ме задоволи още повече, е да ви видя как миете казармените клозети две седмици. Приемете го като награда за това, че сте били толкова некадърни да се оставите местните глупаци да ви пленят. И след това да не можете да избягате. — Поурс се намръщи. — Вижте се двете: само кожа и кости! Тия униформи приличат на траурни савани. Заповядвам ви да си върнете изгубеното тегло, на подходящите места, за същия двуседмичен период. При неизпълнение ви чака месец на половин порцион. По-нататък: искам двете да си отрежете косите, до черепа, и да представите въпросната остригана коса на това писалище точно на осмата камбана тази вечер. Не по-рано и не по-късно. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър! — излая сержант Синтър.

— Много добре. — Поурс кимна. — Сега се разкарайте оттук и ако видите лейтенант Поурс в коридора, напомнете му, че му е заповядано да даде дежурство на Втори девичи форт, и че проклетият идиот трябва вече да е тръгнал натам. Свободни сте!

Щом двете се махнаха, Поурс скочи иззад капитанското писалище, огледа повърхността му, за да се увери, че нищо не е разместено, а след това грижливо намести стола точно както трябва. Хвърли нервен поглед през прозореца, бързо се премести в чакалнята и седна зад собственото си, много по-малко писалище. Щом чу тежките ботуши в коридора, започна да рови из свитъците и восъчните таблички пред себе си, като изписа на лицето си задълбочено намръщена физиономия точно преди помпозното нахълтване на капитана.

Щом вратата се отвори, Поурс скочи и застана мирно.

— Добрутро, сър.

— Вече е следобед, лейтенант. Ужилванията на осите явно са размътили малкото останало от мозъка ви.

— Да, сър!

— Двете далхонийски сестри явиха ли се?

— Не, сър, ни кожа, ни… косъм, сър. Би трябвало да видим едната или двете всеки момент…

— О, и това е защото смятате да ги спипате лично ли, лейтенант?

— Веднага щом приключа с тая канцеларска работа, сър, ще направя точно това, та дори да ме отведе чак до Втори девичи форт сър.

Кайндли се намръщи.

— Каква канцеларска работа?

— Ами, сър… — Поурс посочи. — Тази канцеларска работа, сър.

— Добре, не се мотайте, лейтенант. Както знаете, трябва да се явя на заседание на седма и половин камбана и ги искам в кабинета си преди това.

— Слушам, сър!

Кайндли мина през стаята и влезе вътре. Където, предполагаше Поурс, щеше да прекара остатъка от следобеда в разглеждане на колекцията си от гребени.

— Всичко е точно — измърмори Кисуеър, докато двете със сестра й се връщаха към спалното. — Капитан Кайндли не само е кучи син, но е побъркан. Каква беше тая идиотщина с косата?

Синтър сви рамене.

— Нямам представа.

— Ами, в устава няма никакви разпоредби за косата. Можем да се оплачем на Юмрука…

— Не, няма — прекъсна я Синтър. — Кайндли иска коса на писалището, даваме му коса на писалището.

— Не моята!

— Нито моята, Кисуеър.

— Чия тогава?

— Не чия. От какво.

Ефрейтор Правалак Рим чакаше на входа.

— Е, похвалиха ли ви?

— Миличък, Кайндли не раздава похвали, само наказания — отвърна Кисуеър.

— Какво?!

— Капитанът ни заповяда да се поохраним и позакръглим — каза му Синтър, докато влизаше покрай него. — И други неща. — Спря и се обърна към Правалак. — Ефрейтор, намери ни малко настриг и конопен чувал.

— Слушам, сержант. Настриг ли? Колко голям?

— Все ми е едно, просто намери някакъв.

Кисуеър отпрати младежа с широка усмивка, след което влезе и закрачи през спалното. Спря до един нар, постелята на който беше оплетена в нещо, което наподобяваше гнездо, а в центъра на въпросното гнездо клечеше сбръчкан, нашарен с белези татуиран кошмар с малки лъскави очички.

— Неп Фъроу, трябва ми проклятие.

— Ъ? Ъ бяй т’ка! Емош! А койо?

— На капитан Кайндли. Мислех за обрив, от най-краставите. Не, чакай, това само ще го озлоби още повече. Направи го кривоглед — но не толкова, че да го забележи, само всички други. Можеш ли да направиш това, Неп?

— Ъхъ, ма ша ко да го павя, ъ?

— Какво ще кажеш за малко масаж?

— Чичките ’а Кис?

— Моите собствени, да.

— Коко дъго, ъ? Коко?

— От камбана до камбана, Неп.

— Гоуо?

— Кой, ти или аз?

— Дамата!

— Добре, но трябва да наемем стая, освен ако не държиш на публика?

Видя, че Неп Фъроу започна да се възбужда, по най-шантавия начин: подскачаше, въртеше се неспокойно, кожата му лъсна от пот.

— Штаа т’ка, Кис, штаа!

— Но да залостим вратата. Не искам да влезе някой външен.

— Ипитана? Поклятя?

— Да, кривоглед, но той да не го разбере…

— Имош. Швен глюса.

— Илюзия? Магийка? О, много добре. Давай тогава, благодаря ти.

Щом Синтър се свлече на нара до него, Бадан Грук се почеса по челото и попита:

— Какво правиш тук, в името на Качулатия?

Тъмните й очи го погледнаха — сладки като милувка.

— Ти си от малкото войници, на които човек може да се довери, Бадан, знаеш ли го?

— Какво? Не, аз…

— Не си напорист. Не си скроен за насилие, тъй че не го търсиш. Използваш първо ума си, а онзи глупав „близач на кокали“ за теб е последното средство. Опасните го правят обратно, а това всеки път струва живота на хора. Всеки път. — Синтър замълча. — Правилно ли съм чула? Някаква пияна сержантка от морската пехота е прекосила цялата тая проклета империя от кръчма на кръчма?

Той кимна.

— И е оставила по пътя си местни симпатизанти. Но не се е бояла да лее кръв, Синтър. Просто е избирала подходящите обекти — хора, които никой не обича. Бирници, кметове, адвокати.

— Но е пияница?

— Да.

Синтър поклати глава, отпусна се на нара и зяпна тавана.

— Как точно тя не се е издънила?

— Защото е от Гмурците в бурята от Ю’Гатан, затова. Тия, дето се гмуркат под вълната.

— О, добре. — Помисли малко и отрони: — Е, скоро тръгваме значи.

Бадан пак се почеса по челото.

— Но никой не знае накъде, нито защо. Пълна каша, Синтър… Имаш ли някакви лоши предчувствия за това?

— Никакви предчувствия нямам, Бадан. За нищо. И не, не знам какво ме хвана за гърлото в нощта на четенето на Фид. Всъщност почти нищо не помня от онази нощ, нито пътуването, нито това, което последва.

— Нищо не последва. Общо взето, ти просто припадна. Все едно, някакъв Фенн вече се беше намесил. Удари с юмрук един бог в слепоочието.

— Добре.

— Какво? Само това ли ще кажеш?

— Ами, както казва еднооката вещица, на света има всякакви култове, Бадан.

— Не раз… — Но погледът, който му хвърли, стри на прах думите в устата му. Той потръпна и извърна очи. — Онова, дето го каза за ума, Синтър, и то ли беше шега?

Синтър въздъхна и затвори очи.

— Не, Бадан. Не. Ще ме събудиш, като се върне Рим, нали?

С Лостара Юил, Кенеб, Блистиг и Бързия Бен по петите, адюнкта Тавори закрачи през тронната зала и спря на десет крачки от двата трона.

— Добре дошли на всички ви — заговори крал Техол. — Адюнкта, моят канцлер ме уведомява, че имате списък с искания, повечето от които несъмнено допринасят за процъфтяването на кралската съкровищница. Прочие, ако бях користолюбив, щях да настоя да се заемем направо с това. Но не съм от този тип и затова бих искал да обсъдим най-напред съвършено друг проблем, от изключителна важност.

— Разбира се, ваше величество — отвърна Тавори. — На ваше разположение сме и ще ви съдействаме по всякакъв възможен начин.

Лицето на краля засия.

Въздишката на кралицата учуди Лостара Юил, но не задълго.

— Чудесно! Е, веднага щом си спомня специфичните детайли на това, което исках да попитам, ами, ще го направя. Междувременно моят Цеда ми съобщава, че сте разбунили магическо гнездо на пакости. Канцлерът ми обаче ме уверява, че смущението е преувеличено — на кого от двамата трябва да вярвам? Моля ви, ако можете, предложете ми изход от тази задънена улица.

Тавори се обърна към хората си и каза:

— Висш маг, можете ли да вземете отношение към проблема?

Бързия Бен пристъпи напред и застана до адюнктата.

— Ваше величество, както вашият канцлер, така и вашият Цеда са прави по същество.

Лостара забеляза усмивката на Бъг, който стоеше вдясно от краля, а след това го видя как се намръщи.

— Колко очарователно — измърмори кралят, наведе се напред и подпря брадичка на ръката си. — Бихте ли могли да разясните, Висш маг?

— Вероятно не, но ще се опитам. Положението, колкото и ужасно да е, вероятно е временно. Гледането на Драконовата колода, на което присъства Брис Бедикт, изглежда, е осветило структурен недостатък в… хм… тъканта на реалността, рана, един вид. Изглежда, ваше величество, че някой — някой много могъщ — се е опитал да наложи нова структура върху вече съществуващите лабиринти на магия.

Брис Бедикт — стоеше вляво от кралицата — попита:

— Висш маг, бихте ли могли да обясните тези „лабиринти“, които, изглежда, са централни във вашите представи за магията?

— За разлика от магията, която преобладаваше на този континент доскоро, Преда, магията навсякъде другаде съществува в по-формализирано състояние. Силата, която е толкова сурова тук, другаде е пречистена, разделена на отделни аспекти, организирана е в нещо като теми и тези теми са това, което наричаме „лабиринти“. Много от тях са достъпни както за богове, така и за смъртни. Други са… — той погледна към Бъг — Древни. Някои на практика са изчезнали или са недостъпни поради невежество или изрични ритуали на запечатване. Някои освен това са завзети и се владеят от елементи, които или са родни за тези лабиринти, или са толкова дълбоко свързани с тях, че разликата е несъществена.

Крал Техол вдигна пръст.

— Момент да мигна, че нещо ми влезе в окото… Сега да поумуваме малко над казаното дотук — много съм добър в умуването, между другото. Ако ви разбирам правилно, Висш маг, селението на Тайст Едур, наречено Куралд Емурлан, представлява един от тези лабиринти, нали?

— Да, ваше величество. Лабиринтите Тайст — а има три такива, доколкото знаем — са Древни. Два от тях, между другото, вече не се владеят от тайстите. Един е на практика запечатан. Другият е узурпиран.

— А как се отнасят тези лабиринти към вашата Драконова колода?

Висшият маг трепна.

— Не моята Колода, ваше величество, уверявам ви. Няма прост отговор на този ваш въпрос…

— Крайно време! Започвах вече да се чувствам много глупаво. Моля да ме разберете, нямам никакъв проблем с това да съм глупав. Да се чувстваш глупав е съвсем друга работа.

— А, да, ваше величество. Ами, Драконовата колода вероятно е възникнала като средство за гадаене — не толкова грубо като плочки, изгорели кости, фигури по тинята, ашици, вътрешности, фекалии…

— Разбрано! Моля, тук присъстват дами, уважаеми!

— Простете, ваше величество. По някакъв очевиден начин Върховните домове на Колодата са свързани с определени лабиринти и с това представляват нещо като прозорец към тези селения — съответно, разбира се, определени неща на свой ред могат да надничат от другата страна, което всъщност прави гледането толкова… рисковано. Колодата е безразлична към прегради — в подходящи ръце тя може да разкрие шаблони и отношения, скрити за смъртни очи.

— Дори това, което описвате, трудно обяснява случилото се на онова четене, Висш маг — каза Брис.

— Така е, Преда. Което ни връща на въпроса за раната, която представлява този град. Някой е извадил нож и е врязал нова шарка тук. Нова и същевременно — невероятно древна. Имаше опит за съживяване, но съживеното бе прекършено.

— А знаете ли кой би могъл да е този „някой“? — попита крал Техол.

— Икариум Крадеца на живот, ваше величество. Поборник, който трябваше да кръстоса оръжие с император Рулад Сенгар.

Техол се отпусна назад и рече:

— Цеда, имате ли нещо да добавите в този момент?

Бъг се сепна и се намръщи.

— Познанията на Висшия маг са много впечатляващи, ваше величество. Необикновено.

— Може ли тази рана да се изцери, Цеда? — попита кралица Джанат. — Ако не, каква е заплахата за Ледерас в случай, че продължи да… кърви?

Старецът се намръщи.

— Ледерас сега е като локва с разбъркана тиня. Заслепени сме, бъркаме напосоки и никой от нас не може да извлече повече от една плитка шепа магия. Ефектът е вълнообразен и скоро ще обезсили маговете из цялото кралство.

— Висш маг — продължи Джанат, — преди малко казахте, че ефектът е временен. Предполага ли това, че изцеряването предстои?

— Повечето рани зарастват сами с времето, ваше величество. Очаквам това да започне… веднага щом ние, малазанците, се разкараме на Гуглата си оттук. Четенето удари силно по тая рана. Швирна кръв, а в този случай кръвта е сила.

— Виж ти — отрони кралят замислено. — Колко очарователно, колко омайващо, колко обезпокоително. Смятам, че ще е най-добре да се заемем спешно с въпроса със запълването на кралската хазна. Адюнкта Тавори, вие желаете снабдителен обоз, достатъчен, за да ви осигури до и, предполагаме, през Пустинните земи. Ние сме щастливи да осигурим това, на гратисна, намалена тарифа — в израз на нашата благодарност за изключителните ви усилия в премахването на едурската тирания. Прочие, моят канцлер вече е започнал да урежда нещата от наша страна и ме уведомява, че дори според грубата му оценка количеството, което ще е нужно, за да удовлетвори нуждите ви, е значително. Ще ни отнеме приблизително четири седмици, за да съберем такъв обоз и, надяваме се, едва няколко мига, за да ни платите вие за него. Разбира се, Брис ще осигури продоволствието на своя ескорт, тъй че не е нужно да се безпокоите за това.

И млъкна, забелязал неволното издалото се стъписване на адюнктата.

— А, за ескорта ви. Да, моят брат настоява да ви придружи през съседните кралства. Защото виждате ли, изобщо не може да се разчита нито на Сафинанд, нито на Болкандо, че няма да нарушат съглашенията и да ви затрудняват при всеки удобен случай. Отчайващи съседи, макар че и ние бяхме такива за тях до неотдавна. Замислям обявяването на Кралски проект за строителството на най-високия плет на света, който да отдели завинаги съответните ни територии, с малко градинарска декорация за смекчаване на ефекта. Да, да, мила съпруго, знам, че се разбъбрих, и, да, смешно е!

— Ваше величество — заяви Тавори, — благодаря за предложението ви за ескорт, но ви уверявам, че не е необходим. Кралствата, през които възнамеряваме да минем, може да са коварни, но се съмнявам, че ще успеят да ни изненадат. — Тонът й беше твърд и макар да не можеше да я види, Лостара бе убедена, че погледът й е още по-твърд.

— Те са крадци — каза Брис Бедикт. — Обозът ви, адюнкта, ще е огромен — земите, към които тръгвате, са опустошени — вероятно дори самата Коланси няма да може да ви приеме.

— Извинете — каза Тавори. — Не помня да съм заявявала крайната цел на похода ни.

— Там няма почти нищо друго. — Брис сви рамене.

Адюнктата не отвърна нищо и атмосферата в залата отново стана напрегната.

— Преда Брис — наруши мълчанието кралят — ще ви съдейства в охраната на обоза, докато преминавате през две държави на джебчии.

Тавори все пак се поколеба.

— Ваше величество, нямаме намерение да въвличаме кралството ви във война в случай, че Сафинанд и Болкандо се опитат да нарушат съглашенията за преминаване.

— Самото ни присъствие ще гарантира да не предприемат нищо открито — отвърна Брис. — Моля разберете, адюнкта, ако не ви придружим и впоследствие се окажете въвлечени в жестока война без възможен път за отстъпление, то ние, от своя страна, няма да имаме никакъв избор, освен да тръгнем, за да ви избавим.

— Точно така — съгласи се кралят. — Тъй че приемете ескорта, адюнкта, или ще затая дъх, докато царствената ми физиономия не посинее.

Тавори сведе глава примирено.

— Оттеглям всичките си възражения, ваше величество. Благодаря ви за ескорта.

— Така вече е по-добре. Сега трябва да потърся уверения от своя персонал по три отделни проблема. Канцлер, удовлетворен ли сте по всички въпроси, свързани с осигуряването на силите на адюнктата?

— Да, ваше величество — отвърна Бъг.

— Чудесно. Кралски ковчежник, уверен ли сте, че малазанците разполагат с достатъчно средства за това начинание?

— Напълно, ваше величество — отвърна Бъг.

— Добре. Цеда, съгласен ли сте, че заминаването на малазанците ще ускори изцеряването на онова, което сполетя града?

— Съгласен, ваше величество — отвърна Бъг.

— Най-после единодушие! Колко приятно! А сега какво да правим?

Кралица Джанат стана.

— В трапезарията ни очаква храна и вино. Позволи ми да поканя гостите ни там.

И слезе от подиума.

— Скъпа съпруго, за тебе съм готов на всякакви отстъпки — каза Техол.

— Радвам се, че така драговолно приемате подобно бреме, съпруже.

— Аз също — отвърна той.

6.

Оплискан с кръв и кал, Ведит препусна през валмата дим, оставяйки зад себе си жалните писъци и рева на бушуващите пламъци, които поглъщаха триетажното правителствено здание в центъра на града. Повечето други сгради по главната улица вече бяха изтърбушени, макар че пламъците още облизваха почернелите входове и мръсният пушек се издигаше на стълбове към небето.

Зад Ведит изскочиха още четирима ездачи с извадени ятагани от ейрънска стомана с оцапани с кръв остриета.

Чул дивашките им викове, Ведит се намръщи. Счупеният кръгъл щит, нахлузен на дясната му ръка, беше набил трески в китката му и с тази ръка не можеше да държи юздите. В лявата си ръка държеше ятагана — острието бе откършено на педя от дръжката. Щеше да го е захвърлил, но ценеше дръжката и ефеса твърде много, за да се раздели с него.

Юздите на кобилата се влачеха между предните й крака и всеки момент животното, уплашено и ранено, можеше да оплете копито в тях.

Той се надигна на стремената, наведе се напред, захапа кобилата за лявото ухо и дръпна назад. Животното изцвили от болка и вдигна глава, биещите копита забавиха. Това даде време на Ведит да пъхне в ножницата останалото от бащиното му оръжие, а след това да плъзне ръка около конския врат и да отпусне захапката си.

Ранената кобила излезе от каменното платно на пътя, мина през високата трева на канавката и спря, цялата разтреперана.

Воинът замърмори успокоително, пусна ухото на животното и се изправи в седлото, хванал юздите със здравата си ръка.

Четиримата му събратя по оръжие го догониха и докато конете им подскачаха на пътя, вдигнаха високо оръжията си в триумф, макар да храчеха кал и кръв.

На Ведит му се гадеше. Но ги разбираше. Растящият списък от забрани, непрекъснато смаляващата се свобода, несправедливостите и неприкритото презрение. Всеки ден през последната седмица бяха идвали още и още войници на Болкандо, малките укрепления никнеха около лагера на хундрилите като гъби на тор. И напрежението се натягаше все повече. Разприте пламваха спонтанно, а след това изведнъж…

Изведе кобилата на пътя и загледа с гняв към горящия град. А след това огледа хоризонта от двете страни. Стълбове къдрещ се черен дим се издигаха навсякъде като криви копия… да, търпението на Изгорените сълзи се беше изчерпало и той знаеше, че поне десетина села, два пъти по толкова колиби, десетки ферми и вече един град бяха изпитали гнева на хундрилите.

Четата на Ведит, трийсет воини — повечето едва в третото си десетилетие — се бяха сблъскали с гарнизон. Боят беше жесток. Беше загубил повечето си бойци, а това се оказа достатъчно, за да подпали яростта на хундрилите и да нанесат безмилостна мъст над ранените войници и цивилните жители на града.

Вкусът на тази касапница оставяше мръсно, отровно петно отвътре и отвън.

Кобилата не можеше да стои на място. Посеченият й хълбок продължаваше да кърви силно и тя се въртеше в кръг, мяташе глава и риташе с ранения си заден крак.

Бяха оставили стотици трупове в безименния град. До тази сутрин беше спокойно и мирно място, животът се пробуждаше и плъзваше по стария си познат коловоз, сърцето туптеше бавно. Сега беше развалина и овъглена плът — не си бяха направили дори труда да плячкосват, толкова свирепа беше страстта да избиват.

За един горд народ презрението на другите нанася най-дълбоката рана. Тези болкандо си бяха мислили, че ножовете на хундрилите са затъпели. Затъпели ножове, затъпели умове. Бяха си мислили, че могат да измамят диваците, да им се подиграят, да ги упоят с мръсен спирт и да откраднат богатствата им.

„Ние сме от Седемте града — мислите ли, че сте първите, опитали се да ни играят такива игри?“

Все още идваха изостанали — трима, двама, самотен ранен воин, отпуснат на седлото, още двама.

Войниците на гарнизона не знаеха как да посрещнат конна атака и гледаха зяпнали прецизното избиване, убийствено точния разчет на хвърлените копия, когато двете страни се оказаха само на десетина крачки една от друга. Линията на болкандо — строена през главната улица — се огъна, когато копията с тежките остриета забиха през щитове и ризници, а поразените залитаха назад, блъскаха и събаряха онези зад себе си.

След това хундрилските бойни коне и техните ревящи, сечащи с ятаганите ездачи връхлетяха върху разбития строй.

Клане. Докато задните части на болкандо не се пръснаха и не драснаха в страничните улици и улички, в заслонените входове на дюкяни и жилищни сгради. Тогава битката се раздроби на малки схватки. Хундрилските воини бяха принудени да слязат от конете, след като не можеха да нахлуят в тесните проходи или да извлекат на открито войниците, свити зад вдигнатите щитове в нишите на входовете. Все още отстъпващи по численост, воините на Изгорените сълзи започнаха да падат.

Отне им почти целия предобед, докато заловят и убият и последния гарнизонен войник. И само една камбана, за да изколят гражданите, които не бяха избягали — или може би си бяха въобразили, че седемдесет и пет войници ще надделеят срещу някакви си трийсетина диваци, — а след това хундрилите подпалиха града и опекоха живи малцината успели да се скрият.

Такива сцени бушуваха сега из цялата околност, знаеше Ведит. Никой не оставаше пощаден, а за да се разнесе посланието по най-ясния възможен начин, всяка ферма на Болкандо беше опразнена и оголена от всичко, което ставаше за ядене или някакво използване. Въстанието беше подпалено от последното вдигане на цените от Болкандо — сто процента, отнасяше се само за хундрилите — за всички жизненонеобходими неща, включително фуража за конете. „Презирайте ни, да — докато ни отнемате златото и среброто.“

Имаше вече дванадесет воини, един от които навярно скоро щеше да умре — много преди да стигнат до лагера. И дебели трески в ръката, като нови кокалчета, пулсиращи от болка.

Да, загубите бяха високи. Но пък кой друг отряд беше нападнал гарнизонен град?

Все пак се чудеше дали Изгорените сълзи не бяха изритали погрешното гнездо.

— Превържете раните на Сидаб — изръмжа той. — Пази ли си меча?

— Да, Ведит.

— Дайте ми го — моят се счупи.

Макар да умираше и да го знаеше, при тези думи Сидаб вдигна глава и се усмихна на Ведит с кървясала уста.

— Ще тежи в ръката ми като меча на баща ми — каза Ведит. — Ще го нося с гордост, Сидаб.

Мъжът кимна и усмивката му посърна. Изхрачи кръв, а след това се смъкна от седлото и тупна тежко на камъните на пътя.

— Сидаб остава тук.

Другите кимнаха и плюха в кръг около трупа, за да осветят земята — това бе единственият погребален ритуал, нужен на хундрилските воини по пътя на войната. Ведит се пресегна и хвана юздите на коня на Сидаб. Щеше да вземе и него, за да облекчи болката на своята кобила.

— Връщаме се при Боен водач Гал. Думите ни ще накарат очите му да блеснат.

Бойният водач се отпусна тежко в трона си от еленови рога и въже и възлите изскърцаха.

— Сладък дъх на Колтейн — въздъхна той и стисна очи.

Джараб, Сълза вестоносец на бойния водач и единственият друг в шатрата на Гал, смъкна шлема си, а след това подплатената шапка от сърнешка кожа, прокара дебелите си пръсти през косата си, пристъпи напред и се смъкна на коляно.

— Заповядай ми.

— Не сега, Джараб — простена Гал. — Времето за игра свърши — моите проклети от Пропада млади смелчаци ни донесоха война. Двайсет набега се върнаха в лагера с вой, с чували пълни с кокошки, кутрета и какво ли още не. Обзалагам се, че поне хиляда невинни фермери и селяци вече са мъртви…

— И стотици войници, Боен водач — напомни му Джараб. — Укрепленията горят…

— Знам, кашлям от пушека цяла сутрин… Нямаше нужда да ги палим — това дърво можеше да свърши работа. Само плюем и се зъбим като пустинна котка в леговището й, а какво мислиш, че ще направи крал Таркуф? Чакай, него го остави — тоя човек има гъбички вместо мозък — от канцлера и от хитрия му конквестор трябва да се безпокоим. Нека да ти кажа какво ще направят те, Джараб. Няма да настоят да се върнем в този лагер. Няма да искат репарации и кръвнина. Не, те ще вдигнат армия и ще тръгнат право срещу нас.

— Боен водач — каза Джараб и се изправи, — дивите земи ни зоват на север и на изток. Щом излезем в равнините, никой не може да ни хване.

— Всичко това много добре, но тия болкандо не са враговете ни. Те ни снабдяваха…

— Плячкосваме всичко, което можем, преди да побегнем.

— И как само ще се зарадва адюнктата, че сме огладили пясъка пред нея. Това е бъркотия, Джараб. Ужасна бъркотия.

— Какво тогава ще правим, Боен водач?

Гал най-сетне отвори очи, примига и се закашля. След малко заговори:

— Няма да се опитвам да поправя непоправимото. Това с нищо не помага на адюнктата. Не, трябва да хванем бика за кура. — Изправи се и загърна наметалото си от врански пера. — Вдигаме този лагер, избиваме всички животни и опушваме месото. Ще минат седмици, докато болкандо съберат броя, който им трябва срещу нас. За да осигурим безопасен преход на Ловците на кости — да не говорим за Сивите шлемове, — трябва да настъпим към столицата. Да станем такава заплаха, че Таркуф да се насере и да се наложи над съветниците си — искам да си помисли, че може би е изправен пред тристранно нашествие в насрания си нужник, наречен кралство.

Джараб се усмихна. Виждаше жарта, разпалена в тъмните очи на Бойния водач. Което означаваше, че след като изревеше заповедите и всички вестоносци препуснаха, оставяйки прашни дири след себе си, настроението му можеше много да се подобри.

Достатъчно може би, за да го покани отново за малко… игра.

Трябваше само да се погрижи жената на стария да не е наблизо.

Щит-наковалня разкърши болезнено рамене под тежката плетена ризница. Плъстената подплънка се беше протрила на дясното му рамо — трябваше да я закърпи тази сутрин и щеше да го е направил, ако не бързаше толкова да види слизането на първата кохорта Сиви шлемове на тази окаяна земя.

Въпреки цялото си бързане завари Смъртен меч Кругава вече застанала на възвишението над бреговата линия, с почервеняло лице под тежкия шлем. Макар слънцето едва да се беше показало над планинските върхове на изток, въздухът беше душен, потискащ, гъмжащ от пясъчни мухи. Щом се приближи, видя в очите й тежката орис на безчет епични поеми, все едно бе посветила живота си да попива трагедиите на безчет рухнали велики цивилизации — и все едно това адски й харесваше.

Да, свят ужас беше тази корава, не, желязна жена.

Спря пред нея и се поклони за поздрав.

— Смъртен меч. Моментът е знаменателен.

— Да, но само двамата с вас стоим тук, сър — изръмжа тя в отговор. — А трябваше да сме трима.

Той кимна и каза:

— Да, трябва да бъде избран нов дестраянт. За кого от стареите сте мислили, Смъртен меч?

Четири тромави широки ейвара — десантните съдове на Троновете на войната — бързо се приближаваха по лъкатушещото през тинестите низини русло, веслата бляскаха над водата. Приливът изобщо не помагаше. Заливът трябваше да е набъбнал от водния приток. Но вместо това водата кипеше объркано. Танакалаян примижа към първия ейвар, очакваше всеки момент да заседне до брега. Тежко натоварените братя и сестри трябваше да скочат и след това да изгазят през тинята. Зачуди се колко ли дълбока е калта.

— Не съм решила — най-сетне призна Кругава. — Никой от стареите ни не е достатъчно стар.

Съвсем вярно. Дългото морско пътуване беше изтощило живота на двайсетина, че и повече от най-старите братя и сестри. Танакалаян се обърна и огледа двата лагера, разположени на две хиляди разтега навътре в сушата, един отсам реката, а другият на отсрещния, западния бряг. Досега не бяха имали пряк контакт с делегацията на ак’рините — стига тълпата чорлави, непрекъснато пеещи и размахващи копия варвари да заслужаваха тази почетна титла. Докато си стояха отвъд реката, ак’рините можеха да си пеят, докато планините потънат в морето.

Лагерът на Болкандо, непрекъснато разрастващ се град от пищни яркоцветни палатки, вече бръмчеше — предстоящият десант на перишите ги беше възбудил. Странен народ бяха тези болкандо. Нашарени с белези лица и в същото време изнежени, учтиви и същевременно — кръвожадни. Танакалаян изпитваше недоверие към тях, а ескортът им през планинските проходи и в кралството като че ли наброяваше цяла армия — три, дори четири хиляди бойци — и макар той да не смяташе, че средният боец болкандо може да се надява, че ще се опре на Сив шлем, все пак числеността им беше повод за безпокойство.

— Смъртен меч — каза той, — очакваме ли измяна?

— Трябва да приемем, че това пътуване е през враждебна територия, Щит-наковалня. Ще вървим с броня, с готови оръжия. Ако ескортът на Болкандо ни изпревари през прохода, няма да имам никакъв повод за тревога. Ако се разделят на предна част и ариергард, ще съм принудена да преценя силата на този ариергард. Ако е скромна, нямаме сериозен повод за безпокойство. Ако е съотносима с авангардния елемент, тогава ще трябва да обмислим възможността втора армия да ни чака в другия край на прохода. Предвид това — добави тя, — че трябва да пътуваме в колона, такава засада би ни поставила в неизгодна позиция, поне в началото.

— Да се надяваме тогава, че намеренията им към нас са почтени — каза Танакалаян.

— Ако не са, ще съжалят за глупостта си.

Три легиона, осемнадесет кохорти и три снабдителни роти. Пет хиляди братя и сестри в сухопътната сила. Останалите легиони щяха да придружат Троновете на войната по зле картираните морски пътища южно от крайбрежието, в търсене на Пеласиарско море. По преценка и на адюнктата, и на самата Кругава, Изгорените сълзи се нуждаеха от подкрепа. Предвид донесенията за оскъдните ресурси на Пустинните земи Ловците на кости трябваше да се придвижват независимо от по-южните сили, съставени от хундрилските конни и перишките пехотни легиони. Двата елемента щяха да се придвижат на изток по успоредни маршрути с може би двайсет левги отстояние помежду им, докато достигнат границите на първото кралство отвъд Пустинните земи.

Танакалаян много добре знаеше, че според Кругава ги очаква свещена война, единственият смисъл на съществуването им, и на тази чужда земя Сивите шлемове щяха да намерят своята слава, своя героичен триумф в служба на Вълците на Зимата. Споделяше чувството й за цел, дръзкото обещание на съдбата, и също като нея не се боеше от войната. Обучени бяха в насилие, врекли се бяха в тези върхове на историята, изсечени като бойни полета. С меч и воля можеха да променят света. Такава бе истината за войната, колкото и да искаха друго мекушавите глупци, колкото и да мечтаеха за мир и съгласие между чужди.

Романтиците с техните пожелателни идеи неизбежно захапваха със зъбите на пепелянка, все едно дали го искат, или не. Надежда и вяра се събираха като най-сладкия нектар, за да вкиснат в най-злата отрова. Повечето добродетели, както добре знаеше Танакалаян, бяха незащитими. Податливи на злоупотреба и поквара, дори създадени, за да се обръщат против притежателя си. Нужен беше самозаблуден ум, за да наложи справедливост над свят, когато този свят не се интересува изобщо; когато реалността се надсмива над праведниците с безразличието си.

Войната отмиташе настрана такива игри. Беше чиста и неоправдаваща се в своята жестокост. Справедливостта идваше с вкуса на кръв, едновременно сладък и горчив, и това бе точно така, както трябваше да бъде.

Не, нямаше да каже на Смъртния меч нищо за последните, изпълнени с ужас думи на дестраянта, за неудържимата паника и пронизително отекващите му предупреждения. В края на краищата такива слабости не служеха никому.

При все това Танакалаян се беше заклел да остане нащрек, бдителен, да не се доверява на нищо и да очаква предателство от всеки чужд.

„Рун’Турвиан беше твърде стар за война. Страхът отне живота му — виждах го съвсем ясно. Беше сляп и тласнат към безумие. Бълнуваше. И всичко това бе толкова… недостойно.“

Ейварите бях спрели на стотина крачки от най-високата линия на прилива. Тежко натоварените войници газеха до прасците в гъмжащата от мухи кал, докато екипажите се напрягаха да избутат лодките назад и да тръгнат обратно към закотвените Тронове.

Чакаше ги дълъг ден.

— Е, добре — измърмори канцлер Рава, докато четеше шифрованото писмо. — Скъпият ни крал, изглежда, е вкарал скъпото ни кралство в истинска кралска каша.

Авалт крачеше пред стария мъж от едната стена на сумрачната палатка до другата. Можеше да се досети за повечето подробности в свитъка пергамент в ръцете на Рава. Голата истина беше, че коментарът на канцлера бе крайно неточен. „Кашата“ не идваше от крал Таркуф. Всъщност нямаше съмнение, че е продукт на известни крайности от страна на слугите на канцлера, както и на самия конквестор Авалт.

— Това, което трябва да разберем — заговори той с все още пресипнал глас след тирадата, която бе изнесъл преди малко пред отбрана компания от търговски агенти и шпиони, — е характерът на връзката между нашите приятели периши и хундрилските разбойници.

— Така е — отвърна Рава. — Само че, доколкото си спомням, перишите като че ли се придържат към една нелепо извисена представа за чест. Щом им представим нашата версия за внезапното и необяснимо избухване на хундрилите… след като им разкажем за жестокостите и за избиването на стотици, ако не и на хиляди невинни… — Канцлерът се усмихна. — Убеден съм, че за наше огромно облекчение ще видим крайно строго осъждане от страна на Смъртния меч.

Авалт кимна рязко.

— Което ще ми позволи да съсредоточа силите си върху съкрушаването на хундрилите, без да се налага да се безпокоя от перишите.

Воднистите очи на Рава се плъзнаха по Авалт.

— Има ли повод за безпокойство, конквестор? Не разполагаме ли с военната мощ да унищожим и двете сили, ако се наложи?

Авалт се вцепени.

— Разбира се, канцлер. Но забравихте ли последните разузнавателни данни от Ледер? Третият елемент в този чуждоземен съюз се кани да мине през кралството ни. Вероятно дори тогава бихме могли да съкрушим и трите сили. Но на ужасна цена. Нещо повече, все още не знаем какви споразумения са сключени между ледериите и тези малазанци — би могло накрая да се въвлечем в същата тази война, която се стараем да избегнем по всякакъв възможен начин…

— Което издава измамните ни намерения по отношение на предполагаемите ни съюзници, сафините и ак’рините.

— И прави очевидна измяната, която им готвим — но изведнъж ще се окажем неспособни да я подкрепим със сила. Едно е да даваме обещания и след това да изоставим съюзниците си на бойното поле — ако не можем да окупираме земите на тези съюзници, след като армиите им бъдат унищожени, цялото начинание пропада.

— Да приемем, засега — каза Рава, — че ледерийската заплаха вече не съществува, тъй че не се налага великият Съюз Болкандо да показва хартиените си нокти. Това, пред което сме изправени в момента, в най-лошия случай, са три несвързани помежду си армии, минаващи всяка по свой отделен маршрут през кралството ни. Една от тях вече ни е накървавила носа, но вероятно хундрилите бързо ще се оттеглят, след като задоволиха жаждата си за кръв. Ще си вземат плячката и ще побегнат в Пустинните земи. Естествено, това ще е фатална грешка — трябва само да преместим няколко легиона от вашата Трета Редовни да заемат граничните фортове и окопите, тъй че изпълзелите обратно останки от хундрилите да не представляват заплаха. — Канцлерът вдигна пръст. — Трябва да се разпоредим командирите ни да се възползват от поробването на хундрилските бежанци.

— Разбира се.

— По този начин ни остава да се справим с перишите и малазанците, а по всичко личи, че и едните, и другите са високо цивилизовани. Дотолкова, че да осъдят хундрилските ексцесии и дори донякъде да се почувстват виновни. Всъщност биха могли да предложат репарации.

— А засадата, която подготвяме в прохода?

— Бих предложил да остане на място засега, конквестор. Поне докато не преценим реакцията на Смъртния меч, когато им съобщим за хундрилите и с нищо непредизвиканите им безчинства.

— Предполагам, че ще уверите Смъртния меч за доверието ни към нея и Сивите шлемове — каза Авалт. — И че разбираме, че действията на варварите — съюзници или не — не могат да бъдат предсказани, и че по никакъв начин не смятаме перишите за отговорни.

Рава кимаше.

— И след като бъде заявено точно това, фактът, че ни виждат да подреждаме ескорта си в защитна формация, просто ще покаже нашата… предпазливост.

— Което ще подтикне Смъртния меч към отстъпки, за да облекчи нововъзникналата ни несигурност.

— Точно. Добре казано, конквестор.

Авалт закрачи отново.

— Значи изтласкваме хундрилите в Пустинните земи и след това поробваме всеки, който се опита да се върне. Нападаме от засада перишите и се сдобиваме с цяло съкровище изключително въоръжение и броня — достатъчно за снаряжаването на нова елитна част…

— Две части — напомни му Рава. — Вашата лична гвардия и една за мен.

— Както се разбрахме, канцлер. След което оставаме срещу една армия. Малазанците.

— Длъжни сме да допуснем, че вестта за съдбата на съюзниците им ще стигне до тях.

— На което те ще реагират или с усещането, че внезапно са се оказали уязвими, при което ще се оттеглят, или с гняв, който ще ги подтикне към агресия.

— По-малко от десет хиляди глупаци — отбеляза Рава. — Ако поканим съюзниците си ак’рини и сафини, можем да си поделим плячката…

— Искам тези техни арбалети — заяви Авалт. — Не мога да ви опиша разочарованието си, че все не успяваме да откраднем един. С един-два легиона, въоръжени с тези оръжия, можем да завземем Сафинанд за месец.

— Всичко по реда си.

— Но всичко това при условие, че ледериите няма да се намесят.

Канцлерът въздъхна и се намръщи.

— Най-добрите ми шпиони падат един след друг в двора им, а малкото, които успяха да избягат, са убедени, че крал Техол е по-зле и от Таркуф. Безполезен празноглав идиот.

— Но вие не сте убеден, канцлер?

— Разбира се, че не съм. В повечето случаи. Вероятно си имаме работа със ситуация удивително идентична на нашата тук.

— Блудния да не ни сбута дано, възможно ли е, Рава?

— Де да знаех. Жената на Техол Бедикт си остава неизвестна величина.

— Но едва ли може да се сравнява с кралица Абрастал?

Рава сви рамене.

— Външно — едва ли. Тя няма своя лична армия. Никакви елитни части като легиона Евъртайн на Абрастал, или нещо съпоставимо. Ако има лични шпиони — а коя ли кралица ги няма, — то те, изглежда, са ангажирани само в събирането на разузнавателни данни, вместо в активен саботаж.

— Все пак явно някой излавя вашите шпиони…

— Дори в това не мога да съм сигурен. Всеки от тях умря при загадъчни обстоятелства — е, обстоятелства, които аз намирам за загадъчни. Трагични злополуки, всички до една. Сякаш Блудния лично е удостоявал всеки от тях с… вниманието си.

— Виж, това е обезпокоителна мисъл, канцлер.

— Е, за щастие никой от тях не е бил разкрит или заловен. Злополуките, които претърпяваха, неизменно водеха до внезапна смърт.

Авалт се намръщи.

— Единственото обясняващо ситуацията, което мога да си представя, канцлер, е, че собствената ни мрежа е дотолкова компрометирана пред ледериите, че не са били необходими нито публично излагане, нито изтезания. Подобна представа ме смразява до кости.

— Допускате, че ледериите са успели да внедрят своя агентура. Не е ли по-вероятно компрометирането да е възникнало в нашето кралство?

— Едва ли шпионите на Таркуф…

— Не, всички те са в ръцете ни. Не, приятелю, наистина ли е толкова немислимо кралицата да е внедрила свои агенти в двореца на Техол?

— Които активно премахват съперници. Да, това изглежда ужасяващо възможно — призна Авалт. — Тогава какво крои тя?

— Де да знаех. — Рава се наведе напред и изгледа твърдо Авалт. — Уверете ме, конквестор, че тази ситуация в никакъв случай няма да изкара кралицата на преден план — в никакъв случай, Авалт, няма да й дадем повод да изтика настрана некадърния си съпруг и да подаде сигнала за сбор.

Авалт потрепери. Мисълта как легионът Евъртайн се раздвижва, как тръгва в настъпление, за да разчисти бъркотията, в която е затънало кралството… не, това беше недопустимо.

— Разбира се — заговори той колебливо, — тази сегашна игра е твърде дребна, за да обезпокои кралица Абрастал.

Лицето на Рава бе помръкнало. Той вдигна съобщението и го размаха като малко бяло знаме.

— Една добавка ме уведомява, конквестор, че четиринадесетата дъщеря на краля и личната й слугиня вече не пребивават в двореца.

— Какво? Къде са заминали?

На това канцлерът нямаше отговор.

Мълчанието му изпълни Авалт със страх.

Командирите на Болкандо излязоха бавно от лагера си и много тържествено поеха нагоре към билото, където стояха Танакалаян и Смъртният меч. Беше късно следобед. Легионите на перишите, в пълно снаряжение, се бяха строили и се придвижваха в марш към низината на хиляда крачки навътре в сушата, където тиловите части бяха започнали да вдигат редиците палатки. Рояци насекоми кръжаха над братята и сестрите на блеснали от слънцето облаци, прорязвани от прелитащите оранжевокрили лястовици.

Речните гущери, които се грееха лениво на слънцето през по-голямата част от деня, бяха започнали да се вдигат на късите си тромави крака и да се тътрят към водата под бдителните погледи на газещи през обраслите с тръстика плитчини чапли и щъркели.

Нощите в тази страна нямаше да са приятни, подозираше Танакалаян. Можеше да си представи всевъзможните ужасни отровни твари, промъкващи се, пълзящи и прехвърчащи в душната спарена тъмнина. Колкото по-скоро успееха да се изкачат в планинските проходи, толкова по-добре щеше да се почувства. Тази представа за безумно враждебна природа бе нова за него и крайно нежелана.

Вниманието му отново се насочи към канцлер Рава и конквестор Авалт, докато нелепата двойка — и двамата седнали на столове, закрепени върху превитите гърбове на четирима здрави, бавно изкачващи се по склона роби — се полюшваше като крале на клатещи се тронове. Други роби от двете им страни развяваха ветрила от пера, за да прогонват насекомите. След двамата се точеше свита от дванадесетима души. Този път поне нямаше въоръжена охрана — нищо видимо, макар Танакалаян да подозираше, че повечето от тези уж роби са всъщност телохранители.

— Сърдечни поздрави — извика канцлерът отдалече и махна вяло с ръка. След това кресна нещо на носачите и те смъкнаха стола му. Той стъпи изискано на земята и оправи гънките на копринения си халат. След малко до него застана и Авалт и двамата закрачиха към перишите.

— Безупречно изпълнен десант — поздравления, Смъртен меч. Войниците ви наистина са тренирани превъзходно.

— Много мило от ваша страна, канцлер — отвърна гърлено Кругава. — Строго казано обаче, те не са мои войници. Те са мои братя и сестри. Ние сме по-скоро жречески орден, отколкото военна част.

— Разбира се — промърмори Рава. — И точно това определено ви прави уникални на този континент.

— О?

Конквестор Авалт се усмихна и предложи обяснение:

— Идвате при нас с кодекс на поведение, несравним с нито една местна военна сила. Желаем да научим много от вас — неща, свързани с дисциплина и поведение, които можем да приложим към своите хора, за благото на всички.

— Натъжава ме, че имате толкова лошо мнение за войниците си, конквестор — каза Кругава.

Танакалаян примижа, все едно някое далечно оръжие е блеснало в очите му; надяваше се с това уж неволно изражение да прикрие усмивката си.

Когато отново погледна, видя как очите на Авалт леко се разшириха в плетеницата от изрисувани белези, а след това се присвиха.

— Погрешно ме разбрахте, Смъртен меч.

Рава заговори:

— Вероятно вече сте забелязали отчасти непрекъснатата интрига, утежняваща съюзи и споразумения за взаимна защита между граничните държави, Смъртен меч. Такива неща, макар и достойни за съжаление, са необходими. Сафините не вярват на ак’рините. Ак’рините не вярват на оулите, нито на д’расиланите. А Болкандо не вярва на никои от тях. Към чужди армии, както отдавна сме се научили, не може да се предявяват високи претенции за поведение, каквито човек предявява към собствените си сили. — Канцлерът разпери ръце. — Конквестор Авалт просто изрази нашето спонтанно удоволствие от това, че намираме у вас такава безукорна чест.

— А-а — отвърна Кругава с цялата възприемчивост на планинска коза.

Авалт се мъчеше да овладее гнева си и Танакалаян знаеше, че Смъртният меч — въпреки привидната й разсеяност и безразличие — добре забелязва тази интересна слабост у пълководеца, командващ обединената военна мощ на кралство Болкандо. Един командир с невъздържан нрав и очевидно неспособен да се владее — особено пред чужди хора и потенциални врагове — щеше да е склонен да разхищава войниците си в отговор на всяко оскърбление, реално или въображаемо. Следователно беше едновременно по-голяма опасност и по-малка заплаха, първото заради риска да действа неочаквано и безразсъдно, а второто — защото действията му най-вероятно щяха да са открити и лесно предсказуеми, подхранвани от нуждата му за удовлетворение.

Танакалаян бързо превъртя тези подробности в ума си, мъчеше се да формулира изводите, до които знаеше, че Кругава трябва да е стигнала. След като дестраянта вече го нямаше, на Щит-наковалня се падаше да потърси път колкото може по-близо до Смъртния меч, да се добере до ума й, до начина, по който разсъждава, и до задълженията, тласкащи я към решенията, които взима.

Канцлер Рава продължаваше да говори:

— … неочаквани трагедии, Смъртен меч, които са ни поставили в крайно неловко положение. Необходимо е следователно да проявим предпазливост, след като вашите внушителни сили стоят на границите на кралството ни.

— Тъй като все още не сте ми описали тези трагедии, канцлер, мога само да отбележа, че, според собствения ми опит, повечето трагедии са неочаквани и неизбежно водят до неловки положения. Тъй като, по всичко личи, фактът, че все още не сме навлезли в кралството, е очевиден, трябва ли да заключа, че вашите „неочаквани трагедии“ по някакъв начин са застрашили споразумението ни?

Този път канцлерът бе този, който не успя да прикрие раздразнението си.

— Вие перишите — заговори той разпалено, — признахте, че сте в обвързващ съюз с Изгорените сълзи на Хундрил, които в момента са гости на кралството — гости, които престанаха да се държат цивилизовано.

— Нима? Какво ви навежда на такава преценка, канцлер?

— Такава… такава преценка?

Докато Рава се пенеше, останал без думи, конквестор Авалт заговори язвително:

— Как ще прецените следното, Смъртен меч? Хундрилите нарушиха границите на поселението си и сега вилнеят из цялата околност. Палят и плячкосват ферми, крадат стада, опожаряват укрепления и паланки, дори цял град. Но ето, че нехайно ви изредих само материалните щети. Пропуснах да спомена за десетките избити войници и хилядите изклани цивилни. Пропуснах изнасилванията и клането на деца…

— Стига! — извика Кругава и всички от свитата на Болкандо зяпнаха стъписани.

Канцлерът се съвзе пръв.

— Това ли е изражението на вашата прословута чест, Смъртен меч? Нима не можете да проумеете основанията за тази наша новопоявила се загриженост… не, недоверие направо? Нима може да очаквате, че подобна измяна…

— Прекалявате — прекъсна го Кругава и Танакалаян забеляза тънката усмивка, закъдрила се на устните й — подробност, която го накара да затаи дъх.

Ефектът, който предизвика тя у двамата сановници на Болкандо, изглежда, беше сходен, защото Рава пребледня, а ръката в метална ръкавица на Авалт се отпусна на дръжката на меча.

— Какво означава това? — попита хрипливо Рава.

— Описвате местна история на коварства, кръвопролития и непрекъснати предателства, господа, дотолкова, че явно са ви дълбоко присъщи, а след това изразявате ужас и гняв от предполагаемата измяна на хундрилите. Протестите ви са мелодраматични, господа. Фалшиви са до крайност. Започвам да виждам у вас, Болкандо, змия, самооблащаваща се от хитростта на раздвоения си език. — Помълча за миг в настъпилата тишина, после добави: — Когато ви примамих в капана на привидното си невежество, се подхлъзнахте и влязохте в него с охота. Кой между нас е по-големият глупак тогава?

Танакалаян отдаде дължимото на двамата мъже, щом забеляза бързата преоценка на опонента, издала се на лицата им. След краткия напрегнат миг Кругава продължи с по-умерен тон:

— Господа, познавам бойния водач на хундрилите Гал вече от доста време. При едно дълго презокеанско пътуване никаква двойственост в характера не остава скрита. Вие изтъквате уникалността на Сивите шлемове и с това явно издавате неразбирането си за хундрилите. Изгорените сълзи, господа, всъщност е воински култ. Култ, посветен до самата сърцевина на душите им на един легендарен пълководец. Този пълководец, Колтейн, притежаваше такова величие на духа, такава доблест, че спечели преклонение не само между своите съюзници, но и сред своите врагове. Такива като Изгорените сълзи на Хундрил. — Помълча за миг. — Поради това съм убедена, че Боен водач Гал и неговите хора са били провокирани. Обзет от такова възхитително търпение, каквото знам, че притежава, Гал трябва да се е огъвал като младо дръвче под вятъра. До момента, в който оскърбленията не са наложили отговор.

— Извършили са набези и са подложили околността на пълно плячкосване? — продължи тя. — От този детайл заключавам, че търговците на Болкандо и кралските агенти са се опитали да извлекат изгода от хундрилите, налагайки непосилно високи цени на жизнено необходими продукти. Твърдите, че са нарушили границите на поселението си. Що за поселение би наложило такъв стихиен изход? Единственото, което ми идва наум, е поселение под обсада. Ето защо, и предвид тази провокация, аз потвърждавам съюза между Изгорените сълзи на Хундрил и Сивите шлемове. Ако изборът ви е да бъдете наши врагове, господа, то трябва да смятаме, че вече сме в състояние на война. Върнете се при бригадата си, конквестор — тактически е наложително да ви унищожим докато още сте тук, преди да нахлуем в кралството ви.

Въпреки всичките си съмнения, подозрения и дори страхове, Танакалаян не се поколеба да изпита гордост от този момент. Въздействието на думите на Смъртния меч върху канцлера и конквестора го изпълни с дивашко задоволство. „Игри ще ни играете, така ли? Хундрилите може да са ужилили, но перишите ще ръфат и дерат.“

Нямаше да приемат казаното от Кругава за блъф, защото не беше блъф и и двамата го разбираха ясно.

Нито щяха да приемат състоянието на война, знаеше Танакалаян — нито тук срещу перишите, нито срещу Изгорените сълзи. Тия глупаци бяха объркали сметките си много лошо.

А сега щеше да започне отчаяно подновяване на преговори и позициите, които до този момент бяха равни — както изискваше благоприличието, — вече нямаше да са равни.

„В края на краищата в този момент вие може да се изправите, приятели, пред две настръхнали, разгневени армии и ще се разтреперите от страх.“

„Почакайте само да срещнете и Ловците на кости.“

След припрените уверения в желание нещата да се уредят мирно канцлерът и конквесторът си тръгнаха надолу по склона, като оставиха нелепите си столове. Робите се затътриха след тях в махаща ветрила тълпа.

Кругава въздъхна и рече:

— Струва ми се, сър, че болкандо са очаквали хундрилите да се окажат съвсем дребна досада, ограничени в околностите на поселението си. Лесно удържими. Или пък лесно изтикани през границата в Пустинните земи. Тази представа неизбежно ги е довела до заблудата, че могат да ни изолират тук и да ни ликвидират без усилие.

— Значи през цялото време е била замисляна засада?

— Или заплаха от нея, за да спечелят повече отстъпки.

— Но ако хундрилите няма нито да останат в границите на резервата си, нито да се изтеглят през границата, остава само един възможен курс.

Тя кимна.

— Мушкащо копие. Гал ще поведе хората си в самото ядро на кралството. Щит-наковалня, уведомете командването, че тръгваме в поход две камбани преди разсъмване…

— Дори това да означава, че ще ни преследва ескортът на Болкандо?

Тя се озъби.

— Видяхте ли войските им, сър? Голи да тръгнат, пак няма да могат да ни настигнат. Само обозът им е три пъти по-голям от войниците в колона. Тази армия не знае какво е поход.

И се понесе надолу като безформена буца олово, за да изпревари двамата делегати на Болкандо.

Танакалаян пък тръгна към лагера на перишите.

Насекомите бяха наистина влудяващи.

Дъждът биеше безмилостно и правеше света сив, а каменистият път се превръщаше в кипнала река. Високите черни стволове на дърветата изникваха изведнъж пред погледа, а след това се отдръпваха на вълни. Ян Товис яздеше бавно. Промазаното й с восък наметало бе стегнато плътно около нея, с вдигната върху шлема качулка. След два дни и три нощи порой беше премръзнала и прогизнала до кости. Откакто бе оставила Междуградския път, на пет левги от Дреш, за да отцепи право на север, където бе оставила хората си, левга след левга от този лес трупаше тежестта си на плещите й. Спускането й към брега бе също така пътуване в миналото, цивилизацията изтляваше в призрачни надежди зад гърба й. Голи сечища, оградени от купища отрязани клони, изсечени храсти и изровени пънове, тройните коловози на лъкатушещи пътеки за извличане на трупи, сметта от стари биваци и куповете пепел и ями на въглищари: това бяха следите от бруталното натрапване на дрешката алчност и ненаситност.

Като с островите при Завоя на Кетър, разрухата бе неминуема. Докато минаваше през старите лагери на дървосекачите, беше видяла ерозията на почвата, дълбоките каменисти дерета, прорязали всяко сечище. А докато беше в Дреш, за да даде оставката си, бе забелязала напрежението сред гарнизонните бойци. След кралския декрет, прекратяващ сеченето, бе имало бунтове — повечето богатство на града идваше от гората в края на краищата и макар кралската забрана да беше временна, докато кралските агенти наложат нова система — основаваща се на устойчиво поддържане, — вонята на паника задушаваше градските улици.

Ян Товис не беше изненадана, че крал Техол бе започнал да се противопоставя на основните принципи и практики на Ледер, но подозираше, че той скоро ще се окаже един самотен, обкръжен от противници глас на разума. Дори елементарното благоразумие беше враг на жътварите на бъдещето. Звярът, наречен цивилизация, винаги гледаше напред и изграждайки настоящия си свят, поглъщаше бъдещия. Беше ужасяваща истина, че човек може толкова коравосърдечно да пожертва собствените си деца заради непосредствените удобства, но беше така открай време.

Мечтателите бяха сред първите, които обръщаха гръб на историческите истини. Крал Техол щеше да бъде пометен, удавен в неумолимата вълна на постоянния растеж. В края на краищата никой не може да застане между лакомника и пира.

В разгара на поройния дъжд тя бе оставила лагерите зад себе си и беше хванала един от старите миграционни маршрути на стадата бизони през девствения лес. Калта по древния път гъмжеше от пиявици и тя беше принудена да спира на всяка камбана, за да отскубне черно-кафявите твари от краката на коня, докато пътят най-сетне не се спусна в падината на пресъхнало тресавище, което се оказа пълно със засъхнала солена тиня — тогава напастта на пиявиците изчезна и не се появи повече.

Започнаха да се появяват следи от стари обитатели — може би бяха останки от шейки или от някой вече забравен народ. Видя порутени кръгли колиби, покрити с мазни листа от дива лоза. Видя по масивните стволове на древни дървеса образи, изваяни от ръце, отдавна изгнили на пръст. Дървените ликове бяха зацапани с черна слуз, мъх и плесен. Спря коня си до едно такова ваяние и го гледа дълго през гъстата пелена от дъжд. Не можеше да измисли по-добър символ на преходността. Грубото изражение, пълните със скръб дупки, които трябваше да минат за очи: тези неща я терзаеха дълго след като напусна порутеното селище.

Пътеката най-сетне се събра с един път на шейките, свързвал някога две крайбрежни села, и тя продължи по него.

Дъждът пак стана пороен, съсъкът му се усилваше до рев, водата се сливаше в плътна завеса пред очите й.

Конят й изведнъж спря, тя вдигна глава и видя самотен ездач, преградил пътя й.

Приличаше на фигура, изваяна от течаща вода.

— Чуй ме — заговори тя високо и с неочаквано груб глас. — Наистина ли си въобразяваш, че можеш да вървиш след нас, братко?

Йедан Дериг не отвърна — типично за упорития му нрав.

Искаше й се да го наругае, но знаеше, че и това ще е безполезно.

— Ти изби вещиците и магьосниците. Пули и Скуиш не са достатъчни. Разбираш ли с какво ме натовари, Йедан?

При тези думи той се изправи в седлото си и въпреки полумрака тя видя как се стегнаха челюстите му, докато обмисляше отговора си.

— Не можеш. Не трябва. Направи това пътуване по смъртен път, сестро.

— Защото само по него можеш да ни последваш, както си прогонен.

Но той поклати глава.

— Пътят, който търсиш, е само обещание. Никога не е опитван. Обещание, Ян Товис. Ще рискуваш ли живота на народа ни в такова нещо?

— Ти не ми остави избор.

— Хвани смъртния път, както каза, че ще направиш. На изток към Блуроуз и оттам през морето…

Искаше й се да му закрещи. Но само се озъби.

— Ти си проклет глупак, Йедан. Видял ли си лагера на нашия — на моя — народ? Населението на целия остров — стари затворници и семействата им, търговци и продавачи, бандити и пирати — всички се присъединиха към нас! Без дори да броим шейките, в моя лагер има близо десет хиляди бежанци ледерии! Какво да правя с всички тях? Как да ги изхраня?

— Те не са твоя отговорност, Сумрак. Разпръсни ги — островите вече са почти под водата. Кризата е за крал Техол — за Ледер.

— Забравяш, че Втори девичи обяви независимост — сопна се тя. — И ме направи кралица. В мига, в който стъпим на континента, ние ставаме нашественици.

Той кривна глава.

— Казват, че кралят е състрадателен човек…

— Може и да е, но какво ще си помислят всички останали — всички тези хора, през чиито земи ще трябва да минем? Когато ги молим за храна и подслон? Когато гладът сграбчи душите ни така, че просията се превърне в настояване? Северните територии още не са се съвзели от Едурската война — нивите останаха на угар; местата, по които бе развихрена магия, сега гъмжат от кошмарни същества и отровни растения. Няма да натоваря най-уязвимите поданици на крал Техол с петнайсет хиляди отчаяни натрапници!

— Върни ме тогава — каза Йедан. — Трябвам ти за…

— Не мога! Ти си Вещероубиец! Ще те разкъсат на парчета!

— Тогава си намери достоен мъж — крал…

— Йедан Дериг, отдръпни се от пътя ми. Няма повече да говоря с теб.

Той хвана юздите и се отдръпна.

— Смъртният път, сестро. Моля те.

Когато се изравни с него, тя вдигна юмрука си в металната ръкавица, за да го удари, но после го отпусна и смуши коня напред. Това, че усещаше погледа му в гърба си, не бе достатъчно, за да се извърне назад. Тежестта на неодобрението му легна на раменете й и със смътна изненада тя откри, че това не й е съвсем непознато. Може би като дете… е, някои черти отказваха да си отидат, независимо от годините. Тази мисъл я натъжи още повече.

Скоро усети острата миризма от готварски огньове, гаснещи под дъжда.

„Моят народ, моето кралство, у дома съм.“

Пити и Бревити седяха на един затънал дънер, служил доскоро за белег на водното ниво, натопили босите си ходила в хладката вода. Разправяха, че тази драгоценна, вълшебна смес от прясна вода и солена вълна е цяр за всякакви крачни болежки, включително лош избор, който може да те отпрати да тръгнеш в грешната посока. Разбира се, какъвто си е животът, човек не може да изцери нещо, което още не е направил, но пък не вреди да се опита.

— Освен това — рече Бревити, късата й черна коса бе полепнала по закръглените й бузи, — ако не бяхме обърнали избора, двете с теб, сега щяхме да си плуваме към най-близката кръчма.

— И да се молим да е останала бира — добави Пити.

— Топенето на леда съсипа острова, скъпа, и да, може би щеше да поспадне, може би достатъчно дори, но кой искаше да затаи дъх и да чака това? — Извади мокро парче ръждивец от някаква гънка в наметалото си и го лапна. — Все едно, вече си имаме кралица и власт…

— Раздвоена власт, Бревити. Шейките от една страна, тия от форта от другата, а кралицата разпъната по средата — чувам как й пращят кокалите ден и нощ. Това, което виждаме тук, е безизходица и няма да се задържи така много задълго.

— Е, след като останаха само две вещици, шейките не могат да направят нищо, освен да ни размахат костелив пръст. — Пити подритна с крак и направи вълнички, бързо убити от дъжда. — Трябва да направим хода си скоро. Трябва да обърнем кралицата на наша страна. Ти и аз, Брев, двете трябва да поведем контингента при крал Техол, с хубав план за заселване, включващ поне три сандъка, пълни с монети.

— Един за теб, един за мен и един за съкровищницата на Сумрак.

— Точно тъй.

— Мислиш ли, че ще приеме?

— Защо не? Не можем да стоим много дълго на този прогнил бряг, нали?

— Вярно. Тя ни спаси от удавяне на острова, нали? Няма смисъл да се удавим тук, в тая вечна пикня на Блудния. Кълна се в пръстите на Фент, много окаяно място е това.

— Знаеш ли — каза след малко Пити, — двете с теб бихме могли просто да ги изоставим всичките. Да тръгнем за Ледерас. Колко време ще ни трябва да си върнем позициите според теб?

Бревити поклати глава.

— Ще ни познаят, скъпа. По-лошото е, че схемата няма да проработи втори път — хората ще усетят признаците и ще се сетят за какво става дума.

— Ба. По мои сметки на всеки пет години можеш да намериш нов куп глупаци с много излишни пари. Готови с радост да ти ги дадат.

— Може би, но аз не мисля за тях, мисля за властите. Не ми се ще да ме арестуват отново. Два пъти едно престъпление и Давенето ти е в кърпа вързано.

Пити потръпна.

— Тук си права. Добре, да тръгнем тогава по честния политически път. Изкачваме стълбата на, ъъ, светската власт. Хитруваме и мамим легитимно.

Бревити кимна.

— Можем го това. Надпревара в популярност. Разделяме съперниците ни в Съвета. Ти спиш с половината, аз с другата, представяме се за люти съпернички и правим два лагера. Избират ни за официални представителки на Съвета при кралицата.

— И ставаме гърлото на бутилката.

— Информация и пари, нагоре-надолу, надолу-нагоре. Никоя страна не знае нищо освен това, което ние решим да им кажем.

— Точно така. Също като двете хитри и лъжливи посреднички, каквито бяхме някога.

— Точно така, даже още по-хитри.

— Но с усмивка.

— С усмивка, винаги, скъпа.

Ян Товис навлезе в лагера. Вонеше. Из калта и дъжда се тътреха унили хора. Целият плитък залив беше покафенял от кипналия отлив. Храната явно не достигаше. Всички лодки, закотвени в залива, се поклащаха празни над вълните.

Смъртният път. Сумрак поклати глава.

Продължи през импровизираното градче, без да обръща внимание на хилядите очи, които се спираха на нея, докато не стигна до Палатката на вещиците. Слезе от коня, прекрачи дренажния изкоп и се шмугна вътре.

— В беда сме! — гракна веднага Скуиш от другия край на палатката. — Хората се поболя’ат — свършват ни билките и к’во ли още не. — Гневните й очи се приковаха в Сумрак.

Пули до нея смукна с голите си венци и проплака жално:

— К’во ша прайш ся, краличке? Ми ако всички измрат?

Тя не се поколеба.

— Трябва да отпътуваме. Но не по смъртния път.

Може ли две прастари жени да се стъписат?

Изглежда, може.

— Кълна се в кралската си кръв — заяви Сумрак. — Ще отворя Пътя към Галан. — Взря се в двете вещици — в зяпналите им уста, в опулените им очи. — Към Тъмния бряг. Връщам ни у дома.

Съжаляваше, че не помни името си. Съжаляваше, че не може да проумее нищо. Как бе възможно такова пъстро сборище хора да се озове тук, сред този опустошен пейзаж? Свършил ли беше светът? Последните останали ли бяха те?

Но не, не съвсем, не съвсем точно. Макар никой от тътрещите се, дърлещи се и ругаещи негови спътници да не проявяваше никаква охота да поглежда през рамо, той се усети, че вниманието му непрекъснато се връща назад към онзи мъглив хоризонт, от който бяха дошли.

Имаше някой там.

Имаше някой след тях.

Ако успееше да разбере всички важни неща, може би щеше да има по-малко основания за страх. Можеше дори да открие, че знае кой ги преследва. Можеше да намери миг на покой.

Но другите гледаха напред, сякаш нямаха никакъв избор, нито воля да направят друго. Зданието, към което се бяха отправили — може би вече от няколко седмици — най-сетне се приближаваше. Неговата огромност бе заблудила усета им за разстояние и перспектива, но и това не обясняваше дължината на изминатия път. Беше започнал да подозира, че чувството му за време е объркано, че другите измерват пътя по коренно различен начин от неговия — защото не беше ли призрак? Можеше само да се хлъзга и преминава през тях като сянка. Изобщо не усещаше тежестта на стъпките, които правеха. Дори усилието им му убягваше.

И все пак, според здравата логика, не трябваше ли в такъв случай времето за него да е нещо уплътнено, кондензирано до нещо ефимерно и лесно преодолимо? Защо беше това терзание в душата му? Тази умора? Това трескаво усещане за пълзене през всяка частица във всяко от тези тела, едно след друго, отново и отново? Когато за първи път се събуди сред тях, се почувства благословен. Сега се чувстваше пленен.

Зданието се извисяваше в лъскавото синьо небе. Сиво и черно, издълбано на люспи, оставени може би от пукнатини и зацапано с ръждиви петна. Беше кула, издигната с великолепно, нечовешко майсторство. Отпърво приличаше на развалина, на щръкнал към небесната вис прогнил зъб, останал почти безформен след векове запустение. Но по-отблизо по някакъв извратен начин това възприятие се промени. И все пак… по равната земя нямаше никаква следа от поселение, никакви стари загладени бразди, издаващи засявани някога нивя, никакви коловози, никакви пътища.

Вече можеха да различат какво представлява огромният паметник. Беше висок навярно хиляда разтега изправен каменен дракон с празни очи, крепеше се на задните си крайници и навитата опашка. Един от предните крайници се протягаше надолу и ноктите затъваха в земята. Другият беше изпънат под ъгъл леко навън, готов сякаш да забърше някакъв звяр от пътя му. Задните крайници бяха асиметрично разположени, извити и напрегнати.

Никой истински дракон не можеше да се сравни с големината му и все пак щом се доближиха — онемели и смалени — можеха да видят изумителните детайли, с които бе изпълнено творението. Преливащите в дъга цветове по извивките на покритите с тънък слой прах люспи; нагънатата кожа, обкръжаваща ноктите — всеки на височина един и половина човешки ръст, лъскавата им метална повърхност бе ожулена и надраскана. Можеха да видят бръчките по кожата, които отначало бяха взели за пукнатини; тежестта на провисналите мускули; свивките и кръвоносните съдове на сгънатите, извити в дъга криле. Зърниста мъгла скриваше монумента над височината на гърдите му, сякаш бе загърнат от пръстен замряла във въздуха прах.

— Не — прошепна Таксилиан, — не е замрял. Този пръстен се движи… върти се и се върти, и се върти, виждаш ли?

— Магия — отвърна Брет със странно равнодушен тон.

— Както биха се въртели милион луни около мъртво слънце — отбеляза Раутос. — Безброй безжизнени светове, всеки не по-голям от песъчинка — казваш, че магия го държи на място, Брет… сигурна ли си?

— Какво друго? — сопна се тя презрително. — Само това получаваме от тебе. Теории. За всичко. Сякаш обясненията значат нещо. Какво значение има дали знаеш нещо, дебелако?

— Облекчава огъня в душата ми, вещице — отвърна Раутос.

— Огънят е причината да се живее.

— Докато те изгори.

— О, престанете и двамата — простена Асейн.

Брет се обърна бясна към нея.

— А тебе ще те удавя. Не ми трябва даже вода за това. Ще те удавя в пясъка. Ще те натисна в него и ще усещам всяко твое усилие, всяко потръпване…

— Не е просто статуя — отрони Таксилиан.

— Някой е издялал планина — рече Напет. — Все едно. Просто е тъпо, никаква полза от него. Толкова дни вървяхме. За това. Тъпо. Ще ми се да те пребия от бой, Таксилиан. Че ми загуби времето.

— Загубих ти времето? Добре де, Напет, какво друго се канеше да правиш?

— Трябва ни вода. Сега ще умрем тука, само за да можеш да видиш това парче камък. — Напет вдигна ожуления си юмрук. — Ако те убия, можем да ти изпием кръвта — това ще ни опази за известно време.

— Само че после ще ви убие. Ще умрете в големи болки.

— Какво знаеш ти? Ще те опечем и ще ти изпием всичката разтопена мас.

— Не е просто статуя — повтори Таксилиан.

Ласт, който не беше много словоохотлив, изненада всички с думите си:

— Той е прав. Живо е било някога. Този дракон.

— Блудния да ни пази дано, ти си идиот, Ласт — изсумтя Шеб. — Това нещо никога не е било друго освен планина.

— Никаква планина не е било — настоя Ласт и сбърчи чело. — Тук няма никакви планини и никога не е имало — всеки може да го види. Не, живо е било.

— Прав е, струва ми се — каза Таксилиан. — Само че може би не по начина, по който си мислиш, Шеб. Било е построено, а след това в него се е живяло. — Разпери ръце. — То е град. И ние ще намерим вход към него.

Призракът, който до този момент се въртеше насам-натам, изпълнен с боязън и възбуда, сега искаше да извика от радост. И щеше да го направи, ако имаше глас.

— Град ли? — Шеб го зяпна, после плю на земята. — Но сега е изоставен, нали? Мъртъв е, нали?

— Така мисля — отвърна Таксилиан. — Мъртъв е отдавна.

— Тогава — Шеб облиза устни, — тогава може да има… плячка. Забравено съкровище — в края на краищата кой друг изобщо е идвал тук? Пустинните земи не обещават нищо освен смърт. Всички го знаят. Сигурно сме първите хора, които виждат това…

— Освен обитателите му — измърмори Раутос. — Таксилиан, виждаш ли някакъв вход?

— Не, още не. Но ще го намерим, сигурен съм.

Брет пристъпи пред тях, за да ги спре.

— Това място е прокълнато, не го ли чувствате? Не е за хора — хора като вас и мен. За нас няма място тук. Чуйте ме! Ако влезем, няма да излезем никога!

Асейн изскимтя и се присви.

— И на мен не ми харесва. Трябва да се махнем оттук.

— Не можем! — ревна Шеб. — Трябва ни вода! Как според теб един толкова голям град е могъл да оцелее тук? Той е върху водоизточник.

— Който сигурно е пресъхнал и затова са напуснали!

— Пресъхнал за десет хиляди души може би. Не за седем. И кой знае преди колко време? Не разбирате ли? Ако не намерим вода тук, всички ще умрем.

Призракът беше странно озадачен от всичко това. Бяха намерили извор само преди две вечери. Всички носеха кожени мехове и в тях все още плискаше вода… макар че като си помислиш, не можеше да си спомни откъде ги бяха намерили — винаги ли бяха имали спътниците му тези мехове? Ами широките шапки, които носеха всички, за да ги пазят от ярката, жестока слънчева светлина? Тоягите за подпиране? Писалищната кутия на Таксилиан с въжената дръжка? Картният куфар на Раутос, който се разгъваше като писалище? Наметалото на Брет с допълнителните джобове, с Плочка във всеки джоб? Напет с неговия боздуган, затъкнат в колана? Камите на Шеб? Вретеното на Асейн и торбата вълна, от която изпридаше тънките нишки на паяжината си? Желязното котле на Ласт и машите? Сърпът му и готварските ножове? Откъде, чудеше се със смътен ужас призракът, бяха дошли всички тези неща?

— Нито храна, нито вода — говореше Напет. — Шеб е прав. Но по-важното: ако намерим врата, можем да я браним.

Думите увиснаха в настъпилата тишина, замръзнаха за миг във въздуха, след което се заиздигаха като прашинки — призракът можеше да ги види как губят форма, но не и смисъл, определение, но не и ужасяваща важност. Да, Напет бе изрекъл на глас тайното знание. Думите, които ужасът с кръв беше врязал в душите им.

Някой ги преследваше.

Асейн започна да плаче тихо, влажните хлипове засядаха в гърлото й.

Шеб се вторачи в нея и ръцете му се свиха в юмруци.

Но Напет се беше обърнал към грамадния Ласт и го оглеждаше преценяващо.

— Знам, че си дебелоглав селяк, Ласт, но изглеждаш силен. Можеш ли да държиш меч? Ако ни потрябва някой да пази входа, ще можеш ли?

Мъжът се намръщи и кимна.

— Може да не съм хващал меч, но никой няма да мине през мен. Заклевам се. Никой.

А Напет сега държеше меч в ножница и го връчи на Ласт.

Щом видя оръжието, призракът се присви от страх. Познаваше го и в същото време му бе непознато. Странно, плашещо оръжие. Видя как Ласт извади меча от ножницата. Едноостро, тъмно, зацапано с петна желязо, с балансиран и леко уширен връх. Дълбокият жлеб, минаващ по дължината на лезвието, беше кошмарно черна резка, като всечен от самата Бездна. Вонеше на смърт — цялото оръжие, този ужасен инструмент за унищожение.

Ласт надигна меча в ръката си и промърмори:

— Бих предпочел копие.

— Не обичаме копия — изсъска Напет. — Нали?

— Не обичаме — отвърнаха другите в хор.

Ласт се намръщи още повече.

— Аз също. Не знам защо… защо ми се доиска. Демонски шепот в главата ми сигурно. — И направи жеста „зло да пази“.

Шеб плю на земята, за да го затвърди.

— Не обичаме копия — прошепна Раутос. — Те са… опасни.

Призракът се съгласи. Безплътен и все пак смразен, разтреперан. Имало беше копия в миналото му… нали? Може би? Ужасно нещо, замахва към лицето му, към гърдите, посича мускулите по ръцете му. Разтърсва костите му, тласка го назад, една стъпка, още една…

Богове, не обичаше копия!

— Хайде — каза Таксилиан. — Време е да намерим вход.

Имаше вход. Призракът го знаеше. Винаги беше имало вход.

Предизвикателството бе да го намериш, да разбереш какво е, като го видиш. Важните врати оставаха скрити, замаскирани, оформени така, че да заблудят. Важните врати се отваряха само на едната страна, а щом минеш през тях, се затваряха с лъха на студен въздух в тила ти. И никога не можеха да се отворят пак.

Такава бе вратата, която търсеше, осъзна призракът.

Дали го чакаше в този мъртъв град?

Скоро трябваше да я намери. Преди преследвачът да го намери — да ги намери всички. „Онзи с копието, убиецът. Онзи, който не отстъпва, който се надсмива безмълвно, който няма да трепне — не, той не е свършил с мен, с нас, с мен, с нас.“

„Трябва да намерим вратата.“

„Входа.“

Стигнаха до предния крайник на каменния дракон, до пръстите му, които се издигаха като масивни мраморни колони нагоре, до ноктите, потънали дълбоко в спечената пръст. Навсякъде около основите земята беше раздрана от цепнатини, които се проточваха навън. Раутос изпъшка, наведе се и надникна в една.

— Дълбоко е — измърмори. — Градът затъва, което подсказва, че наистина е изсмукал водата под себе си.

Таксилиан оглеждаше масивната кула — крайника пред тях — и кривеше глава все по-назад и назад. След малко залитна и изруга.

— Много е голямо. Само този крак може да побере шест ерлийски кули — ако наистина е кух, само той може да приюти хиляда жители.

— И все пак — заговори Раутос, — виж майсторството, гения на скулпторите… виждал ли си изобщо някога умение от такъв мащаб, Таксилиан?

— Не, това надминава… надминава.

Шеб пристъпи между два от ноктите, шмугна се в сенките зад тях и се скри от поглед.

Нямаше никакви явни входове, никакви порти или рампи, никакви крила на врати; никакви прозорци или отверстия по-нависоко.

— Като че ли се е самоиздържал изцяло — каза Таксилиан. — Забелязвате ли? Никакви следи от земеделие или скотовъдство, никакви ниви или пасища наоколо.

— Не са оцелели толкова дълго след изоставянето — отвърна Раутос. — Това може да е на сто хиляди години в края на краищата.

— Това би ме изненадало. Да, повърхността е ерозирала, но ако е толкова стар, колкото предполагаш, щеше да е само безформена грамада, като кула на мравуняк.

— Сигурен ли си?

— Не — призна Таксилиан. — Но си спомням, че веднъж, в един скрипториум в Ерлитан, видях карта, датираща от Първата империя. Показваше планински хребет навътре от града. Хълмовете минаваха като гръбнак, успоредно на крайбрежната линия. Тук-там бяха отбелязани височини. Е, хълмовете още са си там, но не толкова стръмни и високи, колкото е отбелязано на картата.

— А колко стара беше картата? — попита Раутос.

Таксилиан сви рамене.

— На двайсет хиляди? Петдесет? Пет? Някои учени правят кариера, като оспорват всичко.

— На кожа ли беше? Разбира се, никоя кожа не би могла да се съхрани толкова дълго, дори само пет хиляди години…

— Кожа, да, но обработена по някакъв тайнствен начин. Все едно, намерена беше в запечатан с восък сандък. Седемте града е предимно пустиня. Без влага нищо не гние. Само се свива, изсъхва. — Махна с ръка към каменната фасада. — Както и да е, това трябва да е по-ерозирало, ако е толкова старо, че да надживее следите от земеделие.

Раутос кимна, убеден от аргументите на Таксилиан.

— Духове обитават тук — каза Брет. — Ще ни убиеш всички, Таксилиан. Ще прокълна името ти и душата ти. Ще те накарам да платиш, че си ме убил.

Той я погледна мълчаливо.

— Виждаш ли онова задно стъпало, Таксилиан? — каза Раутос. — Само то е на пиедестал.

Двамата тръгнаха натам.

Брет закрачи към Асейн.

— Изпреди си и си оплети пашкул, жено, направи си нещо, в което да можеш да се скриеш. Докато нищо не остане от теб, освен изгнила коруба. И не си помисляй, че ще можеш да изпълзиш навън. Не си помисляй, че ще можеш да покажеш на всички ни ярките си цветни криле. Надеждите ти, Асейн, мечтите и тайните ти — всичко е кухо. — Вдигна тънката си паешка ръка. — Мога да смачкам всичко, толкова лесно…

Ласт пристъпи към нея, блъсна я и тя залитна.

— Омръзна ме да те слушам. Остави я на мира.

Брет изграчи.

— Благодаря ти — каза Асейн. — Тя е толкова… зла.

Но Ласт се обърна към нея.

— Тук не е място за сълзи, Асейн. Овладей ги, и то бързо.

Напет до тях се изсмя.

— Тъп селянин, но не толкова тъп в края на краищата. Което не го прави по-малко грозен, нали?

Раутос и Таксилиан се доближиха до задния крак и видяха, че пиедесталът е правоъгълен, като основа на храм. По вертикалната стена пред тях, на тяхната височина, личаха смътно останки от фриз, обрамчен в изящно изваяна рамка. Всичко беше твърде изтрито, за да може да се разгадае.

— Отново сме затруднени — каза Раутос.

— Не бих казал — отвърна Таксилиан. — Грешно гледаш, приятел. Оглеждаш наляво и надясно, извиваш поглед нагоре. Да, градът внушава такава заблуда. Драконът ни притегля с позата си. Но все пак… — И той посочи.

Раутос изруга тихо от изненада. В подножието на пиедестала навети пясъци очертаваха кухина.

— Входът е надолу.

Шеб се доближи до двамата.

— Трябва да копаем.

— Така мисля — съгласи се Таксилиан. — Повикай другите, Шеб.

— Няма да ми заповядваш. Блудния да пикае на благородните кучи синове.

— Не съм благородник.

Шеб изсумтя презрително.

— Правиш се на такъв, което е също толкова лошо. Слез долу на мястото си, Таксилиан, че ако не можеш сам, аз ще ти помогна, обещавам ти го.

— Просто съм се учил малко, Шеб — защо толкова те застрашава това?

Шеб посегна към една от камите си.

— Не обичам претенциозните, а ти си точно такъв. Мислиш си, че големите думи те правят по-умен, по-добър. Харесва ти как Раутос те уважава, мислиш си, че те приема за равен. Но бъркаш тука — не си му равен. Той ти се подиграва, Таксилиан. Ти си едно умно паленце.

— Точно така разсъждават ледериите — въздъхна Раутос. — Това държи всекиго от тях на мястото му, горе, долу — колкото и да твърдят някои, че презират системата си, в крайна сметка правят всичко, което могат, за да си я запазят.

Таксилиан също въздъхна.

— Всъщност това го разбирам, Раутос. Стабилността ти напомня къде да стоиш. Потвърждава, че си имаш законно място в обществото, за добро или за лошо.

— Само се чуйте, говняри такива!

Междувременно другите бяха дошли. Таксилиан им посочи вдлъбнатината и каза:

— Смятаме, че намерихме входа, но ще трябва да копаем.

Ласт се приближи с лопата в ръце.

— Аз ще започна.

Зареян във въздуха, призракът гледаше. На запад слънцето гаснеше в смъртно бледата жила на хоризонта. Когато Ласт се умори, Таксилиан зае мястото му. После Напет, а след него Шеб. След него опита Раутос, но дупката вече бе толкова дълбока, че му беше трудно да хвърля пясъка достатъчно високо, за да не се изсипва обратно. Работата му не продължи дълго и накрая Шеб му изръмжа да се маха и да остави на простите хора да се оправят. Ласт и Таксилиан го измъкнаха навън.

В прашния сумрак долу изкопът беше открил единия ръб на каменната фасада — подредени без хоросан огромни блокове.

Спорът отпреди малко беше притеснил призрака, макар той да не беше сигурен точно защо. В края на краищата той беше далеч над тези глупави неща. Игрите на положение, толкова горчиви и самоунищожителни — всичко това бе губене на време и енергия, проклятие за хора, които можеха да гледат навън, но никога навътре. Беше ли мярка за интелигентност? Бяха ли такива нещастни жертви просто хора с размътени умове, неспособни да се взрат в себе си и да си направят честна самооценка? Или беше проява на ниска интелигентност това, че човек инстинктивно бяга от потенциално опасния смут, след като научи твърде много истини за себе си?

Да, точно тази идея — за самозаблудата — го караше да се чувства странно притеснен, беззащитен и уязвим. Защото можеше да разбере високата й цена. Ако самосъзнанието се окажеше чудовище, кой нямаше да се крие от такова нещо? Кой нямаше да побегне, щом то надвисне над него? Толкова близо, че да го подушиш, да го вкусиш? Да, дори най-низшият звяр знаеше цената на това да не познаваш себе си прекалено добре.

— Стигнах пода — обяви Шеб, изправи се и когато другите се струпаха покрай несигурния ръб на изкопа, изръмжа: — Стойте настрана, глупаци! Да ме затрупате ли искате?

— Изкушаващо е — подхвърли Напет отгоре. — Но пък тогава ще трябва да изравяме и трупа ти.

Лопатата изстърга на камък и след малко Шеб рече:

— Намерих горната част на вход тук, пред мен — нисък е… но широк. Има рампа, не стъпала.

„Да — помисли призракът. — Точно както трябва да бъде.“

Шеб изобщо не държеше да се откаже от работата, след като вече можеше да види входа. Копаеше бързо и пъшкаше с всяко вдигане на тежкия, вече влажен пясък.

— Надушвам вода — изпъшка той. — Тунелът може да е наводнен… но поне няма да умрем от жажда, нали?

— Няма да сляза долу, ако има вода в тунела — възропта Брет. — Няма. Всички ще се удавите.

Рампата възви надолу още шест-седем крачки и Шеб се задъха от умора. Напет го смени и след малко загребалата лопата потъна надолу в празното. Бяха пробили.

Тунелът беше влажен, въздухът — наситен със сладникавата миризма на гниеща пръст и горчивото от нещо по-мръсно. Водата на пода бе само половин пръст и хлъзгава отдолу. Тъмнината бе непрогледна.

Всички запалиха фенери. Щом видя това, призракът отново изпита страх. Както и с всички други приспособления; както и с внезапната поява на лопата, липсваха му съществени детайли — не можеха просто да се появяват тогава, когато се окажеха нужни, в края на краищата. Реалността не действаше така. Не, сигурно бе сляп за някои неща, зрението му бе прокълнато с избирателност, сигурно виждаше само онова, което е нужно, което е уместно за момента. Изведнъж осъзна, че с тази група може да има цял керван фургони. Десетки слуги. Телохранители. Армия. Реалният свят, осъзна той стъписан, не беше това, което виждаше, не бе това, с което си взаимодействаше миг след миг. Реалният свят беше непознаваем.

Помисли си, че може да завие от ужас. Помисли си, че може да даде глас на този свой ужас, на това свое унизително просветление. Защото ако светът наистина бе непознаваем, тогава и силите, които действаха върху него, щяха да са същите, а как можеш да се предпазиш от това?

Замръзна, неспособен да помръдне. Групата вече се спускаше в тунела. А след това го порази ново откритие, докато веригите го теглеха надолу в ямата, дърпаха го — докато не заврещя безмълвно — надолу в прохода.

Той не беше свободен.

Беше обвързан към живота на тези странни хора, нито един от които дори не знаеше, че съществува. Беше техен роб, но толкова безсилен, че нямаше никакъв глас, нито тяло, нито самоличност извън тази крехка пародия на самосъзнание — а колко дълго може да оцелее такава същност, след като е невидима за всеки друг? След като дори каменните стени и лепкавата вода не признаваха присъствието му?

Това ли беше всъщност терзанието на всички призраци?

Възможността бе толкова ужасна, така убийствена, че той се присви от страх. Как можеше смъртни души да заслужат такова вечно наказание? Какво огромно престъпление можеше да извърши самият акт на живеене? Или той лично бе осъден на тази съдба? От някой бог или богиня, жестоки в присъдата си, лишени от всякаква милост?

При тази мисъл, докато пърхаше безпомощно след своите господари, изведнъж изпита гняв. Обзе го пламенно възмущение. „Кой бог или богиня смее да претендира за правото да ме съди? Тази наглост е твърде голяма, за да е заслужена.“

„Който и да си ти, ще те намеря. Заклевам се. Ще те намеря и ще те сваля. Ще те унижа. Ще паднеш на колене. Как смееш! Как смееш да съдиш когото и да било, и да криеш лицето си? Да заличаваш всяка възможна истина за съществуването си? За наглото си присъствие?“

„Това, че се криеш от мен, който — каквото — и да си, е детинска игра. Недостойна игра. Покажи се пред своето дете. Пред всичките свои деца. Покажи ми истинността на своето право да хвърляш присъдата си върху мен.“

„Направи това и ще го приема.“

„Остани скрит, докато обричаш душата ми на страдание, и ще те намеря.“

„Ще те унищожа.“

Рампата се заиздига и ги изведе в широка зала с нисък таван.

Пълна с трупове на влечуги. Гниещи, вонящи, сред локви ихор и смрадлива кръв. Двайсет, може би повече.

К’Чаин Че’Малле. Създателите на този град.

С прерязани гърла. Избити като козли на олтар.

Отвъд тях в стръмна спирала нагоре водеше рампа. Никой не промълви и дума, докато се провираха предпазливо, всеки по свой път, през касапницата. С Таксилиан начело започнаха да се изкачват.

Призракът видя как Брет спря, наведе се и прокара пръст по засъхналата кръв. Облиза го и се усмихна.