Прах от мечти

7.

Блудния газеше през наводнения тунел и си спомняше телата, пръснати някога тук, поклащащи се като трупи, докато плътта се стапяше на пихтия. Сега, щом пристъпеше напред, току изритваше настрани невидими кости. Тъмнината не предлагаше самота, нито забрава, нито място за сетен отдих. Тъмнината не бе нищо повече от дом за забравените. Затова саркофазите имат капаци и криптите са запечатани под камък, и гробниците — под насипи пръст. Тъмнината е гледката зад клепачите на затворените очи, не повече от отказ от светлина, щом подробностите престанат да са съществени.

Можеше да намери такъв свят. Трябваше само да затвори едното си останало око. Трябваше да подейства. Не разбираше защо не действа. Водата, хапливо студена, плискаше около бедрата му. Благодарен й беше за изтръпналостта, с която го даряваше. Въздухът беше зловонен, но той бе свикнал с това. Нищо не трябваше да го задържа тук, окован към този миг.

Разгръщаха се събития. Толкова много събития, а не всички от тях се задвижваха под допира му, не всички се извиваха под неговата воля. Гневът отстъпваше на страха. Беше издирил олтара, който Пернатата вещица бе посветила на него. Очаквал бе да намери душата й, безплътната й воля, обгърнала на вълни тези наводнени отломки. Но не беше намерил нищо, никого. Къде бе отишла тя?

Все още можеше да усети косата й под ръката си, вялата й борба, докато някаква частица от разума й напираше за сетна глътка въздух, за още един миг живот. Дланта му тръпнеше от ехото на смътните й гърчове, започнали в мига, в който се предаде и напълни дробовете си с вода, веднъж, дваж, като новородено, едва опитало даровете на непознат свят, за да се оттегли, да се хлъзне като змиорка назад в тъмното, където първото забравено нещо си самият ти.

Това не трябваше да го терзае. Беше акт на милост. Гангренясала, обезумяла — не й оставаше много време. Беше най-лекото и нежно бутване, ни най-малко мотивирано от жажда за мъст или от отвращение. Все пак тя като нищо можеше да го е проклела с онова свое последно издихание.

Душата й трябваше да плува сред тези черни води. Но Блудния знаеше, че е сам. Олтарната зала не му предлагаше нищо друго освен пустота.

Хлъзгавият под на тунела се спускаше надолу с всяка стъпка. Краката му изведнъж изгубиха опора, а водата се вдигна още по-високо, над гърдите му, покри раменете му и заплиска към гърлото му. Темето му се отри в зърнистия каменен таван, а след това той вече бе под водата и примига, за да махне щипането от очите си.

Избута се напред в сумрака. Водата стана солена и избледня, отразила от смътната си повърхност светли петна, които проблясваха като размътени спомени за мълнии. Усещаше тежкия напор на изменчиви течения и мигом разбра, че там горе, на тавана на този свят, наистина вилнее буря, но тук долу тя не можеше да му причини нищо. Провря се през гъстата тиня и закрачи по океанското дъно.

Тук нищо не гниеше и всичко, което не се стриваше на прах от огромните налягания, оставаше разпръснато под безцветните пелени тиня като вещи в необятна запусната стая. Всичко в това царство всяваше ужас. Времето тук губеше пътя си, скиташе се безцелно, докато непрестанният дъжд от отломки не го затиснеше долу на колене и след това не го затрупаше. Всичко — всеки — можеше да претърпи подобна съдба. Опасността, рискът бяха съвсем реални. Никое същество или разум не можеше да понесе задълго това място. Безсилието наслагваше съкрушителната си симфония и ужасяващата музика бе вечна.

Усети се, че крачи по дължината на гигантски скелет; разядените му ребра се извисяваха от двете му страни като колони на колонада, храм без покрив, затънал под собственото си безчувствено бреме. Подмина змиевидната линия канари, представляващи гръбнака на огромното същество. Малко по-напред четири скапули образуваха широк свод, от който като срутени стълбове стърчаха странни дълги кости. Едва успя да различи в полумрака масивната корона на тила на черепа на чудовището. Там, прочие, беше онзи, другият храм. Драгоценното хранилище на съзнание, пространството, настойчиво в пребиваването си, съществуванието, държащо на признание за съществуването си.

Блудния бе съпричастен на идеята. В края на краищата подобни деликатни заблуди сглобяваха костите на душата. Мина покрай последната скапула и забеляза следите от някакъв съкрушителен, несъмнено осакатяващ сблъсък. Костта приличаше на гигантска счупена чиния.

Изравни се с черепа и видя, че пещерата на по-близката очна кухина е разбита над и зад издължената, пълна с разядени зъби частично натрошена муцуна. Древният бог спря и огледа поражението. Не можеше да си представи що за звяр трябва да е било това. Подозираше, че е бил дете на тези дълбоки течения, плувец през древни векове, напълно несъзнаващ, че времето му е отминало. Зачуди се дали милост е нанесла този смъртоносен удар.

Ах, как не можеше да надвие собствената си природа, нали? В края на краищата повечето му докосвания бяха фатални. Импулсът може да намери много оправдания, а милостта явно е сред тях. Това беше мигновено терзание, каза си той. Допирът на косата й под дланта му… просто неволен изблик на разкаяние. Щеше да мине.

Продължи напред, най-сетне разбрал, че е намерил верния път.

Съществуваха места, които можеше да бъдат намерени само след покана, с капризната щедрост на силите, които са им придали форма, които са ги направили това, което са. Подобни прегради надвиваха алчността и нуждата на повечето търсачи. Но той бе научил тайните пътеки много, много отдавна. Нямаше нужда от покани и никаква сила не можеше да се изпречи на пътя на неговия глад.

Смътният блясък на светлината в кулата стигна до него, преди да е успял да различи нещо друго, и той потръпна, щом видя единственото насмешливо око, зареяно в сумрака. Докато се приближаваше, около него се завихриха бесни течения и заблъскаха тялото му в отчаяното си усилие да го отклонят. Водата надигна тиня, за да го заслепи. Но той прикова поглед в накъсаната светлина и много скоро успя да открои тромавата четвъртита къща, черните криви клони на дърветата в двора, а след това ниската каменна стена.

Пред кулата на Азата бяха натрупани дюни от тиня. Могилите в двора бяха наполовина разядени, корените на нападалите дървета бяха оголени. Щом стъпи на извиващите се като змия плочи на пътеката, Блудния видя костите, пръснати от разбитите гробници. Да, най-сетне бяха избягали от затворите си, но смъртта ги бе изпреварила.

Търпението беше проклятието на дълговечността. Можеше да съблазни в отпусната дрямка дълголетната си жертва, докато самата плът не изтлее и черепът не се откъсне.

Стигна до вратата и я бутна навътре.

Теченията в тесния вход го обляха, топли като сълзи. Щом порталът се затвори зад него, Блудния махна с ръка. След миг вече стоеше върху сух камък. Из въздуха смътно витаеше миризмата на пушек. От коридора струеше треперливата светлина на фенер.

Дрипавата фигура, която изникна пред погледа му, жегна душата му. Мътни като морското дъно спомени се завихриха и го заслепиха за миг. Мършавият Форкрул Ассаил се беше изгърбил в раменете, сякаш всички доказателства за справедливост го бяха огънали и прекършили. Бледото му лице беше на бръчки суха смачкана кожа. Измъчените очи се приковаха за миг в Блудния, след което се извърнаха настрани.

— Чака ни огън и вино, Ерастас. Хайде, знаеш пътя.

Минаха през двукрилата врата на пресечката на коридорите и се озоваха в сухия зной на стаята със запалената камина. Ассаилът махна вяло към бюфета и изкуцука до един от столовете пред огъня. Пренебрегнал — засега — поканата за пиене, Блудния отиде до другия стол и се настани в него.

Седяха един срещу друг и се гледаха.

— Доста си пострадал от последния път, когато те видях, Ерастас — каза ассаилът.

— Смях от Бездната, Сек, виждал ли си се напоследък?

— Забравените никога не бива да се оплакват. — Беше намерил кристален бокал и сега се взираше в треперещите пламъци, уловени в кехлибареното вино. — Когато се гледам, виждам… въглени. Те гаснат, умират. Добре е. — Замълча и отпи.

Блудния се озъби.

— Жалък си. Свърши криенето ти, Ашици.

Секул Лат се усмихна на старото прозвище, но усмивката му беше горчива.

— Нашето време отмина.

— Беше, да. Но сега ще се прероди.

Секул поклати глава.

— Ти беше прав, когато отстъпи първия път…

— Не беше отстъпление! Бях изхвърлен!

— Принуден беше да отстъпиш всичко, което вече не заслужаваше. — Измъчените очи се вдигнаха и уловиха погледа на Блудния. — Защо е това негодувание?

— Ние бяхме съюзници!

— Бяхме.

— И отново ще бъдем, Ашици. Ти си Древният бог, който стоеше най-близо до моя трон…

— Да, твоя празен трон, да.

— Предстои битка… чуй ме! Можем да изхвърлим всички тези жалки нови богове. Можем да ги удавим в кръв! — Блудния се наведе напред. — Боиш се, че ще сме само ти и аз срещу тях? Уверявам те, стари приятелю, няма да сме сами. — Отпусна се отново в стола и се загледа в огъня. — Твоите смъртни родственици намериха нова сила, направиха нови съюзи.

Ашици изсумтя.

— Готов си да повярваш на мира и справедливостта на Форкрул Ассаил? След всичко, което ти направиха някога?

— Вярвам на необходимостта, която са осъзнали.

— Ерастас, моето време е към края си. — Направи вълнист жест с пръстите си и се усмихна. — Оставям го на Близнаците. Те са най-добрият ми залог.

— Отказвам да приема. Няма да останеш встрани от това, което предстои. Не съм забравил нищо. Помниш ли силата, която владеехме някога?

— Помня — защо мислиш, че съм тук?

— Искам тази сила отново. Ще я имам.

— Защо? — попита тихо Ашици. — Какво търсиш?

— Всичко, което съм изгубил!

— Ех, стари приятелю, значи не помниш всичко.

— Нима?

— Да. Забравил си защо го изгуби преди всичко.

Последва дълго мълчание.

Блудния стана и отиде да си налее вино. Върна се и се загледа отгоре в своя приятел, Древен бог.

— Не дойдох тук само заради теб.

Ашици трепна.

— Възнамерявам също така да събера Клана на Древните — всички, които са оцелели. Аз съм Господарят на Плочите. Не могат да ми откажат.

— Да, това не можем — измърмори Ашици.

— Къде е тя?

— Спи.

Блудния направи гримаса.

— Това го знам, Сек.

— Седни, Ерастас. Засега, моля те. Нека просто да… поседим тук. Да пийнем, в спомен за едно приятелство. И невинност.

— Когато бокалите ни са празни, Ашици.

Той затвори очи и кимна.

— Така да бъде.

— Боли ме, че те виждам така — въздъхна Блудния и седна отново. — Ще те върнем към онова, което беше някога.

— Скъпи Ерастас, не си ли научил? Времето изобщо не се интересува от желанията ни и никой съществувал някога бог не може да е толкова жесток като времето.

Блудния притвори единственото си здраво око.

— Почакай да видиш света, който аз ще направя, Сек. Отново ще стоиш до Празния трон. Отново ще изпитваш удоволствието от слепия шанс, поразяващ един след друг обнадеждените смъртни.

— Помня как негодуваха срещу лошата орис — промърмори Ашици.

— И се стремяха да угодят на съдбата с все повече кръв. Върху олтарите. По бойните полета.

— И в тъмните сделки на душата.

Блудния кимна. Доволен. Облекчен. Да, можеше да изчака този миг, този кратък, целителен миг. Служеше му, и то добре.

Можеше да й даде още няколко мига покой.

— Разкажи ми тогава историята — подхвърли Ашици.

— Коя история?

— Как ти отнеха окото.

Блудния се намръщи и извърна лице, доброто му настроение се изпари.

— Смъртните могат да ядат всичко — сухо отвърна той.

В кулата на Азата, в една зала, която можеше да е цяло едно селение, тя спеше и сънуваше. И тъй като сънищата съществуваха извън времето, вървеше отново през пейзаж, мъртъв отпреди хилядолетия. Но въздухът все така беше стипчив, небето горе — все така чисто в променчивия си блясък като в деня на своето буйно рождение. Зданията от всички страни, рухнали в развалини, оформяха стръмни нащърбени могили. Порои бяха покрили с кал всичко на височината на бедрата й. Тя крачеше, обзета от любопитство и полуневерие.

Само това ли беше останало? Трудно беше да го повярва.

Могилите изглеждаха странно съразмерни — еднакви по големина каменни грамади. Никакви отломки не се бяха изсипали по уличните платна. Донесената от пороите тиня беше загладила всяка повърхност.

— Носталгия — извика нечий глас отгоре.

Тя спря, погледна натам и видя белокожа фигура, кацнала на една от могилите. Дълга златна коса с кичури тъмен пурпур. Двуръчен меч с бяло острие, подпрян на гърдите му, многостенният кристален ефес проблясва на ярката светлина. Много форми приемаше това същество. Някои приятни, други — като тази — като отровна храчка в очите й.

— Твое дело е това, нали?

Едната му ръка погали лъскавото острие на меча и чувственият жест я накара да потръпне.

— Твоята немарливост ме възмущава, Килмандарос.

— Докато ти си направил смъртта така… спретната.

Той сви рамене.

— Кажи ми, ако в своя най-последен ден — ден или нощ, все едно — се озовеш в една стая, на легло дори. Твърде слаба, за да помръднеш, но все още способна да огледаш около себе си — нищо повече. Кажи ми, Килмандарос, няма ли да си доволна от подредеността на всичко, което виждаш? От знанието, че то ще изтрае и след теб, непроменено, подчинено единствено на своето бавно, тъй бавно разпадане?

— Питаш ме дали ще изпитвам носталгия, Оссерк? Носталгия към стая, в която все още съм?

— Не е ли това последният дар на смъртта?

Тя вдигна ръце и му показа юмруците си.

— Слез тук долу и получи точно този дар, Оссерк. Познавам това тяло — това лице, което ми показваш сега. Познавам изкусителя и го познавам твърде добре. Слез тук долу — не ти ли липсва прегръдката ми?

И в ужасяващата вярност на сънищата, Оссерк се изкиска. С онзи смях, който се врязва в жертвата си, който стиска за гърлото. Презрителен, лишен от съпричастие. Смях, който казва: „Вече си без значение за мен. Виждам болката ти и това ме развеселява. Виждам как не можеш да се измъкнеш от същото онова, от което тъй лесно избягах: заблудата, че все още имаме значение един за друг.“

Толкова много в смеха на един сън, да.

— Емурлан е раздробен — каза той. — И повечето му късове вече са мъртви като този. Мен ли ще обвиниш? Аномандър? Скабандари?

— Соченето ти с пръст не ме засяга. Онзи, който обвинява, няма нищо за губене и има всичко за криене.

— Но все пак се съюзи с Аномандър…

— Той също беше безразличен към вината. Съюзихме се, да, за да спасим каквото можехме.

— Толкова по-зле тогава, че ви изпреварих — каза Оссерк.

— Къде са отишли хората, Оссерк? След като си унищожил града им.

Той вдигна вежди.

— Ами, никъде. — Махна широко с ръка към редиците могили. — Отказах им мига за… носталгия.

— Слез тук долу — изхриптя тя. Трепереше. — Смъртта ти отдавна е просрочена.

— И други са съгласни с това — призна той. — Всъщност точно затова се задържам тук. Само един портал е оцелял. Не, не този, през който премина ти — той вече е рухнал.

— А кой те очаква там, Оссерк?

— Ходещия по ръба.

Килмандарос оголи огромните си зъби в широка усмивка. А след това смехът й изригна към него. И тя продължи напред. Викът му след нея прозвуча изненадано:

— Какво правиш? Той е гневен. Не разбираш ли? Той е разгневен!

— А това е мой сън — прошепна тя. — Където всичко, което е било, тепърва ще бъде.

И все пак се зачуди. В края на краищата нямаше никакъв спомен за това място. Нито за това, че среща Оссерк сред руините на Куралд Емурлан.

„Сънищата наистина се оказват притеснителни понякога“, помисли си.

— Облаци на хоризонта. Черни, и настъпват на разкъсани редици. — Сторми потърка очи, след което изгледа Геслер. Лицето му бе зачервено. — Що за глупав сън е това?

— Откъде да знам? Има шарлатани, които трупат богатства от тълкуването на сънища на глупаци. Защо не пробваш при някой от тях?

— Глупак ли ме наричаш?

— Само ако ми изпълниш съвета, Сторми.

— Все едно, точно затова виех.

Геслер се наведе напред и разчисти халбите и всичко останало по масата, за да отвори място за нашарените си с белези ръце.

— Да заспиш насред запой е достатъчно непростително. Да се събудиш с крясъци — е, това си беше направо противно. Накара половината идиоти тук да се хванат за сърцата.

— Не трябваше да се скатаваме от маневрите, Гес.

— Не почвай пак. Не беше така. Самопредложихме се да идем да намерим Хелиан. — Кимна към третата особа на масата: от нея се виждаше само темето и слепналата се от разлятата бира коса. Хърканията й бръмчаха в дървото на масата като сто пчели, зачовъркали болно дърво. — И виж, намерихме я, само дето не е във форма да си води отделението. Всъщност не е във форма за нищо. Може да я ограбят, да я изнасилят, дори да я убият. Трябва да стоим да я пазим.

Сторми се оригна и се почеса по брадата.

— Не беше забавен сън просто.

— Кога за последно си спомняш да си имал забавен сън?

— Не знам. Май от доста време не съм. Но тях може би просто ги забравяме. Може би помним само лошите.

Геслер отново напълни халбите.

— Значи иде буря. Впечатляваща деликатност има в тия твои сънища. Чак пророчески са. Ти сънуваш шепота на боговете, Сторми.

— В добро настроение си, няма що, Гес. Напомни ми да не ти разправям повече за сънищата си.

— Аз и сега не исках да ми разправяш за тях. Заради крясъка беше.

— Не е крясък, казах ти. Вой беше.

— Каква е разликата?

Навъсен, Сторми посегна за халбата си.

— В това, че понякога боговете може би не шепнат.

— Космати жени още тормозят сънищата ти, а?

Ботъл отвори очи и за малко да хвърли нож в лицето й. Вместо това бавно примига.

— Добър ден, капитане. Изненадан съм, че не сте…

— Извинявай, войник, не ми ли намигна току-що?

Той се надигна рязко на нара.

— Намигване ли беше това, капитане? Сигурна ли сте?

Фарадан Сорт се обърна, измърмори под нос и закрачи към вратата на спалното.

Щом вратата зад нея се затвори, Ботъл се отпусна намръщен. Това, че се е забъркал с офицерска глава — добре, беше си просто навик. Не, това, което го притесняваше, бе фактът, че изведнъж се почувства несигурен дали тя изобщо бе проговорила. Въпросът пък изобщо не беше на място, не и от устата на Фарадан Сорт. Всъщност съмняваше се, че тя изобщо знае точно за това негово проклятие — как можеше да знае? Нямаше и един жив глупак, който да споделя с офицер. Особено с офицери, които убиват жестоко и без никаква причина два талантливи и щастливо женени скорпиона. А щом като тя всъщност знаеше нещо, значи някой беше пробутал тази информация в замяна на нещо друго. Услуга, сделка, което бе ни повече, ни по-малко предателство зад гърба на всеки редови войник в легиона.

Кой беше толкова подъл, че да направи такова нещо?

Ботъл отвори очи и се огледа. Беше сам в спалното. Фидлър беше извел отделението за полевото упражнение, учението срещу новосформираните батальони на Брис Бедикт. Ботъл с хленч и мрънкане се беше оплакал от болен стомах и се измъкна. Не беше за него това безсмислено пълзене из храсти и орна земя. Освен това не беше толкова отдавна, когато убиваха ледерии не на игра. Като нищо можеше някой — и от двете страни — да забрави, че всички вече са приятели. Работата бе там, че той се оказа първият достатъчно бърз със стомашните оплаквания, тъй че никой друг не можа да ги пробута… Беше уловил завистливия поглед на Смайлс, с който отдавна бе свикнал, разбира се, след като винаги се оказваше по-бърз от нея в скатаването.

Смайлс. Ботъл прикова поглед в леглото й и го огледа, присвил подозрително очи. Въртенето на номера й беше присъщо, нали? Да, а и кой друг му гонеше карез?

Стъпи на пода и — богове, колко студен бе този камък! — тръгна към леглото й.

Струваше си да подходи към нещата внимателно. Ако някой имаше навика да слага хитри капанчета по всичко, дето не иска другите да му го пипат, то това бе точно това съскащо побъркано коте с острите ками. Ботъл извади ножа си за ядене и започна да бърка под тънкия сламеник, като се наведе и заоглежда привидно безразборно стърчащите дебели сламки — всяка можеше да е намазана с отрова — сламките, както откри, се оказаха, м-м, безразборно стърчащи дебели сламки. „Опитва се да ме подмами към нещо… надушвам го.“

Смъкна се на колене и надникна отдолу. Нищо явно, а това го направи още по-подозрителен. Замърмори под нос и допълзя на колене до сандъчето й за вещи. Ледерийско — а не бяха дошли тук с ледерийски неща. Едва ли бе имала много време да го нагласи, не и особено хитро поне. Не, иглите и ножовете щяха да са скрити лошо.

Беше го предала, но щеше да съжали за това.

След като не намери нищо по повърхността на сандъка, пъхна върха на ножа в ключалката и заопитва механизма.

Откритието, че сандъкът изобщо не е заключен, го накара да замръзне от ужас и да затаи дъх. На челото му изби пот. „Капан, със сигурност. Убийствен капан. Смайлс не допуска никой до нещата си, о, не, не и тя. Само ако вдигна този капак, съм мъртъв.“

Обърна се рязко, чул скърцане на ботуши, и зяпна застаналия до леглото Коураб Билан Тену’алас.

— Дъх на Гуглата, войник, престани да ми се промъкваш така!

— Какво правиш? — попита Коураб.

— Аз ли? Ти какво правиш? Не ми казвай, че онази идиотщина вече е свършила…

— Не е. Изгубих си новия меч. Сержантът побесня и ме прати да се върна.

— Лош късмет, Коураб. Никаква слава днес за теб.

— Не съм и търсил — не беше истински бой, Ботъл. Не виждам смисъл в това. Нищо няма да научат, ако не си използваме мечовете и да избием няколкостотин от тях.

— Вярно. Има логика. Предложи го на Фидлър.

— Направих го. Точно преди да ме върне.

— Става все по-неразумен от ден на ден.

— Странно — каза Коураб, — точно това му казах и аз. Все едно, ти какво правиш? Това не е твоето легло.

— Много си схватлив, Коураб, добре. Гледай сега, работата е такава. Смайлс се опитва да ме убие.

— Тъй ли? Защо?

— На жените не им трябва повод, Коураб. Заложила е капани. Отрова, предполагам. Понеже се скатах, разбираш ли? Нагласила е капан да ме убие.

— О. Хитро.

— Не достатъчно хитро, приятел. Защото ти вече си тук.

— Тук съм, да.

Ботъл се отдръпна от сандъчето.

— Отключено е. Тъй че искам да вдигнеш капака.

Коураб се приближи и вдигна капака.

След като се съвзе от стряскането, Ботъл допълзя и надникна вътре.

— Сега какво? — попита зад него Коураб. — Това упражнение ли беше?

— Упражнение ли?

— Да.

— Не, Коураб… богове, колко странно… виж това снаряжение! Тия дрехи.

— Ами, имах предвид, искаш ли да отворя сандъчето на Смайлс след това?

— Какво?

— Това е на Кътъл. Ти си до леглото на Кътъл, Ботъл. — И посочи. — На Смайлс е онова ей там.

— Аха — измърмори Ботъл, стана и пусна капака. — Това обяснява препаската.

— О… тъй ли?

Двамата се спогледаха.

— Та колко точно копелета казваш, че си направил досега?

— Какво?

— Какво?

— Каза ли нещо току-що, Коураб?

— Какво?

— Преди това.

— Преди какво?

— Нещо за копелета.

— Копеле ли ме наричаш? — попита Коураб и лицето му потъмня.

— Не, разбира се, че не. Откъде ще знам?

— Как…

— Не е моя работа, нали? — Ботъл го плесна по якото рамо и тръгна да си намери ботушите. — Аз излизам.

— Нали каза, че си болен.

— Вече съм по-добре.

След като се измъкна — като най-вероятно едва избегна да бъде пребит до смърт от най-големия отдельонен юмрук заради някакво жалко недоразумение, — Ботъл погледна ядосано към следобедното слънце и тръгна. „Добре, паразит такъв, вече внимавам. Накъде?“

„Крайно време беше. Вече хранех съмнения…“

„Бързак! Откога ги въртиш тия игри с Мокра? Имаш ли представа как ще ни болят черепите до довечера?“

„Спокойно, намерил съм нещо за това. Ботъл, трябваш ми при Стария дворец. Аз съм долу в криптите.“

„Там ти е мястото.“

„За първи път някой изразява това чувство, Ботъл. Кажи ми, като стигнеш.“

„Какво правиш в криптите, Бързи Бен?“

„При Цеданса съм. Трябва да видиш това, Ботъл.“

„Намери ли ги?“

„Кои?“

„Синн и Гръб. Чух, че изчезнали.“

„Не, те не са тук и няма никаква следа някой да е бил тук от доста време. Вече казах на адюнктата, двамата малки пакостници са заминали.“

„Заминали? Къде са заминали?“

„Представа нямам. Но са заминали.“

„Лоша новина за адюнктата — губи си маговете…“

„Има мен. Друг не й трябва.“

„И всичките ми страхове са облекчени.“

„Може да не си разбрал, Ботъл, но неслучайно те питах за космата любовница.“

„Ревност ли?“

„Побързай и ела тука, за да мога да те удуша. Не е ревност. Макар че като си помисля, дори не мога да си спомня кога за последен път…“

„Каза, че имало причина, Бързак. Да я чуем.“

„Какво ти разправя Детсмел?“

„Какво? Нищо. Е…“

„Ха, знаех си! Не му вярвай, Ботъл. Той си няма представа — никаква — какво се е задействало тук.“

„Знаеш ли, Бързи Бен, м-м… все едно. Така, вече съм в двора. Сега накъде?“

„Някой вижда ли те?“

„Не ми каза да го правя крадешком!“

„Някой вижда ли се наоколо?“

Ботъл се огледа. Крилата на Стария дворец бяха затънали дълбоко в калта, варта се беше напукала или просто опадала и бе оголила напукани тухлени стени. Избуяла трева поглъщаше старите каменни пътеки. Нещо като площад от лявата страна сега се беше превърнало в плитко езеро. Въздухът бе изпълнен с кръжащи насекоми.

„Не.“

„Добре. Сега следвай указанията ми точно, Ботъл.“

„Сигурен ли си? В смисъл, канех се да игнорирам всяка трета посока, която ми подадеш.“

„Фидлър трябва да поговори малко с теб, войник. За правилата на поведение с Висши магове.“

„Виж, Бързи Бен, ако искаш да го намеря този Цеданс, остави ме. Имам нюх за такива неща.“

„Знаех си!“

„Какво си знаел? Просто казах, че…“

„Тя ти шепне в ухото…“

„Богове на бездната, Бързи Бен! Шумовете, които издава тя, не са шепот. Не са думи дори. Не…“

„Дава ти видения, нали? Образи от собствените й спомени. Сцени.“

„Откъде знаеш?“

„Разкажи ми някое.“

„Това пък какво ти влиза в работата?“

„Избери едно, проклет да си.“

Ботъл плесна един комар на лицето си. Някои щяха да са по-лесни от други, знаеше го. По-лесни, защото бяха празни откъм смисъл. Повечето спомени бяха такива, подозираше той. Замръзнали сцени. Пътеки из джунгла, лай на четирикраки маймуни от скалите. Загръщащата топлина на нощта, докато зверовете ръмжат в тъмното. Но имаше един, който непрекъснато се връщаше, в неизброими варианти.

Внезапно разцъфнала небесна синева, миризма на сол. Тихо шумолене на вълни по бял коралов плаж. Бездиханни стъпки по брега, сред хор от възбудени викове и бърборене. Кулминацията на страховити пътувания по суша, където сякаш никога повече нямаше да има дом. А след това, като внезапен дар… „Бреговете, Бързак. Ярко слънце, горещ пясък под краката. Връщане у дома… макар този дом никога да не е посещаван преди. И изведнъж те се събират, за да започнат да строят лодки.“

„Лодки?“

„Винаги лодки. Острови. Места, където тъмните ловци не дебнат в нощта. Места, където могат да са в… безопасност.“

„Ерес…“

„Живееха за моретата. Океаните. Дошли от големите континенти, съществуваха в бягство. Бреговете ги хранеха. Огромната пустош отвъд рифовете ги зовеше.“

„Лодки ли? Какви лодки?“

„Различно е… невинаги пътувам в една и съща група. Еднодръвки. Тръстикови лодки и бамбукови салове. Мехове, свързани с пръти — като гнезда сред нападали дървета. Бързи Бен, Ерес’ал… те бяха умни, по-умни, отколкото може би си мислиш. Не бяха много по-различни от нас, колкото може би изглежда. Те завладяха целия свят.“

„И какво им се случи после?“

Ботъл сви рамене.

„Не знам. Мисля, че може би ние им се случихме.“

Беше намерил порутен вход. Тръгна по тъмни влажни коридори, а след това по тясно стълбище, извиващо се на спирала надолу до площадка, пълна с дълбока до глезените вода. Зацапа из нея, приближаваше се безпогрешно към пулсиращата утайка от древна сила. „Домове, Плочи, Твърдини, Скитане… всичко това звучи съвсем просто, нали, Бързи Бен? Логично. Но морските пътища? В какво се вместват те? Или зовът на ветровете? Работата е, че ние виждаме себе си като великите преселници, като дръзките пътешественици и откриватели. Но Ерес’ал, Висш маг, те го направиха първи. Няма място, на което да сме стъпили на този свят, където те да не са стъпили първи. Унизителна мисъл, нали?“ Стигна до тесен тунел с неравен под, по който между локвите се очертаваха островчета. Отпред го зовеше гигантски портал с надвиснал каменен трегер. Пристъпи към него и видя пътеката и широката платформа в края й, където стоеше Бързия Бен.

— Добре, ето ме, Бързи Бен. С подгизнали крака.

Огромната зала бе окъпана в златиста светлина, която се издигаше като мъгла от Плочите, разстилащи се от диска. Бързия Бен, кривнал глава, гледаше приближаващия се по каменната пътека Ботъл със странен поглед.

— Какво има?

Той примига, след това посочи с широк жест.

— Огледай се, Ботъл. Цедансът е жив.

— Което означава, че?

— Надявах се, че ти би могъл да кажеш. Магията тук би трябвало да гасне. Ние отприщихме лабиринти в края на краищата. Донесохме Драконовата колода. Затръшнахме вратата на Хаоса. Все едно да донесеш колелото на племе, което е използвало само шейни и носилки — сред маговете в това кралство имаше революция. Дори за жреците всичко се е преобърнало с главата надолу — би било хубаво да вкараме шпионин сред култа на Блудния. Все едно, това място би трябвало да умира, Ботъл.

Ботъл се огледа. Една Плоча наблизо показваше разпръснати кости, изваяни като отпечатъци в каменната повърхност, отпечатъци, които сияеха все едно, че е пълна с жарава. На друга по-натам се виждаше празен трон. Но най-ярката Плоча издигаше образа си над плоската повърхност, тъй че той се рееше във въздуха и кръжеше триизмерен. Дракон с широко разперени криле и разтворена паст.

— Дъх на Гуглата! — измърмори той и едва успя да потисне трепета си.

— Твоите морски пътища, Ботъл — каза Бързия Бен. — Карат ме да мисля за Маел.

— Ами, трудно е да не си помислиш за Маел в този град, Висш маг.

— Знаеш значи.

Ботъл кимна.

— Това дори не е толкова притеснително, колкото случващото се в Малазанската империя. Издигането на Малик Рел, джисталеца.

Ботъл го погледна намръщено.

— Как може онова да е по-притеснително от това да намериш Древен бог, застанал до ледерийския трон?

— Той не стои до трона. Стои до Техол. Доколкото разбирам, тази връзка съществува от доста време. Криенето на Маел тук, старанието му да остане незабелязан. Но той няма думата, когато някой смъртен успее да се докопа отчасти до силата му и започне да налага отстъпки.

— Древният бог на моретата винаги е бил жаден бог — каза Ботъл. — И дъщеря му не е много по-добра.

— Беру?

— Коя друга? Господарката на чистите морета е иронична титла. Винаги е добре — добави той, като погледна накриво Плочата на дракона, — човек да не приема нещата толкова буквално.

— Мисля си да помоля адюнктата да те издигне за Висш маг — каза Бързия Бен.

— Не — отсече Ботъл.

— Дай ми причина. И да не е от онези жалките, за другарството и колко си бил нужен в отделението на Фид.

— Добре. Да видим какво мислиш за тая тогава. Държиш ме там, където съм… като твоя ашик в дупката.

Лъскавите очи на Висшия маг се присвиха и той се усмихна.

— Може да не те харесвам много, Ботъл, но понякога… харесвам това, което казваш.

— Браво на теб. Е, можем ли да се махаме вече оттук?

— Мисля, че е време да напускаме — отрони тя.

Уидал присви очи към нея, след това потърка наболата си брада.

— По-удобна квартира ли искаш, мила?

— Не, тъпако. Имам предвид да напускаме. Ловците на кости, този град, всичко. Ти направи каквото трябваше. Аз направих каквото трябваше — жалкото ми семейство от изтърсаци на Рейк вече го няма. Нищо не ни задържа повече тук. Освен това не ми харесва как вървят нещата — добави тя.

— Онова четене…

— Безсмислено. — Очите й се впиха в неговите. — Приличам ли на Кралицата на Върховен дом Мрак?

Уидал се поколеба.

— Скъп ли ти е животът, мъжо?

— Щом искаш да напуснем, добре, не очаквам някой да се опита да ни спре. Можем да си платим превоз… донякъде. — Изведнъж се намръщи. — Чакай, Санд. Къде ще идем?

Навъсена, тя стана и закрачи из малката им, оскъдно обзаведена стая.

— Помниш ли шейките? На онзи остров затвор?

— Да. Ония, дето използваха андийски думи за някои неща.

— Които почитат брега, да.

— Е? — попита той.

— Които също така, изглежда, мислят, че брегът умира.

— Може би този, който познават — искам да кажа, винаги има някакъв бряг.

— Вдигане на морските нива.

— Да.

— Тези морски нива — продължи тя, застанала пред прозореца и загледана навън, — са се задържали неестествено ниски… от много време.

— Нима?

— Омтоуз Феллак. Ритуалите на леда. Джагътите и тяхната война с Т’лан Имасс. Огромните ледени полета се топят, Уидал. — Обърна се към него. — Ти си мекрос — виждал си морски бури в разлива Фент. Океаните са в хаос. Сезоните са объркани. Наводнения, суши, паразити. А къде иска адюнктата да заведе армията? На изток. До Коланси. Но преобладаващото мнение тук в Ледер е, че Коланси преживява ужасна суша. — Тъмните й очи се присвиха. — Виждал ли си някога цял народ да гладува, да умира от жажда?

— Не. А ти?

— Аз съм стара, съпруже. Помня Селен Гара, народ разклонение на андиите в родния ми свят. Живееха в горите. Докато горите не умряха. Молихме ги тогава да дойдат в Карканас. В градовете на света. Те отказаха. Сърцата им се били скъсали, така казваха. Светът им беше умрял, затова избраха да умрат с него. Андарист ги молеше… — Погледът й се замъгли и тя отново се обърна към прозореца. — Да, Уидал, ще ти отговоря. Виждала съм. И не искам да го видя отново.

— Добре. Къде тогава?

— Ще започнем с посещение на шейките.

— Какво имат да ти кажат те, Санд? Изкривени спомени. Невежи предразсъдъци.

— Уидал. Аз паднах в битка. Воювахме с К’Чаин Че’Малле. Докато Тайст Едур не ни предадоха. Избиха ни. Явно не са били толкова старателни, колкото може би е трябвало да са. Някои андии оцеляха. И изглежда, онзи район е бил обитаван не само от К’Чаин Че’Малле. Имало е хора.

— Шейките.

— Хора, които са щели да станат шейките, след като приемат андиите. След като митовете и легендите на двете групи се смесят и станат неразличими. — Помълча за миг. — Но дори тогава трябва да е имало някакво разцепление. Освен ако, разбира се, Тайст Андий на Блуроуз са били по-ранно население, миграция, различна от нашата. Но си мисля следното: някои от шейките, с Тайст Андий сред тях, са се отделили и са тръгнали навътре в сушата. Те са създали Блуроуз, теокрация, съсредоточена върху култа към Чернокрилия господар. Аномандър Рейк, Сина на Тъмата.

— Не е ли също толкова възможно — подхвърли Уидал — всички Тайст Андий да са напуснали? И да са останали само шейките, хилави и със смесена кръв тук-там може би, но иначе просто човешки същества, вече обаче притежаващи това оплетено кълбо от митове?

Тя го погледна намръщено.

— Това е идея, съпруже. Оцелелите Тайст Андий са използвали хората, поне в началото, за да си възвърнат силата — да останат живи на този непознат свят, дори да се скрият от ловните групи на Едур. А после, след като най-сетне са преценили, че са готови и че е безопасно, всички са напуснали.

— Но шейките нямаше ли да са ги отхвърлили? Сказанията им? Думите им? В края на краищата те определено не почитат Тайст Андий, нали? Почитат брега — и трябва да признаеш, тази тяхна религия е странна. Да се молиш на ивица плаж и разни такива.

— И точно това ме интересува повече от онези оцелели Тайст Андий. И точно затова искам да говоря с техните стари, с вещиците и магьосниците им.

— Детсмел описа ужасните скелети, които отделението им и Синн намерили в северния край на острова. Полувлечуги, полухора. Извратени…

— И бързо са били убити, премахнати. Покварата на К’Чаин Че’Малле, Уидал. Тъй че, преди ние Тайст да дойдем, те са живели в сянката на Че’Малле. И не е било в изолация. Не, имало е някаква форма на контакт, някакъв вид връзка. Трябва да е имало.

Той се замисли над това, все още несигурен накъде я отвеждат мислите й. Защо беше станало толкова важно да разкрие тайните на шейките?

— Сандалат, защо вие, тайстите, воювахте срещу К’Чаин Че’Малле?

Въпросът я изненада.

— Защо ли? Защото бяха различни.

— Разбирам. И те на свой ред воюваха срещу вас. Защото бяхте различни или защото завладявахте техния свят?

Тя се пресегна, затвори капаците и скри градската гледка и небето над нея. Внезапният сумрак натежа над разговора им като саван.

— Излизам — каза тя. — Стягай багажа.

С деликатна прецизност Телораст защипа клепача, стисна го и го повдигна нагоре. Кърдъл се наведе още, за да види, а след това се отдръпна и задните й нокти зашаваха, за да се хванат по-здраво за туниката на Банашар.

— Напоркал се е здраво, добре. Духната свещ. Стъпкан огън, изгасена лампа, вмирисан мъртвец.

Телораст пусна клепача. Банашар въздъхна насън, простена, помръдна в стола и главата му се люшна на една страна.

Двете скелетни създания се смъкнаха долу и се срещнаха пак на перваза на прозореца в другия край на стаичката. Кривнаха глави една към друга.

— Сега какво? — прошепна Кърдъл.

— Що за въпрос? Сега какво? Сега какво? Ума ли си си загубила?

— Добре, сега какво, Телораст?

— Откъде да знам! Но слушай, трябва да направим нещо! Онзи Блуден, той е… той е… добре, мразя го, това е! И още по-лошо, той използва Банашар, собствения ни бивш жрец.

— Любимеца ни.

— Точно така. Нашия любимец — не неговия!

— Трябва да го убием.

— Кого? Банашар или Блудния?

— Ако убием Банашар, няма да си имаме любимец. Ако убием Блудния, можем да си задържим Банашар само за нас.

— Права си, Кърдъл — кимна Телораст. — Но кое от двете би ядосало повече Блудния?

— Хубав въпрос. Трябва ни нещо, което да го подлуди, напълно да го побърка — това е най-доброто отмъщение, че ни открадна галеничето.

— И после да го убием.

— Кого?

— Все едно! Защо си толкова задръстена? О, какъв тъп въпрос! Слушай, Кърдъл, вече си имаме план и това е добре. Добре е за начало. Тъй че дай да измислим още нещо. Отмъщение на Блудния.

— Древния бог.

— Точно.

— Който още се върти наоколо.

— Точно.

— Краде любимци.

— Кърдъл…

— Просто мисля на глас, какво!

— Мислене ли го наричаш това? Нищо чудно, че свършихме накъсани на парчета, умрели и още по-лошо от умрели!

— О, а това пък е твоето мислене, тъй ли?

— Нямах време за мислене, след като трябваше да отговарям на всичките ти въпроси!

— Винаги си намираш извинение, Телораст, знаеш ли? Винаги.

— И извинението си ти, Кърдъл, знаеш ли това?

От другия край на стаята изграчи глас:

— За какво си шепнете там двете?

Двата скелета трепнаха. След това Телораст замаха с опашка и каза сладко:

— Абсолютно за нищо, и това е факт. Всъщност, любими любимецо, точно това е проблемът! Всеки път. Проблемът е Кърдъл. Тя е идиотка! Побърква ме! А теб те кара да се напиеш, бас слагам.

— Играта на Блудния е игра на съдба — каза Банашар и се почеса по бузата. — Той използва — злоупотребява — със склонности, с навици. Той тласка, бута през ръба. — Примига сънено към двата скелета. — За да го свалите, трябва да се възползвате от същата мания. Трябва да заложите капан.

Телораст и Кърдъл скочиха от перваза и тръгнаха към седящия мъж, навели глави.

— Капан — зашепна Телораст. — Това е добре. Мислехме си, че си сменил боговете, това си мислихме…

— Не му казвай какво си мислехме! — изсъска Кърдъл.

— Вече е все едно — той е на нашата страна! Не слушаше ли?

— Блудния иска всичко, което е имал — каза Банашар. — Храмове, поклонници, господство. Власт. За да го постигне, трябва да свали боговете. Върховните домове… всички в руини. Димящи купища. Тази предстояща война със Сакатия бог му предлага възможност. Няколко бутвания на бойното поле — кой ще ти забележи? Иска да се пролее кръв, приятели, това иска той.

— Че кой не го иска? — попита Кърдъл.

Двете същества бяха стигнали до изтърканите ботуши на Банашар и сега кимаха и се умилкваха.

— Хаосът на битката — измърмори Телораст. — Да, това би било идеално.

— За нас — кимна Кърдъл.

— Точно. Нашият шанс.

— И да направите какво? Да си намерите два трона? — изсумтя Банашар и без да им обръща внимание, както се бяха проснали в краката му, вдигна дланите си и се загледа в тях. — Виждате ли това треперене? Какво означава всъщност то? Ще ви кажа. Аз съм последният жив жрец на Д’рек. Загубих една светска игра на влияние и власт, унизен в очите на своите братя и сестри. В очите на всички, предполагам. Но никога не се отрекох от своя бог. — Банашар примижа. — Би трябвало да съм мъртъв. Дали не бях просто забравен? По-дълго ли отне, отколкото мислеше Д’рек? Да ни избият всички? Кога ще ме намери моят бог? — Отпусна ръце в скута си. — Аз просто… чакам.

— Любимецът ни е разочарован — прошепна Телораст.

— Това е лошо — отвърна с шепот Кърдъл.

— Трябва да му намерим жена.

— Или дете за ядене.

— Те не ядат деца, Кърдъл.

— Някоя друга благина тогава.

— Бутилка!

— Бутилка, да, това е добре!

Двете тръгнаха да търсят.

Банашар остана да чака.

Корик насочи арбалета си в тила на съгледвача с шлема. Пръстът му се стегна на железния спусък.

Върхът на нож увисна пред дясното му око.

— Имам заповед да те убия, ако убиеш някой — прошепна Смайлс.

Той отдръпна пръста си.

— Имаш на Качулатия топките. Освен това можеше да е злополука.

— О, видях го много добре, Корик. Пръстът ти съвсем случайно се плъзга така точно на спусъка. А после хоп, върхът на моя нож се плъзга — нова злополука. Трагедии! Ще те изгорим на клада по обичая на сетите, обещавам ти.

Той сниши арбалета и се превъртя на една страна, извън погледа на тромавия съгледвач долу на пътеката.

— Точно така, съвсем на място, Смайлс. Клада за човек от народ, който живее в степите. Ние обичаме погребенията да включват всички. Изгаряме цели села и изпепеляваме земята на левги околовръст.

Тя примига, след това сви рамене.

— Каквото правите там с мъртвите тогава.

Той заслиза по склона и Смайлс го последва.

— Мой ред е — каза му, след като стигнаха до дерето. — Връщай се горе.

— Защо изчака да слезем чак долу, за да ми го кажеш?

Тя само се ухили.

Остави го да се катери нагоре към позицията, а самата тя пое през шубраците. Не че ледерийските съгледвачи бяха особено зле. Просто тяхната традиция на водене на война ги държеше затворени в представата за големи армии, сблъскващи се на открито поле. Съгледвачите се включваха само за да намерят вражеските лагери. Идеята за враг, който може да се слее с околния пейзаж като малазанците, или дори че врагът би могъл да раздели силите си, да избягва преки сблъсъци и да изтощава ледериите с набези, засади и накъсване на снабдителните линии — това изобщо не беше част от военното им мислене.

Тайст Едур бяха много по-корави. Бойният им стил беше много по-близък до малазанския, което вероятно обясняваше защо едурите бяха завладели ледериите още с първия удар.

Разбира се, малазанците можеха да дадат твърд отпор в генерално сражение, но беше логично първо да деморализират и отслабят противника си.

Тези ледерии имаха още много да учат. В края на краищата малазанците един ден можеше да се върнат. Не Ловците на кости, но армиите на императрицата. Ново кралство за завладяване, нов континент за подчиняване. Ако крал Техол искаше да запази това, което има, щеше да е по-добре брат му да командва една схватлива и гадна армия, която знае как да се изправи срещу малазанските морски пехотинци, тежка пехота, отдельонни магове, сапьори с муниции и прилична конница.

Смайлс вече се приближаваше към скрития лагер. „Горкият Брис Бедикт. Най-добре да се предадат веднага.“

— Ако беше малко по-грозна, със сигурност щях да те убия.

Тя се спря намръщена.

— Не бързаш да се обявиш, войник.

Войникът, който се показа пред погледа й, беше тъмнокож, като се изключеше розовото петно, обезобразило половината му лице и повечето от челото. Тежкият арбалет в ръцете му бе зареден, но без стрела в жлеба.

Смайлс го подмина.

— Като стана дума за грозни, не ми напускаш кошмарите, Гълстрийм, знаеш ли?

Той закрачи след нея.

— Какво да правя, като съм толкова популярен сред дамите. Особено ледерийските.

Въпреки петното у Гълстрийм наистина имаше нещо, което караше жените да се позаглеждат в него. Смайлс подозираше, че в жилите му може да има малко тайстандийска кръв. Очите с форма на бадеми, които сякаш никога не се спираха на един цвят. Начинът, по който се движеше — все едно разполагаше с цялото време на света, — и това, че според слуховете бил доста надарен. Тя поклати глава да прогони глупавите мисли и рече:

— Съгледвачите им минаха покрай нас, без да забележат нищо — останаха главно на пътеката. Тъй че Юмрука може да ни задвижи. Скачаме с рев на главната колона, и толкова.

Докато го казваше, влязоха в лагера — няколкостотин войници, насядали или налягали кротко между дървета, пънове и храсти.

Смайлс тръгна към Кенеб да докладва.

Юмрукът седеше на сгъваемо лагерно столче и с върха на камата си стържеше кал от петите на ботушите си. На няколко крачки от него се беше излегнал сержант Фидлър и дремеше, а зад него седеше кръстосал крака сержант Балм и някак объркано оглеждаше късия си меч. Наблизо чакаха дванайсетима тежки, струпани на група, и като че ли си сравняваха изпънатите длани. „Броят си космите на пръстите, бас държа.“

— Юмрук, докладва сержант Смайлс, сър.

Кенеб вдигна очи.

— Както предвиждахме?

— Да, сър. Можем ли да идем и да ги избием до един?

Юмрукът погледна Фидлър.

— Май изгуби баса, сержант.

Без да отваря очи, Фидлър изсумтя:

— Още нищо не сме убили, сър. Брис Бедикт бърника с кепче в мозъците ни от доста време вече. Все трябва да е напипал една-две перки досега. Смайлс, колко бяха съгледвачите на пътеката?

— Само един, сержант. Чешеше си носа.

Фидлър отвори очи и примижа към Кенеб.

— Значи така, Юмрук. Бедикт си преустрои съгледвачите, патрулират по двойки. Ако Смайлс и Корик са видели само един, тогава къде е другият? — Помръдна да се намести по-добре и отново затвори очи. — И пуска пет части — пет двойки — пред главното си тяло. Така.

— Така — повтори Кенеб намръщен. Стана и пъхна камата в канията. — Пратил е един или двама на пътеката, трябвало е да ги видим. Сержант Балм, намери ми оная карта.

— Карта ли, сър? Каква карта?

Кенеб измърмори под нос и закрачи към тежките.

— Ти там — да, ти. Името?

— Релико, сър.

— Какво правиш с тия тежки, Релико?

— Ми аз съм си от тях, сър.

Смайлс изсумтя. Темето на Релико с рошавата сплъстена коса едва стигаше до рамото й. Приличаше на сушена слива с ръце и крака.

— Кой ти е сержантът? — попит Кенеб далхонийския войник.

— Бадан Грук, сър. Но той остана назад, сър, със сержант Синтър и Кисуеър. Двамата с Вастли Бланк тука сме отделенията, Дроуфърст и Шоули, под командването на сержант Праймли, сър.

— Много добре. Иди в командната палатка и ми донеси картата.

— Слушам, сър. Искате ли и масата?

— Не, няма да трябва.

Щом войникът тръгна, Фидлър се обади:

— Можеше да сте отишли и вече да сте се върнали, сър. Сам.

— Можех, да. А точно заради това наблюдение, сержант, идете и ми донесете масата.

— Нали нямаше да трябва, сър?

— Премислих. Стани.

Фидлър се надигна с пъшкане и сръга Балм.

— Ставай, че има работа за нас.

Балм примига и го зяпна. После скочи, с меча в ръцете.

— Тръгвай с мен — каза Фидлър. — И го прибери това, преди да си ме намушкал.

— Защо да те мушкам? В смисъл, познавам те, нали? Така мисля. Ами, да, познавам те.

На път към палатката се разминаха с Релико. Щом далхониецът пристъпи пред него, Кенеб взе навитата кожа.

— Благодаря. Релико, преди да си тръгнал, един въпрос: защо всички тежки си гледахте ръцете?

— Добавяхме загубени части, сър, да видим дали може да се събере за цяла ръка.

— Събира ли се?

— Липсва ни един палец, но чухме, че има един от тежките без палци — май е в легиона на Блистиг.

— Виж ти. И как му е името?

— Нефариас Бред, сър.

— И как може този войник да борави с оръжията без палци?

Релико сви рамене.

— Не мога да кажа, сър, само веднъж го видях, и то отдалече. Предполагам, че ги връзва някак, сър.

— Може би му липсва само един палец? На ръката с щита може би?

— Може, сър, може. Ако е тъй, веднага щом намерим палец, ще го уведомим. — И Релико се върна при приятелите си.

Кенеб се намръщи.

— Кралства рухват едно след друго заради войници като него, сър — рече Смайлс. — Непрекъснато си го повтарям това — така успявам.

— Успяваш какво, съгледвач?

— Да си запазя ума, сър. Той, знаете ли…

— Кой, какво?

— Релико. Най-ниският тежък пехотинец в историята на Малазанската империя, сър.

— Сериозно? Сигурна ли сте в това, съгледвач?

— Сър?

Но той вече бе разгърнал картата и я оглеждаше. Фидлър и Балм донесоха тежката маса. Щом я нагласиха пред Кенеб, той нави картата и я сложи на нея.

— Вече може да я върнете, сержанти. Благодаря ви.

Смайлс затича обратно към скрилия се на височината Корик. Ефрейтор Тар задрънча след нея като проклета калайджийска талига и тя го погледна ядосано през рамо.

— Трябваше малко да я стегнеш тая броня, знаеш го, нали?

— Това е само едно скапано учение, какво толкова?

Стигнаха подножието на хълма.

— Аз ще изчакам тук. Иди да доведеш оня глупак, Смайлс, и по-бързо.

Тя си замълча и тръгна нагоре по склона. Друго щеше да е, ако тя беше ефрейтор. И това сега беше идеален пример. Ако тя беше ефрейтор, сега Тар щеше да се катери, и точка.

Корик я чу, че идва, и тръгна надолу да я срещне.

— Никаква колона, а?

— Не. Как позна?

— Нямаше нужда. Чаках и… няма колона.

Заслизаха към Тар.

— Изгубихме ли врага, ефрейтор?

— Нещо такова, Корик. А сега Юмрукът ще ни задвижи — прецакани сме, докато се мъчим да ги настигнем, между другото. Според него сме се набутали в гнездото на осите.

— Не може тия ледерии да са ни спретнали засада — заяви Корик. — Щяхме да сме я надушили вече.

— Но не сме — изтъкна Смайлс. — Изиграха ни, Корик.

— Мързеливци — изтъкна Тар. — Самоуверени. Фидлър беше прав.

— Разбира се, че беше прав — каза Смайлс. — Той е Фидлър. Това винаги е проблем. Началниците никога не слушат хората с опит. Все едно са два различни свята, говорят си на различни езици.

Спря, като видя как я гледат двамата.

— Какво?

— Нищо — отвърна Тар. — Само дето… много умно наблюдение беше, Смайлс.

— О, и това ви изненада двамата?

— Мен ме изненада — призна Корик.

Тя го изгледа намръщено.

Но вътрешно беше доволна. „Точно така. Не съм глупачката, която си мислите, че съм. Не съм глупачката, която никой не мисли, че… Всички мислят, че съм, имам предвид. Все едно, те са глупаците.“

Тримата забързаха, но много преди да стигнат до частта, всичко беше свършило.

Ледерийската засада хвана хората на Кенеб, докато слизаха по гористия склон, който се стесняваше в овраг, преди да стигне до равното. Вражеските редици се вдигнаха от двете страни от бързо изкопаните ровове и пуснаха няколкостотин стрели без пера и с меки глинени топки вместо остри железни върхове. Ако изстрелите бяха истински, половината малазанци щяха да са нападали, мъртви или ранени. Още няколко залпа и останалите щяха да са извън строя.

Брис Бедикт изигра сцена сред дюдюканията и виковете на ледериите, като отиде до Юмрук Кенеб и драсна с натопения си в боя пръст червена резка върху кожената му кираса.

— Съжалявам, Юмрук, но сте очистени.

— Така е, командире — призна Кенеб. — Триста Ловци на кости, ликвидирани в капан. Много добра работа. Макар да подозирам, че осветлява урок, който тепърва трябва да се научи.

Усмивката на Брис малко повехна.

— Юмрук? Боя се, че не ви разбирам.

— Понякога тактиката налага жестоки жертви, командире. Особено когато е закъсняла и не може да се направи нищо.

— Моля?

Изведнъж отвъд ледерийските части зазвучаха рогове — от всички страни.

— Триста мъртви Ловци на кости, командире — каза Кенеб, — и осемстотин мъртви ледерии, включително главнокомандващият им. Не е идеалното и за двете страни, но във война адюнктата вероятно ще го преглътне.

Брис въздъхна и лицето му помръкна.

— Разбрахме урока, Юмрук Кенеб. Моите комплименти към адюнктата.

В този момент се приближи Фидлър.

— Юмрук, дължите на мен и отделението ми две нощи отпуск, сър.

Кенеб се усмихна широко на Брис Бедикт.

— Колкото и да е благодарна адюнктата за комплиментите, командире, всъщност те са за сержанта тук.

— А, разбирам.

— Още един урок за размисъл: слушайте ветераните, независимо от ранга им.

— Е, значи ще трябва да издиря малкото ни останали ветерани — каза Брис. — Все пак, Юмрук, струва ми се, че жертването на триста ваши войници е загуба, която трудно можете да си позволите, независимо от изхода на боя.

— Вярно е. Оттам и коментара ми за лошия разчет във времето. Очевидно щях да предпочета да избегна всякакъв контакт с бойците ви. Но тъй като всички ние предпочитаме тази вечер да спим в истински легла, реших, че ще е по-поучително да приема сблъсъка. — И добави с усмивка: — Сега всички можем да се върнем в Ледерас.

Брис извади кърпа, намокри я от манерката си, а след това се доближи до Юмрук Кенеб и грижливо почисти резката червена боя.

Капитан Фарадан Сорт влезе в кабинета на Кайндли и завари колегата си да стои до писалището си и да зяпа огромната купчина косми на него.

— Богове на бездната, какво е това?

Кайндли я погледна.

— На какво ти прилича?

— На косми.

— Правилно. Животински косми, доколкото мога да преценя. От различни домашни животни.

— Вони ужасно. Какво търси това на писалището ти?

— Добър въпрос. Кажи, лейтенант Поурс беше ли във външния кабинет?

Тя поклати глава.

— Никой нямаше.

Той изсумтя.

— Крие се, предполагам.

— Съмнявам се, че той би направил такова нещо, Кайндли…

— О, не пряко. Но един фургон империали съм готов да заложа, че е замесен. Мисли се за много умен тоя лейтенант.

— Ако има нещо, което много цени, стъпчи го под петата си. Аз така се разправям с някой, от когото очаквам да ми създаде неприятност. Беше в Седемте града и до ден-днешен ме гледа скръбно.

— Скръбно ли? Сериозно?

— Сериозно.

— Това е… изключителен съвет, Фарадан. Благодаря ти.

— Няма нищо. Все едно, дойдох да разбера дали си намерил двамата опърничави магове.

— Не. Трябва да включим Висш маг Бързия Бен в търсенето, мисля. Стига да си струва да ги търсим.

Тя се обърна и отиде до прозореца.

— Кайндли, Синн спаси много, много хора в Ю’Гатан. Направи го в нощта на щурма и отново с оцелелите под града. Брат й, ефрейтор Шард, е извън себе си от притеснение. Безразсъдна е, да, но не мисля, че това непременно е слабост.

— А адюнктата, изглежда, има отчаяна нужда от магове — рече Кайндли. — Защо?

Тя сви рамене.

— Не знам нищо повече от теб, Кайндли. Скоро ще тръгнем в поход, далече от удобствата на Ледерас.

Той изсумтя.

— Никога не оставяй войник да затъне в удобства. Това винаги води до неприятности. Права е да ни поразмърда задниците. Все пак щеше да е по-спокойно, ако знаехме накъде тръгваме.

— И още по-спокойно, ако имахме повече от един полупобъркан Висш маг за поддръжка на осем хиляди войници. — Тя помълча. — Няма да си намерим друг Бийк, криещ се сред отделенията. Имахме си вече чудото, Кайндли.

— Започваш да се отчайваш като Блистиг.

— Прав си. Извинявай. Просто се тревожех за Синн, нищо повече.

— Тогава намери Бързия Бен. Накарай го да се разтърси из ония дупки или както там им казваха…

— Лабиринти.

— Точно.

Тя въздъхна и тръгна към вратата.

— Ще ти пратя Поурс, ако го видя.

— Няма да го видиш. Но рано или късно ще се покаже за глътка въздух. Лейтенанта го остави на мен.

Сержант Синтър и сестра й играеха далхонийския вариант на кокалчета с Бадан Грук. Кокалчетата от човешки пръсти бяха излъскани от употреба и лъщяха с цвета на кехлибар. Според легендата бяха на трима търговци от Ли Хенг, които дошли в селото и ги хванали да крадат. Изгубили бяха не само ръцете си, естествено. Далхонийците не се интересуваха много от назиданията. Предпочитаха нещо по-съществено. Освен това екзекутирането на глупаците отваряше път да дойдат други заблудени, а всички обичаха хубавото публично изтезание.

Това било преди нещата да се цивилизоват, разбира се. Келанвед беше сложил край на изтезанията. „Една държава, прилагаща изтезание, окуражава варварството и не заслужава нищо по-добро от това да понесе плодовете на собствените си ексцесии.“ Твърдеше се, че това били думи на самия император, макар Синтър да имаше съмнения. Звучеше прекалено… литературно, особено от устата на един проклет далхонийски крадец.

Все едно, след идването на цивилизацията животът беше престанал да е особено забавен или поне така мърмореха старите. Но пък те винаги мърмореха. Мърморенето беше последната възможна кариера, преди да умреш от старост, наградата за това, че си живял много дълго, предполагаше тя. Не очакваше да надживее кариерата си като войник. Интересното беше да се гледа как точно зелените, новобранците, най-много мърмореха. Ветераните си кротуваха. Тъй че цялото това мрънкане може би беше в двата края на живота, младите и старите хванати в същия капан на хронично недоволство.

Кисуеър събра кокалчетата и ги хвърли.

— Ха! Горкият Бадан Грук — изобщо не можеш да се мериш с това, хайде да те видим!

Беше доста добро хвърляне, длъжна бе да признае Синтър. Четирите основни фигури и само две липсващи греди за истински мост. Бадан трябваше да направи почти съвършено хвърляне, за да излезе над Кисуеър.

— Аз ще спра тук, казах. Хвърли ги, Бадан. И без да мамиш.

— Не мамя — отвърна той и събра кокалчетата.

— Какво си сложи току-що в шепата тогава?

Бадан я отвори и се намръщи.

— Лепнат! Нищо чудно, че получи това мятане!

— Ако е било намазано, значи е от последното хвърляне на сестра ми — отвърна Кисуеър.

— Дъх на Гуглата — въздъхна Синтър. — Вижте, глупаци такива, всички мамим. В кръвта ни е. Тъй че трябва да приемем, че никой от нас няма да си признае, че точно той е използвал лепилото, за да залепнат. Почисти ги и да продължим.

Двамата се укротиха, а Синтър се постара да скрие облекчението си. Проклетото лепило беше стояло много дълго в кесията й, цапаше я и тя още го усещаше на пръстите си. Скришом опря ръце на бедрата си и ги затърка, уж за да се стопли.

Кисуеър я погледна измъчено. В проклетата казарма беше горещо като в пещ за сушене на глави.

Направиха се, че не чуват тропота на ботуши, когато някой закрачи към масата им. Бадан Грук хвърли кокалчетата — и удари шест от шестте фигури.

— Видяхте ли това! Вижте! — Усмивката на Бадан беше много широка и много фалшива. — Вижте, двете, вижте какво се падна!

Но вместо това те гледаха него, защото измамниците не можеха да го изтърпят дълго — ще замигат, ще се изпотят, ще замърдат на стола.

— Вижте! — повтори той и посочи, но подканата прозвуча повече като молба и той изведнъж се отпусна назад и вдигна ръце. — Чисти пръсти, милички…

— Това ще е за първи път — каза дошлият до масата им.

Лицето на Бадан Грук изрази обида и невинност, със съвсем лека нотка възмущение.

— Не сте справедлив, сър. Видяхте хвърлянето ми — можете да видите и пръстите ми. Чисти, колкото може да са. Никакво лепило, катран или восък. Войниците не може да са вмирисани и мръсни — лошо е за духа.

— Сигурен ли си за това?

Синтър се завъртя в стола си.

— С какво можем да ви помогнем, лейтенант Поурс?

Мъжът примига изненадано.

— Бъркате ме, сержант Синтър. Аз съм капитан…

— Кайндли ни го показаха, сър.

— Мисля, че заповядах да си отрежете косата.

— Направихме го — отвърна Кисуеър. — Израсна пак. Далхонийска черта, от кръвта е, неприязън… това ли е думата, Синт? Ами да. Неприязън. Към лошо подстригване. Подстрижем се и косата ни упорито израства пак, до по-добър вид. Става за една нощ, сър.

— Може да ви е удобно да вярвате, че не съм капитан Кайндли — каза Поурс. — Че не съм всъщност мъжът, когото са ви посочили. Но можете ли да сте сигурни, че са ви посочили истинския? Ако е сочил лейтенант Поурс, примерно. Той си пада по гадните шеги. Направо е отвратителен. Може да е очаквал да се възползва от вас — черта му е, подозирам. В кръвта.

— И кой може да ни е посочил тогава, сър?

— Ами, всеки друг.

— Но лейтенант Поурс не е жена, нали?

— Не е, разбира се, но…

— Соченето го направи жена — продължи Синтър.

— А, но тя може да е сочила лейтенант Поурс, след като сте питали за прекия си началник. Добре — добави Поурс, — след като си изяснихме това, искам да проверя дали вие двете сте наддали на тегло, както ви беше заповядано.

Кисуеър и Синтър се отпуснаха назад и го изгледаха.

Той им отвърна с широка усмивка.

— Сър. Как точно смятате да направите това? — попита Синтър.

Усмивката се смени със стъписване.

— Да не си въобразявате, че капитанът ви е някакъв мръсен похотлив дъртак, сержант? Не, надявам се! Не, ще дойдете в кабинета ми на деветата камбана тази вечер. Ще се съблечете по бельо във външния кабинет. Когато сте готови, ще почукате и щом чуете гласа ми, влизате незабавно. Ясен ли съм, войници?

— Тъй вярно, сър — отвърна Синтър.

— Значи до деветата камбана.

Офицерът закрачи към изхода.

— Колко мислиш, че ще продължи това, Синт? — попита Кисуеър, след като Поурс напусна спалното.

— Още сме в началото. — Тя се усмихна и събра кокалчетата. — Бадан, понеже излезе от играта затова, че мамиш прекалено явно, искам да ми свършиш една работа — е, не кой знае каква работа всъщност. Все едно, искам да излезеш в града и да ми намериш двете най-дебели и грозни курви, които можеш.

— Не ми харесва много накъде отива всичко това — измърмори Бадан Грук.

— Чуй се само — сгълча го Синтър. — Остаряваш.

— Какво каза тя?

Сандалат Друкорлат се намръщи.

— Чудеше се защо сме чакали толкова дълго.

Уидал изпъшка.

— Тази жена, Санд…

— Да. — Тя спря на прага и погледна ядосано трите нахти, свити под перваза на прозореца. Дългите им черни мускулести ръце бяха прегърнати и оформяха въже от крайници и торсове отдолу, с три тъпи глави в неравен ред, с присвити и гледащи подозрително очи отгоре. — С тях какво?

— Мисля, че идват с нас — отвърна Уидал. — Само дето не знаят къде отиваме, разбира се.

— Вържи ги. Заключи ги. Направи нещо. Просто ги задръж тук, мъжо. Те са нелепи.

— Не са мои любимци.

Тя скръсти ръце.

— Тъй ли? Тогава защо непрекъснато стоят в краката ти?

— Представа нямам, честно.

— На кого са?

Той ги изгледа продължително. Нито една от нахтите не искаше да срещне погледа му. Жалка картинка.

— Уидал.

— Добре. Мисля, че са любимци на Маел.

— Маел?!

— Да. Молех му се, разбираш ли. И те се появиха. На острова. Или може би се появиха, преди да започна да се моля — не помня. Но ме измъкнаха от оня остров и това беше работа на Маел.

— Тогава му ги върни!

— Това с молитвите не действа точно така, Санд.

— Майката да ни благослови — въздъхна тя и влезе. — Стягай багажа — тръгваме още тази нощ.

— Тази нощ ли? Ще е тъмно, Санд!

Тя го застреля със същия поглед, който бе хвърлила на Райнд, Пюл и Мейп.

„Тъмно, да. Все едно.“

Най-лошото беше, че когато се обърна, улови съчувствие в лъскавите очички на нахтите. Гледаха го като опечалени на погребение. „Е, човек се учи да приема съчувствие откъдето може.“

— Ако това е нов лабиринт — прошепна Гръб, — май предпочитам да бяхме запазили старите.

Синн беше притихнала, както беше през по-голямата част от този цял ден или повече, докато скитаха из този ужасен свят.

Във всички посоки се изпъваше обрулена от ветрове пустиня. Пътят, по който вървяха, я прорязваше прав като копие. Тук-там встрани от пътя зърваха полета от камъни, които можеше да са били някога жилища, и останки от кошари или дворни стени от печени на слънце тухли, но нищо не растеше тук, нищичко. Въздухът беше кисел, миришеше на горящ дзифт, и това не беше особено изненадващо, след като на хоризонта се издигаха черни стълбове дим.

По самия път, построен от натрошени камъни и може би стъкло, се натъкваха на сцени на опустошение. Изгорели коли и фургони, опърлени дрехи и разхвърляни мебели. Овъглени трупове с извити като дървесни корени крайници и длани като птичи крака, зяпнали усти и празни очни кухини, взрени в пустото небе. Около тях се въргаляха усукани парчета метал, които Гръб не можеше да свърже с нищо познато.

Дишането беше раздрало гърлото му, а хапливият сутрешен студ бе отстъпил на изгаряща жега. Той се тътреше след Синн и гледаше как сянката й се издължава в изпъната, нарисувана от катран фигура. Сякаш виждаше жената, в която тя щеше да се превърне един ден. Осъзна, че страхът му за нея се усилва — а мълчанието й го усилваше още повече.

— И с мен ли ще си няма? — попита я.

Тя само го погледна през рамо. За миг.

Скоро отново щеше да стане студено. Беше изгубил твърде много течност, за да преживее още една нощ в треперене.

— Трябва да си направим бивак, Синн. Да запалим огън…

Тя се изсмя горчиво, но не се обърна.

— Огън. Да. Огън. Кажи ми, Гръб, в какво вярваш?

— Какво?

— Някои неща са по-реални от други. За всекиго. За всеки е различно, винаги различно. Кое е най-реалното за тебе?

— Не можем да оцелеем тук, това е най-реалното, Синн. Трябва ни вода. Храна. Подслон.

Тя кимна.

— Точно това ни казва този лабиринт, Гръб. Точно това. Това, в което вярваш, трябва да е свързано с оцеляването. Не стига по-далече, нали? А ако ти кажа, че е било същото почти за всеки? Преди градовете, преди хората да изобретят забогатяването.

— Забогатяването ли? Не разбирам за какво говориш.

— Преди някои хора да открият други неща, в които да вярват. Преди да направят тези неща по-реални от всичко останало. Преди да решат, че е добре дори да убиват заради тях. Или да заробват хора. Или да ги държат глупави и бедни. — Тя го погледна рязко. — Знаеш ли, че имах за учител Танно? Сънебродник.

— Нищо не знам за тях. Жреци от Седемте града, нали?

— Веднъж той ми каза, че една невързана душа може да се удави в мъдрост.

— Какво?!

— Мъдростта нараства с отхвърлянето на вярвания, докато не се пререже и последното въже и изведнъж не заплуваш на воля. Само че, понеже очите са широко отворени, веднага виждаш, че не можеш да плуваш в това, в което си. Можеш само да потънеш. Точно затова най-хитрите религии толкова упорито държат последователите си в невежество. Знанието е отрова. Мъдростта е бездънна. Невежеството те задържа в плитчините. Всеки Танно един ден предприема последно сънебродство. Срязват последното въже и душата не може да се върне. Когато стане това, другите Танно скърбят, защото знаят, че сънебродникът се е удавил.

Устата му бе твърде пресъхнала, гърлото му — твърде раздрано, но и да не беше така, знаеше, че няма да може да отговори нищо на това. Знаеше собственото си невежество в края на краищата.

— Огледай се наоколо, Гръб. Виждаш ли? Никакви дарове няма тук. Виж тези глупави тела и техните глупави товари с вещи. Последното нещо, което е било реално за тях, единственото нещо, е било огънят.

Вниманието му бе привлечено от облак прах, издигнал се косо, като златист саван. Нещо вървеше в посока, която щеше да се пресече с този път. Стадо ли? Войска?

— Огънят не е дарът, който си мислиш, че е, Гръб.

— Без него ще умрем тази нощ.

— Трябва да останем на този път.

— Защо?

— За да разберем докъде води.

— Значи ще умрем тук.

— Тази земя, Гръб, има щедри спомени — каза тя.

Войската се появи малко преди залез. Теглени от коне колесници и огромни каруци, тежко натоварени с плячка. Воините бяха тъмнокожи, високи и тънки, облечени в бронзова броня. Според Гръб трябваше да са хиляда, може би повече. Видя копиеносци, стрелци и нещо като тежка пехота, въоръжени със сърповидни брадви и къси извити мечове.

Пресякоха пътя все едно бяха слепи за него и когато Гръб се взря в тях, с изненада осъзна, че фигурите, конете и колесниците са някак смътно прозрачни. „Те са призраци.“

— Тези ли са спомените на тая земя? — попита той застаналата до него Синн.

— Да.

— Могат ли да ни видят?

Тя посочи една колесница, която бе изтрополила пред тях, но сега обръщаше по нареждане на мъжа зад колесничаря. Спря срещу тях.

— Виж го — той е жрец. Не може да ни види, но ни усеща. Светостта невинаги е на място, Гръб. Понякога е това, което преминава.

Той потръпна и се присви.

— Спри това, Синн. Ние не сме богове.

— Да, не сме. По-скоро сме като божествени пратеници. — И тя се засмя.

Жрецът беше скочил от колесницата — Гръб вече можеше да види засъхналата кръв по спиците на високите колелета и видя къде се набиват остриетата по време на бой, за да стърчат от главините. Масова атака с такива колесници щеше да причини ужасна касапница.

Мъжът с ястребово лице се приближаваше към тях, опипваше въздуха с ръце като слепец.

Гръб понечи да отстъпи назад, но Синн го хвана за лакътя и го задържа здраво.

— Недей — промълви тя. — Позволи му да докосне божественото, Гръб. Позволи му да получи своя дар на мъдрост.

Жрецът беше вдигнал ръце. Зад него цялата войска беше спряла и Гръб успя да види нещо като цар или може би пълководец, изправен на една огромна пищно украсена колесница, за да може да гледа странното кривене на жреца.

— Никаква мъдрост не можем да му дадем — каза Гръб. — Синн…

— Не бъди глупав. Просто стой тук. Почакай. Не е нужно да правим нищо.

Двете протегнати ръце се доближиха. Дланите бяха опръскани със засъхнала кръв. Но нямаше никакви мазоли по тях.

— Той не е никакъв воин — изсъска Гръб.

— Не е — съгласи се Синн. — Но обича кръвта.

Дланите замръзнаха във въздуха, плъзнаха се напред и безпогрешно се притиснаха в челата им.

Гръб видя как очите на жреца се разшириха и мигновено разбра, че мъжът провижда — вижда през този път и разрухата по него — към век или отдавна отминал, или предстоящ: века, в който Гръб и Синн съществуваха, плътни и реални.

Жрецът залитна назад и нададе вой.

Смехът на Синн беше суров.

— Той видя какво е реално! Видя! — Обърна се към Гръб и очите й блеснаха. — Бъдещето е пустиня! И път! И нямат край глупавите войни, безумното избиване… — Обърна се отново и изпъна пръст към виещия жрец, който залиташе назад към колесницата си. — Той вярваше в слънчевия бог! Вярваше в безсмъртието — на слава, на богатство — златни поля, тучни градини, сладки дъждове и безконечно течащи сладки реки! Вярваше, че неговите хора са — ха! — избрани! Всички го вярват, разбираш ли? Те, ние, всички! Видя ли нашия дар, Гръб? Видя ли какво знание го завладя? Святото убежище на невежеството — разбито е! Градина в пустошта, захвърлена сред морета от мъдрост! Не е ли посланието ни божествено?

Гръб не мислеше, че са му останали повече сълзи. Грешеше.

Войската и жрецът й, и кралят й побягнаха, бясно като вятъра. Но преди това се появиха роби и струпаха каменна грамада. А след това я обкръжиха с жертвени дарове: делви с бира, вино и мед, фурми, смокини, самуни хляб и два козела с прерязани гърла, от които по пясъка се лееше кръв.

Пиршеството бе призрачно, но Синн увери Гръб, че ще ги засити. Божествените дарове, каза тя, изобщо не били дарове. Получателят трябвало да плати за тях.

— И той го направи, нали, Гръб? Ох, как го направи.

Блудния пристъпи в огромната безподобна зала. Свършила беше безметежността на спомените, доволното разбуждане на по-ярки дни, чиито цветове отдавна бяха избелели, мъртви почти. Ашици се промуши на стъпка зад него, както подобаваше за старата му роля и за ролята, която предстоеше.

Тя беше будна, изгърбена над разпилени кости. Пленена в игрите на добра и на зла съдба, гениалните, обвързващи дарове на Секул Лат, Господаря на Владението на слепия шанс — Събарящия, Сплетника, Разсипника. Твърде глупава, за да проумее, че се опълчва в хвърлянето на Господаря, на самите закони на вселената, които бяха всъщност далеч по-непредвидими, отколкото можеше да повярва който и да е смъртен.

Блудния пристъпи към нея и изрита неописуемата фигура настрани.

Лицето й се изопна в маска на гняв. Тя се изправи, вдигна ръце… а след това замръзна, щом очите й се приковаха в Блудния.

— Килмандарос.

Видя страха, трепнал в очите й.

— Дойдох да поговорим за дракони — каза й той.

8.

Като мирис, понесен от вятъра; или в трепета на земята под нозете; или самият въздух може би носеше чужди мисли, мисли гневни и зли — каквато и да бе причината, К’Чаин Че’Малле знаеха, че ги преследват. Не можеха да изтърпят бавната скорост на Калит и стойката на Гунт Мач бавно се промени: гръбнакът се смъкна почти успоредно на земята — сякаш само за една сутрин някаква сила преобрази скелета й, мускулите и ставите — и преди слънцето да се извиси, тя беше вдигнала дестраянта и я беше настанила зад изгърбените си плешки, където гръбначните шипове се бяха смъкнали и дебелата кожа бе оформила някакво подобие на седло. И Калит се озова яхнала К’Чаин Че’Малле, а усещането бе много по-плавно, отколкото помнеше да е било при седенето на конски гръб, тъй че сякаш плуваше над насечената и обрасла с храсталаци земя със скорост някъде между бърз тръс и галоп. Гунт Мач прибягваше до предните си крайници само докато се спускаха по склонове или се изкачваха нагоре по някой нисък хълм. Нашарените й с белези от рани люспести ръце оставаха предимно свити нагоре, като щипци на богомолка.

Ловците К’елл Риток и Кор Туран тичаха от двете й страни, а Саг’Чурок бе на почти третина левга напред — дори от високата си позиция на гърба на Гунт Мач Калит рядко успяваше да зърне огромното същество като движеща се точица, издавана само от сянката й. Всички К’Чаин Че’Малле бяха придали на люспестите си кожи пъстрите оттенъци на земята и оскъдната й растителност.

И все пак… и все пак… бяха уплашени.

Не от онези човеци воини, които ги гонеха — това бе само някакво дребно неудобство, препятствие за мисията им. Не, страхът у тези ужасни демони бе по-дълбок, интуитивен. Излъчваше се от Гунт’ан Ацил, Матроната, на вледеняващи вълни, които с грохот връхлитаха една връз друга върху всяко от децата й. Напрежението се усилваше с грохот.

„Предстои война. Всички знаем това. Но колкото до лицето на врага, аз съм сама и сляпа.“

„Дестраянт — какво означава да си дестраянт? На тези същества? Що за вяра се очаква от мен да създам? Нямам история, от която да извлека, нямам никакво познание за легендите или митовете на К’Чаин Че’Малле — стига изобщо да имат такива. Гунт’ан Ацил е впила очите си в човечеството. Иска да заграби вярванията на моя вид.“

„Тя наистина е луда! Нищо не мога да им дам!“

Нямаше и едно късче да откъсне от своя народ. В крайна сметка всички те бяха мъртви. Предадени от собствените си вери — че дъждовете винаги ще идват; че земята винаги ще храни; че ще се раждат деца и майки и лели ще ги отглеждат; че ще има лагерни огньове и песни, и танци, и любов, и страст, и смях. Все лъжи, заблуди, фалшиви надежди — нямаше смисъл да разбърква тази пепел.

Какво друго й оставаше тогава, за да създаде тази бляскава нова религия? Безброй хиляди гущерски очи се бяха приковали немигащи в нея. Какво можеше да им предложи?

Сутринта бяха пътували на изток, но сега отново възвиваха на юг и Калит усети постепенно забавяне на скоростта, а след като прехвърлиха едно ниско възвишение, видя Саг’Чурок, застинал на място и явно загледан към тях.

Нещо се беше случило. Нещо се бе променило.

Точно напред, сред ниската трева, за миг блесна нещо бяло — дънер на паднало дърво? — и за първи път Калит усети друсане, щом Гунт Мач скочи встрани, за да го избегне. Щом го подминаха, дестраянтът видя, че е дълга кост. От каквото и да беше, съществото трябваше да е било огромно.

Другите К’Чаин Че’Малле реагираха по сходен начин. А после всички отбягваха новите скелетни останки и ги заобикаляха отдалече, все едно натрошените кости излъчваха някаква отровна аура, която поразяваше сетивата им. Калит видя как хълбоците на К’елл лъснаха от закапалата от жлезите им мазнина и разбра, че всички са засегнати от крайно силно чувство. Ужас, гняв? Не знаеше да различава тези неща.

Дали това беше поредното лобно място? Не беше сигурна, но нещо й нашепваше, че всички тези натрошени кости принадлежат на един-единствен чудовищно голям звяр. „Дракон? Помисли си за Гнездата, за Вкоренените. Изваяни като дракони… дъх на зората, може ли това да е религията на К’Чаин Че’Малле? Почитане на дракони?“

Изглеждаше донякъде логично — не бяха ли тези влечуги физически подобни на митичните зверове? Макар никога да не беше виждала дракон, дори сред нейния народ имаше легенди и всъщност тя помнеше една приказка, която й бяха разказвали като дете — накъсана и объркана история, която се разказваше рядко, защото не беше особено забавна. „Дракони плуват в небето. Зъби секат и кръв се лее като дъжд. Дракони воюваха едни с други в безбройна чет, а земята долу и всичко, що обитаваше по нея, се свиваше от страх. Дъхът на драконите палеше пожар в небето…“

Най-сетне стигнаха при чакащия ги Саг’Чурок. Щом Гунт Мач спря, Калит се смъкна на земята и краката й едва не се огънаха под нея. Изправи се и огледа наоколо.

Парчета от череп. Огромните зъби разядени и нацепени. Все едно съществото просто бе раздробено с един удар.

Погледна нагоре и видя, точно над себе си, тъмна точица, която се въртеше в кръг. „Показва се. Това тук, това е важно.“ Най-сетне разбра какво толкова бе възбудило К’Чаин Че’Малле. Не страх. Не гняв. „Предчувствие. Очакват нещо от мен.“

С усилие надви мигновено обзелата я паника. С пресъхнала уста и някак странно бездомна вътре в собственото си тяло, тя се залута сред полето от кости. Имаше жлебове, издълбани в натрошените плочки на черепа, следи от хапания или от нокти. Намери един изкъртен зъб и го издърпа от паяжината треви, тежък като кривак в ръцете й. Избелял от слънцето и излъскан от едната страна, очукан и с цвета на кехлибар от другата. Още малко и щеше да се разсмее — част от нея никога не беше вярвала в дракони.

К’Чаин Че’Малле останаха на почтително разстояние и я наблюдаваха. „Какво искате от мен? Трябва ли да се моля? Да вдигна каменна грамада? Да пусна кръв?“ Търсещият й поглед се спря на нещо — голям къс от тила на черепа, а забит в него… Приближи се и се наведе.

Зъб, почти като този, който носеше, само че по-голям и странно обезцветен. Слънцето не бе успяло да го избели. Зърната пясък, които носеше вятърът, не бяха протрили емайла му. Дъждът не бе излъскал повърхността му. Беше откъснат от корена си, толкова дълбоко се беше забил в драконовия череп. И имаше ръждив оттенък.

Остави долу зъба, който носеше, и коленичи. Пръстите й опипаха червеникавия зъб. Хладен като метал, студ, опълчил се на слънцето и изгарящия му зной. Повърхността напомни на Калит за вкаменено дърво. Зачуди се на какво ли същество трябва да е принадлежал… „Железен дракон? Но как е възможно това?“ Опита се да извади зъба, но той не искаше да помръдне.

Саг’Чурок заговори в ума й със странно заглъхващ глас.

„Дестраянт, на това място е трудно да те достигна. Ума ти. Отатаралът ни се опълчва.“

— Кое?

„Няма един-единствен бог. Никога не може да има един-единствен бог. За да има едно лице, трябва да има друго. На’Рук не го виждат точно в тези термини, разбира се. Те говорят за сили на противопоставяне, за необходимостта от напрежение. Всичко, което обвързва, трябва да е обвързано към два фокуса, най-малко. Дори да съществува, един самотен бог, изолиран в своето съвършенство, ще осъзнае необходимостта от сила извън него самия, извън неговото всезнание. Ако всичко остане вътре в себе си, дестраянт — изключително в себе си тоест, — то тогава няма никаква причина да съществува каквото и да е, никаква причина за самото сътворение. Ако всичко е подредено, незасегнато от хаоса, то вселената, която е била, е и ще бъде, е без смисъл. Без стойност. Богът бързо би осъзнал, следователно, че собственото му съществуване също е без смисъл, и би престанал да съществува. Би се покорил на логиката на отчаянието.“

Тя оглеждаше ръждивия зъб. Думите на Саг’Чурок шепнеха в главата й.

— Съжалявам — въздъхна Калит. — Не разбирам.

Но пък може би разбираше.

К’Чаин Че’Малле продължи:

„В своето знание богът би разбрал необходимостта от онова, което е извън него, извън прекия му контрол. В това напрежение ще се намери смисълът. В тази борба ще се роди стойността. Ако така устройва теб и твоя вид, дестраянт, запълни етера с богове, с богини, с Първи герои, духове и демони. Коленичи пред многото, но никога — никога, Калит — не поддържай вяра, че съществува само един бог, че всичко, което е, пребивава в този бог. Придържаш ли се към такава вяра, то тогава по всеки път на разсъждение, който следва, не можеш да не заключиш, че този твой единствен бог е прокълнат, същество на невъзможни аспирации и оглушителна несправедливост, капризно в жестокостта си, сляпо за милостта и лишено от жалост. Не ме разбирай погрешно. Избери да обитаваш в този свой бог колкото искаш, но същевременно се постарай да признаеш, че има «друг», че има съществуване извън твоя бог. И ако твоят бог има лице, то тогава и онзи другият има. В това осъзнаване, дестраянт, ще можеш да схванеш свободата, която е в самата сърцевина на целия живот: че изборът е единственият морален акт и че всичко, което някой избира, може да бъде съдено в морален контекст само ако този избор е свободен.“

Свобода. Тази идея й се подиграваше.

— Какво… какво е този „отатарал“, за който спомена, Саг’Чурок?

„Поругани сме затова, че разкрихме лика на този друг бог — този бог на отрицанието. Вашият вид има погрешна представа за магията. Вие режете вените на други светове и пиете от кръвта, и това е вашето чародейство. Но не разбирате. Целият живот е чародейство. В самата си същност душата е магическа и всеки процес на химия, на почитание и на съдействие, на подчиняване и на борба — на всякакво въобразимо ниво — е съпричастен към магията. Унищожиш ли магията, унищожаваш живота. — Последва дълга пауза, а след това през Калит протече горчива насмешка. — Когато убиваме, ние убиваме магия. Прецени величината на това престъпление, ако смееш.“

„Питаш какво е отатарал? Отатарал е противоположното на магията. Отрицание спрямо сътворение, отсъствие спрямо присъствие. Ако животът е твоят бог, то отатарал е другият бог и този бог е смъртта. Но моля те, разбери, той не е враг. Той е необходимата проява на сила в опозиция. И двете са съществени, и двете са обвързани в природата на самото съществуване. Ние сме поругани затова, че разкриваме истината.“

„По-низшите същества на този и на всеки друг свят изобщо не оспорват това. Тяхното разбиране е безрезервно. Когато убиваме зверовете, живеещи на тази равнина, когато стягаме челюстите си около тила им. Когато стискаме силно, за да запушим гръкляна. Когато правим всичко това, ние гледаме, с вътрешно състрадание, с дълбоко разбиране, как светлината на живота напуска очите на жертвата ни. Виждаме как борбата отстъпва на приемането. И в своите души, дестраянт, ние плачем.“

Тя все още беше на колене, но по лицето й вече се стичаха сълзи, докато всичко, което чувстваше Саг’Чурок, протичаше през нея, горчиво като отрова, и се просмукваше дълбоко в душата й.

„Убиецът, драконът Отатарал, беше окован. Но ще бъде освободен. Те ще го освободят. Защото вярват, че могат да го държат под властта си. Не могат. Дестраянт, сега ще ни дадеш ли лицето на нашия бог?“

Тя се обърна.

— Как се очаква да направя това? Този дракон Отатарал ли е вашият бог?

„Не, дестраянт — отвърна с тъга Саг’Чурок. — Другият е.“

Тя прокара длани през възлите на сплъстената си коса.

— Това, което искате… това лице. — Калит поклати глава. — Трябва да е живо. Живо същество. Вие строите кули с форма на дракони, но тази вяра е рухнала, унищожена от провала. Били сте предадени, Саг’Чурок. Всички. — Обхвана с ръка лобното място. — Вижте тук — „другото“ е убило вашия бог.

Вече всички К’Чаин Че’Малле се бяха обърнали към нея.

— Моят народ също беше предаден. Изглежда, че все пак между всички нас има нещо общо — добави Калит с горчивина. — Това поне е някакво начало. — Огледа отново полето с разпилените кости. — Тук няма нищо за нас.

„Не разбираш, дестраянт. То е тук. Всичко е тук.“

— Какво искате да направя? — Отново бе готова да заплаче, но този път от безпомощност. — Те са само… кости.

Сепна се, щом Риток пристъпи напред и огромните остриета се вдигнаха заплашително.

Някаква безмълвна заповед видимо блъсна Ловеца в гърдите и той спря разтреперан, с полуразтворени челюсти.

Калит осъзна, че ако се провали, като нищо може да я убият. Да я посекат, както бяха направили с Червената маска, горкия глупак. Тези същества понасяха провала не по-добре от хората.

— Съжалявам — прошепна тя. — Но аз не вярвам в нищо. В никакви богове, в нищо. О, те може и да съществуват, но им е все едно за нас. И защо не? Ние унищожаваме, за да създадем. Но отричаме стойността на всичко, което унищожим, което прави унищожението по-поносимо за съвестта ни. Всичко, което пресъздаваме, за да ни устройва, е смалено, първоначалната му красота е изгубена завинаги. Нямаме ценностна система, която да не разорява света, която да не избива зверовете, с които го делим — все едно, че ние сме боговете. — Смъкна се на колене и стисна главата си с ръце. — Откъде идват тези мисли? Всичко беше толкова по-просто някога, тук — в ума ми — толкова по-просто. Духове долни, колко искам да се върна!

Докато осъзнае, че се удря в слепоочията, две грамадни ръце я сграбчиха за китките и я спряха. Тя вдигна глава и зяпна в смарагдовите очи на Гунт Мач.

И за първи път Щерката заговори в ума й:

„Отпусни се. Вдишай дълбоко моя дъх, дестраянт.“

Отчаяният дъх на Калит улови някаква странна лютива миризма, излъчена от Гунт Мач.

Светът се завъртя. Тя се килна назад и се просна на земята. Нещо се разгъна в черепа й, избуя като неземно цвете, отровно и мамещо… Калит се отскубна от тялото си, понесе се в пустото…

И се озова застанала върху студен влажен камък, ноздрите й бяха изпълнени с остра лютива миризма. Щом очите й се приспособиха към сумрака, тя извика и се олюля.

Над нея се извисяваше дракон, лъскавите му люспи бяха с цвят на ръжда. Огромни шипове бяха пронизали предните му крайници и задържаха съществото приковано за огромно чворесто дърво. Други шипове бяха забити в туловището му, но неимоверната му тежест ги беше разхлабила. Клинообразната му глава, голяма колкото фургон, висеше и от устата му капеше лига. Крилете му висяха смачкани като съборени от бурен вятър шатри. Прясна кръв се бе стекла в подножието на дървото, тъй че то се издигаше с прикованото за него чудовище като от блеснала червена локва.

„Убиецът, драконът Отатарал, беше окован. Но ще бъде освободен… — отекнаха в ума й думите на Саг’Чурок. — Те ще го освободят.“

Кои? Все едно, осъзна тя. Щеше да стане. Този дракон Отатарал щеше да бъде освободен, за да се развихри над света, над всички светове. Сила на отрицание, убиец на магия. И те щяха да изгубят властта си над него — само полудели глупци можеха да повярват, че е възможно да се зароби такава сила.

— Чакай — изсъска тя и мислите й препуснаха, — чакай. Сили в опозиция. Вземи едната — прикови я за дърво — и другата е изгубена. Не може да съществува, не може да оцелее, взряна в Бездната и невиждаща нищо, никого, никакъв враг. Затова сте изгубили своя бог, Саг’Чурок. Или, ако той все още е жив, хвърлен е в забвението на лудостта. Твърде сам. Сиротен… също като мен.

Прозрение някакво. Можеше ли да я доведе до нещо?

Калит се взря в дракона.

— Когато най-после бъдеш освободен, тогава може би твоето „друго“ ще се върне, за да се срази с теб отново. В тази вечна битка. — Но пък този план вече се беше провалил. Щеше отново да се провали, защото беше сгрешен — нещо беше сбъркано в него, нещо беше… неправилно. „Сили в опозиция, да, това го разбирам. И всички ние играем своите роли. Всеки от нас създава своите «други» и чертаем пътя на своя живот като този вечен боен поход, време на победи и време на загуби. Битки и рани, триумфи и горчиви поражения. В убежденията си заемаме своите укрепления. В жестокостта си изковаваме своя мир. В мира печелим своята самота.“

Някъде, далече зад нея, тялото на Калит лежеше проснато сред полумъртвите треви, захвърлено върху скалната твърд на Пустинните земи.

„То е тук. Всичко е тук.“

— Ние наистина сме прекършени. Ние сме… паднали.

Какво да се направи тогава, след като битката не може да бъде спечелена? Никакви отговори не изникваха. Единствената истина, извисила се пред нея, бе това потопено в кръв жертвоприношение, обречено да бъде отменено.

— Вярно ли е в такъв случай, че един свят без магия е мъртъв свят? Това ли обещаваш ти? Това ли е твоето бъдеще? Но не, защото когато най-сетне бъдеш освободен, твоят враг отново ще се пробуди и войната ще започне отново.

В този план нямаше никакво място за смъртни. Нужен бе нов път към бъдещето. За К’Чаин Че’Малле. За всички човешки същества във всяка империя, във всяко племе. Щом нищо не се променяше в смъртния свят, тогава нямаше да има край за конфликтите, за безконечните сили в опозиция, било то култури, религии или каквото и да е.

Представа си нямаше как може този разумен свят да е толкова глупав.

— Те искат вяра от мен. Религия. Искат да се върнат към суетата на праведността. Не мога да го направя. Не мога. Риток по-добре да ме убие, защото ще им предложа съвсем не това, което искат да чуят.

Изведнъж отправи поглед нагоре в безоблачното синьо небе, зной пропълзя по оголените й ръце и крака, вадички от засъхнали сълзи бяха оставили бразди по страните й. Изправи гръб. Мускулите й се бяха схванали. Горчив вкус бе полепнал на езика й.

К’Чаин Че’Малле продължаваха да се взират в нея.

— Добре — промълви тя. — Давам ви ето това. Намерете своята вяра един в друг. По-надалече не гледайте. Боговете ще воюват, а единственото, което ще правим ние, ще е да останем незабележими за тях. Ниско наведени. Движим се тихо. Извън погледите им. Ние сме мравки в тревата, гущери сред скалите. — Калит помълча. — Понякога, там отвън, ще намерите най-чистата изява на тази философия. Може би у един, може би у десет хиляди. Които не търсят никаква друга същност, никаква друга сила, никаква друга воля. Обвързани единствено от приятелство, от неотменима вярност. И все пак лишени от всякаква арогантност. Мъдри в смирението си. И този един, или десет хиляди, са на път. И един да е, подготвя се безпогрешно, не да размаха юмрук към небесата, а да вдигне самотна шепа, шепа, пълна със сълзи. — Усети се, че гледа с гняв гигантските влечуги. — Искате вяра? Искате някой или нещо, в което да вярвате? Не, не почитайте единия или десетте хиляди. Почитайте жертвата, която те ще направят, защото я правят в името на съпоставката — единствената кауза, за която си струва да се бориш и да умреш.

Изведнъж изтощена, Калит се обърна и изрита настрани избелелия от слънцето зъб в краката й.

— Сега да идем да намерим своите поборници.

Поведе ги и К’Чаин Че’Малле се примириха с това. Саг’Чурок загледа крехкото дребничко човешко същество, тръгнало напред със ситни мудни стъпки, надалече от хълма, на който се бяха сразили двата дракона.

И Ловецът К’елл бе напълно доволен.

Долавяше на сладостна вълна гордостта на Гунт Мач.

Гордост от техния дестраянт.

Тегленият от четири вола фургон изтрополи в лагера, пълен с майки, мъже, жени и деца, чиито гласове се извисиха в скръбни ридания. Запротягаха се ръце да прегърнат мъртвите любими, които лежаха струпани като посечени дънери във фургона. Тълпата закипя. Псетата завиха.

На един близък хълм Сеток стоеше загледана в суматохата в лагера. Беше съвсем неподвижна, само лекият ветрец развяваше дългата й коса. Воини тичаха към юртите си, за да се подготвят за битка, макар никой да не знаеше лицето на врага и да нямаше никаква диря, която да проследят. Кандидат бойни водачи викаха и ревяха, биеха се в гърдите или размахваха оръжия. Въпреки цялата скръб и гняв имаше нещо жалко в цялата сцена, нещо, което я караше да обърне гръб, изведнъж уморена.

Никой не обича да е жертва на непознатото. Тласнати бяха да ударят безразсъдно, тласнати бяха към безразборно насилие над всеки, който се окажеше наблизо. Чуваше как някои воини призовават за мъст над ак’рините, над д’расиланите и дори над ледериите.

Кланът Гадра тръгваше на война. Боен водач Столмен бе под обсада в палатката си и откажеше ли да утоли убийствената жажда на воините си, щеше да бъде свален с кръв. Не, той щеше да се вдигне, да загърне тежкото наметало от бедерин на раменете си и да вземе двуострата бойна брадва. Жена му, по-яростна от самия Столмен, щеше да започне да рисува бялата маска на смъртта, костената усмивка на убиеца върху нашареното с белези лице на съпруга си. Майка й, сбръчканата вещица с лице остро като томахавка, щеше да направи същото на нея. Баргастите щяха да тръгнат на война.

Видя излизащия от палатката на Столмен Кафал. Дори от толкова далече успя да долови безсилието му, щом той закрачи към най-голямата тълпа воини. А когато стъпките му се забавиха и той най-сетне спря, Сеток го разбра много добре. Беше загубил в разговора с Гадра. Видя го как се огледа, после тръгна към друга самотна фигура. Торент.

Торент вече оседлаваше коня си. Не за да се включи в това безумие. А за да се махне от него.

Кафал се запъти към воина оул, а Сеток тръгна надолу, за да се срещне с двамата.

Думите, които си размениха, преди да стигне до тях, бяха кратки и явно не удовлетвориха Великия магьосник. Той я видя и се обърна към нея.

— И ти ли?

— Ще замина с теб — каза тя. — Вълците изобщо няма да се включат в това. То е празно.

— Гадра са решили да поведат война срещу ак’рините — каза Кафал. — Но ак’рините не са направили нищо.

Тя кимна и посегна да махне от лицето си дългата си руса коса — топлият вятър я навираше в очите й.

Торент яхна коня. Лицето му беше измъчено като на човек, който не е спал добре.

Кафал се обърна към него.

— Почакай! Моля те, Торент, почакай.

Мъжът направи гримаса.

— Това ли ще е животът ми? Дърпан от шатрата на една жена на друга? Между разгонени кучки ли трябва да минат дните ми? Или вместо това да избера да се бия на ваша страна? Защо да го правя? Вие, баргастите, с нищо не сте по-различни от моя народ и ще споделите неговата съдба. — Кимна към Сеток. — Детето вълк е право. Лешоядите на тази земя ще затлъстеят.

Сеток зърна за миг нещо скрито зад туфа трева. Заек… не, Таламандас, онова същество от оплетени върви и пръчки. Дете на лудите баргастки богове, дете на деца. Шпионираше ги. Тя се усмихна презрително.

— Но къде ще отидеш, Торент? — попита Кафал.

— Ще ида при Туул и ще го помоля за извинение. Ще му поискам прошка, защото аз трябваше да съм воинът, паднал срещу ледериите в защита на децата на Оул. Не неговият приятел. Не онзи мезла.

Очите на Кафал се разшириха при думите на Торент, но след миг той отпусна унило рамене.

— Ех, Торент. Малазанците умеят да… — Погледна оула с тъжна усмивка. — Засрамват ни всички. Туул ще отхвърли думите ти — няма нищо за прощаване. Няма никакво престъпление, в което да си обвинен. Било е ход на самия мезла, негов личен избор.

— Той тръгна напред вместо мен…

— А ти щеше ли да се справиш толкова добре като него, Торент?

Жесток въпрос и Сеток видя как уязви младия воин.

— Това не е…

— Е — прекъсна го рязко Кафал. — Ако Ток бе преценил, че го превъзхождаш в боя, щеше да прати теб срещу ледериите. А той щеше да отведе децата. И ако сега на този кон пред мен седеше малазанецът, той нямаше да хленчи за прошка. Разбираш ли ме, Торент?

Мъжът изглеждаше жестоко поразен от думите на Кафал.

— Дори да е така, тръгвам към Туул, а след това ще поема сам. Избрал съм. Не връзвай нишки към съдбата ми, Велики магьоснико.

Сеток се изсмя горчиво.

— Не той ще го направи, Торент.

Очите му се присвиха. Мислеше, че ще й отвърне — с обвинения, с гняв, с възмущение. Но той замълча и само стисна юздите. После погледна Кафал.

— Ти вървиш, но аз препускам. Няма да се забавям, за да ти угодя…

— А ако ти кажа, че мога да пътувам така, че да стигна до Туул много преди тебе?

— Не можеш.

Сеток видя как Великият магьосник облиза пресъхналите си устни. Видя потта, появила се на широкото му плоско чело, и сърцето й затуптя по-силно.

— Кафал — каза тя твърдо. — Това не е твоята земя. Лабиринтите, за които говори твоят народ, тук са слаби — съмнявам се, че изобщо можеш да ги достигнеш. Боговете ти не са готови.

— Не говори за баргастките богове! — писна тънък гласец. Куклата Таламандас излезе иззад туфата и се приближи към тях с къси подскоци. — Нищо не знаеш, вещице…

— Знам достатъчно — отвърна тя. — Да, вашият вид е вървял някога по тези равнини, но преди колко време е било това? Воювали сте с Тайст Едур. Изтласкани сте били оттук. Преди хиляда години? Десет хиляди? А сега се връщате, за да отмъстите за предците си, но заварвате едурите съвсем различни от легендите ви. За разлика от баргастите, те са продължили…

— Както винаги правят победителите — изсъска куклата. — Раните им са изцерени бързо, да. Нищо не гноясва, нищо не гние, няма горчивина на езиците им.

Тя го погледна невярващо.

— Как можеш да кажеш това? Императорът им е мъртъв. Бяха прогонени от всички земи, които завладяха!

— Но не от нас!!!

Врясъкът накара много глави да се извърнат към тях. Приближиха се воини. Кафал мълчеше, лицето му беше изопнато и безизразно, но Торент се наведе от седлото си и примижа надолу към чилето от върви и клечки, все едно се съмняваше дали е с ума си.

Сеток се усмихна на Таламандас.

— Да, точно това ви гложди, нали? Така. Сега… — Тя се извърна към двадесетината воини, струпали се в полукръг пред тях. — Сега, да, вие ще нанесете същото поражение на ак’рините. Рани, които ще гноясат, гнило, което ще се просмуче дълбоко в душата, ще носи жесток вкус с всеки издишан дъх.

Тирадата й сякаш ги стъписа. Тя се изплю на земята.

— Не те избиха съгледвачите ви. Всички знаете това. Но ви е все едно. — Посочи Кафал. — И тъй, Великият магьосник сега отива при Туул и ще му каже: „Боен господарю, още един клан се откъсна. Повеждат безсмислена война срещу погрешен враг.“ И ще стане така, че заради действията на клана Гадра всеки народ в тази земя ще се вдигне срещу баргастите. Ак’рини, д’расилани, керини, сафини, болкандо. Ще бъдете нападнати от всички страни. А тези от вас, които не бъдат убити в битка, ще бъдат прогонени в Пустинните земи, онзи огромен океан от нищо, и там ще изчезнете, костите ви ще станат на прах.

Тълпата се раздвижи, воините се заотдръпваха, щом намръщеният Боен водач Столмен закрачи тежко напред. Жена му вървеше на крачка зад него. Очите й бяха подивели от омраза. Гневният й поглед се прикова в Сеток.

— Това правиш ти, вещице — изхриптя тя. — Отслабваш ни. Непрекъснато се опитваш да ни отслабиш!

— Толкова ли бързаш да видиш как децата ти умират? — попита Сеток.

— Бързам да видя как печелят слава!

— За себе си или за теб, Секара?

Секара понечи да се нахвърли върху нея, но Столмен изпъна ръка и я спря. Макар да не можа да го види, погледът, който му хвърли жена му, бе изпълнен с отровна злост.

— Ела с мен, дете на вълците — каза Торент. — Ще се махнем от тази лудост.

И й подаде ръка.

Тя я стисна под лакътя и той с лекота я вдигна на коня. Тя го прегърна през кръста, а той попита:

— Имаш ли нужда да си вземеш нещо, Сеток? От шатрата си?

— Не.

— Отпратете ги! — изръмжа Секара. — Вървете си, чуждоземни лъжци! Ак’рински шпиони! Вървете да тровите своите! Със страх — кажете им, че ние идем! Бялото лице на баргастите! И отново ще направим тази земя свой роден дом! Кажи им го, вещице! Те са нашествениците, не ние!

Сеток отдавна бе усетила усилващата се сред жените в клана неприязън. Твърде много привличаше очите на мъжете им. Дивостта й ги правеше жадни, любопитни — тя не беше сляпа за всичко това. Все пак това изригване на омраза и злъч я стъписа, уплаши я. Насили се да издържи на гневния поглед на Секара обаче и каза:

— Аз съм владетелката на хиляда сърца.

И щом го изрече, погледна с веща усмивка мъжа на Секара.

— Спри вече! — сопна й се Торент. — Живи ли искаш да ни одерат?

Секара бе извадила нож. Тълпата беше нараснала и вече ги обкръжаваше. И Сеток най-сетне видя, че в нея има много повече жени, отколкото мъже. Усети, че се присвива под изпълнените им с омраза погледи. И не бяха само съпруги. Това, че седеше притисната плътно в Торент, разпалваше огъня в очите на по-младите жени, девиците.

Кафал, пребледнялото му лице бе като ужасна пародия на бялата маска на воините, каза тихо:

— Ще отворя лабиринт. С помощта на Таламандас. Напускаме заедно, иначе ще ви убият тук, разбирате ли? Твърде късно е за Гадра — думите ти съдържаха твърде много истина, Сеток. Те са засрамени.

— Побързай тогава — изръмжа Торент.

— Таламандас — викна Кафал.

— Остави ги на съдбата им — измърмори съществото, беше се присвило като малък уплашен таласъм и трепереше, дърпано сякаш от невидими ръце.

— Не. Всички.

— Ще съжаляваш за щедростта си, Кафал.

— Лабиринтът, Таламандас.

Съществото изръмжа, след това се изправи и разпери широко тънките си ръце-пръчки.

— Кафал! — изсъска Сеток. — Почакай! Има нещо гад…

Нажежен до бяло огън изригна около тях с внезапен оглушителен рев. Конят изцвили, изправи се на задните си крака. Сеток се изпусна и полетя на земята. Изпепеляващ зной, изтръпващ студ. Толкова бързо, колкото се появиха, пламъците изчезнаха с трясък, който отекна в черепа й. Ритник от копито в бедрото я отпрати назад, болката запулсира. Последва непроницаем мрак или — помисли си тя стъписана — беше ослепяла. Очите й се втвърдиха в кухините като сварени яйца…

След това зърна някакъв смътен блясък, нещо размито, като отразена от острие светлина. Конят на Торент отстъпваше назад и тръскаше глава — воинът оул все още бе на седлото и тя го чу как изруга, докато се мъчеше да го удържи. Беше извадил ятагана си.

— Богове на бездната!

Викаше Кафал. Сеток се надигна. Камениста мокра земя, буци размекната плесенясала пръст или птича тор зажвакаха под нея, замириса й на изгоряла трева. Запълзя към размитото петно в сумрака, откъдето идваше гласът на магьосника, мъчеше се да надвие гаденето си.

— Глупак — изграчи немощно. — Трябваше да се вслушаш. Кафал…

— Таламандас. Той е… той е унищожен.

Вонята от нещо тлеещо вече бе по-силна и тя успя да различи блясъка на разпръснати въглени.

— Изгоря ли? Изгоря, нали? Грешният лабиринт — той го изяде, погълна го. Предупредих те, Кафал. Нещо е заразило лабиринтите ви…

— Не, Сеток — прекъсна я Кафал. — Не е така, както казваш. Знаем за тази отрова. Бяхме опазени от нея. Това е… различно. Духовете да ни пазят, изгубихме най-великия ни шаман…

— Не го знаеше, нали? Този портал. Това е различно от всичко, което си познавал, нали? Чуй ме! Това се опитвах да ти кажа!

Торент слезе от коня, мокасините му затупаха по меката, странно поддаваща земя.

— Млъкнете, и двамата. После ще спорите какво стана. Вслушайте се в ехото — мисля, че сме затворени в кухина под земята.

— Добре — каза Сеток и бавно се изправи. — Трябва да има изход.

— Откъде знаеш?

— Защото има прилепи.

— А аз имам тая проклета кобила! Кафал — пренеси ни някъде другаде!

— Не мога.

— Защо?

— Силата беше на Таламандас. Обвързване на споразумения, обещания, с безброй човешки богове. С Гуглата, Господаря на смъртта. Баргастките богове са млади, твърде млади. Аз… Не мога дори да ги усетя. Съжалявам, не знам къде сме.

— Прокълнат съм да вървя след глупаци!

Сеток потръпна от болката в този вик. „Горкият Торент. Ти тъкмо искаше да се махнеш оттам, да препуснеш. Далече. Глупавото ти чувство за чест настояваше да идеш при Туул. И виж сега…“

Дълго и тримата мълчаха, чуваше се само дъхът им и тревожното пръхтене на кобилата. Сеток се опита да долови някакво течение във въздуха, но нямаше нищо. Бедрото я болеше и тя седна. После избра произволна посока и запълзя. Пластът тор стана по-дебел, ръцете й затъваха до китките. След това се натъкна на каменна преграда. Изтри мръсотията от дланите си и заопипва с пръсти.

— Чакайте! Тези камъни са подредени — намерих стена.

Чу зад себе си шумолене, а след това — изщракване на кремък и желязо. Искри, след това лумна пламък. След няколко мига Торент бе запалил свещ и поднасяше пламъка към фитила на малък лагерен фенер. Кухината около тях придоби очертания.

Бе изградена от зидани камъни, тези отгоре бяха грамадни и вклинени помежду си в привидно безредие. Тук-там се виждаха кипящи петна от гроздове прилепи, които вече цвърчаха и пискаха възбудено.

— Вижте, ето там! — посочи Кафал.

Прилепите се трупаха до някакви цепнатини и се провираха през тях.

— Има изход.

Торент се изсмя горчиво.

— Погребани сме в гробница. Един ден ще проникнат крадци, ще намерят костите на двама мъже, дете и една проклета кобила. За да я яздим в света на мъртвите, или така може да си помислят поне. Но пък може да се зачудят на следите от дъвчене по всички освен една група кости и на драскотините и дупките в камъка. На малките кости от прилепи и на купищата изсъхнали лай…

— Избий си го това твое въображение, Торент — посъветва го Кафал. — Макар изходът навън да е само цепнатини, знаем, че външният свят е близо. Просто трябва да си прокопаем пътя навън.

— Това е зидана гробница или нещо много подобно, Кафал. Ако започнем да разкъртваме камъните, най-вероятно всичко ще се срути върху нас.

— Нямаме избор.

Той отиде до мястото, през което се бяха провирали прилепите, извади кама и започна да чегърта. След малко Торент се присъедини към него с ловния си нож.

Сеток остана да седи до фенера. Спомените за онзи бял огън я терзаеха. Главата я болеше, все едно горещината бе опърлила мозъка й. Бели петна пулсираха зад очите й. Не можеше да чуе приглушен вой — Вълците бяха изгубени за нея тук. „Що за свят сме намерили? Какво ни очаква отвъд тези каменни стени? Грее ли слънце отвън? Нажежава ли всичко до смърт, или този свят е вечно тъмен и безжизнен?“

„Е, някой е построил това място. Но… ако това наистина е гробница, къде са костите?“

Тя вдигна фенера и зашари със светлината по влажната земя под краката си. Тор, няколко камъка, паднали отгоре. И да беше имало тяло, положено тук, отдавна беше изгнило и се бе разпаднало на пръст. Нямаше остатъци от накити, игли и токи, които да издават някакво облекло.

— Това сигурно е отпреди хиляди години — промълви тя. — Нищо не е останало от погребания тук.

Отвърна й глухото мърморене на Торент, последвано от сумтенето на Кафал, който се обърна към нея.

— Тук, където ровим, Сеток — някой вече е влизал тук. Ако това е гробница, отдавна е била ограбена, опразнена е.

— Откога ограбването включва и самия труп?

— Торта на прилепите сигурно е киселинна — каза Кафал. — Сигурно е разяла костите. Работата е, че можем да изровим пътя си навън и едва ли всичко ще рухне върху нас…

— Не бъди толкова сигурен — каза Торент. — Трябва да направим достатъчно голяма дупка, за да измъкна и кобилата.

— По-добре се примири с мисълта, че ще се наложи да я убиеш.

— Не. Тя е оулски кон. Последният оулски кон и си е моя — не, ние принадлежим един на друг. И двамата сами. Ако тя трябва да умре, и аз ще умра с нея. Нека тази гробница да е нашият дом в света на смъртта.

— Доста мрачно си настроен — каза Кафал.

— Спечелил си е правото — промърмори Сеток, докато оглеждаше пода и бавно обикаляше в кръг. — Аха! — Наведе се и вдигна малко зеленясало кръгче. — Монета. Медна. — Остърга патината и вдигна монетата към светлината. Нито е ледерийска, нито от Болкандо обаче.

Кафал дойде при нея.

— Дай на мен, Сеток. Кланът ми събираше монети, за да си правим бронята от тях. Точно проклетата му ризница от монети замъкна баща ми на морското дъно.

Тя му я подаде.

Той я огледа от едната страна, после от другата, няколко пъти. Накрая въздъхна и й я върна.

— Не. Някаква императрица, струва ми се, с тази царствена осанка. Кръстосаните мечове на другата страна може да са Седемте града, но писмото е съвсем сбъркано. Това не е нашият свят, Сеток.

— Не си и мислех, че е.

— Хайде идвай, Кафал — обади се малко нервно Торент откъм стената.

Кафал се усмихна горчиво и се върна при него.

Силно скърцане, последвано от тежко изтупване, и в камерата лъхна прохладен, натежал от роса въздух.

— Подушвате ли? Това е проклета гора.

Сеток отиде при тях и вдигна фенера. „Нощ, хладно… по-хладно, отколкото Оул’дан.“

— Дървета — промълви тя, присвила очи към кривите стволове навън, едва видими на светлината.

Сигурно имаше блато там — чуваше крякането на жаби.

— Ако е нощ, какво правеха прилепите вътре? — зачуди се Торент.

— Може би е било едва привечер, когато дойдохме. Или пък тъкмо се съмва. — Кафал задърпа нов камък. — Помогни ми с този, Торент. Много е тежък за един човек — Сеток, моля те, стой назад, направи ни място.

Щом извлякоха камъка, се изтъркаляха още няколко. Един голям трегерен камък се откърти със стържене и двамата мъже отскочиха назад, преди да рухне на пода. Вдигнаха се облаци прах и от тавана на гробницата се разнесе ужасен грохот.

Кафал се закашля и махна на Сеток.

— Бързо! Навън!

Тя пропълзя над камъните с насълзени от прахта очи и се измъкна навън. Направи три крачки и се обърна. Чу трополене на падащи от тавана камъни, кобилата изцвили от болка. От зейналия отвор се появи Кафал, последван след миг от Торент, който бе успял някак да смъкне кобилата на колене. Бе стиснал юздите и с резки дърпания я затегли напред. Главата на животното се показа навън, очите блеснаха на отразената светлина.

Сеток никога не беше виждала кон да пълзи — не беше си и помисляла, че е възможно, но тази кобила се провираше през отвора, покрита с прах и вадички пот. Още камъни се срутиха зад животното и то изцвили от болка, задърпа напред, предните крака задращиха във въздуха, щом се надигна от ръба.

Няколко мига след като животното най-сетне се измъкна, обраслият с мъх покрив на гробницата рухна сред грохот и прах. Многолетните дървета, израснали върху него, се катурнаха с трясък на клони и шумолене на листа.

От хълбоците на кобилата се стичаше кръв. Торент я успокояваше и вече почистваше раните.

— Не е толкова зле — измърмори той. — Ако си беше счупила крак…

Сеток видя, че воинът трепери. Връзката, която бе изковал с окаяното си животно, заместваше всички онези, които така жестоко бе откъснал от младия си живот, и бързо се превръщаше в нещо чудовищно. „Ако тя трябва да умре, и аз ще умра с нея.“ Лудост, Торент. Това е просто един проклет кон, глупаво животно, чийто дух е прекършен от юзди и стремена. Ако си беше счупила крак, поне щяхме да се наядем добре.

Кафал огледа дърветата наоколо, после вдигна очи към небето.

— Никакви луни. А звездите изглеждат… мътни — и са малко. Не различавам никакви съзвездия.

— Тук няма вълци.

Той се обърна и я погледна.

— Призраците им са тук — каза тя. — Но… нито един жив. Тичали са тук за последно преди столетия. Столетия.

— Е, има изпражнения от сърни и следи — тъй че не са измрели от глад.

— Не са. Избити са. — Тя се присви зиморничаво. — Кажи ми, как точно трябва да работи умът на онези, които биха поискали да избият до крак всички вълци, които биха избрали никога повече да не чуят скръбния им вой или да видят — с трепет — глутница, изправена гордо на някой рид. Велики магьоснико, обясни ми това, защото не мога да го разбера.

Той сви рамене.

— Ние мразим съперниците, Сеток. Мразим да виждаме разбирането, грейнало в очите им. Не си виждала цивилизовани земи. Животните си отиват. И никога не се връщат. Оставят тишина, а тази тишина се запълва с бърборенето на нашия вид. При възможност ще убием дори и нощта. — Очите му се спряха на фенера в ръката й.

Тя се намръщи и го угаси.

Торент изруга във внезапно настъпилата тъмнина.

— Това не помага, дете на вълците. Ние палим огньове, но тъмнината остава — в умовете ни. Хвърлиш ли светлина вътре, няма да ти хареса това, което ще видиш.

Искаше й се да заплаче. За призраците. За себе си.

— Трябва да намерим път към дома.

Кафал въздъхна.

— Тук има сила. Непозната. Все пак навярно бих могъл да я използвам. Усещам я… накъсана, разбита. Мисля, че не е използвана от дълго, дълго време. — Огледа се. — Трябва да разчистя пространство. Да го осветя.

— Дори без Таламандас ли? — попита Торент.

— Той нямаше да ми е много от помощ тук — отвърна Кафал. — Всички негови връзки са прерязани. — Погледна Сеток. — Ти можеш да помогнеш, дете на вълците.

— Как?

— Призови вълчите призраци.

— Не — отвърна тя нещастно. — Нищо не мога да им дам в замяна.

— Може би изход. В друг свят, дори в нашия, където ще намерят живи събратя, където ще тичат невидими рамо до рамо с тях и ще си спомнят лова, старата вярност, искрите любов.

Тя го изгледа.

— Възможно ли е такова нещо?

— Не знам. Но нека опитаме. Не харесвам този свят. Дори тук, в гората, въздухът е покварен. Мръсен. По-голямата част от нощта е пред нас. Да направим каквото можем, за да се махнем, преди да изгрее слънцето. Преди да ни открият.

— Освети си мястото тогава — каза Сеток.

Навлезе сред дърветата и седна на един обрасъл с мъх ствол на паднало дърво. Не, не паднало, а прерязано чисто — никоя брадва не би могла да постигне такава точност. Защо тогава просто бе оставено тук?

— Това тук е лудост — прошепна Сеток.

Затвори очи и се помъчи да прогони мрачните мисли.

„Призраци! Вълци! Вслушайте се във воя на моя ум! Чуйте скръбта, гнева! Чуйте обещанието ми — ще ви изведа от този пъклен свят. Ще ви намеря събратя. Събратя с гореща кръв, топла козина, плача на новородени кутрета, ръмженето на съперници мъжкари — ще ви покажа степи, деца мои! Простори без край!“

И тогава ги усети: зверовете, които бяха паднали в болка и скръб тук, в същата тази гора, така отдавна. Първият дошъл при нея беше последният оцелял от онова време, хванат натясно и жестоко убит. Чу ехото от ръмжене на псета и викащи човешки гласове. Усети ужаса на вълка, отчаянието и безпомощното му объркване. Усети също как вълчата кръв се изля в разровената пръст, примирението му, разбирането му — в онзи сетен миг, — че ужасната му самота най-после свършва.

Умът й отново зави: безмълвен вой, който все пак накара враните по клоните да се пръснат с лудешко пляскане на криле. Вой, който смрази сърни и зайци по пътеките им, щом някакъв древен страх в душите им се пробуди за живот.

Отвърна й вълчи вой, от всички страни.

„Елате при мен! Съберете всичко, което е останало от силата ви!“

Шумът под дърветата се усили, докато воля и спомени напираха към нея през гъстата папрат. И тя с изумление усети, че са повече от един вид. Някои тъмни, с черна козина и ниски, с грейнали жълти очи; други високи до раменете й, дългокраки и със сребрист косъм, увенчан с абаносовочерно. И видя предците им, още по-едри, с къси муцуни и мускулести.

Прииждаха в невъобразими множества, всеки звяр понесъл смъртните си рани; копия стърчаха от гърла и ребра, кръв бликаше от дълбоките рани. Примки и капани дрънчаха и се влачеха от прекършени крака. Подпухнали от отрова… Виждаше с нарастващ ужас следи от такова ненавистно, злостно клане, че изпищя — писъкът сам се изтръгна от гърлото й.

Торент викаше, мъчеше се да удържи изпадналата в паника кобила, а вълчите призраци прииждаха — хиляди, стотици хиляди. Това беше стар свят и тук, пред нея, се събираше обзет от окаяна нужда за спасение данъкът, натрупан от неговите безумни победители, от триумфиращите му тирани.

О, имаше и други същества, подети от прииждащия прилив, зверове отдавна превърнали се в прах. Видя елени, бедерини, грамадни диви котки. Видя космати същества с широки глави и бивни, стърчащи от черни муцуни… „Толкова много, богове, толкова много…“

— Сеток! Спри! Силата е прекалено голяма — ще ни смаже!

Но тя беше изгубила всякакъв контрол. Изобщо не бе очаквала нещо такова. Натискът, който вече прииждаше от всички страни, заплашваше да я унищожи. Тя плачеше като последното дете на земята, последното живо същество, самотен свидетел на наследството, оставено от нейния вид. Това опустошение. Тази самоубийствена победа над самата природа.

— Сеток!

Изведнъж тя видя нещо, засияло пред нея: портал, нищожно малък, не повече от дупка в земята, където да се свре уплашено зверче. Вдигна треперещата си ръка и го посочи.

— Любими мои — прошепна. — Изходът. Направете го по-голям.

Бяха скитали далече извън залата на заколението, където сякаш бяха принесени в жертва десетки К’Чаин Че’Малле. Фенери, вградени в ниши по стените на коридорите, мятаха треперлива светлина по металните вътрешности, а от тавана висяха дебели кабели, от които капеше лепкава мазнина. Въздухът бе изпълнен с вонята на кисели изпарения и очите им сълзяха. Странични проходи водеха към помещения, пълни със странни, непонятни механизми, с хлъзгав от разлети масла под.

Таксилиан ги водеше все по-дълбоко в плетеницата от широки ниски коридори. На крачка зад него, Раутос чуваше тихото му мърморене, но не можеше да различи думите — боеше се, че Таксилиан може да е полудял. Това беше чужд свят, създаден от чужди същества. Усещането за разбиране им убягваше, а това пораждаше страх.

Зад Раутос, почти по петите му, вървеше Брет. Кашляше и едва си поемаше дъх, сякаш се задушаваше от нескончаемите си приказки за удавяне.

— Тунели! — съскаше тя. — Мразя тунели. Дупки, пещери. Тъмни — винаги тъмни. Къде ни води той? Минахме безброй рампи, водещи към по-горни нива — какво търси тоя глупак?

Раутос нямаше отговори, тъй че си мълчеше.

Зад Брет Шеб и Напет се дърлеха. Скоро щяха да стигнат до бой. Твърде много си приличаха. И двамата порочни, и двамата дълбоко неморални, и двамата родени предатели. На Раутос му се искаше да се убият — нямаше да им липсват.

— А! — извика Таксилиан. — Ето го!

Раутос пристъпи до него. Стояха на входа на просторна осмоъгълна зала. Обкръжаваше я тясна тераса на нивото на прохода, по който току-що бяха минали. Подът се губеше надолу в тъмнина. Таксилиан зави надясно, вдигнал фенера.

Чудовищният механизъм, изпълнил центъра на огромното пространство, се извисяваше ниво след ниво — само малко от тях с балкони, подобни на терасата, на която се намираха — и изчезваше над главите им. Като че ли беше изцяло от метал, който лъщеше като месинг или най-чисто желязо; осем цилиндъра, всеки голям колкото градска кула. От завинтените обръчи, стегнали сегментите на всяко второ ниво, стърчаха кранове, а към тях бяха закрепени черни еластични въжета, които се изпъваха навън като нишки на изоставена паяжина и се събираха в огромни метални кутии, закрепени на стените. Раутос надникна надолу и едва успя да открои промяна във формата на кулите, сякаш всяка от тях се издигаше върху купол като на пчелен кошер.

Погледът му се спря върху парче метал, съвършено огънато между две сглобки, и той се намръщи. Сякаш пластове наноси се разчистиха от някакъв дълбоко заровен спомен. Умът му посегна да се докопа до него, но заслепяващите облаци се върнаха и го отнесоха. Той залитна и щеше да падне от терасата, ако Брет не беше го дръпнала грубо.

— Идиот! Да се убиеш ли искаш?

Той тръсна глава.

— Извинявай. Благодаря.

— Няма защо. Реагирах по инстинкт. Ако бях помислила, сигурно щях да те оставя. Ти си нищо за мен, дебело старче. Нищо. Никой нищо не значи за мен тук, никой от вас.

Почти викаше, за да я чуят всички.

— Тая кучка няма ли да млъкне най-после? — изсумтя Шеб.

Брет се обърна рязко към него.

— Жаден си за проклятие, а? Коя част от тялото ти искаш да изгние първа? Или аз да избера?

— Само да хвърлиш магията си върху мен, ще те удуша.

Тя се изсмя и му обърна гръб.

— Играй си с Асейн, ако ти трябва толкова.

Раутос вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои, и пое след Таксилиан, който крачеше по терасата, без да откъсва очи от съоръжението.

— Машина е — каза той, когато Раутос го настигна.

— Какво? Като в мелница ли? Но не виждам нищо като зъбни колелета или…

— Или нещо подобно, да. Зъбните колелета, предавки и лостове можеш да ги скриеш в корпуси, за да се опазят чисти от пясък и така нататък. Още по-практично, можеш да затвориш неща и да прилагаш променливи налягания, с което да движиш нещата от едно място на друго. Обичайна практика е в алхимията, особено когато се създадат съответни налягания с помощта на топлина и студ. Веднъж видях едно чародейно изобретение, което можеше да извлича етера от стъкленица и да загасва запалената свещ вътре. Пазена със заклинание помпа, която извличаше жизнената сила от въздуха. — Той махна към кулите. — Топлина, студ — мисля, че това са нещо като огромни камери под налягане.

— За каква цел?

Таксилиан го погледна с блеснали очи.

— Точно това смятам да открия.

Нямаше никакви стълби или мостове към кулите. Таксилиан го поведе обратно към входа.

— Сега отиваме нагоре.

— Трябва ни храна — каза Ласт притеснено, дори малко уплашено. — Може да се изгубим тук…

— Престани да хленчиш — изръмжа Напет. — Мога да ни извадя оттук по всяко време.

— Никой от вас — намеси се Асейн за изненада на всички — не иска да говори за онова, което намерихме в първата зала. Точно от него бягаме всички. Онези… онези чудовища… те са изклани. — Погледна ги с гняв и продължи: — Онова, което ги е убило, може все още да е тук! Нищо не знаем за тези неща…

— Ония чудовища не са загинали в битка — каза Шеб. — Това, което видяхме, е ритуално убийство. Жертви, това са те.

— Може би не са имали избор.

Шеб изсумтя.

— Не се сещам за много зверове, които сами избират да ги принесат в жертва. Разбира се, че не са имали избор. Това място е изоставено — усеща се. Надушва се в спарения въздух.

— Като се качим горе, ще излезем от влажното и ще можем да видим дали има следи в прахта — каза Ласт.

— Богове на бездната, и от селяка най-сетне да има полза — обади се Напет.

— Да тръгваме тогава.

Таксилиан пое нагоре, останалите отново тръгнаха след него.

Зареян между всички тях, безмълвен, почти заслепен от скръбта, която се лееше като пелени дъжд, призракът закопня да се пресегне. Към Таксилиан, към Раутос, дори към мудния и бавно мислещ Ласт. В тяхното странстване из недрата на Драконовата крепост бе изригнало знание, беше го блъснало с такава гръмовна сила, че го замая.

Познаваше това място. Знаеше името му. Вкоренената Калси. Владение на К’Чаин Че’Малле, гранична цитадела. Огромно тяло, вече изцедено от всякакъв живот, труп, застанал с пусти очи сред равнината. И знаеше, че Шай’гал е изклал Ловците К’елл. Та избиването им да запечата падането на тази крепост.

„Чакало ги е поражение. Монотонен шепот, песен на люспи. Великата армия, изпратена оттук, е била унищожена. Останал е само един жалък ариергард. Стражите Дж’ан са извели Матроната на полето на падналите, за да я погребат там завинаги.“

„Таксилиан! Чуй ме. Това, което е безжизнено, не е непременно мъртво. Това, което пада, може да се вдигне отново. Внимавай — много внимавай — в това място…“

Но виковете му оставаха нечути. Затворен беше отвън, безпомощен с всичко, което разбираше, с този водопад от тайни, които пропадаха в бездна от невежество.

Вече знаеше как негодува в ума си Асейн, как копнее да избяга от собствената си плът. Искаше да се изтръгне от всичко, което я проваляше. Проклетата й плът, умиращите органи, самият й ум. Осъзнала беше, че тялото е затвор, но затвор обречен на жестока, неумолима развала. О, винаги съществува онзи последен полет, когато ръждясалите решетки престават да са преграда. Когато душата е свободна да отлети, да разпери криле в търсене на невидими брегове. Но с това освобождение — доколкото знаеше тя — всичко, което наричаше „себе си“, щеше да се изгуби. Асейн щеше да свърши. Да спре. А онова, което се раждаше от пепелта, не се интересуваше от живото, оставено назад, не се интересуваше от предишния свят на болка и страдание. Преобразяваше се в безразличие и всичко отминало — всичко принадлежало на свършилия вече тленен живот — не означаваше нищо за него. Не можеше да възприеме тази ужасна истина.

Въпреки това копнееше за смъртта. Копнееше да избяга от изсъхналата си коруба с цялата й бързо напредваща немощ, с цялата жалост на невъзвратимо прекършеното. Само страхът я задържаше — назад от тази издатина в осемстенната зала, назад от онова фатално пропадане към невидимия под някъде долу. И същият този страх пълзеше сега към нея. Демони обитаваха тази крепост. Боеше се от онова, което предстоеше.

На стъпка зад нея вървеше Ласт, уместно избрал да остане в ариергард. Раменете му бяха изгърбени, главата наведена, сякаш таванът на коридора бе много по-нисък, отколкото беше в действителност. Беше мъж, роден да отваря пространства, безгранични небеса, необятни простори. В този обитаван от духове лабиринт се чувстваше смален, почти осакатен. Замаята го обземаше на всяка извивка и завой. Виждаше как се стесняват стените. Усещаше металната грамада, надвиснала над всички тях, непоносимата тежест на безбройните етажи нагоре.

Изведнъж го споходи спомен от детството му. Помагаше на баща си — преди да дойдат дълбините, преди да му бъде отнето всичко, което изобщо бе важно за него — спомни си как помагаше на баща си да разглобят един сайвант зад конюшните. Разковаваха изкорубените дъски и ги трупаха до оградата на кошарата. Довършваха работа, започната преди няколко месеца, преди сеитбата. Някъде късно следобед приключиха и баща му му каза да подреди дъските според дължината и състоянието им.

И той почна да ги реди. Споменът след това се замъгли, докато не стигна до момента, в който вдигна една сива прогнила дъска, останала от работата от предния сезон. И видя, че е смазал мише гнездо. Сплетеното кълбо от сухи треви беше сплескано и зацапано с кръв и малки вътрешности. Голите розови мишлета бяха смачкани, единствената им капка жизнена кръв бе изтекла. Двете мишки лежаха безжизнени до тях.

Коленичил пред тази гледка, надвиснал над нея като някакъв закъснял бог, той зяпна това унищожено семейство. Глупаво беше да плаче, разбира се. Мишки имаше в изобилие — Блудния знаеше, дворните котки дебелееха. Толкова глупави бяха тези сълзи.

Да, беше още дете. Чувствителна възраст, несъмнено. А когато се мръкна, баща му го хвана за ръка и го заведе до малката могила: това се бе превърнало в ритуал за двамата, откакто бяха погребали майка му в земята. И когато баща му видя сълзи по бузите на сина си, го придърпа до гърдите си и каза: „Отдавна го чаках това.“

Да, нивата нагоре изглеждаха здраво построени, стените дебели и яки. Нямаше основания да си мисли, че всичко може да рухне от безгрижния замах на някое дете бог. Такива мисли можеха само да ядосат един мъж. Всяко дете щеше да го разбере.

И той крачеше, стиснал в юмруци грамадните си ръце.

Шеб беше съвсем сигурен, че е умрял в затвор или поне е стигнал толкова близо до смъртта, че килийният знахар просто е наредил да го занесат до варниците и да го хвърлят в купа затънали в бялата прах трупове. Разяждащата болка от варта сигурно го бе измъкнала от унеса на треската и той сигурно бе изпълзял, измъкнал се беше през хвърлените отгоре му тела.

Това точно не го помнеше. Но се беше измъкнал на свобода. Иначе щеше ли да е жив сега? Да върви до Напет? Не, той ги беше излъгал всички. Онези агенти на Хиванар, подали срещу него обвиненията в злоупотреби, адвокатите, които с подкуп го бяха измъкнали от Давенето (знаеше, че щеше да оцелее в него) и вместо това се постараха да го пратят в трудов лагер. Десет години каторжен труд — никой не преживяваше това.

„Освен мен. Шеб Неубиваемия. И един ден, Ксарантос Хиванар, ще се върна, за да ограбя останалото ти богатство. Все още знам каквото знам, нали? И ти ще платиш, за да си мълча. А този път аз няма да съм нехаен. Ще се погрижа трупът ти да легне в бедняшки ров. Заклевам се в самия Блуден. Заклевам се!“

Напет крачеше до Шеб с неизменната си студена усмивка. Знаеше, че Шеб иска да е тиранинът на тази сган. Змийско сърце имаше тоя, само отрова и жлъч капеше от устата му. Беше се зарекъл, че някоя нощ ще го просне на земята и ще му навре дъртата змийска глава там, където заслужава.

Шеб беше лежал в ледерийски затвор — Напет беше сигурен в това. Навиците му, маниерите, кокетните му жестове — те му казваха всичко, което трябваше да знае за дребното плъхче Шеб. Използвали го бяха, и то много добре, в килиите. Мазоли на коленете. Рибешки дъх. Меки бузи. Много прозвища имаше за мъже като него.

Използвали го бяха достатъчно, за да започне да му харесва, а цялото това дърлене между двамата, е, то беше просто за да се види кой от двамата ще клекне пръв.

Четири години тежка каторга в кариерата близо до Блуроуз. Това бе присъдата на Напет за онова малко кърваво мазало в Ледерас, за мъжа на сестра му, дето толкова обичаше да скъсва от бой малкото крехко същество. Е, никой брат няма да остави това просто така, нали? Никой брат, който струва пет пари.

Единственият проклет срам от цялата работа бе, че не беше успял да убие кучия син. За малко обаче. Достатъчно счупени кокали, за да му е трудно да седи, още по-малко да обикаля из къщата, да троши каквото му падне и да бие беззащитната си жена.

Не че тя беше благодарна. Оказа се, че семейната вярност е еднопосочна. Той й прости много бързо за измяната обаче. Беше видяла кървавата сцена все пак. Писъци колкото щеш. Бедният й ум беше объркан — тя поначало не беше от най-умните. Иначе нямаше да се омъжи за онова надуто чипоносо говно, нали така.

Все едно, Напет щеше да спипа Шеб, рано или късно. Шеб щеше да разбере, че от двамата той, да, той е господарят на положението. Знаеше, че Шеб ще иска да е грубо, поне в началото, за да може да изглежда насилен, наранен и прочие. Двамата играеха една и съща игра в края на краищата.

Брет залитна и Напет я бутна напред.

— Тъпа жена. Крехка и тъпа, това си ти, като всяка жена. Зле си почти колкото дъртата вещица отзад. Блато съхне в тая твоя руса коса, знаеш ли го? Вониш на блато — не че сме газили през блато.

Тя го изгледа с гняв и забърза напред.

Брет надушваше миризмата на тиня. Вонята сякаш се излъчваше от порите й. Напет беше прав, но това не й пречеше да си мисли как точно да го убие. Ако не беше Таксилиан и може би Ласт, двамата с Шеб вече щяха да са я изнасилили. Веднъж-дваж, просто за да й дадат да разбере кой е господарят на положението. След това щяха да са си щастливи двамката, знаеше го.

Бяха й разказали една история веднъж, макар да не помнеше нито кой й я беше разказал, нито къде. История за едно момиче, което било вещица, макар все още да не го знаела. Била гадателка на Плочите, много преди да е видяла първата си Плоча. Дар, който никой и не помислял, че може да потърси у това дребно момиче с коса с цвят на пшеница.

Мъжете я преследвали още преди да изтече първата й кръв. Не високите и сивокожите, макар момичето да се бояло точно от тях — по така и необяснени причини, — а мъжете, които живеели на същото място като нея. Ледерии. Роби, да, роби като нея. Онова момиче. Онази вещица.

И имало един мъж, може би единственият сред всички тях, който не я гледал с похот. Не, в неговите очи имало любов. Истинското, онова истинско нещо, което всички момичета си мечтаят да намерят. Но бил от ниско потекло. Кърпач на рибарски мрежи, мъж, от чиито зачервени длани се ръсели рибешки люспи, когато се връщал от работа…

А трагедията бе следната. Тя все още не бе намерила Плочите си. Ако го беше направила навреме, щеше да е взела този мъж в леглото си. Щеше да го е направила първия си мъж. Тъй че онова, което ще се роди измежду краката й, да не се роди в болка. Тъй че да не стане толкова опустошително в изгарящата я страст.

Та преди да намери Плочите, тя се беше отдала на други мъже, не обичащи мъже. Отдала се беше да я използват.

Същите мъже, които след това й дадоха ново име, породено от легендата за Бялата врана, която някога предложила на хората дара на летенето, във формата на едно-единствено перо. И подтикнати от обещания, хората сграбчвали това перо и се опитвали да полетят. И падали, и се пребивали. А враната се смеела. Защото враните трябва да ядат като всички други твари в края на краищата.

„Аз съм Бялата врана и ще храня с бляновете ви. И ще се храня добре.“

Нарекоха я Перцето, заради обещанието, което предлагаше и никога не изпълняваше. Ако бе намерила Плочите, Брет беше сигурна, че щяха да са й дали друго име. На онова русо момиченце. Което и да беше то.

Раутос, който все още не бе открил фамилното си име, мислеше за жена си. Мъчеше си да си спомни нещо от живота им заедно, нещо по-различно от противната мизерия през последните им години.

Един мъж не се жени за момиче, нито за жена. Жени се за обещание и то блести с ярката си, неподвластна на времето чистота. Блести, с други думи, с блясъка на лъжи. Беше се самоизлъгал. Обещанието беше просто по форма, както подобава за твърдоглавието на младите, и в същината си предлагаше заблудата, че настоящият миг е вечен, че нищо няма да се промени — нито пламъкът на желанието, нито самата плът, нито страстта в погледите.

И ето го сега, в другия край на един брак — нямаше представа къде е тя сега. Навярно я беше убил. Навярно, което бе по-вероятно, предвид страха в душата му, просто бе избягал от нея. Все едно. Вече можеше да погледне назад с ужасяваща яснота и да види как нейното разпадане бе вървяло с неговото. Всеки от двамата се беше стопил на буца восък, сезон след сезон, смъкнал се беше до нещо безформено, нещо, което дори не намеква за формите, които бяха имали някога. Смазани, оклюмали, две вмирисани на кисело отпуснати тела, сбръчкана кожа, стонове, породени от колебливо движение. С цялата си глупост не бяха вървели през годините ръка за ръка — не, не бяха имали това благоразумие, това иронично разбиране за неизбежното.

Никой от двамата не бе смекчил желанията с границите, налагани така жестоко от възрастта. Той беше мечтал да намери по-млада жена, някоя топла и уханна, мека и непокътната. Тя беше копняла за някой висок, силен и здрав благодетел, който да смекчи ложето й с нежност и да я радва жарта на омагьосания от любов.

Нищо не си бяха спечелили от тези желания освен окаяност и самота. „Като два конопени чувала, пълни с потъмнели дрънкулки, всеки клечи сам в стаята си. Сред прах и паяжини.“

„Престанахме да си говорим — не, бъди искрен, никога не си говорехме. О, един през друг много често в онези ранни години. Да, говорехме си един през друг, ненаситно и остро, толкова сериозно, че чак горчиво, каквито си бяхме глупави. Не можехме ли да се научим да се смеем тогава? Толкова много неща щяха да тръгнат другояче. Толкова много…“

„Съжаления и печелене на пари, а дългът се трупа.“

Тази кошмарна цитадела съответстваше идеално на плашещия хаос в ума му. Непонятни машинарии, гигантски механизми, коридори и странни рампи, водещи нагоре към следващите нива, загадки от всички страни. Все едно… все едно, че Раутос губеше усета за себе си, губеше дарби, които отдавна бе приел за даденост. Как можеше знанието да рухне толкова бързо? Какво ставаше с него? Може ли умът да се стопи в нещо безформено, за да съответства на плътта, която го побира?

А може би изобщо не беше избягал? Тази мисъл го стъписа. Може би си лежеше в мекото легло, отворил очи, но без да вижда нищо от истината, докато душата му се скита из лабиринта на един разбит мозък. Тази мисъл го ужаси и той забърза да догони Таксилиан, застъпва буквално по петите му.

Мъжът пред него го погледна през рамо, вдигнал вежди.

Раутос измърмори извинение и изтри потта от изнуреното си лице.

Таксилиан отново насочи вниманието си към стръмната рампа и площадката, която виждаше напред и горе. Въздухът ставаше непоносимо горещ. Подозираше, че трябва да има шахти и отдушници, през които да се движат топлите и студени течения из този чужд град, но все още не бе намерил нищо, нито една затворена с решетки тръба — а покрай тях не се усещаха течения. И да имаше такива из въздуха, бяха толкова леки, че човешката кожа не можеше да усети шепнещия им лъх.

Градът беше мъртъв и в същото време живееше, дишаше и някъде в бавен синкоп биеше сърце, сърце от желязо и месинг, от мед и вонящо масло. Клапи и трансмисии, лостове и панти, обръчи и нитове. Беше открил белите дробове и знаеше, че някъде на по-горните нива ще намери и сърцето. А след това — още по-нависоко, в драконовия череп, спеше гигантският ум.

През целия му живот мечти бяха изпълвали мислите му, вътрешния му свят, мечти, че си играе като някой бог, създател на невероятни изобретения, машини толкова сложни, огромни, че могат да поразяват като мълнии, ако някой смъртен ум изведнъж ги проумее. Творения, които да пренасят хора на огромни разстояния, по-бързо от всеки кон или кораб. Други, които могат да обкръжат една човешка душа, да съхранят всяка нейна мисъл и чувство, самото й познание за себе си — и да запазят всичко непокътнато, отвъд развалата на смъртната плът. Творения, които да сложат край на всякакъв глад, на всякаква бедност, да съкрушат алчността, преди да се е родила, да отхвърлят жестокостта и безразличието, да се опълчат на неравенството и да премахнат съблазънта от садистично удоволствие.

Морални конструкти — о, те бяха мечти на безумец, разбира се. Хората настояват другите да се държат прилично, но рядко налагат същите изисквания на себе си. Оправдания, лишени от логика, подхранвани от изгодата и самозаблужденията за благочестива уместност.

Като дете беше слушал приказки за герои, високи, със строги лица, търсачи на приключения, които развяваха знамената на доблест и вярност, на чест и почтеност. И все пак, докато тези истории се разнищваха, Таксилиан се оказваше обзет от нарастващ ужас, докато героят сечеше и си отваряше с убийства път през безчетните жертви в преследване на онова, което той (и светът) смяташе за праведна цел. Правотата му беше ясна, но се крепеше на ръба, а усилията на жертвите му да съхранят живота си излизаха някак долни, дори зли.

Но една морална машина, ах, нямаше ли тя да е принудена от самата си механика да се придържа към същия стандарт, който налага над всяка друга разумна същност? Неподвластна на лицемерие, властта й щеше да е абсолютна и абсолютно справедлива.

Мечти на младеж, несъмнено. Такава машина, знаеше вече той, щеше бързо да стигне до извода, че единственият й наистина справедлив акт е пълното унищожение на всяка форма на разумен живот във всяко познато й селение. Разумността беше непълна — навярно винаги е била такава, — беше дефектна. Разумът не може да различи собствените си лъжи от истините си. В мащаба на самосъзнанието те често са с еднаква тежест. Грешките и злонамереността са аргументи само за намерение, не за резултат.

Знаеше, че насилието, катастрофата, късогледата глупост, некадърността и войнствеността винаги ще съществуват. Защото месото на историята, в края на краищата, е наплютото от мухи наследство от такива неща.

И все пак. „И все пак. Драконът е дом на цял град, град, който продължава да живее дори когато не е оцелял дори екът, за да крачи по улиците му. Самото му съществуване е послание.“

Таксилиан вярваше — добре де, ужасно му се искаше да вярва, — че ще открие някаква древна истина тук. Че ще се озове, да, лице в лице с един морален конструкт. А колкото до думите на Асейн отпреди малко, терзанията й за убитите К’Чаин Че’Малле в първата зала, тази сцена вече изглеждаше логична за Таксилиан. Машинният ум бе стигнал до своето неизбежно заключение. Беше въздал единствената възможна справедливост.

Само да можеше да го събуди отново. Съвършенството щеше да се върне на света.

Таксилиан, разбира се, изобщо не можеше да усети ужаса на призрака от тези възгледи. Справедливост без състрадание — това беше унищожителят на моралността, убиец, сляп за съпричастието.

„Остави тези неща на природата, на силите, които не могат да владеят дори боговете. Ако трябва да се придържаш към вяра, Таксилиан, придържай се към тази. Природата може да действа бавно, но ще намери равновесието — и това е процес, който никой от нас не може да спре, защото принадлежи на самото време.“

А призракът вече знаеше, че има усет за време.

Натъкнаха се на огромни зали, пълни с цистерни, в които растяха плесенни гъби и всевъзможни чужди растения, които сякаш не се нуждаеха от светлина. Натъкнаха се на кипящи гнезда люспести плъхове — ортени, — които се разпръсваха с цвърчене от рязката светлина на фенера.

Спални помещения в неизброими низове, зали за събрания и места за култови обреди. Работни цехове и пространства с ниски тавани, посветени на странно производство — камари от листове метал, всички съвършено еднакви, доказателство за ужасяваща точност. Оръжейни със странни оръжия, складове със здраво опаковани хранителни продукти, хладилни зали, пълни със замръзнало месо, висящо на куки. Ниши, в които бяха складирани топове плат, кожа и люспеста броня. Стаи, пълни с крушовидни съдове, подредени на рафтове.

Истински град, който ги очакваше.

А Таксилиан все така продължаваше да ги води нагоре. Като обсебен.

Беше избухнал метеж. Въоръжени банди островитяни върлуваха по крайбрежната линия, а в горите тълпи с мокри от кръв оръжия нападаха вдигнатите набързо поселения и подлагаха на грабеж и плячкосване най-бедните сред бежанците. Убийства, насилия — и навсякъде оранжеви пламъци се вдигаха високо във въздуха. Преди разсъмване огньовете обхванаха гората и стотици умряха от пушека и горещината.

Ян Товис беше извела своите шейки на каменистия бряг. Само големият им брой задържаше надалеч най-освирепелите убийци.

Бившите затворници от Втори девичи форт не бяха приели добре слуха — точен, за жалост, — че Кралицата на сумрака се готви да ги поведе в един непознат свят, царство на мрак и път безкрай. Че ако не успее и изгуби посоката, всички ще се окажат изоставени завинаги в пустиня, никога не познавала слънчевата светлина и блажената слънчева топлина.

Няколко хиляди островитяни бяха потърсили убежище при шейките. Останалите, знаеше тя, се избиваха сред сивия дим и бушуващите пламъци. Загледана към опустошения склон, към овъглените дървесни стволове и разрушените колиби, с лице, зацапано от пепел и пот, с насълзени от пушеците очи, Ян Товис се мъчеше да намери куража, волята да поеме отново командването. Беше уморена и физически, и душевно. Заливаха я вълни изпълнена с пепел горещина. Далечни писъци се носеха из въздуха и се врязваха в сърдитото стържене на свличащите се по склона изгорели отломки.

Някой си пробиваше път през тълпата зад нея, ръмжеше проклятия и мрачни закани. Скуиш.

— Хиляда души поне се стискат ей там, кралице. Осмелят ли се, ще се врежат в нас — имаме само една редица бивши пазачи между тях и нас. Направи нещо, и то бързо… твое величество.

Откъм брега до ушите й стигна шум от започнал бой. Сумрак се намръщи. Нещо в този звук…

— Чуваш ли? — попита тя присвитата до нея вещица.

— К’во?

— Това е организирано настъпление, Скуиш.

Обърна се и забърза към грохота на желязо, виковете от раздаваните команди и писъците на умиращи от развилнялата се тълпа. На колебливата светлина от горския пожар видя как тълпата се заотдръпва… през нея се врязваше клин ледерийски войници, приближаваше се неумолимо.

Сумрак спря. „Йедан Дериг. И неговият отряд. Брат ми — проклет да е!“

Мъжете от бившата охрана се размърдаха неспокойно, докато клинът цепеше през последните от тълпата. Не знаеха дали новодошлите ще нападнат и тях — направеха ли го, зле въоръжените островитяни щяха да бъдат посочени на парчета. Сумрак забърза отново, решена да се хвърли между двете сили.

Чу как Йедан изкомандва и видя съвършената точност, с която войниците му завиха, клинът се разпръсна, подравни се и оформи нова редица срещу кипящата тълпа плячкаджии.

Заплахата от онази посока вече бе приключила. Съотношението на силите беше несъществено. Дисциплината на малцина можеше да надвие множество — това бе ледерийската доктрина, извлечена от безброй сражения срещу диви племена по границите. Ян Товис го знаеше също както го знаеше и брат й.

Йедан, целият в сажди и пръски кръв, я бе видял, преди да го зърне тя, защото излезе на пътя й и вдигна набузниците на шлема си. Под тях се показа черната му брада и стегнатите мускули на челюстта.

— Моя кралице. Утрото бързо напредва и мигът на Стражата почти отмина. Ще загубиш тъмнината. — Поколеба се, след което добави: — Не вярвам, че можем да преживеем още ден в този метеж.

— Знам. Защо дойде, проклет кучи син? Вбесяваш ме.

— Пътят към Галан, кралице. Ако ще отваряш Пътя, трябва да е сега. — Махна към гората с облечената си в метална ръкавица ръка. — Когато видят портала, ще се опитат да нахлуят през него — за да избягат от пламъците. Да избягат от наказанието на кралството. Две хиляди престъпници ще тичат по петите ти.

— И какво може да се направи за това? — Още докато питаше, вече знаеше отговора. Знаеше го и й се искаше да запищи.

— Кралице, войниците ми ще задържат портала.

— И ще умрат!

Той мълчеше. Челюстите му се стягаха и отпускаха под брадата.

— Проклет да си! Проклет да си!!!

— Отвори Пътя, кралице.

Тя се обърна рязко към капитаните на бившата затворническа охрана.

— Пити. Бревити. Поддържате войниците на Йедан Дериг — докато можете, — но гледайте да не се въвлечете в боя толкова, че хората ви да не могат да се изтеглят. Искам ви през портала, ясно ли е?

— Както заповядате, ваше величество — отвърна Бревити.

Ян Товис огледа двете жени, учудена за пореден път защо другите ги бяха избрали за свои капитани. Никога не бяха служили като войници — всеки можеше да го разбере. Проклети престъпнички всъщност. Но можеха да командват. Поклати глава и отново се обърна към брат си.

— Ще ни последвате ли?

— Ако можем, кралице. Но трябва да задържим сигурно, докато не видим, че порталът заглъхва. — Помълча, после добави с обичайната си стегнатост: — Ще е на косъм.

Искаше й се да си заскубе косата.

— Тогава започвам… и… — Поколеба се за миг. — Ще говоря с Пули и Скуиш. Ще…

— Не защитавай онова, което направих, моя кралице. Време е да поведеш. Върви, направи каквото трябва.

„Богове, надут идиот такъв.“

„Не умирай, проклет да си. Да не си посмял да умреш!“

Не разбра дали той чу хлипа й, когато побягна. Беше спуснал отново предпазителите. А и шлемовете заглушаваха всичко освен най-резките звуци.

„Пътят към Галан. Пътят към дома. Защо изобщо сме напуснали? Какво ни е прокудило от Галан? От Първия бряг? Какво толкова е омърсило водата, че не сме могли да живеем повече там?“

Стигна до древното бунище от раковини, където с вещиците бе осветила земята, и се качи при двете старици.

Очите им лъщяха — от безумие или от страх, така и не можеше да го разбере с тия двете.

— Сега ли? — попита Пули.

— Да. Сега.

И Ян Товис се обърна. Огледа присвитите си от страх следовници. Народа си, струпан на пясъчната ивица. Гората зад тях бе като стена от огън. Пепел и дим, пожар. „Това… това оставяме зад себе си. Запомнете го.“ Оттук не можеше да види брат си.

„Никой никога не трябва да пита защо избягахме от този свят.“

Завъртя се вихрено, извадила благословените си ками. И разряза ръцете си над китките. Дарът на кралската кръв. Към брега.

Пули и Скуиш закрещяха „Словата на откъсването“, съсухрените им ръце се вкопчиха в китките й, попиваха кръвта й като пиявици.

„Не трябва да се оплакват. Че останаха само двете. Ще се научат, мисля, да са благодарни на брат ми. Когато разберат какво им дава кралската кръв. Когато разберат.“

Мракът зейна. Непроницаем, неуязвим за водата, в която се вряза долният му край.

Пътят към дома.

С плач, Ян Товис, Сумрак, кралицата на шейките, изтръгна ръцете си от вещиците и се хвърли напред. В студеното минало.

Където никой не можеше да чуе скръбните й писъци.

Тълпата се поколеба по-дълго, отколкото очакваше Йедан. Стотици гласове се извисиха във вик при раждането на портала, гласовете преляха в отчаян вопъл, а после в гняв, докато шейките и островитяните сред тях се хвърляха в портала и изчезваха… за да избягат от това безумие.

Йедан стоеше с бойците си и преценяваше с поглед най-близките метежници.

— Капитан Бревити?

— Да, Страж?

— Не се задържайте тук. Ние ще направим каквото трябва.

— Имаме си заповеди.

— Казах, ние ще ги задържим.

— Съжалявам — отсече жената. — Не сме в настроение да ви гледаме как се правите на герои тука.

— Освен това младежите ни няма да могат да се понасят след това, ако просто ви оставят — добави Пити.

Няколко гласа шумно й възразиха, при което двамата капитани се засмяха.

Йедан сдържа усмивката си и не отвърна. Тълпата скоро щеше да ги връхлети — тласкаха ги отзад. Винаги ставаше така, знаеше той. Нечий друг кураж, необуздан в укритието си сред стени от плът, готов съвсем лесно да пожертва чужд живот. Виждаше в напиращите вълни най-лошите и запечатваше чертите им в ума си, за да изпита куража им, когато най-сетне се озове лице в лице с всеки от тях.

— Готови! — извика високо. — Идват.

Първата задача в спирането на връхлитаща тълпа са две бързи стъпки напред, право в лицата на най-предните нападатели. Посичаш ги, отстъпваш крачка назад и стоиш здраво. Когато оцелелите бъдат тласнати отново напред, повтаряш същото — кърваво и жестоко, а след това почва истинската битка, мечовете секат, мушкат, ръбовете на щита блъскат тела, железните пети газят и тъпчат падналите в краката ти.

Най-близките редици залитнаха назад.

После натиснаха отново, надигнаха се като вълна.

Йедан и отрядът му отвърнаха със свирепа сеч. Удържаха двайсет трескави мига, а след това се отдръпнаха крачка назад, и още една. Започнаха да се появяват по-добре въоръжени плячкаджии, изтикани към първия ред. Първият ледерийски войник падна, промушен в бедрото. Двама от стражите на Бревити бързо излязоха напред, издърпаха го от фронтовата линия, притича лечител, за да запуши раната с паяжина.

Пити извика от позицията си зад Йедан:

— Над половината преминаха, Страж!

Поразените от войниците му въоръжени противници или се отдръпваха назад, или рухваха в краката им. Стражите на двамата капитани, бързи като котки, грабваха оръжията им, преди нападателите да ги докопат, и ги предаваха назад. Двете жени въоръжаваха хората си, за да подсилят ариергарда — Йедан не можеше да си представи друга причина за тази рискована и, честно казано, дразнеща тактика.

Войниците му се изтощаваха — от дълго време не бяха носили пълна броня. Беше занемарил поддържането им във форма. Прекалено много езда и малко маршове. Кога за последен път бяха проливали кръв? При нашествието на едурите, повечето от тях.

Сега плащаха за това. Задъхано дишане, забавени движения, залитания.

— Стъпка назад!

Редицата се отдръпна…

— Сега напред! Здраво!

Тълпата бе видяла в отстъплението им своя победа, начало на разгром. Внезапната атака ги стъписа, оръжията им не бяха готови за бой, умовете им бяха готови за всичко друго, но не и за отбрана. Първата линия се разпадна, както и тази зад нея, и третата. Йедан и войниците му — разбрали, че това е последният им натиск — се биеха като ръмжащи зверове.

Изведнъж стотиците тълпящи се пред тях се разпръснаха, грубите редици се разбиха. Хората хвърляха оръжия и бягаха колкото краката им държат по брега и в плитчините. Десетки бяха стъпкани, натикани в калта, камъните или водата.

Йедан изтегли отряда си към чакащия ариергард. Младежите ги гледаха смълчани, с нещо като неверие в очите.

— Погрижи се за ранените — ревна Йедан, вдигна лицевия предпазител, за да охлади пламналото си лице, и тежко си пое дъх.

— Вече можем да тръгнем — каза Бревити и го задърпа за лявата ръка. — Можем просто да преминем в… каквото е там. Ти, Страж, трябва да поведеш армията на шейките, знаеш ли?

— Шейките нямат армия…

— Време е да си имат, и то скоро.

— Освен това съм престъпник — избих…

— Знаем какво направи. Ти си един проклет от Блудния безумец, Йедан Дериг! Най-добрият командир, който може да има една армия.

— Ходатайстването остави на нас, миличък — каза Пити с усмивка.

Той се огледа. Един ранен. Нито един убит. Нито един, който да го интересува поне. От бойното поле се вдигаха писъци на болка. Безразличен към тях, той прибра меча си в ножницата.

Когато влезе в тлеещия портал — последен от всички, — Йедан Дериг не погледна назад.

Изоставянето на безполезни думи носеше огромна радост. Макар Бадале неволно да отмерваше всеки ден с жаркия ход на слънцето през пустото небе и всяка нощ с изгрева и залеза на загърнатата в мъгла луна и нефритените резки, прорязали звездния простор, същественият смисъл на думата „време“ се бе заличил от ума й. Дни и нощи се бяха слели в бясна вихрушка, въртяха се и въртяха без начало и край. Челюстите, захапали опашката. Търкаляха се напред и не оставяха нищо освен нападали по равнината неподвижни телца. Дори ребърчатите ги бяха изоставили.

Тук, в самия край на Стъклото, ги имаше само опалите — тлъсти месоядни бръмбари, прииждащи от изсушената безжизнена пустош от двете страни на пътя. И диамантите — лъскави бодливи гущери, които смучеха кръв от пръстите, стегнали здраво челюсти около тях всяка нощ — диаманти, които се превръщаха в рубини, щом се издуеха с кръв. И чирепите, всепоглъщащите скакалци, които връхлитаха на искрящи рояци, оглозгваха още живи деца и оставяха след себе си парчета дрипи, туфи коса и розови кости.

Насекоми и гущери властваха в това изгорено селение. Децата бяха натрапници, нашественици. Храна.

Рут се беше опитал да ги преведе покрай Стъклото, но нямаше начин да се заобиколи тази огромна, заслепяваща пустиня. Няколко от тях се събраха втората нощ. Бяха вървели на юг и в края на деня бяха намерили яма, пълна с яркозелена вода. Имаше вкус на варовикова прах и много деца се загърчиха от болки, стиснали стомасите си. Няколко умряха.

Рут седеше с бебето Хелд на ръце, а до него се беше присвила Брейдерал — високото кокалесто момиче, което напомняше на Бадале за Квидаторите. Беше се вмъкнала при тях и затова Бадале не я харесваше, не й вярваше, но Рут не гонеше никого. Садик също беше тук, момче, което гледаше Бадале с окаяно обожание. Беше отвратително, но най-добре от всички слушаше стиховете й, фразите й и можеше да й ги повтори дума по дума. Твърдеше, че ги събирал всички. За да направел книга един ден. Книга за това пътуване. Вярваше, следователно, че ще го преживеят, а това го правеше глупак.

Четиримата бяха насядали и в тишината, проточила се навън, наоколо и вътре, и през, и на моменти между всички тях, размишляваха какво да правят по-натам. Думи не бяха нужни за такъв вид разговор. А и за жестове никой нямаше нужната сила. Бадале мислеше, че книгата на Садик трябва да има огромен брой празни страници, за да отбележат такива мълчания и всичко, което съдържаха те. Истините и лъжите, нуждите и желанията. Всичките „сега“ и „тогава“, всичките „там“ и „тук“. Ако видеше такива страници и ако можеше да приглади отново всяка, една след друга, щеше да кимне, спомнила си как беше. Как беше.

Брейдерал бе тази, която зацапа първата празна страница.

— Трябва да се върнем.

Рут вдигна кървясалите си очи. Придърпа Хелд по-плътно до гърдите си. Намести опърпаната качулка, посегна с пръст да погали невидимата бузка.

Това бе неговият отговор и Бадале се съгласи с него. Съгласи се, о, да. Глупавата, опасна Брейдерал.

А тя почеса засъхналите ранички по ноздрите си.

— Не можем да заобиколим това. Можем само да го прекосим. Но да го прекосим означава всички да умрем и да умрем лошо. Чувала съм за тази Стъклена пустиня. Никога не е преминавана. От никого. Продължава вечно, чак в гърлото на гаснещото слънце.

О, Бадале хареса това. Беше хубава картина, която щеше да се съхрани жива в ума й. В гърлото, диамантено гърло, гърло от стъкло, остро, толкова остро стъкло. А те бяха змията.

— Имаме дебела кожа — отрони тя, след като страницата вече бе съсипана. — Влизаме в гърлото. Влизаме в него, защото това правят змиите.

— Значи умираме.

Всички й дадоха мълчание за това. Да каже такива неща! Да зацапа така страницата! Дадоха й мълчание. За това.

Рут извърна глава. Рут впери погледа си над Стъклената пустиня. Взира се натам дълго, дълго, докато тъмнината гасеше искрящите низини. А щом взирането му свърши, залюля Хелд да заспи. Люшкаше и люшкаше.

Тъй че беше решено. Влизаха в Стъклената пустиня.

Брейдерал си взе празна страница. Имаше хиляди, от които да избира.

Бадале изпълзя встрани, последвана от Садик, седна и се загледа в нощта. Заизхвърля думи. Там. Тук. Тогава. Сега. Когато. Всеки трябваше да изхвърли по нещо от това, което носеха, за да прекосят тази пустиня. Да захвърли ненужното. Дори поетите.

— Имаш стихотворение — каза Садик, тъмна сянка до нея. — Искам да го чуя.

След време без думи Садик се размърда.

— Приех го, Бадале.

— Да иде с мълчаливите страници.

— С какво?

— Празните страници. Онези, които съдържат всичко, което е вярно. Онези, които не лъжат за нищо. Мълчаливите страници, Садик.

— Друго стихотворение ли е това?

— Просто не го слагай в празна страница.

— Няма.

Изглеждаше странно доволен и тя се сгуши плътно до него, като ребърчато, когато ребърчатите не бяха ребърчати, а кученца, и той заспа. Тя го гледаше отгоре и си мислеше как яде ръцете му.

9.

— Натъпках се — заяви крал Техол, след което погледна гостенката си и добави: — С извинение.

Капитан Шурк Елале го изгледа, докато надигаше кристалния си бокал към красиво подпълнените си ярко боядисани устни.

— Поредният набъбнал член на трапезата ми.

— Всъщност това е кралската трапеза — отбеляза Бъг.

— Казах го образно — отвърна тя.

— Което е добре — извика Техол, — след като съпругата ми случайно седи тук до мене. И макар да не й се налага да пази диета, най-добре всички да си останем по-… образни. — Очите му зашариха неспокойно, преди да се скрие зад бокала си.

— Същите образи като едно време — каза Шурк. — Без неловките паузи, нелепия разкош и бремето на цяло кралство, тежащо на раменете ни. Напомнете ми да отклоня следващата покана.

— Копнееш за клатещата се палуба под краката ти ли? — попита Техол. — Ох, колко ми липсва морето…

— Как може да ти липсва нещо, което не си изпитал?

— Хм, имаш право. Трябваше да съм по-точен. Липсва ми лъжливият спомен за липса на живот по море. Беше, с риска да бъда груб, моят жест на съпричастие.

— Всъщност не мисля, че копнежите на капитана трябва да са предмет на разговор, съпруже — процеди тихо кралица Джанат.

Шурк все пак я чу.

— Ваше величество, тази нощ стана очебийно ясно, че храните необосновани предразсъдъци спрямо мъртвите. Ако все още бях жива, щях да се обидя.

— Нямаше.

— В жест на съпричастие всъщност щях!

— Добре, извинявам се — каза кралицата. — Просто намирам вашите прекалено натрапчиви съблазни за леко неуместни…

— Моите прекалено натрапчиви какво? Нарича се грим! И дрехи!

— По-скоро украсата на пира — промърмори Джанат.

Техол и Бъг трепнаха.

Шурк Елале се усмихна самодоволно.

— Ревността е неуместна за крали…

— Ревност? Луда ли сте?

Тонът на разговора се разгорещяваше.

— Да, ревност! Аз не старея и този факт само…

— Не стареете, вярно. Ставате само по-… гнила.

— Не по-гнила от вашето прекалено тесногръдие! И единственият лек, който ми е нужен, е торба пресни билки!

— Така си мислите.

— Нито един мъж не се е оплакал. Обзалагам се, че не можете да кажете същото.

— Какво означава пък това?

Шурк Елале избра най-злобния възможен отговор. Не отвърна нищо. Само отпи деликатно от виното си.

Джанат зяпна. После се обърна към съпруга си.

Той се сепна.

С тих, напрегнат глас Джанат попита:

— Скъпи съпруже, наистина ли не успявам да те задоволя?

— Разбира се, че не!

— Аз ли съм предметът на интимните разговори между теб и това… това същество?

— Интимни? Ти? С нея? Ни най-малко!

— О, и кой тогава е предметът на въпросните разговори?

— Никакъв предмет ня…

— Твърде сте заети за разговори значи, така ли? Вие двамата…

— Какво? Не!

— О, винаги има време за няколко изрични указания. Естествено.

— Аз не… ние не…

— Това е безумие — сопна се Шурк Елале. — След като мога да си взема мъж като Ублала Пунг, защо ще си правя труда с Техол тука?

Кралят закима енергично, след което се намръщи.

Джанат присви очи към немрящата.

— Трябва ли да разбирам, че съпругът ми не е достатъчно добър за теб?

Бъг плесна с ръце и стана.

— Мисля да се поразходя в градината. С ваше позволение, ваше величество…

— Не! Не в момента! Само ако аз мога да дойда с теб!

— Не си го и помисляй — изсъска му Джанат. — Честта ти защитавам тук!

— Ба! — изсмя се Шурк Елале. — Защитаваш собствения си избор на мъже! Различно е.

Техол се изправи, избута стола си назад и събра последните си останали трохи достойнство.

— Можем само да заключим — подхвана той възвишено, — че носталгичните нощи на възпоминания е най-добре да се съзерцават абстрактно…

— Образно — поправи го Бъг.

— Вместо буквално, да. Точно така. А сега моят канцлер и аз ще подишаме малко нощния въздух. Ей, дворцовите музиканти! Намажете с восък инструментите или каквото там трябва да направите. Музика! Нещо задушевно!

— Опрощаващо.

— И опрощаващо.

— Помиряващо.

— Помиряващо!

— Но не покровителстващо…

— Но не… Добре, това стига, Бъг.

— Разбира се, ваше величество.

Шурк проследи с поглед двамата страхливци, побягнали от залата за пир. Щом вратата се затвори и десетината музиканти най-сетне се настроиха на една и съща мелодия, капитанът се отпусна на стола си, изгледа за миг мълчаливо кралицата и попита:

— Та за какво беше всичко това?

— Имах едни гости снощи. Мисля, че трябва да ги видиш.

— Добре. В какво качество?

— Може да им потрябваш, с кораба си. Сложно е.

— Несъмнено.

Джанат махна на една слугиня и й даде тихо указания. Ниската въздебела жена с пъпчиво лице се отдалечи тромаво.

— Наистина не вярваш на Техол, нали? — попита Шурк, загледана разсеяно след слугинята с патешката походка.

— Не е въпрос на доверие. По-скоро отстраняване на изкушенията.

— Никога не става — изсумтя Шурк Елале. — Знаеш го, нали? Освен това той е крал. Има право да си позволява кралски волности. Твърдо установено правило. Единственият ти разумен отговор е да си позволяваш същото.

— Шурк, аз съм учен и почти нищо друго. Не ми е присъщо да…

— Трябва да ви стане присъщо, ваше величество. И тогава напрежението ще се смъкне и от двама ви. Никакви подозрения, никакви ревности, никакви неразумни очаквания. Никакви неприложими забрани.

— Наистина изповядвате доста фриволна философия, капитане.

— Така е.

— И ще сме обречени да затънем в най-мръсното блато на злоба, изневяра и самота.

— Това е проблемът с вас, живите. Всичките сте склонни да виждате само лошите неща. Ако беше мъртва като мен, щеше да разбереш колко безсмислено е всичко това. Хабене на ценна енергия. Препоръчвам ви собственото ви утуулу — то ще постави мислите ви на подходящо място.

— Между краката ми имаш предвид.

— Точно. Собственото ви ковчеже със скъпоценности, собствената ви кутийка с наслаждения, дарът, който повечето жени заключват и глътват ключа към него, а после се наричат „добродетелни“. Каква полза има да се отрича дарът и всичко, което той предлага? Лудост! Каква е ползата от добродетелта, която те прави нещастна и отчаяна?

— Има други видове удоволствие, Шурк…

— Но нито едно, което да е толкова подръка за всяка една от нас. Не ти трябват пари. Блудния да не дава, не ти трябва дори партньор! Казвам ви, невъздържаността е пътят към удовлетворението.

— А ти намерила ли си го? Удовлетворението имам предвид, след като невъздържаността ти не е под въпрос.

— И още как.

— А ако можеше отново да живееш?

— Мислила съм за това. Много. Напоследък всъщност, тъй като сред малазанците има един некромант, който твърди, че може да опита ритуал да ме върне към живот.

— И?

— Не съм решила. Суетност.

— Неостаряващата ти външност.

— Перспективата за безкрайно удоволствие всъщност.

— Не мислиш ли, че би могло да ти омръзне някой ден?

— Едва ли.

Кралица Джанат присви устни и промълви:

— Интересно.

Техол откъсна топчест розов плод от дървото до фонтана и го огледа замислено.

— Това беше грубо.

— Искаха да го направят убедително — каза Бъг. — Ще го ядеш ли това?

— Какво? Ами, мислех, че се получава хубав жест, както го държа и го оглеждам така, замислено.

— Така и предполагах.

Техол му връчи плода.

— Хайде, развали прозаичната красота на сцената.

Мокри мляскащи звуци заглушиха нежния ромон на фонтана.

— Шпиони и тайни ръкостискания — рече Техол. — По-лоши са и от Гилдията на ловците на плъхове.

Бъг преглътна и облиза устни.

— Кои?

— Жените? Любовници и бивши любовници? Старите познати. Не знам. Те.

— Това е кралски двор все пак. Дворът заговорничи и крои коварства със същата нужда, с която ние… ъъ, вие… дишате. Необходимост. Здравословно е всъщност.

— О, виж ти.

— Добре, не здравословно, освен ако, разбира се, човек не може да постигне пълно равновесие, та всяка фракция да заиграва против всички други. Истинската мярка за успеха на едно кралско Разузнавателно крило.

Техол се намръщи.

— Кой го плющи това, между другото?

— Вашето Разузнавателно крило ли?

— Същото.

— Аз.

— О. И как върви?

— Летя в кръгове, ваше величество.

— Слабо, Бъг.

— Както и трябва да бъде.

— Според мен трябва да изобретим друго крило.

— Нима?

Техол кимна, откъсна още един плод и го загледа замислено.

— За да се лети вярно, да. Баланс. Противобаланс. Бихме могли да го наречем Крилото на кралската глупост.

Бъг взе плода и го огледа.

— Няма нужда, вече си го имаме.

— Нима?

— Да, ваше величество.

— Ха-ха.

Бъг захапа плода и го изплю.

— Зелен е! Нарочно го направи това!

— Ах, колко глупаво от моя страна.

Бъг го изгледа ядосано.

Двете жени, влезли след пъпчивата слугиня в трапезарията, бяха образец на нелепия контраст. По-ниската — добре закръглена беше слабо определение — висеше и подрънкваше изумителен асортимент от пошли накити. „Облеклото“, което носеше, разтягаше определението на думата до краен предел. Шурк подозираше, че й е била нужна половин нощ, за да се напъха в стегнатия клин, а горната част на тоалета се състоеше като че ли единствено от многобройни тънки лентички, които превръщаха торса й в симетрично редуващи се трапчинки и гънки плът. Пълнотата й навярно бе признак колкото за младостта й, толкова и за изнежен живот, макар да имаше много ленивост в прекалено превзетата й, с полюшващ се задник походка — като през тълпа от невидими, но доловимо ахкащи обожатели. Бе кацнала съвършено на високите си токчета и едната й ръка бе изискано вдигната. Личицето й напомни на Шурк за преувеличеното цапотене, прилагано от сценични артисти и трагически оратори, със свирепо тъмния молив за очи, преливащ в искрящо лилаво под оскубаната линия на веждите; бяла пудра и фалшива руменина по закръглените пълни бузки; розова и кехлибарена лъскавина по пълните устни на леко извърнатата надолу уста. Косата й, копринено черна, беше вързана на безразборно кълбо от сплетени възелчета, накичени с десетки щръкнали перца, всяко увенчано с бисерче.

Шурк вероятно беше зяпнала за миг, достатъчно, за да си спечели снизходителна усмивка от високомерното малко същество, докато то се полюшваше към тях.

На стъпка зад този двукрак образец на модна пародия крачеше личната й слугиня, или поне това, което капитанът предположи, че трябва да е лична слугиня. С една глава по-висока от повечето мъже, яка като хамалин, жената бе облечена в нещо като везана розова нощница, която отчаяно крещеше за женственост и не успяваше и в най-малка степен да придаде на носещата я каквато и да било елегантност. Високо по скулите й проблясваха диамантени пъпчици… и Шурк се намръщи, с изумление осъзнала, че лицето на слугинята е смайващо привлекателно: правилни черти, дълбоки очи, пълни и сластни устни. Косата й беше подстригана късо до черепа, толкова руса, че беше сякаш почти бяла.

Реверансът, който благородното момиче поднесе пред кралица Джанат, беше изящен и съвършено изпълнен.

— Ваше величество, на вашите услуги.

Джанат се покашля.

— Принцеса Фелаш, добре сте дошли. Позволете ми да ви представя Шурк Елале, капитан на „Вечна благодарност“, морски съд, занимаващ се с независима търговия. Капитане, принцеса Фелаш е четиринадесетата дъщеря на краля на Болкандо Таркуф.

Шурк стана и направи реверанс.

— Принцесо, позволете ми да ви поздравя за тоалета ви. Не мога да се сетя за много жени, които биха могли така изящно да представят толкова огромно разнообразие от стилове.

Тъмните очи на слугинята пробягаха към Шурк и отново се отклониха.

Фелаш се изпъчи гордо, едната й ръка отново се изви изкусно във въздуха до главата й.

— Крайно мило от ваша страна, капитане. Малцина, дори в бащиния ми двор, притежават нужния финес да оценят изключителния ми вкус.

— Не се съмнявам, ваше височество.

Нов бърз поглед от страна на слугинята.

Джанат заговори припряно:

— Простете, моля ви, седнете с нас, принцесо. Споделете виното ни, малко лакомства.

— Благодаря, кралице Джанат. Крайно мила сте. Вино звучи чудесно, макар че за жалост трябва да откажа сладкишите. Трябва да внимавам с теглото си, разбирате.

„Е, това е добре, след като всички трябва да внимаваме.“

— О — веднага се поправи Фелаш, щом премрежените й очи се спряха на десертите, — след като този повод е изключително специален, защо да не си позволим… — И тя грабна обилно напоено с мед парче кекс, което буквално се подиграваше с идеята за финес, като излъчваше съвсем открито съблазънта към дебелеене. Поглъщането на това сладкишче подложи на изпитание благоприличието на принцесата, но тя се оказа бърза и само след миг облизваше грижливо пръстчетата си. — Ах, великолепно!

— Слугинята ви също може да…

— О, не, ваше величество! Тя е на най-стриктна диета… но моля ви, погледнете го само горкото дете!

— Принцеса Фелаш — намеси се бързо Шурк Елале, макар невъзмутимото изражение на слугинята да издаде, че отдавна е свикнала с безсърдечната грубост на господарката си, — трябва да призная, че изобщо не бях чула за визитата ви в Ледер…

— А, но това е само защото изобщо не съм тук, капитане. Официално тоест.

— О. Разбирам.

— Нима? — Изрисуваното хлапе има наглостта да й намигне хитро. След това Фелаш кимна на Джанат, докато си взимаше ново сладкишче. — Вашите малазански съюзници се канят скоро да навлязат в гнездо на усойници, виждате ли. Всъщност налице е много сериозен риск от война. По-благоразумните слуги на короната в Болкандо, разбира се, не желаят това да се допусне. В края на краищата, ако избухне такъв конфликт, има вероятност Ледер да бъде замесена и тогава никой няма да е щастлив!

— Значи баща ви ви е изпратил на тайна мисия, със съответните уверения?

— Майка ми всъщност, капитане — поправи я Фелаш и млясна. — Уви, нужно беше нещо повече от уверения, но всичко това вече е уредено и сега желая да се върна у дома.

Шурк го премисли за миг.

— Принцесо, морските пътища, които могат да ни отведат близо до вашето кралство, не са особено безопасни. Някои райони или не са картирани, или са неточно картирани. А налице са и пиратите…

— Как по-добре бихме се справили с такива пирати от това един от тях да командва кораба ни?

Шурк Елале се сепна.

— Принцесо, аз не съм…

— Шшт! Държите се глупаво. И не, кралица Джанат не е изтървала никакви тайни. Ние сме напълно способни сами да си събираме информация…

— Смущаващо способни, както се оказва — измърмори Джанат.

— Дори да съм пират — каза Шурк, — това не е гаранция, че няма да бъдем нападнати. Корсарите от Дийл, които порят онези води, не признават никакви правила на честта, стане ли дума за съперници. Тъй или иначе, всъщност съм ангажирана с транспортирането на товар, който за съжаление ще ме отведе в противоположната посока…

— Този товар да не би да се казва Ублала Пунг? — попита Джанат.

— Да.

— И той има наум определена цел?

— Е, признавам, че е доста смътна в момента.

— Тогава — продължи замислено кралицата, — ако му предложиш алтернативен маршрут натам, където отива, би ли възразил?

— Да възрази? Дори няма да го разбере, ваше величество. Само ще се усмихне, ще кимне и ще се опита да щипне някоя от моите…

— В такъв случай е възможно да вземете принцеса Фелаш дори с Ублала Пунг на борда, нали?

Шурк погледна намръщено кралицата, а след това Фелаш.

— Това кралска заповед ли е, ваше величество?

— Да кажем просто, че бихме били изключително доволни.

— В такъв случай да го кажа просто: задоволството ви, колкото и да сте доволна, не е достатъчно, ваше величество. Платете ми, и ми платете добре. И се споразумяваме по договор. И го искам писмено — било от вас, кралице, или от вас, принцесо.

— Но цялата идея е, че това трябва да си остане неофициално. Наистина, Шурк…

— Няма „наистина“, Джанат.

Фелаш махна небрежно с лепкавата си, цялата в трохи длан.

— Разбрахме се! Ще наредя да се напише договор. Няма проблем с условията на капитана. Никакъв. Добре! Радвам се, че всичко вече е уговорено по начин, удовлетворителен за всички!

Джанат примига.

— Добре. Чудесно тогава — каза Шурк Елале.

— О, тези сладки са ужас! Не бива да… о, добре де, само още една, може би…

След като двете гостенки от Болкандо си тръгнаха, Шурк Елале изгледа строго Джанат.

— И тъй, о, кралице, какво точно е положението в Болкандо?

— Блудния знае — въздъхна Джанат и си напълни отново бокала. — Бъркотия. В двора им има толкова враждуващи фракции, че пред него един факултет е като махленска пясъчна площадка. И може и да не го знаеш, но това говори нещо.

— Пясъчна площадка?

— Сега му казват пясъчник. Нали знаеш, в по-уредените квартали, на общински места, има градинки и детски площадки, където да си играят дечицата и да се изхождат всички улични котки и кучета.

— Вие привилегированите имате странни представи с какво трябва да играят децата ви.

— Някога да се те замеряли с котешко лайно? Добре, стига с това поведение, Шурк. Зли сме като дрипльовците, с които обикаляш, да ти кажа.

— Добре, съжалявам. Предупредила ли си малазанците, че Болкандо ври и кипи, и може да изригне в лицата им?

— Те знаят. Съюзниците им вече са там всъщност.

— Какво тогава прави принцесата в Ледерас?

Джанат се намръщи.

— Доколкото мога да преценя, премахва съперничеща шпионска мрежа. Същите, които Бъг е оставил да се мотаят — от равнодушие, предполагам.

— Фелаш? Тя не е убийца.

— Тя не е, но бих се обзаложила, че слугинята й е.

— На колко години е тази четиринайсета дъщеря между другото? Шестнайсет, седемнайсет…

— Четиринайсет всъщност.

— В името на бездната! Не бих казала, че горя от нетърпение да транспортирам тази надута лакомница чак до Ак’ринския бряг.

— Просто карай на лек баласт.

Шурк я зяпна ококорена.

Джанат се намръщи.

— Лоцманските карти, с които разполагаме, сочат плитчини с рифове, капитане. Какво си помислихте, че имах предвид?

— Представа нямах, ваше величество. Честно.

Джанат стана.

— Да идем да спипаме мъжете в градината, какво ще кажеш?

Напускането на двореца незабележимо стана с помощта на мълчаливите слуги на кралицата, които преведоха двете жени от Болкандо през лабиринт от неизползвани коридори и проходи.

На тиха улица изчакаха скромния впряг, който щеше да ги върне в стаите им в един що-годе приличен хан недалече от пристанището.

Фелаш задържа ръката си във въздуха, пръстите се задвижиха в бавен въртелив ритъм — навик, който привидно изобщо не забелязваше.

— Договор! Нелепост!

Слугинята не отвърна нищо.

— Е — каза Фелаш, — ако капитанът се окаже твърде досадна… — И във вдигнатата ръка блесна тънка кама; появи се толкова внезапно, все едно се въплъти от нощния въздух.

— Господарке — заговори слугинята тихо, плавно и с удивително красив глас, — това няма да свърши работа.

Фелаш се намръщи.

— О, кога ще пораснеш, глупаво момиче? Не можем да оставим никаква следа — никаква улика изобщо.

— Искам да кажа, господарке, че капитанът не може да бъде убита, защото тя вече е мъртва.

— Това е нелепо!

— Но е вярно, господарке. Нещо повече, съживена е с помощта на утуулу.

— О, това вече е интересно! И възбуждащо! — Камата изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. — Ще ми приготвиш купа, нали? Трябва да помисля.

— Идват — промърмори Бъг.

Техол се обърна.

— Ах, виж как са се помирили и така нататък. Скъпи мои, нощният въздух е наистина изключително освежителен, не мислите ли?

— Не съм ти скъпа — каза Шурк Елале. — Тя ти е скъпа.

— Ама разбира се! Не съм ли най-щастливият жив мъж?

— Блудния знае, не е дарба.

— Или външност — добави Джанат и огледа мъжа си преценяващо.

— Докато не бяха съюзнички, беше по-добре — каза Техол на Бъг.

— Разделяй, за да владееш вододела, това е мотото ми.

— Крайно любопитно при това. Някога получавало ли ти се е, Бъг?

— Ще се постарая да ви уведомя, щом се получи, ваше величество.

На трийсет левги от Ли Хенг на континента Кюон Тали се намираше село Гетран: грубо иззидани каменни къщи, няколко дюкяна, порутен храм, посветен на няколко местни духа, кръчма и четвъртит затвор, където бирникът живееше в една от килиите и имаше навика да се арестува сам, щом прекалеше с пиенето, което ставаше почти всяка вечер.

Зад тромавия храм с неговите трийсет и две стаи имаше терасовидно гробище, съответстващо на трите най-явни класови нива в селото. Най-високата и отдалечена от зданието тераса бе запазена за най-богатите фамилии — търговци и опитни занаятчии, чиято родословна линия можеше да докаже присъствие в селището повече от три поколения. Гробовете им бяха белязани с пищни паметници, гробници, построени във формата на миниатюрни храмове, и тук-там по някой тухлен толос — стил в района, който можеше да се проследи назад във времето от векове.

Второто ниво принадлежеше на обитатели, които не бяха особено богати, но пък общо взето заможни и почтени. Погребенията тук бяха, естествено, по-скромни, но все пак иззиданите с камък гробове и плоските каменни олтари бяха като цяло добре поддържани от близките и потомците.

Най-близо до храма и на нивото на основите му почиваха мъртвите, които най-много се нуждаеха от духовна закрила — и може би от съжаление. Пияниците, пройдохите, наркоманите и престъпниците. Техните тела бяха натъпкани в дълги изкопи, които се отваряха поред, за да се остави достатъчно време труповете да се разложат, преди да бъде положен нов.

Селище не по-различно от безброй други, пръснати из Малазанската империя. Цели животи, преживени встрани от великите дела и имперски амбиции, далече от маршируващите завоевателни армии и раздираните от магия битки. Животи, затрупани от местни драми, и всяко лице познато, всякой живот известен от лепкавото от кръв раждане до изцедената от кръв смърт.

Тормозеното от четирите си по-големи сестри мърляво полудиво момче, което един ден щеше да бъде наречено Детсмел, имаше навика да се крие извън дома със Скез Грейман, който можеше да му е чичо или просто един от любовниците на майка му, понеже баща му беше на война. Скез беше селският аранжор на покойниците, гробар и понякога зидар на надгробни паметници. С ръце като прашни млатила и китки, дебели колкото мъжки прасец, и лице, което беше хлътнало от едната страна от паднал трегер преди няколко десетилетия, той не беше мъж, привличащ възхитени погледи, но пък и приятели не му липсваха. Оправяше се добре с мъртвите в края на краищата. А и имаше нещо — това всяка жена го твърдеше, — имаше си нещо, и още как. Поглед в окото, който даваше утеха, който обещаваше повече, ако е нужно повече. Обожаван беше, да, и ходеше да закусва при жените из цялото село, подробност, която младият Детсмел трудно схващаше.

Естествено, един ден един съпруг уби Скез, и макар според закона да беше оправдан, ами, глупакът взе, че се поболя и умря само след седмица и само малцина дойдоха да оплачат подутия му посинял труп. По това време Детсмел вече беше поел работата като пазач на мъртвите, седемнайсетгодишен момък, за когото всички твърдяха, че никога няма да тръгне по пътя на баща си, който беше окуцял войник, воювал в гражданската война на Кюон Тали, но никога не говореше за преживелиците си, дори когато се напиеше до затъпяване, с едното си кървясало око втренчено в гробните изкопи зад храма.

След като пое отговорностите на Скез, младият Детсмел — още не носеше това име — беше напълно уверен в бъдещето си. Беше си всъщност почтена работа. Достойна професия, достоен живот.

Когато стана на деветнайсет — вече се беше устроил добре в порутената каменна къща с плосък покрив до гробището, къща, която Скез бе построил със собствените си ръце, дойде вестта, че Хестер Вил, храмовият жрец, е поразен от удар и скоро ще влезе в прегръдката на духовете. Отдавна предстоеше. Хестер беше на близо сто години в края на краищата, крехко старче, което — разправяха — било грамаден мъж някога. От ушите му висяха глигански бивни, опънали през десетилетията мекото толкова, че извитите жълти кости опираха кокалестите му рамене. Лицето му бе нашарено с наподобяващи козина татуировки. Никога не бе имало и капка съмнение, че Хестер Вил е жрец на Финир и че гледа на местните духове с насмешливо снизхождение, макар винаги да беше съвестен в извършването на ритуалите в полза на селяните.

Приближаващата се смърт на жреца бе важна. Последният храмов прислужник беше избягал с месечния десятък преди няколко години. (Детсмел помнеше малкото говно — двамата със Скез го бяха спипали веднъж да пикае върху една гробница на високата тераса и го бяха набили, с удоволствие при това.) Отидеше ли си Вил, храмът щеше да запустее и духовете щяха да останат неумилостивени. Трябваше да се намери някой, може би дори външен човек, чужденец. Трябваше да се оповести, че село Гетран е изпаднало в нужда.

Задачата на пазача на гробищата бе да седи със спускащия се в смъртта, ако той няма семейство, тъй че младежът се заметна с наметалото на стария Скез Грейман, взе дървената си кутия с билки, еликсири, ножове и лопатката за изгребване на мозък и тръгна през гробището.

Не помнеше кога за последен път е влизал в дома на Вил, но стаята, в която влезе, беше преобразена. Самотното огнище в средата гореше буйно и мяташе странни плашещи сенки по варосаните стени — сенки, които не очертаваха нищо видимо в стаята, а голи клони, които се полюшваха, раздвижени сякаш от свирепи зимни ветрове. Полупарализираният Хестер Вил се беше довлякъл в къщата си сам — беше отказал всякаква чужда помощ — и Детсмел го намери на пода. Не беше имал сили да се качи на леглото.

Смърт чакаше в горещия сух въздух, който пулсираше между стените и кръжеше около високите пламъци. Влизаше в него с всяко хрипливо вдишване и неохотно излизаше с всяко шепнещо издишване.

Детсмел вдигна крехкия старец на леглото, загърна го с опърпаното одеяло, а след това седна, изпотен и разтреперан, и се загледа в лицето му. Ударът бе поразил тежко лявата страна, смачкал бе сбръчканата кожа и жилестите мускули под нея и бе обездвижил клепача.

Капването на вода в зяпналата уста на Вил дори не предизвика инстинктивно преглъщане и подсказа на Детсмел, че на стареца му остава съвсем малко време.

Огънят в огнището гореше все така буйно. След малко тази подробност стигна до съзнанието на Детсмел и той се обърна и погледна оградената с камъни дупка. Никакви дърва не видя под пламъците. Нямаше дори жарава. Въпреки силната горещина го прониза мраз.

Нещо беше дошло в буйния огън. Финир ли беше? Помисли си, че може би е той. Хестер Вил беше предан жрец, доблестен човек — така казваха всички — и разбира се, че богът му бе дошъл, за да прибере душата му. Това бе отплатата за цял живот служба и принасяне на жертви.

Разбира се, самата идея за отплата бе изключително човешка по произхода си, породена от съкровената вяра в цената на забелязаните, признати и оценени усилия. Това, че боговете ще ти се отплатят според заслугите, бе не само нещо дадено, но и задължително — иначе защо да коленичи човек пред тях?

Богът, който се пресегна от пламъците, за да отнеме дъха на Вил обаче, не беше Финир. Беше Качулатия, с ноктести прашно зелени длани и пръсти, зацапани с черно от гнилото, и това пресягане изглеждаше вяло, колебливо, все едно Богът на мъртвите беше сляп, уморен и отегчен от тази жалка необходимост.

Вниманието на Качулатия докосна ума на Детсмел. Чужда във всяко отношение, но дълбока, почти безформена скръб се надигна като горчива мъгла от душата на самия бог — скръб, която младият смъртен позна. Беше скръбта, която изпитваш понякога към умиращите, когато тези умиращи са ти непознати, чужди са ти по същество, когато съдбата им е почти абстрактна. Безлична скръб, призрачно наметало, с което си се загърнал, за да постоиш неподвижен, замислен, като се мъчиш да се убедиш в тежестта му и как тази тежест — щом престане да е призрачна — би се усещала някъде в бъдещето. Когато смъртта стане лична, когато няма да можеш да се измъкнеш изпод тежестта й. Когато скръбта престане да бъде идея и се превърне в цял свят от задушаващ мрак.

Хладни, чужди очи се взряха за миг в Детсмел и глас се понесе в черепа му:

„Мислеше, че ги интересува.“

— Но… той е на самия Финир…

„Няма сделка, когато на нея държи само едната страна. Няма договор, когато само едната страна го е подпечатала с кръв. Аз съм жетварят на заблудените, смъртни.“

— И затова скърбиш, нали? Мога да я усетя… твоята скръб…

„Можеш значи. Навярно си един от моите тогава.“

— Приготвям мъртвите…

„Утоляваш заблудите им, да. Но това не ми служи. Казвам, че си един от моите, но какво значи това? Не ме питай, смъртни. С мен не се пазарят. Не обещавам нищо освен загуба и провал, прах и алчна пръст. Ти си един от моите. Започваме игра, ти и аз. Играта на извъртане.“

— Виждал съм смъртта. Тя не ме терзае.

„Това е несъществено. Играта е следната: крадеш живота им — измъкваш ги от ръцете ми. Проклинаш тези ръце, които виждаш сега, ноктите, почернели от допира със смъртта. Храчиш в безжизнения ми дъх. Мамиш ме на всеки завой. Вслушай се в тази истина: не съществува никаква друга форма на служба толкова честна като тази, която ти предлагам. За да воюваш срещу мен, трябва да признаваш силата ми. Както аз признавам твоята. Трябва да уважаваш факта, че аз винаги печеля, че ти неизбежно се проваляш. В замяна аз ще ти дам своето уважение. За куража ти. За упорития отказ, който е най-голямата сила на един смъртен.“

„Заради всичко това, смъртни, дай ми добра игра.“

— А какво получавам в замяна? Да оставим уважението. Какво получавам аз?

„Само това, което откриеш. Неопровержими истини. Нетрепващ поглед към скърбите, които терзаят всеки живот. Въздишката на приемането. Край на страха.“

Край на страха. Дори за толкова млад човек, толкова неопитен човек, Детсмел разбра стойността на такъв дар. Край на страха.

— Не бъди жесток с Хестер Вил, моля те.

„Преднамерената жестокост не ми е присъща, смъртни. Все пак душата му ще се почувства жестоко насилена и нищо не мога да направя за това.“

— Разбирам. Финир е този, който би трябвало да бъде накаран да отговаря за тази измяна.

Долови горчива насмешка в думите на Качулатия бог.

„Един ден дори боговете ще отговарят пред смъртта.“

Детсмел примига във внезапния сумрак — огънят внезапно се смали, замъждука и изгасна. Погледна Вил и видя, че старецът вече не диша. Лицето му бе замръзнало в окаяна маска. Четири черни петна бяха прогорили челото му.

Светът не даваше много. А това, което даваше, твърде рано си го взимаше обратно. И дланите пареха, пълни с липса, очите, загледани навън, бяха празни и пусти, като местата, които виждаха. Слънчевата светлина плачеше през навеите прах и човек можеше да седи и чака да види своя бог, понеже не му оставаше нищо освен чакането.

Детсмел газеше през спомените си — задача, най-изпълнима в самота. Скиташе се като изгубен, притеглен към тази обраснала с бурени, запустяла руина в ядрото на Ледерас, с неземните й насекоми, зейналите ями с оплетени в корени буци изгнила пръст. Богът на смъртта отново се пресягаше към този свят, завихряше с пръст езера от смъртна кръв. Но Детсмел оставаше сляп за тъй очертаните шарки, за това сложно заплитане на старата игра.

Откри, че го е страх за неговия бог. За Гуглата, неговия враг, неговия приятел. За единствения проклет бог, когото уважаваше.

Играта на некроманта бе непонятна за другите. За тях това бе старият плъх, дебнещ котката в плевника, еднопосочен лов, обвързан от взаимна омраза. Изобщо не беше така, разбира се. Гуглата не презираше некромантите — богът знаеше, че никой друг не разбира истински него и неговите най-сетни светове. Отбягването на черния допир, краденето на души, присмехът над живота с оживяването на трупове — това бяха одеждите на истински култ. Защото истинският култ е, по самото си естество, игра.

— Няма сделка, когато на нея държи само едната страна — каза Детсмел на глас и изсумтя с горчива насмешка. Твърде много ирония имаше в това да кажеш нещо такова на призраци, особено в място, където така гъмжеше от призраци като тук, само на десетина крачки от портата на къщата Азат.

Беше научил, че Брис Бедикт е бил убит някога, и върнат след това отново. Най-горчив дар, и беше чудо, че братът на краля не е полудял. Когато една душа остави пътеката, закъснялото завръщане кара глупака непрекъснато да залита. Всяка стъпка се намества непохватно, все едно отпечатъкът на собственото му стъпало вече не съвпада с него, сякаш душата вече не се вмества добре в своя съсъд от плът и кости и остава разтърсена и изместена.

А сега бе чул за жена, прокълната да остане немряща. Рутан Гъд бе стигнал дотам да намеква, че е спал с нея, а това бе противно! Детсмел поклати глава. Като да спи с овце, крави, кучета, кози, тлъсти бок’арала. Не, още по-лошо дори. А искаше ли тя да се развали проклятието? Не — поне с това той можеше да се съгласи. От връщането нямаше полза. Човек свиква нещата да си остават същите, свиква повече, отколкото с онова, което жива душа изпитва към отпадащото си, изгниващо тяло. Освен това мъртвите никога не се връщат напълно.

— Все едно да знаеш тайната на фокус — учудването си отива. Изгубили са всички заблуди, които някога са ги утешавали.

— Детсмел!

Обърна се и видя Ботъл: идваше към него през купчините пръст и дупките.

— Чух, че каза нещо. Призраците никога не казват нищо хубаво — защо си правиш труда да говориш с тях?

— Не съм.

Младият маг стигна до него, спря, погледна старата кула на Джагът и попита:

— Видя ли обоза, който се заформя извън града? Богове, имаме храна за пет пъти по-голяма армия от нашата.

— Може би, а може би не.

Ботъл изсумтя.

— Точно това каза и Фидлър.

— Ще тръгнем наникъде. Снабдяването ще е трудно, може би невъзможно.

— Наникъде. Знаеш ли, май си прав.

Детсмел посочи къщата Азат.

— Вътре са, мисля.

— Синн и Гръб ли?

— Да.

— Нещо ги е спипало?

— Едва ли. Мисля, че са преминали, както се научиха да правят Келанвед и Танцьора.

— Къде?

— Представа нямам. И не, нямам никакви планове да ги проследявам. Трябва да ги броим за изгубени. Безвъзвратно.

Ботъл го погледна.

— Това подхвърли ли го вече на адюнктата?

— Да. Не я зарадва.

— Има си хас. — Почеса се по четинестата брада, която явно имаше намерение да си пусне. — Защо са влезли вътре според теб.

Детсмел направи гримаса.

— Помня деня, в който напуснах дома си. Един проклет коч се беше качил на покрива на къщата ми — къщата, която наследих, искам да кажа. Голям, чисто бял, жаден да налети на всичко, което е с крака. Погледът, който ми хвърли, беше празен и пълен, ако ме разбираш какво искам да кажа…

— Не. Добре де, да. Когато зимата свърши — сезонът и ония очи.

— Празни и пълни, и от високото там горе имаше адски добра гледка към гробището, всичките три тераси, от бедняците до местното знатно съсловие. Тъкмо бях отишъл да погреба селския жрец…

— Бил е умрял, надявам се.

— Някои хора умират с кротки лица. Други умират прекалено разбиращи. Празно и пълно. Той не го разбра, докато не си свърши умирачката, а такова лице е най-лошото за гледане. — Детсмел се намръщи. — Най-лошото, Ботъл.

— Продължавай.

— За какво си толкова нетърпелив, войник?

Ботъл се сепна.

— Съжалявам. Нищо.

— Най-нетърпеливите хора са точно такива, щом им избиеш позата. Все припират, бързат за нищо и никъде. Бързането им е в главите и очакват всеки друг да хукне с тях на майната си. Нямам време за такива боклуци.

— Изнервят те, а?

— Нямам време, казах. В смисъл, колкото повече ме ръчкат, толкова повече време ми отнема.

Ботъл се ухили.

— Разбрах те.

— Добре. — Детсмел помълча, после се върна на мисълта си. — Та онзи коч, надвиснал там горе, ами, просто ме порази. Тия очи… Всички ги имаме, така смятам, някои — по-лоши от други. За жреца дойдоха късно — но обещанието си беше там, през целия му живот. Същото е за всекиго. Виждаш, че е празно, и това прозрение те изпълва.

— Чакай… кое е празно?

— Цялата зарязана от Гуглата бъркотия, Ботъл. Цялата.

— Ама и ти си голям гадняр, Детсмел.

— Признавам ти, това място така ме яде, дъвче спомени, за които мислех, че отдавна са погребани. Но както и да е, стоях аз там, кочът от едната страна, гробницата на жреца от другата — нависоко, на най-високото било, което можах да намеря — а местните благородници щяха да нададат вой, когато видеха. Но вече не ме интересуваше.

— Защото същия ден си се махнал.

— Да. Отидох в Ли Хенг, бях първият на опашката пред наборната служба. Един войник оставя мъртвите зад себе си, а тези, които един войник погребва… е, повечето пъти са хора, които познава.

— Не вдигаме бойни могили само за нашите мъртви.

— Не това имам предвид, като казвам „познава“, Ботъл. Вглеждал ли си се някога в лице на враг, мъртъв, имам предвид?

— Няколко пъти, да.

— Какво видя?

Ботъл помръдна притеснено и отново примижа към кулата.

— Схванах.

— Няма по-добро място да се изпикаеш на лицето на Гуглата от армия. Когато ти е останала само пикня, а да си кажем честно, само това ни е останало на нас.

— Чакам — търпеливо — да разбера как всичко това се връзва със Синн, Гръб и Азата.

— Снощи отидох до кучкарниците и изкарах Бент и Роуч — от тях паленцето е голямото зло, да знаеш. Старият Бент си е просто един проклет браничар. Съвсем простичък, откровен. В смисъл знаеш, че това, което всъщност иска, е да ти разкъса гърлото. Но никакви игри, нали? Не и Роуч, онова хитро ноктесто демонче. Та тупнах аз Бент по главата, колкото да му кажа кой е шефът. Роуч ми поклати опашка, след което ме захапа за глезена — трябваше почти да го удуша, за да му отворя челюстите.

— Взе кучетата значи.

— После ги пуснах. Драснаха като стрели — по улици, през улички, около сгради и право през пищящите тълпи — чак до тая врата тука. До Азата.

— Как успя да не изостанеш?

— Не успях. Пуснах заклинание по двамата и просто го проследих. Докато стигна тук, Роуч се беше хвърлял по вратата толкова често, че лежеше замаян на пътеката. Бент се опитваше да изрови път през камъните.

— Защо някой от нас не се сети да го направи?

— Защото всичките сте тъпи, затова.

— И после какво направи?

— Отворих вратата. Влетяха вътре. Чух как затичаха нагоре по стъпалата — а след това… нищо. Тишина. Тръгнаха след Синн и Гръб, през портал някакъв.

— Знаеш ли — рече Ботъл, — ако беше дошъл при мен, можех да яхна душата на някое от тях и може би да добия представа къде се отваря този портал. Но пък, тъй като си гений, Детсмел, сигурен съм, че си имал сериозна причина да не го направиш.

— Дъх на Гуглата. Добре де, издъних се. И гениите са тъпи понякога.

— Кръмп донесе съобщението ти — едва успях да го схвана. Поиска да се срещнеш с мен тук и ето ме. Но тази твоя история можеше да ми я разкажеш над някоя халба в кръчмата на Гослинг.

— Избрах Кръмп, защото знаех, че щом отнесе съобщението, ще забрави всичко за него. Ще забрави какво съм му казал и какво след това той е казал на теб. Всъщност той е най-задръстеният човек, когото съм познавал.

— За да се срещнем тайно. Колко загадъчно. Какво искаш от мен, Детсмел?

— Искам да науча за нощната ти посетителка, първо. Реших, че може би ще е най-добре да го чуя насаме.

Ботъл го зяпна.

Детсмел се намръщи.

— Какво?

— Чакам да видя похотливия поглед.

— Не искам такива подробности, идиот! Виждал ли си й очите? Надзъртал ли си в тях, Ботъл?

— Да. И всеки път съм съжалявал.

— Защо?

— Има толкова много… нужда в тях.

— Това ли е? Нищо друго?

— Много още, Детсмел. Наслада, може би дори любов — не знам. Всичко, което виждам в очите й… е в „сега“. Не знам как иначе да ти го обясня. Няма минало, няма бъдеще, само настоящето.

— Празно и пълно.

Ботъл присви очи.

— Като коча, да. Животинската й страна. Смразява ме, признавам. Все едно гледам в огледало и виждам собствените си очи, но по начин, по който никой друг не може да ги види. Моите очи с… — Той потръпна. — Без никой зад тях. Никой, който познавам.

— Никой, който някой познава — отрони Детсмел и кимна. — Ботъл, веднъж погледнах в очите на Качулатия и видях същото — дори почувствах това, което ми описа току-що. Аз, но не аз. Аз, но всъщност никой. И мисля, че знам какво видях — и какво ти непрекъснато виждаш в нея. Мисля, че най-сетне го разбирам — онези очи, празното и пълното, онова отсъствие в тях. — Погледна втренчено Ботъл. — Това са нашите очи в смъртта. Нашите очи, когато душите ни са избягали от тях.

Ботъл пребледня.

— Богове на бездната, Детсмел! Току-що пусна студени червеи по гръбнака ми. Това… това просто е ужасно. Това ли идва от взирането в очите на твърде много мъртъвци? Вече ще знам да си държа очите извърнати, когато крача по бойно поле… богове!

— Кочът беше пълен със семе — каза Детсмел, загледан отново към Азата, — и трябваше да го изхвърли. Дали беше последният му сезон? Знаеше ли го? Вярва ли в това всяка пролет? Никакво минало и никакво бъдеще. Пълно и празно. Само това. Винаги това. Вечно това. — Той се почеса по брадичката. — Нямам ходове, Ботъл. Чувствам го. Нямам ходове.

— Виж какво — каза тя, — аз като си пъхна пръста — моя пръст — там, не ми прави никакъв кеф. Загря ли?

И се превъртя от него, за да стъпи на пода и след това може би да се изправи, обаче някой тъпак беше срязал леглото по дължина и тя тупна на мръсния под и изруга.

Скълдет се надигна да погледне. Големите му бистри женствени очи лъснаха изпод рошавите кичури катраненочерна коса.

Изведнъж я споходи странен спомен. Странен с това, че изобщо я споходи, след като малко спомени я спохождаха изобщо. Беше дете, съвсем мъничко пияна (ха-ха), залиташе по тревист склон към ромолящо поточе — и до брега намери онази хлъзгава рибка, умряла, ама умряла току-що. Пъстървичка някаква, в най-изумителното червено, каквото бе виждала, а по тънкото гръбче минаваше ивица искрящо тъмнозелено, като мокри борови клонки.

Представа нямаше защо Скълдет й напомни за онази мъртва рибка. Не бяха цветовете, защото той не беше червен, нито дори зелен. Не беше и умрялото, защото той не изглеждаше много умрял, както мигаше. Хлъзгавостта? Може би. Онази течна лъскавина, да, рибката в шепата й, като в мокър ковчег. Изведнъж си спомни дълбоката скръб, която бе изпитала. Младите толкова се бореха. Много от тях умираха, понякога без никаква сериозна причина. Как се казваше онзи поток? Къде беше, в името на Гуглата?

— Къде отраснах? — прошепна тя, все още легнала на пода. — Коя бях? В град? В село? Ферма?

Скълдет я гледаше смутено и с копнеж.

Хелиан се навъси.

— Коя съм аз? Проклета да съм, ако знам. А важно ли е изобщо? Богове, трезва съм. Кой ми го направи това? — Погледна ядосано Скълдет. — Ти ли? Копеле!

— Не копеле — рече той. — Принц! Бъдещ крал. Ти… ти кралица. Моя кралица. Крал и кралица, ние. Две племена вече заедно, прави едно голямо племе. Аз управлява. Ти управлява. Хора коленичи и носи дарове.

Тя му се озъби.

— Слушай, идиот, щом аз не съм коленичила на никого в живота си, няма начин да накарам някой да коленичи на мен. Освен — добави, — ако двамата с теб не измислим нещо друго. Пикай им на кралете и кралиците! Цялото това надуване е пълен боклук, цялото това… — Намръщи се, докато търсеше думата. — Цялата тая почит! Виж какво! На офицер ще отдам чест, щото тоя боклук е нужен в една армия, ясно? Но това е защото някой трябва да командва. Не значи, че са по-добри. Нито с по-чиста кръв, нито по-умни даже, схващаш ли? Просто… между този офицер и мен… просто има нещо, за което се съгласяваме помежду си. Разбираме се за него, нали? За да стават нещата! Благородниците са различни. Те имат очаквания. Пикай на това! Кой казва, че са по-добри? Да не ти пука колко шибано богати са — може златни кюлчета да серат, пак са говна, нали? — Вдигна пръст към Скълдет. — Ти си един проклет от Гуглата войник, и толкова. Принц! Ха!

А след това се надигна и повърна.

Кътъл и Фидлър наблюдаваха фургоните, които бавно лъкатушеха към оградената мера, където щяха да спрат далече от всичко останало. Прах изпълваше въздуха над огромния лагер и сега, в края на деня, към небето лениво се извиваха ленти сив пушек от готварските огньове.

— Знаеш ли — каза Кътъл, без да откъсва очи от последните морантски муниции, — това е тъпо. Направихме каквото можахме — или ще се справят, или не. А макар да са толкова далече, ако гръмнат, с нас вероятно е свършено.

— Ще се справят — рече Фидлър.

— Едва ли е от значение, сержант. Четиринайсет проклетии за цяла скапана армия. Сто острилки? Двеста? Нищо не е. Ако се забъркаме в някоя беля там, ще е лошо.

— Тия ледерии имат прилични балисти и катапулти, Кътъл. Скъпи са, но липсата на пари, изглежда, не е сред недостатъците на Тавори… Уф, да не говорим за чужди недостатъци.

— Нямаме никаква представа какво ще намерим, Фид. Но всички можем да го усетим. Страха. Натежал е над всички ни като небе, пълно с пепел. Направо настръхвам. Прекосихме Седемте града. Захванахме се с тази империя. Какво е толкова различно този път? — Той тръсна глава. — Нашите десанти тук бяха до голяма степен сляпа атака — повечето информация, която имахме, беше погрешна. Но това не е важно. Незнанието не е достатъчно, за да ни завлече толкова далече.

Фидлър се почеса по брадата и намести каишката под брадичката си.

— Горещо и лепкаво, нали? Не е сухо като в Седемте града. Изсмуква цялата ти енергия, особено когато носиш броня.

— Трябва ни тая броня, за да ни пази от проклетите от Гуглата комари. Без нея щяхме да сме смачкани чували, пълни с кокали. А тия твари носят болести — лечителите церят по двайсет войници на ден. Идват целите потни и ги тресе.

— Комарите ли са причината?

— Така чух.

— Е, щом навлезем в пустините, няма да се налага да се притесняваме за това.

— Защо?

— На комарите им трябва вода, за да се развъждат. Все едно, тия местните са дребни. В Черното псе се натъкнахме на едни рояци… човек можеше да се закълне, че са ята колибри.

Черното псе. Име, което все още можеше да смрази малазански войник, все едно дали е бил там, или не. Кътъл се чудеше как едно място — преживелица, случила се преди толкова години — може да се утаи в умовете на хора като белези, предавани от родители на деца. Белези, да, и петна, и горчивият вкус на ужас и отчаяние — беше ли изобщо възможно? Или бяха историите — истории като тази, която Фидлър току-що бе разказал? Не беше дори история, нали? Само една подробност. Преувеличена, да, но все пак подробност. Достатъчно подробности, измърморени тук-там, от време на време, и нещо започва да се трупа вътре, като топка мокра глина, и да зацапва всичко. И много скоро ето я, стегната и твърда като проклет камък, търкаля се из главата на човек, разбива всичките му мисли и го обърква.

А тъкмо объркването е това, което се крие зад страха, нали? Всеки войник го знае и знае колко гибелно може да е, особено в бурята на битката. Объркването води до грешки, до лоши преценки и, разбира се, сляпата паника е първото миризливо цвете, което объркването откъсва, щом дойде време за танца в полята.

— Умислен ми изглеждаш нещо, сапьор — каза Фидлър. — Лошо е за здравето ти.

— Мислех си за танца в полята.

— Дъх на Гуглата, от години не бях чувал този израз. Откъде го изрови? Ловците на кости не са показвали склонност да се прекършват и бягат…

— Знам, че е разумно да ни държат в неведение, сержант, но понякога с това може да се прекали.

— Великата ни неизвестна цел.

Кътъл кимна рязко.

— Ако бяхме наемници, сега щяхме да сме за наем. Но не сме, а и да бяхме, никой наоколо не иска да ни наеме, нали? И едва ли някой в пустините или отвъд тях ще иска. А сега чух и ония слухове за счепквания в Болкандо. Изгорените сълзи, може би и перишите. Виж, да идем да измъкнем наши съюзници е добра кауза, почтена…

— Развява подходящите знамена.

— Точно. Но не това са основанията ни да сме тук, нали?

— Съборихме един луд император, сапьор. И дадохме урок на ледериите за плячкосването на чужди брегове…

— Те нямаха нужда от него. Тайст Едур имаха…

— А не мислиш ли, че ги унизихме достатъчно, Кътъл?

— И сега какво? Тук всъщност нищо не печелим, Фид. По-малко и от нищо.

— Откажи се — изръмжа Фидлър. — Не беше поканен на гледането. Нищо, което се случи там, не беше за теб — вече ти го казах.

— Много за Тавори обаче, и на, виж! Ние просто ей така вървим подире й.

Последният фургон стигна до импровизирания склад и разпрегнаха воловете. Фидлър въздъхна, развърза шлема си и го смъкна.

— Да идем да видим Корик.

Намръщен, Кътъл закрачи до сержанта.

— Отделението ни се е пръснало напоследък.

— Ботъл обича да се шляе. Никой друг. Не може да броиш Корик, нали? Никой не ляга в лазарета за кеф.

— Ботъл ти е проблемът на тебе, сержант. Скатава се, изчезва за дни наред…

— Просто е отегчен.

— Че кой не е? Имам обаче чувството, че няма да си пасваме добре поне една-две седмици след като почне походът.

— Никога не сме си пасвали добре, Кътъл — изсумтя Фидлър. — Да не би да ми казваш, че не си го забелязал?

— Добре бяхме в онова ледерийско село…

— Не бяхме. Ако не бяха отделенията на Хелиан и Геслер — и на Бадан Грук, щяхме да цъфнем и да вържем. Пръснали се бяхме навсякъде, Кътъл. Корик и Смайлс тичаха като разгонени зайци… И какво излезе? Че Коураб е най-добрият ми Юмрук.

— Много навътре го вземаш, Фид. Едурите ни идваха от всички страни — трябваше да ги разделим.

Фидлър сви рамене.

— Може би. И вярно, в Ю’Гатан бяхме по-добре. Май все ме тегли към сравненията. Безполезен навик, знам… престани да ме гледаш така, сапьор.

— Обаче си имал Хедж и Бързия Бен. И оня убиец… как му беше името?

— Калам.

— Да, оня глиган с ножовете. Тъпо, да се остави да го убият в Малаз. Все едно, исках да кажа, че…

— Имахме баргаст за отдельонен Юмрук, а после беше Сори — нея я остави — и Уискиджак, а Гуглата знае, аз изобщо не съм Уискиджак. — Забеляза, че Кътъл се смее, и се намръщи още повече. — Какво ти е толкова смешно?

— Ами… май старото ви отделение на Подпалвачите на мостове сте си пасвали също толкова лошо като ние сега. Може би даже още по-лошо. Виж, Коураб е стабилен Юмрук, с ръката на Богинята отпред на панталоните му. А ако той падне, влиза Тар, а ако си иде и Тар, Корик. Имал си Сори — сега имаме Смайлс.

— А вместо Хедж имам теб, което си е наистина по-добре, да ти кажа.

— Не го умея сапьорството като тях…

— Богове, благодарен съм за това.

Кътъл присви очи към сержанта си. Вече се приближаваха към огромната палатка на лазарета.

— Ти наистина си се заял нещо с Хедж, нали? А разправят, че сте били близки. По гадния начин, като Бързия Бен и Калам. Какво е станало между двама ви?

— Когато умре приятел, трябва да го разкараш от ума си. Точно това направих.

— Само че той се върна.

— Върнал се е и не е. Не мога да го кажа по-добре.

— Ами, като не може да е като по-рано, направи го по нов начин.

— По-лошо е, отколкото си мислиш. Виждам лицето му и си мисля за всички хора, дето вече са мъртви. Наши приятели. Всички мъртви. Беше… мразя да го казвам това… беше по-лесно, докато си бях само аз. Дори появата на Бързия Бен и Калам ме изкара от релсите донякъде — но всички ние бяхме оцелелите, нали? Единствените, успели да оцелеят. И в това нямаше нищо лошо, даже си беше съвсем добре. Вярно, че Бързака ме изнервя, но адюнктата го взе при себе си и това също е добре. Пак си бях само аз, разбираш ли? Само аз.

— Докато не се появи Хедж.

— Свежда се до това, което пасва, и това, което би трябвало да пасва, разбираш ли? — Спряха пред входа на палатката и Фидлър се почеса по потната оредяла коса. — Може би с времето…

— Да, така го виждам и аз. С времето.

Влязоха в лазарета.

По леглата трепереха войници, увити в прогизнали вълнени одеяла, бълнуваха и се мятаха трескаво, плувнали в пот. Резачи се тътреха от легло на легло с мокри парцали. Вонеше на урина.

— Дъх на Гуглата! — изсъска Кътъл. — Доста зле изглежда, нали?

Имаше поне двеста легла, всичките заети от нахапани от комари болни. Резачите им тикаха парцал в устата, та да им изцедят поне малко вода.

Фидлър посочи.

— Ей го там. Няма смисъл да ходим при него, изобщо няма да ни познае. — Спря един минаващ покрай тях резач. — Къде са лечителите Денъл?

— Последният рухна тази сутрин. Изтощение, сержант. Всички се скапаха… сега им даваме само по малко вода, нали така?

Фидлър пусна ръката му и с Кътъл излязоха навън.

— Да идем да намерим Брис Бедикт.

— Той не е лечител, сержант…

— Знам че не е, идиот. Обаче ти видя ли някой от ледерийските колари или от помощния персонал вътре?

— Не…

— Което значи, че трябва да има някакво местно лечение срещу тази треска.

— Местните обикновено не ги ловят повечето неща, които можем да лепнем от тях, Фид…

— Глупости. Това, което можем да лепнем, убива повечето от тях, тъй че ние чужденците изобщо не им виждаме болните. И повечето пъти са обичайните източници на зараза — изтичащи клозети, застояла вода, развалена храна.

— И откъде знаеш толкова много за тия неща?

— Преди морантските муниции, Кътъл, ние сапьорите правехме много възстановителни работи, след окупациите. Строяхме отводнителни системи, копаехме кладенци, отходни ями — превръщахме хората, които сме убивали допреди месец, в усмихнати, щастливи и здрави граждани на Малазанската империя. Изненадан съм, че ти самият не си правил такива неща.

— Правил съм, но така и не можех да схвана защо го правим.

Фидлър се спря.

— Това, което каза одеве за незнаенето на нищо…

— Да?

— Хрумвало ли ти е някога, Кътъл, че незнанието може би има по-скоро нещо общо със самия теб, отколкото с който и да е друг?

— Не.

Фидлър го зяпна, Кътъл също го зяпна, а след това тръгнаха да търсят Брис Бедикт.

Малазанската армия бавно се източваше от града. Отделенията се стичаха към ротните укрепления, заели доскорошните бойни полета. След няколко нощи в палатките много войници падаха поразени от болестта — като Корик — и трябваше да ги откарват до района на лазарета, вдигнат между армията и обозния лагер.

Бойните учения бяха приключили, но бяха нанесли щетите си. Толкова много войници бяха намерили начин да кръшнат от тях и се бяха пръснали из целия град, че сцеплението на армията, вече отслабнало от нахлуването, при което морската пехота беше свършила най-мръсната работа, беше в тежко състояние.

Седнал на лагерно столче пред отдельонната палатка, ефрейтор Тар разви нова намотка желязна тел и с помощта на хитроумна ножица, изобретена от някакъв малазански ковач преди няколко десетилетия, започна да я реже на къси парчета. Поддържането на плетена ризница отнемаше много работа. Можеше да я прати на оръжейниците, но предпочиташе да си я закърпи сам. Не че не им се доверяваше. Добре де, не им се доверяваше на тия кучи синове, особено както я караха през пръсти напоследък. Друго си е сам да си оправиш ризницата — тя все пак пази твоето си тяло, нали така?

— Манията ти ме вбесява, Тар.

— Иди си намери някаква работа, Смайлс. И непрекъснато забравяш, аз съм ефрейторът ти.

— Доказва само колко е объркана командната ни система.

— Що не идеш да го издрънкаш на сержанта това?

— Къде се е дянал Коураб?

Тар сви рамене.

— Отиде да си реквизира ново оръжие.

— Още едно е загубил, а?

— Счупи го всъщност. И преди да си попитала, няма да ти кажа как.

— Защо не?

Тар помълча за миг. После вдигна очи и видя, че Смайлс му се мръщи.

— В каква форма ти е снаряжението, войник?

— В добра.

— Стрелите за арбалета окомплектовани ли са?

— Имам една с твоето име на нея. И много други.

Коураб Билан Тену’алас идваше към тях по пътеката. Походката му беше странна, с предпазливи крачки, сякаш стъпваше по тънък лед. И вървеше малко разкрачено. Над едното му рамо стърчеше дръжката на дълъг меч ледерийска изработка, в ножница, все още плътно покрита със ситно нашарен като зебло восък. Под мишницата си стискаше натъпкана с пера възглавничка.

Щом стигна при тях, нагласи възглавничката на едно столче и предпазливо се настани на него.

— Какво си правил, в името на Гуглата? — попита Смайлс. — В гъза ли си бърка с тоя меч?

Коураб се намръщи, после свали новия си меч, сложи го грижливо на коленете си и на лицето му се появи изражение, каквото Тар беше виждал само на лицата на деца на Деня на даровете на Кралицата на сънищата: грейнали зачервени лица, очи, жадни да видят какво се крие под обвивките от змийска кожа.

— Най-обикновен меч, Коураб — каза Смайлс. — Сериозно.

Възхитата на лицето на Коураб изведнъж помръкна и той се сви в себе си. Ефрейторът изгледа ядосано Смайлс.

— Войник, иди напълни достатъчно пътни торби за всички в отделението. Ще трябва да реквизираш и муле и кола, освен ако не се каниш да ходиш два-три пъти.

Тя се наежи.

— Защо аз?

„Защото се заяждаш с всички само от скука.“

— Просто ми се разкарай от очите. Веднага.

— Много дружелюбно от твоя страна — измърмори тя и тръгна.

Тар остави инструментите си и каза:

— Ледерийски, а? Е, Коураб, дай да го видим това чудо.

Очите на Коураб светнаха отново.

Имаха още поне два-три дни до тръгването в поход. Заповедите на Тар бяха преждевременни. И ако тя беше ефрейтор, щеше да го знае това и нямаше да се прати по задачи без никаква причина. Че то, ако тя беше ефрейтор, щеше да възлага тъпи задачи само на Тар всеки път, щом я подразнеше, което сигурно щеше да е непрекъснато. Все едно, реши, че може да се поразвлече, може би до късно вечерта. Тар обичаше да си ляга рано.

Ако Корик не се потеше в лазарета като търговец на риба в потилня, точно сега щеше да си има свястна компания. Обаче Корик не беше на разположение и тя се запъти към групата тежки пехотинци, струпани около някаква игра. Обичайната сган — Мейфлай и Тюлип, Флашуит, Шортноус, Солтлик и няколко от друга рота, които бе запомнила от онова селце — Дроуфърст, Лукбек и Вастли Бланк. Провря се през тия миризливци и погледна.

Не беше никаква игра. А следа от грамаден ботуш в пръстта.

— Какво става тука бе? — попита Смайлс намръщено. — Какво сте я зяпнали тая следа, Гуглата да ви вземе?

Грамадни лица я зяпнаха от всички страни, а след това Мейфлай промълви с благоговение:

— От него е.

— Кой?

— От него, нали ти каза — отвърна й Шортноус.

Смайлс отново погледна следата.

— Сериозно? Няма начин. Откъде знаете?

Флашуит си избърса носа — капеше, откакто бяха дошли на този континент.

— Не е на никой от нашите. Виждаш ли тая пета? Това е пета на морски пехотинец, с тия железни шипове в полукръг.

— Идиоти — изсумтя Смайлс. — Половината армия носи такива ботуши! — Огледа ги един по един. — Богове, и всички вие носите такива!

— Точно — отвърна Флашуит.

И всички закимаха.

— Ами, дайте да проследим стъпките и да го видим хубаво тогава.

— И ние се сетихме — рече Шортноус. — Само че има само една следа, схващаш ли?

— Какво искаш да кажеш? Една стъпка? Само една? Но това е нелепо! Сигурно просто сте стъпкали другите…

— Не сме — каза Лукбек и засука с дебелите си пръсти мазната коса над ухото си — то беше колкото зелка. — Аз я намерих, и си беше само една. Просто ей така. Съвсем самичка. Кой друг може да направи нещо такова? Само той!

— Вие сте идиоти бе! Нефариас Бред изобщо не съществува. Поне така мисля.

— Щото си тъпа! — извика й Вастли Бланк. — Тъпа, тъпа, ъъ, тъпа. Просто тъпа. И не ми харесваш. Дроуфърст, прав съм, нали? Не ми харесва, нали? Нали?

— Познаваш ли я, Вастли? Знаеш ли коя е?

— Не, Дроуфърст. Откъде ще я познавам? Изобщо не я знам коя е.

— Ами, би трябвало да не я харесваш тогава. Би трябвало. Прав си, Вастли.

— Знаех си.

— А бе — рече Смайлс. — Кой иска да играем на кокалчета?

— На какво? — попита Мейфлай.

— На кокалчета, не чу ли?

— Нямаме.

— Аз имам.

— Какво имаш?

Смайлс извади кожена кесийка.

— Слагайте си залозите, войници, и да спретнем една игра. Сега слушайте внимателно, докато обяснявам правилата…

— Знаем правилата — прекъсна я Шортноус.

— Не и моите обаче. Моите са различни. — Огледа изведнъж заинтригуваните лица и всички тия малки очи се впиха в нея. — Слушай сега и слушай внимателно, защото са малко сложни. Вастли, ти ела застани до мене, ей тука, като най-добри приятели, нали?

Вастли Бланк кимна.

— Да!

Дойде при нея и изпъчи гърди.

— Две приказки, лейтенант.

Поурс скочи на крака.

— Слушам, сър!

— Ела с мен.

И капитан Кайндли излезе със стегната крачка от щаба. Заетите със стягането на снаряжението си войници се пръскаха пред краката му като котки. Имаше известна немарливост по отношение на лейтенант Поурс обаче, което го принуди да срита няколко прасеца, докато бързаше след капитана.

Стигнаха до парадния площад и до раздърпана редица граждани и нямаше накъде да вървят, освен покрай редицата. Като видя двете жени в другия край, Поурс помръкна.

— Повишавам те косвено — каза Кайндли. — Старши сержант.

— Благодаря, сър.

— Правя го в признание на истинските ти дарби, старши сержант Поурс, в набирането на ново попълнение от местното население.

— Ъъ, сър, уверявам ви отново, че нямам нищо общо с ония две курви… — Поурс посочи двете невероятно дебели жени в края на редицата — и необявената им поява в кабинета ви.

— Скромността ти ме впечатлява, старши сержант. Както можеш да видиш сега обаче, това, което имаме пред себе си, са ледерийски новобранци. Задлъжнели, предимно, и както забелязваш, две от тях са се оттеглили от една крайно благородна и алтруистична професия. — Тонът му се втвърди. — А както знае всеки малазански войник, животът преди влизането в строя няма никакво значение, след като клетвите се положат и си окомплектован. Не съществуват никакви пречки за растеж в службата, освен компетентността…

— Понякога дори и това не е пречка, сър.

— Дори самопризнанията не са достатъчен повод да ме прекъсваш, старши сержант. Значи, тези почитаеми новобранци са твои. Снаряжи ги и ги изведи на дълга разходка — явно имат нужда да бъдат вкарани в бойна готовност. Тръгваме в марш след два дни, старши сержант.

— Бойна готовност само за два дни, сър?

— Новобранците ти разчитат на твоята компетентност, старши сержант, както и аз — заяви Кайндли с дразнещо задоволство. — Е, оставям те да се справиш, старши сержант.

— Благодаря, сър — отвърна Поурс и отдаде чест.

Капитан Кайндли закрачи обратно към щаба. Поурс зяпна след него и прошепна:

— Това е война.

Най-близкият новобранец, четирийсетинагодишен мършав мъж с големи мръсни мустаци, възкликна доволно:

— Нямам търпение, сър!

Поурс рязко се обърна към него.

— Не съм ти „сър“, торен бръмбар! Аз съм старши сержант!

— Съжалявам, старши сержант!

Поурс закрачи към другия край на редицата и изгледа намръщено двете курви.

— Богове на бездната, вие пък какво търсите тук?

Русата, чието лице беше пламнало като на всички дебели хора по целия свят, когато ги накарат да стоят прави известно време, се оригна и отвърна:

— Старши сержант, виж ни!

— Гледам.

— Нямахме шанс да стопим маста, видите ли. Но в армията нямаме избор, нали?

— Двете сте пияни.

— И това го спираме — рече тъмнокосата.

— А курвалъкът?

— Ау, старши сержант, оставете ни малко удоволствие!

— Двете едва дишате и сега — снаряжаването и тичането ще ви убие.

— Нищо против, старши сержант. Само да свърши работа!

— Кажете ми името на войника, който ви нае да посетите капитана.

Двете се спогледаха и русата отвърна:

— Така и не ни го каза.

— Мъж или жена?

— И това не каза, старши сержант.

— Тъмно беше — добави тъмнокосата. — Все едно, Кайндли Големия каза, че…

— Моля? Какво каза току-що?

— О, м-м, капитан Кайндли имах предвид, след като отново е с униформа, в смисъл, че…

— И хубавичка униформа при това — вметна русата.

— И каза, че сте най-добрият и най-работлив, най-печеният, така да се каже, и здрав войник в цялата мародерска армия…

— Цялата малазанска армия.

— Точно. Извинявам се, старши сержант, ама всичките тия чужди имена ни довършиха.

— И каната с ром, обзалагам се.

Тя кимна.

— И каните с ром.

При множественото число очите на Поурс се облещиха, той се покашля, обърна се и изгледа останалите новобранци.

— Бягането от дълг го разбирам. Така е във всички армии по света. Задлъжнели, престъпници, неудачници, извратени, патриоти и побъркани — и това е списък от собствената ми молба за постъпване във войската. И вижте ме сега, повишен в лейтенант и косвено повишен в старши сержант. Тъй че, скъпи новобранци… — Ухили се с омайна усмивка, на която всички в редицата се отзоваха. — Никой не знае по-добре откъде идвате и никой не знае по-добре къде ще стигнете, което вероятно е или лазаретът, или на предната линия. И смятам да ви закарам там за нула време!

— Тъй вярно, старши сержант! — ревна мустакатият идиот.

Поурс го изгледа кръвнишки и усмивката му увехна.

— В малазанската армия старите имена се захвърлят. Бездруго са били лоши имена, до едно. Ти, от този момент си Туит1 и си първият ми отдельонен командир.

— Тъй вярно, старши сержант! Благодаря, старши сержант!

— Сега — продължи Поурс, сплете пръсти зад гърба си и закрачи покрай редицата, — два дни, за да направя от вас, мокрици такива, войници — дори за мен — е просто невъзможно. Не, това, което трябва да направя, е да ви прикрепя към истинско отделение, и знам кое е идеалното отделение. — Спря и се обърна рязко към тях. — Но първо всички ще идем под строй до клозета, където всеки един от вас — в пълен ред, както се полага на войници — ще тикне пръст в гърлото си и ще повърне в коритото. А след това отиваме да вземем униформи от интенданта и тренировъчното ви снаряжение. Сержант Туит, строй ги зад себе си и след мен.

— Слушам, старши сержант! Тръгваме на война!

Другите завикаха въодушевено.

Когато старши сержант Поурс поведе болнавия си и едва дишащ личен състав към палатките на Трета рота, огньовете бяха на жарава и над тях висяха врящи котлета.

— Сержанти на Трета рота! — ревна той. — Стани и бегом при мен! Моментално!

Пред погледите на двайсетина лица, полуосветени от пламъците на огньовете, Бадан Грук, Синтър и Праймли бавно се стекоха и се строиха пред Поурс.

— Аз съм старши сержант Поурс, а това са…

— Мислех, че сте капитан Кайндли — рече Синтър.

— Не, оня е бил близнакът ми, който за жалост се удави във ведрото със собствения си бълвоч вчера. Прекъснеш ли ме още веднъж, сержант, приготвил съм цяло корито бълвоч, което чака точно теб.

Бадан Грук изпухтя:

— Но аз мислех, че е лейтенант Поурс…

Поурс го изгледа навъсено.

— Другият ми близнак, вече отчислен от Ловците на кости и сега служи като телохранител и консорт на кралица Фрапалава на империята Киджстул. Без повече приказки. Както можете да видите зад мен, имаме нов набор, който трябва да е готов за марш до два дни…

— Марш накъде, старши сержант?

Поурс въздъхна.

— Ами, с нас, сержант Синтър. Всъщност, с вашите три отделения, тъй че вече са ваша отговорност. — Обърна се, махна към новобранците и двама от тях пристъпиха напред. — Действащи сержанти Туит и Ноуз Стрийм. — Махна отново към строя. — А това са действащи ефрейтори Ръмджъгс и Суитлард2 — предлагам ефрейтор Кисуеър да ги вземе под личната си опека. Както ще забележите, носят си палатки. За съжаление никой от новобранците не знае как да ги вдигне. Заемете се с това. Въпроси? Няма. Свободни сте.

Малко след това Поурс забеляза една от по-новите палатки в лагера и след като хвърли поглед на тримата войници, наклякали около огъня пред нея, се стегна и закрачи към тях.

— Войници — свободно. Има ли отделно помещение в тая палатка? Така си и помислих.

— Сержант Ърб я зае тая, лейтенант…

— Похвално. Уви, приятели — знам, че това е неприятна новина, — но капитан Кайндли в момента я реквизира за мен. Възразих против това — в смисъл, против несправедливостта на такова решение, но всички го знаете капитан Кайндли, нали? — И остана доволен, като видя унилите им кимания. Потупа походната чанта на бедрото си. — Снабдителни списъци. Трябва ми уединено място, а след като щабът беше затворен, се налага да ми осигурите кабинет. Но слушайте, приятели — и се постарайте да го обясните на сержант Ърб. Тъй като работя по продоволствието, продукти и — споменах ли го? — храни за офицерите, което естествено включва вина от прилична реколта — ами, дори напълно изряден човек като мен няма как да не изтърве някое и друго буре от инвентара. — И да видиш как се усмихнаха.

— Цялата е ваша, лейтенант.

— Чудесно. И гледайте да не ме безпокоите.

— Ясно, лейтенант.

Поурс влезе в палатката, загази през походни одеяла и снаряжение и се пъхна зад завесата, където намери прилично походно легло, чисти одеяла и добре поддържана възглавница. Смъкна ботушите, настани се на леглото, загаси фенера и извади от чантата си първата от петте плоски бутилки, които бе конфискувал от новобранците си.

Човек може да научи много за един мъж или жена от избора им на алкохол или дрога. Време беше да опознае по-добре най-новите членове на Ловците на кости, може би да си състави нещо като профил на личните им качества и практичност. Издърпа първата тапа.

— Накара ни да повръщаме — каза Ръмджъгс.

— Всички ни кара да повръщаме — отвърна Кисуеър. — Постави го това колче под ъгъл, преди сестра ти да е започнала да го набива.

— Не ми е сестра.

— Сестра ти е. Всички вече сме ти сестри и братя. Това е да си войник.

Суитлард вдигна дървения чук.

— А офицерите какво, нещо като родители ли са?

— Зависи.

— От какво?

— Ами, ако родителите ти са били побъркани, покварени, некадърни или жестоки, или всяко едно съчетание между тия, тогава да, офицерите са точно като тях.

— Невинаги е така — намеси се ефрейтор Правалак Рим, дошъл с вързоп постелки. — Някои офицери знаят за какво са.

— Нищо общо няма със знаенето за какво са, Рим.

— Права си, Кис. Всичко се свежда до това да изпълняваш заповедите им, когато нещата станат гадни, нали? Точно до това се свежда. — Пусна на земята две от навитите платнени постелки. — Вкарайте ги вътре и ги разпънете хубаво и равно. А, и вижте дали земята има наклон — главите ви трябва да са по-нависоко от краката, иначе ще сънувате кошмари и главите ви ще се пръскат, като се събудите…

— Бездруго няма да им се размине — отбеляза Кисуеър. — Не можеш ли да ги помиришеш?

Рим се намръщи и дръпна чука от ръцете на Суитлард.

— Къде ти е ума, Кис? Както го размахва, ще счупи ръцете на другата.

— Ами, значи ще влачим една по-малко в похода.

— Не говориш сериозно.

— Тъй ли? Не съм помислила значи. Не ме бива в командването на хора. Я ти се заеми. Отивам в града да довлека Скълдет тука. От прегръдките на Хелиан, искам да кажа.

Щом излезе, Ръмджъгс облиза пълните си устни.

— Ефрейтор Рим?

— Да?

— Имате в отделението войник, наречен Скълдет3?

Рим се ухили.

— О, да. Чакай само да го срещнеш.

— Не ми харесва името, което ми даде — измърмори Туит. — В смисъл, опитах се да гледам на всичко това в подходящия дух, нали? За да се усеща по-малко като смъртна присъда. Направих се уж, че изгарям от нетърпение, а той какво прави? Нарича ме Туит.

Ръфъл го потупа по рамото.

— Не харесваш името си? Няма проблем. Следващия път като дойде капитан лейтенант старши сержант Кайндли Поурс, ще му кажем, че сержант Туит се е удавил във ведро с попара, но брат му се е появил и името му е… Какво име искаш?

Туит се намръщи. Почеса се по брадата. Поглади си мустаците. Примижа. Сви рамене.

— Май трябва да си помисля.

Ръфъл се усмихна мило.

— Да видим дали не мога да ти помогна. Задлъжнял си, нали?

— Да. И изобщо не беше честно, Ръфъл. Справях се добре, виждаш ли, живеех си хубаво даже. Имах си хубава жена, за която все си мислех, че е от по-тъпите, по-тъпа от мен, искам да кажа, което беше идеално, защото ме правеше отговорен, а обичам да отговарям…

— Гледай някой да не научи това. Не и тук.

— О. Значи вече съм я оплескал, така ли?

— Не си. Онова беше брат ти, дето се удави.

— Какво? Кълна се в Блудния, удави се… но ти как чу за това? Стой, чакай! О, схванах. Да. Ха, идеално.

— Значи се справяше добре.

— А? Да, точно така. Добре се оправях. Всъщност работите ми вървяха толкова добре, че направих малко истински вложения — за пръв път в живота си, истински вложения. Строителството. Не е моята област, но…

— А тя беше? Твоята област имам предвид?

— Правех и продавах светилници, от големите, храмови. Бронз или мед предимно, гледжосана глина понякога.

— И после вложи в строителството.

— И всичко пропадна. Точно преди да дойдете вие. Всичко пропадна. Загубих всичко. И жена ми, каза ми, че само чакала да се появи някой по-добър и по-богат. Тъй че и тя си замина. — Подсмръкна. — Мислех да се самоубия, но не можах да измисля най-добрия начин. А после ми хрумна: влез в армията! Но не ледерийската армия, защото новият крал не се кани да започва нови войни, нали? Освен това сигурно щяха да ме оставят тука в града, и толкова, щях да виждам всички хора, които съм мислил някога за мои приятели, а те щяха да се правят все едно, че ме няма. И тогава чух, че вие малазанците тръгвате на война…

— Сериозно? За пръв път го чувам.

— Е, нещо такова. Работата беше, че тогава ми хрумна, че може би не е мястото, където просто ще ида и ще се самоубия. Може би е мястото, където мога да започна отначало. Само че… — Той замълча и се удари с юмрук по бедрото. — Още първия път я оплесках. Голямо начало, няма що!

— Всичко е наред — каза Ръфъл и изпъшка тихо, докато се изправяше. — Туит беше тоя, дето я оплеска, нали?

— Какво? О, да, точно така! Туит.

— Мисля, че май имам ново име за теб — рече тя. — Как ти звучи Сънрайз4?

— Сънрайз ли?

— Да. Сержант Сънрайз. Ново начало, както зората изгрява на хоризонта. Всеки път, щом го чуеш, ще си спомняш как си започнал отново. На чисто. Никакви дългове, никакви неверни приятели, никакви зарязали те жени.

Изведнъж той скочи на крака и я прегърна.

— Благодаря ти, Ръфъл. Няма да забравя това. Сериозно. Никога.

— Хубаво. Сега си извади купата и лъжицата. Вечерята ни зове.

Намериха Брис Бедикт на един от мостовете над канала, почти до реката. Беше се подпрял на каменното перило, вперил очи в течащата долу вода.

Кътъл дръпна Фидлър за рамото и прошепна:

— Какво прави тоя? Май мисли да…

— Едва ли — отвърна Фидлър с гримаса. — Хайде.

Щом приближиха, Брис погледна през рамо и каза:

— Добър вечер, войници.

— Командир Бедикт — почна Фидлър. — Имаме проблем в лагера, сър. Тази треска с изпотяването, от комарите. Хората падат от болестта непрекъснато, а лечителите ни падат от изтощение и не могат да я надвият.

— „Тръпките“ я наричаме — каза Брис. — Има един кладенец, имперски, на половин левга северно от лагера ви. Водата се извлича с нещо като помпа, на принципа на мелничното колело. Едно от изобретенията на Бъг. Все едно, водата е пълна с мехури и доста тръпчива на вкус, и е местното лекарство за Тръпките. Ще пратя работници да закарат бурета в лагера ви. Колко войници са се разболели?

— Двеста или триста. С всеки ден стават повече, сър.

— Значи петстотин бурета за начало. Трябва да накарате всички да я пият, защото може и да има някакви предпазващи свойства, макар че никой не е успял да го докаже. Ще пратя и военните ни лечители да помогнат на вашите.

— Благодаря ви, сър. Според опита ни повечето пъти местните се разболяват, когато през морето дойдат чужденци. Този път се оказа обратното.

Брис кимна.

— Разбирам, че Малазанската империя е основана на експанзия, завладяване на далечни територии.

— Просто е малко по-настървена от вашата ледерийска експанзия, сър.

— Да. Ние действахме на принципа „пълзешком и полека“ — така поне го описваше брат ни Хул. Разширяваме се бавно като петно, докато някой в обсаденото племе не усети какво точно става, и тогава започва война. Война, която в този момент оправдавахме с претенциите, че просто защитаваме своите граждани първопроходци, икономическите си интереси или сигурността си. — Усмихна се горчиво. — Обичайните лъжи.

Фидлър се опря на парапета до Брис, Кътъл го последва.

— Помня едно слизане на брега, на един от по-отдалечените острови Страйк — каза Фидлър. — Не нападахме, просто установявахме контакт — големият остров вече беше капитулирал. Все едно, местните можаха да съберат около двеста воини и ги бяха събрали всички, гледаха транспортните кораби, пръскащи се по шевовете от пет хиляди закалени морски пехотинци. Старият император предпочиташе да печели без кръвопролитие, когато може. Освен това всички ние, застанали на перилата — горе-долу като сега — ами, просто ги съжалявахме.

— И какво стана? — попита Кътъл.

— Местният вожд събра една купчина евтини дрънкулки на брега, главно за да покаже колко е богат, и в същото време да откупи добрата ни воля. Беше смел жест, защото го разоряваше напълно. Не мисля, че очакваше ответен жест от страна на адмирал Нок. Искаше просто да ги вземем и да се махаме. — Фидлър замълча и се почеса по брадата, спомняйки си онези времена. Брис и Кътъл не го подканиха, но той въздъхна и продължи; — Нок си имаше заповеди. Приема дара. А след това ни кара да свалим на брега един златен трон за вожда, с достатъчно коприни, лен и вълна, за да облече всяко живо същество на острова — даде достатъчно на вожда, за да е щедър с народа си. Още помня лицето му, изражението му… — И избърса очи. Брис го гледаше. Кътъл извърна смутено глава.

— Чудесен жест е било — каза Брис.

— Така изглеждаше. Докато местните не започнаха да заболяват. Нещо във вълната може би. Бълхи, зараза. Ние дори не го разбрахме през първите няколко дни — стояхме си настрана, за да дадем на вожда време да се оправи с хората си, а селото беше скрито зад гъста ивица мангрови дървета. И след това, един следобед, наблюдател забеляза самотен жител, момиче, залиташе по брега. Беше покрита със струпеи — сладката й, гладка доскоро кожа… — Фидлър въздъхна. — Нок реагира бързо. Свали на острова всеки лечител с Денъл, който имаше подръка. Спасихме около две трети. Но не и вожда. До ден-днешен се чудя какво си е мислел, докато е лежал и е издъхвал — ако е имало поне един миг спокойствие, затишие от бурята на треската, един миг, когато си е помислил, че е бил измамен, съзнателно отровен. Чудех се дали ни е прокълнал всички със сетния си дъх. Знам, че на негово място щях да го направя. Нарочно или не… искам да кажа, намеренията ни не значеха абсолютно нищо. Не предлагаха оправдание. Кънтяха кухо — и все още е така.

След дълго мълчание Брис отново се загледа в каналните води под тях.

— Всичко това се влива в реката, а реката в морето, а в морето тинята, понесена оттук, накрая вали надолу към дъното, по долини и равнини, които не познават светлина. Понякога — добави той — душите предприемат същото пътуване. Валят надолу, затихнали и слепи. Изгубени.

— Вие двамата, ако продължавате още така — изръмжа Кътъл, — аз ще съм този, дето ще скочи.

— Сапьор, чуй ме — каза Фидлър. — Лесно е да слушаш и още по-лесно е да чуеш погрешно, тъй че слушай внимателно. Не съм мъдрец, но в живота си съм се научил, че да знаеш нещо — да го виждаш ясно — не предлага никакво сериозно извинение да му се предадеш. А когато облечеш това, което виждаш, в думи и дадеш тези думи на някой друг, това също не е покана. Да бъдеш оптимист е безполезно, ако това означава да пренебрегнеш страданията на този свят. Повече от безполезно. То е проклето зло. А да бъдеш песимист, е, това просто е първата стъпка на пътеката, а тя е пътека, която може да те отведе на пътя на Гуглата или да те отведе на място, където можеш да се захванеш да правиш каквото можеш, да държиш здраво и да се бориш срещу това страдание. И това място е честно, Кътъл.

— Това е мястото, където се намират герои, Фидлър — каза Брис.

Но сержантът поклати глава.

— Това няма никакво значение. Може накрая да се окаже тъмно като най-дълбоката долина на дъното на твоя океан, командир Бедикт. Правиш каквото правиш, защото да виждаш вярно не идва винаги сред взрив от светлина. Понякога това, което виждаш, е черно като яма и само те лъже да мислиш, че си сляп. Не си. Обратното си на сляп. — И млъкна, видял, че е стиснал ръцете си в юмруци, кокалчетата на пръстите му бяха побелели като цветя в сгъстяващия се вечерен мрак.

Брис Бедикт се размърда.

— Ще се погрижа да пратят работниците до имперския кладенец още тази вечер и ще пратя лечителите си веднага. — Помълча и добави: — Сержант Фидлър. Благодаря ти.

Но Фидлър не виждаше нищо, за което да му благодарят. Не и в спомените си, нито в думите, които бе казал на тези двама мъже. И щом Брис тръгна, се обърна рязко към Кътъл.

— Това е то, войник. Сега може би ще престанеш да почиташ проклетата от Гуглата земя, по която стъпвам.

И тръгна и той.

Кътъл зяпна след него, след това поклати глава и го последва.

10.

На сестрата на бременната, или ако нямаше сестра, на най-близката по кръв жена се падаше задачата да извае малка статуетка от глинени топченца и да чака раждането на детето. След това, окъпан в кръвта и течностите на раждането, съсъдът с човешка форма ритуално се обвързваше с новороденото и това обвързване оставаше до смъртта.

Огънят беше Братът и Съпругът, Даващият живот на еланите, богът дух с неговите драгоценни дарове на светлина, топлина и закрила. При умиране статуетката на елана — вече единственото убежище на душата му — се отнасяше при пламъците на семейното огнище. Съсъдите се правеха безлики, тъй като огънят посреща всяка душа по един и същи начин: в избора си той не се влияе от чертите на лицето, които винаги са маска на истината, а от тежестта на делата приживе. Когато глинената статуетка — родена от Водата, Сестрата и Съпругата Даваща живот — се пръснеше в горещината и духовете богове се слееха, Даващият живот — сега Взимащият живот — прегръщаше душата. Ако статуетката не се счупеше, то душата беше отхвърлена и никой повече нямаше да докосне обгорения съсъд. Траурът щеше да спре. Цялата памет за умрелия щеше да бъде заличена.

Калит бе изгубила своята статуетка — престъпление толкова огромно, че отдавна трябваше да е умряла от срам. Лежеше някъде, заровена в тревите навярно, или затънала под навеи от прах и пепелища. Вероятно беше счупена и обвързването бе прекъснато — тъй че душата й нямаше да намери убежище, когато умреше. Зли духове щяха да й се нахвърлят и да я изгълтат къс по къс. Нямаше да има спасение. Нито присъда от Даващия живот.

Сънародниците й, разбрала бе тя по-късно, бяха имали грандиозни представи за своята значимост. Но пък беше сигурна, че същото е вярно за всеки народ, всяко племе, всяка нация. Извисяване на собственото „аз“, горделиво в своята самозаблуда. Да вярваш в собственото си безсмъртие, във вечното си пребиваване, докато не дойде моментът на внезапното, съкрушаващо прозрение. Да видиш края на собствения си народ. Самоличността се разпада, език, вяра и утешение изтляват. Смъртността идва като нож в сърцето. Миг на унижение, болката от унижението, всички истини, смятани някога за ненакърними, се оказват крехки заблуди.

Коленичила в прахта. Затъваща все по-дълбоко. Проснала се в тази прах, блудкава на езика миризма на засъхнало гнило щипе ноздрите ти. Чудно ли е изобщо, че всички животни на този свят изпълняват жеста на капитулация, като се просват на земята в поза на уязвимост, за да измолят милост от безмилостната природа: покорството с гърлото, оголено за ножовете и ноктите, танцуващи със светлината на слънцето? Отиграващи акта на жертвата. Спомни си как видя веднъж самец бедерин, пронизан от къси копия, прътовете се люшкаха и тракаха, докато огромното същество се бореше да остане право. Сякаш единственото, което имаше значение, бе да остане право, единственото, което определяше това да е живо, да е достойно за живот, и толкова непокорното предизвикателство в кървясалите му очи. Знаеше, че падне ли, животът е свършил.

Тъй че стоеше право на ниския хълм, обкръжено от ловци, които разбираха достатъчно, за да стоят на разстояние и просто да чакат, но то ги отричаше, отричаше неизбежното и продължи да го отрича невероятно дълго… ловците често щяха да разказват тази история около мигащите пламъци, щяха да скачат прави, за да уподобят непокорството на ранения бедерин, широкия разкрач, изгърбените рамене и яростта в очите му.

Половин ден, вечерта след това и следващото утро, а бедеринът продължаваше да стои там, изправен… а накрая — безжизнен.

Имаше тържество в борбата на бедерина, нещо, което правеше гибелта му почти несъществена: смутена и жалка в идването си, лишена от веселото ликуване този път.

Мислеше си, че може да заплаче сега за онзи бедерин, за силата на душата му, така жестоко изцедена от гордата му плът. Дори ловците се бяха смълчали, пристъпваха боязливо в мразовитата утринна светлина, за да докоснат зацапаната козина. А тълпата деца, които чакаха да помогнат с дрането като самата Калит, стояха наоколо ококорени и странно уплашени, може би малко опетнени и от чувство за вина при това. Или, по-вероятно, само Калит бе изпитала онова чувство… а дали изобщо го беше изпитала? Дали по-скоро това чувство за вина, този срам не беше свързан с настоящите й — десетилетия и десетилетия по-късно? И с това, че онзи звяр всъщност се бе превърнал в символ на нещо друго, нещо ново и изключително нейно?

Смъртта на един народ.

Но тя продължаваше да стои.

Продължаваше да стои.

И все пак в този момент всички те се бяха снишили в тревите, плътно зад балваните, и лицето й беше притиснато в земята, вмирисано на прах и на собствената й пот. К’Чаин Че’Малле като че ли буквално бяха изчезнали. Напомняха й на свитите на кълба змии или на гущери, греещи се на плоските скали, с пъстрите им кожи, слели се с всичко наоколо.

Всички се криеха.

От какво? Какво в този окаян безжизнен пейзаж можеше да ги тласне към такава предпазливост?

Нищо. Нищичко по тази земя. Не… „Крием се от облаци.“

Облаци, гръмоносни облаци, изпънати в низ на хоризонта на югозапад, на пет, че и повече левги оттук.

Калит не разбираше. Неразбирането й бе толкова огромно, че дори не можеше да състави въпроси към спътниците си, нищо, което да запищи към тях от ямата от страхове и опасения, в която бе затънала. Това, което можеше да види оттук, говореше за мълнии, градушки и стена от непроницаема прах — но пък фронтът на бурята не се приближаваше. Защо беше тогава този страх и криене? Чувстваше се сломена от собственото си невежество.

Облаци.

Чудеше се дали крилатият Убиец се е зареял някъде високо горе. Открит, уязвим за буйните ветрове — но тук долу спокойствието бе свръхестествено. Самият въздух сякаш се беше присвил от страх, затаил дъх, и дори насекомите се бяха изпокрили.

Земята под нея затрепери, внезапен бараж от вълни. Не можеше да е сигурна дали чува тътен, или само го усеща. Сърцето й заби силно от трусовете — никога не беше чувала такава несекваща стихия. Степните бури отминаваха бързо, възли от ярост, връхлетели равната шир, притискаха тревите, поваляха кожените шатри, разпръсваха из въздуха нажежени въглени и пердашеха плющящите стени на юртите. Воят се извисяваше до пронизителен писък и заглъхваше също толкова бързо, колкото се бе появил, и бучките град отвън лъсваха сиви на странната светлина, докато се стапяха. Бурите в спомените й нямаха нищо общо с това сега. Киселият вкус на страха захапа езика й.

К’Чаин Че’Малле, страховитите й пазачи, се бяха присвили на земята като пребити псета.

А небесният тътен продължаваше да разтърсва земята. Стиснала зъби, Калит с усилие надигна глава. Прахта се беше вдигнала над земята като завеси мъгла. През кафявото й було успя да открои несекващи сребристи отблясъци под издутия фронт на бурята, но самите облаци си оставаха тъмни. Къде бяха стрелите на мълниите? Всеки цвят сякаш изригваше от самата земя и тя вече можеше да види болнаво бледите проблясъци на огньове — поразената от бурята равнина беше пламнала.

Задъхана, Калит притисна лице към земята. Част от нея се сви отново, като объркан, отвратен свидетел на грозна гледка, но останалото потрепери от ужас — нейни ли бяха тези чувства? Или вълни, излъчени от К’Чаин Че’Малле, от Гунт Мач и Саг’Чурок, и другите? Но не, по-вероятно бе свидетелка на най-обикновена предпазливост, необичайна, да, и крайна — но те не трепереха, нито ровеха с нокти земята, нали? Бяха толкова неподвижни, че все едно бяха мъртви. Съвършени в самообладанието си…

Две ноктести ръце я вдигнаха. Тя изпищя… К’Чаин Че’Малле изведнъж затичаха, ниско приведени и бързо, по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно — и тя провисна в хватката на Гунт Мач.

Бягаха от бурята. На североизток. За Калит всичко бе като в мъгла, кошмарно поради безпомощността й. Туфи жълта трева прехвърчаха покрай нея като топки гаснещ огън. Ивици обли камъни, купчини изровен от вода чакъл, а след това ниски плоски хълмове напластена тиня. Криви голи дървета, рехава, висока до коленете гора, мъртва и всеки клон и клонка — оплетени с паяжини. А след това — през нея и по тепсия от напукана глина с кора от засъхнали бучки сол. Трипръстите ходила на влечугите тътнеха глухо, гърдите им свистяха с барабанния ритъм на дъха им.

А после внезапно спиране — и Ловците К’елл се развърнаха срещу Убиеца Шай’гал. Огромен, с присвити крила, с изгърбени, увенчани с шипове рамене. Очите му светеха над и под пълната с остри като игли зъби уста.

Калит затаи дъх. Усещаше яростта и презрението му.

Ръцете на Гунт Мач се отпуснаха надолу и дестраянтът се извъртя и стъпи на земята.

Кор Туран и Риток стояха от двете страни, на десет или повече разкрача от тях, навели глави и задъхани, върховете на мечовете им опираха в каменистата пръст. Точно пред Гу’Рул бе застанал Саг’Чурок: неподвижен и почти непокорен. Не засрамен — козината му лъщеше от изпуснатата мазнина.

Горчивата воня на едва сдържан гняв се завихри във въздуха.

Гу’Рул кривна глава настрани, развеселен сякаш от предизвикателната поза на Саг’Чурок, но четирите му очи се задържаха немигащи върху огромния Ловец К’елл, сякаш нехайно му признаваше известно уважение. За Калит това бе изумителна отстъпка. Убиецът Шай’гал беше почти два пъти по-висок от Саг’Чурок и макар да нямаше мечове на ръцете, по дължина те не отстъпваха на издължените с оръжия ръце на Ловеца.

Това същество беше родено, за да убива, родено с воля и решителност, многократно надвишаващи тази на Ловците К’елл, и пред него Войниците Ве’Гат щяха да изглеждат непохватни и тромави.

Калит знаеше, че Шай’гал може да ги убие всичките, тук и сега, без нито капка мазнина да зацапа гладката му лъскава кожа. Знаеше го в душата си.

— Слушай — заговори Калит и се изненада, като чу собствения си глас, спокоен, макар и малко прегракнал. — Знаех едно лагерно псе някога. Можеше да се изправи срещу оукрал. Но щом се вдигнеше вятър или изтътнеше далечен гръм, трепереше от ужас. — Помълча за миг и продължи: — Убиец. Те ме изведоха от онази буря, по моя заповед. — Пристъпи напред с усилие, а щом се изравни със Саг’Чурок, се пресегна и опря длан на хълбока на Ловеца.

Саг’Чурок не трябваше да помръдне от бутването й — Калит нямаше нужната сила за това, — но все пак отстъпи встрани, тъй че тя се озова точно пред Гу’Рул.

— Бъди оукрал тогава.

Главата се кривна още назад и Убиецът я изгледа. Калит потрепери, когато огромните му криле се разтвориха с плясък, и отстъпи назад, щом се люшнаха, за да изтласкат въздуха — с лек тътен, в подобие на онова, което вече бе зад тях. Шай’гал се понесе към небето, опашката му се извиваше.

Калит преглътна и се обърна към Гунт Мач.

— Вече се стъмва. Да си направим бивак тук — всичките ми кости са като натрошени и главата ме боли.

„Не беше истински страх, нали? Не беше сляп ужас. Тези думи си казвам, за да ме утешат.“

„А знаем колко полезни са думите.“

Заравоу от Змиелова, малък подклан на Гадра, беше грамаден мъж, двайсет и четири годишен воин, и въпреки огромния си ръст беше бърз и пъргав в битка. Змиеловът бе някога една от най-могъщите политически сили, не само сред Гадра, но между всички кланове на Бялото лице, до войната с малазанците. Майката на Заравоу бе загинала в свада с един Подпалвач на мостове в планините Еднооката котка, в хаоса на отбита засада. Смъртта й бе сломила баща му и той се бе завлякъл в едно търговско градче, където пи непробудно цели шест месеца. Стигна до толкова жалко състояние, че Заравоу го удуши със собствените си ръце.

Малазанците бяха нападнали Змиелова и силата на подклана сред баргастите бе разбита. Лагерът им бе принуден да се брани сам, отдалечен на левги от лагера на Столмен. Воините губеха жените си в полза на други кланове — непрекъснато оредяване, което нищо не можеше да спре. Ами ето дори Заравоу — навремето водеше три жени от съперници, които беше убил, а сега му бе останала само една, пък и тя излезе ялова и по цял ден одумваше с вдовиците Заравоу и всички други воини, които бяха провалили Змиелова.

Смет бе затрупала пътеките между шатрите. Стадата бяха измършавели. Горчивината и отчаянието бяха като напаст. Млади воини се наливаха всяка нощ с бира, а сутрин се свиваха около тлеещите огнища, треперещи от последиците от жълтия горчивец, към който бяха навикнали. Дори сега, когато се бе разпръснала вестта, че Гадра скоро ще развихрят война срещу лъжците и измамниците на тази земя, настроението си оставаше кисело и унило.

Това велико пътуване през океана, през мръсните лабиринти, с всичките онези изгубени години, трупащи се една след друга, беше грешка. Ужасна, тежка грешка.

Заравоу знаеше, че бойният водач Туул е бил някога съюзник на малазанците, и ако имаше по-голямо влияние в съвета, щеше да настои Туул да бъде отхвърлен — нещо повече, жив одран. Потомството му изклано. Жена му изнасилена и пръстите на краката й отсечени, та да стане Куцаща, по-ниска от лагерна котка, принудена да вдига задника си на всеки мъж, по всяко време и на всяко място. И всичко това… е, и то нямаше да е достатъчно.

Този ден беше принуден сам да постави смъртната си маска — проклетата му жена никаква я нямаше из петстотинте юрти на лагера на Змиелова — и тъкмо беше клекнал пред огнището, та боята да се втвърди, когато я видя, че се появи горе на козята пътека на хълма на север. Вървеше като пияна. Но не, тази походка му напомни за нещо друго — за утрините преди толкова време, след цяла нощ сношаване — сякаш с разтварянето на краката си развързваше всички възли по себе си.

А миг след това, още по-натам по пътеката, видя Бенден Ледаг, мършавия млад воин с присмехулната усмивка, от която на Заравоу винаги му се дощяваше да избие равните му бели зъби, та да му останат само кървясали корени. Висок, кльощав, непохватен, с длани, големи като дървените лопатки, с които се гребе зърното от делвите.

И във внезапен проблясък Заравоу осъзна какво са правили тези длани преди малко. И разбра също така насмешливата тайна зад усмивката, която Бенден му предлагаше всеки път, щом пътеките им се кръстосаха.

Не е била с вдовиците жена му значи. Прекрачила беше границата с одумването на съпруга си. Решила беше да го посрами.

Щеше да направи срама неин.

Днес значи щеше да предизвика Бенден. Щеше да накълца на късове кучия син, пред очите на жена си в тълпата, да гледа, и щеше да знае — всички щяха да знаят, — че след това иде ред на нейното наказание. Щеше да отсече предната половина на стъпалата й, едно милостиво посичане на ятагана му, веднъж, дваж. А после щеше да я изнасили. И след това щеше да я хвърли на всичките си приятели, и те щяха да й се изредят. Щяха да я напълнят. Устата й, местата между бедрата и бузите й. Трима щяха да я вземат наведнъж…

Изсъска и си пое дъх. Беше започнал да се втвърдява.

Не, по-късно щеше да има време за това. Извади от ножницата ятагана и прокара палец по него, напред и назад по режещия ръб. Желязото живееше за кръвта, която скоро щеше да пие. Бездруго никога не беше харесвал Бенден.

Стана, намести кърпеното си наметало от кожа на бедерин с едно помръдване на широките си рамене, подпря ятагана на левия си крак и нахлузи ръкавиците от плетено желязо.

Жена му — забеляза го с крайчеца на окото си — го беше видяла. Беше спряла на склона и го гледаше. А после изпищя отчаяно. Чул вика й, той сграбчи ятагана — не, онова чукащо чужди жени говно нямаше да се измъкне…

Но тя не предупреждаваше Бенден. Стоеше с лице към лагера и дори от толкова далече Заравоу успя да усети ужаса й.

Зад него безредно се надигнаха други тревожни гласове.

Заравоу рязко се обърна.

Пелена буреносни облаци изпълваше половината небе — не беше видял приближаването им — ха, ами че, беше готов да се закълне…

Прах се издигаше като огромни стволове под всеки от поне дузината ясно откроими гръмоносни облаци и сивите стълбове образуваха кордон, който настъпваше право към лагера.

Заравоу зяпна. Устата му изведнъж пресъхна.

А после основите на прашните стълбове започнаха да се разпадат и се видя…

Някои прозвища са достойни за гордост и Секара, жената на Боен водач Столмен, позната на всички като Секара Омразната, се гордееше със своето. Можеше да те изгори, ако те пипне, и всеки го знаеше, знаеше киселината на потта й, разяждащата сяра на дъха й. Накъдето и да тръгнеше, пътеката бе чиста, а когато слънчевата светлина паднеше върху нея, някой винаги заставаше така, че блажената сянка да я скрие. Коравият хрущял, от който й кървяха венците, винаги се сдъвкваше първо от някой друг. Боята, с която събуждаше Лика на убийството на съпруга си, беше стрита от най-фините оцветители — от нечия друга ръка — и всичко това й беше спечелило нейната „омразност“.

Майката на Секара бе научила дъщеря си добре. Най-възнаграждаващият начин на живот — възнаграждаващ в смисъла на личната облага, а само това имаше значение — изискваше безскрупулност в манипулирането на другите. Нужен беше само остър ум и око, което ясно да вижда всяка слабост, всяко възможно предимство, което да се използва. И ръка, която да не се колебае, никога, да нанася болка или да налага наказание за всички прегрешения, реални или измислени.

С начина, по който гледаха на нея, с всичко, в което се беше превърнала, вече беше присъствие, прокрадващо се в главата на всеки гадран. Беше като зло бойно псе, патрулиращо по границите на лагера, жестока като пепелянка в постеля. А това беше власт.

Властта на мъжа й не беше толкова дискретна и с това, че не беше толкова дискретна, изобщо не беше толкова ефикасна като нейната. Той не можеше да постигне езика на мълчаливата заплаха и гибелното обещание. Освен това беше като дете в ръцете й. Открай време беше такъв, от самото начало, и това никога нямаше да се промени.

Беше великолепна в одеждите си, нагиздена с дарове от най-талантливите между племенните тъкачи, предачи, шивачи, ваятели на кости и еленови рога, златари и тепавичари — дарове, които й бяха поднасяни, за да се спечели благоволението й или да се отклони завистта й. Когато човек има власт, в края на краищата, завистта престава да е недостатък на характера. Вместо това се превръща в оръжие, в заплаха. А Секара се беше възползвала добре от това и сега я смятаха за една от най-богатите сред Бялото лице на баргастите.

Вървеше с изправен гръб, с високо вдигната глава, за да напомня на всички, че тъкмо тя е кралицата на баргастите, макар онази кучка Хетан да държеше титлата — титла, която беше отказала, глупава жена. Не, всички знаеха, че Секара е кралица по право. По силата на своето рождение и заради великолепието на жестокостта си. И ако не беше съпругът й такъв жалък глупак, отдавна щяха да са изтръгнали властта от онзи отвратителен Туул и онази неутолима кучка, жена му.

Пелерината от съшити кожи, която носеше на раменете си, се влачеше в прахта зад нея, докато крачеше по каменистата пътека през сенките, хвърляни от Х-образните разпятия. Нямаше смисъл да поглежда одраните буци плът, увиснали от кръстовете — безжизнените вече ак’рини, д’расилани и сафини, търговци и коняри, глупавите им безполезни пазачи, дебелите им жени и мекушавите им деца. С тази тържествена разходка Секара просто даваше израз на своята власт. Минаването по тази пътека с очи, приковани право напред, бе достатъчно доказателство за притежание. Да, тя притежаваше смъртта на тези чужденци.

Тя беше Секара Омразната.

Скоро щеше да се погрижи същото да сполети Туул, Хетан и разглезените им дечица. Толкова много бе постигнато вече, всичките й съюзници бяха по местата си и чакаха заповедта й.

Помисли си отново за съпруга си и леката болка между краката й запулсира със спомена за устата му, за езика му, дал израз на жалкото му раболепие. Да, накарала го беше да се потруди, да ожули коленете си и не му беше дала нищо в замяна. Вътрешностите на бедрата й бяха зацапани с бяла боя и лукаво бе разкрила тази подробност на слугините си, докато я обличаха — и сега мълвата отново щеше да се разнесе сред жените. Бърборене и кикот, презрително сумтене. Беше оставила съпруга си припряно да клепе нова боя по лицето си.

Забеляза буреносните облаци на запад, но бяха твърде далече, за да са повод за някаква тревога, и едва ли щяха да се приближат повече. А през дебелите подметки на обсипаните си с мъниста мокасини от бедерин изобщо не усети тътена. Когато пък глутница лагерни псета пресече пътя й, не видя в подвитите им опашки нищо повече от естествения им страх от нея и остана доволна.

Хетан се излежаваше в юртата и гледаше как дебелото дяволче, синчето й, се боричка с грамадното бойно псе върху евтината ак’ринска черга, която бяха купили, след като най-сетне стана ясно, че детето и кучето са се побратимили. Винаги я удивляваше търпението на кучето под терора на скубещите, бутащи и дърпащи ръчички — звярът беше огромен дори по мерките на баргастите, на осем или девет години и нашарен с белези от жестоките свади за власт сред глутницата — вече никое друго куче не рискуваше да се изправи пред гнева му. И все пак пускането на това миризливо същество в юртата беше нещо буквално нечувано — поредната странна проява на снизхождение от страна на съпруга й. Е, песът можеше и да оцапа тази грозна чуждестранна черга, но като че ли разбираше докъде стигат границите на благоволението й, тъй че нямаше да ги прехвърли.

— Да — измърмори му тя и го видя как кривна уши към нея. — Юмрук в проклетата ти глава само да си опитал да се напъхаш в истинска постеля.

Разбира се, вдигнеше ли ръка на кучето, синът й първи щеше да нададе вой.

Кожата на входа се дръпна настрана и влезе Туул, наведен, за да не си удари главата.

— Виж сина си — посочи тя обвиняващо. — Ще му извади очите на проклетото псе. И то ще му отхапе ръката за това, ако не и по-лошо.

Мъжът й хвърли поглед към детето и кучето, но не каза нищо. Вместо това взе овързания си в кожа кремъчен меч.

— Какво е станало?

— Не съм сигурен — отвърна Туул. — Но е пролята баргастка кръв.

Тя стана — кучето бе вдигнало глава, подушило внезапното напрежение, — взе ятаганите си и последва Туул навън.

Не видя нищо необичайно освен усилващото се внимание на Туул, когато той закрачи целеустремено на запад по разделящата на две лагера главна улица. Съпругът й още притежаваше някои от изострените сетива на Т’лан Имасс, какъвто бе някога, и Хетан не се съмняваше в твърдението му. Докато крачеше до него и усещаше остро близостта на тръгващите след тях воини, тя го погледна питащо и видя скръбта, поразила лицето му, умората в дълбоките бръчки, прорязали челото му.

— Някой от външните кланове ли?

Туул отвърна с гримаса:

— Няма място на тази земя, Хетан, където Имасс да не са стъпвали. Присъствието им среща очите ми гъсто като мъгла, спомен за древни неща накъдето и да погледна.

— Заслепява ли те?

— Мисля, че заслепява всички ни.

Тя се намръщи, не разбираше смисъла на думите му.

— За какво?

— Че не сме първите, които са правили така.

Отговорът му я смрази до костите.

— Туул, намерили ли сме своя враг?

Въпросът сякаш го изненада.

— Може би. Но…

— Какво?

— Надявам се, че не.

Докато стигнат до западния край на лагера, ги следваха поне триста воини, смълчани в очакване, може би нетърпеливи дори, макар изобщо да не проумяваха намеренията на своя водач. Мечът в ръцете на Туул се бе превърнал в знаме, в символ, който той размахваше пред себе си с такава лекота и безразличие, че бе придобил значимостта на икона: смъртоносният убиец на Онос Т’уулан, понесен напред с такава неохота — в обещание за кръв и война.

Далечният хоризонт бе черна ивица, която скоро щеше да погълне слънцето.

Туул спря и се взря в него.

Отзад тълпата също спря и зачака. Никой не изрече ни дума.

— Бурята — попита тя тихо, — магия ли е, съпруже?

Той дълго не отговори. Накрая въздъхна.

— Не, Хетан.

— И все пак…

— Да. И все пак.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

Той се обърна към нея и опустошеното му от скръб лице я стъписа.

— Какво трябва да кажа? — отвърна с внезапен изблик на гняв. — Петстотин баргасти са мъртви. Убити за двайсет удара на сърцето. Какво искаш да ти кажа?

Тя едва не се присви от ужас от тона му. Разтреперана, извърна очи от суровия му поглед.

— Виждал си това преди, нали? Онос Т’уулан… кажи го ясно!

— Няма.

Толкова връзки, изковани между тях, години на страст и най-дълбока любов, всичко — прекъснато с това отрицание. Тя се присви в себе си, усети сълзите, бликнали в очите й.

— А всичко, което имаме — ти и аз, — всичко… нищо ли не значи вече?

— Значи всичко. И точно за това, ако трябва, езика по-скоро ще си отрежа, вместо да ти кажа онова, което знам.

— Имаме своята война значи.

— Любима. — Гласът му се пропука на думата и той поклати глава. — Моя прескъпа съпруго, ковачнице на сърцето ми, искам да избягам. С теб, с децата ни. Да избягам, чуваш ли ме? Край на това водачество — не искам да съм този, който ще поведе баргастите в това, разбираш ли? — Мечът падна в краката му и от тълпата зад тях изригнаха стъписани стонове.

Толкова искаше да го вземе в прегръдката си. Да го защити от всичко това, от знанието, което го изяждаше отвътре. Но той не се откри, не предложи пътека към себе си.

— Ще стоя с теб — каза тя, а сълзите бликаха на воля и се стичаха по страните й. — Винаги ще съм с теб, съпруже, но ти си отнел цялата ми сила. Дай ми нещо, моля те, каквото и да е. Каквото и да е.

Той вдигна ръце към лицето си и сякаш бе готов всеки момент да го задере с нокти.

— Ако… ако им откажа. На твоя народ, Хетан. Ако ги поведа далече оттук, от тази предречена съдба, която така отчаяно искате всички вие да прегърнете, наистина ли вярваш, че ще ме последват?

„Не. Ще те убият. И децата ни. А за мен нещо много по-лошо.“

И го попита с тих шепот:

— Ще избягаме ли тогава? През нощта, невидени от никого?

Той смъкна ръцете си и с очи към бурята й отвърна с мрачна усмивка, която прониза сърцето й.

— Да бъда ли страхливецът, който толкова искам да съм? Да, любима, наистина искам да съм страхливец. Заради теб, заради нашите деца. Богове на бездната, заради себе си.

Колко признания можеха да съкрушат така един човек? Като че ли в тези последни няколко мига беше видяла всички.

— Какво ще направиш? — попита тя, защото ролята й във всичко това сякаш бе изчезнала.

— Избери ми сто воини, Хетан. Най-жестоките ми противници, най-яростните ми съперници.

— Ако ще водиш боен отряд, защо само сто? Защо толкова малко?

— Няма да намерим врага, а само онова, което е оставил след себе си.

— Ще разпалиш гнева им. И така ще ги привържеш към себе си.

Той трепна.

— Ах, любима. Грешно го разбра. Искам не гняв да разпаля, а страх.

— Позволено ли ми е те придружа, съпруже?

— И да оставиш децата? Не. Освен това Кафал ще се върне скоро, с Таламандас. Трябва да ги задържиш тук, да изчакат завръщането ни.

Без повече думи, тя се обърна и тръгна към множеството. Съперници и противници, да, много такива имаше. Нямаше да й е трудно да избере сто. Хиляда дори.

Докато димът от готварските огньове се разстилаше като сив саван в предвечерния сумрак, Онос Т’уулан поведе извън лагера сто воини от Бялото лице на баргастите. Челото на колоната бързо се стопи в тъмнината.

Хетан стоеше на един хълм, за да гледа заминаването им. Вдясно от нея се беше струпало огромно стадо бедерини, събрани нагъсто, какъвто навик имаха с падането на мрака. Усещаше топлината от телата им и виждаше белите облачета на дъха им. Стадата бяха изгубили обичайната си предпазливост с лекота, която всъщност я изненадваше. Може би се бе съживил някакъв древен спомен, смътно осъзнаване, че подобна близост до двукраките същества държи надалече вълците и другите хищници.

По същия начин бяха изгубили предпазливостта си и баргастите, помисли Хетан. Но не от злото намерение на някоя външна сила. Не, направили си го бяха сами. Мирът носеше най-опасната отрова за обучените да бъдат воини. Някои изпадаха в леност. Други търсеха врагове около себе си. „Воин, гледай навън.“ Древна поговорка. Предупреждение, породено от горчив опит, несъмнено. Напомняше й, че малко неща са се променили сред народа й.

Извърна поглед от бедерините. Колоната бе изчезнала, погълната от нощта. Туул не беше чакал дълго, преди да наложи гълтащата левги бързина, която правеше бойните отряди на баргастите така опасни за самоуверените врагове. Дори в това съпругът й можеше да надвие тези воини, тя го знаеше. Виж, това щеше да унижи съперниците му.

Мислите за народа я бяха потиснали, а и свадата на близначките в юртата само чакаше връщането й, за да започне отново, тъй като момиченцата обичаха да ги гледат. Не беше много готова за тях. Твърде крехка се чувстваше от ударите, които бе получила.

Липсваше й близостта на брат й — толкова й липсваше, че я боляха гърдите.

Смъртнобледият блясък на Нефритените резки привлече погледа й на юг. Извисени към небето, за да изровят бразди в нощния простор — твърде лесно бе да се намерят поличби в такова небесно буйство. Стареите от месеци бълваха предупреждения и тя изведнъж се зачуди, затаила дъх, дали не е било твърде удобно да пренебрегват злокобното им мърморене като обичайни несвързани глупости, изричани от болнавите стари хора по целия свят. Отношението към промяната, като към предвестник на бедствие, явно бе вечно, породено от усилието да се отклони неизбежното. Но хората оставаха слепи за иронията в това.

Но пък някои поличби бяха верни. И някои промени се оказваха истинско бедствие.

„Когато гибелта идва, предпочитаме да не я виждаме. Извръщаме поглед, замъгляваме фактите, не обръщаме внимание на доказателствата пред очите ни. И приготвяме маските си на изненада, и маските на страдание и самосъжаление, и сме готови за онази, ах, колко предсказуема, изненадана невинност, за драмата на жертвата.“

Искаше й се да легне с мъж тази нощ. Почти нямаше значение кой ще е този мъж. Искаше по свой начин да избяга от мрачната реалност.

Единственото, което никога нямаше да заиграе обаче бе тази игра на маски. Не, щеше да посрещне бъдещето с разбиращ поглед, не извинителен, но отричащ вероятността за собствената й невинност. Да, щеше да е толкова виновна, колкото и всеки друг, но щеше да заяви това признание с дързък кураж. Нямаше да сочи с пръсти. Нямаше да посяга за оръжията си, възпламенена с лъжата на възмездието.

Усети, че се взира с гняв в далечните небесни сълзи.

Съпругът й искаше да е страхливец. Бе толкова отслабен от любовта си към нея, към децата им, и беше готов да се прекърши, за да ги спаси. Буквално я беше помолил за разрешение да направи точно това, осъзна тя. А тя не се беше оказала готова. Не бе успяла да разбере какво иска от нея.

„Вместо това продължавах да задавам глупави въпроси. Без да разбирам как всеки от тях избива земята изпод краката му. Как го кара да залита и да пада. Идиотските ми въпроси, егоистичната ми нужда да намеря здрава почва под краката си — преди да реша, преди да направя смелата си преценка.“

Неволно го беше притиснала в ъгъла. Отказала му бе правото да е страхливец. Всъщност беше го принудила да тръгне в мрака, да поведе воините си към някое място на истини — където щеше да се опита да ги изплаши, макар вече да знаеше — също като нея, — че ще се провали.

„И тъй, желанието ни вече се сбъдва. Тръгваме на война.“

„И нашият Боен водач е единственият, който знае, че ще загубим. Тази победа е невъзможна. С по-малка дързост ли ще ни поведе? Ще забави ли меча в ръцете си, след като знае всичко онова, което знае?“

Хетан оголи зъби с яростна, дивашка гордост и каза на нефритените нокти в небето:

— Не, няма.

Изплуваха в тъмното и вълна на облекчение заля Сеток. Смътно зелената багра на размътената издута луна очерта лицата на Торент и Кафал, хвърли вече познатата мъртвешки бледа лъскавина по металната юздечка и седлото. Но звездната вис горе изглеждаше изкривена, леко избутана встрани, и й трябваше известно време, докато разпознае съзвездията.

— Далече на североизток сме — каза Кафал. — Но не непреодолимо.

Призраците от другото селение бяха залели равнината, разпръсваха се, ставаха все по-ефимерни и накрая съвсем се стопиха за сетивата й. Това й донесе дълбока болка, усещане за загуба, примесено с радост за тяхното спасение. Живи ближни очакваха много от тях, но не всички — сигурна бе в това. В онзи друг свят бе имало същества, несравними с нищо, което беше виждала или за което бе чувала — колкото и ограничен да беше опитът й, разбира се, — и те щяха да се окажат в този свят толкова изгубени, колкото и в онзи, който бяха напуснали.

Обкръжаваше ги огромна пуста равнина, плоска като дъното на древно море.

Торент се метна на седлото и тя го чу как въздъхна.

— Кафал, какво виждаш?

— Нощ е, не мога да видя много. В северния край на Пустинните земи сме, поне така мисля. Тъй че около нас няма нищо.

Торент изсумтя с явна насмешка.

Кафал захапа стръвта.

— Защо се смееш? Ти какво виждаш, Торент?

— С риска да прозвучи мелодраматично, виждам пейзажа на душата си.

— Древен е — обади се Сеток. — Което значи, че си стар отвътре, Торент.

— Оулите са обитавали тук преди стотици поколения. Моите предци са гледали същата тази равнина, под същите тези звезди.

— Убеден съм — призна Кафал. — И моите също.

— Нямаме спомен за вас баргастите, но все едно, няма да оспорвам твърденията ти. — Помълча за миг и заговори отново: — Би трябвало да не е била толкова пуста по онова време. Повече странстващи животни. Огромни зверове, под които земята е треперила. — Засмя се отново, но този път смехът му бе горчив. — Опразнили сме я и сме нарекли това успех. Невероятно.

После подаде ръка на Сеток да я качи на селото.

Тя се поколеба.

— Торент, сега накъде?

— Има ли значение?

— Преди нямаше. Но вярвам, че сега има.

— Защо?

Тя поклати глава.

— Не за теб — нищо не виждам по твоя път. Не. За мен. За призраците, които взех на този свят. Още не съм скъсала с тях. Пътуването им си остава незавършено.

Той отпусна ръка и я загледа в сумрака.

— Чувстваш се отговорна за съдбата им.

— Да.

— Ще ми липсваш.

— Чакайте малко — каза Кафал. — И двамата. Сеток, не можеш да тръгнеш сама…

— Не бой се — прекъсна го тя. — Ще тръгна с теб.

— Но аз трябва да се върна при своите.

— Да. — Не каза нищо повече. Беше приютила в себе си хиляда сърца и онази кръв все още пращеше като киселина в душата й.

— Ще тичам толкова бързо, че няма да издържиш…

Сеток се засмя.

— Да поиграем тази игра, Кафал. Когато ме догониш, ще отдъхнем. — Обърна се към Торент. — И ти ще ми липсваш, Торент, последен воине от оулите. Кажи ми, от всички жени, които дебнеха да те уловят, имаше ли поне една, на която би позволил да те хване?

— Никоя освен теб, Сеток… след пет-шест години.

Тя се усмихна весело на Кафал и пое, чевръста като заек.

— Не може да поддържа такава бързина дълго — изсумтя баргастът.

Торент сбра юздите.

— Вълците вият за нея, магьоснико. Догони я, ако можеш.

Кафал го погледна накриво.

— Последните ти думи към нея — промълви той, но след това поклати глава. — Все едно, не трябваше да питам.

— Че ти не попита — отвърна Торент.

И се загледа след леко затичалия Кафал. Дългите му крака бързо го понесоха по дирята на Сеток.

Градът кипеше. Невидими армии воюваха с опустошенията на развалата в невъобразим брой схватки със запуснатостта. Без пълководци и легиони, с големина едва колкото прашинка, те пращаха съгледвачи далеч извън добре отъпканите пътища, в най-тънките капиляри, прошарили безчувствения камък. Един такъв съгледвач намери Спящия, свит на кълбо и неподвижен — почти безжизнен, — в отдавна изоставена стая за отдих в подподовото ниво на Хранилката. Търтей, забравен, с толкова сънен ум, че Шай’гал Убиецът, най-сетне промъкнал се в Калси Вкоренената, не бе усетил присъствието му и така той се бе отървал от избиването, потопило толкова много други нива.

Съгледвачът призова свои събратя и скоро сто хиляди войници се стълпиха около търтея, за да покрият с пластове лъскаво масло люспестата му кожа и да влеят силни нектари в тялото му.

Търтеят беше жалко създание. Трудно беше да се работи с него, истинско предизвикателство бе да бъде физически преобразен, да бъде пробуден с нужния разум, за да наложи власт. Стоте хиляди бързо станаха милион, а после сто милиона, войници, които умираха от изтощение и набързо биваха поглъщани от новородените си събратя, събратя с нови форми и с променени функции.

Първоначалното предназначение на търтея бе да отделя многобройни миризми, та новородените Ве’Гат да увеличават мускулната си маса и костната си здравина. Той на свой ред беше захранван от армии, служещи на Матроната, които донасяха нейните заповеди — но тази Матрона се бе забавила с раждането на Ве’Гат. Беше произвела по-малко от триста, преди врагът да се появи и да започне сражението. Търтеят, следователно, съвсем не беше изтощен. Този потенциал сам по себе си придаваше цел на усилията на невидимите армии, но отчаянието бе причинено от друго — странни миризми бяха зацапали Калси Вкоренената. Чужденци бяха нахлули и до този момент се бяха оказали безчувствени към усилията за съединение.

Най-сетне търтеят се раздвижи. Две новородени очи се отвориха, седем отделни клепача се отместиха назад във всяко и един ум, познавал само тъмнина — защото търтеите отделители нямаха нужда от зрение, — изведнъж се взря в един свят, едновременно познат и неведом. Стари сетива се сляха с новите и бързо преподредиха света. Клепачи замигаха и сглобиха още по-пълно светоусещане — топлина, течение, заряд, състав — и много още, почти непонятни за призрака освен като смътни, безформени представи.

Призракът, който дори не знаеше собственото си име, беше отнесен далече от смъртните си спътници, понесен от течения, които никой от тях не можеше да долови — течения, които се опълчваха на собствените му усилия за описание. В безпомощно отчаяние той се опря на познатите понятия за армии, легиони, съгледвачи, битки и война, макар да знаеше, че нито едно от тях не е правилно. Дори да се приписва живот на такива микроскопични същности бе най-вероятно погрешно. И все пак те му даваха смисъл или може би той просто бе способен да извлича знание от шумната гмеж указания, които ехтяха навсякъде из Калси Вкоренената в монотонно бръмчене, твърде смътно за смъртни уши.

И сега се усети, че се е взрял в един търтей, К’Чаин Че’Малле, който не приличаше на нищо, което бе виждал. Не по-висок от човек, с множество пипала вместо пръсти на ръцете. Широката глава изпъкваше зад очите и в основата на черепа. Резката за уста бе като на гущер, с много редици тънки остри зъби. Цветът на двете прекомерно големи очи бе меко кафяв.

Загледа го как тръпне — съзнаваше, че съществото просто проучва величината на преображението си, — как разгъва тромавите си крайници, върти глава с резки трепвания, докато улавя нови и непознати миризми. Видя усилващата му се възбуда и страх.

Миризмата на непознати нашественици. Търтеят можа да събере, съчетае и след това да отхвърли информацията, свързана с дивите ортен и гришол. А това му позволи да изолира местоположението на нашествениците. Живи, да. Далечни, несъгласувани звуци, множество дихания, тихи стъпки по пода, пръсти, докосващи механизми.

Миризмите, които търтеят някога бе подавал на Ве’Гат, сега бяха насочени към него. С времето щеше да порасне и да умножи силата си. Ако дотогава чужденците не си отидеха, щеше да се наложи да ги убие.

Призракът едва овладя паниката си. Не можеше да ги предупреди. Съществото, вече толкова изпълнено с неотменими задължения и обременителни задачи — величавата война с развалата на Калси Вкоренената, — не можеше да не види заплаха в тромавото обикаляне на Таксилиан, Раутос и останалите. Заплаха, която трябваше да бъде изкоренена.

Търтеят, наречен Сулкит — име, извлечено от рождения месец и статут, всъщност име общо за двеста идентични търтея, — се надигна на задните си крайници, тънката му хватателна опашка се плъзна по пода. Масла закапаха от сивата люспеста кожа, изляха се и бързо изчезнаха, докато невидимата армия, възвърнала куража си, пречистена и съживена от пълководеца, който сама бе сътворила, се разпръсваше, за да поднови войната си.

Призракът се втурна към спътниците си.

— Дори това да е било ум, умрял е — каза Таксилиан, прокара длан по лъскавата черупка и намръщено огледа ивиците гъвкаво прозрачно стъкло, издули се от железния купол. Течеше ли нещо през това стъкло? Не можеше да е сигурен.

Раутос се потърка по брадичката.

— Честно казано, не разбирам как може да си убеден.

— Трябваше да има топлина, трептене. Нещо.

— Защо?

Таксилиан се намръщи.

— Защото това щеше да ни подскаже, че работи.

Брет зад тях се изсмя.

— Един нож говори ли? Един барабан бие ли сам? Изгубил си си ума, Таксилиан. Един град живее, когато в него има хора, а дори и тогава хората правят живеенето, не градът.

В залата, от която току-що бяха излезли, Шеб и Напет се дърлеха, докато разчистваха сметта от пода, за да направят място за спане. Бяха се изкачвали ниво след ниво и дори сега още много ги очакваха нагоре. Но вече бяха капнали. Десетина нива по-надолу Ласт бе успял да избие гнездо ортени, беше ги одрал и изкормил и сега набучваше шест мършави трупчета на шишове до огъня от тор от бедерин. Топлината на пламъците бавно изтласкваше ледения безжизнен въздух. Асейн приготвяше билки, за да ги сложи в калаен котел, пълен с прясна вода.

Объркан, призракът се понесе между тях.

Брет се върна в залата, огледа пода и каза:

— Време е за хвърляне на Плочите.

Предчувствие прониза призрака. Или може би беше ужас. Той неволно се приближи и зяпна жадно, щом тя извади Плочите. Излъскана кост ли бяха? Бивни? Гледжосана глина? Всякакви видове, осъзна той, след като се измести така, че да вижда по-добре.

— Виждате ли? — прошепна Брет. — Още са млади. Колко много, колко много неща има да се решат. — Облиза устни и ръцете й затрепериха.

Другите се приближиха, освен Таксилиан, който бе останал в другата стая.

— Не разпознавам нито една — каза Шеб.

— Защото са нови — сопна се Брет. — Старите са мъртви. Безполезни. Тези… — тя посочи — са наши, само за нас. Засега. И дойде време да им дадем имена. — Разбърка ги с трополене, после ги задържа в шепи.

Призракът видя как пламна лицето й, внезапно избилия цвят, от който кожата й стана почти прозрачна, дотолкова, че можеше да различи крехката клетка на костите отдолу. Видя пулса й през най-фините съдове в плътта й, устрема и пращенето на кръвта в буйния й кръговрат. Видя потта, избила по челото й, и съществата, заплували с нея.

— Първо трябва да пресъздадем някои стари — каза Брет. — Да им дадем нови лица. Имената може да звучат като онези, които сте чували, но тези Плочи все пак са нови.

— Как? — попита намръщено Шеб. — Как така са нови?

— Просто са нови. — Тя пусна Плочите на пода. — Никакви Крепости, виждате ли? Всяка е необвързана, всичките са необвързани. Това е първата разлика. — Посочи. — Шанс — Ашици, — но виждате ли как е във война със себе си? Това е истината за Шанса. Късмет и Нещастие са смъртни врагове. И онази там: Власт — никакъв трон, троновете са прекалено явни. — Обърна Плочата. — И Амбиция от другата страна — те се убиват взаимно, виждате ли? — Започна да обръща още Плочи. — Живот и Смърт, Светлина и Мрак, Огън и Вода, Въздух и Камък. Тези са старите, пресъздадени. — Избута ги настрани и останаха само три Плочи. — Тези са най-силните. Гняв и противоположната му страна, Звезден вихър. Гняв е точно това, което казва, унищожител на всичко. Звезден вихър, това е Времето, но разнищено…

— Което значи? — попита Раутос със странно напрегнат глас. Беше пребледнял.

Брет сви рамене.

— Преди и след са безсмислени. Напред и назад, тогава и скоро, нищо от тях няма значение. Всички тези думи, които се опитват да наложат ред и, м-м, последователност. — Помръдна отново рамене. — В хвърлянията няма да виждате Звезден вихър. Ще виждате само Гняв.

— Откъде знаеш?

Усмивката й беше ледена.

— Просто знам. — Тя посочи предпоследната Плоча. — Корен, а от другата страна, Ледена бърлога. Получавате едното или другото, никога двете. Тази последната, Синьо желязо, ей там, това е магията, която дава живот на машините — още е силна тук, усещам го. — Обърна Плочата. — Забрава. Внимавайте с тази, тя е проклятие. Демон. Изяжда те отвътре навън. Спомените ти, самия теб. — Отново облиза устни, този път нервно. — Точно сега е много силна. И става все по-силна… някой иде, някой иде да ни намери. — Изсъска и забърса последните Плочи. — Трябва да… трябва да захраним Синьо желязо. Да го захраним!

Таксилиан заговори от входа:

— Знам, Брет. Точно това се опитвам да направя.

Тя се обърна към него и се озъби.

— Можеш ли да усетиш вкуса на това място?

— Мога.

Асейн отстрани изхлипа, а след това се дръпна уплашено, понеже Напет замахна с крак да я изрита. Щеше да продължи, но Ласт скочи между двамата, скръстил ръце, и го изгледа сурово. Напет изръмжа и се обърна.

— Не разбирам — каза Раутос. — Не усещам никакъв вкус — нищо освен прах.

— То иска помощта ни — каза Таксилиан.

— Да — потвърди Брет.

— Само че не знам как.

Брет му подаде нож.

— Разрежи плътта си. Пусни вкуса вътре, Таксилиан. Пусни го вътре.

Лудост ли бе това, или единственият път към спасение? Призракът не знаеше. Но долавяше нова миризма във въздуха. Възбуда? Глад? Не можеше да е сигурен.

Но Сулкит беше тръгнал. Мършав все още, все още немощен. Тръгнал беше, но не за да носи гибел.

Миризмата беше надежда, осъзна призракът.

Някои пътища, щом се тръгне по тях, не предлагат никаква друга посока освен напред. Всяка друга пътека е преградена от заплетени тръни, димящи цепнатини или извисяващи се стени от камък. Това, което чака в края на посоката напред, е неизвестно, а тъй като самото знание може да се окаже проклятие, най-добрият курс е просто да местиш едното стъпало пред другото и изобщо да не мислиш за ориста и за жестоките течения на съдбата.

Седемте или осем хиляди бежанци, които се тътреха след Сумрак, се бяха примирили с невежеството си. Мракът се сгъстяваше като неумолим прилив и светът от двете страни на Пътя на Галан като че ли губеше цялата си вещественост. Вързани един за друг с въжета, върви от рибарски мрежи, накъсани ивици плат и кожа — изтощени, но все още живи, далече от ужасните пламъци и валма дим, — всички трябваше само да следват своята кралица.

Вярата се ражда преди всичко от отчаяние, това поне Ян Товис го разбираше. Нека да виждат дръзките й, уверени крачки по този каменен път. Нека да вярват, че е вървяла по този път преди или че по силата на знатното си рождение и титла е загърната с топло, утешително знание за пътуването, което всички бяха започнали, тази течаща река от кръв. „Моята кръв.“

Тя щеше да им даде тази утеха. И здраво щеше да се държи за истината, която бе нейният усилващ се ужас, нейните пристъпи на паника, от която долните й дрехи подгизваха от ледена пот, сърцето й тупаше като копитата на бягащ кон — не, те нямаше да видят нищо от това. Нищо, което да влее в тях гол страх, за да не отбие слепият ужас човешката река, да я отклони от пътя и в писъци на предсмъртна болка тя да се окаже разкъсана от студените нокти на забравата.

Не, най-добре да не знаят.

Беше объркана. Идеята за намиране на изход от този път, за връщане в собствения им свят вече изглеждаше жалка в своята наивност. Кръвта й бе сътворила портал и силата му вече изтъняваше. С всяка стъпка ставаше все по-слаба, умът й се луташе като замъглен от треска и дори бърборенето на Пули и Скуиш зад нея глъхнеше — удивлението им, радостта им от даровете на кръвта на Сумрак бяха станали твърде горчиви, за да може да ги понесе.

Не бяха стари вещици вече. Младостта ги беше докопала, смъкнала беше бръчките и ужасните старчески болежки, крехките кости — последните две вещици на шейките танцуваха и пееха като ухапани от змия, твърде изпълнени с живот, за да забележат дори усилващия се от всички страни разпад, дори немощния вървеж на кралицата, пиянското й лъкатушене по пътя. Твърде заети бяха с пиенето на сладката й кръв.

„Напред. Просто вървиш. Йедан те предупреди, но ти беше твърде горда, за да се вслушаш. Мислеше само за своя срам. Твоят брат, Убиецът на вещици. И твоята вина, не забравяй. Жестокостта на облекчението, което ти даде. Съвършеното му, логично разрешение на всичките ти проблеми.“

„Стражът е такъв, какъвто трябва да бъде. Но виж как мразеше силата му… само че не беше нищо повече от омраза към собствената ти слабост. Нищо повече от това.“

„Върви, Ян Товис. Само това трябва да правиш…“

Със звука на раздрано платно светът се разкъса и зейна широко отворен. Пътят пропадна под краката на двете вещици, след това изтътна и изпращя като огромен гръбнак и шибна върховете на ниските хълмове. Прах изригна към небесата и изведнъж слънчева светлина грейна отгоре с ослепителен огън.

Пули се олюля до рухналата Сумрак, видя петната от кръв, ръждивокафяви по натрошената повърхност на пътя, и възкликна:

— Скуиш, глупачке проклета! Пияни сме! От нея се напихме и глей сега!

— Ой, в беда сме! Туй не е Галан! Туй е опакото на Галан! Опакото! Че тя умряла ли е ма, Пули? А?

— За малко, Скуиш, за малко, щот’ много вървя — тря’аше да внимаваме. Виж я.

— Върни я ма, Пули! Не мож’ да сме тука. Не мож’!

Двете вече млади жени коленичиха до Ян Товис, а бежанците спряха. Хълмовете от двете страни на пътя бяха голи, осеяни с остри скали. Ни едно дърво не се виждаше. През мъглата от прах, разсеяна вече от вятъра, небето беше чисто… и имаше три слънца.

Йедан Дериг огледа отряда си. Остана доволен, че вижда само отоци и ожулвания.

— Сержант, погрижете се за ранените. И стойте на пътя. Никой да не го напуска.

— Слушам, сър.

Той тръгна напред между скупчените бежанци — ококорени и смълчани от страх островитяни, които вдигаха глави и се извръщаха, за да го проследят с поглед. Намери двамата капитани, Пити и Бревити — ръководеха работата на временните си взводове по изправянето на една обърната кола.

— Капитани, предайте заповедта до всички да стоят на пътя — да не се отклоняват нито стъпка встрани, ясно?

Двете жени се спогледаха, после Пити сви рамене.

— Можем да го направим. Нещо лошо ли стана?

— То вече си беше зле — каза Бревити. — Нали?

— А сега изглежда още по-зле — добави Пити. — Три слънца, в името на Блудния!

Йедан се намръщи.

— Трябва да ида до челото на колоната. Трябва да говоря със сестра си. Като се върна, ще знам повече.

Продължи напред.

Пътуването бе жестоко и Стражът не можеше да не забележи окаяното състояние на бежанците, островитяни, както и шейки. Разбираше добре необходимостта да се напусне брегът и островите. Морето вече не ги зачиташе, нито сушата, нито вкопчилите се в нея хора. Сестра му нямаше никакъв друг избор, освен да ги отведе. Но също така ги предвождаше. Древни пророчества я терзаеха и искаха жестоки жертви — но шейките бяха общо взето слаби същества. Нямаше място за тях в легендите, в сказанията за сурова храброст и непокорна решимост — видял бе това в лицата на вещиците и магьосниците, които бе избил. И виждаше същото тук, докато крачеше през тълпата. Шейките бяха народ, който чезнеше — и на численост, и като дух. Поколение след поколение се бяха правили на малки, сякаш нищожността бе единствената стратегия за оцеляване, която разбираха.

Йедан Дериг не знаеше дали са годни да се извисят отново.

Островитяните, размишляваше той, като нищо можеше да се окажат много по-кадърни от шейките, ако се съдеше по Пити и Бревити. Тях можеше да използва. Ледериите в крайна сметка разбираха колко ценно качество е приспособимостта. И тъй като бяха избрали за своя кралица Ян Товис, той можеше да се възползва от верността им.

Имаха нужда от армия. Двамата капитани бяха прави. И очакваха от него да я поведе. Това изглеждаше съвсем ясно. Задачата му сега бе да убеди сестра си.

Разбира се, най-важната необходимост в момента бе да напуснат това място. Преди обитателите му да ги намерят.

Измъкна се от последната тълпа бежанци и се намръщи на това, което видя: две млади жени и няколко младежи шейки, въоръжени с рибарски копия, бяха вдигнали нещо като лагерен кръг. Жените ровеха енергично бразди в пътя с кирки от животински рога, чертаеха спирали и вълнисти кръгове — вдигаха магически прегради, разбра Йедан стъписан, между пазачите и малка палатка, заобиколена от груба ограда от резбовани пръти.

Вещерски пръти. Йедан Дериг закрачи към пазачите и те се стъпиха и го пропуснаха — спестиха му усилието да ги пребие тия глупаци. Той спря пред жените и попита строго:

— Знаете ли какво правите? Тези ритуали са за стари вещици, не за чирачките им. Къде е сестра ми? В палатката ли? Защо?

Жената по-близо до него, добре закръглена под опърпаните дрехи, с лъснала на слънчевата светлина черна коса, вдигна два пръста под големите си тъмни очи и се усмихна.

— Стражът вижда, но си остава сляп, и е все сляп и сляп. — После се засмя.

Йедан присви очи, след това погледна другата жена.

Тя спря да рови в пътя и се изправи. Вдигна ръце, сякаш искаше да му се покаже — скъсаното и дупките по ризата й оголваха гладка плът и закръглени пълни гърди.

— Гладен ли си, Убиецо на вещици? — Прокара пръсти през кестенявата си коса и се усмихна подканящо.

— Виждаш ли какво ни направи кръвта й? — възкликна първата. — Ти насмалко не ни уби. Остави ни двете, а това ни обогати със силата й и виж какво направи тя!

Йедан Дериг помисли и се намръщи.

— Пули. Скуиш.

Двете жени чевръсто подхванаха първите стъпки на Девичия танц на шейките.

Той изръмжа и мина между тях, като гледаше да не стъпва върху надрасканите в отъпканата пръст на пътя фигури. Онази, която взе за Пули, забърза до него.

— Внимавай, тлъст морж такъв, това са най-висши…

— Прегради. Да. Обкръжили сте сестра ми с тях. Защо?

— Тя спи — не я безпокой.

— Аз съм Стражът. Трябва да поговорим.

— Тя спи!

Той спря и изгледа вещицата.

— Знаете ли къде сме?

— А ти?

Йедан се взря в нея. Видя трепета зад очите й.

— Ако не е владението на Лиосан, тогава е свят, съседен на техния.

Пули потръпна и прошепна:

— Стражът вижда и не е сляп.

Но щом Йедан понечи да продължи към палатката, изпъна ръка пред него, за да го спре.

— Чуй. Тя не спи. Почти е в кома — не знаеше да забави кръвта си, остави я да се излива. Това едва не я уби.

Той стисна зъби, после попита:

— Превързахте ли раните й?

— Да — отвърна Скуиш зад него. — Но мож’ да сме закъснели.

— Много заети бяхте с танцуването.

Двете не отвърнаха.

— Аз ще се грижа за сестра си.

— Стой край нея тогаз — рече Пули. — И си доведи войниците.

Йедан посочи един от пазачите.

— Прати го при капитаните Пити и Бревити. Те да поемат командването на ариергарда с ротата си. А момчето ви да доведе отряда ми тук.

Скуиш тръгна да изпълни заповедите му.

Възбудени бяха двете вещици, да. И уплашени. Две сили, които можеше да използва, за да си осигури съдействието им. Както и вината, която би трябвало да изпитват сега, след като бяха пили дълбоко, след като — ако Йедан не беше избил другите — щяха да се докопат само до глътка, споделена с десетките си съпернички. Щеше да ги държи вече в пълно покорство, закле се той. Да служат на кралската фамилия.

— Пули. Ако отново открия, че криете информация от мен — или от сестра ми, — ще заповядам живи да ви изгорят. Ясен ли съм?

Тя пребледня и отстъпи крачка назад.

Йедан се приближи към нея, за да не побегне.

— Аз съм Стражът.

— Да, ти си Стражът.

— И докато Кралицата се съвземе, аз командвам тази колона — включително теб и Скуиш.

Тя кимна.

— Постарай се сестра ти вещица да го разбере.

— Да.

Той се обърна и закрачи към палатката. Наведе се до входа. Поколеба се, помисли малко, след това дръпна платнището, колкото да може да погледне вътре. Лъхна го спарен вмирисан въздух. Сестра му лежеше като труп, с ръце изпънати покрай тялото, с дланите нагоре. Той се наведе още малко и хвана голото й стъпало. Беше студено, но успя да засече съвсем лек пулс. Пусна стъпалото, затвори платнището и се изправи.

— Пули.

Тя стоеше там, където я беше оставил.

— Да?

— Ако я оставим така, може и да не се съвземе.

— Може.

— Трябва й храна. Вино, месо. Можеш ли да й я дадеш, без да се задави?

— Да. Трябва ни змийска тръба.

— Намери.

— Скуиш!

— Чух.

Йедан се запровира обратно между преградите. В снабдителния фургон на сестра му бяха запрегнати четири коня. Той избра най-едрия, черен скопец с бяло петно на челото. Животното беше неоседлано, но с юзди. Йедан го извади от впряга и се метна на гърба му.

Пули го гледаше.

— Не можеш да яздиш през преградите!

— Нямам и намерение — отвърна той.

Вещицата го зяпна объркано.

— Тогава къде?

Йедан помисли малко, после обърна коня си към най-близкия хълм.

— Когато се върна, вие ще сте я събудили.

— Не бъди глупав! Те може изобщо да не ни намерят!

Йедан си помисли дали да не слезе, да иде при нея и да я зашлеви. Но само я изгледа отгоре и отвърна:

— И кой сега е глупавият, вещице? Отивам да ги пресрещна и ако потрябва, ще ги забавя. Достатъчно дълго, за да вдигнете сестра ми на крака.

— И после да те чакаме ли?

— Не. Щом тя се съвземе, ще напуснете този свят. Този път вие ще й помогнете. Ти и Скуиш.

— Разбира се! Просто одеве не внимавахме.

— Когато отрядът ми дойде, кажи на сержанта, че трябва да защитават кралицата. Нареди им да обкръжат палатката — и не им пречете с преградите си.

— Дръж се, Убиецо на вещици — каза Пули. — Дръж на себе си и дръж здраво — понеже ако умът ти се зарее макар и за миг…

— Знам — отвърна Йедан.

Тя се приближи и докосна с длан главата на коня.

— Трябва да свърши работа — промърмори със затворени очи. — Има воля, безстрашен е. Дръж го стегнато…

— За това знам повече от теб, вещице.

Тя въздъхна и отстъпи.

— Командир не напуска войската си. Принц не оставя своя народ.

— Този го прави.

Смуши коня и копитата затропаха по коравата земя извън пътя.

Изходът оттук зависеше от сестра му. Тя трябваше да се съвземе достатъчно, за да ги изведе от това адско място. Един принц трябва да избира кога може без него. Йедан разбираше риска. Ако тя не се събудеше. Ако тя умреше, неговото заминаване наистина щеше да е обрекло народа му. Но пък ако сестра му не се съвземеше, и то скоро, тогава цялата колона бездруго беше обречена. Да, можеше да пусне своята кръв, а вещиците да я овладеят и да направят каквото трябва — но щяха също тъй да го заробят — знаеше, че това не може да се избегне. Той беше мъж, а те бяха жени. Нещата просто бяха такива. Още по-голямата опасност бе, че щяха да изгубят власт над силата в ръцете си — две вещици, макар и древни и могъщи, не бяха достатъчно. Десет или двайсет бяха нужни в отсъствието на кралица, за да сътворят подобие на нужния фокус на Пътя на Галан. Не, не можеше да разчита на Пули и Скуиш.

Скуиш се приближи до сестра си вещица. Загледаха се след Йедан Дериг, докато изкачваше склона на хълма.

— Това е лошо, Пули. Принц не оставя…

— Този го прави. Слушай, Скуиш, трябва да внимаваме вече.

Скуиш вдигна змийската тръба.

— Ако я оставим просто да живее или да умре, както мислехме отпърво…

— Той ще го разбере. Ще я отвори и ще провери.

— Няма да се върне…

— Значи трябва да я съживим, нали? Не можем да го използваме, както мислехме — много е вещ, няма да ни остави да го вземем. Погледнах в очите му, Скуиш. Очите и очите му, ах. Казвам ти, голяма беля ще е, ако се върне.

— Няма. И можем да я държим слаба, достатъчно слаба де…

— Много рисковано. Тя трябва да ни изведе. Може да опитаме нещо по-късно, когато се спасим всички. Тогава можем да ги заробим, останалия или и двамата. Но не сега, Скуиш. Хайде, иди я нахрани с нещо. Почни с вино, та да й се отвори гърлото.

— Знам какво да правя, Пули.

Йедан яздеше в лек галоп. Хълмовете напред бяха обрасли с гъст шубрак, а зад тях имаше гора от бели дървета, с клони като изкривени кости и листа толкова тъмни, че чак черни. Точно пред тях, по границата на гората, се издигаха долмени от сив гранит с набраздени ръбове и страни, нашарени с вдлъбнатини с форма на купи. Всеки камък беше огромен, с височина два човешки боя, а в подножието на всеки се виждаха черепи.

Той забави коня, спря на няколко крачки от най-близкия камък и загледа зловещите жертвоприношения. Мухите бръмчаха около трепкащите уши на коня. Хладната присъда винаги си намира поклонници. Уви, истинската справедливост няма никаква причина да уважава тайни, както тези жадни поклонници явно бяха открили. Последно и фатално откритие.

Тихи изпуквания във въздуха възвестиха приближаването на страховита сила и бръмчащите мухи пламнаха в полет, черните телца се пукаха като жълъди в огън. Конят се дръпна боязливо и изцвили уплашено.

— Стой — промълви тихо Йедан и гласът му го успокои.

Хората с кралско потекло сред шейките притежаваха древно знание, спомени, гъсти като кръв. Сказания за древни зложелатели, заклети врагове на несигурния Бряг. Може би повече от всички други владетелите на шейките разбираха, че едно нещо може да е едновременно и едното, и другото, или нито едното. Страните имаха обратни страни и дори тези понятия бяха съмнителни. Самият език се препъваше пред такива сложност и такива неуловими тънкости на природата.

Вкусът на съчувствието обаче бе анатема за силите, които властваха тук.

Все пак фигурата, която излезе от гората, бе толкова неочаквана, че Йедан Дериг изпъшка все едно, че го удариха с юмрук в гърдите.

— Този свят не е ваш — рече той, докато се мъчеше да удържи коня.

— Тази земя е осветена за съд — каза Форкрул Ассаил. — Името ми е Упование. Дай ми своето име, търсачо, за да те позная…

— Преди да ме осъдиш ли?

Високото грозно същество, голо и без оръжие, кривна глава.

— Не си сам. Ти и следовниците ти сте донесли смут на тази земя. Не ме бави — не можеш да избегнеш онова, което се крие в теб. Аз ще съм твоята истина.

— Аз съм Йедан Дериг.

Форкрул Ассаил се намръщи.

— Това име не ми дава достъп — защо? Как успяваш да ме възпреш, смъртни?

— Ще ти дам отговора — отвърна Йедан и се смъкна от коня. Извади меча.

Упование се взря в него.

— Упорството ти е безполезно.

Йедан настъпи.

— Нима? Но как можеш да си сигурен? Името ми не ти дава власт над душата ми. Защо е така?

— Обясни, смъртни.

— Името ми е без значение. Титлата ми таи моята истина. Титлата ми и кръвта ми.

Форкрул Ассаил пристъпи на място и вдигна ръце.

— Тъй или иначе ще те позная, смъртни.

— О, да.

Упование нападна. Ръцете му се задвижиха като мълнии. Но се врязаха в празния въздух, а Йедан изведнъж се озова зад Форкрул Ассаил, мечът посече отзад дългите крака, желязното острие се вряза между двете колена на всеки крак, разкъса сухожилията… Упование рухна напред, размахал ръце.

Йедан замахна пак и отряза лявата му ръка. Рядка синя кръв плисна по земята.

— Аз съм шейк — каза Йедан и отново вдигна меча. — Аз съм Стражът.

Внезапният съсък на Упование секна, щом мечът отпра темето му.

Йедан чу тропота на копита и не се помая. Метна се на гърба на коня, хвана юздите в лявата си ръка и стиснал оцапания със синьо меч в дясната, го обърна.

Срещу него връхлитаха петима Тайст Лиосан, снишили пики.

Йедан Дериг препусна право срещу тях.

Знаеше, че са съгледвачи. Щяха да го свалят, да пратят един ездач назад да събере наказателна войска, а след това щяха да препуснат към колоната. И щяха да избият всички. Точно тях беше очаквал.

Редицата прави камъни се изпъваше вляво от Йедан. В последния момент, преди Тайст Лиосан да го връхлетят, Йедан смуши коня между два от тях. Чу как една пика се пръсна, а след това ядосаното ръмжене на препусналите покрай него воини. Конят му реагира пъргаво, когато го поведе назад през реда, обърна и се озова зад най-задния Тайст Лиосан — този, който беше счупил пиката си в един от долмените и сега посягаше за меча си.

Мечът на Йедан го порази под ръба на боядисания шлем и се вряза през врата. Отсечената глава отхвърча настрани и изпращя в един долмен.

Стражът плесна с плоското на оръжието си белия кон по задницата, отпрати го напред, а след това заби пети в хълбоците на своя кон и препусна след него.

Останалите четирима Лиосан бяха обърнали и се строяваха за нова атака.

Конят на падналия им другар препускаше в галоп право към тях и ги принуди да се пръснат.

Йедан удари първия още преди да е успял да изправи пиката си. Мечът отсече дясната ръка на съгледвача по средата между рамото и лакътя, вряза се и изпращя в ребрата, докато конят на Йедан го отнасяше покрай падащия с крясък воин.

Рязкото дръпване на юздите го изравни със следващия съгледвач. Жена. Видя очите й, докато тя се извърташе в седлото си, и чу изръмжаната ругатня, преди да забие върха на меча си в кръста й между плочите на бронята през ремъците на връзките.

Ръката му се изви болезнено, когато при падането си тя задържа за миг меча му, но той успя да го изтръгне.

Другите двама ездачи си изреваха нещо и единият смуши коня си и побягна. Последният препусна срещу Йедан и наведе пиката.

Йедан обаче подкара в бесен галоп встрани от него, след бягащия. Мигновената преценка му подсказа, че няма да успее да го догони, и той се надигна, стиснал здраво с колене гръбнака на коня си, изви ръката си назад и хвърли меча.

Върхът улучи ездача под дясната мишница и се заби поне педя между ребрата му, достатъчно дълбоко, за да прониже белия дроб. Мъжът се катурна от коня.

Последният ездач връхлетя върху Йедан под ъгъл. Стражът се извъртя и изби с ръка острието на пиката. Усети как се вряза в металната му ръкавица и изстърга в костите на китката му. Болката го прониза чак до рамото.

Лиосанът не спря, а натисна напред да го събори. Грешка. Щом се доближи достатъчно, Йедан се вкопчи в ръката му и паднаха заедно.

Йедан беше отгоре. Без да обръща внимание на болката в китката и рамото, стисна главата на лиосана с две ръце и рязко я извъртя.

Изпъшка и се изправи.

Съгледвачът с пронизания дроб се опитваше да се качи на коня си. Йедан вдигна пиката и закрачи към него. С дръжката го изби от седлото и опря върха в гърдите му. Взря се в изпълнените му с ужас очи и натисна с всичка сила. Лъскавата броня се огъна и върхът я прониза.

Йедан натисна още по-силно, извъртя и назъбеното острие изпращя в гърдите на лиосана.

Стражът гледаше как светлината напуска очите му.

След като се увери, че другите са мъртви, превърза ранената си ръка, прибра меча си, а след това и здравите пики и дълги ножове от труповете, и шлемовете също. Събра конете, върза ги един за друг и пое в лек галоп назад, откъдето бе дошъл.

Беше принц на шейките, със спомени в кръвта.

Ян Товис отвори очи. Смътни фигури се плъзгаха напред и назад над нея и отстрани. Не можеше да ги проумее, нито приглушените гласове, които я обкръжаваха — гласове, които идеха сякаш от стаения въздух. Беше плувнала в пот.

Стени на палатка — аха, и фигурите бяха само силуети. Гласовете идваха отвън. Помъчи се да седне, раните на китките й защипаха, щом шевовете се изпънаха. Тя ги погледна намръщено, мъчеше се да си спомни… неща. Важни неща.

Мирис на кръв, воня на треска и пот — беше слаба, замаяна и имаше… опасност.

Запълзя към входа, светът се завъртя около нея. Ярка, ослепителна слънчева светлина, изпепеляващи огньове в небето — две, три, четири — четири слънца!

— Ваше величество!

Тя примижа към изгърбената над нея фигура.

— Кой си ти?

— Сержант Троуп, ваше величество, в ротата на Йедан. Моля, не пълзете повече, вещиците… има прегради наоколо, ваше величество. Около вас. Момент, вещиците идат.

— Помогни ми да се изправя. Къде е брат ми?

— Замина, ваше величество. Преди известно време. Преди да изгрее четвъртото слънце — а вече изгаряме живи…

Тя го хвана за ръката и се изправи.

— Не са слънца, сержант. Атаки са.

Беше нашарен с белези мъж, с очукано от десетилетия тежък живот лице.

— Атаки ли, ваше величество?

— Атакуват ни и трябва да се махнем оттук. Веднага!

— О, кралице! — Пули затанцува към нея, като отбягваше надрасканите около палатката шарки. — Той се връща! Убиецът на вещици! Трябва да сме готови — кап, кап, кап, малко кръв, твое величество. Ние ви върнахме, аз и Скуиш, тъй де. Пусни я, тъпак, тя може да стои и самичка!

Но Ян Товис задържа китката на сержанта — той беше стабилен като пуснало корени дърво, а тя имаше нужда от това — и изгледа ядосано Пули.

— Дълбоко сте пили, виждам.

Вещицата трепна.

— Невнимателни бяхме, кралице. Но виж, Стражът иде — с нови коне, бели коне!

Ян Товис се обърна към Троуп.

— Изведи ме от тези прегради, сержант. — „И махни тази хубава вещица от очите ми.“

Чу приближаващите се коне, а откъм пътя страданието на хилядите хора я заля като връхлитащ прилив — едва не се задави под пороя.

— Ваше величество…

Пето слънце беше блеснало на хоризонта. Железните плочи на бронята на Троуп се бяха нажежили и тя изохка, но все още не можеше да пусне ръката му. Усети как кожата й се съсухря… „Изпичаме се живи.“

Брат й — едната му ръка бе овързана в прогизнали от кръв дрипи — спря до пътя. Ян Товис зяпна конете зад него. Коне на лиосан, да. И този наръч пики, дългите ножове в каниите и купчината шлемове. Лиосан.

Скуиш и Пули изведнъж се озоваха там, на самия край на пътя. Пули се изкикоти рязко.

Ян Товис се вгледа в лицето на брат си.

— Колко остава?

Видя как заподскача брадатата му челюст, докато предъвкваше отговора, преди да примижи и да отвърне:

— Имаме време, кралице.

— Добре. Вещици, при мен. Започваме. Не припряно, но започваме.

Две млади жени, ситнещи и клатещи глави като стариците, каквито бяха доскоро. Нови амбиции, да, но стари, стари страхове.

Ян Товис срещна отново погледа на Йедан и разбра, че той знае. И че е подготвен. „Убиецо на вещици, дано не ти дойде до гуша от това, преди всичко да свърши.“

11.

— Явно нищо не може да се направи — каза крал Техол, вдигна ак’ринския дар, огледа го и въздъхна.

— Никакви предложения ли, ваше величество? — попита Бъг.

— Объркан съм. Предавам се. Непрекъснато се опитвам, но трябва да призная: безнадеждно е. Скъпа съпруго?

— Не питай мен.

— Голяма помощ си, няма що. Къде е Брис?

— С легионите си, съпруже. Подготвя се за марш.

— Приоритетите на този човек са пълна бъркотия. Помня колко се отчайваше майка ни.

— От Брис ли? — попита Джанат изненадано.

— Е, не. От мен предимно. Все едно. Проблемът е, че сме изправени пред бедствие. Такова, че би могло да нанесе дълбока рана на тази нация за идните поколения. Нуждая се от помощ, а виждам как никой от вас тук не може да измисли и едно полезно предложение. Съветниците ми са по-жалки и от човека, когото уж трябва да съветват. Положението е нетърпимо. — Замълча, след това се намръщи на Бъг. — Какъв е протоколът? Намери ми оня дипломат, за да мога отново да го изпъдя… не, чакай, повикай ми емисаря.

— Сигурен ли сте, ваше величество?

— Защо да не съм?

Бъг посочи дара в ръцете на краля.

— Защото все още сме безкрайно далече от намирането на подходящ ответен дар.

Техол се наведе напред.

— И защо, скъпи канцлер, е така?

— Защото никой от нас няма идея какво представлява това нещо, ваше величество.

Техол се намръщи.

— Как може това нещо да надвие най-великите умове на кралството?

— Не мисля, че сме ги пробвали все още — измърмори Джанат.

— То е кост, еленов рог, с инкрустирана перла и има две дръжки. — Техол изчака, но никой от двамата нямаше какво да добави към това сбито описание. — Поне си мисля, че са дръжки…

Джанат затаи дъх, след това отрони:

— О!

Крал Техол се почеса по брадичката.

— Най-добре емисарят да почака още малко според мен.

— Разумно решение, ваше величество.

— Подобни мнения са безценни, Бъг. Е, скъпа съпруго, дали да не се оттеглим в покоите си за по-нататъшно проучване на това, хм, приношение?

— Ти си луд! Намери Шурк Елале. Или Ръкет.

— Най-сетне уместен съвет!

— А аз ще си купя нова кама.

— Това намеква за силни емоции, любима. Ревнивият гняв не ти подхожда.

— Не подхожда на никого, съпруже. Наистина ли си помисли, че исках да изпълниш съвета ми?

— Е, вярно е, че е лесно да се дават съвети, когато знаеш, че няма да се вслушат в тях.

— Така е. Сега ще намериш една малка стаичка със здрава врата и много ключове и след като емисарят си замине, този дар отива вътре и никога повече не вижда дневна светлина. — И тя се отпусна на трона, скръстила ръце.

Техол погледна отчаяно дара и отново въздъхна.

— Повикай емисаря, Бъг.

— Тутакси, ваше величество. — И Бъг махна на един слуга, който чакаше до вратата на тронната зала.

— Докато чакаме, има ли някоя кралска работа, над която трябва да помислим?

— Прокламацията ви за репатриране, ваше величество. Това ще причини неприятности.

Техол удари с юмрук по облегалката на трона.

— А неприятностите са точно това, което искам! Възмущение! Гняв! Нека хората се разгневят и размахат юмруци! Нека, да, да разбъркаме тази вряща яхния, да размахаме черпака, да оплискаме всички стени, че и тавана даже!

Джанат го изгледа замислено.

Бъг изсумтя.

— Би трябвало да свърши работа. В смисъл, взимате земя от някои много богати фамилии. Като нищо може да предизвикате всеобщ смут. Стига това да е полезно.

— Полезно ли? — попита Джанат. — В какъв контекст би могъл един смут да е полезен? Техол, предупредих те за този едикт…

— Прокламация…

— … и за гнева, който ще предизвика това. Но ти послуша ли ме?

— Определено, моя кралице. Но позволи ми да те попитам, по-малко справедливи ли са основанията ми?

— Не, земята по принцип е била заграбена, но това е без значение. Губещите няма да го погледнат така.

— И точно това, любима, е моята идея. Справедливостта хапе. С жестоки, остри зъби. Ако не го прави, то простолюдието ще я възприема като небалансирана, вечно облагодетелстваща богатите и влиятелните. Когато е ограбен, богатият крещи за закрила и съд. Когато крадат, очакват съдиите да извърнат очи. Е, приеми го като кралски юмрук в лицето. Да ги заболи.

— Наистина ли очакваш да прочистиш цинизма от простолюдието, Техол?

— Ами, съпруго, в този случай е по-скоро сладкият вкус на отмъщението, но се дава и урок, уверявам те. Ах, достатъчно сме бъбрили за несъществени неща — благородният ак’рински емисар пристига! Приближете се, приятелю!

Огромният мъж с наметало от вълча кожа закрачи напред свирепо навъсен.

Крал Техол заговори усмихнат:

— Зарадвани сме от този великолепен дар и моля предайте задоволството ни на Скиптър Иркулас, и го уверете, че ще се постараем да се възползваме от него веднага щом възникне… възможност.

Воинът се намръщи още повече.

— Да го използвате? Как да го използвате? Това е проклето произведение на изкуството, ваше величество. Лепнете го на някоя проклета стена и забравете за него — така бих направил на ваше място. Стена на килер всъщност.

— А, разбирам. Простете. — Техол погледна намръщено дара. — Изкуство, да. Разбира се.

— Дори не беше идея на Скиптъра — избоботи емисарят. — Някакво древно споразумение, нали? Между нашите народи. Размяна на безсмислени предмети. Иркулас има цял фургон, натъпкан с подобни боклуци от вас ледериите. Тътри се след нас като кекаво псе.

— Фургонът се тегли от кекаво псе?

Мъжът изпъшка.

— Де да беше така. Сега, имам да обсъдя нещо с вас. Можем ли да продължим по същество?

Техол се усмихна.

— Обезателно. Това е крайно интересно.

— Кое? Още не съм започнал.

— Ами започнете, ваше благородие.

— Мислим, че търговците ни са били убити от баргастите. Всъщност смятаме, че боядисаните диваци са ни обявили война. Ето защо призоваваме нашите верни съседи, ледериите, за помощ в тази нежелана война. — И скръсти ръце и се навъси като градоносен облак.

— Има ли прецедент за наша помощ в такива конфликти? — попита Техол и подпря брадичката си с ръка.

— Има. Ние молим, вие казвате „не“ и ние се прибираме с празни ръце. Понякога вие казвате: „Разбира се, но първо ни дайте петстотин брока пасищна земя и двайсет ранка щавена кожа, а, и отменете суверенитета на Кринските земи за свободна търговия, и може би един-двама кралски заложници.“ При което ние правим мръсен жест и се прибираме с празни ръце.

— И няма ли никакви други алтернативи? — попита Техол. — Канцлер, какво толкова е подразнило — как се казваха онези — барнастите?

— Баргастите — поправи го Бъг. — Клановете Бялото лице — претендират, че равнините са родина на предците им. Подозирам, че това е причината да тръгнат да завладяват ак’рините.

Техол се обърна към Джанат и повдигна вежда.

— Проблемите с репатрирането — виждаш ли как тормозят народите? Бъг, тези баргасти наистина ли са от въпросните земи?

Канцлерът сви рамене.

— Що за отговор е това? — попита Техол.

— От най-честния вид, ваше величество. Проблемът е следният: мигриращите племена се движат насам-натам, точно това ги прави мигриращи, номади тоест. Стичат се на вълни в една или в друга посока. Баргастите като нищо може да са обитавали равнините и Пустинните земи някога, преди много, много време. Но какво от това? Тартеналите също са живели там някога, и имассите, и джхеките — добре пребродена земя, несъмнено. Кой може да каже чия претенция е по-законна от друга?

Емисарят се изсмя гърлено.

— Но кой живее там сега? Ние. Единственият отговор, който има значение. Ние ще унищожим тия баргасти. Иркулас призовава крините и техния наемнически пълководец Заваст. Призовава Сафинанд и Д’расилани. И ме праща при вас, ледериите, за да прецени новия ви крал.

— Щом ще съкрушите баргастите с помощта на съюзниците си, защо изобщо идвате тук? — попита Техол. — За какво ще ме преценявате?

— Дали ще ни ударите в гръб. Шпионите ни казват, че главнокомандващият ви е на полето с армия…

— Ние можем да ви го кажем това — каза Техол. — Няма нужда от шпиони…

— Предпочитаме шпиони.

— Хубаво. Добре. Да, Брис Бедикт води ледерийска армия…

— В Пустинните земи — през нашата територия всъщност.

— Всъщност преди всичко ще заобикаляме териториите ви, сър — каза Бъг.

— А онези чужденци, с които тръгвате? — попита емисарят и изръмжа впечатляващо.

Техол вдигна ръка.

— Момент, преди този маниакален страх да е излязъл от контрол. Предайте на Скиптър Иркулас следното послание от крал Техол Ледерски. Свободен е да води тази война срещу баргастите — в защита на територията си и прочие — без страх от ледерийска агресия. Нито, добавям, на малазанците, чужденците имам предвид.

— Не можете да говорите от името на чужденците.

— Така е. Но Брис Бедикт и армията му са с тях, тъй че гарантирам, че няма да има никакво вероломство…

— Ха! Болкандо вече воюва със съюзници на чужденците!

— Което само показва колко нестабилен е прословутият Съюз Болкандо — изсумтя Бъг. — Оставете Болкандо сами да се оправят с бъркотията си. Колкото до малазанците, уверете Иркулас, че те не се интересуват от вас или от земите ви.

Емисарят беше присвил очи с изражение на дълбока, маниакална може би подозрителност.

— Ще предам думите ви. А сега, какъв дар трябва да върна на Иркулас?

Техол се почеса по брадичката.

— Как звучи един товар с коприни, лен, пръти качествено желязо и стотина сребърни кюлчета?

Мъжът примига изненадано.

— Мисля, че ще е най-добре да забравим прашасалите традиции — продължи Техол. — Сигурен съм, че Скиптър Иркулас ще се съгласи с мен. Хайде, вървете с благословията ни.

Мъжът се поклони и напусна, олюляваше се като пиян.

Техол се обърна към Джанат и се усмихна.

— Сега горкият кучи син ще трябва да върне реципрочно в натура — въздъхна тя. — Което най-вероятно ще го разори. Тези стари традиции неслучайно са оцелели, съпруже.

— Няма да се разори с товара, който току-що му пратихме.

— Но ще трябва да го раздели с бойните си водачи, за да откупи верността им.

— Бездруго щеше да го направи — каза Техол. — А откъде идва тази безумна идея за откупуване на вярност? Това е терминологично противоречие.

— Парите задължават — обясни Бъг. — Даровете налагат чест над получаващия. Ваше величество, сега трябва да говоря с вас като Цеда. Това пътуване, което подготвя Брис, е по-притеснително, отколкото мислехме отначало. Боя се за неговата съдба и за съдбата на легионите му.

— Допускам, че това е свързано с неизвестните мотиви на малазанците — каза Джанат. — Но Брис не е длъжен да ги придружи отвъд Пустинните земи, нали? Всъщност намерението му не е ли да се върне веднага щом този район бъде прехвърлен успешно?

— Уви, вече вярвам, че Пустинните земи са най-голямата опасност, която ги очаква. — Бъг се поколеба и добави: — Кръв е проливана по онези древни земи. Ще се лее още.

Техол се надигна от трона с ак’ринския дар в ръцете. Протегна го настрани и един слуга притича да го вземе.

— Не вярвам брат ми да е толкова в неведение за тези опасности, както си мислиш, Бъг. Странстването му в света на мъртвите — или където там беше — го промени. Което не е изненадващо, нали? Във всеки случай не мисля, че се върна в света на живите просто за да ми прави компания.

— Подозирам, че сте прав — отвърна Бъг. — Но нищо не мога да ви кажа за пътя, по който е тръгнал. В известен смисъл той стои извън… ами, всичко. Като сила, която човек може да види като необвързана и следователно непредвидима.

— Поради което Блудния се опита да го убие — каза Джанат.

— Да — отвърна Бъг. — Едно мога да кажа: докато е с малазанците, Брис може би е повече в безопасност от Блудния, отколкото щеше да е навсякъде другаде.

— А по пътя на връщане? — попита Техол.

— Очаквам дотогава Блудния да е доста зает, ваше величество.

— Защо така?

Бъг дълго не отговори и на широкото му простовато лице можеше да се види неохотното претегляне на рискове, завършило с гримаса и накрая — с въздишка.

— Той ме заставя. В най-древното ми качество ме принуждава. Ваше величество, докато дойде време за връщането на Брис в кралството, Блудния ще бъде зает… в борба с мен.

Желязото зад думите му ги накара да се смълчат.

Накрая Техол проговори, без да поглежда нито съпругата си, нито най-близкия си приятел.

— Ще се поразходя в градината.

— Брис е негов брат в края на краищата — каза Джанат, след като той излезе. — И след като вече го изгуби…

Бъг само кимна.

— Има ли нещо повече, което можеш да направиш? — попита тя. — Да го защитиш?

— Кого? Брис или Техол?

— В това отношение двамата са едно и също, мисля.

— Съществуват някои възможности — отвърна уклончиво Бъг. — За жалост, в обстоятелства като тези намесата често се оказва по-гибелна от първоначалната заплаха. — Вдигна ръка, за да я спре. — Разбира се, ще направя каквото мога.

Тя извърна очи.

— Знам, че ще го направиш. Е, приятелю, значи си заставен. Кога ще ни оставиш?

— Скоро. Някои неща не може да се бавят до безкрайност. В момента го карам да се поти. — Изпъшка и добави: — А това кара мен да се потя.

— „Кръвно обвързване“ ли е това?

Той се сепна и я погледна с любопитство.

— Непрекъснато забравям, че сте учен, кралице. Тази древна фраза съдържа много пластове значения и почти също толкова тайни. Всяка фамилия започва с едно раждане, но никога не може да има само едно, нали?

— Самотата е проста. Обществото не е.

— Точно така, Джанат. — Погледна я втренчено. Тя седеше на трона, облегната на една страна, с отпусната на ръката глава. — Знаете ли, че носите дете?

— Разбира се.

— Знае ли Техол?

— Вероятно не. Рано е още. Бъг, много пострадах в ръцете на Патриотистите, помниш, нали? Виждам белези по тялото си, но нямам никакъв спомен как са се появили. Усещам болки отвътре, тъй че вярвам, че има и вътрешни рани. Подозирам твоята ръка в това свое странно невежество — изстъргал си най-лошото, което съм преживяла. Не знам дали би трябвало да ти благодаря, или да те прокълна.

— По малко и от двете, предполагам.

— Да, ти разбираш необходимостта от равновесие, нали? Е, мисля да отложа още няколко недели, преди да уплаша съпруга си.

— Детето е здраво, Джанат, не долавям никакви рискове. А онези болки са фантомни — грижлив бях в лечението.

— Това ме успокоява. — Тя се изправи. — Кажи ми, дали беше просто въпрос на извратено въображение, или онзи ак’рински творец наистина е имал наум нещо непочтено?

— Моя кралице, нито смъртен, нито безсмъртен може да проумее ума на един творец. Но по принцип от два възможни отговора се избира по-гадният.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна.

— Драконъс е изгубен в Драгнипур. Душата на Найтчил е разпръсната от ветровете. Гризин Фарл изчезна преди хилядолетия. А Ходещия по ръба като нищо би могъл да отрече всякаква принуда от чиста упоритост или, може би, справедлива претенция за непричастие. — Ашици се усмихна криво и сви рамене. — Ако съществува едно присъствие, което би било най-нежелателно за мен над всички други, Ерастас, то е Олар Етил.

— Тя е мъртва…

— И свръхбезразлична към това състояние — прегърна Ритуала на Телланн без колебание, безпринципната кучка…

— И с това се обвърза със съдбата на Т’лан Имасс — каза Блудния и погледна Килмандарос. Огромното същество тъкмо беше довлякло до центъра на залата огромен сандък. Отпра с една ръка ключалката, вдигна капака, започна да вади късове зацапана със зелено броня и да мърмори нещо. От уширяващите се пукнатини по стените се лееше морска вода, вече бе дълбока до глезените и се надигаше, за да погълне огъня в огнището. Въздухът ставаше хапливо студен.

— Не толкова обвързана, колкото може би се надяваш — отвърна Секул Лат. — Обсъдихме К’рул, но има и друго божество, Ерастас. Същност, крайно умела в това да остава загадка за всички нас…

— Ардата. Но не е единствената. Винаги съм усещал, Сек, че има повече от нас, отколкото си мислим. Дори с моята сила, с властта ми над Плочите бях убеден, че има призраци, блуждаещи на ръба на полезрението ми, на съзнанието ми. Призраци древни и могъщи като всеки от нас.

— Които се опълчват на властта ти — подхвърли лукаво Секул и разклати кехлибареното вино в кристалния си бокал.

— Които ги е страх да се въвлекат. — Блудния се усмихна презрително. — Крият се един от друг също така, несъмнено. Поотделно никой не представлява заплаха. Но сега е друго.

— Нима?

— Да. Наградите, които можем да пожънем, са огромни — каквото и да си е отишло преди, е нищо. Помисли над това. Всичко, което ни бе откраднато, се връща в ръцете ни. Призраците, онези, които се крият — те ще са глупци, ако се поколебаят. Не, разумният курс е да излязат от сенките.

Ашици отпи от виното. Водата се просмукваше в седалката на стола му.

— Къщата бърза да ни отмие.

Килмандарос се беше напъхала в мокра ризница. Бръкна към залятия под и измъкна от кипящия въртоп огромна метална ръкавица, от която на порой се изля вода. Навлече я на чворестия си юмрук, след това бръкна да намери другата.

— Доволна е — каза Ерастас.

— Не е — възрази Ашици. — Ти събуди гнева й и сега тя трябва да намери враг, достоен за него. Понякога — дори за теб — самообладанието е илюзия, заблуда. Това, което развихряш тук…

— Е закъсняло отдавна. Престани с опитите си да ме подронваш, Сек — само разкриваш собствената си слабост.

— Слабост, от която никога не съм бягал, Ерастас. Можеш ли да кажеш същото?

Блудния оголи зъби.

— Ти си обречен. Това не може да се отмени. Трябва да вземем съдбата си в собствените си ръце. Погледни Килмандарос — тя ще ни покаже как трябва да бъде. Зарежи страховете си — те жилят като отрова.

— Готова съм.

При думите й двамата мъже се обърнаха. Беше облечена за война и стоеше като чудовищна статуя, страховито привидение, нагиздено с водорасли. Алги се бяха оплели в брънките на ризницата й. Зелена патина покриваше горницата на шлема й. Широките решетести набузници приличаха на клещи на рак, предпазителят над носа лъщеше като щипец на скорпион. Облечените й в стоманени ръкавици ръце бяха свити в юмруци като гигантски чукове на края на маймунските й многоставни ръце.

— И още как — каза с усмивка Ерастас.

— Никога не съм ти вярвала — изръмжа Килмандарос.

Той стана, все така усмихнат.

— Защо трябва да съм единственият? Е, кой от нас ще отвори портала? Ашици, покажи ни силата си.

Изпитият мъж потръпна.

Водата бе стигнала до бедрата им — не бедрата на Килмандарос, разбира се. Блудния махна към Секул Лат.

— Да те видим такъв, какъвто трябва да си. Това е първият ми дар, Сек.

Изригна сила.

Древната фигура се замъгли, изправи се и се превърна във висок, млад и жизнен Форкрул Ассаил… който залитна замаян и лицето му помръкна. Захвърли бокала си.

— Как смееш! Остави ме какъвто бях, проклет да си!

— Моят дар — отсече Ерастас. — Да се приеме в духа, в който е даден.

Секул вдигна дългите си длани пред лицето си и изхриптя:

— Как можа да си помислиш, че изобщо съжалявам за онова, което оставих зад себе си? — Свали ръцете си и го изгледа с гняв. — Върни ми всичко, което съм си спечелил!

— Ти си глупак…

— Напускаме сега! — прекъсна го Килмандарос толкова гръмко, че залата отекна.

— Ерастас!

— Не! Свърши се!

Последва втори жест и се разтвори портал, който погълна цяла стена от Къщата. Килмандарос мина през него и изчезна.

Блудния се извърна към Ашици.

Очите на стария му приятел бяха изпълнени с такава отчаяна скръб, че Ерастас изръмжа:

— О, нека да е по твоему тогава… — Откъсна жестоко благодатния дар и съществото пред него пак стана човек, преви се и изпъшка от болка.

— Ето, носи жалкото си страдание, Сек, щом толкова добре ти подхожда. Какво има? Не те ли радва връщането му?

— Обичаш да нанасяш болка, нали? Виждам, че не си се променил… по същество. — Секул изохка, сътвори с магия чвореста тояга и тежко се подпря на нея. — Хайде, води, Ерастас.

— Защо трябва да вгорчаваш този миг на тържество?

— Може би просто ти напомням какво ни чака всички.

Блудния едва се сдържа да не удари Ашици, да не избие с ритник тази тояга и да види как древното същество залита безпомощно, може би пада дори. Кратко щеше да е удоволствието. Нищожно, несъмнено. Обърна се към портала.

— Стой плътно до мен — тази порта сигурно ще се затръшне зад нас.

— Омръзна й да зее, да.

Скоро след това водата си върна залата, мракът погълна всяка стая и всеки коридор. Завихриха се течения, а после затихнаха и всичко отново замря.

Къщата беше в мир.

Засега.

Капитан Рутан Гъд имаше навика да разчесва брадата си с пръсти, превземка, която Шурк Елале намираше за дразнеща. Замислената отпуснатост беше добра като за поза, но тя бе започнала да подозира, че „гениалността“ му е от неизразимия вид. С други думи, възможно беше просто да е тъп, но достатъчно умен, за да си слага маската на мъдро дълбокомислие. Тъпото бе в това колко успешно и подмамващо беше цялото това нещо — този намек за загадъчност, тъмното було на очите му, авторитетните му мълчания.

— В името на Блудния, разкарай се оттук.

Той се сепна, след това посегна за оръжейния си колан.

— Ще ми липсваш.

— Всеки ми го казва това рано или късно.

— Любопитно наблюдение.

— Нима? Простата истина е, че изтощавам мъжете. Все едно, скоро ще отплавам, тъй че общо взето толкова по-добре.

— Бих предпочел да стоя на палуба и платната да вършат цялата работа, вместо да крача в поход — изсумтя той.

— Тогава защо стана войник?

Той пак разчеса брадата си, намръщи се и отвърна:

— Навик.

Тръгна към вратата, спря се и присви очи към една урна на пода до стената.

— Откъде го взе това?

— Това ли? Аз съм пират, Рутан. Попадат ми разни неща.

— Не е купено от някоя сергия в града значи.

— Разбира се, че не. Защо?

— Враните привлякоха погледа ми. Това гърне е от Седемте града.

— Урна е, не е гърне.

— Падането на Колтейн. Плячкосала си малазански кораб… — Той я изгледа. — Наскоро трябва да е било. Някой от нашите кораби ли удари? Имаше бури, флотата се разпръсна на няколко пъти. Няколко кораба се изгубиха всъщност.

Погледът му не я притесни.

— И какво ако съм го направила? Не е като да съм знаела нещо за вас, нали?

Той сви рамене.

— Всъщност да де. Но все пак мисълта, че си изклала наши хора, е малко неприятна.

— Не съм — отвърна тя. — Ударих кораб на Тайст Едур.

Той кимна.

— Звучи логично. Първият ни сблъсък с тях беше извън Ерлитан.

— Е, радвам се.

Погледът му помръкна.

— Студена жена си, Шурк Елале.

— И това съм го чувала.

Тръгна си без повече думи. Винаги беше по-добре така, да намериш нещо дразнещо, което да вгорчи мига, кратка размяна на остри думи и се приключва. Изпълнените с копнеж сбогувания, прогизнали от сълзлива сантименталност, никога не се оказваха така удовлетворителни, както би ти се искало.

Набързо събра останалия си багаж — повечето й вещи вече бяха прибрани на борда на „Вечна благодарност“. Скорген Кабан Хубавеца повече или по-малко бе поел нещата долу на пристанището. Разплащането на таксите за пристан, отрезвяването на екипажа и прочие. Двете й гостенки от Болкандо бяха сместени безопасно в главната каюта. А ако Ублала Пунг още не се беше появил… е, тоя тъпак имаше памет колкото на молец.

„Може да се е объркал и да е тръгнал към островите пеш.“

Окачи рапирата на кръста си, метна през рамо скромната вълнена торба и излезе, без да си прави труда да заключва — стаята беше наета и освен това първият влязъл крадец бе добре дошъл да прибере всичко, особено онази глупава урна.

До кейовете я придружи приятен и обещаващ ветрец откъм брега. Остана доволна, като видя оживената дейност на борда, докато крачеше към трапа. Пристанищни хамали товареха последните продукти и търпяха жестоките подмятания на тайфа курви, дошли да изпратят екипажа; въпросните курветини й хвърляха изпепеляващи погледи, докато се провираше между тях. Едва ли бяха заслужени, след като не ги беше конкурирала от месеци, а и освен това нали вече заминаваше?

Стъпи на главната палуба.

— Хубав, откъде го взе тоя нос?

Първият й помощник изтрополи по палубата.

— Костенурчи клюн. Натъпкан с памук, да задържа капането, капитане. Купих го на пазара „Приливите“.

Тя присви очи и го изгледа. Каишките, задържащи клюна, изглеждаха болезнено стегнати.

— Поразхлаби го малко — посъветва го тя, пусна торбата в краката си и с ръце на кръста огледа другите по палубата. — Пунг го няма, нали?

— Още не.

— Е, искам да се възползвам от този вятър.

— Добре, капитане, а и великанът бездруго предвещава зло…

— Без тия — сряза го тя. — Беше си чудесен пират с нас и не предвещава нищо зло. — Кабан беше ревнив, разбира се. Но носът изглеждаше нелепо. — Разкарай тия пристанищни плъхове от кораба и вдигай екипажа.

— Да, капитане.

Кабан закуца по палубата, спря до един задрямал моряк и ревна в ухото му. Тя кимна доволно, отиде до перилото при носа и огледа тълпата по брега. От Ублала Пунг нямаше и помен.

— Идиот.

Капитан Рутан Гъд взе коня си от конюшните и пое на север по главната улица, която минаваше отчасти покрай централния канал. Не видя никакви други малазанци — като нищо можеше да е последният останал в града. Устройваше го чудесно, а още по-добре щеше да е, ако Тавори и нейните Ловци на кости тръгнеха, преди да пристигне, и го оставеха.

Никога не беше искал да го правят капитан — това означаваше прекалено много хора да му обръщат внимание. Ако имаше избор, Рутан щеше да предпочете да изкара целия си живот, без никой да го забележи. Освен по някоя жена от време на време, разбира се. Мислил беше, твърде често напоследък, да дезертира от армията. И ако беше обикновен пехотинец, като нищо щеше да го е направил. Но липсващ офицер означаваше, че в търсенето ще се включат магове, а последното, на което държеше, бе да го надуши някой маг. Разбира се, Тавори нямаше да задържи армията само за да изчака появата му — но дори в момента като нищо можеше да има един-двама магове, които да душат за него.

Тъй или иначе, Юмрук Блистиг сигурно репетираше в момента гневната тирада, с която щеше да го посрещне.

При нормални обстоятелства беше лесно да се скриеш в една армия, дори за офицер. Не се наемаш като доброволец за нищо, не предлагаш никакви мнения, стоиш най-отзад на заседанията или още по-добре — изобщо ги пропускаш. Повечето командни структури толерират безполезни офицери — също както толерират и безполезни войници на бойното поле. „Вземи хиляда войници. Четиристотин ще стоят на място в битка, но няма да правят нищо. Двеста ще побегнат при първа възможност. Други сто ще са объркани. Така остават триста, на които можеш да разчиташ. Задачата ти при командването на тези хиляда се свежда до това къде да поставиш въпросните триста.“ Не беше малазанска доктрина това. Някой тефтийски генерал, подозираше той. Не корелри, това бе сигурно. Един корелри щеше просто да задържи тристате и да екзекутира всички останали.

„Греймейн? Не, не бъди глупав. Радвай се, ако измъкнеш и пет думи в годината от него. Но пък на кого му трябват думи, когато можеш да воюваш така? Гуглата да те пази топъл, Греймейн.“

Във всеки случай Рутан се смяташе за един от седемстотинте, годен да не върши нищо, да се обърква или да побегне при първия сблъсък на оръжия. Дотук обаче не беше имал шанс да опита нито една от тези възможности. Схватките, в които се беше въвличал — сравнително малко общо взето, — го бяха принуждавали да се бие като побеснял вълк, за да остане жив. Нищо по-лошо нямаше на света от това да те забележи някой, който иска да те убие — да видиш внезапното съсредоточаване в очите на непознатия…

Капитанът се отърси от унеса.

Отново в армията. Край на мекото легло и меката, но странно хладна женска плът. Край на приличните (макар и доста тръпчиви) ледерийски вина. Край на приятната лекота на това да не вършиш нищо. Идваха грижите и нищо не можеше да се направи по въпроса.

„Каза ми да държа главата си ниско наведена, Греймейн. Опитвах се. Не се получава. Но пък нещо в очите ти ми подсказа, че знаеше, че няма да се получи, защото и за теб не се е получило.“

Рутан Гъд почеса брадата си и си помисли за лицето на непознат, което носеше сега.

„Да си го кажем откровено, стари приятелю. В този свят само мъртвите остават незабелязани.“

На мястото на жертвоприношението витаеше усещането за нещо съсипано. Разрушено. Беше мъка човек да е тук, но Ублала Пунг нямаше избор. Дрезгавият глас на Стария Арбат Гърбицата беше в главата му, гонеше го насам-натам, а особеното у един череп — макар и голям колкото неговия — бе в това, че никога не е достатъчно голям, за да избягаш напълно, дори ако те гони един мъртъв старец.

— Направих каквото каза — измърмори той. — Тъй че ме остави на мира. Трябва да се върна на кораба. За да можем да сексим с Шурк. Ти просто си ревнив.

Беше единственото живо същество в гробището. То вече не се използваше много, откакто части от него бяха започнали да хлътват. Килнати на една страна гробници, хлътнали, а след това зейнали отворени. Големи каменни урни, паднали. Поразени от мълнии дървета. Блатни газове кръжаха нощем като плаващи мъртвешки глави. И кости стърчаха от земята като камъни по селска нива. Беше вдигнал една, кост от крак, за да има с какво да си играят ръцете му, докато чака призрака на Арбат.

Чу шумолене зад себе си и се обърна.

— Какво искаш?

— Да те уплаша — отвърна изгнилият полугол труп и вдигна кокалестите си ръце с дълги криви нокти. — Аррггх!

— Ти си глупав. Махай се.

Харлест Еберикт се оклюма.

— Не става вече. Погледни ме. Разпадам се.

— Иди при Селуш. Тя ще те закърпи.

— Не мога. Този тъп призрак не ме пуска.

— Какъв призрак?

Харлест се потупа по главата и си счупи нокът.

— Ох, видя ли? Всичко върви на зле.

— Какъв призрак?

— Онзи, дето иска да говори с теб и да ти даде нещо. Дето го уби. Убиец. И аз исках да съм убиец, знаеш ли. Да разкъсвам хората на парчета и да ям парчетата. Но няма смисъл да имаш амбиции — не стигаш до нищо. Много нависоко посягах, твърде много исках. Загубих си главата.

— Не си. Още си е на мястото.

— Слушай, колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро онзи призрак ще ме напусне, за да мога да се върна към неправенето на нищо. Ела с мен.

Харлест поведе Ублала през гробищата. Стигнаха до хлътнала яма, три крачки широка и дваж по-дълбока. От страните й стърчаха кости. Трупът посочи.

— Един подземен поток си промени руслото, тръгна под това гробище. Затова всичко хлътва. Какво ще правиш с този кокал?

— Нищо.

— Махни го — изнервяш ме.

— Исках да говоря с призрака. Старата Гърбица.

— Не можеш. Освен в главата си, а призракът не е достатъчно силен, за да го прави, докато използва мен. Вързан си с мен. Значи, точно на дъното има кости на Тартенал, някои от най-старите погребения в района. Трябва да разчистиш, докато стигнеш до голяма каменна плоча. После трябва да я издърпаш горе или да я избуташ настрана. Това, което ти трябва, е под нея.

— Нищо не ми трябва.

— Трябва ти. Няма да се върнеш при своите за известно време. Съжалявам, знам, че имаш планове, но нищо не може да се направи. Карса Орлонг просто ще трябва да почака.

Ублала надникна навъсено в ямата.

— Ще ми липсва корабът ми, а и Шурк ще побеснее. Нали трябва да събера всички тартенали — точно това иска Карса от мен. Стара Гърбицо, всичко проваляш! — Вдигна ръце да се хване за главата и се удари с кокала. — Ох, видя ли какво ме накара да направя?

— Това е само защото непрекъснато объркваш нещата, Ублала Пунг. Хайде, почвай да копаеш.

— Изобщо не трябваше да те убивам. Призрака, искам да кажа.

— Нямаше избор.

— Мразя да нямам избор.

— Просто слез в дупката, Ублала Пунг.

Тартеналът изтри очите си, смъкна се в ямата и започна да изхвърля буци пръст и кокали.

Малко по-късно Харлест чу скърцане на изместващ се камък, приближи се до ръба и надникна долу.

— Добре, намери го. Сега пъхни ръце под ръба и го надигни. Давай де, напъни се малко.

И Харлест с изненада видя, че тъпият гигант наистина успя да повдигне огромната плоча и да я подпре на стената на ямата.

Погребаният в саркофага беше грамаден като самия Ублала, но вече почти беше станал на прах. Бяха останали само бронята и оръжията.

— Призракът казва, че тази броня си има име — поясни Харлест. — И боздуганът си има име. Първите Герои са имали такива увлечения. Този точно Теломен дошъл от район, граничен на Първата империя — много далечна земя, — същата земя, от която са дошли и първите ледерии всъщност. Войнствен кучи син — името му е забравено и най-добре е да си остане така. Вземи бронята и боздугана.

— Мирише — оплака се Ублала Пунг.

— Драконовите люспи миришат, особено от врата и хълбоците, където са жлезите — а тия са оттам. Точно този дракон бил първородният на Алкенд. Името на бронята е Драк Алкелейнт — това е на теломенски и означава общо взето „Аз убих дракона Дралк“. Направил го е с този боздуган, а неговото име е Рилк, което на теломенски значи „Тряс“. Или „Фрас“, или нещо подобно.

— Не ги ща тези неща — заяви Ублала. — Дори не знам как се използва боздуган.

Харлест огледа счупения си нокът.

— Не бой се — Рилк знае как да използва теб. Сега качи всичко тук горе и ще ти помогна да навлечеш бронята — стига да клекнеш, разбира се.

Ублала извади първо боздугана. Двуръчен, с дебела леко извита дръжка от кост или рог, лъскава и с цвета на кехлибар от времето. Груб бронзов пръстен стягаше края й. Главата беше грубо оформена на четири очукани луковици — металът бе живачносив и тъмносин.

— Небопад — каза Харлест. — Металът. От небето е. По-корав от желязото. Държиш го леко, Ублала, докато аз едва ли бих могъл да го вдигна това проклето нещо. Рилк е доволен.

Ублала го погледна намръщено, после отново слезе в ямата.

Бронята се състоеше от четири плочи, гръдната и гръбната част бяха на по две половини. Дебел колан свързваше горните части със стегната на кръста пола. По-малки драконови люспи оформяха набедреници с шипове на коленете, направени от петия пръст на дракона. Под коленете две огънати люспи предпазваха прасците и пищялите. Части с подобна конструкция предпазваха китките, а по-еластична кожа покриваше горните части на ръцете. Ръкавиците бяха от ивици кост.

Атаката на времето се бе провалила — люспите бяха здрави, връзките от черва и кожените ремъци — гъвкави като нови. Бронята вероятно тежеше колкото едър мъж.

Последен дойде шлемът. Стотици парчета кост — може би от драконовия череп и челюстите — бяха пробити и стегнати едно за друго, за да оформят наслоена шапка, начелник, набузници и изпъкнала рача опашка, покриваща гърба и шията. Ефектът бе едновременно грозен и страховит.

— Качи се горе да ти я нагласим.

— Не ща.

— Искаш да останеш в тази дупка?

— Да.

— Е, това не е позволено. Призракът настоява.

— Не ми харесва Старата гърбица вече. Радвам се, че го убих.

— Той също.

— Премислям тогава. Не се радвам. Съжалявам, че не го оставих да живее вечно.

— Тогава той щеше да стои тук и да ти говори вместо мен. Няма изход, Ублала Пунг. Призракът иска да облечеш това нещо и да носиш боздугана. Можеш да не слагаш шлема засега, поне докато излезеш от града.

— Къде отивам?

— В Пустинните земи.

— Не ми харесва името на това място.

— Имаш много важна задача, Ублала Пунг. Всъщност ще ти хареса, подозирам. Не, сигурен съм. Качи се при мен и ще ти кажа всичко за нея, докато ти слагаме тази броня.

— Кажи ми сега.

— Не. Тайна е, освен ако не се качиш горе.

— Ще ми кажеш, ако се кача горе?

— И се напъхаш в бронята, да.

— Обичам да ми казват тайни — рече Ублала Пунг.

— Знам — отвърна Харлест.

— Добре.

— Чудесно.

Харлест извърна очи. Може би в края на краищата щеше да иде при Селуш. Не и преди да дойде нощта обаче. Последния път, когато се опита да тръгне по улиците посред бял ден, хлапетата го замерваха с камъни. Накъде беше тръгнал светът? Че той ако беше в по-добра форма, можеше да ги подгони, да къса крайници — и точка на дразненето и смеха, нали?

На децата им трябват уроци, о, да. Ами че, когато той беше дете…

Брис Бедикт освободи офицерите, а след това и адютантите си. Изчака всички да напуснат и седна на походното столче. Наведе се и зяпна ръцете си. Чувстваше ги студени и така беше от самото му завръщане, сякаш още ги измъчваше споменът за ледената вода и жестокия натиск. Все по-трудно му ставаше да се вглежда в нетърпеливите лица на офицерите си. Нещо набъбваше в него, някаква окаяна горест, която като че ли разширяваше пропастта между него и всички останали.

Гледал беше тези лица, но във всяко от тях беше виждал сянката на смъртта, призрачно лице, скрито под външното. Дали просто не беше придобил някакво ново, ужасно проникновение за тленността? Здравият разум може да се съхрани най-добре, когато човек се занимава с тук и сега, с физическото присъствие на реалността — с твърдата й настойчивост. Докосването на отвъдното бе разклатило самообладанието му.

Ако съзнанието бе само искра, обречена да угасне, да се стопи в забвение, каква стойност имаше тогава цялата тази борба? Таеше в себе си имената на безброй отдавна мъртви богове. Той единствен ги пазеше живи или най-малкото толкова полуживи, колкото бе възможно за такива забравени сили. И защо?

Имаше много, за което да завижда на брат си. Никой не се забавляваше повече от него в блажената нелепост на човешките начинания. Какъв по-добър отговор на отчаянието?

От частите, които го придружаваха, беше преустроил всички освен една, Харидикт, и беше пощадил тази бригада само по настояване на малазанските войници, които бяха работили с тях. Бе зарязал старата организация по батальони и бригади и беше създал пет отделни легиона, четири от които се състояха от по две хиляди войници и поддържащи части. Петият обхващаше ядрото на обоза, както и походната болница, животни, търговци на живо месо и помощен персонал, сред които петстотин конници, които използваха новите неподвижни стремена и бързо трупаха опит под наставничеството на малазанците.

Всички легиони, включително Харидикт, разполагаха със собствена походна кухня, ковачница, оръжейници, екип за спешна помощ, конни съгледвачи и вестоносци, както и с тежки щурмови оръжия. Повече от всякога можеше да се разчита на командирите на легиони и техния персонал — Брис държеше на компетентност и самостоятелност и бе избрал офицерите си съобразно тези качества. Недостатъкът на тези дадености се проявяваше на всяко заседание на командния състав в междуличностния сблъсък. Брис подозираше, че щом тръгнат в поход, съперничествата ще бъдат изместени от вътрешната враждебност към надпреварата с чуждата армия, която щеше да се придвижва на фланга им, и толкова по-добре. Ледериите имаха нещо да докажат или ако не да докажат, то да преоткрият — малазанците просто ги бяха натупали здраво при нашествието си.

От твърде дълго време ледерийската армия се беше изправяла срещу не толкова обиграни врагове — дори Тайст Едур влизаха в тази категория със своя безреден, варварски подход към боя. Малкото битки с легионите на Болкандо, преди десетилетие, се бяха оказали кървави и без краен изход — но тези потенциални уроци се пренебрегваха.

Малко военни сили проявяваха склонност към самонаблюдение. Консерватизмът беше навързан към традицията като възли на въже. Брис търсеше в армията си нещо ново. Гъвкавост, бързо приспособяване, безстрашие в предизвикателството спрямо старите способи да се правят нещата. В същото време разбираше стойността на традицията, а легионната структура всъщност беше връщане към историята на Първата империя.

Стисна юмруци и загледа как кръвта се отдръпва от ставите му.

Този поход нямаше да е прост и без произшествия.

Виждаше смъртта в лицата на войниците си. Пророчество ли бе това, или завещание?

Де да можеше да знае.

Релико видя тримата фаларийски тежки пехотинци Лукбек, Шоули и Дроуфърст — стягаха походните си торби до фургона на шесто отделение — и тръгна към тях.

— Я чуйте. — Три тъмни лица се вдигнаха и примижаха към него, а не се наложи да се вдигат много, макар да бяха наклякали. — Значи. Онзи от тежките, Шортноус — оня, дето му липсва повечето от носа, знаете го, нали? Беше женен за Хано, която умря.

Тримата братовчеди се спогледаха. Дроуфърст сви рамене, избърса потта от челото си и рече:

— Да де. Напоследък се влачи подир Флашуит…

— Ей, тая е най-едрата жена, която съм виждал — подхвърли Шоули и облиза устни.

Лукбек кимна.

— Заради зелените й очи е…

— Не е, Луки — възрази Шоули. — Щото всичко друго й е голямо, затуй.

— Като искаш големи, виж ме мен, Шоули — изсумтя Дроуфърст. — Макар че по-добре недей. Твърде добре те познавам, нали?

Релико се намръщи.

— Та говорех за Шортноус. Значи той имаше едно ухо оня път, когато се въвлече в свадата, и другото ухо му го отхапаха, нали?

— Да де — отвърна Дроуфърст. — И какво?

— Виждали ли сте го напоследък? Пак има едно ухо. Какво е станало? Да не му е пораснало?

Тримата войници мълчаха тъпо. След малко се заловиха отново с мешките си.

Релико измърмори под нос и се отдалечи. Тази армия си имаше тайни, и още как. Шортноус и проклетото му ухо. Нефариас Бред и едната му гигантска стъпка. Онзи отдельонен маг и любимците му плъхове. Вастли Бланк, който нямаше капка мозък, но можеше да се бие като демон. Лейтенант Поурс и злият му, вече мъртъв близнак. Плешивият Кайндли и колекцията му гребени — всъщност, реши Релико, докато се връщаше при отделението си, почти всеки тук беше абсолютно луд, с изключение може би на самия него и сержанта му.

Беше нещо, което никой извън една армия не разбираше. Външните виждаха просто униформите и оръжията, шлемовете и броните, маршируването в крак. А ако можеха да разберат истината, щяха да са уплашени още повече. Щяха да се разбягат с писъци.

— Покятие ва дуго, Ерлко.

— Млъкни, Неп. Къде е Бадан?

— Ней тука, бокук!

— Това го виждам. Исках да разбера къде е отишъл.

Моравото сбръчкано лице на мага се изкриви в нещо неописуемо.

— Деа го нам!

— Ръфъл! Да си виждала сержанта?

Отдельонният ефрейтор седеше облегната на едно от колелата на фургона. Между дебелите й устни бе натикано руло ръждивец и димът пуфтеше отвсякъде, сигурно и от ушите й.

— Ко да иди пев тоя пуфк! — джафна зад него Неп Фъроу.

Релико неволно се изсмя.

— Тук си прав, Неп… Ръфъл, някакъв проблем с въздуха ли имаш?

Тя вдигна лениво ръка и измъкна рулото от устата си.

— Глупак. Държи комарите надалече между другото.

— Ей, това е хитро. Къде мога да си намеря малко?

— Взела съм си към хиляда. Но те предупреждавам, Релико, ще позеленееш първите няколко дни. Скоро обаче ще почнеш да го изкарваш през порите си и нито една гадина няма да те ухапе.

— Хм. Все едно, къде е Бадан?

— Приказва си с други сержанти, Фидлър и другите. — Ръфъл изпуфка още малко и добави: — Бадан май е решил да се лепнем за тях — добре се оправяхме заедно преди.

— Предполагам. — Но Релико не беше очарован от идеята. Онези отделения привличаха неприятностите като магнит. — Синтър какво мисли по въпроса?

— Май няма нищо против.

— Ей, а скапаните ни новобранци къде са?

— Някакъв ледериец дойде и ги прибра.

— Кой каза, че може да го направи?

Ръфъл сви рамене.

— Не питах.

Релико се почеса по врата, по-точно по мазолите, където се опираше ръбът на шлема му. Видя щръкналия изпод фургона крак на Ским и се зачуди дали не е умряла.

— Ще ида да взема Вастли. Като се върне Бадан, отделението трябва да е събрано.

— Добра идея — каза Ръфъл.

— Ти си най-мързеливият проклет ефрейтор, който съм виждал.

— Привилегия на ранга — отвърна тя и пак лапна ръждивеца.

— Един ден няма да издържиш на похода — подхвърли Релико. — Станала си още по-дебела.

— Не съм. Всъщност губя тегло. Усещам го.

— Мове ви а помовна и аф?

— Не си го и помисляй, Неп, изсъхнал жабок такъв — изръмжа Ръфъл.

Релико тръгна да намери Вастли Бланк. Той и Бадан, това беше. Останалите… изобщо.

Фидлър издърпа запушалката на стомната и огледа другите. Геслер беше хванал един гущер за опашката и му даваше да захапе палеца му. Балм седеше скръстил крака и гледаше намръщено влечугото. Корд стоеше подпрян на едно дърво — нещо, за което сигурно щеше да съжали, защото то пускаше мъзга, обаче той влагаше в позата толкова старание, че нямаше как да го разубеди човек. Том Тиси беше донесъл осолено парче бут от някакво местно добиче и го режеше. Хелиан зяпаше втренчено стомната в ръцете на Фидлър, а Ърб зяпаше втренчено Хелиан. Другите трима, двамата южни далхонийци — Бадан Грук и Синтър — и Праймли, демонстрираха стара бойна дружба, като седяха един до друг на изсъхналия дънер и гледаха останалите накриво.

На Фидлър му се искаше да бяха дошли поне още петима сержанти, но знаеше, че да намериш някого из суматохата на лагер, който скоро ще потегли в поход, е почти невъзможно. Надигна стомната.

— Приготви чашите, всички. — И почна да налива. — За теб само половина, Хелиан — каза, след като стигна до нея. — Виждам, че си я подкарала вече.

— Подкарала накъде? Я наливай и недей да се скъпиш.

Фидлър й наля.

— Знаеш ли, не се отнасяш с достатъчно уважение към дара на Бийк.

— К’ъв дар? Нищо не ми е дал освен бяла коса и слава на боговете, че си отиде.

След като наля на всички, Фидлър се върна при гнилия пън, седна и погледна към реката. Въздухът над нея гъмжеше от лястовици.

— Така — почна Фидлър. — Значи такива събирания сержантите си правехме по времето на Подпалвачите на мостове. Беше добра традиция и мисля, че е време да я възстановим. Следващия път ще съберем и останалите сержанти на ротата.

— Какъв е смисълът? — попита Синтър.

— Всяко отделение си има свои умения — трябва да знаем какво могат да правят другите и как вероятно ще го направят. Обсъждаме си всичко това и се надяваме да няма фатални изненади при бой.

— Умно — каза Синтър.

— Скоро ли очакваш да се натъкнем на неприятност, Фид? — попита Корд. — Колодата ти това ли ти каза? И каква неприятност по-точно?

— Не иска да каже — намеси се Геслер. — Макар че не е зле да я знаем.

— Болкандо — предположи Бадан Грук. — Такъв е слухът поне.

— Бихме могли да се ступаме веднъж-дваж с тях, освен ако Изгорените сълзи и перишите не са ги напердашили и усмирили дотогава — отвърна Фидлър. — Сафините май са единствените, които ще се радват да им идем на гости.

— Доста е изолирано, оградено е с планини — рече Корд. — Сигурно умират от желание да видят нови лица, дори да са грозни като нашите.

— Работата е, че не знам дали изобщо ще минем през Сафинанд — изтъкна Фидлър. — Според картите, които съм виждал, той е доста на север от явния маршрут през Пустинните земи.

— Преминаването през място, наречено Пустинните земи, изобщо не ми се нрави — изсумтя Корд. — Какво има в тази Коланси между другото? Какво привлича адюнктата? На нова война ли сме тръгнали, за да възмездим някое оскърбление, нанесено на Малазанската империя? Защо просто не го оставим на Ласийн? Не че дължим и едно проклето нещо на императрицата.

Фидлър въздъхна.

— Не съм тук, за да размишлявам над мотивите на адюнктата, Корд. Разсъжденията са безполезни. Ние сме нейната армия. Тя ни води, ние я следваме…

— Защо? — почти изджафка Синтър. — Чуйте. Със сестра ми едва не умряхме от глад в една ледерийска килия, докато чакахме да ни екзекутират. Значи, вие тука може да си мислите, че си е струвало да свалим тия Тайст Едур и императора им, но много морски пехотинци умряха и останалите имаме късмет, че сме тук. Ако не беше оня Бийк, всички щяхте да сте мъртви — но той си отиде. Също и Синн. Имаме един Висш маг, и толкова, а колко добър е той? Фидлър — може ли Бързия Бен да прави каквото правеше Бийк?

Фидлър отвърза шлема си и го свали. Почеса се по сплъстената от пот коса.

— Бързия Бен не действа така. По-рано беше повече зад кулисите, но Хедж ме уверява, че се е променило, може би след Черен Корал…

— Страхотно — прекъсна го Корд. — Където Подпалвачите на мостове бяха ометени.

— Не по негова вина. Все едно, всички видяхме какво може срещу едурските магове край брега на Седемте града — принуди ги да се снишат. А после, в Ледерас, изпъди цял проклет дракон…

— Сигурен съм, че и напъханите в носа му проклетии помогнаха — измърмори Корд.

Геслер се изсмя горчиво.

— Е, Фид, не сме сержантите на Мостоваците и предполагам, че това е съвсем очевидно. Можеш ли да си представиш Уискиджак, Бракъл и Пикър, и останалите да мрънкат за всяко проклето нещо, както става тук? Аз не мога, макар изобщо да не съм ги познавал.

Фидлър сви рамене.

— По онова време не бях сержант, тъй че не мога да кажа. Но нещо ми подсказва, че доста разсъждаваха. Не забравяй, че някъде от Черното псе чак до Даруджистан някой в империята искаше да са мъртви. Е, колкото до Дужек Едноръкия, може би нямаха много причини за недоволство, но едва ли знаеха какво е замислил Върховният юмрук — не беше тяхна работа.

— Дори когато тази работа убива войници ли? — попита Синтър.

Смехът на Фидлър беше суров и рязък.

— Ако това не е работа на командващия, какво тогава? Адюнктата не е проклетата ни майка, Синтър. Тя е волята зад юмрука, а ние сме юмрукът. И понякога си разкървавяваме кокалчетата, но така става, когато удариш враг в лицето.

— В зъбите по-точно — обади се Геслер. — Знам го от личен опит.

Но Синтър не отстъпваше.

— Ако знаем в какво влизаме, имаме по-добър шанс да оцелеем.

Фидлър се надигна, дясната му ръка перна шлема на земята и той подскочи и се изтъркаля в пепелта на огнището.

— Не го ли схващаш? Не всичко се свежда до оцеляването!

Думите изхвърчаха от устата му като храчка на смъртник и сержантите потрепериха. Дори Геслер се опули. Гущерът се възползва от момента, за да се измъкне от пръстите му, и офейка.

В стъписаната тишина Фидлър изръмжа тихо и се почеса по брадата, отбягваше да срещне погледите им. „Дъх на Гуглата, Фид — ти си един проклет глупак. Позволи й да ти влезе под кожата. Този поглед в очите й — тя не е нормален войник — какво в името на Финир изобщо прави тук? И колко още като нея има в тази армия?“

— Хм, гадаенето трябва да е било гадно като пикнята на Гуглата — каза навъсено Корд.

— Не само пикня, Корд — въздъхна Фидлър. — И цял порой лайна.

И тогава Синтър ги изненада всички.

— Радвам се, че това се изясни. Дайте сега да поговорим как ще действаме заедно, за да станем най-гадния насран от Гуглата юмрук, който адюнктата е имала.

Легнал по корем зад гъстия храст, Троутслитър се мъчеше да преглътне. Устата и гърлото му изведнъж пресъхнаха толкова, че имаше чувството, че може да изкашля пламъци. Изруга се наум, че толкова обича да си вре носа навсякъде. Шпионираше, за да уталожи любопитството си и — трябваше да признае — да си осигури предимство пред другите войници, повод за хитра физиономия и сардонична веща усмивка.

Е, вече знаеше.

„Фидлър увърта. Казва, че не знае намеренията на Тавори, но току-що им показа, че лъже. Знае и не казва. Да, не казва, но все едно, току-що им го каза. На кой му трябват подробности, ако всички ще свършим като месо за враните?“

Можеше да изкашля пламъци, да. Или да изсмее облак пепел. Трябваше да поговори с Детсмел и трябваше да открие другия Нокът, криещ се сред морската пехота. Имаше признаци, а от време на време и позивни за свръзка, които можеше да разпознае само колега Нокът. Той самият беше пуснал няколко, но като че ли се заобикаляха един друг като в танц — и това бе съвсем добре до този момент. „Ако тръгваме към сивата порта на Гуглата, искам да имам съюзници. Детсмел със сигурност. И който там се окаже скритият ми танцьор.“

Сержантите продължаваха да си говорят хладнокръвно и спокойно все едно Фидлър не ги беше осъдил всички на смърт току-що, и Троутслитър не обръщаше много внимание, докато не чу името си.

— Може да ни пази гърбовете, ако ни се наложи — каза Балм.

— Не мисля, че ще ни се наложи — отвърна Фидлър. — Като говорех за предателство, нямах предвид вътре в редиците ни.

„Предателство? Какво предателство? Богове, какво съм пропуснал?“

— Съюзниците ни ли? — попита Корд. — Не мога да го повярвам, не и от перишите или Изгорените сълзи. Кои други?

— Ледериите — подхвърли Синтър. — Доста голям ескорт, не мислите ли?

— Не мога да бъда по-изричен — отвърна Фидлър. — Просто си отваряйте очите на четири. Бадан Грук, твоя маг за какво го бива?

— Неп Фъроу ли? Примитивна магия общо взето. Добър е с проклятията. — Бадан сви рамене. — Не съм виждал кой знае какво, макар че веднъж направи врящо кълбо от паяци и го хвърли по Ским — изглеждаха истински и хапеха толкова здраво, че тя се разпищя.

— Все пак може да е било илюзия — каза Синтър. — Далхонийските проклятия понякога се доближават до Мокра — така маговете се промъкват в мислите на жертвата.

— Май знаеш доста за тия неща — подхвърли Геслер.

— Не съм маг — отвърна тя. — Но мога да надуша магия.

— Кой е най-гадният ни боец без оръжия? — попита Корд.

— Скълдет — отвърнаха Синтър и Бадан Грук едновременно.

Фидлър изсумтя и добави:

— Корик и Смайлс биха се съгласили с вас. Корик може би с неохота, но това е просто ревност.

Хелиан се засмя.

— Радвам се, че го бива за нещо. — Отпи от чашата си и изтри уста.

Фидлър продължи:

— Можем да хвърлим напред стабилен фронт тежки, ако се наложи. Сапьори не ни липсват, но сме зле с мунициите, само че нищо не може да се направи по въпроса. Те са добри в нощна работа обаче. И могат да обслужват по-тежките оръжия, които получихме от ледериите.

Обсъждането продължи, но Троутслитър се разсея от някакво смътно шумолене до главата му. Извърна се и зяпна в очите на плъх.

„На Ботъл е! Кучият му син!“

„Но не е случайно, нали? Фидлър не спомена за него. Държи го в резерв.“

„Виж, това е интересно.“

Озъби се на плъха.

Гадинката не му остана длъжна.

Докато яздеше по добре отъпкания черен път към лагера на Ловците на кости, Рутан Гъд видя други петима капитани, всички на коне; препускаха в лек галоп към едно възвишение между частите на малазанците и ледериите. Намръщи се и смуши коня да се присъедини към тях.

Подобни разговори винаги го потискаха. Капитаните бяха притиснати от двете страни, непосветени в това, което знаеха Юмруците, и презирани от подчинените си. Лейтенантите обикновено бяха или амбициозни подлеци, или глупави подлизурковци. Единственото изключение, за което бе чувал, беше Поурс. Кайндли беше извадил късмет, че имаше такъв съперник, някой, който да не му отстъпва по хитрина и с достатъчно коварни помисли в главата, за да забавлява непрекъснато капитана си. Лейтенантът на самия Рутан беше една вечно намусена напанка, Рабанд, която или беше некадърна, или потенциално опасна. Другите двама беше изгубил в Ю’Гатан.

Другите бяха спрели и го гледаха накриво, докато се приближаваше към тях по склона. На лицата им бе изписано еднакво неодобрение. Старшинството поставяше най-високо между тях Кайндли. Под него бе тъмнокосата канийка Сканароу, около четирийсетгодишна, нехарактерно висока и длъгнеста за канийка — вероятно от южното крайбрежно население, първоначално било отделно племе. Лицето й беше грубовато и нашарено с белези, все едно бе живяла между диви котки като сукалче.

Следващият по ранг капитан беше Фарадан Сорт, която бе служила къде ли не и може би беше бранила Стената на бурите — Рутан, който знаеше доста за това, подозираше, че е точно така. Държеше се като човек, който е познал най-лошото и не иска да го преживее отново. Но има преживелици, които човек никога не може да загърби, никога не може да забрави. Освен това Рутан беше видял ецваното на меча на Сорт, а това нещо можеше да се получи само от смъртоносния допир на чудодейна магия.

Рутан беше следващият, а под него две полеви повишения, хенгиецът Фаст, който вече се целеше към званието Юмрук, и един родом от островите пор на име Ънтили Ръм, изтеглен от морската пехота, след като войниците му го бяха белязали за смърт по причини, които само те си знаеха. Въпреки мрачното си минало Ънтили можеше да язди като проклет уикец, тъй че сега командваше леките копиеносци.

— Много мило от твоя страна, че се появи — каза Кайндли.

— Благодаря, капитане — отвърна Рутан и зачеса с пръсти брадата си, докато оглеждаше хаоса в малазанския лагер — Ще имаме късмет, ако можем да потеглим утре.

— Моята рота е готова — заяви Фаст.

— Може би последния път, когато си ги видял — подхвърли с коварна усмивка Сканароу. — Сигурно вече са се пръснали по курвенските палатки.

Изпитото лице на Фаст помръкна.

— Седят и чакат, както заповядах, това правят. Лейтенантите ми се грижат за реда.

— Ако ги бива за нещо, съмнявам се — отвърна Сканароу. — Да гледат как войниците се отегчават, да слушат как дърленето между тях става все по-неприятно и накрая да ги разтървават? Ако имат малко ум в главите, вече трябва да са ги разпуснали кой накъде види.

— Сканароу е права, капитан Фаст — вметна Фарадан Сорт. — Не си струва да държиш прекалено рано отделенията в готовност. Няма да е зле да се вслушаш в съветите на колеги с повече опит.

Фаст кимна сковано.

Рутан Гъд се извърна в седлото, за да огледа ледерийските легиони. Добър ред поддържаха кучите синове, това поне се виждаше ясно. Брис Бедикт ги беше стегнал и те чакаха малазанците търпеливо, като старици, чакащи мъжете им да умрат.

Кайндли заговори:

— Сканароу, Фаст, вие и останалите офицери под командата на Юмрук Блистиг трябва да разбирате от първа ръка проблема, пред който сме изправени всички. Юмрук Кенеб го дърпат на всички страни, когато трябва да се грижи за ротите си, и нищо друго. Нагърбил се е с логистиката за ротите на Блистиг и всички страдаме от това.

— Никаква жар няма у Блистиг напоследък — каза Сканароу.

— Можеш ли да поемеш луфтовете?

Тя примигна.

— Единствената причина да бъда капитан, Кайндли, е, че знам как да поведа войници на битка и знам какво да правя с тях, след като битката почне. Нямам глава за организация. — Сви рамене. — Имам двама прилични лейтенанти, които поддържат реда и се грижат да не зачислят на някой два леви ботуша. Без тях щях да съм зле като Блистиг.

— Логистиката не е проблем за мен — подхвърли Фаст.

Никой не реагира.

Кайндли разкърши гръб и изохка.

— Казват, че докато командвал ейрънския гарнизон, Блистиг бил умен, кадърен офицер.

— Избиването на Седма, а след това и армията на Пормквал, го прекърши — каза Фарадан Сорт. — Изненадана съм, че адюнктата не разбира това.

— Това, което е във възможностите ни, капитани — каза Кайндли, — е да решим как да помогнем на Кенеб. Трябва ни Юмрук, който да не е изтощен и изчерпан.

— Нищо не можем да направим без отдельонните сержанти — заяви Фарадан Сорт. — Предлагам да впрегнем подофицерите си.

— Рисковано е — каза Кайндли.

Рутан изсумтя — неволна реакция, която привлече нежелано внимание.

— Какво ще рече това? — провлече Кайндли.

Рутан сви рамене.

— Може би нас офицерите ни устройва да си мислим, че сме единствените, способни да видим как Висшето командване се разпада. — Погледна Кайндли в очите. — Сержантите виждат по-добре от нас. Привличането им не рискува нищо и може дори да ги успокои, защото ще им покаже, че не сме някаква пасмина слепи глупци, каквото най-вероятно си мислят за нас в момента. — И след като си каза своето, отново замълча.

— Който говори малко, казва много — подхвърли Фарадан Сорт. Вероятно цитираше някого или пък беше поговорка.

— Значи привличаме сержантите — каза Кайндли. — И ги караме да стегнат отделенията. Гуглата знае какво си мисли Брис точно в този момент, но съм адски сигурен, че не е похвално.

Когато Кайндли и останалите подкараха, Сканароу обърна коня си пред Рутан и го принуди да спре. Той я погледна с присвити очи. А тя го изненада с широка усмивка, която преобрази лицето й.

— Старите в моя народ казват, че понякога срещаш хора с рев на морски шквал в очите и тези хора според тях са плували в най-дълбоки води. Сега разбирам какво са имали предвид. Но не виждам в теб шквал. Виждам проклет тайфун.

Той бързо извърна поглед и зарови пръсти в брадата си.

— Само изпускане на газове, Сканароу.

Тя се засмя.

— Щом казваш. Избягвай суровите зеленчуци, капитане.

И подкара след другите.

„Рибари. Теб, Сканароу, с хубавата ти усмивка, трябва да избягвам. Лошо.“

„Греймейн, ти казваше, че от двама ни аз съм по-големият късметлия. Грешеше. И ако призракът ти чуе името си, спести ми ехото на смеха.“

Заслуша се, но чу само вятъра, а в неговия стон нямаше и нотка смях.

— Дий, конче.

Корик изглеждаше ужасно, треперещ и с подивял поглед. Едва се дотътри в лагера на отделението. Тар се намръщи.

— Напомняш ми за жалък смъркач на д’баянг, войник.

— Ако с оная треска върви и параноя, то си е същото — каза Кътъл. — Сядай, Корик. Утре ще се возиш във фургона.

— Просто бях болен — простена уморено Корик. — Виждал съм смъркачи на д’баянг в търговските депа и не ми харесва да ме сравняват с тях. Много отдавна съм дал клетва никога да не бъда толкова глупав. Просто бях болен. Дайте ми няколко дни и ще съм достатъчно здрав, за да фрасна с юмрук следващото лице, което ще ми издудне за д’баянг.

— Е, така вече е по-добре — рече Смайлс. — Добре дошъл в строя.

Коураб излезе от една палатка с оръжейния колан на Корик.

— Наточих и смазах меча ти, Корик. Но на колана май ще му трябва още една дупка. Трябва да понатрупаш малко месце по кокалите.

— Благодаря, мамче. Само няма да ми предлагаш цица, нали?

Корик седна на един стар сандък за муниции и се зазяпа в огъня. Вървенето го беше изтощило, прецени Тар. Всички войници, които бяха хванали треската, бяха същите. Варовитата вода беше подействала, но макар да се бяха съвзели, болните бяха изтощени до един.

— Къде е Фид? — попита Корик.

Ботъл — беше се изтегнал на земята с навито походно одеяло под главата и парцал на очите — се размърда. Примига на късната следобедна светлина и отвърна:

— В момента изрежда гафовете ни. На една от ония тайни срещи на всички сержанти.

— Радвам се да чуя, че е тайна — изсумтя Тар.

— Никакви гафове нямаме — рече Смайлс. — Освен твоите, ефрейтор. Ей, Ботъл, какво друго си говорят?

— Нищо.

Това привлече вниманието на всички. Даже Коураб вдигна очи от новата дупка, която пробиваше в дебелия кожен колан — беше забил шилото в лявата си длан, но май изобщо не забелязваше.

— Гуглата знае, че си най-големият лъжец на света — рече Кътъл.

— Фид очаква бой, и то май скоро. Стяга отделенията. Толкова.

— Колко набляга на това? — попита сапьорът и присви очи.

Ботъл сякаш се канеше да изтърси нещо мръсно, но каза само:

— Много.

— Лайно — изпъшка Корик. — Вижте ме само. Пълно лайно.

— Лягай утре във фургона, може и вдругиден — рече Тар. — А после не се натягай много няколко дни. Поне толкова ще имаме, преди да влезем в чужда територия. И яж, Корик. Много.

— Оу! — Коураб вдигна ръката си. Шилото стърчеше от дланта му.

— Извади го и гледай да пуснеш кръв — каза Смайлс. — Ако не можеш, бързо намери лечител. — Забеляза, че другите я гледат, и се намръщи. — Рибарските куки. Ъъ, рибарите, дето работеха за семейството ми — ами, виждала съм, че става лошо, затова. Убождания, дето не кървят, искам да кажа. О, я се разкарайте!

— Аз ще пообиколя — каза Ботъл.

Тар се загледа след мага, после се озърна и видя, че Кътъл е зяпнал него. „Зле изглежда, да.“

Коураб издърпа шилото и успя да пусне няколко капки кръв. Ухили се тържествуващо на Смайлс и отново се захвана с колана.

Ботъл крачеше из лагера, като избягваше безредните тълпи, обсадили интендантския щаб, оръжейната, работилниците за кожа и такелаж и всевъзможните други места, пълни с отчаяни, претрупани с работа специалисти. Дори пред палатките на курвите войници се въвличаха в свади. „Богове, къде са офицерите? Трябва ни военна полиция — ето какво става, когато няма никакъв имперски контрол, никакви Нокти, адютанти и комисари. Адюнкта, защо не предприемаш нищо по въпроса? Чакай малко, Ботъл — това не е твой проблем. Имаш си други проблеми, за които да се притесняваш.“

В главата му гъмжеше от образи — всичките му плъхове бяха навън, скрити по стратегически места, но този в командната палатка на Тавори беше в гънки зебло — някой го беше натикал в торба! Изтласка другите образи от главата си. „Ти! Малък Корик! Внимавай! Започни да гризеш, все едно животът ти зависи от това — защото може и да зависи — и излез от тази торба!“

— Ти. В отделението на Фид си, нали?

Ботъл примига и погледът му се фокусира върху мъжа пред него.

— Хедж. Какво искаш?

Мъжът пред него се усмихна. Налудничавият блясък в мътносивите очи правеше изражението му плашещо.

— Бързия Бен ме прати при теб.

— Тъй ли? Защо? Какво иска?

— Така и не разбрах — но ти си Ботъл, нали?

— Виж, зает съм…

Хедж му подаде една торба.

— Това е за теб.

— Кучият син! — Ботъл дръпна торбата. Бързо надникна вътре. „О, спри да дъвчеш вече, Корик. Успокой се.“

— Мърда — каза Хедж.

— Какво?

— Торбата. Нещо живо ли има вътре? Подскачаше в ръката ми… — Изпъшка, понеже някой го блъсна.

Редовен пехотинец в броня, едър като мечок, ги подмина с тежка крачка.

— Гледай къде вървиш, проклет вол!

Чул ръмженето му, мъжът се обърна. Широкото му плоско лице придоби цвета на цвекло и той закрачи обратно, присвил устни.

Ботъл видя как мъжът стисна грамадните си юмруци и отстъпи назад притеснен.

Хедж просто се изсмя.

Докато първият юмрук излиташе напред, Хедж вече се снишаваше под него и влезе плътно под замаха му. Ръцете на сапьора се стрелнаха към чатала на мъжа, сграбчиха, стиснаха и извиха.

Войникът изкрещя и се преви.

Хедж шибна коляно в челюстта му и главата му отхвърча назад. После наби лакът в скулата му и се чу как тя изпука.

Грамадният мъж се свлече на земята, а Хедж застана над него.

— Току-що посегна на последния жив Мостовак. Вярвам, че няма да го повториш, нали? — Отново се обърна към Ботъл и се усмихна за втори път. — Бързия Бен иска да поговори с теб. Последвай ме.

— А бе не си — каза след няколко крачки Ботъл.

— Какво не съм?

— Последният жив Подпалвач на мостове. Тук са Фидлър и Бързия Бен, чух и за няколко оцелели от Черен Корал, криели се в Даруджистан…

— Оттеглиха се или се прехвърлиха на друго. Фид рече, че и аз трябва да направя същото, и мислих за това, наистина. Ново начало и прочие. — Придърпа кожената шапка над очите си. — Но после си рекох: за какво? Каква полза да започваш всичко отначало? Целия път, дето си го отъпкал първия път, защо да почваш отново, нали? Не… — Хедж потупа знака на Подпалвачите на мостове, пришит към опърпаната му сива противодъждовна пелерина. — Това съм аз, а то все още значи нещо.

— Предполагам, че пехотинецът отзад е съгласен с теб.

— Мхм. Добро начало. А още по-доброто е, че поговорих с лейтенант Поурс, дава ми командата на отделение новобранци. Подпалвачите на мостове не са мъртви, в края на краищата. А и се закачих с един ледерийски алхимик да видя дали можем да измислим някакви заместители на морантските муниции — има от тая удивителна прах, наричам я „синята“. Смесваш я, пъхаш я в глинена топка и веднага я запечатваш. Някъде след половин ден сместа е стегнала и е готова.

Ботъл не беше много заинтригуван, но все пак попита:

— Добре гори, нали?

— Изобщо не гори. Това е красотата на синята, приятел. — Хедж се засмя. — И пламъче няма, нито струйка дим. Работим и по други, разбира се. „Ядачи“, „плъзгачи“, „шмекери“. Имам и две щурмови оръжия — местен арбалет и катапулт, слагаме глинени глави на стрелите. — Само дето не подскачаше от въодушевление, докато водеше Ботъл през лагера. — Първото ми отделение всички ще са сапьори с който каквито дарби още има. Мислех си — представи си цяла армия Подпалвачи на мостове, да речем, пет хиляди, всички обучени като морска пехота, разбира се. С тежки, с магове, диверсии и лечители, но всеки от тях в същото време е обучен за сапьор, инженер, нали?

— Звучи ужасяващо.

— Нали? Ето онази палатка. Бързака е вътре. Поне каза, че ще е там, като се върне от командната палатка. Ти върви, аз трябва да си събера отделението.

И Хедж се отдалечи.

Ботъл се опита да си представи пет хиляди Хедж с истинския Хедж начело. „Дъх на Гуглата, ще ми се цял континент да има между мен и тях. Дори два.“ Потръпна и се запъти към палатката.

— Бързак? Вътре ли си?

Платнището на входа потрепери.

Намръщен, Ботъл се наведе и се мушна вътре.

— Престани да ни шпионираш с адюнктата — каза му магьосникът за добре дошъл. Беше седнал кръстато в другия край. Пред него на пода на палатката се издигаше купчина от нещо като детски куклички.

Ботъл седна и попита:

— Може ли да си поиграя?

— Много смешно. Повярвай ми, не държиш да си играеш с тези неща.

— О, не знам. Баба ми…

— Опитвам нишки, Ботъл. Искаш ли да се оплетеш в това?

Ботъл се дръпна рязко назад.

— Ъъ, не, благодаря.

Бързия Бен оголи малките си бели зъби.

— Загадката е, че тук има поне три, които не мога да идентифицирам. Жена, момиче и някакъв брадат кучи син, когото усещам толкова близо, че мога да го заплюя.

— За кого са вързани?

— Баба ти те е учила твърде много, Ботъл. Вече казах на Фидлър да гледа на теб като на нашия ашик в дупката. Скрития ни коз. Да, опитах се да го разбера това, но чилето все още е малко объркано, както виждаш.

— Много бързаш — каза Ботъл. — Остави ги да се поразхлабят сами.

— Може би.

— И за какво трябва да сте толкова тайнствени с адюнктата? Ако ще съм ви скритият коз, трябва да знам такива неща, за да знам какво да правя, когато се наложи.

— Може да е тя — разсъди Бързия Бен, — или може да е Т’амбър. Надушили са ме, Ботъл. Приближили са се повече, отколкото е успявал някой някога, и това включва Уискиджак. — Замълча и се намръщи. — Може би Каллор. Може би Рейк — да, Рейк може би го разбра достатъчно ясно — чудно ли беше, че го отбягвах? Е, Готос със сигурност, но…

— Висш маг — прекъсна го Ботъл, — какви ги говориш?

Бързия Бен се сепна и го изгледа сърдито.

— Разсеях се, извинявай. Няма нужда да я шпионираш — Лостара видя плъха и за малко да го клъцне на две. Успях да се намеся, измислих там нещо, че е за гадаене. Ако се появи нещо съществено, ще те уведомя.

— Шепот в черепа ми.

— Тръгнали сме към хаос, Ботъл. Адюнктата се състарява пред очите ми, докато се мъчи да измисли път през Пустинните земи. Опитвал ли си да яхнеш душа и да влезеш в нея? Кълбо от мощни енергии, огромни слепи петна и хиляди пластове враждуващи ритуали, осветени места, прокълнати дупки, ями с кръв. Опитвам се и свят ми се завива, главата ми ще се пръсне, вкус на кръв усещам в устата си.

— Призракът на портал — отрони Ботъл.

Очите на Бързия Бен лъснаха в тъмното.

— Зона на влияние, да, но онази призрачна порта скита — тя дори вече не е там, в Пустинните земи, искам да кажа.

— Източно от Пустинните земи. Там ще я намерим и натам сме се запътили, нали?

Бързия Бен кимна.

— По-добре призрачното, отколкото истинското.

— Истинското ти е познато, а, Висш маг?

Бързия Бен извърна поглед.

— Тя го реши всичко, съвсем сама. Твърде хитра е, твърде непредвидима.

— Смяташ ли, че има връзка с брат си?

— Не смея да питам — призна Бързия Бен. — Като Дужек е в това отношение. За някои работи човек просто не пита. Но знаеш ли, това би могло да обясни много неща.

— Но тогава се запитай следното — каза Ботъл. — Ако няма, тогава какво?

Магьосникът помълча дълго. После въздъхна.

— Ако не е Паран, кой тогава?

— Правилно.

— Гаден въпрос.

— Не шпионирам адюнктата само когато е с теб, Бързи Бен. Повечето пъти, когато я наблюдавам, е сама.

— Това е жалко…

— Майната им на шегите, Висш маг. Нашата адюнкта знае някои неща. И искам да разбера как ги научава. Искам да разбера дали си има компания, за която не знаем нищо. Ако искаш да престана да го правя, дай ми стабилна причина. Казваш, че се е доближила до теб. А ти до нея?

— Щях, ако знаех как. Онзи отатаралски меч ме отблъсква — точно за това са направени, нали? — Видя скептичното му изражение и се намръщи. — Какво?

— Не те отблъсква толкова силно, колкото ти се иска да го изкараш. Рискът е, че колкото по-силно проникваш през отатарала, толкова повече се разкриваш — и ако тя те зърне, няма просто да се досеща какво би могъл да си, а ще е сигурна. — Ботъл вдигна пръст към Бързия Бен. — А точно това не искаш да стане и това е истинската причина да не смееш да натискаш. Тъй че единственият ти шанс съм аз. Продължавам ли да шпионирам, или не?

— Лостара е подозрителна…

— Когато адюнктата вероятно е сама.

След кратко колебание Висшият маг кимна.

— Открил ли си нещо досега?

— Не. Тя няма навика да разсъждава на глас, това поне е ясно. Не се моли и все още не съм чул еднопосочен разговор.

— Възможно ли е да си заслепен?

— Би могло, да, но щях да усетя празнини в съзнанието си. Поне така мисля. Зависи колко добро е заклинанието.

— А ако е заклинание, насочено изрично към външните ти очи?

— Би трябвало да е такова. Но си прав, нещо специфично. Мокра може би, която се промъква в малкото мозъче на плъха и рисува хубава картинка как не се случва нищо. Ако е това, не знам какво бих могъл да направя, защото с местното въздействие на отатарал източникът на магията трябва да е на ужасно високо ниво — нивото на някой проклет бог, искам да кажа.

— Или на Древен.

— Тези води са твърде дълбоки за смъртен като мен, Бързи Бен. Шпионирането ми действа само защото е пасивно. Строго казано, язденето на душа не е магия, не и в обичайния смисъл.

— Тогава потърси нещо в Пустинните земи, Ботъл. Виж каквото можеш, защото аз изобщо не мога да се доближа, нито адюнктата, мисля. Намери някой вълк или койот — те обичат да се навъртат покрай армии и изобщо разни групи. Виж кой е там.

— Ще се опитам. Но има риск да ме загубите. Мога да загубя и себе си, което е още по-лошо.

Бързия Бен се усмихна едва-едва и посегна към купчината кукли.

— Точно затова съм вързал тази нишка към точно тази кукла.

— Нещастно говно такова! — изсъска Ботъл.

— Стига си мрънкал. Ако изпаднеш в беда, ще те издърпам. Обещавам.

— Ще си помисля — рече Ботъл и стана.

Висшият маг вдигна очи и го погледна изненадано.

— Какво има за мислене?

— Бързи Бен, ако в Пустинните земи е толкова опасно, не ти ли е хрумвало, че ако ме сграбчат, може да не си единственият, който ще дърпа нишката? С твоето глупаво неочаквано сериозно заиграване с кукли адюнктата и по-важно, армията й, са направо обречени.

— Мога да удържа своето — изръмжа Бързия Бен.

— Как може да си сигурен? Та ти дори не знаеш какво има там. И защо трябва да искам да се набутвам в средата на състезание по дърпане? Като нищо може да бъда разкъсан.

Бързия Бен го погледна лукаво.

— Тъй като това не беше първият въпрос, който постави, допускам, че имаш евентуални планове как да се справиш с такава възможност.

— Казах, че ще помисля.

— Не се бави много с решението, Ботъл.

— Два пълни кафеза от ей онази пушена наденица, да. Заповед на Юмрук Кенеб.

— Веднага, старши сержант.

— И ги стегни здраво, не забравяй — напомни Поурс на пъпчивия младеж и остана доволен от усърдното кимване. Интендантската част винаги притегляше войниците, които не успяваха да минат учебния курс, и след като се установяха там, те имаха два пътя, по които да продължат — или да са паленца, които подскачат, щом някой офицер им щракне с пръсти, или да вдигат непроницаеми стени от правила и след това да си кътат запасите, — все едно че да дадат каквото и да било е равносилно да ги заколят. С разбиването на вторите Поурс беше направил кариера. Но в моменти като този предпочиташе палетата.

Огледа се крадешком, но хаосът се вихреше навсякъде с неотслабваща сила и никой не му обръщаше внимание. А палето беше щастливо да го окаишат, тъй че щом го привикат за обяснение, да може да поклати глава, да се свие и да отвърне с различните фрази, използвани от самия Поурс. „Заповеди на Юмрук Кенеб, питайте него.“ И: „Старши сержантът има да снаряжава новобранци, петдесет души, и капитан Кайндли каза да стане бързо.“ Кенеб беше съвсем безопасен, тъй като в момента никой освен личните му адютанти не можеше изобщо да го доближи. А колкото до Кайндли, самото му име обикновено отцеждаше кръвта от лицата и на най-сърцатите.

Дребна и почти несъществена подробност беше, че Поурс по някакъв начин беше загубил новобранците си. Измъкнати бяха от отделенията на морската пехота от някой, за когото никой нищо не знаеше. Възникнеше ли неприятност, Поурс можеше да си лепне най-невинна физиономия и да посочи отдельонните сержанти. „Никога не се прави на бариера на пътя на белята. Не, бъди мост с хлъзгави камъни.“

„Би трябвало да съставя наръчник за младшия офицер за здравословен живот, безделие и незаслужено благоденствие — помисли той. — Но пък ако го направя, ще трябва да изляза от полесражението, няма да съм конкуренция повече. Пенсиониран, да речем, в някое хубаво място. Например дворец, който никой не използва. Да, това ще е коронният ми подвиг — реквизиране на дворец. «Заповед на кралица Фрабалов, сър. Ако имате проблем, винаги можете да го обсъдите с едноокия й инквизитор.»“

Но засега — хубави ледерийски пушени наденички, три сандъка чудесно вино, буре сироп от захарна тръстика, всичко за Кенеб (не че изобщо щеше да види нещо от това); и резервни одеяла, допълнителни порциони, офицерски ботуши, включително за езда, отличителни знаци и торкви за ефрейтори, сержанти и лейтенанти, всичко за петдесет, дали не бяха шейсет изчезнали новобранци — прехвърлено в личния запас на Поурс за онези войници в похода, които губеха разни неща, но искаха да си спестят наказанието при официално искане за окомплектоване.

Вече бе реквизирал три фургона с прилични впрягове, в момента под охрана на войници от отделението на Праймли. Хрумна му, че може би ще се наложи да привлече тези три отделения като партньори в черната търговия, но това едва ли щеше да е трудно. В края на краищата, колкото повече делиш облагите, толкова повече намаляваш завистта, а и след като има нещо заложено, тези войници щяха да са по-инициативни, станеше ли дума за сигурността и разни подобни.

Общо взето нещата се оформяха добре.

— Какво има в тая кутия?

— Гребени, сър.

— А, за капитан Кайндли значи.

— Тъй вярно, сър. Лично реквизирани…

— Чудесно. Ще ги взема.

— Да, но…

— Капитанът не само ми е прекият началник, войник. Освен това случайно съм и бръснарят му.

— А, добре. Заповядайте, сър — само един печат тука… Восъчният калъп, сър, този, да.

Усмихнат, Поурс извади прилично фалшифицирания си личен печат на Кайндли и го натисна здраво върху восъчния калъп.

— Умен младеж. Редът е това, което крепи армията.

— Тъй вярно, сър.

Задоволството на Хедж, че ледерийският алхимик е подбрал новобранците, както му бе заповядал, бързо се изпари, щом хвърли преценяващ поглед на четирийсетината кандидат-войници, седнали няма и на петнайсет крачки от ротния полеви нужник. Когато наближи бивака, отначало си помисли, че махат на него, но се оказа, че просто пъдят рояците мухи.

— Бейвдикт! — ревна той на алхимика си. — Разкарай ги оттам!

Алхимикът хвана дългата си плитка и с едно опитно извиване я намота върху главата си — маста я задържа, после се надигна от странното колче-стол, което бе нагласил пред кожената си палатка.

— Капитан Хедж, последната смес е готова за поставяне, а брат ми донесе специалните пелерини против дъжд преди половин камбана. Имам каквото ми трябва за малко боядисване.

— Страхотно. Това ли са всички? — Кимна към новобранците.

Тънките устни на Бейвдикт се свиха в гримаса.

— Да, сър.

— От колко време седят в онази воня?

— От доста. Още не са готови да разсъждават сами — но това трябва да се очаква от нас, ледериите. Войниците правят каквото им се каже, и толкова.

Хедж въздъхна.

— Има двама временни сержанти — добави Бейвдикт. — Дето са с гръб към нас.

— Имената?

— Сънрайз — онзи с мустаците. И Ноуз Стрийм.

— Виж ти. Кой ги е нарекъл така?

— Някой си старши сержант Поурс.

— Предполагам, че го е нямало, когато си ги насмел.

— Вързани бяха за едни отделения, а отделенията не бяха много доволни, тъй че не беше трудно да ги отвържа.

— Хубаво. — Хедж погледна каляската на Бейвдикт, огромно и здраво возило от черно лъскаво дърво с месингов обков; след това присви очи към четирите черни коня във впряга. — Заможно си живял, Бейвдикт. Даже се чудя какво правиш тук.

— Както казах, огледах внимателно какво е направила една от онези ваши „проклетии“ — на цял проклет дракон при това. Моите изделия са само подпалки. — Замълча, застанал на един крак и със стъпалото на другия опряно малко под коляното. — Най-вече от професионално любопитство, капитане — вечната благодат и проклятие едновременно. Тъй че ти просто ми казвай всичко, което помниш за особеностите на разните морантски алхимии, а аз ще изобретявам моя марка муниции за сапьорите ти.

— Сапьорите ми, да. Я да взема аз да ги ви…

— Двама от тях вече идат насам, капитане.

Хедж се обърна и едва не отстъпи назад, като видя две огромни потни жени, впили малките си очички в него. Те отдадоха чест и русата рече:

— Ефрейтор Суитлард, сър, а това е ефрейтор Ръмджъгс. Имаме молба, сър.

— Казвай.

— Трябва да се преместим от там, където ни туриха. Много мухи, сър.

— Една армия никога не върви в поход и не лагерува сама, ефрейтор — каза Хедж. — Имаме си плъхове, имаме мишки, пеперуди кръвопийци и врани, гарвани и ризани. И мухи имаме.

— Съвсем вярно, сър — заговори тъмнокосата, Ръмджъгс, — но даже тук не са толкова много. Десет крачки по-далече от изкопа, сър, само за това молим.

— Първият ви урок — каза Хедж. — Ако изборът е удобно или неприятно, избираш удобното — не чакаш никакви проклети заповеди. Ако си разсеян или раздразнен, ще си по-уморен. Умората те убива. Ако е горещо, търсиш сянка. Ако е студено, се скупчвате заедно, ако не сте на пост. Ако си на лошо място с много мухи, намираш по-добро наблизо и се местиш. Сега имам въпрос към вас двете. Защо дойдохте вие, а не сержантите ви?

— Те щяха да го направят, сър — отвърна Ръмджъгс. — Но двете със Суит изтъкнахме, че сте мъж, а ние бивши курви, и че може би ще сте по-мил с нас, отколкото с тях. Стига да предпочитате жени, а не мъже, сър.

— Добро допускане и умно решение. Сега кръгом и доведете другите тук.

— Слушам, сър.

Върна поздрава им и ги погледа, докато се изтътрят обратно с много пъхтене.

Бейвдикт се приближи до него.

— Може би не са чак толкова безнадеждни все пак.

— Просто трябва да ги впрегнеш. Сега ми намери восъчна табличка или нещо такова — трябва ми списък с имената им. Зле съм с паметта напоследък. Откакто умрях и се върнах всъщност.

Алхимикът примига, но бързо се окопити.

— Веднага, капитане.

„Общо взето прилично начало“, заключи Хедж.

Лостара тикна ножа в канията и тръгна да огледа колекцията от племенни трофеи, подредени на една от стените в залата за приеми.

— Юмрук Кенеб не е в най-добрата си форма — заговори тя. Адюнктата зад нея, в центъра на помещението, запази мълчание и Лостара продължи: — Изчезването на Гръб му се отразява тежко. Е, от мисълта, че може да е глътнат от Азат, на всеки ще му настръхне косата. Това, че Юмрук Блистиг, изглежда, е решил, че е все едно умрял, с нищо не помага.

Обърна се. Адюнктата бавно смъкваше едната си метална ръкавица. Лицето й беше бледо, гъста паяжина бръчици обкръжаваше очите й. Беше отслабнала и изгубила още от малкото женски черти, които притежаваше. Отвъд скръбта се таеше пустота, място обитавано от насмешливата спътничка самотата, където спомените бяха погребани под студен камък. Жената адюнкта бе решила, че никой повече не ще заеме мястото на Т’амбър. Последната връзка на Тавори с по-нежните дарове на човечността беше скъсана. Нищо вече не бе останало. Нищо освен армията й, която, изглежда, бе готова да разгадае всичко сама, и дори към това Тавори изглеждаше безразлична.

— Не е присъщо за краля да ни кара да чакаме — измърмори Лостара и посегна пак да извади ножа си.

— Остави го — сряза я адюнктата.

— Разбира се. Моите извинения, адюнкта. — Отпусна ръка и продължи да разглежда безучастно експонатите. — Тези ледерии са погълнали много племена.

— Империите го правят винаги.

— Предполагам, че Коланси е същата. Империя е, нали?

— Не знам — отвърна адюнктата. — Няма значение.

— Нима?

Но от следващите думи стана ясно, че адюнктата не изпитва желание да поясни.

— Предшественичката ми, Лорн, беше убита на улицата в Даруджистан. Била изпълнила задачите си до този момент, доколкото може да се прецени. Смъртта й не беше нищо повече от лош късмет, уличен грабеж или нещо такова. Трупът й беше оставен в една бедняшка дупка.

— Простете, адюнкта, но за какво помага тази история?

— Последиците никога не са това, на което човек се е надявал, нали, капитане? В крайна сметка е все едно какво е постигнато. Съдбата не държи отчет за минали триумфи, храбри подвизи или мигове на чутовна доблест.

— Така е, адюнкта.

— Съответно няма и мрачен списък на провали, мигове на страх или безчестие. Восъкът е гладък, миналото е разтопено — ако изобщо е съществувало. — Уловените в капана на бръчките очи се впиха за миг в Лостара, преди отново да се плъзнат встрани. — Тя умря на улицата, просто поредната жертва на лошия късмет. Смърт, лишена от всякакъв чар.

Погледът на Лостара се спря на меча на кръста на Тавори.

— Смъртта си е такава, адюнкта.

Тавори кимна.

— Восъкът се топи. В това може да се намери някаква утеха, мисля. Някакво малко… облекчение.

„Това ли е най-доброто, на което можеш да се надяваш, Тавори? Богове на бездната!“

— Лорн я няма, за да оцени последиците от делата си, ако това имате предвид, адюнкта. Което може би е милост.

— Понякога си мисля, че съдбата и милостта често са едно и също.

Тази идея направо смрази Лостара.

— Армията — продължи адюнктата — ще се оправи сама, щом тръгнем в поход. Давам им това усещане за хаос, за почти анархия. Както го правя за Кенеб и Блистиг. Имам си причини.

— Да, адюнкта.

— В присъствието на краля, капитане, очаквам да се въздържате от неуместно внимание към ножа си.

— Както заповядате, адюнкта.

След малко една врата се люшна рязко навътре и крал Техол влезе тържествено. Канцлерът вървеше по петите му.

— Моите най-искрени извинения, адюнкта. Всичко е по вина на моя Цеда, не че трябва да знаете това, но… — той се усмихна и седна на стола на високия подиум — но след като вече го знаете, нямам нищо против да ви кажа какво облекчение е това.

— Повикахте ни, ваше величество — каза адюнктата.

— Нима? О, да, повиках ви. Отпуснете се, няма никаква криза — е, не и такава, която да ви засяга пряко. Е, не и в Ледерас поне. Не и в момента, искам да кажа. Цеда, хайде ела вече де! Адюнкта Тавори, имаме дар за вас. Израз на нашата най-дълбока благодарност.

Кралица Джанат също влезе, застана до съпруга си и отпусна ръка на високия гръб на стола му.

Бъг поднесе на адюнктата малка полирана дървена кутия.

Всички мълчаха. Тавори вдигна капака. В кутията имаше вълнисто гравирана кама. Дръжката и ефесът бяха с проста изработка, практични, а доколкото успя да види Лостара, самото острие не беше забележително с нищо, ако се изключеше гравировката. Адюнктата затвори кутията и се обърна към краля.

— Благодаря, ваше величество. Ще ценя високо този…

— Чакайте — прекъсна я Техол, стана и се приближи до нея. — Я да го видим това… — Вдигна отново капака, след което се обърна към Бъг. — Не можа ли да избереш нещо по-хубаво, Цеда? Канцлерът трябва да е покрусен, след като вече го видя!

— Покрусен е, ваше величество. Уви, Цеда беше под известни ограничения…

— Извинете ме — каза адюнктата. — Трябва ли да разбирам, че това оръжие е омагьосано? Боя се, че тази пикантност ще се загуби в мое присъствие.

Старецът се усмихна.

— Направих каквото е по силите ми, Тавори от Дома Паран. Когато се изправите пред своята най-ужасна необходимост, разчитайте на това оръжие.

Адюнктата едва не отстъпи назад стъписана и Лостара видя как и малкото цвят, останал на лицето й, изведнъж се отцеди.

— Моята… най-ужасна… необходимост? Цеда…

— Както казах, адюнкта — отвърна Бъг, без погледът му да трепне, — когато е нужна кръв. В името на оцеляването и нищо друго.

Лостара видя как Тавори изгуби дар слово — нямаше представа защо. „Освен ако адюнктата вече знае каква ще е тази необходимост. Знае и е ужасена от този дар.“

Адюнктата кимна и затвори кутията.

Техол гледаше Бъг намръщено. После се върна при стола си и седна.

— Желая ви щастлив път, адюнкта. И на вас, Лостара Юил. Не пренебрегвайте брат ми, той има много дарби. Много повече от мен, със сигурност… — И се намръщи, като видя кимването на Бъг.

Джанат го потупа по рамото.

Техол се навъси още повече.

— Разчитайте на Брис Бедикт, докато минавате през кралство Болкандо. Познаваме съседите си и неговият съвет би трябвало да се окаже ценен.

— Ще разчитаме на това, ваше величество — отвърна адюнктата.

Малко след като малазанките напуснаха, Техол се обърна към Бъг.

— Богове, изглеждаш окаяно.

— Не обичам сбогуванията, ваше величество. В тях винаги има някакъв намек за… окончателност.

Джанат седна на една от страничните пейки.

— Не очакваш да видиш повече малазанците ли?

След кратко колебание Бъг отвърна:

— Да. Не очаквам.

— А Брис? — попита Техол.

Бъг примига и отвори уста, но кралят вдигна ръка да го спре.

— Не, този въпрос не трябваше да се задава. Съжалявам, стари приятелю.

— Ваше величество, брат ви притежава непроучени… дълбочини. Сила, ненакърнима преданост към честта… и, както добре знаете, той носи в себе си определено наследство, и макар да не мога да оценя мащаба на това наследство, вярвам, че потенциалът му е огромен.

— Ловко се измъкна — отбеляза Джанат.

— Поне опитах, ваше величество.

Техол въздъхна и се отпусна в стола.

— Доста объркан бе този завършек на нещата, не мислите ли? Малко, което да развеселява, и още по-малко, което да забавлява. Трябва да знаете, че обичам да скачам от една забавна нелепост на друга. Последният ми жест на малазанската сцена трябваше да е най-драматичният. Вместо това усещам вкуса на нещо, което много напомня за пепел в устата ми и е крайно неприятно.

— Може би малко вино ще отмие вкуса на пепел? — предложи Бъг.

— Няма да навреди. Налей ни, моля. Ти, страж, ела и се присъедини към нас — стърченето там сигурно е ужасно досадно. Няма нужда да зяпаш така, уверявам те. Свали го този шлем и се отпусни — в края на краищата пред вратата има друг страж. Нека той поеме допълнителното бреме на бдителността. Разкажи ни за себе си. Семейство, приятели, любими занимания, скандали…

— Ваше величество… — опита се да го спре Бъг.

— Или просто ела при нас да пийнем и изобщо не се чувствай задължен да говориш. Това ще е един от онези антракти, които бързо ще бъдат заличени във величавите истории на велики и нищожни крале. Седим насред обърканите събития, несведущи за никакви поличби или каквато буря там ни чака зад незнайния хоризонт. А, благодаря ти, Бъг… моя кралице, приеми този бокал и ела седни на коляното ми — о, не прави тази физиономия, трябва да композираме подобаващата сцена. Аз настоявам, а тъй като съм кралят, мога да го направя, или поне така прочетох някъде. Така, а сега да видим… да, Бъг, остани прав там — о, разтриването на челото е съвършената поза. А ти, прескъпи ми страж — как успя да скриеш всичката тази коса? И как така и не бях разбрал, че си жена? Все едно, ти си една неочаквана радост — оу, успокой се, жено — ох, то май аз трябва да се успокоя. Извинявам се. Жени в униформа и прочие. Страж, този полюшващ се шлем е великолепен, между другото, пийни, моля те, и ни покажи харесва ли ти качеството, да, точно така, ох, идеално!

— Значи, току-що ми хрумна, че ни липсва нещо съдбовно важно — продължи кралят. — Да, художник. Бъг, имаме ли дворцов художник? Трябва ни художник! Намери ни художник! Никой да не мърда!

12.

Когато поведеше воините си, Марал Еб, бойният водач на клана Баран от Бялото лице на баргастите, обичаше да си представя, че е върхът на остро копие, жаден да порази и безпогрешен в своя удар. Резки червена охра разсичаха бялата боя на смъртната му маска и продължаваха на раздрани бразди по ръцете му. Гъвкавата му бронзова ризница и пола бяха с ръждивия оттенък на отдавна засъхнала кръв, а увенчаните с червено шипове на бодливо прасе, щръкнали от плитките на черната му мазна коса, потракваха, докато тичаше пред своите четири хиляди закалени воини.

Вонята на отсечените глави, които се поклащаха на върховете на обкованите с желязо щандарти зад бойния водач, докарваше позната лютива тръпка в дъното на широкия му сплеснат нос и лепкав вкус на небцето и той беше доволен. И особено доволен от това, че двамата му по-млади братя носеха два от тези щандарти.

Късно вчерашния следобед се бяха натъкнали на керван на ак’рините. Жалка половин дузина пазачи, петима колари, търговката и семейството й. Бърза работа, но все пак приятна със своята краткост и покварена единствено от това, че търговката промуши с нож дъщерите си, а след това си преряза гърлото — жестове на впечатляващ кураж, които обаче отнеха забавлението на воините му. Дребните кончета бяха заклани и изядени на нощния пир.

Бойният отряд бързаше на запад. След седмица щяха да стигнат Свободното тържище Крин, центъра на цялата източна търговия с Ледер. Марал Еб щеше да избие всички и да завладее кервансарая и всички търговски фортове. Щеше да стане богат и да направи народа си могъщ. Триумфът му щеше да извиси бараните до положението, което с право заслужаваха сред Белите лица. Онос Т’уулан щеше да бъде свален и другите кланове щяха да се стекат при Марал. Щеше да основе империя, да продаде в робство всички ак’рини и д’расилани, докато равнините не станат само на баргастите и на никой друг. Щеше да наложи тежки тарифи на сафините и Болкандо и щеше да построи огромен град в Крин, да вдигне палат и непревзимаеми крепости по границите.

На съюзниците му сред сенаните вече бе наредено да му откраднат близначките на Хетан. Щеше да ги вземе в домакинството си, а щом стигнеха възрастта на кървенето, щеше да ги вземе за жени. Съдбата на Хетан оставяше на други. Момчето, истинският син на Имасс, трябваше да бъде убито, разбира се. И Кафал, за да се прекъсне веднъж завинаги родословието на Хъмбръл Тор.

Размишленията му за чакащата го слава бяха прекъснати от внезапната поява на двама съгледвачи. Носеха някого.

Баргаст — но не от неговите.

Марал Еб вдигна ръка, спря бойния си отряд и затича напред да срещне съгледвачите.

Баргастът беше в ужасно състояние. Лявата му ръка под лакътя беше заминала, а чуканчето гъмжеше от личинки. Огън беше стопил половината му лице и парчета от бронята му от калаени монети лъщяха в подпухналата кожа по гърдите му. По фетишите, полюшващи се от колана му, Марал разбра, че е от Змиеловите, един от по-малките кланове.

Намръщи се и махна с ръка да разпъди мухите.

— Жив ли е?

Един от съгледвачите кимна и каза:

— Не задълго, водачо.

— Положете го долу, леко. — Марал Еб коленичи до младия воин, преглътна отвращението си и заговори: — Змиелов, отвори очи. Аз съм Марал Еб от бараните. Говори ми, дай ми последните си думи. Какво те сполетя?

Оцелялото око, което се отвори, беше пълно със слуз, мръсножълто, обкръжено от напукана подпухнала плът. Устата за миг се раздвижи безмълвно, после думите заизлизаха хрипливо.

— Аз съм Бенден Ледаг, син на Каравт и Елор. Запомни ме. Само аз оцелях. Аз съм последният Змиелов, последният.

— Войска на ак’рините ли ме чака?

— Не знам какво те чака, Марал Еб. Но знам какво чака мен — проклятие. — Лицето му се сгърчи от болка.

— Отвори окото си — погледни ме, воине! Кажи ми за своя убиец!

— Проклятие, да. Защото избягах. Не устоях, не умрях със своите. Побягнах. Уплашен заек, мишка в тревата. — Говоренето пресушаваше и последните жизнени сокове в него и дъхът му стържеше. — Бягай, Марал Еб. Покажи ми как… как оцеляват страхливците.

Марал Еб вдигна юмрук, за да удари раздърдорилия се глупак, но се овладя и отпусна ръка.

— Бараните не се боят от враг. Ще отмъстим за теб, Бенден Ледаг. Ще отмъстим за Змиеловите. И дано душите на падналите твои ближни те заловят.

Издъхващият глупак успя някак да се усмихне.

— Ще ги чакам. Имам шега за тях, да, която ще ги накара да се усмихнат — както съм го правил винаги. Виж, Заравоу, той няма причина да се смее, защото откраднах жена му — насладата й откраднах… — Изсмя се хрипливо. — Каквото слабите мъже… правят винаги. — Окото му изведнъж се впи в Марал Еб. — И теб, баран, и теб ще чакам. — Усмивката повехна, лицето се отпусна и сетният дъх излезе от зяпналата уста.

Марал Еб се вгледа за миг в невиждащото вече око. После изруга и се изправи.

— Оставете го на враните. Надуйте роговете — предните съгледвачи да се върнат. Ще вдигнем лагера си тук и ще се подготвим — мъст има в бъдещето ни и тя ще е сладка.

Две от шестте жени извлякоха трупа на конетърговеца до дерето и го изтъркаляха вътре. Чуха змиите, които плъзнаха в гъстите храсти, бързо се отдръпнаха и се върнаха при другите.

Хесанрала, водачката на този боен отряд Кожорези, вдигна очи от сбруята, която наместваше на новия си кон, усмихна се, когато двете жени заскубаха трева, за да изтрият кръвта и мъжкото семе от дланите си, и рече:

— Погрижете се за конете си.

По-близката хвърли настрана оцапаните треви и каза:

— Усойници. Папратта гъмжи от усойници.

— Поличби ни дебнат — измърмори другата.

Хесанрала се намръщи.

— Нож за думите ти, Ралата. — Махна с ръка. — Виж какъв късмет имахме. Коне за всички ни и три в повече, торба монети, киснат в мента бедерин и три мяха вода — а и не се ли позабавлявахме с това жалко същество? Не го ли научихме на даровете на болката?

— Всичко това е истина — отвърна Ралата, — но усетих сенки в нощта и шепот на злокобни криле. Нещо ни дебне, Хесанрала.

Бойната водачка изръмжа и се метна на коня си.

— Ние сме Акрата Баргаст. Кожорезите. А кой не се бои от жените убийци на Акрата?

Ралата плю на ръцете си и хвана юздите на единствения оседлан кон — на търговеца ак’рин, който бе присвоила по право, след като ножът й пръв бе докоснал плътта на мъжа. Пъхна крак в стремето и се метна на гърба на животното. Хесанрала беше млада. Това бе първият й път като боен водач и тя се престараваше. Обичайно беше опитен воин доброволно да придружи отряд на нов боен водач, за да не тръгнат зле нещата. Но Хесанрала не се вслушваше в съветите на Ралата, гледаше на благоразумието като на проява на боязън, предпазливост и страхливост.

Тя намести парчетата морантски хитин, които служеха за броня при Акрата, и нагласи точно в средата гръдната плоча от Злато. После грижливо вкара в ноздрите си широките кухи костени щифтове, които правеха жените Акрата най-красивите сред Бялото лице Баргаст, и обърна коня си срещу Хесанрала.

— Този търговец — заговори водачката с леко ръмжене — се връщаше при своите, както всички добре знаем, след като го подгонихме от лагера си. Ще проследим старата пътека, по която беше тръгнал, ще намерим колибите на ак’рините и ще ги избием всички до един.

— Пътеката води на север — отвърна Ралата. — Не знаем какво има на север. Може да се натъкнем на хиляда воини ак’рини.

— Ралата врещи като новородено, но не чувам никакъв пронизващ писък на ястреб. — Хесанрала се извърна към другите. — Чува ли някоя от вас крилатия ловец? Не, само Ралата.

Ралата въздъхна и махна отегчено с ръка.

— Омръзна ми с теб, Хесанрала. Връщам се в лагера. А колко жени ще се стекат при моя вик? Не пет. Не, ще съм водачка на сто, може и на повече. Ти, Хесанрала, няма да живееш дълго… — Погледна другите и отчаяна видя презрението на лицата им. Но пък те бяха твърде млади. — Тръгнете с нея на север и може да не се върнете. Които искат да живеят, да дойдат с мен.

Никоя не помръдна от мястото си, така че Ралата сви рамене, обърна коня и подкара на юг.

След като прехвърли едно възвишение и препусналият в обратната посока отряд се скри от погледа й, Ралата дръпна юздите. Ръцете й щяха да се оцапат с кръвта на пет глупави момичета. Повечето щяха да разберат основанията й да ги напусне. Познаваха Хесанрала в края на краищата. Но изгубилите дъщерите си семейства щяха да й обърнат гръб.

Имаше ястреб. Знаеше го със сигурност. А петте деца нямаха пастир, нямаха хрътка, която да ги пази. Е, тя щеше да е тази хрътка, ниско в тревите по дирите им, винаги бдителна. И удареше ли ястребът, щеше да спаси колкото може от тях.

Обърна и подкара по дирята им.

Ниските каменни грамади бяха подредени в низ по билото и надолу по склона. Навята пръст се беше струпала от едната страна и предлагаше убежище за дърветата рилфир с ниските им чворести клони с остри бодли. Високи треви бяха израсли на гъсти туфи от другата страна.

Туул знаеше за какво са тези камъни — древни заслони и пътни белези по земята, вдигнати от ловците Имасс, — тъй че не се изненада, когато стигнаха до края на склона и се озоваха на ръба на пропаст. Дъното й бе гъсто обрасло с дръвчета сколбъри. Туул знаеше и че под пръстта има кости, гъсто натрупани на дълбочина два или три човешки боя. Тук имассите бяха подгонвали в големия сезонен лов стада, за да паднат и загинат. Ако някой разкопаеше под дръвчетата, щеше да намери останки от бед и тенаг: натрошените им кости и рога, бивни и забити върхове на копия от сив кварц. Щеше да намери тук-там и скелети на ай, повлечени през ръба на пропастта от устрема на стадата; и може би по някой окрал, защото прерийните мечки често преследваха бед и се оказваха пленени от устремния им бяг, особено когато се използваше огън.

Поколение след поколение убийствен лов се трупаха в тези пластове и накрая всички тенаг бяха изчезнали, а с тях и окрал, и ай — и кух беше вятърът, и лишен от живот без дивия вълчи вой, без пронизителния рев на мъжките тенаг, и дори бед бяха отстъпили място на по-малките си братовчеди, бедерините, които също щяха да са изчезнали, ако двукраките им ловци бяха преуспели.

Но не бяха и Онос Т’уулан знаеше причината за това.

Стоеше на ръба, с дълбока скръб в душата, и копнееше за връщането на великите зверове от своята младост. Очите му обходиха лъжовния терен от двете страни на ямата и той видя в ума си къде се е вихрила жътвата — видя в ума си късовете месо, носени на жените, които чакаха до малките, застлани с кожа ями, пълни с вода, която се вдигаше на пара, загрята до кипване от нажежените камъни, и наяве видя нагънатата земя, издаваща готварските ями, и туфите зеленина на мястото на старите огнища — а ето там, отстрани, големия скален блок с леко вдлъбнатата повърхност, осеяна с дълги кокали, нацепени, за да се извади костният мозък.

Можеше почти да подуши силната миризма, почти да чуе монотонните песни и бръмченето на насекомите. И воя на чакащите своя ред по границата на бивака койоти. Крясъците на лешоядните птици високо в небето, пърхането на ризани и шепота на хищни пеперуди. Можеше да усети пушеците, наситени с миризмата на цвърчаща мас и опърлена козина.

Имало беше последен лов, последен сезон, последна нощ на доволни песни около огньовете. Следващата година не беше заварила никого тук. Вятърът беше скитал самотен, цветя бяха цъфтели там, където се беше проляла кръв.

Беше ли скърбил вятърът без песен, която да се понесе на дъха му? Или беше стихнал в очакване на първите ревове на зверска болка и страх, за да открие, че никога вече няма да дойдат? Беше ли копняла земята за тътена на хиляди копита и меките лапи на тенаг? Жадувала ли беше за пороя от хранителни сокове, които да нахранят децата й? Или тишината, която бе намерила, е била блажен мир за изтерзаната й кожа?

Имаше сезони, в които стадата закъсняваха. А после, с все по-голяма честота, сезони, в които стадата изобщо не идваха. И Имасс гладуваха. Измършавели, принудени да тръгнат по други земи в отчаяното търсене на храна.

Ритуалът на Телланн бе заобиколил естественото, неизбежно заличаване на Имасс. Избегнал беше справедливите последствия от тяхното безпътно късогледство.

Зачуди се дали в най-горния пласт кости може да се намерят скелети на Имасс. На малцината, дошли тук да видят какво може да се извади от миналогодишния лов, долу под оглозганите трупове — съсухрени ивици месо и кожа, недооглозгани лепкави копита. Бяха ли коленичили в безпомощното си объркване? Кухото в коремите им беше ли въззовало кухия вятър отвън, за да се слеят в истината, че две празни мълчания си принадлежат?

Ако не беше Телланн, Имасс щяха да са познали съжалението — не като призрачен спомен, а като жесток ловец, проследил ги чак до сетните им залитащи стъпки. И това щеше да е справедливо, каза си Туул.

— Лешояди в небето — каза до него воинът баргаст.

— Да, Бакал, близо сме — отвърна Туул.

— Значи е както каза. Баргасти са загинали. — Сенанът помълча, след това отрони: — Но все пак шаманите ни не усетиха нищо. Ти не си от нашата кръв. Как го научи, Онос Т’уулан?

Подозрението така и не си отиваше. Това недоверчиво, неспокойно отношение към чужденеца, който щеше да поведе могъщите Бели лица в нещо, което всички вярваха, че ще е праведна, дори свята война.

— Това е място на свършеци, Бакал. И все пак, ако знаеш къде да гледаш — ако знаеш как да гледаш, — откриваш, че някои свършеци никога не свършват. Самото отсъствие вие като наранен звяр.

Бакал изсумтя скептично.

— Всеки смъртен вик намира място, където да замре, а отвъд чака само тишина. Говориш за ехо, което не може да съществува.

— А ти говориш с убеждението на глух, който твърди, че каквото не чуваш, не съществува. С такова мислене ще се озовеш в капан, Бакал. — Извърна се към воина баргаст. — Кога народът ти ще разбере, че вашата воля не управлява света?

— Питам те как го научи — каза Бакал и се намръщи, — а ти отвръщаш с обиди.

— Не разбирам какво ви обижда, Бакал.

— Страхливостта ти ни обижда, Боен водач.

— Отказвам да приема предизвикателството ти, Бакал. Както и предизвикателството на Ригис, и на който и да е друг, ако се изпречи на пътя ми — до връщането ни в лагера.

— А щом се върнем? Сто воини ще се надпреварват кой първи да пролее кръвта ти. Хиляда. Нима си представяш, че можеш да устоиш на всички?

Туул помълча за миг.

— Бакал, виждал ли си ме как се бия?

Воинът се озъби.

— Никой от нас не те е виждал. Пак отбягваш въпросите ми!

Зад тях стотина недоволни воини сенан слушаха всяка тяхна дума. Но Туул нямаше да се обърне с лице към тях. Не можеше да откъсне очи от пропастта. „Мога да извадя меча си. И да ги подкарам като добитък, да ги подгоня, да крещя след тях и да ги накарам да бягат, да ги накарам да сменят посоката, та древните редици камъни да не им оставят друг път освен към пропастта…“

„… и ще е като едно време — писъци и ревове, пукот на кости, грохот на смазани тела — ще е като ехо от миналото!“

— Имам въпрос за теб, Бакал.

— Тъй ли? Ами задай го и чуй как един баргаст отвръща на това, което го запитат!

— Може ли кланът Сенан да си позволи да изгуби хиляда воини?

Бакал изсумтя.

— Може ли Бойният водач на Бялото лице Баргаст да оправдае избиването на хиляда свои воини? — продължи Туул. — Само за да докаже правотата си?

— Няма да преживееш мен, камо ли хиляда!

Туул кимна и каза:

— Видя ли колко трудно е да отговаряш на въпроси, Бакал?

Тръгна покрай ръба на пропастта и заслиза по склона отляво — съвсем леко спускане в долината всъщност. Ако животните бяха по-умни, щяха да използват него. Но страхът ги беше тласкал все напред и напред. Заслепявал ги беше и оглушавал. Беше ги тласкал към ръба на пропастта. Към смъртта им.

„Гледайте, мои воини, и вижте как бягам.“

„Но не от вас ме е страх. Маловажна подробност, защото, виждате ли, на ръба на пропастта му е все едно.“

— Кое проклето племе е това? — попита Скиптър Иркулас.

Съгледвачът се намръщи.

— Търговците ги наричат Нит’ритал — отличават ги сините черти по боята на бялото им лице.

Бойният водач на ак’рините се разкърши, за да отпусне мускулите на кръста си. Беше мислил, че е оставил зад себе си проклетата война! Не беше ли преживял достатъчно, за да си е заслужил малко отдих? След като беше искал само мирен и кротък живот в клана си, да си играе на мечка с внуците, да ръмжи, докато те му налитат от всички страни с писъци и го мушкат с кожените ножове — където им падне. Толкова обичаше дългите си „предсмъртни гърчове“ — и винаги си запазваше един последен изненадващ скок, когато всички са повярвали, че гигантската мечка най-после наистина е умряла. Децата писваха и се пръскаха, а той лягаше отново и се смееше, докато не остане без дъх.

В името на ордата духове, беше си заслужил мир. Но му беше дошло… това.

— Та колко юрти са, казваш? — Паметта му напоследък течеше като пробит мях.

— Шест, може би седем хиляди, Скиптър.

— Нищо чудно, че са изяли половината от онова стадо бедерини, откакто го оградиха преди месец — изсумтя Иркулас и почеса бялата четина, набола по брадичката му. — Двайсет хиляди обитатели значи. Точна ли е преценката според теб?

— Има диря от голям боен отряд, тръгнал на изток преди ден.

— Което още повече намалява броя на воините… диря, казваш? Баргастите са станали немарливи.

— Нагли, Скиптър. Все пак вече избиха стотици ак’рини…

— Зле въоръжени и лошо охранявани търговци. И това ги е възгордяло? Е, този път ще се изправят срещу истински воини ак’рини — потомци на воини, които са съкрушавали нашественици от Оул, Ледер и Д’расилани! — Извърна се към първия си заместник. — Гават! Приготви крилата за щурма. Щом постовете ни видят, свири Сбора. Видим ли лагера, нападаме.

Наблизо имаше достатъчно воини, за да чуят заповедта му, и през редиците изтътна тихо зловещо ххунн.

Иркулас присви очи към съгледвача.

— Върни се при крилото си, Илдас — и прегазете постовете им, ако можете.

— Казват, че жените на баргастите са също толкова опасни като мъжете.

— Несъмнено. Избиваме всички, наближилите кървенето девойки също. Децата ще направим ак’рини, а тези, които се съпротивляват, ще ги продадем като роби на Болкандо. Но стига приказки. Разхлаби стрелите в колчана си, Илдас — за свои имаме да отмъщаваме!

Скиптър Иркулас обичаше да играе на мечка с внуците си. Беше добре пригоден за тази роля. Упорит, трудно податлив на гняв, но както ледериите и някои други бяха открили, пази се от червения огън в очите му — предвождаше воините ак’рини от три десетилетия и нито веднъж не беше побеждаван. А ак’рините бяха най-страховитата конница по равнините.

Един пълководец се нуждае от нещо повече от свирепост, разбира се. Няколко мъртви ледерийски генерали бяха допуснали грешката да подценят коварството на Скиптъра.

Баргастите се бяха развихрили да избиват търговци и коневъди. Иркулас не го интересуваше гонитбата на проклетите чети за набези насам-натам — не и засега поне. Не, той щеше да удари самите домове на тези баргасти от Бялото лице — и да остави след себе си само кости и пепел.

„Двайсет хиляди. Седем до десет хиляди бойци вероятно е завишена преценка — макар да казват, че старите и сакатите сред тях са малко, защото пътят им в тези земи явно е тежък.“

Тези баргасти бяха страховити воини. В това Иркулас изобщо не се съмняваше. Но разсъждаваха като крадци и изнасилвачи, с войнствеността и наглостта на разбойници. За война бяха жадни, така ли? Е, той щеше да им даде война.

Страховити воини бяха тези Бели лица, да.

Колко ли щяха да издържат?

Камз’трилд мразеше да го оставят на пост. Да гази през торта на бедерини — и не малко кокали напоследък, след като бе започнало клането за подготовката за зимата, — да го тормозят хапещите мухи и вятърът да навява пясък в лицето му: до вечерта бялата му смъртна маска ставаше сиво-кафява. Освен това не беше толкова стар, че да не може да затича вчера с бойния отряд на Талт — не че Талт се съгласи, еднозъбият му кучи син.

Камз наближаваше възраст, в която плячката се превръщаше не толкова в лукс, колкото в необходимост. Наследство трябваше да струпа, нещо, което да остави за близките си — не можеше да си губи последните години воинска сила тук, толкова далече от…

Гръм?

Не. Коне.

Беше на един хребет, гледащ към още по-висок точно на север — може би трябваше да отиде на него, но бе решил, че е много далече, — и когато се обърна и присви очи натам, видя първите ездачи.

„Ак’рини. Набег… Ще пролеем кръв все пак!“ Викна на трите бойни кучета и те драснаха към лагера. Огледа се и видя, че стражите с него, двама от лявата му страна, трима отдясно, също са видели и чули врага. Псетата цепеха надолу право към лагера… който изведнъж се бе разбунил…

Да, ак’рините бяха направили ужасна грешка.

Камз видя един от конниците да препуска право към него и намести дългото копие в ръката си. Чудесен кон. Щеше да е първият му трофей за този ден.

А след това видя как по хребета зад първите разпръснати ездачи блясват безброй островърхи шлемове: ослепителна мълния, издигнала се като гребена на желязна вълна, а под нея — блясък на люспеста броня…

Камз неволно отстъпи назад, объркан и изумен. Конникът се приближаваше към него.

Беше опитен воин. Можеше да прецени за миг броя и пресмяташе, докато гледаше спускащите се надолу редици. „Духове на бездната! Двайсет… не, трийсет хиляди… и още! Трябва да…“

Първата стрела го порази високо между шията и дясното рамо. Той залитна, но се окопити и погледна към връхлитащия конник… И втората стрела го прониза като огън в гърлото.

Щом кръвта плисна по гърдите му, мухите налетяха.

Боен водач Талт разклати с език единствения си останал горен кучешки зъб и се взря намръщено в конните воини в далечината.

— Дърпат ни все напред и напред и изобщо не се обръщат да се бият! Ние сме в земя на страхливци!

— Значи трябва да я прочистим — изръмжа Бедит.

— Думите ти кънтят като мечове по щитове, стари приятелю. Тези ак’рини са пъргави като антилопа, но селата им не са толкова пъргави, нали? Когато почнем да избиваме децата им и да насилваме младите им, да палим колибите им и колим конете им — е, тогава ще се бият с нас!

— Или ще бягат в ужас. Мъчението ги убива бързо — видяхме го това. Безгръбначни са. — Бедит посочи с върха на копието си. — Мисля, че тук сами трябва да изберем пътя си. Опитват се да ни отклонят от селото си.

Талт огледа далечните ездачи. Не повече от трийсет — бяха ги забелязали на разсъмване на едно далечно било. Той почти беше изтощил воините си в усилието да ги догонят. А цялата войнственост на ак’рините се беше изчерпала с няколкото стрели, хвърлени срещу баргастите. Жалка работа. Бойният водач погледна към воините си в подножието на хълма. Осемстотин мъже и жени, бялата боя вече нашарена от пот, повечето насядали и оклюмали от жегата.

— Ще дам почивка.

— Аз ще остана тук — каза Бедит.

— Ако тръгнат, надуй рога.

Талт се поколеба, обърна се и примижа към буреносните облаци на югозапад. Насам идваха, да.

— На пътя й сме на тази буря — каза Бедит. — Но пък няма да е зле да ни поохлади.

— Гледай да си слязъл от хълма, преди да е дошла — посъветва го Талт. — И дръж това копие ниско.

Бедит кимна, ухили се и потупа с ръка костения си рогат шлем.

— Кажи на глупаците долу, дето носят желязо на шлемовете си.

— Ще им кажа. Макар че ак’рините са тези, дето трябва да се притесняват.

Бедит се изсмя.

Талт се обърна и затича надолу към воините си.

Инталас, третата дъщеря на Скиптър Иркулас, се наведе напред от седлото.

— С тях е свършено — каза Сагант до нея.

Тя кимна, но някак разсеяно. Целия си живот бе преживяла по тези равнини. Понесла беше най-яростните бури — помнеше как веднъж бе видяла сто мъртви бедерина на един склон, всички убити от мълнии, — но никога досега не беше виждала такива облаци.

Конят под нея трепереше.

— Мисля, че имаме време да ударим веднага — каза Сагант. — Да приключим бързо и да се опитаме да изпреварим бурята.

Инталас помисли за миг, после пак кимна.

Сагант се засмя, отдели се от малката група конни съгледвачи и препусна към невидимата за баргастите засада — три крила ак’рински конни стрелци и копиеносци плюс деветстотин бронирани и въоръжени с брадви ударни бойци: общо близо три хиляди воини. Щом се приближи, махна с ръка и остана доволен, като видя живостта, с която се отзоваха бойците.

Големият успех на Скиптъра се основаваше отчасти на умното заимстване на по-добрите качества на ледерийската военна система — пехотинци, способни да поддържат стегнати, дисциплинирани редици, първо, и придържане към доктрината на водене на бой по формирования, както и избиране на терена на самата битка.

Примамването на баргастите все по-напред, докато се изтощят, подвеждането им право към очакващата ги тежка пехота, въвличането им в сражение, в което Белите лица не можеха да се надяват на победа — Инталас добре се беше научила от баща си.

Щеше да е чудесен ден за клане. Сагант се засмя отново.

Инталас бе приключила своята част. Сега беше ред на Сагант. Щяха да приключат бързо с тези баргасти — тя пак погледна към фронта на бурята, — да, трябваше да е бързо. Почернелите кореми на облаците сякаш стържеха по земята, напомняха й за пушек — но не можеше да долови никакъв мирис на степен пожар — не, а това беше необичайно, притеснително. Бурята все още беше на повече от левга, но се приближаваше бързо.

Тя се обърна към съгледвачите си.

— Щом започне сражението, ще препуснем да намерим по-добър изглед — и ако някои баргасти се откъснат и побегнат, разрешавам да ги подгоните. Справихте се добре — тия глупаци са изтощени и не подозират нищо, а в момента селото, което оставиха, сигурно гори под ръката на Скиптъра.

Те й отвърнаха с хладни усмивки.

— Може би — добави тя — ще успеем и да пленим някои, за да им върнем ужасните мъчения, които така жестоко нанесоха над наши невинни сънародници.

Това ги зарадва още повече.

Бедит видя как един от ездачите се скри от другата страна на хребета и това смътно го обезпокои. Каква можеше да е причината, освен да отиде при друг отряд, скрит в падината зад хълма? От друга страна, там можеше да има цяло село, пълно със стотици уплашени глупци.

Бавно се изправи… и усети първия тътен под краката си.

Обърна се към бурята и очите му се разшириха. Огромните набъбнали облаци изведнъж бяха закипели и се надигаха. Стени от прах или дъжд се спускаха от тях до земята, но не в плътен фронт, както би очаквал човек. По-скоро безброй завеси, движещи се в накъсана редица под причудливи ъгли… и вече можеше да се види нещо като бяла пяна, кипнала в подножията на тези завеси.

Град.

Но ако това беше вярно, парчетата град трябваше да са големи колкото юмруци — още по-големи дори, — иначе изобщо нямаше да ги види от толкова далече. Барабанният тътен под краката му разтърси целия хълм. Обърна се бързо към ак’рините и видя, че препускат право към него.

Под градушката и мълниите! Наду рога, а след това вдигна копието си и затича надолу към Талт и другите.

Тъкмо стигна до редиците им, когато ак’ринските конници се появиха зад баргастите, а след това и от двете им страни, и започнаха да се събират в тристранно обкръжение. Бедит изруга и се обърна към хълма, от който току-що се беше спуснал. Съгледвачите се бяха изтеглили встрани, а пред очите му — едва чуваше тревожните викове на хората си през гръмотевичния грохот — на билото се появиха първите редици пехотинци. Правоъгълни щитове, брадви с остри шипове, железни шлемове, плътна линия, настъпваща в строй. Редица след редица излизаха на хълма и тръгваха надолу на вълни.

„Ето я битката, която толкова искахме. Но тя ще е последната за нас.“ От гърлото му се изтръгна непокорен вой.

Талт до него — стъписан и замаян от гледката — потръпна, но миг след това изправи рамене и извади меча си.

— Ще им покажем как се бият истински воини! — Посочи с меча настъпващите пехотинци. — Нит’ритал! Напред!

Инталас ахна. Баргастите връхлитаха срещу пехотинците в безредно множество, нагоре. Вярно, бяха по-едри, но стегнатият строй щеше да ги посрещне като желязна стена, настръхнала от остриета на брадви.

Очакваше баргастите да спрат, да се огънат — и тогава ак’ринските редици щяха да настъпят, да притиснат диваците, докато те се пръснат в безреден бяг — а щом побегнеха, конницата щеше да се изсипе от фланговете и щяха да полетят стрели, а в другия край на долината копиеносците щяха да наведат оръжията си и да се понесат в галоп срещу бягащите баргасти.

Никой нямаше да се измъкне.

Тътен, блясък на мълнии, ужасен усилващ се грохот… но очите й останаха приковани в щурмуващите баргасти.

Стовариха се върху първите редици на ак’рините и Инталас извика стъписана, когато първата линия сякаш просто изчезна под безумно свирепия напор на огромните баргастки воини. Мечовете засякоха. Ръбовете на щитове се заогъваха. Парчета от разбити шлемове се разлетяха из въздуха. Трите първи редици бяха изтласкани, ак’ринският легион се огъна… баргастите се врязваха все по-дълбоко… Скоро строят на ак’рините щеше да се разкъса, разцепен на две.

Сагант трябваше да е видял същото от позицията си с копиеносците. По брой баргастите почти не отстъпваха на пешаците на Инталас, а яростта им беше ужасяваща. Мрак поглъщаше дневната светлина, а блясъците на мълнии от запад предлагаха замръзнали, отчетливи картини на битката, разгаряща се вече от всички страни: вълна след вълна стрели се сипеха по фланговете на баргастите, устремният щурм на Сагант и неговите копиеносци бързо се приближаваше към най-задните вражески воини… а те, съвсем безразлични към заплахата в тила им, продължаваха да напират напред и нагоре.

Но в атаката имаше логика — ако успееха да разкъсат ак’ринския легион, пред тях щеше да се отвори път, а в настъпилия хаос след пробива копиеносците щяха да се смесят с пехотинците и да си пречат взаимно; стрелците пък щяха безполезно да се лутат в сумрака, за да различат неприятел от свой. Целият ред в боя щеше да се изгуби.

Инталас гледаше невярващо как легионът се огъва. Баргастите вече бяха оформили клин и той се забиваше все по-дълбоко.

Пробиеха ли и излезеха ли на чист терен, без съпротива пред себе си, можеха да се обърнат и да дадат силен отпор — можеха дори да контраатакуват, да почнат да избиват пръснатите пехотинци и обърканите копиеносци.

Инталас се извърна към трийсетимата си съгледвачи и викна:

— След мен!

И ги поведе по задния склон на хълма в тръс, а после в галоп, за да заобиколят и да се озоват срещу очаквания пробив в легиона.

— Когато баргастите пробият, нападаме, разбрахте ли? Стрели, а после сеч със сабите — в самото острие на клина. Тъпчем ги, забавяме ги, задържаме ги — дори със собствените ни мъртви коне и собствените ни мъртви тела, задържаме ги!

Успя да види как една трета от крилото стрелци се отдръпна на изток — реагираха на заплахата, но може би нямаше да са готови навреме.

„Проклетите варвари!“

Инталас, третата дъщеря на Скиптъра, се изправи на стремената, впила поглед в огъващите се редици на легиона. „Деца мои, майка ви няма да се върне у дома. Никога повече няма да види лицата ви. Никога…“

Внезапен взрив накара конете да се олюлеят. Земята изригна… и тя видя човешки фигури, кръжащи из въздуха, изхвърлени на една страна, докато бурята поразяваше фланга на запад, биеше и събаряше хълмовете, поглъщаше ги цели. Инталас едва успя да се задържи на коня си и зяпна с ужас кипналия гребен от огромни канари и назъбени скали, който се вдигна над съседния хълм…

Нещо огромно и плътно надвисна от най-близкия облак — извиси се и изпълни половината небе. А основата му врязваше извита вълна пред него, сякаш разкъсваше самата земя. Лавината се изсипа по склона в грохотна вълна.

Цяло крило конни копиеносци просто изчезна под яростния порой, а след това първите канари се стовариха в кипящото множество баргасти и ак’рини.

В този момент удари мълнията. Камшици сребристи лъчи заплющяха от тъмния надвиснал облак и раздраха овъглени пътеки през копиеносците на Сагант и залитащите отстъпващи пехотинци. Тела пламваха като факли — мъже, жени, коне, — светкавицата затанцува от желязо на желязо в безумна паяжина от огън и разруха. Плът изригваше на взривове от кипнала кръв. Коси пламваха като сухи тръстики…

Някой крещеше в ухото й. Инталас се обърна… а после махна с ръка — трябваше да бягат. Далече от бурята, далече от касапницата — трябваше да…

Оглушителна бяла светлина. Непоносима болка, а след нея…

Сякаш мечът на бог бе посякъл през хълмовете от другата страна на долината, нито един хребет не беше останал. Нещо огромно и неумолимо бе тласнало върховете в долината и бе погребало лагера на Змиеловите под грамада каменни отломки. Тук-там между канарите се мяркаха останки — късове платнища и кожа, раздрани дрехи, чучела фетиши, вързопи с пера, разцепени колове — имало беше и премазана плът, макар вече да бяха останали само оглозганите кости, счупени, разбити, стърчащи — още по-ужасна бе черната коса, отпрана от черепите от клюновете на враните и пометена от вятъра по целия склон пред тях.

Ригис бе избутал настрани онемелия Бакал и гледаше намръщено кошмарната сцена. След малко плю на земята и викна:

— Това ли е нашият враг, Боен водач? Ба! Земен трус! Какво, срещу скали и пръст ли ще воюваме? Хълмовете ли ще мушкаме? Реките ли ще караме да кървят? Доведе ни до това? На какво се надяваш? Да те молим да ни изведеш от разгневената земя? — Извади тълвара си. — Стига сме си губили времето. Изправи се на честен двубой пред мен, Онос Т’уулан — оспорвам правото ти да водиш Бялото лице на Баргаст.

Туул въздъхна.

— Отвори си очите, Ригис. Какво разместване на земята не оставя цепнатини? Събаря върховете на хълмове, без да докосне подножията им? Изравя три — може би повече — бразди през равнината, и всички се сливат в тази долина, всяка удря в центъра на лагера на Змиеловите? — Посочи северния ръкав на долината. — Какво земетресение посича стотици бягащи баргасти? Виждаш ли ги, Ригис — виждаш ли пътя от кости?

— Нападатели ак’рини, възползвали се от отчаянието на оцелелите. Отвърни на предизвикателството ми, страхливецо!

Туул погледна замислено огромния воин. Нямаше още трийсет, но коланът му бе отрупан с бойни трофеи. Обърна се към другите и заговори високо:

— Оспорва ли някой Ригис и желанието му да бъде Боен водач на Бялото лице на Баргаст?

— Той все още не е Боен водач — изръмжа Бакал.

Туул кимна.

— А ако убия Ригис тук, сега, ще извадиш ли оръжие и ще ме предизвикаш ли на двубой, Бакал? — Огледа бавно останалите. — Колко от вас ще поискат същото? Ще застанем ли тук, над раздрания гроб на клана на Змиеловите, и ще пролеем ли още баргастка кръв? Така ли ще почетете своите паднали Бели лица?

— Те няма да те последват — каза Ригис с блеснали очи. — Освен ако не отвърнеш на предизвикателството ми.

— А ако отвърна, Ригис, тогава ще ме последват, така ли?

Воинът се изсмя презрително.

— Още не съм готов да говоря от тяхно име…

— Току-що го направи.

— Стига си увъртал с празни думи, Онос Т’уулан. — Ригис се разкрачи и стисна тежкия си тълвар. Зъбите му лъснаха в сплетената брада.

— Ако ти беше Боен водач, Ригис — каза Туул, все така отпуснал ръце, без да помръдва, — щеше ли да убиеш най-добрите си воини само за да докажеш правото си на власт?

— Всички, които посмеят да ми се противопоставят, да!

— Значи би властвал от страст към властта, а не от дълг към своя народ.

— Най-добрите ми воини не биха намерили повод да ме предизвикат, преди всичко — отвърна Ригис.

— Биха намерили. Веднага щом решат, че не са съгласни с теб, Ригис. И това ще те терзае дълбоко, някъде в ума ти. Всяко решение, което взимаш, неволно ще те води до претегляне на рисковете и скоро ще си привлякъл обкръжение от блюдолизци — онези, чиято вярност си купил с услуги — и ще седиш като паяк в центъра на паяжината си, ще се стряскаш и от най-малкото трепване на всяка нишка. Колко можеш да се довериш на приятелите си, като знаеш как си ги купил? Колко скоро ще се окаже, че се огъваш пред всеки порив на желание сред своя народ? Изведнъж тази власт, за която толкова жадуваш, ще се окаже затвор. Стремиш се да удовлетвориш всеки и така не удовлетворяваш никого. Търсиш очите на най-близките до теб и се чудиш дали можеш да им вярваш, чудиш се дали усмивките им не са само лъжливи маски, чудиш се какво казват зад гърба ти…

— Стига! — изрева Ригис. И нападна.

Кремъчният меч се появи като по магия в ръцете на Т’уулан. Блесна като светлина.

Ригис залитна настрани и се свлече на коляно. Прекършеният му тълвар тупна на земята на четири крачки от него — ръката на воина все още стискаше здраво дръжката. Той примига надолу към гърдите си, сякаш търсеше нещо, а кръвта рукна от чуканчето на китката му — рукна, но потокът бързо се изцеди. Със здравата си ръка той опипа дългия прорез в ризницата си от щавена кожа, от който заблика лъскава кръв. Прорез точно над сърцето му.

Вдигна стъписано очи към Туул, отпусна се и седна.

След миг падна на една страна и повече не помръдна.

Туул се обърна към Бакал.

— Искаш ли да си Боен водач, Бакал? Ако искаш, вече си. Отстъпвам командата на Бялото лице Баргаст. На теб… — Обърна се към другите. — На който и да е от вас. Ще съм страхливецът, който искате да бъда. Друг някой ще понесе отговорността за това, което предстои — не аз, никога повече. В последното си слово като Боен водач ви казвам това: съберете Бялото лице на Баргаст, съберете всички кланове и тръгнете към Ледер. Потърсете убежище. Гибелен враг се е върнал в тези равнини, древен враг. Или останете — и Белите лица ще загинат всички. — Избърса върха на меча си в туфа трева и го хлъзна в ножницата под лявата си ръка. — Един достоен воин лежи мъртъв. Сенан понесоха загуба този ден. Вината е моя. Сега, Бакал, ти и другите можете да се дърлите над плячката, но тези, които паднат, няма да обвиняват мен.

— Не те оспорвам, Онос Т’уулан — каза Бакал и облиза пресъхналите си устни.

Туул потрепери.

В последвалата тишина нито един от воините не проговори.

„Проклет да си, Бакал. Бях почти… свободен.“

Бакал заговори отново:

— Боен водач, предлагам да огледаме мъртвите в долината, да разберем какво оръжие ги е покосило.

— Ще изведа баргастите от тази равнина — заяви Туул.

— Клановете ще се откъснат, Боен водач.

— Те вече се откъсват.

— Ще имаш само клана Сенан.

— Ще го имам ли?

Бакал сви рамене.

— Няма полза да избиеш хиляда воини Сенан. Няма полза да те предизвикваме — никога не бях виждал меч да пее толкова бързо. Няма да те обичаме, но ще те следваме.

— Дори ако съм водач, който не предлага услуги ли, Бакал? Който не купува вярност от никого?

— Тези твои думи бяха истина, Онос Т’уулан. В това ти беше… честен. Но не бива да останем толкова… слепи. Моля те, кажи ни какво знаеш за този враг, който убива с камъни и пръст. Не сме глупаци, които сляпо да се опълчат на нещо, което не може да бъде победено…

— А пророчествата, Бакал? — И Туул се усмихна лукаво, видял намръщеното му лице.

— Пророчествата могат да се тълкуват всякак, Боен водач. Е, ще говориш ли?

Туул махна към долината под тях.

— Това не е ли достатъчно красноречиво?

— Купи верността ни с истината, Онос Т’уулан. Дари ни всички с равна мяра.

„Да, така ставаш водач. Всичко друго е под съмнение. Всеки друг път е непроходим лабиринт от заблуди и цинизъм.“

Туул кимна и каза:

— Нека първо погледнем падналите Змиелови.

Двамата съгледвачи дойдоха по залез. Бяха млади и Марал Еб — седеше край огъня от тор, над който цвърчаха късове конско месо — не им знаеше имената, но възбудата, която видя на лицата им, събуди вниманието му. Той посочи единия и нареди:

— Ти ще говориш. И по-бързо — каня се да ям.

— Бойна група Сенан — каза съгледвачът.

— Къде?

— Бяхме тръгнали по дирята на Змиеловите, Боен водач. Вдигнали са лагер в една падина на по-малко от левга оттук.

— Колко?

— Сто, не повече. Но, Боен водач, има още нещо…

— Казвай бързо!

— Онос Т’уулан е с тях.

Марал Еб се изправи.

— Сигурен ли си? Само със сто? Глупак!

Двамата му по-малки братя притичаха, чули думите му, и Марал Еб се ухили.

— Размърдайте воините — ще ядем в поход.

— Сигурен ли си, Марал? — попита единият му брат, най-малкият от тримата.

— Удряме — изръмжа Бойният водач. — В тъмното. Избиваме ги. Но никой да не убива Туул. Да го ранят, да, но да остане жив. Ако някой го убие от нехайство, ще заповядам жив да го одерат и после да го опекат. Хайде, бързо — боговете ни се усмихват.

Бойният водач на бараните поведе своите четири хиляди воини през хълмистите равнини в гълтащ земята бяг. Съгледвачът, който бе докладвал, тичаше леко на двайсет крачки пред тях, водеше ги по дирята; други се бяха пръснали по фланговете. Луната все още не бе изгряла, а и когато изгрееше, щеше да е бледа — в тези нощи най-ярката светлина идваше от накъсаните резки на юг, а и тя едва стигаше, за да хвърля сенки.

Съвършена нощ за удар. Никое от другите племена изобщо нямаше да разбере истината — в края на краищата със смъртта на Туул и сто несъмнено елитни воини Сенан щяха да са осакатени и кланът Баран бързо щеше да спечели надмощие, след като Марал Еб придобиеше статута на Боен водач на всички Бели лица на Баргаст. А не беше ли в интерес на всеки воин на Баран да скрие истината? Моментът беше идеален.

Оръжията и броните бяха стегнати и загърнати в платно и кожа и войската тичаше в почти пълна тишина. Скоро предният съгледвач забърза обратно към колоната. Марал Еб даде знак и воините зад него спряха.

— Долината е на двеста крачки напред, Боен водач. Запалили са огньове. Ще има постове…

— Не ме учи какво да правя — изръмжа Марал Еб и привика братята си. — Сагал, вземи своите Трошачи на черепи на север. Кашат, ти отведи своите хиляда на юг. Стойте на сто крачки от постовете, ниско до земята, и оформете дълбок полумесец. Няма как да избием стражите безшумно, тъй че изненадата няма да е пълна, но имаме смазващо числено превъзходство, тъй че е все едно. Аз ще поведа моите две хиляди право навътре. Никой не бива да избяга, тъй че оставете петстотин души пръснати широко зад вас. Може да ги подкараме на запад за малко, тъй че гледайте да сте готови да завъртите полумесеците си, за да затворим този път. — Замълча. — Чуйте добре това. Тази нощ нарушаваме най-святия закон на Белите лица — но нуждата укрепва ръката ни. Онос Т’уулан предаде баргастите. Отне ни честта. Заклевам се тук, пред всички, да обединя отново клановете ни и да ни поведа към слава.

Лицата около него бяха сдържани, но той успя да види блясъка в очите на хората си. Бяха с него.

— Тази нощ ще почерни душите ни, братя мои, но през остатъка от живота си ще ги пречистим. Вървете!

Онос Т’уулан седеше до гаснещия огън. Лагерът бе затихнал — всички мислеха за онова, което им беше казал, и се мъчеха да приемат истината, да я осъзнаят.

Вековете смиряват и най-великите народи, разголват всички самозаблуди. Гордостта има своето място, но не и за сметка на трезвата истина. В Дженабакъз Белите лица ходеха с високо вдигнати глави, сякаш не съзнаваха, че културата им отива към неизбежния си край. Че са ги изтласкали в негостолюбиви земи. Че ферми, а след тях градове се вдигат по земя, която някога са смятали за свещена, за своя по право, за свои ловни полета и пасища. А навсякъде около тях бъдещето показваше лица много по-ужасни и гибелни от всичко, което можеше да постигне бялата боя — когато Хъмбръл Тор ги беше довел тук, на този континент, го беше направил с пълното съзнание за предстоящото заличаване на неговите баргасти, ако останат в Дженабакъз, обсадени от напредъка.

Пророчествата изобщо не засягат такива неща. По природа те са проглас на себичност, изпълнени с гордост и бляскави съдби. Хъмбръл Тор обаче бе успял хитро да извърти едно-две от тях така, че да са от полза.

„Жалко, че си отиде — бих предпочел да съм до него, вместо на негово място. Бих предпочел…“

Туул бавно затвори очи. „Ах, Хетан… деца мои… простете ми.“

Стана и се извърна към най-близкия огън.

— Бакал.

— Боен водач?

— Извади камата си, Бакал, и ела при мен.

Воинът за миг замръзна. После стана и извади ножа си. И се приближи колебливо, несигурно.

„Моите воини… достатъчно кръв се проля.“

— Забий го дълбоко, точно под сърцето ми. Когато падна, започни да викаш — колкото можеш по-силно. Викай: „Туул е мъртъв! Онос Т’уулан лежи пронизан! Бойният ни водач е убит!“ Разбираш ли ме, Бакал?

Воинът зяпна и бавно отстъпи назад. Други бяха чули думите на Туул и вече се надигаха, събираха се. Туул пристъпи към Бакал.

— Побързай, Бакал — ако цениш живота си и живота на родствениците си тук. Трябва да ме убиеш… веднага!

— Боен водач! Аз няма да…

Ръцете на Туул излетяха напред и стиснаха дясната китка и пръстите на Бакал около дръжката на ножа.

Той изпъшка, опита се да се изтръгне, но се оказа безпомощен срещу силата на Туул. Имассът го придърпа към себе си.

— Запомни — викай, че съм мъртъв! Това е единствената ви надежда…

Бакал се опита да пусне ножа, но огромната, широка като лопата ръка на Туул стискаше пръстите му като пръстчета на дете. Другата, стиснала китката му, го придърпа неумолимо напред.

Върхът на ножа се опря в кожената броня на Туул.

Бакал се задърпа отчаяно, но стиснатата му от Туул ръка не помръдна. Баргасът опита да се смъкне на колене и ставата на лакътя му изпука изкълчена. Той зави от болка.

Другите воини — замръзнали наоколо — изведнъж се втурнаха към тях.

Но Туул не им остави време. Заби камата в гърдите си.

Внезапна, заслепяваща болка. Той пусна китката на Бакал, залитна назад и зяпна забития до дръжката в гърдите му нож.

„Хетан, обич моя, прости ми.“

Около него вече ехтяха викове — страх, ужасна паника, а след това Бакал, на колене, вдигна глава и срещна погледа му.

Беше изгубил глас, но го помоли с очите си. „Извикай моята смърт! Духовете да ме вземат — извикай я силно!“ Имасс залитна и падна тежко по гръб.

Смъртта. Забравил бе горчивата й целувка.

„Толкова отдавна… отдавна.“

„Но познах един дар. Вкусих въздуха в дробовете си… след толкова време… след векове на прах. Сладкия въздух на любовта… но сега…“

Зацапани от нощ лица се струпаха над него, бяла боя като кост.

„Черепи? Ах, братя мои… ние сме прах…“

„Прах и нищо друго…“

Марал Еб чу тревожните викове от лагера на Сенан. Изруга, надигна се и ясно видя стражите — всички тичаха назад към лагера.

— Проклети богове! Трябва да нападнем…

— Чуйте! — извика съгледвачът. — Боен водач… чуй какво викат!

— Какво?

А после чу. Очите му бавно се разшириха. „Възможно ли е да е истина? Нима Сенан са взели нещата в свои ръце?“

„Разбира се! Та те са баргасти! Бели лица!“

Вдигна високо меча си и изрева:

— Баран! Чуйте думите на своя боен главатар! Приберете оръжията! Предателят е убит! Онос Т’уулан е убит! Да слезем долу и да срещнем братята си!

В отговор — оглушителен вой.

„Ще трябва да издигнат някого — няма да отстъпят върховенството толкова лесно. Като нищо може да пролея нечия кръв тази нощ все пак. Но никой няма да остане дълго на пътя ми. Аз съм Марал Еб, убиец на стотици.“

„Пътят е открит.“

„Открит е.“

Бойният водач на Баран поведе воините си към долината.

За да вземе плячката си.

Хетан се събуди в нощта. Широко отворените й, но невиждащи очи се напълниха със сълзи. Въздухът в юртата беше спарен, тъмнината тежеше, задушаваща като саван. „Съпруже мой, сънувах полета на душата ти… сънувах милувката й на устните ми. Миг, само миг, а после сякаш буен вятър те отвя.“

„Чух вика ти, съпруже.“

„О, такъв жесток сън, любими.“

„А сега… прах надушвам във въздуха. Изгнили кожи. Сухия вкус на стара смърт.“

Сърцето й туптеше като траурен барабан, силно, тежко. „Този вкус, миризмата.“ Посегна и опипа устните си. И усети по тях прашинки.

„О, любими, какво се е случило?“

„Какво се е случило…“

„С моя съпруг — с бащата на моите деца — какво се е случило?“

Пое хрипливо дъх и прогони непристойния страх. Такъв жесток сън.

Кучето до постелята на сина им тихо изскимтя, а след миг детето изведнъж изхлипа и заплака.

И тя узна истината. Такава горчива истина.

Присвита във високите треви, Ралата огледа струпаните около огъня фигури. Никоя не беше помръднала, откакто ги наблюдаваше. Но конете се дърпаха на коловете и дори оттук тя можеше да надуши страха им. А не го разбираше, защото не можеше да види нищо — никаква заплаха, отникъде.

Все пак беше странно, че никоя от сестрите й не се беше събудила. Всъщност те изобщо не се движеха.

Объркването й се смени с тревога. Нещо не беше наред.

Погледна назад към дерето, където бе оставила коня си. Животното изглеждаше съвсем спокойно. Ралата прибра оръжията си, изправи се и застъпва безшумно напред.

Хесанрала може да беше твърдоглава млада глупачка, но беше Акрата — трябваше вече да е станала и да събира другите с безмълвния език на жестовете — змия ли пълзеше между копитата на конете? Миризма някаква във вятъра?

Не, нещо изобщо не беше наред.

Когато се приближи на десетина крачки, подуши миризмата на жлъчка, изпражнения и кръв.

Ралата се приближи още. Бяха мъртви. Вече го знаеше. Не бе успяла да ги защити… Но как? Що за враг можеше да се е промъкнал до тях? Та те бяха баргасти! Акрата! Още по здрач се бе приближила достатъчно, за да наблюдава как подготвят бивака си. Видяла беше как изтриха конете. Видяла беше как ядоха и пиха бира от меха на Хесанрала. Не бяха оставили пост — явно разчитаха на конете, ако се приближи някаква опасност. Но Ралата бе останала будна, дори беше видяла как по едно време конете се раздвижиха тревожно.

Под миризмата на смърт имаше още нещо, мазна горчивина, която й напомняше за влечуги. Пак погледна ак’ринските коне — не, не се дърпаха боязливо от змия в тревите. Мятаха глави, изпъваха уши в една посока, после в друга, въртяха очи.

Пристъпи предпазливо към светлината на огъня. Щом се запалеше, сухата тор гореше жарко, но не ярко, бързо затихваше до буци пулсираща пепел. В смътно бледата им светлина успя да види прясна кръв и лъснало месо, месо от посечените тела.

Никакви забивания на нож, никакви прободни рани. Не, тези рани бяха нанесени от ноктите на огромен звяр. Мечка? Огромна котка? Но ако беше така, защо звярът не беше отмъкнал поне едно тяло… да се нахрани? Защо бе пренебрегнал конете? И как така Ралата не бе видяла нищо? Как така никоя от сестрите й не бе успяла да нададе предсмъртен вик?

Изкормени, с прерязани гърла, с разпрани гърди — видя гладко отсечените от корен ребра. Нокти, остри като мечове — или наистина мечове? Изведнъж си спомни, преди години, на един далечен континент, който някога бяха наричали свой дом, онези гигантски двукраки гущери. К’Чаин Че’Малле, подредени в безмълвни редици пред града, наречен Корал. Мечове в краищата на китките им вместо длани… но не, раните, които виждаше тук, бяха други. Какво тогава бе събудило този спомен?

Ралата бавно вдиша, дълбоко, силно, превъртя лютите миризми в ума си. „Мирисът, да. Макар че тогава беше по-… спарен, по-наситен със смърт.“

„Но вкусът на езика — същият.“

Конете се задърпаха, замятаха глави, изпънаха въжетата докрай. Смътен полъх на вятър — шушнене на криле…

Ралата се хвърли по очи на земята, превъртя се и запълзя към краката на конете — трябваше да се скрие от онова, което бе надвиснало горе.

Във въздуха се чу тупане, съсък на изпъната кожа… тя зяпна нагоре в нощта, засече огромен крилат силует, погълнал откос звезди. Внезапен блясък — и изчезна.

Конете се укротиха.

Чу смях в главата си — не собствения си смях, а нещо студено, презрително, което вече заглъхваше в някаква вътрешна далечина. А после и ехото си отиде.

Ралата се измъкна между краката на конете и се изправи. Съществото бе отлетяло на северозапад. Разбира се, нямаше как да се улови дирята му, но имаше посоката.

Не бе успяла да защити сестрите си. Но може би щеше да успее да отмъсти за тях.

Пустинните земи с основание бяха наречени така, но пък Торент винаги го беше знаел. За последен път бе намерил вода преди два дни и меховете, вързани за седлото, щяха да стигнат за не повече от още един. Пътуването нощем бе единствената възможност, след като бе разгарът на лятото, но конят му бе измършавял, а единственото, което можеше да види пред себе си под смътната лунна светлина, бе огромна плоска шир от изпечена от слънцето глина и късове натрошен камък.

През първата нощ след раздялата му с Кафал и Сеток се беше натъкнал на разрушена кула, разядена като гнил зъб, стените й като че ли се бяха стопили от неимоверна горещина. Разрушението беше толкова дълбоко, че не бе оцелял нито един прозорец, никаква облицовка дори и скелетът на конструкцията се виждаше като хлътнала решетка, оплетена с нещо като усукани въжета. Никога не беше виждал нещо, което и в най-малка степен да наподобява това, и суеверният страх му попречи да се приближи.

Оттогава не беше видял нищо интересно, нищо, което да наруши монотонността на безжизнения пейзаж. Никакви могили, никакви хълмове, нито дори древни останки от кошари за мириди, родара и кози, каквито често можеше да се намерят из Оул’дан.

Малко преди разсъмване пред него, точно на пътя му, се очерта изгърбена фигура, едва стърчаща над напуканата скала. Прокъсана опърпана кожа, заметната върху свитите тесни рамене. Рядка сива коса сякаш се рееше над главата, понесена от смътната въздишка на вятъра. Плетена пола от гнили ивици змийска кожа се диплеше надолу по седящото тяло. Той се приближи. Фигурата беше с гръб към него, неподвижна. Торент спря на пет крачки зад нея.

Труп ли беше? Ако се съдеше по спеченото теме под рехавата коса, вероятно да. Но кой щеше да остави просто така свой близък в тази безжизнена равнина?

И изведнъж фигурата проговори и Торент се сепна.

— Глупакът. Точно той ми трябваше.

Гласът стържеше като пясък, кух като издълбана от вятъра пещера. Не можеше да се разбере дали е на мъж, или на жена.

— И какво да правя сега? — с нещо като тихо ръмжене продължи гласът.

Воинът оул се поколеба, после каза:

— Говориш езика на моя народ. Оул ли си? Не, не може да си оул. Аз съм последният. А облеклото ти…

— Нямаш отговор значи. Е, това се очакваше. Всъщност изненадата е чувство толкова рядко за мен, че вече не помня вкуса й. Нека да е по твоему тогаз — този свят и нуждите му са твърде необятни за такъв като теб. Той щеше да се справи по-добре, разбира се, но вече е мъртъв. Това е толкова… дразнещо.

Торент слезе от коня и свали единия мех.

— Сигурно си прежаднял, старче.

— Да, гърлото ми е попресъхнало, но нищо не може да се направи за това.

— Имам малко вода…

— Която ти трябва повече, отколкото на мен. Все пак жестът е мил. Глупав, но пък повечето мили жестове са такива.

Торент заобиколи, за да застане срещу стареца, и се намръщи. По-голямата част от лицето му беше скрита в сянката на изпъкнало чело, но се виждаше нещо като грубо сплетени плитки или нишки. Успя да зърне смътен блясък на зъби, потрепери и неволно направи жеста „зло да бяга“.

Отвърна му хриплив смях.

— Вашите духове на вятъра и пръстта, воин, са мои деца. И си въобразяваш, че такива защити ми действат? Но чакай, има я все пак, нали? Дългата нишка на обща кръв помежду ни. Може да съм глупава да си мисля такива неща, обаче ако някой си е спечелил правото да е глупав, то със сигурност съм аз. Тъй че се подчинявам на този… жест.

Фигурата се надигна с потракване на кокали и скърцане на сухи стави и Торент видя дългите масури на голи спаружени гърди; кожата бе напукана и прогнила, хлътналият корем — посечен и нарязан. Ръбовете на раните бяха засъхнали и спечени, а в самите цепнатини имаше толкова тъмнина, че сякаш тази жена бе изсъхнала отвътре и беше цялата отвън.

Торент облиза пресъхналите си устни, преглътна и промълви едва чуто:

— Мъртва ли си?

— Живот и смърт е толкова стара игра. Твърде стара съм, за да я играя. Знаеш ли, тези устни някога са докосвали устните на Сина на Тъмата. В дните на нашата младост, в един свят далече от този. Далече, да, но не много по-различен в крайна сметка. Но каква полза от тези мрачни уроци? Виждаме и правим, но нищо не знаем. — Съсухрената й ръка направи въртелив жест. — Глупакът забива нож в гърдите си. Мисли си, че е свършило. Той също нищо не знае, защото, виждаш ли, аз няма да пусна.

Думите, колкото и да бяха объркващи, все пак смразиха Торент. Мехът се люшна в ръката му, сякаш му се присмя с тежината си.

Главата се вдигна и под изпъкналия лоб Торент видя лице от мъртва кожа, опъната над изпъкнали скули. Черни дупки се впиха в него над вечна усмивка. Сплетените нишки, за каквито ги бе помислил, се оказаха ивици кожа — сякаш някой ноктест звяр беше раздрал лицето на старата жена.

— Трябва ти вода. На коня ти му трябва зоб. Ела с мен и ще спася безполезния ви живот. После, ако имате късмет, може и да намеря причина да ви оставя живи.

Нещо подсказа на Торент, че да й откаже е невъзможно.

— Името ми е Торент.

— Знам ти името. Едноокия вестител ме помоли за теб. — Тя изсумтя. — Сякаш съм прочута с милостта си.

— Едноокия вестител ли?

— Мъртвият ездач, от Долината на Гуглата. Не знае покой напоследък. Поличба, жестока като смях на врана, тъй иде Ток-младши — но нима не ценя интимността на сънищата си? Груб е.

— Той и моите сънища терзае, Стара…

— Не ме наричай така. Това е… неточно. Наричай ме по име, а името ми е Олар Етил.

— Олар Етил — каза Торент. — Той ще дойде ли пак?

Тя кривна глава и помълча за миг.

— Както скоро ще открият, за тяхно съжаление, отговорът е да.

Слънчева светлина се изсипа над грозната сцена. Присвил изкълчената си ръка, Бакал стоеше с още неколцина сенани. Зад тях новопровъзгласилият се Боен водач на Белите лица Марал Еб викаше на воините си да се събудят. Изтеклата нощ бе дълга. Въздухът миришеше на разлята бира и повръщано. Бараните се надигаха с недоволно сумтене, не им се искаше да оставят блажената забрава на съня.

Пред Бакал и другите бе равната земя, където доскоро беше бивакът им — нито шатра не беше останала, нито един огън не тлееше вече. Сенаните, смълчани и мрачни, бяха готови да започнат своя поход към дома. Недоволен ескорт за новия Боен водач.

Мухите също се будеха. Врани кръжаха горе и скоро щяха да накацат, за да се хранят.

Тялото на Онос Т’уулан беше насечено, плътта обезкостена и парчетата разхвърляни навсякъде. Костите му бяха грижливо натрошени, парчетата разхвърляни. Осем воини на Баран се бяха опитали да счупят кремъчния меч и се бяха провалили. Накрая го бяха бутнали в огън, накладен от тор и дрехите и кожите на Туул, а след това, след като всичко бе изгоряло, десетки воини барани бяха пикали върху опушения камък, за да го строшат. Бяха се провалили, но оскверняването бе пълно.

Гневът на Бакал кипеше черен и хапещ като киселина. Но колкото и силен да беше, не можеше да разкъса възела на вината, стегнал самото ядро на съществото му. Още усещаше дръжката на камата в ръката си, можеше да се закълне, че отпечатъкът й ще остане на дланта му като дамга. Гадеше му се.

— Той има свои в лагера ни — каза воинът до него, едва чуто. — Жени на Баран, омъжени за сенани. И други. Жената на Столмен, майка й. Знаем каква ще е съдбата на Хетан — а Марал Еб няма да ни позволи да тръгнем преди него — не ни вярва.

— И не би трябвало, Страл — отвърна Бакал.

— Да бяхме ние повече, а те — по-малко…

— Знам.

— Бакал, казваме ли на Бойния водач? За врага, който описа Онос Т’уулан?

— Не.

— Тогава той ще ни отведе на смърт.

Бакал го погледна намръщено.

— Не сенаните. — Огледа лицата пред себе си, за да прецени въздействието на думите си, и кимна. — Трябва да се откъснем.

— В империята Ледер — каза Страл. — Както каза Туул. Договаряме поселение. Сключваме мир с ак’рините.

— Да.

Замълчаха отново и очите им неизбежно се извърнаха към сцената пред тях. Към останките на поругания им Боен водач, към безбройните знаци на жестоко светотатство. Към това тъжно, осквернено утро. Към тази мръсна, прокълната земя. Враните бяха накацали и вече подскачаха наоколо, клюновете кълвяха.

— Ще я осакатят и ще заколят децата — каза Страл и се изплю, за да се изчисти от мръсотията на думите. — До вчера, Бакал, ние щяхме да се включим. Всеки от нас щеше да я вземе. Един от нашите ножове като нищо можеше да вкуси мекотата на детските гърла. А сега, виж ни. Пепел в устата ни, прах в сърцата ни. Какво стана? Какво ни направи той?

— Показа ни бремето на достойния мъж, Страл. А то жили, да.

— Използва те жестоко, Бакал.

Воинът погледна отеклата си ръка и поклати глава.

— Аз го провалих. Не разбрах.

— Ако ти си го провалил — изръмжа Страл, — значи всички го провалихме.

Нямаше смисъл да оспорва това, реши Бакал.

— Като си помислиш, че го наричахме страхливец…

Пред тях и зад тях враните танцуваха.

Някои пътища е по-лесно да се оставят от други. Мнозина вървят, за да търсят бъдещето, но намират само миналото. Други търсят миналото, за да го подновят, и откриват, че миналото изобщо не е такова, каквото са си го представяли. Човек може да върви, за да търси приятели, и да намери само непознати. Човек може да копнее за близост, но да намери само жестока самота.

Малко пътища предлагат дара на поклонничеството, място някъде напред и някъде в сърцето, и двете в края на пътя.

Вярно е също тъй, че някои пътища изобщо не свършват и че това поклонничество може да се окаже бягство от спасение, и всички тежести, които носи човек, трябва да се върнат отново там, откъдето са дошли.

Капка по капка кръвта градеше изтъркан камък и пръст. Капка по капка Пътят към Галан се откриваше. Изтощена, вечно на ръба на треската, Ян Товис, Кралицата на шейките, пълководец на хилядите обезсърчени и изгубени, водеше окаяните глупци все напред. Отстрани сенките се сгъстяваха в мрак, а тя все вървеше.

Глад мъчеше хората й. Жажда ги терзаеше. Животните залитаха и издъхваха. Беше забравила, че бе избрала този древен път, за да облекчи пътуването, да се промъкнат невидими през кралството на ледериите. Беше забравила, че трябваше да го оставят — а вече бе твърде късно.

Пътят беше повече от път. Беше река и течението й се усилваше, държеше здраво всичко, което носеше, и ставаше все по-бързо, все по-бързо. Тя можеше да се бори — всички можеха да се борят — и да не постигнат нищо повече освен да се удавят.

Капка по капка тя захранваше реката, а пътят ги теглеше напред.

„Отиваме си у дома. Исках ли това? Исках ли да позная всичко, което сме изоставили? Исках ли истината, край на загадките за нашите начала?“

„Поклонничество ли е това? Преселение? Ще намерим ли спасение?“

Никога не беше вярвала в такива неща. Нечакан благослов, блажено освобождение — това бяха мигновени опиянения, към които човек може да се пристрасти точно толкова лесно, колкото към всеки опиат, докато не зажаднее за фалшивото бягство толкова, че живият, разумен свят избледнява, изцеден от целия живот и почуда.

Не беше пророк. Но те искаха пророк. Не беше свята. Но молеха за благословията й. Посоката, която бе избрала, не обещаваше път към слава. Но те я следваха безпрекословно.

Кръвта й не беше река, но как течеше!

Никакъв усет не бе останал за време. Никакъв преход на светлина, за да бележи утро, обед и привечер. Тъмнина навсякъде около тях, напред и назад, тъмнина, раждаща на вихри спарен въздух, вкуса на пепел, вонята на овъглено дърво и напукан от огън камък. Колко дълго бе продължило? Представа нямаше.

Но хора зад нея падаха. Умираха.

„Къде е домът? Лежи отпред. Къде е домът? Изгубен далече зад нас.“

„Къде е домът? Вътре е, изкормен и кух, чака да бъде напълнен отново.“

„Къде е Галан?“

„В края на този път.“

„Какво е обещанието на Галан? Той е дом. Аз… трябва да преодолея това. В кръг и в кръг — развихрена лудост, лудост. Никога ли няма да се върне светлината? Това ли е шегата: че спасението е навсякъде около нас, макар да оставаме вечно слепи за него?“

„Защото вярваме… трябва да има път. Пътуване, изпитание, място, което да бъде намерено.“

„Вярваме в пътя. И като вярваме в него, го градим, камък по камък, капка по капка. Кървим заради вярата си и докато кръвта изтича, мракът се сгъстява…“

— Пътят към Галан не е път. Някои пътища… изобщо не са пътища. Обещанието на Галан не е от тук до там. То е от сега до тогава. Мракът… мракът идва отвътре.

Истина, а повечето истини са прозрения.

Тя отвори очи.

Зад нея от пресъхналите гърла се надигна стенещ хор. Хор на хиляди. Звукът се извиси в отпор на устремената черна вода по каменни брегове, изригна на вълна и затича между овъглени пънове, нагоре по склоновете отляво.

Ян Товис стоеше на брега, без да вижда реката, забързана покрай пръстите на ботушите й. Погледът й се бе извисил, вряза се през пелени от дим и се спря върху безмълвните тъмни руини на огромен град.

Градът.

Карканас.

Шейките се бяха върнали у дома.

„Нима… нима сме у дома?“

Въздухът бе като в гробница, като в запустяла крипта.

И тя видя, и разбра. „Карканас е мъртъв.“

„Градът е мъртъв.“

„Галан — ти ни излъга.“

Ян Товис нададе вой. Падна на колене в ледената вода на река Ерин.

— Излъга ни! Излъга!!!

Сълзи бликнаха от очите й, потекоха по страните й. Солени мъниста закръжиха и замъждукаха в безжизнената река.

Капка по капка.

Да захранят реката.

Йедан Дериг поведе коня си напред — копитата зачаткаха по камъните — и отпусна юздите, та животното да пие. Присви ранената си ръка и мълчаливо загледа коленичилата си изгърбена сестра.

Мускулите на челюстта му се стегнаха под брадата и той вдигна глава и присви очи към далечните развалини.

Пули пристъпи до него. Младото й лице се беше сгърчило от потрес.

— И ние… вървяхме… до това?

— Слепият Галан ни даде път — каза Йедан Дериг. — Но на какво държи един слепец повече от всичко друго? Само на онова, което е сладко в очите му — последните гледки, които е видял. Ние последвахме пътя към спомените му. — Сви рамене, помисли малко и добави: — Какво, в името на Блудния, очакваше, вещице?

Конят му беше пил достатъчно. Той дръпна юздите и го обърна.

— Сержант! Развърни войниците — пътуването свърши. Погрижи се за лагера. — Обърна се към двете вещици. — Вие двете, превържете раните на Сумрак и я нахранете. Ще се върна скоро…

— Къде отиваш?

Йедан Дериг се взря в Пули за миг, след това смуши коня и го подкара покрай вещицата надолу по брега.

На хиляда разтега по-натам каменен мост прекрачваше реката, а отвъд него широк път водеше към града. Под моста се бе образувала заплетена преграда, достатъчна, та реката да се разлее в издължена блатиста плитчина от отсамната страна.

Когато се приближи, Йедан видя, че повечето от преградата е сякаш от усукани метални пръти и тел.

Трябваше да забави коня, докато се промъкне през наноса, но най-сетне успя да го изкара нагоре от брега и на моста.

Копитата замятаха буци тиня. Под моста водата бе прорязала тесен, по-бърз канал. По двата бряга имаше ръждясала смет и отломки, чийто произход трудно можеше да се определи.

Щом излезе на пътя, погледът му се прикова в извисяващата се арка на градската порта. Но нещо в странната, чужда архитектура замая главата му и той се загледа към хоризонта вдясно — там от ниски тромави сгради се издигаха масивни кули. Не беше сигурен, но му се стори, че може да различи накъсани валма дим от върховете им. След малко реши, че това, което вижда, е от вятъра и че тягата в кулите издърпва нагоре пепел.

По пътя имаше купчини ръждясал метал и блуждаещи на светлината скъпоценни накити. Трупове бяха задръствали някога този път, но костите отдавна бяха изгнили на прах.

Пъстрата светлина мяташе бледи петна по стените на града… камъните, вече се виждаше ясно, бяха почернели от сажди, дебела кора, която лъщеше като обсидиан.

Йедан Дериг спря пред арката. Пътят бе отворен — никакви следи от порти не бяха останали, само буци ръжда на мястото на огромните панти. Виждаше широка улица отвъд арката и прах по камъните, като натрошен въглен.

— Напред, кон.

И принц Йедан Дериг влезе в Карканас.