Предизвикателството

Десета глава

Не се изненада, когато вечерта някой звънна. Корт не беше страхливец. Имаше чувството, че предстои да се случи някакво нещастие, когато се надигна от канапето и се отправи към вратата.

Той бе застанал на прага, все още в делови костюм и тъмна вратовръзка, златисто кестенявата му коса влажна от дъжда. Кафявите му очи блестяха.

— Добър вечер, Лиа — поздрави любезно Корт и се облегна на касата с длан. — Доколкото разбрах, днес си свършила доста работа.

— Просто се погрижих за някои делови въпроси — отвърна високомерно тя, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. Защо бе дошъл, да й се подиграе или да я ухажва?

— И аз така разбрах. Облечи се, ще те заведа на вечеря.

Щом чу заповедническите нотки в гласа му, Лиа се напрегна.

— Не съм много гладна.

— Тогава ще те нахраня насила. Отиваме на вечеря, Лиа, тъкмо ще обсъдим бъдещето. Не си прави труда да се съпротивляваш, защото вази вечер не съм в настроение да търпя ината ти.

— Какво става? Не можеш ли да кажеш още сега защо си дошъл? Едва ли ще отнеме много време! — предизвика го смело тя.

— Ще ти дам същия избор, както онази вечер на партито — започна любезно той. — Или ще отидем хванати за ръце, или ще те преметна през рамо.

Лиа изпъна гърди и го погледна гневно. Какво му пречеше да каже веднага? Какъв бе смисълът да си губят времето? Или се интересуваше от нея, или не. Беше съвсем просто.

— Добре — съгласи се презрително тя. — Щом иска да бъде така.

— Така искам — увери я Корт, въпреки че в очите му заблестя усмивка.

Лиа не каза и дума по време на краткото пътуване близкия ресторант, а той не започна разговор, докато не влязоха и не поръчаха нещо за пиене.

— Имах нужда да пийна — измърмори доволно след няколко минути, когато отпи от скоча и се отпусна назад на стола. Беше свалил сакото и бе разхлабил вратовръзката си. Приличаше на обикновен бизнесмен, решил да се отпусне след тежък ден в офиса, каза си Лиа и едва потисна желанието си да го погали по ръката.

— Добре ли спа снощи? — попита мило той.

— Не ставай смешен — отвърна троснато тя.

— И аз така. Сигурно часове наред си се взирала в тавана и си мислила — продължи Корт.

— Говорил ли си с Кийт? — попита Лиа студено и пръстите й стиснаха чашата.

— Днес следобед. Значи най-сетне си решила да му прехвърлиш дяловете си. Трябваше да го направиш много отдавна.

— Така щеше да е много по-лесно, нали?

— И още как! — Той вдигна чашата и отпи отново.

— А ти имаш талант да откриваш най-лесния път към целта! — продължи саркастично тя и също отпи.

— Опитвам се — съгласи се скромно Корт, докато я наблюдаваше през полупритворени клепки. — Въпреки това изпитвам истинско възхищение към твоя талант в това отношение.

Лиа го погледна рязко.

— Това пък какво трябва да означава?

— Означава, че премахна единствената пречка, пред която аз бях безсилен. Ако те бях помолил да прехвърлиш дяловете си в „Брандън“, ти щеше да бъдеш сигурна, че съм решил да те елиминирам по този начин.

— А ето че аз свърших тази работа вместо теб — заключи със смръщени вежди тя.

— Защо? — попита тихо той.

Лиа махна с ръка, защото не знаеше какво да обясни.

— Аз… Не исках да ме приемаш като препятствие, което трябва да преодолееш, за да имаш контрол над „Брандън“.

— Интересно, колко време ще ти трябва, за да разбереш какво означава това, че си се отказала от правата си в „Брандън“ — подхвърли замислен Корт. Тя се намръщи учудена. — Не разбираш ли какво доверие ми оказваш, любима? — усмихна се едва забележимо той.

— Няма такова нещо! Просто реших да се откажа от глупавата игра, която играем! — опита се да възрази Лиа.

— Значи си оставила малкия си брат в лапите ми — отбеляза тихо Корт.

— И какво лошо има? Ти да не би… О!

— Именно. Кога най-сетне ще спреш да си въобразяваш, че кроя някакви черни мисли за „Брандън“? Кога прецени, че ще изпълня моята страна от договора и няма да се възползвам от Кийт? — Тя изви поглед и прехапа долната си устна. — Сега вече сме само двамата — продължи тихо той. — Ти беше така любезна да премахнеш единственият фактор, който усложняваше нещата, и да освободиш пътя за шантавата ни връзка!

— Все още ли става въпрос за предизвикателство, Корт? Още ли искаш да ме отведеш в леглото, за да ми докажеш нещо? Не остана нищо за покоряване. Аз те лиших от наградата, когато прехвърлих дяловете си на Кийт. Играта свърши.

— Играта не е свършила, докато не признаеш, че ми принадлежиш! — изсъска той и стисна силно чашата, сякаш едва сдържаше избухването си. — А ти си моя, Лиа Брандън. Прочетох го в сребристозелените ти очи още първата вечер, когато те поех в прегръдките си на дансинга! Единствената трудност бе да те накарам да го признаеш!

— Как е възможно да си толкова самоуверен! — избухна тя, обзета от внезапен гняв.

— Предпочитам в бъдеще да съм спокоен, че си само моя.

— Много ти се иска, нали? Само така ще успееш да задоволиш ненаситното си его, като ме накараш да призная, че съм само твоя?

— Да, доста ще ме поуспокои — съгласи се мрачно Корт. Бе очевидно, че полага огромни усилия да овладее нетърпението си. Около устата му се бях врязали бръчки, а решителността му бе осезаема.

Само като го погледне човек, му става ясно, че никога няма да се откаже, след като е бил изправен пред някое предизвикателство, каза си нещастно Лиа. Трябваше да съобрази още от началото, че като прехвърли дяловете на брат си, нямаше да постигне нищо. Не, напротив, нещо се бе променило.

Той бе наясно, че я иска и бе решен да я направи своя. Поне сега знаеше, че я иска за себе си, а не за да си гарантира сигурността в „Брандън“.

— Ако си въобразяваш, че след като прехвърлих дяловете от фирмата, ще скоча в леглото ти веднага щом проявиш някакъв интерес към мен, значи много се лъжеш — заяви тя с горчивина. Поне вече не бе предизвикателство, непосредствено свързано с „Охранителни системи «Брандън»“!

— За двама сравнително интелигентни хора, май имаме доста проблеми да се разберем — отвърна не по-малко ядосано Корт.

— И какво предлагаш?

— Предлагам — отвърна той сравнително спокойно с блеснали очи, — да ме оставиш да направя всичко много по-лесно.

— Как — попита подозрително Лиа. — Нямам намерение да спя с теб като единствения начин за „общуване“!

— Още от самото начало знам, че гордостта ти е основния проблем — каза успокояващо Корт. — Знам, защото много си приличаме. При същите обстоятелства и аз щях да реагирам по същия начин.

Тя се почувства като заек, помилван от вълк.

— Много си щедър — промълви сухо.

— Мисля, че днес си се опитала да постигнеш нещо, като си прехвърлила дяловете си на Кийт. Искала си да се увериш, че интересът ми към теб не е заради бизнеса. Готов съм да ти докажа, че е така.

— Да не би да си готов да проявиш разбиране към гордостта ми? — пошегува се предпазливо Лиа.

— О, определено. — Той се усмихна и около очите му се събраха малки бръчици. — Имам си начин да се справя с всички думи.

— Аха! Значи ще се опиташ да ме вкараш в леглото без тях, така ли? — кимна с разбиране тя.

— Може и дотам да се стигне, но преди това ще опитам нещо друго.

Лиа облиза бързо устни и го погледна внимателно.

— Какво си намислил. Корт Тримейн?

— Заинтригувах ли те? — засмя се той и се обърна, за да извади нещо от джоба на сакото си. — Така определено ще имам предимство, не смяташ ли?

Извади малка кутийка за бижута и й я подаде. Зеленото кадифе пролъскваше на дланта му.

— Пръстен ли е това? — попита тя, неспособна да повярва. Очите й се местеха от подаръка към блесналия му поглед.

— Не, не е пръстен. Прекалено лесно е да си сложиш пръстен, а след това да го свалиш. В нашия случай съм ти подготвил нещо, което ще създаде повече обвързаност, поне така ми се струва. — Не й подаде кутийката, просто я задържа на дланта си, по лицето му изписано очакване. Настана мълчание, опасно и интригуващо. Лиа не можеше да откъсне очи от зелената кадифена кутия, въпреки че я обзе страх. Корт се оказа прав. Тя наистина бе заинтригувана. Не било пръстен. Не, разбира се. Надяваше се напразно. Той не й предлагаше брак. — Хайде, Лиа — подтикна и Корт развеселен. — Поеми риска. — Тя се намръщи и посегна към кутията. Въображението й се бе развихрило и Лиа си наложи да се овладее. Тук нямаше никаква опасност. — Отвори я — настоя той тихо.

Изненадана от собствената си смелост, тя отвори капачето и ахна щом видя красиво изработените изумрудени обеци. Възхити се с опитно око на великолепната изработка и на качеството на камъните, без дори да мисли за друго.

— Те са… Прекрасни са, Корт — успя да изрече най-сетне. — Не мога да приема подобен подарък. Ние не сме… Искам да кажа, че не сме… — Лиа замълча и отново впи очи в обеците, все едно че бе омагьосана.

— Лиа, веднъж те попитах как ще разбера дали си ми простила за случилото се в Орегон. Ако си сложиш тези обеци, ще знам, че отговорът с „да“.

Тя вдигна несигурен поглед.

— Корт, те са за пробити уши. Не мога да си ги сложа — оправда се смутена.

— Можеш, стига да искаш — изтъкна той и леко изви устни.

— Да, мога да ги прехвърля на клипс — започна притеснена Лиа. — Ако искам да ги нося… Аз наистина искам, Корт, честна дума! — призна откровено.

— Не говоря да започнем отначало, любима — заяви той с по-дрезгав глас. — Говоря ти за обвързване. Ако искаш да бъда мъжа на живота ти, мъжа, на когото вярваш и когото желаеш, ще си сложиш обеците такива, каквито са.

Тя вдигна поглед, разбрала какво се опитва да й каже.

— Това ли е решението без думи? — въздъхна шокирана.

Корт си пое бързо въздух и очите му заблестяха, когато се протегна, за да покрие ръцете й със своите.

— Лиа, още от самото начало знам, че нямам с какво да те привлека и да те задържа, освен себе си. На теб не ти е необходима финансова сигурност, не си самотна, не си от жените, които гледат да се закачат за някой мъж. Не желаеш нито едно от нещата, които повечето жени искат. Като истински глупак се опитвах да ти наложа физическа връзка с надеждата да те привлека към себе си. Онази нощ, когато ми каза, че си готова да ми се отдадеш цялата, ала не и да ми дадеш доверието си, разбрах, че златната верига няма да ми свърши работа.

— Корт, аз… — Почувства се объркана, защото не знаеше какво да каже. Да не би да се опитваше да й каже, че я обича или само че я желае? Което и от двете да бе, нямаше съмнение, че все още искаше тя да му се подчини.

— Знам, че се чувстваш притисната в ъгъла — продължи той, докато пръстите му галеха китката й с лениви кръгове. — И аз се чувствам така. Инстинктът ми казва да те грабна и да те отнеса в леглото. Интелектът нашепва, че така ще съсипя всичко. Не знам как да реша дилемата, освен ако ти сама не ми кажеш, че ми имаш доверие, и че някой ден ще ме обикнеш. Искам обвързване, Лиа, за да съм сигурен, че ще оставиш миналото зад нас.

— А ти готов ли си да се обвържеш, Корт? — прошепна тя. Знаеше, че трепери.

— Готов съм на всичко, Лиа — заяви той. — Каквото кажеш. — Очите му не се отделяха от нейните, докато чакаха отговора. Тя се напрегна и ръцете й потрепериха под дланите му. Корт усети и сви пръсти по-стегнато. — Любима, не искам отговор веднага. Помисли си — настоя той. — След това устните му малко се отпуснаха. — Помисли си колко по-лесно ще бъде да ми покажеш как се чувстваш, вместо да го кажеш.

— Дали не трябва под обвързване да разбирам „предавам се“? — попита нарочно Лиа. Корт се поколеба и тя мрачно кимна. — Знаех си. Все още мислиш по този начин. Корт.

Той затвори очи, а когато ги отвори отново, те блеснаха обвинително.

— Трябва да знам, че си моя, Лиа. Трябва да знам, че си обвързана с мен. Може би точно означава да се предадеш.

— Може би.

— Добре, значи искам да се предадеш. Но вече ти казах, че и ти можеш да поискаш каквото пожелаеш в замяна.

— Толкова ли много ме желаеш? — прошепна тя.

— Толкова силно те желая. — След тези думи Корт се изправи спокойно и се опита да разсее мрачното настроение на малката маса. — Готова ли си да вечеряме?

— Корт, чуй ме. За обеците…

— Твои са, Лиа. Прави с тях каквото пожелаеш, ала ако решиш да ги носиш, тогава ще приема, че си се предала… Ще означава край на неразбирателството между нас. — Усмихна й се нежно, пое ръката й и я поведе към ресторанта. — Повече няма да говорим по този въпрос. Ела да вечеряме и ще ти разкажа какъв труден ден изкарах!

— Корт, това е смешно! Няма да ти позволя да постъпиш с мен по този начин.

— Да те нахраня ли? Брат ти ме увери, че пържолите тук са изключителни, а в момента ми се похапва една кървава пържола!

— Учудвам се, че подобни забележки не ти съсипват апетита.

Накрая седнаха спокойно да вечерят. Още от началото на вечерта бе сигурна, че той ще постите своето. Докато дъвчеше кървавата пържола си каза, че вечерята бе доста приятна. Корт говореше за ежедневни неща и не спомена и дума, която да създаде напрежение помежду им. Както и в началото на връзката им, тя се остави на приятното чувство, породило се между тях, когато не обсъждаха връзката си.

— За следващата събота — подхвърли той, докато дояждаше печения й картоф, който Лиа смяташе да остави, — си мислех, че ще бъде приятно да се поразходим сред лозята.

— Да отидем до долината Напа ли? Ами защо не…

— Знам, че сигурно си била там поне хиляда пъти, след като живееш толкова наблизо, но едва ли си обикаляла избите — опита се да я убеди Корт.

— Добре — съгласи се тя и откри, че няма никакво желание да му се противопоставя. — Да отидем.

След вечеря я остави пред тях, а целувката за тека нощ бе резервирана, типична за джентълмен, и Лиа остана изумена. Застана на прозореца, за да гледа след него, докато той потегляше. Зелената кадифена кутийка сякаш прогаряше джоба й. Когато задните му светлини се скриха в далечината, тя дръпна завесите и тръгна към кухнята.

Как бе възможно, помисли си тъжно, от всички мъже, които познаваше, тъкмо Корт Тримейн да я кара да се чувства по този начин? Беше объркана, несигурна в себе си, изпълнена с копнежи.

Дръпна недовършения роман от малката масичка в хола и се качи в спалнята си. Остави на пръв поглед невинната зелена кутийка на нощното шкафче, ала на два пъти посегна към нея, за да погледне изумрудените обеци. Бяха наистина чудесни, каза си с въздишка. Ако ги приемеше, какво можеше да поиска от Корт в замяна? Какво ли имаше предвид един мъж, когато кажеше „абсолютно всичко“?

Когато се събуди на следващата сутрин след неспокойната нощ, зелената кутийка бе първото, което видя. Беше на нощното шкафче, на същото място, където я бе оставила снощи. Стоеше отворена, примамлива и изкусителна. Не можеше да не мисли за мъжа, който й я бе дал. Лиа изпъшка и отметна завивката.

Дори се колебаеше дали да не си продупчи ушите. Този факт силно я притесни.

Та това бе смешно! Какво щеше да докаже? Трябваше да е влюбена, за да се замисля за подобно нещо!

Може би просто се нуждаеше от доказателство, че Корт се интересува от нея не заради „Охранителни системи «Брандън»“, той искаше някакво символично обвързване с нея.

Тази мисъл спря дъха й. Нима Корт се чувстваше толкова несигурен? Винаги се държеше самоуверено, умееше да се владее. И въпреки това я караше да направи нещо толкова смешно. Как да си пробие ушите единствено за да може той да се почувства по-спокоен и да знае, че връзката им е здрава?

Малката кутийка продължаваше да владее мислите й. Молбата на Корт бе истинска лудост, но нима тя не се бе държала безразсъдно, когато прехвърли дяловете от „Брандън“ на брат си?

Единствено влюбена жена би приела толкова сериозно подобно положение, каза си Лиа няколко пъти същия ден. Единствено влюбена жена…

Тя наистина бе влюбена. Защо да го отрича пред себе си? Не беше страхливка. Можеше да признае истината, реши дръзко. А следващата стъпка в отношенията им зависеше от нея! Налагаше се да поеме риска, да се обвърже, защото в противен случай рискувайте да загуби Корт.

В събота сутринта вече бе приела чувствата си и нямаше намерение повече да ги крие. Беше се влюбила по време на уикенда в Орегон. Съзнаваше, че в сравнение с чувствата й към Алекс Харлоу, това, което изпитваше в момента, бе дълбоко и неповторимо чувство.

Излезе от топлия душ и се уви в червена хавлия. Вече открито признаваше, че не можеше да става сравнение между чувствата й към Корт и изпитаното към незрелия Алекс. Корт бе мъж, докоснал първичната й женственост по начин, по който Алекс никога не би успял. Беше лесно да си отмъсти на Алекс. Докато при Корт така и не успя.

И въпреки това той бе сигурен, че тя бе постигнала целта си, когато му отказа доверие, мислеше си Лиа, докато обуваше джинси и яркочервена блуза. Интересното бе кого наказваше с отказа си да му се довери.

Не наказваше ли себе си? Онази сутрин, когато откри, че бе измамена, бе по-ядосана на себе си, отколкото на него. Беше се вбесила, защото не бе успяла да прозре намеренията му, бе вбесена на собствената си глупост.

Когато каза на Корт, че няма намерение да отмъщава, му бе казала истината. Същевременно непрекъснато си повтаряше, че му няма доверие, за да си напомня колко бе била глупава. Не искаше да признае, че за втори път някой мъж бе успял да я направи на глупачка.

Той бе създал в нея слабост, която й бе неприятно да признае, че притежава, дори пред себе си. Онази нощ на терасата, когато й помогна в отмъщението срещу Алекс, й се бе приискало да престане да го измъчва. Бе на ръба да приеме предложението му за примирие, ала в този момент се появи брат й и й напомни за слабостта, която проявява.

Обаче мисълта да признае любовта си пред мъж, който не криеше, че изпитва единствено страстно желание към нея, бе друг проблем за гордостта й. Корт наистина беше прав. Тази гордост бе най-значимият фактор във връзката им. Нима щеше да бъде проява на прекалена арогантност да признае любовта си към човек, който й бе показал колко слаба можеше да бъде?

Ето че Корт бе открил начин да заобиколи думите, напомни си тя и се върна в спалнята, за да среши дългата си коса. Остана смълчана за момент, загледана в опасната зелена кутийка.

Разходката из богатата долина Напа бе тъкмо това, от което се нуждаеше, реши Лиа няколко часа по-късно, докато двамата с Корт обикаляха винарните. Беше й приятно да се отпусне в скъпата му кола и да се наслади на приятната му компания. Той не спомена обеците нито веднъж, не подхвърли и дума, която да създаде напрежение помежду им. През цялата седмица бе пример за въздържание.

Беше весело и забавно, докато разглеждаха и избираха кои бутилки да купят. Добродушно спореха за качествата на шардонетата и кабернетата, купиха си сирене и пълнозърнест хляб и си направиха пикник на живописен хълм, откъдето се виждаха ширналите се към хоризонта лозя. Беше малко хладно да се хранят навън, но имаше нещо много приятно и интимно да наблюдават как трохи от хляба падат по кожената тапицерия на колата.

Обсъждаха вино, електроника, направата на бижута, бизнес и какво ли още не. Накратко, бъбреха за всичко, освен за странната си връзка. Денят се оказа изключително приятен, от онези, в които тя можеше да каже, че се чувства „в безопасност“ с Корт.

Включиха се в организирана обиколка на едно от по-големите имения, разгледаха просторните изби и се насладиха на тръпчивия мирис на ферментиращо вино. Когато групата зави по един от коридорите. Корт посегна и дръпна Лиа, за да я целуне бързо и настойчиво, а тя остана без дъх като замаяна.

— Не можах да се въздържа — обясни той, щом забеляза как примигва от изненада.

По-късно, след като вечеряха и танцуваха в елегантен ресторант сред лозята, тя стисна ръката му, тъкмо когато се канеше да я остави пред вратата й.

— Чакай — повика го. — Искам да ти покажа нещо. — Корт изви любопитно едната си вежда, не каза нищо и я последва в къщата. Без да каже и дума повече, Лиа го поведе към стълбите и щом усети как се стягат пръстите му, веднага разбра какви мисли му се въртят в главата. — Не — усмихна се игриво към блесналите му очи. — На втория етаж ще завием вдясно, не наляво.

От лявата страна бе спалнята й. Усети, че му стана весело, докато го повеждаше към края на коридора.

Той я погледна бързо и подсвирна тихо, когато влезе във функционалната стая.

— Доста добре! — кимна одобрително Корт, докато оглеждаше работното й място. Лиа се отпусна, щом забеляза, че бе харесал работилницата за бижута. Наблюдаваше го любопитно, докато той оглеждаше многобройните инструменти и фина апаратура. Имаше малки стъклени кутийки, пълни с тънички жици, клипсове за обеци и други дреболии, подредени на масата. Ботата колекция от пъстри камъни бяха поставени до тях. Тънки метални листа бяха натрупани отзад. Усмихна й се. — Сега вече разбирам защо губиш представа за времето тук. — Взе един от малките инструменти, поставени на края на работната маса.

— Това ми е хобито — отвърна веднага тя, защото не искаше да признае колко й бе приятно, че той проявяваше интерес.

— Защо ми показа скривалището си тази вечер? — попита Корт с дрезгав глас, остави инструмента и бавно пристъпи към нея.

— Не знам — прошепна откровено Лиа. — Може би защото прекарахме един наистина чудесен ден…

— Може би защото инстинктивно си искала да ми покажеш колко много общи неща имаме — предположи той и нежно обхвана лицето й с ръце.

— Не знам… Не мога да ти кажа защо го направих. Беше просто импулс — сви рамене тя.

— Не разбра ли защо днес ни бе толкова приятно?

— Защо?

— Защото отново се почувствахме като в Орегон — отвърна тихо Корт. Лиа се поколеба, защото знаеше, че той бе прав. — Ще направя всичко по силите си, за да имаме още такива дни — зарече се Корт и се наведе, за да я целуне по онзи упойващ начин, от който й се прииска да се притисне в него.

Той обаче не й даде възможност. Сбогуването му беше кратко, мило, изпълнено с много топлота и… въздържаност.

Така стана и през следващите няколко вечери, каза си развеселена, ала доста объркана Лиа през седмицата. Корт бе наложил примирие, а тя го бе приела и той очевидно имаше намерение да го поддържа.

Задачите около новия клон на книжарницата вървяха добре и Лиа имаше чувството, че всичко се подрежда както трябва. Вечерите й бяха заети от приказен принц, чаровен, обаятелен и много въздържан.

Тя знаеше, че Корт я ухажва, но също така знаеше, че това бе начинът да стигне до целта си. През тези дни той нито веднъж не спомена за целта, която си бе поставил. Късно вечер, когато си лягаше, готова да заспи в очакване на приказни сънища, и погледнеше към кутийката на нощното шкафче, Лиа си спомняше какво иска Корт.

В събота вечер, докато вечеряха агнешко с къри и зелена салата в дома й, той й съобщи за плановете си.

— Утре се налага да се върна в Силиконовата долина за няколко дни, за да довърша предишния си проект — обясни й спокойно.

— В Сан Хосе ли? В Силиконовата долина?

— Именно. Ще се върна навреме за партито, което организира брат ти в петък. Нали ще отидеш?

— От теб чувам за партито — сви рамене тя. Беше свикнала с поканите на брат си. Сигурно щеше да й се обади в деня на партито и тогава да я покани.

— Нали ще отидеш? — продължи да настоява Корт и си сипа още вино.

— Сигурно. Защо?

— За да знам къде да те намеря, когато се върна. — Той се усмихна. — Бих ти предложил да те взема от вас, ала нямам представа по кое време ще се върна, затова пък с удоволствие ще те прибера. Това е най-интересната част от вечерта!

Тя изкриви устни в подобие на усмивка и Корт се разсмя.

Не можеше да отрече, че сладките сънища не бяха същите, докато Корт то нямаше. Лиа с нетърпение очакваше неизменните му вечерни обаждания.

— Сигурен ли си, че не се обаждаш единствено за да провериш къде съм? — обвини го весело тя във вторник.

— Пак ли не успях да се прикрия? — въздъхна той.

— Малко, но няма значение. Телефонните разговори с теб са по-интересни от телевизията.

— Благодаря!

Корт й разказваше за работата, питаше за нейната и разговорът продължаваше поне по час.

Зелената кутийка я чакаше на нощното шкафче, когато Лиа си лягаше. Тази нощ се отпусна в тъмното, загледана към тавана, потънала в спомени за топлината в гласа на Корт.

Стана и посегна към слушалката. Набра номера на Синтия.

— Синтия, може ли да ти задам един личен въпрос? — започна предпазливо тя.

— По това време на нощта ли?

— Много ли боли да си пробиеш ушите?

Последва мълчание.

— Ти сериозно ли говориш? — попита най-сетне Синтия, едва сдържайки смеха си.

— Напълно.

— Да не би да си се решила? — продължи да любопитства Синтия.

— Май да.

— Утре ли?

— Ако отложа още веднъж, може би никога няма да го направя — призна Лиа.

— Добре, шефке, значи ще стане утре. Има магазин срещу книжарницата, където ги пробиват безплатно, ако си купиш обеците от тях, ще дойда с теб и ще ти държа ръката.

— Аз… Аз вече имам обеци — отвърна бавно Лиа, усетила, че съжалява. Май бе готова да се обвърже. Нещо й подсказа, че Корт притежава достатъчно сили, за да се справи. Усмихна се при тази мисъл. Имаше му доверие, защото знаеше, че той бе наясно какво иска, а сам й бе казал, че иска нея.

— Можеш да си купиш някакви евтини или пък аз ще си купя, за да ти пробият ушите безплатно — предложи весело Синтия.

— Благодаря ти, че предложи да дойдеш с мен. Така и не ми отговори на въпроса. Ще боли ли?

— Донеси една бутилка вино в книжарницата — посъветва я Синтия и затвори.

Следващият ден се оказа от онези дни, когато клиентите започнаха да нахлуват още с отварянето. Лиа и Синтия се оказаха затрупани с работа.

Когато най-сетне Синтия закачи табелата „Затворено“, Лиа успя да поговори с нея за обеците. Без да каже и дума, подаде плика с неотворената бутилка на асистентката си.

— Ще ми кажеш ли — попита Синтия, след като пое виното и го отнесе в задната част на книжарницата, за да извади две пластмасови чаши, — какво те накара да вземаш това решение? Нали разправяше, че е глупаво човек да си пробива ушите.

— Синтия, напълно съм полудяла. Следващата стъпка сигурно ще бъде да си направя татуировка. На сутринта ще се събудя и ще съжалявам.

— Няма — увери я Синтия, засмя се, отвори виното и сипа в пластмасовите чашки. — Много ще ти бъде приятно да можеш да носиш нежни малки обички. Да не говорим, че е значително по-удобно. Клипсовете няма да те стягат. Като знам колко обичаш бижутата, учудвам се, че досега не си го направила! Хайде, пийни си добре.

Лиа пое чашата и отпи.

— Цялата бутилка ли трябва да изпием, преди да се отправим към бижутерията? — попита тя любопитно и очите й блеснаха.

— Не. Половината сега. Другата половина след това. Поне така направих аз навремето. Дай да видя обеците, които са те накарали да предприемеш голямата стъпка.

Лиа извади зелената кадифена кутийка и я подаде на приятелката си.

— Ясно! — въздъхна Синтия. — Сега вече те разбирам напълно. Много са красиви, Лиа. Подарък от Корт ли са?

— Да. — Лиа прехапа устни и отпи нова глътка вино.

— Знаел е какво прави. Страхотно отиват на очите ти.

Лиа погледна изумрудите.

— Наистина ли? — Стори й се трогателно, че Корт бе помислил за очите й, когато ги бе купувал.

— Ами да. Не е възможно да е съвпадение. Тези камъни са били избрани много внимателно — заяви убедено Синтия и й подаде кутийката. Вгледа се в лицето на Лиа — Влюбена си в него, нали?

— Както вече ти казах, напълно съм полудяла.

— То е същото. Изпий още една чаша и да вървим да свършим кървавото деяние.

— Синтия!