Предупреждението на Амблър

Глава 1

Сградата беше банално безлична. Можеше да е голямо обществено училище или регионален данъчен център. Масивна структура от светлокафяви тухли — четири етажа около вътрешен двор, — постройката изглеждаше като безбройните други, издигнати през петдесетте и шестдесетте години на деветнадесети век. Един случаен минувач не би я погледнал втори път.

Но тук случайни минувачи нямаше. На този ограден с бариери остров на шест мили от брега на Вирджиния. Официално островът се числеше към американската Национална система за защита на природата и всеки, който отправеше запитване, щеше да научи, че поради крайната деликатност на екосистемата тук посетители не се допускат. Част от подветрената страна на острова наистина приютяваше орли, рибари и потапници — грабливи птици и плячката им, и двата вида застрашени от най-големия хищник на земята, човека. Но централната част на острова беше превърната в петнадесет акра окосена морава и старателно загладени хълмове — кампус, сред който беше разположена невзрачната сграда.

Лодките, които спираха на остров Париш три пъти дневно, бяха маркирани с надписите на НСЗП и от разстояние не личеше, че превозваните служители никак не приличат на горски пазачи. Ако някой повреден рибарски съд се опиташе да акостира на острова, незабавно го посрещаха мъже в камуфлажни униформи със сърдечни усмивки и студени очи. Никой не стигаше достатъчно близо, за да види и да се почуди на четирите охранителни кули или на електрифицираната ограда, която обгръщаше кампуса.

Психиатричната клиника на остров Париш, колкото и незабележителна да беше на външен вид, съдържаше по-голяма пустота от тази на заобикалящата я дива природа — пустотата на човешкото съзнание. Малко хора от правителството знаеха за това съоръжение. Но съществуването му бе продиктувано от проста логика — психиатрично заведение за пациенти, разполагащи с високо секретна информация. Беше необходима сигурна среда, в която да лекуват някой, загубил разсъдъка си, когато този разсъдък съдържаше държавни тайни. На остров Париш възможните рискове можеха да бъдат старателно управлявани. Всички членове на персонала бяха старателно проучени и притежаваха право на високо ниво на достъп, а непрестанното аудио– и видеонаблюдение предлагаше още по-добра защита срещу нарушения в сигурността. Като допълнителна предпазна мярка клиничният състав се сменяше на всеки три месеца и така възможността за неподходящи назначения се намаляваше до минимум. Протоколът по сигурността дори изискваше пациентите да се идентифицират по номер, а не по име.

От време на време се появяваше някой пациент, който се оценяваше като особено висок рисков фактор или поради естеството на психическото си заболяване, или поради знанието на определена твърде деликатна информация. Такъв пациент се изолираше от останалите и се настаняваше в отделно, заключено отделение. В западното крило на четвъртия етаж имаше един такъв пациент, № 5312.

Току-що прехвърлен в отделение 4-З служител, който срещаше пациент № 5312 за пръв път, можеше да е сигурен само в каквото виждаше: че е висок метър и осемдесет и два, вероятно около четиридесетте, че късо подстриганата му коса е кафява, че очите му са ясносини. Ако очите им се срещнеха, служителят пръв отместваше своите — силата на погледа му беше обезкуражаваща, почти физически проникваща. Останалата част от профила му се съдържаше в психиатричното му досие. Що се отнасяше до пустотата вътре в него, човек можеше само да предполага.

Някъде във вътрешността на отделение 4-З имаше взривове, хаос и писъци, но те бяха беззвучни, заключени в неспокойните сънища на пациента, които ставаха все по-ярки, дори и с отминаването на съня. Тези моменти преди събуждането, когато наблюдателят осъзнава само онова, което вижда, вътрешно око без Аз, бяха изпълнени с поредица образи, всеки от които се разкривяваше като филмов кадър, излъчван от прегрял прожекционен апарат. Политически митинг в горещ ден в Тайван: хиляди граждани, събрани на голям площад, разхлаждани само от твърде непостоянния бриз. Политически кандидат, покосен по средата на изречението си от изстрел — малък, безшумен, смъртоносен. Преди секунди бе ораторствал красноречиво, разпалено; сега лежеше на дървения подиум в локва от собствената си кръв. Той вдигна глава и огледа тълпата за последен път, а погледът му се спря на един от множеството — chang bizi, — човек от Запад. Единственият, който не пищеше, не плачеше, не бягаше. Единственият, който не изглеждаше изненадан, защото в крайна сметка това беше негово собствено дело. Кандидатът умря, взирайки се в онзи, който беше прекосил света, за да го убие. Сетне образът се деформира, изгоря в ослепителна белота.

Далечен звън от невидим високоговорител, тъжен акорд и Хал Амблър отвори залепналите си от съня очи.

Наистина ли беше сутрин? В стаята си без прозорци нямаше как да разбере. Но това беше неговата сутрин. Вградени в тавана, флуоресцентните лампи разпръсваха мека светлина, която в продължение на половин час ставаше все по-ярка — технологична зора, чиято яснота се подчертаваше от белотата на обкръжението му. Започваше поредният измислен ден. Стаята на Амблър беше девет на дванадесет фута, подовете бяха застлани с бял винил, а стените покрити с бяла изкуствена пяна — гъст, порест материал, леко поддаващ на натиск подобно на тепих за борба. Не след дълго плъзгащата се врата щеше да се отвори с хидравлична въздишка. Той познаваше тези детайли и стотици други. Това беше същността на живота в строго охраняваното заведение, ако изобщо можеше да се нарече живот. Той преживяваше промеждутъци на сурово проясняване на съзнанието, интервали на бягство от реалността. Обземаше го нарастващо чувство, че е похитен, не само тялото, но и душата му.

В развитието на кариерата си като оперативен агент, продължила почти две десетилетия, Амблър беше вземан за заложник — беше се случило в Чечения и в Алжир, и беше подлаган на периоди на самотна изолация. Той знаеше, че тези обстоятелства не предразполагат към задълбочени мисли, ровене в собствената душа или философски разсъждения. Умът му по-скоро се изпълваше с мелодии от реклами, поп песни с полузапомнени думи и остро осъзнаване на малките физически неудобства. Рееше се, носеше се и рядко отиваше на интересно място, защото в основата си беше завързан към любопитната агония на изолацията. Онези, които го бяха обучили за живота на оперативен агент, се бяха опитали да го подготвят за подобни евентуалности. Предизвикателството, неизменно настояваха те, бе да предпази ума си от самоатаки, като стомах, смилащ собствената си плът.

Но на остров Париш той не беше във вражески ръце, а затворник на собственото си правителство, правителство, на което беше служил през цялата си кариера.

И не знаеше защо.

Защо държаха хора тук не беше мистерия за него. Като член на клон от американското разузнаване, известен като „Консулски операции“, той беше чувал за заведението на остров Париш. Освен това Амблър разбираше необходимостта от съществуването на подобно място; всеки бе податлив към слабостите на човешкия ум, дори и онези, разполагащи с най-секретни тайни. Но беше опасно да допуснеш случаен психиатър до такъв пациент. Това беше урок, научен по трудния начин през студената война, когато в Александрия един психоаналитик, родом от Берлин, чиято клиентела включваше правителствени служители от високо ниво, бе изобличен като доносник на прословутото Министерство на държавната сигурност на Източна Германия.

И все пак нищо не обясняваше защо Хал Амблър се беше озовал тук преди… колко ли време беше минало? При обучението му се подчертаваше колко е важно да следиш времето, когато си в изолация. По някаква причина обаче той не бе успял да го прави, а въпросите му за продължителността на престоя му оставаха без отговор. Дали бяха шест месеца или година, или повече? Не знаеше толкова много неща. Но онова, което знаеше със сигурност, бе, че ако не избягаше скоро, наистина щеше да полудее.

Рутина: Амблър не можеше да реши дали наблюдението над ежедневието водеше към неговото спасение или пълно съсипване. Бързо и ефективно той приключи с личния си режим, завършвайки със сто лицеви опори на една ръка, като редуваше лявата и дясната. На Амблър му беше разрешено да се къпе през ден; днес не беше такъв ден. Той изми зъбите си на малката бяла мивка в ъгъла на стаята. Дръжката на четката му, както беше забелязал, бе изработена от мек, гъбест полимер, тъй като парче твърда пластмаса можеше да се превърне в остро оръжие. Натисна бутон и от едно отделение над мивката се плъзна електрическа самобръсначка; имаше на разположение точно сто и двадесет секунди преди да върне снабденото със сензор устройство на сигурното му място; в противен случай щеше да задейства аларма. След като свърши, Амблър наплиска лицето си с вода и прокара влажни пръсти през косата си, опитвайки се да я приведе в някакъв сресан вид. Нямаше огледало, нито каквато и да е отразяваща повърхност. Дори стъклата в отделението бяха обработени с някакво антиотразяващо покритие. Всичко това бе с терапевтична цел, без съмнение. Той облече дневния си „костюм“, бяла памучна риза и широки панталони с еластичен колан, които представляваха униформата на пациентите.

Обърна се бавно, когато чу, че вратата се отваря, и усети боровата миризма на дезинфектант, която неизменно се носеше от коридора. Както обикновено се появи набит мъж, късо подстриган, облечен в гълъбовосива униформа от поплин. Над табелката с името му на гърдите му бе старателно прикрепено парченце плат — поредната предпазна мярка, предприета от служителите в това отделение. Равните гласни на мъжа го издаваха, че е от Средния запад, а отегчението и незаинтересоваността му бяха заразителни — Амблър също не проявяваше любопитство към него.

Още ежедневие: дежурният носеше дебел найлонов колан в едната си ръка.

— Вдигни ръце — изръмжа той, а после се приближи и постави черния колан около кръста на Амблър. На Амблър не му беше разрешено да напуска стаята си без специалното устройство. В плътната найлонова материя бяха вградени няколко плоски литиеви батерии. Щом поставеха колана, над левия бъбрек на пациента заставаха две метални скоби.

Устройството, с официално название АДЕКТ, което беше съкращение от „активирана дистанционно електронна контролна технология“, обикновено се използваше за транспортиране на затворници при максимални мерки за сигурност; в отделение 4-З това беше предмет с всекидневна употреба. Коланът можеше да бъде активиран от около сто метра разстояние и бе програмиран да задейства осемсекунден заряд от петдесет хиляди волта. Електрическият шок щеше да повали и сумист на пода, където той щеше да се гърчи неконтролируемо от десет до петнадесет минути.

Щом закопчалките на колана щракнаха, дежурният го поведе надолу по облицования с бели плочки коридор, за да получи сутрешните медикаменти. Амблър вървеше бавно, поклащайки се, сякаш газеше през вода. Това беше походка, която често се придобиваше в резултат от високи серумни равнища на антипсихотици — походка, която беше добре позната на всеки служител в клиниката. Движенията на Амблър създаваха погрешно впечатление за светкавичната ефикасност, с която погледът му изучаваше околността. Това беше едно от многото неща, които дежурният не забелязваше.

За сметка на това малко неща убягваха от вниманието на Амблър.

Самата сграда беше на десетилетия, но редовно се обновяваше със съвременни охранителни технологии — вратите се отваряха с чип карти вместо с ключове, карти, които съдържаха силиконови предаватели, а главните входове изискваха сканиране на ретината, за да се активират, така че да пропускат само оторизиран персонал.

На около тридесет метра от стаята му надолу по коридора се намираше така наречената стая за оценка, където имаше вътрешен прозорец от сиво поляризирано стъкло, позволяващ наблюдение над обекта, докато наблюдаващият оставаше невидим. Там го водеха за редовни психиатрични тестове, чиято цел изглеждаше толкова неясна на преглеждащия го психиатър, колкото и на самия него. В последните месеци Амблър бе познал истинското отчаяние, но не като последствие от психическо разстройство; вместо това отчаянието му струеше от реалистичната му преценка на перспективите за освобождаването му. Дори и през трите месеца на ротациите си служителите гледаха на него като на доживотен пациент, някой, който щеше да остава затворен в клиниката дълго след като те я напуснеха.

Преди няколко седмици обаче за него нещата се промениха. Не беше нещо обективно, нито физическо, нито забелязващо се. Но беше факт, че това щеше да промени всичко. По-точно тя щеше да промени всичко. Вече бе започнала да го прави. Тя беше млада психиатрична сестра и се казваше Лоръл Холанд. И да, беше толкова просто, тя беше на негова страна.

Няколко минути по-късно дежурният и трудно пристъпящият пациент влязоха в голямата полукръгла зала на отделение 4-З, наречена развлекателен кът. Определението не беше твърде подходящо. По-точно бе техническото му предназначение: място за наблюдение. В единия край имаше няколко прости спортни уреда и лавица с издание на Световната енциклопедия отпреди петнадесет години. В другия се намираше диспансерният пункт — дълъг щанд, плъзгащ се прозорец, през който се виждаха редици бели пластмасови шишенца с етикети в пастелни цветове. Както Амблър вече бе научил, съдържанието на тези шишенца можеше да обезсили човек досущ като стоманени окови. То предизвикваше апатия без покой, мудност без приятна отмора.

Но тази институция бе загрижена не толкова за душевния мир, колкото за омиротворяването. Тази сутрин в къта се бяха събрали шестима дежурни. Не беше необичайно — думата „развлекателен“ носеше смисъл само за тях. Отделението имаше капацитет за дванадесет пациенти, а обслужваше само един. В резултат на това мястото неофициално се беше превърнало в нещо като център за отдих на дежурните, които работеха в по-натоварени отделения. Тенденцията им да се събират тук от своя страна увеличаваше сигурността в тази част на клиниката.

Амблър се обърна и кимна на двама дежурни, седнали на ниска пейка с дунапренени възглавници, като позволи на струйка слюнка да се стече бавно по брадичката му. Погледът, който извърна към тях, беше нефокусиран и замъглен. Вече беше забелязал присъствието на шестимата служители, както и на дежурния психиатър, и на единственото си спасително въже — психиатричната сестра.

— Време е за бонбонки — каза единият от дежурните, а останалите се захилиха.

Амблър бавно се приближи към пункта, където сестрата с кестенявите коси чакаше да му даде сутрешните хапчета. Неуловимо потрепване — пробягнал поглед, мимолетно кимване — премина помежду им.

Беше научил името й случайно; тя разля чаша вода върху себе си и парчето плат, прикриващо табелката с името й, се намокри и започна да прозира. Лоръл Холанд: буквите личаха бледо под плата. Той произнесе името й с тих глас; тя изглеждаше разтревожена, но не и сърдита. Тогава нещо проблесна между тях. Изучаваше лицето й, стойката й, гласа й, маниерите й. Беше около тридесетгодишна, предположи той, а в лешниковите й очи личаха зеленикави пръски. Беше по-умна и по-хубава, отколкото осъзнаваше.

Разговорите помежду им бяха тихи и кратки — нищо, което би привлякло вниманието на охранителните камери. Но много неща се предаваха чрез размяна на погледи и потрепващи усмивки. Що се отнасяше до системата, той беше пациент № 5312. Но вече знаеше, че за нея е много повече от номер.

Беше възбудил съчувствието й през последните шест седмици не като разиграваше театър — тя щеше да прозре истината, и то не след дълго, а като си позволяваше да откликва на истинската й същност, окуражавайки я да стори същото. Тя разпозна нещо в него, разпозна здравия му разум.

Този факт укрепи вярата му в самия себе си, както и решимостта му да избяга. Не искам да умра на това място, промърмори една сутрин. Тя не отвърна, но шокираният й вид му каза всичко, което искаше да знае.

— Лекарствата ви — усмихнато рече тя на следващата сутрин и постави в дланта му три хапчета, които изглеждаха малко по-различно от обичайните, притъпяващи сетивата невролептици.

— Тиленол — прошепна тя.

Клиничният протокол изискваше от него да глътне таблетките под прякото й наблюдение и след това да отвори уста, за да покаже, че не ги е скрил някъде. Той го стори и след около час получи доказателството, че му е казала истината. Чувстваше се по-бодър не само физически, но и по дух. В рамките на няколко дни зрението му се избистри, той почувства прилив на сили, започна отново да прилича на себе си. Трябваше да се постарае да изглежда упоен от лекарствата, да имитира тежката походка на дрогиран, с която бяха свикнали дежурните.

Психиатричната клиника на остров Париш беше център с максимални охранителни мерки, добре оборудван с технологии от последно поколение. И все пак никоя технология, изобретявана досега, не притежаваше имунитет срещу човешкия фактор. В този момент, прикривайки с тяло движенията си от охранителната камера, тя плъзна кодираната си карта в еластичния колан на бялата му памучна униформа.

— Чух, че вероятно ще има Код 12 тази сутрин — измърмори тя.

Кодът се отнасяше за спешни медицински случаи, които изискваха евакуация на пациента във външен медицински център. Лоръл Холанд не обясни откъде знаеше, но той предположи: при най-вероятния сценарий някой пациент се беше оплакал от болки в гърдите — ранните знаци на по-сериозно кардиологично страдание. Щяха да наблюдават ситуацията, знаейки, че ако се проявят сигнали за внезапна аритмия, пациентът ще трябва да бъде транспортиран до континенталната част. Амблър си спомняше един такъв предишен Код 12 — по-възрастен пациент бе получил хеморагичен удар — и върна в съзнанието си охранителните процедури, които бяха последвали. Колкото и да бяха страховити, те все пак бяха изключение от обичайния ритъм: изключение, което може би щеше да успее да използва.

— Слушай — прошепна тя. — И бъди готов за действие.

Два часа по-късно — часове, прекарани от Амблър в безжизнена тишина и неподвижност — прозвуча звънец, последван от електронен глас: Код дванадесет, отделение две изток. Записаният предварително глас напомняше на съобщенията в модернизираните влакове и вагони на метрото, беше така вълнуващо приятен. Дежурните моментално скочиха на крака. Сигурно е оня старец в 2И. Това му е вторият инфаркт, нали? Повечето се насочиха към отделението на втория етаж. Звънът и съобщението се повтаряха през чести интервали.

Значи беше възрастен човек, покосен от сърдечен удар, точно както би могло да се предположи. Амблър усети ръка на рамото си. Беше същият як дежурен, който бе влязъл в стаята му по-рано сутринта.

— Стандартна процедура — каза той. — Пациентите трябва да се приберат в стаите си по време на всички извънредни случаи.

— Какво става? — попита Амблър с надебелял език и безучастен тон.

— Нищо, за което да се притесняваш. В стаята си ще бъдеш на безопасно място. — В превод заключен. — Хайде, ела с мен.

Няколко дълги минути по-късно двамата мъже се озоваха пред стаята на Амблър. Дежурният прокара картата си през четеца — сиво пластмасово устройство, монтирано на нивото на кръста, и плъзгащата врата се отвори.

— Влизай — каза набитият мъж.

— Нуждая се от помощ да… — Амблър направи няколко крачки към прага, а после се обърна към дежурния, жестикулирайки безпомощно към порцелановата тоалетна чиния.

— О, по дяволите — изпъшка дежурният и сбърчи ноздри с отвращение, а сетне последва Амблър в стаята.

Имаш само един опит. Без грешки.

Докато дежурният се приближаваше, Амблър се приведе, като държеше коленете си леко свити, сякаш всеки миг ще рухне. Внезапно се стрелна нагоре и халоса челюстта на мъжа с главата си. На лицето на дежурния се изписаха паника и изумление, докато посрещаше помитащата сила на удара. Тътрещият се, наркотизиран затворник се беше превърнал в яростна вихрушка. Какво се беше случило? Миг по-късно той се строполи тежко на пода, а Амблър се спусна над него и претършува джобовете му.

Без грешки. Не можеше да си позволи нито една.

Взе чип картата и идентификационната значка и после скоростно се преоблече в гълъбовосивата униформа на мъжа. Не му ставаше напълно, но не изглеждаше абсурдно щеше да издържи на случаен поглед. Набързо нави панталоните навътре, скъсявайки незабележимо подгъва. Талията на панталона минаваше над електрошоковия колан — беше готов почти на всичко, за да се отърве от него, но в краткото време, с което разполагаше, това не беше физически възможно. Не му оставаше друго, освен да пристегне сивия текстилен колан на униформата и да се надява, че черният найлон на устройството АДЕКТ ще бъде прикрит успешно.

Задържа чип картата на дежурния пред четеца от вътрешната страна, отвори вратата и се огледа. В този момент в коридора нямаше никого. Явно целият персонал бе изпратен за спешния случай.

Дали вратата към стаята му щеше да се затвори автоматично? Не можеше да си позволи да бърка. Пристъпи в коридора и вдигна картата към външния четец. Вратата изщрака и се затвори.

Пробяга няколко ярда до широката врата в края на коридора. Това беше една от вратите с електрически резета и четириточкова система на заключване. Разбира се, беше заключена. Той опита с картата, която току-що беше използвал, и чу няколко изщраквания от въртящия се мотор на ключалката. После нищо. Вратата остана заключена.

Този вход не беше оторизиран за преминаване на дежурни.

Той осъзна защо Лоръл Холанд му беше дала собствената си чип карта: тази врата водеше към същия коридор, в който се намираше лекарственият диспансер.

Опита с нейната карта. Този път вратата се отвори. Озова се в тесен сервизен коридор, мътно осветяван от редица нисковатови флуоресцентни лампи. Погледна надясно, забеляза количката за спално бельо в другия край на коридора и се насочи към нея. Беше очевидно, че днес чистачите все още не бяха посетили мястото. На пода имаше фасове и целофанени опаковки, а кракът му се удари в нещо плоско и метално — празна кутийка от „Ред Бул“, която някой беше настъпил. Подтикван от неясна интуиция, Амблър я пъхна в задния си джоб.

С колко време разполагаше? По-точно след колко време щяха да открият липсата на дежурния? В рамките на няколко минути Код 12 щеше да приключи и щяха да изпратят някого да изведе отново Амблър от стаята му. Трябваше да напусне сградата възможно най-бързо.

Пръстите му напипаха издатина в стената. Беше открил металния капак на шахтата за прането. Покатери се вътре, като се държеше за рамката на входа с две ръце и опипваше шахтата с крака. Беше се притеснявал, че ще е много тясна; в действителност тя беше твърде широка и нямаше монтирана отстрани стълба, както се надяваше. Шахтата беше облицована с гладко стоманено покритие. За да не падне, трябваше да се опира от двете страни с ръце и крака.

Той бавно запълзя надолу по шахтата, като местеше крайниците си в усилна последователност. Напрежението в мускулите му не след дълго стана мъчително болезнено. За почивка не можеше да мисли, мускулите му трябваше да са изопнати непрекъснато, иначе щеше да се сгромоляса право надолу.

Струваше му се, че са изминали часове, когато най-сетне стъпалата му докоснаха дъното, макар да знаеше, че е прекарал в шахтата не повече от две минути. Мускулите му се гърчеха в агонизиращи спазми, докато разбутваше торбите с мръсно пране, почти задавяйки се от вонята на човешка пот и изпражнения. Имаше чувството, че разкопава и се измъква от гроб, дърпаше с ръце, пъплеше, измъкваше се със сетни сили през съпротивляващо се вещество. Всяко влакно на мускулатурата му плачеше за почивка, но такова време нямаше.

Най-сетне си проправи път до твърд циментов под и се озова в — къде беше? — в задушно мазе с нисък таван, озвучавано от грохота и тракането на перални машини. Наведе глава. В края на дългата редица бели индустриални перални двама работници тъкмо зареждаха една машина.

Той се изправи и закрачи покрай пералните машини, налагайки дисциплина над треперещите си мускули. Ако го видеха, стъпките му трябваше да са уверени. Щом излезе извън полезрението на двамата работници, той застана до редица колички за разнасяне на пране и прецени местонахождението си.

Знаеше, че медицинските евакуации се провеждат с високоскоростна моторница и че тя ще акостира скоро, ако вече не беше пристигнала. Точно в този момент вероятно привързваха жертвата на сърдечния удар към носилка. Ако плановете на Амблър имаха някакви шансове за успех, не можеше да си позволи и секунда закъснение.

Трябваше да се качи на тази лодка.

Което означаваше да открие пътя към дока. Не искам да умра тук. Целта на тези думи не беше да предизвика съчувствие у Лоръл Холанд. Беше казал истината, може би най-важната истина, която знаеше.

— Хей — извика някакъв глас. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Дребната власт на служител от средно ниво, човек, чийто живот се състоеше от приемане на скапани заповеди от шефовете си и предаването им на онези, на които шеф беше той.

Амблър с усилие извика нехайна усмивка на лицето си, докато се обръщаше към дребен, плешив мъж с белезникав тен и очи, които се въртяха навсякъде като наблюдателни камери.

— Споко, човече — каза Амблър. — Заклевам се, че не пушех.

— За теб това шега ли е? — Началникът се приближи към него. Погледна значката върху ризата на Амблър. — Как си с испанския? Защото мога да те изпратя да чистиш тоалетни, ти… — Той внезапно млъкна, осъзнал, че лицето на идентификационната значка не е същото като на мъжа в униформата. — Мътните го взели — измърмори.

После направи нещо любопитно — отдръпна се на около двадесет фута разстояние и започна да откача някакво устройство от колана си. Беше радиотрансмитер, който активираше електрошоковия колан.

Не! Амблър не можеше да позволи това. Ако коланът се активираше, той щеше да бъде пометен от приливна вълна от болка и да се строполи в спазми и гърчове на пода. Всичките му планове щяха да се провалят напълно. Щеше да умре тук. Безименен пленник, пионка на сили, които никога нямаше да разбере. Сякаш по собствена воля ръцете на Амблър посегнаха към смачканата кутия в задния му джоб, подсъзнанието му се движеше на част от секундата преди съзнанието му.

Невъзможно е да свали електрошоковия колан. Но е възможно да промуши парчето плосък метал под колана и той направи тъкмо това, набута го с всички сили, без да усеща как издра кожата си. Сега двете метални клеми на колана лежаха върху метал проводник.

— Добре дошъл в света на болката — каза началникът с равен глас и натисна задействащия механизъм.

От задния край на колана се разнесе стържещо бръмчене. Тялото на Амблър вече не беше пътеката на липсващо съпротивление между електрошоковите клеми; там бе сплесканата метална кутия. Той подуши струя дим, а сетне бръмченето секна.

Коланът беше изгорял.

Амблър се спусна към надзирателя, бързо се справи със съпротивата му и го повали на пода. Главата му се удари в бетона и мъжът издаде нисък, сподавен стон. Амблър си спомни нещо, което един от обучаващите го офицери в „Консулски операции“ винаги подчертаваше: лошият късмет беше просто обратната страна на добрия късмет. Във всяко злощастие се крие възможност. Нямаше логически смисъл, но за Амблър често бе придобивало интуитивен смисъл. Той огледа серията инициали под името на мъжа и установи, че той отговаря за управление на инвентара. Това означаваше да следи как нещата влизат в сградата и как я напускат, което налагаше чест достъп до всички входове. Изходните точки на сградата бяха дори по-взискателни от вътрешните портали — те изискваха биометричен подпис от оторизирания персонал. Към който се числеше и мъжът, свлечен в краката му. Амблър смени значката на дежурния, която носеше, с тази на надзирателя. Дори и в безсъзнание мъжът щеше да се превърне в билета му за навън.

На стоманената врата на западния служебен изход имаше надпис в бяло и червено, който недвусмислено заявяваше:

Нямаше нито ключалка, нито картов четец. Вратата бе оборудвана с нещо далеч по-застрашително: вградено в стената устройство, чийто прост интерфейс се състоеше от хоризонтален стъклен правоъгълник и бутон за натискане. Това беше устройство за сканиране на ретината и при него провали не съществуваха. Капилярите, които излизат от зрителния нерв и прозират през ретината, имат уникална конфигурация за всеки индивид. За разлика от четците на пръстови отпечатъци, които работеха с едва шест отличителни индекса, скенерите на ретината включваха стотици такива. В резултат на това при устройствата за сканиране на ретината вероятността за фалшиво разпознаване бе равна на нула.

Което не беше същото като да използваш заблуда. Кажи здрасти на оторизирания си персонал, помисли си Амблър, докато подпъхваше ръце под мишниците на изпадналия в безсъзнание надзирател. Нагласи лицето му пред скенера и с пръсти задържа очите му отворени. Натисна бутона с левия си лакът и от стъклото на скенера блеснаха два лъча червена светлина. След няколко дълги секунди от вътрешността на стоманената врата се разнесе бръмчене и тя се отвори. Амблър пусна мъжа на пода, мина през вратата и се изкачи по няколко бетонни стъпала.

Озова се на товарен док от западната страна на сградата, вдишвайки първите си глътки нефилтриран въздух от много време насам. Денят беше облачен: студен, влажен, навъсен. Но той беше навън. В гърдите му се надигна чувство на въодушевление, бързо потушено от голяма тревога. Намираше се в още по-голяма опасност от преди. От Лоръл Холанд знаеше за електрифицираната ограда, опасваща периметъра. Единственият начин бе да бъде официално ескортирай от острова… или да бъде един от официалните ескортиращи.

Чу далечния звук на моторна лодка, а сетне, по-наблизо, и някакво бръмчене. Към южната страна на сградата се приближаваше електрическа кола, подобна на голям карт за голф. След малко от сградата бе избутана носилка на колелца. Електрическият карт щеше да откара пациента до лодката.

Амблър си пое дълбоко дъх, изтича до колата и потропа от страната на шофьора. Шофьорът предпазливо го изгледа.

Ти си спокоен. Ти си отегчен. Това е просто работа.

— Наредиха ми да не се отделям от човека със сърдечния удар чак до медицинския център — заяви Амблър и се качи в колата. Да се подразбира: и аз не съм доволен от задачата като теб.

Новите получаваме все скапани задачи — продължи той. Тонът му издаваше леко оплакване, посланието носеше извинителна нотка. Той скръсти ръце на гърдите си, прикривайки идентификационната табелка и неподходящата снимка. — И тук не е по-различно от всяко място, на което съм работил.

— В екипа на Барлоу ли си? — изсумтя шофьорът.

— Знаеш как е.

— Голямо е лайно, нали?

— Знаеш как е — повтори Амблър.

На кея мъжете, дошли с моторницата — кормчия, санитар и въоръжен охранител, — започнаха да недоволстват, когато разбраха, че тялото се придружава от служител на клиниката. Не им се доверяваха, че ще свършат работата както трябва? Това ли искаха да им кажат? Освен това, изтъкна санитарят, пациентът вече беше мъртъв. Просто щяха да го откарат до моргата. Но комбинацията от отегчението на Амблър и свиването на рамене от страна на шофьора ги убедиха; пък и никой не искаше да се мотае излишно в такова време. Всеки от членовете на екипажа сграбчи по един от краищата на поръбения с алуминиево фолио чувал и потрепервайки леко в тъмносините си шушлякови якета, пренесоха тялото до една от койките под палубата в задния край на лодката.

Дългият четиридесет фута джет беше по-малък от съдовете, които превозваха персонала на клиниката. Освен това беше и по-скоростен с двата си мотора от по 500 конски сили и щеше да вземе разстоянието до крайбрежния медицински център за десет минути — по-бързо, отколкото да извикат, приземят и натоварят хеликоптер от военновъздушната база „Ленгли“ или от щатския военноморски флот. Амблър се придържаше близо до кормчията — моторницата беше нов военен модел и той искаше да разучи контролното табло. Наблюдаваше как кормчията изравнява кърмата и носа и как после премести клапана на пълна мощ. Сега вече лодката се носеше високо през водата, развивайки скорост от над 35 възела.

Десет минути до брега. Щеше ли измамата му да издържи толкова дълго? Лесно се погрижи фотографията на идентификационната му табела да се напръска с кал от брега, а и знаеше, че хората по-скоро вадят изводи от тона, от гласа, от маниера, отколкото от документите. След няколко минути Амблър се присъедини към санитаря и охранителя, седнали на пейка зад щурвала.

Санитарят — към края на двадесетте, с бузи на червени петна и къдрава черна коса — все още изглеждаше обиден от присъствието на Амблър. Накрая се обърна към Амблър.

— Не ни беше съобщено, че някой ще придружава тялото. Разбирате, че човекът е мъртъв, нали?

— А така ли е? — Амблър потисна прозявка или поне се престори, че го прави.

Боже, нямаше ли вече да престане!

— Да, така е, по дяволите. Сам проверих. Разбирате, че няма как да избяга, нали?

Амблър си спомни високомерния маниер на мъжа, чиято табелка беше отнел. Ето това беше правилният тон.

— Докато не получим заверено удостоверение, твоята дума не значи нищо. Никой на Париш няма такива пълномощия. Така че правилата са си правила.

— Глупости.

— Стига си го тормозил, Олсън — каза охранителят. Това не беше солидарност, беше по-скоро за спорта. Но имаше и нещо друго. Амблър виждаше, че двамата не се познават добре и дори изпитват известна неприязън един към друг. Вероятно ставаше въпрос за класическия проблем на неуточнената власт; санитарят искаше да действа сякаш той е главният, но пък охранителят носеше оръжието.

Амблър хвърли приятелски поглед на охранителя. Той беше плещест, в средата на двадесетте, с подстрижка, направена от военен бръснар. Приличаше на бивш войскови рейнджър или поне затъкнатият на хълбока му пистолет НК Р7, малък и смъртоносен, открай време беше любимото оръжие на рейнджърите. Той беше и единственият въоръжен човек на борда. Амблър усещаше, че не е запуснал навиците си.

— Както и да е — вметна санитарят след кратка пауза. Но не отстъпваше на охранителя, по-скоро казваше „Какъв ти е проблемът?“.

Тримата потънаха в необщителна тишина, а Амблър си позволи да изпита капчица облекчение.

Лодката беше изминала едва няколко мили от остров Париш, когато пилотът, който носеше слушалки на главата си, привлече с жестове вниманието им и натисна лостче, с което пусна радиото по високоговорителя в кабината.

— Тук е пет-нула-пет от остров Париш. — Гласът на диспечера звучеше разтревожено. — Имаме избягал пациент. Повтарям, избягал пациент.

Амблър усети как стомахът му се свива. Трябваше да действа, да използва тази криза. Скочи на крака.

— Мътните го взели — изръмжа той. Високоговорителят отново запращя.

— Моторница 12–647-М, пациентът може да се е промъкнал на вашия съд. Моля, потвърдете или отречете незабавно. Изчаквам.

Охранителят мрачно погледна Амблър, в главата му започваше да се оформя мисъл. Амблър трябваше да я изпревари, да я пренасочи.

— По дяволите — каза той. — Предполагам сега разбирате защо съм тук. — Секунда пауза. — Мислите, че така случайно настояват да има представители на сигурността във всеки съд, който напуска острова? През последните двадесет и четири часа чувахме слухове за някакъв опит за бягство.

— Можеше да ни уведомите — намусено отвърна охранителят.

— Това не е от клюките, които клиниката би искала да се разпространят — обясни Амблър. — Ще проверя тялото незабавно. — Той се запъти към задната каюта под палубата. Вътре отляво имаше тесен шкаф за инструменти, вграден в товарната част на вътрешния корпус. На пода се въргаляха изцапани с масло парцали. Тялото лежеше на стоманена платформа, все още привързано към носилката със самозалепващи се ленти; изглеждаше подуто, вероятно тежеше около сто и десет килограма, а сивкавият оттенък на смъртта беше непогрешим. Сега какво? Сега трябваше да действа бързо, преди другите да са решили да го последват.

Двадесет секунди по-късно той изтича обратно в кабината.

— Ти! — викна обвинително Амблър и размаха показалец към санитаря. — Ти каза, че пациентът е мъртъв. Що за скапани глупости са това? Пипнах врата му и познай какво. Имаше си пулс като всеки от нас.

— Не разбирам какви ги говориш — възмутено отвърна санитарят. — Там долу лежи труп.

Амблър все още дишаше тежко.

— Труп с пулс седемдесет? Не мисля.

Охранителят завъртя глава и Амблър беше сигурен, че си мисли: този звучи сякаш знае какво говори. Амблър имаше моментно предимство, трябваше да го използва докрай.

— Замесен ли си в това? — настойчиво попита той с обвинителни нотки в гласа. — Съучастник ли си му?

— Какво говориш, по дяволите? — отвърна санитарят, а бузите му се зачервиха още повече. Начинът, по който охранителят го гледаше, го вбеси допълнително и от това той звучеше отбранително, несигурно. Санитарят се обърна към охранителя.

— Бекър, нали не вземаш думите му на сериозно? Знам как да измеря един пулс и на носилката лежи вкочанен труп.

— Покажи ни — мрачно нареди Амблър и ги поведе обратно към каютата. Местоимението ни носеше голяма сила, то косвено чертаеше граница между мъжа, когото обвиняваше, и останалите. Амблър трябваше да ги разконцентрира, трябваше да подклажда разногласие, съмнения. В противен случай подозренията щяха да се насочат към него.

Погледна назад и видя, че охранителят върви зад него, извадил пистолета си от кобура. Тримата мъже заобиколиха напречните платформи и продължиха към каютата. Санитарят отвори вратата и после възкликна с шокиран глас:

— Какво, за Бога…

Другите двама надникнаха вътре. Носилката лежеше накривена, пристягащите ленти бяха разлепени. Тялото беше изчезнало.

— Лъжливо лайно такова — избухна Амблър.

— Не разбирам — промълви санитарят с разтреперан глас.

— Е, мисля, че ние останалите разбираме — каза Амблър с леден тон. Ловкото влияние на граматиката — колкото по-често използваше първо лице множествено число, толкова повече се увеличаваше авторитетът му. Той хвърли бегъл поглед на шкафа за инструменти с надеждата, че никой няма да забележи как се е издуло плъзгащото се резе под напора на едва затворената врата.

— Искаш да ми кажеш, че един труп просто е излязъл оттук? — сопна се късо подстриганият охранител и се обърна към къдрокосия южняк, като държеше твърда ръка върху пистолета си.

— Може би просто се е изсулил от носилката и е отишъл да поплува — присмехулно рече Амблър. Разработвай сценария си, не ги оставяй да мислят в друга посока. Не бихме могли да чуем, а в тази мъгла нямаше и как да видим. До брега остават три мили, не е кой знае какво усилие, ако кръвта ти кипи. Типично поведение за трупове, нали?

— Това е лудост — запротестира санитарят. — Нямам нищо общо с това! Трябва да ми повярвате. — Формата на отричане беше автоматична, но ефективно затвърди жизненоважния елемент на твърдението: че беглецът е мъжът на носилката.

— Предполагам сега вече се досещаме защо беше толкова подразнен, че ме накараха да ви придружа — каза Амблър на охранителя, достатъчно високо, за да надвика шума на мотора. — Слушай, по-добре съобщи за инцидента възможно най-бързо. Аз ще държа заподозрения под око.

Охранителят изглеждаше объркан и Амблър можеше да разчете противоречивите импулси, изписани на лицето му. Затова се наведе и поверително заговори на ухото му.

— Знам, че нямаш нищо общо с това — каза Амблър. — Ще се постарая този факт да е достатъчно ясен в доклада ми. Няма за какво да се тревожиш. — Предаденото послание не се криеше в съдържанието на думите. Амблър идеално осъзнаваше, че не се обръща към притесненията на охранителя — на него все още не му беше хрумнало, че някой може да го заподозре в съучастничество при бягство от строго охранявано съоръжение. Но вдъхвайки му увереност по този въпрос и говорейки за „доклада си“, Амблър едва доловимо установяваше авторитета си: човекът в гълъбовосивата униформа сега представляваше официалната власт, процедурата, дисциплината на заповедта.

— Разбрано — отвърна охранителят и погледна Амблър за успокоение.

— Дай ми пистолета си, а аз ще държа под око този субект — каза Амблър с равен тон. — Но ти трябва да съобщиш за това по радиото незабавно.

— Веднага — потвърди охранителят. Амблър виждаше, че мъжът изпитва пристъпи на тревога, докато събитията — смайващи, необичайни събития — прегазваха нормалната му предпазливост. Преди да подаде заредения си Хеклер и Кох Р7 на мъжа в сивата униформа, той се поколеба за миг. Но само за миг.

Глава 2

Ленгли, Вирджиния

Дори и след почти три десетилетия служба Клейтън Кейстън все още се наслаждаваше на дребните детайли в комплекса на ЦРУ — скулптурата в двора, известна като Криптос — S-образен меден лист с перфорирани в него букви, изработен в сътрудничество между скулптор и криптограф от управлението. Или барелефът на Алън Дълес на северната страна, под който бяха гравирани красноречивите думи „Паметникът му е навсякъде около нас“. Но не всички скорошни нововъведения бяха така приятни. Централният вход на агенцията всъщност беше фоайе към така наречения първоначален главен щаб — беше станал „първоначален“, когато през 1991 г. завършиха новия главен щаб и според номенклатурните порядки вече нямаше нищо, което да се нарича просто главен щаб. Човек трябваше да избира между първоначалния и новия из шестетажните офис сгради, пръснати по хълма. За да се стигне до централния вход на новия главен щаб, трябваше да се отиде до четвъртия етаж. Всичко това беше доста непрактично, което според неговите възгледи по принцип не беше препоръчително.

Собственият офис на Клейтън, разбира се, се помещаваше в първоначалния главен щаб, но не беше в близост до пропускащите ярка светлина прозорци по външните стени. Всъщност офисът му беше направо скрит във вътрешно помещение без прозорци, което обикновено би приютявало копирни машини и канцеларски материали. Беше си чудесно местенце, ако не желаеш да те безпокоят, но малцина разсъждаваха по този начин. Дори и ветераните в управлението по-скоро смятаха, че Кейстън е жертва на вътрешно изгнание. Гледаха го и виждаха посредствен човек, така и не постигнал нищо, служител до живот, който внимателно прелистваше документи, докато отмяташе дните до пенсия.

Всеки, който го беше видял да заема мястото си зад бюрото тази сутрин, с поглед, вперен в настолния си часовник, моливите и химикалките си, подредени старателно като сребърни прибори върху ленена покривка, само би затвърдил тези си впечатления.

Часовникът сочеше 8:54, шест минути преди работният ден да започне истински според мнението на Кейстън. Той извади брой на „Файненшъл Таймс“ и го отвори на кръстословицата. Очите му се стрелнаха към настолния часовник. Пет минути. Сега започна да решава. Едно хоризонтално. Препятствие, спънка. Едно вертикално. Нещо дразнещо и досадно. Четири хоризонтално. Хазартна игра. Две вертикално. Автентична британска парична единица. Моливът безшумно попълваше квадратчетата, като рядко се поколебаваше по-дълго от секунда-две. Пречка. Неудобство. Бревет. Стерлинг.

И сега беше готов. Часовникът показваше 8:59. Той чу тропот край вратата — асистентът му, пристигащ точно навреме, останал без дъх от тичането по коридора. Точността беше тема на скорошен разговор помежду им. Ейдриън Чои отвори уста, сякаш да промърмори някакво извинение, но после погледна часовника си и безмълвно седна пред компютъра. В бадемовите му очи се таеше сянка на недоспиване, гъстата му черна коса беше още влажна от сутрешния душ. Ейдриън Чои беше на двадесет и една години и имаше дискретна обица под долната си устна.

Точно в 9 часа Кейстън изхвърли вестника в кошчето и активира електронната си поща. Имаше няколко безинтересни имейла до всички в управлението: нова програма за социални грижи, малка промяна в зъболекарската осигуровка, адрес в интранет, на който служителите можеха да проверят статуса на пенсионната си осигуровка. Имаше един от чиновник от регионалния офис на корпорацията за информационни проучвания в Сейнт Луис, който макар и озадачен от получената молба от страна на отдел „Вътрешно разследване“, с готовност предоставяше данни за сделките със специална цел, сключени от определена компания в леката индустрия през последните седем години. Друг идваше от малка фирма, регистрирана на фондовата борса в Торонто, и съдържаше изискания от Кейстън списък с търговските дейности, извършвани от членовете на управителния съвет през последните шест месеца. Ревизорът не разбираше защо Кейстън би имал нужда от точното време на приключване на всяка трансакция, но беше спазил молбата надлежно.

Кейстън осъзнаваше колко скучни изглеждат заниманията му на повечето негови колеги. Бившите членове на студентски военни организации и братства, били вече на оперативна работа или надяващи се да го сторят някой ден, се отнасяха към него с милостиво снизхождение. „Трябва да отидеш, ако искаш да научиш“, беше паролата им. Кейстън така и не беше ходил никъде, разбира се, но и не одобряваше този догматизъм.

Често проучването на набор разпечатки можеше да ти каже всичко необходимо, без дори да ставаш от бюрото си.

Но пък и много малко от колегите на Кейстън в действителност знаеха с какво точно се занимаваше той. Дали не беше един от онези, които одитираха сметките за пътувания и бизнес развлечения? Или контролираше изразходването на копирна хартия и тонер касети? Така или иначе по престиж позицията му се нареждаше малко над тази на хигиенистите. Неколцина от колегите на Кейстън обаче го третираха с уважение, дори с нещо подобно на страхопочитание. Това бяха хора от вътрешния кръг приближени на директора на ЦРУ или от най-високо ниво на дирекцията по контраразузнаване. Те знаеха как всъщност беше задържан Олдрич Еймс през 1994 г. И също така как едно минимално, но постоянстващо разминаване между отчетения разход и получения приход се бе превърнало в нишката, довела до разобличаването на Гордън Блейн и до разкриването на широка заговорническа мрежа. Те знаеха за дузина други победи, някои от не по-малко значение, които никога нямаше да станат достояние на общественото внимание.

Способността му да нахлува там, където се проваляха цели отдели, се дължеше на смесица от качества и умения. Без да напуска кабинета си, той дълбаеше тунели през виещия се лабиринт на човешката подкупност. Светът на емоциите не го интересуваше особено; вместо това той беше обладан от счетоводното измерение на колони цифри, които не съвпадаха. Резервирано, но неосъществено пътуване, отчетена фактура за събитие, което се разминаваше с докладваната дневна програма, такса върху кредитната карта за втори, нерегистриран мобилен телефон — съществуваха безброй малки подхлъзвания, останали незабелязани от измамника, а обикновено беше достатъчно само едно. И въпреки това онези, които не се осмеляваха да се отдадат на скуката на сравняването, на пресмятането дали колона едно хоризонтално съвпада с колона едно вертикално, нямаше никога да ги засекат.

Ейдриън, чиято коса беше почти изсъхнала, се приближи към бюрото му, стиснал няколко записки в ръка, и оживено му заразказва какво е отметнал и какво е изхвърлил. Кейстън вдигна очи към него, към татуираните му ръце и спорадичните отблясъци на другата обица на езика му — тези неща определено не бяха разрешени, когато той започваше кариерата си, но пък несъмнено управлението трябваше да се променя с времето.

— Не пропускай да изпратиш за обработка тримесечните формуляри — каза Кейстън.

— Супер — отвърна Ейдриън. Употребяваше супер доста често, което звучеше някак старомодно на Кейстън, но думата очевидно бе подела нов живот. Означаваше, поне според тълкуванията му, нещо като: Чух какво каза и го приех присърце. Може би означаваше по-малко, но със сигурност не и повече.

— Имаше ли нещо различно, нещо… необичайно в информацията, пристигнала тази сутрин?

— Получихме гласово съобщение от младши заместник-директора Кейлъб Норис? — В гласа му се промъкна оттенък на калифорнийски диалект — въпросителната интонация, с която младите толкова често завоалираха твърденията си.

— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?

— Извинявай. Съобщавам ти. — Ейдриън млъкна. — Имам чувството, че е спешно.

Кейстън се облегна в стола си.

— Имаш чувството?

— Да, сър.

Кейстън изучаващо огледа младия мъж като ентомолог, изследващ отровна оса.

— И ти… споделяш чувствата си. Интересно. Значи аз съм член на семейството ти, родител или брат? Приятелчета ли сме? Да не би да съм ти съпруга или приятелка?

— Ами…

— Не съм ли? Просто проверявах. В такъв случай ето какво ти предлагам — моля те, не ми казвай какво чувстваш. Интересува ме единствено какво мислиш. В какво имаш основание да вярваш, дори и само с частична сигурност. Какво знаеш от наблюдение или заключения. Що се отнася до тези мъгляви неща, наречени чувства, можеш да ги запазиш за себе си. — Той направи пауза. — Съжалявам, нали не засегнах чувствата ти?

— Сър, аз…

— Това беше подвеждащ въпрос, Ейдриън. Не отговаряли.

— Много образователно, сър — каза Ейдриън с едва трептяща усмивка на устните. — Взех си бележка.

— Но ти казваше нещо. За нестандартни входящи съобщения.

— Ами да, пристигна онова жълто нещо от офиса на заместник-директора.

— Досега трябваше да си научил цветовите кодове на агенцията. В ЦРУ няма „жълто“.

— Съжалявам — каза Ейдриън. — Канарено.

— Което означава какво?

— То е за… — Той направи пауза, сякаш изпадна в мигновена амнезия. — Отнася се за инцидент с усложнения по сигурността. Тоест не — ЦРУ. Нещо, което има общо с другите служби. ДПС.

ДПС. Други правителствени служби. Удобен термин, заместващ изхвърли в „кошчето“.

Кейстън чевръсто кимна и пое яркожълтия плик. Изглеждаше му пълна безвкусица, приличаше на ослепителна, крещяща тропическа птица, всъщност канарче. Той сам счупи осигурителния печат, сложи очилата си за четене и бързо прегледа доклада. Потенциално нарушение в сигурността, свързано с бягството на задържан в психиатрична клиника. Пациент № 5312, обитаващ таен център за лечение с максимална охранителна защита.

Беше странно, помисли си Кейстън, че пациентът не е назован по име. Той препрочете доклада, за да види къде се беше случил инцидентът.

Психиатричното заведение на остров Париш.

В главата му зазвъня звънец. Предупредителен звънец.

Амблър с усилие си проправяше път през полуизсъхналата крайбрежна растителност — ярдове ниски храсти, жилави треволяци и остри тръни; твърдите като шкурка стръкове и шубраци дърпаха подгизналите му дрехи. Сетне продължи през групичка голи, попарени от солта дървета. Той потрепери на поредния порив леден вятър и се опита да не обръща внимание на бодливия пясък, който бе напълнил несъразмерните му обувки и жулеше кожата му при всяка стъпка. Като се имаше предвид, че военновъздушната база „Ленгли“ бе на около 20–30 мили северно, а щатската военноморска база — на същото разстояние, само че южно, той очакваше всеки момент да долови ниския, свистящ звук на военен хеликоптер. Магистрала 64 се намираше на около половин миля от мястото, на което беше той. Нямаше време за почивка. Колкото по-дълго стоеше на открито, в толкова по-голяма опасност се намираше.

Амблър ускори крачка, докато не чу тътена на магистралата. Застанал на банкета, той се поотупа от пясъка и листата, вдигна палец и се усмихна. Беше мокър и раздърпан, носеше странна униформа. Усмивката му трябваше да е дяволски вдъхновяваща.

Минутка по-късно до него спря камион с логото на чипсове „Фрито Лей“. Шофьорът, мъж с месести черти, огромен корем и слънчеви очила, имитация на „Рейбан“, му махна да се качи. Пътуването му беше осигурено.

В главата му зазвучаха думите на стар църковен химн: Стигнахме дотук, водени от вярата.

Камион, кола, автобус, няколко прекачвания по-късно, той стъпи на сенчестия асфалт на столицата. Отби се в търговски комплекс, където откри магазин за спортни стоки и набързо си купи невзрачни дрехи от кошовете с намаление. Плати с парите, които намери в джобовете на униформата, и се преоблече зад подрязания жив плет, граничещ с магазина. Нямаше време дори да се огледа, но знаеше как изглежда — спортните панталони, фланелената риза и шушляковото яке с цип представляваха обичайния гардероб на всеки американски мъж извън офиса.

Пет минути в чакане на автобусната спирка: Рип Ван Уинкъл си идваше у дома.

Докато гледаше как пейзажът става все по-гъсто населен с приближаването на автобуса към центъра на Вашингтон, Амблър потъна в дълбок размисъл. Винаги идваше момент, когато хормоните на стреса, наводнили телесните системи, се изчерпваха и емоциите като въодушевление или страх отстъпваха пред пълната апатия. Амблър беше достигнал този миг сега. Умът му се рееше, през съзнанието му се втурнаха лица и гласове от мястото, което беше напуснал.

Беше оставил затвора зад гърба си, но не и спомените за него.

Последният психиатър, който го беше „оценявал“, беше слаб, жилав мъж малко над петдесетте, с очила с черни рамки. Косата му сивееше по слепоочията, а един дълъг кафяв кичур падаше през челото му по момчешки и само подчертаваше колко далеч от всичко момчешко е в действителност. Но Амблър виждаше в него и много други неща.

Виждаше един човек, който като защитна реакция опипваше с пръсти старателно надписани папки и въртеше в ръцете си химикалки, те, също като моливите, се разглеждаха като потенциално оръжие, човек, който ненавиждаше работата си и заобикалящата го реалност — ненавиждаше факта, че работи в правителствено заведение, където секретността беше много по-важна от лечението. Как ли беше стигнал дотук? Амблър с готовност правеше догадки: траекторията на кариерата му вероятно бе започнала със стипендия в медицински колеж, последван от специализация по психиатрия във военна болница. Но не беше предполагал, че нещата ще се развият така, нали? С развития си усет към хилядите различни проявления на човешкото неудовлетворение Амблър виждаше пред себе си мъж, който е мечтал за един по-друг живот, може би за онзи живот, описван в старите романи и филми: пълен с книги кабинет в горната част на Манхатън, мека кожена кушетка и стол с подлакътници, лула, клиентела от писатели, художници и музиканти, очарователни предизвикателства.

Сега най-трудната част от деня му беше просто да извърши работата си в място, което презираше, сред пациенти и служители, на които нямаше доверие. В разочарованието си той вероятно търсеше нещо друго, което да го накара да се почувства жив, нещо различно от всекидневната скука. Може би пътуваше по света, може би прекарваше ваканциите си като любящ съпруг у дома, може би ходеше на специални еко турове из тропически гори и пустини. Може би бе събрал впечатляваща колекция вина или беше почитател на хандбала, или вманиачен играч на голф — нещо. Винаги имаше нещо при тези провалени случаи. Всеки отделен детайл на предположенията му можеше да е грешен. Но Амблър беше сигурен, че е уловил правилно основното чувство. Той умееше да разгадава хората, това беше работата му.

Да вижда в тях.

Психиатърът не го харесваше — Амблър го караше да изпитва безпокойство на подсъзнателно ниво. Предполагаше се, че експертизата на лекаря му позволява да вникне в пациента и с това обикновено вървеше едно усещане за власт, за авторитет — авторитета на учителя над ученика, на психолога над пациента. Но този човек не изпитваше подобно чувство на авторитет над Амблър.

— Нека ви напомня, че целта на тези сесии е строго оценителен — каза мъжът на пациента си. — Моята работа е да наблюдавам прогреса и да държа под око всеки нежелан страничен ефект от медикаментите. Така че да започнем с това. Някакви нови странични ефекти, за които трябва да знам?

— Щеше да е по-лесно да разговаряме за странични ефекти — тежко каза Амблър, — ако знаех какъв се предполага да е главният ефект.

— Целта на лекарствата е да контролират психиатричните ви симптоми. Параноични представи, дисоциативни смущения, синдром на въображаемото его…

— Думи — прекъсна го Амблър. — Без значение. Звуци без смисъл.

Психиатърът записа нещо на лаптопа си. Бледосивите му очи гледаха студено иззад очилата.

— Няколко различни психиатрични екипа се бореха с дисоциативните нарушения на самоличността ми. Вече сме минали през това. — Лекарят натисна копче на малко дистанционно управление и включи аудиокасета, чийто звук се чуваше ясно и чисто през намалените тонколони. Един глас — гласът на Амблър — започна да бълва теории на конспирацията със задъхана настойчивост. — Всички вие стоите зад това. Всички вие. И всички те. Опашката на човешката змия виси над всички. — Записът продължаваше. — Тристранната комисия… Опус Деи… Родът Рокфелер…

За Амблър звукът на собствения му глас, записан на предишна психиатрична сесия, беше почти физически болезнен.

— Спрете го — тихо каза той, неспособен да преглътне напиращата емоция. — Моля ви, спрете го.

Психиатърът спря касетата.

— Вярвате ли още в тези… теории?

— Това са параноидни фантазии — каза Амблър замаяно, но отчетливо. — И отговорът е не. Дори не си спомням да съм ги изричал.

— Отричате, че това сте вие на касетата?

— Не — отвърна Амблър. — Не го отричам. Просто… не си спомням. Това не съм аз, разбирате ли? Искам да кажа, аз не съм такъв.

— Значи сте някой друг. Двама различни души. Или повече?

Амблър безпомощно сви рамене.

— Когато бях дете, исках да стана пожарникар. Вече не искам да съм пожарникар. Това дете не съм аз сега.

— Миналата седмица казахте, че когато сте били дете, мечтата ви е била да станете баскетболен играч. Или тогава съм разговарял с някой друг? — Психиатърът свали очилата си. — Въпросът, който ви задавам, е въпрос, който сам трябва да си зададете: Кой сте вие?

— Проблемът с въпроса е — каза Амблър след дълга пауза, — че си мислите, че има няколко възможни отговора. Искате да избирам от малкия ви списък с опции.

— Това ли е проблемът? — Психиатърът вдигна очи от лаптопа си. — Бих казал, че истинският проблем е, че вие отбелязвате повече от един отговор.

На Амблър му трябваха няколко секунди да се надигне от мястото си, когато автобусът спря на спирка „Кливланд Парк“, но успя да слезе навреме. На улицата той нахлупи шапката си и се огледа — първоначално с тревога заради откъсването си от нормалността, а сетне наслаждавайки се с цялата си душа на самата нормалност.

Беше се върнал.

Искаше му се да подскочи във въздуха. Искаше му се да вдигне високо ръце. Искаше му се да открие виновниците за заточението си и да им раздаде сурова справедливост. Мислехте, че няма да изляза? Това ли си мислехте?

Това не беше времето, което би избрал за завръщане у дома. Небето все още беше притъмняло, тротоарът беше черен и хлъзгав от ситния дъжд. Беше един обикновен ден на едно обикновено място, осъзна той, но след дългия период на изолация се чувстваше завладян от кипящия живот навсякъде около себе си.

Минаваше покрай улични лампи с бетонни осмоъгълни стълбове, облепени с фотокопирани обяви и плакати. Поетично четене в кафенета, концерти на рок групи, току-що напуснали гаражите. Нов вегетариански ресторант. Комедиен клуб със злощастното име „Километрични усмивки“. Цялата цъфтяща, бръмчаща какофония на човешките занимания, настояваща с глъч за внимание от подгизнали парчета хартия. Животът отвън. Не, поправи се той, просто животът.

Той вдигна глава и се огледа наоколо. Обикновена улица в мрачен ден. Да, имаше опасности. Но ако успееше да стигне до апартамента си, можеше да си възвърне обичайния ритъм на живот, за който копнееше и от който се нуждаеше.

Дали щяха да се осмелят да го последват тук? Тук, на едно от малкото места по света, където имаше хора, които наистина го познаваха. Това със сигурност беше най-безопасното кътче. Дори да се появяха, той не се страхуваше от открита конфронтация. Беше безразсъдно, но даже копнееше за такава. Не, не се страхуваше от онези, които го бяха затворили, сега беше време те да се страхуват от него. Очевидно някакъв враждебен елемент бе злоупотребил със системата, опитвайки се да го закопае жив, потапяйки го сред изгубени души, шпиони, вцепенени от депресия или обезумели от халюцинации. Сега, когато беше навън, враговете му трябваше да побегнат, да се скрият вдън земя. Не можеха да си позволят да го нападнат тук, на открито, където местната полиция със сигурност щеше да се намеси. Защото колкото повече хора знаеха за случая му, толкова по-голяма беше заплахата за разобличаване на заговорниците срещу него.

На ъгъла на авеню „Кънектикът“ и улица „Оруей“ Амблър видя будката за вестници, покрай която минаваше всяка сутрин, когато бе в града. Видя опърпания мъж, на който тук-там липсваше някой зъб и който все още носеше червената си плетена шапка, и се усмихна.

— Реджи — извика Амблър. — Реджи, приятелю мой.

— Хей — каза продавачът. Но това беше рефлекс, а не истински поздрав.

Амблър закрачи към него.

— Мина доста време, а?

Продавачът отново го погледна. По лицето му не проблесна и следа от разпознаване.

Амблър отправи очи към купчината вестници „Вашингтон Поуст“, където най-горният брой вече бе опръскай от дъжда, и забелязвайки датата, изпита остра болка. Третата седмица на януари, нищо чудно, че беше толкова студено. Той силно примигна. Почти две години. Бяха му отнели почти две години. Две години на забрава, отчаяние и изолация.

Но сега не беше времето да размишлява над загубата.

— Хайде, Реджи. Как си? Работиш здравата или едва-едва?

Объркването по сбръчканото лице на Реджи премина в подозрение.

— Нямам дребни за теб, братле. И не раздавам безплатно кафе.

— Реджи, хайде де, ти ме познаваш.

— Продължавай по пътя си, човече — каза Реджи. — Не искам неприятности.

Амблър се обърна и безмълвно измина разстоянието от половин пресечка до голямата жилищна сграда, построена в готически стил, където бе живял като наемател през последното десетилетие. „Баскертън Тауърс“. Издигната през двадесетте години на двадесети век, сградата представляваше шестетажна структура от червени тухли, декорирана със светлосиви колони и пиластри от бетон. Металните щори по прозорците на коридорите на всеки етаж бяха затворени наполовина, наподобявайки притворени клепачи.

„Баскертън Тауърс“. Нещо като дом за един мъж, който в действителност нямаше такъв. Да прекараш кариерата си в програма за специален достъп — най-високо ниво на оперативната сигурност — означаваше да прекараш кариерата си под псевдоним. В „Консулски операции“ нямаше по-секретно звено от Отдела за политическа стабилизация и никой от оперативните агенти не познаваше другите си колеги, освен по кодово име. Това не беше начин на живот, който водеше до създаване на дълбоки социални взаимоотношения — работата означаваше да прекарваш повечето си дни в чужбина, изолиран и за непредвидими периоди време. Дали имаше истински приятели? Все пак краткото му пребиваване у дома придаваше специална тежест на случайните му улични запознанства в околността. И независимо колко малко време прекарваше в „Баскертън Тауърс“, апартаментът му се беше превърнал в истински дом за него. Не беше убежище като къщата му край езерото, но представляваше символ на нормалността. Място, където да пусне котва.

Жилищната сграда започваше от улицата, а една обла алея позволяваше на колите да достигнат фоайето.

Амблър огледа улиците и тротоарите, не видя знак, че някой проявява особен интерес към него, и се приближи до сградата. Някой там щеше да го познава — портиерът, ако не управителят на сградата или домакинът, и щеше да го пусне в жилището му.

Той огледа дългата табела на живеещите — черни пластмасови букви на бяла дъска, редици имена в азбучен ред.

Нямаше Амблър. След Алстън следваше Ауер.

Значи му бяха отнели апартамента? Беше разочароващо, но не и изненадващо.

— Мога ли да ви помогна, сър? — От отопленото фоайе се показа един от портиерите, Грег Денович. Едрата му челюст както винаги бе засенчена от гъста, устойчива на бръсначите брада.

— Грег — весело каза Амблър. Грег вероятно идваше от Грегор, човекът бе от бивша Югославия. — Мина доста време, а?

Изражението на Денович ставаше все по-познато на Амблър — това беше недоумението на човек, поздравен приятелски от абсолютно непознат.

Амблър свали шапката си и се усмихна.

— Не бързай, Грег. Апартамент 3В?

— Познавам ли ви? — попита Денович. Но този път не беше въпрос. Беше твърдение. Негативно твърдение.

— Предполагам, че не — тихо отвърна Амблър. А сетне объркването му отстъпи на паниката.

Някъде зад гърба си чу изсвистяването на спирачки по мокра настилка. Бързо се обърна и видя бял микробус да спира твърде бързо от другата страна на улицата. Чу да се отварят и затръшват врати и видя трима мъже в униформите на надзирателите в клиниката. Единият носеше карабина, други двама имаха в ръцете си пистолети. И тримата тичаха към него.

Микробусът. Разпозна го. Беше част от извънредната операция по „намиране и връщане“, използвана от тайните клонове на федералното правителство за деликатни домашни залавяния. Независимо дали ставаше въпрос за вражески агент или чуждестранни шпиони на щатска земя, общото помежду им беше, че не бяха предназначени за нито един клон на официалната система на реда. А в тази влажна и студена януарска сутрин Харисън Амблър беше „доставката“, която трябваше да бъде прибрана. Нямаше нужда да се предлагат обяснения на местната полиция, защото той щеше да е изчезнал дълго преди тяхното появяване. Това не беше открита конфронтация; онова, което бяха дирижирали, беше скоростно, незабелязано похищение.

Амблър осъзна, че появявайки се на това място, беше позволил на желанията си да потиснат добрата му преценка. Не можеше да си позволи повече грешки.

Мисли, трябваше да мисли.

Или по-точно, трябваше да чувства.

След две десетилетия като оперативен агент Амблър беше принуден да усъвършенства начините на бягството и спасението. Това беше втората му природа. Но подходът му не включваше логически решетки, „дървета на решението“ или други безплодни механизми, които инструктори понякога пробутваха на новаците. Предизвикателството беше да почувстваш изхода от ситуацията, да импровизираш според необходимостта. Да постъпиш другояче означаваше да пропаднеш в коловоза на рутината, а всичко, което беше рутина, можеше да бъде предвидено и пресечено от противниците.

Амблър огледа улицата пред „Баскертън Тауърс“. Триточковата блокада беше стандартна процедура — отрядът сигурно се беше разположил от двете страни на сградата, преди микробусът да спре отсреща. И наистина Амблър видя въоръжени мъже, някои в униформа, други не, да настъпват към сградата от две посоки с целеустремената крачка на опитни агенти по залавянето. Сега какво? Можеше да се стрелне във фоайето и да търси заден изход. Но ходът му щеше да е предвиден и вече сигурно бяха взети предохранителни мерки. Можеше да изчака минаваща групичка пешеходци, да се присъедини към тях и да се опита да надбяга мъжете, разположени от далечния край на сградата. Но и този ход криеше опасности. Спри да мислиш, застави се Амблър. Това беше единственият начин да ги надхитри.

Впил очи в мъжа с късата карабина, който бързаше през булеварда, Амблър се опита да види всеки детайл от лицето му, независимо че ръмежът се превръщаше в силен дъжд. И после реши да предприеме най-опасния от всички възможни ходове.

Той затича право срещу мъжа.

— Какво ви забави толкова дълго? — кресна му Амблър. — Размърдайте си задниците, да ви вземат мътните! Измъква се! — Той се извъртя и енергично размаха палец към фоайето на „Баскертън Тауърс“.

— Пристигнахме възможно най-бързо — отвърна мъжът с карабината. Другите двама притичаха покрай Амблър и сега той видя, че носят тактически пистолети 45-и калибър с по дванадесет патрона в пълнителя. Това беше голяма огнева мощ за залавянето на един човек. Ако се приемеше, че заповедите бяха за залавяне.

Амблър закрачи тежко към спрелия от другата страна на улицата микробус. Пътниците му се бяха разпръснали около фоайето на „Баскертън Тауърс“, щеше да им отнеме съвсем кратко време да осъзнаят грешката си.

Амблър се приближи към вратата на шофьора, отвори портфейла, който принадлежеше на надзирателя от остров Париш, и го вдигна за секунда към шофьора, сякаш да се идентифицира. Беше твърде далеч, за да се види какво показва, авторитетният жест трябваше да е достатъчно убедителен. Докато шофьорът отваряше прозореца, Амблър се опита да го прецени. Очите на мъжа бяха невъзмутими, бдителни, а вратът му къс и мускулест: щангист.

— Получихте ли промените в заповедта? — настойчиво попита Амблър. — Да се убие, а не да се залови. И какво ви забави толкова? Ако бяхте на място минута по-рано, вече щяхме да сме приключили.

Шофьорът остана безмълвен за момент. После погледът му стана още по-твърд.

— Онова, което ми показахте? Не можах да го видя. Внезапно Амблър почувства как огромната, тежка ръка на мъжа сграбчва дясната му китка.

— Казах, че не можах да го видя. — Гласът на шофьора беше нисък, заплашителен. — Покажете ми го отново.

С лявата си ръка Амблър посегна към якето си за пистолета, който беше отнел от охранителя на моторницата, но шофьорът беше превъзходно обучен, с бързи като светкавица рефлекси — той смазващо удари оръжието със свободната си ръка и го запрати високо във въздуха. Амблър трябваше да действа мигновено. Той силно изви китката си, издърпа я към тялото си и до нивото на раменете си, а после остро я спусна надолу, използвайки предмишницата си като лост, и смаза ръката на шофьора в ръба на ниско спуснатия прозорец.

Шофьорът изскимтя, но не го пусна. Хватката му беше като от стомана. С другата си ръка вече тършуваше за отделението под таблото, където без съмнение имаше някакво оръжие.

Амблър отпусна дясната си ръка и позволи на шофьора да го издърпа донякъде в кабината. После с другата си ръка прониза ларинкса на мъжа със старателно прицелен удар.

Шофьорът го пусна и се наведе напред, задърпал яката си с две ръце. Бореше се за въздух — счупеният хрущял възпрепятстваше притока. Амблър отвори вратата и издърпа шофьора от мястото му. Мъжът направи няколко крачки и се сгромоляса на земята.

Амблър се качи в микробуса, запали двигателя и се понесе надолу по улицата, а зад себе си чуваше крясъците на изумление сред мъжете от втория отряд. Но вече беше твърде късно да предприемат нещо.

Амблър не завиждаше на началника им, който трябваше да обяснява как „доставката“ не само бе избягала под носовете им, но и беше избягала с превозното средство на екипа.

Но пък ходът му не включваше изчисления и предумисъл. Сега осъзнаваше, че действията му са били продиктувани от израза на лицето на първия мъж — търсещ, неспокоен и несигурен. Ловец, който не беше сигурен дали е открил плячката си. Отрядът беше изпратен твърде бързо, за да разполага със снимки. От Амблър се очакваше да постъпи като повечето бегълци в подобна ситуация — да се саморазкрие, като се опита да избяга. Но как да организираш гонитба, когато лисицата тича редом с хрътките?

Микробусът вършеше отлична работа като кола за бягство, но след броени минути щеше да се превърне в ярък фенер, сигнализиращ присъствието му на преследвачите. Няколко мили по-надолу по авеню „Кънектикът“ Амблър вкара микробуса в странична уличка и го изостави с ключовете на таблото. Ако имаше късмет, някой щеше да го открадне.

На този етап анонимността му щеше да е най-добре подсигурена в някоя натоварена зона, която беше и жилищен, и бизнес район — участък от града, където имаше посолства, музеи, църкви, книжарници, жилищни сгради. Място с активен пешеходен трафик. Място като „Дюпон Съркъл“. Разположен около кръстовището на трите главни булеварда на града, „Дюпон Съркъл“ беше процъфтяващ квартал и дори и в тази сурова зимна утрин тротоарите щяха да са приемливо пълни. Амблър взе такси дотам, слезе на ъгъла на авеню „Ню Хемпшир“ и 20 улица и бързо потъна сред тълпата. Имаше наум определена дестинация, но на лицето си поддържаше израз на безцелно отегчение.

Докато вървеше през навалицата, Амблър се опитваше да държи под око заобикалящите го хора, без да се заглежда в някого. Въпреки това всеки път, когато погледът му се спреше на някой минувач, старите чувства се завръщаха — особено в неговото състояние на крайна бдителност, той имаше усещането, че чете страница от нечий личен дневник. Трябваше му само мимолетно зърване, за да регистрира забързаните стъпки на около шестдесетгодишна жена с тъмноруса коса, синя плисирана пола, която се подаваше под незакопчаното карирано палто, големи позлатени обици и голям найлонов плик на модната марка „Ан Тейлър“, стиснат твърде силно в осеяната й със старчески петна ръка. Тя беше прекарала часове, приготвяйки се да излезе навън, а да излезе навън означаваше да пазарува. По лицето й пробягваха отблясъци нацупена самота; дъждовните капки по бузите й можеха да са и сълзи. Беше бездетна, предположи Амблър, и може би това също беше извор на съжаление. В миналото й без съмнение е имало съпруг, който бе допълвал живота й, съпруг, който преди — десет години? или по-дълго? — бе станал неспокоен и си беше намерил по-млада, по-свежа партньорка, която да допълва неговия живот. И затова тя пазаруваше, макар и пестеливо, и се срещаше с приятели на чай, и играеше бридж, но може би не толкова често, колкото би искала; Амблър усещаше у нея съществено разочарование от хората. Тя вероятно подозираше, че собствената й тъга ги отблъсква по някакъв подсъзнателен начин, те бяха твърде заети за нея и изолацията й само задълбочаваше тъгата й, а компанията й ставаше все по-малко желана. И затова тя пазаруваше, купуваше си дрехи, които бяха твърде младежки за нея, тършуваше за „изгодни сделки“ и „големи намаления“ на стоки, които не изглеждаха по-скъпи, отколкото бяха. Дали всяко предположение на Амблър беше вярно? Това нямаше особено значение, той знаеше, че е уловил сърцевината на истината.

Очите му се спряха на ленив млад чернокож мъж в дънки с ниска талия и шапка с козирка, придърпана над очите му, с диамантена обица на едното ухо и изящно оформена тънка брада под долната устна. Беше окъпан в парфюм „Арамис“, а погледът му се рееше през улицата към друг млад мъж — горделив и нагизден, с атлетични бедра, очертани от прилепналите му панталони, и дълга руса коса, — а сетне отново отмести очи назад, насили се да го стори, за да не издава увлеченията си. Момиче с кокосова кожа и едри гърди, изправена коса и лъскаво тъмно червило на пухкавите си устни, нисичко въпреки токчетата, се мъчеше упорито да не изостава от младия чернокож мъж — нейния приятел или поне така я караше да си мисли. В определен момент тя щеше да се чуди защо приятелят й, толкова самонадеян и наперен на улицата, се държи толкова смирено и колебливо, когато останат насаме. Защо срещите им свършваха толкова рано, къде всъщност ходеше след това.

Но Амблър виждаше, че все още и през ум не й минава мисълта, ни най-малкото подозрение, че той разкрива себе си истински само с други млади мъже.

Интернет кафенето беше там, където Амблър си го спомняше, близо до 17 улица и църквата, три пресечки източно от кръстовището. Той откри компютър, който му позволяваше добър изглед през прозореца, вече нямаше да позволи да го сварят неподготвен. С няколко удара по клавиатурата на екрана се появи събирателната база данни, координирана от Министерство на правосъдието за употреба от всички федерални агенции, ангажирани с упражняването на закона. Смътно припомнените пароли все още функционираха, с радост установи той. Написа пълното си име, Харисън Амблър, във вътрешната търсачка — искаше да види какво ще изскочи срещу името му. След няколко секунди се появи съобщение.

Това беше странно, всички федерални служители, дори и онези, които вече не фигурираха във ведомостите, бяха поне формално изброени в списъка. И макар идентичността му като агент на „Консулски операции“ да беше по необходимост отстранена от подобни бази данни, цивилната му работа за прикритие в Държавния департамент беше публично достояние.

Той с раздразнение отвори уебстраницата на Държавния департамент и премина отвъд защитната стена към достъпна само с парола, макар и нискосекретна вътрешна база данни. Трябваше да бъде проста работа да удостовери цивилната си длъжност. В продължение на години Амблър обясняваше, когато го попитаха, че е служител от средно ниво в Държавния департамент и че работи в бюрото за култура и образование. Това беше тема — „културна дипломация“, „приятелство чрез образование“ и така нататък, — която можеше съвсем откровено да развива часове наред, ако се наложеше. Без значение, че тя нямаше нищо общо с истинската му кариера.

Често се чудеше какво би се случило, ако дадеше искрен отговор на въпроса с какво се занимава, зададен му на някое парти. Аз ли? Работя за ултрасекретно подразделение на вече секретна разузнавателна служба, наречена „Консулски операции“. Програма за специален достъп, включваща около двадесет и пет правителствени служители. Казва се Отдел за политическа стабилизация. С какво точно се занимава? Ами, с много неща. Често означава да убиваш хора. Хора, за които се надяваш, че са по-лоши от хората, които спасяваш от тях. Но, разбира се, невинаги можеш да си сигурен. Да ви донеса още едно питие?

Той написа името си в базата данни на Държавния департамент, кликна „търси“ и зачака резултата в продължение на няколко дълги секунди.

Очите му се извърнаха към прозореца, който гледаше към улицата, и макар там да не се забелязваше необичайна активност, той почувства как по тялото му избива студена пот. Той премина към страницата на Социалното осигуряване и отново потърси името си.

Нямаше логика! Той методично извикваше други бази данни, провеждаше търсене след търсене. Всяко от тях произвеждаше влудяващ рефрен, различни вариации на отрицателен резултат.

Половин час по-късно беше преровил повече от деветнадесет федерални и щатски бази данни. Напразно. Сякаш никога не беше съществувал.

Лудост!

Като далечна сирена в главата му зазвучаха гласовете на различните психиатри от остров Париш с техните изопачени диагнози. Това бяха глупости, разбира се, пълни глупости. Трябваше да бъдат. Той знаеше кой точно е. Спомените за живота му преди периода на задържането му бяха живи, ярки, последователни. Наистина това беше необичаен живот — оплетен в необичаен занаят, — но беше единственият, който беше водил. Трябваше да има някакво объркване, някаква техническа грешка, беше сигурен в това.

След като натисна клавишите в друга последователност, бе възнаграден от поредния нулев отговор. И започна да се пита дали сигурността не се беше превърнала в лукс. Лукс, който той не можеше повече да си позволи.

Бяла кола, не, бял микробус, който се движеше твърде бързо, по-бързо от останалия трафик, изведнъж изскочи през очите му. А после друг. И трети, който спря точно пред кафенето.

Как го бяха локализирали толкова бързо? Ако интернет кафенето имаше регистриран ай пи адрес на частната си мрежа, а в базата данни на Държавния департамент имаше инсталиран дигитален прихващач, собственото му търсене сигурно го беше активирало и беше разкрило физическия адрес на мрежовото устройство, което беше използвал.

Амблър скочи на крака, проправи си път до служебния вход и се втурна нагоре по стълбите — ако имаше късмет, щеше да се озове на покрива, а оттам на покрива на съседната сграда… Но трябваше да се движи бързо, преди отрядът по издирването му да се разположи напълно. И докато мускулите му се издуваха, а той поемаше големи глътки въздух, в съзнанието му пробягна краткотрайна мисъл. Ако Хал Амблър не съществуваше, тогава кого преследваха?

Глава 3

За него мястото беше символ на убежище. Представляваше едностайна барака, направена от дърво от покрива до основите. Като подслон тя бе така примитивна, както и природата, която я заобикаляше. Тавана и дъсчения под, гредите на стрехата, дори измазания с кал комин — беше направил абсолютно всичко сам в продължение на един топъл, пълен с насекоми юни, използвайки не повече от купчина дърва и газова резачка. Беше предназначена за един човек и той винаги беше идвал тук сам. Не беше разказвал за мястото на никого. В нарушение на правилата не беше споделил с работодателите си покупката на парцела край езерото — покупка, която, за да предпази още по-добре уединението си, беше уредил чрез трудна за проследяване офшорна фирма. Бараката не беше на никого другиго. Беше само негова. Имаше времена, когато се завръщаше на международното летище „Дълес“ и неспособен да се изправи срещу света, караше, без да спира, до примитивното си дървено жилище, вземайки разстоянието от сто и осемдесет мили за по-малко от три часа. Изкарваше лодката си и отиваше на риболов, като се опитваше да спаси душата си от лабиринта на измами и уловки, който представляваше работата му.

Езерото Осуъл едва ли заслужаваше синьо петънце, на която и да е карта, но то беше част от света, който караше сърцето му да прелива. Разположено в полите на планината Саурланд, то се намираше в район, където земеделските земи отстъпваха на гъст горист терен, и бе заобиколено от върби, брези и храсталаци. През пролетта и лятото земята беше потънала в паднали листа, разцъфнали цветя, горски плодове. Сега, през януари, повечето дървета бяха голи. Въпреки това в мястото имаше някаква меланхолична елегантност, елегантността на потенциала. Като него гората също имаше нужда от сезон на възстановяване.

Беше смъртно уморен, цената на дългите часове усилна бдителност. Колата, с която беше потеглил, беше стар син додж, който беше откраднал на няколко пресечки от интернет кафенето. Автомобилът се клатеше и друсаше; беше го препоръчал единствено фактът, че собственикът му си беше монтирал кутия за съхранение на ключа под волана. Кутията представляваше глупаво приспособление, използвано от шофьори, които ценяха сигурността на резервния си ключ повече от тази на автомобила си. Дванадесетгодишната хонда сивик, която караше сега, бе дошла от денонощния паркинг на гара Трентън и бе защитена от кражба посредством подобна измишльотина. Беше възможно най-анонимният модел, на който можеше да се надява, и засега вършеше отлична работа.

Докато Амблър караше по шосе 31, мозъкът му кипеше. Кой му беше причинил това? Същият въпрос, който го ядеше от незнайно колко месеца. Легитимните, макар и секретни служби на американското правителство бяха мобилизирани срещу него. Което означаваше какво? Че някой беше излъгал за него, беше го натопил, беше убедил по-висшите власти, че е изгубил разсъдъка си, че се е превърнал в заплаха за сигурността. Или че някой или някаква групировка с достъп до правомощията на държавата се беше постарала той да изчезне. Някой, или някаква групировка, която го беше счела за заплаха, но все пак го беше оставила жив. Главата му започна да пулсира, зад очите му се разливаше главоболие. В Отдела за политическа стабилизация имаше колеги, които можеха да му помогнат, но как щеше да ги открие? Тези мъже и жени не работеха зад бюро, те променяха местоположението си непрестанно, като фигури върху шахматна дъска. А по някакъв начин той беше изключен от всички електронни форуми, които знаеше. Харисън Амблър не е открит — това беше лудост, но в нея се забелязваше някаква методология. Той го чувстваше, чувстваше злостта като пулсиращата болка, която превръщаше всяка съзнателна мисъл в агония. Те се бяха опитали да го унищожат. Те се бяха опитали да го закопаят. Те! Това мъчително множествено число. Те! Дума, която казваше всичко и нищо.

За да оцелее, трябваше да знае повече, но нямаше как да знае повече, ако не оцелееше. Барингтън Фолс в областта Хънтердън, Ню Джърси, се намираше отвъд разклонение на шосе 31, което пресичаше югозападната част на Ню Джърси, щрихирано от незначителни кръстовища с малки улици. Той на два пъти спираше в такива странични улички, за да се увери, че не е следен, но не забелязваше признак на такова нещо. Когато видя пътния знак за Барингтън Фолс, той погледна часовника на таблото — беше 3:30 следобед. Същата сутрин беше все още затворен в психиатрична клиника с максимална охрана. Сега беше почти у дома.

Четвърт миля южно от тесния път до езерото той излезе от шосето и изостави хондата скрита в горичка ели и кедрови дървета. Подплатеното яке, което беше грабнал по пътя насам, му пазеше топло. Докато вървеше по меката земя, а стъпките му тихо хрущяха по килима от изсъхнали листа и борови иглички, той почувства как напрежението започва да го напуска. С приближаването си към езерото откри, че разпознава всяко дърво. Чу пърхането на кукумявка в огромния оголял кипарис, чийто червеникав ствол с олющена кора бе разкривен и извит като врата на стара вещица. Почти можеше да различи иззидания комин на хижата на стария Макгрудър, надвиснала в опасна близост над водата от другия край на брега. Изглеждаше сякаш всяка по-силна буря ще я запрати право в езерото.

Мина покрай група смърчове, проправи си път през гъстака от клони и излезе на магическата полянка, където преди седем години беше решил да построи бараката си. Заслонена с разкошни вечнозелени дървета от трите страни, тя предлагаше не само усамотение, но и пълно спокойствие — умиротворяващ изглед към езерото, рамкиран с древна растителност.

Беше се върнал най-накрая. Поемайки си дълбоко въздух, прочистващ въздух, той пристъпи измежду пролука в елите и спря поглед върху…

… малка, празна поляна, където трябваше да се намира бараката му. Същата поляна, на която беше попаднал седем години по-рано, когато беше решил да строи по тези места.

Заля го вълна на замайване и дезориентация; имаше чувството, че земята се клати под краката му. Не беше възможно. Нямаше барака. Нямаше барака, нито следа, че някога тук бе построена такава. Растителността беше напълно ненакърнена. Споменът му за местоположението на малката постройка беше незаличим — въпреки това той виждаше единствено разстлан мъх, храсти хвойна, прегърнали земята, и ниско, ожулено от сърните тисово дърво, което изглеждаше поне на двадесет или тридесет години. Обиколи местността с очи, търсейки най-малкия признак на човешко присъствие, сегашно или минало. Нищо. Това беше един девствен парцел в абсолютно същото състояние, в което го беше купил. Накрая вече не можеше да се бори със замайващото недоумение и падна на колене на студената, обрасла с мъх земя. Дори и оформянето на въпроса в главата му го изпълваше със страх, но все пак трябваше да си го зададе. Можеше ли да се довери на собствената си памет? Изминалите седем години от живота му, щеше да започне с тях. Реални ли бяха спомените му? Или сегашното му преживяване беше илюзия и той щеше да се събуди всеки момент и да открие, че е заключен в бялата стая в отделение 4-З?

Спомни си как веднъж му бяха казали, че докато сънува, човек няма усещане за мирис. Ако беше вярно, той не сънуваше. Усещаше мириса на езерната вода, лекото ухание на органично разлагане, гниещи листа и дъждовни червеи, слабата миризма на засмолените ели. Не, Бог да му е на помощ, това не беше сън.

Което го правеше кошмар.

Той се изправи на крака и нададе нисък, гърлен рев на ярост и обезсърчение. Беше дошъл до единствения дом на душата си, за да открие, че няма никакъв дом. Беглецът поне можеше да подхранва надеждата да избяга; жертвата на мъчения — и това го знаеше от личен опит — поне имаше надеждата за минутка покой. Но каква надежда таеше същество, изгубило съкровеното си убежище?

Всичко му беше познато и непознато. Това беше влудяващо. Той започна да крачи, заслушан в цвъртенето и свирукането на зимните птици. После чу слаб, свистящ, различен звук и почувства остра болка, съчетана с усещане за ударна сила, точно под гърлото си.

Времето забави ход. Ръката му посегна към болезненото място, напипа предмет, който стърчеше от тялото му, и го издърпа. Беше дълга, подобна на химикалка стрела, и го беше улучила в горната част на гръдната кост, точно под гърлото. Беше го ударила и се беше забила като нож, запратен към дърво.

В наръчниците за обучение имаше специална дума за този тип твърда кост, спомни си Амблър: manubrium sterni. В нападателни сблъсъци това беше добре защитена зона, която трябваше да се избягва. Което означаваше, че Амблър беше изкарал голям късмет. Той се гмурна в ниските, провиснали клони на една от големите източни ели и осланяйки се на временната невидимост, осигурена му от това скривалище, огледа внимателно металното устройство.

Не беше просто стрела; това беше впръскваща стрела с шипове, изработена от неръждаема стомана и топена пластмаса. Дребните черни букви на впръскващия резервоар идентифицираха съдържанието като карфентанил — синтетично упойващо вещество, десет хиляди пъти по-мощно от морфина. Шесттонен слон щеше да бъде напълно обездвижен едва от десет милиграма, ефективната човешка доза можеше да се измери в микрограми. Гръдната кост беше толкова близо до кожата, че шиповете на иглата не можаха да се впият в плътта му. Но съдържанието на впръскващата стрела? Беше празна, но това не му подсказваше дали се е изляла преди или след като я беше издърпал. Пръстите му се върнаха на твърдата кост под гърлото му. На мястото на удара се напипваше назъбена резка. Засега се чувстваше бодър. Колко ли дълго бе останала забита в него? Рефлексите му бяха бързи, със сигурност не бяха изминали повече от две секунди. Но пък и една-единствена капка можеше да изпълни целта. А впръскваща стрела от този клас бе проектирана да излива съдържанието си за броени мигове.

Тогава защо все още не бе изпаднал в безсъзнание? Въпросът му щеше да намери отговор не след дълго. Той за пръв път осъзна, че мисленето му стана неконцентрирано, замаяно. Това беше усещане, което познаваше твърде добре — на остров Париш го бяха дрогирали с подобни вещества, и то неведнъж. Възможно е да е изградил някаква поносимост.

Съществуваше и втори защитен фактор. Кухият връх на иглата се беше забил в костта му и това вероятно го беше блокирал, което бе попречило на течността да се излее свободно. И, разбира се, цялата доза, съдържаща се във впръскващата стрела, вероятно не бе смъртоносна; в противен случай един куршум щеше да създаде далеч по-малко неудобства. Стрела като тази, макар и обичайна прелюдия към отвличане, не беше предназначена да доведе до смърт.

Досега трябваше да е изпаднал в безсъзнание, вместо това просто реакциите му бяха забавени. Забавени в момент, в който не можеше да си позволи и най-малкото намаляване на способностите си. Сега килимът от борови иглички под краката му изглеждаше прекрасно място, на което да полегне за кратка дрямка. Само за няколко минути. Щеше да си почине и да се събуди освежен. Само за няколко минути.

Не! Не биваше да се предава. Трябваше да изпита страха. Карфентанилът, припомни си той, имаше въздействие от деветдесет минути. В случай на предозиране оптималното лечение беше инжектирането на противодействащия опиат налоксон. Но ако не беше наличен, и инжекция епинефрин щеше да свърши работа. Епинефрин. По-известен като адреналин. Спасението щеше да дойде не като отблъскваше страха, а като го прегърнеше с всички сили.

Почувствай страха, повтаряше си той, докато изпълзяваше под плаща на гъстата ела и протягаше врат да огледа наоколо. И изведнъж го почувства, долавяйки отново слабия свистящ звук, предизвикан от твърдите, стабилизиращи крилца на летящата скоростно стрела, която го пропусна на косъм.

В кръвообращението му нахлу адреналин — устата му пресъхна, сърцето му лудо заби, стомахът му се сви на топка. Някой го преследваше. Което означаваше, че някой знаеше кой е той в действителност. Самосъзнанието му се изпари, отстъпвайки път на дълбоко вкоренените слоеве на обучението и инстинкта.

И двете стрели бяха дошли от една и съща посока, някъде по-нагоре по брега. Но от какво разстояние? Стандартната процедура избягваше ненужно приближаване; човек с оптична пушка можеше да е ефективен и от достатъчно безопасно разстояние. Но като се имаше предвид ограничения обсег на впръскващите стрели, отдалечеността не можеше да е голяма. Мислено Амблър обходи района на югозапад, като се опитваше да визуализира всеки детайл от терена. Имаше голяма гора ели с клони, обсипани с малки кафяви шишарки, множество едри камъни, които можеха да бъдат изкачвани като стъпала, дълбоко дере, в чиято влажна сянка през лятото избуяваше див лук. И безопасно привързана към стар бряст дървена подпора за лов на елени.

Но, разбира се. Здрава, преносима подпора, която, като толкова много „временни“ неща, беше монтирана на дървото преди години и така и не беше свалена. Беше всичко на всичко три квадратни стъпки; дебелите ремъци, които я придържаха, бяха омотани около дървото и занитени към ствола с два големи болта. Беше вдигната, спомни си Амблър, на дванадесет фута по-високо от мястото, на което се намираше той. Всеки професионалист би се възползвал от нея. Колко ли дълго го беше наблюдавал човекът с пушката, преди да дръпне спусъка? И кои, по дяволите, бяха тези хора така или иначе?

Въпросителните започваха да изморяват Амблър, по някакъв начин отново активираха микрограмите карфентанил в кръвта му: Мога да си почина тук. Само за няколко минути. Сякаш силният опиат сам нашепваше предложението. Не! Амблър се изтръгна и се върна обратно към настоящата криза, към тук и сега. Докато беше свободен, имаше шанс. И това беше всичко, за което молеше. За шанс.

За шанс да накара ловеца да изпита страха, който всяваше. За шанс да издебне дебнещия.

Предизвикателството беше да придържа тялото си ниско до земята, докато се придвижваше през горите бързо и уверено. Налагаше се да се осланя на обучение, което рядко беше използвал. Надигайки се от гъстата, прикриваща го растителност до клекнало положение, Амблър бавно повдигна коляно, като отпусна глезена и стъпалото си и го залюля напред, докато държеше коляното си в същата позиция. Пръстите на стъпалото му докоснаха земята и нежно притиснаха повърхността, уверявайки се, че липсват клонки, които биха могли да изпукат под тежестта му. Останалата част от стъпалото му продължи движението в плавен ритъм.

Поддържайки теглото си равномерно разпределено на стъпалото си, той увеличаваше максимално повърхността, върху която упражняваше натиск, и така намаляваше самата сила на стъпването. Бавно и сигурно, повтаряше си, но бавно и сигурно не беше начинът му на работа. Ако не бяха следите от карфентанил в кръвта му, вероятно нямаше да успее да се удържи и щеше да се втурне напред.

Най-накрая завърши елипсовидната обиколка, която го отведе край стария бряст. Когато се приближи на тридесет фута от дървото, той откри място с добра видимост през храсти, дънери и клони и потърси с поглед подпората.

Но макар дървото да беше същото, което си спомняше, на него нямаше подпора. Нямаше подпора, нито следа от такава. Въпреки студа навън той целият пламна, сграбчен от мрачно предчувствие. Ако не старата подпора за лов на елени…

Вятърът се засили и той чу звук, слаб, но отчетлив, на дърво, стържещо в дърво. Обърна се бавно и я видя. Подпора за лов на елени. Друга подпора за лов на елени — по-голяма, по-висока и по-нова, монтирана за огромния ствол на стар чинар. Амблър се придвижи към нея възможно най-безшумно. Около основата на дървото се беше увил храст диви рози. Защо ли не губеха острите си като бръснач тръни през зимата както листата си! Настъпателен вид, дошъл от Азия, това растение имаше качествата на нещо като естествена бодлива тел. И практически, увит около ствола на високия деветдесет фута чинар, розовият храст спокойно вършеше функцията на бодлива тел.

Амблър надникна между клоните — покрай малките бодливи семенници, очертани на фона на небето — и накрая различи фигурата. Беше едър мъж, облечен в камуфлажна униформа и за късмет гледаше в обратната посока. Това означаваше, че движенията на Амблър не бяха засечени; човекът с пушката предполагаше, че той все още е някъде долу край езерото. Амблър отново надникна, напрягайки се за добра видимост в сумрака на късния следобед. Човекът с пушката държеше пред очите си автофокусиращ бинокъл „Щайнер“ — военен модел с матирани лещи и зелено гумирано, водоустойчиво покритие — и изследваше далечината съсредоточено и методично.

На раменете му висеше дълга пушка. Изглежда беше пушката за стрели. Но мъжът имаше и малък пистолет, по очертанията си приличаше на „Берета“ М92. Деветмилиметров, произведен за американската армия, но обикновено запазен за членовете на отдели за специални операции.

Сам ли беше мъжът?

Така изглеждаше — той нямаше радиостанция, нито друго видимо устройство за комуникация, нито слушалка в ухото, както можеше да се очаква, ако беше част от екип. Но Амблър не можеше да се осланя на предположения.

Той се огледа около себе си още веднъж. Видимостта му към стрелеца беше отчасти блокирана от дебел клон на чинара с покрита с петна, но гладка кора. Ако се придвижеше наляво и скочеше право нагоре, ръцете му щяха да го сграбчат на място, където вероятно беше достатъчно дебел, за да издържи тежестта му. Клонът стърчеше почти хоризонтално от ствола и беше дълъг около двадесет и пет фута, а част от него беше по-дебела от бедрото му. А това, предположи той, означаваше, че клонът ще е достатъчно здрав за целите му. Ако успееше да се залюлее отгоре му, щеше да избегне трънливите храсти и да се озове на един-два ярда от дървената подпора.

Сега зачака следващия порив в правилната посока — срещу стрелеца, към него — и скочи нагоре с всички сили. Ръцете му сграбчиха клона, не се плеснаха в него, а го обгърнаха бързо и безшумно. Поредната вълна адреналин му позволи да се залюлее и да се качи на клона с едно-единствено движение.

Дебелият клон се огъна леко под тежестта му, а самото дърво нададе нисък, стенещ звук. Но не беше толкова силен, колкото Амблър се беше опасявал, и стрелецът на ловната подпора — сега Амблър добре го виждаше — не показа с нищо, че е забелязал. Вятърът беше подухнал, дървото беше изстенало — последователността беше логична. Не привлече вниманието на ловеца.

Амблър запълзя по клона, като местеше ръцете и краката си във вълнообразна последователност, докато накрая дебелият найлонов каиш на подпората се озова в обсега му. Беше се надявал да освободи найлоновите ленти и да запрати подпората в отломки на земята. Но това не беше възможно. Заключващият механизъм на каишите беше разположен от другата страна на ствола. Всъщност не можеше да се приближи повече, без да предизвика някакъв шум, който да го издаде. Амблър стисна челюст, налагайки си да се концентрира. Нещата никога не вървят по план. Преразглеждай и импровизирай.

Амблър се повдигна до по-горния клон, затвори очи за миг, напълни дробовете си с въздух и се отблъсна, хвърляйки се към стрелеца. За последен път беше правил такова летящо упражнение на футболния стадион в гимназията.

Беше грешка. Предупреден от шума, предизвикан от усилията на Амблър, мъжът се извърна. Амблър пък го удари твърде ниско — в областта на коленете, вместо в кръста — и вместо да бъде изблъскай от подпората, мъжът падна напред и сграбчи Амблър със стоманена хватка. Единственото, което Амблър успя да стори, бе да докопа в ръка беретата.

С мощен удар мъжът изби пистолета от дланта на Амблър и го запрати в храстите долу. Изправен лице в лице с противника си на малката подпора, Амблър осъзна, че ще получи най-лошото. Мъжът беше висок шест фута, с издути мускули и въпреки това необичайно подвижен. Главата му беше обръсната до голо, приличаше на обло продължение на дебелия му як врат. Замахваше с юмруци като професионален боксьор — всеки нанесен удар беше старателно прицелен и подсилен с тежестта на цялото му тяло, а после ръката му незабавно се отдръпваше в защитна позиция. Единственото, което Амблър можеше да стори, бе да предпази главата си, оставяйки тялото си изложено на смазващите удари. Съзнаваше, че скоро ще бъде принуден да се приведе на две.

Внезапно Амблър се отдръпна, блъсна се в ствола на дървото и отпусна ръце. Не би могъл да обясни защо.

Едрият мъж изглеждаше по-скоро доволен, отколкото озадачен, докато се приближаваше към жертвата си.

Глава 4

Докато Амблър си поемаше големи глътки въздух, а тялото му се тресеше от мускулно изтощение, някакво проблясване в очите на мъжа му разкри всичко, което искаше да знае — мъжът беше готов за „куп дьо грас“ — единичен удар в челюстта с широк размах на ръката, натоварен с всичката мощ и сила, която горната част на тялото му притежаваше.

Само че Амблър направи единственото, което му беше възможно, единственото, което никой професионалист не би помислил да направи — той се просна на земята в прецизно избран миг. И голият юмрук срещна дървото.

Мъжът изрева от болка, а Амблър скочи напред, като заби глава в слънчевия сплит на противника си, а сетне, преди дори да чуе рефлексивното изгонване на въздуха, сграбчи глезените на мъжа и вдигна ръце нагоре. Най-после стрелецът падна от подпората, а Амблър скочи след него. Върху него. Поне се приземи върху нещо меко.

Със светкавични, ловки движения Амблър откачи дългата пушка от ремъка й и използва ремъка, за да завърже ръцете на стрелеца зад гърба. Средните кокалчета на дясната му ръка бяха червени, кървясали и започваха да се подуват, очевидно бяха счупени. Мъжът изстена в агонизираща болка.

Амблър се огледа за беретата. Пистолетът проблесна изпод увивните трънаци на дивата роза и той реши да го вземе по-късно.

— Коленичи, войнико — нареди Амблър. — Знаеш позицията. Кръстосай глезени.

Мъжът се подчини с неохота, но без колебания като човек, който беше заповядвал на други да заемат същата позиция. Очевидно бе получил стандартното американско военно обучение. Без съмнение и много повече.

— Мисля, че имам счупени кости, човече — задавено рече мъжът, притискайки ребрата си. Произхождаше от южната част на Мисисипи, предположи Амблър.

— Ще живееш — каза Амблър. — Или няма. Това е нещо, което ние двамата ще решим.

— Не мисля, че оценяваш ситуацията — вметна мъжът.

— И това е точният момент ти да се намесиш — отвърна Амблър. Той започна да претърсва джобовете на мъжа и откри в панталоните му военен джобен нож. — Сега ще си поиграем на една малка игричка на истина или риск. — Той отвори приставката на ножа за чистене на риба и я навря близо до лицето на мъжа. — Разбираш ли, нямам много време за губене. Затова ще премина право към сърцевината на нещата. — Амблър се стараеше да контролира дишането си. Трябваше да изглежда спокоен и овладян. И трябваше да се фокусира върху лицето на мъжа, докато го заплашваше с приставката за чистене на риба. — Първи въпрос. Сам ли работиш?

— Няма начин. Тук сме цял отряд.

Лъжеше. Макар и със сетива, притъпени от карфентанила, Амблър го разбра, така както винаги го беше разбирал. Когато колегите му го питаха как го прави, той установяваше, че все дава различни отговори. Потреперване на гласа в един случай. Тон, който беше твърде уверено гладък и нехаен, в друг. Нещо в устата. Нещо в очите. Винаги имаше нещо.

От „Консулски операции“ веднъж бяха назначили хора да изследват тази негова особена дарба; доколкото той знаеше, никой не беше успял да я усвои. Интуиция, така я наричаше той. А какво означаваше интуицията: не знаеше. Понякога дори се питаше дали този талант не беше толкова способност, колкото неспособност: той не умееше да не вижда. Повечето хора филтрираха онова, което виждаха в нечие лице — те действаха на принципа дедукция до „най-доброто обяснение“, а това означаваше, че не обръщаха внимание на онова, което не съвпадаше с най-смисленото според тях обяснение. На Амблър му липсваше тази способност да игнорира онова, което не съвпадаше.

— Значи си сам — каза той на коленичилия агент. — Както и очаквах.

Мъжът запротестира, но неубедително.

Макар и без да знае кои бяха те или какво искаха, Амблър осъзна, че бяха предположили, че е малко вероятно той да се появи точно тук. Имаше петдесет други места, на които можеше да отиде, и той допусна, че там също бяха разположени хора. Предвид обстоятелствата и краткия срок, стратегията би диктувала да се изпрати по един човек на всяко място. Беше въпрос на човешки ресурс.

— Следващият въпрос. Как е името ми?

— Не бях информиран — отвърна мъжът с почти възмутен тон.

Твърдението изглеждаше невероятно, но мъжът казваше истината.

— Не открих моя снимка в джобовете ти. Как се очакваше да ме идентифицираш?

— Няма снимка. Задачата пристигна преди няколко часа. Казаха ми, че си четиридесетгодишен, висок шест фута, кафява коса, сини очи. За мен ти си просто човекът за януари. В общи линии, ако някой се появеше на това забравено от бога място днес, това щеше да си ти. Така ми го обясниха.

— Браво — каза Амблър. Обяснението беше странно, но не и лъжливо. — Говориш истината. Разбираш ли, аз винаги познавам.

— Както кажеш — отвърна мъжът. Очевидно не му вярваше.

Амблър трябваше да го накара да му вярва. Разпитът щеше да протече много по-гладко.

— Изпитай ме. Ще ти задам няколко безобидни въпроса, а ти ми отговаряй вярно или невярно, както предпочиташ. Ще видиш дали мога да позная. За начало, имаше ли куче като дете?

— Не.

— Виждаш ли, сега лъжеш. Как се казваше кучето?

— Елмър.

— Честен отговор. Как е малкото име на майка ти?

— Мари.

— Грешно. А на баща ти?

— Джим.

— Грешно — заяви Амблър и видя, че коленичилият мъж е видимо изплашен от лекотата, с която оценяваше отговорите му. — Как умря Елмър?

— Прегази го кола.

— Правилно — окуражително каза Амблър. — Верен отговор. Сега задръж на тази вълна. Защото от тук нататък ще минават само верни отговори. — Секундна пауза. — Втори кръг на изпита. За кого работиш?

— Проклетите ми ребра са счупени.

— Това няма връзка. Предупредих те, че времето ми е ограничено.

— Те ще ти обяснят. Не е моя работа да говоря за това. — Увереността започваше да се връща в гласа на мъжа; Амблър трябваше да подкопае тази увереност или да загуби шанса си да узнае онова, което му беше необходимо.

— Да обяснят? Ти явно не разбираш. Сега не те са твоите началници, а аз. — Той притисна назъбения ръб на ножа към дясната буза на стрелеца.

— Моля те — простена южнякът.

По острата приставка се появиха малки капчици кръв.

— Ще ти дам един съвет. Ако ще носиш пушка на бой с ножове, направи така, че да спечелиш. — Гласът на Амблър беше леден и убедителен. Това беше част от изкуството на разпита — аурата на пълна решителност и безпощадност.

Той се концентрира върху пушката. „Паксармс“ МК24Б. Пушка с дълга цев за впръскващи стрели, калибър 509.

— Прекрасно оръжие — каза Амблър. — Не е част от обичайната войнишка екипировка. Какъв е случаят? — Той отново притисна назъбената приставка.

— Моля те — простена мъжът и с това сякаш изпусна и последния си дъх.

— Назначението ти е било отвличане. Инструкциите са били да ме упоиш, а после какво?

— Това не бяха точните инструкции. — Мъжът звучеше почти смутено. — Изглежда, че хората, за които работя, имат истински интерес към теб.

— Хората, за които работиш — повтори Амблър. — Имаш предвид правителството.

— Какво? — Озадачен поглед, сякаш мислеше, че Амблър го подиграва, но не беше сигурен. — Говорим за изцяло частна организирана група. Не работя на заплата за правителството, това поне е сигурно. Те казаха, че можеш да се появиш и в такъв случай аз трябваше да поема задачата.

Амблър с кимване посочи пушката.

— Това ли имаш предвид?

— Казаха ми да преценявам, ако считам, че си опасен. — Той сви рамене. — Затова взех пушката за всеки случай.

— И?

Той отново сви рамене.

— Мислех, че може да си опасен. Амблър не мигаше.

— Имаше ли сценарий да се откажеш?

— Нямах информация напред във времето. Щяха да ми съобщят какво следва след доклада ми, че си упоен или задържан. Предполагайки, че изобщо ще се появиш. Не знам те доколко го смятаха за вероятно.

— Те? Трябва да ти кажа, че това не е любимата ми дума.

— Виж сега, тези хора ме наемат да върша разни работи, но го правят от разстояние. Не играем карти заедно в неделя, разбираш ли? Придобих усещането, че току-що са разбрали, че си на свобода, и искат да те вербуват, преди да го е сторил друг.

— Хубаво е да си търсен. — Амблър се мъчеше да обработи онова, което чуваше. Междувременно беше важно да не отпуска ритъма на въпросите. — Какъв беше начинът ви на контакт?

— Поддържаме връзка от разстояние. Тази сутрин получих кодиран имейл с инструкциите. Част от заплащането беше преведено по сметка. Сделката влезе в сила. — Думите му излизаха на един дъх. — Без срещи. Тотална отцепническа сигурност.

Човекът говореше истината, а думите му казваха дори повече от недвусмисленото им значение. Отцепническа сигурност. Жаргон на щатското разузнаване.

— Ти си американски оперативен агент — заяви Амблър.

— Оттеглих се, както казах. Бях ВР. — Значи военно разузнаване. — Специалните сили, седем години.

— Значи сега си на свободна практика.

— Точно така.

Амблър откопча малката торбичка, прикрепена към камуфлажната жилетка на мъжа. Вътре имаше очукан мобилен телефон „Нокия“, вероятно за лична употреба, и Амблър го прибра в джоба си. Освен това откри, както очакваше, военен вариант на устройство за текстови съобщения. Както стрелецът, така и групата, която го беше наела, използваха екипировка на американските тайни служби.

— Значи ето какъв е бартерът — каза Амблър. — Ти ще ми кажеш имейл протоколите и паролите си.

Последва пауза. Сетне, с нов израз на решителност, мъжът поклати глава.

— Мечтай си.

Амблър усети жегване; отново трябваше да възобнови доминиращата позиция. Изучавайки лицето на мъжа, той разбра, че няма работа с фанатик, с истински вярващ в каузата. Човекът пред него наистина играеше за пари. Главната му цел беше да запази репутацията си на надежден наемник, бъдещата му работа зависеше от това. Амблър трябваше да му втълпи, че от съдействието му зависеше изобщо да има бъдеще. В подобни моменти привидната спокойна умереност не беше ефективна. Напротив, човек трябваше да си дава вид на решителен садист, щастлив пред открилата се възможност да приложи занаята си.

— Знаеш ли как изглежда одраното човешко лице? — нехайно попита Амблър. — Аз знам. Дермалната структура е изненадващо жилава, но е прикрепена доста свободно към слоевете липидна и мускулна тъкан отдолу. С други думи, щом направиш разрез, кожата се отделя доста лесно, сякаш косиш морава. Щом повдигнеш кожата, можеш да видиш невероятно сложната плетеница на лицевите мускули. Приставката за чистене на риба не е най-добрият инструмент за това, много е дебела и прави нащърбени разрези. Но все пак ще свърши работа. Опасявам се, че ти няма да можеш да гледаш, но аз ти описвам какво виждам. Така че да не пропуснеш нищо. Та така. Да започваме ли? Ще усетиш леко пощипване. Е, малко повече от пощипване. По-скоро ще имаш чувството, че… ами, че ти одират кожата от лицето.

Очите на коленичилия мъж се свиха от страх.

— Ти каза бартер — изстена той. — Аз какво ще получа?

— А, това ли. Ами ти ще получиш… как да го кажа? Лице.

Мъжът шумно преглътна.

— Паролата е 1345ГД — дрезгаво рече той. — Повтарям. 1345ГД.

— Едно приятелско напомняне. Ако излъжеш, веднага ще разбера. Объркай само един детайл и ще се върнем към урока по анатомия. Трябва добре да го разбереш.

— Не лъжа. Мразовита усмивка.

— Знам.

— Кодирането на електронните съобщения е автоматично с хардуера. В полето „относно“ трябва да пише „Търси се Одисей“. Главни и малки букви нямат значение. Подписът е „Циклоп“.

Мъжът продължи да описва в детайли изградените комуникационни протоколи, а Амблър ги складираше в паметта си.

— Трябва да ме пуснеш, човече — каза южнякът, след като Амблър го беше накарал да повтори всичко три пъти.

Амблър свали светлокафявото си яке и облече бойната униформа на мъжа — жилетка и камуфлажно яке; изглеждаха като неща, които щяха да са му от полза. Пребърка отделенията по колана на стрелеца и го закопча около кръста си — повечето наемници носеха значителни суми пари в себе си, а това също щеше да му бъде от полза. Пистолетът остана изгубен някъде в трънливите храсталаци.

Що се отнасяше до пушката, големината й по-скоро щеше да бъде пречка, вместо предимство, поне в кратък срок — а точно сега краткият срок се простираше пред него като цял един живот. Той я разглоби и хвърли оставащите шест стрели транквилизатори в гъсталаците. Едва тогава развърза ръцете на мъжа и му хвърли светлокафявото си яке.

— За да не замръзнеш — каза му.

Амблър усети леко ужилване отстрани на врата си — пчела, комар? — и разсеяно плесна мястото с ръка. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че по това време на годината няма подобни насекоми, и да забележи, че пръстите му са навлажнени от собствената му кръв. Не беше насекомо. Не беше стрела.

Куршум.

Той се извърна. Мъжът, когото току-що беше развързал, лежеше проснат на земята. От устата му течеше яркочервена кръв, а на лицето му беше замръзнал вцепененият израз на смъртта. Снайперистки куршум, същият, който беше ожулил врата на Амблър, очевидно беше влязъл през устата му и бе излязъл от задната част на главата му. Амблър беше решил да пощади живота на човека. Друг обаче не го беше сторил.

Или куршумът беше предназначен за Амблър?

Трябваше да бяга. Амблър се втурна през гората със светкавична скорост. Подареното светлокафяво яке се бе оказало смъртна присъда, набелязвайки мъжа за екзекуция. Един снайперист би различил цвета отдалече. Но защо биха изпратили някого да поеме „задачата“, ако планът е бил да го убият? Или това беше резервен план, в случай на провал?

Амблър трябваше да напусне Саурландс. Хондатата без съмнение вече беше разкрита. Какви други превозни средства имаше в околността? Той си спомни, че беше забелязал покрит с брезент открит джип на около четвърт миля нагоре по хълма. Беше ниско, зелено превозно средство, способно да минава през всякакъв терен — блата, потоци, хълмове.

Когато стигна до него, не се изненада, че ключовете висяха на таблото. В тази част на света хората все още не заключваха предните си врати. Джипът запали лесно и Амблър го подкара през гората с възможно най-високата скорост, вкопчен във волана, докато возилото подскачаше по скалите, навеждайки глава, когато минаваше под заплашително надвиснали клони. Газеше с лекота над храсти и треволяци; докато имаше място за маневри между дърветата, ниската растителност нямаше да го спре. Нито пък каменистите дерета и потоци. Пътуването беше ръбесто и трескаво, сякаш яздеше неопитомен кон, но пък устойчивостта му върху неравния терен беше безспорна.

Внезапно предното стъкло избухна и се начупи в тънка паяжина.

Беше го застигнал втори куршум.

Той завъртя волана лудо, без посока, надявайки се, че подскачането на возилото по неравния терен ще затрудни снайпериста да го държи на мушка. Междувременно умът му бушуваше в разпенен океан на несигурност. Посоката на изстрела показваше, че куршумът е долетял от някъде отвъд езерото — някъде от района на старата къща на Макгрудър. Или от кулата горе на хълма. Или от — той сканира хоризонта в съзнанието си — житния силоз на фермата на Стептоу, малко по-нагоре по хълма. Да, и той би избрал това място, ако провеждаше операция. Безопасността се криеше нагоре — нагоре по склоновете, там където възвишенията образуваха вдлъбната падина. Там минаваше павиран път и ако успееше да стигне до него, самата земя щеше да го защити от снайпериста.

Запали двигателя и откри, че се движи по най-стръмните склонове на планината Саурландс с лекота; десет минути по-късно стигна и до пътя. Откритият джип бе твърде бавен, за да поддържа скоростта на обичайния автомобилен трафик, а и разбитото предно стъкло щеше да привлече нежелано внимание. Затова той зави зад гъстак от червени кедри и изключи двигателя.

Не се чуваше звук на преследвач; не се чуваше никакъв звук, освен цъкането на изстиващия двигател и свистенето на колите по близкия планински път.

Той извади електронния органайзер на убития мъж. Те искат да те вербуват. Мъжът вярваше в това, но дали това не беше подвеждаща уловка? Ясно беше, че която и групировка да бе наела бившия американски разузнавач, възнамеряваше да се държи на разстояние: отцепническа сигурност. Но Амблър трябваше да научи онова, което знаеха. Сега беше негов ред да поеме „задачата“, но с негови методи и като някой друг, а не себе си. За да преодолее механизмите на обострено внимание, съобщението трябваше да обещава нещо, да заплашва нещо? Въображението беше мощен инструмент — колкото по-общо звучеше съобщението, толкова по-добре.

След няколко минути размисъл той набра текстово съобщение; съобщение, което беше сбито, но изкусно формулирано.

Срещата с предмета на операцията, обясни той, не бе протекла според плана, но в ръцете му бяха попаднали някакви „интересни документи“. Необходима беше среща. Сведе обяснението до минимум, без да уточнява каквото и да е.

Чакам инструкции, написа той. После изпрати съобщението до незнайния получател от другия край на кодираната система.

След това пое към пътя и тръгна по банкета. С камуфлажното си яке щеше да прилича на ловец бракониер. Малко хора в околността не биха одобрили подобна дейност. Няколко минути по-късно жена на средна възраст, подкарала пикап, чийто пепелник преливаше, го взе на стоп. Тя имаше много неща за разказване и не затвори уста, докато не го остави до „Мотел 6“, близо до шосе 173. Амблър беше сигурен, че е издавал учтиви звуци в подкрепа на речта й, но в действителност не беше чул и дума.

Седемдесет и пет долара за стая. За кратко той изпадна в паника, че няма достатъчно пари, но после си спомни за портфейла, прикрепен към колана на убития мъж. Регистрира се под случайно избрано име, като полагаше неимоверни усилия да не обръща внимание на тоталното изтощение, което заплашваше да го повали всеки миг, и вероятно щеше да го стори, без дори да имаше карфентанил в кръвта си. Нуждаеше се от стая. Нуждаеше се от почивка.

Стаята беше толкова безлична, колкото предполагаше — стилът на липсата на стил. Той набързо прерови съдържанието на портфейла. Имаше два комплекта карти за самоличност; най-полезна щеше да му бъде шофьорската книжка, издадена в Джорджия, където компютърните системи бяха твърде примитивни. Шофьорската книжка изглеждаше най-обикновена, но когато я огъна, Амблър забеляза, че в действителност е направена така, че да се променя лесно. Той без проблем щеше да си направи портретна фотография в някой търговски център и да подправи шофьорската книжка, която така или иначе беше фалшификат. Височината и цветът на очите на агента бяха различни от неговите, но не и толкова, че да събудят подозрение. Утре… но имаше толкова други неща, с които трябваше да се заеме утре. Толкова много неща, че сега беше твърде уморен, за да ги обмисли.

Наистина имаше чувството, че губи съзнание — комбинацията от физически и емоционален стрес беше всепоглъщаща. Но той насила се вкара под душа, обля се с толкова гореща вода, колкото можеше да издържи, и остана там дълго време, отмивайки потта, кръвта и мръсотията от тялото си, докато от малкия сапун, предоставен му от мотела, не остана нищо. Едва тогава излезе с олюляване изпод душа и се загърна в белите хавлиени кърпи.

Имаше толкова неща, над които да размисли, но чувстваше, че не може да си го позволи. Не и сега. Не и днес.

Той енергично изтърка косата си и пристъпи към огледалото над мивката. То бе запотено от парата и той го нагря със сешоара, докато в средата му не се появи овално петно. Не можеше да си спомни кога за последен път бе видял лицето си — колко ли месеца бяха изминали? — и се приготви за измъчено и измършавяло отражение.

Когато най-сетне се видя в огледалото, изпита неконтролируем световъртеж.

Това беше лицето на непознат човек.

Амблър почувства как коленете му омекват и в следващия миг се озова на пода.

Не познаваше човека в огледалото. Това не беше изпита или остаряла версия на собственото му лице. Това не беше той с бръчки по челото или тъмни кръгове под очите. Това изобщо не беше той.

Високите, ъгловати скули, орловият нос, лицето беше достатъчно хубаво — лице, което повечето хора биха счели за по-красиво от неговото собствено, с изключение на определена жестокост в израза. Собственият му нос беше по-объл, широк и леко месест на върха, бузите му бяха по-издути, брадичката му имаше цепка. Той не съм аз, помисли си Амблър и липсата на всякаква логика се разби в него като мощна вълна.

Кой беше мъжът в огледалото?

Това беше лице, което не можеше да разпознае, но можеше да прочете. А в него четеше същата емоция, която изпълваше собствените му гърди: страх. Не, нещо отвъд страх. Ужас.

Потокът от думи на психиатричен жаргон, с които го описваха през месеците, прекарани в клиниката — „дисоциативно разстройство на личността“, „личностно разпадане“ и така нататък, и така нататък, — внезапно нахлу в съзнанието му. Чуваше в хор от шепнещи гласове настояването на лекарите, че страда от психотично нарушение и че се движи през измислени самоличности.

Нима бяха прави?

Беше ли наистина луд?