Предупреждението на Амблър

Глава 5

Най-сетне се отдаде на съня, спазматичен сън, но дори и изключеното съзнание не му осигури убежище. Сънищата му плениха спомени от далечна земя. Един образ се изду и затрептя като целулоиден кадър пред прегрял прожекционен апарат и той разбра къде се намираше.

Чанхуа, Тайван. Вековният град бе заобиколен с планини от три страни; на запад се изправяше срещу Тайванския проток — стотици мили солена вода, която разделяше острова от континента. През седемнадесети век, по времето на династията Цин, първи тук се бяха заселили имигранти от Фудзиен. Бяха ги последвали множество вълни от заселници. Всяка вълна прибавяше своя характерен отпечатък, но самият град, като някакъв интелигентен организъм, решаваше кои добавки да бъдат запазени и кои — загубени за историята. В парк в основата на планината Багуа стоеше масивен черен Буда, охраняван от два масивни каменни лъва. Посетителите ахваха при вида на Буда; гражданите изпитваха същото страхопочитание към лъвовете — символи на защитата, с изопнати мускули и остри зъби. Преди години Чанхуа представляваше могъщ форт. Днешният гъсто населен град се беше превърнал в укрепление от друг вид. Укрепление на демокрацията.

В покрайнините на града, близо до фабриката за хартия и цветната оранжерия, беше сглобена временна платформа. Мъжът, за когото много хора вярваха, че ще стане следващият президент на Тайван, Уай-чан Лун, се канеше да се появи пред многохилядната тълпа. Негови поддръжници се бяха стекли от общините Тиенуей и Юндзин по провинциалния път и сега малките им прашни коли задръстваха всички странични улички и алеи. Никой не помнеше друг политически кандидат, вдъхновявал подобно вълнение сред обикновените жители на Тайван.

В много отношения той беше необичайна политическа личност. От една страна, беше по-млад от повечето кандидати — току-що навършил тридесет и седем години. Беше издънка на богато семейство, което се занимаваше с потомствена търговия, и въпреки това беше истински популист, с непреодолим чар, който разбунваше духовете на най-бедните. Беше основал най-бързо разрастващата се нова политическа партия в Тайван и беше лично отговорен за забележителната й притегателна сила. Островната република не страдаше от недостиг на политически партии и организации, но партията на Уай-чан Лун се открояваше силно със своята проницателна ангажираност към реформа. Провел няколко успешни антикорупционни кампании на местно ниво, сега Лун молеше да му се даде властта да прочисти и националната политика, националната търговия от корупция и роднински връзки. Но политическата му визия не свършваше дотук. Докато другите кандидати се ръководеха от дългогодишния страх и негодувание срещу „китайската империя“, Лун говореше по-скоро за нова политика към „нов Китай“ — политика, концентрирана върху мир, търговия и идеал на споделен суверенитет.

За много стари китайски източници в американския Държавен департамент младежът звучеше твърде добре, за да е истина. Според досието му, усърдно компилирано от Отряда за политическа стабилизация към „Консулски операции“, той наистина беше такъв.

Ето защо Амблър беше разпределен в Чанхуа като част от „екип за действие“, изпратен от Отряда за политическа стабилизация. Което означаваше, че той отиде там не като Хал Амблър, а като Таркин, оперативното име, което му беше дадено още в началото на кариерата му в операции под прикритие. Таркин, чувстваше понякога той, не беше само измислена личност, а човек със свой живот. По време на операция Амблър наистина се превръщаше в Таркин. Това беше форма на психическа фрагментация, която му позволяваше да си върши работата.

Едно от малкото западни лица в морето от азиатци — по автоматично предположение, следователно представител на чужда медия, — Таркин се движеше през гъстата тълпа, заковал поглед в платформата. Мъжът щеше да се появи всеки миг. Великата надежда на новото поколение на Тайван. Младият идеалист. Обаятелният визионер.

Чудовището.

Фактите бяха старателно описани в досието му. Те разкриваха убийствения фанатизъм, който се таеше зад умереността, сладкодумието и здравия му разум. Те разобличаваха идеологическите му връзки с червените кхмери. Личното му участие в наркокартела „Златният триъгълник“ и в низ политически убийства из цял Тайван.

Нямаше начин да свалят маската му, без да компрометират многобройните си източници, оставяйки ги да се изправят срещу мъчителна смърт от ръцете на тайните съюзници на Лун. Но и не можеха да му позволят да успее — да заеме мястото си по върховете на Националния конгрес. За да се осигури оцеляването на самата демокрация, отровният популист трябваше да бъде премахнат от демократичната арена.

Това беше типът работа, в който Отрядът за политическа стабилизация се беше специализирал. Безмилостността на някои операции му спечели неодобрението на онези разузнавателни анализатори в Държавния департамент с меки сърца и още по-меки глави. В интерес на истината понякога бяха необходими неприятни действия, за да се избегнат още по-неприятни последствия. Заместник-секретарят Елън Уитфийлд, директор на ОПС, беше отдадена на този принцип с решимост, която я правеше особено ефективна.

Там, където директорите на други отряди се задоволяваха с анализи и оценки, Уитфийлд действаше, и то навреме. „Да изрежем рака, преди да се е разпространил“, беше нейното мото, що се отнасяше до политически заплахи. Елън Уитфийлд не вярваше в безкрайното дипломатическо протакане, когато мирът можеше да бъде запазен с помощта на бърза хирургическа интервенция. Залогът обаче рядко беше толкова голям.

Слушалката в ухото на Таркин леко изпука. „Алфа едно на позиция“, прошепна глас. Превод: екипният специалист по експлозиви се беше разположил на безопасно разстояние от мястото, на което беше скрил устройството си, готов да активира контролирания с радиовръзка детонатор при сигнала на Таркин. Операцията беше сложна, защото се налагаше да бъде такава. Семейството на Лун, уплашено за сигурността му и недоверчиво към местната полиция, му беше подсигурило отличен охранителен екип. Всички очевидни снайперистки гнезда вероятно вече бяха проверени и прочистени. Други охранители, професионалисти както в древните традиции на бойните изкуства, така и в по-новите методи на съвременното стълкновение, вероятно оглеждаха тълпата, а трети бяха внедрени в самото множество на равни интервали и щяха да посрещнат всеки знак за оръжие с груба сила. Лун пътуваше в бронирана кола, отсядаше в хотелски стаи, старателно охранявани от лоялни поддръжници. Никой не би могъл да си представи, че заплахата се спотайваше в обикновения на външен вид подиум.

Сега бе настъпило времето за шоу.

От нарастващото вълнение на тълпата Таркин разбра, че кандидатът се беше появил. Той вдигна очи тъкмо за да види как Лун пъргаво пристъпва на подиума.

Аплодисментите започнаха и се разраснаха, а кандидатът сияеше. Все още не беше застанал по средата на подиума, а това беше критично важно. За да се избегнат косвени наранявания, малкото експлозивно устройство беше проектирано да нанася изключително прецизен удар. Таркин чакаше, стиснал в ръце журналистически тефтер и автоматична писалка.

Чакам сигнала ти, в слушалката се носеше металически звук. Сигнал, който означаваше смърт. Чакам сигнала ти.

Звукът сякаш се измени, температурата на въздуха падна и той отново долови слаб шум — същият шум, който, осъзна сега той, го беше събудил и върнал в реалността, на хиляди мили от другия край на света и повече от две години по-късно. Амблър се мяташе в мотелското си легло, а чаршафите му бяха събрани на топка, лепкави от пот. Шумът — тракане откъм нощното шкафче.

Електронният органайзер на убития мъж вибрираше, уведомявайки за получаването на текстово съобщение. Той посегна, взе го и след натискане на няколко бутона видя, че е пристигнал отговор на имейла му. Съобщението беше кратко, но даваше точни инструкции.

Беше уредена среща за 2:30 същия следобед на международното летище във Филаделфия. Изход С19.

Бяха умни. Ефективно се възползваха от охраната на летището и металните детектори за собствени цели — подсигуряваха се, че той ще дойде невъоръжен. Публичното пространство също предпазваше допълнително от насилствени ходове от негова страна. Въпреки това в избрания час за полети щяха да чакат възможно най-малко хора. Щяха да си осигурят място в някоя широка, свободна част на терминала. Достатъчно изолирано за уединение. Достатъчно публично за безопасност. Браво. Тези хора знаеха какво правят. Това не беше изцяло успокоителна мисъл.

Клейтън Кейстън седеше на масата за закуска, облечен, както обикновено, в един от многобройните си, почти еднакви сиви костюми. Когато ги купи от каталога на ателието на Джош А. Банкс с пощенска доставка, те имаха петдесет процента намаление, затова цената му се беше сторила доста разумна, а комбинацията вълна-полиестер ги правеше почти немачкаеми, което беше много практично. „Официални костюми за всички сезони“, казваше каталогът. „Материя, подходяща за цялата година“. Кейстън бе приел думите на ателието в буквалния смисъл и носеше едни и същи костюми през цялата година. Както и рипсените вратовръзки — червени на зелени райета, или сини на червени райета. Съзнаваше, че някои от колегите му възприемаха почти неизменното му облекло като ексцентрично. Но какъв беше смисълът на разнообразието? Човек откриваше нещо, което му вършеше работа, и се придържаше към него.

Същото беше и със закуската му. Обичаше корнфлейкс. Всяка сутрин закусваше с корнфлейкс, в момента също.

— Това са пълни глупости! — избухна шестнадесетгодишната му дъщеря Андреа. Разбира се, не говореше на него, а на брат си Макс, по-голям от нея с една година. — Чип е противен. Както и да е, той е хлътнал по Дженифър, а не по мен, и слава богу!

— Толкова си прозрачна — неумолимо заяви Макс.

— Използвай един от ножовете за грейпфрут, ако ще режеш грейпфрут — каза майка им с мек укор. — Затова сме ги купили.

Беше облечена в хавлиен пеньоар, на краката си носеше хавлиени чехли, а косата й бе хваната с хавлиена лента. За Клей Кейстън тя все още представляваше прелестно видение.

Макс взе извития нож за грейпфрут, без да протестира; все още се закачаше със сестра си.

— Чип мрази Дженифър, и Дженифър мрази Чип, а ти се погрижи за това, когато каза на Чип какво е казала Дженифър за него на Ти Джей. И между другото, надявам се, че си споделила с мама какво се случи в часа ти по френски вчера.

— Да не си посмял! — Андреа подскочи от стола си в бушуваща шестнадесетгодишна ярост. — Защо не поговорим за малката драскотина отстрани на волвото? Май че я нямаше, преди да излезеш с колата снощи. Мама дали вече е забелязала?

— Каква драскотина? — попита Линда Кейстън и остави на масата голямата си порцеланова чаша черно кафе.

Макс отправи към сестра си изпепеляващ поглед, сякаш се опитваше да измисли някакъв режим на мъчения, с който да започне да раздава справедливост.

— Ами нека просто кажем, че Лудия Макс още не е усъвършенствал паралелното паркиране.

Кейстън вдигна очи от вестника си „Вашингтон Поуст“. Ясно съзнаваше, че не присъства особено в съзнанието на двете си деца точно сега, и нямаше нищо против. Това, че изобщо бяха негови деца, беше нещо като мистерия, защото приличаха толкова малко на него.

— Да не си посмяла, крастава жаба такава.

— Каква драскотина? — повтори Линда. Останалите около масата се нападаха един друг, сякаш той не съществуваше. Кейстън беше свикнал с това. Дори и на масата за закуска той беше най-безличният бюрократ на света, а Андреа и Макс говореха безсмислици и бяха погълнати от себе си като всички тийнейджъри. Андреа, с нейния блясък за устни с черешов вкус и декорирани джинси; Макс, изгряваща звезда на училищното футболно игрище, който така и не се научи да си бръсне врата като хората и си слагаше твърде много одеколон. Кейстън мислено се поправи — всяко количество одеколон беше твърде много.

Те бяха двама недисциплинирани, необуздани хлапаци, които можеха да се счепкат за едното нищо. А Клейтън Кейстън ги обичаше повече от самия живот.

— Остана ли портокалов сок? — бяха първите думи на Кейстън на масата за закуска.

Макс му подаде картонената кутия. Вътрешният живот на сина му беше до голяма степен непроницаем за него, но от време на време той виждаше в очите на Макс нещо като съжаление — един млад мъж се опитваше да категоризира баща си според антропологичните категории на гимназията: смотаняк, мачо, перко, задръстеняк, и осъзнаваше, че ако бяха съученици, двамата определено нямаше да станат другарчета.

— Има няколко капки, тате — каза той.

— Капка по капка вир — отвърна Кейстън. Макс го стрелна с неспокоен поглед.

— Както кажеш.

— Трябва да поговорим за онази драскотина — каза Линда.

Два часа по-късно в кабинета на Кейлъб Норис се вдигаше много по-малко шум, но снишените гласове само подчертаваха нарастващото напрежение. Норис беше младши заместник-директор на разузнаването и когато извика Кейстън на среща в 9:30, не му съобщи за какво се отнасяше. Не беше необходимо. Откакто бяха получили бюлетина от остров Париш предишната сутрин, бяха пристигнали още сигнали — повечето от тях противоречиви и влудяващо неясни, които предполагаха, че бяха възникнали допълнителни инциденти, свързани със случая.

Норис имаше широкото лице на руски селянин, с грапава кожа и малки, раздалечени очи. Имаше едър гръден кош и беше изключително космат: снопчета черни косми стърчаха изпод маншетите на ръкавите му, а когато махнеше вратовръзката си, и изпод яката на ризата му. Макар да беше най-висшият служител в разузнавателното анализиране и член на вътрешния кръг приближени на директора на управлението, ако някой го видеше само на фотография, би предположил, че е ангажиран със съвсем друга професия — бияч в някой бар или бодигард на мафиот. Работническите му маниери също не загатваха за биографията му: бакалавърска степен по физика от Католическия университет на Америка; аспирантура в Националната научна фондация върху военните приложения в теорията на тактиката; разработки за граждански организации като Института за анализ на отбраната и корпорация „Ламбда“. Норис беше твърде нетърпелив за традиционна кариера, но пък в Управлението нетърпеливостта му се превърна в положително качество. Той смело преодоляваше главоблъсканици и препятствия, които препъваха останалите. Осъзна рано, че властта в една организация е властта, която сам придобиваш, а не онази, официално приписана към длъжността ти. Ставаше въпрос за неприемането на все още „работим върху това“ за отговор. Кейстън му се възхищаваше.

Когато Кейстън се появи на вратата, Норис бе в характерната си поза на превъзбуденост — крачеше из кабинета си, скръстил яките си ръце на гърдите си. Норис беше не толкова разтревожен от инцидента на остров Париш, колкото подразнен. Дразнеше се, защото случаят му напомняше колко голяма част от разузнавателната институция се намираше извън обсега на нейния титулярен директор. Това беше по-големият проблем и той беше постоянен. Всяко подразделение на военните — армията, флотата, въздушните сили, военноморският корпус — имаше свои вътрешни разузнавателни единици, докато по различни линии Министерството на отбраната прахосваше ресурсите си за Разузнавателното си управление. Съветът за национална сигурност поддържаше отделен персонал от разузнавателни анализатори. Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд разполагаше със собствена широка инфраструктура, до голяма степен отдадена на „разузнаване по сигнал“; допълнителна работа в тази посока се извършваше от Националното бюро за проучвания и Националната гео-космическа разузнавателна агенция. Към Държавния департамент имаше бюро за разузнаване и проучване в допълнение на строго секретното звено „Консулски операции“. И всяка организация вътрешно се разделяше на още и още структури. Пролуките и дефектите бяха безбройни и всеки представляваше предпоставка за катастрофален провал.

Затова една уж маловажна неприятност като този бюлетин го тормозеше като прораснал навътре косъм. Беше едно да не знаеш какво се случваше в степите на Узбекистан и съвсем друго, когато се отнасяше за собствения ти заден двор. Как така никой не знаеше кой точно беше беглецът от остров Париш?

Заведението се използваше на „колективна база“ от всички клонове на американските тайни служби. Пациент, който не само беше задържан на остров Париш, но и както ставаше ясно, беше пазен в изолация в заключено отделение, очевидно беше наистина опасен човек или заради това, което беше способен да разкрие, или за това, което беше способен да направи.

Но когато директорът на ЦРУ отправи запитване за самоличността на беглеца, никой не успя да му отговори. Това или беше лудост, каквато не лекуваха на остров Париш, или беше нещо като неподчинение.

— Ето какъв е въпросът — избъбри Норис на Кейстън, когато той влезе, сякаш вече бяха по средата на разговор. — Всеки пациент в това заведение върви с… как му викате… със специална заявка, финансиращ код. „Колективна база“ означава, че всяка агенция допринася за частта от ресурса, която използва. Ако Ленгли настани там някой изкукал анализатор, Ленгли захранва сметката му. Ако е за някой от Форт Мийд, Форт Мийд плаща сметката. Което означава, че всеки пациент отива там с финансиращ код. Дванадесет цифри. От съображения за сигурност процедурата по плащанията е отделена от досието на самата операция, но документите би трябвало да предоставят името на служителя, одобрил задържането на съответния пациент. Но не и този път. Надявам се да откриете какво се е объркало. От счетоводните архиви на остров Париш е видно, че финансиращият код на пациента е бил активен — сметките му са се покривали според изискванията. Но сега пък счетоводителите на „Консулски операции“ твърдят, че не могат да открият финансиращия код в базата данни. Следователно дори не можем да установим кой е заповядал това задържане.

— Това не се е случвало никога досега.

Платната на Норис се изпълниха с нов порив на възмущение.

— Или ни казват истината и в случая те са прецакани. Или се опитват да ни попречат и в случая прецакват нас. И ако е така, искам веднага да измислим начин да им го върнем тъпкано. — Норис имаше навика да противопоставя по няколко или, когато беше възбуден. Под мишниците на светлосинята риза на заместник-директора нарастваха влажни тъмни кръгове. — Но това ще бъде моята битка, не вашата. Онова, което искам от теб, Клей, е фенер в тъмното. Обичайната ми молба, нали разбираш?

Кейстън наведе глава.

— Ако се опитват да ни попречат, Кал, то ще е на много високо ниво. Това вече е ясно.

Заместник-директорът извърна очаквателен поглед към него и направи окуражителен жест с ръка.

— Повече — каза той.

— Очевидно е, че беглецът е бивш много ценен агент.

— Много ценен агент, на когото са му избили чивиите?

— Това ни е съобщено. От „Консулски операции“ ни предоставиха информацията от досието на пациент № 5312. Имаме и психиатричния му профил, изпратен от остров Париш. Дузини полета с данни, изпълнени с термини от Диагностичния и статистически наръчник на Американската психиатрична асоциация. В основни линии той страда от остра дисоциация.

— Което означава?

— Означава, че се мисли за някой друг.

— Тогава кой е той?

— Ами това е наболелият въпрос, нали?

— Проклятие — почти изкрещя Норис в гнева си. — Как можеш просто да изгубиш нечия самоличност като проклет чорап в сушилня? — Очите му вбесено пламтяха. След миг той посегна и потупа Кейстън по рамото с ласкава усмивка на лицето си. Кейстън, знаеше той, можеше да бъде труден; човек трябваше да спечели усилията му, а не да ги счита за даденост. Ако Кейстън се почувстваше насилен, той реагираше лошо, можеше да се отдръпне и да се превърне в неотстъпчив бюрократ, какъвто обикновено беше. Кейлъб Норис беше научил този урок отрано. Сега заместник-директорът концентрира чара си върху прегърбения трошач на числа. — Казвал ли съм ти колко харесвам вратовръзката ти? Много ти отива.

Кейстън удостовери приятелската шега с мимолетна усмивка.

— Не се опитвай да се подмазваш на добрата ми страна, Кейлъб. Аз нямам добра страна. — Той сви рамене. — Ето каква е ситуацията. Както казах, разполагаме с психиатричните файлове, всичките индексирани под номера на пациента, № 5312. Но информацията в тях не разкрива нито едно персонално досие — независимо колко дълбоко копаем в системата. Детайлите за лицето не излизат от никъде.

— Което означава, че са били изтрити.

— Което по-вероятно означава, че са били откъснати. По всяка вероятност данните съществуват някъде, но не са свързани към нито едно електронно идентификационно досие. Това е дигиталният еквивалент на прекъснат гръбначен стълб.

— Звучи сякаш си прекарал известно време в ровичкане из компютърната система.

— Основните системи в Държавния департамент не са интегрирани вътрешно, а и съществуват значителни несъвместимости с нашите системи. Но те използват същия вътрешноофисен софтуер като нас за заплати, удръжки, плащания и доставки — Кейстън избъбри счетоводните категории като сервитьор, изброяващ специалитетите за деня. — Ако човек може да намери пътя си из вътрешния счетоводен мениджмънт, тогава се получава нещо, еквивалентно на дъска, която можеш да използваш, за да се качиш от един кораб на друг.

— Като капитан Кид, преследващ Синята брада.

— Не ми е приятно да разбивам представите ти, но не мисля, че Синята брада наистина е съществувал. Затова съвсем сериозно се съмнявам, че би се появил в автобиографията на капитан Кид.

— Синята брада не съществува? Сега сигурно ще ми кажеш, че няма и Дядо Коледа?

— Ти май си получил доста лоши сведения от родителите си — каза Кейстън с безизразно лице. — Празнична дезинформация. Може да се окаже необходимо да попрегледаме и файловете ти за Феята на зъбчетата, като сме започнали. — Той огледа бюрото на Норис, хвърляйки леко неодобрителен поглед на разбърканите купчини с несортирани документи. — Но мисля, че схвана основната идея. Човек е най-добре да се качи на кораб по обичайния начин. Но когато няма алтернатива, една дълга дъска може да се окаже изненадващо ефективна.

— И какво научи, когато сложи дъската и притича по нея?

— Засега не много. Още тършуваме из досието на пациента. Но има и частичен оперативен архив под оперативния му псевдоним, Таркин.

— Таркин — повтори Норис. — Оперативен псевдоним, но не и име. Става все по-любопитно. Както и да е, какво още знаем за него?

— Главното, което знаем, е, че агент Таркин не е бил просто в „Консулски операции“. Той е бил член на Отдела за политическа стабилизация.

— Значи вероятно е експерт по мокри поръчки.

Мокри поръчки. Кейстън ненавиждаше подобни евфемизми. Всички доказателства сочеха, че агентът е опасен социопат. Това, изглежда, беше професионално изискване за успешна кариера в ОПС.

— Засега разполагаме само с огризки за оперативното му досие. Направих връзката с ОПС по кодиращата система. Идентификационните номера на техните служители завършват с цифрите 7588 и това го открихме в документите на пациент № 5312. Но когато потърсим информация в базата данни на министерството, нещата се влошават: останалото е откъснато от досието на Таркин.

— И какво ти казват червата?

— Червата?

— Да, какво ти казват инстинктите?

На Кейстън му трябваше секунда преди да осъзнае, че Норис се майтапеше с него.

В началото на съвместната им работа Кейстън беше дал ясно да се разбере колко се отвращава от идеята за „инстинкта в червата“. Всъщност това му беше нещо като идея фикс. Той дълбоко се дразнеше, когато хората го караха да изкаже предположения, преди данните да го насочат в някаква посока — що се отнасяше до Кейстън, да разчиташ на интуитивните чувства беше като да свършиш, преди да го вдигнеш. Това му пречеше да анализира нещата логически; спъваше работата на разума и прецизния анализ на вероятностите.

Кейстън видя как лицето на Норис се разстила в усмивка; заместник-директорът обичаше да подтиква Кейстън да повтаря твърдите си убеждения по въпроса.

— Само те бъзикам — каза Норис. — Но я ми кажи, какво все пак се очаква да мислим за този човек? Какво казва твоята… ъ-ъ… логическа матрица?

Кейстън отвърна с тънка усмивка.

— Всичко е на твърде предварително ниво. Но все пак има някои данни, които водят към мисълта, че той е развалено яйце. Предполагам знаеш възгледите ми по отношение на нелегалните агенти. Ако получаваш заплата, трябва да се съобразяваш с параметрите, установени от федералните разпоредби. В това има здрав разум. Дори можем да говорим за „мокри поръчки“. Според мен всяко действие или е оторизирано, или не е. Няма среден път. Искам да знам защо изобщо имаме хора като „Таркин“, назначени от федералното правителство. Кога ще се научат нашите разузнавателни служби, че това никога няма да проработи?

— Никога няма да проработи?

— Не и според плана.

— Нищо в сътворението не върви според плана. Включително и самото сътворение. А Бог е имал седем дни да го направи както трябва. Аз мога да ти дам едва три.

— Защо е това бързане?

— Просто имам такова чувство. — Норис вдигна ръка, изпреварвайки порицанието на Кейстън. — Истината е, че в дирекцията по разузнаване се получават сигнали — неясни са, но са твърде настойчиви, за да ги игнорираме — за нещо като случващи се неофициални инциденти. От нас? Срещу нас? Още не знаем. Смятаме, че в тях са въвлечени високопоставени членове на правителството, но каквото и да се случва, то се потулва доста бързо. Затова сме нащрек. Необичайни неща — не знаем дали имат връзка със случая, но е твърде опасно да смятаме другояче. Така че ни трябва категоричен доклад от теб в рамките на три дни. Искам да установиш кой е в действителност Таркин. Помогни ни да го заловим. Или да го унищожим.

Кейстън хладно кимна. Нямаше нужда от окуражаване; Кейстън мразеше аномалиите, а човекът, избягал от остров Париш, беше аномалия от най-лош вид. Нищо нямаше да му достави по-голямо удовлетворение от идентифицирането на този човек и елиминирането му.

Глава 6

В „Мотел 6“ близо до Флемингтън, Ню Джърси, Хал Амблър използва нокията на убития мъж, за да проведе няколко телефонни разговора. Първият беше до Държавния департамент на САЩ. На този етап не можеше да прави предположения, нямаше как да знае дали връзката му с разузнавателния екип, в който беше прекарал кариерата си, беше приятелска или вражеска. Не можеше да използва номерата за спешни случаи, които беше запаметил като оперативен агент, защото можеха да задействат проследяващ механизъм. Вместо това беше по-безопасно да почука на входната врата. Следователно първото му обаждане беше до отдела по комуникации на министерството. Преструвайки се на репортер от „Ройтерс“, той поиска да го свържат с кабинета на заместник-секретаря Елън Уитфийлд. Дали можеше да потвърди изказване, приписвано на нея? Асистентката й, с която го свързаха след няколко междинни препредавания, се извини. Заместник-секретарят пътуваше в състава на международна делегация.

Бихте ли могли да уточните къде, попита репортерът от „Ройтерс“. Асистентката съжаляваше, но не можеше да го направи.

Международна делегация, несъмнено информацията беше точна. Но и напълно безполезна. Официалната титла на Елън Уитфийлд като заместник-секретар в Държавния департамент прикриваше административното й назначение като директор на Отряда за политическа стабилизация. Накратко, неговият шеф.

Дали колегите му мислеха, че е мъртъв? Полудял? Изчезнал? Какво знаеше Елън Уитфийлд за онова, което му се беше случило?

Въпросите се вихреха в главата му. Ако тя не знаеше, тогава сигурно би искала да узнае, нали? Той се помъчи да си спомни периода от време, преди да се озове пленник на психиатричната наказателна колония. Въпреки усилията му тези последни спомени оставаха мътни, затворени, недостъпни — скрити в мъглата, която обгръщаше съществуването му. Той се опита да инвентаризира спомените си от преди мъглата. Спомняше си няколкото дни, прекарани в Непал, на посещение при водачите на самоосъзнати тибетски дисиденти, които търсеха подкрепата на Америка. Те лъжеха, извади бързо заключение Амблър — всъщност бяха представители на маоистка бунтовническа групировка, отречена от Китай и прогонена от правителството на Непал. След това бе започнала операцията в Чанхуа — подготвяха се за премахването на Уай-чан Лун. А после? Съзнанието му беше като откъсната страница — нямаше рязка граница, разделяща спомените му от забравата, те по-скоро малко по малко се разпадаха.

Същото беше, когато се опитваше да върне спомените си от първите месеци на остров Париш. Те се състояха от разпокъсани моменти, лишени от всякакво чувство за време и последователност.

Може би трябваше да се върне още по-назад — преди седмиците, заобикалящи похищението му — във времето, когато спомените му бяха живи, последователни, истински като земята под краката му. Само да можеше да открие някой, който споделяше тези спомени. Някой, чиято памет щеше да му осигури потвърждението, от което така отчаяно се нуждаеше — уверението, че той наистина е човекът, за когото се мислеше.

Подтикнат от импулс, Амблър се обади на Дилън Сътклиф в Провидънс, Роуд Айлънд.

Не се беше сещал за Дилън Сътклиф от много време, не беше го срещал от години. Бяха се запознали като първокурсници в колежа „Годард“, малко учебно заведение за изкуства в Кънектикът, и се бяха сприятелили незабавно. Дилън беше шегаджия с изключителен дар слово и огромен запас истории от детството си в Пепър Пайк, Охайо. Освен това имаше силно изразена слабост към лудориите.

Една сутрин през късен октомври — беше втората им година в колежа — всички със събуждането си откриха, че на острия връх на кулата „Макинтайър“ се е появила огромна тиква. Тиквата тежеше близо седемдесет паунда, а как се беше материализирала там оставаше мистерия. Тя се превърна в източник на веселба сред студентите и на възмущение сред преподавателите. Никой не се съгласяваше да рискува счупване на врата си, за да я свали, и така тиквата беше оставена да падне долу сама. На следващата сутрин в основата на кулата „Макинтайър“ се появиха купчина малки фенери, изрязани от тикви, които сякаш гледаха точно в голямата тиква горе. Някои носеха табели с надписа „Скачай!“. Ликуването на студентите само засили лошото настроение на колежанските чиновници. Няколко месеца преди завършването им, когато вече администрацията не се впрягаше толкова, най-сетне се разпространи слухът, че за това трябва да се благодари на Дилън Сътклиф, професионален катерач. Сътклиф беше разумен шегаджия, той никога не си признаваше и винаги беше оценявал дискретността на Амблър. Защото Амблър, забелязвайки нещо в лицето на Сътклиф, когато лудорията се обсъждаше, веднага се беше досетил кой стои зад нея, но макар да беше позволил на Сътклиф да разбере, че той знае за това, така и не беше казал на никого другиго.

Амблър си спомняше любимите ризи на Сътклиф с широки цветни райета и колекцията му от глинени лули, рядко използвани, но много по-интересни от обичайните студентски колекции от бирени бутилки и плочи на „Грейтфул Дед“. Амблър беше ходил на сватбата му само година след завършването им и знаеше, че той има отлична работа в общинската банка на Провидънс, която сега се беше превърнала в част от национална верига.

— Дилън Сътклиф на телефона — каза глас. Амблър не го разпозна веднага, но въпреки това почувства топлота.

— Дилън! — възкликна Амблър. — Обажда се Хал Амблър. Помниш ли ме?

Последва дълга пауза.

— Съжалявам — каза мъжът с объркан тон. — Не съм сигурен, че чух добре името ви.

— Хал Амблър. Учехме заедно в колежа „Годард“ преди двадесет години. Бяхме съквартиранти през първата година. Бях на сватбата ти. Сети ли се? Мина доста време от последното ни питие, нали?

— Вижте какво, не купувам нищо по телефона, и то от непознати — троснато рече мъжът. — Предлагам ви да опитате с някой друг.

Дали това не беше друг Дилън Сътклиф? Този изобщо не звучеше като неговия стар приятел.

— Извинявам се — каза Амблър. Явно съм попаднал на погрешен човек. Значи не сте учили в „Годард“?

— Напротив, учил съм. Просто никой в класа ми не се казваше Хал Амблър. — Чу се щракване, мъжът беше му затворил.

Преливащ от смесица между ярост и страх, той се обади в колежа „Годард“ и поиска да го свържат с деловодството. На младия мъж, който отговори, Амблър обясни, че е мениджър по човешки ресурси в голяма корпорация, вероятен бъдещ работодател на някой си Харисън Амблър. Като част от корпоративната политика той беше длъжен да провери определени твърдения от автобиографията на кандидата. Просто искаше някой да му потвърди, че Харисън Амблър наистина е завършил колежа „Годард“.

— Разбира се, сър — каза мъжът от деловодството. Помоли за точния правопис на името и го въведе в системата; Амблър чуваше тихото кликане на клавиатурата. — Съжалявам — каза гласът. — Ще ми продиктувате ли правописа още веднъж?

Амблър го направи с нарастващо мрачно предчувствие.

— Добре направихте, че се обадихте — каза гласът от телефона.

— Не е завършил ли?

— Човек с такова име изобщо не е записван в колежа, какво остава да го завърши.

— Възможно ли е базата ви данни да не обхваща достатъчно дълъг период назад във времето?

— Не. Колежът е наистина малък и нямаме такъв проблем. Повярвайте ми, сър, ако този човек е бил записан тук, по което и да е време на двадесети век, аз щях да го знам.

— Благодаря ви — каза Амблър с кух глас. — Благодаря ви за съдействието.

Ръката му трепереше, докато натискаше копчето за приключване на разговора на мобилния телефон.

Това беше лудост!

Цялото му самосъзнание — можеше ли да е илюзия? Възможно ли беше това? Той затвори очи и позволи на многобройните спомени от четирите си десетилетия да се вихрят и да се разливат из съзнанието му, пораждайки свободен и неструктуриран потоп от асоциации. Спомените бяха неизброими и това бяха спомените на Хал Амблър, освен ако наистина не беше напълно луд. Времето, когато изследваше задния двор на родната си къща, как стъпи върху подземно гнездо на оси, как те изригнаха от земята като черно-жълт гейзер, а той се озова в бърза помощ с тридесет ужилвания. Горещият юли на летния лагер, където се научи да плува в стил бътерфлай в езерото Кандейджа и където зърна женска гърда, докато една от лагерните отговорнички, Уенди Съливан, се преобличаше в портативна съблекалня със счупена врата. Един август, който прекара, вече на петнадесет години, работейки в ресторанта барбекю на панаира, разположен на десет мили южно от Камдън, и където се научи да пита клиентите „Желаете ли царевица на кочан към поръчката си?“, когато те си поръчваха само ребра на скара и картофено пюре. Откровените му разговори след работа с къдрокосата Джулиан Дейчис, която обслужваше фритюрника, за разликата между любовна игра и опипване. Имаше и не толкова приятни спомени, някои свързани с баща му, който ги беше напуснал, когато Амблър беше на шест години; слабостта и на двамата му родители към утехата на бутилката. Спомняше си играта на покер в първи курс, продължила цяла нощ, как по-големите студенти се бяха подразнили от непрекъснато нарастващата му купчина с жетони, сякаш беше изобретил някакъв неуловим метод на измама. Спомняше си и как се беше влюбил във втори курс — боже, спиращите дъха първи срещи, а после сълзите, бурните взаимни обвинения и помирения, лимоновото ухание на шампоана й, което му се струваше толкова екзотично и което години наред го караше да се изпълва с носталгия и копнеж.

Спомняше си назначението и обучението в „Консулски операции“, нарастващия интерес на преподавателите му към особената му дарба. Работата под прикритие към Бюрото за образователен и културен обмен на Държавния департамент, която изискваше редовно пътуване в чужбина. Спомняше си всички тези неща с яснота и точност. Беше водил двойствен живот. Или просто ставаше въпрос за двойствена халюцинация? Докато напускаше стаята си, в главата му се оформяше нарастващо пулсиране.

В един ъгъл, който минаваше за фоайе на хотела, имаше компютър с интернет като малък жест към гостите. Амблър седна пред него и използвайки паролата на аналитичното бюро на Държавния департамент, се свърза към вестникарската база данни „ЛексисНексис“. Местният вестник на Камдън, Делауеър, където Амблър беше израснал, веднъж беше публикувал малка статия за него, когато в шести клас беше спечелил състезание по правопис. Палеонтология. Дитирамб. Ксилофон. Амблър ги беше написал всичките бързо и правилно, установявайки се като най-добрия ученик в правописа не само в основното училище на Камдън, ами и в окръг Кент. Ако допуснеше грешка, разбираше го незабавно — разбираше го от изражението на съдията. Майка му, която по това време го отглеждаше сама, беше невероятно щастлива. Но сега в случката имаше нещо повече от детски егоизъм.

Той пусна търсачката на вестника.

Нищо. Нищо не съвпадаше със зададеното описание. Спомняше си статията в „Доувър Поуст“ толкова ясно, спомняше си как майка му я беше изрязала и я държеше на вратата на хладилника с магнит във формата на резен диня. Държа я там, докато хартията не пожълтя и не започна да се разпада от светлината. В базата данни имаше копия на „Доувър Поуст“ от преди десетилетия, имаше архив на всевъзможни местни новини — за това кой спечелил и кой загубил изборите за градския съвет, за масовите съкращения във фабриката „Робинс Хоус“, за реновациите на кметството. Но що се отнасяше до базата данни „ЛексисНексис“, Харисън Амблър не съществуваше. Не беше съществувал тогава. Не съществуваше и сега.

Лудост!

Летището представляваше познатата джунгла от подова мозайка, стомана и стъкло с познатото усещане за добре екипирано откъм персонал съоръжение. Накъдето и да се обърнеше, човек виждаше служители по въздушните линии, летищни отговорници по сигурността, носачи на багаж — всички носеха табелки и униформи от всевъзможен вид. Обществената среда на това място, реши Амблър, беше кръстоска между федерална пощенска служба и курортен град.

Той си купи билет до Уилмингтън, еднопосочен, сто и петдесет долара — таксата, така да се каже, за предстоящото рандеву. Изглеждаше не по-малко отегчен от жената зад билетното гише, която едва сдържа прозявката си, докато подпечатваше бордната му карта. Документът за самоличност, който той представи — шофьорската книжка от Джорджия, променена с фотографията на настоящия й приносител, — нямаше да издържи на внимателен оглед, но и не беше удостоен с такъв.

Изход С19 се намираше в далечния край на дълъг коридор до други два изхода, разположени ветрилообразно. Той се огледа, виждаха се десетина пътници. Беше два и половина. От тези изходи нямаше да има полети в следващите деветдесет минути. След половин час щяха да започнат да пристигат пътници за полета до Питсбърг, но засега беше пълно мъртвило.

Дали човекът, с когото имаше среща, вече беше пристигнал? Изглеждаше вероятно. Но кой беше той? „Ще ме познаеш“, гласеше съобщението.

Амблър мина покрай седящите места, оглеждайки шепата хора, изпуснали предишния полет или дошли твърде рано за следващия. Пълната жена, която даваше бонбони на пълната си дъщеря; мъжът със зле скроения костюм, който прелистваше някаква презентация; младата жена с многото обеци и джинси, изрисувани с разноцветни флумастери — никой от тях не изглеждаше вероятен. У Амблър се надигна чувство на отчаяние. Ще ме познаеш.

Най-накрая очите му попаднаха върху човек, който седеше сам близо до прозореца.

Беше индиец сикх с тюрбан на главата, който движеше устните си, докато четеше „Ю Ес Ей Тудей“. Амблър се приближи и забеляза, че няма никакви признаци за съществуването на коса под тюрбана — не се виждаше и един непокорен косъм. Лекото лъщене на лепило по бузата на мъжа му разкри, че гъстата брада е залепена съвсем скоро.

Дали мъжът наистина движеше устните си, докато четеше, или комуникираше с някого по фиброоптичен микрофон?

За всеки друг мъжът би изглеждал напълно спокоен, отегчен и отпуснат. За Амблър той беше всичко друго, но не и това. Подтикнат от инстинкт, Амблър се извъртя и пристъпи зад седналата фигура. Със светкавично движение той сграбчи тюрбана на мъжа и го вдигна. Отдолу лъсна бледо, гладко избръснато теме, а към него с тиксо беше прикрепен малък пистолет „Глок“.

Оръжието се озова в ръката на Амблър и той пусна тюрбана обратно на мястото му. Седналият мъж стоеше абсолютно замръзнал, с тактическата неподвижност на отлично обучен професионалист, който знаеше кога най-разумната реакция беше да не реагираш изобщо. Само по вдигнатите му вежди пролича изненадата му. Цялата безшумна маневра бе отнела не повече от две секунди и бе прикрита от чужди погледи от собственото тяло на Амблър.

Усещаше пистолета странно лек в ръката си и разпозна модела веднага. Тялото беше изработено от пластмаса и керамика; дулото съдържаше по-малко метал от една обикновена тока за колан. Вероятността подобно оръжие да задейства металните детектори беше малка; вероятността служителите на реда да претърсят индийския религиозен тюрбан — дори още по-малка. Тубичка бронзант и метър муселиново парче плат — евтин, ефикасен костюм. Още веднъж изкусността и ефикасността на срещата предизвикваха възхищение и безпокойство.

— Браво — тихо каза фалшивият сикх и бледа усмивка разтегли ъгълчетата на устата му. — Чудесен отбранителен ход. Не че променя нещо. — Говореше английски със съвършено произнесените съгласни на човек, който е учил езика в чужбина, макар и от ранна възраст.

— Аз съм този с оръжието. Това нищо ли не променя? Според моя опит обикновено го прави.

— Понякога най-добрата употреба на оръжието е да го предадеш — отвърна мъжът с почти блеснали очи. — Кажи ми виждаш ли човека в униформа на летец, който стои до вратата? Току-що пристигна. Амблър погледна натам.

— Да, виждам го.

— Той е с нас. Готов е да те застреля, ако се окаже необходимо. — Седналият мъж погледна към Амблър, който все още стоеше прав. — Вярваш ли ми? — Въпросът не беше реторичен, а истински.

— Вярвам, че ще опита — отвърна Амблър. — За твое добро е да се надяваш, че ще ме улучи.

Фалшивият сикх одобрително кимна.

— Но пък за разлика от теб аз нося противокуршумна жилетка, за всеки случай. — Той отново погледна към Амблър. — Вярваш ли ми?

— Не — отвърна Амблър след миг. — Не ти вярвам. Усмивката на мъжа се разшири.

— Ти си Таркин, нали? Пратката, а не доставчикът. Репутацията ти те изпреварва. Казват, че си дяволски добър в разгадаването на хората. Трябваше да се уверя.

Сега Амблър седна до него; по този начин срещата щеше да е по-дискретна. Каквото и да го очакваше от мъжа, очевидно не беше бърза смърт.

— Защо не ми обясниш по-подробно? — попита Амблър. Другият мъж протегна ръка за запознанство.

— Името ми е Аркади. Разбираш ли, получих информация, че един доста легендарен агент, Таркин, може сега да е на разположение.

— На разположение?

— За вербуване. И не, не знам истинското ти име. Наясно съм, че търсиш информация. Аз не разполагам с тази информация. Онова, с което разполагам, е достъп до тази информация. Или по-точно с достъп до онези, които я притежават. — Аркади изпука кокалчетата на пръстите си. — Или с достъп до онези, които имат достъп до хората, които разполагат с информацията. Няма да те изненада, че организацията, към която принадлежа, е старателно структурирана. Информацията тече само където трябва.

Докато той говореше, Амблър го наблюдаваше внимателно. Обнадеждеността понякога замъгляваше възприятието, знаеше той, както го правеше и отчаянието. Често беше обяснявал на колегите си, смаяни от неговия дар, че ние не виждаме онова, което не желаем да видим. Спри да искаш. Спри да си представяш. Просто получавай сигналите, изпращани волно или неволно. Това беше ключът.

Индиецът пред очите му беше лъжец. Но не лъжеше него.

— Трябва да отбележа, че скоростта на поканата е озадачаваща — каза Амблър.

— Не обичаме да губим време. Това е общото помежду ни, предполагам. Един шев на място прави други девет ненужни, както казвате вие, американците. Глъчката тръгна вчера сутринта.

Глъчката — професионален жаргон. Сигнал за тревога, който е бил съобщен по радиостанциите на всички разузнавателни служби в страната, беше вдигнал глъчка. Този метод се използваше, когато спешността беше по-важна от секретността; това беше пропусклива форма на комуникация. Съобщение, изпратено до толкова много уши, вероятно щеше да попадне и в някои неподходящи.

— Дори и така да е — каза Амблър.

— Мисля, че можеш да събереш две и две. Очевидно твоите обожатели са чакали този момент. Доста вероятно е да са се надявали да те вербуват още преди да изчезнеш от хоризонта. И без съмнение смятат, че имат конкуренция за услугите ти. Не желаят да изпуснат момента.

Очевидно… доста вероятно… без съмнение…

— Ти излагаш хипотези, а не твърди факти.

— Както ти споделих, информацията в нашата организация е строго разпределена. Знам онова, което трябва да знам. Мога да направя и някои догадки от известното ми. И, разбира се, има много неща, които съм доволен, че не знам. Системата работи за всички ни. Тя пази всички в безопасност. Тя пази в безопасност мен.

— Но не и мен. Един от вашите се опита да ме убие.

— Много се съмнявам в това.

— Едрокалибреният куршум, който одраска врата ми, говори друго.

Аркади изглеждаше смаян.

— В това няма никаква логика.

— Ами да, южнякът също изглеждаше доста изненадан в момента, когато куршумът прониза главата му. — Гласът на Амблър беше снишен до дрезгав шепот. — Що за шантава игра играете?

— Не сме ние — каза Аркади. А после почти на себе си промърмори: — Това ми звучи като намеса. Означава, че не сме единствените, чули глъчката и реагирали.

— Значи твърдиш, че е намесена и втора страна.

— Трябва да е така — каза Аркади след дълга пауза. — Ще направим анализ, ще се уверим, че не е имало пробив. Но това твърде много звучи като паразитно посещение, така да се каже. Няма да се повтори. Не и когато се присъединиш към нас.

— Това обещание ли е или заплаха? Аркади примигна.

— О, господи. Май наистина сме настъпили не когото трябва. Но ще ти кажа следното. Моите работодатели много искат да си в безопасност — дотолкова, доколкото ти правиш същото за тях. Доверието трябва да е валидно в двете посоки.

— Дали могат да ми се доверят — твърдо отсече Амблър — е нещо, което ще трябва да приемат на доверие.

— Но това е единственото, което никога не правят, разбираш ли? — Аркади сякаш се извиняваше. — Много е досадно, знам. Те имат друга идея. Всъщност те искат да убият два заека с един изстрел. Имат малка задачка за теб. — Амблър за пръв път долови оттенък от родния език на мъжа, който очевидно беше славянски.

— Нещо като прослушване.

— Именно! — Очите на Аркади се оживиха. — Работата, която имаме за теб, е дребна, но… щекотлива.

— Щекотлива?

— Няма да те лъжа, нима има смисъл? — Той засия. — Задачата е малка, но е проваляла други. И все пак трябва да бъде свършена. Разбираш ли, работодателите ми имат проблем. Те са внимателни хора — сам ще се убедиш и ще си благодарен за това. Както казва максимата, птиците с еднаква перушина се търсят взаимно. Но може би не всичките им приятели са толкова внимателни. И може би вражески агент е нахлул сред техните съмишленици. Може би такъв агент, събрал определени доказателства, се кани да свидетелства в съдебно разследване. Много е объркано.

— Вражески агент? Нека да сме наясно. Говориш за федерален агент под прикритие.

— Неприятно, нали? — каза Аркади. — АТО всъщност.

Ако агентът беше от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, разследването вероятно включваше някаква контрабанда на оръжия. Това не означаваше, че организацията, за която работеше Аркади, беше въвлечена в търговията; използваната от Аркади дума беше „съмишленици“. Очевидното предположение беше, че в клопка бяха попаднали контрабандистите, снабдяващи организацията.

— Един ден този човек ще умре — продължи замислено мнимият сикх. — Мозъчен удар. Инфаркт. Рак. Кой би могъл да каже? Но като всички нас и той е смъртен, и той ще умре някой ден. Ние просто искаме да ускорим тази евентуалност. Това е всичко.

— Защо аз?

Индиецът направи физиономия.

— Малко ми е неудобно, наистина. Амблър мълчаливо го зяпаше.

— Ами истината е, че не знаем точно как изглежда. Опасностите на професията, нали така? Човекът, с когото поддържа пряка връзка, не е в състояние да ни помогне.

— Защото е мъртъв?

— Причината не е важна, нека да не отклоняваме вниманието си от голямата картина. Имаме място, имаме време, но не искаме да очистим неправилния човек. Не искаме да допуснем грешка. Виждаш ли колко сме съвестни? Някои хора просто ще очистят с картечница всеки, които се мерне наоколо. Но това не са нашите методи.

— Майко Тереза, пази си гърба.

— Не казвам, че сме кандидати за светци, Таркин. Но и ти не си такъв. — Тъмните му очи припламнаха. — Да се върна на мисълта си. Ти ще успееш да разбереш кой е белязаният с един поглед. Защото той знае, че е белязан. И ти ще разпознаеш точно това.

— Разбирам — каза Амблър и наистина започваше да разбира. Някаква нелегална групировка желаеше да се възползва от услугите му. Дискутираната задача наистина беше прослушване — но онова, което те искаха да установят, не беше способността му да разчита хората. Не, убивайки федерален агент, той щеше да докаже добрите си намерения, да докаже, че е скъсал с лоялността към предишните си работодатели, да не говорим за обикновения морал. Те вероятно имаха причина да вярват, че той е достатъчно огорчен и недоволен, за да приеме задачата с радост.

Може би бяха погрешно информирани. Може би просто знаеха повече от него — може би знаеха защо точно е бил затворен на остров Париш. Може би той имаше причини за болезнено недоволство далеч отвъд собствените си представи.

— Значи сключваме ли сделката? Амблър се замисли за момент.

— А ако кажа не?

— Ами човек никога не знае, нали? — усмихна се Аркади. — Може би трябва да кажеш не. И да се оттеглиш в неизвестност. Има и по-лоши неща. Те казват, че любопитството било фатално за котката.

— И че удовлетворението я възкресило. — Да не знае беше единственото нещо, което не можеше да преживее. Имаше нужда да знае и имаше нужда да накаже справедливо онези, които се бяха опитали да унищожат живота му. Амблър хвърли поглед към мъжа със синьото яке до вратата. — Мисля, че можем да свършим работата.

Беше лудост, но и единственото нещо, което можеше да го спаси от лудостта. Амблър си спомни, от някоя отдавнашна класна стая, древногръцката легенда за критския лабиринт, леговището на Минотавъра. Лабиринтът бил толкова сложно преплетен, че затворените в него никога не успявали да намерят пътя навън. Но Ариадна помогнала на Тезей, като му дала кълбо прежда и завързала единия му край към вратата на лабиринта. Следвайки нишката, той успял да избяга. В момента този човек беше нещо като единствена нишка за Амблър. Онова, което не знаеше обаче, беше до кой край на лабиринта ще го изведе — до свободата или до смъртта. Но предпочиташе да рискува, вместо да остане изгубен вътре.

Най-накрая Аркади започна да говори като човек, запаметил точни инструкции.

— В десет сутринта утре тайният агент има уговорена среща с областния прокурор на южен Ню Йорк. Смятаме, че бронирана лимузина ще го откара до ъгъла на площад „Свети Андрю“ в долен Манхатън. Може да е с придружител, може и да е сам. При всички случаи това ще бъде рядък интервал на уязвимост, агентът ще трябва да прекоси голямата пешеходна зона. Ти трябва да си там.

— Ще имам ли подкрепление?

— Един от нашите хора ще е там, за да ти помогне. В точния момент нашият човек ще ти даде оръжие. Останалото е в твоите ръце. Настояваме да спазваш инструкциите точно. Осъзнавам, че това е сякаш да накараш джаз музикант да следва нотите в партитурата, вместо да импровизира, но в този случай няма място за импровизации. Как беше онзи американски израз? „Или по моя начин, или хващаш пътя?“ — Поредният английски идиом, който очевидно беше научил на родния си език. Двойният превод му създаваше затруднения. — Планът трябва да се следва до най-малката подробност.

— Мястото е твърде незащитено — запротестира Амблър. — Планът не струва.

— Колкото и да ценим професионалната ти експертиза, трябва да признаеш нашата. Ти не познаваш реалните факти. Работодателите ми разполагат с тях, изучили са ги. Мишената ни е предпазлив човек. Той не се мотае под мостовете за твое удобство. Всъщност това е чудесна възможност. Може да не случим на друга още дълго време, а тогава ще бъде твърде късно.

— Съществуват десетки потенциални проблеми — не отстъпваше Амблър.

— Свободен си да се откажеш — каза Аркади със стоманена нотка в гласа. — Но ако изпълниш задачата според инструкциите, ще бъдеш представен на моя пряк шеф. А той е човек, когото познаваш. Някой, с когото си работил рамо до рамо.

Значи някой, който може би знаеше цялата история на случилото се с Харисън Амблър.

— Ще го направя — каза Амблър. Не мислеше в перспектива, не мислеше с какво се съгласява. Знаеше, че ако остави тази нишка да му се изплъзне, можеше да не я открие никога вече. Нишката на Ариадна. Към кой ли път щеше да го поведе?

Аркади се наведе напред и потупа китката на Амблър. Отстрани жестът изглеждаше приятелски.

— Наистина не искаме толкова много от теб. Само да успееш там, където се провалиха мнозина. Няма да ти е за пръв път.

Не, помисли си Амблър, но може да е за последен.

Глава 7

Ленгли, Вирджиния

Клейтън Кейстън изглеждаше замислен, когато се върна в офиса си без прозорци. По-скоро потънал в мисли, реши Ейдриън Чои. Изглеждаше, сякаш е впил кукичката си в нещо. Вероятно нещо, което беше свързано с много дълга разпечатка, мрачно си помисли Ейдриън.

При Кейстън сякаш всичко опираше до разпечатки. Не че Ейдриън си въобразяваше, че е разгадал личността му. Самата му посредственост беше мистична. Беше му трудно да си представи, че този човек е със същата професия като, да речем, Дерек Сейнт Джон, неудържимият и безстрашен герой от романите на Клийв Маккарти, които Ейдриън така ценеше. Кейстън щеше да го насоли, ако знаеше, че Ейдриън даже носи последната книга от поредицата в раницата си и че беше прочел почти цяла глава на закуска. Този път ставаше дума за ядрена бойна глава, скрита в останките на британския лайнер „Лузитания“. Ейдриън прекъсна четенето на най-интересното: Дерек Сейнт Джон, който се беше гмурнал в останките на кораба, току-що беше избегнал на косъм граната харпун, изстреляна от вражески агент. Ейдриън ще се опита тайничко да прочете още една-две глави по време на обедната си почивка. Кейстън вероятно ще преглежда последния брой на „Журнал за счетоводство, одит и финанси“.

Може би това заслужаваше — да бъде разпределен към най-скучния човек в цялото Централно разузнавателно управление. Ейдриън съзнаваше, че се е престарал с ентусиазма на интервюто. Това без съмнение беше нечия представа за майтап; вероятно в момента някой от „Човешки ресурси“ си мислеше за него и се подхилкваше.

И сега Ейдриън беше потърпевшият. Всеки божи ден човекът, за когото работеше, се появяваше в еднаква бяла риза, с почти еднаква вратовръзка и каталожен костюм, който варираше в оттенъка си от вълнуващо средно сиво, до диво и лудешко графитно сиво. Ейдриън знаеше, че шефът му не работи за Генералния щаб, но въпреки това не отвеждаше ли рутината малко по-далеч от необходимото? Кейстън не само изглеждаше скучен, той ядеше скучно — неизменният му обяд се състоеше от рохко сварено яйце, леко препечен хляб, чаша доматен сок и разтворимо хапче против киселини. За всеки случай. Веднъж, когато бе изпратил асистента си да му вземе обяд, Ейдриън му донесе смесен зеленчуков сок вместо чист доматен и Кейстън го прие като предателство. Хей, живей опасно поне от време на време, за малко да му каже Ейдриън. Човекът изглеждаше така, сякаш не беше използвал по-опасно оръжие от подострен молив.

И все пак имаше моменти, когато Ейдриън се питаше дали всъщност това беше цялостната му личност, дали този мъж нямаше и друга страна.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — обърна се Ейдриън към Кейстън, вечно изпълнен с надежда.

— Да — отвърна Кейстън. — Всъщност има. Когато отправихме заявка до „Консулски операции“ за предоставяне на досието на специалния агент Таркин, ни бяха подхвърлени само огризки. Нужно ми е всичко, което могат да ни дадат. Ниво на достъп — ДЦР. Кажи им да уточнят условията за достъп с офиса на директора на централното разузнаване и да ускорят процеса. — В гласа на Кейстън се усещаше съвсем слаба следа от бруклински акцент — на Ейдриън му трябваше известно време, преди да я долови — и употребяваше технически термини и жаргонни думи с еднаква лекота.

— Чакай малко — каза Ейдриън. — Ти имаш достъп до ниво Директор на централното разузнаване?

— Това право на достъп се дава според разработвания проект. Но като цяло, да, имам.

Ейдриън се опита да прикрие изненадата си. Беше чувал, че едва десетина души в цялото управление имат достъп до такова ниво. Нима Кейстън наистина беше един от тях?

Но ако Кейстън имаше подобен достъп, тогава Ейдриън, в качеството си на помощник на Кейстън, е бил проучен доста обстойно. Ейдриън поруменя. Беше чувал да се говори, че новите хора, ползващи секретна информация от високо ниво, биват подлагани на автоматично наблюдение. Вероятно подслушваха апартамента му? Преди назначението си Ейдриън беше подписал безброй документи; без съмнение се беше отказал писмено от всякакви права на уединение, каквито имаше като обикновен гражданин. Но беше ли възможно да е предмет на оперативно наблюдение? Ейдриън прехвърли вероятността в главата си. Намери я за… е, ако трябваше да бъде честен със себе си, намери я за прекрасна.

— Освен това ми трябва още от остров Париш — каза Кейстън. Той примигна няколко пъти. — Искам личните досиета на всички, които са работили в отделение 4-З през последните дванадесет месеца — лекари, сестри, надзиратели, пазачи, всички.

— Ако документите са дигитални, ще могат да ги изпратят по електронната поща — каза Ейдриън. — Сигурно е автоматично.

— Като се има предвид колко са кръпките по ръчно съшитото одеяло на щатския правителствен комплекс от оперативни платформи, нищо автоматично не е наистина автоматично. Всички, ФБР, Службата по имиграция и натурализация, дори проклетото Министерство на земеделието, имат собствени защитени системи. Неефективността е стъписваща.

— Освен това някои неща може да са само на хартия. Ще отнеме доста време.

— Времето е жизненоважно. Трябва да се увериш, че всички са наясно с това.

Ейдриън замълча за момент.

— Разрешете да говоря свободно, сър. Кейстън завъртя очи.

— Ейдриън, ако искаш да ти се даде разрешение да говориш свободно, трябваше да се присъединиш към армията. Тук си в ЦРУ. Ние не задаваме подобни въпроси.

— Това означава ли, че винаги мога да говоря свободно?

Бързо поклащане на глава.

— Ти май ни бъркаш с Кулинарния институт на Америка. Случва се.

Понякога Ейдриън беше убеден, че Кейстън е лишен от чувство за хумор; друг път решаваше, че то просто е изключително сухо — почти колкото Долината на смъртта.

— Ами добре, имам чувството, че в „Консулски операции“ си влачат краката нарочно — каза Ейдриън. — Не изглеждаха особено доволни от заявката.

— Разбира се. В противен случай ще се наложи да признаят, че Централното разузнавателно управление всъщност е централното разузнавателно управление на тази страна. Това засяга гордостта им. Но днес не мога да разреша цялата организационна бъркотия. Остава налице фактът, че се нуждая от съдействието им. Което означава, че ти трябва да ги накараш да съдействат. Всъщност разчитам на това.

Ейдриън тържествено кимна и изпита чувството, че приятно настръхват косъмчетата по врата му. Разчитам на това. Прозвуча почти като Разчитам на теб.

Час по-късно от системата на остров Париш пристигна голям, компресиран дигитален файл. След като го декомпресираха и разкодираха, главният компонент се оказа някакъв аудиофайл.

— Знаеш ли как работи това чудо? — изсумтя Кейстън. Ейдриън знаеше.

— Това лошо момче е 24-битов файл с данни, форматиран според професионалната интегрирана аудио записваща система. Струва ми се, че е аудиоклип с продължителност пет минути. — Ейдриън сви рамене, скромно отричайки похвала, която така и не получи. — Бях председател на аудио-визуалния клуб в гимназията. Истински спец съм в тези неща. Ако някога решиш да си водещ на собствено телевизионно шоу, аз съм твоят човек.

— Ще се опитам да го запомня.

След като направи някакви настройки на софтуера, Ейдриън пусна файла на компютъра на Кейстън. Ставаше ясно, че е бил записан по време на психиатрична сесия с пациент № 5312 и представя тогавашното му психическо състояние.

За пациент № 5312 се знаеше, че е обучен правителствен агент. Работеше под прикритие от две десетилетия, което означаваше, че притежава две десетилетия на оперативни тайни — процедури, шифри, източници, информатори, ресурси, мрежи.

Освен това беше — не оставяше съмнение записът — абсолютно луд.

— Имам лошо предчувствие за този човек — осмели се да отбележи Ейдриън.

Кейстън се намръщи.

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Ако искаш да ми кажеш нещо за логика, информация, доказателства, целият съм в слух. Когато направиш обмислена преценка, моля те да ми съобщиш. Степени на убеждение, това е стоката в нашата търговия. Но не ми говори за чувства. Радвам се, че имаш чувства. Възможно е и аз да ги имам, макар че се съмнявам. Но просто мястото им не е в офиса. Вече сме го обсъждали.

— Съжалявам — каза Ейдриън. — Но с човек като този, бродещ на свобода…

— Не за дълго — каза Кейстън най-вече на себе си. Сетне го повтори още по-тихо: — Не за дълго.

Като началник на Второ бюро на Министерството на държавната сигурност — бюрото, занимаващо се с чуждестранни операции — Чао Тан посещаваше Джуннанхай редовно. Въпреки това сърцето му неизменно забързваше ход всеки път, когато пристигнеше тук. Толкова история беше концентрирана на това място, толкова надежди и толкова разочарования, толкова постижения и толкова провали. Това беше история, която Чао познаваше добре, и тя сякаш хвърляше сянка над всяка негова стъпка.

Джуннанхай, понякога известен като Морските палати, беше столица в столицата. Огромният, строго охраняван комплекс, където живееха и властваха най-висшите ръководители на Китай, беше символ на империята, откакто монголските завоеватели го бяха издигнали по времето на династията Юан през четиринадесети век. Следващите династии дострояваха района през вековете, сривайки и издигайки могъщи здания, някои отдадени на стремежа към власт, други на стремежа към удоволствия. Всички сгради бяха пръснати сред големи изкуствени езера и пасторалния разкош на създадена от човека природа. През 1949 г., годината, в която Мао придоби абсолютен контрол над страната, комплексът, вече доста западнал, беше изграден отново. За кратко време новите водачи на страната се сдобиха с нов дом.

Някогашната старателно поддържана имитация на природа трябваше да отстъпи пред практичните изисквания на паважа и паркингите; бившето екстравагантно изящество отстъпи пред мрачния и груб декор в стила на Източния блок. Но това бяха само козметични промени, революционерите се доказаха като лоялни на по-старите и дълбоки традиции на потайността и уединението. Въпросът според Чао беше дали влиянието на тези традиции ще отстъпи пред човека, поставил си за цел да ги преобърне — младия президент на Китай, Лю Ан.

Чао си спомняше, че президентът сам беше пожелал да отседне тук. Непосредственият му предшественик не беше живял в самия Джуннанхай, а в близко, добре охранявано имение. Но Лю Ан имаше своите причини да живее в същия комплекс като останалите от висшето ръководство. Той вярваше в собствените си умения лично да убеждава, влагаше много в способността си да печели над съпротивлението чрез неофициални посещения, разходки из прелестни градини, неуговорени срещи на чаша чай.

Срещата тази вечер обаче не беше нито неофициална, нито неуговорена. Всъщност тя беше наложена на Ан, и то не от опонентите му, а от поддръжниците му. Защото на карта беше поставено собственото оцеляване на Ан и бъдещето на най-многобройната нация на света.

Страх сковаваше петима от шестимата мъже, събрали се около черната лакирана маса на втория етаж в резиденцията на Ан. Самият президент отказваше да приеме заплахите на сериозно. Чао можеше да чете в ясния поглед на Лю Ан като в отворена книга: изплашени старци, за такива ги вземаше той. Тук, в сянката на гранитния палат, на Лю Ан му беше трудно да възприеме изключителната си уязвимост. Трябваше да го накарат да я възприеме.

Разузнавателните доклади бяха сенчести и все още неясни; но когато докладите на колегите на Чао от първото бюро, които бяха специализирани в национално разузнаване, се комбинираха с онези от собственото бюро на Чао, сенките се задълбочаваха в нещо наистина тъмно.

Един любезен мъж с тесни рамене, седнал отдясно на Лю Ан, се спогледа с другаря Чао и се обърна към президента.

— Простете ми, че ще говоря откровено, но каква полза от всичките ви планове за реформа, ако не сте жив да ги изпълните! — каза мъжът. Той беше съветник на Ан по въпросите на сигурността и подобно на Чао беше работил в тайните служби, макар и в националното бюро. — Човек трябва да извади хищните костенурки от езерото, ако се надява да плува на спокойствие. Човек трябва да изгребе нападалата мръсотия в езерото, ако иска да изчисти водата. Човек трябва да изкорени отровния бръшлян от градината, ако пожелае да си набере цветя. Човек трябва…

— Човек трябва да окоси храсталаците на метафората, ако иска да пожъне зърното на здравия разум — прекъсна го Ан с лека усмивка. — Но разбирам какво имаш предвид. Вече си повдигал въпроса. А моят отговор си остава същият. — Тонът му стана решителен. — Отказвам да се парализирам от страх. И отказвам да предприема действия срещу хора въз основа само на подозрения, а не на доказателства. Ако го сторя, по нищо няма да се различавам от враговете си.

— Вашите врагове ще ви унищожат, докато седите и ораторствате за високите си идеали! — намеси се Чао. — И тогава наистина ще ви различават добре от тях — те ще са победители, а вие няма да съществувате. — Говореше откровено и разпалено. Ан винаги настояваше за откровеност, а разпалеността вървеше с нея.

— Някои от хората, които ми се противопоставят, са мъже и жени с принципи — каза Лю Ан, без да повишава тон. — Мъже и жени, които ценят стабилността и гледат на мен като на заплаха. Когато осъзнаят, че грешат, съпротивата им ще угасне. — Тук, често настояваше той, времето беше на негова страна. Щеше да спечели спора за бързината на реформите, като продължеше с плановете си и покажеше, че това няма да доведе до социален хаос.

— Вие бъркате боя с ножове с размяна на полемика! — противопостави се Чао. — Има могъщи хора, дори във вътрешния съвет на държавата, за които истинският враг е промяната, всяка промяна. — Нямаше нужда да обяснява с подробности. Всички знаеха за хардлайнерите, поддръжниците на твърда политика, които опонираха на всеки стремеж към прозрачност, честност и ефективност и процъфтяваха благодарение на тяхната липса. Особено опасни бяха хардлайнерите в правителствения комитет — добре представени в Народната армия за освобождение и Бюрото за държавна сигурност, — които с неохота бяха склонили на неговото назначение с увереността, че той може да бъде контролиран. Говореше се, че покровителят на Ан, заместник-председателят на комунистическата партия, беше дал това уверение. Когато откриха, че Ан не е ничия марионетка, недоволството им прерасна в предателство. Засега никой не беше осмелил да направи публичен ход срещу него; посегателството върху толкова популярна личност можеше да раздвижи сеизмични сили на социален протест. Но те наблюдаваха и чакаха, и дебнеха момента, и ставаха нетърпеливи. Малка групичка хардлайнери бяха решили, че с течение на времето Ан става само по-силен, че трябва да предприемат действия скоро, преди да е станало твърде късно.

— Вие, които заявявате своята лоялност към мен, защо искате да ме превърнете в самото нещо, което презирам! — протестираше Лю Ан. — Казват, че властта разваля човека, но не казват как. Сега вече знам, ето как. Реформаторът започва да слуша съветите на страха. Е, аз отказвам да го сторя!

Чао едва се сдържа да не удари с юмрук по масата.

— Вие неуязвим ли сте? — настоятелно попита той с блеснали очи. — Ако някой изстреля куршум в реформисткия ви мозък, нима куршумът ще отскочи? Ако някой опре меч в реформисткото ви гърло, нима острието ще се огъне? Съветите на страха значи? А какво ще кажете за съветите на здравия разум!

Предаността на Чао към младия президент беше както лична, така и професионална и много хора бяха объркани и от двете. Като човек, прекарал десетилетия в сърцевината на китайските разузнавателни служби, той не се вписваше в обичайния профил на най-горещите привърженици на Ан. Но дори и преди избирането на Ан за генерален секретар на Националния народен конгрес и председател на постоянния комитет към конгреса две години по-рано, Чао уважаваше съчетанието на енергичност и почтеност у него. По мнение на Чао това въплъщаваше най-доброто от китайския характер. Кариерата му сред различните партийни групи не оставяше у Чао никакви илюзии по отношение на системата, която Ан се опитваше да промени. Тя не просто подхранваше безделие, възползване и тесногръдие; тя подхранваше самозаблуда и от това според Чао нямаше по-голям грях.

Оттам идваха и разгорещените думи, изречени на срещата тази вечер. Въпреки протестите на президента той не искаше Лю Ан да се променя, той просто искаше Лю Ан да оцелее. Агресивният подход от страна на президента можеше да се заклейми като деспотизъм, но това щеше да е деспотизъм в името на доброто.

— Вие знаете, че между мен и другаря Чао съществуват несъгласия за много неща — каза петдесетгодишен мъж на име Уан Цай, чиито големи очи бяха допълнително уголемени от очила с телени рамки. — Но по този въпрос съм напълно съгласен с него. Предохранителният принцип трябва да се спази.

Уан Цай беше икономист по образование и един от най-старите приятели на Ан. Именно Цай беше убедил навремето Ан да заработи вътре в системата; един удар срещу наложеното статукво щеше да е по-силен, ако се нанесеше отвътре. За разлика от други членове на личния съвет на Ан, той не се тревожеше от скоростта на реформите на младия президент — всъщност дори беше нетърпелив да направят още, и то по-бързо.

— Нека да зарежем евфемизмите — укори ги Ан. — Вие искате да започна чистка.

— Просто изкорени нелоялните! — извика Уан Цай. — Това е въпрос на самозащита!

Президентът остро погледна ментора си.

— Както мъдрецът Менций казва: „Каква е ползата от самозащитата, ако е за сметка на друга погубена душа?“

— Вие искате да запазите ръцете си чисти — каза Чао, леко зачервен. — Аз мисля, че скоро всички ще се възхищават на тези чисти ръце — по време на погребението ви! — Чао се гордееше със самоконтрола си, но сега вече започваше да се задъхва. — Не твърдя да съм експерт в правото, икономиката, философията. Но разбирам от сигурност. Прекарах цялата си кариера в тайните служби. Както Менций също казва, когато едно магаре говори за магарета, мъдрият човек слуша.

— Ти не си магаре — изтърси Лю Ан с половин усмивка.

— Вие не сте благоразумен — упорито отвърна Чао.

Като останалите около масата, Чао не само беше разпознал невероятния потенциал на Ан рано; той му помогна да го реализира. Те имаха личен интерес от неговото благополучие. В китайската история и преди бяха съществували мъже като Ан, но никой не беше постигнал успех.

Това, че младият президент, който на четиридесет и три години беше много по-млад от всички други, заемали това положение, а и изглеждаше дори по-млад, беше така обичан от народните маси отвъд портите на Джуннанхай, се оказа благословия с две страни. Защото обожанието на масите, както и ентусиазмът на западните медии само засилваха подозрението на хардлайнерите към него. Но пък действията на Ан така или иначе щяха да спечелят враждата им. Само след две години на поста си той вече се беше установил като енергична сила на либерализация, многократно потвърждаваща страховете и надеждите на хората около него. Това го правеше силно вдъхновяваща фигура. Но сред повечето от хардлайнерите той будеше единствено омраза и мрачни опасения.

Представителите на западните медии, разбира се, бързо приписаха политическата му нагласа на житейския му опит. Разтръбиха факта, че е бил сред протестиращите на площад „Тянанмън“, първият от тази група, издигнал се в редиците на партията. Отбелязваха, че той е първият държавен глава, получил образованието си в чужбина, приписвайки преувеличено значение на годината, в която беше учил инженерство в Техническия университет на Масачузетс. Изказваха предположения, че прозападните му чувства бяха подсилени от приятелствата, които беше направил през това време. Негодуващите му другари на свой ред се тревожеха, че преценката му е замъглена от същите тези фактори. Китайците, прекарали известно време на Запад, получаваха прозвището хай гуей — дума, която означаваше „морска костенурка“, но също така се използваше и за „завърнал се от морето“. Някои подозрителни китайци, настроени враждебно към космополитизма на хай гуей, предизвикателно се самонаричаха ту бе, местните костенурки. За много ту бе борбата срещу влиянието на хай гуей беше борба на живот и смърт.

— Не ме разбирайте погрешно — сериозно каза Ан. — Не омаловажавам тревожните въпроси, които повдигате. — Той направи жест към прозореца, към декоративния остров сред Южното езеро, сега покрит с безинтересен сняг, който сияеше на изкуственото осветление. — Всеки ден поглеждам натам и виждам мястото, на което беше затворен моят предшественик, император Канси. Наказанието му за стартирането на Стоте дни на реформа. Подобно на мен, затвореният император е бил мотивиран от идеализъм и реализъм. Онова, което го е провалило преди век, може да провали и мен. Няма и секунда, в която да забравям това.

Беше се случило през 1898 г., легендарна промяна, която в края на краищата беше лавирала пътя към масивните политически катаклизми, разтърсили страната през следващия век. Императорът, вдъхновен от влошеното положение на нацията и от съветите на великия учен и ръководител Кан Йоу-уей, беше направил нещо по-дръзко от всичките си предшественици. В продължение на сто дни били издадени серия декрети, които щели да трансформират Китай в модерна, конституционална държава. Но великите надежди и приповдигнати стремежи скоро били разбити. Три месеца по-късно вдовстващата императрица, подкрепена от висшите генерали, затворила императора, собствения си племенник, на декоративния остров сред така нареченото Южно езеро, и възстановила предишния ред. Засегнатите интереси счели реформите за твърде застрашителни и тези интереси надделели — поне докато късогледият консерватизъм бил изместен от силите на революцията, далеч по-помитащи и безмилостни от всичко, предвиждано от детронирания крал и съветник.

— Но Кан е бил учен без подкрепа от масите — каза един мършав на вид мъж, седнал в края на масата със сведен поглед. А вие разполагате с интелектуална и политическа мощ. Което ви прави много по-застрашителен.

— Достатъчно! — каза младият президент. — Не мога да сторя онова, което ме карате. Казвате, че това е начин да защитя собствената си позиция. И все пак, ако прибягна до чистки — да унищожа опонентите си само защото са ми опоненти, — моето управление няма да е достойно за защита. Хората могат да поемат по този път, водени от най-чисти подбуди. Но този път няма разклонения, той води само до едно място. Той води до тирания. — Ан направи пауза. — Ще положа усилия да убедя онези, които ми се противопоставят по принципни причини. Онези, чиито мотиви са не така здравословни, е, те са опортюнисти. И ако политиката ми успее, те ще постъпят като истински опортюнисти. Ще видят накъде духа вятърът и ще се преподредят в тази посока. Само почакайте и ще видите.

— Дали това е гласът на смирението или на високомерието? — попита мъж от другия край на масата. Ли Пей имаше бяла коса и лице, сбръчкано и осеяно с вени като орехова черупка. Той беше с поколение по-възрастен от останалите и в някои отношения беше най-противоречивият от съюзниците на Ан. Произхождаше от бедняшко семейство от провинцията и беше известен под неласкавия псевдоним jiaohua de nongmin или „лукавия селянин“. Ненадминат в способността си да оцелява, той си имаше запазено място в Джуннанхай или в Държавния съвет, или в самата партия, чрез Мао и разнообразните приемници на Мао — беше минал през Културната революция и нейното потушаване, през кланета и наказателни мерки, през реформи и хиляди поправки в идеологическия курс. Повечето хора го вземаха за циник, който просто се нагаждаше към силните на деня. Това беше само част от историята. Като повечето жлъчни циници той беше един наранен идеалист.

Застаналият начело на масата президент Лю Ан отпи глътка от зеления си чай.

— Може би мога да бъда обвинен и в смирение, и във високомерие. Но не и в невежество. Знам какви са рисковете.

Друг глас на масата заговори тихо.

— Не трябва да гледаме само навътре. Наполеон е казал: „Нека Китай да спи. Защото, когато се събуди, тогава нациите ще затреперят.“ След твоите врагове има чужденци, които не желаят добро на страната ни. Те се страхуват, че под твое ръководство Китай наистина няма да заспи повече.

— Това не са теоретични притеснения — раздразнено се намеси Чао Тан. — Разузнавателните доклади, на които се уповавам, са дълбоко тревожни. Нима сте забравили какво се случи на Уай-чан Лун в Тайван? Много хора гледаха на младежа като на ваш родственик по дух и всички видяхме какво стана с него. Срещу вас може би са се изправили същите врагове, онези, които се страхуват от мира много повече, отколкото от войната. Опасностите, пред които сте изправен, са реални. Възможно е вече да е задвижена някаква конспирация.

— Някаква конспирация? — повтори Ан. — Предупреждавате ме за международна конспирация, а истината е, че нямате представа кои са подбудителите, нито какви са целите им. Като говорим за конспирация, без да знаем каква е същността й, всъщност само си разменяме празни думи.

— Значи искате сигурност? — попита Чао. — Човек има сигурност едва когато е твърде късно. Заговор, за който знаем подробности, би бил заговор, който вече сме осуетили. Но има твърде много мълви, намеци, подмятания, за да продължим да игнорираме…

— Само догадки!

— Очевидно са замесени членове на собственото ви правителство — каза Чао. Костваше му усилие да поддържа равен тон. — Не можем да пренебрегнем и доказателствата, че са намесени и определени елементи от правителството на САЩ.

— Разузнаването ви не подтиква към законови действия — запротестира Ан. — Оценявам загрижеността ви, но не виждам какво мога да направя, което да е в унисон с примера, който искам да поставя.

— Моля ви, обмислете… — започна Уан.

— Чувствайте се свободни да продължите дискусията си — каза младият президент и се изправи на крака. — Но ако ме извините, горе имам съпруга, която започва да смята, че е превърната във вдовица от Китайската народна република. Или поне така ми намеква напоследък. Поне в този случай частичната информация е достатъчна за действие.

Смехът, който последва, беше механичен и не успя да смекчи напрегнатата атмосфера.

Може би младият президент не искаше да знае за заплахите срещу него; той, изглежда, се страхуваше от тези заплахи по-малко, отколкото се страхуваше от последиците на политическата параноя. Останалите не можеха да си позволят да бъдат толкова оптимистични. Онова, което Лю Ан не знаеше, можеше да го убие.

Глава 8

Площад „Сейнт Андрю“, долен Манхатън

Амблър чувстваше очите си напрашени, възпалени; мускулите го боляха. Седеше на пейка сред голямата бетонна платформа между три издигащи се федерални сгради, всяка от тях сива, с каменна фасада. Както в по-голямата част на долен Манхатън, гигантските постройки бяха скупчени една до друга като дървета в гъста гора, борещи се за светлина и въздух. В повечето градове по света на всяка от сградите би се гледало като на велико строително постижение. В долен Манхатън никоя от тях не правеше особено впечатление. Амблър отново се размърда на мястото си не толкова, за да се настани по-удобно, колкото, за да не му е чак толкова неудобно. Пневматичният чук на бригада за улични ремонти някъде наблизо провокираше главоболие. Той погледна часовника си; вече беше изчел „Ню Йорк Поуст“ от кора до кора. Търговец на площада продаваше захаросани фъстъци от подвижна количка; Амблър тъкмо мислеше да си купи от тях, само за да се намира на работа, когато забеляза мъж на средна възраст с яке на „Янките“, който се появи от задната врата на черна кола.

Мишената беше пристигнала.

Мъжът беше пълен и се потеше въпреки студа. Неспокойно се оглеждаше, докато изкачваше стълбите, които водеха от тротоара към площада. Беше човек, който осъзнаваше, че е силно уязвим, и бе преизпълнен с мрачни предчувствия.

Амблър бавно се изправи. Сега какво? Беше решил да играе по сценария на Аркади, докато можеше. Изглеждаше напълно възможно цялата работа да се окаже само суха тренировка.

Към Амблър бързо вървеше жена на високи токчета и със зелен найлонов дъждобран. Имаше дълга грива от къдрава руса коса, пълни устни, сиво-зелени очи. Очите й напомниха на Амблър за котка, вероятно защото, подобно на котка, жената сякаш не примигваше. Някак неуместно жената носеше кафява хартиена торбичка за обяд. Докато се приближаваше, вниманието й сякаш се разсея по въртящата се врата на федералната сграда от северната страна на площада и тя се блъсна в Амблър.

— О, боже, съжалявам — измърмори жената с дрезгав глас.

Амблър установи, че сега неговите ръце стискат хартиената торбичка, която, както пръстите му бързо потвърдиха, съвсем не съдържаше обяд.

Мъжът с якето на „Янките“ беше стигнал до площада и вървеше към сградата. Оставаха десетина секунди.

Амблър разтвори светлокафявото си шушляково яке — навсякъде из града човек можеше да види десетки точно такива — и измъкна оръжието от торбичката. Беше стоманен „Рюгер“, 44-ти калибър, „Редхоук“. По-мощен, отколкото задачата изискваше, и със сигурност твърде шумен.

Обърна се и видя, че русокосата жена е седнала на пейка близо до сградата. Беше си осигурила място на първия ред.

Сега какво? Сърцето на Амблър биеше силно. Това не беше суха тренировка.

Това беше лудост.

Беше лудост да се съгласи да извърши това. Беше лудост, че изобщо го бяха накарали да го извърши.

Мишената рязко спря, огледа се и отново тръгна. Беше на по-малко от тридесет стъпки от Амблър.

В мозъка на Амблър просветна, а после блесна интуитивна мисъл, подобно на слънчев лъч иззад облак. Сега той разбра онова, което само подсъзнателно беше подозирал. Те никога не биха го накарали да извърши такова нещо.

Без съмнение Аркади вярваше в онова, което му бяха казали, но искреността не беше гаранция за истината. Всъщност в цялата история нямаше никаква логика: една професионална организация никога не би дала подобна задача на човек с непроверена и несигурна лоялност. Той лесно можеше да изпее плана на властите и да осигури безопасността на мишената. Следователно…

Следователно цялата постановка беше тест. Следователно пистолетът беше празен.

Мишената се намираше на двадесет стъпки от него и вървеше право към сградата от източната страна на площада. Амблър закрачи бързо към него, извади пистолета изпод якето си, прицели се в гърба на мъжа и натисна спусъка.

Последва тихото, сухо изщракване на празен пистолет, звук, до голяма степен погълнат от шума на уличното движение и пневматичния чук на ремонтната бригада. Преструвайки се на изненадан, той натисна спусъка отново и отново, докато не пробва всичките шест гнезда.

Беше сигурен, че русокосата жена е видяла барабана да се върти, ударникът да потрепва без никакъв ефект.

Засичайки внезапно движение с периферното си зрение, Амблър обърна глава. Един от постовите охранители от другата страна на площада го беше видял! Охранителят извади собствения си пистолет от късото си тъмносиньо униформено сако и клекна в позиция за стрелба.

Разбира се, неговото оръжие беше заредено. Амблър чу острия, пукащ звук на пистолет 38-и калибър и свистенето на куршум край ухото си. Охранителят или имаше късмет, или беше опитен; Амблър спокойно можеше да бъде убит, преди да реши кое е вярното.

Амблър побягна към стълбището от южната страна на площада и в това време забеляза друго внезапно раздвижване — продавачът на фъстъци, сякаш изпаднал в паника, беше блъснал подвижната си количка в охранителя и го беше съборил. Амблър чу изненадания вик на поваления охранител и металическото изтракване на изпуснатия пистолет.

Но в случилото се нямаше никаква логика — нито един случаен свидетел не би побягнал към източника на стрелбата. Мъжът, който се правеше на продавач, със сигурност беше част от някакъв екип.

Той чу рева на мотоциклет, преди да го види секунда по-късно — могъщо черно „Дукати Монстър“, сякаш появило се отникъде. Лицето на водача му беше скрито зад каска. Приятел или враг?

— Скачай! — извика му водачът на мотоциклета, намалявайки скоростта, без обаче да спира.

Амблър се хвърли на широката задна част на машината и мощният мотоциклет с рев напусна мястото. Нямаше време да обмисля вероятностите, трябваше да последва инстинкта си. В бедрата си усещаше тътнещата сила на двигателя.

— Дръж се здраво! — отново извика мотоциклетистът. Секунди по-късно мотоциклетът подскачаше надолу по стълбите от отсрещната страна на площада, а задната му част неистово се тресеше.

Слисаните пешеходци по тротоара вече се бяха разпръснали. Водачът обаче знаеше какво прави и след миг машината се вмъкна сред уличния трафик с няколко маневри около камион за събиране на смет, такси, микробус. Водачът явно наблюдаваше страничните огледала за знаци на полицейско преследване. Две пресечки по на север той зави по улица „Дуайн“ и спря до чакаща лимузина.

Лимузината беше бургундско червено „Бентли“, а шофьорът, както Амблър забеляза, носеше маслиненозелена ливрея. Вратата на задната седалка се отвори за Амблър и той влезе вътре, настанявайки се върху бежовата кожена тапицерия. Беше чудесно шумоизолирана; когато вратата се затвори с изщракване, шумовете на града изчезнаха. Задната част беше просторна; освен това беше и старателно изолирана от случайни погледи на минувачи или на пътуващи в други автомобили.

Въпреки непосредственото усещане за уединение Амблър не беше сам. Там вече седеше друг мъж и сега той отвори стъклената преграда и каза нещо на шофьора на мек, гърлен език.

— Ndiq hartën. Mo ski frikë. Paç fat të mbarë. Falemnderit.

Амблър отново погледна шофьора — мръсна руса коса, ъгловато лице. Шофьорът нежно подкара лимузината и внимателно я вля в градския трафик. После пътникът до Амблър се обърна и го поздрави с весело „здравей“.

Амблър усети парване — той познаваше този човек. Това беше човекът, който Аркади му беше обещал да срещне. Ти го познаваш. Работили сте заедно. Мъж, когото познаваше единствено като Озирис и който познаваше него самия единствено като Таркин.

Озирис беше едър човек, попрехвърлил шестдесетте, плешив, с изключение на обръч червеникава коса около очите и врата му. Беше пълен още по времето, когато бяха приети заедно в Отряда за политическа стабилизация, винаги беше проявявал изненадваща бързина в краката. Особено като се имаше предвид недъгът му.

— Мина доста време — каза Амблър.

Озирис леко помръдна глава и се усмихна, а сините му очи сякаш почти срещнаха неговите, но не съвсем.

— Отдавна не сме се виждали — съгласи се той.

Озирис владееше умението да кара хората да забравят, че е сляп, какъвто беше по рождение. Озирис говореше така, сякаш виждаше — за слънцето, материята на нечие яке, — и непрекъснато превеждаше получената чрез допир или слух информация във визуалното и съответствие. Но пък преводът беше силата му. „Консулски операции“ не бяха имали по-брилянтен лингвист. Той не само можеше да говори и разбира всички основни езици; той беше експерт по креолски, по второстепенните диалекти, по регионалните акценти — езиците, които хората действително говореха, а не идеализираните им версии, преподавани в училищата. Той познаваше дали един немец произхожда от Дрезден или Лайпциг, Есен или Тюринген; можеше да разпознае гласните на една провинция на Ханзата от тези на друга, можеше да различи трите разновидности на думата „улица“ на арабски. В страните на Третия свят, където в един квартал се говореха множество езици — например в Нигерия, където игбо, хауса, йоруба и странни смески между английски и арабски се говореха в рамките на едно разширено семейство, — способностите на Озирис бяха безценни. Той можеше да прослушва записи, които караха експертите на Министерство на външните работи в Африка да вдигат безпомощно ръце или да искат тримесечен период за проучване, и предоставяше незабавен превод на бързия като картечна стрелба брътвеж.

— Опасявам се, че шофьорът ни не говори изобщо английски — каза на Амблър мъжът, известен като Озирис. — Но владее албански като принц. Всъщност съм напълно убеден, че сродните му изгнаници го намират за малко превзет.

Той натисна бутон и от междинната преграда изскочи малка поставка за напитки. Ръцете му не издаваха и следа на опипване, докато вадеше бутилка вода и наливаше в две чаши. Изчака Амблър да вземе едната, преди той да вземе другата. Човек, разпръскващ неминуемите подозрения на друг човек.

— Извинявам се за цялата циркаджийска работа — продължи Озирис. — Сигурен съм, че си се досетил за какво става дума. Работодателите ми се нуждаеха от доказателство, че не си нечия кукла на конци. А и нямаше начин да поискат препоръки.

Амблър кимна. Точно както си мислеше. Постановката на площада беше средство да проверят лоялността му, току-що го бяха видели да дърпа спусъка в гърба на човек, за когото му беше казано, че е правителствен агент. Ако все още работеше за Съединените щати, никога не би го сторил.

— Какво стана с мишената? Мъжът с якето на „Янките“?

— Кой знае? Няма нищо общо с нас, наистина. Очевидно федералните са започнали разследване за фиксираните цени в строителната индустрия, а този човек лекомислено е предал някои доказателства. Ако си усетил, че е уплашен, значи си бил прав. Доста плашещи хора биха искали да го видят мъртъв. Просто не ние.

— Но Аркади не знаеше.

— Онова, което Аркади ти каза, е онова, което ние му бяхме казали. Той напълно си вярваше. — Озирис се разсмя. — Аз го излъгах, той излъга теб, но при предаването информацията изглеждаше чиста като сълза, защото той смяташе, че е такава.

— Едно полезно напомняне — каза Амблър. — Откъде да знам, че и теб не са те излъгали за други неща? — Той погледна в страничното огледало на лимузината и изпита силно замайване — пълният, оплешивяващ Озирис седеше до друг човек, някой, когото Амблър не успя да разпознае на мига. Къса кафява коса, сини очи и лице…

… лице, което беше симетрично, почти жестоко красиво. Лице, което Амблър не можа да познае веднага.

Лице, което беше и не беше неговото. Лице, което за пръв път беше видял в „Мотел 6“ и което все още имаше силата да смразява кръвта му.

— Условността на въпроса анулира способността ми да му отговоря — разсъдливо отвърна Озирис. Замъглените му сини очи се взираха сляпо в Амблър. — Затова се довери на инстинктите си. Нима не го правиш винаги?

Амблър преглътна, пое си дълбоко дъх и се обърна към слепия оперативен агент.

— Тогава една анкета. Знаеш ли името ми?

— Колко операции сме изпълнили заедно? Три, четири? След като те познавам от толкова години, трябва да предположиш, че съм проучил едно-две неща. Таркин. Истинско име Хенри Нибърг…

— Нибърг е друг псевдоним — прекъсна го Амблър. — Използван няколко пъти и зарязан. Как е името ми?

— Сега звучиш като сводник от Девето авеню — провлечено каза той, опитвайки се да поддържа шеговит тон. — „Как е името ми?“, „Кой ти е баща?“ Виж, разбирам, че имаш въпроси. Но не съм бюро справки. Може би имам някои отговори. Но нямам всички отговори.

— И защо?

Угасналите сини очи на Озирис изглеждаха любопитно бдителни под светлите му, почти невидими вежди.

— Защото някои отговори са над нивото на заплащането ми.

— Ще взема онова, което мога да получа — рязко отсече Амблър.

— Познанието е опасно нещо, приятелю. Думи, които вземаш присърце. Може би не искаш да знаеш онова, което мислиш, че искаш да знаеш.

— Ще опитам.

Слепите очи на Озирис го фиксираха с продължителен, замислен поглед.

— Знам по-добро място, на което да говорим — каза той.

Глава 9

Пекин

Въпреки че президентът Лю Ан се беше оттеглил в частния си апартамент, в друго крило на комплекса разговорът продължаваше.

— А за какви фотографски доказателства спомена? — обърна се меко ветеранът от тайните служби към Чао.

Началникът на Второ бюро Чао Тан кимна и извади няколко снимки от черната си папка, които разпръсна по средата на масата.

— Разбира се, вече съм ги показал на Ан с предвидим резултат, което ще рече никакъв. Помолих го поне да отмени международните си визити в името на сигурността. Той отказа. Но вие трябва да ги видите.

Той потупа една от снимките — тълпа пред дървена платформа.

— Заснета е няколко минути преди покушението в Чанхуа — каза шпионинът Чао. — Ще си спомните събитието. Случи се преди малко повече от две години. Моля, забележете белия мъж сред тълпата.

Той извади нова снимка, дигитално увеличен образ на същия човек.

— Убиецът. Мъжът, извършил кървавата задача. На други снимки ще го видите на местата на други убийства. Истинско чудовище. Нашите шпиони понаучиха това-онова за него.

— Какво е името на чудовището? — настоятелно попита възрастният Ли Пей с насечения си провинциален акцент.

Чао изглеждаше обезсърчен от въпроса на Ли Пей.

— Разполагаме само с псевдоним — призна той. — Таркин.

— Таркин — повтори Пей, а увисналата му гуша потрепери досущ като на престарял шарпей. — Американец?

— Така смятаме, въпреки че не сме сигурни кой го контролира. Беше трудно да филтрираме сигналите от фоновия шум. Но имаме причина да мислим, че той е главното действащо лице в заговора срещу Лю Ан.

— Значи трябва да бъде елиминиран — каза белокосият мъж и удари с ръка по масата.

Наистина е лукав, помисли си Чао, но наистина е и селянин.

— И ние мислим така — заяви шпионинът. — Понякога се притеснявам, че Лю Ан е твърде добър за този свят. — Той направи пауза. — За щастие, аз не съм.

Последваха няколко мрачни кимвания от насядалите около масата.

— По този повод вече са взети необходимите мерки. По проблема работи специален екип от отдела по разузнавателни сигнали към Второ бюро. Вчера, когато получихме достоверна информация за вероятното му местонахождение, предприехме незабавни действия. Повярвайте ми, по този случай работят най-добрите, които страната ни може да предложи.

Звучеше като празни приказки, осъзнаваше Чао, но в строго технически смисъл той вярваше, че това е истината. Чао беше открил Джо Ли, когато той беше още юноша и беше спечелил първа награда в регионално състезание по стрелба, организирано от местния клон на Народната армия за освобождение. Резултатите от състезанието показваха, че момчето въпреки селския си произход има необичайни заложби. Чао винаги беше нащрек за скрити феномени; той вярваше, че най-голямото предимство на Китай се крие в многочислеността му и не само по отношение на грубата сила на евтината работна ръка, но и в единичните феномени, които тази многочисленост неминуемо раждаше. Ако разтвориш един милиард стриди, със сигурност ще откриеш цяла шепа перли, обичаше да казва другарят Чао. Той беше убеден, че младият Джо Ли е една такава перла, и се погрижи лично да подготви младежа за необикновена кариера. Интензивните му езикови обучения започнаха рано; Джо Ли стана вещ не само в основните западни езици, но и в бита на западните нации; владееше до съвършенство порядките, които бяха обичайни за населението там. Освен това получи и отлично обучение в употребата на оръжия, маскировката, западния стил на ръкопашен бой и бойните изкуства в стил Шаолин.

Джо Ли не разочарова Чао. Той не стана едър мъж, но пък малките му размери се оказаха предимство; те го караха да изглежда незастрашителен и неподозрителен, а необичайните му умения бяха прикрити от обикновения външен вид. Той беше, както Чао веднъж му каза, боен кораб, маскиран като риболовна лодка.

В него обаче имаше и още нещо. Въпреки че Джо Ли вършеше работата си с професионална експедитивност и безпристрастност, личната му лоялност към родината и към самия Чао не подлежеше на съмнение. Чао се беше погрижил да бъде така. Отчасти по причини на сигурността, отчасти, защото Чао бе наясно с постоянните разправии и домогвания до ресурси по най-висшите нива на правителството, той бе запазил оперативния контрол над Джо Ли строго изолиран. Без да преувеличава, можеше да заяви, че най-страховитият агент на Китай докладваше единствено на Чао и на никой друг.

— Но този Таркин мъртъв ли е? — попита икономистът Цай, като барабанеше с пръсти по черната лакирана повърхност на масата.

— Още не — отвърна Чао. — Но скоро.

— Колко скоро? — притисна го Цай.

— Подобна операция на чужда почва е винаги много деликатна — предупредително каза Чао. — Но както вече ви уверих, по задачата работи най-добрият. Това е човек, който никога не ме е разочаровал, а ние му предоставяме постоянен приток от разузнаване в реално време. Животът и смъртта са срещи с точно уреден час, както е казал великият мъдрец. Достатъчно е да заявя, че срещата на Таркин ще се проведе всеки миг.

— Колко скоро? — повтори Цай.

Чао погледна часовника си и се позволи лека усмивка.

— С какво време разполагате?

Хотел „Плаза“, на Пето авеню и Сентрал Парк, беше построен в началото на двадесети век и оттогава се беше превърнал в символ манхатънската елегантност. С изкованите си от мед корнизи и интериори, облечени в брокат и позлата, той наподобяваше на величествен френски замък, кацнал на ъгъла на Сентрал Парк. Дъбовата зала и Палмовата градина, заедно с реномираните галерии и бутици, осигуряваха на хората, дори и на тези, които не бяха наели някоя от осемстотинте стаи, безброй възможности да подпомогнат поддържането му.

По настояване на Озирис двамата мъже продължаваха разговора си не другаде, а в хотелския басейн с олимпийски размери на петнадесетия етаж.

Поредното хитро рандеву, прецени Амблър, докато двамата се преобличаха в предоставените от „Плаза“ бански костюми. Щеше да е трудно да се скрие подслушвателно устройство при тези условия и почти невъзможно да се постигне разбираем запис при околния шум на плискаща се вода.

— Та за кого работиш тези дни? — беше започнал Амблър, докато плуваше до Озирис в най-дълбоката част. Възрастна жена в плиткия край мързеливо плуваше по най-тясната страна на басейна. С изключение на нея, басейнът беше празен. Няколко очевидно заможни дами, облечени с цели бански костюми, отпиваха кафе и чай, докато си почиваха на шезлонгите край басейна, без съмнение събирайки енергия за някое отложено усилие.

— Не са хора като нас, ето какви са — отвърна Озирис. — Наистина, просто са организирани по друг начин.

— Заинтригуван съм — каза Амблър. — Но не и информиран. За какво, по дяволите, говориш?

— Става въпрос за отприщването на таланта. Има толкова много бивши агенти под прикритие, всъщност стари кадри на ОПС, които може би не използват уменията си в пълната им сила. Сега те продължават да обслужват интересите на Америка, но получават назначенията си и им се плаща чрез частна организация. — Пълнотата на Озирис го държеше на повърхността; плуването му костваше минимални усилия.

— Частно предприятие. Стара история. Стара като хесенските наемници, които спомогнали за раздвижването на нещата по времето на Американската революция.

— Може би малко по-различна — каза Озирис, без да се затруднява с дишането. — Организирани сме като частна мрежа на сподвижници. Основната идея се крие в думата мрежа.

— Значи по-скоро нещо като „Ейвън“ или „Тапъруеър“1, отколкото „Юниън Карбайд“2. Многостепенният маркетингов модел.

Проследявайки звука на гласа на Амблър, Озирис леко извърна глава; слепите му очи сякаш се взираха.

— Аз не бих я определил така, но да, това е основната идея. Независими агенти, работещи самостоятелно, но координирани и разпределяни от „горното ниво“. Затова можеш да разбереш защо екипът те очаква в редиците си с такова нетърпение. Искат те по същата причина, поради която искаха и мен. Аз притежавам уникален комплект от умения. Ти също. А тези хора възнамеряват да привлекат само уникални таланти. Това те поставя в изгодна позиция за преговори. Знаеш, че си нещо като мистична фигура сред момчетата от Отдела за политическа стабилизация. Шефовете смятат, че дори и само половината от историите, които се разказват за теб, да са верни… а аз съм те виждал в действие и знам какъв е резултатът. Искам да кажа, боже, онова, което стори в Куала Лумпур — ето това е сърцевината на легендата. А аз бях там, както навярно си спомняш. В ОПС няма много хора с малайзийски език.

— Това беше преди доста време — каза Амблър и се изви, за да заплува по гръб.

Куала Лумпур. Бяха минали доста години, откакто за последен път беше мислил за това, но спомените се завърнаха достатъчно бързо. Конгресен комплекс в Световния център „Путра“ във финансовата зона на града, близо до Златния триъгълник и Кулите близнаци. Провеждаше се международен търговски конгрес и Таркин беше официален представител на юридическа фирма от Ню Йорк, специализирана в правото на интелектуална собственост. Шефовете на Таркин имаха информация, че сред членовете на една от чуждестранните делегации се крие терористичен агент. Но кой беше той? Таркин беше изпратен там като ходещ детектор на лъжата. Те предполагаха, че за изпълнение на задачата вероятно ще му бъдат необходими всичките четири дни на конференцията. Но на Таркин му беше отнело само половин час. Беше се разходил из лобито на конгресния център още първата сутрин, шляейки се между групичките хора с раздадените им от организаторите сини папки; наблюдаваше как маркетинговите специалисти си разменят визитни картички, следеше как предприемачите дебнат потенциални инвеститори и хилядите други танцувални стъпки, типично изигравани между бизнесмени. Въздухът в лобито беше пропит с ухание на кафе и топли тестени закуски. Таркин позволи на съзнанието си да се рее безцелно, докато той обикаляше наоколо, от време на време кимаше сякаш на някого току отвъд полезрението на друг, който го гледаше. Двадесет и пет минути по-късно той знаеше.

Не беше един човек, а двама, които се бяха прикрепили към банкова делегация от Дубай. Как беше познал? Таркин не си даваше усилия да прави разбор на подсъзнателните знаци на потайност и страх; той ги видя и разбра, както винаги се случваше. Това беше всичко. Разузнавателен екип на Отдела за политическа стабилизация прекара остатъка от деня, потвърждавайки онова, което той беше забелязал с един поглед. Двамата млади мъже бяха племенници на председателя на банката; освен това се бяха включили в джихадско братство, докато бяха учили в университета на Кайро. Братството ги беше инструктирало да се снабдят с определени части на индустриално оборудване — хардуер, който макар и безвреден сам по себе си, можеше в комбинация с други обикновени материали да се използва за производство на муниции.

Амблър спокойно се носеше по водата в продължение на няколко дълги минути. Тези хора знаят какво можеш да правиш, разсъждаваше той. Този факт как ще промени равенството?

— В Кула Лумпур всички те питаха как си разбрал, а ти отвърна, че е било очевидно, че двамата са се обливали в пот. Но не беше очевидно, не и за всички останали. И те не се обливаха в пот. Анализаторите на ОПС прегледаха видеозаписите по-късно. Всъщност според всички останали те са се сливали с множеството по дяволски впечатляващ начин. Изглеждали са отегчени и изпълнителни, точно както са искали да изглеждат. Само ти си ги видял по друг начин.

— Видях ги такива, каквито бяха.

— Именно. Нещо, което никой друг не е могъл да направи. Така и не сме говорили за това. Това е невероятно умение. Дарба.

— Тогава ми се иска да можех да я заменя.

— Защо? Твърде голяма ли е за теб? — засмя се Озирис. — И каква е сделката? Някоя вещица ти е дала амулет?

— Не съм най-подходящият човек, когото да питаш — сериозно отвърна Амблър. — Но мисля, че има нещо общо със следното: повечето хора виждат онова, което искат да видят. Те опростяват нещата, въвличат се в хипотетични предположения. Аз не го правя. Не мога. Не е нещо, което просто мога да включа или да изключа.

— Не знам дали това е благословия или проклятие — каза Озирис. — Или по малко и от двете. Comme d’habitude. Условието да знаеш твърде много.

— Точно сега проблемът ми е, че знам твърде малко. Знаеш какво търся. Просветление. — Наистина за него това беше въпрос на живот и смърт. Нуждаеше се от истината, в противен случай щеше да бъде завлечен от подводното течение на безсъзнателното съществуване, откъдето никога нямаше да изплува.

— Но просветлението идва стъпка по стъпка — заяви Озирис. — Както казах, онова, което мога да предложа, е по-скоро преценка, а не информация. Кажи ми съответните факти и аз може би ще успея да ти помогна да извлечеш смисъл от тях.

Амблър погледна Озирис, който все още плуваше почти без усилие. По широките му рамене блестяха капки вода, но червената му коса оставаше суха. Сините слепи очи на мъжа бяха приветливи, дори любящи; напрежението, което долавяше, не произтичаше от измами или заблуждения. Опасенията на Амблър бяха автоматични и той трябваше да ги остави настрана. Възможността, ако беше реална, не трябваше да се подминава.

Китаецът с добре ушития костюм — почти незабележимо каре, суперфина вълна — не привлече ничие внимание, когато влезе през въртящата се врата и пристъпи в централното фоайе на хотел „Плаза“ на Пето авеню. Той беше дребничък, красив, с деликатни черти и ясни, приятелски очи. Кимна на една от служителките на рецепцията и тя отвърна на поздрава му, предполагайки, че мъжът я бърка с някоя от колежките й, която го беше регистрирала. Той кимна и на портиера, който блесна в усмивка от типа мога-ли-да-ви-бъда-от-помощ, и не наруши уверената си крачка, докато минаваше покрай асансьорите. Ако беше проявил колебание, ако се беше спрял, за да се ориентира, някой от неангажираните служители щеше да пристъпи към него с въпроса „Мога ли да ви помогна, сър?“. Но в хотел с осемстотин стаи човек, който изглеждаше, сякаш беше отседнал тук, вероятно наистина беше отседнал тук.

В рамките на няколко минути той се увери, че плячката му не е нито във фоайето, нито в ресторантите на хотела; след още няколко минути определи, че не са и в другите обществени помещения на долните етажи — галериите, магазините, козметичните салони, балнеологичния център.

Джо Ли вече беше отхвърлил възможността плячката да е наела хотелска стая — подобно луксозно заведение са на лице неудобен брой изисквания — документи за самоличност, копия от кредитни карти и така нататък. А те не приличаха на хора, които биха желали да оставят такава регистрация на посещението си. Отсъствието им от основните обществени помещения оставяше две възможности. Едната беше хотелският фитнес център.

Никой от хотелските служители не го видя да завива по коридора между два асансьора и да минава през дискретно масирания служебен вход. Не го видяха да отваря куфарчето си и да сглобява оборудването, което носеше. Не го видяха да се преоблича в един от тъмносивите гащеризони на хигиенистите, който напълно скри мекия му костюм, и да се качва в служебен асансьор, бутайки количка с парцал и кофа за почистване.

Ако го срещнеха сега, нямаше да го познаят. Чрез прости мускулни промени и преправяне на позата той се беше състарил с двадесет години; сега беше прегърбен мъж, загрижен за кофата си и безкрайния си списък от задачи, обичайно присъствие на обслужващ персонал, което малко хора наистина забелязваха.

Озирис сякаш започна да се задъхва, но това не се дължеше на физическа умора.

— Не разбираш ли — казваше той. — Съществува и алтернативна хипотеза. — Той плуваше с малки, грациозни движения, сякаш дирижираше камерен оркестър. Синьото на очите му се сливаше със синята вода на басейна.

— В съзвучие с преживяванията ми през последните двадесет и четири часа?

— Да — отвърна старият му колега. — Досието ти е кристално ясно. Объркан си от факта, че спомените ти за това кой си не съвпадат със света, в който живееш, и ти предполагаш, че светът е бил манипулиран. Но ако предположенията ти са грешни? Ако твоето съзнание е било манипулирано?

Амблър слушаше с нарастващо чувство на боязън, докато едрият оперативен агент му обясняваше.

— Какво е най-простото обяснение? — продължи Озирис. — По-лесно е да се промени съдържанието на главата ти, отколкото целият свят.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — Амблър се чувстваше вцепенен.

— Ти знаеш за БЛУБЪРД, АРТИШОК, МКУЛТРА — всичките тези научно-поведенчески програми през петдесетте, нали? Те бяха отречени, прекратени. Забавни малки епизоди от историята на шпионските агенции, това си мислят хората.

— И с право — присмехулно каза Амблър. — Назоваваш щуротии от студената война, фантазии от една отминала епоха. Прекратени много отдавна.

— Ами, точно в това е работата. Имената на програмите се промениха, но проучванията така и не бяха преустановени. И историята има връзка. Всичко започна с кардинал Йозеф Минценти — това име говори ли ти нещо?

— Поредната жертва на комунистическия режим от средата на века, рано в следвоенния период. Унгария направи показен процес, накара го да си признае пред камерите обвиненията в измяна и корупция. Но всичко това беше фалш.

— Със сигурност. Но ЦРУ прояви любопитство. Добра се до аудио-визуалния материал на признанията и го пусна през всичките онези тестващи нивото на стреса индикатори, като се опитваше да открие доказателства, че човекът лъже. Но странното беше, че се провалиха. Всички тестове показаха, че говори самата истина. Но обвиненията всъщност бяха скалъпени и те също го знаеха. Което ги накара да се замислят. Възможно ли беше прелатът да е вярвал в онова, което свидетелства? Ако беше така, как бяха го накарали да повярва в тази… в тази алтернативна реалност? Ако е бил дрогиран, какви медикаменти бяха използвали? И така нататък. Всичко това даде летящ старт на собствените ни експерименти с контролиране на съзнанието. През първите две десетилетия повечето от това беше пълни глупости. Изпращаха някого в кома с пентотал, после му инжектираха достатъчно декседрин, за да ококори очи. Какво можеше да се постигне — дали хората щяха да станат податливи на наркотична хипноза? Най-добрите и най-умните бяха очаровани от перспективата. Съвсем скоро техническият състав беше подложен на експерименти в името на каузата. Но им трябваха още ресурси, затова измислиха начин да привлекат групата „Специални операции“ към армията във Форт Детрик в Мериленд, където разполагаха с център за биологични проучвания.

— Откъде знаеш за това? — попита Амблър. По гръбнака му пълзяха тръпки.

— Защо мислиш, че изобщо ни събраха заедно? — Озирис сви рамене. — Моята кариера мина в психологически операции. Като на повечето лингвисти. Езикът се оказа основен препъникамък за експериментаторите. В добрите стари времена разпитваха руски дезертьор в немско скривалище или севернокореец в апартамент в Сеул и зашеметяваха нещастниците със сложния си протокол. Скоро тези хора поддаваха и започваха да бръщолевят на наречието на родното си село, а маймуните в агенцията нямаха и представа какво казват, нито пък можеха да разговарят с тях на родния им диалект. Тогава решиха, че са им нужни хора като мен. Обърнаха доста камъни, докато ни открият и вербуват. И така изпълнихме дълга си по един от психологическите проекти. После започнаха да ни дават под наем на други правителствени агенции. „Колегиалност“, така го наричаха. Всъщност ставаше въпрос за разпределение на ресурсите, за разширяване на бюджета.

— Други правителствени агенции. Като „Консулски операции“. Или Отряда за политическа стабилизация.

— Познаваш установения ред. Накрая помолих за официален трансфер към Държавния департамент, защото мислех, че ще е по-стимулиращо на езиковия фронт. Но в „Консулски операции“ се интересуваха от психологическия опит, който бях получил. По онова време вече се тревожеха за теб. Тревожеха си доколко си надежден. Харесваше им идеята да бъда около теб при някои операции.

— Значи си подавал доклади за мен.

— Точно така. Ти подаваше доклади за лошия, а аз подавах доклади за добрия, който ни помагаше да заловим лошия. Но ти го знаеше тогава, не се съмнявам в това. Просто работни задължения, нали?

— Мисля, че си спомням, че бях помолен да подам доклад за теб — каза Амблър. — Все още се опитваха да преглътнат идеята за сляп агент. Отново искаха да се уверят.

Озирис весело се усмихна.

— Говорим за слепия, който водел слепия. Ти си знаел за поръчението ми. Усещането ми беше, че си твърде възпитан, за да ми го кажеш.

— Предполагам, че съм знаел, че не ми мислиш злото.

— Така беше. Всъщност винаги съм те харесвал. Особено след Куала Лумпур.

— В действителност тази история се раздуха твърде много.

— Залавянето на джихадските палета? Не говоря за това.

— А за какво тогава?

— Върни се в спомените си малко преди това да се случи.

— Предполагаше се ти да ми помагаш в Световния център „Путра“. Което означаваше, че седеше в края на бара и пиеше някакъв ябълков сок. Приличаше на бира. В едното ти ухо имаше микрофон, за да слухтиш из фоайето. Идеята беше, ако чуеш нещо интересно или необичайно, веднага да ми сигнализираш.

— Така и не се наложи да го направя. Но аз говоря за онова, което се случи малко по-рано. Вървяхме заедно натам, закачили конферентните си табелки. И изтупани с онези скъпи бизнес костюми, на които дори и копчетата говореха „вземаме хонорар на час“.

Амблър изсумтя.

— Щом така казваш.

— Върховете на пръстите ми никога не лъжат. Отличен плат, съвършена кройка около врата и раменете. — Озирис вдигна ръце и размърда пръстите си. — И така, вървим по коридора, наближаваме целта си, а онзи селянин от провинциите се опитва да разбере как се стига до най-близката железопътна гара и никой не му обръща и грам внимание. От акцента му успях да разбера, че е диак, едно от най-примитивните етнически малцинства, които живеят в селата, разпръснати из остатъка на земеделската част на Малайзия, а да ти напомня, че всичко това се случва в сърцето на финансовата зона. Хората са заети и никой няма време за един селянин, затова, разбира се, го пренебрегват, сякаш е изтъкан от въздух. В отчаянието си дребният човечец — вероятно облечен в някоя нелепа роба и обут в сандали се обръща за помощ към теб.

— Щом така казваш — повтори Амблър.

— Сега, ти не си оттам и нямаш никаква представа. Но вместо да кажеш на човека „Съжалявам, не мога да ви помогна“, ти спираш един от онези устремено крачещи бизнесмени. Той, разбира се, е щастлив да спре заради такъв преуспял западняк като теб. После, със селянина, застанал близо до теб, ти го питаш: „Бихте ли ни казали къде се намира най-близката железопътна гара“, и стоиш там, докато костюмарят обяснява как точно се стига дотам. Междувременно аз чупя пръсти в джобовете на панталоните си, защото на нас ни предстои дяволски голяма задача за вършене, а ти губиш време, за да помогнеш на някакъв туземец да открие пътя към дома.

— Е, и?

— Не си го запомнил, защото не е означавало нищо за теб. Но за мен означаваше много. Мислех те за задник от първа лига като повечето от момчетата в ОПС и внезапно си казах, че може и да не си такъв.

— Нито дори от втора лига?

— Направо от някой селски отбор — разсмя се отново Озирис. Амблър си спомни, че Озирис обичаше да се смее. — Странно е какви неща си спомня човек. Странно е и какви не си спомня. Което ни довежда до следващата фаза на психологическите експерименти. Виетнам още е силен. Никсън още не е ходил на посещение в Китай. И следващото нещо, което се случва, е, че към екипа най-сетне се присъединява един много умен, много опасен, много могъщ човек.

— Да не ми даваш някакъв проклет урок по история?

— Знаеш какво казват. Онези, които забравят миналото…

— Пропадат на изпитите по история — довърши Амблър. — Голяма работа. Понякога си мисля, че само онези, които помнят миналото, са обречени да го повторят.

— Разбирам те. Говориш за хора, които подхранват недоволството и съжалението си над неща, които са се случили преди векове. Но какво ще стане, ако посадя нещо гадно в овощната ти градинка, ако сложа малко отровни плевели сред боровинките ти? Няма ли да искаш да знаеш за това?

— За какво говориш?

— Говоря за Джеймс Джезъс Енгълтън и една от многото жертви на неговото завещание.

— Кой, по дяволите?

— Може би ти.

Значи не бяха във фитнес центъра. Джо Ли внимателно провери помещението, включително и съблекалните. Не привличаше ничие внимание; обличайки униформата на хигиениста, сякаш си беше сложил някакво магическо наметало невидимка. Сега току-що бе избутал кофата си през съблекалните на плувния басейн. Нямаше и следа от плячката. Последното място, което оставаше да огледа, беше самият басейн. Наистина той притежаваше отлични предимства за място на срещи.

Използвайки тромавата походка, която беше възприел за ролята, Джи Ли си проправи път към плувния басейн. Никой не го поглеждаше втори път; никой не поглеждаше за втори път и дългата дръжка на парцала за чистене. Фактът, че диаметърът й беше доста голям за една обикновена дръжка, беше твърде сложен, за да се материализира в нечие съзнание. Докато тътреше количката си по пода от малки керамични плочки, той нехайно се оглеждаше наоколо. Мъжът, когото преследваше, се беше измъкнал на косъм в Саурландс. Това нямаше да се повтори.

Ако плячката му беше тук, работата му скоро щеше да приключи.

Амблър затвори очи и се гмурна до дъното на басейна, а после бързо изплува на повърхността. Нуждаеше се от малка пауза. Енгълтън, великият мозък на ЦРУ в контрашпионажа през студената война, беше гений, чиито параноидни фикс идеи едва не бяха разрушили управлението, на което служеше.

— Малко са тортите, в които Енгълтън да не е бръкнал с пръст — продължи Озирис. — Когато в началото на седемдесетте ЦРУ трябваше да сложи в нафталин МКУЛТРА, той се погрижи да не затварят програмата. Всъщност просто я преместиха към Пентагона. Не след дълго Енгълтън изпадна в немилост, но истинските му последователи поддържаха вярата. Години наред харчеха милиони за проучвания във и извън правителството. Наемаха учени от фармацевтични фирми и академични лаборатории. Вършеха работата си, без да им се бъркат от разни комитети по етика. Работеха със скополамин, буфонтенин, коринтанин. Упойващи, възбуждащи и междинни вещества. Развиваха модифицирани версии на машини за електроконвулсивна терапия. Надграждаха върху пробивите в областта на „разпада на структурата“, което означаваше така да се набъркат в мозъка на човека, че той да загуби всякакво чувство за време и пространство, цялото си обичайно поведение, в основни линии цялото си самосъзнание. Това комбинираха с техника, наречена „психическо тласкане“, при която поставяха пациента в ступор и го бомбардираха с послания от магнетофонна лента — по шестнадесет часа на ден в продължение на седмици. Всичко това се вършеше доста недодялано в онези дни. Но Енгълтън смяташе, че би могло да се приложи на практика. Той беше обсебен от съветските техники за контрол над съзнанието. Знаеше, че нашите агенти могат да бъдат, и бяха, залавяни от врага, а съдържанието на мозъците им можеше да бъде изкопчено посредством стрес, травми и психофармакология. Но какво щеше да се случи, ако можеше да промени съдържанието на човешката памет?

— Това е невъзможно.

— Енгълтън не смяташе така. Просто трябваше да адаптира старите проучвания върху разпада на структурата и психическото тласкане и да ги изведе на съвсем ново ниво. Това се случи в Отдела за стратегическа невропсихология към Пентагона, където създадоха техника, позната като мнемоническо наслагване. Забрави за старите магнетофонни ленти. Вече бяха минали далеч отвъд тях. Сега включваха богат заряд — видео, аудио, обонятелни стимули — и производството на стотици дискретни скици на паметта. Различните тематики се поставяха под влиянието на всевъзможни влети психотомиметични химикали, а после биваха излагани на заряда, на поток от ярки епизоди, представени в разбъркан, непрекъснато променящ се порядък, от облекчаването на пластмасово гърне като бебе, до непохватното опипване с тринадесетгодишно съседско момиче… сцена на завършване на гимназията… парти в колежа… Името, това на насложената идентичност, се повтаряше отново и отново. Резултатът беше променена самоличност, върху която агентът автоматично би се позовал при условия на краен стрес. Идеята беше да се създаде агент, устойчив на разпити. Но ти знаеш как работят тайните служби. Щом разработят някаква техника, човек само може да предполага как биха я употребили.

— И ти предполагаш…

— Да — каза незрящият агент. — Предполагам. Не го заявявам, сякаш го знам, защото не го знам. Само ти разказвам. За теб има ли логика?

Амблър започваше да чувства пареща жега въпреки хладната вода. Разпад на идентичността…, отреагиращо, конвулсивно его… психиатричният жаргон се завърна към него на остри, назъбени късове.

Лудост!

В опит да потвърди непосредствеността на възприятията си — да се потопи в реалността — той усети хладината на заобикалящата го вода, болката в мускулите си. Вдигна глава, попивайки и най-дребния детайл наоколо. Възрастната жена, която плуваше на кратките си отсечки, беше около осемдесетгодишна. Момичето — сигурно беше внучката й — в тъничкия червен костюм. Пълните жени, които пиеха кафе, изтегнати по шезлонгите край басейна в техните целомъдрени цели бански, без съмнение дискутиращи диети и гимнастически упражнения. От другата страна на облицованата с плочки повърхност прегърбен хигиенист с кофа и парцал. Китаец, неопределима възраст… в него нещо не беше както трябва.

Амблър примигна. Прегърбването не беше особено убедително, реши той, изучавайки сцената пред очите си, нито пък парцалът.

О, Господи!

Дали не халюцинираше? Дали не се поддаваше на параноични самозаблуждения?

Не, не можеше да си позволи да разсъждава така.

— Озирис — внезапно каза Амблър. — Има един хигиенист. Китаец. Един от вашите?

— Абсолютно невъзможно — отвърна Озирис. — Решението да дойдем тук беше спонтанно. Никой не знае за това.

— В него има нещо странно. Нещо… просто не знам. Но не можем да останем повече тук. — Амблър се гмурна под водата с намерението да изплува на няколко ярда разстояние, за да хвърли още един поглед на хигиениста, без това да става очевидно. Не можеше да се отърси от чувството, че в този човек има нещо нередно.

Секунда по-късно водата над главата му стана мътна, тъмна.

Инстинктивно Амблър преустанови изплуването си и се гмурна още по-дълбоко в басейна, преди да погледне нагоре.

От тялото на Озирис шуртеше кръв — бързината и налягането сочеха, че сънната артерия е била разкъсана от куршум — и се разливаше из хлорираната вода на вълнисти облаци.

Кевин Макконъли се опитваше да бъде търпелив с идиота на средна възраст в онова, което в „Плаза“ настояваха да се нарича „зона за преобличане“. „Съблекалня“ беше твърде низко, предполагаше Макконъли. „Съблекалня“ говореше за потни чорапи и бандажи; „Плаза“ беше за разглезени богаташи, на които им харесваше да мислят, че светът е създаден точно заради тях, сякаш някой първокласен шивач беше взел ножиците и иглите си и беше прекроил цялото проклето западно полукълбо точно по вкуса им. Синсинати ли препречва пътя ви, сър? Ще го преместим. Езерото Мичиган не е достатъчно голямо? Ще го разширим още малко, сър. Ето така говореха. Ето така мислеха. И ако имаше някое мехурче на планетата, където можеха да угаждат на тази фантазия, това беше хотел „Плаза“.

— Няма нищо — казваше Макконъли на идиота, червендалест мъж без врат. — Ако мислите, че някой е откраднал портфейла ви, ние трябва да го приемем сериозно. Само изтъквам, че изключително рядко имаме случаи на кражба в зоната за преобличане.

— Но винаги има първи път — изсумтя червендалестият мъж.

— Проверихте ли в джобовете на якето си? — попита Макконъли и посочи издутината в долния ляв джоб на морскосиния блейзер.

Мъжът изръмжа, но потупа джоба. Сетне извади портфейла и даже го отвори, сякаш за да провери, че наистина е неговият.

Чий портфейл очакваше да откриеш, тлъст шибаняк такъв? Макконъли се въздържаше от усмивки — можеха да се приемат погрешно.

— Значи всичко е наред — каза той.

— Никога не държа портфейла си там — сприхаво заяви мъжът. — Странно. — Той метна подозрителен поглед на Макконъли, сякаш Макконъли беше престъпникът. Сякаш той беше сгафил нещо. Последва безизразна усмивка. — В такъв случай съжалявам, че ви загубих времето. — Но тонът му някак казваше, че вината е на Макконъли.

Макконъли само сви рамене.

— Не се притеснявайте. Случва се често.

Особено с арогантни копелета като теб, които не си признават, като се издънят. Това беше проблем, с какъвто никога не се беше сблъсквал, когато работеше във ВП. Хората във военната полиция винаги знаеха мястото си. То бе прецизно упоменато на пагона върху раменете им.

Тъкмо се канеше да регистрира писмено „доклад за инцидент“ — само дето трябваше да ги наричат „доклади за липса на инцидент“, тъй като по-голямата част от тях бяха точно такива, оплаквания без причина, — когато чу писъци откъм плувния басейн.

Нов куршум прониза водата, оставяйки след себе си сноп мехурчета като наниз перлени мъниста, и пропусна Амблър само с няколко сантиметра. Пречупването на образа беше попречило на стрелеца да улучи мишената си. Но той нямаше да повтори същата грешка. Какъв беше ъгълът на стрелбата — колко далеч се намираше „хигиенистът“ от ръба на басейна? Оставайки дълбоко под повърхността, Амблър бързо се придвижи към стената най-близо до стрелеца с няколко мощни размаха на крайниците си — близо винаги означаваше по-безопасно. На стрелеца щеше да му се наложи да смени позицията си, за да застане под добър ъгъл спрямо Амблър.

Амблър вдигна очи към разливащата се червена маса в средата на дълбокия край; Озирис вече беше мъртъв, а тялото му се поклащаше малко под повърхността на водата с разперени крайници.

О, мили Боже, не!

Къде беше безопасно? Амблър бе прекарал под водата около петнадесет секунди. Можеше да сдържа дъха си още петдесет-шестдесет секунди. В кристално синята вода нямаше къде да се скрие. Освен в кръвта, в облака кръвоизлив на няколко ярда разстояние… Безжизненото тяло на Озирис му предлагаше единствената защита. Това прикритие едва ли щеше да издържи дълго, а облечен единствено в плувен костюм, Амблър беше напълно уязвим. Той се стрелна към повърхността точно до страната на басейна, която беше най-близо до убиеца, и си пое няколко дълбоки глътки въздух, като отваряше широко уста, за да сведе звука до минимум. Въздухът беше изпълнен с писъци. Останалите в басейна и на шезлонгите край него пищяха и бягаха. Скоро щеше да пристигне хотелската охрана, но за Амблър щеше да бъде твърде късно, а освен това подозираше, че те едва ли могат да се мерят с китайския убиец.

Без защита — това не беше напълно вярно, нали? Самата вода служеше като щит. Четиринадесет фута в най-дълбокото. Водата беше хиляда пъти по-плътна от въздуха и оказваше хиляда пъти по-силно съпротивление от въздуха. Във вода куршумите изминаваха едва няколко ярда, преди да изгубят скорост и посока.

Той се гмурна надълбоко и когато отново заплува към повърхността, се скри в разширяващия се облак кръв под мъртвия оперативен агент. После задърпа тялото към платформите за скокове. Поредният куршум раздра водата и пропусна на косъм рамото на Амблър. Пушка, която лесно можеше да се разглобява и сглобява и чиято цев можеше да мине за дръжка на парцал, беше оръжие с компромиси. Най-вероятно беше съвсем изчистена и с една цев и трябваше да се презарежда след всеки изстрел. Оттам идваха и паузите от четири-пет секунди между куршумите.

През мътната, кървава вода Амблър видя високата платформа за скокове, която сега се падаше точно над главата му. Бетонната подпора, която й служеше за основа, щеше да му осигури някакво прикритие.

Китаецът държеше дългата, тънка като щека пушка, опрял приклада й към гърдите си. Приличаше на оръжие с малък калибър, вероятно модифициран АМТ „Лайтнинг“, един от онези сгъваеми модели, проектирани за стрелба от прикритие.

Нов пукот от изстрелян куршум; Амблър, който засече натискането на спусъка секунда преди то да се случи, силно се метна настрани, за да избегне пътеката му. Той отново се гмурна дълбоко под водата.

Намирането на точния момент беше всичко. Разполагаше с нови пет-шест секунди, преди убиецът да стреля отново. Дали щеше да стигне до бетонната подпора навреме?

Но нямаше време да крои планове. Трябваше да живее на момента или да умре на момента. Нямаше избор. Сега!

Не бяха писъци на болка, реши Кевин Макконъли, а писъци на паника. Той беше отпуснат и извън форма — огледалото не лъжеше, — но петнадесетте години, прекарани във ВП, му бяха създали инстинкти за оцеляване. Той мушна глава в Le Centre Nautique3, както табелата претенциозно назоваваше плувния басейн, и после отстъпи. Онова, което видя, беше професионалист, стрелящ с някаква странна на вид, полувоенна пушка. Макконъли разбра, че това не е човек, срещу когото би могъл да се изправи с пистолет. Той се втурна в съблекалнята и отчаяно се огледа. Потеше се, стомахът му се бунтуваше и той си спомни защо всъщност беше напуснал военната полиция. И все пак трябваше да се предприеме нещо и именно той трябваше да го направи.

Нещо. Но какво?

Макконъли не се считаше за голям мозък, но онова, което направи, реши той по-късно, беше много, много умно. Откри кутията с електрическите прекъсвачи на зоната и изключи цялото осветление. Всичко потъна в мастилена тъмнина и любопитна тишина със спирането на вентилаторите и моторите — същите онези, които човек никога не забелязваше, докато работеха. Той осъзнаваше, че по този начин ще помогне на стрелеца да избяга, но това не беше основният му проблем. Трябваше да прекрати стрелбата. Никой не продължаваше да стреля в тъмното, нали? Така, тук някъде трябваше да има фенерче.

Той чу как някой тича към него. Протегна крак и го спъна.

Човекът се блъсна в редица шкафчета. Макконъли включи отново електричеството и видя висок около шест фута мъж в бански костюм. Къса кафява коса, гладко, мускулесто тяло — в края на тридесетте, началото на четиридесетте, онази възраст, която беше трудно определима, ако човек поддържаше форма.

— Защо, по дяволите, го направи? — изгледа го кръвнишки мъжът, докато масажираше насиненото си рамо.

Не беше убиецът. По-вероятно беше жертвата.

Макконъли набързо огледа наоколо; нямаше и следа от стрелеца. Нямаше следа и от оръжието.

Лошият беше напуснал сцената и двамата го знаеха. Макконъли изпита облекчение.

— Ето каква е сделката. — Макконъли обичаше да произнася тези думи. Това беше гласът на властта и беше изумително колко убедително действаше дори и на най-големите боклуци. — Незабавно ще извикам полиция и ще обезопася района. После ти ще обясниш на тях и на мен точно какво се случи. — Той стоеше с ръце на кръста, разтваряйки спортното си сако, за да открие кобура на колана си.

— Това ли си мислиш? — Мъжът отиде право до шкафчето си, където изтри главата си с хавлиена кърпа и започна да се преоблича.

— Това знам — спокойно каза Макконъли и го последва.

После се случи нещо любопитно — мъжът видя отражението си в огледалото на стената и внезапно пребледня, сякаш беше видял призрак. След миг той обърна глава и си пое дълбоко въздух.

— Обади се на някой от таблоидите — грубо рече мъжът.

— Искам да разкажа на тях какво се случи. Престрелка в „Плаза“ — заглавието направо се пише само.

— Не е необходимо — каза Макконъли с чувство за пропадане. Случилото се не беше нещо, което с нетърпение очакваше да обясни на хотелската управа. Всъщност то струваше повече от работата му. И вероятно щяха да обвинят именно него, също като червендалестия задник, и със също толкова логика.

— Защо си мислиш, че ти решаваш какво е необходимо?

— Само казвам, че бихме могли да проведем дискретно полицейско разследване, на което публичността само ще попречи.

— На мен ми се струва, че таблоидите ще се справят по-добре. Може би „Басейн от кръв в хотел «Плаза»“.

— Наистина е важно да останете тук — каза Макконъли. Но не го каза, сякаш беше особено убеден, защото дълбоко в себе си наистина не беше.

— Ето каква е сделката — вметна мъжът през рамо, докато се отдалечаваше. — Изобщо не си ме виждал.

Кейстън безрадостно се взираше в списък на цивилни агенти под прикритие към Държавния департамент.

Проблемът, разбира се, беше, че този списък почти със сигурност не съдържаше името, което му трябваше. Това име беше изтрито. Как се очакваше да открие нещо, което не съществуваше?

Очите му попаднаха върху сутрешния „Файненшъл Таймс“, изхвърлен в кошчето до бюрото му. Той показваше колко разсеян е напоследък — за пръв път, откакто се помнеше, беше направил грешка в кръстословицата. Нещо маловажно, беше условието. А той написа несъществен и трябваше да го изтрие; очевидно правилният отговор беше незначителен. Издърпа сгънатия вестник от кошчето и погледна кръстословицата. Към страницата все още бяха залепнали миниатюрни трохи от гумата за триене.

Кейстън отново пусна вестника, но зъбчатите колелца в главата му бяха започнали да се въртят. Да изтриеш означаваше да махнеш нещо. Но когато правехме така, нима накрая не прибавяхме нещо на негово място?

— Ейдриън — извика той.

— Да, господарю — каза Ейдриън, покланяйки се с весела ирония. Ако не беше толкова предан на Кейстън, жестът му можеше да се изтълкува като опит за неподчинение.

— Подготви официално искане 1133А.

Ейдриън сви устни.

— Това май е нещо като търсене на игла в купа сено? За възстановяване на архивирана информация, свалена от базата данни?

— Много добре, Ейдриън. — Младежът очевидно си пишеше домашните.

— Чиновниците мразят до смърт подобни задачи. Направо са им като трън в задника.

Което без съмнение беше причината винаги да се бавят невероятно дълго. С Ейдриън Кейстън беше леденостуден.

— Така ли пише в наръчника?

Ейдриън Чои се изчерви.

— Познавам един човек, който работи там.

— И кой ли ще е той?

— Едно момиче — измърмори Ейдриън със съжаление, че изобщо го е споменал.

— И момиче означава човек от женски пол от приблизително твоето поколение?

— Предполагам — отвърна Ейдриън със сведени очи.

— Ами, Ейдриън, аз наистина се нуждая спешно от моето официално искане 1133А.

— Добре.

— Би ли ме нарекъл очарователен мъж?

Ейдриън го изгледа като сърна, вцепенена от светлината на приближаващи фарове.

— Ъъъ, не? — каза накрая той, очевидно осъзнавайки, че не би могъл да даде положителен отговор и да запази лицето си безизразно.

— Правилно. Щастлив съм да установя, че не си изгубил досег с реалността. Това е предимството на новодошлия. Веднъж тук някой ме описа съвсем точно като „страдащ от дефицит на чар“ и това беше човек, който в действителност ме харесваше. Сега имам много прецизни инструкции за теб. Искам да се обадиш на младата си приятелка в „Архиви“ и — той прочисти гърлото си — да я очароваш така, че да й паднат гащите. Можеш ли да се справиш?

Ейдриън наклони глава с изумено изражение.

— Ами, аз… мисля… да. — Той преглътна. Страната го зовеше да изпълни дълга си! — Определено — добави той с по-голяма увереност.

— И се погрижи моето официално искане за 1133А да бъде обработено по-бързо от всяко друго официално искане 1133А, обработвано някога в историята на управлението. — Той се усмихна. — Гледай на това като на предизвикателство.

— Супер — отвърна Ейдриън.

Сетне Кейстън посегна към телефона; трябваше да размени няколко думи със заместник-директора. Не беше помръдвал от мястото си часове наред. Но стесняваше кръга.

Глава 10

Гейтърсбърг, Мериленд

Къщата беше едноетажна, във фермерски стил. Изглеждаше така, сякаш в нея бяха живели няколко поколения, и се отличаваше от съседните къщи единствено по добре поддържаните храсти зеленика, които растяха около основата й — жива ограда от бодлива растителност, която оставаше зелена дори през зимата. Не приличаше на безопасно място и може би не беше такова. Но Амблър трябваше да разбере.

Той позвъни на звънеца и зачака. Тя дали изобщо щеше да си е у дома?

Чу стъпки и в главата му изплува нов въпрос — а дали щеше да е сама? В гаража имаше само една кола, стара тойота корола, а алеята беше празна. Не беше доловил звуци на съжителство. Но това не беше доказателство.

Входната врата се отвори с няколко инча, а през отвора се опъна верига.

Чифт очи срещнаха неговите и се разшириха.

— Моля те, не ме наранявай — каза Лоръл Холанд с тих, изплашен глас. — Моля те, просто си отиди.

И сестрата, която беше помогнала на Амблър да избяга от остров Париш, затръшна вратата в лицето му.

Той беше подготвен да чуе бързо отдалечаващи се стъпки, набиране на телефонен номер. Вратата беше евтина, боядисан в кафяво талашит със залепени украси. Веригата беше за майтап. Един удар и щеше да изхвърчи от пантите. Но това не беше вариант. Амблър имаше само един шанс и трябваше да го изиграе по правилния начин.

Тя беше отстъпила от вратата, но очевидно стоеше близо до нея, сякаш смразена от несигурност, нерешителност.

Той отново позвъни.

— Лоръл — каза.

В къщата цареше тишина. Жената слушаше. Думите, който той произнесе след това, щяха да бъдат съдбоносни.

— Лоръл, наистина ще си отида, ако така искаш. Ще си отида и няма да ме видиш никога повече. Обещавам ти. Ти ми спаси живота, Лоръл. Видя в мен нещо, което никой друг не виждаше. Ти имаше куража да ме изслушаш, да рискуваш кариерата си, да направиш онова, което никой друг не направи. И аз никога няма да го забравя. — Той направи кратка пауза. — Но аз имам нужда от теб, Лоръл. Отново се нуждая от помощта ти. — Изчака няколко секунди. — Моля те, прости ми, Лоръл. Няма да те безпокоя повече.

Амблър обърна гръб на вратата със свито сърце и закрачи надолу по стъпалата на верандата, оглеждайки улицата. Беше малко вероятно някой да го е проследил и със сигурност не съществуваше причина хората да мислят, че би посетил служител от ротационните смени на психиатричната клиника, но той трябваше да се увери. Беше дошъл от Ню Йорк с такси и две коли под наем и през цялото пътуване беше наблюдавал внимателно трафика за наличие на опашка. Беше разузнал старателно целия квартал, където тя живее, преди да се приближи. Нямаше нищо нередно. По обяд улицата беше почти пуста. Само няколко коли на хора, които като Лоръл Холанд работеха ранна смяна и си бяха вкъщи, очаквайки завръщането на децата си от училище. От някои прозорци се носеше звукът на телевизионни шоу игри, от други се чуваше тиха радиомузика, докато домакините — издръжлива порода въпреки предупрежденията за застрашения им от изчезване статус — гладеха дрехи или полираха поръчаните по каталог мебели.

Преди да стъпи на алеята, той чу вратата да се отваря зад гърба му и се обърна.

Лоръл Холанд клатеше глава със самоукор.

— Бързо влизай вътре — каза тя. — Преди да съм си върнала ума.

Амблър безмълвно влезе в скромната къща и се огледа. Дантелени завеси. Евтин килим върху дъбов паркет масово производство. Обикновен диван, но покрит с интересна бродирана тъкан в ориенталски стил. Кухнята не беше ремонтирана от построяването на къщата. Повърхностите бяха покрити с линолеум, уредите бяха в златист цвят, а подът застлан с онзи балатум с ромбоидна шарка, който се реже от голямо руло.

Лоръл Холанд изглеждаше уплашена, ядосана на него, но още по-ядосана на себе си. Освен това изглеждаше прекрасно. На остров Париш тя беше просто една хубава сестра; у дома, с пусната коса, облечена в пуловер и джинси, се виждаше, че не е просто хубава. Тя беше красива, дори изящна, силните й черти се смекчаваха от вълнистата й кестенява коса, движенията й бяха естествено грациозни. Под лекия прилепнал пуловер тя беше твърда и мека, гъвкава и податлива. Талията й беше тънка, а в извивката на гърдите й имаше нещо почти майчинско. Амблър осъзна, че я зяпа и отмести поглед. Той видя малкия револвер — „Смит и Уесън“ 22-ри калибър, закачен на кука близо до полицата с подправките. Запита се защо Лоръл Холанд не беше посегнала към него.

— Осъзнаваш ли какво би могъл да ми причиниш? — възмути се тя.

— Лоръл…

— Ако си ми благодарен, махай се! Остави ме на мира. — Амблър трепна, сякаш получи плесница, и наведе глава.

— Ще си тръгна — прошепна той.

— Не — каза тя. — Не искам… не знам какво искам. — В гласа й имаше болка, а също и смущение.

— Създадох ти неприятности, нали? Заради онова, което направи. Искам да ти благодаря и също така да ти кажа, че съжалявам.

Лоръл разсеяно прокара неспокойна ръка през разкошната си коса.

— Кодираната карта за отключване? Всъщност тя не беше моя. Нощната сестра винаги оставя своята в амбулаторното шкафче.

— Значи са решили, че някак съм я задигнал.

— Точно така. Видеозаписът ясно показа какво се е случило или поне те така мислеха. Всички получихме мъмрене и с това се приключи. И така. Ти избяга. А сега се връщаш обратно.

— Но не в истинския смисъл — поправи я Амблър.

— Казаха ни, че си опасен човек. Психопат. — Погледът на Амблър пробягна по закачения на стената пистолет. Защо не го беше грабнала, защо не се беше въоръжила? Той се усъмни, че Лоръл сама го е сложила там. Някой го беше направил за нея. Съпруг, приятел. Това не беше мъжки пистолет. Но беше пистолет, който един мъж би купил за момиче. Поне определен тип мъж.

— Казали са ти тези неща и ти не си им повярвала. Иначе не би пуснала опасния психопат в къщата си. Особено при положение, че живееш сама.

— Не бъди толкова сигурен — каза тя.

— Невинаги си била сама — отвърна Амблър. — Разкажи ми за бившия си.

— Явно знаеш толкова много неща, защо ти не разкажеш?

— Той е, или е бил, двойно бивш. Бивш твой. Бивш военен.

Тя кимна, изглеждаше леко стресната.

— Всъщност ветеран.

Тя отново кимна, цветът започваше да се отдръпва от лицето й.

— Може би леко параноичен. — Амблър кимна към пистолета. — Така че хайде да го обмислим. Ти си сестра в психиатрията на някоя военна болница, принадлежаща към комплекса „Уолтър Рийд“. Сега да видим какво се е случило после? Може би любимият ти се е завърнал у дома от служба в изпълнение на дълга — от Сомалия, от „Пустинна буря“? — с леко разбъркана глава.

— Посттравматичен стрес — прошепна тя.

— И ти си се опитала да го излекуваш, да го направиш отново нормален.

— Опитах се — каза тя. Гласът й трепереше.

— И не си успяла. Но не поради липса на усилия. Затова си се записала в училище, може би в един от военните професионални колежи, а там са те насърчили да специализираш. Ти си се отдала на учението и тъй като си умна, си се справила блестящо. Сестра в психиатрия, военна подготовка. „Уолтър Рийд“. Остров Париш.

— Добър си — рязко се сопна тя, негодуваща, че се е превърнала в обект на изучаване.

— Не, ти си добра и това те вкара в неприятности. Както казват, нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Затова ли си тук? — вцепени се тя. — Да се погрижиш за наказанието?

— За бога, не.

— Тогава защо, по дяволите…

— Защото… — Мислите се вихреха из главата на Амблър. — Може би защото се тревожа, че наистина съм луд. И защото ти си единственият човек, който не ме счита за такъв.

Лоръл бавно поклати глава, но той виждаше, че страхът се отдръпва от нея.

— Искаш да ти кажа, че не си психопат? Не мисля, че си психопат. Но моето мнение не струва и пукната пара.

— За мен струва много.

— Искаш ли кафе?

— Ако ти го направиш — каза Амблър.

— Разтворимо става ли?

— Нямаш ли нещо, което се прави по-бързо?

Тя му отправи дълъг, спокоен поглед. Отново сякаш се вглеждаше през него, в сърцевината на душата му, в здравия му разум.

Седнаха двамата, пиха кафе и внезапно той осъзна точно защо беше дошъл. В нея имаше топлота и човещина, от които той така отчаяно имаше нужда в момента, по начина, по който имаше нужда от кислород. Разказът на Озирис за мнемоническото наслагване, за всички онези техники за контрол над съзнанието беше дълбоко разтърсващ; Амблър имаше чувството, че земята под краката му е изчезнала. Зрелището на насилствената му смърт също беше разтърсващо и само подсилваше верността на думите му. Докато, както изглеждаше, други го търсеха за наемник, Лоръл Холанд беше единственият човек на света, който по някаква причина вярваше в него, така както той искаше да вярва в себе си. Иронията беше болезнена — сестрата, която го беше виждала в най-голямото му падение, беше единственият свидетел на здравия му разум.

— Гледам те — бавно каза Лоръл — и сякаш виждам себе си. Знам, че не бихме могли да бъдем по-различни. — Тя затвори очи за миг. — Но имаме нещо общо. Не знам какво.

— Ти си моят пристан в бурята.

— Понякога си мисля, че пристаните сами привличат бурите — каза сестрата.

— Усещане за необходимост?

— Нещо такова — отвърна тя. — И като говорим за буря, беше „Пустинна буря“.

— Бившият ти.

— Бивш съпруг. Бивш военноморски пехотинец. Да си военноморски пехотинец е само по себе си идентичност. Тя никога не те напуска. Онова, което му се беше случило в „Пустинна буря“, така и не го напусна. Какво означава всичко това? Да не би да ме привличат неприятностите?

— Той не е страдал от посттравматичен стрес, когато сте се запознали, нали?

— Не, не и тогава. Това се случи много отдавна. Но го изпратиха на мисия, участва в две преки стълкновения и се върна различен.

— И то не в добрия смисъл.

— Започна да пие, по много. Започна да ми посяга, по малко.

— И малкото е твърде много.

— За мен беше малко. Опитвах се да го разбера, сякаш в него живееше съкрушено малко момче и аз можех някак да му помогна, само ако го обичам достатъчно. И наистина го обичах. И той ме обичаше. Искаше да ме закриля, това беше проблемът. Стана параноик, започна да си въобразява, че навсякъде го дебнат врагове. Но се страхуваше не само за себе си, а и за мен. И през ум изобщо не му минаваше, че ме плаши. Пистолетът на стената — той го постави и настояваше да се науча как да го използвам. През повечето време забравям, че е там. Но понякога си мисля, че бих го използвала, за да се защитя от…

— От него.

Тя затвори очи и притеснено кимна. После остана безмълвна за минута.

— Би трябвало да се ужасявам от теб. Не знам защо не се чувствам така. Това, че не се страхувам от теб, почти ме плаши.

— Ти си като мен. Следваш инстинктите си.

Тя направи широк жест.

— И виж това докъде ме е довело.

— Ти си добър човек — простичко каза Амблър. А после несъзнателно посегна и хвана ръката й.

— Това ли говорят инстинктите ти?

— Аха.

Жената с лешниковите очи, изпъстрени със зелени точици, само поклати глава.

— Тогава кажи ми има ли психично болни и в твоето минало?

— Моят начин на живот не предполага дълбоки връзки. Нито пък на плитки, ако искаш да знаеш. Трудно е да задържиш любима, когато изчезваш за няколко месеца в Шри Ланка, Мадагаскар или Чечения, или Босна. Трудно е да имаш цивилни приятели, когато знаеш, че ги обричаш на щателно проучване. Когато си част от програма със специален достъп, цивилен контакт с някой, когото използваш, или — и това буди страх — някой, който използва теб. Това е добър живот за самотник по природа. Добър живот, ако нямаш нищо против връзки, които са подпечатани с дата на годност, също като кутия мляко. Това е саможертва. Голяма саможертва. Но се предполага, че ще те направи по-малко уязвим.

— И така ли стана?

— Сега вече мисля, че имаше напълно противоположен ефект.

— Не знам — въздъхна Лоръл. Светлината от вградените лампи над главите им полираше с блясък меката й коса. — С моя късмет по-добре да си бях останала винаги сама.

Амблър сви рамене.

— Аз знам какво е хората да те разочароват. Баща ми пиеше. Владееше се добре, но по едно време спря да се владее.

— Агресивен алкохолик?

— Повечето от тях са такива.

— Биеше ли те?

— Не много — отвърна Амблър.

— Не много е твърде много. Амблър извърна поглед настрани.

— Станах добър в разпознаване на настроенията му. При пияниците е много коварно, защото се палят от едното нищо. Весел, смее се и изведнъж фрас, с плесница или свит юмрук, и намръщено изражение от типа „хлапе-много-ти-знае-устата“.

— Господи.

— После винаги съжаляваше. Наистина много съжаляваше. Знаеш как е, казва ти, че този път ще се промени, и ти му вярваш, защото искаш да му повярваш.

Тя кимна.

— Трябва да му повярваш. Както вярваш, че дъждът все някога трябва да спре. Толкова за инстинктите.

— Наричам го самозаблуда. Пренебрегване на инстинктите. Разбираш ли, ако си на мястото на онова малко момче, ти се усъвършенстваш, наблюдавайки лицето на стария. Научаваш се да разпознаваш кога изглежда в лошо настроение, но само защото е сърдит сам на себе си. Питаш го дали можеш да получиш джобни, дали ще ти купи нова играчка, а той те гледа, сякаш му правиш услуга. Подава ти пет долара, дори десет и ти казва, зарадвай се с нещо. Казва ти, че си добро дете. Друг път, когато изглежда щастлив, ти го поглеждаш със закачливо кривоглед поглед и той внезапно се превръща в буреносен облак и започва да сваля колана си, за да те напердаши.

— Значи никога не знаеш какво ще стане накрая. Бил е напълно непредвидим.

— Напротив, точно там е работата — отвърна Амблър. — Аз се научих. Научих се да виждам разликата, да чета неуловимите неща. Научих се да различавам какво ще е времето. Когато станах на шест години, вече знаех настроенията му по-добре от азбуката. Знаех кога да се омитам от очите му. Знаех кога е щедър. Знаех кога е ядосан и агресивен, знаех кога е пасивен и потънал в самосъжаление. Знаех кога лъже мен или майка ми.

— Доста тежка задача за едно хлапе.

— Напусна ни на седмия ми рожден ден.

— С майка ти сигурно сте изпитали облекчение.

— Беше по-сложно от това. — Амблър млъкна.

Лоръл остана безмълвна за малко, докато двамата отпиваха глътки лошо кафе.

— Имал ли си друга работа? Искам да кажа, освен шпионин.

— Като ученик работех през лятото. Обслужвах барбекюто в един увеселителен парк извън града. На тези места се надяваш хората да изядат порцията си ребра, след като слязат от влакчето на ужасите. Бях доста добър по рисуване. Учих една година в Париж, опитах се да печеля като уличен художник. От онези, които екипират портрети на минувачите и се опитват да им изкопчат по няколко франка за това.

— Твоят път към богатството, а?

— Слязох още на първата отбивка. Хората страшно се разстройваха, като виждаха какво съм нарисувал.

— Лоша прилика?

— Не беше това. — Той направи пауза. — Господи, не съм се сещал за това от години. Трябваше ми известно време, докато осъзная какъв е проблемът. В основни линии начинът, по който виждах хората, не беше точно начинът, по който те искаха да бъдат виждани. Така ставаше, че на моя портрет хората изглеждаха изплашени, разяждани от самосъмнения или отчаяни — и може би това беше истината. Но не и истината, която те искаха да виждат. В повечето случаи или се ужасяваха, или се вбесяваха. Подавах им листа, а те полудяваха — мачкаха го, късаха го, преди да го изхвърлят в кошчето. Беше почти като суеверие. Сякаш не искаха никой друг да го види, да зърне душата им. По онова време не разбирах напълно какво се случваше.

— А разбираш ли какво се случва сега? Той се вгледа в нея.

— Имала ли си усещането, че не знаеш коя си всъщност?

— През цялото време — отвърна тя. Магнетичните й очи го привличаха. — Какво ти причиниха?

Той отвърна с нещастна усмивка.

— Не би искала да знаеш.

— Какво ти причиниха? — повтори тя. После постави длан върху неговата и топлината на контакта сякаш запълзя нагоре по ръката му.

Той бавно започна да й разказва за изчезването си от всички бази данни и електронни архиви, а след това очерта в общи линии какво му беше казал Озирис. Лоръл слушаше замислено, а спокойствието й беше заразително.

— Искаш ли да знаеш какво мисля аз? — каза тя накрая. Той кимна.

— Мисля, че са разбъркали мозъка ти, докато си бил вътре. Всъщност сигурна съм в това. С лекарства, електрошок и бог знае какво още. Но не вярвам, че биха могли да променят истинската личност на един човек.

— Когато бях… вътре — тихо каза той, — чух запис. На мен самия.

Той го описа, пребледнял.

— Откъде знаеш, че наистина си бил ти?

— Просто знам.

— Всичко това може да бъде обяснено.

— Обяснено? Как?

— В колежа за сестри завърших курс по фармакология. Чакай да взема учебника и ще ти покажа.

Когато се върна няколко минути по-късно, тя носеше дебел учебник с кафява корица и златисти релефни букви.

— Психозата, за която говориш, може да бъде предизвикана от медикаменти. — Тя отгърна на раздела за антихолинергични медикаменти. — Виж тук, описанието на симптомите на предозиране. Казва се, че може да доведе до психоза.

— Но аз не си спомням нищо. Не помня самата психоза. Не си спомням да са ме надрусали.

— Може да са комбинирали антихолинергичните с други лекарства като „Версед“. — Лоръл прелисти тънките страници. — Виж тук. — Тя посочи с пръст един от пасажите. — Медикаменти като „Версед“ се намесват във формирането на спомени. Има специално предупреждение за „антероградна амнезия“, което означава амнезия за събитията, следващи инжектирането. Искам да кажа, че с подходящия медикаментозен коктейл са можели да те запратят в моментна лудост, а ти да нямаш никакви спомени за това. Възможно е за няколко часа да си бил бълнуващ лунатик…

Амблър бавно кимна. Косъмчетата по врата му бяха настръхнали от вълнение.

— И после са те записали, докато си бил в това състояние — продължи тя. — И са те обявили за луд. Опитали са да убедят самия теб, че си луд. По някакви техни си причини.

Техни си причини.

По-големите въпроси — кой? защо? — зееха като бездна, която щеше да отвърне на взиращите се твърде дълбоко в нея с унищожение. Вкопчването в основния въпрос какво? беше достатъчно изтощително.

Техни си причини.

Да припишеш разум на лудостта беше само привиден парадокс. Изкуствената деменция всъщност се числеше към арсенала от мръсни трикове на контрашпионажа. Беше метод да дискредитираш някого. Една касета лесно би убедила заинтересуваните страни, че обектът на изследване наистина е напълно луд. Въпросителните лесно щяха да бъдат потушени.

Перспективата беше ужасяваща. Тогава защо Хал Амблър се чувстваше странно въодушевен? Защото не беше сам. Защото сглобяваше пъзела с някой друг.

С някой, който му вярваше. Който вярваше в него. И чиято вяра му помагаше да възвърне собствената си вяра в себе си. Може би все още беше изгубен в лабиринта; но Тезей беше открил своята Ариадна.

— А как ще обясниш базите данни? — настоятелно попита Амблър. — Сякаш никога не съм живял.

— Знаеш на какво са способни влиятелните хора. И аз го знам. Чувам клюките на работа, нещата, за които хората не бива да говорят, но въпреки всичко го правят. За създаването на досиета на хора, които никога не са съществували. Не би било много по-трудно да изтриеш данните на някого, който наистина е съществувал.

— Осъзнаваш ли колко безумно звучи това?

— Не толкова безумно, колкото алтернативата — твърдо каза Лоръл. В гласа й имаше увереност — увереност, която категорично отхвърляше хипотезите на Озирис. — Заравят те в психиатричната система. И искат да избегнат всички случайни въпроси. Все едно да изриташ стълбата, след като си се качил през прозореца.

— Ами онова, което видях в Саурландс? От бараката ми нямаше и следа, нямаше следа, че някога е съществувала.

— И ти смяташ, че това е отвъд възможностите на някоя могъща правителствена агенция?

— Лоръл, чуй ме — каза той с накъсан глас. — Поглеждам се в огледалото и не мога да се позная.

Тя посегна и докосна бузата му.

— Значи са те променили.

— Как е възможно?

— Не съм хирург — отвърна тя. — Но съм чувала слухове за техники на пластичната хирургия, с които могат да променят човек, без изобщо да личи, че е опериран. Знам, че могат да държат хората под анестезия седмици наред. Понякога го правят в отделенията по изгаряния, за да спестят на пациентите периода на агония. Сега съществува хирургия с „минимална инвазия“. Може да са променили лицето ти, а после да са те държали упоен, докато не си се излекувал напълно. Дори и да си имал интервали в съзнание, терапията с „Версед“ е способна да спре формирането на спомени. Откъде изобщо би могъл да разбереш?

— Това е безумно — повтори Амблър.

Тя пристъпи напред, застана много близо до него и постави длани върху лицето му. Старателно опипа кожата край челюстта му, ушите му, а сетне за евентуални белези, скрити в косата му. Взря се в клепачите му, бузите, носа. Той чувстваше топлината на лицето й, а докато тя прокарваше пръсти по чертите му, нещо в него се раздвижи. Господи, толкова е красива.

— Виждаш ли нещо? — попита агентът. Лоръл поклати глава.

— Не откривам входни белези, но това нищо не означава — настоя тя. — Има техники в минималната инвазия, които няма откъде да познавам. Скалпелът може да влезе през лигавицата на носа, през обратната страна на клепачите, през най-различни други хирургични портали. Това не е моята сфера.

— Нямаш доказателства. Само предполагаш — каза той скептично, но мигновено се почувства обнадежден от непоколебимото й убеждение.

— Това е единственото, в което има логика — разпалено продължи тя. — Единственото, което би могло да обясни преживяванията ти.

— Ако предположим, разбира се, че преживяванията ми, че спомените ми са смислени. — Той замълча. — Господи, чувствам се като някаква проклета жертва.

— Може би те точно така искат да се чувстваш. Проумей го, хората, които са ти причинили това, не са добри хора. Те са манипулатори. Не мисля, че са те затворили на остров Париш, защото си слаб. Вероятно са те затворили там, защото си твърде силен. Защото си започнал да виждаш нещо, което не са искали да виждаш.

— Говориш безумно като мен. — Той се усмихна.

— Мога ли да ти задам личен въпрос? — попита тя почти срамежливо.

— Давай.

— Как е името ти?

За пръв път през този ден Амблър се разсмя — висок, експлозивен смях, които идваше от душата му. Той протегна ръка с престорена официалност.

— Приятно ми е да се запознаем, Лоръл Холанд. Името ми е Харисън Амблър. Но можеш да ме наричаш Хал.

— Харесва ми повече от пациент № 5312 — каза тя. Мушна ръцете си в късата му кафява коса и сетне отново ги прокара леко по лицето му. Обърна главата му в една посока, в друга, сякаш си играеше с манекен. После се наведе напред и погали бузата му.

На Амблър му трябваха няколко секунди, преди да откликне. Когато го направи, беше по начина на умиращ от жажда пътешественик в пустинята, попаднал в животворен оазис. Притегли я към себе си с две ръце и му се стори, че тя беше всичко, което имаше на този свят, и това му бе достатъчно.

Когато се разделиха, очите и на двамата плуваха в сълзи.

— Аз ти вярвам — каза тя с треперещ, но решителен глас. Вярвам, че ти си ти.

— Може да си единствената — тихо отвърна той.

— Ами приятелите ти?

— Вече ти казах, през последните двадесет години бях до голяма степен изолиран. Професионален протокол. Моите приятели бяха моите колеги и няма никакъв начин да ги открия — в момента могат да са във всяка една географска ширина и дължина, която назовеш, в зависимост от назначението им. Никой от нас, оперативните агенти, не знаеше истинските имена на останалите. Това беше основно правило.

— Тези ги забрави. А приятелите ти от детството, от колежа?

Разтреперан от внезапно нахлулия спомен, той й разказа за обаждането си до Дилън Сътклиф. Тя се умълча, но само за няколко мига.

— Може би страда от ранен Алцхаймер. Може да е жертва на катастрофа, повредила мозъка му. Може би винаги те е мразел. Или може би си е помислил, че ще искаш пари на заем. Кой знае? — Тя се изправи, взе молив и лист хартия и ги постави пред него. — Напиши имената на хората, които си спомняш и които биха помнили теб. Дете от квартала, с което сте израснали. Съквартирант в колежа. Който и да е. Подбирай по-нетипични имена, за да не попадаме на грешни хора.

— Нямам представа как бих се свързал с тези хора сега…

— Пиши — нареди му тя с рязък жест.

Амблър започна да пише. Дузина случайни имена — от съседските къщи в детството му, от гимназията, от летния лагер, от „Годард“. Тя взе листа и двамата заедно отидоха до малка ниша в кухнята, където имаше леко поочукан компютър, който изглеждаше като купен от разпродажба.

— Връзката е през телефона — извини се тя. — Но е учудващо колко неща могат да се открият в Интернет.

— Слушай — предпазливо започна той. — Не съм сигурен, че наистина искам да го направя. — Вече я беше завлякъл по-дълбоко в собствения си кошмар, отколкото възнамеряваше, а сега имаше опасност да я въвлече още повече.

— Това е моята къща. Ще правя каквото си искам. Докато Амблър гледаше през рамото й, тя се настани пред компютъра и написа имената в търсачка за откриване на хора. Пет минути по-късно разполагаше с половин дузина телефонни номера от дузина имена и преписа номерата на листа с четлив почерк.

После му подаде слушалката на телефона си. — Хайде, опитай да се свържеш с някого — каза му. В очите й се четеше увереност.

— Не — отвърна той. — Не от твоя телефон.

— Тревожиш се междуградските такси? Това е много мило. Можеш да оставиш няколко цента на бюрото ми като Сидни Поатие в „Познай кой ще дойде на вечеря“.

— Не е това. — Амблър направи пауза; не искаше да звучи като параноик, но знаеше, че предпазливостта, която беше втората природа на оперативния агент, можеше да се стори странна на един цивилен. — Просто не знам със сигурност дали…

— Дали телефонът ми не се подслушва? — Лоръл не изглеждаше стресната от перспективата. — Има ли как да проверим?

— Всъщност не. Тя поклати глава.

— В какъв свят живееш само. — Тя написа името му в търсачката. Резултатът носеше аурата на неизбежното:

— Ще използвам мобилен телефон — заяви Амблър и извади нокията. — Така е по-безопасно. — Той си пое дълбоко дъх и набра първия номер от списъка.

— Има ли жена на име Илейн Ласитър на този номер? — попита той, като държеше гласа си равен.

— Съпругата ми почина миналата година — отвърна шептящ глас.

— Съжалявам да го чуя — побърза да отговори Амблър. На втория номер, този на Грегстън Бърнс, вдигнаха веднага.

— Търся Грегстън Бърнс — започна Амблър.

— На телефона.

— Грег! Тук е Хал Амблър. Мина доста време, нали…

— Ако продавате нещо, моля да ме изключите от списъка — даде инструкции гласът — писклив от раздразнение тенор.

— Искам да ви попитам дали сте израснали на улица „Хоторн“ в Камдън? — не се отказа Амблър.

Последва предпазливо: „Да“. Дочу се въпросителен женски глас: „Кой се обажда?“

— И не си спомняте Хал Амблър, който живееше от другата страна на улицата? Или който и да е, наречен Амблър?

— Ерик Амблър, писателят, за него съм чувал. Той почина. Можеш да се присъединиш към него, защото само ми губиш времето. — Мъжът затвори.

Подът сякаш се разлюля под краката на Амблър. Той се обади на следващия от списъка. Джулиан Дейчис, или Джулиан Дейчис Мърчисон, както сега се казваше, все още жителка на Делауеър. Но когато жената с това име най-после вдигна телефона, нямаше и намек да го е познала. За разлика от Грегстън Бърнс, тя беше сърдечна, не бързаше и не прояви подозрение, очевидно слисана от объркването на обадилия се.

— Дали не казахте, че името ви е Сандлър? — попита тя в опитите си да помогне. — Защото познавах едно момче, което се казваше Сандлър.

Докато мине през половината номера от списъка, Амблър вече чувстваше, че му е трудно да фокусира погледа си. По лицето му изби студена пот. Той остана загледан в листа дълго време, а после го смачка на топка в юмрука си. Падна на колене и затвори очи.

Когато отново ги отвори, видя Лоръл Холанд да стои над него с изопнато лице.

— Видя ли? Няма полза. — Думите излизаха от Амблър като стенание. — Не мога повече.

— Зарежи ги — каза тя. — Всички са замесени. Или… или не знам какво става. Но няма значение. Няма нужда да се занимаваме с това точно сега. Не трябваше да те подтиквам.

— Не — дрезгаво рече той. — Но съжалявам, просто не мога…

— И няма да продължаваш. Стига толкова. Не се извинявай. Няма да им доставяш повече удоволствие.

— Те. — Отново тази празна, неприятна дума.

— Да, те. Които и да са отговорните за цялата проклета главоблъсканица. Няма да им доставяш удоволствие. Може би се опитват да те подлудят. Е, да се шибат. Няма да играем тяхната игра. Става ли?

Амблър немощно се изправи на крака.

— Става — каза с глас, натежал от емоции, които не можеше повече да сдържа.

Тя го прегърна и той се почувства по-силен.

— Виж сега, може би всички ние сме само една идея в мозъка на Бог. Едно време имах приятел, който казваше, че най-добрият ни шанс за безсмъртие е да осъзнаем, че всъщност не съществуваме. Е, тогава беше надрусан. — Лоръл притисна чело в неговото и той усети, че тя се усмихва. — Само казвам, че понякога трябва сами да избираме в какво да вярваме. И, по дяволите, аз избирам теб. Инстинкти, нали така?

— Но, Лоръл…

— Млъкни. Аз вярвам в теб, Харисън Амблър. Аз ти вярвам.

Амблър имаше чувството, че слънцето, топло и сияйно, внезапно се е появило в среднощното небе.

Глава 11

Докато излизаше от алеята пред къщата й с наетия понтиак и завиваше наляво в натоварения двупосочен път, Амблър се почувства странно приповдигнат — повреден мореплавателен съд, танцуващ върху вълните. Облекчението беше истинско, но беше и крехко. Изпитваше безпокойство да удължава посещението си, независимо колко отчаяно го желаеше. Лоръл Холанд вече беше направила толкова много за него, не можеше да й позволи да се жертва повече.

На следващото кръстовище, след като бе изминал няколко мили, той зачака търпеливо на червения светофар, превключвайки фаровете си на къси светлини. В този момент видя, че отсреща се приближава микробус. Светна зелено и той прекоси кръстовището, но внезапно изпита ледени тръпки, макар с лявата си ръка да провери, че от вентилите духа топъл въздух. Погледна в огледалото за обратно виждане и…

О Боже о Боже о Боже — микробусът! Шофьорът с изсечени черти. Отрядът за намиране и връщане. Или по-лошо. Искаше веднага да направи обратен завой, но отсрещното платно беше задръстено от редица коли. Губеше време, а нямаше и минута за губене.

Как се беше случило? Това е моята къща. Ще правя каквото си искам. Компютърът на Лоръл Холанд. Проклетият й компютър — търсенето сигурно беше задействало нещо. Различни правителствени агенции имаха програми за филтриране и проследяване — „Хищникът“ на ФБР беше най-известната, но имаше и много други, които наблюдаваха интернет трафика. Тези системи използваха разни техники за „надушване“, които следяха специфични преноси на данни през интернет. Както стана с машината, която беше използвал в кибер кафенето в „Дюпон Съркъл“. Компютърът на Лоръл имаше уникален дигитален адрес, който можеше да бъде използван за получаване на информация за регистрацията му и за местоживеенето на собственика му.

В отсрещния трафик настъпи пролука и Амблър, със свистящи гуми, направи завой на сто и осемдесет градуса. Чу яростния клаксон на колата, която беше засякъл, чу как гумите й се плъзгат, докато шофьорът й намаляваше, за да избегне сблъсъка. Светофарът на кръстовището отново показваше червено, което нямаше да го спре, но колите от напречната улица се понесоха напред. Ако скоростта им беше по-бавна, той щеше да се опита да се провре между тях, но с непрестанния поток в двете посоки вероятността за инцидент беше твърде голяма. По-добре беше да приеме закъснение от минута-две, отколкото да не пристигне изобщо. Но всяка секунда сякаш минаваше с агонизираща мудност. Най-после в трафика се появи пролука и — сега сега сега — Амблър се стрелна на червено и мина през кръстовището, придружен от свистене на гуми и писък на клаксони.

Секунди по-късно Амблър се озова зад тътрещо се комби, което се движеше с тридесет мили в час в зона, където бяха разрешени четиридесет и пет мили. Той се облегна на клаксона — по дяволите, няма време!, — но комбито поддържаше скоростта си почти предизвикателно. Амблър свърна рязко през двойната жълта линия и навлезе в насрещното платно, задминавайки комбито с ръмжащо ускорение. Едва когато навлезе в алея „Орчард“, Амблър забеляза, че ризата му е подгизнала от пот. Носещ се през тихите квартални улици с магистрална скорост, той спря тресящия се седан пред едноетажната къща на Лоръл Холанд, където…

О Боже о Боже о Боже — микробусът вече беше спрял пред къщата й под забързан диагонал, а задните му врати бяха отворени към верандата й. Той чу писъци — писъците на Лоръл — и чу как входната й врата се отваря с трясък. Двама едри мъже с мускули, изопнали черните им ризи, някак я бяха увили в платнище и въпреки протестите й я бутаха към задната част на микробуса. Не! Мили Боже, не!

Бяха само двама, но — мили Боже, не! — единият тъкмо вадеше голяма спринцовка, чиято игла лъщеше на уличните светлини, канейки се да я упои. Онова, което ужаси Амблър повече от всичко, беше изразът на решително, професионално спокойствие, изписан върху лицата на мъжете.

Знаеше какво ще последва. За Амблър не се предвиждаше някога да изплува от ослепително белия си затвор, от стерилната психиатрична дупка, в която го бяха заровили. Сега Лоръл я очакваше същата съдба. Тя знаеше твърде много. Никога нямаше да я освободят, за да разкаже историята си. Ако имаха милост, щяха да я убият; в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си по начина, по който Амблър едва не бе прекарал своя. Не толкова затворена, колкото погребана. Заровена жива. Подлагана на експерименти. Сетне оставена да гние, докато следите на съществуването й избледняват от света на живите.

Не, мили Боже, не! Не можеше да позволи това да се случи.

Единият от мъжете, шофьорът с изсечени черти на лицето, побягна към Амблър.

Амблър натисна докрай педала на газта, както беше спрял, а после, докато двигателят с рев форсираше, внезапно задейства съединителя и включи на скорост. Колата подскочи, цялата й мощ беше рязко впрегната от трансмисията, и се стрелна към микробуса, който се намираше само на четиридесет фута разстояние. Сега шофьорът беше отляво на Амблър и сякаш се подготвяше да го сграбчи и да го измъкне от колата. В последния момент Амблър със сила отвори вратата, чу я как смазващо се удря в мъжа, поваляйки го в безсъзнание. После натисна спирачките и рязко завъртя волана наляво. Задната част на автомобила се понесе в обратна посока и се блъсна в микробуса.

Когато Амблър се измъкна от колата, писъците още се чуваха и той изпита странно чувство на облекчение — това означаваше, че тя все още диша, че все още не са успели да използват лъскавата спринцовка. Той се стрелна към задната част на микробуса, където Лоръл, овързана с брезентови каиши, риташе и се мяташе, борейки се с мускулестия си похитител. Амблър пристъпи зад предната врата на микробуса, която се беше отворила от удара.

— Махни се от нея или ще умреш, кучи сине — изкрещя Амблър. — Един куршум в главата, един куршум в червата. — Знаеше, че с детайлното описание ще успее да го заблуди. Сред тъмните сенки беше лесно да си представиш наличността на оръжие, дори и без да го виждаш. Тези мъже бяха професионалисти, но не бяха фанатици; те вършеха работа срещу заплащане.

— Веднага! — изрева Амблър.

Мъжът се подчини на заповедта. Вдигнал ръце, той бавно закрачи около микробуса. Когато стигна до предната част, той направи онова, което Амблър очакваше — внезапно се хвърли вътре и с ниско приведена глава включи двигателя. Сега оцеляването беше основната му грижа. Амблър се дръпна от микробуса, като се увери, че Лоръл е в безопасност, а мъжът пришпори мощния автомобил, като изблъска настрани понтиака и се понесе през моравата, търсейки сигурността на улицата.

Той беше напуснал сцената, но скоро щяха да дойдат други.

— Лоръл — повика я Амблър, докато разкопчаваше брезентовите каишки с бързи, ловки движения.

— Отидоха ли си? — попита тя, шепнейки от страх.

— Трябва да се махнем от тук — беше единственото, което той каза.

Ненадейно тя се вкопчи в него с треперещи ръце. — Знаех, че ще дойдеш за мен — повтаряше тя, а топлият й дъх галеше лицето му. — Знаех, че ще дойдеш.

— Трябва да се махнем от тук — настоятелно я прекъсна Амблър. — Има ли къде да отседнеш? Където ще си в безопасност?

— Брат ми живее в Ричмънд.

— Не! Това го има в досието ти, ще те проследят за секунди. Някой друг, някой, за когото нямат информация.

Лицето на Лоръл беше изопнато.

— Има една жена, която ми е като леля. Беше най-добрата приятелка на мама, когато бях дете. Сега живее в Западна Вирджиния. Малко извън Кларксбърг.

— Ще свърши работа — каза Амблър.

— Моля те… — започна тя и той видя отчаянието и страха, изписани на лицето й. Не искаше да остава сама.

— Ще те отведа там — каза той.

Пътуването до Кларксбърг отне няколко часа, главно по междущатски магистрали 68 и 79; возеха се в нейната кола, стар „Меркурий“, а Амблър беше нащрек дали не ги преследват или наблюдават. Лоръл ту плачеше, ту изпадаше в каменно мълчание. Изживяваше нещо невероятно за нея, откликваше на травмата с ярост и решителност. Амблър пък безмълвно се укоряваше. В момент на слабост беше получил помощ от една сестра; сега животът й беше застрашен заради това, вероятно никога повече нямаше да бъде същият. Тя гледаше на него като на свой спасител, като на защитна опора. А се оказа точно обратното. Но тя никога нямаше да го повярва. Това беше логична истина, в която за нея нямаше емоционална истина.

Когато се разделиха — той беше уредил такси, което чакаше на кръстовище близо до мястото, на което Лоръл отиваше, — тя се намръщи, сякаш рязко й сваляха превръзка от дълбока рана. Той се чувстваше по същия начин.

— Аз те замесих в това — промърмори Амблър не толкова на нея, колкото на себе си. — Аз съм виновен.

— Не — яростно се възпротиви тя. — Не го казвай повече. Те са виновните, да ги вземат мътните. Те са виновните. Хора като тях… — Тя млъкна.

— Ще се оправиш ли? Лоръл бавно кимна.

— Ти докопай копелетата — каза му през стиснати зъби, преди да се обърне и да поеме към натруфената викторианска къща на леля Джил. Лампата над верандата хвърляше топла, жълта светлина. Приличаше на друг свят, в който тя щеше да влезе — свят на безопасността. Свят, който той не населяваше.

Не смееше повече да я излага на собствената си мрачна съдба. Чудовището се спотайваше някъде в подземието. Тезей трябваше да посече Минотавъра или за тях вече нямаше да има безопасност.

Същата нощ в евтин мотел близо до Моргантаун, Западна Вирджиния, сънят го споходи трудно. Стари спомени се процеждаха през камерите на съзнанието му като наводнение в мазе. Баща му се появи пред очите му — красиво, ъгловато лице, но не толкова красиво от близък поглед, защото годините на пиянство бяха оставили след себе си спукани капиляри и загрубяла кожа. Сладникавата миризма на бонбонките, които смучеше, за да прикрие миризмата на алкохол в дъха си. Характерният израз на ранена пасивност на майка му; едва след време улови гнева, който лежеше под него. Лицето й бе винаги покрито с дебел слой фон дьо тен; той беше част от всекидневния й грим, за да не прави впечатление, когато този грим беше нужен, за да прикрие поредната синина.

Оставаха още няколко седмици до седмия му рожден ден.

— Татко защо си тръгва? — попита Хал. Двамата с майка му стояха в затъмненото помещение до кухнята, което наричаха „семейната стая“, въпреки че рядко се събираха там като семейство. Тя седеше и плетеше шал, за който знаеше, че никой никога няма да носи, а тежките й игли тракаха, придърпвайки кълбото кървавочервена прежда. При думите му тя вдигна очи, пребледняла под силния грим.

— Какви ги говориш? — В гласа й имаше болка и смайвана.

— Татко не си ли тръгва?

— Така ли ти каза?

— Не — отвърна почти седемгодишното момче. — Нищо не ми е казал.

— Тогава изобщо не знам какво ти става. — В гласа й прозвуча гняв.

— Съжалявам, мамо — бързо каза момчето.

— Заклевам се, дяволът се е вселил в теб. Защо би казал такова нещо?

Не е ли очевидно? — искаше да й каже той. — Ти не го ли виждаш?

— Съжалявам — повтори момчето.

Но съжалението не беше достатъчно, не и когато седмица по-късно баща му наистина ги напусна. Рафтовете му в гардероба бяха празни, дреболиите му — иглите за вратовръзка, месинговата запалка, цигарите — бяха изчезнали от чекмеджетата, шевролета го нямаше в гаража. Баща му си беше отишъл от живота им.

Майката на Хал го беше взела от някакво следучилищно събитие, след като се беше отбила до търговския център в Камдън, за да му купи подаръци за рождения ден. Когато се прибраха вкъщи и осъзнаха какво се беше случило, майка му се разплака.

Въпреки собствените си сълзи той се беше опитал, макар и непохватно, да я успокои, а тя се отдръпна от детската му милувка, потръпвайки. Винаги щеше да помни израза, с който го беше погледнала. Беше си припомнила казаното от него няколко дни по-рано и лицето й се бе изопнало в ужас.

След малко тя се опита да изглежда по-ведра и беше такава на рождения му ден. Но нещата помежду им вече не бяха същите. Тя се чувстваше притеснена от погледа му и започна да го избягва. За Хал това беше първият от дълга поредица подобни моменти. Всички те носеха един и същ урок: беше по-добре да си самотен, отколкото изоставен.

Сетне седемгодишният се превърна в тридесет и седем годишен и този път пронизващият поглед принадлежеше на друг. На тайванския кандидат — от друго време, от друго място.

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

Отново беше в Чанхуа, сред гъстата тълпа поддръжници, и чакаше кандидатът да заеме подходяща позиция, преди да сигнализира на специалиста по мунициите да детонира експлозивното устройство.

Толкова неутрално описание на един акт на зверско убийство. Може би точно това им позволяваше да вършат онова, което вършеха.

Уай-чан Лун беше по-дребен, отколкото беше очаквал, със слабо телосложение и доста нисък. Но за тълпата в личността му нямаше нищо умалително, а когато заговори, Таркин също не можеше повече да мисли за него като за малък човек.

— Приятели мои — започна политикът. На ревера му беше прикрепен безжичен микрофон и той се движеше свободно, без да чете от предварително напечатан текст. — Мога ли да ви наричам мои приятели? Мисля, че мога. А най-великата ми надежда е вие да ме наричате ваш приятел. Защото твърде много години в Република Китай нашите лидери не бяха наистина наши приятели. Те вероятно бяха приятели на чуждестранния капитал. Приятели на богати династии. Приятели на други лидери. Приятели на Международния валутен фонд. Но не мисля, че някога бяха ваши приятели.

Той направи пауза, тъй като избухналите аплодисменти за момент прекъснаха думите му.

— Знаете старата китайска приказка за тримата стиснати приятели, които минали покрай пивница. Първият казал, толкова съм чувствителен, че ако изпия само една чаша вино, лицето ми почервенява и припадам. Вторият казал, това е нищо. Аз само като помириша вино, веднага почервенявам, започвам да залитам и се свличам на земята. А третият казал, аз пък дори и само да видя как някой помирисва вино… — Тълпата отвърна на популярния анекдот с одобрителен смях. — В ерата на глобализацията има страни, които са по-уязвими от други. Тайван е онзи трети човек. Когато настъпи увеличение на капитала, когато американският долар препусне нагоре или надолу, когато станем свидетели на такива неща, които се случват някъде другаде по света, нашата икономика и политическа система почервенява и започва да залита. — Той направи пауза и тръгна към средата на подиума.

Таркин — сега той беше Таркин — го наблюдаваше напрегнато, като хипнотизирай. Нищо в човешкото същество на двадесет ярда пред него не съвпадаше с оперативното му досие, предоставено на Таркин и екипа му. Той не разполагаше с факти, а само с интуиция, но за него интуицията притежаваше силата на истината. Досието описваше човек, затънал в измами и пресметливост, склонен на отмъстителен, смъртоносен гняв, изтъкан от цинизъм и ненавист. Човек, чиято публична демонстрация на състрадание беше всъщност лукаво представление. Таркин не засичаше нищо от тези елементи, нито следа на хитрост или цинизъм, нито искрица от лъжовната съвест на измамника. Мъжът, който говореше, изпитваше удоволствие от красноречието си, но той вярваше в онова, което казваше, в неговата важност, в неговата неотложност.

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

— Наричат Тайван малкия тигър — казваше Уай-чан Лун с почти молитвен глас. — Онова, което ме притеснява, не е фактът, че сме малки. Онова, което ме притеснява, е, че тигрите са застрашен вид. — Той отново направи пауза. — Независимостта е чудесен идеал. Но дали е реалистичен идеал? Ние се нуждаем и от двете — нуждаем се от идеали, нуждаем се и от реализъм. Някои хора ще ви кажат, че трябва да избирате между тях. В същото време същите хора настояват, че можете да се радвате на демокрацията единствено докато им позволявате да ви казват какво да правите. Знаете ли на кого ми напомнят те? Напомнят ми за онзи мъж в древността, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което според него можело да пробие всичко, и щит, който според него нищо не можело да пробие.

Последва тътен от аплодисменти и смях. — Пред хората на Тайван стои чудесно бъдеще, стига сами да го изберат. Бъдеще, които сами ще създадем. Затова нека да избираме мъдро. Континентът се променя. Само ние ли ще стоим на едно място? — Сега той се намираше само на крачка от тъмния дървен подиум. На крачка от смъртта, а Таркин почувства как сърцето му препусна. Всеки нерв в тялото му крещеше, че тази операция е нередна. Нередно замислена. Нередно инициирана. Нередно прицелена. Уай-чан Лун не беше техният враг.

Кандидатът държеше ръце пред себе си, сгънати под прав ъгъл, а дланите му бяха стиснати в юмруци. После притисна юмруците си един в друг.

— Виждате ли? Просто противопоставянето по този начин води до неподвижност. Парализа. Това ли наистина трябва да бъде връзката ни с нашите братовчеди отвъд хоризонта? — Сега той преплете пръстите на ръцете си, илюстрирайки визията си за това как суверенитетът може да съществува в съгласие с регионалната интеграция. — В сътрудничество, заедно, можем да открием силата си. В интеграция ще възвърнем целостта си.

Слушалката в ухото на Таркин изпращя.

— Не виждам сигнала ти, но ми се струва, че мишената е заела позиция. Чакам знак.

Таркин не отвърна. Беше време да активират устройството, да сложат край на ролята на младия човек в този свят, но инстинктите на Таркин се съпротивляваха на това. Съзнанието му беше кристално ясно, той стоеше сред тълпата от хиляди тайвански граждани, които по национален маниер носеха ризи с типичната бяла тениска отдолу. Ако забележеше и най-слабия признак, че досието е правилно… Но нищо.

Подобният на щурец звук в слушалката:

— Таркин, да не спиш? Време е да отбележим гол. Ще натисна…

— Не — прошепна Таркин в чувствителния микрофон, скрит в яката му. — Не го прави.

Но военният техник беше нетърпелив, беше му писнало и не можеше да бъде разубеден. Когато техникът отвърна, Таркин чу неприятния цинизъм на човек, който е вършил оперативна работа твърде дълго време: Едно за парите, две за шоуто, три да се подготвим и сега давай, давай…4

Експлозията беше много по-тиха, отколкото Таркин очакваше. Напомняше звука на издута хартиена торбичка, спукана от дете.

Вътрешната страна на подиума беше подсилена със стомана, за да намали пораженията от взрива, и тази облицовка помогна както за заглушаване на звука, така и за фокусиране на силата на експлозията към фигурата, застанала зад него.

Сякаш на забавен кадър Таркин гледаше как Уай-чан Лун, великата надежда на толкова много тайванци — реформистки настроени граждани, фермери, студенти, търговци, — внезапно се вкамени и се строполи напред, окъпан в собствената си кръв. Почернелите останки на подиума лежаха в купчина от лявата му страна, а от тях се издигаше малка струйка дим.

В продължение на няколко секунди проснатото тяло на мъжа остана неподвижно. После Таркин видя как той вдига глава от земята и поглежда тълпата пред себе си. Онова, което се случи, хипнотизира Таркин и го промени: очите на умиращия човек в последните си агонизиращи мигове срещнаха тези на Таркин.

Беше горещ, влажен ден в субтропичния Тайван, но Таркин почувства как кожата му настръхва от студ; той осъзна, че всеки момент от онова, което виждаше, ще остане запечатан в паметта му завинаги, както и в сънищата му.

Беше дошъл в Чанхуа да убие човек и човекът беше убит прилежно. Човек, който в магия на призрачна интимност и чрез напрегнатия си поглед споделяше с Таркин последните мигове от живота си.

Дори и сега лицето на умиращия беше лишено от омраза или гняв. В израза му имаше почуда и тъга. Това беше лицето на човек, пропит е искрен идеализъм. Човек, който знаеше, че умира, и се питаше защо.

Сега вече Таркин също се питаше защо.

Тълпата ревеше, виеше, пищеше и сред всичко това той някак долови песента на птица. Отклони погледа си от човешкото разрушение отпред и го насочи към палмовото дърво, където един славей пееше високо. Безспирно.

На другия край на света, в друго време Амблър се въртеше в леглото си, внезапно усетил колко е задушен застоялият мотелски въздух. Той отвори очи; пеенето продължаваше.

Нокията, която беше взел от преследвача си в Саурландс.

Натисна копчето и приближи апарата към ухото си.

— Да?

— Таркин — сърдечно извика някакъв глас.

— Кой се обажда? — попита Амблър, внезапно разтревожен. Заля го вълна леден страх.

— Аз съм началникът на Озирис — каза сърдечният глас.

— Това не е кой знае каква препоръка — отвърна Амблър.

— На мен ли го казваш. Ужасно сме загрижени за този пробив в сигурността.

— Когато някой отвори пощата ти, това е пробив. Когато някой застреля агента ти, това е нещо малко по-сериозно.

— Дяволски си прав. Имаме някои идеи какво точно се е случило. Работата е там, че имаме нужда от теб, и то сега.

— Не знам кой си, по дяволите — каза Амблър. — Твърдиш, че Озирис е работел за теб. Откъде да знам, че агентът, който работи за теб, не е всъщност онзи, който го уби.

— Таркин, чуй ме. Озирис беше невероятен човек. Скърбя за загубата му, всички скърбим.

— И очакваш да приема думата ти?

— Да, очаквам — каза мъжът. — Знам какви са способностите ти.

Амблър млъкна. Като Аркади, като Озирис, този човек беше уверен в способността на Амблър да засича измамата. Честността не беше гаранция за крайната истина, напомни си той. Самият мъж може да е бил заблуден. Но Таркин — Амблър — нямаше друг избор, освен да продължи играта. Колкото по-дълбоко се заровеше в организацията, толкова по-големи бяха шансовете му да достигне истината за онова, което му се беше случило, за това кой в действителност беше той.

Една мисъл не му даваше мира. През годините на кариерата си Амблър понякога беше участвал в така наречената операция на последователността: частична информация водеше до друга, всяка по-критична от предишната, като целта беше да се привлече в клопка някой противник. Всяка операция на последователността зависеше от най-високото ниво на правдоподобност; колкото по-умел беше противникът, толкова по-високо ниво на правдоподобност се изискваше. По-обиграните обекти обаче бяха предпазливи; те имаха навика да наемат случайни посредници, като ги снабдяваха с въпроси, на които трябваше да се отговори на място. Не беше задължително отговорите да са безпогрешни — обектът на операцията дори можеше да се усъмни, ако бяха такива, но трябваше да минат през проверката; една-единствена грешна стъпка и цялата игра отиваше по дяволите.

Най-коварният обект на операцията обаче обръщаше последователността на операцията, като опашка, водеща кучето напред. Включваха се примамки, програмирани с информация, специално обработена да възбуди интереса на американското разузнаване; тогава операцията на последователността работеше на обратно. Новооткритият стремеж към неочаквания късмет замъгляваше първоначалните цели и ловецът можеше да се превърне в плячка.

Амблър не можеше още да прецени дали всъщност не го вкарваха в капан чрез операция на последователността и ако беше така, дали щеше да успее да извърти нещата в своя полза. Няма по-опасна игра от тази. Но каква беше алтернативата?

— Добре — каза той. — Слушам.

— Ще се срещнем утре в Монреал. Използвай какъвто документ за самоличност имаш. Онзи, който Озирис ти даде, трябва да свърши работа. Но сам избирай. — Мъжът му даде подробни инструкции, Амблър трябваше да лети до Монреал същата сутрин.

Малко преди да тръгне, телефонът в мотелската му стая иззвъня. Лоръл. Тя звучеше по-спокойна, но в гласа й имаше тревога, тревога за него, не за нея. Той набързо й разказа, че има уговорена среща, че е получил обаждане от началника на Озирис.

— Не искам да заминаваш — каза тя и той усети както страха, така и решителността й.

— Страхуваш се за мен. И аз се страхувам. Но повече се страхувам да не отида. — Той направи пауза. — Приличам на рибар в лодка, уловил нещо голямо на въдицата си. Риба меч? Бяла акула? Не знам, няма как да знам и не смея да пусна улова.

Настъпи дълго мълчание, преди тя отново да заговори.

— Дори и да потопи лодката ти?

— Не мога да го пусна — отвърна Амблър. — Дори и да потопи лодката ми.

Луксозната вила разполагаше с дванадесет стаи, всичките красиво обзаведени в стила, съответстващ на построяването й през двадесетте години на двадесети век — богата френска мебелировка от позлатено дърво и пищни дамаски; стени, облицовани с естествена коприна, — но истинската й слава се криеше в обсипаната с цветя тераса и изгледа й към тихите води на Дискавъри Бей. Особено сега, когато водите блещукаха на порозовялото слънце на ранната вечер. В единия край на терасата на маса, покрита с бяла ленена покривка, отрупана с десетина подноса с редки деликатеси, приготвени от професионални ръце, седяха двама мъже. Докато уханията на храната се смесваха със слабия бриз, среброкосият американец с високо чело си пое дълбоко дъх и разсъди, че в миналите векове подобно пиршество би било достъпно за малцина извън кралския двор на Китай.

Ащън Палмър тъкмо вкусваше ястие, приготвено от новоизлюпени птичета на планинския бюлбюл5; костите на миниатюрните пойни птици бяха така неразвити като костите на сардина и плътността им носеше единствено удоволствие. Подобно на ястията с овесарки6, усъвършенствани от Ескофиер7 — друга малка пойна птица, която френските чревоугодници хващали за човката и изяждали цяла, прикривайки се зад салфетка, — новоизлюпеният бюлбюл се ядеше на една хапка, а човек схрускваше почти ембрионалните му кости, наслаждавайки се на лекото съпротивление, наподобяващо податливата скелетна структура на мекочерупчест рак. На мандарински език този деликатес се наричаше chao nao ge — буквално леко запържена птича песен.

— Невероятно, не си ли съгласен? — каза Палмър на единствения си компаньон за вечеря — китаец с широки, застаряващи черти и пронизващи като свредел очи.

Китаецът, дългогодишен генерал от Народната армия за освобождение, се усмихна, а съсухрената му кожа се нагъна в дълбоки бразди от бузите до устата.

— Невероятно — съгласи се мъжът. — Но човек знае, че от теб не може да се очаква по-малко.

— Твърде любезен си — каза Палмър, забелязвайки неразбиращите лица на обслужващия ги персонал. Защото Палмър не говореше на генерал Лам нито на мандарински, нито на кантонски, а на диалекта хакка, използван в родното село на генерала. — Но знам, че и ти като мен оценяваш вниманието към детайлите. Това ястие, chao niao ge, е сервирано през последните десетилетия на династията Цин. Опасявам се, че приятелите ти в Уаншоулу — той имаше предвид строго охранявания квартал на Пекин, където живееха много от висшите служители на Китай — или в Джуннанхай биха го намерили за упадъчно.

— Те предпочитат „Бъргър Кинг“ — изсумтя генерал Лам. — Пепси кола, сервирана в сребърни бокали.

— Отвратително — каза американският учен. — Но твърде вярно.

— Не че прекарвам много време в Джуннанхай — отбеляза генералът.

— Ако зависеше от Лю Ан, всички бойци щяха да бъдат заточени в провинциите. Той гледа на Народната армия за освобождение като на враг и я превърна в такъв за себе си. Но пък, както показва китайската история, в изгнанието се крият възможности.

— Както стана и с теб — каза генералът.

Палмър се усмихна, но не го отрече. Траекторията на кариерата му не бе такава, каквато би избрал, когато я започваше, но пък грешката вероятно си беше негова. Когато започна работа в екипа за политическо планиране към Държавния департамент, едва получил магистърската си степен, старите пушки го нарочиха за следващия Хенри Кисинджър и най-многообещаващия политически интелектуалец от новото поколение. Но както се оказа, той имаше един фатален недостатък за кариера точно в това министерство — имаше силен стремеж към истината. Със смайваща бързина миропомазаният вундеркинд се превърна в отритнато дете. По този начин посредствеността спази принципите си да пропъжда всеки, който застрашава удобството й. В някои отношения, размишляваше Палмър, собственото му изгнаничество наистина беше най-хубавото, което му се беше случвало. Историята за възхода и падението му, която беше отразена в статия в списание „Ню Рипъблик“, информираше, че след изгонването му от коридорите на властта той се беше „оттеглил“ в дебрите на академичната наука. Това беше стратегическо оттегляне, по-скоро нещо като прегрупиране. Защото учениците му — палмеритите, по подигравателното определение на враговете му — постепенно заемаха политически позиции в Министерството на отбраната и Държавния департамент, включително и в международните служби, както и в по-изтъкнатите организации за проучвания, базирани във Вашингтон. Той беше набил в главите им трудните уроци на дискретността и тези уроци бяха усвоени добре. Сега протежетата му заемаха някои от най-чувствителните позиции. През годините техният гуру търпеливо чакаше да удари неговият час.

Сега обаче вече отброяваше дните.

— Що се отнася до Джуннанхай — каза Палмър, — радвам се, че все още споделяме едно и също мнение по тези въпроси.

Генералът докосна едната си буза, а после и другата, произнасяйки древна поговорка.

— Дясно око, ляво око. — Това означаваше, че двама души бяха толкова близки във възгледите си като двете очи на човек.

— Дясно око, ляво око — повтори тихо Палмър. — Разбира се, да виждаш е едно. Да действаш е съвсем друго.

— Много е вярно.

— Нали не си размислил? — бързо каза Палмър, опасявайки се от всеки знак на разколебана решителност.

Генералът отново отговори с поговорка.

— Вятърът не може да помести планината.

— Радвам се да го чуя — отвърна Палмър. — Защото онова, което предстои, ще постави на изпитание решителността на всеки от нас. Наистина ще има ветрове и те ще са силни като урагани.

— Онова, което ще стане — отбеляза генералът, — трябва да стане.

— Понякога е необходимо голямо сътресение — каза Палмър, — за да се осигури още по-голяма стабилност.

— Точно така. — Генералът поднесе овкусената с подправки птичка към устата си. Очите му примижаха, докато се наслаждаваше на хрупкавото съвършенство.

— Човек трябва да отсече дърво, за да подгрее съда с ориз — каза Палмър. Поредната древна поговорка.

Генералът вече не се изненадваше от детайлното познаване от професора на китайската история.

— Дървото, което ще отсечем, не е обикновено дърво.

— Съдът с ориз също не е обикновен — отвърна ученият. — Твоите хора знаят ролите си. Трябва да са наясно точно кога да действат и да го сторят безпогрешно.

— Така ще бъде — каза генерал Лам. Погледът на сивокосия учен беше непоколебим.

— Остават шест дни — подчерта той. — Всеки трябва да владее ролята си до съвършенство.

— Безпогрешно — каза генералът, а състареното му лице се вкамени от решителност. — В крайна сметка на карта е поставен ходът на историята.

— И както всички сме съгласни, ходът на историята е твърде важно нещо, за да се оставя на случайността.

Генералът тържествено кимна и отново вдигна пръст.

— Дясно око, ляво око — тихо каза той.

Глава 12

Монреал

Мъжът, който се бе обадил по мобилния телефон, нареди на Амблър да бъде на северозападния ъгъл на площад „Дорчестър“ точно в 11 сутринта. Амблър пристигна по-рано, взе такси до ъгъла на улица „Сайпръс“ и улица „Стенли“, на една пресечка разстояние, за да разузнае обстановката. Сградата „Слънчев живот“ на „Дорчестър“, същински паметник на изящните изкуства, някога беше най-голямата постройка в цялата Британска империя. Сега изглеждаше смалена на фона на модерните небостъргачи, повечето от които бяха скупчени именно около площад „Дорчестър“. Наистина точно тази характерна черта на площад „Дорчестър“ караше Амблър да се чувства нервен; от високо го гледаха твърде много здания.

Той носеше пазарски торби от „Ла Плас Монреал Тръст“ и беше преметнал фотоапарат през рамо — надяваше се, че изглежда просто като поредния турист. След кратко шляене из страничните улички със задоволство установи, че на самия площад няма подозрителни лица, и се осмели да излезе на открито. Алеите по площада бяха идеално почистени от снега; няколко прави пътеки водеха до центъра на площада, където се издигаше статуя на сър Джон А. Макдоналд, първия министър-председател на страната. Друг паметник почиташе ролята на Канада в Бурската война, а недалеч от него имаше католическо гробище за жертвите на холерната епидемия от началото на деветнадесети век. Камъните бяха стари, потъмнели от мъха и контрастираха с белия сняг. Над всичко това се извисяваше стоманеносивата конструкция на банка „Империал“. Пред сградата на „Доминиън Скуеър“, масивна постройка в ренесансов стил, тъкмо спираше червен автобус.

Колкото и да разузнаваше, на Амблър му беше ясно, че критично важните елементи могат да се променят всеки миг. Затова ли началникът на Озирис беше избрал мястото? Надничайки иззад обектива на фотоапарата, Амблър огледа стотиците прозорци на разнообразните офис сгради. Повечето бяха проектирани да не се отварят; онези, които са отваряеми, бяха затворени, като се имаше предвид времето. Въпреки че беше облечен топло, температурата клонеше към минус двадесет градуса и ушите му започваха да замръзват. Той чу стъпки, целенасочено устремени към него, и рязко се обърна.

— Извинете, мистър.

Амблър видя възрастна двойка в ярки подплатени якета, с развети от вятъра бели коси.

— Да? — отвърна Амблър, като се опитваше да запази гласа си любезен и невъзмутим.

— Може ли да ни снимате? — Мъжът му подаде жълт апарат за еднократна употреба, от онези, които се продаваха във всеки магазин. — Ще хванете ли и сър Джон Макдоналд на фона?

— Разбира се — отвърна Амблър, засрамен от подозренията си. — Американци ли сте?

— От Сакраменто. Бяхме тук на медения си месец. Можете ли да познаете кога беше това?

— Не мога. — Амблър се стараеше да не звучи разсеяно.

— Преди четиридесет години! — изписка съпругата.

— Ами, поздравления — каза Амблър и натисна бутона от дясната страна на апарата. Докато пристъпваше напред, за да нагласи снимката, той забеляза нещо — някакъв човек се скри зад статуята малко по-бързо, отколкото трябваше, сякаш не искаше да го забележат. Амблър беше объркан; това беше аматьорска грешка, а той със сигурност нямаше работа с аматьори.

Подаде апарата за еднократна употреба обратно на възрастната двойка и направи няколко големи крачки към основата на статуята.

Млад мъж, не, момче, вероятно на четиринадесет или петнадесет години, се сви отзад.

— Здрасти — каза Амблър с възможно най-неутрален глас.

— Здрасти — отвърна момчето.

— Какво става?

— Мисля, че се издъних — каза момчето с лек акцент от района на Квебек. То имаше голям нос и къса, четинеста руса коса, която очевидно беше изрусена.

— Обзалагам се, че можеш да се оправиш. — Очите на Амблър оставаха приковани в лицето на момчето, нащрек за всяка промяна в изражението.

— Не се предполагаше да ме виждаш. Не и преди 11 часа — каза момчето.

— Кой трябва да знае? Младежът се оживи.

— Значи няма да кажеш?

— Защо да го правя? Мислиш ли, че вече не знам?

— Ами, твоят приятел ми каза, че е изненада за рождения ти ден. Нещо като лов на съкровища може би?

— Кажи ми какво трябваше да ми кажеш. Ще се направя на изненадан. Обещавам.

— Ами, трябва — разтревожено отвърна момчето.

— Колко ти плаща? Аз ще ти платя също толкова.

Сега момчето се захили.

— Колко ми плаща? — повтори то замислено.

— Точно така.

— Четиридесет. — Момчето не ставаше за лъжец.

Амблър повдигна вежди.

— Тридесет? — Амблър продължи да го гледа скептично.

— Двадесет — поправи се най-накрая момчето.

Амблър извади двадесетачка и му я подаде.

— А сега казвай какви бяха инструкциите.

— Инструкциите бяха, че рандевуто се променя. Трябва да се срещнете в Подземния град.

— Къде?

— Пасажите под катедралата — каза момчето. — Но ако там те чака изненада, не забравяй да се престориш на изненадан.

Някой любител на метафорите би намерил факта, че под Божията църква се помещава огромен, модерен търговски център, за доста ироничен. Обеднялата англиканска епархия се беше измъкнала от нищетата, като беше продала земята отдолу. Върху тази скала ще построите божия църква, сега се превеждаше на езика на търговската ера, в която църквата бе принудена да се издържа, продавайки скалата, върху която беше построена.

Амблър тъкмо беше взел ескалатора надолу към пасажите и се опитваше да се ориентира в подобния на пещера търговски център, когато усети някой да слага ръце върху раменете му и да го завърта назад.

Изненадата за Амблър беше двойна. Той познаваше този човек, не лично, а по репутация. Всъщност много хора го познаваха. Името му беше Пол Фентън, а репутацията му беше толкова мътна, колкото очите му бяха ясни.

Пол Фентън. Изтъкнат американски индустриалец, който стана известен като основател на базирана в Тексас компания за електроника, сключила няколко големи договора в областта на отбраната. Но оттогава бизнес интересите му доста се бяха разраснали и до края на осемдесетте години той си беше спечелил лоша слава в определени кръгове заради финансиране на десни революционни групировки и контрареволюционни групировки по целия свят. Сред облагодетелстваните от патронажа му бяха организациите „Контра“ в Салвадор, „Ренамо“ в Мозамбик и „Юнита“ в Ангола.

За някои той беше патриот, човек, чиято лоялност принадлежеше на страната му, вместо на всемогъщия долар. За други беше опасен фанатик, който играеше на гоненица със законите, управляващи чуждия износ на амуниции, досущ като бизнесмените, които бяха подкрепили разрушителната инвазия в Залива на прасетата в началото на шестдесетте. Това, че беше отличен и агресивен предприемач, не бе оспорвано от никого.

— Ти си Таркин, нали? — попита Фентън. Прие мълчанието на Амблър за потвърждение и протегна ръка. Но въпросът не беше риторичен, в него имаше доза несигурност. Фентън не знаеше как изглежда той.

Амблър се ръкува с Фентън и пристъпи напред, като заговори с тих, дрезгав глас.

— Идиотско е да се срещаш с мен на публично място. Всички те познават, по дяволите.

Фентън му намигна.

— Открил съм, че хората не виждат онова, което не очакват да видят. Пък и не съм холивудска знаменитост. Освен това понякога най-доброто място да се скриеш е сред тълпата, не мислиш ли? — Той направи крачка назад и махна с ръка. — Добре дошъл в най-голямата подземна пешеходна мрежа в света. — Гласът на Фентън беше меден баритон. Кожата му беше румена, поостаряла, с големи пори, но в същото време някак озадачаващо гладка, вероятно в резултат от хирургически пилинг. Косата му беше оредяла, но плешивината на темето му беше покрита с мънички кичури коса, разположени почти геометрично, като косата на кукла. Мъж със страст към самоусъвършенстване, значи.

Изглеждаше атлетичен, здрав. Освен това изглеждаше богат. Приличаше на боец, прекарал един уикенд в игра на поло в Аржентина, следващия в управляване на танкове през Чад, а третия в масажи с минерални соли в курорта „Перът Кей“. Як, обрулен от вятъра, но… свеж. Обликът на милиардера здравеняк.

— Подземният град — каза Амблър. — Идеалното място за подземния човек.

Фентън, знаеше той, не преувеличаваше: така нареченият Подземен град се състоеше от двадесет мили пешеходни пасажи и включваше хиляда и шестстотин бутика, около двеста ресторанта, дузина киносалони. Въпреки смразяващите температури горе Подземният град беше приятно топъл и ярко осветен. Той се огледа наоколо. Високи, сводести лампи, няколко нива ескалатори, балкони, които гледаха надолу към огромното пространство — всичко това допринасяше към усещането за безкраен простор. Подземният град свързваше луксозните търговски галерии на „Кур Мон Роял“ с центъра „Ийтън“ и се простираха през изпълнения с арки комплекс „Дежардин“ и стигаха чак до „Пале де Конгре“, масивния конгресен център, който обкрачваше магистралата „Вил Мари“ като същински великан от стомана, стъкло и бетон.

Амблър съзнаваше защо Фентън беше избрал това място — целта беше да му вдъхне увереност. Рисковете за нападение сред толкова хора изглеждаха доста малки.

— Кажи ми нещо — продължи Амблър. — Наистина ли си тук сам? Човек от твоята… величина?

— Защо ти не ми го кажеш?

Амблър се огледа, прокарвайки поглед по десетки лица. Мъж с квадратно лице, облечен в мъхнато вълнено палто, в средата на четиридесетте, с къса коса. Друг, на двадесет крачки от лявата му страна, който сякаш се чувстваше неловко и носеше много по-скъпо облекло — пардесю от камилска вълна, отдолу тъмен, мек костюм. — Виждам само двама. И единият не е свикнал с подобна роля.

Фентън кимна.

— Джилеспи е най-вече секретар. Добър е в ресторантските резервации и такива неща. — Фентън кимна на мъжа с камилското палто и той му кимна в отговор, като леко се изчерви.

— Но ти щеше да ми разказваш за Озирис. А това не прилича на най-доброто място за разговор на четири очи.

— Знам къде е най-подходящо — промълви Фентън и поведе Амблър към изключително скъп на вид бутик за дрехи, малко по-надолу по тротоара. На витрината му имаше една-единствена рокля, коприна в преливащи оттенъци на лилаво, с видими шевове и висящи отвсякъде дебели зелени конци. Приличаше на дреха, която все още се прави, като онези, които шивачите понякога излагат в ателиетата си, но Амблър осъзна, че това е завършен модел — някакъв супермодерен „деконструиран“ стил, който несъмнено беше смаял модната преса, облечен от анорексична манекенка на някое ревю.

Амблър отново беше впечатлен от избора на Фентън — мястото беше хитроумно проектирано да предлага както увереност, така и уединение. Магазинът, със своите плашещи и екзотични изделия, привличаше погледите на минувачите, но едва ли един на хиляда души би се осмелил да влезе вътре.

На входа стоеше типичният противокражбен портал, въпреки че двете облицовани със синтетични плоскости колони бяха разположени малко по-далеч от вратата от обичайното. Когато Амблър приближи, се включи тих звуков сигнал.

— Съжалявам — каза Фентън. — Вероятно не му харесва фотоапаратът ти.

Което означаваше, че това изобщо не беше портал за контрол над стоките. Амблър остави фотоапарата си и мина между колоните.

— Всъщност би ли останал там малко по-дълго? — извинително каза Фентън.

Амблър се подчини. Вратата се затвори зад гърба му със засмукващ звук.

— Вече можеш да минеш — заяви широкоплещестият индустриалец. — Добре дошъл в скромния ми магазин. Може би си мислиш, че не е кой знае колко успешен, но ако беше роб на модата, щеше да си дяволски впечатлен. Тук няма нито един етикет с по-малко от четири цифри.

— Имаш ли много клиенти?

— Нито един — отбеляза Фентън, а добре поддържаното му лице се разтегли в усмивка. — Почти никога не е отворено. А когато е отворено, разполагам с най-страховитата модна консултантка, Бриджит, която се е специализирала в това да кара хората да се чувстват сякаш са настъпили лайно. В момента е на обяд и съжалявам, че няма да се запознаеш с нея. Защото тази Бриджит наистина е голяма работа. Не казва в пряк текст на хората, че не са достойни да пазаруват тук, но те схващат посланието.

— Картинката ми е ясна. Ако се опитваш да си осигуриш спокойно местенце, предполагам, че това е по-дискретно, отколкото да сложиш табела „НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ!“. И нека да позная, електронният портал не е сложен, с цел да предотвратява кражби. Той пази от бръмбари.

— Широкоспектърен. Наистина е мощен. Тестваме го непрекъснато. Така и не успяхме да вмъкнем подслушвателно устройство. Много по-приятно е, отколкото да събличаш хората и да тършуват из тях. И е по-ефективно. Въпреки че няма никакво значение дори и да прекарат нещо. Иди да видиш стъклото на витрината.

Амблър се приближи до витрината. Щателният му поглед откри, че в стъклото е втъкана деликатна метална мрежа. Приличаше на декоративна, но всъщност беше функционална.

— Цялото помещение е параван — удиви се той. Параван означаваше пространство, оградено от заземена феромагнитна мрежа или тънка решетка, която блокираше трансмисията на всички радиочестотни сигнали.

— Именно. Виждаш ли онази лъскава черна стена? Дванадесет слоя лак, дванадесет, всеки от които старателно полиран преди нанасянето на следващия и всичко това е направено от истински майстори. А под тези дванадесет слоя? Лейкопласт и метална решетка.

— Ти си внимателен човек.

— И затова се срещаме лице в лице. Когато говориш с някого по телефона, никога не знаеш дали говориш само с него, или с него и записващия му касетофон, или с него и всеки, който има дигитален прихващач. Аз вярвам силно в преградите, нали разбираш. Правя всичко възможно да държа късовете информация на мястото им, като подноси за вечеря пред телевизора. — Магнатът доволно се изкикоти. За него беше важно Амблър да се впечатли от мерките за сигурност.

Дръж го в защитна позиция.

— В такъв случай как си обясняваш случилото се с Озирис? — В гласа на Амблър пламтяха гневни искри.

Руменото лице на Фентън леко пребледня.

— Надявах се да не се спираме на това. — Амблър виждаше един продавач, който забави темпото. Но какво продаваше той? — Слушай, онова, което се случи с Озирис, беше проклета трагедия. В момента един от екипите ми разследва случая, но макар още да нямаме отговори, скоро ще ги имаме. Този човек беше истинско чудо, един от най-забележителните агенти, които съм имал привилегията да познавам.

— Спести си хвалебствията за погребението — изсумтя Амблър.

— И той много ти се възхищаваше, това трябва да го знаеш. Щом се разчу, че Таркин е на разположение, Озирис беше първият, който ми каза, че трябва да те открия и да те вербувам.

Нишката на Ариадна, открий къде води тя.

— Очевидно знаеш доста неща за мен — каза Амблър, пускайки въдицата с този коментар. Какво точно знаеше Пол Фентън?

— Всичко и нищо, както изглежда. Таркин е единствено име, което се знае за теб. Ти си точно шест фута висок, плюс добавеното от токовете на обувките ти. Тежиш сто и деветдесет паунда. Четиридесетгодишен. Кафява коса, сини очи. — Той се усмихна. Но това са само факти. Данни. Нито ти, нито аз се впечатляваме кой знае колко от данни.

Карай го да говори. Амблър си помисли за дългите следобеди, когато ходеше за риба, редуващия се ритъм на хвърлянето на кордата и навиването й обратно, борбата с едрата риба, която оставяше да плува срещу течението, докато се умори.

— Твърде скромен си — продължи да го насърчава Амблър. — Мисля, че знаеш много повече, отколкото казваш.

— Ами чувал съм истории от оперативната ти работа.

— От Озирис.

— И от други хора. Имам много контакти. Това ще ти стане ясно. Малцина са хората, които не познавам — сред хората от значение, разбира се. — Фентън направи пауза. — Очевидно си имал могъщи врагове, но и могъщи приятели. Аз искам да бъда един от тях. — Фентън отново се ухили и поклати глава. — Ти дяволски ме впечатляваш, а малко хора успяват. Според мен ти си проклет вълшебник. Магьосник. Пуф — слонът изчезва от сцената. Пуф — магьосникът също изчезва, пелерината, магическата пръчка, всичко. Как, по дяволите, го постигаш?

Амблър седна на един от лъскавите стоманени столове и изучаващо огледа гладкото румено лице на индустриалеца. Мой враг ли си? Или ще ме отведеш до врага ми?

— Какво искаш да кажеш? — Гласът на Амблър звучеше отегчено.

— Професионална тайна, а? Казаха ми, че Таркин е човек с много дарби, но аз си нямах и представа. Непознат съм, значи съществувам, а? Осъзнаваш ли, че проверихме отпечатъците ти?

Паметта на Амблър светкавично се върна към чашата вода, която Озирис му беше дал на задната седалка на бентлито. — И?

— И нищо. Нада. Ниенте. Изтрит си от всяка една база данни, която съществува. Пуснахме стандартните биометрии, всичките обичайни дигитални идентификатори и нищо не излиза. — Той започна да рецитира: — Докато по стълбите се качвах, срещнах човек, който не беше там…

— Нямаше го и днес — вметна Амблър.

— Как ми се иска да дойде да поиграем! — Червенокосият мъж се ухили, обърквайки текста на детското стихче. — Предполагам няма да се изненадаш, като ти кажа, че имаме достъп до абсолютно всички персонални досиета в Държавния департамент. Спомняш ли си Хоръс?

Амблър кимна. Хоръс беше гигантски мъж, който тренираше твърде много — ръцете му се поклащаха далеч от тялото му, докато ходеше, наподобявайки горила, а осеяният му с акне гръб говореше за злоупотреба със стероиди. Той обаче беше полезен за груби задачи в някои не дотам деликатни операции на Отряда за политическа стабилизация. Амблър беше работил с него три-четири пъти. Не бяха приятели, но се разбираха доста добре.

— Знаеш ли истинското му име?

— Не, естествено. Такива бяха правилата. Никога не ги нарушавахме.

— Аз пък го знам. Харолд Нийдерман. Шампион по борба в гимназията в Саут Бенд. Работил за екипа СОЛИС — специални операции с леко интензивен сблъсък, оженил се, получил бизнес степен след двугодишно учене в колеж във Флорида, развел се, отново се включил в операциите… но детайлите нямат значение. Важното е, че знам много неща за Харолд Нийдерман. Спомняш ли си Тритон?

Коса с меден цвят, лунички, странно тънки китки и глезени, но забележително сръчен в тихите убийства — той беше съвършен в удушаване и прерязване на гърла — онези мерки, към които се прибягваше, когато дори и нокаутираният в безсъзнание противник беше твърде шумен. Амблър кимна.

— Тритон всъщност е Феръл У. Симънс, като зад У. се крие Ует. Син на военен, прекарал по-голямата част от детството си във Висбаден и по-голямата част от тийнейджърските си години в общественото училище „Лоупн“ близо до Форт Сил, Оклахома. Между другото тази персонална информация е заровена надълбоко и не е нещо, което можеш да откриеш току-така. Но аз разполагам с вътрешни привилегии. Предполагам, това е достатъчно ясно. Затова за мен не би било трудно да науча това-онова за Таркин, нали? Но не получавам нищо. Защото ти си магьосник. — Почудата в гласа му беше неподправена. — Което, разбира се, те прави невероятно ценен като оперативен агент. Ако те заловят — не че ще го сторят, но ако все пак се случи, ти ще си нещо като шифър. Кръгче дим. Сълза в окото. Примигваш и я няма. И ето го — Човекът, който не беше там. Абсолютно нищо не те свързва с никого. Гениално!

Амблър не каза нищо за момент. Не искаше да отваря очите на Фентън. Самият Фентън не беше дребна риба. Имам много контакти: доста скромно изказване.

— Разбира се, добрият магьосник може да накара нещата да се появят отново — внимателно отбеляза Амблър. Той се обърна и надникна навън — пешеходците минаваха безмълвно, невиждащо. Можеше да използва Фентън, но дали той не беше използван от други? Ако членовете на екипа, който го търсеше, бяха научили за срещата… но засега нямаше такива признаци.

— И ти го направи, нали си тук. Имаш ли някаква представа колко си ценен? Според бившите ти колеги ти почти четеш чужди мисли. И официално не съществуваш!

— Значи затова се чувствам толкова празен отвътре — сухо каза Амблър.

— Искам да получа най-доброто. Не знам какво си направил, за да се забъркаш в неприятности. Не знам в каква каша си затънал. И не ме интересува.

— Трудно ми е да го повярвам. — Но Амблър всъщност го вярваше.

— Разбираш ли, Таркин, обичам да се обграждам с хора, които са истински, истински отличници в онова, което правят. А ти, приятелю, си извън всякакви граници. Не знам как го постигаш, но си човек, който ми легна на сърцето.

— Мислиш, че нарушавам правилата.

— Знам, че го правиш. Величието се състои в това да знаеш кога да нарушиш правилата. И да знаеш как.

— Звучи ми така, сякаш събираш Мръсната дузина.

— Много по-големи сме от това. Чувал ли си за Групата за стратегически решения?

Амблър кимна. Нишката на Ариадна — открий накъде води тя. Заедно с „Маккензи“, „Бейн“, „Кей Пи Ем Джи“, „Аксенчуър“ и десетки други, това беше една от онези консултантски компании, които предлагаха съмнителни решения на съмнителни проблеми. Спомняше си билбордовете, разположени на най-големите летища. Инициалите бяха огромни: ГСР, а думите Група за стратегически решения, много по-малки отдолу. Над група от бизнес мениджъри с объркани погледи се четеше изписаният лозунг: „НЯМА ПОЛЗА ДА ИМАШ ПРАВИЛНИТЕ ОТГОВОРИ, АКО НЕ ЗАДАВАШ ПРАВИЛНИТЕ ВЪПРОСИ.“

— Радвам се да го чуя, защото смятам, че това е бъдещето ти.

— Аз нямам магистърска степен по бизнес администрация.

— Няма да си играя с теб. Ето ни тук, в специално звукоизолирано пространство, уединението ни е гарантирано от антиелектромагнитен щит и широкочестотни радио заглушители. Нямаше да сме по-изолирани дори ако бяхме на луната.

— А и атмосферата е по-добра. Фентън нетърпеливо кимна.

— ГСР прилича на това място. Предлагаме някои услуги публично, но не съществуваме с тази цел. Може би Озирис е започнал да ти обяснява. Виж, аз съм ръководител на шоу. Точно така ме наричат.

— И какво е шоуто?

— Международна консултантска компания, какво значи всъщност това? Куп хора в костюми и вратовръзки, които пътуват по целия свят, трупайки нови и нови безплатни мили като бонус. Всяко голямо летище по света е наводнено с такива като тях. Всеки митнически служител може да разпознае бизнес консултанта от миля разстояние — те са професионалисти, приличат на хора, които са се научили как да живеят в самолети. Но знаеш ли какво е различното в ГСР според рекламите?

— Да задаваш точните въпроси, а не само да даваш точните отговори — изрецитира Амблър рекламния лозунг.

— Истинската разлика обаче е в това, че ядрото на екипа ни всъщност е съставено от бивши агенти под прикритие. И не които и да са. Отбирах само каймака. Наемах момчета от Отряда за политическа стабилизация на цели групи.

— Значи е нещо като пенсионен пристан? — Провокацията беше преднамерена.

— Те не са пенсионери, Таркин — отвърна червенокосият мъж. — Те правят онова, което са свикнали да правят. И го правят по-добре. Разликата е, че сега са свободни да вършат работата си, истинската си работа.

— Което означава да работят за теб.

— Което означава да работят за свободата. За истината, справедливостта и в полза на Америка.

— Само проверявах — прекъсна го Амблър.

— Но наистина да работят. Не само да попълват документи в три екземпляра и да изпадат в немилост, щом отрежат кутрето на някой проклет чужд гражданин — така както го искат бюрократите във Вашингтон. Когато нещата загрубяват, те също загрубяват. Не са необходими извинения. Ти имаш ли проблем с това?

— Че защо да имам? — Накарай го да продължи.

— Не съм срещал агент, който да мисли другояче — каза Фентън. — Искам да изтъкна, че съм заклет патриот. Но винаги съм изпитвал ярост към начина, по който сами си пречим чрез закони, федерални разпоредби и споразумения с ООН, и международни договори, и каквото друго се сетиш. Предпазливостта, плахостта на американските операции под прикритие е ужасна. Това е почти предателство. Нашите хора са най-добрите в бизнеса, но бюрократите им слагат окови! Аз разкъсвам тези окови и ги оставям да приложат способностите си.

— И това те прави враг на същото онова правителство, което се опитваш да защитиш. — Думите на Амблър бяха резки, гласът му безизразен.

— Питаш дали настъпвам правителството по пръстите? — Фентън повдигна вежди, а по челото му се появиха четири удивително еднакви бръчки, идеално прави като ръбовете на току-що изгладена риза. — Отговорът е да и не. Много чиновници не го одобряват, в това няма съмнение. Но във Вашингтон също има стойностни хора. Хората, които наистина имат значение.

— Хората, които имат значение за теб.

— Схващаш. — Фентън погледна часовника си. Явно се тревожеше за времето, уверяваше се, че не изостават от графика. Но какъв график? — Слушай, има добре установен модел за този тип взаимоотношения. Мисля, че знаеш колко са важни частните военни фирми през последните няколко десетилетия.

— За спомагателни дейности, подкрепа, такива неща — започна Амблър.

— Глупости! — Фентън удари с юмрук твърде фината масичка отстрани до стола му. — Не съм сигурен колко време си отсъствал, но звучиш, сякаш си доста изостанал. Защото светът отвън вече е чисто нов. Нещата станаха глобални, когато „Отбранителни услуги“ ООД, британци, както знаеш, се сляха с „Армър Холдинг“, който е американска компания. Те охраняват посолства, мини и нефтени находища в Южна Африка, провеждат обучения на специалните сили в Индонезия, Йордания, Филипините. Придобиха „Интерсек“ и „Фалконстар“. Купиха „Ди Ес Ел“, насочиха се стабилно към услуги по управление на риска, покриват всичко от минни разрешения до разузнаване. После „Армър“ купи руската фирма „Алфа“.

„Алфа“, знаеше Амблър, се състоеше от бивши членове на елитна съветска дивизия, руски еквивалент на щатската „Делта Форс“.

Фентън продължи.

— Купиха „Отбранителни системи“, Колумбия, най-вече бивши военни от Южна Америка. Не след дълго се превърнаха в най-бързо разрастващата се компания наоколо. После взеха „Груп 4 Флак“, датска корпорация, която притежаваше „Уакенхът“. Имаш Левдан и Винел. А в „Л-3 Къмюникейшънс груп“ имаш ИВПР, които ми дадоха и първоначалното вдъхновение. Инкорпорирани военни професионални ресурси — само и единствено тази компания, базирана във Вирджиния, запази мира и стабилността в Босна. Мислиш, че го направиха сините каски? Не, бяха ИВПР. Един ден специалният съветник на Министерството на отбраната към Босненско-хърватската федерация се пенсионира. На следващия ден той отново заработи на Балканите, но към ИВПР. Годината е 1995 и съвсем ненадейно хърватите започват да ритат сръбски задници както си поискат. Как се случи това? Как тази раздърпана сбирщина от непрофесионалисти внезапно се научи да изпълнява като по учебник идеални нападения над позициите на сръбските войски? Усещаш ли влиянието на ИВПР? Това заведе сърбите до масата за преговори почти толкова, колкото и въздушните акции на НАТО. Не става въпрос само за приватизиране на войната, а за приватизиране на мира, разбираш ли? Хора от частния сектор работят за доброто на обществото.

— Мисля, че такива ги наричахме „наемници“.

— Та това е старо колкото света. За бога, когато Рамзес воювал с хетите, извикал специални военни съветници от нумидийците. А какво ще кажеш за десетте хиляди на Ксенофон? В основни линии, групичка пенсионирани гръцки бойци, които се отдавали под наем, за да сритат нечий персийски задник. Дори и Пелопонеската война е включвала много наемници от финикийците.

— Значи искаш да ми кажеш, че всичко става с наемна сила?

— Ще простиш на един почитател на старите войни за това, че не спира да говори за тези неща. Но как можеш да повярваш в гения на пазара и във важността на сигурността, без да свържеш двете неща заедно?

Амблър сви рамене.

— Разбирам търсенето. Но как стои въпросът с предлагането? — Очите му отново обходиха тротоара пред бутика, а после се върнаха на индустриалеца. Защо Фентън гледаше часовника си толкова напрегнато?

— Питал ли си се какво се случи с „мирния дефицит“? Американската армия разполага с една трета от броя на войниците, който имаше в разцвета на студената война. Говорим за мащабна демобилизация. И на други места е същото — особено Южна Африка, Великобритания. Бяха разпуснати цели полкове. Какво остана? ООН? ООН е шега. Прилича на средновековния папа: много папски канони, почти никакви щикове.

— Значи имаме една армия от бивши военни.

— Малко по-сложно е от това, момче. Вече не съм във военния сектор, пазарът стана твърде пренаселен за моя вкус. Пол Фентън обича да усеща, че допринася по уникален начин.

— И това ли правиш сега?

— Ами, да. Защото ГСР не се конкурира с частните военни фирми. Те работят явно, ние работим под прикритие. Това е хубавата част, нали разбираш? Операции, не битки. Онова, което правим, е дори по-важно. Ние се занимаваме с операции под прикритие. Мисли за нас като за Инкорпорирани консулски операции.

— Шпиони под наем.

— Ние вършим божиите дела, Таркин. Правим Съединените американски щати толкова силни, колкото трябва да бъдат.

— Значи хем сте част от американското правителство, хем не сте?

— Ние можем да правим онова, което правителството не може. — Очите на Фентън искряха. В първия момент тези очи сякаш нямаха определен цвят, но когато се взря по-отблизо, Амблър забеляза, че едното око е сиво, а другото зелено. — Е, разбира се, много бюрократи във Форд Мийд и Ленгли, и естествено във Вашингтон ме осъждат. Но дълбоко в себе си са доволни, че правя онова, което правя.

— Струва ми се, че някои не са чак толкова доволни. Трябва да имаш близки връзки със служители от доста високо ниво. — Служители от високо ниво, включително и онези, които знаят какво ми беше причинено и защо.

— Абсолютно. Служители, които активно се ползват от нашите услуги. Това е въпрос за наемане на агенти под прикритие от Стратегически решения.

— Само аромат, никакви калории — каза Амблър, като с усилие потисна надигналото се отвращение. Фанатиците като Пол Фентън бяха още по-опасни, защото се възприемаха в героична светлина. Макар че красноречивата им реторика можеше да оправдае всяка нечовешка постъпка, те бързо губеха способността си да различават собствения си интерес от великата кауза, на която се бяха посветили. Корпоративните им фирми лапаха обществените фондове, докато в същото време проповядваха добродетелта на частното предприемачество. Истинските вярващи като Фентън се поставяха над законите на човечеството, над самата справедливост и това ги правеше заплаха за сигурността, която толкова ценяха.

— Всеки знае, че враговете на свободата, включително и на свободния пазар, са врагове на Пол Фентън. — За момент индустриалецът изглеждаше сериозен. — Много от нашите операции може да изглеждат незначителни. Но сега сме се насочили към по-големи цели. — В гласа на Фентън нахлу вълнение. — Сега ни възложиха истински значима поръчка.

— Така ли? — Амблър трябваше да играе с Фентън предпазливо, не трябваше да изглежда нито прекалено заинтересован, нито напълно хладнокръвен. Стремеше се към грижливо премерена разсеяност. Нека рибата да поплува срещу течението.

— И затова се нуждаем от теб.

— Какво си чул за мен? — попита Амблър, изучавайки напрегнато лицето му.

— Много неща. Чух дори, че някои хора те смятат за опасен лунатик — откровено отвърна Фентън.

— Тогава защо би искал да си имаш работа с мен?

— Може би защото представата на правителството за опасен лунатик не съвпада с моята. Или може би защото само един опасен лунатик би се заел със задачата, която имам за теб. И само опасен лунатик с твоя комплект от способности има шанса да я изпълни. — Фентън млъкна за миг. — Така че какво ще кажеш? Ще правиш ли бизнес с мен? Ще успеем ли заедно да поправим този раздрънкай, овехтял свят? Какво мислиш за моето начинание, бъди честен!

Нишката на Ариадна къде щеше да го отведе?

— Преди да се срещнем — каза Амблър и посочи с пръст една от изложените рокли, — нямах никаква представа какво може да се изработи от плисиран воал.

Смехът на Фентън беше носов и остър, почти като крякане. После той продължително се взря в Амблър.

— Таркин, сега искам да дойдеш с мен. Ще го направиш ли? Имам да ти покажа нещо.

— Радвам се да го чуя — каза Амблър, оглеждайки ледения шик на облицования със стоманени листове и сиви килими бутик. — Защото тук няма нищо в моя размер.

Двамата мъже излязоха от бутика и отново се вляха в шумния, пещерен свят на Подземния град. Докато си проправяха път до огромния ескалатор на три нива, Амблър се замисли за любопитната комбинация от стремежи, умения и откритост у Фентън. Малко хора с неговото богатство вървяха по улиците без застрашителен по размери антураж; Фентън, изглежда, се гордееше със своята независимост. Това беше същата странна смесица на непреклонен индивидуализъм и разглезено самолюбие, която беше проявил и в други отношения. Може би именно това го беше превърнало в магнат.

Чудовищен билборд на „Гап“ висеше под кладенеца от светлина над главите им.

Накъдето и да погледнеше, виждаше павилиони и магазини, и светлини, и купувачи. През гъстите тълпи Фентън и Амблър вървяха из пасажите. Най-сетне стигнаха до „Пале де Конгре“. Когато се изкачиха по ескалаторите и излязоха на повърхността, сякаш се завърнаха на някоя студена и заледена планета. Самият конгресен център представляваше смразяващо здание, гигант от стъкло, стомана и бетон.

Фентън изведе Амблър до тротоара пред сградата. Амблър забеляза, че наоколо има засилена охрана от полицейски кордони.

— Какво става?

— Среща на Г-7 — каза Фентън. — Всъщност Г-7 плюс един. Търговски министри от целия свят. Съединените щати, Канада, Франция, Великобритания, Италия, Германия и Япония плюс специални гости. Голяма работа. Никога не обявяват точното място, за да не привличат антиглобалистки протести. Но не е и особена тайна.

— Не си спомням да са ме канили.

— Ти си с мен — намигна му Фентън. — Ела. Ще видиш нещо специално.

Високо горе в офис кулата, прикрепена към стъкления комплекс „Ги Фавро“, Джо Ли фокусира мощния си бинокъл. Беше получил предупреждение от разузнаването, че мишената му може да се опита да проникне на международната среща. До него лежеше китайски снайпер от типа 95, 7,62 мм. Старателно беше сверил мерника му същата сутрин. В момента имаше видимост към мъжа, известен като Таркин; с изключение на неравномерно усилващия се вятър, Джо Ли имаше възможност за добър изстрел.

Но с кого беше Таркин? Той нагласи бинокъла и извади на фокус румения мъж със здравеняшко телосложение, който придружаваше Таркин.

Действай или анализирай? Това беше най-древната дилема — човек можеше да загине или да остави други да загинат, докато анализираше вероятностите. Но в дадения случай Джо Ли се питаше дали няма да е необходимо допълнително разузнаване, преди да предприеме по-нататъшни действия. Това противоречеше на същността му, на устройството на самосъзнанието му — той беше създаден, избран и обучен само да действа. Човешко оръжие, така го беше нарекъл веднъж другарят Чао. Ефективното действие никога не беше прибързано, времето беше критично, но такава беше и способността да се адаптираш и да откликваш на променящи се обстоятелства.

Той отмести пръста си от спусъка на пушката и взе дигиталния фотоапарат, като нагласи фокуса му, докато не улови ясен и отчетлив образ на румения мъж. Щеше да изпрати снимката за анализ.

Джо Ли рядко изпитваше страх, но сега наистина усети тревожно бодване. Изглеждаше основателно да се притеснява, че враговете на Лю Ан си бяха намерили доста страховит съюзник.

Той отново погледна пушката, а опасенията му нарастваха с всяка изминала секунда.

Анализирай или действай?

Глава 13

Докато следваше Фентън към конгресния център, Амблър забеляза, че тялото му сякаш вибрира от нетърпеливо очакване.

Преддверието на зданието представляваше няколко етажен атриум от скосено стъкло над шестоъгълни гранитни плочи, а лобито и трите балкона отгоре се къпеха в сребристото сияние на зимното небе. Табела — очарователно старомодна дъска, закачена на гвоздей, с бели букви, старателно поставени в прорези от черна пластмаса — посочваше в кои помещения се състоят различните срещи.

— Вече всеки момент — измърмори Фентън — ще видиш доказателство за онова, което една наша операция може да постигне.

От близката зала Амблър чуваше боботенето на преплитащи се разговори — шумът на току-що свършила среща. Хората ставаха, отместваха се столове, някои участници се втурваха да се запознават с други. Някои отиваха за кафе или се запътваха навън да пушат.

— Колко е часът, Таркин?

— 11:59. — Измина секунда. — Дванадесет на обяд.

Внезапно в стъклено-гранитния атриум отекнаха силни писъци. Шумните разговори секнаха изведнъж, заменени от сигнал за ужас: О, Боже мой! О, Боже мой! О, Боже мой! Писъците и плачът се усилиха. Фентън стоеше до покритото с килим стълбище, обгърнал с ръка раменете на Амблър.

В помещението нахлуха полицаи в черни униформи, следвани от медицински лица. Някой беше убит вътре.

Овладявайки емоциите си, Амблър се обърна към Фентън.

— Какво стана?

Фентън проведе кратък разговор по мобилния си телефон, а после кимна.

— Името на убития е Курт Солингер — прошепна той на Амблър. — Базиран в Брюксел европейски търговски посредник.

— И?

— Според нашето разузнаване той е… беше истинско зло. Попаднал на някакви издънки на „Баадер-Майнхоф“8, когато бил в гимназията, и заживял двойствен живот. Икономист от световна класа и невероятно ангажиран човек — това всеки ще ти го каже. Междувременно експлоатираше позицията си в Европейския съюз, за да регистрира международни бизнес компании по целия свят, с които переше пари на мошенически държави и отклоняваше значителни суми към прецизно подбрани терористични елементи. Наричаха го Господарят на плащанията. И той плащаше за взривяване на бомби и особено за покушения.

— Но ти защо би…

— Днес е специален ден, знаеш ли? — Погледът на Фентън беше каменен. — Нещо като годишнина. Спомняш ли си убийството на заместник-министъра на финансите на Съединените щати?

Амблър бавно кимна. Преди няколко години в един от най-големите хотели в Сао Пауло заместник-министъра на финансите — един от най-младите преподаватели в икономическия факултет на Харвард и архитектът на спасяването на две южноамерикански валути — беше разстрелян насред тълпа хора. Той беше една от най-ярките личности в американското правителство. Но убиецът така и не беше задържан. Макар властите да подозираха намесата на антиглобалистки екстремисти, обширното международно разследване не бе довело доникъде.

— Случи се на този ден преди точно пет години. И точно в дванадесет на обяд. В хотелска бална зала. На публично място. Убийците му бяха наемници, които се гордееха с идеалното прецизиране на времето и с наглото изпълнение на поръчката си. Курт Солингер беше поръчителят. Той беше платил за удара, използвайки бивши сподвижници на фракцията „Червена армия“. Това го научихме съвсем скоро. Нямаме доказателства, които да използваме в съда, но информацията е сигурна.

— Исусе Христе — промълви Амблър.

— Точно преди пет години, в дванадесет на обяд. Повярвай ми, тези копелета ще разберат посланието. Току-що изпратихме сигнал на тяхната радиочестота. Ще проумеят, че са разкрити, и ще се паникьосат, ще се разпръснат и по-късно ще опитат да се прегрупират. Насрочените операции ще бъдат прекъснати. Съществуващата им мрежа от агенти ще попадне под подозрение. А собствената им параноя ще им нанесе повече вреда, отколкото ние бихме могли. Онези писъци, онези викове — същият саундтрак като в Сао Пауло. Шибана поетична справедливост. — Фентън запали цигара.

Амблър преглътна с усилие. Фактът, че Фентън просто се мотаеше край убийство, което сам беше дирижирал, беше шокиращо перчене.

Фентън предугади мислите му.

— Питаш се защо съм тук? Защото мога да бъда! — Погледът му беше непоколебим. — В ГСР не бягаме изплашени. Искам да ти внуша това. Работата ни може да е секретна, но ние не сме шибани престъпници. Ние сме законът!

Без съмнение това беше истина. Индустриалецът знаеше, че никой не би го свързал със смъртоносния инцидент, който се беше разиграл едва на няколко крачки разстояние.

— Но за теб имаме много по-голяма риба. Или по-скоро направо акула. — Фентън му подаде лист хартия, странно мътен лист, нещо като смесица между ципа на лук и старомодна, термична факс хартия. Миризмата й подсказа на Амблър, че това бе силно запалителна секретна хартия, създадена да изгаря за броени секунди.

— Този човек ли искате да очистя? — Стомахът на Амблър силно се бунтуваше, но той се мъчеше гласът му да звучи безизразно. Нишката на Ариадна — открий накъде води.

Фентън кимна сериозно.

Амблър набързо прочете листа. Името на мишената беше Беноа Дешен. Той знаеше това име. Генералният директор на Международната агенция за атомна енергия. Наистина голяма риба. Информацията предоставяше други професионални и лични подробности, както и описание на всекидневните му навици.

— Какъв е проблемът с този? — попита Амблър уж нехайно.

— Дешен участваше в ядрени разработки за френското правителство. Сега използва позицията си на шеф на МААЕ, за да прехвърля ядрена информация на страни като Иран, Сирия, Либия, Алжир и дори Судан. Може би смята, че играта е честна само ако всички играчи разполагат с еднакви ресурси. Може би иска да натрупа приказно богатство. Няма значение. Важното е, че е мръсен. Опасен. И трябва да си отиде. — Фентън отново си дръпна от цигарата. — Нали запомни написаното?

Амблър кимна.

Фентън си взе листа обратно и го докосна с върха на цигарата си. За миг листът разцъфна в розово-бял пламък — сякаш магьосник изважда роза от ръкава си, — а после изчезна целият. Амблър се огледа; никой не беше забелязал.

— Помни, Таркин, ние сме добрите — каза Фентън. Студът превръщаше дъха му в пара. — Вярваш ми, нали?

— Вярвам, че ти си вярваш — спокойно отвърна Амблър.

— Довери ми се, това ще бъде началото на нещо много специално. Погрижи се за Беноа и ще преуспееш. След това ще се издигнеш на върха.

Амблър затвори очи за миг. Намираше се в сложно положение. Можеше да предупреди правителството за Дешен, но какъв беше смисълът? Представителите на правителството бяха „наели“ Фентън да извърши задачата. Пък и думите му нямаше да бъдат взети за правдоподобни. Бившите му началници смятаха, че Таркин е полудял, а не съществуваха никакви доказателства, че Харисън Амблър изобщо някога е живял. Враговете му едва ли биха си направили труда да го изкарат луд, ако не възнамеряваха да използват този факт. Записът на параноичното му бълнуване със сигурност беше стигнал до ключови фигури на разузнавателната общност. Освен това, ако Амблър се откажеше от задачата, Фентън щеше да намери друг да я изпълни.

Изведнъж към тях се насочи един полицай.

— Вие, сър! — кресна якият униформен мъж на Фентън.

— Аз ли?

— Да, вие! — Полицаят се приближи с оскърбено изражение. — Да не смятате, че стоите над закона? Така ли си мислите?

Фентън приличаше на самата невинност.

— Съжалявам, но не разбирам?

Полицаят приближи лицето си до Фентън и сви устни.

— В конгресния център не се пуши. По заповед на кмета пушенето е забранено във всички обществени сгради. Не се правете, че не знаете. Навсякъде има табели.

Амблър се обърна към Фентън, поклащайки глава.

— Човече, направо те спипаха.

Няколко минути по-късно двамата вървяха по разчистена пътека пред конгресния център. Земята беше покрита с дебел сняг, превърнал в ледени кълба редиците подрязани храстчета от двете страни на пътеката.

— И така, сключваме ли сделката? — попита Фентън. Това беше лудост, нямаше смисъл, нямаше логика да се присъединява към начинание, което не приемаше. Но да откаже означаваше да изпусне нишката, което не можеше да си го позволи. Не и докато се намираше в лабиринта. Да загуби нишката, означаваше да загуби себе си.

— Ще ми платиш със знания, ръководителю на шоуто — чу се Амблър да казва.

Фентън кимна.

— Обичайната история, нали? Някой ти е объркал живота. Искаш да открия кой и защо. Така е, нали?

В тази история няма нищо обичайно, едва не отвърна Амблър.

— Точно така — тихо каза на глас той.

Небето беше притъмняло; сега беше придобило онзи категоричен, окончателен сив оттенък, който те кара да мислиш, че едва ли то някога е било или пак ще бъде в някакъв друг цвят.

— Като се имат предвид твоите способности, няма да имаш никакви затруднения — непоколебимо заяви Фентън. — А ако те хванат… ами тогава ще бъдеш Човекът, който не беше там, нали? Никой никога няма да разбере кой си.

— Звучи като добра сделка — отвърна Амблър с оловен глас. — Освен ако ти не си Човекът, който не беше там.

Клей Кейстън гледаше неодобрително лекьосания килим в офиса на младши заместник-директора. На няколко стъпки от светлокафявия кожен диван имаше петно от кафе. Имаше го и при последното му посещение. Той подозираше, че ще го има и при следващото. Кейлъб Норис без съмнение не го забелязваше. Много неща бяха като това петно. Човек не ги виждаше не защото бяха скрити, а защото беше свикнал с тях.

— Мисля, че досега те разбирам — казваше Норис. — Откриваш датата на приемане на пациента и после правиш…

— Анализ на отклоненията.

— Правилно. Анализ на отклоненията. Вглеждаш се в най-фините детайли в структурата на разходите. Това е хубаво. — Последва пълна с очакване пауза. — Е, и какво откри?

— Нищо.

— Нищо — съкрушено повтори Норис. — Да му се не види.

— Което намирам за доста интересно.

Норис му хвърли несигурен поглед.

— Това е като кучето, което не лае, Кал. Специална операция от ниско ниво означава купища документи за оторизация и всевъзможни специални заявки, дори и да се касае за разход само от няколко долара. Ако някой младши служител направи нещо, което изисква ресурси на агенцията, той попълва бланки и заявки. Търси в гората следа. Колкото по-нагоре отиваш, толкова по-малко следи откриваш. Защото ресурсите са под твое разпореждане. Онова, което се опитвам да ти кажа, Кал, е, че отсъствието на каквито и да било несъответствия предполага присъствието на играч от високо ниво. Никой не отива сам да се запише в клиниката на остров Париш. Там те откарват овързан мъже с бели престилки. Това означава използване на превозни средства, вероятно извънредна работа и така нататък, и така нататък. Но когато потърсих някаква следа от тези неща, не можах да открия нищо.

— Колко е високо според теб?

— Поне ниво Е17 — каза Кейстън. — Някой от твоя ранг или по-висок.

— Това би трябвало да стесни нещата.

— Ами? Да не би правителството изведнъж да се е стопило, докато бях в тоалетната?

— Хъм. Сетих се за начина, по който пипна онзи от дирекция „Операции“ за тайното му пътуване до Алжир. Той беше използвал фалшив паспорт и всичко останало, беше прикрил следите си съвършено. Доколкото знаехме, беше прекарал седмицата в Адирондакс. Страхотно беше онова, което го издаде — ненормално голямото потребление на тоалетна хартия в тоалетната до кабинета му!

— Моля те, то си беше направо очевидно. Той изразходваше по едно цяло руло на ден.

— Пътническа диария, досети се ти. Гиардиазис — чревна, бактериална болест, върлуваща в Алжир. Получихме самопризнанията му два дни по-късно. Господи, добре го беше подхванал. — Брадатият началник се изкиска. — А какво става с нашия случай? Научи ли още нещичко за беглеца?

— Едно-две неща — отвърна Кейстън.

— Защото започвам да смятам, че трябва да измислим начин да го подмамим, да се опитаме да се сближим с него.

— Това няма да е толкова лесно. Имаме работа с необичаен клиент. Ще ти кажа коя подробност ме наведе на тази мисъл. Изглежда, че на полето никой не е искал да играе карти с него.

— Мамел ли е? — Кейлъб Норис разхлаби вратовръзката си, но не я свали, в стила на разгорещен вестникарски редактор. Над разкопчаната яка на ризата му щръкнаха филизи от черни косми.

Кейстън поклати глава.

— Знаеш ли немската дума Menchenkenner!

Норис присви очи.

— Познавач на хора? Човек, който познава много хора?

— Не точно. Това е човек, който хваща цаката на хората, разгадава ги.

— Значи ги чете като книга?

— Именно. Не би искал да си близо до него, ако имаш какво да криеш.

— Ходещ детектор на лъжата. И аз искам един такъв.

— Хората, с които говорих, се съмняват, че самият Таркин знае как го прави. Но не е изненадващо, че са провеждали детайлни проучвания в тази област.

— И? — Норис тежко седна на дивана.

— Съществуват много вероятности. Но проучването сочи, че хора като Таркин притежават специална настройка към така наречените „микроизражения“ — лицеви изражения, които продължават не повече от тридесет милисекунди. Толкова са неуловими, че повечето от нас никога няма да ги забележат. Специалистите ги наричат „течове“ и „емблеми“. Изглежда има всевъзможни начини, по които скритата емоция се разлива навън. Що се отнася до човешкото лице, има много информация, която просто издаваме. Вероятно не бихме могли да издържим и един ден, ако не го правехме.

— Тук вече изгубих нишката, Клей. — Норис вдигна крака на очуканата масичка за кафе. Кейстън предположи, че не е била очукана, когато от отдел „Офис оборудване и услуги“ са я доставили. Всички неща в кабинета на Норис изглеждаха малко по-износени и оръфани, отколкото възрастта им предполагаше.

— Отново повтарям, че току-що попаднах на тези находки. Но очевидно различни психолози са правили изследвания. Записваш на видеокасета как някой говори, а после забавяш филма, преглеждаш кадър по кадър и понякога забелязваш изражение, което не съответства на изказаните неща. Обектът изглежда тъжен, а после, за една прелетяла секунда, на лицето му се изписва триумф. Но това става толкова бързо, че ние изобщо не го осъзнаваме. В тази работа няма нищо мистично. Човекът просто откликва на емоции, които са толкова краткотрайни, че повечето от нас въобще не ги регистрират.

— Значи той вижда повече. Но какво точно вижда?

— Интересен въпрос. Хората, които изучават лица, са разработили определени комбинации от мускули, участващи в потиснатите емоции. Някой започва да се усмихва и задържа ъгълчетата на устата си надолу. Но когато го правиш нарочно, ти раздвижваш и мускула на брадичката си. Когато ъгълчетата на устата ти неволно се отпускат надолу, мускулът на брадичката не се движи. Или ако извикваш фалшива усмивка на лицето си, определени мускули на челото не се променят така, както трябва. Също и неосъзнати мускули във веждите и клепача издават гняв или изненада. Освен ако не си гениален актьор, освен ако не изпитваш тези емоции искрено, когато симулираш, винаги ще има едва доловими мускулни несъответствия. В повечето случаи не ги виждаме. Те са твърде незабележими за нас. Съществуват стотици начини, по които лицевите мускули си взаимодействат — сякаш гледаме живописна картина, но сме далтонисти. Виждаме всичко в оттенъци на сивото. Докато хора като Таркин виждат всички цветове.

— Това го прави проклето, страховито оръжие. — Гъстите вежди на Норис се смръщиха. Той не беше доволен от онова, което чуваше.

— Без съмнение — каза Кейстън. Не изрече подозрението, което се зараждаше в съзнанието му — че имаше връзка между тайнствените дарби на Таркин и хоспитализацията му или по-скоро изтриването на човешкото му съществуване. Все още не беше проумял логиката. Но денят тепърва започваше.

— И е работил за нас двадесет години.

— Точно така.

— А сега би трябвало да приемем, че работи срещу нас. — Норис силно поклати глава, сякаш за да заличи някаква очертала се в главата му графика. — Това не е човек, който бихме искали да стои от другата страна.

— Която и да е тази страна — мрачно отвърна Кейстън.

Глава 14

Сумракът на монреалския следобед мигновено се озари, когато Лоръл му се обади по телефона.

— Добре ли си? — настоятелно я попита Амблър.

— Добре съм, Хал, добре съм — каза тя, насилвайки се да звучи нехайно заради неговото спокойствие. — Всичко е добре. Леля Джил е добре. Аз съм добре. Шестдесетте й буркана с компот от праскови също са добре, не че си питал и не че някой някога ще ги яде. — Тя заглуши слушалката с ръка за миг, разменяйки няколко думи с някой близо до нея, а после каза: — Леля Джил иска да знае дали обичаш компот от праскови.

Амблър се изпълни с напрежение.

— Какво си й казала за…

— За теб? Нищичко. — Тя сниши глас. — Леля Джил мисли, че говоря с приятеля си. „Любим“, както го нарече. Представяш ли си.

— И си сигурна, че не си забелязала нищо необичайно. Нищичко.

— Нищо — каза тя. — Нищо — повтори, но твърде набързо.

— Разкажи ми за това „нищо“ — каза Амблър.

— Ами просто… наистина е нищо. Някакъв тип от компанията за нафта се обади преди малко. Обновявали информацията за клиентите си. Зададе ми цял куп глупави малки въпросчета, а после ми заразказва за употребата на нафта и попита какви уреди използваме, а когато отидох и проверих, видях, че леля Джил използва естествена газ вместо нафта, върнах се на телефона, а той вече беше затворил. Сигурно е станало някакво объркване.

— Какво беше името на компанията?

— Името? — Тя направи пауза. — Ами всъщност не ми каза.

Амблър усети как се вледенява. Разпозна белезите на подхода — невинно изглеждащото объркване, приятният професионален тон на обаждането, вероятно едно от десетките, които правеха — с гласов анализатор от другия край на слушалката.

Това беше сондаж.

Той остана безмълвен няколко секунди, не искаше да говори, докато не се успокои.

— Лоръл — каза той. — Кога се случи това?

— Преди двадесетина минути. — Хладнокръвието се беше изпарило от гласа й.

Дванадесет слоя лак. Дванадесет слоя ужас.

— Слушай ме много внимателно. Трябва да си тръгнеш незабавно.

— Но…

— Трябва да си тръгнеш незабавно. — Той й даде прецизни инструкции. Лоръл трябваше да откара колата си до някой автосервиз, да им каже, че кормилната част се нуждае от реглаж, и да отпътува, с каквато кола й дадат в замяна. Това беше евтин и лесен начин да си подсигуриш автомобил, който не може да бъде проследен.

Сетне трябваше да отпътува нанякъде — на място, с което нямаше никаква връзка.

Тя слушаше и повтаряше детайлите — Амблър усещаше, че тя попива всичко, успокоява се, като превежда заплахата в поредица от процедури, които трябва да бъдат приложени.

— Ще го направя — каза Лоръл и дълбоко си пое дъх. — Но трябва да те видя.

— Това е невъзможно — внимателно отвърна той.

— Иначе не бих могла да го сторя — заяви тя, изказвайки факт, а не отправяйки молба. — Аз просто… — поколеба се. — Аз просто не мога.

— Утре напускам страната — обясни й Амблър.

— Значи ще те видя тази вечер.

— Лоръл, не мисля, че това е добра идея.

— Имам нужда да те видя тази вечер — повтори Лоръл със сурова решителност.

По-късно същата вечер в мотел близо до летище „Кенеди“ Амблър стоеше в стаята си на двадесетия етаж — беше настоявал за висок етаж с изглед на север — и изучаваше трафика по улица 140 в Ямайка, Куинс, през завесата на лошото време. Дъждът валеше на струи вече час, наводняваше канавките и оставяше хлъзгава пелена по пътищата. Макар да не беше толкова студено като в Монреал, времето беше хладно и ставаше още по-неприятно от влагата. Лоръл му каза, че ще пътува с кола, а навън не беше за шофиране. Въпреки това беше в приповдигнато настроение от перспективата да я види. Когато на човек му беше истински студено, той се питаше дали отново някога ще се стопли. Точно в момента Амблър чувстваше, че тя беше единственото нещо, което можеше да му върне топлината.

В 11 вечерта, примижал през бинокъла си, той видя взетия под наем седан, „Форд Таурус“, обстрелван от пороя. Някак разбра, че е Лоръл, още преди да зърне разрошената й кестенява коса през предното стъкло. Сега тя постъпи според инструкциите: изчака минута пред хотела, после отново се включи в трафика, отиде до следващия изход и обърна в другата посока. От високия си етаж Амблър виждаше като на длан колите, които я заобикаляха. Ако някой я следеше, той щеше да забележи.

Десет минути по-късно тя се върна при бетонния портал към хотела. Той й се обади по мобилния телефон, за да я увери, че няма видима опашка, и тя слезе от колата с някакъв пакет в найлонова торбичка, който стискаше, сякаш беше голяма скъпоценност. Почука на вратата му едва след няколко минути. Щом вратата се затвори зад гърба й, тя захвърли синия си анорак на пода — така подгизнал от дъжда, както само уж непромокаемите материи подгизват — и остави пакета до него. Сетне безмълвно пристъпи към Амблър и двамата силно се прегърнаха, усещайки ритъма на сърцата си. Той я стискаше, както удавник стиска спасителя си. Останаха вкопчени един в друг дълго време, почти неподвижни. После тя притисна устните си в неговите.

Той се отдръпна след няколко секунди.

— Лоръл… след всичко, което се случи… моля те, не бързай. Трябва да си предпазлива. Това не е… което искаш. — Думите му излязоха на един дъх.

Тя го гледаше, без да продума, очите й го умоляваха.

— Лоръл — сподавено каза той. — Не съм сигурен, че ние…

Амблър знаеше, че травмата създава различни форми на зависимост, че може да разкриви възприятията, емоциите. Тя все още гледаше на него като на човека, който я беше спасил; не можеше да приеме факта, че именно той я беше въвлякъл в опасна ситуация. Той също знаеше, че Лоръл изпитва отчаяна нужда да бъде успокоявана, дори да бъде притежавана. Не можеше да я отблъсне, без да я нарани, а пък не желаеше да го прави.

Изпита вина, примесена с болезнено желание, и не след дълго двамата се свлякоха на леглото — две голи тела, извиващи се, треперещи, пламтящи, които заедно създаваха топлината, за която така отчаяно копнееха. Когато най-сетне се разделиха — изтощени, останали без дъх, облени в пот, ръцете им се потърсиха и двамата преплетоха пръсти, сякаш никой от тях не можеше да понесе да бъдат изцяло отделени. Не точно сега. Не още.

След няколко минути мълчание Лоръл се обърна към него.

— По пътя насам спрях — прошепна тя. Изтърколи се от леглото, изправи се на крака и донесе пакета, с който беше пристигнала.

Сърцето на Амблър лудо препусна при вида на голото й тяло, очертано като силует на фона на спуснатите завеси. Господи, беше толкова красива.

Тя извади нещо от найлоновата торбичка и му го подаде. Голяма, тежка книга.

— Какво е това? — попита Амблър. Тя се опита да сдържи усмивката си.

— Виж сам.

Той включи нощната лампа. Беше луксозно подвързан годишник с логото на колежа „Годард“, щамповано на предната корица, все още в оригиналната си, вакуумирана опаковка. Очите му се разшириха.

— Девствен — каза тя. — Недокоснат, непроменен, неподправен. — Подаде му го. — Това е твоето минало. Това е нещо, до което не биха могли да се доберат.

Значи беше спряла до колежа „Годард“.

— Лоръл — прошепна той. Почувства прилив на благодарност и на нещо друго, нещо дори по-силно. — Направила си го за мен.

Тя го погледна изпитателно, а в очите й се таеше болка и нещо като любов.

— Направих го за нас.

Амблър пое книгата в ръце. Беше стабилен, подвързан том, който бе създаден да преживее десетилетия. Лоръл му вярваше безрезервно, тя дори не бе изпитала нужда да отвори годишника сама.

Устата му пресъхна. Лоръл беше открила начин да пробие лъжите, да разобличи коварната измама. Лоръл Холанд. Моята Ариадна.

— Мили боже — каза той. Гласът му преливаше от удивление.

— Ти ми каза къде си учил, в кой курс си бил и аз се замислих. Начинът, по който са опитали да изтрият миналото ти — сметнах, че са направили достатъчно, за да заблудят случайния детектив. Но не са могли да постигнат повече от това.

Неуловимата струйка дим на трето лице, множествено число: Те. Словесно платнище върху бездна от несигурност. Амблър окуражително кимна.

— Просто има твърде много неща, нали така? Мислих за това. Същото е като да минеш набързо с прахосмукачката, когато чакаш гости. Може би всичко изглежда спретнато. Но винаги остава по нещо — прах под килима, празна опаковка под дивана. Просто трябва да погледнеш. Така че те може и да са променили компютърния архив на колежа. Но когато отидох в книжарницата към колежа, купих екземпляр от годишника на твоята година. Истинския, физически предмет. Платих шестдесет долара за него.

— Мили боже — повтори Амблър. Сърцето му се беше качило в гърлото. Той разкъса вкоравеното от годините вакуумирано найлоново покритие с нокът и се облегна назад в леглото. От годишника се носеше синтетичната миризма на скъпо издание — мастило и дебела, твърда хартия. Разлисти страниците, усмихвайки се на увековечените стари щуротии — прословутата шега с тиквата, въведената в библиотеката крава, чиято опашка се триеше в картотеката. Онова, което най-много го впечатли, беше колко кльощави изглеждаха хлапетата. Както и той сигурно е изглеждал.

— Заляха те спомени, нали? — сгуши се в него Лоръл.

Сърцето на Амблър ускори ход, докато той бавно разгръщаше книгата. В тежестта и солидността й имаше нещо успокоително. Мислите му се върнаха към откритото му двадесет и една годишно лице и цитата, който беше написал под фотографията си — цитат от Маргарет Мийд, който по някаква причина го беше впечатлил дълбоко по онова време. Все още помнеше думите наизуст: „Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.“

Амблър стигна до буквата „А“ в азбучния показалец и прокара пръст надолу по колоната от малки, правоъгълни, черно-бели образи — калейдоскоп от разрошени коси и скоби за зъби. АЛЕН, АЛГРЕН, АМАТО, АНДЕРСЪН, АНДЕРСЪН, АСАРИЯ.

Фотографиите бяха изложени в пет редици на страница, с по четири лица на всеки ред. Нямаше съмнение къде би трябвало да стои снимката на ХАРИСЪН АМБЛЪР.

Нищо. Нямаше празно пространство. Нямаше надпис ЛИПСВА ФОТОГРАФИЯ. Просто лицето на друг студент, когото бегло си спомняше.

Амблър почувства замайване.

— Какво има? — попита Лоръл. Когато погледна мястото, върху което беше замръзнал пръстът му, тя се вцепени.

— Взела съм грешен годишник — каза. — Объркала съм годините, нали? Толкова съм глупава.

— Не — изхриптя Амблър. — Годината не е грешна… грешката съм аз. — Той шумно издиша, затвори очи и отново ги отвори със силното желание да види нещо, което не беше видял преди. Нещо, което не беше там, за да бъде видяно.

Не беше възможно.

Забързано, отчаяно той прелисти индекса. АЛЪН. АЛГРЕН. АМАТО. АНДЕРСЪН.

Нямаше АМБЛЪР.

Той продължи да разлиства книгата, докато не попадна на групова снимка на отбора на „Годард“. Спомняше си униформите, спомняше си проклетата лодка, която се виждаше на фона. Но когато прегледа фотографията, не откри себе си никъде. Млади мъже в жълтите фланелки и шорти на „Годард“. Всичките му съотборници бяха там, младежи с уверени погледи, изправили рамене, изпъчили гърди пред фотографа. Отбор от — той ги преброи — двадесет и трима студенти. Всичките познати лица. Хал Амблър не беше един от тях.

На автопилот той продължи да рови из страниците, откривайки други групови фотографии — отбори, моменти, дейности, — в които би трябвало да е участвал. Нямаше го никъде.

Думите на Озирис зазвучаха в главата му. Какво е най-простото обяснение? По-лесно е да променят съдържанието на главата ти, отколкото целия свят.

Харисън Амблър беше една лъжа. Брилянтно наслагване. Това беше живот, скалъпен от кухини, съшит от хиляди фрагменти от истинския свят и налят в нечия глава като с фуния. Богато захранване. Изкуствен живот, заменил автентичния. Поток от ярки епизоди, представени в разбъркан, непрекъснато променящ се порядък. Изтрита плоча и после пренаписана.

Амблър обви главата си с ръце, сграбчен от ужас и смайване, от чувството, че нещо му е било отнето и никога няма да се възстанови — самата му идентичност.

Когато отново вдигна очи, видя, че Лоръл се взира в него с обляно в сълзи лице.

— Не се предавай пред тях — каза тя с приглушен глас.

— Лоръл — започна той.

— Не си причинявай това — каза тя, а този път тонът й беше стоманен.

Той почувства, че се свлича вътре в себе си, като някакво астрално тяло, смазано от собствената си гравитация. Лоръл го прегърна и тихо заговори.

— Как беше онова стихче? „Аз съм никой! Кой си ти? И ти ли си никой?“ Можем да бъдем никой заедно.

— Лоръл — започна той. — Не мога да ти причиня това.

— Не можеш да причиниш това на себе си — отвърна тя. — Защото тогава те ще победят. — Тя обхвана с ръце раменете му, стисна ги, сякаш за да го върне от мястото, на което се беше отнесъл. — Не знам как да го кажа. Става въпрос за инстинкти, нали така? Понякога знаем каква е истината дори и да не можем да я докажем. Ами тогава нека ти кажа каква е истината според мен. Вглеждам се в теб и вече не се чувствам самотна — а не мога да ти опиша колко рядко изпитвам това усещане. Когато съм с теб, се чувствам в безопасност. Знам, че си добър човек. Знам го, защото, повярвай ми, познавам прекалено добре другия вид. Имах бивш съпруг, който превърна живота ми в жив ад. Трябваше да поискам ограничителна заповед срещу него, а тя не помогна особено. Онези мъже предишната нощ — видях ги как ме гледаха, сякаш съм парче месо. Не ги интересуваше дали ще живея или ще умра. Единият каза нещо за резенче от този „задник“, докато ме поваляше. Другият отвърна, че и той би се „почерпил“. Никой нямало да разбере. Това беше първото, което щеше да ми се случи. Само че не бяха предвидили теб.

— Но ако не бях аз…

— Престани! Като казваш това, сякаш казваш, че не те са виновни. Но точно те са виновните и ще си платят за това. Вслушай се в инстинктите си и ще достигнеш до истината.

— До истината — повтори той. Думите прозвучаха кухо в устата му.

— Ти си истината — каза Лоръл. — Нека да започнем с това. — Тя го придърпа към себе си. — Аз вярвам. И ти трябва да повярваш. Трябва да направиш това за мен.

Топлината на тялото й му вдъхна сили. Тя беше силна, Боже, тя беше толкова силна. Той също трябваше да възстанови силата си.

Дълго време никой не проговори.

— Налага се да замина за Париж, Лоръл — каза той накрая.

— Да избягаш или да преследваш? — Беше както въпрос, така и предизвикателство.

— Не съм сигурен. Може би да се заровя. Трябва да последвам лабиринта, където и да отива той.

— Приемам го.

— Но, Лоръл, ние трябва да се подготвим. Накрая може би ще открия, че не съм този, за когото се мисля. Че съм някой друг. Някой, който е непознат и за двама ни.

— Плашиш ме — тихо каза Лоръл.

— Може би трябва да си уплашена. — Амблър нежно взе ръцете й в своите. — Може би и двамата трябва да сме уплашени.

Сънят дойде трудно, а когато все пак го обгърна, донесе със себе си нежелани спомени от минало, което той все още вярваше, че е негово.

Лицето на майка му с грим, прикрил тъмните синини, гласът й изпълнен с болка и объркване.

— Татко така ли ти каза? Каза ли, че си отива?

— Нищо не ми е казал.

— Заклевам се, дяволът се е вселил в теб. Защо би казал такова нещо?

Неизреченият му отговор: Не е ли очевидно? Ти не го ли виждаш?

Болката и объркването, изписани по лицето на майка му, се разтвориха в наситеното изражение на страхопочитание и пресметливост на Пол Фентън.

Според мен ти си проклет вълшебник. Магьосник. Пуф — магьосникът изчезва, пелерината, магическата пръчка, всичко. Как, по дяволите, го постигаш?

Как наистина?

Друго лице изкристализира в главата му — първо само очите, очи на разбиране и ведрина. Те принадлежаха на Уай-чан Лун.

Спомнете си за онзи мъж в древността, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което според него можело да пробие всичко, и щит, който според него нищо не можело да пробие.

Беше се върнал в Чанхуа, потънал в най-дълбоките недра на съзнанието си. Спомени, които бяха отдавна изчезнали, сега го заляха подобно на избухнал вулкан.

Не знаеше защо не бе могъл да си спомни преди; не знаеше защо си спомняше точно сега. Спомените бяха парещи, болката събуждаше още по-ранни спомени за болка…

Беше станал свидетел на убийство и взирайки се в очите на умиращия човек, не беше усетил ни най-малко духовно смирение. Вместо това го беше обзела ярост, ярост, каквато не беше изпитвал никога през живота си. Той и колегите му бяха манипулирани — това му беше съвсем ясно. Досието — изтъкано от лъжи, стотици излинели конци, които сплетени заедно, бяха набрали сила.

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

Преди денят да е изтекъл, тайванското правителство обяви, че са задържани членове на левоцентристка радикална групировка, които според него стояли зад покушението. Групировката попадаше в официалния списък на терористичните организации. Таркин познаваше тази така наречена групировка — около десетина отстранени от университета студенти, които разпространяваха фотокопия на маоистки памфлети от петдесетте години на двадесети век и дебатираха по неясни доктрини над чаши слаб зелен чай.

През следващите четири дни, докато другите от екипа му се разпиляваха по нови назначения, Таркин се разтършува, решен да открие истината. Парчетата на пъзела не бяха трудни за подреждане. Той се втурна из различните центрове на властта на острова, а самият Тайван се сведе до сливаща се поредица от пагоди, изкусно боядисани и резбовани храмове и пренаселени градчета, гъмжащи от пазари и магазинчета. Островът изобилстваше най-вече с хора — натоварени на мотопеди, миниатюрни коли и автобуси, дъвчещи бетел и шумно плюещи кървавочервени храчки по тротоарите. Срещна се с представители на тайванските военни, които не се стараеха да прикриват злорадството си от убийството на Лун. Посети доверениците и приближените на корумпирани политици, царедворци и бизнесмени, които дърпаха истинските юзди на властта. Понякога ги подлъгваше за информация посредством престорена симпатия, понякога я изтръгваше чрез чист терор и бруталност, каквато не осъзнаваше, че притежава. Познаваше този тип хора твърде добре. Дори когато подбираха думите си внимателно, лицата им изразяваха бъдещите им намерения пределно ясно. Да, познаваше тези хора.

А сега те щяха да опознаят него.

На третия ден скоростен влак го отведе в Пейту. Разположен на десет мили северно от централен Тайпе, Пейту беше бивш минерален курорт. По-късно се беше превърнал в долнопробен район на червените фенери. Сега представляваше нещо по средата. Мина покрай чайна и мотел и откри „музея“ на минералните извори, нещо като луксозна градска баня. На четвъртия етаж попадна на закръгления младеж, когото търсеше — племенник на могъщ генерал, който участваше в търговията с наркотици, като уреждаше презокеански доставки на хероин от Мианмар до Тайланд, до Тайван и оттам за Токио, Хонолулу, Лос Анжелис. Година по-рано пълничкият младеж беше решил да се кандидатира за място в парламента и макар че плейбоят познаваше по-добре различните видове коняк, отколкото политическите проблеми на бъдещите си избиратели, мястото изглеждаше сигурно за кандидат, подкрепен от КМТ9. Сетне научи, че Лун преговаря с друг кандидат за мястото. Не прие новините добре — ако Лун подкрепеше съперника му, политическите му благополучия щяха да бъдат застрашени. Освен това, ако антикорупционната кампания на Лун пожънеше успех на национално ниво — или дори ако успееше да вдъхнови друго правителство да приеме такава като защитна надпревара, — над чичо му щеше да надвисне заплаха от унищожение.

Младежът лежеше потопен до гърдите във вода, над която се издигаше пара, и гледаше телевизия „Караоке“ с наркотизиран поглед. Поразбуди се, когато Таркин се приближи до него, облечен, извадил шестинчов титаниев боен нож с назъбено острие. Племенникът се оказа доста общителен, след като по скалпа му бяха направени няколко разреза и кръвта от това силно кръвоснабдено място започна да къпе лицето му. Таркин знаеше какъв ужас обзема човек, чиято собствена кръв се стича в очите му.

Подозренията, които се бяха зародили у Таркин, започнаха да се потвърждават. „Разузнаването“ в досието беше скалъпено от политическите противници на Лун — коварно преплитайки достатъчно верни подробности за други престъпници, за да се създаде привидна правдоподобност. Но това водеше до още по-голяма мистерия. Как тази груба дезинформация си беше проправила път в разузнавателната мрежа на „Консулски операции“? Как Отделът за политическа стабилизация се беше подлъгал в тази бъркотия от измами?

Този тип разузнавателни капани бяха до болка познати на професионалистите — враговете неизменно правеха всичко възможно, за да донесат на противника си беди. При липса на потвърждение от трети, незаинтересовани страни нито едно такова твърдение не би се приело за достоверно. Почти трябваше да се очаква, че застрашените от новия реформистки политик ще искат да го компрометират, като разпространяват лъжи. Аналитичният провал на Отдела за политическа стабилизация беше неочакван и нямаше обяснение.

Обзелите го емоции бяха кипящи и опасни. Опасни за други, опасни, неясно осъзнаваше той, за самия него.

Когато се събуди, Амблър се чувстваше дори по-изтощен от преди да си легне и това нямаше нищо общо с приглушения рев на реактивните самолети от близкото летище. Изпитваше усещането, че се е приближил към някакво разкритие от голяма важност; мисълта витаеше из главата му като сутрешна мъгла, а сетне се разпръсна също толкова бързо. Очите му бяха възпалени, главата му пулсираше като при махмурлук, а не беше пил нищо.

Лоръл вече беше станала и се беше облякла в панталони цвят каки и мека бледосиня риза. Той погледна часовника на нощното шкафче, за да се увери, че не закъснява.

— Имаме много време, няма да изтървем полета ни — каза тя, докато той се насочваше към банята.

— Полета ни?

— Идвам с теб.

— Не мога да ти позволя. Не знам какви са опасностите и не мога да те изложа на…

— Приемам, че ще има опасности — прекъсна го Лоръл. — Затова се нуждая от теб. Затова ти се нуждаеш от мен. Мога да ти помогна. Ще ти пазя гърба. Ще бъда допълнителен чифт очи.

— И дума да не става, Лоръл.

— Знам, че съм аматьор. Но затова няма да ме търсят. Пък и ти не се страхуваш от тях. Ти се страхуваш от себе си. И именно там аз мога да направя нещата по-лесни, вместо по-трудни.

— Как ще се примиря със себе си, ако нещо ти се случи там?

— Как ще се примириш, ако нещо ми се случи тук, а ти не си наоколо?

Той остро я изгледа.

— Аз ти причиних това — повтори отново Амблър с едва прикрит ужас. Но не изрече безмълвно напиращия отвътре въпрос: Кога ще свърши?

Лоръл говореше тихо, но твърдо.

— Не ме изоставяй.

Амблър обви лицето й с длани. Предложението й беше лудост. Но то можеше да го спаси от друга форма на лудост. А в думите й имаше истина: докато се намираше на друг континент, той нямаше да е способен да я защити от онези, които застрашаваха живота й.

— Ако нещо ти се случи… — започна той. Не беше изречение, което трябваше да довърши.

Погледът й беше стоманен и безстрашен.

— Ще си купя четка за зъби от летището — каза тя.

Глава 15

Париж

Докато влакът спираше на гара Север, Амблър бе обзет едновременно от пулсиращ поток неспокойна бдителност и вълна носталгия. Миризмите на мястото — той помнеше всеки град по отличителния му мирис — го върнаха с пълна сила към деветте месеца, които беше прекарал тук като младеж, девет месеца, през които беше съзрял по-бързо, отколкото през предхождащите ги пет години. Той остави куфара си в помещението за багаж и влезе в Града на светлините през огромния портал на железопътната гара.

Като предпазна мярка пътуваха разделени. Той отлетя до Брюксел, използвайки документите за самоличност на името на Робърт Мълвани, предоставени му от Фентън, и пристигна тук с редовния влак. Тя използваше паспорт, който Амблър преправи от набързо закупен документ на „Тремънт Авеню“ в Бронкс — името, Лурдес Ескивел, не беше най-подходящото за светлооката американка, но щеше да свърши работа на едно натоварено летище. Сега той погледна часовника си и закрачи през тълпата на гарата. Лоръл седеше в чакалнята, точно както се бяха уговорили, и очите й се озариха, когато срещнаха неговите.

Сърцето му преливаше от чувства. Тя очевидно беше уморена от пътуването и въпреки това беше по-красива от всякога.

Излязоха заедно на площад „Наполеон III“ и Амблър видя как тя с изумление се взря във великолепната фасада с нейните коринтски колони.

— Тези девет статуи символизират най-големите градове в Северна Франция — каза Амблър с тон на туристически гид. — Гарата е построена като портал към севера — Северна Франция, Белгия, Холандия, дори Скандинавия.

— Невероятно е — ахна Лоръл. Такива думи често се изричаха. Но от нейната уста не звучаха като клише или превземка; те изразяваха душата й. Гледайки през нейните очи, Амблър сякаш отново виждаше за пръв път познатите му гледки.

Символичните порти пред тях — те бяха истинска същина на човешката история. Винаги имаше хора, които се стремяха да ги отворят; винаги имаше хора, които желаеха да ги затворят плътно. Амблър беше правил и двете.

Час по-късно той остави Лоръл в любимото си кафене, „Дьо Маго“, с голямо капучино, пътеводител на града и изглед, както й каза, към най-старата църква в Париж. Обясни й, че има малко работа и ще се върне съвсем скоро.

Амблър бързо закрачи на запад. Зави на няколко пъти, проверявайки във витрини и прозорци дали някой го следеше, вглеждайки се в лицата, които срещаше. Нямаше признаци на наблюдение. Надяваше се, че никой няма да разбере за присъствието му, докато не установеше контакт с хората на Фентън в Париж. Най-накрая се озова пред елегантна постройка от деветнадесети век на улица „Свети Доминик“ и натисна звънеца.

Логото на Групата за стратегически решения беше гравирано на правоъгълна месингова табела до вратата. За миг зърна лицето на непознат мъж, отразено в нея, и почувства прилив на адреналин; в следващия момент осъзна, че мъжът беше самият той.

Поизправи се и отново погледна вратата. Върху рамката беше монтиран стъклен квадрат, който притежаваше полирания, тъмен вид на изключен телевизионен екран. Амблър знаеше, че това е част от аудио-визуална система от ново поколение; в силикатната плоскост бяха вградени стотици микролещи, които улавяха фракциите на светлината в радиален обхват от почти сто и осемдесет градуса. Резултатът беше нещо като сложно око, подобно на зрителния орган на насекомо. Захранването от стотици отделни визуални рецептори беше интегрирано от компютър в единствен подвижен образ, който можеше да бъде завъртан и разглеждан от най-различни ъгли.

— Est-ce-que vous avez un rendezvous?10 — прозвуча мъжки глас от домофона.

— Името ми е Робърт Мълвани — каза Амблър. Беше почти успокоително да има име, което знаеше, че е фалшиво, отколкото такова, за което само можеше да се надява, че е истинско.

След няколко секунди, през които без съмнение компютър сравняваше лицето му с дигитална негова снимка, предоставена им от Фентън, Амблър чу жужене и вратата го пропусна в безлично фоайе, типично за институционална сграда. На нивото на очите му имаше голям плексигласов екран, изрисуван с логото на Групата за стратегически решения — по-голяма версия на онова, което беше гравирано на месинговата табела. На оплешивяващия мъж, който го посрещна, Амблър описа оборудването и документите, от които се нуждаеше, включително и паспорт със съответните печати, издаден преди година на името на Мери Мълвани. Страницата със снимката трябваше да остане празна, а защитното покритие — незалепено. Амблър сам щеше да осигури снимката и да я залепи на мястото й. Половин час по-късно му предоставиха малко куфарче. Амблър не си направи труда да прегледа съдържанието му. Нямаше съмнения относно ефективността на екипа на Фентън. Докато заповедта му беше изпълнявана, той разучи обновеното досие на Беноа Дешен. Продължи да обмисля информацията, докато крачеше обратно към „Дьо Маго“.

От големи фотографии с отлично качество го гледаше сивокос мъж с остри черти, някъде по средата на петдесетте. Косата му беше дълга и гъста, а на една от снимките носеше пенсне, което го караше да изглежда малко префърцунен. Имаше и няколко страници, които накратко описваха живота му.

Дешен, чийто настоящ адрес беше улица „Рамбюто“, очевидно беше много умен човек. Беше завършил ядрена физика в „Екол Политекник“, най-елитното научно учебно заведение в тази елитарна държава, и беше започнал работа в лаборатория за ядрени изследвания в Европейския център за ядрени разработки в Женева. После, преди петнадесет години, току-що навършил тридесет, се беше преместил обратно във Франция и се беше присъединил към екипа на университет Париж, където се беше събудил изключителният му интерес към ядрената политика. Беше кандидатствал за първото отворило се място за инспектор по ядрените оръжия в Международната агенция за ядрена енергия към ООН и веднага беше приет. Скоро беше проявил необикновена умелост в навигацията на курса през бюрократичните плитчини на ООН и истинска дарба в администрацията и вътрешната дипломация. Възходът му беше светкавичен и предложен за генерален директор на МААЕ, той добре се беше погрижил зад гърба му солидно да стоят членовете на френската делегация.

Съществуваха някои притеснения, особено сред по-старшите членове на френското Министерство на отбраната, по отношение на младежкото участие на Дешен в, „Действия на французите за ядрено разоръжаване“ — неправителствена организация, която настояваше за пълно унищожаване на ядрените оръжия. Когато се присъедини към МААЕ, френското Министерство на външните работи постави под въпрос обективността на „преценката му“. Това очевидно беше буря, която Дешен беше преживял. Без подкрепа от страната си Дешен никога нямаше да бъде взет под внимание за такава видна и могъща позиция.

Като цяло кариерата на Дешен се считаше за много успешна. Макар че секретариатът на МААЕ беше базиран в Международния център във Виена, където се помещаваше най-висшият състав на агенцията, малко хора се изненадваха, че французинът прекарва почти половината от годината в парижкия офис. Така постъпваха французите и всеки в ООН го знаеше. Пътуванията му до Виена бяха чести и той дори се стараеше да се появява в лабораториите на МААЕ в Зайберсдорф, Австрия, и Триест, Италия. През трите си години като генерален директор Дешен прояви талант в избягването на ненужни конфронтации, докато грижливо стопанисваше престижа и добрия имидж на агенцията. Кратка статия на списание „Тайм“, представена в досието, го наричаше „Д-р Куче пазач“. Според изданието той не беше просто бюрократ, който обича да си похапва „бри“, а по-скоро французин интелектуалец със сърце, голямо колкото мозъка му, който носеше „нов живот на най-важната заплаха за глобалната сигурност — свободните ядрени ракети“.

Но обществото нямаше и представа за истинската история. Преди около година ЦРУ беше засякло генералния директор на МААЕ в компанията на либийски ядрен специалист, изхвърлен от научната общност. Управлението беше уловило достатъчно от разговора им, за да отгатне, че възвишеният образ на Дешен като световен лидер в разоръжаването, изглежда, служеше за прикритие на доходоносната му странична работа в помощ на неядрените страни да се сдобият с ядрени технологии. Дейността на Дешен в полза на разоръжаването беше фасада; антиамериканските нападки в ранните му речи за „Акция на французите за ядрено разоръжаване“ не бяха.

От Фентън Амблър знаеше, че източникът на информация е някой от висшия ешелон на американската разузнавателна общност. Със сигурност анализът носеше всички белези на типичния аналитичен доклад на ЦРУ — педантичния начин на изразяване, предпазливите квалификации, уклончивите думи. Фактите никога „не доказваха“, че дадено заключение е вярно. Те по-скоро „повдигаха опасения“, които правеха правдоподобни предположенията, че, или осигуряваха допълнителна подкрепа за разнищваната хипотеза. Това не притесняваше Фентън по никакъв начин. ЦРУ, заложник на юридическата култура на Вашингтон, не защитаваше страната, но именно там беше мястото на Фентън. Той можеше да направи за родината си онова, което официалните й защитници не можеха да направят от предпазливост.

Четиридесет и пет минути след като беше тръгнал, Амблър се върна в „Дьо Маго“. Вътре топлият въздух ухаеше на кафе и цигари; кухнята на кафенето още не беше заработила за вечерните ястия. Лоръл изпита видимо облекчение, когато го видя. Тя извика сервитьора и се усмихна на Амблър. Той седна при нея, остави куфарчето си на земята и взе ръката й, усещайки нейната топлина.

Обясни й за документите. Поставянето на снимката й в паспорта щеше да отнеме броени минути.

— Сега, когато господин и госпожа Мълвани разполагат с изрядни документи, можем да се държим като женена двойка.

— Във Франция? Тук не трябва ли човек да дойде с любовницата си?

Амблър се засмя.

— Понякога, дори във Франция, съпругата е и любовница.

Когато двамата тръгнаха надолу по улицата към стоянката за таксита на ъгъла, Амблър изпита ясното усещане, че някой ги следи. Той рязко зави зад ъгъла и влезе в съседната улица; Лоръл го следваше, без да изостава и без да задава въпроси. Наблюдението само по себе си не беше тревожно. Без съмнение хората на Фентън искаха да се уверят, че Амблър няма да изчезне отново. В следващите пет минути Амблър и Лоръл завиха по няколко улици, съвсем случайно подбрани, само за да установят, че същият широкоплещест мъж се влачи след тях на разстояние от около една трета от пресечката.

У Амблър все повече нарастваше притеснението от опашката и накрая осъзна на какво се дължеше то — мъжът го правеше твърде явно. Не спазваше подходяща дистанция между себе си и предполагаемите обекти, освен това беше облечен като американец — тъмен костюм и вратовръзка на бонбонени райета. Мъжът държеше да бъде видян. Това означаваше, че е примамка — целта му беше да осигури фалшива увереност, че опашката е забелязана — и че Амблър все още не беше идентифицирал истинската опашка. Отне му няколко минути да го направи. Беше стилна брюнетка в тъмно палто със средна дължина. Нямаше смисъл да бяга от тях. Ако опашката искаше да бъде видяна, самият Амблър искаше хората на Фентън да знаят къде отива. Дори се беше обадил в хотел „Дебор“ от офиса на ГСР, потвърждавайки показно резервацията си.

Най-накрая двамата с Лоръл се качиха в такси, прибраха багажа си от гара Север и се регистрираха в стая на третия етаж в хотел „Дебор“.

Хотелът беше леко усоен, килимите излъчваха слаба миризма на мухъл. Но Лоръл не предяви претенции. Амблър трябваше да я спре, преди да е започнала да разопакова багажа.

Той отвори куфарчето, което плешивият мъж му беше дал. Частите на пушката ТЛ-7, която беше поискал — разглобяем снайпер, използван от ЦРУ, — бяха стабилно обезопасени в специални отделения, укрепени с твърда черна пяна. Пистолетът „Глок“-26 — компактно 9-милиметрово оръжие — също беше на място. Документите, които беше пожелал, се намираха в страничния джоб.

Онова, което Амблър търсеше, беше точно онова, което не се виждаше. Отне му малко време да го открие. Първо внимателно обследва външната страна на куфарчето. После махна черната пакетираща пяна и опипа всеки инч от вътрешната облицовка на куфарчето с върховете на пръстите си. Не усети нищо необичайно. Почука с нокти по дръжката и огледа външните шевове за следи от намеса. Най-накрая се върна към черната пяна и започна да я стиска, докато не напипа малка бучка. Разряза двата слоя с помощта на джобно ножче и откри онова, което търсеше. Предметът беше лъскав и объл, приличаше на витаминозно хапче, увито във фолио. Всъщност това беше миниатюрен GPS предавател. Малкото устройство беше проектирано да сигнализира за местоположението си, изпращайки радиосигнали на специална честота.

Докато Лоръл Холанд се взираше озадачено в него, Амблър започна да изследва хотелската стая. Под прозореца имаше малък диван на зелени флорални мотиви, с възглавница за сядане над извитите, имитиращи лапи крака. Той вдигна възглавницата и скри предавателя отдолу. Ако се съдеше по натрупания прах и изпуснатите монети, сигурно беше първият човек, който я вдигаше от една година насам; съмняваше се, че някой ще я вдигне отново поне в продължение на още толкова време.

После взе куфарчето и другия си багаж и даде знак на Лоръл да вземе своя. Излязоха от стаята безмълвно. Лоръл го следваше покрай редицата асансьори и зад чупката на коридора, до неугледния служебен асансьор, чийто стоманен под не беше застлан с мокет. Стигнаха до партера и се озоваха пред задна площадка за доставки. В този час беше безлюдно. Той я поведе през широката стоманена врата до рампа, която ги изведе в странична алея.

Няколко минути по-късно двамата взеха такси до хотел „Бобур“ на улица „Симон Льофран“, съвсем близо до центъра за изкуство и култура „Помпиду“. Това беше идеалното място за американски туристи, интересуващи се от модерно изкуство, и се намираше на един хвърлей от апартамента на Дешен. Отново нямаше проблем да си наемат стая — все пак беше януари — и отново той плати в брой с твърда валута, която беше взел от агента в Саурландс. Да използва кредитната карта на името на Мълвани означаваше да изстреля сигнална ракета. Хотелът не беше хубав. Нямаше ресторант, а само малка закусвалня в подземно помещение. Но таванът в спалнята беше с дебели дъбови греди, а удобната баня с голяма вана. Той се почувства в безопасност — онази безопасност, която даваше анонимността. Лоръл изпитваше същото.

Тя първа наруши тишината.

— Щях да те питам за какво беше всичко това. Но мисля, че се досещам.

— Да се надяваме, че е ненужна предпазна мярка.

— Имам чувството, че не ми казваш много неща. И сигурно трябва да съм ти благодарна за това.

Двамата се настаниха в приятна тишина. Беше ранна вечер след дълъг ден, но Лоръл искаше да излязат на вечеря. Докато тя си вземаше душ, Амблър нагря малката ютия и старателно ламинира снимката й в паспорта. Американските паспорти бяха трудни за подправяне заради материала, от който бяха направени — хартията, филмовото покритие, холографската метална лента се контролираха много строго. Което означаваше, че доставката на Фентън най-вероятно се дължеше на любезното съдействие на сподвижниците му от правителството.

Лоръл излезе от банята, свенливо покрита с хавлиена кърпа, и леко го целуна по бузата.

— Ще вечеряме и ще си легнем рано. Утре може да закусим в някое от кафенетата на ъгъла. Мъжът, когото търся, живее на няколко пресечки от тук.

Тя се обърна и го погледна, сякаш се колебаеше дали да го попита нещо. Нещо, което беше важно за нея. Той я окуражи с очи.

— Хайде. Можеш да ме питаш. Каквото и да е, стига да изтрие този разтревожен израз от лицето ти.

— Убивал си хора, нали? Имам предвид, докато си работил за правителството.

Той сериозно кимна; лицето му приличаше на маска.

— Трудно ли е?

Беше ли трудно да убива? Амблър не си беше задавал този въпрос от години. Но имаше свързани с това въпроси, които витаеха в съзнанието му и не му даваха мира. Какво му струваше да убива — колко струваше в паричната единица на човешката душа? Какво му струваше на него?

— Не съм сигурен как да ти отговоря — тихо отвърна той. Лоръл изглеждаше засрамена.

— Съжалявам. Просто съм работила с пациенти, които изглеждаха увредени заради вредата, която бяха нанасяли на други хора. Не изглеждаха уязвими — повечето от тях бяха минали през интензивни психологически тестове, преди да получат назначенията си. Но приличаха на керамична ваза с тънка като косъм пукнатина. На външен вид са изключително здрави, докато изведнъж не се разбият на парчета.

— Такава ли беше клиниката на остров Париш? Кутия, пълна с парчета от керамични войници?

Тя отговори веднага.

— Понякога така изглеждаше.

— И аз ли бях един от тях?

— Разбит? Не, не разбит. Може би поочукан. Сякаш са се опитвали да те пречупят, но ти просто не си се счупил. Трудно е да се изрази с думи. — Тя се взря в очите му. — Но през кариерата си е трябвало да вършиш неща, които никак не са били лесни.

— Имах инструктор в „Консулски операции“, който казваше, че в действителност съществуват два свята — бавно рече той. — Светът на оперативния агент, който е свят на убийства и жестокости и всевъзможни хитрости и измами. Но това е и свят на скуката — безкрайното еднообразие на изчакване и планиране, на непредвидени случайности и неосъществени клопки. Но бруталността е реалност. Това, че е съвсем обичайна, не я прави по-малко реална.

— Всичко това изглежда толкова безсърдечно. Толкова студено. — Гласът на Лоръл звучеше дрезгаво.

— А има и друг свят, Лоръл. Нормалният свят, ежедневният свят. Това е мястото, на което хората стават сутрин, за да се отдадат на почтената си работа, да се борят за повишения, да пазаруват подаръци за рождените дни на синовете си, да се обаждат на дъщерите си в далечни колежи. Това е свят, в който помирисваш плодовете в супермаркета, за да видиш дали са узрели, търсиш рецепта за сладкиш с портокалово сладко, защото е било на промоция същия ден, и се притесняваш да не закъснееш за първото причастие на внучката си. — Той направи пауза. — И работата е там, че понякога тези два свята се преплитат. Представи си, че някакъв човек се подготвя да продаде технология, която може да бъде използвана за убийството на стотици хиляди, дори милиони хора. Сигурността на нормалния свят, света на обикновените хора, зависи от това да се попречи на лошия да успее. Понякога това означава да се предприемат необичайни мерки.

— Необичайни мерки — повтори тя. — Звучи като лекарство.

— Може би е нещо като лекарство. При всички положения е по-скоро лекарство, отколкото полицейска работа. Защото там, където аз работех, имахме едно простичко кредо: ако действахме по полицейските правила, щяхме да загубим позиции, които не можехме да си позволим да загубим. Щяхме да загубим войната. А война имаше. Под повърхността на всеки голям град по света — Москва, Истанбул, Техеран, Сеул, Париж, Лондон, Пекин — се водеха битки във всяка минута на всеки ден. Ако нещата се движат, както се предполага, хората като мен прекарват живота си в работа за хората като теб, предпазвайки тази битка от избухване на повърхността. — Амблър млъкна.

Толкова много други въпроси оставаха без отговор, може би отговор изобщо нямаше. Дали Беноа Дешен беше част от тази война? Можеше ли всъщност да убие този човек? Трябваше ли? Ако разузнаването на Фентън беше вярно, Беноа Дешен предаваше не само собствената си страна, не само Съединените щати, но и всички хора, чийто живот щеше да се окаже застрашен от ядрените оръжия, попаднали в ръцете на обезумели диктатори.

Лоръл наруши тишината.

— А ако нещата не се движат? Ако не се движат, както се предполага?

— Тогава голямата игра просто се превръща в друга игра, с изключение на това, че в нея се играе с човешки животи.

— Ти все още вярваш в това — отбеляза Лоръл.

— Вече сам не знам в какво вярвам — каза той. — На този етап се чувствам като анимационно животно, което тъкмо е изхвърчало от скала и ако не продължава да маха с крака във въздуха, ще се строполи в пропастта.

— Чувстваш се ядосан. И изгубен.

Той кимна.

— И аз така се чувствам — сякаш разсъждаваше на глас тя. — Но чувствам и нещо друго. Сега усещам, че имам някаква цел. За пръв път в живота ми сякаш всичко има смисъл. Нещо се е счупило и трябва да се поправи и ако ние не го сторим, няма кой друг. — Тя млъкна. — Не ме слушай, не знам какво говоря.

— А аз пък дори не знам кой съм. Страхотна двойка сме. — Той потърси очите й и двамата си размениха леки усмивки.

— Продължавай да махаш с крака — каза Лоръл. — Не поглеждай надолу, гледай напред. Дошъл си тук по някаква причина. Не го забравяй.

По някаква причина. В името на Бога се надяваше, че е правилната.

След малко решиха да се поразходят на чист въздух и се озоваха на открития площад на центъра „Помпиду“. Лоръл беше очарована от зданието — огромно стъклено чудовище, чиито вътрешности се виждаха. Докато вървяха към него след тълпата, брулени от зимния студ, настроението й сякаш се повдигна.

— Прилича на гигантска кутия светлина, която се носи над площада. На великанска детска играчка с всички тези ярко оцветени тръби наоколо. — Тя направи пауза. — Не прилича на нищо, което съм виждала преди. Да отидем по-близо до сградата.

— Разбира се. — Амблър се любуваше на нейната радост. Но същевременно използваше възможността да потърси в безкрайните прозорци отраженията на мъжа в тъмния костюм и жената с палтото. Този път никъде не ги видя. Имаше само един миг, в който Амблър чу вътрешния си предупредителен сигнал — набързо зърнатото отражение на мъж с къса коса, красиви, но почти жестоки черти, очи, които търсеха твърде напрегнато, твърде очаквателно, твърде отчаяно.

Не се успокои много, когато осъзна, че мъжът всъщност е самият той.

В седем и половина следващата сутрин американската двойка поздрави мъжа на рецепцията с жизнерадостно bonjour. Служителят се опита да ги насочи към закусвалнята на подземния етаж, но Амблър отклони поканата, като му обясни, че ще закусят по американски. Отправиха се към кафенето зад ъгъла, на улица „Рамбюто“, което беше набелязал предната вечер. Настаниха се на маса с изглед към улицата, така че Амблър да вижда добре входа на жилищна сграда 120. Сетне започна наблюдението.

Бяха се наспали добре. Сега тя изглеждаше бодра и свежа, готова за онова, което ги очакваше.

Поръчаха обилна закуска. Кроасани, яйца на очи, портокалов сок, кафе. Амблър излезе за малко, за да купи „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от близката будка.

— Ще се наложи да поседим тук известно време — тихо каза той. — Нека не бързаме.

Лоръл кимна и отвори вестника върху масата от ковано желязо.

— Новините от света — каза тя. — Но питам се, от кой свят? Кой от двата свята, за които ми разказа?

Той погледна заглавията. Най-различни бизнес и политически лидери бяха направили обръщения на годишната среща на Световния икономически форум в Давос, Швейцария, а настояванията и исканията им бяха надлежно отразени и анализирани. „Фиат“ беше ударен от стачка, разстроила производството във фабриките на автомобилостроителя в Торино. Бомба беше избухнала по време на религиозен фестивал в Кашмир, за което обвиняваха индуски екстремисти. В Кипър се бяха провалили преговори.

Нещата много са се променили, язвително си помисли Амблър.

Както се оказа, не се наложи да стоят дълго. Дешен се появи около осем часа, с куфарче в ръка, и огледа улицата набързо, преди да потъне в черната лимузина, която беше пристигнала за него.

Амблър, заслепен от отражението на слънцето в прозореца на кафенето, се взря напрегнато в лицето на мъжа. Но то му каза твърде малко.

— Извинявай, мила — каза Амблър на висок глас. — Май оставих пътеводителя в хотела. Ти закуси, а аз ще ида да го взема.

Лоръл, която не беше виждала снимка на Дешен, го погледна объркано за секунда, но само за секунда. Сетне засия срещу него.

— Много ти благодаря, слънчице, това е толкова мило. Тя почти се наслаждаваше на това, помисли си Амблър.

Подаде й списък за пазаруване — все неща, които щяха да са им необходими — и изчезна.

Няколко минути по-късно Амблър влезе в спирката на метрото на същата улица; Дешен най-вероятно се беше отправил към офиса си — нищо в изражението му не подсказваше, че този ден ще бъде по-различен, — затова Амблър взе метрото до станцията на Военното училище. Спирката се намираше близо до регионалния офис на МААЕ, който се помещаваше в масивна модернистична сграда на площад „Фонтеноа“, на една пресечка от авеню „Ловендал“, точно срещу Айфеловата кула. Околността беше живописна, самото здание — не. До голяма степен съобразена с офис изискванията на ЮНЕСКО, сградата беше заобиколена от стоманена ограда и излъчваше отблъскващата аура на средновековния модернизъм — конфигурация от трегери, стъкло и камък, проектирана не да приветства, а да вдъхва смущение. Амблър се превърна в обикновен турист на площад „Комброн“, като се взираше през компактните професионални очила бинокли и от време на време хранеше гълъбите с трохите от сладкиш, закупен от уличен търговец. Въпреки разсеяния му и безразличен вид нито един човек не напускаше площада незабелязано.

В един часа Дешен излезе с широка крачка от сградата, а на лицето му беше изписан целеустремен израз. Дали отиваше да обядва в някой от близките ресторанти? Всъщност той влезе в метростанцията на Военното училище — странен ход за генералния директор на могъща международна агенция. Дешен, подозираше Амблър, беше човек, който обичайно се придружаваше от антураж — посетители на високо ниво, служители, колеги, нуждаещи се от отделено време — и който пътуваше със стил. Положението му в ООН го правеше особена личност. Когато такъв човек влизаше в метрото, действието му носеше полъх на хитро бягство.

Амблър се замисли за лицето на мъжа, което видя през улицата същата сутрин — нямаше признак за особен стрес или за намерения за рисковано рандеву.

Той проследи администратора на ООН, докато той си проправяше път на юг към Бусико, последва го, когато той излезе от спирката на метрото, когато закрачи към края на пресечката, зави наляво и се озова на тиха жилищна улица с класически парижки сгради, извади ключовете си и влезе в една от къщите.

Значи така, това приличаше на класическа форма на френска афера. Онова, в което Дешен беше въвлечен, включваше както хитро бягство, така и рутина. Той имаше любовна връзка, и то без съмнение от доста отдавна. Застанал от другата страна на улицата, Амблър извади специалните си очила и се взря в прозорците на неугледната сграда от очукан от времето варовик. Светна прозорец със спуснати пердета на четвъртия етаж и това му подсказа, че е апартаментът, в който Дешен беше влязъл. Амблър погледна часовника си. Беше един и двадесет. Видя фигурата на Дешен, очертана като сянка на фона на спуснатите завеси. Беше сам, любовницата му вероятно беше бизнес дама и още не беше пристигнала. Може би щеше да пристигне в един и половина, а дотогава Дешен щеше да се изкъпе. Имаше твърде много „може би“. Инстинктите на Амблър му казваха да действа незабавно. Той чувстваше малкия глок, полегнал удобно и невидимо в кобур на колана му. Беше забелязал цветарски магазин на ъгъла; няколко минути по-късно позвъни на апартамента на четвъртия етаж с букет елегантно опаковани цветя в ръка.

— Да? — каза глас няколко секунди по-късно. Амблър усещаше предпазливостта в гласа на Дешен дори през прашенето на домофона.

— Livraison.

— De quoi?

— Des fleurs.

— De qui?

Гласът на Амблър беше отегчен, безразличен.

— Monsieur. J’ai des fleurs pour M. Benoit Deschesnes. Si vous n’en voulez pas…

— Non, non. — Вратата зажужа. — Troisième étage. A droit.11

Амблър влезе.

Сградата беше в лошо състояние, обувки с твърди подметки десетилетия наред бяха търкали стъпалата, а перилата бяха счупени на няколко места. Не беше типът сграда, който Дешен или любовницата му биха избрали за постоянно жилище, сигурен беше Амблър, но се поддържаше лесно и разноските не се отразяваха значително на месечния им бюджет.

Когато Дешен се появи на вратата, видя срещу себе си почтен мъж в зимно палто, с букет цветя в лявата ръка. Амблър едва ли изглеждаше като доставчик на цветя, но откритата му, приятна усмивка вдъхна увереност на французина и той отвори широко вратата, за да вземе букета.

Амблър захвърли цветята и протегна десния си крак през прага. В дясната си ръка държеше пистолета, насочен в корема на французина.

Французинът изкрещя, опитвайки се да затръшне тежката дървена врата. В същото време Амблър се спусна с раменете напред и вратата безпомощно се разтвори.

Французинът отстъпи няколко крачки с пребледняло лице. Амблър видя как отчаяно оглежда стаята за нещо като оръжие или щит. С бързи движения Амблър затвори вратата зад себе си и сложи предпазната верига и резето със свободната си ръка — така нямаше да ги безпокоят.

После пристъпи към Дешен, като го накара да влезе във всекидневната.

— Мълчете или ще използвам това — каза той на английски. Трябваше да внуши превъзходството си.

Както предвиждаше, Дешен беше сам. Зимната светлина струеше през широкия прозорец срещу вратата и хвърляше сребристо сияние над бедно обзаведената всекидневна. Имаше лавица с няколко книги и масичка за кафе, отрупана с вестници, документи, списания. Преди малко беше предимство, че цялата стая се виждаше от улицата, сега това беше неудобство.

— Спалнята? — попита Амблър.

Дешен посочи с глава наляво и Амблър го застави да отиде там.

— Сам ли сте? — попита Амблър, докато оглеждаше помещението.

Дешен кимна. Казваше истината.

Мъжът пред него беше едър, но отпуснат, с разширяващата се талия, белег за твърде много скъпи ястия и твърде малко упражнения. Информацията на Фентън описваше човек, който беше истинска зла сила на този свят. Погрижи се за Беноа и ще постигнеш много. После ще говорим. Ако Фентън не грешеше, висшият служител на ООН заслужаваше смърт, а погрижвайки се за смъртта му, Амблър щеше да се инфилтрира в самото сърце на организацията на Фентън. Щеше да получи знанието, от което се нуждаеше. Щеше да научи кой е в действителност или кой не е.

В спалнята имаше тъмни щори и Амблър ги спусна. После седна на страничната облегалка на един диван, по който цареше безпорядък от разхвърляни дрехи.

— Седнете — каза той и посочи с пистолет към леглото. После напрегнато се вгледа в Дешен.

С бавни движения французинът изкара портфейла си от джоба.

— Това го оставете — каза Амблър.

Дешен замръзна, страхът по лицето му се примеси с объркване.

— Казаха ми, че английският ви е много добър — продължи Амблър, — но ако не разбирате думите ми, просто ми кажете.

— Защо сте тук? — Това бяха първите думи на Дешен.

— Не знаехте ли, че този ден все някога ще настъпи? — тихо каза Амблър.

— Разбирам — промълви Дешен. Обзе го някаква тъга. Той механично седна на дивана. — Значи вие сте Жилбер. Смешно е, но винаги съм мислел, че сте французин. Тя така и не ми каза, че не сте. Не че сме говорили за вас. Знам, че тя ви обича, винаги ви е обичала. Жоел не го криеше. Това между нас не е сериозно. Не очаквам да ни извините или да простите, но трябва да ви кажа, че…

— Мосю Дешен — прекъсна го Амблър. — Не съм свързан с Жоел. Това няма нищо общо с личния ви живот.

— Но в такъв случай…

— Това има много общо с професионалния ви живот. Тайния ви професионален живот. Това са истинските опасни връзки. Имам предвид връзките ви с онези, които са свързани с ядреното въоръжаване. Онези, които сте така нетърпелив да задоволите.

По лицето на Дешен плъзна искрено озадачение, каквото трудно можеше да се изиграе. Дали не се дължеше на английския? Говореше доста гладко, но може би не разбираше добре.

— Je voudrais connaître votre rôle dans la prolifération nucléaire12 — отчетливо произнесе Амблър.

Дешен отвърна на английски.

— Ролята ми в разпространяването на ядрени оръжия е обществено достояние. Посветих цялата си кариера на борба срещу него. — Той млъкна, внезапно застанал нащрек. — Някакъв хулиган нахлува в дома ми, държи ме на мушка и аз трябва да му разказвам за професията си? Кой ви изпраща? За какво става дума, за бога?

— Наречете го преглед на работните ви задължения. Говорете по същество или никога вече няма да проговорите. Никакви игрички. Никакви предположения.

Дешен присви очи.

— От „Действия на французите“ ли ви изпращат? — попита той, имайки предвид организацията на антиядрените активисти. — Вие, хора, не осъзнавате ли колко невероятно антипродуктивно е това? Да смятате, че точно аз съм врагът?

— Говорете по същество — сопна се Амблър. — Разкажете ми за срещата ви с д-р Абдула Аламуди в Женева миналата пролет.

Висшият служител на ООН изглеждаше слисан.

— За какво говорите?

— Тук аз задавам въпросите, по дяволите. Преструвате се, че не знаете кой е д-р Аламуди ли?

— Разбира се, че знам кой е — засегна се французинът. — Либийски физик, който е в черния ни списък. Смятаме, че е въвлечен в тайни оръжейни програми, които включват различни арабски нации.

— Тогава защо генералният директор на Международната агенция за атомна енергия би се срещал с такъв човек?

— Защо наистина? — сви рамене Дешен. — Шансовете да ме уловят в една стая с Аламуди са равни на шансовете мишка да дружи с котка. — Амблър не засече следи на измама.

— А как ще обясните пътуването си до Хараре миналата година?

— Не мога — простичко отвърна служителят на ООН.

— Сега вече май вървим нанякъде.

— Защото никога не съм бил в Хараре. Амблър напрегнато се взря в него.

— Никога?

— Никога — твърдо отвърна мъжът. — Откъде получихте тази информация? Кой ви предостави тези лъжи? Бих искал да знам. — Той направи пауза. — От „Действия на французите“, нали? — По лицето му пропълзя лукав израз. — Някога играеха полезна роля. Сега ме считат за предател. Съмняват се във всичко, което виждат, всичко, което чуват. Истината е, че ако искаха да знаят какво точно правя, трябваше само да отворят вестниците или да включат радиото.

— Думите и делата невинаги съвпадат.

— Именно — натърти Дешен. — И кажете на приятелите си от „Действия на французите“, че ще извършат повече добрини, ако окажат прозрачен натиск върху избраниците ни в парламента.

— Не съм от „Действия на французите“ — заяви Амблър. Погледът на Дешен се върна върху пистолета на Амблър.

— Не — каза той след малко. — Разбира се, че не. Онези ксенофоби никога не биха възложили нещо важно на американец. Значи сте от… ЦРУ? Предполагам, че разузнаването им е достатъчно лошо, за да се обясни тази каша. — Амблър го виждаше, че се бори между възмущението и желанието си да успокои нападателя, който бе насочил пистолет към него. Приказливостта и възмущението му взеха връх. — Може би трябва да предадете на работодателите си съобщение директно от мен. Попълнете разузнавателните им досиета с истината, за разнообразие. Защото истината е, че великите нации на Запада са престъпно небрежни по отношение на най-великите заплахи, срещу които е изправен светът днес. И Америка не е изключение — тя е главният виновник.

— Не си спомням да сте говорили с такъв плам пред членовете на Съвета на ООН — саркастично го укори Амблър.

— Докладите ми за ООН излагат фактите. Реториката я оставям на други. Но голите факти са достатъчно срамни. Северна Корея разполага с достатъчно плутоний за няколко ядрени глави. Също и Иран. Повече от двадесет други държави имат така наречените изследователски реактори с обогатен уран и работят за построяване на техни собствени ядрени бомби. А стотици от бомбите, които вече съществуват, са складирани в условия на смехотворна сигурност. Една копринена блуза в търговски център е по-добре охранявана от много руски бойни ядрени глави. Това е морална скверност. Светът трябва да е ужасен, а на вас не би могло да ви пука по-малко! — Висшият служител на ООН дишаше тежко, дал глас на яростта, която бе задвижвала кариерата му, забравил първоначалния си страх и объркването си.

Амблър беше потресен; вече не се съмняваше в искреността на мъжа — не и без да се усъмни в собствените си възприятия.

Някой беше натопил Дешен.

Но с какъв умисъл? Фентън не бе проявил и най-слабо колебание по отношение надеждността на източника. Колко нагоре — или надолу — се беше разпространила интригата? И какво я мотивираше?

Амблър трябваше да знае кой и трябваше да знае защо. Но французинът едва ли щеше да му е от помощ.

През прозореца той видя дребничка тъмнокоса жена да се приближава към входа от улицата. Без съмнение, Жоел.

— Живее ли някой в апартамента отгоре? — настоятелно попита Амблър.

— Всички съседи работят — отвърна Дешен. — Никой не се прибира вкъщи преди шест. Но какво значение има? Аз нямам ключ. Пък и Жоел…

— Опасявам се, че не сме довършили разговора си. Предпочитам да не замесваме Жоел. Ако сте съгласен…

Дешен кимна, смъртнобледен.

Стиснал пистолета в ръка, Амблър последва французина към горния етаж. Вратата наистина беше заключена, но това беше по-скоро формалност. Амблър беше забелязал колко слаби са бравите в сградата — плитки месингови езичета, вкопани в загниващо дърво. С рязко движение той блъсна вратата с крак. Тя незабавно поддаде в малка експлозия от трески и двамата влязоха вътре. Жоел сигурно вече приближаваше долния апартамент. Щеше да се учуди, че Дешен го няма, но имаше достатъчно възможни обяснения. Дешен щеше да се погрижи да измисли някое.

Апартаментът на петия етаж изглеждаше необитаем — имаше овален килим от юта, очукана мебелировка, която нямаше да пожъне успех и на пазар за вехтории — но щеше да свърши работа. По настояване на Амблър двамата заговориха със снишени гласове.

— Да предположим — каза Амблър, — че наистина ми е предоставена фалшива информация. Че имате врагове, които искат да ви натопят. Значи въпросът пред нас е защо?

— Въпросът пред мен е защо, по дяволите, не се изметете от живота ми? — отвърна Дешен в изблик на ледена ярост. Беше решил, че вече не се намира в непосредствена опасност. — Въпросът пред мен е защо настоявате да размахвате пистолет в лицето ми? Искате да знаете кои са враговете ми? Тогава се огледайте в огледалото, американски каубой! Вие сте моят враг.

— Ще махна пистолета — каза Амблър. Направи го и добави: — Но това няма да ви осигури по-голяма безопасност.

— Не разбирам.

— Защото там, откъдето идвам, има много други. Дешен пребледня.

— А вие идвате от…

— Това не е важно. Важното е, че могъщи държавници са уверени, че вие представлявате огромен риск за международната сигурност. И пак питам, защо е така? Дешен поклати глава.

— Не мога да се сетя за причина — каза той накрая. — Като генерален директор на МААЕ аз съм нещо като символ на международната решителност по този въпрос — като оставим настрана факта, че тази решителност често е само символична. Възгледите ми по отношение на ядрената заплаха са общоприетите, споделяни от милиони хора и хиляди физици.

— Но със сигурност част от работата ви не е публична. Със сигурност тази част включва поверителни дейности.

— Като правило никога не съобщаваме условни констатации. Но съдбата на почти всички открития е да станат публични в подходящия момент. — Той направи пауза. — Основната поверителна работа, която извършвам понастоящем, е доклад върху ролята на Китай в разпространението на ядрени оръжия.

— И какво открихте?

— Нищо.

— Какво имате предвид с това нищо? — Амблър се приближи към прозореца и видя как дребничката брюнетка се отдалечи колебливо от сградата и закрачи по тротоара. Тя сигурно имаше въпроси; те щяха да получат отговори по-късно.

— Въпреки онова, което твърди американското правителство, и въпреки онова, което твърдят френското правителство и НАТО, не съществуват никакви доказателства, че Китай е въвлечен в разпространението. От цялата ни информация става ясно, че Лю Ан засега ограничава разпространението на ядрени технологии. Единственият въпрос е дали ще успее да удържи китайските военни сили под контрол.

— Колко души работят по този доклад?

— Едва няколко служители в Париж и Виена, макар че обработваме информация от голям екип оръжейни инспектори и анализатори. Но аз съм основният автор. Само и единствено аз съм в позиция да заложа в доклада цялото реноме на кабинета си.

Амблър усети нарастващо чувство на безсилие. Дешен беше не само невинен човек, но и неуместен човек. Беше просто поредният застаряващ французин, вероятно със спорен личен морал, но с безспорна публична праведност.

Въпреки това очевидно имаше причина някой — или някоя групировка — да поръча смъртта му. И ако Амблър не изпълнеше назначението, други щяха да го сторят без колебание.

Амблър затвори очи за миг и видя какво трябваше да направи.

— Vous etes fou! Absolument fou13 — беше първата реакция на Дешен, след като Амблър му обясни ситуацията.

— Може би — спокойно отвърна Амблър. Знаеше, че трябва да спечели доверието на французина. — Но само помислете. Хората, които ме изпращат, са сериозни. Те разполагат с ресурси. Ако аз не ви убия, ще изпратят друг. Но ако успеем да ги убедим, че сте мъртъв, и ако можете да изчезнете за малко, имам шанса да открия кой ви е натопил. Това е единственият начин да сте в безопасност.

Дешен се взря в него.

— Лудост! — Той млъкна. — И как точно може да се осъществи такова нещо?

— Ще се свържа с вас след няколко часа, когато уредя подробностите — отвърна Амблър. — Има ли място, където можете да се скриете една-две седмици, място, на което няма да ви открият?

— Със съпругата ми имаме къща в провинцията.

— Близо до Каор — нетърпеливо го прекъсна Амблър. — Това го знаят. Не можете да отидете там.

— Семейството на Жоел има вила край Дрьо. Никога не ходят там през зимата… Не. Не, не мога да я въвличам в това. Няма да я въвлека в това.

— Чуйте ме — каза Амблър след дълга пауза. — Едва ли ще ми отнеме повече от една-две седмици да се справя с това. Предлагам ви да наемете кола, не използвайте вашата. Карайте на юг и останете някъде в Прованс за две седмици. Ако планът проработи, няма да ви търсят. Изпратете ми телефонен номер на този имейл адрес. — Амблър записа адреса на лист. — Ще ви се обадя, когато е безопасно.

— А ако не се обадите?

Значи ще съм мъртъв, помисли си Амблър.

— Ще се обадя — каза той с хладнокръвна усмивка. — Имате думата ми.

Глава 16

Ленгли, Вирджиния

Клейтън Кейстън не можеше да се въздържи; откри, че погледът му отново се отплесва към петното от кафе върху лекьосания килим на Кейлъб Норис. Вероятно никога нямаше да излезе. Сигурно трябваше да се изчака, докато и останалата част от килима се изпъстри с петна от кафе и това се превърне в униформен оттенък. Това беше един от начините да скриеш нещо — да промениш природата на заобикалящата го среда. В това се прокрадваше някаква идея.

Гласът на Норис прекъсна размишленията му.

— И така, какво стана?

Кейстън примигна. На утринната светлина, която струеше през прозореца на Норис, плуваха прашинки.

— Ами, както знаеш, разполагаме с шепа хора, които са работили в екип с него на различни места. Затова се опитах да установя кое е последното оперативно назначение на нашия човек. Оказа се, че е било в Тайван. Въпросът е кой е бил контролиращият офицер? Защото финалният доклад би трябвало да носи оторизиращия подпис на контролиращия офицер. Лесно е да се досетиш, че офицерът би следвало да знае кой е Таркин, преди да стане Таркин. Може би той е човекът, който първоначално е вербувал Таркин.

— И кой се е подписал под доклада?

— Няма подпис. Оторизацията е кодирана. Псевдонимът на контролиращия офицер е Мимолетност.

— И кой е Мимолетност?

— Не можах да разбера.

— Работата ни щеше да е далеч по-лесна, ако ЦРУ разполагаше със самоличността на агентите от „Консулски операции“ — намусено рече Норис. — Скъпоценният им принцип на „разделение“ — това твърде често означава, че накрая сам си забождаш магарешката опашка в задника.

Кейстън се извърна и го погледна в очите.

— Както казах, не можах да разбера. Затова ти ще го разбереш. Искам да се обадиш на човека, който управлява Отряда за политическа стабилизация, Елън Уитфийлд, и да я попиташ директно. Ти си младши заместник-директор, ще трябва да ти обърне внимание.

— Мимолетност — повтори Норис. — Вече имам лошо предчувствие за това… — Той млъкна под смръщения поглед на Кейстън. — Само искам да кажа, че има много неизвестни. Както ти винаги изтъкваш, съществува разлика между риска и несигурността, нали?

— Ами, разбира се. Рискът е измерим. Несигурността, не. Едно е да знаеш, че шансовете нещо да се обърка са петдесет на петдесет. Съвсем друго е да не знаеш изобщо какви са шансовете.

— Значи е въпрос да знаеш какво не знаеш. И да не знаеш. — Норис си пое дълбоко дъх и се обърна към Кейстън. — Тревогата ми е, че сме в ситуация, в която дори не знаем колко много не знаем.

Когато Кейстън се върна в офиса си, той изпита нарастващо чувство за… ами предполагаше, че е несигурност. Ейдриън изглеждаше неуместно жизнерадостен, както обикновено, но в бюрото на Кейстън имаше нещо успокоително — химикалът и моливът бяха близо, но не се докосваха, тънката картонена папка се намираше на два инча от лявата им страна, мониторът на компютъра му беше идеално подравнен с ръба на бюрото му.

Кейстън тежко седна, а пръстите му замряха върху клавиатурата. Риск, несигурност, неведение: понятията избуяваха в съзнанието му като семена в леха.

— Ейдриън — внезапно викна той. — Имам керамична купа, пълна с бели и черни топчета.

— Така ли? — младежът предпазливо огледа кабинета на Кейстън.

— Преструвам се, че имам — измърмори счетоводителят.

— Супер.

— Знам, че точно половината топчета са черни, а половината бели. Имам хиляда топчета. Петстотин черни, петстотин бели. Ти ще извадиш едно от топчетата напосоки. Каква е случайността то да е черно?

— Ами, петдесет на петдесет?

— Сега да речем, че имам още една купа, отново пълна с множество топчета. В този случай знаеш, че купата съдържа само черни топчета, само бели топчета или и двете. Но това е всичко. Нямаш и представа дали повечето топчета са бели или черни. Може би всички топчета са черни. Може би всички топчета са бели. Може би са разделени по равно. Може би в купата има само едно топче. Може би са хиляда. Ти просто не знаеш.

— Значи този път съм невеж като прасе — отбеляза Ейдриън. — Освен факта, че в купата има черни или бели топчета, не знам нищо друго. Това ли е сделката?

— Именно. Кажи ми каква е вероятността да извадиш черно топче.

Ейдриън сбърчи гладкото си чело.

— Но как да знам какви са вероятностите? Може да са сто процента. Може да са нула процента. Може да са някъде по средата. — Той прокара ръка през гъстата си черна коса.

— Правилно. А ако ти трябваше да определиш вероятностите? Ще ми дадеш ли шанс десет към едно, че изваденото топче ще е черно? Сто към едно? Колко?

Младият мъж сви рамене.

— Бих казал… петдесет на петдесет, отново. Кейстън кимна.

— Така би казал всеки експерт. Трябва да се държиш по същия начин във втория случай, където не знаеш почти нищо, както при първия, където знаеш много неща. През двадесетте години на двадесети век един икономист, на име Франк Найт, обяснил разликата между „риск“ и „несигурност“. При риска, твърди той, можеш да опитомиш случайността с вероятности. При сигурността, казва, дори не знаеш какви са вероятностите. Но тъкмо там е работата. Както Фон Нойман и Моргенстерн са прозрели, дори неведението може да се измери количествено. Системите ни не биха могли да работят другояче.

— Това какво общо има с купата, наречена Таркин, господарю? — Обицата на езика му проблесна на флуоресцентната светлина.

Кейстън издаде някакъв звук между сумтене и смях. Той взе фотокопието на тайвански вестник, който беше включен в кафявото досие, пристигнало същата сутрин. Кейстън не можеше да го прочете, а превод нямаше.

— Предполагам, не знаеш китайски? — с надежда попита той.

— Нека да помисля. „Дим сум“ брои ли се?

— Извинявай, ти говореше корейски, нали? — поколеба се Кейстън.

— Нито дума — искрено отвърна Ейдриън.

— Родителите ти не бяха ли имигранти от Корея?

— Ами точно за това — усмихна се той. — Трябваше да се научат да казват „Оправи си стаята“ на английски. Доста време си спечелих по този начин.

— Разбирам.

— Съжалявам, че те разочаровам. Дори не харесвам кимчи14. Знам, че не е за вярване.

— Значи имаме поне едно нещо общо помежду си — сухо отвърна Кейстън.

Трябваше да се свършат много неща, а времето беше твърде кратко. Амблър вече не можеше да се обърне към хората на Фентън за материал — не и когато играеше двойна игра с тях. Находчивостта и приспособяването трябваше да заместят добре снабдения склад.

До късния следобед Амблър събираше необходимите му неща. Реши да приспособи тайния апартамент на генералния директор Дешен в примитивна работилница. Отвори три консерви супа и си осигури три цилиндрични парчета стомана. Облепи ги с каучуково лепило и тънък слой дунапрен — материал, който се използваше за всеки евтин радиочасовник. Оформи пакетчетата за кръвта от супертънки латексови презервативи и бутилка лепкава изкуствена кръв, която беше купил от магазин за маскировки на 9 улица.

Накрая усърдно извади капсулования заряд от няколко 0,284-инчови патрона, с които хората на Фентън го бяха снабдили. Беше по-трудно, отколкото очакваше. Гилзите „Лазерони“ затрудняваха изваждането на заряда, който беше на едно ниво с основата на патрона. Работеше с неподходящи инструменти, налагаше се да се задоволи с гаечни ключове и клещи, закупени от най-близкия железарски магазин. Ако извиеше ръба с твърде голям натиск, рискуваше да детонира фабрично заложената капсулована смес и да се нарани. Работата беше бавна, мъчителна. Капсулата съдържаше по-малко от зрънце капсулована смес; той трябваше да събере капсулите на четири патрона, за да създаде един работещ фишек.

Измина още час и половина, преди да завърши уреда — латексовия пакет с кръвта, залепен на върха на капсулования заряд, малката жица, която щеше да свърже с деветволтова батерия.

Когато Амблър се срещна с Лоръл в галерията на най-горния етаж на центъра „Помпиду“, вече бяха изминали часове, в които беше сглобявал реквизита на пиесата — театър на смъртта, който щеше да замести самата смърт.

В началото Лоръл посрещна подробните му обяснения със скептицизъм, но не след дълго забележителното й самообладание надделя. Но с плана имаше проблем, както ставаше все по-ясно, докато говореха. Тя също го прозря.

— Когато хората видят прострелян човек — каза тя, — веднага ще извикат линейка.

Амблър се намръщи; премисляше заседналата в главата му засечка.

— На едно медицинско лице ще му трябват две секунди да разбере какво става. Цялата постановка ще пропадне. А това не бива да се случи. — Трябваше да измисли решение или да зареже целия план. — Проклятие — каза той сам на себе си. — Ще се наложи да използваме собствена линейка. Да режисираме цялата работа напред във времето. Наеми шофьор някак.

— Някак? — повтори Лоръл. — Това да не е един от онези специални шпионски термини?

— Не ми помагаш, Лоръл — каза Амблър с тон, който се колебаеше между молбата и оплакването.

— Това е проблемът — отвърна тя. — Или може би решението. Трябва да ми позволиш да ти помогна. Аз ще я шофирам.

Стоманеният му поглед се стопи от възхищение. Не си направи труда да спори. Тя беше права. Това беше единственият начин. Двамата обсъдиха подробностите, докато се разхождаха на юг към Сена, хванати за ръце. Мъжът с тъмния костюм се беше появил отново. Беше важно да не изглеждат забързани; Фентън не биваше да заподозре какво планираха. Лоръл беше влязла в къщата на забавленията, както сама каза, но започваше да осъзнава, че за нея вече нямаше друга реалност. Щеше да се наложи да я превърне в свой дом, както го беше сторил той.

Амблър се обърна към нея, обви с поглед крехката й фигура, вълнистата й светлокафява коса, топлите й лешникови очи, като топази, обсипани със зелени пръски.

Всеки неин поглед, всеки въпрос, който задаваше, всеки нежен натиск върху дланта му, говореше, че тя му вярва и е готова да направи всичко, за което я помоли.

— Добре — каза тя. — Значи сега само остава да превземем някоя линейка.

Амблър с обич се взря в нея.

— Някой казвал ли ти е, че се учиш много бързо?

„Клиник дю Лувър“ беше елегантна постройка, която заемаше почти цяла пресечка — широки сводести прозорци на приземния етаж, редици по-малки двойни прозорци нагоре, големи светли камъни, преминаващи в малки светли тухли — и се намираше между Лувъра, главния музей на Париж, и „Ле Гранд Магазин дьо ла Самаритен“, главния търговски център на града. Отсреща, на северната страна, бе разположена църквата „Сен Жермен л’Оксероа“; на пресечка южно беше Ке дю Лувър, на стотина ярда от Пон Ньоф, който прекосяваше реката. Беше централно място, леснодостъпно от много посоки. Освен това беше идеалното място за търсене на линейки. Общинските правила изискваха винаги да има на разположение голям парк медицински автомобили — без да се споменава изобилието от специалисти за спешна помощ, — които далеч надвишаваха действителните нужди.

Амблър стоеше сам близо до болницата, налагайки си с усилие ледено спокойствие. Вдишваше теменужено-катранения аромат на влажния паваж, металния привкус на изгорели газове и по-слабата органична воня на кучешки екскременти, защото Париж беше град на любителите на кучета и все още лишен от закони, регулиращи изпражненията им. Сега беше време постановката да започне.

При сигнала на Амблър Лоръл закрачи към пазача, който стоеше в стъклена кабина на входа към гаража. Тя беше туристка, която се нуждаеше от упътване. Пазачът — непривлекателен мъж с остър нос и виненочервено петно по рождение върху оплешивяващата си глава — беше сам, с изключение на телефон, възстар компютър и тетрадка със спирала, в която отбелязваше пристигането и тръгването на автомобилите. Той я погледна предпазливо, но не враждебно. За човек, затворен по цял ден в малка будка, една красива жена едва ли беше нежелана гледка. Нейният френски беше оскъден, неговият английски също. Не след дълго тя започна да разгръща огромна карта на града и да му показва нещо.

Когато видимостта на грозноватия пазач бе ограничена от голямата почти акър улична карта, Амблър безшумно прескочи ниската автоматична пропускателна бариера и закрачи по бетонната рампа към горното ниво на гаража, където в спретната редица бяха строени линейки, боядисани в ослепително бяло, с оранжеви ленти и сини надписи. Повечето бяха големи и заоблени, със скъсени предни капаци и ниски до земята шасита. Това бяха резервни автомобили, които рядко се използваха, но очевидно редовно се миеха и поддържаха и искряха в бяло на сумрачната светлина. Амблър избра минилинейка, която изглеждаше най-старата от всички. Бързо разглоби ключалката. По-бавната работа беше да изпили един ключ, така че да отговаря на схемата на зъбците. Но десет минути по-късно ключът беше готов. Той го изпробва няколко пъти, уверен, че шумът на двигателя ще се изгуби сред шума на останалите автомобили в гаража и извън него.

Но задоволството му бързо избледня пред осъзнаването на трудностите, които предстояха. Твърде много неща можеха да се объркат.

Два часа по-късно в хотел „Бобур“ Амблър разглоби пушката ТЛ-7, като се погрижи всички части да са добре смазани и почистени. После отново я сглоби, с изключение на дулото. Със сгънат приклад пушката влизаше незабележимо в спортен сак. Той се преоблече в анцуг и маратонки, сякаш отиваше да спортува. Във фоайето махна на мъжа на рецепцията.

— Льо джогинг — каза с усмивка.

Служителят се разсмя и сви рамене. Беше очевидно какво си мислеше. Тези американци са побъркани по фитнеса.

— Ще се видим по-късно, мосю Мълвани.

Лоръл се присъедини към него няколко минути по-късно на площада пред центъра „Помпиду“ и двамата тихо и набързо прегледаха последователността от стъпките, които им предстояха, докато очите на Амблър безспирно оглеждаха околността с нарастваща бдителност. Нямаше нищо подозрително — поне нищо, което той можеше да забележи. Последователността на операцията беше установена; вече не можеше да бъде безопасно нарушена.

В пет без петнадесет Беноа Дешен се появи, както през повечето вечери, за да се разходи в Люксембургската градина — онзи прословут шестдесетакров редут на спокойствие и игри. Амблър го наблюдаваше през специалните си очила, улеснен от спокойните движения на генералния директор. Той изглеждаше потънал в мисли.

Веднъж някой беше казал на Амблър, че преди десетилетия членовете на Изгубеното поколение бяха ловили гълъби в Люксембургската градина, за да утолят мъчещия ги глад. Сега тук имаше повече деца, отколкото хора на изкуството. Градините, по най-добър френски маниер, бяха изкусно аранжирани, дърветата бяха наредени в геометрични схеми. Дори и през зимата децата можеха да се возят на поостарялата въртележка или да гледат куклен театър.

Тези сцени пробягваха през съзнанието на Амблър, без да оставят следа; той беше зает с разиграването на собствения си театър. Вече се беше уверил, че е забелязан от наблюдателите си, както се беше надявал; американецът с тъмния костюм се преструваше, че чете надписите в основата на разни статуи. На няколкостотин фута разстояние малка групичка облечени в джинси французи играеха вглъбено петанка, докато други се бяха прегърбили над шахматни дъски. Въпреки това паркът беше относително безлюден.

Дешен, провери с поглед Амблър, се движеше според инструкциите, с разтворено на вятъра палто, разкриващо бялата му риза. Той седна за малко на една пейка, загледан във фонтана, който работеше дори и през зимата. Денят беше безоблачен, а късното слънце хвърляше дълги сенки над празните лехи. Физикът потръпна.

Амблър се надяваше, че Дешен помни всички инструкции. Точно над пакетчетата с кръвта бялата му риза беше невидимо разрязана с бръснач, за да е сигурно, че когато миниатюрните експлозивни заряди се детонират, платът ще бъде надупчен.

— Запомни — беше предупредил той Дешен. — Когато фишеците избухнат, не прави нищо драматично. Забрави какво си гледал на сцената или във филмите. Не се хвърляй назад, не падай напред, не сгъвай ръце на гърдите си. Просто се отпусни леко на земята, сякаш си обзет от непреодолима сънливост. — Амблър знаеше, че макар металът да предпази Дешен от нараняване, човекът може силно да се стресне от миниатюрните експлозии; независимо от предпазните мерки, те щяха да са донякъде болезнени. Това беше добре — то щеше да направи реакцията му на „пушечните изстрели“ по-убедителна.

За Амблър бяха достатъчни няколко минути, за да открие мъжа с бинокъла, който наблюдаваше сцената от прозорец в една от елегантните жилищни постройки, издигащи се над градините. Мъжът виждаше само гърба на Дешен, но това беше достатъчно. Само друг професионалист можеше да се усъмни, че Амблър е нещо повече от спортуващ ентусиаст в анцуг, който се връща от тренировка с преметнат през рамото спортен сак. Амблър продължи да оглежда околността, докато не откри и брюнетката с късото палто. Сетне зачака развитието на събитията.

Те бяха публиката му, макар да не можеше да е сигурен, че няма и други. Амблър издебна миг, в който никой от околните не го гледаше, и изчезна безшумно във вечнозелените храсти на шестдесет ярда от фонтана, където нагласи пушката. Отново имаше чудесен изглед към Дешен. Той активира малката радиостанция, която носеше в сака си. Приближи микрофона до устата си и тихо заговори.

— Дешен. Ако ме чуваш, почеши ухото си. Секунда по-късно физикът го направи.

— Ще броя в обратен ред до пет. Когато стигна едно, стисни устройството в джоба си и затвори прекъсвача. Не се тревожи. Скоро всичко ще свърши. — Той се огледа. Млада жена мина близо до пейката и продължи. Друга групичка хора се приближаваше от около тридесет ярда. Те щяха да бъдат добри свидетели. Той вдигна пушката и позволи на цевта да се покаже с няколко инча от храстите. Искаше брюнетката на Фентън да я види. — Пет, четири, три, две, едно… — Стреля два пъти, а после и трети. Всяко натискане на спусъка бе придружено от отчетлив пукащ звук — звукът на пушка със заглушител. Бледа струйка дим излизаше от дулото; човешкото око не би било способно да различи факта, че от нея не беше изстрелян нито един куршум.

В съвършена последователност по ризата на Дешен бликна струя кръв, а после и още две. Дешен издаде силно сумтене — през телескопа Амблър видя смаяния поглед в очите му — и се строполи от пейката на студената земя. Кървавите изблици по бялата му риза бързо се разширяваха.

Мъжете, които играеха петанка, забелязаха случилото се и се втурнаха към тялото, а после, осъзнали опасността, се отдръпнаха назад. Амблър светкавично разглоби пушката и я прибра в сака си. Сетне зачака. В продължение на една дълга минута нищо не се случи. След това се разнесе сирената на линейка. Той извади бяла престилка от сака си и я облече. Лоръл спря линейката, както се бяха уговорили, и се спусна към тялото.

Амблър на свой ред изтича до линейката с развяваща се бяла престилка и сграбчи носилката. Отне му около тридесет секунди. Когато се присъедини към Лоръл, също облечена в бяла престилка, тя стоеше вцепенено и се взираше в Беноа Дешен пребледняла и онемяла.

— Мъртъв е — каза тя с треперещ глас.

— Точно така — отвърна Амблър и натовари тялото на носилката.

Нещо не беше наред.

— Не, искам да кажа, че наистина е мъртъв. — Лоръл го гледаше шокирана.

Амблър имаше чувството, че е нагълтал шепа лед. Не беше възможно.

Но тялото носеше сковаността, тежестта на смъртта.

— Трябва да го махнем оттук — измърмори Амблър, едва сега фокусирал очи върху покосения мъж. И я видя.

Изпод косата му се спускаше малка струйка кръв, а над нея имаше миниатюрен кръгъл участък сплъстени косми. Амблър опипа скалпа му с пръсти и усети, че го обзема пристъп на световъртеж. На няколко инча над челото на мъжа имаше дупка от малокалибрен куршум. Беше от онзи тип изстрели, които кървяха оскъдно и причиняваха незабавна смърт. Изстрел, който най-вероятно беше дошъл от горе, от неизброимите потенциални снайперистки гнезда. Някой, от някъде в парка или съседните сгради, беше прострелял главния оръжеен инспектор на ООН в главата.

Вцепенени, двамата вкараха тялото в линейката възможно най-бързо. Не можеха да го изоставят, защото фишеците щяха да издадат проваления замисъл на Амблър. Въпреки това беше минало твърде много време. Линейката вече беше привлякла група любопитни зяпачи. Амблър затвори задната врата и започна да съблича Дешен. Свали импровизираната жилетка със зарядите и избърса кървавата течност от гърдите му.

По вратата на линейката се разнесе силен тропот. Той вдигна поглед.

— Отворете вратата! Полиция!

Защо? Да не би някой от полицаите да желаеше да ги придружи до болницата? Това стандартна процедура ли беше? Не можеше да го позволи. Те бяха двама американци с труп в открадната линейка. Амблър бързо мина отпред и се покатери на шофьорското място. Двигателят все още работеше. Планът им беше да карат извън Париж до Булонския лес, където Дешен беше паркирал взета под наем кола. Сега нямаше смисъл от това. Но трябваше да отидат някъде. Той включи на скорост. Моментът не беше подходящ за разговор с френската жандармерия.

Амблър хвърли поглед към сцената зад тях в огледалото за обратно виждане. Един полицай крещеше ядосано в радиостанцията си. В края на парка, малко по-настрани от останалите, брюнетката говореше по мобилния си телефон. Амблър се надяваше, че тя докладва само за успешното извършване на мисията. Но после забеляза нещо отвъд рамото й, което вледени тялото му.

Там, на десет ярда зад агента на Фентън, сливащо се сред тълпа любопитни наблюдатели, се виждаше лице, което би искал да не познава. Китайско лице. Красив, дребен мъж.

Убиецът от хотел „Плаза“.

Глава 17

Вашингтон

Основната сграда на Държавния департамент на Съединените щати на улица 2201-С всъщност представляваше две съединени структури, едната завършена през 1939, а другата през 1961 — едната в началото на Втората световна война, а другата в края на студената война. Всяка организация има местна история, институционална памет, която се отглежда с любов сред стените й, макар и забравена извън тях. В Държавния департамент имаше аудитории и заседателни зали за публични събития, които носеха имената на починали значими личности — имаше например зала „Лой Хендерсън“, почитаща уважавания директор на близкоизточните и африканските въпроси от четиридесетте години, и голяма аудитория, наречена на Джон Фостър Дълес, държавен секретар по време на най-критичните години от студената война. Дълбоко във вътрешността на по-новата сграда обаче имаше обезопасени стаи за срещи, които не бяха удостоени с имена, а се различаваха чрез цифрови и азбучни обозначения. Най-сигурната от тези стаи носеше обозначение 0002А и един случаен посетител в мазето би си помислил, че се използва за склад на чистачките, като онези от двете й страни. Помещението се намираше в подземен коридор от сиви тухли, медни тръби, алуминиеви канализационни канали и голи луминесцентни лампи. На срещите там нямаше „почерпки“; човек не отиваше в някоя от обозначените с три нули зали, очаквайки да получи сладкиши, бисквити или сандвичи. Срещите там трябваше да се изтраят, а не да са приятни и всяко нещо, което можеше да ги удължи, трябваше да бъде избягвано.

Със сигурност предметът на тазсутрешната среща не доставяше удоволствие на никого.

Етан Закхайм, шефът на току-що събрания екип, огледа осемте души на масата за признаци на неизказано недоволство. Той беше предпазлив по отношение на „груповото мислене“ — на тенденцията на групите да влизат в крачка, да се съгласяват с единно тълкуване там, където самите данни бяха несигурни, неясни, двусмислени.

— Има ли някой тук, който се чувства уверен в преценките, които чухме досега? — попита той. Всички отвърнаха в знак на съгласие.

— Абигейл — каза Закхайм, обръщайки се към едра жена, облечена в риза с висока яка. — Ти уверена ли си в твоя прочит на разузнавателните сигнали?

Тя кимна, а напръсканият й с лак кафяв бретон остана неподвижен.

— Потвърдителни са — внимателно заяви тя, — но не заключителни. Но в комбинация с другите източници на данни повишават нивото на оценка.

— А твоят екип в „Изображения“, Рандал? — Той се обърна към слаб младеж с пепеляво лице и син блейзер, който седеше, прегърбил рамене.

— Потвърдиха го по двадесет различни начина — отвърна Рандал Денинг, експертът по изображения. — Автентичен е. Виждаме обекта, идентифициран от хората на Чандлър като Таркин, да пристига на летището в Монреал броени часове преди покушението над Солингер. Потвърдихме автентичността на видеозаписа от охранителните камери.

Рандал плъзна снимките от Монреал към Закхайм.

— Също като тази снимка от Люксембургската градина.

— Снимките могат да бъдат подвеждащи, нали? — вметна Закхайм.

— Въпросът не е само в снимките, а и във възможностите ни да ги тълкуваме. Компютрите, с които разполагаме, ни позволяват да откриваме важни детайли, невидими с просто око. Снимката съдържа информация за променящите се обекти, влезли в кадър — той потупа с флумастер долния край на снимката. — Чрез увеличение можем да видим, че около три сантиметра до чакълената пътека има тапа от бутилка „Орангина“. Предишния ден тапата не е била там.

Закхайм установи, че тропа с пръсти по масата.

— Това ми се струва недостатъчно като информация.

— „Остатъците“ е занаятчийският жаргон в моя отдел за този тип детайли. Точно това прави възможна археологията в реално време.

Закхайм го изгледа смразяващо.

— Предстои ни да предизвикаме нещо сериозно като инфаркт и също толкова необратимо. Трябва да съм сигурен, че сме заковали всеки детайл. Преди да се обяви, че за Таркин е издадена заповед „неспасяем“, трябва да сме сигурни, че няма да ни заварят неподготвени.

— Сигурността е възможна в гимназиалните учебници по аритметика — каза мъж със закръглен корем, сферична глава и големи очила с черни рамки. Името му беше Матю Уекслър, ветеран с двадесетгодишен стаж в Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. Беше грозноват мъж с немарлив външен вид. Освен това притежаваше внушителен интелект, сравняван с жътварски комбайн — той имаше свръхестествена способност да асимилира необятни количества сложна информация и да ги превръща в чист и ясен дестилат. Можеше да привежда данните в план за действие и не се страхуваше да взема решения. Във Вашингтон този вид интелект беше в недостиг, много се търсеше и се ценеше съответно. — Сигурността не съществува в истинския свят на вземане на решения. Ако чакахме пълната сигурност, всичките ни действия щяха да са неуместно закъснели и както старата поговорка ни напомня, „Да не решаваш значи да решаваш“. Човек не може да решава без информация. Но човек не може да чака, докато получи пълната информация. Между двете крайни спирки има наклон и процедурната цялост се състои в способността ни да изберем вярната точка на частичното знание.

Закхайм с усилие потисна раздразнението си. Откакто някой кръсти това кредо „Принципа на Уекслър“, анализаторът не пропускаше случай да го изрецитира.

— По твое мнение стигнали ли сме до този момент?

— По мое мнение — отвърна Уекслър — се намираме на безопасно разстояние отвъд него. — Той протегна ръце в потисната прозявка. — Също така бих искал да привлека вниманието на хората към въпросителните, които витаят над предишни негови назначения. Това е човек, който трябва да бъде спрян. Дискретно. Преди да компрометира работодателите си.

— Вярвам, че имаш предвид бившите му работодатели.

— Закхайм отново се обърна към младежа с пепелявото лице и синия блейзер. — Значи идентификацията е добра?

— Много — каза Рандал Денинг. — Както обсъждахме, Таркин е променил физиономията си чрез хирургически мерки…

— Типичният ход на отлъчил се агент — вметна Уекслър.

— Но основните фациални индекси са постоянни — продължи Денинг. — Не може да се промени разстоянието между орбиталните гнезда — очните кухини — или наклонът на супраорбиталния тилен отвор. Не може да се промени извивката на мандибулата и горната челюст, без да се разруши денталното разположение.

— Какво, по дяволите, се предполага, че означава това? — сопна се Закхайм.

Експертът по изображенията се огледа около себе си.

— Идеята е, че пластичната хирургия не може да докосва основната костна структура на черепа. Носът, бузите, брадичката — това са повърхностни изпъкналости. Системите за компютърна лицева идентификация могат да се настроят да ги игнорират и да се прицелят в онова, което не може да бъде променено. — Той подаде на Закхайм нова снимка. — Ако това е Таркин — изображението показваше мъж в средата на тридесетте, отличително бяло лице в тълпа от азиатци — значи и това е той. — Той почука с върха на химикалката си по фотографията на мъжа на монреалското летище.

Заместник-директорът на „Консулски операции“ Франклин Рунсиман не беше казал почти нищо на срещата. Той беше суров мъж с пронизващи сини очи, гъсти вежди, силни черти. Костюмът му изглеждаше скъп — сиво-син, изпъстрен с едва забележима по-бледа нишка. Сега седеше намръщен.

— Не виждам причина да отлагаме решението — най-накрая каза той.

Закхайм беше объркан, дори подразнен от решението на Рунсиман да присъства на заседанието; Закхайм беше натоварен със задачата да ръководи екипа, но присъствието на по-висш служител щеше само да подкопае авторитета му. Сега той хвърли на заместник-директора пълен с очакване поглед.

— Всички наши постове ще бъдат алармирани — каза мъжът от „Консулски операции“ с тътнещ глас. — Ще бъде назначен „екип за откриване и връщане“. — Той произнесе евфемизма с лека неприязън. — Залови или унищожи.

— Предлагам да включим и други агенции — каза Закхайм, стиснал челюст. — ФБР, ЦРУ.

Рунсиман бавно поклати глава.

— Ако се наложи, ще вербуваме наемници, но няма да привличаме американските ни колеги. Аз съм от старата школа. Винаги съм вярвал в принципа на самопоправката. — Той направи пауза и обърна пронизващия си поглед към Закхайм. — В „Консулски операции“ сами почистваме кофата си за боклук.

Глава 18

Париж

Кога се беше случило и какво точно се беше случило? Навсякъде дебнеха изненади. Една от тях беше самата Лоръл. Тя отново изживяваше ужасяващи мигове и въпреки това оставаше непроменена. Устойчивостта й беше забележителна, а и окуражителна. Близостта на смъртта само обостри емоциите, които вече дремеха в тях. Страхът беше една от тях, но имаше и други. Той откри, че все по-често започва да мисли в първо лице, множествено число — там, където някога винаги имаше аз, сега имаше ние. Това беше съставено от думи и погледи, от споделени емоции — както въодушевление, така и безнадеждност. От болка и отдих от болка. И от тих смях. Беше по-тънко от паяжина и Амблър не познаваше нищо по-силно.

Приличаше на малко чудо. Те създаваха нормалност там, където такава не съществуваше; разговаряха помежду си, сякаш се познаваха от години. Заспали в леглото — осъзна той предната нощ, — телата им се обгръщаха така естествено с нежно преплетени крайници, сякаш бяха създадени за това. Когато се сливаха в любовен акт, изпитваха блаженство, но на моменти имаше нещо по-неуловимо, нещо много подобно на райско спокойствие.

— Караш ме да се чувствам в безопасност — каза Лоръл, докато двамата лежаха под чаршафите. — Обидно ли е да ти кажат такова нещо?

— Не, макар че може да предизвика съдбата — отвърна Амблър с усмивка. Всъщност беше обмислял дали да не сменят хотела, но се отказа от тази идея — рисковете от регистрация на ново място превишаваха рисковете от оставането на старото.

— Но ти вече знаеше как се чувствам, нали? Амблър не отвърна.

— Странно е — продължи тя. — Имам чувството, че ти знаеш всичко за мен, макар че това е невъзможно.

Моя Ариадна, помисли си той. Моя красива Ариадна.

— Има факти, а има и истини. Аз не знам фактите. Но може би знам някои истини.

— Благодарение на начина, по който виждаш нещата. Сигурно караш някои хора да се чувстват неудобно. Онова усещане, че виждат през теб. — Тя направи пауза. — Предполагам, че и аз би трябвало да се чувствам по този начин. Сякаш ми се виждат бикините, но хиляда пъти по-лошо. Но аз не се чувствам така. И никога не съм се чувствала. Много е странно. Може би не ми пука, че бикините ми се виждат, когато съм около теб. Може би искам да ме виждаш точно каквато съм. Може би съм уморена от мъже, които виждат в мен само онова, което искат да видят. Да виждаш през мен е почти удоволствие.

— Има много неща за гледане и във външността ти — засмя се Амблър и я придърпа по-близо.

Тя отново преплете пръсти в неговите.

— Това ми напомня онова, което децата казват понякога, „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш…“ — На лицето й бавно изгря усмивка, сякаш се беше заразила от усмивката на Амблър. — Разкажи ми нещо за мен.

— Мисля, че си от най-чувствителните хора, които съм срещал някога — категорично заяви Амблър.

— Трябва да излизаш по-често — ухили се тя.

— Като момиче си била по-различна от останалите, нали? Може малко извън нещата. Не точно аутсайдер, но може би си имала способността да виждаш неща, които останалите не са забелязвали, включително и теб. Способността да… нали знаеш… да отдалечиш малко камерата.

Лоръл вече не се усмихваше. Сега тя го гледаше, хипнотизирана.

— Ти си грижовен човек, а също и откровен, но ти е трудно да допуснеш хората да опознаят истинската Лоръл Холанд. Когато все пак допуснеш някого до себе си, то е завинаги, поне що се отнася до теб. Лоялна си. Не се сприятеляваш лесно, но когато се сприятелиш, става бързо и връзката е стабилна, защото го правиш наистина, а не само за показ. Понякога може би ти се иска да завързваш лични приятелства по-лесно, да се плъзваш и изплъзваш от тях, както останалите хора го правят. — Амблър замълча. — Това смислено ли е за теб?

Тя безмълвно кимна.

— Ти си човек, на когото дълбоко можеш да се довериш. Не си светица, можеш да бъдеш и егоистка, можеш да проявяваш характер понякога и да се нахвърляш към хората, които са близо до теб. Но когато е необходимо, ти си там. Разбираш колко е важно да си добър приятел. За теб е важно да изглеждаш под самоконтрол, но не винаги се чувстваш по този начин. Това е почти усилие на волята, въпрос на дисциплина да бъдеш спокойна и да държиш ситуациите под контрол, което също така означава да държиш под контрол себе си.

Тя примигна, но не промълви и дума.

— Имало е моменти в миналото, когато си била твърде откровена в чувствата си — продължи Амблър. — Когато си усещала, че разкриваш твърде много от себе си. И това те е направило малко по-предпазлива, дори малко резервирана.

Лоръл дълбоко си пое дъх и колебливо го изпусна.

— Има само едно нещо, което пропусна или може би си твърде учтив, за да го споменеш — тихо каза тя. В гласа й имаше някаква уловка. Очите й бяха на сантиметри от неговите и той видя как зениците й се разширяват.

Амблър притисна устни в нейните и я прегърна в дълга, бавна прегръдка, която беше почти като любовен акт.

— Има неща, които не трябва да бъдат изказвани с думи — прошепна той след малко и усети, и знаеше, че топлината, която го обливаше, обливаше и нея — ярка, пламтяща, като зора, изгряла вътре в тях.

По-късно, докато лежаха заедно с лепкави от потта тела и чаршафи, оплетени в краката им, тя впери поглед в тавана и заговори.

— Баща ми беше ветеран от Виетнам — каза тя, като звучеше почти отнесено. — Мисля, че беше добър човек, но някак повреден, точно какъвто се оказа и съпругът ми. Може би смяташ, че съм била привлечена от този тип мъже, но не е така. Просто такъв ми беше жребият в живота.

— Биеше ли майка ти?

— Никога — остро отвърна тя. — Никога. Щеше да я загуби завинаги, ако само веднъж беше вдигнал ръка срещу нея, и го знаеше. Хората говорят за неконтролируеми гневни изблици. Много малко от тях са наистина неконтролируеми през цялото време. Приливът облизва брега, но не се излива над чувалите с пясък. Повечето хора имат някакви чували с пясък в живота си. Нещата, които не трябва да казваш, нещата, които не трябва да правиш. Баща ми е израснал в кравеферма и ако следваше инстинкта си, щеше да ме отгледа с ведро за мляко в ръка. Но той трябваше да издържа семейство. И беше изправен срещу определени икономически реалности. Затова израснах в индустриален квартал във Вирджиния, близо до Норфолк. Той работеше в електроцентрала, а майка ми беше администраторка в лекарски кабинет.

— Може би нещо те е привлякло към медицинската професия.

— Поне към покрайнините на медицинската професия. — Лоръл затвори очи за миг. — Мястото, където израснах, не беше нищо особено, но имаше добро училище, а това беше нещо, което ги интересуваше. Добра програма по изкуства. Смятаха, че ще бъде добра подготовка за мен. Мама много желаеше това. Може би твърде много. Виждаше се, че очаква повече от татко, отколкото той някога постигна. Постоянно му натякваше да поиска увеличение на заплатата, повишение. Накрая самата тя проведе разговор с някакви хора от електроцентралата — беше на продажба на печива в училище или друго такова събитие — и, ами тогава не го осъзнах веднага, те я накараха да разбере, че държат татко на работа едва ли не само от любезност. Службата му във Виетнам и подобни. Така че повишение определено не се предвиждаше. Мама малко се промени след това. Мисля, че в началото се натъжи, но после го прие професионално. Сякаш току-що беше изгубила надежди към него, но сама си беше постлала леглото и трябваше да лежи в него.

— Което й остави теб.

— Като бъдеща надежда? Аха. — В гласа й се прокрадна нотка на горчивина. — И когато спечелих първия си „Оскар“ и й благодарих пред милиард телевизионни зрители, мечтите й се изпълниха.

— Тя е мъртва, нали? — нежно попита Амблър. — И двамата са мъртви.

— Предполагам, че беше най-горда, когато ме видя в ролята на Мария в училищната постановка на „Уестсайдска история“ — каза Лоръл, а гласът й стана някак плътен. Амблър видя, че очите й плуват във влага. Тя се обърна към него, но в гласа й се усещаше дистанцията на спомените. — Все още чувам как татко свири и дюдюка, когато завесите се спуснаха, как тропа с крака. Случи се, когато се прибираха към къщи.

— Не е необходимо да говориш за това, Лоръл. Сълзите се стичаха по бузите й и мокреха възглавницата под главата й.

— На едно от кръстовищата имало заледен участък и един общински камион за боклук поднесъл на пътя, а татко просто не внимавал достатъчно, бил изпил две бири и двамата били щастливи. Той караше служебен пикап, натоварен с електрическо оборудване. Забили се в камиона. Пикапът спрял, но оборудването излетяло напред. Смазало ги и двамата. Останаха в кома в болницата два дни, а после и двамата си отидоха, умряха в един и същи час.

Тя плътно затвори очи, опитвайки се да преглътне сълзите си, борейки се да се овладее.

— Може би това ме промени. Може би не. Но то стана част от мен, разбираш ли? Капка диоксин в питейната вода.

Раната беше превързана и лекувана от времето, осъзна Амблър, но тя беше от типа рани, които никога нямаше да оздравеят напълно. Амблър също осъзна защо за нея беше важно той да знае. Тя искаше той да я познава, нуждаеше се той да познава нея — не само коя е, но и как се е превърнала в тази, която е. Тя копнееше да сподели с него самата си идентичност. Това беше идентичност, съставена от стотици хиляди мозаечни плочки, стотици хиляди случки и спомени и все пак оставаше неделима, единна, безспорна. Цялост, която оставаше нейна… не, цялост, която беше самата тя.

Амблър усети кипящо чувство на нещо, което не разпозна веднага като завист.

Беше ли възможно да се радваш на защита, без да страдаш от изолация? Това беше нещо като парадокс, помисли си президентът Лю Ан. Несъмнено градът сред града, Джуннанхай, често сякаш го изолираше. Като императора Канси в разкошното му пленничество президентът се питаше дали не обитава позлатена или поне лакирана клетка. Но би било егоистично да не предприеме елементарни предпазни мерки — залогът беше голям, по-голям от личния му живот. По същата причина обаче той никога нямаше да се съгласи на осакатяващото предложение да се откаже от международни появи, каквато беше предстоящото му участие на Световния икономически форум. Ако се вслушваше в съветите на страха, щеше да изгуби движещата сила, необходима за успеха на реформите му. Очите на президента се зареяха през прозореца. През зимата Северното и Южното езеро изглеждаха изцъклени, угаснали като очите на посечен гигант, помисли си Лю Ан. Караха го да потръпва; познатата гледка не успяваше да притъпи зловещия пулс на историята.

Но най-важната грижа беше сигурността на плановете му — наследството му, — а не на живота му. Би било глупаво решение да пожертва първото върху олтара на второто. Ако смъртта му щеше да възвести новата ера на свобода и демокрация, която така разпалено желаеше, той се надяваше да има физическия кураж да я посрещне. В момента обаче изглеждаше, че продължаващото му съществуване бе по-вероятно да подсигури тази мечта — той се надяваше, че тази вяра не беше просто суета. Освен това, ако се поддадеше на суетата, винаги имаше jiaohua de nongmin, който да го вкара в правия път. Всеки се страхуваше от острия език на лукавия селянин — особено остър, казваха някои шегобийци, заради дългите години, през които си го беше прехапвал, — но jiaohua de nongmin вече не се страхуваше от никого.

Младият президент огледа познатите лица, които се бяха събрали около черната полирана маса — познати лица, осеяни с познати бръчки на притеснения.

Чао Тан от Второ бюро към Министерство на държавната сигурност изглеждаше особено унил тази сутрин.

— Имаме нови разузнавателни данни — каза той.

— Верни или просто нови? — весело попита Лю Ан.

— Опасявам се, че и двете. — Другарят Чао не беше в шеговито настроение, но пък това си беше типично за него. Той извади няколко фотографии от тънка кожена папка и ги показа на Лю Ан, преди да ги раздаде на останалите.

— Ето го мъжа, когото наричат Таркин — каза другарят Чао. — В Канада, на срещата на Г-7 преди няколко дни. Вижте часа, отбелязан на тази снимка. Само няколко минути по-рано беше убит член на Европейската делегация. Курт Солингер. Наш приятел, ако говорим икономически, човек, който работеше здраво върху икономическо споразумение, което щеше да улесни търговията между нашата страна и Европейския съюз.

Мъжът с учтив глас, който стоеше отляво на Лю Ан, негов специален съветник по въпросите на националната сигурност, мрачно поклати глава.

— Когато горската сова убие пилето, добрият фермер трябва да вдигне оръжие срещу горската сова.

— Мислех, че горските сови са изчезнал вид — кисело каза президентът.

— Не напълно, но скоро ще изчезнат, ако не се вземат мерки. Това е общото между вас — изсумтя Уан Цай, възрастният, пиперлив ментор на президента, а големите му очи примигнаха зад чифт очила с телени рамки.

— А ето и още една фотография на Таркин — продължи другарят Чао. — Заснета в Люксембургската градина в Париж, минути преди да бъде застрелян генералният директор на МААЕ, Беноа Дешен. Доктор Дешен, както се оказа, е подготвял оръжейно инспекционен доклад, който е щял да изчисти лъжливите слухове, че допринасяме към разпространението на ядрено оръжие.

Учтивият съветник по сигурността придоби още по-депресиран вид.

— Ето един убиец, който държи в ръцете си бъдещата сигурност на самия Китай.

— Жизненоважният въпрос — каза Лю Ан — е защо?

— Това е оптимистично. Жизненоважният въпрос по-скоро би бил, кога? — Другарят Чао постави две снимки на Таркин една до друга. — Това е увеличен образ на Таркин, заснет при инцидента в Чанхуа. Ето го отново в Канада.

— Но това са различни мъже — учуди се президентът.

— Не — заяви другарят Чао. — Нашите анализатори проучиха изображенията за онези аспекти на физиономията, които не могат да бъдат променяни — разстоянието между очите, разстоянието от очите до устата и така нататък — и стигнаха до заключението, че това е един и същи човек. Променил е външния си вид, очевидно в опит да заблуди враговете си. Някои доклади твърдят, че си е направил пластична хирургия и се е отцепил. Други доклади настояват, че продължава да работи за собственото си правителство.

— Има много начини да работиш за собственото си правителство — сурово отсече лукавият селянин.

Президентът Лю Ан погледна часовника си. — Оценявам новата информация, господа. Но не мога да закъснявам за срещата си с Индустриалния комитет. Не го приемат много добре. — Той стана и се извини с малък поклон.

Срещата обаче продължи.

— Да се върнем към въпроса на президента — каза Уан Цай. — Не трябва да го отхвърляме с лека ръка. Доста просто е. Защо?

— Защо наистина е важен въпрос — каза белокосият мъж, известен като лукавия селянин, и се обърна към другаря Чао. — И по-точно, защо убиецът е все още жив? Когато се срещнахме последния път, ти каза, че си взел мерки.

— Може би той е дори по-лукав от теб — кротко отвърна другарят Чао.

14-и район, който се простираше по продължение на булевард „Монпарнас“, някога беше предпочитан от американската общност в Париж. Но Амблър се съмняваше, че това е била причината Фентън да избере района за тайната си квартира или поне за една от тайните си квартири, защото Амблър подозираше, че той има много такива. През обичайния лабиринт от еднопосочни улици пътните артерии отвеждаха безспирния поток на трафика към „Орли“ и южните индустриални зони. Протестиращите — вид, който беше така определящ за Париж, както бездомните за Ню Йорк — отдавна си бяха харесали „Данфер Рошеро“, на кръстовището на двете главни улици. Но дори и не толкова натоварените отсечки предлагаха разнообразие от ресторантчета, нощни клубове и кафенета. Човек трябваше да навлезе по-навътре в квартала, преди да стигне до притихналите жилищни кътчета. Улица „Пуленк“ №45 беше в едно такова място. Фентън беше дал адреса на Амблър при срещата им в Монреал. На този адрес Амблър трябваше да докладва след изпълнението на мисията „Дешен“. След единственото му посещение в регионалния клон на Стратегически решения, той вече беше забранена територия за него.

Улица „Пуленк“ №45 впечатляваше единствено с неугледността си. Постройката можеше да бъде взета за кабинет на местен оптик или зъболекар. На прозорците на преддверието се виждаха мръсни венециански щори, по другите прозорци увивни растения висяха от декоративни кашпи в безплоден опит да се създаде ведро настроение.

Амблър позвъни и изчака почти минута, през която без съмнение лицето му се проверяваше или през шпионката, или чрез скрита камера. Тихо жужене съобщи, че вратата е отворена. Той завъртя топката на бравата и влезе в застлано с килим фоайе. В коридора не се виждаше никой. Тясното стълбище отдясно беше покрито със скъпа на вид пътека, прикрепена към пода с месингови пръчки в ъгъла на всяко стъпало. През интеркома близо до основата на стълбището се разнесе глас — гласът на Фентън, чийто баритон звучеше някак тенекиено през малките високоговорители.

— Долу съм. В края на коридора.

Амблър мина през отключена врата и слезе надолу по друго тясно стълбище. Там видя затворена двукрила врата и почука.

Пол Фентън му отвори и го въведе в стая, която приличаше на кабинет на учен. Всяка възможна повърхност беше отрупана с книги. Не от онзи тип, който беше за декор, а такива, които се използваха — оръфани, изтъркани, някои избелели от времето.

— Седни — безцеремонно му каза Фентън. Посочи му табуретка на колелца, а той седна на сгъваем метален стол.

— Харесва ми какво си направил от това място — каза Амблър. Чувстваше се странно спокоен. Линейката беше прибрана в автоматична паркинг клетка; когато се върнаха в хотел „Бобур“, никой не им обърна внимание. Просто така и двамата се бяха потопили в нормалния свят. Сега, влязъл в леко озадачаващата го империя на милиардера, Амблър се чувстваше някак вцепенен.

— Смееш се — отвърна Фентън, — но това е почти съвършено копие на офиса на Пиер дю Пре в Колеж дьо Франс. Горе има почти съвършено копие на зъболекарски кабинет от Монпарнас. Могат да послужат за филмов декор. Накарах двама от нашите техници да го направят само за да видя дали наистина може да се направи. Не беше лесно.

— Казват, че две глави мислят по-добре от една — рече Амблър, като се въртеше бавно на табуретката си. — А ти сигурно смяташ, че два чифта ръце работят по-добре от един.

— Това пък какво значи?

Амблър погледна богаташа в очите с обиграно равнодушие.

— Просто се изненадах, че си решил да разположиш втори стрелец в Люксембургската градина, и то без да ми кажеш. Може би си го считал за подкрепление, но по мое мнение този ход е оперативно неразумен. Можех да очистя човека ти погрешка. Да го идентифицирам погрешно като враг.

— Не те разбирам — учуди се Фентън и на лицето му се изписа въпросително изражение.

Амблър се наведе към него.

— Само казвам, че не работя с подкрепления, когато не знам за тях.

— Какви подкрепления?

Амблър изучаващо огледа лицето му за следа от лицемерие, за най-лекото трепване от напрежение. Нямаше нищо такова.

— А онзи китайски джентълмен…

— Какъв китайски джентълмен? — прекъсна го невъзмутимо Фентън.

Амблър направи пауза.

— Нямаш и представа за какво говоря, нали? — каза той накрая.

— Опасявам се, че не. Имаше ли някой друг на рандевуто, Таркин? Нещо, за което трябва да се тревожа? Ако имаш причина да подозираш пропуск в сигурността ни, аз трябва да знам.

— Повярвай ми, ако беше така, ти щеше да научиш първи — гладко отвърна американският агент. — Не, няма нищо такова. Оценявам нуждата ти да имаш наблюдатели на място.

— Но това е стандартен протокол — запротестира Фентън.

— Няма проблем. В операциите на Отряда за политическа стабилизация обикновено познавах пълния екип, но това беше тогава. Прости на старото куче, че е твърде предпазливо. Наистина няма за какво да се безпокоиш.

— Добре — отвърна Фентън. Успехът му се базираше върху способността му да стеснява фокуса, което означаваше, че не си позволяваше да се разсейва от подробности, които оценяваше като неуместни. — За момент се притесних за теб. Но ти се показа достоен за репутацията си. Много съм доволен. Ти свърши работата, и то бързо и чисто. Прояви находчивост, бързи реакции, високи умения за вземане на решения. От голяма величина си. Всъщност мисля, че имаш бъдеще във вътрешния ми кръг. На върха на организационната диаграма. Напомням ти, че в ГСР няма служители зад бюро. Хората, които имат птичи поглед над всичко, трябва сами да бъдат грабливи птици. Такава е моята философия. — Той спря и вдигна ръка. — Но не съм забравил предишния ни разговор. Има някои неща, които искаш да узнаеш. Казах ти, че имаш могъщи врагове и могъщи приятели. И се оказва, че съм прав. Говорих с основния ми партньор в Държавния департамент.

— И?

— Очевидно има някаква история за разказване, но не искат да ми я разкажат. Въпрос на разделяне на информацията, в което няма нищо лошо — аз уважавам този принцип. Добрата новина е, че партньорът ми се съгласи на лична среща с теб, на която ще те информира изцяло. Ще я уредим възможно най-скоро. Може би дори тук.

— Кой е партньорът ти?

— Обещах да не казвам. Не още. Едно нещо, което ще научиш за мен, Таркин, е, че съм мъж на думата си.

— И аз те призовавам да държиш на нея — сопна се Амблър. — По дяволите, Фентън, казах ти, че искам да ми платиш със знания. Мислиш ли, че мога да приема такова левашко извинение?

Червендалестото лице на Фентън се зачерви още повече.

— Не съм такъв, Таркин — твърдо отсече той. — Партньорът ми много иска да се срещнете. А сега дори повече. Въпрос на броени дни е. И междувременно няма да си клатиш краката. Знам, че оперативен агент като теб сигурно изгаря от нетърпение да се върне на работа. На този етап няма назначение, което не бих ти поверил. Не много неща на този свят са толкова добри, колкото ги рекламират. Но ти си такъв, Таркин. Такъв си.

— Какво мога да кажа? — неутрално отвърна Амблър. Нишката на Ариадна. Открий накъде води.

— Имам един истински вълнуващ проект за теб. Но не си приготвяй ските още. Имаме още само една задача за теб тук.

— Още една?

— Човек, който наистина трябва да се убие — каза Фентън. — Извини ме за директните думи. Но този е малко коварен.

— Коварен — повтори агентът.

— Какво да ти кажа. „Консулски операции“ вече са издали заповед „неспасяем“ за него. Вкарали са най-добрите си хора в това. Но когато се стигне до истински действия, винаги опират до мен. Защото не могат да оставят нищо на случайността. Включете Фентън и резултатите са гарантирани. И сега аз вкарвам най-доброто, което имам. И това означава теб.

— Разкажи ми повече за мишената.

— Говорим за човек с първокласни умения, обучен до съвършенство. Първокласен агент под прикритие, който е станал малко лош.

— Звучи ми като неприятности.

— Можеш да се обзаложиш. Най-лошото, което би могло да се предполага.

— Кой е? — простичко попита Амблър.

— Социопат, който има тонове правителствено разузнаване в главата си заради опита си в оперативната работа и в офиса. — По израза на Фентън личеше, че е сериозно разтревожен. — Знания от първа ръка за всевъзможни правителствени тайни, кодове за достъп, оперативни процедури, каквото се сетиш. И е напълно полудял. Всеки ден, в който този тип си поема въздух, е ден, в който страната ни е в риск.

— Благодаря ти за обобщението. Но имам нужда от име за начало.

— Разбира се — каза Фентън. — Името на обекта е Харисън Амблър.

Оперативният агент пребледня. Фентън повдигна вежди.

— Познаваш ли го?

Амблър се мъчеше да диша нормално.

— Да кажем само, че имаме обща история.