Предупреждението на Амблър

Глава 19

Ленгли, Вирджиния

Клейтън Кейстън се върна към досието на пациента, което беше пристигнало същата сутрин, като огледа набързо цветното копие на малката фотография. Красиво, но незабележително лице, с нещо почти жестоко в острата правилност на чертите. Но Кейстън не отдели много време на образа. Някои следователи обичаха да слагат „лице“ на обекта, който проучваха, но той не беше от тях. Дигитални подписи, схеми на плащания — тези неща бяха много по-разкриващи, отколкото условните подробности на онова, което човек вече знаеше — че въпросният обект има две очи, нос и уста.

— Ейдриън? — извика той.

— Да, Шифу — отвърна Ейдриън, притиснал длани една към друга в умолителен жест на шеговита почит. Шифу, беше научил Кейстън, означаваше „инструктор“ и беше почетно звание, използвано във филмите за бойни изкуства. Младежът имаше любопитно чувство за хумор, замисли се Кейстън.

— Имаме ли напредък със списъка на персонала от отделение 4-З?

— Не — заяви Ейдриън. — Но получихте искания 1133А, нали?

— Да, наистина. Впечатлен съм от експедитивността.

— Плюс това видяхте, че се добрах и до истинско копие от досието на пациента с истинска негова снимка.

— Така е.

— Що се отнася до списъците на персонала, ами… казаха ми, че сега ги обновяват.

— Ще вземем каквото имат.

— И аз това им казах. Но не стана. — Ейдриън замислено прехапа долната си устна, а златната му обица просветна на флуоресцентната светлина. — Трябва да отбележа, че не е лесно. Заклевам се, те буквално заковават с летви прозорците.

Кейстън вдигна вежди с престорена критичност.

— Буквално буквално или фигуративно буквално?

— Не се тревожете, не съм се предал.

Кейстън поклати глава, усмивката му се стопи и той се облегна назад на стола си. Безпокойството му нарастваше. Данните, които получаваше, сякаш бяха предварително сдъвкани. Подготвени. Сякаш бяха предназначени за очи като неговите. Предоставяше се нова и нова информация за Таркин — касаеща назначенията му като член на Отряда за политическа стабилизация към „Консулски операции“. Но нямаше и троха по отношение на цивилната идентичност на Таркин. И абсолютно нищичко по въпроса как е бил задържан в заведението на остров Париш. При нормални обстоятелства този процес включваше огромна писмена работа. Но по някаква причина документите, касаещи затварянето на Таркин, не бяха налице. Остров Париш беше строго охранявано правителствено заведение; разполагаше с подробни досиета на всеки служител. Въпреки това всеки негов опит да проникне до личните досиета в отделението беше осуетяван. Кейстън се съмняваше, че чиновниците са съучастници; той дори се съмняваше, че колегите му в Държавния департамент биха се осмелили да възпрепятстват разследването му. Но това означаваше, че блокиращият агент или агенти бяха на съвсем друго ниво — или по-ниско, под радара, или по-високо, над разследващи действия.

Това беше наистина неприятно.

Телефонът на Кейстън изчурулика с двойния звън на вътрешно обаждане. От другата страна на линията беше Кейлъб Норис. Гласът му не звучеше радостно. Кейстън трябваше да го посети незабавно.

Когато Кейстън влезе в кабинета на младши заместник-директора по разузнаването, Норис изглеждаше също така навъсен, както звучеше по телефона.

Той скръсти мускулестите си ръце на гърдите си. Изпод ръкавите му стърчаха туфи черни косми, а широкото му лице беше разстроено.

— Вест от върха. Трябва да прекратим това разследване.

— Норис не поглеждаше Кейстън в очите, докато говореше. — Това е.

— Какви ги говориш? — Кейстън се опита да овладее изненадата си.

— Работата е там, че е имало комуникация на високо ниво между Държавния департамент и директора на ЦРУ — каза Норис. Челото му бе мокро от пот и лъщеше на косото следобедно слънце. — И съобщението, което получихме, гласи, че разследването ни пречи на текуща операция със специално ниво на достъп.

— И какви са детайлите на тази операция?

Норис сви рамене. Лицето му притъмня от смесица между раздразнение и отвращение, които не бяха насочени към Кейстън.

— Специално ниво на достъп, нали така. Не ни е поверена такава информация — някак смутено обясни той. — Казват, че Таркин е в Париж. Щели да го приберат от там.

— Да го приберат или да го очистят?

— Кой, по дяволите, може да каже? Сякаш се е затръшнала врата. Не знам нищичко друго.

— Правилният отговор на безчинството — каза Кейстън — е да безчинстваш.

— Проклятие, Клей. Нямаме избор в тази ситуация. Това не е игра. Самият директор на Централното разузнаване казва ръцете долу или ще хвърчат глави. Чуваш ли ме? Самият директор.

— Този кучи син не прави разлика между полином и полип — изсумтя Кейстън. — Това не е редно.

— Знам, че не е редно. Проклета игра на институционална власт. Никой в разузнавателното общество не иска да признае първенството на Централното разузнаване. И докато получаваме подкрепа от главнокомандващия на армията и Сената, положението няма да се промени.

— Наистина не обичам да ме прекъсват — настоя Кейстън. — Когато започна едно разследване…

Норис го изгледа вбесен.

— Какво мислиш ти, какво мисля аз — това е най-малкият проблем. На карта са заложени процедурните принципи. Но работата е там, че заместник-директорът се е огънал, директорът на Централното разузнаване е взел своето решение, а нашата задача е да влезем в строя.

Кейстън остана безмълвен дълго време.

— Не намираш ли цялото това нещо за необичайно?

— Ами, да — Норис ядосан крачеше из стаята.

— По дяволите, необичайно е — каза Кейстън. — Хич не ми харесва.

— Нито пък на мен. Но каква е разликата? Ти затваряш книгите и аз също. После изгаряме книгите. И забравяме, че някога сме ги отваряли. Това е заповед.

— Необичайно — повтори Кейстън.

— Клей, трябва да избираш битките си — каза Норис с пораженчески тон.

— Не си ли забелязал — отвърна счетоводителят, — че винаги битките избират теб?

Той се завъртя на пети и излезе от кабинета на Норис.

Кейстън мрачно продължи да разсъждава, когато се върна в стаята си. Може би една необичайност заслужаваше друга такава. Очите му се стрелнаха от документите по бюрото му към онези върху далеч по-неподреденото бюро на Ейдриън, а колелцата в главата му не спираха да се въртят.

Казват, че Таркин е в Париж. Щели да го приберат от там.

Извади жълт бележник и започна да прави списък. Пептобисмол. Ибупрофен. Маалокс. Имодиум. Не можеше да пътува без такива медицински предпазни мерки. Той потръпна пред перспективата да се качи в самолет. Проблемът не беше във височината, страха от катастрофа или клаустрофобията от затвореното пространство. Проблемът беше в перспективата да диша в безкрайно превъртащия се дъх на останалите пасажери… някои от които спокойно можеха да имат туберкулоза или някаква друга въздушнопреносима микобактериална инфекция. Цялата работа беше толкова нехигиенична. Можеше да му се падне място, от което стюардесата беше забърсала надве-натри повърнато от по-рано през деня. Чревни паразити се спотайваха във всеки процеп. Щяха да им раздадат одеяла, а заедно с тях и гъмжащи от паразити косми, залепени към материята от статично електричество.

Имаше справочник на болестите в най-долното чекмедже на бюрото си и едва се въздържаше да не започне да прелиства показалеца.

Той шумно издиша, а чувството му за ужас се задълбочи.

Веднъж щом пристигнеше, трябваше да се справя с отвратителната чуждестранна храна. Франция имаше собствен поменик от ужасии; нямаше как да го избегне. Охлюви. Жабешки бутчета. Мухлясали сирена. Раздутите черни дробове на угоявани насила гъски. Не знаеше езика; комуникационните проблеми щяха да са постоянна заплаха. Можеше да си поръча пиле и вместо това да получи плътта на някое гнусно същество, което просто имаше вкус на пиле. В омаломощено състояние от евентуалната туберкулоза такива злополуки щяха да му струват скъпо.

Кейстън потрепери. Поемаше непосилно тежък товар.

Никога не би го направил, ако не беше уверен, че залогът е твърде голям.

Той отново отвори химикалката си и продължи да си води бележки.

Най-накрая, когато вече беше изписал целия първи лист със спретнатия си почерк, той вдигна очи и мъчително преглътна.

— Ейдриън, ще пътувам. До Париж. На почивка. — Опитваше се обзелият го ужас да не се прокрадва в гласа му.

— Това е супер — заяви Ейдриън с неуместен ентусиазъм. — Седмица или две?

— Така мисля — отвърна Кейстън. — Какъв багаж се носи обикновено при такова пътуване?

— Това подвеждащ въпрос ли е? — попита Ейдриън.

— Дори и да е така, подвеждането не е за теб. Ейдриън замислено сви устни.

— А вие какъв багаж си вземате обикновено на почивка?

— Аз не ходя на почивки — категорично отвърна Кейстън.

— Ами, в такъв случай, когато пътувате.

— Мразя да пътувам. Никога не пътувам. Освен за да взема децата от летен лагер. Това брои ли се?

— Не — каза Ейдриън. — Не мисля, че се брои. Но в Париж ще бъде страхотно. Ще си прекарате невероятно.

— Доста се съмнявам.

— Тогава защо отивате?

— Казах ти, Ейдриън. — Последва механично разтягане на устните в озъбена усмивка. — На почивка. Няма нищо общо с работата. Няма нищо общо с нашето разследване, което, както току-що официално ми съобщиха, се прекратява.

Лицето на Ейдриън се озари в разбиране.

— Трябва да намирате това за… необичайно.

— Силно.

— На границата с аномалията.

— До голяма степен.

— Имате ли някакви инструкции за мен? — Ейдриън размаха автоматична писалка. — Шифу? — Очите му искряха от вълнение.

— Да, имам няколко, като стана дума. — Кейстън си позволи кратка усмивка, докато се облягаше назад на стола си. — Слушай ме добре, млади ученико.

Глава 20

Париж

В продължение на няколкостотин ярда от „Плас дьо ла Конкорд“, улица „Сен Флорентен“ бе застроена с елегантни постройки с фини балкони, с орнаменти от ковано желязо, които украсяваха високите многокрилни прозорци. Червени навеси заслоняваха витрините на изискани книжарници и парфюмерии, които се редуваха с представителствата на чуждестранни администрации. Включително и онази на улица „Сен Флорентен“ №2. Там се намираше консулската служба на Посолството на САЩ — последното място, където Амблър можеше да се появи. Но именно в тази уж безразсъдна постъпка се криеше основната причина за решението му.

След случилото се в Люксембургската градина Амблър не се съмняваше, че представителствата на „Консулски операции“ тук и по света щяха да бъдат нащрек за Таркин. Колкото и парадоксално да е, това беше ситуация, която можеше да използва.

Донякъде беше въпрос на увереност какво точно търсиш, а Амблър знаеше много добре. Той знаеше, че чиновническите услуги, предлагани от консулската служба на улица „Сен Флорентен“ №2, са идеално прикритие за пункта на „Консулски операции“. Злочести американски туристи с изгубени паспорти се редяха на опашки на приземния етаж и попълваха формуляри, раздавани от чиновник, който имаше вид на погребален агент. Що се отнасяше до чужденците, никой не трябваше да се обнадеждава. Молбите за визи се обработваха със скоростта на охлюв, страдащ от Паркинсон.

Никой от посетителите или редовните служители не се и замисляше какво се случваше на горните етажи; защо те настояваха за отделна служба по почистването от тази, наета от визовите и паспортни отдели, защо използваха отделни входове и изходи. Горните етажи: „Консулски операции“, сектор Париж. Царство, в което, както новата информация от Фентън беше потвърдила, един бивш агент под прикритие, наречен Таркин, имаше издадена заповед „неспасяем“.

Щеше да се опита да влезе в бърлогата на лъва — но само ако беше сигурен, че лъвът не е там.

Въпросният лъв се казваше Кийт Левалски, пълен мъж на шестдесет години, който управляваше парижкия сектор на „Консулски операции“ с железен юмрук и ниво на параноя, което повече би подхождало на Москва в средата на двадесети век, отколкото на съвременна Западна Европа. Чувствата на негодувание и дори презрение, които Левалски вдъхваше сред подчинените си, му бяха напълно безразлични; онези, на които той докладваше, гледаха на него като на солиден мениджър с досие, в което липсваха значителни провали. Беше се издигнал дотам, докъдето желаеше, и питаеше по-големи амбиции. Амблър го познаваше само по репутация, но тази репутация беше застрашителна и Амблър нямаше намерение да я изпитва на собствен гръб.

Всичко беше в ръцете на Лоръл.

Дали не беше допуснал грешка — поставяше ли я в опасност? Но не можеше да измисли друг начин, за да извърши онова, което му беше необходимо.

Той се настани в близкото кафене и погледна часовника си. Ако Лоръл беше успяла, резултатите трябваше да проличат всеки момент.

А ако се беше провалила? Заля го вълна студен страх.

Инструкциите, които й даде, бяха подробни и тя ги беше запомнила изцяло. Но тя не беше професионалист, дали можеше да импровизира, да се справи с неочакваното?

Ако всичко беше протекло според плана, тя вече щеше да се е обадила от американското посолство на авеню „Габриел“ №2. Амблър би го направил сам, но не можеше да поеме риска, в случай че телефонната централа на консулството беше оборудвана с гласови анализатори. Но дали тя беше успяла да го стори?

Бяха обсъдили различни сценарии, различен претекст, различни евентуалности. Тя трябваше да се представи на отдела „Връзки с обществеността“ като лична асистентка на известен музеен куратор, включен в международната програма „Партньорство между музеите“, който я беше изпратил да получи графика за предстоящо събитие. Претекстът беше толкова прост и незапомнящ се. Беше достатъчно лесно да съберат правдоподобни подробности от уебстраницата на посолството. Освен това Амблър разчиташе на факта, че отделът на посолството по културните въпроси беше дезорганизиран до степен на дисфункционалност. Служителите непрекъснато застъпваха дейностите си, редовно дублираха или напълно забравяха разни административни задачи. Асистентката на куратора най-вероятно щеше да бъде изпратена на четвъртия етаж, докато се изясни очевидната грешка в комуникациите. По време на престоя си там тя щеше да помоли да използва някой телефон, за да се обади на шефа си и да му обясни объркването.

После инструкциите й бяха да набере номера, предоставен й от Амблър, и използвайки специалния жаргон, както той я беше подготвил, да извика спешно Кийт Левалски. В посолството беше пристигнал високопоставен представител на Държавния департамент от Вашингтон, който желаеше незабавна среща с господин Левалски. Телефонната централа на консулството щеше да удостовери автентичността на обаждането, като произлизащо от американското посолство; използваните специални думи и фрази щяха да предадат спешността.

Задачата на Лоръл не изискваше много актьорска игра, но изискваше огромна прецизност. Можеше ли да го направи? Беше ли го направила?

Амблър отново погледна часовника си, опитвайки се да не мисли за всички неща, които биха могли да се объркат. Пет минути по-късно, докато наблюдаваше как застаряващият, дебел бюрократ излиза забързано от консулството и се шмугва в лимузина, той почувства облекчение. Тя го беше направила.

А той дали щеше да се справи?

Още щом лимузината зави зад ъгъла, Амблър закрачи към сградата с вид на изтощен, но решителен човек.

— Молби за паспорти наляво, молби за виза надясно — посрещна го отегчен мъж в униформа. Той седеше зад бюро, сякаш излязло от училищна стая. Върху него имаше чаша с моливи — предварително подострени, дълги три инча и половина, лесно изтриваеми моливи. Вероятно изхабяваше две дузини на ден.

— Официална работа — изсумтя Амблър на униформения мъж, който го насочи навътре с безцеремонно кимване. Без да обръща внимание на опашките пред другите гишета, Амблър отиде до секцията по „Официални запитвания“. Зад гишето стоеше едра млада жена с предварително изготвен списък на канцеларски материали. Тя отбелязваше нужното й в празните кутийки.

— Тук ли е Арни Кантор? — попита Амблър.

— Само секунда — отвърна жената. Той я наблюдаваше как бавно изчезна зад една врата. Минута по-късно към гишето се приближи младеж с компетентен вид.

— Вие ли търсите Арни Кантор? — попита той. — За кого да му предам?

Амблър завъртя очи.

— Той или е тук, или го няма — каза той с върховно отегчение. — Да започнем с това.

— В момента не е тук — внимателно отвърна младежът. Косата му беше подстригана късо — умерено късо, а не по войнишки — и имаше открития вид, който младшите агенти под прикритие така упорито култивираха.

— Което означава, че е в Милано и пощипва принчипесата? Не, не отговаряй на това.

Лицето на младежа засия в неволна усмивка.

— Не бях чувал да я наричат така — измърмори той. После хвърли на Амблър леко пресилен поглед на пълна искреност. — Може би аз мога да ви помогна?

— Това е над нивото ти на заплащане, повярвай ми — сприхаво отвърна Амблър и погледна часовника си. — О, проклятие. Момчета, вие тук сте пълна подигравка, нали?

— Съжалявам, но не…

— Не съжаляваш и наполовина, отколкото ще съжаляваш после.

— Ако ми кажете кой сте…

— Не знаеш ли кой съм?

— Опасявам се, че не.

— В такъв случай трябва да предположиш, че не се предполага да знаеш кой съм. На мен ми мирише, че си излязъл от инкубатора преди една-две седмици. Направи си услуга. Когато потъваш, извикай спасител.

Инкубатора — жаргон в „Консулски операции“ за специалната тренировъчна програма, която всички оперативни агенти трябваше да преминат. Младежът хвърли на Амблър разкривена усмивка.

— Какво искате да направя?

— Имаш няколко варианта, нали? Да се обадиш на Арни — аз ще ти дам телефона на Франческа, ако го нямаш. Или да размърдаш някой от каубоите зад бюрата горе. Аз съм приносителят на новините, comprendez-vouz. И колкото по-бързо ме скриеш от очите на цивилните, толкова по-добре. Всъщност да вървим още сега. — Той отново хвърли поглед на часовника си, драматизирайки нетърпението си.

— Защото наистина нямам повече време. И ако вие, шибаняци, си вършехте работата, изобщо нямаше да се наложи да влача окаяния си задник тук.

— Но аз ще трябва да видя някакъв документ за самоличност. — Искането се бе превърнало във въпросителна молба; младият агент се чувстваше несигурен, неуверен.

— Човече, излагаш се за трети път. Не страдам от недостиг на самоличности — имам си четири различни. Казах ти, че се довлякох тук направо от оперативна мисия. Да не мислиш, че си нося истинските документи? — Амблър избухна. — Хей, не ме карай да ти създавам неприятности. Знаеш ли, че някога и аз стоях там, където си ти сега. Спомням си какво е.

Амблър пристъпи зад гишето и натисна бутона за асансьора, който се намираше на няколко ярда разстояние.

— Но вие не можете да се качите там сам — каза младежът.

— Няма и да го направя — безгрижно отвърна Амблър. — Ти идваш с мен.

Младежът изглеждаше слисан, но последва Амблър в асансьора. Авторитетът и увереността в гласа на непознатия бяха много по-ефективни от всеки документ за самоличност. Амблър натисна копчето за третия етаж. Въпреки античния си вид — сгъваема дървена врата, облечена в кожа врата с малко прозорче — асансьорът беше нов, както Амблър очакваше, и когато отново се отвори, той пристъпи в съвсем различна сграда.

Но не и непозната. Приличаше на всяко подразделение на Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. Редици бюра, компютри с плоски екрани, телефонни апарати. Редици машини за нарязване на документи — стандартен протокол на министерството след превземането на американското посолство в Техеран през 1979 г., но най-вече персоналът изглеждаше познат — не като индивиди, а като типажи. Бели ризи, рипсени вратовръзки — с някои леки промени те можеха да минат за служители на Ай Би Ем от началото на шестдесетте, в разцвета на американската инженерна наука.

Амблър бързо огледа помещението и идентифицира най-старшия офицер секунди преди самия мъж — с пилешки гърди, широк таз, тясно, педантично лице, гъсти черни вежди и коса, която падаше над челото му по начин, който някога трябва да е бил модерен в колежа — да се изправи на крака. Заместникът на Кийт Левалски. Той седеше на ъглово бюро в помещение, в което нямаше отделни кабинети.

Амблър не го изчака да се приближи.

— Хей, ти — грубо подвикна той на мъжа с пилешките гърди. — Ела тук. Трябва да поговорим.

Мъжът пристъпи напред с объркан вид.

— Откога си разпределен тук? — заповеднически попита Амблър.

Кратка пауза, преди запитаният да отговори.

— А ти пък кой си?

— Откога, по дяволите.

— Шест месеца — предпазливо отвърна мъжът. Амблър тихо се обърна към него.

— Получихте ли тревогата Таркин? Едва забележимо кимване.

— Значи знаеш кой съм, кои сме ние. И знаеш, че е по-добре да не задаваш повече въпроси.

— Ти си от ударния отряд? — Мъжът говореше със снишен глас. В изражението му имаше напрежение и мъничко завист — административен чиновник, разговарящ с професионален убиец.

— Няма ударен отряд и ти не си ме виждал — процеди през зъби Амблър, докато потвърждаваше запитването със също така едва забележимо кимване. — Ето така ще играем, разбра ли? Ако имаш проблем с това, ако имаш проблем с нас, отнеси го до заместник-секретаря. Макар че ако си заинтересуван от продължителността на кариерата си, по-добре си помисли два пъти, преди да го направиш. Хората си рискуват задниците там навън, за да можете вие да си топлите дебелите задници тук вътре. Днес загубих един от хората си. Ако разследването установи, че протакате работата, ще ви изкормя всичките. И нека ти напомня — времето е жизненоважно.

Мъжът с пилешките гърди протегна ръка.

— Аз съм Сампсън. От какво имаш нужда?

— На този етап вече говорим за забърсване — каза Амблър.

— Имаш предвид…

— Целта е елиминирана в 9:00 часа.

— Бърза работа.

— По-бърза, отколкото се опасявахме. По-мръсна, отколкото се надявахме.

— Разбирам.

— Много се съмнявам, Сампсън. — Тонът на Амблър беше арогантен, властен. — Сега сме загрижени за малката ви лодчица тук. Тревожим се, че може да се е появила пробойна.

— Какво? Не говориш сериозно.

— По-сериозен съм от проклета аневризма. Това е само една възможност, но трябва да я проверим. Таркин знаеше твърде много. Както казах, работата се оплеска. Ще ми е нужда защитена комуникационна връзка с Вашингтон. Говоря ти за сигурност от край до край. Без малки розови ушички, притиснати към стената.

— Наистина ще трябва да го обсъдим с…

— Незабавно, да те вземат мътните!

— Значи ще ти е нужна обезопасената стая горе. Проверява се всяка сутрин. Проектирана е за акустично, визуално и електронно уединение, както е според спецификациите на отдела.

— Аз съм участвал в писането на тези спецификации — смразяващо заяви Амблър. — Спецификациите са едно. Изпълнението им съвсем друго.

— Лично гарантирам сигурността на помещението.

— Трябва да предам доклад. Което означава, че имам нужда да направя някои бързи проверки.

— Разбира се — каза Сампсън. Амблър сурово го изгледа.

— Тогава да вървим.

Повечето основни консулски сгради имаха почти еднакви помещения, където разузнавателните данни се съхраняваха, обработваха и предаваха. В последните няколко десетилетия съоръженията на щатското централно командване бяха придобили особена важност за американската власт, за разлика от тези на Държавния департамент, който трябваше да сниши глава пред възхода на военните ресурси над дипломатическите в конюнктурата след студената война. Такъв беше светът, но не и този, в който живееха хора като Сампсън; те прилежно изписваха аналитичните си доклади и смятаха, че се намират в центъра на действието, макар че това действие отдавна беше минало покрай тях.

Обезопасената стая се намираше зад две отделни врати, а вентилационната система създаваше в помещението малко по-силно налягане в сравнение с околните стаи, така че незабавно да се регистрира отварянето на някоя от вратите. Самите врати бяха бронирани, от дебела стомана с гумирано покритие, което осигуряваше непроницаема звукоизолация. Спецификациите изискваха стени, направени от редуващи се слоеве фибростъкло и бетон.

Амблър пристъпи в стаята и натисна бутон, който автоматично затвори вратите. За миг се възцари пълна тишина; помещението беше неприятно топло и с приглушено осветление. После се разнесе тихото съскане на набиращата скорост вентилационна система, а халогенните осветителни тела грейнаха. Амблър се намираше в пространство около четиристотин квадратни фута. Имаше две работни бюра, поставени едно до друго, облицовани с бял ламинат, и два стола с овални форми, облечени в черна синтетична материя. На бюрата имаше плоски монитори като онези долу и черни клавиатури; бежовите компютърни кутии бяха закрепени на високи поставки. Безспирната високоскоростна, фиброоптична интернет връзка обменяше кодирани данни с дигиталния архив във Вашингтон; подобни отдалечени съоръжения за данни се обновяваха и синхронизираха на часова база.

Трипоточната конфигурация поддържаше осемдесет и четири терабитова система, оборудвана с проактивен мониторинг и софтуер за откриване и отстраняване на грешки. Освен това беше програмирана с характеристики за автоматично изтриване в случай на пробиви. Беше взета всяка възможна предпазна мярка, за да е сигурно, че това необятно хранилище на данни няма да попадне в неподходящи ръце.

Амблър включи монитора и изчака няколко секунди, докато той примигне и се съживи; връзката вече беше осъществена. Той започна да набира ключовите думи на търсенето си. Без да му мигне окото, се беше озовал в най-чувствителното място в пункта на „Консулски операции“; измамата му можеше да бъде разобличена всеки миг. Предполагаше, че пътешествието на Левалски до авеню „Габриел“ №2 щеше да отнеме двадесет минути, но при слаб трафик можеха да бъдат и по-малко. Трябваше да използва времето си разумно.

Уай-чан Лун, написа той. Няколко секунди по-късно се появи стандартна биография, подготвена от Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. Подчертани активни връзки водеха до отделни файлове за родителите, търговските им интереси, произход, политически контакти. Оценката на бизнеса на родителите му не разкриваше нищо особено. Дейностите им не блестяха от чистота — приятелски членове на законодателните органи надлежно получаваха дарения; намекваше се за незначителни заплащания на чуждестранни официални лица, за да ускорят определени сделки, без да бъдат документирани — но по стандартите на времето и мястото бяха извършвани с достатъчна степен на почтеност. Той нетърпеливо прегледа биографията на самия Уай-чан Лун, разпознавайки обичайните характеристики в един обичаен летопис на известна личност.

Нямаше и намек от твърденията, включени в досието, което беше изготвено от Отряда за политическа стабилизация, а той беше добре запознат с методите на загатване, с техниките за индиректно осведомяване, използвани от професионалните разузнавателни анализатори. Те обикновено се състояха от безпристрастно отричане, предшествано от „Въпреки слуховете за контакти с…“ Или „Макар някои да предполагат, че…“ Но тук нямаше нищо подобно. Анализаторите най-вече се интересуваха как перспективите му като политическа фигура от национално значение бяха засегнати от неговата „решително приятелска реторика“ във връзка с взаимоотношенията с Китай. Погледът на Амблър се местеше и подскачаше от параграф на параграф като двуколка по неравен планински път. От време на време той се спираше на някой пасаж с потенциално значение.

Думите бяха суховати, внимателно подбрани, но описваха точно идеалистичния млад кандидат, когото Амблър беше видял — човек, който говореше открито за идеалите си без домогване до политическа изгода и който беше уважаван заради това.

Досието на Курт Солингер беше далеч по-повърхностно. Специалист по търговските преговори, той беше отдал петнадесет години на работа по европейските икономически въпроси в различни институции — Общия пазар на Европа, Европейската общност, Европейския съюз. Беше роден през 1953 г. и беше израснал в Дюрн, Белгия, квартал на средната класа в Антверпен. Баща, завършил в Лозана остеопатолог, майка — библиотекарка. Беше минал и през типичните леви убеждения в гимназиалните години и колежа — прекарани в лицея „Ван Дюрн“ към католическия университет „Льовен“ — но нищо кой знае колко необичайно. Бяха го фотографирали с група, протестираща срещу разполагането на ракети със среден обсег в Германия в началото на осемдесетте. Присъстваше като подпис върху различни петиции на „Грийнпийс“ и други активисти за защита на околната среда. Но този тип дейности заглъхнаха след тридесетата му годишнина. Беше се впуснал в дебрите на академичната наука с определена целенасоченост, разработвайки икономически докторат, свързан с местните пазари и европейската интеграция, с помощта на професор Ламбрехт. Очите на Амблър пробягнаха по суховатото резюме, търсейки… какво? Не беше сигурен. Но ако имаше някаква закономерност, това беше единственият начин да я открие. Щеше да я види. Или нямаше.

Амблър продължи да чете надолу, подминавайки вцепеняващо дългия списък на различните бюрократични титли и повишения, които мултилингвистът д-р Курт Солингер беше получил. Растежът му беше стабилен, макар и не грандиозен, но в една сфера на отлично образовани технократи като самия него той бавно беше утвърдил репутация на почтеност и интелигентност. Следващата секция от биографичния очерк на Солингер беше озаглавена „Източният отбор“. Тази част засягаше председателството му на специален комитет по проблемите на източно-западната търговия. Амблър зачете по-бавно. Екипът беше направил забележителни крачки в изковаването на специално търговско споразумение между Европа и Китай, което обаче беше дерайлирало заради смъртта на главния европейски преговарящ, а именно Курт Солингер.

С разтуптяно сърце Амблър изписа името на Беноа Дешен. Бегло прегледа детайлите на колежанското и университетското образование на Дешен, стипендиите му и факултетските назначения, бюрократичните подробности на консултантската му работа за Комисията по мониторинг, утвърждаване и инспекция към Обединените нации, а после и скоростното му издигане към управлението на Международната агенция за атомна енергия.

Знаеше какво търси и го откри към края на файла. Дешен беше назначил специална комисия, натоварена с разследване на обвиненията, че китайското правителство е въвлечено в разпространение на ядрено оръжие. Много хора смятаха, че обвиненията обслужват политически цели; други се тревожеха, че дим без огън няма. Като генерален директор на МААЕ Дешен се ползваше с репутация на висока нравственост и независимост. Собствените анализатори на Държавния департамент бяха заключили, на база на пълния си разузнавателен преглед, че в рамките на година след издаването си докладът ще реабилитира китайското правителство.

Китай.

Центърът на паяжината падаше върху Китай. Ясно като бял ден беше, че убийството на Уай-чан Лун не беше по невнимание; то не беше резултат от лековерие към дезинформацията, разпространявана от опонентите му. Напротив, тази дезинформация беше използвана нарочно. Всичко говореше, че смъртта на Уай-чан Лун беше част от схема. Част от по-големия опит да се елиминират различни влиятелни личности, които бяха положително настроени към новото управленско водачество на Китай. Но защо?

Още въпроси, още заключения. Ако се беше превърнал в маша на коварни кроежи, същата техника без съмнение беше приложена и при други. Самата разпаленост на Фентън го правеше човек, от когото лесно можеха да се възползват. Фанатиците като него неизменно бяха застрашени от погрешно насочване, особено когато фанатизмът им прегазваше инстинктивната им предпазливост. Беше лесно да апелират към патриотизма му, да го захранят с фалшиви данни, а после да седнат и да гледат резултатите.

Но отново, защо?

Амблър погледна часовника си. Вече беше останал твърде дълго; всеки изминал момент увеличаваше риска. Преди да изключи монитора обаче, той написа едно последно име.

Изминаха десет дълги секунди, в които мощните хард дискове свистяха безплодно, преди да признаят неуспеха си.

Глава 21

Лимузината, „Даймлер“, която откара Елън Уитфийлд до имението, остана да чака на посипания с чакъл паркинг, а заместник-секретарят закрачи към великолепното здание.

Шато дьо Гурне, само на четиридесет минути северозападно от Париж, беше съкровище на архитектурата от седемнадесети век, което макар и не толкова помпозно, колкото близкия Версай, беше не по-малко впечатляващо в детайлите си. Проектиран от Франсоа Мансар за граф от двора на Луи X, замъкът беше сред най-достойните за внимание от този тип във Франция — от фоайето си, бележещо апотеоз в класицизма от периода, до многократно фотографирания бюфет от дялан камък. Единадесетте спални бяха непокътнати от първоначалното им създаване; тенис кортът и басейнът бяха съвременни нововъведения. През последния половин век мястото се използваше за международни конференции на правителствени и неправителствени организации, за съвещания на високо ниво на индустриалци и техни последователи от информационната ера. Понастоящем замъкът беше нает от разточително финансирана консултантска групировка, базирана извън Вашингтон, която организираше събитието по искане на професор Ащън Палмър, председател на тихоокеанската й програма, а той винаги предпочиташе обстановката да изразява най-доброто от онова, което цивилизацията можеше да предложи.

Лакей в ливрея посрещна заместник-секретаря Уитфийлд във фоайето.

— Мосю Палмър ви очаква в синята зала, мадам — каза й французинът прислужник. Той беше на около петдесет, имаше орлов нос, квадратна челюст и жилаво телосложение — мъж, както някой би заподозрял, който имаше по-голям опит и познания, отколкото изискваше фиктивната му длъжност. Уитфийлд нямаше да се изненада, ако Палмър беше наел бивш член на Френския чуждестранен легион; той силно вярваше в „двойната употреба“ на служителите си — камериерът, който е и преводач, икономът, който е и бодигард. Склонността на Палмър към мултиплициране беше свързана с разбирането му за ефикасността — той смяташе, че човек би могъл да изиграе повече от една роля на сцената на историята, че най-добре подбраното действие можеше да постигне повече от един ефект. Мултипликационната доктрина на Палмър в действителност беше и ключът към сценария, който се разиграваше сега.

Синята зала се оказа осмоъгълно помещение, намиращо се над конюшните. Сводестият таван беше висок поне шестнадесет фута, килимите представяха най-изящното тъкаческо изкуство на периода, а полилеите имаха музейна стойност. Заместник-секретарят пристъпи към прозореца, наслаждавайки се на красивите контури на пейзажа. Самите конюшни, елегантно изградени от тухла и дърво, можеха да бъдат претворени в изискана мансарда.

— Разбирали са от майсторство, нали? Гласът на Ащън Палмър.

Елън Уитфийлд се обърна и видя Палмър да влиза през дискретна малка врата. Тя се усмихна.

— Както винаги казваш, „Не е важно умението, а степента на умение“.

— Това е поразителното в двора на Краля Слънце — най-високо ниво на цивилизованост, най-велико оценяване на постиженията в литературата, изкуството, естествените науки, архитектурата. В същото време не са забелязвали толкова много неща — сеизмичната нестабилност на социалния ред, на чийто гръб са се угоявали. База за революцията, която е щяла да изяде децата си век по-късно. Живеели са във фалшив мир, който е съдържал семената на собственото си унищожение. Хората бързо забравят онова, на което ни учи Хераклит — „Войната е обща, съперничеството е обичайно, а всички неща се случват заради съперничество и необходимост“.

— Радвам се да те видя, Ащън — топло каза Уитфийлд. — Това са, ако се осмеля да се позова на китайската поговорка, интересни времена.

Ащън Палмър се усмихна. Посребрената му коса беше поизтъняла от времето, когато Уитфийлд му беше студентка, но беше все така спретната, а челото му — високо и впечатляващо. От косите му очи струеше интелигентност. В него имаше нещо извън времето, нещо, което превъзхождаше ежедневието. В кариерата си Уитфийлд беше срещала много личности, предопределени да останат в историята, но вярваше, че той бе единственият наистина велик човек, който гледаше в бъдещето. За нея беше привилегия да се запознаят — беше го осъзнала дори тогава, когато тъкмо беше навършила двадесет. Осъзнаваше го не по-малко и днес.

— Какво ще ми кажеш? — попита професорът. Уитфийлд знаеше, че Палмър е дошъл тук направо от Хонконг, но той изглеждаше добре отпочинал.

— Засега всичко се случва точно както го предвиди. — Очите й блестяха. — Както го прозря е по-точната дума. — Тя се огледа в елегантното венецианско огледало. Мекото сияние на френската зима озаряваше оловното стъкло, като подчертаваше високите й скули и изразените й черти. Лешниковата й коса, разделена на път, беше старателно фризирана; тя носеше вишневочервен костюм с пола и единичен наниз перли на врата си. Незабележими сенки подчертаваха синевата на очите й. — Добро местенце си имаш тук.

— Центърът за политически изследвания ще организира конференция тук. Валутни регулации: една „източно-западна перспектива“. Ти какво каза на хората си?

— Шато дьо Гурне е в графика ми, не се тревожи. Среща с учени на тема валутната либерализация.

— Защото все още трябва да се вземат предпазни мерки.

— Напълно го осъзнавам — отвърна Уитфийлд. Тя седна край масичката от позлатено дърво, а Палмър се присъедини към нея.

— Спомням си първия път, когато чух твоя лекция — каза тя и отмести поглед от оловното огледало. — Бях студентка в „Радклиф“, а ти водеше обзорен курс по глобална политика в „Сандърс Тиътър“, и написа три немски думи на дъската: Machtpolitik, Geopolitik u Realpolitik. Някой от задните редове на аулата се провикна: „Сега и немски ли ще трябва да проговорим?“ А ти отвърна „не“ и каза, че наистина има език, който ще трябва да научим, и че само малцина от нас ще успеят да го усъвършенстват — езикът на политиката.

Очите на Палмър се притвориха в спомени.

— Смятах, че е честно да предупредя хората.

— Точно така — каза тя. — Ти обяви, че повечето от нас просто никога няма да му хванат цаката. Че само някои от нас ще го овладеят на високо ниво, а останалите ще пропаднат в клишето на исторически незначимите — възгледите за вселената на един член на градски съвет, така мисля, че го определи. Трудна материя за млади мозъци.

— Твоят интелектуален потенциал личеше още тогава — каза Палмър. — Онази целеустремена упоритост в ученето, която човек или притежава, или не.

— Спомням си разказа ти за Чингис хан и как със съвременни определения би могло да се каже, че е посветил живота си на либерализация на търговията и свобода на религиите, защото така е управлявал империята си.

— И именно това го е нравело толкова опасен. — Той разпери ръце върху инкрустираната масичка от крушово дърво.

— Точно така. И на картата ни показа размаха на неговата империя и как през 1241 г. синът му и негов наследник, Огадай, превзел Киев, разбил германската армия на изток, прегазил Унгария и стигнал до портите на Виена. Сетне ордите спрели. Границите на Моголската империя съвпадали почти изцяло с тези на Източния блок. Това беше стъписващото. Ти ни показа двете области, едната на моголския доминион, а другата на комунистическата империя, от Северна Корея и Китай чак до Източна Европа. Беше една и съща площ — „отпечатъкът на историята“, така го нарече ти. И е било чиста случайност, че моголите са спрели пред Виена.

— Чиста случайност — повтори Палмър. — Огадай загинал и предводителите на армията искали да се върнат и да помогнат в избора на негов приемник.

— Ти ни показа, че великите империи се подчиняват на закономерности. През шестнадесети век Сюлейман Великолепни бил най-могъщият османски султан и освен това бил привърженик на основните принципи на равнопоставена справедливост, процедурна честност, свободна търговия. Ти доказа, че в историческо отношение източните империи са били винаги опасни за Запада според това колко либерални са били вътрешно.

— Твърде много хора са неспособни да прочетат писанията по стената — каза Палмър. — Особено когато те са на китайски.

— И ти обясни на онези деца със сънливи очи как през последните няколко века Китай, Средната империя, никога не е представлявала заплаха за западната хегемония, макар че по принцип той би трябвало да е най-големият й съперник. Председателят Мао е бил истински книжен тигър. В Китай колкото по-тоталитарен е бил режимът, толкова по-предпазлив, чисто защитен и обърнат навътре е бил военният му режим. Това беше нестандартен материал, компетентно представен. Умните деца се разсъниха, когато осъзнаха заключенията от онова, което ти казваше. Все още си спомням въздействието му.

— Но въпреки това някои неща не се променят. Колегите ти в Държавния департамент все още отказват да прозрат простата истина: колкото по-западен става Китай в управлението си, в толкова по-голяма заплаха се превръща той — както във военно, така и в икономическо отношение. Президентът на Китай има приятно лице и това лице заслепява нашето правителство относно реалността — че той повече от всеки друг е решен да събуди задрямалия дракон. — Палмър погледна изящния си, елегантен ръчен часовник „Филип Патек“. Уитфийлд забеляза, че той показва не само реалното време, но и източноевропейското и пекинското.

— Дори и когато бях студентка, ти, изглежда, разбираше много повече от всеки друг. Семинарът по международни отношения, на който присъствах през първата си година в университета — там се почувствах сред велики умове.

— Петдесет студенти кандидатстваха, аз допуснах едва дванадесет.

— Впечатляваща групичка. Не бих могла да съм най-умната от тях.

— Не — призна той. — Но ти беше най-способната.

Тя си спомни първия ден от семинара. Професор Палмър беше говорил за това как е изглеждал светът от перспективата на британския министър-председател Бенджамин Дизраели в късните години на деветнадесети век, застанал на кормилото на могъща Британия. Дизраели, изглежда, бе приел, че империята му е безсмъртна, че следващият век ще принадлежи на британците и тяхната непобедима флота. Няколко десетилетия по-късно в новия век Британия се беше смалила до втора световна сила. Тази трансформация, беше заявил Палмър, бе сходна с превръщането на Римската империя в Италия.

Двадесети век беше векът на Америка; индустриалното и икономическото превъзходство на Америка след Втората световна война беше неоспоримо, а усъвършенстваните механизми на военните й командни постове разпростираха мощта й до най-отдалечените точки на земното кълбо. Но щеше да е грешка да се приема, беше ги предупредил Палмър, че следващият век принадлежи на Америка по право. Наистина, ако Средното кралство се надигнеше в целия си ръст, следващият век можеше да принадлежи на него; центърът на глобалното превъзходство можеше да се измести на изток. А „политиките на конструктивно съперничество“ бяха точното нещо, което щеше да укрепи Китай и да ускори неговия възход.

Подемайки отричането на Маркс от „френските марксисти“ от седемдесетте години на деветнадесети век, Ащън Палмър веднъж саркастично беше отбелязал, че не е „палмерит“. Той отхвърляше разпространеното погрешно схващане на основните си доктрини — хората, които правеха заключения за исторически неизбежности от разработките му. Методът на Палмър обединяваше величавата история на дългия период — историята на епохи с вековна продължителност — с микроисторията на съвсем близкото време. Това не можеше да бъде сведено до лозунги, поговорки, формули. И нищо не беше неизбежно — това беше особено важна точка. Да се повярва в историческия детерминизъм, означаваше да се прегърне пасивността. Историята на света беше история на действия, предприети от човешки същества. Такива действия крояха човешката история. Такива действия можеха да я прекроят.

Лакеят в ливрея прочисти гърло.

— Професор Палмър — каза той. — Получихте съобщение. Палмър извинително погледна Уитфийлд.

— Моля те, извини ме.

Той изчезна надолу по дълъг коридор. Когато се върна няколко минути по-късно, изглеждаше неспокоен и изпълнен с енергия.

— Нещата идват на местата си — каза той на Уитфийлд. — Което увеличава напрежението.

— Разбирам.

— Ами Таркин?

— Както ти каза, нещата идват на местата си.

— А новата му „компания“? Имаме ли притеснения на този фронт?

— Няма причина за безпокойство. Държим всичко под око.

— Не мога да ти го кажа по-ясно — остават само седемдесет и два часа. Всеки трябва да изиграе ролята си до съвършенство.

— Засега — увери го Уитфийлд — всеки го прави.

— Включително и Таркин? — настоя Палмър с пламтящи очи.

Уитфийлд кимна с бегла усмивка.

— Особено Таркин.

Амблър гледаше право пред себе си, докато напускаше улица „Сен Флорентен“ №2. Искаше да прилича на мъж, който няма време за губене. Това не беше особено трудно, защото той наистина нямаше време за губене. Щом излезе на улицата и се отдалечи от консулството, той промени походката си и доби вид на безцелен минувач, шляещ се край червените тенти и лъскавите витрини. На път към улица „Сент Оноре“, той наблюдаваше зорко всичко наоколо, докато се преструваше на потопен в собствения си вътрешен свят.

Да си нащрек беше нещо повече от това да виждаш. Да си нащрек също така означаваше да слушаш — човек винаги трябваше да се ослушва за стъпките на някой извън полезрението си, който забързваше и сетне забавяше ход, за да поддържа постоянна дистанция от обекта на преследване.

Някой действително го следеше, осъзна Амблър, без да се придържа към никой професионален метод. Амблър чуваше звука на нечии стъпки — някой бързаше в неговата посока — човек със значително по-къси крака от неговите и ако съдеше по задъханото дишане, човек в лоша физическа кондиция.

Амблър би трябвало да изпита безпокойство, но мъжът препускаше след него с деликатността на сервитьор, подгонил разсеян клиент с неплатена сметка. Може би в това се коренеше коварството да преодолеят подозренията на обиграния агент чрез прекомерна показност?

Амблър удължи крачка и зави наляво в края на пресечката, навлизайки в тясната уличка „Камбон“, а после след кратка разходка излезе на улица „Мон Табор“.

На петдесет фута пред него имаше задна уличка, от която се зареждаха близките бутици. Той спря пред нея и се престори, че гледа часовника си. На циферблата се отрази мъжът, който го преследваше. Със светкавично, рязко движение Амблър се извърна и сграбчи непознатия, вкара го насила в задната уличка и го опря в изрисувана с графити стена.

Мъжът беше особено невзрачен представител на човешкия род: останал без дъх, с белезникав тен, изтъняла черна коса, сенки под очите и шкембенце. Челото му блестеше от пот. Беше висок около пет фута и изглеждаше напълно не на място. Облеклото му — евтин светлокафяв балтон, бяла риза от изкуствена материя и някакъв безличен, торбест сив костюм — беше американско, или поне се продаваше в Америка, ако не се произвеждаше там. Амблър следеше ръцете му, за да не направи движение към някое скрито оръжие или устройство.

— Ти си Таркин, нали? — задъхано попита пребледнелият странник.

Амблър го притисна към стената — „Ау“, изпротестира мъжът — и прокара ръце по дрехите му, опипвайки с пръсти за някакво оръжие — химикалка, която беше малко по-дебела и малко по-дълга, портфейл, който изглеждаше малко по-издут от обичайните банкноти и кредитни карти.

Нищо.

Сега Амблър го огледа старателно, търсейки уловката.

— Кой иска да знае?

— Махни си ръцете от мен, жалко лайно — изсумтя мъжът. В гласа му имаше следа от бруклински акцент, но само следа.

— Попитах, кой иска да знае?

Мъжът се поизправи с изражение на обидено достойнство.

— Името ми е Клейтън Кейстън. — Не протегна ръка за здрависване.

Глава 22

— Не ми казвай — рече Амблър с неприкрито отвращение и подозрение. — Ти си приятел. Дошъл си да ми помогнеш.

— Сигурно се шегуваш — наежено отвърна бледият мъж. — Не съм ти приятел. И съм дошъл, за да помогна на себе си.

— С кого си? — настоя да разбере Амблър. Мъжът беше безнадежден случай — непохватността му в най-основните оперативни маневри не можеше да бъде подправена. Но той наистина би могъл да бъде полезен, предизвиквайки Амблър, създавайки му чувство на фалшива увереност, докато другите се придвижват към жертвата.

— Имаш предвид къде работя ли?

— Имам предвид тук и сега. Кой още е тук? И къде е, по дяволите? Казвай или ти обещавам, че повече никога няма да проговориш.

— И аз се питах защо очевидно нямаш никакви приятели.

Амблър вдигна ръка с изпънати като острие пръсти. Искаше да е ясно, че ще нанесе съкрушителен удар във врата на мъжа, без да му мигне окото.

— Кой още е тук? — повтори мъжът. — Ами около единадесет милиона французи, ако броим и покрайнините.

— Искаш да кажеш, че работиш сам?

— Ами, поне за момента… — с неохота отвърна мъжът. Амблър установи, че започва да се отпуска; по лицето на мъжа нямаше и намек да лъже. Той наистина работеше сам. Заявявайки го, осъзна Амблър, той не целеше да вдъхне увереност на притеснения обект на преследване; той признаваше злепоставяща истина.

— Но трябва да знаеш, че работя за ЦРУ — наежи се мъжът. — Затова внимавай какво правиш. Ако ме нараниш, това ще е зле за теб. Управлението мрази да плаща медицински сметки. Няма да го приемат добре. Затова просто махни тази… ръка. Това би бил много лош ход за теб. Както и за мен, като се замисля. Определено никой няма да спечели от този сценарий.

— Сигурно се шегуваш.

— Често предположение и също така често погрешно — каза той. — Слушай, близо до Операта има „Макдоналдс“. Да поговорим там.

Амблър безмълвно го зяпаше.

— Какво?

— „Макдоналдс“? — Амблър поклати глава. — Това да не е някакво ново място за рандевута на управлението?

— Наистина няма как да знам. Просто не съм сигурен, че стомахът ми може да смели местната помия. Ако вече не си разбрал, аз не съм от „разбойническия тип“. Това изобщо не е моето поприще.

Очите на Амблър непрекъснато се стрелкаха към околния пейзаж. Засега не беше засякъл присъствието на „пешеходен патрул“, който да дебне в сенките.

— Добре, ще говорим в „Макдоналдс“. — Ти никога не се съгласяваш на място за среща, определено от отсрещната страна. — Но не и сега.

Амблър мушна ръка в предния джоб на сакото на мъжа и измъкна мобилния му телефон. Стандартен мобилен апарат „Ериксон“. Бързата проверка разкри, че е оборудван с предплатена френска СИМ карта. Вероятно го беше взел под наем на летище „Шарл дьо Гол“. Той натисна няколко клавиша и на дисплея се изписа номерът на телефона, който Амблър надлежно запамети.

— Ще ти се обадя след петнадесет минути и ще ти дам адрес.

Мъжът погледна часовника си, електронен „Касио“.

— Добре — каза той с лек гъргорещ звук. Дванадесет минути по-късно Амблър излезе от метростанция „Пигал“. Ресторантът „Макдоналдс“ се намираше точно отсреща; минаващите тълпи хора щяха да улеснят дискретното наблюдение на мястото на срещата. Той се обади на човека, представил се като Кейстън, и му продиктува адреса.

Сетне Амблър зачака. Имаше стотици методи, по които преследвачите можеха незабележимо да заемат позиции. Смеещата се двойка до будката за вестници, самотният мъж с нездрав вид, който жадно се взираше във витрината на магазин за „еротични помощни средства“ от латекс и кожа, бузестият младеж, облечен в дънково яке, с фотоапарат около врата си — всички щяха да отминат за миг и всички можеха да бъдат заместени от хора с подобен профил, които щяха да избягват зрителен контакт едни с други, но щяха да са невидимо свързани от общ координатор.

Но такова вмъкване винаги произвеждаше леки смущения, които острият поглед на един наблюдател можеше да засече. Човешките същества се разполагаха на разстояние едни от други в съответствие със закони, които не осъзнаваха, но които предопределяха поведението им.

Двама души в асансьор разделяха пространството помежду си; ако бяха повече от трима, зрителният контакт грижливо се избягваше. Когато в кабината влезеше допълнителен пътник, возещите се вече обитатели се препозиционираха, така че да оставят максимално разстояние помежду си. Това беше един малък танц, повтарящ се час подир час, ден подир ден в асансьорите по целия свят — хората се държаха така, сякаш бяха специално обучени в маневрата, но в същото време изобщо не осъзнаваха какво ги караше да отстъпят още мъничко навътре, още мъничко наляво, още мъничко надясно, още мъничко напред. Но моделите на поведение бяха очевидни веднъж щом човек се настроеше на тяхна вълна. Подобни закономерности — разтегливи и неопределени, но истински — се откриваха и на тротоара, в начина, по който хората се струпваха около витрина на магазин или се подреждаха на опашка пред вестникарска будка. Присъствието на някой, който беше разположен на позиция, леко нарушаваше естествения ред. Един достатъчно възприемчив наблюдател щеше да осъзнае смущенията, които се крепяха точно на ръба на съзнателното. Амблър знаеше, че да си обясни нередното беше далеч по-трудно, отколкото спонтанно да го почувства. Съзнателната мисъл беше логична и бавна. Интуицията беше мимолетна, неосъзната и обикновено много по-прецизна. В рамките на няколко минути Амблър със задоволство установи, че наоколо няма наблюдателен екип.

Бледият мъж пристигна с такси и спря на ъгъла точно пред „Макдоналдс“. Когато излезе от колата, той бързо протегна глава и се огледа наоколо, примигвайки — безполезен жест, който по-вероятно щеше да го идентифицира за евентуалните му преследвачи, отколкото обратното.

След като човекът от ЦРУ влезе в ресторанта, Амблър продължи да наблюдава таксито, което изчезна зад ъгъла. После изчака още пет минути. Все още нищо.

Той прекоси натоварената улица и прекрачи прага на „Макдоналдс“. Вътре беше тъмно, с изключение на приглушено червеникаво осветление, което бе по-подходящо за район на червените фенери. Кейстън се беше настанил в ъглово сепаре и отпиваше кафе.

Амблър си купи два сандвича с бекон и седна на маса в задната част на заведението, но позволяваше ясна видимост към вратата. После улови погледа на Кейстън и с жест му нареди да се присъедини към него. Кейстън очевидно беше избрал сепарето си като най-прикрито. Това беше грешка, каквато нито един оперативен агент не би допуснал. Ако на мястото нахлуеха враждебни единици, то това се случваше, защото те вече знаеха, че си там. Беше много по-добре да забележиш присъствието им възможно най-скоро — да увеличиш до максимум собствената си готовност. Само аматьорите се ослепяваха сами, заставайки извън полезрение.

Кейстън седна на малката маса от светло дърво точно срещу Амблър. Изглеждаше нещастен.

Амблър продължаваше да оглежда помещението. Не можеше да отхвърли възможността, че Кейстън е неволна маша; ако в тока на обувката му имаше предавател например, щеше да е лесно да съберат екип извън полезрението им; дори нямаха нужда от визуално наблюдение.

— По-едър си, отколкото на снимката — отбеляза Кейстън. — Но пък и снимката беше само три на пет инча.

Амблър не му обърна внимание.

— Кой знае, че си тук с мен? — нетърпеливо попита той.

— Само ти — отвърна мъжът. Гласът му беше мрънкащ, но в него отново липсваха следи на коварство или заблуждение. Лъжците често те гледаха внимателно, докато говореха; искаха да проверят дали си се хванал на лъжата или трябва да се постараят повече, за да те убедят. Онези, които казваха истината в обикновен разговор, просто приемаха, че ще им повярваш. Очите на Кейстън се спряха върху хамбургерите в подноса пред Амблър.

— И двата ли ще ги ядеш? Таркин поклати отрицателно глава. Американецът грабна единия хамбургер и започна лакомо да преглъща.

— Съжалявам — каза след малко. — Не съм ял от доста време.

— Трудно се намира прилична храна във Франция, а?

— На мен ли го казваш — откровено заяви мъжът, несъзнаващ сарказма на Амблър.

— А сега ми кажи кой си всъщност? Не приличаш на агент на ЦРУ. Не приличаш нито на оперативен агент, нито на прилагащ закона служител. — Той огледа прегърбения, пълничък човек пред себе си. Мъжът очевидно не беше във форма. Както не беше и на място. — Приличаш на счетоводител.

— Така е — каза мъжът. Той извади механичен молив и го насочи към Амблър. — Така че не се закачай с мен. — Усмихна се. — Всъщност съм вътрешен одитор. Но съм в управлението от тридесет години. Просто съм от онези, които не излизат много-много навън.

— От задния офис значи?

— Така бихте се изразили вие, момчетата от предния офис.

— Как се озова в управлението?

— Наистина ли имаме време за този разговор?

— Разкажи ми — каза Амблър с настойчива нотка в гласа си, която не беше твърде далеч от заплахата.

Кейстън кимна; той знаеше, че мъжът, известен като Таркин, не пита от безцелно любопитство, а като мярка на потвърждение.

— Резюмето е, че започнах работа по корпоративни измами към Държавната комисия по сигурността. После ме наеха по един проект в „Ърнст енд Янг“, само че там имах чувството, че правя корпоративни измами. Междувременно на някой умен мозък във Вашингтон му хрумнало, че на базисно ниво ЦРУ всъщност си е една компания. Решили, че трябва да привлекат някой с моя ексцентричен комплект от умения. — Той пресуши кафето си. — И наистина имаха предвид ексцентричен.

Амблър изучаваше мъжа, докато той говореше, и отново не откри признаци на заблуда.

— Значи бях открит от един абсолютен оперативен аматьор — отбеляза Амблър. — От един чиновник зад бюро. Не знам дали да съм развеселен или покрусен.

— Може и да съм чиновник зад бюро, Таркин, но това не ме прави кръгъл идиот.

— А точно обратното, сигурен съм — каза оперативният агент. — Разкажи ми как ме откри и после ми кажи защо?

В ъгълчетата на устните на мъжа заигра бегла усмивка — момент на потисната суета.

— Беше лесно, след като знаех, че си в Париж.

— Както сам изтъкна, този район се населява от единадесет милиона души.

— Ами, започнах да мисля за вероятностите. Париж не е добро място за криене; градът все още е главна зона за разузнавателните общности на няколко нации. Всъщност това до голяма степен е последното място, на което трябва да бъдеш. Значи не си дошъл тук, за да се скриеш под земята. Вероятно имаш работа за вършене, но в такъв случай защо не си вдигнал лагера при първа възможност? Това ме остави с приемливата вероятност да си тук, защото търсиш нещо — информация. И сега, кое би било последното място на света, където би се появил бивш член на „Консулски операции“, провъзгласен за „отцепник“? Очевидно парижкият офис на „Консулски операции“ — поне така биха разсъждавали моите колеги. Последното място, на което би отишъл.

— Значи усърдно отиде там, за да бдиш на отсрещната страна на улицата.

— Понеже информацията, която ти е нужна, включва „Консулски операции“ по някакъв начин, а в света на „Консулски операции“ ти се чувстваш като у дома си.

— Значи просто имаше такова чувство, така ли? Очите на Кейстън пламнаха.

— Чувство? — Той беше величествен в отвращението си. — Чувство? Клей Кейстън не действа по чувства. Той няма вземане-даване с предчувствия, интуиции, инстинкти и прочие…

— Би ли снишил глас?

— Съжалявам. — Кейстън се изчерви. — Опасявам се, че засегна оголен нерв.

— Както и да е. Та по твоята превъзходна поредица от умозаключения…

— Ами, по-скоро е въпрос на вероятностна матрица, отколкото на строга силогистична логика…

— Но на каквато и изчанчена магия да си разчитал, ти си решил да дебнеш край една определена врата. И ти е излязъл късметът.

— Късметът? Очевидно не си чул нищо от това, което казах. Всичко беше въпрос на прилагане на теоремата на Байес, за да изчисля условните вероятности, отдавайки дължимата тежест на по-раншните вероятности, като така избегнах погрешния извод за…

— Но по-трудният въпрос е защо. Защо си тръгнал да ме търсиш?

— Много хора те търсят. Аз мога да отговоря само за себе си. — Кейстън направи пауза. — И това е достатъчно трудно. До преди няколко дни всичко, което ме интересуваше, беше да те открия, за да бъдеш изваден от строя — елиминирана нередност. Но сега започвам да си мисля, че съществува и по-голяма нередност, с която да се боря. Аз притежавам определени данни. Вярвам, че ти притежаваш някакъв друг комплект данни. Сливайки информацията си — установявайки по-голяма тестова площ, ако използваме техническия термин, — ще успеем да отбележим по-голям прогрес.

— Все още не разбирам защо не си в офиса си и не подостряш моливи.

Кейстън изсумтя.

— Попречиха ми, до това се свежда всичко. Има някакви лоши играчи, които искат да те открият. Аз пък искам да открия тях. Това може би води двама ни към споделен интерес.

— Да видим дали съм разбрал правилно — каза Амблър. Поддържаше тона си тих и разговорен, като знаеше, че звукът ще се изгуби в общия фон на всяко разстояние, по-голямо от три фута. Очите му продължаваха да оглеждат обстановката. — Искал си да ме откриеш, за да ме извадиш от строя. А сега искаш да откриеш други, които на свой ред искат да открият мен.

— Именно.

— А после какво?

— После? Ами, тогава ще е твой ред. След като предам тях, ще искам да предам теб. А след това продължавам с подострянето на онези моливи №2.

— Казваш ми, че евентуално се надяваш да ме „предадеш“? Да ме извадиш от „строя“? Защо би ми казал такова нещо?

— Защото това е истината. Разбираш ли, ти представляваш всичко, което ненавиждам.

— С ласкателства няма да постигнеш нищо.

— Факт е, че хората като теб са вредители. Ти си каубой и си нает от други каубои, от хора, които не признават правила и закони, хора, които все гледат да минат по краткия път. Но знам и други неща за теб. Знам, че ти винаги узнаваш, когато някой те лъже. Така че защо да си правя труда?

— Онова, което си чул, е вярно. Това не те ли плаши? По мое мнение прави живота по-лесен. Увъртанията никога не са били силата ми.

— Нека те попитам още веднъж — казал ли си на някого къде се намирам?

— Не — отвърна Кейстън.

— Тогава ми кажи защо да не те убия.

— Ами вече ти казах. В краткосрочен план имаме определени общи интереси. В дългосрочна перспектива… както Кийнес казва, в дългосрочна перспектива всички сме мъртви. Прецених, че ще поемеш рисковете на един временен съюз.

— Врагът на твоя враг е твой приятел?

— Господи, не — заяви Кейстън. — Това е омразна философия. — Той започна да сгъва хартиената салфетка в оригами с формата на жерав. — Нека да е ясно. Ти не си ми приятел. И аз не съм твой, това е сигурно като ада.

Итън Закхайм разглеждаше лицата на анализаторите и техническите специалисти, насядали около масата в конферентна зала 002А, и уморено се чудеше колко тона камък и бетон лежат над главата му — шест етажа от строена през 1961 г. чудовищна конструкция. Точно сега тежестта на собствените му рамене беше достатъчно непосилна.

— Добре, хора, очевидно не сме постигнали целите си, затова моля ви, кажете, че поне сме научили едно-две неща. Абигейл?

— Ами, анализирахме информационния поток, който той е използвал в консулството — каза специалистката по разузнаване, а очите й неспокойно се стрелкаха изпод кафявия й бретон. Проникването на Таркин в уж строго охраняваното съоръжение в Париж беше болезнена рана — стъписващ и ужасяващ ход, довел до взаимни обвинения между всички отдели — и не беше тема на дискусия, която някой желаеше да съживява. — Три от заявките му са засягали информация за Уай-чан Лун, Курт Солингер и Беноа Дешен.

— Неговите жертви — изсумтя Матю Уекслър. Като ветеран с двадесетгодишна практика в Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент политическият анализатор се ползваше от привилегията да прекъсва разговора свободно. — Престъпникът се връща на местопрестъплението.

Закхайм разхлаби вратовръзката си. Топло ли е тук или само аз се чувствам така?, — почуди се той, но реши да не задава гласно въпроса. Имаше усещането, че само той се чувства така.

— И какъв е смисълът на това според вас?

— Прави връзката между него и тези жертви доста очевидна, ако вече не е била такава. — Уекслър се наведе напред, а кръглият му корем опря в масата. — Искам да кажа, че преди разполагахме със силни косвени доказателства, но сега вече няма абсолютно никакво съмнение.

— Не смятам, че анализът на изображенията може да се отхвърли като косвен — тихо каза Рандал Денинг, експертът по изображения, сякаш колкото да отбележи негодуванието си. Синият му блейзер седеше провиснало на слабото му тяло. — Той определено го поставя на сцената.

— Матю, ти процедираш според догадките, които всички приемаме за верни — намеси се Закхайм. — Но нещо в търсената информация ме кара да се замисля. Защо някой ще разследва историята на хората, които вече е убил? Това не се ли прави, преди да убиеш някого?

В противоположния край на масата Франклин Рунсиман, заместник-директорът на „Консулски операции“, изглеждаше притеснен от посоката, в която поемаше Закхайм. Той прочисти гърло.

— Итън, прав си, че могат да се направят множество интерпретации. — Очите му гледаха пронизващо изпод гъстите му вежди. — Винаги е така. Но ние не можем да приемем множество разнопосочни действия. Трябва да изберем един курс на действие, базиран върху най-добрия ни прочит на доказателствата — на всички доказателства. Нямаме време да се занимаваме със спекулации.

Закхайм стисна зъби. Изказването на Рунсиман го подразни — какво беше спекулация и какво беше факт бе именно проблемът, който трябваше да разрешат. Но нямаше смисъл да протестира. Рунсиман така или иначе беше прав, че бяха възможни многобройни интерпретации. Но констатациите на Абигейл безпокояха Закхайм по причини, които му беше трудно да изрази. Таркин, който и да беше той, изглежда, правеше онова, което и те правеха — той се държеше така, сякаш провеждаше разследване, а не сякаш беше целта на разследване. Закхайм трудно преглътна. Това не му харесваше.

— Истинският трън в гащите е Фентън — отбеляза Уекслър. Закхайм забеляза, че анализаторът не се беше сетил да закопчае догоре ризата си. Но като се имаше предвид брилянтно организирания мозък на Уекслър, никой не се интересуваше от неугледния му външен вид.

— Идентификацията е сигурна — вметна Денинг. — Това е мъжът, придружаващ Таркин преди убийството на Солингер. Пол Фентън.

— Никой не го оспорва — каза Уекслър, сякаш говореше на бавно загряващ студент. — Знаем, че той е бил там. Въпросът е какво означава това? — Той се обърна към останалите. — Какви са последните новини в тази връзка?

— Тук имаме малко проблеми с достъпа — предпазливо каза Абигейл.

— Проблеми с достъпа? — невярващо ахна Закхайм. — Какви сме ние — редакционният екип на „Вашингтон Поуст“? Тук не би трябвало да имаме вътрешни пречки. Достъп? Това са пълни глупости! — Той се обърна към Уекслър. — Носиш ли досието на Фентън?

Уекслър вдигна нагоре месестите си длани.

— Секвестирано — каза той. — Изглежда, че протоколът за специален достъп е неприкосновен. — Очите му се стрелнаха към Рунсиман.

— Обясни — обърна се директно към Рунсиман Закхайм. Бюрократичната логика му подсказваше, че заместник-директорът на „Консулски операции“ или се е съгласил мълчаливо с бариерите, или активно ги е приложил.

— Това няма връзка с целите на този екип — невъзмутимо отвърна Рунсиман. Дори под евтините флуоресцентни светлини тъмният му костюм — графитеносива мека вълнена материя с едва доловима шарка — изглеждаше лъскав и скъп.

— Няма връзка? — Закхайм едва не запелтечи. — Това не трябва ли екипът да го реши? Проклятие, Франк! Ти ме помоли да оглавя цялото това нещо, тук сме привлекли най-добрите си хора от „Изображения“, „Разузнавателни сигнали“, „Анализи“, а ти няма да ни оставиш да си свършим работата?

Суровите черти на Рунсиман не издаваха и следа от напрежение, но очите му се бяха впили в Закхайм.

— Вече преминахме етапа на фактологически открития в тази операция. Сега работата ни е да изпълним мисията, с която се съгласихме. Не да се събираме на празни приказки, не да спекулираме по хипотези, не да се ровим в архивите, нито да задоволяваме безцелното си любопитство. Когато започнеш една мисия, целта е да я докараш до успех. Да осигуриш оперативна подкрепа и действащо разузнаване на нашите упълномощени агенти, така че те да свършат задачата, с която сме ги натоварили.

— Но картината, която се оформя…

— Картината ли? — прекъсна го Рунсиман с неприкрито презрение. — Нашата работа, Итън, е да извадим копелето извън картината.

Половин час по-късно двамата мъже, оперативен агент и счетоводител, пристигнаха поотделно в хотела, в който Кейстън беше отседнал — интересно малко местенце, наречено хотел „Стърбридж“, част от американска верига. Кейстън очевидно се опитваше да се изолира от местната среда възможно най-много и стаята му беше голяма по парижките стандарти, макар и тясна и безлична. Спокойно можеше да е хотел във Форт Уърт. Кейстън покани Амблър да седне във фотьойл с извити крака, тапициран в кадифе с цвят на горчица — от онези мебели, на които личеше колко са евтини въпреки опитите им да изглеждат шикозни.

Кейстън зададе на Амблър няколко суховати, конкретни въпроса за преживяванията му след напускането на остров Париш; отговорите на Амблър бяха също толкова прозаични.

— Озадачаващо… състояние — каза след малко Кейстън. — Имам предвид твоето. Цялата работа с изтритата самоличност. Ако не бях напълно лишен от чувства на съпричастност, щях да си помисля, че цялото това преживяване е доста неуравновесено. Прилича ми на някаква криза на идентичността или нещо такова.

— Криза на идентичността? — сопна се Амблър. — Моля те. Криза на идентичността е, когато софтуерен инженер се затвори в малка хасиенда в Ню Мексико и по цял ден чете Карлос Кастанеда. Криза на идентичността е, когато свръхбогат маркетингов директор реши да напусне работата си, за да започне да продава вегетариански кифли в магазин за органични храни. Ние сме далеч отвъд това, не си ли съгласен?

Кейстън полуизвинително сви рамене.

— Чуй ме, прекарах последните няколко дни, нареждайки пъзела на данните с помощта на моя асистент. Възстанових доста голяма част от оперативното ти досие към Отряда за политическа стабилизация или поне онова, което има претенции да е твое оперативно досие. — Той подаде на Амблър снопче листове.

Амблър ги прегледа. Беше любопитно усещане да види продукта на кръв, пот и сълзи в систематизирана и съкратена форма. Изпълни го чувство на пустота. Кариерата му, като на толкова други, беше лишена от обществен профил; пълната й неизвестност трябваше да се изкупи чрез скрития героизъм на действията му. Това беше обещанието, споразумението: твоите дела, макар и тайни, могат да променят историята. Ти ще бъдеш скритата ръка на историята.

Но ако всичко това беше илюзия? Ами ако животът под прикритие — живот, който го беше принудил да пожертва интимните човешки взаимоотношения, които осмисляха живота на толкова много хора — се окажеше без никакво реално и трайно последствие или поне без положително такова?

Кейстън улови погледа му.

— Концентрирай се, става ли? Ако видиш нещо, което ти се струва подправено, просто ми кажи.

Амблър кимна.

— Значи профилът ти е следният — ти притежаваш необикновената способност за „ефективна дедукция“. Ходещ детектор на лъжата. Това те прави много ценен в оперативната работа. Отрядът за политическа стабилизация те вербува още в началото на кариерата ти в „Консулски операции“. Ти се озоваваш във вихъра на нещата. Включват те в онези назначения, които са любими на отряда. — Той не се опитваше да прикрие неприязънта си. — После идва задачата в Чанхуа. Успешно завършена, поне според досието. В следващия миг изчезваш от хоризонта. Защо? Какво се случи?

Амблър набързо му разказа, като не преставаше да гледа Кейстън в очите.

Кейстън не заговори веднага, а след малко. Погледът му се беше изострил.

— Разкажи ми точно какво се случи в нощта, в която те отведоха. Всичко, което си казал, всичко, което е било казано от друг. Всичко и всеки, който си спомняш.

— Съжалявам, но не… — Гласът му заглъхна. — Просто не знам. Според Лоръл се дължи на предизвикана с медикаменти ретроградна амнезия.

— Но то трябва да е някъде в главата ти. Не е ли?

— Не знам — каза Амблър. — Ето го живота ми, който за определен период сякаш се разтваря в нищото.

— Изгубен уикенд.

— Само че в други мащаби.

— Може би не се опитваш достатъчно упорито.

— По дяволите, Кейстън. Изгубих две години от живота си. Две години на психически игрички. Две години на изолация. Две години на безнадеждност.

Кейстън примигна.

— Това прави шест години.

— Ако някога си се замислял да преминеш в обслужващия сектор, Кейстън, по-добре недей. И представа си нямаш какво преживях.

— Нито пък ти. Точно това се опитвам да открия, разбра ли? Така че си запази хленченето за някой, който поне ще се преструва, че му пука.

— Ти не проумяваш. Връщам съзнанието си назад и там няма нищо. Разбираш ли? По екрана има само снежинки. Никаква картина. — Заля го вълна на изтощение. Беше уморен. Беше твърде уморен, за да говори. Беше твърде уморен, за да мисли.

Отиде до леглото и легна, нещастно вперил очи в тавана. Кейстън изсумтя.

— Майната й на картината. Започни с дребните факти. Как се върна от Тайван?

— Нямам представа.

— С какъв транспорт?

— По дяволите, казах ти, че не знам — избухна Амблър. Кейстън беше невъзмутим, очевидно сляп за емоциите на Амблър, за агонията, която настойчивостта му причиняваше. — С плуване ли се върна? Или с параход?

Главата на оперативния агент пулсираше; той се бореше да се овладее, да успокои дишането си.

— Шибай се — каза тихо. — Не чу ли и дума от онова, което казах?

— По какъв начин? — повтори Кейстън. В гласа му нямаше нежност, само нетърпение.

— Сигурно съм летял.

— Значи все пак имаш някаква представа, ти, потънало в самосъжаление копеле. И откъде точно си летял?

Амблър сви рамене.

— Предполагам от летище „Чан Кайшъ“ край Тайпе.

— С кой полет?

— Не з… — Той примигна. — „Катей Пасифик“ — чу се сам да казва.

— Търговски полет значи. — Кейстън не изглеждаше изненадан. — Търговски полет. Дванадесет часа. Взе ли си питие на борда?

— Сигурно.

— И какво питие би си взел?

— Предполагам уиски, „Уайлд Търки“.

Кейстън вдигна телефона и набра румсървиса. Пет минути по-късно в стаята пристигна бутилка „Уайлд Търки“. Той наля два пръста в една чаша и я подаде на Амблър.

— Отпусни се, пийни едно — нелюбезно му каза счетоводителят. Веждите му бяха сключени и предложението беше заповед — счетоводителят се беше превърнал в барман от ада.

— Аз не пия — запротестира Амблър.

— Откога?

— Откакто… — Амблър се поколеба.

— От остров Париш. Но преди това си пиел, ще пиеш и сега. До дъно!

— За какво е всичко това?

— Научен експеримент. Просто го направи.

Амблър отпи и бърбънът леко прогори гърлото му. Не изпита еуфория, а само чувство на замаяност, объркване, нарастващо гадене.

Кейстън му наля ново питие и Амблър го пресуши.

— По кое време пристигна самолетът? — настойчиво попита счетоводителят. — Вечер или сутрин?

— Сутрин. — В червата му запълзя безпокойство. Знанието се връщаше към него сякаш от друго измерение. Не ставаше по негово желание, не можеше да го предизвика. Но все пак то беше предизвикано и се беше появило.

— Срещна ли се с командващия операцията? Амблър се смрази. Сигурно беше се срещнал.

— Следващият въпрос — безмилостно отсече Кейстън. Той сякаш напредваше през необятен списък с въпросчета като птица, кълвяща скален отломък. — Кой е Мимолетност?

Амблър имаше чувството, че стаята се завърта около него, а когато затвори очи, тя се завъртя още по-бързо. Остана безмълвен дълго време. Като изстрел в Алпите въпросът отключи малко свлачище, което се превърна в лавина. Той потъна в мрак.

А сетне в мрака се появи сияние.

Глава 23

Отново беше в Чанхуа. Минало, което хвърляше сянка върху настоящето му. В съзнанието му нахлу френетичен вихър от образи и той се озова сред водовъртеж от кипяща дейност, помела острова. Беше открил онова, от което се страхуваше.

Последваха серия пробягващи, неясни картини. Стюардесата от полета на „Катей Пасифик“, поредната чаша бърбън на ръка разстояние, обслужване на ниво. Таксиметровият шофьор на „Дълес“, тринидатец с хлътнали бузи и твърди убеждения за най-краткия маршрут. Апартаментът му в „Баскертън Тауърс“, който в онзи ден изглеждаше толкова малък, толкова стерилен. Малко повече от място, където само да се изкъпе, облече и подготви за, както изглеждаше, битка.

За битка.

Каква битка? Над спомените му отново се спусна странна мъгла и ги забули. Но Амблър… не, Таркин, той беше Таркин… почувства мъждееща някъде дълбоко в него емоция. Ако можеше да си възвърне тази емоция, щеше да си възвърне и спомените, които я придружаваха. Емоцията беше особена; особено силна смесица на вина и най-вече гняв.

Мъглата се поразсея. Пред очите му изкристализираха сгради и хора, първо потопени в поток от бял шум, а после по-отчетливи и разбираеми. Усещането беше живо, реално, настоящо.

На Таркин му липсваше моралният нарцисизъм да смята, че ръцете му някога са били чисти, но сега вбесен откри, че те току-що бяха изцапани с кръв от необяснима професионална грешка.

Трябваше да уведоми Мимолетност.

Кипящ от ярост и невяра, Таркин се върна в главния щаб във Вашингтон. Мъж с вратовръзка като безброй други, в голяма каменна сграда като безброй други. Запъти се право към целта, към заместник-секретаря, отговарящ за Отряда за политическа стабилизация, към Мимолетност.

А сетне необяснимото стана непростимо. Заместник-секретарят Елън Уитфийлд, главен директор на Отряда за политическа стабилизация, беше човек, когото той познаваше добре, безспорно твърде добре. Тя беше хубава жена със силна брадичка, малък прав нос и високи скули; лешниковата й коса подчертаваше тъмносините й очи, акцентирани с лек грим. Беше хубава, а някога за него беше почти красива. Това беше преди много години, почти в началото на кариерата му, когато тя все още участваше в оперативни операции, и аферата им, консумирана основно в крайбрежните колиби на Северните Мариански острови, бе продължила по-малко от месец. Онова, което се случи в Сайпан, беше казала тя с усмивка, ще си остане в Сайпан.

Тя се кандидатира за административен пост в Държавния департамент малко след това; той прие следващото си оперативно назначение — специалните му умения го правеха незаменим на полето, така му казваха. В следващите години кариерите им понякога се срещаха, понякога се раздалечаваха. В „Консулски операции“ тя стана известна с невероятно добрата си организираност — малцина администратори бяха толкова обиграни в обработването и установяването на приоритети на различните нива от разузнавателни и оперативни въпроси. Освен това тя прояви отлични умения в офисната политика — да ласкае по-висшестоящите, без това да си личи; да препъва онези, които препречваха пътя й към напредъка, отново, без да издава преднамереност. Година след като получи първата си позиция в столицата, тя бе издигната в младши директор на Бюрото по източноазиатски и тихоокеански въпроси; две години по-късно бе избрана за заместник-директор в „Консулски операции“; три години след това стана самостоятелен директор на подразделение и скоростно съживи Отряда за политическа стабилизация, разширявайки обхвата на компетенциите и операциите му.

В „Консулски операции“ считаха ОПС за „силно проактивен“ — критиците казваха „безразсъден“, — а сега нещата се влошаваха. За своите критици оперативните агенти от ОПС нехаеха за правилата и бяха твърде агресивни, като третираха пактовете на международния закон с уважението, което един бостънски шофьор проявяваше към пътните знаци. Фактът, че над това формирование властваше някой така принципен и овладян като Елън Уитфийлд, изненадваше много от колегите й. Но не и Амблър. Той знаеше, че тя притежава дива страна, смесица от импулсивност, пресметливост и нещо, което някога бяха определяли като сатанинство. Веднъж, през един влажен август в Сайпан, това му се беше сторило възбуждащо.

Но Уитфийлд, която си беше спечелила цивилния пост на заместник-секретар — сега проявяваше любопитна способност да се изплъзва. Понякога Амблър се питаше дали общата им „история“ не я караше да изпитва неудобство, но в действителност тя не беше от този тип хора, нито пък гледаше на аферата им като на нещо повече от приятно прекарване на времето през иначе отегчителната служба. Приятно прекарване на времето, приключило по приятен начин. На четвъртия път, когато му казаха, че заместник-секретар Уитфийлд е на „съвещание“, Амблър разбра, че го отрязват. Вече беше написал и изпратил доклада си по покушението над Лун. Сега търсеше чия беше отговорността. Искаше тя да му обещае, че ще проведе пълно и правилно разследване на този фатален провал в разузнаването. Искаше признание, че ОПС е сгрешил и че ще се предприемат стъпки, за да се въведе ред в задния двор.

Със сигурност не искаше твърде много.

Пет дни след пристигането му във Вашингтон Амблър научи чрез неофициални канали, че Уитфийлд дори не е подала официален меморандум с неговото оплакване, както изискваше стандартният протокол. Това беше нарушение. Уитфийлд беше известна, дори награждавана, за склонността си към перфекционизъм. Нима беше така засрамена от провала си, че да откаже да го признае пред директора на „Консулски операции“ и държавния секретар? Нима мислеше, че може да го прикрие, като се имаше предвид всичко, което той беше успял да открие? Имаше нужда да се изправи срещу нея, да чуе обяснението й.

Имаше нужда да го чуе на лична среща.

Отново го заля яростта, която беше изпитал в Чанхуа. Яростта от предателството. Вече беше петък следобед, краят на работната седмица във Вашингтон, но не и краят на неговата. Съжалявам, но заместник-секретарят Уитфийлд е на съвещание. Може да оставите ново съобщение, ако желаете. Когато позвъни час по-късно, отговорът на секретарката й беше невъзмутим — очевидно подчинената бе помолена да се отърве от напастта. Съжалявам, заместник-секретарят Уитфийлд си тръгна от работа.

Безумие! Тя наистина ли си мислеше, че може вечно да го избягва — да избягва истината? Почервенял от гняв, той скочи в колата си и отиде до дома на Уитфийлд в покрайнините на Фокс Холоу, селце, разположено на запад от Вашингтон. Знаеше къде живее тя и там нямаше как да го отпрати.

Половин час по-късно той придвижи бавно колата си покрай бяла ограда и зави по елегантна алея, с крушови дървета, наредени от двете й страни. Самата къща представляваше внушително имение с елегантни фасади от състарени червени тухли и големи прозорци. Беше заобиколена от артистично подрязани магнолии и високи рододендрони. Широки каменни стъпала водеха от кръглия паркинг до входна врата от резбован дъб.

Семейство Уитфийлд, спомни си той, беше натрупало богатството си през деветнадесети век от стоманодобив и производство на железопътни релси, както и на износа на такива продукти. Семейното богатство малко понамаляло в следвоенните години, когато потомците на рода се насочили към сектори от по-значителен културен и интелектуален престиж — по един Уитфийлд имаше в музея „Метрополитен“, в Националната галерия, в института „Хъдзън“, а няколко други се бяха насочили към по-приемливата сфера на международното банкиране. Но добре управляваните попечителски фондове се грижеха нито един Уитфийлд да не се тревожи за плебейския проблем на приходите и разходите и както при клана Рокфелер, през десетилетията се беше установила фамилната етика да се работи. Фактът, че да се работи не изискваше отричането от достъпните земни блага, беше очевиден от колониалното великолепие на имението Уитфийлд. То беше впечатляващо, но не помпозно и определено не беше жилище, което можеше да се поддържа с правителствена заплата.

Амблър спря пред внушителните двойни врати в средата на къщата и излезе от колата си. Позвъни на звънеца. Секунди по-късно се появи жена — може би филипинка? — в камериерска униформа от колосан черен плат и бяла предница на къдрички.

— Казвам се Хал Амблър и съм тук да се видя с Елън Уитфийлд — заяви той, едва сдържайки се.

— Мадам не приема никого — отвърна униформената жена. А после сковано добави: — Мадам не е тук.

Разбира се, лъжеше. Дори и Амблър още да не го беше разбрал, гласът на Уитфийлд се чуваше от близката стая. Амблър избута протестиращата филипинка, закрачи през застланото с плочи фоайе и нахълта в облицована с дърво библиотека с широк мансарден прозорец и високи до тавана лавици.

Елън Уитфийлд беше там, седнала пред куп документи. С нея беше и по-възрастен мъж. Амблър се вторачи в него. Стори му се познат. Имаше вид на учен, с посребрена коса и голямо чело; червената му копринена вратовръзка бе спретнато вързана и изчезваше в жилетката под сако от туид. И двамата изглеждаха погълнати от документите пред тях.

— Мадам, казах му, че не… — Рязко нарушената тишина от шумно протестиращата филипинка накара Уитфийлд и възрастния мъж да вдигнат очи, сепнати и изумени.

— По дяволите, Амблър! — кресна Уитфийлд, чиято първоначална изненада сега се разрастваше в кипящо възмущение. — Какво, за бога, правиш тук?

Възрастният мъж се беше обърнал с гръб към него, сякаш беше изпитал внезапен интерес към книгите по лавиците.

— Знаеш чудесно какво правя тук, заместник-секретар Уитфийлд — отвърна той, произнасяйки титлата й със смразяващо презрение. — Искам отговори. Писна ми от тактиката ти на отлагане. Мислиш, че можеш да ме избягваш? Какво се опитваш да скриеш?

По лицето на Уитфийлд бяха избили петна от ярост. — Ти, параноичен кучи син! Махай се от къщата ми! Махай се веднага! Как се осмеляваш да нарушаваш личното ми пространство! Как се осмеляваш! — Протегнатата й ръка сочеше вратата. Амблър забеляза, че тя трепери. От гняв? От страх? Струваше му се, че и от двете.

— Получи меморандума ми — ледено процеди Амблър. — Той съдържа истината. Нима мислиш, че можеш да заровиш истината? Нима мислиш, че можеш да заровиш мен? По-добре забрави за това. Повярвай ми, взел съм предпазни мерки.

— Виж се. Чуй се. Поведението ти е напълно непрофесионално. Граничи с душевното разстройство. Не се ли чуваш колко безумно звучиш? В моята работа трябва да се справям с повече неща, отколкото изобщо можеш да си представиш. Ако искаш среща, ще се срещнем още в понеделник сутринта. Но сега ме слушай и ме слушай внимателно. Ако не напуснеш къщата ми незабавно, ще те изпъдя от службата ти — завинаги и необратимо. А сега изчезвай от погледа ми.

Амблър стоеше и дишаше трудно, собственият му гняв беше някак изместен от нейната бушуваща ярост.

— Понеделник — тежко отрони той и се обърна да си върви.

На няколко мили от Фокс Холоу зад него внезапно се появи голям ван на Бърза помощ с пулсиращи червени светлини и сирена и той отби встрани от пътя. Линейката бързо спря и препречи пътя му отпред, а отзад го блокира друга кола, тежък буик. От линейката се изсипаха няколко мъже — санитари? Нещо не беше наред. Още няколко излязоха от седана зад него. Докато го издърпваха от колата му и грубо забиваха спринцовка в ръката му, той се опита да си обясни какво се случваше. Мъжете се държаха като представители на властта, изпълняващи заповеди, и действаха като професионалисти. Но кои бяха те и какво искаха от него?

Мъглата в главата му не се беше разнесла напълно и забулваше случилото се след това, както преди забулваше случилото се преди това. Докато го завързваха на носилка, той чу тихите, напрегнати думи, които хората от екипа си размениха. После съзнанието му се замъгли. Това беше началото на дълъг здрач.

И пак се беше спуснал здрач, когато Амблър отвори очи в хотелската стая.

Преди няколко дни беше „пациент“ в заведение с максимална сигурност. Сега се намираше на океан разстояние от там. И все още не беше свободен.

Глава 24

Амблър отвори очи, фокусира поглед върху бледия счетоводител и започна да говори, описвайки възможно най-подробно действията и наблюденията си. Времето беше замъглило хиляди подробности, но въпреки това главното от случката беше съвсем ярко в спомените му.

— Опасявам се, че изгуби съзнание за малко — каза Кейстън, след като Амблър беше говорил пет минути без прекъсване. — Радвам се, че се върна сред живите.

Той остави настрана четивото си, „Журнал по приложна математика и стохастичен анализ“.

— А сега ще се пръждосаш ли от леглото ми?

— Извинявай. — Амблър се протегна, стана и се премести върху фотьойла с цвят на горчица. Сигурно беше задрямал. Според часовника му бяха изминали четири часа.

— Значи Мимолетност е самата Елън Уитфийлд?

— Това беше псевдонимът й от времето, когато все още участваше в оперативна работа. Когато досиетата станаха дигитални, всички тези неща се изгубиха. Не бяха запазени официални документи. Особено що се касаеше за собственото й досие — тя искаше тотално изтриване. Каза, че става въпрос за предпазни мерки.

— Това обяснява защо не открих нищо — каза Кейстън. Той безмълвно впери очи в агента. — Искаш ли още едно питие?

Амблър сви рамене.

— Има ли минерална вода в минибара?

— Разбира се, има „Евиан“. По настоящия обменен курс струва 9,25 долара за 500 милилитра. Колко е това, 16,9 унции. Значи прави петдесет и пет цента за унция. Петдесет и пет цента за глътка вода? Достатъчно, за да ме накара да повърна.

Амблър въздъхна.

— Предполагам, че трябва да се възхитя на точните ти калкулации.

— Какви ги говориш? Закръглям цифрите като луд.

— Моля те, само не ми казвай, че имаш семейство. Кейстън почервеня. Сигурно ги докарваш до лудост.

— Изобщо не е така — почти се усмихна счетоводителят. Защото, разбираш ли, те не чуват и дума от това, което им говоря.

— Значи сигурно докарваш себе си до лудост.

— Всъщност това ме устройва чудесно. — За миг на лицето на Кейстън се изписа забавно изражение и Амблър осъзна с изумление, че сухият като пепел счетоводител беше любящ баща. Кейстън бързо се върна към предишната си деловитост. — Мъжът, който беше със заместник-секретаря Уитфийлд в библиотеката — опиши ми го възможно най-подробно.

Амблър сякаш отправи взор в миналото и върна образа в съзнанието си. Мъж над шестдесет години. Посребрена коса, старателно загладена над високо чело. Челото бе забележително гладко, лицето — с изящни черти и дълбокомислено изражение, скулите високи, брадичката силна. Амблър започна да описва фигурата му, както си я спомняше.

Кейстън го слушаше и отново потъна в мълчание. После развълнувано се изправи; на челото му пулсираше вена.

— Не може да бъде — ахна той.

— Това си спомням — каза Амблър.

— Ти описваш… но това е невъзможно.

— Какво е невъзможно?

Кейстън отвори лаптопа си. След като написа няколко команди в интернет търсачка, той отстъпи назад и покани Амблър да погледне. Екранът беше изпълнен с лика на мъж. Същият мъж, когото Амблър беше видял в къщата на Елън Уитфийлд.

— Това е той — потвърди Амблър с втвърден от напрежение глас.

— Знаеш ли кой е този мъж? Амблър поклати глава.

— Името му е Ащън Палмър. Уитфийлд е учила при него, когато е била студентка.

Амблър сви рамене.

— И какво?

— По-късно тя се отрече от него и от идеалите му. Прекъсна всякакъв контакт с него. В противен случай не можеше да се надява на кариера.

— Не разбирам.

— Ащън Палмър, името нищо ли не ти говори?

— Само смътно — призна Амблър.

— Може би си твърде млад. Преди двадесет, двадесет и пет години той беше най-ярката звезда на небосклона на международната политика. Многократно публикуваше статии във „Външни работи“. И двете политически партии го ухажваха. Водеше семинари в Уест Уинг и в проклетия Овален кабинет. Хората се хващаха за всяка негова дума. Дадена му беше почетна позиция в Държавния департамент, но той беше по-голям от това. Беше предопределен да стане следващия Кисинджър, един от онези хора, чиято визия оставя отпечатък в историята, пък бил той добър или лош.

— И какво се случи?

— Много хора биха казали, че е самоунищожение. Или може би просто не е преценил правилно. Започнаха да гледат на него като на екстремист, опасен фанатик. Може би е решил, че политическото му и интелектуалното влияние са достигнали нивото, на което може да излага възгледите си открито и да печели привърженици само поради простия факт, че той прави изявленията. Ако е било така, сгрешил е. Възгледите му бяха опасни и щяха да насочат страната към сблъсък с историята. Той държа особено подстрекателска реч в института за чуждестранна политика „Максимилиан“ във Вашингтон и след това няколко държави, смятайки, че той представлява правителството или някоя правителствена структура, реално заплашиха да изтеглят посланиците си. Представяш ли си?

— Трудно.

— Секретарят на Департамента прекара цяла нощ на телефона. На практика за една нощ Палмър се превърна в персона нон грата. Зае преподавателско място в Бръшляновата лига15, построи си собствен академичен център и беше назначен в борда на директорите на някаква отцепническа консултантска групировка във Вашингтон. Тази информация е свалена от уебстраницата на Харвард, но всеки в Държавния департамент, поддържал близки отношения с него, се превърна в обект на подозрения.

— Значи никой от хората му не е стигнал далеч.

— Всъщност има доста палмерити из цялото правителство. Брилянтни студенти, завършили Школата на Кенеди в Харвард или следдипломната програма към правителството. Но ако искаш да имаш кариера, не можеш просто да признаеш, че си привърженик на Палмър. И със сигурност не бива да поддържаш връзки със стария разбойник.

— В това има смисъл.

— Но си видял двамата заедно, а това не звучи смислено.

— Я забави малко ход.

— Говорим за основен играч от Държавния департамент в компанията на професор Ащън Палмър. Разбираш ли колко взривоопасно е това? Осъзнаваш ли колко бързо е можело да я съсипе? Както веднъж каза един велик американски юрист, „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“. А тя е единственото нещо, което те не могат да си позволят.

Амблър присви очи и си представи зачервеното от гняв лице на Елън Уитфийлд. Сега вече разбираше страха, който беше забелязал у нея.

— Значи за това е било всичко.

— Не бих рискувал да определя онази случка като всичко. — Кейстън беше прецизен както винаги. — Но за един висшестоящ член на Държавния департамент да поддържа връзки с Палмър означава професионално самоубийство. Особено като шеф на Отряда за политическа стабилизация Уитфийлд просто не може да си позволи да има отношения с Палмър.

Амблър се облегна назад и се замисли. Уитфийлд, хладнокръвен и красноречив лъжец, вероятно би могла да обясни на всеки друг присъствието на Палмър. Но Амблър беше единственият човек, когото не би могла да заблуди.

Затова е бил затворен. Заради тази информация, която не биваше да изтече. В такъв случай записът на параноичното му бълнуване е бил застраховка, че нищо, което излиза от неговата уста, не бива да се приема за достоверно. В онази нощ сигурно се беше паникьосала и бе активирала код 918ПСЕ, рядко използвания протокол за психиатричен спешен случай с агент под прикритие. Той беше споменал за взети предпазни мерки — намеквайки, че в случай на смъртта му наяве ще излезе компрометираща информация — и тя бе решила, че единствената възможност е да го държи под ключ. А после да го накара да изчезне.

Сърцето му биеше лудо, докато се опитваше да проумее как един такъв дребен инцидент беше предизвикал такъв обрат в съдбата му. Но какво прикриваше тя? Само лични взаимоотношения или нещо повече?

Той се извини и се обади на Лоръл по мобилния си телефон. Даде й имената на двама души. Уговориха се да отиде в Националната библиотека на Франция в осми район, където да потърси съответните материали из научните архиви — материали, до които нямаше да се доберат лесно по други начини. Когато затвори, Амблър се почувства малко по-спокоен и осъзна защо всъщност й се беше обадил. Изпитваше нужда да чуе гласа й. Беше толкова просто, Лоръл Холанд стоеше между него и пълното отчаяние; тя оставаше символ на здравия разум в един свят, който наистина изглеждаше обезумял.

След малко Кейстън се обърна към него. Беше намислил нещо.

— Мога ли да ти задам личен въпрос? Амблър разсеяно кимна.

— Как се казваш?

За Пол Фентън само най-доброто, помисли си заместник-секретарят Уитфийлд, когато той я покани в покоите си — императорския апартамент в изискания хотел, „Джордж“. Осеметажният хотел, разположен между Триумфалната арка и Сена, вероятно беше най-добрият в града. Повечето стаи бяха елегантно проектирани в лека и ненатрапчива версия на стила на Луи X. Но не и императорският апартамент, в сравнение, с който останалите стаи приличаха на отшелнически килии. Величественото входно фоайе на императорския апартамент преминаваше в просторен салон с отделни кътове за хранене и почивка. До салона имаше дори допълнителна баня — за гости на госта. Интериорът се допълваше от множество картини и скулптури, отдаващи почит на Наполеон и Жозефина. С изключение на стените, които бяха облицовани в златистожълта материя, всичко бе решено в зелени нюанси и тъмно дърво. В изобилие бяха бронзовите съдове и вазите за цветя. От прозореца се виждаше спиращия дъха пейзаж на града, сред който ясно се открояваха Домът на Инвалидите, кулата Монпарнас и, разбира се, Айфеловата кула.

Елън Уитфийлд оцени изгледа. Самият апартамент я шокира с кошмарния си вид. За нейното критично око обстановката беше ужасно натруфена, крещяща — най-лошият възможен кич. Но пък цялата кариера на Фентън беше доказателство за идеята, че нищо на света не е така успешно, както излишъкът.

Фентън — зачервен, рошав, едър като мечка — я въведе в салона, където двамата седнаха на кресла на зелени райета край малка стъклена масичка. Уитфийлд прокара пръсти по страничните облегалки на креслото, изработени от дърво и украсени с позлатени бронзови орнаменти в някакъв древноегипетски мотив.

— Не знам дали някога съм успяла да ти обясня напълно колко съм ти благодарна, колко сме ти благодарни за всичко, което направи за нас през годините. — Уитфийлд говореше искрено и уверено, а очите й се разширяваха почти прочувствено. Тя заговорнически се наклони напред. Отблизо забеляза колко пухкава, розова и гладка е кожата на Фентън, сякаш беше прекарал цялата сутрин в козметичен салон. Той имаше прекалено развитите рамене и дебели предмишници на човек, който отделя часове за дигане на тежести. Фентън работеше по много проекти; един от тях очевидно беше собственото му тяло. Той скромно сви рамене.

— Да ти предложа кафе?

Заместник-секретарят обърна глава към абаносова масичка за сервиране.

— Забелязах, че вече имаш готово кафе, колко предвидливо. Но нека аз да го донеса. — Тя се изправи и се върна с подноса. На него имаше сребърна каничка с прясно сварено кафе, малка керамична съдинка с мляко и захарница. — Аз ще бъда майката — каза Уитфийлд и наля кафе в две изящни порцеланови чаши.

Тя се отпусна в креслото и отпи глътка от дъхавото кафе, което обичаше да пие чисто. Фентън, както бе запозната, го предпочиташе силно подсладено и сега също не пропусна да му сипе няколко пълни лъжички захар.

— Всичката тази захар — измърмори тя с майчински укорителен тон. — Някой ден ще те убие.

Фентън отпи глътка и се ухили.

— Вълнуващи времена, нали? Знаеш, че винаги съм бил готов да окажа нужната помощ. За мен е удоволствие да работя с човек, който гледа на света по моя начин. И двамата осъзнаваме, че Америка заслужава по-сигурно бъдеще. И двамата осъзнаваме, че трябва да се борим с утрешните заплахи още днес. Ранно откриване, нали така?

— Ранно откриване, ранно лечение — съгласи се тя. — И никой не го прави по-добре от твоите хора. Без твоите оперативни агенти и разузнавателни системи никога нямаше да направим толкова жизненоважен напредък. По наше мнение ти не си просто един частен наемник. Ти в действителност си пълноправен партньор в мисията ни да предпазим американския възход.

— Приличаме си по много неща — каза Фентън. — И двамата обичаме да побеждаваме. И това и правим, побеждаваме. Отбелязваме победи в името на онова, в което вярваме.

Уитфийлд продължи да наблюдава Фентън, докато той изпи кафето си и върна празната чаша в чинийката.

— По-лесно е да побеждаваш — отбеляза тя, — когато опонентите ти дори не знаят, че играеш играта. — От лицето й не слизаше изразът на благодарност.

Фентън разсеяно кимна, а после затвори и пак отвори очи, сякаш му беше трудно да фокусира погледа си.

— Знам, че не си искала да се срещнем само за да ме поздравиш — каза той, като леко заваляше думите.

— Трябваше да ми предоставиш доклад за напредъка ти по въпроса с Таркин — отвърна тя. — Предполагам, той не знае, че си в този хотел. Нали взе предпазни мерки?

Фентън сънливо кимна.

— Срещнах се в него в тайната квартира. Но той се справи наистина добре. — Той се прозя. — Извини ме — каза. — Предполагам, че ме налегна умората от полета.

Тя отново напълни чашата му.

— Сигурно си изтощен, при всичко, което се случи в последните няколко дни — каза Уитфийлд, като не го изпускаше от погледа си. Тя не пропусна да забележи смотолевените му съгласни, клюмането на главата му.

Фентън се прозя и мудно се размърда в креслото си.

— Това е странно — измърмори. — Просто не мога да държа очите си отворени.

— Не се противи на умората. Просто й позволи да те обземе. — За агентите й не беше трудно да подправят захарта с бързодействащ депресант — кристален дериват на гама-хидроксибутират, който бе неоткриваем при медицинските изследвания, защото метаболитите му присъстваха естествено в серума на бозайниците.

Очите на Фентън се отвориха за миг, вероятно откликвайки на арктическия хлад, който проникна в тона й. Той издаде сънливо стенание.

— Истински съжалявам. — Тя погледна часовника си. — На двамата с Ащън ни беше много трудно да вземем това решение. Не се съмняваме в лоялността ти. Просто става въпрос за това, че ти знаеш коя съм. Ще успееш да свържеш точките и не сме сигурни, че ще ти допадне картинката, която ще се получи. — Тя погледна Фентън, който се беше свлякъл от креслото и беше изпаднал в безсъзнание. Дали чуваше думите й?

Така или иначе онова, което тя казваше, беше истината. Съществуваше риск Фентън да се почувства предаден, ако откриеше истинския характер на операцията, в която беше въвлечен, а предателството често пораждаше предателство. Предстоящото събитие беше твърде важно, за да си позволят нещо да се обърка. Всеки трябваше да изиграе ролята си до съвършенство.

Докато се взираше в неподвижното тяло пред себе си, тя си помисли, че Пол Фентън вече го беше направил.

Глава 25

— Нямам добро предчувствие за това — каза Амблър. Двамата мъже вървяха надолу по булевард „Бон Нувел“ и счетоводителят беше мушнал и двете си ръце под палтото си, за да се стопли. Амблър никога не би го направил, никой оперативен агент не би го направил, но пък ръцете на Кейстън така или иначе не бяха от никаква полза извън офиса. Очите на Кейстън бяха приковани в тротоара, оглеждайки го за кучешки изпражнения. Погледът на Амблър кръстосваше улицата, търсейки признаци на наблюдение.

— Нямаш какво? — Счетоводителят му хвърли унищожителен поглед.

— Чу ме.

— Да не би хороскопът ти да казва, че звездите са се подредили неподходящо? Да не би някой магьосник, предсказващ по вътрешности, да е открил нещо гадно в карантиите? Виж какво, ако има нещо, което трябва да знам, нека поговорим. Ако имаш рационално оправдано предусещане, хубаво. Но колко пъти трябва да повтарям? Ние сме възрастни хора. Трябва да откликваме на фактите. А не на чувствата.

— Проверка на реалността: тук нямаш домашното предимство. Не се намираме в земя на разпечатки. Това наоколо са истински сгради от стъкло и бетон, а не колони с числа. И ако някой стреля по нас, това ще бъде истински куршум, а не проклета математическа крива на вероятностен куршум. Всъщност как човек като теб изобщо знае за тайния щаб на управлението? По принципа на „знаеш онова, от което се нуждаеш“ тази информация не би трябвало да присъства на екрана ти. Защото със сигурност не е информация, която е от компетентността на моливен чиновник като теб.

— Все още не разбираш. Кой плаща наема? Кой получава сметките? Всичко, което струва пари на управлението, присъства на екрана ми. Аз съм счетоводител. Нищо счетоводно не ми е чуждо.

Амблър замълча за миг.

— Откъде знаеш, че мястото е необитаемо?

— Защото договорът изтича в края на този месец и няма да го подновяваме. И защото сме предвидили средства за почистващия екип, който ще пристигне следващата седмица. Следователно сега е празно, но все още оборудвано. Прегледах реквизита, свързан с Париж, преди да тръгна. Затова мога да ти кажа, че средномесечният разход за помещенията на улица „Бушардон“ за последните четиридесет и осем месеца, приравнен в долари, възлиза на две хиляди осемстотин и тридесет долара. Различно вариращи такси включват, в намаляващ порядък, разходи за телекомуникации, които на свой ред варират от…

— Добре, спри. Вече ми е ясно.

Сградата на улица „Бушардон“ изглеждаше странно пуста, каменната й фасада беше покрита с мъх и сажди, прозорците бяха мръсни, а черната метална решетка на входа — олющена и овехтяла. Близката улична лампа примигваше и жужеше.

— Как ще влезем? — попита Амблър.

— Това не е по моята част — обиди се Кейстън. — Да не очакваш аз да върша всичко? Ти си проклетият оперативен агент. Така че действай.

— По дяволите.

Тук не беше като паркинг гаража на „Клиник дьо Лувър“; мястото беше изложено на показ и това означаваше, че трябваше да приложи нещо, което даваше бърз резултат. Амблър клекна и развърза едната си обувка. Когато отново се изправи, в ръката си държеше тънък ключ, съвсем плосък с пет малки издатини. Наричаха го ударен ключ, а използването му изискваше както майсторлък, така и късмет, а той се съмняваше, че има достатъчно и от двете. — Стой тук — нареди той на Кейстън.

Амблър изтича до контейнера за боклук на ъгъла и след малко се върна с изпоцапана книга, която някой беше изхвърлил. Но поне беше дебела, а гърбът й беше твърд. Щеше да свърши работа като импровизиран чук.

Предназначението на ударния ключ беше да удари долния щифт в канала на ключалката достатъчно силно, за да може да освободи за секунда горния щифт. В същия миг, преди пружината отново да избута горния щифт надолу, ключът щеше да се превърти.

На теория.

Реалността рядко оправдаваше очакванията. Ако щифтовете не отскочеха достатъчно високо, методът нямаше да проработи. Ако ключът се завъртеше секунда по-късно, методът също нямаше да проработи.

Амблър постави ударния ключ точно пред отвора, блъсна го с гърба на книгата в ключалката с възможно най-голяма сила и го завъртя в секундата, в която той влезе вътре.

Не можеше да повярва на очите си. Беше успял. От първия път! Това почти никога не се случваше. Ключът изщрака, освободи резето и вратата се отвори. Той почувства прилив на гордост от майсторската си работа и с усмивка се обърна към Кейстън.

Счетоводителят тъкмо потискаше прозявка.

— Най-накрая — оплака се той. — Не мога да повярвам, ти отне толкова време.

Амблър направи голямо усилие, за да премълчи.

Щом влязоха в зданието, Амблър можеше необезпокоявано да работи върху вратата на апартамента; сградата изглеждаше напълно необитаема. Но екипът на ЦРУ, който бе оборудвал помещението, се беше постарал да го защити с подходяща професионална ключалка.

Амблър оглеждаше предизвикателството няколко минути, преди да се предаде. С подходящ гаечен ключ би могъл да се справи, но му липсваха инструменти.

Кейстън не криеше негодуванието си.

— Нищо ли не можеш да направиш както трябва? И се предполага, че си най-добрият оперативен агент. Двадесет години в ОПС. А сега…

Амблър рязко го прекъсна.

— Кейстън? Затваряй си устата.

След малко Амблър излезе в тесния двор на сградата. Партерният апартамент имаше два прозореца, които гледаха към двора. Проникването нямаше да стане по най-елегантния начин, но нямаше избор.

Амблър отново вкара в действие книгата, строши с нея единия прозорец, а после методично изчисти всички стъкла. За момент остана напълно неподвижен, ослушваше се. Но нямаше какво да чуе. Нямаше никакви признаци на живот. Нямаше никакви признаци, че някой е чул шума от счупения прозорец.

— Това струваше четиристотин долара на Съединените американски щати — приветливо заяви Кейстън. — Поне. Без да смятаме труда по смяната на стъклото. Цените на стъкларските услуги в Париж са астрономически.

Амблър се хвана за каменния перваз, после с рязко движение се издърпа нагоре и прекрачи рамката на счупения прозорец. Под него имаше шкаф за книги, който той прескочи и се приземи на крака.

Проправи си път към вратата, пристъпвайки внимателно в сумрака, и дръпна резето.

Накрая отвори предната врата, където Кейстън чакаше нетърпеливо, скръстил ръце на гърдите си.

— Отвъд е страшен студ — каза Кейстън. — А ти счупи проклетия прозорец.

— Влез.

Той затвори вратата зад Кейстън и инстинктивно я заключи. Тайните щабове не разполагаха с алармени инсталации; възможната поява на полицията представляваше далеч по-голяма заплаха от някой случаен обир.

Двамата мъже обиколиха апартамента, докато не откриха малка стая с голям телевизор в нея. Под него имаше най-обикновена кутия за кабели. Но Амблър знаеше, че това е само привидно. На покрива на сградата със сигурност имаше сателитно оборудване, свързано с партерния етаж чрез фиброоптичен кабел; самата кутия съдържаше сложното дешифриращо устройство.

Това не беше оборудване за максимална сигурност и не беше предназначено за получаване на строго секретна информация. Но материалът, който им трябваше, беше технически неповерителен, ако не и широко разпространен.

Кейстън започна да издърпва чекмеджетата на поставката на монитора, докато не откри клавиатура. Зарадва й се, сякаш беше попаднал на приятел. После включи монитора и защрака по клавиатурата.

Екранът се съживи, но се виждаха само снежинки.

— Да видим дали си спомням как се правеше — измърмори Кейстън най-вече на себе си, докато се бореше с дистанционното. Екранът внезапно се изпълни с цифри, индикиращи размера и времето на серия големи файлове за сваляне от Интернет.

Кейстън вече не изглеждаше намусен; сега беше придобил сериозен вид.

— Тези ги вземам от свободния сектор — обясни той на оперативния агент. — Неповерителни, публични материали, поне в по-голямата си част. Просто искам да видиш Ащън Палмър в стихията му. Ти си експертът по разчитане на лицата, нали? Искам да видиш това лице в пълен размер, цветно и с максимална резолюция.

Той се засуети с клавиатурата още една минута, нагласяйки различните настройки. Изведнъж на екрана се появи образът на Палмър, застанал зад катедра.

— Това е от средата на деветдесетте — продължи Кейстън. — Реч, която той държа на конференция, спонсорирана от Центъра за политически науки.

На екрана Ащън Палмър изглеждаше самоуверен, авторитетен, самовглъбен. Зад него се виждаха тъмни завеси. Той бе строго елегантен — в тъмносин костюм, тъмночервена вратовръзка и бледосиня риза.

— Традиционната форма на китайските жилища в градовете е била от типа сихейюан, буквално „отвсякъде заграден двор“. Те са се състояли от обърнати навътре жилища, наредени по четирите страни в един напълно затворен правоъгълник. В другите цивилизации столичните центрове са били центрове на космополитен порив — поривът да гледат навън, независимо дали по отношение на завоевания или открития. Китай никога не е разсъждавал така. Напротив, самата архитектура на сихейюана се е доказала като символ на националния характер. — Ащън Палмър вдигна поглед от записките си, а сивите му очи проблеснаха. — В продължение на хилядолетие, династия след династия, Средното кралство се е характеризирало със задълбочена вглъбеност. Широко разпространената ксенофобия вероятно е най-дълбокият и най-постоянен елемент на онази многообразна съвкупност от обичаи и философски мъдрости, която наричаме китайска култура. В китайската история няма Петър Велики, няма императрица Екатерина, няма Наполеон, няма кралица Виктория, няма кайзер Вилхелм, няма генерал Хи-Деки Тойо. След края на татарското иго не е останало нищо, което да наречем китайска империя — остана само Китай — Да, огромен е. Несъмнено могъщ е. Но е просто едно ограждение от четирите страни. Просто един великански сихейюан. Човек би могъл да поспори дали тази вродена ксенофобия е послужила добре на китайския народ. Безспорно е обаче, че е послужила добре на нас, останалите.

Амблър се приближи към петдесет и шест инчовия високо разделителен екран, запленен от образа на красноречивия учен, от блестящата интелигентност, която сякаш излъчваше.

— Някои политически учени вярваха, че Китай ще се промени с настъпването на комунистическия режим — продължи Палмър, след като отпи глътка вода от чашата на катедрата. — Със сигурност международният комунизъм беше точно такъв — международен в своята ориентация. Със сигурност хоризонтите на експанзията му щяха да обърнат Китай навън, да го отворят поне за събратята му от Източния блок. Или поне така предполагаха студентите по политология. Разбира се, не се случи нищо такова. Председателят Мао наложи по-строг контрол върху сънародниците си от всеки друг водач в историята; той се превърна в бог за тях. И с цялата агресивност на реториката си той не само изолира сънародниците си от силните ветрове на съвремието, но е и дълбоко консервативен, дори реакционен в използването на военната сила. С изключение на няколко дребни престрелки, има само два инцидента, който заслужават внимание. Единият е конфликтът на Корейския полуостров в началото на петдесетте, където — нота бене — Китай в действителност вярваше, че САЩ планират инвазия. Ситуацията в Корея възникна в резултат на защитна, а не нападателна позиция. Факт е, че председателят Мао наистина беше последният император — император, чиито фикс идеи бяха обърнати навътре.

Изражението на Палмър оставаше безпристрастно, докато той развиваше тезата си, но думите му звучаха хипнотизиращо гладко.

— Едва през последните години започнахме да наблюдаваме сеизмични промени в Китай — истинско насочване навън, задвижено от невероятно бързото му вклиняване в системата на глобалния капитализъм. Това беше развитието, на което се е надявало не едно американско правителство през годините. Но както китайците биха казали, човек трябва да внимава какво точно си пожелава. Ние събудихме тигъра, надявайки се да го пояздим. — Той направи пауза, а по устните му заигра лека усмивка. — Но докато си мечтаехме как ще пояздим тигъра, бяхме забравили какво се случва, когато паднеш от него. Политическите стратези се самоубеждаваха, че икономическото сближаване ще доведе до политическо сближаване и оттам до хармонизиране на интересите. Само че истината е тъкмо обратна. Двама мъже, влюбени в една и съща жена — има ли рецепта за мирно съвместно съжителство? Не мисля. — Чу се разпокъсан смях от залата. — Същото е, когато две страни споделят една и съща състезателна цел, независимо дали става въпрос за икономическо доминиране в някоя зона или политическо превъзходство над Тихоокеанския регион. Изглежда, от вниманието на нашите късогледи политически велики умове е убягнал фактът, че Китай става не само все по-пазарно ориентиран, но и все по-военно ориентиран. Десетилетие след смъртта на Мао Китай потопи три виетнамски кораба в района на островите Спратли. През 1994 станахме свидетели на сблъсък между американски кораби и китайска подводница в Жълто море, а в следващите години на превземането на рифа Мисчиф от Филипините, изстрелването на ракети по крайбрежието на Тайван, в международни води и така нататък. Китайският военноморски флот придоби самолетоносач от французите и редица наблюдателно-радарни системи от британците, а през това време Китай свърза провинция Юнан и Бенгалския залив, осигурявайки си по този начин достъп до Индийския океан.

Досегашните акции могат лесно да бъдат пренебрегнати, защото са толкова малки по мащаб. В действителност това са сондажи и нищо друго, опити да се оцени решителността на международната общност. И те отново се убедиха в беззъбието на своите конкуренти, на своите съперници. И не правете грешка — за пръв път в историята ние наистина сме съперници.

Погледът на Палмър стана зловещо напрегнат, докато той налагаше идеите си.

— Китай гори, а Западът подсигури горивото. Чрез ходовете си към икономическа либерализация Китай спечели стотици милиарди долари чуждестранен капитал. Виждаме един брутен вътрешен продукт, нарастващ с десет процента на тримесечие — по-бързо от нарастването във всяка друга нация. Виждаме също и гигантско увеличение на консумацията — в рамките на няколко години събуденият тигър ще консумира една десета от световната продукция на петрол, една трета от производството на стомана. Просто като консуматор Китай има прекомерно влияние върху нациите на Югоизточна Азия, както и Корея, Япония и наистина, Тайван. Нашите конгломерати все повече зависят от Китай в собственото си развитие. Нещо от това да ви звучи познато, дами и господа?

Палмър отново замълча, а очите му оглеждаха невидимата публика пред него. Усещането му за ритъм беше съвършено.

— Нека ви го обясня с пример. Представете си страна, която преживява така наречената втора индустриална революция. Страна, където трудът е евтин, а капиталът и ресурсите — изобилни. Страна, която е успяла да трансформира икономиката си в най-ефективната и бързо развиваща се икономика в света. Говоря за — той леко повиши глас — Съединените американски щати в ранните години на двадесети век. Всички знаем какво последва. Период на неоспоримо военно, индустриално, икономическо и културно превъзходство, период на мощ и просперитет, който накратко определяме като американския век. — Той погледна надолу към катедрата, преди да продължи. Американският век беше бележит. Но никой не е обещавал, че ще продължи вечно. В действителност имаме причина да смятаме, че няма да стане така. Имаме причина да смятаме, че двадесет и първи век ще бъде определян като китайския век. Из залата се разнесе мърморене.

— Като безпристрастен учен работата ми не е да дискутирам дали това състояние трябва да е повод за празнуване или скръб. Само ще отбележа иронията, че това развитие е всъщност плод на нашия собствен труд. Добронамерените американци, уверени в доминиращата ни външна политика, работиха безспирно, за да събудят тигъра. Да обърнат навън една империя, насочила взор навътре. Нашите деца ще живеят с резултатите. — С по-тих глас той добави: — Или ще умрат от тях.

Амблър потръпна; опита се да си спомни други случаи, в които беше виждал лица, излъчващи такава самоувереност и жар. Ликовете, които му се явиха, не вдъхваха успокоение: д-р Абимаел Гусман, смъртоносният основател на перуанските терористи „Сияйна пътека“, беше единият. Давид Кореш, самозваният лъжемесия от „Клонка Давидова“, беше другият. Но Палмър излъчваше някакво очарование, някаква духовна изтънченост, която го отличаваше от такива очевидни фанатици, и това го правеше дори по-опасен.

— Отново и отново нашите тъй наречени „китайски ръце“ прочетоха погрешно зелените чаени листенца. Всеки тук ще си спомни широко разпространеното недоволство в Китай, когато посолството му в Белград беше бомбардирано по време на американски въздушен удар. Милиони китайски граждани отказаха да повярват, че е било случаен инцидент. Във Вашингтон имаше много протести. Възраждането на антиамериканизма беше широко заклеймено. Експертите така и не научиха мъдростта на онова, което китайският пророк Чун-уън Хан нарече просто чунсин или „двойственост“. Всъщност процъфтяването на ксенофобията можеше да се окаже полезно за Америка. Всичко, което забавя интеграцията на Китай в международната общност, ще сложи спирачки на двигателите на растежа му. Един скептик би заявил, че такова развитие е полезно за Америка и полезно за света. Тъй като аз съм безпристрастен и обективен учен, не е моя работа да поддържам едно или друго мнение. Но ако сме стигнали до кръстопът, вероятно поне бих могъл да насоча вниманието ни към онова, което лежи в края на всяка пътека. Конфликтът с Китай е неизбежен. Онова, което не е неизбежно, е дали ще загубим. Това ще зависи от нашия избор, от избор, който трябва да направим още днес.

Клей Кейстън клекна и написа няколко команди на клавиатурата, докато не пусна нов видеоклип. Този запис беше по-лош, очевидно копиран от телевизионно предаване от преди няколко години.

— Тук ще го чуеш да пее друга песен — каза Кейстън. — Разбира се, конференцията на Центъра за стратегически проучвания беше закрито събитие, там Палмър говори предимно пред последователи. Телевизионното предаване е компилация, направена от друга консултантска групировка, илюстрираща разнообразни мнения. Може да е решил да се представи с друго лице.

Сред петимата китаисти Ащън Палмър се отличаваше с изражение на ледена невъзмутимост; високото му чело и ясен сив поглед излъчваха интелигентност и дълбокомислие.

Клипът започна с въпрос, зададен от млад дългурест мъж от публиката, с гъста брада и дебели стъкла на очилата.

— Професор Палмър, смятате ли, че американската политика към Китай е недостатъчно резервирана, недостатъчно съответстваща на собствените ни национални интереси? Защото много хора в Държавния департамент биха нарекли възхода на президента Лю Ан велик успех и биха го отдали на политиката си на „конструктивна ангажираност“. Когато камерата се върна на Палмър, той се усмихваше.

— И това е така до голяма степен. Лю Ан е невероятно интересен политик. Силно се надявам, че именно той ще представлява бъдещето.

Палмър отново се усмихна, показвайки белите си равни зъби. Въпреки гладкото изказване и лекия маниер Амблър усети ледена тръпка — докато оглеждаше лицето на Палмър, той засече — не, той просто видя — абсолютно и кипящо отвращение и враждебност към държавника, за когото ставаше въпрос. В момента, в който Палмър произнесе името на Лю Ан, по лицето му пробяга изражение, което напълно оборваше думите му.

— … Затова мога единствено да изразя искрената си надежда, че доминиращите в Държавния департамент са прави — каза в заключение Палмър. — Така или иначе трябва да работим с него.

Кейстън изръмжа.

— И тук звучи напълно благовидно. Труден е за улавяне.

Сега беше ред на Амблър да поработи с клавиатурата. Видеософтуерът разполагаше с опция, която даваше възможността записът да се превърта напред или назад, затова той върна обратно момента, в който Ащън Палмър произнасяше името на китайския президент. После Амблър пусна записа да върви кадър по кадър. Ето тук. В микропаузата между двете части на името на китаеца лицето на Палмър придоби коренно различен вид. Очите бяха присвити, ъгълчетата на устата нацупени, ноздрите разширени това е лице, изразяващо гняв и отвращение. В следващия кадър то беше изчезнало, заменено от изкуствен израз на усмихнато одобрение.

— Исусе Христе — ахна Кейстън. Амблър не каза нищо. Кейстън поклати глава.

— Никога не бих го забелязал.

— На небето и земята има много неща, които не се появяват във всемогъщите ти документи — отбеляза Амблър.

— Не ме подценявай. Накрая всичко опира до мен.

— Сигурен съм, че пристигаш точно навреме, за да събереш празните гилзи след приключването на стрелбата. Познавам няколко анализатори и любители на числата. Работите с хартии, компютри, разпечатки, таблици, графики, диаграми, но не и с хора. Много по-приятно ви е с битове и байтове.

Кейстън наклони глава.

— Може би си се успал, когато е изгряла информационната ера. Днес технологията прескача границите. Тя гледа. Тя слуша. Тя регистрира закономерности, малки статистически смущения и ако ние имаме желание да обърнем внимание…

— Тя може да слуша, но не чува. Може да гледа, но не наблюдава. И със сигурност не може да разговаря с мъжете и жените, с които си имаме работа. Това не можеш да го заместиш, по дяволите.

— По мои наблюдения следата на парите е много по-словоохотлива и много по-откровена от повечето хора.

Амблър се изправи и закрачи напред-назад. Стаята сякаш се стесняваше, задушаваше го.

— Добре, значи искаш да говорим за логика и „вероятностни заключения“. Онова, което се случва в Китай напоследък, какво значение има то за човек като Ащън Палмър? Защо той мрази Лю Ан толкова силно?

— Аз съм човек на цифрите, Амблър. Не се занимавам с геополитика. — Той сви рамене. — Но все пак чета вестници. Пък и двамата чухме песента на Палмър на онова събрание на „Стратегически проучвания“. След като попита, основното в Лю Ан, изглежда, е фактът, че е невероятно популярен сред собствените си хора и представлява огромна сила в либерализацията. Той отвори пазарите, установи равноправни търговски системи, дори подгони медийното пиратство, нелоялната конкуренция и разни подобни.

— Но това е естествен, постепенен напредък. Типично е за китайците.

— Постепенен напредък, но по ускорен график.

— Това е противоречие на понятията.

— Лю Ан е парадоксална личност в много отношения. Коя беше онази дума, която Палмър използва? Двойственост. Следвай логиката на аргументите на Палмър, всички онези неща за китайския век, за онова, което щяло да се случи, ако вглъбената в себе си империя стане общителна и започне да се интегрира в общността на нациите. Ако ти си Палмър, Лю Ан ще бъде най-лошият ти кошмар.

— Ако ти си Палмър — намеси се Амблър, — ще искаш да предприемеш нещо в тази връзка.

— Четох някъде, че на Лю Ан му предстои важна държавна визита в Америка следващия месец — каза Кейстън, а после замълча за минута. — Ще трябва да проведа няколко телефонни разговора.

Погледът на Амблър се върна към замръзналия кадър с образа на учения, опитвайки се да извлече всичко възможно от лицето му. Кой си ти? Какво искаш? Той наведе глава, потънал в мисли.

А сетне образът изчезна.

Амблър видя как екранът експлодира — разцъфна в облак от парчета стъкло — дори преди да чуе пукащия звук, който го придружи.

Времето забави ход.

Какво се беше случило? Куршум. Голям калибър. Пушка. Със заглушител.

Той се извъртя назад и видя облечен в черно стрелец, приклекнал в боен стил в края на коридора към стаята. Мъжът държеше военна щурмова пушка, модел, който Амблър познаваше. „Хеклер и Кох“ Г36. Кръглият магазин, монтиран пред предпазителя, съдържаше тридесет от патроните 5,56Е45 мм НАТО; оптичният мерник използваше визирна червена точка. Обвивката беше от черен полимер с изключителна здравина и олекотено тегло. Високо преносима, високо смъртоносна.

Стандартно въоръжение на „Консулски операции“.

Глава 26

Амблър се хвърли на пода секунда преди тройният откос да изпрати още куршуми в неговата посока. Кейстън, видя той, се беше свил в далечния край на помещението извън полезрението на стрелеца.

Поне засега.

Командосът не беше сам; Амблър го виждаше в очите му. Той притежаваше увереността на един член на екип.

Екип, използващ въоръжение за специални операции. Колко бяха? От четирима до шестима беше стандарт за отряд на специална операция с цивилна мишена. Ако бяха тук в резултат на бързо реагиране обаче, можеха и да са по-малко, дори само двама или трима. Бяха нахлули чрез различни подстъпи — някои през вратата, други през прозореца. С топлинен сензор е било елементарно да засекат точното им положение в тайния щаб.

Въпросът беше защо Амблър още не беше мъртъв.

Докато първият командос стоеше приклекнал, край него притича втори облечен в черно стрелец — стандартна прикриваща маневра.

С рязко движение Амблър изрита вратата на стаята и я затвори.

— Знам какво си мислиш — дишаше тежко Кейстън. Той трепереше от страх, а бледото му лице сега беше бяло като чаршаф. — Но повярвай ми, аз нямам нищо общо.

— Нямаш и не си имал — казал Амблър. — Знам. Някой от свалените файлове сигурно е задействал аларма. Комуникационният идентификатор е издал точното местонахождение. Както ти изтъкна, очаквало се е мястото да е необитаемо.

— И сега какво?

— Никак не е хубаво. Имаме работа с професионалисти. Въоръжени с „Хеклер и Кох“ Г36. Имаш ли някаква представа какво означава това?

— „Хеклер и Кох“ Г36 — повтори Кейстън, като бързо примигваше. — При поръчки над хиляда броя плащаме договорена единична цена от осемстотин и четиридесет и пет долара. Неамортизационните разходи по патронни пълнители обаче…

— „Хеклер и Кох“ Г36 със заглушител — прекъсна го Амблър. Тези типове са проклет отряд за прочистване.

Взрив от куршуми надупчи горната половина на вратата и изпълни въздуха с трески и миризма на обгоряло дърво. Вратата нямаше да издържи още дълго.

Амблър скочи и изгаси осветлението, преди отново да се просне на пода.

Защо беше още жив?

Защото бяха двама. Инфрачервените сензори им бяха осигурили тази информация. Не бяха застреляли Амблър, защото не бяха способни да потвърдят, че това е Амблър. Идентифицирай, после ликвидирай — такава беше обичайната заповед. Инструкциите им не покриваха присъствието на втори човек.

— Нямаме с какво да ги отблъснем — каза Кейстън. — Трябва да се предадем.

Нов откос проби голяма дупка във вратата — шумна щета от пушка със заглушител.

Амблър знаеше какво ще последва. Командосите щяха да се приближат до отвора, който бяха направили във вратата, и после да насочат пушките си към двамата мъже; това щеше да им даде достатъчно време да идентифицират целта си.

Разполагаше с броени секунди да ги отклони от плана им.

Единственото оръжие на Амблър беше малкият глок — напълно безполезно срещу щурмовите пушки, воден пистолет срещу тяхната канонадна мощ. Той нямаше оптичен мерник, беше неточен на всяка реална дистанция, а малокалибрените му куршуми нямаше да пробият олекотените противокуршумни жилетки на командосите. В тази ситуация той не предлагаше абсолютно никаква защита.

Преразглеждай и импровизирай.

— Всъщност има нещо, което би могъл да използваш — тихо каза Амблър на измъчения счетоводител.

— Не мисля. Дистанционното не работи срещу тези. Вече опитах с бутона за пауза.

— Онова, което имаш, е заложник.

— Ти си луд.

— Мълчи и ме слушай — прошепна Амблър. — Трябва да изкрещиш с пълен глас, че имаш заложник и ще го застреляш, ако направят още една крачка. Веднага.

— Не мога да го направя.

— Можеш и ще го направиш. Веднага.

Кейстън приличаше на смъртник, но кимна и си пое дълбоко дъх.

— Имам заложник — изкрещя той към стрелците с изненадващо твърд глас. — Ако направите още една крачка, ще го застрелям.

След няколко секунди тишина последва едва доловима размяна на думи между командосите.

Амблър извади малкия си пистолет от кобура и го пъхна в ръката на счетоводителя.

— Дръж го опрян в тила ми, разбра ли.

— Лесно ти е да го кажеш — оплака се Кейстън. — Нали аз съм онзи, когото ще застрелят.

— Трябва просто да ми се довериш. Досега се справяш чудесно.

Въпреки тревогата и объркването на Кейстън Амблър усети, че той се чувства малко по-уверен.

— Ще използваш тялото ми като щит — каза Амблър. — Трябва да не им позволяваш да те видят. Това означава да ме държиш между тях и себе си през цялото време. Ще ти помагам, но трябва да разбереш маневрата.

— Но нали ти си този, когото търсят? В това няма никакъв смисъл.

— Просто ми се довери — повтори Амблър. Щеше да му отнеме твърде дълго време да обясни метода в очевидната лудост. Заложниците винаги объркваха мисии като тази. Насред такава напрегната операция никой нямаше да разсъждава върху самоличността на заложника и похитителя. Нямаше значение дали на стрелците беше предоставена добра фотография заедно със заповедите; те не разглеждаха спокойно лица край осветена маса. Те бяха мъже с пушки, мъже, напомпани с адреналин, опитващи се да изпълнят заповедите си без грешка, която да провали кариерата им. Да оставят заложника да умре би била такава грешка. Разигралата се сцена със заложник и похитител се представяше пред тях като ярък, реален факт и щеше да засенчи другите им съображения, подробностите като цвят на косата и височина.

Амблър прошепна още инструкции в ухото на Кейстън.

Накрая Кейстън отново си пое дълбоко дъх.

— Искам да говоря с командващия офицер — изрева той. При нормален разговор гласът му би потреперил; принуден да крещи обаче, той прозвуча смело и авторитетно.

Не последва отговор.

Изписвайки на лицето си пълен ужас, Амблър запристъпва към изпочупената врата, сякаш някой го буташе. Кейстън се спотайваше зад гърба му.

— Не му позволявайте да ме убие — изплака той, притискайки лице в голямата нащърбена дупка. — Моля ви, не му позволявайте да ме убие. Моля ви, не му позволявайте да ме убие. — Очите му бяха разширени, изцъклени, стрелкаха се диво с истерията на цивилен, попаднал в невъобразим кошмар.

Видя същите двама командоси — тъмнокоси, мускулести мъже с квадратни челюсти, очевидно отлично обучени. Опитваха се да видят отвъд него, в затъмнената стая, без да осъзнават факта, че плячката им буквално се взира в лицата им.

— Искам да говоря с командващия офицер — повтори Кейстън с висок, самоуверен тон. — Веднага!

Двамата мъже се спогледаха и Амблър усети как пулсът му се ускорява. Нямаше командващ офицер. Не още. Двамата стрелци бяха сами. Без съмнение скоро щяха да пристигнат други, но за момента дуото оперираше без подкрепа.

— Моля ви, не му позволявайте да ме убие — повтори Амблър, треперещ от ужас.

— Всичко ще бъде наред — тихо каза по-едрият командос.

— Пусни заложника — викна другият. — Тогава ще говорим.

— Да не ме мислите за идиот? — рязко кресна Кейстън. Амблър беше впечатлен; счетоводителят импровизираше.

— Ако го нараниш, с теб ще е свършено — отвърна вторият командос. Преговорите за заложници се изучаваха в началото на обучението за оперативен агент, но само повърхностно. Той очевидно се опитваше да си припомни основни тактики.

Внезапно Амблър се строполи на колене и изчезна от полезрението на командосите.

— Ох! — изпъшка той, сякаш силно са го ударили.

Двамата с Кейстън заговориха тихо и забързано. Следващият им ход трябваше да бъде безпогрешен. Изражението на пълна концентрация показваше, че Кейстън няма да изневери на прецизността — качество, на което толкова държеше.

Амблър отново подаде лице през неравната дупка, като тласна глава напред, сякаш го ръгат в тила с пистолет.

— Моля ви, извадете ме от тук — захленчи той. — Не знам кои сте. Не искам да знам. Само не му позволявайте да ме убие. — Чертите му бяха разкривени от ужас, а очите му плувнали в сълзи. — Той има много дълга пушка с много куршуми. Казва, че ще ме разкъса на парчета. Имам жена, деца. Аз съм американец. — Той бръщолевеше, говореше с кратки, задъхани изречения, обзет от паника. — Вие обичате ли филми? Аз съм във филмовия бизнес. Дойдох тук да търся места за снимки. Пък и посланикът ми е добър приятел. А после този тук ми каза, каза ми, о, боже, о, боже…

— Ето какъв е планът — избумтя гласът на Кейстън, невидим в тъмната стая. — Единият от вас да дойде на пет стъпки от прага. Една крачка по-близо и той умира. Ще пусна цивилния да тръгне към вас, за да видите, че е добре. Но ще го държа на прицел през цялото време, ясно ли е — Един грешен ход и моят „Лапуа магнум“, калибър 338, ще ви покаже на какво е способен.

Амблър отвори широко вратата и направи няколко сковани и нестабилни стъпки в коридора. На лицето му отново беше изписан пълен ужас. Командосите щяха да предположат, че мишената им се намира в най-тъмния ъгъл на стаята, извън полезрението им, с усъвършенствана дългобойна пушка в ръце. Ъгълът щеше да му позволи да убие заложника си, без самият той да се излага на опасност. Но двамата командоси нямаха друг избор, освен да играят по неговите правила. Времето беше на тяхна страна, сега планът им беше да го задържат възможно най-дълго, докато се съберат и останалите членове на екипа им. Амблър го виждаше изписано на лицата им. Вероятно смъртта на заложника беше приемлива цена за обезвреждането на Таркин, но това щеше да се реши от командващия им офицер.

Амблър направи още една крачка към втория, по-едър командос, видя морскозелените очи на мъжа, тъмната му коса, наболата му двудневна брада. Командосът гледаше на заложника само като на досадна пречка — неизвестно, което все още не можеше да бъде извадено от уравнението. Той вече не държеше пушката си в позиция; струваше му, че няма никакъв смисъл.

Амблър се разтресе от привиден страх. Хвърли поглед обратно към стаята и като пое въздух, се престори, че вижда насочено към главата си оръжие. После умолително се обърна към облечения в черно агент.

— Той ще ме убие — повтори Амблър. — Знам го, знам го. Виждам го в очите му. — Докато говореше с нарастваща истерия, Амблър започна възбудено да размахва ръце — Трябва да ми помогнете. За бога, моля ви, помогнете ми. Обадете се на американския посланик. Сам Хърлбът ще гарантира за мен. Аз съм добър човек. Но моля ви, не ме оставяйте с този маниак. — Той се наведе напред към командоса, сякаш се опитваше да му говори по-отблизо.

— Трябва да се успокоите — приглушено му нареди командосът, едва прикривайки неприязънта си към бръщолевещия, паникьосан цивилен, който продължаваше да се приближава и говореше твърде много, и не спираше да размахва ръце като полудял, докато…

Възможностите ще дойдат. Улови ги.

— Трябва да ми помогнете трябва да ми помогнете трябва да ми помогнете… — Изпълнените с паника думи бяха лишени от всякакъв смисъл. Амблър се заклатушка напред, още по-близо до командоса; вече усещаше острата миризма на стресовата пот на агента.

Сграбчи оръжието за приклада, а не за пълнителя. Пълнителят може да се откъсне, оставяйки вече заредените куршуми в пушката. Отпуснал е пръст от спусъка. Сграбчи я сега…

Бърз като кобра, Амблър изтръгна пушката от ръцете на командоса и блъсна оборудваното със заглушител дуло в главата му. Докато едрият мъжага се свличаше на пода, Амблър насочи смъртоносното оръжие към стъписания му партньор.

Видя мъж, който се опитваше да преоцени представите си, напълно изумен. Амблър зареди пушката.

— Хвърли твоята — нареди той.

Мъжът се подчини, като бавно отстъпи назад.

— Стой на място — кресна Амблър.

Но мъжът продължи да отстъпва с вдигнати ръце. При провал на операция следваше евакуация. Това беше първото правило, което следваха, преди да преминат, към каквото и да е друго.

Амблър просто остана да гледа как командосът внезапно се обърна и побягна от апартамента, втурна се надолу по улицата и изчезна, без съмнение, за да се присъедини към отряда си и да се прегрупира. Амблър и Кейстън също трябваше да се евакуират незабавно и да се прегрупират по техен си начин. В този случай убийството на стрелеца беше безсмислено.

Имаше твърде много агенти, които чакаха да заемат мястото му.

Чао Тан беше ранобудник и като много ранобудни шефове принуждаваше онези, които работеха за него, също да се превърнат в ранобудници по простата причина, че редовно си насрочваше срещи още призори. Сътрудниците му в Министерството на държавната сигурност бяха свикнали с навиците му; малко по малко те преустановиха пиенето на оризово вино до късно вечер, лудешкия нощен живот, който по-висшите членове на правителството можеха да си позволят. Забавленията не си заслужаваха пулсиращото главоболие в шест сутринта. Постепенно сънливите очи се изясниха до поглед на спокойна бдителност; ранните сутрешни заседания вече не изглеждаха толкова ужасно тегло.

Но тазсутрешното съвещание — преглед на постигнатите цели и предстоящи задачи — беше последното нещо, което занимаваше ума му. Той се намираше в стаята за секретна комуникация и беше се замислил върху комюникето, пристигнало за него през нощта. Получената информация беше дълбоко тревожна. Ако докладът на Джо Ли е верен, ситуацията, срещу която са се изправили, е дори по-смразяваща, отколкото си представяше. Защото описаният от другаря Ли инцидент в Люксембургската градина беше в пълно противоречие с техните оперативни хипотези; трябваше да се изградят нови, и то бързо. Въпросът защо тежеше върху раменете му с пълна сила.

Възможно ли беше Джо Ли да е сгрешил? Чао Тан не го вярваше. Имаха много врагове, с които да се справят, но в момента най-големият им враг беше времето. Чао не можеше да чака повече Лю Ан да се вразуми.

Налагаше се сам да предприеме по-нататъшни, по-директни действия. Някои биха погледнали на това като на измяна, безразсъдно и непростимо престъпление.

Но неблагоразумието на Лю Ан не му оставяше друга възможност.

Чао дълбоко си пое дъх. Посланието трябва да бъде доставено бързо и дискретно. И да бъде от естество, което да осигури незабавно реагиране. Нормалните правила на опериране трябва да бъдат изоставени. Залогът е твърде голям за всичко нормално.

Докато предаваше шифровани инструкции, той се опита да си вдъхне увереност, че е взел отчаяните мерки, които ситуацията изискваше. Ако не беше преценил правилно обаче, току-що беше направил най-голямата грешка в живота си. В главата му прелитаха страхове и опасения.

Както и думите от доклада на Джо Ли. Кой още знаеше за това? Младият мъж, който му го беше предал, Шън Уан, тази сутрин беше бодър и енергичен както всяка сутрин. В началото другарят Чао беше предпазлив с него. Той се водеше взет „назаем“ от Народната армия за освобождение — такава беше терминологията, но тя заблуждаваше. За да се поощрява развитието на обща правителствена култура — или в същия смисъл да не се насърчава развитието на разделение между ведомствата, — НАО прехвърляше младши служители към цивилните клонове на правителството. Уловката беше, че човек не можеше да откаже назначението на такъв „сътрудник“, без да предизвика сериозно недоволство. Така един млад кадър на НАО трябваше да прекара година като стажант в централния офис на Министерството на държавната сигурност. На свой ред МДС изпращаше свой служител в НАО, но всеобщият консенсус беше, че сделката е в полза на НАО.

Подозренията в МДС, разбира се, бяха, че стажантът от армията ще докладва всичко на своите военни господари. Шън Уан беше известен като протеже на генерал Лам, на когото Чао гледаше с явна неприязън. Но въпреки първоначалните съмнения на Чао младежът му допадна. Беше неуморен, трудолюбив, едва ли беше по-възрастен от двадесет и пет и изглеждаше истински идеалист, какъвто Чао беше навремето.

Шън Уан се появи на прага и дискретно прочисти гърло.

— Ако извините предположението ми, изглеждате доста угрижен.

Чао вдигна поглед към трудолюбивия стажант. Дали и той не беше прочел комюникето? Но изражението му беше така безоблачно, че изглеждаше невъзможно той да е виновен за такова нещо.

— Нещата от край време са сложни — отвърна Чао. — А тази сутрин се усложниха още повече.

Шън Уан наведе глава и остана безмълвен за миг.

— Работите толкова усърдно — каза той. — Мисля, че сте най-трудолюбивият човек, когото познавам.

Чао безсилно се усмихна.

— А ти си на път да задминеш наставника си.

— Няма как да знам усложненията на държавните въпроси, които ви натоварват. Но знам, че раменете ви са по-широки от всеки товар. — Той се позоваваше на старата поговорка, а уверенията му спряха точно на ръба на ласкателството.

— Да се надяваме.

— Другарят Чао спомня ли си срещата по обяд? Чао разсеяно се усмихна.

— Ще трябва да ми припомниш.

Шън Уан погледна дневния график на Чао.

— Обедно тържество в чест на Героите на народа. В „Пенинсюла Палас“.

— В такъв случай по-добре да тръгвам — каза Чао. Нямаше нужда да се оплаква гласно от невъзможния трафик на града. Дори най-краткото пътуване отнемаше порядъчно време. Освен това човек с поста на Чао не можеше да си позволи да пътува без защитата на бронирана кола и специално обучен шофьор.

Няколко минути по-късно, докато се качваше на задната седалка на черната си лимузина, Чао се замисли за впечатляващата проницателност и любезните маниери на Шън Уан. Чао се гордееше с това, че разпознава потенциала и вярваше, че този младеж го очаква бляскаво бъдеще.

След десет минути в поредното задръстване седанът най-сетне набра скорост по един мост.

На няколкостотин фута в отсрещното платно се виждаше огромен жълт булдозер. Някакъв ремонт на пътя, помисли си Чао, който допринасяше за непоносимостта на трафика. Колко жалко, че не са могли да го отложат за по-подходящ час от деня. Поне беше в отсрещното платно.

— Трафикът не е толкова лош в нашата посока, а? — каза шофьорът на другаря Чао.

Директорът на МДС не успя да отвърне. Вместо това от гърлото му се изтръгна вик от смазващия удар — така внезапен и неочакван. Огромният булдозер, чието гигантско стоманено гребло висеше ниско до земята, беше навлязъл в тяхното платно, а седанът се оказа притиснат от двете страни от останалите автомобили. Предното стъкло се пръсна в остри шрапнели, пронизващи очи и артерии; метал изхрущя в метал, а ламарините се огънаха и натрошиха едни в други, когато колата се отдели от земята, повдигната от стоманеното гребло. Булдозерът смаза седана върху предпазните перила и продължи да го избутва, докато накрая той се прекатури и сгромоляса върху обширната бетонна площадка отдолу, където избухна в пламъци.

Високо в невидимата кабинка шофьорът на булдозера се обади по мобилния си телефон.

— Почистването е изпълнено — каза шофьорът с грубия диалект на северните провинции.

— Благодаря — отвърна му Шън Уан. Като се имаше предвид нарастващият брой на пътните инциденти в Пекин напоследък, смъртта на моста щеше да е стъписваща, но не и напълно изненадваща. — Генералът ще бъде доволен.

— Какво е това? — попита Лоръл, а очите й тревожно се разшириха. Двамата с Амблър бяха в хотелската стая, а той току-що беше свалил ризата си. Тя се приближи към него и прокара пръсти по тъмната синина отстрани на рамото му.

— Оказа се, че тайният щаб на Кейстън изобщо не е безопасен — призна Амблър.

— Можеш ли да се довериш на този мъж? — остро попита Лоръл. Изглеждаше неспокойна, изплашена за него.

— Налага се.

— Но защо, Хал? Как можеш да бъдеш толкова сигурен?

— Защото, ако не му се доверя, значи не мога да се доверя на себе си. — Той млъкна. — Трудно е да се обясни.

Тя бавно кимна.

— Не е и нужно. Аз те разбирам. Не знам защо се безпокоя. Светът изгуби смисъл преди много време.

— Преди няколко дни — поправи я Амблър.

— По-отдавна.

— Откакто аз влязох в него. — В гърлото му се надигна горчивина. — Един непознат. Един непознат на самия себе си. — А после предупредително добави — Недей.

Тя погали с пръсти гърдите, раменете, ръцете му, сякаш да се увери, че той е истински, че е човек от плът и кръв, а не някакъв фантом. Когато отново срещна погледа му, очите й бяха влажни.

— Никога не съм срещала човек като теб.

— Това си е благословия. Тя поклати глава.

— Ти си добър човек. — После потропа по гърдите му. — С добро сърце.

— И нечия друга глава.

— Да не ти пука — шеговито отвърна тя. — Те се опитаха да те изтрият, но знаеш ли какво? Ти си по-истински от всеки, когото съм срещала.

— Лоръл — каза той и млъкна, усетил вълнението в собствения си глас.

— Когато съм с теб, то е сякаш… сякаш откривам, че съм била съвсем сама през целия си живот, без да го осъзнавам напълно, защото никога не съм знаела какво е да бъдеш заедно с някого, наистина заедно. Ето така се чувствам, когато съм с теб. Сякаш винаги съм била сама, а сега не съм. Не мога да се върна към предишния си живот. Не мога да се върна към самотата. — Гласът й трепереше от възбуда. — Искаш да говорим за онова, което си ми причинил, за онова, което си ме накарал да преодолея? Ето това ми причини. И искам то никога да не се променя.

Устата му беше пресъхнала.

— Нищо не ме плаши повече от мисълта да те изгубя.

— Вече не съм изгубена. — Кехлибарените й очи сякаш сияеха отвътре; зелените точици блестяха. — Ти спаси живота ми не само в буквален смисъл.

— За мен ти си единствената, Лоръл. Без теб нищо няма значение. Аз съм просто…

— Харисън Амблър — каза тя и се усмихна, произнасяйки името. — Харисън Амблър.

Глава 27

Музеят „Армандие“ не си заслужаваше обиколката. Но Амблър си го спомняше от времето прекарано в Париж на младини, и се съмняваше, че се е променил особено.

Това беше един от частните музеи на изкуствата в Париж и за да запази финансовия си статут като музей, усърдно поддържаше строго установено работно време. Но беше почти пуст; сигурно виждаше много по-малко хора, отколкото в края на деветнадесети и началото на двадесети век, когато е служил за частно жилище. Като къща — в стил неоиталианска вила с величествени сводести прозорци, вградени в английски варовик, и частично ограден двор — постройката все пак правеше впечатление. Издигната от банкер протестант, забогатял от сделки по време на Втората империя, тя беше разположена на Марсово поле в осми район — място, предпочитано навремето от бонапартистите благородници и по-новата класа на финансистите, което беше тихо и спокойно дори и днес. От дъжд на вятър музеят „Армандие“ беше наеман от филмови екипи за снимки на костюмирани сцени. Иначе беше сред най-непосещаваните обществени места в Париж. Може би беше чудесно местенце за младежки срещи — Амблър се усмихна на позабравения спомен, — но не представляваше почти никакъв интерес за музейната публика. Проблемът беше в колекцията. Съпругата на Марсел Армандие, Жаклин, имала вкус към изкуството на рококо от ранния осемнадесети век — школа, която решително бе излязла от мода през изминалия половин век. Още по-лошо, тя имала влечение към второразредни творци на рококо — платна от дребни таланти като Франсоа Буше, Никола дьо Ларгийер, Франческо Тревизани и Джакомо Амикони. Обичала купидоните да са пухкави и сияещи и да лудуват в ярко тюркоазно небе, а пасторалните овчари да бъдат подчертано пасторални. Преценявайки пейзажите, сякаш придобивала изобразеното имущество, а не самата картина.

Превръщайки дома си в музей, Жаклин, която надживяла съпруга си с десет години, сигурно се е надявала, че оставя притежанията си за наслада на идните поколения. Вместо това случайният посетител в музея реагираше на колекцията на Жаклин с приглушени освирквания или още по-лошо, с подигравателни възгласи на възторг.

Амблър оценяваше музея от друга гледна точка — непопулярността му предлагаше чудесно място за тайни срещи, а комбинацията от множеството прозорци и тихата улица щеше да му позволи да засече незабавно дебнещи патрули. В същото време фондация „Армандие“, натоварена със стопанисването на ограничен бюджет, беше наела един-единствен пазач на целия музей, а този пазач рядко се качваше по-високо от втория етаж.

Амблър изкачи стълбите до четвъртия етаж и зави по коридор с позлатени отливки и дълга картина, изобразяваща свирещи на лири богини, които се обтягаха сред нещо, прилично на голф игрище, и си проправи път към голямата зала в края, където двамата с Кейстън трябваше да се срещнат.

Стъпките му бяха заглушени от килима с прасковен цвят и той чу гласа на Кейстън, докато се приближаваше.

Амблър замръзна, почувства как тръпките на страха пълзят по гръбнака му. С кого беше Кейстън?

Той безшумно се приближи, докато не започна да чува ясно думите.

— Отлично — казваше Кейстън. И — Много добре. — И — Значи се справят чудесно? — Човек, говорещ по мобилен телефон. Настъпи дълга пауза. — Лека нощ, плюшено зайче — каза Кейстън. — И аз те обичам. — Той затвори телефона и го прибра в джоба си, докато Амблър влизаше в залата.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Кейстън.

— Плюшено зайче? — попита Амблър.

Изчервен, счетоводителят се обърна и погледна през прозореца.

— Накарах офиса ми да провери данните на Граничния контрол — сподели счетоводителят след малко. — Доктор Ащън Палмър е пристигнал в Роаси вчера. Той е тук.

— Твоят офис? Можеш ли да се довериш на дискретността им?

— Казвам „моя офис“, но всъщност става дума за един човек. Асистентът ми. И да, вярвам му.

— Какво още научи?

— Не съм казал, че научих нещо друго.

— Каза — поправи го Амблър. — Само че не с думи. Кейстън огледа претрупаните с платна стени и се намръщи.

— Работата е там, че е объркано, и още не знам как да го тълкувам. Онова, което наричат „брътвеж“ — малки прихващания, някои само с частичен характер, но нито едно не води до заключение само по себе си.

— Но взети заедно?

— Нещо става или може би трябва да кажа, че нещо ще се случи. Нещо, включващо…

— Китай — намеси се Амблър.

— Е, това е по-лесната част на главоблъсканицата.

— Самият ти говориш с гатанки.

— По-трудната част си ти. Ако подходим към въпроса логически, това е мястото, от което трябва да започнем. Онова, което наричаме избирателни ефекти на наблюдението.

— Виж, Кейстън, защо не се опиташ да говориш на английски?

Кейстън го изгледа кръвнишки.

— Избирателните ефекти на наблюдението са абсолютно обичайни. Забелязвал ли си някога как в супермаркета винаги се озоваваш на най-дългата опашка? Защо става така? Защото това е опашката с най-много хора. Например да кажем, че съм ти съобщил, че господин Смит, за когото не знаеш абсолютно нищо, стои на опашка пред една от касите и ти трябва да познаеш на коя, като единствената ти информация е за броя на хората на всяка опашка.

— Няма никакъв начин да отгатна.

— Но заключенията се основават върху вероятности. И очевидно най-вероятното заключение е, че той е на опашката, на която има най-много хора. Щом отстъпиш назад и погледнеш на себе си от външна перспектива, това става очевидно само по себе си. Най-бавното пътно платно е онова с най-много коли на него. Законите на вероятността сочат, че би било най-вероятно всеки един шофьор да е именно в това платно. Което означава теб. Не лошият късмет или заблудата те карат да мислиш, че другите платна се движат по-бързо. По-често, отколкото рядко, те наистина се движат по-бързо.

— Добре — каза Амблър. — Това е очевидно.

— Наистина е очевидно. Веднъж щом ти е изтъкнато. Същото е, ако не знаеш нищо за даден човек с изключение, че живее на тази планета, и трябва да познаеш от коя страна е родом. Твоето предположение следва да е Китай. Ще сгрешиш по-рядко, отколкото ако назовеш, която и да е друга страна, просто защото Китай е най-голямата нация на света.

— Много умно — отбеляза Амблър. — Аз не съм китаец.

— Не, но вече си въвлечен в нещо, което включва китайската политика. И въпросът е защо ти? В примера с опашките в супермаркета почти нищо не те отличава от другите купувачи. Но в този случай списъкът на подходящи кандидати е много по-точен.

— Но не аз съм избирал. Бях избран.

— И отново въпросът е защо? — упорстваше счетоводителят. — Каква информация са имали за теб? Кои са били уместните данни?

Амблър си спомни онова, което различни хора, свързани с Групата за стратегически решения, му бяха казали. От тяхна перспектива той беше специален.

— Пол Фентън ми каза, че за тях съм магьосник, защото съм „изтрил“ самоличността си.

— Докато в действителност ти си бил „изтрит“ от други, ако държиш да го наричаш по този начин. Но това предполага, че са имали специална нужда от агент, който не може да бъде идентифициран. И не кой да е агент. Агент с особени умения, агент с феноменално усъвършенствани сетива за засичане на емоциите. Ходещ детектор на лъжата.

— Фентън разполагаше с досието ми от ОПС или поне с част от него. Не знаеше името ми, истинското ми име, но познаваше назначенията ми, какво съм правил, къде съм бил.

— Значи ще вземем предвид и този фактор. Имаме присъщите ти характеристики, имаме и историческите — кой си ти и какво си правил. Или едното, или и двете могат да бъдат уместни.

— Не искаш да скачаш към прибързани заключения, а? Кейстън уморено се усмихна. Погледът му се плъзна по картина, изобразяваща свеж простор от зелени хълмове с живописно разпръснати сред тях петнисти крави и слънчево руса доячка, понесла ведро с блажено изражение.

— Знаеш ли старата история за икономиста, физика и математика, които пътували из Шотландия? Видели кафява крава през прозореца и икономистът казал: „Колко очарователно е, че в Шотландия всички крави са кафяви.“ Физикът казал: „Опасявам се, че генерализираш фактите. Знаем само, че някои крави в Шотландия са кафяви.“ Накрая математикът казал: „Отново сбъркахте. Произволно тълкувате фактите. Логически, единственото възможно заключение е, че в Шотландия съществува поне една крава и поне едната й половина е кафява.“

Амблър примигна.

— Сбърках, като казах, че си от онези, които пристигат на мястото на престрелката навреме, за да съберат празните гилзи. Всъщност ти си човекът, който хиляда години по-късно изравя гилзите от археологическа разкопка.

— Просто се опитвам да те накарам да потърсиш закономерности. Защото е факт, че тук има закономерност. Чанхуа. Монреал. А сега Париж, инцидентът Дешен.

— Чанхуа… Опитах се да го спра. Твърде късно, но се опитах.

— Но се провали. И беше там.

— Което означава?

— Което означава, че има сигурни фотографски доказателства за присъствието ти. Не можеш да направиш големи изводи от една-единствена кафява крава. Но три кафяви крави в редица? Ето тук действат законите на вероятността. Въпросът е защо са искали теб. И за какво наистина са те искали? Чанхуа. Монреал. Париж. Това не е само върволица от събития, Амблър. Това е поредица.

— Чудесно — сприхаво отвърна Амблър. Твърде отопленият музей го караше да се изпотява. — Това е поредица. Но какво означава?

— Означава, че трябва да се обърнем към математиката. Нула, едно, едно, две, три, пет, осем, тринадесет, двадесет и едно, тридесет и четири, петдесет и пет — това е поредицата на Фибоначи. Едно дете може да погледне тази числа и да не види никаква закономерност. Но закономерност има и тя е очебийна. Всяко число в редицата е сума от предхождащите две. Всяка серия е такава, независимо колко случайна изглежда. Има закономерности, правила, алгоритми и те въвеждат ред в привидния хаос. Ето от това се нуждаем тук. Трябва да разберем как всяко събитие е свързано с предходното, защото тогава ще знаем какво ще бъде следващото. — Кейстън изглеждаше много сериозен. — Но пък бихме могли и да изчакаме следващото събитие да се случи. Това може да изясни нещата. Всички индикации, с които разполагаме, сочат, че скоро ще видим накъде води всичко това.

— Когато вероятно вече ще бъде твърде късно — изръмжа Амблър. — Значи е прогресия. Което в общи линии означава, че нямаме никаква представа каква е логиката.

— Което в общи линии означава, че трябва да я открием. — Кейстън му хвърли мрачен поглед. — Ако бях суеверен, щях да кажа, че носиш лош късмет.

— Късметът се променя. Счетоводителят примигна.

— Истинските поредици не се променят. Не и ако сам не ги промениш.

Ейдриън Чои си играеше с обицата на ухото си, седнал на бюрото на шефа си. Усещането да седи там беше приятно, а и нямаше да си навлече неприятности. Така или иначе почти никой не минаваше оттук — коридорът, където беше кабинетът на Кейстън, се намираше встрани от обичайния маршрут. Истински офисен Сибир. Ейдриън отново се обади по телефона.

Кейстън беше пощурял, опитвайки се да докопа досиетата на персонала от остров Париш, и когато Ейдриън го попита как да разчита на успех там, където самият Кейстън се е провалил, Кейстън спомена нещо за личен чар. Ейдриън нямаше неговия авторитет, но съществуваха и неофициални пътеки. Той се усмихна с най-слънчевата си усмивка и се обади на една от асистентките в Обединения център на медицинските заведения, служител на неговото ниво. Кейстън разговаря с шефа, но безрезултатно. Недоволстваше, протестираше и се караше. Ейдриън щеше да изпробва друг поход.

Тонът на жената, която отговори, незабавно стана предпазлив.

— Личните досиета на персонала на отделение 4-З, да, знам — каза тя. — Ще трябва да обработя молбата ви.

— Не, разбирате ли, вие вече ни предоставихте копие от тези документи — излъга Ейдриън.

— От Обединения център ли го направиха?

— Аха — безгрижно отвърна Ейдриън. — Просто искам да ви помоля за още едно копие.

— О, така ли — ледът в гласа на младата жена започна да се разтапя. — Съжалявам. Бюрокрация, а?

— На мен ли го казвате — оплака се Ейдриън с възможно най-недоволен и доверителен тон. — Иска ми се да кажа, че става въпрос за националната сигурност. Но всъщност става въпрос за това да спася собствения си задник.

— Какво имате предвид? — Ами, Кейтлин… Кейтлин, нали?

— Точно така — отвърна тя. Дали само си въобразяваше, или тя наистина започваше да се отпуска?

— Звучиш ми като човек, който никога не прави грешки, затова не очаквам много съчувствие от теб.

— Аз ли? — изкиска се тя. — Да не се шегуваш?

— Неее, познавам твоя тип. Държиш всичко под контрол. Всеки лист хартия в офиса ти е на мястото си.

— Не коментирам — каза тя и той усети усмивката в гласа й.

— Хей, за мен е важно да имам някой за пример. Изградил съм твоя професионален образ в съзнанието си, остави ме да си го подхранвам.

— Много си забавен.

— Значи съм бил направо истински клоун, когато изпратих файла директно в кабинета на заместник-директора, без да направя копие за моя шеф. — В гласа на Ейдриън се долавяше хленчене, но и лек флирт. — Което означава, че шефът ми направо ще го втресе. И образованият ми в Станфорд задник отива на кино. — Той направи пауза. — Слушай, това е мой проблем, а не твой. Не исках да те натоварвам. Няма значение. Наистина.

Младата жена от другия край на слушалката въздъхна.

— Просто всички са настръхнали от цялата тази работа. Един Бог знае защо. Всичко е в някаква засекретена база данни от ниво омега.

— Вътрешното съперничество е най-жестоко, нали?

— Предполагам — колебливо отвърна тя. — Ще видя какво мога да направя, става ли?

— Спасяваш ми живота, Кейтлин — каза Ейдриън. — В истинския смисъл.

Бъртън Ласкър за пореден път погледна часовника си и продължи да обикаля ВИП чакалнята на „Еър Франс“. Фентън нямаше навика да закъснява. Но пасажерите вече се качваха на самолета, а Фентън още не се беше появил. Той провери при стюардесите на вратата. Те отвърнаха на въпросителния му поглед с отрицателно поклащане на глава; вече ги беше питал два-три пъти дали Фентън не се е появил. Обзе го раздразнение. Съществуваха най-различни обстоятелства, които биха могли да забавят един пътник, но Фентън беше човек, който старателно се подготвяше за евентуалните неприятности и неудобства, които биха могли да го сполетят. Така че къде беше сега? Защо не отговаряше на мобилния си телефон?

Ласкър работеше за Фентън от десетилетие и през последните няколко години можеше уверено да се определи като най-лоялния му помощник. Всеки стратег имаше нужда от човек, който се отдаваше напълно на строго определената задача да изпълнява, да довършва нещата. Ласкър блестящо си вършеше работата. Той беше ветеран от Специалните сили, но никога не бе изпитвал отвращението на някои военни към цивилните — Фентън беше патрон за оперативните агенти, както други бяха патрони за художниците. И Фентън наистина беше стратег — той истински разбираше как едно частно обществено партньорство може да трансформира американските сили в секретните операции. На свой ред Фентън уважаваше Ласкър за опита му в операции и сблъсъци, а и в по-тънката сфера на контрашпионажа, чиито кадри беше обучавал. Ласкър считаше годините, прекарани при Фентън, за най-ценните и най-благотворните в целия си съзнателен живот.

Къде ли се бавеше Фентън? Когато стюардесите на „Еър Франс“ затвориха вратите на рампата с извинително свиване на рамене, Ласкър почувства как вледеняващ страх пронизва вътрешностите му. Нещо не беше наред. Той позвъни на рецепцията на хотела, където двамата с Фентън бяха отседнали. Не, мосю Фентън не е напуснал хотела.

Нещо съвсем не беше наред.

Лоръл Холанд най-сетне се присъедини към двамата мъже на все още безлюдния четвърти етаж на музея „Армандие“ няколко минути по-късно от уговорения час — поставените й задачи бяха отнели повече време, отколкото предполагала, обясни им тя.

— Вие трябва да сте Клейтън Кейстън — обърна се тя към счетоводителя и протегна ръка. Отношението й, както и думите й, бяха леко официални. Тя все още се страхуваше от него като висш служител на ЦРУ. В същото време безрезервно вярваше на преценката на Амблър. Амблър бе взел решение да му се довери; тя щеше да го последва. Оставаше само да се надяват, че той не е сгрешил.

— Аз съм Клей — отвърна счетоводителят. — На вашите услуги. Приятно ми е да се запознаем, Лоръл.

— Хал ми каза, че посещавате Франция за пръв път. Аз също, можете ли да повярвате.

— За пръв път и ако имам късмет, за последен — оплака се Кейстън. — Мразя тази страна. В хотела завъртях крана, които уж беше обозначен за студена вода, и практически се попарих. Кълна се, че чувам как петдесет милиона французи се смеят.

— Петдесет милиона французи не могат да грешат — тържествено изтъкна Лоръл. — Нали така казват?

— Петдесет милиона французи — отвърна Кейстън с укорителен поглед — могат да грешат по петдесет милиона начина.

— Но кой ще седне да ти брои — обади се Амблър, докато оглеждаше лицата на новите пешеходци по улицата. Той погледна вестника, който Лоръл си беше купила за прикритие. „Льо Монд дипломатик“. На първа страница имаше статия от някой си Бертран Луи-Кон, очевидно известен интелектуалец. Амблър набързо я прегледа; беше по повод Световния икономически форум в Давос, но съдържанието приличаше на повърхностно обобщение на настоящата икономическа конюнктура. Имаше нещо за „уникалната идея“, която според Луи-Кон можела да бъде определена от враговете си като „la projection idéologique des intérêst financiers de la capital mondial“ — идеологическа проекция на финансовите интереси на глобалния капитал — или „l’hégémonie des riches“, хегемония на богатите. Статията продължаваше и продължаваше, предъвквайки лявата критика за „ортодоксалната либерализация“, без нито да я налага, нито да я отрича. Цялото есе приличаше на някаква изчанчено стилизирана дейност, интелектуално кабуки16.

— Какво пише? — попита Лоръл, сочейки статията.

— За някаква среща на глобалните титани в Давос. Световния икономически форум.

— Аха. А авторът против ли е, или е за?

— По дяволите, ако мога да разбера — каза Амблър.

— Веднъж бях там — намеси се счетоводителят. — Световният икономически форум прояви интерес към експертизата ми за някаква работна група по пране на пари. Те са като разпиляна шепа хора, които всъщност знаят за какво говорят. Приличат на зеленината в аранжиран букет цветя.

Амблър отново надникна през прозореца, за да се увери, че наоколо не се мярка подозрително лице.

— Вижте какво. Писна ми да си играя на слепец. Знаем, че има някаква закономерност, прогресия или поредица, както ти каза. Но този път трябва да знам следващата стъпка напред във времето.

— Асистентът ми полага усилия да получи повече информация от Обединени разузнавателни ресурси — каза Кейстън. — Мисля, че трябва да изчакаме и да видим какво ще открие.

Амблър го изгледа сурово.

— Ти си тук само за да се возиш, Кейстън. Нищо повече. Както казах, това не е твоят свят.

У Дзингу говореше тихо, но знаеше, че умее да накара другите да го слушат. Кариерата му в Министерство на държавната сигурност му бе изградила репутация на трезв анализатор, нито прекомерен оптимист, нито паникьор. Единствено президентът Лю Ан оставаше глух за съветите му. Нищо чудно, че мускулите по тесните рамене на У се бяха свили от напрежение.

Той легна по корем на тясната тапицирана маса и се подготви за редовния масаж, на който се наслаждаваше два пъти в седмицата, опитвайки се да пропъди стреса от ума си.

— Мускулите ви са толкова напрегнати — каза масажистката, а гъвкавите й пръсти започнаха да обработват плътта на раменете му.

Гласът й беше непознат — това не беше обичайната му масажистка. Той изви глава и погледна заместничката.

— Къде е Мей?

— Мей не се чувства добре днес, сър. Аз съм Джън. Нали няма проблем?

Джън беше дори по-красива от Мей, а хватката й беше силна и уверена. У доволно кимна. Елитният и изключителен спа център „Каспара“, съвсем наскоро отворен в Пекин, наемаше само най-добрите. Той отново се обърна, постави глава в отвора на масата и се заслуша в успокоителния звук на бълбукаща вода и нежната песен на гуджън17.

— Отлично — измърмори той. — За спокойствието на кораба човек трябва да успокои бурното море.

— Това е нашият специалитет, сър — мило отвърна Джън. — Толкова напрегнати мускули, сигурно носите товара на много отговорности върху плещите си.

— Много — измърмори У.

— Но аз знам как да ви помогна, сър.

— Оставям се в твоите ръце.

Красивата масажистка започна да прилага акупресура върху ходилата му и той усети как някаква лекота изпълва тялото му. Съветникът по сигурността беше така унесен, че когато под нокътя на един от пръстите на левия му крак беше вкарана игла на спринцовка, въпреки острата болка поне в началото мозъкът му не успя да реагира. А сетне, секунди по-късно, тялото му бе обзето от вълна на пълна релаксация, от прилив на вцепенение. В следващите няколко мига той можеше само замаяно да разсъждава над разликата между релаксация и парализа. Чувстваше се мъртъв за света.

А после, както Джън прозаично потвърди, той беше просто мъртъв.

Бъртън Ласкър се качи в асансьора на хотел „Джордж“ с гладко избръснатия млад мениджър, който беше дежурен. Когато стигнаха до седмия етаж, младият мъж почука по тежката дъбова врата, а после я отключи със специална кодирана карта. Двамата мъже минаха по стаите, където не се забелязваше никакъв признак на живот. После хотелиерът влезе в банята; лицето му беше сиво като пепел, когато излезе оттам. Ласкър се втурна в помещението и видя какво беше изплашило другия мъж. Той остро си пое дъх. Имаше чувството, че в гърдите му се издува балон, който му пречи да диша.

— Приятел ли ви беше? — попита хотелиерът.

— Приятел и бизнес партньор — кимна Ласкър.

— Съжалявам. — Мъжът неловко млъкна. — Помощта ще пристигне скоро. Ще се обадя където е нужно.

Ласкър стоеше вцепенен и се опитваше да се овладее. Пол Фентън. Почервенялото му, набъбнало тяло лежеше свлечено във ваната, чисто голо. Ласкър забеляза парата над още топлата вода, празната бутилка от водка, подпряна до мивката — сценичен декор, който можеше да обърка френската жандармерия, но не и да заблуди Ласкър.

Един забележителен мъж, един велик човек беше убит.

Ласкър изпитваше силни подозрения кой може да стои зад това, а когато прегледа дигиталния органайзер на Пол Фентън, подозренията му се потвърдиха. Беше мъжът, когото Фентън наричаше Таркин. Мъж, когото Ласкър познаваше твърде добре.

Таркин беше служил в Отряда за политическа стабилизация и Ласкър — с кодово име Кронос — бе имал нещастието да работи под негово ръководство в няколко оперативни назначения. Таркин си беше въобразил, че е по-висшестоящ от колегите си и не обръщаше внимание на подкрепата, която те саможертвено му оказваха. Таркин беше известен с необичайния си талант да чете мислите на хората — талант, който някои от стратезите в „Консулски операции“, превъзнасяха до небесата. Не можеха да проумеят онова, което старите войници като Кронос знаеха от личен опит — че оперативният успех винаги се свеждаше до пушечна сила и мускули.

А сега Таркин беше убил най-великия мъж, когото Ласкър познаваше, и щеше да си плати за това. Щеше да плати с единствената валута, която Ласкър приемаше — живота си.

Ласкър нямаше мира от това, че някога беше спасил живота на Таркин, макар той да не прояви някакви признаци на благодарност. Ласкър си спомни влажната, изобилстваща с комари нощ преди десетина години в джунглите на Джафра, Шри Ланка. Тогава бе рискувал живота си, за да се хвърли сред безспирната стрелба и да спаси Таркин от група терористи, които искаха да го убият. Ласкър си повтаряше горчивата стара поговорка: Нито едно добро дело не остава ненаказано. Беше спасил живота на чудовище — грешка, която сега щеше да поправи.

Фентън не го информираше за всичко, с което се занимава — това не се очакваше от един стратег. Веднъж попита Фентън за мотивите на определено назначение, но той небрежно му отвърна: „Твоята работа е да прецакваш и убиваш.“

Вече не му беше така забавно.

Ласкър прегледа данните в безжичния дигитален органайзер на Фентън. Ще изпрати съобщение на осъдения човек. Но първо ще се обади на „десетината сътрудници“, с които Групата за стратегически решения разполагаше в Париж. Те ще бъдат вдигнати по тревога веднага в очакване на прецизни заповеди за мобилизация.

Ласкър бе обзет от дълбока скръб, но не можеше да си позволи да скърби, докато не отмъсти. Той призова цялата си професионална дисциплина. Срещата с осъдения мъж ще се състои при залез-слънце.

Това ще бъде, закани се Ласкър, последният залез, който Таркин ще види някога.

Кейлъб Норис натисна бутон и прекъсна разговора си по мобилния телефон. Беше глупаво, че ЦРУ изобщо разрешаваше употребата на мобилни телефони в главния си щаб. Те смущаваха доста от сложните мерки за безопасност, които се вземаха — сякаш импрегнираха сито. Но в момента това обстоятелство беше добре дошло.

Той унищожи разни документи в машината за рязане до бюрото си, взе палтото си и накрая отключи стоманената каса, скрита в библиотеката. Дългоцевният пистолет се намести идеално в куфарчето му.

— Желая ви приятно пътешествие, господин Норис — каза Бренда Уолънстайн с типичния си носов глас. Тя беше секретарка на Норис през последните пет години и прецизно спазваше правилата за безопасност на работното място. Когато вестниците започнаха да разпространяват истории за костния синдром на повтарящите се действия, тя сложи на китките си специални бандажи. Напоследък започна да носи големи слушалки като на телефонен оператор, за да предпази врата си от притискането на обикновената телефонна слушалка. Имаше и времена, спомни си Норис, когато тя бе започнала да проявява алергии към миризми; това, че алергиите не се развиха, се дължеше единствено на разсеяността й.

Норис отдавна си беше направил заключения, че тя просто обича да си представя работата си — която до голяма степен включваше седене зад компютър и вдигане на телефона — като не по-малко рискована от изпълнението на служебния дълг на един морски пехотинец.

— Благодаря ти, Бренда — сърдечно отвърна младши заместник-директорът. — Възнамерявам да бъде такова.

— И да не изгорите на слънцето — предупреди го секретарката с непогрешимия си инстинкт към идентифициране на тъмните страни на всички ситуации. — Те там дори имат малки чадърчета, за да предпазват напитките си от слънчеви изгаряния. Лъчите са силни. Влязох в интернет и проверих прогнозата за времето в Сейнт Джон и Вирджинските острови. Очаква се небето да бъде съвършено ясно.

— Точно както и ние бихме искали.

— Двамата с Джошуа ходихме в Сейнт Кроикс една година. — Тя произнесе френското наименование грешно. — Той така изгоря още първия ден, че мажеше ментова паста за зъби по цялото си лице, за да се охлади. Представяте ли си?

— Предпочитам да не го правя, ако за теб няма значение. — Норис набързо обмисли дали да си вземе допълнителни амуниции, но реши да не го прави. Един малко известен факт за него бе, че има отличен мерник.

Бренда се изкикоти.

— Предупреденият предварително е въоръжен предварително, нали? Но Сейнт Джон сигурно отговаря точно на лекарското предписание. Синьо небе, синьо море, бял пясък. И току-що проверих, колата ви е тук, чака ви на изход 2А с багажа ви. По това време на деня до летището едва ли ще е повече от половин час. Пожелавам ви приятно плаване.

Тя беше права — при всичката си бъбривост и самовнушени заболявания, тя всъщност беше доста ефективна — но Кал Норис си беше предвидил доста време на летището. Дори и при изрядна документация чекирането на оръжие можеше да отнеме време. Добре поне, че опашката за бизнес класата се движеше бързо.

— Добър ден — поздрави го летищният служител зад гишето с дежурната си усмивка. — За къде сме се запътили днес?

Норис подаде билета си.

— Цюрих — каза той.

— Обзалагам се, че ще карате ски. — Чиновникът погледна паспорта и билета на Норис, преди да подпечата бордната му карта.

Норис крадешком погледна часовника си.

— Какво друго?

Докато наблюдаваше как вятърът помита улицата пред музея „Армандие“, Амблър усети вибрирането на телефона в джоба на палтото си. Сигурно беше съобщение от Фентън или някой от неговите хора, от които беше получил устройството. Той бързо прегледа малкия екран. Един от заместниците на Фентън го канеше на среща същата вечер — среща навън в това време. Докато прибираше телефона в джоба си, Амблър усети слабо безпокойство.

— Къде? — попита Лоръл.

— „Пер Лашез“ — отвърна агентът. — Не е най-творческото място за среща, но разбирам какви са предимствата му. А и Фентън не обича да използва едно и също място два пъти.

— Това ме тревожи — каза Лоръл. — Не ми харесва как звучи.

— Защото е гробище? Можеше да бъде и лунапарк, достатъчно оживен район е. Повярвай ми, знам какво правя.

— Иска ми се да споделя увереността ти — каза Кейстън. — Фентън е непредсказуем. Цялата му уговорка с федералното правителство прилича на кутия с червеи. Накарах офиса си да му хвърли един поглед и се оказа, че всичко е заровено под някакъв неопределен претекст. Покритие на високо ниво, нещо, в което не бих могъл да проникна, докато съм тук. Но бих искал да прегледам онези проклети цифри. Обзалагам се, че ще открия нередности. — Той примигна. — А що се отнася до среща на „Пер Лашез“ с хора от този тип? Това минава отвъд категорията на риска и навлиза в тъмните владения на несигурността.

— За Бога, Кейстън, аз вече живея в тъмните владения на несигурността — ядоса се Амблър. — Или не си забелязал?

Лоръл протегна ръка към него.

— Просто искам да внимаваш. Все още не знаеш какво са замислили тези хора.

— Ще внимавам. Но усещам, че вече сме по-близо.

— По-близо към откритието какво са ти причинили?

— Да — каза Амблър. — И по-близо към откритието какво са планирали за останалата част от света.

— Пази се, Хал. — Хвърляйки страничен поглед към Кейстън, тя се наведе напред и прошепна в ухото на Амблър: — Наистина нямам добро чувство за това.

— Трябва да предадем съобщението на президента Лю — каза Уан Цай. Ужасът в очите му беше допълнително подсилен от дебелите стъкла на очилата.

— Ами ако смъртта на другаря Чао наистина е случайна? — попита Ли Пей. Двамата се бяха събрали в офиса на Уан Цай в правителството. — Ако наистина е така?

— Вярваш ли го?

По-възрастният мъж издиша с лек свистящ звук.

— Не — каза той. — Не го вярвам. — Ли Пей беше в края на седемдесетте, но сега изглеждаше още по-възрастен.

— Минахме през всички възможни канали — каза Уан Цай не за пръв път. — Вдигнахме тревога. Но открихме, че той вече е във въздуха, на половината път от дестинацията си. Трябва да го накараме да се върне.

— Само че той няма да се върне — въздъхна Ли Пей. — И двамата го знаем. Той е мъдър като сова и упорит като магаре. — Белязаното му от старостта лице придоби скръбно изражение. — А кой знае дали няма да се сблъска с още по-големи опасности тук, у дома.

— Говори ли с У Джингу, колегата на Чао?

— Изглежда, никой не знае къде е той в момента. — Икономистът преглътна трудно.

— Как е възможно? Уан Цай поклати глава.

— Никой не знае. Говорих абсолютно с всички. На всички ни се иска да мислим, че случилото се с Чао е случаен инцидент. Но не можем да го повярваме. — Икономистът прекара ръка през гъстата си посивяваща коса.

— Сигурно трябва да започнем да се притесняваме и за У Джингу — каза възрастният мъж.

В измъчения поглед на Уан Цай личаха само останки от самообладанието му. — Кой отговаря за екипа по сигурността на Лю Ан?

— Знаеш кой — каза лукавият селянин. Уан Цай за миг притвори очи.

— Имаш предвид Народната армия за освобождение.

— Дивизия под контрола на НАО. Което е същото. Уан Цай се огледа наоколо, огледа просторния си офис, величествената зала на парламента, фасадите на Джуннанхай, които се виждаха от прозореца му. Вратите, стените, порталите, бариерите — всяка мярка за сигурност му се стори олицетворение на затвор.

— Ще говоря с командващия генерал — рязко каза Уан Цай. — Лично ще го помоля за съдействие. Много от тези генерали са мъже на честта, независимо от политическите си възгледи.

Няколко минути по-късно той беше получил обезопасена връзка с човека, който понастоящем държеше в ръцете си сигурността на президента Лю Ан. Не скри тревогите си, призна, че засега не са основани върху обективни доказателства, и горещо помоли мъжа да предаде на Лю Ан спешно съобщение.

— Не се притеснявайте за това — каза висшият офицер от Народната армия за освобождение на дрезгав мандарински език. — Нищо не е от по-голямо значение за мен от сигурността на Лю Ан.

— Защото не бих могъл да ви обясня по-ясно до каква степен сме загрижени всички ние, които работим с Лю Ан — отново повтори икономистът.

— Имате пълната ми подкрепа по този въпрос — увери го офицерът от НАО, генерал Лам. — Както казват хората в моето село, „Дясно око, ляво око“. Вярвайте, че безопасността на нашия обичан предводител е мой личен приоритет.

На Уан Цай поне така му се счу, че казва генералът.

Тежкият акцент на мъжа караше думата „приоритет“ да звучи почти като една друга, рядко употребявана мандаринска дума, която означаваше „играчка“.

Глава 28

Гробището „Пер Лашез“ съществуваше от началото на деветнадесети век на стария хълм Шам Левек и беше кръстено на изповедника на Луи X, отец Лашез. Понастоящем тук почиваха легендарни личности — Колет, Джим Морисън, Марсел Пруст, Оскар Уайлд, Сара Бернар, Едит Пиаф, Шопен, Балзак, Гъртруд Стайн, Модиляни, Стефан Грапели, Делакроа, Айседора Дънкан и още много други. Посмъртният стил на богатите и известните, помисли си Амблър, докато влизаше.

Гробището беше огромно — доста над сто акра — и оплетено в мрежа от калдъръмени пътечки. Особено през зимата напомняше на каменна градина.

Той погледна часовника си. Срещата беше насрочена за 17,10. В Париж по това време на годината слънцето залязваше около пет и половина. Светлината вече бързо гаснеше. Той потръпна, и то не само защото му беше студено.

Никога не се съгласявай на място за среща, определено от отсрещната страна. Основно правило. Но в този случай нямаше друг избор. Не можеше да изтърве следата.

На картата гробището „Пер Лашез“ беше разграфено на деветдесет и седем „подзони“, като миниатюрни държави, но главните улички имаха имена, а инструкциите му ясно уточняваха накъде точно да поеме. Понесъл черната си раница, Амблър пое от авеню „Сиркюлер“ по обиколния път, който вървеше по външния периметър на гробището, до авеню „Дьо ла Шапел“ и зави по авеню „Фьойян“.

Всички тези улици и пътеки — всяка обточена с мавзолеи и паметници, наподобяващи малки къщички — придаваха на мястото вид на малко село. Село на мъртвите. Някои от надгробните паметници бяха от червен гранит, но повечето представляваха гравирани плочи от варовик, травертин и мрамор. Сивотата на ранната вечер допринасяше за гробищния дух.

Той не се озова на уточненото място веднага; вместо това обходи пътеките, които го заобикаляха. Дървета имаше в изобилие, но клоните им бяха голи и не предполагаха никакво прикритие. Пък и Фентън сигурно беше разположил „пазачи“ зад по-големите паметници. Възможно бе и да са в цивилни дрехи, пръснати сред туристите и посетителите, каквито също имаше в излишък.

Амблър се приближи към една пейка от зелени емайлирани стоманени плоскости и с нехайно движение пъхна черната си раница под нея. Отдалечи се и зае наблюдателен пост на отсрещната диагонална пътека, като се скри зад един от по-големите мемориални камъни. После се шмугна в кабинка със знак WC, свали якето си и облече пуловер. Отново излезе навън, чевръсто пристъпи зад кабинката и спря зад десетфутов каменен мемориал на някой си Габриел Люли, откъдето можеше да наблюдава, без да бъде забелязан.

След малко повече от минута наблизо мина младеж, облечен в дънки, кафяво кожено яке и черна тениска. Той седна на пейката и се прозя, а после поднови уж безцелната си разходка, но Амблър видя, че раницата е изчезнала.

Младият мъж с коженото яке беше един от наблюдателите и беше постъпил точно така, както Амблър предвиждаше. Значи бяха забелязали как Амблър оставя раницата под пейката и в намерението си да разберат защо бяха изпратили човек да я прибере.

Всъщност раницата беше пълна с птичи семена. Това беше професионален жаргон — „птичи семена“ се наричаше нещо, което нямаше истинска стойност и можеше да бъде използвано за привличане на вниманието на вражески агенти. Те щяха да установят измамата веднага щом отвореха раницата и откриеха торбата със слънчогледови семки и просо.

Междувременно обаче Амблър беше идентифицирал един от часовоите — един от наблюдателите. Щеше да проследи младежа и да види дали той няма да го отведе при други.

Амблър пое по друга калдъръмена пътека, сега облечен в джинси, сив пуловер и очила с рогови рамки, чиито стъкла нямаха диоптър. Другите му дрехи бяха плътно сгънати в малка найлонова торбичка с цип, която носеше през рамото си. Беше неузнаваем.

Или поне така се надяваше.

Вървеше на двадесет стъпки зад наблюдателя, без да изостава, и го последва през малък площад, където се събираха различни посетители — екскурзианти, туристи, историци, дори местни. Младият мъж с коженото яке и черната тениска вървеше с тренирано нехайна походка. Той се огледа наляво и надясно; малко хора, дори и професионалисти, щяха да забележат почти неуловимите погледи, които си размени с високата жена от лявата му страна и дребния мъж отдясно. Но Амблър не ги пропусна. Те също бяха наблюдатели. Амблър тайно огледа високата жена. Тя имаше кафява коса, подстригана късо, и носеше подплатено дънково яке. Като много други в гробището, тя също носеше голям блок за рисуване и черен пастел, подготвена за преписване на надписи от надгробни камъни. Но той с един поглед разбра, че тя се преструва; очите й се стрелкаха непрекъснато настрани, съсредоточени върху заобикалящата я среда, но не и върху гравирания паметник пред нея.

Същото беше и със слабоватия на вид мъж, чиято дълга тъмна коса беше сресана на път по средата, а краищата и изглеждаха мазни, почти сплъстени. Той също беше наблюдател. Носеше слушалки и поклащаше глава, сякаш под влияние на музикален ритъм. Амблър знаеше, че това, което слуша, е всичко друго, но не и музика. Чрез прикритото радиоустройство му предаваха инструкции непрекъснато, а жената с кафявата коса следваше действията му. Докато се придвижваше към следващия мемориален площад, Амблър усети как тилът му започна неприятно да изтръпва.

Имаше още от тях.

Най-вече го почувства. Почувства го в прекалено напрегнатия поглед на случаен минувач — поглед, който той отклони твърде рязко. Привидно нехайният поглед, който се задържаше твърде дълго или се отместваше твърде бързо. Почувства го в мимолетната размяна на кимвания между двама души, които имаха твърде различен житейски вид и не би трябвало да се познават.

Имаше усещането, че върви сред хора, които бяха свързани чрез невидими нишки, манипулирани от невидим кукловод.

По кожата на Амблър запълзяха тръпки. Той не беше изненадан от цивилно облечените оперативни агенти; предпазните мерки бяха задължителни при работата с толкова високопоставен правителствен служител като заместник-секретар Уитфийлд.

Но разположението на персонала, което беше засякъл, беше изцяло нередно; нередно за типа среща, която му беше обещана. От една страна, бяха твърде много на едно място. Изградената мрежа беше твърде изпипана. Хората стояха в незащитни позиции, сякаш бяха разположени за бързо реагиране. Схемите, които виждаше, му бяха достатъчно познати; като агент на Отряда за политическа стабилизация той понякога беше разпореждал такова разгръщане и това неизменно беше при подготовка на агресивни действия — похищение или убийство.

Кръвта на Амблър изстина. Той мислеше трескаво и се насилваше да се съсредоточи. Пред него мъжът с коженото яке и черната тениска подаваше найлоновата раница на двама мъже с каменни лица и тъмни вълнени палта. Те приеха пакета и забързаха нанякъде, без съмнение към някое технически оборудвано превозно средство.

Очертаваха се две възможности. Едната беше, че срещата бе компрометирана — че техни общи врагове бяха научили за нея и бяха организирали прихващане. Втората, и както Амблър трябваше да признае, по-вероятна възможност, беше, че срещата е била клопка от самото начало.

Нима Фентън го беше лъгал през цялото време? Подобна перспектива беше съкрушителен удар за способностите на Амблър, но той не можеше да пренебрегне тази възможност. Може би Фентън беше забележителен актьор, научил се наистина да преживява емоциите, които изиграваше. Способностите на Амблър за ефективно възприятие може и да бяха необичайни и свръхестествени, както житейският му опит беше доказал, но той не таеше илюзии, че са непогрешими. Може би се е заблуждавал. Въпреки че беше по-вероятно самият Фентън да е получил грешна информация. Това изглеждаше най-достоверно. Би било далеч по-лесно да излъжат Фентън, отколкото да излъжат него.

Каквито и да бяха обстоятелствата, Амблър знаеше, че единственият безопасен ход беше отстъплението. Заболя го — всеки един от членовете на мобилизирания екип сигурно знаеше нещичко, от което Амблър се нуждаеше. Всеки враг беше потенциален източник. Но знанието нямаше да му бъде от полза, ако беше мъртъв. Трябваше поне да приеме тази истина.

Амблър ускори крачка и зави надясно — този път щеше да го изведе до метростанцията на „Пер Лашез“. На правата калдъръмена пътека той закрачи дори по-бързо, с вида на бизнесмен, осъзнал, че закъснява за среща.

Видя онова, което му се случваше, твърде късно. Двамата едри мъжаги, които бяха получили раницата, се приближаваха към него от двете противоположни посоки и сега почти се блъснаха в него, а широките им рамене закачиха неговите и го завъртяха с добре режисирано движение.

— Извинете, мосю. Извинете — високо повтаряха те. Един случаен минувач не би разбрал какво става — просто лек сблъсък между забързани, разсеяни хора. Междувременно Амблър се бореше яростно, но напразно. Двамата агенти бяха високи и яки — по-високи и по-яки от него, — а с телата си те методично и яростно го изтласкваха от калдъръмената пътека към задната стена на близка гробница. Броени секунди по-късно, скрити от погледи зад красивата каменна сграда, те застанаха от двете му страни, сграбчиха ръцете му и го обездвижиха. Мъжът отдясно държеше нещо в ръката си, нещо от пластмаса и малко лъщяща стомана. Всъщност спринцовка, пълна с кехлибарена течност.

— Нито дума — каза мъжът с приглушен глас. — Или ще забия това в ръката ти. — Беше американец с набита фигура и широко лице, а в дъха му се усещаше вонята на протеинова диета.

Отнякъде се появи трети мъж и Амблър мигновено го разпозна. Косата му беше къдрава, отъняваща, сивееща; очите му бяха тясно разположени, по челото му имаше дълбоки бръчки. Амблър го познаваше от времето, когато лицето му все още беше гладко, а косата му гъста и непокорна. Единствено непроменени бяха дългият му, прав и широк нос и разширяващите се от гняв ноздри, които придаваха на лицето подчертано конски вид. Нямаше грешка, че това беше агентът, познат като Кронос.

В усмивката на Кронос нямаше и намек от топлота.

— Отдавна не сме се виждали, а? — каза той с тон, който не предполагаше желание за разговор. — Твърде отдавна, Таркин.

— Може би не достатъчно отдавна — неутрално отвърна Амблър. Очите му пробягваха по тримата мъже. Вече беше очевидно, че Кронос е представителят на властта тук; другите следваха неговите сигнали.

— Преди десет години ти направих подарък. Сега се опасявам, че ще трябва да си го взема обратно. Това прави ли ме индиански дарител18?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? — В очите на Кронос блестеше явна омраза.

— Това е доста странен израз, не мислиш ли? — Амблър се нуждаеше от време, от повече време да разгадае ситуацията, в която беше се озовал. — Странно е, че говорим за „индиански дарител“, особено като се замислим за стотиците преговори, които белият човек е провел с червенокожите, за всичките онези обещания и гаранции, които изобщо не са спазени. Не смяташ ли, че изразът би следвало да бъде „индиански отнемащ“, означаващо да приемаш единствено нещата, които ще ти бъдат отнети. В това дали няма повече смисъл?

Кронос го погледна.

— Наистина ли вярваше, че ще ти се размине?

— Кое?

— Нещастен шибаняк. — Думите му неконтролируемо избухнаха. — Убийството на един велик човек не те прави по-значим. Ти все още си червей. И ще бъдеш размазан като червей.

Амблър надникна в черните дебри на очите на Кронос. Там проблясваше ярост, но имаше и друго — скръб, тъга.

— Кронос, какво се е случило? — сериозно попита Амблър.

— Ти уби Пол Фентън — пророни Кронос. — Въпросът е защо?

Фентън мъртъв? Мозъкът на Амблър се задвижи на бързи обороти.

— Чуй ме, Кронос — започна той. — Правиш голяма грешка.

Цялата тази среща, осъзна сега той, не беше нищо друго, освен смъртоносна клопка. Отмъщение, замислено от един почти полудял от скръб верен до гроб помощник.

— Не, проклет да си, ти ме слушай — прекъсна го Кронос. — Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Ще го направиш по трудния или по лесния начин. Надявам се да е по трудния. — Лицето му се разкриви в мрачен отмъстителен садизъм.

Величествената гробница с четири колони на държавника и Наполеонов генерал Максимилиен Себастиен Фоа се отличаваше с масивна основа и изкусно изваяна статуя на обитателя си. За целите на Джо Ли обаче основната й привлекателна черта беше заостреният каменен покрив над широка, издадена плоча. Качен на покрива, скрит от любопитни погледи зад декоративния парапет, Джо Ли се протегна като котка и надникна през бинокъла си. Гледката се откриваше надалеч — гробницата беше едно от най-високите съоръжения наоколо, а сезонът беше превърнал повечето дървета и храсти в оголели скелети. Пушката му, модифицирана версия на снайпер КБЗ-95, беше с китайски дизайн и производство; амунициите 5.8В42мм, които използваше, бяха от типа, който се правеше единствено за китайските специални сили. Моделът „Норинко“ — разработен от Китайската северноиндустриална група — не беше просто прекопирай от руските прототипи, но и беше подобрен с течение на времето; куршумите имаха по-голяма проникваща сила и запазваха енергията си в по-дълъг участък от траекторията си. Джо Ли сам беше модифицирал допълнително оръжието, за да го направи по-мобилно, лесно за сгъване и скриване.

С мощния си бинокъл той огледа стегнатия възел от мъже около Таркин. Таркин беше демонстрирал забележителна способност да избягва трудни ситуации — с професионална безпристрастност Джо Ли трябваше да му го признае. Но той беше смъртен. От плът и кръв. По всяка вероятност преди залез-слънце на показ щеше да се изложи доста плът и кръв.

Последната връзка на Джо Ли с Пекин беше незадоволителна. Началникът му ставаше нетърпелив; в миналото Джо Ли винаги постигаше ефикасни резултати. Не беше свикнал да дава обяснения за забавяне. Още по-рядко му се случваха усложнения, които съпътстваха настоящото му назначение. Но Джо Ли не беше само мускули, изпълняващи безропотно команди; той имаше собствена глава. Той събираше и предоставяше информация. Имаше силно развито умение за преценка. Не беше просто спусък. Таркин беше твърде страховита мишена за един прост стрелец, а залогът беше твърде, твърде голям, за да се допускат грешки.

Но въпреки всичко значението на успеха в този конкретен случай се оказваше нееднозначно.

Той отново погледна през бинокъла, а фокусът електронно се настрои на максимална чистота точно в центъра на кръстчето.

— Просто съм любопитен. Колко „сътрудници“ имаш? — попита Амблър.

— Точно тринадесет — отвърна Кронос.

— Мрежово разпределение — каза Амблър по-скоро на себе си. Това беше стандартна конфигурация в ОПС, с която и двамата с Кронос имаха богат опит. Всеки агент беше свързан — визуално, слухово или електронно — с поне двама други. Малък брой агенти имаха свръзка с отдалечен пост. Многобройните пътеки осигуряваха координирана реакция дори и ако някой от участниците бъдеше изваден от строя. Старомодната йерархична структура на командване и контрол от горе на долу беше уязвима на обезглавяване. Мрежовата система правеше това невъзможно.

— Не е лошо като организация в последната минута — отбеляза Амблър, искрено впечатлен.

— Групата за стратегически решения разполага с ресурси навсякъде — заяви Кронос. — Завещанието на Фентън. Всички бихме дали живота си за него. Това е нещо, което хора като теб никога няма да проумеят.

— Хора като мен? — Предпазливо, уж нехайно, Амблър направи крачка назад. Най-добрите му шансове за бягство се криеха във върха на триъгълника — да накара другите трима мъже да се подредят в права линия. Той изписа на лицето си израз на примирение и хвърли поглед към мъжа от лявата си страна. Мъжът гледаше Кронос, получаваше сигнали от водача. Самият авторитет на Кронос трябваше да се използва срещу него.

Амблър заговори разпалено, ядосано — онзи поток от думи в знак на протест, който обикновено не се съчетава с физическа агресия.

— Грешиш за Фентън, но си твърде сляп или твърде глупав да признаеш грешката си.

— Най-голямата грешка, която съм правил, беше да спася живота ти във Вани. — Имаше предвид района в северната част на Шри Ланка, където се намираше средището на терористите, наречени „Тамилски тигри“.

— Вярваш, че си спасил живота ми? Така ли си мислиш? Заради теб едва не ме убиха, проклет каубой!

— Глупости! — Кронос говореше тихо, но възмущението му беше очевидно. — Срещата беше капан. Там бяха десетина тамилски тигри, въоръжени до зъби. Въоръжени да те убият, Таркин.

Амблър си спомняше сцената отлично. След много седмици на преговори най-накрая беше уредил среща с така наречените „Черни тигри“, партизани, които действаха със самоубийствени бомбени атентати — техника, заимствана от тамилите. Таркин смяташе, че може да се отцепят някои фракции, както се беше случило със „Шин Фейн“; че терористите камикадзе могат да се изолират от по-широката гражданска борба. Конкретният бунтовнически лидер, с когото се срещаше, Арвалан, беше започнал да осъзнава безполезността на терора. Той и обкръжението му смятаха, че могат да привлекат и други, стига да им се предоставят определени ресурси. Таркин мислеше, че би могъл да е от помощ.

Кронос беше част от малък подкрепящ екип, за чието присъствие настояваха по-висшестоящите от Таркин в Отряда за политическа стабилизация. Противокуршумната жилетка на Таркин беше оборудвана с фиброоптична микрофонна система, която щеше да ги снабдява с аудиоматериал. Няколко минути след започване на срещата, както Таркин очакваше, Арвалан започна да се кара с американеца. Всеки подслушвач, който не е наясно със ситуацията, би си помислил, че Таркин е заплашван. Но по странно вдървеното изражение на мъжа Таркин виждаше, че това е само игра в името на неговите сподвижници. Той разиграваше театър. Таркин го знаеше.

Сетне внезапно сламената врата на колибата в джунглата рязко се отвори, а вътре се втурна Кронос и започна да стреля с автоматичното си оръжие. Друга пушка, без съмнение вдигната от някой под директното командване на Кронос, се промуши през задната врата и откри огън по събралите се официални представители на „Тамилските тигри“. За няколко секунди настъпи пълно кръвопролитие. Арвалан и повечето от обкръжението му лежаха мъртви; един от членовете на личната му свита беше успял да избяга в джунглата.

Таркин побесня от гняв. Всичките му усилия бяха провалени от действията на един вироглав и безразсъден оперативен агент. Всъщност положението беше още по-лошо — мълвата за касапницата щеше да се разпространи бързо сред терористите в региона. Над перспективата за по-нататъшни преговори и сътрудничество със Запада бяха надвиснали буреносни облаци. Нито един тигър нямаше да се съгласи отново на такава среща, последиците бяха опустошителни.

А Кронос стоеше насред масовото убийство, сияеше от гордост и със самодоволна усмивка отклоняваше въображаемите благодарности на Таркин. След това Таркин прибегна до нещо, което рядко правеше. Обади се на Уитфийлд, обясни й какво се беше случило, каза й, че Кронос е заплаха, човек, който трябва да бъде премахнат от оперативната работа незабавно, който трябва да бъде пенсиониран насила. Вместо това Уитфийлд преназначи Кронос на работа зад бюро, сред анализатори, на базата на това, че значителният му опит в практиката е много ценен в теоретичните разработки. Таркин разбираше каква логика го беше подтикнала към такова действие, но така и не прости на Кронос за първичните му импулси и самодоволния маниер.

— Ти беше твърде доволен от себе си, за да осъзнаеш какво си направил — каза Таркин. — Ти си истинска божа напаст. Затова те извадиха от оперативната работа.

— Явно имаш деменция — отвърна Кронос. — Трябваше да те оставя да умреш в бърлогата на тигрите. Както отбелязах, моя грешка. Но няма да я допусна два пъти.

— Мислиш, че си ми спасил кожата. Но истината е, че заради теб едва не ме убиха. Ти провали цялата операция. Ако не беше застрашена оперативната секретност, щеше да се изправиш срещу съдебно разследване. А тези нещастници получават заповеди от теб? — Трикът, знаеше Таркин, бе да продължава да говори дори и когато атакува.

Мислиш, че си заслужил — Таркин леко се извъртя назад — моята признателност? Това само доказва — с експлозивна сила той заби ръба на дланта си в гърлото на гиганта с квадратна челюст отляво — колко си елементарен.

Въпреки физическото усилие Таркин правеше всичко възможно да поддържа разговорния тон. Несъответствието между гласа и действията му щеше да обърка нападателите му, да му спечели критични секунди. Той усети, че ръката му удря в хрущял. Наранените тъкани около трахеята щяха да затруднят дишането на мъжа, но междувременно Таркин се нуждаеше от него, за да го използва като щит срещу другите двама. Още преди спринцовката да е паднала на земята, Таркин се втурна към другия здравеняк, но мъжът избегна удара и посегна към пистолета си. От втория удар в слепоочието на мъжа ръката на Таркин изтръпна от болка. Но врагът му беше само временно зашеметен. Двамата с Кронос побягнаха в противоположни посоки — освобождение, което изобщо не беше освобождение, както Таркин осъзна. То означаваше само, че се намира насред бойно поле.

Таркин се сниши на земята. Чу четири приглушени изстрела — откъде? — и наоколо експлодираха късчета мрамор и пръст. Той старателно огледа терена отсреща и видя гъста туфа рододендрони, зелени и през зимата, и после за миг зърна прегърбено рамо в камуфлажна дреха.

Времето забави ход. Той посегна към дългоцевния пистолет в кобура на поваления мъж, прицели се внимателно и изстреля три куршума в скоростна последователност.

Изненада се от тихия, плюещ звук на пистолета и осъзна, че в ръцете си държеше „Берета 92 Центурион“ — компактен 9-милиметров револвер със скъсени плъзгач и дуло, което се удължаваше от завинтения заглушител.

Сега отвъд рододендроновия храст се показа окървавена ръка, а секунда по-късно раненият мъж изпълзя от гъсталака и се скри на безопасно място зад близката статуя.

За Таркин нямаше безопасно място. Той трябваше да се движи — всеки момент в покой беше момент, в който нечий мерник попадаше върху него. Той хукна в посоката, в която беше избягал Кронос, и почувства в ухото си парване от раздробени парченца мрамор. Срещу него беше изстрелян нов куршум, този път от снайперист, разположен някъде на високо. Таркин се огледа, докато тичаше — имаше твърде много места, където един снайперист да се скрие.

Тринадесет души, каза Кронос и не блъфираше.

Всичките опитни убийци, всичките програмирани да ликвидират Таркин. Трябваше да преобърне преимуществата, трябваше да използва особеностите на терена срещу тях. Но как?

Вече беше се примирил с иронията, че трябва да се бори за живота си на територията на гробище. „Пер Лашез“ приличаше на великанска игрална дъска, лабиринт от пътеки, алеи и паметници, които можеха да послужат като препятствия или като пунктове за атака. Враговете му бяха разположени в мрежа върху мрежа.

Трябваше да си осигури достъп до тази мрежа. Втурвайки се от един надгробен камък към друг, той привличаше далеч по-малко внимание.

Трябваше да мисли — не, трябваше да чувства, да остави инстинктите си да го направляват. Как би разположил екипа, ако зависеше от него? Щеше да сложи няколко души в защитни позиции, а други просто на наблюдателни постове с готовност да се разгърнат в нападение само в краен случай. Трябваше да използва особените си умения — предимството си — в своя собствена защита или щеше да умре тук. А беше стигнал твърде далеч, за да го позволи. Над страха му надделяваше друга, по-мощна емоция — гневът.

Той изпитваше необуздан гняв заради онова, което му бяха причинили, онова, което беше започнало още в Чанхуа. Гняв заради опита да откраднат собствената му душа на остров Париш. Гняв към арогантността на стратезите, които разполагаха човешките същества като безбройни пешки по шахматната дъска на геополитиката.

Нямаше да умре тук. Не и сега. Не и тази вечер. Други щяха да умрат. Защото за онези, които искаха да го убият, нямаше да има милост.

Той се втурна надолу по алея, обозначена с табела „Шмен дю Кенконс“, мина през участък от подгизнал торф и излезе на друга калдъръмена пътека, авеню „Агадо“. Сега приближаваше северозападната част на голямото гробище, където се намираше голям параклис в мавритански стил, с кръгъл купол над внушителен портал. Всъщност това беше колумбарий — сграда, в която се съхраняваха урни с праха на покойници. Пред главния вход имаше стръмно стълбище, което водеше към отворена подземна гробница, наподобяваща черна правоъгълна паст.

Това беше място за убежище, но същевременно можеше да стане и смъртоносна клопка. Едва ли ГСР са го пропуснали. На около шестдесет фута имаше нещо, което приличаше на полузатворена аркада с варовикови колони от двете страни. Таркин се втурна вътре, а очите му бързо се стрелкаха на всички посоки. Отляво видя японец с джобна дигитална камера и злобен поглед. Таркин не му обърна повече внимание; туристът беше раздразнен заради провалената снимка. Млада руса жена и по-възрастен мъж с маслинова кожа и посивяващи слепоочия стояха прегърнати в следващата ниша; тя го изпиваше нежно с очи, а той тревожно погледна Таркин. Но това не беше тревогата на някой, който се стреми да види; това беше тревогата на човек, който се стремеше да не бъде видян. Мъжът сигурно изневеряваше на съпругата си или, тъй като това беше Франция, на любовницата си, което беше още по-лошо. В следващата ниша имаше жена с широко лице, която четеше книга. Тя за кратко вдигна поглед към Таркин, не прояви очевиден интерес и се върна към четивото си.

Това беше прикритие, което щеше да бъде по-убедително преди десет-петнадесет минути, когато светлината все още беше достатъчна, за да се чете нормално. Жената имаше широко, мъжко лице, а силните й крака бяха прегънати в коляното по маниера на обучен оперативен агент. Той я видя да плъзва ръка в найлоновото си яке, сякаш за да се постопли. Всичките му съмнения изчезнаха.

За момента обаче не трябваше да се разкрива, че е разбрал. Вместо това той нарочно продължи да гледа право напред, докато влизаше в нейната ниша. Вървеше целеустремено, като че в другия край на помещението имаше нещо, което искаше да види. Когато минаваше покрай нея, той рязко се хвърли настрани, притисна с тялото си нейното и двамата тежко се стовариха на каменния под. Докато падаха, той опря дулото на беретата в гърлото й.

— Нито дума — каза й.

— Шибай се — изсъска тя през стиснатите си зъби. Още един земляк, значи. На широкото й лице се изписа гримаса на змия, готова да напада.

Той заби коляно в корема й и я остави без дъх. Яростта на лицето й до голяма степен беше насочена към самата нея, към провала й да предугади хода му. Таркин грабна книгата й — „Цветя на злото“, пишеше на кафявата й корица — и я отвори. Както очакваше, в страниците беше изрязана правоъгълна дупка, в която беше поставен миниатюрен радиотрансмитер.

— Кажи им, че си ме видяла — прошепна той. — Кажи им, че съм се скрил в подземната гробница на колумбария.

В очите й се четеше колебание и той продължи да я притиска.

— В противен случай трупът ти ще се присъедини към останалите. — Той притисна още по-силно дулото на пистолета в гърлото й и видя как тя се пречупва. — Ако се опиташ да направиш нещо, аз веднага ще разбера — предупреди я Таркин.

Тя натисна бутон на трансмитера.

— Съзвездие. Съзвездие осемдесет и седем.

Гробището беше разделено на деветдесет и няколко зони; параклисът се намираше в средата на зона осемдесет и седем. Таркин изпита облекчение, когато тя не се идентифицира като 87А или 87Е — усложнение, което би означавало, че в района й са разположени и други.

Той дръпна малката безжична слушалка от дясното й ухо и постави цветното пластмасово парченце в своето.

— Какво ще докладвате? — изпука металически глас в слушалката.

Той кимна на жената.

— Крие се в подземната гробница — каза тя. Той прошепна в ухото й.

— И е въоръжен.

— И е въоръжен — добави тя.

Те вече знаеха това; тази подробност щеше да направи доклада й по-достоверен. Таркин свали донякъде найлоновото яке на жената, обездвижвайки ръцете й.

От централната алея се разнесе глас.

— Мадмоазел? Il vous ennuie, ce mec ci? Този мъж притеснявали ви?

Добронамерен въпрос от случаен минувач. Таркин хвърли бърз поглед към мъжа. Той беше слаб, дългурест, с интелигентно изражение и вид на ученолюбив студент в някой местен университет. Впечатленията се оформяха за частица от секундата, знаеше Таркин, и за също толкова време се изтриваха от съзнанието и се заменяха с други. Той допря лице до това на жената и притисна устните си в нейните.

— Скъпа моя — извика той на английски. — Значи отговорът ти е да! Ще се омъжиш за мен? Ти ме направи най-щастливия човек! — Той повиши гласа си в нотки на възторг и радост, като я стискаше страстно. Нямаше значение дали французинът говореше английски; посланието беше достатъчно ясно.

— Извинете ме — почервенял каза мъжът, а после се обърна и се отдалечи.

Таркин избърса уста в ръкава си и насочи вниманието си към нещо като миниатюрно сандъче за инструменти, захванато за колана й. Той го свали, изблъсквайки ръцете й, докато тя се опитваше да го опази.

Позна я веднага — сгъваема картечница, известна като картечницата на „бизнесмена“. Смъртоносното оръжие беше разработено от проектантското бюро на КГБ в Тула и можеше да изстреля целия си заряд в един почти непрекъснат откос, досущ като гибелен лъч от олово. Това беше истинско чудо на миниатюризацията: предпазителят бе шарнирен; сгъването на оръжието се контролираше от пружинен зъбец. Беше дълго едва десет и половина инча, с магазин, който имаше капацитет от тридесет изстрела с деветмилиметрови куршуми. В ъгъла на заобления метален предмет имаше копче на пружина. Когато Таркин го натисна, едната част на металната обвивка увисна отзад и се превърна в приклад.

После без предупреждение той рязко я хвана за тила и дръпна главата й напред в съкрушителна хватка. Жената щеше да остане в безсъзнание няколко минути. Намести тялото и на мраморната пейка, като подпря главата й на стената, сякаш просто е задрямала. После свали връзките на обувките й и направи примка, която обикаляше левия й глезен, минаваше два пъти около стоманения спусък на картечницата, а накрая и около китките й. В момента, в който тя опиташе да се изправи, примката щеше да се затегне.

Той се премести в друга ниша на няколкостотин фута разстояние, която досега беше потънала в тъмни сенки, но позволяваше изглед към стъпалата, които водеха надолу към колумбария.

Не се наложи да чака дълго.

Първи на сцената се появи същият младеж с коженото яке, който беше взел раницата му. Сега той препускаше надолу по стъпалата към колумбария, пъхнал ръка в якето си, сякаш стиснал корема си. Следващият беше плешив мъж на средна възраст със сипаничаво лице и голям корем. Той не слезе долу, а зае позиция близо до параклиса, в далечния край на стълбището. С един поглед назад можеше да види площадката долу. Разумна позиция за подкрепление.

Трети мъж пристигна две минути по-късно. Това беше вторият от мъжете, които бяха хванали Таркин при опита му да напусне гробището. Лицето му беше зачервено и лъщящо от пот, предизвикана от напрежение, от физическото усилие или и от двете.

Таркин чу тихо бръмчене в малката гумирана слушалка в ухото си, а после отново се разнесе металическият глас.

— Съзвездие 87, потвърди, че обектът е запазил позиция.

Таркин, вперил очи в плувналия в пот мъж, забеляза, че устните му се движат заедно със звука на гласа; очевидно това беше неговият глас, предаван чрез скрит фиброоптичен микрофон.

На лицето му се изписа объркване.

— Съзвездие 87, чакам включване — каза той.

Таркин закрепи беретата на каменния перваз на най-близкия еркер и се взря в спускащия се мрак с тревога. Дори да беше стрелец шампион — а той не беше, — разстоянието беше твърде голямо за точен прицел с пистолет. По-вероятно беше само да издаде позицията си, отколкото да повали някого от нападателния екип.

Той изчака още един от екипа да се появи в зона 87 — сега вече тук бяха повечето от половината, а после крадешком започна да се изтегля, промъквайки се през оголена площ към северната част на гробището. Пред себе си виждаше кабината на пазача, голямата карта за туристи, високите тъмнозелени порти, които водеха към града. Ако присвиеше очи, можеше да види избелелите зеленикавобели навеси на близката парижка улица. Но близостта й може би беше измамна.

От разстояние той чу тракащото избухване на автоматичен огън и смаяни викове на тревога. Любителката на поезия се беше изправила; тридесетте куршума безопасно се бяха изстреляли в каменната повърхност под мраморната пейка. За агентите в зоната обаче това щеше да подейства като фар в морето, привличайки ги към тясното пространство, което той отдавна беше напуснал.

Той ускори ход и забърза край безбройни надгробни камъни и статуи, голи дървета и шумолящи вечнозелени храсти, докато сенките се издължаваха, а розовото сияние на залязващото слънце избледняваше като угасващ пламък. Мускулите му бяха стегнати, сетивата — нащрек. Със ситуацията, която беше създал, на професионален жаргон беше „отпуснал налягането“ на вражеските сили; но на позиции имаше и други, наблюдаващи терена с бинокли. Опасността беше особено голяма на откритите места, като това, към което се приближаваше. Беше съвсем естествено да разположат там часовои.

Той още повече се забърза. Спъна се, безгласно изруга, а после не толкова чу, колкото почувства тихия двоен звук — нови пръснати камъни, остри, жилещи фрагменти. Ако не се беше спънал, един от куршумите щеше да прониже гърдите му.

Таркин се търколи на земята и се сниши зад висок шестфутов обелиск. Къде беше стрелецът? Отново имаше две възможности.

Нов приглушен взрив на мрамор — този път от отсрещната страна. Страната, към която се беше втурнал за убежище. Къде беше безопасно?

Той завъртя глава; при дадените обстоятелства ъгълът на изстрела беше твърде нисък, за да е дошъл от голямо разстояние.

— Изправи се като мъж!

Гласът на Кронос.

Мускулестият агент се появи от засенченото пространство зад голям мемориален паметник.

Таркин отчаяно огледа района пред себе си. Видя гърба на облечен в зелена униформа общ работник. През раменете му и отзад на шапката с козирка бяха изписани думите „Поддръжка, Пер Лашез“. През високия зелен портал — толкова близо и все пак на милион мили разстояние — той чуваше далечната шумотевица на парижка улица привечер. Наоколо се виждаха все по-малко туристи — светлината беше твърде слаба за добри снимки, — те не осъзнаваха смъртоносната игра, в която той беше впримчен.

Кронос беше насочил пистолет към него; Таркин можеше да се опита да грабне беретата, но удълженото от заглушителя й дуло щеше да добави фатална частица от секунда към времето, което щеше да му е необходимо да я извади.

Около него всекидневният живот продължаваше по обичайния начин. Градинарят или чистачът, или какъвто там беше, продължаваше да събира боклуци от земята, а лицето му бе потънало в сянката на козирката на шапката му. Туристите започнаха да се стичат през портала, оглеждайки се за таксита или за метростанцията, разговаряйки помежду си с уморени в края на деня гласове.

Кронос даде сигнал на някой отсреща — снайпериста, досети се Таркин.

— Не се тревожи за нашия приятел с мерника — каза Кронос със смразяваща злоба. — Той е само за всеки случай. Ти ще бъдеш мой, това всеки го знае.

Чистачът не спираше работата си и се приближи до тях. Таркин се притесни дали присъствието на служителя няма да попречи на действията му. Той нямаше нищо общо с тях, беше случайно на това място, но това едва ли би впечатлило хора като Кронос. За миг Таркин изпита неясно чувство на тревога — нещо го озадачи в начина, по който мъжът вървеше.

Внезапно един лъч светлина от залязващото слънце се отрази в стъклото на минаваща кола и за секунда озари лицето на чистача. Таркин изпита нов спазъм на ужас. Спомни си плувния басейн в хотел „Плаза“. Лицето, което беше зърнал в Люксембургската градина.

Китайският убиец.

Шансовете му за оцеляване бяха съвсем намалели.

— Онова, което никога няма да разбереш, Кронос — започна Таркин в отчаян опит да си купи още малко време — е…

— Чух достатъчно от теб — каза едрият мъж, а пръстите му стискаха пистолета. Изведнъж враждебният израз на лицето му се смени със странно празен поглед.

В същата секунда Таркин осъзна, че от лявото ухо на Кронос е бликнала червена струя. Китаецът беше паднал на едно коляно, а греблото за боклуци в ръцете му беше се превърнало в дълга пушка със заглушител. Това се беше случило толкова бързо, че Таркин можеше да възпроизведе събитията само ретроспективно.

Китаецът се извъртя към Таркин и натисна спусъка — за миг Таркин се запита дали това е последното нещо, което вижда… само че мъжът се взираше през оптичния мерник, а никой професионалист не би го направил, когато мишената му беше на петнадесет стъпки разстояние. Таркин чу изщракването на изстрелян заряд.

Убиецът не се целеше в него, а в снайпериста.

Мозъкът на Таркин се задейства на бързи обороти. В това нямаше логика.

Мъжът пред него погледна през окуляра и отново се прицели. Само човек с невероятни умения би се опитал да улучи скрит снайперист от открита стрелкова позиция.

Двойно изщракване — още два куршума. Таркин чу далечното стенание на ранен мъж.

Китайският снайперист се изправи от клекналото си положение и сгъна приклада на пушката си.

Таркин остана вцепенен, замаян от объркване и учудване.

Убиецът го оставяше да живее.

— Не разбирам — сковано отрони Таркин.

Той се обърна, кафявите му очи излъчваха тържественост.

— Сега вече знам това. Ето защо си още жив.

Таркин погледна на него с нови очи и видя един мъж, който изпълняваше дълга си, мъж, който се гордееше със страшните си умения, но не извличаше удоволствие от смъртоносните им последствия. Този човек беше в собственото си светоусещане не толкова воин, колкото пазител; той знаеше, че навсякъде в човешката история е имало такива като него — било то преторианци, рицари тамплиери или самураи, които се превръщаха в оръдия от стомана, за да не се налага на другите да се превръщат в такива. Мъже, които бяха груби, за да могат другите да бъдат нежни. Мъже, които убиваха, за да могат другите да живеят в безопасност. Защита беше паролата му. Защита беше кредото му.

Част от секунда по-късно от гърлото на китаеца изригна фонтан от кръв. Невидимият снайперист, макар и ранен, имаше сили поне за още един изстрел и го бе насочил към човека, който представляваше най-голяма непосредствена заплаха.

Таркин скочи на крака. За секунди — за кратки секунди — останалите нападатели щяха да са на безопасно разстояние, спъвани от камъните и плочите в тази градина на смъртта. Той трябваше да използва възможността или да я изгуби завинаги. Стрелна се към двойните зелени порти към улицата, не спря, докато не откри взетата под наем кола, която беше оставил в близка пресечка. Докато се отдалечаваше сред натоварения парижки трафик, вземайки мерки, за да е сигурен, че не го преследват, той се опита да осмисли онова, което беше научил.

Елементите подскачаха и се блъскаха едни в други, разкъсваха съзнанието му. Някой беше убил Фентън. Дали беше от организацията на Фентън, някаква внедрена къртица? Дали беше някой, с когото Фентън беше работил — някой от правителството на Съединените щати?

А китайският убиец, противник, който се бе превърнал в съюзник — наистина човек, който беше пожертвал живота си, за да предпази Амблър.

Защо?

Кого… за кого работеше той?

Съществуваха твърде много вероятности, твърде много невъзможни неща, които бяха станали възможни. Таркин… не, сега той се беше превърнал в Амблър, беше стигнал до точката, където догадките можеха да бъдат силно подвеждащи.

И още нещо го плашеше — приливът на адреналин не беше съвсем неприятно усещане. Какъв човек беше той в края на краищата? Той потръпна, размишлявайки над собствения си характер. Беше убил и едва не беше убит тази вечер. Тогава защо се чувстваше толкова жив?

— Не разбирам — повтори Лоръл. Тримата се бяха събрали в неуютната хотелска стая на Кейстън.

— И аз не разбирам — каза Амблър. — Всичко това ми се струва странно.

— Нещата не съвпадат — вмъкна Кейстън.

— Чакай малко — обади се Лоръл. — Ти каза, че всички убийства са свързани с Китай. Каза, че приличат на прогресия, на последователност, сякаш водят към нещо надвиснало и неизбежно. И предположи, че вероятната мишена е Лю Ан.

— Той ще направи посещение в Белия дом другия месец — съобщи Кейстън. — Историческо събитие с държавни приеми и така нататък. Изобилие от възможности. Но…

— Но какво?

— Времето ми се струва неподходящо. Има твърде голямо забавяне, като се има предвид интензивността на събитията.

— Няма никакво забавяне — заяви Лоръл. Тя отвори голямата си ръчна чанта и извади опърпан брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

— Нещо, което каза във връзка с онази история в „Льо Монд“, ме накара да се замисля.

— Какво имаш предвид?

— Утре вечер — каза Лоръл. — Голямата нощ на президента Лю Ан.

— За какво говориш?

— Говоря за Световния икономически форум. Говоря за онова, което се случва в Давос тази седмица.

Амблър започна да крачи и да мисли на глас.

— Лю Ан напуска сигурността на китайския пашкул за пръв път от встъпването си в длъжност. Идва на Запад, държи велика реч, която ще накара всеки да изпита симпатия и топлота към големия тигър.

— Палмър и сам не би могъл да го измисли по-добре — язвително отбеляза Кейстън.

— В средата на която бива убит.

— Изваден от уравнението. — Кейстън се замисли. — Но кой ще го извърши?

Гласът на Фентън: Имам един истински вълнуващ проект за теб. Но не си приготвяй ските още.

Амблър не продума известно време.

— Възможно ли е Фентън да е смятал, че аз ще го направя?

— Възможно ли е?

— Ето какво си мисля. Умът ми не спира да се върти около смъртта на Фентън. За мен това убийство е доказателство за нещо. То отключва събитията преди кулминационната точка.

— Говориш толкова безкръвно — каза Кейстън. — Сигурен ли си, че никога не си бил счетоводител?

— Отдай го на цяла една кариера, прекарана на служба в Отряда за политическа стабилизация — отвърна Амблър. — Това е важен пътепоказател. Друг такъв е вероятността убиецът да е някой, когото познавам. Някой, с когото съм работил в предишна операция.

— Но в това няма логика — учуди се Лоръл.

— Отрядът за политическа стабилизация се гордееше, че наема най-добрите сред най-добрите. Фентън се гордееше;, че наема най-добрите от Отряда за политическа стабилизация. Ако трябваше да повериш на някого убийството на китайския президент, не би ли си подсигурила възможно най-перфектно обучения агент?

— И ако е агент от ОПС — бавно продължи Лоръл, — има доста голяма вероятност да си имал вземане-даване с този човек.

— Абсолютно — кимна Амблър.

— Е, шибана работа — намеси се Кейстън. — Има ли някой от вас представа срещу какво се изправяме? Ако наистина ще се случи в Давос, значи сме закъснели.

— Трябва да проумеем…

— Трябва да проумеем какво предстои след това — мрачно го прекъсна Кейстън. — Защото последствията… Боже Господи. Последствията. Президентът Лю Ан е невероятно обичана личност в Китай. Той е Джон Кенеди, папата и Джон Ленън, взети заедно. Когато го убият, страната с население близо милиард и половина ще бъде обзета от опустошително възмущение. Имам предвид проклета пронизителна истерия, която ще ни оглуши през половината глобус, и тази истерия ще се превърне в гняв, ако нещо, каквото и да е, свърже убийството с членове на американското правителство. Имате ли представа от каква защитна камера ще имаме нужда пред милиард и половина обезумели граждани? Това може да въвлече държавите във война. Джуннанхай ще бъде превзет за една вечер.

— За да рискуваш такова нещо, трябва да си фанатик — прошепна Лоръл.

— Като Ащън Палмър и сподвижниците му. — Амблър усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

Лоръл зарея поглед в далечината, докато повтори думите, които някога бяха изразявали младежките копнежи на Амблър. — Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.

— По дяволите, нищо не е приключило, докато не е приключило — каза Амблър. В гласа му кипеше ярост. — Няма да им позволя да се измъкнат с това.

Кейстън скочи от стола си и започна да крачи напред-назад.

— Обмислили са го много добре. Отвсякъде. Кой знае откога работят върху това? При такава операция ще имат на място агент под дълбоко прикритие и резервен вариант. Осчетоводявал съм достатъчно операции, за да знам, че оперативните излишъци са стандарт. Операция като тази трябва да има скрит механизъм за отмяна. Някакъв код. И стратегия за погрешни указания. Винаги има кой да се провали. — Погледът му се изостри. — Разбира се, нещата щяха да се опростят, ако това беше стрелецът. Но би следвало да приемем, че напълно са оценили параметрите. Всички параметри.

— Една операция неизбежно включва човешки същества — каза Амблър с предизвикателна нотка в гласа си. — А човешките същества никога не се държат като цели числа в матрица, Кейстън. Не можеш да изразиш количествено човешкия фактор, не и с прецизност. Това е нещо, което хора като теб никога няма да проумеят.

— А онова, което хора като теб няма да проумеят, е…

— Момчета — нетърпеливо ги прекъсна Лоръл, потропвайки по вестника. — Момчета. Тук пише, че той ще държи реч в Давос в пет часа утре следобед. Това е след по-малко от двадесет и четири часа.

— О, мили Боже — изпъшка Амблър.

— Не можем ли просто да алармираме някого? — Лоръл изгледа и двамата.

— Вярвай ми, те вече действат при пълна тревога — обясни Амблър. — Просто така работят. Проблемът е, че се получават толкова много смъртоносни заплахи срещу този човек, че вече съществува сериозен проблем тип „лъжливото овчарче“. Те знаят за заплахите. Това не е ново. А Лю Ан отказва да ограничи изявите си заради тях.

Лоръл изглеждаше смутена, отчаяна.

— Не можеш ли да им обясниш, че този път заплахата е наистина, ама наистина сериозна?

Кейстън я стрелна с поглед.

— Ще го направя — каза той. — Сигурен съм, че ще има голяма разлика. — После се обърна към Амблър. — Наистина ли смяташ, че би могъл да разпознаеш убиеца?

— Да — простичко отвърна Амблър. — Мисля, че са смятали да ме вербуват за работата. Но, разбира се, ти си прав — Фентън не работи без „опора“. Сега назначението е получено от дубльор. А той със сигурност е от същото средище на таланти.

За малко и тримата замълчаха.

— Дори и да не го познаваш — колебливо се обади Лоръл, — ще успееш да го идентифицираш. Правил си го и преди, нали имаш талант да виждаш.

— Правил съм го преди — съгласи се Амблър. — Но залогът никога не е бил толкова висок. Но какъв избор имаме?

Лоръл се изчерви.

— Не дължиш нищо на никого, Хал — внезапно се оживи тя. — Не се прави на герой. Нека просто да изчезнем, какво ще кажеш?

— Наистина ли го искаш?

— Да — отвърна тя, а сетне промърмори: — Не. — Очите й плувнаха в сълзи. — Не знам — каза с приглушен глас. — Всичко, което знам, е, че накъдето поемеш ти, натам ще поема и аз. Няма друго място, на което да се чувствам в безопасност. И ти го знаеш.

Амблър я придърпа по-близо, опря чело в нейното и силно я прегърна.

— Добре — прошепна той, като не знаеше дали нотката в гласа му беше радостна или скръбна. — Добре.

След малко Кейстън се обърна към него.

— Имаш ли някаква идея как ще го извършиш?

— Разбира се — каза Амблър с кух тембър.

Кейстън седна в креслото си с цвят на горчица и хладно изгледа Амблър.

— Просто искам да си наясно. Имаш по-малко от двадесет и четири часа да предотвратиш каквото и да е замислено от смъртоносните оперативни агенти на „Стратегически решения“ или на собствените ти обични „Консулски операции“, да отидеш до Швейцария, да проникнеш в силно охранявания конклав на глобалния елит и да идентифицираш убиеца, преди да направи хода си.

Амблър кимна.

— Е, нека ти кажа нещо. — Кейстън повдигна вежда. — Няма да е толкова лесно, колкото звучи.