Предупреждението на Амблър

Глава 29

Когато един крайпътен знак обозначи, че швейцарската граница лежи на тридесет километра разстояние, Амблър импулсивно се отклони от магистралата и свърна по малък селски път. Дали го следяха? Макар да не беше засякъл никакви очевидни признаци, елементарното благоразумие му диктуваше, че не може да си позволи да мине с взетата под наем кола през официалния граничен пункт.

Лоръл Холанд и Клейтън Кейстън пътуваха до Цюрих с високоскоростния влак Те Же Ве, с който щеше да им отнеме малко повече от шест часа, а автобусът до Давос-Клостерс щеше да прибави може би още два часа до крайната цел. Влаковият маршрут беше популярен; двамата щяха да се возят поотделно и вероятно нямаше да имат проблеми. Но те не бяха мишени на мисия „неспасяем“, оторизирана от „Консулски операции“, на не по-малко смъртоносна присъда, издадена от Групата за стратегически решения, на врагове без имена. Общественият транспорт щеше да го отведе право в мрежите им. Нямаше друг избор, освен да шофира, да потърси анонимност сред стотиците хиляди коли по „Ауторут дю Солей“. Дотук добре. Но гранично-пропускателният пункт щеше да бъде най-рискованата точка в пътуването. Швейцария се отнасяше резервирано към европейската интеграция; контролът по границите й оставаше стегнат.

В град Колмар той откри шофьор на такси, който, зърнал ветрилото от твърда валута, което Амблър разпери пред очите му, веднага се съгласи да го откара до селцето Сен Мартен от другата страна на границата. Шофьорът, на име Люк, беше широкоплещест мъж с рамене колкото комплект кегли за боулинг, с мазна, провиснала коса и онази миризма — напомняща за мокър талаш, гранясало масло, оборски тор, — която беше типична за некъпания, а обливането с люляков афтършейв никак не можеше да прикрие. Но пък беше простодушен и прям дори в алчността си. Амблър знаеше, че може да му се довери.

Когато потеглиха, Амблър отвори прозореца и остави хладния планински въздух да облъхва лицето му. Пътническата му чанта лежеше на седалката до него.

— Сигурен ли си, че искаш прозорецът да е отворен? — попита шофьорът, безчувствен към задушливата смрад в колата си. — Навън е мразовито, приятелю. Както вие, американците, казвате, по-студено е от задника на гробокопач.

— Няма проблем — учтиво отвърна Амблър. — Свежият въздух ме държи буден. — Той вдигна ципа на зимното си подплатено яке.

Намираха се на около седем мили от граничния град Сен Моранси, когато Амблър отново усети тръпнещо безпокойство и започна да прихваща сигнали — несигурни, двусмислени, неясни, — че може би е засечен. Просто параноя? Един покрит с брезент джип поддържаше постоянна дистанция зад тях. А един хеликоптер се появи на място и във време, в които присъствието му не беше нормално. Но пък хипербдителният мозък винаги идентифицираше несъответствие дори и при най-невинни обстоятелства. Кой от тези знаци беше най-важен, ако изобщо имаше такъв?

На няколко мили от швейцарската граница Амблър забеляза морскосин микробус с познат регистрационен номер; беше го виждал и преди. Отново се запита: в параноик ли се превръщаше? Скосеният ъгъл на бледата светлина преди зазоряване скриваше лицето на шофьора. Амблър накара Люк да намали скоростта; синият микробус намали почти веднага, като продължаваше да спазва постоянна дистанция помежду им — прекалено голяма дистанция, отколкото професионалната предпазливост на един шофьор би продиктувала. Безпокойството му премина в страх. Амблър трябваше да последва инстинктите си. Стигнахме дотук, водени от вярата. Вярата, която беше съхранила живота на Амблър досега, беше от най-суровия тип — вярата в самия себе си. Нямаше да се разтрепери сега. Трябваше да приеме реалността.

Бяха го открили.

Слънцето блещукаше над хоризонта като червена панделка; беше студено като в хладилник. Амблър каза на Люк, че му е хрумнало нещо друго, че му се е приискало да си направи една ранна сутрешна разходка; да, точно тук, какво по-прекрасно място от това?

Добавената валута смекчи явното подозрение на Люк до кисела гримаса на скептицизъм. Шофьорът знаеше, че от него не се очаква да повярва на измисления претекст, но макар историята да беше фалшива, парите бяха истински. Люк не започна да протестира. Ако не друго, Люк сякаш се забавляваше от ситуацията. Имаше безброй причини човек да иска да избегне граничния контрол, като най-честата бе да си спести митническата такса върху скъпи стоки. Досега превозното средство на Люк не беше използвано за прекарване на недекларирани стоки и самият той не поемаше никакъв риск.

Амблър стегна връзките на кожените си планинарски обувки, грабна чантата си и излезе от колата. Прекосяването на границата пеша не беше неочаквана възможност. След няколко минути той вече беше изчезнал сред отрупаните със сняг борове, ели и кедри, като се движеше паралелно на пътя, но на разумните двеста ярда встрани. След половин миля съзря два големи прожектора, разположени от двете страни на пътя — мощни светлини под лампите от заскрежено стъкло във формата на балон. Митницата — тъмнокафяво дърво с горскозелени капаци на прозорците на първия етаж и с ковани решетки на втория, под голям стръмен покрив — приличаше на великанска буква „А“. През дърветата той виждаше френския трикольор — синьо, бяло и червено — и знамето на Швейцария с бял кръст на фона на червен щит. Отстрани на пътя, близо до белите погранични линии, които едва се виждаха изпод падналия сняг, бяха наредени грубо изсечени скални отломъци като физическо препятствие, освен законния контрол. А ниска яркооранжева бариера контролираше потока от превозни средства. От двете страни на пътя имаше будки без врати. Малко след митницата шофьорът на камион за хранителни продукти очевидно се беше възползвал от широкия павиран банкет, за да паркира повредилото се превозно средство. Амблър виждаше само от кръста надолу ниския, шкембест механик, който се беше навел над двигателя. До камиона бяха разпилени инструменти и чаркове. От време на време се чуваше по някоя приглушена френска ругатня.

От другата страна на митницата по-долу от пътя имаше паркинг. Амблър напрегна поглед — над блещукащия изгрев беше преминал облак. Видя пламъчето на клечка кибрит в далечината, сигурно някой патрул беше запалил цигара. В сумрака всичко това беше по-лесно видимо. Той погледна часовника си. Минаваше осем; през януари зората се забавяше, а в планината слънцето изгряваше по-късно.

Той видя покрития с брезент джип, който сега беше спрял на отрупания със сняг паркинг, а платнището му трептеше на студения вятър. Сигурно превозваше френските гранични пазачи за смяната в осем часа. Амблър зае позиция зад нисък гъсталак от млади смърчове. Стволовете на повечето планински дървета бяха „оголени“ в долната си част — клоните им започваха да растат от средата нагоре. За разлика от тях, смърчовете имаха ниски, гъсти клони, осигурявайки прикритие, което започваше почти от земята. Амблър вдигна бинокъла към очите си и надникна през пролуката между преплетените клони на две дървета. Пограничният патрул, който току-що беше запалил цигара, дръпна силно, протегна се и отегчено се огледа наоколо. За него това беше поредният скучен ден на контролния пункт.

През прозорците на митницата се мяркаха други служители, които пиеха кафе, и ако се съдеше по израженията им, разтягаха локуми. Сред тях доволно седеше мъж с червена фланелена риза и тяло с крушовидна форма, която издаваше заседнал начин на живот — шофьорът на камиона, предположи Амблър.

Трафикът беше непостоянен; независимо от предписанията на правилника, беше трудно да убедиш хората да стоят навън в мразовития студ, на пустия, брулен от вятъра път. Дори и без да чува разговора, по лицата на мъжете Амблър виждаше, че вътре цари дух на дружелюбна общителност.

Един мъж обаче оставаше встрани от останалите. По поведението му личеше, че не е част от тази малка общност. Амблър насочи бинокъла си към него. Мъжът носеше униформата на офицер от френските митнически власти — това беше официален посетител, човек, чиято работа беше да прави внезапни посещения по митническите пунктове. Ако останалите се чувстваха комфортно около него, това сигурно се дължеше на факта, че той се отнасяше с безразличие към онова, което можеше да бъде описано единствено като тежък и неблагодарен труд. Може би беше изпратен тук в съответствие с графика на редовния надзор.

Но когато настрои по-прецизно фокуса на бинокъла си и лицето на мъжа изплува по-ясно, Амблър осъзна колко грешни са били разсъжденията му.

Мъжът изобщо не беше офицер от митническите власти. В съзнанието на Амблър се изреди низ от образи — това беше лице, което познаваше. След няколко секунди, които му се сториха ужасно дълги, смътното усещане, че познава този човек, се превърна в решителна увереност. Името на мъжа… но това нямаше значение, защото той използваше безброй псевдоними. Беше израснал в Марсилия и още в тийнейджърските си години изпълняваше мокри поръчки за наркомафията. Започвайки работа като наемник в Южна Африка и региона на Сенегамбия, той вече беше опитен убиец. Понастоящем работеше на свободна практика, като го използваха най-вече в ситуации, които изискваха голяма деликатност и смъртоносност. Беше ефикасен убиец, умел в употребата на огнестрелно оръжие, нож, примка — най-полезният човек за убийства, които да не може да се припишат на никого. В професията такъв човек беше познат просто като специалист. Последния път, когато Амблър го беше видял, мъжът беше рус, сега косата му беше тъмна. Хлътналите бузи под високите, издадени скули и наподобяващата резка уста изглеждаха същите, макар времето да беше оставило отпечатъка си върху тях. Внезапно очите на мъжа погледнаха право към Амблър. Амблър почувства приток на адреналин — дали беше забелязан? Но това бе невъзможно. Ъгълът на наблюдение, осветлението, всичко това осигуряваше прикритието му. Убиецът просто оглеждаше околността, привидният зрителен контакт беше мимолетен и случаен.

Наглед трябваше да е успокоително, че убиецът стои вътре. Но специалистът едва ли е изпратен сам. Ако той е вътре, това означава, че навън има други, разгърнати в позиции из околните гори. Всяко усещане за предимство, на което Амблър се беше радвал, се изпари мигновено. Дебнеха го други негови последователи в професията; те щяха да предвидят ходовете му и да им се противопоставят. Специалистът може би командваше, но наблизо имаше още преследвачи. Специалистът ще бъде извикан, когато стане необходимо.

Тактиката беше красиво замислена, съобразена с естествения терен, както и с официалния граничен пункт. Амблър се възхити на професионализма. Но кой стоеше зад това — екипът на Стратегически решения или „Консулски операции“?

В този момент се появиха двама служители от швейцарска страна; на границата пред ниската оранжева бариера бе спряло малко бяло рено. Единият от митничарите се наведе да зададе няколко стандартни въпроса на шофьора. Свери лицето му със снимката в паспорта. Предстоеше да реши дали да предприеме други действия. Френският служител стоеше наблизо и размени поглед с швейцарския си колега. Шофьорът не се нуждаеше от допълнителна проверка. Оранжевата бариера се вдигна, а белият автомобил беше пропуснат с безразлично махване на ръка.

Двамата мъже седнаха на пластмасови столове в кабинката, нагласиха зимните си шапки, загърнаха подплатените си якета.

— Жената в реното беше толкова дебела, че ми напомни за съпругата ти — обърна се единият към другия на френски. Говореше високо и думите му се носеха над вятъра.

Другият се намръщи в шеговит гняв.

— За съпругата ми или за майка ти?

Това беше една от онези подигравки, безвкусни и лишени от всякакво въображение, които изпълваха дългите дни на скука. Откъм митницата се появи марсилският убиец и се огледа наоколо. Следвай погледа му.

Мъжът се взираше в тъмна скална площадка на около двеста фута над него. Там със сигурност беше разположен друг член на екипа. Трябваше да има и трети. Изпратен като наблюдател, готов да участва само в екстремна ситуация.

Специалистът отиде до големия прожектор, а после слезе на паркинга, където изчезна зад ниска тухлена постройка, където се съхраняваше техническо оборудване. Дали разговаряше с някого?

Нямаше време да анализира вероятностите; трябваше да действа. Дневната светлина само щеше да помогне на враговете му. Стигнахме дотук, водени от вярата. Можеше да се изкачи до скалната площадка по диагонална лъкатушеща пътека. Близостта често намаляваше опасността. Той изпълзя изпод смърчовете и се отдалечи на разстояние от няколкостотин ярда нагоре по пътя, където пъхна чантата си в друг гъсталак и я покри с купчина сняг. После се покатери на тесен хребет, който вятърът беше оголил от снега. С големи крачки се запъти нагоре по стръмнината. Хвана се за клона на едно закърняло дърво, за да се издърпа нагоре до по-високо ниво и да премине към следващия хребет, който беше по-удобен за пътека. Със силен трясък клонът се счупи под тежестта му и Амблър рухна назад, като успя да предотврати падането си надолу единствено с помощта на разперените си ръце. Опита се да се изправи на крака, но грайферите на подметките му се плъзгаха по пресния, пухкав сняг. Само една грешка стъпка и щеше да се прекатури на петдесет фута надолу по хълма. Използваше околните дървета като перила, прескачаше камъни, насилваше краката си да напомпват мускули, когато на хлъзгавия сняг губеше равновесие. Нямаше да позволи да го застрелят тук като заек на открито поле. Спомни си прочувствените думи, с които Лоръл го беше изпратила, и те му вдъхнаха сили. Пази се, беше му казала тя. Заради мен.

Норис никога не беше сънувал кошмари; под напрежение той, изглежда, спеше по-дълбоко и по-спокойно. Един час преди самолетът да се приземи в Цюрих, той се събуди и си проправи път до тоалетната, където наплиска лицето си с вода и изми зъбите си. Когато слезе и се озова в ярко осветеното пространство на летището, той изглеждаше толкова спретнат, колкото и всеки друг ден.

Притежанието на оръжие всъщност му помогна да получи по-бързо багажа си. Той се представи пред специалния кабинет на „Суис Еър“, който се занимаваше с тези въпроси, и за пореден път се удиви на швейцарската прецизност. Постави подписа си върху два документа и получи огнестрелното си оръжие и малката си пътна чанта. Във въпросния офис се бяха събрали още няколко официални правителствени представители — двама-трима от тайните служби, човек, когото слабо познаваше от съвместните конференции с контратерористите от ФБР. Разпозна един мъж в гръб — облечен в тъмносив костюм на райета, с отличителна туфа коса, боядисана в оттенък, който граничеше с оранжевото. Мъжът се обърна и се усмихна на Норис, твърде хладнокръвно, за да издаде изненадата си. Казваше се Стенли Графтън и беше от Съвета за национална сигурност. Норис го помнеше от различни брифинги, на които беше присъствал в Белия дом. Графтън беше по-добър слушател от повечето хора от Съвета за национална сигурност, макар Норис да подозираше, че той също имаше какво още да каже.

— Кейлъб — протегна ръка Графтън. — Не видях името ти в списъка с поканените.

— И аз не видях твоето — невъзмутимо отвърна Норис.

— Заместване в последната минута — обясни Графтън. — Ора Сюлейман си счупила нещо. — Сюлейман беше настоящият председател на съвета и имаше слабост към дълбокомислени изказвания, сякаш неизменно си представяше, че играе роля в телевизионна историческа възстановка.

— Със сигурност не е счупила чувството си за хумор. Тя просто няма такова.

Графтън неволно се усмихна.

— Да, както и да е. Така че се наложи да избутат на сцената дубльора.

— И при мен е така — каза Норис. — Откази в последния момент, заместване в последния момент. Какво можехме да направим? Всичките дойдохме да мълвим високопарни празни приказки.

— В това сме най-добри, нали? — Очите на Графтън се присвиха в усмивка. — Искаш ли да те откарам с мен?

— Разбира се. Лимузина ли те чака? Другият мъж презрително изсумтя.

— Хеликоптер, бейби. Истинска птичка. Аз съм от Съвета за национална сигурност, ние пътуваме със стил.

— Радвам се да видя, че данъците ни вършат работа — подигра го Норис. — Води напред, Стан. — Той претегли тежестта на куфарчето си, докато следваше представителя на СНС. Всъщност го чувстваше много по-добре балансирано с 9-милиметровия пистолет с дълго дуло вътре.

— Трябва да ти го призная, Кал. За човек, който току-що слиза от самолета, изглеждаш свеж като маргаритка. Или поне толкова свеж, колкото си винаги.

— Ами, както онзи поет казва, „Имам да измина още много мили, преди да заспя“. — Норис сви рамене. — Да не споменавам обещанията, които трябва да изпълня.

Амблър стигна до възвишение, което му даваше добър изглед към контролния пункт, и спря за минута, за да надникне през отрупаните със сняг клони и да огледа терена.

Специалистът от Марсилия се беше разположил по средата на пътя, като наблюдаваше шосето и околностите. Служителите в кабинката все още изглеждаха отегчени, за разлика от колегите си в митницата — тъй като камионът все още не беше поправен, шофьорът му беше на разположение да ги забавлява с историите си.

Пътят надолу беше по-лесен от изкачването нагоре. Там, където теренът беше твърде стръмен, той се плъзгаше или се претъркулваше, като контролираше скоростта си с ръце и крака, но вземаше предвид и гравитацията, която ускоряваше спускането му. Най-накрая се върна до гъсталака от ниски смърчове.

От едва няколко ярда разстояние се разнесе тих мъжки глас.

— Тук бета-ламбда-епсилон. Локализирахте ли обекта? — Беше американец, говореше с тексаски акцент. — Защото не излязох от леглото само за да ми замръзне проклетият задник.

Отговорът бе недоловим, без съмнение предаден през слушалка. Значи говореше по електронен комуникатор, някакъв вид уоки-токи. Тексасецът се прозя и закрачи по банкета на пътя, за да постопли краката си.

Разнесоха се крясъци, но от доста далеч, от самата митница. Амблър хвърли поглед към колата, която беше спряла пред оранжевата бариера. Един раздразнен пътник — плешив, с порозовяло лице и скъпо облекло — беше помолен да излезе за проверка от голямата лимузина, която шофираше. — Бюрократична лудост — ядосваше се богатият човек. По този маршрут минавал всекидневно и досега никога не бил подлаган на подобен тормоз.

Митническите служители му се извиниха, но останаха твърди. Бяха получили сигнали. Днес се налагаше да вземат специални предпазни мерки. Можел да се отнесе към митническите власти — всъщност днес имали посещение от надзорник. Мъжът можел да се оплаче на него.

Порозовелият бизнесмен се обърна към неуниформения надзорник и почувства върху себе си леден поглед на безразличие и презрение. Той въздъхна, а протестите му се усмириха до смотолевено недоволство. Минута по-късно оранжевата бариера се вдигна, двигателят изръмжа и лимузината потегли, сякаш изразявайки възмущението си от нараненото достойнство.

Но шумните протести на мъжа бяха осигурили на Амблър необходимото прикритие.

Не можеше да промени шансовете в своя полза, но поне можеше да намали шансовете, които бяха срещу него. Той запълзя по пътека, водеща към пътя, докато не зърна едър мъж с изключително скъп ръчен часовник, чиято златна каишка лъщеше на ранното сутрешно слънце. Тексасецът от плът и кръв. Часовникът беше неподходяща вещ за такава позиция; той предполагаше агент с големи привилегии, неконтролирана сметка за разходи — човек, чиито дни в оперативната работа отдавна бяха преминали и който беше призован в спешната операция просто защото се намираше в близост. Амблър пристъпи иззад преспа сняг, обви врата му с дясната си ръка и заключи в кука дланите си върху лявото му рамо. После заклещи врата му точно под челюстта между бицепса и предмишницата си, като притисна сънната артерия и предизвика незабавна загуба на съзнание. Мъжът се закашля, а после се отпусна на земята. Амблър опипа дрехите му, търсейки комуникатора.

Откри го в долния джоб на черното кожено яке на мъжа — скъпа дреха, подплатена с кожа, която обаче не беше твърде подходяща за продължително бдение насред алпийската зима. Якето, макар и да не съответстваше на предназначението, но подхождаше идеално на златния часовник „Одьомар Пиге“ на китката му. От друга страна, електронното устройство очевидно му беше предоставено при поставянето на задачата тази сутрин — то представляваше малък модел с твърда черна пластмасова обвивка и ограничен обхват, но мощен сигнал. Амблър постави миниатюрните слушалки в ушите си, пое си дълбоко дъх и мислено си представи начина, по който агентът беше говорил. После натисна бутона за включване и каза с най-правдоподобно провлечения тексаски — Докладва бета-ламбда-епсилон…

Глас със силен акцент — дрезгавият френски на провинция Савоя — го прекъсна.

— Заповядахме прекратяването на всякаква комуникация. Застрашаваш оперативната сигурност. Тук нямаме работа с аматьор! Или ако имаме, то единственият аматьор си ти.

Гласът не принадлежеше на марсилския убиец. Сигурно беше друг мъж, някой, който, изглежда, ръководеше операцията.

— Затваряй си шибаната уста и слушай — ядосано изръмжа Амблър. Комуникационното оборудване предаваше гласовете променени, осигуряваше по-добра чуваемост, но изтриваше особеностите в тембъра на различните гласове. — Видях копелето. От другата страна на пътя. Видях го да пробягва през паркинга като проклета червена лисица. Шибанякът ни се подиграва!

От другата страна настъпи мълчание. После гласът се завърна, предпазливо, напрегнато.

— Къде точно се намира в момента?

Какво трябваше да каже сега? Амблър не беше помислил за това и за миг почувства главата си празна.

— Пропълзя вътре в джипа — изтърси той. — Повдигна брезента и се промъкна вътре.

— Още ли е там?

— Щях да го видя, ако беше излязъл.

— Добре. — Последва пауза. — Отлична работа.

Ако бузите на Амблър не бяха сковани от студа, той щеше да се усмихне. Членовете на ударния екип бяха негови колеги по професия; те щяха да мислят същото, за което би помислил и той. Амблър можеше да ги надхитри единствено като се водеше от сляп инстинкт, от моментна импровизация. Никога нищо не се случва според плана. Преразглеждай и импровизирай.

Убиецът от Марсилия закрачи от будката към по-ниския паркинг, където се намираше въпросното превозно средство. В ръката му имаше голям пистолет със заглушител. Нов свистящ порив на вятъра помете клисурите и пътя, заблъска по гърба на Амблър.

Сега какво? Убиецът със сигурност се намираше в състояние на хипербдителност, на свръхчувствително внимание. Амблър трябваше да се възползва от това. Огледа се наоколо за някой камък, за нещо, което би могъл да хвърли надалеч, нещо, което щеше да опише дъга и да се приземи от другата страна на пътя. Но ледената глазура беше циментирала всичко по земята — камъчета, буци пръст, скални късове. Амблър взе магнума на тексасеца и измъкна един тежък оловен куршум от пълнителя. После го запрати високо във въздуха. Поривът на вятъра ускори движението му, а в следващия миг поутихна и куршумът падна надолу, като се приземи върху брезентовия покрив на джипа. Звукът беше разочароващо слаб, нищо по-зловещо от леко потропване, но реакцията на специалиста беше мигновена. Без предупреждение той се свлече на колене, подпря дясната си ръка с лявата и започна да стреля по джипа, надупчвайки брезента и седалките със залпове от заглушени високоенергийни куршуми.

Амблър наблюдаваше през бинокъла си опустошителния град от куршуми, който се изсипваше върху празния автомобил. Но къде беше другият мъж, онзи от провинция Савоя? От него нямаше и следа. Механикът, заслонен от вятъра от вдигнатия капак на камиона, продължаваше безполезното си човъркане, повишавайки хонорара си с изминаването на повече време. В малката кабинка швейцарският митничар и френският му колега седяха смръщени на пластмасовите столове, отпиваха кафе и си разменяха обиди с обиграното отегчение на двама старци, играещи дама.

Амблър трудно преглътна. Всичко опираше до прецизиране на времето. За няколко секунди щеше да успее да прекоси шосето, без да бъде забелязан, и прибързано реши да постъпи точно така. Марсилският убиец беше безмилостен, безпощаден, жесток — ако плячката му успееше да избяга след щурма, той щеше да продължи да я преследва с подновено настървение. Сега Амблър осъзна, че именно специалистът беше проектирал тази засада за него.

Амблър щеше да му върне услугата.

Той се втурна зад ниската тухлена складова постройка и от там се приближи към паркинга. Специалистът беше превърнал брезентовото платнище в парцали и беше установил, че в крайна сметка вътре няма никого. Сега се отдалечаваше от превозното средство и както се оглеждаше наоколо, внезапно се обърна към Амблър. Амблър държеше мъжа на мушката на 44-калибровия пистолет, който беше взел от тексасеца, но знаеше, че шумният откат на оръжието ще привлече другите, и затова се поколеба. Вместо да натисне спусъка, щеше да използва пистолета като заплаха.

— Не мърдай — каза Амблър.

— Както кажеш — излъга специалистът на задоволителен английски.

Застреляй го сега, диктуваха инстинктите на Амблър.

— Сега ти си шефът — успокоително продължи специалистът. Но Амблър знаеше, че той лъже, макар французинът да не вдигаше пистолета в ръката си с гладко и хладнокръвно движение.

— Какво, по дяволите, става тук? — Отзад се чу басов глас. Единият от швейцарските митничари се беше разходил до паркинга, сигурно след като е чул плющящия дъжд от куршуми, изсипал се върху джипа. Специалистът се обърна към него почти от любопитство.

— Какво е това, за бога? — настоятелно попита на френски швейцарецът.

Изведнъж на челото на митническия служител разцъфна малко червено кръгче, досущ като индийска точка бинди, и той се строполи на земята.

Секунда по-късно, но вече твърде късно, Амблър натисна спусъка…

Но изстрел не последва. Той си спомни куршума, който беше хвърлил, спомни си, че празното гнездо беше онова в позиция за стрелба. Дотогава специалистът вече се беше извъртял към Амблър, насочил в лицето му дългоцевния си пистолет със съвършено спокойствие.

Глава 30

Амблър целият изтръпна. В съзнанието му пулсираше самоообвинението. Ако беше послушал инстинктите си, сега швейцарският митничар нямаше да е мъртъв, а Амблър нямаше да гледа смъртта в лицето. Той притвори очи за миг. И в този миг разбра, че външният му вид — гласът му, погледът му — трябваше да бъде неговото оръжие. Това бяха критични секунди.

— Колко ти плащат? — попита Амблър.

— Достатъчно — равнодушно отвърна специалистът.

— Грешиш — каза Амблър. — Правят те на глупак.

Амблър хвърли на земята тежкия 44-калибров пистолет — направи го преди дори да осъзнае, че е взел такова решение. Странно, но сега се чувстваше в по-голяма безопасност. Фактът, че е невъоръжен, би намалил напрежението от внезапното убийство. Понякога използваш най-добре оръжието си, като го хвърлиш.

— Не говори — заповяда специалистът. Но очевидно го вълнуваше финансовият въпрос, разбра Амблър; блъфът му беше купил още няколко минути живот.

— Защото след като ме убиеш, те ще убият теб. Тази операция е СПФ. Знаеш ли какво означава това?

Специалистът направи крачка към него; змийските му очи не мигаха и излъчваха толкова топлина, колкото една кобра би могла да прояви към гризач.

— Самопочистваща се фурна — каза Амблър. — Това е, когато планираме една операция така, че всички участници да се избият взаимно. Просто предпазна мярка, нещо като опция за автоизтриване.

Убиецът от Марсилия се взираше в него безизразно, проявявайки минимален интерес.

Амблър избухна в къс, подобен на кучешки лай смях.

— Ето защо ти си удобен за техните цели. Достатъчно хитър, за да убиваш. Твърде глупав, за да живееш. Идеалният избор за операция СПФ.

— Отегчаваш ме с лъжите си. — Но беше готов да изслуша Амблър, впечатлен от наглостта на жертвата си.

— Повярвай ми, участвал съм в планирането на достатъчно такива. Спомням си, когато изпратихме специалист като теб да очисти един молла на малайзийските острови — човекът се занимаваше с пране на пари, но местните го бяха издигнали в култ и не можехме да си позволим да оставим следа. Изпратихме друг тип, техник по амуниции, да постави бомба в малкия хеликоптер „Чесна“, с който специалистът щеше да се изтегли от района. Бомба, чийто механизъм се задействаше на определена надморска височина. После специалистът получи инструкции да елиминира техника. Което той направи тъкмо преди да излети с чесната. Три минус три е равно на нула. Математиката проработи идеално. Винаги го прави. Същото равенство е и тук. А ти така и няма да видиш знака минус, преди да е станало твърде късно.

— Можеш да дрънкаш какво ли не — недоверчиво отвърна специалистът. — Хората в твоето положение винаги го правят.

— Хората, изправени срещу смъртта? Това описва и двама ни, приятелю, и мога да ти го докажа. — Амблър погледна убиеца по-скоро презрително, отколкото уплашено.

Последва кратък проблясък на объркване и интерес.

— Как?

— Първо, нека ти покажа копие от трансмисия „Сигма“ А23–44Д. Имам копие във вътрешния джоб на якето.

— Не мърдай. — Дълбоките очи на специалиста се превърнаха в цепки, тънката му като нож уста се разтвори в подигравателна гримаса. — Сигурно ме вземаш за аматьор. Да не си посмял да мръднеш.

Амблър сви рамене и вдигна ръце на нивото на раменете си.

— Тогава сам го извади от джоба ми — нехайно каза той. — От горния вътрешен джоб, трябва да свалиш ципа. Ще държа ръцете си така, че да ги виждаш. Работата е там, че не е задължително да вярваш на думите ми. Но ако искаш да запазиш мизерния си живот, ще имаш нужда от помощта ми.

— Силно се съмнявам в това.

— Повярвай ми, не давам и пет пари дали ще живееш или ще умреш. Просто единственият начин да спася собствения си задник е да спася твоя.

— Що за глупости.

— Хубаво — отвърна Амблър. — Знаеш какво казваше един американски президент: „Вярвай, но потвърждавай.“ Нека да опитаме друг вариант: не вярвай, но потвърждавай. Или може би се страхуваш да откриеш истината?

— Само да си направил и едно шибано движение, веднага ще ти пръсна мозъка — изсъска специалистът, докато мрачно се приближаваше, стискайки пистолета в дясната си ръка и посягайки към ципа му с лявата. Металният плъзгач се скри под яката на подплатеното зимно яке на Амблър. След два опита ципът се отвори. Сега мъжът пристъпи още по-близо до Амблър и опипа вътрешността на якето му, търсейки вътрешния джоб. Кожата покриваше черепа му като облицовка от твърда гума. Амблър усещаше гъстия, леко кисел дъх на мъжа. Очите му, които сякаш нямаха клепачи, бяха по-студени от планинския въздух.

Сега прецизирането на времето беше съдбоносно. Амблър се отпусна в състояние на привидно спокойствие, но всъщност състояние на напрегнато очакване. Твърде ранен или твърде късен ход би бил еднакво фатален. Рационалната мисъл едва ли би му подсказала благоприятно решение. Той трябваше да бъде нащрек, докато пропъждаше от съзнанието си рефлективността, познанието, пресметливата преценка — тежките окови на съзнателната мисъл. Светът изчезна — планините, въздухът, земята под краката му и небето над главата му. Реалността се състоеше от два чифта очи, два чифта ръце. Реалността се състоеше от всичко, което се движеше.

Сега специалистът установи, че вътрешният джоб също е затворен с хоризонтален цип, а лявата му ръка не беше достатъчно пъргава, за да се справи с плъзгача; когато го задърпа, металните зъбци се впиха в платнената лента, към която ципът беше пришит, като още повече затрудниха отварянето му. Докато убиецът се бореше с ципа, Амблър леко подви колене — един уморен мъж, който се отпускаше.

После затвори очи с бавното примирение на човек, страдащ от главоболие. Специалистът имаше срещу себе си човек, който не само беше захвърлил пистолета си, но и вече не го гледаше. Понякога използваш най-добре оръжието си, като го хвърлиш. Този жест вдъхваше увереност на врага, дълбока увереност — жест на животно, което се предава, на куче, което открива гърлото си, за да умилостиви по-агресивен противник.

Прецизиране — разочарован, специалистът дръпна ръката си, непохватната си лява ръка. Амблър сви още малко колене и се сниши още повече. Прецизиране — специалистът нямаше друг избор, освен да премести пистолета си от дясната в лявата си ръка — действие, което щеше да отнеме най-много секунда. Дори и със затворени очи Амблър усещаше и чуваше как убиецът започва да прехвърля оръжието. Времето се измерваше в десети от секундата. Пистолетът преминаваше в лявата ръка на мъжа, левият му показалец се протягаше към предпазителя на спусъка, опипвайки извитата кукичка от стомана, докато Амблър подвиваше колене дори още повече, навеждаше глава като засрамено дете. Вече не мислеше, просто се отдаваше на всичките си инстинкти и… сега сега сега сега…

Амблър връхлетя напред, напред и нагоре. Събраната сила в прегънатите му крака беше огромна, снишената му глава се заби в челюстта на другия мъж. Той чу и почувства как зъбите на мъжа изтракват и разтърсващата костите вибрация преминава нагоре през черепа му. После, секунда по-късно, вратът на мъжа се отплесна назад, а стресът го накара инстинктивно да отвори длани. Амблър чу как пистолетът изтрака по замръзналия паваж и… сега сега сега сега…

Главата на Амблър се спусна надолу в мощна дъга, а челото му разби носа на специалиста.

Марсилецът се строполи на земята, а шокът, изписан на лицето му, се смени с маската на безчувственост. Амблър вдигна пистолета и си проправи път през гората зад митницата с приглушени от снега стъпки, а после отново изпълзя на крайпътния банкет. Предполагаше, че току-що е прекосил границата между Франция и Швейцария. Разнообразието от машинни части, разхвърляно около повредения камион за хранителни стоки, беше станало още по-голямо от преди. Но дебелият механик вече не стоеше наведен над двигателя. Беше се отдалечил на известно разстояние и притиснал пръст към ухото си, вървеше спокойно към Амблър, а шкембето му опъваше омазания с грес работен гащеризон.

Лицето на мъжа беше широко и небръснато, изражението му съчетаваше смесицата от отегчение и негодувание, която така често се откриваше у французите. Подсвиркваше си мелодия на Серж Гинзбург и го правеше фалшиво. Той вдигна поглед, сякаш току-що беше забелязал Амблър, и кисело му кимна.

Вълна от ужас заля Амблър. В екстремни ситуации той действаше често преди съзнателно да е решил какво да направи и този път стана така.

Той измъкна пистолета от джоба си и го вдигна хоризонтално… докато същевременно осъзнаваше, че се взира в дулото на едрокалибрено оръжие, появило се в месестата ръка на другия мъж с илюзионистката ловкост на фокусник, вадещ заек от празна шапка.

— Salut — поздрави го мъжът в работния гащеризон. Говореше с типичния за диалекта на френската провинция Савоя акцент.

— Salut — отвърна Амблър и… сега сега сега сега — изрита го и го подкоси и падайки свободно на земята, натисна спусъка не веднъж, а три пъти, като тихия плюещ звук на заглушените изстрели всеки път бе придружен от несъответстващо силен откат. В същото време големият магнум на французина блъвна огън натам, където се намираше главата на Амблър миг преди да се хвърли на земята.

Амблър се приземи тежко, но все пак с повече грациозност от стрелеца с гащеризона. От гърдите на мъжа шурна кръв, а в ледения въздух над раните се издигнаха тънки струйки пара. След няколко спазматични прокашляния мъжът притихна.

Амблър свали ключодържателя от колана на французина и откри ключа за микробуса му. Автомобилът с лого, изписано на френски и немски: Garagiste/Automechaniker19, беше паркиран на тридесет ярда източно от митническия пункт. Броени секунди по-късно Амблър подкара надолу по пътя за Швейцария, към градчето Сен Мартен, като спря само за минута, за да прибере чантата си от крайпътната пряспа сняг, в която я беше скрил. Граничният пункт — самата Франция — скоро изчезна от огледалото за обратно виждане.

Микробусът беше изненадващо мощен — оригиналният му двигател очевидно беше модифициран или сменен с такъв с повече конски сили. Доколкото познаваше дейността на тези професионалисти, фирмата за автомобилни ремонти съществуваше единствено като име; номерата бяха регистрирани редовно, а маркировъчните надписи по превозното средство му даваха възможност да се появява навсякъде и по всяко време, без да буди подозрение. Където имаше автомобили, там имаше и повреди. Полицията също не проявяваше склонност да спира този тип коли за нарушаване на пределната скорост. Макар да не бяха линейки, тези микробуси за пътна помощ се изпращаха при автомобилни спешни случаи, включително и катастрофи. Дегизировката беше подбрана много добре.

Щеше да е в безопасност с тази кола поне известно време. Докато профучаваше през провинцията, пътят му изглеждаше като монтаж от слънчева светлина и сенки, от изпълнени с хора улици и изпълнени с автомобили пътища. Вземайки завой след завой, той лавираше между малки, пречкащи се коли и големи, опиращи в банкета, товарни камиони. Струваше му се, че всичко спира движението му или по-скоро съзнанието му не регистрираше почти нищо друго, освен възникващите спънки. Междувременно микробусът свистеше по стръмните наклони с лекота; зимните му гуми и системата 4Х4 допринасяха за добро и сигурно сцепление дори и на заледените участъци. Скоростите се сменяха гладко, колкото и силно да ги натискаше; двигателят не се оплакваше, колкото и безмилостно да го натоварваше.

Имаше моменти, в които замаяно осъзнаваше заслепяващата красота на околния пейзаж — извисяващите се борове отпред, които зимата беше превърнала в средновековни замъци от сняг; планинските върхове, които пробиваха хоризонта като платна на далечни кораби; крайпътните поточета, захранвани от планинските реки, които продължаваха да бълбукат дори и когато всичко наоколо бе покрито с дебела кора лед. Но умът му бе изцяло завладян от движението, от скоростта. Смяташе, че е безопасно да шофира това превозно средство не повече от два часа и през тези два часа трябваше да измине възможно най-голям участък от разстоянието до крайната цел. В края на пътя му имаше опасности, които трябваше да преодолее, но имаше и надежда.

Имаше я и Лоръл Холанд. Тя беше там, сигурно беше пристигнала. Сърцето му се изпълваше с вълнение и болка, когато мислеше за нея, за неговата Ариадна. Господи, толкова я обичаше. Лоръл, жената, която първо бе спасила живота му, а после и душата му. Нямаше значение колко е красив пейзажът; всичко, което го разделяше от Лоръл, му беше омразно.

Той погледна часовника си — нещо, което бе станало като идея фикс, откакто бе влязъл в Швейцария. Времето изтичаше. Поредното стръмно изкачване на алпийския път, после по-плавно спускане. Той държеше педала на газта опрян почти в пода и натискаше спирачките само когато бе абсолютно наложително. Толкова близо и въпреки това толкова далеч — толкова много пропасти зад гърба му, толкова много пропасти напред.

Глава 31

Давос

Малко места на земята са едновременно толкова огромни в популярните представи на хората и толкова миниатюрни като физическа реалност — не повече от миля къщи и обществени здания, струпани около един-единствен главен път. Натежали от снега иглолистни дървета заобикаляха градчето като замръзнали часовои. Географите знаеха, че това е курортното селище с най-голяма надморска височина в Европа, но няколко дни всяка година Давос също така олицетворяваше върха на финансовата и политическата мощ. Наистина градът се беше превърнал в синоним на годишната среща на Световния икономически форум — сбирка на глобалния елит, която се организираше тук в последната седмица на януари, когато сумракът на сезона караше гостуващите светила да блестят още по-ярко. Въпреки че форумът беше посветен на свободното движение на капитала и труда и идеите, самото събитие беше тежко охранявана зона. Разпръснатите постройки с формата на полусфери и кубове — самият конгресен център, където се провеждаше конференцията — бяха охранявани от стотици представители на швейцарската военна полиция; временни железни огради блокираха всички възможности за неофициален достъп.

Той остави микробуса на паркинга зад стара, неугледна църква с висока кула, извита като шапка на вещица, и закрачи нагоре по тясна алея към главната улица на града. Тротоарите старателно се почистваха от снега с цената на безспирни усилия; вятърът непрестанно навяваше сняг от хълмовете дори когато не валеше. Главната улица представляваше нещо като аркада, магазините следваха един след друг, прекъсвани единствено от някой случаен хотел или ресторант. Във витрините нямаше нищо необичайно — шикозна поредица от международни марки като „Бали“, „Шопар“, „Ролекс“, „Пол Шарк“, „Прада“. Той мина покрай бутик, който продаваше ленено спално бельо, наречено „Бет и Бесър“, и край висока модерна сграда, пред която се вееха три знамена, сякаш беше консулство. Всъщност тук се помещаваше местният клон на Ю Би Ес — Обединената банка на Швейцария, а знамената бяха на държавата, кантона и компанията. Амблър не изпитваше съмнения кое от изброените диктуваше истинската лоялност на финансовата институция. Само хотелите — „Постхотел“ с традиционния рог над гигантските квадратни букви или „Моросани Швайцерхоф“ със зелено-бялото изображение на чифт традиционни алпийски ботуши над запазения си знак — символизираха донякъде местния дух.

Давос може и да беше едно от най-отдалечените места в света, но светът беше тук, в пълно бойно снаряжение. Коли със зимни гуми с дълбоки грайфери и силни фарове той мярна тъмносиня „Хонда“, сребрист „Мерцедес“, ниска спортна кола от същата марка, миниван „Форд“ — се носеха по улиците с бясна скорост. Иначе редицата витрини му заприлича на холивудска снимачна площадка, на умален декор — тук всичко постоянно напомняше колко тесен е всъщност градът, защото отвсякъде се виждаше разстилащата се шир на необятните планински хребети със замръзналия водопад от дървета, който се изливаше от невидим извор някъде по върховете. Гънките на самата земя — възвишения, неразгадаем чертеж от хребети, падини и скални арки досущ като пръстите на самия Бог — засенчваха всичко друго и го правеха нереално, непостоянно. Най-старата сграда, покрай която мина, беше не твърде елегантна каменна постройка с табела „Kantonspolizei“, офисът на регионалната полиция. Но обитателите й също бяха просто гости, контролиращи онова, което не можеше да бъде контролирано — неподвижните, отрупани със сняг планини, неуправляемата човешка душа.

А неговата собствена душа? Амблър беше изтощен, омаломощен от информацията, която можеше да означава и всичко, и нищо. Духът му беше мрачен и мразовит като настоящия ден. Чувстваше се незначителен, безсилен, изолиран. Мъжът, който не беше там. Дори и за самия себе си. Тихи, язвителни гласове забъбриха в главата му, караха се, задаваха въпроси. Ето го тук, съвсем близо до върха на планината, а се чувстваше затънал в блато повече от всякога.

Земята под краката му сякаш се олюля, леко, но доловимо. Какво му ставаше? Сигурно беше хипоксия — планинската болест, — ефектът на голямата надморска височина върху онези, които не се бяха аклиматизирали, който понякога намаляваше кислородната наситеност в кръвта и причиняваше главозамайване. Той пое няколко дълбоки глътки от редкия планински въздух, опита се да се ориентира в света около себе си. Когато вдигна нагоре глава и обхвана с поглед планинските върхове, които сякаш се издигаха на броени инчове от него, той изпита клаустрофобия, която го върна обратно в облицованите с гума килии на остров Париш и в съзнанието му внезапно нахлу поток от жаргона, с който беше заобиколен: дисоциативно разстройство на личността, разпад на идентичността, параноя, отреагиращо, конвулсивно его. Това беше лудост — тяхна, не негова — и той щеше да я преодолее, беше я преодолял, защото именно търсенето на собственото му аз го беше довело чак дотук.

Освен ако самата тази одисея не беше пълна лудост.

Към сенките, които го заобикаляха, се присъединиха сенките, които така упорито се беше опитал да пропъди от съзнанието си.

Бумтящ, екзалтиран глас на един едър индустриалец: Ти си човекът, който не беше там… Официално ти не съществуваш!

Веселият тон на брилянтния, сляп Озирис: Какво е най-простото обяснение? По-лесно е да се промени съдържанието на главата ти, отколкото целият свят… Ти знаеш за всичките онези научно-поведенчески програми през петдесетте, нали?… Имената на програмите се промениха, но проучванията така и не бяха преустановени…

Психиатърът с правоъгълните очила с черни рамки, дългия кафяв бретон, цветните флумастери и думите, които горяха като електрожен. Въпросът, който ви задавам, е въпрос, който сам трябва да си зададете: Кой сте вие?

Амблър с клатушкане свърна в една алея и пристъпи зад кофа за боклук. Облегна се на стената и с тихо стенание се опита да прогони шумовете, преплитащите се гласове, адската глъчка. Не можеше да се провали. Нямаше да се провали. Той изпълни дробовете си с нова дълбока глътка въздух, а после и още една, и затвори очи, внушавайки си, че не друго, а жилещият вятър ги е накарал да плувнат в сълзи. Трябваше да се овладее. Но изведнъж съзнанието му се изпълни с образа на компютърен екран, не, с цяла поредица компютърни екрани с примигващ надпис в центъра на всеки от тях, надпис, който пулсираше като предупредителен маяк, надпис, който се състоеше от една-единствена кратка фраза:

Харисън Амблър не е открит.

Той се преви на две и повърна, първата вълна бе последвана от втора, още по-силна. После остана наведен, почти клекнал, положил ръце върху коленете си, без да усеща студа, дишайки тежко като куче през август. Един друг глас, едно друго лице се промъкна в съзнанието му и сякаш самото слънце изгря, прогаряйки усоите на нещастието и отчаянието му. Аз вярвам в теб, казваше Лоръл Холанд и го придърпваше по-близо. Аз вярвам. Ти също трябва да повярваш.

Секунди по-късно гаденето му премина. Амблър се изправи и почувства как се изпълва с енергия и решителност. Беше изплувал свободен от мастилените дълбини на собствената си психика и се беше издигнал на повърхността — беше се отърсил от кошмар, който си беше само негов.

Сега трябваше да се впусне в друг кошмар с мисълта, че ако се провали, самият свят щеше да потъне и можеше никога да не се събуди отново.

Поглеждайки часовника си, за да се увери, че се движи по график, Амблър си проправи път към най-големия хотел в Давос, „Белведере“ на улица „Променад“ 89, който се намираше по диагонал на ъгъла срещу главния вход на Конгресния център. Гигантската структура беше бивш санаториум, построен през 1875 г. Розовата фасада беше надупчена с тесни, сводести прозорци, които имитираха амбразурите на подготвен за сражение замък от феодалната епоха.

Единствените видими сблъсъци през седмицата на годишната конференция бяха между корпоративните спонсорства. „Кей Пи Ем Джи“ бяха опънали огромен транспарант в бяло и синьо над главния вход на хотела, който се бореше за надмощие с близката реклама на транспортни услуги, увенчана с четирите преплетени кръга на логото на „Ауди“. Когато приближи входа, пулсът му се ускори; на кръглата алея за коли, редом с обичайните луксозни лимузини, се бяха наредили военни транспортни средства и спортен автомобил със синя правоъгълна полицейска лампа на капака и червена лента отстрани с думите ВОЕННА ПОЛИЦИЯ, изписани в бяло. От другия край на улицата тротоарът беше барикадиран с високи десет фута железни решетки с остри шипове; между пръчките беше промушен транспарант в бонбонени цветове, който недвусмислено предупреждаваше НЕ ПРЕМИНАВАЙ на трите основни швейцарски езика: SPERRZONE, ZONE INTERDICTE, ZONA SBARRATA.

От полученото гласово съобщение разбра, че Кейстън беше успял да се присъедини към конференцията официално, възползвайки се от статута си на висш офицер от ЦРУ, за да добави името си в списъка на гостите. За Амблър обаче това беше невъзможно, а засега Кейстън не беше научил нищичко. Задачата им в крайна сметка изискваше наблюдателност, а не умозаключения. А може би изискваше чудо.

На прага на хотелския вестибюл имаше голяма изтривалка от сезал, където гостите изтупваха краката си от снега; а зад двойните врати беше постлан елегантен килим със стилни флорални мотиви. При бързата обиколка на фоайето отбеляза няколко къта за почивка, свързани един с друг, както и място за хранене, оградено с червени кадифени въжета и метални пръчки, завършващи с орнаментални месингови ананаси. Амблър се върна в най-близкия до рецепцията кът, от чийто дискретен ъгъл можеше да наблюдава влизащите в хотела, и седна на тапициран кожен стол; над махагонови фризове стените бяха покрити с раирана коприна в черно и бургундско червено и декорирани с изящни корнизи. Той се огледа в огледалото на отсрещната стена, доволен от скъпия на вид графитеносив костюм, с който беше облечен сега и който беше особено подходящ за настоящата му роля. Щяха да го вземат за един от многото бизнесмени, който, макар и не толкова забележителен като „участниците“, беше платил значителна сума, за да присъства — от онези бизнесмени, чиито молби за участие се одобряваха с предимство. Във възвишеното кралство на Световния икономически форум на госта, който си плащаше, се гледаше със същото снизхождение, с каквото се гледа на момче с пълна стипендия в скъпо частно училище. У дома такива хора, генерални мениджъри на местни бизнес структури или кметове на средно големи градове, се изживяваха като господари на вселената; в Давос те бяха нейни слуги.

Амблър си поръча чисто кафе на един от забързаните, но учтиви сервитьори и се загледа в различните бизнес издания, разпръснати по близката масичка: „Файненшъл Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“, „Фар Ийст Економик Ривю“, „Нюзуик Интернешънъл“, „Икономист“. Когато взе „Икономист“ в ръце, почувства леко пробождане — на корицата имаше снимка на Лю Ан, изглеждащ весел, над забавната легенда ДА ВЪРНЕМ НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА ОБРАТНО НА НАРОДА.

Той бързо прелисти броя, а очите му се спираха само на големите заглавия. МОРСКАТА КОСТЕНУРКА СЕ ЗАВРЪЩА, казваше едно. АМЕРИКАНСКОТО ВЛИЯНИЕ СТАВА СПОРНО, заявяваше друго. На чести интервали поглеждаше нагоре, наблюдавайки влизащите и излизащите гости на хотела. Не след дълго откри подходящия човек — англичанин на около четиридесет години със сивееща руса коса, от банковата сфера, ако се съдеше по широката му яка и жълтата вратовръзка с ненатрапчива шарка. Той току-що беше влязъл в хотела и изглеждаше леко подразнен от самия себе си, сякаш глупаво беше забравил нещо, което му трябваше. Окръглените му бузи бяха все още розови от студа, а по черното му кашмирено палто имаше няколко снежинки.

Амблър набързо остави няколко франка до чашата си с кафе и настигна бизнесмена тъкмо когато той се качваше в асансьора; Амблър се вмъкна в кабината секунда преди вратата да се затвори. Бизнесменът беше натиснал копчето за четвъртия етаж. Амблър отново натисна същия бутон, сякаш не беше забелязал, че той вече свети. Успя да хвърли поглед на конферентното картонче на ревера на мъжа: Мартин Хибард, пишеше там. Миг по-късно Амблър последва бизнесмена надолу по коридора, запаметявайки номера на стаята, пред която той спря, но достатъчно предпазлив, за да мине покрай него с целеустремена походка и да изчезне зад завоя в края на коридора. Там Амблър спря, ослуша се да чуе как вратата се затваря зад гърба на англичанина и отново се отваря половин минута по-късно. Англичанинът излезе, стиснал кожена папка в ръце, и се върна до асансьора. Като се имаше предвид часът от деня и забързаното поведение на очевидно закъсняващия мъж, Амблър можеше да предположи, че човекът имаше среща за обяд и беше забравил папката с документите. По всяка вероятност после щеше да се запъти към Конгресния център за една от сесиите в два и половина и нямаше да се върне в стаята си поне няколко часа.

Амблър се върна във фоайето и огледа служителите на рецепцията, която представляваше елегантна конструкция от махагон и мрамор. Една от жените в края на четиридесетте, с малко повече от необходимото количество червило и сенки за очи, щеше да е най-добрият избор, реши той. Не смяташе да пробва шансовете си при четиридесетгодишния мъж с обръсната глава, въпреки че той беше свободен, нито пък при възрастната, побеляваща жена с фиксирана усмивка и следи от недоспиване по лицето си.

Когато по-младата жена приключи с госта, когото обслужваше — африканец, разочарован от невъзможността да обмени нигерийски найри за швейцарски франкове, — Амблър пристъпи напред със смутено изражение.

— Такъв съм идиот — каза той. — Можете ли да предположите?

— Съжалявам, не разбрах? — английският й имаше съвсем лек акцент.

— Аз съжалявам още повече. Оставих картата за отключване в стаята си.

— Не се тревожете, сър — любезно отвърна жената. — Непрекъснато се случва.

— Но не и на мен. Името ми е Марти Хибард. Или би трябвало да кажа Мартин Хибард.

— А номерът на стаята ви?

— Какъв ли беше този път? — Амблър се престори, че рови в паметта си. — А, спомних си, четиристотин и седемнадесет.

Жената зад мраморния плот го дари с насърчителна усмивка и въведе някакъв код в компютъра си. Минутка по-късно от електронното устройство зад гърба й се появи нова карта и тя му я подаде. — Надявам се престоят ви да е приятен — пожела му жената.

— Ами, знаете ли, всъщност наистина е така — каза Амблър. — Благодарение на вас.

Тя с признателност се усмихна на комплимента.

Стая 417 се оказа просторна и пищно декорирана в леки, въздушни цветове и обзаведена с изящни мебели: старовремски резбован скрин, кресло, малко бюро и дървен стол с висока облегалка в далечния ъгъл. В целия Давос и околностите нямаше нито една свободна стая през последната седмица на януари, но тази, която току-що си беше присвоил за кратко, щеше да му свърши работа.

Той се обади по телефона, изгаси светлините, дръпна завесите, включително и пердетата, за да затъмни напълно стаята, и зачака.

Десет минути по-късно на вратата се почука. Амблър се притисна към стената зад вратата. Това беше стандартна маневра, нещо, което беше научил по време на обучението си. Нещо, което беше втора природа на оперативен агент като Харисън Амблър.

Ако той наистина беше Харисън Амблър.

В душата му отново заклокочи поток от черни опасения. Той свали резето и открехна вратата.

Стаята беше тъмна. Но без да вижда, той усещаше мириса й — мириса на шампоана й, мириса на омекотителя за дрехи, меденото ухание на кожата й.

— Хал? — Гласът й беше не по-силен от шепот. Тя затвори вратата зад себе си.

Той също заговори тихо, за да не я изплаши.

— Насам — каза той, а на устните му се изписа усмивка, така спонтанна като кихване, въздишка, смях. Тя сякаш сама озари стаята.

Лоръл пристъпи натам, откъдето идваше гласът на Амблър, протегна ръка към лицето му като слепец, откри бузата му, погали я и застана съвсем близо до него. Той усети топлината й, почувства как устните й се докоснаха до неговите — сякаш електрически ток премина през него. Обгърна я с ръце и я придърпа към себе си, усети лицето й, опряно в гърдите му, и започна да целува косата й, ушите й, шията й, като дълбоко си поемаше дъх. Трябваше да се наслади на всеки миг, който прекарваше с нея. Макар да знаеше, че е възможно да не оцелее през този ден, в него се надигна ликуващото чувство — увереността, че каквото и да се случеше с него, поне нямаше да умре, без да е познал любовта.

— Лоръл — простена той. — Аз…

Тя притисна устни в неговите, като го накара да замълчи и сякаш извлече смелост от целувката му.

— Знам — каза тя след кратка пауза.

Той нежно обви лицето й с ръце и прокара пръсти по бузите й, по кадифената кожа под очите й, която се беше навлажнила.

— Няма нужда да произнасяш думите — каза Лоръл с плътен глас, променен от завладялата я емоция.

Тя отново се сгуши в прегръдката му, отново притисна устни към неговите. В един продължителен миг той не осъзнаваше нищо друго, освен нея: топлината й, уханието й, стегнатата й, потръпваща плът, притисната в неговата, дори и бавното биене на сърцето й. Останалият свят изчезна за сетивата му, хотелската стая, градът, мисията, целият свят. Не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, двамата, които сякаш се бяха слели в едно цяло. Той почувства как Лоръл се вкопчва в него, но вече не отчаяно, а със странно спокойствие, което обзе и двамата.

После сякаш се спуснаха на земята и отново се превърнаха в двама души. Той щракна ключа на лампата близо до вратата. Осветено, пространството около тях също се промени — стана по-малко, по-уютно, някак по-интимно заради красивите материи и цветове. Лоръл не изглеждаше променена; тя беше същата, както си я беше представял, сякаш образът във въображението му се беше материализирал пред очите му: големите, напръскани със зелени точици лешникови очи, изпълнени с копнеж, любов, загриженост; порцелановата кожа и плътните, леко разделени устни. Това беше образ, който излъчваше абсолютна отдаденост, образ, който човек рядко виждаше извън филмите — само че този беше истински; той беше тук, на една ръка разстояние. Той беше най-истинското нещо, което можеше да съществува.

— Благодаря на Бога, че си добре, скъпи мой, любими мой — тихо каза тя. — Благодаря на Бога, че си добре.

— Толкова си красива. — Той изрече мисълта си гласно, без съзнателно да бе възнамерявал да го стори. Моята Ариадна.

— Нека просто да си тръгнем — рече тя внезапно с чувство на надежда, което промени чертите й. — Да се спуснем надолу по тази планина и да не поглеждаме назад.

— Лоръл…

— Само ние двамата — продължи тя. — Онова, което има да се случва, ще се случи. А ние ще имаме един друг.

— Скоро — отвърна той. — Само след няколко часа. Лоръл бавно примигна; беше се опитала да не се поддава на страха си, но сега той я поглъщаше.

— О, скъпи мой. Имам лошо предчувствие. Не мога да се отърся от него. — Гласът й трепереше, очите й блестяха, плувнали в сълзи.

Страхът, който сега пък обзе него, беше страх за нея — за нейната безопасност.

— Говори ли с Кейстън за това?

Тя обезсърчено се усмихна през сълзи.

— Да говоря с Кейстън за чувства? Та той не спира да дърдори за шансове и вероятности.

— Звучи ми точно като Кейстън.

— Малки шансове и слаби вероятности. — Тя вече не се усмихваше. — Мисля, че и той има лошо предчувствие. Но не желае да си признае, че изпитва чувства.

— На някои хора така е по-лесно.

— Той твърди, че ти ще направиш каквото трябва, без значение колко са слаби шансовете за успех.

— Джобният му калкулатор ли му каза това? — Амблър поклати глава. — Не греши.

— Не искам да те загубя, Хал. — Тя затвори очи за миг. — Не мога да те загубя. — Каза го по-силно, отколкото бе възнамерявала.

— Господи, Лоръл. И аз не искам да те изгубя. Пък и все пак съществува странната възможност да… — Той поклати глава, защото това бяха думи, които не можеше да изрече и не можеше да очаква някой да разбере. Преди живота му беше евтин — евтин за него самия. Никога не беше мислил по този начин и едва сега го осъзнаваше. Защото вече не беше евтин. Сега притежаваше нещо от изключителна ценност. Притежаваше Лоръл.

Въпреки това именно заради Лоръл беше тук; именно заради Лоръл щеше да направи онова, което трябваше да се направи. Не можеше да потъне в земята, не можеше да изчезне в някой южноамерикански мегаполис и да преживява в анонимно съществуване, докато между великите сили избухваше война. Един свят, в който живееше Лоръл, беше свят, който имаше дълбоко значение за него. Това бяха нещата, които Амблър мислеше и не можеше да изрече на глас. Той просто се взря в нея за няколко секунди, докато и двамата събираха сили, за да се изправят срещу онова, което лежеше пред тях.

Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.

Думите се върнаха към него като киселина, плиснала се в гърлото му. Изобщо не можеше да проумее мащабите на глобалните катаклизми, които щяха да се отключат, ако конспирацията на палмеритите отбележеше успех.

Амблър се приближи до прозореца и надникна към комплекса от сгради от другия край на улицата — Конгресния център. Военни полицаи стояха на групички, облечени в среднощно синьо — такъв беше цветът на панталоните им, на непромокаемите им якета, на вълнените им шапки. Единствено изключение правеше тюркоазната лента от вътрешната страна на вдигнатите им яки и високите им черни ботуши. Застанали накуп, те сякаш носеха нощта със себе си. Високи огради от кухи железни пръти, почти заровени в снега, насочваха посетителите към строго обозначеното място за влизане. Амблър беше виждал затвори с най-строг режим, които изглеждаха по-гостоприемно.

— Може би Кейстън ще измисли нещо — вметна Лоръл.

— Нали вкара и мен вътре. Не че научих нещо.

— Вкарал те е вътре? — изуми се Амблър. Тя кимна.

— Установи, че технически погледнато, аз съм класифицирана към разузнавателните служби. Разрешително на високо ниво, нали така? От офиса на Световния икономически форум получиха официално потвърждение на статуса ми. Работата е там, че служителите на остров Париш също имат разрешителни на високо ниво, такива са правилата в подобно заведение, но откъде можехме да го знаем? Става въпрос за всички онези букви и цифри, които вървят след името ти, а Кейстън е истински магьосник в изработването на системата.

— А къде е той, като стана дума?

— Трябва да пристигне всяка минутка — отвърна Лоръл.

— Аз подраних. — Нямаше нужда да обяснява защо. — Пък може и да е напипал нещо, да е открил някоя от неговите „аномалии“.

— Слушай, Кейстън е добър човек, но е анализатор, роб на числата. Ние имаме работа с истински хора, а не с електронната диря, която оставят след себе си.

Някой почука на вратата три пъти; Лоръл разпозна уговорения сигнал и пусна Клейтън Кейстън да влезе. По светлокафявото му палто имаше еполети от сняг, които се стапяха в ручейчета надолу по предницата му. Самият Кейстън изглеждаше изтощен, дори по-блед от обикновено. В едната си ръка носеше черна чанта с логото на Световния икономически форум. Погледна Амблър без следа от изненада.

— Откри ли нещо? — попита го Амблър.

— Не много — мрачно заяви счетоводителят. — Бях вътре в конферентния център в продължение на час и половина. Както казах, и преди съм бил тук, участвах в дискусионна група, разискваща офшорните финансови институции и международното пране на пари. Тук винаги се организират много технически семинари, наред с по-значителните събития. Тази сутрин се помотах из залите, влизах и излизах на различни семинари. Трябва да ми поставят бутон, на който да пише „Питайте ме за транснационалния поток на капитали“. И Лоръл се поразходи, но ми се струва, че също не напипа златна жила.

— От цялото това място ме побиват тръпки — призна Лоръл. — Толкова лица, които разпознавам от списанията и телевизионните новини. Направо ми се завива свят. Просто по рефлекс човек не спира да кима на хора, които му изглеждат познати и които си мисли, че би трябвало да познава. Едва след малко осъзнава, че му се струват познати само защото са известни.

Кейстън кимна.

— Давос кара „Билдерберг“20 да изглежда като Търговската палата на щата Индиана.

— Непрекъснато имах чувството, че се откроявам, че всеки вижда как не принадлежа към това място — продължи Лоръл. — А мисълта, че някой от тях, само един от тях, може би е онзи маниак…

— Нямаме работа с маниак — внимателно уточни Амблър. — Имаме работа с професионалист. Далеч по-лошо. — Той направи пауза. — Но има и добри новини — простият факт, че и двамата сте успели да си уредите пропуски. Това е твоя заслуга, Кейстън, и все още не съм сигурен как точно успя да го постигнеш.

— Забравяш, че съм висш служител в Централното разузнавателно управление — каза счетоводителят. — Накарах асистента си да се обади в кабинета на изпълнителния председател и да уреди името ми да бъде включено към списъка на гостите. Едно уж официално обаждане от Ленгли с много обратни обаждания за потвърждаване на информацията. Нямаше проблеми от тяхна страна.

— И нямат нищо против край масите им да се навъртат шпиони?

— Да имат нещо против? Та те обожават тези неща. Все още не разбираш — всичко в събитието в Давос е подчинено на властта. Власт във всяко едно отношение. Те биха били очаровани от присъствието на самия директор на Централното разузнаване — той беше тук преди няколко години, — но са достатъчно доволни да посрещнат и един официален представител на ЦРУ.

— А по кой начин вкара и Лоръл?

— Всъщност асистентът ми го уреди. Представихме я като специалист по психиатрия към Обединения център за услуги, което в действителност се оказа техническото название на длъжността й. Освен това тя има ниво на достъп 12А-56Ж, което е задължително за персонала на остров Париш. Молбата в последната минута беше малко извън общоприетото, но не прекалено, особено като се имат предвид честите им взаимоотношения с приятелчетата от щатското разузнаване. Да кажем, че останалото беше въпрос на съзнателно „пропускане на информация“.

— Но отговорниците за сигурността на Световния икономически форум едва ли биха приели само думата ти.

— Разбира се, че не. Те се обадиха в Ленгли, стигнаха до офиса ми чрез телефонната централа — съвсем стандартна процедура за проверка на информацията — и обсъдиха въпроса с моя асистент за втори път. Предполагам, че той е споделил с тях как допускането ми до форума би се приело като „лична услуга“ за директора на управлението и държавния секретар, такива работи. После им е предоставил парола за целите на верификацията. Разбираш ли, съществува система за интранет верификация с ограничен достъп, разработена за съвместни операции с други държави. В резултат на това те получават достъп до пълен списък на персонала, който им осигурява потвърждение от ниво В на онова, което им е казано. После офисът ми изпрати дигитална фотография за осигурителната карта и ето че сме вътре като едното нищо.

— Знаеш ли, почти разбрах онова, което каза. — Амблър наклони глава. — Но я почакай. Ти установи, че тукашната система по сигурността е защитена от измами.

— До голяма степен, да. Да ти приличам на измамник?

— А можеш ли да направиш същото за мен?

— Ами, чакай да помисля. Включен ли си във ведомостта на ЦРУ? — Кейстън завъртя очи. — Имаш ли лично досие в подразделението за Обединени разузнавателни услуги? Ако се обадят на телефонната централа в Ленгли, за да потвърдят работната ти позиция и ранга ти, какво ще им бъде казано?

— Но…

— Харисън Амблър не съществува — отсече Кейстън. — Или си забравил? Много ми е неприятно аз да ти съобщя новината, но май са те изтрили. Световният икономически форум се захранва с данни, битове и байтове. Това е свят на дигитални подписи, дигитални записи, дигитални потвърждения. Ще ми е по-лесно да осигуря достъп на Йети или на проклетото чудовище от Лох Нес. Те също не съществуват, но човек поне може да ги открие в Интернет.

— Свърши ли?

— Опасявам се, че всички сме свършени. — Очите на Кейстън пламтяха. — През цялото време си мислех, че разполагаш с някакъв грандиозен план. Ужасното е, че ти си по-безразсъден, отколкото предполагах. Втурваш се като обезумял в потенциално бедствена зона без план! Не мислиш напред, по дяволите, ти изобщо не мислиш. Досега шансовете ни бяха малки и никакви. Сега са само никакви.

Амблър имаше чувството, че силата на гравитацията току-що се е удвоила; крайниците му сякаш се наляха с олово.

— Просто ми обясни с повече подробности — кажи ми как е организирана системата с конферентните картончета.

— Не можеш да влезеш с измама вътре, ако си го мислиш — изръмжа Кейстън. — И не можеш да влезеш вътре чрез онзи твоя трик за шпиониране в мозъците на хората. Системата е много проста и почти невъзможна за прецакване. — Той разкопча сивото си яке от вълна и полиестер — Амблър усети слабата миризма на нафталин около него — и му показа идентификационното картонче, което носеше на бяла найлонова връзка около врата си. То беше измамно просто — бял, пластмасов правоъгълник с фотография на Кейстън отляво на името му; отдолу имаше сребриста квадратна холограма, а отгоре — синя лента. Той го обърна, оглеждайки магнитната лента на гърба му.

— Моят е същият — вметна Лоръл. — Не изглежда нищо особено. Не можем ли просто да откраднем един и да го подправим?

Кейстън поклати глава.

— Когато влизаш, прекарваш картата през четец. В картата е кодиран дигитален подпис, който извиква списъка на гостите от компютъра. Компютърът на входа има най-мощната кибер защита, за която можете да мечтаете — той „виси във въздуха“. С други думи, компютърът е самостоятелен, не е свързан с Интернет, затова не можете просто да го хакнете. Край монитора е разположен охранител, а всеки път, когато картата е разчетена, на екрана се появяват името и снимката от компютърния архив. Тоест, ако не си вече в този компютър, се оказваш нагазил в лайна до гушата.

— Това ли е техническият термин?

— И след това има метален детектор, през който трябва да преминеш, същия като на летищата — продължи Кейстън. — Якета, ключове и подобни минават през конвейерната лента.

— Достатъчно ли е, за да попречи на влизането на един убиец?

— Говорим за човек, който е планирал това месеци наред, а може и по-дълго — отвърна Кейстън. Той погледна към Амблър. — Ние разполагаме с два часа.

Амблър се приближи до мястото, на което беше застанала Лоръл, и отново надникна през прозореца в сумрачния зимен следобед. Валеше сняг, бавно, но безспирно.

Какви бяха шансовете му? Обзе го нарастваща паника, а знаеше, че трябва да не допуска подобни емоции, които можеха да сковат действията му, да нарушат връзката с инстинктите му.

Гласът на Лоръл.

— Ами ако кажеш, че си изгубил картата си?

— Ще ти се извинят и ще те ескортират до изхода — отвърна Кейстън. — Видях го, когато бях тук преди няколко години. И не ги интересува дали си кралят на Мароко. Всеки, влязъл в онова място, има карта на врата си.

— Дори и държавните глави? — продължи да настоява Лоръл.

— Току-що зърнах вицепрезидента на Съединените щати. Носеше строг тъмносин костюм и жълта вратовръзка. И давоска идентификационна карта на около пет инча от стегнатия си възел. Много е просто. Тези хора не си играят. Не са имали пробив в сигурността от три десетилетия и това си има причини.

Когато Амблър отново се обърна към останалите, Лоръл го наблюдаваше очаквателно.

— Все трябва да има нещо, нали? Човешкият фактор, както ти винаги изтъкваш?

Амблър чу думите и, които сякаш бяха произнесени на голямо разстояние от него. През ума му прелитаха сценарии — одобряваше ги, обмисляше ги, разиграваше ги, отхвърляше ги и всичко това за секунди. Почти всяко действие носеше несигурността на човешката лична преценка, защото ежедневната практика изискваше някаква гъвкавост. Но годишната среща на Световния икономически форум не беше всекидневна институция. Това беше особено събитие, което продължаваше само една седмица. Тук правилата наистина можеха да бъдат безкрайно строги. Така че времето не беше достатъчно, за да започнат служителите по сигурността да приемат някои неща за даденост.

Очите на Амблър се върнаха към черната чанта с логото на СИФ, която Кейстън беше получил с материалите, раздавани на хората при регистрацията им. Той я взе и изсипа съдържанието й на леглото. Имаше копие на „Глобалния дневен ред“, списанието на СИФ, което издаваха специално за случая, и бяла папка с график на събитията. Амблър я прелисти — страница след страница описваше дискусионните групи с непонятни наименования като „Накъде върви управлението на водата?“, „Осигуряване на глобалната здравна система“, „Бъдещето на американската външна политика“, „Човешката сигурност и националната сигурност — приятели или врагове?“, „Към нови гори във Великобритания“. Имаше и разписание на обръщенията на генералния секретар на ООН, вицепрезидента на САЩ, президента на Пакистан и други; обръщението на Лю Ан очевидно беше кулминационното и основно събитие. Амблър затвори папката и вдигна дебелата, почти с формата на куб книга, която изброяваше всички участници в годишната среща на Световния икономически форум — почти хиляда и петстотин страници, с фотографията на всеки, последвана от професионална биография, сбита на страницата с дребен шрифт.

— Погледнете тези лица тук — каза Амблър. Той бързо прелисти страниците с палец.

— Направо са като редица престъпници на полицейска очна ставка — вметна Лоръл. Обезвереност изпълни въздуха.

Внезапно Кейстън се изпъна като струна.

— Полицейска очна ставка — повтори той.

Амблър го погледна и видя в очите му нещо, което почти го изплаши — очите на Кейстън буквално се въртяха в орбитите си.

— Какво ти щукна? — тихо попита той.

— Трябва да ги забранят със закон — каза Кейстън. — Имам предвид очните ставки. Те са виновни за изключително големия брой фалшиви обвинения. Процентът на грешки е непоносим.

— Ти си изтощен — бързо го прекъсна Лоръл и разтревожено се обърна към Амблър. — Той изобщо не спа във влака.

— Остави го да говори — меко каза Амблър.

— Защото очевидците проявяват огромна склонност към грешки — продължи Кейстън. — Видял си някой да върши нещо лошо и си накаран да повярваш, че един от хората в редицата за очна ставка е човекът, когото си видял. Затова поглеждаш — и тук идва евристичният принцип, който повечето хора спазват. Те избират човека, който най-много прилича на онзи, когото си спомнят.

— И какъв е проблемът? — озадачено попита Лоръл.

— Защото човекът, който най-много прилича, не е задължително същият човек. „Номер четири е“, казват те. „Номер две е.“ И понякога Номер четири или Номер две е вмъкнато ченге и няма нанесена вреда, няма нарушение. Детективите благодарят на очевидеца и го изпращат да си върви. Но по всяка вероятност понякога посоченият човек е заподозрян. Той случайно прилича малко повече от останалите на човека, когото си видял. Но той не е същият човек. И ето че изведнъж разполагаш с очевидец, свидетелстващ срещу заподозрян. „Можете ли да посочите човека, когото видяхте в онази нощ?“, и ето ти я цялата скалъпена история, а съдебното жури си въобразява, че няма нищо по-просто и ясно от това. Но има начин да извлечеш истински видяното от очевидеца без цялото това изопачаване — прави се точка по точка. Показваш им фотографии на хора, но не наведнъж, а една след друга. Питаш: „Този ли е? Да или не?“ Ако се обърнеш към метода точка по точка, статистиката на погрешните идентификации се срива от седем на по-малко от един процент. Истинско безумие е, че изпълнителната власт още не е усвоила тези базисни статистики. — Той вдигна очи и внезапно се оживи. — Мисълта ми е следната: в реалния свят достатъчно често близката прилика те отвежда до награда. — Бързо примигна. — Данните са много точни по този въпрос. Трябва да открием човека, който най-много прилича на теб. Хиляда и петстотин лица, това е извадка, която ще ни свърши работа.

Амблър не отвърна веднага.

Докато Кейстън стоеше близо до него, Амблър започна да прелиства книгата, бързо, методично, навлажненият му показалец се движеше почти механично. — Искам и ти да погледнеш снимките — каза той на Лоръл. — Ако има достатъчна прилика, ти ще го разбереш веднага. Не мисли за това. Просто гледай, преживей го. Ако върши работа, ти ще го разбереш на мига.

Лицата прелитаха по две за около секунда.

— Почакай — каза Лоръл.

Кейстън залепи малко правоъгълно листче на страницата и ги подкани да продължат.

Амблър прелисти следващите сто страници без прекъсване, докато не се спря на една. Там Кейстън залепи друго листче и Амблър продължи да разглежда книгата. Когато се появи лицето на Ащън Палмър, той спря за кратко. Никой от тях не продума. Нямаше нужда. Същото се случи и когато стигна до представянето на Елън Уитфийлд. Тя изглеждаше невъзмутимо красива, така както менторът й изглеждаше бележит, но стаената им интелигентност и амбициозност прозираше през официалната снимка с големина на пощенска марка. На този етап образите им не бяха нищо друго, освен разсейване на вниманието.

Докато Амблър мина през цялата книга, четири от страниците бяха отбелязани. Той подаде книгата на Кейстън.

— Твоите очи са най-необременени. Ти погледни. Кейстън прегледа четирите снимки.

— Третата — заяви той и я подаде на Лоръл.

— Вероятно третата — каза тя с леко колебание.

Амблър отвори на съответното място и откъсна страницата, поглъщайки с поглед биографията на мъжа. — Не е най-силната прилика, която бих могъл да си представя — отбеляза той почти на себе си. — Но пък напоследък се затруднявам да си спомня как изглеждам. — Той отново огледа черно-бялата снимка. Очите му излъчваха самовзискателност, граничеща с високомерие, макар че беше трудно да се прецени дали наистина е такъв или просто така е излязъл на фотографията.

Казваше се Йозеф Врабел и беше президент на „В&С Словакия“, базирана в Братислава компания, специализирана в безжични решения, услуги и продукти и сигурност в „мрежата за достъп“.

— Не целя да развалям настроението ви, но как изобщо ще се доберем до картата на човека?

— Не питай мен — сви рамене Кейстън. — Питай господин Човешки фактор ей там.

— Можем ли да го открием? — Амблър погледна Кейстън и после отново се загледа през прозореца. На покрива, два етажа над главата му, имаше патрул от двама снайперисти. Но каква полза от оръжие без мишена? Колко иронично — първо трябваше да надхитри онези, които като него се опитваха да осигурят безопасността. Враговете на неговите врагове бяха негови врагове.

Погледът му се спря на дълга, тъмносиня стена — солидна, но подвижна, поставена пред бетонната фасада на Конгресния център. По дължината й имаше поредица от големи бели правоъгълници със синьо лого: СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ ФОРУМ. Отляво имаше табела със същото лого и стрелки, които упътваха МЕДИИ/ПЕРСОНАЛ към различен от „средния“ вход, който беше предназначен само за участници.

Страх, безнадеждност, кипящ гняв пронизваха цялото му същество и всичко това сякаш се сля в сплав, която беше по-силна от всичките си отделни компоненти — сплав на устремена решителност.

Нужни му бяха няколко секунди преди да осъзнае, че Кейстън говореше нещо.

— Чудесата на технологиите — казваше експертът по цифрите. — В конферентния център има вътрешна мрежа, както и в много от хотелите. Всичко е проектирано така, че лесно да откриваш хората. Мрежата до голяма степен е ключова за събитието в Давос.

— Значи си направил някое друго разследване, а?

— Просто анализирам мрежите. Ако сега отида във фоайето, там ще открия терминал. Мога да напиша това име и веднага ще получа информация в кои програми се е записало лицето. Защото всеки се регистрира електронно, нали разбираш. После…

— После ще го откриеш, ще му кажеш, че има спешен случай, и ще го изведеш от центъра.

Кейстън се изкашля.

— Аз ли?

— Как си с пробутването на лъжи? Кейстън се замисли.

— Средна работа.

— Средна работа ще свърши работа — каза Амблър. Той посегна и окуражително стисна Кейстън по рамото. Кейстън се сгърчи при допира. — Понякога, ако си заслужава да го направиш, си заслужава да го направиш лошо.

— Ако аз мога да помогна… — обади се Лоръл.

— Ти ми трябваш на логистичния фронт — обясни й Амблър. — Ще имам нужда от бинокъл или някакво друго мощно устройство за визуално увеличение. В центъра има повече от хиляда души. Според разпечатаната програма президентът ще говори в Конгресната зала.

— Това е най-голямата зала там — каза Кейстън. — Спокойно побира хиляда седящи места. А може и повече.

— Това са много лица, а аз няма да имам възможност да се приближа до всичките.

— Ще се открояваш твърде много, ако започнеш да се разхождаш наоколо с бинокъл около врата си — предупреди го Лоръл. — Може да привлечеш нежелано внимание.

— Говориш за охранителното наблюдаване.

— Това място е истински телекомуникационен център — каза Лоръл. — С всичките оператори, камери и техника за излъчване.

— Откъде знаеш?

— Побъбрих си с един от операторите — отвърна Лоръл. — Помислих си, че мога да науча нещо полезно. Оказа се, че СИФ заснема повечето събития за собствени цели, а което е още по-важно, пленарните сесии и някои открити форуми се записват и от най-големите разпространителски медии. Би Би Си, Си Ен Ен Интернешънъл, Скай Ти Ви, Ес Би Си и други такива. Камерите им имат невероятни обективи, успях да надникна през един.

Амблър наклони глава.

— Затова си помислих, че можеш да използваш една от тях, само за увеличаване на образа. Телевизионните камери са преносими и имат мощно оптическо увеличаване. Това е по-добър избор от всеки бинокъл. Пък и една камера не би привлякла втори поглед.

Нещо в Амблър радостно потрепери.

— Боже, Лоръл — каза той.

— Не изглеждай толкова шокиран, че съм имала добра идея — шеговито го подразни тя. — Единственото, което се чудя, е защо шефът на „В&С Словакия“ ще мъкне камера в конгресната зала?

— Това не е проблем веднъж щом се озовеш вътре — каза Кейстън. — Имаш нужда от конферентно картонче, за да влезеш. След като се вмъкнеш, никой не ти обръща особено внимание. То не разкрива професионалната ти принадлежност, а само името ти. Щом влезеш, правилата на играта стават съвсем други.

— А как ще си набавим камера? — попита Амблър.

— Това не е проблем, знам как да намеря даже две-три — засмя се Лоръл. — Момчетата, с които си побъбрих, ми показаха цял склад пълен с такива.

— Чуй ме, Лоръл, ти не си обучена за оперативна…

— Намираш се на спасителна лодка и искаш да провериш дали някой има лиценз за кормчия? — сгълча го Кейстън. — Мислех, че се предполага аз да бъда праволинейният тук.

— Факт е, че за мен ще бъде по-лесно да вляза в склада, отколкото за Йозеф Врабел — каза Лоръл. — И вече съм в приятелски отношения с някои от момчетата, които влизат и излизат от там. — С подигравателно изкусителен тон тя добави: — Може и да нямам „умения“, но имам определени… качества.

Амблър я погледна.

— Просто не виждам начин… Лоръл му се усмихна.

— Аз пък виждам.

Смешното беше, мислеше си Ейдриън Чои, докато седеше зад съвършено подреденото бюро на Клейтън Кейстън, че шефът му успяваше да му създаде толкова много работа, когато отсъстваше, колкото и когато си беше в офиса. Последните телефонни обаждания от Кейстън бяха резки, забързани и шифровани. Много спешни изисквания, никакви обяснения. Всичко това беше много мистериозно.

На Ейдриън му харесваше.

Дори се наслаждаваше на слабия си махмурлук тази сутрин — махмурлук! Усещане, с което не беше свикнал. Струваше му се много… в стил Дерек Сейнт Джон. В криминалетата на Клайв Маккарти Дерек Сейнт Джон проявяваше неизменна склонност към прекаляване. Твърде много не е „достатъчно“ беше една от типичните му реплики; друга беше „Краткото удоволствие ми опъва нервите“. В изпълнение на дълга си редовно му се налагаше да прекарва дълги вечери в съблазняване на красиви жени, като поръчваше скъпи бутилки шампанско с френски имена, които Ейдриън не можеше да произнесе, последвани от сутрешен махмурлук.

— Произнася се Син джин — съблазнително и шеговито обясняваше той на онези жени, които бъркаха фамилията му. — „Ударението пада на син“. — Дерек Сейнт Джон дори имаше специална рецепта за махмурлук, описана детайлно в „Операция Атлантис“, но тя съдържаше сурови яйца, а Ейдриън не смяташе, че е добра идея да яде сурови яйца. Не че Ейдриън беше прекарал вечерта с дългокрак супермодел, съучастник на напълно парализиран злодей, който обитаваше специален сателит с нулева гравитация, циркулиращ около Земята, както се беше случило в „Операция Атлантис“. Вечерта на Ейдриън определено беше по-земна. В действителност, когато мислеше за нея, той изпитваше угризения на съвестта, което въобще не беше в стила на Дерек Сейнт Джон.

Името й беше Кейтлин Ийстън и работеше като административен асистент в Обединения център за услуги. По телефона гласът й бе прозвучал кокетно приканващо, щом Ейдриън постопи леда. Ейдриън трябваше да прикрие разочарованието си, когато най-накрая се срещнаха в „Гренвил Грил“. Тя беше малко по-едра, отколкото си я представяше, а и забеляза, че в основата на носа й бе започнала да расте пъпка. Не че мястото, на което я беше завел, представляваше нещо изключително — „Гренвил Грил“ беше непретенциозна закусвалня в Тисон, където сервитьорите плясваха на масите огромни ламинирани менюта, сервираха пържени картофи в дразнещо малки кутийки и забиваха клечки за зъби в триъгълните сандвичи; но то просто се оказа удобно на път за къщи и на двамата. Но колкото повече говореха, толкова повече той забелязваше живото й чувство за хумор и всъщност си прекара доста добре. Когато й каза пълното си име, уточнявайки, че то е Ейдриън Чои, с ударение на „о“, тя се засмя, макар да не стана ясно защо. Изобщо Кейтлин се смееше на много неща, които той казваше, дори и когато не бяха особено смешни, което го накара да се чувства наистина добре. Тя беше забавна.

Тогава защо изпитваше угризения? Ами, беше я използвал, нали така? Беше й казал: „Хей, ако няма какво да правиш след работа, може да отидем на едно питие или да хапнем нещо?“ Не й беше казал: „При вас има нещо, от което шефът ми се нуждае.“ Така че в определен смисъл цялата операция беше малко под прикритие. А Кейтлин Ийстън не беше вражески агент, тя беше просто една чиновничка.

Телефонът иззвъня. Дали не беше Кейтлин?

Да, тя беше.

Той си пое дълбоко дъх.

— Здрасти — каза й, изненадвайки се от себе си; звучеше по-непринудено, отколкото беше очаквал.

— Здрасти — каза тя.

— Снощи много се забавлявах.

— Аха. И аз. — Тя сниши глас. — Хей, слушай, мисля, че имам нещо за теб.

— Наистина ли?

— Не искам да имаш неприятности с шефа си, това е всичко.

— Значи говориш за… — Аха.

— Кейтлин, не знам как да ти благодаря.

— Все ще измислиш някакъв начин — изкиска се тя. Ейдриън се изчерви.

Ентусиазмът на Амблър се стопи, когато за пръв път зърна Йозеф Врабел на живо — човекът, когото беше избрал за свой двойник, беше висок не повече от пет фута, с малка глава, тесни рамене и закръглен, стърчащ корем над широки бедра; като цяло приличаше на човешки конус. Ако Кейстън беше прав обаче, единственото, което имаше значение, беше приликата в лицето, а лицето беше… е, приемливо за един бърз поглед от страна на някой, който търси по-скоро прилики, отколкото различия.

— Не разбирам — повтаряше словашкият бизнесмен, облечен в безличен кафяв габардинен костюм, докато Кейстън го извеждаше от Конгресния център. Надвисналите облаци придаваха на улицата някаква графичност, картина, нарисувана единствено в оттенъци на сивото.

— Знам, че звучи лудо — казваше Кейстън. — Но управлението вече договори сделката с „Телеком Словакия“ и това е последният ни шанс за преразглеждане. Почти сме изтървали крайния срок. Договорът влиза в сила в края на деня.

— Но защо не се свързахте с нас досега? Този разговор в последната минута е просто нелеп. — Английският на словака имаше акцент, но беше гладък.

— Изненадан сте, че правителството на Съединените щати не се е справило добре със събирането на оферти? Питате се как е възможно нашето Правителство да направи толкова лош търг?

Словакът изсумтя.

— Вие го казвате…

Амблър, който стоеше от другата страна на улицата, енергично закрачи към тях.

— Господин Врабел? Аз съм Анди Халвърсон от правителствената обща администрация. Крей ми каза, че има опасност да допуснем доста скъпоструваща грешка. Трябва да разбера дали е прав.

Кейстън прочисти гърло.

— Настоящата оферта ни струва с двадесет процента по-скъпо от съществуващото ни споразумение за телефония. Дори и с вградени подсигурителни елементи, на мен ми се струва, че не получаваме възможно най-доброто качество за изчислените разходи на годишна база.

— Това е смехотворна сделка! — изуми се пълничкият словак. — Трябваше да говорите с нас.

Кейстън се обърна към Амблър със свиване на рамене от типа „нали ти казах“.

Поведението на Амблър беше на бюрократ, който се страхува от бъдещи компенсационни мерки, но е решен да отклони кризата, докато все още е възможно.

— Имаме цял офис, пълен с хора, чиято работа е само това — твърдо каза той. — Предполагам, че не са си дали труда да пообиколят Братислава. Работата е там, че ни беше казано, че „Словакия Телеком“ държи целия пазар.

— Преди две години може би — отбеляза Кейстън, докато Врабел започна да заеква. — Предстои ти да подпишеш договор за двеста милиона долара, Анди, а хората ти разчитат на пазарни анализи отпреди две години? Доволен съм, че не съм аз човекът, който ще обяснява всичко това пред Конгреса.

Амблър забеляза, че малко по малко Врабел се поизправи; човешкият конус разпъваше рамене. Раздразнението му, че беше измъкнат от сесията „Две икономики, един съюз“, даде път на известно удоволствие от присъствието на взаимните обвинения между две могъщи американски официални лица и перспективата за силно примамлив американски договор.

Лицето на словака се отпусна в искрена усмивка.

— Господа, часът е късен, но вярвам, че не твърде късен. Мисля, че можем да правим бизнес заедно.

Двамата американци отведоха Врабел в малка конферентна зала на втория етаж в хотел „Белведере“. Бяха проверили, че тя ще е свободна още около час. Амблър знаеше, че залата ще е тяхна, стига да изглеждаха сякаш мястото им е там. Хотелските служители, макар и озадачени от присъствието им, щяха да приемат, че грешката си е тяхна, и като се имаше предвид множеството твърде важни персони наоколо, щяха да се постараят да избегнат възможни противоречия.

Лоръл, облечена в строга сива пола и бяла риза, ги посрещна в малката зала и се приближи към Йозеф Врабел с черно издължено устройство.

Амблър издаде извинителен звук.

— Просто формалност. Технически, когато провеждаме дискусии за неща, официално класифицирани като секретна информация, сме длъжни да сканираме за подслушвателни устройства.

Лоръл размаха черната пръчка — нещо, скалъпено от две дистанционни за телевизор — около крайниците на мъжа, а после и край тялото му.

— Ако ми позволите да сваля магнитната ви карта, сър… Опасявам се, че чипът в нея създава смущения.

Врабел се подчини с вежливо кимване, а тя пристъпи зад него, преструвайки се, че сканира гърба му.

— Добре — каза накрая Лоръл. Тя върна найлоновата връвчица на врата му, като подпъхна картата под ревера му, тъй като никой не поглеждаше собствената си карта, докато я носеше, Врабел нямаше как да забележи, че конферентното му картонче е заменено от членска карта на Асоциацията на американските счетоводители.

— Заповядайте, сър — покани го да седне Амблър. — Искате ли кафе?

— Чай, моля — каза словакът.

— Разбира се. — После Амблър се обърна към Кейстън и каза: — Имаш ли условията по офертата?

— Имаш предвид тук? Можем да свалим архивираните файлове, но трябва да използваме някоя от нашите машини. — Кейстън изговаряше репликите си малко сковано, но това минаваше за притеснение от обърканата ситуация. — Момчетата в станцията имат чиста връзка.

— Мили Боже — възкликна Амблър. — Чак в Шатцалп? Не можеш да очакваш господин Врабел да се качи на въжената линия в планината чак до Шатцалп. Просто е твърде далеч. Той е зает човек. Всички сме заети. Забрави цялата тази работа. Просто я забрави.

— Но сделката е лоша — възпротиви се Кейстън. — Не можеш просто да…

— Сам ще си нося последствията. — Той се обърна към словака. — Съжалявам, че ви загубихме времето.

Врабел се намеси с тон на щедро великодушие.

— Господа, моля ви — каза той. — Вашата страна заслужава най-голямо внимание. Моите собствени акционери имат интереси, които съвпадат с вашите. Ще се кача на въжената линия. Истината е, че дори се надявах на шанс да посетя Шатцалп. Казаха ми, че не е за изпускане.

— Сигурен ли сте, че ще отделите това време?

— Абсолютно — заяви словакът с усмивка за двеста милиона долара. — Абсолютно.

Пред главния вход на Конгресния център бързо движещата се опашка преминаваше между две подвижни стоманени заграждения и не по-малко застрашителен човешки кордон от военни полицаи, чиито бузи бяха порозовели от студа, а дъхът им образуваше малки облачета пара в ледения въздух. Непосредствено след входа, от лявата страна, имаше няколко пункта за проверка на връхните дрехи. После следваше обезопасената зона, пазена от десетина охранители. Амблър бавно свали палтото си, като го отупваше, сякаш се страхуваше да не си забрави нещо в него. Искаше да прецени добре момента на влизането си, да е сигурен, че пред него и зад него има поток от хора. Сега носеше блейзер без вратовръзка; идентификационното картонче висеше около врата му, близо до третото копче на ризата му.

Накрая той забеляза група мъже и жени да влизат вкупом през входа и веднага се нареди на опашката пред охранителното бюро.

— Студеничко е вън — обърна се той към мъжа зад компютърния монитор, с акцент, който според него минаваше за средноевропейски. — Но предполагам, че вие сте свикнали!

Той притисна картата си към четеца и потупа бузи, сякаш бяха замръзнали. Мъжът зад монитора погледна екрана, а после него. Светлината на пропускащата бариера стана зелена и Амблър мина отвъд.

Беше вътре.

Почувства в гърдите си нещо да потрепва, нещо миниатюрно и приличащо на птичка, и осъзна, че това беше надеждата.

Надежда. Сигурно най-опасната от всички емоции и най-необходимата.

Глава 32

Вътре преминаването от давоския сумрак в огромната арена на Конгресния център беше като да излезеш от затъмнен театър в ослепително ярък ден. Всички ъгли бяха силно осветени, стените и подовете бяха топли, сияещи в оттенъци на кремаво, бежово и охра. На лявата стена на първия голям атриум бяха изобразени различни части на земното кълбо — континенти и части от континенти, — пресечени от извитите линии на паралели и меридиани. Амблър навлезе по-навътре в оживеното пространство, почти прекомерно бдителен към всичко наоколо. Таванът представляваше извита площ от тесни дървени греди, и създаваше усещане, че човек се намира в огромен ковчег. Той поспря в един кът, където се сервираше кафе на малки стъклени масички. Сред тях бяха аранжирани саксии с пищни орхидеи. Висок надпис на една светлокафява стена обявяваше, че това е СВЕТОВНОТО КАФЕНЕ. Стената беше изписана с имена на държави, пресечени от вертикално отбелязани имена на столици като същински акростих. Столиците бяха в бяло, а имената на държавите в тъмнокафяво, с изключение на съвпадащата буква. „А“-то в Полша осигуряваше „а“-то във Варшава; „о“-то в Мозамбик беше „о“-то в Мапуто; „И“-то в Индия поддържаше редицата букви на Ню Делхи. Амблър се зачуди дали не се получават оплаквания от държави като Перу и Уелс.

Въпреки всичко не можеше да сдържи възхищението си от изключителното внимание, което се отделяше на всеки случаен детайл. Годишната среща на форума се провеждаше в рамките на шест дни през януари, а след това всичките стени щяха да бъдат пребоядисани, всичките скулптури и декоративни елементи прибрани в хранилища. При все това декорът говореше за ниво на поддръжка и внимание, каквото рядко се срещаше и при постоянна украса. Може би двадесетина души стояха в Световното кафене, най-вече насядали на чисти пластмасови столове. Там седеше красива, макар и леко мъжествена на вид жена, с морскосин костюм с пола; на пръста си носеше тежък пръстен, а около врата си нещо, което на пръв поглед приличаше на шал. Когато приближи обаче, Амблър забеляза, че нейната карта не е бяла като на останалите, а синя и че шалът всъщност представлява неизползван в момента комплект слушалки. Малко по-нататък той видя мъж с добродушно, ъгловато, поотпуснато лице, с очила с дебели рамки, със закопчано сако, опънато от едрината на корема му — германец или австриец, предположи Амблър, — който говореше с мъж, обърнат с гръб към Амблър. Мъжът имаше пухкава бяла коса и носеше тъмносин костюм. Инвестиционни банкери, доволни, че са тук — по-скоро „гости“, отколкото „участници“ в желязната йерархия на конференцията. На друга маса мъж с преуспяващ вид и старателно пригладена прошарена коса прелистваше документи; очите му гледаха безчувствено иззад очила с телени рамки. Той имаше вид на човек, който познава правилата за движение и никога не ги нарушава; мъж с по-светъл костюм и посивяваща кафява коса му говореше с по-голямо оживление от това, което получаваше в отговор — очевидно той имаше полза от разговора. Трети мъж с риза в розово-сини шарки с широка яка и вратовръзка на точки — британец по националност или призвание — се навеждаше към другите двама, като слушаше внимателно и си запазваше правото на коментар. Под сияещото му благоразположение се таеше неспокойствието на някой, който нито е част от разговора, нито е изключен от него.

Никой тук не беше неговият човек.

В края на дълъг коридор на едно от по-долните нива на Конгресния център Кейстън притисна мобилния си телефон към ухото си, напрягайки се да чуе инструкциите на Ейдриън. От време на време счетоводителят навъсено го прекъсваше с допълнителни въпроси.

Ейдриън вършеше нещо, което беше съвсем различно от описаното в длъжностната му характеристика към Отдела за вътрешен контрол, но младежът май нямаше нищо против. Всъщност, ако Кейстън не грешеше, Ейдриън, изглежда, се наслаждаваше на ролята си на инструктор.

Амблър закрачи надолу по широко стълбище от червен гранит към нещо като мецанин, наподобяващ театрална ложа. На стената на коридора, който лъкатушеше зад стълбите, имаше синя табела с надпис „Телевизионно студио“; то очевидно беше запазено за журналисти от водещи медии, които да провеждат там интервюта със светилата, участващи в конференцията. Друга ниша водеше към стаи, ангажирани вероятно за малки частни дискусии. Основният поток на трафика през мецанина се стичаше наляво, към друго място със столове от ракита и бар, по който бяха подредени разнообразни малки бутилки и кутийки, най-вече сода и плодови сокове. Два телевизионни екрана, монтирани нависоко, показваха графика на събитията и видео откъси от някои брифинги на високо равнище. Когато се приближи, той видя, че напитките идват от целия свят: „Фруксода“, лимонада от Швеция, „Апълтайз“, газиран ябълков сок от Южна Африка, „Мазаа“, напитка с вкус на манго от Индия, и дори „Титан“, сода с ухание на френско грозде от Мексико. Същинско ООН на безалкохолните, мрачно си помисли Амблър.

На още по-голямо внимание се радваше прилежащата компютърна зала: редици столове и свързани с Интернет компютри, подредени ветрилообразно, декоративно преградени чрез тънки четвъртити резервоарчета, пълни с бистра течност, през която бавно се надигаха струйки от мехурчета въздух. Дузини пръсти щракаха по дузини клавиатури; лица, изразяващи отегчение, задоволство, несигурност, агресия. Но нищо, което му трябваше. Той се взря надолу през балкона и видя много по-голямото пространство, истински терариум на властта. До огромната тухлена стена срещу него имаше великански скулптури от Африка и Полинезия, които си правеха необичайна компания с редицата флагове на Световния икономически форум, издигащи се по дължината на широкия парапет на балкона.

Амблър слезе по стъпалата и се присъедини към бъбрещата навалица долу, погледна часовника си и си запробива път през хората. Тълпата използваше почивката в средата на следобеда, за да се добере до малките сандвичи, сервирани върху сребърни подноси; или до кристалните чаши, пълни с одобрени от управата на конференцията напитки. Във въздуха ухаеше на скъпи одеколони, афтършейви и балсами за коса. Амблър забави ход и започна да наблюдава заобикалящите го хора.

Младеещ набит мъж със старомоден, но добре ушит костюм — качеството му се доказваше от факта, че на пръв поглед кройката прикриваше наднорменото му тегло — беше заобиколен от леко опърпан антураж; погледът на мъжа кръжеше наоколо, като се спираше на всеки, с изключение на най-близкостоящите. От време на време промърморваше нещо на някакъв странен език на пълна, чернокоса жена, застанала точно до него. Вероятно беше новоизбран държавен глава на някоя от прибалтийските републики, тръгнал на лов за чуждестранни инвестиции. В един момент погледът на мъжа се спря и Амблър проследи посоката му — млада, гъвкава блондинка от другата страна на помещението, очевидно съпруга трофей на дребния, сбръчкан плутократ до нея. Амблър кимна на прибалтиеца и мъжът му кимна в отговор, полутопло, полупредпазливо; това беше поглед, който казваше: „Ти някой ли си?“ Погледът на някой, който не можеше да разчита на собствената си преценка. Амблър също така забеляза, че антуражът му създава както удобство, така и унижение. Той беше свикнал да е най-важният човек сред своите хора. Тук, в Давос, принадлежеше към по-низши слоеве и се чувстваше притеснен, че антуражът му става свидетел на този очевиден факт. На няколко ярда встрани от него един по-възрастен, дългурест американски милиардер — някой, чийто предприемачески „софтуер“ се беше превърнал в стандарт по цялото земно кълбо — беше заобиколен от хора, които искаха да поговорят с него и се мъчеха, подобно на свистящи и цвърчащи модеми, да установят връзка. Той приличаше на масивна планета, привличаща сателити. Същевременно малко хора проявяваха интерес към прибалтийския политик. В Давос държавните глави на малки нации заемаха по-ниско място в професионалната йерархия от собствениците на огромни мултинационални корпорации. Глобализацията, прекрояваща бизнес процесите, не беше премахнала „йерархиите“, както поддръжниците й провъзгласяваха, а просто бе създала нови.

Докато продължаваше обиколката си, Амблър забеляза как тази закономерност се повтаря отново и отново; някои личности се перчеха с вниманието, което получаваха; други се свиваха, потиснати от липсата на такова. Но трети изглеждаха щастливи просто да дишат един и същ въздух с околните великани. Поднос след поднос сандвичи изчезваха в зейнали гърла, макар Амблър да се съмняваше, че някой наистина усеща вкуса им. Вниманието беше насочено другаде. „Социалните предприемачи“ — както понастоящем се самоопределяха мъдрите шефове на благотворителни и неправителствени организации, ефективно приели, че новата ера говори единствено на езика на бизнеса — общуваха енергично помежду си и дори по-енергично със съпричастни бизнесмени, чиито чекови книжки можеха да подсигурят бъдещето на проектите им.

Красив млад индиец разговаряше оживено с американски бизнесмен с рошави бели вежди и окосмени уши.

— Всичките ни усилия са насочени към това да открием какво не работи и да го поправим — казваше младежът. — Да открием каква е пречката и да я отстраним. Сигурно и вие често го правите в „Роял Голдфийлдс“.

— В известно отношение — изръмжа по-възрастният мъж.

— Нали знаете поговорката: „Дайте на един човек риба и той ще се нахрани за целия ден. Научете един човек да лови риба…“

— И той ще влезе в съревнование с теб — дрезгаво отвърна възрастният мъж — очевидно шеф на някакъв минен консорциум.

На фона на тъмнокафявата кожа на индиеца блесна усмивка; Амблър се съмняваше дали събеседникът на младежа вижда раздразнението, което беше така очевидно за него.

— Но истинското предизвикателство е да трансформираме цялата риболовна индустрия. Да я поставим на рационални основи. Да се погрижим за самоиздръжката й. Говорейки метафорично, разбира се. Нашата цел са устойчиви решения. А не бърза поправка.

Докато вървеше на зигзаг из тълпата, Амблър дочуваше откъслечни разговори. „Беше ли на закуската, организирана от главния прокурор?“; „Може да ни наричаш вторичен финансов фонд, но ще успеем да влезем по-рано, ако сме наистина сигурни по отношение на рисковите фактори“; „Вече установих защо ми е по-лесно да разбера франкофонските африкански министри, отколкото френските им колеги — те винаги говорят бавно и ясно, както са ги инструктирали в основното училище“ — зърваше десетки лица, някои само частично, като тънки полумесеци, проблясващи сред гората от тела.

В групичка, събрала се край бара, той зърна чифт очи, които излъчваха чиста злоба, и реши да се приближи. Когато си проправи път дотам, видя, че всъщност мъжът е притиснат от друг човек с неподходяща за обстановката износена и лошо завързана вратовръзка. Без съмнение академик с напомпана репутация от някой престижен институт.

— С цялото ми уважение, не мисля, че изобщо проумявате какво се случва тук — казваше академикът. „С цялото ми уважение“ беше една от онези фрази, които означаваха точно обратното на буквалното си значение, нещо като направо е „страшно“, използвано по отношение на прясно мляко с изтекъл срок на годност. — Имам предвид, с цялото ми уважение, че вероятно има причина да не сте стъпвали в правителството от времето на администрацията на Картър, Стю!

Очите на другия мъж се присвиха; той се усмихна, за да се престори на заинтересован и да прикрие дълбокото си раздразнение.

— Никой не оспорва, че темпът на развитие на Китай е впечатляващ, но въпросът е дали е устойчив, какви са глобалните последствия и дали не ставаме свидетели на раздуването на поредния сапунен мехур, поне що се отнася до чуждестранните инвестиции.

— Я се събуди и погледни реалността в очите! — сопна му се академикът. — Изобщо не е сапунен мехур. Това е мощна приливна вълна, която ще помете малките ви пясъчни замъци по-скоро, отколкото си представяш. — Заядливият му носов тон беше нормалният му начин на общуване, заподозря Амблър. Вероятно се гордееше с прямотата си и главозамаян от високопоставеното си положение, нямаше ни най-малка представа колко е дразнещ за слуха на околните.

Амблър се обърна и се придвижи към произволно избрано място сред тълпата с привидна, но отклоняваща вниманието целеустременост. Изведнъж на пътя му застана мъж и го зяпна изумен. Заговори му бързо на някакъв славянски език, който Амблър не разбираше.

— Извинете? — Амблър постави пръст на ухото си, изразявайки неразбиране.

Мъжът — червендалест, дебел и почти плешив, сега заговори на прилежен английски.

— Казах, че не знам кой сте, но определено не сте човекът, чието име е изписано на картата ви. Познавам Йозеф Врабел. Вие не сте Врабел.

В другия край на Конгресния център Кейстън се свиваше от страх, когато попита с ледена усмивка:

— Заместник-секретар Уитфийлд? — Заместник-секретар Елън Уитфийлд се обърна към него.

— Извинете? — Тя огледа от горе до долу невзрачния счетоводител.

— Името ми е Клейтън Кейстън. Работя за ЦРУ, отдел „Вътрешно разследване“. — Уитфийлд явно изглеждаше впечатлена. — Идвам тук с наистина спешно съобщение от директора на Централното разузнаване.

Уитфийлд се обърна към африканския сановник, с когото разговаряше.

— Ще ме извините ли? — попита тя и погледна към Кейстън: — Как е Оуен?

— Мисля, че всички сме били по-добре — сковано отвърна Кейстън. — Ще дойдете ли с мен? Много е важно.

Тя наклони глава.

— Разбира се.

Счетоводителят бързо я отведе по един от задните коридори към стая с табела ЗАЛА 2.

Когато Уитфийлд влезе и видя, че Ащън Палмър вече се е разположил на един от белите кожени столове в стаята, тя се обърна към Кейстън и спокойно го попита:

— За какво става въпрос?

Кейстън затвори вратата и с жест я покани да седне.

— Ще ви обясня.

Пое си дълбоко дъх, преди да продължи:

— Заместник-секретар Уитфийлд, професор Палмър, нека да съкратя дългата история, която всъщност не е толкова дълга и ъ-ъ… не е точно история. От време на време някой специалист по съдебно и разследващо счетоводство се натъква на неща, с които не би искал да се сблъсква.

— Съжалявам, да не би да съм направил неоправдан правителствен разход? — попита ученият с посребрена коса и високо благородно чело.

Кейстън леко се изчерви.

— Както знаете, разузнавателните общности в Съединените щати приличат на нещо като съшито от парчета одеяло. Едно подразделение може да е напълно непосветено за операции, оторизирани от друго. Стига да се спазват легитимните процедури, природата на тези операции не ме засяга. Смисълът на секретните служби е, че работата им е…

— Секретна — строго кимна Уитфийлд.

— Именно. Понякога включително и за останалите секретни служби. Но представете си, че анализът на широко достъпни данни ви доведе до разкриването на операция, която е потенциално експлозивна с последствията си — особено ако тази операция бъде разобличена. — Той направи кратка пауза.

— В такъв случай си мисля, че човекът, който я е разобличил, трябва да се смята за отговорен за тези експлозивни последствия — гладко отвърна Уитфийлд. Устните й бяха силно стиснати. — Това е логично, нали? — Тя беше елегантна жена, но в нея имаше нещо фатално, помисли си Кейстън. Кестенявата й коса смекчаваше силните й черти; тъмносините й очи приличаха на езера с гибелна дълбочина.

— Дискутирахте ли това с директора на Централното разузнаване? — попита Палмър.

— Първо исках да говоря с вас — каза счетоводителят.

— Мъдра постъпка — отбеляза Палмър. Погледът му беше бдителен, но невъзмутим. — Много мъдра.

— Но вие не ме разбирате — продължи Кейстън. — Мисълта ми е, че ако аз съм бил способен да свържа точките — да подредя правилно данните, — значи ще го направят и други.

— Данните? — примигна Палмър.

— Говоря твърде общо, но вие ще ме разберете — закупени самолетни билети и осъществени пътувания, до плащания, свързани с чуждестранни официални лица. Те включват счетоводни нередности, свързани с използването на ресурсите на Отряда за политическа стабилизация, и много, много други неща, в които бих предпочел да не се впускам.

Палмър и Уитфийлд се спогледаха.

— Господин Кейстън — започна професорът. — И двамата оценяваме загрижеността ви и предпазливостта ви. Но се опасявам, че сте се оказали въвлечен в проблеми, които са доста високо над главата ви. — Решения от най-високо командно ниво — добави Уитфийлд.

— Вие продължавате да не разбирате загрижеността ми.

— Вашата загриженост? — Погледът на Уитфийлд беше безпристрастен, а усмивката й — презрителна.

— Която ще бъде споделена от директора на Централното разузнаване, в това не се съмнявам.

Усмивката й помръкна.

— С прости думи, били сте небрежни. Оставили сте следа от дигитални дири. Онова, което аз успях да открия, ще бъде открито и от други. От всеки, който разследва национални и международни престъпления. И се питам дали изобщо сте взели това предвид, когато сте замисляли тази слабоумна операция.

Уитфийлд се наежи.

— Не знам за какво говорите и много се съмнявам, че вие също знаете. Всичките тези увъртания започват да стават уморителни.

— Говоря за елиминирането на президента Лю Ан. Това достатъчно директно ли е за вас?

Палмър пребледня.

— Това е абсолютно безсмислено…

— Хайде, стига. Онова, което аз открих, може да бъде открито при всяко компетентно разследване. Вие ще извършите операцията, а вината ще падне върху нашето правителство. Сигурно е като снайперистки изстрел.

— Квинтилиан, римският оратор, ни казва, че непреднамереният каламбур е вулгаризъм — каза Палмър със самодоволна усмивка.

— По дяволите! — озъби се Кейстън. — Всички вие, самозвани бойци, сте едни и същи. Никога не мислите напред. Толкова сте погълнати от игричките си, маневрите си, измамите си, че откатът винаги ви сварва неподготвени. Аз уважавах междуведомствените разделения, мълчах си, за да ви дам възможност да изпитате съмнение. Сега виждам, че съм грешил. Ще подам доклада си до директора на Централното разузнаване незабавно.

— Господин Кейстън, впечатлен съм от сериозността, с която приемате работата си — каза Уитфийлд учудващо сърдечно. — Нека ви се извиня, ако сме ви обидили. Операцията, за която говорите, е програма със специален достъп от ниво омега. Разбира се, ние се доверяваме на благоразумието и преценката ви — вашата репутация ви предшества. Но трябва и вие да се доверите на нашата.

— Не ми помагате да го сторя. Държите се, сякаш сте били сгащени да пушите в забранена зона. Факт е, че „програмата ви със специален достъп“ скоро ще стане толкова тайна, колкото сватба на Елизабет Тейлър. И въпросът ми към вас е, какво правите, за да го предотвратите? Защото аз не мога да ви помогна, ако и вие не ми помогнете — помогнете ми да разбера смисъла на тази проклета мистерия.

— Моля ви, не подценявайте нивото на изчисленията и планирането, които са вложени в тази операция — каза заместник-секретарят. — И моля ви, не подценявайте ползата, която ще произтече от нея.

— И тя е?

Тя се обърна към мъжа, който седеше до нея.

— Говорим за история, господин Кейстън — каза среброкосият учен. — Говорим за история и нейното създаване.

— Вие сте историк — изръмжа Кейстън. — Това е наука за миналото. Какво знаете вие за бъдещето?

— Много добър въпрос — отбеляза Палмър с искрена, макар и бързо помръкнала усмивка. — Но науката ми ме е научила на едно. Единственото нещо, което е по-опасно от опитите да променим хода на историята, е да не го правим.

— Това не обяснява нещата.

— Историята, особено напоследък, прилича на състезателен автомобил. Опасен за шофиране. — Бих казал.

Палмър отново се усмихна.

— Но е още по-опасно да не се шофира. Просто избираме да не сме пътници в автомобил без шофьор.

— Достатъчно с абстракциите. Тук говорим за държавен глава. Уважаван от целия свят.

— За хората трябва да се съди по последствията от действията им, а не по намеренията им — каза Палмър. — А последствията трябва да се преценят чрез техниките на историческия анализ.

— Значи твърдите, че предпочитате китайски деспот вместо китайски демократ — трудно преглътна Кейстън.

— От световна гледна точка няма никакво съмнение. Деспотизмът — традициите на автокрацията, била тя монархична или тоталитарна като форма — пази затворен капака на кутията на Пандора. Като дете не са ли ви казвали, че ако всички в Китай подскочат едновременно, Земята ще се измести от оста си? Деспотизмът, както вие го определяте, предотвратява подскачането на китайската нация. Деспотизмът държи китайския крак в послушание.

Сърцето на Кейстън препускаше.

— Онова, което вие двамата правите…

— Моля да се отбележи — енергично се намеси Уитфийлд, — че ние нищо не правим. Нищо. Случайно да ни виждате в онази зала? Та ние дори не присъстваме на сцената на евентуалния… инцидент. Ние сме тук. Както много хора могат да потвърдят, ние не сме там, а тук, с вас, господин Кейстън.

— Потънали в разговор — добави Палмър със загатната стоманена усмивка на устните си. — С високопоставен служител на ЦРУ.

— Повтарям, че този факт може да бъде потвърден от много хора. — Заместник-секретарят засия в съвършена усмивка. — Затова ако ние сме намислили нещо, естественото предположение би било, че вие сте намислили същото нещо.

— Не че очакваме някой да прави такива предположения — каза Палмър. — Ще се правят други предположения.

— Точно това се опитвам да ви обясня — започна отново Кейстън. — Правителството на Съединените американски щати ще бъде заподозряно незабавно.

— Именно. Ние на това разчитаме — заяви Уитфийлд. — Съжалявам, но геополитическите изчисления не са от компетентността на един счетоводител. Настояваме за вашата дискретност. На вас не ви се плаща, за да давате мнение по събития от подобна сложност. Абсолютно всички възможности са проучени от най-изтъкнатите ни мозъци — или може би трябва да кажа от най-изтъкнатия ни мозък. — Тя спря върху Палмър поглед, изпълнен с възхищение.

— Почакайте малко. Ако правителството на САЩ се окаже заподозряно…

— Да, заподозряно, но само заподозряно — обясни Палмър на счетоводителя. — Държавният департамент наричаше двойствената си политика към Китай политика на „конструктивна неяснота“. Е, ние тук сме се прицелили точно в конструктивната неяснота. Обвинение, но не сигурно знание, подозрение, но без обективни доказателства. Догадки, трупани върху други догадки, но съграждани от подозрението в много здрава стена.

— Като Великата китайска стена? Палмър и Уитфийлд отново се спогледаха.

— Остроумно казано, господин Кейстън — кимна среброкосият учен с високото, благородно чело. — Да, друга велика китайска стена, именно за това говорим. Това е най-добрият начин да затворим в клетка един тигър. И както историята показва, съществува само един начин да заградим Китай с ограда.

— Като накараме китайците сами да построят тази ограда — бавно отрони Кейстън.

— Но, господин Кейстън — каза ученият. — По всичко личи, че вие споделяте нашите възгледи, само че не го съзнавате. И двамата разбираме хода на логиката, нали? И двамата преценяваме, че обикновената интуитивност, дори и моралната интуитивност, трябва да капитулира пред чистата сила на разума. Бих казал, че това не е лошо място за старт.

— Все още не можете да ме убедите — каза счетоводителят. — Може би светът е по-объркан и по-неконтролируем, отколкото предполагате. Смятате се за властелини на историята. От моя гледна точка вие сте две деца, които си играят с кутия кибрит. А светът отвън е лесно запалим.

— Повярвайте, двамата с Ащън сме направили всеобхватен анализ на поетите рискове в цялата ситуация.

— Не става въпрос за рисковете — спокойно отвърна Кейстън. — Това е нещо, което хора като вас никога няма да разберат. Става въпрос за несигурността. Смятате, че можете да приписвате вероятностен измерител към бъдещи събития от този тип. По технически причини всички хора го правят през цялото време. Но това са пълни глупости — нищо повече от конвенция, счетоводна измама. Рискът предполага измерима вероятност. Несигурността идва, когато вероятността на бъдещи събития е просто неизчислима. Несигурността идва, когато дори не знаеш какво не знаеш. Несигурността е унижение в присъствието на невежество. Искате да си поговорим за разум? Да започнем с това: Допуснали сте основна концептуална грешка. Объркали сте теорията с реалността, модела — с онова, което моделирате. Теориите ви не са оставили празно местенце за най-съществения и елементарен фактор в хода на едно човешко събитие — несигурността. Това е, което ще се върне и ще захапе целия проклет свят по задника.

— И заявявате това като нещо сигурно? — противопостави му се Палмър. За пръв път овладяното му спокойствие се изплъзна от контрола му, но само за миг. — Или просто като риск? Може би сте забравил принципа на Хераклит: Единственото постоянно нещо е промяната. Да не правиш нищо също е да правиш нещо. Говорите за опасностите от тези действия, сякаш съществува някаква алтернатива. Но такава няма. Ами ако решим да оставим Лю Ан да живее? Защото, нали разбирате, това също е действие. Какви ще са тогава нашите отговорности? Направили ли сте оценка на риска на тази ситуация? Ние го направихме. Човек не може да нагази в една и съща река два пъти — нищо никога не остава същото. Хераклит го е разбрал петстотин години преди Христовата епоха и то остава валидно и до днес през многовековната цивилизация. В този случай се надявам, че логиката ни е достатъчно ясна. Кейстън изсумтя.

— Вашата логика има повече дупки от душ за баня. Простата истина е, че ще изведете нациите на пътя на откритата война.

— Съединените щати са се справяли най-добре във време на война — каза Палмър с гласа на незаинтересован наставник. — Паники и депресии — тези неща винаги са се случвали по време на мир. А студената война, която всъщност беше период на безкрайни малки бойни акции, ни осигури глобалното превъзходство.

— Американците не обичат концепцията за доминиране над целия свят — намеси се заместник-секретарят Уитфийлд.

— Всъщност има само едно нещо, което харесват по-малко. И това е перспективата някой друг да доминира.

Счетоводителят разтреперано си пое дъх.

— Но перспективата за глобална война…

— Държите се така, сякаш всяка възможност за конфликт трябва да бъде спъвана, но аз като историк ще ви обърна внимание на един парадокс, за който очевидно оставате сляп — прекъсна го Палмър. — Нация, която има навика да спъва войната, всъщност насърчава войната — насърчава военни действия, които водят до собственото й поражение. Хераклит е видял и това. Той казва: „Войната е баща на всички, крал на всички. Някои превръща в богове, някои превръща в мъже, някои превръща в роби, а някои освобождава.“

— Надявате се да бъдете превърнат в бог ли, професор Палмър? — с убийствен поглед попита Кейстън.

— Разбира се, че не. Но като американец не желая да бъда превръщан в роб. А робството в двадесет и първи век не се налага с оръжие, а с икономически и политически окови, които нито един ключ не може да отвори. Двадесети век беше време на американската свобода. Чрез бездействие вие заявявате предпочитанието си към нов век на американското слугинство. Продължавайте да проповядвате за неизвестните. Аз гарантирам за неизвестните. Но това не оправдава пасивността в лицето на агресията. Защо да бъдем превземани от събитията, когато можем да моделираме тези събития? — Професионалният баритон на Палмър звучеше успокоително. — Разбирате ли, господин Кейстън, курсът на историята е твърде важен, за да бъде оставен на случайността.

Амблър изучаващо огледа лицето на словака — объркването на мъжа бързо и необратимо преминаваше в подозрение. Той погледна картончето му: Ян Скобода. Кой беше той? Правителствено официално лице? Колега в бизнеса… или съперник?

Амблър широко се усмихна.

— Прав сте. Бяхме заедно в една от работните групи. Разменихме си картончетата за майтап. — Измина секунда. — Предполагам, че и вие трябваше да сте там. — Той протегна ръка. — Бил Бекър от „И Ди Ес“ в Тексас. Откъде се знаете с моя нов приятел Джо?

— Аз също съм бизнесмен от Словакия. В сферата на електрическите уреди. И къде е Йозеф сега? — Очите му блестяха като антрацити.

Проклятие, времето изтичаше.

— Имате ли визитна картичка? — попита Амблър, като се престори, че тършува за една от неговите из джобовете си.

Източноевропеецът предпазливо извади визитка от вътрешния джоб на сакото си.

Амблър бързо я погледна, преди да я прибере в джоба си. — Чакайте малко, значи вие сте човекът от Косиче, за когото Джо ми разказваше?

По лицето на Скобода пробяга несигурност; Амблър се възползва от предимството.

— Ако не сте зает, можете да дойдете с мен. Двамата с Джо тъкмо разговаряхме в онази малка зала отзад. Трябваше да отскоча дотук, за да наквася устни, но иначе не си падам по тълпите. Струва ми се, че бихме могли да обсъдим евентуален съвместен бизнес. Познавате ли електронните системи за данни?

— Къде е Йозеф? — Въпросът беше учтив, но остър.

— Ще ви заведа при него — каза Амблър. — Но първо му обещах да отмъкна една бутилка сливовица. — Докато Ян Скобода го следваше, Амблър измоли бутилка сливова ракия от леко протестиращия барман, а сетне поведе словашкия бизнесмен по коридор, който водеше към поредица малки стаи. Пристъпи в първата, чиято врата беше открехната, което означаваше, че в момента е необитаема.

Ян Скобода последва Амблър вътре, огледа се и се тросна:

— Моля да ми обясните.

— Беше тук само преди минутка — каза Амблър и затвори вратата след себе си. — Сигурно е отишъл да се изпикае.

След по-малко от една минута той напусна стаята сам. Скобода щеше да остане в безсъзнание поне час-два. Агентът го беше сложил в един стол, паднал с лице напред върху масата; ризата му отпред беше наквасена с ракия, а бутилката с остатъка се търкаляше наблизо. Всеки, който влезеше в стаята, щеше да си извади очевидното заключение и да си потърси друго място за среща. Не беше перфектно, но щеше да свърши работа. Трябваше да свърши работа.

Амблър се движеше из тълпата бързо, първо в посока на часовниковата стрелка, после обратно, като от погледа му не убягваше никое човешко чувство — омраза, завист, суета и надменност. Погледна часовника си. Беше пет без петнадесет, оставаха точно петнадесет минути до голямата реч на президента на пленарната сесия на конференцията. Той забеляза, че хората вече започват да се стичат в конгресната зала, чиито врати се намираха срещу стълбището. През една от вратите в задната част на залата влизаха оператори — облечени по-ежедневно от участниците в конференцията — понесли обемистото си оборудване. Той зърна жена с обикновена риза, джинси и вързана на плитка коса и отново почувства онази малка пърхаща птичка в гърдите си. Надеждата.

Този път тя почти разпери криле.

Това беше Лоръл. Беше постъпила точно както обеща, беше пристигнала навреме и осигурила оборудването. Ще имаш нужда от мен, беше казала тя. Господи, беше повече от вярно. Той имаше нужда от нея в толкова много отношения.

Секунди по-късно двамата се шмугнаха във все още пустия балкон над местата за публиката долу.

— Операторските екипи ще започнат да влизат всеки момент, сваляй сакото, сваляй вратовръзката и ще се слееш с тях. — Това бяха първите думи, които тя му каза; очите й, преливащи от любов и отдаденост, му говореха повече, отколкото думите можеха да предадат.

Той бързо натъпка сакото и връзката си в един кашон. Лоръл протегна ръка и разроши косата му; зализаната прическа, подходяща за участник във форума, не вървеше за един оператор.

— Изглеждаш добре — каза тя накрая. — Има ли някакви следи вече?

— Не още — отвърна Амблър, с усещането за надигащо се отчаяние, което се опита да пропъди както от гласа, така и от сърцето си. — Къде е Кейстън?

— Сигурно пак говори с асистента си, направо не пуска телефона.

Амблър кимна, но не каза нищо; сега дори говоренето му костваше усилия. В следващите броени минути щеше да успее или да се провали. Беше толкова просто.

— Тук разполагаме с две камери. Осигурих ти една с 48Х-оптично увеличение. — Тя му подаде голямата камера, закрепена на сгъваем триножник. И двата уреда бяха в поизбеляло зелено.

— Благодаря — каза той. Имаше предвид обичам те повече от самия живот.

— Мислиш ли, че ще седне на предните редове?

— Би могло — дрезгаво отвърна Амблър и прочисти гърло. — Може да седне и далеч назад. Има твърде много възможности.

— Е, ти ще бъдеш тук. Просто направи онова, което правиш. — Тя запазваше спокоен, почти весел тон. Но Амблър усещаше, че всъщност като него изпитваше ужас.

Ефектите на стреса можеха да бъдат парадоксални и непредвидими. Понякога даваха мощна сила. Понякога водеха до блокиране. Толкова много неща зависеха от следващите няколко минути. Просто направи онова, което правиш, беше казала тя. Но ако не го направеше? Ако не успееше да го направи?

Лю Ан беше любимият лидер на най-голямата нация в света. Той олицетворяваше не само надеждата на своя народ — той олицетворяваше надеждата на целия свят. С натискането на един спусък тази надежда щеше да бъде убита. Китай щеше да дерайлира от старателно положените коловози на мирната еволюция и да тръгне към сигурен сблъсък — резултатът щеше да е истински катаклизъм. Едно кипящо от гняв население от милиард души щеше да жадува за отмъщение. Сляпата ярост, умножена по огромната численост, щеше да изправи планетата пред невиждана досега опасност.

В изкуствения „кралски двор“ наблизо великите и добрите, и не дотам добрите, дъвчеха коктейлни хапки, поглеждаха скъпите си часовници и разнасяйки около себе си уханието на властта, започваха да изпълват Конгресната зала. Разбира се, бяха развълнувани, но някои от тях бяха твърде надменни, за да издадат вълнението си. Безспорно Лю Ан беше най-важният държавник на планетата и много вероятно — най-ефективният. Досега само той беше демонстрирал способността си да превърне визията в реалност. Тези мисли замъгляваха съзнанието на Амблър; той трябваше да ги пропъди — трябваше да пропъди самото мислене, — ако искаше да вижда ясно.

Залогът беше по-голям от всякога. Залогът едва ли можеше да бъде по-голям.

Залата беше по-просторна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Само аранжирането на столовете — всеки стол беше отделен, като хромираните му странични облегалки опираха в тези на съседния, но без да са свързани помежду си — сигурно беше отнело часове. На всяка седалка имаше радиочестотен комплект със слушалки, който щеше да приема и предава симултанен превод на един от десет езика, в зависимост от избрания канал.

Докато тълпата се стичаше в залата, Амблър реши да направи първи оглед без увеличителния обектив на камерата; щеше да разчита само на възприятието на невъоръжените си очи, но щеше да има възможност за по-голяма мобилност. Очите му се плъзнаха към предната част на залата. Два огромни панела от двете страни на сцената носеха познатото лого на Световния икономически форум. Задната част на сцената представляваше нещо като шахматна дъска, изпълнена с редове от по-малки сини правоъгълничета, щамповани със същото бяло лого. Голям екран висеше на две трети от височината на централната секция на сцената; на него щеше да се прожектира записът от официалната камера на форума за онези, които стояха на задните редици и не можеха да виждат фигурата зад катедрата.

Амблър отново погледна часовника си и се огледа наоколо; залата беше почти пълна и китайският лидер щеше да се появи след броени минути.

Амблър закрачи край първата редица на журналистите, сякаш търсеше свободно място за сядане. Очите му се стрелкаха от лице на лице, но засичаха… само баналните емоции на самонадеяност и надменност. Мъж с подпухнало лице с малка тетрадка в ръце излъчваше онова безпокойство, подхождащо на журналист с изтичащ краен срок; слаб мъж с карирано сако издаваше напиращото въодушевление на самоиздигнал се мениджър на хедж-фонд, който ще зърне един велик човек на живо. Жена с перфектно фризирана руса коса сред публиката, която той бегло разпозна от снимки в пресата, изпълнителен директор на технологична компания — изглеждаше разсеяна, сякаш репетираше наум отговорите на предстоящо интервю. Мъж с посребрена коса, очила с телени рамки, изпъстрено със старчески петна чело и наподобяващи храсталак вежди, изучаваше малката страница с инструкции, която придружаваше комплекта за превод, и изглеждаше леко потиснат, сякаш току-що беше научил за спад в цените на акциите. Амблър закрачи бавно по най-дясната пътека, оглеждайки внимателно фотограф, който носеше огромна камера, екипирана с извънредно широк обектив. Мъжът изглеждаше простодушен, вероятно щастлив от позицията, която беше успял да заеме край стената, и готов да я брани от всеки натрапник. В краката му имаше твърдо фотографско куфарче, върху което бяха залепвани и небрежно отлепвани безбройни пътнически стикери.

Очите на Амблър шареха надолу по редиците. Толкова много хора — Господи, прекалено много хора. Защо изобщо си мислеше, че може да… Той изключи този ход на мисли. Мисленето му беше враг. Отново прочисти съзнанието си, опита се да постигне състояние на чиста възприемчивост, да се понесе над залата като невидим облак. Като сянка, виждаща всичко, невиждана от никого.

Беше изправен пред калейдоскоп от човешки емоции. Мъжът с неизменната усмивка, на когото — Амблър беше готов да се закълне — му се ходеше до тоалетната, но се боеше да не загуби мястото си. Жената, която се опитваше да завърже разговор със съседа си по място, мъж, който я беше пренебрегнал с един-единствен студен поглед. А тя, макар и обидена, все пак се надяваше, че се касае за просто лингвистично недоразумение. Мъж с румени бузи и едра челюст, с едва прикрита плешивина, който изглеждаше разочарован, че не е успял да обърне още едно на бара. Всезнайкото, който, пристъпил отвъд ръба на познанията си, изнасяше лекция за съвременната китайска политика на компаньоните си — служителите си?, — които учтиво прикриваха отвращението си.

Те бяха стотици, с всичките си индивидуални изражения на заинтересованост, отегчение, плахост, очакване — краски от палитрата на обикновените човешки емоции. Никой от тях не беше човекът, когото търсеше. Той знаеше типа. Не можеше да го анализира; просто го разпознаваше, когато го видеше, или по-скоро го усещаше като вълната студ, която лъхва от отворен фризер в топъл ден. Това беше целеустремеността на професионалния убиец, човекът, който беше твърде бдителен към заобикалящото го, човек, чието очакване не беше само за онова, което предстоеше да види, но за онова, което предстоеше да направи. Амблър можеше да го почувства, винаги успяваше.

Но сега — когато беше най-важно — нищо. Нищо. В гърдите му се надигна паника и той отново я потисна. Бързо отиде до задната част на дългата зала и се изкачи по тесните стъпала към балкона. В центъра му видя три стационарни камери и няколко подвижни, принадлежащи на медийни компании от целия свят. Балконът беше идеалното място за един стрелец; не бяха необходими особени умения, за да се улучи мишената от толкова издигната позиция. Той срещна погледа на Лоръл — прежаднял човек, отпиващ глътка от пустинен оазис — и после насочи очи към другите, попивайки всяко изражение. Нищо. Нито едно потрепване на металотърсача, нито едно щракване на гайгеровия брояч — нищо.

Обективът на камерата можеше да се окаже спасението му. Той безмълвно отиде до Лоръл и взе камерата, която тя му беше приготвила. За целите на прикритието тя беше заела позиция зад по-стара камера с обикновен обектив, която беше дори по-очукана и използвана от неговата. Борейки се да запази спокойствие, той нагласи камерата надолу под подходящ ъгъл и започна да оглежда публиката; за да си осигури зрителна линия, един убиец в публиката трябваше да се разположи в първата половина на залата. Това означаваше около петстотин души. Как изобщо си беше представял, че ще има някакъв шанс? Имаше чувството, че около гърдите му се стяга примка, че нещо спира дишането му. Да обмисли вероятностите… но не, тези неща беше по-добре да се оставят на хора като Клейтън Кейстън. Амблър живееше в друга атмосфера. Трябваше да пропъди самосъзнанието, рационалността.

Не можеше да се провали.

Ако собствените му очи не се справяха, поне камерата работеше точно както се бяха надявали. Автоматичното фокусиране осигури незабавно яснота на погледа му върху залата. Не мисли. Гледай. Понякога лицата бяха само силуети, понякога се виждаха под странен ъгъл, но електрониката на камерата беше достатъчно чувствителна, за да компенсира бързо промените в светлината, а детайлността на изображението беше удивителна. Той изучаваше лице след лице, очакваше вътрешното си потрепване, което да му подскаже да спре, да погледне отново.

Лоръл, застанала близо до него, мърмореше окуражително.

— Ще се получи, любими — тихо казваше тя.

Той усещаше топлината на дъха й в тила си и само това пречеше на черното отчаяние да го погълне. В свят на фалш и претенциозност Лоръл беше единственото истинско нещо, полярната му звезда, златната му жила.

Но вярата й в него се оказа напразна. Той се взираше в редица след редица и стигаше само до едно заключение — инстинктите му най-после го бяха предали. Дали някой щеше да се втурне през входа в последния момент? Имаше ли лице, което по някаква причина не беше видял?

В същия миг през тълпата премина шепот и той чу звука на затварящите се врати, сега вече залата беше заключена за новодошли. Охранителите нямаше да ги отворят, преди да приключи речта.

На сцената излезе основателят и директорът на Световния икономически форум, за да направи кратко въведение. Той носеше тъмносин костюм и вратовръзка в синьо и бяло — цветовете на организацията му.

Амблър се обърна, погледна зад себе си, където стоеше Лоръл, с вдигната коса, красива и бдителна, взираща се през обектива на собствената си обемиста и дълга телевизионна камера, и се опита да прикрие бездната, която чувстваше в душата си.

Знаеше, че не може да я заблуди. Тя произнесе думите Обичам те и сякаш блещукаща светлинка се появи в безкраен тъмен тунел.

Нямаше да се предаде. Не трябваше да се предава.

Убиецът беше тук, готов да извади от релси човешката история с едно-единствено натискане на спусъка.

От Амблър зависеше да го открие, а онзи Амблър, който можеше да го направи, беше Амблър в кожата на Таркин.

Сега той се превърна в Таркин.

Отново присви очи през обектива. Звукът изчезна за него, с изключение на бавното туптене на собственото му сърце.

Звукът на отлитащите секунди.

Ейдриън Чои ровеше из досиетата, предоставени му от Кейтлин. Онези досиета на персонала на психиатричната клиника, които Кейстън така настървено искаше да докопа. Досиета на персонала или както му идеше да изкрещи — просто купчина от проклети резюмета. Не би трябвало да е толкова трудно да ги получат по официален път.

Но беше така. Ето защо той взе решение да мине всяка една страница под проклета детективска лупа.

Повечето бяха отегчителни до смърт. Низ от технически колежи и обществени университети и военни обучения — е, поне за надзирателите. Психиатри със степени от „Кейс Уестърн Ривърс“ или Медицинския университет на Маями, медицински сестри с дипломи от Военноморското училище за здравни науки и други места с подобни имена, охранители с история в 6-а група на ВП или 202-ра, каквото и да означаваше това, с разни инициали, поставени в скоби. Така.

С изключение на това, че се натъкна на една… как би се изразил Кейстън?… аномалия.

Някой силно чукаше по вратата му. Ейдриън рязко се изправи в стола си. За бога, никой не тропаше толкова силно по вратата на Клейтън Кейстън.

Воден от неясна интуиция, Ейдриън реши да не отваря. Няколко секунди по-късно чу отдалечаващи се стъпки. Точно така, тук няма никого, с изключение на нас, страхливите пилета. Вероятно беше някой скапаняк, който си мислеше, че това е складовото помещение с консумативи за принтери. Или може би беше нещо друго. Така или иначе Ейдриън нямаше желание да се сблъсква с него.

Започна да избира мобилния телефон на Кейстън; неговият беше от онези, международните, които се свързваха с всички кътчета на света, и това щеше да бъде четвъртият им разговор през последния час.

Кейстън отговори веднага. Ейдриън накратко му предаде новините. Кейстън го накара да повтори някои детайли, но не сприхаво, а с тон на неотложна спешност.

— А когато ги засякох — каза Ейдриън, — номерата на социалната осигуровка не съвпаднаха. — Ейдриън изслуша отговора на Кейстън; друг път не го беше чувал да звучи толкова напрегнато.

— И аз така си помислих — вметна Ейдриън. — Нередно, нали?

Излъчващ достолепност и интелигентност, директорът на Световния икономически форум завърши малко високопарната си реч, получи топлите аплодисменти на публиката и зае мястото си от дясната страна на сцената. Сетне аплодисментите станаха още по-бурни, защото на сцената с лека устремна походка излезе самият Лю Ан и зае мястото си на катедрата.

Беше по-дребен, отколкото Амблър беше си го представял. Но в него имаше и нещо голямо — осанката му излъчваше спокойствие, усещане за велико търпение, дори мъдрост и една всеобхватна нежност. Той благодари на директора на Световния икономически форум на напевен, мелодичен английски, а после заговори на китайски. Обръщаше се към света, но неговите сънародници бяха огромна част от този свят и когато речта му стигнеше до тях чрез медиите, той искаше да узнаят, че е говорил на родния си език с гордост и красноречивост. Искаше те да разберат, че той не е завръщаща се морска костенурка, а гражданин на Китай, истински като всеки от тях. Амблър не разбираше нищо от онова, което политикът говореше, но усещаше доста от начина, по който го казваше. Толкова често съдържанието на едно изказване се разсейва в тънкостите на тона и интонацията. Обикновените емоции се маскират под лустрото на сложни идеи.

Лю Ан беше иронично шеговит и забавен — снабдената със слушалки публика се разсмя в момента, в който Амблър предположи, че е казана шега, — а после отново стана сериозен и пламенен. Той бе прозрял една истина, която искаше и другите да прозрат. Това не беше гласът на обикновен политик. Това беше гласът на истински държавник, гласът на човек, който вижда бъдеще на мир и просперитет и иска да покани останалия свят да се присъедини към това бъдеще. Мъж, който разбираше, че сътрудничеството може да е така могъщо и продуктивно, както съперничеството. Мъж, който спомагаше за въвеждането на толерантност и просвещение не само в Китай, но и по цялото земно кълбо.

Мъж, който беше осъден да умре всеки момент. Някъде в залата убиецът дебнеше своя миг, а инстинктите на Амблър, неговите особени дарби го бяха предали, бяха го изоставили напълно. Амблър отново огледа редиците под себе си, взирайки се толкова напрегнато през обектива, че зрението му започна да се размазва, вратът му да се вдървява. Той рязко, почти неволно вдигна очи и изви глава настрани и назад, като огледа операторите и спря поглед върху лицето на Лоръл.

Тя надничаше през собствената си камера към мъжа зад катедрата, очевидно така хипнотизирана от държавника, както и останалите, и измина секунда преди да осъзнае, че Амблър я наблюдава. Лицето й трепна и тя се обърна към него с изражение на колеблива решителност, което преливаше от любов, преданост и отдаденост. Амблър силно примигна. Какво беше видял току-що?

Стори му се, че въздухът в залата се вледенява; имаше чувството, че е попаднал сред арктическа вихрушка.

Но това беше лудост — едва ли е видял подобно нещо.

Той го върна като на лента в съзнанието си. Лоръл, неговата обична Лоръл, изучаваща сцената през камерата спокойно, с жесток поглед — възможно ли беше?, — а после изразът на лицето й, секунда преди да разцъфне в любяща усмивка. Той отново превъртя този отрязък от време и видя друго изражение на лицето й, мимолетно като сиянието на светулка и също толкова непогрешимо.

Беше изражение на чисто, кристалнобистро презрение.

Глава 33

Амблър крадешком хвърли поглед на Лоръл и видя десния й палец да лежи върху нещо като скоба под обектива на камерата — всъщност, осъзна сега той, спусък. Мълнията на прозрението го прониза.

Как можеше да бъде толкова сляп?

През цялото време имаше липсващо парче от пъзела, нали? Гласът на Кейстън: Винаги има някой, който да се провали. Подобен план неизменно изискваше такъв човек. Като осъзна това, Амблър се олюля като от удар. Не беше предопределен да предотврати убийството.

Беше предопределен да поеме вината за него.

Камерите — идея на Лоръл. „Нейното вдъхновение“. Старите модели представляваха обвити със стомана уреди, които всекидневно минаваха на дузини през рентгеновите детектори. Но лъчите не можеха да проникнат през метала. Камерата на Лоръл не криеше оръжие, тя беше оръжие.

Не можеше да бъде… но беше истина. Умът му се гърчеше, а мисълта препускаше на бързи обороти.

Камерата беше измама — през горния отвор се показваше кръглата цев на пушка. Като техническо изпълнение беше елементарно, дългото тяло на камерата и подвижният обектив служеха за дуло на оръжието; функциониращата леща увеличаваше видимостта. А спусъкът, разбира се, беше точно там, където сега се намираше пръстът й.

Наистина тя бе обхванала спусъка с увереността на професионалист. Със сигурност тя беше убила Беноа Дешен в Люксембургската градина, китайският снайперист сигурно я беше видял; беше прозрял под смъртоносната й хитрина и беше разпознал истинската заплаха за народа си.

Колко късно видя Амблър онова, което беше пред очите му!

Но сега със замайваща яснота осъзна какво ще произтече от грешката му. Изстрелите щяха да дойдат точно от мястото, където стоеше Амблър. Полицията щеше да се нахвърли върху него, противниците едва ли бяха изпитали трудности с уреждането на тази част от плана. Косвените улики щяха да загатнат, че е американец, но това щеше да е недоказуемо. Нищо нямаше да го свързва с неговата самоличност.

Защото самоличността му беше изтрита.

Подозрения без доказателства бяха една от най-експлозивните смеси. В Пекин избухнаха бунтове, когато Съединените щати неволно бомбардираха китайското посолство в Белград, както Ащън Палмър отбеляза. Загубата на любимия Лю Ан от ръката на предполагаем американски агент щеше да предизвика лумването на незабавен пожар. А Съединените щати не можеха да се извинят, нито пък можеха да потвърдят онова, което останалият свят щеше да заподозре: защото Харисън Амблър не съществуваше.

Въстания ще залеят народната република; Народната армия за освобождение ще бъде принудена да се намеси. Но спящият великан нямаше да се върне към дрямката си, не и преди да излее разрушителния си гняв над заспалия свят.

Мислите изпълваха съзнанието му като сгъстяващи се сенки, но през цялото време двамата с Лоръл поддържаха зрителен контакт. Аз знам, че ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш… детското стихче също се завъртя в ума му.

Времето забави ход.

Но охраната на конференцията сигурно вече беше алармирана да го търси; враговете му бяха повече от способни на това.

Беше сбъркал за толкова много неща, но за някои беше прав. Лю Ан щеше да умре; огън щеше да помете нацията; НАО щеше да се намеси, потушавайки размириците и налагайки игото на стария маоистки режим. Но поредицата от събития нямаше да свърши дотам — фанатизмът беше заслепил конспираторите за истинските последствия от техните машинации. С ескалирането на безчинствата светът щеше да бъде въвлечен във война. Събития от този тип никога не оставаха ограничени. Кукловодите така и не го бяха осъзнали. Те си играеха с огъня и накрая също щяха да бъдат погълнати от него.

Амблър изпитваше болка и ярост, и съжаление, преплетени като нишките на стоманен кабел.

Всичко това — започнало с „бягството му“ и последвалите събития — беше резултат от пъклен кроеж. Техният кроеж. Като дете, намерило карта на съкровище, той следваше очертания курс. Курс, който го отведе до Давос и до смъртта.

За миг шокът го направи напълно безчувствен, сякаш беше кукла от дърво и парцали. И защо не?

Той не беше нищо повече от марионетка.

Монитор в малката зала показваше речта на китайския лидер с превод на английски. Нито Палмър, нито Уитфийдд проявяваха особен интерес. Сякаш репетирали събитието до детайли в главите си, сега намираха реализацията му за нещо второстепенно.

Кейстън затвори телефона си.

— Извинете ме. Трябва да изляза за секунда. — Той се изправи разтреперан и тръгна към вратата. Тя беше заключена отвътре. Невъзможно!

— Съжалявам — каза Елън Уитфийлд. — Като се има предвид деликатността на разговора ни, просто си помислих, че ще е най-добре да не ни безпокоят. Вие се притеснявахте за предпазни мерки. Както вече ви обясних, те са много по-крайни, отколкото сигурно осъзнавате.

— Разбирам — Кейстън почувства как отмалява. По устните й се плъзна лека усмивка.

— Господин Кейстън, вие се притеснявате твърде много. Онова, което сме уредили, е съвършен удар в стратегическо отношение. Лю Ан е убит. Неизбежно, американското правителство е заподозряно. Но все пак е осигурено достоверно опровержение.

— Защото в крайна сметка убиецът не съществува. — Изражението на Палмър оставаше самодоволно.

— Говорите за… Таркин. — Кейстън ги наблюдаваше внимателно, докато произнасяше името. — Говорите за… Харисън Амблър.

— Харисън кой? — гладко попита Уитфийлд. Счетоводителят гледаше право напред.

— Вие сте го програмирали.

— Някой трябваше да го стори. — В тъмносините очи на Уитфийлд нямаше и следа от самосъмнение. — Но да отдадем на човека дължимото. Той свърши невероятна работа. Очертахме му труден път. Малко хора биха се справили. Но все пак сметнахме за разумно да му обърнем внимание на санкцията, издадена от „Консулски операции“. Помолих един от нашите приближени да натовари Таркин с елиминирането на някой си Харисън Амблър. Почти съжалявам, че не присъствах на разговора. Но това са подробности.

— И как натопихте Амблър? — попита Кейстън с неутрален глас.

— Това е красивата част — мъдро отбеляза Ащън Палмър. — Така да се каже. „Und es neigen die Weisen / Oft am Ende zu Schönem sich“, както някога написа Хьолдерлин. „И накрая мъдростта често отстъпва пред красотата.“

Кейстън наклони глава.

— Виждал съм разплащателните ведомости — блъфира той. — Но те не ми казват как сте я открили. Лоръл Холанд.

Лицето на Уитфийлд оставаше слънчево.

— Да, под това име я познава Таркин. И тя наистина изигра ролята си до съвършенство. Тя е истинско чудо, тази Лорна Сандерсън. Предполагам, бихте казали, че е било просто въпрос на напасване на един необичаен талант с друга подобна дарба. Както вероятно знаете, няма и един човек на десет хиляди, който да заблуди Харисън Амблър.

Очите на Кейстън се присвиха.

— Но Лорна Сандерсън е една на милион.

— Правилно. Актриса с огромен талант. Спечелила най-големите театрални награди в колежа. Звездата протеже на последовател на Станиславски, който заявява, че не е срещал подобен вроден талант.

— Станиславски?

— Легендарен преподавател по актьорско майсторство. Разработва свой метод. Актьорите се обучават да изпитват наистина емоциите, които изиграват на сцената. По този начин, в известен смисъл, в действителност не играят. Добро умение, ако човек успее да го усъвършенства. А тя го прави. Изключително добре обучена, изключително многообещаваща. Веднага след завършването на „Джулиард“ изиграва водещата роля в бродуейската продукция „Хеда Габлер“ и получава хвалебствия за изпълнението си. Истината е, че ако беше хванала правилния път, спокойно можеше да бъде следващата Мерил Стрийп.

— А какво се е случило? — И какво се случваше отвъд вратата? Кейстън седеше достатъчно близо до нея, за да засече вибрациите на някакво… ами, трополене.

— За нейно съжаление тя имаше проблем. Лорна беше наркоманка. Спийд, после хероин. След това започна да пласира, най-вече за да е сигурна, че разполага с неизчерпаем запас за собствена употреба. Когато я арестуваха, животът й всъщност беше приключил. Разбира се, в Ню Йорк съществуват онези Рокфелерови закони за наркотиците. Продай две унции хероин и това се счита за престъпление от първа степен с присъда от петнадесет години до живот. И петнадесет години е минимумът. И тук се намесихме ние. Защото подобен талант не се среща всеки ден. Чрез свръзката ни от Отряда за политическа стабилизация накарахме федералния прокурор да сключи сделка с офиса на областния прокурор. След това я притежавахме. Тя беше наш много специален проект и се доказа като много възприемчив ученик. Наистина улови намеренията ни.

— И така всичко се е развило според плана ви — тежко каза Кейстън, докато очите му се стрелкаха между двамата. Две вбесяващо самодоволни физиономии, една споделена визия. Лудост! А онова, което най-много го плашеше, беше колко спокойни изглеждаха те.

Изведнъж вратата бе избита с гръм и трясък. Едър мъж с широк гръден кош изпълни празната рамка; зад гърба му незабавно се струпаха други.

Кейстън се обърна и погледна мъжа.

— Никога ли не чукаш?

— Добър вечер, Клей. — Положил ръце на кръста си, младши заместник-директорът изгледа Уитфийлд и Палмър без никаква изненада. — Чудиш се как се досетих какво си намислил? — попита той счетоводителя.

— Онова, което наистина се чудя, Кал — безрадостно каза Кейстън, — е на коя страна си.

Норис мрачно кимна.

— Предполагам, че съвсем скоро ще разбереш.

Времето и пространството — тук и сега — се трансформираха напълно за Амблър. Въздухът сякаш се просмука от Конгресната зала и вътре стана студено като в открития космос. Времето се процеждаше на бавни, туптящи секунди, поддържащи ритъм със собственото му тътнещо сърце.

Харисън Амблър. Колко усилия беше положил, за да си върне името — име, което скоро щеше да се превърне в нищо повече от нарицателно за позор. Чувстваше се съсипан и самоотвратен, но нямаше да отстъпи лесно.

Тя сигурно забеляза тази негова решимост, защото докато зрителният контакт помежду им оставаше, той засече — видя или усети — съвсем слабо движение, някакво незначително мускулно съкращение, предшестващо натискането на спусъка, или просто го знаеше, без да вижда и без да усеща, защото в тази частица от секундата той беше тя и тя беше той, двамата споделяха миг на прозрачност, който беше миг на слята идентичност, връзка, която вече не беше любов, а омраза, и…

Амблър се хвърли върху нея, преди да е осъзнал, че го прави, хвърли се върху нея в самата секунда, в която тя натисна спусъка.

Силният гърмеж на оръжието го върна в реалността. Експлозията високо горе една микросекунда по-късно — пукащ звук, стъкло, разбиващо се на дребни, блещукащи парчета, слабо, но осезаемо помръкване в осветлението — му подсказа, че куршумът се е отплеснал, улучвайки една от големите лампи на тавана. Докато осъзнаваше тази мисъл, той почувства разкъсваща болка в корема, почувства болката дори преди да зърне светкавичното движение на ръката й, лъскавото острие, което държеше. Част от съзнанието му се учуди — нямаше никаква логика. Трябваше му нова мимолетна секунда, преди да осъзнае, че тя го пробожда за втори път, че продължава да го пробожда — да, режеше и мушкаше, отново и отново, пронизваше го със спазматично безумие.

От него рукна кръв като вино от пробит мях, но това нямаше значение, защото той трябваше да я спре или щеше да изгуби всичко — името си, душата си, съществото си. С цялата си оставаща сила той се хвърли върху нея, независимо че дългото острие прониза за пореден път вътрешностите му. Ръцете му се извиха като закривени куки, които обездвижиха крайниците й и приковаха тялото й към пода. Писъците и виковете около него звучаха сякаш от мили разстояние. Той не съзнаваше нищо друго, освен нея, жената, която беше обичал — убиецът, когото никога не беше опознал, — мятаща се и бореща се под него в гротескна пародия на любовен акт, продиктуван от обратното чувство. Лицето й, на инчове от неговото, изразяваше единствено беса и чистата злокобна решителност на хищник от джунглата. Загубата на кръв започна да замъглява съзнанието му, силите го напускаха и той се отпусна върху нея под тежестта на собственото си тяло, като с това предотврати бягството й.

Далечен глас, изплувал над съскащия бял шум като от лоша радиостанция, осеян със слънчеви зайчета от друг континент. Спомнете си мъжа от древни времена, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което момеело да промуши всичко, и щит, който нищо не можело да промуши.

Копието. Щитът.

Мъж, който виждаше през всеки. Жена, през която никой не можеше да види.

Копието. Щитът.

Частици от изминалото време пробягваха през съзнанието му като диапозитиви през развален прожектор. Тихо промърморените окуражителни думи на остров Париш — именно тя беше посяла идеята за бягство в главата му, дори и точната дата — осъзнаваше сега той. Именно Лоръл беше онази, която във всяка кризисна ситуация го бе изваждала от равновесие, но го бе поддържала на правилния път. Таркин, човешкият детектор, беше срещнал равностоен съперник и това беше Лоръл. През цялото време.

Проумяването на истината го прониза и го хипнотизира, отвори в гърдите му рана, по-болезнена от онези, които Лоръл му беше нанесла с острия си нож.

Той затвори очи за миг и сетне отново ги отвори, а това му се стори по-непосилно от всяко друго физическо усилие, което някога беше правил.

Впи поглед в очите й, търсейки жената, която мислеше, че познава. Преди да изгуби съзнание, видя само мрак и поражение, и озъбен антагонизъм, а после, в същия мрак — в бледо, трептящо изображение — той видя себе си.