Предварително изслушване

1

До леглото на лейтенант Ейбрахам Глицки телефонът иззвъня с приглушена настойчивост.

Като вдовец, Глицки живееше в по-горната къща близнак с по-малкия си син Орел и домашната прислужница бавачка Рита. По време на болестта на жена си той бе намалил звука на телефона, така че да не буди никого в къщата, когато, както често се случваше, звънеше посред нощ.

Сега откри в мрака източника на звука, вдигна слушалката и прошепна дрезгаво:

— Глицки. Какво има?

В съзнанието му бавно изплува мисълта, че не беше необходимо да пита. Той бе шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско. Щом получаваше обаждания по никое време, те едва ли бяха от търговци, които искат да разберат дали е доволен от техните доставки по домовете. Беше почти два през нощта в понеделник, първия ден на февруари и градът беше породил само две убийства от началото на годината — един ленив месец. Въпреки това Глицки съвсем не си бе губил времето да се чуди дали работата му няма да се разсъхне.

Обаждането не идваше от полицейския диспечер, а от един от инспекторите, Ридли Бенкс, който му звънеше от клетъчния си телефон директно от мястото на престъплението. Да търсят лейтенанта направо от улицата съвсем не бе стандартна процедура — така че убийството сигурно имаше някакъв необичаен елемент. Въпреки че Ридли говореше стегнато и с малки отклонения, дори в полусънното си състояние Глицки усети спешността.

Патрулна кола в търговската част на града бе забелязала подозрително движение по Мейдън Лейн, пешеходна улица точно до Юниън Скуеър. Когато полицаите включили прожекторите, осветили мъж, наведен над нещо, което изглеждало, а и в последствие се оказало, човешко тяло.

Заподозреният побягнал, а полицаите го последвали. Очевидно пиян, мъжът залитнал към един пожарен кран, строполил се и бил заловен. Спокоен и закопчан на задната седалка на патрулката, в момента изчаквал евентуалната си разходка до затвора.

— Изглежда мъжът е един от нашите вечно проблемни съграждани — каза сухо Ридли. — Джон Доу, както ги наричаме.

— Без документи, разбира се. — Глицки беше почти буден. Електронният часовник до леглото му показваше 1:45.

— Не и собствени. Но намерихме портфейла в него.

— Жертвата е имала портфейл? — До този момент Глицки си представяше, че убийството вероятно е още един инцидент от продължаващата война на бездомниците в Сан Франциско. Побоите и дори убийствата бяха станали начина, по който все по-ожесточените скитници си оспорваха правото над най-тлъстия пай от града — търговският център. Със сигурност разположението на Юниън Скуеър отговаряше на този профил.

Но настоящата жертва имаше портфейл, който си струваше открадването, а това намаляваше вероятността да става дума за мизерстващ бездомник.

— Да, взет от чантичката й.

— Била е жена?

— Да. — Мълчание — Ние я познаваме. Илейн Уейджър.

— Какво за нея?

— Тя е жертвата.

Глицки усети как главата му олеква. Без да осъзнава какво прави, сложи свободната си ръка на сърцето и я притисна към гърдите.

Гласът от телефонната слушалка може и да бе продължил още известно време, но той не го чу.

— Ейб? Там ли си?

— Да. Какво?

— Тъкмо казах, че може би ще искаш да дойдеш. Сигурно ще е фрашкано с медийни чакали по зазоряване или при първото изтичане на информация — което се случи по-напред.

— Там съм — обеща Глицки. — Дай ми петнайсет минути.

Но след прекъсване на връзката, той не помръдна. Едната му ръка безцелно се забиваше в плътта над сърцето. Другата стискаше телефонната слушалка. Просто лежеше, вперил невиждащ поглед в тъмнината около себе си.

Когато телефонът започна силно да писука в ръката му, за да му напомни, че все още не е окачил слушалката, Ейб се съвзе. Рязко тресна телефона, отхвърли завивките на една страна и се изправи със скок.

След това отново замръзна.

Илейн Уейджър.

— Господи, моля те, не! — Не знаеше, че го е казал на глас, но чу собствените си думи да разпръскват тишина та.

Илейн Уейджър бе единствената дъщеря на Лорета Уейджър, харизматичната афроамериканска сенаторка от Калифорния, която бе починала преди няколко години. Илейн — тазвечершната жертва — от две години работеше като помощник областен прокурор в Съдебната палата.

Предполагаше се, че никой не знае, но тя беше също и дъщеря на Глицки.

Вече в колата си, успя някак да се облече. Шофираше по тъмните и почти безлюдни улици.

Никой не знаеше. Доколкото на Глицки му бе известно, дори и самата Илейн. Тя вярваше, че биологичният й баща е доста по-възрастния съпруг на майка й, Дейн Уейджър — бял, богат, непочтен и с връзки. На практика, когато Лорета откри че е бременна от Глицки, тя запази истината за себе си и го притисна да се оженят. Глицки не разбра внезапната й привързаност и когато й каза, че има нужда от време за размисъл — все пак, беше още в колежа, без работа и пари, — Лорета безцеремонно го изостави и, без да й мигне окото, се пренасочи към Уейджър, другият мъж, който я ухажваше.

Около трийсет години сенаторката пазеше тайната около раждането на дъщеря си, и то най-вече от истинския баща на момичето. Докато най-после не дойде време да реши, че трябва да използва факта като разменна монета, за да убеди Глицки, че понякога един сенатор може да извърши безнаказано убийство.

Номерът й не мина. Вярно, че някога Ейб и Лорета бяха имали любовна връзка, но сега той беше ченге до мозъка на костите си, а преди три години тя бе убила човек под неговата юрисдикция. Новината, че тяхната минала връзка е създала дете, едва ли щеше да промени онова, което той беше длъжен Да направи.

А то бе да я даде на правосъдието.

Така че, когато Глицки я уведоми, че смята да я предаде, Лорета реши, че няма да изтърпи ареста, шумното съдебно дело и загубата на репутацията си. Все пак, по онова време тя беше една от най-популярните и уважавани афроамериканки в страната. Избра свой собствен изход — „нещастен случай“ с пистолет в дома й.

След това Глицки така и не се накани да разкрие тайната пред дъщеря си. „За какво й е този допълнителен товар? — питаше се той. — Каква полза ще има от истината?“

А сега внезапно — и завинаги — бе станало прекалено късно.

Разбира се, той беше следил живота й и пътя, който бе следвала кариерата й след напускането на офиса на областния прокурор. Използвайки политическите връзки на майка си, тя започна частна практика при „Ренд и Джекмън“, една от най-влиятелните юридически фирми в града.

От клюките Глицки бе научил, че тя се е сгодила за някакъв лекар от Тайбърън. Наскоро беше включена и в списъка за избор на съдии. Също така, тя водеше упражнения по разискване на хипотетични казуси в юридическия колеж „Хейстингс“ и даряваше хонорара си на фонда за стипендии.

Справяше се добре. Животът й напредваше по свой собствен път, без намесата на Глицки. Можеше да се гордее от разстояние и тайно да се наслаждава на успехите й.

Илейн не се нуждаеше от бащината му подкрепа.

Сега вече не се нуждаеше от абсолютно нищо.

Глицки чувстваше дълбока болка. С ръце в джобовете премина пеш почти цялата дължина на Мейдън Лейн — някъде около стотина метра от мястото, където беше паркирал колата си на ъгъла на Стоктън и Юниън Скуеър. Тялото лежеше на другия край, на около шест метра западно от Грант Авеню. Вече се бе събрала малка групичка зяпачи и специалисти и Глицки се възползва от пресечката, за да се измъкне.

Той видя две черно-бели патрулки, за които предположи, че са на общината, както и фургона на следователя, паркирани напряко на тротоара и на самата алея. Чу как стъпките му отекват — сградите отстрани бяха съвсем близо до алеята. На половината път внезапно спря, пое си дъх и издиша. С изненада забеляза, че от устата му излиза пара — не предполагаше, че е толкова студено, физически не усещаше нищо.

За момент зарея поглед над постройките, които се издигаха отвсякъде, и забеляза обсипаното със звезди небе. Тук, сред сградите, бе пълен мрак. Филигранните улични лампи — четири, по две от всяка страна — едва мъждукаха. Улицата имаше онзи стъклен, влажен вид, който фотографите толкова харесваха, въпреки че самият асфалт беше сух.

Една фигура се отдели от групата и тръгна към него. Беше Ридли Бенкс. Когато се приближи на около пет метра, инспекторът спря — може би уловил излъчваните от лейтенанта вибрации „стой настрана“ — и изчака, докато шефът му се изравни с него. Глицки бе винаги делови и сега това му послужи идеално.

— Какво имаме? — попита лаконично.

— Всичко е възможно най-ясно, Ейб. Имаме тяло, стрелец, оръжие и мотив.

— И какъв е мотивът?

Те все още стояха настрани от кръга, който се бе образувал около тялото.

Бенкс понижи глас:

— Грабеж. Взел е портфейла, часовника, златна верижка…

Глицки отново тръгна напред. Беше пристигнал от дома си за малко повече време, отколкото бе отнело на техническия персонал, и сега, точно когато достигна до основния кръг около тялото, един от прожекторите на колите им плисна светлина върху уличката. Глицки инстинктивно вдигна ръка срещу светлината, забърза напред и коленичи до падналото тяло.

То лежеше на дясната си страна, изтегнато по продължение на настилката в поза за сън. Глицки бе впечатлен от факта, че неизвестният убиец я бе положил внимателно на земята. На пръв поглед не видя никаква кръв. По лицето нямаше рани, а очите бяха затворени.

Глицки бе започнал да обича това лице. През изминалата година откри нейна снимка в „Кроникъл“, изряза я и я залепи на дъното на чекмеджето за дреболии в офиса си. На два-три пъти беше заключвал вратата, за да извади снимката и да я погледа.

В лицето й виждаше майка й. Виждаше себе си.

През последните месеци си казваше, че е напълно възможно, ако научат един за друг, това да не бъде излишен товар, а извор на нещо друго — например на връзка помежду им. Не беше сигурен — нямаше опит в тези неща. Но чувството нарастваше и почти бе взел решение да й каже и да види какво ще излезе от това.

Тялото беше облечено в елегантно палто, все още закопчано догоре. Синьо или черно на цвят, то изглеждаше скъпо с обшитата си с кожа яка и подплата от червен сатен. Една от черните й лачени обувки се бе изхлузила от левия крак и някак патетично лежеше на една страна в канавката. Носеше черен чорапогащник — и отново не изглеждаше усукан или скъсан при падането. Под палтото Глицки видя няколко сантиметра от нещо като синя или черна пола с тънки бели райета.

Липсата на кръв го тормозеше. Глицки се изправи и мина откъм гърба й, като изследваше настилката. Ридли беше на крачка след него и изпревари въпроса му. Той подаде на лейтенанта затворен с цип плик, който съдържаше невъзможно миниатюрен пистолет.

— Един изстрел в основата на главата, близък контакт, директно в мозъка. Няма изходна рана.

Глицки отвори плика, погледна вътре, пъхна носа си и подуши кордита. Разпозна оръжието като револвер с пет патрона на въоръжение в американската армия, може би най-малкият пистолет, който се произвежда и продава в Щатите. Много често го носеха открито, втъкнат отпред в колана, тъй като бе прекалено малък, за да го възприемат като истинско оръжие. Тежеше не повече от триста грама и леко прилягаше в дланта на ръката му. Ридли продължаваше с описанията и теориите си, а Глицки изпитваше болезнено желание да му каже да млъкне.

Но лейтенантът нямаше намерение да издава нищо, а и не вярваше, че може да промълви и дума. Вместо това остави всичко на езика на жестовете. Затвори ципа на плика с пистолета, без коментар го подаде на Бенкс и продължи с ръце в джобовете. Посланието беше ясно — Глицки се концентрираше, мислеше, запомняше сцената. Да го безпокоиш означава да си търсиш белята.

Ридли отново се зае с тялото. След минута вече раздаваше наставления на техническия персонал.

Двайсет минути по-късно тялото бе обградено с високи прожектори и алеята придоби неестествен блясък. Криминалистите бяха поставили кордон от жълти ленти. Униформените полицаи и черно-белите патрулни коли се опитваха да предотвратят достъпа на външни лица до Мейдън Лейн, макар че, поради ранния час, усилията им не бяха особено наложителни. Въпреки това около половин дузина полицейски радиостанции припукваха наоколо. Първите новинари бяха пристигнали — един фургон с екип от някаква местна телевизия — и преговорите за достъп до местопрестъплението между наперения и агресивен репортер и старшият полицай изкушаваха Глицки да извади пистолета си и да гръмне някого.

Вместо това той придружи Ридли Бенкс до патрулката и ченгетата, които бяха открили тялото и задържали заподозрения. Двамата униформени излязоха едновременно от страничните врати на колата и се представиха като Медрано и Петри.

— Това ли е стрелецът? — попита Глицки, като сочеше към задната седалка, където заподозреният седеше облегнат на страничната врата, сгънат на две. — Мисля да поговоря с него.

Двамата полицаи си размениха погледи и свиха рамене. По-възрастният, Медрано, отговори:

— Можете да опитате, сър. Но той не е помръднал от час.

— Пиян ли е?

— Най-малкото, и то сериозно. — Другият униформен, Петри, се почуди за момент, след това продължи: — Изглежда също, че е взел нещо. Има белези по ръцете. Вероятно ще му трябва време за детоксикация.

Глицки мълчаливо изслуша тези не особено изненадващи новини. После кимна, мина от другата страна на патрулката, където се бе облегнал заподозреният, и рязко отвори вратата. С ръце зад гърба, мъжът падна настрани върху настилката. Краката му останаха в колата, докато главата му се удари в асфалта с тъп и кух звук. Той изстена и се завъртя по гръб.

— Изглежда се съвзема — констатира Глицки.

Ридли Бенкс се втурна пред колата, заобиколи я и застана между лейтенанта и прожекторите в началото на алеята. В последно време се изсипваха толкова обвинения за полицейско насилие, че медиите се възползваха от всяка възможност. А сега шефът му им я предоставяше. Ридли предупредително завъртя глава и прошепна:

— Камерите, Ейб. Внимавай.

Ейб бе самата невинност:

— Какво има? Горкото момче падна. — Заподозреният лежеше неподвижно в краката му. След първото завъртане не беше помръднал. Лейтенантът погледна над покрива на патрулката към Медрано и Петри: — Закарайте този боклук в полицията, докато се събуди.

Петри отново се обърна към партньора си. Нито един от тях не себе сблъсквал с Глицки преди и лейтенантът ги впечатли — той явно не беше един от модерните милозливи служители на реда и обществото. По-младият полицай прочисти гърлото си и лейтенантът изръмжа:

— Какво?

Петри преглътна и най-после проговори:

— В участъка ли, сър?

— Защо, какво има?

Медрано пое инициативата:

— Това момче май се нуждае от медицински преглед, лейтенант. Мисля, че първо трябва да го заведем при съдебните лекари.

Глицки знаеше, че това означава заподозреният да изкрънка оставане в болница, където има специални стаи за затворници, които се нуждаят от медицински грижи. Перспективата не го привличаше особено:

— Това пък защо?

Медрано сви рамене. Не че имаше някакво лично притеснение, но предложението на лейтенанта беше в разрез с протокола. А ченгето искаше да си върже гащите:

— За да го изчистят, преди да го заведем където и да било, да започне детоксикация, докато не е изпаднал в наркотичен глад.

Глицки имаше стар белег, който преминаваше през устата му и при сегашното му яростно изражение белегът запламтя като отворена рана под орловия нос над издадената брадичка. Майка му беше афроамериканка, а баща му евреин, затова и лицето му беше тъмно, мрачно и някак зловещо.

— Откъде знаем, че има нужда от медицински грижи?

Медрано се осмели да погледне към свития до задната врата мъж. Беше почти в безсъзнание, мръсен, все още кървящ там, където главата му се бе ударила в настилката.

— Не знаем, сър. Но съдебните лекари са тук. За всеки случай…

Глицки прекъсна ченгето:

— Просто е пиян. Искам го в участъка. Закарайте го там. Край на споровете.

Петри и Медрано се спогледаха и замълчаха. Бяха прекалено изплашени, за да направят друго, освен да кимнат, да вкарат мъжа в колата и да подкарат към Съдебната палата.

Ридли Бенкс си прехапа езика. Глицки ясно беше казал, че настоява да остави заподозрения да премине през наркотичен глад, преди да признае, че има някакъв проблем. Това ще осигури на мъжа преживяване поне на част от онова, което се смята за най-кошмарния ад под небето и заповедта се стори на Бенкс безмилостно жестока. Нещо повече — това съвсем не беше правилно. Нито пък случката с отварянето на вратата преди малко. Сержантът знаеше, че ако заподозреният е в хероинов глад, съдебните лекари и хората от градските служби щяха да го установят за нула време. Така щеше да избегне агонията на абстиненцията. Можеха да получат по-добри признания от един стабилизиран заподозрян в болницата на Сан Франциско, отколкото от болен потящ се наркоман в наркотичен глад в Съдебната палата. Ако беше просто пиян, до обед щеше да е в килията си. Във всеки случай щяха да имат безпроблемен разпит в един разумен период от време. Заповедите на Глицки не водеха до нищо добро.

Докато гледаше как патрулката се отдалечава на заден ход по Мейдън Лейн, Ридли се чудеше какво друго може да се е случило. Двамата с Ейб познаваха Илейн Уейджър, бяха работили с нея като многообещаваща млада звезда в офиса на щатския прокурор. Самият Ридли усети, че стомахът му се свива много повече от обикновено при установяването на самоличността на жената. Жертвата беше една от тях, не само част от правораздавателната система, но и от афроамериканската общност. Въпреки че се занимаваше с убийства, от това го заболя.

Но реакцията на Ейб беше доста отвъд болката. Ридли бе опознал повечето настроения на лейтенанта, които обичайно преминаваха през цялата гама от цупене до навъсеност, но никога не го бе виждал като тази вечер — в спокойна и безпричинна тиха ярост Глицки пренебрегваше собствените си свещени правила за затворниците и законността.

Докато се връщаше към мястото в началото на алеята, където сред кръг от хора лежеше тялото, Ридли реши да рискува с въпрос:

— Добре ли си, Ейб?

Лейтенантът се закова. Под пронизващите очи ноздрите на лейтенанта се разшириха — Ридли веднага си представи изплашен кон. Ейб бавно издиша, след това вдиша и погледна надолу към тялото:

— Да, разбира се — каза той. — И защо не? — Пауза. — Само една шибана кучка.

Ейб бе издал нареждане за избягване на вулгарността. Той дори беше чел конско на инспекторите, с цел ограничаване на обичайните нецензурни изрази. Известно беше, че зад гърба му сержантите му се подиграваха. Така че Ридли се изненада и това вероятно бе изписано на лицето му. Очите на лейтенанта — се присвиха:

— Проблем ли имаш, Ридли?

— Не, сър — отвърна той. Каквото и да беше, явно беше сериозно. — Няма никакъв проблем.

2

През същия ден, понеделник, първи февруари, малко след пет следобед, Дизмъс Харди се обади на свой колега адвокат от Сан Франциско. С вдигнати на бюрото крака изслуша сигнала и, след съобщението на телефонния секретар, чу пиукането:

— Господин Логан — започна той, — отново е Дизмъс Харди. Ако пазите записите, това е четвъртото ми съобщение. Ще съм благодарен, ако ми отговорите. Номерът е същият, който оставих предишните пъти.

След като затвори, Харди се поколеба около трийсет секунди, после се изправи и излезе от офиса си на последния етаж на „Фримън Билдинг“ на Сатър Стрийт в центъра на Сан Франциско. Това беше единственото помещение на последния етаж и той реши да слезе по стълбите до фоайето на долния.

Харди наследи офиса си направо от Дейвид Фримън и беше единственият адвокат в сградата, който не е работил за фирмата на Фримън.

Старият адвокат наближаваше седемдесетте. Бе нисък, почти дебел, винаги небрежно облечен; беше страхотен почитател на жените и имаше няколко любовници, като се вземе предвид, че притежаваше невероятна и почти митична грозота — рошава коса, буйни бели вежди с твърди косми, нос като чушка, набразден с червени вени от алкохола, увиснали бузи и нацупени устни. Но имаше и титаничен, едва ли не даден от Бога чар. Освен това бе неоспоримо, че Фримън бе брилянтен юрист, който живее за работата си. След смъртта на Мел Бели, той беше станал най-известният адвокат в града.

Рецепцията заемаше средата на фоайето. На телефона седеше Филис, привлекателна застаряваща вещица, с която Харди водеше неспирна борба за достъп до кабинета на Фримън. В този момент Филис се опитваше да поддържа няколко разговора едновременно. Харди се промъкна край нея. Дори кимна учтиво, като се опитваше да направи още няколко стъпки към дългия коридор, в който се намираха кутийките на съдружниците във фирмата. Всичко това бе изпипана хитрина — смяташе да обезпокои Фримън, без да се налага да дава обяснения на Пазителя на Неговите двери. Дори за момент, наклонен силно наляво и почти притиснат до вратата на великия мъж, Дизмъс си помисли, че би могъл да мине незабелязано.

Но не му било писано.

— Той е зает, господин Харди. Не трябва да бъде безпокоен.

Харди спря. Филис бе обърната на другата страна. Как би могла да го види? Още едно доказателство, че има връзка с дявола. Тя би могла да завърти главата си на 180 градуса като някоя циркова акробатка.

Сега го фиксираше с най-любимото си изражение, непреклонно и неумолимо. Той й отвърна с обезоръжаващата си печеливша ирландска усмивка, изкопирана от Де Ниро:

— На мен ли говорите?

Телефоните бяха забравени. Тялото й се завъртя, повдигна се и се отмести от стола само с едно плавно движение. Тя не се отправи към Харди, а директно към вратата на Фримън. Изглеждаше готова да препречи входа с тялото си, ако има нужда да защити неговата неприкосновеност.

— Опитва се да напише едно искане за съдебно решение. Нещата са много специфични.

Харди не промени гримасата си и наклони глава към залата, където съдружниците се трепеха от работа:

— Това е номер, за да не го безпокоят хлапетата. Но ще бъде доволен от компанията на зрял възрастен човек. Само гледайте! — Промъквайки се като змия, Харди премина край рецепционистката и бързо потропа два пъти на вратата.

— Отворено е! — изрева Фримън отвътре. — Влез.

Харди отстъпи назад и разпери ръце в знак, който изразяваше „Видя ли? Какво ти казах!“

— Ако беше казал „Махай се!“, щях да си тръгна. Честно. — Той завъртя топката на бравата и натисна вратата. — Извинете — усмихна се учтиво, докато минаваше край рецепционистката и затвори вратата зад себе си.

С химикалка в ръка и мъждукаща пура между устните си, Фримън преглеждаше жълтия си адвокатски бележник. Във въздуха висеше плътна сивкава мъгла. Харди разпозна бутилката вино до телефона като Каберне „Силвър Оук“ — най-малко петдесет гущера парчето, ако можеш да го намериш. Възрастният мъж се изправи, остави химикалката и изпи последните глътки от чашата си, като мляскаше с явно удоволствие.

— Господ пие такива неща — отбеляза той.

— Как би могъл да си го позволи? — Харди прекоси стаята, стигна до прозореца и го отвори. Самият той се наслаждаваше от време на време на някоя пура, но димът в тази стая беше почти задушаващ. — И като започнахме с въпроса „как“, как успяваш да дишаш тук?

Фримън махна с ръка.

— Ако си решил да пилееш високоплатеното ми време, за да критикуваш начина ми на живот, можеш да използваш същата врата, от която влезе. Ако не, можеш да си вземеш чаша. Непременно трябва да опиташ това.

Следобедният бриз изсмукваше дима от стаята, поемаше го и го отнасяше надолу по Сатър. Застанал до прозореца, Харди се наведе над перваза.

— Веднага щом тук се проветри достатъчно, за да усетя вкуса му. Междувременно имам страхотна идея за добро прекарване.

— И каква е тя?

— Можем веднага да уволним Филис. Ще бъде забавно. Предполагам разбираш, че ако някой поиска да те види, трябва предварително да организира цяла предизборна кампания.

— И точно затова й плащам. — Фримън вече си наливаше нова чаша. — Забелязвам, че си се промъкнал край нея. Това поддържа остротата на ума ти. — Шумно сръбване, още един знак на възхищение. — Е? Какво друго? Не си дошъл при мен, за да говорим за Филис.

— Не. Дойдох да говорим за Даш Логан.

Старецът сериозно се смръщи.

— И какво за него?

— Не мога да го открия по обичайните канали — да кажем телефона. Мислех, че ти ще имаш някаква идея.

— За какво ти трябва?

— Един от неговите клиенти съди мой клиент. Има и някои криминални обвинения. Мислех, че мога да понатрупам впечатления, да видя накъде ще поеме.

Фримън се облегна назад и въздъхна дълбоко.

— Ако искаш съвета ми, забрави за тази идея. Просто ще те излъже. На твое място бих си записал обвиненията и бих се подготвил за сериозна битка.

Все още до прозореца, Харди скръсти ръце.

— Значи не би казал, че притежава разбран и приветлив характер?

— Чети между редовете и става още по-лошо — Фримън тръсна с отвращение глава. — Този човек е ужасен, Диз. Лично и професионално. Ако колегията имаше някаква смелост, още преди години щеше да му е отнела правото да практикува.

— За какво?

— Ти си избери. Професионална небрежност, подкупи, кражби от фондовете на клиентите, изнудване, лъжесвидетелстване, злоупотреба с наркотици и алкохол. Не мога да повярвам, че не си чувал за него.

Харди сви рамене.

— Разбира се, че съм чувал разни истории. Но хората и за теб разправят това-онова.

— Това са легенди — поправи го Фримън. — Логан. Е, знаеш ли всички адвокатски шеги?

— Повечето.

— Те са създадени за Даш Логан. Особено онази за разликата между морската котка и адвоката. Едното е смукач на помия, който живее на дъното, а другото е риба. Ето ти и джокер — Логан не е риба.

— Ти не го харесваш.

Фримън се изсмя, но не се забавляваше.

— Наистина вярвам, че у много хора има по нещо добро, Диз, почти във всички. — Той се облегна напред, завъртя чашата си и отпи глътка. — Разговорът за него почти ми вкисва виното, а това означава нещо.

Харди беше взел чаша от библиотеката и му я подаде. — Остави един професионалист да ти каже доколко се е вкиснало.

Фримън вдигна бутилката и наля.

— Какво помирисваш?

— Тютюн — той вдигна ръка в знак, че се е пошегувал, после отпи малка глътка и очите му светнаха. — Въпреки това трябва да отбележа, че в последвалия вкус има и малко вино. — Прекоси стаята и се настани на кушетката.

— И какво, ако Логан ми се обади?

— Ще ти разкажа една история. — Фримън отблъсна стола си от бюрото, обърна се към Харди и кръстоса крака. Отпи малко от виното. — Преди петнайсет години бях партньор с Логан в случай за убийство с двама защитници. Не забравяй, че това беше преди ерата на говорещото кино. Тогава имахме истински областен прокурор — Крис Лок, — който, от време на време, вкарваше някого в затвора. Също така беше един от малкото случаи в забележителната ми кариера, когато смятах, че клиентът ми — все още си спомням, че се казваше Арон Уошбърн — е почти невинен. Може той да е карал колата, но само това. Беше прекалено млад и зелен, за да се съглася, че е бил едно от основните колелца в удара. Във всеки случай, най-сериозният му недостатък беше лоялността му към стрелеца — клиентът на Логан, истински пропаднал тип на име Латрон Молино.

Както и да е, Лок бе постановил, че трябва да имаме единна позиция по отношение на нашите обвиняеми — или и двамата се споразумяваме, или заедно се явяваме в съда. Смяташе, че моето хлапе ще лежи петнайсет години. Е, аз избрах съда: първо, защото моето момче, Арон, не го беше направило — не бе стреляло, нито бе имало представа, че ще се стигне дотам; а дори и да е имало, не можеха да го докажат. И второ, защото съм си такъв. Не мога да взема парите на клиента си и да се уговоря с обвинението да прекара половината от живота си в затвора.

Не забравяй, че нямах намерение да накисвам клиента на Логан. Моето хлапе казваше, че е било в колата през цялото време и си няма понятие какво се е случило. — Някъде по време на разказа Фримън се бе изправил на крака и отново преживяваше всичко. Разхождаше се от вратата до прозореца на офиса и обратно като мечок в клетка. — Така. Работя си аз върху защитата на моето хлапе и хвърлям по едно око на не особено любимия си колега Логан, защото, както знаеш, така се прави при нас. Но забелязвам, че той не си дава особено зор за общите ни изслушвания, принуждава свидетелите ми да приказват — дори чух слухове, че е изкарал ангелите на някои от тези хора. Съдията започва да се изнервя от непрекъснатите отлагания и неявявания и от наистина ужасната документация.

Но, тъй като старият Даш трябваше да свърши основната работа, аз му предоставях и облагите от това — професионална любезност, както знаеш. Движехме нещата към съда и той трябваше да знае това, което зная и аз, нали?

Тогава, две седмици преди датата за избор на съдебни заседатели, познай какво стана? Не можеш! Ще ти кажа. Логан дойде и ми каза, че е решил да се споразумее за Латрон. Беше си получил парите. Нямаше време за съд. Както би предположил, нещата между нас се пообтегнаха. Напомних му, че не може да се споразумее, след като аз смятам да се явя в съда, което, да ме вземат дяволите, щях ида направя. Така че той ме заплаши — ако доведа нещата до съд, Латрон щеше да натопи Арон. Щеше да каже, че просто се е мотаел по свои дела, когато Арон е пристигнал и го е поканил да се повозят. Той, Латрон, не е знаел, че ще има стрелба. Било е идея на Арон и той стрелял.

Казано накратко, какво можех да направя? Вероятно и двамата щяха да получат доживотни. Така че, ако се споразумеем, щяха да им лепнат само по петнайсет години. А сега искаш ли да разбереш любимата ми част?

— Не беше ли тази?

— Не. Чуй това. В началото исках да осигуря пускане под гаранция на хлапетата. Делото беше изтощително — първото им провинение като пълнолетни. Така или иначе, те нямаше да избягат. Но Даш Логан не се съгласи. Наговори ми цяла камара дивотии как е прекалено рисковано, че ще породим съмнения у съдията, че е добре да запазим благоразположението му за процеса — процес! Хм! Убеди ме с това, че ако направя постъпки за моя клиент, той ще го направи за своя и няма да се получи. Съдията ще откаже и на двамата, така че какъв е смисълът?

— Предавам се — каза Харди. — Какъв беше проблемът?

— Проблемът! — сега Фримън почти пищеше. — Проблемът беше, че Логан искаше да държи Латрон в затвора. И знаеш ли защо? Защото чукаше седемнайсетгодишната приятелка на Латрон, затова.

— Да, разбирам — отбеляза Харди, — поне е имал добра причина. — Но клатеше глава и цъкаше неодобрително с език. — Доста отвратителна история.

Старецът дишаше тежко. Върна се до бюрото си и застана зад чашата, в която имаше няколко глътки вино. След това си наля още малко.

— Той е отвратителен…

Телефонът на бюрото избръмча. Фримън се протегна и го вдигна, послуша малко и го подаде на Харди.

— Филис е. Казва, че една жена отвън във фоайето иска да те види.

— Лъже. Нямам никаква уговорка. Просто се опитва да ме изгони оттук и да ти възвърне благословената самота. Чудя се дали Даш Логан няма нужда от рецепционистка.

Фримън вдигна пръст и послуша още малко.

— Дороти Елиът? Съпругата на Джеф?

Като остави чашата с превъзходното и едва вкусено вино на масичката за кафе. Харди скочи на крака и се стрелна към вратата. Чу зад гърба си как Фримън казва на Филис:

— Веднага ще дойде.

Дороти го поздрави с кимване, учтива усмивка и няколко едва прошепнати думи. Веднага ставаше ясно, че има някакъв ужасен проблем — веселите искри в очите, които бяха нейна запазена марка, сега отсъстваха. Беше също толкова очевидно, че не иска да обсъжда нищо във фоайето. Стълбището не бе широко и Харди я пусна пред себе си.

Докато я следваше, остана впечатлен от изправената й стойка — широките й рамене бяха изтеглени назад, а ръцете се отпускаха свободно отстрани. Стъпка по стъпка, тя изкачваше стълбището така, сякаш носеше огромен товар на раменете си. Хрумна му, че е възможно съпругът й Джеф, един от приятелите му и автор на рубрика в „Кроникъл“, който страдаше от множествена склероза, внезапно да е починал.

На площадката тя спря и Харди застана зад нея, като постави ръка на рамото й. За секунда Дороти се облегна на него. След това той отвори вратата и влязоха в офиса. Докато затваряше, тя най-сетне проговори: — Толкова съжалявам, чете безпокоя затова, Дизмъс. Не знаех… — Дороти вдигна ръце, след това ги отпусна. Устните й трепереха — от мъка? Или от ярост? След миг се съвзе и започна отново: — Не знам…

— Всичко е наред. — Харди й даде възможност да продължи и когато му се стори, че няма да може, попита мило: — Какво не знаеш? За Джеф ли е?

Тя поклати глава.

— Не, Джеф е наред. Джеф е добре.

Харди издърпа един стол и Дороти цяла минута се взира в него, сякаш за първи път вижда подобна мебел. След това седна с израз на облекчение.

— Благодаря ти. — Тя тръсна тревожно глава. — Не зная какво да правя. Тръгнах към офиса на Джеф, но не исках да го прекъсвам, тъй като гони срокове. Затова просто продължих през центъра и се сетих, че работиш тук. Всъщност и преди това си помислих за теб.

— Преди? Кога преди?

— Когато бях в отдел „Убийства“.

Харди отиде до бюрото си и облегна гръб на него. С предразполагаща усмивка тихо попита:

— Дороти, не мисля, че си ми споменавала за отдел „Убийства“. Може би е добре да започнем оттам. Защо беше в Палатата?

— Заради брат ми. Чу ли, че Илейн Уейджър е била убита?

Харди каза, че знае. Новината го бе натъжила. Не че някога е бил особено близък с Илейн, но я бе познавал и смятал за една от добрите.

— Арестували са брат ми за това.

Адвокатът поклати глава.

— Не е възможно, Дороти. Чух, че са хванали някакъв наркоман.

Устните на гостенката му бяха здраво стиснати. Тя кимна.

— Той е на хероин. Брат ми Коул. Коул Бърджис.

„Не е възможно“, помисли си Харди. Абсолютно невъзможно. Дороти Елиът, която седеше срещу него, беше олицетворение на фермерското благосъстояние. Познаваше я от около десет години, още от времето, когато започна да излиза с Джеф. Сега имаха три дъщери и тя все още приличаше на момиче от фермите — тези широки рамене над здравото и силно тяло, сините очи с цвят на метличина, водопадът от лунички, които се спускаха от носа към страните й.

Дороти Елиът беше хубава, вечно усмихната, с добро положение, щастлива. „Няма начин — мислеше си Харди — братът на тази жена да е пропадналото животно, което е застреляло Илейн Уейджър в тила за някакви си бижута и съдържанието на портфейла й.“

Той потърси някакъв подходящ отговор, каза, че съжалява и накрая попита:

— Брат ти познавал ли я е? Дали не са излизали или нещо такова? Заедно ли са работили?

— Не. Нищо подобно. Но полицията каза, че когато са го откарали, не е бил в състояние да говори. Успели са да установят самоличността му едва на сутринта. Когато най-сетне дошъл на себе си, Коул се обадил на майка ми, което, разбира се, не му е било от голяма полза.

— И къде е майка ти?

— Джоди. — Изражението на Дороти съдържаше в себе си наситено неодобрение. — Сега живее в града. В „Хейт“. С Коул.

— С Коул? Значи все пак не е бездомен?

— Е, зависи от определението. Не оставаше прекалено често с мама, но тя беше там, когато брат ми се нуждаеше от подслон. Имаше свободна стая. Мама се премести тук от къщи, от Охайо, за да бъде близо до него — още един изпълнен с отвращение поглед, — за да му помага.

— Не му е помогнала особено.

Изсумтяване:

— Все пак й се е обадил от Палатата. И след като тя, както може да се предположи, се паникьосала и не успяла да направи нищо, се обади на мен.

— Какво се е опитвала да направи?

Дороти постепенно се успокои. Ръцете й се отпуснаха в скута, краката й се кръстосаха в глезените. Нямаше следа от обичайната й веселост, но увереността й се бе възвърнала. Темата наистина беше ужасна, но тя трябваше да представи фактите.

— Той е в хероинов глад, Диз. Нуждае се от лекарска помощ. — Тя спря и реши, че е казала достатъчно по въпроса. — Както и да е. Мама загубила доверието си в полицията за около десет секунди и обвинила всички, че се опитват да убият сина й, нейното нещастно малко момченце. — Отново спря и тежко въздъхна. — Но той се нуждае от бърза детоксикация.

Харди възприе тона й на дистанцирана деловитост.

— Имат такива програми. Веднага щом го вкарат в компютъра…

Но Дороти поклати глава.

— Ченгетата казват, че Коул е пиян и не мислят да се занимават с него.

— Казваш, че е бил пиян?

— Вероятно и това. — Тя нетърпеливо отмахна някакъв дразнещ косъм от челото си. — Ако е бил толкова отчаян, че да нападне някого, вероятно е търсел пари за хероин. Сигурно вече е бил в наркотичен глад и е пил, за да притъпи болката, докато си достави дрога.

Между тях се настани тишина. Накрая Харди преплете пръсти в скута си. Беше чул достатъчно, за да разбере, че наистина не иска да се намесва. Харесваше Джеф, харесваше Дороти, срещаха се три-четири пъти годишно. А сега Дороти искаше да го наеме да защитава мъжа, който е убил една от неговите колежки. И въпреки успеха си в последните три дела за убийства, въпреки че си бе спечелил някаква слава, този път не беше заинтересован.

Бе харесвал, познавал и ценил Илейн Уейджър. Нямаше никакво желание да помага на убиеца й. Имаше други адвокати, които биха могли да защитават брата на Дороти и да живеят много по-лесно с тази мисъл. И те бяха свободни да го направят. Но колкото по-дълго говореха, толкова по-лесно тя можеше да си създаде впечатлението за мълчаливо съгласие. Затова той трябваше да зададе следващия въпрос:

— И какво искаш от мен, Дороти?

— Коул трябва да отиде в болницата за детоксикация, а аз не познавам каналите. Трябва ми някой, когото биха изслушали и който знае как да говори с тях. — Очите й му показваха, че това не й харесва повече, отколкото на него. Но ставаше дума за семейни задължения. Ценностите, на които я бяха възпитали, нямаше да й позволят да се измъкне.

Харди си каза, че така не се съгласява да защитава убиеца на Илейн. Ще види какво може да направи, за да осигури детоксикация на заподозрения. Помагаше на приятел и това бе всичко — още една изконна ценност, която не му позволяваше да се измъкне. Нещата нямаше да излязат извън тези рамки.

Харди реши, че ще получи най-бърз резултат, ако направо отиде при шефа на отдел „Убийства“, който случайно бе най-добрия му приятел. На четвъртия етаж на Съдебната палата Дизмъс се порадва на най-бавния асансьор на света и на Сара Евънс, инспектор в отдела и съпруга на един от съдружниците на Дейвид Фримън. Той и Франи понякога излизаха със Сара и Греъм. Смяташе я за приятел и обикновено се поздравяваха сърдечно. Но днес погледът й бе дистанциращ.

— Ако си тук, за да видиш лейтенанта, може би е по-добре да дойдеш друг път.

— Нещо по-различно от обичайното му клокочещо състояние?

Тя просто поклати глава и каза:

— Късмет. Предупредих те. — И го набута в асансьора.

Той продължи да се чуди, докато вървеше през дългия коридор към отдел „Убийства“. Това беше просторно, открито пространство с мръсни прозорци по цялата задна стена. Бюрата на дванайсетте инспектори бяха там, повечето от тях седяха лице в лице с партньорите си. Обичайните бюрократични боклуци задръстваха работното пространство — зелени и сиви кантонерки за папки, фризери за вода, кафе-машина, която на външен вид предполагаше, че може да е оригиналната „Мистър Кофи“ на Джо Ди Маджо. Една работеща стоп лампа добавяше известен стил.

От дясната страна на Харди имаше три врати. Двете крайни водеха към стаите за разпит. Средната бе стаята за аудио-визуален контрол. От лявата му страна се намираше офисът на лейтенанта — правоъгълник от около десет квадратни метра, който някой архитектурен маг бе добавил в последствие. Вратата на Глицки го накара да замръзне на място.

Дълги години офисът на лейтенанта нямаше врата. В крайна сметка, преди три години, след като няколко месеца се опитваше да убеди бюрократите да му купят врата, на Глицки му дойде до гуша. Дойде сам през почивните дни и си закачи една, купена със собствени пари.

По този начин призна, че това го засяга. Груба грешка.

Безценната врата на Глицки незабавно стана истинско съкровище за всеки психолог, който би искал да изследва въздействието на стреса върху иначе нормални хора, заети с разследване на убийства. След първоначалния бум на графити и увреждания на имуществото през първия уикенд след окачването й, за Глицки стана въпрос на чест да се въздържа от коментар или реакция, без значение какво правеха хората му върху нея. А те правеха каквото си искат.

Вратата се превърна в живо доказателство на нещо дълбоко и не особено ласкателно за отдел „Убийства“ в Сан Франциско. Един огромен плакат на клоуна Бозо с международния символ „НЕ!“ бе завзел центъра й, но това беше едва ли не първото и най-безобидно оскверняване. Последният път, когато Харди дойде преди няколко седмици, на вратата нямаше свободен сантиметър — обгорели бележки, лепкави топчета, дъвка, три дупки от куршуми, различни стикери за коли, снимки с обяви за проститутки, портрети на заподозрени от стари случаи.

Инспекторите в отдела го смятаха за добра шега. Глицки не виждаше нещата по този начин, но нямаше да си върже черно заради това. Имаше други възможности.

Една вечер бе дошъл в Палатата заради късно позвъняване и влезе точно когато един от неговите инспектори — Карл Грифин, сега покойник — добавяше няколко цветисти орнамента към портрета на търсен престъпник, който някой друг бе залепил на вратата. Грифин дотолкова беше погълнат от изкуството си, че не чу как Глицки се озова зад него. Не усети нищо, дори когато лейтенантът извади пистолета си и го удари по главата с дръжката, поваляйки го за няколко минути в безсъзнание.

Глицки смяташе, че това е смешно.

Беше още по-смешно, понеже Грифин никога не би разказал за случая, без да се покаже като пълен идиот. Но по някакъв начин, историята се бе разчула.

И атаките се увеличиха.

Сега Харди зяпна. Вратата беше чисто бяла. Все още можеше да помирише прясната боя. И бе затворена — голяма рядкост по време на работния ден. Шокиран от безупречната белота, Харди тихо подсвирна и огледа огромната зала. Тъй като поне бегло познаваше повечето инспектори в отдела, той се спря на Марсел Лание, седнал зад бюрото си с молив върху някакви книжа.

Инспекторът отговори на погледа му, тръсна глава и каза тихо и властно:

— Не мога.

— Има ли някой при него?

— Не.

— Кога се случи това? — Вратата.

Свиване на рамене:

— Дойде след обедната почивка с кутия боя и мече. Отне му десет минути.

— Той добре ли е?

Поредно свиване на рамене. Отговорът не беше работа на един сержант.

Харди се замисли. Две предупреждения от двама професионалисти. Може би най-добрият ход би бил да се откаже и да изчака по-подходящ момент.

Но Харди бе шофирал дотук от офиса си, беше платил такса на паркинга и бе изминал целия път, за да направи служебно посещение на най-добрия си приятел. Това все пак беше краят на деня. Каквото и да ставаше, Ейб щеше да се справи с него. Вероятно Харди дори можеше да помогне. Освен всичко, бе уморен от всезнаещи пазачи, които се опитваха да го държат настрана от хората, с които искаше да се срещне. Първо Филис при Дейвид Фримън. Сега Сара Евънс и Марсел Лание с Глицки.

— Мисля просто да видя как е — каза той. — Няма проблем.

Почука на колоната до шокиращата бяла врата и чу познатия дрезгав отговор:

— Отворено е.

Вече вътре, първата реакция на Харди бе да потърси ключа на лампата, но Глицки отново проговори:

— Остави така. — Стаята не беше точно тъмна, но с изгасените лампи и спуснатите щори на двата прозореца съвсем не се къпеше в светлина. — Може би ще искаш да затвориш вратата.

Харди постъпи както му бе казано.

— На тази светлина не бих могъл да прочета и една дума. Не зная как работиш така. Сигурно е доста трудно за очите ти.

— Какво искаш, Диз?

Харди намери дървен стол срещу бюрото и седна на него.

— Чудесна врата. Харесва ми цветът й.

Никакъв отговор.

— Какво става, Ейб?

— Нищо.

— Добре ли си? — След продължителна тишина. Харди отново отвори уста: — Искаш ли да говориш за това?

— Няма за какво да говорим. — Столът на Глицки проскърца. Той се отблъсна от бюрото си и се облегна на стената зад себе си, подпрян само на задните крака на стола.

Очите на Харди бяха привикнали с мрака. Опита още веднъж:

— Вече мина пет часа. Искаш ли да отидем да пийнем по нещо?

— Не пия.

— Наистина ли? И откога? — Харди беше приятел на Глицки само от двайсет и пет години. — Понякога това не е най-лошата идея на света.

Глицки се наведе напред със стола и плесна с ръце на бюрото пред себе си. Когато проговори, гласът му бе омекнал:

— Опитвам се да обмисля нещо, разбираш ли. Междувременно, с какво мога да ти помогна?

Нямаше да спечели нищо от притискането на Глицки по неговия проблем, какъвто и да бе той, затова Харди си пое дъх и започна:

— Тук имаш едно момче, Коул Бърджис…

— Да. Убиецът на Илейн Уейджър.

— Предполагаемият убиец, както казваме в нашите среди.

— Да не би да го защитаваш?

— Не.

— Надявам се да е така.

— И не съм тук, за да освобождавам убиеца й под гаранция.

— Добре. Тогава за какво става дума?

Харди спокойно и кратко разказа причините за посещението си, познанството си със сестрата на Коул, Дороти, и всичко останало.

— Сестра му се безпокои, че когато е докаран, е отказвал дрогата и съдебните лекари не са го прегледали, за да поставят диагноза, че е на хероин. Както и да е. Въпросът е, че трябва бързо да отиде за детоксикация или му предстои доста тежка седмица.

— Така ли? Колко жалко.

— Добре. Все пак…

— Беше пиян, Диз. Докарахме го миналата нощ и той почти си изповръща червата. Все още разговаряме с него.

— И от колко време? Осемнайсет часа? Може все още да е заподозрян, но е трезвен. Казвам ти само, че знаем, че е наркоман. Трябва да влезе в специална програма.

Но Глицки поклащаше глава:

— Не. Няма да се хвана на този номер.

— Какъв номер?

— Два дни на спокойствие в меко болнично легълце. Няма да стане. Беше пиян. Точка.

Това не бе отговорът, който Харди очакваше. Ейб беше педант — винаги играеше по правилата. „Може би — мислеше си Дизмъс, — причината не е тази, тъмната стая, явно нещо друго го гризе.“ Той започна спор:

— Е, хайде, Ейб, как би могъл…

Глицки тресна с отворена длан по бюрото и повиши тон:

— Беше пиян! Това е всичко, разбра ли? Прочетохме му правата, той проговори. Ще го вкараме в програма, когато приключим. Чу ли ме? Просто го забрави.

Харди се отпусна шокиран на стола си.

— Какво става, Ейб? — попита тихо. — Не мога просто да го зарежа. Знаеш това.

— Той уби Илейн.

— Така е. И се надяваме да гори в ада заради това. Но сестра му ми каза, че тази сутрин вероятно вече е в наркотичен глад. Има нужда от лечение.

Глицки не се трогна.

— Когато го прегледат, ще му направят стандартните тестове. Ако е на хероин, ще го разберем достатъчно скоро.

— Кога ще стане това?

Свиване на рамене.

— Когато приключим тук.

Харди се хвана за думите му:

— Имаш ли нещо против да попитам какво прави той в момента?

— Отговаря на въпроси. — Глицки се наведе напред със стола си. — И, за твое сведение, отказа адвокат. Може би, ако знаеше, че си ти…

— Той не ме познава. — Харди седна и гневно премести стола си. — Ти го изпотяваш, нали? — Погледна към вратата, след това се обърна към лейтенанта. — Ако беше на мое място, Ейб, щеше да ми кажеш, че тук има нещо гнило. Че не си върша коректно работата. Нещата не са така, както би трябвало да бъдат.

Лицето на Глицки бе каменно. Лейтенантът не каза нищо.

Харди въздъхна.

— Записа ли признанията на видео?

Отсечено кимване.

— Вярвам, че в момента правим точно това.

Кръвта на Дизмъс кипеше, но той заговори предпазливо:

— В случая ми казваш, че ако реша да продължа и да го вкарам в програма за наркомани, трябва да го направя през главата ти, така ли? Може би е добре да потърся съдия? Да поискам писмено решение? Ейб се взря в него през бюрото.

— Направи това, което трябва.

— Така и смятам. — Харди замълча. — Надявам се и ти да знаеш какво правиш.

— Възможно е. — Лейтенантът погледна през него. Говоря с теб.

Посещението беше приключило.

Глицки се самоизяждаше вътрешно.

След като Харди излезе, той повече от час остана зад бюрото си в мрачните глъбини на офиса, докато качеството на светлината не се промени. Навън се бе смрачило.

Лейтенантът стана, отиде до вратата, отвори я и надзърна в отдела. Работният ден бе приключил, но стаята за разпити все още беше затворена. Отвътре се чуваха гласове. Ридли продължаваше да се занимава с убиеца на Илейн.

Огледа помещението. Старият училищен часовник над фризера за вода показваше шест и петдесет. Със слушалки на ушите и глава, наведена над бюрото, Марсел Лание движеше устни и с молив нанасяше корекции, докато изслушваше касетата с интервюто и я сверяваше с напечатания текст. Пол Тию, който вече знаеше всичко, бе забил нос в книга, която изглеждаше на кирилица — сержантът работеше върху убийство, свързано с руската мафия и Глицки си помисли, че вероятно иска да победи езика, преди случаят да се задълбочи.

Нито един от инспекторите не вдигна поглед.

Нито един не се бе доближил и до вратата му.

Глицки я затвори зад себе си и заключи. Светна лампата, седна на стола си и изтегли чекмеджето за дреболии, за да извади снимката на Илейн. Не можа да я гледа дълго. Осъзна, че дъщеря му едва ли би се гордяла с него заради начина, по който бе задвижил нещата. Но когато даде разпореждания на Ридли, си каза, че това е случай, в който лошите неща се случват на лоши хора. Карма.

Сега се мъчеше да се убеди, че не е деен участник в мъчения, но усилията не се увенчаваха с успех. Въпреки че намерението на Глицки да изпоти младежа в стаята за разпити бе жестоко, то съвсем не бе необичайно — инспекторите в отдела често го правеха. В условия на стрес в затворено пространство заподозреният обикновено се скриваше зад правото си на адвокат или разказваше история, за която по-късно съжаляваше. Понякога, обаче, както в случая с Бърджис, можеше дори да признае в условия, които да не се окачествят като закононарушение.

Но сега Глицки осъзна, че нещата бяха продължили прекалено. По-добре да отиде и да каже на Ридли да прекрати разпита и да вкара заподозрения в компютъра. Бърджис бе убил Илейн. В това нямаше съмнение, така че беше важно никой гадняр да не успее да създаде пукнатина, през която да го измъкне.

Ейб се изправи, сграбчи пилотското си яке и отново отвори вратата. Ако враждебното отношение на лейтенанта към Бърджис бе оставило у Ридли впечатление, че заподозреният трябва да бъде изпотен отвъд човешката издръжливост, беше длъжен да го промени. Знаеше, че има огромна разлика между това да желаеш болка и страдание на някого и да го накараш да ги изпита.

Това се наричаше цивилизация.

3

Шарън Прат, областен прокурор на Сан Франциско, отпиваше от току-що забъркания сутрешен коктейл от джин и шоколадов ликьор, сервиран в синя чаша за мартини. Кацнала на високо столче в един от ресторантите на финансовата част на града, Шарън демонстрираше елегантната си фигура в ушития по поръчка син костюм. Носеше косата си до раменете и не правеше никакво усилие да прикрие белите коси, които някога леко я бяха прошарили, а сега доминираха. С лек грим — малко туш за мигли и едва доловим блясък за устни — тя изглеждаше доста добре. Очилата без рамки добавяха няколко години към реалната й възраст от четирийсет и четири, но зад тях пъстрите й зелени очи проблясваха младежки. Широката уста оживяваше едно лице с добре оформени скули и гладка кожа. Дори и с прошарена коса и сериозни очила, тя беше жена, която с възрастта бе открила себе си и сега изглеждаше много по-хубава, отколкото преди десет години.

Но вътрешно се разкъсваше от сериозна неудовлетвореност. След победата, която бе довела до избора й преди три години, Шарън Прат страдаше от постоянен спад на популярността. За да има шанс да бъде преизбрана следващия ноември, през идните осем месеца трябваше да навакса единайсетте пункта, които бе загубила според последните изследвания.

— Не зная как е станало това, Гейб. Наистина не зная.

Гейбриъл Тори, главният помощник-прокурор и политически съветник, методично трошеше черупките на шамфъстъка от купичката на бара и събираше ядките в кърпичката си. Когато те станеха между осем и дванайсет, щеше да ги изсипе в устата си и да ги прокара с безалкохолна бира.

Тори добре знаеше какво е станало с привържениците на Шарън Прат. По-трудната част от задачата бе как да й го обясни. Той сви рамене, счупи една ядка и заговори с обичайния си тон:

— Престъпленията се увеличават, Шарън. Обвиненията са намалели. Това е краткият отговор. Хората са изморени.

— Аз също се уморих, Гейб. — Прат се наведе напред на стола си и постави ръка върху ръкава му. — Но проклетата полиция е толкова враждебна, така че едва ли можем да очакваме помощ… Какво има?

Тори клатеше глава:

— Хората не търпят извинения, Шарън. Минаха три години. Избирателите смятат, че щом не си успяла да промениш нещата за това време, никога няма да го направиш. — Беше счупил само две черупки, но пусна ядките в устата си. — Съжалявам, че аз трябва да ти съобщя неприятните новини, но намерението ти да спечелиш следващите избори едва ли ще се осъществи.

— Въпреки това ще успея. Само ако всички можеха да застанат зад мен!

Тори знаеше, че няма как да даде особено загрижен отговор. Тази жена посещаваше леглото му, макар и на големи интервали от време, когато звездите имаха подходящото разположение, но, преди всичко, всеки ден тя бе негов шеф. И обикновено не си падаше по философски спорове.

От години Прат беше в юридическите кръгове на Сан Франциско — социален работник, обществен защитник, адвокат на различни организации за граждански права — и знаеше какво се цени в този град. Изборът й бе потвърдил, че хората стоят зад нея. Те бяха готови за промяна. Белите момчета повече нямаше да тормозят малцинствата. Това щеше да е началото на нова ера.

Сред всички други неща, тя бе победила и заради обещанието си да направи всичко възможно за спиране на полицейската бруталност. Спиране на делата за престъпления без жертви. Спиране на арестите на незначителни наркомани и проститутки. Специализирани консултации и програми за рехабилитация за хора, чиито емоционални и житейски проблеми са ги накарали да нарушат закона.

Нейната администрация нямаше да се прочуе с налагането на остарели норми, а с осъществяване на правилните мерки. И Шарън Прат без съмнение знаеше какви са те — защото винаги бе на страната на невинните.

Но ако Тори искаше да преизберат шефката му, той трябваше да я накара да се огъне, въпреки че знаеше припева на старата песничка — Шарън беше дъб, а не върба. Тя нямаше да се огъне.

Независимо от всичко, можеше да й помогне да осъзнае, че не е задължително да търси пълно отражение на личната морална позиция на политическата арена. Щяха да си позволят и някоя сива зона, въпреки че Бог знаеше или поне Тори, че сивите зони не бяха по вкуса на Прат.

— Не съм сигурен — започна отново Тори. — Може би хората не виждат как резултатите от твоята — нашата — програма ще повлияят върху живота им.

Ноздрите на Прат се разшириха, а живите й очи заблестяха.

— Какво имаш предвид, Гейб?

— Нека вземем за пример бездомните. Само по себе си да нямаш дом не е престъпление.

— Въобще не е. — Прат си служеше с резките даскалски поправки едва ли не като словесен тик.

Но Тори й бе свикнал и вмятането й изобщо не прекъсна потока на мислите му.

— И никой не твърди обратното. Но, ако си спомняш, една от основните точки в кампанията ти беше, че ще се отнасяме към бездомните с уважение. Мисля, че това докосна някаква струна в душите на избирателите ти.

— Така и би трябвало да бъде.

„Също така — мислеше си Тори, — ако премахнем израза би «трябвало» от речника на шефката му, тя ще остане почти няма.“

— Да, но не можеш да отречеш, че тази политика ни създаде някои проблеми.

Гейб знаеше, че това е уловката в премълчаното послание. След като Прат бе дошла на власт заради прилив на хуманност, тя създаде коалиция с кмета и някои от общинарите и, с участието на положително настроените медии, обяви на цялата страна, че под нейното ръководство Сан Франциско ще стане рай за бездомните. Полицията нямаше да тормози бедните и унизените. Край на хайките. Градът ще финансира програми за безплатна храна. Армия от доброволци ще създава подвижни кухни за топла супа и ще носи сандвичи на гладните по местата, където те живеят.

Казано накратко, тази утопична политика доведе до масова миграция на безработни от цялата страна към града в залива. За няколко месеца пълчища от скитници, пияници, хора с психични отклонения и наркомани завзеха парковете „Голдън Гейт“ и „Долорес“, както и всяка зелена площ наоколо. Улиците на търговския център се пренаселиха с просяци, изтегнати по входовете пияници и пикаещи навсякъде отрепки. Когато най-ужасните прогнози се сбъднаха, учтивите молби за бързи промени се превърнаха във войнствени настоявания и дадоха началото на недоволства, улични кражби, изнудвания и грабежи.

— Но това не бяха бездомните, на които искахме да помогнем — оправда се областната прокурорка. — Тези са криминални елементи. Хората са длъжни да видят това. Просто трябва да ги образоваме.

Тори клатеше глава.

— Не, Шарън. Те никога няма да го видят. Смятат, че ти си отворила градските порти за скитниците. Ти разруши туристическата индустрия.

Прат изправи гръб и вдигна чашата с коктейл до устните си. Отпи замислено.

— Прекалено късно ли е?

— Нека те попитам нещо, Шарън. Сигурна ли си, че искаш да продължиш да работиш това? Че искаш отново да се включиш в надпреварата?

— Въпросите са два — усмихна се почти сърдечно шефката му и леко го докосна по ръката. — Дали искам да продължа да върша това? — повтори тя. — Сторихме много добрини, Гейб. Не е ли така?

Тори отново потърси внимателен отговор.

— Мисля, че направихме положителни промени в дневния ред, Шарън. Хората мислят за офиса — за областния прокурор — по много по-различен начин отпреди. Сега го възприемат като фактор на социално и дори морално лидерство. И всичко това е за добро.

— Но…

Гейб лапна две ядки.

— Но фактите все още сочат, че по-голяма част от избирателите се връщат към тезата, че основната роля на областния прокурор е да преследва хората, които нарушават закона. А това никога не е било твоята сила. Ти искаш да помагаш на хората. Ето кое винаги те е движило напред. Затова и те попитах дали искаш да продължиш да вършиш тази работа.

Шарън замислено въздъхна.

— Проповедта ти беше безсмислена, Гейб. Вече сме доста напреднали в анализите си. Знаехме какво става. Не можехме да продължим да строим затвори и да хвърляме все повече хора в тях. Трябва да…

Тори постави длан върху ръката на Прат, за да я прекъсне. Те трябваше да образоват масите, и престъпниците, и жертвите, да създадат кабинети за консултация и рехабилитация и така нататък. В някаква степен, преди да започне работа на пълен щат в Съдебната палата и да бъде увлечен от глупавия и безнадежден ход на престъпността през системата, той дори вярваше в известна част от всичко това. Но времената на оптимизъм бяха отминали.

— Нека не се отклоняваме от проблема — заяви той малко по-твърдо, отколкото бе възнамерявал. И преди шефката му да се възпротиви, продължи: — Шарън, опитахме се да повишим равнището на морала. Отново и отново вършехме правилните неща. Но анкетите показ ват, че хората не получават нашето послание или пък то не отговаря на техните желания. Сега въпросът е дали искаш да продължиш. И ако е така, наистина смятам, че ще е добре да се замислиш… — пауза, — дали да не прецизираш позицията си.

Устните й се присвиха в отвращение.

— Не.

Той почти щеше да каже: „Е, това беше една чудесна размяна на идеи!“, но думите, които изговори, бяха:

— Какво не? Че не искаш да продължиш?

— Не. Не искам да се отказвам. Работих много за този пост и за доверието на хората. Аз съм възможно най-добрия избор за областен прокурор. И нека не забравя ме, че управлявам офиса по начина, по който той би трябвало да бъде управляван.

Тори постави ръка на лицето си, за да прикрие гримасата. Отново доброто старо „би трябвало“. Представата на Прат поне е цялостна и самоуверена — помисли си той, — независимо от истинското състояние на нещата. Шарън виждаше един по-добър свят и хората, които не споделяха идеята й, бяха глупави, проклети, невежи, продажни, престъпни, без логика или всичко накуп. Така или иначе, те не влизаха в сметките. Но съветникът й трябваше да я накара поне да осъзнае, че нейните гласоподаватели значат нещо.

— Добре — каза той. — Тогава може би всичко е въпрос на възприятие.

Светлите очи на Прат блеснаха. Харесваше й насоката на разговора.

— За кое?

— Че се отнасяш твърде меко към престъпленията.

Искриците помръкнаха.

— Това е глупост. Аз мразя престъпленията. Каква мислиш е основната ми цел в тази работа? Престъпниците — хората, които не мразя. Опитвам се да ги разбера, да видя какво се е случило, как са стигнали…

Тори натисна малко повече ръката й.

— Шарън, нали говорим за възприятието?

Жест на нежелание, след това кимване.

— Продължавай.

— Убийството на Илейн Уейджър от просяк.

— Това е ужасно, Гейб. Аз харесвах Илейн.

— Шарън, всички харесваха Илейн. Точно за това говоря. Ето ти една много обичана и известна обществена фигура, дъщеря на популярна бивша сенаторка, с афроамерикански корени. Тя е брутално убита от бездомен бял мъж заради жълтите стотинки в чантата й. Усещаш ли накъде бия?

За негова изненада и удоволствие, видя как идеята му проблясва в съзнанието на шефката му.

— А има и още нещо.

— И какво е то?

— Ако нямаш нищо против, ще се пробвам в това дело.

Думите му предизвикаха очевидна реакция, макар и само в началото.

— Но аз се нуждая… — След това Шарън се спря. — Защо го искаш, Гейб?

Тори бе престанал да дъвче ядките. Той постави чашата си на масата и погледна шефката си в очите.

— Когато я срещнах за първи път…

— Става дума за Илейн, нали?

Той кимна.

— Когато Крис Лок беше областен прокурор.

Устните й се присвиха. В личните си разговори Шарън винаги наричаше администрацията на Лок „каменната ера“. След като я избраха, тя прочисти офиса от почти всички прокурори на Лок и не беше тайна, че това бе една от причините сега нейната администрация да не успява да убеди никого. Трябваше да ги остави да напуснат заради политическата им некоректност, да не говорим за цялостната им култура на непоправимост. Лок беше чернокож, но според Прат бе наел прекалено много бели мъже, които залагаха на мачистката теза „успех на всяка цена“ и моделът им бе заразил цялата администрация. Разбира се, те раздаваха обвинения, но на каква цена?

Мотото на Шарън беше: „Да бъдеш прокурор е много повече от това да раздаваш присъди“. На което групата на Лок отговаряше: „Така ли?! И какво например?“

Така че всяко споменаване на Крис Лок и неговата администрация караше Шарън да заема отбранителна позиция. Беше очевидно, че реакцията й сега не е по-различна, докато напрегнато барабанеше по бара с пръстите на дясната си ръка.

Тори внимателно се протегна и постави ръката си върху нейната.

— Илейн имаше връзка с Лок.

— С областния прокурор ли? Докато работеше за него? Колко по-млада беше от него? Господи, що за човек!

Тори потисна желанието си да посочи на шефката, че те — Шарън и той — са в абсолютно същите отношения, на каквито са се наслаждавали Илейн и Лок. Нямаше и съмнение, че Прат трудно щеше да забележи някаква прилика, освен факта, че и в двата случая областният прокурор си ляга с помощника си. Но Лок е бил изкусител на наивна млада жена, докато при нея нямаше нищо подобно. Тя и Тори имаха зряла връзка между равни. Затова той просто запази мълчание и след малко продължи:

— Във всеки случай, когато Лок беше убит, тя имаше нужда от рамо, на което да поплаче и ние…

Прат изтегли ръката си изпод неговата.

— Не ми казвай. Не искам да знам.

— Не беше това, Шарън. — Той отново взе ръката й и успокояващо я погали. — Не беше това, разбираш ли?

Тя най-после кимна.

— Добре.

— Тук нямаше с кого да поговори. Офисът се променяше. Тя чувстваше, че навсякъде има шпиони. — Гейб сви рамене, за да намали силата на думите си. — Вършех някаква помощна работа в афроамериканската общност, популяризаторска дейност, точно като теб. Както и да е. Илейн и аз се посближихме за малко. Платонично. Наистина. — Той стисна ръката й. — За една седмица беше загубила майка си и любовника си. Имаше нужда да поговори. Какво е мястото на силна и чаровна млада негърка в света на белите мъже? Каква е цената на славата на майка й? Заслужава ли си всичко това? Разумно ли е да има връзка с женен мъж? Накъде отиваше? Какво бе направила? Такива работи. — Той замълча. — По стечение на обстоятелствата, успя да подреди нещата си. Свързах я с Арон Ренд и останалото го знаеш. Но, по някакъв начин, тя беше много важна за мен. А сега… — Въздишка. — Бях загрижен за нея и чувствам, че й дължа нещо.

— Какво? Не можеше да предотвратиш това, което й се случи. То няма нищо общо с теб.

— Знам. — Той обмисли фразата си. — Нека го наречем отплата. Този просяк, който я уби. Ако някой трябва да го смаже, бих искал да съм аз.

Два часа след като беше оставил Глицки, след посещение при шефа на инспекторите Франк Батист, Харди бе започнал да излиза от шока си, но още не беше сигурен как да продължи. Поне бе вкарал Коул Бърджис в компютрите на затвора и сега искаше да поговори с него, за да добие представа за нанесените щети. Пое по външния коридор от задната врата на Палатата. Влажният вятър щипеше, затова, след като влезе в затвора, спря за минута да се постопли.

Сержантът на пропуска беше нисък, кльощав бял с табелка с името „Райли“ и къса рижава коса. Глицки бе около метър и деветдесет, наполовина негър, с обръсната глава. След първите три минути с Райли, Харди бе учуден как може двамата толкова да си приличат.

Защото, независимо дали го осъзнаваше или не, сержантът представяше пред Харди имитация на Глицки и беше дяволски добър в това. Да, напълно сигурен е, че Коул Бърджис е арестуван. Не, не е чул за никакъв хероин. Съжалява, все още не е вкаран в компютъра. Не би могъл да каже със сигурност къде е сега, дори дали е отведен на шестия етаж или в болница. Харди остави думите да минат покрай ушите му и след това поиска да говори с шефа на Райли. Сержантът му каза, че, ами, по дяволите, не е сигурен дали има някой толкова късно. Харди нарочно понижи гласа си така, че Райли трябваше да се наведе по-близо, за да го разбере, и прошепна:

— Добре, сержант, тогава ме заведи при шефа на затвора или, ако не е тук, ще се обадя на Дан Боулс — шерифа — вкъщи. О, щях да забравя. Вашият задържан, Коул Бърджис, е зет на Джеф Елиът, който пише рубриката „Градски клюки“ в „Кроникъл“.

За две минути Райли намери някой, който може да знае нещо. Висок, черен и мускулест, мъжът се появи от вратата зад рецепцията, забеляза пришълеца в адвокатски костюм, насочи се към него и намали разстоянието между двамата.

— Аз съм лейтенант Уейн Дейвис. Господин…?

Харди обясни кой е и представи проблема. След това:

— Този човек се нуждае от детоксикация. Медицинските му резултати все още не са придвижени, поне доколкото знам. Сержантът ми каза, че той дори все още не е вкаран в компютъра.

— Тогава вероятно още не е прегледан. После ще разгледат медицинските му резултати. — Дейвис беше скръстил ръце, веждите му бяха свъсени. Харди трябваше да разбере, че мисли сериозно върху всичко казано и се опитва да си спомни един човек, след като е имало поне дузина, докарани тази нощ в затвора за разпит. Попита:

— Вие неговият адвокат ли сте?

Харди кимна, търпението му беше на привършване:

— Сестра му ме нае от негово име. Той е задържан вече почти цял ден.

— Хм… И казвате, че лейтенант Глицки го е довел?

— Вижте, лейтенант. Говоря за Коул Бърджис, заподозреният за убийството на Илейн Уейджър. Той е тук. В наркотичен глад е и вие сте отговорни за това. Какво смятате да направите?

Дейвис размишляваше, сякаш го правеше само заради Харди, като се преструваше, че едва сега се сеща.

— Илейн Уейджър. Този ли? Да, тук е, но не зная докъде сме стигнали с него.

— Какво имате предвид?

— С процедурите. Днес беше натоварен ден, докараха около трийсет души. — Още едно отработено свиване на рамене. — Не зная.

Харди беше чул повече от достатъчно.

— Добре, лейтенант, да престанем с глупостите. Настоявам веднага да се видя с клиента си. Ако незабавно не премине през детоксикация, лично вие ще бъдете призован от града да отговаряте на съдебен иск за един милиард долара…

Дейвис авторитетно протегна ръка.

— Запазете си заплахите, господин Харди. Сигурен съм, че е тук. Ще го намерим и ще го проверим. Или ще е горе в затвора, или на път към общинската болница. Когато приключим, ще можете да го видите на едно от двете места. Но не и преди това, господин Харди.

На Коул Бърджис му се искаше да е мъртъв.

Не усещаше нищо друго, освен болката и нямаше начин да я спре. Не и тук. Не и без дрога.

Когато беше малко момче — тогава все още спортуваше — получи някакво схващане в краката, което го събуди от дълбок сън посред нощ и го накара да пищи. Беше прасецът на десния му крак или някакъв мускул под ахилесовото сухожилие.

Проклетият мускул сам се беше усукал, като бе захванал всички нерви наоколо в концентрирана орбита от агония.

Но поне бе локализиран. Едно-единствено място. Един мускулен спазъм. Майка му можеше да дойде и да го разтрие, да го оправи и да му поговори. Щеше да мине, въпреки че споменът — болката — щеше да го тормози с дни. Но сега съвсем не беше така — всичко го болеше едновременно. Не спираше. Непоносимо.

Господи! Нека някой дойде и ме убие.

Дали го бе изрекъл? Не знаеше. Това беше единствената му мисъл, но всъщност нямаше никакви мисли, никакви думи. Не съществуваше дори съзнание отвъд болката. Тя поглъщаше цялото му същество. Единствено и само болката. Не бе имал хероин от три дни.

Тялото му беше натъпкано в оранжев затворнически гащеризон. То нервно потрепваше с лек шум на пода на килията, която се използваше за психически неуравновесени.

Пазачът отвори вратата и я задържа, докато двама други пазачи повдигнаха тялото на някаква количка и започнаха да я тикат през фоайето към асансьора, който водеше към товарния изход на затвора.

Коул Бърджис бе сигурен, че желанието му е на път да се изпълни. Да умре. Всеки момент щеше да свърши. Така и трябваше да стане.

Светлините експлодираха в мозъка му и всяка светкавица се придружаваше от друга ослепителна остра болка, още непоносима агония, за която би казал — ако изобщо можеше да проговори в този миг, а той не можеше, — че това е на границите на възможностите му. Никой не би могъл да понесе такова мъчение и да оживее.

Убийте ме! Убийте ме!

Дрога дрога дрога дрога.

Дейвис се върна без следа от Коул Бърджис.

— Господин Харди.

— Къде е проклетият ми клиент?

Лейтенантът остана невъзмутим.

— Клиентът ви е добре. Имахме компютърен проблем и го бяхме изгубили от поглед за минута. Това е всичко.

— Къде е? Искам да го видя.

Усмивката не се промени.

— Може да го видите, но той не е тук. В болницата е. Не ви гарантирам, че в момента е в съзнание, но имате дяволската възможност да отидете и да разберете сам. Ако искате, мога да се обадя и да предупредя да ви очакват.

4

Франи Харди опъна дългата си червена коса на конска опашка и тя се спусна до средата на гърба й. Беше боса, със стари дънки и няколко номера по-голям зелен пуловер. Стоеше на входната врата и махаше за довиждане на децата си, докато те тичаха към училищния автобус. Харди се приближи зад нея, постави ръка на рамото й и извика:

— Приятен ден, деца. Ще се видим довечера.

Те заедно се обърнаха, преминаха през дневната и се върнаха в кухнята, където Харди седна пред кафето си. Франи мълчаливо отнесе няколко чинии в мивката и забърса една-две с гъбата. Най-накрая преодоля психическото напрежение, върна се при масата и седна до съпруга си. Усмихна се тревожно, протегна ръка и я постави върху ръката на Дизмъс.

— Ехо!

С инстинктивна въздишка напрежението на Харди също отмина.

— Да.

Съпругата му кимна.

— Знам. Тя се старае.

— Да.

— Не е каприз за привличане на вниманието. Тя наистина се тревожи.

Той кимна — дори и за миг не се бе съмнявал в това. Тази сутрин дъщеря му отново се боеше да тръгне за училище и двамата родители се бяха съюзили в опита си да успокоят безбройните й страхове. Беше близо час, след като синът им Винсънт бе взел препечената си кифла и бе изчезнал в стаята си, за да не му се налага да участва в семейната мисия.

Страховете на Бек.

Постоянният поток от новини и информация, дори и училищното всекидневие, я караха да е болезнено съпричастна към всеки кошмар, който се случва някъде по света — самолетна катастрофа в Калкута, криза със заложници на Балканите, глад и геноцид в Руанда, палежи на църкви на Юг. Всички проблеми на света намираха свой дом в малката й изтормозена главица.

Това беше сцената на нейното всекидневие, тревогите на съществуването й.

На Харди му беше трудно да повярва, че човешката природа се бе променила в такава степен за едно поколение. Със сигурност винаги бе имало престъпници и извратени типове, грозота и злоба; просто бе липсвало усещането, че са навсякъде. Вероятно животът на децата му не беше много по-заплашен, отколкото когато той бе момче. Но сега изглеждаше сякаш всеки детайл на всяко престъпление навлизаше в обществото от първата страница на вестника, от телевизията, по Интернет — расисткото убийство в Детройт ставаше тук, обиденият баща, който убиваше жена си и децата си, беше тук, кланицата в училище в Северна Дакота можеше да се случи тук, днес.

Бек сякаш усещаше, че ако само за момент свали гарда си, ще умре. Хората, които отвличаха деца, висяха във всяка обществена баня, можеш да хванеш рак, ако само вдъхнеш дима от нечия пура, бомбите и пистолетите заливаха всички обществени училища, хващаш СПИН дори ако само целунеш гаджето си. Бог да те пази, ако изгориш на слънцето или забравиш да затегнеш предпазния си колан в автомобила.

Правителството предупреждава: Всеки, който диша, умира! „Внимавайте!“

Тя се опитваше да подреди страховете си, да ги накара да идват един по един. Поне три пъти на седмица през последната година. Преди лягане. Сутрин в училище. Винаги, когато нещо я впечатли. Това тормозеше родителите й.

— Тя се тревожи — повтори Франи.

— Аз също — отвърна Харди. — Но аз съм възрастен и това ми е работата. Бек е здраво дете, родителите й се обичат и имат достатъчно пари. Би трябвало поне една-две секунди седмично да мисли за това. За добрите неща в света. Чувал съм, че са останали няколко — залезите, храната, случайните безвкусни шеги.

— Тя се опитва, Дизмъс. Полага всички усилия.

— Знам. — Харди отпи от студеното си кафе и издиша дълбоко. — Наистина зная. Просто това разбива сърцето ми.

Изразът увисна в стаята. След една дълга минута Франи стисна ръката му.

— И какво още? — попита тя.

Харди замълча, после изимитира невинност.

— За какво питаш?

— Добър опит — усмихна се тя. — Но не минава. Има нещо друго — освен Бек, — което те тревожи, откакто се прибра снощи.

Харди погледна към жена си. Тя отмахна един досаден кичур червена коса от красивото си чело и го погледна със съчувствие.

— Добре се справяш — отвърна той.

Тя сви рамене.

— Това е част от играта. И какво е?

Той въздъхна за последен път и се предаде:

— Ейб.

— Това съвсем не ми звучи в негов стил — замисли се Франи, след като чу цялата история. — Мислиш ли, че е имал връзка с Илейн?

Въпросът беше неочакван и Харди внимателно го обмисли, след това тръсна отрицателно глава.

— Тя беше сгодена. Освен това, не бих определил Ейб като голям любовчия.

— Той имаше любовна връзка с Фло почти двайсет години.

— Това не беше любовна връзка, Франи. Те бяха женени.

Тя му направи една чаровна муцунка.

— И мислиш, че двете неща взаимно се изключват?

Харди взе ръката й, целуна я и поклати глава.

— Имам предвид, че не си го представям в любовни похождения. Не би се справил с…

Франи се усмихна дяволито.

— Ейб? Нима говорим за неотразимия и словоохотлив лейтенант Глицки? Искаш ли мнението ми?

— Разбира се.

— Мисля, че ако е бил привлечен от някоя жена и е срещнал определени препятствия — като годеж, — едва ли би се спрял пред нещо.

Харди изправи гръб.

— И мислиш, че дори би го споменал пред дамата, за която става дума?

— Не. Не и на нея. Не и преди да му даде някакъв знак, че това я интересува. Защо мислиш, че Ейб не е имал любовна среща през последните три години?

— Може би жените го мразят и се страхуват от него?

— Дизмъс!

— Сигурно е ужасяващо чудовище?

Не беше тайна, че Франи смяташе Ейб за един от най-привлекателните мъже на земята.

— Не смятам, че е това.

— А какво ще кажеш, ако никоя не му е харесала достатъчно?

— Може би, но едва ли. Не мисля така. — Тя се наведе към него. — Мога да се обзаложа с теб на каквото искаш, че не е поканил никоя жена на среща, защото не би искал да разкрие нищо от ставащото в душата му. Това е неговата защитна реакция заради Фло.

Харди знаеше, че съпругата му е доста права за това. След смъртта на Фло беше прекарал доста време с Глицки — по лични и по професионални поводи — и знаеше, че приятелят му съвсем не е от типа хора, които се радват на детето в себе си. Стените, с които се бе обградил, бяха високи и дебели. Но Франи не бе схванала цялостната картина и изражението на Харди стана сериозно.

— Мисля, че е изплашен и тук си права, но не за това, че някой ще разбере истинската му същност. Мисля, че се бои, че ако се обвърже с някоя жена, ще започне да му пука за нея. И това може да се задълбочи. А след това отново би могъл да загуби всичко.

Франи отново постави ръката си върху неговата.

— Това бяха твоите демони, Дизмъс — нежно заговори тя, — но може би не са страховете на Ейб.

Първият син на Харди, Майкъл, бе починал като малък. Случката бе довела до развода му с първата му съпруга, Джейн, и до десетилетие на летаргия и мъгла, подсилвана с бира „Гинес“. Водеше празно съществуване с надницата си като барман в „Литъл Шамрок“. Страстта му към работата му и справедливостта — също и към залезите, храната и сексуалната любов — беше пресъхнала. И тогава, по някакъв начин точният механизъм на всичко случило се бе все още загадка за него — Франи бе навлязла в живота му и той отново започна да чувства и да успява да изрази чувствата си.

Сега Харди присви устни и погледна към съпругата си.

— Може би затова и го разбирам и признавам. Като го виждам у Ейб. Как стигнахме до тази тема? — попита той.

— Говорехме дали Ейб ходи на срещи. За възможната му връзка с Илейн.

Дизмъс помисли още минута.

— Какъвто и да е проблемът, той е сериозен. Ейб иска хлапето да страда. Отношението е лично.

— И какво ще правим сега?

— С Ейб ли?

— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било по отношение на Ейб. Той си има начини да се грижи за себе си. Мислех за момчето. Какво ти остава да направиш? Захванал ли си се с него?

След още една минута размисъл, съпругът й отвърна:

— Да кажем, че не ми допада идеята да защитавам човека, който е убил Илейн. Аз я харесвах. Ако Коул го е направил, ще насоча Дороти към някой колега и ще й обясня, че имам конфликт на интересите.

— Току-що каза „ако Коул го е направил“.

— Направил го е, Франи. Признал е. Това обикновено е достатъчно.

— Но ти искаш да поразровиш още малко, нали? За да си сигурен.

Съпротивата на Харди се забеляза като повей на вятъра. Изражението му се промени няколко пъти, преди да застине в гримаса.

— Вероятно, знаеш ме какъв съм — призна той. — Въпреки че човек никога не може да е сигурен. Просто сега има нещо, което ме човърка. Бих искал поне да поговорим, да чуя неговата гледна точка. Но ако по всичко личи, че го е извършил независимо дали нещата са пресилени и сплескани или не — ще оставя Дейвид или някой друг да поеме делото. Не бих искал да бъда замесен в защитата му.

— Но какво ще стане, ако…

Харди вдигна ръка.

— Нека не стигаме дотам. Не и сега. Съгласна ли си?

— Ейб няма да е особено щастлив, ако го направиш, нали?

Дизмъс кимна мрачно.

— Любов моя, знаеш, че понякога проявяваш удивителен талант да четеш между редовете.

Харди беше изненадан, но нито Джеф, нито Дороти Елиът приеха особено негативно решението му да не защитава Коул. Дори му казаха, че постъпва правилно. По техните думи, момчето беше свършило доста добра работа, за да се отдръпне от всичките си роднини.

Когато първоначално бе започнал да има „проблеми“, Джеф и Дороти се бяха постарали да подходят с разбиране и да го подкрепят в усилията му. Коул им бе казал, че е дошъл в Сан Франциско, тъй като тук не срещал такова недоверие, както в Средния запад. Той бил опитвал, но хората просто не го разбирали.

Така че семейство Елиът го поканили да остане у тях с децата им, докато се установи. През следващия месец Джеф „изгубил“ часовника си и домът им бил обран посред бял ден, като крадецът си тръгнал с повечето бижута на Дороти. Вечерите станали напрегнати за децата, когато мястото на вуйчо Коул го очаквало, а той не се появявал. Като капак на всичко, Коул предизвикал две незначителни автомобилни катастрофи, докато карал колата на Дороти. И в двата случая грешката била на другия шофьор, който, освен всичко, изчезвал от мястото на сблъсъка. Най-накрая, когато касичката — прасенце на едно от момиченцата изчезнала със спестените в нея четиристотин долара, те казали на Коул да си тръгне и да не се връща повече.

Така че Джеф и Дороти разбираха решението на Харди. Бяха потърсили помощта му като приятел, който спешно да отиде в затвора и да се увери, че Коул ще премине през детоксикация. Не очакваха от него да полага допълнителни усилия.

Но, за собствено успокоение, Харди искаше да види младежа и да стигне до дъното на неговото самопризнание. Какво беше казал Коул? Поведението на Глицки също имаше нещо общо с невъзможността му да го приеме. Не че смяташе Коул за невинен, но фактът, че всички се отнасяха с хлапето сякаш вината му е вече доказана, тормозеше адвоката у Харди.

Той нямаше нужда от увереността, отвъд здравословното съмнение. Беше готов на секундата да забрави за Коул, но не би успял напълно, докато не се увери, че момчето наистина е убило Илейн.

Тогава можеше да върви по дяволите. Харди нямаше да се трогне.

5

В женската стая за почивка в адвокатската кантора „Ренд и Джекмън“ на Монтгомъри Стрийт Трея Гент се опитваше да оправи зачервените си очи, но знаеше, че едва ли ще успее. Покрай ужасното безсмислено убийство на любимата й приятелка и шефка Илейн Уейджър и взаимно несвързаните изисквания на чудесната й, но трудно поносима четиринайсетгодишна дъщеря Рейни, Трея бе успяла да поспи по-малко от три часа за последните четири нощи.

Тази сутрин беше на работа, понеже не искаше да пилее повече от дните си за болнични. Трябваше да ги пести, за да може да бъде на разположение, когато дъщеря й се нуждае от нея у дома заради истинска болест или за да я съветва при истинска криза. А Трея не се заблуждаваше. Рейни беше тийнейджър — тя щеше отчаяно да се нуждае от майка си от време на време през следващите две — три години, точно както Трея бе имала нужда от собствената си майка. И, слава Богу, Рейни — точно както Трея някога — беше дете, което би помолило за помощ.

Със сигурност тя нямаше да пилее нито един от тези безценни дни болничен отпуск за себе си — от шест години не бе отсъствала от работа по лична причина. Плащаха й да бъде на линия и отдадена на работата си и тя нямаше да измами работодателите си. Те разчитаха на нея.

Но очите й щяха да издадат факта, че тази сутрин бе функционален призрак, а тя ненавиждаше възможността някой да види това. И особено Кпарънс Джекмън, един от партньорите във фирмата. Когато получи съобщението, че Джекмън иска да я види в офиса си, Трея кротко хлипаше в собствената си кутийка.

И защо не? Как може някой да убие Илейн? Сърцето й се сви от болка, когато за първи път чу за това, а оттогава не й бе станало по-леко. Илейн й бе приятелка и Трея й се доверяваше; те често се шегуваха, че са разделени при раждането си сестри. С шефката й бяха на една възраст — трийсет и три. И двете бяха хубави, нито напълно черни, нито бели. Интуитивно бяха разбрали, че понякога огромната разлика между социалното положение, работата и перспективите пред тях са само продукт на семейна среда, образование и — най-великата от всички променливи — късмет.

Трея хвърли последна шепа вода върху очите си, премигна няколко пъти и ги подсуши със салфетка. Беше накарала господин Джекмън да чака достатъчно, дори малко прекалено. За последен път се взря в себе си в огледалото, добави някаква искрица жизненост в уморените си очи, изпъна рамене и повдигна брадичка.

— Добре, момиче — прошепна твърдо на себе си, — никакво циврене.

Шейсет и три годишният Кларънс Джекмън беше силов играч. Компанията, която преди трийсет години основа с Арон Ренд, беше най-успешната предимно негърска адвокатска фирма на запад от Чикаго. Въпреки че „Ренд и Джекмън“ представляваше около петдесет процента от бизнеса на малцинствата в района на Залива, останалите им приходи идваха от смесени юридически лица без значение на етническия произход; Списъкът с клиенти включваше банки, хотели, строителни фирми, здравни организации, няколко компании от Силиконовата долина, дузина знаменитости от спортния и развлекателния бизнес и стотици други личности и корпорации, които не привличаха вниманието, но имаха високи доходи.

Внушителен до степен да е чак плашещ, Джекмън бе звезда като краен защитник в университетския футболен отбор през шейсетте. Представляваше почти сто и десет килограма мускули върху ръст от метър и деветдесет. Обожаваше двуредните италиански костюми в кафяво или зелено, белите ризи и консервативните вратовръзки. Бе с наситено черна кожа и несъразмерно голяма глава, сега гъсто покрита със сиви възелчета коса. Точно преди два месеца той бе накарал кандидат на средна възраст за позицията шеф на финансовия отдел на фирмата да си излезе от интервюто за работата без да промълви и дума, докато самият той го бе гледал отвисоко, за да разбере дали ще го понесе.

Бе очевидно, че Джекмън не би се извисил до настоящата си позиция, ако бе имал меко сърце. Юридическият бизнес беше достатъчно състезание, дори да не си негър. А ако си, той би могъл да бъде ужасяващо брутален. „Ренд и Джекмън“ знаеха това още когато започваха. Те чувстваха, че трябва да изградят фирмата си въз основа на идеята, че ако някога нещата потръгнат зле с клиент или дело, те никога и при никакви обстоятелства не биха имали полза от съмнението. Не можеха да си позволят грешки. Трябваше да бъдат най-добрите. Не просто най-добрите негри, а най-добрите. Точка.

Така, може би по някаква ирония, фирмата разчиташе много повече на резултатите в университета при назначаването на своите служители, отколкото повечето си конкуренти. Най-младите съдружници полагаха безкрайни часове къртовски труд, за да могат да станат партньори и да продължат да работят дори и по-здраво. Умствената и физическата слабост, извиненията, моралните грешки, провалите — всичко това бе повод за уволнение.

Без да се притеснява от законите, свързани с чувствителност към проблемите на произхода, Джекмън управляваше една по негово мнение старомодна фирма. Когато той и Арон първоначално започнаха, те веднага установиха правилата на играта и без да им мигне окото се освобождаваха от всички недостатъчно способни. Съвсем скоро името им се разчу и звездите от най-добрите юридически колежи и други фирми започнаха да тропат на вратата им — най-трудолюбивите, най-брилянтните, най-амбициозните. Всички бяха работохолици. Тук неговите адвокати можеха да направят велики неща, да изритат някой високопоставен задник и да спечелят големи пари, без да се чудят дали не са наети, за да попълнят бройката или пък просто защото не могат да бъдат уволнени.

Сега, натъжен поради много причини от убийството на една от истинските си звезди, Илейн Уейджър, Кларънс Джекмън трябваше да предаде едно грубичко съобщение на една от добрите си служителки. Седеше зад бюрото си — което винаги бе ефективно средство за поддържане на емоционална дистанция — и разместваше разни книжа, когато вратата се отвори. Продължи със заниманието си още няколко секунди, след което вдигна поглед.

— А, госпожа Гент. Благодаря ви, че дойдохте.

— На вашите услуги. — Тя беше застанала в класическа военна стойка „свободно“ до стола с висока облегалка, поставен пред бюрото.

— Моля, седнете.

С отсечено и делово кимване жената му благодари и седна с изправен гръб, като успя да го направи, без да прояви скованост или нервност. Погледна го с очакване, след което го изненада, като заговори първа:

— Какво мога да направя за вас, сър?

Въпреки съобщението, което трябваше да предаде, Джекмън усети, че почти се наслаждава на момента. Причината беше в жената пред него. Леката подпухналост около очите й по никакъв начин не нарушаваше външния й вид. Ако използваше някакъв грим, сигурно бе много лек — седеше на около три метра от Джекмън и той не забелязваше и следа, нямаше дори и червило. Лицето й бе хубаво — старшият съдружник реши, че ако му сложеше грим, то щеше да е направо красиво, което вероятно беше причината за нейното безгрижие. Имаше ъгловат, почти екзотичен чар — някакъв намек за азиатски примес в кръвта й. Консервативно облечена в копринена блуза с цвят на горски мед и дълга до коленете пола, тя все пак успяваше да прояви своята физическа привлекателност. По нея нямаше и грам излишно тегло, но и съвсем не бе кльощава. Изглеждаше преди всичко силна.

Тези впечатления се сблъскваха в няколкото секунди, които бяха нужни на Джекмън да формулира отговора си. Лицето му бе сериозно, езикът на тялото му изразяваше съчувствие, когато се наведе напред с ръце, опрени на бюрото.

— Като начало — започна той с нисък и успокояващ тон, — исках да видя как сте в светлината на онова, което се случи с Илейн.

— Опитах се да се наплача вкъщи. — Той се възхищаваше от скромния начин, по който го изрази, докато срещаше погледа му. — Не винаги успявах.

— Това е трагедия — заяви Джекмън. — Ужасна трагедия.

— Да, сър, така е. — Тя вдиша дълбоко и зачака. Джекмън може и да беше съчувстващ и искрен, но не я бе повикал, за да й изкаже своите съболезнования.

На главния партньор не му отне никакво време да премине към съществените въпроси. Той се изправи в стола си и прочисти гърло:

— От друга страна, боя се малко неприятна, бих искал да се уверя, че състоянието ви през следващите няколко седмици няма да бъде причина за проява на известна непохватност. — Той замълча. — Разбирам, че вие работехте основно за Илейн.

Трея кимна в знак на съгласие. Джекмън, естествено, не предполагаше. Той знаеше, че Трея и Илейн имат работни взаимоотношения, които са неповторими във фирмата. Всички останали помощник-юристи „прехвърчаха“ между относително обособени екипи от трима до петима адвокати, като помагаха на всеки един от тях. А Трея изработваше всичките си часове, като помагаше на Илейн. Въпреки че този тандем беше необичаен, Джекмън бе благословил съществуването му, тъй като работеше добре. Илейн беше работен кон, който мъкнеше огромен товар отдела и ангажименти, а Трея бе достатъчно организирана и трудолюбива, за да не изостава от темпото й.

Но сега това се бе оказало обвързване. Джекмън се върна към основния въпрос:

— Предполагам, че през следващите шест седмици ще сте достатъчно ангажирана с разпределението на делата на Илейн и това ще ви създава сериозна заетост.

— Същото си мислех и аз.

— Добре. Освен това, бих ви предложил, ако ми позволите, през този период да започнете да приемате задачи и от другите адвокати, ако те ви предложат.

— Да, сър. Надявах се да направя и това.

— Чудесно. — На Джекмън не се налагаше да изяснява повече предупреждението си. Това, което остана неизказано, бе, че ако Трея не успее да си намери достатъчно работа с някой от екипите, за да има пълна заетост, Джекмън не би могъл да оправдае оставането й на работа. — Вие сте във фирмата от доста време, нали?

— Почти седем години. Дойдох с Илейн, когато се премести от общината.

Пръстите на Джекмън бяха преплетени на бюрото. Той замислено въртеше палци. Нещо се мътеше в главата му, въпреки че лицето му не го показваше.

— Е — каза той с примирение, — добрата ви работа не е отишла на вятъра. — Отново замълча и се усмихна добро желателно. — Нека се разберем, че имате шест седмици на по-лек график. Ако се нуждаете от малко допълнително време, само ми се обадете.

— Ще го направя — отговори тя.

Разговорът бе приключил, въпреки че и двамата останаха неподвижни. След това, сякаш по даден сигнал, си кимнаха и Трея се изправи.

— Благодаря ви — каза тя безизразно и се отправи към вратата.

Докато вървеше през фоайето обратно към кутийката си, усещаше как стомахът продължава да я присвива. Въпреки съчувствените нотки, които бе използвал Джекмън, Трея усещаше голата истина зад думите му — щеше да бъде уволнена учтиво и със съжаление, ако не успее да намери друг адвокат във фирмата, който би искал да я използва.

Шест леки седмици.

Знаеше, че Джекмън можеше да й даде и седем, а може би дори и девет, ако й позволи да работи по време на двуседмичното предупреждение за уволнение.

„Господи — мислеше си тя, — какво ще правя?“

Шест седмици!

Трея знаеше, че има малка вероятност да си намери пълна заетост за толкова кратко време. На първо място, нейните колеги помощници бяха под същото напрежение, под каквото бе и тя. Неюридическият персонал на „Ренд и Джекмън“ си „спестяваше“ извънредното време, така че да може да допълни часовете си на заетост в мъртвите периоди. Въпреки че това беше технически незаконно в Калифорния, фирмите си затваряха очите пред тази обичайна практика. Ако имаш прекалено много седмици с ниска заетост — точният брой не беше известен, но беше нисък, — вече си пътник. Всеки във фирмата го знаеше.

Освен това Трея беше наясно, че специалните й отношения с Илейн са били повод на ревност сред колегите й. Не че бе полагала целенасочени усилия в тази насока. Бе вежлива и дружелюбна. Честно казано, дори прекалено. Но не отричаше, че се радваше на изключителното си положение сред останалите помощници. Малко адвокати бяха натрупали толкова негативни емоции от страна на колегите си. Трея беше единственият помощник, който в някои отношения си бе помислил, че може да се равнява с някой адвокат. Смехотворна идея, ако изобщо някога й бе хрумвала.

Никой нямаше да й хвърли спасителен пояс, а се сещаше и за хора, които щяха да се радват да я видят как се дави.

Така че, ако не се случеше някакво чудо — а тя отдавна бе престанала да разчита на чудеса, — щеше да остане без работа преди да се запролети. Не можеше да позволи това да се случи, не и на нея, не и на Рейни. Трябваше да си подготви автобиографията, да излезе по обед и да тръгне на интервюта за работа.

Само ако Илейн… горката Илейн…

След като премигна, за да възпре неочаквания поток от сълзи, Трея ускори ход в последните крачки до кутийката си. Да бъде проклета, ако разреши някой да я види как плаче. Ако можеше бързо да се вмъкне в сигурното си работно местенце, щеше отново да се вземе в ръце.

Внезапните пристъпи на плач трябваше да престанат. Преди тази седмица Трея не можеше да си спомни кога за последен път бе плакала. Може би някъде след смъртта на Том, когато Рейни беше на две. Преди дванайсет години.

Том.

Не можеше да си позволи да мисли за него, не и сега, не и за това, което можеше да имат, ако… Всичко щеше да бъде толкова различно, ако не беше онази глупава червена светлина и глупавият камион…

Нейният отвратителен късмет…

Потопът от сълзи се опита да се отключи. Почти задъхваща се от усилието да спре напиращите сълзи, тя най-после зави зад ъгъла на малката си кутийка.

Някакъв мъж със суров поглед се бе облегнал на бюрото й, ръцете му бяха скръстени, а на лицето му бе запечатано нетърпение. Той имаше топчест нос и белег през устата.

— Трея Гент? — попита рязко мъжът, докато се изправяше и показваше значката си. — Аз съм лейтенант Глицки, отдел „Убийства“. Бих искал да поговорим за Илейн Уейджър.

Трея избухна в плач.

— Мислех, че вече сте арестували някого.

Бяха минали почти десет минути, в които Глицки изчака в офиса, докато Трея отиде до банята, за да оправи лицето си. Сега се бе върнала и явно емоциите й бяха овладени. Освен тихата ярост, която излъчваше и която Глицки бе виждал преди. Определи я като гняв и омраза към себе си, затова че бе загубила контрол.

Трея зае мястото зад бюрото си, а лейтенантът изтегли отнякъде стол и седна на него с облегалката напред. Очите им бяха на едно равнище в тясната стаичка.

— Да, вече имаме човек в ареста.

— Какво общо има това с мен? Или с каквото и да било, което се е случило тук?

Още враждебност. Тази жена, изненадана от посещението на полицията, шокирана от скорошното убийство, не искаше да говори за това. То просто трябваше да отмине.

— Права сте. Може да няма общо с нищо и никой тук — отговори той с професионален тон.

— Какво би могло да бъде? Заловили сте някакъв скитник, нали? Тя не го познаваше.

Устните на Глицки се присвиха.

— Опитваме се да се уверим в това.

— Не прочетох ли някъде, че той си е признал?

— Може и да сте. — Това развитие на нещата не правеше деня на Глицки щастлив и лицето му го показваше.

— Е, това би трябвало да обяснява всичко, не мислите ли?

Лейтенантът скръсти ръце на гърба на стола и нарочно се взря настрани. След това върна погледа си върху нея и изчака още миг. Най-после, след като си помисли, че тя ще започне да изпитва неудобство, заговори спокойно:

— Разбирам, че вие и Илейн сте били близки.

Въпросът отне част от гнева й. Трея прехапа долната си устна и кимна:

— Да.

— В такъв случай ми се струва, че бихте искали да съдействате с каквото можете за разследването на убийството й.

— Да, но…

Глицки я прекъсна:

— Понякога хората признават неща, които не са направили.

— В този случай така ли е?

— Не. — Лейтенантът вдиша дълбоко и съвсем бавно изпусна въздуха. — Но дори и при вярно признание, все още се нуждаем от всички свидетелски показания, които можем да съберем.

— Защо?

— Защото, когато убиецът си наеме адвокат, което и ще направи, той ще промени мнението си и ще пледира невинен.

— Дори след като е признал?

— Случва се. Всъщност, това е нещо обичайно. Какво има да губи?

Трея седна на стола си, докато смилаше чутото.

— Ами признанието?

Ледена усмивка.

— О, аргументът ще е, че е невалидно. По някакъв начин е измъкнато насила. Или пък полицаите са го били. Или пък паметта му е изиграла лоша шега. Може би е било само фантазия или пък просто е объркал нещата, които са се случили.

— Объркал е, че е убил някого?

— О, да. Мислите си, че човек би си спомнял за нещо такова. Ще се изненадате колко хора твърдят, че не помнят, след като са признали, че са го направили.

Очите на Ейб и Трея се срещнаха в малкото пространство помежду им в един вид споделено разбиране. Но това не трая дълго. Щом го осъзнаха, и двамата погледнаха настрани.

— И така — каза Трея, — имате нужда от свидетелски показания. За какво?

На Глицки му беше трудно да й обясни, тъй като истината бе, че се хващаше за сламка. Беше му достатъчно гадно от смъртта на Илейн, но да приеме факта, че е умряла при такава безсмислена атака бе прекалено непоносимо за Ейб. Тя не би могла да живее своя интересен и отдаден живот, да направи всичко това, да развълнува толкова много хора, само за да бъде изтрито всичко в един съвсем случаен момент, сякаш тя не бе по-значима от някаква буболечка.

Въпреки че на практика се бе случило точно това.

Но със собствената му дъщеря?

Глицки не би могъл да го възприеме и да живее с истината. Поне докато не научеше повече — за Илейн, за убиеца й, за срещата им, на която би могло да се придаде някакво допълнително значение.

Беше важно. Беше глупаво и безсмислено. Но трябваше да го направи, Ейб отново срещна погледа на младата жена.

— Ако например Илейн е работила като доброволец в някоя клиника или като адвокат, ако е имала някакъв професионален контакт с бездомниците…

— И тогава да е срещнала този мъж?

Глицки направи гримаса.

— Въпросът е, че ако Илейн е работела като доброволка с тези хора…

Трея клатеше глава.

— Тя работеше като доброволка, но не по улиците. Смяташе повечето от тези хора за изгубени. Мислеше, че ако те се върнат в правия път, ще е по тяхно собствено решение. Не те бяха нейната област на действие.

— А с кого работеше?

— Със студенти. С хора, които се опитват да направят нещо с живота си. Например, разработваше хипотетични казуси в „Хейстингс“. Нямаше особено търпение за професионалните жертви — винаги й се искаше да изкрещи на тези хора да не се оставят на порочните си навици.

— Очите на Трея проблясваха от нахлулите спомени. — Една от любимите й тези беше, че има само два вида хора — жертви и воини.

— Това ми харесва — каза Ейб. — Но може Коул Бърджис да се е мотаел с някои студенти.

— Със студенти по право? Не мисля. — Още едно поклащане на глава. — Не си спомням дори да съм чувала името му.

— Добре.

Трея отново прехапа долната си устна и Глицки се улови, че я наблюдава. Подпухнала, почти нацупена уста.

— Кога я видяхте за последен път?

Въпросът я стъписа.

— Защо питате? Не мислите, че аз… — Тя го гледаше опулено и с недоверие.

— Не мисля нищо. — Глицки нямаше намерение да я плаши. Той тушира тона си: — Опитвам се да започна отнякъде, да добия представа за последните й часове. Абсолютно рутинно.

— Полицията не казва ли точно това, когато подозира някого? Че е рутинна проверка?

Устните на Глицки се помръднаха на няколко сантиметра в още един опит за човечност.

— Права сте, наистина го казваме. Но аз нямам подобни намерения.

Трея въздъхна тежко.

— В неделя следобед. Тук. — Според впечатлението на Глицки, тя имаше нуждата да обясни по-подробно и продължи: — Често идвам през почивните дни, а тя трябваше да свърши малко специализирана работа като длъжностно лице.

Глицки кимна с разбиране. Длъжностното лице бе адвокат, който е избран от съда да послужи като гарант на някакъв специализиран материал — лекарски доклади, досиета на адвокати, експертизи на психиатри — и да пресее необходимата на съда информация. Ако експертът, който е изготвил документа, не е бил юрист, длъжностното лице трябва да направи истинското разследване и да отдели това, което може да се използва в делото. Така личните документи на останалите клиенти и пациенти запазваха своята поверителност.

— И Илейн е дошла тук, след като е свършила работата си?

— Да.

— По кое време?

Лицето на Трея изразяваше съсредоточаване.

— Не съм напълно сигурна. Смрачаваше се, значи е било около пет и половина. Тъкмо привършвах.

— И за какво беше дошла?

— Да остави няколко папки. После отиваше на някаква среща, след това щеше да се прибира.

Сега Глицки бе облегнат напред. Това беше неочаквано попадение. Трея бе говорила с Илейн през последния ден от живота й, часове преди смъртта й.

— Спомена ли с кого има среща или пък къде?

— Не. Опитах се да си припомня за себе си. Но тя не ми каза. Сигурна съм. Просто подхвърли, че има среща и ще се видим на другия ден. Винаги ходеше по срещи.

— Изглеждаше ли притеснена? Дали действаше така, сякаш нещо я тревожи?

Трея се поколеба, след това отново погледна Глицки в очите.

— Сега ми е много трудно да кажа, след като зная какво се е случило. Всичко придобива различна окраска. Чудиш се дали си видял нещо или не.

— Но сте видели, нали?

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Ако беше дошла на работа в поне делник, усмихната и щастлива, никога не бих помислила затова. Зная, че не разсъждавах по този въпрос, когато в неделя вечер се прибрах вкъщи. Просто си помислих, че както винаги е претоварена. Както беше. — Промяната в глаголното време я притесни и тя спря.

— Всичко е наред. — Глицки трябваше да се пребори с желанието да се протегне и да я докосне, да й предложи някаква утеха. Вместо това се облегна назад, без заплаха и без натиск, и я остави отново да улови нишката на мислите си. — Всичко е наред — повтори той.

— Знам. Знам. — Погледът й изразяваше благодарност и тя за момент го задържа върху лейтенанта. После кимна и въздъхна: — Сега бих казала, че, да, може би нещо я тревожеше. Изглеждаше някак… особена. — Трея побърза да защити шефката си. — Но понякога става такава. Винаги мисли за прекалено много неща, има доста грижи.

Внезапно изразителното лице на Трея се промени от неочакван прилив на нетърпение към всичко това и почти гневна ярост.

— За какво мислите? — попита Глицки.

— Мисля, че не познаваше убиеца си. Това е глупаво. По никакъв начин не беше свързана с него. Никой от хората, които я познаваха, не би поискал да я убие. — Тя вдигна поглед, в който се четеше предизвикателност, с нотки на язвителност, че той не може да я разбере напълно. — Трябваше да я познавате.

— Познавах я — отвърна Глицки. — Смятах, че е фантастична.

— Никога не ви е споменавала като приятел. — Внезапно язвителността в гласа й стана по-отчетлива, несъмнена — всичките й инстинкти за самосъхранение бяха излезли неочаквано на повърхността.

— Е, не, не точно приятел. Познавах я от времето, когато заедно работехме в Съдебната палата.

— Знам. Помня ви. Аз също работех там, като чиновник.

Глицки не можеше да й отговори, въпреки че Трея сякаш използваше факта като оръжие срещу него. Изкушаваше се да продължи нататък.

— Във всеки случай, това е още една причина да искам да разбера върху какво е работела. Влагам и някаква доза личен интерес.

Но ако си беше помислил, че подобно признание ще има някакво въздействие върху Трея, жестоко грешеше.

— Така че сте наблюдавали кариерата й, след като напусна Палатата?

Глицки отговори предпазливо:

— Да, горе-долу.

— Нещо като пасивно наблюдение.

Глицки смело вдигна рамене.

— Предполагам, вие бихте казали, че съм й се възхищавал от разстояние. — Чудеше се как нещата толкова се объркаха в това интервю. — Съжалявам, ако съм ви наранил.

— Ни най-малко — отрече тя. — Просто си вършите работата. Но Илейн означава много за мен. Зная кои са приятелите й и ми е обидно да чуя, че претендирате да сте й бил близък, само за да ви разкажа нещо повече.

— Не това се опитвах да направя.

— Така ли? — запита тя със зле прикрито недоверие. — Тогава съжалявам, че съм разбрала погрешно. Може би малко прекалих. — Възвърнала деловия си вид, Трея прекрати всякакви по-нататъшни разговори, като се изправи, показвайки — въпреки че не й беше в стила да действа така, — че интервюто е приключило. — Сигурна съм, че фирмата няма да има нищо против, ако поискате достъп до папките й или до списъка й с клиенти. Може да откриете нещо от това, което търсите.

Глицки рядко се чувстваше непохватен или изгубил почва под краката си, но сега го споходиха и двете усещания, при това с неочаквана сила. Може би донякъде се чувстваше глупак, защото я намираше невероятно привлекателна, и то в такъв неподходящ момент. Каквато и да беше причината, сега стоеше толкова близо до нея, без да желае да рискува да се поддаде повече на нейния чар.

С този разговор не бе успял да стигне доникъде, пък и не се бе надявал да получи някакви реални свидетелски показания точно тук. Но това беше единственото място, което му хрумна за начало на разследването — да се свърже с някой, който я е познавал.

— Госпожо Гент, моля ви. — Раменете му увиснаха. Той имаше внушителна фигура — и го знаеше. Трея с царствено изражение се спря на входа на кутийката си, обърна се предизвикателно, за да го погледне, кръстосала ръце на гърдите си и с порозовели страни. — Искам да разберете, че не съм търсил някакви специални свидетелства. Просто исках да добия представа за работата и живота й, да се опитам да потърся някаква логика в… — На крачка от опасността да признае непрофесионалната причина, поради която бе дошъл, той безпомощно замълча.

Трея Гент изглеждаше така, сякаш обмисля думите му, но когато най-сетне проговори, не прояви и намек за желание за сътрудничество:

— Наистина не мисля така, но, ако се сетя за нещо, лейтенант, ще ви уведомя.

Този път думите означаваха отказ.

6

По пладне Харди влезе в малкото фоайе към отделените за затворници стаи в болницата. Това беше депресиращо и студено помещение, слабо осветено, с високи прозорци с решетки и силен мирис на дезинфектант, влажни жълтеникави стени и две наклонени дървени пейки, които в момента никой не използваше. От лявата му страна една униформена полицайка седеше на захабено зелено бюро с компютър и телефон. При пристигането на Харди тя вдигна поглед, в който се четеше облекчение. Той прекоси стаята до нея и обясни за какво е дошъл.

— Знаете, че вече има посетител. Майка му е тук.

Не му бяха нужни някакви свръхестествени способности, за да разбере, че Джоди Бърджис е направила лошо впечатление на тази жена. Харди й се усмихна съчувствено.

— Нейното нещастно момче не е престъпник, просто е болно. Станала е някаква ужасна грешка. Не можете да го задържате тук, вие сте виновни и тя ще ви съди.

Полицайката му се усмихна в отговор.

— Все едно сте били тук.

— Вероятно ще мога да я успокоя.

— Може би. — Тя натисна един бутон на бюрото си и секунда по-късно друг униформен — този път висок бял мъж — отвори вратата в отсрещния край на помещение то. Харди й благодари и тя му отвърна със свиване на рамене: — Забавлявайте се.

Когато пазачът отключи вратата към стаята на Коул, Харди разбра защо затворниците даваха мило и драго да прекарат няколко дни тук. Не беше като в „Риц“, но изглеждаше много по-добре от обща килия в затвора зад Съдебната палата — единична стая с прозорец и закачен на тавана телевизор, който сега стоеше тъмен и безмълвен.

Коул бе наполовина излегнат на леглото, покрит до гърдите с чист чаршаф. Облечен в стандартната болнична нощница, той можеше да бъде обикновен пребит пациент, ако не се виждаха белезниците, които свързваха едната му ръка с рамката на леглото. Малко по-възрастно копие на Дороти Елиът с по-силно изразен фермерски произход седеше откъм прозореца и държеше свободната му ръка.

— Почукайте, ако има някакъв проблем — предупреди пазачът и затвори вратата. Харди пристъпи напред и се представи като приятел на Дороти.

— Благодаря на Бога — възкликна Джоди Бърджис, изправи се и заобиколи леглото с почти идиотско изражение на очакване и с протегнати ръце. — Господин Харди — продължи ентусиазирано, — Дороти ми каза какво сте направили. Дали някога ще можем да ви се отблагодарим!

Тя носеше скъпо изглеждащ, торбест тъмнозелен екип за джогинг с непознато лого над лявата гръд. Когато се приближи, Харди забеляза грижливо направения грим, боядисаната руса коса и множество бижута — обеци, гривни и пръстени с огромни цветни камъни на двете ръце. Той й даде шейсет и две или три, въпреки че с много усилия минаваше за малко над четирийсет.

— Не съм направил кой знае колко. — Харди усещаше, че не е направил нищо. От това, което му бяха казали, Коул е бил в болницата по времето, когато вчера следобед бе пристигнал в Съдебната палата. Той опита с една учтива усмивка: — Те трябваше да подложат сина ви на тестове, госпожо Бърджис, но…

— Не бъдете толкова скромен. Ако не бяхте се застъпили, Коул все още щеше да е в затвора. Нямаше да се грижат за него като сега. — Прочувствеността на тази жена беше малко прекалена. Тя хвана ръката на Харди с двете си ръце и здраво я стисна.

Като едва усещаше китката си, Харди съсредоточи погледа си отвъд нея върху заподозрения. Бяха му нужни усилия, за да поддържа неутрален тон:

— А ти си Коул. Как се чувстваш?

Джоди веднага се намеси и отговори вместо сина си:

— Чудесно, наистина. Нали, Коул? — покровителствено се отдръпна назад към леглото.

— Не зная, мамо. Не зная дали „чудесно“ отговаря на състоянието ми. — Гласът на младежа беше дълбок и леко дрезгав, със слаб дефект в изговора. Харди знаеше, че това може да е от умора, но бе много по-вероятно да е резултат от трайна употреба на наркотици. — Още един ден в онази килия… — въздъхна той, като клатеше глава.

— Не зная.

— Щяха да го оставят да умре — включи се госпожа Бърджис. — Просто искаха той да страда.

Харди поклати глава и изрече една благородна лъжа:

— Не мисля така — каза той. — Едва ли е било преднамерено. Те не постъпват по този начин. — Тогава защо…?

— Всеки ден в затвора пристигат много хора. Просто случайно се е получило така, че той е бил пропуснат. Хубавото е, че достатъчно бързо го открихме. — Харди забеляза, че ще трябва да говори през Джоди и не знаеше доколко ще му стигне търпението. Така че се обърна директно към Коул: — Поставиха те на метадон, нали?

— Да, биха ми една доза. Майката отново се намеси:

— Това е, за да облекчат болките от наркотичния глад. Идеята е да намаляват дозата, така че тялото постепенно да…

— Мамо!

Тя спря и присви уста в болезнено изражение.

— Съжалявам. Просто исках господин Харди да разбере… — Гласът й постепенно заглъхна.

— Той вероятно има представа. — Към Харди. — Нали така?

— Донякъде. — Адвокатът тушира раздразнението си и се усмихна окуражително към възрастната жена: — Госпожо Бърджис. — Пауза. — Джоди. Ако нямате нищо против, бих искал да прекарам няколко минути насаме с Коул. Това отново я нарани, но нямаше как да откаже. Загриженият й поглед се спря на сина й, след това се върна към Харди.

— Естествено, да, разбирам.

Но не помръдна, докато не бе подканена.

— Просто почукайте на вратата и пазачът ще дойде и ще ви пусне навън. Няма да се бавим много.

— Тя е добра, наистина — каза Коул, когато вратата се затвори зад майка му. — Опитва се да помогне.

Но сега, внезапно, след излизането на обърканата майка, Харди рязко изостави тона на неангажиращ разговор. Може да бе искал да покаже съпричастност към чувствата й, но нямаше подобно намерение спрямо сина й. Като се приближи към долната част на леглото, той постави ръка на рамката, погледна към лицето на Коул и заговори с хладно спокойствие:

— Кажи ми какво се случи онази нощ.

Промяната в тона постигна целта си. Младежът рязко вдиша, започна да мести поглед наляво-надясно и най-накрая го спря върху чаршафа пред себе си.

— Лоша работа.

Харди му даде няколко секунди, след това протегна ръка и удари върху леглото до краката на Коул.

Младежът погледна стреснато нагоре. Изражението на Харди го накара да поеме още една голяма глътка въздух, която издиша бавно с издути бузи.

— Имам предвид, че бях зле. Човече, беше адски студено. Спомням си го. Не бях се друсал цял ден.

— И защо?

— Трябваше да намеря някакви пари. Мислех, че мога да отида при мама и да изкрънкам малко, но… — той отново въздъхна, — тогава започнаха болките, така че не ми се искаше да измина целия път до дома й.

— Къде е това?

— Дяволски далече, отвъд Сънсет. Намирам си дрога на Шестнайсета и Мишън. Прекалено далече е.

— Вместо това реши да обереш някого?

— Не! Не беше така. — Харди не реагира по никакъв начин, затова младежът се почувства принуден да дообясни: — Виж, последната ми доза трябва да е била с доста примеси, разбираш ли? Вече се тресях, болеше ме — нали знаеш как е. Беше около полунощ. Бях взел две таблетки, но явно не вършеха работа. Трябваше да направя нещо.

Харди изчакваше.

— Така че извадих късмет. Един от скитниците бе катастрофирал с микробуса си…

— Неговият микробус?

— Микробус за разкарване на стоки. Не си спомням точно къде беше, май някъде южно от Мишън. Както и да е. Шофьорът си бе заминал, а имаше почти пълна бутилка с бърбън, която просто си седеше там. И аз я взех. Имах нужда от нещо, нали разбираш?

— Той ти е позволил да я вземеш?

— Не, той вече беше заминал. Просто я прибрах.

— И не си го ударил, за да я вземеш?

— Е, хайде! — Коул изглеждаше наистина обиден от въпроса. — Нищо подобно.

— Ами пистолетът? С него ли го заплаши?

— Нямах никакъв пистолет. — Веждите му се свиха за момент. — Още нямах.

— А от него ли го взе?

— Не. — После. — Не мисля така.

— Не мислиш така — повтори Харди. Но нямаше никакъв избор, освен засега да приеме думите му. — И какво се случи по-нататък?

— Предполагам, че съм изпил по-голямата част. От бутилката.

— Къде беше тогава?

Свиване на рамене.

— Някъде наоколо. Не зная. Изпитвах болка. Имам предвид болка, разбираш ли?

— За твое сведение, Коул, това няма да разбие сърцето ми. Как стигна до Мейдън Лейн?

Но липсата на съчувствие имаше своята цена.

— Не зная, човече. Може би съм прелетял, а? Или пък съм хванал лифт.

Харди се изправи.

— Мислиш, че това е забавно, нали? Гледаш към оста тъка от живота си през решетките и ми се правиш на остроумен, така ли?

— Хей. — Коул се опита да хване ръцете си в жест, който изразява невинност. Белезниците на лявата му китка го накараха да се наведе. — Просто се опитвам да кажа, че не си спомням как съм стигнал до центъра. Пиех си пиенето. Започваше да ме хваща. Мотаех се наоколо и се опитвах да се стопля. Може и да съм блъснал някого, не зная. Може да съм си вкарал малко.

— Малко?

— Малко дрога. Хероин, нали знаеш.

— И с какво си го платил?

Коул нещастно заклати глава.

— Не зная. Така или иначе, не се е случило.

— А какво се случи? Видя ли Илейн да излиза от някоя сграда? Или просто да върви сама? Какво?

— Илейн ли?

Спокойствието на Харди се изпари.

— Илейн Уейджър — просъска той, но когато се усети, взе контрол над гласа си. — Жената, за която си признал, че си застрелял. Илейн Уейджър.

— И какво за нея?

— Попитах те кога я забеляза?

— Знаеш ли, не мога да си спомня. Казах това на ченгетата.

— Защо не кажеш и на мен? Кое е първото нещо, което наистина си спомняш?

— Пистолета. В ръката ми. — Коул срещна погледа му.

— Тоест, там, където беше.

— Къде?

— Ами, имам предвид, че беше на улицата и го взех. Всеки би ти дал пари за пистолет, нали?

— Значи си спомняш, че си взел пистолета? И после какво?

Той затвори очи и тръсна глава.

— Вече разказах всичко това. После предполагам, че се наведох над нея.

— Предполагаш? Какво имаш предвид? Видя ли я да върви? Мина ли зад нея? Или пък тя вече беше на земята?

Лицето на Коул се сбърчи от усилието да си спомни.

— Като че ли в съзнанието ми има бяло петно.

— Какво искаш да кажеш? Че си изтрил от съзнанието си как натискаш спусъка?

Младежът започна да гледа наляво-надясно, сякаш беше хванат в клетка и търсеше изход.

— Имам предвид, че държах пистолета и после се наведох над нея и забелязах всичкото й злато, огърлицата, след това чантичката й и другите неща.

Ръцете на Харди бяха побелели от стискане на рамката на леглото.

— Не си спомняш да си стрелял?

— Не.

— Изобщо?

Коул се замисли, след това отрицателно поклати глава.

— Но ченгето каза, че е обичайно да изтриеш от съзнанието си някой момент. Както хората при автомобилна катастрофа не си спомнят последната минута преди сблъсъка.

— Кое ченге?

— Това, което ме разпитва. Негърът. Бенкс. Май така се казваше.

Харди отдръпна поглед от младежа и се взря през решетките в сивкавия следобед навън. На магистралата движението бе спряно във всички посоки. Редици от прилични на кутийки блокове стърчаха от кафеникавия хълм. Не можеше да намери никаква разтуха в гледката, въпреки че след последните думи на Коул се нуждаеше от нещо такова.

— Но, Коул, чуй ме — започна спокойно той. — Ти си признал, че си я убил.

Младежът кимна.

— Да.

— Но не си спомняш да си я нападал? Нито да си стрелял?

— Не, нищо такова. Но трябва да съм го направил.

— Защо твърдиш това?

Коул се загледа в белия чаршаф, който го покриваше.

— Стрелял съм с пистолета. Изследваха ръцете ми. Стрелял съм. — Той вдигна очи към Харди. — Така че трябва да съм го направил. Освен това, не можех да търпя повече.

— Да търпиш какво?

Това го докара до отчаян изблик:

— Е, хайде, за какво мислиш, че говорим?

— За смъртта на Илейн Уейджър. Нали?

Но Коул клатеше глава.

— Не, човече. Говорим за дрога. Те ме водят в онази стая и на мен ми става адски зле. Умирам! Разбираш ли? Тогава Бенкс ми казва, че ще ми даде нещо, веднага щом призная. Затова му казах.

— Че си я убил?

— Да. — Той потрепери. — Но, дявол го взел, бих му казал и че съм убил Кенеди, ако това искаше да чуе.

Главният помощник областен прокурор на град и област Сан Франциско нямаше голям офис. Всъщност, офисът на Гейбриъл Тори беше със същите размери като останалите кабинети на третия етаж, които бяха разделени на две между помощниците на прокурора. Голямата разлика беше в обзавеждането — диван и подходящи кресла, тапицирани с изключително мека кожа, вградени библиотеки от пода до тавана, тръстикови щори, две оригинални лампи от „Тифани“, персийски килим на дъсчения под, който Тори бе поставил. И, разбира се, там беше Бюрото — голямо, изящно изработено, с красиво изпълнена секция от стари чворести секвои, които са били изсечени напълно в края на седемдесетте.

Бюрото бе подарък на Тори от… В онези дни Тори бе млад адвокат и работеше като лобист във Вашингтон. Представляваше всеки клиент, който бе в състояние да му плати, независимо от политическите му възгледи. Произходът на Бюрото сега беше стара история — то бе просто впечатляващ център на заплашителното лично пространство. Ветераните в областната прокуратура, шепа бели момчета, останали от предишната администрация, помнеха офиса от времето, когато в него властваше предишният помощник Арт Драйсдейл. Тогава помещението изглеждаше точно като техните — пълен хаос. Камари зелени папки, олющени метални полици, отрупани с все още незавършени дела, коркова дъска за съобщения, поставена на метър и осемдесет височина и с размери шейсет на метър и двайсет, която напомняше за бейзболните предпочитания на Арт.

Но Гейбриъл Тори вярваше в символите на властта. Прокурорите, които му докладваха, нямаше да имат поводи за съмнения в неговата значимости във факта, че е много повече от това, което те някога ще бъдат. Жертвите на престъпления и техните семейства щяха да се уверяват, че с техните дела се занимават на най-високо равнище. Другите посетители на офиса — лични гости, както и адвокати на противниковата страна и политически познати — нямаше да бъдат посрещани от безличен бюрократ, а от приветлив самоуверен джентълмен, който напълно контролира собствения си свят. Според Тори подтекстът беше ясен — мъж с такова обкръжение не може да е попаднал тук по погрешка. Той винаги печели. Да му се изпречите на пътя означава да си навлечете белята.

Сега, половин час след като бе приключил превъзходния обяд в „Ла Феличе“, той седна зад Бюрото. Сакото от костюма на „Армани“ висеше върху дървената закачалка зад гърба му. Носеше тъмнокафява копринена вратовръзка със златисти нишки върху колосана риза със съвсем лек пурпурен оттенък. На дивана срещу него се бе настанила адвокатка, малко над трийсетте, на име Джина Роук. Точно пред нея на масичката от черешово дърво чаша прясно приготвено кафе изстиваше недокоснато. Госпожа Роук бе толкова ядосана, че не би могла да изпие и една глътка, дори ако от това зависеше животът й. Те представляваше друга жена, на име Аби Оберлин. Делото бе между Аби и брат й Джим за оспорване на завещание и нещата бяха станали меко казано грозни.

— Но, господин Тори, моята клиентка е обичала майка си — успя да изрече Джина. — Тя се е грижела за нея през последните седем години. Джим едва-едва я е посещавал. Винаги е било така, доколкото зная. Поне през последните пет години, а може и повече.

— И поради това майката е оставила на Аби лъвския пай от състоянието си?

— Да. Разбира се.

— Което е на стойност от около осем милиона долара, нали?

— Така е.

— Много пари. — Тори остави думите му да заглъхнат. — И всичко това за вашата клиентка. Разбира се, като си приспаднете таксата.

Това накара Джина да се отдръпне. Реши да не отговаря на последната реплика, но възнамеряваше да стои зад клиентката си.

— Тя се е грижела за майка си и я е обичала. Джим просто е егоист… — Адвокатката прехапа устна. — Той лъже и в това е целият проблем. Не е имало никакво нарушение. Аби не е… — Думите спряха.

Тори се наведе напред. Беше в ролята на прокурор, а клиентката на Джина бе обвинена в сериозно престъпление. Адвокатката можеше цял ден да протестира за нейната невинност. Тори щеше да слуша търпеливо, да признава, че е чувал това много пъти от други защитници в други подобни дела и, според богатия му опит, повечето обвиняеми били извършили онова, което твърдели членовете на семейството. Заговори спокойно, но с твърд тон:

— Въпреки всичко, братът на вашата клиентка твърди, че завещанието е невалидно. Че майка му го е подписала под натиск. В допълнение, той докладва за криминалното поведение на сестра си и този офис няма друга възможност, освен да започне сериозно разследване.

— Но в това няма смисъл. Няма свидетелства за…

Изражението на Тори стана още по-сурово, когато я прекъсна. Той пусна една папка на бюрото пред себе си.

— Не ме баламосвайте, госпожо Роук. Истинският случай е тук…

— Майка й е паднала. Счупила си е ябълчената кост. След това прекалено скоро се е опитала да се изправи и отново е паднала. Случва се.

— Да, така е. И след второто падане е хванала пневмония и е починала.

Джина не можеше напълно да прикрие паниката в гласа си.

— Нали не намеквате, че Аби я е убила? Или по някакъв начин е причинила смъртта й? Дори Джим не твърди това, а той е готов на всичко, за да се докопа до парите.

Тори поклати глава.

— Не обвинявам клиентката ви в нищо. Казвам само, че имаме забележителни източници, които можем и ще използваме в този тип разследване. Разплитането на случаи на тормоз на възрастни хора е един от най-значимите приоритети на Шарън Прат. Можем и ще използваме в съда медицинските заключения на вашата майка. Джим Оберлин твърди, че е убеден, че майка му е била натъпкана с успокоителни. — Той се облегна назад и заговори като юрист на юрист: — Вижте, госпожо Роук, знаете как стават тези неща. Следователите ще говорят с приятелите на Аби. Ако тя някога се е оплаквала от целия труд, който изисква грижата за майка й…

— Разбира се, че се е оплаквала! Тя не е светица. Сигурна съм, че е имало дни… — Джина Роук тръсна глава.

— Дори и така да е. — Тори протегна ръце настрани, сякаш да й каже, че е имал точно това предвид и че нещата ще станат доста зле за Аби Оберлин. Той остави тишината да се наслои помежду им и след това тежко въздъхна в израз на нещо като кратък прилив на съчувствие към нея. — Госпожо Роук. Джина. Не съм ви поканил да дойдете и да поговорим само от куртоазия.

Тя кимна.

— Защо мислите, че го направих? — Тори отново потупа папката. — Когато, въз основа на обвиненията, които братът на вашата клиентка е отправил към нея, бих могъл да изпратя няколко полицаи да я арестуват?

— Да я арестуват?

— Така е. И името й ще се появи във вестника с цялата история и всичко, в което Джим я обвинява.

— Не, не можете да направите това. Не е… — Видимо тя се контролираше. Когато проговори след около половин минута, гласът й бе спокоен и прагматичен: — Джим просто иска парите, господин Тори. Той няма кариера. Никога няма да се задържи на работа. Ето какъв е. Той е отчаян. Аби не е направила нищо от онова, което той твърди.

Тори скръсти ръце на Бюрото и отново си възвърна суровото изражение.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Тя преплете ръце.

— Съжалявам. Бихте ли го повторили?

— Защо мислите, че ви поканих днес?

— Не зная.

— Е, аз ще ви кажа. — Тонът му отново омекна. — Бил съм прокурор в много подобни дела — повече, отколкото бих могъл да изброя пред вас. Развил съм добър усет, дори много добър, ако мога така да се изразя, за това как се развиват нещата. В този случай майката на Аби е имала доказуема физическа травма. Излагането на фактите ще докаже, че има почва за съдебно изслушване, а след това е много вероятно да се стигне и до дело. Знаете това. Клиентката ви вероятно ще бъде арестувана — той вдигна ръка, за да спре протеста й, — въпреки че сумата за освобождаване под гаранция ще бъде разумна. Ако има късмет, ще похарчи около половин милион долара за такси на адвокати, експерти, следователи, което е доста добре за вас. Но едва ли ще може да вземе и част от тях от завещанието, тъй като то се оспорва. Процесът ще отнеме най-малко две-три години. След това, дори и да се докаже, че клиентката ви не е направила нещата, за които я обвиняват, някое гражданско жури ще даде на брат й всичките пари, тъй като се предполага, че това не е причинил никаква вреда, докато клиентката ви има вероятност да е.

Джина слушаше думите му, отпусната върху меката кожа на канапето.

— И какво предлагате вие? — попита тя безпомощно, приемайки казаното много лично.

Тори се наведе напред, приемайки изведнъж ролята на приятел и дори спасител.

— Истината е, че ви вярвам. Джим не се интересува какво е станало с майка му, освен че е починала.

— Точно това ви…

— Но не казвам, че няма да остави цялата тази… неприятна… история да се раздуха. От негова гледна точка, това е ситуация, в която няма как да загуби, а вашата клиентка няма как да спечели.

Джина се премести напред на дивана.

— Тя няма да му даде и цент от парите, господин Тори Той не ги заслужава. Той е зъл човек и това е погрешно.

Помощник областният прокурор кимна в знак на съгласие.

— Въпреки всичко, ако делото се придвижи, при следващата ни среща няма да говорите така. — Той спря погледа си върху нея. — Кажете на клиентката си, че макар решението да е доста неприятно, трябва да хвърли някакъв кокал на брат си. И вярвам, че това ще сложи край на гражданския иск. А ако той е доволен, сигурен съм, че няма да има нужда да повдига обвинения за криминално деяние. Ако бях на нейно място, щях да се замисля за това с абсолютно егоистичен, защитен мотив.

— Но това е толкова погрешно…

Тори не можеше да спори по въпроса и не опита.

— Както и да ви се струва, такъв е моят съвет, докато съм още свободен да ви го дам. След днес вече сме от различни страни.

Адвокатката се изправи и му благодари. Гейб й каза колко цени посещението й и че се надява тя да вземе правилното решение. Джина му отвърна, че ще го обсъди с клиентката си, но и двете много сериозно ще обмислят съвета му. След това излезе. Когато хвана телефона, Тори все още чуваше стъпките й във фоайето навън.

7

Шарън Прат много внимателно избра момента.

Бе поканена да държи реч в Градския клуб за работата си като областен прокурор, за най-забележителните успехи и провали на офиса й, за еволюцията на философията й за правораздаването и плановете й за бъдещето. Присъстваха няколко представители на медиите, както и доста от членовете на политическия и бизнес елит. Събирането беше идеално — на малко по-висок тон от обичайните пресконференции в Съдебната палата, с достатъчно възможности за фотографите и шанс да обясни абсолютно неочакваната промяна на позицията си с повече думи, отколкото при друг случай.

Тъй като през последните две години си бе партнирала доста добре с бизнес кръговете и пресата, Шарън започна с кратка ретроспекция на продължаващата морална кампания на нейната администрация срещу „Жиронд Индъстрис“, френската компания, чиято печеливша дъмпингова оферта за 25 милиона долара за конвейера за багаж на летището разтърси Съвета на надзорниците и сериозно ядоса много от най-големите и влиятелни строителни фирми, които развиваха дейност в града.

Чуждестранна компания като „Жиронд“ не би могла да изпълни договорите си, без да работи с армия от местни подизпълнители — производители на ламарина, майстори на покриви, бояджии, електротехници, зидари и т.н. Тези компании, споменати в офертата на „Жиронд“, на свой ред бяха гарантирали, че изпълняват градската квота за представители на малцинствата.

Гейб Тори разбираше от бизнес повече от Прат и я бе предупредил за възможната измама при преговорите. „Жиронд“ не биха могли да извършат работата при условията, които са оферирали. Според Тори „Жиронд“ са наели подизпълнителите за предвиждания период и са се освободили от тях веднага след това. Нито един от подизпълнителите не се приближаваше до определените квоти за представители на малцинствата или жени. Гейб дори се обзалагаше, че много от компаниите са записали жени или членове на малцинствата като титулярни собственици на минимална заплата. „Жиронд“ са отбелязали хората в документите си, след това са им платили на ръка да си стоят вкъщи и да лъжат, че работят по проекта.

Прат започна ретроспекцията си оттук.

Офисът на областния прокурор се бе захванал с жар с този проблем, свика голямото жури1, призова свидетели, нае вещи лица да разследват прегрешилите подизпълнители, правеше им ревизии без предупреждение и отново и отново изкарваше наяве нарушенията.

Когато историята се разду, репортерите скоро откриха, че срещу „Жиронд“ има доклади за нарушение на човешките права по време на работата им в Сенегал, на Карибите и във Филипините. Собственикът на компанията, Пиер Кото, притежаваше и друга компания, която се занимаваше с продажбата на животински кожи. Как, питаше Прат, либерален и доброжелателен град като Сан Франциско би могъл да предложи договор на такава дискредитирана компания?

По искане на Съвета на надзорниците сега „Жиронд“ подготвяха втора оферта с нови подизпълнители. Но усещането на Съвета и града като цяло беше сериозно против тях и в подкрепа на Прат, тъй като никой не вярваше, че компанията ще свърши работата.

— И — заключи Прат, — такова ще бъде правосъдието, което ще упражнявам и през следващия си мандат. Ще преследвам точно такива хора — онези, които с измама отнемат работата на честните жители и сериозните и усърдни бизнесмени в града.

Около нея избухнаха аплодисменти. Тя обичаше „Жиронд“. Беше едно чудесно дело за Сан Франциско. Не само даваше повод за морализаторстващ тон, но и проправяше пътя на местните контрактори, които преди „Жиронд“ не биха могли и да се надяват на пет минути от времето й.

След като бе припомнила това на всички, тя премина към обичайните дреболии, които, според статистиката, нейният офис беше отхвърлил, гарнирани с известен брой теми, които често създават конфликти, като боравеше с онези цифри, които й допадаха.

Тя призна, че в началото са били в застой, но броят на престъпленията, свързани с насилие бяха намалели „поне няколко месеца“. Всъщност, това важеше само за януари, но цифрата бе достатъчно ниска, за да може Шарън да прибави и ноември и декември, когато равнището на престъпността беше наистина високо. Така средната стойност пак бе по-ниска, отколкото през лятото или началото на есента.

Бяха изпратили много повече престъпници в затвора. Това беше вярно, тъй като прокурорите от нейната администрация предпочитаха да приемат съдебни споразумения в замяна на по-кратък престой в затвора, пред воденето на дела. Това ускоряваше процеса и престъпниците излизаха по-скоро на свобода, но пък Прат можеше да се похвали, че вкарва повече лоши момчета на топло.

Тя допълни, че е свършила цялата тази добра работа, независимо от липсата на сътрудничество с полицията. През последната си изборна кампания Шарън бе заложила някои дребни, недоказани и обидни намеци за полицейска бруталност в сериозната си програма. Смяташе да разследва и изправя пред съда лошите ченгета. Щеше да сформира специализирана команда. Щеше да отделя „добрите стари ченгета“ от лошите. За нея нямаше значение, че полицейското управление на Сан Франциско беше напълно интегрирано по пол и расова принадлежност на всички командни равнища. Тук имаше и най-малко инциденти и оплаквания за полицейска бруталност в сравнение с другите градове от същия ранг в Съединените щати.

Офисът на областния прокурор, заключи Прат, функционираше „с ефикасност, която е непостижима за другите бюрократични системи в града и област Сан Франциско“.

Шарън погледна към множеството с мисълта, че го е завладяла и че е дошло време. Като повдигна няколко листа от катедрата пред себе си, тя ги остави отстрани на масата.

— След всичко казано — продължи прокурорката, — сега с дълбока въздишка трябва да признаем, че имахме някои дългосрочни програми, започнати в ранните дни на мандата ми, които може и да не са постигнали успеха, на който се надявахме.

Осезаемо усещане за очакване премина през стаята. Внезапно хората се изправиха на местата си и се заслушаха. Тя многозначително замълча, повдигна брадичка и добави известна твърдост в погледа си.

— Когато се подготвях да дойда и да говоря тук пред вас в края на миналата седмица, аз написах обичайната политическа реч. Исках да ви разкажа колко добре се справяме. Както отбелязах и преди, наистина имаше области, в които пожънахме сериозен успех и които с гордост мога да посоча. Въпреки това, трябва да оставя настрана подготвените си бележки. Моля ви, позволете ми да говоря от цялото си сърце.

В края на миналата седмица градът преживя сериозна загуба. Разбира се, говоря за Илейн Уейджър, не само дъщеря на последната ни любима сенаторка, но и на свой ред една от най-големите звезди на юридическия небосклон на града. — Прат замълча за глътка вода, съсредоточи се и продължи: — Един от най-трудните уроци, които трябваше да науча като прокурор, е, че сред нас съществува истинско зло. Моето обучение и възпитание винаги са ме карали да се опитвам да разбера причините за антисоциално поведение и да търся решение чрез изпращане в затвора, но също и чрез консултации и обучение. Бях горда от програмите, които развихме с цел да добавим към правосъдието и милост, да се опитаме да внесем известна доза съчувствие и разбиране в юридическия процес.

Но събитията от последните няколко дни ни накараха да осъзнаем някои трудни истини. Днес съм тук, за да ви предам съобщението, което може и да се е размило в желанието на моята администрация за честност, толерантност и съчувствие към отчаяните хора, които предприемат отчаяни действия. И това съобщение е: „Хората, които нарушават закона в Сан Франциско, ще бъдат наказани“.

Прат остави одобрителните аплодисменти да отекнат, отпи още глътка вода и мълчаливо изчака. След това заговори с напрегнат от убеденост глас — беше време да започне кампанията си:

— Това е за онези, които твърдят, че съм твърде мека към престъпленията, че съм прекалено емоционална, за да изпълнявам задълженията си като областен прокурор. Искам да съобщя нещо на тези хора, което може да се възприеме и като промяна в политиката на администрацията ми.

Полицията е арестувала един мъж — бездомен наркоман, — който е признал, че е убил Илейн Уейджър, като след убийството е взел портфейла, бижутата и други нейни вещи. Законодателството на Калифорния определя убийството заради грабеж за престъпление при особени обстоятелства и предвижда две възможни наказания — доживотен затвор без право на обжалване или смърт. Прат съзнаваше драматизма на този момент. Тишината в стаята бе идеална — дори сервитьорите стояха неподвижни, в очакване на нейното заключение.

— Не искам да допускаме грешки. Намерението на областната прокуратура в този случай е да поиска смъртно наказание. Това е моето обещание към криминалните елементи в този град, разделителната линия, която начертавам — уличното насилие, всякакво престъпно насилие свършва тук. Законът ще бъде безмилостен. Докато аз съм областен прокурор, политиката ми ще бъде следната: ако сте без късмет или отчаяни, все още можете да очаквате милост. — Двете й ръце стиснаха различните страни на катедрата, докато погледът й обхождаше множеството. — Но ако прекрачвате закона, справедливостта ще замени милостта при всеки — тя удари с юмрук — един — отново удар с юмрук — път.

След кратко мълчаливо изумление, един мъж на първата маса започна да аплодира и звукът разпръсна тишината. Бурните овации изправиха цялата зала на крака.

8

Изтощен от жонглирането с непоносими тежести, Харди си даде петнайсет минути почивка. Той се изправи, протегна се и отиде до прозореца. Късен следобед, безличен сивкав ден в центъра на града. Той и Франи след два часа щяха да започнат традиционната си за сряда Вечер за излизане. Харди се изкушаваше да приеме работния ден за приключен и да отиде да изчака жена си в „Шамрок“, да поспори на философски теми със зет си Моузес, който работеше зад бара. Можеше да изпие някой ранен коктейл с оправданието, че все някъде по света е пет часа.

Нямаше да може да свърши нищо тук — това поне беше сигурно.

Реакцията на проблемите в понеделник с Глицки и затвора го бяха изтормозили достатъчно, но след вчерашното му посещение при Коул Бърджис цялата история започваше да предизвиква киселини в стомаха му. Имаше нещо гнило, но той наистина не искаше да се забърква. По един или друг начин беше прекалено близо до всичко. Освен това, не искаше да рискува приятелството си с Ейб заради някаква си отрепка като Коул Бърджис — да не говорим за проблемите, които несъмнено щеше да има с приятелите си Джеф и Дороти и с нейната трудна майка.

Когато нещата му се проясниха, Харди не беше съвсем сигурен, че Коул няма да може да постигне някаква сделка и да получи малка присъда в щатския затвор. Всяко убийство беше непредумишлено за прокурорите на Прат, които се страхуваха от съдебни процеси. Дори обществените защитници наричаха градската система „мелница за договаряне с крадци“. В най-добрия случай Коул можеше да излезе от „Сейнт Куентин“ излекуван от пристрастяването си към хероина. Но това вече не бе проблем на Харди.

Това, което сега смяташе за свой проблем, беше Даш Логан. Проклетото копеле бе по-трудно откриваемо от папата, а клиентът на Харди, Рич Макнийл, съвсем разбираемо започваше да губи търпение.

В средата на осемдесетте, Макнийл тъкмо бе навършил петдесет години и реши да инвестира парите си в недвижима собственост в Сан Франциско. Можеше да постигне много по-добри резултати с „Майкрософт“, но фондовата борса го правеше нервен. Във всеки случай не се оплакваше. Блокът с шейсет апартамента на Рашън Хил струваше кръгли пет милиона, а той го бе получил за четвърт милион по-евтино; последната му сделка му бе докарала шест милиона отгоре. В момента Рич беше на шейсет и четири и бе решен да продаде всичко и да се пенсионира.

И сега този мил човек и добър гражданин, който бе работил и спестявал по начина, по който би трябвало да постъпва всеки добър американец, вместо да се наслаждава на безгрижие и спокойствие, внезапно се бе озовал пред сериозни проблеми.

Преди година и половина най-сетне бе успял да изгони Мани Галт, който бе наемател в сградата от близо десет години. Наемател от ада, както се оказа впоследствие.

Първият знак за проблеми се появи, когато той боядиса целия си апартамент в черно, включително и прозорците. Когато Макнийл се бе появил и учтиво бе помолил Галт да остави чист поне външния прозорец, наемателят му бе отказал не толкова вежливо. Това било неговото скапано жилище, казал той, така че Макнийл да си обира крушите.

Законите за контролиране на наемите в Сан Франциско работеха в полза на наемателите, а не на собствениците. Така че, когато клиентът на Харди разучил дали би могъл да изгони господин Галт заради историята с боядисването, това се оказало законово невъзможно. Галт си имаше своите пет стаи, всеки месец си плащаше за тях четиристотин долара и, доколкото законът можеше да определи, апартаментът беше негов и струваше толкова, докато той не реши сам да го напусне.

Което кучият син не бе склонен да направи.

С годините апартаментът на Галт стана постоянен източник на недоволство за останалите наематели. Макнийл периодично трябваше да се занимава с оплаквания за силен шум, отвратителни миризми и подозрителни личности. Жилището на Галт бе на партера, точно зад входната врата и наемателят беше решил, че е по-сигурно да паркира своя „Харли“ там, отколкото в гаража. Тъй като привидно и спорадично работеше като охрана на митинги и събирания, веднъж се бе похвалил пред Макнийл, че всъщност изкарва парите си за газ, наем и бира нещата от първа необходимост за него с продаване или посредничество при сделки с части и разни дреболии с другите рокери.

Самият мъж беше гигант — вулгарен плашещ неандерталец с огромно шкембе, обемиста неподдържана брада и бръсната глава. Обличаше се предимно в черно — тениски, кожени дрехи, ботуши и вериги. Ако изобщо се къпеше… но не, не би могъл да вони така, ако го правеше.

Единственият проблем, който Макнийл бе имал с реорганизацията на сграда, бе апартаментът на Галт. Въпреки страхотното място, дружелюбният собственик и разумните цени, с годините средната продължителност на престоя на наемателите в апартаментите беше десет месеца.

В крайна сметка един щастлив ден преди единайсет месеца Галт неочаквано изчезна. Макнийл не получи чека си за наема до десето число от месеца, което беше общоприетият гратисен период. Той незабавно попълни напечатаната бланка за изгонване и я подаде в съда. При нормални обстоятелства, Макнийл би могъл да изчака шест месеца или повече, преди съдът да постанови изгонване. Но безпрецедентната подкрепа на останалите наематели — която всеки лично бе заявил при изслушването на свидетелските показания — убедиха съдията, че това е изключителна ситуация и той отсъди в полза на Макнийл.

Когато отвориха вратата на апартамента дори Рич, който очакваше най-лошото, не беше подготвен за щетите. Жилището бе истинска развалина. Цели четирийсет и шест дни бригада от четирима мъже възстановява обитаемостта на жилището. Само изхвърлянето на отломките отне седмица. След това мястото трябваше да бъде изчистено, ароматизирано и отново изчистено. Макнийл трябваше да постави нова ламперия и мазилка, нови лампи и ключове за осветлението, ново кухненско оборудване. Всичко това бе струвало на Рич трийсет и една хиляди долара, плюс грижите по ремонта. Най-сетне, когато новата боя изсъхна и цялата работа бе свършена, той го предложи на пазара за две хиляди и четиристотин долара на месец и още първия ден се явиха единайсет платежоспособни кандидати.

Тогава Галт се завърна.

Той тормози Макнийл още няколко месеца, няколко пъти идва в дома му, веднъж с няколко приятели рокери, изплаши до смърт всички, остави след себе си огромна воня и си тръгна. И Рич си помисли, че кошмарът най-после е приключил.

Но преди три седмици, след цялото това време, Галт отново бе изникнал и то във вид, отвъд най-ужасните кошмари на Макнийл. Според представените в съда оплаквания, както граждански, така и криминални, Галт се прибрал вкъщи и бил шокиран и ужасен, когато разбрал, че е изгонен от замъка си. Противно издадените под клетва изявления на собственика, Галт не бил изоставил жилището си. Както господин Макнийл добре знаел, той трябвало спешно да предприеме пътешествие със своя „Харли“ до Кентъки, за да се погрижи за умиращата си майка. Преди да напусне града, бил предплатил на Макнийл хиляда и двеста долара на ръка за наема за три месеца, тъй като е трябвало да отсъства толкова време. Притеснен и разтревожен за здравето на майка си, в бързината да бъде по-скоро до леглото й, той не се сетил да вземе разписка за плащането — бил човек на честта и приемал и Макнийл за такъв. От години се познавали. Никога не му било хрумвало, че може да бъде измамен.

При завръщането си Галт бил неприятно изненадан, че Рич Макнийл е откраднал парите му, взел е дома му и се е възползвал от всичките му съкровища. Все пак, Галт бил солиден и платежоспособен наемател — никога, дори веднъж, не пропуснал да плати. И сега бил разорен, без място, в което да може да живее в любимия си град.

Макнийл очевидно бил принуден да направи тази нечовешка измама от чиста лакомия — все пак, той щял да печели и в момента печелел две хиляди долара повече на месец само от апартамента на Галт. Това било абсолютна гадост.

Така че Галт, чрез адвоката си Даш Логан, оспорваше постановеното изгонване. Също така настояваше Макнийл да му върне апартамента на стария наем, да му възстанови изгубената собственост, да компенсира моралните му щети, болките и страданията, които е преживял, таксата на адвоката му и щетите от изгонването — всичко на стойност от около милион долара.

Това, което правеше нещата още по-лоши за клиента на Харди — много по-лоши, — бяха криминалните обвинения.

Както всичко друго в Сан Франциско, контролът на наемите беше политически въпрос. В предизборната си кампания преди три години Шарън Прат ясно бе показала, че мрази некоректните собственици на имоти почти толкова, колкото обича бездомниците. Нейната администрация бе издигнала глас в защита на правата на бедните, безсилните, безимотни маси. Все пак, наемателите в този град представляваха огромна част от избирателите. А тук имаше целият Рашън Хил, настръхнал срещу антипатичен рокер — това бе чудесна възможност за илюстрация на това колко зли могат да са собствениците на сгради в неспирния си стремеж към всевластните гущери. Харди познаваше добре Макнийл и смяташе, че е работяга. Клиентът му бе посветил трийсет и пет години от живота си на усилен труд на различни управленски позиции и бе достигнал своя връх като вицепрезидент на „Тераню Индъстрис“, биотехнологична фирма, специализирана в областта на подхранващите продукти.

Но, по мнение на Шарън Прат, Рич Макнийл, само поради факта, че е имал успех и разумно е инвестирал, бе част от привилегированата класа. Нямаше значение, че сам бе спечелил всичко. А Мани Галт бе от най-нисшата класа. Всъщност, в очите на повечето хора, той едва ли можеше да се нарече гражданин. Този конфликт беше класова борба. Така стояха нещата.

Както Прат знаеше (а ако забравеше, Гейб Тори би й го напомнил), хора като Рич Макнийл обикновено си пробиваха път като членове на мъжки клубове, с парите, които имаха за добри адвокати, с купуването на изборни държавни служители, за да изпълняват желанията им и да им вършат мръсната работа. Както я бе посъветвал Тори, тя не трябваше да позволява това да се случва пред очите й, не, господа. Това нямаше да бъде обичайна практика в Сан Франциско, не и докато тя е областен прокурор. Нали затова бе избрана — да разтърси статуквото и да постави началото на нова ера.

Шарън трябваше пределно ясно да покаже, че офисът й забелязва очевидната алчност на Рич Макнийл за по-високи приходи и за повече пари, от които не се нуждае. Тук Прат трябваше да бъде защитник на обикновените хора, това бе нейният шанс да докаже на традиционните силови структури, че старите методи вече не вършат работа. Според нея, това не бе обикновен конфликт между собственик и наемател. Ставаше дума за истинско престъпление на човек от средната класа, от типа нарушения, които съвременното общество прекалено често толерира — а Шарън се бе посветила на идеята да го накаже.

Така че градът и област Сан Франциско отправиха криминални обвинения срещу Рич Макнийл — присвояване в големи размери, лъжесвидетелстване, заговор за извършване на измама. Ако делото стигнеше до съд със съдебни заседатели и те го признаеха за виновен по всички точки, Рич Макнийл щеше да прекара четири години в щатския затвор.

Това не беше пенсионирането, за което си бе мечтал.

Точно когато Харди се извръщаше от прозореца с намерение да поиграе дартс, телефонът на бюрото му звънна.

— Дизмъс Харди.

— Дизмъс? — попита гласът. — Що за име е това?

— Това е името, което са ми дали родителите ми, добрият крадец от Калвари. С кого разговарям?

— Добрият крадец. Това е страхотно. Дизмъс. Даш Логан е. Съжалявам, че ми отне толкова време да ти се обадя. Бях толкова зает, колкото би бил еднокрак мъж, който се опитва да изрита няколко задника.

Харди му отвърна саркастично:

— В такъв случай няма да ти отнемам много време. Както споменах и в съобщенията си, представлявам Рич Макнийл и мислех, че можем…

Кратък лаещ смях го прекъсна. От фалшиво бодрият тон по телефона Харди си създаде впечатлението, че Логан вероятно вече е обърнал един — два коктейла.

— О, съжалявам — заяви гласът, — някой край мен каза — нещо. — По жицата се чуваха звуци, които определено сочеха, че Логан се намира в бар. Някъде наблизо звучеше „Да живееш лудо“ на Рики Мартин. — Значи си с Макнийл?

— И неговите петнайсет свидетели — отговори Харди.

— На какво? — Още един несвързан изблик на смях.

Очевидно събеседникът му следеше още някакъв разговор — или нещо, което ставаше пред него. — Според мен, Джери, ако го оставиш да плати, ще ти счупя ръката…

— Виж — прекъсна го Харди, — ако моментът не е подходящ…

— Не. Няма проблем. В момента съм долу в „Юпитер“. Знаеш ли го това място?

Харди го знаеше и потвърди. Барът бе няколко пресечки на юг от Съдебната палата, нещо като съвременна версия на „При Лу Гърка“. Страхотна бърза храна, силна музика, бармани със собствено излъчване — голямо свърталище на пропаднали типове и закостенели пияници.

— Свободен ли си? Защото аз ще съм тук още известно време. Имам среща с клиент. — Гласът се промени, насочи се към нещо друго: — Да, говориш за патката. Чух те. — Отново към телефона: — Е? Харди? Какво ще кажеш? Ако дойдеш тук долу, ще те черпя нещо.

— Аз също имам клиенти, господин Логан. Може би някой друг път. Но наистина бих искал да поговорим.

— По всяко време, когато пожелаеш. Мислиш ли, че можем да се споразумеем?

— Всъщност, говорим за противоположни интереси.

Това сякаш се стори на Логан неочаквано смешно.

— Е, хайде! В какво?

— Това е едно от нещата, които мислех да обсъдим.

— Ще бъде много кратък разговор.

— Може би. А може би не.

Харди чу потракване на лед до ухото си и почувства пулса на слепоочието си. Това състояние можеше да продължи доста дълго, а точно днес не биваше да се случва.

— Господин Логан… — започна той, но гласът му отново секна.

— Даш, моля те. Всички ме наричат Даш.

Дейвид Фримън се появи на вратата му и Харди вдигна пръст, че след минута ще му обърне внимание. Отново заговори по телефона:

— Дали има време, когато би ти било удобно?

— Тук съм почти всеки ден по това време. Освен това барът е постоянно отворен. Но ако не говориш за споразумение… — Той остави израза недовършен.

— Мисля, че е рано да говорим за това.

— Да, но те смятат да предявят и криминални обвинения и нещата ще станат много скъпи.

— Първо ще трябва да ги докажат, което не могат да направят.

— Да, добре, така мислят всички. Но ще го направят. Просто приятелско напомняне.

— Ще го имам предвид.

— Ще съм тук. — Линията прекъсна.

Харди стисна телефона, осъзнавайки, че най-сетне е успял да се свърже с Даш Логан, само за да не успее да обсъди нищо съществено за случая на клиента си или дори да си уговори някаква среща с него. Погледна надолу към телефона.

— Благодаря много — каза той, — Даш.

— Даш. Хм. — Фримън влезе в офиса. — Предполагам, че това е бил неповторимият господин Логан?

— Той самият или негово въплъщение — отвърна Харди, — и поне с толкова нежелание за сътрудничество, колкото ме предупреди. — Внезапната поява на Фримън в офиса му го изненада с неочакваното съвпадение. — Какво те доведе тук, на арената на кръвопролитията? Не ми казвай, че Филис те е напуснала и искаш да го съобщиш първо на мен. Не, не може да е това. Иначе щеше да донесеш шампанско.

— Не е това — разочарова го Фримън. — Скъпата Филис все още е с нас.

Харди сви рамене.

— Е, казвай тогава.

Старият адвокат не отговори веднага и това само по себе си беше учудващо. С ръце в джобовете, небрежно премина до прозореца, погледна навън към улицата, след това се обърна и се облегна на перваза.

— Ако си спомняш, тази сутрин говорихме за твоето обвързване с Коул Бърджис.

— Необвързване — поправи го Харди. — Просто отивах в болницата да поговоря с него, да разбера неговата гледна точка за случилото се. Направих го. Край на историята.

— Означава ли това, че не смяташ да го представляваш?

Харди започна да клати глава, след това погледна възрастния мъж с присвити очи.

— Какво е станало? — попита той, а въпросът продължи да ехти в стаята. — Опитал е да се самоубие, нали? Наистина се е самоубил? Не. Някой друг го е убил, така ли е? Кажи ми, че не е бил Глицки.

Фримън започна да се подхилва.

— Спокойно, Диз, спокойно. Доколкото знам, той е жив и здрав. Опитният ми юридически ум не може да не отбележи, че ти сякаш все още храниш някаква загриженост за него.

— Не е точно така. — Едно инстинктивно потръпване, след което се предаде: — Тръгнах си не съвсем убеден, че самопризнанието е законно.

— Какво имаш предвид?

— Бил е в наркотичен глад и те са му обещали облекчение. Би признал дори, че е убил майка си. По дяволите! Би убил дори майка си, ако го бяха накарали. Във всеки случай, това трябва да е записано на касетата.

Фримън компетентно поклати глава.

— Не, не е. Никое ченге не е толкова тъпо. Те обещават при изключена камера, след това го поизпотяват на записа. — Той се изправи и тежко въздъхна: — Независимо дали е така или не, момчето сега има доста по-сериозни проблеми от сутринта.

— Бих предприел нещо по въпроса.

— Добре, но очевидно вече нещо е предприето. — Фримън го осведоми за речта на Шарън Прат в Градския клуб.

След края на изложението, Харди се бе свил на стола срещу дивана. Лицето му изразяваше шок и недоверие. Най-накрая от устата му успя да излезе една дума:

— Смърт?

Фримън кимна.

— Недвусмислено. Призоваването му в съда е утре сутрин.

— Но Прат никога не е настоявала за специално отношение.

— Само че сега го прави. Нарича го коренна промяна в политиката си. Иска да спечели успех и избиратели.

Харди все още не можеше да си го представи.

— Коул няма никакви предишни провинения. Никога не са искали смърт за обвиняем без криминално досие. — Фримън нямаше отговор на това, но Дизмъс продължи да спори: — Смъртната присъда не е възможна при нито един…

— Освен ако не се докаже престъпление от особена обществена значимост.

— Но тя не може да се надява да накара съдебните заседатели да го направят. Дори ако е убил Илейн, той е бил пиян или дрогиран, или и двете. Всички го признават, дори и ченгетата. Така че имаме човек без досие и със сериозни психиатрични и наркотични проблеми. Не могат да му дадат смъртна присъда. Не е логично.

— Може би е така, ако си намери добър адвокат. — Навън се смрачаваше и стаята не бе особено светла, но в дрезгавината очите на Фримън проблясваха.

— Не ме гледай така, Дейвид.

Самата невинност, старецът протегна ръка.

— Без погледи — увери го той.

— Не съм казал, че не го е направил. — Харди пое дълбоко въздух и издиша със свистене. — Казах, че самопризнанието му може да е изтръгнато насила. Това не означава, че не го е направил. Има много други улики.

— Сигурен съм, че е така. — Фримън изчака, без да помръдва тъжните си очи. — Но смъртно наказание?

— Не могат да стигнат чак дотам. — Спокойно отговори Дизмъс. — Това очевидно е погрешно.

— Очаквах да се почувстваш по този начин. — Покерджийското лице на стареца не показваше нищо — дори очите му бяха безизразни. — Не искаш случая, разбирам. Но вече си вътре, той мисли, че ти е клиент. Преди си се справял успешно с искания за смъртно наказание. Мразиш Прат и всичко, зад което застава, особено това решение.

Харди рязко се изправи, заобиколи бюрото си, почука няколко пъти по плота с кокалчетата на ръката си, след това се обърна, за да погледне възрастния мъж.

— И какво трябва да направя?

Фримън кимна.

— Мисля, че дойдох тук, за да разбера точно това.

9

Глицки си тръгна от офиса рано, като пъхна видеокасетата със самопризнанията на Коул Бърджис във вътрешния джоб на пилотското си яке. Когато, малко след пет часа, се прибра вкъщи, той нарочно мина през кухнята и надолу по коридора към в стаята вляво, която доскоро беше спалнята на Орел и Джейкъб. Сега Джейкъб беше на деветнайсет и живееше в Милано — синът на наполовина черното ченге всъщност имаше малки роли като оперен баритон. Айзък, най-голямото момче на Ейб, също бе напуснал дома. Беше студент в университета на Лос Анджелис и смяташе да специализира икономика. Орел се бе преместил долу в дневната, в старата стая на Айзък. Глицки направи няколко крачки до видеото, натисна бутона за включване и извади касетата от джоба си. Внезапно мястото му навя стари усещания. Раменете му потрепериха неконтролируемо. Глицки постави касетата върху телевизора и вдигна очи да огледа стаята.

После ги затвори с чувството, сякаш е било вчера, въпреки че бяха минали четири години. Двете момчета имаха двуетажни легла до стената, там, където сега бяха поставили кушетката. А тук, на мястото на буковото барче, бяха долепените им бюра, на които си пишеха домашните и си събираха разни неща. Стаята беше пълна с всевъзможни джунджурии — хокейни стикове и подплънки за ръгби, всякакви топки, спортни и музикални плакати по целите стени. Незаличим аромат, непрестанен шум. Айзък все още си бе вкъщи, в стаята на долния етаж. Растящите момчета изпълваха всяко кътче с жизненост и възможности.

И Фло. Фло, която пее в кухнята или тихо си тананика край масата в дневната, докато оправя сметките. Тя винаги пееше или тананикаше.

Имаше хубав глас, дълбок и богат контраалт. Глицки бе сигурен, че Джейкъб бе наследил таланта си от нея. Жена му не беше особено сантиментална, но обичаше мелодичните балади, филмовите мелодии — „Над дъгата“, „Докато те има“, „Розата“. Още като я чу за първи път, „Неокована мелодия“ й стана любима. Сякаш песента бе част от самата й същност. Тя разресваше косата си, без да забелязва, че си пее и Ейб можеше да прекъсне всяко занимание, омагьосан от момента.

Беше решил да не губи контрол над себе си, но сега, някак си, го бе допуснал. Застанал тук, в старата спалня на момчетата, сред спомени, които никога не се бе опитвал съзнателно да извика, той започна да си позволява отново да чува пеенето й.

О, любов моя, скъпа моя…

Стаята се завъртя около него. Той постави ръка на очите си.

— Господи — прошепна Ейб.

Причерня му и се озова на кушетката, докато се чудеше какво му бе подействало така. В същото време бе напълно наясно какво. Най-сетне се изненада, че по някакъв начин тези пристъпи се появяваха толкова неочаквано.

Причината е в смъртта на Илейн, реши той. Тя бе пробудила всички стари проблеми.

Както и сутрешното интервю с Трея Гент. То все още го глождеше — не само липсата на какъвто и да било резултат около случая Бърджис, но и усещането му спрямо нея.

Вратата на офиса му.

Глупавия и незрял начин, по който се бе отнесъл към посещението на Харди. Той заслужаваше повече човечност.

В дома си не бе под постоянни атаки. Не можеше да бъде видян, не се налагаше да полага усилия, за да крие какво го притеснява. И това — липсата на Фло и по-големите деца, Илейн, всичко бе изплувало за момент на повърхността. Тук, където беше на сигурно място.

Нищо повече.

Добре, сега отново се владееше. Беше в стаята с телевизора. Нямаше никакво заредено оръжие за усилване на паметта. Само четири стени, прозорец, врата и гардероб, някакви евтини и трайни нови мебели. Три стъпки и отново бе до видеото, постави касетата и включи телевизора.

Франи намери Харди, още преди той да излезе от офиса. Беше чула за някакъв страхотен нов ресторант, който трябваше да бъде посетен, и бе успяла да направи резервация в последната минута. Затова вместо в „Шамрок“, дали не могат да се видят в зала „Секвоя“ в хотел „Клифт“?

Тъй като беше само на дванайсетина преки от мястото, където работеше, той й каза, че ще му е удобно.

— Нищо не обещавам, но има доста голям шанс.

— Добре. Ще пристигна в целия си блясък точно в седем — каза тя с най-обработения си британски акцент.

— Ако не си там, може някой друг да помоли за компанията ми и предполагам, че ще ми се наложи да изляза с друг ескорт.

— Надявам се да го направиш — тихо отвърна той.

— Това е велико проклятие с определен свръхестествен чар, проклятието на мъжете.

— Мога само да си представя.

— Въпреки че сърцето на жената е отдадено на съпруга й.

— Несъмнено. Тогава той ще удвои усилията си да бъде точен.

— В такъв случай, сър, ще възнаградя тези усилия.

— Сърцето му ще политне от тази възможност. До седем, нали?

— До седем. Чао.

Харди усмихнато постави слушалката на вилката.

Не беше помръднал и мускул, когато телефонът отново звънна. Той го вдигна.

— Дизмъс Харди — и Глицки беше на линията, заговаряйки без предисловие:

— Какво правиш?

— Момент да проверя. Струва ми се, че говоря по телефона.

— Ще бъдеш ли там още известно време?

— След час и половина имам среща с Франи.

— Достатъчно ми е.

— За какво?

— Да видиш касетата на Бърджис.

Харди се облегна назад, внезапно стиснал слушалката с две ръце.

— Какво има на нея?

— Взех я вкъщи. Тъкмо я гледах за първи път. Сверявах я с докладите за инцидента. Мисля, че би искал да погледнеш какво съм открил.

Това беше доста необичайно. Въпреки че Харди и Глицки бяха приятели, полицаите нямаха навика да дават доказателствата на адвоката на защитата. Тази роля — наречена ролята на откривателя — беше изключителна привилегия на областния прокурор. Но Харди не смяташе да гледа зъбите на подарен кон.

— Касетата със самопризнанието? — запита той. — Вероятно ще успееш да ме убедиш.

По линията настъпи тишина, след това Глицки прочисти гърло.

— Исках също да ти се извиня.

— Добре. Ако е така, приемам. Трябва да знаеш, че аз също имам няколко въпроса.

Глицки отговори с дълга тишина. След това:

— Ще съм при теб след половин час.

Самопризнанието се намираше почти към края на шестчасовата касета. Гласът на Коул бе натежал от умора. През цялото време камерата бе фокусирана върху него — един продължителен кадър на изтощен мъж, седящ до масата в малка стая и рецитиращ своите реплики с равна интонация.

Трябваха им седем минути, за да го изгледат за първи път. Веднага пренавиха касетата и бяха по средата на повторното гледане, когато Харди спря картината.

— Тук — каза той, — точно тук. — Отново пусна касетата.

На екрана Коул отговаряше на въпрос за момента, когато е стрелял:

— Не зная, може би бях на трийсетина метра зад нея. Тя завиваше по алеята.

Инспекторът го попита какво е направил след това.

— Тя навлезе в сянката, така че беше наистина тъмно.

— Продължавай.

— Какво искаш да кажа?

— Само какво се е случило. Разкажи ни го със свои думи.

— Добре. — Дълго колебание. — Застрелях ли я?

— Това въпрос ли е? Не зная дали си я застрелял. Ти ще ми кажеш. Застреля ли я?

Обърканият поглед на Коул се стрелна някъде извън обхвата на камерата, след това се върна.

— Да, направих го. Тогава я застрелях. Когато навлезе в сянката.

— И после какво направи?

— Ами… тя падна и аз, спомням си, че отидох към нея. Тя беше легнала на настилката, затова я прекрачих. След това портфейла, огърлицата и т.н.

— А какво стана с пистолета?

— Пистолетът? О, да. За малко го оставих на улицата. Огърлицата… за нея ми трябваха две ръце. Тогава патрулката ме освети с прожектора си и си спомням, че трябваше да взема пистолета.

— И после?

— После хукнах да бягам.

Мъжете гледаха от двата края на кушетката в напрегнато мълчание. Харди натисна копчето на дистанционното управление и екранът стана черен.

Заговори на празното пространство пред себе си:

— Рана от близък контакт. Пистолетът е бил опрян в главата й, нали така? И тя не е паднала зле. Носела е чорапогащник, който не се е скъсал, усукал или нещо такова. Някой е бил съвсем близо до нея, след това я е прихванал и я е поставил на земята.

— Не някой — отвърна Глицки. — Бърджис.

Дизмъс го погледна скептично.

— Може би да, а може би не. Но Коул е бил на трийсет метра зад нея. Щом е бил пиян, както добре знаем, как е могъл да стреля толкова точно в основата на черепа в тази тъмнина? Та пистолетът е само седем сантиметра! — Харди смяташе, че ще служи по-добре на клиента си, ако е откровен с Глицки, вместо да увърта в името на адвокатската тайна. — Той ми каза, че не помни да е стрелял в нея, въпреки че трябва да го е направил.

— Въпреки че трябва да го е направил. — Ейб потъна в собствения си кладенец от скептицизъм. — Ето я фразата. Спомена ли защо?

— Направили са му анализ на кожата и са открили следи от барут.

— Не съм изненадан — сухо заяви Глицки. — Той е стрелял с пистолета, затова е така. — Пауза. — Всъщност, вероятно два пъти.

— Вероятно два пъти. Да поговорим за тази фраза. — Харди го погледна въпросително.

Ейб се хвана за думите му.

— Така или иначе ще разбереш. Един от полицаите, които са го арестували, Медрано, пише в рапорта си, че пистолетът е гръмнал, докато са го преследвали.

— Гръмнал е?

— Да.

— Ами, Ейб, май говорим за употребата на страхотни изразни средства. Пистолетът е „гръмнал“, така ли? Не мислиш ли, че е забавно да го запишеш?

Никакъв отговор.

Дизмъс продължи:

— Ти си патрулиращо ченге в тъмна алея и вече имаш едно мъртво тяло. Тичаш след побягнал заподозрян, адреналинът ти е стигнал извън обсега на медицинската апаратура и си абсолютно бдителен, нали? И ми казваш, че ще чуеш изстрел, но ще си сигурен, че пистолетът просто е гръмнал? Че не е бил изстрелян срещу теб. Но убеден ли си? Достатъчно ли, за да не отговориш? Съмнявам се.

— Това е удар — отбеляза Глицки.

— То е много повече, Ейб. — Харди отново включи видеото. — Като капак на всичко, имаме и това — тази част определено не ми харесва.

Коул отново беше на екрана.

— Аз, спомням си, че отидох към нея. Тя беше легнала на настилката, затова я прекрачих.

Харди спря касетата и се обърна с лице към Глицки.

— Забележи, че казва „спомням си“. Мисля, че точно тук Коул внезапно стига до това, което наистина си спомня. Не онова, което Ридли Бенкс иска да каже. Чу ли това? Споменава, че я е прекрачил. Звучи ли това като нещо, което би казал, ако току-що си застрелял някого от упор изотзад? И като заговорихме за това, как според теб един пиян скитник би могъл да се приближи достатъчно до Илейн Уейджър по тъмна алея, за да притисне пистолет в задната част на главата й? Ако беше уличен грабеж, щеше да грабне чантата й и да избяга.

Лейтенантът кимна многозначително. Харди можеше да чуе тежкото и почти мъчително дишане на Глицки и внезапно почувства нужда да се изправи. Като стигна до мишената за дартс, той взе от нея три стрелички, отиде до специално начертаната на пода линия и ги хвърли към концентричните кръгове на мишената. Докато бавно се връщаше към бюрото си, погледна към приятеля си.

— Някой я е нападнал.

Очите на Ейб срещнаха погледа на Харди.

— Коул Бърджис.

— Наистина ли?

Глицки вдигна поглед и бавно издиша.

— Признанието е лошо и това е вярно. Ридли явно е бил прекалено ентусиазиран да го изпоти. Грешката е моя. Аз му го поръчах.

Съзнанието на Харди препусна през променливите в ситуацията. Беше грозна, откъдето и да я погледнеш. Ако Прат още не бе обвинила Коул формално в убийство при утежнени обстоятелства — а Дизмъс нямаше да се изненада, ако вече бе задвижила документацията по случая, — поне беше обявила публично позицията си. Освен това щеше да я използва като отправна точка на новата си кампания. В условията на Сан Франциско нямаше да има особена възможност да лавира.

Това означаваше, че напредъкът на разследването на Коул вече не беше под юрисдикцията на Ейб. Полицията бе свършила работата си с арестуването на заподозрения. Ако управлението дори малко се поколебаеше, след като Коул вече бе признал, политическите атаки щяха да бъдат без край.

Харди искаше да предложи някакво избавление, но възможностите не бяха много. Като шеф на отдел „Убийства“, Глицки бе под силен стрес и водеше подчинените си в несигурна и дори забранена територия. В резултат обвиняемият бе под заплаха от смъртно наказание и някои от свидетелските показания вероятно бяха леко променени. И никой не би могъл да зададе този въпрос публично.

Глицки се изправи. Той отиде до прозореца и се загледа надолу към смрачаващата се улица.

— Добре ли си, Ейб?

— Признанието не може да е част от това.

— Може да е много повече.

Глицки знаеше, че Харди само предполага, но поклати отрицателно глава.

— Не се заблуждавай, Диз. Бърджис е, каквото и да си мислиш. И сега изложих на риск изобличаването му. — Когато отново проговори, сякаш говореше само на себе си. — Прекалено близо съм. Не мога да участвам.

— Какво имаш предвид? — попита Харди.

Глицки се обърна към него.

— Имам предвид защо Илейн? Не мога да спра да мисля за това. Защо Илейн? — Харди не си спомняше някога да е виждал Ейб толкова объркан и толкова разголен. Дори когато съпругата му почина, той поддържаше обществената си фасада. А сега болката му бе очевидна.

Теорията на Франи за истинската природа на връзката на Глицки с Илейн Уейджър разчовърка любопитството на Харди.

— Не предполагах, че двамата сте били толкова близки.

Главата на Ейб клюмна. Той разтвори щорите и откри прозореца. Когато отново вдигна глава, хапеше устните си. Гледаше някъде в празното пространство пред себе си.

— Добре — каза Ейб най-накрая.

И му разказа.

Франи носеше черна коктейлна рокля. Перли. Тънки презрамки върху красивите й рамене, които през лятото бяха леко напръскани с лунички, а сега — в средата на зимата — имаха цвета на сметана. Ярко червената й коса бе силно опъната назад и завързана с широка червена лента. Чакаше на бара, едното коляно беше кръстосано върху другото и показваше доста от красивите й крака.

Огромната и с висок таван зала „Секвоя“, обзаведена изцяло в дървесина от секвоя — откъдето идваше и името й, — беше едно от най-елегантните и пищни места в град, който бе известен с подобни кътчета. Застанал на входа на залата, уловил погледа на красивата си съпруга, заслушан в първокласното изпълнение на пиано, Харди почти можеше да забрави, че току-що бе видял „признание“, което обещаваше да властва над живота му поне в близко бъдеще.

Той си представяше, че точно така трябва да изглежда Сан Франциско. Или, ако не беше, поне би искал да остане такъв в спомените. Харди носеше дънки, кадифени панталони и тениски из къщи, но се възхищаваше от факта, че живее сред хора, които понякога се обличат официално за вечеря, които някак си живеят в по-хубавата част от света и се наслаждават на изящните неща в него. Слава на Бога.

Но той не търсеше само проява на материална увереност. Тази зала бе оазис след неизбродната пустош на културна низост. Помещението със сигурност буквално преливаше от енергия и оптимизъм. Освен това, тук нямаше нито един телевизор, който да нарушава спокойствието и да обижда интелигентността на посетителите. Нито един рекламен плакат не оскверняваше стените. Харди обичаше това място. Обичаше жена си, затова че се е сетила да се срещнат тук, за резервацията, която е направила в онова страхотно ново място, което най-вероятно щеше да се окаже такова.

Несъзнателно той затегна вратовръзката си, погледна се в огледалото, като си помисли, че това е просто желание да бъде част от всичко, което сега вижда, и от Сан Франциско на прага на новото хилядолетие. Приближи се до съпругата си, целуна я и получи целувка, изтегли си един стол на бара и още веднъж обходи с поглед невероятната зала.

— Знаеш ли, така трябва да изглежда животът.

Новото място се наричаше „Чарлз Ноб Хил“.

Харди му даде десетка.

Седнаха на маса за двама в малко сепаре. Сервитьорът спечели сърцата им със същото име като сина им — Винсънт. Млад, знаещ, не прекалено забавен, той бе усъвършенствал изкуството да се появява, когато е необходим, и да бъде невидим в останалите моменти. Стените на ресторанта бяха меки на пипане, тапицирани. Със свещниците и приглушените златисти тонове на интериора, стаята бе изпълнена с някакъв ненатрапчив блясък. Харди яде гъши пастет с фурми, след това гърди от рядка патица върху някакви божествени зеленчуци, Франи нейните сурови стриди и пъстърва. Сега те държаха ръцете си на масата, отрязваха си парченца от упадъчната шоколадовата торта, докато се наслаждаваха на последните глътки от превъзходното „Пино Ноар“.

— Все още не мога да се съвзема — призна Франи. — И защо не ни е казал?

— Не го е казал и на нея, Франи.

Тя клатеше глава.

— Наистина не разбирам. Как е могъл да не каже на собствената си дъщеря?

— Може би е смятал, че това няма да й помогне с нищо. — Харди отпи от виното си. — Самият той не е знаел допреди няколко години. Не е искал да се натрапва.

Но съпругата му не изпитваше съмнения.

— Тя сигурно би искала да знае. Би се справила някак с новината. А Ейб и Лорета Уейджър? Сенаторката?

— Има го и това. Политическата страна. Ще се съгласиш, че не е съвсем в стила на Ейб.

— Въпреки че сега е затънал до шия точно в подобни неща.

Харди кимна.

— Поне дотам. Ако не и над главата.

— Дотолкова, че да не може да диша.

— Надявам се да не е така.

Те се захванаха с трохите от десерта, Франи въздъхна.

— И какво ще прави Ейб сега?

— Ще продължи. Ще се опита да накара Прат да не използва признанието. А това няма да стане.

— И после?

— Не зная. Може да напусне.

— Ейб няма да напусне. Тази работа е неговият живот.

— Той говореше за това. Ще бъде протест срещу Прат.

— Не го виждам по този начин. Мисля, че много ще й допадне историята за бруталните ченгета, които са тормозили бедния, но виновен заподозрян. Ще ги подхване и от двата края. — Франи изведнъж остави вилицата си и се вгледа през масата в съпруга си. — Дизмъс, тя може дори да го обвини.

— Той ще се оправи, Фран. Ейб е от хората, които оцеляват.

Но жена му отново клатеше глава.

— Не се притеснявам за неговото оцеляване. Въпросът е как ще продължи да живее. Дори и в най-добрите си дни не е особено сияен. А ако остане без работа, без нещо, което да прави… — Гласът й заглъхна. — А аз предполагам, че ако Прат се захване с това, ти също няма да се откажеш.

Той кимна.

— Вече се обадих на Дороти и Джеф. Най-малкото трябва да уредя нещата с тях.

— И кога ще стане това?

— Утре сутрин. — Харди направи гримаса. — Не мога да оставя Прат да обеси това хлапе без истински доказателства.

— И, разбира се, твоето възражение ще бъде, че някой друг е убил Илейн Уейджър.

— Така изглежда.

— В случая ти и Ейб… — Тя събра сили в себе си, изпи последните капки от виното си. — Е, вероятно двамата може да се опитате да се погрижите един за друг.

Но той поклати глава и подсили тревогите й:

— Няма да се получи точно така. Ейб и аз…

— Недей! — Тя насочи пръст към него. — Само не казвай, че си от стара коза яре.

— Не бих го казал — усмихна се той. — Това се отнася за Дейвид Фримън, не за мен. Аз съм просто методичен и баснословно компетентен.

— Това са полезни качества. Защо не ги използваш, за да накараш Винсънт да се материализира, така че да можем да се приберем и да си легнем?

10

Въпреки че се намираше на около десетина преки от неговата къща близнак, Глицки никога преди небе посещавал дома на шефа на бюрото на инспекторите капитан Франк Батист.

Сега, все още преди осем в тази отвратителна сутрин, той се озова забулен в мъгла да звъни на входната порта на чудесната викторианска къща на Чери Стрийт. Премина от тротоара през спретнатия двор. Два подходящи плетени стола създаваха някакво обособено място на верандата, навсякъде имаше саксии с избуяли от тях растения. За един кратък миг Глицки почувства прилив на завист. Батист беше негов предшественик като шеф на отдел „Убийства“. Още едно ченге, чиято кариера бе следвала почти същия път като неговата. Как може да живее в такова спокойствие и ведрина? Как е успял да стигне дотук? Не че неговият дом бе мрачен, не смяташе така. Бе чист, но…

Мислите, които в никакъв случай не бяха желани, прекъснаха с отварянето на вратата. Честното лице на Батист, протегнатите му ръце.

— Здрасти, Ейб. Ти си първият, влез.

— Съжалявам, че те притеснявам в дома ти, Франк.

Един успокояващ поглед.

— Моля те! Искаш ли кафе? А, спомних си. — Батист щракна с пръсти. — Чай. „Ърл Грей“, нали?

— По-добре е.

— Чудесно.

Те преминаха през дългия коридор към задната част на къщата. Глицки едва обръщаше внимание на семейните снимки по стените и дузината спортни трофеи на дългата тясна маса. От двайсет години познаваше Франк и имаше бегла представа, че е женен, камо ли че е баща на най-малко четири хлапета.

В кухнята голям черен лабрадор се бе изтегнал пред задната врата.

— Това е Арлин — каза Батист, докато я прескачаше, потупвайки я по главата. — Няма да те ухапе. Вероятно дори няма да се помръдне. Може и да е умряла, не съм много сигурен. — Той сграбчи шепа козина и я раздвижи напред-назад. — Арлин, жива ли си още?

Огромното старо куче отвори едно око и лицето на Батист светна.

— Уха! Правиш шоу на гостите ни, нали? — Той се обърна към Ейб: — Тя е точно като теб. — После допълни: — Все още жива.

След като бе напуснал офиса на Харди предишната вечер, Ейб се обади на стария си мъдър баща Нат. Побъбриха си за това-онова и след разговора Ейб позвъни на капитана. Двамата бяха работили заедно в отдел „Убийства“. Имаха дълго професионално сътрудничество и се разбираха добре, особено със споделената увереност, че политиката вони.

През последните две години Глицки бе осъзнал напълно, че, независимо от високия си пост, Франк беше на нож с движещите фигури в управлението. Шефът, Дан Ригби, свикнал с различен пейзаж, рядко се осмеляваше да вдъхне възвишения въздух на полицията — пари, бюджети, цифри, брой на арестуваните, поводите за различия. Ригби „си взаимодействаше“ с другите градски управления — офиса на кмета, на областния прокурор, с цялата пасмина, от която Глицки нямаше никаква полза.

Ейб беше убеден, че Батист е все още истинско ченге, независимо от съюзниците си.

Ето защо Глицки най-накрая му се обади и изложи пред него ролята си в ситуацията ясно и без извинения. Призна, че нещата със случая на Бърджис са тръгнали зле от самото начало и това е било най-вече заради него, неговото влияние и отношение.

Ейб не смяташе, че може да стори много, за да оправи ситуацията, докато не обърне нова страница с колегите си, с Батист, Медрано и Петри, с Ридли Бенкс. Това бе въпрос на чест и негов приоритет. После можеше да поднови борбата си където пожелае, но не и преди да го каже на своите хора. Искаше и съдебният лекар Джон Страут да го чуе. Затова Батист бе предложил тази ранна утринна среща. Кухнята на Батист бе модерна и той се движеше леко из нея. Извади един изящен свирещ чайник, след това отделна чаша за чай. Изсипа с лъжичка листата от порцеланова кутийка в сребърно топче за чай, затвори го и го потопи в чашата.

— Ще бъде готово след минута — каза той, след това продължи, без да си поема дъх: — И така. Нещата май ще се посгорещят, а? — Съвсем не ставаше дума за чайника.

Със скръстени ръце и сериозна физиономия, Батист се беше облегнал на кухненския плот. Посетителите бяха заели местата край захабената дървена маса, която сигурно бе преживяла хиляди обеди и вечери — останките от някои от последните все още личаха.

Глицки завърши увлекателния си разказ и застърга с нокът изсъхнало петно от кетчуп, докато изчакваше реакциите. Ако се съди по езика на жестовете и напрежението, което се усещаше във въздуха, те едва ли щяха да са положителни.

Арлин, все още жива, изръмжа в агонията на някакъв кучешки сън.

Инспектор Ридли Бенкс придърпа напред стола си и се изправи до масата. Лицето му бе тъмна маска, а гласът напрегнат:

— Момчето призна, Ейб. На касетата той казва, че я е застрелял.

— Така е. И затова сме тук, Рид. — Глицки не винеше Ридли за яда му. Сержантът бе дал на лейтенанта си онова, което му беше поискано. И сега точно заради това бе прецакан. — Посланието тук и сега е, че гадовете ме спират заради това. Ще ми стане горещо.

— А ако прескочим самопризнанията? — попита Ридли.

Това, разбира се, не беше работа на полицията, но Глицки знаеше какво има предвид.

— Да, ако отидем в областната прокуратура…

— А би ли ми казал отново защо трябва да го направим? — В друг случай неподходящият тон на Ридли щеше да му докара неприятности, но не и днес.

— Заради всичко, което току-що ви казах — отвърна Глицки. — Има несъответствие между нещата, които Бърджис е казал, и онова, което очевидно се е случило.

— И какво? Винаги има разминаване. Момчето призна. Имаше барут по пръстите…

Както бе отбелязал Батист, нещата се сгорещяваха.

— Не става въпрос за вината, Рид. Никой не говори за това. Но ще има изслушване на признанието и смятам да кажа истината.

Ридли се разпали:

— Значи смяташ, че аз не я казвам, така ли?

— Не, не твърдя това.

— Ти не беше в стаята, Ейб. Аз бях.

— Изгледах касетата, Рид. Знам какво те накарах да направиш.

— И аз го направих. Като по учебник. Заложил съм си задника…

— Момчета, момчета! По-спокойно. — Батист пристъпи напред. — Мисля, че идеята е да си изясним въпроса с признанието. Не е ли така, Ейб?

Глицки кимна.

— Извинете, сър. — Бенкс съвсем не се беше успокоил. Говореше на Батист, а не на Ейб. — Сигурно съм пропуснал нещо. Получих самопризнание от онзи боклук. Някой да вижда на касетата да му казвам, че ще му дам дрога, ако проговори? Не? Не, не мисля така. Какво? Аз ли съм идиот?

— Никой не казва такова нещо, Рид — повтори Глицки.

— Не ли? Това е смешно. Защото звучи така, все едно съм го накарал да лъже, а след това съм се опитал да го прикрия на касетата.

— Не. Просто той трябваше преди това да мине през съдебните лекари, за да се оправи, а аз заповядах друго.

— О, не. — Бенкс не разбираше. — Ти не си го изпотявал. Аз го направих. Аз съм на касетата. Това е законно признание.

— Не мисля така — контрира го Глицки. — Голяма част от казаното от него просто не пасва. Твърди, че я е прескочил. След като тя е била застреляна. Спомня си, че е била в тази поза на земята.

Съдебният лекар реши, че е време и той да се изяви. След като срещна погледите на мъжете около масата, протегна ръце и изпука ставите на пръстите си, като по този начин лаконично наруши тишината.

— Била е застреляна с пистолет, опрян в косата й. Няма рани по коленете, краката й или където и да било другаде. Поставена е внимателно на земята.

Глицки, гласът на разума:

— Бърджис е бил пиян като пън, Ридли. Ако се бе опитал да я хване и внимателно да я положи на земята, щеше да падне с нея.

— Може и да го е направил — отвърна инспекторът. — Паднал е под нея и е омекотил падането й. — Той се обърна към Страут. — В такъв случай няма да има наранявания, нали, Джон?

Страут хвърли поглед към Глицки.

— Това може да се е случило.

Бенкс продължи:

— Наистина не виждам проблем, Ейб. Не съм поставил пистолет на слепоочието на момчето, за да го накарам да говори.

— А той не беше ли в наркотичен глад? Не се ли е съгласявал с това, което си казвал ти?

— Вероятно е бил. Не си спомням точно, беше дълъг ден. Но във всеки случай, никой не може да го докаже. А дори и да е бил, какво от това? Би могъл да каже истината и да приключи разпита. Така че поне веднъж в живота си този боклук е взел правилното решение.

— Подробностите са погрешни.

— Мозъкът му е прегрял. Погрешно възпроизвежда нещата. Чудо голямо. Остави съдебните заседатели да поработят върху подробностите. Имаме достатъчно, до ри повече от достатъчно доказателства, за да го обви ним. Нали това ни е работата?

Глицки не искаше да се предаде:

— Не можем да го направим по този начин. Само този момент ме притеснява.

Бенкс поклати глава.

— Бърджис беше там, Ейб. Взел е нещата й, имаше пистолет, стрелял е с пистолета, каза го, по дяволите, нали? Господи! И е променил историята си, когато се е почувствал по-добре? Кой не би го направил?

Батист прочисти гърлото си.

— Ейб? — Лейтенантът вдигна поглед. — Възхитително е, че искаше да предпазиш хората си, когато помисли, че си ги поставил в изключителни обстоятелства, но не виждам в доказателствата нищо прекалено. Слизам до лу с Ридли. Да се връщам при Прат в този момент ще е безсмислено. Ще застанем зад самопризнанието. Ние ще се изправим заедно… — Остави изречението недовършено, но посланието му беше ясно.

Победен, Глицки обходи масата с поглед.

— Е — каза той, — искам да благодаря на всички ви, че дойдохте.

11

Харди погледна часовника си — 8:35. Коул вече трябваше да бъде доведен. След случката в затвора преди три дни, Харди бе останал очарован от добрата организация и спокойствието на служителите там. Но тук, на втория етаж на Съдебната палата, в коридора зад залите, знаеше, че пет минути бяха време без значение. Смятаха, че са пристигнали навреме, ако не закъснееха поне с петнайсет минути, затова той се отпусна пред стаята за задържане зад отдел 11 и се опита да не забелязва шоуто, което — при настоящото количество хора — не беше толкова лесно.

Коридорът, който преминаваше почти по цялата дължина на сградата зад съдебните зали, беше изпълнен с живот или, според прецизната гледна точка на Харди, с нисши форми на живот. Подсъдимите в техните оранжеви гащеризони се тътреха и дрънчаха наоколо — с белезници, а някои и с вериги, — ескортирани от своите съдебни пристави. Това беше сутрешното придвижване от съседната врата на затвора към тукашните съдебни зали, един неизменен и депресиращ парад.

Гледката най-силно му напомняше на зоопарк — окованите с вериги обитатели се местеха от една клетка в друга от собствениците, които биха изпаднали в смъртна опасност, само ако забравеха опасната природа на своите питомци. Харди бе идвал тук стотици пъти и това винаги го депресираше, защото знаеше, че всеки един от тези обвиняеми е човешко същество, което е родено с права, достойнство и надежда. Повечето от тях имаха майка и дори баща, които ги обичаха, поне за малко. Тук те бяха превърнати в нещо малко повече от животни — бяха затворени в клетки и контролирани.

Със съжаление той осъзна, че това най-вероятно е начина, по който нещата трябваше да бъдат, ако системата иска да се справи с тях. Защото Харди не се заблуждаваше — почти всички арестанти, които минаваха край него, бяха загубили вярата си, изоставили достойнството си, лишили се от почти всички, освен основните си права.

Прииска му се да бяха побързали с пускането на Коул. Той самият щеше да се нуждае от успокоителни по времето, когато се появи клиентът му. Затова се облегна на вратата на килията, след това влезе вътре и седна. Постави куфарчето си на бетонната пейка, като възнамеряваше да се възползва от времето, за да прегледа някои книжа и да поддържа мисленето си.

Но не беше писано да се случи.

Видя всичко, тъй като, когато започна, проверяваше за последен път килията за задържани за пристигането на Коул. Чу звънеца на асансьора и вратата се отвори, после една остра команда:

— Преместете го! Преместете го! Веднага!

От тона разбра, че ситуацията бе почти критична.

Когато погледна натам, видя как нещо огромно запълва отворената врата на асансьора. Двамата съдебни пристави стояха малко зад един гигантски самоанец. Мъжът вероятно тежеше към сто и четирийсет кила. Приставите нямаше къде да помръднат.

Гигантът имаше белезници, но не и вериги. Носеше мрежа за коса. Гащеризонът му не успя ваше да прикрие дори частично огромния татуиран торс; ръкавите свършваха малко под лакътя. Харди не знаеше какво се е случило в асансьора, но по времето когато вратата се отвори, лицето му изразяваше ярост.

Един от приставите го смушка с палката — според Харди не за първи път — и внезапно, с истински първичен писък, мъжът се хвърли назад към пристава. После, е изненадваща гъвкавост, се завъртя и притисна с тяло другия си пазач към стената на асансьора.

И двамата пристави се свлякоха на пода.

— Исусе Христе! — Харди подскочи назад в стаята за задържане, като се отдалечи от самоанеца, който изхвръкна от асансьора в неговата посока.

Но всички на етажа бяха чули вика и сега вратите се отваряха, алармите се включваха, съдебните пристави излизаха от залите, съдиите от своите кабинети, другите задържани — вече под охрана — започваха да се намесват.

Прозвуча клаксон и няколко гласове изкрещяха: „Заключете! Заключете!“

Самоанецът очевидно бе идвал в този коридор и преди и знаеше точно къде иска да отиде. Стрелна се наляво в бесен бяг, помитайки друг пазач, който съвсем глупаво се опитваше да извади радиото си и вероятно да се бори в претъпкания с хора коридор.

Спирането на титана щеше да се окаже проблем.

Самоанецът беше стигнал края на коридора. Съдебните пристави и задържаните се притискаха до стените, за да не бъдат пометени в бягството му. Но там нямаше изход навън. Алармата, която звучеше като клаксон, ефективно бе затворила коридора, автоматично заключвайки двойната врата в края му. В момента, когато самоанецът осъзна, че не може да я отвори и се обърна, за да хукне в обратна посока, трима пристави застанаха на пътя му, както и трима униформени полицаи с насочени пистолети.

Харди чу още един вик, отчаян и яростен рев. Другите пристави и ченгета заставаха зад гърба на първоначалната шесторка и след няколко минути оформиха стабилна група, която затваряше пътя за бягство.

Самоанецът се обърна към заключената врата. Отново се завъртя към групата и протегна напред окованите си в белезници ръце.

— Застреляйте ме — извика той. — Моля ви, застреляйте ме.

Поради инцидента Коул закъсня още повече. Казаха на Харди, че са го завели в болницата през нощта и това очевидно бе повлияло на външния му вид. С оранжевия си гащеризон, отпуснатата стойка и неподдържаната коса, момчето изглеждаше недохранено и трогателно. Но Харди си помисли, че очите му бяха по-ясни от предишния ден. Това не му говореше много, но поне беше нещо и тази сутрин Харди щеше да получи всичко, което хлапакът можеше да му даде.

Все още бе разтърсен от това, на което бе станал свидетел. Ако тълпата задържани беше малко по-експлозивна, щеше да настане истински бунт. Още едно мръдване на самоанеца и щяха да го застрелят. Вместо това, в крайна сметка той бе станал заплашително кротък. Седна на пода и позволи да го приближат, да му сложат вериги и да го отведат долу, привързан в инвалидна количка.

Коул седна на бетонната пейка. Харди бе седял достатъчно на проклетото нещо тази сутрин, затова сега се бе изправил и се бе облегнал на вратата. Тъй като утринният ход на действията бе толкова грубо нарушен, те нямаше да имат достатъчно време, за да изработят каквато и да било стратегия. Харди искаше поне да си изясни няколко неща, ако ще трябва да защитава това момче. Пледирането. Гаранцията. Парите. Въпросите за времето.

Но и това не се оказа толкова просто.

— Какво означава право на отлагане? — попита Коул, след като Харди му каза, че трябва да се възползват от тази възможност.

За адвоката това беше само технически детайл. Коул имаше абсолютното право на бърз процес. Но, на практика, обвиняемите много рядко искаха подобно нещо. Популярно мнение беше, че отлагането винаги е предимство на защитата. Отлагането отдалечаваше евентуалната присъда, а докато присъдата не беше произнесена, задържаният се приемаше за невинен — малък, но съществен детайл. Отлагането създаваше и възможност за ключовите свидетели да се изпарят с някой автобус, или да изчезнат, или да забравят това, което някога ясно са си спомняли, и по този начин да улеснят делото. Жертвата или семейството на жертвата можеха да изгубят емоционалния си плам, необходимостта от отмъщение или, ако отлагането бе достатъчно дълго, дори желанието да видят виновника зад решетките. Ченгето, което те е арестувало, можеше да започне нова работа, приоритетите на областния прокурор можеха да се променят и обвиненият да получи по-добро предложение за сделка с обвинението.

Възможностите варираха, но основното правило беше в сила — отдалечаването във времето е половината от опрощаването. Отлагането беше нещо хубаво. Харди се опита да обясни това на Коул:

— Съдилищата са толкова претоварени, че никой съдия не би се съгласил с предварителни изслушвания в срок от десет дни, затова ние просто се съгласяваме с отлагане от няколко месеца…

— Няколко месеца?

— Може би. Възможно най-дълго.

Коул клатеше глава.

— И аз ще остана тук? Няма начин. Не бих могъл да го направя.

— Съжалявам, че се налага да ти го натрапя, потрябва да го направиш. Имаме областен прокурор, който говори за смъртно наказание, за да си осигури преизбиране, така че ще се опитаме да отложим делото поне за след изборите, които са идния ноември. Девет месеца. Най-малко.

Но Коул все още клатеше глава, трепереше и се бореше.

— Не мога да остана тук още девет месеца — заяви той. — Ще умра.

— Имаш много по-голям шанс да умреш, докато си биеш дрога девет месеца на улиците.

Но това мина през едното му ухо и излезе през другото.

— Не.

— Коул, чуй…

— Не мога да остана девет месеца тук! Чу ли ме!

Това беше яростен изблик и след случилото се по-рано сутринта, силните гласове привлякоха вниманието на хората нагоре и надолу по коридора. Един съдебен пристав се появи на вратата на килията, преди Харди да има някакво време да реагира.

— Всичко наред ли е тук?

След като го увери, че е така, Харди изчака колебливото отдалечаване на мъжа и се обърна към Коул:

— Ако се изправиш пред съда сега, докато градът все още е разбунен около смъртта на Илейн, някои от съдебните заседатели несъмнено…

— Не мога — прекъсна го Коул. — Просто не мога. Мама каза, че можеш да ме изкараш оттук.

— Все още дори не съм разговарял с майка ти, Коул. И не мога да те изкарам оттук за десет дни. Ако не друго, поне се нуждая от малко време, за да реша как да подходя към това дяволско нещо.

— Просто кажи, че не съм го направил.

— А ти направил ли си го?

Той сви рамене.

Харди малко се ядоса.

— Тъй като на видеокасетата вече си казал, че си го направил, в случай че не си спомняш. Това ще наложи да предприема някои действия.

— Със същия успех можеш да ги предприемеш сега, както и след девет месеца, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

Задната врата на килията за обвиняеми водеше към съдебната зала и сега тя се отвори и оттам се появи съдебен пристав. Бяха решили първо да разгледат случая на Коул.

— Хайде да започваме, момчета. Време е за шоу.

Харди за последен път погледна клиента си.

— По-късно ще продължим разговора. — Той отстъпи назад и пусна Коул пред себе си в съдебната зала.

С появата на Коул, в галерията се чу силен шум. Харди, който беше напрегнат почти на границите на поносимостта, намери сили да стисне приятелски ръката на клиента си над лакътя и го накара да побърза напред. Докато минаваха край масата на обвинението, Гейб Тори направи на Харди знак да спре. Адвокатът остави Коул да стигне до другия край, придружен само от съдебния пристав. Дизмъс отново огледа залата. Тълпата беше повече от достатъчна и при това сякаш неуморна.

Харди познаваше Тори от поне пет-шест други дела и не го харесваше. Смяташе помощник областния прокурор за надут, дребнав и политичен, да не говорим за неговата слаба подготвеност и досадност. Сега той щеше да говори за смъртно наказание и други подобни глупости. Харди знаеше, че всичко ще стане доста грозно, при това по-скоро, отколкото бе очаквал. Въпреки всичко, те никога не бяха стигали до враждебност и Дизмъс не виждаше причини да го прави точно сега.

Тори протегна ръка за поздрав и Харди я пое.

— Просто исках малко да повдигна духа ти, Диз. Вероятно си чул, че искаме да придвижим това, заради позицията на Илейн в общността. Има много груби нарушения на закона…

Харди го слушаше с половин ухо. Отново погледна галерията. Тя определено беше претъпкана. Коул бе на масата на защитата, обърнат назад. Майка му се бе навела през парапета, опитвайки се да поговори с него, но той също задържаше погледа си предимно върху частта на обвинението в галерията, която излъчваше истинска омраза. Харди за първи път изпитваше нещо подобно — тук имаше хора, които вече мразеха Коул, и той го усещаше.

Тори бе приключил с частта, предназначена само за него и пристъпваше към основната тема:

— … със самопризнанието на касетата и всичко останало, знаеш, че за пет минути ще получа обвинение от голямото жури. Затова, ако си склонен да поискаш отлагане, трябва да знаеш, че сте в графика на заседателите за идния вторник. Освен ако, разбира се, не решиш да не отлагаш. В такъв случай ще започнем изслушванията в срок от две седмици, както е предвидено по закон.

Харди изпита неприятно усещане, когато разбра, че Тори е прав. Имаше два начина, по които едно дело влиза в графика на съда. Може да има предварителни изслушвания, за да се реши дали доказателствата са достатъчни за започване на процес. Или голямото жури да стигне до същите заключения и да предяви обвинение.

Харди искаше да отлага, но клиентът му не искаше и нямаше да се съгласи. Тори му казваше, че ще търси обвинение и вероятно дори по-ранна дата за процеса, ако Харди се опита да шикалкави на предварителните изслушвания. Той осъзна, че Тори може и да не го е разбрал напълно — стратегическото му виждане за нещата беше, че адвокатите винаги изглеждат слаби, — но му прави услуга, като го оставя да отиде на предварително изслушване. Че би могъл веднага да подведе Коул под отговорност. Ако Харди не поиска да отлага, ще има само още десет дни да се подготви за изслушванията и да направи своите разкрития — доказателствата в това дело — малко по-рано.

Но само десет дни! Това беше невъзможна шега. Но бе по-добре от обвинение на разширен състав.

А може би през това време щеше да успее поне да убеди Коул, че е в негов интерес да отложат, преди да отидат на съд.

Но и в двата случая нещата бяха поели в скоростното платно. Тук бе по-вероятно ненадейно да се появяват всевъзможни кошмари и вредата от всякакви високоскоростни катастрофи може да бъде много по-сериозна.

Харди се насили за учтива усмивка.

— Дори не ми е минавало през ум да отлагам.

— Коул Бърджис. — Името прозвуча драматично от мястото на съдията Тимоти Хил. Съдията изглеждаше като патриций. Къдрава бяла коса, сресана зад ушите, прилепнала към ръбестия му череп. Кожата му беше изпъната по дългите му кости и робата му висеше като на закачалка, физиката му, съчетана с изключителната липса на лично излъчване, му бяха спечелили прякора Мумията. Но днес, пред пълната зала, той притежаваше ако не младежка жизненост, то поне очевидна енергия. — Вие сте обвинен според тук приложената жалба в углавно престъпление, а именно в нарушение на параграф 187 от Наказателния кодекс, което сте извършили в град и област Сан Франциско, щат Калифорния, на или около първия ден на февруари, предумишлено, незаконно и злонамерено убийство на Илейн Уейджър, човешко същество.

Харди стоеше в средата на съдебната зала до Коул.

Шарън Прат бе влязла в последната секунда и бе заела мястото до Гейбриъл Тори на масата на обвинението, което бе изключително необичайно за истинско дело. Съдията Хил кимна на секретаря си, който започна да чете специфичните обстоятелства, които изискваха за този случай смъртно наказание.

Докато шофираше към центъра на града, Харди се бе опитал да предвиди какво ще измисли Прат в защита на позицията си. Тя, обаче, се оказа много по-изобретателна, отколкото бе предполагал. Бе познал само едно от двете й съображения — убийство с цел грабеж. Това, което адвокатът не бе отгатнал — тъй като бе изцяло невярно, — беше убийство от омраза, защото Илейн Уейджър бе черна, а Коул бял. И, когато го чу, трябваше да реагира:

— Ваша светлост!

Думите му сякаш сериозно стреснаха Мумията. Очевидно той не бе очаквал да има възражения по време на прочитането на обвиненията. Изправен в цял ръст на стола си, Хил намръщено погледна към писалката си.

— Какво има, господин… — Той зашумя с листовете. — Господин…

— Харди, ваша светлост. — Дизмъс не се страхуваше да рискува неодобрението на съдията. Тази идиотщина не можеше да остане без коментар и Хил трябваше отрано да свикне с това. — С цялото ми уважение към второто утежняващо обстоятелство, ваша светлост. Независимо кой го е извършил, престъплението не е свързано с расизъм или непоносимост към различните.

Главният помощник областен прокурор вече бе станал на крака.

— Изненадан съм да чуя характеристиката на господин Харди за убийство на черна жена, извършено от бял мъж…

— Ваша светлост, това е абсурд. Не можем да приемем расовата принадлежност като мотив, само защото представител на една раса е убил представител на друга.

Но Тори знаеше как да продължи:

— Всеки път, когато негър е убит в район на бели, расата е сред причините.

Харди контрира думите му:

— Юниън Скуеър не е бял район, ваша светлост. Това е центърът на града.

Мумията погледна навъсено надолу към защитата.

— Достатъчно! Много добре знам къде е Юниън Скуеър, господин Харди. Имате ли някакъв проблем с обвиненията? Можете да предприемете съответните действия. Междувременно… — Той погледна към мястото на обвинението. — Това углавно престъпление ли е, господин Тори?

— Да, ваша светлост. Народът иска смъртно наказа ние.

Хил кимна и като продължи да клати глава, изсъска:

— Господин Харди, клиентът ви ще оспори ли обвинението?

Той и Коул формално не бяха обсъждали този въпрос, но Дизмъс сбута с лакът клиента си и младежът погледна живо нагоре. Не се поколеба изобщо:

— Невинен, ваша светлост.

Незабавен и гневен ропот веднага изпълни стаята. Хил очевидно го бе очаквал. Със сигурност не смяташе да прави опити да възстанови тишината. Но напрежението даваше възможност и Харди се възползва, за да се обърне назад и отново да разгледа галерията.

Джеф Елиът, чиято статия в „Кроникъл“ вече сериозно бе повишила равнището на дискусиите около случая, се бе настанил с инвалидния си стол в края на първия ред, точно до Дороти. Интересно бе, че Джоди Бърджис седеше на няколко стола от дъщеря си и местата между тях бяха запълнени с репортери.

Отляво на Харди, частта от съдебната зала, заета от обвинението, продължаваше да кипи. Три четвърти от тази страна на галерията беше заета от цветнокожи. Адвокатът отново бе облъхнат от напрегнатото и почти осезаемо чувство на омраза, излъчвано от приятелите и колегите на Илейн. Освен тази група, присъстваха и около дузина младежи — Дизмъс си помисли, че това вероятно бяха студентите на Илейн. Те се въртяха и скрибуцаха със седалките си, реагирайки с очевидно неодобрение и ярост.

На предните седалки Харди разпозна двама от помощник областните прокурори и инспектора в отдел „Убийства“ Ридли Бенкс. Там бе и Кларънс Джекмън, прочутият адвокат от фирмата на Илейн, седнал до впечатляваща млада жена, която гледаше към адвоката на защитата със стаена ненавист. Точно до нея се намираше красив бял мъж на средна възраст, който се бе облегнал вдървено на стола си със скръстени в скута ръце. Кой ли беше той? Харди бе учуден.

Глицки не бе слязъл от четвъртия етаж.

В крайна сметка, изненадващо, съдията Хил бе оставил врявата да трае прекалено дълго. Той чукна небрежно няколко пъти с чукчето си и изчака глъчката да престане, след това се обърна към Тори:

— Народът смята ли да откаже пускане под гаранция?

— Разбира се, ваша светлост. Това е углавно престъпление. Не може да се говори за гаранция.

Харди отново се намеси:

— Ваша светлост, ако съдът позволи…

Мумията губеше търпение с тези прекъсвания. Това, в крайна сметка, трябваше да бъде проста административна процедура. Той изсъска отговора си:

— Няма пускане под гаранция при углавни престъпления, господин Харди.

— Да, ваша светлост. Наясно съм. Но пак повтарям, че това не може да бъде смятано за углавно престъпление, дори и за случай с утежняващи вината обстоятелства. — Харди пое дълбоко въздух и продължи: — Това обвинение е чиста политика, в която господин Бърджис е жертвата. Жени биват изнасилвани и убивани и този областен прокурор не говори за утежняващи вината обстоятелства; полицаи биват убивани и отново няма подобни искания. Сега, в годината на изборите, внезапно се искат не само утежняващи обстоятелства, но и смъртно наказание. Те желаят клиентът ми да умре, ваша светлост, за да може госпожа Прат да направи последен отчаян опит да задържи поста си. И това вони.

— Ваша светлост, моля ви! — Тори беше излязъл от мястото си, бе отпуснал целия си глас и това послужи като знак за галерията отново да избухне и гневът да залее цялата зала.

Но този път, вероятно усещайки засилващото се напрежение, Хил реши по-скоро да поеме контрола и бързо удари три пъти с чукчето си.

— В този съд ще има ред или ще накарам да опразнят галерията. — Той замълча, отново погледна към Харди и заговори сухо: — Господин адвокат, ако искате да оспорите утежняващите вината обстоятелства, напишете възраженията си, но засега те остават в сила. Пускането под гаранция е отхвърлено.

Но кръвта на Харди кипеше и той усети, че не може да остави нещата да се разминат.

— В такъв случай, ваша светлост, преди да продължим с този политически футбол, бих искал да направя постъпки срещу така наречените самопризнания, които обвинението неетично продължава да пуска във вестниците.

Това наистина взриви тълпата с няколко различими експлозии: „Хей, той призна!“ и „Направил го е!“, които накъсваха цялостния рев. Чукчето отново се стовари. Но истинският гняв на Хил бе отправен към Харди.

— Предупреждавам ви, господин адвокат. Това не е подходящото време или място. Оставете го за предварителните изслушвания.

Но сякаш Харди не го чу. За днес му се бе натрупало достатъчно и вече нямаше търпение. Той извиси глас над ропота:

— Ваша светлост, господин Бърджис е бил задържан от часове, преди да му бъдат предявени обвинения, освен това не е бил адекватно информиран за правото си на защитник…

— Това е чиста лъжа! — Ридли Бенкс бе скочил на първия ред. — Прочетохме му правата в момента, в който…

— Той е бил пиян и едва ли е разбирал, ваша светлост! Касетата със самопризнанията ясно го показва. Няма начин тази касета да бъде приета за показване пред съдебните заседатели. Обвинението няма никакво право да се опитва предварително да настройва евентуалните съдебни заседатели, дори като нарича това самопризнание.

Сега в галерията нещата наистина излязоха извън контрол. Сякаш всеки говореше, викаше, проклинаше. Харди усети силна миризма на пот и не беше в състояние да каже дали това е Коул и неговите страхове или колективното усещане на блъскащата се тълпа зад него.

— Седнете всички! — Мумията най-после се бе съживил и измуча. — Седнете в галерията. — Той отново и отново удряше с чукчето си. — Приставите! — Трима мъже в униформи се появиха от различни врати зад него и тръгнаха напред към страничния парапет.

Десет минути по-късно заседанието беше приключило. Хил постави край на бавното напредване на съдебните пристави, когато те достигнаха до парапета. Той всъщност не искаше да се опитва насила да изгони около сто души. Не само че това щеше да бъде лош пример за колегите му съдии, но и не искаше да покаже на света, че съдията Хил не може сам да контролира съдебната си зала.

Зрителите седнаха на местата си. Хил отново отхвърли искането за освобождаване под гаранция и този път никой не спори с него. Когато Харди не поиска отлагане на датата на предварителното изслушване, съдията пак попита дали е чул правилно. След това го насрочи за десет часа в сряда, седемнайсети февруари, в същата зала.

Съдията нареди Коул да бъде върнат в затвора и обяви край на заседанието. Изправи се, без да удостои с поглед никого в залата и галерията, и напусна мястото си с плющене на черната си роба.

Харди осъзна, че е бил късметлия да се измъкне без обвинение в неуважение към съда. И не беше направил нищо съществено за клиента си, въпреки че със сигурност бе успял да накара съдията и половината съдебна зала да побеснеят срещу него. Така че, докато недоволната тълпа се изнизваше зад гърба му, той остана за момент седнал, събирайки книжата си от масата на защитата. Знаеше, че ще бъде подложен на доста удари, докато преминава край отсрещната страна на парапета и навън в коридора, но се чувстваше учудващо доволен. Беше дал ясно да се разбере, че никой не може да смаже клиента му без борба.

Почувства леко докосване по рамото си и като се обърна, застана с лице пред областната прокурорка.

— Господин Харди.

Той се изправи и кимна, след това се насили да изрече:

— Госпожо Прат.

Харди и Прат се бяха срещали и по-рано. Преди година я бе подложил на публично порицание от пейката заради обида на неин служител към голямото жури. Тя на свой ред почти беше предявила криминални обвинения срещу Харди заради осигурителна измама и бе насочила собствените си следователи да разследват адвоката заради възможно криминално съучастие в случая за убийство, който защитаваше. Между тях двамата нямаше останала и капчица любов.

А сега искаше да добави още малко към взаимната им непоносимост.

— Това беше изключително непрофесионално и безвкусно изпълнение.

— Може би. — Устните на Харди се отдръпнаха настрани, но това трудно можеше да се нарече усмивка. — Но аз го предпочитам пред самоувереното лицемерие. А вие наистина ли сте такава политическа хиена, че да убиете човек заради няколко гласа?

Прат почервеня от зашлевената в лицето й обида.

— Отправянето на лъжливи обвинения за моите мотиви ще ви навлече доста неприятности, господин Харди.

Дизмъс отново кимна.

— Напълно съм съгласен, затова и обвиненията ми са съвсем истински. И докато се наслаждаваме на тази пълноценна и искрена размяна на идеи, ще ми бъде интересно да чуя причините да поискате утежняващи вината обстоятелства и смъртна присъда.

— Тя не трябва да ти обяснява нищо, Харди. — Това беше Тори. Преди началото на обвинението обръщението бе „Диз“, но сега ръкавицата беше хвърлена. — Можеш да продължиш с евтините си трикове, но когато стигнем до този въпрос, ще видим какво мислят за него съдебните заседатели.

— Каква чудесна идея — отбеляза Харди. — Точно такива са и моите планове, но няма значение. Да видим какво ще решат заседателите. Ако се стигне дотам, в което се съмнявам.

— О, ще се стигне. Така става, когато има самопризнания. Презумпцията за вина се придвижва напред.

— Така ли? Странно — заяви Харди. — Винаги съм смятал, че е презумпция за невинност.

— Твоят човек не е невинен.

— Е, така твърдите вие. Мисля, че отново се връщаме към онази идея със съдебните заседатели, нали?

Лицето на Тори изразяваше ненавист.

— Ти познаваше Илейн, нали?

— Да — отвърна без ирония Харди. — Мислех, че е страхотна. Но от идеята, че някой иска да убие човек в нейно име, ми се гади.

Тори отново тръсна неодобрително глава.

— Просто не разбирам как можеш да понасяш себе си.

— Лесно е — отвърна Харди. — Притежавам наистина прекрасен характер.

— Да вървим, Гейб. — Шарън Прат почти го издърпа за ръката. — О, и господин Харди? Ако бях на ваше място, бих внимавала с обвиненията в политически игри с човешки живот.

— Как бихте предпочели да го нарека?

Шарън не му обърна внимание.

— Ако продължавате да настоявате — каза тя, — няма да допусна да ви се размине, когато всичко свърши. И много ще съжалявате.

Харди прие думите й и кимна замислено.

— Знаете ли, това ужасно ми звучи като заплаха. Заплашвате ли ме?

Тя го погледна преценяващо.

— Разбирайте го както желаете.

— Добре — каза той. — Ще го сметна за заплаха. И в такъв случай ще подам жалба до комисията за етика. А като заговорихме за етика, това ни връща отново в началото.

Тори не можа да устои на изкушението за последна забележка:

— Ти не би познал етиката, дори и ако те блъсне на улицата.

За един дълъг момент Дизмъс го погледна втренчено.

— Уха! Умно! Ще го запомня. — След това се обърна и събра последните си книжа.

Харди реши, че трябва по-скоро да премине през оживлението в кулоарите. Можеше да се измъкне през задната врата — това беше пътят, по който бе дошъл, — но току-що бяха отказали пускане под гаранция на клиента му Коул. Дори и когато, както в случая, беше очаквано, никога не беше лек момент.

Той хвана Коул точно пред стаята за задържани зад съдебната зала. Приставите бяха заети с транспортирането на другите обвиняеми нагоре и надолу към затвора, а в самата стая седяха друг задържан и защитникът му. Коул бе закопчан за решетката на асансьора, докато намерят време да му обърнат внимание, което можеше да стане когато стане.

Харди застана до него.

— Ще продължим да опитваме с гаранцията — каза той. — Все още има шанс да успеем.

— И какво ще правя до предварителното изслушване?

— Ще трябва доста да поговорим. Може да видим дали ще си спомниш нещо.

Но Коул сякаш не го чуваше.

— Не — промърмори сякаш на себе си той.

— Какво не? — попита Харди. — Не мислиш да си спомняш нищо ново?

— Не. Имам предвид… — Той завъртя очи насам-натам.

— Имам предвид, че спомените… не са това, за което мисля.

Дизмъс знаеше за какво мисли момчето — за следващото боцка не.

— А трябва да помислиш, Коул. Може би ще използваш времето, за да се пречистиш.

Тръсване на глава.

— Не, не смятам… — Той спря.

Тази територия бе непозната за Харди. Той разбира се бе присъствал на зараждането на наркоманската култура в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, но като морски пехотинец във Виетнам и след това ченге преди юридическия колеж, беше добил нарастваща непоносимост към идеята за незаконните субстанции. Той бе открил своето разрешение без помощта на химикали и по-късно, когато почувства нужда да избяга от проваления си брак и смъртта на сина си, се насочи към онова, което ирландците наричаха добрата мъжка слабост, пиенето.

Но дори и то никога не бе упражнявало контрол върху него. Избра алкохола, понякога като подражание, а след това сам реши кога да спре.

Разбира се, момчето живееше в коренно различен свят.

— Искаш ли да се измъкнеш от този капан? — попита Харди.

Коул сви рамене.

— Ако го поискам, има специализирани програми. — Тъжен смях. — Тук има програми за всичко, нали?

— Така изглежда. — Харди беше изненадан — този първи момент на връзка, която усети с клиента си, — но и той се чувстваше по същия начин. Тук, в Сан Франциско, толерантността и разбирането към всяка човешка слабост или недостатък бяха политизирани, финансирани и институционализирани. Имаше хора, на които се плащаше, за да помагат във всичко, което ви тревожи, а ако нищо не ви тревожи, на някой му се плаща все пак да открие нещо. — Мога ли да направя нещо за теб? — попита Харди.

Коул се обърна към него.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако решиш да продължиш с лечението, да отидеш на консултации, нещо такова.

— Вероятно не. — Коул издиша бавно. — Ако ще се случи, то ще дойде от мен. — Той постави ръка на сърцето си. — Оттук, отвътре.

Харди знаеше, че е прав, но все пак беше добре да го чуе от Коул, да разбере, че вярата му зависи от собствената му отговорност. Може би въпреки всичко той не бе напълно изгубен.

— И какво ще се случи сега — попита младежът, — от юридическа гледна точка?

— Ще направя някои постъпки. Нещата, за които говорих там вътре. — Той посочи към вратата на съдебната зала. — Процедурни проблеми, тези утежняващи вината обстоятелства…

— Това наистина ли върши работа?

— В какъв смисъл?

— Питам, ако те наистина не са ми прочели правата…

Харди присви очи.

— На следващия ден в болницата ми каза, че не си спомняш да са го направили. Мислеше, че не са. Сега казваш „ако…“

Той се поправи.

— Не. Казаха ми, че не съм арестуван за убийството, така че още не се нуждая от адвокат. Просто ме разпитвали, понеже съм бил на алеята и съм побягнал.

— И ти си спомняш това?

— Случи се, след като ме бяха държали от часове. Като че ли междувременно се разбуждах.

Харди не беше развълнуван от непрекъснатите обрати, които правеше историята на Коул, но не виждаше никакъв смисъл да се бори с тях сега.

— Е, ако са казали точно това, може да извадим късмет. Трябва да проверим.

— Тогава ще ти кажа още нещо. За тези утежняващи обстоятелства. — Той неволно потръпна. — Дяволски сигурен съм, че не съм убил тази жена, понеже е черна.

Внезапно всички наоколо притихнаха. Харди изостри тона си:

— Тогава защо я уби?

— Какво?

Той го изстреля грубо, почти на един дъх:

— Защо си я убил, щом не е защото е черна?

След като бе изгледал видеокасетата на Глицки и бе обмислил нещата за себе си, Харди бе започнал да приема възможността Коул да не е причинил смъртта на Илейн. Затова бе решил да поеме случая. Но сега — очевидно — предстоеше второ признание. Спонтанно, без насилие. Лицето на младежа изразяваше объркване след бързата промяна на отношението на Харди. От защитник в инквизитор за едно мигване. Той потрепна.

— Е, хайде, какво има? Казах само, че не би било, защото е черна.

— Не би било? Или не беше?

Ако имаше разлика, Коул изглежда не я разбираше. Той се опита да стигне до нещо:

— Казвам, че черна, бяла, кафява. Какво значение има? Имам предвид, че изобщо не би било проблем с расата. Дори не мисля по този начин.

Харди се наведе по-близо до него и този път миризмата на пот беше на клиента му.

— Просто отново потвърди, че си я убил. Разбираш ли това?

Объркан като кошута в светлините на автомобилните фарове, Коул клатеше глава.

— Не зная. Не съм. Така ли казах?

— Не знаеш дали си я убил?

Най-после вдигане на глава.

— Не си спомням да съм я убил. Казах ти го. Не мисля, че съм я убил, но може и да съм… ако съм стрелял с пистолета.

— Може да си? Коул, чуй ме. Току-що каза, че не си застрелял жената, понеже е черна. Това бяха точните ти думи.

Но младежът продължаваше да отрича с глава.

— Виждаш ли? Не. Нямах това предвид.

— Добре, обясни ми.

Той въздъхна дълбоко, направи нещо с ръце, което накара белезниците му да издрънчат върху решетката. После присви глава в раменете си, прочисти гърло и заговори с глас, който бе малко по-силен от шепот:

— Виж. Ако някога реша да убивам някого, което не бих направил, то няма да е понеже е черен, разбираш ли? Затова, ако съм убил това момиче…

— Илейн.

— Да, Илейн. Ако съм я убил — което не си спомням, затова е напълно възможно и да не съм, — това не би могло да е причината.

— Но ако не си спомняш да си я убил, защо приемаш, че би могъл?

Коул завъртя очи.

— Вече не говорихме ли за това? Казах ти. Беше ми толкова зле…

Харди протегна ръка и го потупа по рамото.

— Спри. Просто спри. Но Коул не можеше.

— Нали знаеш, човече…

— Коул, наричай ме Дизмъс, можеш ли? Или Диз.

— Добре. Но не си спомням и да не съм я убивал. Не си спомням пистолета, откъде съм го взел… — Гласът му заглъхна.

— До тялото ли го намери? Или може би на улицата?

— Така изглежда.

— Преди или след като я видя?

Коул затвори очи, опитвайки се да върне картината в съзнанието си.

— Не зная. Изглежда преди, защото след… Мисля, че след това не е имало време, нали? Наведох се над нея и ченгетата дойдоха.

— Това спомняш ли си го?

Младежът направи гримаса в усилие да си спомни нещо, което не можеше да достигне. Поклати отчаяно глава.

— Не напълно.

Харди отново се облегна назад. Беше прекарал голяма част от живота си като барман и уважаваше въздействието на алкохола, но това бяло петно, което Коул описваше, беше доста отвъд представите му.

— Коул — заговори внимателно той, — какво си спомняш, след като взе бутилката уиски?

Младежът вдигна поглед. Очите му бяха стъклени.

— Не зная, човече. Просто не зная.

12

Като пое по задното стълбище, Харди незабелязано се изкачи до четвъртия етаж и по дългия коридор стигна до отдел „Убийства“. Четирима инспектори вдигнаха поглед от книжата, над които работеха, но никой от тях не се осмели да го поздрави. Все още неопетнената бяла врата на Глицки пак беше затворена, но този път зад щорите се процеждаше слаба светлина.

— Има ли някой с лейтенанта? — обърна се Харди към стаята.

Мълчалив хор от свиване на рамене, затова той почука.

— Отворено е.

Дизмъс завъртя бравата и промуши глава.

— Всъщност — уточни той, — беше затворено.

Глицки бе качил крака на бюрото, ръцете му бяха събрани пред лицето.

— Защо не затвориш и ти?

— Колко му е. — Харди влезе, затвори вратата, след това прекоси стаята, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото и си взе шепа фъстъци. — Въпреки това трябва да отбележа, че старата политика на отворената врата, с която ти толкова се гордееше, изглежда е в забвение. На свой ред, това може да ускори понижаването на твоята убийствена популярност сред хората ти, което забелязвам с неудоволствие.

Може би беше против собствената му воля, но изражението на Глицки омекна — през цялата гама от диамант до гранит.

— Иска ми се да бях ирландец и да бях толкова бъбрив като теб.

— Да съм.

— Какво да съм?

— Ти каза да „бях“. Иска ми се да бях ирландец. Но се казва да „съм“. Елементарна граматика и съгласуване на времената. Иска ми се да съм ирландец. Хората сякаш вече не се интересуват от тези неща.

Глицки поклати глава и смъкна краката си от бюрото.

— Точно това имах предвид. Двайсет думи, когато и пет са достатъчни.

— Пет звучи добре — отвърна Харди. — Кратко, та сладко. Но не винаги са предимство. Двайсет думи, ако са казани на място — което, приятелю, е ключът, — могат да бъдат изключително важни. И, разбира се, въпреки че това вече не се признава в нашия отвратителен век, правилната употреба на граматическите правила е белег на всеки цивилизован човек.

Умореният Глицки в крайна сметка се усмихна.

— Ако ме беше грижа, щях да се постарая. — Той хапна един фъстък. — Как вървят нещата на долния етаж?

Харди седна.

— По някакъв начин успях да се измъкна от неуважение на съда, но не мисля много за това. — Той описа накратко основните моменти от делото и накрая завърши с изненадата си, че Глицки не е бил сред присъстващите. Посочи голата повърхност на бюрото: — Но сега, като виждам камарата работа, която си отхвърлил… Помежду им се установи тишина. Харди продължи:

— След това имах още един приятен разговор с клиента си. Но той не ме зареди с жизнена енергия. Не си спомня нищо. Нощта му е абсолютно бяло петно, което означава, че е бил по-пиян, отколкото аз някога съм бил.

— А ти няколко пъти си се радвал на подобно състояние, ако мога да ти напомня, в случай че си забравил.

— От време на време в младостта ми. Само с изследователска цел. Както и да е. Бих искал да се смятам за експерт в тази област, но никога не съм изпадал в подобна загуба на паметта, каквато описва Коул, което ме кара да се съмнявам. Но Глицки клатеше глава.

— В наши дни има доста нови лекарства, Диз. Например дрога от семена на фурма. Или едно още по-достъп но хапче със същия резултат е „Халцион“.

— „Халцион“?

— Хапче за сън. Когато провеждаше алкохолното си изследване, никога ли не си взимал „Халцион“ преди опитите си?

— Наистина не си спомням. Имам бяло петно в паметта. — Но след това се усмихна. — Шегувам се. Това ли се случва?

— Точно. Пълна забрава. — Глицки хвърли поглед към затворената врата. Въпреки това понижи гласа си: — Сутринта аз също имах среща. Батист, Ридли Бенкс, Страут, момчетата от местопрестъплението. Исках да поговорим за проблемите на видеокасетата.

— Бенкс беше долу в съда.

— Да, предположих, че може да дойде. Казах му, че трябва да се откажем от самопризнанията.

— Предложил си го? — Това беше повече, отколкото Харди очакваше от Ейб. — На всеослушание?

— Да, но Ридли беше относително безчувствен към идеята, че самопризнанието е боклук. Вероятно смята, че искането ми е свързано с начина, по който е провел разпита.

— А той не би могъл да е на изцяло погрешен път.

— И го знае. — Лейтенантът напрегнато издиша. — Нещата са доста хлъзгави, Диз. Те са моите момчета. Дадоха ми това, за което ги помолих. Не мога да ги виня, че са били подлъгани.

— Аз също, но да бъдат подлъгани е едно, а да оставят човек да затъне без сигурни доказателства е съвсем друго.

— Да, стигаме дотук. Въпреки всичко, моите колеги и висшестоящи са били далеч от подобна ситуация. Имаше достатъчно улики, за да арестуват Бърджис и все още ги има. Даде ни и допълнителни, когато поговорихме с него. Сега отива на съд. Вече не е наша грижа. Край на историята.

Беше ред на Харди да въздъхне.

— Но не е така, Ейб. Знаеш го.

— Не ми излизай с тези номера, Диз. Може и да е. И не смесвай несигурните доказателства с невинността. Така или иначе, твоето момче е убило Илейн. Става въпрос за начина, по който го доказваме. Искам чист случай, това е всичко.

— Мисля, че искаш много повече.

Глицки счупи черупката на един фъстък.

— Опитвам се да си представя как да проведа разследването и да получа повече улики, когато заподозреният е вече в затвора и се предполага, че отива на съд.

— Внимавай! — Харди насочи пръст към приятеля си и спря отговора му. — Виждаш ли? Мога да бъда кратък. Дори прекалено.

Глицки отново се канеше да му отвърне нещо и пак бе прекъснат, този път от почукване на вратата.

— Отворено е.

Харди цъкна с език неодобрително.

— Продължавай да го казваш.

Но за момента беше вярно. На вратата стоеше самият шеф на полицията, Дан Ригби, придружен от Шарън Прат и Гейбриъл Тори. И притесненият Франк Батист. Зад тях имаше разнообразна група — служители в офиса на областния прокурор, униформени ченгета, няколко репортери, вероятно случайни минувачи. Харди можеше да види инспекторите от отдела събрани в края на тълпата.

— О-хо! — възкликна Тори иззад рамото на Ригби. — Не са ли мила картинка?

В офиса на Глицки нямаше място за такъв частен купон, затова по команда на Ригби участниците преминаха през отдела и се изсипаха в една от стаите за разпит — всъщност точно в тази, в която бе изтръгнато самопризнанието на Коул Бърджис.

Тясна и без прозорци, въпреки че малката маса бе изтикана до стената, стаичката вероятно не беше най-добрия вариант на място за среща, но ситуацията внезапно и по неизвестни причини бе станала спешна.

Тори в някаква триумфираща ярост не преставаше да повтаря „знаех си аз, знаех си“ на всеки, който си направеше труда да го слуша. Ригби, разкъсван между необходимостта да защити един от хората си и желанието на всяка цена да избегне възможен скандал, искаше врата, която да може да затвори зад всички основни участници, и то ако може веднага.

— Нямаме нужда от присъствието на господин Харди — заяви Прат.

Ригби не й обърна внимание. Не искаше да губи време с предисловия, а да се обърне директно към своя лейтенант и да приключи.

— Господин Тори ми каза, че тази сутрин, по време на процеса срещу Бърджис, господин Харди се е позовал на видеокасета. Как е успял да я види?

— Все още не сме получили задоволително обяснение — вметна безцелно Прат. — Не я е получил от нашия офис.

Всички вече знаеха това. Ригби продължи да гледа Глицки.

— Ейб?

Но Харди, чието избухване в съдебната зала бе поставило приятеля му в неудобно положение, не смяташе да го оставя да се оправя сам.

— Не съм казал, че съм видял касетата — намеси се той.

— Коул ми спомена, че са го записвали.

— Как е разбрал? — поинтересува се Бенкс.

— Хайде! Досетил се е — отвърна на забележката Харди. — Това не е някаква тайна процедура. Всеки разпит се записва.

Но Тори беше готов с опровержението си. Той извади от джоба си някакъв лист и го показа на Ригби.

— Ето точно какво каза господин Харди. Позволих си волността да нося в себе си репортерски касетофон. — Той прочете: — „Той е бил пиян и едва ли е разбирал, ваша светлост! Касетата със самопризнанията ясно го показва.“ Звучи така, все едно я е гледал.

Харди не се предаваше:

— Не доказва нито едно проклето…

Но Глицки постави ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Диз. — Обърна се към Ригби: — Аз му я пуснах.

След моментната тишина от шока, Бенкс тежко въздъхна:

— Господи!

Тори пръв се окопити.

— Проклета работа — прошепна той.

Прат прочисти гърлото си:

— Е, господин началник, в светлината на това признание не можете да…

— Шарън! Моля те — Ригби я спря с вдигната длан и се обърна към своя подчинен: — Лейтенант Глицки, казвате ми, че сте дали улика в дело за убийство на адвоката на защитата. Прав ли съм?

Глицки леко наклони глава.

— Да, сър.

Шефът тежко въздъхна.

— Добре. — Устата му се отвори. Вероятно бе скръцнал със зъби. — Добре — повтори. — Трябва да разгледаме това. Междувременно…

Тори:

— Какво има да му се гледа. Той се съгласи…

— МЕЖДУВРЕМЕННО… — Ригби го принуждаваше да млъкне. Той се обърна към Батист: — Междувременно, Франк, бих искал ти и Ейб да дойдете в офиса ми след… — погледна часовника си — … трийсет минути. Лейтенант, може би ще е разумно от ваша страна, ако доведете и инспектора, който е провел разпита. Всички останали… — Гласът му стана по-твърд. — Надявам се, че това, което е било говорено зад тези врати, ще си остане тук. След като разплета цялата история, ще изготвя изявление. — Той се втренчи в Прат и Тори. — Ако и вие искате да се произнесете по случая, нека го направим заедно. Ясен ли съм?

— Можем да се съгласим с това — отбеляза Прат.

— Въпреки че е по-добре да бъде по-рано, отколкото по-късно — вметна Тори.

— Веднага щом изясня фактите — отвърна остро Ригби. Той хвърли един последен поглед към събралите се, накрая се спря на Глицки и поклати глава. — Боже Господи, Ейб — прошепна шефът почти без дъх, — за какво си мислил?

После завъртя бравата и излезе от стаята, оставяйки отворено след себе си.

Кариерата на Джин Висър като защитник на закона започна много обещаващо. Прекара три години по улиците в патрулираща кола, след това бе преместен и си спечели пост на инспектор по грабежите. За три години в този отдел той вложи още повече хъс в работата си и взе сержантския изпит. При първа възможност подаде документи за инспектор в отдел „Убийства“, което бе почти горната летва за едно работещо ченге. Когато на трийсет години получи работата, бе най-младият, постигнал този ранг и позиция. Но Висър имаше няколко недостатъка, които повлияха отрицателно върху неговите полицейски аспирации. Първият беше склонността му да теоретизира, преди да събере всички улики. Обикновено имаше усет кой от различните заподозрени в един случай е най-вероятният извършител и насочваше всичките си сили за доказване на тезата си. При първите два случая подходът му дори проработи — повечето момчета, които изглеждаха виновни, в крайна сметка се оказваха такива.

Но не винаги.

И законът на случайността — заедно със сложността на мотивите и ситуациите при истинските убийства — най-сетне го замеси в сериозно дело.

То беше мястото за проява на втория му съществен недостатък — липсата на лоялност. Висър смяташе, че е по-важно да имаш приятели в пресата и в офиса на областния прокурор, отколкото в полицията. Не мислеше, че ще навреди, ако даде на репортерите малко предварителни заглавия за това, което се случва на огневата линия, понякога и преди да е предназначено за огласяване. Тези хора — от областната прокуратура и журналистите — все пак бяха крайните потребители на продукта. Те трябваше да имат право на предварителен поглед.

И в своето желание за обвинение в стил Прат, доста от прокурорите понякога се изкушаваха да използват Висър да подшушне на пресата нещо, което не би трябвало да излиза от самите тях. Ако си мил към репортерите, те ще пишат хубави неща за теб. Принципът беше „почеши ме ти, за да те почеша и аз“. Висър дори си мислеше, че всеки го прави, въпреки че грешеше в тази си увереност.

Докато един ден с изненада установи, че е изолиран в отдел „Убийства“. Скоро бе принуден да напусне и да си намери работа като следовател в офиса на областния прокурор. Там беше почти като полицейски инспектор, но не съвсем.

Тази нова работа продължи само единайсет месеца. Можеше и да остане — не бе направил нещо наистина погрешно, — но се почувства ненужен. Беше последният избор на прокурорите, когато им трябваше истински инспектор. В крайна сметка, дълбоко огорчен от системата, която го отхвърля, той напусна и, окуражен от няколко адвокати, с които се бе сприятелил и които му предложиха постоянна работа, стана частен следовател.

Някога Висър бе красив, с гъста пясъчноруса коса, изсечени скули и добре оформена козя брадичка. Десет години след като бе започнал собствен бизнес, обаче, бе добавил двайсетина килограма към теглото си и пет сантиметра към челото си. Също така бе загубил брадичката си. Сега кожата на лицето му бе опъната по прекалено многото плът, сред която прекалено малките очи непрекъснато гледаха леко накриво.

Точно сега той бе на път към клиента на Дизмъс Харди Рич Макнийл в „Тераню Индъстрис“. Нямаше среща — не беше в неговия стил. Офисът на Макнийл се намираше на горните етажи в централата на компанията на Калифорния Стрийт, на половината път нагоре по Ноб Хил. Стаята беше с разумни размери, модерно обзавеждане, вградена библиотека и прозорци на две от стените, които гледаха към центъра на града. Когато секретарката му звънна и му каза, че частният следовател за случая с Мани Галт е отвън, Рич започна да се надява, че мъжът е нает от Харди, може би идва с добри новини и не може да дочака, за да ги каже направо на него.

Но в момента, в който видя Висър, Макнийл осъзна, че това е било само добро пожелание. Тази лоена топка, която се рови из отпадъците, не можеше да бъде от хората на Харди. Все пак вече го бе пуснал в офиса си и трябваше да бъде учтив. Така че се изправи, заобиколи бюрото си и протегна ръка.

— Господин Висър. Рич Макнийл. Какво мога да направя за вас?

Хватката на дебелия мъж почти счупи ръката му. Притеснена усмивка.

— Благодаря ви, че толкова бързо се съгласихте да се срещнем. Ще имате ли нещо против да седна?

Макнийл стисна и отпусна юмрука си, успокоен, че все още ръката му изглежда здрава.

— Ни най-малко. Съжалявам, че нямам много време, но…

— Тогава няма да ви задържам дълго. — Висър повдигна панталоните си на бедрата и се отпусна на едно от кожените кресла на Макнийл, докато оглеждаше офиса. — Симпатично местенце — отбеляза той.

Имам офис в един стар склад на Кей 42. Страхотна гледка, право към водата. Трежър Айлънд, мостът. Но нямам кресла като това.

— Е… — Макнийл нямаше готов неангажиращ отговор. Той изтегли стол и демонстрира очаквателно изражение. — И така… — Зачака.

Висър си позволи още един момент наслаждаване на обстановката и сградите през прозореца. Той повдигна рамене, отпусна се в коженото кресло и се обърна към Макнийл.

— Както разбрахте — започна частният следовател, — искам да бъдем напълно наясно. Работя за Даш Логан, адвокатът на господин Галт. Той смята, че може да е… полезно, ако ние с вас поговорим върху проблема, нещо като личен разговор.

Но Макнийл тръсна глава.

— Не мисля, че е добра идея. Адвокатът ми каза…

— Не, хайде! Познавам адвокатите. Работя за един. Даш е говорил вчера с адвоката ви, заради което днес аз съм тук, наречете го любезност. Вашият човек — Харди, нали? — смята, че решаването на делото извън съдебната зала не е добра идея, тъй като твърди, че случаят не е криминален. Но трябва да ви кажа… — Присвитите му очи се заоглеждаха из стаята.

— Какво? — изпусна Макнийл.

С известно усилие, Висър върна поглед пред себе си.

— За това става дума — започна той като самата искреност. Гласът му се понижи с няколко децибела. — Такива неща се случват в подобни дела. Адвокатите започват да се оплюват един друг и съвсем скоро всички губят. Господин Логан мрази подобни ситуации…

— Добре. — Макнийл не искаше повече да го слуша. Той започна да се изправя. — Дори и да е така, аз наистина не мога…

— Рич, проблемът е — прекъсна го Висър, почти изправяйки се от своето място и принуждавайки Макнийл отново да седне, — че бях ченге доста години. Зная нещата, които те търсят и смятат да открият. Имам пред вид, че всеки крие някакви тайни — данъчни проблеми, няколко пъти може да е взимал наема на ръка без разписка. Твоят човек Харди не би могъл да знае тези неща.

— Неми се вярва — ведро заяви Макнийл. — Той самият е бил ченге.

— Харди?

Макнийл се възползва от предимството си.

— Така е. Затова имам чувството, че той е доста наясно с това, което става, като ми казва, че няма никакво дело. Аз също го вярвам, защото Мани Галт е лъжец. Никакви пари на ръка не ми е дал. Такова нещо не се е случило. Както и нищо от казаното от него. — Макнийл отново започна да се изправя. — Благодаря ви за идването, но се боя, че няма какво повече да обсъждаме. — Той се осмели да се усмихне. — Просто ще оставим адвокатите да си свършат работата.

Но Висър не възприе намека. Вместо това той отново се облегна назад и потърка с длан гладката кожена ръкохватка.

— Добре. Точно по този начин подобно дело може да стане доста грозно. А господин Логан не иска такова развитие.

— Нито пък господин Харди. Просто трябва да оставим фактите да наклонят везните. — Той направи жест с длан и се насили отново да се усмихне. — Е, ако това е всичко, имам доста напрегната програма тази сутрин…

Най-после Висър също се изправи.

— Добре, но нека ви дам още един пример.

— Какъв?

— Имали сте секретарка на име Линда Кук, нали?

Макнийл усети присвиване в стомаха.

— Е, и? Беше грешка. Преди много време. Съпругата ми знае всичко.

— Да, разбира се. Но децата, знаете, пък и внуците. Ако всичко излезе наяве, на тях доста ще им домъчнее и начина, по който мислят за вас, изцяло ще се промени.

Несигурна въздишка, след това в гласа му се усети твърдост.

— Веднага се пръждосвайте оттук.

Ядът и страхът нямаха никакво въздействие върху Висър. Той протегна длани напред като отговор на по-ранния жест на Макнийл.

— Само ви казвам, че ако тези неща се появят в публичното пространство, те няма да ви донесат нищо добро. Никой не се нуждае от подобни усложнения, нали? Не съм ли прав?

Те седяха до предния прозорец на симпатична малка закусвалня на Юниън и Джоди Бърджис се бе отказала дори да бодне от салатата си. Вместо това тя се бе втренчила през масата в дъщеря си, която току-що й бе казала, след дългото предисловие по време на основното ястие, че двамата с Джеф не смятат да участват в плащането на защитата на Коул.

— Не разбирам как може да си толкова безчувствена — възмути се Джоди. — Той ти е брат.

Дороти дори не бе докоснала сандвича си, въпреки че беше любимият й — козе сирене, изсушени на слънце домати и наденички. Не й беше трудно да разбере как може да е толкова безчувствена — причината беше, че имаше достатъчно опит. Всеки път през последните дванайсетина години, когато се бе изкушила да почувства нещо като състрадание, жал или просто милост към брат си, бе съжалявала и изкушението вече съвсем не бе толкова силно. На практика, едва ли бе останало някакво изкушение.

Но тя си каза, че пред нея стои майка й и, въпреки че хиляди пъти са водили подобни спорове, чувстваше, че все още й дължи нещо. По дяволите.

Затова отговори с присъщото си спокойствие:

— Собственият ми брат — каза тя, — отчаяно се нуждаеше от място, където да остане, и тъй като изпитвах нещо към него, му позволих да живее в дома ми с моя сериозно болен съпруг и моите деца. И, мамо, може би си спомняш каква беше благодарността му. Той крадеше от нас. Непрекъснато. Дори от прасенцата касички на децата. Можеш ли да го повярваш? Това ми беше отплатата, че съм била мила с него. Сега децата ми завинаги ще запомнят вуйчо си Коул като крадец, ако не и убиец. Не им ли е достатъчно да запазят тези мисли до края на живота си?

Джоди кимна и преглътна. И преди беше чувала всичко това. И понеже характерът й бе такъв, веднага излезе с готов отговор:

— Той не е убиец.

— Да, но със сигурност е крадец.

— Той не може да си помогне сам, Дороти. Попаднал е в хватката на нещо много по-голямо от самия него.

— О, моля те!

— Така е. Знаеш, че е вярно.

— Може и да е така, мамо, но просто повече не ме е грижа. Не ме интересува. Чу ли ме?

Джоди се вгледа в лицето от другата страна на масата и протегна ръка, за да докосне дъщеря си.

— Скъпа…

— Не! — Дороти издърпа ръката си. — Не. Не и този път.

— И какво ще правим сега?

— Аз не смятам да правя нищо.

— Просто ще го изоставиш?

Дороти кимна и отговори твърдо:

— Да.

— Поискали са смъртно наказание, Дороти. Не може да искаш смъртта му!

Въздишка.

— Това е Сан Франциско, мамо. Никой състав от съдебни заседатели не би го осъдил на смърт. Той няма да умре.

— Е, областната прокурорка със сигурност не мисли като теб.

— Областната прокурорка… — погледът на Дороти беше празен. — Той така или иначе си е отишъл, мамо. Не можем да го върнем.

— Не го вярвам.

— Знам, но трябва. Защото е истина.

Отново тишина.

Джоди често си мислеше, че не може да плаче. Ако преди няколко години бе чула Дороти да казва, че синът й Коул никога няма да се върне и никога повече няма да бъде нейното чудесно момче, щеше да вие от мъка. Но сега не се случи нищо подобно — само дълбока болка, но такава, която по никакъв начин не й носеше облекчение.

— Виж, какво ще стане, ако просто поговорим с господин Харди…

Дороти клатеше глава.

— Мамо, имаме три деца, които трябва да изпратим в колеж, ако можем. Медицинските разходи на Джеф със сигурност няма да намалеят. Просто не можем да ти помогнем в това, дори и да искахме, а ние не искаме. Честна дума, мамо — длъжна съм да ти го кажа, — не зная защо го правиш.

— Той ми е син, Дороти. Затова.

— Това не е добър отговор, мамо. Коул разби живота ти. Не го ли виждаш?

— Не е вярно.

— О, не, така е. Сигурно те е обогатил, предполагам? — Дороти взе салфетката си и нервно попи устата си, после пое дълбоко въздух. — Той разби живота ти.

— Продължаваш да го повтаряш.

— Защото все още е вярно, ето затова. Хайде, мамо, погледни какво е направил. Принуди те да се преместиш тук…

Джоди протегна ръка, за да я прекъсне.

— Не! Спри! Ето ти добър пример. Той не ме е принудил.

— Ти продаде къщата, която заедно построихме и където мислеше да живееш до дълбоки старини — ти ми го каза, не помниш ли? Защото, след като го изгонихме, ти искаше да си близо до него, в случай че не може да се справи сам. Кажи ми, не е ли вярно?

Дороти не можеше да го оспори, защото дъщеря й беше права.

— Затова сега ти живееш в някакъв ужасен малък апартамент, откъсната от всичките си приятели, от хората, които си познавала през целия си живот, съвсем сама…

— Идвам да виждам внуците си.

— Което не беше причина, докато Коул не се премести. Не затова си тук, мамо. Знаеш го. Заради Коул е. Винаги заради Коул. Всички жертви са заради него и знаеш ли какво? Не го е грижа. Това не доведе до нищо добро.

Джоди обходи ресторанта с поглед, взря се в улицата навън, после го върна върху дъщеря си.

— Той идваше при мен. Имаше нужда от местенце.

— Остави го да си го намери сам. Мамо, той е вече на двайсет и седем.

— Не мога да позволя да умре.

— Но и не можеш да го спасиш. Не виждаш ли? Той никога няма да порасне, ако не му дадеш тази възможност. Трябва да го пуснеш да върви по собствения си път.

— Не му налагам нищо, скъпа. Той просто се нуждае…

— Спри да говориш за нуждите му! — Внезапно на Дороти й бе дошло в повече и нервите й се бяха изопнали. Гласът й бе дрезгав, но всички в ресторанта я чуха. — Той има нужда от собствен живот. Има нужда да се бори сам, ти не можеш да му помогнеш. Никой не може. Коул трябва да се провали, да го осъзнае или да умре. — Тя отново вдигна салфетката към устните си, изненадана от собственото си избухване.

Но не беше напълно приключила, още не. Наведе се напред и гласът й бе по-овладян:

— А сега смяташ сама да платиш на господин Харди, нали? Знаеш ли колко ще ти струва? Това ще пресуши всичките ти спестявания и после? За какво ще бъде всичко това?

— Но той не е убил онази жена. Има нужда от добър адвокат.

— Той е признал, мамо.

За Джоди това не значеше нищо.

— Не наистина и ако господин Харди успее да го измъкне, Коул може да се включи в някаква програма…

— Господи, кога ще свърши всичко това! Дай ми почивка.

— Дами, дали мога да ви донеса още малко вода? — Беше сервитьорът, представителен в своята бяла риза и черен костюм. — Някакъв десерт? Или кафе?

Притеснена, докато осъзна думите, Дороти поклати глава.

— Само сметката, моля. Благодаря ви. — След като той — облекчен — кимна и си тръгна, тя се наведе през масата и прошепна: — Мамо, знаеш, че дори не трябваше да се обаждам на Дизмъс. Това беше последната ми грешка спрямо Коул. Трябваше просто да го оставя да умре там, в затвора, ако така му е писано. И да приключа цялата история.

— Не го казвай — помоли я майка й. — Не го мислиш.

Клатейки неодобрително глава, Дороти хвърли салфетката си на масата. Беше безнадеждно.

13

Кларънс Джекмън се бе настанил зад гладката махагонова маса, която запълваше центъра на залата за конференции в офиса на фирмата. След като правилно бе предположил, че делото срещу Коул Бърджис ще привлече доста приятели и колеги на Илейн, Джекмън бе уредил скромен обяд и бе разпространил в съда, че тези, чиито сърца са на правилното място, са добре дошли.

Това се оказа доста внушителна група, близо две дузини, въпреки че сега — някъде към един и трийсет следобед — повечето от тях се бяха върнали към работата или лекциите си. Първоначалната шумотевица се бе разсеяла и по-голямата част от храната бе изядена. Джекмън се здрависа за довиждане с един млад юрист специализант, който искаше да им изпрати автобиографията си, след това извади бутилка вода от барчето и придърпа един стол близо до голямата група. Джекмън бе избрал повечето от тях от юридическите училища и сега те се бяха събрали в далечния край на стаята, задълбочени в разговор, който постепенно се разгорещяваше.

— Тук няма никаква логика, там е цялата работа! Ако приемеш причините, даваш на Харди оръжие, за да измъкне този скапаняк. — Избликът беше на годеника на Илейн Уейджър, Джонас Уолш. Малко над трийсет години, с буйна коса, изключително красиво лице и скъпи дрехи, Уолш беше хирург, който изглеждаше като човек, който не е спал цяла седмица и вероятно наистина не беше. Явно не бе свикнал да поставят под въпрос мнението му и кошмарът, в който бе попаднал след смъртта на Илейн, вероятно го бе изнервил повече, отколкото бе предполагал.

Настоящият обект на гнева му бе Питър Незбит, помощник-декан на юридическия колеж „Хейстингс“. Той бе логик с писклив глас, папийонка и кадифено спортно сако.

— Това, което твърдя — настоя Незбит, — е, че ако Бърджис наистина не е признал доброволно…

— Но той го е направил, за Бога! — Уолш се обърна за подкрепа към събраните наоколо. — Греша ли? Наистина ли е под въпрос?

— Не наистина, Джонас. — Трея Гент седеше до него. За Джекмън беше очевидно, че двамата се познават, вероятно доста добре. Трея не се усмихваше, но докато се опитваше да налива масло в огъня, в поведението и езика на тялото й имаше нещо като закачка. Тя успокоително потупа ръката на Уолш. — Те просто говорят за адвокатската стратегия.

— Най-ужасното нещо… — За голямо учудване, това бе една от студентките.

Джекмън отново отбеляза усещането за тиха сила, което излъчваше Гент. Както винаги и днес тя бе облечена възможно най-просто — черен спортен панталон, моден торбест сив пуловер, тънка златна верижка, лек или никакъв грим. Старшият съдружник не намери сила в себе си да отдръпне поглед от нея.

Дали ще има пълни часове или не, реши той, ще трябва сериозно да помисли, преди да я остави да си тръгне.

— И какво казваш, Джонас? — попита Джекмън, нетърпелив да се включи в разговора. — Какъв е спорът?

— Казвам, че този разговор за някой, който вероятно е имал причини да убие Илейн, дава козове в ръцете на Харди. Дявол го взел, вие сте адвокат. Не смятате ли, че съм прав?

Джекмън сякаш се замисли и погледна към Питър Незбит.

— Предполагам. Но това, което чух от Питър, е, че не трябва да оставяте гнева си от случая да ви заслепява за фактите. Ако този мъж, Бърджис, не го е направил, бихте искали да знаете кой е бил истинският извършител, нали?

— Разбира се. Но е той.

Незбит отново заговори, свивайки рамене:

— Аз твърдя, че онова приятелче Харди просто си върши работата, като се опитва да породи съмнение относно станалото. Това е добра техника.

— Е, нека всички ме извинят, но не мога да го приема. Знам само, че Илейн я няма. И нямам настроение за подобни хипотетични глупости.

Трея отново докосна ръката му.

— Джонас. Те нямат намерение…

Той наведе глава.

— Добре. Знам, знам. — Лекарят внезапно се изправи и покри с ръка долната част на лицето си. — Съжалявам — промърмори той. — Това вероятно не е някаква лоша шега на паметта ми. — Уолш огледа присъстващите. — Долу в съдебната зала всички вие изглеждахте толкова недоволни, колкото и аз. А сега тук…

— Само твърдим, че са се проявили някои интересни гледни точки — отвърна Незбит.

— Те не ме интересуват. Струва ми се, че след като са хванали момчето, сега се чудят как да го пуснат.

— Е — намеси се жената, която по-рано бе направила коментар, — ако тя е имала врагове, а всички знаем, че е така…

Уолш отново не го приемаше:

— Ако е така, не е бил един от тях. Било е това хлапе.

Джекмън усети, че трябва да се намеси. Младият лекар беше в хватката на емоциите си. Не бе свикнал на безкрайни спорове, които бяха крайъгълен камък на всяко събиране на млади студенти по право и които всъщност можеха — Джекмън бе напълно съгласен с това — да станат доста изнервящи.

— Всички сме съгласни с теб, Джонас.

— Това е абсурдно. Не звучеше така.

— Всички бяхме възмутени от днешните събития в съда. Мисля, че си го чул по време на делото. Всички отидохме там, след като бяхме чули за признанието, искахме кръв, вярвахме, че господин Бърджис е виновен. Мисля, че все още го вярваме.

Кимвания от всички около масата.

Уолш остана прав, но сега одобрително кимаше. Внезапно сякаш някаква сянка премина през лицето му. Той прехапа долната си устна и скри лицето си с ръка.

— Съжалявам — промълви дрезгаво той. — Не мога… — Отново тръсна глава, малко се посъвзе и успя да проговори: — Извинете ме. — След това излезе.

Трея Гент също се извини, избута назад стола си, изправи се и го последва.

Когато стъпките й заглъхнаха в коридора, стаята се смълча. Някои от студентите си размениха погледи — беше напрегнат момент. Но жената отново се обади:

— Печалният мъж и неговата утешителка. — Само че този път от групата не се чуха одобрителни гласове.

— Ако ставаше въпрос за мен… — започна Незбит. Гласът му изразяваше всичко. Той бе в настроение за спорове. Обърна се към седналите студенти: — Бих искал да продължа коментара на господин Джекмън. Важно е да подковем случая срещу всяко възможно съмнение. Да отхвърлим всеки друг вероятен заподозрян. Да оборим всяка алтернатива. Имали някой сред вас, който да не чувства нещата по този начин?

Никой не пое инициативата.

Пискливият глас на Незбит продължи да развива тезата:

— Въпреки това, явно доктор Уолш няма интерес в това разследване. Което би могло да означава… какво?

Джекмън не бе настроен да слуша теоретизиране. Хипотетичната гледна точка на Незбит беше безкръвната логика на учен. Емоциите на Уолш бяха много по-истински — той бе прекалено притеснен, за да разглежда рационално случая. Във всеки случай, масата скоро щеше да бъде разчистена и последните гости щяха да си тръгнат.

Времето беше пари. Той трябваше да се върне към работата си.

Трея го видя да завива към стария офис на Илейн, диагонално на нейната кутийка. Уолш затвори вратата и тя почука, почака, отново почука. Нямаше никакъв отговор, затова натисна бравата.

— Джонас? — прошепна тя.

Щорите бяха пуснати и стаята беше мрачна, но на нея не й бе трудно да го види, свит в стола на Илейн, с крака, вдигнати на бюрото и ръце върху очите. Трея бързо огледа коридора в двете посоки, не видя никого и се вмъкна вътре. Отново затвори вратата зад себе си.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Страхотно. — Той дълбоко и съвсем осезаемо си пое въздух. — Не искам да слушам за враговете й.

— Знам.

Тя почака, застанала до вратата. Когато очите й привикнаха с мрака, прекоси малката стая, махна една от папките на Илейн, които както обикновено бяха на един стол наблизо, и я пъхна в кантонерката до бюрото. Седна и изчака още малко.

Уолш едва-едва вдигна глава.

— Проявата е съвсем подходяща за зрял човек, а?

— Би могло да бъде и по-зле. Не бих прекарала безсънни нощи, за да го обмислям.

— А аз бих.

— Тогава го направи.

Тя познаваше Джонас от малко повече от три години, откакто бе започнал да излиза с Илейн. Въпреки че младият лекар от време на време не бе сред любимците й, те отрано бяха станали съзаклятници. Причината беше, че през първите месеци на връзката между нейната черна шефка и активистка и белия й приятел лекар, отношенията им бяха изключително нелегални. Те тайно се срещаха в хотелски стаи, понякога се скриваха денем, когато Трея можеше да им отстъпи апартамента си, обядваха в тази стая във фирмата. Така бе, докато Илейн реши да се обвърже, и Трея не можеше да я вини, макар че първоначално, преди да обърне внимание на неговото его, внезапните му избухвания и самовлюбеността му, тя усещаше напрежението, което създаваше това у Джонас.

Като дъщеря на известна афроамериканска сенаторка, Илейн бе неформално издигната от негърската общност на Сан Франциско като един от новото поколение лидери. Нейната политическа природа — все пак, във вените й течеше кръвта на майка й — харесваше това. През първите две години, след като напусна областната прокуратура, на много кампании за увеличаване на даренията и на благотворителни вечери тя бе придружавана от изтъкнати черни мъже. С течение на годините клюкарската рубрика на „Кроникъл“ я бе свързвала романтично с не един от клиентите й, с общински настоятел, с един от съорганизаторите на нощна новинарска програма.

Илейн бе харесвала всеки от тях по различни причини, въпреки че нито една от тези и няколко други връзки не бе продължила повече от два месеца. Това не бе нещо, за което тя особено се замисляше — веднъж се бе влюбвала като млада и знаеше какво е усещането. Приемаше, че е само въпрос на време да срещне отново подходящия човек и след това ще се омъжи и ще се установи.

Работейки за „Ренд и Джекмън“, говорейки със сходни организации, по негърски бизнес семинари, в градски проекти за развитие, тя водеше напрегнат и пълноценен живот, който рядко имаше пресечна точка с бялата общност.

Трея знаеше, че Илейн не мисли много за това разделение. Тези неща просто бяха част от живота й. Тя нямаше сериозни предразсъдъци по отношение на белите, тъй като мъжът, който я бе отгледал, Дейн Уейджър, беше бял. Все пак, освен на формални събирания, имаше съвсем малко възможности, обществени или пък други, да срещне някой, който не е черен.

Тогава се появи онази локализирана вдясно болка в корема, която се изостряше и задълбочаваше в продължение на два дни. На третата сутрин Илейн бе на бюрото си и се опитваше да работи, когато Трея влезе с някакви книжа и леко я докосна. Шефката й изпищя и едва не припадна от болка, когато апендиксът й се спука. Температурата й рязко скочи.

Джонас беше хирург в спешна помощ и й спаси живота.

Но през първите месеци Илейн не се довери на чувствата си. Това не бе като по-ранната, насочвана от звездите любов, която бе изпитала към Крис Лок, възрастния женен областен прокурор. Не, Джонас беше млад, брилянтен, сексапилен. И чувството, както сподели с Трея, не приличаше на нищо друго — бе много по-хубаво. Всъщност, мислеше си тя, бе прекалено хубаво, за да е трайно.

И тъй като трябваше да приключи, Илейн се боеше да не заплаши положението си в общността заради няколко мига на страст. Притеснена да не загуби клиентите си, влиянието и доверието, тя искаше да запази авантюрата си в тайна, докато всичко свърши, както със сигурност щеше да стане.

Но не стана.

Те излязоха на обществено място и, въпреки страховете на Илейн, цялата расова история се оказа несъществена. Май единственият провал се оказа загубата на настроените за джихад студенти мюсюлмани, които наставляваше, и Илейн започна да разглежда това като благословия. В крайна сметка, преди година, тя и Джонас официално обявиха връзката си.

От своя страна, Трея със сигурност разбираше първоначалното привличане. Джонас изглеждаше като филмова звезда и излъчваше осезаема и заслужаваща доверие мъжественост. На някакво равнище тя самата не бе напълно имунизирана срещу въздействието й. Но след като го бе опознала, беше изключително обезпокоена, че този мъж е избраникът на Илейн.

Трея откри, че неговият свят се върти единствено около самия него и работата му. По време на ухажването той отделяше време за Илейн всеки път, когато можеше. Щом това приключи — след като веднъж бе спечелил любовта й и се бяха сгодили, — Джонас се върна към предишния си начин на живот и към основната си страст, която, по мнение на Трея, бе самият той.

Каза си, че вероятно е била несправедлива. И, за да бъде честна, Илейн сякаш нямаше нищо против. Те и двамата с часове работеха под невероятно напрежение. Очевидно бяха постигнали известно съгласие, че откраднатите часове късно през нощта или редките уикенди, в които Джонас можеше да се откъсне от работата си, им бяха напълно достатъчни. По свой собствен начин всеки от двамата бе трофей, улов — Трея разбираше, че този аспект на връзката им бе важен и за двамата. Вероятно такова бе истинското сходство — двама нарциси, впримчени във вихрен танц около образа, на който всеки от тях се възхищаваше. Но това наистина не бе онази Илейн, която Трея познаваше.

Трея не можеше да си представи, че тя самата би понесла това. Когато Джонас пропуснеше вечеря, или кино, или представление, понеже е бил в хирургията, когато дори не се прибираше, понеже имаше някаква спешна работа в болницата, Илейн сякаш го приемаше. Но ако бе тя, ако бе замръкнала над работата си и трябваше да отложи някоя от срещите им… Трея си спомни първия път, когато бе станала свидетел на това. Бе оставила на Джонас съобщение, че Илейн присъства на даване на показания под клетва, което вероятно ще продължи до късно. Тя и Джонас трябваше да отидат до Ел Ей на някаква медицинска конференция и Илейн смяташе да хване по-късен полет. Щеше да пропусне въведенията и коктейла. Щеше да се опита да пристигне най-късно на следващата сутрин. Джонас се появи пред бюрото на Трея, побеснял от ярост. Държеше се така, сякаш за първи път се виждаха и сякаш заедно не бяха измисляли тихи места, на които той и Илейн да могат да се срещнат. Трея се бе обадила и бе оставила съобщение на Джонас. Ако снемането на показания бе в един от офисите на „Ренд и Джекмън“, тя не се съмняваше, че младият лекар би нахлул в стаята и би прекъснал процедурата. Но Трея рязко му каза, че наистина не знае къде се намира Илейн.

— Е, намери я — сопна й се той.

След този случай младата жена никога не усети предишното към Джонас Уолш. По-късно, разбира се, той се извини, каза на Трея, че е бил под силен стрес, дрън-дрън. Но тя го видя от самия него, чу за това от Илейн още много пъти. Дори днес, на обеда, който току-що бяха напуснали — Джонас не искаше дори да чуе. Той знаеше истината. Това бе очевидно. Всеки трябваше просто да спре да му губи времето.

Но по някаква причина Илейн го бе приела, дори се извиняваше заради него: „Той всекидневно е под огромно напрежение, Трея. Въпрос на живот и смърт. Ще видиш, че като станем семейство, Джонас ще промени приоритетите си. Има добро сърце“.

Сега Трея погледна към свитата фигура и, въпреки различията помежду им, й дожаля за него така, както й бе жал за самата нея. Светът, който и двамата бяха познавали, бе приключил и никой от тях не се чувстваше готов да продължи. Порив на вятъра блъсна прозореца и те чуха започването на дъжда.

Ръцете му все още бяха върху очите, закривайки част от лицето. Гласът му излезе от гърлото, достатъчно нисък, за да бъде далечен гръм.

— Говореше, че иска да ме напусне.

Въпреки че го бе чула ясно, Трея сякаш не осъзна веднага истината. Не бе мислила, че е възможно Илейн да стигне толкова близо до вземането на подобно решение и да го скрие от нея.

— Извинявай, какво каза?

— Не знаеше ли? — Сега той погледна към нея. — Наистина ли не ти е казала?

— Шегуваш ли се?

— Дали се шегувам? — Уолш поклати глава. — Каза ми, че все още не го е споделила с никого. Не й повярвах.

Трея седна, изненадана от новината.

— Не ми е казала — просто изрече тя. След това добави: — Дори не е споменавала, че не е щастлива.

Още един половинчат пристъп на смях.

— Е, стигнахме и до това. — Той свали краката си от бюрото и се завъртя на стола, за да се обърне с лице към нея. — Нямах намерение да я оставя да си тръгне. Обещах й, че ще се променя.

— Как? — Но, разбира се, тя знаеше.

Той направи гримаса.

— За всички часове. По дяволите, не беше като да не работи и тя до късно. Въпреки това й казах, че ще се опитам да поемам по-малко работа. Че ще го направя.

— Само за часовете ли ставаше дума?

— Това казваше тя — ако изобщо няма да се виждаме, какъв е смисълът да… — остави изречението недовършено.

— Но?

Още едно явно потреперване. Той започна да казва нещо, след това спря и издиша. След минута отново вдигна поглед и срещна очите на Трея.

— Дявол го взел, ти ме познаваш, Трей. Не съм най-добрият човек на света. Знам, че съм бил груб с теб и нямам извинение за това. Предполагам, че Илейн също го е приемала като даденост. Но работата ми… — Той млъкна, като разбра, че това няма да мине. — Не, не беше работата ми. Ставаше въпрос за мен. Знам, че бе заради мен самия. — Очите му я молеха да му повярва.

— И какво стана?

— Всъщност нищо. Не било нищо от случилото се. Така каза тя. Но мисля, че имаше нещо. — Дъждът внезапно се усили и силно забарабани по прозореца. И двамата се обърнаха, след това Уолш отново съсредоточи вниманието си върху нея и продължи: — Преди две седмици, ако си спомняш, бяхме планирали през уикенда да отидем до Мендосино, да оставим пейджърите вкъщи…

— Но ти имаше някакви проблеми и не се получи. — Трея се насили да се усмихне. — Тя спомена нещо за това.

— Обзалагам се, че е така.

— Е, добре, Джонас, тя не беше щастлива, но не ми е споменавала за раздяла. — Трея направи пауза. — Просто каза, че двамата имате нужда от малко време, за да поговорите, да оправите нещата.

— Така ли каза? — Проява на сериозно облекчение. Той се наведе напред и се протегна. С двете си хирургически ръце приглади вълнистата черна коса назад от челото си. — Това помага.

Думите — самопогълнатостта, която показваха — стреснаха Трея като гръм.

— Как ти помага това, Джонас? Какво би могло да промени сега?

— Не. Нямам предвид… — С извинителен жест, той отново заговори: — Разбира се, че не помага. Имам предвид… помислих, че си е променила решението… че ти го е казала. Може да се е вслушала. — Очите му отново я умоляваха да му повярва. — Щях да се променя. Щях да я убедя да остане, не мислиш ли?

Трея тъжно поклати глава.

— Не зная, Джонас. Наистина не зная.

— Нямаше да я оставя да си тръгне — почти на себе си повтори той. — Всичко щях да направя заради нея.

Трея бе почти сигурна, че знаеше какво се опитва да каже Джонас Уолш. Но от това, което чу, я полазиха тръпки.

На бюрото й имаше съобщение от Джекмън, още едно повикване в офиса му.

Този път секретарката му прояви някакво отношение. Беше достатъчно недоловимо, за да го отрече, ако някога се наложи, но Трея ясно прочете посланието — самомнителното момиче не си създаваше никакви приятели, като оставяше действията на другия партньор. Същите, които бе имала с Илейн. Прекалено добра, за да работи с нас. И възприета направо сред нас, също. Разбира се, господин Джекмън. Никакво изчакване за помощник-юристите и не е ли чудесно, когато господин Джекмън бе известен като човек, който кара старши-адвокатите да чакат? Момиченцето може да си помисли, че е нещо.

Но Трея не можеше да направи нищо срещу ревността. Все пак, това беше офис, изпълнен преди всичко с жени, работещи за властни мъже. Ноктите бяха извадени и през цялото време защитаваха територията. Така че Трея навлезе в светилището и Джекмън й каза да седне на стола пред бюрото. Тя се настани, след това му благодари за обяда.

— Беше чудесна идея. Мисля, че хората наистина оцениха възможността да поговорят.

Старшият партньор сви рамене.

— Боя се, че това може и да е притеснило доктор Уолш, а не такова бе намерението ми.

— Не. — Трея направи пауза, чудейки се какво повече може да каже. — Той беше притеснен от самото начало, сър. Той и Илейн… — Този път млъкна. Той и Илейн какво?

— Разбира се, разбира се. Естествено. — Джекмън не отиде да седне зад бюрото си. Вместо това премести кошчето от ъгъл а пред себе си и протегна крака, отпуснат в свободна поза. — Кога трябваше да бъде сватбата?

— През юни. — Тя прочисти гърлото си. — През юни.

Той тъжно кимна.

— Ужасно е… Просто ужасно.

— Да, сър.

Джекмън отново кимна, изправи се, измина няколко крачки до прозореца и се загледа в дъжда. На нея й изглеждаше, че се опитва да стане по-твърд. За да я уволни по-рано? Тя спря дъха си.

— Е, Трея — започна той, но се улови. — Имаш ли нещо против да те наричам Трея? Между другото, що за име е това?

През нея премина усещане на облекчение. Почувства се така, сякаш за първи път през тази седмица се усмихва.

— Трея е чудесно и не зная що за име е това. Мисля, че баща ми е бил кръстникът. Харесваше звученето му. Имах по-голям брат, наречен Сиксто, ако това ще ви помогне да го разберете, а той беше първото дете.

— Сиксто ли?

— Наричахме го Сикс2.

— И кой не би? — Усмихнат, Джекмън измина обратно няколкото крачки от прозореца, приседна върху бюрото и спря погледа си на нея. Изражението му стана сериозно. — И как вървят нещата на трудовия фронт?

Тя бързо си пое дъх и си сложи маска на смело момиче.

— Не съвсем зле, сър, въпреки че минаха едва няколко дни. Все още трябва да поработя няколко седмици върху папките на Илейн.

— Но ти предстои и друга работа?

— Все още не. Но вече споменах за това. Сигурна съм, че не след дълго ще се случи. Тези неща не стават за една нощ.

— Да, знам. — Ала Джекмън лесно четеше между редовете. На фирмения хоризонт не се очертаваше много работа за нея, а вероятно и никаква.

— Първият ми избор е да остана тук. — Изражението й показваше, че не е премисляла забележката и по някакъв начин е притеснена от това.

— Е, тези новини са добри. В наши дни е много приятно да откриеш лоялност у хората си. — Той хвърли бърз поглед зад рамото й, но не гледаше към нищо определено. Умът му работеше. — Не искам да настъпвам никой от колегите си, ако вече са заявили желанието си да работят с теб, но след като очевидно не е така, бих могъл да ти представя един малък собствен проект, ако можеш да му отделиш време. Боя се, че е доста неблагодарна работа, едно старо гражданско дело, което се влачи от четири години и сега внезапно съдията Бранард реши, че е време да преразгледа фактите и кои от тях трябва да бъдат обновени. Това ще рече вероятно петстотин ужасно скучни часа, но ще ти даде малка отсрочка, докато успееш да запълниш времето си.

Петстотин часа! Той й даваше петстотин часа работа.

Дванайсет седмици заетост! Тя се постара лицето й да изглежда спокойно, но не постигна кой знае какъв успех.

— Ще бъда особено заинтересована от това, сър. Бих могла да започна…

Той елегантно кимна и я прекъсна.

— Идният понеделник ще е чудесно. Папките все още са в хранилището и ще трябва да поръчам да ги качат тук горе. И не бих искал да му отделяш цялото си време — да кажем дванайсет часа на седмица, — знам, че трябва да довършиш работата на Илейн. Но трябва отново да те предупредя, че това е скучна работа. Може би е най-добре първо да прегледаш папките, преди да поемеш ангажимента.

Тя се чу да казва, че идеята е добра, макар да знаеше, че би танцувала боса по живи въглени, ако това означаваше да запази заплатата си и осигуровките.

— Тогава нека се уговорим за девет часа в понеделник сутрин.

— Да, сър. И ви благодаря.

Той й се усмихна.

— Може и да не ми благодариш, когато видиш за какво става дума. — Обърна се, за да погледне дъжда, който чукаше по прозореца. Каза й, че ще е добре да погледне дъжда. Имали нужда от дъжд.

Тя не се изправи.

Вероятно би изпила едно кафе. Той винаги пиел по чашка в средата на следобеда — бил склонен към особена ленивост след обяда. Имал собствена машина за еспресо. Можела да си таксува този половин час като административна работа.

Когато направи и наля кафето, той постави чашките на масичката и й направи жест да се премести на дивана. Седнаха в двата края, на повече от метър един от ДРУГ.

Кафето бе чудесно.

Джекмън отпи, кимна със задоволство и върна чашката върху чинийката. Хвърли й поглед и изчака, докато тя опита своето и също постави чашката си на масата. Очевидно стигайки до някакво решение — той леко се обърна към нея.

— Ако нямаш нищо против, бихте помолил за мнението ти за нещо. — Той изчака още малко, като подбираше внимателно думите си. — За Илейн.

Трея се премести напред на дивана — постави лакти върху коленете си и го погледна в очите.

— Имате някакви съмнения относно делото.

— Не зная дали бих могъл да стигна толкова далече, че да ги нарека съмнения. Ако не беше политически натовареното искане за смъртно наказание не знам дали бих се замислил за това. Но тъй като е… — Свиване на рамене. — Не зная. Запитах се какво ли бих си помислил, ако полицията не бе открила Коул Бърджис толкова убедително наведен над тялото ако областната прокурорка не бе стигнала вече толкова далече в политически те си амбиции. Какво би си помислила ти, Трея? Ти я познаваше много по-добре от всички нас тук.

— Какво по-точно?

— Ако бе намерена застреляна без никакви заподозрени наоколо.

Тя бавно издиша, сети се за кафето си, вдигна чашката, за да си осигури малко повече време и я задържа пред устата си.

— Но не това се е случило.

— Откъде да знаем какво се е случило?

Тя не се бе запитала защо тази хипотеза й бе толкова трудна за възприемане. Може би защото и беше по-лесно да има готов отговор на болезнен въпрос — не й се налагаше да се връща, към него. Сега обаче явно нямаше да й се размине.

— Когато говори с мен, лейтенант Глицки се опитваше да разбере същото нещо — дали се сещам за някой, който би искал да я убие. Казах му, че никой, който познава Илейн, не би желал подобно нещо.

— Наистина ли мислиш така? — Джекмън се наведе към нея, замислен за нещо. — Този лейтенант Глицки нали не е ченге, което се прави на адвокат?

— Не.

— Има пред себе си признание и въпреки това се чуди дали е хванал човека, който наистина я е убил? Това ми звучи като съмнение.

Трея сви рамене.

— Каза, че се нуждае от свидетелски показания, дори и ако те сочат към Коул Бърджис. Каза ми, че той ще пледира невинен, а в съда те по някакъв начин ще трябва да го обвинят. Биха могли да очакват делото да се проточи с години. Така че, ако можеха да свържат Илейн с него в някоя клиника, в колежа или нещо подобно, вероятно биха имали мотив и това ще им помогне.

— Но той всъщност е питал за други хора? — Джекмън внезапно се изправи, измина няколко крачки с ръце в джобовете, после отново се обърна към нея. — Това, за което мисля, са думите на онази жена на обяда, че всеки знаел, че Илейн има врагове. И сякаш никой не го оспори. Аз се сещам за няколко проблема, вероятно и ти.

Трея се отпусна назад сред меките възглавнички.

— Предполагам, че по това може би приличам на Джонас. За мен е доста трудно да го възприема, да осъзная елементарните факти… — Тя тръсна глава, сякаш за да я изпразни. — Не зная защо точно мен питате за тези неща, сър. Какво мислите, че бих могла да направя?

Джекмън се върна до дивана и отново седна в далечния ъгъл.

— Самият аз не съм напълно сигурен. Просто никой не познаваше Илейн по-добре от теб, затова ти единствена би могла да се сетиш кой би искал да я убие. Или защо.

Внезапно Трея вдигна глава.

— Значи вие наистина не сте сигурен, че е бил Коул Бърджис?

— Не съм казал, че не е бил той. Просто…

Сега тя бе обърната с лице към него и очите й изгаряха неговите.

— Просто може би не е бил той.

Джекмън сви рамене. Не знаеше.

А сега, внезапно, и тя не бе така уверена.

В резултат на срещата си в офиса на Дан Ригби, за първи път от почти трийсет години Ейб Глицки не работеше като ченге. Властите бяха решили да го преместят на административна работа за неопределен период от време. Така че той бе освободен от отговорността да ръководи отдел „Убийства“. Не бяха поискали значката или оръжието му, но не му беше трудно да види как този момент се задава. Бяха му дали половин час в присъствието на охрана, за да опразни бюрото и кантонерката си. Отне му само четиринайсет минути. Побра нещата си в черно куфарче с код. Никой от инспекторите му не бе наоколо, за да се сбогува с него. Имаше усещането, че това не е съвсем случайно. Някой бе прошепнал на подчинените му, че ще е добре да се махнат, докато техният бивш лейтенант си разчиства бюрото. Ригби му каза, че ще му звънне през следващите една-две седмици, като минат предварителните разследвания. Дотогава Ейб би могъл да поиска да подготви някаква защита; ако не, просто да се скатае.

Беше почти шест вечерта. Противно на общоприетото мнение, Глицки смяташе, че най-тъмният час не е точно преди разсъмване.

Беше в този момент.

По ирония на съдбата, халогенните лампи на паркинга пред Съдебната палата не се бяха включили. Въпреки че Глицки не се нуждаеше от това, то бе още едно доказателство, че дори вещите бяха в някаква конспирация срещу него.

Дъждът мокреше асфалта в най-големия порой, който бе виждал през последните две години.

Ейб постави куфарчето си до себе си. С ръце в джобовете на якето си, застана под тентата, покриваща иначе открития и обикновено чист коридор, който водеше към задната врата на Палатата покрай офиса на следователя до входа на затвора. Пилотското му яке бе закопчано догоре, а обточената с кожа яка бе вдигната почти до ушите му. Порив на вятъра хвърли капки в лицето му и той се върна крачка назад.

Усилието да извади ръце от джобовете си и да избърше очите си му се струваше непосилно.

Трима или четирима души минаха покрай него, тръгнали по собствените си задачи — проклятия за времето, разговори, изблици на смях. „За какво?“ — чудеше се Ейб.

Неспособен да тръгне напред, той се завъртя, взе куфарчето си и извървя обратно половината път до входа на Палатата. След това зави наляво, премина тичешком няколкото метра по мокрия бетон и дръпна стъклената врата, която водеше към офисите на Джон Страут, съдебен лекар на град и област Сан Франциско.

Беше доста късно и вратата бе заключена. Нощният звънец не работеше. Глицки почти се разсмя, дори си помисли, че се е засмял, макар че по никакъв начин звукът не приличаше на смях. Дъждът падаше върху избръснатата му глава и се стичаше във врата му. Ейб силно почука и вратите се разтресоха под ударите му. След това, за да запази кокалчетата си, завъртя ръката си настрани и силно тропна. Беше сигурен, че Страут е вътре. За него сега бе средата на деня. Отново тропна.

Някаква услужлива душа, която минаваше по коридора, му извика, че според него е заключено.

— Благодаря — отвърна Глицки. Почака известно време и отново похлопа по вратата.

Униформено патрулиращо ченге внезапно се появи зад него и го потупа по рамото.

— Върви си, приятел — каза то. Глицки отбеляза, че дъждът капеше от козирката на шапката му. В едната си ръка държеше палка и изглеждаше така, сякаш не му бе необходимо особено силно изкушение да я използва. — Няма никой вътре. Сградата е затворена за през нощта. Хайде да си вървим.

С намръщена гримаса, която не го правеше особено привлекателен, лейтенантът се обърна и махна с ръка.

— Спокойно, каубой — каза той. — Аз съм от отдел „Убийства“, там горе. Глицки.

Ченгето го разгледа внимателно и сякаш го разпозна. То се отдръпна назад с глупаво изражение.

— О, извинете ме. Съжалявам, сър. Помислих ви за наркоман.

Глицки кимна.

— Добре дошъл в клуба.