Предварително изслушване

14

— От него би станал чудесен барман.

Не че Глицки се бе кандидатирал за длъжността или дори би го направил, но Харди си мислеше, че приятелят му може само да спечели от работата на смени зад бара в „Литъл Шамрок“ — да му намери занимание, докато изчаква края на отстраняването си от работа, и да го предпази от полудяване, докато усъвършенства онези човешки умения, които все още се препоръчват на ченгетата.

Дизмъс седеше зад волана, бе спрял на червен светофар и се опитваше да пробута идеята на шурея си Моузес Макгайър, който не случайно бе мажоритарен собственик на бара — три четвърти срещу неговата една четвърт.

Макгайър погледна към Харди все едно зет му бе марсианец. На практика, двамата мъже се познаваха от около трийсет години, след като бяха служили в един взвод във Виетнам, където Харди бе спасил Моузес. По-късно, след като първият брак и животът на Харди се бяха разпаднали след смъртта на сина му Майкъл, Макгайър бе върнал услугата на Харди, като му бе предложил убежище — работа като барман в „Шамрок“, която бе продължила близо десетилетие. Така че двамата мъже бяха обвързани, но предложението на Харди — дори само хипотетично — Ейб Глицки да работи зад техния бар, беше прекалено.

— Чудесен? В какво отношение чудесен?

— Честно…

— Хей, това е идея. Можем да го наричаме Честния Ейб. Обзалагам се, че ще му хареса.

— Говоря сериозно. Ще работи здраво, ще идва навреме, няма да се засяга от обидите на клиентите…

— Може би защото ще отблъсне всички клиенти?

— Защо пък да ги отблъсне?

— Ами, знам ли? Сигурно защото е плашещ, стряскащ, неприветлив…

— Ейб ли?

— Говорим за Ейб Глицки, нали? Човекът, когото смятаме да вземем сега на път? Черен, подозрителен, с белег през устата, никога не пие, никога не се усмихва? Нали за него става дума?

Нетипично за себе си, Моузес бе облечен в тъмнокафяв костюм с черна риза и черна вратовръзка. Не толкова нетипично си бе пийнал сутринта — от една от тези използвани в самолетите плоски бутилки, които винаги носеше във вътрешния джоб на сакото си. Беше пил рано, тъй като смяташе този ден за повече или по-малко празничен — нямаше да отваря бара. Бе дал ключовете на един от обичайните нощни посетители заради заупокойната служба.

Не че бе познавал Илейн Уейджър. Но съпругата му Сюзан, челистка в симфонията, бе наета с няколко други музиканти да свири на службата и Моузес искаше да я слуша. Акустиката в подобната на пещера Катедрала на милосърдието бе легендарна — Арт Гарфънкъл някога бе записал там вокалните партии за албума си, само той, микрофонът и вибрациите от старите камъни. Страхотно нещо. Когато чу, че зет му също ще ходи на службата, Моузес се присъедини към него. Щяха да пътуват заедно, наистина съвсем за кратко — само на няколко преки, — но Макгайър се опитваше да се забавлява при всяка възможност.

Колата премина през кръстовището.

— Той е добро момче, Моуз.

Тази сутрин Макгайър бе гладко избръснат. Не се беше бил отпреди Коледа. Наскоро счупеният му нос някак си се бе изправил и с пригладената назад прошарена коса, той изглеждаше почти впечатляващо, макар и с двайсетина години повече от истинската си възраст.

— Знам, че е добро момче — каза той. — Често пъти и сам си показвам „Този Ейб Глицки, какво добро момче е!“ Но това не означава, че ще е добър барман. И знаеш ли защо?

— Кажи ми.

— Защото, поне на теория, барманите трябва да имат индивидуалност.

Харди хвърли поглед към шурея си.

— Ейб притежава индивидуалност.

— Добре, нека го кажа иначе. Барманите трябва да притежават положителна индивидуалност. Да бъдат сърдечни, приветливи, дори чаровни, почти като мен. — Той глътна малко скоч. — Дори ти, в доброто старо време на младостта ти, понякога успяваше да постигнеш известна чаровност. Но Глицки? Не съм убеден. Не.

Харди зави по Лейк и спря до бордюра почти пред къщата близнак на Глицки, пред която се случваше да има място за паркиране веднъж на десет години. Беше девет и половина в ясна, студена и слънчева понеделнишка сутрин, седмица след убийството на Илейн. Харди излезе от колата, след това отново пъхна глава в нея и допълни:

— Не мисля, че трябва да продължим с този спор, нали?

— Ще представя обичайната си деликатна натура — увери го Макгайър и сръбна от плоската бутилка.

Въпреки обещанието си да бъде деликатен, Макгайър започна да предлага съвети за работа в момента, в който Глицки влезе в колата. Вече бе предположил, че Ейб може да се захване с продажбата на недвижими имоти, да си направи страница в Интернет; би могъл да отвори и ресторантче — въпреки изобилието от големи кулинарни средища, градът се нуждаел от добра старомодна механа.

Заплашително спокоен, настанил се на задната седалка, Глицки започна да ги изброява:

— „При Алфред“, „При Джон“, „При Джак“, „При Малкия Джо“…

— Е, добре, добре. Тогава забрави за механата. Какво ще кажеш да станеш частен следовател при Диз? — Предложенията продължиха да валят. Може би за Ейб не е толкова късно да се върне в училище, да стане лекар или адвокат, или нещо друго. Счетоводител например? Добър ли е Ейб в сметките?

Също като Макгайър, Глицки бе в делови костюм — въпреки че рядко усещаше нужда от подобно облекло, лейтенантът го обличаше, когато намереше за добре. Оправяйки възела на електриково синята си вратовръзка, той смъкна черното стъкло на прозореца, след това бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам слънчеви очила и си ги сложи.

Макгайър забеляза действията му.

— Харесват ми — отбеляза той. — Съвсем като на Самюъл Джексън. — Отвинтваше капачката на третата си малка бутилка. Хрумна му някаква мисъл и той се спря, щраквайки с пръсти. — Хей, какво ще кажеш да се заемеш с актьорска работа…

Харди погледна настрани, като искаше шурея му да си затвори устата, но той очевидно продължаваше да си сръбва от скоча. Докато внезапно — Харди дори не успя да види какво става — Глицки се наведе над предната седалка с пистолет в ръка и го насочи към главата на Макгайър. Гласът му бе дрезгав, но тонът му беше изключително спокоен:

— Смятам да гръмна скапаната ти глава — изсъска той.

Макгайър яростно се завъртя, дръпна се настрани, удряйки главата си в страничното стъкло и изпусна бутилката си. Лицето му изразяваше ужас. Харди също бе шокиран, удари спирачки и гумите изсвириха. Той се завъртя надясно.

— Господи, Ейб…!

Но, също толкова бързо, колкото се бе навел напред, Глицки се облегна назад на седалката си, настани се удобно и постави пистолета в кобура под мишницата си. В огледалото за обратно виждане Харди забеляза как белегът през устните на приятеля му побеля. Всъщност, Глицки се усмихваше достатъчно широко, за да покаже няколко зъба, което бе почти невероятно.

— Актьорска работа — каза той, като кимна. — Мисля, че бих могъл да се справя. За момент ви убедих, нали, момчета?

През останалия път до центъра на града Макгайър не промълви и думичка. Паркирането в града в обичаен ден бе достатъчно трудно, но заупокойната служба на Илейн бе събрала доста сериозна тълпа. В разстояние на пет преки Харди не успя да намери подходящо място. Тъй като Катедралата на милосърдието бе на върха на Ноб Хил, те трябваше да направят дълга разходка нагоре по целия баир. Когато завиха зад последния ъгъл и им се откри гледка към стълбите на църквата, спряха и Макгайър използва възможността да им каже, че иска да влезе по-рано, за да намери място, откъдето би могъл да вижда жена си.

Глицки и Харди останаха назад. Дизмъс не бе уверен, че причината е в желанието им да си поемат въздух.

— Онзи момент в колата беше наистина страхотен. Невероятен. Въпреки че едва не катастрофирах.

— Знам, че нямаше да се блъснеш. Не се притеснявах за това. — Устните на Глицки се помръднаха с около половин сантиметър.

— Е — каза Харди, — значи поне един от нас е бил спокоен. — Почувства, че би искал да поговорят още малко за случилото се, но осъзна, че темата е изчерпана. Всички въпроси бяха обсъдени и посланията бяха преда дени.

Помълчаха още малко. Глицки отново извади очилата си и ги сложи, вероятно за да се предпази от погледите на всички хора, които познаваше покрай работата си. От коланите на много от събралите се висяха полицейски белезници.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Харди.

Този път нямаше и следа от усмивка.

— Трябва да го направя.

Това бе нещо, което бе споделил с Харди през уикенда. Не бе присъствал на раждането на дъщеря си, нито бе край нея през живота й. Но да бъде проклет, ако не присъства на службата. И тук се криеше единствената причина, поради която Харди бе решил да дойде — като морална подкрепа за приятеля си, който, в светлината на последните събития, със сигурност се нуждаеше от подобна помощ. Въпреки това сега, усещайки отчасти настроенията на мястото, Харди се чудеше дали идеята бе чак толкова добра.

— Да, но не е уместно да те виждат тук с мен.

Глицки сви рамене.

— Имам предвид, че ти и аз заедно…

— Знам какво имаш предвид — отвърна той. — Обеща вам да стоя настрани от теб.

Нямаха никакъв стимул да влязат. На площада пред централния вход на катедралата хората продължаваха да пристигат пеш, с коли или таксита. Сами, по двойки, на групички. Службата трябваше да започне след двайсет минути, а предният двор вече бе пренаселен.

Отнякъде долетя откъс от разговор:

— … се очакват около петстотин опечалени от всички нива на обществения живот в града, трагичната смърт на тази харизматична млада жена разпали въображението на…

Тъй като това бе Сан Франциско, разбира се, наоколо се мотаеха и няколко групички демонстранти — без никакво извинение за присъствието си. Те тъкмо започваха да се организират. В периферията на тълпата Харди можеше да види лозунги за и против смъртното наказание. В парка през улицата, доколкото забелязваше, бяха издигнати табели относно програмите за повишаването на общественото внимание към употребата на наркотици, Нация на исляма, бездомни адвокати, поддръжници на контрола на оръжията и техните противници.

Мим, облечен като американски пехотинец от Първата световна война, се бе боядисал от главата до петите с бронзов спрей и се бе покатерил на пилона до входа на катедралата. Дори и мускул по него не помръдваше, като жива статуя с пушка, отпусната надолу сред тълпата.

Три микробуса на местни телевизионни станции бяха спрели на предварително резервирани места на близкия паркинг и репортерите и операторите им обикаляха наоколо и снимаха, за да запечатат няколко сцени от мястото на събитието.

Една лимузина се промъкна през тълпата и спря зад няколко други. Когато кметът се появи иззад затъмнените стъкла, един от новинарите го разпозна и извика нещо по негов адрес. Тълпата около Харди и Глицки сякаш ставаше все по-плътна и ги притискаше. Вече не изглеждаше чак толкова студено.

— Лейтенант?

Глицки се завъртя и кимна делово.

— Как си, Ридли?

Младото ченге се размърда неловко.

— Не съвсем добре, предполагам. — Езикът му като че ли бе надебелял.

Не беше особено присъщо на Глицки да оставя нещата да минат покрай него, но донякъде се чувстваше наставник на момчетата, откакто бе започнал работа в отдел „Убийства“, затова се опита да го разведри и да започне някакъв разговор. Посочи към Харди.

— Нали познаваш приятеля ми?

Бенкс потвърди, отново кимна, но не протегна ръка за поздрав. Вниманието му бе насочено към Ейб.

— Реших, че ще си тук — каза той смело.

— Изглежда си прав. — Глицки можеше да му подаде ръка, но предпочиташе да му дава информация лъжичка по лъжичка. Ако Ридли искаше да каже нещо, трябваше сам да намери начина.

Това му отне около минута.

— Проблемът е, че… — започна инспекторът. — Ами, не виня никого. Грешката беше изцяло моя, но трябва да знаеш, че Тори ме принуди.

Никакъв отговор.

Сержантът продължи:

— Когато гледането приключи, се бяхме събрали отвън в кулоарите, знаеш, да поговорим за това, всички бяхме доста изнервени, най-вече заради… ъ-ъ… — Той направи жест.

— Нека позная — намеси се Харди. — Сигурно е било заради мен.

Бенкс изглеждаше благодарен за помощта.

— Да. Но както и да е… Знаех, че имаш проблеми с касетата и че излязохте заедно с Харди. Така че Тори започна да проклина и мърмори как Харди толкова бързо е научил всичко. И аз изтърсих, че няма да се учудя, ако ти си му показал касетата.

— Понякога да говориш без да мислиш е стратегическа грешка.

Бенкс погледна направо към Харди.

— Да, но в съда ти даде ясно да се разбере, че си я виждал. — Отново се обърна към Глицки. — Тори сякаш не си спомня това, но аз не съм го забравил. Така че предположих, че си бил ти, Ейб.

Глицки най-после бе принуден да проговори:

— Логиката е голяма работа. — Това не прозвуча като комплимент.

Ридли продължи:

— Но не мислех, че той… имам предвид, че не смятах, че ще се стигне дотук. Не ти донесох касетата, за да те нарочат. Знам, че не бяхме на едно мнение, ти и аз, и не исках да си мислиш… Просто ние си говорехме, размишлявахме на глас и предполагам, че съм се хванал в капан… — Несвързаният монолог заглъхна. Ридли изглеждаше така, сякаш бе прекарал няколко затормозяващи дни, в които бе обмислял всичко случило се.

Глицки не би могъл да каже, че нещастието на момчето особено го притесняваше — може би Ридли ще си вземе добър урок за политиците, който би му послужил в работата му. Но в настоящия момент сержантът достатъчно бе объркал живота на лейтенанта си. Сега твърдеше, че не е било нарочно. Но това изобщо не помагаше. Глицки свали тъмните си очила и скръсти ръце пред гърдите си. Когато заговори, гласът му беше отчаян, а целият гняв в него се бе заличил:

— Е, предполагам, че и двамата сме хлътнали в този капан, нали, Рид?

След момент Бенкс осъзна, че това е всичко, което би могъл да получи от Глицки като оправдание за себе си. Пое въздух и бавно издиша.

— И какво ще правиш сега?

— Ще изчакам, докато някой в офиса на Ригби реши нещо. — Свиване на рамене и поглед към Харди. — Междувременно, ще обърна внимание на няколко други възможности за професионална реализация.

— Смята да отвори механа. — Изражението на Харди бе като на покерджия.

— Не е вярно, нали? — усъмни се Бенкс.

— Възможно е — отвърна Глицки със също толкова спокойно лице. — Човек никога не знае.

Камбаната на катедралата започна да бие, прекъсвайки джазовата музика. Беше десет без четвърт, все още имаше петнайсет минути до службата, но при сигнала тълпата се раздвижи.

Ридли все още не бе готов да тръгне. Той продължаваше да чака още някакво успокоение.

— Въпреки това, Ейб, чуй ме, ако мога да направя нещо…

Глицки вдигна ръка за сбогом. Сега искаше да влезе в храма.

— Рид, слушай, всичко приключи. Не се притеснявай. — Той се обърна към катедралата и остави Бенкс там, където го бе намерил.

Харди избърза няколко крачки и се озова зад лейтенанта.

— Знаеш ли какво не мога да повярвам? — попита той.

— Какво?

— Моят шурей смята, че нямаш чувство за хумор.

Глицки му хвърли един страничен поглед.

— Той не обръща достатъчно внимание.

Това бе денят, в който се предполагаше, че Трея трябва да започне проекта Грейсън, за който й бе споменал господин Джекмън, но той и господин Ренд затвориха фирмата за сутринта, така че всички колеги на Илейн да могат да присъстват на службата. Трея пристигна по-рано, за да може да изрази собственото си уважение.

Тя реши, че „Милосърдие“ е много странна катедрала. Със своите класически линии, стъклописи и пещероподобна вътрешност, тя по някакъв начин отговаряше на средновековните догми — внушителна сграда, създадена да отразява величието и славата на Бога. Но през последните двайсет години този храм бе и съсредоточие на състраданието, подкрепата и съчувствието към жертвите на СПИН. А сега мрачните облаци, които висяха над него, сякаш запълваха цялото открито пространство и одухотворяваха студения камък. Въпреки че всичко беше доста трагично, Трея го намери за непонятно успокояващо.

Тя почувства, че сградата вече бе не само дом на едно студено и гневно божество, а истинско средище на общността с почти осезаемо послание за опрощение, приемане и чистота. Отвън огромната тълпа може и да се луташе нервно насам-натам, но вътре властваше единствено спокойствието.

Младата жена се помота малко, преди да се настани на шестия ред вдясно — нямаше нужда да търси някакво особено признание от мястото си.

Хората започнаха да се стичат вътре, спокойно вглъбени в себе си. Не се изненада да види много от колегите си, ако искаше да използва тази дума, от фирмата. Тя не бе от хората, които се смятаха за част от тази общност. Никой не седна на нейния ред.

Кларънс Джекмън я потупа по рамото, поздрави я и я представи на съпругата си Мойра, пищна, облечена в черно матрона. Трея разпозна някои от студентите от Хейстингс, които бяха в „Ренд и Джекмън“ на събирането след делото миналата седмица. Кметът пристигна подръка с областната прокурорка. След това първият й помощник Тори, обвинителят по делото, човекът, който наистина се опитваше да направи най-правилното нещо и да раздаде справедливост на убиеца на Илейн.

Децибелите осезаемо се усилиха, отеквайки под купола, и Трея се завъртя на седалката си, за да хвърли поглед върху прииждащия човешки поток. Трябваше да си поеме дъх, защото точно зад себе си разпозна Ейб Глицки и — беше й трудно да повярва на очите си — адвоката, Харди, който в съдебната зала представляваше убиеца на Илейн.

Лейтенантът изглежда изпитваше такова неудоволствие да я види, колкото и тя него. Той вдигна ръка, за да спре Харди, след това кимна. Сега, застанал редом с нея, прошепна:

— Запазено ли е мястото?

С мрачни и отмерени крачки, Гейбриъл Тори премина по централната алея между пейките и бавно се изкачи на подиума отляво на олтара в предната част на катедралата. Заглъхващите звуци на изпълнението на струнния квартет на „Необяснима благодат“ сякаш все още висяха във въздуха. Главният помощник областен прокурор носеше графитно черен костюм на „Армани“ и бяла риза с копринена черна вратовръзка. На левия му ревер се виждаше малка червена анти-СПИН лентичка, а на десния — алена роза.

Трябваха му няколко секунди, за да се съсредоточи. Когато се почувства готов, вдигна глава и огледа огромното паство — повече от петстотин души седяха на пейките или стояха отзад и от двете страни, изпълвайки цялата катедрала.

След като нагласи микрофона, Тори заговори със спокойна и дори интимна фамилиарност. Гласът му бе твърд и леко писклив.

— Това е възпоменание — започна той.

Някъде по средата на службата тя усети, че не би могла да издържи повече. Рязко се изправи, премина покрай пейката далече от Глицки и се промъкна към изхода навън от катедралата. Вече на открито, студеното слънце я спря и тя застана на стълбите, запримигва и се опита да си поеме дълбоко дъх.

— Добре ли сте?

Трея се обърна — знаеше кой е. Той я бе последвал навън. Ръката й премина по врата й и през косата. Младата жена тръгна надолу по стъпалата, преди очите й да са привикнали, и се спъна. Мъжът бе точно до нея и я хвана за ръката, за да я предпази от падане. В момента, в който се съвзе и осъзна, че той все още я държи за ръката, тя я измъкна. Мъжът незабавно я пусна и отстъпи назад.

— Добре ли сте? — повтори.

— Да, няма нищо. Добре съм. — Тя изправи рамене. — Не се нуждая от помощта ви.

— Не, просто вие… Помислих, че може да припаднете.

— Аз не припадам. Никога не съм припадала. — Трея тръсна глава, за миг се завъртя към вратата на катедралата, след това отново направи крачка напред, към парка. Да се отдалечи. Най-после дишането й се успокои и тя се взря в него. — Не мога да повярвам, че дойдохте. Мисля, че това е груба обида.

Мъжът направи още крачка назад.

Но Трея още не беше приключила:

— И вашият приятел, беше страхотно попадение. Адвокатът на убиеца на Илейн. По каква причина той е вътре? Тук е мястото на нейните приятели, на хората, на които липсва, а не на… някой като него. И на вас. — След като изрече монолога си, тя реши, че е приключила с ролята си. — Довиждане, лейтенант — завърши и продължи да слиза по стълбите.

Глицки не знаеше какво да прави. Не напълно. Със сигурност не бе планирал да отиде до нейния ред в църквата и да седне на него.

Да я последва навън.

Сега тя отново се сбогуваше с него, обиждаше го, а той я следваше.

— Госпожо Гент. Моля ви.

След няколко крачки младата жена забави ход и спря. Раменете й се повдигнаха в дълбока въздишка и, когато се обърна с лице към него, Ейб забеляза, че ноздрите й са разширени от гняв или ярост, или и двете. Тя бясно скръсти ръце.

— Какво?

— Имам нужда да погледна папките на Илейн.

Глицки наистина не знаеше какво прави сега. Нямаше абсолютно никакъв начин да прегледа папките на Илейн. Той бе временно отстранен. Не можеше да получи заповед. Абсурдно бе дори да предполага. Но внезапно разбра какво трябва да направи. Полицията — неговото собствено полицейско управление — нямаше да обърне внимание. На него щеше да се падне да приключи делото. И папките на Илейн бяха най-доброто начало.

— Не говорихме ли вече за това? Не видях ли с очите си как на следващия ден Коул Бърджис бе обвинен за нейното убийство? — Тя си пое дъх. — Вижте, познавам тези папки и той не е в тях, разбрахте ли? Тя не го познаваше.

— Не твърдя обратното.

— А какво твърдите?

Лейтенантът осъзна, че си е припомнял лицето й от последната им среща насам. Сега вдигна поглед и се взря зад нея. Трябваше да зареже деликатността и не искаше да види какво ще е въздействието върху изражението й.

— Първото нещо, което се чудя, е защо сте толкова враждебна.

Сега срещна очите й. Погледът й беше студен и празен. Не му обърна внимание.

— Обикновено, когато някой е враждебен към полицията, се питаме защо ли може да е.

Реакцията й, ако изобщо имаше такава, беше на още по-силна омраза. Ако Глицки бе смятал, че заплахата ще й въздейства, беше в сериозна заблуда. Тя отвори уста и пренебрежително присви очи.

— И какво е второто нещо?

— Второто е… — Той вътрешно се бореше със себе си.

— Второто е, че не съм абсолютно, напълно и отвъд всякакво съмнение убеден, че сме хванали копелето, което е убило Илейн. А трябва да съм сигурен в това.

— И да получите, какво му викате там, нова нашивка? Още едно перо на шапката ви.

Изненадан от насоката, която бе взел разговорът, Ейб тръсна глава.

— Тези неща не ме интересуват. — Още една кратка пауза. — Интересува ме Илейн.

Този път тя му се тросна в отговор:

— И точно затова сте тук на службата, нали? Защото ви интересува? Защото сте бил неин приятел? — Тя беше направо бясна, очите й щяха да изскочат. — И, предполагам, че сигурно затова сте довел приятеля си. Защото и двамата се интересува те толкова много. Е, нека ви кажа нещо. Поведението ви е дяволски прозрачно и от това ми призлява.

— Какво има? За какво говорите?

— Говоря за вашите претенции, че сте бил близък с Илейн, за да накарате свидетелите да проговорят пред вас.

Глицки беше разтърсен от нейния плам. Той протегна ръка и започна да се оправдава:

— Аз дори нямам свидетели. А и да имах, защо да го правя? Пет пари не давам дали свидетелите ме харесват. Никога няма да срещнеш свидетел, който да те харесва. А и на кого му пука? Говорят, ако можеш да ги накараш да го направят. — Той не го бе осъзнал напълно, но навиците от двайсетгодишната му работа си казваха думата. Все пак беше ченге. Разговорът преминаваше в разпит. — Това, което искам да знам — продължи той, — е защо вие не искате да говорите с мен. Вие бяхте приятелка на Илейн, работехте заедно, може би дори сте си споделяли тайни. И въпреки това не искате да ми помогнете да се уверя кой я е убил. Това ми е чудно.

Трея го предизвика с изражението си, когато заговори в лицето му:

— Не ти вярвам. Не вярвам на нищо, което казваш. Не си се интересувал от нея нито преди, нито сега. — Тя помръдна напред, почти толкова близо, че можеше да го целуне. — Илейн знаеше — дрезгаво прошепна младата жена. — За теб. Не разбираш ли? За баща си, за истинския си баща. А ти никога не я призна, дори не опита.

Устата на Глицки се отвори в опит да се защити. Но нямаше как и не излезе дори и звук.

Трея продължи:

— А тя не се осмеляваше да те приближи. Висок, твърд тежкар, шеф на отдел „Убийства“ с огромна значка, която казва: „Стойте настрана! Всички настрана!“ И се опитваш да кажеш, че те е било грижа? Е, извини ме, но аз бях там, знам колко ти е пукало. Колко много я нарани. Как разби сърцето й.

Глицки беше като вкопан в настилката паметник. Зад тях вратите на катедралата се отвориха и изпълнението на струнния квартет излетя навън. Самотен тромпет изпълняваше траурно соло, разкъсвайки утринния въздух. Глицки най-после успя да се обърне, когато заизлизаха първите опечалени. Лицето му изразяваше фрапираща изненада, а след това усети в краката и гърдите си огромна и едва ли не непоносима тежест. Обърна се назад към Трея Гент, красива, възмутена и справедливо обвиняваща.

Отново отвори уста и отново не излезе никакъв звук. Собственото му сърце сякаш щеше да експлодира. Болка премина през крайниците му и Ейб почувства как пада и се свлича.

Отново усети студа на февруарския ден. Виждаше почти пурпурното небе, някакъв звук, подобен на препускащ вятър и Трея Гент, която по някакъв начин се протяга към него, както той я бе хванал няколко минути по-рано. След това стана тъмно.

15

Беше тъмно.

Харди потърка с ръка очите си и осъзна, че навън вече е паднала нощта, а той все още седи на бюрото си. Погледна към часовника — 9:15. Дали се бе обадил на Франи, че няма да се прибере за вечеря? Пожелал ли бе лека нощ на децата? Не си спомняше.

А, да, сега се сети. Франи знаеше какво става и че може да остане в офиса си и да размишлява толкова дълго, колкото бе необходимо. Нещата вкъщи бяха под контрол — децата бяха приключили с домашните си и се готвеха за сън. Утрешният ден щеше да дойде ясен и спокоен. Може би нямаше да се свърши светът, ако той реши да отложи някои неща и да се прибере? Но това бе неговото обаждане. Никакъв натиск.

Дизмъс се изправи, постави ръце на кръста си и направи по половин завъртане във всяка посока, опитвайки се да прогони вцепенението. Мина покрай бюрото си, отиде до вратата на офиса и включи осветлението. Беше чел на светлината на зелената настолна лампа на бюрото си, изучаваше първия от документите по делото на Коул Бърджис — снимките от сцената на престъплението, рапортите на офицерите, които са го арестували, докладът от аутопсията, стенограмата от разпита на Ридли Бенкс.

Навън в коридора постоя за минута и се ослуша за други признаци на живот в сградата.

Нищо.

Тръгна надолу по полумрачните стълби, докато успее да види офиса на Дейвид Фримън. Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше никаква светлина, така че очевидно дори и възрастният адвокат се бе прибрал вкъщи.

Пустият му старец, помисли си Харди. Представи си как Фримън се прибира вкъщи преди десет вечерта. За какво? Той нямаше друг живот, освен правото. Но на Дизмъс му се искаше старецът да е тук, за да поговорят. За един дълъг момент остана на стълбите, след това слезе във фоайето и се промъкна в отключения офис на Фримън. Ако Филис можеше да го види в този момент, помисли си той, но идеята не му донесе истинско облекчение. Отиде до барчето и си наля няколко пръста скоч, след това се върна до вратата с чаша в ръка и хвърли последен поглед на стаята.

— Мързеливец — промърмори на глас.

Върна се в офиса си нагоре по стълбите, остави питието на бюрото, издърпа три стрелички от мишената, отдалечи се до отбелязаната линия и се прицели. Хвърляше леко, опитвайки се да освободи съзнанието си и уцели „20“, „19“ и „18“. Той почти не обърна внимание на резултата, а се приближи до мишената и събра стреличките за втори кръг. Отново заобиколи бюрото си, отпи глътка скоч, взе телефона и набра номера на болницата.

— Сестринската стая на интензивното отделение, моля — каза той.

Глицки все още не можеше да говори. Ако се съдеше по сегашното му състояние, не бе сигурно дали някога ще се оправи. В момента бе под въздействието на силни успокоителни.

Разговорът бе прехвърлен към сестринската стая, откъдето отново му съобщиха, че нищо не се бе променило през двата часа от последното му обаждане. В болницата нямаше никой друг, с когото Харди би могъл да поговори. Бащата и синът на Глицки се бяха прибрали вкъщи. Състоянието на пациента бе определено като непроменено.

Харди затвори, погледна към стреличките, които все още държеше в ръка, и се зачуди откъде ли са се появили. Отпи още малко скоч. Притеснено отвори една от папките пред себе си.

И ето ги отново, облещени в лицето му — проклетите, почти неоспорими доказателства срещу Коул Бърджис.

Който, Харди си припомни, че не трябва да забравя това, нито веднъж не отрече, че все пак е убил Илейн Уейджър. В най-добрия случай бе казал, че не помни.

И адвокатът не се залъгваше. Смяташе, че съществува идеална възможност Коул всъщност да е убил Илейн. Може би беше способен да префасонира аргументите, така че да убеди съдебните заседатели, че клиентът му е юридически невинен. Харди бе абсолютно сигурен, че това въпреки всичко не е престъпление с утежняващи вината обстоятелства, изискващо смъртна присъда. Но нищо не можеше да скрие ужасния факт на това какво се е случило.

Само че ако Коул е скитал по алеите в търсене на жертва — а изглежда точно такъв беше случаят, — и тогава е убил Илейн, тъй като е бил пиян и не е разбирал напълно какво става… тогава Дизмъс изобщо нямаше да хареса задачата си.

И колкото повече гледаше, толкова повече неща виждаше.

И двамата полицаи, извършили ареста, бяха разказали една и съща история, въпреки че в рапортите си имаха слабо различаващи се детайли — най-очевидният беше, че единият бе казал, че по време на преследването е чул изстрел и рикошета му. Но останалите факти бяха неоспорими и, от гледна точка на адвоката, депресиращи и проклети.

Един от най-трудните проблеми, пред които щеше да се изправи Дизмъс, когато тази история отидеше в съда, бе въпросът за цялостния характер на защитавания. Добрата новина в тази насока бе, че нито една от страните не би могла да спомене характера в какъвто и да било свързан с делото контекст, освен ако защитата не го повдигне първа. След това всеки би могъл да каже каквото иска.

Харди усещаше, че ще бъде изправен пред дилема. Ако той изкара, че Коул е наистина чудесен човек, който просто е болен — пристрастен — и би могъл да извика за свидетели преподавателите му в колежа, стари приятели и дори майка му, тогава Тори би могъл да приведе в доказателство годините на скитничество, дребните престъпления и незначителните нарушения, които бяха съществена част от досието на хлапето. А дори и ако Харди не повдигнеше въпроса за характера на заподозрения по време на обвинителната фаза, съдебните заседатели така или иначе щяха да чуят фактите на престъплението.

А те определено бяха грозни.

Полицията бе заловила Коул в момент, когато той вече е бил претърсил тялото за бижута. Бяха намерили всичките й принадлежности у неговия човек, в неговите джобове. Бе свалил от врата на Илейн тежка златна огърлица и бе ожулил кожата й при опитите си. Бе изтръгнал от пръста й годежен пръстен с половинкаратов диамант, като при свалянето бе счупил кокалчето й. Бе откъснал обеците от ушите й. Според доклада от аутопсията, бе извършил всичко това след смъртта й. Като се изключи входната рана от куршума, по тялото на Илейн имаше само резки и белези.

И Коул без съмнение ги бе причинил.

Но той, разбира се, не си спомняше и това.

Бе преровил чантата й, вземайки парите от портфейла. Бе оставил кредитните карти, очевидно осъзнавайки, дори и в това си състояние, че никой не би го сбъркал с Илейн.

Което водеше Харди до цялостния въпрос за пиянството и трезвеността на младежа при извършването на престъплението. Всички — полицаите, извършили ареста, Бенкс, Глицки — бяха съгласни, че обвиняемият е бил или пиян, или дрогиран, но докато четеше документите, Харди осъзна, че не вижда никакви доказателства за това. Никой не му бе правил кръвен тест или дори проба с балон; освен това го бяха разпитвали достатъчно дълго, за да може по времето, когато е приет в болницата, равнището на алкохол в кръвта му да е почти нулево. Обвинението можеше съвсем лесно да оспори, че очевидното безсъзнание на Коул по време на ареста и в полицията е било само преструвка и на защитата щеше да й бъде доста трудно да го предотврати.

Особено в светлината на бягството на Коул, когато патрулиращите полицаи го бяха забелязали. Въпреки неволния си сблъсък с пожарния кран, хлапакът леко и целенасочено се бе затичал по-далече от преследващите го полицаи и толкова бързо се бе измъкнал от тях, че ако не беше пожарният кран, би се изгубил по мрачните улици и вероятно би се спасил. Той не се бе олюлявал, нито бе говорил със забележимо провлачване, различно от обичайното за наркоманите.

След като го бяха вкарали в патрулката, той бе изгубил съзнание. Харди би могъл да спори, че първоначално адреналинът му се е повишил, а след това се е понижил. Но диспутът никак нямаше да бъде лек.

Дизмъс отново затвори папката, погледна към напитката си, която се бе изпарила, и провери часовника. Беше десет и половина. Помисли дали да не звънне отново в болницата, но осъзна, че не би могъл да го понесе тази нощ.

Ако Глицки беше мъртъв, той щеше да бъде мъртъв и на сутринта.

Алкохолът не го бе замаял. Беше време да се прибира вкъщи.

Обут в картонени обувки и оранжев гащеризон, мърлявият затворник на име Кълън Леон Алсоп се промъкна в стаята за посетители на отдел „Убийства“. Той се настани на един дървен стол, облегна се възможно най-удобно, въпреки белезниците, и лениво се усмихна. Беше средата на нощта, след заключването, и той бе напълно сам, ако не се брои ченгето, което го придружи от затвора, един негър, за когото неправилно предположи, че е някъде на неговите години. Кълън знаеше, че е ченге, макар да не личеше от облеклото му — черен шушляков дъждобран, черна риза със скъсано най-горно копче и тъмносиня вратовръзка.

От другата страна на масата в тясната стая ченгето зае почти същата поза като Кълън и затворникът се почувства неудобно от това. Той бе човек, който можеше да обърне важните доказателства в дело за убийство. Трябваше да се отнасят към него с повече уважение, да му дадат някакви понички и кафе или нещо друго, или поне да му махнат белезниците. Вместо това пред него седеше един човекоядец, който го гледаше с презрение. Почти му мина през ум да прати всичко по дяволите, но трябваше да се махне оттук, а това беше единственият начин, така че се настани по-удобно в стола си и зачака.

Ченгето най-сетне се наведе и издиша гневно. После извади от джоба си малък портативен диктофон и го постави на масата.

— Сержант Ридли Бенкс, служебен номер четирийсет–нула–две. Часът е десет и половина в понеделник, 8 февруари, и аз съм в стаята за разпит на четвъртия етаж на Съдебната палата, Сан Франциско. Разговарям с… — Очевидно отегчен, той погледна листовете пред себе си. — … Кълън Леон Алсоп, бял мъж на двайсет и пет. Дело номер… — Той измърмори някакви числа.

Алсоп бе чул достатъчно. Бе минавал през цялата история със записите повече от веднъж и сега не чувстваше, че нещата вървят както трябва. Прекъсна го:

— Хей.

Бенкс погледна нагоре, очите му бяха празни.

— Тишина, моля.

Кълън тръсна глава, направи жест „не вярвам на това“ и се изправи на стола си.

— Хей — повтори той, — сключих сделка да дойда тук с областния прокурор и вие…

Бенкс се протегна към диктофона и го изключи.

— Не ти ли казах току-що да млъкваш? Когато ти задам въпрос, ще ми отговориш. През останалото време не искам да те чувам. Разбра ли ме?

Кълън сви рамене.

Бенкс се наведе напред като нападащо животно, изправи се и плесна с длан върху масата, което проехтя като изстрел.

— ТОВА БЕШЕ ВЪПРОС! Попитах те нещо, ако можеш да ме чуеш. Така че бъди любезен да отговориш „Да, сър“. Чу ли това?

Кълън реши да бъде любезен.

— Разбира се. Да, сър.

— Чудесно. — Бенкс взе диктофона, отново го включи и си възвърна монотонния говор. — Сега, господин Алсоп, за протокола, вие сте в затвора за продажба на кокаин, вашето четвърто нарушение, прав ли съм?

— Да.

— Но отново бяхте на улицата. Освободен условно.

Това явно бе забавно за Кълън.

— Три условни присъди, човече. Имам предвид, че не знам защо вие, момчета, не говорите помежду си.

— Кои ние?

— Ами всички. Ченгетата, от областната прокуратура, съдиите. Решете помежду си дали е противозаконно да се търгува с дрога в този град. — Добре. Ако следващ път си притеснен за това, ето ти отговор. Незаконно е.

Кълън грубо се изсмя.

— Тогава го кажи на някой съдия. През последните седемнайсет месеца имам три обвинения — имам пред вид обвинения, човече, не ареста. Съдията ми казва „Хей, зарежи тази работа“, аз се съгласявам, обещавам и той ме пуска на свобода още същия ден, а на следващия пак съм на работа. Следващият път ми казва: „Хей, нали обеща“. Тогава отвръщам, че съжалявам и пак обеща вам. Третият път беше същото.

— Е, този път нещата са различни.

Свиване на рамене.

— Може би. Ще видя. Както и да е. Нали затова говорим сега.

— За пистолета.

— Да, точно така. За онзи, който заех на Коул.

— Заел си?

— Да. Заех. Проблем ли има?

— Платил ли ти е за него?

— Щеше. Такъв беше планът.

— Кога? След като започне работа?

Кълън Леон Алсоп показа недоверие към глупостта на Бенкс, но видя нещо в очите на инспектора, което го стресна.

— Имахме сделка — отговори той. — Доста се мотаехме заедно. Понякога му намирах дрога, нали знаеш, свързвах го с разни хора. Но в неделя нямаше пари и се нуждаеше от доза. Имам предвид сериозно, знаеш как е. Аз също нямах нищо, а той щеше ми даде, защото приятелите са си приятели. Но пък имах този пистолет.

— Откъде?

Бързо свиване на рамене, докато очите му шареха из стаята.

— Продадоха ми го преди няколко седмици.

— Кой?

— Не зная. Някакво момче.

— Срещу какво? Защо ти го продаде?

— Не помня. Срещу нещо, което съм имал. Знаеш, че навън доста често си трампим разни неща. — Лицето на Бенкс изразяваше нетърпение и Кълън се върна към темата: — Както и да е. Показах го на Коул.

— И защо му беше на него пистолет? Да обере някого?

Кълън го ослепи с празна усмивка.

— О, чудесно, явно си роден за ченге. Как успя да разгадаеш всичко. — Нещо в лицето на Бенкс го накара да се укроти и да промени тона си. — Щеше да си намери доза и да ми донесе пистолета и още петдесет гущерчета отгоре за безпокойството. Но не знаех, че смята да убие някого. Не беше планирал такова нещо. Това не е нормалното му състояние.

— А какъв беше?

Свиване на рамене.

— Някой, с когото се мотая. За купона. Знаеш как е.

— Всъщност не зная. Разбрах, че живее на улицата. Много от тези момчета не ходят по купони.

— Да, но той живееше с майка си. Можеше от време на време да получава по някой долар от нея. Просто обичаше купоните, това е всичко. Да се надруса и да витае няколко дни. След това би могъл да се прибере вкъщи и да се посъвземе.

Бенкс смилаше информацията, но нещо не му допадаше.

— Добре, но последният път си бил арестуван. Кога беше?

— Май във вторник сутрин. Не зная. Ти можеш по-лесно да провериш.

Половин час по-късно Ридли Бенкс седеше на бюрото си. Беше забил лакти в бележника пред себе си, а ръцете му бяха върху устните му. По два пъти на минута той тежко духваше в тях. Очите му пареха от умора. Прекара един дълъг работен ден навън и след като се върна в офиса в девет, взе бележките си и научи за сърдечния пристъп на Глицки и за Кълън Леон Алсоп, предполагаемият източник на пистолета, с който Коул Бърджис бе убил Илейн Уейджър.

Ридли не се бе чувствал добре, откакто се изправи срещу лейтенанта си заради признанието на Бърджис. След това дойде и изненадващото решение шефът му да бъде преместен на административна работа, а сега и проблемите със сърцето. Инспекторът не можеше да се освободи от чувството, че всичко е свързано и неговата грешка е част от това.

Ейб го бе подкрепял страстно и му бе помогнал да го преместят от отдел „Грабежи“. След това, когато стана негов шеф, той бе като наставник на Бенкс — помагаше му да навлезе в нещата, предпазваше го от някои неизбежни грешки през първите една-две години. И, питаше се той, такава ли бе отплатата му към Ейб за неговата лоялност и загриженост?

Бенкс мразеше всичко това, мразеше и себе си.

Ето защо веднага се бе срещнал с отрепката Кълън. Ако само можеше да се появи някое ново доказателство, което да хвърли достатъчно светлина, за да подсили делото срещу Коул Бърджис, Ридли щеше да може да се успокои с факта, че е дори по-прав, отколкото е бил преди. Тогава не всичко щеше да зависи от признанието.

Той отново бе пренавил всичко — както на касетата, така и през съзнанието си, почти непрекъснато откакто бяха изхвърлили Ейб. В своята кариера Ридли бе принуждавал поне половин дузина заподозрени да признаят. Не бе преставал да се чуди дали се е отнесъл към Бърджис по-различно, отколкото към другите. Не би могъл да отговори положително, освен може би във връзка с хероина и предполагаемият наркотичен глад. Но със същата настойчивост бе вършил това и преди, използвайки всичко, което би могло да е от полза. Натискът, който се оказва върху един тренирай и безмилостен водещ разпит, би могъл да е страхотен, А това не се правеше за фалшиви признания.

В неговата практика хората признаваха неща, които не са направили, когато дори не бяха на първо място в списъка на заподозрените. Някой откачен можеше да дойде или да се обади в управлението и да каже, че е извършил някое престъпление. Бенкс дори бе видял човек, дошъл да признае за едно убийство, понеже се бе влюбил в публикуваните снимки на жената, която вече беше изправена пред съда за това престъпление. Мъжът бе смятал, че жената ще му бъде благодарна, че я е спасил и е поел цялата вина върху себе си. Не би могло да има по-велика любов. И вероятно по-късно, когато момчето излезе от затвора или бъде оневинено в съда защото взе пак не бе извършило престъплението, то и жената биха могли да се срещнат или да се оженят, или нещо такова, сами да си отгледат няколко малки заподозрени в убийство.

Но Ридли вярваше, че признанието на Бърджис — което внимателно и собственоръчно бе измъкнал — не попадаше в тази категория. Беше убеден, че когато имаш заподозрян на мястото на престъплението, малко след извършването на самото престъпление, с оръжието наблизо и физически доказателства, които му дават основателен мотив, и когато този човек най-сетне е принуден да признае, че го е направил, е почти сигурно, че наистина е виновен. Хората искаха да признаят, да кажат какво са направили. Това бе част от човешката природа, въпреки че понякога трябваше да се използват различни психологически прийоми, за да се достигнат тези иначе основни потребности.

Това бе много повече умствено, отколкото физическо предизвикателство. А дори и във физически план не бе стигнал дотам, че да бъде жесток и да действа необичайно. Въпреки че може би имаше известно неудобство — Коул все пак не беше там на пикник, — но интервюто на Ридли, в съзнанието и спомените му, бе истински разпит, далечен вик от болезнено предизвиканото признание на хилядите стаи за мъчения по света.

Въпреки всичко, още една брънка във веригата на вината винаги беше от полза и Кълън Леон Алсоп би могъл да я даде. Ето защо, в този късен час и при цялата си умора, Ридли бе поискал да го доведе тук долу и веднага да го разпита. Ако свидетелят бе убедителен и имаше нещо наистина съществено да добави около придобиването на пистолета, може би тази нощ Ридли нямаше да се гмурне в леглото си чак до зазоряване.

Много „ако“ и нито едно от тях не помогна за спокойствието на ченгето.

Което не означаваше, че свидетелските показания на Кълън не заслужаваха сериозно внимание. Очевидно те елиминираха един от откритите въпроси в разследването — откъде Коул Бърджис бе взел пистолета.

Те засилваха и аргументите в подкрепа на смъртното наказание.

Ако им вярваше.

Бенкс бе убеден в истинността на останалите факти по случая. Това бе иронията. Беше там, седеше на около метър и половина от другата страна на масата, когато Коул Бърджис каза, че все пак го е направил. Че съжалява. Че не знае защо. Че не си спомня съвсем добре. Но го е направил. Бил сигурен в това. И Ридли му бе повярвал и се бе убедил, че най-после са стигнал и до истината.

Но сега разсеяните и несъществени показания на Кълън, които изглеждаха така, сякаш запълват една от неяснотите в делото, но всъщност бяха абсолютно недоказуеми твърдения от вида „казал-рекъл“. Моментът също го притесняваше — пласьорът се появяваше в толкова подходящо време. Не го караше да се съмнява дали Коул е убил Илейн Уейджър, но все пак започваше да се чуди.

Една прозявка го изкуши и той се протегна с цяло тяло като котка. Добре, явно трябваше и да поспи. Прекален светец и Богу не е драг.

Но интервюто с Кълън не бе продължило много — може би около петдесет минути. Трябваше да го прослуша още веднъж и да си направи по-добри бележки, преди да презапише касетата за областната прокуратура. Поне седмица нямаше да му върнат стенограмата, а той искаше ясно да запомни всичко казано.

Така че пренави касетата, натисна копчето и се заслуша. След въведението си и прекъсването от Кълън, първите думи, които чу, бяха „Сключих сделка да дойда тук с областния прокурор и…“.

Пусна го отново.

Самият Ридли не бе уговарял никаква сделка с Кълън. Областната прокурорка също не бе споменавала за подобно нещо. Посланието от този офис беше, че обитател на затвора има информация по случая с Коул Бърджис и Ридли може да поиска да го разпита. Но никой не бе казал, че са сключили сделка, въпреки че очевидно Кълън имаше такова впечатление.

Поне едно нещо беше сигурно — Бенкс щеше да проучи ситуацията и да открие какво става.

— Мамо?

Трея бе в ъгълчето си за закуска — шест високи прозореца, подредени в полукръг извън малко по-голямата й кухня. Там имаше една лампа, сега изгасена, с вентилатор под нея, който леко се въртеше, въпреки че нощта навън беше студена, а самата къща бе хладна. Младата жена седеше на самия ръб на стола, с изправен гръб и длани върху масата. Може би се опитваше да я накара да полети.

— Мамо? — Рейни стоеше като силует в дрезгавата светлина някъде в дъното на къщата близнак. Вече бе по-висока от скромните метър и седемдесет на Трея, слаба, без бричове и с едва наболи гърди. Носеше косата си до раменете и я бе пристегнала от едната страна на нещо като плитка. Тази вечер беше навлякла спортни шорти и тениска на „Джайънтс“ вместо нощница. — Всичко наред ли е?

Трея се бе прибрала преди около час и бе влязла тук, изгасяйки лампите. Бе си наляла чаша вода от чешмата, бе седнала до масата и не бе помръднала.

— О, добре съм. — Младата жена често си мислеше, че съдбата й е да съществува в един ограничен свят с приемлива обществена позиция, с крехка и по възможност жизнерадостна ефикасност. Останалите й чувства, емоции, желания и мнения бе най-добре да останат непоказани и неизразени. По този начин бе по-сигурно, защото никой не можеше да я обвини в лошо отношение или необмислена забележка. Винаги бе чувствала много силно тази необходимост от контрол в присъствието на дъщеря си. В този объркан свят Рейни нямаше нужда от модел на поведение, който се оплаква, не желае сътрудничество и би могъл да умре като баща й. На Рейни й трябваше сила, цялата сила на Трея. Не биваше да вижда нищо друго.

Трея привнесе фалшива жизненост в тона си:

— Но какво прави още моето момиче от тази страна на света на сънищата в делнична нощ? На сутринта ще бъдеш ужасно уморена. — Тя се изправи, с намерение да заведе дъщеря си в леглото.

— Седя тук от десет минути, мамо. Не си помръднала и мускул. За какво си мислеше?

Още една усмивка.

— Честно да ти кажа, скъпа, нямам представа. Не съм убедена, че по това време на нощта съм много способна да мисля. Най-вероятно съм заспала както си седя.

— Очите ти бяха отворени. Гледаше някъде пред себе си.

— Ами… — Притеснено свиване на рамене. Тя отново седна, направи опит да се усмихне, но се получи малко пресилено.

Рейни се приближи до нея и обви раменете й с ръка. Без да прекъсва ласката, момичето придърпа един стол, седна на него и облегна глава на рамото на майка си.

— За Илейн ли ти е мъчно?

Трея не знаеше, дали може да си вярва, че ще проговори. Прочисти гърлото си и се насили за делови тон:

— Хората умират, дъще. Живите трябва да продължат.

В отговор на това тя усети как ръката на дъщеря й се стегна около раменете й. Почувства как устните й я целуват по слепоочието.

— Знаеш, че те обичам.

Младата жена въздъхна дълбоко и уморено.

— На службата тази сутрин имаше един полицай — каза тя. — Лейтенант Глицки.

— Заради Илейн ли?

Тя кимна, почака и прошепна:

— Той й беше баща.

Рейни се изправи.

— Мислех, че баща й е умрял.

— Не — отвърна майка й. Още една въздишка. — Това е дълга история. Но майка й, сенаторката Лорета Уейджър… ами тя и лейтенант Глицки като млади били гаджета, преди тя да се омъжи. — Направи пауза. — Точно преди това. Така или иначе, Лорета била бременна на сватбата и накарала съпруга си да вярва, че Илейн е негова дъщеря.

— Казала ли е на лейтенант Глицки?

— Не. Много по-късно — точно преди да умре.

— Твърдиш, че през цялото време той не е знаел за собствената си дъщеря?

— Точно така.

— Това е ужасно. Бих била бясна, ако ми се случи подобно нещо.

Трея не беше в настроение, но трябваше да се усмихне.

— Това е едно от хубавите неща да си жена, скъпа. Със сигурност знаеш, когато имаш дете.

— Но нали Илейн също не е знаела? Нали не е познавала баща си?

— Не и до смъртта на майка си. Тя й оставила писмо.

— Писмо ли? За нещо такова? — Настана продължител на тишина. — И какво е направила тя? Илейн. Отишла ли е да го види?

— Не. Не мислела, че мястото й е там. Очаквала той да дойде. А той не го направил.

— Никога ли?

Тя поклати глава.

— Нито веднъж. Той просто е студен човек. Не го е грижа.

— Затова ли?

— Какво?

— Затова ли не й е казал? Защото не го е грижа?

— Бих си помислила така. — Трея се протегна за чашата си с вода и отпи. — Защо иначе?

Дъщеря й сви рамене.

— Може би по същата причина, поради която и тя не му е споменала. Може да е мислил, че не му е мястото там. Не е искал да се меси в живота й.

Простата истина на казаното шокира Трея и тя поклати глава.

— Не. Трябва да го видиш. Той е твърд като камък.

— А може би просто не показва чувствата си. Познавам такъв човек. — Ръката отново се притисна към нея и Трея се облегна върху й. — И той беше там тази сутрин, така ли? Какво стана?

Младата жена отново се върна към мисълта, която не я напускаше.

— Мисля, че може и да съм го убила.

В „Юпитер“ нещата вървяха горе-долу.

По оглушително усилената уредба с толкова подчертани басѝ, че удряха директно в мозъка на костите, Шаная Туейн казваше на любимия си, че си е вкъщи и иска нещо студено, а по начина, по който барманът подскачаше зад плота, явно не беше единствената.

Това бе правоъгълно помещение, близо два метра широко и доста повече от два пъти по-дълго. Столчетата край бара вече бяха заети — петнайсет мъже и шест жени, всички между двайсет и девет и трийсет и пет и вероятно никой от тях нямаше да се прибере сам тази нощ. Още четирийсет или петдесет души стърчаха зад тях на тясната пътека между бара и сепаретата или на площадката зад тях. Младите професионалисти, които пиеха тук застанали рамо до рамо, бяха в по-голямата си част служители в правораздавателната система — полицаи и адвокати, студенти по право и чиновници. Изтощени от напрежение групари, които обичат сцената.

„Юпитер“ беше тяхното място. Тук можеха да разпуснат в компанията на приятели и колеги. Повечето хора тук чувстваха, че външният свят, в който живеят, е ад от фрустрация, напрежение и дори заплаха. Някои от семейните съществуваха в постоянно състояние на шизофрения — всекидневният им живот като ченгета и домовете им в предградията. „Юпитер“ бе камерата за изравняване на налягането, която им позволяваше да преминат от човекоядното и затъпяващо напрежение на единия си живот към човекоядната и затъпяваща скука на другия.

Малките прозорчета високо горе над голите жълти стени бяха покрити с пара и даваха на мястото усещане за подземие. Дори и през деня, с тясната си и продълговата форма, барът носеше усещането за вътрешността на подводница, но през нощта това чувство беше изключително осезаемо. В Сан Франциско бе забранено пушенето в заведения, където се яде или пие, но въпреки това въздухът бе синкав, дразнещ и плътен от цигарения дим. Разбира се, няколко случайни посетители бяха писали оплаквания, но всички те мистериозно изчезваха без резултат.

Това, което се издигаше от тоновете олио за пържене и гриловете за хамбургери в кухнята, добавяше своя собствена тежест и аромат към въздуха. Тази нощ в 11:51 навън бе седем градуса.

Но във вътрешността на шестте сепарета температурата достигаше до трийсет градуса.

В едно от тези сепарета Даш Логан бе свалил сакото си и го бе преметнал на облегалката зад себе си. Двете най-горни копчета на ризата му бяха разкопчани, а вратовръзката му бе разхлабена. Гладко избръснат, с момчешко изражение и дяволита усмивка, в този полумрак той минаваше за малко над трийсет. Златната халка на лявото ухо не пречеше на тази заблуда. Логан си мислеше, че сресаната къса конска опашка и почти незабележимата боя отвличаха вниманието от факта, че червеникавата му коса бе започнал а да изтънява и вероятно не беше напълно на погрешен път.

Със сигурност тази вечер добре се забавляваше с Кони, а тя все още не бе навършила трийсет. Той й хвърли око още когато влезе с някои секретарки, които познаваше от федералния съд. Тя идваше тук за първи път. Сигурен беше, понеже не я бе виждал преди, а щеше да я забележи. Точно в този бар човек не си губеше времето, ако някое качествено парче се появеше на подиума. Логан познаваше едно от момичетата, с които бе пристигнала Кони — той харесваше дори името й, — и още преди да осъзнаят откъде им е дошло, Даш се представи и им взе по едно питие.

Кони също бе разкопчала няколко от горните копчета на пурпурната си копринена блуза. Бе обърнала стола си към него и леката материя изкусително се разтваряше над гърдите й. Той съвсем лесно би могъл да надникне чак до черния й дантелен сутиен. Вече бе изпила четири уискита. От другата страна на масата в същото сепаре една от приятелките на Кони се сваляше с друг мъж — Даш го познаваше, млад женен адвокат от офиса на обществените защитници. През по-голямата част от последния час те бяха говорили и се бяха надвиквали с музиката за някакво дело и Логан бе сигурен, че ще си останат с това — тя се правеше, че й е интересно, а той се чудеше как да намери начин да довърши започнатото и да си прекара добре. Даш смяташе, че вероятно няма да успее в постигането на нито една от целите си.

Това е проблемът с младите в наши дни, помисли си Логан. Въпреки обявите, които отвсякъде призоваваха „Просто го направи!“, те изглеждаха така, сякаш не правят и едно-единствено нещо!

Това надвикване от другата страна на масата с една от приятелките на Кони можеше да провали всичките му усилия. Почти виждаше какво ще се случи — приятелката ще достигне границите си на отегчение, ще погледне часовника си и ще се изправи: „О, Кони, погледни кое време е. А утре сме на работа“. И те двете щяха да изчезнат.

Но Даш си прекарваше доста добре, разказваше вицове, караше Кони да се смее и непрекъснато пълнеше чашата й. Имаше добро усещане за тази вечер, но искаше да действа, преди смотанякът от другата страна на масата да развали всичко. Искаше му се да извика на хлапето отсреща: „Отвори си очите. Тя е почти на коленете ти, изпила е четири уискита и гърдите й едва се удържат от блузката й. Какво мислиш, че иска?“ Беше време да направи някаква магия.

— Кони. — Трябваше да се наведе по-близо, за да може тя да го чуе. Той я целуна по бузата и се дръпна назад. — Съжалявам — каза той, — повече не можех да устоя.

— Всичко е наред. — Тя му се усмихваше. Идеални зъби. Прекрасна кожа. Един от онези страхотни северно италиански носове. — Беше много мило.

Мило е добро начало, помисли си той. Ще продължи да бъде мил.

— Не ти ли е малко горещо? Би ли искала да излезем да се поразхладим?

Тя кимна.

— Добре звучи.

— Ето, ще взема палтото ти.

Приятелката й забеляза раздвижването.

— Къде отивате?

Даш се наведе през масата.

— Ще се върнем след пет минути. Обещавам. Нали ще ни пазите местата?

С леко отпусната на гърба й ръка, той поведе Кони през тълпата, след това навън. Когато вратата на бара се затвори зад тях, Даш се изправи до нея.

— Вътре е доста шумно.

Кони разтъркваше ръцете си.

— Но навън е студено.

Той носеше и двете палта и й помогна да се наметне със своето.

— Така по-добре ли е?

— Горе-долу. — Но очевидно не бе достатъчно.

Без да се колебае и за миг, Логан метна върху нея и собствената си връхна дреха. „Юпитер“ бе в индустриалния квартал и улицата беше широка, с трамвайни линии в средата. Лампите осветяваха цялата околност. Барът бе полицейски — явно градските услуги трябваше да работят. Въпреки че улиците бяха пусти, всъщност изглеждаха приветливи.

Той й подаде ръка, тя я пое и двамата поеха на разходка.

Бе паркирал малко по-надолу по улицата и спряха да се полюбуват на неговото BMW Z3.

— Би ли искала да седнеш вътре? — Той й отвори вратата, след това заобиколи от своята страна. Гюрукът на колата можеше да се сваля, но сега бе вдигнат и Логан запали мотора, за да се стоплят. — Добре. — Реши нарочно да добави малко акцент. — Би ли искала да го отпразнуваме?

Тя почти се разтопи от удоволствие.

— О, ти гледаш Емерил. Аз го обожавам.

Даш поклати глава.

— Никой не го обича повече от мен. Дори се радвам, че по Фууд Ченъл вече не показват никого, освен него. Освен онзи другия, как му беше името, Железният готвач?

— Нещо такова. — Кони бе впечатлена. — Но Емерил… хайде да го отпразнуваме. Бам. Обичам този момент.

Той протегна ръка и докосна коляното й. Полата се бе повдигнала до средата на бедрото й. Даш отвори жабката и извади кутийка с бял прах.

— Хайде наистина да го отпразнуваме. — След половин минута той бе изсипал малко от съдържанието на кутийката върху огледалцето на жабката и го оформи в четири тънки пътечки. — Просто добри стари бонбончета за носа. Не бих искал да те карам да правиш нещо насила. — Една от пътечките изчезна в носа му. — Виждаш ли? Безопасно е. — След това направи гримаса и комично издиша.

Момичето го наблюдаваше. Той приключи с втората пътечка.

— Знаеш ли, понякога вечер се прибирам вкъщи напълно капнал, обръщам една бутилка и изглеждам трима Емериловци поред. Ето какво значи да обичаш някого. Това, което не разбирам, е как той не се изморява. Ако правех три поредни шоу програми в два през нощта, щях да се скапя, честна дума.

— Не и с това в теб.

След десет минути те вече обсъждаха отиването в неговия апартамент, който не бе на повече от пет километра през Маркет.

— Ами приятелката ти?

— О, няма проблем. Говорили сме за това. Ако не се върна, просто ще се прибере вкъщи.

16

В 7:15 във вторник сутрин Рич Макнийл, опакован в тежко палто, надзърташе над плесенясалите парапети в зелените води на залива. Малко по-нататък край оградата самотен рибар азиатец пушеше и се разхождаше напред-назад, като спираше на всеки няколко крачки да провери някоя от пръчките си. За петнайсетте минути, през които Макнийл чакаше, той бе извадил две малки рибки и ги бе пуснал в потопения във водата живарник.

Лекото, но постоянно глисандо на трафика се стелеше над „Ембаркадеро“, колелата просъскваха над навлажнения от росата калдъръм. Водата изчезваше в едва доловима мъгла на двайсетина метра, а някъде в далечината ревяха тюлени. Виковете им се носеха през ширината в симфония на отчаянието.

С ръце в джобовете, Макнийл трепереше от студ.

При шума на приближаващите се към него стъпки, той се обърна.

— Здрасти, Диз.

Харди носеше дъждобран над официалния си костюм. Протегна ръка и двамата мъже се здрависаха.

— Симпатично местенце.

Макнийл завъртя глава, като че ли за първи път забелязваше къде се намират.

— Предполагам, че е малко ветровито. Имаме няколко доставки, които очакваме на кей 18, и бих искал да съм тук да ги посрещна. Но ми се щеше да те видя преди работа. — Той се поколеба. — Преди да съм имал време да променя решението си.

— За какво? — Въпреки че Харди имаше доста добра идея.

— Ами… — Рич си пое въздух, сякаш се самонавиваше. — Оценявам всичко, което направи за мен по проблема с Галт, но поговорих със Сали и двамата решихме да пратим всичко по дяволите, да продадем проклетата сграда, да си вземем парите и да платим на копелето, за да ни се махне от главата. Може би застрахователната компания ще покрие гражданския иск.

Харди бе пъхнал ръце в джобовете на дъждобрана си. Наклони глава на една страна.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това, Рич? Застраховката ти няма да го покрие — те ще кажат, че обвинението за присвояване не се покрива от полицата ти. Сигурно ще ти струва почти толкова, колкото си платил първоначално за цялата сграда.

— Ами — въздъхна той. — Знам. Знам. Просто със Сали си помислихме през какво ще трябва да преминем заради процеса, колко ще ни струва, нещо такова. И за какво?

— За да попречиш на Мани Галт да те скапе, Рич. Какво ще кажеш за това? Ти не си направил нещата, в които той те обвинява.

Макнийл нервно тръсна глава.

— Ако, обаче, изгубим, може да отида и в затвора.

— Няма да загубим. Няма начин.

Нацупена усмивка.

— Но не можеш да ми го гарантираш, нали? Казвал си ми стотици пъти, че не можеш да предвидиш какво ще решат съдебните заседатели. И ако те ме сметнат за виновен, ще ме тикнат зад решетките.

— Но има много „ако“.

— Това е моят живот. Защо ще искам да го рискувам?

Доводът бе неоспорим и Харди не можеше да му отговори. Въпреки това, проблемът го изнервяше и притесняваше. Той пъхна ръцете си по-дълбоко в джобовете, отиде до парапета и се втренчи надолу във водите на залива, после отново се обърна към клиента си.

— И ще му позволиш да ти открадне четвърт милион долара, само защото е копеле?

Равнодушно свиване на рамене. Макнийл беше притеснен от решението си, но това не означаваше, че смята да го промени.

— Сградата ще дойде към пет и половина, шест милиона. Ще ми донесе добра сума, от която да си поживея. Ще я пусна на пазара, както ме съветват всички през последните десет години. Ще дам на копелето проклети те пари, за които ме изнудва, и жертвата ще си струва, ако най-после се махне от живота ми.

Но Харди не можеше да остави нещата така.

— Мислех, че ще го притиснем с нашите обвинения. Ще го смачкаме, защото не ти си човекът, който е сгазил лука, а той. Ако си спомням добре, ти беше доста ядосан. Искаше да се бориш с него. Аз също го исках. И още го искам.

— Знам.

Харди изчакваше.

Клиентът му опита друг подход:

— Така или иначе, ще ми струва колкото и процеса.

— Не, няма. Четвърт милион е около два пъти повече от сумата за криминално дело, Рич. В най-лошия случай. Дявол го взел, ще намаля таксата си за явяване в съда до хонорара си на час. — Дизмъс получаваше от клиентите си три хиляди долара за всеки ден в съда, което бе доста повече от адвокатската му тарифа от двеста долара на час. — Ако процесът продължи една седмица, само това ще ти спести цяло състояние.

Макнийл тръсна глава.

— Не е до парите, Диз.

— И аз така мислех. Тук Галт е престъпникът. Не ти.

Затова се чудя защо искаш да бъдеш наказаният? След всичко, което ти причини, не ти ли се иска да му натриеш носа?

Никакъв отговор. Макнийл пристегна яката си около врата.

— Виж тогава — каза той, — какво можем да направим, за да паднат обвиненията?

Както обикновено, и тази сутрин една сериозна тълпа чакаше в студа в нестройна опашка, проточила се от вратата на затвора и по продължение на коридора зад Съдебната палата.

Джоди Бърджис носеше дънки и анорак, туристически обувки и ръкавици. Вече година, откакто живееше тук, а още не можеше да свикне с калифорнийското време. Тази сутрин, например, си беше студено като на полюса. А това бе странно, като се има предвид, че в Охайо, когато през февруари температурата стигаше до около седем-осем градуса, си беше истинска пролет. Хората излизаха по пуловери, газеха през снега и си говореха кол кое хубаво времето и колко е топло. Въпреки това тук, сред влажната мъгла, студът буквално проникваше в костите й. Дори така опакована, тя трепереше.

Най-сетне влезе във фоайето на затвора, където бе малко по-топло. Каза името си на пазача и почака още известно време. Опита се да не прекарва тези безкрайни минути в притеснения или в мисли за това как са се объркали нещата. Трябваше да се съсредоточи върху идеята, че е тук заради Коул, който в душата си беше добро момче. Може да бе допуснал някои грешки, да бе имал сериозни проблеми, които ще трябва да преодолее, но никога не би наранил умишлено когото и да било. Той беше добро момче.

Когато времето дойде, пазачът я поведе надолу по още един коридор до друга мрачна врата. Джоди си помисли, че вероятно има поне две стаи за посещения — тази изглеждаше различно от онази, в която бе влязла вчера. Високите прозорци пропускаха различна светлина, въпреки че иначе бяха съвсем еднакви. Петнайсет сиви метални стола от нейната страна на стъклото и всеки със собствена кабинка. Сега всички места бяха заети, с изключение на това, към което я насочиха.

Джоди стигна до стола си и седна. Коул все още не се бе появил отсреща. Тя протегна ръка и докосна малкото отворче в стъклото.

Нейният син.

Пазачът въведе момчето през вратата от другата страна и го насочи към стола срещу нея. То кимна, сви рамене и направи това, което му казаха. Дори не вдигна очи към майка си — само погледна към стола, където трябваше да седне.

Чорлава коса, провлечена походка, празно изражение. Отново в оранжевия гащеризон. Винаги.

Джоди се опита да извика представа за времето, когато беше по-малък — все още държеше снимката от завършването му на нощното шкафче до леглото си. Тогава косата му бе по-къса и старателно сресана. Бръчици и широка открита усмивка.

Къде беше отишло онова момче? Въпреки всичко тя знаеше. Знаеше.

— Здрасти, мамо.

— Здрасти, Коул. — Жената почака, за да разбере дали има да й каже нещо, но очевидно нямаше. Наведе се напред, приближи уста до отвора. — Добре ли си?

Първият му отговор бе спокойно цъкване с език, но, тъй като не искаше да безпокои майка си, го омекоти.

— По-добре съм — каза. — Да, отлично.

— Наистина ли?

— Ами, масажистката снощи не дойде, но като изключим това…

— Но се грижат за теб, нали? Храниш ли се?

Синът й се облегна назад и потупа стомаха си.

— Угояват ме за Коледа.

Джоди се намръщи.

— Това не е смешно. Не го казвай повече.

Той отново се наведе напред със сериозно изражение.

— Наистина не е чак толкова зле. Просто не трябва да се пречкаш в краката на другите.

— Но си вземаш… лекарството.

— Да. — Празният му поглед се промени. — Не е лекарство, мамо. Метадон е.

— Знам — бързо отговори Джоди. — И знам какво представлява. От него ти е по-добре, нали?

— Всичко е наред. — Коул приближи уста до стъклото. — Мисля си, че… — Нервно прокара ръка по челюстта си.

— Какво?

Момчето се поколеба още един дълъг миг.

— Ами, не знам. Нали познаваш адвоката ми?

— Да, Коул, познавам адвоката ти, господин Харди.

— Добре, ами той ми спомена да помисля дали да не им кажа да намалят дозата ми наполовина. Ако се наложи да поостана тук, може… Не зная.

Джоди дори не си позволяваше да се надява, но това беше първото й изкушение от година. Тя внимателно се опита да формулира отговора си с неутрални думи. Прекалено силният майчин ентусиазъм можеше да убие импулса му.

— Може да си струва да опиташ, Коул, но ще има и много други неща, с които да се занимаваш по време на престоя си.

Синът й се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. От устните му се изплъзна дълбока въздишка.

— Мисля, че това ще е единственото нещо.

Тя внимателно кимна.

— Наистина — продължи той след минута. — Мисля, че тук ще ми е доста лесно да опитам. Ако не се получи, просто ще се върна там, откъдето започнах.

— Да. — Гласът на Джоди беше тих и предпазлив. — Струва си да помислиш за това.

— Имат програма. — След това бързо допълни: — Не съм много сигурен.

Майката бе щастлива, че могат да приключат този разговор.

— Щом мислиш, че можеш да се справиш.

— Не знам — каза синът. — Вероятно. — Отново се наведе напред. — Знаеш, че не е нужно да идваш всеки ден.

— Зная. Но искам. Въпреки всичко ми е приятно да те виждам. — Това признание сякаш го накара да се почувства неудобно и тя промени темата: — Трябва да ти кажа, че днес имам среща с господин Харди, за да обсъдим парите и други подробности. Не бива да се безпокоиш. Всичко е под контрол. — Майката замаза последните думи и продължи: — Вече споменавал ли ти е нещо за плановете си? За защитата ти?

— Всъщност не. Не сме говорили за това.

Джоди се намръщи.

— Е, днес ще направя нещо и по този въпрос. Но виждал ли си… тук получаваш ли вестник?

Коул поклати глава.

— Дори нямам ментови бонбони на възглавницата си преди сън. Всъщност, нямам и възглавница. Защо?

Тя прошепна дрезгаво:

— Защото тази сутрин има статия за Кълън.

— И какво за него?

— Ами, очевидно казва, че ти е дал пистолета.

Коул се наведе сковано напред.

— Какъв пистолет?

— Пистолета, с който си убил Илейн Уейджър. Оръжието на престъплението.

— Кълън ли?

Тя кимна.

— Никога не ми е давал пистолет.

— Е, в днешния вестник има история как Кълън ти дава пистолета.

— И кога го е направил? Споменал ли е?

— В петък или събота.

— В петък или събота ли? — Момчето се опитваше да се разрови из паметта си. — Това не се е случило.

Джоди се наведе към стъклото, устните й бяха почти долепени до него. Прошепна:

— Истината ли ми казваш, Коул? Бих искала да мога да кажа на господин Харди…

Коул гледаше втренчено, очевидно замислен.

— Ще му кажа сам, мамо. Кълън не ми е давал никакъв пистолет в петък, събота или когато и да било. Взех пистолета от улицата. Беше толкова малък, че първоначално дори не знаех какво представлява, просто стоеше там в праха до нея и… — Той спря. Устата му беше отворена, а очите му търсеха нещо навътре в него самия.

— Какво има? — За един ужасен момент Джоди си помисли, че синът й може да е получил удар. — Коул? Има ли нещо?

Осъзнаването бе толкова рязко, колкото и вглъбяването. Очите му отново се фокусираха и ако майка му бе очаквала да види някаква светлинка в тях, може би не беше сгрешила.

— Не съм я убил — прошепна момчето почти като молитва. — Тя вече беше мъртва.

17

След сутрешната си среща с Рич Макнийл на „Ембаркадеро“, Харди бе заобиколил и се бе върнал в болницата „Сейнт Мери“, която бе на половината път към дома му от центъра. Сега седеше до леглото на Глицки в интензивното. От другата страна един зелен монитор постоянно пиукаше и изписваше назъбена линия върху малкия екран.

— Ами — започна Дизмъс, — единият мъж казал на другия: Ето така искам да умра, точно като дядо ми. Той просто седеше там и говореше, радваше се на живота и внезапно челюстта му падна на гърдите, очите му се затвориха и си отиде. „Да, така искам да умра…“ — Харди направи пауза. — „А не да ритам и да пищя като другите момчета в колата.“

— Вицове за умиране? — Глицки се размърда под чаршафите си. — Ти ми разказваш вицове за умиране? — Пациентът издиша дълго и бавно и затвори очи.

Адвокатът си помисли, че приятелят му изглежда ужасно. Бледността му беше очевидна. Кислородната тръба преминаваше край лицето му и влизаше през носа. До леглото имаше няколко системи и те явно навлизаха в него. Ейб отвори очи.

— И аз знам един.

Харди го прие за добър знак.

— Хайде!

— Един богаташ бил на смъртен одър, притеснен, че не може да си вземе парите, когато си отиде. — Глицки пое още един дълбок дъх, нагласяйки кислородната тръба в носа си. — Така че попитал Господ дали ще му разреши. „Моля Те, ще бъда добър.“ И Господ най-сетне се предал и казал добре, ще може да вземе един куфар, пълен с всичко, което би искал да отнесе на небето. И така, мъжът решил, че златото винаги е добър избор и напълнил куфара си с кюлчета.

— Как го е направил, след като е бил на смъртен одър? — полюбопитства Харди. — Златото тежи страшно много. Трябвало е да стане от леглото, да отиде в банката, ако изобщо държат злато в банката. Тогава колко болен е бил? Какво му е имало?

Глицки хвърли един поглед към него.

— Инфаркт. Не знам. Остави настрана недоверието си поне за минута.

— Добре, но детайли като тези…

— Както и да е. Бъди сигурен, че човекът умира…

— Също и за времето.

Глицки отново се отпусна на възглавницата си.

— Няма значение.

— Какво?

— Искаш ли да го чуеш или не?

Дизмъс неохотно се съгласи.

— Добре де, човекът умира…

— Така е. Той стига до портите на небето. Свети Петър му казва: „Спри, не се позволява никакъв багаж“, и човекът му казва, че Господ е направил изключение за този куфар. Ако искал, свети Петър можел да го попита.

— Това е дълъг виц — отбеляза Харди.

Ейб не му обърна внимание и продължи:

— Ами Господ потвърдил, че човекът не лъже. Позволено му е да внесе един куфар. И свети Петър се зачудил: „Знаеш, че от доста време съм тук и никой преди не е донесъл нищичко. Любопитно ми е какво си взел“. Човекът гордо отворил куфара си. Свети Петър погледнал вътре и възкликнал: „Павета? Ти си донесъл павета?“

Харди кръстоса крака и се облегна назад. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

— Това не е истински виц за умиране.

Глицки натисна един бутон за повдигане на леглото и сега в погледа му имаше някакъв живец.

— Какво имаш предвид? В него има умиращ, така че си е виц за умиране, нали така? Не мисля, че има точно определение.

Един чаршаф се спускаше от тавана и отделяше леглото на Ейб от останалите в стаята. Някой дръпна импровизирания балдахин и Харди се обърна, за да види енергичния и пъргав над седемдесет годишен баща на Ейб, с ярмулка върху бялата си коса, панталон в шотландско каре и блуза поло.

— Определение за какво? — я попита той.

— За вицове за умиране — отвърна Харди. — Здравей, Нат.

— И аз знам един доста добър — отговори Нат. — Как се чувстваш днес, Ейб?

— Обиден.

Харди се усмихна и преведе:

— Значи нормално.

Нат заобиколи откъм монитора, наведе се над леглото и целуна сина си.

— Тук дали имат четки за зъби? Няма да е зле да използваш една.

Глицки бе имал изключителен късмет, въпреки че това не означаваше, че вече е извън опасност. Катедралата „Милосърдие“ на върха на Ноб Хол бе видяла множество сърдечни удари, повече дори и от прословутия и подходящо наречен Кардиак Хил, стръмният и дълъг хълм, на който някой архитектурен гений бе покачил централния вход на Трети общински парк. Почти всеки, който се приближаваше към „Милосърдие“ от някаква посока, трябваше да се катери и историята бе показала, че доста поостарели сърца — а и някои от по-младите — не издържаха усилието.

Поради тази причина всички добре организирани заупокойни служби, дори и такива като службата на Илейн Уейджър, обикновено включваха и присъствието на линейка и медици. Такъв екип имаше и в понеделник сутрин, когато сърцето на Глицки получи вентрикуларна фибрилация. Лекарите поставиха електроди върху него и въздействаха на мускула с електрошок, за да го извадят от неговия спазъм и при това, както всички се съгласиха, за учудващо кратко време.

— И какво казват лекарите сега? — Харди искаше факти, но те бяха отчайващо неточни. — Какви са прогнозите?

— Твърдят, че са умерени — информира го Глицки.

— И какво означава това? — намеси се Нат.

Ейб погледна баща си.

— Това повече или по-малко, означава, че си нямат идея какво ще се случи.

— Прекрасно — изкоментира Харди. — Наистина прекрасно.

— И на мен ми хареса — съгласи се с него Глицки. — Все пак, от цялата случка би могъл да излезе страхотен виц за умиране.

— Какви са възможностите? — поинтересува се Нат. Момчетата обичаха да подхождат към всичко с черен хумор, но според Нат нищо от станалото не беше забавно. — Какво наистина казват?

— Нищо, за което ги питам. Въпреки че, както обикновено, когато нищо не знаеш, не можеш да зададеш правилния въпрос. — Глицки отпи от чашата си с вода. Вдигна рамене. — Единственото, от което могат да разберат истинските поражения върху сърдечния мускул, е броят на ензимите, който, както се изразяват те, е умерено повишен. Също така ще ми направят ангиограма, преди да ме пуснат от тук, за да проверят дали нямам някоя блокирана артерия, което би било добро предположение. Тогава или ще ми направят байпас, или ще решат, че няма нужда.

— И какво означава умерено поражение върху сърдечния мускул? — настоя Нат.

— Може би, че не са ми умрели чак толкова много мускули, колкото биха могли и имам шанс да продължа да живея.

Нат се нуждаеше от изясняване.

— Имаш предвид, че в момента някаква част от твоето сърце може да е мъртва — от мускула — и ти да не го знаеш?

Глицки кимна.

— Тази част, която за дълго не е получавала достатъчно кислород, поне така го разбирам. Но според лекарите не е чак толкова много.

— Ами ако е? — настоя Нат.

Свиване на рамене.

— Това ще се прояви до няколко дни. И би представлявало проблем.

— Колко голям?

— Проблем — повтори Глицки. Ръката на баща му беше върху леглото и Ейб я покри със своята. — Но въпреки всичко съм щастливец, татко. Лекарите твърдят, че тези равнища на ензимите са добри. Нека го приемем. Ако нищо не се усложни, ще бъда навън за почивните дни. И ще танцувам.

Нат погледна над леглото към Харди.

— Бих искал да го видя.

Доктор Кемпиън — в средата на петдесетте, излъчващ компетентност — беше дошъл и си бе тръгнал. Бе накарал Нат и Дизмъс да излязат за сутрешния преглед. Когато приключи, той им каза, че е накарал сестрата да даде на Глицки леко приспивателно. Биха могли да влязат в стаята и да му кажат довиждане — посещението било достатъчно за тази сутрин. Предупреди и двамата да се въздържат от разговори за всичко, което би могло да го притесни. Усещането бе, че възнамеряват да му дадат още един почивен ден и след това да преценят ситуацията и да вземат решение.

Харди застана до леглото и изчака, докато Нат поговори за разни домашни проблеми. Най-малкият син на Ейб, Орел, днес беше на училище, но щеше да се върне за вечерното посещение. Нат бе успял да се свърже с най-големия, Айзък, чак в късните часове на предишната вечер. Днес той щеше да пътува с кола от Ел Ей и също щеше да дойде с тях по-късно. Нат не бе могъл да намери Джейкъб в Милано, но щял да продължи да опитва.

— Не го прави. — Ейб не беше очарован от идеята. — Няма причина да го безпокоиш.

— Не мислиш ли, че би искал да знае, че баща му е имал сърдечен удар? Ти не би ли желал да научиш, ако, да не дава Господ, аз някога получа инфаркт?

— Ти нямаш тези гени. Това — каза той, посочвайки гърдите си, — е от мама.

— Или от четирийсет години лоша храна и липса на упражнения.

Харди се усмихна съчувствено. Глицки го погледна и отговори на баща си.

— Освен това, какво ще прави тук Джейкъб?

— Какво ще кажеш да хване самолета и да се увери, че баща му е добре?

Ейб клатеше глава.

— Той няма пари за път.

— Аз ще платя, Ейбрахам.

Глицки повиши глас:

— Не се опитвам да се измъкна от плащането, татко. Просто казвам, че няма нужда да идва. По времето, когато пристигне, вече ще съм си вкъщи. Добре съм.

Нат потърси подкрепа у Харди:

— Той е добре. Сърдечният му мускул може да е почти мъртъв в гърдите му, но той е добре.

Харди реши, че трябва да се намеси:

— Ейб. Млъкни. Синовете ти имат нужда да са до теб. Всичките. Точка.

— Благодаря ти. — Нат докосна челото си в знак на признателност. — Послушай приятеля си, Ейбрахам. Той знае какво е добро за теб.

Глицки ги изгледа и въздъхна:

— Господ да ми е на помощ.

Нат излезе навън мърморейки. Ейб направи жест на Дизмъс да остане за минута. Сега Харди седна отново.

— Доктор Кемпиън каза да сме кратки. И не трябвало да те безпокоим.

— О, така ли? — отвърна равнодушно болният. — Добре е направил.

— Освен това спомена, че сестрата ти е дала успокоително. Мисля, че си го скрил в ръка или нещо такова.

— Сигурно още не е подействало. — Но на Харди му изглеждаше, че вече започва. Глицки постави глава на възглавницата и за момент затвори очи, след това очевидно събра сили, така че да може да говори: — И какво съм пропуснал по делото на Илейн?

Адвокатът поклати глава.

— Това влиза под общия знаменател на нещата, които биха те разтревожили.

— По-лошо ще е да не ми кажеш. Има ли нещо?

Дизмъс въздъхна. Той не знаеше за словесната атака на Трея Гент предишния ден и затова не мислеше, че е една от вероятните причини за сърдечната атака. Но пък осъзнаваше, че приятелят му е загубил дъщеря си и работата си в една и съща седмица — и това също можеше да е причина. А докторът бе предупредил за стреса.

Все пак Глицки беше прав. Ако не му кажеше, можеше да е по-лошо.

— Някакво копеле твърди, че е дало на Коул пистолет в събота.

— А какво казва Коул по въпроса?

— Ще ми се да знаех. — Харди направи жест. Ярост. — Историята се появи във вестника тази сутрин. Взе още не съм имал време да го видя около всичко, което става.

На Глицки му отне няколко минути да смели фактите.

— Било е в таз сутрешния вестник?

— Да. На първа страница. Последният неразрешен въпрос в делото, ако не ме лъже паметта. И е така. — Харди набързо му разказа детайлите около Кълън Леон Алсоп.

Когато свърши, лейтенантът заключи:

— Явно Прат го е пуснала.

— Защо реши така?

— Защото донесението сигурно не е от Ридли Бенкс. Той е инспекторът, който води разследването и не порти. Би било интересно да се провери времето на изтичане на информацията. Дали пък не е стигнало до вестника преди Ридли изобщо да е чул историята.

Адвокатът бе заинтригуван.

— И какво ще означава това?

Болният отново се облегна на възглавницата си и затвори очи. Когато ги отвори, той повдигна около сантиметър ъгълчетата на устата си.

— Виждаш ли, не съм разтревожен. Дори си почивам.

— Добре. Но говорехме за…

Протягане на ръка.

— Знам докъде бяхме стигнали. Преди около два месеца, ако си спомняш, пак имаше разсмърдяване около изтичане на информация. Прат отрече, но тя нали винаги прави така.

— За какво ставаше дума?

— Нещо подобно. Беше треторазредно дело, една улична престрелка от автомобил, при която нямаше жертви, дори и обичайните трима стоящи наблизо, затова случаят не бе от значение. Но все пак беше гаден номер. — Харди изчака още един унес и едно съвземане. — Те не можеха да свържат оръжието със стрелеца, затова са пуснали тази история във вестника, че този доносник…

— Да, сега си спомням случая. — Изведнъж на Харди му проблесна. — Той знаеше къде е пистолета, в гаража на гаджето на стрелеца или нещо такова, но след като говори с полицията, промени мнението си.

— Точно така. Реши, че трите обвинения и животът в затвора са за предпочитане пред възможността да го убият, което би се случило, ако се измъкнеше. Но ни каза, че областният прокурор му е предложил сделка, ако свърже пистолета с момчето, което бе обвинено за стрелбата. Разбира се, Прат отрече да е участвала. Но историята излезе, преди той да е говорил с някой от инспекторите. А е сигурно, че копелето не го е издрънкало само на пресата. Нямал е достъп, нали така? Значи е била прокуратурата.

— Но защо, по дяволите, биха го направили?

— Какво? Да се раздрънкат? Или да извадят фалшиви показания?

— И двете.

— Такава им е природата. Щом разберат нещо, трябва да го съобщят на някой репортер. Това го прави достоверно — заглавията са добра реклама и, по-късно, когато всичко отиде по дяволите, нещата вече са стари и никой не им обръща внимание. — Глицки отново затвори очи. — Ако е стигнало до вестника преди Ридли да е говорил с този клоун…

— Джеф Елиът би могъл да разбере. — Харди наведе глава и помисли няколко минути върху думите на ченге то. Ръцете му бяха сключени, с лакти върху коленете. После вдигна поглед и забеляза, че Глицки не помръдва и мускул. — Ейб? — прошепна тихо той. Направи дълга пауза и повтори: — Ейб?

Дизмъс постави пръст на врата на приятеля си, почака докато почувства пулса му, въздъхна с облекчение и се изправи.

18

Харди не си спомняше какво бе ял за последно.

На излизане от болницата така му се зави свят, че му се наложи да спре и бързо да приседне на близката ниска стена точно до главния вход. За момент му мина през ум, че може би той също е получил инфаркт, докато не осъзна, че не усеща никаква болка или притискане. Просто обезпокоителна празнина някъде в него.

Опита се да си спомни кога за последен път бе ял — помисли си, че вероятно е било вчера сутрин на закуска, но не можеше да се сети дали изобщо си е бил вкъщи. Единственото, което откри в паметта си, беше, че снощи пи някакъв скоч. След това, тази сутрин Макнийл го събуди със спешната си работа и Харди изхвърча навън, без да има време за кафе.

Сега беше почти десет часа. Денят се разгръщаше пред очите му в пълния си блясък. Знаеше, че трябва да отиде да види Коул, въпреки че бе по-склонен да изчака, докато свърши деловата среща с майка му. Съществуваше и предложеното от Макнийл споразумение, а това означаваше още шест или осем обаждания, преди Даш Логан, вероятно подпил в „Юпитер“, да сметне за изгодно да отговори на едно от тях — и мисълта за това разбунтува стомаха му.

Който сега му напомняше за себе си.

Отново се върна към началото на мислите си. Трябваше да хапне нещо. Франи Харди бе получила магистърска степен по градско планиране, но работата й в тази област бе спорадична. След като се дипломира, тя имаше да плаща наем, затова първите й работни места бяха на стартови чиновнически позиции. Това не й донесе чувство за лично удовлетворение. След две години тя беше омъжена и бременна с Ребека.

Насоката, която бе взел животът й, определи кариерата й за последните около десетина години. Децата растяха, а с това и копнежа в нея. Но концепцията за градското планиране вече бе загубила тръпката, която някога й бе носила. Сега виждаше нещата в умален и много по-личен мащаб — личните връзки, браковете, родителите и децата. Искаше да работи като някакъв съветник, Франи попълваше молби за постъпване в колеж на масата в трапезарията, когато чу отварянето на входната врата.

— Ехо? — Тя стана от стола си.

— Ехо. — Беше гласът на съпруга й. — Това съм аз, Мейнард. — Той се появи в полезрението й, изтръсквайки дъждобрана си.

— Мейнард ли?

— Мейнард Дж. Кребс. Нали помниш Мейнард Дж. Кребс?

— При цялата тази баластра в главата ти, как изобщо успяваш да си припомниш нещо важно? Но защо се прибираш? — След това, като се сети, дъхът й спря. — О, Господи, Ейб…?

— Смятат, че засега е добре.

— Засега? Смятат?

— Знам. Наистина е силен. — Дизмъс сви рамене. — Още няколко изследвания днес и утре. Заядлив е както винаги. Приемам го за добър признак. Баща му беше там, момчетата пристигат днес. — Харди се насочваше към кухнята. — Колкото до мен, съпругата ми не ме храни добре. Явно сам трябва да се погрижа.

Като вървеше след него, Франи разбиращо цъкна с език:

— Тя сигурно е ужасна.

Той кимна.

— Нещо такова.

Дизмъс свали тигана от куката, на която висеше над печката. Посипа го със сол и щипка чер пипер.

В хладилника откри малко зеленчуци — чушки, картофи, зелен фасул и червен лук и ги постави на дъската за рязане, заедно с три яйца. Докато кълцаше, попита как върви процесът с кандидатстването. Тя му отвърна, че не е чак толкова зле. Пишела в едно от есетата за прием за Ейб и Илейн.

Харди спря да реже.

— Какво?

— Разбира се, не използвам имена.

— Не, естествено, но какво за тях?

— За Ейб, който знае, че й е баща, но през цялото време не й казва. Защо би искал да постъпи така?

— Не мисля, че е искал, Фран. Като познавам Ейб, той вероятно се е чувствал объркан от цялата история.

— И виж какъв обрат взеха нещата.

— Не това е накарало сърцето му да спре, Фран.

— Може би не, но като капак на всичко. Мислех, че е доста интересно, просто идеята. — Тя замълча. — Че никога не ни е казал, а ние сме най-добрите му приятели.

Харди отново режеше.

— Хората си имат тайни. Илейн е имала свой живот. Не е имала нужда от него.

— Не се самозалъгвай. Децата имат нужда от бащите си. — Франи скръсти ръце и се облегна на стената. — Стори ми се тъжно, че той дори не е успял да я опознае, че е избрал това. Поради каквато и да било причина.

Съпругът й изсипа зеленчуците в тигана.

— Мисля, че би се съгласил с теб. Смятам, че това е една от причините да търси някакви други улики. Така ще има извинение да я опознае.

— Въпреки самопризнанието?

Харди счупи яйцата направо в тигана и разбърка с дървена лъжица.

— Признанието е лошо, това е. И без него имат достатъчно доказателства, за да обвинят Коул. Ейб просто има нужда да продължи търсенето.

Тя почака, след това попита:

— А от какво се нуждаеш ти?

— Какво имаш предвид?

— Питам защо го защитаваш? Ако е убил Илейн…

Той разбърка омлета си и за момент се замисли.

— Сигурно защото, независимо какво е станало, случаят не е за смъртно наказание. Опитвам се да го предотвратя, нищо повече.

— Дори ако го е направил?

— Дори и тогава. Този факт няма да направи по-трудно спасяването му. Нито да го улесни. Няма значение.

— Няма значение ли? Господи, мразя когато звучиш като адвокат.

— И аз — кротко се съгласи Харди. — Но тъжната истина е, че съм точно такъв.

И сега адвокатът се опита да се измъкне от още нещо, което мразеше — да говори за таксата си. Джоди Бърджис седеше до него на дивана в офиса му. Той не обичаше да поставя клиентите си от другата страна на бюрото. То създаваше сериозна психологическа дистанция помежду им.

Но Джоди бе изпълнена с оптимизъм, заредена с добри новини. Тя не бе готова да обсъжда стойността на делото и работата на Харди. Точно както Франи, както повечето хора извън юридическия свят, Джоди изглеждаше обсебена от факта за вината или невинността на Коул. Според нея тази сутрин той си бе възстановил изгубените спомени, които съдържаха една абсолютна и последна новина за истината относно събитията в ранната понеделнишка сутрин.

За Харди това просто означаваше, че Коул отново е променил историята си. Първо го бе направил, после не си спомняше да го е правил, а сега изобщо не го бе извършил. „Кой знае? — помисли си адвокатът. — Следващия път може да си спомни, че е бил до Илейн, опитвайки се да спаси живота й.“ Харди реши, че предпочита вариант номер две, при който Коул изобщо не си спомня дали го е извършил. Този отговор най-много пасваше на факта за един вид защита на съзнанието, която на свой ред би могла да има успех. Мислейки за това, той осъзна с нещо като гордост и самообвинение, че вероятно прекалено дълго е бил около Дейвид Фримън. Наистина бе започнал да мисли като адвокат.

Навън беше студен следобед, мъглата се бе вдигнала до ниска облачност, но в офиса му беше топло. Въпреки това Джоди носеше дебелото си палто и пиеше горещо кафе. Харди буквално започна да се поти, докато я гледаше. Най-сетне той пристъпи към темата за таксата, след като бе стигнал до идеята, че това е наистина разумно, при условие, че трябва да работят заедно. И със сигурност беше най-евтиният подход, тъй като би могло да приключи нещата доста бързо.

— Това, до което смятам, че ще стигнем… — той говореше внимателно, тъй като, независимо от занижената цена, това ни най-малко не съдържаше добри новини — е да намалим обвиненията в замяна на пледиране за вина. — Той бързо продължи нататък: — По този начин областната прокуратура ще го приеме за убедително и ще излезем от областта на смъртното наказание, преди дори да започнем да оспорваме утежняващите обстоятелства. — Той разпери длани.

— Всеки печели.

За момент си помисли, че тя не го е разбрала.

— Говорите за сделка? — попита тя. — Но той изобщо не я е убил.

— Е, той всъщност не е много сигурен.

— Но тази сутрин… синът ми наистина си спомни. Видях го в очите му — онова невероятно облекчение.

— Убеден съм, че е така.

Джоди шумно постави чашата си с кафе върху чинийката.

— Не ми вярвате.

Харди я успокои, че напълно й вярва.

— Но не зная дали и съдебните заседатели ще са на същото мнение и в това е проблемът.

Жената за известно време помисли върху отговора на адвоката. След това се върна към кафето си.

— Нека просто кажем, че не правим сделка, а само обсъждаме. После какво?

— Идната седмица имаме изслушване, по време на което господин Тори ще покаже касетата с признанието и тя ще бъде достатъчна, за да убеди заседателите, че има нужните доказателства, за да се явим пред съда.

— Но вие няма ли да оспорите, че признанието…

— Е било получено насила? Разбира се. Ще оспоря и че думите на Коул противоречат на фактите, които знаем. Но в реалния свят навън, в съдебната зала, нито едно от тези неща няма да създаде никаква разлика.

— Защо?

Джоди не искаше да чуе това, но, ако не друго, Харди поне не опитваше да захароса нещата. Трябваше да я накара да разбере сериозността на положението на Коул.

— Тъй като предварителното изслушване няма за цел да разбере дали Коул е виновен или не. То е само за да се определи дали може да има дело. После отиваме на съд.

Тя все още не можеше да го възприеме.

— Всичко е толкова нереално — въздъхна госпожа Бърджис. След още минута тя гневно поклати глава и най-после се облегна назад на дивана с вид на почти припаднала.

Харди почака, докато реакцията й покаже промяна и едва тогава реши, че може да е от полза да се съгласи с нея.

— Знам, че всичко ви изглежда странно. — Въпреки всичко не можеше да остави темата дотук. Трябваше да я инструктира. — Но, повярвайте ми, наистина се случва и решенията, които ще вземем сега, ще се проявят в бъдеше, затова трябва да сме убедени, че са правилните. Тя се изправи заинтригувана и гласът й затрепери:

— И мислите, че е най-правилно да кажем, че го е направил, след като не е?

— Убедена ли сте, че не е? Сто процента сигурна ли сте?

Тя дори не се замисли.

— Напълно. Той не е убиец.

Харди кимна, не толкова заради валидността на твърдението, колкото осъзнавайки какво ще се случи по време на делото, ако трябва да продължи да представлява сина й. Ако имаше намерение да постигне нещо с нея днес, трябваше да пречупи съпротивата й и нейната слепота. Беше време за по-твърда игра.

— Госпожо Бърджис, Коул лъгал ли ви е някога?

Въпросът я изненада.

— Това няма нищо общо с…

Адвокатът вдигна пръст, за да я спре.

— Това е обикновен въпрос. Казвал ли ви е някога лъжа?

Тя не намери сили да отговори.

— Много пъти ли? Повече, отколкото можете да си спомните? Открадвал ли е нещо от вас? Знам, че е лъгал Джеф и Дороти, когато е живял у тях. Крал е от децата им, госпожо Бърджис. Разказаха ли ви за това?

Джоди се премести напред на ръба на дивана. Скръсти ръце ниско над корема си, сякаш въпросът я бе ударил там.

— Ами да, но…

— Можете ли да се сетите за някого, когото синът ви не е лъгал през последните години? Или от когото не е крал? Мислите ли, че в момента се опитва да се справи с проблемите си с хероина?

— Да, да. Поне това. — Той видя, че тя възприема думите му като подхвърляне на някаква надежда. — Каза ми, че мисли да се включи в някоя програма…

— Направил ли го е? Направил ли е нещо в тази насока, освен да говори? Мислите ли, че се е опитвал да се освободи от навика си, преди всичко това да се случи?

— Да. Беше в някакъв специализиран дом, спомням си, че беше доста скоро. Наистина се опитваше. Знаете, че е ужасно трудно. Не е толкова просто. — Сега се бе облегнала върху ръцете си, сякаш стомахът я присвиваше.

— Оценявам това — отвърна Дизмъс. — Невероятно трудно е, когато истински се опитваш, когато си в програма и работиш със съветници. Бил ли е Коул в нещо такова — имам предвид навън?

— Не, но някак си не можа да намери правилния начин. Знаете, че някои от тези съветници…

— Смятате за грешка на съветниците, че синът ви не се е отказал? Така ли е? А когато е бил при вас и ви е откраднал колата, например. Наказахте го, нали? Показахте ли му, че е направил нещо наистина погрешно?

— Да. Така е. — Сега тя буквалното умоляваше, очите й бяха станали стъклени от напиращите сълзи. — Казах му колко съм разочарована от него, господин Харди. Че го обичам и колко много ме е наранил. Наистина ме нарани.

Адвокатът не искаше да продължава, но единствената му надежда да работи с нея изискваше тя да признае реалността, пред която бяха изправени.

— И той ви каза, че съжалява…

Майката изстреля срещу него:

— Той наистина съжаляваше. Той просто… той беше…

— И така, понеже той съжаляваше, вие му позволихте да се върне при вас и отново да остане, нали?

— А какво трябваше да направя, господин Харди? Аз съм му майка. Да го оставя да спи на улицата ли?

— Други родители го правят — спокойно отвърна Дизмъс. — Всички знаят, че се случва.

— Да, но аз не бих могла. Той се опитваше. — Джоди дълбоко пое въздух. — Той се опитваше. — Напрегнатото й дишане продължи така, сякаш хлипаше? Искаше му се да я попита дали Коул се е опитвал и в понеделник сутрин, когато е откраднал уискито на друг скитник и е продължил да се мотае из центъра на града и да си търси дрога. Но това просто би предизвикало още разговори и спорове. Харди имаше различна идея, за която внезапно разбра, че ще бъде много по-ефективна. Документите по делото бяха на бюрото до лакътя му и той повдигна първата надписана папка и извади от нея онова, което му трябваше — една от близките снимки на ухото на Илейн Уейджър. Прекоси стаята и постави идеално фокусираната цветна фотография десет на тринайсет пред нея.

— Погледнете я, госпожо Бърджис — грубо каза адвокатът. — Ето откъде Коул е откъснал обецата. Също така е счупил пръста й, за да извади пръстена, госпожо Бърджис. Какво е опитвал тогава? Така ли е опитвал? Това ли е вашето добро момче?

— Вие сте ужасен! — изпищя тя. — Той не е…

— Да, той е, госпожо Бърджис! — сопна й се Харди, като повиши глас. — С абсолютна сигурност го е направил. — После рязко се обърна, успокои се и когато почувства, че може да заговори, отвори уста: — Да, наистина е ужасно — каза меко, — но вината не е моя.

Сега самият той се задъхваше и почти очакваше следващия звук, който чуе, да бъде как зад него се отваря и затваря врата. Вместо това, понеже не чу нищо, се обърна.

Джоди се бе прегънала надве и цялото й тяло се тресеше. Харди заобиколи масата и седна близо до нея. Обви ръка около раменете й.

Това явно не й помогна.

По-късно, тъй като офисът очевидно създаваше напрежение, двамата слязоха надолу в единствената конферентна зала на сградата. Обитателите й я бяха нарекли Солариума, защото, когато рядко се случеше следобед да има слънце, но не и днес, по някакво чудо стаята улавяше малко от него. Огромните саксийни цветя вирееха добре под високите прозорци и стъкления покрив. Залата гледаше към малка затворена градинка, която през лятото се обсипваше с трицветни теменуги, зимзелен и лобелия и която днес изглеждаше мръсна, с една пейка и стотици квадратни метри кафеникава морава.

Харди взе със себе си документите. Джоди някак си се бе съвзела след първоначалното рухване. Искаше да види всички снимки, след това да прегледа полицейските рапорти, така че Харди постави папките пред нея и седна от дясната й страна.

Загледа се в градината навън как няколко врабчета прехвърчаха и кълвяха нещо по моравата.

След около десет минути Джоди затвори последната. Харди изчака още малко, преди да заговори:

— Тори иска съдебните заседатели да видят фотографиите. Ако успее, Коул ще има проблеми. Искам да разберете това.

— Тези снимки, написаното от полицаите… Изглежда сякаш… — Тя преглътна думите си, не можа да продължи.

— Да, така е. Дори ако оспорим, че я е намерил след смъртта й, кражбата на бижутата не го представя в особено приятна светлина.

— А вие сте напълно сигурен, че е взел бижутата? Че го е направил?

Дизмъс не искаше да наказва Джоди повече, но не можеше да отрича фактите.

— Всичко това е било у него, когато са го открили. Най-доброто, което можем да кажем, е, че е знаел, че вече е мъртва, когато я е ограбвал. Че не я е наранил.

Жената присви очи.

— Което не е особено благоприятно.

— Да, права сте. — Дали го бе постигнал с изключителна жестокост или не, Харди поне я беше накарал да вниква в онова, което имаше да й казва. — Затова бих искал да пледираме виновен. Щом стигнем до съд, ако стигнем, делото ще е трудно за печелене, когато тези доказателства бъдат показани на съдебните заседатели. Разбирате ли какво ви казвам?

Тя нещастно кимна.

— Затова си помислих, че би било от полза да изследваме някои законови разрешения, които ще ускорят процеса.

— Като приемете, че го е направил?

— Ако пледираме виновен, да, което не е едно и също нещо.

— В замяна на какво?

— Като начало се надявам да избегнем смъртното наказание. След това някой ден е възможно и предсрочно освобождаване.

— О, Господи, затворът. — Джоди погледна остро към него. — Какво имате предвид, на какво се надявате?

— Имам предвид, че няма да се изплаша, ако Тори се опита да ни смаже. — Адвокатът обясни, че от офиса на областния прокурор вече са положили огромни усилия за споразумение при важните дела. Шарън Прат бе предрешила този случай, залагайки на него политическите си надежди. Така че да я убеди за споразумение никак няма да е лесно. А лошите новини не бяха приключили: — Дори ако стигнем до съда и убедим заседателите, че убийството е по-малкия проблем, а това е най-доброто, което бихме могли да направим, ще стигнем до там, където сме днес — в затвора, с доста сериозна присъда.

Лицето на Джоди казваше на Харди, че това е първият й ден в ада. Очите й бяха зачервени и уморени, с подпухнали клепачи. Кожата й бе придобила мъртвешка бледност. Тя едва се осмели да зададе въпроса си:

— А какво ще стане, ако го сметнат за невинен? Ако ги убедите?

— Тогава той ще бъде свободен. — Дизмъс протегна ръка и докосна нейната. — Но, Джоди, за да нямаме недоразумения, трябва да ви кажа, че не съм склонен да опитам да направя това.

По-рано този следобед тя може би щеше да погледне ужасена на неговото заявление. Сега за момент затвори очи, пое дълбоко дъх и събра силите си:

— Защо?

— Защото историята е такава — Коул, пристрастен към хероина, минава наблизо пиян и дори дрогиран рано в понеделник сутрин. Носи пистолет…

— Но той не е имал пистолет. Каза, че не е вярно.

Харди го знаеше, но какво от това?

— Съдебните заседатели ще са чули, че е носил пистолет. Търси кого да обере, така че да има пари за наркотици и попада на Илейн Уейджър. Когато полицаите пристигат две минути по-късно, Илейн е мъртва и Коул претърсва тялото за бижута. Побягва. Стреля. Няколко часа по-късно признава, че я е убил.

Харди смекчи гласа си почти до шепот:

— Съдебните заседатели ще чуят всичко това, Джоди. Има и веществени доказателства, с които ще го подплатят. Дори не съм казал, че мисля, че той го е извършил. Не става въпрос за мен. Говорим за заседателите. Ако се изправя пред тях и просто кажа „Не, всичко това е вярно, освен че не я е убил Коул“, знаете ли какво ще се случи? Те ще го обвинят във всичко. И когато ние започнем да спорим, че ще провалят живота му, доверието към нас иде бъде равно на нула.

Жената го погледна и знаеше, че е прав. Адвокатът трябваше да продължи:

— Мога да го направя, ако вземем такова решение. Ще се опитаме да накараме Коул да стои изправен, ще бъде и изтупан, и чистичък и ще отрече всичко, ще отрече, че Кълън му е дал пистолета, ще каже истината. Но в този случай не му предлагам най-добрата защита.

— Дори ако е вярно? Че не я е убил?

— Да, дори и ако не я е убил. Дори ако е бил най-големият карък на света в онази понеделнишка сутрин. Той няма алиби. В негова полза има безкрайно малко свидетелства, ако изобщо съществуват такива. — Харди знаеше, че нещата звучаха безнадеждно. И, което бе още по-лошо, колкото повече говореше за случая, толкова по-силно започваше да вярва, че е безнадеждно. За последен път се опита да обясни: — Джоди, бих искал да кажа на съдебните заседатели истината и вярвам, че независимо дали Коул е убил Илейн Уейджър, той е имал моментна загуба на разсъдък, както го дефинира законът. Няма да бъде екзекутиран.

— И затова ли трябва да се моля? Синът ми да не бъде екзекутиран?

Харди мрачно кимна. Той отново погледна към врабчетата навън, които още търсеха трохи по мъртвата зимна морава.

— Това може би ще бъде добро начало.

19

Джин Висър си подсвиркваше през зъби детската песничка „Светът е малък“, докато се любуваше на асансьора в мазето на Съдебната палата. Беше придружаван от своя приятел и работодател Даш Логан и един сержант от отдела за наркотици на име Биле Кийн, чийто баща е бил фанатичен привърженик на футболния отбор на Бъфало. Като дете, Биле бил достатъчно жилаво хлапе, за да израсне в унисон с името си. Той все още залагаше на отбора на Бъфало, който предишната вечер бе разгромил 49-те във футболния понеделник.

— Казвам ти, Даш, че това беше най-страхотната вечер в живота ми. Ето ме тук, дадох десет точки и сега половината от бюрото се реди на опашка, за да ми даде парите си.

Висър престана да си подсвирква.

— Заложил си десет на Биле? Следващия път ми се обади.

Кийн го погледна щастливо.

— Ще те включа в списъка си или можеш да направиш депозит на моя сметка.

— А колко спечели? — попита Даш.

Приближаваха се до рецепцията точно до стаята за записи и хранилището за доказателства. Часът беше малко след три следобед и те бяха единствените хора долу, с изключение на полицая, който се грижеше за сигурността на доказателствата.

— Петстотин и четирийсет долара.

Даш Логан впечатлено подсвирна.

— Надявам се, че ги декларираш.

— Всеки цент. — Кийн широко се хилеше, забавлявайки се страхотно през иначе скучния работен ден. Ченгето зад прозорчето се приближи и ги поздрави. — Включително и двайсетте на полицай Макдугъл тук. Хей, Гари. Какво ще кажеш за Биле, а?

— Би ли искал следващата седмица да заложа на двойно или нищо?

— Говорим за моите Бъфало Биле, нали?

Макдугъл беше обиден.

— Я слез на земята. Говорим за Деветте. Кой се интересува от Биле?

Логан също се наслаждаваше на разговора. Носът му явно беше потекъл и от време на време той деликатно подсмърчаше.

— Аз ли греша — попита Логан, — или на залагането все още не се гледа с добро око в този щат?

— Така е — отвърна Макдугъл с усмивка.

— То е остро критикувано — допълни Кийн. — Но нали знаеш, мафия.

Всички се забавляваха с този момент на мъжка солидарност.

— И какво ви води днес тук долу, господа?

Отново към бизнеса, Даш хвърли бърз поглед и постави куфарчето си на гишето.

— Следващия понеделник се явявам в съда с Народът срещу Лоусън. — Той даде на Макдугъл номера на делото. — Това е случай на инспектор Кийн. Мислех, че ще е добре да погледна какво е събрала областната прокуратура, преди да се опитам да спася нещастния задник на клиента ми.

Макдугъл поклати глава с привидно недоверие.

— Не зная как го правите.

Даш Логан го погледна въпросително.

— Кое?

— Да спасявате клиентите си, след като не поглеждате доказателствата до седмицата преди делото. Това не ги ли изнервя поне малко?

Изблик на смях, последван от подсмърчане.

— Какво? Да им кажа? Хайде, не говори глупости. — Но след това отстъпи малко. — Като цяло зная какво би трябвало да има тук. Обикновено е така. Ако не е, пиша докладна за липса.

— Той сви рамене. — Отработено е.

Висър добави своята лепта:

— Истинският му талант е в това да се прави, че не работи. Човекът бачка през цялото време.

Логан направи жест на благодарност към частния си детектив.

— Неочаквано свидетелство от незаинтересован източник. Благодаря ти, Юджин. — Подсмърчане.

Обърна се към Кийн.

— И така, сержант, ще вървим ли?

Макдугъл им отвори вратата и Логан и Кийн влязоха да се подпишат в книгата. На прозореца на рецепцията Висър се наведе и попита колко дълго ще останат.

Логан сви рамене и погледна въпросително към Кийн, който направи същото.

— Не зная. Петнайсет, двайсет минути? Хей, Гари, ще имаш ли нещо против да пуснеш Джин вътре, да положи скромното си седалище на някой стол? Веднага се връщаме.

Макдугъл се намръщи при молбата. Не биваше да пуска никой, който не е придружаван от полицейски служител. Освен това посетителят трябваше да е в списъка на някое определено дело. Но бе забранено и да залага, особено тук, в управлението. А тези момчета бяха симпатяги — познаваше всеки един от тях. Висър дори бе работил като ченге в отдел „Убийства“, когато Макдугъл постъпи в Палатата. До стола му имаше още един свободен, на който можеше да седне. Така нямаше да изглежда все едно Джин е влязъл в стаята с доказателства да ровичка. Няма да бъде извън наблюдението на Макдугъл. Обърна се към Кийн:

— Би ли искал да го запишеш в пропуска си?

От другата страна на стъклото Висър отвърна, че няма да има проблем и може да постои.

Но Кийн се съгласи и натисна бутона, за да го пропусне. Макдугъл извади портфейла си и подаде на Кийн двайсетачка.

— Какво са направили момчета като вас, за да стигнат дотук?

Висър се бе настанил до Макдугъл и си говореше с него и още едно младо ченге — на табелката с името му се четеше „Белю“, — което пазеше оръжейната стая. Той знаеше, че да бъдеш затворен долу в мазето на стража пред стаята за доказателства не бе длъжност, която предизвиква завист сред униформените. Не бе официално описано в историята, но никой не го възприемаше като награда.

Макдугъл се намръщи и поклати неприязнено глава.

— Изядохме по няколко понички, за които не сме платили. — Двамата мъже си размениха погледи. — Знам — продължи Макдугъл, — не трябваше да го казвам. Но Белю почувства, че е било правилно.

— Имаше някакви глупости на ОУК, които целяха да се преборят с корупцията в големия град. — ОУК беше Офис за управление и контрол, преди наричан Вътрешно разследване, полиция на полицията.

— Ти си бил ченге — намеси се Макдугъл, — и ще се учудиш, ако разбереш колко ни е трудно на нас, патрулиращите момчета, да си платим кафето, закуските или нещо такова. Изглежда, че хората, чиито магазинчета пазим, се чувстват някак благодарни. Правят ни сандвичи, наливат ни кафе и забравят да го отчетат.

— Шокиран съм от чутото — отбеляза Висър. — Това е почти толкова лошо, колкото и залозите.

И двамата полицаи се разсмяха. Почти от входа на оръжейната стая, Белю продължи темата:

— Така е. Но от ОУК си навиха на пръста, че момчетата обиждат общественото доверие. С приемането на един проклет сандвич. Затова поставиха двама от техните зад тезгяха и единият кучи син ни даде понички…

Макдугъл:

— Които, забележи, предложих да платя. Но той каза: „Не, няма нужда. Не се притеснявай.“

— И са ви изритали за това?

Белю отговори:

— За един ден удариха около двайсет от нас, казаха, че трябвало да го приемем като предупреждение. Дрън-дрън.

— Но ви изпратиха долу?

— Шест седмици, без извънредна работа.

Висър се загледа в околното пространство — тук, в зоната за подписване, цареше институционалния боклук. Целите стени до тавана бяха покрити със зелени метални полици. Олющените и захабени метални маси се огъваха под тежестта на картотеките с вещи, които бяха изгубили номерата на делата, към които принадлежаха — конфискувани клетъчни телефони, батерии, радиоапарати, велосипедни гуми, инструменти. От работата си в полицейското управление знаеше, че останалата част от мястото беше огромна пещера, почти колкото жилищен блок, която съдържа показанията и веществените доказателства за всяко престъпление, извършено в града и областта през последните десет години.

Имаше хиляди папки с дела. Имаше фризер за кръв, замърсени парчета от дрехи и случайни части от човешки тела. Имаше цяла стая с велосипеди и друга с компютри. Заключен сейф за наркотици. И оръжейна стая, която бе точно до зоната за подписване.

— И колко време вече сте прекарали тук? — попита той.

— Четири седмици. Остават още две, но кой ги брои?

Макдугъл се изправи, когато инспектор от отдел „Убийства“ — Марсел Лание — се появи на прозореца с жълта папка, препълнена с документи. Двамата мъже поговориха около минута, когато Висър се наведе над масата и се намеси:

— Марсел, как я караш? — Лание прекъсна работата си над книжата, кимна с въпросително изражение и Висър отговори: — Просто изчаквам Даш Логан, бавя няколко хлапета. Как е бизнесът с убийствата?

— Малко напрегнат в момента. Глицки получи инфаркт. Чу ли затова?

Висър побърбори по темата още около минута, показвайки на Макдугъл и Белю, че е вътрешен човек — приятел на Кийн, в близки отношения с Лание от отдел „Убийства“, познат с Глицки, изпълнен със съчувствие към тяхната каша с ОУК.

На рецепцията те продължиха с описването на веществените доказателства на Лание. Вече прав, Висър се обърна към Белю:

— Дали кутията, пълна с разни неща, е все още тук? — попита той.

— Никога не липсва — отвърна Белю.

— Имаш ли нещо против да надзърна в нея? — Той се обърна за момент. — Гари? — Посочи. — Оръжията? Нали?

Макдугъл му махна.

— Разбира се.

Никакъв проблем.

Точно като зоната за подписване, оръжейната стая бе опасана с полици от пода до тавана и папки, пълни с жълти пликове, на които с трайно мастило бяха отпечатани номерата на делата и всеки от които съдържаше пистолет. Четири или петстотин чекмеджета с най-малко, да кажем, четирийсет пистолета във всяко. Някои от тях стояха отворени, вероятно — помисли си Висър, — защото са прекалено претъпкани, за да могат да се затворят. На стената зад мястото на Белю пушките и другите нападателни оръжия заплашваха да се изсипят на пода. Още една огромна кутия с пушки стоеше отворена на масата на Белю. Отдолу пък имаше отворен сандък, пълен с различни конфискувани пистолети — незаредени, разбира се, но напълно изрядни, несвързани с никое определено дело. Полицията ги бе открила по улиците, в храсталаците, в боклукчийски кофи и наркомански къщи, където всички обитатели са избягали още преди пристигането на ченгетата. Те бяха предназначени да запълват дупки и прав им път.

Кутията с разни неща беше на същото място под масата тук в стаята за доказателства — независимо от непрекъснато променящия се асортимент от оръжия, — поне откакто Висър бе започнал работа в управлението преди над двайсет години. А вероятно и от доста време преди това. Когато някой пистолет дойдеше тук, те записваха серийния му номер в „книгата“, в един каталог, датиращ от седемдесет и пет години. И през последния ден от месеца всяко оръжие се вкарваше в компютъра, пускаше се в една трошачка и се унищожаваше.

Днес, на 9 февруари, Висър отбеляза, че сандъкът съдържаше около четирийсет оръжия — всичко от малки пистолети 22-и или 25-и калибър до прилични на узи автомати, от типови специални оръжия до блестящ нов „Глок“ 38-и калибър. Висър знаеше, че в края на този месец, на всеки месец, оръжията ще препълнят сандъка, падайки върху плочките. Оръжия, оръжия, оръжия.

Белю беше очарован от компанията — всичко, което би могло да разсее наложената му скука. Той и Висър бяха като две деца в магазин за лакомства. Вземаха едно оръжие, после друго, натискаха спусъците, проверяваха работата, вадеха цилиндрите от револверите, патронниците от автоматичните. Разказваха си обичайните истории.

Времето летеше, а те истински се забавляваха. След това изневиделица до масата се появи Макдугъл, носейки им съобщението, че Логан и Кийн излизат.

— Юджин! — това беше гласът на Логан, който го викаше. — Хайде да се омитаме от тук.

Макдугъл, точно до Висър, взе случаен револвер от масата, завъртя цилиндъра, насочи го към плаката на стената, на който пишеше „Първо сигурността“, и натисна спусъка, като се засмя, когато изщрака.

— Забавно, нали? — каза той.

— Почти се почувствах зле заради това. — Висър нагласяше колана на седалката в колата на Логан. — Непрекъснато си казвах, че не винаги ще е толкова лесно.

Адвокатът го погледна.

— Хей, Юджин, моля те. Ченгетата те изритаха. Помниш ли го? Не беше достатъчно добър за тях.

— Знам го, но все пак. На вратите на Палатата има метални детектори, така че не можеш да вкараш вътре пистолет, а можеш да излезеш навън въоръжен до зъби. Имам предвид, че никой не е помислил за това.

Даш Логан почти занесе, връхлитайки в трафика от паркинга. Времето беше лошо и само това му липсваше. Носът му отново бе потекъл и той бе в страхотно настроение.

— Ето ти още една добре пазена тайна, Юджин. Можеш и да влезеш.

— Как ще стане?

Без да даде мигач, Даш смени платното и увеличи скоростта. Изпревари две коли, мина на червено и отново се върна в първоначалното си платно. Хвана носа си с палец и показалец и подсмръкна.

— Как според теб тези оръжия в хранилището са попаднали в Палатата?

— Те са веществени доказателства. Самият аз съм внесъл не малко от тях.

— Точно така. И каква е точната дефиниция за веществени доказателства? — Даш го остави да осмисли въпроса. Не му отне много време.

— Етикетчето.

— Правилно. Малкото листче хартия, което показва, че това е веществено доказателство. Ако искаш да вкараш базука в Палатата, просто й поставяш етикет, преминаваш през металния детектор и пожелаваш на пазача приятен ден. Ако не бяхме от добрите момчета, бих казал, че нямаше да е много красиво. Бум! — Изведнъж рязко зави и се вмъкна в едно празно място. — Вече сме пред „Юпитер“. — Хвърли една ослепителна усмивка към някакъв минувач. — Нищо чудно, че ме наричат Даш3

Гейб Тори затвори телефона и веднага започна да набира директния номер на Шарън, но реши, че новината е достатъчно важна, за да си струва лично посещение. След половин минута вече бе пред офиса й, където Мадлен, секретарката на Прат, му махна делово.

Областната прокурорка бе претрупана с работа — дори най-върлите й врагове признаваха, че е неуморна работохоличка. Оплакването, ако изобщо имаше такова, бе, че работата й няма никакви осезаеми резултати. Но тя работеше с часове и никой не можеше да го отрече.

Шарън седеше пред компютъра до бюрото си и ръцете й набираха нещо на клавиатурата. Като чу отварянето на вратата, тя вдигна поглед. Тори забеляза, че в очите й танцува мрачният призрак на неудоволствието и нетърпението, но той веднага отлетя. Не обичаше да бъде прекъсвана, но щом става дума за него…

Гейбриъл затвори вратата зад себе си.

— Интересни новини — започна той.

— Мразя думата интересен. — С въздишка Прат се отблъсна от компютъра. — „Можеше също толкова успешно да използваш и лоши“. Някой ти говори за филм и ти казва, че е интересен — ще отидеш ли да го видиш? Никога. А, ако го направиш, познай какво ще стане? Ще умреш от скука.

Тори изслуша цялата тирада.

— В неподходящ момент ли идвам? — попита мило.

— Не съвсем. Просто се опитвам да довърша тази статия за Американски адвокат.

Бяха обсъждали въпроса през почивните дни — списанието правеше нещо като анкета сред областните прокурори в щата с въпрос колко различни общности имат проблем с така наречените престъпления без жертви като проституция и наркомании. Позицията на Шарън в най-общи линии бе, че не трябва да ги преследваш и тъй като юридическата общност в щата бе наясно с възгледите й, Тори бе останал с впечатлението, че я е убедил да прехвърли работата на някой от по-нисшестоящите подчинени.

— И ти я пишеш сама.

В отговора й нямаше и следа от самозащита. Бе взела решение, то беше правилното и толкова.

— Казах ти, че ще е по-добре да съм аз…

— … а не някой друг, който не би го формулирал толкова добре.

— Правилно. Така или иначе се бях навила да го направя сама. А щом името ми ще стои под него…

— Знам. Минал съм през това. Губиш си времето с маловажна работа. Нали затова са подчинените.

— Губя си времето да чета некомпетентна плява, Гейб.

— Ами наеми някой добър писател.

— Аз съм добър писател — сопна се тя. — Знам какво искам да кажа и ще го кажа добре.

Нямаше никакъв начин да спечели. Той кимна в знак на отстъпление.

— Съгласни сме да не се съгласим, нали?

— Чудесно. — Шарън изстреля думата.

Това не беше добро начало на нещо, което би могло да се окаже важна и дискусионна среща. Тори реши да приеме присърце презрителния й тон и да си тръгне. Да я остави с проклетата й статия.

Можеше отново да се върне привечер, когато, след едно — две питиета, ще бъде много по-възприемчива. Но още не бе имал възможността да помръдне, когато тя каза:

— Е, и какви са интересните новини?

Помощник-прокурорът нямаше избор. Той изчисти от гласа си всяка следа от предишния тон и заговори равно:

— Дизмъс Харди ми се обади преди десет минути. Иска сделка.

Прат го погледна.

— Наистина ли? — впечатли се тя. — Това е интересно. Какво иска?

— Второстепенно убийство.

— Второстепенно убийство ли? — Очевидно бе изненадана. Разсмя се хладно. — Иска да премине от смъртно наказание към второстепенно убийство? Този човек има изумително въображение. А ти какво му каза?

— Казах му, че трябва да поговоря с теб.

Прокурорката го погледна остро.

— Страхотно ласкателство, Гейб. Но какво наистина му каза?

— Точно това. — Той си придърпа един стол. — Казах му, че след като си направила от делото една от отправните точки на кампанията си, никак няма да е лесно.

Шарън се намръщи.

— Но е съвсем просто — отвърна тя. — Няма да стане.

Всъщност, Тори бе обяснил на Харди, че те трябва да поработят върху детайлите, но като цяло смяташе, че смекчаването на обвиненията за сметка на пледиране за вина е добра идея. Разбира се, след изборите. Харди би могъл да отсрочи делото за няколко месеца и тогава, след като вече се е натрупал прах върху резултатите, биха могли да говорят за сделка. Администрацията на Прат бе загубила популярност заради предпочитанието си да се споразумява по случаите, вместо да ги довежда до съд. По тези показатели бе с много по-високи стойности от останалите юридически институции в щата. Тори не виждаше причина да остави кампанията да промени основната политика.

Така че отказът на Прат го удари като гръм от ясно небе.

— Какво няма да стане?

— Няма да се споразумеем. Разгласих на всеослушание, че искам смъртно наказание по това дело. — Тя заобиколи бюрото си и се облегна на плота. — Не мога да повярвам, че се налага да ти го обяснявам. Няма друга възможност и се надявам да го проумееш.

Това, от което се изненадваше, бе непреклонността й. Може би просто се нуждаеше от малко по-подробни обяснения.

— Е, казах на Харди, че може да стане чак след изборите, разбира се, но…

— Дори и тогава! — Шарън се наведе и лицето й застана точно пред неговото. — Гейб, единствено ти. Единствено ти излизаш с тази идея. Сега очаквам и нашите приятели от Демократ — малък алтернативен вестник, който симпатизираше на Прат — да започнат да бият тъпана за споразумение. Вярно е, че хората мразят смъртното наказание, но съм уверена, че ще започнат да мразят още по-силно хлапето. И престъплението.

— Всичко това е прекрасно, Шарън, но след изборите вече няма да има значение. — Той все още се опитваше да я склони. Ако позволеше на Коул Бърджис да пледира виновен в замяна на по-меко наказание, всичко щеше да приключи. А съдилищата, дори при такъв елементарен случай като този, винаги са несигурни. Такава им е природата. Всичко може да се случи. Тори стана от стола си и направи половин обиколка на стаята. След това се спря и застана с лице към Шарън. — Но все още държим Харди. Ами ако го накараме да приеме първостепенно убийство с утежняващи вината обстоятелства и ДЗБПО?

— Това беше доживотен затвор без право на отмяна. Но областната прокурорка не се навиваше.

— Ще продължим да искаме смъртна присъда.

— Шарън. — Той постави ръка на рамото й. — Чуй ме. Не можеш са искаш смъртно наказание, ако той пледира виновен и каже, че се разкайва. Ще се проявиш като кръволок. Ако процесът приключи така, това е нещо друго. Хлапето не се е покаяло, не проявява никакво съжаление, чудесно. В противен случай… — Той остави изречението недовършено.

Беше неин ред да се разходи до прозореца, да разтвори щорите и да погледне надолу към улицата. Около минута остана неподвижна.

— Искам да отидем на съд с това дело, Гейб. Доказателствата са абсолютно сигурни и всичко е на наша страна. Момчето го е направило и хората не го харесват. Когато го пратим зад решетките, те ще са с нас. Дори ако не успеем да получим смъртно наказание, а вероятно ще стане точно това, пак ще имаме ДЗБПО. Инстинктите ти са правилни.

Тори стоеше отпуснато и клатеше глава сякаш размишлява. След това се съгласи.

— Добре.

Шарън отново се зазяпа навън през прозореца. После присви устни, отново огледа ледено стаята и спря очи върху главния си помощник. Гласът й беше дрезгав, но твърд:

— Това копеле Харди се опита да разруши целостта на моя офис и лично ме обвини, че правя политика от живота на този човек. Никакви сделки.

Тори се предпази от проявата на каквато и да било реакция. Познаваше този поглед. Споровете щяха да са безплодни. Тя бе решила. Очите й отново се отправиха навън през прозореца към сивкавия следобед. Гейб я погледа за момент, после леко се поклони от кръста и се завъртя на пети.

Стаята на адвокатите в затвора бе доста по-приятна от общата зала за посещения, където Коул срещаше майка си в кабинка заедно с десетина други задържани. Със своите три на четири метра помещението не бе точно просторно, но имаше място за маса, два стола и кратка разходка. Далечната стена беше от стъклени тухли и това сякаш правеше стаята по-светла, макар Харди да осъзна, че вероятно бе само зрителна измама и по-скоро резултат от силната флуоресцентна лампа на тавана.

Коул седна срещу него в оранжевия си гащеризон. Изражението му бе притеснено, веждите бяха смръщени, а очите светли.

— Но аз не съм я убил.

Той мина през всичко, точно както с Джоди — трудността да бъде оневинен, сериозността на представените утежняващи вината обстоятелства, силните веществени доказателства срещу него, собственото му признание.

Клиентът му го изслуша до края. След това поклати глава.

— Не — каза той, — не съм я убил. Няма да пледирам виновен.

Харди спокойно започна отначало, за известно време продължи да говори тихо, преди да избухне и да се развика. Той кръстосваше стаята, удари няколко пъти с юмрук по масата, почти хвърли своя стол. Можеше дори да направи салто, ако смяташе, че ще има ефект.

— Съжалявам — каза Коул, когато Дизмъс приключи. — Бих могъл да си наема обществен защитник, ако смяташ, че не искаш да продължиш. Но няма да пледирам виновен. Не съм го направил.

На което, в крайна сметка, не можеше да се противопостави никакъв аргумент.

Събитията от деня бяха изтощили Харди. Той си каза, че биоритмите му са понижени сега на здрачаване. След няколко минути ще се оправи. Когато Тори пристигне, адреналинът му ще се повиши. Така се бе случило с Рич Макнийл сутринта, след това с Глицки в болницата. Така бе станало на няколко пъти по време на нервния разговор с Джоди Бърджис и после отново с Коул, да не говорим за трите пъти, когато остави изключително любезни съобщения на Даш Логан да бъде така мил да му отговори, когато напрегнатият му график го позволи.

Дизмъс постави ръка на очите си. Възможно ли е всичко това да се е случило само за един ден? Дали му е останал някакъв адреналин? Сега трябваше да застане лице в лице с Гейбриъл Тори и да му каже, че Коул не иска споразумение. Той седеше пред огромното бюро на главния помощник прокурор, в същата стая, която бе започнал да обича някога в собствените си дни като прокурор по време на Гражданската война. Бе влизал тук точно по това време вечер и бе сядал с колеги, спорейки за правото и за стратегиите със стария си наставник Арт Драйсдейл.

Доброто старо време.

Това вече бе минало.

След разговора с Джоди се чувстваше окуражен. Щом бе успял да убеди нея, можеше да убеди когото и да било. Щеше да разреши цялата дилема. Да уговори Коул за споразумение, да вкара момчето в програма за рехабилитация в затвора, да получи добра такса за усилията си и да продължи. Този случай така или иначе беше невъзможен. Така че се обади на Тори и си уговори тази среща, още преди да го обсъди с клиента си. Голяма грешка. Сега беше в областната прокуратура, и то в съвсем различно настроение от онова, което бе очаквал.

Страничната врата се отвори и ето го самият домакин, професионален, дори сърдечен.

— Диз — започна той, протягайки ръка. — Бих искал да започна с извинение за онзи ден в съда. — Любезна усмивка. — Беше кратко избухване. Пазех шефката си. Съжалявам.

Харди бе на крака и се здрависваше с мъжа.

— Случва се. Аз самият съм доста емоционален. Понякога — и сега беше един от тези случаи — се притесняваше, че се поддава на естествената си склонност да бъде мил, да се вписва в социалната среда. Не си спомняше това да е било една от силните му черти в младостта. Но в последно време беше груб само когато целите му го изискваха. Въпреки всичко не бе сигурен, че е подобрил предишния си модел на поведение.

Харди седна, докато помощник областният прокурор заобиколи Бюрото и се настани.

— Е — започна Тори без повече предисловия, — срещнах се с Шарън след телефонния ни разговор.

— Колкото до това… — Харди не искаше да губи повече време. Коул не желаеше сделка. Нямаше за какво да говорят. Ако Тори не беше особено склонен към сътрудничество, когато си направиха уговорката, трябваше да му телефонира. Въпреки всичко почувства, че поне му дължи лично обяснение.

Но преди да каже каквото и да било, Тори продължи:

— Съжалявам, но ние не сме склонни на сделка.

Това беше далечен отглас на онова, което му се налагаше да повярва. Помощник-прокурорът му бе казал, че е сигурен, че биха могли да поработят върху въпроса и се зачуди какво ли се е случило. Наклони глава.

— Изобщо ли?

Тори кимна.

— Тя не иска дори доживотен без помилване?

Никакъв отговор.

— И това от администрация, която никога не е искала ДЗБПО, да не говорим за смърт?

— Правилно.

Харди постави пръст върху челюстта си и я разтърка.

— Доста сурово наказание. — Предложението нямаше никакво значение, разбира се — Коул не искаше да приеме нищо, което включва да пледира виновен, — но Харди усети, че кръвта му започва да кипва. Опита се да говори по-тихо. — Така че моето идване тук тази вечер е в кръга на шегата, така ли? И се предполага, че трябва да отида при клиента си с тази новина?

Тори разпери ръце. Харди се улови, че мисли за героя на Уилям Х. Мейси, един кльощав разносвач във Фарго.

— Шарън питае доста силни чувства към това дело. Тя твърди, че е въпрос на принципи.

Кръвното на Харди продължаваше да се повишава. Пулсът му започна да барабани в ушите му. Знаеше, че ако продължи да седи срещу този лъжец, неговото обричане на любезността ще бъде подложено на сериозно изпитание. И откри, че го иска.

Не вярваше, че този ден би могъл да понесе още някой конфликт.

Знаеше, че моментът наближава. Така или иначе, нямаше значение. Когато се изправи, забеляза, че кокалчетата на пръстите му от двете страни на стола са побелели.

— Добре — каза той, — щом е въпрос на принципи…

20

Глицки си мислеше, че сигурно обичат да държат леглата в интензивното отделение празни, в случай че приемат някой, който е в критично състояние.

От ден и половина не бе имал сърдечен пристъп, така че от болнична гледна точка беше извън непосредствена опасност, въпреки че според него не бе така. Малко преди пет следобед го преместиха в стая за двама. Той бе споделил мислите си с новия си съквартирант, Рой, възрастен джентълмен, който се съвземаше след пневмония — опитвайки се да не бъде съвсем войнствен, но изразявайки становището, че вероятно малко преждевременно му е било свалено постоянното наблюдение.

Рой сухо се засмя.

— Последния път, когато дойдох в болницата, имах проблем с дробовете — обясни той, като потупа гърдите си — и от тогава непрекъснато съм тук. Но предишния път ме отнесоха от къщи веднага щом набрах 911. Лекарите пристигнаха почти незабавно, ала по времето, когато бях приет в спешното отделение, вече бях мъртъв, разбираш ли?

— Мъртъв ли?

— Да. Така чете ми приложиха електрошок, възстановиха дишането ми и ми дадоха нова кислородна бутилка. Обадих се на брат ми да му съобщя къде съм и когато той пристигна, ми казаха, че мога да си ходя вкъщи. Само си представи! Преди час съм бил мъртъв, а те ме изпращат У дома. Какво ще кажеш?

Всичко това бе съвсем ново за Ейб, но той бе започнал да проумява — явно целият му ден щеше да премине в смайване и неразбиране.

— Предполагам, че става въпрос за икономични грижи.

Рой поклати глава.

— Брат ми не остави нещата така. Вдигна голям скандал и попита дали някой смята за вероятно отново да спра да дишам, след като вече се е случило. Така че ме оставиха за през нощта.

— Само за една нощ?

Свиване на рамене.

— Хей, нали съм прескочил трапа. Никакви силни вълнения, понеже няма смисъл. Кой ще се трогне? Лекарят ми влезе и каза: „Виждаш ли? Можех спокойно да се прибера вкъщи.“

— Много мило от негова страна.

— Неприятен тип — съгласи се Рой. — Вероятно си мисли, че малко чувство за вина никога не е излишно. Може би следващия път, когато ме приемат мъртъв, ще се боря повече да получа легло.

— Наистина ли си бил мъртъв?

— Да, видях го в картона си. Приет в два и деветнайсет. Мъртъв. Харесва ми да казвам на хората, че съм умирал. — Той се усмихна. — Сега съм в период на възкресение, въпреки че ми беше доста неприятно да разбера, че нещата са същите както и преди.

За момент двамата замълчаха, след това Глицки повдигна леглото си и седна изправено.

— Ще имаш ли нещо против да ти задам един въпрос, Рой?

— Давай.

— Видя ли бяла светлина или нещо подобно, докато беше мъртъв?

Съквартирантът му за секунда се замисли.

— Знам, че не бих могъл да отговоря положително. В единия момент набирах 911, а след това бях в спешното отделение с тръба в гърлото си и някой, който натиска гърдите ми. Ами ти?

— Аз не съм умирал. Имах инфаркт — обясни Глицки. — Въпреки това и аз не видях нищо.

— Жена ми умря от инфаркт — каза Рой. — Направиха й всички тестове и останалите неща и й казаха, че не е толкова зле. Беше добре. Трябваше да дойде за още един преглед следващата седмица, но не се налагаше да остане в болницата. Препоръчаха й да спре цигарите и да поотслабне малко, да промени начина си на живот, което нямаше особен шанс да направи, защото почина два часа, след като се прибра вкъщи.

— Много съжалявам.

— Ами. — Рой повдигна рамене. — Изопачени грижи.

Глицки не бе виждал най-голямото си момче, Айзък, през зимната ваканция. Първата седмица той бе на ски в Мамот с група приятели, след това всички отидоха в Гранд каньон до началото на учебните занятия. Каза на баща си, че ще се опита да се прибере през пролетната ваканция, но всички говореха за някакво пътуване до Чико Стейт, един колеж в северните склонове на Калифорния, който бе добил репутацията на истинска мечта — Лаудърдейл Уест. Голи мацки, силна музика! Танци, забавления и купон до зори! Вандализъм, смях, реки от бира!

Или пък Айзък би могъл да се прибере вкъщи за пролетната мъгла и да гледа телевизия, докато баща му ходи на работа.

Труден избор.

Но сега, без да го е планирал, ето че влизаше в стаята на Ейб. Изглеждаше някак си по-едър, но винаги бе така след по-дълго отсъствие. Главата му беше обръсната — истински шок, — но още от пръв поглед Глицки осъзна, че по този начин изглеждаше по-властен и опасен. В лице приличаше много на майка си, макар и без нейния тен — Айзък бе доста по-тъмен от Ейб и останалите момчета.

Думите се изплъзнаха неволно, както и влагата в очите му:

— О, хубавото ми момче.

Айзък или не чу забележката, или предпочете да не й обърне внимание. Красивото лице бе усмихнато, с някак загрижено и зряло изражение. Малка златна звезда на Давид блестеше на едното му ухо. Черната тениска по тялото му говореше, че доста работи. Ейб буквално се почувства стъписай от впечатлението — но над всичко това премина един порив на нежност и облекчение. Той и Фло бяха отгледали напълно оформена, цивилизована, чудесна личност. Айзък може би не беше завършен продукт, но със сигурност вече не бе и дете.

Момчето се наведе над леглото и задълго постави глава на гърдите му, като нежно го притисна. Ейб постави ръка през раменете му, потупа го няколко пъти и накрая го притисна за миг. Айзък се отдръпна и се вгледа в лицето на баща си.

— Каква е тази глупост? — попита той.

По времето, когато Харди пристигна с Франи и децата малко след осем, купонът се вихреше с пълна сила. Орел и Айзък седяха на столовете си от двете страни на леглото на Ейб. Рита, домашната помощница и гувернантка на Орел се въртеше около главата на болния, готова във всеки момент да му даде още лед или да допълни чашата му с чай. Нат, Рой и братът на Рой, Фред, водеха свой разговор около формирането на група Непобедими старци за майския крос от Залива до Брейкърс.

Глицки бе седнал почти напълно изправено. Беше махнал от носа си сутрешната пластмасова тръба. На Харди му се струваше, че вече е ставал от леглото. В косата му имаше някакъв блясък, сякаш я бе мил. Всяка следа от сутрешната бледност се бе заличила — нещо повече, той изглеждаше добре, говорейки оживено с момчетата си.

— Доктор Диз — каза Ейб, като ги приветства. След това към Франи: — Госпожо доктор Диз. — Тъй като децата на Ейб бяха възпитавани, че трябва да стават, когато в стаята влиза жена, те се изправиха. Ако Харди не бе разбрал от дългогодишния си опит, че за Глицки е физически невъзможно, той би се заклел, че приятелят му се усмихва. — А това вероятно са малките деца на доктор и госпожа Диз.

— Чичо Ейб! — Винаги импулсивната Ребека изтича до леглото и постави ръцете си около него. — Толкова се притесних.

— Няма за какво да се притесняваш. — Той стисна приветливо ръката й. — Хората непрекъснато получават инфаркти.

Орел се засмя.

— Добре казано, татко. Много успокояващо.

Поглед. Виж това, хлапе.

— Имах предвид, че получават инфаркти и се оправят.

Франи бе застанала зад дъщеря си.

— И са напълно добре, Бек.

— Понякога дори и по-добре от преди — допълни по-големият син от другата страна на леглото.

Харди се възползва от възможността:

— Няма да е чак толкова трудно.

Франи се бе втренчила през леглото на Ейб. Тя постави ръка на лицето си.

— О, Господи! Айзък?

На лицето му заигра усмивка.

— Да, аз съм.

— Не можах да те позная.

Усмивката стана по-широка.

— Мисля, че току-що го направи. — Когато Фло Глицки почина, момчетата на Ейб поживяха около месец у Харди. Айзък и Франи се чувстваха особено близки, дори и когато не се бяха виждали от три-четири години като сега.

— Айзък! — извика Бек, заобикаляйки леглото, за да го прегърне. — Не можех да разбера кой си.

— Аз съм, малка приятелко, добрият стар аз.

— Сякаш… не — каза тя.

— Е, може би малко съм се поошлайфал. — Той я повдигна с една ръка, целуна я по бузата, след това я върна на земята и присви очи към сина на Харди: — Здрасти, Вин.

— Страхотна коса, Айзък. — Винсънт, единайсетгодишен, най-кроткият от семейството, в крайна сметка се намеси.

— Каква коса? — попита Харди. — Той изобщо няма коса. Вин не му обърна внимание.

— Бих ли могъл и аз да си избръсна косата, мамо?

Харди отговори вместо нея:

— Следващия път, когато чичо Ейб се усмихне, Вин.

— Но той сега се усмихва. — Винсънт реши, че е успял.

— Този път не се брои. Всъщност, тази вечер не се брои.

— Баща ти има предвид следващия път някой друг ден.

— Не е честно.

— И защо? — попита Франи.

— Защото чичо Ейб никога не се усмихва.

— Понякога се усмихва — контрира го Харди. — Когато го направи, можеш да си избръснеш косата. Обещавам.

— Наистина ли?

Глицки се присъедини към спора:

— Вин, напомни ми и аз ще положа специални усилия. Харди се обърна към него:

— Трябва да е искрена усмивка. Не от онези тежкарските „само с едно движение ще ти подкося краката“ както правят ченгетата.

— Не можеш да променяш правилата — нацупи се Винсънт. За него нещата бяха сериозни. — Каза усмивка, татко, просто усмивка.

— Понякога се усмихва вкъщи. — Орел беше нещо като герой за децата на Харди. — Бих могъл дати се обадя, Вин.

— Целият този спор е впечатляващ — отбеляза Айзък. Но очевидно и той се забавляваше. — Заминавам за няколко години и равнището на дискурса се развива до тази точка?

— Дискурс? — зачуди се Харди. — Какво е това? От колежа ли е? — Той се обърна към леглото. — Ейб, трябва ни помощта ти.

Но изведнъж Глицки бе загубил целия си интерес към разговора. Той гледаше над рамото на Харди. Беше с обичайното си изражение, с всекидневното си лице. Усмивката бе изчезнала. Нямаше и следа от нея.

— Ейб? — повтори Харди.

Внезапно всички в стаята усетиха нещо, някаква различна вибрация. Главите се обърнаха. Тишината бе всеобхватна.

Точно до вратата Трея Гент бе спряла на място. Тя държеше огромен смесен букет зимни парникови цветя — маргаритки, карамфили, нарциси. Дъщеря й нервно се въртеше отстрани, на около крачка зад нея.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да ви прекъсвам. Просто исках… мислех…

Глицки прочисти гърлото си и напрежението продължи, докато Франи се обърна напълно, усмихна се широко и приветливо и се отправи към влязлата.

— Тези цветя са красиви — каза тя. — Ейб обича цветя. И аз трябваше да донеса няколко.

Нещата изобщо не приличаха на това, което очакваше Трея. Дори не й бе хрумвало, че той има семейство, приятели, личен живот. След като никога не се бе проявил като баща на Илейн, тя предположи, че просто няма този ген. Докато не се строполи на стълбите вчера сутрин, за нея бе само полицай, но не и човек.

Сега тук беше бащата на Глицки, един възрастен евреин с ярмулка и всичко останало. Две добре изглеждащи възпитани момчета. Онзи ужасен адвокат Харди — защитникът на убиеца на Илейн — от предварителното гледане и неговата красива съпруга и сладки деца.

Още преди да я видят бе чула разговора им затова как единият от тях си е обръснал главата. Очевидна топла връзка между всички. Това бе последното нещо, което бе очаквала. Грубият и безсърдечен лейтенант Глицки. Чичо Ейб?

Хора.

И сега бе сред тях. Представяне на Франи, Дизмъс, Айзък, Нат.

Една испанка, Рита, пое цветята й, възклицавайки около тях. Рейни и Орел се изучаваха един друг, но без да го показват. Бързи погледи.

— Наистина не можем да останем — каза тя. — Просто исках да видя дали си добре. — Почувства, че трябва да продължи. — След вчера, лейтенант.

— Вината не беше ваша — каза той.

Но Трея поклати глава.

— Не мисля, че…

Ейб вдигна длан.

— Моля ви. Спрете. Нали? Вие не сте виновна — повтори той. Обърна се към Франи. — Някой да каже на госпожа Гент, че не тя е причината.

— Да, сър. — Франи се зае със задачата. — Не ти си причината — каза тя на Трея. Погледна я в очите, опитвайки се да я накара да се почувства приета. След това се обърна към болния: — Защо?

— Започвам да си мисля, че това изобщо не се е случило. — Съпругът на Франи също се включи. Нямаше и следа от гнева, който Трея бе видяла в съдебната зала. Той й говореше делово, с шега в тона. — Ейб понякога прави такива неща, за да привлече внимание. Всъщност животът му е тъжен и самотен.

— Всички ние много го съжаляваме — добави Франи. Като малко момче, Винсънт не можа да усети иронията:

— Така ли? Аз не. Аз харесвам чичо Ейб.

— Благодаря ти — каза Глицки.

Майка му го потупа по главата.

— Шегуваме се, Винс. Ние също го харесваме. Всъщност не го съжаляваме.

— Но аз го съжалявам — каза адвокатът с усмивка. Той също рошеше с ръка косата на сина си и му намигна.

Трея забеляза, че никой няма да признае, че тя е изиграла някаква роля в колапса на лейтенанта. Осъзна с изненада, че тези хора са добри, опитваха се да я предпазят, докато го подкрепят.

Глицки й заговори:

— Оценявам идването ви тук, наистина. Но това така или иначе щеше да се случи.

За момент не го повярва.

— Ами — каза тя, — все още съжалявам.

Планът на Трея — да се извини, да остави цветята и да избяга — се разпадаше пред очите й. Доктор Кемпиън влезе и Франи Харди пое контрола над ситуацията. Тя изпрати Нат, Рита с двамата тийнейджъри и по-малките деца до магазина за подаръци да си купят сладолед. Така че дъщерята на Трея, която вече бе част от тайфата, тръгна надолу и сега трябваше да остане, поне докато момичето се върне.

Когато Кемпиън си тръгна, четиримата останаха струпани около леглото. Трея и Франи седнаха на столовете, а съпругът на Франи и синът на Ейб останаха прави. Сега, без всички хора, които разпръскват енергия, Трея много по-силно се чувстваше като аутсайдер.

Тя седеше и слушаше как всички си говорят за изписването на Глицки, което докторът очакваше около четвъртък, въпреки че останалите го смятаха за прекалено скоро. Но лейтенантът обясняваше, че точно така се процедира в наши дни.

— Освен това — каза той, обръщайки се към Харди, — ако насрочиш изслушването за идната седмица, ще трябва да свърша малко работа.

— Татко, няма да се върнеш пак на работа.

— Ами…

— Дядо каза, че сега си временно отстранен.

Това беше ново за Трея. Какво означаваше, че е временно отстранен? И, ако беше така, откога и защо я бе разпитвал?

Харди се плесна по челото.

— Би трябвало, ако мозъкът ми още не е умрял. Но ние тъкмо говорехме за споразумението.

Глицки се изправи на леглото.

— И какво за споразумението?

— Не се получи — отвърна Харди. — Отиваме на дело.

Белегът върху устните на Ейб побеля. Сега седеше наведен напред, гърбът му не бе облегнат на матрака.

— Защо би направил това?

— Какво имаш предвид под „защо“? — попита Харди.

Франи заговори:

— Не мисля, че сега трябва да обсъждаме този въпрос.

— Тя беше станала на крака и лицето й бе почервеняло. — Поне аз не искам.

Глицки се обърна с лице към нея.

— Всичко е наред, Фран, наистина. Просто малко работа.

— Не е наред. — Промяна в тона на Франи. — И ви познавам и двамата. Не е малко работа. — Тя се обърна към съпруга си. — И може да почака, нали, Дизмъс? Става дума точно за това, което докторът имаше предвид преди пет минути, когато каза да избягва стреса.

— Не. — Глицки се опита да не се впряга, да говори без обичайната си строгост. — Той имаше предвид физически стрес. Да не вдигам тежки предмети, такива работи. Говорим за нещо друго — той посочи Харди, — просто работа. Само няколко минути.

Айзък се намеси:

— Не съм убеден.

Глицки се обърна към сина си:

— Ти не беше тук, Айк. Сега нещата са доста по-леки.

— Татко, дори и пет пъти по-леки да са, пак ще те вкарат в десетте процента на най-високо напрежение.

Трея трябваше да се усмихне на това, но тогава Ейб я погледна.

— Но искам да поговоря с вас за Илейн, въпреки всичко. Може ли?

Тя погледна към Франи сякаш за позволение. Над всички отново се настани мълчание.

— Коя е Илейн? — попита Айзък.

Харди веднага се намеси, прекалено бързо, дори някак извън всеобщия ритъм:

— Илейн Уейджър. Жертвата на случая, за който говорехме.

Но думите му увиснаха във въздуха. Всички, освен Айзък, знаеха и го осъзнаваха. Най-сетне Глицки погледна към сина си.

— И с теб бих искал да поговоря за Илейн.

— И какво за нея? Не я познавам.

— Не, но…

Франи започна:

— Ейб, не зная дали сега е времето за…

Но Глицки вдигна ръка.

— Той трябва да знае. — Отново се обърна към сина си. — Когато бях на твоите години, Айк, излизах с Лорета Уейджър.

— Която стана сенатор. Мама е споменавала за това. Всички го знаехме.

— Да, ами, това, което сигурно не е споменала, е, че нещата бяха доста сериозни. — Той се поколеба, преди да продължи. — И така, накратко казано, преди няколко години разбрах, че тогава тя е забременяла.

— И тогава не си го разбрал? Какво стана?

— Не ми каза. Внезапно ме изостави и се омъжи за Дейн Уейджър.

— Но детето е било твое?

Глицки кимна.

— Илейн. Да.

Айзък прекара ръка по черепа си и огледа останалите в стаята.

— Уоу. — Но Айзък бе интелигентен младеж и в съзнанието му започнаха да се появяват и други асоциации. Трея можеше да види как момчето постепенно ги осмисля. — Имам предвид…

Стъпките и силният смях навън в коридора го спряха. Тогава Ребека връхлетя с луд бяг в стаята, на крачка или две пред брат си.

— Печеля! Печеля!

Трея си помисли, че адвокатът и съпругата му дадоха чудесен пример за нулева толерантност към неподходящото поведение. Стана й приятно, след като вече бе започнала да вярва, че е последният представител на един изчезващ вид. Без никакво колебание и двамата веднага въведоха ред. Нечувано.

— Бек! Хей! Винсънт! Стига!

— Какво правите? Не знаете ли, че хората се опитват да спят?

— Това е болница, разбирате ли? Болни хора.

— Помислете! Използвайте мозъците си! Имайте поне малко уважение, ясно ли е?

По времето когато приключиха и накараха децата да се укротят и да се извинят, Нат, Рита и тийнейджърите се бяха върнали и Франи се бе изправила до леглото и докосваше Глицки по бузата.

— Стига толкова емоции за една вечер. Ще се върнем утре, може би без децата.

— Това ни е Вечерта за срещи — каза Харди. — Определено ще сме без тях.

Трея също се бе изправила. Рейни се върна до нея, постави ръка на рамото й и го стисна. Часовете за посещение не бяха официално приключили, но всички се отправяха към вратата, докато Рита и Нат караха Орел да пожелае лека нощ на баща си.

Въпреки че Айзък не беше напълно готов.

— Кога най-рано мога да дойда утре? — попита той.

— Сутринта може да има проблем — отговори Ейб, имайки предвид ангиограмите и вероятно още няколко изследвания. — Но след това по всяко време. — Той обърна глава. — Госпожо Гент?

— Наричай ме Трея.

— Добре. Тогава Трея. За Илейн. Ако имаш малко време…

Тя кимна.

— Ще видя какво мога да направя.

При цялата олелия около леглото му, за Глицки бе направо невероятно, че Рой е заспал. Той бе издърпал чаршафа около леглото си и светлината в неговата част на стаята бе изгасена. По-красноречив бе телевизорът, който работеше по цял ден без почивка. Щом бе изключен, Рой спеше.

Изобщо не беше уморен, но загаси светлината в стаята, смъкна леко горната част на леглото си и се настани. Нат му бе донесъл книга на Патрик О’Брайън, наречена Господар и командир. Според баща му, това бе първата от дълга поредица морски истории, които бе сигурен, че Ейб ще хареса. Той бе харесвал Тръбача на младини и Нат смяташе, че тази история е по-хубава, въпреки че Ейб беше скептичен. Какво би могло да е по-хубаво от Тръбача?

Но подаръкът имаше и друго, по-деликатно и изпълнено с надежда съобщение, че Ейб ще намери време да прочете повече книги от поредицата, която излизаше вече почти трийсет години. Това, че Ейб дори не бе чувал за нея, леко го разтревожи, но човек сам си определя приоритетите, а той се бе занимавал със съвсем различни неща. Четенето беше сред първостепенните неща, но повечето му книги бяха или за развитие на ума или за подхранването му с повече фактология и той ги поглъщаше като фъстъците на бюрото си. Няколкото романа, които бе прочел, бяха криминални и, с малки изключения, почти всичките бяха изоставени до средата. Четеше ги само тогава, когато хората на закона в тях имаха малка или почти никаква прилика с познатите му в реалния свят на ченгета и убийци, в който живееше. 268 269

Така че кой би се занимавал с книги за Кралската флота, писани преди два века? Нямаше време за това.

Сега, докато държеше тази нова книга в ръцете си, Ейб се зачуди защо е било така. Затвори очи, за да си спомни. Обичаше истории каквато обещаваше да бъде тази — чисто приключение, доблестни и галантни моряци, солена вода, която пръска по лицето ти, докато куршумите и гюлетата валят по палубата.

— Ако Винсънт беше тук, на господин Харди щеше да се наложи да му позволи да си обръсне главата.

Глицки отново се съвзе, до някаква степен развълнуван както от звука на контраалтовия смях, който придружаваше изненадата му, така и от неочакваната поява на жената, която се смееше.

— Нямах намерение да те стряскам — каза Трея. — Изглеждаше толкова щастлив. — Тя посочи. — Обичам тези книги. Сега ли я започваш?

Той глупаво погледна към книгата в ръката си.

— Не съм прочел и страница. Спомнях си за Тръбача.

— И се усмихваше.

— Предполагам, че съм се усмихвал. Не казвай на Харди.

— Няма. — Тя седна на стола, който сега бе приближен до възглавницата на леглото. Ръката му почиваше на таблата. — Тръбачът също беше страхотен, нали?

— Обзалагам се, че все още е. — Той я погледна въпросително. Защо е тук?

— По време на сладоледеното препускане баща ти е накарал децата да говорят. Дори и тийнейджърите.

— Нат — каза Глицки. — Той е истинско чудо.

— Очевидно. Оказало се, че дъщеря ми и твоят син играят баскетбол за Уошинггън. Ние, ти и аз, живеем през няколко преки. Така че защо да се опитвам да се справя с Рейни, щом мога да се върна и да поговорим за Илейн. Баща ти чул и ме попита защо да не поостана сега. Той ще заведе Рейни вкъщи и ще се увери, че се е заключила. — Трея извинително сви рамене. — Звучеше добре. Надявам се да нямаш нищо против. Или се канеше да спиш? Бих могла да дойда и друг път, ако си изморен.

— Не съм.

— Добре — каза тя. Гледаше надолу. — Освен това, наистина не бих искала да си тръгна, преди да ти кажа, че съжалявам. Имам предвид за вчера. И за преди. Мисля, че бях несправедлива към теб.

— Няма значение.

— Не, не е така. — Младата жена пое дъх. — Седях будна цяла нощ и се притеснявах за всичко случило се, без да мога да заспя. Споменах малка част на дъщеря си, защо съм ти прехвърлила всичко и тя ми каза, че сигурно си се чувствал по същия начин като Илейн. Че тя е чувствала, че не може да дойде при теб.

— Чувствала е, че не й е при мен мястото. Бях прекалено зает със собствения си живот, Нямах нужда от нейната намеса. Ако е било достатъчно важно, аз бих могъл да отида.

— Така е.

— Генетика.

Лицето й се смекчи.

— Може би.

— Забавно е колко лесно успявам да измисля всякакви извинения.

— Сякаш си ги репетирал.

— Освен това, винаги има утре. Винаги можех да реша, че е дошъл моментът. Може би ако знаех, че тя знае… — Той поклати глава със съжаление. — Колко глупави сме били.

Тя остави моментът да отмине.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Не. — От реакцията й — присвиване на веждите — той осъзна, че по някакъв начин я е наранил. Протегна ръка и докосна нейната върху таблата на леглото, след това бързо я отдръпна. — Шегувам се. Всъщност съм страхотен шегаджия и съм популярен с това. — Срещна погледа й. — Можеш да ме попиташ за всичко, което поискаш.

— Синът ти спомена, че си временно отстранен, но когато дойде да ме разпитваш…

— Това беше преди. — Разказа й достатъчна част от историята, за да й обясни.

— Нали няма да те уволнят?

— Вероятно. Може би ще ме понижат, което няма да е най-ужасното нещо на света. Отново ще разследвам дела. Или ще ме махнат от отдел „Убийства“, което ще е по-лошият вариант.

— Защото си разследвал Илейн?

— Защото става дума за Илейн. Обикновено не се меся в разследвания. — Горчиво цъкване с език. — Което е за добро, като се има предвид кашата, която забърках. Вероятно всички са прави. Просто хлапакът е направил лошо самопризнание, но няма съмнение. Бил е той.

— Но не си сигурен.

Очите й отново го изследваха.

— Не, не съвсем. — След това. — Не. Не толкова сигурен, колкото бих искал да бъда. Поради много причини просто… не мога да го приема. — Ейб поклати глава, спря.

— Какво? — Очите й го молеха. — Какво?

Той се предаде:

— Може да ти прозвучи странно, дори долно, но сякаш тя най-после ми говори и ми казва, че трябва да има по-добра причина, отколкото случайна среща с някакъв скитник. И след цялото отрицание, което съм имал по отношение на нея досега, просто не мога да не й обърна внимание. — Пауза. — Глупаво е, знам.

Трея помълча за момент.

— Защо дойде първо при мен?

Свиване на рамене.

— А при кого трябваше да отида?

— Не зная. Може би при Джонас? Нейният годеник?

— Може би. Но ти беше по-близо. Говорих с Кларънс Джекмън и той ми каза, че ако Илейн е била въвлечена в нещо, свързано с работата или проектите й, ти вероятно ще знаеш.

Мрачно изражение.

— Вероятно.

— Но ти каза, че няма нищо.

Трея поклати глава.

— Това беше първият ден. Бях толкова ядосана на теб, на човека, който си, че не исках дати помагам. Точка. Без значение какво ме питаш. Не вярвах, че работиш в интерес на Илейн.

— Работех. И продължавам.

— Сега го разбирам.

— Е? Тя работеше ли върху нещо?

— Честно казано, не зная. Нищо не ми хрумна. — Младата жена го погледна с усмивка, изпълнена с надежда. — Но поне сега съм склонна да погледна.

— Това е напредък — отбеляза Глицки. — Но преди изобщо да започнеш, искам да знам защо спомена годеника й? Те имаха ли проблеми?

Трея направи гримаса, колебаейки се.

— Може би трябва да поговориш с него.

— Възнамерявам, но сега ти си тук. — Той зачака.

Най-сетне тя взе решение.

— Е, има две неща. — Разказа му за спора в конферентната зала на „Ренд и Джекмън“ в деня на предварителното разглеждане и как Джонас яростно се противопоставил на всякаква дискусия за валидността на признанието на Коул. — Той изобщо не искаше да говори на тази тема.

— И това какво означава?

Тя сви рамене.

— Не зная. Мислех, че е доста разбираемо. Но другите хора го сметнаха за странно. Казаха, че ако Коул не го е направил, не би ли искал Джонас да намери убиеца на Илейн? Кой би могъл да бъде? Разбира се, това бе стая пълна с юристи и студенти по право, така че не говорим за типични представители на човечеството.

— Или изобщо за човечеството.

— Ами… — Но Трея с кимване се съгласи с идеята му. — Въпреки това всички сметнаха, че по някакъв начин годеникът й би трябвало да е по-загрижен.

Глицки за момент размисли върху думите й, после попита:

— Какво е второто нещо?

— Ами то е повече… — Тя се поколеба. — Каза ми, че Илейн мислела да го напуска.

— Ти знаеше ли го?

— Не.

Въпросителен поглед.

— Не е ли странно, че не си знаела? Че не ти е казала?

— Помислих си го. Може би не е била напълно решена. Може би се е притеснявала да ми го признае.

— И защо?

— Вероятно понеже когато първоначално започна да излиза с Джонас, бяхме нещо като конспиратори — Илейн и аз, — за да го опазим в тайна. После, когато връзката им стана явна, Джонас малко се промени.

— Как се промени?

Свиване на рамене. Не искаше да мисли за това, но изглеждаше важно.

— Стана малко по-нетърпелив. — После добави: — Сякаш вече бях само помощница, а не приятел. — Още една кратка пауза. — Ако някога съм била. Илейн забеляза, че той наранява чувствата ми и се опита да позаглади нещата няколко пъти, да го извини. Така че, ако е мислела за раздяла след всичко това… Бих могла да разбере защо е изпитвала притеснения.

— Но Джонас ти е казал? — попита тревожно Глицки.

— Да. Защо това те притеснява?

Тръсване на глава.

— Защото, ако е било мотив за убийство…

— Мотив за убийство ли? Имаш предвид Джонас? — Трея поклати глава с изненада или недоверие.

— Говорим за него, нали? За годеника й.

— Знам, но никога не съм мислила, че я е убил.

— Може да си права — каза лейтенантът. — Най-малкото, ако го е напускала и това е било мотив да я убие, не би казал на никого.

Тя се наведе напред на стола си.

— Освен ако не е мислел, че вече го зная. В такъв случай би било подозрително да неми го спомене, нали? Така че е трябвало да каже нещо, за да се презастрахова.

Ейб си позволи да се усмихне.

— Не е лошо като идея.

Внезапно очите й се разшириха от изненада.

— Да не би да носиш контактни лещи?

— Не.

Тя го гледаше втренчено.

— Имаш сини очи.

— Наистина ли? Шегуваш се.

— Не. Не се среща често негър със сини очи.

— Не е толкова необичайно, когато бащата на този негър ги има. Всъщност, мисля за цвета им като за студена синя стомана. Това е добър цвят за очи на ченге, не мислиш ли? Лед във вените, стоманени, сини очи… — Глицки присви очи и й отправи един от твърдите си погледи. — Как може точно сега да се усмихваш? — попита той. — Този поглед вдъхва ужас дори в сърцата на закоравели престъпници.

— Плашещ е — съгласи се Трея. — Доста е добър. Ако не знаех, че го правиш само заради шоуто, точно сега щях да съм доста изплашена, лейтенант.

Той се отпусна.

— Между другото, можеш да ме наричаш Ейб.

— Ал. Песента е „Можеш да ме наричаш Ал“, а не Ейб.

— Ченгето е Ейб, а не Ал.

Вътрешната уредба оповести края на часовете за посещение. Трея погледна часовника си и се намръщи.

— Нали каза, че излизаш в четвъртък? Дотогава ще мога добре да прегледам папките на Илейн, още повече че сега зная какво търся.

— Планирано е за четвъртък. Ако утре всичко мине добре.

— Какво ще има утре?

Той сви рамене.

— Просто няколко изследвания, да се уверят, че артериите ми работят. Така че можем да си направим уговорка, да кажем, в четвъртък, твоята обедна почивка в твоя офис?

Младата жена се изправи.

— Звучи добре. Ще бъда готова.

— Ако по някаква причина ме задържат тук, ще се обадя и ще оставя съобщение.

Трея тъкмо се сбогуваше, когато една мисъл я спря. Тя извади портфейла си и химикалка от чантата си. Изтегли една визитка, написа нещо на нея и му я подаде.

— Да ти спестя търсенето. А това е домашният ми телефон, в случай че ти потрябва още нещо.

Той използва визитката за отбелязване на страницата.

— Благодаря ти. И докато не си прибрала химикалката… — Той й продиктува и своя номер и тя го записала друга визитка.

— Добре, тогава… — Смело сви рамене и леко повдигна ръка. Ейб направи същото и тя се обърна да си тръгне. Когато стигна до вратата, Глицки я повика:

— Трея. — Младата жена спря и се обърна. — Благодаря ти, че дойде. И за цветята.

— Няма защо. — Тя посочи към нощното му шкафче. — Приятно четене. Лека нощ, Ейб.

21

Един прекрасен френски ресторант, „Рю Шармен“, заемаше приземния етаж в кооперацията на Дейвид Фримън. Старият адвокат похапваше там понякога и четири пъти седмично, след което се изкачваше по стълбищата до своя просторен апартамент с една спалня. Снощи бе вечерял с четирийсетгодишна адвокатка на има Джина Роук. Бяха споделили необичайна бутилка „Романе-Конти“, говориха за право и политика, право и театър, право и наскоро приключилият футболен сезон. След вечерята Джина попита Дейвид дали би имал нещо против тя да остане, а той й отговори, че ще бъде много мило от нейна страна.

Сега, точно след зазоряване, Фримън безшумно си подсвиркваше, размотавайки се из претъпканата си кухня в стар и изтъркан кафеникав халат за баня и размъкнатите чехли. Обикновено затрупваше кухнята си с документи, юридически книжа и папките на делата си, но тази сутрин бе разчистил всичко, бе застлал дървения плот с бяла копринена покривка и бе поставил официален сервиз за кафе, захар, сметана, масло, конфитюри и желета и все още топла и хрупкава Франзела от сутрешните доставки на „Рю Шармен“.

Фримън замълча и се усмихна с удоволствие, когато звуците на Петата симфония на Малер започнаха да се чуват от дневната и звукът внимателно се усилваше. Минута по-късно се появи Джина, разресвайки все още влажната си коса, впечатляващо изпълнила плюшения халат, който той някога бе откраднал от хотел „Бел Еър“.

— Изглеждаш чудесно — отбеляза той.

Тя направи няколко стъпки и се наведе да го целуне. След това се отдръпна на една ръка разстояние и му се усмихна.

— Чувствам се чудесно — каза гостенката.

— За един момент имах ужасното чувство, че искаш да ми кажеш, че аз също изглеждам чудесно.

Тя се разсмя.

— Всъщност…

Той размаха пръст.

— Не си и помисляй, че ще стигнем дотам. Ела, седни, кафето е горещо.

Дейвид наля на нея, а след това и на себе си. Когато се настаниха, Фримън пое първата си глътка, кимна одобрително и постави лъжичката си на масата.

— Добре — каза той, — ако все още искаш да говорим за това, мисля, че едва ли ще бъда по-готов. — Предишната вечер по време на основното ястие, в един от юридическите спорове Джина му разказа за своите случаи и изведнъж — и съвсем нехарактерно за него — Фримън я спря и й каза, че предпочита да не развалят една толкова приятна среща с разговори за Даш Логан.

Сега домакинът се намръщи.

— Това е втория път, когато се появява през последни те две седмици. Или може би трябва да кажа „изпълзява“ изпод камъка си или там, където живее. Приемам го като лош знак за нашата професия. — Въздъхна. — И какъв беше случаят? Снощи в ума ми се въртяха други неща.

Тя се усмихна на комплимента му, след това накратко му скицира проблема с делото „Оберлин“ дотам, където я бе спрял предишната вечер. Областната прокуратура бе повдигнала криминални обвинения срещу клиентката на Джина, Аби, която се бе грижила за майка си през последните няколко години и която бе наследила сериозен дял от състоянието й от осем милиона долара. Очевидно бе, каза Джина, че Джим, не особено добрият брат, стоеше зад обвиненията и просто изнудваше сестра си за дял от парите, Фримън слушаше, дъвчейки разсеяно коричка от франзелата.

— Нека да позная развитието — областната прокуратура е предявила обвинения. Какви са те?

— От тормоз на възрастен човек до убийство. Все още не са ги уточнили.

Това го накара да се намръщи.

— И защо, след като са построили делото?

— Не зная със сигурност. Мисля, че Гейб Тори просто се мотае. — Тонът й разкриваше известен скептицизъм.

— Каза, че не е искал да се занимава с това дело, въпреки че тормоза на възрастни хора е на доста предно място в списъка на Прат. Очевидно не харесва Джим, брата…

Фримън нетърпеливо кимна. Вече бе чул името веднъж и нямаше нужда да му го напомнят.

— Харесването няма нищо общо. Клиентката ти или го е направила, или не.

— Не е, Дейвид.

Той повдигна ръката с хляба.

— Не казвам, че е, Джина. Казвам каква трябва да е позицията на Тори.

Но тя клатеше глава.

— И очевидно така ще бъде. Ще даде зелена светлина на разследването и съвсем скоро ще стигне до обвиненията, но иска да ми даде време да се огледам и може би да спестя на Аби малко ядове.

Фримън спря да дъвче, прекъсна всяко движение. Очите му се втренчиха в празното пространство някъде между него и Джина.

— Господи! — промълви той.

— Какво има?

Той й отговори с друг въпрос:

— И, ако не ме лъже паметта, този човеколюбив брат Джим е нашата връзка с Даш Логан?

— Той му е адвокат.

Кимване.

— Точно така и вече е на борда, нали? Виждаш ли нещо нередно в тази картинка, Джина?

Младата жена се опита да спечели време, като си наля малко кафе, а после поклати глава.

— Не съвсем от тази гледна точка. — Наведе се напред. — Освен че ми се струва някак странно. Затова и ти го разказах.

— Ще ти кажа защо ти се струва странно. Защото не го е направила областната прокурорка.

Но тя не се съгласи.

— Мисля, че самият Гейб го е направил. Впечатлението ми е, че той се опитваше да постъпи правилно извън записа.

— Да постъпи правилно ли?

— Понякога се случва.

— Не толкова често, колкото си мислиш, Джина. Не толкова често.

— Въпреки това, може би този път.

Но Фримън настоя.

— И този път правилното нещо би било да накара твоята клиентка да се лиши от един милион от доларите си?

— Точно това беше обратът, който ми предложи. Спомена ми за спестяване на половин милион от парите й, две години разтакаване и доста проблеми.

— И се случи така, че той извади от купчината, с която се занимава областната прокуратура, точно твоето дело? И съжали твоята клиентка, след като техният офис я обвинява?

Джина си играеше с трохите в чинията си.

— Може би заради това се почувствах неудобно.

— Понеже имаш добри инстинкти. — Фримън се изправи, отиде до прозореца и погледна надолу към улицата.

— И следващата стъпка на Гейб беше да ти каже да се обадиш на адвоката на брата, нали?

— Накратко, да. — Тя видя реакцията му. — Какво? Това сякаш има смисъл. И наистина има.

— И какъв е той?

— Аз съм адвокат. Няма да говоря с брата. Ще премина по обичайните канали, през съветника му.

— Откъде знаеш, че има такъв? Как Тори би могъл да го знае?

— Той е говорил с него, забрави ли? Оттам знае. Вероятно ти го е споменал.

Фримън се бе облегнал на печката. Наведе се назад и скръсти ръце.

— Добре, задай си този въпрос. Момчето решава, че е извършено престъпление и отива в полицията, нали? Правилно. След това са повдигнати обвинения и той работи изключително с офиса на областния прокурор, с обвинителите. Съгласна ли си?

Заслушана, Джина кимна.

— Той вече има цял офис с адвокати, които работят за него и които случайно работят и за областния прокурор.

— Точно така — каза Фримън. — Офисът на областния прокурор. Тогава за какво му е собствен адвокат? Имам предвид да се занимава със същото дело. Не е обвиняем и не се нуждае от защитник. Дявол го взел, дори не е ищец в гражданско дело. Просто е човекът, който е съобщил за престъплението. Отива в областната прокуратура. Няма нужда от адвокат.

— Добре. — Светлината се приближаваше, но Джина все още не можеше да я види. — Хората имат адвокати, Дейвид. Аби — моята клиентка — ми каза, че са спорили по завещанието.

— Тя и брат й или ти и адвокатът на брат й?

— Ами, не. Първото.

— Но сега милият стар Джим си наема адвокат, който вече се е задействал. — Фримън вече бе превключил на известния си ярък съдебен стил на действие. Гласът му доби нотка на неотложност. — И после Тори ти казва, че Джим ще оттегли обвинението, което е направил. Помощник областният прокурор ти казва, че знае това. Той ти го представя като напълно сигурно, като брилянтна сделка. Добре, тогава ми отговори на следния въпрос: как би могъл да го знае, ако не е говорил с адвоката на Джим, който — бих могъл да добавя — дори не е бил в картинката около тези криминални обвинения? И кой случайно е най-отвратителният човек, който практикува право във великия щат Калифорния?

Фримън сграбчи салфетката си и избърса с нея челото си, при което няколко трохи изпаднаха. След това седна с доволно изражение, възвърна си нормалния глас и заговори като че ли на себе си:

— Господи, ще ми се поне веднъж да опита нещо такова срещу мен. — Погледна през масата. — Моля те, направи ми една услуга.

— Разбира се, ако мога. Каква?

— Не се хващай. Не говори с Логан. Виж какъв ще е следващият ход на Тори.

Тя помисли върху това за един дълъг момент.

— Ами ако впише обвиненията? Сега той държи всичките козове, Дейвид. Ако разследването започне, клиентката ми губи.

— Тя направила ли е това, за което намекват? Извършила ли е престъпление?

— Не.

Фримън се облегна назад на стола си, подръпна косматите си вежди и разтърка ъгъла на устата си.

— Хората мразят да им казвам това, но…

— Аз не бих те намразила.

Старият адвокат докосна ръката й.

— Ако бях на твое място, щях да вярвам в мъдростта и справедливостта на закона.

Джина се вгледа изследващо в лицето му и видя, че е напълно искрен.

— Човек би могъл много да те хареса — каза тя. После някакъв облак премина през лицето й. — Колкото до попадането в капана… ще се опитам да стоя настрана.

Точно преди осем сутринта тя го спря, докато пресичаше фоайето на път към стълбите за собствения си офис.

— Господин Харди.

Мъжът закова в крачка, завъртя се деветдесет градуса наляво и се отправи към нейното място, докато я гледаше в очите.

— Филис, любов моя. Как си в тази чудесна сутрин?

— Много добре, благодаря. Ако сте свободен, господин Фримън би искал да ви види веднага в офиса си.

— Е, това би направило денят щастлив и за двама ни.

И аз бих искал да го видя, но не знаех дали ще ме пуснеш.

— Винаги, когато пожелаете, господин Харди. Знаете това.

— Но само когато имам среща.

— Това са правилата на господин Фримън, а не моите.

— Добре, благодаря ти, Филис.

— Няма защо.

Когато затвори вратата на Фримън зад гърба си, Харди направи гримаса.

— Успях.

Дъвчейки края на молива си, възрастният мъж седеше на бюрото си, изцяло запълнено с папки на дела. Вдигна поглед.

— Какво си успял?

— Да разбера автоматичния глас на всички тези менюта на телефонните съобщения. — Той се опита да го изимитира. — „С цел сигурност и обучение и за да ни помогнете да ви служим по-добре, това обаждане може да бъде наблюдавано за ваше удобство.“ Особено ми харесва частта с удобството. Но този глас…

Фримън остави молива си.

— И какво за него?

— Той е на Филис. — Дизмъс постави куфарчето си на бюрото и отиде до страничния плот, за да си налее чаша кафе. — Не мога да повярвам, че го разпознах едва тази сутрин. Предполагам, защото сега говорим по-малко, отколкото едно време. Но е тя, Дейвид, сигурен съм — същият момичешки ентусиазъм, яснота на целите, радост от живота, които избликват от всяка сричка. Как мислиш, защо не ни е казала? Звезда в нашите среди, представи си!

Фримън го остави да продължи със същата страст, чакайки го да се настани пред бюрото и да отпие първата си глътка кафе.

— Имам приятел, който има клиент — започна Дейвид без предисловие. — Името на клиента е Аби Оберлин. — Той продължи още няколко минути, описвайки случая, който Джина Роук му бе представила сутринта, завършвайки с въпроса: — И кой според теб е адвокатът на брата на Аби, Джим?

— Най-малкото зная защо пожела да поговориш с мен — отвърна Харди.

— Предположих, че ще ти хрумне. Онзи задник. — Фримън почти никога не бе напълно притеснен, въпреки че споменаването на Даш Логан бе едно от нещата, които можеше да го ядоса. Той бързо въртеше молива между пръстите си. — От почти час обмислям цялата история и ми се прииска да го споделя с още един сносен юридически ум, преди да реша какво ще правя по-нататък.

Въпреки начина, по който звучеше фразата „сносен юридически ум“, Харди знаеше какво има предвид Фримън с тези думи.

— Добре, кажи ми — отговори той и възрастният мъж му разказа нещата, които се въртяха из съзнанието му.

В офиса си на горния етаж, Харди свали палтото си и го закачи на облегалката на стола. Непостоянната мъгла тази сутрин отново се бе разсеяла, затова той вдигна щорите на двата прозореца и пропусна дрезгавата зимна светлина. За няколко минути остана загледан в движението по Сатър Стрийт, след това се завъртя, отиде до бюрото и натисна бутона на телефона.

Секретарката на Рич Макнийл му каза, че шефът й няма да се появи преди следобед. Дали не би му оставил съобщение? Харди се замисли за момент и отговори, че ще бъде в „При Сам“ в един часа. Имал новини. Ако Рич не може да мине, да му се обади — в противен случай, ще го очаква там.

Тъкмо беше затворил, с намерение да провери състоянието на Глицки, когато телефонът звънна. Чудесно, помисли си той. Ето един кучи син, който отговоря на обаждането му в абсолютно неподходящ момент. Добре, ще го остави на телефонния секретар. Освен ако не е Логан. Но беше Глицки, който му казваше нещо за случая на Бърджис. Харди сграбчи слушалката. Глицки започна отначало.

— Не можеш да познаеш с кого говорих току-що.

— Не ми казвай — отвърна Харди. — Джо Монтана?

— Алисън Гарбът.

— Гордея се с теб. Коя е тя?

— Тя е инспектор по случая, по който Илейн е била вещо лице. Тъкмо върнали събраните документи на съдията Томасино.

— Е? И това е важно, понеже…?

— Не зная дали е важно.

— И въпреки това ми го разказваш?

— Става въпрос за факт, за който сме в неведение. Знам, че ти и Томасино работите добре заедно. — Това наистина беше вярно. Харди и Томасино не бяха точно близки приятели, но се познаваха от съдебната зала и изпитваха взаимно уважение. — Тук може да има нещо.

Харди не възнамеряваше да гледа зъбите на подарен кон. Глицки му даваше свободен факт — може би просто още един от безкрайната редица подробности, които вървят с едно дело за убийство, а опитът го бе научил, че си струва да се събират факти. Просто никога не знаеш какво ще ти потрябва.

— Прав си — каза той. — Може и да има нещо. Какво е името на делото?

— Петров. Някаква застрахователна измама.

— Какво знаеш за него?

— Абсолютно нищо, освен това, че Илейн е била замесена, работела е по него в деня, когато е била убита. Хрумна ми, докато си лежах тук. Помислих, че може да ти даде някаква работа, която да запълни безкрайните ти часове на безделие.

— Оценявам това.

— За мен е удоволствие.

Двамата си поговориха още няколко минути на неангажиращи теми и изказаха предположения за евентуалното изписване на Глицки от болницата. След като затвори телефона, Харди закрачи из офиса си, без да е в състояние да разбере защо адреналинът му се е повишил. Той осъзнаваше, че в това няма особена логика. Не бе мислил за Коул Бърджис, но ето че изведнъж се появяваше нещо, свързано с клиента му, някаква следа, по която да тръгне. В крайна сметка отново взе телефона и набра няколко номера, които знаеше наизуст.

Все още нямаше девет часа и съдът едва ли щеше да започне работа преди девет и половина. В един идеален свят съдията Томасино сега щеше да е в стаята си. Или поне неговият секретар. За момент изглеждаше, че всичко върви като по ноти.

— Господин съдия — започна Харди след поздрава, — разбрах, че сте подписали някакво съдебно разпореждане по дело за застрахователна измама. Дори не зная дали делото е приключено или все още е в процес. Народът срещу Сергей Петров.

Съдията прозвуча раздразнено.

— Не, все още не е приключено. Да, все още правим постъпки. Няколко руснаци симулират автомобилни катастрофи. И какво за него?

— Вие сте определили Илейн Уейджър за вещо лице във връзка с него.

— Да. И след това тя бе убита по средата на работата, както вероятно си чул. — Тонът на съдията изразяваше неговата изнервеност. — Така протече цялото разследване. Едва ли ще повярваш — постоянни отлагания. Сега изглежда ще ми се наложи да потърся друго вещо лице за ново съдебно разпореждане, преди да можем да продължим и не зная… — Гласът му се избистри. — Ти едва ли си в списъка, прав ли съм, Диз?

Всъщност, Харди беше, но не го бяха викали от години. Каза го на съдията.

— Но сега бюрото ми е доста затрупано, ваша светлост. И аз, меко казано, чух за смъртта на Илейн. Представлявам обвиняемия по делото. Коул Бърджис. Неодобрително промърморване.

— Явно не бих могъл да те използвам. Добре, какъв е твоят въпрос?

— Ами, боя се, че не е прекалено специфичен. Любопитен съм, понеже Илейн е била замесена в това. Чудех се дали по някакъв начин не е свързано с нещо, което бих могъл да използвам.

— В твоето дело за убийство?

— Странни неща се случват, господин съдия. Мислех, че може би ще сте в състояние да ми поразкажете за делото. Да видя дали нещо не си струва да бъде разнищено.

Томасино веднага склони.

— Ами добре. То не е някаква тайна. — Заразказва. — Измамниците започнали да се обаждат в застрахователните компании за поредица от подобни злополуки през последните шест месеца. Всички имат руски фамилии, лекарят е един и същ, еднакъв тип коли, един и същ адвокат поне на половината от тях. Така че аз подписвам съдебно нареждане и Илейн трябва да пообиколи и да провери нещата. Обикновено, както знаеш, това е сладка работа. Освен ако един от колегите ти е абсолютно необщителен, не би дал на вещото лице никакви насоки, нито пък би й казал къде са част от папките. Казва й: „Намери си ги сама. Така или иначе цялото разследване е боклук“. Изпечен кучи син.

— Какво имате предвид под един от колегите ми? Да не би да е мой приятел?

— Не. Съжалявам. Имах предвид друг адвокат. Не исках да ви слагам всичките в един кюп. Не и в този случай.

Харди продължи с предположенията си:

— Да не би да говорите за Даш Логан?

— Може би. С моите извинения, ако ти е приятел.

— Не е — отвърна Дизмъс.

— Чудесно — въздъхна съдията. — Някак си не можех да приема, че е.

По пътя си към Съдебната палата Харди реши да спре в главния офис на „Кроникъл“ и да види дали Джеф Елиът е там, което беше почти сигурно в този час на деня. Тъкмо бе влязъл в репортерската стая и бе поздравил, когато сградата започна да се люлее. Адвокатът инстинктивно се върна на вратата и каза:

— Земетресение. Застанете под гредите.

Елиът беше в инвалидната си количка. Той продължи да пише по клавиатурата и му хвърли развеселен и толерантен поглед.

— Добре, със сигурност съм там.

Люлеенето — което всъщност бе съвсем незначителен трус — отмина. Харди остана под гредата си, а Джеф обърна длани нагоре, сякаш да усети дъждовните капки.

— Втора степен по Рихтер — отбеляза той. — Не помръдвам, преди да е достигнало шеста. — Той посочи стола от другата страна на бюрото. — Би могъл да останеш на вратата, но вероятно ще минат поне пет години, преди да се случи някой добър трус. Доста ще се отегчиш. Столът е по-удобен.

Дизмъс почака още малко за възможно ново разтърсване. Когато до няколко секунди това не се случи, тръгна напред.

— Добре е да видиш човек, който не се страхува от яростта на природата.

Елиът погледна към стаята, където лекото земетресение бе минало съвсем незабелязано.

— Компютърът ми дори не премигна, Диз. Нямам намерение да умра при земетресение, повярвай ми. По-малко вероятно е дори от светкавица и това е закон в нашата къща.

— Във вашата къща имате закон за светкавиците? Ние — каза Харди, докато сядаше, — просто няма да го позволим.

— Не. Не за светкавиците, а да бъдеш убит от светкавица.

— Ти имаш закон за това да бъдеш убит от светкавица?

Джеф се облегна назад, свали ръцете си от клавиатурата и ги отпусна върху страничните облегалки на стола си.

— Всъщност да. Колкото и смешно да ти звучи, имаме правило да не се страхуваме от нещо, което е по-малко вероятно да ти се случи от това да бъдеш убит от светкавица.

— Харесва ми — съгласи се Харди. — Нека позная — твоите момичета са преследвани от случайни страхове, нали?

— Ха! Случайни. Бих платил огромна сума да бяха случайни. Става въпрос за всичко. — Той се опита чрез усмивка да омаловажи думите, но Дизмъс разбираше, че това е също толкова смешно, колкото и постоянните страхове на собствената му дъщеря, а те съвсем не бяха забавни. — Всичко, Бог ми е свидетел — повтори Джеф. — Самолетни катастрофи, СПИН, вируси, терористи, змии, ядрени аварии, паяци, хора, които отвличат деца на всеки ъгъл, тъмното — Господи, тъмното! — да се прибират сами вкъщи… всичко.

— Пропусна инфаркта — добави Харди. — Бек се бои да не получи инфаркт, след като това се случи на Глицки.

— Не се притеснявай — отговори Джеф. — Ако Никол чуе за това, веднага ще го включи в списъка.

— Казах на Бек, че дванайсетгодишните рядко умират от инфаркт. Тя не ми обърна внимание. Би могло да се случи, нали? Няма гаранция. Ейб не е имал никаква гаранция. Казвам й, че Ейб не е на дванайсет. Питай ме дали обърна внимание. И това продължи снощи до единайсет и половина. — Харди се бе облегнал назад, с глезен върху коляното на другия крак. Той прокара ръка през очите си. — Понякога си мисля, че причината е в нас, нали винаги им казваме да внимават за това или онова, особено за момичетата. Та това правило… как всъщност работи? — Каквото и да беше, ако вършеше работа, Харди би искал да знае.

Този път Джеф почти се усмихна. Той потърка брадата си, вероятно притеснен, че се е стигнало до това, но, дявол го взел, налагаше се.

— Ами, най-сетне стигнахме до някаква малка степен на параноя, която да приемаме сериозно. Имам пред вид, че съществуват някакви разумни неща, от които би трябвало понякога да се страхуваме. Нали така?

— Прав си.

— Макар да не съм сигурен, че ти, аз или съпругите ни имат такива страхове. Може би е нещо, свързано с новото хилядолетие.

— Вероятно — съгласи се Харди. — Въпреки че си спомням, че се притеснявах по време на кубинската криза.

— Не ми е приятно да го призная, но тогава имаше и възрастни, които се безпокояха. И знаеш ли защо? — Той повиши глас. — Защото имаше нещо дяволски реално, за което да се страхуваме!

— Или, както се оказа, нямаше.

— Точно така. Но най-сетне се наложи да кажем на Никол, че нещата, за които се тревожи, трябва да са по-вероятни от това да бъде убита от светкавица, от което, поради някаква причина, тя не се страхува. Ако е по-малко вероятно, няма да говорим за него, особено след времето за сън.

— И каква е вероятността да умреш от светкавица?

— Трийсет и две хиляди към едно за седемдесет и пет годишен живот.

Харди подсвирна впечатлен.

— Добра статистика.

Джеф сви рамене.

— Все пак остават дяволски много неща, за които да се притеснява — ще се изненадаш колко, — но поне ни спасява от страха от смърт при земетресение, паяци, змии, самолетни катастрофи, атомни бомби. Никое от тях не прескача бариерата. Всъщност, наистина помага.

— Ще го изпробвам довечера вкъщи — каза Дизмъс. — Идеята ми харесва.

— Така е — съгласи се Джеф, — но не вярвам да си дошъл за това, а ако е за Коул, той не е днешната ми тема. — Репортерът посочи екрана на компютъра си, наполовина изпълнен с думи. — Отново „Жиронд“. Отне ми два часа. Иска ми се наистина да измислят програма, която пише думи.

— Сигурен съм, че е на път — отвърна адвокатът. — И какво ново около летището, като изключим, че никога няма да бъде готово?

Джеф погледна към екрана, откри нещо и се върна към госта си.

— По начина, по който вървят нещата, Диз, може и никога да не завършат този последен етап, като се има предвид всички тези подизпълнители, за които се пред полага, че не изпълняват квотите си за малцинствата. Вече минаха седем месеца и фирмите са набрали персонала си. „Жиронд“ не могат да започнат работа, вероятно и ще загубят договора, а областният прокурор дори не е повдигнал обвинения. Трима подизпълнители вече са отпаднали, защото са изгубили работата си. Нещата просто смърдят.

За Харди всичко това бе стара история.

— Така работи Прат, Джеф. Прави огромна обществена клоака, след това се оттегля от последиците. Вие на страната на „Жиронд“ ли сте? Мислех, че те са лошите момчета?

Свиване на рамене.

— Всичко, което знам, е, че те честно и директно си спечелиха най-голямата сделка, която сме виждали от десет години. Сега целият град ги мрази. Надзорниците искат още един търг. И всичко се основава на факта, че офисът на Прат реши съвсем публично да разгледа нередностите при наемането на представители на малцинствата, което сега, както се оказва, не е вярно. — Той направи гримаса. — Това вони, Диз, наистина вони. — Отново погледна към екрана си. — И смятам да го напиша. Е? Какво има около Коул?

— Няма нищо специално.

— Специално. Това е добра дума. И какво по-специално? Само казвай бързо.

— Добре — съгласи се Харди. — Ти познаваш всички в града, нали?

— О, да — каза равнодушно Елиът, — аз и всички останали сме приятелчета.

— А какво ще кажеш за Даш Логан?

Досегашната фамилиарна реакция премина в неудоволствие.

— И какво за него?

— Това исках да те попитам.

— Той има ли нещо общо с Коул?

— Не зная. — Адвокатът направи лека гримаса. — Нищо специално.

Но темата бе привлякла вниманието на Джеф и той се протегна към чашата на масата си и отпи малко кафе, започвайки да се концентрира.

— Единственото, за което се сещам, е, че Логан представлява доста скапани дела. Ужасно много. Хората казват, че взема такси на търг.

— И след това ги продава, така ли? — Това беше достатъчно близо до Коул, за да достигне до Харди. — Хероин?

— Не. Кокаин. Очевидно си има собствен… — Джеф направи пауза. — Щях да кажа навик, но не зная дали е стигнал дотам. Вероятно е просто развлечение. Очевидно работи.

— Не добре — отвърна Харди, — ако отговарянето на обажданията е някакъв белег.

— Но достатъчно добре, за да живее комфортно — контрира го Джеф. — Той кара Z3, носи хубави дрехи, поддържа офис.

Харди се изправи.

— Негов офис? Това е още една връзка.

— Към Коул ли? И каква е другата?

Дизмъс прескочи въпроса.

— Илейн е работила в офиса на Логан в деня, когато е била убита.

— Така ли? — Джеф се отпусна в стола си. — И това какво означава?

Адвокатът поклати глава и отговори загрижено:

— Не зная. Това е нещото, което не мога да разбера. И то ме побърква.

— Защо е била там?

Харди му разказа накратко за задълженията на Илейн като вещо лице, историята с руските застрахователни измами, липсата на желание за сътрудничество у Логан в началото на разследването в неговия офис. Когато приключи, Джеф все още беше заинтригуван, но не виждаше никаква връзка.

— Дали тези дела за застрахователна измама имат някаква връзка с наркотиците? Пропуснах ли нещо?

— Най-вероятно сме пропуснали — отвърна Харди. — Има прекалено много Логан.

— Но може би не достатъчно. — Репортерът се облегна назад и погледна над бюрото, което ги разделяше. — Нали знаеш, Диз, в журналистиката през цялото време минаваме през подобни работи. Пишеш някаква история и ако това последно малко парченце попадне на мястото си, могат да започнат да подготвят номинацията ти за Пулицър. Имам предвид, че дяволски много го желаеш. И тогава познай какво? Това, което искаш да напишеш, не се случва. Не е вярно, просто е съвпадение. Добра история, но не се основава на факти.

Харди помисли за момент. После отвори уста:

— Не е така. Поне аз не мисля, че е така.

— Добре.

— А какво ще кажеш за Гейб Тори?

— Какво за него? В какъв смисъл?

— Дейвид Фримън има теория за връзката между Тори и Логан. Това, което искам да знам, е дали са стари приятели? Дали са ходили заедно на училище? Може би са обратни и са имали връзка?

Тук Джеф го спря.

— Не са обратни. Всъщност, Логан е известен женкар. А Тори спи с Прат.

Откритието почти закова Харди на стола.

— Какво?

Джеф се разсмя.

— Не го ли знаеше? Сега говоря неофициално — те се опитват да го държат в тайна, тъй като Прат е щастлива от цялата феминистка история, че е лесбийка, но клюките се разнасят.

— Боже Господи. Виждаш ли? Ти знаеш всичко. Трябва да го публикуваш.

— В подходящ момент, да кажем преди изборите, когато би могло да направи повече добро.

— Не мога да повярвам. — Сан Франциско бе малък град, но очевидно не чак толкова, че да няма тайни. — Добре, значи не са обратни. Може да са бисексуални. Или пък майките им са били приятелки? Не зная, Джеф. Ти си репортер, с пръст на пулса на града.

— И, ако има нещо, ще съм го чул, нали?

— Така е. — Харди се наведе напред в очакване.

Джеф срещна погледа му, с някакъв проблясък от ирония в очите.

— Доколкото знам, нямат никаква лична връзка.

Дизмъс се облегна назад.

— Това е грешен отговор.

— Мислех, че би могло да е така.

Коул беше първият човек в живота на Харди, чийто външен вид и поведение наистина се бяха подобрили по време на престоя му в областния затвор. Беше се подстригал късо. Някои от раните и белезите от живота му на улицата, без да споменаваме нищо за нощта на ареста, бяха започнали да избледняват. Бе избръснал рядката си рошава брада. Редовното хранене за тези няколко дни вече видимо бе добавило малко плът върху костите на лицето му и бе заличило впечатлението за скелет. Едва ли се вписваше в идеята за едър, но вече не бе и хероинов скитник.

Харди седна срещу него в зоната за среща с адвокати, светла стая със стени от стъклени тухли. Говорът на Коул може и да бе малко провлечен в края на някои думи, но днес това приличаше повече на навик, отколкото на недостатък. Фактът, че говореше ясно в продължение на известно време за Харди означаваше, че би могъл да го прави непрекъснато, стига да си го постави за цел. Просто бе свикнал да мърмори под нос, за да се вписва в уличната среда, където бе привикнал да си затваря устата и да не казва нищо извън основните си нужди.

Е, каза си адвокатът, сега имаше причина и се бе издигнал до границата на възможностите си.

— Глицки? Шегуваш ли се? — Очите му също бяха ясни. Беше на метадон и наистина бе поискал ускорена детоксикация. Щеше да е чудесно, ако се придържа към програмата. Но в момента мислите му бяха другаде и бе повече от ядосан. — Говорим за същия Глицки, който ме остави да падна на главата си?

— Това, което чух, е, че не е успял да те улови навреме. Изсумтяване.

— Така ли ти е казал? Щото е лъжа.

Адвокатът бе седнал на ръба на масата в стаята за посетители и сега се наведе напред, накланяйки се към мястото на клиента си.

— Откъде знаеш, че се е случило точно така? Нали си бил в безсъзнание.

— Ами… — Твърдият поглед на Коул постепенно омекна. — Но няма начин той да се опитва да ми помогне.

— Така е — съгласи се Харди. — Не мисля, че опитва. Не и заради теб. Въпреки това, Коул, Глицки е добро ченге. Заслужава уважение.

Още една неодобрителна гримаса. Беше му трудно да повярва.

— Ще ти кажа какъв е. Притеснява се, че след делото ще го обвиним в бруталност. Опитва се да се измъкне. Мисли си, че ако се представи като част от нашия отбор, ще му се размине.

Дизмъс се облегна назад.

— Всичко си обмислил, нали?

— Не е чак такава философия.

— Не, прав си. Затова не искаме помощта му. Това ли е позицията ти?

За момент изражението на Коул се изостри.

— Той не предлага никаква помощ. Просто си връзва гащите.

Харди кимна, изправи се и се протегна. Когато заговори, тонът му беше груб:

— Виж дали ще можеш да си го набиеш в мозъка, Коул. Няма нито един човек в цялото полицейско управление, който да разследва нещо по този случай и да не пропуска нито един, които би могъл да е замесен в делото на Илейн. Освен Глицки. Прави го сам и поради свои причини и ще бъде много мило от твоя страна, ако не се интересуваш какви. Ако искаш да знаеш истината, да, той си връзва гащите. — Почувства как гласът му се отдалечава от него и гневът му нараства. — Глицки не иска да се провали твоето обвинение, защото си направил абсолютно глупаво самопризнание. Ето затова е, Коул. Иска да те закопчее заради законни свидетелства. Това е целта му — не дава и пет пари за нещастния ти задник. — За малко да добави, че и той също. Ако делото не беше за смъртно наказание, отдавна щеше да се е махнал.

— Но всичко, което открива, ще бъде против нас. Харди, който все още беше гневен, се наведе над момчето.

— Това, което се опитва да открие, Коул, е истината. Която, поправи ме, ако греша, вероятно ще ни помогне.

Очите на хлапака се втренчиха в ъгъла на стаята. Вземайки отново контрол над тона си, адвокатът седна на ръба на масата.

— Виж — каза той. — Изобщо не ме интересува какви са мотивите на Глицки. Ако иска да те обвини, това ще е добро за мен, пък и за теб. Няма намерение да използва обвинението, защото, ако това се случи, ние ще имаме почва за обжалване.

— Обжалването ще е след като ме обвинят. Не искам да говоря за обжалване.

— Добре, тогава да не говорим. — Дизмъс рязко тропна по масата. — Нека останем в настоящето. Ти си дълбоко в лайната и Глицки е единственият човек, който прави нещо, което може да ти помогне, независимо дали това му е целта. Откриването на истината ще ти помогне. — Минута преди това адвокатът бе предизвикал Коул със същата теза и сега отново изчака отговора му — отрицание, противопоставяне, каквото и да е, — но нямаше такъв. Харди въздъхна. — Сега ме чуй. Глицки е факт. Ако можем, ще го използваме. Ако не си в състояние да го приемеш, аз също си тръгвам.

Коул срещна погледа му.

— Не му вярвам.

Харди хвърли коза си:

— Той е мой приятел от около трийсет години, затова трябва да кажа, че аз му вярвам. Сега имаш две възможности. Можеш да го приемеш, да повярваш на инстинктите ми и да поговорим за стратегията. — Опита се да внесе малко жлъч в думите си. — Или да кажеш на майка си да ти наеме друг адвокат.

Това предизвика съживяване.

— Не говорим за майка ми.

— Не, Коул, напротив. Не се самозалъгвай. Освен ако не искаш сам да поемеш отговорността. Но това не е в твой стил, нали? — Той изчака, изненадан, че се е стигнало дотук. Не бе възнамерявал да спори по този въпрос, но след като бяха започнали, щеше да върви докрай, дори ако това означава края на участието му в делото. Харди си мислеше, че клиентът му се нуждае от известна доза груби жизнени истини почти толкова, колкото и от добър адвокат.

Коул бързо преглътна два пъти последователно. Той отвори уста и най-сетне вдигна очи. За първи път Харди видя нещо като облекчение в тях.

— Добре — каза хлапакът. — Слушам те. Ще го направим по твоя начин. Какъв е планът?

Адвокатът почувства как напрежението пада от раменете му. Все още бе ядосан и нервиран и продължаваше да не му пука особено за клиента му. Но сега поне можеха да работят заедно. Вероятно. Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Стратегията има две страни. Първата е, ако си го направил…

— Почакай за момент. Казах, че не към сигурен, дали… имам предвид, че не съм…

— Ти почакай за момент. — Харди се наведе напред, изморен от възражения и прекъсвания. Най-вероятно пред него седеше човекът, който бе убил Илейн Уейджър. Може би той не заслужаваше смъртно наказание, но Дизмъс нямаше намерение да търпи тези безсмислени извинения. — Повече не искам да ми казваш дали си убил Илейн. Разбираш ли ме? Не ме интересува твоето признание или отрицание. Не затова те защитавам. И сега аз говоря. Ти ме слушаш. Такава е сделката. Може да научиш нещо.

Очите на Коул се присвиха. Беше се изпарил всеки намек за метадонова летаргия. Облегна се на стола си и скръсти ръце. Спокоен и равнодушен. Харди не обърна внимание на жеста му и си възвърна разния тон.

— Първата ни линия на защита е безсъзнанието, фактите тук биха могли да направят много трудно, ако не и невъзможно, да подбудим разумно съмнение дали си го направил.

— Аз…

Адвокатът вдигна ръка.

— Не ме интересува. Разбира се, ние ще спорим, че не си го направил. Но това, което наистина ще има значение, е да докажем, че дори и да си бил ти, си бил толкова пиян, че не си разбирал какво става. След шест или осем питиета по закон си пиян. След двайсет и в наркотичен глад, направо си в кома.

— А какво ще правим с пистолета?

— Същото щях да попитам и аз.

— Не съм вземал никакъв пистолет от Кълън. Той лъже.

— И защо ще го прави? Мислех, че ти е приятел.

— Да, така е. — Свиване на рамене. — Той е навън с три последователни гаранции за продаване на дрога. Има и три или четири обвинения за нападения-кражби. Някой друг път ще го притиснат, но явно си мисли, че този път ще го пазят. Затова си измисля история и я продава. Хей! Знаеш, че такива неща се случват непрекъснато. А в този случай някой иска да ме прецака повече от него, затова приемат сделката.

— Кой би искал това? И защо?

— Не зная. Някой в областната прокуратура. Някое ченге. Може би твоят приятел Глицки. Не зная.

Харди усети, че кръвта му отново кипва, но се опита да не обръща внимание.

— Познаваш ли някой по тези места? Имал ли си изцепки, за които трябва да знам? Да си чукал дъщерята на някое ченге или нещо такова?

— Не. — Той поклати глава, но после реши, че отрицанието не е било достатъчно красноречиво. — Хей, Бог ми е свидетел, не. Нищо такова.

Адвокатът бе напълно сигурен, че му казва истината. Фактите показваха, че не бе нужно Коул да има личен враг в офиса на областния прокурор. В това можеше да няма нищо лично — просто Прат трябваше да спечели делото. За да се запълни дупката в теорията на обвинението, бе нужно да се появи свидетел, който да обясни откъде Коул е имал оръжието.

И ето, той се появяваше.

Харди знаеше, че още преди време е трябвало да размени няколко думи с Алсоп и да добие собствено усещане за ситуацията. Но първо искаше да накара Коул да разбере стратегията му, да бъде в крак с нея.

— И така, План А е безсъзнанието. Не си спомняш.

— Но аз си спомням. — Хлапакът продължи, независимо от предупредителното изражение на Харди. — Видях пистолета. Не зная защо го помня така, като отделен кадър. Не съм имал пистолет. Той беше на земята, до нея. Тя вече беше долу, кълна се.

Дизмъс бе почти изкушен да му повярва.

— Кълна се — повтори клиентът му.

— Добре, Коул, ти се кълнеш. Но да продължим напред. Искам също да поставим въпроса, че, ако не си бил ти, някой друг я е убил. — Харди наистина не мислеше така, но споменаването пред Коул би увеличило доверието на момчето. Сега, докато седеше от другата страна на масата, Дизмъс би се обзаложил с осемдесет процента сигурност, че през следващите няколко дни момчето ще предложи и друг „кадър“ от нощта на злополучния понеделник. И сигурно той би илюстрирал поговорката за едноръкия човек.

— Изненадан съм, че Джеф ти е говорил за мен — Харди му бе казал за сутрешното си посещение в „Кроникъл“.

— И защо?

— Не бях идеалният роднина.

— И аз така чух.

— Тогава… защо?

Адвокатът започна да събира документите си, юридическите си неща, химикалките. Изправи се и внезапно си спомни майката на Коул предишния ден в офиса му, последните й години, вгорчени от болката и вината заради действията на сина й. Дори и ако не бе убил Илейн. Харди го погледна през масата.

— Може би и при Джеф нещата са както при приятеля ти Кълън, Коул. Нещо друго се случва. Хем си в него, хем не си. Разбираш ли какво казвам? Там навън съществува цяла вселена и знаеш ли какво?

— Какво?

— Тя не се върти около теб.

22

— Мисля, че бях малко груб с хлапето. — Харди чукна чашата си с мартини в тази на Дейвид Фримън.

На теория, той се бе отказал от обедното мартини преди десет години, но винаги правеше изключение в „При Сам“. Минаваше през вратата и там винаги бе старият бар от тъмно дърво, сервитьорите в смокинги, шума на ангажирани хора, които се подсилвате храна за един продуктивен следобед. И внезапно мисълта да не си вземе едно мартини започваше да му се струва ненужен отказ от едно от най-големите удоволствия в живота.

През последните шест години Харди не бе пропуснал и един ден работа заради алкохола и мартинито нямаше да провали този следобед. Така че си поръча — бомбайски сапфирен джин, догоре, много сух, една маслина и лед в изстудената чаша.

Фримън не се поколеба колкото Харди. Дяволите го взели, той изобщо не се колебаеше. Старецът се бе изправил и чакаше на бара, когато пристигна по-младият му колега. Кимна одобрително на поръчката, каза, че иска от същото и вдигна чаша, когато и Дизмъс вдигна своята.

— Сигурен съм, че ще дойде.

Харди намигна дяволито.

— Тогава да пием за силната любов, нали?

— Или за пропускането й, просто за чистата трудност.

И двамата мъже отпиха с удоволствие. Сервитьорът ги информира, че сепарето им ги очаква. Можеха да отнесат напитките си там.

В края на двайсети век „При Сам“ беше популярно място за обед в Сан Франциско и въпреки че малко се бе променило, все още създаваше усещането за частен мъжки клуб, с обществена част за хранене в основното помещение. Страничната стая предлагаше повече уединение, със сепарета край стените, които можеха да се отделят със завеси. Двамата мъже се отправиха към едно от тях.

Макнийл още не бе пристигнал. Можеше и изобщо да не се появи, въпреки че Харди бе оставил достатъчно загадъчно съобщение, за да събуди любопитството му дали пък Мани Галт не се бе съгласил на сделка? Макнийл бе толкова нетърпелив, че се бе уговорил с него предишния ден на зазоряване. Той би искал веднага да разбере, но може и да се зачуди защо адвокатът му не е оставил съобщение. Така че, ако можеше, щеше да се появи на срещата.

Но междувременно имаше доста неща за обсъждане и Дизмъс се опита да не говори развълнувано, докато обяснява на Фримън за поредната неочаквана поява на Даш Логан, този път в неговото дело за убийство. Старият мъж замислено завъртя столчето на чашата си.

— Руска застрахователна измама ли? — Той се бе намръщил. — Звучи като работа, която би му харесала.

— Този тип е навсякъде. Намирам го за доста интригуващо.

— Според мен е по-скоро депресиращо.

— Не чак толкова. — Харди отпи от джина и постави чашата на масата. — Не мога да се отърся от усещането, че ще се появи и около Коул Бърджис.

Фримън въртеше глава.

— Съмнявам се.

— Ще ти предложа един сценарий. Съдията ми каза, че Логан не е бил отзивчив, когато Илейн е отишла да върши работата си като вещо лице. Даш не искал да й покаже папките, които са й необходими. Ако искала да ги разгледа, трябвало първо да ги открие.

— Не го ли нарекох вече кучи син? — промърмори Фримън.

Харди кимна.

— Няколко пъти. Затова на Илейн се наложило първо да се разрови из офиса му и да прегледа всичко. И вероятно е намерила нещо, което не е трябвало да вижда.

Дейвид почти се задави с напитката си.

— Твърдиш, че според теб Логан е убил Илейн заради това?

— Или пък някой от руснаците. Или някой от клиентите му.

— Гледал си прекалено много филми.

— Просто казвам, че можем да използваме факта и да прекараме нашия приятел Даш през тинята. Знам, че това ще направи някои хора на тази маса доста щастливи. — Сви рамене. — Поне можем да посочим някого, Дейвид. Нещо, за което съдебните заседатели биха иска ли да помислят.

Фримън не беше убеден.

— Не ме разбирай погрешно, Диз, тази идея ми харесва — каза старецът, — но е чиста спекулация. Може да е видяла нещо и може някой после да я е убил заради това. Но не мисля така. Никой съдия не би ти позволил да го представиш в съда.

Харди не успя да продължи спора, тъй като клиентът му пристигна. Когато Макнийл застана пред него в сепарето, бе очевидно, че е едновременно изненадан и недоволен от присъствието на гост на масата, Фримън нямаше конкретна работа там и когато Макнийл осъзна, че не е някой от старите приятели на Дизмъс, който спонтанно е решил да седне и да похапне — не, той искаше да говори за случая на Макнийл! — бизнесменът бе по-близо до враждебност, отколкото Харди някога го бе виждал.

Както винаги в „При Сам“, сервитьорът се появи незабавно. Макнийл видя другите две чаши и си поръча мартини, с водка. Ако не беше тази кратка разсейваща пауза, помисли си Харди, сигурно щеше да си тръгне. Напрежението, на което бе изложен в последно време, клонеше към момента на експлозията. Лицето му бе изпълнено с кръв.

— Може би се опитваш да включиш още някого в делото ми на този етап? Що за глупост е това? Мисля, че ти казах, че всичко е приключило. Край. А каквото и да става, то е поверително.

— Така е, Рич. Дейвид не знае нищо от фактите по самото дело.

— И по-добре да е така.

Фримън не бе склонен да се откаже от намеса и го направи.

— Тук съм, за да си поговорим за едно от моите дела. Не за фактите. За начина, по който протече.

— И си сигурен, че ще ме интересува?

— Да, вярвам в това.

Ядосаното лице на Макнийл не показа признаци на успокоение. Той хвърли поглед към Харди, след това срещна възпалените очи на Фримън, огледа кафявия му костюм, колосаната яка на ризата му, кичурите косми, които излизаха от ушите му.

— Това ме ядоса — каза той. Неочаквано сграбчи завесите и яростно ги дръпна, за да се затворят. — Добре, слушам.

Харди остави стария адвокат да говори и както винаги бе впечатлен от неговата брилянтност. Въпреки че се бе опитал да остави настрана специфичните факти около делото на Рич, му бе споменал това-онова. Противно на него, Фримън разказа историята на своя клиент без изобщо да споменава детайли по делото.

Представлението бе невероятно. Старият адвокат разказа на Макнийл, че е имал клиент, към който са били отправени едновременно криминални и граждански обвинения. Преимущество на едните пред другите. Предложение за отпадане на криминалните срещу финансово споразумение. Най-сетне, името Даш Логан. Приликите с неговото, на Макнийл дело, бяха в логиката, а не във фактите. И Харди от своя страна никога не би споменал нищо за Рич, ако Фримън не го бе запознал с всичко, което току-що бе разказал. Когато историята приключи, бизнесменът бе напълно спокоен. Последва продължителна тишина, по време на която сервитьорът се върна, дръпна завесите, донесе напитката на Рич и прие поръчката им за обяд — момици за Фримън, писия за Харди и Макнийл.

— Вино? — попита Фримън. — Какво ще кажете?

— Няма значение — отвърна Макнийл.

— Всичко, освен шардоне — заяви предпочитанията си Харди.

Най-сетне клиентът му се усмихна. Дизмъс реши, че Фримън е гений.

— Да — каза Рич, — идеята е добра.

— Дали някой от вас, господа, е господин Харди?

Той погледна нагоре.

— Да. — Мразеше да го измъкват по време на обед. Вероятно бяха лоши новини, нещо спешно и ужасно. Чудеше се дали не е замесена и Бек.

Сервитьорът беше олицетворение на професионализма:

— Обаждат се от офиса ви. Познавате ли някого в болницата „Сейнт Мери“? Опитват се да се свържат с вас. Оставили сте пейджъра си в офиса, а очевидно и клетъчният ви телефон е изключен.

— Благодаря ви. — Дизмъс използва салфетката. Нямаше нужда от паника. — Веднага се връщам.

Харди последва сервитьора през основната зала до бара. Сега повечето маси бяха празни. Един огромен камион за доставки бе застанал на алеята пред входната врата, закривайки цялата гледка и хвърляйки сянка в помещението. Когато му подадоха слушалката, някаква огромна палета падна отзад със силен трясък. Дори барманът подскочи.

Глицки бе мъртъв. Знаеше го.

Обади се на информация и остави да го свържат за допълнителни трийсет и пет цента. Не вярваше, че ще успее да запомни номера, докато го набере.

— Имате пациент на име Ейбрахам Глицки.

— Един момент, моля. Той е в интензивното. Не съм сигурна, че ще успее да ви се обади. Моля, изчакайте.

Сърцето му се бе качило в гърлото. Изкашля се. Нямаше никаква разлика. Докато изчакваше, в слушалката звучеше мелодията на „Чувства“. Но това съвсем не правеше чакането по-кратко.

Операторката отново заговори:

— Съжалявам, господине, бихте ли повторили името?

— Дизмъс Харди — отговори, изкушен да попита: „А вашето сигурно е Филис?“

— Не — отвърна тя, — на пациента.

— Ейб Глицки. Снощи не беше в интензивното. Беше в стая с друг пациент.

Тя изобщо не му обърна внимание.

— Според компютъра е в интензивното. Не се споменава да е преместен.

— Дали не бихте могли да звъннете до сестринската стая там и да проверите? Може би някой ще си спомни къде са го прехвърлили.

— О, това е добра идея — каза тя весело. — Моля, изчакайте отново. Съжалявам.

Най-после чу звънене. Някой вдигна.

— Глицки. Здравейте.

За момент Харди почувства световъртеж от внезапното облекчение.

— Ти ли ми се обади?

— Да.

— Мислех, че днес имаш всевъзможни изследвания и тестове.

— Това беше сутринта. И всички минаха отлично, в случай че се питаш какво е станало.

— Цял ден не съм мислил за нищо друго — каза той. — Освен сега, когато бях сигурен, че си мъртъв.

— Не съм — отвърна приятелят му. — Но пък някой друг е.

— И кой?

— Кълън Леон Алсоп, доскоро известен кучи син. Диз, още ли си там?

— Да. Как?

— Свръхдоза. Чист хероин. Получил е условно освобождаване — облекчен от собствените си признания — вчера следобед и предполагам, че е решил да се позабавлява и да го отпразнува.

— Как откри това?

— Ридли Бенкс ми се обади. Беше леко разтревожен. Май фактът доста усложнява цялата история около Коул Бърджис, а то си беше каша от самото начало. Ридли хареса появата на Кълън и историята за пистолета, а сега изобщо не му се нрави.

— И с мен е така.

— И аз не мислех, че ще се зарадваш. Затова исках веднага да ти го съобщя.

— Дали той ще поговори с мен? Бенкс?

— Той е обществен служител. Не виждам защо не.

— Може би защото последното ченге, с което говорих, беше отстранено? Това би било една причина.

— Може би ще понесеш неприязънта?

— Или да получа инфаркт, да се покажа слаб и нараним. Като говорим за това, оценявам обаждането, но сигурен ли си, че вече можеш да работиш?

Глицки замълча задълго. След това.

— Може би някой друг я е убил, Диз. Ще разбера.

— Не и ако първо умреш.

— Тогава ще се постарая да не стане така.

Качеството на Фримън, което Харди непрекъснато смяташе за впечатляващо, бе не само че имаше огромен личен арсенал, но и че беше в състояние да хване най-подходящото оръжие в момента на най-силната му ефективност.

Сега той бе успял да се превърне не само в приятелче на чашка и баща съветник за Рич Макнийл, но дори бе дръпнал завесата, за да ги предпазва.

Когато Харди влезе в сепарето, видя, че Фримън е поръчал втора бутилка „Пино Гринго“ и двамата вече са изпили сериозна част от нея. За около четвърт час те бяха преминали от враждебност към нещо като близост. Макнийл се бе облегнал на стената и предишната доматена червенина се бе трансформирала в розов блясък. Бе разхлабил връзката си и бе разкопчал най-горното копче на ризата си.

Харди се настани до него и си наля малко ледена вода.

— Рич тъкмо ми разказваше една интересна история — каза Фримън. — Познаваш ли Джин Висър?

— Някога беше ченге, нали? Да, въпреки че не зная какво прави в последно време.

— Сега е частен детектив. Няма да познаеш с кого работи.

Харди можеше да си представи. Веждите му се повдигнаха. Той се обърна към Рич.

— Къде го срещна?

Макнийл повдигна чашата си и отпи.

— Дойде при мен в офиса ми миналата седмица. Каза, че върши някаква работа за господин Логан, който не иска да ни види забъркани в много грозни обвинения.

Фримън цъкна с език без знак от развеселяване.

— Можем да отнесем това до адвокатската колегия и съм сигурен, че бих го направил. Съжалявам, Рич, ти продължавай.

Изражението беше извинително.

— Трябваше да ти кажа, Диз. Просто си мислех, че ще е по-лесно да се откажа. Страшно се уморих от всичко това.

— Какво е трябвало да ми кажеш?

Макнийл въздъхна от цялото си сърце.

— Преди петнайсет или осемнайсет години спах… забърках се с друга жена. Секретарката ми. Адски глупаво. — Чисто отвращение. Той отпи от виното. — Все пак го направих. Тя забременя, роди дете. Сали разбра. Беше ужасно, но се съвзехме. Беше ужасно — повтори той. — И момичето, Линда… по дяволите, грешката не беше нейна… както и да е. Реших да я оставя да си тръгне, платих й от нашите спестявания, помогнах й да започне друга работа…

— И сега тя те изнудва?

Макнийл поклати глава.

— Не, Диз. Но основното нещо, което Сали и аз искахме, е да го скрием от децата. Бях направил грешка и си платих. Повярвайте ми, платих си. Но това не биваше да разруши семейството ни.

— И Висър го е открил?

Кимване.

— Вероятно се е разровил в старата ми работа, за да ми извади кирливите ризи. Имаше слухове, вероятно и възмущение. Напуснах две години по-късно, но хората си спомнят. И сега… — Той безпомощно сви рамене.

— Така че Висър заплаши, че ще каже на децата ти и ще прекара Линда и детето й през всичко това, за да те убеди. — Харди се облегна замислено назад. — Знаеш ли, Рич, не мисля, че от историята ще стане заглавие за първа страница. Имал си авантюра, жена ти го е преживяла, ти съжаляваш.

Макнийл го погледна.

— Знам. И Дейвид каза същото. Просто след толкова време, когато го чух от Висър, знаейки какъв човек е Мани Галт, какво още би могъл да направи… Предполагам, че съм изпаднал в паника.

— Напълно разбираемо — Фримън контролираше момента, а Макнийл се нуждаеше точно от това. — Предложих му той и Сали просто да съберат семейството — може би не внучетата, но поне децата. Трябва — просто, честно и спокойно — да им разкажат всичко. — Той се наведе над масата. — Те ще разберат, Рич, обещавам ти.

— Знам, Сега го осъзнавам. Мисля, че ще разберат.

— Без съмнение.

Макнийл бе поставил ръка на челото си, все едно се опитваше да се освободи от някакво главоболие. Чувствата му сякаш бяха изписани на лицето му всичко щеше да се оправи. Най-сетне той вдигна поглед.

— Значи и двамата мислите, че просто трябва да изчакам?

— Няколко седмици, не повече — успокои го Фримън.

Харди добави:

— Винаги можеш да приключиш. Делото няма да стигне до криминален съд.

— И аз наистина не го искам. По-скоро бих продал сградата.

— Решението ти е правилно — каза властно Фримън. — Никой не би те обвинил. Но нека не говорим за случая преди… нека кажем първи март? Три седмици. Как ти звучи?

Макнийл обмисли предложението му, после кимна.

— Мога да го направя.

Образи, аромати и чувства започнаха да разбиват мъглата.

Коул не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитал глад, като изключим нуждата от дрога. Но след сутрешната среща с адвоката го върнаха в килията му и той осъзна, че е изгладнял. Само преди три часа бе получил хапчетата си, след това четирите филийки бял хляб, чаша мляко, портокалов сок, две наденички и две яйца за закуска, но сега броеше минутите до единайсет и половина, когато щяха да му донесат обяда.

Тъй като бе обвиняем по углавно престъпление, все още го държаха отделно от основната част от обитателите, в нещо като крило с шест килии, по три от всяка страна на общото помещение с размери три на шест метра, което не можеха да използват. Той беше в десния край и имаше само един „съсед“. Мислеше за него като Хосе, татуиран мексикански колос, който запълваше цялото си време с правене на лицеви опори и гледане на обществената телевизия, която беше пусната по шестнайсет часа в общото помещение. Сега вървеше някаква игра и Коул постоя до решетките, докато започнат рекламите и се отказа. Хосе отново правеше лицеви опори и Коул го погледа малко, преди да реши, че това няма да е най-лошия начин да си прекара времето. Направи десет, преди да усети известно затруднение. На двайсетата бицепсите и гръдните му мускули започнаха да крещят от изтощение. Надзърна и видя, че Хосе все още методично подава глава и леко се навежда настрани, за да следи телевизора.

Коул легна на студения бетон, за да си поеме дъх. Мразеше това, в което се бе превърнал.

Картината, която премина през съзнанието му, дори не беше спомен. Можеше да затвори очи и да си представи усещането, че е на шестнайсет — сякаш бе вчера. Той и Стив Полачек в техния гараж. Бяха се обзаложили на двайсет долара кой първи ще вдигне тежест колкото теглото си. Коул бе шейсет килограма. Полачек бе с три килограма по-тежък и това го поставяше в по-неизгодна позиция.

За момент си спомни, че загряването им беше петдесет лицеви опори. Петдесет! Не можеше да се сети кой спечели баса дали някой от двамата бе вдигнал теглото си. Вероятно и двамата — тогава бяха такива.

Но си спомняше гаража. Никога не спираха коли в него, дори и през зимата. Само инструментите на баща му на стената, работният тезгях, масата за пинг-понг в средата. Велосипеди и кънки, ски и топки и спортна екипировка навсякъде. Доста добра семейна обстановка, преди баща му да умре. Сестра му Дороти тренираше с него през цялото последно лято, преди да замине за колежа. Когато тя се прибра през коледната ваканция, ходиха на ски крос от Демойн до град Айова.

Коул повдигна бузата си от земята, постави ръце под раменете си и се повдигна. Този път дори първите няколко лицеви опори бяха трудни. Осем.

Обръщайки се на една страна, той седна и издърпа дюшека си от бетонното легло на пода. Претърколи се отгоре, хвана ръце зад главата си и се опита да направи коремни преси. Преди време наистина бе добър в това — правеше шейсет в минута. Полачек не можеше да го достигне.

Отново започна бързо. И отново бързо отпадна, но се насили да продължи до петнайсет и после до двайсет. Не можеше да приеме по-малко от двайсет, въпреки че при последните две усещаше как нещо в него се къса. Но го направи, а после се завъртя настрани, далече от Хосе, задъхвайки се за глътка въздух и затвори очи.

Трясването на външната врата на общата стая го накара да скочи. Коул бе задрямал през двайсетте минути, в които на затворниците се позволяваше сутрешна разходка в общата стая. Двама пазачи с колички носеха таблите с обяда и тропаха по външната врата.

— Върнете се по стаите, момичета!

Когато всички се прибраха в килиите си, пазачът набра кода си на кутията отвън и вратите на килиите се заключиха. Като видя дюшека на пода и Коул, седнал с кръстосани крака отгоре, пазачът, който разнасяше подносите, не можа да се въздържи от малко остроумие:

— Пикник ли си правиш, Алиса? — попита той. — Денят е чудесен за това. — Той хлъзна подноса под вратата.

Коул едва го чу, пък и не го интересуваше.

Ерик беше социалният работник, който раздаваше хапчетата. Той се спря пред вратата. Това беше първата доза, която Коул му бе казал, че ще пропусне — ще вземе обичайната за вечеря — и Ерик искаше да се увери, че момчето не е променило идеите си. Но не беше.

След това, най-после, храната. Ако Коул бе смятал, че преди е изпитал пристъп на глад, усещането бе нищо в сравнение с момента, в който пълните чинии затворническа храна бяха пред него. Всички ястия досега включваха четири филийки бял хляб и четири кубчета масло. Маслото беше меко и той го взе и го постави цялото в устата си. Докато дъвчеше, погледна надолу към таблата.

Днешният му обяд се състоеше от два дебели шницела със сочна гарнитура от грах, моркови и измачкани домати и още по-сочни консервирани праскови в пластмасова купа, мляко и две шоколадови бисквити.

Хлябът бе оставен. Коул се нахвърли толкова стремително върху шницела, че счупи пластмасовата си виличка. Нямаше значение. Взе лъжицата, наряза още няколко хапки и започна да вкусва, да опитва — изкушен от будещия спомени аромат на соса, да си спомня.

Кухнята на Полачек. Зимен ден, късно следобед, навън е снежно. Закуска след училище, преди да отидат на хокей. Майката на Полачек налива претоплен сос върху хляба и студения шницел.

Полачек. Не беше се сещал за него от години и сега започна да се чуди къде ли е някогашният му най-добър приятел. Със сигурност не и на подобно място. Вероятно имаше работа, а може би дори и семейство. Полачек с хлапета? Само си представи!

През последната година бяха престанали да бъдат приятели заради дрогата — тогава марихуана. Полачек бе убеден, че тя убива. Не искаше да има нищо общо. Така че Коул започна да се мотае с други момчета — Рийс, Боу, Нилсен, Пардучи.

Боу беше най-добрият сред тях. Дори бе приятел с Полачек преди — също като Коул. Добри ученици в средното училище, Малката лига, Скаутите. След това, когато бащата на Коул почина и Коул се опитваше да се справи с мъката, Боу първи се отзова. Без съмнение имаше добри намерения — такъв си беше Боу, — опитваше се да накара приятеля си да се почувства по-добре, след като сестра му е заминала в колежа, а баща му си е отишъл. Хей, животът не е лесен. Хората имат нужда да се смеят, да се извисят, да забравят за себе си. След смъртта на баща си се бе превърнал в невероятен лентяй.

— Марихуана, трева. Хайде, Коул, това е напълно безвредно. Марихуаната не е убила никого.

Сега Боу беше мъртъв от четири години.

Полачек няколко пъти се опита да го спре, идваше в дома му, притесняваше се колко се е променил довчерашният му приятел.

Така ли? Ами, хората се променят. Коул не бе пристрастен. Можеше да спре винаги, когато поиска. Другите момчета — Рийс, Нилсен, Пардучи — майка му се виждаше с техните. Последното, което чу, беше, че Рийс е станал ченге. Знаеше, че Нилсен работи за „Дженеръл Мотърс“. Пардучи все още играеше баскетбол, втора година в лигата и можеше да стане доста добър.

Докато топеше соса, си каза: „Не пристрасти никого от тях. Дори и мен. Не и марихуаната“.

Още един спомен — последния път, когато видя Полачек. На купон в Нотр Дам. Той се бе отказал след първия семестър и майка му го изпрати да види стария си приятел. Скритото послание беше, че може би ще разбере колко добре се справя Стив и ще си промени поведението. Скрито като бомбичка с боя.

Но беше отишъл. Коул изобщо не се смяташе за наркоман. Това е развлечение, нищо повече — единственото, което познаваше в момента, постоянно дрогиране. Но вече не можеше да се откаже.

Бе шокирал Стив, който вече бе станал член на студентска организация, в алигаторската си риза, пиещ бира, танцуващ. Толкова несъзнаващ, толкова наивен. Докато Коул тази вечер беше нещо като…

Там беше и онова момиче, не й помнеше името. По това време вече бе на кокаин, винаги, когато можеше да си намери, продаваше по малко да си покрие разходите. Така че двамата с момичето бяха в банята на горния етаж. Бяха си направили пътечките, когато някой се появи и веднага след това Полачек — бесен, но спокоен, говореше нещо за това, че е гост и обижда приятелството им. Коул трябваше веднага да напусне! В тяхната къща не можеше да има кокаин. Колежът щеше да ги арестува. Да загубят квартирата си.

Коул сега беше във висините — половината от удоволствието бе отлетяло, понеже са го стреснали по време на унеса си.

— На кой му пука за това, Стив? За всичко това? — Той викаше насреща му.

— На всички тук, Коул. На всеки, който се опитва да живее.

Полачек, смотанякът. Не го бе видял повече, прав му път. И въпреки това беше най-добрият приятел, който някога бе имал.

— Хей, Алиса! Свърши ли? Какво има? Да не са ти сложили прекалено много пипер?

23

Преди десет години, когато Шарън Прат бе общински надзорник, тя бе лобирала да се направят малки промени в законите на града, свързани с бизнес обявите в общинските вестници. Преди това, ако искаш да напишеш заявление за Измислено бизнес име, да кандидатстваш за Разрешение за продажба на алкохолни напитки, Съобщение за закриване или каквото и да било друго юридическо съобщение, законът изискваше да публикуваш тази информация във вестник, който има продаваем тираж поне сто и петдесет хиляди.

Шарън бе убедила другите надзорници, че законът нечестно дискриминира по-малките и насочени към различните общности вестници, които се развиват в града и които не могат да се възползват от този доста благодатен пазар. В резултат на усилията й, законът се бе променил и позволяваше пускането на съобщения във вестник, който излиза от печат поне в десет хиляди копия. От тях най-известен на английски беше „Дейли Демократ“.

Практическите измерения на промяната в закона се изразиха в това, че направиха милионер Чад Лейси, издател на „Дейли Демократ“, приятел и политически поддръжник на Шарън Прат. Изведнъж общинският бюлетин на Лейси, който се разпространяваше безплатно по улиците или бе разхвърлян от минаващи автомобили най-вече в района Хай-Ашбъри, изведнъж получи почти 300 000 долара годишно само от парите на града. Сега Лейси можеше да си позволи да плати на няколко известни гост журналисти и да наеме репортери на пълен щат. С новото влияние на вестника, той започна да се разпространява в още няколко района на града — Сънсет, Ричмънд, Туин Пийкс. „Дейли Демократ“ стана първият градски свободен вестник.

Тиражът му се повиши до двайсет и пет хиляди и той се утвърди като глас на народа — унижените, пренебрегваните — и на политическите приятели на Лейси и Прат. Преди останалите вестници да разберат какво става, „Дейли Демократ“ бе написал статия от пет хиляди думи за трагичния тормоз над безсилния и забравен от закона гражданин на име Мани Галт, който бе вярвал на своя хазяин, бе му платил в брой наема за няколко месеца, за да отиде да се погрижи за умиращата си майка. Върнал се от своето милосърдно пътуване, само за да открие, че е изхвърлен от постоянното си жилище при очевидна липса на човечност и заради градските закони за наемите от лакомия, порочен и безсърдечен предприемач Рич Макнийл. Бяха пуснали снимка на бедния Мани на първата страница — той изглеждаше много тъжен и отчаян, седнал на мотора си.

Сега Шарън Прат бе изправена до бюрото си и толкова яростно набираше номер на телефона, че цялото писалище се тресеше. Бе включила говорителя, така че гласът й да гръмне, когато отговорят.

— Искам веднага да говоря с господин Лейси. Да, лично е. — Това беше техен код — Прат не би се обадила в „Дейли Демократ“ от свое име и да изглежда все едно дава заповеди на издателя. Това би имало фатално въздействие върху доверието на нейните обективни избиратели. Тя нетърпеливо изчака, като си поглеждаше часовника.

Бе изминала по-малко от минута.

— Ето ме — каза Лейси. — Как си?

— Не съвсем добре, Чад. Изобщо не съм добре.

— Какъв е проблемът?

— Проблемът? О, я да видим. Може би фактът, че миналата седмица говорихме преди речта ми в Общинския клуб. Спомняш ли си?

— Шарън…

— Помниш ли как ми изказа убеждението си, че това решение за смъртно наказание, което оповестих, ще получи много положителни отзиви, издателско покритие, нещо такова?

Лейси не отговори.

Прат си пое дъх и смекчи тона.

— Освен това забелязах, че ти твърде очевадно замълча, докато колегите ти в „Кроникъл“, и по-точно Джеф Елиът, доста се посмяха за моя сметка. — Тя взе слушалката и заговори още по-умерено. — Със сигурност не искам да ти казвам как да ръководиш вестника си, Чад, но бях останала с впечатлението, че си от моя лагер. Да не би да съм те обидила по някакъв начин? Ако е така, съжалявам, но ние очаквахме да направиш някаква крачка.

Областната прокурорка чу въздишката му по линията.

— Ами, имахме някои проблеми, Шарън. Предполагам, че скоро щях да ти се обадя.

— С какво? Какви проблеми?

Издателят замълча.

— Ами, честно казано, някои от моите репортери… както знаеш, Шарън, през последните години не бяхме от лагера на привържениците на смъртното наказание.

— Нито пък аз, Чад. Но този случай е специален.

— Знам, че е така, Шарън. Аз съм на твоя страна. Проблемът е, че ни е много трудно да си представим какво му е специалното и какъв акцент да поставим върху него. Аз лично скъсах първата статия, която получих по въпроса. И знаеш ли защо? Защото звучеше доста като Градски клюки на Джеф Елиът.

— Чия е била? Човекът, който я е написал, работи за теб, нали? Ако не пише каквото искаш, очевидно трябва да вземеш някакви мерки.

— Човекът няма значение. Той е добър репортер и беше изцяло на твоя страна. Просто това не му харесва, нищо повече.

Прат потърка устната си, откъсна парче попивателна от чекмеджето на бюрото си и започна да попива въображаемо петно върху полата си.

— Имам идея, Чад — каза тя. — Защо да не направим ексклузивно интервю, ти и аз, насаме. Ще поставим акцента върху това, че като цяло смятаме смъртното наказание за погрешно, но то е единственото лекарство за престъпление от омраза като това. Несъмнено става дума за престъпление от омраза. И аз вярвам, Чад, че подобно престъпление изисква кърваво отмъщение.

Тя можеше почти да се закълне, че чува как мозъкът му мисли.

— Това би свършило работа — каза най-сетне издателят.

— Дяволски си прав — отвърна Шарън. — Двамата с теб можем да го накараме да проработи. Трябва да проработи.

Предполагаше се, че Трея трябва да започне проекта на господин Джекмън — проблемът Грейсън — в понеделник сутрин, но фирмата бе затворена, за да могат служителите да присъстват на заупокойната служба на Илейн. След стреса около колапса на Глицки тя не можа да събере сили да отиде на работа за останалата част от деня. Знаеше, че при други обстоятелства това щеше да бъде непростимо. Сама не би си го позволила. И като капак на всичко, времето, което бе прекарала вкъщи, беше абсолютно непродуктивно. Сега бе сряда следобед.

Поне господин Джекмън изглежда я разбираше, но младата жена се чувстваше ужасно. Предишния ден бе отишла в офиса, но бе работила само шест часа, изцяло върху Грейсън. Господин Джекмън беше прав, това бе най-скучната камара от цифри, с която се бе занимавала. След безсънната понеделнишка нощ, изобщо не бе почивала и най-сетне осъзна, че ако смята тази вечер да мине през болницата при лейтенант Глицки — което след постъпката си смяташе за свещен дълг, — щеше да се нуждае от поне малко отдих. Затова отново си тръгна по-рано от офиса.

Тази сутрин бе пристигнала с нова решителност и влезе направо в стаята на сътрудниците, която бе работното й място по новия проект — седемдесет и четири кутии с картончета, запълнени с данни, бяха натъпкани по стените, в библиотеките, навсякъде. Продължи оттам, където бе спряла предишната вечер — на третата папка от първата кутия.

Не можеше да го направи.

След четири и половина часа Трея се надяваше да е свършила полезна работа за двайсет минути. В дванайсет и половина провери часовника си, погледна разпилените пред себе си листове и стана от бюрото си.

Секретарката му бе отишла на обяд и бюрото на пазача на портите стоеше изоставено. Вратата беше леко открехната. Тя го чу да разговаря по телефона. Разговорът клонеше към приключване и затова потропа на вратата и я открехна още малко.

— Господин Джекмън? Извинете? Можели за момент?

Той вдигна изненадано поглед. Ръката му все още бе на телефона, но сега се спря и върна слушалката върху вилката.

— Госпожо Гент? Какво бих могъл да направя за вас? Как вървят нещата с Грейсън?

Младата жена си наложи да бъде твърда и му каза истината — че не е проблемът в проекта, а в нея. Че е губила времето на фирмата през последните няколко дни и след като той бе толкова мил с нея… Старшият адвокат я спря и попита:

— Какво наистина ви безпокои?

Трея си пое дълбоко въздух и го погледна.

— Че сякаш не мога да се съсредоточа върху нищо. Освен Илейн. — Останалото — Глицки и чувствата й — не беше необходимо да се споменава. Продължи: — Разговорът, който проведохме миналата седмица с вас за нейните врагове и че вие знаете за някои от тях. — Отново спря, сведе поглед към ръцете си, върна го към него и му каза, че е отишла да види Глицки в болницата. — Почувствах, че по някакъв начин съм предизвикала това.

— Кое? Инфаркта му ли?

Кимване.

— Знам, че звучи странно. — Тя сви рамене. — Просто исках да се убедя, че е добре.

— И добре ли беше?

— Така изглеждаше. — Всъщност чудесно, но тя само повторно кимна. — Но все още е притеснен за делото.

Лицето на Джекмън стана сериозно.

— Каза ли защо? Спомена ли някаква причина?

Младата жена се замисли какво бе казал Глицки — че сякаш Илейн най-после разговаря с него — и знаеше, че такава комуникация е невъзможна.

— Нищо конкретно, но причината е изцяло обвързана с признанието на Коул — смята, че има вътрешни противоречия и може би е неприемливо.

— Дотолкова, че е напълно невалидно ли? Не просто неприемливо, но и невярно?

Тя сви рамене.

— Не зная.

Старшият адвокат вдигна глава в очакване.

— А какво мислиш ти, Трея?

Тя не го бе избистрила напълно, въпреки това сметна за изкушаващо, че такъв ветеран като Глицки й бе повярвал достатъчно, за да се осланя на нея.

— Мисля, че делото си струва да бъде приключено.

— И това няма да стане в полицията? Нито с Глицки?

Трея все още отказваше да се предаде. Позицията на Глицки като лейтенант на отдел „Убийства“ беше част от силата му и тя не искаше да я подрони. Затова заговори по-умерено.

— Ами, нали знаете. Имат задържан, който е обвинен в престъплението… — Тя остави заключението недоизказано. — В случая той разследва нещата самостоятелно.

— Изключва всички останали възможни заподозрени, освен Бърджис? — Джекмън се залюля на стола си зад бюрото.

— Да. — Младата жена се поколеба, наведе се напред.

— Което ме води до това, което исках да кажа.

Той зачака.

— Аз съм вероятно най-добрия източник на информация за това, върху което е работела Илейн.

— И какво означава това?

— Мисля, че бих била от полза за разследването, ако лейтенантът се заинтересува.

Джекмън пое дълбоко дъх.

— Да се заинтересува от какво по-точно? — попита внимателно той.

— Ако ми позволите да кажа, сър, Илейн бе един от най-добрите служители на фирмата. Според мен е от най-голям интерес за всички нас да се уверим, че убийството й няма да остане неразрешено.

— От най-голям интерес за фирмата — повтори Джекмън. — Как по-точно?

— Коул Бърджис ви отне нещо, сър. Лейтенантът не иска той да си тръгне с него, а не вярвам и вие да искате това.

Тя знаеше, че е уцелила най-точната струна. Някой му бе откраднал нещо, част от това, което бе издигнал от нищото, и старшият съдружник не би позволил на такъв човек да се измъкне. За момент очите на шефа й бяха изпълнени с напрежение и осъзна, че сега нещата бяха станали лични — по някакъв начин го бе накарала да го осъзнае.

— Направи това, което трябва — най-сетне каза той. — Бил ще го отбележи.

Трея се изправи. Работодателят й също стана от стола си и заобиколи бюрото. Сега стоеше на около крачка от нея. Тя погледна нагоре към лицето му.

— Това, което ме притеснява — каза плахо младата жена, — е, че дори не знаех, че тя има врагове. Знам, че двете си споделяхме. Мисля, че би ми казала.

Джекмън се отдръпна крачка назад, скръсти ръце и се загледа в нещо над дясното й рамо.

— По-скоро съперници. Тя имаше силна воля и жизненост. Искаше своя път и го имаше. Хората я ревнуваха, мислеха я за студена и арогантна. Че тя не е осъзнала тази реакция — дори и ако самите хора са я имали — само прави нещата по-лоши. Може би дори ти си изпитала нещо подобно? Дори и във фирмата?

И, разбира се, той беше прав. Трея призна истината в думите му с лека усмивка.

— Знам, че тя можеше да дразни хората с поведението си, така че, в този смисъл да, имаше врагове. — Изражението на Джекмън внезапно стана ледено. — Аз бях един от тях.

24

Почти се бе стъмнило и Ридли Бенкс беше на мястото на същото убийство, където бе извикан малко след зазоряване.

Бе прекарал напрегнат ден, влагайки огромна концентрация в разследването на място, като през последните десет часа свърши работа, за която обикновено би му трябвал месец. Резултатите бяха смесени, както почти винаги при убийство. Но те, по негово мнение, бяха и изключително провокативни.

Жертвата бе открита мъртва в стая 412 на хотел „Екселсиор“ на Шестнайсета и Мишън. Независимо от името си, „Екселсиор“ не беше хотел в пълния смисъл на думата. Често пъти клиентите наемаха стаи за седмица или месец и имаха навика да плащат основно в наркотици, но също и със секс, алкохол, дрехи или пари.

В момента нямаше гост, който да се е регистрирал в стаята, където бе тялото на Кълън Леон Алсоп. Когато то бе намерено, вратата не беше заключена. Освен това, екипът от отдел „Убийства“ още при пристигането си не срещна особени трудности при идентифицирането му — портфейлът му издуваше задния джоб на дънките, с които все още беше обут. У него бе и заповедта за освобождаване от затвора и документите за пускането под гаранция, натъпкани в предните джобове. Така че това беше Кълън. В списъка с дежурствата стоеше името на Ридли, който незабавно бе извикан.

Инспекторът прекара няколко часа в хотелската стая, зададе въпроси на следователите. След това реши, че ще е добре да изчака пристигането на Джон Страут. Искаше да поговори със съдебния лекар, преди нещата да са стигнали далече. Въпреки че хората умираха прекалено често от свръхдоза хероин в този град — особено в този район — в случая имаше прекалено много съвпадения, за да се понрави на Ридли.

Сержантът в екипа бе на мнение, че с Кълън е имало още някой и после, когато е разбрал какво е станало, съвсем логично е изчезнал. Той обаче бе изненадан, че е оставил пакет с доста солидно количество бял прашец на малката масичка до леглото. За всеки наркоман дрогата бе много по-ценна от злато. Независимо от случилото се в стаята, сержантът за първи път виждаше такова огромно количество изоставен наркотик. Освен това Кълън имаше шестстотин петдесет и четири долара в брой, две цигари марихуана и кибрит от бар, наречен „Юпитер“, натъпкани в другия преден джоб на панталоните му.

Страут пристигна, както винаги внимателен, но услужлив. След като разгледа тялото, направи аутопсия и провери останалите юридически улики, свързани със случая, лекарят можеше да изрази становището си за официалната причина за смъртта. Преди това, Страут не трябваше да бъде принуждаван да бърза. Той нямаше и намерение да прави каквото и да било официално предположение, преди да анализира фактите. Но си бе извадил няколко неформални заключения, които можеше да сподели с инспектора по убийствата, за да го насочи в разследванията му.

Първото беше, че останките по плика изглежда бяха от необичайно чист хероин, вероятно почти непримесен Китайски бял хероин. Страут каза на Бенкс, че ако той е представителен за последната дрога по улиците, биха могли да очакват най-малко шест свръхдози през идните два дни. Нито Страут, нито екипът инспектори бяха забелязали някакви следи от борба и това, съчетано с вероятната причина за смъртта, накара Страут да реши, че най-вероятно е свръхдоза. Случайно самоубийство, а не убийство.

Бенкс не можеше да се отърси от усещането, че съдебният лекар греши.

През следващите два часа ченгето разговаря с всеки, който е бил в сградата и който не бе успял да избяга, преди да се разчуе за пристигането на полицията. От двайсет и седемте души, които разпита, четиринайсет признаха, че са познавали Кълън поне по физиономия, но никой не го бе видял да влиза в сградата. Не са знаели и че Кълън е бил в сградата през нощта.

„Управителят“ беше беззъб петдесетгодишен гном с лимоненозелен халат за баня и кубинки. Нямаше представа как горкото момче е влязло в стаята. Тя била свободна. Виждате ли? Ключът все още бил при него. Мъжът бе много по-ангажиран от идеята да бъде компенсиран от града за наема на стаята, докато полицията я държи заключена като място на престъпление, отколкото от смъртта. Управителят не бе чул или видял нищо необичайно през последните два дни. Разбира се, той би казал абсолютно същото нещо, дори и да бъде извикан да свидетелства на Второто пришествие.

През следващите четири часа Ридли първо се обади в болницата на бившия си наставник Глицки. След това, проклинайки се за всичко, което е и което бе правил през последните десет дни, той се върна към началото и си спомни за кибрита от „Юпитер“. Въоръжен с неясна снимка, полицаят пристигна в бара около два и половина и пет души, сред които барманът, адвокат, частен детектив и двама случайни пияници, разпознаха лицето на Кълън. Да, момчето бе ходило там, бе изпило няколко чашки, изглеждало нетърпеливо, но не създало проблеми.

Ридли бе щастлив да попадне на свидетели, които са склонни да сътрудничат. И петимата бяха услужливи, седнаха в кръг около него на бара и се опитаха да му помогнат да свърже фактите. Адвокатът и частният детектив — Логан и Висър — бяха сигурни, че са си тръгнали преди жертвата, така че не можеха да кажат кога е излязъл, другите трима свидетели стигнаха до заключението, че Кълън е напуснал малко след здрачаване.

Сега Ридли беше там, откъдето бе тръгнал, на улиците около „Екселсиор“. Той си съблече ризата, развърза обувките си и зае отпусната поза. След половин час се сприятели с мъж, който го упъти към един от близките пласьори, Деймиън, който бе паркирал на алеята на около пресечка от „Екселсиор“ и продаваше пакетчета хероин със странни имена от своя блестящ буик „Скайларк“.

След още пет минути уличните светлини, които работеха, се задействаха. Ридли се огледа, за да бъде сигурен, че никой не го наблюдава. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади пистолета и значката си и тръгна към колата.

— Имаш късмет, боклук такъв — каза той, — аз съм инспектор в отдел „Убийства“. Излез бавно навън.

Отстъпвайки назад, за да може да се отвори вратата, Ридли едва не получи инфаркт. От дясната му страна, над черния капак на буика, стоеше още един скитник — лицето му в мъждивата светлина беше смътно познато. Той също имаше пистолет в едната ръка. В другата протягаше значка. И се усмихваше заплашително.

Деймиън бе стъпил с единия си крак на алеята, когато другият мъж скочи напреде една огромна крачка. Сграбчвайки го за яката, просякът полицай го изтегли набързо от колата и го хвърли на земята.

— Хей, човече — изскимтя Деймиън. — Дрехите ми, внимателно.

И двамата мъже държаха пистолетите си насочени към пласьора.

— Деймиън, Деймиън, Деймиън — зацъка съчувствено скитникът със значката. — Някои хора просто никога няма да се научат. Мозък ли ти липсва, това ли е проблемът? Или може би е дефектен? След цялото това време не можеш ли да разпознаеш ченгетата? Не сме ли се среща ли достатъчно? — той обезсърчено поклати глава. — Кълна се, разочарован съм.

Странният скитник погледна към Ридли, като продължаваше да протяга значката си, за да избегне недоразумения. След това отново се обърна към Деймиън, който още беше на земята.

— Този мъж тук — каза той, сочейки Ридли, — е инспектор Бенкс от отдел „Убийства“. — Усмихна се и каза през рамо. — Йън Фолк. Наркотици. Опитах се да те настигна на излизане от „Юпитер“, но ти беше прекалено бърз. Извинявай, ако току-що съм те стреснал.

Ридли започна да се съвзема, най-сетне разпознавайки Фолк като един от пияниците в „Юпитер“. Разкри го и го направи пълен глупак.

— Ще го преживея.

— Е, какво, момчета, сега ще се разцелувате ли или какво?

Фолк отново му се усмихна и заговори превзето:

— Ако искаме, Деймиън. Всъщност, смятаме да направим всичко, което поискаме, и имам усещането, че инспектор Бенкс желае да ти зададе няколко въпроса. Прав ли съм, инспекторе?

— Напълно.

— Ами, ще трябва да попитам адвоката си. Не съм извършил убийство.

Бенкс намигна обезсърчаващо на Деймиън.

— Не съм споменавал за подобно нещо, нали?

— Ето какво ще ви кажа — намеси се Фолк. — Сега отивам да се обадя по телефона на един приятел и междувременно ще ви оставя да се поопознаете. Как ти звучи, инспекторе?

Половин час по-късно Деймиън напусна алеята на път към центъра на задната седалка на патрулна кола. Инспектор Бенкс и Фолк му махнаха за довиждане, след това се облегнаха на капака на буика в очакване на полицейски камион, който да издърпа автомобила. В момента и двамата се смееха на случката.

— Ти си дяволски късметлия, че не скочих върху теб там, където стоеше — каза Бенкс.

— Знам, Осъзнах го с около секунда закъснение. Просто възможността изглеждаше прекалено добра, за да я изпусна. Мразя този малък червей. Не съм го виждал от две години.

— Как разбра къде отивам?

— Ти каза „Екселсиор“. Свръхдоза. Предположих. Отраснал съм тук, затова не се мотая много наоколо, но те видях и реших, че ще е забавно да пообиколя стария квартал. И, както знаеш, попаднахме на Деймиън.

Ридли формулира отговора си внимателно, опитвайки се да не настъпи в територията на приятел полицай.

— Не ми беше много трудно да го открия, както знаеш.

— Не, предполагаме, че на новак сред нас му отнема около половин час да попадне на някой от тях. След това ги оставяме на мира.

— Но ти буквално го нападна.

— Това беше просто за майтап, инспекторе. На този квадратен километър имаме около двайсет като Деймиън. Те само държат пакетчетата, не си заслужават главоболията. Единствената им вероятна стойност е да ни отведат до източника, а дори и на това следващо ниво… — Той сви рамене. Беше страшничко, но си бе истина. Всеки полицай знаеше, че арестуването на междинните звена в най-добрия случай бе нещо като спирачка и предупреждение за всички останали. Между Деймиън и неговия най-последен доставчик когото пласьорът ни кога не бе виждал, нито познаваше, а можеше дори да не е чувал името му имаше вероятно от шест до десет посредници, като всеки си получаваше парите и разваляше продукта. — Ти искаше нещо от него. Реших, че ще успея да го склоня да бъде по-услужлив. Откри ли това, което търсеше?

Беше ред на Ридли да свие рамене.

— Трудно ми е да повярвам, че застрахователните агенти ми казват истината. А Деймиън не успя и колкото тях.

— Какво искаше да разбереш?

— Дали има нещо ново и свръхчисто на улицата. От това е умрял моят човек.

— И какво каза Деймиън?

— Каза не. Същата дрога както винаги. Гарантирано. Знаеш ли, трябва да ти призная, че не мога да повярвам, че слагат нови имена на този боклук. Онези пакетчета, които Деймиън носеше у себе си. Райски унес. Господи!

— Разбира се. Има страхотни измишльотини. Нирвана. Китайски сън. Смолисти бебчета. Но твоят човек е имал нещо друго, така ли?

— Съдебният лекар каза — разбира се, неофициално, — че смята, че наркотикът е почти чист. И не беше в никаква опаковка, просто обикновен плик. Фолк свали петата си от бронята и направи няколко крачки. Застана на място няколко секунди и кимна с глава, сякаш бе стигнал до някакво заключение.

— Ето затова тръгнах да те търся, след като излезе.

— Защо?

— Защото вървя по дирите на нещо около „Юпитер“. Има много кокаин около този бар. И тъй като посетители те са най-вече от юридическите среди, хората ще искат мястото да се разчисти, преди да се разчуе. Ясен ли съм?

— Да.

— Добре тогава. Вчера си прекарвах един ленив следобед и твоят човек, Кълън, влиза, точно както всички казахме днес. Но изобщо не беше малко нетърпелив — той буквално се тресеше. Изпил е бирата си наполовина и се изправя и отива в тоалетната. Две минути по-късно един от днешните частният детектив, Висър? — става и също отива в тоалетната. Но аз съм бил там, в тоалетната има само една мивка и един писоар и двамата останаха вътре десет минути, честна дума, преди Висър да излезе пръв и да седне в сепарето си. Разбира се, това е „Юпитер“ в късния следобед и никой не обръща внимание. Освен мен.

— И какво стана после?

— Не и това, което вероятно си мислиш. След една минута излезе и твоето момче, Кълън Леон Алсоп. Сега той е олицетворение на спокойствието. Сяда и си довършва бирата и пие втора, когато Висър и приятелчето му адвокат си тръгват.

Ридли поклати глава.

— Сигурно съм пропуснал нещо. Не беше кокаин. Беше хероин.

Но Фолк бе надушил нещо.

— Както и да е — каза той. — Висър беше там вътре и му е дал нещо. А тази сутрин момчето е мъртво, нали? Не се бях сетил за това, преди ти да дойдеш и да задаваш въпроси, но след като видях лицето на хлапето, в ума ми нещо прещрака, нали знаеш?

— Знам усещането — отвърна Ридли. — В момента чувствам същото.

25

— Сносен юридически ум? — подсвирна впечатлена Франи. — Дейвид наистина ли каза тези думи?

— Всяка една и в този ред.

Зад бара на „Шамрок“ Моузес Макгайър подхлъзна към зет си халба с черно питие — наполовина „Бас“, наполовина „Гинес“.

— Подмазва ти се — намеси се Моузес. — Обзалагам се, че в следващите няколко седмици ще ти повиши наема. Само гледай.

Но Харди клатеше глава.

— Това беше искрен комплимент. Трябваше да го чуеш. Съмнявам се, че дори е осъзнал, че го е казал.

— Нали говорим за Дейвид Фримън? — каза равно Франи. — Щом го е казал, значи го е осъзнал.

— Безсрамно ласкателство — отвърна брат й. — И дори не е чак толкова добро.

Дизмъс отпи от халбата си.

— Моуз, веднъж чух Фримън да казва, че мисли, че Оливър Уендъл Холмс не е чак толкова глупав. Ако най-големият юрист, който тази страна е дала, не е чак толкова глупав, а аз имам сносен юридически ум, виждаш къде ме поставя.

— Поне на една линия с Върховния съд — заяви Франи.

— Не мога да чакам.

— В списъка за повишаване на наема е по-вероятно. — Моузес не трябваше да бъде убеждаван. — Тази вечер не бих отишъл на скъпо място. Ще имаш нужда от парите.

Това беше Вечерта за излизане. Обикновено не ходеха в „Зала Секвоя“ на Клифт и после в Чарлз Ноб Хил. В една типична сряда се срещаха — Харди от центъра и Франи от дома им на Трийсет и четвърто авеню — в „Литъл Шамрок“, на средата на пътя, на Девета и Линкълн. Изпиваха по нещо на бара, като обикновено Моузес бе зад него, и отиваха на вечеря, където им подскажеше настроението.

Една млада двойка се бе настанила на бара до предния прозорец и Моузес отиде да вземе поръчката им. Харди покри ръката на Франи със своята, стисна я леко, погледна извинително и хвана пейджъра на колана си.

— Съжалявам. Мислех да го оставя в колата.

— Но сега, след като не си го направил… — Съпругата му бе свикнала — постоянните прекъсвания винаги бяха нежелани, но бяха престанали да им обръщат внимание. Когато стигнат до мястото, където решат да вечерят, ще му напомни да си свали пейджъра и да го остави в гардероба. Но сега постави ръката си върху неговата и го целуна нежно по бузата. — Всичко е наред, върви.

Той използва телефона зад бара, като си помисли, че е последният работещ апарат с шайба в Калифорния. Номерът, на който трябваше да позвъни, не му беше познат на пръв поглед и това само по себе си бе малко необичайно — юридическият ум на Харди може и да беше просто сносен, но имаше отвратителна памет за телефонни номера, а този му се струваше нов.

— Бенкс — чу той. — Отдел „Убийства“.

— Инспекторе. Тук е Дизмъс Харди. Благодаря, че се свърза с мен.

Гласът не беше ентусиазиран.

— Със сигурност. Опитвам се да отговарям на обажданията. Какво мога да направя за теб? Каза, че лейтенантът… — Той не довърши изречението.

— Говорих с Ейб следобед. Той твърди, че може би тази история с Кълън Алсоп е свързана с Илейн. С Коул Бърджис.

— Може би. — Гласът вече не бе приветлив.

— Разбрах, че случаят с пистолета ти се е сторил малко странен. А сега и свръхдоза в деня, в който излиза…? — В някаква степен Харди се надяваше Бенкс да се хване за думите му и да ги довърши, но същевременно знаеше причината за нежеланието му и я уважаваше. — Вероятно някой е искал да му затвори устата.

— Възможно е. — Бенкс беше неубедителен. — Страут е склонен да го нарече случайност.

— Ти какво мислиш? — Харди остави тишината да се задълбочи. Това не свърши работа. Не можеше да се справи с младежа. Професионално те все още бяха от различни страни. Трябваше да намери начин да прехвърли мост помежду им.

Бенкс каза:

— Ами… — Имаше намерение да приключи разговора.

Харди го прекъсна.

— Спомняш ли си онзи ден на погребението, инспекторе? Когато попита Ейб дали има нещо, което можеш да направиш?

Никакъв отговор.

— Може да е това. Искам да ми дадеш само половин час.

Още една дълга пауза. След това гласът беше делови, решението бе взето.

— Сега имам среща, на която трябва да отида. Става въпрос за това. После смятах да мина да видя лейтенанта към края на часовете за посещения, вероятно към девет, девет и половина.

— Както се оказва, аз също мислех да се отбия и да го навестя след вечеря.

За Ридли това беше начин да се увери в нещата, които възнамерява да направи. Изглежда имаше нужда от някакво извинение.

— Така че ще бъде просто случайност, ако двамата се окажем там по едно и също време, нали?

Времето се бе изяснило и леко се бе затоплило. Не че бе станало кой знае колко горещо, но режещият влажен вятър от последната седмица бе отминал и сега въздухът беше спокоен и звездите блестяха над града.

Харди и Франи като по чудо получиха маса в „Пан И Вино“ без предварителна резервация. Мястото от доста време бе любимият им италиански ресторант малко по-нагоре от Марина. Когато приключиха, решиха да се поразходят. Вече бяха обсъдили всички възможни промени в живота на децата си, напредъка на Франи в кандидатстването — бе попълнила всички документи, — ужасната храна, която ядат, Моузес, Ейб, здравето и децата му. Дори Трея Гент. И всичко около нея, степента на лично обвързване в появата й в болницата. Ето затова бе Вечерта за излизане — да обсъждат, да останат свързани. Личен живот.

Държаха се за ръце и се разхождаха заедно с много други хора по Юниън Стрийт. Все още нямаше осем и половина. Двамата често се спираха и се заглеждаха в нещо на някоя витрина. Неочаквано Франи стисна ръката на съпруга си. Усмихната, тя погледна към него.

— Извинявай. Какво? — попита той.

— Казвах… „и тогава баба ми умря“. Мисля, че трябва да си чул това и то те е разбудило.

— Извинявай — повтори той. — Предполагам, че съм малко разсеян.

Но тя не искаше да го критикува.

— Добре — каза Франи, — ти беше олицетворение на търпението. Ако искаш, можем да обявим край на среща та и да поговорим за това, което става.

През първите години на Вечерта за излизане, основната тема, за която не можеха да говорят, беше работата на Харди. От време на време той дотолкова потъваше в делата си, че се случваше да предложи да отидат заедно до мястото на престъплението или да спрат до затвора, за да поговори с клиента си. Можеха до пълно изтощение да теоретизират случаите над ястия, които дори не са опитали.

Най-накрая бяха поставили извън правилника обсъждането на делата му по време на Вечерта за излизане. Темата все още се промъкваше в разговорите им, но като цяло забраната бе уважавана и пазена. Но Франи беше права. Тази вечер съпричастността на Харди към различните семейни и лични дискусии беше в най-добрия случай минимална. Тя вече знаеше, че Дизмъс и Фримън бяха взели някои критични решения по едно от делата му по време на обеда. Имаше някаква вероятност делата им някак си да са свързани. След час той щеше да се види с Глицки, да получи нова информация от Ридли Бенкс. Връзката между взаимоотношенията може да се изясни. И той можеше да мисли само за това.

— Просто не искам да губя времето на Ридли с глупави въпроси — каза Харди, докато обясняваше. — Така или иначе, той не би пожелал да ми помогне без Ейб. Не ми се иска да го плаша, да го карам да се защитава или да го прогоня.

— Как би могъл да го направиш?

— Ако започна да говоря за видео касетата на Коул, за самопризнанието, той ще се затвори.

— Защо?

— Защото Ридли е водил разпита. Все още го защитава, а тази нова свръхдоза прави нещата още по-сложни. Момчето няма точна представа защо, нито пък аз, но става нещо. Също така, заради това Ейб загуби работата си и едва не умря. Всичко може да е свързано, а може и да не е, но и в двата случая Ридли е напрегнат.

— И ти искаш да го промениш?

Харди кимна.

— Със сносния си юридически ум поне да определя проблемите. Може би.

— Които са?

Той спря и отстъпи настрани от човешкия поток. Все още бе достатъчно студено и въздишката му предизвика видимо облаче пара.

— Това е трудното. Не зная, Фран. Цял ден си блъскам главата, особено след като попаднах на връзката на Даш Логан с Илейн, което, разбира се, е делото на Коул. Но не съм убеден, че той е убил когото и да било. И наистина не виждам никаква връзка между Илейн и Рич Макнийл. В нито едно от тези неща няма логика. Нищо не ги свързва, освен Логан, който очевидно е на всяка манджа мерудия.

— Е — каза Франи, — ако Ейб има съмнения, а сега и Ридли — и никой от тях не е наистина в лагера на защита та, — тогава може би е време да помислиш дали пък Коул не казва истината.

— Че не е било загуба на съзнание? Че се е оказал край нея, след като някой друг го е направил?

Тя сви рамене.

— Може и да се е случило.

— „Може и да се е случило“ не се вмества особено в юридическите стандарти, Фран. Не бих могъл да защитя това пред съдебните заседатели.

— А какво ще кажеш само за съдия? Ами за изслушването?

На Харди дори не се наложи да го обмисля — той завъртя отрицателно глава.

— Изслушването е формалност. Стандартът е вероятна причина, а не основателно съмнение. Тори го демонстрира — дори само признанието би трябвало да бъде достатъчно на този етап — и отиваме на съд.

— Знам, знам, но чуй… — Очите й бяха светнали от идеята. — Има нещо в този случай, което предизвиква всевъзможни сблъсъци дори и сред професионалисти, нали така? Трябва да споменеш това. Имам предвид, че Ейб е временно отстранен заради случая. Хайде, това не е нормално. Сега Ридли Бенкс се съгласява да говори с теб. Дори и самият ти, с твоя сносен ум…

— Сносен юридически ум. Останалата част от него съвсем не е сносна.

— Добре, и въпреки всичко. Твърдя, че можеш да успееш да накараш и съдията да се почувства по този начин. Не съдебните заседатели, а само един човек. Ако можеш, представи всички въпроси пред него.

Дизмъс замислено зарея поглед. На два пъти за малко да заговори, но нишката му се изплъзна. Най-после я погледна.

— Фран, проблемът е… това предполага, че все пак той не го е направил, а аз мисля, че е. — Вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Не казвам, че е имал намерение. Не смятам, че го е планирал. Вероятно дори когато го е вършил, не го е осъзнавал. Но ще ти кажа нещо: със сигурност е имал начин, мотив и възможност. Хлапакът притежава противоположното на алиби. — Гласът му бе станал дрезгав и неотстъпчив. — Той е точно от типа жалки нещастници, които допускат грешки и провалят живота си. После истински и силно желаят да не са го правили. Дори до степен да повярват на собствените си лъжи. Но, честно казано, смятам, че трябва да бъде наказан за грешката си. Но не и да умре. Не дори и доживотна без право на съкращаване, докато никой в Сан Франциско вече не си спомня за него. Ето затова се захванах с делото. Но той трябва да получи един подобаващо дълъг престой в дранголника, по време на който може би ще започне да осъзнава някои неща.

— Но по-вероятно няма.

— По-вероятно няма — съгласи се Харди. — Законът на относителността, по-вероятно не.

— Така че ти ще опиташ с несъзнаването?

Очите му нетърпеливо проблеснаха.

— И това, Фран, ще бъде най-големият триумф.

— Ами ако не го е направил?

— Но той е!

— Той твърди, че не е, нали?

— Всички казват така. Умните адвокати дори и не питат.

— Но ако най-добрата защита, която законът позволява, докаже, че не е убил Илейн, че все пак казва истината, няма ли да опиташ и това? В такъв случай може би ще е добре да го прехвърлиш на някой друг.

— Няма да го дам на никой друг!

Остави го да помисли няколко секунди върху идеята.

— Когато говориш с Ейб и Ридли, може би ще трябва наистина да се вслушаш в нещата, които ти казват.

— Такъв е и планът ми, независимо дали го вярваш. Какво мислеше, че възнамерявам?

Тя го погледна в очите. Гласът й беше нежен, без никаква заплаха.

— Мислех, че търсиш нещо, което да оспориш, а не нещо, в което да повярваш.

Франи рядко виждаше някакъв признак за ирландската избухливост на съпруга си. Беше изненадана да забележи, че сега той бе на ръба да я освободи. Заради Коул Бърджис? Нямаше логика, освен ако момчето не бе станало символ на нещо.

Тя протегна ръка, докосна неговата и го попита:

— Какво става, Дизмъс?

— Не търся нещо, в което да повярвам, това поне е сигурно. — Гласът му беше дрезгав.

— Тогава на какво се противиш? Какво е толкова страшно?

— Какво е толкова страшно ли? — сопна се адвокатът.

— Как можеш да ми задаваш този въпрос? Аз също искам да го разбера. Ти не би искала да си представиш нашия сладък малък Винс там, където е Коул? Или дори Бек? Не мислиш ли, че е страшно?

Тя стисна по-силно ръката му.

— Това няма да се случи, Дизмъс. Няма никаква логика.

— Точно тук е проклетият ми проблем, Франи. Не е нужно да има логика. Просто понякога се случва. Просто се случва.

Изведнъж тя разбра източника на неговия страх. Образован, бял, представител на средната класа, отгледан от любящи родители, според Дизмъс Коул Бърджис бе въплъщение на дявола, олицетворение на всичко, от което се бои и не е в състояние да контролира. Техните собствени деца можеха да се превърнат в Коул, дори и ако никога не са били груби с тях, а вероятно дори и ако са. А освен всичко и избликващите отвсякъде в съвременния свят опасности — заплахата от случайно насилие, терор, идващ от тъмнината на нощта. Трагедия, която е заложена във всеки момент на временна слабост — защото борбата никога не свършва, дори и за миг.

Франи вдигна ръка, за да докосне лицето му, но той се отдръпна и по всички признаци бе много ядосан. По време на кратката му реч цветът му постепенно бе стигнал до наситено червено. За тълпата по Юниън Стрийт изглеждаше сякаш се бореха.

— Дизмъс? — каза тя нежно.

Беше бесен. Очите му се бяха изпълнили със сълзи на ярост и той се опитваше да ги спре с упорито примигване, Франи пристъпи към него, обгърна гърба му с ръце и го притисна.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Всичко ще се оправи.

Край леглото на Ейб отново се бе струпало цялото семейство. Айзък бе посрещнал Джейкъб при пристигането му от Милано и двамата бяха дошли в болницата направо от летището. Нат и Орел вече бяха тук. Всички бяха заедно за първи път от почти две години. Бяха сами и това беше добре дошло. След като стана дума за Илейн, имаше за какво да поговорят. Малко преди девет часа се появиха Харди и Франи, макар че изглеждаха някак не на място. Те и двамата се зарадваха при вида на Джейкъб, както бе предишната вечер с Айзък, но след малко границата между тях отново се появи. Не им помогна и това, че Харди очакваше Ридли Бенкс, за да поговорят за Кълън Алсоп и че той не дойде. А с момчетата и Нат тук не беше най-добрия момент да говорят за дело за убийство.

В девет и четирийсет и пет всички си бяха тръгнали за вкъщи.

Глицки се отпусна на леглото си и затвори очи. Тази вечер бе уморен. Слабините му пулсираха там, където бяха включили ангиограмата към феморалната артерия. Блистерите на гърдите му — напомняния за дефибрилацията — го смъдяха неприятно. Бяха излели в кръвта му някакви лекарства и все още се чувстваше замаян от успокоителните.

Представи си, че може да усети сърцето си, че присъствието на всичките му синове и баща му тази нощ го бе изпълнило почти до краен предел. По-рано вечерта, преди да се появи семейство Харди и след първия бум на въпроси и отговори за Илейн, Ейб бе помолил Джейкъб да им изпее нещо с новия си школуван в Италия глас, а след това го изненада като не поиска нищо от оперния репертоар, а „Неокована мелодия“. Момчето толкова красиво я изпя, че сестрите и посетителите на други пациенти бяха влезли в стаята и го аплодираха, когато приключи.

Сега мелодията отново се върна при него. Това бе песента на Фло, но сега образът не бе на покойната му съпруга. Глицки отвори очи, сграбчи книгата си, измъкна от нея визитката на Трея и се протегна за телефона.

26

Все още в работните си дрехи, Джонас Уолш си поиска свободна маса в кафето на „Сейнт Мери“. Вестникът му бе разпилян по цялата свободна повърхност на масата, всеки лист поотделно. Подносът му съдържаше останките от предобедната му закуска — празна купичка от плодовата салата, чинията от препечената филийка, три празни чаши от сок. Джонас се облегна, за да създаде известна дистанция от масата, с глезен върху коляното на противоположния крак. На една ръка разстояние беше чашата му с кафе. За сам мъж заемаше доста голямо пространство. Беше десет и половина сутринта и четирите му планирани операции на херния бяха минали без проблеми, както ставаше винаги.

Въпреки това стойката му отразяваше сериозна доза гняв. Мразеше да стои тук, но тъпите чиновници, които изготвяха графика на операционната, не бяха в състояние да запишат всичките му пациенти, без значение че хората чакаха на опашка. Двама души се бяха отказали и болницата не успя да запълни проклетото време; а когато имаш само два операционни дни седмично, по-добре да си сигурен, че са плътно заети. Но сега, вместо да има десет хернии, имаше само осем, което означаваше, че три хиляди и двеста долара са излетели през прозореца. Като капак, трябваше да изтърпи тази отвратителна двучасова почивка, преди да може да спечели още пари с останалите четири следобед. Така никога нямаше да успее да плати заемите си.

Можеха поне да преместят последните му късни операции, за да си тръгне по-рано. Но не. Никой не мисли. Ще трябва да се оплаче на администратора. Да сложи на графика някой друг, който да има поне грам мозък.

Джонас приключи със спорта и се зае с бизнес страниците, където отбеляза, че акциите все още са в застой. Клатейки неодобрително глава, вдигна чашата си до устните и отпи. Кафето бе изстинало и хирургът изпсува.

— Свободен ли е столът? — Висок негър с чип нос и белег през устните се въртеше около далечния край на масата. Мъжът стоеше свободно, изражението му беше спокойно, а ръцете му бяха дълбоко в джобовете на дъждобрана му. Имаше нужда от бръснене и Уолш откри следа от бледност под тъмния тен и жълтеникаво оцветяване на бялото на очите му.

Да не би да беше болен?

Какъвто и да бе, не беше добре дошъл. Джонас нарочно се огледа наоколо. Освен него в помещението имаше може би още десет души и поне четирийсет свободни маси.

— Съжалявам, зает съм — отвърна той. — Не тук, приятелю, може ли? — погледът му се върна към вестника.

— Вие ли сте Джонас Уолш? — Мъжът бе седнал и бе разчистил пространството на масата пред себе си. Мрачен поглед.

— Аз съм доктор Уолш, така е. И току-що ви казах, че съм зает.

— Виждам това — спокойно отвърна мъжът. — И бих могъл да си извадя значката и да ви я покажа, но може би това ще ви се стори притеснително.

Уолш остави вестника на масата и за момент се втренчи в новодошлия. После проговори:

— Вие сте Глицки.

— Точно така.

— Бащата на Илейн. — Уолш го погледна предизвикателно.

— Предполагам, че историята се е разчула. Вие как разбрахте?

— А как мислите? Нямахме тайни. Бяхме сгодени, нали знаете — вероятно сте чули. Глицки кимна.

— Точно затова сега говорим. И бяхте ли щастливи? Беше ли наред всичко при вас?

— Да. — Пауза. — Разбира се. — Искаше Глицки да продължи, но щом не го направи, добави: — Естествено, защо не?

— Няма причина. — Ейб се бе взрял в него. Лицето му бе с най-любезното си изражение и най-сетне то оказа въздействие върху Уолш.

— Какво? — попита докторът. — Какво искате?

— Това, което искам, е да запълня няколко празнини. Знаете, че вече имаме обвиняем, но не знаем защо Илейн е била в центъра по това време. Не знаем с кого е имала среща и дали нашият заподозрян я е познавал по някакъв начин. — Свиване на рамене. — Всичко това. Ако вие двамата наистина не сте имали тайни помежду си, би трябвало да можете да ни помогнете.

— Разбира се, бих искал да помогна, ако мога. — Уолш присви устни, след това хвърли бърз поглед към далечния край на стаята и отново погледна лейтенанта. Когато заговори, гласът му бе придобил обичайния си професионален, учтив болничен тон. — Извинете, ако току-що бях малко груб. Последните две седмици бяха доста трудни.

— Мога да си представя. Съжалявам. — Замълча около минута. — Така, в неделя вечер тя не се прибра вкъщи. Вие очаквахте ли да закъснее?

— Повече или по-малко. Да, предполагам. Тя се бе обадила и бе оставила съобщение.

— Не бяхте ли вкъщи?

— Не. Закусихме в „Сосалито“ и тя отиде на работа, а аз предприех дълга разходка с велосипед до Тамалис и после през Лукас Вали. Това са ми единствените физически упражнения.

— Сам ли ходихте?

Уолш мразеше този въпрос и се изкушаваше да отговори гневно, но в крайна сметка просто кимна.

— Да, бях сам.

— След това се прибрахте вкъщи — Тайбърън, нали? — и там имаше съобщение? По кое време беше? Кога се прибрахте?

— Пет и половина или шест. Тъкмо се смрачаваше.

— И в съобщението се казваше, че тя няма да се прибере преди три през нощта?

Въпросът го забави.

— Ами не, не точно. Просто, че има среща и ще позакъснее. Откъде ви хрумна това с три часа?

— Тогава дойдохме да ви съобщим. — Глицки направи усилие да се усмихне. — Така че тя ви е казала, че ще позакъснее, така ли?

Докторът отново се облегна и направи премерена пауза.

— Какво целите с това, лейтенант?

Глицки реши, че въпросът е честен.

— Ами, ако сте мислели, че тя просто ще закъснее, а не се е прибрала до, да кажем три… — Със сигурност Уолш разбираше накъде бие.

— Дотогава трябваше да съм се обадил на полицията. И би било редно да съм притеснен.

— Въпросът сам се появи, това е всичко.

Уолш отдели още минута, за да реши дали е длъжен да отговаря на още глупави и подвеждащи полицейски въпроси.

— Първо, вечерта си легнах в девет и половина. Този ден бях изминал доста километри с колелото си. Бях уморен, а на сутринта имах работа. Второ, срещите на Илейн често продължават до късно, понякога дори до малките часове. Така че не, не бях притеснен.

— И тя не ви каза с кого има среща?

— Не тогава. Но знаех с кого щеше да се срещне по-рано през деня. — Изведнъж нещо друго му мина през ум.

— Знаете ли, струва ми се, че е минало ужасно много време от случката, за да ми задавате такъв тип въпроси.

— Прав сте. Ако нямахме заподозрян, щяхме по-бързо да минем през цялата процедура. Но сега не търсим никого. Както ви казах, попълваме празнините. Може и да не се нуждаем от тази информация, може да е просто ненужни подробности. Въпреки всичко искаме да се подсигурим възможно най-добре за делото. Това струва ли ви се логично?

— Явно е.

— Чудесно. — Имаха напредък. Глицки събра ръце в нещо като одобрително плясване. — И така, с кого беше срещата й по-рано през деня?

— Наистина ли не знаете?

— Откъде бих могъл?

— Защото беше с ваши хора. — Глицки прояви изненада. — С полицията. — Уолш обясни за задълженията на Илейн като вещо лице по делото за руската застрахователна измама. Беше отишла с екип от полицейски офицери, за да изпълни съдебно решение в юридическите офиси на Даш Логан.

— В неделя ли?

Свиване на рамене.

— Очевидно първия път, когато са отишли, Логан се е държал отвратително. Не е позволил на никого да погледне папките му, не казвал на Илейн кое къде е, дори когато знаел.

— А защо да не знае?

— Защото — по думите на Илейн — в офиса му царял пълен хаос. Тя каза, че никога не е виждала юридическа кантора като тази. Тя мисли… мислеше… той сигурно е вземал наркотици или нещо подобно. Логан.

Глицки сви рамене. Много хора се дрогират. Когато не убиват хора за това, няма отнемане на човешки живот и не е негова работа.

— Във всеки случай — продължи Уолш, — намериха още двама руснаци, с чиито дела се занимава Логан. Решиха, че този път ще им е по-лесно да направят разследването си, когато той ще бъде сам. Затова го събудиха в дома му, заведоха го до офиса и изпълниха съдебното решение.

— Наистина ли отидоха в офиса му? Онази неделя?

— Не зная, лейтенант. Предполагам. Такъв беше планът. Вероятно имате възможност да го разберете по-лесно от мен.

Това беше вярно и Глицки го прие без възражения.

— И после не сте се чували?

Уолш прехапа долната си устна. Изведнъж Глицки усети някаква емоция.

— Не. Само последното съобщение. Знаете ли, може да е глупаво, но не намерих сили да го изтрия.

Което бе чудесно, много добре и вероятно тъжно, помисли си Глицки, докато се отдалечаваше от масата, но съвсем не толкова интересно като факта, че Уолш бе излъгал за последното развитие на връзката си с Илейн. Пък и нямаше никакво алиби за времето на смъртта й.

В другия край на кафенето бащата на Глицки и двете по-големи момчета се бяха разположили на една маса и четяха различни страници на вестника. Ейб се приближи до тях, издърпа един стол и седна с облегалката напред. Нат вдигна поглед.

— Не че мърморя, Ейбрахам, но може би ще поискаш да седнеш като нормален човек? Надявам се сега да се прибереш вкъщи, да полежиш и да си почиваш. Мисля, че говори достатъчно с разни хора.

Глицки погледна децата си.

— Не че мърморя, каза той. — Отново се обърна към Нат. — Такава ми е работата, татко.

— Май последно чух, че си временно отстранен. Греша ли? Кажи ми, ако греша. Също ми кажи, ако греша, че преди три дни получи инфаркт. Сигурно си го забелязал.

— Забелязах го. Но госпожа Гент ми каза, че той — Ейб посочи към Уолш, — че той работи тук в четвъртък. Аз също съм тук. Възможността е прекалено добра, за да я пропи лея. Пък и лекарите нямаше да ме пуснат тук, навън, ако не бях добре.

— Славни последни думи, Ейбрахам. Не се притеснявай, парашутът винаги се отваря.

Глицки хвърли почти развеселен поглед към синовете си, които бяха прекъснали четенето, за да проследят размяната на реплики.

— И престани с този поглед! — Нат разклати пръст пред него. — Майка ти гледаше по същия начин, когато беше добре като теб. След това се прибра вкъщи, захвана се с тоновете пране, които имаше, и умря. Бог да й прости, че умря с мръсни дрехи в коша.

Ейб вдигна ръка.

— Добре, татко. Прибираме се вкъщи.

Нат тръсна гневно глава, включвайки и момчетата.

— Най-сетне баща ви казва нещо умно. — Той насочи пръст към сина си. — И ще си почиваш.

Кимване.

— Почивката е нещо добро — съгласи се Глицки. Но нямаше никакво намерение да я почувства на практика.

Използвайки информацията за доктора, която Трея му бе дала предишната вечер по телефона, лейтенантът първо се бе обадил в офиса му и бе разбрал, че има двучасова дупка в графика си за операции. Получи се така, че съвпадна с пристигането на баща му и синовете му — с комплект чисти дрехи и готови да го отведат вкъщи.

Ейб се бе облякъл, но не бе отделил време да се избръсне. Правилата на болницата повеляваха той да излезе от сградата в инвалидна количка, затова го откараха до входната врата. Там лейтенантът се изправи, завъртя се и се върна обратно да се срещне с доктор Уолш, със семейството по петите си и Нат, мърморещ през цялото време.

Сега те най-сетне бяха в колата, Айзък шофираше, а баща му бе на предната седалка до него.

— Как мина разпитът? — попита момчето.

Нат започна да мърмори някакви възражения от задната седалка, но Ейб заговори въпреки тях.

— Много добре. Той каза само една малка лъжа.

Заинтригуван, Джейкъб се наведе напред.

— Това обичайно ли е?

— Кое? Че е излъгал или че лъжата е била само една?

Нат, който все още бе недоволен, отново се намеси:

— В работата на баща ви никой не казва истината. Чудя се как може да търпи това.

Глицки отвърна през рамо:

— Шегуваш ли се? В това й е чарът.

— Но наистина ли излъга? След като знае, че си ченге? Имам предвид, че не е някой престъпник — каза Айзък. — Той е лекар.

Глицки реши да се пошегува:

— Правили са експерименти. Можеш да си и двете.

Джейкъб се намеси:

— Няма ли да го обвиниш?

— Не още. Може и изобщо да не го обвиня.

— И защо? — полюбопитства Айзък. — Нали когато лъжеш, криеш нещо?

Кимване.

— Такова е общото правило.

Отново Джейкъб:

— Тогава?

— Ами, можеш да обвиниш някого в лъжа или да го уловиш в лъжа. Второто е много по-забавно.

— Забавно ли? — На задната седалка Нат изглеждаше отвратен. — Какво разбираш ти от забавления, Ейбрахам?

Харди се бе уморил да чака обаждането на Ридли Бенкс. Той бе съвсем логично в приятелски отношения с повечето инспектори в отдела и нито един от тях — дори и Глицки — нямаше като основен приоритет да се обажда на адвоката на защитата. Но това не означаваше, че не може да направи собствено разследване. Около час убива времето си в офиса в очакване на телефонното позвъняване, после реши да се поразходи до затвора и Съдебната палата.

Когато стигна там, по навик спря първо в отдел „Убийства“, но без уговорена среща с Бенкс и в отсъствието на Глицки, посрещането бе доста хладно. Инспектор Марсел Лание познаваше Харди доста добре, но сега бе затънал до гуша в административната работа, която бе останала от Глицки, и седнал зад бюрото си, нито бе в добро настроение, нито пък имаше желание за непринуден разговор. Не, не знаеше какво става с Ейб, но се надяваше каквото и да е, да свърши по-скоро. Не, не беше чувал Бенкс. Какво от това? Без съмнение, щеше да мине през отдела, когато приключи с бумагите си.

Джон Страут, патологът, бе на средата на някаква аутопсия, „изцапан до лактите“, и също нямаше как да се срещне с него. Харди остави съобщение, в което го молеше да се обади когато може, и тръгна по коридора към входа на затвора, но не успя да се насили да влезе. Все още имаше неприятен вкус в устата от провалената Вечер за излизане с Франи. Бе сигурен, че клиентът му ще се впечатли от посещението, но Коул Бърджис бе последния човек, когото искаше да види.

Отново премина през Палатата, излезе от другата страна и пресече Брайънт Стрийт. Барът на Лу Гърка бе в мазето на сградата за освобождаване под гаранция. Лу сервираше и храна за обяд. Тъй като съпругата на Лу бе не го е направил.

Гъркът не бе работил цял живот в най-близкия бар на Съдебната палата, без да натрупа някои основни юридически познания.

— Мислех, че те трябва да докажат, че той го е направил.

— Така е.

— Тогава не им позволявай. Няма значение в какво вярваш. Попитай и клиента си. Едва ли ще реши, че затворът е спечелване на делото. — Лу се замисли още минута, взе една чаша от полицата под бара и започна да я попива с парцала си. За първи път през целия им разговор Харди имаше усещането, че събеседникът му е ангажирал ума си. — Имаш ли някаква идея какво ще стане след десет години, Диз? Дори дали все още ще си жив? Десет години?

— Не.

Барманът кимна.

— Обзалагам се, че с много хора е така.

Харди работеше като адвокат на защитата, но като влезе в коридора на втория етаж, където бе територията на обществените защитници, се почувства не на място. Въпреки че бяха минали почти десет години, откакто бе младши помощник в областната прокуратура, в сърцето си все още се чувстваше доста привързан към обвинението. Ако не беше заради лошото политическо ръководство и допълнителната юридическа глупост на Шарън Прат и нейната администрация, Дизмъс без проблем си представяше как би се трудил дълго и упорито, за да вкарва лошите зад решетките.

Но тук, в сградата на обществените защитници на две преки от Съдебната палата, етиката бе диаметрално противоположна. Самото влизане в офиса на Сол Уестбрук създаде у Харди усещане за нереалност, като че ли изведнъж се бе пренесъл в друга вселена. Това сякаш избликваше от самата мазилка по стените. Крещеше от всеки стикер, карикатура или плакат на дъската за съобщения — „Той е НЕВИНЕН, докато не го докажеш!“ „Щом няма жертва, няма престъпление!“ „Алтернативната присъда върши работа!“

Вибрациите, помисли си Харди, бяха толкова различни от неговите. Дезориентиращо е.

Като си тръгна от Лу, Дизмъс се върна в Съдебната палата и откри името на адвоката на Кълън Алсоп. Сол Уестбрук бе в офиса си, когато му се обади, и каза „Разбира се, ела“.

Сега почука на отворената врата. Офисът бе почти със същия размер, както и на неговите колеги от обвинението в Съдебната палата — три на четири метра, с две бюра, преливащи от папки кантонерки, препълнени кутии с картончета, натъпкани в папки с три пръстена, метални полици до тавана.

— Господин Уестбрук?

Той бе сам в стаята. Другото бюро бе празно. Уестбрук не изглеждаше като човек, който е на години да се бръсне. Носеше дънки и маратонки, бяла риза с яка, но без вратовръзка и или току-що бе спечелил майсторския турнир по голф, или пък си имаше от другаде Зелено сако. Младият мъж вдигна поглед, изправи се и протегна ръка.

— Сол.

— Дизмъс Харди.

— Дизмъс? Явно и двамата сме кръстени на ранни християнски светци, а?

Гостът намигна.

— Мисля, че моят човек е бил пръв.

— Май си прав. — Сол имаше открито, ъгловато лице с искрена усмивка. Кичур дълга руса коса преминаваше през челото му. Усмивката бързо избледня. — Може би заедно можем да кажем някоя дума на Господ за бедния Кълън.

Харди се изкушаваше да го хареса още от начало, но не можеше да изкривява истината.

— Аз ще трябва да почакам, докато се уверя, че горкият Кълън не е прецакал моя клиент, преди да умре.

— Коул Бърджис — каза Уестбрук и това не беше въпрос. Изразителното лице сякаш се натъжи. — Не мисля, че го е направил.

— Мислиш, че е имал пистолет?

— Не зная. Защо да украсява нещата? Бърджис му беше приятел.

Дизмъс искаше да каже на Уестбрук да поспре за момент — имаше доста малко неща, които един наркоман би направил, за да предпази или спаси приятел. Знаеше от собствен опит, че наркоманите нямат приятели в общоприетия смисъл на думата. Но не искаше да спори с младия защитник, затова бе делови.

— Може би някой друг го е измислил вместо него. И му е платил излизането под гаранция — по негово признание, излизането от затвора, — така че да може да се надруса. Ето затова.

Идеята бе неприятна и Сол тръсна глава.

— Кой би го направил? Аз съм му адвокат. Ако бях достатъчно корумпиран и хитър, сам бих сътворил нещо подобно. Аз съм единственият човек, който би имал мотив да го направи, но не съм и не бих.

— А какво ще кажеш за някой, който би искал да подсили делото срещу Коул Бърджис?

— Но това би могъл да бъде… — Той спря, след това заговори внимателно. — Някой от областната прокуратура, нали?

Харди сви рамене.

— Делото е на Тори.

— Но това би означавало, че ако Кълън е бил убит… — Гласът на младия мъж пресекна. Според Харди моментът бе от онези, в които лицето на Сол се състаряваше с няколко години.

— Това е бил изстрел отдалече — съгласи се Харди. — Нямам представа дали смъртта на Кълън е случайност или самоубийство, или каквото и да било друго. Надявах се ти да имаш някакво мнение.

Двамата адвокати се спогледаха. Сол се облегна на стола си, взе от бюрото щипка за листове и я отвори.

— Познаваш ли Ридли Бенкс?

— Говорих с него снощи.

Кимване.

— Той намина вчера и ми зададе същия въпрос. Което, за ченге, беше малко обезпокояващо. Какво каза на теб?

Но тук Харди беше в трудно положение. Имаше впечатлението, че Ридли смята да му каже нещо за подозренията си, но, след неявяването му, не можеше да е сигурен.

— Беше доста уклончив. — Харди също можеше да бъде уклончив. — Но останах със силното впечатление, че съвпадението го изнервя.

Спорът бе предизвикателен за светогледа на Уестбрук и отговорът му прозвуча като самозащита.

— Но стават и съвпадения.

Казано от истински адвокат на защитата, помисли си Харди. Но отговори:

— Без съмнение. Това обаче би било определено нещастно съвпадение за клиента ми, така че бих искал да съм сигурен, че е било случайно. Сега чакам Бенкс отново да ми се обади, което със сигурност ще стане. Междувременно, ако нямаш нищо против, бих искал да те попитам как стана цялата тази история със споразумението. — Тъй като погледът на Сол бе изпълнен с недоумение, Харди уточни. — Не виждам как думите ти биха могли да навредят на клиента ти.

Изражението на Уестбрук омекна.

— Прав си. — Все още зает с щипката за хартия, той се залюля назад със стола си. — Всъщност, за първи път чух за това в обаждането на Кълън от затвора. И нещата вече бяха почти приключили.

— Станало е през почивните дни? Тъкмо си е спомнил, така ли?

— Да, май беше в понеделник.

— До този момент колко време бе прекарал в затвора заради своето обвинение?

Уестбрук се наведе напред, отвори черния календар — бележник на бюрото и прехвърли няколко страници.

— Бил е арестуван на втори. — Лицето му стана объркано. — Така че е започнал да води преговори на… предполагам на осми.

— Шест дни в затвора — пресметна Харди. — Чудя се какво ли го е накарало да мисли за това? Или, по-точно казано, какво го е накарало да го забрави толкова дълго?

— Въпросът е добър.

— Преди случвало ли се е да доносничи за някого? Откъде е знаел при кого да отиде? Откъде би могъл да знае, че пистолетът е липсващото звено в делото ми?

Внезапно лицето на младия мъж придоби нещастно изражение.

— Не знам — най-после каза той. — Мисля, че трябва да поговориш с Бенкс.

27

Пътьом оставиха Нат в синагогата, където бе решил да прекара сутринта. След това Айзък ги откара вкъщи. Глицки веднага си легна и каза на момчетата, че могат да излязат и да се помотаят из града. Можеха да вечерят заедно — вероятно Рита щеше да се съгласи да спретне една от нейните страхотни енчилади. Веднага щом вратата се затвори след тях, Глицки скочи от леглото. Избръсна се и облече стилни дрехи — спортен панталон, бежов пуловер от мериносова вълна с яка, кафяви мокасини с пискюли. Извика си такси и го взе до центъра на града, като пристигна в „Ренд и Джекмън“ малко преди обед.

Стигна до офиса на Илейн и потропа на вратата. Трея седеше зад висока камара от папки върху бюрото. Поглеждайки часовника си, тя вдигна изненадано поглед.

— Не е възможно вече да е време за обяд? — После очевидно загрижена за него: — Как се чувстваш?

— Напредвам малко бавно, но напредвам.

Тя недоверчиво наклони глава на една страна.

— Сигурен ли си, че си добре, щом си излязъл навън?

Той се опита да отговори малко по-ободряващо.

— Мисля, че е доста по-укрепващо, отколкото да се излежавам вкъщи. — Издърпа един сгъваем стол и се настани. — Виждаш ли? Правя няколко крачки и сядам. Дори не се изпотявам. Бих могъл да го правя цял ден. — Трея беше закачила сивото сако на бизнес костюма си върху облегалката на стола си. Носеше тънка златна верижка, златни обеци с винтове, копринена блуза без ръкави и под нея, той не можеше да не забележи, черен сутиен. Глицки чувстваше биенето на сърцето й — пред вид обстоятелствата, едновременно успокоително и притеснено.

Предишната вечер по телефона те бяха обсъждали Илейн и случая, като и двамата твърдяха, че няма нищо лично в това Ейб да й се обади у дома в десет вечерта. Накрая, точно преди да затвори, Трея бе казала:

— Ако утре не се чувстваш достатъчно добре, обещай ми да останеш там. Не се смятай за задължен да дойдеш до офиса ми, просто защото си казал, че ще минеш.

— Но тогава няма да те видя.

— Бих могла да ти се обадя и да ти кажа какво съм намерила.

— Не това имам предвид.

Настъпи дълга пауза, след която, с различен тон, тя прошепна:

— Знам. Знам какво имаш предвид. Но първо трябва да се погрижиш за себе си.

— Такъв е и планът ми.

— Не е лош. Придържай се към него.

— Да, госпожо.

След това тя добави:

— Моля те, Ейб. Ако трябва да останеш още малко там, просто ми се обади и ще дойда, нали?

Сега, на една крачка от нея, ръката му отпусната на бюрото помежду им, той искаше да каже нещо лично — колко добре изглежда, колко й е благодарен за посещението, за това, че е говорила с него предишната вечер, за парфюма, който носеше, — но откри, че не може да направи тази стъпка. Бе прекалено скоро, прекалено несигурно, прекалено опасно.

Събра сили и се облегна на стола.

— Между другото, свързах се с Джонас Уолш. В „Сейнт Мери“.

— Говорил си с него?

— Преди два часа. Очевидно смяташе, че двамата с Илейн са били в чудесни отношения.

Веждите й се събраха. Тя прехапа устна.

— Ами, това не е… той ми каза… не мисля, че е вярно. — Аз също. — Сега, когато Ейб бе в свои води, думите му идваха по-лесно. — Но не зная дали лъжата му означава нещо. Може би се самонавива, че те отново са щели да се съберат, затова няма нужда да се разчува.

— Но той ми каза.

— Ти си нещо друго. Приятелка. Аз съм ченге. Освен това не знае, че съм говорил с теб. Може и да означава нещо, но само по себе си, не е кой знае колко. Например, не толкова, колкото фактът, че няма алиби за времето на смъртта й. Ти ми каза, че Илейн е имала среща онази събота, след която смятала да се прибере вкъщи. Помниш ли това?

— Тя така и каза.

— Добре. Имаш ли някаква представа дали срещата би могла да бъде с Уолш? И после евентуално да се приберат заедно вкъщи?

Младата жена помисли само за секунда.

— Не, не смятам. Беше с някой друг.

— Може би с Даш Логан?

Трея поклати глава.

— Съмнявам се. Тя наистина искаше да го избягва.

Когато се върна от офиса му, ми каза колко щастлива е била, че Логан е бил в много по-добра форма от предишния път и колко по-лесно е било търсенето. Все още отказвал да й помогне, но дори не се налагало да говори с него.

Глицки забарабани с пръсти по бюрото.

— И в календара й няма нищо?

— Не. — Трея за момент докосна ръката му, после бързо и внезапно я отдръпна. — Щях да ти кажа. — Притеснени ето бе изписано по цялото й лице — Просто спомена, че има среща, след която се прибира вкъщи. Само това.

— Но когато говорихме за първи път ми намекна, че ти се струвала отнесена.

— Вероятно да, малко. Но не зная защо. Може да е какво ли не.

Ейб посочи камарата върху бюрото.

— Как върви това?

— Тъкмо започвам буквата „Г“.

— „Г“? Може да е имала папка и за мен — пошегува се Глицки.

— Така е. — Трея повдигна вежди и го озари с половинчата усмивка. Порови около минута, намери каквото търсеше и му подаде тънка картонена папка.

Лейтенантът я отвори и бе шокиран да види своя снимка три на пет — копие на фотографията от завършването на Полицейската академия. Не можеше да повярва, че някога е бил толкова млад. Откъде ли я е взела Илейн? Дори Глицки нямаше такава.

Младата жена все едно четеше мислите му.

— Тя беше доста добра в това да получава каквото иска.

Той замислено кимна. Освен снимката, в папката имаше и плик. Ейб извади писмото отвътре и бързо го прегледа. Беше от майка й, получено след смъртта, в което информираше Илейн за истинския й баща. Сгъна писмото и го върна там, откъдето го бе взел.

Имаше около двайсетина изрезки от вестници — онези няколко случая в кариерата му, когато бе приветствай като герой, произвеждането му в лейтенант и шеф на отдел „Убийства“, различни случки в общността, включително и статия, описваща Глицки като гражданин — горд баща, прегърнал сияещия Орел, когато синът му бе избран за най-добър играч на месеца за „Уорнър“ преди година. Глицки бе треньор на отбора. Същата снимка все още висеше на таблото за съобщения в кухнята им. Стори му се повече от странно да я види точно тук.

Имаше и тяхна обща снимка с Илейн, седнали начело на една маса в „Джино и Карло“ по време на партито „Шампион на народа“, когато Арт Драйсдейл напусна областната прокуратура преди около две години. Ейб бързо вдигна поглед, докато спомените от онази вечер нахлуваха в съзнанието му. В този момент бе най-близо до идеята да й каже след първите дни от смъртта на майка й. Спомни си, че много се смяха — само по себе си това бе рядкост за Глицки. Смешно бе, че от другата й страна седеше Гейб Тори. Ейб не се сещаше за присъствието му, но фактът не бе изненадващ. Тори тъкмо бе станал главен помощник и двамата не бяха работили кой знае колко заедно. Пък и след като Илейн бе до него, Глицки не виждаше никой друг.

Той затвори папката и бавно издиша.

— Ами…

Този път Трея отпусна ръката си върху неговата и не я издърпа.

— Хайде да обядваме.

— Господи. Истинска храна. — Те четяха менюто в любимия бар на Глицки, „При Дейвид“, в една стара сграда без излишна украса на „Гиъри“. Лейтенантът погледна към Трея. — Питала ли си се някога какво правят с храната в болницата, за да стане толкова блудкава?

— Слагат тайна подправка — продължи шегата тя, — която придава на всичко вкус на картон. Но наистина е полезна. Десетократно ускорява оздравяването.

— Но има ужасен вкус.

Свиване на рамене.

— Изпробвали са я върху мишки. Те са я харесали.

— Затова ли здравословните храни имат вкус на картон?

— Само най-качествените — отвърна младата жена. — Останалите са истинска гадост.

Глицки цъкна с език, докато отново гледаше менюто.

— Тук не виждам нищо, което мога да ям. Няма да повярваш колко много неща трябва да избягвам от днес нататък.

Трея го погледна.

— Бих се обзаложила, че пилешката супа е добра. Той също се бе спрял на нея, заедно с препечена Франзела, без масло, с резен еврейска туршия. Младата жена си поръча пастрами и салата от сурово зеле върху ръж.

— А за пиене? — попита сервитьорката.

— Бих искала сода с целина — каза Трея.

— Един момент, моля. — Докато сядаше, Глицки почти падна от стола си. — Не можеш да поръчаш сода с целина. Аз смятах да я поръчам.

Трея го потупа по ръката.

— Обзалагам се, че имат повече от една бутилка.

— Не — отговори Ейб, — имам предвид, че никой от познатите ми не пие сода с целина.

— Е, сега вече познаваш човек, който пие.

Сервитьорката се намеси:

— Всъщност, тази напитка е доста популярна. Аз самата никога не съм я опитвала, но съм сигурна, че има тонове в склада.

— Виждаш ли? — усмихна се триумфиращо Трея. — Тонове. — След това се обърна към сервитьорката. — Днес сме решили да се поотпуснем. Ще донесете ли за двама ни по бутилка? Дори и вие може да я опитате — наистина е много добра.

Към два и петнайсет Харди бе оставил съобщение на Даш Логан да му се обади. Бе оставил още едно на Ридли Бенкс — че би било чудесно да му звънне в удобно за него време. На Глицки вкъщи. На Страут. Дори на Тори да го попита за някакви нови подробности по делото Бърджис, особено евентуална стенограма от разпитите на Кълън Алсоп в полицията или обвинението.

След като разбра, че нито един от тях нямаше намерение да му отговори, реши да свърши малко работа в офиса си. Все пак, имаше и други клиенти. Затова прегледа няколко документа по останалите случаи, проведе три телефонни разговора и реши да направи една победна обиколка надолу по стълбите, през фоайето и до кафе машината.

Телефонът иззвъня и го спря, преди да е стигнал до вратата. Той с няколко крачки се озова до бюрото си и вдигна преди второто позвъняване.

— Диз.

— Дейвид — отвърна той. — Какво има?

— Чудех се дали би ми отделил минута.

— Изяснил ли си ситуацията пред Филис?

— Тя ще ти държи вратата, докато влизаш.

— Веднага идвам.

На практика Филис не му отвори вратата, но му махна с ръка от рецепцията, като му хвърли само бегъл поглед. Когато Харди влезе в офиса, видя, че Фримън не е сам. Имаше нещо като среща на съдружниците. Харди познаваше и тримата, макар никой от тях да не му бе особено близък. Джон Ингълс, Ейми Ву, Къртис Родин. Тъй като Фримън не предлагаше партньорство във фирмата си, неговите съдружница не бяха склонни да се задържат за дълго. Но пък бяха склонни да работят като роби и да научават много за правото за доста кратко време.

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

— Взех решение по случая Бърджис — започна той с рязък тон, — но ще имам нужда от разрешението ти, преди да започна да действам.

Харди погледна към съдружниците, след това към хазяина си.

— Слушам те.

— Ето каква е ситуацията. Започвам да вярвам, че делото ще доминира във вестникарските страници, веднага щом влезе в съда. Знам, че след предварителното изслушване ще се захванеш с етапа на обвинението. — В Калифорния углавното дело се състоеше от две фази — обвинение и наказание. Обикновено всяка част се водеше от различен адвокат. Защитникът в наказателната фаза се наричаше „адвокат на Кинън“ след решение на апелативния съд, което бе създало прецедента, Фримън продължи: — Бих искал да предложа услугите си като адвокат на Кинън. С облика, който вече е придобило делото, дори само рекламната цена си струва. Искам да участвам.

Най-съкровената мечта на Харди бе да помоли Фримън да изиграе тази роля, когато му дойде времето. Досега се бе колебал заради парите — Джоди Бърджис бе наела него, а не Фримън да защитава Коул. А стандартните такси на стария адвокат бяха почти два пъти по-големи от неговите, представянето в съда пък струваше тройно. Джоди никога не би могла да си го позволи. Сега най-известният защитник в града се бе кандидатирал заради рекламната стойност на делото.

Харди и за миг не повярва, че причината бе в популярността. Но със сигурност го прие.

— Това е щедро предложение, Дейвид — каза той. — Ще го имам предвид.

Фримън продължи да се забавлява.

— Имам едно изискване. Ще настоявам да използвам собствените си способни съдружници, за да изследвам елементите на фактор К, ако има такива. — Това включваше другите вероятни заподозрени или всичко, което би могло да предизвика основателно съмнение у съдебните заседатели. — Те биха могли да работят под твоя надзор и наставления, но времето им ще бъде отчитано за фирмата, по моите административни параметри. — Старецът продължи със сериозно покерджийско изражение. — Наистина вярвам, че това партньорство би било полезно и за двама ни, Диз. Възможността е прекалено добра, за да я пропуснем. Надявам се, че ще се съгласиш.

Харди хвърли поглед към младите и нетърпеливи съдружници, Тримата мускетари, които очевидно бяха готови веднага да се захванат за работа. Кимна.

— Мисля, че ще го преживея.

След обеда, Глицки се върна заедно с Трея в „Ренд и Джекмън“ и прекара следобеда, преглеждайки стотици папки. Към края на деня провери съобщенията на домашния си телефон, откри посланието на Харди и му се обади в офиса. Трея имаше планирана среща с Джекмън след работния ден и Дизмъс предложи да мине оттам и да откара Глицки до дома му, което и правеше в момента.

Ейб не бе в особено добро настроение.

— Аз съм истински задник.

— От години ти го повтарям.

Но приятелят му не отговори с някакво остроумие, което беше тревожно. Каквото и да се бе случило, то бе влязло под кожата на Ейб. Въпреки това, за момента на Харди му бе трудно да почувства друго, освен напрежение — ако не бе вдъхновен, то поне бе разчувстван.

— Но стига сме говорили за теб — каза весело Дизмъс, — бих искал да обсъдим това невероятно предложение. Разбираш ли, че ако искаме, можем да разпитаме половината щат.

— Не мисля, че половината щат е мразил Илейн.

Адвокатът спря на червен светофар и погледна към съседната седалка.

— Добре, какво?

— Нищо.

— О, чудесно, нищо. Нека видим какво куца. Опитваш се да проведеш собствено разследване, без помощ, пари или време. Току-що ни бе осигурена истинска дяволска подкрепа, за каквато дори и не сме мечтали. И въпреки всичко ти дори си по-малко жизнерадостен, отколкото обикновено, което не е много като начало.

Глицки го погледна.

— Ако толкова те притеснява, би могъл да ме оставиш тук. Ще си взема такси.

— Не искам от теб да подскачаш от ентусиазъм. Но поне можеш да се съгласиш, че имаме развитие в положителна насока.

— Разтърсен съм — отговори Ейб. — Наистина.

Светна зелено и Харди потегли.

— Жената е, нали?

— Името й е Трея. — Той едва го произнесе. — Тя е с Джекмън. Какъв съм идиот.

— Мислех, че е женен.

— О, тогава сигурно не е вярно. Женените мъже не се заплитат в авантюри, забравих.

Глицки бе мрачен и Харди, уморен от спора, реши да го остави на мира. Но, няколко преки по-надолу, отново заговори:

— Откъде знаеш? Питал ли си я?

— Не беше нужно. Очевидно е.

— Вероятно единият от тях носи някакъв знак? Нещо като тези хора сандвичи с плакати, така ли?

Лейтенантът кимна.

— Би могло да е така. — Замълча. — Двамата си седим на прозореца в „При Дейвид“ и Джекмън минава надолу по „Гиъри“. Вижда я и двамата грейват като коледни елхи. Той влиза, а тя вече се е изправила, застанала е до него… после, о, да, това е ченгето, за което ти говорих. Джекмън се мотае наоколо, поръчва си сандвич. А като си тръгнах тази вечер, тя отиде в офиса му.

— Очевидно е — съгласи се Харди.

Още едно свиване на рамене.

— Трябваше да си там.

— Но бях предишната вечер в болницата. И мисля, че онова също бе очевидно.

Поглед.

— Какво? Аз ли?

— И тя.

— Е, явно тогава и двамата сме го разчели погрешно.

— Щом така твърдиш. Но ако бях аз и имаше поне малко значение за мен, щях да я попитам. — Бяха излезли от Калифорния Стрийт и стигаха до завоя за пресечката на Глицки.

— Как бих могъл да го направя? Какво да кажа? Тя е с него.

— Добре — повтори Харди, докато вземаше завоя. — Чудесно.

— С него е.

— Не споря. Надявам се да са щастливи. — Спря пред къщата близнак на Ейб и се завъртя на седалката си. — Вземаш телефона, набираш номера й и я питаш дали би дошла с теб на вечеря или нещо подобно. Наричаме тези неща среща. Ако е обвързана с някой друг, ще ти откаже. Ако пък те харесва, ще се съгласи. Ето ти едно просто решение. Дори и при твоето положение, мисля, че би могъл да го използваш.

Глицки поклати глава, несъгласен с приятеля си.

— Трябва да работим заедно през следващите няколко седмици, Диз. Ще бъде прекалено нагло. Така или иначе, тя ще откаже.

— И не бих я упреквал. Но човек никога не знае и няма как да разбере, ако не попита. — Харди виждаше, че Ейб страда и гласът му стана по-благ. — Сигурно помниш как една вечер ми каза, че ти се иска да беше поговорил с Илейн, докато имаше възможност?

— Различно е.

— Само в смисъл, че нещата винаги са различни и никога не се повтарят. Но и доста си приличат. Знам, че това не е твоят предпочитан начин на общуване, но един разговор от време на време не би ти се отразил зле. Какво би направила тя, ще ти се изсмее ли? Не мисля. В най-лошия случай, ще бъде поласкана, че си попитал. — Той постави длан на облегалката помежду им. — Добре, това е моята история. Аз съм дотук. Искаш ли да намина сутринта?

Глицки не помръдна още няколко секунди. После наведе глава и отвори вратата си. Вече на улицата, той се надвеси в колата.

— Добре.

Пред дома на Харди имаше малка тревна площ. Тя се простираше от бялата дъсчена ограда до цветната градина, която се опитваха да поддържат дори през зимните месеци. Къса алея пресичаше моравата и водеше до приветлива веранда. Къщата му бе единствената еднофамилна сграда на пресечката и според Харди нейната привлекателност бе неустоима. Но тази вечер, след като бе изминал пеш разстоянието от четири пресечки от най-близкото свободно място за паркиране, той реши да опустоши всичко и да павира градината си.

Помисли си, че наистина би могъл да го направи, ако, разбира се, имаше как да игнорира евентуалното неприятно преживяване — като изключим загубата на моравата — някой ден друг по погрешка да паркира върху собственото му място. Едва ли щеше да има голямо значение — Харди така или иначе би го убил.

Лампата на верандата бе светната, както и тези на предния прозорец — в дневната им. Дизмъс отвори вратата, подуши аромата на запален в камината дъб и постави на пода тежкото си куфарче.

— Татко!

Ребека притича, почти прелитайки край ъгъла, и го обгърна с ръце. След това Винсънт, който почти го повали. Бащата прегърна и двете си деца и ги повлече няколко крачки, докато те се смееха и огласяха цялата къща. Франи се появи в коридора с чаша вино в едната ръка и нещо, което подозрително приличаше на мартини в другата.

— И какво да правя аз? — попита той.

Както се оказа, Харди не трябваше да прави нищо специално. Франи бе запалила камината и хлапетата лежаха на пода и надписваха картички за свети Валентин за почти всеки от съучениците си. Съпругата му бе поръчала по телефона китайска храна, която всеки момент щеше да пристигне, затова не се занимаваше с готвене. Предпочиташе чаша вино. Щом съпругът й се бе прибрал в нормален час, според нея вероятно би пожелал чаша мартини. Докато му подаваше питието, Франи го целуна.

— Понякога просто се получава.

И нещата продължиха по същия начин. Телефонът не звънна нито веднъж. Вечерята пристигна почти веднага и бе чудесна. Ребека и Винсънт нямаха никакви кризи и се гмурнаха в леглата си в девет и половина. Името на Коул Бърджис изобщо не бе споменато.

Доктор Кемпиън се държеше необичайно за века на премерената грижа. След като се обади три пъти през деня и не получи отговор, най-накрая бе достатъчно притеснен, за да реши сам да провери нещата. Стигна до къщата близнак на Ейб малко след мръкване — оказа се, че прави по едно домашно посещение на седмица. Трите момчета и Нат вече си бяха вкъщи, което правеше всички от семейството, без онзи, който му трябваше. Лекарят вероятно бе по-ядосан от останалите.

Кемпиън не можеше да повярва, че пациентът му не си е в леглото, но когато най-сетне осъзна този факт, повтори инструкциите си, като ги подчерта, за да бъдат от полза на всички. Съвсем не му бе до шеги. Да, той бе изписал Ейб от болницата, но пациентът не бе вън от опасност. Предписанията му бяха, че Глицки би могъл да ходи из къщи, но да не се натоварва и да избягва всякакъв стрес. Нямаше никакви обстоятелства, които да накарат лекаря да си представи, че Ейб би си позволил да е навън и при това да работи под напрежението на дело за убийство. Дори само слизането по дванайсетте стъпала пред входната врата…

Сърцето му бе сериозно отслабено, мускулите бяха увредени — дори все още не се знаеше в каква степен. Имаше възможност и за следваща сериозна и дори фатална атака. Той трябваше методичната взема укрепващите кръвта лекарства, които бяха на масата до леглото му с все още недокосната опаковка. Кемпиън почака около половин час, след което остави номера на клетъчния си телефон и си тръгна.

Когато Ейб най-сетне се прибра, влизането му предизвика ропот. Всички искаха да знаят какво си мисли, че прави той. Дали не е решил да умре? Никой не смяташе, че това, което е сторил, е дори в малка степен предпазливо. Около петнайсет минути му повтаряха всички ужасни истории на доктор Кемпиън, а накрая го изпратиха в стаята му и го надзираваха, докато изпи таблетките си и си легна. За всеобща изненада, Ейб призна, че е напълно изтощен и почти веднага заспа. Останалата част от семейството се промъкна на пръсти в кухнята и взе решение да не го изпускат от поглед.

Глицки не биваше да ходи където и да е. Не и без лекарско разрешение.

Франи го целуна.

— Може и да не си толкова добър, колкото беше някога, но веднъж беше толкова добър, колкото винаги.

Беше малко след десет. Те бяха в своята относително нова спалня на горния етаж. Стаята им даваше уединение, което смятаха за немислимо при старото разпределение на къщата. От тяхната спалня на долния етаж се влизаше в двете детски. Сега все още не можеха да крещят от удоволствие, но случайните стонове на наслада не бяха съпроводени от потропване от едно от децата с въпрос дали всичко е наред. Дали някой не се е наранил?

— Мисля, че съм ти благодарен. — Той пое очната й ябълка между устните си и я целуна. — И ти не беше зле. — След момент, по-тихо: — Ти си моя.

Изпълнени със задоволство, те за кратко полежаха настрани като лъжички, после, когато дишането й стана равномерно, съпругът й отново я целуна, измъкна се и се обърна на другата страна. Последните въглени припукваха в камината. Дизмъс затвори очи.

Някъде в далечината пищеше сирена. Звукът се приближаваше.

Внезапно сърцето му лудо заби и Харди седна в леглото, отхвърляйки завивката. Не беше сирена. Беше телефонът на бюрото в другия край на стаята, Франи, все още спяща, се размърда зад него и издаде някакъв звук. Съпругът й стигна до телефона преди следващия звън.

— Да.

— Господин Харди? Тук е Джон Ингълс.

— Отне му момент да се сети. Един от новия му екип. Часовникът пред него сочеше 11:11.

— Какво има, Джон?

— В колата съм. Тъкмо си тръгвам от Джеф Елиът.

— От дома му ли?

— Да. Говореше за напускане. Напълно е скапан.

— Какво да напусне? Вестника ли? И защо?

Ингълс му каза. Този следобед „Демократ“ бе излязъл с история, в която се предполагаше, че докато Коул е живял у Джеф, той несъмнено е използвал хероин в присъствието на домакина, ако не и заедно с него. Това — бе най-подлата и неоснователна атака, абсурдна за всеки, който познава Джеф. Но издателят на „Кроникъл“, Паркър Уайтлоу, веднага бе потърсил подчинения си. Заповядал му да не пише повече по случая „Бърджис“. Елиът се опитал да обясни, че не е крил роднинската си връзка с Коул. Уайтлоу не се трогнал. Доверието в обективността на Джеф като репортер, казал той, била под въпрос. При подобни обвинения и политическата атмосфера в града, едно обикновено отричане нямало да свърши работа. Трябвало да направят поне някакви опити за разследване. Цялото бъдеще на статията му било под въпрос.

— Все пак — продължи Ингълс, — Джеф смята, че всичко е дело на Прат.

— Мисля, че съм съгласен с него. И какво възнамерява да прави?

— Не знае.

Харди седна, като все още държеше телефона. Явно участието в делото влияеше на сигурността на работното място. Първо Ейб, а сега и Джеф. Беше любопитно, а вероятно дори и плашещо.

— Харди? — попита Ингълс. — Нали не те събудих или нещо такова?

Харди се разсмя.

— Шегуваш ли се? Тъкмо се обличах за среднощния си крос.

Доста време след полунощ Дизмъс все още бе буден.

Непрекъснато засилващата се намеса на областния прокурор във всяка част не само от делото „Бърджис“, но и във всяка част от живота му, постепенно се превръщаше в сериозен проблем.

Сега, докато седеше на кухненската маса на долния етаж, Харди пишеше имена и рисуваше кръгове и стрелки. Макнийл, Тори, Алсоп, Бърджис, Логан, Илейн. Все още не бе в състояние да направи някакви изводи — имаше само предположения. Засега…

Той погледна надолу към листа и написа още едно име. Клиентката на приятелката на Фримън — Аби Оберлин — определено бе получила предложение за споразумение от Тори и ползата щеше да е за Логан. Но какво от това? Всеки ден адвокатите се облагодетелстваха от споразумения. Освен че Логан бе свързан с Илейн и оттам с Коул. А тъй като Логан представляваше Мани Галт, той бе свързан и с Макнийл.

Господи! На Харди му се искаше Логан да бе и адвокат на Кълън Алсоп, но него го представяше онова чаровно хлапе, с което се бе срещнал сутринта, Уестбрук. Не знаеше какво би следвало от това — ако Логан познаваше Кълън, — но симетрията би била дяволски привлекателна.

Неохотно подчерта името на Кълън.

Още една мисъл го стъписа и той напрегнато огради името на собствения си клиент. Ако, както изглеждаше делото, те трябваше да работят върху презумпцията, че Коул е невинен…

Макнийл, Оберлин, Тори, Илейн, Логан.

Това беше малък град, който се въртеше около себе си. Почти като в примка.

28

Айзък Глицки бе непреклонен.

— Той няма да излезе от къщи. Заповед на лекаря.

— Но вчера…

— Вчера — намеси се Джейкъб иззад гърба на брат си, — се измъкна. Накара ни да повярваме, че си ляга, изпрати ни навън да се забавляваме, после излезе и се опита да се самоубие. Можеш ли да повярваш?

Харди кимна.

— Звучи в стила на баща ви.

— Спа дванайсет часа — каза Айзък. — Тялото му иска да се възстанови, дори и ако той не желае.

Адвокатът беше объркан.

— Мислех… той ми каза… имам предвид, че са го пуснали.

— Да се прибере вкъщи, може дори да обикаля около дома си, но да избягва стреса. Само толкова. — Айзък беше кръстосал ръце на гърдите си. — Нека позная — пропуснал е тази част.

— Каза, че се чувства добре. Пречистен. Готов да танцува.

— А не е — отвърна Джейкъб. — Може би след седмица…

— Вероятно. — По-големият брат не обещаваше нищо. — Сърцето му трябва да се излекува, преди отново да го подложи на стрес. Ще речеш, че тази идея би могла да му хрумне.

— Така е — съгласи се Харди. Ядосано поклати глава. — Обичам баща ви, но като човек понякога е доста луд. Предайте му, че съм го казал и после, ако се налага, седнете върху него.

Глицки можеше и да има задръжки да се обади на Трея, но за Харди това не бе проблем. Беше му хрумнало, че след като всички работеха върху един и същ проблем, е логично да го правят на едно и също място. Първата му задача в тази петъчна сутрин бе да й се обади в „Ренд и Джекмън“ и тя се съгласи. Би била очарована да дойде в офисите му и да помогне на сътрудниците му. Можела дори да предложи своите идеи. Харди й каза, че с радост ще ги използва.

Ейми Ву бе висока точно метър и петдесет и пет. Имаше прекалено широк гръден кош, така че хората рядко забелязваха малко излишната пълнота на кръста й. Наполовина китайка и наполовина негърка, тя имаше необичайно и изключително привлекателно лице. Под малкия и леко сплескан нос чувствените й устни изглеждаха като колагенови, но не бяха. Кожата й имаше цвят на тъмен мед, с малки пори и без бръчки. Бе на двайсет и шест и досега никога не бе успявала да си поръча алкохол, без да й поискат личната карта. Очите й бяха тъмнокафяви и почти прозрачни, с тежки клепачи, въпреки че рядко я възприемаха като азиатка. Гъстата, права и блестяща черна коса се спускаше малко под равнището на раменете. В офиса се обличаше с дамски делови костюм, но днес бе с джинси, ловни ботуши и черен пуловер с висока яка.

Ейми вече бе говорила с петима от класа на Илейн за разискване на хипотетични казуси. Всички я бяха насочили към един студент. Мохамед Малуф Адек бе повече от щастлив да говори с нея и кой ли млад мъж не би бил? Момчето седеше на пода в един от коридорите на „Хейстингс“, а на коленете му лежеше отворена книга. Ядеше ябълка. Ейми се наведе над него и той вдигна глава.

— Какво учиш? — попита го тя, докато се усмихваше.

След петнайсет минути двамата бяха седнали в кафето. Тя му каза някаква разновидност на истината за своята самоличност и общата причина да е там — да говори за Илейн. Фактът изглежда не го обезпокои.

— Казват, че вие двамата по едно време сте били близки.

Той сви рамене.

— Тя ми беше учител.

— Разбрах, че е имало нещо повече. — Веждите й любопитно се повдигнаха.

— Добре. Тук имат наставническа програма. Включих се в нея. Другите ми курсове вървяха доста зле. — Мохамед я погледна с някакво предизвикателство в очите.

Ейми предположи, че младежът е с около година по-възрастен от нея — може би дори бе на трийсет, което го правеше малко старичък за студент по право. Но очите му бяха прекалено умни, прекалено твърди и пронизващи. Брадата му бе къса, изключително гъста, почти като вълна. Зъбите бяха бели, но невероятно неравни, а хигиената му бе отчайваща — косата му не бе мита от известно време, а дънките изглеждаха така, сякаш и сами биха стояли изправени. Вероятно през по-голямата част от седмицата бе носил тази кафява риза.

— И сте станали приятели?

— Не знам за това. Не сме излизали заедно.

Ейми смръщи лице — в гримасата й се четеше объркване.

— Явно съм била погрешно информирана. Исках да говоря с някой, който добре е познавал Илейн. Щом не си бил ти… — Тя се опита да стане.

Младежът сграбчи ръката й над китката.

— Няколко пъти пихме кафе заедно — каза той. — Но нямаше нищо… между нас. — Като се усети какво е направил, незабавно разхлаби хватката. — Все пак, какво искате да знаете за Илейн? Не беше такава, за каквато се представяше.

— А каква беше?

Студентът се поколеба, след това реши да не отговаря.

— Мохамед — каза Ейми. — Чул си, че е умряла миналата седмица, нали?

Младежът кимна.

— Ами, да, но май е било нещо повече. Някой я е убил.

Той рязко седна.

— Не съм бил аз. Нали са арестували онзи мъж.

— Знам. Никой не казва, че си ти. — Ейми отново се усмихна. — Моля те, Мохамед, ние просто говорим, нали така?

— Но за какво?

— Говорим за това каква е. — Адвокатката се наведе по-близо до него. — Мислим за някакъв мемориал, може би статуя, нещо такова. Ще бъде много хубаво, навън във фоайето, като почит към нея.

— На Илейн ли? — Ейми осъзна, че Трея им е измислила перфектно прикритие. Мохамед очевидно бе вбесен и очите му пламтяха.

— Да. Илейн. Но ти знаеш, че нещата са политически. Не бихме искали да преминем през всичките проблеми и разходи, ако има нещо притеснително… ако тя…

— Тя беше курва. Лъжкиня и курва. Не вярваше в нищо.

— Ами, вероятно…

Мохамед тропна по масата. Всички студенти в стаята вдигнаха погледи, изтръгнати от уроците си. Но той бе сляп за ефекта.

— Тя се преструваше, че ще приеме исляма. Можех да й чета от Корана и тя да кима и да се преструва. „Да — казваше, — това е интересно. Това е хубаво.“ Но всичко беше фалшиво. В душата си беше бяла. Продаде тялото си заради парите им, заради парите на доктора. — На устната на Мохамед имаше капчица слюнка. Дъхът му излизаше на пресекулки.

— Кога я видя за последен път?

— Беше тук — сопна се той. — Тя винаги беше тук.

— Тук, в колежа ли?

— Да.

— Но аз имам предвид сама. Виждали ли сте се насаме, след като тя се сгоди?

— Казах й, че трябва да спре. Всичко беше лъжа. Тя ме измъчваше.

— Какво да спре? Имаш предвид да се откаже от сватбата ли?

— Не. Да преподава тук. Да идва тук.

— Така ли те измъчваше?

Той кимна.

— Всеки път, когато я виждах. Знам, че ми се е присмивала, понеже й вярвах. Казах й, че трябва да престане.

— Кога й го каза?

— В началото на този семестър. Сега. — Той отново сграбчи ръката й и то толкова силно, че я заболя. — Не бива да правите това, този мемориал. Тя беше курва. Подиграваше се на Аллах и, разбира се… — Очите. Очите бяха луди. Той се изсмя. — Знаете какво се случи. Той сложи край на това.

— Ейб? Добре ли си?

— Под домашен арест съм. Момчетата ми.

— Дизмъс каза, че си в леглото.

— Това би могло да бъде вярно, но предписанията не бяха да лежа. Докторът просто не иска да ме вижда да се разхождам по улиците, но всъщност настоява да се движа из къщи.

— Но днес? Сърцето ти…

— То си тупти, дори когато разговаряме. Съжалявам, че сам не ти звъннах по-рано. Просто тъкмо се събудих.

— Спал си доста дълго. Вече е почти единайсет. Сигурен ли си, че си добре? Нали нищо друго не сее случило?

— Не, нищо.

— Наистина ли?

— Наистина. Как върви нашата работа?

— Придвижва се напред, но не затова се обадих. Звъннах заради теб.

— Аз се чувствам чудесно. Обикновена предпазливост. Честно. Още няколко дни и ще мога да танцувам.

— Но не и преди да разреши докторът, нали?

— Моите пазачи ще кажат това.

— А ти самият?

— Е, и самият аз.

— Ще ми обещаеш ли?

— Обещавам.

Сякаш измина цяла вечност, преди тя да проговори отново.

— Добре тогава — каза. — Добре.

Трея знаеше, че Джонас Уолш си е взел почивка в петък следобед, затова му се обади вкъщи в четвъртък вечер. Предупреди го да пусне човека от фирмата, който ще дойде до жилището им в Тайбърън, за да прегледа нещата на Илейн. Не изискваше от него нещо, свързано с правото, а го молеше за услуга, като приятел. Може би Илейн е оставила нещо, което би се оказало от полза в разследванията им.

Той не хареса идеята, но все още нямаше престава какво ще прави с вещите на Илейн. А Трея знаеше, че след неговото извинение в офисите на „Ренд и Джекмън“ предишната седмица, тя има някакви преимущества. Щеше да им позволи да погледнат.

И беше права.

Но това не означаваше, че Уолш ще бъде мил. Лекарят формално се здрависа с Къртис Родин, но не направи никакво усилие да се сприятели с него.

— Това е абсолютна загуба на много ценно време.

Трея бе инструктирала Родин какво да очаква от Уолш. Във всеки случай, посрещането не бе в състояние да смути Къртис, който изобщо не бе мекушав. Адвокатът излъчваше увереност и страст към живота. Със своите метър и деветдесет буквално се извисяваше над домакина. По тялото му нямаше и следа от тлъстина, въпреки че тежеше деветдесет килограма срещу близо осемдесетте на Уолш. Графитно черният му костюм „Бриони“ му бе струвал деветстотин долара, но му стоеше толкова добре, сякаш му бе втора кожа. Лицето му бе издължено и слабо, а очите тъмни. Ако Модиляни бе рисувал мъже, Родин би бил един от моделите му.

— Ако трябва да отидете някъде, докторе, аз мога да се справя тук и сам. — Бяха в просторна и светла дневна с рядко, почти антисептично модерно обзавеждане и прозорци от пода до тавана. Жилището бе на върха на един хълм, с изглед към пристанището за яхти. Тук, на двайсет и пет мили северно от града, слънцето блестеше ярко и от мястото в дневната, където стояха, се разкриваше спираща дъха панорама — нос Марин и връх Тамалпейс вдясно, остров Ейнджъл, прекрасният, макар и не много известен мост „Ричмънд“ пред тях и проблясващият, окъпан в бяло залив под небе с цвят на черупка от яйце на червеношийка. — Красиво е — възхити се Родин. — Ако живеех тук, не бих могъл да свърша нищо.

— Но аз не работя вкъщи — отвърна докторът, — и се надявам днес гледката да не ви разсейва много. Не разбирам съвсем добре цялото продължаващо разследване около убийството на Илейн. За Бога, нали са прибрали убиеца й в затвора. Бих искал всичко да приключи.

Родин кимна разбиращо и се опита да звучи прокурорски.

— Все още сме на същата страница. Но искаме да се убедим, че няма да изникне някаква изненада по време на делото. Ако бъда честен, дори не зная какво трябва да търся. Ако имате други планове — няма проблем. Но, ако не, сигурно ще искате да ми покажете къде да търся, за да ускорим нещата.

Уолш с нежелание го отведе до задната част на апартамента, като преминаха през кухня на чревоугоден мърльо — гранитният барплот бе затрупан с чинии, имаше още мръсни съдове в мивката и силна миризма на боклук. По коридора вляво имаше офис с две бюра, два компютъра и няколко кантонерки с папки. Малко по-нататък вдясно бе спалнята и Уолш го въведе в нея. Не беше оправил леглото си, нито се извини.

— Това е гардеробът й — каза той, като го посочи. — Отсамното нощно шкафче е нейното. Ще бъда в офиса.

Останал сам, Родин се захвана за работа. Независимо от онова, което каза на Уолш, предишният ден получи забележителен специализиран списък от Харди и Глицки. Търсеше папки или някакви бележници и счетоводни записки, а вероятно и дневник. Но подобни неща биха изникнали отвсякъде и той трябваше да провери до последното ъгълче.

Къртис Родин бе методичен човек. Той само бегло бе познавал Илейн — тя бе по-възрастна от него, партньор в „Ренд и Джекмън“, на светлинни години по много показатели. Почувства се странно да преглежда вещите й, но знаеше какво е необходимо и смяташе да го направи.

Младата жена притежаваше много дрехи и трийсет чифта обувки. Имаше по-малки вградени чекмеджета, в които бяха пуловерите, блузите, спортните екипи. В дъното на най-долното, под пластовете тениски, намери необичайно малка плоска бяла кутия. Когато я извади и отвори, Къртис разпозна какво представлява — колекцията на Илейн от късчета спомени от миналото й. Родин се усмихна на себе си. Самият той имаше подобно нещо. Беше кутия от пури, съдържаща двайсет-трийсет глупави нещица, които сърце не му даваше да изхвърли — парче нефрит, което бе извадил при гмуркане в Биг Сър, перце за китара от концерт на Би Би Кинг, на който бе ходил в колежа, първото му джобно ножче, диамантена игла за вратовръзка, в случай че отново излязат на мода, годишна бейзболна карта с подписа на Уили Мейс. Боклуци. Но безценни боклуци.

Кутията на Илейн не бе много по-различна, отчитайки факта, че е жена. Имаше няколко значки от различни политически кампании — на майка й, на Крис Лок, на Шарън Прат. Мъжки пръстен от колежа. Жартиера. Патрон 38 калибър. Визитки, прихванати с ластик. Много монети от различни държави. Той затвори кутията — щеше да я вземе със себе си.

Върху нощното шкафче до лампата видя снимка на майка й, поставена в рамка. В чекмеджетата откри бельо, чорапи. Презервативи. Горното дясно чекмедже обаче не съдържаше нищо и това накара Родин да се изправи изненадано. Отиде до офиса и попита Уолш дали би дошъл с него за минута. Докторът въздъхна, остави списанието си, изправи се и го последва.

— Знаете ли какво е държала в това чекмедже? — попита Къртис.

Джонас погледна и сви рамене.

— Предполагам, че не много неща. Извадихте ли нещо оттам?

— Не, така си беше. Винаги ли е било празно?

Още едно свиване на рамене.

— Не зная. Не съм ровил из чекмеджетата й.

— Не, разбира се, че не сте — каза Родин, — но в това нямаше абсолютно нищо. Изглежда малко странно, не мислите ли?

— Не знам — повтори Уолш. — Не съм вадил нищо от него.

— Но със сигурност изглеждаше така, сякаш вероятно е. — Той се бе върнал в офиса на Фримън и в Солариума докладваше на Трея и Ейми. Бе напуснал Тайбърън с кашон, пълен около една четвърт с това, което бе намерил в офиса и останалата част на къщата, включително екземпляр от Корана и, разбира се, кутийката със спомени. Съвсем импулсивно в последния момент бе хвърлил вътре и снимката на Лорета Уейджър от нощното шкафче. Но интересът му все още бе прикован от празното чекмедже. — Момчета, някой от вас да има абсолютно празно чекмедже?

— Чекмеджетата не стоят празни — отвърна Ейми. — Те се напълват около десет минути, след като се нанесеш някъде. После се препълват. Това е природен закон. Сигурно той го е разчистил.

Трея не се съгласи.

— Не би го направил. Не би оставил чекмеджето праз но, щом знае, че идваме да прегледаме нещата й. Би сложил нещо в него, преди да пристигнем.

Родин имаше собствено предположение.

— Може пък да не е сметнал, че ще направи впечатление? Имам предвид, че това е просто едно празно чекмедже. Не означава нищо.

— Не. — Трея бе уверена. — Ако го беше изпразнил, щеше да си спомни и това би изглеждало важно.

— Тогава тя го е изпразнила — заключи Ейми. — Илейн.

За момент всички се замислиха. Най-накрая Трея проговори.

— Ако го е напускала, ако са спорили и просто една вечер си е тръгнала, сигурно си е взела малко бельо.

— Имам и още нещо — каза Родин. — В банята намерих две опаковки противозачатъчни хапчета, но в нощното шкафче имаше поне дузина презервативи.

Ейми имаше отговор на въпроса.

— Вероятно наистина не е искала да забременее.

— Или пък не се е доверявала — допълни Родин.

Трея погледна и към двамата.

— Или пък е знаела, че той й няма доверие.

— Даш Логан?

Адвокатът вдигна поглед от вестника, който четеше — по случайност Демократ. „Юпитер“ започваше да се пълни в дългия петъчен следобед, но той седеше сам в обичайното си задно сепаре, с порция наденички на масата и наполовина пълна чаша бира, която се затопляше до лакътя му.

— Уловихте ме. — Той огледа от главата до петите мъжа, който се бе обърнал към него и протегна ръка. — А вие трябва да сте господин Харди, предполагам. Дизмъс? Нали това беше името ви, Дизмъс?

— И все още е. — Харди пое ръката — здраво стискане — и се промъкна на мястото срещу него. — Вие сте труден за улавяне човек.

Логан кимна със съчувствие.

— Често чувам тези думи. Съжалявам. Вероятно имам криза на средната възраст или нещо подобно. Мотивацията ми просто се изпари. Все пак получих съобщения та ви.

— Много мило. Започнах да си мисля, че телефоните са се повредили.

— Не ви ли казах, че винаги можете да ме намерите тук?

— Да, така е.

— Добре тогава. — Логан го озари с усмивка. Изглеждаше достатъчно мил. На Харди обаче не му се наложи да си припомня, че дори и най-закоравелите престъпници си позволяваха малко искреност — това беше стоката, която продаваха. — Хей, слушай, нека те черпя една бира заради главоболията. Ако изобщо е някакво успокоение, исках да ти се обадя в понеделник, но се сещам едва сега, в петък следобед, когато никой не си е на мястото, ако го търсиш. Ще изчака почивните дни, нали? — Логан вдигна ръка и махна на бармана. — Уоли, две студени, сий вуу плей. Какво пиеш, Дизмъс?

Харди направи извинителен жест.

— Трябва да пия само вода. В пет имам среща с клиент.

— А те не биха искали адвокатът им да пийне нещо следобед? Слушам те, Уоли? Само една. И малко от онова, в което рибите се чукат. — Намигване към Харди.

— Знаеш ли, да ти кажа, затова спрях да работя извън офиса си.

— И защо, Даш?

— Защо ли? Щото, когато клиентите влязат в някой офис, те виждат всичко, нали знаеш? Имаш секретарка и юридическа библиотека и останалите боклуци — които са си просто боклуци — и така се случва, че очакват и другото, което върви с тях. Хей, благодаря, Уоли. Тук се грижат за теб, Дизмъс. — Той вдигна новата си халба бира и докосна чашата на Харди. — Както и да е, не съм такъв човек. Опитах се да бъда, но не се получи. Така че хората идват с очакванията си и се налага да ги мамя. Искат различен тип адвокат и Бог знае, че има доста такива. Но ако искат мен — а доста приятелчета искат точно мен, — могат да слязат и да се срещнем тук. Така ще знаят какво получават. Може би без украса, но и без боклуци. И повечето от тях в края на деня си тръгват щастливи. Така че… — прозрачните му сини очи се втренчиха в Харди над ръба на халбата. — Предполагам, че си размислил относно сделката с Макнийл, нали?

— Всъщност не. — Харди се облегна и се порадва на реакцията на Даш. За едно мигване хрисимата фасада се промени и после също толкова бързо се върна към първоначалния вид. — Тук съм по абсолютно различен въпрос. Познаваш ли хлапе на име Кълън Алсоп?

Логан сякаш се замисли.

— Някакво ченге — май името му беше Бенкс — завчера дойде тук да разпитва за него. Свръхдоза, нали?

— Да. Така изглежда.

— Това момче Алсоп — попита Логан, — беше ли ти клиент?

— Не — отвърна Харди. — Мой клиент е Коул Бърджис. — Ако името му бе познато, Логан не го показа. — Илейн Уейджър?

Лицето му помръкна.

— А, Илейн. — Логан изразяваше съчувствие. Цъкна с език. — Такъв срам за нея.

— Така е — съгласи се Харди. — Но разбрах, че двамата сте имали някакви проблеми.

— Не, нищо… — Усмивка. — Нали не говориш за онази история с вещото лице? Тя нямаше нищо общо с Илейн.

— Наистина ли? Чух, че може и да го е възприела другояче.

Той поклати глава напред-назад.

— Не. Всичко беше заради ченгетата. Те ме извикаха там долу…

— Полицията ли го направи?

— Не, не. Офисът ми.

— Мислех, че нямаш офис.

— Хей, за какъв ме мислиш? За някакъв глупак ли? Не, поддържам офис. Просто не го използвам много-много. Както и да е. Седя си значи долу и си пия бира и моето момиче ми се обажда под паника. Ченгетата са тук, имат съдебно решение, започват да претърсват. Е, разкрещях се малко, но кой може да ме вини?

Харди учудено вдигна рамене.

— Значи, прекъсват ме по средата на някаква женска история тук и трябва да търча до горната част на града, да шофирам цял час. По времето, когато съм тук, не съм много склонен към съдействие. А пък Патси, момичето, прави много приятно впечатление — знаеш какво имам предвид, — но не е много добра в бизнес делата, да попълва разни работи, нали разбираш. Така че казвам на компанията с претърсването: „Чудесно. Щом така се държите с мен, щом ме третирате като нищо, отидете и сами си намерете каквото ви трябва“. — Той отново гледаше извинително, а гласът му пак бе спокоен и логичен. — Така че какво общо има Илейн? Тя пристигна по средата, нищо повече. След още две седмици щях да отида при нея и да й се извиня. Но преди това тя бе застреляна.

Монологът очевидното го измори. Лицето му стана изненадващо безизразно. После се съвзе, бодна си наденичка, вдигна чашата си с бира и отпи.

— Но как стигнахме до Илейн? Ти питаше за свръхдозата.

— Кълън.

— Да, Кълън, добре. И момчето, което е убило Илейн. Клиентът ти.

— Коул Бърджис. Кълън го прецака. Той му е дал оръжието на престъплението.

— И се предполага, че познавам тези момчета? Как реши това?

— Всъщност, не съм. Днес минах през Палатата да видя дали не мога да хвърля поглед на някои първоначални веществени доказателства за Кълън, след като предварителното изслушване на Коул е идната седмица. Кълън е имал в себе си кибритена кутийка от тук.

— Да, така каза и Бенкс.

Харди сви рамене.

— Ти ми каза, че висиш тук. Така че реших, че има вероятност да си го познавал.

Логан не можеше да повярва.

— Дизмъс, би ли се обърнал?

Харди го направи.

— Колко хора виждаш тук?

Мъжът направи една бърза сметка.

— Трийсет и пет, четирийсет души.

— Някъде толкова. — Логан набоде още една наденичка.

— В четири следобед. Знаеш ли колко идват тук към девет или десет? Не можеш да си поемеш въздух, понеже не достига. Така че вероятността да познавам момчето… — Той остави изречението недовършено и поклати глава на оптимизма на събеседника си. — Забрави го.

— Е, реших да попитам — каза Дизмъс. — Не пречи. Благодаря ти за времето. — Започна да се изправя.

Логан го спря.

— Но по въпроса на Макнийл. Наистина ли смяташ да продължиш? Моят човек все още може да се споразумее, но — кой знае докога? Мисля, че пропускаш добра възможност.

— Вероятно. — Харди призна, че наистина смята това за една от последните си грижи. Независимо от всички разговори за Коул и Кълън, първата причина за срещата му с Логан бе да му предаде това съобщение. Може би новината, че Макнийл няма намерение да се споразумява ще раздвижи нещо. Той учтиво се усмихна. — И няма да ми е за първи път.

Докато караше от „Юпитер“ към офиса си, спря на Седма улица и този път имаше късмет със Страут. Съдебният лекар, муден и лаконичен, познаваше Харди от няколко случая, както и от работата му като помощник областен прокурор. Нямаше значение, че сега работеше като защитник. Като цяло, Страут нямаше особени предразсъдъци към това от коя страна на съдебната зала стоиш. Той бе учен, който се занимаваше с медицински факти, и бе еднакво полезен — или не — както на защитата, така и на обвинението. Беше почти края на работния ден и лекарят лично излезе във фоайето, за да въведе Харди в офиса си — огромна стая, изпълнена с медицински книги и прочутата му колекция от оръжия за умъртвяване от древността до днес. Много от тях бяха във витрини, но почти толкова — включително и невероятно реалистичната граната на свещника на бюрото му — се намираха навън, така че всеки би могъл да ги вземе, да ги отнесе и да ги използва. Харди успя да прочете отгоре надолу заглавието на отворената върху бюрото книга — „Златният век на мъченията: Германия през Х век“.

— Тук има едно симпатично малко томче — отбеляза Харди. — Продължаваш старото изследване, а? Сега тези неща се преподават в медицинските колежи, нали?

Страут вдигна книгата, прокара задълбочено пръст по отворената страница и върна томчето на бюрото.

— Ако някога си се чудил защо жестоките и невероятни мъчения са вписани в Хартата за правата — изграчи той, — повече не е необходимо да търсиш отговора. Хората са си причинявали такива неща някога, смятали са ги за съвсем обичайни.

— Малко жестоки, нали?

Съдебният лекар цъкна с език.

— Да ти кажа, Диз, най-малкото от тях е повече, отколкото би решил, че може да направи един човек без сериозни умствени проблеми. А сега нашите съдии си скубят косите кое е жестоко и необичайно и какво са имали предвид Бащите на нацията. Всички те трябва да прочетат тази книга и да проумеят материята. Имам предвид, това изтръгване на езика тук, например…

— Джон. — Харди вдигна ръка. — Може би друг път, а?

— Днес това не е в твоето поле на интереси, нали? — Страут се настани на стола зад бюрото си, като доволно цъкаше с език. После се протегна към ръчната граната и започна леко да си я подхвърля. — Не. Нека се сетя. Кълън Алсоп.

— Десет точки.

Страут кимна и се наведе напред. Ръцете му увиснаха на няколко сантиметра от бюрото и той съвсем безгрижно пусна гранатата на плота.

— Ами, нещата са доста близо до това, което предполагах. Свръхдоза хероин, както и очаквах. Помолих полицейската лаборатория да направи бърз анализ на хероина, който бе останал на мястото. Техният рапорт е почти идентичен на данните, които извлякох от кръвта. Но нека го кажем с термините на юристите, че ако е използвал една спринцовка, както показва и номерът на иглата — да кажем, че е имал само тази, новата — тогава дрогата е била доста чиста.

— И без съмнение е причината за смъртта, така ли?

— Не. — Той отново подхвърляше гранатата и размишляваше. — Имаше някакви следи от алкохол и ако задълбочим анализа на кръвта, бихме се обзаложили, че е имало и друга дрога. Но това беше хероин.

— По висококачествен от този на улицата?

Страут сви рамене.

— Не зная. Може точно това да е на улицата сега, въпреки че с всеки изминал час става все по-малко вероятно.

— И защо?

— Защото, ако дрогата е чиста като тази, щяхме да имаме поне още няколко случая на смърт от свръхдоза. Може да си спомняш, че в края на лятото, през един уикенд, някакъв дилър донесе нов кафяв прашец, който не беше примесен. Не помниш ли? Е, за четири дни той уби седем хлапета. — Страут изцъка с език в израз на недоверие. — Но сега от доста време имаме само господин Алсоп и никой друг.

— И това означава… какво?

— Само по себе си, нищо определено. Но би могло да значи няколко неща. Първо — медикът остави гранатата да падне на плота и вдигна пръст — момчето е продавало, пробвало е продукта и е сбъркало за чистотата му. Две — още един пръст — знаел е какво представлява и го е сметнало за безболезнен начин да се самоубие. И три, някой друг е знаел и му го е дал.

— Което би означавало убийство.

Свиване на рамене.

— Това е извън правомощията ми, Диз. Липсва всякаква следа от борба или нещо подобно. Записвам причината за смъртта като случайност/самоубийство. Говори ли с Бенкс?

— С Ридли ли? — Харди поклати глава. — Не и след сряда вечер, а не са липсвали опити. Не отговори на обажданията ми. Но дори и в сряда — добави адвокатът с леко преувеличение, — на него не му харесваше времето на смъртта на Кълън. В деня, в който излиза, умира и не може да свидетелства. И каква според теб е сделката? Някой кара Кълън да накисне Коул, после го убиват, преди да успее. Няма логика.

— До, но много малко неща са логични, Диз. — Страут отново взе гранатата и започна да си я подхвърля. — Вероятно Бенкс ще се върне с доказателство — допълни лекарят. — Сигурен съм, че търси.

Харди около минута поседя и помисли, накрая се изправи на крака.

— Ами, благодаря ти, Джон, беше ми от полза.

29

Глицки успя да убеди синовете си, че би могъл да си вземе вана, да си обуе джинси и лек пуловер и да се настани на любимия си стол в дневната, без да се стресира особено. Не беше нужно непрекъснато да го наблюдават — даде им дума, че няма да излиза навън или да се върне към обичайното си препускане из къщата.

Но и двамата искаха да се навъртат около него и Ейб не можеше да каже, че това му пречи. Нещо повече — очевидната им загриженост дълбоко го развълнува. Беше му приятно отново цялото семейство да е заедно. Кой знае кога би могло да се случи отново? Дадоха на Рита свободен следобед, обадиха се на Нат и го попитаха как я кара. Той пристигна с китайска храна — пилешко и „Щастлива градина“. След обеда трите поколения три часа играха карти на кухненската маса. За първи път от години малката кухничка ехтеше от истински смях. Всеки отново бе свързан с другите, с живота им през последните две години, заедно проклинаха лошата игра или лошия късмет.

Когато Орел се върна от училище, Нат тръгна за синагогата, а момчетата решиха да отидат до близкия парк и да поиграят баскетбол до мръкване. Глицки извади книгата си и се настани в люлеещия се стол в дневната. След пет минути вече се бе пренесъл в средиземноморието, където кръстосваше пътищата на корабите отвъд Коста Брава в търсене на скъпоценни товари.

Фасадата на къщата близнак беше на запад. В ясни дни имаше такъв отрязък от време преди смрачаване, когато слънцето обливаше със светлина стаята, преди да се скрие зад сградата от другата страна на улицата. Внезапният блясък накара Ейб да вдигне поглед от четивото си. Той затвори книгата.

Прашинките танцуваха в лъчите над пода.

Илейн е била с някой, когото познава. Било е много късно, около един през нощта. Тя е оставила Трея в „Ренд и Джекмън“ в късния неделен следобед и, ако може да се вярва на Джонас, не се е прибрала в дома си в Тайбърън. Така че е останала в града — вероятно двамата са се срещнали за обед в центъра.

Шест часа? Доста дълъг обед. Обсъждали са много неща или пък една тема, която ги е била погълнала? Вероятно след това са изпили няколко коктейла.

Тя е напускала Джонас. Все пак може да не е било обед, а романтично бягство в някой хотел или дори в дома, на новия мъж. Това поне би могло да продължи часове.

Но в някакъв момент те са се разделили. Защо? Могли са да прекарат цялата нощ в хотела или в дома на този мъж. Той е предполагал, че и други вечери Илейн би могла да остане в града след късна среща — нямаше защо Джонас да подозира нещо.

Но тази вечер тя е имала намерение да се прибере вкъщи, което отново прави ресторанта по-вероятен. Колата й е била в подземния паркинг на сградата на „Ренд и Джекмън“, затова е отишла пеш от мястото, където е била, до срещата с него. Вероятно е смятала, че са уговорили това, което е необходимо. Той я е придружавал, докато се е връщала при колата си…

Дали някое ченге е прегледало колата й?

Вероятно не. Едва ли е имало причина да го правят. Още от първия момент са имали заподозрян. Никой не е търсел убиеца.

Глицки разпъна карта на града върху масичката за кафе и се надвеси над нея. Сега слънцето се бе скрило зад отсрещната сграда, затова включи няколко настолни лампи. Начерта кръг, в чийто център се намираше сградата на „Ренд и Джекмън“. В оградения район имаше краен брой ресторанти — а вероятно и барове за по-късния момент, — от които да избира.

Фактът, че ставаше въпрос за неделя вечер, щеше да изключи малкото, които тогава почиваха. По-важното бе, че другите нямаше да бъдат толкова претъпкани, колкото в петък или събота. Вярно, че бяха изминали десет дни, но оберкелнерът, сервитьорът или някой друг би могъл да си спомни.

Това беше полицейска работа. За него бе изгубено време да се меси в нея. Ако Коул не бе убил Илейн, тогава го е направил някой друг и в ресторанта би могло да се намери доказателство за това. Ще снабди тримата мускетари на Харди със снимка на Илейн. Те нямаше да имат проблем да обиколят за два дни всички ресторанти в кръга. Беше добро начало.

Сгъвайки картата, той влезе в кухнята, за да се обади на Ридли Бенкс. Когато младият инспектор му позвъни в болницата в сряда, звучеше все едно бе започнал да се съмнява дали не е направил грешка с Коул Бърджис. Все още не бе признал, че е объркал нещо в получаването на самопризнание, но вратата бе отворена. Очевидно Бенкс бе разбрал, че по някакъв начин Кълън и Коул са свързани. Някакви улики около смъртта на Кълън биха могли да доведат до нещо около убийството на Илейн. Ако случаят бе такъв, Бенкс би бил достоверен източник.

Не бе изненадващо, че инспекторът бе някъде навън. Ейб бе сигурен, че младокът ще си провери съобщенията и до няколко часа ще му се обади.

Спрели са там, където тъмната алея се среща с неосветената улица. Дали Илейн е смятала, че ще бъде целуната? Със сигурност убиецът й е бил плътно зад нея, с ръка около врата й. Проверил е улицата и в двете посоки, както и алеята от лявата страна. Изстрелът е отекнал по Юниън Скуеър в студената нощ. Някой — може би портиерът на някой от хотелите? — вероятно го е чул.

След това я е прихванал. Брутално и хладнокръвно й е отнел живота. Знаел е какво ще направи поне от момента, в който са приключили с вечерята. Но е вървял с нея, сигурно дори безгрижно са разговаряли, очевидно доволни от заключението, до което са достигнали. След това нежно е омекотил падането й.

Внезапно през ума му мина още едно ужасно хрумване, което бе толкова привлекателно, че веднага го прие като факт.

Той й се е извинил, когато я е поставил на земята! Глицки почти чуваше кучия син. „Съжалявам, Илейн, но ти ме принуди да го направя.“

Сега навън бе тъмно. Глицки стоеше прав, наведен, отпуснал тежестта си върху ръцете от двете страни на кухненската мивка. Лицето му, отразено в прозореца пред него, бе като разчупено от лека струйка пот. Челюстта му трепереше, а белегът върху устните изглеждаше като прясна рана.

— Татко? Татко?

Не бе чул кога са изкачили стъпалата, нито отварянето на вратата. Бързо пусна водата, напълни шепите си и си наплиска лицето. Когато синовете му влязоха кухнята, тъкмо се бършеше с хавлиена кърпа.

— Здравейте, момчета — поздрави ведро. — Как беше?

— Добре, добре — каза той. — Ще видя дали мога да намеря номера.

Харди и Рита се появиха независимо един от друг около половин час след прибирането на хлапетата. Сега двамата мъже седяха на кухненската маса, докато Рита приготвяше риба тон на плота зад тях. Момчетата бяха долу в тяхното „крило“, вземаха си душ и гледаха телевизия. Ейб най-после реши, че би могъл да потърси Ридли Бенкс в дома му.

Сержант Пол Тию все още бе в управлението, помнеше номера, който бе нужен на Глицки, и му го продиктува.

— Страшна работа — изкоментира Глицки пред Харди.

— Това момче знае всичко. — Набра номера, послуша и остави още едно съобщение. — „Рид, отново е Ейб. Все още се опитвам да те открия. Съжалявам, че досаждам, но когато получиш някое от тези…“ — Остави собствения си номер, затвори и отново погледна приятеля си. — Той е ерген. Петък вечер е.

— Късметлия — отговори Дизмъс. — Аз съм женен. Петък вечер е. Като стана дума за това, говори ли с Трея?

— И каква връзка има това със семейното ти състояние и с факта, че е петък вечер? Но да, обади ми се тази сутрин, искаше да се увери, че избягвам всякакъв риск от стрес.

— Което, както забелязвам, не правиш.

— Доста близо съм. — Край на темата. — И какво я накара да прави?

— Най-вече да напътства хлапетата. Исках да видя и дали не е попаднала на някакви папки на Илейн, свърза ни с Даш Логан.

За Глицки това беше абсолютно неочаквана посока.

— Даш Логан ли? Какво общо има той?

Харди му нахвърля набързо основните неща, включително и подходящите съмнения колко мъгляво и случайно е всичко.

— Но — завърши обнадеждено адвокатът, — както ми каза тази сутрин Сол Уестбрук, понякога стават случай ни неща.

— Не е въпрос дали ги има — контрира го Глицки. — Въпросът е значат ли нещо. А кой е Сол Уестбрук?

— Общественият защитник на Кълън Алсоп. Той не е бил информиран за сделката на Кълън.

Глицки все още се опитваше да хване нишката.

— И по някакъв начин също е свързан с Логан, нали?

— Не — призна Харди.

— Тогава официално съм объркан. — Ейб докосна главата си. — Сигурно е от лекарствата.

Адвокатът отново се опита да обясни. Когато свърши, Ейб кимаше така, сякаш вижда някаква логика.

— И си посветил целия си ден на това за сметка на някой клиент?

— Да, по-голямата част.

Гласът на домакина бе изпълнен с възхищение.

— Явно не съм избрал подходящото поприще — отбеляза той. Рита прекъсна разговора, като ги изгони от местата им, за да може да подреди масата. Когато двамата мъже влязоха в дневната, Глицки продължи: — И така. Ти работиш по дело срещу Логан, който, все пак, е адвокат като теб. И друг адвокат, твоят приятел Дейвид Фримън, който няма нищо общо с теб, има друг адвокат. Дотук прав ли съм? — Те седнаха в двата края на дивана. Глицки хвърли картата и бележника си на масичката за кафе. — И Илейн, още един адвокат, отива в офиса на Логан заради напълно различна група дела, нали така? И, най-накрая, свързващото болтче, Кълън Алсоп, има кибрит от „Юпитер“, барът, в който виси Логан.

— Правилно — съгласи се Харди. — И какво, все пак, свързва това болтче?

Глицки го погледна развеселен.

— Помниш ли снощи, когато казах, че съм абсолютен задник? Грешах. Не аз, ти си задник.

Харди прие критиката в сравнението му. Вдигна рамене.

— Въпреки това почувствах, че трябва да проследя тази нишка. Да поразтърся тримата. Но нищо не излезе. Не и днес.

И в това няма изненада, помисли си Глицки. Но самият той се бе лутал в нищото. Нямаше причина да продължава да тормози приятеля си.

— Добре, чуй ме. Защо утре да не тръгнем по различна следа? Може пък да имаме повече късмет. — Ченгето взе картата и бележките си и започна някои размишления относно последната вечер на Илейн. Беше на средата на историята си, когато Айзък влезе и седна при тях.

Глицки спря и вдигна поглед към него.

— Това не е изтощително — оправда се той. — Позволено ми е да мисля и да говоря.

— Стресиращо. — Айзък не се шегуваше. — Лекарят каза стресиращо, а не изтощително.

— Прав е — съгласи се Харди, докато се изправяше. — Съжалявам, Айк. Просто се заприказвахме.

Ейб премести погледа си от единия към другия.

— Още две минути.

— Ще засичам — отвърна Айзък, като гледаше часовника си.

Бащата поклати глава.

— Тогава е по-добре да побързам. И така, Диз. Ще накараме тримата си помощници да разчепкат района и да проверят ресторантите и баровете. После, ако Ридли някога ми се обади, ще го накараме да прегледа лабораторните доклади за всичко, което е открито на Мейдън Лейн и което може да сме пропуснали последния път. Също така, Рид би могъл да хвърли повторен поглед и на мястото на смъртта на Кълън — нали каза, че там имало нещо? Ти предположи, че това означава Илейн и Коул, нали?

— Поне останах с такова впечатление.

— Една минута — отбеляза Айзък.

— Добре. Някой би могъл да погледне колата й. И къщата й…

— Днес вече го направихме. Къртис ходи дотам.

Ейб кимна със задоволство.

— Вече? Чудесно. И Уолш го е пуснал вътре?

— Преди това Трея му се обади и подготви почвата. Тя е добра.

— Намерил ли е нещо интересно?

Харди поклати глава.

— Не и на пръв поглед. Върна се с цяла кутия, но успях само да й хвърля поглед. През почивните дни ще я разгледам по-обстойно. И докато говорим за мускетари те, Ейми намери онова момче от „Хейстингс“. Вече не е чак такъв фен на Илейн. Въпреки че някога й е бил страхотен почитател. Според нея е напълно възможен.

— Попитала ли го е къде е бил онази нощ?

— Не зная.

— Добре, тогава Рид би могъл да поговори с него…

— Време е! — заяви Айзък като се изправи. — Това е, господа. Времето свърши.

— Вечеря! — извика Рита от кухнята.

— Е, добре. — Харди беше на крака. Бе взел картата и бележника. — Няма нужда да казвате, че не разбирам от елегантен намек. — Той се насочи към изхода.

Глицки тръгна с него.

— Само още веднъж — каза той, — за протокола. Доколкото си успял да разбереш, Логан не участва в нищо от това.

— Хей! — възмути се Айзък. — Времето свърши.

— Просто си казваме довиждане, Айк — извика му в отговор баща му.

Харди бе стигнал до вратата.

— Кодирано — допълни той.

— Така че няма никакъв Логан, нали?

— Предполагам, че не. Поне докато нещо в папките на Илейн не ни насочи към него. Което няма да се случи, понеже тя няма папки. — Харди говореше с обреченост и отчаяние. Бе отделил много часове да намери връзка с Логан, а сега се оказваше, че времето е било загубено. Вече беше на вратата, излезе и я затвори зад себе си.

Глицки за момент постоя намръщен. Внезапно дръпна вратата и пристъпи навън. Харди почти бе стигнал до тротоара и приятелят му викна подире му:

— Какво имаше предвид като каза, че Илейн е нямала папки? Имаш предвид свързани с Логан, така ли?

Харди се извърна на последното стъпало.

— Да.

— Но трябва да е имала.

— Не мисля. Пък и нищо няма подобен етикет.

— Тогава какво е дала на Трея, когато се е върнала в офиса в неделя? Току-що е била в офиса на Логан и й е дала някакви папки.

Харди се позамисли, след това намигна на приятеля си.

— Явно няма да ни се измъкне, нали?

Цялата тежест на света падна на раменете му в момента, в който отвори входната врата на дома си. Само един ден ли бе минал от вечерта, когато всичко тук вървеше добре, помисли си той. Сега, като животно в минутите преди земетресение, Харди почувства напрежението, още преди да го осъзнае. Премина през празната и тъмна къща, като светваше лампите по пътя си.

— Има ли някой?

Отговори му далечен глас — Винсънт. Преди разместването, тяхната спалня беше точно зад кухнята. Бяха я превърнали в дневна с кът за забавления, диван и няколко кресла за четене. Винсънт седеше в едно от тях в тъмната стая и се занимаваше с електронна игра.

— Здрасти! — Харди светна и тази лампа. — Как е моето момче?

Винсънт едва го погледна.

— Здрасти!

— Какво става?

— Нищо.

Той постоя, загледан в сина си, като се чудеше дали да го накара да проговори. Реши да не го прави. Хлапето бе добре, погълнато от играта си, което според баща му едва ли щеше да му нанесе сериозни травми. От дългогодишен опит знаеше вероятната причина Винсънт да се занимава с това. Тук бе неговото убежище.

— Къде са момичетата? — попита Дизмъс, въпреки че бе сигурен в отговора. Вратата на стаята на Ребека бе затворена и под нея се процеждаше светлина.

Франи седеше на леглото на Бек и изражението на лицето й бе измъчено и изтощено. Дъщеря му лежеше по диагонал на матрака, с глава на коленете на майка си. Франи галеше косата й. Двете вдигнаха поглед и Харди видя това, което бе очаквал — Бек отново бе плакала.

Усети как собствените му рамене увисват. Още една криза. Господи, помисли си той, няма ли край? Без да проговори, бащата прекоси стаята и седна на леглото. Очите му срещнаха погледа на съпругата му и той постави ръка на рамото на Бек.

— Как е моята сладурана?

Момиченцето поклати глава.

— Не съвсем добре.

— Предположих. — Дизмъс стисна детското рамо и погледна въпросително към Франи.

— Днес са разисквали самоубийствата.

Ако не се бе ядосал, би могъл да се разсмее. Но не успя да се въздържи от коментар.

— Е, има нещо, което всеки седмокласник със сигурност би трябвало да знае по въпроса. И какво са прави ли? Давали са предложения за десетте най-предпочитани начини?

Франи му направи знак да се поуспокои, но Харди не бе в състояние. За последните два месеца това бе най-малко петото подобно обсъждане и всяко едно бе травматизирало и без това крехкото му момиченце. След Деня на благодарността, в името на един Господ знае какво, училището на Бек бе занимавало нея и вероятно всичките й съученици с „уроци за повишаване на вниманието“, които бяха създали пълен хаос в живота й.

Харди се надяваше, че на дъщеря му й остават още пет или шест години, преди да започне сексуална активност, но училището й бе провело петдневен курс за възможните болести и последствия, свързани със секса. Няколко седмици по-късно всички момичета бяха информирани за увеличаващите се случаи на анорексия и булимия в тази възрастова група. Ребека имаше слабост към някои храни, а списъкът, който й бяха дали от училище, посочваше това като възможен индикатор за проблем. Въпреки че Бек тежеше малко над четирийсет килограма и си похапваше със завиден апетит, съмнението за хранител — ни смущения за няколко дни бе обхванало дори Франи и стана доста забавно. През януари пък дойде ред на тренировки, в случай че група терористи или студенти нахълта в училището и започне да стреля или да хвърля бомби. Учеха ги по какъв начин да натрупват бюрата си, предлагаха им стратегии как да напуснат района на училището.

Харди разтърка гърба на дъщеря си. Сега бе превенцията на самоубийствата. С жизнения опит, който имаше, Дизмъс не можеше да си представи как някакви предварителни съвети можеха да имат реално въздействие върху равнището на самоубийства сред тийнейджърите. Бек подсмръкна и седна.

— Защо някой на моята възраст ще поиска да се самоубие? Дори не съм знаела, че стават подобни неща.

— Не са много често, Бек. Наистина.

— Но защо?

Може би, помисли си бащата, защото всички тези курсове плашат децата и те губят своята ведрост и желанието си да живеят в този коварен и нестабилен свят. Но, разбира се, сега не можеше да й отговори така.

— Наистина не е много често, Бек. Не е нещо, което би могло да се случи на теб. Първо трябва да решиш, че искаш да го направиш, а много малко хора се чувстват по този начин, особено деца.

Без съмнение Франи бе говорила същите истини през последния час. Постепенно, още повече щом и баща й твърдеше същото, момиченцето започна да ги възприема. Поокопити се.

— Не мисля, че бих искала да се самоубия. А ти?

— Не. Не, разбира се.

— Но те го изкараха така, сякаш, ако имаш гадже и то скъса с теб, би решил да го направиш. — Тя тупна с малкото си юмруче по бедрото си. — Но това ще бъде толкова глупаво. Имам предвид, че аз никога не бих помислила за подобно нещо, дори и да имах приятел.

— Права си — съгласи се Франи. — Би било глупаво.

— Но колко умно от страна на учителите да ви дадат тази идея. — Харди не можеше да заличи отвращението от гласа си. Той придърпа по-близо дъщеря си. Момиченцето обви ръце около него. — Бек, понякога се случват лоши неща, но не толкова често, колкото си мислиш. Дори приблизително. Не би трябвало да се притесняваш за всички тях, и дори за част от тях.

— Знам — каза тя. — Притеснението никога не помага. Постоянно ми го повтаряш.

— Така е, права си.

— Баща ти е прав, Бек. Наистина не помага. — Може би, надяваха се те, ако го чуваше достатъчно често от хора, на които има доверие, детето също ще започне да се убеждава в това.

Изведнъж Харди си спомни вчерашния разговор с Джеф Елиът.

— Познаваш ли някой ударен от гръм?

Бек нямаше представа откъде му е хрумнало, но беше любопитна.

— Не. Това почти никога не се случва.

— Ами ти, Фран? Не? И аз не познавам. А сега си помисли за всички онези неща, които учиш в училище. Е, познай какво?

Винсънт седеше на вратата, отегчен до смърт от всичко ставащо.

— Приключихте ли вече? Ще ядем ли тази вечер? Умирам от глад.

Харди искаше да провери съобщенията си, преди да се приготви за сън. Не се бе връщал в офиса си след срещата с Даш Логан в „Юпитер“, така че очакваше доста неща и не можеше да се успокои, преди да ги разбере. Телефонният му секретар показваше часа и датата на съобщението. Първите две обаждания бяха получени около пет минути, след като бе напуснал офиса си. Той скръцна със зъби на проклетията на съдбата. Вероятно бе по това време все още да е бил във фоайето на долния етаж и да е разменял обичайните любезности с чаровната Филис преди почивните дни.

Първото обаждане бе от Джон Ингълс. Той го информираше, че все още не е имал късмет в намирането на свидетели. Джон бе оставил номера си, казвайки на Харди да звънне по всяко време. Питаше какви са плановете за утре. Щял да чака задачите си.

Следващото съобщение беше от Джеф Елиът.

През съзнанието на Харди премина импулс. Онзи ден в „При Сам“ Висър бе споменат като натрапника, който се бе опитал да изнудва Рич Макнийл.

Джеф продължаваше:

Дизмъс си помисли, че може доста да му помогне, но не беше време за празнуване. Последното обаждане, от самия Тори, бе направено в 4:41 — около десет минути, след като Харди бе оставил Логан в „Юпитер“. Съобщението на помощник прокурора бе, че след като идната седмица ще ходят на предварително изслушване за Коул Бърджис, и двамата ще имат доста работа. Така че той прегледал някои от другите дела, които ще минават през офиса през следващите няколко седмици. В едно от тях забелязал името на Харди като адвокат. На Тори му се сторило, че това дело, Народът срещу Макнийл, било един от случаите, в които съдията е склонен да се опита да накара страните да се споразумеят, така че да не се затлачва работата на съда. Със сигурност нито Тори, нито Харди се нуждаели от допълнителни часове, в момент когато са претрупани с работа. Ако защитата искала съдебно споразумение, със сигурност би успяла да спести на клиента си време и усложнения, а помощник прокурорът с удоволствие би обсъдил възможностите. Поне те двамата биха могли да поговорят по въпроса и да видят какво ще се получи.

Лекото прещракване в съзнанието на адвоката се превърна в постоянно тракане на мозъчните колелца.

Франи влезе в стаята, когато съпругът й затваряше телефона. Тя застана зад него, постави ръце на раменете му и прокара палците си по мускулите отстрани на гръбнака. Главата на Дизмъс клюмна напред като отсечена.

— Не спирай — прошепна той.

Тя го целуна по темето, докато масажираше основата на врата му.

— Знаеш ли защо моят скаут е получил мигрена? — запита тя.

— Не и не ме интересува. — Очите му бяха затворени. Чувстваше се като в рая.

— Прекалено напрежение. — След това, с облекчение и умора. — И двамата са в леглата и спят.

Харди се изправи.

— Провери ли повторно за досадници, които се мотаят под прозореца на Бек? Може би ще трябва да даваме нощни смени, най-добре около къщата, в случай че…

Съпругата му го плесна с длан по главата.

— Престани!

— Тя го удря — коментира той. — Учебникарски пример за домашно насилие, обида на съпруга… — Той се обърна към жена си и хвана ръката, която бе отпусната на рамото му. — Съжалявам. Знам, достатъчно. След секунда ще съм долу. Само два телефонни разговора. Кратки. Обещавам.

— Наливам си вино и ще започна без теб. Предупредих те.

— Достатъчно ясно.

Дизмъс отговори на обаждането на Джон Ингълс. Всъщност се оказа, че е чакал до телефона. Харди му разказа за идеята на Глицки да разнищят ресторантите и баровете в района около Мейдън Лейн. Ингълс бе участник в това, каквото и да бе то. Щеше да бъде на линия. По кое време щяха да започнат?

При поредното позвъняване на Ридли нямаше очаквания, но човек никога не знае. Ченгетата работеха в странни часове. Дали беше ергенска петък вечер или не, той би могъл да е затрупан в бумагите си. Но нямаше такъв късмет. Отново му отговори телефонният секретар.

Машинката на Ридли бе от онези, които изпискваха преди тона. Всяко писукане беше обаждане. Откакто бе започнал да се опитва да се свърже с него, Харди бе силно впечатлен от увеличаването на броя на обажданията. Сега той седеше на бюрото си, чакаше и броеше до десет, петнайсет, двайсет.

Когато най-после чу тона, Харди остави своето съобщение и затвори. Замислено разтърка наболата си брада. За двата дни, откакто Харди за последно бе говорил с него, двайсет и осем души бяха оставили съобщение на Ридли Бенкс и очевидно той не ги бе проверил и изтрил.

Беше почти единайсет часа и студът щипеше.

Трея се изкачи по стълбите до вратата на Глицки, после почти цяла вечност остана на площадката. В тъмното. Без да може да потропа.

По-рано този ден младата жена бе ходила на баскетболния мач на Рейни. После двете с дъщеря й ядоха пица. Върнаха се вкъщи и Рейни се приготви за лягане. Трея й каза, че трябва да излезе. Щяла да се върне скоро.

Отвътре не се процеждаше никаква светлина. Бе абсолютно тихо.

Най-после почука три пъти по стъклото с нокътя си. Звукът бе безкрайно тих, боязлив, незабележим. Но бе способна само на толкова. Щеше да почака още малко и…

Нещо се размърда във вътрешността на къщата. Външната лампа светна. Вратата се отвори. Ейб беше бос, все още по джинси и черен пуловер.

— Лекарят позволява ли ти да будуваш до толкова късно?

— Не съм на ти с авторитетите. Добре е и ти да свикнеш с това. Малко е студено. — Глицки се отдръпна назад, за да я пропусне вкъщи.

— Къде са другите? Момчетата ти? — попита тя. — И какъв е този звук?

Домакинът за момент се заслуша.

— Не чувам нищо…

— Там. Онзи.

— А, да. — Лицето му омекна. — Това е Рита. Понякога хърка. Дотолкова съм свикнал, че дори не го чувам. Зад паравана е.

— Тя спи в дневната?

Глицки махна с ръка. Беше малко и уютно местенце, претъпкано с мебели.

— Само докато завършим крилото за гости.

Трея се намръщи.

— Съжалявам, Ейб. Нямах предвид…

Той нежно докосна ръката й.

— Няма нищо. Момчетата са някъде навън. Накараха ме да се закълна в честта на майка си, че няма да се измъкна. Трябваше да си седя и да си чета книгата. След това да си легна, за предпочитане по-рано.

— Което не си направил.

— Знам — съгласи се Глицки. — Това ми е проблемът. Отново авторитетите. Имам късмет, че съм шеф, тоест когато работя.

Един дълъг миг.

— И как е книгата ти? Откритите морета. Толкова добра, колкото „Тръбачът“?

— Така мисля. Невероятно е колко дълбоко те разчувства.

Глицки се бе втренчил в нея. Тя отвърна на погледа му. Настана тишина. После домакинът прочисти гърлото си.

— Харди смята, че просто трябва да попитам.

— Какво?

— Че просто съм длъжен да кажа нещо, което никога не направих с Илейн. — Той се поколеба. — Не бих могъл да понеса нещо подобно да се случи с теб.

Трея чакаше.

— Ако не искаш да слушаш… — Ченгето си пое дъх и почти изстреля думите. — Не зная какво да правя с това, но искам да присъстваш в живота ми.

Младата жена затвори очи и кимна. Въздишка, която би могла да означава облекчение. После отново го погледна и в ъгълчетата на устните й заигра усмивка.

— Надявах се да кажеш това.

Те се прегърнаха. Под вълнения пуловер и раните от изгаряне при електрошока, с който го бяха върнали сред живите, ребрата боляха от натиска.