Предварително изслушване

30

В 8:00 сутринта в сряда, 17 февруари, Дизмъс Харди седеше на председателското място на голямата овална маса в Солариума и със задоволство гледаше събрания екип от следователи и съдружници. Преди три седмици никой не би могъл да предвиди подобно събиране. Със сигурност в деня на обвинението на Коул само преди две седмици, някои от хората в тази стая се смятаха за опоненти на Харди. По това време само той и Дейвид Фримън бяха на страната на Коул и дори те в най-добрия случай бяха предпазливи.

Дизмъс все още имаше до себе си Фримън, който да продължи като „адвокат на Кинън“, ако делото за смъртно наказание влезе в съдебната зала. Харди отчаяно се надяваше това да не се случи. Но тук бяха и Трея и Ейб, Тримата мускетари, Джеф Елиът в инвалидния си стол. Към екипа се бе присъединил още един защитник, който просто искаше да участва. Това бе приятелката на Дейвид Джина Роук. Изглежда и тя имаше своя едва загатната причина да дели нещо с Тори, а вероятно и с Даш Логан. Делото бе докоснало доста оголени нерви в тази стая, пък и в града. Сега ги деляха броени часове от удара на съдийското чукче, който ще оповести началото. Изслушването започваше с доста висока популярност и щеше да я задържи дори и само поради известността на Илейн. Политическата позиция на Прат, която бе довела до силно критикуваните публикации на Елиът, и получилата всеобщо одобрение оставка, допълнително бяха повишили интереса. Но събитията от последните два дни бяха довели нещата до истинска треска. В понеделник сутрин инспектор сержант Ридли Бенкс, основният полицай в делото, човекът, който бе довел Коул Бърджис до признание, бе обявен за изчезнал. Властите подозираха някакви машинации, но тяло не бе открито и Ридли продължаваше да липсва. Като последен човек, за който се знаеше, че е разговарял с Бенкс, Харди представи информацията, че инспекторът е смятал да отиде на интервю, свързано едновременно с Коул Бърджис и Кълън Алсоп.

При тази новина Гейб Тори ефективно скри маслиновото клонче, което бе протегнал към Дизмъс по делото на Макнийл. Помощник областният прокурор свика пресконференция, на която присъстваха всички журналисти от телевизията и вестниците в града и публично обвини адвоката в лъжа. Нямало доказателства за този предполагаем телефонен разговор. Това бил един от най-прозрачните трикове на защитата, които някога е виждал. Харди се бил унижил дотам, че да използва един липсващ и вероятно мъртъв човек, за да намекне, че полицията има съмнения относно мъжа, който е признал извършването на престъплението. Изобщо нямало подобни съмнения.

Същевременно, Тори бе избрал да поведе нещата в друга насока, като оповести собственото си тълкуване за причините, поради които бившият шеф на отдел „Убийства“ прекалено рано бе представил доказателства на обвинението пред защитата — и заради това бе загубил работата си. Всъщност, не било поради някакви съмнения във вината на Коул Бърджис. Нищо подобно. Гафът на Глицки и последвалото предателство спрямо колегите му полицаи било усилие да защити себе си и да избегне разследване за полицейска бруталност. Тори имал няколко свидетели, които да потвърдят, че лейтенантът бе постъпил неетично с обвиняемия в нощта на ареста.

Междувременно, имаше и допълнителни обстоятелства и истории, които поддържаха напрежението. Както бе обещал, Джон Страут обяви смъртта на Кълън Алсоп за случайност самоубийство. В града не бе рядкост някой да умре от свръхдоза в деня на освобождаването си от затвора. Разследването на полицейския екип на мястото на престъплението не бе намерило доказателства, подкрепящи друга теза.

В крайна сметка, сериозността на самото престъпление водеше до утежняване на случая. Това бе убийство, извършено при грабеж, углавно престъпление. Вчера сутрин заглавията на вестниците отново го бяха напомнили. През деня идеята бе пуснала още по-дълбоки корени. Според обещанието си, областната прокурорка щеше да иска смъртна присъда.

Разглеждайки създалата се ситуация, Харди почувства, че през последната седмица са работили като роби на галера и са направили всичко, което са могли. Не бяха неподготвени, но не бяха и убедени. Вероятното стандартно доказване на причината в предварителното изслушване все пак съвсем не се приближаваше до разумното стандартно съмнение на съдебните заседатели по време на делото. Това, което трябваше да направи обвинението, бе да покаже достатъчно, за да създаде „силно подозрение във всеки логически ум“, че е било извършено престъпление и обвиняемият е неговия извършител.

През цялата изминала седмица, която бе посветил на организиране на усилията на другите присъстващи в стаята, Харди не бе в състояние да се отърси от страха, че неговата стратегия — да извади всичките си оръжия по време на предварителното изслушване, вместо да ги пази за съда — е погрешно избрана. Той се питаше за какво е цялото бързане.

Въпреки всичко, едно от клишетата, които адвокатите използваха пред клиентите си, за да им обяснят защо винаги е по-добре да се отлага — „Виж, ако забавяме всичко това достатъчно дълго, ченгето, което те е арестувало, може да умре и да не успее да свидетелства срещу теб. Човек никога не знае.“ — вече бе станало. Ако Харди изчакаше още малко, може би Тори също щеше да умре, Прат щеше да изгуби изборите, а някой със съзнание за вина или в лека форма на шизофрения щеше да се появи и да признае за престъплението. Всичко бе възможно.

Но сега бе убеден и най-после бе доволен, че решението му е правилно. Процесите със съдебни заседатели водят със себе си своя несигурност, а тя бе малко по-различна. Когато пред теб има група граждани, интелектуалното предизвикателство неизбежно ставаше по-малко. Това, разбира се, не означаваше, че двете страни не са длъжни да подплатят фактологическата си основа, но субективният елемент винаги играеше своята роля. Можеше да се използват емоциите и чувствата им.

Журито от дванайсет съдебни заседатели щеше да изслуша ужасната история за необоснованите действия на Коул през онази нощ — откъсването на обеците, счупването на пръста на Илейн, за да бъде изваден пръстена й и т.н. Щяха да знаят, че момчето е избягало от полицията. Че е стреляло с пистолета — веднъж, а може би и два пъти. Вероятно щяха да изгледат видео касетата със самопризнанието, независимо от възраженията на Харди. След всичко това, колкото и да опитва и без значение колко брилянтна защита може да направи, Дизмъс не вярваше, че ще успее да ги убеди. Това просто не се случваше в реалния свят.

Затова съвсем логично предварителното изслушване бе най-добрата възможност за Харди. Със сигурност съдия Хил беше изтънчен стар гадняр, но бе внимателен и консервативен. Вероятно мозъкът на съдията не беше на сияйните висоти на „сносен юридически ум“, какъвто очевидно бе този на адвоката, но все пак Мумията имаше репутацията на интелигентен мъж. А бе и опитен юрист. Би бил благоразположен, въпреки че неконтролираното избухване на защитника по време на обвинението вероятно щеше да има някакъв ефект. По ирония на съдбата, Харди смяташе, че дори е възможно съдията да му позволи малко повече волности в съдебната зала точно защото му беше ядосан. Хил нямаше да иска личното му отношение да влияе на работата му.

Всъщност, Мумията щеше да се поддаде на изключителния чар на Харди. Съдията на предварителното изслушване би могъл да приеме доказателства, които съдията на процеса би отхвърлил като объркващи или несвързани или пък отнемащи прекалено много време.

В името на създаването на „пълна картина“, Харди би могъл да поиска почти всичко от Хил и съдът би могъл поне да го чуе, преди неизбежно да задържи клиента му за делото. На практика, защитата бе изкушена да представи всеки един факт или теория в подкрепа на обвиняемия, независимо колко рисковано бе това. Дизмъс нямаше да се изложи на риска от жалба за некомпетентност, която да бъде отхвърлена след десет години.

Тежестта на доказателствата бе върху плещите на обвинението. То трябваше убедително да покаже, че Коул Бърджис „вероятно“ е извършил убийството. Екипът на Харди бе разкрил няколко алтернативи, мотиви, а вероятно и намерения, и така имаше възможността да спори съвсем хладнокръвно. Полицията не бе провела достатъчно щателно разследване. Имаше много въпроси без отговори. Съществуваха и други възможни заподозрени. Във всичко беше намесена и политика, и лични интереси.

Харди знаеше, че въпреки всичко съдията ще държи Коул да отговаря. Използвайки стандарта на „разумния човек“, дори ако Хил бъде убеден, че съдебните заседатели може и да не достигнат съзнателно до присъда за вина отвъд разумното съмнение, той все пак ще разпореди Коул да отиде на процес. Тези обвинения не можеха да бъдат пренебрегнати.

Дизмъс все още бе повече от наполовина убеден, че момчето е убило Илейн. Ако самият той бе съдия на това изслушване и знаеше нещата, които вече бе научил, пак щеше да му се наложи да каже, че Коул „вероятно“ го е направил.

Заключението бе всичко друго, освен предстоящо, но при дело за смъртно наказание защитата нямаше нищо за губене. И точно това бе моментът, в който да се включи в битката.

Едно от изненадващите и приятни неща в Сан Франциско е, че лятото не е истински сезон в обикновения смисъл на думата. Всяка година имаше около шейсет дни, които можеха да бъдат като цяло определени като летни заради уханието си, но те почти никога не бяха един след друг. А четири хубави дни не правеха сезон.

Естествен резултат от липсата на сезонна продължителност бе фактът, че случаен летен ден или дори два можеха да се появят по всяко време и във всеки месец. Тази сутрин, в която Харди изкачваше стълбите към Съдебната палата, бе началото на един от тези дни.

Ароматът на смляно кафе се носеше във въздуха и адвокатът спря за момент навън под необичайно топлото слънце. Лекия повей на приятния бриз донесе ухание на сладка забрава — от градския пазар за цветя зад ъгъла, сети се той. Един нов камион се появи и паркира напряко на улицата. Колите зад него оповестиха с клаксони недоволството си, после го заобиколиха с почти бездушен поток от проклятия. Харди се поколеба малко, защото знаеше, че още щом премине през вратите пред себе си, всичко това, вибриращият живот на града, щеше да престане да съществува за него.

Беше дал няколко последни инструкции на Дейвид Фримън и бе подкарал към центъра сам, преди останалата част от екипа. Искаше да има няколко минути насаме с Коул преди започването на целия цирк. За да го успокои. Да се настрои.

Премина през металните детектори на вратата и продължи по пътя си през фоайето. По това време сутрин наоколо нямаше никой. Тук на отсрещната стена бяха имената на полицаите, които са дали живота си в изпълнение на служебния дълг. Адвокатът спря за миг и се замисли дали Ридли Бенкс нямаше съвсем скоро да бъде вписан в този поменик. Предпочете да стигне до втория етаж по вътрешните стълби, вместо да използва асансьора.

Не беше нещо обичайно, но Харди бе поискал и му бе обещано, че клиентът му ще бъде „натъкмен“ за изслушването. Поради тази причина Джоди Бърджис бе отишла на пазар и бе купила на Коул няколко панталона, хубави ризи и две спортни сака. Сега младежът бе в килията за задържани зад „Отдел 20“, облечен в кат нови дрехи. Харди отново и непрекъснато се изненадваше колко добре изглеждаше, когато бе чист. От тактическа гледна точка видът му бе чудесен, въпреки че би имал много по-голяма тежест пред съдебни заседатели. Все пак Харди смяташе, че представителното облекло в съдебната зала е важно, дори и по време на изслушване. Оранжевите гащеризони на задържаните бяха прекалено познати в Съдебната палата и винаги носеха асоциацията за вина.

Един пристав пропусна Дизмъс зад решетките в килията и адвокат и клиент си размениха обичайните любезности. Сега очите на Коул бяха ясни, кожата му не бе напълно свежа, но изглеждаше здравословно. И макар че едва ли някой би го сбъркал с Демостен, говорът му също непрекъснато се подобряваше. Провлачването бе изчезнало, напевността на по-ранните му отговори бе минало.

Като цяло, Коул приличаше на честен млад мъж с адекватни намерения и подходящо образование. Ако не друго, помисли си Харди, хлапето излъчваше неподправена наивност и искрена човешка невинност. Съжаляваше за всичко случил о се. Отново стъпваше на краката си. Би направило всичко по силите си, за да помогне.

— Наистина не зная дали има нещо повече, което би могъл да сториш точно сега, Коул — му каза Харди. — Просто занапред не променяй историята си. Това би било най-доброто. Опитай се да реагираш подходящо на нещата, които се говорят там вътре. Предупреждавайте, че някои ще бъдат ужасни. Но не преигравай. Нито пък играй роли. — Харди постави ръка на рамото му. — Как вървят лицевите опори?

— Двайсет и пет. — Следа от гордост. — Четири пъти дневно. Трийсет коремни преси. Четири серии.

— Ами хапчетата?

Темата не бе приятна, но Коул продължи с вдигната глава.

— Стигнах и дотам, бавно, но стабилно, въпреки че не е съвсем в мой стил.

— Стиловете идват и си отиват — отбеляза адвокатът. — Погледни дрехите си. Преди две седмици те изобщо не бяха в твой стил. Сега изглеждаш сякаш си роден в тях.

— Това е външно — отвърна Коул. — Вътрешността е нещо съвсем различно.

— И какво има вътре? — поинтересува се Харди.

Поглед на безмълвно отчаяние.

— Чувството, че няма да мога да се преборя. Че е прекалено добро за мен. И това не е просто стил.

— Прав си — съгласи се адвокатът. — Това не е стил. Това е избор. — Намигна му и стисна рамото му. — Знаеш какво казва Патън, нали? „Не си победен, докато не го приемеш. Затова, недей.“

Харди съзря в погледа на Коул, че забележката е ударила в целта. Посочи към съдебната зала зад свързващата ги врата. Шумовете бяха започнали да се засилват с приближаване на часа на заседанието. После за последен път потупа момчето по рамото.

— Горе главата, Коул. Ще се видим вътре.

Беше преминал край Тори на масата на обвинението и този път нямаше размяна на остроумни забележки. Главният помощник прокурор говореше с един от своите сътрудници, някаква млада жена, и преднамерено не обърна внимание на Харди, който прекосяваше съдебната зала пред него.

На масата на защитата Фримън бе подредил няколко папки и два жълти юридически бележника, готови за първата размяна на удари. От другата страна на решетката галерията бе изпълнена до краен предел и тълпата шумеше в очакване. Но липсваше почти осезаемото чувство на гняв и поляризация, което бе белязало прочитането на обвинителния акт. Харди отдаваше промяната отчасти на изминалото време, но предимно на Дейвид Фримън и Кларънс Джекмън. Двамата мъже някак си се бяха споразумели, независимо от различните общностни интереси, че не става дума за престъпление от расизъм, нито пък за толкова ясен случай, колкото бе изглеждал в самото начало.

Дизмъс все още не бе стигнал до Фримън, когато един пристав го пресрещна.

— Господин Харди, съдията би искал да размени няколко думи с вас.

— Веднага ли?

— Да, сър. Оттук, моля.

Защитникът наистина бе озадачен. Извикването не търпеше възражения и вероятно не вещаеше нищо добро. В углавно дело като това всяка среща на съдията с някой от адвокатите трябваше да бъде документирана и да се извърши в присъствието на съдебен стенограф. Харди се колебаеше. От масата на защитата Фримън загрижено вдигна поглед и се изправи, за да му се притече на помощ, но младият адвокат го спря с движение на ръката.

— Господин Тори ще дойде ли с нас?

— Не зная, сър. Съдията извика вас.

Не му остана друго, освен да го последва — обратно зад скамейката, надолу по коридора пред килията на Коул, където клиентът му седеше замислено с лакти на коленете си и наведена глава. Приставът потропа веднъж и не изчака отговор, а направо отвори вратата на кабинета на съдия Хил. Една твърда ръка на гърба на Харди почти го блъсна вътре.

Мумията седеше на тапицирано кресло и четеше „Кроникъл“. До него имаше още един стол, но Хил почти нарочно не го предложи на новодошлия. Вместо това приставът информира негова светлост, че господин Харди е тук. Съдията кимна, лениво довърши статията си и най-сетне затвори вестника. Без юридическата си роба, Хил изглеждаше много по-внушително, отколкото на съдебната скамейка — сега липсваше всякаква алюзия с карикатура. В ушит по поръчка костюм и безупречно облечен, той би могъл да бъде някой титан на бизнеса. Аскетичното и ъгловато лице, щръкнало над робата му, създаваше асоциацията с безжизнен скелет над катедрата, но сега бе доста одухотворено. Бледосините очи сякаш плуваха в малки езерца от ненавист, фина мрежа от капиляри набраздяваше пергаментовата кожа на страните му. Устата му бе само груба линия.

Хил постоя още минута, преди да проговори. Когато го направи, гласът му бе обработен, въпреки че самият изказ бе сух и безпристрастен. Не се обърна към Харди по име. Гледайки нагоре с предизвикателно пренебрежение, просто започна.

— Извиках ви тук преди началото на този процес, защото искам да ви кажа нещо лично, извън контекста на изслушването.

Харди отбеляза, че независимо от това съдебният стенограф записва думите му.

— Да, ваша светлост.

— Моля ви, не говорете повече. Това е едностранна комуникация. Исках да ви заявя пределно ясно, че всеки изблик като онзи, който представихте на първото призоваване по въпроса, няма да бъде толериран в моята съдебна зала. Подобни действия ще бъдат наказани с глоба, а ако са достатъчно сериозни, ще ви изпратя в затвора за неуважение на съда. Ако мислите, че се шегувам, ще може да го разберете съвсем скоро. Не поканих тук и обвинителя, защото не сметнах за необходимо да ви унижавам пред него. Това е най-последната отсрочка, която ви давам.

— Да, сър — отговори Харди.

Хил кимна. Очакванията му се бяха потвърдили.

— Става дума за прецизност, господин Харди. Казах ви да не ми отговаряте, а вие току-що отново го направихте. Не зная от колко време практикувате право, но съдията е „ваша светлост“, а не „сър“. Ще се видим в съдебната зала.

Кръвта на Харди бе кипнала. Започна да изрича „Да, ваша светлост“, но се усети навреме. Приставът го изтръгна от шока, защитникът се обърна и напусна кабинета на съдията.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видял призрак — отбеляза Фримън.

Краката на Харди не го държаха по времето, когато стигна до масата на защитата, затова се отпусна на стола си и потърси каната, за да си налее чаша вода. Ръцете му трепереха в ритъма на яростта.

Дейвид се протегна и покри ръката на Харди със своята съсухрена длан.

— Диз? — С другата си ръка старецът наля чаша вода и я побутна към него. — Отговори ми. Какво стана?

Адвокатът все още бе неспособен да произнесе и дума. Дишаше през носа дълбоко и накъсано. Мускулите на челюстта му играеха. Очите му бяха фиксирани върху някаква точка в пространството пред него. Някак си забеляза чашата с вода и я придърпа към себе си, но не я вдигна.

— Тишина! Върховният съд, щат Калифорния, град и област Сан Франциско, започва сесията си, ръководена от съдия Тимоти Хил. Всички да станат.

Прат бе пристигнала и се бе присъединила към Тори и младата му асистентка на масата на обвинението. Харди й хвърли поглед — елегантна, изваяна осанка в тъмносин бизнес костюм — и отбеляза, че забелязва почти бликаща увереност. За момент се почуди дали тя по някакъв начин не е уредила нещата с Хил, като му е пуснала мухата да го нахока толкова унизително. Не бяха минали и десет минути от завръщането му в съдебната зала и той все още усещаше почти физическа болка от изразходвания адреналин. И със сигурност се чувстваше абсолютно неспособен да води какъвто и да било рационален спор.

При нормални обстоятелства, би могъл да поиска незабавно отлагане поради естествена нужда, но сега знаеше, че не би се осмелил. Взаимоотношенията му със съдията вече бяха достатъчно лош и. Ако Харди направеше каквото и да било, за да настрои Хил още повече срещу себе си, рискуваше да бъде обвинен в неуважение към съда и всички надежди да направи нещо щяха да бъдат изгубени още преди започването.

Докато наблюдаваше Мумията да се настанява на катедрата, отново се замисли за своята невежа и лошо изработена стратегия. Чудеше се как е могъл толкова зле да прецени ситуацията, решавайки, че гневът на Хил ще бъде „малкият трамплин“, чрез който да премине първите минути на делото. Сега се оказа непреодолимо, невъзможно за изкачване препятствие. А бе основал всичко на този разумен човек, на този интелигентен юрист. Какво щеше да прави с всички юридически затруднения, които очакваше по толкова критични въпроси? Къде бяха шансовете да се размине използването на видеокасетата със самопризнанието?

Но в този момент нямаше какво да се направи. Бяха тук, обречени. Коул, който седеше до него, го побутна и прошепна:

— Патън.

Клиентът му очевидно му четеше мислите, което означаваше, че адвокатът ги предаваше. Не бе добра поличба да започва с лоши чувства и съветът бе съвсем навременен. Насили се да събере поне част от генералската си твърдост или контрол, да канализира гнева и отчаянието и към нещо конструктивно.

Хил се настани, оправяйки робата си. Поздрави секретаря си с фамилиарна, макар и престорена любезност, после го помоли да оповести случая. Харди слушаше с половин ухо, докато Мумията подреждаше някакви книжа пред себе си и обхождаше с поглед съдебната зала. Когато стигна до Харди, не се забеляза и най-бегъл знак на раздвижване — никакво моментно трепване или присвиване на устните. Все едно разговорът им изобщо не се бе състоял. Секретарят приключи и съдията заговори:

— Господин Харди, господин Фримън. Добро утро. Госпожо Прат, господин Тори. Народът готов ли е да започне?

Тори се изправи.

— Готови сме, ваша светлост, но, ако съдът позволи, може ли кратко прекъсване?

Хил се смръщи, поклати глава с очевидно недоволство и въздъхна.

— Добре — най-после каза съдията. Повдигна ръка. — Адвокатите да се приближат.

Краката на Харди го задържаха, когато се изправи — истински късмет. Той и Тори едновременно стигнаха до катедрата и вдигнаха поглед към Хил, който все още бърчеше вежди.

— Какво има, господин Тори?

— Ваша светлост, с цялото ми уважение, вие току-що сте имали лична среща с господин Харди.

Лицето на Хил остана ужасяващо безизразно. Той зачака.

— Това въпрос ли беше?

— Да, ваша светлост.

— Боя се, че не чух да задавате въпрос. Може би трябва отново да опитате.

Тори осъзна, че вече е направил тактическа грешка и прочисти гърлото си.

— Ами, ваша светлост, както знаете, в углавно дело като това, разговорите между страните трябва да бъдат записвани.

— Не вие определяте правилата, адвокате. — Хил издишваше огън и контролираше изгарянията. — Всъщност съм наясно с реда. — Още една пауза. — Все още изчаквам въпроса ви.

Харди внезапно осъзна напрежението в галерията зад себе си. Хил погледна натам, а след това отново към Харди и Тори. Както се бе разбрало и на първото призоваване, този съдия позволяваше реакция на зрителите в определени граници. На Дизмъс за първи път му се случваше нещо подобно. Съвсем приглушеното, тихо, дразнещо жужене привнасяше някакво непоносимо напрежение в тона на залата. Замисли се дали Хил няма някаква причина да го приема.

Тори най-сетне формулира въпроса си.

— Много добре, ваша светлост. Народът би искал да се информира. Каква беше причината ви да се срещнете с адвоката на защитата?

— Това беше личен разговор, господин Тори. Делото още не е започнало. По никакъв начин не сме го обсъждали. — Хил премести погледа си. — Прецизен ли бях, господин Харди?

— Да, ваша светлост.

Съдията искаше да постигне несъмнена яснота по въпроса.

— Господин Харди, казахте ли и една дума по това дело в кабинета ми?

— Не, ваша светлост.

— Ами аз?

Харди отново потвърди, че не е.

— Отговорите задоволяват ли ви, господин Тори?

Обвинителят преглътна, усещайки, че ще бъде истинска победа, ако успее да се измъкне от ситуацията без повече вреди.

— Напълно, ваша светлост.

Хил рязко кимна.

— Тогава бъдете така добър да призовете първия си свидетел.

Още едно от многото неща, по които предварителното изслушване се различаваше от съдебния процес бе липсата на речи от която и да било страна. Обвинението започваше направо с призоваването на свидетелите които защитата можеше да подложи на кръстосан разпит и представянето на доказателствата, както прави и в съда. Когато областната прокуратура приключи, защитата би могла да представи своите свидетели и доказателства.

След като бе наказан от съдията, Тори се върна на масата на обвинението. Харди отиде до стола си, замислен, че съдията е еднакво нетолерантен и към двете страни. Цялостно погледнато, това бе страхотна новина. По-рано тази седмица Фримън се бе обзаложил на двеста долара, че ще може да предвиди свидетелите по реда, в който Тори ще ги призовава през деня и — може би глупаво, като се има предвид, че това бе Дейвид — Харди бе приел облога. Сега възрастният мъж се наведе през Коул и прошепна „Страут“.

Две секунди по-късно Тори се изправи от другата страна на залата.

— Народът призовава Джон Страут.

Съдебният лекар стана от една от дървените театрални пейки от страната на обвинението и с огромни крачки пое през вече спокойно разговарящата публика по централната пътека, през решетъчния парапет, който ограждаше галерията, до свидетелския стол. Страут се явяваше като свидетел почти всеки ден, затова когато зае мястото си, изглеждаше спокоен и вдъхващ доверие както обикновено.

Когато Тори се изправи, за да започне въпросите си, Хил вдигна чукчето си и леко тропна с него. Децибелите на разговорите в залата забележимо се понижиха. Помощник прокурорът поздрави Страут и изслушването започна.

— Доктор Страут, за целите на съда, бихте ли разказали накратко с какво се занимавате, както и образовани — ето и опита си, които ви дават необходимата квалификация за длъжността? — Страут бързо обясни правоспособността си на експерт и даде предварителна информация по делото. Някъде към десетия въпрос Тори стигна до същината.

— Докторе, какво е убило Илейн Уейджър?

Страут се наведе напред на свидетелския стол и кръстоса крака.

— Тя е била застреляна в задната част на главата в основата на черепа с патрон 25-и калибър. Смъртта е настъпила незабавно.

— И как е умряла?

— Смърт от ръцете на друг — убийство.

Докато Харди слушаше безспорните показания, настроението му продължаваше да се движи по спиралата надолу. След всичко това обвинението трябваше да докаже две неща, а сега бе постигнало половината от целта си само за пет минути. Но, помисли си той с облекчение, това бе приключило. Убийството беше обявено. Втората част, както би казало Мечето Йоги, бе деветдесет процента от всичко. Но ако смяташе, че нещата оттук нататък не могат да станат по-депресиращи, жестоко се лъжеше.

Тори:

— Така. Вие внимателно изследвахте мъртвото тяло в своята лаборатория, нали?

— Да, сър. Направих пълна аутопсия.

— И по време на аутопсията открихте ли някакви други наранявания по тялото?

— Да.

— Бихте ли ги описали пред съда?

Страут бе в стихията си. Обърна се леко и заговори направо на съдията, описвайки с популярни термини одраскването на шията на Илейн, счупения пръст, разкъсването на ушите, откъдето са били изтръгнати обеците. По времето, когато приключи краткия си разказ, жуженето в галерията бе спряло. Тори представи цветни снимки на Илейн с размер двайсет и пет на трийсет сантиметра, които документираха показанията на лекаря. Съдия Хил отдели няколко минути да ги разглежда мълчаливо, оставяйки Страут да чака през това време.

Когато най-сетне върна фотографиите и ги вписа като доказателство на Народа, Тори каза на Страут, че има още един въпрос.

— Докторе, тези рани кога са предизвикани — преди или след настъпване на смъртта?

Свидетелят отговори:

— От медицинска гледна точка не е възможно със сигурност да се определи за нараняванията на шията и ушите. Най-вероятно те са причинени около часа на смъртта, да кажем, в продължение на един час. Пръстът, обаче, е счупен след като сърцето на жертвата е спряло да изпомпва кръв.

— С други думи, след като тя е била мъртва, така ли?

По своя лаконичен маниер, Страут потвърди, че смъртта обикновено настъпва, след като сърцето спира и остава така. Изблик на оживление — разсейване на напрежението в галерията — поздрави отговора. Тори остави шумът да заглъхне, след това заяви, че е приключил със свидетеля.

Харди се изправи.

— Доктор Страут — започна защитникът, — раните, които по-рано описахте, включително и раната от изстрела, снимките, които видяхме — това всички наранявания по тялото ли са?

Свидетелят помисли няколко секунди.

— Да, сър — отговори той накрая.

— Има ли някакви други счупени кости, физически белези, ожулвания, охлузвания?

— Не.

— Изследвахте ли крайниците й, докторе?

— Да, разбира се.

— Имаше ли някакви наранявания по коленете, лактите или целите й ръце?

— Не.

— Като изключим раната от изстрела, може ли да се каже същото за главата й?

Още миг Страут внимателно обмисля отговора си.

— Да.

— Докторе, имаше ли някакви ожулвания, без значение колко леки, които, по вашето експертно мнение, са причинени от смъртта й — настъпила незабавно, както казахте — и падането й направо и тежко върху грубия бетон или асфалт?

— Не, нямаше такива.

Харди реши, че достатъчно добре е подчертал тезата си. Мумията бе слушал внимателно и дори си бе водил бележки. Адвокатът трябваше да остави информацията и заключенията от нея да отлежат. Когато дойдеше момента, това щеше да въздейства убедително.

Галерията отново забоботи. Харди не знаеше дали Мумията цели точно това, но внезапно гласовете и възклицанията зад него го впечатлиха като някакъв барометър. Докато задаваше въпросите си на Страут, публиката бе почти безмълвна. Което трябваше да му каже, че е достигнал до нещо важно, накарал е хората да се замислят. Въпреки че повечето от тях, както и Коул, нямаха представа какво цели и каква е причината за въпросите му.

Но той самият знаеше.

И галерията щеше да запомни въпросите, изчаквайки отговорите като заключение. Харди смяташе, че същото се отнася и за съдията. Адвокатът леко наклони глава към Страут.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

По времето, когато Харди се връщаше към масата си — шест крачки назад — Хил се бе обърнал към Тори да извика следващия си свидетел. Когато защитникът седна, Коул прошепна:

— За какво беше всичко това?

Тори се изправи и поиска излизането на Стивън Петри. Харди погледна през Коул към Фримън. Възрастният мъж посочи своя жълт юридически бележник на бюрото. С печатни буквите написано „ПЕТРИ“. Усмихна се безпомощно.

— Какво? — попита отново Коул.

Харди го потупа по ръката и му прошепна:

— Това е като филм, Коул. Схващаш нещата, докато те се развиват.

Петри, полицаят, който първи бе пристигнал на мястото на престъплението, днес беше в униформа. Рус и късо подстриган, той имаше тяло на атлет и вид на военен и изглежда се чувстваше почти толкова неспокоен, колкото Страут бе в свои води. Каза името си, чина си, поста си и времето на служба в полицията. Тори беше прав и стоеше пред него.

— Полицай Петри, бихте ли описали действията си във или около дванайсет и трийсет през нощта на понеделник, първи февруари, тази година?

Харди реши, че това е добър начин да накара скованото ченге да се успокои. Петри сякаш се отпусна с облекчение той нямаше да отговаря на цяла поредица въпроси, поне не веднага. Полицаят погледна нагоре към съдията, след това обратно към Тори и започна да говори с обичайния си тон.

Подробностите бяха достатъчно познати на Дизмъс, но той знаеше, че последователността на събитията ще бъде от полза за съдията. Също така, вероятно — надяваше се адвокатът — би послужила и на него. Затова се облегна напред и се заслуша за фактологични грешки, като си водеше бележки.

Петри разказа подробно. Той и партньорът му, Даниъл Медрано, обикаляли центъра по обичайния си маршрут, когато забелязали някакво подозрително движение в началото на Мейдън Лейн, при Грант. Когато се приближили, включили прожекторите на патрулната си кола и видели някакъв мъж, наведен над паднала фигура. Мъжът се обърнал и побягнал. Партньорът на Петри, Медрано, изскочил от колата и хукнал да преследва беглеца, докато Петри първо се обадил за подкрепление. После също слязъл и отишъл да види падналата фигура, млада афроамериканка, която изглежда била мъртва.

Отнело му около минута да се убеди, че не би могъл да помогне с нищо на жертвата, но въпреки това извикал лекарите. Когато приключил, Медрано се връщал със заподозрения, когото заловил в края на Мейдън Лейн откъм Юниън Скуеър. Казал му, че в тъмнината заподозреният се сблъскал с пожарен кран и паднал.

Изстрелян като гюле, Харди беше на крака с възражение. Той чу Фримън дрезгаво да казва името му, но вече беше прав и решителен.

— Ваша светлост, той се позовава на чуто от друг човек.

Очите на Хил се присвиха от неудоволствие.

— Напълно — отвърна той. — И като такова е позволено на предварителното изслушване, когато е представено от опитен полицай, както без съмнение си спомняте от дните си по право в юридическото училище. Господин Тори, моля продължете. — Но някаква друга мисъл му мина през главата. — О, и, господин Харди, опитайте се да се въздържате от фриволни възражения като това. Нали ще го направите? Имаме доста работа за вършене. Благодаря ви. Добре, господин Тори, можете да продължите.

Харди тежко се отпусна на стола си и Фримън се протегна през Коул, за да го потупа по ръката.

— Опитах се да те предупредя — каза той. Това не беше никакво облекчение.

Тори напомни на Петри докъде бяха стигнали и ченгето продължи.

— И така Дан — офицер Медрано — се върна по Мейдън Лейн със заподозрения. Държеше и пистолет. Каза, че мъжът го е изпуснал, когато е паднал.

Още едно преразказване, въпреки че Харди не се съмняваше в неговата истинност.

— Полицай Петри, нека спрем тук за момент. Разпознавате ли тук в съдебната зала заподозрения, когото вие и партньорът ви сте арестували онази нощ?

— Да.

— Бихте ли го посочили на съда?

Петри вдигна ръка и посочи с пръст.

— В средата на масата на защитата, ето там.

Тори поиска да бъде отбелязано, че Петри е идентифицирал обвиняемия, Коул Бърджис.

— Сега, този пистолет… — Помощник прокурорът представи оръжието на убийството като веществено доказателство и очевидно неговият размер направи впечатление на галерията. Пистолетът наистина бе малък — не повече от шест-седем сантиметра дълъг и около два широк. Петри го идентифицира като оръжието от престъплението. — Добре — каза Тори, — вие арестувахте заподозрения и открихте оръжието. Какво направихте след това?

— Трябваше да кажа, че той вече бе с белезници. Дан го беше закопчал, след като го бе заловил.

— Добре, благодаря ви.

— След това го заведохме до патрулната кола и го претърсихме. Джобовете му, сакото. Носеше някакво старо сако.

— Намерихте ли нещо в него?

— Да, сър. Няколко неща.

— Бихте ли ги описали?

Петри ги идентифицира — огърлицата, диамантен пръстен, чифт обеци, портфейлът на жертвата, съдържащ документите й, както и осемдесет и пет долара в банкноти и долар и шейсет в монети.

Нещата бяха съвсем прозаични, но всеки в залата беше наясно със значението на показанията. Те го правеха убийство при извършването на грабеж. Точно това превръщаше престъплението в углавно, заради което Коул Бърджис би могъл да получи смъртна присъда.

Ако в момента присъстваха съдебни заседатели, Тори би имал възможност да си поиграе с чутото и да подсили неговото значение. Но сега нямаше как да го използва за постигането на някаква театрална цел, затова трябваше да продължи напред.

— Полицай Петри — каза обвинителят, — когато арестувахте заподозрения, той беше ли в интоксикация?

Харди се изправи.

— Възражение, ваша светлост. Той иска от свидетеля да направи заключение. Полицай Петри не е експертен свидетел.

Но Тори бе готов с отговор.

— Ваша светлост, човек на закона би могъл да даде мнение в тази област. Всеки полицай на улицата непрекъснато се среща със случаи на очевидна интоксикация.

Хил кимна в знак на съгласие.

— Възражението е отхвърлено.

Дизмъс искаше да продължи, но бе предупреден. Съдията бе поставил своите правила. Освен това беше коректен. Не можеше да направи нищо, освен да седне на мястото си и да изслуша отговора на Петри.

— В дъха му усетих алкохол, но беше общителен и с координирани движения.

Тори се усмихна, очевидно доволен колко добре свидетелят бе играл за неговия отбор.

— Общителен и с координирани движения — повтори помощник областният прокурор. — Благодаря ви, господин полицай. Нямам повече въпроси.

Ако Харди бе обвинител, щеше да пита много по-дълго, затова бе изненадан — изваден от ритъм, — когато се изправи и започна разпита си.

— Полицай Петри — обърна се адвокатът, — вие сте усетили миризмата на алкохол в дъха на Коул Бърджис. Прав ли съм?

— Да, така е.

— Силна ли беше миризмата?

— Да, щом съм я усетил.

— Направихте ли му тест с балон?

— Не.

— Не. — Харди отстъпи няколко крачки наляво, дълбоко замислен. — Полицай Петри, в своята полицейска практика спирали ли сте кола за нарушение на правилата на движение?

Свидетелят реагира с известна доза нетърпение.

— Да — отвърна той. — Разбира се.

— Разбира се — повтори Дизмъс. — И във всеки от тези случаи как процедирахте, когато искахте да разберете дали някой е пил?

— Обикновено караме човека да излезе от колата и правим някои тестове за трезвеност. Да каже азбуката отзад напред или да застане на един крак със затворени очи, такива работи.

— Като цяло ходене и говорене, нали? И други основни тестове за координация?

— Да.

— Сега ми казвате, че клиентът ми е залитал, докато е ходел, нали така? Когато се е върнал с партньора ви?

— Ами да, но той е паднал.

— Така е, полицай. Той не само че не е могъл да ходи, когато сте го видели, но е бил и прекалено некоординиран, за да избяга, нали? Просто е паднал, когато се е опитал да избяга, прав ли съм?

Неохотно кимване.

— Да. Така е. — На Петри му се искаше да хвърли поглед над рамото на Харди, да получи някаква насока от Тори.

Адвокатът направи крачка напред към свидетеля и в негово дясно, надявайки се да ограничи полезрението му.

— А сега, какво ще кажете за говора му?

— Не знам — изрече неохотно ченгето. — Зависи.

— Той каза ли нещо, полицай — попита защитникът, — или беше прекалено неадекватен да говори много?

— Беше доста неадекватен.

— И е изпаднал от задната седалка на патрулната кола, нали?

— Да — с нежелание потвърди Петри. — Така е.

Харди направи крачка назад, след това се върна към полицая.

— Хора, които действат така, както описахте, вероятно са пияни, прав ли съм?

— Да.

— Другата възможност е да са ранени, нали така?

— Да.

— И на практика господин Бърджис кървеше леко от рана на главата, нали?

— Да, сър.

— Добре. По вашите показания на мястото е имало лекарски екип, както и ваши колеги от полицията. Според процедурата, ранените затворници се преглеждат от лекарите. Не е ли вярно, че причината, поради която не сте завели господин Бърджис при тях е, понеже бихте могли да кажете, че единственият му проблем е бил, че е бил пиян? Падащ, неадекватно пиян?

Петри беше а капан.

— Да, беше.

Харди доволно кимна.

— Нямам повече въпроси.

По време на почивката Фримън отиде до тоалетната. На масата на защитата Коул се завъртя назад. В съдебната зала не беше с белезници, бе скръстил ръце на гърдите си и бе вдигнал единия си глезен върху коляното на другия крак.

— Не мога да повярвам, че не го попита нищо за изстрела — каза той.

В момента Харди не беше в настроение за критики.

— Защо? Той не е наш свидетел.

— А защо не?

Адвокатът, който се преструваше, че чете някакви бележки пред себе си, най-после се предаде и се обърна с лице към клиента си.

— Защото говорих с него по-рано тази седмица. Каза, че не е чул изстрел. А ние се нуждаем от този изстрел толкова, колкото те не го искат.

— Тогава защо Тори не попита за това?

Дизмъс също се бе чудил по този въпрос. Проблемът със сигурност беше важен. Ако Коул бе стрелял само веднъж с пистолета и това не е било при падането по време на бягството му по алеята, тогава единственото логично обяснение за барута по ръцете му би било, че е стрелял преди идването на полицията. Вероятно за да убие Илейн. Рапортът на Петри не споменаваше за изстрел, въпреки че Медрано бе написал за такъв. Затова и защитникът бе включил Медрано в своя списък на свидетели. Предположи, че когато Тори е видял това, той е избрал Петри за представянето на версията на обвинението. Сега, в хода на обяснението на утежняващите обстоятелства — тоест грабежа, — той бе решил, че е получил достатъчно информация от свидетеля. Не му е било нужно да го разпитва какво не е чул. Харди се надяваше пропускът да се окаже важен, но го омаловажи пред клиента си.

— Не зная, Коул — каза адвокатът. — Искреното ми усещане е, че просто е забравил.

Фримън позна и следващия свидетел — лабораторния техник от мястото на престъплението. Ленард Фаро бе дребен мъж на малко повече от трийсет години, с тънки мустачки и гъста, намазана с гел черна коса. Носеше син блейзър върху оранжева риза. На лявото му ухо блещукаше малко златно кръстче. Свидетелят потвърди, че балистичната експертиза е показала, че куршумът, който е убил Илейн Уейджър, е бил изстрелян от притежаваното от Коул оръжие, Фаро бе проверил обвиняемия за следи от изстрела и бе анализирал резултатите. Сега Тори бе стигнал до същината на показанията.

— Въз основа на резултатите от тези тестове, вие заключихте, че обвиняемият има по ръцете си следи, които биха могли да бъдат единствено от стреляне с оръжието.

Въпросът не беше труден, Фаро изобщо не се съмняваше.

— Да, сър.

После свидетелят бе предоставен на Харди.

— Господин Фаро — започна защитата, — намерихте ли някакви пръстови отпечатъци по оръжието?

— Не, сър.

— Това обичайно ли е?

Лабораторният техник сви рамене.

— Често се среща, сър. Повърхността на оръжието е била обработена с препарат за полиране на автомобили. Така че по него не се задържат отпечатъци.

— Разбирам. И щом казвате, че е често срещано, можете ли приблизително да ми кажете колко редовно попадате на нещо подобно?

Това бе неочаквана насока и младият мъж се замисли малко, преди да отговори.

— Бих казал веднъж на няколко месеца.

— Веднъж на няколко месеца ли? Значи не се среща всеки ден?

— Не, съвсем не. Като казах често, нямах предвид всеки ден.

— Добре. Просто се опитвам да разбера колко обичайна е употребата на тази полираща паста върху оръжие за избягване на отпечатъци. Изглежда е някакво езотерично познание.

Фаро нямаше отговор. Защитникът се сети, че не е задал въпрос. Зад гърба му Тори правеше възражение.

— Несвързано. Какъв е проблемът тук, ваша светлост?

— Това е добър въпрос. Господин Харди?

Моментът не беше приятен. Полиращата паста бе едно от десетината неща, които биха могли да означават нещо, но не доказваха абсолютно нищо. Беше много вероятно Коул да няма представа от начина за избягване на отпечатъци, за разлика от, да кажем, представител на закона или закоравял престъпник. Но беше и напълно възможно той да знае това и дори да го е използвал.

Харди се извини и пое в друга посока.

— Господин Фаро, колко патрона имаше в пистолета, когато го изследвахте?

— Ами, това е пистолет с пет патрона. Имаше три патрона и две гилзи.

— Две гилзи ли?

— Точно така.

Адвокатът погледна към съдията, завъртя се наполовина и се върна към свидетеля.

— Сега, господин Фаро, вие лично ли направихте тест на господин Бърджис?

— Да.

— И свидетелствахте, че сте открили прах от барут по ръцете му, нали така?

— Да.

— Много ли беше?

— Не. Съвсем малко.

— Съвсем малко — повтори Харди. — Ако човек стреля с пистолет веднъж, количеството барут увеличава ли се с всеки нов изстрел?

— Да, разбира се.

— Разбира се. И въпреки това господин Бърджис е имал съвсем малко?

— Да.

— В състояние ли сте да кажете дали барутът е от един изстрел или от повече?

— Не.

— Всъщност, по пръстите ви може да остане барут дори от държането на току-що използвано оръжие, нали така?

— Да.

Харди нямаше намерение да продължава да черпи от този източник, затова реши да продължи напред.

— И кога проверихте ръцете на обвиняемия, господин, Фаро? Не беше ли посред нощ?

— Да, сър. Обвиняемият бе с белезници и доведен в отдел „Убийства“ за разпит. Аз бях на мястото на престъплението и се върнах в управлението, след като приключих там.

— Знаете ли по кое време направихте теста?

— Да, сър. Отбелязах времето, когато започнах. Беше четири и трийсет и седем сутринта.

— И през цялото време, докато сте бил на мястото на престъплението, господин Бърджис е бил с белезници в стаята за разпит в Съдебната палата.

Свидетелят кимна.

— Да, сър. Така ми каза полицаят. Не са искали той да си измие ръцете. Нещата са съвсем стандартни — каза той услужливо.

— Просто съм любопитен, господин Фаро. Защо не сте направил теста още на мястото на престъплението?

— Предполагам, че са искали бързо да го откарат до центъра. Не зная наистина.

Харди замислено направи няколко крачки.

— И така, господин Фаро. Вие сте пристигнал в Съдебната палата по времето, когато господин Бърджис е бил в ареста от поне три часа. Бихте ли описали състоянието му по времето, когато взехте пробите?

— Възразявам, ваша светлост. Иска от него да прави заключения.

Но Харди бе готов с отговор.

— Въобще не, ваша светлост. Ще оставя вие да извлечете заключенията. Просто питам господин Фаро какво е видял.

Мумията се съгласи с него.

— Добре. Отхвърля се.

— Господин Фаро? — За свидетеля това не бе обичайна област на експертиза или показания и той премести стола си с известна доза неудобство. — Нека бъда по-конкретен — уточни Харди. — Господин Бърджис беше ли заспал?

— Не, сър. Седеше на един стол.

— Позата му изправена ли беше или отпусната?

Отново Тори.

— Ваша светлост, стойката на обвиняемия едва ли е свързана.

Но Хил пак отхвърли възражението му, като добави грубо:

— Позволявам тази насока на въпроси, господин Тори.

— Посланието беше ясно — следващото възражение щеше да е гибелно за обвинението.

Фаро отговори:

— Той беше приведен, отпуснат, както казахте.

— Говорихте ли с господин Бърджис?

— Да, говорих. Казах му какво ще правя с ръцете му.

— И как реагира той?

Момент на размисъл.

— Неадекватно. Беше доста далече от това. Накрая просто набодох ръцете му и направих пробите.

— Говорът му ясен ли беше или провлечен?

— Провлечен. Беше по-скоро мънкане.

— Господин Фаро, усетихте ли миризма на алкохол в дъха му?

— Уха! — Свидетелят най-после прояви някаква индивидуалност. — Приличаше на истинска пивоварна.

— Пивоварна — повтори Харди, доволен от израза. — Това ще рече „да“, нали? Миришел е на алкохол, нали?

— Да.

— По това време той е бил от цели три часа в центъра?!

— Да, сър. Поне три.

— Един последен въпрос, господин Фаро. Когато вземахте своите проби, видяхте ли в стаята за разпит някакво приготвено видео оборудване?

— Не, сър. — От устата му се изплъзна още едно изречение. — Когато минах край монитора в съседната стая, все още не бяха включили камерата.

— Благодаря ви, господин Фаро. Господин Тори, свидетелят е ваш.

Обвинителят се върна към най-забележителната теза на Харди.

— По въпроса със следите от барут, могат ли те да бъдат заличени или измити?

— Измити — да. Заличени вероятно с течение на време то. Ето защо се опитваме да вземем пробите възможно най-бързо.

— Но в случая, за който свидетелствате, не сте били толкова бързи. За три часа някой би могъл да заличи голяма част от тях, ако достатъчно си трие ръцете в дрехите, например?

— Да.

— Но не всичките, нали?

— Не. Не е задължително.

— Така че е напълно възможно обвиняемият да е стрелял с пистолета повече от веднъж и все пак да има съвсем малко или почти никакви остатъци от барут?

— Да. Напълно.

Веднага щом свидетелят стана от мястото си, Харди поиска кратко прекъсване и всички адвокати отидоха при съдията.

— Ваша светлост — започна той, — бих искал да направя постъпки за незабавното изключване на изявлението на моя клиент — така нареченото самопризнание. Стана ясно, че клиентът ми е бил пиян, когато е бил арестуван, както е ясно и че полицай Петри е бил притиснат да каже противното. Нека веднага разрешим този проблем.

Тактиката нямаше шанс и Харди го знаеше. Обвинението би могло да извиква свидетелите си в реда, в който желае, и ако имаха намерение да притиснат някого, то със сигурност вече са го направили. Но имаше вероятност да послужи за нарушаване на синхрона в дирижирането на делото от обвинението. В най-лошия случай, правенето на постъпки би могло поне да разстрои Тори и Прат. А ако съдията ги накара да променят реда на свидетелите, кой знае? Като бонус би могъл дори да спечели облога си с Фримън.

— Дайте ми един момент. — Прат, която беше бясна, се бърна към Харди, но гледаше съдията. — Било е пет часа сутринта, ваша светлост. Той може и да не е бил доста пиян, а всичко да е било от умора.

Но Дейвид Фримън не бе там само за украса. Той направи малка крачка към катедрата.

— Ваша светлост — каза той. — Три часа? — Той се обърна към всички тях. — Попаднали са на господин Бърджис на мястото на престъплението, заловили са го с бижутата на жертвата и с очевидното оръжие на престъплението и три часа по-късно не са му задали и един въпрос? Като се има предвид цялостната ситуация, признанието му е фатално увредено. Полицията е прехвърлила границите. — Той повишаваше глас. — Не са му позволили полагащия му се телефонен разговор…

— Обадил се е на майка си — прекъсна го Тори. — Отказал се е от адвокат. Имаме го на видео касетата.

— Глупости!

Хил, стреснат от езика на адвоката, не можа да намери друг отговор, освен да вдигне пръст.

— Хей!

— Има го на видео касетата, Дейвид — отвърна обвинителят. — Трябва да приемеш фактите.

Фримън бе настоятелен към съдията.

— Къде се намираме, ваша светлост? В Турция ли? Или в Ирак?

— Исусе! — Прат направи малък пирует от недоволство.

— Ваша светлост, никой повече от мен не се е борил с полицейския произвол. Това е убийство, което те е трябвало да разнищят. Той е подписал, че са му прочели правата. Няма престъпване на границите.

Най-сетне Хил се умори от всичко това. Той силно удари чукчето си за въдворяване на ред, тъй като цялата съдебна зала се бе превърнала в истински хаос. Когато нещата се успокоиха, Мумията се обърна с ужасяващо лице към Харди и Фримън.

— Казах ви, че аз ще преценя тези неща, когато защитниците на Народа представят доказателствата. Не чух нищо, което да промени мнението ми — каза той с остър тон — Господин Фримън — продължи съдията, — не позволявам профанизиране в моята съдебна зала. Сега ще обявя пет минути почивка и искам всички да се успокоят по момента на подновяването на заседанието. Това е съдебна зала, а не проклета циркова арена.

31

Прат сама пое следващия свидетел.

— Народът призовава Антъни Фийни.

Харди от повече от двайсет години познаваше Фийни, стажант асистент на областния прокурор. Винаги го бе смятал за разбран човек — честен, упорит, услужлив. Когато защитникът го интервюира за първи път, понеже бе взел информацията от Кълън за областната прокуратура, се бе прибрал вкъщи леко потиснат. Подробностите, които се бяха изплъзнали както на него, така и на обществения защитник Соул Уестбрук около механизъма на освобождаването на Кълън, не бяха тайна. Изглежда никой не се опитваше да свърже каквото и да било. Харди се надяваше това да се окаже пробив в делото — ако не друго, то поне срещу Тори, — но надеждите му бяха доста пресилени, Фийни не беше лъжец. Защитата не смяташе, че сега ще излъже и това бяха лоши новини.

Свидетелят бе на възрастта на Харди, въпреки че преди десетина години изглеждаше по-млад от него, а пък сега — доста по-възрастен. В момента косата му бе снежно бяла. Поради средата, в която се бе развивал, някога се обличаше модно, а сега — в консервативен и демодиран стил. Триъгълното му и почти впечатляващо оформено лице също бе забележимо променено. Някогашните чаровни трапчинки на двете бузи бяха изчезнали сред чернодробни петна и лека екзема, Фийни се бе превърнал в бюрократ, в служител в офис — без емоции, със заличена индивидуалност, напълно компетентен и несклонен да противоречи. Желаеше да бъде харесван. След като свидетелят представи документите си, Прат се зае със задачата си — да покаже, че Коул Бърджис е притежавал оръжието на убийството поне ден, преди да стреля с него — следователно предварителното обмисляне е било възможно, ако не и напълно вероятно.

— Господин Фийни, познавате ли млад мъж на име Кълън Леон Алсоп?

— Да. Всъщност, познавах го. Сега е мъртъв.

Познатото жужене в съдебната зала се поднови тихо и многозначително. Прат се завъртя и изчака, докато шумът поне малко утихне, после продължи:

— Откъде познавахте господин Алсоп?

— Бил съм негов обвинител в няколко случая, свързани с наркотиците. Той беше дилър на кокаин и бе призоваван нееднократно по това обвинение.

— Разбирам. Кога го видяхте за последен път?

— Имах интервю с него в затвора в следобеда на девети февруари, вторник.

— Бихте ли обяснили пред съда каква бе причината за срещата?

— Разбира се. — Фийни се размърда на свидетелския стол. — Получих обаждане от един от пазачите същата сутрин. Той ми каза, че господин Алсоп искал да говори с мен. Имал информация, свързана с делото на Илейн Уейджър, която би заинтересувала областния прокурор. Искаше да я продаде срещу намаляване на престоя му в затвора или дори освобождаване.

— И вие какво направихте?

— Първо, госпожо, според нашите правила, отнесох информацията на главния помощник прокурор, господин Тори. Той ме изпрати да говоря с доносника — с господин Алсоп, — да разбера исканията му и да видим докъде ще ни отведе всичко това. И аз отидох в затвора и го изслушах. Той все още не бе обвинен и за момента нямаше адвокат, затова имах възможност да го разпи там направо.

Прат изглеждаше добре. В това нямаше съмнение. Държеше главата си високо вдигната и лека интимна усмивка играеше по устните й, докато се връщаше към масата на обвинението. Взе оттам една тънка папка и елегантно се обърна. Върна се при съдията и му я подаде. Галерията я наблюдаваше мълчаливо.

— Целият ви разговор с господин Алсоп ли е записан на касета?

— Да.

— Ако защитата не възразява — тук тя отново очарователно се завъртя, — вместо да изслушаме цялата касета, вероятно можем да чуем есенцията от разговора от този свидетел.

Харди почти се бе изправил на крака, готов да възрази. Искаше се абсолютно преразказване, чисто и неподлежащо на съмнение. Свидетелят не бе полицай, затова думите му не можеха да минат дори на предварително изслушване. А дори и да можеха, Алсоп беше мъртъв. Нямаше как да бъде подложен на кръстосан разпит, затова и твърдението му никога не би могло да бъде прието тук. Дори и след милиони години никой състав съдебни заседатели не би изслушал касетата.

Прат си играеше с тълпата, със съдията, и не на последно място с репортерите — напомняше им, че имат изявление, свързващо Коул с оръжието, независимо дали то бе приемливо или не. Нямаше съмнение — основателно или друго — кой е убил Илейн Уейджър. Прат вероятно очакваше възражение, което да бъде подкрепено. Тя правеше всичко възможно, за да накара Харди да стане на крака.

Затова той не можеше да се противопостави.

Ако той постъпи според очакванията и представи една добра, дори брилянтна техническа защита, Коул Щеше да изгуби. Клиентът му щеше да умре в затвора, по-скоро в камерата на смъртта или по-късно от старост, по-добре да промени ситуацията. Да отхвърли правилата на доказателствата. Всичко може да произлезе от това. Може би Прат и Тори, двамата немарливи юристи, биха направили нещо толкова непохватно, което наистина да навреди на делото или дори — това беше просто хрумване — да изпуснат нещо, което Харди може би не е забелязал.

Той се изправи.

— Само за целта на предварителното изслушване, без възражение, ваша светлост.

Очевидно объркана, областната прокурорка се поколеба, след това грациозно наклони глава.

— Благодаря ви. Господин Фийни?

Харди бе чул цялата история дума по дума преди два дни и нямаше изненади. Бе чел стенограмата и бе изслушал касетите на разговорите на Кълън с Фийни и Ридли Бенкс. Историята бе достатъчно проста и съдържателна. В сърцевината на всичко лежеше въпросът дали Кълън заслужава доверие. Когато Прат му предостави свидетеля, Харди се изправи и се приближи до него.

— Господин Фийни, когато отидохте в затвора, за да говорите с господин Алсоп, това първата ви среща ли беше във връзка с информацията, която той предлагаше за продажба?

Фийни помисли около минута, после кимна.

— Да.

— И се състоя на девети февруари, четвъртък, нали така?

— Да, така беше.

— Каза ли ви господин Алсоп как е научил за смъртта на Илейн Уейджър?

Зад гърба си Харди чу възражението на Прат. Каква връзка имаше това? И Хил му зададе същия въпрос.

— Очевидно, ваша светлост, ако историята на господи Алсоп е достоверна, тя неизмеримо подсилва делото за обвинението. От друга страна, господи Алсоп е бил отчаян мъж, изправен пред възможността да прекара дълго време в затвора. Механизмът на тези преговори — кой кого е потърсил, кой на кого и какво е казал — е важен за преценката дали може да се вярва на господин Алсоп. Ако областния прокурор първи се е срещнал с него и му е предложил тази история…

— Ваша светлост! — Прат отново се бе изправила зад него и вървеше напред. Харди се завъртя наполовина, за да я погледне. — Аз съм възмутена от това обвинение, Той намеква, че ние сме изфабрикували показанията, за да подсилим едно и без това сигурно като бетон дело.

Харди прескочи капана.

— Щом е толкова бетонирано без оръжието, ваша светлост, защо госпожа Прат го използва? Доказателството е напълно и очевидно неприемливо в съда. Ако обвинението не е склонно да признае, че просто дава хляб на пресата, тогава трябва да има някаква връзка. И аз съм длъжен да изследвам дали на господин Алсоп може да се вярва.

— Ваша светлост, това е пълен абсурд.

Хил се изправи от стола си. Очите му се бяха присвили до цепнатини. Той вдигна костеливия си пръст към прокурорката.

— Моля, върнете се на мястото си. — Съдията се втренчи надолу към нея, докато тя се подчини и чак тогава продължи: — Госпожо Прат, искахте да допуснем тези показания и ние ги допуснахме. Сега защитата има правото да ги атакува. — Върна погледа си към Харди. — Можете да продължите.

Харди наклони глава.

— Благодаря ви, ваша светлост. Позволете ми за момента да оттегля въпроса си как господин Алсоп е научил за убийството на Илейн Уейджър и да задам друг. — Защитникът се върна при масата си. Фримън вече бе подготвен и му даде онова, което му бе необходимо, стенограмата на разпита на Кълън Алсоп от Ридли Бенкс.

Харди я отбеляза като доказателство и се обърна към Свидетеля. — Господин Фийни, по времето, когато посетихте господин Алсоп, бяхте ли чели някаква част от Доказателство на защитата „А“?

— Не.

— И поради каква причина?

Фийни се намръщи. Разбира се, Харди знаеше, че помощникът в областната прокуратура дори не бе получил стенограмата, преди да направи собственото си интервю. Но ако Харди по някакъв начин успееше да го накара да почувства, че е направил някаква грешка, свидетелят би могъл да започне да се защитава, което щеше да даде добри резултати.

— Тъй като инспектор Бенкс бе говорил с господин Алсоп едва предишната нощ. Стенограмата все още не бе готова.

— И вие не отидохте до полицията, за да я видите?

Прат възрази, което Харди очакваше.

— Попитан е и ще отговори — отряза я Хил.

Но над челото на Фийни се бяха натрупали облаци. Сега бе в защитна позиция и вниманието му бе изострено. От галерията се чуваше глухо боботене.

— Изобщо, бяхте ли чул за разпита на инспектор Бенкс?

Фийни хвърли поглед към Прат, след това погледна Харди.

— Да? — отвърна той.

— Задавам ви въпрос, господин Фийни. Вие казахте да, но това прозвуча като въпрос.

— Извинете. Да. Чух за това.

— Но не сте чули самата касета?

— Не.

— Нито сте говорил с инспектор Бенкс? Или пък чел стенограмата?

Прат тропна ядосана по масата.

— Колко пъти ще трябва да чуем този въпрос, ваша светлост?

Защитата направи извинителен жест към съдията.

— Ваша светлост, исках да стане ясно, че господин Фийни не е знаел нищо за разговора на инспектор Бенкс с Кълън Алсоп.

— Успяхте в това, господин Харди. Продължете нататък.

— Господин Фийни, не свидетелствахте ли, че не сте говорили с господин Алсоп във връзка с това дело, преди да се срещнете на девети февруари, вторник?

— Да, така е.

— И, доколкото знаете, вие сте първият и единствен човек в областната прокуратура, който се е виждал с него по темата?

— Да.

— И не беше ли също ваше изявление, че после сте го оставили да обсъди информацията с господин Тори?

— Да, вярно е.

— По време на срещата си с господин Алсоп на девети февруари, предложихте ли му някаква сделка, свързана с информацията, която той ви предостави?

— Не.

— Предположихте ли, че може да е направена някаква сделка?

— Не.

— Не? — Харди изразяваше изненада. Той извиси глас над основния шум от галерията. — Господин Фийни, не му ли предложихте освобождаване от собствената му при съда в замяна на показания за пистолета в делото на Илейн Уейджър?

Сега вече бе ядосал Фийни, при това чисто и умело, каквито бяха и намеренията му.

— Изобщо не! Нищо не съм му предлагал. За тези неща си имаме процедури и аз съвсем точно ги следвам. Всичко, което направих, е да взема неговата информация! После я анализирахме, обсъдихме я и стигнахме до решение. Не сме му предлагали сделка чак до следващия ден.

— Десети февруари? Денят, в който е бил освободен, така ли?

— Абсолютно.

Дизмъс вдигна доказателството и го подаде на свидетеля.

— Господин Фийни, бихте ли прочел на глас първите няколко реда от стенограмата от разпита на инспектор Бенкс.

Това не му отне много време, Фийни прочете думите „имам сделка да дойда тук с областната прокуратура…“ и Харди го спря.

— Как бихте обяснил това, господин Фийни? През нощта преди да видите Кълън Алсоп, той е казал на инспектор Бенкс, че вече е сключил сделка с областната прокуратура? — Пауза. — Каква е била тази сделка? С кого се е споразумял?

Свидетелят се опита да измисли нещо, но се отказа.

— Не мога да го обясня. Сигурно се е объркал или е блъфирал.

Харди знаеше, че това ще бъде оспорено, потрябваше да стигне до края.

— Или някой друг в прокуратурата вече е говорил с него.

Прат отново експлодира. Шумът в галерията достигна до такова равнище, че Хил за първи път удари чукчето си и призова за тишина. Съдията студено каза на Харди, че би било удачно да се въздържа от подобни редакторски коментари.

— Съжалявам, ваша светлост — отвърна защитникът. — Но това ни връща към въпроса, който зададох по-рано. Бих искал отново да поговорим по него, ако секретарят го прочете.

След съвсем кратко колебание, съдията даде разпореждане и секретарката откри искания текст. „Каза ли ви господин Алсоп как е разбрал за убийството на Илейн Уейджър?“

Харди добави:

— Или за ареста на моя клиент.

Гласът на Прат зад гърба му беше твърд.

— Ваша светлост, отново възразявам. Въпросът все още е несвързан.

Но нещо бе събудило любопитството на Хил.

— Отхвърля се — каза той просто и нареди свидетелят да отговори.

Фийни, който вече бе вир вода, поклати глава.

— Нямам представа. Не ми каза.

— А вие попитахте ли го?

Още едно обвинение в недоглеждане. Фийни въздъхна под този товар.

— Господин Харди, както знаете, в Сан Франциско излизат вестници, а затворниците имат и вътрешна мрежа за информация. Когато някой като Илейн Уейджър умре, новината се разпространява.

— Вероятно е така. Но вие не отговорихте на въпроса ми. Попитахте ли Кълън Алсоп как е разбрал, че Илейн Уейджър е била убита от Коул Бърджис с неговото оръжие?

— Не.

— Не се ли чудихте как е свързал цялата информация?

Фийни сви рамене.

— Може да е прочел във вестника или да го е видял по телевизията, знам ли.

— Добре — съгласи се Харди. — Може и така да е било. — Той се върна при масата на защитата и, за да спечели малко време, отпи от чашата си с вода. Имаше нужда от една последна връзка и не знаеше докъде ще го отведе тя. Първото правило при разпит на свидетел бе да не се задава въпрос без предварително ясен отговор. Но сега Харди бе хвърлил Фийни върху въжетата, свидетелят се защитаваше и се колебаеше. Имаше вероятност да се изпусне за нещо. Това можеше да бъде и нож с две остриета, който да се обърне срещу Харди, но адвокатът чувстваше, че трябва да поеме риска. — Господин Фийни, още само няколко въпроса. Казахте на съда, че познавате Кълън Алсоп от предишни арести и обвинения, така ли е?

— Да. От три, за да бъда точен.

— Но никога не сте говорили с него лично, нали?

— Да, така е.

— Но много пъти сте го виждали в съда? Вероятно десетина и повече?

Напрегнат и нетърпелив най-сетне да приключи, Фийни примирено клатеше глава.

— Да, със сигурност някъде толкова.

— И в тези дела, преди последния вторник, дали господин Алсоп се е явявал в съда заедно с друг обвиняем?

Кимането спря. На масата на обвинението Тори се бе навел напред, с лакти на коленете, приведени рамене и вдигната глава.

— В два случая за наркотици имаше и друг обвиняем — отвърна Фийни.

— И кой беше той?

Свидетелят не хареса това.

— Обвиняемият, Коул Бърджис.

— Явно са били приятели — каза Харди, — или поне са се познавали добре. Господин Фийни, моля ви, опитайте се да си спомните. Това е важно. Когато чухте за ареста на Коул Бърджис, спомнихте ли си за приятелството му с Кълън Алсоп?

— Ваша светлост, моля ви. Каква е връзката?

— Отхвърля се.

Но в този момент Прат не искаше да остави нещата дотук.

— Ваша светлост, ако съдът позволи…

— Ами, не позволява, госпожо Прат. Отсъдих за вашето възражение. Тук не сме със същите правила като при формален съдебен процес, а и делото е углавно. Виждам към какво се стреми господин Харди и съм склонен да го оставя да продължи опитите си.

Но Прат не можеше да седне.

— Той говори прекалено дълго с него, ваша светлост.

— Няма да е толкова дълго, колкото делото в апелативния съд, ако аз сгреша нещо, госпожо адвокат. Сега, моля. — Той се обърна към съдебната секретарка и я накара да прочете отново последния въпрос. Когато Фийни е чул за ареста на Коул Бърджис, дали случайно не е свързал името със спомена за Кълън Алсоп?

Свидетелят отговори със спокоен глас.

— Всъщност не. Не и докато не чух за ареста на господин Алсоп два дни по-късно. Тогава си спомних.

— Спомнили сте си, че те са били приятели? Че има връзка между двамата мъже?

— Да.

— Споменахте ли на някого за тази връзка?

Поглед, изпълнен с тъга.

— Сигурен съм, че го направих. Бърджис е делото на деня. Спомням си, че бях в стаята за кафе и господин Тори съвсем общо говореше за това, за новата политика на госпожа Прат. Аз направих някаква остроумна забележка за вътрешната връзка в цялата тази култура на наркотиците и че отново сме арестували онова хлапе Алсоп. Просто така се случи.

Харди хвърли поглед нагоре към Хил и каза, че няма повече въпроси.

Сутринта бе изключително дълга и най-сетне Хил обяви обедна почивка. Приставът веднага дойде, за да отведе Коул.

— Вие, момчета, няма ли да обядвате с мен?

Хлапакът изглеждаше впечатляващо тъжен и Харди разбра защо. По време на процесите обикновено се опитваше да обядва в една от килиите за задържани с клиентите си. Опитваше се да ги информира какво се случва или да ги предпази да не се поддадат на слабост по какъвто и да било начин. Харди каза, че съжалява и че това няма да се повтори.

Коул бързо махна с ръка на майка си през парапета, реди да бъде отведен навън. Харди прекара две минути Успокояване на Джоди и направи планове за обед с и мускетарите. Глицки и Трея вече бяха тръгнали. Джина Роук се бе навела през парапета и обсъждаше нещо с Фримън.

Харди започна да събира книжата си. Фримън избута назад стола си, стана, протегна се и се изправи пред масата.

— Как постигна това с Фийни? — попита той. — Беше истинска красота.

— Имах видение.

— Не си знаел? — Укор.

— Знаех, че са били арестувани заедно. Просто не можех да докажа, че Тори е знаел. — Харди сви безгрижно рамене. — Спокойно, Дейвид. Нали свърши работа. Човек понякога поема рискове. Изглежда си заслужава.

— Той напъха нещата си в куфарчето. Забеляза от дясната си страна, че събранието на масата на обвинението още не е приключило.

Харди понижи глас.

— Нали знаеш за другата жалба, за която говорихме?

Ставаше дума за писмото на Фримън до щатската адвокатска асоциация, в което се оплакваше от Тори. Дейвид, Дизмъс и Джина го обсъждаха през почивните дни и не стигнаха до реално решение. Съвпаденията бяха впечатляващи, но нищо не можеше да се нарече истинско доказателство. С неохота решиха да оставят проблема поне докато приключи изслушването по делото на Бърджис.

— Може би все пак ще можем да придвижим този въпрос.

Фримън се приближи.

— Как ще го направим? Съгласихме се, че нямаме нищо.

— Не е съвсем вярно, Дейвид. Имаме голите факти. Тори прецаква поне две дела.

— Вероятно, но няма как да го докажем. Нито пък, че е взел нещо за това. Асоциацията ще се нуждае от… какво?

Харди клатеше глава.

— Забрави за асоциацията. Трябва Хил да го види. Той никога няма да повярва, че областната прокуратура използва измама, за да спечели делото, докато смята, че Тори играе по правилата. Скокът е прекалено голям. Но ако можем да го убедим, че обвинението е изкривило поне едно доказателство, тогава той ще трябва да обърне по-голямо внимание на всичко останало. Длъжни сме да го накараме да обмисли нещата, които знаем.

— Или мисли, че знаем.

— Доста близо, да. Не можем да убедим асоциацията, но вероятно ще можем да използваме фактите тук.

Дейвид бе изкушен от идеята, но не виждаше как ще се осъществи.

— И какво искаш да кажеш? Не можем да представим тук двете си дела. Те наистина нямат нищо общо със случая.

— Не ти предлагам това, пък и не се нуждаем от него. Има и други начини да предадем посланието на Хил. Би могъл да прочете за това, да кажем, във вестниците. — Той направи жест към Джеф Елиът, който все още говореше с Джина на седалката зад тях. — Тук имаме момче, което разпространява информация.

Харди познаваше много добре Фримън и затова не му се наложи да му чертае подробни диаграми. Очите на стария адвокат проблеснаха при открилата се възможност. Това бе неговият стил на игра — използването на всевъзможни гледни точки и ъгли — във и извън съдебната зала.

— Всичко, което трябва да направим — продължи Харди, — е да посеем семената. Не е задължително Хил да повярва. Просто трябва да признае, че е нещо, на което Тори е способен.

Дейвид все още не бе на това мнение.

— Дори ако лично е убеден — каза старецът, — ако няма някакво доказателство, никога няма да си позволи фактът да се отрази на неговото правораздаване.

— Вероятно не — съгласи се Харди. — Но, от друга страна, с какво може да навреди? Поне е нещо, а иначе нямаме нищо.

Фримън помисли още малко.

— Ако така го приемаш, то е нещо като твоя лична победа. И, между другото — добави старецът, — бих се зарадвал. Но се боя, че ми дължиш двеста долара.

Дизмъс вдигна поглед.

— Не и преди края на деня.

— Обзалагам се, че грешиш. Тори няма да призовава повече свидетели.

Харди изучаваше партньора си сякаш си е загубил ума.

— Разбира се, че ще призовава! В списъка му има още дванайсет имена. Дори не се е докоснал до мястото на престъплението.

— Той има престъплението, има и утежняващите обстоятелства. Има Коул на мястото с бижутата на Илейн, портфейла й и оръжието на престъплението. И познай какво следва? Той е приключил. Дори няма нужда от признанието, въпреки че би бил луд да не го използва. А мисля и че ти малко го разтресе с Фийни. Помощник-прокурорът не би искал да преминава през повече стени.

Дизмъс просто не искаше да то приеме.

— Какво ще кажеш за двойно или нищо?

Дейвид тъжно поклати глава.

— Диз, няма да изпитам никакво удоволствие да ти взема парите. Ако бяхме пред голямото жури, всичко щеше да е приключило. Всъщност, все още не знам защо обвинението не отиде пред разширен състав от съдебни заседатели.

Свиване на рамене.

— Не спорих с него за времето. Тори си представяше, че ще има сблъсък. И в двата случая отиваме в съда.

Старецът цъкна недоверчиво с език.

— А, високомерие.

32

Глицки дъвчеше кубче лед, докато въртеше чашата си чай с лед върху един мокър кръг на масата. Седеше в сепарето в далечния ъгъл на „При Лу Гърка“, не гледаше към входа и изчакваше своята среща. Не можеше да се отърси от мисълта, че е било неразумно да се уговори за това място. Бе прекалено близо до Палатата, до отдел „Убийства“. Можеше да види хора, които го познават. И слухът щеше да се разнесе.

Прозорецът до ухото му бе малко под равнището на улицата навън. Ако вдигнеше поглед, щеше да види ивица синьо небе между сградите. Тъй като времето беше хубаво, Лу бе отворил прозореца, така че да излиза миризмата от заведението и вътре да влезе малко свеж кислород. Въпреки това, всичко, което Глицки можеше да подуши, беше мръсотия. Той вдигна чашата си, лапна още едно кубче лед и го задъвка.

Трея се бе върнала до офиса на Харди. Голямата кутия от жилището на Илейн беше в Солариума и тя искаше да опише всичко в нея, в случай че изскочи нещо. Малка вероятност.

Поради тази причина Глицки чувстваше, че се ловят и за сламка. Харди и Фримън правеха юридическите си фокуси, Трея изготвяше списъка си, Джеф Елиът се опитваше да очерни областния прокурор. Хлапетата бяха ентусиасти, впечатлени от цялата процедура. Но все пак бяха адвокати. Дизмъс ги бе накарал да пишат разни възражения за липса на съзнателност, временна невменяемост, полицейски грешки. Бяха много по-заинтересувани от съдебни стратегии, които евентуално да спасят Коул Бърджис, отколкото от въпроса кой би могъл да убие Илейн.

За Ейб централният въпрос все още бе в това. Някой беше застрелял дъщеря му. Дължеше й това разкритие — а също и на себе си.

Това, което бе започнало като обикновено размишление върху собствената му жестокост, бе достигнало до абсолютната увереност, че съчетанието на злоба и глупост вероятно се бе насочило срещу погрешния човек. И ако бе вярно, от него зависеше да намери истинския извършител. Той бе единственият обучен следовател в екипа на Харди.

Колкото и да се стараеше, не можеше да приеме с ентусиазъм идеята, че е бил Джонас Уолш. Докторът наистина нямаше алиби. Беше излъгал за състоянието на връзката си с Илейн. Бе рязък, разсеян и не желаеше да им сътрудничи. Накратко казано, Глицки бе започнал да вярва, че Уолш е в някакво състояние на тъга, което познаваше от горчив личен опит. Различаваше го интуитивно. Затова, въпреки че би променил становището си в момента, в който се появи някакво доказателство, свързващо лекаря със събитията в Сан Франциско в съботната вечер, на практика не очакваше това да се случи.

Същото се отнасяше и за Мохамед Адек. Глицки имаше петнайсетгодишен опит в разпитването на убийци и си тръгна от интервюто със студента по право в понеделник с увереността, че не е замесен. Вероятно би усетил нещо различно, ако младежът не бе толкова бесен и ако чувството за предателство, което очевидно изпитваше спрямо Илейн, не бе така остро. Но дори и след като се представи като ченге — независимо дали бе временно отстранен или не, той си беше полицай — Мохамед не се опита да си играе с чувствата му, както имаха склонност да правят убийците. Хлапакът бе влюбен в нея, а тя бе избрала друг мъж. Това, разбира се, можеше да бъде мотив за убийство, но то не съвпадаше с нещата, които Ейб знаеше за последната нощ на дъщеря си.

Плюс това — и тук беше ключът — от всичко, което Трея му бе казала, Илейн би била много по-конкретна в неделя следобед, ако щеше да се среща с Мохамед. „Ейб, първо на първо, тя никога не би се срещнала с него. А ако по някаква причина й се налагаше да го види, повярвай ми, нямаше просто да каже, че излиза на среща. Щеше да го спомене по име и изказването едва ли щеше да е особено ласкаво. Така че няма начин.“

Глицки се съгласи с нея. Теорията му беше проста, убиецът на Илейн бе най-малкото близък бизнес познат, а вероятно и много повече. Бяха вечеряли заедно или дори бяха правили нещо по-интимно. Но Ейб вярваше от дъното на душата си, че престъплението не бе от страст. Не беше заради отхвърлена любов или семеен скандал. Беше хладнокръвно решение, превърнало се в необходимост и осъществено със замах.

Лейтенантът сдъвка още едно кубче лед, като барабанеше с пръсти по масата. Погледна часовника си.

— Хайде, Пол — изказа мислите си на глас.

— Тук съм. — Инспектор Пол Тию, заедно с още един мъж, се вмъкна в сепарето срещу Глицки. — Извинявай, че закъснях. Лейтенант, това е Йън Фолк. Наркотици.

— Ейб — каза Глицки. Протегна се през масата и се здрависа с непознатия. — Приятно ми е да се срещнем. Предполагам Пол ти е казал, че за момента съм отстранен. Може и завинаги.

Фолк очевидно се нуждаеше от бръснене и миризмата на мръсотия изведнъж стана по-силна. Той смигна грубовато.

— Понякога ми се иска и аз да бях. Не, непрекъснато ми се иска да е така. Може би освен сега. Е, какво има?

Глицки се обърна и отново огледа помещението. Беше се понапълнило за обед. В броя на хората и шума усещаше някакво прикритие. Все пак се наведе над масата, за да не му се налага да говори особено силно.

— Пол каза, че знаеш нещо за Ридли Бенкс.

Фолк сви рамене.

— Да ти кажа честно, не знам какво знам. В понеделник чух, че е изчезнал и се сетих, че миналата седмица се видяхме около един случай на свръхдоза на Мишън. Запознаването ни е дълга история, но той беше подирите на нещо. Мислех, че вие, момчета, от отдел „Убийства“ ще се заинтересувате, но явно не е така. Дори не отговори на обаждането ми.

Тию се намеси.

— Лейтенант, мястото е истински ад. Няма да повярваш.

— Обзалагам се, че ще повярвам.

Сержантът почувства, че трябва да сподели нещата с Глицки.

— Не сложиха никого на твоето място, дори и временно. Никой не записва обажданията и всички непрекъснато са навън. Колата се движи с бясна скорост, а няма кой да държи кормилото.

— Ще ми разбиеш сърцето — отвърна Ейб и се върна към Фолк. — И какво се случи?

Но не можа веднага да разбере. Лу дойде за поръчките им, хвалейки им специалитета за деня — ястие, наречено йенлинк в пръстено гювече. Тию вдигна поглед към него.

— Йенлинк? И какво е йенлинк?

— Не знам — призна си Лу. — Има оризова юфка с агнешко и някакъв сос. Много е добро. Ще ви донеса три, добре ли е?

Глицки видя, че са в пълен синхрон.

— Добре, три гювечета.

— Не се сервира в гювече — обясни Лу. — Просто това му е името. Йенлинк в пръстено гювече. Така е наречено там, откъдето произхожда. Съпругата ми би могла да ви каже много за него, но в момента е доста заета.

— Имам идея, Лу — каза Глицки.

— Каква?

— Иди и я накарай да се постарае още повече.

Лу разбра какво има предвид и изчезна. Ейб погледна Фолк.

— Опитал си се да говориш с някой в отдела.

— Така е. След като ден по-късно никой не ми отговори, разпитах тук-там и разбрах, че Бенкс все още отсъства. Реших, че трябва лично да сляза долу в Палатата и да видя какъв е проблемът.

— Проблемът е — вклини се Тию, — че никой не носи отговорност. Извини ме, продължавай.

— Така че отидох там, намерих Пол и започнах да му говоря нещо по случая…

— … и аз го заведох горе, направо в офиса на шефа. И какво ми казват те? — Гласът на Тию беше изтънял от гняв. — Че Бенкс е обявен за изчезнал. И че той не е от отдела, да сляза долу и да си върша работата. Ако се окаже, че е мъртъв, тогава ще се безпокоим. Можеш ли да повярваш на тези момчета? Както и да е. Тогава си спомних, че ти ми се обади за Рид, искаше да го потърсиш в дома му. Предположих, че вероятно знаеш нещо.

Фолк се хвана за думите.

— После споменаха за Ридли в новините. Върху какво е работел, че е бил основен свидетел в делото за Илейн Уейджър и че свръхдозата също е част от случая.

— Така е — съгласи се Глицки. — И по каква диря е работел според теб?

Фолк най-сетне имаше зелена светлина пред себе си и заговори. Операцията, която отделът за наркотици провеждал в „Юпитер“, появата на Кълън Алсоп в бара, Фолк и Бенкс, които заедно хващат Деймиън, бившето ченге Джин Висър, който е вероятен източник на хероина.

— Точно това истински впечатли Бенкс. Дали Висър е бил там в онзи евтин хотел с хлапето.

— И какво следва? — попита Глицки.

— Не зная — отвърна Фолк. — Но ако момчето е било доносник… това, че е мъртъв малко трудно може да промени историята ви.

— Доста трудно — съгласи се Тию.

— Но ти така или иначе няма как да свидетелстваш, така че, като начало, какво е доброто на информацията Ти? — Глицки сега гризеше още едно парче лед и размишляваше. Когато го преглътна, заговори отново. — Имам един въпрос, Йън. Чул си по телевизията, че това е част от историята с Уейджър. Знаеш, че точно в този момент върви изслушване. Защо не отиде в областната прокуратура?

Фолк почти изплю чая си на масата.

— Знаеш ли колко пъти аз и момчетата сме разчепквали някоя история за година, свързвали сме фактите ясно и логично? Истински удар, дилърите зад решетките, добре свършена работа. И след две седмици всичко е приключило. Делото мистериозно се разпада. Или не са повдигнати обвинения. Или някое друго проклето нещо. Моите дилъри са свободни и аз съм отново на улицата да разработвам ново място. В половината случаи моите доносници са предадени и аз съм виновен за това. — Фолк отпи малко чай с лед и се поуспокои. — Стана така, че… знаеш ли какво правя сега? Отивам направо при върховния щатски прокурор. Ако те не го искат, ще стана известен с това, че ще изпратя делото на нашите щедри братя от ФБ–едно, дори и те да намерят начин да нямам никаква полза от скапания удар. Но никога няма да отида в областната прокуратура. Никога!

— Ето кой издейства отстраняването на лейтенанта — вметна Тию.

Фолк се усмихна конспиративно.

— Мисля, че чух нещо за това. Мисля, че дори чух, че вероятно работиш за противниковия отбор.

— Това са злобни и грозни слухове — отговори Глицки.

— Но ако са верни, имам приятел, с който би искал да поговориш. И той е в нашия отбор.

— И да прецакам Тори и Прат? Къде трябва да се запиша?

Ейб кимна.

— Мисля, че току-що го направи.

— Заповядайте, господа. Три йенлинк в пръстено гювече. Фолк пое чинията на Тию и му я подаде. После взе своята.

— Надявам се да е рядкост — каза той на Тию. — Ако има нещо, на което не мога да устоя, то е добре сготвено йенлинк.

Това, помисли си Ейб, бе полицейска работа. Най-после. Ето така трябваше да се вържат нещата.

За негово удивление, никой не го бе повикал за свидетел по време на изслушването — Тори, понеже лейтенантът би бил в най-добрия случай враждебен и не би добавил нищо в полза на обвинението; Харди просто понеже смяташе, че Глицки така или иначе ще бъде на линия и щом поиска, би могъл да го призове за свидетел.

Когато Ейб се раздели с Фолк и Тию и се върна в „Отдел 20“, следобедното заседание вече бе запознало. От малкото, което чу, разбра, че адвокатите спореха каква част от видеокасетата щеше да им се наложи да изгледат. Както обикновено, нямаше изглед скоро да постигнат съгласие.

Той потупа Трея по рамото и й намекна, че е добре да го придружи. В коридора младата жена го хвана за ръка и двамата преминаха през фоайето и по целия път до задните стълби на Палатата. Денят все още бе топъл и безветрен.

— Господи. — Трея вдиша с удоволствие, лицето й бе вдигнато към слънцето. — Знаеш ли за какво ми напомня всичко? Имах една учителка в гимназията, госпожа Берил. Бях в хубавия Дейли Сити, където ден като този се случва веднъж на около седемнайсет години. И си спомням, че веднъж стана. Само за един час, по английски, по това време от деня, след обед, госпожа Берил, тя ни изведе навън и ние седнахме на тревата, а тя ни чете на глас. Сцената с ризата от „Гетсби“. Нали я знаеш? Когато Дейзи плаче? Както и да е… — Трея внезапно се притесни. Извинявай. Просто отново имах същото чувство. Ти май не искаше точно това.

— Всъщност е доста близо до това, което наистина исках. — Глицки почувства, че би могъл да я слуша цял ден. Можеха да останат тук, на стълбите на Съдебната палата, и тя да му разказва за всички приятни усещания, които е изпитала през живота си. За първи път от почти пет години той самият също ги чувстваше — прилив на нещо, различно от дълг, постоянство, хладно уважение. Все още не им се доверяваше напълно, не можеше да говори за тях. Но те съществуваха. Топлина, надежда, — бъдеще.

Искаше ги толкова отчаяно и това, по негово убеждение, беше гаранция, че нямаше да са трайни. Затова се върна към нещата, с които можеше да живее и където се чувстваше в свои води.

— Но не затова те извиках тук навън. — Каза й, че има намерение да отиде и да си поговори с някого, така че няма да е наоколо, ако Харди реши да го призове като свидетел.

— Това от срещата ти на обяд ли е?

Той кимна почти усмихнат.

— Щастлив съм да докладвам, че отделът изглежда се разпада в мое отсъствие. Никой не полага никакви усилия, освен Пол Тию и той е на моя страна. Ще ми даде копия от лабораторните доклади и рапорти от мястото на смъртта на Кълън Алсоп. Междувременно го има и онова бивше ченге, което според Ридли е може би някак замесено.

— Виждал си Ридли Бенкс? Той добре ли е?

Това изтри всяка следа от оживление от лицето на Ейб.

— Не. Това го каза онова момче от отдела за наркотици и Тию свърза фактите.

— И кой е този човек? Ридли ходил ли е да го види?

— Никой не знае, Трей.

— Но той може да е срещата, за която е казал на Диз.

— Надявам се да е така.

Младата жена отстъпи половин крачка назад и кръстоса ръце на гърдите си. Заговори бавно и внимателно.

— Това може да е последният път, когато някой го е чул.

— Така е. — Ейб знаеше за какво си мисли тя. Беше един От основните моменти. Когато се обвързваш с полицай, приемаш повишеното равнище на риск. Някои хора не могат да свикнат. Някои хора го откриват прекалено късно. Но рано или късно, човек трябваше да се справи с това.

— Как се казва?

— Джин Висър.

Още една пауза.

— Вероятно твоят приятел Пол Тию би могъл да дойде с теб.

— Тогава съвсем никой няма да наглежда пазара. Освен това, аз дори още не зная къде се намира. — Ейб леко докосна ръката й. — Трей, такава ми е работата. Всичко е наред. Как мина твоят обяд?

Очите й отново проблеснаха. Заговори с подчертана грижа:

— Моля те, Ейб, не променяй темата. Ами ако този човек е убил Ридли?

— Тогава би бил пълен глупак да се опита да направи нещо с мен, нали? Първото нещо, което ще му заявя, е, че всички знаят къде съм. Дори съм го записал.

— И това ще те защити?

— Ами — замисли се той, — знаеш, защитата, цялата концепция. Наистина няма нещо… — Той спря и очите му внезапно се изпълниха с някаква паника.

— Какво?

— Нищо. Мисля, че моето йенлинк не се съгласява с мен. — Той си пое дълбоко дъх.

— Ейб? Добре ли си?

— Да — автоматично отвърна мъжът. — Просто малко… — Още един дъх. Вдигна ръка към гърдите си. — Мисля, че е по-добре да седна.

В съдебната зала съдия Хил бе на път да отреди приемането на признанието. Харди спореше, че те трябва да изгледат целия шестчасов разпит на видеокасетата. Искаше още тук, преди съда, да говорят за проблема с принудата.

Тори възрази:

— Ваша светлост, филмите са пълни с чудесни изпълнения на хора, които очевидно са пияни или силно дрогирани. Можем цял ден да гледаме господин Бърджис и въпреки всичко да не достигнем до нищо, което да при лича на доказателство, че наистина е бил в опиянение. Не му е правена нито една проба за алкохол. Вероятно, както казвате, е бил в началния стадий на хероинов глад…

Харди се намеси:

— И в този случай, ваша светлост, клиентът ми би могъл да каже всичко и да направи всичко…

Хил използва чукчето си.

— Не прекъсвайте отново съдията, защитник. Четох вашите аргументи в писмена форма. Само защото обвиняемият вероятно е имал причини да лъже, не означава, че наистина е излъгал. Ако нямате какво ново да добавите, ще застана зад отсъждането си. Можете отново да опитате, ако това изслушване доведе до съдебен процес.

Потокът на отрицателна енергия между Харди и Хил беше толкова силен, че Фримън се почувства длъжен да се намеси.

— Ваша светлост, ако може да се приближа.

Хил гневно въздъхна. Този спор продължаваше вече повече от половин час. Даде своето разпореждане. И сега внезапно старият лъв излезе от клетката си.

— Добре, господин Фримън.

Дейвид бавно се изправи. Както изискваше протоколът, и четиримата адвокати се приближиха към катедрата.

— Ваша светлост — започна Фримън, — както знаете, ние сме приготвили кратко изявление, в което подчертаваме вътрешната непълнота на представеното ни признание.

— Както казахте, защитник, знам това. Прочетох го.

— В такъв случай, ваша светлост, с цялото ми уважение, бих искал да възразя срещу основите на това признание. Кой би могъл да каже, че имаме пълно и непреработено копие на касетата, ако инспектор Бенкс не свидетелства?

— Ваша светлост! — извикаха в един глас Тори и Прат.

Хил вдигна ръка и ги погледна.

— Господин Фримън, защитата вече половин час спори, че съдът трябва да седне и шест часа да гледа видеокасетата с признанието на обвиняемия заради проблема с натиска. Сега вие казвате, че не би трябвало изобщо да я гледаме, така ли? Правилно ли ви разбирам?

Спокойствието на Фримън беше изнервящо.

— Дори и в записа да нямаше толкова фатални пропуски — каза старецът, — полицаят, който е взел признанието, не е в състояние да се закълне за автентичността и пълнотата на касетата.

Обвинението вече бе подпушило. Имало е и други ченгета наблизо и дори в стаята за разпити, включително и няколко инспектора от отдел „Убийства“. Те можеха да кажат, че касетата е изрядна. Изглеждала пълна и завършена. Сама доказвала своята автентичност. Техникът би могъл да каже, че записът не е променян. Зад тях боботенето засилваше статичното напрежение. За момент сякаш всички в залата говореха едновременно. След това чукчето на Хил — бам, бам — прозвуча над врявата като изстрел и създаде също толкова убийствена тишина. Хил бе слушал достатъчно. Той огледа адвокатите, после тълпата отвъд парапета. Заговори рязко.

— Съдът ще направи половин час почивка, за да обмисли тези и други проблеми.

И без повече думи, той се изправи и напусна залата.

— Диз! — Джеф Елиът стремглаво се придвижваше по коридора с количката си.

Харди бе с ръка на бравата на стаята за почивка и спря така.

— Какво?

— Чу ли сирената преди последния спор?

— Нищо не съм чул.

— А аз чух. И излязох да проверя. За Ейб е.

— Какво става с Ейб? — Въпреки че, разбира се, знаеше. С отчаян стон той прекоси на бегом фоайето.

33

Глицки не беше в ничий списък на свидетелите. Не беше част от изслушването. Не беше и член на семейството на Харди. Затова и Хил не освободи адвоката за следобеда.

Като се изключи това, сесията започна почти оттам, от където бяха прекъснали. Съдията не отсъди в полза на жалбата за полицейски натиск и най-вече не отсъди за неприемливостта на касетата, ако делото отиде в съда. След серия от последователни отхвърляния Хил обяви, че всъщност няма да гледат касетата. Според него, в аргумента на Фримън имало логика и не искал започването на спор с отворен край за формата и съдържанието на записа. А тъй като няма да приеме касетата, поради липсата на основания, няма и да се занимава с проблема за натиска, алкохола и наркотиците.

Тори и Прат около десет минути настояваха за това и най-сетне се споразумяха за неизказаното, но без съмнение ясно послание на съда обвиняемият да отговаря без касета. Въпреки всичко, Харди не бе сигурен, че Фримън е направил услуга на клиента им, като е накарал съдията да отстрани записа. Сега, от гледна точка на изслушването, нищо записано не противоречеше или дори не създаваше съмнение в силата на обстоятелствените доказателства. А не можеха и да обжалват проблема с касетата. Хил бе стигнал до заключение да остави нещата да се доразвият. Представените до момента доказателства бяха достатъчно, за да изпратят Коул на съд.

Но на Харди му бе трудно да се съсредоточи върху изслушването и му се налагаше да се уповава на инстинктите на Фримън. Не знаеше нищо за Глицки, дори дали са го отвели. Не знаеше къде е отишъл да обядва и с кого се е срещнал. Не знаеше къде е Трея, въпреки че предполагаше, че се е качила в линейката с него.

Джеф Елиът щеше да поразпита за Ейб. Доста скоро ще разбере. Сега трябваше да се абстрахира от проблема с лейтенанта.

Нямаше никакво време. Обвинението бе приключило. Последното решение на Хил го бе вбесило и изпълнило с тиха ярост. Не вярваше, че може да говори. Но точно сега трябваше да започне с представянето на защитата. Точно сега трябваше да извика първия си свидетел.

Гледаше в бележките пред себе си и се чу да казва със стържещ глас първото име, което прочете: сержант Били Оу, която бе ръководила екипа на Мейдън Лейн. Когато полицайката премина през ограждащия парапет и зае мястото си, Харди не можеше да избистри мислите си и да се сети какво бе възнамерявал да я попита.

Все още седеше на масата. Всички бяха в очакване.

— Господин Харди? — Мумията изглежда бе започнал да губи търпение — ако изобщо го бе имал в началото.

— Извинете, ваша светлост. — Адвокатът се бе изправил на крака и вървеше към мястото на свидетеля. Думи те излязоха от устата му. — Сержант Оу. Бихте ли описала пред съда позата на тялото на Илейн Уейджър, когато пристигнахте на мястото на смъртта й.

Обвинението незабавно и гръмогласно възрази. Защитата може да представя доказателства, които потвърждават тезата й или противоречат на обвинението. Оспориха, че това не е представяне на факти. Как този отговор би могъл да покаже, че обвиняемият не е виновен?

Въпреки всичко, Хил бе отрязал доста сериозно възможностите на Харди. Признанието бе отстранено, клиентът му отиваше на съд и Мумията не бе склонен да рискува каквото и да било обвинение за грешка. Дизмъс би могъл да прави каквото проклето нещо си иска в разумни и неразумни граници. Нямаше да има значение. Хил отхвърли всички възражения.

Госпожица Оу беше прецизен и внимателен свидетел. Тя разказа накратко фактите и впечатленията си без емоции или коментар. Това е видяла, такива са били нещата. Когато приключи, Харди бе събрал достатъчно ума си, за да може да започне.

— Сержант, носеше ли госпожица Уейджър чорапогащник?

— Да. Черен, найлонов.

— И какво беше състоянието му?

Оу помисли за момент.

— Много добро. Влажен, където тялото лежеше на настилката и разбира се, мокър там, където бе изпуснала урината си.

— Имаше ли някакви увреждания на самата тъкан?

— Не.

— Никакви бримки по найлона? Никакви раздърпани конци?

— Не.

— Бил е в много добро състояние?

— Да.

— Сержант Оу — продължи Харди. — Стори ли ви се, че жертвата е паднала тежко на земята, след като е била застреляна?

— В противовес на какво?

— Че може, например, да е била положена внимателно от похитителя си?

— Възражение. Иска от свидетеля заключения.

— Приема се. Господин Харди, моля насочете въпросите си в друга линия.

Той ровеше из съзнанието си за нещо друго. Със сигурност нямаше някаква предварителна идея за сержант Оу и сега не можеше да си спомни защо изобщо е искал да я призове. Вярваше, че човекът, който е застрелял Илейн, я е положил на земята. Това някога му изглеждаше като сравнимо и противоречащо на грубото отношение на Коул, когато й е вземал бижутата. Сега обаче тази разлика му се струваше в най-добрия случай тенденциозна, а в най-лошия — фриволна.

Той се върна до масата, погледна бележките си, надявайки се Дейвид да го спаси с някое предложение, с каквото и да било. Но старецът само сви рамене. Едно печелиш, друго губиш.

Харди се обърна.

— Благодаря ви, сержант. — Към масата на Тори: — Свидетелят е ваш.

Обвинителят се изправи и се приближи до ченгето, като печелеше време, но Харди нямаше усещането, че противникът му се мотае. Със сигурност, той зададе въпроса си в момента, в който спря:

— Сержант Оу, от позицията на тялото на госпожица Уейджър, както и от състоянието на нейния чорапогащник, бихте ли отхвърлила възможността убиецът й да я е накарал да коленичи, преди хладнокръвно да я застреля?

— Не, сър, не бих могла. — След това си позволи едно заключение. — Това беше и първоначалното ми впечатление.

Харди трябваше да остане в съда, но не правеше добро на клиента си с неумели въпроси към собствените и свидетели. С хилядите подробности, които се бе опитал да запомни през последната седмица, да не говорим от моментното му притеснение за Глицки, той бе пренебрегнал поне една много по-очевидна и логична интерпретация на фактите.

В началото Глицки му бе пуснал мухата, че убиецът на Илейн е омекотил падането й и адвокатът бе започнал да го приема като истина. И Тори току-що го бе разбил точно по този повод. Би трябвало да бъде по-внимателен, но не беше сигурен дали притежава това качество.

Харди отново се изправи. И отново призова свидетел: „Даниъл Медрано“. Този път се чудеше дали не би могъл да прехвърли разпита на Фримън, но, преди да вземе каквото и да било съзнателно решение, вече се приближаваше към мястото на свидетеля.

— Полицай Медрано, вие и партньорът ви сте били първият екип на мястото на престъплението, нали? Полицаят можеше да бъде близнак на Сталин — квадратно и смугло лице, тежки черни, мустаци. Изглеждаше нервен, вероятно поради включването му като свидетел на защитата. Харди знаеше от предишен техен разговор, че това бе най-известното престъпление от работата му, като ченге. Но от факта нямаше полза.

— Да, така беше.

— Можете ли да кажете на съда какво точно видяхте?

— Разбира се. С партньора ми, полицай Петри, обикаляхме центъра на града и попаднахме на фигура, наведена над някого на Мейдън Лейн. Осветихме го с прожектора и мъжът се обърна и се затича. Аз бях от другата страна и изскочих, казах, че съм полицай и започнах преследване.

— Продължете.

— Беше на около десет метра пред мен, но бе прекалено тъмно и мъжът връхлетя на пожарен кран и падна. Така успях да го хвана и да му сложа белезници.

— Разпознавате ли мъжа, когото сте заловили онази нощ, тук в съдебната зала?

— Да. Обвиняемият Коул Бърджис, ето там.

— Добре. Сега, полицай Медрано, по време на преследването, чухте ли нещо необичайно?

— Да, сър.

— Бихте ли казали на съда какво беше?

— Ами… — Това беше частта, която Медрано мразеше. Тя се различаваше от рапорта на партньора му но не и показанията му, тъй като Тори не попита за това, но той предаде нещата според собствените си спомени. — Когато заподозреният падна, произведе изстрел. След това чух пистолета да пада на улицата, случайно го видях и го взех.

— Твърдите, че заподозреният е стрелял срещу вас?

— Не, не мисля така. Не спря, нито се обърна. Просто тичаше и се блъсна в пожарния кран, олюля се и пистолетът изгърмя, точно когато падна на земята.

— Сигурен ли сте, че е било изстрел, а не да кажем някоя кола или нещо подобно?

— Беше изстрел. Видях искрата. Дори чух рикошета. Беше изстрел — повтори той.

— Добре, полицай Медрано. Благодаря ви.

Поради някаква причина, която Харди не можеше да си представи, този път Прат се изправи за кръстосания разпит.

— Две кратки разяснения, полицай — започна внимателно тя с приветлива усмивка на лицето. — Вие и партньорът ви, полицай Петри, сте обсъждали този изстрел, нали?

— Той не го е чул. Бил е…

Прат вдигна ръка, за да го спре.

— Обсъждахте ли го?

— Да.

— И той каза, че не го е чул?

— Да.

— Благодаря ви. — Още една усмивка. — Сега. Когато попаднахте на обвиняемия, надвесен над тялото на алеята, видяхте ли го да посяга за нещо на улицата?

Медрано се опита да си представи момента.

— Не.

— Не си спомняте да се е протегнал надолу в праха и да е взел някакъв предмет. Да кажем, например, пистолета?

— Не.

Тогава вероятно вече го е държал, нали?

— Така трябва да е било. После просто се изправи и побягна.

Харди заговори:

— Възражение. Иска от свидетеля заключение.

Мумията отхвърли възражението и прие отговора.

Прат продължи нататък.

— Добре ли тичаше обвиняемият?

Гениален обрат. Медрано отново даваше показания за правилната страна и се чувстваше много по-спокоен.

— Много по-добре от мен.

— На практика, полицай Медрано, дали обвиняемият се отдалечаваше от вас, когато попадна на пожарния кран?

— Да. Беше много бърз.

— Не е залитал или да се е влачил или нещо подобно?

— Не. Момчето беше като куршум.

— Куршум. Благодаря ви, полицай. Нямам повече въпроси.

През последните три години Джеф Елиът бе работил без никакво увеличение на заплащането и реши, че сегашният момент е не по-лош от всеки друг за искане на такова. Той и издателят му вече бяха обсъждали проблема и смяташе, че може да се върне на работа най-рано идната седмица. Междувременно обаче, „Икзаминър“ го бе очаровал и изненадал с предложението да прехвърли „Градски клюки“ там. Като се изключи „Демократ“, „Икзаминър“ беше следобедният съперник на „Кроникъл“ и Джеф реши, че ако погостува на вестника с една-две колонки, това драматично ще ускори преговорите му с „Кроникъл“.

Освен това, Харди и Фримън му бяха предложили една тема по време на обеда. Сега, в средата на следобеда в сряда, той беше в репортерската стая на третия етаж на Съдебната палата и печаташе на механична пишеща машина от бележките, които си бе водил преди два часа. От „Икзаминър“ му плащаха пълната седмична заплата само за една колонка, така че Джеф се усмихваше, докато работеше.

Отвореният коридор извън съдебната зала. Харди за втори път набира телефоните. Иска да разбере. Млад мъж с азиатски черти, който му е смътно познат, го потупва по рамото.

— Пол Тию — представя се азиатецът с протегната ръка. — Отдел „Убийства“.

Бяха изминали петнайсет непоносими минути, откакто Хил бе разпуснал съда за този ден. Харди усещаше горещината на лицето си и знаеше, че кръвното му налягане е доста над здравословните граници. Безкрайните минути бяха още по-непоносими заради желанието му да излезе възможно най-бързо. Но трябваше да остане още малко, за да окуражи клиента си и да даде инструкции на екипа, Фримън, Джоди, Джеф Елиът.

Най-сетне затвори куфарчето си и се извини. Наистина трябвало да тръгне. Веднага.

А сега и това. Осмели се да попита.

— Чувал ли си нещо за Глицки? Кимване.

— Знам къде е. Откараха го обратно в „Сейнт Мери“, въпреки че е по-далече. Искаха да е при същия лекар.

— А нещо след това?

— От болницата не можаха да ми кажат нещо. Обадих се в компанията за линейки — звънях по всички компании за линейки, докато открих нужната ми. Бил е жив, когато са стигнали в спешното отделение.

— Благодаря. — Харди отново бе тръгнал.

— Господин Харди! — Тию скъси разстоянието помежду им. — Днес обядвах с Ейб — тихо каза сержантът. — Ще съм благодарен, ако можете да дойдете с мен навън до колата ми. Тя е отзад. — Той прочете нежеланието на адвоката и нетърпението му. — Ейб мислеше, че може да е важно, а той, както знаете, няма да избяга.

Простата истина на всичко това го впечатли.

— Прав си.

— Оттук.

Те поеха по вътрешните стълби към задния двор, прекосиха дългия коридор, който ги отведе до затвора и офиса на доктор Страут и стигнаха до стария оранжев датсун на двора. Тию се огледа — бяха единствените хора тук отзад. Отиде до предната врата и я отвори.

— Влизайте — каза той.

Харди направи каквото му бе казано. Тию седна на шофьорското място и запали мотора.

— Ако колата ви е тук наоколо, ще ви откарам до нея. — Те поеха навън във все още топлия мрак.

Тию бръкна в сакото си и извади няколко листа, сгънати на три. Подаде ги на Харди.

— Какво е това?

— Глицки ги поиска. Това са рапортите от мястото на престъплението и от лабораторията за свръхдозата на Кълън Алсоп. Боя се, че тук няма никакво димящо дуло, поне доколкото аз можах да видя. Но той искаше да им хвърли един поглед.

— Ейб ги е искал? Завий наляво тук. И за какво?

Тию направи завоя и погледна към адвоката.

— Не съм сигурен. Може да е мислел, че Висър вероятно е оставил някаква следа, дори отпечатък, не знам. Но нямаме такъв късмет.

Харди подскочи. Друсването му се стори почти като електрически удар.

— Висър? Джин Висър?

— Да.

— Какво за него?

Още един поглед, вероятно за да види, дали Харди не се шегува. Но Пол от пръв поглед разпознаваше напрежението и си помисли, че в момента очите на Харди биха пробили стомана.

— Не знаехте ли за това?

— Познавам Джин Висър — отвърна Харди, — но не знам какво общо има с Кълън Алсоп.

Пол Тию постави крак на спирачката.

— Трябва да спрем за минута — обясни ченгето, — да поговорим.

34

— Синдромът на Дреслер — обясни Глицки. — Това е като инфаркт, но е по-добре, в смисъл, че не е инфаркт.

— Много по-добре — съгласи се Трея. — Неколкократно.

Сега беше малко след шест и половина и всички се бяха събрали около кухненската маса в дома на Глицки. Рейни и Орел си пишеха домашните в задната стая пред телевизора и смехът им се чуваше чак в кухнята.

Когато Харди приключи с Тию, умът му прехвърляше възможностите. Най-сетне стигна до колата си и дойде до „Сейнт Мери“ за около двайсет минути, само за да разбере, че Глицки е бил прегледан от доктор Кемпиън, бяха му направени няколко изследвания и най-после е бил изпратен вкъщи. Харди се обади на Франи от болницата и тя му каза, че се чула с Ейб и той бил добре. Прибрал се вкъщи. Въпреки че това бе Вечерта за срещи, Дизмъс отиде направо там и откри Глицки седнал. Облечен. Приключващ вечерята си. На Харди му се искаше да му извие врата заради всички притеснения, които му бе причинил.

— Обадих се — оправда се Глицки. — Оставих съобщения навсякъде.

Той беше добре. Лекарят му бе казал, че вероятно има някакво възпаление на мембраната близо до областта на инфаркта и толкова. Синдромът на Дреслер, който имитираше симптомите на инфаркт, не бе рядкост при хора, които вече са имали инфаркт. Глицки вземаше някои нови лекарства и притеснителната болка в гръдния кош щеше напълно да изчезне до два дни.

Междувременно връзките в това дело бяха започнали да се проявяват и усещането за спешност висеше в стаята. Харди подаде на лейтенанта лабораторните доклади от Тию и му каза:

— Нали знаеш онези химици, които предвиждат присъствието на някакъв елемент, само защото отговаря на теорията. И после го откриват. Е, аз се чувствам по подобен начин.

— С Висър ли?

— Не. С Даш Логан.

Ейб и Трея размениха погледи.

— Предавам се — каза ченгето.

Харди през цялото време стоеше прав и закопчан до горе. Сега той издърпа един стол и седна на него с облегалката напред.

— По някакъв начин това завързва целия пакет — започна той. — Събира Висър с Тори и с Логан. Те са заедно.

Глицки четеше небрежно лабораторните резултати и сега ги остави и се облегна на стола.

— Всички заедно в какво?

Дизмъс, с блеснали от ентусиазъм очи, представи списъка си с подозрения. Тори, Логан и Висър са създали триумвират, който да уговаря делата чрез натиск. Със сигурност те са изфабрикували всичко в отношенията на Харди с Рич Макнийл. Смяташе да възложи задачата на един от мускетарите и изобщо нямаше да се изненада, ако научи, че частният следовател, който е изровил предполагаемите кирливи ризи на клиентката на Джина Роук Аби Оберлин отново е Висър. И това дело бе на Логан — той действаше в полза на брата на Аби по оспорването на завещанието. После се появява Тори с предложението за споразумение.

— Сега като капак имаме Висър с Кълън Алсоп.

— Добре, става дума за Висър, но нещо липсва — каза Трея. — Как се включва Логан?

Триумфираща усмивка.

— Той е бил в „Юпитер“ и е пиел с Висър, когато Кълън е получил заплащането си.

— Пакетът хероин ли? — запита Глицки.

— Точно така. Всичко пасва, Ейб. Те са заедно и в това. Трябва да са.

Ченгето Глицки цъкна недоверчиво с език.

— Това старо „трябва да са“. Ще се изненадаш колко често не се получава. Нима твърдиш, че смяташ, че един от тези клоуни е убил Кълън?

— Висър му е дал наркотик без примеси. Момчето го е използвало. Умряло е. Бих нарекъл това убийство.

— Но защо ще го правят? — полюбопитства Трея.

— Защото Тори му е дал фалшива история за оръжието на убийството на Илейн. Вярвам, че Кълън никога не е притежавал пистолет, а още по-малко го е дал на Коул. Но Тори се е нуждаел от този факт. После Кълън е станал лаком или глупав, или внезапно са разбрали, че хлапето ще се издъни като свидетел. Ще се пречупи при какъвто и да било кръстосан разпит. А е можел и да ги продаде така леко, както е продал и Коул. Или пък Тори е вписал Кълън като свидетел, без да каже на Висър и частното ченге е наложило вето на плана му, като е помогнало за свръхдозата на Кълън. Така че, наркоманче на което не може да се вярва, вече си напълно ненужно, сбогом. Глицки остана скептичен и най-сетне каза:

— Твърдиш, че главният помощник прокурор на град и област Сан Франциско го е убил?

— Някой го е направил.

— Господи. Изобретателността тук ни отвежда в ново то хилядолетие. — Ейб бе скръстил ръце, белегът пламтеше през устата му. — И доказателството за всичко това е…?

Харди призна проблема с кимване.

— Трябва да е тук някъде. Просто не сме го открили.

Ейб тупна по лабораторните резултати.

— Е, тук не е. Не и в това, което виждам. Няма дори и знак, че Висър е бил там.

— Освен онова, което е видял Фолк.

— Което е нищо. Попитах, Фолк е видял Коул да влиза в тоалетната на „Юпитер“ и след това Висър да влиза в същата тоалетна. Когато проверявах последния път, това беше законно.

— Но — намеси се Трея, — тогава защо искаше да отидеш при Висър следобед? Трябва да си мислил за нещо подобно.

Глицки внимателно отвърна:

— Исках да го питам за Ридли, нищо повече.

Но Харди не можеше да приеме отговора така.

— Сигурно е същият Ридли, който ми каза, че където и Да отива през последната вечер, е свързано с това? Такива бяха думите му, „с това“. С Кълън, а оттам и с Илейн.

— И вероятно е било последното посещение. Но ние не знаем, че това е бил Висър, нали?

Лицето на Харди беше замислено.

— Трябва да е бил.

— Оттук започнахме, Диз. Трябва да бъде, трябва да бъде. Когато фактите са, че изобщо не би трябвало да бъде. Слушай — продължи той, — не че не мисля, че тезата е добра или провокативна, но не съм видял дори и едно доказателство.

Всеки се задълбочи в мислите си и настана дълга тишина. Най-сетне Трея я наруши.

— Имам въпрос, Диз.

Харди я погледна в лицето.

— Един и осемдесет и шест, седемдесет и два.

— И глупаво ухилване изкриви чертите на каменното му лице — добави Глицки. Той покри ръката й със своята върху масата. — Никога не казвай на това момче, че имаш въпрос. Винаги отговаря така.

— Не винаги — възрази Харди. — Понякога казвам „Имам отговор“ и ти продължаваш: „Какъв е той?“, а аз отвръщам „Бейб Рут, 1927“ или „Обиколката, разделена на диаметъра“. Нещо подобно.

— Наистина е забавно — изкоментира монотонно Ейб.

— Ще се изненадаш.

— Обзалагам се, че не си прав — възрази Трея. — Това точно сега, например, беше по-смешно от целия ми ден.

— Виждаш ли какво имам предвид? — попита Глицки. — Винаги е така. Никога не свършва.

— Добре — предаде се Харди. — Какъв беше истинският въпрос?

Трея се поколеба, но трябваше да го зададе:

— Да не би да казваш, че може би един от тези трима души е убил Илейн?

И затова — най-сетне, ключът в цялата история — Харди трябваше да спре и да помисли.

— Смятам, че докато е вършила работата си като вещо лице, е намерила нещо обвиняващо в престъпление в офиса на Логан. Адвокатът, пиян или дрогиран, или и двете, просто я е оставил да се лута из папките му. И двамата ми го казахте, нали си спомняте? Въпреки всичко, мисля, че това, което е намерила, е доказателство, от тези, за които говорехме — което, както каза Ейб, нямаме За това какво правят тримата мъже. — Той замълча. — Не знам какво се е случило после. Може би тя е заплашила Тори с разкритията си или е попитала Логан какво става. Дали просто са решили, че вероятно е видяла нещо.

— И после какво? Висър я е убил? — Ейб отново бе скръстил ръце. Бе се изтегнал с изпънати крака върху хромирания и тапициран кухненски стол. Един мускул на челюстта му се свиваше и отпускаше.

— Не знам — каза Харди и мрачно добави: — Може би също така е убил Ридли.

— Все още не знаем дали Ридли е мъртъв — намеси се Трея с известна надежда.

Дизмъс я погледна премерващо.

— Да, знаем — каза внимателно той. — Ейб?

Глицки кимна.

— Вероятно.

— Ами, тогава… — Тя погледна към единия и към другия. — Ние трябва…

— Същият проблем — въздъхна Глицки. — Нуждаем се от доказателство. А Висър някога е бил инспектор в отдел „Убийства“. Знае триковете. Не би оставил много.

Харди се изправи, отиде до хладилника и го отвори, след това спря и се обърна.

— Имам нещо за теб, Трея. Дали някой от мускетарите е в списъка на вещите лица?

Тя завъртя очи.

— Мисля, че всички. Говорихме по въпроса. Защо?

— Защото делото, по което е работила Илейн в офиса на Логан, все още е открито. Проверих при Томасино. Може би ще си струва да го видим.

— Направи го! — Глицки възбудено се премести напред и се изправи на крака.

Харди му отправи гибелен поглед.

— Трябва да проверя със сигурност, но мисля, че имам Други задължения за следващите ден или два. — След това към Трея: — Мисля за едно от хлапетата…

Харди най-сетне си тръгна и Рита изгони Ейб и Трея от кухнята, за да може да измие съдовете от вечерята. Заедно в претъпканата дневна с почти никакво място да се обърнат, без да се докоснат, те отделиха около пет минути да намерят начин да не забелязват сексуалното напрежение, което жужеше като оголена жица помежду им. От първата нощ дори не се бяха целували и в тези първи мигове си наваксаха.

Трея намери чантата си и извади двата нагънати листа, които бе откъснала от жълтия си юридически бележник, който бе използвала на обед.

— Говореше на Диз за доказателства, Ейб, а дори не си погледнал в кутията, която Къртис донесе от Тайбърън. Може би там има нещо.

— Вече надникнах вътре.

— Каза той отбранително.

— Не се отбранявам.

Тя направи физиономия, която го накара да мисли за стогодишен поглед, сякаш го бе познавала от толкова дълго.

— Наистина го прегледах, Трей — настоя лейтенантът.

— И спря, като стигна до снимката на Лорета, нали?

Всъщност, той я бе извадил от кутията и я беше поставил с лицето надолу на масата в Солариума. Не искаше да вижда лицето на Лорета, да си спомня за майката на Илейн, особено сега, когато започваше да се обвързва с Трея. В интерес на истината, Лорета бе присъствала в живота му преди четвърт век. Само преди четири години тя се бе промъкнала отново в него и от негова гледна точка се бе опитала да възстанови стария трепет в сърцето му. И тъй като изпитваше глад за контакт след смъртта на Фло, Глицки почти й бе позволил да го направи. Това все още го караше да се срамува — нямаше нужда да си спомня колко близо е бил и колко слаб. Колкото до Лорета, всичко отново бе премерена лъжа.

Трея бе напълно различна, казваше си Ейб. Нищо, свързано с нея, не бе същото. И беше права — той глупаво се отбраняваше. Протегна ръка и ъгъл четата на устата му леко се повдигнаха.

— Добре, дай ми проклетия списък. — Той разгъна листовете и веднага спря. — Какво е първото нещо? Празно чекмедже?

Когато тя седна на дивана, краката им бяха толкова близо, че се докоснаха.

— Не исках да го забравя, затова го написах първо. — Тя му разказа за спора, когато Къртис за първи път го спомена.

— Но какво означава? — попита Ейб.

— Не можахме да решим, но ще се радваме на всяко ново предложение.

Глицки помисли около минута, сви рамене и продължи със списъка. Трея се изправи и каза, че отива да провери децата и може би да помогне на Рита със съдовете. Не беше свикнала някой да й прислужва. Така че се озова в кухнята, с престилка на кръста, говорейки сносен испански с домашната помощница и бършейки съдовете, когато Глицки се появи на кухненската врата.

— Какъв е този неизвестен ключ? — Той прекоси помещението и й показа какво е написала.

— О, взех го — отвърна тя. — В чантата ми е.

С извинения към Рита, тя остави кърпата и се появи в дневната минута по-късно.

— Беше в жабката на колата на Илейн, която бе паркирана в гаража под „Ренд и Джекмън“. Мисля, че Джон го откри и го хвърли в кутията. Знаеш ли какво е?

— Да — отговори Глицки. — Мисля, че знам.

— Не би трябвало да правим това, Ейб. Почти единайсет и половина е. Нуждаеш се от почивка.

— Съмнявам се. Така или иначе нямаше да мога да си почина. Не и преди да разберем какво се крие зад този ключ.

— Сигурен ли си, че е от сейф?

Рязко кимване.

— Да. — Той погледна към нея, протегна ръка и докосна бедрото й. — Съжалявам — и добави с разумен тон. — Бих могъл да те откарам до дома ти и да отида сам.

Младата жена отново му хвърли стогодишния поглед и дълга усмивка.

— Само в мечтите ти, лейтенант.

— Не за това си мечтая. — Погледна към нея. — Пък можем да обвиним Рита. Тя ни изгони от кухнята. Грейката е нейна.

— Но ни изпрати в дневната.

— Където ти ме накара да проверя списъка ти, който ни доведе тук.

— Но децата…

— Децата са добре. Ако от това излезе нещо, Трей, то ще ни трябва на момента.

Тя кимна разбиращо.

— Знам.

— Ами тогава…

Автобусната спирка бе най-близо до дома му и със сигурност имаше най-голямата банка със сейфове в центъра, но Глицки реши, че е по-вероятно да е в гаража на Юниън Скуеър, на стотина метра от мястото, където Илейн бе убита. Но ключът не бе от нито един от сейфовете тук. После, понеже им бе наблизо, изминаха една пресечка до Гаража на търговския център и имаха същия лош късмет.

Глицки знаеше, че търсенето е почти безплодно и дори глупаво. Това беше от нещата, които като лейтенант би поверил на три — четири екипа и би им дал седмица, стига да е важно. В града вероятно имаше към дванайсет хиляди наети сейфа, а дори и повече. А не бе сигурно и дали ключът е от ключалка в Сан Франциско. Но чувстваше, че трябва да опита. Можеше да имат късмет на автобусната спирка на завоя към дома му.

Беше почти полунощ в сряда и районът около спирката бе пуст. Докато незаконно паркира, той отбеляза, че е в обичайната си празнична украса. От пет години не бе имал случай да посети мястото, но то изглеждаше, миришеше и създаваше същите чувства като тогава.

Хвана ръката на Трея като застраховка срещу случайните нападатели и шумове, плашещата самота и отчаяние. Високоговорителят прекъсна рапа на Снуп Доги дог, за да обяви пристигането на автобуса от Бейкърсфийлд и едно бебе заплака на един от пластмасовите столове вляво от тях. С Трея си размениха погледи и решиха, че това е мястото. Можеха да опитат отново утре. Вероятно би могъл просто да отиде първо при Пол Тию и той да хвърли един поглед на ключа и да му каже, че е очевидно по червената пластмасова обвивка, на която бе напечатан номер 1138.

Беше тук пред тях, на най-долния ред в третата група от входа. И изведнъж рап музиката, ревът и миризмата на самота бяха изчезнали.

Той пъхна ключа и го превъртя.

Вътре имаше малка, черна, анонимна пътна чанта от онези, използвани от служителите по летищата. Отгоре й имаше някакъв вързоп, пристегнат с дебел ластик. Глицки пъхна ръка вътре и измъкна нещата на светло, скъсвайки ластика. Най-отгоре имаше паспорт и точно отдолу дебела пачка от сто доларови пътнически чекове. Също и документи в самолетен билет от „Алиталия“.

— Споменала ли ти е, че ще ходи в Италия?

Трея броеше парите, но вдигна поглед, помисли малко и поклати глава.

— Не.

Глицки спря търсенето.

— Знаеш какво е това, нали? Празното чекмедже. — Той продължи да рови из купчината, която явно съдържаше най-вече пликове — предимно сметки — от телефонната компания, две кредитни карти, от Мейси.

Най-накрая, на дъното, един последен плик, с марка, адресиран с твърда ръка до Ейбрахам Глицки, на домашния му адрес.

И двамата го прочетоха на автобусната спирка, след това отнесоха пакета и куфарчето в колата. По пътя към къщи започнаха да разискват стряскащото разкритие. Илейн напускаше страната. Билетът от „Алиталия“ беше за 6:15 сутринта, след като бе застреляна. Гейб Тори? Арон Ренд, партньорът на Кларънс Джекмън? Половината от клиентите й? Но после тежестта на всичко стана прекалено голяма и те се умълчаха.

Къщата близнак бе тиха. Когато влязоха, откриха, че Рейни е заспала на дивана пред телевизора. Орел бе отишъл в стаята си и сега спеше, напълно облечен и с отворена уста върху неоправеното си легло. Навън в тъмната дневна Рита тихо хъркаше на сгъваемото си легло в ъгъла зад своя параван, имитиращ японски стил.

Отново прочетоха писмото, този път заедно на кухненската маса с една светната лампа над главите им. Когато стигнаха до последния ред, Трея покри ръката на Глицки със своята и леко я стисна. Прочете на глас: „Това няма нищо общо с теб“.

— Знам го — отвърна той. — Умът ми го знае. — Въздъхна продължително. — Ще ми кажеш, че е прекалено късно да се обадя на Диз, нали.

Трея погледна зад него към часовника над фурната — 12:20.

— Прекалено късно е да се обаждаш на Диз — каза тя.

— Мислиш ли, че другият мъж, предателството на системата, за което говори, е Гейб Тори?

— Да. Мисля, че е открила нещо при Даш Логан.

— Точно както каза Дизмъс.

— Може би. Отчасти.

Тя потупа писмото.

— И какво искаш да направиш с това?

Глицки поклати глава. Беше сериозно решение.

— Не знам.

— Е, адресирано е до теб…

— Знам. Ако го беше пуснала в някоя пощенска кутия и бе стигнало до мен, щеше да е моя собственост и бих могъл да го задържа. — Той въздъхна. — Но не е успяла да го направи.

— Така че трябва да бъде доказателство?

— О, то вече е доказателство. Ако в момента работех като ченге… — Той млъкна, отблъсна назад стола си и се обърна към младата жена. — Но забрави за юридическите подробности, Трей. Това е лично. Наистина бих искал да знам какво мислиш.

Тя се завъртя с лице към него и каза:

— Ако оповестяването му би поправило някои от проблемите, за които е писала, тя би искала да го покажеш. Ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха.

— Продължавам да чакам да излезеш с някой грешен отговор.

— И Рейни чака. — За момент уморените й очи проблеснаха. — Трябва да се наредиш на опашка. А какво ще правим междувременно?

Глицки знаеше отговора на това.

— Диз ще трябва да го представи пред съдията. Ако тя е преспала с половината си клиенти, ако е напускала страната на следващия ден…

— Тогава не е задължително да е случайност.

— Не — отвърна тъжно той. — Никога не е.

Ейб се втренчи в пода между обувките си. През тялото МУ премина тръпка и той повдигна лицето си, което сега бе само на сантиметри от нейното.

— Знаеш ли какъв ми е проблемът?

— Какъв е?

— Много пъти, като Илейн, не казвам нещата когато трябва.

Тя се протегна и покри ръката му със своята. Очите им се срещнаха. Трея чакаше.

— Но трябва да те попитам…

Младата жена приближи устата си до неговата, с ръце обрамчили лицето му. Когато се отдръпна десет секунди по-късно, прошепна:

— Това означава да.

35

В последните минути, преди да бъде свикан „Отдел 20“, стаите на Мумията вибрираха от ярост и обвинения. Тори бе на крака, крачеше пред бюрото на Хил с днешното издание на „Икзаминър“ в ръце.

— Никога през цялата си практика като обвинител не съм виждал подобна безотговорна клевета. Мислех, че ще видя как адвокатът на защитата извлича всяка възможност, описана в книгите, но това…

— С приятели като Даш Логан се обзалагам, че ще е така — намеси се учтиво Харди. Дейвид Фримън и Шарън Прат призоваха за уважение на мястото и седнаха в креслата, подредени в полукръг пред съдията. Съдебната секретарка — тъй като всяка дума, изречена в углавно дело се записваше — седеше пред машината си отдясно на Хил и печаташе всичко.

Тори се завъртя на пети и се нахвърли остро върху защитника.

— Не говоря за Даш Логан! Говоря за този клеветнически…

— Ами, осъди ме. — Харди направи крачка напред към съдията. — Ваша светлост, извинете ме, но какво от това? Един репортер е разказал фактите от история, която не е свързана с делото…

— Факти от история ли, задник такъв! Това не е нищо друго, освен…

— Господин Тори! — избухна Хил. Както и с Харди в кабинета си предишния ден, съдията излъчваше много повече власт в стаята си, отколкото в залата. И този път все още не бе облякъл робата си и бизнес костюмът му допълваше аурата на сила. — Аз съм дяволски уморен от слушане на простащини по цял ден, затова повече няма да ги позволя тук. Разбрахте ли?

— Съжалявам, ваша светлост, но…

Хил вдигна пръст и заговори твърдо, все още на висок глас:

— Никакви „но“. Уморен съм от тях. Стига толкова.

Тори, който нямаше къде да отиде, хвърли злобен поглед към Харди, изпъна се в цял ръст и сковано отиде до един от прозорците. Шарън Прат го гледаше със съчувствие, след това помръдна стола си и се обърна към съдията. Тонът й бе самият разум.

— В това, което казва Гейб, има логика, ваша светлост. Господин Харди е споменат като източник на информацията в статията. Със сигурност би могъл да се въздържа малко в отношенията си с пресата, докато трае изслушването.

— Колко пъти ще трябва да го кажа? — Харди се облегна на полиците, с кръстосани ръце и небрежна поза, въпреки че тя съвсем не отразяваше състоянието му. — Статията няма нищо общо с делото, ваша светлост. Всъщност нямах никаква представа кога господин Епиът ще я пусне. В написаното няма и дума, която да не се основава на фактите.

Тори отново го нападна.

— Това е лъжа. Никога не съм ти предлагал сделка.

Харди беше любезен:

— Статията не казва, че си го направил.

— Е, дяволски добре го намеква. — Осъзнавайки какво е направил, Тори се обърна към съдията. — Съжалявам, ваша светлост. — Хил махна с ръка.

— Разбира се, зависи от това как ще го прочетеш — отвърна Дизмъс. — Ако обувката ти става… — Свиване на рамене.

— Добре, господа, достатъчно. — Хил подреди няколко химикалки на плота си. — Госпожо Прат, дадох на вас и господин Тори повече от разумна възможност да изразите недоволството си спрямо господин Харди. Но той е прав. Статията няма нищо общо с делото, с което се занимаваме. А ние сме тук, в моя кабинет, по негово искане, а не по ваше. Ще имате ли нещо против да започнем? — Той се обърна към Харди. — И да видим това, което се предполага, че сте донесли тук.

— Да, ваша светлост. — Защитникът се наведе и отвори куфарчето си. Извади няколко листа хартия и ги хвана, раздразвайки любопитството им. — Предишната нощ лейтенант Глицки прегледа някои вещи, собственост на Илейн Уейджър, които бяха донесени в офиса ми…

— Господи! Ваша светлост! — Тори отново избухна, тръгвайки напред. — Какво смята, че прави сега господин Харди? С какво право е придобил собственост на госпожица Уейджър? Лейтенант Глицки вече бе дисциплинарно отстранен от работа заради намеса в делото и не може да служи като вещо лице при разследване на нея или на когото и да било. Това е напълно незаконно, изцяло извън правилата.

Харди спокойно се обърна към съдията.

— Нека господин Тори да се въздържа от предположения, ваша светлост. Тук не става дума за вещо лице при разследване. Ние попитахме годеника на госпожица Уейджър дали можем да погледнем жилището й. Той се съгласи. Това е всичко.

Тори се намръщи от неудоволствие.

— Не мисля така.

Фримън скочи.

— И защо не, Гейб? Защо да не поиска да ни помогне да потърсим някаква следа за това кой я е убил?

— Знаем кой е убиецът — сопна се Гейб.

— Не. Не мисля така — отвърна Дейвид.

Прат пренебрегна тази размяна на мнения и се наведе напред.

— Имам въпрос към господин Харди. Вие сте човекът, който привлече господин Глицки. Той за вас ли работи по това дело?

Харди сви рамене.

— Както казахте, той е отстранен. Може да прави каквото си иска и очевидно има намерение да открие убиеца на Илейн Уейджър. Естествено, всичко, което намери, ще ви бъде предоставено.

— Вече имаме полицейски доклад за това, господин Харди. От собствения отдел на лейтенант Глицки.

Харди сви рамене.

— Лейтенантът смята, че полицията може и да е направила грешка и вие да сте се пребоядисали по политически причини. — Харди взе назаем една от типичните усмивки на Фримън.

— И, според вашето заявление, какво е участието на лейтенант Глицки? По някакъв начин да предпазва полицейското управление от собствената му неадекватност?

— Сигурен съм, че има елемент и на това. Но повече е нещо друго.

— О, и какво?

Застанал до Прат, Фримън цъкна с език. Тя бе задала още един въпрос, на който не знае отговора, а това винаги — винаги — беше лоша идея.

Харди погледна към Прат, към Тори и най-сетне към съдията:

— Ваша светлост, лейтенант Глицки е… беше… баща на Илейн Уейджър.

След няколко секунди на абсолютна тишина Тори успя да проговори:

— Боже Господи! — недоверчиво възкликна той. — Ще свърши ли някога това? Изглежда господата Харди и Фримън ще изфабрикуват какво ли не, за да мътят водата тук. Това трябва да е най-абсурдното… — Думите му изневериха. Той издаде някакъв презрителен звук, после се обърна към съдията за изказване на съчувствие.

Сега обаче Хил бе целият слух. Каквото и да се случеше в кабинета, това бе най-необичайната поредица от факти, с която някога му се бе налагало да работи. Ако бяха факти. Обърна се към Харди, готов да го спре при първия знак на безсмислица.

— Силно се надявам да можете да докажете това.

— Разбира се, ваша светлост. — Той се приближи до бюрото с книжата си. — Както започнах преди доста време, миналата вечер лейтенант Глицки преглеждаше част от вещите на Илейн, които бяха донесени в офиса ми. Сред тях имало и ключ, който според него бил от обществен трезор. — Той продължи да говори, като се стараеше да не даде възможност отново да бъде прекъснат. — Както се оказало, този трезор бил на автобусната спирка и лейтенант Глицки го отворил. — Харди вдигна ръка и спря Тори, преди да заговори. — Той е най-близкият й роднина, ваша светлост, и не действа като полицейски инспектор. И дума да не става, че би имал нужда от заповед. Той е бил в пълното си право. Във всеки случай, сейфът съдържал много лични вещи на Илейн, но също и ръкописно писмо, адресирано до лейтенант Глицки…

Тори не можеше да се въздържи повече:

— О, моля ви се…

Но Харди можеше да види, че Хил все още е на негова страна и продължи:

— … копие на което нося в себе си. Оригиналът е на сигурно място и може да бъде представен пред съда с малки съкращения. Някои от препратките в писмото са тясно свързани с това дело, ваша светлост, и бих искал да ги представя на вниманието на съда във възможно най-кратък срок.

— Поради каква причина, господин Харди? Ако това е доказателство, представете го по време на изслушването на делото. Ако пък не е, не бих искал да чувам за него нито тук, нито където и да било другаде.

— Ваша светлост. — Фримън бавно стана от стола си. — При цялото ми уважение. Виждал съм документа и вярвам, че повдига въпроси, които определят дали офисът на областния прокурор трябва да се откаже, или пък вие ще трябва да го изключите изцяло от това дело.

Прат измърмори под носа си:

— Сигурно се шегуваш.

— Ни най-малко, Шарън — обърна се към нея Фримън.

— Вярваме, че върховният щатски прокурор ще бъде много по-обективно настроен, за да ръководи обвинени ето в това дело, ваша светлост. Имаме доказателство от личен характер, което…

— Чух достатъчно приказки — прекъсна го Хил. — Имаме изслушване в реалния свят там навън и бих искал някой ден да се върнем към него. Господин Харди, нека видя какво носите. Ако искате, направете постъпки и аз ще издам заповед.

— Разбира се, че знаех, че съдията няма да ги принуди да се оттеглят, фактът, че Тори някога е имал лична връзка с нея не е достатъчен, дори и ако можем да го докажем без преразказване на чужди свидетелства. Както негова светлост правилно отбеляза. — Фримън бе в добро настроение, опитвайки се да настрои Коул на масата на защитата, докато чакаха съдия Хил да влезе в залата след дългия спор в кабинета му. — Освен това, имаме нужда от написано възражение, бележка до главния прокурор и доста повече неща, отколкото имаме. — Дейвид прояви слаби признаци на разочарование, които Коул почувства, когато попита защо са поискали оттеглянето на областния прокурор от делото. Но това не бе достатъчно да притъпи удоволствието му от резултата — И няма да има никакъв начин Прат да се измъкне.

— Така ли? И въпреки това искате от тях двамата да го направят, понеже…

Натъжен от мудността и настойчивостта на ученика си, Фримън започна да говори като учител.

— Защото искаме съдията да види това писмо, Коул. Искаме той да приеме като факт, че Глицки е баща на Илейн — и затова той помага на твоята защита, прекарвайки собствените си хора в полицията. Затова е важно. Пък и искаме да знае, че нашето приятелче господин Тори е спало с нея. Но най-вече се отнася до характера му, което се опитваме да използваме поради причини, които господин Харди би могъл да ти обясни по-добре. Защото, наричай го както си искаш, но Тори е изместил Илейн и в нашата страна това мирише достатъчно на сексуално преследване, за да накара Хил да се замисли. Освен това, между нас казано, на Прат няма да й навреди да чуе за малката му недискретност. Като цяло — усмивката на Фримън беше трудно поносима, — ние просто ги прецакваме, Коул. Играем си с тях, защото и те си играят с нас. Показваме им, че това дело няма да е една политическа победна обиколка, която да завърши с твоята смърт. Междувременно, от другата страна на съдебната зала, двамата обвинители очевидно не си говореха. Те седяха толкова раздалечени, колкото можеха, докато подреждаха чашите си с вода и другите важни неща на масата.

— Засега най-важната причина наистина не е нито една от тези. Тъй като всъщност нямаме нито едно доказателство, че някой друг е убил Илейн, най-доброто, което можем да направим, е да докажем, че животът й е бил поне сложен и объркан. Тя е имала проблеми с мъжете, с работата си, с правото. Лични проблеми. Вярно е, че би могла да бъде убита при нещастно стечение на обстоятелствата като обир, но сега в съзнанието на съдията ясно и силно се очертава идеята, че тя не е средно статистическа жена, която се прибира от офиса си в неделя вечер. С толкова много объркани неща в живота си и с толкова очевидно доказателство, че е напускала страната на следващия ден, какво би помислил?

— Смятам, че е прекалено голямо съвпадение да бъде убита точно тази нощ.

— Правилно. Това повишава залозите, че един от тези хора е имал причина да я убие. — Той сви рамене. — Да ти кажа право, обаче, не бих искал да те отчайвам, но нещата, които имаме, не доказват нищо. Със сигурност не доказват, че не си го направил ти и точно тук е въпросът. Но това трябва да даде на съдията поне малко въпроси за размисъл и той от своя страна да ни позволи малко повече простор за действие. А това, приятелю мой, е целта на занятието.

Ченгето Глицки си имаше собствени задачи за сутринта.

Представата му се бе променила, след като прочете писмото на дъщеря си, и внезапно теорията на Харди за предишната нощ започна да избистря всички несвързани възможности. Илейн бе открила нещо. Някой, на когото бе вярвала, наскоро я бе накарал да изгуби вярата си в правото. Някога е спала с Гейб Тори. Била е по средата на разследване, включващо Даш Логан, който се мотаеше с Висър, който пък е бил с Кълън Алсоп.

Това вече не бе само един свят на възможности. Повече не претърсваха града за някакъв анонимен стрелец. Глицки можеше да съсредоточи усилията си върху ограничени цели. Теорията на Харди все още бе недоказана, но преди да я изостави, Ейб щеше да изследва границите й.

Тъй като не се чувстваше нито уютно, нито добре дошъл в Съдебната палата, лейтенантът се насочи към Солариума. Всички от екипа, включително и Йън Фолк, бяха пристигнали тук около седем и половина. Ейб мина през писмото и разказа историята. Към осем часа Ейми Ву беше тръгнала с Джина Роук да разпитват различните свидетели, които бяха свързани с делото на Аби Оберлин за оспорване на завещанието. Ако Джин Висър бе заплашвал някой от тези хора…

Къртис Родин имаше добър приятел в офиса на главния прокурор. Харди и Фримън мислеха, че Къртис би могъл да поговори с него и съвсем скоро да го информира за взаимодействието между всички тези събития. Илейн бе преглеждала папките на Логан, когато е била убита. Така или иначе, офисът на главния прокурор нямаше и относително добри връзки с областния прокурор. Въз основа на връзката на Тори с жертвата на убийството, можеше да се предполага, че документите на Логан са съдържали доказателства, че областната прокуратура прикрива нещо, което е довело до убийството. Всичко бе доста мъгляво и недоказано, но също и провокативно и свързано с углавно престъпление, а тези неща щяха да привлекат вниманието на съдията. Надяваха се да получат заповед за разследване на офиса на Логан — и този път заповедта нямаше да бъде насочена към няколко момчета, които случайно са клиенти на Логан, но към цялата практика на адвоката. Към самия Логан. Това беше доста далечна цел, като се имаше предвид, че нямаха започнато дело — но поне можеха да разтърсят властите и да накарат някои от тях да направят някоя грешка.

Джон Ингълс трябваше да намери Висър и Логан и да ги призове, така че да бъдат в съдебната зала, ако Харди стигне дотам, че да има нужда от тях. След това, придружен от Трея и може би Глицки, който трябваше да проведе няколко телефонни разговора, Ингълс щеше да провери още няколко ресторанта и хотела. Глицки бе убеден, че все някой трябва да е видял Илейн онази нощ. Той не вярваше, че тя се е разхождала сама в центъра на града в един през нощта. Била е придружавана от убиеца си.

Но Глицки, Харди и Фримън бяха съгласни, че най-добрият им удар, не само при намирането на доказателства, но и в представянето на цялата тази линия и разследване на изслушването, се основаваше върху връзката Кълън Алсоп/Ридли Бенкс/Джин Висър/Йън Фолк, каквато и тя. Фолк щеше да отиде в съда с Харди и Фримън, в случай че се нуждаят от него. Той мразеше Тори и целия апарат на областния прокурор и беше на тяхна страна, един ценен свидетел от полицията, който бе враждебен към обвинението.

Но омразата нямаше да бъде достатъчна и Глицки сега говореше по телефона с Пол Тию, обяснявайки му идеята си. Пред него бяха копията от докладите на лабораторията и от мястото на смъртта на Кълън Алсоп, които Тию бе успял да донесе.

— Правилно — казваше той. — Знам това. Но лабораторията не бе търсила никакви специфични отпечатъци, нали така?

— Ейб. — Тию говореше с разумен тон. Искаше да помогне, понеже харесваше и уважаваше Глицки, но искаше да остави това в пълна тайна, защото иначе и собствената му работа щеше да бъде заплашена. А отиването в лабораторията по дело за убийство, върху което не работеше, и искането на бърз повторен анализ на данните им съвсем не бе запазване на тайна. Бързо щеше да се разчуе из сградата. — Какво трябва да ги попитам? Това е стая в долнопробен хотел. Аз също четох рапорта. Не са чистели особено често мястото. Имало поне десетина ясни отпечатъка. Прислужниците, минали наематели, можеш да се сетиш. Те не биха прехвърлили през компютъра всеки намерен отпечатък.

— Ами на самата чанта? Пол, докладът в момента е пред мен. Имало е още един от отпечатък, освен този на Кълън. Един.

Гневът на Тию се усети по жиците.

— Проблемът не е в компютъра, Ейб. Не е отговарял на отпечатъците на хората, които са били наоколо или са живеели там, когато полицията е пристигнала. Никакво съответствие.

— Знам. Но отпечатъкът е достатъчно ясен, би могъл да бъде сравнен с наличните данни — Това бе файл в щатския компютър с отпечатъци на хора с криминални досиета, с които лабораторията сравняваше намерените на мястото на някое престъпление. Полезна база данни, която можеше да намери съвпаденията бързо и евтино. Но за целта бе нужен качествен и ясен отпечатък. А този на чантата бе частичен и неясен. Беше достатъчен, за да бъде сравнен от опитен и умел специалист, но не и от машина.

— Искаш от мен да му направя изследване? Може да отнеме месец и…

— Не. Едно сравнение. Висър. Това е всичко.

Молбата не бе чак толкова трудна. Висър бе частен следовател и бивш полицай. Отпечатъците му трябваше да са в архива. Тию бе сигурен, че би могъл да намери комплект, дори и в самия отдел „Убийства“. После за половин час би могъл да направи сравнението в лабораторията, независимо от това колко време щеше да им отнеме да стигне до това…

— Не питай — изкомандва Глицки. — Изискай.

В съдебната зала Харди отдели колкото време можа на смъртта на Кълън Алсоп. На свидетелското място бе Сол Уестбрук, младият обществен защитник.

— И така. Господин Алсоп е бил в затвора от седем дни, преди да ви информира, че е направил сделка с областния прокурор, свързана с информацията му за оръжието на убийството. Така ли е?

— Да.

— И през тези шест дни имахте ли възможност да се срещнете с него?

Уестбрук погледна към скута си и се консултира с книжата, които бе взел със себе си.

— Срещнахме се два пъти — веднъж тук, в Съдебната палата, и после на следващия следобед в затвора.

— Разговорите ви продължителни ли бяха?

— Първият тук в съда не бе особено продължителен. Говорихме за пледирането му, за условното му освобождаване, за вариантите.

— Ами вторият в затвора? По-дълъг ли беше?

Младият мъж отново погледна бележките си.

— Да. Говорихме почти час.

— И по време на тази среща спомена ли се името на обвиняемия в това дело, Коул Бърджис?

— Да. Двамата се познаваха. Кълън бе чул, че е арестуван за убийство и искаше да разбере дали знам нещо по въпроса.

— И вие казахте ли му?

— Само това, което бях чел. Че нещата не изглеждат много обнадеждаващи за него.

— Той спомена ли за пистолета?

— Не.

— Господин Уестбрук, само четири дни по-късно вие отново се срещнахте с господин Алсоп след неговото споразумение с офиса на областния прокурор. Тогава споменахте ли му за този пропуск? Че преди не ви е казал за пистолета?

— Да.

— И какъв бе отговорът му?

— Каза ми, че е мислел, че би могло да бъде счетено за престъпление, ако се разбере, че е имал пистолет. Не искал да бъде намесен в дело за убийство.

— Но очевидно по някое време през тези четири дни е решил, че все пак ще е добре да предаде тази информация, така ли е?

— Ами, явно е така.

— Но никога не е обсъждал този юридически проблем с вас, неговия адвокат?

— Не, не е.

Харди се върна до масата си и отпи глътка вода. Това нямаше да доведе до нищо. Бе се надявал, че нещо ще хрумне на Уестбрук на свидетелското място и това ще пораздвижи нещата, но бе стигнал дотук и изворът бе пресъхнал. Харди улови погледа на Фримън и след кратко колебание, Дейвид кимна. Дизмъс се обърна към съдията.

— Ваша светлост, ако съдът позволи, моят колега има няколко въпроса към този свидетел.

Идеята не се хареса на Хил, но в този момент той не харесваше нищо.

— Господин Харди, вие знаете правилата — един свидетел, един адвокат. А това е вашият свидетел.

— Да, ваша светлост. И ако искате, ще накарам господин Фримън да напише въпросите си, така че да мога да ги задам на господин Уестбрук, но от гледна точка на времето…

Нетърпението бе една от отличителните черти на Хил.

— Само веднъж, господин Харди — каза той гневно. — Един единствен път, не повече. Господин Фримън, можете да започнете.

Фримън се изправи зад масата на защитата. Заговори с пресилено спокойствие:

— Господин Уестбрук. Току-що свидетелствахте, че господин Алсоп никога не е обсъждал с вас този доста значим юридически въпрос, така ли е?

— Да, сър.

И изведнъж Фримън издаде главата си напред и избухна.

— И ЗАЩО НЕ? — Той заобиколи масата атакувайки. — Питали ли сте клиента си с кого е разговарял по този спешен въпрос? Не изпитвахте ли съмнения, че той просто сам е решил да игнорира опасността да бъде подведен за убийство?

— Възражение! — Атаката себе появила изневиделица и хвана Тори неподготвен, затова му бе нужно известно време, за да отговори и сега той запелтечи: — Позовава се на чужди думи и спекулира.

Но Фримън бе в свои води и препускаше напред. Гласът му отново изгърмя:

— Всичко, свързано със сделката на Кълън Алсоп с областния прокурор, освобождаването му от затвора й смъртта му е изключително важно.

В съдебната зала надвисна мълчание. Фримън бе с ръце на кръста, обърнат към съдията. Поведението му бе напълно извън правилата, но вдъхваше доверие и Хил се поддаде.

— Възражението е отхвърлено — постанови той.

Фримън учтиво наведе глава, благодари на съдията, после се обърна и се насочи към наивния, чаровен и скован Уестбрук.

— Срещнахте се с клиента си, след като той бе направил споразумението, нали?

— Да.

Фримън се приближи до свидетелското място и продължи атаката си.

— Защо не го попитахте за това?

— Не знам.

— Не знаете ли? А аз мисля, че знаете, сър. — Думите излязоха накъсани и акцентирани. — Знаехте, че тази сделка вони, нали? Че това ще се върне към него и ще му навреди. Така ли е?

Объркан и несигурен какво точно означава въпросът, Уестбрук измърмори:

— Ами…

Тори бе на крака и извика:

— Възражение!

Фримън протегна триумфиращо ръце, сякаш той бе доказал някаква важна теза.

— Да — каза той. — И сега се доказа. Нямам повече въпроси.

— Не знам какво направи точно тогава, Дейвид — каза Харди, — но бе забавно да се наблюдава.

Съдът бе разпуснат, след като Уестбрук освободи свидетелското място. Двамата не бяха станали от масата на защитата. Коул бе отишъл до тоалетна с един пристав, така че бяха сами. Фримън не бе показал и следа от задоволство след представлението си. Той понижи глас.

— Съвсем скоро ни трябват някакви факти или сме загинали. Ако бях на мястото на Хил, независимо че става въпрос за углавно престъпление, щях вече да съм се разпоредил и нашето момче щеше да отиде на съд.

Харди се обърна и огледа залата зад себе си. Глицки и Трея още ги нямаше. Също и Логан. Мислеше, че ще разпознае Висър, ако го види, но не го виждаше. Мускетарите бяха по задачите си. Той нарисува няколко малки кръгчета в юридическия тефтер пред себе си. Мислеше, че знае толкова много за делото, но дори и да бе заложен живота му, не можеше да си представи начин, по който да представи тази ключова информация пред Хил.

— Трябва да започнем да говорим за тези подозрителни връзки и да се надяваме, че съдията ще се заинтересува.

Фримън поклати глава в знак на несъгласие.

— Не. Трябват ни факти — повтори той. — Сега.

Харди престана да си драска.

— Дали Ридли Бенкс е част от всичко това, връзката му с Кълън? И двамата са мъртви или липсващи. Това са фактите.

Възрастният мъж все още не бе убеден и цъкна с език.

— Доста тънка нишка — каза той.

Но докато Глицки или някой друг не уцелеше нещо важно, това бе всичко, с което разполагаха.

Йън Фолк очевидно бе изненада и за обвинението, и за съдията. След като се закле и обясни за работата си като полицай в отдела по наркотици, Хил спря Харди и го извика при себе си.

— Господин Харди, доколкото мога да кажа, последният ви свидетел не носи нищо съществено по делото. Бях ви обещал допълнително отлагане до този момент, и все още държа на това заради тежестта на делото, но няма повече да толерирам подобни удари напосоки. Ако смятате да измъкнете нещо от този свидетел, по-добре е то да стане дяволски ясно в най-кратък срок или ще го отхвърля. Разбрахте ли ме?

Харди преглътна, въпреки че устата му бе суха.

— Да, ваша светлост.

Трея отвори най-горното ляво чекмедже на бюрото в старата с и кутийка в „Ренди Джекмън“. Струваше й се, че е работила тук доста отдавна. Лицето й помръкна.

— Знам, знам, знам, че не съм я изгубила. Толкова съм изморена, че мозъкът ми не работи.

Глицки постави ръка на рамото й.

— Не си ли доспиваш?

Тя се завъртя на стола си и постави нежно длан на лицето му.

— Спри.

Той я целуна, след това се изправи и седна на ръба на бюрото й.

— Добре — каза той. — Нека започнем оттам, където си била, когато ти я е дала.

— Бях в офиса й.

— Където търсихме папките през цялото време?

— Да. — Трея рязко стана. Глицки я последва по коридора до сега позната му стая. Тя влезе и застана до ниска кантонерка за папки. — Ето тук бях. Тя носеше коженото си куфарче и влезе и… — Младата жена затвори очи, опитвайки се да си спомни.

Глицки, доволен да наблюдава беглата промяна по лицето й, я остави да помисли.

— Аз държах — това е — държах някакви папки и тя хвърли куфарчето си на бюрото, извади една папка и ми я подаде, докато говорехме. Нейната среща. Трябваше да бърза.

— Така че тя е била с другите ти папки?

Трея кимна.

— Но аз също се прибирах вкъщи. Беше почти време за вечеря. — Пое дълбоко дъх и затвори очи. — И първото нещо, което чух следващата сутрин, бе за нея и после всичко останало…

— Никога не си я описвала.

Трея отново се върна в кутийката си и замислено седна. Изведнъж завъртя седалката и придвижи стола през малкото пространство до хоризонтална банка с метални кантонерки за папки. Отвори долната кутия и въздъхна с облекчение.

— Ето ги тук. — Наведе се надолу и измъкна хлабаво вързани папки, вероятно около дванайсет. Отвори най-горната, пак въздъхна и я подаде на Ейб. — Това е онази след завръщането й от офиса на Логан. Изглежда като счетоводна книга, регистър на чековете.

Глицки прелистваше пресниманите страници, около двайсет-трийсет. В един момент спря с учудено изражение.

— Тук липсват няколко поредни номера — каза той и прелисти следващата страница. — Тук още два. Защо?

Тя взе страниците и започна да ги изучава.

— Не съм сигурна. Вероятно празни чекове — отвърна младата жена. — А ти какво мислиш?

— Мисля, че е странно — отговори Ейб. — Доста странно.

36

Показанията на Йън Фолк имаха само най-бегла връзка с Коул Бърджис, но по времето, по което Харди приключи с него, около три следобед, той се почувства уверен, че е открил още едно камъче от мозайката, която съчетаваше всички тези отделни елементи в убийството на Илейн Уейджър. При почти непрекъснатите възражения за липса на връзка от Прат и Тори, съдия Хил позволи на Харди да изложи тезата си. Мумията произнасяше един постоянен поток от решения за отхвърляне и всички те взети заедно имаха силата на мантра.

— Господин Тори, това е дело за углавно престъпление. Имам намерение да изслушам всички показания и накрая да ги пресея.

— Господин Тори, нещата ще вървят доста по-бързо, ако просто оставите господин Харди да довърши това, което е започнал.

— Да, разбирам, че адвокатът на защитата представя своите доказателства, но вие сте човекът, който иска смъртно наказание и ако го получите, господин Тори, всеки един адвокат в апелативния съд на тази страна ще го преразгледа. Те ще поискат пълен запис на всички тези въпроси и възнамерявам да им го дам.

— Госпожо Прат, ако както казвате този ред на въпроси не е свързан с делото, какво тогава ще навреди да ги чуете?

— Знам каква ми е работата, господин Тори. Ще отхвърля нещата, които нямат място тук. Можете да разчитате на мен за това. Но ви казах, че ще позволя извънредно забавяне, особено след тазсутрешното разкритие за писмото на госпожица Уейджър до лейтенант Глицки.

Харди знаеше, че нито един съдия никога не е добивал славата, че дава на защитата това, която тя иска. Не можеше да каже дали е заради статията на Джеф Елиът в „Икзаминър“ или пък доказалите се във времето възгледи на съдията за синхрона в офиса на областния прокурор или писмото на Илейн. Но каквато и да бе причината, внезапно Мумията изглеждаше заинтригуван от тезата, че събитията около свръхдозата на Кълън Алсоп бяха някакъв ключ към вината или невинността на Коул.

Харди не бе представил нито едно веществено доказателство. Съдията просто му бе позволил преразказите и изказването на тези. Фолк бе говорил за срещата на Джин Висър с Кълън Алсоп в „Юпитер“ в деня на пускането на момчето от затвора и последвалата го свръхдоза. Той сподели известната на инспекторите по наркотиците информация, че основните количества от кокаин и хеоин, иззети при ареста на дилърите намират своя път обратно към улиците. Изказа становище, че вероятно сейфът за доказателства под Съдебната палата не е толкова сигурен, колкото се смята. Например последната вътрешна ревизия на отдела по наркотици бе разкрила, че през последните дванайсет месеца имало разлика от почти половин килограм между количествата опиати и кокаин, замесени в сейфа и депозирани там, и онези, които се намираха в тези трезори.

Най-хубавото обаче беше изявлението на Фолк, че Бенкс е отивал при Висър в деня на своето изчезване. Докато инспекторът все още бе на мястото, Харди изказа тезата, че след като двама ключови свидетели в това дело са изчезнали или мъртви през една седмица, има нужда от ново разследване. Тежестта на доказателствата, която лежеше върху обвинението, изискваше някакво обяснение на тези необичайни случаи.

Независимо от всички възражения, обвинението дори не си направи труда да подложи Фолк на кръстосан разпит. Какво можеха да го попитат? Ами ако бе измислил всички тези неща? Знаеха, че не е така. Той беше свидетел на Харди и те бяха изключително щастливи да видят, че приключва с показанията си.

Хил се изправи и обяви, че ще напусне залата за петнайсет минути — последната почивка за деня. Коул отиде с един пристав до тоалетната и Харди и Фримън започнаха да говорят дали имат достатъчно факти, за да направят постъпки за разделяне на изслушването — да го отложат, докато тези новопоявили се въпроси бъдат разследвани и/или разрешени.

Но през последния половин час Глицки и Трея бяха влезли в залата и Глицки най-сетне бе прекосил галерията, бе застанал зад парапета, послуша за минута, докато разбра за какво става дума и ги прекъсна:

— Не мисля, че искаме да правим това.

Когато Харди призова лабораторния техник Ники Уолър, той внезапно изпита усещането, че ситуацията наистина се бе променила — единственият факт, който Фримън толкова бе искал, най-сетне се бе появил. Ниската хубава млада жена пристъпи уверено напред извън галерията и зае мястото си с очевидна възбуда. Ентусиазмът беше достатъчно рядко срещан в съдебната зала и Харди усети, че й се усмихва, благодарен за отношението й и също — най-вече — за информацията, която притежава. Той я накара да се представи и да обясни с какво се занимава, след това премина направо към въпроса.

— Госпожице Уолър, имахте ли възможността наскоро да изследвате за пръстови отпечатъци някои от вещите, намерени в стаята, където умря Кълън Алсоп?

— Да, направих го днес.

— Вече правила ли сте такива неща?

— Да. — Тя накратко обясни компютърния проблем и заключи: — Нямах достатъчно ясен отпечатък, за да мога да го сравня с отпечатъците, които вече са въведени в компютъра, затова не е изненадващо, че не намерих съвпадения.

— Въпреки че в стаята имаше доста отпечатъци, нали така?

— О, да. — Тя почти се разкикоти. — Нямаше дефицит. Бяха навсякъде.

— И какво се случи тази сутрин, което ви накара да погледнете отново?

— Ами, инспектор Тию от отдел „Убийства“ дойде в лабораторията и ме помоли да сравня отпечатъците с определен индивид, чиито отпечатъци притежаваме.

— Вие направихте ли го?

— Да.

— Госпожице Уолър, какъв бе предмета, на който намерихте отпечатъка?

Тя замислено сбръчка лице.

— Всъщност, беше парче тиксо — вътрешната лепкава повърхност, — което е било използвано за затваряне на плика, който съдържа хероина.

Той използваем ли беше?

— Беше неясен, но използваем.

— Този път намерихте ли съвпадение?

— Да, сър, намерих.

Харди се изпъна и дълбоко вдиша.

— Бихте ли казали на съда името на човека, чийто отпечатък беше на тиксото, което затваряше плика с хероина?

Ники Уолър погледна услужливо нагоре към Мумията.

— Юджин Висър.

Седнал на свидетелското място, Висър бе олицетворение на желанието за сътрудничество.

— Разбира се, мога да го обясня. Това беше наркоманът в тоалетната, нали?

Харди сви рамене.

— Вие говорите пред съда, господин Висър, не аз.

— Ами. — Висър се облегна назад без следа от напрежение. — Първо трябва да разберете, че „Юпитер“ е място за срещи. Имам предвид, че чух за какво говореше последния ви свидетел — Фолк? — и знаете, че съм виждал и него там. В тоалетната.

— Точно сега не говорим за инспектор Фолк, господин Висър. Обсъждаме как отпечатъкът от вашия палец се е озовал на плика с чист хероин, станал средство за смъртта на младия мъж.

— Добре, сигурно е така — каза Висър. — Краткият отговор е, че съм го взел.

— Взел сте го?

— Ами стоя си в тоалетната, изправен съм пред писоара, времето е някъде към средата на следобеда. Чувам някакъв шум в душ кабината, но нали знаете, не мога просто да надникна вътре и да попитам дали всичко е наред. — През галерията премина нервно хихикане. — Във всеки случай, следващото нещо, което чух, беше как този човек псува сякаш е изпуснал нещо и пакетчето с бял прах се озовава някъде близо до краката ми.

— В краката ви ли?

— Да. Не знам. Сигурно го е ритнал, докато се е опитвал да го хване или нещо такова. Но ви казах, че не ми е за първи път да виждам нещо подобно в „Юпитер“. Имам предвид, че там ходят зрели хора. Идват и много пазители на закона като мен. Затова си представих, че хлапето в кабинката работи под прикритие — като вашия приятел Фолк, може би, а? — и се опитва да ми постави капан. — Галерията сметна и това за забавно. — Така че се наведох, взех пакетчето и го затворих с тиксото. По това време хлапето бе излязло от кабината и идваше обезумяло към мен. Непрекъснато повтаряше: „Къде ми е дрогата? Къде ми е дрогата?“ И аз му я подадох.

— Подадохте му я?

Висър се усмихна.

— Абсолютно запечатана. Което, сега, честна дума, ми се иска да не бях правил.

Още един изблик на смях. Висър го прие като признание, сякаш почти се кани да се изправи. Той започна да се надига от свидетелския стол, но Харди протегна ръка и го спря.

— Господин Висър, извинете ме. Все още не сме приключили. Инспектор Фолк свидетелства, че сте влязъл в тоалетната след господин Алсоп и двамата сте престояли вътре доста дълго, вероятно към десет минути. Бихте ли се потрудили да обясните това пред съда?

Клатейки глава на цялата тази глупост, Висър отново се отпусна на мястото си и погледна Харди дълго и сериозно.

— Можете и да не ми повярвате, но говорих с него.

— Говорили сте с него? С Кълън Алсоп? И за какво?

Той погледна съдията, след това отново се обърна към защитника:

— Не, забравете го. Няма значение. Ще се засмеете.

— Господин Висър, уверявам ви, че няма да се смея. Моля отговорете на въпроса.

Частният следовател нервно нагласи сакото си. Измина още един момент, преди да свие рамене.

— Казах му, че трябва да я кара по-леко с тази дрога. Че тя може да го убие.

Зад Харди галерията отново зашумя, но този път не се чуваше смях.

— Така че говорихме около минута или пет минути, не знам. Изглеждаше добро хлапе. Каза ми, че току-що са го пуснали от затвора и първото нещо, което направил, е да се надруса. Знаеше, че трябва да тръгне по правия път, но явно не можеше. Затова аз го попитах защо не вземе това пакетче и да го изхвърли. Да започне веднага. И знаете ли, за миг дори си помислих, че ще го направи. Но тогава просто каза, че не може, още не. — Огромният мъж въздъхна убедително. — Беше нещо такова — каза тъжно той.

За да укроти гнева си, Харди прекоси съдебната зала, след това отиде до масата си и отпи глътка вода. Фримън привлече вниманието му, избоботи „Пусни го да си върви“. Възрастният мъж бе усетил, че Харди има намерение да се занимае още малко с него, без да има представа какви въпроси ще му зададе, нито какви ще са отговорите им. Но Харди не обърна внимание на Фримън и когато се върна към свидетеля, вече се бе овладял.

— Господин Висър, говорихте ли с полицията по този въпрос?

— Да, говорих.

— И кога?

Висър се направи, че си припомня.

— Не знам точно, миналата сряда или четвъртък, мисля. Казах на инспектора същото, което казвам и на вас.

— Говорили сте с инспектор?

— Да. Едно черно момче? Бенкс? Пита ме също и за срещата ми с момчето в „Юпитер“. Дойде там в деня след смъртта на хлапето и задаваше въпроси. — Безразлично свиване на рамене. — Просто разследваше.

— И къде се видяхте?

— Дойде в офиса ми, който е долу на кей 38. Имах работа до късно и той ме намери. Зададе ми същите въпроси, може би не толкова насочени към пакетчето — не знаех, че съм оставил отпечатък върху него, — но основната идея бе същата.

— И какво се случи тогава? — Харди бе толкова гневен, че не можеше да се спре.

— Кога?

— След това — сопна се защитникът. — След разговора ви.

Висър повдигна рамене и ги отпусна театрално.

— Не знам. Той си тръгна.

Дизмъс повиши глас:

— Нима казвате на съда, че не знаете, че инспектор Бенкс липсва от онази нощ?

Свидетелят изненадано се облегна назад:

— Липсва?

Зад гърба му Дейвид Фримън експлодира в неконтролируем пристъп на кашлица. Очевидно се бе задавил с водата, която пиеше и сега кашляше с отчаяна и ужасна сила. Старият мъж пусна чашата си на масата. В съдебната зала едва ли имаше човек, който не би повярвал, че Фримън може да се е задавил смъртоносно. Коул бе на крака и го тупаше по гърба, приставът се приближаваше към тях. Харди си спомни за съдията, помоли за извинение и се втурна към колегата си.

Фримън изглежда се възстановяваше. Той вдигна поглед, улови очите на Харди и постави пръст на юридическия си бележник, на който бе написал и подчертал един въпрос.

„Истинска лисица!“ — помисли си Дизмъс. Хитра брилянтна лисица. Беше го накарал да се забави и да спре, връщаше го отново към фокуса на нещата. Не би могъл сега да го отпрати, защото го бе накарал да си изпусне нервите.

Харди остана малко по-дълго, за да се увери, че Дейвид диша нормално.

Най-сетне Фримън се изправи и е извини, а Харди се обърна към свидетеля.

— Господин Висър. — Дизмъс сега говореше прекалено силно и бе застанал съвсем близо до свидетеля. В отчаянието си Фримън му бе подал въпрос, който сигурно влизаше в противоречие с основните му правила, но бе изразен толкова общо, че не би могъл да получи погрешен отговор, а вероятно, но само вероятно, дори някой доста добър. — Случвало ли ви се е някога — попита Харди, — да влезете в стаята за доказателства в мазето на Съдебната палата?

Промяната на посоката изтри задоволството от лицето на Висър.

— Да.

Харди успя да прикрие ентусиазма от гласа си, въпреки че си помисли, че току-що е ударил джакпота.

— И кога за последен път слязохте там?

Висър се опита да задържи безгрижния си вид, но не бе толкова убедителен, колкото преди.

— Не зная точно.

— Не знаете ли? — притисна го защитникът. — Можем да разберем за пет минути, стига да се обадим там, господин Висър. Бихте ли искали да го направим или мислите, че можете да си спомните? Би трябвало да се подпишете, преди да влезете там, нали така?

— Да, не зная — повтори той. — Май преди около две седмици. А може и по-скоро.

— Преди около две седмици — повтори Харди. — А може и по-скоро.

С периферното си зрение той забеляза Хил. Съдията се бе изправил на стола си и сега се навеждаше към свидетеля. В цялата му поза се усещаше наелектризиращо напрежение.

— Сега, господин Висър, доколкото знам, частно лице не може да бъде допуснато в сейфа за доказателства, освен ако не е придружено от адвокат или полицай. Прав ли съм?

— Така мисля.

— Тогава кой ви е придружавал при последното ви посещение там? През последните две седмици — той не можа да се въздържи от повторението.

— Ами, обикновено ходя там с някой от адвокатите, с които работя, нещо такова.

— И с кого бяхте преди две седмици?

За първи път лицето на свидетеля изразяваше слабост. Той погледна към пода, след това нервно прекара ръка по челюстта си.

— Мисля, че… вероятно трябва да е бил Даш Логан — каза той.

— Мислите? Не сте ли сигурен?

Още една пауза.

— Да, сигурен съм. Беше Даш Логан.

— Господин Логан — започна Харди. — Когато преди две седмици отидохте в сейфа за доказателства с господин Висър, каква беше целта ви?

Логан протегна ръце, завъртя се на свидетелския стол и се обърна към Мумията.

— Това е нелепо, ваша светлост. За какво ви е?

— Просто отговорете на въпроса — изстреля думите си Хил.

Харди имаше усещането, че е напипал нещо. Нещата най-после бяха поели в необходимата посока и той нямаше намерение да изпуска юздите, поне докато може.

— Господин Логан — каза той. — Бихте ли искали да повторя въпроса?

— Не. — Докато Висър бе използвал увереността си, за да парира атаките на Харди, Логан бе решил, че може да го направи с арогантност. Очите му блестяха със зле прикриван гняв. Той отвори уста. — Бях там, в сейфа, за да прегледам доказателствата по едно от моите дела. Точно затова ходя там, господин Харди, да прегледам доказателствата.

Дизмъс не се хвана на тази стръв. Сега бе обхванат от спокойна дистанцираност. Дори си позволи грубо намигване. Благодаря ви за тази информация, господин Логан. Ще я запомня. А сега, онова дело, по което работихте, как ще го класифицирате? — Това бе още един въпрос, на който защитникът не знаеше отговора — освен че до този момент отговорът бе станал почти сигурен.

— Не класифицирам делата си. Работя за своите клиенти. Не разбирам въпроса ви.

— Ами, например, беше ли клиентът ви обвинен в грабеж? Или убийство? Или изнасилване?

— Не. Нито в едно от изброените.

— А какво ще кажете за трафик на наркотици?

— Това е поверителна информация — отвърна Логан. — Не мога да обсъждам същността на делата си с вас или с когото и да било.

Харди се обърна към съдията.

— Ваша светлост?

Наведен почти над ръба на катедрата, Хил никога не бе приличал до такава степен на мумия.

— Делата ви са в обществения регистър, господин Логан. Кажете на съда кое бе това.

Логан шареше с поглед насам-натам. След като не видя изход, той се облегна на стола си, прехвърли крак върху крак и заговори огорчено:

— Да, това бе дело за наркотици.

— И отидохте там с господин Висър?

— Да.

— А после двамата посетихте ли „Юпитер“?

— Да. И какво от това?

Прат, която през последния час и половина бе стояла само като страничен наблюдател, най-сетне се изправи на крака. Кипящият яд леко бе променил гласа й, но тя успя да го държи под контрол.

— Ваша светлост, ако съдът позволи, не би могло да има връзка между посещението на господин Логан и господин Висър в трезора за доказателства преди по-малко от две седмици и смъртта на Илейн Уейджър преди повече от две седмици. Когато са се случили събитията, от които господин Харди очевидно се интересува, тя вече е била мъртва. Разбирам свободата на действие, която давате на защитата в това дело, но никой от тези факти не би могъл да има значение. Той е приел да дойде тук. Също и господин Висър. Какво от това, че някой от клиентите му е наркодилър? Почти всеки защитник има такива дела. Цялата история е просто димна завеса, отчаяна неетична димна завеса.

Сега Шарън Прат бе наполовина обърната, осъзнаваща, че играе роля и за пред галерията, която се бе оживила зад гърба й. Вероятно бе приела мълчанието на съдията за разрешение. Тя пое дълбоко въздух и се устреми напред. Гласът й стана по-висок и писклив, докато шумът в съдебната зала се засилваше.

— Ваша светлост, това изслушване е за действията на Коул Бърджис. Не за Даш Логан или Джин Висър. Те не са обвиняеми тук. Нека не губим от поглед коя е основополагащата истина, станала цел на нашите честни усилия. — И в следващия момент тя почти пищеше, обърната към масата на защитата, сочейки с цяла ръка. — Това момче там е хладнокръвен убиец. То е убило Илейн Уейджър. Тук не може да има съмнение. Погледнете фактите, ваша светлост. Господи, това е лудост. Погледнете фактите.

Областната прокурорка стоеше до масата на обвинението — твърда, горда от себе си, че е изрекла всичко това, че е обърнала внимание на съдията. В този момент тя, а не Хил, контролираше ситуацията. Съдията може и да имаше силата на позицията си, но тя притежаваше силата на правдата. Хората я бяха избрали да прави това, което прави сега — да се обръща с апел от най-високо място, към правосъдието и далеч от тези адвокатски номера. На това трябваше да се сложи край.

Мумията се облегна назад, обхванат от недоверие и дори неприязън, както Харди го определи. Той държеше чукчето с дясната си ръка на сантиметри от катедрата, но не удари с него, а остави шума в залата да утихва сякаш цяла вечност, макар да не бе повече от четирийсет секунди. Най-сетне, когато тишината бе пълна, Хил внимателно постави чукчето пред себе си и заговори с умерен шепот.

— Заради вашата изборна позиция, госпожо Прат, ще ви направя услугата да не ви хвърлям в затвора. Въпреки това, смятам, че проявихте неуважение към съда с този изблик и заповядвам да платите при секретаря сумата от хиляда долара преди дванайсет часа утре. В съгласие с професионалната и бизнес етика, вие ще докладвате за този случай пред адвокатската колегия. Жуженето се възобнови, но този път Хил не се поколеба и секунда и възпроизведе три бързи почуквания, които възстановиха тишината, така че той да заговори отново:

— Нека не става никаква грешка, че това е съдебна зала. Не е импровизирана трибуна, на която да произнасяте предизборните си речи. Сега — продължи той към съдебната зала, — господин Харди може да продължи със свидетеля си, докато приключи или през идните двайсет и пет минути, както се случи. След това ще приключим за деня. — Той за момент замълча, след това вдигна глава и отново проговори: — И за стенограмата, госпожо Прат и господин Тори, до този момент съм убеден, че показанията, които последните няколко свидетели бяха принудени да дадат, както и представените пред съда свидетелства, ще преминат през всички стандарти за връзка с делото, които вие бихте искали да предложите. Затова бих предпочел за момент да оставите този разпит без кой знае колко възражения. Ясен ли съм? Госпожо Прат?

През цялото това време Харди бе стоял обърнат с лице към нея. Сега очите й блестяха от яд и тя мълчаливо се вгледа в съдията. Вероятно се чудеше дали Хил наистина очаква отговор. Ако бе така, това едва ли би била най-добрата й възможност. Но Тори, усещайки същото нещо и надявайки се да избегне по-голяма криза, постави ръка върху нейната и се изправи.

— Разбира се, народът си запазва правото да възрази, ваша светлост.

Мумията прие злостно изражение и се наведе надолу, без да смекчава тежестта на погледа си. После кимна рязко.

— Разбира се — каза той. Неизказана, но ясно разбираема бе следващата му мисъл: „Направете ми това удоволствие!“ Съдията тропна за последен път с чукчето си, после предостави свидетеля обратно на защитата.

Харди отново се обърна към Логан. Ако Шарън Прат си мислеше, че последните въпроси са били несвързани с делото, тя би се шокирала от това, което щеше да последва. Но съдията току-що му бе дал достатъчно свобода и ако имаше намерение да се възползва от нея, то сега бе времето.

— Господин Логан, участвахте ли миналата година в транспортен инцидент на ъгъла на Пета и Маркет?

Свидетелят нервно се размърда на мястото си и прочисти гърло.

— Да. Някой пресече пътя на колата ми. Едва не ме убиха.

— Вие също едва не ударихте двама пешеходци, като преминахте на червено, нали?

— Не можах да спра. Какво друго очаквате?

Харди не отговори на въпроса му. Вместо това попита:

— По време на този инцидент бяхте ли под влияние на наркотици или алкохол?

Логан самоуверено се надигна.

— Абсолютно не. И никой не ме обвини в нищо.

Но пък на тези думи Харди имаше отговор:

— Не е ли вярно, че след като сте бил арестуван и заведен в документите на полицията, всички обвинения, свързани с този инцидент, са били отхвърлени от областния прокурор?

— Ами, да, това…

— И сте наясно, че лично господин Тори е взел решението?

— Нямаше никакво…

Харди повиши тон:

— Да или не, господин Логан? — После подчерта отново: — Да или не?

— Да, но…

Харди настоя:

— Това е „да“ за стенограмата, нали?

Логан мразеше подобни признания, но не бе сигурен какво знае защитата и какво може да докаже.

— Да — той почти изплю думата като горчив хап.

— Благодаря ви — каза Дизмъс. След като сега в стенограмата бе свързал Висър с Логан и с Тори, адвокатът бе готов поне да се върне към първоначалната си теза. Той хвърли поглед към Хил и си помисли, че вероятно си е въобразил почти конспиративното кимване на съдията — със сигурност, мина му през ума, Мумията вече вероятно е изморен. — Господин Логан, познавате ли жертвата в това дело, Илейн Уейджър?

— Да. Професионално, не лично.

— С други думи я познавахте като адвокат тук в града?

— Извинете ме, господин Харди? — прекъсна го съдията. — Благодарен съм ви, че виждам започването на редица въпроси, свързани с един от титулярите в това дело и може би това е добър момент, ако Народът не възразява — добави натъртено той, — да обявим край на днешното заседание и да продължим утре. Беше доста дълга сесия и съм сигурен, че всички ние можем да се възползваме от времето, за да обмислим днешните събития. Има ли някакви възражения? — Нямаше. — Добре тогава. Съдът се разпуска.

37

Глицки не изчака свидетелските показания на Логан. Веднага след като Джин Висър бе извинен, след като го чу да казва от свидетелското място, че Ридли Бенкс е бил в офиса му на кей 38 в нощта на изчезването си, той хукна към коридора и нагоре до отдел „Убийства“.

Половината от хората му бяха в стаята и вдигнаха поглед. Те го приветстваха топло още с влизането му. С чувство на задоволство лейтенантът си помисли, че неговите момчета не си падат много по почитането на авторитети. Всъщност те доста приличаха на него, опитвайки се да вършат изключително опасната си работа по възможно най-добрия начин, независимо от всички бариери, поставяни от медиите, политиците, шефовете. И изведнъж разбра, че не му пука особено дали ще продължи да работи тук или не — да се опитат да го уволнят е все едно точно сега някой да се изпречи на пътя му. Имаше полицейска работа, която трябваше да бъде свършена, най-малкото да се намери убиеца не Илейн. Това бе свещен и много личен дълг и той искаше да го плати.

— Какво търсим? — попита го Пол Тию, след като попълни заповедта за претърсване на офисите на Висър и Логан. Харди, който бе предал писмото на Илейн на съдия Томасино, заедно със статията на Джеф Елиът в „Икзаминър“ и няколко думи до какво е стигнал, му бе казал, че съдията вероятно ще подпише заповедите. Те се опитваха да открият какво е станало с Ридли Бенкс. Ако сега някой инспектор от отдела искаше да хвърли един поглед в тези офиси и да събере доказателства за три убийства, можеше да бъде сигурен, че Томасино няма да има нищо против да сътрудничи. И тъй като Логан вече бе заподозрян, а не невинен свидетел, който дава показания, не бе необходимо присъствието на вещо лице.

— Най-общо казано — отвърна Глицки, — всичко. Оръдие, наркотици, отхвърлени чекове, свидетелства за борба. Разпердушинете проклетите места. Висър може и да е застрелял Ридли там, където си е седял, и ако го е направил, сигурно е оплискал всичко.

Тию вдигна поглед, изпълнен с въодушевление. Марсел Лание стана от мястото си и се присъедини към тях. Глицки му кимна. Тук бе и Джордж Батавия. Сара Евънс се бе заслушала. До този момент екипът не бе напълно наясно с всички усложнения на тайното разследване на лейтенанта. Сега бе започнало да им проблясва, че става дума за убийство на ченге. Техният колега Ридли бе част от това. — Говорим за пълно разследване, нали?

— Всеки може да участва — каза Глицки, като го включи в плановете си. — И то възможно най-скоро. Двамата ще се размърдат веднага щом съдът се разпусне. Обзалагам се.

— Ти идваш ли, Ейб? — попита Джордж.

Ако Винсънт Харди бе тук, със сигурност на баща му щеше да се наложи да му позволи да си обръсне главата.

— Аз изобщо не съм бил тук — каза Глицки. — Това не се е случило.

Онова, което наистина ставаше, бе, че Глицки смяташе да започне собствено разследване, въоръжен със снимката на Илейн, която пазеше в бюрото си. Мускетарите вече бяха събрали информация от шейсет и седем заведения за хранене или почивка около Мейдън Лейн, затова лейтенантът трябваше да приеме или че теорията му е била погрешна или че те са задавали неправилния въпрос.

Той избра второто.

Илейн бе оставила Трея в „Ренд и Джекмън“ в пет и половина, за да се срещне с някого, когото е познавала и с когото е имала уговорка. Връщала се е към офиса, когато е била застреляна. И не е била сама. Мейдън Лейн бе пешеходна улица. Мястото бе достатъчно отдалечено, за да може Глицки, дори и без да взема предвид състоянието на тялото, да изключи възможността да е изхвърлена от някоя кола. Лейтенантът застана до бюрото си и започна да изследва картата на града, която бе залепил на стената веднага щом го направиха шеф на отдела — Върху картата, на мястото на смъртта на Илейн, все още имаше забита карфица с червена главичка.

Почувства се като идиот, сякаш бе изгубил много ненужно време да изпраща хлапетата по следите на умната му идея за пространството около мястото, където е била убита. Защото сега, четейки картата, беше очевидно, че това съвсем не бе кръг. Тя не е била навън за приятна разходка. Било е след полунощ и тя се е връщала вкъщи по най-прекия път от определено място, което вероятно, както сега осъзнаваше, беше повече или по-малко по права линия на две координати — офисът на „Ренд и Джекмън“ на Монтгомъри и Буш и ъгълът на Мейдън Лейн и Грант Авеню.

Още повече, ако проследеше улиците, които смяташе за логични — онези, по които той би поел — реши, че би трябвало да елиминира всички пътища на север от въображаемата линия и на изток от Грант. Ако Илейн бе тръгнала от някоя от тези улици, това означаваше, че би трябвало да се върне, за да мине по Мейдън и Грант, а тя добре познаваше града. Не би постъпила по този начин. Вече бе доста след шест часа в четвъртък вечер. Светлините навън в отдела бяха изгасени. Всички дежурни инспектори бяха тръгнали с Тию по двете разследвания. Глицки бе разучил координатите си. Като цяло имаше представа къде отива. Сега и той изгаси светлините, затвори вратата и седна. Бе казал преди време на Трея колко странно звучи всичко това. Но имаше намерение да даде още няколко минути на Илейн, да разбере дали дъщеря му иска да поговори с него, да му каже нещо.

Седнал в тъмнината пред бюрото си, без да има предвид някаква съзнателна идея, умът му се насочи към някаква история, която бе чул или чел някъде. Беше за жена, осиновена при раждането си, която никога не бе срещала майка си. Тя бе придобила навика, когато нещо я тревожи емоционално и не може да спи, да става от леглото и да си сварява купа спагети. След като ги погълнела, можела спокойно да заспи. Когато станала на трийсет и пет, решила да се опита да намери рождената си майка и след трудно издирване постигнала успех. Написала писмо на жената, представила се и помолила за среща. Майка й се съгласила — предложила й да й гостува през почивните дни, така че да имат време да се опознаят.

Срещата преминала добре, но когато дошло време за лягане, емоционалното напрежение от всичко това държало дъщерята будна до късно през нощта. След като се въртяла до никое време в леглото в гостната на майка си, тя най-сетне станала и слязла в кухнята.

Там майка й си приготвяла купа със спагети! Обяснила й, че винаги го прави, когато й е трудно да заспи. Дали и дъщеря й не би поискала една порция?

Глицки рязко подскочи от мястото, на което седеше. Защо ли се бе сетил за това?

Проклетото му сърце биеше силно в гръдния кош, но нямаше никаква болка, когато се изправи и отново светна лампите в стаята си. Помисли си, че знае къде точно ще отиде сега, но искаше да провери, за да е сигурен. Да, точно там. Право в средата на линията, която току-що бе начертал и вероятно около половин пресечка отвъд кръга, който бе начертал за мускетарите.

Харди хапна вкъщи, но към осем часа вече бе в офиса си. Всички адвокати се бяха събрали край масата в Солариума — Фримън, Роук, Ву, Ингълс и Родин — и разменяха информация и мнения.

От всички мускетари, най-голям успех през деня бе имала Ейми Ву. Тя бе работила по въпроса с Аби Оберлин и бе открила, че Джин Висър е говорил с част от персонала в здравния център „Пасифик Гардънс“ във Визитейшън Вали, където е била настанена майката на Аби. Въпреки че е бил много по-деликатен, отколкото с Рич Макнийл, все пак бе успял да разтревожи две сестри на половин работен ден, както и собственика на заведението. Бе ги накарал да вярват, че лицензът им е заплашен, ако незабавно не се дистанцират при първия признак на юридическото преследване на лошото отношение към точно този пациент. Харди каза на Ву, че е свършила добра работа, но не мисли, че повече ще се нуждаят от тази информация.

— На този етап свършихме достатъчно работа, за да свържем Логан и Висър — обясни той. — Мумията получи съобщението ни, сигурен съм в това. Според мен сега се нуждаем от силна връзка с Илейн, която да въведе Тори в картинката. Може би тази сутрин лейтенант Глицки и Трея са открили нещо за нас, но преди да имаме възможността да го обсъдим, ще се радвам да чуя всякакви предложения от вас.

Обвит в дима на пурата си, отпуснат зад чашата си червено вино, Дейвид Фримън приличаше на замислен гном, усамотен в далечния край на дългата маса. Беше непривично тих по време на първоначалната дискусия и сега прочисти гърлото си и се облегна напред.

— Не бива да забравяме, че вече сме влезли дълбоко в гората. Признавам, че дърветата край нас са красиви. Създават приятни форми върху почвата в гората и листа та им са истинско съкровище за този, който ги държи.

По-младите адвокати се спогледаха, доволни, че не са притъпили вечерните си умове с алкохол. Харди и Джина Роук също размениха погледи, но те познаваха по-добре Дейвид и израженията им не носеха същото послание. Старецът имаше някакво дълбоко и вероятно неочаквано прозрение. Неговата метафора за гората и дърветата, несвързана с юридическите въпроси, беше забравена, Фримън огледа лицата около масата, съсредоточи се върху Дизмъс и продължи тежко.

— Може да завържеш твоите три момчета с най-ясния възел, който някога си виждал, и да пуснеш целия пакет пред Хил и пак няма да си направил дори и част от необходимото.

Ингълс и Родин едновременно започнаха да отговарят, но не стигнаха далече, защото Фримън поклати глава и привлече вниманието около масата.

— Задайте си съвсем елементарен въпрос. От доказателствата, представени на това изслушване, без да обръщаме внимание на всички истории за Тори, Висър и Логан, дали Коул Бърджис е попаднал на самотна жена, вървяща по алеята и я е убил заради парите и бижутата й? Да или не? — Тишина. — Нека гласуваме. Джина?

Тя се замисли за момент и не хареса отговора.

— Вероятно.

— Ейми?

— Не ми се иска да го призная, но, да, така мисля. Въпросът обиколи цялата маса, преди да стигне до Харди, който отговори безмълвно.

— Но защо тогава — попита Ингълс, — съдията ни позволява да правим това? Трябва да вижда, че е свързано с престъплението, нали?

Дизмъс, който се бе замислил сериозно над тази идея, отвърна:

— Вероятно не, Джон. Дава ни възможност, това е всичко. Делото е за смъртно наказание. Всички въпроси трябва да бъдат записани. Хил смята да накара Коул да отговаря и ни оставя да поразчепкаме нещата, преди да го направи. Може дори да му доставя удоволствие да поизмъчи Прат и Тори.

— Боя се, че е повече от това, Диз — намеси се Фримън.

— Оставя те да развиеш алтернативното обяснение до такава степен, че да не ти остане никаква възможност за обжалване, ако загубиш. Оставя ни да се заключим и да изхвърлим ключа.

— Но тези момчета… — започна Родин. — Имам предвид цялата история със смъртта на Кълън. Това трябва да значи нещо.

Фримън кимна, признавайки проблема. — Със сигурност означава нещо. Означава, че тримата са обвързани в много нечестен екип и може би са се опитали да измамят, за да спечелят делото, което на свой ред е важно за политическата кариера на шефката на Тори. И така са прекрачили границите си. Но това означава ли, че целенасочено са дали на Кълън чист хероин, за да може той да се самоубие? Какво е станало с Ридли Бенкс? Питам какво се опитваме да измислим тук? И най-важното, дали нещо от това означава, че Коул вероятно не е убил Илейн? Не съм убеден. Съдията ще поиска да остави някой състав съдебни заседатели да реши, а съдът няма да позволи преразкази, което пък ще рече, че нямаме абсолютно нищо.

А тази проста истина не можеше да бъде оспорена. Харди се изправи на крака и започна да се разхожда из стаята.

— И какво искаш ти, Дейвид? Да не би да предлагаш да престанем да се опитваме да открием връзката?

— Не. Все още се нуждаем от нея.

Джина Роук попита:

— Тогава какво?

Фримън отмести изгасналата си пура, колкото да отпие впечатляваща глътка от виното.

— Трябва да ни е кристално ясно, че това не е някоя хитра и изключително празна адвокатска стратегия. Нека добре разберем какво правим тук и да не бъркаме неговата сериозност.

Ейми Ву го изрази:

— По-добре ще е да обвиним друг за смъртта на Илейн, това ли имаш предвид?

Старецът кимна:

— Иначе ще се получи това, което каза Прат. Една димна завеса.

Харди престана да се разхожда и спря погледа си върху Дейвид. Джина клатеше глава в знак на съгласие. Джон Ингълс огледа хората около масата, после каза това, което очевидно вярваше, че те си мислят:

— Висър.

— Не знаем това. Не още — поправи го внимателно Фримън. — Със същата вероятност би могъл да бъде Логан. Или дори Тори.

— Без да ви обиждам, господин Фримън, но не виждам нещата по този начин — намеси се Къртис Родин. — Всеки от тях би използвал Висър, ако има мокра поръчка, не е ли така?

Старецът сви рамене.

— Ако Логан е бил дрогиран, ако Тори е бил притиснат. Кой знае? И отново е възможно да не е никой от тях. — Всички чакаха да чуят продължението. — Въпросът е, че дори и Дизмъс да успее брилянтно да покаже връзката между тримата мъже — а аз не се съмнявам, че ще направи точно това, — ще имаме в най-добрия случай само възможен мотив.

— Както и възможност, Дейвид, нали? — намеси се Джина. — Всеки един от тях е можел да постави ръка върху оръжието, не е ли така? Все пак, те са в криминалния бизнес по един или друг начин. Имали са достъп до оръжие.

— Добре — съгласи се Фримън, — може би. Но ако са играли карти заедно — или кажат, че е било така — до два часа онази нощ, ние губим. Ако видят накъде върви Дизмъс с всичко това и тази вечер, например, поговорят… — Той остави гласа си да заглъхне.

Джон Ингълс отблъсна стола си от масата.

— Искаш да кажеш, че трябва да разберем дали имат алиби.

— Казвам — подчерта старецът, — че ще сме дяволски небрежни, ако стигнем толкова далече и загубим представа за това, което наистина трябва да направим, което е да представим друга възможност на това нашият клиент да е убиецът на Илейн. Не теория, а човек. Нищо по-малко не ни върши работа.

— Как ще го направим — Къртис Родин погледна часовника си — за три или четири часа?

— Не знам — предаде се Фримън. — Признавам, че имаме прекалено малко време и че това наистина е полицейска работа, която те вероятно не са свършили. Но ако нямаме тази информация, можем да попаднем на някоя грозна изненада точно в момента, когато решим, че сме спечелили.

След момент на размисъл, Ейми Ву тръсна глава, изправи се на стола си и се усмихна:

— Добре — каза тя. — Как ще го направим? Къде ще отидем?

След като мускетарите се бяха разделили и бяха тръгнали по различни задачи, Фримън, Джина Роук и Харди останаха повече отчае, за да обсъдят възможното значение на липсващите чекове в регистъра на Логан. Харди мислеше, че това изцяло е свързано с характера на Логан и че е типично за офиса му да използва допотопна, ръкописна система на въвеждане на чековете и поддръжка на документацията. Преди компютрите да навлязат в живота, самият Харди бе използвал същата система, затова тя му бе известна. Написваш чека си и го късаш. Под него има копие на светлосиня химическа хартия, което ти служи за архив. И, най-сетне, под копието, чекът се вписва автоматично в счетоводната книга. Празните редове на практика можеха да означават всичко — отхвърлени чекове, разсеяна секретарка, която е поставила лист хартия между чека и счетоводната книга, както и чекове, които нарочно не са записани. Последното бе предпочитаната от Харди теория, но наистина нямаше как да го докаже.

Задачите на мускетарите бяха отчаяни и опасни, но необходими. Чаровната Ейми Ву отиваше в невидимата компания на Джон Ингълс да прекара малко време в „Юпитер“, където, според бармана, на когото се бяха обадили, Даш Логан вече бе обърнал няколко питиета. Изглежда щеше да е там до малките часове.

От Солариума Къртис Родин се бе обадил в дома на свой приятел от офиса на главния прокурор — те не бяха имали успех в сутрешния си опит да убедят някой съдия да подпише заповед за обиск на офиса на Логан, бяха ядосани един на друг и копнееха за втора възможност. Сега я имаха. Щяха да вземат следовател и това че бяха тримата заедно щеше да им даде допълнителна сигурност, както се надяваха. Първо щяха да потърсят Висър в офиса му, после на домашния му адрес. Когато го намереха, щяха да го попитат какво има да каже за нощта на убийството на Илейн.

Същият модел нямаше да проработи при Тори, нито пък Фримън, Роук или Харди наистина смятаха, че главният помощник областен прокурор би могъл да дръпне спусъка срещу Илейн. Съгласиха се, че би използвал Висър. Но защо пък Тори би се съгласил да се срещне с тях? Със сигурност би изгонил Къртис, приятеля му и техния следовател. А дори и да успееха да влязат при него и да го притиснат за алиби, той би им казал да се разкарат — не би пропуснал съобщението им. Така гардът му ще се вдигне още по-високо. Фримън обаче искаше да изпипа всичко и имаше идея. Вярваше, че ще принуди Тори да изпусне нещо следващата сутрин, преди да започне заседанието на съда.

Беше почти десет и половина и Харди седеше сам в стъклената стая. Страниците от счетоводната книга от офиса на Даш Логан лежаха разпръснати пред него. Те са били достатъчно важни за Илейн Уейджър, за да ги копира поотделно и незаконно да ги вземе със себе си. Нейната специална задача като вещо лице беше абсолютно конкретна по отношение на задълженията й в претърсването на адвокатски офис. Имала е само две възможности по отношение на документи като тези, които е прегледала при търсенето си. Тя е трябвало да определи дали попадат в точно описаните категории на писмената клетвена декларация. Ако са били такива, е трябвало да ги предаде на ченгетата, ако адвокатът ги определи като поверителни, би била задължена да ги занесе на съдията. Само толкова.

И въпреки това тя бе рискувала удостоверението си и напълно вероятно живота си, за да преснима и отнесе това, което Харди имаше пред себе си.

Защо? Защо?

Фримън бе оставил няколко пръста вино в бутилката. Дизмъс се изправи и си помисли, че трябва да види какъв е бил изборът на стареца за тази вечер. Той седна в стола, който бе използвал Дейвид. Но не се пресегна веднага за виното. Точно от дясната му страна, на стола до него, бе кашонът с личните вещи на Илейн.

Най-отгоре, с лице надолу, имаше нещо в рамка. Дизмъс го вдигна. Това бе снимка на майка й, Лорета, която Трея бе поставила на масата, когато за първи път донесоха нещата тук. На следващата сутрин Ейб бе попитал събралите се около масата дали ще имат нещо против да я върне в кашона. Лейтенантът не искаше да гледа лицето й през целия работен ден и Харди си помисли, че съвсем добре разбира защо.

Докато все още държеше рамката и прокарваше разсеяно пръсти по картона, който поддържаше снимката на мястото й, той се взря в познатото лице на сенаторката, която бе известна публична фигура. И красавица като дъщеря си; но и мъртва също като нея.

Харди въздъхна напрегнато. Може би дъщеря му все пак бе права да се плаши от всичко. Вероятно не съществуваше никаква сигурност. През ума му премина откъс от „Брега на гълъбите“ на Матю Арнолд.

Дизмъс внимателно постави снимката на масата и протегна ръка към бутилката вино. „Грот Резерве Каберне Совиньон“, 1990. Той разклати бутилката и я помириса, след това я вдигна до устните си и отпи, мислейки, че не е чудно, че Дейвид е запазил доброто си настроение през повечето време.

Изведнъж се изправи. Носейки бутилката със себе си, той прекоси фоайето, премина през коридора към стаята за кафе и си взе чаша за вино от барчето. Питието бе прекалено добро, за да се пие така. Наля си и остави бутилката. Тогава внезапно виното се изпари от ума му и той потъна в истински водопад от хрумвания.

Погледна часовника си.

Беше прекалено късно да звъни на съдия Томасино, но би могъл да мине през кабинета му рано сутринта. Сейфът за доказателства, от друга страна, работеше през цялата нощ. Ако бе сбъркал в предположенията си, би могъл да слезе до долу, да потвърди това, което осъзна, че би трябвало да знае и все пак — вероятно — да се прибере вкъщи, за да поспи петте часа, които ще са му необходими да изкара следващия ден.

Спря се в Солариума, за да загаси светлините и видя снимката на Лорета на масата. Ейб щеше да я види, когато дойде за сутрешната им среща, но Харди нямаше достатъчно енергия да отиде до масата и да върне снимката в кашона. Ейб бе голямо момче. Щеше да успее да се справи с това.

38

— Господин Тори, извинете ме.

Час преди съда да бъде свикан за началото на заседанието, Тори седеше в офиса си зад Бюрото и четеше втората част на статията на Джеф Елиът за Аби Оберлин във вчерашното следобедно издание на „Икзаминър“. Дейвид Фримън бе използвал своя четирийсетгодишен опит и положението си пред чиновника, който контролираше достъпа до офисите на областния прокурор, и така постигна елемента на изненада, който сега се проявяваше по цялото лице на Тори. Той мушна отдолу вестника, когато видя кой го прекъсва, и направи усилие бързо да се съвземе, но не успя напълно. Наклони глава по маниерите си от съда.

— Господин Фримън. — Пауза. — Имахме ли среща?

— Не, сър. Това е посещение от любезност.

Тори се изкашля сухо и без настроение.

— Трудно ми е да видя някакъв знак от любезност. — Той посочи вестника. — Прочетохте ли последната цинична лъжа? Е, с кого разговарям? Разбира се, вие сте я написали, ако не сте помогнали в написването.

Фримън театрално повдигна рамене. Направи още една стъпка в стаята и изчака.

Тори остави вестника на Бюрото.

— Но предполагам, че да призовавам вашето чувство за честна игра е все едно да свиря на вятъра, нали? — След това, изведнъж: — Как се озовахте тук?

— Имах среща по друг въпрос с човек от екипа ви. И тъй като бях тук… — Още едно невинно свиване на рамене. — И, за стенограмата, не съм написал и дума от тази статия, нито пък съм спомогнал за нея, въпреки че съм наясно със съдържанието й. Все пак господин Харди е наел офис в моята сграда. — Фримън приключи с темата.

— Но не затова съм тук. Господин Харди не е мой проблем, въпреки че имаме общ клиент. — Той уточни. — Говоря за Коул Бърджис.

— И какво за него?

Старият мъж скъси разстоянието между себе си и Бюрото, но остана прав.

— Вижте, не е висша математика да видите в каква посока води изслушването господин Харди. Цялата процедура се превръща в лична и професионална атака срещу вас. Ако правилно съм разбрал съдия Хил, а аз съм, той е склонен да ни остави да продължим. Това, което се случва с вас, не ме интересува.

— Добре. И каква е идеята ви?

— Идеята ми е: господин Харди смята да продължи в същата посока линията на днешните показания. Той смята да докаже връзката, която имате с господин Висър и господин Логан.

— От което, предполагам, се опитвате да ме предпазите. Ще ми простите, ако съм скептичен към човеколюбивите ви мотиви.

Но Фримън не обърна внимание на забележката. Вместо това той поклати глава и заговори меко:

— В това няма нищо човеколюбиво, господин Тори. Извинявам се, че съм ви създал подобно впечатление. Както казах, безпокоя се само за клиентите си. Господин Харди и аз имахме несъгласия по отношение на стратегията. Вярвам, че е бил обсебен от тази вендета срещу вас, в ущърб на Коул Бърджис.

— Просто още малко въже, господин Фримън. Той сам ще се обеси.

— Нека изясним нещо — каза Дейвид. — Начинът, по който той ще се опита да измъкне Бърджис, е като обвини вас тримата в съучастие в убийството на Илейн и мисля, че съдията ще му позволи да го направи.

Тори изправи гръб, както седеше на стола си.

— Това е най-абсурдното…

— Може и да е, но Хил ще го направи. Освен ако всички вие нямате солидно алиби за времето на убийството…

— О, моля ви…

— Мислите, че се шегувам? Смятате, че няма да се стигне дотам? Знаете ли, например, какво сте правил онази нощ?

Тори с неприязън тръсна глава.

— Всъщност, така се случи, че поради убийството на Илейн, си спомням ясно тази нощ. Бях на вечеря с Шарън Прат. До много късно. — Той предизвикателно срещна погледа на стареца. — Но дори и да нямах…

Фримън го прекъсна:

— Ако не сте имали, остават още Висър и Логан, или някой трети приятел, да не говорим за… — той посочи статията във вестника, — цялата тази мръсна работа. Аз ви предлагам да приключите всичко това още тази сутрин. Да оттеглите обвиненията срещу клиента ми, или поне утежняващите, и господин Харди ще направи споразумение. И цялата история ще свърши.

Тори недоверчиво се взря в Дейвид през Бюрото:

— Предлагате ми да оставя едно убийство да се размине, за да се спася от лични усложнения? Наистина ли смятате, че този офис служи за това?

— Нека не разравяме това гнездо на змии — отвърна рязко Фримън. — Когато влязох тук ви казах, че посещението ми е от учтивост. Аз разширих тази учтивост.

Тонът на Тори бе леден:

— Това е учтивост на изнудвач, колега. Няма никаква връзка между мен и смъртта на Илейн Уейджър. Никаква. А тази тънка нишка за това в какво вие или партньорът ви можете да ме обвините няма да си остане тук. Защото става дума за точно това — Тори пушеше. — Изнудване.

— Съжалявам, че го виждате по този начин. — Умерено разочарование. — Това ще е собственото ви погребение.

По пътя си към съдебната зала, Фримън тихо си подсвиркваше. Разбира се, предложението, което бе направил, бе глупаво. Без значение какво ставаше, Тори не би рискувал да облекчи обвиненията срещу Коул, но Дейвид си мислеше, че е било чудесно да размаха изкушението пред лицето му.

А Тори от своя страна вероятно смяташе, че старческото слабоумие на адвоката е в доста напреднала форма. Той вероятно дори не бе осъзнал, че е казал алибито си, което бе единствената цел на занятието.

Противно на очакванията, Харди не започна деня с Даш Логан. Първо помоли за позволението на Мумията да призове юридическата помощница на Илейн Уейджър заради няколко въпроса. Свидетелката трябваше да потвърди достоверността на документите с етикет „Доказателство на защитата Ж“, които можеха да се окажат изключително важни при разпита на господин Логан.

Така че когато Даш зае мястото за показания, той изглеждаше доста по-зле. Бе купонясвал до късно, като през нощта най-сетне бе споменал на удара си.

— Ейми незнамкояси, — че е бил в Ел Ей в нощта на убийството на Илейн. След целия разговор и харчове, той бе напълно сигурен, че ще я вкара в леглото си. И тогава тя се бе извинила, че отива до тоалетната и не се бе върнала. После трябваше да се справи със сутрешната новина, че полицията е била в офиса му и все още го претърсва, този път в тясна връзка с Илейн. Те преравяха всичко, папка по папка. Патси, да й прости Господ, бе там. Логан бе сигурен, че след последния път, след дългия уикенд, в който той и Висър бяха стерилизирали мястото, ченгетата нямаше да открият нищо, но все пак си бе нервна ситуация.

Изобщо не бе спал, а и от кафето нямаше голяма полза, затова реши, че няколко линийки ще успокоят нервите му, но беше доста рано. Не се осмели да си вземе дозата в Съдебната палата, и сега бе почти облегнат на стола. На свидетелското място. И тъкмо се появяваше онзи кучи син Харди, истински питбул, който е захапал крака му.

— Господин Логан, вчера казахте на съда, че сте познавали професионално Илейн Уейджър, нали така?

— Да.

— Спомняте ли си последния път, когато я видяхте?

— Да. Дойде в офиса ми по някое време в средата или края на януари. — Той продължи да отговаря на въпроса, като обясни нещо и за задълженията й като длъжностно лице, липсата на желание за сътрудничество с полиция та и своята причина за това.

Когато приключи с обясненията, Харди отиде до масата си и взе няколко листа, които занесе на свидетеля.

— Чухте показанията на предишния ни свидетел, госпожа Гент. Тя идентифицира тези страници, „Доказателство на защитата Ж“, като част от папката, която Илейн Уейджър й е дала, след като се е върнала от офиса ви няколко часа преди да бъде убита. Можете ли да ги идентифицирате пред съда?

Той се взря в подадените му листове, прегледа ги и усети как стомахът му се свива.

— Господин Логан?

— Изглеждат като фотокопие на моята главна счетоводна книга.

— Изглеждат като тях, така ли, господин Логан? Отделете време и ги прегледайте внимателно. Със сигурност познавате чековете, които сте написал?

Даш се вгледа в страниците за октомври и ноември, но не можеше да разбере как така те са пред него. Това бе един кратък период, в който, е, беше направил някои грешки. Беше оставил забавленията да излязат извън контрол и не бе обръщал чак толкова внимание на бизнеса си, колкото бе необходимо. Патси бе написала някои чекове лично до Гейб, вместо да използва обичайната сметка, а той ги бе подписал и ги бе изпратил.

Идиотката Патси се бе сетила да блокира копието, което най-отдолу се нанасяше в счетоводната книга, но бе вмъкнала дубликатите — копията на химизирана хартия — в папката на „Жиронд“.

Той и Висър случайно ги бяха открили и бяха извадили от папката, след това бяха нанесли няколко фалшиви линии в книгата. Той точно си спомняше, че го бяха направили. Сега отговори на въпроса:

— Това е копие от главната ми счетоводна книга, но някой е изтрил част от нещата. Това не е правилно.

— Не е правилно ли?

— Не.

Харди кимна, сякаш бе очаквал точно този отговор. Той се върна до масата на защитата и взе друга папка.

— Добре тогава, какво ще кажете за тези страници, господин Логан? Те по-добре ли изглеждат?

Обезпокоен достатъчно в началото, Логан бе толкова щастлив да види страниците, които бе изфабрикувал, че дори не му хрумна да попита защитата откъде ги има. А те бяха дошли чрез Глицки след полицейската проверка на офиса на свидетеля през последната нощ. Главната счетоводна книга бе първото нещо, което копираха. Логан за известно време изследва страниците и след това каза, че това много повече прилича на неговата книга.

— Много повече прилича? Е, тя ли е или не?

— Да, тя е.

Харди ги вписа като „Доказателство З“, след това се върна към свидетеля.

— Господин Логан, като гледате тези счетоводни книги, Доказателства Ж и З, ще забележите, че има шест нанесени реда във второто, които първоначално са били издадени за различни бизнес плащания и след това оттеглени. Как ще обясните този факт?

— Секретарката ми се е объркала. Аз не знам.

— В Доказателство З тези редове са празни, както забелязахте. Как ще ги обясните?

Свиване на рамене.

— И това не знам. Някой би могъл да ги заличи, след това да ги преснима. Така ще изглеждат празни.

— Или пък данните от оригиналните чекове нарочно не са били вписани. Не е ли това истинският начин, по който са останали така, господин Логан? Не е ли вярно, че анулираните чекове са фалшиви, с цел да прикрият истинското плащане с тези чекове?

— Не. За какво говорите? Бихте ли ми дали почивка?

Прат се бе въздържала от възражения за известно време и най-сетне реши, че отново трябва да застане на линия.

— Ваша светлост? Ако тази линия от въпроси е дори най-бегло свързана със смъртта на Илейн Уейджър, аз не го виждам. А вие?

Съдия Хил се намръщи.

— Приемам това като поредното възражение за липса на връзка, адвокате. Господин Харди, склонен съм да приема това възражение, освен ако не можете да ми дадете някакъв завършек. Докъде искате да стигнете?

— До истинския получател на тези шест чека, ваша светлост. В това изслушване пребродихме обширни области, за да извлечем неизбежното заключение, че господин Логан и господин Висър заедно са вършили нелегална дейност, вероятно дори са доставили чистия хероин на Кълън Алсоп, който е причинил смъртта му. Откриването от госпожа Уейджър на тези незаконни дейности…

— Ваша светлост — прекъсна го Прат, — не само че заключението не е неизбежно, то е очевидно фалшиво. Илейн Уейджър не би могла да открие нищо относно смъртта на Кълън Алсоп. Той е умрял седмица след нея.

— И тя е била убита — Харди повиши глас, — защото е открила нещо, което господин Логан се е опитал да прикрие. — Зад защитника, галерията се оживи, но той заговори още по-силно през шума. — Нещо, което е открила в офиса му, докато е работела там в определената й от съда роля като вещо лице…

— Ваша светлост! — Тори бе скочил на крака, прекъсвайки дори още по-силно. — Това е непростимо. Не видяхме нито едно доказателство за тези изключителни обвинения. Сега господин Харди просто изказва собствена теза, създава някаква огромна конспирация, кога то не е в състояние да представи един документ или дори едно доказателство. Това са чудовищни обвинения срещу господин Логан и кой знае срещу кого още. Трябва да видим някакво свидетелство, някое истинско доказателство на цялата тази незаконна дейност, на тази конспирация за прикриване и за извършване на убийство. Ако няма, време е да сложим край на това.

Шумовете в галерията се увеличиха и Хил удари чукчето си за тишина, след това се наведе над ръба на скамейката.

— Господин Харди, господин Тори е прав. Ако имате някакво доказателство за тези обвинения, съдът има нужда да ги види веднага.

Харди застана сам в центъра на съдебната зала и сега тишината бе убийствена.

— Разбира се, ваша светлост — каза той, като се обърна към Дейвид и Коул на масата. Защитникът сграбчи папката, която Фримън му подаде, и се върна при съдията. Стъпките му отекваха в залата.

Както бе очаквано, сутринта Глицки бе дошъл първо в Солариума. Там забеляза снимката на Лорета Уейджър, която Харди бе оставил на масата. И тя разчовърка паметта му — това бе единственото нещо в кашона, което не му бе дало сърце да разгледа. Затова веднага го направи, махайки картонения гръб на рамката. Там откри копията на химизирана хартия на чековете, които Илейн бе скрила, след като ги бе измъкнала от офиса на Логан. Сега Харди ги представи пред съда.

— Ваша светлост, предлагам на вниманието на съда преснимани копия на предполагаемите анулирани чекове на господин Логан, с номера 314, 322, 337, 351 и 374. Всички те са предназначени за различни подизпълнители на „Жиронд Индъстрийз“, с които предполагам, че съдът е запознат. И всички те са предназначени за един и същ получател. — Той се обърна и погледна масата на обвинението. — Гейбриъл Тори.

След като ропотът в съдебната зала отшумя, лично Прат искаше да се оттеглят да обсъдят новото изненадващо доказателство в кабинета на съдията. Ако тя мислеше, че това по някакъв начин ще й бъде от полза, съдия Хил, който сега бе наистина разгневен, бързо я спаси от тази заблуда.

Харди бе щастлив да види, че не се налага да чертае схема на съдията. Зад вратите на своя кабинет Мумията дори не си направи труда да свали робата си, а изсипа над събралите се дъжда от ругатни, докато съдебната секретарка се мъчеше да успее да запише всичко казано. Участието на главния помощник областен прокурор в подобна схема бе неприемливо и вероятно подсъдно. Хил изрази мнение, че няма да е лоша идея самият Тори да си потърси добър адвокат.

— Ваша светлост, има съвсем просто обяснение. Аз…

Мумията го скастри:

— Това не ме интересува. Не обсъждаме дали сте направил нещо неетично или криминално. Уверявам ви, че ще имате достатъчно възможности да обясните всичко, което сте вършил. — Сега се обърна към самата областна прокурорка. — А във всеки случай, госпожо Прат, смрадта на тази помия е толкова силна, че съм изненадан, как сте оставила заместника си изобщо да работи по този въпрос. Не, не просто съм изненадан, шокиран съм. Възможно ли е да не сте имала представа за участието на своя главен помощник във всичко това?

Лицето на Прат премина от кървавочервено до бяло, от ярост до овладяна паника със стиснати устни. Тя изглежда не бе в състояние да отговори, което не попречи на съдията отново да се обърне:

— Сега господин Харди.

Тъй като не искаше да затъмни блясъка на съдията, екипът на защитата се правеше на добра имитация на двойка статуи до прозореца. След като бе извикан, Дизмъс направи стъпка или две напред и зае поза свободно.

— Да, ваша светлост.

— Изглежда вие изстреляхте своя патрон като свързахте господин Тори тук с приятелчетата му навън в галерията. Склонен съм да приема, че в офиса на господин Логан е имало нещо за криене и че госпожица Уейджър го е намерила. В интерес на аргументацията ви дори се съгласявам, че е възможно престъпно съглашение — унищожаването на чековете, копията, изтриването на редове в главната счетоводна книга. Но тук трябва да ви предупредя — ние сме ангажирани в изслушване по обвинение в убийство…

— Ваша светлост, извинете ме. — На Харди му се стори невероятно, че Тори е имал смелостта да заговори и да прекъсне съдията, но очевидно човешката арогантност не познаваше граници. Той също така не дочака съгласието на Хил, а продължи направо: — Съдът трябва да знае, че говорих с Илейн по въпроса преди няколко седмици, точно след първото й посещение в офиса на Логан. Тогава по погрешка тя бе попаднала на чековете. Тя знаеше, че не е имала юридически причини да ги види. Дойде при мен, защото някога бяхме приятели.

— Повече от приятели — внимателно го поправи Фримън.

Тори не обърна внимание на това, въпреки че Прат отново бе на ръба на избухването.

— Въпросът е, че в тефтера си имам записки от тази среща. Можете да пратите някой още сега да го провери. Така че тук няма нищо скрито-покрито. И само за стенограмата, ваша светлост, разбирам как изглежда всичко, но Даш не е най-добрият счетоводител на света и секретарката му… във всеки случай, парите са за изплащане на лични дългове от залагания…

А Харди не можа да се въздържи:

— О, за Бога…

Но Хил протегна ръка и заговори:

— Господин Тори, говорим за осемнайсет хиляди долара.

— Да, ваша светлост. — Той кратко наведе глава в израз на притеснение или разкаяние. — Говорих с госпожа Прат за това. Двамата решихме, че трябва да потърся някаква терапия…

Лицето на Хил се сбръчка от неудоволствие, но той нямаше намерение да продължи в тази насока.

— Е, аз вече казах, господин Тори, че ще имате блестяща възможност да разголите душата и навиците си през следващите седмици. Но, господин Харди, това отново ме връща към предишната ми мисъл. — Той вдиша дълбоко. — Фактите сочат, че сме тук, за да определим дали доказателствата казват, че вашият клиент трябва да отиде на съд заради убийството на госпожица Уейджър. Доказателствата — подчерта той. — И трябва да ви заявя, че до този момент доказателствата надделяват, просто надделяват, срещу господин Бърджис. Вярвам, че не сте изгубили това от поглед.

— Не, ваша светлост.

— И така. Значи искате да продължите случая си? Ако желаете да направите постъпки за освобождаване на областната прокуратура и свикване на главния прокурор, ще се вслушам в това. Но все още не съм чул нищо, което да хвърля съмнение за вината на господин Бърджис.

— Ние имаме още няколко свидетели, ваша светлост.

Мумията дори не бе сигурен, че е чул правилно. Със сигурност той бе показал на всеки в стаята своята увереност, че когото и да извика Харди, няма да промени вече представените доказателства срещу Коул. Но това все още бе дело за углавно престъпление и обвинението се бе оказало неуместно и възможно — дяволски вероятно — подкупно, ако не и ангажирано. Ако Прат загубеше контрола над това дело, от което бе направила свой политически трамплин, това щеше да й послужи. Може би щеше да си извлече поука, въпреки че Хил много се съмняваше.

— Добре — каза най-сетне съдията на Харди. — Но е по-добре те да говорят за доказателствата в делото за убийството на Уейджър. Накарайте ги да се придържат към въпроса или незабавно ще ги отхвърля. Ясен ли съм?

— Да, ваша светлост — отвърна защитникът.

След като отговори на въпросите за чина си и професионалните си задължения, Пол Тию седна с изправен гръб на свидетелския стол — вдъхващ доверие, буден, професионалист, склонен да сътрудничи. Харди знаеше, че той не бе мигвал през последните двайсет и четири часа, но въпреки това очите му бяха ясни, лицето му избръснато, а дрехите му прясно изгладени. Този мъж бе истинско чудо.

И сега бе време то да заблести с цялата си сила.

— Сержант Тию, като инспектор в отдел „Убийства“, можете ли да кажете пред съда по какъв начин участвате в този случай?

— Разбира се. Друг инспектор от отдела, Ридли Бенкс, липсва вече от десет дни. Презумпцията е, че се е сблъскал с нечестни действия. Един от свидетелите в това дело, Джин Висър, призна от това място, че е говорил с инспектор Бенкс, очевидно в нощта на неговото изчезване. Вярваме, че тази среща се е отнасяла до убийството на Илейн Уейджър, но не знаем защо точно инспектор Бенкс е разпитвал за него. Въз основа на това и тъй като господин Висър е бил последният човек, който го е видял, аз поисках заповед за обиск на работното място на господин Висър.

— И какво търсехте?

— Предполагам, че най-добрият отговор е всичко, което можем да свържем с тази среща, включително документални свидетелства, които да докажат дали наистина срещата се е състояла и колко е продължила.

— Инспектор Тию, кога проведохте този обиск?

— Ами, започнахме тази сутрин в седем часа и вярвам, че още продължава.

— Благодаря ви. — Харди се обърна и се върна до масата на защитата, под която бе поставил кашона от Солариума. Бръкна в него и извади затворен с цип плик с пистолет и го взе със себе си.

Когато галерията видя какво носи, тя отново се разшумя и продължи, докато Харди стигна до свидетеля. Адвокатът леко повиши глас:

— Е, сержант Тию, разпознавате ли този пистолет?

Тию го взе, погледна към етикета за веществено доказателство, погледна вътре и кимна.

— Да, сър, разпознавам го.

— Бихте ли казали пред съда нещо за него?

— Това е „Глок“, 38-и калибър, автоматичен. Намерихме го по време на нашия обиск в офиса на господин Висър в най-долното ляво чекмедже на бюрото му.

Харди осъзнаваше, че жуженето зад него се засилва, но то внезапно спря, когато Прат извиси глас във възражение.

— Оръжието на убийството в това дело вече бе представено пред съда като доказателство. Каква е причината да се представя ново оръжие?

Хил погледна въпросително към защитника, който отговори:

— Ваша светлост, произходът на оръжието на убийството в това дело още от самото начало бе критичен проблем в делото.

— Но този пистолет не е оръжието на убийството.

— Не, не е. Но както ваша светлост ще види със следващия ми свидетел, двете оръжия са свързани.

— Добре, ще го позволя. Продължавайте.

Харди си пое дъх, издиша с усещане за облекчение, вписа този „Глок“ като „Доказателство на защитата И“ и освободи свидетеля. Прат реши да не го подлага на кръстосан разпит.

Дизмъс хвърли бърз поглед назад, но отвъд парапета. Помисли си, че напрежението в галерията е осезаемо. Логан и Висър седяха един до друг на първия ред от страната на обвинението. Нямаше човек в залата, който да не бе наясно с показанията им вчера и днес. Глицки му бе прошепнал по време на почивката, че съдебният пристав на вратата им бе напомнил при опита им да си тръгнат по-рано сутринта, че все още са призовани. Ако имали силно желание да отидат до тоалетната, друг пристав с радост би ги придружил. Джонас Уолш се цупеше на един стол на пътеката от страната на обвинението на три реда от последния и на още четири от мястото, където седеше Мохамед Адек и няколко от приятелите му.

От страната на Харди, Кларънс Джекмън и Тримата мускетари седяха някъде по средата, заедно с Трея и Глицки, Джина Роук и няколко други съдружници на „Ренд и Джекмън“. Когато Логан напусна свидетелското място в началото на първата почивка, Харди видя, че той очевидно разпозна Ейми Ву от предишната вечер. Той бе тръгнал назад с ясното намерение поне словесно да я обиди, но Джекмън се изправи, застрашителен и неподвижен и препречи пътя му. Също така преди да се свика заседанието на съда, Тори почти бе нападнал Джеф Елиът заради статията му в „Икзаминър“, както и съпругата му Дороти, която го бе докарала по пътеката между редовете и която най-сетне бе станала по-отстъпчива относно поддръжката на брат си. Сега цял отряд от колеги репортери на Джеф бе заобиколил и двамата — голяма част от постоянния шум в залата се дължеше именно на тях. И най-сетне, в средата на първия ред седеше майката на Коул, която заемаше едно и също място всеки ден и която поддържаше висок духа на сина си с всекидневните посещения в затвора и неувяхващата си надежда.

Сега Харди погледна надолу към клиента си, кимна му леко и съучастнически и призова следващия свидетел.

— Защитата призовава полицай Гари Белю.

Както Тию, Белю бе полицай, но приликата между брилянтния виетнамец инспектор в отдел „Убийства“ и младия кисел пазач на стаята с оръжия в сейфа с доказателства приключваше тук. Униформата на Белю не бе почиствана или гладена от дни, момчето се нуждаеше от подстрижка, но и преди тази сутрин той не бе имал представа, че ще бъда призован като свидетел. Още по-впечатляващо бе и очевидното неудобство на Белю от днешното му присъствие в съда. Поведението му бе отбранително и той сякаш смяташе, че каквото и да излезе от това, то би било негова грешка. И Харди знаеше, че ченгето не грешеше в това.

— Полицай Белю, можете ли да кажете пред съда какво е моментното ви назначение? — Защитникът държеше въпросите да са прости и да не носят усещане за заплаха. Те падаха един след друг като домино. — Това назначение на ротационен принцип ли е? От колко време сте отговорен за оръжейната стая там долу? Каква е основната й функция? Кой бива допускан вътре? Всички оръжия ли са свързани с определено дело? Там държат ли се и други оръжия? Как става това?

Харди накара Белю да говори, докато цялостното му недоверие започна да се разсейва. Сега младият полицай седеше облегнат и отговаряше по същество.

— Как става това ли? О, другите оръжия? Обикновено някой униформен идва с… оръжие… което е намерил на улицата, знаете как става. То не е регистрирано, затова ченгето го задържа и го носи долу при нас. Оръжието не е свързано с никое дело, затова не е истинско доказателство. Просто е нещо, което никой не трябва да притежава.

— И какво се случва след това?

— Ами ние записваме регистрационния номер в тази голяма книга и го хвърляме в една кутия.

— Хвърляте оръжието в кутия?

— Да. Наричаме я кутията с разни неща.

— Кутията с разни неща. Разбирам. И колко оръжия има обикновено в тази кутия?

— Не знам със сигурност. Когато е пълна, може би стотина, някъде там.

— Стотина оръжия. И тази кутия стои някъде там, където всеки може да я види или да си вземе оръжие?

— Да, да, да. — Белю усети критиката, но държеше на точността. — Ама не е вярно, че всеки би могъл да влезе там, на първо място. Трябва да се подпише и след това някой е с него през цялото време.

— Така че човек не може да влезе, например, и да си пъхне в джоба нерегистрирано оръжие?

— Не. — Той поклати глава. — Няма начин.

— Бихте ли казали, че е трудно?

— Невъзможно.

— Добре тогава. Да се върнем към тези оръжия. Какво се случва с тях, след като постоят в тази кутия и за колко време са там?

— Обикновено за месец, може и малко повече. След това идват и изпразват кутията, записваме серийните номера в компютъра, натрошават оръжията и ги претопяват. После започваме отначало.

Харди бе установил някакъв ритъм и се придържаше към него. Затова той се върна при Фримън и Коул, измъкна старата тежка книга от кашона и я занесе при свидетелското място.

— Полицай Белю, след моето искане тази сутрин, донесохте ли със себе си някакви документи в съдебната зала?

— Разбира се. Първо тази книга за вписване, за която говорех.

Харди искаше отговорът да е напълно ясен.

— Книгата, в която вписвате оръжията, които са донесени в полицейското управление и са захвърлени в кутията в пазения сейф за доказателства в подземието на Съдебната палата, прав ли съм?

— Да.

— И тези номера са написани на ръка при пристигане на оръжието, правилно ли съм разбрал?

Белю отгърна още няколко страници и затвори книгата.

— Да, сър. Така е.

— Чудесно — въодушеви се Харди. Той вписа книгата като „Доказателство на защитата К“ и докато бе все още на масата с доказателствата пред съдията, намери необходимия му номер и го посочи. — И какво се случи с това оръжие, полицай?

Белю се наведе над книгата, после се обърна към адвоката.

— То е било оставено в кутията с разни неща на…

— Не, съжалявам — прекъсна го Харди. — Имам предвид след това. Вероятно.

— Било е натрошено и претопено.

— Кога?

— Трябва да се е случило в края на миналия месец, януари.

— Януари — повтори Дизмъс. — Полицай Белю, бихте ли описали пред съда оръжието, за което говорим тук, като прочетете и серийния му номер?

— Разбира се. Било е „Глок“, 38-и калибър, номер WGA–15443889.

— Благодаря ви. — Той отново започна да се разхожда.

— И точно преди това оръжие да бъде унищожено в края на януари, сте вписал серийния му номер в компютъра, нали така?

— Да.

— След молбата ми, взехте ли със себе си разпечатка от компютърния файл за всички унищожени в края на януари оръжия?

— Да, сър, направих го.

— Добре тогава. Ще можете ли да намерите в списъка този Глок?

Белю прегледа разпечатката. В съдебната зала надвисна тежка тишина. Беше очевидно, когато започна да преглежда за втори път. Лицето му започна да почервенява:

— Няма го.

— Значи точно този „Глок“ не е бил унищожен, така ли?

Белю видя как кариерата му изчезва пред очите му.

— О, сигурно е бил унищожен. Няма начин да не е бил.

— Добре — каза многозначително Харди. — Нека за момент оставим това. Нека ви попитам друго — знаете ли дали господин Висър е бил в стаята с оръжия през последния месец?

Очите на Белю се насочиха към галерията.

— Да.

— Вие лично знаете ли дали е държал в ръце някое от оръжията в кутията?

— Да, но ги е връщал на мястото им.

— Не е взел пистолет със себе си? Защото това би било невъзможно? Това ли казвате? Лично ли го видяхте да връща в кутията всяко оръжие, което е вземал?

— Не, но не би могъл… — Белю млъкна.

Харди бе установил някакъв ритъм и се придържаше към него. Затова той се върна при Фримън и Коул, измъкна старата тежка книга от кашона и я занесе при свидетелското място.

— Полицай Белю, след моето искане тази сутрин, донесохте ли със себе си някакви документи в съдебната зала?

— Разбира се. Първо тази книга за вписване, за която говорех.

Харди искаше отговорът да е напълно ясен.

— Книгата, в която вписвате оръжията, които са донесени в полицейското управление и са захвърлени в кутията в пазения сейф за доказателства в подземието на Съдебната палата, прав ли съм?

— Да.

— И тези номера са написани на ръка при пристигане на оръжието, правилно ли съм разбрал?

Белю отгърна още няколко страници и затвори книгата.

— Да, сър. Така е.

— Чудесно — въодушеви се Харди. Той вписа книгата като „Доказателство на защитата К“ и докато бе все още на масата с доказателствата пред съдията, намери необходимия му номер и го посочи. — И какво се случи с това оръжие, полицай?

Белю се наведе над книгата, после се обърна към адвоката.

— То е било оставено в кутията с разни неща на…

— Не, съжалявам — прекъсна го Харди. — Имам предвид след това. Вероятно.

— Било е натрошено и претопено.

— Кога?

— Трябва да се е случило в края на миналия месец, януари.

— Януари — повтори Дизмъс. — Полицай Белю, бихте ли описали пред съда оръжието, за което говорим тук, като прочетете и серийния му номер?

— Разбира се. Било е „Глок“, 38-и калибър, номер WGA–15443889.

— Благодаря ви. — Той отново започна да се разхожда. — И точно преди това оръжие да бъде унищожено в края на януари, сте вписал серийния му номер в компютъра, нали така?

— Да.

— След молбата ми, взехте ли със себе си разпечатка от компютърния фаш за всички унищожени в края на януари оръжия?

— Да, сър, направих го.

— Добре тогава. Ще можете ли да намерите в списъка този Глок?

Белю прегледа разпечатката. В съдебната зала надвисна тежка тишина. Беше очевидно, когато започна да преглежда за втори път. Лицето му започна да почервенява:

— Няма го.

— Значи точно този „Глок“ не е бил унищожен, така ли?

Белю видя как кариерата му изчезва пред очите му.

— О, сигурно е бил унищожен. Няма начин да не е бил.

— Добре — каза многозначително Харди. — Нека за момент оставим това. Нека ви попитам друго — знаете ли дали господин Висър е бил в стаята с оръжия през последния месец?

Очите на Белю се насочиха към галерията.

— Да.

— Вие лично знаете ли дали е държал в ръце някое от оръжията в кутията?

— Да, но ги е връщал на мястото им.

— Не е взел пистолет със себе си? Защото това би било невъзможно? Това ли казвате? Лично ли го видяхте да връща в кутията всяко оръжие, което е вземал?

— Не, но не би могъл… — Белю млъкна.

Харди се върна до масата с доказателствата, след това отново отиде при свидетеля. Бе взел малкото северноамериканско оръжие, калибър 25.

— Сега ви показвам „Доказателство на народа 4“, полицай Белю. Този пистолет бе идентифициран като оръжие на престъплението в това дело. Бихте ли бил така добър да прочетете пред съда регистрационния номер върху него? — Харди подаде пакета на полицая, който завъртя пистолета и бързо го огледа. Дизмъс се върна към масата с доказателствата и Белю прочете на глас:

— МА 773422–25.

— Благодаря ви. — Адвокатът протегна ръка и свидетелят му подаде оръжието. Харди пък му върна книгата за вписване. — Сега, полицаи Белю, бихте ли прочели написаното на 14 ноември миналата година, на четвърти ред. Видът оръжие и серийния номер.

Белю отвори книгата, поколеба се и вдигна поглед. Харди кимна.

— Северноамериканско оръжие, 25-ти калибър, сериен номер МА 773422–25.

Съдебната зала бе необичайно тиха, докато Харди водеше свидетеля през показанията му и сега изведнъж експлодира в напрегнато жужене. В този момент съдия Хил реагира адекватно и удари с чукчето си. Галерията отново утихна. Мумията даде и знак на приставите, които стояха отстрани на публиката и сега се придвижиха към задната врата. Най-сетне, след дълго чакане, имаха доказателство, което бе едновременно материално и свързано с делото. Съдията искаше да види докъде ще доведе това.

И Харди бе готов да му покаже.

— Полицай Белю, докато книгата все още е във вас, бихте ли прочели втория ред от 29 януари, преди три седмици.

Белю го намери и го прочете, докато Харди се връщаше към масата с доказателства и вземаше още един пистолет…

— „Глок“, 38-и калибър, автоматичен, сериен номер МС А–15443889.

Дизмъс се изправи пред съдията с пистолета в ръка.

— Ваша светлост, запишете в стенограмата, че полицай Белю прочете серийния номер на оръжието, отбелязано като „Доказателство на защитата И“. Това бе оръжието, иззето тази сутрин от офиса на Юджин Висър. Галерията отново избухна.

Хил изненада всички със силен удар на чукчето.

— Приставите! — извика той. — Никой не трябва да напуска залата!

Харди се обърна, за да види, че Висър е прав и се е спрял на средата на пътеката между пейките. Той се обърна към съдията, погледна Тори и Прат, а после Харди. Един от приставите до задната врата тръгна напред, но бе направил само две крачки, когато Висър се върна на мястото си и зашептя гневно на Даш Логан.

39

Не му се отдаде, обаче, дълго да шепти, защото Харди отново го призова на свидетелския стол и нещата се ускориха. Даш Логан се изправи след него и обяви, че ще представлява господин Висър и, виждайки начина, по който защитата дирижира делото, клиентът му ще се позове на Петата поправка. Висър каза на Логан да млъкне, но достатъчно силно, че всички да го чуят. Нямало да се позове на никаква поправка. Въпреки това Логан придружи Висър до свидетелското място.

Това бе коварен момент. Независимо от етическите и химическите си проблеми, Логан бе опитен съдебен адвокат, който би бил ефективен поне в отбиването на атаките на Харди. От друга страна, защитникът си мислеше, че може да успее да притисне и двамата в ъгъла. Вече бе поставил оръжието на убийството в ръцете на Висър.

Секретарят напомни на свидетеля, че все още е под клетва. Дали разбира значението на това? Висър измърмори нещо като признание, което Хил го накара да повтори, докато се чуе ясно „да“.

— Господин Висър — започна Дизмъс. — Можете ли да обясните как „Доказателство на защитата И“, автоматичен пистолет „Глок“, е попаднал в чекмеджето на вашето бюро?

— Нямам представа — отвърна спокойно Висър. — Предполагам, че някое от вашите приятелчета ченгета го е пуснало вътре.

— Наистина ли? Не е ли възможно вие сам да сте го измъкнал от сейфа за доказателства в подземието?

— Не.

— Никога не сте го докосвал?

— Не. Никога.

— И не вие сте го излъскал с политура за коли?

Най-сетне се получи лека реакция. Висър хвърли бърз поглед към Логан, след това отново се обърна напред.

— Не.

Харди направи няколко крачки, изглеждаше сериозно замислен.

— Господин Висър, някога сте бил инспектор в отдел „Убийства“, нали?

— Да. И какво?

— Така че в тази си длъжност вие сте свикнал с употребата на политура за коли като средство за предпазване от оставяне на отпечатъци върху повърхности като метал или пък оръжие?

— Да, разбира се. Това е всекидневие. — Така че никога не сте докосвали оръжието, „Доказателство на защитата И“?

— Ваша светлост — намеси се Логан. — Господин Висър вече отговори на този въпрос. Никога не е докосвал оръжието.

Харди заговори:

— Просто исках да дам на господин Висър шанс да обмисли отговора си, ваша светлост. Така че да бъде напълно сигурен.

Логан кимна почти незабележимо на Висър и свидетелят отвърна:

— Сигурен съм.

— Тогава се чудя. — Харди бе напрегнато спокоен. Беше на път да поеме пресметнат риск, чист блъф, но явно бе необходим. Двамата бяха прекалено изкусни, за да се предадат. Трябваше да накара единия от двамата да се подплаши, да предприеме погрешна стъпка. — Тогава се чудя как ще обясните присъствието на ваши отпечатъци върху куршумите в оръжието.

Висър очевидно преглътна, отговори прекалено бързо, хващайки се за полицейски трик, който знаеше.

— Сигурно са прехвърлили отпечатъка от тиксото на плика с хероин. Това е най-лесното нещо на света.

— Наистина ли? — Адвокатът се усмихна студено и продължи да го притиска. — И как ще успеят да преобърнат палец в показалец?

— Не знам. Те… — Червенината пълзеше по лицето на свидетеля. Изплашените му очи подскочиха отново към Логан, който изведнъж нямаше какво да каже. — Добре, но аз…

— Добре ли? — Харди почти скочи върху него. — Вярно е, че сте взел оръжието от сейфа за доказателства? Това ли казвате сега, господин Висър?

— Голяма работа — тросна се свидетелят.

Най-сетне Логан, макар и малко закъснял, изглежда осъзна, че приятелят му бе попаднал в капан.

— Не казвай нищо повече, Джин. — После на съдията: — Ваша светлост, клиентът ми отказва да отговаря.

Харди направи бърза крачка към свидетеля, като гласът му сега бе напрегнат.

— Господин Висър, нека преминем към оръжието на убийството в това дело. По същия начин ли го взехте?

Свидетелят не отговори. Харди проследи отчаяния му поглед и се обърна, за да види Тори с наведена глава, забил очи в масата пред себе си. Логан седеше до него с вързан език. Всичките му приятелчета го бяха изоставили.

— Никога не съм… — започна той.

— Джин! — предупреди го Логан.

— След като го откраднахте, господин Висър, обработихте ли оръжието с политура за автомобили, така че да не запазва отпечатъците ви? Това ли е стандартната процедура?

Ченето на частния следовател трепереше. В съдебната зала съвсем не бе топло, но по челото му се стичаше струйка пот.

— Не съм вземал този пистолет. Не можете да го докажете.

— Не мога ли? Мисля, че току-що го направих — отговори равно адвокатът. Наистина не му пукаше. Бе получил това, което бе искал. Висър можеше да отрича до посиняване, но той знаеше, че Мумията е на негова страна по отношение на оръжието. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да постави оръжието на Мейдън Леин на първи февруари. — Ваша светлост, може да поискам да извикам този свидетел още веднъж, но засега приключих с него.

Хил погледна изненадано защитника, след това попи та Прат дали има някакви въпроси за кръстосан разпит Тя нямаше.

Висър и Логан още не бяха стигнали до местата си, когато Дизмъс се обърна към катедрата.

— Защитата призовава Естел Голд.

Веселата госпожа Голд наближаваше шейсетте. Тя боядисваше косата си в яркочервено, за да подхожда на червилото и лака за нокти. Приглаждаше я назад, прихваната с големи шноли, за да се виждат впечатляващите обеци, които обожаваше. Носеше семпъл пеньоар под леко палто и безумни обувки. Тя се изправи от мястото си на реда на Глицки и премина с леко присвити колене край последните свидетели и до стола на свидетеля, докато галерията жужеше объркано. Коя, по дяволите, бе тя?

Харди не смяташе да ги остави дълго в неведение.

— Госпожо Голд, можете ли да ни кажете своята професия.

— Аз съм сервитьорка, скъпи, и се гордея с това. Сервитьорка съм от четирийсет години и се надявам да изкарам още двайсет, ако краката ми издържат и не виждам защо да не стане.

— Убеден съм в това, госпожо Голд. Бихте ли казали на съда къде работите сега?

— В „Дейвидс Дели“.

— На Гиъри Стрийт?

— Точно така, скъпи. От сто години е на същото място. „Дейвидс“ на Гиъри. — Тя кимна и добави. — Срещу АМТ. Американският музикален театър.

— Да, госпожо. Достатъчно добре го описахте. Бяхте ли на работа в неделя през нощта, на трийсет и първи януари тази година?

— Да. Винаги работя в неделя. По-добри бакшиши, отколкото мислите. — Тя си поигра с кичур от косата си и се намести на стола си.

— Госпожо Голд, познавате ли лично Илейн Уейджър, жертвата в това дело?

Лицето й се смрачи.

— Със сигурност.

— По какъв начин? Тя редовен посетител ли беше?

— Да, сър. Никога не минаваха повече от две седмици, без да спре за нещо. И винаги питаше за мен — добави с гордост тя.

— И беше ли тя в „Дейвидс“ в неделя на трийсет и първи януари?

Госпожа Голд кимна.

Беше там през по-голямата част от нощта, в едно от най-тъмните сепарета.

— През по-голямата част от нощта? — повтори Харди. — Сама ли ядеше?

— Не, сър. Не мисля, че тя яде много. Просто пи много чай. Имаше много сериозен разговор. Наистина сериозен, както ми се стори. — Тя се смръщи при спомена. — Дори ми каза да спра да ходя дотам. Отговори, че ще ме извика, като й дотрябвам. Обикновено не бе такава.

— Бихте ли казала, че бе притеснена?

— Да. Нетърпелива. Изнервена.

— Но остана там през по-голямата част от нощта, така ли?

— Да.

— До кое време, по ваша преценка?

— Ами, вече бяхме затворили останалите задни стаички, затова трябва да е било след полунощ. Да кажем, дванайсет и половина?

— Дванайсет и половина в нощта, когато е била убита — повтори Харди, вдигайки поглед към Хил. — И имаше ли някой с нея през цялото време?

— Да, сър. Срещнаха се на входа и влязоха заедно, Дизмъс отстъпи настрани от свидетелското място.

— Сега, госпожо Голд, бих искал да ви помоля да отделите време и да се огледате внимателно. Кажете ми дали разпознавате тази личност — човекът, който е говорил с Илейн Уейджър през последната нощ от живота й. Тази личност в съдебната зала ли е?

— Да, сър — отвърна госпожа Голд и без да се колебае вдигна ръка и посочи. — Точно там, на масата. Жената, а не мъжът.

— Госпожо Голд, наистина ли посочвате Шарън Прат, областния прокурор на Сан Франциско?

— Това ли е името й? Да, както и да се казва, тя беше.

40

Шокирана от показанията на Естел Голд, съдебната зала колективно притаи дъх. Самата Прат няколко пъти отвори и затвори уста, докато най-сетне стана на крака и успя да проговори.

— Не съм я убила — прошепна тя. След това повтори по силно: — Не съм я убила.

От мястото си в средата на съдебната зала, Харди отговори любезно:

— Не, не мисля, че сте го направила, госпожо Прат.

— Но тогава… — Хил едва не падна през катедрата си.

— Господин Харди?

— Защитата призовава Гейбриъл Тори.

Независимо от всичко, главният помощник не даваше признаци, че е победен. Той седна с изправен гръб на свидетелския стол, лицето му бе сковано, но не и изплашено. Каквото и да се случваше, той изглеждаше готов за борба. Харди стоеше спокойно на няколко крачки пред него.

— Господин Тори, срещнахте ли се с Илейн Уейджър в нощта, когато тя бе убита?

— Не, разбира се.

— Не? Не беше ли това понеже цялата вечер сте бил навън с госпожа Прат?

— Не, Не съм бил с госпожа Прат.

— Така е. Не сте бил. Иначе Естел Голд щеше да ви види в „Дейвидс Дели“, нали?

— Предполагам, че е така, щом е видяла Шарън, както казва.

— Но тази сутрин не казахте ли на колегата ми Дейвид Фримън, че точно си спомняте, че сте прекарал цялата вечер на убийството на Илейн Уейджър с Шарън Прат?

За първи път се появи леко колебание.

— И какво, ако съм му го казал?

— Не е ли вярно?

— Не.

— Имате предвид, че е още една лъжа?

Сардонично изсумтяване.

— Кога ще спра да мамя жена си, нали? Отговорът е, че исках да се отърва от него. Той е истинска напаст. Казах му нещо, което би ми свършило работа.

— Добре. — Харди хвърли поглед към съдия Хил, след това се върна на Тори. — Тогава бихте ли казали на съда истината за това какво сте правил в нощта на убийството на Илейн Уейджър?

— Бях в апартамента си, сам.

— И какъв е адресът на вашият апартамент?

— Буш Стрийт 564.

Харди повтори номера.

— И на колко пресечки е това от Мейдън Лейн?

Тори сви рамене:

— Не знам. Не съм ги броил.

— Интересно — отбеляза защитникът. — Помислих, че сте го направил. Аз ги преброих тази сутрин. Три.

Надут и арогантен, Гейб се обърна към катедрата и заговори съдията:

— Ваша светлост? Що за въпрос? Това е абсурдно. Бих искал да бъда освободен.

Но Хил не се поддаде.

— Не мисля така, господин Тори. Господин Харди, продължете.

— Благодаря ви, ваша светлост. — Той се върна към свидетеля си. — Така. Значи сте прекарал цялата нощ в апартамента си, на три преки от Мейдън Лейн. Така ли е?

— Да.

— И не сте го напускал нито веднъж?

— Не.

Затруднен, борейки се с гнева си, Харди пое в друга насока.

— Не е ли вярно, господин Тори, че господин Висър ви е осигурил оръжието?

Това предизвика истински смях.

— Абсолютно не. Не притежавам оръжия. Никога не съм притежавал.

— Не сте получил никакво оръжие от господин Висър, така ли?

— Точно така.

— Осъзнавате, че вашият приятел господин Висър ще ви предаде, за да си осигури имунитет, нали?

Това не бе никакъв разумен въпрос, но никой не възрази и за Харди това бе достатъчно. Искаше да отведе нещата до Тори.

И, на практика, тезата на защитата забави Гейб. Лицето му го показа. Харди не остави момента да му избяга.

— Висър е участвал и в кашата около „Жиронд“, нали? И Логан? След като веднъж бъдат обвинени в съучастие в убийството на госпожица Уейджър…

— Спри за момент. Тази нощ и двамата са били в Ел Ей.

Харди се обърна и застана в лице с областния прокурор.

— Добре, тогава остава само госпожа Прат, нали? Тя е била с госпожица Уейджър…

Тори помисли за някакъв отговор, след това сви рамене:

— Това не знам. Съмнявам се.

Харди продължи да наблюдава Прат, докато истината стигна съзнанието й — че той го бе направил, а и изглежда се бе стигнало дотам, че нейният главен помощник, любовник и политически съветник бе готов да я предаде. И това, най-сетне, бе повече, отколкото тя би могла да понесе. Стана на крака.

— Ти се съмняваш! — тя почти пищеше. — Не, ти знаеш това, Гейб. Знаеш, че не съм аз.

Тори гледаше право напред с абсолютно ледено изражение, Както Харди забеляза, лицето на Прат първо омекна, след това се втвърди, когато тя прие онова, от което очевидно се боеше и отричаше през цялото време. За десет секунди, пред очите на Харди, тя остаря с десет години.

Той й заговори:

— Телефонирала сте на господин Тори по някое време през нощта, нали, госпожо Прат? Докато сте спорили с Илейн в „Дейвидс Дели“? След като е станало ясно, че нещата не вървят на добре? Нямало е да можете да я убедите да си затвори очите, нали?

— Беше „Жиронд“. — Прат бе увесила глава и сега я вдигна. — Договорите за малцинствата. Тази част за нея бе свещена. Точно тази манипулация не бе способна да прости на Гейб.

Тори й се сопна:

— Млъкни, Шарън. За Бога! — Той ставаше от свидетелското място. — Не бъди глупачка.

Кратък горчив смях, преди да успокои изражението си. Сега гледаше спокойно своя предател.

— Нима смяташ да ги оставиш да ме обвинят, Гейб? Мислиш ли, че ще седя кротко и ще ги оставя да го направят?

Тя отново се обърна към Харди и съдията.

— Той лъже. С Логан не бяха дългове от залагания — бяха удари под пояса на конкурентите на „Жиронд“. Когато Илейн попадна на тях за първи път и му се обади — понеже някога го бе харесвала — той й каза, че ще премахне проблемите, което се оказа поредната лъжа. Тогава тя дойде при мен.

— Шарън, не можеш…

Тя не му обърна внимание, съсредоточила празен поглед върху съдията. Сега нищо не можеше да я спре.

— Той не си беше вкъщи, когато отидох дотам онази нощ. Каза ми, че след като съм се обадила, се притеснил и излязъл да се разходи, за да си проветри мозъка…

— Шарън! — Тори не се предаваше. — Спри. Не разбираш ли? Все още нямат доказателства. Нищо не ме свързва с оръжието…

Спирайки го с продължителен поглед, тя най-сетне заговори без следа от вълнение.

— Висър ти даде пистолета, Гейб, и всички в тази зала го знаят.

— Няма нищо…

Шарън го прекъсна:

— Знаеш как става. — Тъжно поклати глава. — Сега ще намерят всички доказателства, от които се нуждаят. Ще прегледат дрехите ти, ще сравнят нишките с нещо върху Илейн. Ще има кръв по обувките ти.

Прат погледна към съдията и спря да говори.

В настаналата тишина, Харди спокойно се върна до масата на защитата, застана зад клиента си и постави ръце на рамене на младия мъж.

— Ваша светлост — каза той, — защитата се оттегля.

41

Сигурно го бе сънувал, но толкова често лявата ръка не знаеше какво прави дясната, че това имаше силата на откровение.

Глицки сам се събуди в събота сутрин с абсолютно ясно съзнание. Преди очите му да бяха напълно отворени, той се протегна за телефона. Сержант Ридли Бенкс не бе поискал служебна кола в нощта, когато е отишъл да види Юджин Висър в офиса му на един от кейовете. Взел е своята. В съня на Глицки или каквото бе там, той видя Ридли да паркира на празно място на една пряка от Ембаркадеро. Още с първото обаждане лейтенантът получи номера на личната кола на Ридли, след това се обади в градската служба за извозване на изоставени коли.

Да, казаха му оттам, автомобилът бил при тях. Щяло да му струва сто двайсет и пет долара, ако искал да си го вземе.

Глицки, Харди, Тию, следователският екип за оглед на местопрестъпления, екипът за претърсване на дъното и шестимата униформени ченгета създаваха внушителна дружина, но никой не бе щастлив. В добавка към мрачното време, през цялата нощ бе духал студен вятър, който бе донесъл ситен и непрестанен дъждец.

Тию бе слязъл долу при екипа за претърсване на дъното, за да види как работи всичко това. Глицки бе задоволил това любопитство преди доста години, когато извлякоха едно тяло от Лейк Мърсид. Сега стоеше мълчаливо до парапета край тротоара над залива с ръце в джобове и вдигната до уши яка на якето. Скаутът Харди се бе сетил да вземе чадър, но вятърът вече го бе обърнал веднъж и сега не работеше по начина, по който бяха предвидили производителите му. Той също наблюдаваше водолазния екип и водата в мълчаливо очакване да види какво може да извадят.

Само по себе си, спокойствието бе изнервящо. Но засилващият се звук от машина — греблото бе закачило нещо — не подобряваше ничие настроение. Глицки хвърли поглед към Харди. Това бе от типа предположения, при които човек предпочита да се провали, затова и двамата пристъпиха напред. Ридли Бенкс имаше едно любимо черно кожено яке и това бе първото, което Ейб видя ясно в мътната зеленикава вода. Белегът на устните му побеля. Когато стигнаха до мястото, където бе застанал Тию, тялото висеше на греблото около равнището на водата. Тримата постояха за миг с наведени глави и свити сърца.

— Как разбра? — попита Харди.

Дъждът се стичаше по лицето на Глицки, въпреки че той не му обръщаше внимание. Помръдна зад него.

— Оставил е колата, която е използвал, паркирана някъде отзад. Знаехме, че е бил при Висър, но никой не знаеше къде е отишъл, след като си е тръгнал. След като открих откъде е била извозена колата, разбрах, че не е отишъл никъде. — Поглед надолу през парапета. — Освен там.

На Харди му бе трудно да отдели очи от тялото.

— Не разбирам — каза след малко той. — Висър не е имал нужда да го убива.

Тию сви рамене.

— Е? Не е имал нужда да убива и Алсоп. Може да е открил, че му харесва. Може би Ридли му е казал повече, отколкото трябва и той се е почувствал застрашен.

— Спокойно, Пол — каза Глицки. Гледката на мъртвото тяло на неговия колега бе опънало нервите му. — Имам теория — добави лейтенантът. — Някой иска ли да я чуе? — Той не изчака. — Тези три момчета, Тори, Логан и Висър, са изкарвали добри пари от съвместната си работа, повече или по-малко като равни. Всеки е получавал своята част от различните сделки. Тори е използвал офиса. Логан е разучавал бизнеса. Висър е бил мускулът.

— Дотук добре — съгласи се Тию.

Глицки кимна.

— Когато Илейн за първи път е отишла при Тори, той е решил, че я е убедил да забрави за идеята да вдига пушилка около него, около тях тримата. Вероятно дори го е казал на другите двама. Обзалагам се, че е — Ейб спря, очите му следяха какво става около водата. Екипът долу се опитваше да освободи тялото от греблото. От разстоянието, на което се намираше, той не можеше да прецени какви са щетите от морето и тварите в него, но сега тялото бе без съмнение на Ридли. Той премести поглед и се опита да събере мислите си.

— Тори го е предал на другите момчета — напомни му услужливо Харди, въпреки че той също бе привлечен от действията около тялото.

— Да — каза Глицки, — добре. Така че те са знаели, че Илейн им е пресякла пътя. Но най-вече тя е била заплаха за Тори, на всички равнища. Не само че всички са щели да загубят от неговото изобличаване, но и той е щял да падне от най-високо. Във всеки случай, когато са я намерили убита, Висър не се е съмнявал, че е бил Тори.

— Как би могъл да знае? — попита Тию.

Глицки издуха дъждовната вода от устата си.

— Най-малкото, понеже му е дал пистолета. Но след това те вече са имали този перфектен заподозрян — аз им го дадох — и Тори е имал възможност да изработи система от всичките им предимства, така че Висър е решил да си трае и да гледа какво ще стане. Можело е всичко да проработи. Но другото нещо, което наистина е променяло всичко, е било, че Висър е знаел за Илейн и това му е давало сериозен коз срещу Тори.

Тию не познаваше играчите така добре, както неговия лейтенант, и искаше да му стане ясно.

— Ами Логан, не ги ли е имал и той?

Глицки поклати глава.

— Съмнявам се, че Логан е знаел.

Харди добави:

— Всичко, което го е интересувало, е било, че Илейн вече е извън делата им. Можели са да продължат купона. Ето такъв е той.

— Във всеки случай — продължи Глицки, — Висър има този коз и Тори прави грешка. Урежда сделката с Кълън Алсоп.

— И защо да е грешка? — отново Тию.

— Защото, от гледна точка на Висър, Тори включва един наркоман, на който не може да се разчита и който има повече от добра възможност да прецака едно дело, което вече е нагласено. Вероятно Висър е познавал Кълън, знаел е, че ще се предаде, ще се пречупи при кръстосан разпит, нещо такова. Така че, новият Висър си мисли, че е по-умен от Тори, който преди това винаги е бил мозъкът. Решава, че знае добър начин, за да спаси всички от глупавата грешка на Тори…

Харди продължи фразата:

— … и той е като се увери, че Кълън няма да свидетелства.

— Затова му дава пакетче китайски бял хероин. — Тию кимна възхитен. — Това го разбирам.

— Обзалагам се, че съвсем скоро ще знаем със сигурност. — Висър и Тори бяха арестувани предишния ден още на излизане от съдебната зала. Сега, с появата на тялото на Ридли и останалите доказателства, които биха могли да са все още в него, и двамата щяха да са на разположение за разпити поне в най-близко бъдеще. — Тези плъхове сами ще скочат в капана, докато се опитват да спасят нещастните си задници, като се обвиняват един друг, ще видиш.

— И Ридли го е стреснал? — запита Харди.

— Напълно неподготвен, по мое мнение — каза Ейб. — Хванал го е по бели гащи. Тук е Висър, който току-що е снабдил Кълън с чиста дрога и тя го убива. Всичко се е получило перфектно и сега изведнъж Ридли изниква на врата му от нищото, работи без партньор и хвърля Висър върху въжетата. Висър е бивше ченге. Ридли претендира, че нещата са наред, но няма намерение да си тръгне. Няма какво да се прави, така че Висър го довършва.

— Мислиш ли, че го е направил с „Глок“-а? — попита Тию.

Глицки отново погледна надолу над парапета. Той постави цяла ръка над очите си, за да ги засенчи.

— С нещо.