Предварително изслушване

ЕПИЛОГ

След изслушването на Коул Бърджис стана очевидно, че последиците от делото на Илейн Уейджър ще изиграят критична роля в реорганизацията на политическата ситуация в града. Когато съдия Тимоти Хил постанови Гейб Тори и Джин Висър да бъдат задържани, докато са в „Отдел 20“, това даде сигнал за началото на нова ера в съдебните действия в Сан Франциско, както и за края на кариерата на Шарън Прат.

Областната прокурорка, след като бе унижена едновременно публично и в личния си живот, си нанесе още повече вреда, доказвайки думите на Малро, че характерът е съдба. Тя прекара почти две седмици да формулира причините, чрез които се опита да обясни неосъзнатото си поведение в нощта на смъртта на Илейн. Но дори и в Сан Франциско тези обяснения не играеха. В началото на март, изоставена дори от най-близките си съветници и обиждана от всички възможни страни, Шарън Прат напусна офиса си и след още една седмица се махна от града. Говореше се, че заминала за Албъкърк при семейството си. В деня, в който тя си подаде оставката, голямото жури формално обвини Гейб Тори за убийството на Илейн Уейджър.

Кметът посочи Кларънс Джекмън — известният работохолик гадняр — да заеме до изборите през ноември внезапно овакантения пост на областен прокурор. Джекмън, разбира се, не се вписваше в ничия представа за либерал, но както винаги кметът усещаше настроенията в града и назначението бе приветствано едва ли не от всички. От своя страна, Джекмън бе изкушен да заеме поста поне отчасти заради раздялата си с партньора си, Арон Ренд, заради сексуалната връзка на последния с Илейн Уейджър, скоро след като фирмата я бе наела.

Една от първите задачи на Джекмън като областен прокурор бе да започне разследване на действията на собствения си офис по отношение на подизпълнителите на „Жиронд“ във връзка с наемането на представители на малцинствата. Въпреки че откри, че повечето не изпълняваха стриктно изискванията на града, никой не нарушаваше наредбите толкова грубо, че да предизвика жалбите за измама, които предшественичката му толкова яростно бе преследвала. Той отхвърли висящите дела, след това подписа и разпрати две дузини предупреждения. След два месеца дълго отлаганият конструктивен проект на летището бе готов да бъде придвижен напред. Джекмън бе отговорил на критиците си в обичайния си лаконичен стил:

— „Жиронд“ може и да не е благотворителна организация, но е предложила най-ниска сума на търга за проекта и спечели честно работата. Сега нека ги оставим да я свършат.

Той нае Трея Гент за свой личен помощник — градски пост на пълен работен ден с всички осигуровки. Новият й договор й носеше преднина със седем години за времето, когато бе работила в Палатата. Първоначалната й заплата бе почти двойна на тази, която бе получавала като юридически помощник в „Ренд и Джекмън“.

Глицки премина през всичките административни главоболия и най-сетне бе възстановен на старата си работа. Работеше един етаж над Трея в една и съща сграда, но не се бяха виждали от единайсет дни.

Последният им спор — за това дали ще решат да имат дете и заедно да създадат ново семейство — беше напрегнат. Всичко приключи, когато тя си тръгна от дома му доста след полунощ, без намерение да се връща.

Сега, около седем часа в първия ден на лятото, той застана в нишата на вратата на нейната сграда, звънна на външната врата и зачака. Пак натисна бутона и изчака още малко. Никакъв отговор.

— Чудесно — каза си Ейб.

Обърна се и се върна на тротоара, погледна улицата нагоре и после пак надолу. Вечерта бе разкошна, небето бе синьо и вечерното слънце хвърляше дълги сенки. Глицки стоеше в сянката на блока от другата страна на улицата. От топлия бриз той усети аромата на нещо приятно от един от ресторантите на няколко преки надолу по Клемънт — чесън, джинджифил, свинско.

Отново се завъртя нерешително. Можеше да се върне. Да се обади по телефона. Да си уговори среща за по-късно.

Но не. Знаеше, че трябва да остане тук и да чака. Беше изключително важно.

Върна се и седна на бордюра. Около половин дузина почитатели на физическите занимания — тичаха, караха колела или практикуваха спортно ходене — прииждаха към него от различни посоки и изразяваха различна степен на удоволствие или болка. Двама мъже вървяха след кучето си и оживено спореха. Четири хлапета изскочиха от една от вратите на половин пресечка надолу — почти сянка на момчетата на Глицки — и започнаха да играят на топка на средата на улицата. Не беше сезонът, но усети аромата на варени раци.

Най-сетне той се изправи и тръгна към ъгъла. Вечерното небе очевидно се бе смрачило — високите облаци блестяха в пурпурно и червено. Сега сградата на Трея бе напълно в сянка и над върховете на покривите срещу него се показа Венера.

Знаеше, че е тя, преди още да я е разпознал. Бе почти на две пресечки от него и вървеше с някого — дъщеря й? — и бе обгърнала рамото й. Притаил дъх, Глицки още веднъж премисли решението си.

Добре. Щеше да го направи.

Той се насочи към тях.

Когато го видя, тя спря. Глицки също. Между двама им все още имаше половин пресечка разстояние. Тя се обърна към Рейни и й каза нещо. Дъщеря й отговори кратко, протегна ръка, докосна рамото й, след това се насочи към Глицки.

Когато приближи, момичето се забави, срещна погледа му със своите мрачни очи и кимна.

— Моля те, бъди уверен — каза тя и отмина, преди мъжът да може да обмисли подходящ отговор.

И двамата тръгнаха напред. Когато се приближиха на няколко крачки, спряха.

Той отново усети, че е невероятно привлечен от физическото й присъствие — косата й бе силно опъната назад, за да открие силното ъгловато лице. Бе облечена в изтъркани дънки и тениска без ръкави с лого на „Ню Йорк Янкис“ от лявата страна. Тениската сякаш се повдигаше от дишането й и вероятно от нейното сърцебиене.

— Някога мразех Янките — започна той, — преди да се появи Дерек Джетър.

Устните й бяха присвити, но кимна.

— И аз. Но сега ги харесвам. Рейни ми я купи за последния ми рожден ден. Не ми се случва да я нося много често.

— Сигурно — съгласи се Глицки. — Не си представям друго. — Сан Франциско бе град, в който се носеха пуловери — блузките без ръкави не се обличаха, преди всичко да се покрие с пух от тополи. Почти цяла вечност той стоя пред нея, без да може да помръдне. Най-сетне каза: — Орел ще се премести след две години. Той е последният. Приключих. Свърших тази работа.

— Досега си бил баща само на момчета. Може да е момиче. Не си се грижил за момиче.

Ако нещата бяха различни… Споменът за Илейн го връхлетя, едва ли не го събори.

— На петдесет и две съм — най-сетне каза той.

— Знам това.

— Ще бъда най-малко на седемдесет и три, когато нашето дете ще стане на двайсет. Осъзнаваш ли това?

— Разбира се. Ще бъда на петдесет и четири. И какво от това?

— Ами много неща…

Тя се втренчи в него с очакване и ярост.

— Вече минахме през този разговор, Ейб.

— Знам, знам…

— Така че, ако ще последва същият отговор, няма нужда да се повтаряме.

Той кимна. Времето напълно бе спряло да съществува. Глицки си наложи да проговори:

— Не дойдох тук със същия отговор.

Тя чакаше.

— Дойдох, за да ти кажа да, ако все още… — Той спря, хванат в капана на думите и в желанието си да изрече правилните. — Да — беше всичко, което можа да изрече.

Очите й започнаха да се пълнят и двамата се приближиха един към друг. Ръцете му се сключиха около нея.

— Може да е непоносимо трудно — прошепна Ейб. — Може да не живея толкова дълго. Ние може…

Тя се отдръпна достатъчно, за да постави пръст върху белега на устните му. Очите й обхождаха лицето му, а устните й бяха извити в ъгълчетата от усмивка.

— Каква беше тезата ти? — попита Трея, докато затваряше устата му с целувка.