Преждата на покварата

Първа глава

Въздухът, лепнещ и тежък от зноя на джунглата, гъмжеше от насекоми.

Саран Иктис Марул лежеше неподвижно върху плоската, покрита с прах скала, под сянката на надвисналото чапапово дърво, което го закриляше от безмилостните слънчеви лъчи. В ръцете си държеше дълга, тънка пушка, а немигащият му взор беше вперен в тясната клисура, която сякаш бе прорязана с гигантски нож в плътта на земята. Белите скали, осеяли дъното й, бяха останали от реката, която отдавна вече не течеше тук — течението й беше отклонено от чудовищните земетресения, разтърсващи необятната пустош на континента Окхамба от време на време. От двете страни на клисурата земята се издигаше вертикално като стена — масивна праисторическа скала, чийто горен край бе гъсто обрасъл с пълзящи растения, храсти и дървета, здраво вкопчили корените си във всяка цепнатина и ръб.

Мъжът лежеше на най-високата точка от скалата — там, където едно време реката се устремяваше надолу като буен водопад. Чудовищното създание, което ги преследваше от седмици, имаше само един път, ако искаше да продължи по дирите им. Пейзажът просто беше прекалено враждебен, за да му предостави някаква алтернатива. Рано или късно то щеше да мине оттук и когато се появеше — независимо дали това щеше да стане след час или след цяла седмица — Саран щеше да го очаква.

Съществото бе убило първия от изследователите преди около половин месец — сарамирски следотърсач, когото бяха наели в един от колониалните градове на Куараал. Е, предположиха, че е бил убит, тъй като не успяха да открият нито труп, нито каквито и да е следи от насилие. Следотърсачът беше прекарал в джунглата целия си живот — или поне твърдеше, че е така. Но дори той не се бе оказал подготвен за онова, на което се натъкнаха в мрачното сърце на Окхамба.

В търсене на изчезналия мъж се отправиха двамина от местните туземци, принадлежащи на племето Кпетх — надеждни водачи, които изпълняваха и функциите на товарни мулета. Те бяха албиноси, в продължение на хиляди години обитавали непроходимите централни райони, където слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през гъсто преплетените корони на дърветата. По някое време в миналото били прокудени от територията си и мигрирали към брега, където били принудени да водят нощен начин на живот заради адските горещини. Въпреки това кпетханците не бяха забравили миналото си и бяха незаменими в полумрака на джунглата. Те нямаха нищо против да продават услугите си срещу куараалски пари, които им осигуряваха относително спокойствие и удобство в тази тясна ивичка земя, управлявана от теократите и разположена в северозападния край на континента.

Саран не съжаляваше за загубата им. И без това не ги харесваше. Те омърсяваха идеалите на своя народ, като взимаха пари за службата си, плюейки по този начин върху хилядолетните окхамбски традиции. Той бе открил изкормените им трупове — те лежаха проснати един връз друг, докато кръвта им бавно се просмукваше в тъмната почва на родната им земя.

Другите двама кпетханци избягаха от страх за живота си. Впоследствие създанието ги използва като стръв. Изтерзаните нещастници бяха оставени на пътя на изследователите със строшени крака, захвърлени да се пържат в жегата, докато крещяха за помощ. Навярно писъците им трябваше да привлекат останалите, ала Саран не се подлъга. Той заобиколи отдалеч двамата кпетханци и никой от спътниците му не се възпротиви.

Загубиха още четирима души — все мъже от Куараал, безпомощни пред лицето на чудовищната жестокост на прочутия с джунглите си континент. Двама бяха убити от съществото, което ги преследваше, един падна, докато пресичаха дълбока клисура, а последният се удави, когато неговата ктаптха се преобърна. Изглежда, управлението на плоскодънната тръстикова лодка се беше оказало твърде трудно за сегашното му състояние — треската се бе вкопчила в тялото му, — защото, когато плавателният съд отново възвърна нормалното си положение, той вече не беше на борда му.

Девет мъртъвци за две седмици. Бяха останали само трима — и то заедно с него. Всичко трябваше да приключи сега. Въпреки че се бяха измъкнали от ужасните дебри на централна Окхамба, се намираха на дни път от срещата си — ако изобщо щеше да има среща при тези обстоятелства — и бяха в отвратителна форма. Уейта, последният сарамирец сред тях, продължаваше да се гърчи от същата треска, която бе повалила куараалеца — чувстваше се изтощен и на ръба на лудостта. Тсата се беше сдобил с рана в рамото си, която най-вероятно щеше да загнои, ако не намереха подходящите билки, с които да го излекуват. Единствено Саран бе здрав. Болестите сякаш отбягваха тялото му, а силите му бяха неизтощими. Дори той обаче бе започнал да се съмнява в шансовете им да стигнат живи до целта си, а последствията от това щяха да бъдат много по-страшни от евентуалната им смърт.

Тсата и Уейта се намираха нейде из пролома, останал от пресъхналото речно корито, притаени в лабиринта от обрасли с мъх солнокаменни скали. Дебнеха, както и той. А нейде зад тях, почти незабележими, се намираха капаните на Тсата.

Той беше роден в Окхамба, ала произхождаше от източната част на континента, където акостираха корабите на сарамирските търговци; принадлежеше към племето ткиурати и нямаше нищо общо с водещите нощен начин на живот кпетхански албиноси. Освен това Тсата бе и единственият оцелял член на експедицията, способен да ги изведе от джунглата. През последните три часа под вещото му ръководство бяха разположили всевъзможни капани — примки, клупове, замаскирани ями, намазани с отрова колове… Дори бяха заложили и последния си експлозив. Беше напълно невъзможно нещо да изпълзи от клисурата, без да задейства някой механизъм.

Ала Саран не се чувстваше спокоен. Водачът на експедицията продължаваше да бъде нащрек, макар че лежеше неподвижно като мъртвец, а търпението му изглеждаше безкрайно.

Той бе изключително красив мъж — дори и сега, когато кожата му бе изцапана с мръсотия и по нея се стичаха струйки пот, а дългата му до брадичката черна коса се беше превърнала в плетеница от мокри, сплъстени кичури, залепнали за врата и скулите му. Чертите на куараалската аристокрация проличаваха в надменната извивка на устните му, в тъмнокафявите му очи и агресивния профил на носа му. Обичайната му бледност бе заличена от дългите месеци на свирепа жега в джунглата, ала лицето му бе останало незасегнато от многобройните изпитания, през които беше преминал. Въпреки неудобството, традицията и суетата му забраняваха да замени тесните, строги дрехи на отечеството си с по-подходящо за дивата среда облекло. Саран носеше официален черен жакет, който в момента бе невъобразимо намачкан, украсен от двете страни на гърдите му с филигранна сребърна бродерия, която започваше от врата и стигаше до бедрата му. Панталоните му допълваха идеално жакета с черния си цвят и сребърната бродерия, която ги украсяваше до коленете, а краищата им бяха затъкнати в промазани кожени ботуши, пристегнати на прасците, чиято повърхност се бе протрила и ожулила от дългите преходи. От лявата му китка — тази, с която сега придържаше цевта на пушката си — висеше малка иконка, изработена от платина, представляваща спирала с триъгълен щит. Това беше символът на куараалския бог Иктис, от когото Саран бе взел средното си име.

Той отново огледа околността, без да изпуска от очи клисурата. Най-тясната част на пролома изобилстваше от капани, а стените от двете страни бяха почти отвесни. Освен това дъното му бе осеяно с големи скални късове с близо триметрова височина, останали от древните каменни свлачища. Те се издигаха безразборно из пресъхналото речно корито, оформяйки заплетен тесен лабиринт, през който съществото трябваше да си пробива път. Освен ако не избереше да се изкачи върху канарите, ала в такъв случай Саран щеше да го застреля на секундата.

По-нататък по издигащия се склон, откъм неговата страна, старото речно корито се разширяваше и обрастваше с дървета от най-различен вид, които се бореха за светлина и пространство сред тъмносивите каменни стени. Саран знаеше, че трябваше на всяка цена да задържи плячката си в границите на речното корито. Изтървеше ли я веднъж сред дърветата…

Изведнъж нещо едва забележимо помръдна в далечината, на самия ръб на зрителните му възможности. Въпреки множеството часове, прекарани в бездействие, реакцията на Саран беше светкавична. Той се прицели и стреля.

Разнесе се чудовищен вой — нещо средно между писък и рев — който отекна сред стените на клисурата.

Мъжът презареди оръжието си с мълниеносно движение, издърпвайки затвора назад. Барутът в патронника щеше да му стигне за седем изстрела при нормални условия — и навярно пет при този влажен въздух. Саран въздъхна — барутът беше толкова капризно вещество.

Джунглата бе утихнала, сепната от неестествения трясък на изстрела. Саран се вгледа за друг признак на движение. Нищо. Постепенно дърветата отново започнаха да се изпълват с познатите до болка звуци и чуруликането на птичките и жуженето на насекомите се смесиха в идиотската какофония на гъмжащия живот.

— Уцели ли го? — обади се един глас до рамото му. Тсата. Говореше на сарамирски — единственият език, който и тримата спътници разбираха.

— Най-вероятно — отвърна Саран, без да отделя взор от клисурата.

— То знае, че сме тук — рече ткиуратецът, макар че от думите му не стана ясно дали това се дължеше на изстрела, или не. Той бе опитен полиглот, ала не бе достатъчно запознат с тънкостите на сарамирския, които бяха практически неразбираеми за всеки, който не беше роден в империята.

— Сега вече разбра със сигурност — измърмори пояснително Саран. Съществото бе показало смразяваща далновидност до този момент — то бе успяло да ги изпревари на няколко пъти, отгатвайки маршрута им, без да обръща никакво внимание на капаните и фалшивите следи, които изследователите оставяха. Единствено Тсата бе успял да го зърне — преди два дни, тъкмо когато влизаха в клисурата. Нито ткиуратецът, нито Саран обаче се заблуждаваха, че то ще попадне случайно в капаните им. Можеха само да се надяват, че преследвачът им просто нямаше да е в състояние да ги избегне.

— Къде е Уейта? — попита Саран, чудейки се защо Тсата беше тук, а не долу сред канарите, където трябваше да е. Понякога му се искаше жителите на Окхамба да имаха същата дисциплина като хората от Сарамир или Куараал — анархичният им темперамент ги правеше абсолютно непредсказуеми.

— Вдясно — отвърна му Тсата. — В сянката на дърветата.

Спътникът му не погледна. Тъкмо щеше да зададе още един въпрос, когато проломът бе разтърсен от глуха експлозия, от която дърветата се разтрепериха, а скалите се разлюляха. От пресъхналото речно корито се надигна гъст облак бял прах.

Когато тътенът от взрива най-накрая заглъхна, джунглата отново потъна в тишина. Отсъствието на типичните животински звуци беше зловещо; през всичките тези месеци, в които пътуваха, природните шумове се бяха превърнали в един постоянен фон, към който бяха привикнали, и тишината им действаше изнервящо.

За един дълъг миг те останаха абсолютно неподвижни, затаили дъха си. После побутнатото от обувката на Тсата камъче развали магията. Саран му хвърли ядосан поглед и забеляза, че ткиуратецът е приклекнал до него, прилепил гръб до гладката кора на чапаповото дърво, надвиснало над тях.

И двамата стояха безмълвни. Нямаха нужда от думи. Просто чакаха, докато скалният прах се слегне, след което подновиха бдението си.

Ткиуратците всъщност бяха мелези, родени от връзките между оцелелите хора, напуснали масово Куараал преди хиляда години, и туземците, на които се бяха натъкнали в източната част на континента. Тсата имаше млечно-златист загар, който го караше да изглежда ту здрав и смугъл, ту блед и жълтеникав в зависимост от светлината. Мръсната му оранжево-руса коса бе залепнала за черепа му, сплъстена от кръв и пот. Той носеше семпла жилетка без ръкави, изплетена от сив коноп, и панталони от същата материя, ала там, където дрехите не покриваха тялото му, се виждаха фрагменти от гигантската му татуировка.

Тя започваше от долната част на гърба му, а зеленият й цвят изпъкваше на фона на бледата му кожа. Преплетените й шарки покриваха целия му гръб и се разпростираха по раменете, ребрата, бедрата и прасците му, увивайки се около глезените му. Те събираха и разклоняваха заострените си краища в перфектна симетрия около централната ос на тялото му. По-малки камшичета лъкатушеха по врата му и пропълзяваха по скулите му, за да се увият около очните му кухини. Две тънки мустачета минаваха под брадичката му, за да се слеят с краищата на устните му. Сега очите му се взираха напрегнато в клисурата — бледозеленикави, досущ като татуировките му.

Час по-късно и Уейта се присъедини към тях. Видът му бе болнав и изтощен — късата му тъмна коса изглеждаше безжизнена, а в погледа му искреше налудничав блясък.

— Какво правите? — попита той.

— Чакаме — отвърна Саран.

— Какво чакате?

— Да видим дали ще помръдне отново.

Уейта изруга под нос.

— Абе, вие слепи ли сте? Ами експлозивите? Ако те не са го убили, със сигурност някой от капаните го е довършил.

— Не можем да си позволим този риск — поклати глава Саран. — Не е изключено само да сме го ранили. Нищо чудно да е задействало нарочно експлозива.

— И колко време ще висим тук? — попита Уейта.

— Колкото трябва — каза му мъжът с черния жакет.

— Докато не започне да се мръква — обади се Тсата.

Саран прие тези думи без злост. Най-много се безпокоеше да не би съществото да е успяло да се измъкне от пролома под прикритието на скалите, притаявайки се сред дърветата, ала си мислеше, че в такъв случай щяха да го забележат. Спуснеше ли се здрачът обаче, то щеше да има всички предимства на тъмнината и дори зорките очи на Тсата нямаше да могат да го различат сред сенките.

— До залез слънце — поправи се Саран.

Ала въпреки насекомите, които не спираха да ги хапят, и влажния въздух, който ставаше все по-труден за дишане, бдението им не беше възнаградено. Не видяха никакъв знак от преследвача си.

Възраженията на Уейта не бяха удостоени с внимание. Саран можеше да чака вечно, а и Тсата не искаше да си тръгнат, без да се е уверил в смъртта на съществото. Той бе загрижен за безопасността на групата и смяташе, че не бива да подценяват противника си. Ала Уейта не спираше да мърмори и да се оплаква, като им предлагаше да се спуснат долу сред скалите и да видят със собствените си очи трупа на техния враг, опитвайки се да разсее страха от съществото, което единствено Тсата бе зърнал до този момент — невидимото въплъщение на отмъщението, превърнато в истински демон от въображението на Уейта.

Най-накрая, час преди залез слънце, Тсата отлепи гръб от ствола на чапаповото дърво и продума:

— Трябва да потегляме.

— Най-сетне! — въздъхна Уейта.

Саран се надигна от скалата, върху която лежеше по корем вече цял ден. В началото на експедицията им сарамирецът се възхищаваше на издръжливостта на мъжа, ала сега тя го вбесяваше. Вместо да е изтерзан от болка, облеченият в черно мъж изглеждаше толкова свеж, сякаш току-що бе излязъл на разходка.

— Уейта, двамата с теб ще се спуснем по скалите от двете страни на пролома. Знаеш къде са капаните, но въпреки това бъди извънредно внимателен. Възможно е взривът да не ги е обезвредил. — Сарамирецът кимна, ала го слушаше с половин ухо. — Ти, Тсата, ще се качиш горе на канарите. Ако онова се опита да запрати нещо по теб или да те застреля, веднага скочи долу и ела тук колкото можеш по-бързо.

— Не — присви очи ткиуратецът. — То може вече да е сред дърветата. В такъв случай ще бъда много лесна мишена.

— Ако се е измъкнало от клисурата, всички сме лесни мишени — отвърна му Саран. — Пък и ни трябва някой, който да стои горе и да наблюдава.

Тсата се замисли.

— Разбирам — рече след няколко секунди. Мъжът с черния жакет взе това за знак, че ткиуратецът приема плана му.

— Постоянно бъдете нащрек — посъветва ги Саран. — По-добре да приемем, че все още е живо и опасно, отколкото да го подценим.

Тсата провери пушката си и я зареди. Саран и Уейта скриха своите в храсталака. Дългоцевните оръжия щяха само да им пречат в теснотията на пресъхналото речно корито. Вместо това извадиха стоманата — Уейта имаше тясна, закривена сабя, а Саран — дълъг кинжал. Едва тогава излязоха от укритието си и започнаха спускането си по стръмната скала.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-ужасна ставаше жегата. Знойният въздух сред стените на пролома едва проникваше в дробовете им, а липсата на какъвто и да е ветрец правеше горещината още по-нетърпима. Саран се плъзгаше изящно от скала на скала, разчитайки на инстинкта си за правилната посока. Някъде отгоре Тсата се изкачваше безшумно към най-високата точка на клисурата, за разлика от Уейта, чиито тромави стъпки стържеха по песъчливата скална стена. Сарамирецът не можеше да се придвижва тихо — липсваше му грация.

— Наближавате капаните — чу се гласът на Тсата над главите им.

Саран забави ход и потърси с очи знаците, които бяха издълбали в солнокаменника, за да отбележат местоположението на примките и ямите. Зърна един от тях, погледна надолу и прекрачи тънката като косъм корда, потрепваща на около три сантиметра от земята.

— Можеш ли да го видиш? — извика Уейта. Облеченият в черно мъж изруга ядосано наум. Представата на сарамиреца за безшумно прокрадване беше повече от жалка.

— Не още — отвърна Тсата на висок глас. Вече нямаше защо да си дава труд да говори тихо — едва ли можеха да се разкрият повече.

Саран погледна нагоре и зърна силуета на ткиуратеца, който продължаваше да се катери нагоре с изключителна предпазливост.

— Накъде да поема? — обади се отново Уейта.

— Виждаш ли голямата скала вдясно? Тази, дето е строшена на две? — попита Тсата.

Мъжът в черно тъкмо преминаваше покрай една замаскирана яма, когато си даде сметка, че не беше чул отговора на сарамиреца. Той се вцепени.

— Уейта? — извика ткиуратецът.

Тишина.

Саран усети как сърцето му учестява ударите си. Той стъпи на твърда земя и сключи пръсти около дръжката на кинжала си.

— Саран — чу се отново гласът на Тсата, — мисля, че то е тук.

Татуираният мъж беше достатъчно интелигентен, за да не очаква отговора на куараалеца. Саран погледна нагоре и го мярна за секунда, преди спътникът му да изчезне зад прикритието на скалите. Вече беше сам.

Той отметна сплъстените си кичури от лицето, ослушвайки се внимателно за какъвто и да е звук от страна на съществото, който да издаде местоположението му. Уейта беше мъртъв — Саран бе абсолютно сигурен в това. Сарамирецът не беше чак толкова глупав, че да си прави шегички в подобен момент. Това, което безпокоеше най-много куараалеца, беше безшумната му смърт.

Май да стои на едно място не беше особено добра идея. Ако се движеше, навярно щеше да има поне предимството на изненадата. Той се запромъква напред през лабиринта от солнокаменни скали, промушвайки се през пролуката, образувана от две големи канари. Проклетото нещо отново ги беше надхитрило, подмамвайки ги тук. И дума не можеше да става за бягство. Тогава нямаше да имат никакъв шанс.

Обзетият от тревоги Саран за малко да пропусне един знак, забелязвайки го тъкмо навреме, за да избегне задействането на капана. Той надигна глава и зърна големия камък, висящ точно над главата му. Мъжът се наведе и мина под кордата, опъната на височината на гърдите му, след което прекрачи втората нишка — тя потрепваше на нивото на глезена му непосредствено след първата.

Вече бе стигнал до отломките, които взривът бе разпилял из лабиринта. Саран се зачуди как така капанът с висящия камък не се бе задействал. Скални късове с най-различна големина се валяха наоколо. Куараалецът продължи предпазливо напред.

Тишината беше изнервяща. От звуците на джунглата, които бяха ясно доловими извън клисурата, сега нямаше и помен. Сякаш плетеницата от тесните проходи, прорязали солнокаменните скали, изолираше всеки шум от външния свят. Капки пот избиха по челюстта му. Дали Тсата беше жив, или проклетото създание бе убило и него?

Някакво камъче се изтърколи наблизо.

Саран реагира мигновено. Съществото обаче беше още по-бързо. Дори нямаше време да го види, преди инстинктите да завъртят главата му настрани. Ноктите му се стрелнаха мълниеносно напред — мъжът зърна размитите им очертания, а в следващия миг те издълбаха две повърхностни резки отстрани на врата му. Човекът в черно още не беше почувствал болката, когато последва втори удар, ала този път куараалецът вече бе успял да вдигне кинжала си. Нещото изпищя и светкавично се отдръпна назад, застивайки неподвижно за миг, преди да се хвърли отново в атака.

Два отсечени пръста, завършващи със закривени нокти, паднаха на земята между противниците сред облак бял прах.

Саран се бе привел ниско, сграбчил кинжала си така, че да заблуди врага си по отношение на ъгъла на следващата си атака. Раната на врата му започваше да пари. Отрова.

Очите му пробягаха по съществото пред него. Имаше човекоподобен вид, ала не съвсем — като че ли някакъв безумен грънчар бе взел глината, необходима за изработването на човешка статуя, и бе изваял нещо чудовищно. Лицето му изглеждаше опънато до скъсване върху издължения череп, чертите му бяха хищни, имаше черни, досущ като на акула, очи, разположени косо, и плосък нос. Зъбите му бяха идеално прави и с еднаква дължина — два реда тънки, заострени игли, още мокри от кръвта по тях, разположени в неимоверно широка уста. Издължените му крайници бяха жилести и мускулести под гладката сива кожа, а по китките, бедрата и хватателната му опашка се виждаха закърнели израстъци плът, наподобяващи перки.

Саран беше виждал Различни в Сарамир, които изглеждаха доста по-отвратително, ала те не бяха нищо повече от грешки на природата. За разлика от тях, това същество беше направено така, плътта му бе изваяна в утробата, за да изглежда именно по този начин и да служи на една-единствена цел — да бъде съвършеният преследвач.

Сега в ръката му имаше нож — мачете със зловещо закривено острие, — ала създанието не се хвърляше в атака. То знаеше, че бе нанесло рана на противника си и в момента изчакваше отровата от ноктите му да подейства.

Саран отстъпи крачка назад — раменете му бяха отпуснати, а клепачите му изведнъж натежаха. Създанието се хвърли напред, насочило ножа си към гърлото му. Ала гръклянът на куараалеца не се намираше там, където мачетето разряза въздуха; мъжът се бе привел светкавично встрани, а кинжалът му се стрелна към тесния гръден кош на противника му. Саран изобщо не беше толкова отпаднал, както се преструваше. Изненадано, съществото едва успя да реагира; острието на мъжа проряза дълга бразда през ребрата му.

В следващия миг чудовището се нахвърли свирепо върху него със светкавична бързина, без да чака ефекта от отровата си. Човекът в черно парира удара му и замахна към шията на преследвача. Той обаче беше гъвкав като змия и кинжалът на Саран изсвистя във въздуха, поставяйки притежателя си в опасно положение. Съществото сграбчи китката му в желязната си хватка и го хвърли във въздуха; куараалецът се строполи на осеяната с остри камънаци земя, а кинжалът му се плъзна по наклонената повърхност на скалата. Мъжът се претърколи и усети как нещо тънко се впива в тялото му в мига, в който се закова на място.

Кордата.

Той рязко се отблъсна с крака и се завъртя настрани, а секунда по-късно огромният камък се стовари на мястото, където преди малко се намираше главата му. Саран побърза да се изправи на крака, ала противникът му вече се носеше към него през облаците прах, които бе вдигнал камъкът, неуморим и безпощаден. Мъжът едва бе осъзнал, че е изгубил кинжала си, когато чудовищното създание връхлетя отгоре му, замахвайки с ножа си. Той блокира удара му, хващайки го за вътрешната страна на китката, ала в същия момент към лицето му се стрелна друг нож — неговият собствен кинжал, — и Саран се отдръпна назад тъкмо навреме, за да спаси на косъм носа си от сребристото острие, разсичащо въздуха. В този миг единият му крак се натъкна на нещо и мъжът полетя назад, изгубвайки равновесие. Докато падаше, дочу как нещо изсвистява във въздуха, а въздушната вълна от движението му разроши косата му. Очертанията на предметите наоколо се замъглиха, до слуха му достигна приглушено тупване и секунда по-късно куараалецът се просна възнак на пода, готов за следващия удар на страховития му противник.

Ала такъв не последва. Човекът в черно погледна нагоре.

Съществото бе надвиснало застрашително над него — безжизненото му тяло бе отпуснато, а заострените дървени колове, пронизали гръдния му кош, го придържаха изправено във въздуха. Животът на Саран бе спасен от смъртоносния капан, който куараалецът неволно беше задействал, поразявайки съществото вместо него. Един дълъг миг той се взираше невярващо в зловещия труп над себе си, след което тялото му се разтърси от силен смях. Чудовището се поклащаше като марионетка с отрязани конци пред него — ръцете му висяха безжизнено, главата му беше клюмнала, а черните му очи гледаха изцъклено.

Когато Тсата откри Саран, облеченият в черно мъж изтупваше прахта от дрехите си и продължаваше да се смее. Ткиуратецът огледа замислено сцената.

— Ранен ли си? — попита той.

— Одраска ме с отровните си нокти — отвърна му куараалецът. — Нищо сериозно обаче. Мисля, че ще се чувствам зле един-два дена, а после ще ми мине. Тоя урод си мислеше, че отровата му ще му помогне да ме довърши по-лесно. — Саран започна да се смее отново.

Тсата, който бе запознат с изключителния организъм на спътника си, само кимна безмълвно, след което впери изпитателен взор в създанието, пронизано от дървените колове.

— Защо се смееш? — попита.

— Богове, да знаеш само колко бързо беше! — възкликна куараалецът. — Да се изправиш срещу нещо подобно — и да го надвиеш — е като… просто ти действа… въодушевяващо.

— Браво — каза Тсата. — Обаче е малко прибързано да се радваме.

Смехът на Саран изведнъж заглъхна, превръщайки се в сподавен кикот.

— Какво искаш да кажеш? — поинтересува се той. — Та то е мъртво! Виж какво стана с твоя преследвач.

Ткиуратецът го изгледа, а блясъкът на зелените му очи беше помръкнал.

— Това не е онзи преследвач, който видях преди два дни — изрече той след малко.

Саран изведнъж изстина.

— Има и друг — завърши мрачно Тсата.