Преждата на покварата

Тридесет и четвърта глава

Бранителите губеха битката за Лоното.

Въпреки че западната граница продължаваше да се държи, укрепленията в северната част на долината бяха превзети. Всички шансове да отблъснат противниковата армия бяха изгубени, когато Чаросплетниците се намесиха на бойното поле. Те протегнаха пипалата на коварното си влияние сред мъжете и жените от Лоното, изкривявайки възприятията им така, че навсякъде да виждат врагове. Защитниците започнаха да се бият помежду си — братя се колеха един друг, а между членовете на различните кланове и фракции избухнаха кървави схватки. Някои побягнаха в страх, мислейки си, че Различните са успели да се прехвърлят през стената. Не мина много време и погрешното им заключение се превърна в жестока истина.

Когато редиците на бранителите бяха пометени от хаоса, пъргавите скрендели се прехвърлиха през стената и започнаха да убиват и осакатяват с дългите си закривени пръсти и остри зъби. Някои от тях успяха да се промъкнат до малката порта, където не бе останал и един жив страж, намериха ключовете и я отвориха. Първите хищници, които се втурнаха оттам, бяха гаурегите — надаващите гръмогласен рев планини от мускули пометоха малкото оцелели бранители и разкъсаха телата им на парчета, движени от нечовешката си жажда за кръв.

Различните зверове заляха долината като жив порой от мускули, нокти и зъби, ала в този момент истинската артилерия на Лоното влезе в действие.

Преимуществото на селище като Лоното, което бе построено на тесен склон, осеян с плата и тераси, се изразяваше в това, че три от четирите му страни бяха доста добре защитени. Самият пейзаж принуди нашествениците да се придвижват по дъното на долината, която се намираше източно от най-близките постройки. Това се оказа тактическа грешка, тъй като ги откриваше идеално за артилерийските батареи на Либера Драмач.

Касапницата беше невъобразима.

Няколко десетки оръдия стреляха едновременно по вражеската орда, възпламенявайки маслото, което предварително бе разлято там. Обширен участък от долината изригна като чудовищен вулкан, превръщайки всичко наоколо в пламтящи факли. Въздухът бе прорязан от какофонията на неистовите писъци на Различните зверове, чиито горящи тела се гърчеха и извиваха, докато плътта им се опичаше, а кръвта вреше. В следващия миг двадесет катапулта запратиха смъртоносния си товар от експлозиви в чудовищната гмеж и във всички посоки се разлетяха кървави късове.

Различните се изправиха срещу източната страна на града, където най-долните стъпала на терасовидния склон оформяха естествена и непревземаема стена, прорязвана единствено от тесни стълбища, защитени от масивни порти. Подемните съоръжения, които жителите на Лоното използваха при транспортирането на прекалено тежки и големи за стълбищата товари, бяха разглобени и прибрани по горните тераси, далеч от обсега на хищниците. Двеста стрелци с пушки се бяха разположили по ръбовете на масивните полукръгли тераси и покосяваха Различните като житни класове. Хищниците се хвърляха към стената и портите, ала стената бе прекалено висока, а портите — достатъчно солидни, за да издържат на пристъпите. От долината се издигнаха стълбове черен дим, докато гюлетата и експлозивите от катапултите прорязваха изгарящи дупки в гъмжилото Различна плът. Наоколо кръжаха гнусоврани и надаваха изплашени крясъци. По някое време защитата на южната страна също рухна и още повече чудовища се изсипаха в долината, за да се присъединят към умиращите си събратя.

Ала Лоното вече бе обкръжено, а хищниците не спираха да идват.

Чаросплетниците отново протегнаха гнусните си пипала, разпростирайки влиянието си. Те изобщо не се интересуваха от загубите, които търпеше армията им. Създанията бяха толкова много, че жертвите не се отразяваха по никакъв начин на числеността им; а и Вещерите бяха уверени, че могат да сломят всяка защита — единственото, което трябваше да сторят, бе да проникнат в мозъците на бранителите.

Ала те не знаеха, че този път щяха да се срещнат със Сестрите от Аления орден.

Първият контакт си беше истинско нападение от засада. Чаросплетниците настъпваха самоуверено сред златистите нишки, свикнали да се движат напълно необезпокоявани из пространството на Чаросплетието. Всъщност, ако не бяха тайнствените, далечни левиатани, които се рееха на ръба на възприятията, винаги извън обсега им, те щяха да си мислят, че царството на полюшващите се нишки е изцяло тяхно владение. Ала Вещерите бяха арогантни. Тяхното въздействие върху Чаросплетието беше грубо и непохватно в сравнение с уменията на Сестрите; те изкривяваха природата, подчинявайки я на волята си чрез своите Маски, като оставяха пречупени и разкъсани нишки след себе си. За разлика от тях, жените се плъзгаха с неповторима грация сред златистите фибри, ефирни и нежни като коприна.

Кайлин и Сестрите бяха проследили следите на настъпващите Вещери до техните източници и сега разплитаха бродерията от защити, преди Чаросплетниците дори да се усетят какво ставаше. Те се изтеглиха изплашени, прегрупирайки силите си, за да посрещнат новия враг, ала Сестрите ги връхлетяха с цялата си мощ като гладни пирани, разкъсващи нишките им от всички страни, дърпайки и раздирайки, търсейки начин да проникнат в сърцевината на Вещерите, където можеха да им нанесат сериозни физически поражения. Кайлин се стрелкаше от влакно на влакно с мълниеносна скорост, докато нанасяше ударите си по защитите на Вещерите, създавайки фантомни отражения на самата себе си, за да заблуди враговете. Тя прекъсваше нишки, срязваше възли и отваряше проходи, които сестрите й трябваше да разработят.

Чаросплетниците отчаяно се мъчеха да поправят щетите, които Сестрите им нанасяха, отблъсквайки атаките им, ала положението беше безнадеждно. Жените от Аления орден работеха в пълен синхрон; между тях съществуваше безмълвна комуникация, която им позволяваше да координират перфектно действията си. Те знаеха къде се намира и какво прави всяка от тях във всеки един момент. Някои от тях нарочно нападаха Вещерите на такива места, където всяка атака беше безсмислена, само за да отвлекат вниманието на врага и да прикрият действията на своите сестри, които през това време дълбаеха в някои не толкова охранявани участъци. Други примамваха Чаросплетниците чрез фантомни образи и изплитаха капани, в които да ги впримчат.

Кайлин избягваше фибрите на вещерските контраатаки с надменна лекота, гъвкава и неуловима като змиорка. Тя ги нападаше без никакъв страх; веднъж вече бе убила един Чаросплетник, а тези изобщо не можеха да се сравняват с него. Същевременно изпитваше загриженост към Сестрите, тъй като опитът им беше по-малък от нейния. Тя ги защитаваше от атаките на Вещерите, създавайки прегради и възли, които ги объркваха и забавяха, давайки време на жените да съберат силите си.

Поражението на Чаросплетниците бе тотално. Кайлин бе разнищила толкова фино цели участъци от фибрите, че врагът изобщо не бе забелязал това. Сега, по неин сигнал, всички Сестри изведнъж нанесоха удари по тези места — едновременно, в пълен синхрон. Тъканта на Чаросплетието поддаде и в защитата на Вещерите зейнаха големи дупки, а жените само това и чакаха. Те се втурнаха напред в бродерията на телата им, разкъсвайки връзките, които ги съединяваха в едно. Чаросплетниците изкрещяха, когато избухнаха в пламъци — половин дузина нови огньове, лумнали изведнъж на бойното поле, за да се съединят с пламъците, които поглъщаха бойното поле.

Ала така Сестрите сами се лишиха от предимството на изненадата. Най-малко двама от загиналите Вещери бяха успели да изпратят предупреждения на събратята си през Чаросплетието, изстрелвайки нишки, които бяха прекалено разпръснати, че да бъдат пропуснати. Безмълвна молба за помощ към онези, които се сражаваха на други места из Разлома, както и предупреждение.

Вълната на възмущение и ярост от страна на останалите Чаросплетници бе почти осезаема. Те не можеха да повярват, че изобщо съществуваше нещо, дръзнало да оспори едноличната им власт в кралството на златистите нишки. Ярост, ала и страх. Те си спомниха предсмъртния вопъл на Върховния Чаросплетник Вирч от преди пет години, а може би и повече:

„Пазете се! Пазете се! Жени се намесват в Чаросплетието!“

Хиляди нишки се изстреляха из невидимото кралство, търсещи, опипващи. И докато мъже, жени и Различни — и хора, и зверове — се сражаваха и умираха из долината, битката се прехвърли и в света, недосегаем за сетивата на обикновените хора. Аления орден най-накрая бе разкрит.

В западната част на Лоното стената от дървени колове скърцаше и се огъваше под тежестта на труповете, натрупани срещу нея.

Защитниците едва можеха да дишат заради вонята на изгорена и горяща плът. Очите на Номору сълзяха, докато се прицелваше с пушката си; тя примигна веднъж-дваж, след което се отказа. Въздухът представляваше черна мъгла от задушлив пушек и люспи овъглена кожа. Усилията на Различните да изградят обсадни стълби от труповете на мъртвите си събратя, по които да се прехвърлят през стената, бяха осуетени, когато бранителите започнаха да изливат врящо масло върху главите им и да ги изгарят живи, ала това се оказа мимолетна победа; нови и нови създания прииждаха непрекъснато, въпреки че намираха смъртта си. Някои от планините от трупове вече бяха достатъчно високи, за да могат нашествениците да прехвърлят без особени трудности стената; хищниците там лумваха в пламъци и се строполяваха на земята, или пък биваха пронизвани от мечовете на Либера Драмач. Непрекъснатите им атаки обаче поглъщаха всички сили на бранителите и маслото не достигаше до огньовете, както трябваше да става. Пламъците затихваха и част от зверовете вече се катереха спокойно по купчините, без да изгарят.

По-надолу по стената няколко десетки чудовища бяха успели да сломят съпротивата на защитниците и се бяха втурнали по улиците на Лоното, преди да пристигнат още бойци, които да запълнят зейналата празнина в отбраната. Подобни пробиви ставаха все по-често и по-често. Армията от чудовища сякаш изобщо не се интересуваше от мъжете и жените, които се сражаваха на стената; единственото, което искаха, бе да се доберат до сърцето на града.

Защитата нямаше да издържи дълго. Номору знаеше това със смразяваща сигурност.

Единственият ключ към победата им бяха Възлите. Тя си спомни какъв безпорядък бе настанал между хищниците в Плетеницата, когато бе застреляла неколцина от звероукротителите. Ала Възлите бяха научили урока си и затова сега се спотайваха някъде, ръководейки битката отдалеч. Стрелбата по Различните зверове беше прахосване на амуниции. Трябваше да се добере до генералите.

Някакъв Различен мъж с изпъкнало напред чело и мигателни ципи на очите си прелетя забързано покрай нея, ала внезапно се закова на място и се върна обратно. Номору го изгледа учудено.

— Защо не се биеш? Нямаш амуниции? Ето, вземи си — рече и й подаде шепа куршуми, след което хукна отново, без да изчака жената да му благодари. Тя и бездруго нямаше такива намерения.

Номору се загледа след него, без да обръща внимание на ужасната какофония около нея — гърмежите на пушките, писъците на ранените и умиращите и пращенето на пламъците. Различни се сражаваха срещу други Различни. Ако хората от градовете и селата можеха да видят това, сигурно щяха да се замислят хубавичко за дълбоко вкоренените предразсъдъци, които хранеха към жертвите на вещерската поквара. Самите Чаросплетници, които бяха засели тази омраза в сърцата им, сега използваха собствените си създания, за да избиват други Различни. Разграничителната линия вече не беше между хората и Различните, а между хората и зверовете. Единствените, които не се вписваха в която и да е от тези страни, бяха Вещерите. Някога може и да са били хора, ала в мига, в който бяха сложили Маските си, бяха смъкнали от себе си всичко човешко.

Номору не изпитваше кой знае какви симпатии към Различните, ала не ги и мразеше. Тя мразеше Чаросплетниците. Заради тази омраза не вярваше на нито дума от гнусните им проповеди и това направи от Различните и Либера Драмач нейни естествени съюзници. Това я сродяваше с Кайку и много други мъже и жени из Лоното, които също търсеха отмъщение.

Тялото й бе нашарено с множество татуировки, отбелязващи моменти от детството й, което беше мръсно и дрипаво като самата нея. Бебе, родено в Бедняшкия квартал в Аксками, с пристрастена към корена от амакса майка и неизвестен баща. Бе отгледана от хората в бандата, към която принадлежеше майка й — една общност на насилието, в която всеки ден се появяваха нови хора, а други умираха. Стабилността не беше част от живота й и тя се научи да не разчита на никого. Всички, към които се бе привързвала, бяха измрели — първата й любов, приятелите й, дори и майка й, към която бе развила някаква странна преданост. Това беше един порочен, изолиран свят и единствено талантът й да се промъква незабелязано и изключителните й умения в стрелбата й бяха попречили да се превърне в поредната жертва на опиатите, войните между отделните банди, болестите и глада, които отвеждаха хората към престъпленията и тъмниците.

Татуировките й отбелязваха сделките, които беше сключила, дълговете, които бе изпълнила, както и свидетелстваха за солидарността на хората от собствената й банда. Те се разпростираха в щедро разточителство по ръцете, раменете, прасците и пищялите й. Най-голямата от всички обаче се намираше на гърба й — тя бе по-важна за нея от всичко на света. Тази татуировка изобразяваше толкова чиста и бездънна ненавист, че шарките й сякаш я изгаряха всеки ден; обет за възмездие, по-силна и обвързваща и от най-святата любовна клетва.

Една Истинска Маска, недовършена, като едната й половина само беше очертана и щеше да бъде запълнена едва след като Номору изпълнеше своята вендета срещу Вещерите. Бронзовият лик на обезумял древен бог. Маската на Върховния Чаросплетник Вирч.

Тя не го знаеше, ала това беше лицето на Арикарат — отдавна забравеният брат на лунните сестри.

Тя бе малко по-голяма от Лусия, когато бе отвлечена. Подобни изчезвания се случваха често в Бедняшкия квартал. Бяха част от тамошния живот и обикновено оставаха незабелязани от никого, с изключение на близките на похитения. Благородниците трябваше да хранят чудовищата, които живееха в техните домове, за да задоволяват прищевките им, ето защо избираха бедните и бездомните — хората, които смятаха за безполезни. Номору вярваше, че е била достатъчно бдителна, за да стои надалеч от ловците, ала тази нощ бе прекалила с корена от амакса — хич не й пукаше, че е тръгнала по пътя на майка си — и бе продадена на ловците от човек, на когото си мислеше, че можеше да се довери. Когато се събуди, откри, че се намира в покоите на Върховния Чаросплетник Вирч, дълбоко в Императорската цитадела.

Нямаше никаква представа каква съдба я очакваше. Въжетата обаче не бяха завързани много здраво и тя успя да се измъкне. Ден след ден момичето живееше в постоянен страх, мъчеше се да стои далеч от Чаросплетника и търсеше изход от покоите му. Надпреварваше се за огризките от храна с гладния чакал, който скиташе из стаите, водейки животинско съществуване, само и само да не умре от глад или жажда в жегата. През цялото време държеше ушите си наострени за звука от прещракването на ключа в ключалката — ключалката на единствената врата — съзнавайки, че ако Върховният Чаросплетник я спипаше, щеше да я подложи на невъобразими мъчения. Никога досега не се бе сблъсквала с толкова продължителен и неотслабващ ужас.

Кошмарът свърши едва когато Вещерът се строполи мъртъв на земята, докато експлозиите разтърсваха Императорската цитадела. По-късно откри, че смъртта му бе заслуга на Кайлин ту Моритат, ала тогава това изобщо не я интересуваше. Номору взе ключа от трупа му и избяга от Цитаделата сред настаналия хаос, докато Лусия беше спасена от Кайку и нейните спътници.

Момичето веднага се върна в Бедняшкия квартал, ала не успя да намери човека, който я бе предал. Тогава отиде при един Рисувач, който татуира Маската на гърба й, както и малък символ на единия й бицепс за човека, който я бе продал на Чаросплетниците.

Тя напусна Аксками, отделяйки се от хората, които някога бе познавала. Предаването й на ловците бе капката, с която чашата преля. Отсега нататък нямаше да се доверява на никого. Тя започна да се скита насам-натам, а когато до ушите й достигнаха слуховете за Лоното, където живееха хора, които ненавиждаха Чаросплетниците, реши да ги проследи до първоизточника. С тях поне щеше да споделя обща кауза.

Тя примигна, когато задушлив облак дим премина покрай лицето й. Съзнанието й трескаво пресмяташе възможностите, които стояха пред нея, отхвърляйки ги една по една. Боговете да я прокълнат, ала нямаше никакво намерение да умре тук, в Лоното, с толкова много недовършени неща пред себе си. Трябваше да има някакъв отговор, някакъв начин да се добере до Възлите и да разкъса връзката между тях и армията, която командваха. Едва ли се намираха много далеч, ала за сметка на това бяха скрити доста добре.

Внезапен порив на горещия вятър издуха гъстите вълма пушек и лъчите на окото на Нуку озариха баталната сцена. Номору заслони очите си с длан и погледна нагоре. В небето над Лоното се рееха гнусовраните и надаваха продраните си крясъци. Младата жена остана загледана в тях за известно време.

Гнусовраните. Те бяха ключът.

Премятайки пушката си на рамо, тя се затича към най-близката стълба и се спусна на земята. Западната стена нямаше да издържи дълго. Номору се надяваше само да издържи достатъчно дълго, за да може да се добере до нея.

Юги крачеше енергично из Лоното, стиснал пушката в ръцете си, готов за стрелба. Всяка крива уличка, всеки завой на утъпканите прашни пътища сега криеше опасност. Зад него вървяха Лусия, Флен и Ирилия, една от Сестрите от Аления орден — дълголика, светлокоса жена, оставена от Кайлин като ескорт. Най-отзад беше Заелис, който понакуцваше с болния си крак, а в ръцете му също се поклащаше пушка.

Хищниците тичаха на свобода по улиците. Вече бяха срещнали и убили един, а по улиците се въргаляха разкъсани и обезобразени жертви на зверовете. Въпреки че западната стена още се държеше, създанията бяха успели да се промъкнат по някакъв начин в града, което означаваше, че платата и терасите на Лоното вече не бяха сигурно място.

Мерките за извънредно положение влязоха в сила прекалено късно. Децата бяха отведени в пещерите на върха на Лоното, които служеха за склад за амуниции и провизии. Юги бе настоявал децата да бъдат заведени там още преди започването на атаката, ала Заелис не искаше и да чуе за това. Плетеницата от тунели имаше прекалено много входове и бе твърде голяма; бе невъзможно да я охраняват и веднъж влезли вътре, децата щяха да се озоват в капан. Водачът на Либера Драмач смяташе, че в краен случай децата трябваше да бъдат отведени на изток от селището, където да се разпръснат из разлома Ксарана — според него армията щеше да концентрира усилията си върху града и нямаше да преследва отделни хора, още по-малко пък деца. Това само по себе си беше доста рисковано, защото Разломът не беше място за деца, но пак бе по-добре от сигурната им смърт. Сломената защита на север и на юг бе направила невъзможно осъществяването на този план, защото Лоното бе обкръжено. Изпращането на децата в пещерите само отлагаше невъзможното, ала нали трябваше да сторят нещо, за да предпазят малките. Постъпката на Заелис бе красноречиво свидетелство както за отчаянието му, така и за безнадеждния характер на ситуацията.

Юги ги поведе по един дървен мост, простиращ се над скупчените покриви на няколко къщи, чиято архитектура напомняше тази от Новоземие. Разминаха се с едно Различно семейство, което незнайно защо бързаше в противоположната посока. Иначе ясното небе бе почти изцяло скрито от гъстите облаци тъмен пушек. Лусия кашляше непрекъснато, прикрила устата си с ръце, докато Флен тичаше покрай нея и й хвърляше угрижени погледи. Сестрата ги следваше неотлъчно, ала вниманието й бе насочено другаде; въздухът около нея трептеше от битката, която водеха представителките на Ордена й, и тя едновременно се страхуваше и копнееше да се присъедини към тях. Кайлин искаше да пази собственоръчно бившата Престолонаследничка, ала се налагаше да води битката срещу Чаросплетниците, ето защо бе оставила една от не толкова опитните си Сестри да отговаря за защитата на момичето. Ирилия съвсем наскоро бе завършила обучението си, но имаше талант и щеше да се справи с лекота с Различните хищници, които можеха да се изпречат на пътя им.

По широко каменно стълбище се изкачиха до следващата от терасите на Лоното, а оттам поеха по тясна лъкатушеща уличка. Светилищата, покрай които минаваха, бяха отрупани с дарове на боговете и тамян, чиято упойваща миризма изпълваше въздуха. Около тях се бяха стекли доста хора, които се молеха, надявайки се на някакво чудо, което да ги спаси от неизбежното.

Изведнъж от една странична уличка пред тях изскочи кошмарно създание, наподобяващо гигантски паяк — с шест дълги крайника и муцуна, която изглеждаше едновременно човешка и маймунска. Юги се прицели и стреля на мига, ала изстрелът му отиде нахалост и чудовището изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Хората около светилищата се разпръснаха, обзети от паника, търсейки място, където да се скрият от Различната твар.

Заелис наблюдаваше онова, което се случваше наоколо, със свито сърце. За първи път се сблъскваше с тоталната разруха на всичко, на което бе посветил своето съществуване. Всички тези години, които бе отдал на това да събира, организира и обединява хората; всички тези години, които самите хора бяха отделили, за да облагородят това диво място, да си построят домове и да съградят наново живота си… Преследвани от Чаросплетниците същества се трудеха рамо до рамо с хора, които би трябвало да ги мразят, ала различията бяха преодолени, а предразсъдъците — захвърлени; в крайна сметка Лоното оцеля, като с всяка следваща година укрепваше все повече и повече. Обитателите му се гордееха с това, което бяха създали, и с общността, която бяха изградили; Заелис също се гордееше с постигнатото. Това място бе красноречивото доказателство, че в Сарамир съществуваше и друг начин на живот — извън пипалата на Чаросплетниците и властта на благородниците.

Ала ето че всичко това сега рухваше пред очите му. Дори и да преживееха този ден, с Лоното бе свършено. След като Вещерите знаеха къде е, нямаше да се успокоят, докато не го унищожат. При мисълта за това той усети как в гърлото му засяда голяма буца — прекалено болезнена, за да бъде преглътната.

Да не забравяме и Лусия. Заелис възприемаше действията й като предателство. Как можеше да съзаклятничи с Кайлин и да използва самата себе си като стръв, за да подмами Чаросплетниците в капан? Значи слушаше Аления орден, а не слушаше човека, който я бе отгледал и възпитал през всичките тези години… Та тя можеше да умре тук — само защото бе отказала да я заведат на сигурно място. Дали правеше това само за да го тормози? Дали това бе просто характерният за всяко подрастващо момиче бунт срещу родителския авторитет? Едва ли някой можеше да каже със сигурност, когато ставаше въпрос за Лусия. Белобрадият мъж обаче бе сигурен в едно — девойката го наказваше, задето я бе изпратил в Алскайн Мар, наказваше го, задето бе поставил Либера Драмач над нея, задето я възприемаше като средство за постигане на определена цел, а не като дъщеря.

Заслужаваше ли го? Може би. Ала, всемогъщи духове, не си бе представял, че ще боли толкова много.

Изкачиха се на поредната тераса, приближавайки се все повече до върха на скалата, където се намираха пещерите. По пътя срещаха жени, които бързаха като обезумели натам, задърпали децата си след себе си. Като че ли тунелите щяха да ги защитят, когато рухнеха стените…

Сестрата спря толкова внезапно по средата на улицата, че Заелис едва не се блъсна в гърба й. Юги също се закова на място, давайки знак на двете деца да сторят същото. Лицата им бяха почернели от саждите и всички, с изключение на мъжа с кърпата на челото, дишаха тежко от бързото изкачване.

— Какво е? — попита Юги, усетил нещо в поведението на Сестрата, което го изпълваше с тревога.

Жената не му отговори; тя оглеждаше балконите на къщите от двете страни на уличката. Въздухът сякаш застина и се възцари зловеща тишина — шумът от битката сякаш долиташе от много, много далеч.

— Какво е? — попита Юги отново. В гърдите му се надигаше ужасно предчувствие.

Погледът на Сестрата попадна върху дрипава жена с дете, които вървяха по улицата срещу тях, и ирисите й внезапно почервеняха.

Заелис дори не видя фуриите. Те изригнаха от един вход и буквално минаха през него, поваляйки го на земята. Юги моментално насочи оръжието си към тях. Масивните, подобни на глигани същества вече се носеха към него; той натисна спусъка и уцели единия хищник точно между очите. Различната твар се строполи в прахта и се затъркаля бясно към убиеца си, който не успя да реагира навреме и бе съборен на земята от тежкото мускулесто тяло.

Вторият звяр обаче не се насочи към Юги, а към Флен. Момчето беше парализирано от страх — беше твърде слабо, за да се бие, а и вече бе прекалено късно, за да избяга. Чудовището бе десетки пъти по-тежко от него и стигаше до раменете му. Фурията връхлетя върху момчето — препускаща грамада от мускули, завършваща с дълги и закривени като ятагани бивни. Тялото на Флен бе изстреляно напред с такава сила, че прелетя няколко метра във въздуха, преди да се приземи на прашната улица, след което се претъркули няколко пъти и се блъсна в отсрещната стена. Чак тогава застина неподвижно, а разрошената му кестенява коса падна като погребален саван пред лицето му.

Фурията завъртя малките си черни очички към Лусия. Момичето отвърна невъзмутимо на погледа й.

Въздухът изведнъж избухна в същински ураган от пера, клюнове и нокти. Гарваните се нахвърлиха върху Различната твар, бомбардирайки я с човките си и забивайки ноктите си в тялото й. Фурията имаше дебела кожа, ала очите й бяха извадени за секунди, а зурлата й бе накълцана на кървави ленти. Тя се мяташе и квичеше, погребана под многобройните пърхащи криле, и най-накрая се сгромоляса на земята, където остана да лежи, дишайки хриптящо.

Тогава изведнъж всички гарвани се строполиха на земята. Бяха мъртви.

Юги бе смаян. Не можеше да повярва на очите си, дори и когато последната птица падна в прахта. Бяха умрели едновременно, още докато се намираха във въздуха. Когато успя да си поеме дъх и да се надигне, успя да види цялата сцена — Заелис, който се изправяше на краката си, двете фурии — едната мъртва, а другата — накълвана до смърт; Лусия, на чието лице бе изписано такова спокойствие, че изглеждаше по-страшно, отколкото ако на лицето й бе изписан ужас; и десетките мъртви птици, въргалящи се по улицата.

Тогава погледът му попадна на Ирилия и мъжът разбра, че кошмарът изобщо не беше свършил.

Тя лежеше наблизо, разперила ръце и крака, а главата й бе завъртяна на сто и осемдесет градуса. До нея се виждаше дрипавото дете, от чиито очи и нос шуртеше кръв. А към Юги бавно пристъпваше жената, с която се бяха разминали преди броени секунди — прегърбена, тътреща се просякиня.

Докато я наблюдаваше, нещо явно се случи със зрението му, защото изведнъж на мястото й се появи Чаросплетник; той носеше Маска от лъскави люспи като на гущер, която блестеше във всички цветове на дъгата под слънчевите лъчи. Мъртвото дете също се бе превърнало във Вещер. Тя бяха убили Ирилия, ала тя все пак бе успяла да завлече със себе си единия от тях. Обаче оставаше още един Вещер, а Лусия вече нямаше дори гарваните, за да й помогнат. Хората на улицата — които се бяха вкаменили от ужас при нападението на фуриите — сега се разбягаха, щом видяха зловещия прегърбен силует.

Кръвта на Юги се смрази. Както изглеждаше, Сестрите от Аления орден не бяха непогрешими, а и Вещерите се бяха оказали по-изобретателни, отколкото смятаха. По някакъв начин тези двамата бяха успели да се промъкнат през защитата на Сестрите.

Той чу как Заелис си поема дъх. Лусия, застанала сред всички тези трупове, наблюдаваше Чаросплетника.

Вещерът отвърна на погледа й — Юги можеше да почувства как злокобният му взор сякаш я изпепеляваше.

С периферното си зрение Юги видя как белобрадият мъж се размърдва и надига пушката си.

— Заелис, недей! — извика той, ала вече беше твърде късно. Маската на Чаросплетника се бе обърнала към водача на Либера Драмач и едната му ръка се изстреля напред, разпервайки мъртвешки белите си пръсти като ноктите на хищна птица. Усилията на белобрадия мъж да се прицели внезапно бяха осуетени, сякаш някой бе сграбчил цевта на оръжието му. В същото време Юги почувства как собствените му мускули се вцепеняват, схващайки се болезнено; мъжът се строполи отново на земята. Очите му бяха широко отворени от ужас и попиваха кошмарната сцена, ала останалата част от тялото му престана да му се подчинява. Не можеше дори да изкрещи.

Белобрадият мъж започна бавно да насочва пушката към себе си. От изкривеното му от ужас лице ставаше ясно, че това изобщо не ставаше по негово желание, ала дулото на оръжието продължаваше неумолимо да се движи към главата му. Парализираният Юги не можеше да стори нищо, освен да гледа безмълвно. Лусия също стоеше неподвижно, наблюдавайки сцената със зареяния си взор.

Вените по врата на Заелис бяха изпъкнали като въжета от усилията му да се съпротивлява, ала всичко бе безсмислено. Вече бе извил пушката така, че дулото бе притиснато до гърлото му, точно под брадичката.

„Не може да достигне спусъка, помисли си Юги, а в сърцето му припламна огнивото на надеждата. Пушката е твърде дълга.“

Тогава спусъкът започна да се движи сам. Пръстите на Вещера се сгърчиха в юмрук.

— Боговете да ви прокълнат, нечовешки копелета! — успя да изграчи Заелис, преди пушката да гръмне и да пръсне мозъка му.

Изстрелът отекна по улицата, изгубвайки се сред далечния тътен на битката. Яростният вик, надигнал се в гърлото на Юги, бе задушен в гръкляна му. Лусия бе неподвижна и безмълвна. Капки от кръвта на настойника й блестяха по лицето й. Тялото й трепереше, очите й се пълнеха със сълзи, а устните й се разтвориха едва забележимо.

Заелис падна на колене, след което се наклони настрани и се строполи на земята. От миглите на момичето се отрони сълза и потече по изцапаната й буза.

Без да обръща никакво внимание на Юги, Чаросплетникът завъртя люспестото си лице към Лусия.

— Плачеш, Лусия? — изсъска той. — Няма смисъл. Няма никакъв смисъл.

Мъжът с кърпата на челото напрегна всичките си сили, опитвайки се да изкрещи: „Не нея! Вземете мен! Мен!“, ала нямаше човешка воля, която да пречупи силата на Вещер. Прииска му се да заплаче от безсилие, ала не му бе позволено дори това.

Чаросплетникът направи крачка към момичето и Маската му изведнъж се пръсна на парчета.

Отзвукът от изстрела достигна до тях секунда по-късно. Вещерът остана неподвижен на мястото си за няколко секунди, а тъничка струйка кръв потече по съсухреното му лице,след което политна назад и се сгромоляса тежко на земята.

Мускулите на Юги изведнъж се освободиха и той скочи на крака. Вятърът запрати гъст облак дим в лицето му и той се закашля, ала радостта от освобождаването му от гнусната хватка на Чаросплетника докара сълзи в очите му, които нямаха нищо общо с парливия пушек. Той изхълца, когато ужасът, потресът и скръбта от последните мигове го връхлетяха, после преглътна, пое си дълбоко дъх и избърса очи с крайчеца на кърпата, завързана около челото му.

Лусия.

Вятърът внезапно смени посоката си и пушекът се издигна към небето, сякаш засмукан от окото на Нуку. Тогава Юги забеляза как Номору тича към тях, а изящната й пушка се поклаща в дясната й ръка. Лусия наблюдаваше безстрастно сцената — стоеше напълно неподвижно, като изключим ръката, която прокара през косата си.

Юги се приближи бавно към нея; имаше чувството, че цялото му тяло е изтръпнало, а мускулите му започваха да го болят зверски. Очите му срещнаха тези на Номору, когато тя дотича запъхтяна при тях.

— Последвах гарваните — каза младата жена.

Юги остана загледан в нея, неспособен да намери думите, с които да изрази огромната си благодарност; после се наведе и сложи ръце на раменете на Лусия. Момичето трепереше като лист, а сълзите се стичаха по страните му.

— Това Заелис ли е? — попита Номору.

Юги потръпна при нечувствителността й.

— Момчето — прошепна. — Отиди да видиш как е.

Жената се подчини. На улицата започнаха да се появяват други хора — отначало надничаха боязливо, после се втурнаха да помагат, когато видяха прострените тела на мъртвите Чаросплетници, ала вече беше твърде късно. „Къде бяха, когато се нуждаехме от тях?“, запита се горчиво Юги.

— Лусия? — попита той. Момичето нито погледна към него, нито даде някакъв знак, че го е чула. — Лусия? — повтори той.

Номору се върна. Мъжът с кърпата й хвърли въпросителен поглед и тя поклати глава в отговор. Флен беше мъртъв.

Юги прехапа долната си устна; скръбта беше прекалено много, за да я задържи в себе си. Той се изправи и се обърна с гръб към момичето, понеже се боеше да не изгуби самообладание пред нея. Пред очите му бяха ставали множество убийства; в миналото му имаше доста неща, които искаше да забрави. Ала, всемогъщи богове, толкова много смърт…

Той чу гласа на Номору зад себе си.

— Лусия? Лусия, чуваш ли ме? Има ли още птици? Има ли още гарвани?

Тъкмо щеше да се завърти и да й каже да остави бедното дете на мира — Лусия бе страдала достатъчно — ала в същия момент чу отговора на момичето.

— Има — промълви бившата Престолонаследничка.

Мъжът се обърна и видя следотърсачката, коленичила пред стройната, красива девойка, която я гледаше с такава мъка в очите си, че изведнъж му се прииска да заплаче.

— Ще имаме нужда от тях.

— Номору… — започна Юги, ала кокалестата жена му направи знак да мълчи и той се подчини.

Лусия бутна лекичко Номору и се приближи до мястото, където лежеше Заелис. Тогава сведе очи към настойника си и остана така известно време, след което прекрачи през телата на мъртвите птици и се приближи до Флен. Обезобразеното тяло на момчето лежеше с лице, обърнато нагоре, и се взираше незрящо в отвъдния живот. Тя се загледа в него, сякаш очакваше момчето да се надигне, да си поеме дъх, да се засмее…

Лусия погледна през рамо към тях, а окъпаното й в сълзи лице изглеждаше необичайно спокойно, сякаш не беше лицето й, а някаква маска.

— Гарваните са твои — рече момичето, а гласът й режеше като нож. — Какво искаш да направя?