Преждата на покварата

Пета глава

Аксками, сърцето на империята, се наслаждаваше на топлината на късното лято.

Големият град бе разположен на мястото, където се сливаха две реки, превръщайки се в трета. Джабаза и Керин лъкатушеха през жълто-зелените равнини на север и изток от столицата, като се срещаха в самия център на Аксками. Там се издигаше масивна шестоъгълна платформа от камък, свързана със сушата посредством три елегантни моста, а в средата й се издигаше огромна статуя. Тя изобразяваше Исисия — Императрицата на боговете и богиня на мира, красотата и мъдростта. По принцип сарамирските традиции повеляваха божествата да не се показват директно, тъй като се смяташе за дръзко хората да се опитват да си представят неземния им облик — художниците и скулпторите най-често прибягваха до оброчни предмети и различни животни, когато трябваше да изобразят някое същество от сарамирския пантеон. В този случай обаче традицията не беше спазена — статуята на Исисия бе изработена от тъмносин камък и представляваше жена, висока петнайсетина метра, облечена в разкошна дреха, с множество украшения в гъстата й, прекрасна коса. Погледът й бе насочен на североизток — към Императорската цитадела, изражението й беше спокойно, а дланите й бяха сключени, скрити под пищните ръкави. Под нозете й Джабаза и Керин смесваха водите си и се превръщаха в Зан — могъща река, чиито води течаха далеч на югозапад.

Като политически и икономически център на империята, Аксками кипеше от живот. Речните брегове бяха осеяни с докове и складове, сред които непрестанно сновяха търговци, моряци, скитници и работници. На южния бряг на Керин цветистият безпорядък от бордеи, пушални, дюкянчета и кръчми, обсипали архипелага на Речния район, буквално гъмжеше от екстравагантно облечени гуляйджии, а на северния земята се издигаше към величествената Императорска цитадела. Там пищният блясък на различните храмове изпъкваше ярко на фона на скромните куполи на библиотеките. Обществените площади бяха изпълнени с хора, докато всевъзможни оратори и демагози излагаха вярванията си пред случайните минувачи и стълпилата се публика. Коне и манкстуи дърпаха тежки каруци по Пазарния район, а опитните търговци рекламираха стоките от Новия свят под пъстроцветните си чергила. А ако на човек му се приискаше да избяга от зноя и прахта на оживените столични улици, трябваше само да потърси убежище в многобройните обществени паркове или да посети която и да е от дузината скулптурни градини, някои от които датираха още от времето на Торус ту Винаксис, втория Кръвен Император на Сарамир.

На север от Пазарния район се простираше Императорският квартал. Той бе разположен около основата на колосалната скала, увенчаваща билото на хълма, където се издигаше и самата Цитадела. Неголям по площ, той бе заселен предимно от благородни фамилии, разполагащи с големи богатства, които често се изживяваха като меценати и покровители на изкуствата. Тук, далеч от глъчката и врявата на останалата част от столицата, улиците са широки, покрай тях растат екзотични дървета, а просторните къщи се издигат сред обширни дворове, заобиколени с каменни огради. Зад някои от тях има разкошни градини, украсени с изящни мозайки, изпълнени с най-редките представители на световната флора, между които игриво ромолят водоскоци и миниатюрни акведукти.

Грейнала в златно и бронзово, на върха на хълма е кацнала внушителната Императорска цитадела. Нейните искрящи стени хвърлят своите отблясъци из целия град. Тя има формата на пресечена пирамида, а на плоския й връх се издига огромният храм на Оча, който символизира, че нито един човек — дори и Императорът — не стои по-високо от боговете. Четирите полегати стени на Цитаделата представляват истинска плетеница от прозорци, балкони и статуи, от която човек го заболяват очите; безспорен шедьовър на архитектурното майсторство, единствен по своята уникалност в столицата. Преплетените скулптурни групи претворяват всевъзможни сцени от легендите и митовете на Сарамир, изобразявайки всички божества, демони и духове от пантеона. Във всеки от четирите ъгъла на Цитаделата се извисява гигантска кула, а цялото величествено здание е обградено от масивна стена, не по-малко фина, ала с множество укрепления и бойници, чиято цялост се нарушава единствено от огромната порта, увенчана с висока арка от чисто злато, инкрустирана с древни благослови.

Кръвният император на Сарамир Мос ту Батик стоеше пред едно сребърно огледало вътре в Цитаделата и се взираше в отражението си. Той беше мускулест мъж, няколко сантиметра по-нисък от идеалния ръст на широкоплещестото си тяло, което създаваше впечатлението, че е набит и много як. В момента бе стиснал зъби, едва прикривайки гнева си под четинестата, тук-таме прошарена в сиво брада. Той бързо пооправи церемониалните си одежди с припряни движения, подръпвайки маншетите и коригирайки колана си. Ярките лъчи на следобедното слънце проникваха през стреловидните прозорци на стаята и облак прашинки танцуваха под светлината им. Обикновено тази гледка му се струваше красива, ала днес само засилваше контраста между осветените пространства и сумрака в останалата част на помещението, правейки го да изглежда още по-мрачно.

— Трябва да се контролирате повече! — изграчи някакъв глас от дълбините на стаята. — Гневът ви е очевиден.

— По духовете, Какре, как няма да съм ядосан! — извика Мос и отмести взор от огледалото, поглеждайки към прегърбената фигура, която изплуваше бавно от сумрака в ъгъла на помещението. Тя носеше изработена от всевъзможни парцали, кожа и неизвестни материали роба, съшити заедно в произволно съчетание, отричайки всички закони на логиката и хармонията. Лицето му бе скрито под оръфаната качулка, под която се подаваше единствено мършавата му челюст, ала тя не помръдна, докато притежателят й говореше. Това бе личният Вещер на Императора — Върховният Чаросплетник на империята.

— Няма да е хубаво да се срещнете с вашия девер в такъв вид — продължи Какре. — Така само ще го обидите.

Мос се изсмя грубо.

— Реки? Изобщо не ме интересува какво ще си помисли този книжен червей. — Императорът се завъртя рязко и обърна гръб на огледалото. — Предполагам, че сигурно вече си научил онова, за което ми докладваха?

Какре надигна глава и сиянието на окото на Нуку освети лицето, скрито под качулката. Истинската Маска на Върховния Чаросплетник представляваше лицето на мумифициран труп — със зейнала уста и бледи, хлътнали бузи — и беше изработена от сушена кожа. Мос смяташе неговия предшественик — Върховния Чаросплетник Вирч — за достатъчно отблъскващ, ала Какре бе още по-неприятен. Едва ли някога щеше да е способен да погледне към Вещера, без да се погнуси.

— Зная за какво иде реч — простърга гласът на Какре.

— Така си и мислех — измърмори злъчно Императорът. — Май в тази Цитадела се случват малко неща, за които да не знаеш, нали, Какре? Ти научаваш всичко — дори и онова, което изобщо не те засяга.

— Всичко, което става в Сарамир, ме засяга — отвърна невъзмутимо Вещерът.

— Сериозно? Тогава защо не се поинтересуваш защо реколтата линее с всяка изминала година? Защо не направиш нещо, с което да спреш тази поквара, която пълзи в недрата на империята ми, която кара децата да се раждат Различни, която деформира дърветата и прави планините опасни, понеже само боговете знаят какви чудовища са се навъдили там? — Императорът пристъпи до масата, взе оттам гарафата с вино и си наля пълна чаша. — Вече сме в края на лятото! Тази година се очертава да бъде още по-лоша и от предишната — освен ако богинята Еню не се намеси и не направи някакво чудо! Заплашва ни глад, Какре! В някои от по-отдалечените провинции вече са намалили дажбите на селяните! Тази реколта ми трябва, за да издържим срещу проклетия търговски консорциум на Окхамба!

— Вашите поданици гладуват заради вас, Мос! — рече злобно вещерът. — Не хвърляйте вината за собствените си грешки върху Чаросплетниците! Вие пръв започнахте търговската война, като увеличихте експортните такси!

— А ти какво би ме посъветвал? — извика му императорът. — Да оставя икономиката ни да рухне?

— Не ме интересуват вашите оправдания! — каза Чаросплетникът. — Фактите говорят недвусмислено, че вината е изцяло ваша.

Благородникът пресуши чашата си и хвърли изпепеляващ поглед на събеседника си.

— Взехме този проклет трон заедно — изсъска той. — Това ми струваше живота на единствения ми син, ала успяхме. Аз изпълних своята част от уговорката ни. Направих ви част от империята. Дадох ви моята земя, дадох ви права. Това бе половината от сделката. Къде е другата половина?

— Задържахме ви на трона — отвърна вещерът, повишавайки яростно глас. — Ако не бяхме ние, вашата некадърност досега да ви е свалила сто пъти от власт. Спомнете си за колко метежи ви предупредих, колко заговори и опити за покушение над живота ви предотвратих! Пет години на слаба реколта, нестабилни пазари, политически хаос; на благородните семейства им дойде до гуша от това. — Изведнъж гласът на Върховния Чаросплетник стихна до шепот. — Те искат да се отърват от вас, Мос. Да се отърват от вас и мен.

— Точно заради слабите жътви започна тази ужасна бъркотия! — изкрещя Императорът, останал без дъх от ярост. — Заради тази проклета зараза! Каква е причината за нея? На какво се дължи? Защо не знаеш?

— Чаросплетниците не са всемогъщи, Императоре мой — промълви дрезгаво Какре, докато му обръщаше гръб. — Ако бяхме всесилни, нямаше да се нуждаем от вас.

— Ето го и него! — усмихна се Императрица Лараня, изплъзна се от нервничещите си прислужнички и се завтече към вратата на стаята, където Мос току-що се беше появил. Тя се хвърли в обятията на Императора и го целуна закачливо, после се отдръпна, пооправи косата му и погледът й срещна неговия.

— Изглеждаш ядосан — каза. — Нещо не е наред ли? — След което се усмихна прелъстително: — Нещо, което да не мога да оправя?

Мос усети как лошото му настроение моментално се изпарява в прегръдките на любимата му и се наведе, за да я целуне отново — този път страстно.

— Едва ли има нещо, което да не можеш да оправиш с тази прелестна усмивка — рече мъжът.

— Ласкател! — обвини го тя и се изплъзна от ръцете му. — Закъсняваш. Освен това намачка роклята ми с непохватните си лапи. Сега прислужничките ми пак ще трябва да се занимават с мен. Всичко трябва да е перфектно за пристигането на брат ми.

— Моите извинения, Императрице — поклони се шеговито той. — Нямах представа, че днешният ден е толкова важен за вас.

Тя го зяпна с престорено недоумение.

— Мъжете са толкова невежи.

— Е, щом ще ме обиждате така, по-добре да се върна в покоите си и да се махна оттук — подразни я Императорът.

— Оставате тук и заедно се приготвяме за посрещането! — тропна с крак съпругата му. — Ако не искате от утре да сте без Императрица.

Мос се усмихна и отстъпи пред желанието й. Веднага беше наобиколен от куп слуги, които взеха да го парфюмират и да доизглаждат тоалета му. Всичките тези приготовления, пищност и церемониалност му идваха в повече; той беше груб и прям мъж и изобщо не се интересуваше от разните там ритуали и древни традиции. Процесът по посрещането на високопоставен гост беше изключително сложен и многопластов. Недостатъчна подготовка и гостът можеше да се засегне, а прекалено пищното посрещане току-виж го смутило. Ето защо Императорът бе предоставил на новата си жена пълни правомощия по тези въпроси.

Когато приготовленията завършиха, Мос хвърли бърз поглед към съпругата си, която се направи, че не го забеляза. Пътищата на боговете наистина бяха неведоми — да го дарят с такова прекрасно създание, когато наближаваше петдесет и петата си жътва. Всичко бе започнало като политически ход — Мос бе станал Император, а единственият му наследник беше мъртъв. Първата му съпруга — Онони — отдавна бе преминала детеродната възраст, така че главата на рода Батик анулира брака си с нея и се зае да си търси млада невеста. Майката на Дурун прие това решение абсолютно спокойно — женитбата й с Мос не беше следствие на любов, а плод на взаимна изгода, какъвто бе случаят при повечето бракосъчетания в Сарамир. Онони остана да наглежда северните владения на рода Батик, докато доскорошният й съпруг се премести в столицата и започна да се оглежда за потенциална Императрица.

Намери я в лицето на Лараня ту Танатсуа, дъщеря на баракс Горен от Джоспа — град, разположен в пустинята Тчом Рин. Скрепяването на връзките с източната част на империята бе мъдър ход, особено в този момент, когато планините, които ги разделяха, ставаха все по-опасни за прекосяване и единственият начин за комуникация бяха Чаросплетниците. Лараня бе изключително красива — тъмнокоса, смугла, закръглена и пламенна. Мос веднага я хареса и на мига забрави за кльощавите, плоски жени, които му предлагаха до този момент. Лараня го накара да измине целия път до Джоспа, за да получи съгласието й за женитбата, и дори когато Императорът направи това, младата жена се държеше тъй, сякаш не той, а тя си избираше съпруг.

Може би именно тогава Лараня плени сърцето му. Той я взе със себе си в Аксками и там вдигнаха страхотна сватба. През последвалите три години пламъкът на любовта се разгоря в сърцата и на двамата, независимо от обстоятелството, че съпругата му беше по-млада от него с повече от двадесет жътви. И Мос, и Лараня бяха чепати характери, упорити и страстни, и обичаха да правят нещата по свой собствен начин; всеки от тях намери един достоен съперник в другия. Сред слугите се разпространяваха легенди за бесните им караници, ала любовта им един към друг беше не по-малко забележителна. Въпреки злощастията, които го съпътстваха на всяка крачка, откакто бе станал Кръвен Император, Мос се чувстваше благословен с Лараня. Имаше само едно нещо, което помрачаваше радостта му и нерядко стоеше в основата на конфликтите с жена му.

Макар че физическото привличане помежду им бе достатъчно силно и креватните им забавления — достатъчно чести — съюзът им не се беше увенчал с дете. Едва ли имаше нещо, което Лараня да жадува повече, от това, да го дари със син, ала все не можеше да зачене и горчивината и разочарованието от този факт постепенно започнаха да се прокрадват в думите им. За разлика от сина си Дурун — който бе преминал през същия ад с жена си — убитата Императрица Анаис ту Еринима, — Мос знаеше, че не е безплоден. Той обаче си даваше сметка и за нещо друго — колкото и да се нуждаеше от син, сегашната му съпруга едва ли би се оттеглила толкова лесно като Онони от позицията си, за да му позволи да се ожени отново. Без значение колко му се искаше да стори това.

После внезапно чудото се случи. Преди две седмици тя му бе съобщила новините — най-накрая беше бременна! Мос вече го бе предусетил — по държанието й, по червенината на бузите й, тайнствения начин, по който се усмихваше, когато си мислеше, че никой не я гледа. Целият й свят се бе обърнал навътре — към детето в утробата й — и Императорът бе едновременно озадачен и очарован от промяната, случила се с нея. Дори и сега, когато жена му избягваше да демонстрира състоянието си, той я гледаше как несъзнателно слага ръка върху корема си, зареяла поглед в далечината, докато прислужничките й се суетяха около нея. Неговото дете. Мисълта за това го накара да се усмихне широко.

Той улови ръката на съпругата си и двамата застанаха на невисокия подиум на върха на трите стъпала, загледани надолу към благородниците от свитата им и императорските стражи, изпълнили залата. После Лараня вдигна очи към неговите и се усмихна. Императорът почувства как в сърцето му се разлива приятна топлина и той си помисли за изтощителния ден, който още не беше свършил, след което съзнанието му се насочи към живота, който растеше в утробата на жена му.

Отново щеше да бъде баща, мина през ума му, докато гледаше как високите двойни врати, над които висяха алено-сребристите знамена на рода Батик, се отварят широко и братът на жена му прекрачва прага на залата, следван от свитата си. В името на детето си би изтърпял всичко — дори и посещението на своя девер.

Въглените в огнището, издълбано в средата на покоите на Какре, обливаха помещението с кървавочервеното си сияние. По настояване на Върховния Чаросплетник стените бяха оголени до камък и сега в покрития с лъскав лач под се отразяваше грубата тухлена зидария. Таванът на осмоъгълното помещение се губеше нейде в мрака и оттам висяха куки и вериги, някои от които стигаха чак до пода и прозвънваха лекичко при допира с него.

Странните обекти, закачени на тях, бавно се въртяха в зловещия сумрак. Някои от тях се поклащаха съвсем близко до огъня, а други едва се различаваха от пода на стаята. Едни представляваха прости геометрични форми, а други — гротескни прояви на морбидна художественост; зловещи хвърчила, изработени от животинска или човешка кожа. Едно от тях представляваше голяма птица, ушита от кожата на жена — деформираните, ужасяващи черти изпъкваха по страховит начин около главата и човката, кухите гърди бяха разпънати между разперените й криле, а дългата черна коса продължаваше да виси от скалпа на нещастната жертва. Страховито същество, сътворено от кожата на мъж, бе заело хищническа поза, разперило прилеповите си криле, а лицето му се състоеше от змийски люспи. По-близо до пода, наредени по стените като трофеи, се виждаха произведенията, върху които Какре все още работеше. Черни дупки, някога представлявали очни ябълки, се взираха сляпо в стаята, а близо до огъня се намираше желязна решетка, чиято зловеща изработка не оставяше никакви съмнения, че може да се пригоди към всяка телесна форма и размер. Камъните под нея бяха изцапани в тъмно, ръждиво кафяво.

Какре седеше с кръстосани крака до огнището и чаросплиташе.

Беше възприел облика на скат — крилато морско същество, което се носеше из безкрайната чернота на океана от нишки. Той се рееше сред водовъртежите и въртопите, насрещните течения и проливите, усещайки с периферията на сетивата си присъствието на колосалните левиатани — тайнствените, неведоми обитатели на Чаросплетието.

Беше сляп в това незрящо място, ала водата се носеше около и през него, обливаше студената му кожа и нахлуваше в устата му, за да се излее обратно през хрилете му или да отиде в стомаха му, откъдето проникваше в кръвта му. В съзнанието си той виждаше как теченията се извиват и лъкатушат, завихряйки се по начини, невъзможни за водата и въздуха, сливайки се едно с друго или пресичайки своя път в този бездънен хаос.

Суровата същност на Чаросплетието не беше нещо, което човешкият разум да понесе с лекота. То изкушаваше и примамваше — всяка година известен брой обучаващи се Чаросплетници се поддаваха на ужасяващия екстаз и се изгубваха сред тъканта на съзиданието, съблазнени от поразяващата му красота. Това беше опиум, по-силен от всичко, което органичният свят можеше да произведе, и при първия си допир с Чаросплетието единствено най-силните успяваха да издържат на изкушението, без да се превърнат в безмозъчни фантоми, блажено реещи се из фибрите на вселената, докато изоставените им тела вегетираха в килиите им. Ето защо Чаросплетниците биваха обучавани да си представят Чаросплетието по такъв начин, че да могат да се справят с него. Някои го възприемаха като безкрайна паяжина, други — като сграда с невъобразими измерения, в която всяка врата водеше към друга, а трети — като сън, където процесът на движение от началото към края му отразяваше ефекта, който тяхното чаросплитане трябваше да постигне.

Според Какре последният подход беше най-удачен. Повече движение, повече динамика и най-важното — никога да не забавяш колко опасно беше Чаросплетието всъщност. Дори сега, след толкова много години, той си даде сметка, че си мрънкаше разни хипнотични мантри в дълбините на съзнанието си, за да заглушава постоянното чувство на възторг и благоговение пред несравнимото му великолепие. Вещерът осъзнаваше добре, че тези чувства можеха да го тласнат мигновено към омайния плен на златистите нишки, дори и за миг да отслабеше своя самоконтрол — а поддадеше ли се веднъж, просто нямаше връщане назад.

Сега, отбелязал маршрута си в съзнанието си, той махна рязко с внушителните си криле и се понесе към течението под него, което го тласна напред със стремителна бързина. Носеше се като искра през нервните стъбълца на човешкия мозък, все по-бързо и по-бързо, докато изведнъж…

… светът разцъфна навън, зрението му се възвърна и грубите му човешки сетива замениха несъмнено по-изтънчените, с които разполагаше в Чаросплетието. Стая; намираше се в стая с криви стени, проектирана от безмозъчна ръка, без каквото и да е чувство за симетрия. Тънки игли скулптирана скала стърчаха от пода като уродливи сталагмити, истинска гора от причудливи обелиски. По стените се виждаха няколко фенера, покрити с паяжини, които мъждукаха едва-едва, неспособни да разсеят тежкия сумрак, обгърнал стаята. Какре почувства присъствието на чудовищните същества, обитаващи дълбоките мини; сетивата му доловиха мрачния делириум, в който плуваха другите Чаросплетници. Тук, в Адерач, планинския манастир, крепост и люлка на вещерите, колосалната устременост към великата цел, обединяваща всички носители на Истинските маски, отекваше по-силно от всякога.

Той беше като призрак в килията — увиснало във въздуха, прегърбено видение със замъглени очертания. Единствено Маската му се открояваше ясно — качулката и парцаливата му роба изпъкваха най-отчетливо в близост до зловещия артефакт от вещерски камък, като ставаха все по-неясни с отдалечаването си от него. Пред него стояха трима други Чаросплетници, които не беше виждал никога преди. И тримата носеха роби, съшити от всевъзможни тъкани, противно на всяка логика и съразмерност. Те бяха отговорили на повика му и сега го очакваха тук. Щяха да го изслушат и да му дадат съвет с гласа на цялата общност на Чаросплетниците — онова обединено цяло, което дори самите Вещери в своето безумие не можеха да определят. После тримата му събратя щяха да предадат информацията, която им беше донесъл, по мрежата, така че да достигне до всички представители на зловещата организация.

Време беше да пришпори нещата.

— Върховен Чаросплетнико Какре — започна единият вещер, който носеше Маска, изработена от кост и кожа, — споделете с нас новостите относно Императора и неговите действия.

— Значи имам много за разказване — просъска Какре с пресипналия си глас.

— Жътвата отново е слаба — изрече вторият от триото — лицето му представляваше озъбен демон, изваян от желязо. — Ще има глад. Какво да предприемем?

— Кръвният Император Мос все повече губи търпение — отвърна Какре. — Той е разочарован от нас, задето не можем да спрем разпространението на покварата, убиваща реколтата. Все още няма никаква представа, че ние сме тези, които са виновни за нея. Надявах се, че жътвата ще е по-изобилна, ала както изглежда, промяната в почвата се развива с по-бързи темпове от очакваните.

— Това е доста обезпокоително — каза първият Чаросплетник.

— Не можем да сторим нищо, за да я прикрием — рече Какре. — Процесът вече е твърде очебиен. Неколцина успяха да проследят заразата до нейния първоизточник и с всяка година броят на онези, които ще откриват истината, ще се увеличава. Едва ли ще можем да запушим устите на всички. Ще бъдат повдигнати редица въпроси, и то от хора, натискът върху които ще бъде доста рискован ход от наша страна.

— Ако се разчуе, че ние сме виновни за глада, ще предоставим идеална възможност на всички онези, които от доста време насам търсят какъвто и да е повод да ни унищожат — обади се Чаросплетникът с желязната Маска.

— А ще могат ли? Ще могат ли да ни унищожат? — попита първият Вещер.

— Едва ли — поклати глава Какре. — Преди пет години навярно щяха да имат някакъв шанс.

— Прекалено самоуверен сте, Какре — изграчи третата фигура, чиято дървена Маска носеше изражение на ужасна мъка. — Ами Престолонаследничката? Ами онова присъствие, за което ни предупреждаваше Вирч — онази жена, способна да въздейства на Чаросплетието? Не сме намерили нито едната, нито другата, а ги търсим усилено от пет години!

— Няма никакви доказателства, че Престолонаследничката е жива — отвърна спокойно гостът им. — Има голяма вероятност да е загинала в Императорската цитадела и пламъците да са овъглили тялото й. Може и да е умряла, след като е избягала. Ни най-малко не подценявам заплахата, която тя представлява за нас, ала сега, след като отстранихме майка й и елиминирахме възможността момичето да се възкачи на престола, то представлява много по-малка опасност за нас.

— Тя продължава да разбунва недоволството на хората — възрази първият вещер. — А и да не изключваме възможността те да предпочетат да ги управлява една Различна пред Мос, когато гладът ги захапе за коремите.

— Няма да позволим това — рече спокойно Какре. — Престолонаследничката и жената, която срази Върховния Чаросплетник Вирч, са заплахи, по отношение на които сме безсилни в настоящия момент. Ето защо е най-добре да ги оставим настрана. Трябва да решим какво да предприемем сега.

— И какво предлагате? — измърмори третият Чаросплетник.

Призрачната фигура на Какре се обърна към него.

— Не можем да си позволим да чакаме повече. Трябва да пристъпим към решителни действия. Некадърното управление на Мос ще предизвика нова гражданска война и ние не можем да останем на негова страна, без да разкрием картите си. Той вече изпълни своята цел; повече не ни е необходим.

И тримата вещери измърмориха одобрително.

— Царуването на Мос като Кръвен император е към своя край — продължи Какре. — Родът Керестин е възстановил своите сили и в момента сключва тайни съглашения с други благородни семейства. Населението е недоволно от управлението, сред хората пълзят какви ли не суеверия. Някои вярват, че на Чаросплетниците изобщо не е трябвало да се дава такава власт, че именно поради тази причина боговете са проклели земята. Подобни настроения са особено плодотворни в селските райони, където събират все повече съмишленици. — Вещерът ги стрелна със страховития си поглед. — Трябва да се погрижим за собственото си оцеляване.

— Имате план, нали? — попита носителят на Маската, изработена от кост и кожа.

— Разбира се — отвърна му Какре.