Преследване на времето (Изкуството на свободата)

Въведение: «Потопеността» ми във времето

Малко е да се каже, че сме «потопени във времето», но да започнем оттук. Да тръгнем от простото наблюдение, че не сме «извън» времето, а сме «във» времето; никой не е независим от времето, всички ние съществуваме в ефирната среда на един всемогъщ «времеви поток», който ни «носи» нанякъде, най-често към неизвестното, понякога — в по-редки случаи — и там, където искаме. Ако пък някой се опита да ни убеждава, че… «мен времето не ме засяга» или пък че «то не ме докосва и затова не ме интересува», то едва ли някой ще се вслуша сериозно в думите му. Такъв един самозван «бог» и «олимпиец», поставящ себе си извън времето — а следователно и извън общността на смъртните — не е безумец само в случай че наистина е гений, изразяващ себе си в безсмъртни творения. Но нас в случая ни интересува времето за човека, а не за свръхчовека, макар че въпреки това не можем да сме изцяло безразлични към вечността. Ето че предпоставката — «ние сме потопени във времето» — още тук показа своята недостатъчност.

Тогава да тръгнем от следното: ние сме «изтъкани» или «просмукани» от времето, то не е «около» нас, но и «вътре» в нас. Оказва се, че не ние сме «във» времето, а времето е «в» нас, и в този смисъл «от него не можем да избягаме» (както, впрочем, и от себе си не можем да избягаме!). Тази «неразличимост» на човек и време, дълбокото единение на двете, благодарение на което изобщо е възможен животът, е точката, от която следва да се тръгне в един опит за разбиране на времето, човека, живота, свободата. Живеейки, ние постепенно се потапяме в цяла

от които отърване няма. Питания, които не се влияят от това съзнаваме ли ги ясно или пък те «подмолно» мъчат душите ни. Неусетно се появяват въпроси и проблеми, чакащи решение от нас самите, от всеки един поотделно: тук никой друг не може да ни помогне, да поеме част от нашето бреме. Обикновено ние «отпъждаме» от съзнанието си тъкмо най-важните, но поради това като че ли «неразрешими» проблеми — за да се впуснем в «борба» и с «титанично усилие» да решаваме най-леките, най-безобидните, най-ясните, нуждаещите се от неотвратима, бърза реакция. Не искаме да признаем, че тъкмо този абсурден подбор задълбочава нашата собствена проблематичност, тоест в един момент поставя под въпрос живота, битието на този конкретен и жив човек. Така, по този начин се изостря ситуацията, в която е попаднало съществуването, превръщайки го в кардинален проблем, от който зависи всичко останало. Ясно е, че в края на краищата «всичко си идва на мястото» — а нали животът по начало е на първо място?! — но «заплитането», което сами сме си устроили, се е оказало вече безкрайно трудно разрешимо (а понякога и направо неразрешимо). Отлагането на най-важното и трудното «за по-добро време», подбирането на «лекото» и «лесното» — но също и незначителното, незаслужаващото усилията си — търсенето на известни, «стандартни» решения на нашите лични и уникални («безподобни») жизнени ситуации, инертността и «чакането» нещата да се подредят «от само себе си», без нашата енергична намеса, подражанието на другите, на «лесно справящите се с живота си» (но с техния си живот!) и така нататък са предпоставките за възможно сгромолясване на строеното върху нездрава почва, за категоричния провал, който сами си устройваме, опитвайки се да «надхитрим» живота. Животът поставя пред всеки нас изисквания, на които отговаряме тъкмо според себе си, а не «вкупом» и не «всички заедно»: всеки поотделно е призван да се справя със своя живот, затова тук… извинения не се приемат. Живеейки, ние се увличаме от живота си, забравяйки обаче главното: това е моя живот, животът, чиито извори намирам в себе си, в своето сърце, накрая, животът, който аз правя — поемайки цялата отговорност за него. От това фатално забравяне следва всичко останало, особено също толкова съдбовната нагласа да чакам животът ми «да става» или да се «случва» независимо от мен самия, а именно «както дойде», «както стане», «както се получи» и пр. Да «извадиш» от живота на един жив човек тъкмо живеещият — а тук всъщност точно това става — нима това не е

която изобщо може да сполети човека?! Става дума за самоотстраняване, самоелиминиране на живеещия от неговия собствен живот, което обикновено бива скривано чрез самозалъгвания от рода на тези: «какво толкова е станало», «все пак не бива да усложнявам живота си», «не бива да драматизирам», «голяма работа — животът е пред мен», «никога не е късно да започна отначало», «нека се постарая да не забелязвам това, което ме мъчи», защото «животът е наслаждение, а не самоизмъчване» и т. н. Подобни самозалъгвания и успокоения са изключително разнообразни, те служат на илюзията, че «всъщност това и е животът», но зад нея обаче прозира едно бягство от живота, отказ от участие в неговото мистериозно тайнство. Кипящата в недрата на живия човек неуморна жизненост не бива да бъде оставяна без отговор от страна на това, което иска (и може!) да живее пълноценно, а именно от «живеещото», от открития спрямо живота човек. Противното е измяна спрямо живота, която никога не остава без възмездие, а потърпевшият е само един: този, който не е пожелал да отговори на призива на живота у себе си, а значи е проявил коварна безотговорност и безсилие, опропастяващо тъкмо неговия живот. Впрочем, кои са

и душата, но от които сме склонни по-скоро да се «избавяме», отколкото да се вглъбяваме в техните основания? Ето някои от тях, представени в тяхната неприкрита «голота», в тяхната непосредственост:

Кой съм аз?, а също «Кой аз съм?». Има ли изобщо по-значим въпрос, от който да зависи толкова много?

Как съм? Когато някой познат ни срещне, той обикновено отправя към нас прекалено баналния, изтъркан въпрос: «Как си?», на който почти не обръщаме внимание (приемаме го за безсмислен жест). Но защо всекидневно се питаме един друг така? Лишен ли е от смисъл този непрекъснато отправян въпрос? А какво ще открием ако погледнем на него сериозно, особено пък ако сами го отправим към себе си? Знае ли някой наистина как е? Маловажно ли е това?

Какво правя? Същото може да се каже и тук, нали непрекъснато ни питат «Какво правиш?». Знаем ли, разбираме ли — «реално погледнато», «в действителност», «безусловно» — какво наистина правим? Наясно ли сме и върху това защо го правим?

Как живея? Непрост въпрос, който понякога допълваме с такъв: Как трябва да живея? Но в края на краищата стигаме до един «опасен», дори «проклет» въпрос, който сме склонни най-много да отбягваме: Защо живея?

Оттук стигаме до следното: Как мога да постигна истинско очарование от живота? Обратната му страна е тази: Как да се справя с разочарованието, което понякога ме обзема? Ясно е, че всичко в крайна сметка опира до питането Какво е животът?, с което само малцина имат дързостта да се сблъскат, а мнозинството «всеотдайно» и упорито го отбягва.

Никога неразгаданото изцяло естество на живота предпоставя цяла поредица от питания: Има ли «такова нещо» — «истински», автентичен живот?; Кои са опорите, на които се крепи моят живот?; Как мога да ги постигна?; Мога ли да открия така потребната ми мъдрост на живота?;Как да избегна, да победя своята глупост? и така нататък.

Но темата за живота има и своето «опако», а именно смъртта, не по-малко тайнствената от живота смърт. От смъртта спасение няма, тя злорадо ни дебне и чака да ни «сграбчи»: все някога и това ще се случи, нищо че все още не ни се е случвало. Всекидневната грижа на живия човек е да се противопоставя на смъртта, на неотвратимата и коварна смърт. Мога ли изобщо да победя смъртта или съм обречен да се превърна благодарение на нея в прах, в нищо повече? Ако това е така, ако мога — как става? Ако не мога — какво следва от подобно «тържество» на смъртта над живота?

Нима не всичко не се определя от моята необходима и човешка реакция спрямо времето? Какво е време? Как мога да овладея времето? Мога ли да го «настигна»? — се пита овладяният от паника човек, усещащ, че времето «бяга» и му «убягва», човекът, разбиращ че губи ценно време. Поредицата от мигове — това ли е времето?; ето поне един въпрос, който неизбежно се изправя в съзнанието на опитващия се да се вглъби във времето човек. На всички други е посветена цялата тази книга…

Но питанията не секват дотук, те скоро се превръщат в истинска «лавина» от въпроси. Например: Дали, изправен пред такива питания, аз наистина съм сам? Интересува ли ги другите това, което мъчи душата ми? Не съм ли самотен в това усилие? Не съм ли изоставен, «захвърлен» в света? Как да се «вградя» в света? Как да го почувствам уютен, свой, близък? Защо от време на време светът ми изглежда чужд, а аз — без да искам това — се оказвам «чужденец» в света? Това дърво, този камък, тази река, тази огряна от светлина и топлина трева, без които моето съзнание е така бедно и нещастно, безцветно и сиво, безжизнено — в какво се състои тяхното различие от мен самия? А до какво се свежда нашата общност — като «съставки» на света, на общия все пак за нас свят? И така нататък…

Край на тези въпроси няма, затова ние сами се опитваме да сложим край, да прекъснем изкуствено тяхната «върволица». Например с този въпрос: Не е ли по-добре да забравя тези, изобщо такива въпроси? Но и този въпрос поражда друг: Свободен ли съм да го направя? Какво губя и какво печеля ако направя едното и другото? В моята власт ли са тези въпроси — или аз съм обречен (тъй като съм човек!) до последния си дъх да се занимавам с тях? Кога ще намеря «облекчение» и «спасение» от тях?…

«Проклети» въпроси; дали това, че се появяват, проблясват в съзнанието ми, не е «болест на духа», непозната на «здравите», на «нормалните», на «нищо не питащите» хора? Има ли изобщо такива хора? Има ли хора, за които подобни въпроси са непознати, които никога не са питали «за това»? Ако има, какво значи това: да живееш, никога непочувствал нуждата от яснота и отговор, а значи и от отговорност пред живота? И така нататък до безкрайност, опитът за «поставянето на край» излезе безуспешен…

Съществува възможност съзнанието да «гъмжи» от такива «досадни» въпроси, които само временно забравяме — за да си починем може би от тях. Но това са въпроси, които неизбежно нахлуват в душата ни при моментно откъсване от грижите и безпокойствата на ежедневието, а много често са и примесени с тях. Затова мнозина се питат най-вече това: как да се избавя от такива безжалостни, поне обезсърчаващи въпроси, които развалят «вкуса» на съществуването ми? Въпроси, съдържащи коварна безнадеждност… Но в един момент може да проблесне и следното «продължение»: Или пък в тях е «заровена», скрита тъкмо надеждата, единствената надежда, която ми остава? Дали не я пропилявам: като се отказвам от «ровене» в тях? И всичко започва отначало…

Но не бива да допускам и

която е още по-лошия изход от току-що посочения. Появата на един единствен въпрос от този род повлича след себе си безкрайна поредица от нови питания — както именно се убедихме. Тази безкрайност е именно обезсърчаващото, безнадеждното, отчайващото. Обикновено — усетили този хладен повей на ужасяващата безнадеждност от питания — си позволяваме да я «скъсим», да й сложим край (граница, предел) още в самото начало. Това обаче означава отказ и нежелание да се занимаваме с «такива» въпроси, безволие тъкмо по най-важното, оставане при безпроблемната самота на съзнанието и при самонадеяната безвъпросност, изглеждаща ни позната, уютна, близка. Но това е само едно вечно неосъществено — и по начало неосъществимо — бягство от неизкоренимите въпроси на човешкото съществуване, от екзистенциалните проблеми на живеещия човек, който не може просто да се скрие от живота, потъвайки в пясъка на илюзиорната безвъпросност на лишеното от съзнание съществуване. Този там камък, който със сигурност ще ме надживее, ще остане след мен на тази напукана от непонятна носталгия земя, не се пита за нищо; човекът обаче не е безсловесен камък, а е — за добро или за зло — едно питащо същество. Трябва да се предпазваме от нежеланието да се питаме, то е израз на малодушие и подъл страх; трябва да привикваме да гледаме с открити очи на битието, част от което сме. За това не се иска много, тук помага простото оставяне на съзнанието в познатата ни безпроблемност, в която питанията и въпросите изплуват сами, а от нас се иска само да се вслушваме в тях и да не им обръщаме гръб. Ако направим опити да разговаряме — главно със самите себе си — ще чуем неща, за които по-късно ще разберем че са били жизнено необходими; тоест такива, без които не може да се живее смислено, без които «няма как» да се породи смисъла на живота ни. Без да разговаряме по «най-важното», ще позволим да ни завладее опитващото се да ни задуши безсмислие; разговаряйки и питайки се обаче, ще успеем да го преодолеем кардинално и…завинаги. Общо взето тази първа стъпка съвсем не е трудна, трудното все още предстои.

Търсенето на удовлетворителни за нас самите, на внасящи покой в душата ни отговори е значително по-трудно. От тази трудност произлиза и бягството от въпросите, за което стана дума по-горе. Нещо в теб самия пита, търси отговор, тоест желае да говориш, да разговаряш с него. Най-добре е, разбира се, ти самият да си това, което пита, но за да се стигне дотук трябва вече да си встъпил в разговор с питащото «в теб», да си приел «законността» на питането, да си застанал зад него и да си го направил свое питане. Естеството на тези въпроси съдържа в себе си коварството да ги отправяме същевременно единствено към себе си, тук никой друг не може да ни помогне, да се вживее изцяло в нашата интимност, да се погълне от нея, да се изпълни с автентичния смисъл и с пълноценно разбиране на това, което става с нас самите. Това е така, защото тук става дума за

който в определен смисъл, безспорно, си е само мой, който изключително ми принадлежи — макар че не съм си го дал аз самият. Но Този, който ми го е дал, ми е дал наред с него и свободата да правя с него каквото искам, да го «довършвам», да го правя наистина свой, да отстранявам «грапавините» в него, да го «шлифовам» чак до степента да мога някога да кажа: «Да, това е животът, който искам, този живот е мое произведение, аз го творя съобразно себе си — макар че съзнавам, че изворите на живота за мен са една тайна…». Защото — това поне е безспорно — аз мога във всеки момент, ето сега, в тази минута, да направя каквото си искам с живота си; дали обаче ще го направя зависи единствено от мен и от силата на живота, която усещам в себе си. Мога да бъда всецяло влюбен в живота, мога обаче и да бъда враждебен към него, аз внасям очарованието, но и от мен зависи разочарованието, аз съм този, който е влюбен, враждебен, очарован или пък изпълнен с разочарование и ненавист към живота. Ориентирите в моя живот, опорните точки и точките на «разминаване» си ги давам аз самият, никой друг, казах, тук не може да ми помогне: това не е «негова работа», аз не мога да допусна вмешателство, аз държа да решавам сам и отговорно. Търсенето на отговорите, вероятно, е онова, което поражда отговорността, моят отговор съдържа в себе си моята отговорност, а корена на двете е говоренето, диалогът вътре в себе си, питането, смисленото задаване на въпроси. Едва по този начин в един «звезден миг» се ражда личната истина на живота ми, от която по-нататък никога няма да се откажа. В същото време незадаващият въпроси, спасяващият се с бягство от всякакви питания, не търсещият отговорите следователно е не-отговорен, без-отговорен, той не разбира своята отговорност и особено отговорността пред самия себе си и пред своя живот, която е корен на всички други отговорности, вини, задължения, на дълга изобщо. От нас се иска — ако трябва да обобщя — единствено

(на душата, но и на тялото) със съзнанието, че всичко, което става в него, е мое съкровено достояние и е неотделимо от мен самия. Ние не сме нещо различно от живота на своето тяло и душа; само на тази почва достигаме до онази откритост към битието, към съществуването, която всеки чувства в себе си, бидейки изцяло е въвлечен в него. Не бива да си «запушваме» ушите, душата, съзнанието, трябва, напротив, внимателно да се вслушваме и да се научим да разбираме призива на битието, скрито в нашите гърди…

Дотук — съвсем схематично и накратко — се опитах да очертая големия контекст, в който се разполага проблемът за времето. Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от «всичко поглъщащия поток» на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга — раждането и смъртта — ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е «дефицитно» — независимо дали съзнаваме това. Казаното означава, че

а негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да «изтече между пръстите ни», да стане «неуловимо» — както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката. Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност, неотделима от нас самите — и от живота ни — но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато — с всичко онова, което правим — се стремим да се «вместим» във времето, да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни «пулсации» и с възможностите, които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл — за да постигнем ефикасно онова «вместване» в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума. Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности, които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от «вградеността» ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни «гони» и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни «преследвачи» на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки, «дишайки в гърба» и «врата» на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и реалистично!) естество на живота. В този случай

променя своята дълбинна нагласа спрямо живота и затова може да очаква нещо много повече от него. Онзи, който не цени времето и не го разбира — а значи се опитва да го «игнорира», пренебрегне, «отстрани» от себе си — може да бъде уподобен на обезумял човек, качен на пробита в дъното си лодка, който при това се стреми да гребе против течението на реката — «реката на живота». Такъв човек с последни сили и без дъх се надява да надхитри силата на времевото течение, но скоро изчерпва себе си в своята неразумност — и бива погълнат, потопен, преобърнат заедно с негодната си лодка. Преследвачът на времето, напротив, усещайки неговото подводно течение, направляващо «реката на живота», смело се гмурка, плува и дори бива носен от могъщото течение, не губи сили и във всеки миг надмогва инерцията, за да достигне успешно брега, който предварително е избрал — и към който с цялата си същност, страстно се стреми. За преследвачите на времето тъкмо поради това животът става наслаждение, не мъка и суетност, а радост и

Те успяват да съхранят силите си за най-важното и най-значимото — защото не се «разпиляват», а също и защото са се «концентрирали» преди това чрез ангажираността си с времето. Затова «преследването на времето» е философия и заедно с това изкуство на смисления живот, на живота, служещ на самия себе си, на своята изначална цялост и пълнота. В тази философия и в това изкуство всеки «смъртен» — но искащ да живее! — може да бъде посветен: ако иска да «застави» времето да работи за него самия…

Именно за някои от тайните (касаещи най-важното: «как става това?») ще ни намекне настоящата книга. Онези, които вече са вътрешно готови за приемането им, ще разберат останалото — което не ни е дадено да знаем — и от «половин дума». Защото тук «материята» е твърде фина, «хлъзгава», «тъмна», «изплъзваща» се, защото много неща са направо неизразими; но надеждата е, че… «сърцето всичко разбира».

Да тръгваме тогава — щом е налице готовността и предчувствието за посока. Ще ни се наложи да минем през странните лабиринти на времето, в които досега сме се движили в непрогледен мрак; сега сме снадбени поне с «кандило» — ако не с фенер…

1. Поривът към яснота

1.1. Яснота спрямо живота. 1.2. «Обикновената» представа за живот. 1.3. Кардинален отказ от свободата. 1.4. Проясняването на живота. 1.5. «Живее, а не съзнава, че живее». 1.5. Смисълът на моя живот. 1.6. Животът трябва да служи на живота. 1.7. Да живея както аз искам. 1.8. Ясният могъщ импулс за живот. 1.9. Философията на живота.

Този порив е «вкоренен» дълбоко във всеки един от нас. Разбираме ли го обаче? Дали нашият усет към яснотата неизбежно води до ясно разбиране на определящия го порив? Може ли поривът да придобие измеренията на страст, на която винаги сме верни? Към какво насочваме най-напред пробудилото се чувство и дори влечение към яснота? Нека да започнем търсенията си с отговора на последния въпрос.

Всяко човешко същество, доколкото живее, трябва да се стреми към

без която трудно се живее. Трудността иде оттам, че «потъналото в мрак» и «лишеното от светлина» съществуване — което точно затова не е ясно — ни принуждава да живеем, подобно на слепците, «опипвайки», «налучквайки» ориентирите, около които се крепи животът ни. Живеейки по този начин, гарантирано се «объркваме», смесваме посоките и предизвикваме сами ужасен хаос. Ясно е поне това, че единствено… яснотата — дължаща се на «осветеност» — побеждава хаоса и разбива мрака. Това е така, но…

Едва ли обаче на всеки човек животът е ясен «сам по себе си». Макар че е възможно всяко живо същество да притежава някаква непосредствена и интуитивна яснота, която — подобно на сила — стои в основата на увереността му в живота. Не може живото да е напълно «оградено» от живота, защото той, така или иначе, е в него. Разбирането на живота е истинската потребност на живота — и, оттук, на живеещите. За човека това разбиране е сурова необходимост и непрекъснато стояща пред погледа непосредствена задача. Яснотата относно живота предполага светлина, осветеност, прогонване на сенките и мрака, които като че ли плътно обвиват

с която на човека е така удобно да живее. Как живеем с нея обаче?

Липсва ни упоритост и усърдие в разбиването и разсейването на мрака. Свикнали сме и ни е удобно да продължаваме да пребиваваме в своята половинчата ангажираност с живота, която не задава въпроси, не пита и сякаш не иска да разбере основанията, на които дължим своята все пак могъща пристрастеност към живота. Не разбираме и като че ли не искаме да разберем в крайна сметка благо или пък «прокоба» е животът за всеки един от нас — и най-вече защо е така. Въобразяваме си, че «всичко е ясно», макар че усещаме, че не е така, че не може да е точно така. Задоволяваме се и не търсим нещо повече от плоските, банални и изтъркани от употреба «псевдомъдрости», изплували — подобно на пяна — на повърхността, под която гъмжи «водовъртежът на живота». Всекидневието, заето единствено със себе си и с поддържането на своята убийствена монотонност, не ни позволява да спрем и да се вгледаме в истинските измерения на «ставащото с нас самите». Заети с правенето на всевъзможни неща, ние се поддаваме на илюзията, че «правенето» е истинската самоцел — и затова не се опитваме да погледнем на него, бидейки «встрани» и независими от една такава «къртовска» отдаденост на «безсмисленото дълбаене върху… повърхността». Заслепението, че животът е тъкмо това — «да правиш нещо» и да не бъдеш бездеен — ни е обзело дотолкова, че забравяме простото, но затова пък фатално изискване: изборът е изцяло мой, аз самият съм резултат на собствения си избор и, следователно, моят живот произлиза от моето автентично разбиране на живота. Лутането и случайният «избор» на някакви «неща за правене» (каквито и да са, най-често като подражание на правеното от другите, също като нас в здрача лутащи се хора!) само и само за да се демонстрира някаква привидна ангажираност с битието и живота, всъщност се явява тотално откъсване от естеството на битието, от неговите извори. Обичаме например да играем карти в приятна компания, увличаме се от футбола (но не като играем сами, а само като го «наблюдаваме» от телевизор!), развличаме се по възможност «както това се прави от хората», не се притесняваме много-много от неумолимия ход на времето и сме загрижени най-често за това как да не го забелязваме — незначителни ли са тези наши «малки слабости» — или пък са изцяло «в реда на нещата»? Питаме ли се обаче какво всъщност и наистина те означават? Можем ли да се откъснем поне малко от тях и да погледнем «от друг ъгъл» на техния истински смисъл — за нас самите? Разбираме ли накъде води пътят, по който вървим — и който едва ли сме избирали: защото сме се оставили … «той нас да избере»? Всъщност всичко това е знак за пълно «фактическо» дезангажиране спрямо собствения живот, затваряне в празния формализъм на това «и аз също като че ли живея нормално», който се опитва да ни завладее изцяло и, накрая, категоричен,

който е особено пагубен — нищо, че не съзнаваме това. Не е естествено, разбира се, да не притежавам и да не разполагам със собствения си живот — и то така, както само аз наистина искам; това е особено важното: истински да искам живота, който ми е дълбоко потребен. (Макар че, от друга страна погледнато, е съмнително дали той е само мой, след като не съм си го дал аз самият, а съм го получил… «незнайно откъде»!). «Общоприетите» стереотипи, които внимателно спазвам и за които стана дума по-горе, ме владеят без остатък, а аз не разполагам — това поне е ясно — със себе си и особено със свободата си: щом като съм позволил нещо безлично да стои над мен и да ме направлява. Следователно когато съм уверен че съм «като другите» и «нормален» (обикновен човек!), аз съм най-далеч от своята свобода, а когато почувствам неувереност и се «обезпокоя», то тогава — може би — започвам да се приближавам малко по малко към нея. Не бива същевременно вечно да налучквам, опитвайки се да постигна и да се «впиша» в исконното вътрешно естество на живота, което така или иначе ме владее — независимо дали съм склонен да призная това. Не бива да пропилявам живота си, да го проигравам и да го залагам, подобно на хазартния играч, овладян от глупава и жадна страст. Дали играта обаче не е в основата на едно дълбоко разбиране на живота; дали играта винаги води до «проиграване»? — ето над какво също следва да се замисля. Но коя и каква игра? Ако има безкрайно много игри, то как ще намеря за себе си оная, която животът ми заслужава — и не се чувства обиден?

Животът, изглежда, се превръща в страхотно изпитание, жестока проверка и ходене из лабиринт, когато живея «ден за ден» и като «жертва, просто обречена на живот» — и затова не искаща да разбере неговия смисъл. Не бива също да се оставям на предубеждението, че

— макар че то съдържа идея, която може да ми даде вярна посока, вместо да поражда отчаяние и скептицизъм. Безразличието към живота е изключение, а не правило за живеещите, което ни подсказва, че животът сам по себе си е изначална ценност. От нас се иска просто да се проникнем от основанията на влечението към живота, което намираме у себе си и усещаме у другите. Но най-вече

е проблем пред живеещия — и особено пред искащия да живее пълноценно. Животът сам по себе си е проблем, нещо повече, той е корен на всички други проблеми, «беди», колебания. Безсмислието на живота се дължи на липсата на яснота у оня, който се оставя да бъде завладян от едно такова безсмислие. Но това съвсем не значи, че «внасяме» смисъла в живота — или пък го «даваме» на живота; нямаме никакво право да се поставяме над живота (той «носи» в себе си всичко друго и затова е начало!). Тук, разбира се, не става дума за рефлексия (мислене), достигнала до това безсмислие в резултат на вглъбяването си в проблема «живот», а за безсмислието, пронизващо всички жизнени дела на даден човек (доколкото това изобщо е възможно!) или пък стоящо «зад» тях, което значи, че той е убил автентичния смисъл на живота — такъв, какъвто ни е даден изначално.

това е идеал на живота според Ж.-Ж.Русо, но не и за тази непосредственост тук става дума. Безсмислието като «рефлексия» и като «логически извод» не е така коварно като безсмислието, прозиращо в един живот, защото рефлексията всъщност е уловила смисъла на живота в… безсмислието — и така по парадоксален начин му придава един абсурден смисъл. Но непосредственото и не знаещото за себе си безсмислие на един живот е самата безнадеждност, е самата пустота. Тук не помагат никакви «увъртания», фалшивата демонстрираща ангажираност, за която стана дума, не скрива, а разкрива и изявява това отвсякъде прозиращо безсмислие. «Не зная защо живея!» — това категорично не се казва от никой (защото едно такова саморазкриване не е присъщо за модерния човек, привикнал да се крие непрекъснато зад маски и покривала). Но разбулването на тази обреченост на пустота спрямо живота е непосредствена задача за онзи, който органически не понася такъв гибелен фалш. Защото

въпреки всичко се определя от моето разбиране на живота, от степента, до която съм проникнал в неговото неведомо тайнство. Живеейки, човек така или иначе си прояснява живота и достига до някакви прозрения (казваме: «Животът учи!»), но как можем да бъдем сигурни, че нашите открития и увереността ни в тях не са самоизмама? И най-вече не разчитаме ли само на това, че животът сам разрешава своите противоречия и дисонанси, «сам по себе си», без участието и поне съпричастността на живеещото? Не означава ли това, че се поставяме в позицията на наблюдател, който от брега съзерцава течението на «реката на живота», не дръзвайки да се потопи и смело да плува в посоката, избрана от него самия? Нашата отдаденост («потопеност») на живота не е ли — без да си даваме сметка за това — отстраненост от него, основаваща се на неразбирането му? Илюзията, че «все пак живея», може да изпъкне именно като илюзия едва когато неизбежният илюзионизъм, разпръснат в живота, бъде наистина разбран и така из основи подкопан.

Аз не твърдя, че този така наречен илюзионизъм на всеки живот (усещането, че «все пак» живея) трябва да бъде разбит и отстранен, защото не съм сигурен, че това би довело до истинско очарование от живота. Аз не вярвам в «планирания» и в «рационално подредения» живот и в някаква външна на живота цел, на която животът «трябвало» да служи (спомнете си «неспирния поток от блага» и «всеобщото организирано щастие» на комунизма!). Напротив, смятам, че

тоест в неговото естество се съдържат всичките му цели. Тук просто стана дума за онова измамно усещане, че живея («все пак» и «между другото»), с което скриваме даже и от себе си напиращата от най-съкровените ни дълбини и все по-засилваща се неудовлетвореност от този живот и съответстващото на нея чувство за празнота и абсурд на това, което «става с мен» — и което едва ли заслужава да бъде считано за живот. Този илюзионизъм, особено когато подхранва успокоението и сляпата увереност, че «всъщност това и е животът», трябва да бъде прогонван без жалост. Защото живеещият трябва да бъде наясно с живота — и няма как да избягаме от тази отговорност. Тя ни преследва, макар че ние трябва да сме преследващите я неуморно. Дори и любовта към живота, за която всички твърдят, че я «притежават», трябва да разбере самата себе си и своя извор.

Моето право

и както намирам за добре, не може да бъде основание за примирението ми пред така наречената «неразгадана от никого» тайна на живота, както и за отказа ми да преценя дали това, което искам и «намирам за добро», е истинско — и дали то не ме обрича на това да пропилея и да не успея да намеря за себе си всичко онова, което животът може да ми даде. Спонтанно поисканото от живота няма как да не е истинско, но нали хората все така спонтанно искат толкова много кардинално несъвместими и отричащи се неща? Нали аз не приемам (за себе си, разбира се!) толкова много цели и «спонтанно желани» неща на хората около мен, а и те не пропускат да ми отговорят със същото? Как да разбера хаоса, може ли да бъде разбран този свят на човешките стойности и цели? Дълбокомисленото обяснение, че в «тази сфера» всичко е относително, успокоява част от философите, но тревожи останалите — и, да се надяваме, повечето от тях. А също — което е по-важното — с нищо не може да помогне на човешките същества, искащи да живеят и така страстно стремящи се към живота. «Няма истина под това небе» и «Един свят, лишен от ценности» — такава префинена мъдрост не е нужна никому, а и е съмнително дали ни казва нещо истинно и дълбоко. Бягството от истинската велика проблематичност на живота не е достойна философска позиция; защото за човека, който иска да живее автентично, това бягство е непостижим блян: не може да се избяга от «проблема живот» и тук дори и смъртта не е спасение…

Страстта към живота се дължи вероятно на

който напира у силните индивиди. За тях животът не е тайна или проблем, а непосредствена реалност и наслаждение, което … «никога не свършва». Вроденото интуитивно разбиране на живота, което подобни индивиди притежават, ги прави адекватни спрямо него, те не познават неудовлетвореността, не се питат как да живеят, а «просто живеят»; и това по някакъв магичен начин е пълноценен живот (не «все пак» и «някак си», «като че ли», а действително). Малцина са обаче тези индивиди, чиято жизненост и жизнеспособност е така непосредствена, силна и ясна. Затова аз тук питам: постижима ли е тази истина на живота или тя е само дар за малцина избрани? Имаме ли право да се стремим към подобен идеал — но не като безсилен копнеж, а като даденост и постижение, от което се възползваме тук и сега? Дали мнозинството не е просто обречено на безстрастно живеене, което не познава живота и затова се крие от него? Едва ли, защото и тук, и там животът като възможност («потенция»!) е един и същ — и следователно задачата е просто да бъдем адекватни спрямо него. Което значи: на основата на автентично разбиране, прозряло неговата същина, да живеем пълноценно, без илюзии, без маски, без фалш, без преструвки. (Но защо едни са предразположени към пълноценен живот, а други трябва себе си да предразполагат — трудно, мъчително, «изкуствено», «постфактум» — към такъв живот? Защо инстинктът към едни е благоразположен, а към други — като че ли «злотворен»?)

Аз не се стремя към някакво ефимерно «знание за живота» и не се опитвам да строя наука или дори някакво изкуство, които да ни «учат» на живот.

Убеден съм, че подобни усилия по принцип са напразни: животът не се поддава на «техническо» усвояване и научаване — напук на писанията на толкова много психолози, пишещи дебели книги върху «правилното живеене». Но една

съобразена с неговото естество и изразяваща го в дълбините му, е най-висшето, което човекът може да притежава — и което му е потребно на този свят. Философията е сравнима по своята мощ и достолепие с религията и затова на нея също може да се разчита — когато се стремим към яснота на разбирането. Но не професионалната и школска философия, занимаваща се и заета единствено със себе си, а живата философия, която разговаря с човека и го насърчава да постигне със собствени сили своята лична истина. Тя разчита на заложеното у самия човек и на човека като «всеобхватна даденост» («сбор от потенции») когато търси значимото за самия човек. Но какво изобщо може да бъде по-значимо за живия човек от живота и истината за него?

Една истинска философия на живота е тази, която обича живота и е привикнала да се вслушва в неговото тайнство. Тя не «измисля» из самата себе си (и «в самата себе си») някаква премъдрост и не се опитва да се дистанцира, да се постави «извън» и «над» живота, да го превърне в прост «обект за познание», външно противопоставен й. Едно такова отдалечаване от естеството на живота не й е присъщо, тя се стреми към пределното приближаване, сливане и дори «претопяване» в него, тя иска да се проникне от извиращата от него жизненост и да стане жива философия, с други думи: философия на живота в истинския смисъл. Тя се опитва да застане в средоточието на самия живот, да стане слово и говор на живота, тя иска чрез думите да изрази неговите естествени и вътрешни пулсации, неговия ритъм и патос, неговите протуберанси и трептения. Философия, която съдържа в себе си «живота на живота», която е живот, изразен в слово — ето го мамещия в далечината идеал на тази философия. Органическото сливане и отъждествяване с живота до степента, на която можеш да кажеш «Да, ето това е животът!» или поне «Това е душата на живота!», е онова, с което иска да се гордее тази философия на живота, в това се заключава нейната суетност. Слово, което съдържа в себе си «първичната тръпка» на живота, което е силно и могъщо като самия живот, което привързва човека към живота и го причастява към неговото дълбоко изначално тайнство — ето я задачата, отговорността и мисията на тази философия. Дошло е времето, в което се зазорява възраждането на тази автентична философия; затова нека приветстваме завръщането й.

Има ли край пътуването на човека към естеството на живота — и към самия себе си? Мистерия ли е животът, може ли неговата тайна да проговори?

Може би да зависи от нашата преданост спрямо него. Животът е вътре в нас — това поне е сигурното. Но — казахме вече — и времето е неделимо от нас самите. Срещата на живот и време в недрата на влюбения в живота човек е нишката, която ще следвам в своята книга. Тая надежда, че тази нишка, подобно на Ариаднината, ще ни изведе из лабиринтите, в които всекидневно се лутаме…

2. Интуицията за време

2.1. «Траенето». 2.2. «Потокът» на времето. 2.3. Неуловимостта на мига. 2.4. «Възкресяване» на отминалото в спомена. 2.5. «Следите на изгубеното време». 2.6. Предусещане на бъдещето. 2.7. Спектър от възможности. 2.8. Решаващите мигове и моменти. 2.9. Магичен живец на жизнеността. 2.10. «Времето е подвижен образ на вечността». 2.11. Синхронизираност на време и съзнание. 2.12. Затрудненията на разсъдъка. 2.13. Доверието към самия себе си. 2.14. Практически следствия.

Всеки човек има такава интуиция, което ни принуждава да започнем от нея. Другояче казано, в случая интерес представлява чувството за време, дълбоко вкоренено в нашата душа. Ясно е, че тази интуиция-чувство е неизразима в пълния й обем, тя не се поддава на изразяване с понятия и думи. Тя може само непосредствено — а думите са «посредник»! — да бъде разбирана, преживявана, внушавана. Но все пак един подходящ подбор на думи — които не «разсъждават само», а и намекват за неизразимото — може да ни доведе до дълбинната интуиция за време, която единствено е здравата основа на по-нататъшните търсения. Затова ще се опитам да очертая поне някои от контурите на (по принцип) неуловимата с думи интуиция.

Времето се свързва със субективния усет за време, тоест с

с продължителността, със «ставането» на нещо с нас самите — което може да става именно «във времето». Всяко нещо за нас трае «известно време», поне има продължителността на мига («едно мигване на окото!»). Отчитането на миговете, които в своята съвкупност «правят» времето, с мигванията на окото (или пък с ударите на сърцето!) е изпълнено с дълбок смисъл, за който ще стане дума по-нататък — когато започнем да «разсъждаваме», засега само се опитваме да интуираме.

На второ място «времето тече», трудно можем да си го представим като «спряло», «неподвижно», «вкаменено», «замръзнало» и пр. Затова сме по-склонни да го уподобяваме — за да си го представим по-плътно, по-релефно и пластично — на «времеви поток», ограничен между два «бряга», в който така или иначе сме «потопени». Вярно е, че от време на време чувстваме, че

започва да тече по-бързо, ускорява се, дори започва да «препуска» и — съответно — в други случаи почти като че ли спира, започва да тече мъчително бавно, едва-едва, с една непоносима инертност. Ние все още не знаем защо е така, но като допуснем, че «на нас може би само така ни изглежда» — други хора в същото време го чувстват по друг начин, на тях то им изглежда различно — стигаме до разбирането, че времето «става в нас самите», зависи от нашето чувстване, преживяване и съзнаване, тече по някакъв тайнствен субективен начин. Не е нужно да давам особени примери за илюстрация на този непосредствено достоверен «факт на съзнанието», но нека да използвам поне този: при развлечение, при приятно преживяване времето «лети» неусетно за нас самите, докато при скука и при продължително «нищонеправене» неговият ход става крайно мъчителен, ужасно тягостен. Смисълът на всичко това, разбирането защо е така, все още ни предстои — засега не е нужно прибързано да го предполагаме.

Непосредствената ни интуиция за време съдържа в себе си и това, че то никога не спира, че «тече» непрекъснато. Онова, което е станало, безвъзвратно «отива» в миналото и вече не може да се върне «оттам», а ако се върне, то тогава ще бъде нещо друго, не «станалото преди», не «онова преди да отмине», не «изчезналото», не «вече не съществуващото». Нищо не съществува «извън» времето, при това «съществуващото» и «несъществуващото», изглежда, еднакво «принадлежат» на времето, и то по един парадоксален начин. Миналото, заедно с всичко, което е «отишло» в него, вече го няма, бъдещето (и онова, което ни «чака» в него) още го няма, единствено настоящето «съществува истински», но и при него нещата не стоят така просто: «настоящ» е като че ли само «този миг», в същия миг «отиващ» в миналото, а това е почти нищо, въпреки че интуитивно ни изглежда все пак нещо повече. Не бива да си затваряме очите пред този непосредствено даден ни факт, безапелационно сочещ

и на самото време, тяхната крайно мистериозна природа, която непрекъснато ни убягва и ни се «изплъзва». Това, че «ние си мислим», че разполагаме с почти неограничен ресурс от време, очевидно е фатална илюзия, грешка, неистина. Интуицията безпогрешно ни сочи, че ако с нещо разполагаме, то това е неуловимия миг, онзи миг, за който поетът е написал:

Ако останем при тази интуиция, съдържаща неудържимото изтичане на времето, то в съзнанието ни се натрапва мисълта за безсмислената «гонитба» между човек и време, като тук още не е ясно кой е преследваният и кой — преследвачът. Този въпрос може да се окаже главен в предстоящите разсъждения «около» посочените интуиции, но още тук мога да прибавя поне това: ако има все пак някакъв автентичен смисъл в чисто човешкото «отношение към времето», то той се поражда във връзка с точката «сега» и «около» нашата необходима реакция спрямо нея. От друга страна почти всички ние интуитивно сме уверени, че независимо от непрекъснатото «изтичане» на времето «между пръстите ни» — което като че ли трябва да предизвиква някаква неудържима паника в нашето съзнание — ние все пак успяваме да «задържаме» по някакъв начин времето и неговите «уж неуловими мигове». Ние следователно «разполагаме» с тях, те все пак ни принадлежат и е любопитно да си дадем сметка за това «как го правим», «как става така», че преодоляваме ужаса, неизбежно произтичащ от коварната «неуловимост» на мига и времето. Интуитивната увереност, за която тук става дума (усещането, че «времето все пак няма да избяга»!), съвсем не е случайна, тя си има своите основания в съзнанието; но тя трябва да бъде разбрана изчерпателно, което ще ни позволи да я подкрепим и насърчим, дори «съзнателно да я използваме». Човекът все пак не се е примирил с неуловимостта на времето, законно тогава е да се запитаме защо е така.

Ние «притежаваме» миналото — безвъзвратно изтекло и невъзвратимо — в спомена за преживяното, в този смисъл то не е загубено за нас. Споменът е следата, останала в съзнанието ни, за нас той е нишката, свързваща ни с едно отминало време или с един отлетял в миналото миг (носещ «къс от живота» ни!). Тази възможност —

е неотменен компонент на нашата интуиция за време. Миналото оживява в спомена, който отново ни «потапя» в някога актуално преживяната «драма на живота», в оня откъс от съществуването, който е заслужавал да бъде запомнен. Вярно е, че спомените могат да бъдат «преработвани» и «преформирани», но нашата власт върху тях не е безгранична. Ние нямаме възможността и свободата да влияем, още по-малко пък да променяме нещо в отминалото време, по-скоро тъкмо в онова, което «някога е станало». (Въпреки опитите на фантазията в тази насока; нейните старания обаче тук са неуместни: не фантазията, а паметта е отговорна за миналото, сфера на фантазията е изглежда бъдещето и затова тя не бива да напуска своята «територия», своето призвание.) Станалото се «вкаменява» във вида, в който е станало, и корекции в него са невъзможни, единствено наши са спомените, които «избледняват» и бавно, но неминуемо «изпускат» пълнотата на преживяното преди време. Ние можем да изследваме

(в известен смисъл миналото живее в нашия спомен), но това е всичко. Има граница, която не можем да преминаваме в своето желание да «участваме наново» в ставането на онова, което е вече само един спомен. Властта ни пък да го променяме както ни се прииска съвсем не ни е дадена, ако си я присвоим, то това е признак — така или иначе — на «болезнена конституция» на съзнанието, душата и личността. (Но кое е «болезнено» и кое — «здраво» е все още съвсем проблематично: ако Марсел Пруст, който по един импресионистичен маниер «подмести» навътре границата на «допустимото вмешателство» на човека в отминалото — и така постигна детайлно представяне на неговия значим човешки и личностен смисъл — е «болен» или е с «патологична душевност», то нима «здрави» са единствено ония, които нищо не разбират от своето минало?!)

Във връзка с тези интуиции искам да припомня забележителните думи на Анри Бергсон, който «пак по онова време» написа:

Вижда се, че тук френският философ изцяло се опира на онова, което интуицията на всеки от нас ясно говори; но по-важното е това, че Бергсон с тези думи разбулва загадката за «неуловимостта на мига», посочвайки основанията за онова «напластяване на мигове», което в своята непрекъснатост ражда «времето, неотделимо от нас самите».

Но нещата са още по-интересни що се касае за онова

което по някакъв начин дължим на своята интуиция за непрекъснатостта на траенето, но сега парадоксално обърнато… напред. Бъдещето наистина «още не съществува» в модуса на актуалното, на «непосредствено ставащото». Но ние в очакването и в готовността си да го «посрещнем» му придаваме съществуване от «друг род», може би още по-значимо за нас самите. Да се очаква нещо означава, че за нас то все пак и по някакъв начин съществува: само «нищото» не е очаквано от никой. (Казват и не се уморяват да повтарят прочутата «мъдрост» на Епикур, че смърт за нас — докато сме живи — не съществува, следователно тя е нищо, от което е глупаво да се боим; а когато смъртта дойдела, нас пък ни нямало, поради което сме орисани «щастливо» да се… разминаваме «винаги» с нея. Но ето че въпреки епикуровото остроумие всички ние все пак очакваме смъртта, тя за нас не е нищото, а е само «финал» на отреденото ни време; затова когато се «сблъскаме с нея» — по повод на нечия смърт или пък извиквайки образа й чрез и във фантазията — тя придобива очертанията на «нещо», при това нещо твърде злокобно и абсурдно. Едва тогава неприятното чувство, че смъртта «няма да ни отмине» или че тя «предстои някога» — от което ни побиват хладни тръпки на ужас — се появява съвсем релефно; за нас смъртта винаги е, докато поне сме живи, възможна предстоящност, а не нищо: колкото и да е изгодно това на някои… съвременни «епикурейци».) Нашата предразположеност към предстоящото и нагласата ни да се «включим» в него говорят за особената реалност, която има за нашето съзнание и за нас самите бъдещето — още не станалото, но все пак неумолимо приближаващото. Всъщност тъй като миговете на настоящето — както вече стана дума — изчезват «безвъзвратно», то може да се каже, че шансът на човека е именно в предстоящото, даващо ни цял един

от които можем да се възползваме, от които не бива да се отказваме — и така да пропиляваме. В този смисъл ресурсът на времето за човека всъщност се дължи на идващото, предстоящото, бъдещето. Затова може да се окаже, че в действителност разполагаме единствено с още не станалото, в ставането на което обаче можем да участваме. Разбира се, този жизнен смисъл на бъдещето в основните му екзистенциални измерения все още трябва да бъде потърсен впоследствие — когато ще се опитам да изведа «подробностите» в интуицията ни за време. Казаното тук е само «отблясък» на желаната пълнота, непосредствена реминисценция в пределите на интуицията като цялост.

Всички разбират, че времето не спира и не може да бъде спряно; то не познава покоя и обездвижеността, то е вечно движение. Тази непрекъснатост на времето предполага нещо твърде значимо: за да се «вградим» или «влеем» в неспирния поток на времето също трябва да сме подвижни, динамични, да сме в състояние на движение. Това, разбира се, не бива да бъде разбирано плоско: не всяко движение, пораждано от нас самите, се включва във времевия поток, има, вероятно, движения, които му «противодействат», които са «насрещни», а също — възможно е — безсмислени. Затова усетът за време, дълбокото чувство за неговата безусловна динамика, е онова, на което трябва да се опираме в своите търсения на пълнота, на стремежа ни да се «вместим» ефикасно във времето. Всеки човек се стреми към синхрон и «въвлеченост» във времето; всеки отбягва възможността за неволното или умишлено разминаване и пропускане на

Противното, а именно дезангажираността, безучастността, «проспиването» на тези мигове (защото в някои решаващи мигове или моменти на нещо значимо е дошло времето, но… нас ни няма!) е основанието за пораждането на абсурда, на «всичко разяждащото безсмислие», което понякога обхваща един провалящ се (като тенденция) живот. Има абсурдни хора, на които се иска времето да спре — но те сами не разбират какво значи това. Става дума не за задържането на един прекрасен миг, а за устойчивата ненавист спрямо самата времева динамика, която неумолимо ни увлича — и изисква от нас същата подвижност (а това значи също кардинален отказ от собствената ни инертност); ясно е, че отдаденият на инертността си е враждебен спрямо всеки повей на динамичност. Но трябва да се разбере нещо съвсем просто: спирането на времето означава смърт, мъртвина, дори не тление, а една неизменна гримаса на «озъбената смърт», един «замръзнал» ужас, парализиращ съзнанието и действието. (Може би затова на съзнанието на европееца дори и будистката нирвана на «невъзмутимостта» и «безцелното съзерцание» не изглежда така примамлива и желана.) Съответно на това времевата динамика в нейната несекваща игра е извор на живота и жизнеността, на радостта, любовта, свободата, човечността. Ние не можем да си представим дори и най-елементарната ангажираност с битието и живота, която да е «извън времето», още по-малко пък «против» или в раздор с времето — този

тази тайна, от която зависят всички отговори, тази стихия, която напира във всичко живо и одушевено. Субстанциалността — ако мога да използвам тук тази стара, немодерна, но все пак понякога незаменима дума — на времето не се нуждае от «извеждане» и «обосноваване», тя в своята пълнота се преживява непосредствено от всяка субективност, чувства се от всяка душа, от всеки живеещ и обичащ живота човек. Единственият начин да «правим» живота си е да се вместваме ефективно във времето и — както скоро ще се убедим — във вечността, израстваща на негова почва. Преходността, която свързваме с времето («Всичко тече, всичко се изменя»; «Човек се ражда, живее, остарява и умира», «Ние сме смъртни и тленни същества»…) и благодарение на която след съществуването би трябвало да остава само «пепел», бива надмогвана и побеждавана само чрез една подобаваща нагласа спрямо времето, битието, живота. Тази нагласа, ориентирана към постигане на нетленни дела, постижения и жизнеутвърждаващи ценности, е предпоставката за съществуване, което в своите недра съдържа поне «искри» на вечността.

е казал философът, изразявайки една дълбинна интуиция, която всеки човек «носи» в себе си — макар че малцина го знаят или «признават». Тук няма да подлагам на анализ изречението на божествения Платон, изразил по този начин великото си интуитивно прозрение в тайнственото естество на времето — и вечността. Но да си позволя поне това кратко разсъждение-илюстрация. Онова, което «улавяме» във времето и което «получаваме», опитвайки се да се «вместим» в неговия поток, се намира в някакво отношение с вечността — и това ни прави в някакъв смисъл извън времето (като същества, които все пак разполагат с него, а не са негови безмълвни жертви). Времето не ни «поглъща» без остатък, а по чуден начин ни съхранява, предоставяйки ни цял спектър от възможности, ресурси, пролуки в инертността, динамични потенции и една все пак достижима свобода за актуално съществуване и осъществяване на самите себе си. Тази изначална

на живот и човек, на потенциално и актуално в поредицата от актове на съществуването е някаква непонятна мистерия, която в никакъв случай не бива да разрушаваме — мислейки си, че можем да бъдем «нещо повече от нея» (или пък че «стоим над нея»). Има неща, които съвсем не зависят от нас, напротив — ние изцяло зависим от тях. Сред тях на едно от първите места е времето — нишката, свързваща ни с първичната жизненост и с отвъдната вечност, с вечността, до която никога няма да стигнем ако не разбираме себе си, а по този начин и неумолимото време.

Интуицията за обвързаността на времето с движението (или: на движението с времето?) е основа на разбирането ни за живота, чиято времева същност е без съмнение. Динамиката на живота, включително и на живота на съзнанието, предпоставя една историчност, която намираме в себе си и във всичко, направено от човека («култура» в противоположност на «натурата», природата). Това че всеки един живот е динамична реалност или история, в чиито смисъл се вграждат и времето, и съзнанието, и свободата, също е една интуиция, до която без затруднение достига всеки разбиращ човек. Засега само «назовавам» онова, което непосредствено ни е дадено, опитвайки се да запазя неговата «жива фактичност», интуитивност. Не искам да мисля върху него, защото мисленето е склонно да унищожава непосредствеността и нейната живост, а «пороя от думи» и понятия много често не прояснява, а по-скоро «замъглява» чистата и ясна интуиция, скрива нейната «очевидна» истинност. (За да избягна обяснителността и основаната върху нея «назидателност» — а от тях, всички разбираме добре, извира една отегчителна, трудно поносима «мъгла» и сложност — ще се стремя, напредвайки в поставянето на въпроси и търсенето на отговори, да се движа в най-близкото до интуирането и непосредствеността пространство. Тоест ще се опитам да не бягам от него в дебрите на посредствената — и «опосредената» — мисъл, в която всичко е възможно и условно, всичко може да се каже и докаже, в която… «всички котки са сиви» и в която истините — с определен, ясно забележим адвокатски «привкус» — са така мними и относителни, така лишени от контури и пластични очертания.) В този смисъл нека да се задържа малко повече до интуицията за движение, която ще хвърли светлина и върху неотделимото от нея време (нима времето не е движение, отекващо ясно в пределите на субективността и съзнанието на човека?!) Това ще ми даде удобен случай да покажа

проявяващи се както във връзка с «обяснението» на движението, така и — особено — на времето. Ще открием, че правомерно сме се отказали от търсенето на обяснения, задоволявайки се изцяло с разбиране (нужно ли е да се обяснява на оня, който прекрасно разбира?!).

Нещо се движи, да речем, това е една «точка», минаваща по права линия от А до В, а ако този пример съвсем не ни харесва, нека да използваме друг: движението на човек по тротоара, забързан нанякъде, може би към своето бъдеще. И в двата примера няма нищо странно и необичайно, интуицията ни изцяло ги разбира и за нищо не се пита. Движещото се — независимо дали това е точка, абстрактната точка по правата или пък е забързан човек по тротоара — плавно минава непрекъсната поредица от «места» в пространството за определено време, без да спира или да се «вкаменява» само в едно, което да е «привилегировано» в сравнение с останалите. При това тези абстрактни «места», заемани в отделните мигове, не са интересни сами по себе си, но ние си ги «премисляме», опитвайки се да проумеем ставащото. За интуицията съществува една непрекъснатост както на пространствените положения и координати на движещото се (тяло или точка), така и на поредицата от моменти «сега», в които движението се осъществява. Тя не ги обособява и «изважда» от тяхната непрекъснатост, а ги разглежда като «слети», неразличими дори за окото, пластични и гъвкаво преминаващи едно в друго без никакви интервали помежду им, без «прескачания» от място на място и от миг на миг. Движението — интуитивно погледнато — за нас не е никаква загадка, в него ние виждаме нещо разбиращо се «от само себе си», динамиката на стъпките и тяхната скорост, обуславящи преливането им една в друга, са установими «на око» (без да ги измерваме, без да се интересуваме от количествената им страна), ние само се впечатляваме от грациозността (или сковаността) на походката на този човек — и нищо повече. Разсъдъкът обаче не се задоволява с хармоничната цялост и непрекъснатост на осъществяващото се пред очите ни движение, а започва да си задава не дотам смислени въпроси, които объркват всичко и които в крайна сметка и най-простото преместване в пространството превръщат в невъобразим абсурд. Той започва да се пита например как става така, че в този момент нашата точка е тук, а в следващия е там, и ние въпреки това не забелязваме «скока» й от едното място до другото и от единия момент в другия. Разсъдъкът устройва «трибунал» над сетивата и започва да отсъжда, че те са се поддали на непростимо заблуждение и илюзия — щом се оставят да се подвеждат от мнимата непрекъснатост, плавност, пластичност и пр. Същото разсъдъкът прави и с времето, прекъсвайки живата последователност на естествено течащите мигове, обособявайки изкуствено разделени една от друга точки «сега» — в едната от които, вероятно, мигваме с едното си око, а в другата — с другото. След като по този начин вече е разрушил непрекъснатостта, разсъдъкът започва да се чуди защо тя повече не може да бъде реконструирана и възсъздадена в «точни понятия» (което е напълно «в реда на нещата» след като сме я подложили на такава груба предварителна деструкция!). Затруднението на разсъдъка тук е резултат на изходната му нагласа да спира и «накъсва» движението и времето на части, които след това не може да обедини в първоначалната, но нарушена («разбита») цялост. (По същия начин — да вметна това — някои умници продължават да се чудят как е възможно от яйца да става омлет, а от омлет да не могат да стават яйца!) Подобни коварни затруднения на разсъдъка мнимо се разрешават от т. н. диалектика на Хегел, който е склонен да приеме явния абсурд (за да преодолее безконечните безсмислени спорове), но не и да вникне в простата и непосредствена човешка интуиция, която ни казва всичко необходимо за разбирането. Той прави това по следния маниер: «Движещото се в един и същи миг е „тук“ и вече не е „тук“, а и „там“, то значи е на две места едновременно, един вид е… „никъде“ и т. н.». Безспорно е, че подобни фокуси не могат да помогнат на провала на разсъдъка по въпроса за разбирането и описанието на най-простото движение (представете си как би могъл да ходи човек според предписанията на разсъдъка, възможно ли е да се ходи изобщо ако трябва да правим крачките си не автоматично и импулсивно, а «осмислено», по «команда» и т. н.; не е ли смешен човекът, който започне да ходи по тротоара «диалектически» — «хем тук», но вече «и там», «стъпвайки сега» с този крак, с него също стъпваш и «не тук» и «така», но и «там» и «иначе»?!). Безсилието на разсъдъка и непълноценността му пред интуицията, в които ще имаме поводи да се убеждаваме и по-нататък — ако убеждението тук е изобщо уместно — не се нуждаят от коментар.

Изводът е само един: не бива да се доверяваме на оня, който ни е излъгал дори и веднъж — или пък не е оправдал обещанията си. За нас това в случая означава да се предпазваме от самоцелните разсъдъчни упражнения, не водещи до никъде, а да се доверим на интуицията, т. е. да се изпълним с

което ни е така потребно: ако искаме да разберем без особени затруднения какво е време и как следва да се отнасяме към него. Интуицията е израз на човешка цялост (не само душевна, но и телесна, т. е. «душевно-телесна», именно човешка и личностна; вижда се, че и тук разсъдъкът е оставил незаличими рани от докосванията си до една такава фина «материя»!) и затова е по силите й да разбира цялости от рода на време, живот, свобода, битие, истина, красота… Разсъдъкът е едноизмерност (едностранчивост, «плоскостност» и пр.) и затова той превръща в същото и онова, до което се докосне: не бива да оставяме по тази причина времето на разсъдъка ако искаме да запазим живота и живеца в него. (Казаното има и значим практически смисъл: времето не търпи чисто разсъдъчното третиране и отношение, ако започнем да «управляваме» времето си по каноните на разсъдъка много ще страдаме; но това все още предстои, нека не изпреварвам естествения ход на анализа.)

Отношението към времето на един човек е показателно — при това категорично — за това що за човек е той, за това какво той е, при това в неговата истина. Разбирайки времето, с това разбираме и себе си, доколкото разбираме времето, дотолкова разбираме и себе си, но предпоставката тук е най-напред да сме при себе си, да сме запазили себе си… «за себе си», което е същност на доверието, споменато по-горе. Тези, които в реакциите си спрямо времето разпиляват себе си — и с това неусетно пропиляват живота си — не са подходили към него и към себе си като «цялост към цялост», а значи са се отнасяли или прекалено разсъдъчно, или изключително емоционално, или по друг начин: към себе си, а значи и към времето. За всичките си несполуки и провали не можем да виним «времето» или някакъв негов корелат, а само себе си: защото това и наше време е станало такова само по себе си, а единствено заради нас (аз, ти, той…), които сме реагирали спрямо него така, а не другояче.

Бергсон, изхождайки от затрудненията, за които стана дума по-горе, предлага изход, а именно

Доверяването на интуицията, за което тук става дума, е пътят, по който трябва да вървим — ако искаме да постигнем разбиране, непосредствено присъединяващо ни към действителното естество на времето и живота, а също — това е особено важно — разбиране, чиято яснота води до много и твърде значими

Човешкият живот би бил невъзможен ако на човека не беше дадено интуитивното прозрение за неговото вътрешно естество, намиращо се в някакво тайнствено отношение и съответствие с времето. Проникването в тайната на времето не може да не доведе паралелно на това до изнамирането на «средствата» за справяне с иначе «всичко изяждащото време», т. е. до изкристализирането на някои подобаващи «практически предписания», които разбиращите времето спазват всекидневно. Но за това особено е предназначена цялата книга, затова тук едва ли нещо може да бъде казано по-конкретно.

За да стигнем до желаното в едно такова нелеко изследване, трябва да сме наясно със задачата си. Може да се каже, че я виждам в следното: проясняване на първоначалната интуиция, превръщането й в релефна, пъстра, обемна, пластична, ясно очертана, «зрима», отстраняване на напластяванията, на «плесента», дължаща се на предразсъдъци, недообмислени преценки, умозрителни, прибързани, недоосъзнати в техния корен и основания илюзиорни мнения и изкуствени, безжизнени уверености, поглеждане с чист поглед на това, което е, такова, каквото то наистина е… Това са целите, които си поставя настоящето изследване, построено върху едно естествено интуитивно усилие. Надявам се на благосклонността на търсещия истината читател, който е склонен да извинява някои разминавания с това, което е очаквал предварително. Трябва заедно да разберем следното и да му бъдем верни докрай: всъщност онова, което правим в своето всекидневие, загрижени да не пресекнат, да не бъдат «затлачени», а да останат чисти и бистри изворите на живота ни, ще бъде автентичния смисъл на нашето усилие.