Преследване на времето (Изкуството на свободата)

3. Пътят като символ

3.1. Животът е пътуване. 3.2. Времето, отредено за земен живот. 3.3. Екзистенциалните измерения на «битието-сега». 3.4. Път към неизвестното. 3.5. Лична «одисея». 3.6. Ситуацията «избор на път». 3.7. «Кръстопътищата», ситуирани в нашето съзнание. 3.8. Мисленето ни пренася в бъдещето. 3.9. Миналото иска да определя бъдещето. 3.10. «Вървенето напред». 3.11. «Станалото — станало, не може да се върне». 3.12. Уповаването на съзнаването. 3.13. Човекът и човешкото

Човешката представа за път, по който уверено или със съмнения вървим, непосредствено възниква от интуициите за време и живот. Затова нека й отделим дължимото внимание; тя е изпълнена с пребогат смисъл, за който е полезно да си дадем отчет, да го «включим в сметките си».

Всеки един от нас така или иначе е пътник, следващ своя път. Защото, ясно е,

«нанякъде», в този смисъл ние сме «пътешественици», лутащи се из полето на живота. Така нареченото поле (или «пространство») на живота е «мястото», в което ние проправяме своя пътека — или пък се присъединяваме към вървящите по отдавна проправен, утъпкан от мнозина и широк път. От друга страна времето, отредено за земен живот, ние употребяваме за вървене по някакви пътища, за отдих и почивка от време на време «под някоя сянка»(или пък задоволявайки жаждата си — като пием «от водата на някой извор»), а също и за мъчителни съмнения и колебания — когато сме стигнали до кръстопът, на който или няма «пътни знаци» и посоки, или пък дори и не срещаме други пътници, връщащи се «оттам, накъдето сме се запътили». Ако разберем човешката представа за път, ние можем да се изпълним със съзнание за смисъла на неуморното вървене по кръстосващи се и пресичащи се пътища — не толкова в пространството, а най-вече «във» времето — наричано живот, човешки живот. В този смисъл пътят е представа-символ, обединяваща в себе си много и значими измерения на човешкото битие, вкоренени дълбоко и «заложени» в нас. Тези

дълбоко свързано с «битието-тук», са темата на всяко вникване в символа на пътя. От нас се иска вглъбяване в нея — за да почерпим сила и вдъхновение, така потребни ни във все пак уморителното вървене по толкова много добре познати и в същото време неведоми пътища, за които усещаме, че са неизвървяни от нас самите, от всеки един поотделно.

В един момент разбираме, че сме в началото на този конкретен, оттук започващ път, който някога ще ни изведе в неизвестното. Дотук сега ни е довел пътят, по който сме вървели доскоро, за който също предварително не сме знаели къде ще ни изведе и кога ще свърши, ще се «прелее» в друг, засега неизвървян път. Не са интересни толкова особеностите на пътя (тесен, широк, прав, гладък, каменист, «селски», «царски» и пр. ли е той), важна е посоката, а също и времето, необходимо ни за да го избродим. Тези, които се влияят от това утъпкан ли е пътят (а забравят за това накъде води!), не избират своя път според «същината на работата», а по случаен признак — казано е, че посоката определя най-важното в пътя. Най-добри са пътищата, които пряко водят към своята цел — дори и да са съвсем неудобни за вървене; а хубавото им е това, че пестят време. От друга страна всеки път е проправян някога от «първи пешеходци», тръгнали случайно или неслучайно нанякъде, а след това последвани от някой друг или от мнозина. Ние използваме обикновено «готовите», дадените ни наготово пътища — за да не губим излишно време в проправянето на нов, който (ако е добър) отдавна щеше да бъде прокаран от някой. Дали това съображение не е причина «да не ни излизат сметките» с времето е отделен въпрос, на който засега не можем да отговорим.

Изглежда, че пътят съществува заради пътниците също дотолкова, доколкото и пътниците съществуват заради пътя, те са неразделни. Затова изоставеният път е прекалено тъжна гледка пред очите на случайно (или «закономерно») минаващия или заблудил се пътник — който бързо тръгва нанякъде — за да избяга вероятно от изведнъж овладялата го печал и меланхолия. Има странни пътници, които бродят напосоки в пространството между пътищата, осеяно с безброй пътеки, направени вероятно от такива като тях или пък от заблудили се, но търсещи своя път (впрочем, по пътя или по пътеки е по-интересно да се върви?). Защо го правят, за тях не съществува ли «пътят, по който всички вървят»? Може би тези странници нямат друг избор: за тях вероятно е непоносима тълпата, която уверено и без съмнения върви по гладкия път. В същото време, ясно е, всеки от «заедновървящите» е неспособен да понесе самотното вървене по някакъв едва-едва забележим път в същата степен както странникът-самотник не може да понася компанията на някаква неизвестно защо така уверена върволица от пътуващи към непонятното. Нека добавя е това, че всеки път, на който сме в началото, е

познати ни са само пътищата, по които се връщаме, а не тези, по които за «първи път» поемаме нанякъде. Но и това е относително: връщането е чиста загуба на време и рядко се «практикува», най-често извървяваме докрай, до «ново начало» погрешно избрания път, а тези, които идат по него срещу нас, също не са връщащи се, тяхната посока просто е различна. Но те все пак са изминали това разстояние, което ни предстои. Затова, срещайки по своя път такива «връщащи» се (от наша позиция) хора, ние старателно се вглеждаме в лицата им с надеждата да разберем струва ли си изобщо да се върви нататък, няма ли да е напразно вървенето, което ни предстои и което едва сме започнали — а също и дали ще ни стигнат силите да извървим неизвестните, възможно изтощителни пространства и разстояния. Във всеки момент на своето пътуване изпитваме неувереност и колебания, подхранвани тъкмо от гледката на «идещите срещу нас»: защо например те «бягат» и «напускат» онова, към което ние сме се насочили и се стремим; как така за нас е привлекателно онова, което за тях е нещо, което е за предпочитане да си «по-далеч от него»; има ли смисъл изобщо да се върви нататък, където други са били, но не са пожелали да останат; не е ли по-правилно наникъде да не вървиш щом като гледката на «щъкащите» натук-натам пътници е така тъжна, навява усещане за абсурд и т. н. Но пътешествията ни — и във времето, и в пространството — така или иначе са наша

която предприемаме на свой риск и отговорност. По нейните пътища ни очакват изпитанията, вероятно търсени от нас самите без да знаем защо, лутанията и изморителните «изкачвания», срещите с непознати хора със сходна на нашата съдба, желани и нежелани преживявания и събития, случки и преживелици, изкушенията и неочакваните беди, радости и тревоги, без които животът едва ли си заслужава усилието. Едва ли има пътища, за които е възможно предварително да знаем къде извеждат и особено какво ни чака по тях, всеки път е път към неизвестното, което тайнствено и магнетично ни привлича. Едно поне е сигурното: пътуващите са «по-важни» от пътя, без тях пътят ще запустее и скоро ще престане да е път, ще загуби «очертанията» си и дори посоката (посоката я даваме ние, щом тя изгуби за нас привлекателността си, и пътят умира), пътищата са «живи» докато по тях бродят живи хора, а след това и те умират — подобно на нас, хората. Всяка одисея, подобно на оная, първата, «одисеята на… Одисей», крие в себе си елемент на безнадеждност, който обаче не бива да ни завладее — ако надеждата умре… «и ние ще легнем на пътя да умираме», но до този страшен момент «щъкаме», какво друго да правим; и ако «одисеята на Одисей» свършва щастливо, то финалът на нашата е «нещо, за което предпочитаме да не мислим» (смъртта), но точно затова са интересни и привлекателни тъкмо «спирките», «междинните цели» и «станции», където се намира онова, заради което изобщо вървим и т. н. Ето че «пристигнахме» до най-главното, от което зависи всичко останало, а именно

(или «избор на пътя»), свеждаща се до онова, което правим, намирайки се на кръстопът — или изобщо в началото на всички пътища.

Много често или почти непрекъснато се намираме в такава ситуация на избор. Нашето всекидневие не е само всеотдайно вървене по някакъв — «какъвто и да е» — път, но е и спиране, «оглеждане», търсене на посока и сверяване на посоките, без което вървенето — което наистина не е «цел сама по себе си» в своята мнима безкрайност води до безсмислие, абсурд. Всяко спиране — а именно спиранията структурират нашия път и всекидневието ни — поставя така или иначе коренния въпрос за пътя: дали да продължа по «досегашния» или да «свърна» по първия предстоящ и пресечен път? Кръстопътят — символът, представящ нагледно човешкия избор на път — какво означава той? Разбираме ли точно какво е кръстопътят? Защо е едновременно и «кръст», и «-път»? Дали не се намеква, че «кръстопътят» е «кръстът», който носим в себе си по своя път? (Казват, че осъдените на разпъване на кръст сами носели кръста, на който трябвало да ги разпъват, а той не е бил, съвсем не е бил лек. Спомняме си и това, че «другите», наблюдаващите движението към нечия Голгота, били заети с това да ги плюят, да ги замерят с камъни и да ги обиждат…) Това, че кръстът носи в себе си и означава четирите посоки на света — нима това не е изпълнено с пребогат смисъл? Можем ли да дадем свой отговор на тези въпроси, можем ли да разберем изчерпателно символа на кръстопътя, който крие в себе си истината на пътя?

Ясно е обаче, че тук става дума за

не за някакви други. Какво става на тези именно кръстопътища, на които всекидневно «стоим» — или до които неизбежно стигаме? Нали ги носим винаги със себе си — и затова може би сме така често изправени пред тях в размисъл, дълбок или не толкова, а понякога изобщо не ги забелязваме — възможно ли е да не ги разбираме? Ако е вярно последното, то това значи че сме попаднали под властта на нагласата «просто да вървиш, накъдето и да е», която не може да значи друго освен бягство — може би от… себе си? Помага ли мисленето на кръстопътя, може ли да помогне някому? Как да разберем тази възможност: замислен, в размисъл отправен в «чезнещата перспектива» на пътища, събрани тук, на «ето този» кръстопът, «вдълбан» сега в моето съзнание?

Мислейки «на кръстопътя», върху нас се стоварват всички пътища с цялата си тежест, всички посоки с абсолютната си неизбродимост, всяко възможно пътешествие, което човек изобщо може да предприеме. Ето оттук вероятно иде асоциацията с «тежък кръст», влизаща органично в символа на кръстопътя. Вървенето по един път е действие и практическо дело, там липсва раздвоението, преживявано на кръстопътя, там ни разяжда само съмнението относно посоката и умората, свързана с разхода на физически и душевни сили. Мисленето обаче е отправяне едновременно по всички възможни (мними или реални) пътища, при това без видимо да сме «мръднали» от мястото си. Мисленето от друга страна е особено, кардинално различно движение, което извървява (опитва се да извърви) и премине през цялата «мрежа» от пътища, ситуирани в нашето съзнание. С други думи казано, мисленето ни позволява да извървим по магически начин всички пътища, без да сме тръгнали в действителност и «реално» по нито един от тях. (Оставям настрана въпроса за това кое е «реално» и «действително» и кое не е!) В този смисъл мисленето ни спестява неприятните случаи да губим време, връщайки се разочаровани от пътешествия, които са се оказали излишно движение по «задънени улици» или коварни лабиринти, т. е. пътешествия, които изобщо не е трябвало да предприемаме. Мисленето ни ориентира под формата на проект за това какво е възможно да ни чака по пътя и особено на неговия край, макар че това ориентиране няма непосредствеността и пълнотата на действителното «виждане» и «сблъскване» с изненадите и изпитанията, които ни чакат, които са «разпръснати» по всеки път. Стоейки на кръстопътя, ние точно това правим: «вървим», движейки се обаче по «вериги от предположения», и се опитваме чрез въображението си да си представим «разгърнатата ситуация» на реалното вървене с всичките му «перипетии», неизвестности, събития и пр. Тук изпъкват поне два момента:

като проект или «план», но, от друга страна погледнато, това пренасяне не е така «наситено» с непосредственост и пълнота, каквито има практическото вървене по прашния, огрят от слънцето и водещ към хоризонта път. За да решим въпроса за смисъла на това мнимо вървене чрез мисълта по някой «неизвървян» път трябва да прозрем скритото в така нареченото пред-ставяне (пред-ставане!) на всичко, което искаме и може да видим ако сме там, на самия прострял се пред нас път.

Пред-става, както сочи самата дума, е нещо, което имаме, с което разполагаме преди да е станало онова, което се мъчим да си представим: пред-ставим. Пълната форма на тази дума е, вероятно, «пред-ставане», станала после «пред-ставяне», «пред-става». Щом има пред-стави, прехвърлящи ни в бъдещето «преди то още да е станало» (когато стане, то вече не е бъдеще!) или дори «преди да е имало намерение изобщо да стане», то кое тогава е «след-става»? Станало е нещо, ние сме били там, участвали сме, правили сме го, а след това имаме в спомена си «следа» за станалото, т. е. тъкмо «след-става», която неточно обикновено наричат… «представа»(!). Понеже липсва дума, условно тук предложена като «след-става», и в двата случая употребяваме думата «представа», което, видя се, не е съвсем коректно, по-точно е съвсем некоректно. Приемането, че съществуват «два рода представи» — за вече станали неща и събития, които помним (спомени) и за предстоящи неща и събития, които чрез мисълта и особено фантазията ни се налага да предугаждаме — «спасява» отчасти положението, въпреки че не решава проблема. Съществуват, значи, минали събития, закрепявани за съзнанието в спомена, и бъдещи събития, в които се пренасяме напред в биващото, но «нестанало» — и това е основата на представянето. Пита се, откъде нашето съзнание «взема материал» за образуването на своите представи? Коя е основата, от която израстват така разнообразните ни представи за бъдещето, т. е. за онова, което не е, но ще или трябва да бъде? Ясно откъде, от миналото, затова можем да кажем, че

поне в сферата на съзнанието (представянето), а оттук — и в сферата на «реалното ставане» на живота. Какво следва от това?

Представата ни пренася в бъдещето на основата на миналото, на «вече-билото», закрепено в спомена и паметта. Представяйки си (мислено) един път, нашето съзнание се опира на вече и някога преди това извървяни пътища, комбинирайки избрани от него детайли и фрагменти и «конструирайки» един път, по който не сме вървели и вероятно никога не ще вървим (а не вървим ли винаги само по такива пътища, които преди това са били проправени само в съзнанието, а след това от него «са се разпрострели» и по белия свят?!). Обремененото от миналото съзнание по този начин строи нездрав мост към бъдещето, което не трябва да зависи от нашите «след-стави» за него, а само от «пред-ставите» ни. Всеки път е различен от всички останали най-вече по посоката си: глупаво е да се прекарват паралелни пътища, водещи в една и съща посока. Пътищата, както разбираме всички, се различават по посоките и целите, които преследват, но също и по особеностите на «терена», които (макар че не са кой знае колко съществени) също предполагат съответните различия. Но дори и пътищата да не бяха така различни, то нали самото вървене е поредица от «уникални актове», разгръщащи се във времето, нали то е «веднъж ставащо», сега и никога повече разгръщащо се, невъзвратимо и затова непредставимо, несъпоставимо и дори несравнимо? Тази уникалност на поредицата от стъпки и крачки, всяка от които става само в този момент, не буди никакво съмнение и се приема без затруднение. Това е така защото вървенето се «разполага» не толкова по пътя, колкото «във времето», което го прави именно неповторимо, само сега ставащо, осъществяващо се в една конкретна последователност и подвижност, която замира след реалния акт на правене на «тази» крачка, а след това на друга и т. н. Как тогава да си представя нещо, което никога досега не е ставало и само вероятно предстои да стане? (Но ще стане само ако поискам да го предизвикам, да му дам живот и битие, да го сътворя, «извиквайки» го от съзнанието си и «давайки му път» в практическото «извън мен»?!) Не мога да пренасям особености на вече станали събития върху други — още не станали, а също и такива, които може и да не станат изобщо или в едно близко бъдеще. Основната пречка пред такова «пренасяне» е тъкмо уникалността и неповторимостта на разгръщащото се събитие, което никога повече няма да се повтори — нека да подчертая това още веднъж. Тук става дума за нещо твърде значимо и съществено: не трябва да смесваме безразборно «ставане в съзнанието» и «ставане извън съзнанието», «илюзия» и «действителност», «възможност» с «необходимост», «посредствено» (опосредено) съзнание и представа с непосредственото съзнаване на «ето-сега» ставащото събитие, което се съзнава, че може да стане само веднъж и т. н. Това, че съзнание и действителност в непосредствено ставащия жив акт са неразчленими и взаимно се предполагат, не ми дава правото на основата на едното (съзнание) да предпоставям другото (външно битие) — при това в едно друго време, в което първата неразделност вече принадлежи единствено на паметта, но не и на актуалността. Между «вътрешно» и «външно» съществува ясно очертана граница, която не можем да преминаваме произволно: времето със своите само веднъж ставащи или протичащи мигове категорично ни забранява престъпването на посочената граница, смесването на ставанията и техните последователности, подмяната на външното битие със забягващото напред съзнаване. Казваме често

или пък «Казана дума — хвърлен камък», но при представянето става нещо друго, не обаче действителното (от действие) събитие в неговата жива «процесуалност» или разгръщане, което преди да е станало непълноценно си представяме. Ставането е развиващ се пред очите ни акт, в който сме въвлечени и активно участваме, представата за нещо предстоящо, изградена на основата на спомена за отдавна станали и «изчезнали в небитието» неща, е само представа, т. е.конструкция на мисълта, която борави и оперира с устойчиви, нетечащи, непроменливи, неизменни структури и образувания. Действителното в представата е само съзнаването като проява на битие, но не като действие, което ме ангажира изцяло, не като «външна практика» (друга форма на битийстване), а между двете има точно фиксирана граница. Едното е само желано и дори «предвкусвано», докато другото е сбъдване (или несбъдване) на желаното, върху което обаче влияят и други фактори (не само нашето искане и копнеж) — и това винаги трябва да се има предвид. Вярно е, че и мисленето е битие, не само «действителното ставане» във външната дейност, но на човека не е дадено «светкавично» да превръща желаното в действително, мисълта си в «непосредствено налично битие», проектите си във външна реалност и т. н. — последното, ясно, е качество на безкрайно по-мощна от човека реалност (Бог), то затова не е по силите на човека. Следователно

при игнориране на границата между вътрешно и външно води до това, че ние си мислим, че нищо повече от това, което вече ни се е случвало, няма и не може да ни се случи, но това не е така: по всеки път ни дебнат изненади и изпитания, ако ги нямаше, струваше ли си да предприемаме изобщо пътешествия, да поемаме по нов път, да правим крачки към неизвестното? Рамката на вече станалото, известното, преживяното, случилото се и пр., в която е оковано мисленето, бива разчупена без остатък от изпъстреното с изненади, новост, неочакваност и неизвестности «реално ставане», което едва ли можем да предположим, основавайки се на отдавна минал опит. Повтарям, все още е открит въпроса за това кое е «по-реално» — вътрешното или външно ставане, мисленето или сетивната дейност, съзнаването или «правенето» като «физическа практика»; но границата между двете трябва винаги да се има предвид, ако я заличим, настъпва хаос, тогава «всичко е възможно» и… «нищо не е възможно»! Същото се отнася и за границите между минало, настояще и бъдеще. Също както при играта на покер, например, ако залагаме на вече случили ни се и на тази основа очаквани фигури, гарантирано губим и се проваляме — понеже изключваме неочакваността, играта на случая, «късмета», изненадата — така също и неизбежно се проваляме и при залагането на представата за неизвървян път, изградена на основата на вече извървяни и затова познати пътища. Ето защо е коварно да се опираме на «след-стави», а не на истински «представи», ето защо не бива да ги смесваме; това е многозначително!. Общата представа за път никога не може да улови уникалното, неповторимото и веднъж станалото (особено пък онова, което ще стане в едно ново бъдеще, което изцяло зависи от нас самите) тъкмо във вървенето, в непосредственото разгръщане на ставането именно сега, а не някога и изобщо. От друга страна

са символи на една безкрайно динамична реалност (а това сме «самите ние», тези, на които сега или някога нещо се случва!), която никога не е равна на самата себе си (една и съща, неизменна, застинала, тъждествена винаги на себе си). Това още повече отдалечава представата и мисълта (или поне определен род представи и мисли: тези, които разчитат само на миналото!) от реалното и живота, от това, което е и каквото е: сега, в този момент — и никога повече. Затова времето, по тайнствен начин свързано и дори произлизащо от една такава кипяща от живот и динамика реалност — субективността, човекът — е така изплъзващо се на разбирането, е така подвижно и вечно течащо, неуморно в изменчивото си съществуване, не знаещо покоя и обездвижеността. Излиза, че съотнасянето с времето, което всъщност търсим непрекъснато, не е друго, а опит за съотнасяне със самите себе си, тоест за саморазбиране и дори за самосъзнание, за «самопознание». Вникналият във вътрешната същина на времето е наясно със себе си, той за себе си вече не е една непонятна тайна, от която зависят всички други тайни; такъв човек е придобил увереност и доверие в себе си, някакво гордо «самодоволство» от себе си, което поставя всяко нещо на неговото място. Не е ли «закопан» тук корена на човешкото достойнство?

Но това е цел, към която водят не всички, а само някои пътища. Как да ги открием? Кой е пътят, който ще ни заведе при желаното, до онова, «без което не може»?

4. Решимостта за свобода

4.1. Сковаваща нерешителност. 4.2. Своеобразната «оптика» на виждане. 4.3. Абсолютна гледна точка не съществува. 4.4. Предимствата на младостта. 4.5. Оптимизмът на началото. 4.6. Абсолютно «сигурният» избор. 4.7. Рискове и възможности за инициатива. 4.8. Пълна увереност в бъдещето. 4.9. Могъщата сила, притегляща ни напред. 4.10. Спонтанен прилив на решителност. 4.11. Избор на самия себе си. 4.12. Изборът на път в своето бъдеще. 4.13. Бъдещето е живот, започнат отначало. 4.14. Пътуване към самия себе си. 4.15. «Да бъдем себе си по най-добрия начин».

Вътрешните дефекти на представянето и представата, обременена от миналото, от вече станалото, за които стана дума (а и други такива могат да се намерят при по-голямо вникване в проблема) са непоправими и неотстраними: непосредственото ставане превъзхожда представянето не само с живост и конкретност, но и и със своята откритост към бъдещето, а оттук — както ще видим — и към свободата. Същевременно много зависи и от това как си представяме нещо, което не е, но по наша преценка трябва да бъде; ако съумеем в представите си да уловим хоризонтите на бъдещето (не обаче на… миналото, не като «след-става»), то това вече е истинското предназначение на автентичното представяне. Мислещият автентично свободно се пренася във «всички времена», той не е слуга на миналото, а е открит най-вече към своите шансове в бъдещето. Обремененият от миналото си обаче не е предразположен към свободата, той мъкне със себе си прекалено тежък товар, който го приковава — заради силата на «тежестта», вероятно — надолу, към «ниското» и земята. Отдаденият на бъдещето и скъсалият с миналото си човек в същата степен е отдаден и на свободата — и затова е «при себе си», при живата си непосредственост, устремена към своето да бъде и готова за неговите предизвикателства, изненади и изпитания. Разбирането на всичко това все още ни предстои, нека да имаме търпението да извървим «отредения» до него път.

Стоейки в размисъл на кръстопътя, ние интуитивно предчувстваме несъстоятелността на представянето и се овладяваме от неприятното усещане за безсилие. Искаме да изберем по-добрия от многото неизвървяни пътища, но се «улавяме» в безпомощност, която поражда една

и безволие да поема по своя път. Способността ни за избор се оказва парализирана: как да избирам, след като за мен е непостижимо какво ме очаква по всеки от тези разпрострели се пред мен непознати пътища? Как да си пред-ставя предварително още не станали неща и събития, които просто нямат «реално битие» като външен живот — и които, вероятно, ще се случат само когато аз самият застана лице в лице пред нещо «неведомо» на някой завой на пътя? Не е ли глупаво да се измъчвам да си представям непълноценно (опитвайки се да си направя «план» на бъдещето!) своя живот «занапред» — и така да потъвам все по-дълбоко в своята нерешителност, пораждаща пълно безволие, пасивност, нежелание и неспособност да реша и така да поема по някой път? Какво да правя, какво обикновено правим когато сме застанали на някой кръстопът и сме се преизпълнили с нерешителност накъде да поемем? Не решаваме ли всекидневно тази коварна задача, свързана с потребността да поемем отговорността за своя избор?

Всичко опира до посоката, носеща в себе си целта. Обикновено чакаме и се «оглеждаме» за да разберем «какво правят другите», за които като че ли не съществува — поне за момента — подобно раздвоение. Всеки върви нанякъде, а по изражението на лицето му откриваме, че «знае прекрасно» накъде отива (или поне се представя за уверен в своя път). Изкушението, на което мнозина са вечна жертва, е налице: да тръгна с него или след него, да се овладея от неговата показна увереност, да вървя, подражавайки на други хора. На тази основа възниква «върволицата от вървящи» по някой път, тълпата, подобна на стадото, вървящо след своя водач и доволно от «спойката», която го прави именно стадо (колектив, «маса», «единен строй»). Тук се крие разяждащата индивидуалността и отговорността общност, която не търпи различието (своя, лично избрания път) и раз-личността, а толерира само посредствеността. Да вървиш, усещайки «рамото на другия», което те изпълва с чувството, че «не си сам на пътя», «сам със своя път», е вървене, изпълнено със сигурност и лишено от безпокойства, но то означава отказ от себе си, превръща те в «продължение» или «допълнение» на нечие друго тяло, на едно друго същество — «голямата личност» на колектива, в който всички са безлични, всички са се отказали от своето лице и от своя път, от пътя, разположен в тяхното лично време, времето на техния личен живот. Ако имах много «животи», то бих могъл по този начин да пожертвам някой (за да «видя» и да се убедя с очите си как се живее безлично!), но аз имам само един — тогава?

Другите са именно други, не аз и ти, а нещо твърде неопределено и аморфно, изцяло безлично. Ако всеки от тях се е отказал от себе си (за да се «слее» с колектива) и заради уюта на «общото вървене», то това си е тяхна работа, нека да си бъдат «други» («общност на другите»), нека вечно да не са аз, ти, той… Това е техен избор, но той не ме задължава с нищо: аз искам да имам тъкмо свой избор, избор, касаещ моя живот, живота, разположен в отреденото ми време. Следователно това, което превръща човешкото същество (като абстракция и възможност) в този човек или личност, е

и разбиране, «гледната точка» на самостоятелната индивидуалност, потопена в своето необратимо-неумолимо течащо време. На «общо вървящите» гледната точка е «обща» и само една, което значи, че никой не разполага с нея, «другите» като други нямат гледна точка, отказали са се от възможността да я имат, да гледат през своите очи и съобразно себе си. Подобна слепота е непростима за «зрящи хора», всеки от които може да вижда, но се е отказал от това, лишил се е от своя оптика, от своеобразие на гледането — и от самото гледане. (А дали такива хора са се лишили и от слух?!) Всеки отговорно вървящ по своя път има, «носи със себе си» оригинална гледна точка, съобразно която всички посоки могат да бъдат сверявани, а най-вече онази, от която зависи останалото: посоката, сочеща истината на битието (във времето и за човека). Следователно

няма такава «оптика», съобразно която всички посоки могат да бъдат сверявани, но една да е смятана за «привилегирована» и «валидна за всички от нас до един» (та нали ако я имаше, то тогава и пътища изобщо нямаше да има, нали тогава и пътят щеше да е «само един», т. е. хаосът и лутането щяха да бъдат пълни зад видимия «абсолютен», но и съвсем «казармен» ред, безсмислието на всяко вървене «извън строя» тогава би било наистина пълно?!). Всеки вървящ, запътил се някога нанякъде, носи своя оригинална «оптика», неповторимо виждане на «световните посоки», позиция, от която той съди, преценява и гледа на движенията около себе си, а също — и най-вече — и на своето лично вървене, на своето отговорно пътуване. Затова неизбежни са споровете между пътниците за това кое е «напред», кое — «нагоре», «надолу», «встрани», «назад» и пр., тези спорове нямат край и могат да се приемат като неизбежен спътник на всички човешки «одисеи» и «върволици». Следователно никой от самостоятелно вървящите няма предимството да е в «по-изгодна» позиция от останалите, да ги превъзхожда в нещо, да се представя за по-опитен в «пътешествията» и в живота изобщо. Дори и времето, което някой е «употребил» за движение по някакви пътища, («времеви» или «пространствени», това е без особено значение), не му дава никакво предимство пред тези, които са млади и едва сега поемат нанякъде. Това непризнаване на «опитността» може да изглежда странно, но парадоксите около тези лутания по безброя пътища, които сме извървели — и още толкова, които ни чакат да извървим — са нещо непредотвратимо и дори естествено. Така е и тук: времето, което някой е «употребил» за вървене, за «скитания нанякъде», съвсем не е — само по себе си — някакво същностно предимство пред тези, които не чак толкова като него са се лутали. За това време «опитният», придобилият своята опитност, всъщност е остарял, той значи има «голямо минало зад себе си», за сметка на което — в същата степен — бъдещето му е… намаляло. (Кое обаче е по-ценното: миналото «зад мен» или бъдещето пред мен?!) Това, че някои глупави хора се гордеят с миналото си (казвайки, например: «Аз съм живял много и много съм препатил!»; «Аз съм жена с минало!»; «Какъв и какво бях аз някога!» и пр.), което в действителност само е «изяло» бъдещето им, е показателно за това, че те не разбират какво говорят. Такива хора, изглежда, са склонни да се хвалят с това, с което особено не можеш да се похвалиш — и не можеш да «замажеш» с думи; от някои неща и за някои неща може само да изпитваме неудобство: едно от тях е че сме… остарели (без особено да сме помъдрели!). Защо никой не казва за себе си, например: «Аз съм изкуфял дъртак!» или «Живях много, живях дълго, но какво разбрах от живота?!», но мнозина охотно говорят: «Аз съм опитен, чуйте аз какво ще кажа!», «Аз съм човек с минало, зад мен стои цяла история!», «Ние, старите, всичко знаем, но, уви, не можем… почти нищо!» и пр. Това е така, защото не е важно просто да си правил нещо или да си вървял «много време» нанякъде (което да е равно на това да си живял), а има смисъл най-вече накъде си вървял, защо си поел нататък, какво си постигнал, особено пък как си живял, какъв, накрая, си станал («какво е станало от теб»!), движейки се без отдих и упорито нататък, към своята цел, «по своята посока». Затова и старците, употребили целия си живот за пътувания в разните посоки на живота (те затова и имат «богато минало»), нямат никакво предимство пред младите, които едва сега тръгват «срещу» своето бъдеще, напротив, сами трябва да съзнаят и признаят факта, че тъкмо заради изразходваното и невъзвратимо време са ощетени най-вече откъм най-ценното: бъдещето. Затова всеки чувства, интуитивно разбира и трябва да има доблестта да признае

определяни от изглеждащия неизчерпаем ресурс на времето, с което младите хора разполагат, а също зависещи и от силата, кипящата енергия на младия човек, явяваща се най-значимо жизнено превъзходство (живеейки, ние черпим енергия, сили, а също и изразходваме безценно време, с което в резултат остаряваме, «изхабяваме» бъдещето си, отреденото ни време, ставаме също слаби и все по-негодни за живота — уви, така е). Следователно онзи, който гордо си позволява да каже: «Идвам оттам, накъдето си се запътил!», всъщност казва нещо крайно двусмислено, а не точно онова, което си мисли, че казва. На него му се струва, че притежава предимството на опитността, но това съзнание мигом се стопява когато (и ако!) разбере, че човек може да бъде опитен във всичко: в глупостта, в безсмислените лутания и грешки, в объркаността, в опорочеността, объркаността, в обикалянето по омагьосани, връщащи се назад пътища, в «тъпченето» на едно място, в което на мнозина (без да забележат това!) минава живота им. («Аз съм опитен в… провалите си!» — как ви звучи това?!) Всичко развалящия разсъдък и тук се опитва да наложи себе си: пред опитността не друго, а тъкмо «новостта» (и младостта!) има безспорно преимущество, но това едва ли някога ще бъде проумяно от някои хора (тук не говоря за мъдрите стари хора, които всичко разбират и признават, които са склонни «да дават път на младите» и да им се радват че така ентусиазирано вървят по него!). Затова изборът на път и посока е неотменима задача на всички — и за напредналите по някой път, и за намиращите се в самото начало, тук всички сме «равни» и всички трябва да бъдем еднакво неуверени. Но младите не са овладени особено от съмненията, че избраната посока е «сбъркана», че не води «доникъде», у тях все още е жив

те не познават примирението на края, на което са способни само «истински живелите». От друга страна това, че някои от вървящите по пътя са свикнали с него (и се чувстват уютно, «безметежно», «солидарно споделящи отговорността» и пр.) съвсем не е предимство: защото те един вид са станали «привързани» само към една посока, несвободни, нямащи решителността да сменят посоката и да се откажат от извървяното — което наистина е чиста загуба на време, но същевременно пък прояснява погледа, помага ни да виждаме по-ясно нещата в истинската им светлина. В другия случай намиращите се в някое начало се чувстват в по-изгодна позиция — въпреки че са по-неуверени. На тях им остава само да се осланят на своята интуиция, на порива на собствената жизненост, която безпогрешно им показва техния път — и на основата на дълбоките вътрешни ресурси на личността (дарби, способности, предразположености, искания, воля и пр.) уверено, с настроение и вдъхновение да поемат към своето бъдеще. Тук особено важна е отдадеността на своя, истинския и така силно жадуван път — «пътя, за който, изглежда, съм роден». Изборът на път е дело на интуицията, «даваща криле» на волята, интуицията, която съкрушава разяждащите душата съмнения и особено нерешителността, подхранвана от винаги неуспешните опити за «разсъдливо» и дори «рационално-представно» избиране (при което никога «сметките не излизат»). Обикновено сме склонни да си мислим, че ако можехме да заложим на

на онова, което ни «чака» по пътя, то едва тогава бихме се почувствали «напълно свободни» от усещането за неувереност, от време на време преминаващо в съзнание за безнадеждност. Тази нагласа обаче се оказва — в светлината на казаното — напълно безпочвена, настроеността към «абсолютната сигурност» е илюзия на разсъдъка, която не издържа и най-елементарна проверка. (Не може всичко да се… «изчисли» в едно бъдеще, бъдещето не може да се планира, то зависи от фактори, които не зависят от нас, налице е «преплитане» на условия, което не може да се предвиди и пр.) Ето една възможност за показване на илюзорността на «винаги кривите» сметки на разсъдъка относно «подредбата» на един живот и на едно бъдеще. Очакващия сигурност и «опознати възможности» си мисли, че знае какво ще се случи по пътя, какво «там го чака» — чака човека, «разсъдливо избрал своя път» и разсъдливо вървящ по него, потискайки всички съмнения; но очакващото ме по пътя е нещо, което не е «готово» до моята поява «там», при това в съответното време, то е нещо, в което аз също съм призван да взема участие, дори да го «извикам към живот», да му придам непосредствено битие, просто казано, да го направя; следователно «сигурното очакване» не е друго освен израз на недоверие, подценяване и елиминиране на вървящия — от неговия път, пътя в неговото бъдеще. Но «изваждането» на човека от неговото бъдеще всъщност води до абсолютна несигурност, т. е. до точно обратното на очакваното (нещо ще стане само ако аз съм там и аз го направя, без мен «всичко е възможно», «няма нищо сигурно» и пр.; нали ако мен ме няма в… моето бъдеще, то тогава наистина всичко може да се случи (но и тогава всичко ми е изцяло безразлично!), нали върху мен се крепи моето относително сигурно — защото зависи и от мен — бъдеще, а не върху неизвестно какво. Тогава откъде ще се вземе «абсолютната сигурност» на знанието, което е извадило от бъдещето ми единственото нещо, което (ако не може да се знае) поне може да се чувства непосредствено, а именно — аз самият, мене, моята субективност? Разсъдъкът е безсилен пред живота и ако има чест, то трябва да занемее — и да престане да се меси в неща, които не разбира, които не са «негова работа» (Кант, който доказа защо това е така, нима е съвсем забравен?!)…

И така, знанието се опитва въпреки всичко да надмогне и унищожи свободата на избиращия със съпровождащите я

безпокойства и изпитания, надежди и изненади, а това е удобно тъкмо за «разсъдливите», които не разбират и се плашат от неочакваността (а тя е истинския «привкус» на свободата за всеотдайно обичащите я, за влюбените в нея). Ясно е, че в гърдите на тези последните се надига мощно неприемане на идеала на такава «регулирана» и прекомерно сигурна в себе си, «знаеща» бъдещето си и самонадеяна «свобода» — свобода, доближаваща се по естеството си до несвободата, която носи в себе си още по-кардинално усещане за празнота и неудовлетвореност, а също и несигурност. (Затова, впрочем, вярващите в съдбата — а не в свободата — са така неуверени в себе си, затова тяхното бъдеще, като независещо от тях самите, е обвито в абсолютна непроницаемост, в един мрак, в който не се вижда никаква светлинка; как да разчитам повече на това, което «ще ми кажат картите» или… утайката от кафе, отколкото на… самия себе си?!) Стремейки се да добием

на почвата на знанието и на отказа от свободата (на рационалното «подреждане» и «регулиране» на живота си), ние постигаме точно обратното на желаното: постигаме абсолютна неувереност, несигурността като такава, безпомощността пред едно бъдеще, което не зависи от нас самите, а от неизвестно кой и какво. Коварното при това е, че само си мислим, че желаем подобна пълна увереност в бъдещето, докато в същото време (и без да знаем това!) душата ни като цяло — с изключение на своеволния разсъдък — съвсем не я желае и приема, упорито се съпротивлява и не желае да я направи свой «жизнен модус», разбирайки и предусещайки някаква страшна заплаха за себе си, за своята суверенност и свобода. Дори и ако разсъдъкът е успял да стане господар и тиранин на една душа, то останалите душевни сили (чувство, воля, интуиция, въображение, безсъзнателните копнежи…) трудно могат да се примирят с подчиненото си положение и с незачитането си, поради което отмъщават на разсъдъка — и така предизвикват все по-овладяващото душата чувство на неудовлетвореност, празнота и несигурност. Затова тази така наречена абсолютна увереност на съзнанието и разсъдъка — формиращи «точната пред-става» за неотклонен път в бъдещето — се оказва абсолютно фиктивна и непостижима, а нейната «обективност» (като лишеност от пълноценна субективна увереност на цялата душа и личност) всъщност е празнота, «дупка» в празното, тъмнина в мрака и пр. В същото време ние даже в излишък притежаваме — на почвата на интуицията и вярата — необходимата ни субективна увереност, позволяваща ни да вървим по избрания път без непрекъснато да се оглеждаме във всички посоки (с надеждата да видим и намерим «по-добрата», «вярната», «истинската», «правилната» и пр.). Интуитивно увереният пътник (на който не са нужни «доказателства» и «убеждавания») никога не може да бъде разколебан от някакви епизодично и случайно появяващи се в съзнанието «съображения» и мисли, опитващи се да го обезсърчат или обезнадеждят (казах, че «разсъдливо» съвсем не може да се върви напред, по този начин може само да се стои «насред пътя»: когато са ни овладели непоносими раздвоения, пълна неувереност и невъзможност да се направи и една стъпка, когато е настъпила «парализа» на съзнанието и волята). Но чувстващият със сърцето си верността на посоката усеща в себе си

към някаква крайна цел, за която изобщо служи нашето бъдеще, а също и непрекъснатото усилие, наричано живот. Тази сила извира от дълбините на сърцето и душата ни, тя не се влияе от вечно разколебания, раздвоен разсъдък и от съответстващото му аморфно, а също и нещастно съзнание. Знаенето на една пораждана в пределите на това съзнание и предпоставяна съзнателно-разсъдъчна цел игнорира структурирането на нашите пътища съобразно опита на «актуалното вървене», на действителното движение в поредицата от мигове, в които тъкмо неочакваното и спонтанно възникващото стимулира свободата и решителността ни. Само така се появява и укрепва усещането, че не сме жертва на времето, а че разполагаме непосредствено с него, т. е. че то е наше — и не е извън нас. Това е така, защото непосредствено преживяното, почувстваното, разбраното и почерпаното от живота в неотделимата от него времевост, добитото в изпитания и рискове, в които си бил сам и си могъл да разчиташ единствено на себе си, е именно личностното и личното — и в този смисъл е нещо, което не може да бъде заменено от нещо друго; затова последното навеки превъзхожда всичко останало, в това число (и особено) построенията на голия разсъдък, изхождащ единствено от самия себе си, от своята ограниченост, от своята (на тази основа пораждана) неадекватност спрямо живота, която с право може да се нарече жизнена непълноценност. Горко на човека, който е решил да се «оправя» в живота си само чрез разсъдък, който гледа на живота си «разсъдливо» — такъв не ще узнае никога що е блаженство, радост и удовлетворение; той ще изстрада жестоко това, че е подценил своята цялост, сиреч себе си — като едно неоценимо богатство от сила и възможности…

И така, за да не бъде стоенето ни на кръстопътя вечно и безкрайно — поради неизбежната раздвоеност и нерешителност на пресметливото избиране на път — ние изведнъж се овладяваме от

побеждаваща всички разсъдъчни съображения и мотиви, и тръгваме натам, накъдето цялата ни същност иска и се стреми — а не само една привилегирована част от нея. Оставяме се на силата, извираща от дълбините на собствената ни същина, на могъщия импулс на живота, който единствен има правото да ни води по пътя, осеян с изпитания, възможни провали, рискове, стремежи и безнадеждност — но в същото време и път, който за мен е единствено възможния: тъкмо заради свободата ми, пораждаща моята съдба. Всичко на този свят можем да избираме, а най-вече трябва да изберем себе си (и това е изборът, който всекидневно правим и препотвърждаваме, въобразявайки си, че избираме нещо друго, «това и това», някакви «близки цели»); изборът на себе си е избор, от който никога не можем да се откажем и който е в основата на всичките ни решения и конкретни стъпки. Решителността, за която тук става дума, е разбираема в своята спонтанност единствено като

от който зависи бъдещето ни, моето да бъде, което аз чрез него предопределям за «много време» напред. Когато сме решителни по този спонтанен и отговарящ на нас самите начин, ние сме най-близо до себе си, най-пълно съответстваме на себе си. А когато сме раздвоени и нерешителни, когато сме объркани, ние по незнаен начин сме се откъснали от себе си, «изневерили» сме на своята най-дълбинна основа, влезли сме в неотстранимо противоречие с това, което всъщност сме — и което искаме да бъдем в най-съкровените си жизнени корени. От друга страна — и това трябва до се подчертае особено — «свръхразсъдъчния», спонтанен избор на бъдеще, отговарящ на нашата човешка цялост, точно съответства на решителния избор на себе си, който незабележимо и всеки миг правим. Изборът на жизнена перспектива, в която ще се «разположи» този човек като «такъв» или «някакъв друг», е избор на бъдеще — на бъдещето като основна градивна детерминанта на живота, на бъдещето като фундаментален «екзистенциал» на човешкото битие. Избирайки себе си и правейки решителна крачка към своето бъдеще, ние избираме възможността да бъдем точно «такива», а не «някакви други» — нерешителни, осланящи се на едностранчивия си разсъдък, съмняващи се, раздвоени и бездейни. Затова

всъщност е избор на една от многото възможности на съществуване, в която ще постигнем себе си. Ние ставаме различни, тръгвайки по този път, ако поемем по другия, няма да сме същите — такива, каквито сме, движейки се уверено и решително по своя свободно избран път. (Само така, впрочем, може да се разбере и свободата: като спонтанна решимост да избереш себе си и своето бъдеще, да поемеш «в ръце» своята съдба.) Ето сега аз съм избрал една посока, която предопределя бъдещето и битието ми, да се върна вече е късно, решаващият миг е пропуснат — и аз съм станал това, което е «направило от мен» моето предразположено към мен самия бъдеще; в това разсъждение, проясняващо една здрава интуиция, пределно ясно изпъква времевата определеност на човешкото съществуване, от което никой не може да избяга. Изборът на бъдеще е начало, от което наново започваме да живеем, затова с право е казано, че

и в този смисъл е нов живот, живот, за който току-що — избирайки според себе си — отново си се родил. Затова не е вярна разпространената «разсъдлива мъдрост», че ние се раждаме «само веднъж», при това «без някой да ни е питал искаме ли да живеем». Напротив, ние се раждаме всеки ден за живота си, избиран в перспективата на бъдещето; всеки Божи ден — от отварянето на очи сутрин до «примирането» ни в дълбокия покой на нощта вечер — ние започваме живота си отначало, при това изцяло свободно избирайки го и поемайки цялата отговорност за него, за своето бъдеще също. Пътят в това бъдеще става моят път по същия начин, по който аз решавам да остана при самия себе си в своето бъдеще — тръгвайки «нататък», а не «изобщо», не в някаква друга, случайно или пък «капризно» избрана посока. Това, което ме води по моя път (или това, към което ме води моят път), целта и краят на моето сега избрано пътуване, всъщност не е нещо външно по отношение на мен, а по странен начин съвпада с мен самия. По този начин движенията по различните пътища на живота, вървенето по тях на безброя пътуващи, не е нещо кой знае какво ставащо, а е онова непреодолимо, съдбовно, но точно затова възвишено (и възвишаващо ме нагоре!)

от което никога няма да се откажа. Историята на всеки един живот е пътуване към «заложената» от нас човешка същност (съвпадаща с първичната сила и «потенция» на живота, която ни е отредена), но която може да съществува единствено по начина, който ние й придаваме: тя съвсем няма да се «случи» ако се откажем от себе си и се оставим на нерешителното стоене на някой кръстопът, търсейки чрез своята безплодна хитрост път към «нещо повече» от това, което всъщност сме — и можем да бъдем. Не всичко е възможно за човека, не всяко бъдеще ни е отредено, за всеки от нас е налице само едно автентично бъдеще, което уверено трябва да «разпознаем» сред безброя възможности — изхождайки от това, което Бог ни е дал и което ни предразполага към това, но не към всяко бъдеще. Мислим си, че в предприеманите пътешествия и пътувания можем «да надхитрим» битието — като се опитваме да сътворяваме себе си извън това, което сме и можем да бъдем (от това, което ще бъдем, се определя бъдещето ни, а не обратно, езикът тук ясно показва как стоят нещата!); илюзиите относно себе си обаче никому не са помогнали. Но в нашата власт е единствено това

тоест по начин, който най-пълно съответства на нашата вътрешна същност, на това, което сме и което необходимо ще бъдем. Затова всички накрая на пътуването си стигаме до себе си — неизбежно и «непоправимо» — а не до нещо, което по начало е било извън нас, но което сме си позволили да си «примислим», излъгвайки най-вече себе си. Мнозина обаче вместо това си представят (и предпоставят) някакво илюзорно «откъсване» (бягство) от себе си, отиване на «друго място», надмогване на себе си до степента да не се… познаят и дори «основно» правене на себе си тук, на този свят — което е симптоматично за дълбоката им жизнена непълноценност и неудовлетвореност, на която нямат намерение да отговарят «по същество». Така подобни хора продължават «да влачат» след себе си едно бъдеще, което им е абсолютно непонятно, което всеотдайно ненавиждат, но от което не могат да се отърват…

Но бъдещето е пред нас, не бива да допускаме да остава преждевременно… зад нас: нима не е страшно да остарееш преди да си бил млад?!

Ала всеки носи своето бъдеще в себе си, то не може да е някъде другаде…

5. «Другият Адам»

5.1. Изборът на първия човек. 5.2. Значимите моменти на случилото се тогава. 5.3. Могъл ли е Адам да не откъсне плода на познанието? 5.4. Адам съвпада със своята свобода. 5.5. Възможността против «предопределеното» бъдеще. 5.6. Автентичният Адам. 5.7. Адам е бил оставен да решава сам. 5.8. Свободата на първия човек. 5.9. Рискът, който Адам без замисляне предприема. 5.10. Потвърждаването на самия себе си. 5.11. Божият замисъл за човека. 5.12. «Подобаващото» за човека. 5.13. Границите на човешкото. 5.14. «Градивото» на живота: време и свобода. 5.15. Несъответствието със себе си. 5.16. Интуитивно предусещаната «себестност» (самобитност). 5.17. Съзнанието за обреченост. 5. 18. Фаталната опасност да бъдеш…никъде.

Има един известен пример, който може да подкрепи и «илюстрира» казаното дотук. Той касае началото на всички времена, разкрито в първата книга Битие на Свещеното Писание. Нека за яснота да приведа част от казаното в гл.3:

Първите седем дни на сътворението вече са отминали, «току-що» са отминали, а Адам става «такъв, какъвто го знаем», този, познатият ни, «съгрешилият» Адам. Това е началото на пътя, избран от прародителя на цялото човечество, този път още не е свършил.

на Адам — такъв, какъвто е станал — е този, друг Адам не съществува. Заради този избор следва проклятието на Адам, отправено от Господа:

Тази присъда има и продължение:

Важното е да не пропуснем нито един момент от случилото се тогава, а да ги имаме всички «пред» съзнанието си. Всичко казано в тази «малка» история, явяваща се начало на свещената история на човека, е изпълнено с огромен смисъл, който трябва да бъде разгадан. Впрочем, кои са

и които не трябва да се пропускат?

Ето ги: новороденият Адам в Едем с жена си, която едва по-късно (след грехопадението) е наречена Ева — което значи живот; Божията благодат, дадена им непосредствено; дървото на живота, чиито плодове пораждат безсмъртие — и от тях «преди това» са могли да ядат донасита; забранените плодове от дървото на познанието, единственото, което Бог е забранил на своето любимо творение; изкусителката-змия, подсказала съблазънта да се наруши забраната, и твърдяща, че който яде от него ще стане «бог» и ще може да различава добро от зло; злополучното дърво, което изведнъж се сторило на жената (Ева) «добро за ядене», «приятно за очите» и многожелано — защото дава знание; «актът на ядене», при който забележително е, че първо яде Ева, а след това тя дава на Адам и той да яде; тогава мигновено се «отворили очите» им, поради което най-напред разбрали, че са голи; Адам и Ева се опитват да се скрият от лицето на Господа Бога — една безнадеждна постъпка — но се издават, защото дават да се разбере, че знаят, че са голи; присъдата, която е безкрайно многозначителна, и трябва постоянно да ни е пред очите; Адам вече е богоподобен, защото познава добро и зло, сега обаче дървото на живота е забранено за него, а заедно с това и безсмъртието; лишеният от вечност Адам, в чиято власт (или в чието «разпореждане») е вече единствено времето; земята — и поколението на Адам, към което се числим всички ние — са проклети от Бога, ясно е какво им е отредено (него всеки ден го срещаме в съществуването си!): мъка, пот, «тръне и бодли», «полска трева», неумолимо връщане в пръстта, от която сме взети…

Всичко това е станало «както е станало», нищо от него не може да се промени или върне, това е едно предопределящо всичко по-нататък минало, от което зависи края — и всяко бъдеще. Пътят е поет независимо как — с разбиране на последиците или пък съвсем наивно, по един «детински» начин; стореното още при генезиса като че ли е влязло в гените на човека — от него нито един човек не може да се избави. Поколението на Адам е същото като Адам до ден днешен, нищо не се е променило дори и при нас, късните «адамити». Но разбирането на това какво точно се е случило тогава (и какво се случва неизменно до сега!) е невъзможно без съпоставка е една друга възможност — пред Адам и пред всеки един от нас (когато избираме бъдещето си). Защото

ето въпроса, открояващ възможността за съществуването на един друг, непознат за нас Адам. Наистина, ако Адам не беше послушал Ева и змията, то поемането по един кардинално различен път е равносилно на съществуването на един друг Адам, който ние не знаем, но който е могъл да съществува — стига да беше поискал това. Но нещата тук не са прости както изглеждат на пръв поглед, те опират до две различни философии на човека и времето, за които трябва да си даваме сметка. Всяка от тях по свой начин разглежда възможността за съществуването (за «правдоподобноста», за вероятността) на едната и другата перспектива пред Адам, изхождайки от свое разбиране за това какво е «този Адам», който всъщност единствен е съществувал. Всичко опира до това как да разбираме човека в лицето на Адам, който не е един и същ преди и след «пиршеството» с плода на познанието — заради което им се отварят очите и започват да разбират що е добро и що е зло (а преди това какво ли са разбирали?!). Ясно е, че «възелът», завързан около тези въпроси, се стяга неимоверно, когато се осъзнае, че Адам е неотделим от свободата да избере себе си, т. е. че не съществуват поотделно Адам и неговата свобода, а че те са едно и също нещо. Ще започна от по-трудната възможност, а именно ще разгледам всичко пред призмата на това, че

и значи не е бил обречен да бъде само «този», а е могъл да бъде и «другия», и при това и в двата случая щеше да бъде свободен, тоест «при» себе си, «заедно» със свободата си.

И така, въпросът е: можеше ли Адам да не откъсне «ябълката» от дървото на познанието, можеше ли Адам да бъде друг — поемайки по различен път и така избирайки друго бъдеще? Адам става нашия Адам чрез този акт на откъсване на плода — забранения от Бога плод на познанието; на пръв поглед излиза, че ако не беше направил това, щеше да се «получи» един друг Адам, а съдбата на човечеството вероятно би била друга и различна. Могъл ли е Адам (а и всеки човек след него) да избере себе си без да наруши забраната — и кой тогава щеше да бъде един такъв Адам? Адам е избрал «битието-на-изгонен-от-Едем» (последвало неговия избор да яде от плода на познанието) и с това е станал именно Адам (какъвто го знаем) — могъл ли е да стане друг, различен, непознат за нас? Адам става Адам, избирайки по един чисто човешки начин

против онова бъдеще, което Бог е предвиждал и очаквал за сътворения от него човек; Адам избира забранената (непредопределената) възможност и затова изборът му е изцяло негов, а последиците, разбира се, се стоварват върху неговата глава. Другояче казано, Бог, забранявайки тази възможност на Адам — да стане познатият ни от Библията Адам — е предвиждал и очаквал друго бъдеще за сътворения от него човек, но Адам — без да знае това, без да съзнава какво точно прави — е въстанал срещу тази предопределеност (устройвайки бунт срещу Бога, употребявайки свободата си срещу Божията воля) и така е станал «онова, което не е трябвало да бъде», което «не е влизало в плановете» на неговия всемогъщ създател. Така ли е, такъв ли е истинския смисъл на тази съдбоносна за цялото човечество стъпка на първия човек? Дали не са съществували двама човеци, носещи името Адам — единият «реално» (нашият Адам, Адам според това, което е направил), а другият — един «несбъднал се», неосъществен Адам, Адам според проектите на Бога? Ето ги — да приемем — двамата интересуващи ни в случая човеци, наши прародители: Адам такъв, какъвто го знаем от Библията и един друг Адам, непознат на никой смъртен и желан от Бога, но несбъднал се, неосъществен Адам. Въпросът, следователно, придобива следните измерения: кой от двамата е истинския,

Адам, който е тръгнал по свой, лично избран път, Адам, който всички ние знаем и който реално е съществувал, или пък другият, приближаващият се към Бога и изпълняващият Божиите заповеди Адам? Поставеният въпрос съвсем не е предрешен, актът на Адам е грехопадение неслучайно, Божият гняв е преизпълнен със смисъл, проклятията на Бога, под тежестта на които все още живеем, са естествени за това, което всъщност Адам е направил — но всичко това трябва да бъде разбрано по-дълбоко, а не приблизително. Едно е сигурното: едва ли Адам е знаел точно какво в действителност прави и едва ли е съзнавал отговорността, която е поел; в противен случай едва ли би се решил да тръгне срещу Бога, обричайки поколението си на толкова изпитания и мъки (които са съдържание на незавършилата още свещена история, на «реалната» или световната, също). Адам е могъл да знае всичко това едва след вкусването на прословутия плод на познанието, не обаче преди това, значи не е знаел, не е могъл да знае, но е могъл да иска, да го «привлича» едно друго, различно от отреденото му бъдеще. От друга страна не е ли станало така, че Бог със своята забрана един вид е подтикнал Адам към съответното действие, към изключително важния, съдбовен избор? (Казваме, че «забраненият плод», тъкмо защото е забранен, е така сладък!) Защото Бог е могъл да «привърже» Адам и Ева към сигурното, при това блажено съществуване в приказния Едем, но не го е направил, не е пожелал да го направи — и така е предизвикал Адам да поеме отговорността за себе си, правейки решителната крачка. Ясно е, че това не е някакъв «пропуск» на провидението, ясно е, че станалото по някакъв начин влиза в Божия замисъл, който ние никога няма да проумеем напълно.

и да избира на своя отговорност своя път — това е основното, от което можем да изхождаме. На него — както и на всеки един от нас, впрочем — е била оставена открита възможността да избере себе си и бъдещето, с което сам се е нагърбил; пред него не са били поставени непреодолими препятствия пред едно смътно желано (като копнеж, като предизвикателство, като изкушение и съблазън), но все пак възможно бъдеще. Трябва да отчетем, че Бог е оставил все пак отворена вратата, водеща нашия Адам към него самия, а не я е заключил, не е сложил стража пред нея (както по-късно прави с пътя, водещ обратно към дървото на живота — и към безсмъртието); и двете не са «пропуск», «недоглеждане», не са случайност. Оказва се, че

получена от нас като наследство, което «молци не го ядат», е първопричината за всяко човешко съществуване — и извън нея нищо значимо не може да се случи, не се е случило. Бог е създал Адам свободен, пътят към неговата свобода е бил оставен открит, налице е само — под формата почти на… Божие пожелание — формалната забрана да не се яде от дървото на познанието, която всъщност предизвиква постъпката на Адам — нищо повече, но и това е достатъчно. Всред многообразието и богатството на дървета и плодове в Едем, всред тази преизпълненост и изобилие Адам е могъл и да не намери дървото на познанието векове наред и дори никога, но забраната — единствено за него, за това дърво — точно му го посочва, почти като «указателна табелка»: «Иди там, виж, в средата на рая има едно изключително дърво, от което не бива да ядеш; но понеже не е възможно да останеш гладен в това преизобилие, все пак ако ти се прияде от него — недей да ядеш; ще ти се дояде, но аз забранявам това, яж от всичко, но само от това не, нали?» (почти по този начин са прозвучали словата на Бога в Адамовите уши, поне това е разбрал Адам — и тук змията играе само ролята на «повод», не на «причина»). Тогава има ли нещо, за което Адам може да бъде упрекван справедливо: той така се е разпоредил с дадената му свобода, употребил я е по известния начин, поел е по своя път, друго не е трябвало да стане — и затова ние имаме именно този Адам, Адам, който е избрал това, което е избрал? Другият, неосъщественият Адам изобщо не се е раждал и не етрябвало да се роди, ако е трябвало — в съответствие с Божия замисъл — да се осъществи неговата съвършено различна мисия, тя нямаше как да не се случи; и тогава ние изобщо нямаше да можем да обсъждаме алтернативата на нашия, на истинския и автентичния, на човека Адам. Другият Адам е нещо повече от човек, той е ангел, съвършено същество, което живее в пълна хармония с Божията воля и не е способно на

Тук става дума за две перспективи, всяка от които е по силите на единия и другия, всеки поема избира посилната му перспектива и насока на живот, от Адам (нашия) не може да се иска и очаква нещо повече от това, което е — и което, вероятно, е трябвало да бъде. Сравнявайки автентичния Адам с другия, мнимия, свръхчовешкия Адам, ние допускаме очевидна грешка: единият е човек (и затова ни е толкова близък, затова в него ние разпознаваме себе си), а другият е нещо повече от човек, той е съвършен ангел — и затова си остава чужд за нас, някак си «нереален». Ние не знаем дали и ангелите са изправени пред такива алтернативи, каквито познава живият човек — и какъвто без съмнение е бил нашият Адам, каквито сме всички ние, смъртните. Предполагам, че пред тях не стоят същите кръстопътища, потребността от избор на път (своя път), съмненията и безпокойствата, които са ни така близки и без които като че ли не сме «при себе си». И тъй като Адам не е друго, той откъсва плода от дървото на познанието и с това стига до

като свободно същество, което не се задоволява с даденото непосредствено и «наготово» блаженство, а иска да го заслужи, да го направи свое достижение — пък дори и с риска да го загуби безвъзвратно. Това, че не е знаел какво точно прави, съвсем не обезсмисля постъпката му, напротив, издига я неимоверно: свободата като знание и разсъдлива пресметливост не стои по-високо от свободата като страст, инстинкт, дълбоко вкоренен инстинкт, от свободата като дързост и пълна несъзнавана отдаденост. (Дали Адам би се решил да откъсне плода от дървото на познанието ако можеше да знае какво очаква него самия — и особено поколението му, невинните му потомци. Откъде тогава би «акумулирал» така нужната му решимост? Могъл ли е «разсъдливо» да избере пътя, който иначе с удивителна лекота е избрал? На тези въпроси вече отговорих: не, не е могъл, а и не му е трябвало да може — макар че и по начало така не може да се избира. И до ден днешен човекът избира точно по «модела» или «матрицата», зададена от Адам: «затваряйки очите си», «хвърляйки се дръзко в неизвестното» и с неустоима смелост, с една чисто човешка, но и «безумна» решимост… Оказва се, че не е по силите ни да избираме, мислейки прекалено за последствията — противно на онова, което обикновено се мисли по този въпрос: но за мисленето друг отговор не е удобен. Ние, човеците, сме достойни за своя прародител.) Адам избира — и задава на всеки следващ човек — възможността да бъде човек, а не безсмъртен, но за сметка на това и «скучноват» ангел (какъвто, без съмнение, би бил другия Адам; той също не би бил достоен за своя Велик Творец!)

Следователно станалото в известен смисъл не е «просто избор» — от типа на т. н. «съзнателен избор на цел», при който сме най-малко при себе си — а е

(Бог е създал в лицето на Адам човек, не нещо друго, но за довърши творението си е трябвало да го предразположи към свободата) и по този начин произлизаща от това, което той е, от неговата човечност, от естеството му, обричащо го да бъде човек, да има бъдещето на свободен човек. Адам не е могъл да реши другояче своя съдбовен избор именно защото е същество, обречено на свободата или, казано с думите на Сартр, човекът е човек, защото е осъден да бъде свободен. Ясно е, че е несъществена подробност това какъв човек е бил Адам; Адам е Адам и човек, нищо повече, нищо по-малко, а тъкмо човек с една автентична свобода, която трябва да бъде изстрадана — за да е истинска. (А ние, хората след него, трябва да търсим свободата си, противодействайки на разсъдъка, който съвсем не я разбира, който е неспособен на решимостта за свобода; на Адам свободата е била дадена непосредствено: поради това, че известният акт, първият акт на сега проточилата се и станала скучновата «пиеса на познанието» все още е предстоял.) Днес обаче не е сигурно — тъкмо поради току-що казаното основание — че всеки човек би направил това, което е направил нашия прародител: някои от нас, сигурно е, биха си останали в Едем за да ядат наготово даруваните плодове и да не се терзаят много-много заради свободата, и малцина са тези, които заради плодовете на свободата биха зарязали райското изобилие — защото, както ни е посочил Адам, онова, което сам си постигнал и направил, то е ценното за човека, не е ценно даденото ни наготово. (Така, впрочем, е замислял човека и Неговият Създател, така именно творението му е завършено и е постигнало своята пълнота, своята човечност!) В днешно време не е достатъчно просто да си човек — ние, хората, сме станали «всякакви» — а е важно какъв е този човек, на който предстои това или онова; защо е така ни предстои да изясняваме в оставащото от тази книга.

В този смисъл човешкото и дори

(засега няма да обсъждаме, казах, за кой човек става дума; тук е важна идеята за човека), «ангелското» и «неангелското», които у нас се намират в единство, подтикват Адам — и в негово лице човека — да направи първата стъпка по пътя на свободата, т. е.да поеме по пътя, в началото и края на който стои именно човекът: и с това историята вече е започнала. Излиза, че ако в началото на историята е бил този Адам, то по-късно и след това сред човеците се е появил «типа човек», в който са размесени черти и качества както на този, така и на другия Адам, познанието има решаващото значение за това човекът да се раздвои на тези половини. Оттук пък следва, че смисълът на историята е да се върнем при автентичния и единствения Адам, като се освободим от нерешителността, кореняща се у другия, която пречи на нашата «безумна» отдаденост на свободата. Ето затова «съдържание на световната история» не е нищо друго освен «осъзнаването на идеята за свобода» (Хегел), а едно такова осъзнаване се свежда до добиването на решимостта за свобода, която е имал нашия Адам, но която е липсвала на другия и която, уви, я носим по някакъв начин в душите си. Затова, от друга страна погледнато, ще си позволя да изкажа една парадоксална на пръв поглед мисъл, а именно че «за да станеш човек трябва да си… човек», която не трябва да си остане неразбираема в разглеждания контекст. Смисълът тук е същия, който е имал предвид и великият поет и мислител на Германия (Гьоте), написал известната максима: «Стани това, което си!», която точно показва посоката на всяко човешко вървене по пътя — по пътищата на свободата върху тази обляна от нашата пот земя.

Но нека да съсредоточим вниманието си върху «назрелите» вече изводи от казаното дотук. Най-напред трябва да сме наясно, че

(като съществуване, живот) се определя от една неизменна човешка същност, задавана от свободата — и точно това не можем да избираме по същия начин, по който не е могъл да го избере и Адам (единствения). Всеки от нас върви — уверено, спонтанно, решително или пък с прекалено разсъдъчни и неразумни съмнения и колебания — по пътя на човека; друг път за човека не съществува, но този път (пътя на свободата), водещ към нас самите, необходимо се разпада на плетеница от пътища, сред които ориентирането не е лесна работа. Но оттук следва, че изборът на път е именно в тези граници, задавани от свободата, ако нямаше граници, то и самият избор би бил невъзможен. Дадени са ни само две условия на човешкото съществуване — време и свобода, наред със самия живот като първа неотменима предпоставка, но трябва да разбираме, че в някакъв смисъл

или са поне формата на живота за човека, формата, в която той се разпростира. Разполагаме само с тях — отредено време, крайно при това, и «дарена» свобода — и ги употребяваме по избран от нас (и съответстващ с нас самите) начин: за да станем това, което искаме и можем да бъдем. Това последното съвпада — необяснимо защо — с това, което всъщност сме като «склонност» в избора на възможности, като предразположеност към едно или друго, която навсякъде «носим» със себе си — като жизнен потенциал, който ни е «отпуснат» и пр. Човек не може да стане «всичко», не може да стане онова, което си «науми» или му «скимне», той може да стане само онова, което е трябвало да стане, което рано или късно ще стане: подобно на единствения Адам. «Човекът е това, което иска да бъде» — тази древна китайска мъдрост е толкова съзвучна с модерното разбиране на европейската мисъл, при условие че се признае, че «това, което човек иска, необходимо произтича от това, което той е»(Шопенхауер). Тук не става дума за някакъв извехтял и взет от «нафталина» фатализъм, а по-скоро за «фаталността на свободата», от която не можем да се скрием: също както и от себе си не можем да избягаме.

Разбира се, възможно е някой да иска нещо много повече от това, което всъщност е — и това означава, че «иска невъзможното». Но има невъзможност и «невъзможност», и невъзможностите са различни, както сме различни и ние, хората. Тук се стига до нова антиномия, която на повърхността изглежда като парадокс; казано е: «Блажени са искащите невъзможното». Как да разберем мъдростта, съдържаща се в нея? Тук ще обърна внимание само на едната страна, необходима на разбирането, за другата е посветена цялата книга — защото тя трудно може да се «обясни» и изрази с думи. Например някой може да иска никога да не умре, да живее вечно, което е в рязко противоречие с това, че е смъртно същество: значи той иска невъзможното. И затова казваме: «той иска невъзможното», «това, което иска, няма да стане» и пр. Изглежда е вярна тази преценка, и много други невъзможни неща може да искат мнозина, поради което се обричат на това «да не са при себе си», а в празното, в «кухата безтегловност». (Казваме: «Всеки камък тежи на мястото си»!) Едната страна е тази, че ако човек е «нещо», то не е нужно да се отказва от себе си, но ако е «не кой знае какво», то отказването му от себе си е съвсем разбираемо. (Извратеност е именно разминаването със своята «природа» и същност, несъответствието със себе си, при което се иска не своето, а — обикновено — нещо повече от него, вещо, полагащо се другиму, който го заслужава защото е негово.) Затова

прави човека фалшив и неестествен, другояче казано — извратен. Такива хора вървят по измислени и в крайна сметка случайни, «капризно» избрани пътища, които по тяхна сметка трябва да ги изведат не до тях самите, а до… «нещо много повече от това», от това, което всъщност са, тъй като «повечето» им изглеждало по-привлекателно, по-желано, дори по-екстравагантно, по-впечатляващо. Несъгласието със самия себе си в посочения смисъл трябва да се разграничи внимателно от естествената неудовлетвореност от себе си, която стимулира жадуваното от душата и човека търсене на самия себе си, тласкащо хората да вървят по своите си пътища. В първия случай се търси път, който да извежда не към (обикновено) нищожната същност на този човек, а към някаква «примислена» («изфантазирана») желана същност — с която… «да можеш да се покажеш пред хората», да ги излъжеш какво всъщност си, да ги подведеш че си «нещо повече» и т. н. Нормалната или по-скоро естествената неудовлетвореност от себе си израства на почвата на

на този човек — и затова тя е саморазкриване на това, което наистина си. Тя не е бягство от себе си, произлизащо от ужаса да признаеш себе си именно като «такъв» (с всичко, което ти е отредено), тя е дръзновено търсене на себе си в рамките на даденото ти от Бога, т. е.в рамките на интимното и неизменно естество, от което си неотделим. Впрочем, думата «естество» е безкрайно изразителна: «естество», два пъти «есть» («е»), форма на «съм», другояче казано, на битие, съществуване; «преведена» по един философски маниер, естество би трябвало да означава: «битие на онова, което е», «битие на това съществуващо» в неговата ист-ина. («Ист-ина» също съдържа корена на «е» и на «съм», от «есть», станало «ист»!) От всичкото излиза следното тълкуване: аз не съм нещо различно от това, което съм, а двете съвпадат, аз съм аз в началото като възможност да бъда себе си, което после трябва да стане действителност на моето автентично и конкретно определено човешко битие; във всеки човек е «вложена» като възможност една самобитна истина, на която той трябва — в съществуването си — да отговори изцяло, да я «покрие» и постигне — нищо повече от това не ни е дадено, не ни е възможно да «правим» себе си «из основи и по начало», а само в определени граници, но и това не е малко; животът изглежда служи на това да разбера (да удовлетворя «любопитството» си!) какво всъщност и наистина съм, т. е. да стана «истински», «естествен», «автентично съществуващ» и пр., да отговоря на идеята за човек, на която съм дълбоко причастен (казахме, че «битие», «истина» и «идея» изцяло съвпадат). Оказва се, че различието между двете форми на неудовлетвореност се заключава в противоположните посоки, в които в двата случая се върви. Извратеността, бягството от себе си е насочено не към своята истина и същност, а се «оттласква» от нея и се отдалечава от своето естество, тук добри са пътищата, които водят далече от нас самите. В същото време търсенето на себе си и на своята истина се движи по пътища, които без излишни лъкатушения ни водят по възможност право към нас самите, които ни приближават, а не отдалечават от нашата самобитност, от естеството, дълбоко вкоренено във всеки един от нас. Но описанието на тези две насоки на движение в измеренията на времето все още ни предстои, тук само ги констатираме по-определено.

Ще добавя тук само това: искането да бъдеш, да стигнеш в своето бъдеще онова, което всъщност си, лежащо в основата на търсенето на самия себе си, съвсем не е някаква примиреност,

не е присъщо на това съществуване. Нашата свобода не се свежда до това да искаме «всичко», свободата на човека има ясна граница: това, което можеш да бъдеш, основавайки се на онова, което си «изначално», «по принцип» и по начало, наистина и по един естествен начин (тъкмо себе си съвсем не бива да «насилваме»; най-напред към себе си трябва да сме свободни!). Напротив, свободата се корени в непреодолимото «аз съм аз», което оживотворява съществуването на човека, избрал себе си за свой единствен и водещ ориентир. «Аз съм аз» означава движение в ясна посока, без връщания назад, тук «указателни табелки» не са нужни, а пътуването е смислено, съвсем не хаотично и не знаещо какво иска. Бягството от себе си (а бягащият от себе си не може да се опре на друго, освен на «общността», на безличното, на дезиндивидуалността и дезиндивидуализацията), което толкова много хора, без да знаят това, непрекъснато «правят», се определя от формулата «аз съм не-аз» или «аз не съм аз, себе си», която е формула на провала на личността и на самоунизеността, сама потъпкваща своето достойнство. Човек не може да бъде едновременно «навсякъде», както и не може да върви по много пътища в едно и също време; да искаш да си «навсякъде», дори най-малко на две места едновременно, означава да искаш да си никъде — ако можем поне веднъж да послушаме тук своя разсъдък. Поемайки по своя, по единствения път, който ни е отреден в този все пак кратък земен живот, ние се предпазваме от

тоест не при себе си. Изборът на път, който така или иначе непрекъснато правим, има две алтернативи: към себе си, от една страна, или пък към… «не себе си», т. е.към нищото на безкрая, който ни обкръжава — от друга. Няма среден път, тук никаква хитрост не може да ни помогне: или търсим себе си — и в наше лице човека, подобно на Диоген — или се отказваме от себе си — подобно на онези, които му се присмивали; защото ходел «посред белия ден» със запален фенер, повтаряйки «безумно»: «Търся човека, не виждам човека!» (Той наистина не го виждал всред многолюдната, но безлика тълпа; а ние забелязваме ли го?!)

Но и във втория случай нещата не са кой знае колко различни: ако нищото е в основата на нашата същност (и за такъв казваме, условно, разбира се, че «той нищо не представлява», «той е нищожен» или направо «нищожество» — стига да имаме право да го заявим, а това никой не знае), то значи бягството от себе си към нищото на безкрая пак е обърнато към… себе си, пак е търсене на себе си. Оказва се, че от себе си не можем да избягаме, навсякъде в своите пътувания «мъкнем» себе си, макар че не винаги усещаме, а понякога с измамна лекота носим подобен нелек товар. В крайна сметка всяко пътуване е пътуване към себе си, остава ни по-нататък да обсъждаме как се движим в това единствено пътуване, което ни е отредено на този свят — и за този единствен земен живот, който тъкмо затова ни е така скъп…

6. Посоките в света

6.1. Пътищата на живота. 6.2. Животът е или успех, или провал. 6.3. Възхождащият в своя живот. 6.4. «Пропадането». 6.5. Вътрешното естество на субективността. 6.6. Всеобщността на посоките. 6.7. Градация на ценностите. 6.8. «Всичко е относително», «Няма абсолютни стойности». 6.9. «Мировите места». 6.10. Символиката на земята, морето и планината. 6.11. «Оптиката» на виждане на света и живота. 6.12. «Приземеността». 6.13. Силата на тежестта. 6.14. Конфликт на извисяващата жизненост с приземяващата инертност. 6.15. Шествието на свободата. 6.16. Простите очевидности. 6.17. Символическият «морски бряг» на живота. 6.18. Вакханалия на чувствеността. 6.19. Духът на свободната телесност.

Ще говоря по-надолу за «мировите места» или за — в един по-друг смисъл — «световните посоки», разглеждайки ги в непосредствено единство с времевата реалност. Този ракурс, както ще се види, съвсем не е случаен: времето предполага движение (действия), движението се разгръща в пространството, пространството има посоки, «тръгването» в една посока и пътят изискват време за достигането до целта, съвпадаща в крайна сметка с живота на движещия се, а този последния «разполага» с определено крайно време за да постигне себе си — и т. н. Дълбоката обвързаност на времето с пространството (сега съм тук, а после — там; «тук» и «сега» взаимно се предполагат), явяващи се измерения на жизнената реалност и форми, в които тя се разгръща, не се нуждае от особени илюстрации и аргументации — тя може да се съзре с «просто око», дадена ни е интуитивно. Дали времето е «четвърто» измерение на пространството, негова най-нова за ума ни «координата», или пък пространството е просто и външно допълнение на първичната времевост, нейна «екстериоризация» и дори «гарнитура», е въпрос, който тук не можем да решаваме. Аз изхождам от «едновременната» даденост на единното «пространство-време» (или «време-пространство»), която ни позволява да говорим както за «места», «пътища» и «дупки» във… времето, така и за «мигове», «продължителности» и «моменти» на… пространството — а също и за заменяемостта на двата значими модуса на жизнения свят изобщо. Великият Кант пръв разгледа времето и пространството като априорни (доопитни) форми на човешката сетивност, като форми, които дават субективните условия за явяването на нещата като «неща за нас», тоест условия, пораждащи самата възможност за възникването на човешка представа за свят. Тази насока беше следвана от най-значимите философи на ХIХ и ХХ век; след Кант вече беше невъзможно да се мисли «догматически» по тези основни въпроси, а неговата «коперниканска революция» във философията, представляваща истински поврат, даде тласък на множество плодотворни решения. Но времето на «коментарите върху Кант», под знака на които минаха два века, все още не е свършило — подобно на това както много столетия в историята на философията не бяха нищо друго освен… коментари върху Платон и Аристотел. Но аз няма да правя точно това, то не е моя цел; впрочем, да продължа по своя път…

Движенията по

предполага се, не са все «на равно място», а стават «нагоре» и «надолу». Затова може да се говори за възхождане (когато се «катерим» по стръмнини, когато се «изкачваме по-високо»), а също и за пропадане или «падение», «падане» — когато «слизаме» от по-високо към по-ниско, т. е. движим се «надолу».

Интуицията (от която и тук изхождам) също ни сочи, че когато възхождаме нагоре по някоя стръмнина, изразходваме повече сили, изкачването е мъчително, трудно, изморително, а също за него се изразходва и повече време в сравнение с «пропадането» надолу или «слизането» от по-високо, което става не само по-бързо, но и е значително по-лесно, по-малко «трудоемко», то е с по-малък разход на сили. Изобщо изисква се много повече воля и решителност, психична и физическа сила, умения и желание при (у) възхождащия нагоре или у «катерача», изкачващ стръмнини и вървящ по нелеки, виещи се към небето пътища и пътеки. Докато, ясно е също, всяко «падение» или «пропадане» надолу, веднъж започнало, изглежда по «законите на гравитацията» (или по силата на някои други закони, за които ще стане дума тук) е безспорно крайно лесно за осъществяване, но е същевременно трудно за «удържане» (спиране), а в някои случаи — ако се пада от много високо, съвсем непредпазливо — направо е невъзможно да се спре и затова може да завърши трагично (медиците казват: «с летален изход»!). Някои падания, изпуснати от всякакъв контрол, се превръщат — погледнати отстрани — в «търкаляния», «свличания» или «срутвания», подобно на лавина (или на порой от камъни) — и тук не става дума за буквално падане, а за същински провал, за «жизнена катастрофа» или дори за «пропадане в небитието». Разбира се, че

(или «тъпчене на едно място», една рядка — дали? — възможност), но кое от тях става, кое от тях ни се случва, вероятно зависи само от нас самите — а и от пътя, отправящ своите предизвикателства към вървящите и избралите го, от целите и намеренията, които преследваме при движението си по него; затова никой не бива да вини за ставащото с него самия някой друг, и особено пък «обстоятелствата». Отделни «подхлъзвания», «спъвания», «залитания» и други такива могат да станат причина за пълно сгромолясване или пропадане на изкачващия се нагоре и затова на тях също трябва да им се отдели подобаващо внимание: когато търсим целостта на движенията (във времето и пространството), което човекът е избрал и предприел. Интуицията, на която се основаваме — за да постигнем едно чисто и неусложнено от излишества, ясно, необъркано и просто изложение на жизнената реалност — по-нататък ще ни подскаже и други моменти, които сега не могат да се предвидят: разгръщането на една интуиция е спонтанен процес, който не трябва да се насилва. В определено време всеки от нас се намира на определено място (по своя път и в своя живот) неслучайно — това нарекох «място във времето», чиято необходимост трябва да подирим и открием. Нека поне това положение ми послужи като ориентир — засега.

е човек, който надмогва стъпка по стъпка едно «по-нисше» (по своята ценност за живота) минало, т. е. движи се «напред» в истинския смисъл на тази дума, която на латински е «прогрес» (от «progresus», сиреч движение напред, успех). Възхождащият в живота си всъщност «прогресира», устремявайки се от нисшето към по-висшето, от по-малко съвършеното към истински съвършеното, от «непълното» към пълноценното. Ясно е, че «изкачването», за което интуицията ни говори (а тя латински думи не използва!), и което свързваме с усилието да се «издигнеш» по-високо в сравнение с онова, което си бил преди, е за предпочитане пред «сгромолясването» надолу, което се нарича «регрес» (от «regresus», обратно движение) или «пропадане» по-ниско в сравнение с едно минало състояние. Да «регресираш», следователно, означава да се отдалечаваш от достижимата за теб пълнота на автентичното съществуване, докато да «прогресираш» всъщност едва ли е друго освен да се приближаваш към нея, а значи и към истината, вложена в теб като човешко същество, притежаващо при това своя раз-личност (индивидуалност). Но нека, преди да продължа по нашия път, извличайки нови и нови интуиции, които са свързани с

и възхождането, да направя едно уточнение, което не бива да бъде пропускано.

Всеки разбира, че «горе» е по-добро от «долу», същото се отнася за «висше» и «нисше», «нагоре» и «надолу», «високо» и «ниско», «повече» и «по-малко» и др. такива. Защо е така, защо едното заема привилегировано място в сравнение с другото (в съзнанието и в… действителността!), на какво се основава онтологическото превъзходство на едната група представи пред другата? Не е нужно да се дава някакво обяснение — такива убедителни обяснения безспорно съществуват — достатъчно е да приемем съществуващото реално съотношение между двете групи представи за непосредствена даденост на всяко човешко миросъзерцание, която има своите дълбинни основания във

Оттук следва, че всеки човек в зависимост от мястото (включително и «във» времето), което заема, носи със себе си своите си «горе» и «долу», те са такива за него, а възхождането или пропадането се «случват» (не случайно обаче!) на него — и с него. Намиращият се «под» (или: «по-ниско») в сравнение с друг възприема «долу»-то на последния като свое «горе» — което обаче включва и неговото (на «висшестоящия») «горе», започващо оттам, където той се намира. Това наслагване на «горе» и «долу» на изкачващите се по «стръмнините на живота» е причината за

които не могат да бъдат смесвани и обърквани, а са общовалидни за всички — независимо от това кой къде се намира. И тъй като се искат усилия за достигането на нивата, клонящи към «абсолютното горе», а също и поради това, че се изисква по-голям запас от време за изкачването в сравнение със спускането надолу, то за всяка субективност намиращото се «горе» и «високо» е безусловно по-ценно от намиращото се «долу» или «ниско», в «низината». (Макар че са възможни и «стремителни издигания» нагоре в пълно противоречие с казаното току-що, но те са разбираеми обикновено не като своя, а като чужда заслуга — ако ме носят мнозина на ръце, то ясно е, че по-високо ще се издигна — и затова онтологическата им «цена» не е кой знае каква: търпеливо и самостоятелно изкачващите се въпреки всичко ще стигнат по-далече. Нали казваме, че някой се е качил нагоре в социалната йерархия като че ли е използвал «асансьор», т. е. без да вложи и капчица сила от себе си? Заслугата, разбира се, е на «асансьора», а не на «возещия» се; дали обаче и ще се задържи там горе, дали и падането му няма да е така стремително — щом като «краката» му са загубили поради неупотреба гъвкавостта си?!) Никой няма да бъде възприет като сериозен — и, съответно, «погледнат насериозно» — ако започне да ни убеждава, че онова, което реално е долу, всъщност било «горе», т. е. ако се опита да представи пропадането си за възхождане. Дори ако такъв наистина се е заблудил, той няма никакви шансове да заблуди и другите, притежаващи ориентира на своето тяло, което непоклатимо е заело своето място в «онтологическата стълбица» от места, позиции, посоки и «указателни стрелки». На тази почва споровете за това кое е горе и кое — долу по начало са безсмислени, чист абсурд обаче са опитите «долното» да бъде представено за «горно» (и обратно), т. е. за по-ценно, по-висше и по-желано. (Впрочем, онова, което е «над мен», над моята глава и тяло, е «горе», а онова, което лежи в краката ми е, безспорно, долу; ако нечии крака са над моята глава, то те са «горе», но ако нечия глава е «под» моите крака, то тя е «долу» за мен: независимо какво си мисли нейният притежател. Всеобщността на посоките не може да бъде объркана при наличието на поне малко честност.) Ето че достигнахме до най-важното: съществува безусловна

съобразно която абсолютни и превъзходни са именно определяните като «горе», «високо» и «висше», и респективно, винаги налице е онтологическата слабост на «долу», «ниско» и «нисше». Ясно е, че на тази основа всяко издигане е онтологически по-ценно от пропадането надолу, двете в никакъв случай не могат да бъдат смесвани и заменяни едно с друго или пък равнопоставяни. Нашите ценности имат твърда основа, те не са израз на «суетен» субективизъм или пък на произвол — както на мнозина се иска: онова, което е «мое», точно затова е «по-добро». Затова ако някой се опита да ни убеждава, че

и пр., то на такъв трябва да помогнем да спре да говори празни приказки, да злоупотребява с думите: те не са ни дадени за да прикриваме, а за да изявяваме истината и «вярното». А това може да стане лесно като му припомним, че именно относителността (съ-относителността) поражда абсолютността на посоките чрез наслагването на «горното» на множеството изкачващи се и устремили се нагоре хора, а също и като забележим, че обратното на всяко «горно» е именно «долно» и «нисше» — тук всички спорове са излишни, разсъдъкът трябва да замлъкне пред правото и истината. Дори и да е вярно, че «всичко е относително», то от това следва, че е относителна и самата… относителност, от което пък се извежда абсолютността на нещата, за които «не се спори», излишно е да се спори. Кои обаче са нещата, намиращи се «горе» (които се достигат със значителни усилия именно заради тяхната ценност) и, респективно, кои са «долу» — и значи до тях лесно можем да се «смъкнем» и пропаднем? Другояче казано, кои са

«местата» за света, които изобщо определят посоките — както в пространството, така и във времето, «течащо в нашите гърди», благодарение на което всичко става и… загива?

Най-отгоре за човека, за всички нас е «небето» и «небесното», най-отдолу е «равната земя» и всичко «земно», «приземено», «вкоренено в земята». Човекът живее между тези два полюса, разположен е между тях: с краката си стъпваме на земята, а «отгоре» е главата, която изглежда ни подтиква да се стремим към високото и небесното. Това, че за разлика от «другите земни животни» — които са разположени с тялото си паралелно на земята — човекът стои вертикално на нея, това, че ние наистина стоим, докато животните всъщност «пълзят» по земята с четири крака, едва ли е лишена от смисъл подробност. Изглежда духът на човека е локализиран в горната част на тялото — главата и сърцето — поради което тъкмо той го е изправил «на два крака»(а не… «избуялата трева» на шегобийците Дарвин и Енгелс!), поради което ние сме заели «стратегически» крайно различна позиция спрямо света; това е многозначителен факт, свързан по тайнствен начин с човешката екзистенция, която коренно се различава от «животуването на животното». Духът ни «тегли» нагоре, но въпреки всичко сме стъпили здраво на земята: птиците ни превъзхождат, те не са така зависими от «земното» и силата на инертната тежест (макар че и човекът намери начин да лети, включително и в пространства, до които не е достигнала нито една птица: Луната!).

Самата земя съдържа «възвишения», «хълмове» и пр., а сред тях най-високи са планините, чиито върхове като че ли опират в небето. Всяко човешко движение е или по плоската, равна земя, или се отклонява от нея и се устремява нагоре, т. е. по посока към небето. Съществуват и «подземни селения», това са недрата на земята (пещери и пр.); границата между земно и подземно е очертана от нивото на морето (водата е склонна да заема винаги ниското и да го изпълва), а повърхността на морето съвпада с най-ниското на земята и «най-горното» за подземното; самото море по този начин започва от тази граница и заема в своите дълбини изцяло подземни пространства. В този смисъл от особена важност е

разположени по оста «горе-долу», «висше-нисше» и, вероятно, «ценно-малоценно» (?). Екзистенциалните измерения на тези символи, тяхната значимост за човешкото съществуване — която всеки чувства непосредствено, стига да си е «открил» душата за смисъла — трябва да бъде изразена по възможност най-плътно и осезаемо: в същата степен, в която ги преживяваме непосредствено, пряко. Животът на земята, на «грубата твърд», е съвършено различен от този на планината и на нейния връх, а също и в сравнение със съществуването в единство с морето. Дали тези различия не се дължат на особеностите в начина, по който тече времето — отекващо във цялото ни същество и съществуване — било на земята «долу», било горе на планинския връх, било на блестящия от светлина морски бряг и в нежно обхващащата цялото ни тяло морска вода?

Трябва да се запитаме кое е това, което кара хората да се стремят към високото на планината (макар че в днешно време малцина са упоритите катерачи, разчитащи на собствените си крака за да стигнат мамещия в далечината и във висината връх), а също и какво намират като «жизнена среда» и дух на живота, общувайки с морето и неговата необятност. Друг един възможен въпрос: откъде започва истинското пропадане на един човек — от границата между земно и подземно или пък още със спускането от високото на планината? Това, че общо взето живеем «нито горе — нито съвсем долу», а «някъде» в неопределеното, какво означава, какъв е неговия смисъл? Знаем, че великите аскети, светци и учители на човечеството са избирали за своя обител планината, където техният дух, откъснат от земното и нисшето, се е устремявал към своята родина, към безкрайните пространства на Небесното и Божественото (смятаме, че Бог не може да е «другаде» освен тъкмо там!). Иисус Христос слиза от планината и, вдъхновен, произнася възвишаващата душата проповед, наречена «нагорна»; Св. Иван Рилски достига своята святост и чистота, живеейки на най-високото място на България, планината Рила; Тибет и Хималаите, най-високото място на планетата Земя, са смятани за «свещени места», към които се стреми духът, в които духът достига най-висшето си прояснение и издигане — тези примери са достатъчни. Дори и прекалено «земни», но все пак мистично настроени хора, мислители и дейци, са търсили «високото» за уединение и «събиране» на духа, за концентрация на своята жизнена енергия: Ницше и неговият Заратустра, Достоевски и неговата загадъчна любов към Швейцария и Алпите, Хитлер, нашият Цар Борис III и баща му, строителят на съвременна България Фердинанд I, Иван Вазов, омаяният от «великата рилска пустиня» национален наш поет и т. н. Излиза, че изкачването на планината откъсва човека от вкоренеността му в равната земя и кардинално променя

с която сме свикнали, която е породена от близостта ни с плоското на земята. На високия връх и в планината времето, вероятно, тече различно, с «разбита» обичайна динамика, поставяйки душата в крайно променена и дори «екстремална» жизнена ситуация (иначе защо ще бягаме в планината?!). Другояче се диша и живее на високото място в сравнение с живота върху плоскостта на равната земя, безкрайно разпростряла се до хоризонта и чезнеща в далечината — което предизвиква неописуема тъга и чувство за захвърленост в противовес на усещането за сила и господство, владеещо душата на «покорителя на висините». Същевременно планината задава «третото измерение» на съществуването, от което зависи неговата обемност, пластичност, телесност — или ако не го задава, то поне го обозначава най-категорично; ако липсваше «височина» то тогава плоскостта щеше да ни «залее» и «задуши». Впрочем, орелът — тази царствена птица, обитаваща високите планини — е несравнима по своето достолепие с равнинните птици; той излъчва сила, величавост и суровост, които е смешно да бъдат сравнявани с външния вид и «смисловата натовареност» на такива прекалено земни птици-дегенерати като… кокошките, патиците и гъските — и това съвсем не е случайно, а е многозначително. (Дали и ние, «приземените» жители на равнините, не сме същото, което са тези окаяни птици в сравнение с гордия орел?!) Но нека да се опитаме да вникнем внимателно и последователно в подетите теми и въпроси.

Впрочем,

се оказва средина (средно положение) между горното и долното, чийто полюс е някъде дълбоко в недрата на земята — и в този смисъл тя е «ниско» в сравнение с най-горното (небето), но същевременно «високо» в сравнение с дълбините на подземното царство (на древногръцкия Тартар и Аид, на християнския Ад). «Приземеният» човек следователно е «пропаднал» надолу в сравнение със страстно отдадения на високите върхове и на планината аскет; но той същевременно е «издигнат» със съвършено пропадналия обитател на Ада. Освен това над най-високите върхове се намират безкрайните пространства на небесата и в този смисъл «приземен» е и достигналият най-високите планински върхове; но той е достигнал границата между «високата земя» и «началото на небето». Защото

тегли човека надолу както и всяко тежко тяло, но у него е заложена и възможността да й се противопостави, да я надмогне и победи — избирайки движението нагоре пред падането или «свличането» надолу. Тази възможност се основава на свободата, нямаща нищо общо с инертността и непроницаемостта на плътната материя, която по самото си естество се стреми надолу. Това, по което човекът се различава от обикновеното тяло, е предпоставка за издигането му нагоре, към високото на свободата и духа. В човека си противодействат две сили, едната го «дърпа» нагоре, към висините и висшето, другата го «тегли» надолу, към равновесното състояние на прилепения към земята индивид, победен от силата на своята тежест. Която от тях надделее, тя повежда човека било нагоре, било надолу, било по плоскостта на безсъдържателното движение върху «равното», което не крие никакви изненади и предизвикателства. (Но нали когато отпуснем тялото си върху земята — например «лежейки» върху уханната трева и «сливайки» се с мощта на майката-земя, която все едно сме взели «с ръце» и «повдигнали» върху себе си, и въпреки това ни е така леко — по непонятен начин тя ни «зарежда» със сила: защо е така?!) Всяко движение на живота същество — каквото и да е то — е резултат на жестока борба и

(на «силата нагоре» и «силата надолу»), при който — щом е налице ефект, преместване, «надигане» дори над земята — е победила първата, която е надмогнала втората (силата на тежестта), опитваща се да ни прикове неподвижни върху земята. Затова особено пък всяко пътуване нанякъде по свободно избран път е триумф на духа над силата на тежестта и над инертността на плътната материя, затова и лекият полет на птиците е апотеоз на борбата на силата нагоре срещу материята, окончателно превъзмогната от духа на живота. По този начин жаждата на човека да лети като птиците е кулминация на усилията му да се откъсне от материята и да се почувства триумфиращ над нея, свободен. Така достигаме до нещо важно: издигането нагоре е

(към… самата себе си, към идеята за свобода), докато «пропадането» надолу, всяко падане (дори когато се «спънем» и «залитнем», дори когато се «подхлъзнем» в снега и се «стоварим» с цялата си тежест на земята!) е отказ от свободата и победа на инертността, тежестта, на материята и несвободата (съвсем не е свободно падането ни върху леда!). Пътят на свободата е възхождане нагоре, съпротивляващо се на притеглящата надолу сила на тежестта, всички пътища нагоре са пътища на свободата. Съответно падането надолу или «свличането» под действието на силата на тежестта е провал на свободния човек, тръгнал по обратни, «нанадолни» пътища, пропадане всъщност на свободата у него и превръщането й в нейно отрицание, в несвобода. Пропадащият надолу постепенно става (защо да не го заявя!) дегенерат на човек, обратно развиващ се човек, който регресира и се отказва от себе си, от своята свобода (не е оправдание това, че си се «подхлъзнал»; ценното е да си се «удържал» въпреки всичко, въпреки леда и неравностите!) Обратно, възхождащият нагоре, поелият уверено по нелеките пътища на свободата, върви към реализиране на самия себе си и на своята същност като свободно същество (единствената същност, която ни е дадена «по наследство»: Адам!). Той се съпротивлява и в крайна сметка преодолява силата на житейското «всемирно притегляне» и в определен смисъл става свръхчовешко същество — същество, чиито култ е култът на свободната, тържествуващата над материята сила на живота и духа. Нека да се опитаме да запазим това разбиране за по-нататъшните търсения (при това моля за прошка: «изморителните» и «обременителни» тежки разсъждения дотук трябваше да бъдат понесени от теб, уважаеми читателю, притежаващ добродетелта търпеливост!).

Но нека да се върнем към

от които тръгнахме, т. е. към това, че земята е средина на два полюса, «горното» и «долното». Най-горното на земята е планинският връх, най-долното, до което може да се достигне по повърхността на земната твърд, е морският бряг. Тези две естествени (и по естествен път достижими) крайности са изпълнени със значим човешки смисъл, с изключителна ценност за живота. Отчасти казах какво ни дава «високото» на планината: дух на свободата, чистота, святост, надмогване на телесността, възвишаващи душата чувства, откъсване от желанията на плътта, аскетизъм, мистични преживявания, несравними с нищо друго — които можем да изпитаме единствено когато се намираме на някой «покрив на света» и т. н. Пространството между морския бряг и планинския връх е територия на свободата, която се «сгъстява» и «насища» най-плътно на високото, а надолу е все по-слаба и неуверена в себе си. Какво тогава става със свободата ни на «ниското», на морския бряг? Тези два края на пространството на свободата не трябва да бъдат разглеждани като прости противоположности — в смисъл че едното е «такова, каквото не е другото» или пък че на морския бряг намираме точно «обратното» на това, което ни дава планинския връх; напротив, мястото, където се ражда свободата е тъкмо морският бряг — и затава то е не по-малко възвишено от мястото, където тя достига своята зрялост. Нещата изглежда стоят още по-сложно, тъй като от

може да се «пада» («пропада») още по-ниско, по същия начин както от жизнените («житейските») «планински върхове» — които не са абсолютно високото, нали над тях са небесата! — са само граница, от която започва истински високото, висшето, «най-горното». Нека да се опитаме да уловим смисловата и жизнена ценност на «морския бряг» — мястото, от което започва човешката свобода. Не е случайно, че гърците, поставили началото на европейската култура на свободата, са били народ, живял в непосредствено единство и общуване с едно южно и топло море, на един прекрасен, омайващ душата, проясняващ духа и импулсиращ жизнеността бряг. Наистина, начало на свободата ли е брегът на морето, какво ни дава бляскавата пясъчна ивица, за която копнеем?

Морето, гъмжащото от живот море е символ на живота и самата жизненост, то представя вечно жадната воля за живот и непрескващата страст към телесни удоволствия. Морската стихия е точен образ на стихията на виталността, която не знае покой и удовлетворение, а вечно се стреми към наслаждения, към сетивни преживявания, към сливане и обладаване на едно друго, също така преизпълнено с живот тяло. По този начин първата степен на свободата се въплъщава от освободената в своите пориви и влечения жива плът, която наистина в точния смисъл на думата е основа и корен на всички по-сетнешни прояви на живот — «телесно-физически» и душевен; тя е «най-простото», от което като че ли е произлязло всичко друго (а и какво е човекът ако не най-напред едно тяло?!). Оказва се, че човешкото тяло е дълбоко родствено на морето, явяващо се негов «дом», това е началото на могъщото влечение, което всяко тяло носи в себе си. Както морето поема и обладава потопеното в него тяло, по същия начин и тялото се стреми да се слее с едно друго тяло в еротичната страст, да почувства пълно единение, достигащо чак до усещането за «загубване» и «разтваряне». Голото тяло, носено от вълните на «нежното море», преживява същото, което иска да постигне тялото, носено от вълните на буйната, дива, опияняваща еротика — едно усещане за лекота и безтегловност, за «разпиляност» в морето на живота и същевременно за пълно единение с него. Морето предразполага и магнетично привлича човека към една неудържима

и телесността — по същия начин, по който планината и забитият в небето планински връх предразполагат към едно пиршество на чистия и свободен дух, постигнал пълно тържество над телесността и еротичната чувствителност. Между тези два полюса, в които двете велики сили на човека достигат своето крайно, екстремно реализиране и осъществяване, се разполага «всекидневният живот», опитващ се да ги примири и да удържа съперничеството им в рамките на поносимото. Следователно, изправен пред простора на морския безкрай, човешкият дух приема формата на освободена телесност — така както на планинския връх същия този дух достига до формата на пребиваващата при самата себе си и напълно свободна духовност. От друга страна морският безкрай и вечно динамичната стихия на морето пораждат в човешката душа усещането за време, тук е началото и на времето в пределите на удържащата се при самата себе си субективност, в чиято времевост проблясват и първите искри на вечността. (Нима не това чувстваме, унесени в шума на морския прибой: когато душата, сразена от грандиозността на тръпнещото от живот, непокорно и като че ли «дишащо» море, занемява и губи усещането за време — духът на морето все едно се е вселил в нея — но в същото време като през сън в разбиването на вълните улавяме пулсациите на неумолимото време, отмерващо «изтичането» на живота ни; «събуждаме» се и съвсем не ни се връща «в света», където такива тайнства не съществуват…Нима копнежът ни за море не се дължи на властното влечение за връщане при корените — което всяко лято изпълва морските плажове с изнемощели от култура и жадни за «естеството», за истината на съществуването човешки същества — и… «тълпи от хора»?) Докато на планинския връх времето с неговата преходност и «тленност» като че ли замира, признавайки се за победено от тържествуващата вечност, която «идва при самата себе си» в своята чистота; над върха са небесните пространства и звездите, за които време не съществува, там е царството на вечността, което не е по силите на човека, на живия, но все пак земен и смъртен човек. Между тях, между тези два времеви полюса е разположен всекидневният живот с неговите възходи и падения, с неговите успехи и провали, с неговите «звездни мигове» и «долни», прекалено подли изкушения и коварства. В този смисъл във всекидневния живот времевостта и вечността съсъществуват, а телесността и духовността съвместно допълват посилната за човека жизнена цялост, осъществявайки трудно достижим и още по-малко удържим компромис (при който и двете страдат, недостигнали до себе си и своята свобода).

Затова морето носи в себе си

един дух, който е разчупил оковите на ограничаващите го ценности на «висшето», «горното», «високото» и чисто духовното — за да се отдаде на безумията на «нисшето», «долното», «ниското» и плътта. ХХ век, създал един своеобразен култ към тялото (и телесността), с многочислени тълпи поклонници, точно по тази причина естествено го допълва с широко разпространения култ към морето, чиито «адепти» изпълват морските плажове, курорти и тихи места всяко лято, вече почти един век в масови размери. Затова там, където се срещат земята и морето, човек е предразположен да се влее без остатък в буйни «дионисиеви вакханалии и оргии», тук двете начала — земята, символ на плодородието и раждането, и морето, символ на самия живот — подемат страстен танц, увличащ и млади, и стари…

Казаното дотук беше извлечено от изначални представи, конституиращи по-нататък «опорите», върху които се гради човешкото съществуване. Това са архитипични, дълбоко вкоренени и несъзнавани представи, които са живи във всяко живо същество — въпреки че «изнемогват» под тежките пластове на съзнанието и културата, които са ги потиснали, «изтласкали» в лоното на забравата. За да се убедим в тяхната «общовалидност» и автентичност имаме един изход: да погледнем в закрепеното от човешката памет, удържала истински значимото на отдавна изминали времена — най-древните, първичните и основополагащите всичко по-нататък епохи на митологията. Затова ни предстои да сравним добитото в тези далеч отвели ни непосредствености (интуиции) с един познат образец — гръцката митология.