Преследване на времето (Изкуството на свободата)

17. «Забягване» в неизвестното

17.1. «Най-близкото често е непостижимо далече». 17.2. Всяка неизвестност плаши. 17.3. Неясното буди по-голямо доверие. 17.4. «С всеки може да се случи онова, което може да се случи с някой». 17.5. «Да уловим удобния случай на деня, приятели!» 17.6. Животът на нерешителния, неинициативен човек. 17.7. «Прехвърляне на мост към бъдещето». 17.8. «Забягващата напред решимост». 17.9. Занимаваме се с това, което е, но с оглед на това, което ще бъде. 17.10. Проектът не е «план» на бъдещето. 17.11. Различието между «план» и «проект». 17.12. «Всеки човек тежи на мястото си». 17.13. Всяко фалшиво развитие обезчовечава човека. 17.14. Вътрешната проецивна способност на душата. 17.15. Субстанциалната мощ на дълбоко субективното. 17.16. Яснота относно себе си. 17.17. Пунктуалността, постигана с лекота. 17.18. Ритмично и свободно пулсиращото време. 17.19. Сърцето ли отмерва времевия ход? 17.20. Смелостта «да се нагърбиш с истината на своето съществуване» 17.21. Часовникът — «този тайнствен, никога неразбран знак».

Преследвайки времето, ние всъщност вървим решително към бъдещето си; нерешителността следователно е породена от онова «оставяне» на времето, което свободният човек не допуска: не времето трябва да ни гони, ние сме преследващите го. Преследвачът на времето върви към едно бъдеще, което е неизвестно за него, но все пак не трябва да е изцяло неочаквано — нали то е негово бъдеще! Защо обаче се оказва, че

(Гьоте)? Как става така, че очаквайки нещо с голяма сигурност, понякога то «не идва», а вместо него се случват съвсем неочаквани или дори неподозирани неща и събития. Вярно е, че ние непрекъснато се опитваме да предизвикваме събитията «в своя полза» и да отклоняваме ония, които са в наша вреда — но защо много често това не ни се удава, защо често (или по-рядко) ни сполетява точно обратното? Дали животът на човека се поддава на «програмиране»? — този въпрос особено интересува нашия съвременник от ерата на компютърни технологии. Какъв би бил нашият живот ако по някакъв начин го лишим от чудното, чудесното, от онова, което предизвиква нашето учудване, нашият възторг и ентусиазъм? Нашият ХХ век заложи на «рационално подредения живот», опита се да превърне живота в «аритметика», положи усилия да го натика в рамката на разсъдъчната «плановост» — и какво постигна с това? Прехвърлянето на здрав мост към бъдещето, насилственото «довеждане» на бъдещето в настоящето, «сливането» на бъдеще и ностояще «по план» и по разсъдъчни съображения (и за «всички нас» без никакво изключение!) доведе до разпадане, до подкопаване на устоите на живота — защо е така? Имаме ли право да бъдем абсолютно уверени в своето бъдеще — в което да няма нищо «стряскащо» ни, а значи е «напълно желано» и подготвено от нас самите, можем ли да постигнем това? Въпросите тук нямат край, те могат да растат в «геометрична прогресия» — как и защо става така?

Ще започнем с прости неща, към своята изкуствена «усложненост» не трябва да имаме особено доверие. Безспорен факт е, че

(У.Скот). Това е естествена човешка реакция пред бъдещето, свързвано най-вече с неизвестното. От друга страна обаче «поради някаква страст на човешката душа

(Тацит). По този начин човек е пленен от бъдещето си тъкмо защото то е неясно и неизвестно, изглежда затова бъдещето така страстно ни привлича. Наистина какво би представлявало едно бъдеще за човека ако то е «изцяло» ясно, познато, еднакво с вече преживяното и отминалото, ако то е бъдеще, в което «всичко се знае» и затова «нищо ново не може да се появи под слънцето»? Нашите очаквания към бъдещето и «от него» въпреки всичко са съвсем повърхностни и елементарни, те с нищо не могат да ни заинтригуват, интересното е в онова бъдеще, което е «неведомо», непознато. Такива максими като например:

(Публилий Сир) или «Върховете се постигат постепенно» (латинска сентенция) ние посрещаме с хладно безразличие — защото предчувстваме, че тяхната истина с нищо не може да ни помогне. Ние стоим пред бъдещето си и сме (въпреки всичко) очаровани от неговата неизвестност, тя по някакъв начин «опиянява» и поражда оня импулс, който магнетично ни притегля към него — и така към самите себе си. Дори и този ден предполага в себе си неизвестност, която увеличава желанието ми да живея. В този смисъл е съвсем разбираем призивът на Хораций:

и този трепет пред неизвестното ни кара да се държим здраво за живота. Скучни и мъчителни са дните, в които всичко случващо се предварително добре се знае, дори това да е щастието и наслаждението; те скоро омръзват, а също се оказват несъвместими по никому неясни причини с патоса на съществуването, който дължим (пак неясно защо!) на неизвестното — изпълващо ни с трепет и вдъхновение. Нека да се опитаме да се вглъбим в така очертания екзистенциален проблем.

Първото, за което сме длъжни да си дадем сметка, е решимостта, «забягващата напред», в неговото да бъде, решимост на свободния човек. В дадените по-рано примери се видя съдбоносната значимост на актуалната, във всеки миг реализираща се решителност, която всъщност ни движи напред — към собственото бъдеще. С това решимостта ни привързва към времето, към неговата извираща от дълбините на субекта ритмичност и динамика. Ако сме нерешителни, ние във всеки момент пропускаме шанса си да «скочим» в потока на времето и така се оказваме… «изхвърлени на брега», изолирани от дълбинния живот на своята субективност, така вкарваме движението й в лабиринт или в «омагьосани кръгове», от които излизане няма. Нерешителният човек не умее да синхронизира своя автентичен аз с неговата времева проекция (наричана от нас «поток на времето»): «самите ние, доколкото живеем, сме времето». Следователно нерешителността е израз на неспособност да се открива живата връзка на живот и време, тя поставя човека извън живота и го обрича на някакво скучно безвремие. Това е така, защото нима може да се нарече живот съществуването в постоянната «прегръдка» на една самоизмъчваща се нерешителност, която отдава всеки миг на нищото, за която всеки миг с всичките му възможности, шансове, перспективи заради нея се оказва едно празно, кухо нещо? Коренът на всяка нерешителност е фаталната неспособност да се улови и овладее живота на своята субективност и оттук — пулса на времето, в който (и в което) този живот достига до самия себе си. Нерешителността превръща

в никога неудовлетворено желание за живот, но не в живот, с който «аз сега и тук разполагам», от който непрекъснато се възползвам, който «наистина и просто живея». Нерешителността ни изолира от нашето бъдеще, тя е неспособна да улавя и настоящето, тя се оказва пленена от собствената си инертност и от миналото си, тя е неспособна също «да се ползва» от поредицата от предлагащи ни се, но пропускани тъкмо поради нерешителност мигове. Тази злокобна нерешителност в своята крайност вещае тотален провал на личността, тъй като съдържа в себе си отказ от «проектиране» на себе си в своите възможности, на своето бъдеще и на живота си. Другояче казано, в степента, в която сме станали нерешителни, в същата степен не ни се удава да сътворяваме проекта на бъдещия си живот, т. е. в същата степен сме се отказали от живот и от бъдеще. Нека да се опрем на Бергсон, търсейки разбиране относно човешкото отношение към миналото, настоящето и бъдещето. Тук е «нещото», от което трябва да изходим при изявяването на т. нар. «проектиране»:

Този изключително ясен и лаконичен анализ поставя «всяко нещо на неговото място» и затова е добра основа за задълбочаване в трудната материя, свеждаща се до разбиране на това

за което говори Бергсон. Как става така, че всеки от нас е в състояние «да се пренася в бъдещето» и единствено по този начин да го изпреварва?

Само човекът е в състояние да създава проект за нещо, което в момента не е, но въпреки това (и благодарение на съответни действия) може, трябва и в края на краищата ще бъде в един следващ и близък (или по-отдалечен) във времето момент. Всичко останало извън човека се задоволява с това, което е, и не може да «надскочи» рамката на заложената му същност, предопределяща съществуването му. За човека обаче такова съществуване е провал именно на човека у него, то е добиване на превес на «вещното» и безличното, което няма съзнание и в още по-голяма степен дори и чувство за себе си. Човекът не може да се затвори в кръга на прословутото «което е» и така да се изолира от своето «да бъде», ако това обаче стане, то провалът на такъв човек (именно като човек!) вече е наближил. Всеки един от нас на почвата на своята свобода е изцяло отговорен за себе си: тази отговорност се ражда в акта, в който човек поема в свои ръце бъдещето си. Това става на основата на създаването и движението към своя проект, на проекта за моето «да бъде», с което съм ангажиран така, че то наистина ще бъде, ще стане мое бъдеще. Ако вътре в мен самия «не се получава» раждането на проект за предстоящото (за «бъдещото», за това, което «ще бъде», за това какъв аз ще бъда в него, при това сега, в този ден, месец и т. н.), то оттук възниква пълно объркване пред бъдещето, което предизвиква непрекъснато възобновяваща се нерешителност или апатия. Решителният, изпълненият с решимост спрямо бъдещето си човек прекрачва уверено напред в битието си защото това «бъдеще» или «ще-бъде» вече е живо под формата на жизнен проект в дълбините на неговата субективност и душа. На него му остава само, приближавайки се още по-плътно към своята «себестност» — съществуваща засега и все още само като проект — във всеки момент да й придава реалност, да я превръща от възможност в действителност чрез действието, да става това, което иска да бъде, да постига автентичното битие на свободния човек. Проектът касае нещо «съществуващо в бъдещето», но и нещо, съществуващо вътре в нас самите, в нашата субективност — откъдето, впрочем това бъдеще извира — и оттук чрез

на автентично съществуващия човек получава и придобива битието, сбъдването си; по този начин човек потвърждава и собственото си битие. Затова съвсем не е случайно това, че думата битие има същия корен както и думата бъдеще, битие (бытие в стария славянски израз) идва от «быть», от да бъда, «бъда», докато в бъдеще този корен е очевиден. Но човешкото бъде-ще и битието на този човек еднакво не могат да се появят без предварителния проект в душата и съзнанието именно на онова, което ще бъде, което ще се сбъдне, което има бъдещето, гарантирано му да стане, на което в този смисъл е съдено да стане битие. Проектът, или «онова, което съм отсъдил да стане битие», органично влиза в моята съдба, аз грижовно пораждам и «отглеждам» своя автентичен проект, проекта както на отделните «времеви отрязъци» на идващото към мен бъдеще, така и на живота ми изобщо и като цяло. Всъщност като човек аз не съм нищо друго освен реалност от проекти, по естествен път зараждащи се в моята субективност и душа, откъдето се направлява в еднаква степен бъдещето, битието и съдбата ми. Така се постига и власт над времето, времето, което съвпада с мен самия — доколкото живея аз съм времето, не нещо друго…

И така, на основата на изказването на Бергсон, подкрепено от по-горния анализ, можем да изведем като принцип:

Следователно по някакъв начин аз се «изнасям» и откъсвам от настоящето заради бъдещето: защото «което е» не може да ме задоволи, аз прибавям към него и «което ще бъде» и едва така постигам целостта на битието си, разширяващата се към бъдещето жизнена цялост, без която животът ми може да се свие до една точка и в крайна сметка да изчезне, а аз самият не мога да бъда тогава човек. Понеже не искам това да ми се случи, аз сам се принуждавам да живея и с бъдещето си преди то още да е станало настояще, и само така го правя свое, то вече ми е интимно близко, аз мога да разчитам на него. Това не бива да бъде забравяно, то, струва ми се, е част от едно пълноценно разбиране. Но — и това трябва да се помни —

не е разсъдъчно и мисловно създадена схема, в която по «рационален път» единствено се гони преследването на някакви цели. Проектът е, както казах, жизнена цялост, екзистенциална тоталност, в съществуването на която участва ненакърнената от нищо и пълна субективност на човека, «изливаща» се под формата на проект за бъдещето в актуалното битие на конкретния човек, изхождащ единствено от себе си. Планът е безжизнен, ощетен, изкуствен, «примислен» и непълноценен проект, който точно поради това не засяга и не може да засегне фундаменталните основания на екзистенцията, на съществуването на човека — човекът, който «между другото» е решил и да си направи някакъв план, да измисли определен «график на времето» или дори «жизнена програма». Нашата субективност и душа ражда смислени и пълноценни проекти само когато живее истински, естествен и автентичен живот, когато влага себе си в тях без никакъв остатък и «излишък», когато нейното «да бъде» с нищо не е ощетено или накърнено. Планът е създание само на една част от нашата душа — разсъдъка, ума, мисълта — но на тази душевна сила (въпреки всичките й достойнства) навеки е отказано да обхване пълнотата на живота и битието. Това е така, защото тя се опитва да игнорира всички останали душевни сили, да ги «приспи» и така да наложи своята едностранчивост, своята непълна и в този смисъл изкуствена активност. Онова, което с основание може да се нарече проект, възниква на почвата на цялата душа и субективност, в него участваме ние самите като цялост от сили и активности, аз самият като ресурс и потенциал, като «резервоар» от възможности, реалии и перспективи. Но нека да покажа конкретно

което е основно; това че в нашият език употребяваме и двете думи (понякога и съвсем безразборно!) е твърде показателно.

Да речем, че един човек е решил да стане «учен» и «образован», съзнавайки възможните предимства от придобиването на такова качество и правейки си сметка, че един ден ще може да превърне образоваността си — явяваща се добра и дългосрочна инвестиция! — в… много пари и безчет други «благини». Този човек си прави добре промислен план и дори график на бъдещето, в който са предвидени всички детайли, изобщо всички фактори за успех, с изключение на един: той самият, себе си. С други думи такъв човек забравя «да включи в сметките си» това дали той самият има ресурса, вътрешния потенциал да бъде образован и учен, дали е налице призванието да бъде такъв, дали е роден точно за това. «Предопределеността» е тъкмо в това, тя се основава на истината за това какво съм аз самият, от което пък зависи какво аз ще бъда, мога да бъда и затова ще стана, не мога да не постигна в своето бъдеще. Всеки човек може да иска всичко (и то непременно «най-доброто»!) за себе си, но това не значи, че може да стане всичко (просто защото го е поискал). Вярно е, че «нормалното» е да искаш само това, което можеш, за което си призван, за което имаш дарби и заложби, но има една категория хора, които искат тъкмо това, което съвсем не могат, за което нямат дадеността, т. е. те правят всичко, за да заемат не своето, а някое чуждо, непринадлежащо им място в живота. Тази, впрочем, е една от субективните предпоставки за появата на комунизма: него го желаят точно тези, които са ощетени и по начало са слаби, което пък ги кара да се «борят» да седнат на чуждо място, да ограбят «богатите» (независимо какво е богатството и превъзходството на последните!), да вземат властта, за която нямат никакво право и т. н. Следователно, игнорирайки своята предопределеност, не включвайки я в сметките си — а тъкмо тя прави един проект жизнен и постижим, т. е. е проект в истинския смисъл — «нашият» човек сам осъжда себе си на едно въпреки всичко жалко бъдеще и в крайна сметка на своя провал. Такъв дори и да стане «учен», то това ще бъде неговата трагедия, той ще бъде некадърен учен защото не е роден за такова бъдеще. (Такъв може би щеще да бъде щастлив ако беше останал верен на автентичното си бъдеще на, да кажем, един бакалин, месар или нещо друго и беше станал такъв, а не нещо коренно разминаващо се със същината му. Спомнете си филма на Т.Колев «Двойникът», където се разказва подобна история.) Виждаме, че неговият чисто разсъдъчен план го отвежда извън автентичното съществуване, което му е отредено, което отговаря на неговия душевен ресурс, той постига едно бъдеще, което не е неговото и точно поради това страда. (Във филма, за който стана дума, месарят, заел случайно мястото на учения си братовчед, си остана «учен» и беше приет възторжено от комуналната «научна» общност, съставена все от посредствености, което ясно показва, че в несвободното общество — комунизмът — просперират само онези, които не са си на мястото, които с наглост са заели нечие чуждо място; истинският учен беше прогонен като излишен, като внасящ дискомфорт в обществото на некадърниците.) Неговият план го е отклонил от собственото, отреденото му бъдеще, такъв човек живее — ако е поставен в нормално общество — в страшен дисонанс със самия себе си (макар че не иска да го признае и пред себе си!). Ясно е че «искащият да стане човек» не в своята перспектива не е наясно със себе си и с естеството на самия живот, неговите планове затова се разминават с него самия и го водят към бъдеще, при което той се чувства «обиден на живота», фалшив, неразбран и пр. — дори и да е постигнал целта си да има много пари например. Чрез своеобразното «изкуствено оплождане» се е родил още един псевдоучен, каквито в изобилие можеш да намериш във всеки факултет, във всеки институт. А ако и това не е станало от него, той, разбира се, ще се запише в най-близкия клуб на комунисти, и като такъв ще се стреми поне да пречи и на другите да живеят. (Но най-често е и двете едновременно — и комунист, и псевдоучен, или комунист и някоя друга подобна извратеност!). Псевдоученият може да бъде разпознат по това, че се лута из коридорите за да показва «особата» си и да обира погледите, той непрекъснато бездейства, но за сметка на това злобее, интригантства, пречи на истинските учени; показателно е, че той обикновено странства със своята огромна чанта, а изражението на лицето му е твърде страдалческо поради извънредна, направо непоносима «ученост», която той се грижи да демонстрира непрекъснато. Ако ви се случи да разговаряте с такова «създание по план», то непременно ще установите, че разговаряте не с учен, отдаден на знанието и истината, а просто с един «влязъл в кожата» на учен… бакалин, или кръчмар, овчар и пр.: същинското назначение и същност прозират зад безкрайно фалшивото външно лустро, те не могат да се скрият (нямам нищо против бакалите и овчарите, неприятни ми са само онези от тях, които са изневерили на своето предназначение и така са заели едно непринадлежащо им място). В същото време роденият да бъде учен или просто образован с лекота носи своята ученост и при това е запазил човешкия си облик, естествените човешки отношения с другите и със света, тук и дума не може да става за описаната вече природна аномалия на псевдоучеността. Следователно «всеки човек тежи на мястото си».

Това е много по-вярно за човека, отколкото за «камъка», за който е казано; автентичното място, което заемаме в живота, е отредено от нашата «тежест» — и тогава какво ще стане ако сме твърде «леки»? Затова тук може да се изведе общ критерий за това доколко «тежим» на мястото, което сме заели: ако сме запазили своята човечност и тя не се е оказала потисната и извратена, то ние сме точно на мястото си, в противен случай това място не е за нас, то не е наше. За това свидетелствува факта, че под напора на «прекалено тежко бреме» (защото никой не иска да заеме място, което е за «по-леки» от него!) човечността ни се е сгромолясала, от нея са останали жалки останки, нашата жизнена непълноценност е довела до това да загубим човешкия, естествения, жизнеспособния си облик. В този случай ако разговаряме с който и да е (банкер, политик, академичен учен, някакво друго «величие» и пр.), то ние във всеки момент трябва да виждаме и чувстваме човека, неговата цялост и пълнота именно като човек. Ако обаче пред нас е само един банкер, политик и пр., и нищо повече от това, то пред нас се намира един «по план» и затова случайно появил се като такъв «измислен човек», който неизбежно страда — и затова само това прави да крие страданието си, разминаването със себе си и със своето назначение, поради което като компенсация е загубил и човечността си. Разбира се, под човечност всички разбират естественост, жизненост, «неизвратеност», здрава, неболезнена емоционалност, пълнота на проявите, живи, енергични действия и движения на тялото («нескованост»), чисто, неизмъчвано от комплекси и скривани страдания изражение на лицето, открит поглед, искрени очи и т. н. Затова ако се живее и навлиза в бъдещето по дълбоко субективен и естествено раждащ се проект (в който влагаме тъкмо себе си, своята цялост) — а не по програма или по план — то това означава да вървим право към самите себе си, при това с настроение и вдъхновение; противното е «разминаване» със себе си и затова е самоизмъчване, потайна мъка от живота и битието. Затова трябва да знаем, че

извежда го някъде далеч от него самия — там, където той вече не прилича на себе си, т. е. завежда го в пустинята на празната суетност, на безжизненото, лишеното от живец и патос съществуване, в лабиринта на болните капризи, на непризнаващото самото себе си страдание, което непрекъснато изражда човека и го превръща в края на краищата в жалък дегенерат (т. н. «парвенюта» в нашенската политика са ярък пример за това!). Опитвайки се да открием своя жизнен проект и като влагаме всичко от себе си в него, ние се предпазваме от възможността да ни постигне такава нежелана участ.

И така, темпът на живота ни всъщност е израз на

която с лекота ражда и осъществява жизнени проекти за бъдещето на човека, за това, което той може и трябва да бъде — и затова го иска с цялото си същество, съвсем съкровено. (Докато когато нещо се иска само с една «част» на душата — ума, разсъдъка, претенциозното чувство и пр. — то това не е и не може да бъде съкровено желание, то е просто каприз, нямащ бъдеще, нямащ сбъдване.) И ако това е така, ако човекът с цялата си душа желае и се стреми към нещо в един пълноценен проект на живота си, то на този свят няма сила, която да може да противостои и да спре реализацията на дълбоко потребното, на екзистенциално необходимото в неговото естествено и непринудено, основаващо се на свободата развитие. Всяко външно противодействие не засяга и не може да засегне

на истински значимото за този субект, което непреодолимо извира от неговите недра. Затова всяка външна сила, насочена против осъществяването на проекта на «живата себестност» на един човек, активира и задвижва — без да си даваме сметка за това — огромния енергиен ресурс на неговата всеотдайна субективност, която самоотвержено отстоява самата себе си, своя живот и съдба, своето бъдеще и битие. Външното вмешателство — което така или иначе идва от страна на социума — няма тази всеотдайна ангажираност, поради което неизбежно отстъпва и се примирява, оставайки в пределите на своята безсилна озлобеност. Но това съвсем не значи, че нищо външно не може да ни помогне или да ни съдейства; ние обаче трябва да го принудим да служи на нашите проекти, да го използваме според своите цели — разчитайки в главното единствено на себе си.

Но да вървим по-нататък. Индивидът, за да постигне себе си, своята неповторима индивидуалност, най-напред трябва да е наясно със себе си, да се е отказал от илюзиите, които го отклоняват по пътища, водещи далече и встрани от дълбоката вътрешност на него самия, от сърцевината му — там, където извира животът и бъдещето му.

основаваща се на самопознание и себеразбиране — е условието, благодарение на което възниква ритмичен и естествен темп на живота. Един такъв хармонизиран, вътрешно балансиран и естествен темп на живота съвсем не ни притеснява, че трябва да бързаме занякъде, че винаги «изоставаме», че «времето ми убягва», че «изпускам своя час», че «вече е късно» и пр. Нормалното е — ако владеем темпа на своя живот — във всеки момент да чувстваме

т. е. точността спрямо времето, изпълваща ни с въодушевление и вдъхновение. (Но, разбира се, това не е онази самоизмъчваща се педантичност, която безсмислено разхищава времето ни.) В такъв случай извиращата от собствените ни дълбини и «кипяща» динамика на времето не може да ни бъде чужда, независимо от нас осъществяваща се, напротив, постига се пълна уравновесеност между човек и време — между човека, разбиращ себе си и времето, което го разбира, което е благосклонно към неговия живот и съдба, времето, което изцяло разкрива предимствата си пред него. Затова измъчващите се от «бързане», вечно забързаните хора (които, външно погледнато, се представят като упорити преследвачи на времето, точно затова непременно постигащи успех) всъщност са отчуждени от времето си хора, те по този начин се издават, че не разполагат с времето си, а то се е превърнало във външна сила, която ги тормози и тероризира, непрекъснато ги притеснява и ограничава, прави ги несвободни. Бързащият човек съществува неавтентично: «неавтентичното съществуване е такъв модус на съществуване, в който човекът загубва фундаменталното съзнание за него, като бяга от проблемите му или се стреми да ги забрави» (М. Хайдегер). Бягането от (или: след) проблемите на съществуването, прибързаното, вечно забързано съществуване на модерния човек е израз на загубването на вътрешното, органично единение с времето, което пък е признак на автентично съществуващия човек, на чувството и съзнанието му за свобода и живот. Онзи, който съществува автентично, всъщност съществува в мир с времето, сиреч със самия себе си — тази е кратката формула, към която досега се стремяхме. «Заетият» с бързането си човек е забравил за живото съществуване в единство с

и на негово място е поставил своята ограниченост, своята отдаденост на «бързането», на паническата и спешна забързаност, която с нищо друго не се съобразява и затова се е превърнала в «инструмент, който винаги ни е под ръка». Паниката, обсебила такъв човек, паническото съществуване, което той си е избрал (до което, по-точно казано, «се е свлякъл»!), означава загуба на

и да «осъзнаеш неговия факт» (Хайдегер). Подобно съществуване също е израз и на малодушие, което вместо с времето се опитва само да разполага със своето… «бързане», със своята абсурдна забързаност. Какво толкова «гонят» забързаните около нас сериозни хора? Дали тяхното съществуване е всеотдайна ангажираност с битието и живота? Трябва ли да им завиждаме? Нужно ли е да искаме да сме като тях? Това «далече», където ще ги изведе тяхното бързане, не е ли всъщност «далече от тях самите»? Бързането не е ли едно своеобразно бягство от самите себе си и от живота, от живия живот, който не признава, вероятно, такава измъчена и болезнена забързаност? Нима часовниците, които в бързането си поглеждаме за миг, за да ускорим още повече крачката си, не издават отчуждеността ни от времето, което не е другаде, а вътре в нас — времето, от което не можем да се скрием като го «локализираме» в… часовник на ръката си? Както отбелязва още Освалд Шпенглер в «Залезът на Запада» (писан в първото десетилетие на ХХ век!) от момента, в който се появява джобният, а след това и ръчният часовник, е започнало онова отчуждено от времето съществуване на модерния човек, в което са били забравени «субстанциалните извори на времето». От този момент времето е било откъснато от неговите дълбини (дълбините на субекта) и е било локализирано в «гротеската на джобния часовник», който постоянно придружава отделния човек; но точно затова този човек да не живее в синхрон с истинското, с екзистенциалното и живо време. Парадоксално е (за ума, иначе е съвсем разбираемо!), че слагайки си най-напред джобен часовник — и с това като че ли иска да покаже, че… «времето му е в джоба»! — модерният човек от този момент е започнал да бърза, да закъснява и пр.; в предишните времена «тези неща» не са били така критично «изострени», а хората за сметка на това са живели в непосредствено единение с времето, намиращо се не в часовника, а в тях самите. Цени ли всъщност времето забързаният човек, какво точно цени този човек на «динамичните модерни времена», към какво точно той така бърза — след като всичко ценно така или иначе носим в себе си, «със» себе си?

Ясно е, че всеки човек сам определя темпа на своя живот, тук всичко е неповторимо и индивидуално; затова казаното по тази тема като че ли е «достатъчно». Останалото зависи от всеки един от нас поотделно и то решава успеха в преследването на времето — а понякога подготвя и нашия провал в тази най-значима насока на съществуването. Ще си позволя да приведа в заключение две мисли, които по мое мнение се намират в тясна връзка с казаното. Едната принадлежи на Достоевски и е написана през 70-те години на ХIХ век, а другата е изречена от Албер Камю и принадлежи, така да се каже, към нашата съвременност. Струва ми се, че в тях е казано всичко:

Това твърди Достоевски във времето, в което джобните часовници не са били кой знае колко разпространени.

— добавя Камю в средата на ХХ век, когато вече съществува цяла мощна индустрия за производство на часовници, когато ръчният часовник «краси» ръката практически на всеки. Дали съществува връзка между смисъл на живота и време едва ли някой се съмнява. Нещо повече, тъкмо смисълът на живота е в пряка зависимост от времето. Но дали

(Шпенглер), привързвайки ни към едно друго, извън нас съществуващо и затова безлично време, не е причина за това, че ние, модерните хора, загубихме и забравихме смисъла?

18. Безвъзвратността като вина

18.1. «Аз съм буден» — какво означава това? 18.2. Коренът на думата «буден» 18.3. Будно съществуващият. 18.4. Будността е в това: да предизвикваш и твориш бъдещето си. 18.5. Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 18.6. «Да бъда или да не бъда». 18.7. Объркване пред бъдещето. 18. 8. Сбъдване на бъдещето, което заслужаваме. 18.9. «От всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска». 18.10. «Ако младостта знаеше, ако старостта можеше». 18.11. Сладкото време на младостта. 18.12. Духът на младостта понякога владее и «не-младите». 18.13. Живата младост и патоса на живота. 18.14. «Прави каквото искаш, но за своя сметка». 18.15. Преживяното не може да се върне.

Опитвайки се да навлезем в екзистенциалния смисъл на феномена време — или в онова, което е времето за живота — ние непреодолимо достигнахме до темата за вината. Човешката субективност се свежда до разполагането с два безценни ресурса: време и свобода. Свободата — чувството и съзнанието за сувереност и самобитност на избора, чрез който «аз съм това, което искам да бъда» — се преживява във формата на времето, а то от своя страна е най-дълбокият израз на вътрешния живот на субективността. Свобода и време не могат да бъдат представяни отделно едно от друго, независими и паралелно осъществяващи се, а само в органично, неразделно единение и цялост. Това, че ставащото в живота на човека става еднократно, неповторимо и безвъзвратно, т. е. разгръща се във формата на неумолимата времевост, на една непрестанно движеща се времева реалност (която при това е оставена «на самата себе си» като свободна, като живот и битие на свободния човек) и история (при това история не толкова на миналото, а най-вече на бъдещето на човека, което по принцип е изцяло в неговата власт), та всичкото това неизбежно и непрекъснато поражда вина, докосва и навлиза дълбоко в съвестта, прави ни отговорни в пълна степен за ставащото и едва така «придава» съдбовността, фаталната значимост и ценност на битието за свободния човек. Накратко казано, щом времето е във нас, щом «аз самият» съм времето според това доколко и как живея — а същото може да се каже и за свободата: «аз съм свобода», «аз съм свободен» — то значи нищо извън мен не може да бъде винено за това, което ми се случва; аз самият съм длъжен и трябва непрекъснато да съм готов да поема цялата вина. Това е ясно, но нека да тръгнем по друг път и да видим докъде ще ни изведе.

През деня ние сме будни, а през нощта се «възстановяваме» чрез сън, през нощта просто спим, отказали сме се от будното съществуване, «уморили» сме се от него.

Как следва да разбираме своята будност? Сутрин, събуждайки се, най-напред установявам своята съдбоносна обвързаност с времето; това съ-буждане, началото на моята будност, която ме обвързва с времето за целия ден, какво означава то? През нощта, спейки, аз съм «забравил» за времето, но в първата секунда на моята будност, още с отварянето на очите, времето «идва» и не ме оставя през целия ден, до късната вечер — когато «склопвам» очи и така губя будността си, преминавам в блаженството на съня и се оттървавам (за «известно време»!) от… безжалостното време. Това е така, но сигурно ли е, че през деня аз наистина съм буден, какво означава всъщност и наистина моята будност? Как да различа будното от небудното, мога ли да разбера без никакви съмнения разликата между тях?

Един китайски философ заспал и сънувал, че «бил станал пеперуда». Когато обаче се събудил, се запитал дали пък той всъщност не е пеперуда, която сега сънува че е човек? Как ли е разбрал истината?

е все този: бъде, «буде», «будет(ь)», «да бъда». Будното е откритото, изпълненото с готовност да бъде, то гледа към бъдещето си, към своята «бъдещност», която в този смисъл съвпада с будност. Оттук се вижда, че човек може «формално» и «наужким» да е «буден», да е с отворени очи, но всъщност и «в действителност» да не е буден в истинския смисъл — ако не е открит към бъдещето си, ако съзнанието му е «капсулирано» и затова не може да прозре своето бъдеще, своето да бъда. Истината на времето е бъдещето — това многократно беше подчертавано, от него не можем да се откажем никога; ако човек се откаже от бъдещето си, от какво се е отказал? Тази истина сега трябва да бъде приложена и към будността, към будното съществуване, което наистина заслужава да бъде наречено така. Какво е то?

е изпълнен с предразположеност към бъдещето, но не като просто очакване, а като работа за «съ-буждане» на точно това бъдеще, което аз желая, към което се стремя. Бъдещето не може да се чака… да се случи, да дойде наготово, като нещо независимо от мен родило се и затова чуждо на мен самия, аз трябва да го «доведа» при себе си и само тогава съм буден, когато живея с готовността да бъда според своя собствен проект; иначе просто спя и нищо особено не може да ми се случи, излишно е да го чакам, ще имам само блудкави и скучни сънища. Този е смисъла на бъдността на «будно съществуващия»: неговото цялостно същество вече е въвлечено в пораждането на едно бъдеще, което е изцяло негово, което напълно му принадлежи, което е негово достижение. От друга страна самото бъдеще на истински будния човек вече съществува под формата на проект в него самия, в неговото съзнание и душа; тези последните няма да бъдат изненадани от неговата поява тъкмо защото то е своеобразна еманация на него самия, на уникалната човешка субективност, вкоренена в него.

изцяло да си въвлечен в него, да го чувстваш като свое, като иманентно присъщо и непреодолимо идващо, като присъстващо даже в настоящето, което наистина е подчинено на бъдещето и затова с лекота му предоставя всеки един свой миг. Изобщо от човека — щом е буден — се изисква да бъде автентично буден, това е истинското основание на грижата в отношението й с времето; грижата е вътрешна сърцевина на времето. Един вид будният човек вече е бил — като предразположеност, като готовност, като откритост и като проект — онова, което ще бъде; за него бъдещето не е непроницаема загадка, абсолютна непрояснимост, то просто е сбъдване на това, което трябва да бъде, което «не може да не бъде»: щом аз съм «аз самият», а не някой друг, щом се опитвам да живея автентично. В бъдещето си аз по парадоксален начин се връщам към себе си, узнавам самия себе си — такъв, какъвто наистина съм и искам да бъда. Този е пълноценният смисъл на пълноценното, на истински будното съществуване. Затова и Мартин Хайдегер, схващайки дълбокия смисъл на времето за човека, пише така:

Затова в бъдещето аз търся своята автентична възможност и реализацията на самия себе си, аз не мога да «припозная» едно бъдеще, което не се корени в моята будност или, другояче казано, бъдност (двете думи изразяват едно и също). Човекът е «същество», което може да съществува истински будно, а това значи, че той носи в себе си своята бъдност, своето най-автентично бъдеще. Чрез това бъдеще той непрекъснато се връща към себе си, достига до себе си, сбъдва се (но винаги съвсем сам и «самостоятелно», тук никой друг не е в състояние да му помогне, вместо него да «чертае» бъдещето му, макар че мнозина са ония, които се опитват да го провалят). Всяко друго нещо на този свят съществува по начин, че миналото (на рода, вида или дори на индивида!) изцяло определя настоящето и бъдещето му, то не е и не може да бъде друго, а непрекъснато проявява една строго предзададена и неизменна същност. При човека обаче е вярно точно обратното: настоящето и миналото произтичат от бъдещето му, в бъдещето човек «прави» себе си, съществувайки по неповторим, избран от него самия начин: съобразно степента на проясненост на своята будност, на своята откритост към бъдещето си. «Да бъда или да не бъда» — прочутият Хамлетов въпрос съвсем не е просто фраза; той изразява екзистенциалната ситуация, в която се намираме непрекъснато. Казвайки «Да бъдеш или да не бъдеш — в това е въпросът» Хамлет и Шекспир попадат пряко в сърцевината й, в съдбовната обвързаност на човешкото съществуване с бъдещето и будността. Истински будният човек живее с този въпрос, не просто си го задава (изпадайки в моментно философско настроение), а е пълна отдаденост на своето да бъда, на своята най-интимна бъдещност — винаги съпровождана от опасността за «сгромолясване», за отпадане в нищото на безпроблемността, на голото «не съм», «не-бъда», «не е», в нищото на не-автентичността и не-будността. Да бъдеш в истинския смисъл е не просто «да си» или «да съществуваш», то означава съществуване в истината и перспективата на най-съкровеното ще бъда, на автентичната будност и «бъдещност»; човекът без неговото категорично да бъда наистина вече се е провалил като човек. Тази така наречена не-будност не е друго освен пълно

откъсване на субективността от пълнотата на нейния най-интензивен живот, неизбистрено съзнание, което е изгубило (или още не е намерило) чистотата, трезвия поглед към самото себе си, към индивидуалността на човека и към тяхното общо бъдеще. Трябва да се опитваме да гледаме в своето бъдеще и съобразно видяното да правим настоящето си, в противен случай живеем небудно и никой не може да ни събуди. (Не само «гледачките» — Ванга и пр., оракулите и пророците гледат към бъдещето и го вещаят, предвещават, но това прави — според силите си и според степента на будност — и всеки човек; разликата изглежда е в това, че винаги можем да бъдем «по-будни» отколкото сме, а и никога не можем да кажем с пълна сигурност дали изобщо сме будни, дали пък само не си мислим че не спим. Оказва се, че способните на автентична будност са малцина, те именно виждат бъдещето, останалите «спят, изправени на крака», също като… конете!) Събуденият, тоест съпричастният на будността, гледа в бъдещето си, а не само «около себе си», той вижда себе си в това бъдеще и с увереност върви към себе си, а всичко друго е сън, илюзия за битие, но не автентично битие на човек, който държи на живота си. Затова онзи китаец може успешно да разбере дали е пеперуда или човек само ако погледне в бъдещето си: дали то е бъдеще на една пеперуда или пък е бъдеще на човек с цялата неизменна проблематичност и непреодолима отговорност пред бъдещето, която ни прави човешки същества — не пеперуди, «коне», «насекоми» и пр. Нашето е, нашето съществуване в актуалността на следващите един след друг мигове, е

на преминаване към сътворената от нас самите бъдещност и бъдност («сега, само сега и никой друг път!»), на изнесената напред и «във времето», но върнала се оттам към нас самите «себестност» или самост, която само така отново може да бъде при себе си, при самата себе си — и едва «оттук» безвъзвратно отива към своето минало, към миналото, за което вече сме изцяло отговорни: в степента, в която сме отговорни пред бъдещето си. Ако, живеейки, не правим нищо друго освен да «спим» (и нощем, но и денем, въобразявайки си само, че сме «будни»!), не само ще съжаляваме за миналото си, но и (ако все пак някога се събудим истински, поне в последния си ден) ще се срамуваме от него. Ето че и този път ни изведе дотам, откъдето тръгнахме, до темата за вината, която обаче сега е поставена на почвата на автентично човешкото, т. е. на будното съществуване. Трябва да помним, че

и от тази гледна точка ни се налага да разглеждаме и разбираме вината. Но има и нещо друго, което трябва да имаме като предпоставка:

Ако това е така, ако в свободното време сме тъкмо при себе си според това, което «сме направили от себе си», то не трябва да забравяме, че от «децата на свободата», сиреч от нас, човеците и особено

което ще ни помогне да не се «разхлабваме» много-много и да съжаляваме след това за пропуснатото: щом си човек, с това вече много ти е дадено, но точно поради това и от всеки ще се иска твърде много за да бъде човек, за да остане такъв. Нима не е жалко, че мнозина не разбират това, сами себе си подценяват и унижават, а и затова съвсем заслужено след това страдат, но и се оправдават, сякаш «са получили удари като че ли от невидима длан»?!

Понеже «така е устроен човекът», че обича най-много младостта — и затова всички съжаляват за нея, когато е отминала — то позволено е да се запитаме какво следва да правим със своята младост: за да не се чувстваме виновни след това. Коварството на отминаващата неусетно младост е всеизвестно, това, че старостта е неприятна, но «за сметка на това» гарантирана — също. В следната римска сентенция е схванато основното, по-добре не може да се каже:

Макар че — впрочем — ако младите могат много или дори всичко, то тогава какво им пречи и да знаят? Дали знаенето не се включва в моженето, нали който може, с това вече знае? Та нали почти нищо не е «знаене без можене», това ли е «мъдростта на старостта»?! Но, от друга страна погледнато, старият и «знаещ» Вергилий е възкликнал с толкова силна горчивина:

а Овидий, опитващ се да предаде на младите изстраданото си знание, съветва:

Затова изглежда няма да е излишно да се опитаме да разберем «навреме»

съзнавайки същевременно пределно ясно, че

(Сенека), допълнен от Теренций с тези думи:

Ако е така, то важното е да се разбере как можем да не остареем прекалено рано, което е сполетяло ония, чиито «девиз» Цицерон осмива така:

Въпросът обаче е да знаем какво следва да правим: за да не ни се случи това без да сме го искали.

И така, нека да си послужа с една… песен от Банско, която като че ли е уловила всичко — например в този стих:

Дали в това не се заключава трагедията на човешкото съществуване: че губим младостта, че вървим към старостта неотклонно, ден след ден? В горния стих тази истина е казана като изстрадана, песента се пее обикновено от много преживели старци, които въпреки това съжаляват (вероятно както и всички ние ще съжаляваме) за отминалата младост. Тогава трябва и може ли нещо да се прибави «от философията» — защото и тяхното също си е «чиста проба философия»?

Ако трябва и ако може, то вероятно следва да се запитаме дали чезнещата младост — която затова «ни се среща, ни се стига», което от своя страна поражда опасността да се «разминем» с нея — все пак може да бъде «спряна», «задържана», да не бъде погубена съвсем безвъзвратно. Младостта обаче — ако бъдем честни — не само се отдалечава от нас, но е било време, в което е била «при нас», също така преди това е «идвала» към нас, т. е. ние сме «младеели», ставали сме млади, приближавали сме се към «истинската младост» и сме се ползвали от нея, от нейните неоценими предимства. Времето на младостта — най-сладкият дар на човешкия живот — е било пълноценно (или не толкова) живяно, «изживявано», но — поради коварството на самото време — постепенно и неусетно е отминавало, «отивало си е», а ние също така неусетно сме ставали други, не така млади и преизпълнени с живот. Изглежда най-лошото е това, че всичко става съвсем несъзнавано; в един момент човек «забелязва», че е… остарял (след като дълго време го е «предчувствувал»!), и тогава не му остава нищо друго освен да запее като тези старци, чиито тъжен вопъл извира като че ли направо от сърцата им:

Изглежда на човек все за нещо му остава да съжалява по отношение на преживяното през младостта, за някакви пропуснати възможности: независимо колко интензивно е живял на младини. Младите — понеже са «в самата младост», овладени са и дори като че ли са опиянени от нея — не ценят достатъчно своята младост, факта, че са млади; по някакъв абсурден закон на живота предимствата на младостта се разбират едва когато тя е «отлетяла» (но тогава е късно, нищо не може да се върне, уви, безвъзвратно късно е, такова «знание» нищо не струва и никому не е нужно, дълбоко в сърцето остават само съжаленията. Същевременно не трябва да забравяме, че остаряващият човек вече не е същия като младия, значи много-много не бива да се слушат мненията му за онова, което той вече не е, т. е. «отзивите» му за младостта (той нали е «извън нея», поради което вероятно й е неадекватен!?). Дали за младостта не знаят най-добре тъкмо младите и дали точно тях не следва да питаме що е младост? Защото кой се вслушва в мненията на младите за… старостта?! Тогава защо трябва да слушаме мненията на старите за… младостта?! Това, че при старите младостта е минала защо да е предимство по отношение на разбиранията им за младостта? Нима и техните разбирания да не са остарели като тях самите? Не и ли по-близък, «по-адекватен» на младостта оня, който е млад, младият човек, на който младостта е настояще и бъдеще дори? Не е ли по-прав пристрастеният към младостта млад човек — който точно затова я разбира? Защо тогава да вярваме на «завиждащият» на младите (вероятно заради тяхната младост, която по всеобщото мнение е богатство!) старец, който вече е чужд на младостта, на който сега вече е близка тъкмо старостта — понеже «е част от него самия»?! Това, че някой «някога» е бил млад, нищо не значи, защото трябва да се вземе предвид и това как «се е ползвал» от своята младост, от живота си във времето на младостта (не е доказано, че той наистина бил млад, може да се е заблуждавал за това!). Затова вероятно не всички старци са мъдри по отношение на младостта, а само ония, които са били истински млади, т. е. тези, които — да предположим — все още не са чужди на нейния дух. Защото

той е в тях, при това вероятно има и млади, чието съществуване не е изцяло открито за този дух; по някакъв начин те са му обърнали гръб и затова съвсем не го разбират. Вижда се, че нещата се «заплетоха», а работата ни е да ги проясняваме; винаги първоначалната яснота спрямо някакъв проблем е само мнима, но важна е «крайната», разбраната и окончателно прояснената яснота. Ние осъзнаваме що е младост твърде късно, но съзнанието (и знанието, ако такова изобщо съществува) за младостта въпреки това стои по-долу от пълноценното преживяване (в самата непосредственост и даденост) на живата младост или

от неговата страст. С това не може да се сравни съзнанието за младостта, останало като блед спомен на старини; то само води до това, че ни се «приисква» да запеем споменатата песен, явяваща се най-точен израз на разглежданото съзнание; нищо повече от това не може да ни даде подобно съзнание и знание. Мислили ли сме някога, по времето на «буйната младост», че «един ден» ще сме стари, че ще съжаляваме за младостта си? Мисли ли за старостта младият човек? Мислим ли когато сме здрави, че някога можем да бъдем болни и недъгави?!

Ясно е, че не, такива мисли и «съзнания» съвсем не са ни нужни, те са в състояние да убият радостта от младостта, да я «вгорчат» в същата степен, както и удоволствието от здравето на здравия човек. Нима размислите за старостта са занимание на младостта, нека тогава старостта да се примири, че младостта изцяло принадлежи на младежта?! Затова нека тя да не се опитва да наслагва себе си върху младостта, върху живота на младите; старите, повтарям, не бива да бъдат питани за младостта, те ще кажат нещо, което е «старо» и «негодно за употреба», което точно затова може само да навреди, не обаче да помогне. (В «пълното разположение» на старите е тъкмо… старостта, още повече, че никой няма претенцията да я «обсеби» или да им я отнеме!) Тази е основата на вечния и никога не разрешим конфликт на поколенията, при който старите се опитват да се месят и да «дават ум» на младите — без някой, впрочем, да им го е поискал; тогава младите, обикновено, с право отвръщат на непоисканите съвети: «Гледай си, старо, старостта — така както аз, младият, искам изцяло да разполагам с младостта си!» Та нали това, че е «изтекло много време» от нечия младост, в което тя се е трансформирала в съвсем нежелана старост, всъщност е фаталното и непоправимото, а не това, че «младите не знаели», а също и че старите «знаели, ама не можели»? Изглежда вярното е: «Младите могат и точно затова разбират истински своята младост, на тях знание не е нужно; такова знание за нищо не служи — ако изобщо и съществува!». Към казаното може да се добави и следното: «Старите могат, но не друго, а само да се примиряват със… старостта си благодарение на опита и спомена от младостта; на тях това им стига, а претенциите им към „нещо повече“ са съвсем неуместни…». Всяка младост се изпълва — както и да погледнем на нея — с чисто младежки преживявания, даже и в случай, че на старостта й се струва, че «по младежки глупаво» пропускаме или проиграваме толкова много възможности и така един вид «хабим» младост, сили и време. Но младостта е на младите и те ще правят се нея каквото намерят за добре — поемайки обаче всички рискове и цялата отговорност (нима другояче може да бъде?!). Ако все пак трябва нещо да им се напомня от «препатилата старост», от стария човек (който поне това трябва да е научил от живота), то е:

или дори:

и за такава мъдрост, предполагам, младите само ще им бъдат благодарни.

И така, на основата на екзистенциалния проблем за младостта, който използвах за пример, стигнахме до някои по-дълбоки измерения, свързани с темата ни за времето и вината, която теговия неумолим ход поражда в сърцето на всеки човек — и млад, и стар, и в «преходната възраст». Този пример може да се окаже мярка, модел, по който можем да съдим за всичко останало. Той ни насочва към въпроса «Виновни ли сме, че нещо безвъзвратно е отминало, че е станало така, както е станало?» — и такъв въпрос не бива да бъде оставян без внимание.

това е така, но как е било преживяно, с какви преживявания е било изпълнено — нима това не зависи изцяло от нас? Разбира се, че зависи, макар че тогава, когато то се е случвало, ние не сме разбирали какво губим заради това, че нещо става така, както става, а не иначе. А не сме разбирали това защото вероятно тогава сме били по някакъв начин «обременени от момента», но същевременно сме загубили перспективата, погледа си върху бъдещето. Ето за това става тук дума: да не допускаме да бъдем «слепи» или «глухи» именно когато «му е времето» на нещо да става, да се случва, да е или да бъде. Ето тук е цялото изкуство на «свободното боравене» с времето: после ще бъде наистина късно нещо да се поправя, а също и ще бъде безполезно дори само да се съжалява. Но този момент си заслужава да бъде разгледан отделно и по-подробно…

19. Пътят към успеха

19.1. Не бива да сме безучастни към своето бъдеще. 19.2. И в годините на младостта си трябва да сме далновидни. 19.3. Младостта е свобода. 19.4. Дух на младостта и дух на свободата съвпадат. 19.5. Животът трябва да е автентичен най-много през младостта. 19.6. Безценното време на възторжената младост. 19.7. Наслаждението от живота. 19.8. «Младото поколение нека възпява любовта». 19.9. Животът е изпълнен с трагичен привкус. 19.10. Безвъзвратността е безжалостна. 19.11. Триумфът на смъртта може и да не се състои. 19.12. Непобедимата жизненост. 19.13. Ирационалният нагон към смъртта. 19.14. Отслабване и израждане на живеещото. 19.15. Безвъзвратността не е обреченост. 19.16. Безвъзвратността обаче не оневинява. 19.17. Прагматичната нагласа спрямо идващото ново време. 19.18. «Обичай живота повече от смисъла му».

Нека да продължим вече подетото разсъждение.

Разбира се, че после ще бъде късно, работата е когато му е времето да съм реагирал с оглед на бъдещето — за да не съжалявам и да не се окайвам когато вече съм в това бъдеще и «оттам» гледам на станалото, упреквайки се за пропуснатите шансове. «Тънкостта» на преследвача на времето е в това че той гледа на ставащото през призмата и перспективата на бъдещето, той сверява всичко с хоризонта на това, което ще бъде и трябва да бъде. (А иначе всеки може да се разкайва «постфактум» — когато нищо вече не може повече да се направи или промени.) В това изглежда се състои магията на свободата: тя ни извежда от ограничеността и непълноценността на момента (на това, което става сега и при това еднократно, невъзвратимо, неповторимо) и ни позволява да го «допълваме», да засилваме пълнотата и ценността му от позицията на неограниченото и дори като че ли безпределно бъдеще — в което наистина «всичко може да се случи», но ще се случи в действителност само онова, което съкровено сме желали, което затова сами сме «извикали» към живота, на което сме «придали» живот и така сме сътворили и породили. Защото

напротив, трябва най-активно и всеотдайно да участваме в ставането му, в неговата поява в желаната от нас самите насока. Затова съществува следната зависимост, по която може да се разпознае причастността на отделните хора към свободата и бъдещето им: колкото повече някой е склонен да съжалява за станалото, толкова повече той е несвободен; «за нищо не съжаляващите» са истински свободни, тяхната свобода им е дала това, което са искали (в много по-голяма степен в сравнение с полученото даром от несвободните). Смисълът изглежда е в това да правим така, че за нищо да се съжаляваме после («отминалото не може да се върне» и затова съжаленията съвсем не помагат), а също и за нищо не се чувстват виновни. И макар че едва ли има човек на този свят, който «за нищо да не съжалява», то по-горната констатация запазва силата си: работата е в това да съжаляваме колкото се може по-малко (и то за не дотам значимите, но не обаче за съдбоносните неща). В този смисъл може да се добави и това, че ако по някакъв начин можем да съжаляваме (или започнем да съжаляваме) «още когато времето нещо да става», то това ще е най-доброто: тогава ще можем да повлияем в желаната насока на ставащото, ще можем да се възползваме от него по-пълно, няма да пропилеем безсмислено шансовете, за които иначе и след това ще ни се налага да съжаляваме горчиво и без полза. Фатално важното е тъкмо това «ще», това «още», това преди, именно те трябва да се овладеят, те най-вече са достояние на свободния човек; несвободният съвсем не ги забелязва, не се измъчва по тях, за него съществуват само нищо не струващите «след», «после», «някога», «едно време» и т. н.; той не може да «надскочи» рамката и границата на миналото, такива не познават кардинално значимия смисъл на бъдещето и затова съвсем естествено разполагат само с едно минало, изпълнено със съжаления, разочарования, неосъществени надежди, безсперспективни надежди (понеже «всичко става както е ставало винаги», не иначе) и пр.

А що се отнася до младостта, то и тук все за нещо ще съжаляваме, въпросът е да не съжаляваме за главното, а също и да направим така, че да започнем да съжаляваме още когато времето на младостта не е отминало; и тъкмо тогава все нещо ще можем да променим според желанията си и според жизнената перспектива, заради която всъщност живеем. Не става дума за «младост, изпълнена със съжаления», но все пак за една поне малко повече «далновидна» младост. Излиза, че и в годините на младостта си трябва да сме «далновидни», сиреч «да виждаме надалече» и в бъдещето си, нещо повече, тъй като именно през младостта «времето напред е много», то далновидността е фатално необходима: тъкмо през младостта «има какво да се види напред», чрез «виждането» му ние тръгваме към него и отсъждаме «да бъде»; докато на стареца съвсем не му е нужно да е далновиден, неговото «далече» е съвсем близо и затова се вижда съвсем лесно, нещо повече, знае се какво го чака. Впрочем кога изобщо ще станем далновидни ако не във времето на младостта?

Предразположеността към младостта «още когато тя се задава» — противно на разпространените мнения, че тя е «еднакво дадена на всички млади»; също както се смята неоснователно, че «човек се ражда свободен»; напротив, човек сам себе си трябва да направи свободен! — е качество на ония, които виждат надалече тъкмо в началото на своята младост. Предразположеният към своята младост разбира, че тя много дава, но и много взема, че тя е «бързотечна» и неусетно отминава, следователно задачата не е да я «изразходваме» напълно и безжалостно, а «да я запазим за цял живот» — колкото и странно да изглежда това. Да имаш подобаващата, чисто младежка нагласа към своята младост означава да я цениш безпределно, да я обичаш, да живееш по младежки вдъхновено, с патос, без фалшиви ограничения и без чужди вмешателства. Но онзи, който цени безпределно младостта си, той прави така, че да я запази завинаги, за я съхрани до края на живота си, т. е. в него «да пребъде» и да остане до края жив духът на младостта. Затова младият човек на първо място трябва да бъде оставен на самия себе си, той едва тогава ще бъде това, което иска, ще остане верен на себе си, ще открие пълноценния живот и никога няма да му изневери — щом е успял да намери вечния дух на младостта. Съветите на старите (в истинския смисъл на тази дума!) са вредни и дори пагубни за духа на младостта; «послушните» младежи един вид преждевременно остаряват, те не държат на своята младост и се отказват от нейния дух; младежта е и трябва да бъде непокорна, младежкият дух е непрестанно «непокорство». Всичкото това е така, защото

от което следва, че преждевременно остаряващите са несвободни, те не са обичали както младостта, така и свободата. Човек истински печели онова, което истински обича, който истински обича младостта, само той няма да я загуби — също както няма да загуби и свободата си. Спечеленото през младостта остава за цял живот, то остава «съставка» на живота ни «и после», когато вече не сме така млади (като дух, като преданост към свободата, като отдаденост на самия живот!). Загубеното обаче през младостта е загубено безвъзвратно и завинаги, заради него животът ни е останал ощетен, непълен, неистински, без дух и идея. Затова «оплакващите» младостта си, съжаляващите горчиво за нея като че ли не са били никога истински млади; автентично преживяната младост не може да «отмине» подобно на автентичната свобода; на младостта — своята и нечия друга — можем само да се радваме, да се наслаждаваме, не да я «оплакваме», не да й завиждаме или да я съжаляваме; горко на ония, които мърморят «срещу младите», които недоволстват, че «младежта не знаела какво прави» и пр.: ако те самите са знаели какво правят когато са били «млади», то тяхното не е било младост, те още тогава са били преждевременно остарели. Непризнавайки свободата на младежта, тези хора сами никога не са били свободни, т. е. не са били млади: свободата единствена разбира свободата и затова всичко й прощава. Същевременно несвободният млад човек е придобил черти (изневерявайки на духа на младостта!), които са характерни за истинската старост, той затова е станал повече стар, отколкото млад: изразът «несвободен младеж» е израз «нонсенс», безсмислица, абсурд. За младежта подобава да бъде и тя дори е длъжна да бъде свободна: ако не си почувствал свободата, автентичната свобода още на младини, то никога после няма да я почувстваш, т. е. цял живот ще бъдеш несвободен, а животът ти ще бъде непълноценен и неистински. Истинското значение на младостта за живота затова е следното: само тя може да възпита, само чрез нея може да «покълне» духа на свободата, без нея свобода нямаше да съществува. Следователно можем да заключим, че

те са едно и също нещо, едното без другото не съществува.

Всяко нещо неслучайно ни е дадено, то се появява или съществува в живота ни с някаква скрита за нас самите цел, която един ден разбираме; работата само е в това този ден да настъпи не когато е късно, а навреме: за да не съжаляваме за безброя пропуснати възможности и шансове. Имам предвид следното: ако младостта например ни е дадена неслучайно, и ако ние не сме успели да «задържим» нещо от нея за себе си и за цял живот (ако нищо от нея не остане завинаги!), то тогава наистина времето на младостта е било пропиляно и е изтекло без смисъл и без полза за нас самите. Но ако сме запазили и за напред духа на младостта (и съпътстващия го дух на свободата, който изобщо не старее!), то тогава всичко си идва на мястото, младостта ни не се е оказала погубена, при това невъзвратимо, а останала за цял живот. Работата значи е в това да не погубваме безвъзвратно онова, което сме били «когато сме били млади», младостта е единственото, което не бива да става «минало-заминало», което заслужава да остане завинаги, което е потребно на живота ни до самия край. В степента, в която разбираме живота, в същата степен оставаме верни на младостта, в младостта животът е истински и този пълноценен живот не бива да бъде погубен: независимо от това, че «силите намаляват», готовността за живота обаче винаги трябва да е налице, предаността към свободата — още повече. Това е така, защото жизнеността докато сме живи трябва да е налице, в противен случай не живеем, а бавно умираме…

И ако

то нима трябва да се отказваме от него само заради това, че «годините били станали… повече». Губейки живот «с годините», ние сме се отдали — неусетно и без да сме го желали — на смъртта, а не на живота; това никога не бива да бъде допускано. Запазвайки духа на младостта в себе си «през годините», ние с това оставаме верни на живота, но противното е вярност на смъртта (на която изглежда са се отдали «съжаляващите за младостта си», т. е. вероятно погубилите нейния дух у себе си. И ако във времето на младостта имаме живот и свобода в «преизобилие», то нима нещичко няма да си оставим и «за после»? Неостаряващият дух на младостта (нима и самата младост може «да старее»!) — носител на живота и на свободата, тяхно «лоно» и дори тяхна «утроба» — може да ни ги дава винаги: стига да не сме направили всичко за да го погубим, да го предадем на миналото. Тези, за които младостта е само в миналото, а не в душата им сега и завинаги, вече няма за какво да живеят, те вече «са се наживели» и тогава какво повече биха могли да искат от живота?! Но на такъв живот, впрочем, никой не завижда: както «мърморещите против младите», така и «горчиво съжаляващите за погубената си младост», повтарям, еднакво не разбират живота, те изглежда никога не са живели истински, никога, значи, не са били млади…

И така, трябва да останем каквито сме били: когато сме били млади, т. е. чисти и истинни (истински!), въодушевени и добри (младият, ако е истински млад, че може да е «лош» или «зъл», тези неща се «научават» после, «с възрастта», «през годините»!), чисти и благородни (самата младост е най-голямото благородство!), жизнени и енергични колкото се може по-дълго; това е единственото, което си заслужава да вземем от миналото на живота си, а значи: да не му позволим да стане минало, да го задържим при себе си, в себе си, дълбоко в душите си. Младостта, както и всичко ценно на този свят, не бива да бъде предвръщана в «инцидент», в нещо без смисъл, случайно и без последствия появило се и отишло си, напротив, мъдростта изисква да съхраним искрите вечност — а към тях безспорно принадлежи и младостта — за цял живот и завинаги, докато сме живи и дори… «след това». Всичко, родено в

остава за цял живот, затова завинаги трябва да остане неговата душа и сърцевина — животворящият дух на младостта, без който животът губи автентичността си и се превръща в несъзнаван абсурд. Истинският «преследвач» на времето затова е млад човек — дори и само по дух и сърце — ако не преследваме времето докато сме млади, ако не вземем от него всичко, което то може да ни даде, ако пропилеем даровете на младостта, то това значи, че сме загубили много, а сме взели от живота съвсем малко, почти нищо. Ако не «уловим» времето докато сме млади (т. е. когато му е времето да направим това), то и след това ще живеем в раздор с него, то ще ни «бяга» докрай, а ние ще си останем неудовлетворени от живота си — понеже няма да го разберем и да му се насладим. Следователно: младежта се наслаждава от живота и затова го разбира най-добре; младите винаги имат право — защото бъдещето им принадлежи изцяло; младежта е носител на новото и затова животът е благосклонен към нея; младите търсят и затова те ще намерят; на тях много е дадено, но и от тях много се иска; само младежкият дух «зачева», «носи» и «ражда» значимото за живота, определян от свободата (старостта нищо не може да роди, тя е напълно безплодна — ако е изцяло чужда на младостта, ако е враждебна към нея); «Младото поколение нека възпява любовта» (Проперций); времето на младостта е време на любовта, а любовта е сърцевина на живота; «Не дава плодове през есента дървото, което не е цъфтяло през пролетта» (латинска сентенция); и т. н.

От казаното следва, че:

• Съжалявайки за младостта, всъщност жалим за живота и за свободата си; свободният винаги е млад по дух;

• Не е важно как изглеждаш, а какво наистина си;

• «Подранилата» старост е жалка колкото и «закъснялата» младост: «младеещият се» старец е противен колкото и преждевременно състарилия се «младеж»; всяко нещо с времето си;

• Духът на младостта с напредването на възрастта се трансформира и завладява нови пространства; важното е да го има;

• Каквото постигаме с вдъхновение по-късно, го дължим на младежкия дух у себе си, старостта, казахме, е безплодна;

• Най-голямата отговорност пред собствения живот е тъкмо в годините на младостта: младите носят тежкия товар на бъдещето пред себе си, което, макар че изглежда «необятно», е крайно и ограничено — и затова те трябва да създадат у себе си оная нагласа спрямо него, която да им гарантира бъдещето, което желаят;

• Младостта пристрастява към свободата — силно и завинаги — само ония, които искат да живеят пълноценно; свободният живот се познава по своята интензивност, по неизразимата си спонтанност и по необичайната страст на увлечените в неговата стихия; «разсъдливо» младежът не бива да живее, това е «отровата» на неговата младост; и т. н.

Но тази апология на младостта («апология» значи «възхвала»!) не значи, че тук забравяме за трагедията на съществуването, свързана така или иначе с «остаряването», за което като че ли съвсем не сме виновни — а в някакъв смисъл сме негова жертва. Независимо от всичко

свързан с неумолимото време. Казват: «Младостта минава като вятър» (затова понякога и дори по-често я наричат «вятърничава»!), «годините напредват», «тялото губи гъвкавостта си, присъща на младостта», жизнеността отслабва, «здравето се заменя от „болежки“ и болести» и т. н. Вярно е, че можем да съхраним младото у себе си (като дух, като самосъзнание, като чувство и жизненост на душата) и да го пренесем в годините след това, но

тялото «вече е старо», няма я енергията, силата на младостта пресеква, дошло е примирението, че жизнеността ни непрестанно вехне и линее. Младостта — свързана с апогея на жизнеността и на живота — и старостта, предвестница на разпадането и на залеза, вестителка на смъртта, са се вкопчили в страшна борба за надмощие, арена на която е така нареченото «зряло» съществуване на човека (над 40–45 годишната възраст). Двете начала — на живота и на смъртта — не знаят примирие в онтологичната си враждебност, но победата на едното от тях съвсем не е сигурна или гарантирана: не е задължително животът да отстъпи пред смъртта,

тук вече всичко зависи от всеки един от нас поотделно. Съпротивлявайки се срещу слабото и опитващото се да умре у нас самите, ние даваме по този начин превес на живота над смъртта; оставяйки смъртното у нас необезпокоявано, ние подготвяме победата — рано или късно, по-скоро рано — на смъртта над живота. (Защо ли са нарекли човека «смъртен», «смъртно същество»? Нали целта не е да умрем, а да живеем, да пренесем и съхраним живота? Може ли човекът да бъде единствено и само жив, живеещ, т. е. същество, непрекъснато възкресяващо и обновяващо живота, същество, което не позволява «животът да бъде изтръгнат от ръцете му»? «Държащ на живота» не е ли по-справедливата «дефиниция» на човека от тази, която ни е завещала древността: «Човекът е смъртно същество» — как така и защо? Не бива да се примиряваме със смъртта, мисълта, че «има смърт», е погрешна, истината е, че не смъртта, а животът е вечен, а смъртта е само средството, с което си служи животът, тя му помага да реализира своя триумф, вечното си възпроизвеждане…) В края на краищата и физическото умиране не е потвърждение, че смъртта е възтържествувала завинаги: а ако тя не е край, а ново начало, начало на вечния живот? А ако пък смъртта е само «видимост», не действителност? (Впрочем, как така смъртта да е «действителна» след като «действащият» вече го «няма», след като действието така или иначе е невъзможно поради… липсата на онова, което да го осъществи?! Не е ли това доказателство, че смърт няма и не може да има?!) «Пълната смърт» е желана от ония, които не са живели истински нито миг; обичащите живота няма да се разделят с него, тях и смъртта не може да ги откъсне от вечно възобновяващата се жизненост, на която те са само «красноречиво» потвърждение и проявление. Не бива да гледаме на нещата само формално и разсъдъчно: «умира, значи изцяло е умрял», «между живот и смърт няма нищо общо» и пр. Пълноценното разбиране извън едностранчивия разсъдък казва: «възможно е само външно да си жив, да „изглеждаш“ жив, а всъщност отдавна да си умрял, да си чужд на живота — като дух на жизнеността, като младост, като всеотдайна съпротива срещу смъртта и пр.» или пък «здравата връзка с живота, добита в земното съществуване, не може да бъде разкъсана от смъртта, която присъства всеки миг в живота ни, но въпреки това е принудена да отстъпва пред нашия жизнен порив», от което пък следва, че «чиста и пълна смърт не съществува както сега, така тя не съществува и завинаги». Затова ако живецът на виталността, на

и на живота е не само «още жив», но и непрекъснато черпи сила, нова мощ от разгръщането на реалния живот, то това означава, че смъртта вече е отстъпила, скрила е лицето си зад жалката гримаса на съжалението и безсилието. Смъртта винаги ни чака и дебне — не само «накрая», но и във всеки миг преди това — но ако сме се приучили да я побеждаваме приживе, то и тя няма да посмее да ни излезе някога и «кардинално» да се справи с нас, да победи любовта към живота, която ни прави неразделни с него. Казано другояче, това означава, че не бива да се самоунищожаваме в годините на живота си (физически: чрез пушене, «никотинизиране» или пък чрез «алкохолизиране»; психически: чрез пренебрегване и потискане на спонтанния душевен живот и пр.), напротив, трябва да насърчаваме и да осигуряваме простор за свободно развитие както на тялото, така и на душата си. Защото така наречените «малки пороци» съвсем не са малки: зад тях стои несъзнавания,

на който осигуряваме необезпокоявано разгръщане, безпределност на стихията, стояща в неговите недра, смъртта. Масовото разпространяване на убийствени навици (наркомания, алкохолизъм, други префинени навици за съсипване на здравето) всъщност е симптом на

през последните два века, на онова страшно дегенериране на човека и човечността, за което пръв заговори Фридрих Ницше — а след него никой друг така силно и патетично, а също и с такава болка. Безвъзвратността на всичко ставащо в този свят показва, че ако нещо вече е станало, то е станало фатално, а ако убиваме тъкмо жизнеността си, то значи сме превърнали живота си в слабост, безжизненост или безизразност, затова и животът ни е станал мним, фалшив, слаб, изкуствен, неистински, само подобие на живот, но в никакъв случай не автентичен и човешки живот. Вината за това е изцяло лична: никой не е заставян да убива себе си, да подражава на ония, които отдавна са тръгнали по пътя, водещ пряко към разрушението на живота, към смъртта. Обратното на това, верността към живота ни заставя да помним, че той е скъпоценен, че животът съвсем не ни е даден случайно (все едно… на някаква маймуна й скимнало да се «очовечава» и пр. и затова «сега нас ни има»; вярва ли някой още в тези дивотии?!), напротив, ние сме длъжни да го пренесем без загуба и да го предадем на Вечния Източник на всеки живот. Тъй като

(но тя не е и обреченост!), то тя е предпоставка за избор, кардиналния избор между живота и смъртта, чиято фаталност е абсолютна — и затова стои в основата на всяка стъпка, която предприемаме. За всичко случващо ни се трябва да виним само себе си, в това число и че:

• прекалено рано (съвсем «подранили») сме започнали да остаряваме;

• живеейки, си позволяваме да правим само това да убиваме живота, жизнеността у себе си;

• нито веднъж (или много рядко) сме били истински млади, вдъхновено жизнени, безкрайно влюбени в живота, самоотвержени в страстта си да живеем пълноценно;

• вместо да «проектираме» вечен живот в своето «да бъде», сме се обрекли на продължителна старост (тези, които дълго живеят на старини, съвсем не са живели на младини), макар че предразположеността към живота, към вечно младия живот, е ценното, а не очакването на смъртта в годините на старостта;

• ни се случват неща, в които ние «наслагваме» не жизнеността си, не любовта си към живота, а само моментното «отвращение», случайното разочарование от него;

• се «гласим» да живеем някога (утре, в други ден и пр.), че отлагаме ползването от жизнеността и от младостта си, и затова всекидневно пропускаме шансове, невъзвратими мигове, дадени ни за наслаждение от живота, от младостта си;

• се заблуждаваме, че «утре е по-добре от днес», забравяйки, че тъкмо днес е «вчерашното утре», което трябва да посрещаме с готовност и откритост, да се ползваме от неговите шансове;

• ни е страх от новото и неизвестното, въпреки че трябва да се стремим тъкмо към него, старото и известното, макар и «привично» и «добре познато», е опротивяло на открития за живота човек, от него нищо повече не можем да очакваме, изненадите и възможностите за богатство са тъкмо в новото, необичайното, неизвестното; и пр., и пр.

Следователно безвъзвратността съвсем не оневинява, напротив, тя само засилва вината ни за всичко, което правим и което сме. Та нали ако някой миг можеше да се върне и «поправи», то и вината за пропуснатото би била по-малка — защото и тя става «поправима»?! «Безгрешни хора няма» — това повтарят всички с някакво особено задоволство — но точно затова всички сме виновни за всичко, което ни се случва: на всеки един от нас поотделно и в неговия си живот. «Втори път» на човека не е даден, при него всичко става само веднъж и неповторимо — за жалост или за щастие така е. Който се успокоява с това, че «и утре е ден», трябва да знае, че днес е денят, в който «нестаналото» никога вече няма да стане — такова, каквото можеше да стане само днес (утре то вече ще е друго, а и ние самите утре вече сме други, т. е. неуспели в изминалия вчера и съвсем безсмислено, без особена полза, ден).

Безвъзвратността предполага, че ние във всеки миг «изпращаме», разделяме се и се сбогуваме завинаги с някакво време — и затова не можем да не се чувстваме виновни и отговорни за пропуснати възможности, или просто за станалото, особено ако то е станало против желанията ни, а също и без нашето активно участие. Но това е само едната страна, по-важното е, че в същия миг посрещаме и дори «поздравяваме» едно ново време, едно друго и ново време, което ни дава нови шансове, което отново ни предоставя «късче живот», от който не можем да се откажем. За да не се чувстваме виновни (след като за «изпратеното» време вече сме се почувствали) и пред новото, идващото време, сме длъжни да сме готови за него и да му се отдадем без остатък: то ни носи толкова много възможности, съжаленията «постфактум» тук са неуместни, отминалото не може да се върне, но бъдещето е хоризонтът, според който трябва да подреждаме настоящето си. Изисква се една

която се свежда до търсене на успех, до разгръщане на перспективата, в която живеем, до ефективното ползване от времето и мига с оглед на започнатото дело на живота ни. Тази нагласа е същевременно и жизнеутвърждаваща, т. е. тя

(Достоевски) тъкмо защото животът е корен на всеки смисъл, на всяко разбиране, на всяка жизнена идея на живота. (Защо ни е смисъл без живот? Но има ли живот без смисъл?!) Тази втора линия на «потвърждаването на самия живот», която е същност на автентичното живеене, намалява напрегнатостта, напрежението и стреса от чисто прагматичното преследване на успеха — без което не можем да потвърдим и себе си. Напрегнатостта, чувството за все по-засилващо се напрежение и тревожност, е неизбежен резултат от преследването на времето, от засилването на темпа на живот. Тук ситуацията е такава, каквато я представя М. Абрамсон:

Това е така, но само като принцип, като нещо, което трябва да бъде правено, но… общо взето рядко се прави. Има упорити преследвачи на времето, които — усетили ускоряването на времевото течение, засилването на бягащото време — се «настървяват» и стават все по-непоколебими в преследването му. Но това не е «най-разпространения случай», мнозинството от хората са склонни да се откажат от всякакво преследване — щом разберат, че темпът е станал прекалено бърз, «изморяващ», динамичен, изискващ засилваща се активност от тяхна страна. Това мнозинство предпочита да бъде «гонено» от времето в своето всекидневие, а не да бъде преследвач, «гонещият»; въобразяват си, че «не бива да се изморяваш», че «по-малко трябва да се изразходваш», че не бива… «да се умориш», един вид страх ги е да не ги прихване някакъв странен «мор». Преследвачът на времето обаче не усеща умора тъкмо защото бъдещето е негово, защото във времето той постига тъкмо себе си и остава при себе си — за което се опита да ни каже нещо тази книга, която вече се приближава към своя край. Не трябва да се «щадим» и да се боим от умора: щом главната ни грижа е да сме при живота и да го постигаме, той самият ще ни даде сили «да се възстановим» и с удвоена енергия да поемем нагоре. При живота, в единство с «живия живот» мор, смърт, умиране и пр. не съществуват, те са извън него…

Като че ли всички обичат живота. Така поне чуваме отвсякъде, никой не си позволява да каже, че мрази живота. А дали го разбираме? Задоволяваме се с някакво съзнание за живота, което обаче не навлиза в неговите дълбини. Но «съзнанието за живота» не е по-високо от живота, «знанието на законите на щастието» не е по-високо от щастието… (Достоевски). Защото животът — извор на всяка мъдрост — се постига с любов, не със знание…

20. «Да уловиш» времето: Изкуството на свободата

20.1. «Времето изяжда всичко». 20.2. «Силата е във времето». 20.3. Как да се «справя» с времето? 20.4. Великото изкуство на свободата. 20.5. Надареността за свобода. 20.6. «Животът е свобода, а свободата е живота ми». 20.7. «Впечатлителността» към свободата. 20.8. Пътят «по-посока-към-себе-си». 20.9. «Забягването» напред към… себе си. 20.10. Преследването на времето е изкуство на свободата. 20.11. Необятните хоризонти. 20.12. «Обръщане на гръб» на своята участ. 20.13. Вдъхновените преследвачи на времето. 20.14. Рискуващият се хвърля дръзко в бъдещето си. 20.15. Рискът е решително предизвикателство към «отреденото ни». 20.16. «Който не обича риска, се страхува от свободата». 20.17. Най-изгодната позиция спрямо своето бъдеще. 20.18. Успяват тези, които рискуват. 20.19. Времето не обича сериозността, а играта. 20.20. Рискът е игра с бъдещето. 20.21. Само свободният печели. 20.22. Власт над времето, добивана в работа за своето бъдеще. 20.23. Верността към самия себе си.

Книгата, към края на която все повече наближаваме, преследваше не времето — това не може да е по силите на една книга — а неговия смисъл за човека. Търсеният смисъл прояснява човешкото чувство (и израстващото върху него разбиране) за време, дълбоко вкоренено в нас самите. Но смисълът сам по себе си не може да ни «научи» какво да правим с времето си и особено как да го правим. Наука и «техника» на «времепреживяването» не съществуват, «технология» на човешкото боравене с времето няма да бъде създадена никога. С времето не може да се работи като с някакъв «инструмент», самото време се съпротивлява — заради «пристрастеността» си към свободата — срещу «инструменталното боравене» с него. Това е така, защото самото битие — животът за всичко живо — е време, а никому не е дадено да разпорежда, да съди и «поправя» битието: за гърците, видяхме, дори и боговете са подвластни на съдбата и на битието си. От гледна точка на казаното не е ли напразно усилие да преследваме времето, да станем и да бъдем вдъхновени и упорити (подобно на «златотърсачите»!) «търсачи» на живот, време, свобода, съдба, щастие…?

обичат да казват германците, една нация, прославена със своето прецизно отношение към времето, на което вероятно се дължи осъразмереността, хармоничността на всички прояви на тяхното национално битие и дух. «Времето е пари» от друга страна е съсредоточие на американския начин на живот и на американската жизненост, от която в ХХ век особено произлязоха удивителни дела и постижения, сбъдването на «американската мечта».

и «Времето е наше, времето е пред нас, а в нас е неговата нишка» — тези две поговорки намирам в «Тълковния речник на живия великоруски език» на Вл. Дал, издаден през ХIХ век — които, въпреки всичко случило се в ХХ-ия век, вещаят велико бъдеще на този изстрадал, все още непроявил се в истинската си светлина народ. За мъдростта, заключена в поговорките и пословиците на различните народи по света, касаещи темата време, може да се напише цяла една книга, която ще направи излишна настоящата. В нея вероятно ще проличи, че ония народи, които като цяло са насители на едно дълбоко чувство за време («избило» и проявило се и в тяхното съзнание, в «умотворенията» им) са постигнали много в своето развитие и живот; това обаче съвсем не е така при други народи, които като че ли са се примирили с «неуловимостта» на времето и затова не са постигнали нещо особено като народ и държава. Основата на това е «неизбистреното» им съзнание за време, към тези последните, уви, можем да присъединим и нашия народ с неговия ориенталски «непукизъм» към времето и неговата съдбовност за живота. Но ако е вярно това, че народите «като цяло» се отличават с особено отношение и разбиране на времето, то тогава какво може да се каже за индивидуалното преживяване, което всеки от нас има, за твърде различните «сметки за уреждане», които индивидите имат не само с времето, но и със своя живот?! Следователно всеки един от нас така или иначе е изправен пред задачата по някакъв начин да се «справя» с времето — както умее и както намира за добре; а от решаването на тази неотменна задача зависят шансовете ни да успеем в живота си. Затова въпросът

е идентичен с въпроси от рода на: «Как мога да постигна свобода?», «Как се „оправям“ със свободата си?», «Какво да правя с живота си?», «Кой съм аз?», «Какво искам и накъде отивам?», «Защо живея?» и т. н. Всеки от нас, лутайки се по пътищата на живота си, намира в края на краищата свой път към свободата, опитвайки безброй начини за «справяне» с времето и открил най-накрая — а защо не и по-рано?! — най-добрия, истинския, «чудодейния», тласкащия ни към сполука. Защо тогава да не се опитаме да ги проиграем в техния идеален вид, търсейки основите на

без което животът се оказва невъзможен; този въпрос ме накара да се заема с написването на тази, да се надяваме, необходима книга. Сега тя е написана и лежи пред мен; исках много, но се появи това — дотук ми стигнаха силите след като се заех с непомерно тежката задача да проникна в необятната тема. Може ли да се добави нещо в заключение?

Както и всяко друго изкуство изкуството на свободата зависи и се определя от едно нещо: талант, гений, вътрешна предразположеност на душата и личността. Това, че не всички еднакво са предразположени към свобода — както и към пеене, рисуване или към нещо друго, да речем, към философия — е прост безспорен факт (независимо от това, че на много хора им се иска да спорят върху него: понеже им се вижда «лично неизгоден»!).

е даровитост за човечност, за човешки живот, в нея «бушува» една мощна жизненост (виталност), една страст към онова «да бъде», което сме способни най-решително за себе си, за своята самобитност като човешки същества, за своето неповторимо аз. Този талант за свобода, явяващ се първото й условие, може да се нарече различно: усет, влечение, откритост, страст, готовност, отдаденост, вдъхновеност, любов. Способният, надареният за свобода човек я търси и преследва, той е влюбен в нея, той я създава и сътворява във всеки акт на избор и въ всяко дело, във всяко действие на живота си, той не се отказва от нея на никаква цена защото смята, че свободата му съвпада с него самия. Затова само овладяният от духа на свободата и на нейната непокорна жизненост може да каже:

или пък с цялостна ангажираност може да повтори думите на Гьоте като свои:

Съответно неспособният за свобода не се привлича особено от нея, не я търси, не се впечатлява от от нейните прояви, не умее да я съзерцава и открива, дори да я различава или познава, изпълнен е с безразличие към нея: безразличието към свободата е начало на пътя към несвобода. Такива хора в края на краищата започват да се чувстват задължени да я мразят, да са враждебни към нейните прояви у други хора, да я преследват, да се борят тъкмо срещу свободата, да се опитват да я унищожат или изкоренят. Това най-ясно показа проказата, наречена комунизъм, чиято бесовщина разигра сатанинския си танц тъкмо в отминаващия сега ХХ век. Но

т. е. човешката способност, при която свободата като че ли се «отпечатва» («впечатва»!) във вътрешността на човека, в неговата душа, оставя следа и бива задържана завинаги, е отличителна черта на предразположените към свобода индивиди: духът на свободата или просто духът (към който много хора просто нямат «сетиво» или «антена»!) е този, който поставя «белезите» или знаците, «впиващи» се навеки в душата. В същото време обаче «другите», чиито идол е обезличеността, не й обръщат внимание, «тя не ги вълнува», те са слепи за нея и затова не могат да я забележат: свободата и нейният дух за такива наистина не съществува. Надареният за свобода се вдъхновява и от най-малкия полъх на свобода (на свободомислие, на свободна съвест и пр.), проявите на свобода го ентусиазират и го изпълват с възторг; в тях той среща отнова, което е търсил, те са нещо дълбоко съкровено и интимно, родствено на него самия, в проявите на свобода той среща самия себе си, своята автентична същност, намира и се отдава на себе си, на пълноценния живот, достоен за човека. В светлината на казаното проличава съдбоносната обвързаност между живот и свобода, която надареният за свобода открива у себе си, фаталната предопределеност да бъдеш свободен, от която той никога няма да се откаже: «Бъдещето на човека е бъдещето, определяно от неговата свобода; несвободният няма бъдеще». Това е дало право на Жан-Пол Сартр да заяви съвсем справедливо в категоричността си:

това «да бъде», което не може да съществува без свободата, означава — както вече «знаем» — съществуване в модуса на бъдещето, явяващо се за човека като времево същество единствената действителна причина за битието му: за човека неговото бъдеще е онова, което му дава шанс да бъде непрекъснато себе си, да не изневерява на себе си, да стане, остане и да постигне себе си, да поеме решително

(Хайдегер) — ако иска съществуването му да е автентично и човешко, не като това на вещите. В

(Хайдегер) по посока на отправения в бъдещето проект човекът преодолява захвърлеността си — като тяло сред другите тела — в света, «бяга» от тази непонятна захвърленост, от абсурдната възможност «да го няма» и «да се разпилее сред нещата», само така уверено, но и с безпокойство, се приближава към себе си — такъв именно, какъвто иска да бъде. В този смисъл «справянето» с времето като «улавяне» на бъдещето е потвърждение на свободата: време и свобода са неотделими, взаимно се определят. Затова с основание можем да кажем, че

тук сме изключили всякакъв произвол, всяко насилие над истината. Впрочем, как се овладява това изкуство?

Формално погледнато, ако притежаваш талант за свобода, то и изкуството, свързано с нея, в никакъв случай няма да ти убегне. Талантът е силата, която неумолимо ни води напред, към постигането на себе си, към срещата някой ден на самия себе си, което обаче може да стане само ако се отнасяме адекватно към своето бъдеще и към своето време; ако «не се получава» това последното, то и упоменатата среща се отлага… във времето. Талантът, Божият дар, е почвата, върху която израства онова, за което сме родени — независимо дали става дума за талант за пеене, рисуване или пък за свобода. Нещо повече, дарбата да бъдеш свободен е ядрото на всички други дарования: усетът за свобода води останалите ни способности към пълноценна реализация, без него например стремежът към рисуване може да си остане само мъчително, безсилно «въжделение», но не и поредица от постижения в насоката, за която си роден. Коварното е това, че все пак нищо не е абсолютно сигурно и гарантирано, ако неумението да се разпореждаш с времето и с живота си е силно, то неизбежно може да «попари» или «изпепели» всичките ти дарования — или поне да ги изкриви и изврати, да ги направи неузнаваеми, неприличащи на себе си и непостигнати в истинската им същност и светлина. (Възможно е дори себе си да направя… «неприличащ на себе си», нима не е така?!) Всичко зависи от мен самия, от това как «разгръщам» себе си във времето, как се възползвам от свободата си, как, накрая, «правя» себе си — «справяйки» се подобаващо (по единствено дължимия начин) с времето, извиращо в собствените ни дълбини. Ала

в пределите на който се «разполагаме», ни задължава да подготвяме сега бъдещето си, да правим всичко най-вече с оглед на своето да бъда, да предразполагаме бъдещето към себе си (и себе си към него!), да не сме чужди на възможностите, които то ни дава, да не се оставяме на произвола на това, което «някак си идва» и затова ни сварва неподготвени, изненадани, изгубили контрол или поне влияние над съществуването си. Това, което става с мен самия, не мога да допусна да става «както си иска», «както винаги е ставало», това, което правя, не мога да го правя «както се прави», само както аз искам и мога да го правя. Недопустимо е да се оставя да ме сполети това, за което М. Хайдегер така точно говори:

Това «се», зад което никой не стои, което е обезличностено и безлично — защото зад него «уж всички стоим» в някакво странно единство, правещо всекидневността ни, в която така лесно се живее — е «нещото», което ни обрича на безпроблемно следваме на «вече станалото», на «многократно ставалото», на мъртвия, вкаменен в смъртна гримаса опит, от който не може да се роди нищо ново и жизнеспособно. Трябва да осъзнаем, че подобно

е пагубно за човека и човешкото и означава отказ от свободата, пропиляване на възможностите, които времето ни дава във всеки миг, а също и от най-главната възможност да наложа своя «печат» върху ставащото, своята личност върху живота си, да синхронизирам време, живот и личност в едно неразделно единство. Зад прословутите «така се прави», «така се учи», «така се живее» и изобщо зад всяко «така се…» не стои никой, а нали зад всяко мое действие и дори «помисъл» трябва да стоя аз самият — който го искам, аз, който поемам цялата отговорност за ставащото с мен самия, аз, който не обичам да се срамувам за миналото, настоящето и бъдещето си? Да избягат от «мъртвата хватка» на вече станалото, на това «така се…» е първата грижа на обичащите свободата и на

или, «както се казва», на ония, които поне «ценят», «съобразяват се» и пр. с времето, т. е. на… «всички нас».

Има цяла поредица от думи, които започват с представката «пред», например «пред-виждам», «пред-усещам», «пред-чувствам», «пред-приемам», «пред-начертавам», «пред-сказвам», «пред-определям», «пред-намирам», «пред-назначавам», «пред-оставям», «пред-пазвам», «пред-писвам», «пред-палагам», «пред-почитам», «пред-разполагам», «пред-разсъдък», «пред-смъртен», «пред-ставление», «пред-стоящ», «пред-убежденост», «пред-умишленост», «пред-шественик» и т. н. Всяко нещо, което става «някак», си има своето пред-, например «виждам» има своето «пред-виждам», а пазя — своето «пред-пазвам» и пр. Но има и нещо по-важно, а именно, че думите, започващи с «пред», като че ли са значително по-богати по смисъл, например «пред-начертание» е смислово «по-натоварено» от простото «начертавам» или «чертая», «пред-определеност» от «определеност» и пр. Зад този факт стои съответната битийна изпълненост на реалиите, стоящи зад тези думи, а също и различното жизнено значение на «казваното с тях» за човека. Да вземем един прост пример: минавам покрай някакъв строеж и «виждам», че някаква падаща тухла ме… удря по глвата — или, за щастие, «за малко не ме удря по главата»: за да мога все пак да допиша книгата си. «Имал си късмет» — ще кажат за случилото се «очевидците», но същото съвсем не може да се каже ако тухлата ме беше ударила по главата, а аз само за виг съм успял да видя това (което, впрочем, ще бъде последното нещо, което изобщо съм ви-дял на този все пак прекрасен свят). За да не ми се случи това аз разполагам с нещо, наречено «пред-виждане», което ме предпазва от възможността не само да бъда ударен по главата от падаща тухла, но и от много други такива не-приятни инциденти; затова аз «пред-видливо» и «пред-пазливо», даже «пред-умишлено» заобикалям местата, където падат или могат да паднат някакви тухли или други такива тежки предмети (саксии и т. н.). Ако не правя това, аз във всеки момент от живота си ще бъда някакъв «пред-смъртник», т. е. човек, който постоянно се намира в предверието на смъртта; това последното не бива да е моя постоянна и непрекъсната възможност, а само нещо, което аз някога в бъдещето все пак няма да избегна, но твърде много съм загрижен да не го допусна «точно сега-и-тук», и то поради такова глупаво невнимание (и да умираме трябва по някакви «по-солидни» причини, а не просто от… глупост!). Ясно е само това, че за мен «пред-виждането» се оказва значително по-ценно от «виждането» (само в този смисъл обаче!); аз непрекъснато се намирам в ситуация «пред-нещо» — и особено… пред бъдещето си. Впрочем, бъдещето ли е пред мен, или аз съм пред него — дали има смисъл подобен въпрос?

Казваме обикновено «бъдещето е пред тебе» — вярно ли е това? Ако аз живея без никакви рискове, ако аз не познавам риска, то бъдещето наистина «си стои» пред мен — и аз просто «навлизам» в него както се навлиза в чужда, непозната територия. Но ако аз обичам да рискувам, то в риска аз един вид «присвоявам» бъдещето си и го «вкарвам» в своите възможности, при това свободно избрани, то тогава къде е бъдещето — пред мене, «вътре в мене», «около мене» или пък в известен смисъл… «зад мене» — защото в риска (чрез риска) аз съм го оставил наистина зад себе си? Ако

и вместо да го чака то да дойде някога «при него», сам отива при бъдещето си и в този смисъл го изпреварва, оставя го зад себе си, то нима това е възможно? Рискът ни вкарва преждевременно в бъдещето, «завихря» времето и в този смисъл — защото движещото се наистина има предимство пред движеното — го изпреварва, оставя го след себе си, прави бъдещето си подчинено и предразположено към себе си, към човека, който е способен истински да рискува, да се «въвлича» в авантюри. Затова съвсем не е сигурно, че «бъдещето е пред нас», чрез риска ние имаме неоценимата възможност непрекъснато да го «пришпорваме», да го изпреварваме, да го оставяме след себе си — бидейки устремени към ново, друго бъдеще. Рискуващият, обичащият рисковете човек се впуска вдъхновено и дръзко в бъдещето, не се задоволява с «непосредственото и пошло» бъдеще, което «и без нас ще си дойде», а значи живее в едно съвсем неочаквано и «предизвиквано» бъдеще, което иначе никога няма да се появи, което ще се появи само ако сме способни на инициатива, на рискове, решително тласкащи го… към нас самите и към нашия живот. В такъв случай не се ли оказва, че

придаващо му живот и битие чак до степента то да бъде «пред-извикано» от небитието, да бъде заставено послушно да дойде при нас. Така в риска и в дръзкото активно действие бъдещето ни се «предоставя», оставя се да бъде покорено, а битието се отзовава на нашия порив. Всъщност единствено свободният човек е способен на рискове, рискът е територия на свободата; затова мадам Симон дьо Бувоар правилно е отбелязала, че

От друга страна ако аз приемам нещо «когато му дойде времето» (и значи тогава то «ще си стане и от само себе си»), то моето включване почти нищо не означава. Ясно е, че подобно действие не е проява на «предвидливост», а само на инертност, на дезангажираност със ставащото. Но това не е единствената ми възможност, аз мога да съм «предприемчив», аз мога да проявя своята предприемчивост, способността си на инициатива. С това аз изпреварвам отреденото ми бъдеще — бъдещето на спокойно пребиваващ в своята инертност човек — и се впускам в едно ново, рисковано, изпълнено с неизвестности, но за сметка на това желано (и затова мое, автентично и личностно определено) бъдеще. «Чакането» на бъдещето — което е толкова разпространено във всекидневността и във всекидневния език — не е единственото, което мога да направя с бъдещето си: рискът и предприемчивостта са другата ми възможност, възможност, разширяваща хоризонта на битието ми, «пращаща» ме в едно бъдеще, което изцяло е моя заслуга, мое завоевание. По този начин аз решително скъсвам с онова безлично и бавно (като «гъста смола»!) изтичащо време, което — кой знае защо — бях склонен да свързвам с мен самия: та ние съвсем не се познавахме! Предприемчивият човек е заел възможно

чрез своята предприемчивост той е преди (и в някакъв смисъл «над»!) онова, което бъдещето ще «благоволи» да му отпусне ако само го «чакаше», той е при онова бъдеще, което сам е избрал, отвоювал и създал между многото възможности, което сам е взел, а не е чакал да му бъде дадено по милост, като милостиня. Затова можем да кажем, че

които имат «нюх» към риска и авантюрата, чието благоразумие не е довело до парализа на волята, а я е издигнало до измерението на автентичната свобода. Тъй като

то можем да приемем, че «рискът е игра с бъдещето, в която свободният печели», а страхливият непременно губи — ако изобщо някога е в състояние да я започне (което е съмнително). В същото време несвободните се познават по това, че са прекалено сериозни, че са неспособни на игра и особено на увлечение от играта. Предприемчивият — свободният — човек не «кори» бъдещето си за това, което «изневиделица се е стоварило върху главата му» — злокобна участ на «само чакащите» — той изцяло е отговорен за това, което «е било», «е» и «ще бъде» с него самия и с живота му. Това може да се нарече

и в непресекваща грижовност, родствена обаче не на сериозността, а на веселието с неговата спонтанна волност и откритост на душата за радостта от съществуването. Да работим за бъдещето си, да го предизвикваме, предразполагаме, предопределяме, предчувстваме и т. н., да сме изцяло ангажирани с него, да го правим съответстващо на нас самите, родствено на най-съкровената ни «вътрешност» — това е главното умение, към което трябва да се стремим и което може да ни направи причастни към изкуството на свободата. Да не се отказваме никога от опитите да вървим към своето автентично битие — този е импулсът, на който трябва да останем верни — ако искаме да преуспеем в това велико изкуство. Негов корен е

но не с оглед на миналото, а единствено с оглед на това, което искаме да бъдем — до степента на непреодолимото «ще бъде», «ще бъда». Защото човешкото битие — както ни казва тази лежаща пред мен и «завършена» вече книга — се поражда от онова «да бъде», което аз съдбовно съм избрал, то обхваща тоталността на ставащото с този конкретен човек, произлязла тъкмо от категоричното да бъде, без което «аз нямаше да съм аз самият». И без което животът ми неизбежно би се превърнал в един неразбран докрай, но въпреки това кардинален провал (за който, впрочем, нямаме право да се оплакваме и да търсим извинения: несвободните се познават и по това, че вечно се оплакват, че вечно търсят оправдания…).

И така, оказа се, че «справянето» с времето всъщност е «правене» на бъдещето и оттук — като «майсторство» в правенето на нещо значимо — е изкуството на свободата, без което животът неминуемо губи пълнотата си. Тук няма «наука», която да ни «научи» как става това; единственото, на което можем да се осланяме, е усетът за време, битие и свобода, който е дълбоко вкоренен във веки един от нас, човеците. Да бъдеш човек се иска поне това: да бъдеш честно и искрено себе си, не «някой друг», не «нещо друго», а само себе си. Защото аз съм означава «което искам да бъда», а тук всеки решава сам за себе си, тук съветите са неуместни, поученията не помагат, истините винаги са лични. Ако това става всекидневно и ако непрекъснато отклоняваме онова, което се опитва да ни отведе някъде «встрани» от нас самите — смело, дръзко, всеотдайно и вдъхновено — то нима битието ще остане глухо за нашия порив?