Преследването

1

10 януари, 1906 г.

Бисби, Аризона

Всеки, който видеше стария пропаднал пройдоха, който бавно залиташе по Муун авеню в Бисби този следобед, щеше да го вземе за нещо, което всъщност не беше. Преждевременно състарен мъж, работник в мините, прорязали богатата на минерали планина под градчето. Носеше омърляна риза и миришеше на мръсно. Една тиранта държеше разпраните опърпани гащи, пъхнати в съдрани и изтъркани ботуши, които отдавна трябваше да са захвърлени в боклукчийското дере зад града.

Чорлава мазна коса се спускаше до раменете му и се сливаше с неподстриганата брада, увиснала до средата на изпъкналия му корем. Тъмнокафявите очи — всъщност почти черни — гледаха безчувствено. Всъщност погледът му беше студен и някак зъл. Чифт работни ръкавици скриваха длани, които така и не бяха държали лопата или кирка.

Под едната си мишница носеше празна наглед торба от зебло. Като по странна приумица върху мръсния плат изпъкваше надписът „Житна компания Дъглас, Омаха, Небраска“.

Старият мъж спря и се смъкна на една пейка на пресечката на Муун авеню и Тъмбстоун Кениън. Зад него имаше кръчма, почти празна заради обедния час. Обичайните клиенти се трудеха тежко в мините по това време на деня. Хората, които минаваха да пазаруват в малкото миньорско градче, не му заделяха повече от някой бърз, пълен с отвращение поглед. Щом минеха, мъжът вадеше бутилка уиски от джоба на панталона си и удряше тежка глътка, преди да я затвори и прибере отново. Никой не можеше да знае, че вътре нямаше уиски, а чай.

Беше топло като за януари. Температурата сигурно беше над 10 градуса. Мина тролей, теглен от стар дръглив кон. Мъжът се отпусна назад и се загледа по протежението на улиците. Задвижваните с електричество тролеи още не бяха стигнали до Бисби. Повечето возила все още бяха на конска тяга — коли и файтони. Градчето имаше едва няколко автомобила и товарни камиони, но нито един не се мяркаше наоколо.

За градчето знаеше, че е основано през 1880 г. и е наречено на съдия Деуит Бисби, един от хората с пари, стоящи зад медната мина „Куин“. Селище с прилични размери, населението му от двайсет хиляди души го правеше най-големия град между Сан Франциско и Сейнт Луис. Въпреки многото миньорски семейства, които живееха в скромните малки дървени сгради, бизнесът се въртеше главно около кръчмите и малката армия дами със съмнителна репутация.

Главата на пройдохата клюмна на гърдите му. Приличаше на току-що задрямал пияница. Но беше игра. Долавяше всяко движение около себе си. От време на време поглеждаше към Национална банка „Бисби“ оттатък улицата. Наблюдаваше с интерес през полузатворените си клепачи как един камион с верижна трансмисия и колела с дебели гуми изръмжа и спря пред входа на сградата. Имаше само един пазач, който излезе от камиона и отнесе вътре голяма торба с току-що отпечатани банкноти. Пет минути по-късно с помощта на банковия касиер изнесоха тежък сандък през вратата и го качиха на камиона.

Мъжът знаеше, че товарът е партида злато, част от трите милиона унции, произведени в местните мини. Но не златото привличаше интереса му. Беше твърде тежко и твърде рисковано, за да го пласира сам човек. Парите в брой го бяха довели в Бисби, не ценният метал.

Погледа, докато камионът се отдалечи и двамата мъже, които бе идентифицирал като охрана на гигантската минна компания; „Фелпс Додж“ излязоха от банката. Бяха доставили парите, с които минната компания щеше да плати заплатите следващия ден. Усмихна се на себе си. Знаеше, че авоарите на банката са се вдигнали до ново ниво.

Близо две седмици беше наблюдавал хората, които посещаваха банката и вече можеше да ги различава по външност. Също така си бе набелязал времето, в което влизаха и излизаха. Доволен от това, че вътре нямаше никого, освен касиера и управителя, погледна часовника си и кимна.

Надигна се лениво, разкърши рамене и закрачи през тухлената улица и тролейните коловози към сградата, понесъл на рамо голямата празна торба от зебло. Точно когато се канеше да пристъпи вътре, някаква жена неочаквано мина покрай него. Хвърли му омерзителен поглед, заобиколи го и влезе. Не влизаше в плана му, но реши да се справи с проблема, вместо да изчаква. Огледа улицата и я последва в банката.

Затвори вратата. Касиерът беше в трезора, а жената го чакаше да се върне. Пройдохата извади от ботуша си револвер колт 35-ти калибър модел 1902, удари я в тила с барабана на оръжието и изгледа с равнодушие как бавно се свлече на дървения под. Всичко стана толкова внезапно и тихо, че собственикът на банката нито видя, нито чу нещо от кабинета си.

След това пияният миньор, превърнал се изведнъж в банков крадец, скочи пъргаво през тезгяха, нахлу в кабинета на собственика и опря дулото на пистолета в главата му.

— Без съпротива или ти пръскам главата — каза му тихо, но с тон нетърпящ възражения. — Сега извикай касиера в кабинета си.

Плешивият, дебел и стъписан банкер го погледна с кафявите си разширени от ужас очи. Без да възрази, извика:

— Рой, ела тука.

— Идвам веднага, господин Касъл — отзова се Рой от трезора.

— Кажи му да остави трезора отворен — каза тихо банковият крадец с режещ тон.

— Рой, не затваряй вратата на трезора — подчини се Касъл. Очите му се кръстосаха, фокусирани в оръжието, притиснато в челото му.

Рой излезе от трезора, понесъл счетоводна книга под мишницата. Не можа да види изпадналата в безсъзнание жена, лежаща под тезгяха. Без нищо да подозира, влезе в кабинета на Касъл и застина, като видя крадеца с опряния в главата на шефа му револвер. Крадецът отдръпна дулото от главата на мъжа и посочи с цевта към трезора.

— И двамата — каза спокойно. — В трезора.

Никой и не помисли за съпротива. Касъл се надигна от бюрото си и поведе към трезора, докато крадецът бързо пристъпи до прозореца и огледа улицата да не би някой да се е запътил към банката. Освен няколкото пазаруващи жени и един минаващ бирен фургон, на улицата беше спокойно.

Вътрешността на трезора беше добре осветена с месингова лампа „Едисон“, висяща от стоманения покрив. Освен сандъка със злато, рафтовете бяха отрупани с пачки банкноти, повечето — заплати за минните компании. Крадецът хвърли торбата на касиера.

— Хайде, Рой, натъпчи го с всичките зелени гущери, които имаш.

Рой се подчини. С треперещи ръце започна да мете в торбата пачките от банкноти с различна стойност. Докато приключи, торбата бе изпъната до пръсване и приличаше на добре натъпкан чувал с пране.

— Сега легнете на пода — заповяда крадецът.

Касъл и Рой, повярвали, че крадецът вече ще си тръгне, се проснаха по корем на пода с ръце, изпънати над главите. Бандитът извади дебел вълнен шал от един от джобовете си и го уви около револвера си. След това хладнокръвно застреля двамата в главите. Прозвуча повече като силно изтупване, отколкото като резкия трясък на пистолетен изстрел. Без секунда колебание преметна торбата през рамо и излезе от трезора, като дори не погледна назад.

За жалост не беше приключил. Жената под тезгяха простена и понечи да се вдигне на лакти. С пълно равнодушие той се наведе, сниши оръжието и стреля в главата й, както бе направил с банкера и касиера. Нямаше никакво угризение, не прояви и най-лекия намек за чувство. Все едно му беше дали някой от тях е оставил семейство. Беше убил хладнокръвно трима беззащитни с толкова интерес, колкото щеше да прояви към колона от мравки.

Спря да потърси една от гилзите, която му се стори, че падна от увития около оръжието шал, но не можа да я намери. Отказа се и с небрежна походка излезе от банката, като забеляза доволен, че никой не беше чул приглушените изстрели.

С издутата от банкноти торба от зебло, метната на рамото му, мъжът закрачи през уличката зад банката. Вмъкна се под едно стълбище, където никой нямаше да го види, съблече мръсните си дрехи, смъкна сивата перука и брадата и хвърли всичко в малка пътна чанта. Вече в скъпо скроен костюм, той кривна бомбе на главата си с изрядно сресана рижа коса. Затегна вратовръзка, преди да хвърли в чантата и съдраните ботуши. Беше нисък мъж и петите на ботушите бяха вдигнати с близо пет сантиметра. След това извади чифт английски кожени обувки с токове на петите, за да изглежда по-висок, преди да насочи вниманието си към един голям кожен куфар, който беше скрил под насмолено платно с мотоциклет „Харли Дейвидсън“ отдолу. Докато се озърташе на всеки няколко секунди по уличката, прехвърли големия куп банкноти от торбата в куфара, който стегна на рамката над задното колело на мотоциклета. Чантата с маскировката върза на предната рамка.

В този момент мъжът чу викове, които идваха по посока откъм Тъмбстоун Кениън. Някой беше открил телата в Национална банка „Бисби“ Равнодушно затика мотоциклета и запали едноцилиндровия двигател с мощност три конски сили и двайсет и пет кубични инча обем. Метна крак през седалката и подкара по пустите задни улички към железопътната гара. Незабелязан продължи покрай един страничен коловоз, където беше спрял товарен влак, за да зареди с вода.

Времето беше разчетено съвършено.

Още пет минути и товарният влак щеше да поеме отново по главния коловоз към Тусон. Незабелязан от машиниста и механика, които дърпаха голяма тръба от дървения резервоар в тендера за вода за парата, мъжът извади ключ от джоба на елека си и отвори катинара на вратата на товарен вагон, белязан с боядисан надпис Мебелна компания „О’Браян, Денвър“. Бутна вратата и тя се затъркаля на колелцата. Присъствието точно на този вагон в този момент и на това място не беше съвпадение. Като фиктивен представител на също толкова фиктивната Мебелна компания „О’Браян“ беше платил в брой, за да го включат в товарния влак, минаващ през Бисби на път от Ел Пасо, Тексас, за Тусон, Аризона.

Взе една широка дъска, закрепена за скоби отстрани на товарния вагон и с нея като по рампа качи мотоциклета. После бързо затвори плъзгащата се врата и през малко отверстие върна катинара на място. В това време локомотивът изсвири и влакът подкара от страничния към главния коловоз.

Отвън вагонът изглеждаше като всеки друг товарен вагон, използван от няколко години. Боята беше избеляла, а дървените страни бяха очукани и надраскани. Но външността му беше измамна. Дори ключалката на вратата беше фалшива и създаваше впечатлението, че вагонът е здраво затворен. Обаче най-измамна беше вътрешността. Вместо пуст интериор или претъпкано с мебели помещение, изисканият лукс отвътре и обзавеждането бяха достойни за личен вагон на президента на железопътните линии. Махагонова облицовка покриваше стените и тавана. Подът беше застлан с дебел килим. Мебелите и украсата бяха екстравагантно великолепни. Имаше разкошна дневна, пищна спалня и удобна кухня, снабдена с последните нововъведения за приготвяне на астрономични шедьоври.

Нямаше никакви слуги, носачи или готвачи.

Мъжът работеше сам, без сътрудници, които биха могли да издадат истинското му име и професия. Никой не знаеше за тайните му операции като банков крадец и масов убиец. Дори железопътният вагон беше построен и обзаведен в Канада, преди тайно да бъде транспортиран през границата в Съединените щати.

Крадецът се отпусна в плюшено кожено канапе, извади тапата на охладена в кофа с лед бутилка Шато Л’Уринж Бордо реколта 1884, и си наля чаша.

Знаеше, че градският шериф щеше бързо да организира хайка. Но щяха да търсят стар опърпан миньор, извършил убийство в пиянски пристъп. Хайката щеше да се развърне и да претърси града, а преследвачите щяха да са почти сигурни, че престъпникът е твърде беден, за да има кон. Никой от гражданите не беше го видял да влиза на кон или двуколка.

Безкрайно доволен от себе си, отпи вино от кристалната чаша и се загледа в кожения куфар. Опита се да пресметне кой поред успешен обир му беше това — петнайсети или шестнайсети. За трийсетте и осем мъже и жени, които беше убил, изобщо не му мина през ума. Не помисли и за двете деца, които бяха загинали от куршумите му. Оцени сумата за заплати в мините някъде между 325000 и 300000 долара. Повечето крадци нямаше да могат да пресметнат толкова точно съдържанието на затворения куфар.

Но за него бе лесно. Той самият беше банкер.

Шерифът, помощниците му и хайката никога нямаше да открият крадеца убиец. Все едно че се бе изпарил във въздуха. Никой дори не си помисли да го свърже с елегантния мъж, минал през града на мотоциклет.

Отвратителното престъпление щеше да се превърне в една от най-продължителните загадки на Бисби.

2

10 февруари, 1906 г.

река Мисисипи под Анибал, Мисури

Скоро след зората на двадесети век параходството по река Мисисипи започна да запада. Само няколко пътнически парахода продължиха царствено да порят вълните. „Сейнт Питър“ бе един от последните големи пътнически съдове, преживели инвазията на железопътния превоз. Дълъг 75 м. и с ширина 22.5 м., той беше великолепен пример за луксозна елегантност с широките си вити стълбища, плюшените си пътнически кабини и величествената трапезария с най-чудесната храна, която можеше да се намери някъде. За дамите бяха осигурени изящни салони, а мъжете пушеха пурите си и играеха карти в елегантни помещения, украсени с огледала и картини.

Носещите се по реката параходи бяха прословути с игрите на карти и с професионалните комарджии. Много пасажери напускаха борда по-бедни, отколкото се бяха качили. На една маса в игралната зала на „Сейнт Питър“, в тих ъгъл встрани от главните залагания, двама мъже се забавляваха с игра на пет карти.

Привидно сцената с нищо не се различаваше от всяка друга в залата. По-внимателният поглед показваше, че върху зелената покривка на масата не лежаха чипове.

Джоузеф Ван Дорн огледа внимателно ръката си, преди да извади две карти.

— Добре, че не го правим за пари — подхвърли той с усмивка. — Щях да ви дължа осем хиляди долара.

Полковник Хенри Дензлър, директор на Департамента за криминално разследване на правителството на Съединените щати, се усмихна в отговор.

— Ако мамехте като мен, щяхме да сме наравно.

Ван Дорн беше приятен четирийсет и няколко годишен мъж. Страните и брадичката му бяха скрити под великолепна лъскава рижа брада с цвета на малкото коса, обкръжила плешивото теме. На лицето му господстваше орлов нос, а кафявите му очи изглеждаха тъжни и меланхолични. Външността и поведението му обаче подвеждаха.

Беше от ирландско потекло, а името му бе известно и уважавано из цялата страна заради упоритостта му в преследването и залавянето на убийци, обирджии и прочие бандити. Кримките от подземния свят по онова време си знаеха, че ще бъдат гонени до края на света. Основател и шеф на прочутата детективска агенция „Ван Дорн“, той и агентите му бяха предотвратявали политически убийства, залавяли бяха мнозина от най-опасните престъпници в Запада и бяха помогнали в организирането на първата агенция на тайните служби в страната.

— Пак щяхте да извадите повече аса от мен — каза той любезно.

Дензлър бе едър мъж, висок и с грамадно телосложение, с тегло малко над 135 кг. и при все това можеше да се движи с пъргавината на тигър. Прошарената му коса, безукорно подстригана и сресана, блестеше под светлината, изливаща се през огромните прозорци на парахода. Синьо-зелените му очи излъчваха мека топлина, ала сякаш анализираха и отбелязваха всичко, което ставаше около него.

Ветеран и герой от Испано-американската война, беше атакувал хълма Сан Хуан редом с капитан Джон Пършинг и неговите черни „Бъфало солджърс“ на Десетата кавалерия. Освен това се бе отличил и в службата си във Филипините срещу племената моро. Когато Конгресът утвърди създаването на правителствения Департамент за криминално разследване, президентът Рузвелт го помоли да стане първият му директор.

Дензлър отвори капака на голям джобен часовник и погледна в дланта си.

— Човекът ви закъснява с пет минути.

— Айзък Бел е най-добрият ми агент. Винаги залавя обекта си — мъж или жена. Ако закъснява, има сериозна причина.

— Казвате, че той е задържал убиеца Рамос Кели, преди да може да застреля президента Рузвелт?

Ван Дорн кимна.

— И той ликвидира бандата Баргън в Мисури. Простреля и уби трима от тях, преди другите двама да му се предадат.

Дензлър се взря съсредоточено в прочутия детектив.

— И смятате, че той ще спре нашия масов убиец и банков обирджия?

— Ако някой може да спре убиеца, това е Айзък.

— Каква е фамилната му биография?

— Много богато семейство — отвърна Ван Дорн. — Баща му и дядо му бяха банкери. Чували ли сте за Американска щатска банка „Бостън“?

Дензлър кимна.

— И още как. Имам лична сметка там.

— Айзък е много богат. Дядо му остави пет милиона долара в завещанието си, смятайки, че внукът му ще заеме мястото му като шеф на банката един ден. Не стана така обаче.

Айзък предпочете детективската работа пред банкирането. Имам късмет, че разполагам с него.

Дензлър усети сянка върху ръката си. Вдигна глава и се взря в две меки сини очи с леко виолетов оттенък — очи, взирали се отвъд хоризонти, за да видят какво има зад тях. Ефектът беше почти хипнотизиращ: сякаш търсеха дълбоко в мислите му.

Дензлър можеше да оцени човек толкова точно, колкото и един кон. Натрапникът беше висок и слаб, доста над 1.80 м. и едва ли тежеше повече от 80 кг. Големите светли мустаци, покрили напълно горната устна, съвпадаха на цвят с гъстата изрядно подстригана руса коса. Дланите и пръстите му бяха дълги, подвижни и висяха отпуснати почти небрежно до хълбоците му. Внушаваше простота и деловитост. Полковникът бързо прецени, че е човек, който обича да се занимава със същината на нещата и не търпи глупаци или дребни увъртания. В стегнатата брадичка и устните, разтеглени в дружелюбна усмивка, прозираше волева решимост. Дензлър прецени възрастта му на трийсет и няколко години.

Беше облечен безукорно в бял ленен костюм без нито една гънка. От левия джоб на елека му висеше тежка златна верижка, свързана с голям златен часовник в десния джоб. Главата му бе покрита с филцова шапка с ниско дъно и широка периферия. Дензлър би го оприличил на конте, ако елегантната външност не се проваляше от чифт протъркани кожени ботуши, изтърпели много часове в стремена. Бел носеше тънка пътна чанта, която постави долу до масата.

— Полковник Дензлър — заяви Ван Дорн, — това е мъжът, за когото ви говорих, Айзък Бел.

Дензлър му подаде ръка, но не стана от стола си.

— Джоу тук ми разправя, че винаги залавяте човека си.

Усмивката на Бел леко се разшири.

— Опасявам се, че господин Ван Дорн е преувеличил. Закъснях с десет минути, когато Бъч Касиди и Хари Лонгабау отплаваха за Аржентина преди три години от Ню Йорк. Корабът им се отдели от кея, преди да успея да ги задържа.

— Колко агенти или служители на правораздаването бяха с вас?

Бел сви рамене.

— Смятах сам да се справя с проблема.

— Лонгабау не беше ли Сънданс Кид? — попита Дензлър.

Бел кимна.

— Получи прякора, когато се опита да открадне кон в Сънданс, Уайоминг. Хванаха го и изкара осемнайсет месеца в затвора.

— Разбира се, не сте очаквали да ги заловите без бой.

— Смятам, че е разумно да кажем, че щяха да окажат съпротива — отвърна Бел, без да обясни как е щял сам да залови бившите членове на спечелилата си скандална слава банда „Дивата тайфа“.

Ван Дорн се отпусна в стола си, без да коментира и хвърли самодоволен поглед на полковника.

— Защо не седнете с нас, господин Бел, и не се включите в малката ни игра?

Бел погледна озадачен масата, а след това Дензлър.

— Май нямате чипове.

— Просто една малка приятелска игра — обясни Ван Дорн. Размеси тестето карти и раздаде три ръце. — Дотук дължа на полковника осем хиляди долара.

Бел седна. Озадаченият поглед се замени с разбиращ. Играта беше преструвка. Шефът му и полковникът седяха в ъгъла встрани от другите комарджии и играеха уж на сериозно. Остави шапката в скута си, вдигна картите си и се престори на дълбоко замислен.

— Запознат ли сте с поредицата банкови обири и убийства, станали из западните щати в последните две години? — попита Дензлър.

— Само от приказки — отвърна Бел. — Господин Ван Дорн ме беше натоварил с други случаи.

— Какво знаете всъщност за тези престъпления?

— Само това, че крадецът убива всеки в банката в хода на действието, измъква се като дух и не оставя след себе си никаква улика, която би могла да го издаде.

— Нещо друго? — настоя Дензлър.

— Който и да е той, явно е много, много добър — отвърна Бел. — Няма никакви пробиви в разследването. — Замълча и погледна Ван Дорн. — За това ли бях повикан тук?

Ван Дорн кимна.

— Искам да се заемеш със случая като главен следовател.

Бел хвърли една карта, взе подадената му от Дензлър и я пъхна във ветрилото, което държеше в лявата си ръка.

— Левак ли сте, господин Бел? — попита от любопитство Дензлър.

— Не. Всъщност работя с дясната ръка.

Ван Дорн се изсмя тихо.

— Айзък може да извади деринджъра, който крие в шапката си, да запъне ударника и да натисне спусъка, преди да сте успели да мигнете.

Уважението на Дензлър към Бел нарастваше в хода на разговора. Разтвори леко палтото си и показа един колт калибър 38 без ударник, автоматичен, модел 1903 г.

— Ще приема на вяра твърдението на Джоу, но би било интересно да го подложим на пров… — Не успя да довърши изречението си, зяпнал в двуцевния малък пистолет.

— Възрастта е забавила реакцията ти, Хенри — подхвърли Ван Дорн. — Или се разсейваш.

— Много е бърз, трябва да призная — рече Дензлър, видимо впечатлен.

— От кой офис ще работя? — обърна се Бел към Ван Дорн, докато прибираше пистолета в малкия джоб в дъното на шапката си.

— Престъпленията са били извършвани от Плейсървил, Калифорния, на запад, до Терлингуа, Тексас, на изток — отвърна Ван Дорн. — И от Кисби, Аризона, на юг, до Боузман, Монтана, на север. Мисля, че ще е най-добре да оперираш в центъра.

— Значи Денвър.

Ван Дорн кимна.

— Както знаеш, там имаме офис с шест опитни агенти.

— Работих с тях преди три години — напомни Бел. — Къртис и Ървайн са добри.

— Да, бях забравил призна Ван Дорн. Бих добавил, полковник, че Айзък бе отговорен за залавянето на Джак Кечъм, когото след това обесиха за две убийства, извършени при влаков обир. — Замълча, бръкна под масата и извади идентична чанта като донесената от Бел в игралния салон, а Айзък подаде на Ван Дорн своята празна. Вътре ще намериш докладите по всички престъпления. Всяка диря до този момент води до затънена улица.

— Кога започвам?

— На следващата спирка, която е Кларксвил, ще слезеш и ще хванеш първия влак до Индипендънс. Оттам ще ти се даде билет за Юнион Пасифик експрес до Денвър. Можеш да разгледаш и проучиш малкото податки и улики, които сме събрали. Щом пристигнеш, поемаш залавянето на тая отвратителна измет. — Гняв и безсилие замъглиха кафявите очи на Ван Дорн. Извинявай, не ти оставих възможност да си стегнеш багажа в Чикаго, но исках да започнеш колкото се може по-скоро.

— Не се притеснявайте, сър — отвърна с лека усмивка Бел. — За щастие, взех си два костюма за престоя.

Ван Дорн вдигна вежди.

— Знаел си?

— Да кажем, че направих вещо предположение.

— Дръжте ни в течение за издирването — намеси се Дензлър. — Ако ви потрябва помощ от правителството, ще направя всичко по силите си.

— Благодаря, сър — отвърна признателно Бел. — Ще се свържа веднага, щом изясня ситуацията.

— Аз ще работя в офиса ни в Чикаго — обяви Ван Дорн. — Трансконтиненталната телефонна връзка още не е минала от Сейнт Луис през прерията до Денвър и не е стигнала до Калифорния, тъй че ще трябва да ми телеграфираш за напредъка си.

— Стига да има такъв — промърмори с лек сарказъм Дензлър. — Изправяте се срещу най-добрия криминален мозък, който е познавала тази страна.

— Обещавам, че няма да отдъхна, докато не заловя лицето, отговорно за тези отвратителни престъпления.

— Желая ти късмет — каза искрено Ван Дорн.

— Да не изместваме темата — изрече със задоволство Дензлър, докато поставяше картите си върху зелената плъст. — Имам три дами.

Ван Дорн сви рамене и хвърли картите си на масата.

— Мен ме бие.

Айзък Бел бавно положи картите си на масата, една по една.

— Кент флош — заяви той небрежно.

После, без повече приказки, стана и излезе делово от салона.

3

Късно заранта един мъж мина покрай гробището на градчето Райълит, Невада, подкарал стар фургон, теглен от впряг мулета. Гробовете бяха с прости дървени огради, с имената на починалите, издялани върху дървени паметници. Много от тях бяха деца, умрели от тиф или холера, поболели се от тежкия живот в семействата на миньорското градче.

Коларят на фургона седеше под опърпан чадър, закрепен над капрата. Черната коса падаше около врата му малко под раменете. Оцапано мексиканско сомбреро пазеше главата му. Невидимите му очи заничаха през мътното синкаво стъкло на очилата, а долната половина на лицето му беше стегната в кърпа, за да го пази от прахта, вдигана от копитата на мулетата. Трудно бе да се прецени ръста му от начина, по който седеше изгърбен.

Пътьом изгледа с любопитство къщата, която един миньор си беше построил от хиляди изхвърлени от кръчмата бирени бутилки, обмазани с кал. Бутилките бяха подредени с дъната навън и с гърлата навътре, а зеленият цвят на стъклото придаваше зловещ призрачен блясък на необичайната постройка.

Стигна до железопътната линия и подкара мулетата по пътя, който минаваше покрай тях. Линиите лъщяха като тесни двойни огледала под ослепителното слънце. Бяха на железопътното трасе Лас Вегас и Тонопа, което лъкатушеше през жилищния квартал на градчето.

Фургонът бавно се изтъркаля покрай повече от осемдесетте вагона на страничния коловоз. Бяха опразнени от докарания товар и сега ги товареха с рудата, която заминаваше за преработвателните фабрики. Коларят хвърли бегъл поглед на един багажен вагон, прикачен към композиция с трийсет вагона. Надписът на страната гласеше „Мебелна компания О’Браян, Денвър“. Погледна циферблата на евтиния си джобен часовник не носеше по себе си нищо, което би могло да го издаде — и се увери, че влакът нямаше да потегли за Тонопа в следващите четирийсет и пет минути.

След четвърт миля стигна до гара Райълит. Основната сграда представляваше смесица от готически и испански стил. Натруфеното с украса депо бе изградено от камък, издялан и докаран от Лас Вегас. До гаровия перон стоеше пътнически влак от Сан Франциско с парен локомотив. Пътниците бяха слезли, служителите бяха почистили седалките и влакът сега се пълнеше с хора, тръгнали за крайбрежието.

Коларят продължи към центъра на градчето, чиито улици гъмжаха оживени по това време на деня. Обърна се и се загледа в едно търговско учреждение, „Склад на едро ХП & ЛД“. Под табелата имаше изписан на дъска девиз, окачен над главния вход. Гласеше: „Продаваме всичко, освен уиски“.

Златната треска от 1904 г. беше довела до възникването на внушителен град от стабилно построени здания, планирани да издържат дълго време. Към 1906 г. Райълит вече представляваше процъфтяващо селите с над шест хиляди души население. Бързо се беше разраснало от оживено палатково миньорско градче до важен град, предназначен да устои в далечното бъдеще.

Главните здания, строени с камък и бетон, постепенно превръщаха метрополията Райълит в главния град на Южна Невада. Пред очите му се извиси четириетажната сграда на банката, великолепна конструкция, вдъхваща усещане за стабилност и богатство. На половин каре встрани растеше нова триетажна офис сграда.

Имаше пощенска служба, опера, болница с двайсет легла, уютни хотели, две църкви, три банки и голямо училище. В крак с времето, Райълит можеше да се похвали с ефективно действаща телефонна система и собствена електростанция. Имаше също така процъфтяваш квартал с червени фенери, четирийсет кръчми и осем танцувални салона.

Мъжът, който караше фургона обаче, не се интересуваше от нищо друго, което градът можеше да предложи, освен от част от авоарите на банка „Джон С. Кук“. Знаеше, че сейфът вътре би могъл да държи над един милион долара в сребърни монети. Но далеч по-лесно беше да се носят пари в банкноти от миньорските заплати и все още не бе взимал нито късче сребро или злато. Смяташе, че при осемдесетте и пет компании, ангажирани в рударството по околните хълмове, сумата щеше да е значителна.

Както обикновено, беше планирал добре. Пребиваваше в един миньорски пансион и беше влизал в банка „Кук“ многократно, за да прави малки вноски по сметка под фалшиво име. Набързо беше завързал приятелство с банковия уредник, комуто бе внушено, че новодошлият в града е минен инженер. Външността му беше променена с помощта на черна перука, мустаци и брада „Вандайк“. Също тъй вървеше накуцвайки, което според твърдението му бе резултат от минна злополука. Оказа се безпогрешна маскировка, с чиято помощ беше успял да проучи банковите навици на гражданите и часовете на деня, в които банката имаше малко работа.

Обаче докато караше фургона с мулетата през града към банка „Кук“, не приличаше на минен инженер, а на дребен извозвач за мините. Изглеждаше като всеки друг градски извозвач, който се мъчи да изкара препитанието си в изгарящия зной на пустинята посред лято. Спря мулетата зад една конюшня. След като се увери, че никой не го наблюдава, вдигна едно чучело, облечено точно като него, и го върза за капрата на фургона. След това подкара мулетата обратно към Бродуей, главната улица, пресичаща града. Точно преди да стигне бетонния тротоар пред входа на банката, плесна мулетата по задниците и ги пусна да теглят фургона по улицата през главната част на града, като чучелото му седеше изправено на седалката и държеше поводите.

След това огледа за клиенти, приближаващи се към банката. Като че ли никой от хората, които се тълпяха из града, не беше се запътил в тази посока. После вдигна очи към четириетажната сграда, озърна се към златистите табели на прозорците на горния стаж, рекламиращи зъболекарски и лекарски кабинети. Друга табела, с обърната надолу длан сочеше, че пощенската служба на града е в сутеренния етаж.

Влезе спокойно в банката и огледа из фоайето. Беше празно, с изключение на един мъж, който тъкмо излизаше. Клиентът взе парите си от касиера, обърна се и си тръгна, без да погледне новодошлия.

„Ето ти късметлия“, помисли си крадецът.

Ако клиентът си бе направил труда да му обърне внимание, щеше да бъде застрелян в упор. Крадецът не оставяше никой след себе си, който да разкрие и най-малката подробност за него. Така оставаше, макар и нищожната възможност някой да го види под маскировката.

От разговори в близките кръчми беше научил, че банката се ръководи от мениджър на компанията от собствениците на най-производителните мини в района, особено мина „Монтгомъри-Шоушоун“ е първоначален актив от близо два милиона долара.

Дотук добре, каза си крадецът. Скочи през тезгяха и се озова до стъписания касиер. Извади от ботуша си автоматичен пистолет и притисна дулото му в главата на уплашения мъж.

— Не мърдай и не си помисляй да натискаш алармения бутон под тезгяха, или ще ти пръсна мозъка.

Касиерът не можеше да повярва на случващото се.

— Това наистина ли е обир?

— Точно така. Сега влизаш в кабинета на мениджъра много бавно и се държиш, все едно че нищо не се случва.

Изплашеният касиер тръгна към един кабинет със затворена врата, чисто матово стъкло затрудняваше гледката навън. Почука.

— Да, влез — отзова се глас от другата страна.

Касиерът Фред отвори вратата, бутнаха го грубо вътре, изгуби равновесие и рухна върху бюрото на управителя. Табелката на бюрото, върху която беше изписано името Хърбърт Уилкинс, падна на пода. Уилкинс бързо схвана ситуацията и посегна за револвера под бюрото си. Закъсня с пет секунди. Крадецът беше научил за оръжието от самия мениджър, с когото беше разговарял в близката кръчма.

— Не пипай оня патлак — сряза го той, сякаш беше медиум.

Уилкинс не беше от хората, които лесно се плашат. Взря се в бандита, попивайки в ума си всяка подробност от външността му.

— Изобщо няма да се измъкнеш — заяви презрително.

Крадецът отговори със спокоен и много хладен тон:

— Измъквал съм се и пак ще го направя. — Посочи към внушителния сейф, висок близо два метра и половина. — Отвори го!

Уилкинс го погледна право в очите.

— Не, не мисля.

Крадецът не си губеше времето. Уви цевта на автоматичния си пистолет в дебела кърпа и простреля касиера в челото. След това се обърна към Уилкинс.

— Може да си тръгна оттук без цент, но няма да си жив да го видиш.

Уилкинс се надигна, ужасен и зяпнал в локвата кръв около главата на Фред. Погледна димящата кърпа, откъдето бе минал куршумът. Знаеше много добре, че едва ли някой в сградата е чул изстрела. Като в транс пристъпи до сейфа и започна да върти комбинацията от нужните числа за ключалката. След половин минута дръпна бравата и масивната стоманена врата се люшна и отвори.

— Взимай парите и върви по дяволите! — изсъска той.

Бандитът само се усмихна и го простреля в слепоочието. Управителят още се свличаше на пода, когато убиецът му се приближи бързо до входната врата, затръшна я, обърна табелата „Затворено“ на витрината и спусна щорите. След това методично разчисти сейфа от всички банкноти, като ги прехвърли в голям чувал за пране, който носеше вързан около кръста си под ризата. Когато чувалът се напълни до пръсване, натика останалите пачки в джобовете на панталоните си и в ботушите си. След като сейфът бе ометен от всички пари, крадецът се взря за миг в златните и сребърни монети, но си взе само един златен долар за сувенир.

Банката имаше тежка желязна врата, която се отваряше към странична тясна уличка. Крадецът отмести вътрешното резе и огледа навън. Сградата беше обкръжена с жилища и от двете страни.

Група момчета играеха бейзбол на една пресечка от банката. Лошо. Това беше съвсем неочаквано за крадеца. След многото часове наблюдаване на улиците около банка „Кук“, за пръв път намираше деца да играят на задната уличка. Обаче имаше график и трябваше да стигне до железопътната линия и тайния си вагон за дванайсет минути. Нарами чувала така, че лицето му да се скрие от дясната страна, заобиколи играта, която бе в разгара си и продължи по улицата, след което се шмугна в една от пресечките.

В по-голямата си част хлапетата не му обърнаха внимание. Едно от тях зяпна в бедно облечения мъж, помъкнал издут черен чувал на дясното си рамо. Това, което му се стори странно, беше мексиканското сомбреро, нахлупено на главата на човека — стил, рядко срещан в Райълит. Повечето мъже в града носеха филцови шапки, бомбета или миньорски каски. И още нещо имаше в опърпания мъж… После друго момче изрева и хлапето едва успя да се върне в играта навреме, за да прихване летящата топка.

Крадецът завърза чувала за раменете си, тъй че да увисне на гърба му. Велосипедът, който беше паркирал по-рано зад един зъболекарски кабинет, още си стоеше там зад кацата, оставена да събира дъждовната вода от улука на сградата. Качи се и завъртя педалите по улица Армагоса, премина покрай квартала с червените фенери и продължи, докато стигна до гарата.

Един механик вървеше по перона към служебния вагон в края на влака. Крадецът не можеше да повярва на лошия си късмет. Въпреки точното планиране, съдбата му беше раздала лоша ръка. За разлика от досегашните обири и убийства, този път беше забелязан от някакво тъпо хлапе. А сега и от този железничар. Никога не беше се натъквал на толкова очи, които биха могли да го забележат при бягството му. Нищо обаче не можеше да направи, освен някак да успее да се измъкне от непредвидените трудности.

За щастие механикът не се озърна към него. Минаваше от вагон на вагон и проверяваше смазката в осовите кутии на платформите и колелата, на които се возеха вагоните. Ако месинговият кожух, който се въртеше в кутията, не получеше достатъчно смазка, триенето щеше да нагрее края на оста до опасно ниво. Тежестта на вагона можеше да счупи оста и да предизвика катастрофален сблъсък.

Докато крадецът подминаваше с колелото, механикът не си направи труда да погледне към него. Продължи да си върши работата, мъчейки се да довърши огледа преди влакът да потегли за Тонопа и оттам за Сакраменто.

Машинистът вече проверяваше уредите си да се увери, че има достатъчно пара, за да движи тежкия влак. Крадецът се надяваше механикът да не се обърне и да не го види как влиза в личния си „багажен“ вагон. Бързо отключи и хлъзна вратата. Хвърли колелото вътре, след което изкачи малката стълбичка до вратата и издърпа до прага тежкия чувал с пари.

Щом влезе, крадецът се озърна по дължината на композицията. Механикът се качваше на служебния вагон за влаковия екип. По нищо не личеше да е забелязал промъкването му в товарния вагон.

Вече в пълна безопасност в луксозното си скривалище на колела, крадецът се отпусна и разлисти брой на местния „Херълд“. Неволно се зачуди какво ли щяха да отпечатат във вестника на следващия ден за банковия обир и убийството на управителя и касиера. Отново, както много пъти досега, не изпита никакво угризение. За смъртите не помисли повече.

По-късно, освен мистерията как крадецът убиец се е измъкнал без следа, другата загадка щеше да е фургонът, намерен извън града на пътя за Бълфрог. Фургонът беше празен и изглежда го беше карало чучело. Хайката, която го догони, беше объркана.

Шериф Джош Милър умееше да събере две и две, но разсъжденията му не стигнаха доникъде. Всичко изглеждаше нелогично. Бандитът не беше оставил никакви следи.

Обирът и убийствата в Райълит се превърнаха в поредната нерешена загадка.

4

Слънчевата светлина подсилваше цветовия контраст от една миля надморска височина в Колорадо. Небето беше безоблачно, проснало се като яркосин юрган над град Денвър.

Айзък Бел затвори вратата на спалното си купе и слезе от влака, стъпвайки на наблюдателната платформа в задния край на вагона „Пулман“. Спря се, за да погледне часовниковата кула на построената в готически стил Юнион Стейшън. Изградено от камък, докаран от Скалистите планини, внушителното триетажно здание се беше проснало на четвърт миля.

Увенчаните с върхове стрелки на огромния часовник показваха 11:40. Бел извади големия си златен часовник от джоба на елека на безукорно изгладения си ленен костюм и погледна циферблата с римски цифри. Неговото точно време беше 11:43. Усмихна се доволен на себе си, знаейки със сигурност, че големият часовник на кулата е изостанал с три минути.

Слезе на облицования с червени тухли перон и закрачи към багажния вагон. Разпозна куфарите си и извика един носач.

— Казвам се Бел. Ще бъдете ли така добър да доставите куфарите ми в хотел „Браун Палас“?

Носачът се усмихна широко на златната монета, поставена в дланта му, и я потърка почти благоговейно.

— Да, сър, лично ще ги доставя.

— Очаквам и един голям дървен сандък да дойде с по-късен влак. Бихте ли се погрижили и той да се достави в хотела?

— Да, сър, ще се погрижа и за него. — Носачът се ухили широко, потърквайки златната монета.

— Ще ви бъда благодарен.

— Може ли да ви я нося? — попита портиерът и кимна към пътната чанта в ръката на Бел.

— Ще я задържа с мен, благодаря.

— А да ви повикам ли такси?

— Няма да е нужно. Ще взема трамвая.

Бел закрачи през главното гарово фоайе с високия таван, с величествените полилеи, покрай редиците дъбови пейки с висок гръб за чакащи и се озова навън през главния вход, обкръжен от чифт колони в гръцки стил. Прекоси улица Уинкуп по посока към 17-та и мина под вдигнатата наскоро арка „Мизпа“, която наподобяваше портал с двата развети флага на САЩ горе. Беше построена, за да посреща и да казва „сбогом“ на влаковите пътници. Бел знаеше, че „Мизпа“ означава „наблюдателница“ на староеврейски.

Две дами, облечени в леки летни рокли, с ръкавици и пищни шапки, украсени с цветя, минаха покрай него на задвижвана с електрическа батерия кола. Бел свали шапка и двете с кимвания и усмивки благодариха на удостоилия ги с вниманието си привлекателен мъж, преди да продължат по 17-та към сградата на щатския сенат.

Теглените от коне коли и файтони все още надвишаваха малобройните автомобили, които щъкаха нагоре-надолу из града. Вагон на компания „Трамвайна линия Денвър“ издрънча откъм ъгъла на улица Уейзи и се приближи към края на карето, където спря да разтовари и да качи нови пътници. Линиите на конска тяга бяха нещо от миналото и по улиците вече властваха електрически вагони, достигащи до всеки квартал на Денвър.

Бел изкачи стъпалата и даде десет цента на водача. Звънецът издрънча и голямото червено возило затрополи нагоре по 17-та улица. Три и четириетажни тухлени сгради изпълваха следващите четири карета. Тротоарите бяха пълни с хора в типичния делови ден. Мъжете носеха черни и сиви костюми и вратовръзки, докато дамите крачеха в дълги рокли с поли малко над глезените. Повечето жени бяха с елегантни шапки и носеха слънчобрани.

Огледа с любопитство един магазин, продаващ моторни коли „Кадилак“. Тентите бяха вдигнати над витрините и вътре се виждаха новите возила. Бел се озърна за табелите по улицата, за да запомни мястото. Като ентусиаст на моторни коли притежаваше състезателна кола „локомобил“, карана от Джо Трейси в пътната надпревара за купата „Вандербилт“ през 1905 г. на Лонг Айлънд, Ню Йорк, където се беше класирала трета. Бел я беше превърнал в средство за улично придвижване, като беше добавил калници и фарове.

Притежаваше и една яркочервена моторна кола. Най-новият състезателен модел с двоен V-образен двигател беше с мощност от 3,5 конски сили. Имаше новаторска ходова предавка, тежеше едва 54 кг. и можеше да вдигне близо 96 км. в час по пътищата.

Когато трамваят изскърца и спря на улица Калифорния и 17-та, Бел слезе по стъпалата и закрачи по паважа към тротоара. Три години бяха минали, откакто бе стъпвал за последен път в Денвър. Почти на всеки ъгъл се издигаха високи здания, а строителството така и не спираше. Мина една пресечка към Колорадо Билдинг, кафяво каменно здание на осем етажа на кръстовището на улица 16-та и Калифорния.

Прозорците бяха високи и заслонени с тенти с кафявия екстериор на стените. Навесът над горния стаж се изпъваше на три метра над тротоара. „Хеджкок & Джоунс“ и „Компания за облекло Браман“ заемаха партерния етаж. Над тях имаше няколко бизнес учреждения, включително „Застрахователна компания Файърмен’с фънд“ и детективска агенция „Ван Дорн“.

Бел зави във фоайето и мина през група изсипващи се за обедната си почивка офис служители. Подът, стените и таванът бяха красиво облицовани с италиански мрамор с нефритен цвят. Влезе в един от асансьорите „Отис“ след две прелестни млади дами и се отдръпна в задната част на кабината, докато операторът затваряше сгъваемата стоманена врата. По навик, Бел се прояви като джентълмен и свали шапката си с широка периферия.

Операторът завъртя дръжката на дросела и отпрати асансьора на лека скорост към горните етажи. Жените, увлечени във весел разговор, слязоха на петия етаж. Двете се обърнаха и хвърлиха свенливи погледи на детектива, преди да се отдалечат по коридора.

Операторът спря асансьора и отвори вратата.

— Осми етаж и ви желая приятен ден, сър — заяви той бодро.

— На вас също — отвърна Бел.

Излезе в коридор, чийто таван беше боядисан в приглушено мексиканско червено, а стените бяха облицовани с дървена ламперия в лешников цвят. Зави надясно и стигна до врата, на чието горно стъкло беше врязан надписът „Детективска агенция Ван Дорн“. Отдолу стоеше мотото на агенцията: „Ние никога не се предаваме“.

Антрето беше боядисано в бяло, с два тапицирани дървени стола и бюро, зад което млада жена седеше строга на шарнирния стол. Ван Дорн не беше човек, който щеше да похарчи пари за натруфен декор. Единственото украшение беше снимката на шефа, окачена на стената зад секретарката.

Тя вдигна глава и се усмихна мило, възхитена от стоящия срещу нея добре облечен мъж. Беше хубава, с меки кафяви очи и широки рамене.

— Мога ли с нещо да ви помогна, сър?

— Да. Бих искал да се видя с Артър Къртис и Глен Ървайн.

— А те очакват ли ви?

— Моля кажете им, че Айзък Бел е тук.

Жената затаи дъх.

— О, Айзък Бел. Трябваше да се досетя. Господин Къртис и господин Ървайн не ви очакваха преди утре.

— Успях да хвана по-ранен влак от Индипендънс, Мисури. — Бел погледна табелката на бюрото.

— Вие сте мис Агнес Мърфи?

Дамата вдигна лявата си ръка да покаже венчалната халка.

— Мисис Мърфи.

Бел се усмихна подкупващо.

— Надявам се да нямате нищо против да ви наричам просто Агнес, тъй като ще работя тук известно време.

— Ни най-малко.

Стана от бюрото си и той видя, че е облечена в плисирана синя памучна пола с бухнала бяла блуза. Косата й беше събрана над главата в модната по това време прическа „Момичето от Гибсън“. Фустите й прошумоляха, докато мина през вратата, за да се отправи към вътрешните офиси.

С привичното си любопитство Бел заобиколи бюрото и погледна писмото, което мисис Мърфи печаташе на машината „Ремингтън“. Беше адресирано до Ван Дорн и изразяваше недоволството на началника на западните щати от това, че е наредил на Бел да дойде и да се заеме с нерешения случай. Бел изобщо не се познаваше с Никълъс Аликзандър, който оглавяваше офиса в Денвър, но беше решен да се държи колегиално и вежливо с него, въпреки неприязънта.

Отдръпна се от бюрото на мисис Мърфи и се загледа навън през прозореца над покривите на града, когато Аликзандър влезе в антрето. Приличаше повече на счетоводител на погребален салон, отколкото на главен следовател, разкрил много престъпления и отвел провинилите се пред съда. Беше нисък, главата му едва стигаше до раменете на Бел. Носеше палто, което изглеждаше твърде голямо за него, а панталоните му бяха провиснали. Високата яка на ризата му бе протрита и изпъстрена с петна от пот. Главата му беше почти без коса, освен около слепоочията и на тила. Веждите му бяха подстригани изрядно като косата. Върху носа му беше кацнало пенсне, зад което надничаха тъжните сиво-зелени очи.

Аликзандър подаде ръка и устните му се разтвориха в усмивка, напълно лишена от веселие.

— Г-н Бел, за мен е чест да се запозная с най-добрия агент на Ван Дорн.

Бел подмина комплимента, в който нямаше и намек за топлота.

— Честта да се запозная с вас е моя — отвърна той сдържано. Беше явно, че Аликзандър просто го смята за натрапник в личната му територия.

— Моля, елате отзад. Преди да ви покажа новия ви кабинет, ще трябва да поговорим.

Аликзандър се обърна рязко и мина с вдървена походка през вратата към вътрешните кабинети. Мисис Мърфи стоеше отстрани, мило усмихнаха, докато двамата влизаха.

Кабинетът на Аликзандър беше разположен в единствения ъгъл с панорамна гледка към планините. Другите кабинети бяха малки и без прозорци. Бел забеляза, че също така са и без врати, с което не предлагаха почти никаква интимност. Владението на началника беше обзаведено с канапета с телешка кожа и столове. Масивното му бюро беше пищно резбовано и без никакви документи отгоре. Колкото и неугледно да бе облеклото на Аликзандър, човекът явно беше особено придирчив в работните си навици.

Настани се зад бюрото си в стол с висок гръб и махна с ръка на Бел да седне в твърд дървен стол в отсрещния край. Единственото, което липсваше за пълното унижение, помисли си детективът, беше подиум под работното място на Аликзандър, за да може да гледа отвисоко служителите и гостите си като малко олимпийско божество.

— Не, благодаря — отвърна сдържано Бел. — След два дни седене във влак, бих предпочел нещо по-меко. — При тези думи се отпусна на едно от канапетата.

— Както желаете — отвърна Аликзандър, не особено доволен от високомерното поведение на новодошлия.

— Не бяхте тук, когато работих по един случай преди три години — отбеляза Бел.

— Не, дойдох шест месеца по-късно, когато бях повишен от офиса ни в Сиатъл.

— Г-н Ван Дорн се изказа много ласкаво за вас — излъга детективът. Ван Дорн изобщо не беше му споменавал за него.

Аликзандър сплете ръце и се подпря на празното си, голо като пустиня бюро.

— Вярвам, че ви е уведомил за убиеца и операциите му.

— Не в разговор. — Бел замълча и вдигна кожената чанта. — Но ми даде няколко доклада, които прегледах, докато пътувах във влака. Мога да разбера защо престъпникът, отговорен за обирите и убийствата, е толкова труден за залавяне. Планира криминалните си акции изключително грижливо и техниките му изглеждат безукорни.

— Достатъчно причини да се измъква.

— След като разучих материалите съм убеден, че фетишизмът му към детайлите ще се окаже неговият провал — каза замислено Бел.

Аликзандър го изгледа подозрително.

— Какво, ако позволите да попитам, ви доведе до това заключение?

— Работите му са прекалено съвършени, прекалено точно разчетени. Една малка грешка може да се окаже последната му.

— Надявам се да имаме много близки отношения — каза Аликзандър с едва прикрита неприязън.

— Съгласен съм — отвърна Бел. — Ван Дорн каза, че мога да взема Арт Къртис и Глен Ървайн в екипа си, стига да нямате нищо против.

— Никакъв проблем. Не бих тръгнал против желанията на господин Ван Дорн. Освен това те ми казаха, че са работили с вас преди няколко години.

— Да, смятам ги за отдадени на работата си агенти. — Бел се изправи. — Мога ли да видя кабинета си?

— Разбира се.

Аликзандър излезе иззад бюрото си и пристъпи навън в коридора.

Бел видя, че всички кабинети бяха доста малки и съвсем скромни. Обзавеждането беше оскъдно, без никакви картини на стените. Единственият друг присъстващ агент бе в кабинета си. Бел не го познаваше, а и Аликзандър не си направи труда го представи.

Преди Аликзандър да е успял да посочи едно от килерчетата кабинети. Бел попита невинно:

— Имате ли конферентна зала?

Аликзандър кимна.

— Да, по коридора срещу кабинетите.

Спря, отвори една врата и се отдръпна, за да го пусне да влезе.

Конферентната зала беше близо 9 метра дълга и 4,5 метра широка. Дълга тъмна чамова маса с лъскава повърхност стоеше разположена между два масивни кръгли полилея. Около нея равномерно бяха подредени осемнайсет кожени шефски стола. Стаята беше облицована с чам с цвета на масата, а подът беше застлан с тъмночервен вълнен килим. На едната стена се издигаха високи прозорци, позволяващи на ранната следобедна слънчева светлина да огрее всяко ъгълче в помещението.

— Много хубаво — каза Бел впечатлен. — Много хубаво.

— Да — отвърна Аликзандър с нескрита гордост, която прозираше в хищните му като на хрътка очи. — Използвам я често за срещи с политици и влиятелни хора в града. Придава сериозна тежест и имидж на детективска агенция „Ван Дорн“.

— Ще свърши добра работа — подхвърли Бел небрежно. — Ще работя тук.

Аликзандър рязко извърна поглед към него. Очите му изведнъж заблестяха от гняв.

— Това е невъзможно. Няма до го позволя.

— Къде е най-близката телеграфна служба?

Началникът изведнъж се стъписа.

— Две пресечки южно от Седемнайсета улица и Чампа. Защо?

— Ще пратя телеграма на господин Ван Дорн с молба да ползвам конферентната ви зала за оперативен център. Предвид важността на случая съм убеден, че ще даде благословията си.

Аликзандър знаеше кога е надцакан.

— Желая ви успех, господин Бел — отстъпи той. — Ще ви съдействам, с каквото мога. — Обърна се и го остави, за да се върне в кабинета си. На вратата се спря. — А, между другото, резервирал съм ви стая в хотел „Олбъни“.

Бел се усмихна.

— Няма да е нужно. Предплатих си апартамент в „Браун Палас“.

Аликзандър го погледна озадачен.

— Не мога да повярвам, че господин Ван Дорн би си позволил това на разходната ви сметка.

— Не той. Плащам със свои средства.

Началникът на агенцията за западните щати не беше наясно с блестящото финансово състояние на Бел и съвсем се обърка. Не можеше да проумее, но и не искаше да пита повече. Прибра се замаян в кабинета си, окончателно победен.

Бел се усмихна отново и заподрежда по конферентната маса папките, които носеше в чантата. След това се върна в антрето и се обърна към Агнес Мърфи:

— Агнес, би ли могла да ме уведомиш, когато Къртис и Ървайн се появят?

— Не очаквам да се върнат до утре сутринта. Отидоха до Боулдър по един случай с банкова измама.

— Добре тогава. А би ли се обадила на началника по поддръжката на сградата, за да го накараш да дойде? Трябва да направя някои промени в конферентната зала.

Жената го погледна въпросително.

— Конферентната ли казахте? Г-н Аликзандър рядко допуска помощния персонал вътре. Държи я главно, за да забавлява градските тузари.

— Докато съм тук, ще бъде моят кабинет.

Агнес го погледна с още по-голямо уважение.

— В хотел „Олбъни“ ли ще отседнете? Там отсядат повечето гостуващи агенти.

— Не, „Браун Палас“.

— Г-н Аликзандър се съгласи на допълнителните разходи?

— Той няма думата по въпроса.

Агнес Мърфи го зяпна, все едно че току-що бе видяла Месията.

Айзък Бел се върна в кабинета си и преподреди столовете около конферентната маса така, че да разполага с повече работно пространство в единия край. След няколко минути пристигна началникът на поддръжката. Бел обясни промените, които искаше в стаята. Стената в дъното трябваше да се покрие с пласт от мек материал, за да може да се окачи карта на западните щати и градовете, в които убиецът беше правил ударите си. Друг пласт трябваше да се положи на вътрешната стена за информация, снимки и скици. Шефът на поддръжката, след като Бел му предложи двайсет доларова златна монета, обеща инсталацията да бъде довършена до обеда на следващия ден.

Останалата част от следобеда Бел прекара в обмисляне и планиране на действията си срещу банковия убиец.

Точно в пет часа на тръгване към дома си, Аликзандър надникна през открехнатата врата.

— Добре ли се устройвате? — попита ледено.

Бел не си направи труда да вдигне глава.

— Да, благодаря ви. — Най-сетне погледна в очите кипящия от негодувание Аликзандър. — Между другото, въвеждам някои промени в стаята. Надявам се, че нямате нищо против. Обещавам да върна всичко както беше, когато случаят бъде приключен.

— Постарайте се, моля. — Аликзандър врътна глава за край на разговора и напусна кабинета.

Бел не се радваше, че нещата между него и домакина не тръгват добре. Не беше предвиждал, че ще се въвлече в игра на дребнави конфликти с шефа на офиса на агенцията, но знаеше, че ако не бе предприел атака, Аликзандър щеше да го прегази.

5

Построен през 1892 г. от Хенри К. Браун на мястото, където бе пасъл кравата си преди внезапно да забогатее, хотелът подобаващо беше наречен „Браун Палас“ за „Града — кралица на равнините“, както назоваваха Денвър. Изградено от червен гранит и пясъчник, зданието бе с форма на корабен нос. Мъжете, трупащи богатствата си в злато и сребро, отсядаха тук с жените си, които пиеха следобедния си чай, и с дъщерите си, които прекарваха нощите си в танци на пищни балове. Президентите Маккинли и Рузвелт бяха отсядали тук, както и няколко императори, крале и други членове на чуждестранни царствени фамилии, да не говорим за знаменитостите на времето, особено прочути артисти и актриси. „Браун Папас“ също тъй се радваше на широка популярност както сред местните граждани, така и сред гостите, защото бе средоточието на оживения финансов и културен квартал на града.

Беше почти тъмно, когато Бел мина през входа на хотел „Браун Палас“ на 17-та улица. Регистрира се на рецепцията и огледа величественото фоайе, разположено в атриум, извисен до деветия стаж. Колоните и стенната облицовка, докарани с железопътен транспорт от Мексико и изваяни от златист оникс, отразяваха пастелната светлина, която се процеждаше през матовия стъклен таван. Над седемстотин панела от ковано желязо украсяваха перилата на балконите, обхванали в пръстен фоайето от горните етажи.

Неизвестен на широката публика беше фактът, че собственикът на хотел и ресторант „Навар“ от другата страна на улицата бе прокопал подземна релсова система от „Браун Палас“ до своето заведение за удобство на джентълмените, пожелали да се забавляват с дамите от един бардак на горния стаж, без да ги виждат как влизат и излизат.

Бел получи ключа си, влезе в асансьора и каза на оператора на кой етаж е апартаментът му. Зад него влезе някаква жена. Спря се до огледалната стена и се обърна с лице към вратата. Беше облечена в дълга синя копринена рокля с голяма кордела на гърба. Огнената й светлочервена коса бе фина и копринено мека, прибрана на кок, от който се сипеха къдрици. От косата й се издигаха две големи пера. Излъчваше мило очарование. Беше висока, с изправена стойка, женствена, вероятно между двайсет и пет и двайсет и седем годишна, предположи Бел, а може би по-млада, ако се съдеше по лебедовата й шия и лицето, гладко като алабастър. Очите й бяха златистокафяви. Беше необикновено привлекателна. Може би не съвсем красива, но изключително чаровна по всякакви мерки. Освен това детективът забеляза, че дамата не носи брачна халка.

Жената беше облечена сякаш възнамеряваше да присъства на бал в хотела, прецени Бел. Беше прав, както обикновено. Асансьорът спря на втория етаж — там бяха разположени балните зали. Той се отдръпна с шапка в ръка и я удостои с лек поклон, докато излизаше на площадката.

Дамата му хвърли усмивка с изненадваща топлота и каза с мек и същевременно леко дрезгав глас:

— Благодаря ви, господин Бел.

В първия миг не можа да се осъзнае, но след това прозрението го удари като чук по палеца. Беше стъписан, че жената го познава, а беше сигурен, че никога не бе я виждал преди. Бел стисна асансьорния оператор за ръката.

— Задръжте вратата за момент.

Беше се сляла с тълпата, която се изсипваше през сводестия вход на голямата бална зала на хотела. Жените носеха пленителни тоалети в екстравагантни цветове — пурпур, пауново синьо, смарагдово зелено — с панделки, игли и пера в косите. Мъжете бяха облечени в най-фините си вечерни дрехи. Транспарант над входа на залата гласеше:

Бел отстъпи назад и кимна на асансьорния оператор.

— Благодаря ви. Моля, закарайте ме горе.

Отключи вратата на апартамента си. Имаше си кабинет, дневна, луксозна баня и спалня с легло с балдахин, всичко обзаведено с викторианска елегантност. Куфарите му бяха отворени, а дрехите — подредени в дрешника и окачени в килера от камериерка — услуга, осигурена за резервиралите апартаменти. Куфарите ги нямаше. Бяха изнесени от стаята и прибрани в подземния хотелски склад. Бел не загуби много време — взе си бърз душ и се избръсна.

Отвори часовника си и погледна часа. Трийсет минути бяха изтекли от излизането му от асансьора. Още петнайсет минути му отне, докато върже черната си вратовръзка, закопчае ризата и стегне връзките на маншетите — работа, за която обикновено бяха нужни четири ръце. Един от редките случаи, в които съжаляваше, че си няма съпруга за помощ. Последваха черните чорапи и обувки. Не носеше пояс, вместо него облече черен елек със златна верижка, минаваща от левия джоб през илик до големия златен часовник в десния джоб. Най-сетне облече едноредното черно сако със сатенени ревери.

Един последен поглед в отражението в двуметровото стенно огледало и бе готов за вечерта, каквото и да донесеше тя.

Благотворителният бал беше в пълния си разгар, когато влезе в балната зала и застана ненатрапчиво зад една висока палма в саксия. Салонът беше просторен и величествен. Паркетът на дансинга беше положен в сложна фигура на греещо слънце, таванът — украсен с цветни фрески. Погледът му се спря на загадъчната жена, седнала с гръб към него с три двойки на шеста маса. Като че ли беше сама, без придружител. Бел се промъкна към хотелския управител, ръководещ вечерното събитие.

— Моля да ме извините — заговори му с приятелска усмивка, — но бихте ли могъл да ми кажете името на дамата в синята рокля на шеста маса?

Служителят изправи рамене и го погледна високомерно.

— Съжалявам, сър, но не гледаме с добро око на даването на информация за гостите си. Освен това не мога да помня всеки, който идва на бала.

Бел му подаде десетдоларов златен сертификат.

— Това дали ще раздвижи паметта ви?

Без повече обяснения, управителят вдигна тънка кожена книга и очите му пробягаха по записите.

— Самотната дама на масата е мис Роуз Мантека, много богата лейди от Лос Анджелис, чиято фамилия притежава огромно ранчо. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Бел го потупа по рамото.

— Благодарен съм.

Управителят се усмихна широко:

— Желая ви късмет.

Оркестър свиреше потпури от рагтайм и модерни танцови мелодии. Двойки танцуваха под ритъма на песен, наречена „Би ли дошла у дома“.

Агентът се приближи зад Роуз Мантека и прошепна в ухото й:

— Бихте ли приели, моля, да танцувате с мен, мис Мантека?

Жената се извърна от масата и вдигна глава. Златистокафяви очи се взряха в чифт хипнотизиращи виолетови очи. Беше спокойна, помисли Бел, но внезапната му поява във вечерно облекло напълно я стъписа. Сведе поглед и бързо се овладя, но не преди лицето й да се изчерви.

— Простете, господин Бел. Не ви очаквах тъй скоро.

— Тъй скоро ли? — Що за странни думи, зачуди си той.

Тя се извини на хората на масата и стана. Детективът я хвана нежно под ръка и я поведе към дансинга. Пъхна ръка около тънкия й кръст, взе дланта й и бързо влезе в ритъма на музиката.

— Много добър танцьор сте — отбеляза тя, след като партньорът й я завъртя по лъскавия паркет на дансинга.

— Идва от всички онези години, когато майка ми ме принуждаваше да взимам уроци, за да мога да впечатля дебютантките в обществото на града ни.

— Също тъй сте облечен много добре за детектив.

— Отраснах в град, където богатите мъже живееха в смокингите си.

— Би трябвало да е Бостън, нали?

За първи път от години следователска дейност Бел се затрудни, но бързо се овладя.

— А вие сте от Лос Анджелис.

Беше добра, прецени той. Не мигна.

— Добре сте осведомен — отвърна тя, неспособна да проумее очите му.

— Не толкова добре като вас. Какъв е интересът ви? Откъде знаете толкова много за мен? Всъщност, би трябвало да попитам: защо?

— Бях останала с впечатлението, че обичате да разрешавате загадки. — Опитваше се старателно да гледа покрай него над високото му рамо, но тези невероятни очи я привличаха непрекъснато. Това беше тръпка, вълнение, каквото не бе предвиждала.

Снимките, които й бяха показали, нямаха нищо общо с впечатлението, което партньорът й внушавате лице в лице. Беше далеч по-привлекателен, отколкото си бе представяла. Също тъй се оказваше високоинтелигентен. Това обаче бе очаквала и можеше да разбере защо е толкова прочут с интуицията си. Сякаш той я дебнеше, докато го дебнеше тя.

Музиката свърши и двамата останаха на дансинга в очакване да започне следващият музикален аранжимент. Той леко се отдръпна и очите му пробягаха по нея от обувките до прелестно стилизираната й коса.

— Вие сте много чаровна дама. Какво предизвика интереса ви към мен?

— Вие сте привлекателен мъж. Исках да ви опозная по-добре.

— Знаехте името ми и произхода ми, преди да се срещнем в асансьора. Срещата ни очевидно беше преднамерена.

Преди да успее да отговори, оркестърът засвири „В сянката на старото ябълково дърво“ и Бел я поведе по дансинга в ритъма на фокстрота. Държеше я до себе си и стисна силно дланта й в своята. Кръстът й бе тънък и още по-смален от корсета. Темето й стигаше до брадичката му. За миг бе изкусен да притисне устни в нейните, но бързо се овладя. Не беше нито моментът, нито мястото за това. Нито мислеше за романтична авантюра. Тази дама го шпионираше. Беше факт. Умът му се опитваше да формулира мотив. Какъв интерес към него можеше да има една напълно непозната? Единствените възможности, за които можеше да се досети, бяха, че е наета от някой от многото престъпници, които бе пратил зад решетките, застрелял или качил на бесилката. Роднина или приятелка, търсеща отмъщение? Не се вписваше в представата му за лице, свързано с изметта, която беше залавял през последните десет години.

Музиката свърши, тя издърпа ръката си и се отдръпна.

— Трябва да ме извините, господин Бел, но се налага да се върна при приятелите си.

— Може ли да се срещнем отново? — попита я с топла усмивка.

Жената леко поклати глава.

— Не мисля.

Бел пренебрегна отказа й.

— Каня ви утре на вечеря.

— Съжалявам, но съм заета — отвърна тя с нотка на високомерие. — А дори и в изящния си смокинг и с блъф не бихте могли да влезете на бала на Западните банкери в кънтри клуба на Денвър, както се промъкнахте тази вечер на бенефиса за сираците на Сейнт Джон. — Вдигна надменно брадичка, завъртя дългата си пола и тръгна обратно към масата си.

Щом седна, погледна крадешком към Бел, но го нямаше никъде сред тълпата. Беше изчезнал безследно.

6

На следващата сутрин Бел беше пръв в кабинета си благодарение на шперца, който в деветдесет процента от случаите отключваше всякакви врати. Сортираше доклади за банкови обири в края на дългата маса, когато Артър Къртис и Глен Ървайн влязоха в конферентната зала. Айзък стана да ги поздрави и се здрависаха.

— Арт, Глен, приятно ми е, че ви виждам отново.

Къртис беше нисък и пълен, с кръгло шкембе, грижливо прибрано под елече, чиито копчета се бяха изпънали до пръсване. Имаше изтъняла пясъчно руса коса, сини очи и усмивка, оголила гъмжило от зъби, които огряха стаята.

— Не сме ви виждали, откакто спипахме Къслър Големия крак, след като ограби банката в Голдън.

Ървайн окачи шапката си на закачалката за палта и оголи едрата си глава с несресана кафява коса. Беше висок и мършав като градинско плашило.

— Както помня, заведохте ни направо до пещерата, където се криеше.

— Въпрос на елементарна дедукция отвърна със стегната усмивка Бел. — Попитах две хлапета дали знаят място, където обичат да се крият от техните за няколко дни. Пещерата беше единственото място на двайсет мили околовръст, достатъчно близо до града, за да може Къслър да се промъква за продукти.

Къртис застана пред голямата карта на западните Съединени щати и огледа замислено флагчетата, обозначили размаха на убиеца. Бяха шестнайсет.

— А за Бандита касапин дедукция имаш ли?

Бел го погледна.

— Бандита касапин? Така ли го наричат?

— Един репортер от „Бъгъл“ на Бисби му изкара прякора. Други вестници го подхванаха и се разпространи из района.

— Няма да помогне на каузата ни — каза Бел. — С това име на устата на всеки, съблюдаващите закона граждани ще се настроят срещу детективска агенция „Ван Дорн“ затова че не го залавяме.

— Това вече започна призна Къртис и остави брой на „Роки маунтин нюз“ на масата пред Бел. Той заби поглед в него.

Уводната статия беше за обира и убийствата в Райълит. Половината колона бе посветена на въпроса „Защо правораздавателните агенции не бележат никакъв напредък по случая и не залавят Бандита касапин?“

— Става горещо — отбеляза сухо Бел.

— Горещо за нас — добави Ървайн.

— И тъй, с какво разполагаме? — запита Бел, като посочи високата две стъпки купчина папки по банкови престъпления, струпана на плота пред него. — Проучих докладите, докато идвах на запад с влака. Изглежда единственото, с което разполагаме, е това, че си нямаме работа с типичния каубой, превърнал се в банков обирджия.

— Действа сам — обясни Къртис. — И е дяволски умен и зъл. Но най-отчайващото е, че не оставя никаква следа, за която да се залови човек.

Ървайн кимна в съгласие.

— Все едно че изчезва в пъкъла, откъдето е дошъл, преди да напусне града.

— Никакви следи ли не са намерени към околностите? — попита Бел.

Къртис поклати глава.

— Най-добрите следотърсачи в бизнеса остават на сухо всеки път.

— Някакви податки, че се е окопал в града, докато възбудата заглъхне?

— Никаква досега — отвърна Къртис. — След обирите никога не го виждат повече.

— Призрак — промърмори Ървайн. — Имаме си работа с призрак.

Бел се усмихна.

— Не, човек е. Но адски умен човек. — Замълча и разпръсна папките по заседателната маса. Избра една и я отвори. Беше докладът за обира в Райълит, Невада. — Човекът ни има много стриктен начин на действие, към който се придържа при всяка акция в банка. Убедени сме, че се задържа за няколко дни, докато проучи града и хората му, преди да ограби банката.

— Или е комарджия, или си пада по рисковете — подхвърли Къртис.

— Грешка и по двата пункта — поправи го Бел. — Нашият човек е смел и хитър. Можем да допуснем, че върши мръсната си работа дегизиран, тъй като хората във всички градове, където е удрял, никога не са единодушни по външния вид на подозрително изглеждащи непознати.

Ървайн закрачи напред-назад в конферентната зала, като от време на време оглеждаше флагчетата, забити на картата.

— Граждани си спомнят, че са виждали пиян пройдоха, униформен войник, заможен търговец и дребен извозвач. Но никой не е могъл да ги свърже с убиеца.

Къртис заби поглед в килима на пода и сви рамене.

— Колко странно, че няма никакви свидетели, които да предложат достоверна идентификация.

— Нищо странно няма в това — отвърна Ървайн. — Той ги убива всички. Мъртвите не говорят.

Бел като че ли не слушаше разговора им. Изглеждаше потънал в размисъл. След това очите му се съсредоточиха на картата и той заговори бавно:

— Големият въпрос за мен е защо убива всички в банката по време на обира. Дори жени и деца. Какво печели от избиването? Не може да е защото просто не иска да остави свидетели на обирите, не и след като вече е видян дегизиран из града… Освен ако… — Замълча. — Има една нова дефиниция, създадена от психолози за убийци, които убиват толкова лесно, колкото си мият зъбите. Наричат ги социопати. Нашият човек може да убива без угризение. Няма никакви емоции, не знае как да се смее или да обича и има сърце, което е студено като айсберг. За него застрелването на малко дете носи същото усещане като застрелването на гълъб.

— Трудно е да се повярва, че има толкова жестоки и безскрупулни хора — измърмори отвратен Ървайн.

— Много бандити и стрелци в миналото са били социопати — каза Бел. — Застрелвали са други мъже толкова лесно, колкото кихат. Джон Уесли Хардин, прочутия тексаски гадняр, веднъж застрелял и убил един, затова че хъркал.

Къртис погледна Бел в очите.

— Наистина ли смяташ, че убива всички в банката, защото това го забавлява?

— Да — тихо отвърна Бел. — Бандитът извлича шантаво удоволствие от извършването на кървавите си престъпления. Друг особен фактор. Прави бягството си преди хората в града, включително шерифа, да разберат какво става.

— Къде ни отвежда това, тогава? — попита Ървайн. — По кои пътища търсим?

Бел го погледна.

— Друг негов рутинен навик е да пренебрегва златото и да взима само банкноти. Глен, задачата ти е да провериш ограбените банки и да проучиш записите на серийните имена на откраднатите от тях банкноти. Започни в Боузман, Монтана.

— Банките в миньорските селища нямат навика да записват идентификационния номер на всяка банкнота, която минава през ръцете им.

— Може да извадиш късмет и да намериш банка, която е записала номерата на банкнотите, изпратени от банки в голям град за миньорските заплати. Ако стане, можем да ги проследим. Крадецът е трябвало или да похарчи парите, или да ги обмени чрез банкови депозити и тегления. Следа, която не може да покрие.

— Може да ги е обменил през чуждестранни финансови институции.

— Може, но едва ли ще ги е харчил в чужбина. Рискът да ги върне в САЩ би бил твърде голям за него. Обзалагам се, че е задържал плячката си в страната.

След това Бел се обърна към Къртис.

— Арт, ти проверяваш всички дилижанси и влакови разписания за всеки, който е напуснал града в същия ден, когато са станали обирите. Щом нашият човек не е могъл да бъде проследен от полицейската хайка, като нищо би могъл да е взел влак или дилижанс за бягството си. Можеш да започнеш в Плейсървил, Калифорния.

— Смятай го за свършено — заяви твърдо Къртис.

— Ти тук ли оставаш, като команден център? — попита Ървайн.

Бел поклати глава и се ухили.

— Не, излизам на полето. Започвам с Райълит и проследявам в обратен ред обирите. Колкото и да е добър убиецът, колкото и добре да е планирал акциите си, трябва да има камък, останал необърнат от него. Трябва да има улика, която да е пренебрегнал. Ще разпитам хората в миньорските градчета, които може да са видели нещо, нещо незначително, и не са го съобщили на местния шериф или началник на полицията.

— Ще ни дадеш ли графика си, за да можем да държим връзка по телеграфа, ако се натъкнем на нещо? — каза Къртис.

— До утре ще ви го приготвя — отвърна Бел. — Също тъй ще мина през миньорските градчета с големи плащания на заплати, които нашият човек още не е ограбил. Може би, просто може би, ще ми се отвори шанс да изпреваря нашия касапин, да му поставя капан и да го примамя да удари друга банка на наш терен. — После отвори едно чекмедже и им подаде два плика. — Тук има достатъчно кеш, за да покрие пътните ви разходи.

Къртис и Ървайн бяха изненадани.

— Досега винаги трябваше да пътуваме трета класа, да използваме наши пари и да връщаме билети и разписки — каза Къртис. Аликзандър винаги настояваше да отсядаме в скромни хотелчета и да ядем евтина храна.

— Този случай е твърде важен, за да пестим от разходи. Повярвайте ми, господин Ван Дорн ще одобри всякакви пари, които поискам, но само ако покажем резултати. Бандитът може да е накарал всички да повярват, че е невидим и неуловим, но не е безпогрешен. Има слабости точно като всеки от нас. Ще се оплете в някой малък несъществен детайл, който е пренебрегнал. А това, господа, е нашата работа: да открием тази незначителна грешка.

— Ще се постараем — увери го Ървайн.

Къртис кимна в съгласие.

— От името на двама ни, позволете да заявя, че е истинска привилегия отново да работим с вас.

— Привилегията е моя — отвърна искрено Бел.

Радваше се, че ще работи с такива интелигентни и опитни оперативни агенти, които познаваха добре хората и земята на Запада.

Слънцето се спускаше зад Скалистите планини на запад, когато Бел напусна конферентната зала. Винаги предпазлив, затвори и заключи вратата. На излизане през външния кабинет се натъкна на Никълъс Аликзандър, който изглеждаше като току-що излязъл от скъпо шивашко ателие. Обичайният омачкан костюм го нямаше, заменен от елегантен смокинг. Нов образ на достолепие, в който мъжът не се вписваше особено добре. Вътрешният блясък просто липсваше.

— Изглеждате като истински бонвиван, господин Аликзандър — каза вежливо Бел.

— Да, ще водя жена си на едно луксозно соаре в кънтри клуб „Денвър“ по-късно тази вечер. Имам много влиятелни приятели тук в Денвър, знаете.

— Така чух.

— Жалко, че не можете да дойдете, но е само за членове на клуба от висшата класа.

— Разбирам напълно — отвърна Бел, прикривайки сарказма си.

Веднага щом се разделиха, Бел тръгна по улицата към телеграфната служба и прати телеграма до Ван Дорн:

След като изпрати телеграмата до началника си, Бел тръгна по оживения тротоар към хотел „Браун Палас“. След няколко думи с портиера, който го снабди с карта на града, го отведоха до склада и котелното под фоайето, където го посрещна хотелският работник по поддръжката. Добродушен, в оцапан работен комбинезон, човекът го заведе до един дървен сандък, вече разглобен. Под единствената, ярко светеща лампа, висяща от тавана, мъжът посочи мотоциклет на стойка до сандъка, блеснал в ослепително червено.

— Ето я госпожицата, господин Бел — каза със задоволство работникът. — Цялата готова за тръгване. Лично ви я излъсках.

— Благодарен съм, г-н…

— Бомбъргър. Джон Бомбъргър.

— Ще се отплатя за услугите ви, когато напусна хотела — обеща му Бел.

— Радвам се да помогна.

Бел се качи до стаята си и намери смокинга си, окачен в килера, почистен през деня от хотела. След бърза баня се облече, свали от килера дълго ленено палто и се пъхна в него, като долният пеш покри излъсканите до блясък обувки. След това нахлузи чифт гети да пазят панталоните от мазната течност, която често прокапваше от двигателя. Накрая нахлузи на главата си шапка с шофьорски очила.

Слезе по едно задно стълбище до склада. Червеният мотоциклет с белите си гуми стоеше като буен кон, очакващ да го понесе в битка. Изрита стойката над задния калник, хвана го за ръчките и забута петдесет и четирите килограма нагоре по рампата за колите за превоз на хотелско бельо до пералнята и за търговците, каращи храна за кухните на ресторанта и румсървиса.

Бел излезе от рампата и се озова на Бродуей — улицата, минаваща покрай сградата на щатския сенат със златния му купол. Качи се на твърдото тясно седло, стърчащо над изгърбения горивен резервоар над задното колело. Тъй като бе направено за скоростни състезания, седлото беше наравно с ръчките и трябваше да се наведе почти хоризонтално, за да кара машината.

Дръпна очилата над очите си, после се пресегна и отвинти клапата, която пускаше горивото да капе свободно от резервоара до карбуратора. След това постави стъпалата си във велосипедните педали и запомпи надолу по улицата, като остави токът от трите сухи батерии да протече до намотката и произведе високоволтова искра, която палеше горивото в цилиндрите. Беше изминал едва около три метра, когато V-образният двигател се съживи и изгорелият газ запращя със силно ръмжене.

Бел изви дясната си ръка на дръжката на дросела и завъртя на по-малко от половин оборот. Състезателният мотоциклет скочи внезапно напред, тласнат от едноскоростния си двигател, и скоро вече летеше надолу по Бродуей покрай конските впрягове и случайни автомобили на скорост 48 км/ч.

Мотоциклетът нямаше фар, но едрият полумесец огряваше небето, а улиците бяха обкръжени с електрически лампи, осигуряващи достатъчно осветление, за да види навреме купчините конска тор и да ги избегне.

След около две мили спря под една улична лампа и огледа картата. Доволен, че е тръгнал във вярната посока, продължи докато стигна Спиър авеню, преди да завие на запад. Още две мили и кънтри клуб „Денвър“ изникна пред погледа му.

Голямото островърхо здание бе лумнало от светлини, които се изливаха от многобройните грамадни квадратни прозорци, обкръжили сградата. Алеята пред главния вход бе претъпкана със спрени карети и автомобили, чиито кочияши и шофьори стояха на групи, разговаряха и пушеха. Виждаха се двама мъже в бели фракове и вратовръзки, които проверяваха поканите на влизащите.

Бел беше сигурен, че ще привлече твърде много внимание, ако продължи на мотоциклета си до самия вход. А без покана имаше малък шанс да проникне вътре с блъф, макар да беше облечен подходящо за повода. Под рехавата светлина на лунния сърп завъртя ръчките и продължи в нощта по игрището за голф. Стоеше настрана от зелените площи и пясъчни ями, после зави в широк кръг и подходи към кедишака, складовата барака зад главната сграда до първото дърво. В бараката беше пусто и тъмно.

Изключи запалването и паркира в храстите до нея. Вдигна мотоциклета на стойката, свали лененото палто и го метна върху ръчките. После смъкна гетите, шапката и очилата. Приглади назад русата си коса, излезе на светло и закрачи по пътеката, водеща от кедишака към внушителната сграда на клуба. Цялата зона беше огряна от бляскави електрически светлини през прозорците и високи лампи покрай тесен път, изпъващ се от улицата до задната страна на кънтри клуба. Под широкото стълбище, което се издигаше до задния вход, стояха няколко товарни платформи. Доставчици в сини униформи с военна кройка пренасяха подноси с блюда и прибори от платформите в кухнята.

По стъпалата Бел мина между двама от носачите и нахлу в кухнята, все едно че беше негова собствена. Никой от сервитьорите, които хвърчаха навътре-навън през вратите на трапезарията или оберкелнерите, не му обърнаха и най-малко внимание. За тях високият мъж в смокинга беше просто един от властващите управители на кънтри клуба. И да беше имал някакъв проблем с влизането в трапезарията, за щастие го бе преодолял. Просто бутна една от люлеещите се врати на кухнята и се смеси с тълпата изискани клубни членове, крачейки между масите, докато търсеше с очи Роуз Мантека.

Само след две минути оглед по масите я засече на дансинга.

Бел се вцепени.

Роуз танцуваше с Никълъс Аликзандър.

Хрумна му мимоходом да се наслади на израженията на лицата им, когато се приближи и ги помоли да прекъснат. Но дискретността беше по-разумен избор от егоизма. Видял беше повече, отколкото бе очаквал. Вече знаеше самоличността на шпионката. Но Бел беше сигурен, че Аликзандър не е платен агент на Бандита касапин и душещата му женска. Беше просто един глупак и удобен параван. Беше доволен, че не го забелязаха.

Бел заметна кърпа на ръката си и вдигна каничка с кафе, все едно че ще сервира на маса. Така можеше да държи каничката пред лицето си, в случай че Роуз или Аликзандър погледнат към него. Музиката спря и той ги проследи с очи, докато се връщаха на масата си. Седяха заедно, с Аликзандър между Роуз и по-стара дама с провиснала двойна гуша, за която Бел реши, че трябва да е съпругата на агента. Дори нищо друго да не доказваше, ставаше ясно, че не са се срещнали случайно за танц. Седнали заедно означаваше, че масата им е резервирана предварително. Не бяха непознати.

Бел се загледа открито в Роуз. Носеше червена копринена рокля, почти сливаща се с огнено рижата й коса. Тази нощ беше съчетание от кок на тила и къдрици, спускащи се по скулите и отпред по лицето й. Гърдите й бяха стегнати в копринената ивица на деколтето на корсажа и издути на две бели хълмчета. Беше красива жена от глава до пети.

Устните й бяха разтворени в прелестен смях и златистокафявите й очи искряха от веселие. Дланта й падаше на ръката на Аликзандър и издаваше на Бел колко обича да дава воля на плътското в себе си. Обкръжаваше я усещане за възбуда, което бе заразително за другите на масата. Беше изкусителна, разкошна и пленителна, но аурата, която излъчваше, не проникна в него. Не изпита никакъв плам, никаква възбуждаща страст към нея. В аналитичния му ум тя бе врагът, а не обект на желание. Виждаше под прозрачното лустро на чара й хитростта и лукавството отдолу.

Бел реши, че е видял достатъчно. Бързо се шмугна зад един сервитьор, запътен към кухнята и мина покрай него, докато излезе през люлеещите се врати.

След като облече отново нещата, които беше оставил на мотоциклета. Бел прецени, че е извадил късмет. Беше се натъкнал на напълно неочаквана ситуация, но можеше да извлече предимство от нея. Докато караше обратно към „Браун Палас“ вече знаеше, че единствената информация, която щеше да подава на Аликзандър, щеше да е лъжлива и подвеждаща. Можеше дори да измисли някой трик, с който да подведе Роуз Мантека.

Тази част от плана го заинтригува. Вече изпитваше чувството, че е тръгнал по дирята на коварна лъвица.

7

Скоро след като Бел се върна в офиса на следващата сутрин, един бегач от телеграфната станция му донесе телеграма от Ван Дорн.

Бел се усмихна на себе си. Пъхна телеграмата в джоба си, отиде до кабинета на Аликзандър и почука на вратата.

— Влез — отзова се той тихо, все едно че говореше с някого в същата стая.

Едва чул думите, Бел отвори и пристъпи вътре.

— Дошъл сте да докладвате, предполагам — каза без предисловия главният агент в Денвър.

Бел кимна.

— Исках да ви уведомя за дейностите ни.

— Слушам — каза Аликзандър, без да вдигне глава от документите на бюрото си или да му предложи стол.

— Пратил съм Къртис и Ървайн на терена да разпитат полицейските служители и свидетелите, доколкото такива има, за обирите и убийствата — излъга Бел.

— Едва ли ще изровят нещо повече от това, което служителите вече ни подадоха.

— Смятам аз самият да напусна със следващия влак за Лос Анджелис.

Аликзандър вдигна глава и го изгледа подозрително.

— Лос Анджелис ли? Защо ще ходите там?

— Не отивам там — отвърна Бел. — Слизам в Лас Вегас и хващам отклонението за Райълит, където смятам сам да поговоря със свидетели, ако съществуват такива.

— Разумен план. — Аликзандър изглеждаше едва ли не облекчен. — За момент си помислих, че отивате в Лос Анджелис заради мис Мантека.

Бел се престори на изненадан.

— Вие я познавате?

— Седеше на масата ми с жена ми и мен на партито с танци в кънтри клуба. Срещали сме се по други поводи. Каза, че сте се запознали на Сирашкия бал и изглежда е много заинтригувана от работата и биографията ви. Особено е заинтригувана от банковия крадец — убиец.

„Не се съмнявам, че е заинтригувана от работата ми“, помисли си Бел. Но каза:

— Не знаех, че съм й направил впечатление. Доста умело ме отхвърли.

— Жена ми смяташе, че мис Мантека е обсебена от вас.

— Едва ли. Единственото, което научих за нея е, че е от богато семейство в Лос Анджелис.

— Вярно е — отвърна с цялото си невежество шефът. — Баща й притежава огромно имение извън града.

Явно беше, че нито бе проучил Роуз, нито си бе направил труда да прояви подозрение към въпросите й за Бел и случая с Бандита касапин.

— Кога очаквате да се върнете? — попита Аликзандър.

— Би трябвало да приключа с разследването в Райълит и да се върна до пет дни.

— А Къртис и Ървайн?

— Десет дни до две седмици.

Аликзандър отново насочи вниманието си към документите на бюрото му.

— Желая късмет — отсече началникът и го освободи.

Върнал се в конферентната зала, Бел се отпусна на шарнирния стол и изпъна крака върху дългата маса. Отпи кафе от чашата, която мисис Мърфи бе донесла преди това. След това се облегна назад и заби поглед в тавана, сякаш можеше да види нещо на горния етаж.

Подозренията му за Роуз Мантека бяха точни до последния детайл. Беше не само измамничка, но най-вероятно свързана някак с Бандита касапин и пратена, за да научи каквото може от разследването на детективска агенция „Ван Дорн“. Жертвата на Бел изобщо не бе за подценяване. Изобщо не беше обикновен бандит. Наемането на услугите на една чаровна шпионка бе дело на човек, който обмисля много внимателно ходовете си. Роуз, или каквато и да беше истинската й самоличност, беше добра. Нямаше проблем да спечели доверието на шефа на офиса в Денвър. Основите бяха положени грижливо. Явно беше дело на професионалист. Привличането на работа на една измамничка означаваше, че бандитът разполага с първокласни ресурси и мрежа от пипала, които можеха до проникнат в правителствените и бизнес среди.

Когато Бел се върна в „Браун Палас“, отиде до рецепцията и попита за номера на стаята на Роуз Мантека. Администраторът отвърна много официално:

— Съжалявам, сър. Не можем да даваме номерата на стаите на гостите си. — След това на лицето му се изписа самодоволство. Но мога да ви кажа, че мис Мантека напусна по обед.

— Каза ли къде отива?

— Не, но багажът й бе откаран до Юнион Стейшън и качен на влака за Финикс и Лос Анджелис.

Точно това Бел не беше очаквал. Изруга се на ум, че й позволи да се изплъзне между пръстите му.

Коя всъщност беше Роуз Мантека? Защо трябваше да вземе влака за Лос Анджелис, след като нямаше никакви данни, че живее там?

После друга мисъл зачовърка ума на Бел. Къде щеше противникът му да нанесе следващия си удар? Не можеше да направи и най-смътното предположение, и това го отчайваше. Винаги в предишните си случаи имаше чувството, че държи нещата под контрол. Този беше различен. Твърде различен.

8

Русокосият мъж с дебели жълто-кафяви и намазани с брилянтин мустаци, дълги и извити нагоре, създаваше впечатление за просперираща личност. След като прекоси фоайето на гарата се настани на задната седалка на таксито „Форд“ модел „N“ и започна да се наслаждава на красивия безоблачен ден, докато оглеждаше забележителностите на Солт Лейк сити, сгушен в подножията на площад Уосач. Беше облечен по последната контешка мода, но в изискан бизнес стил. Носеше филцова шапка с копринен връх, черен фрак с три копчета, с елече и елегантна вратовръзка. Ръцете му бяха прибрани в перленосиви ръкавици и гети в същия цвят покриваха прасците му малко над глезените над обувките.

Леко се наведе напред, докато се взираше от прозорец на прозорец, стиснал в ръцете си дръжката на скъп сребърен бастун с орлова глава с голям клюн в края й. Макар и невинен на вид, този бастун представляваше пушка с дълга цев и спусък, който се разгъваше при натискането на един бутон. Беше заредена с куршум 44-ти калибър, чиято гилза можеше да се изхвърли и в цевта да се вкара нов патрон от малък пълнител в опашката на орела.

Таксито подмина църквата на Светците на Страшния съд — Храма, Табернакула и Съборната. Построени между 1853 и 1893 г., дебелите два метра сиви гранитни стени бяха увенчани с шест шпила, най-високият, от които крепеше бронзова статуя на ангела Мормони.

След като напусна Темпъл скуеър, таксито зави по 300 Саут стрийт и спря пред хотел „Пиъри“. Проектиран под влияние на европейската архитектура, хотелът беше най-луксозното място за отсядане в Солт Лейк сити. Докато портиерът поемаше багажа от задницата на колата, мъжът нареди на водача да изчака. После влезе през стъклената двукрила врата във внушителното фоайе.

Администраторът на рецепцията се усмихна и кимна. След това погледна големия часовник във фоайето и каза:

— Г-н Илая Ръскин, предполагам.

— Предположението ви е вярно — отговори мъжът.

— Два и петнайсет. Пристигате точно навреме, сър.

— Веднъж влакът ми да пристигне по разписание.

— Ако обичате да подпишете регистъра.

— Налага ми се да напусна за една среща. Ще се погрижите ли да отнесат багажа ми в стаята и да приберат дрехите ми в дрешника и чекмеджетата?

— Да, господин Ръскин. Лично ще се погрижа. — Служителят се надвеси над бюрото и кимна към големия кожен куфар между краката на Ръскин. — Желаете ли да пратя да отнесат куфара ви в стаята?

— Не, благодаря. Ще го взема със себе си.

Ръскин се обърна и излезе на тротоара, с бастуна в едната ръка, а другата стискаше дръжката на куфара. Тежестта издърпваше дясното му рамо надолу. Влезе в таксито и се настани отново на задната седалка.

На хотелиера му се стори странно, че Ръскин не беше оставил багажа в таксито. Зачуди се защо трябваше да внася толкова тежък куфар във фоайето и след това да го изнася отново. Допусна, че вътре трябваше да има нещо особено ценно. Мисълта скоро се разсея с появата на нов клиент за регистриране.

Осем минути по-късно Ръскин излезе от таксито, плати на шофьора и влезе във фоайето на „Солт Лейк Банк & Тръст“. Приближи се до служителя на охраната, седнал на стол до вратата.

— Имам уговорена среща с господин Кардоса.

Охранителят стана и посочи към една врата с матирано стъкло.

— Ще намерите господин Кардоса ето там.

Нямаше никаква причина Ръскин да пита пазача накъде да тръгне. Можеше много лесно да види сам вратата на кабинета на банковия управител. Пазачът не забеляза, че Ръскин го бе огледал внимателно — движенията му, възрастта и как беше поставил на бедрото си кобура на новия автоматичен пистолет колт браунинг, модел 1905 г., 45-ти калибър. Краткият оглед издаде също така, че охранителят не беше особено бдителен и наблюдателен. Ежедневното гледане на влизащи и излизащи клиенти без ни най-малки инциденти го бе направило апатичен и равнодушен. Като че ли не намери нищо необичайно и в големия куфар на Ръскин.

Банката имаше двама касиери, които стояха в гишетата си зад тезгяха. Единствените други служители, освен пазача бяха Кардоса и секретарката му. Ръскин огледа внимателно голямата стоманена врата към хранилището, която се отваряше към фоайето, за да впечатли клиентите и да им внуши, че спестяванията им са в стабилни, грижливи ръце.

Приближи се до секретарката.

— Здравейте. Казвам се Илая Ръскин. Имам уговорена среща за два и половина с господин Кардоса.

Възрастната, петдесет и няколко годишна жена с прошарена коса, се усмихна и мълчаливо се изправи. Отиде до една врата с изписано в горната част на матовото стъкло АЛБЪРТ КАРДОСА, УПРАВИТЕЛ, почука и надникна вътре.

— Господин Илая Ръскин, за среща с вас.

Кардоса стана бързо и заобиколи бюрото си. Стисна протегнатата ръка на Ръскин и я разтърси енергично.

— За мен е удоволствие, сър. Очаквах пристигането ви с нетърпение. Не всеки ден посрещаме представител на нюйоркска банка, който да прави толкова сериозен депозит при нас.

Ръскин вдигна куфара на бюрото на Кардоса, отключи закопчалките и отвори капака.

— Заповядайте. Половин милион долара в кеш за депозит до момента, в който решим да ги изтеглим.

Кардоса зяпна благоговейно в спретнато подредените пачки от петдесетдоларови банкноти, гарантиращи златно покритие на приносителя, все едно че бяха паспорт към обетованата земя на банкер. После вдигна очи с нарастващо изумление.

— Не разбирам. Защо не носите банков чек вместо петстотин хиляди долара във валута?

— Директорите на банка „Хъдсън ривър“ в Ню Йорк предпочитат да боравят в брой. Както знаете от кореспонденцията ни, ще открием клонове на банката из Запада в градове, които според нас имат потенциал за растеж. Смятаме за целесъобразно да разполагаме с валута, когато отворим врати.

Кардоса го погледна мрачно.

— Надявам се, че директорите ви не възнамеряват да отварят конкурентна банка в Солт Лейк сити.

Ръскин се усмихна широко и поклати глава.

— Финикс, Аризона и Рино, Невада, са първите, в които „Хъдсън ривър“ ще отвори банкови клонове в Запада.

Кардоса въздъхна облекчено.

— Финикс и Рино определено процъфтяват.

— Имали ли сте банков обир в Солт Лейк? — попита Ръскин небрежно, докато гледаше към хранилището.

Кардоса го погледна озадачено.

— Не и в този град. Гражданите не биха го допуснали. Солт Лейк е един от градовете в тази страна с най-малко престъпления. Последователите на „Светите на Страшния съд“ са почтени и религиозни хора. Повярвайте ми, господин Ръскин, никой бандит не би дръзнал да опита да ограби тази банка. Парите ви ще бъдат абсолютно и сто процента съхранени, след като бъдат заключени в хранилището ни.

— Четох за някакъв тип, наречен „Бандита касапин“, който извършва грабежи и убийства из западните щати.

— Не се притеснявайте. Удря само в малки миньорски градчета и краде заплати. Няма да е толкова глупав, че да опита банков грабеж в град с големината на Солт Лейк. Не би могъл да напусне границите на града преди полицията да го застреля.

Ръскин посочи с глава към хранилището.

— Много впечатляващ сейф.

— Най-доброто хранилище на запад от Мисисипи, построено специално за нас във Филаделфия — заяви с гордост Кардоса. — Цял военен полк, въоръжен с топове, не би могъл да проникне вътре.

— Виждам, че е отворено в работните часове?

— И защо не? На клиентите ни им е приятно да виждат колко добре се съхраняват депозитите им. И както споменах, никоя банка не е била ограбвана в Солт Лейк сити.

— Кои са най-мудните часове на деня?

Кардоса беше озадачен.

— Най-мудните часове на деня?

— Кога имате най-малко клиентски трансакции?

— Между един и половина и два часа е най-малко натоварено. Повечето ни клиенти са се върнали в офисите си след обедната почивка. А тъй като затваряме в три, много клиенти идват тогава за последни трансакции. Защо питате?

— Просто бях любопитен как е трафикът при вас в сравнение с банката ни в Ню Йорк. Май е почти същото. — Ръскин потупа куфара. — Ще оставя парите в него и ще го прибера утре.

— Скоро затваряме, но ще наредя на главния ни чиновник да ги преброи още сутринта.

Кардоса отвори чекмедже на бюрото си, извади подвързана в кожа книга и подписа депозитна разписка за половин милион долара. Връчи я на Ръскин, а той я прибра в голям портфейл, който носеше във вътрешния джоб на палтото си.

— Може ли да ви помоля за една услуга? — попита Ръскин.

— Разбира се. Всичко, което пожелаете.

— Бих желал да съм тук, когато чиновникът ви прави преброяването.

— Много мило от ваша страна, но съм сигурен, че банката ви е гарантирала всеки долар.

— Благодарен съм ви за доверието, но бих искал да присъствам просто за сигурност.

Кардоса сви рамене.

— Както желаете.

— И още една молба.

— Кажете.

— Утре сутринта имам да уреждам друга работа и не мога да се върна по-рано от един и половина. А тъй като по това време имате най-малко работа, би трябвало да е удобен момент за преброяването.

Кардоса кимна съгласен. Стана и подаде ръка.

— До утре следобед. Ще ви очаквам с нетърпение.

Ръскин вдигна бастуна си в жест за „довиждане“, кимна на Кардоса и напусна офиса. Мина покрай охранителя, който не го погледна и разлюля бастуна като жезъл, щом излезе на тротоара.

Усмихна се на себе си. Изобщо нямаше намерение да се връща в банката само за броене на съдържанието в куфара.

9

Следобеда на другия ден Ръскин тръгна пеш за банката, като се постара да бъде видян от минаващата по улицата тълпа. Отбиваше се в някои магазини, за да поразгледа и да побъбри с продавачите. Носеше пушката — бастун повече като опора, отколкото за самозащита.

Когато стигна до „Солт Лейк Банк & Тръст“ в един и половина, влезе и без да обръща внимание на полузадрямалия пазач, завъртя ключа на входната врата и я заключи. След това обърна табелката на прозореца така, че да се чете „ЗАТВОРЕНО“ откъм улицата и спусна щорите на витрините, докато пазачът си седеше клюмнал в отегчен ступор, без да съзнава изобщо, че предстои банков обир. Нито секретарката на Албърт Кардоса, нито двамата касиери, нито вложителката, застанала пред едното гише, не забелязаха необичайното поведение на натрапника.

Пазачът най-сетне се разбуди и осъзна, че Ръскин не се държи като нормален банков клиент и че това може би не вещае нищо добро. Стана, ръката му се спусна към кобура на 45-калибровия колт и мрачно запита:

— Какво си мислите, че правите тук?

След това очите му се разшириха от тревога, зяпнали в дулото на 38-калибровия колт на Ръскин.

— Никаква съпротива и бавно мини зад тезгяха! — заповяда Ръскин, докато увиваше пистолета си в опърпан дебел вълнен шал с дупки от изгоряло по него. Отиде бързо зад тезгяха, преди чиновниците в гишетата да се усетят и посегнат за пушките си в краката им. Без да са очаквали обир в банката си, двамата се поколебаха, объркани.

— Не си и помисляй за пушките! — изръмжа Ръскин. — Лягай по очи на пода или ще получиш куршум в мозъка. — Махна с бастуна си към уплашената жена пред гишето. — Идвай тук. Лягай на пода с касиерите и няма да пострадаш — нареди й хладно. После посочи с пистолета към секретарката на Кардоса. — Ти също! Долу на пода!

Когато всички вече лежаха по очи върху лъскавия махагонов под, бандитът почука на вратата на Кардоса. Тъй като не можеше да долови гласовете извън кабинета си, банковият управител изобщо не съзнаваше ужасното събитие, което се разиграваше в банката му. Изчака по навик секретарката си да влезе, но тя не се появи. Най-сетне, подразнен, че го прекъсват, стана от бюрото си и отвори вратата. Нужни му бяха цели десет секунди, докато проумее ставащото. Зяпна Ръскин и пистолета в ръката му.

— Какво трябва да означава това? — попита възмутено. После видя хората, налягали на пода и извърна отново очи към Ръскин в пълно недоумение. — Не разбирам. Какво става тук?

— Първият банков обир в Солт Лейк сити — отвърна му Ръскин с насмешка.

Кардоса не помръдна. Беше се вцепенил от изненада.

— Вие сте директор на уважавана нюйоркска банка. Защо правите това? Непонятно ми е. Какво се надявате да постигнете?

— Имам си мотиви — отвърна Ръскин с хладен и равнодушен тон. — Искам да ми издадете банков ордер за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара.

Кардоса се втренчи в него, все едно че беше луд.

— Банков ордер за кого?

— Илая Ръскин, кой друг? — отвърна крадецът. — И по-бързо.

Напълно объркан, Кардоса издърпа едно чекмедже, извади книга с бланки за банкови ордери и изписа набързо исканата сума. Щом приключи, я подаде над бюрото на Ръскин, а той я пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

— Сега лягай на пода с другите.

Като в кошмар, Кардоса бавно се смъкна на пода до разтрепераната си секретарка.

— Значи, лежите и никой не мърда, докато аз не ви кажа.

Без повече приказки Ръскин влезе в хранилището и започна да тъпче наличните пари в кожените торби, които по-рано беше видял струпани на един рафт от вътрешната страна на огромната петтонна врата. Напълни две от тях, оценявайки плячката грубо на двеста и трийсет хиляди долара в банкноти, не по-дребни от десет долара. Беше го планирал добре. Имаше вътрешна информация, според която „Солт Ленк Банк & Тръст“ е получила голям превод за резервите си от „Континентът & Комършъл Нешънъл Банк“ на Чикаго. Куфарът със собствените си пари остави на друг рафт в хранилището.

Издърпа торбите настрана и затвори вратата на сейфа, която се люшна и се затръшна леко като врата на бюфет. После превъртя колелото и нагласи таймера на девет часа следващата сутрин.

Без да бърза, все едно че се разхождаше в парк, мина зад тезгяха и безжалостно простреля в тила хората, налягали на пода. Заглушените изстрели последваха толкова бързо, че никой не успя да разбере какво става и да извика. После вдигна щорите на прозорците, за да могат хората, които минаваха по тротоара, да видят, че е заключено и да предположат, че банката е затворена. Труповете оставаха скрити зад тезгяха.

Ръскин изчака, докато тротоарът се разчисти от пешеходци и возила, след което безгрижно излезе от сградата, заключи вратата и с небрежна походка се отдалечи от банката, като полюшваше бастунчето си в едната си ръка, а с другата носеше двете черни торби, преметнати през рамо. В четири часа вече се беше върнал в хотел „Пиъри“. Взе си баня и слезе в ресторанта, където си угоди с голямо плато пушена сьомга със сметана с копър и хайвер, придружено от бутилка френско бургундско „Кло дьо ла Рош“ от 1899 г. След това почете около час във фоайето, преди да си легне и да заспи безметежно.

Късно сутринта Ръскин взе такси до „Солт Лейк Банк & Тръст“. Около входната врата се беше струпала тълпа, а от банката потегляше линейка. Проби си път през тълпата, видя някакъв мъж, облечен като детектив и се обърна към него.

— Какво се е случило тук? — попита вежливо.

— Банката е ограбена, а шестима човека са убити.

— Ограбена, казвате? Убити? Това е ужасно. Депозирах половин милион долара в брой тук вчера, от моята банка в Ню Йорк.

Детективът го погледна с изненада.

— Половин милион долара, казвате? В брой?

— Да. Ето я разписката. — Ръскин размаха разписката пред лицето на детектива.

Детективът я огледа за няколко секунди и рече:

— Вие ли сте Илая Ръскин?

— Да, аз съм Ръскин. Представлявам банката „Хъдсън ривър“ в Ню Йорк.

— Половин милион долара в брой! — ахна детективът. — Нищо чудно, че са ограбили банката. Най-добре да влезете вътре, господин Ръскин, и да се срещнете с господин Рамсдел, един от банковите директори. Аз съм капитан Джон Касейл, от полицейската служба на Солт Лейк.

Труповете бяха изнесени, но махагоновият под беше зацапан с петна засъхнала кръв. Капитан Касейл го поведе към един мъж — грамаден дебел човек с голям изпъкнал корем под елече с масивна златна верижка за часовник. Мъжът седеше на бюрото на Кардоса и проучваше банковите депозити. Кафявите му очи изглеждаха размътени под плешивата глава. Вдигна ги и се вгледа в Ръскин, подравнен, че го прекъсват.

— Това е господин Илая Ръскин — уведоми го Касейл. Казва, че е депозирал половин милион долара на господин Кардоса вчера.

— Съжалявам, че се срещаме при толкова трагични обстоятелства. Езра Рамсдел, управителен директор на банката. — Рамсдел стана и стисна ръката на Ръскин. — Ужасен, ужасен инцидент. Шест души убити. Нищо такова не беше се случвало досега в Солт Лейк сити.

— В течение сте за парите, които господин Кардоса прие да съхранява за банката ми, нали? — попита хладно Ръскин.

Рамсдел кимна.

— Да, обади ми се по телефона и докладна, че сте дошъл и оставил валутата на банката си в хранилището.

— Тъй като господин Кардоса, Бог да го прости, ми издаде разписка, директорите ми ще очакват банката ви да компенсира загубата.

— Кажете на директорите си да не се притесняват.

— Колко кеш е от мъкнал крадецът? — попита Ръскин.

— Двеста четирийсет и пет хиляди долара.

— Плюс моите половин милион — каза Ръскин, привидно обезпокоен.

Рамсдел го изгледа странно.

— По някаква необяснима причина крадецът не е взел вашите нари.

Ръскин се престори на стъписан.

— Какво искате да кажете?

— Банкнотите в един голям кафяв кожен куфар — каза капитан Касейл. — Те ли са вашите?

— Златните удостоверения? Да, те са от банката, която представлявам в Ню Йорк.

Рамсдел и Касейл се спогледаха странно. След това Рамсдел заяви:

— Куфарът, който сте оставили с господин Кардоса в хранилището, все още е пълен с вашите пари.

— Не разбирам.

— Не е бил пипнат. Отворих и го проверих лично. Вашите златни сертификати са си читави и непокътнати.

Ръскин изигра пълно изумление.

— Но това е безсмислено. Защо ще вземе вашите пари и ще остави моите?

Касейл се почеса зад ухото.

— Моето предположение е, че е бързал и просто не е обърнал внимание на куфара. Не е разбрал, че е пълен с цяло състояние в брой.

— Слава богу — въздъхна облекчено Ръскин, свали шапката си и изтри въображаемата пот от челото си. — След като крадецът няма да се върне, ще ги оставя в хранилището ви, докато отворим новите си клонове във Финикс и Рино.

— Безкрайно сме благодарни. Особено сега, когато ликвидните ни средства бяха ометени.

Ръскин огледа петната засъхнала кръв по пода.

— Май трябва да ви оставя да продължите разследването си. — Кимна на Касейл. — Вярвам, че ще заловите убиеца, за да може да бъде обесен.

— Заклевам се, че ще го спипаме — отвърна Касейл уверено. — Всеки път, извеждащ от Солт Лейк, както и всяка гара, са покрити от мрежа полицейски служители. Не може да прехвърли границите на града, без да бъде заловен.

— Желая ви късмет — каза Ръскин. — Моля се да заловите злодея. — Обърна се към Рамсдел. — Ще бъда в хотел „Пиъри“ до утре следобед, в случай че ви потрябват услугите ми. В четири часа ще се кача на влака, за да контролирам учредяването на новия ни клон във Финикс.

— Много щедро от ваша страна, сър — отвърна Рамсдел. — Ще ви се обадя веднага, щом възстановим дейността си.

— Няма защо. — Ръсел се обърна да си тръгне. — Късмет ви желая, капитане.

Кимна на Касейл и се запъти към входа на банката.

Касейл се загледа през прозореца, докато Ръскин прекоси улицата и взе такси.

— Много странно — отрони детективът замислено. — Доколкото знам влаковите разписания, следващият влак за Финикс тръгва чак след три дни.

Рамсдел сви рамене.

— Вероятно лошо са го осведомили.

— Все пак, нещо у този човек ме притеснява.

— Какво е то?

— Не изглеждаше особено зарадван, че парите на банката му не са взети от крадеца. Едва ли не сякаш още преди да влезе знаеше, че парите му са в безопасност.

— Има ли значение? — попита Рамсдел. — Господин Ръскин би трябвало да се радва, че крадецът е подминал неговите половин милион долара.

Детективът беше умислен.

— Откъде знаете, че са половин милион? Преброихте ли ги?

— Господин Кардоса трябва да ги е преброил.

— Сигурен ли сте?

Рамсдел се запъти от кабинета към хранилището.

— Може би сега е подходящият момент да погледнем.

Отвори куфара и започна да реди първия пласт пачки на рафта наблизо. Горният пласт бяха двайсет хиляди долара в златни сертификати. Останалото от куфара се оказа запълнено с грижливо нарязана и стегната на пачки вестникарска хартия.

— Боже мили! — ахна Рамсдел.

След това, споходен сякаш от внезапно прозрение, се втурна обратно към кабинета на банковия уредник и отвори книгата, лежаща на бюрото. Книгата съдържаше банкови ордери… но последният ордер липсваше и не беше записан. Лицето му пребледня.

— Този проклет дявол трябва да е принудил Кардоса да му напише банков ордер за половин милион. В която и банка да го депозира, ще приемат, че сме го издали и ще изискват плащане от „Солт Лейк Банк & Тръст“. По силата на федералния закон сме длъжни да го уважим. Ако не, следват дела, обвинение от финансовите агенти на САЩ и в крайна сметка ще бъдем принудени да затворим.

— Ръскин е не само мошеник — заяви твърдо Касейл. — Той е този, който е ограбил банката ви и е убил служителите ви и клиента.

— Не мога да го повярвам — изпъшка Рамсдел. След това настоя: — Трябва да го спрете. Хванете го, преди да е напуснал хотела!

— Ще пратя хора до „Пиъри“ — отвърна Касейл. — Но този тип не е глупак. Вероятно е побягнал веднага, щом излезе оттук.

— Не може да го оставите да се измъкне с това отвратително деяние.

— Ако той е прословутият Бандит касапин, лукав е като дявол и изчезва като призрак.

Очите на Езра Рамсдел блеснаха хитро.

— Той трябва да депозира ордера някъде в някоя банка. Ще телеграфирам на управителите на всяка банка в страната да наблюдават и да се свържат с полицията, преди да осребрят ордер за половин милион долара, издаден на името на Илая Ръскин. Няма да се измъкне.

— Не съм толкова сигурен — измърмори тихо Джон Касейл. — Изобщо не съм толкова сигурен.

10

Бандитът касапин беше далече пред него, мислеше си Бел, докато влакът, на който се возеше, забави и спря на станцията в Райълит. Беше получил дълга телеграма от Ван Дорн, от която научи всичко известно дотук за касапницата в Солт Лейк. Банка в главен град като Солт Лейк беше последното място, където той или който и да е друг очакваше удар от Касапина.

Слезе от влака с кожена чанта, натъпкана с най-необходимите вещи, които носеше по време на пътуване. Пустинният зной го удари като лъх от отворена пещ, но заради липсата на влага в пустинята ризата му не подгизна от пот.

След като началникът на гарата го упъти, тръгна към службата на шерифа и затвора. Шериф Мартин Хюи беше среден на ръст мъж с разрошена посивяла коса. Вдигна глава от пачката постери с лица за издирване и се вторачи в Бел с меки маслиненокафяви очи, докато агентът на Ван Дорн влизаше в кабинета.

— Шериф Хюи, аз съм Айзък Бел от детективска агенция „Ван Дорн“.

Хюи не се надигна от бюрото си, нито подаде ръка. Вместо това изплю парче тютюн за дъвчене в плювалника до него.

— Да, господин Бел. Казаха ми, че ще сте на влака в десет. Харесва ли ви топлия ни климат?

Бел дръпна един стол срещу Хюи, без да са му предложили, и седна.

— Предпочитам прохладния планински въздух на Денвър.

Шерифът се подсмихна леко, забелязал неудобството на посетителя.

— Ако живеете тук по-дълго, може би ще почнете да харесвате и нашия.

— Уведомих ви по жицата за разследването си — започна Бел без предисловия. — Искам да събера всичката възможна информация, която би помогнала за проследяването на Бандита касапин.

— Дано извадите повече късмет от мен. Единственото, което намерихме след убийствата, беше проклет разнебитен изоставен фургон с конски впряг, вкарани в града.

— Някой огледал ли е по-добре престъпника?

Хюи поклати глава.

— Никой изобщо не го е забелязал. Трима души дадоха различни описания. Нито едно не съвпада. Единственото, което знам, е, че хайката ми не намери никакви следи от фургон, кон или автомобил, водещи извън града.

— А железопътната линия?

Шерифът отново извъртя глава.

— Никакъв влак не беше напускал града от осем часа. Поставих хора на гарата, които претърсиха пътническите вагони преди тръгването на влака, но не намериха никой, който да изглежда подозрителен.

— А товарните вагони?

— Помощниците ми претърсиха единствения товарен влак, напуснал града същия ден. Нито те, нито машинистът, огнярят или механиците са видели някой да се крие на или около товарните вагони.

— Каква е вашата хипотеза за бандита? — попита Бел. — Как според вас се е измъкнал чисто?

Хюи замълча, докато изплюе нова тютюнева слюнка в месинговия плювалник.

— Предадох се. Боли ме да го призная, но нямам идея как успя да се измъкне от мен и помощник-шерифите ми. Честно, тази история ме вбесява. От трийсет години съм човек на закона и никой не ми се е измъквал от ръцете.

— Може да се утешите с това, че не сте единственият шериф или полицай, който го е изтървал, след като е обрал градските им банки.

— Все пак не е повод за гордост — измърмори Хюи.

— С ваше разрешение, бих искал да разпитам тримата свидетели.

— Ще си загубите времето.

— Може ли да получа имената им? — настоя Бел. — Трябва да си свърша работата.

Хюи сви рамене. Надраска три имена на гърба на една от обявите и обяснения къде може да се намерят хората, и ги връчи на Бел.

— Познавам ги всички. Добри и честни граждани са и са убедени в това, което са видели, макар и показанията им да не съвпадат.

— Благодаря, шерифе, но работата ми е да проуча всяка следа, колкото и да е незначителна.

— Обадете ми се, ако мога да помогна нещо — предложи Хюи разгорещено.

— Ако се наложи, непременно — отвърна Бел.

По-голямата част от следващия предобед Бел прекара в издирване и разпитване на хората от списъка, даден му от шериф Хюи. Смятаха го за експерт в извличането на информация от описания на свидетели, но този път удари на камък. Никой от хората, двама мъже и една жена, не дадоха съвпадащи описания. Шериф Хюи беше прав. Преглътна поражението и се запъти обратно към хотела си, готов да се върне в Денвър.

Седеше в хотелския ресторант и ядеше ранния си обяд от агнешка яхния, когато шерифът влезе и седна на масата му.

— Мога ли да ви поръчам нещо? — попита щедро Бел.

— Не, благодаря. Дойдох да ви потърся, защото се сетих за Джаки Ръгълс.

— И кой е той?

— Едно малко момче, около десетгодишно. Баща му работи в мината, майка му е перачка. Каза, че видял някакъв странен мъж в деня на обира, но не обърнах внимание на описанието. Не е от най-умните деца в града. Предположих, че иска да впечатли другите момчета с твърденията си, че е видял бандита.

— Бих искал да го разпитам.

— Тръгнете нагоре по Трета улица до Менло. После завивате надясно. Живее във втората къща отляво — една съборетина, дето изглежда готова да рухне всеки момент като повечето къщи в този район на града.

— Задължен съм ви.

— Джаки няма да ви каже повече от другите. Вероятно дори по-малко.

— Трябва да гледам на нещата откъм светлата им страна. Както казах, налага се да проверим всяка следа, колкото и да е дребна. Детективска агенция „Ван Дорн“ иска да спипа убиеца не по-малко от вас.

— Трябва да се отбиете в универсалния магазин и да вземете малко дъвчащи бонбони — предложи шериф Хюи. — Джаки си пада по дъвчащи бонбони.

— Благодаря за съвета.

Бел намери къщата на Ръгълс точно както я описа Хюи. Цялата дървена постройка се беше килнала на една страна. Още пет сантиметра, помисли си детективът, и щеше да рухне на улицата. Тръгна към паянтовото стълбище и точно в този момент едно хлапе изхвърча от предната врата и затича към улицата.

— Ти ли си Джаки Ръгълс? — попита Бел и го спипа за ръката, преди детето да успее да профучи покрай него.

Хлапакът не изглеждаше ни най-малко уплашен.

— Кой иска да знае? — попита намръщено.

— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн“. Искам да те попитам какво видя в деня на банковия обир.

— „Ван Дорн“? — повтори Джаки с благоговение. — Известни сте. Бога ми. Детектив от „Ван Дорн“ иска да говори с мен?

— Точно така — потвърди Бел и нанесе фаталния си удар: — Искаш ли малко дъвчащи бонбони? — Протегна пликчето, което беше купил току-що от универсалния магазин.

— Леле! Благодаря, господине. — Без да губи време, Джаки Ръгълс бръкна в кесията и пъхна зелен бонбон в устата си. Момчето беше облечено в памучна риза, срязани над коляното панталони и изтъркани кожени обувки, за които Бел реши, че ги е наследил от някой по-голям брат. Дрехите бяха доста чисти, както се полагаше за майка перачка. Малкият беше тънък като пръчка и с опръскано с лунички хлапашко лице, увенчано с гъста и несресана къдрава кестенява коса.

— Разбрах от шериф Хюи, че си видял крадеца от банката.

Момчето отговори, без да спира да дъвче бонбона:

— Много ясно, че го видях. Бедата е, че никой не ми вярва.

— Аз ти вярвам — увери го Бел. — Кажи ми какво видя.

Джаки посегна да бръкне в пликчето за друг бонбон, но Бел го спря.

— Целият плик е за теб, след като ми разкажеш какво знаеш.

Хлапакът се подразни, но сви рамене.

— Ами, играех бейзбол на улицата с приятелите ми, когато опя стар тип…

— Колко стар?

Джаки го изгледа.

— Някъде на твоята възраст.

Бел изобщо не смяташе трийсетте за старост, но за едно десетгодишно хлапе сигурно изглеждаше древен.

— Продължавай.

— Беше облечен като повечето миньори, които живеят тук, но носеше голяма шапка като мексиканците.

— Сомбреро.

— Май така й се викаше. И мъкнеше тежък чувал на рамото си. Като че ли беше натъпкан с нещо.

— Какво друго забеляза?

— На едната му ръка липсваше кутрето.

Бел се вцепени. Това беше първата податка за разпознаването на убиеца.

— Сигурен ли си, че му липсваше кутре?

— Колкото, че стоя тук с вас — отвърна Джаки.

— Коя ръка? — попита Бел, сдържайки усилващата се възбуда.

— Лявата.

— Не се съмняваш, че беше лявата?

Джаки само кимна, докато поглеждаше жадно към торбичката с бонбони.

— Като видя, че го гледам, ме изгледа сякаш беше луд.

— После какво стана?

— Трябваше да хвана летяща топка. Когато се обърнах, вече го нямаше.

Бел го потупа по главата. Ръката му почти се изгуби в море от буйна рижа коса. Усмихна му се.

— Давай, изяж ги всичките. Но на твое място щях да дъвча по-бавно, за да останат за по-дълго.

След като напусна хотел „Райълит“ и преди да се качи на влака, Бел плати на телеграфиста на гарата да прати съобщение на Ван Дорн с описанието за липсващото кутре на лявата ръка на Бандита касапин. Знаеше, че Ван Дорн щеше бързо да пусне вестта до своята армия от агенти, за да следят и донасят за всеки забелязан с този малък недъг.

Вместо да поеме обратно за Денвър, на мига реши да продължи до Бисби. Може би щеше отново да извади късмет и да намери друга податка за самоличността на бандита. Отпусна се в седалката си, докато нажежената пещ на пустинята изпичаше вътрешността на вагона „Пулман“. Бел почти не го забеляза.

Първата солидна следа, предложена от едно мършаво хлапе, не беше точно пробив, но беше начало, прецени той. Чувстваше се доволен от себе си за откритието и се замечта за деня, в който ще срещне бандита и ще го разпознае по липсващия пръст.