Преследването

11

4 март, 1906 г.

Сан Франциско, Калифорния

Мъжът, представил се последния път с името Ръскин, стоеше пред луксозен месингов умивалник, загледан в голямо овално огледало и се бръснеше с добре наточен прав бръснач. След като приключи, изплакна лицето си и го намаза със скъп френски одеколон. После се пресегна и се вкопчи в умивалника, когато товарният му вагон рязко спря.

Приближи се до затвореното прозорче, прикрито отвън като част от дървената стена на вагона, открехна го предпазливо и надникна. Един парен локомотив беше изтласкал десет откачени от влаковата композиция товарни вагони, включително вагона на мебелна компания „О’Браян“, през огромната терминална сграда на железопътна линия „Южен Пасифик“, наречена пристанище Оукланд. Представляваше масивна дига, построена върху пилони, зидария и камък, и изпъната в самия залив на Сан Франциско. Кеят, към който подхождаха и се връзваха фериботите, се намираше в западния край на главното здание, между близначните кули. Кулите бяха осигурени с работни екипи, които ръководеха товаренето и разтоварването на огромната флотилия от фериботи, която се движеше из залива на Сан Франциско.

Тъй като пристанище Оукланд се намираше в края на трансконтиненталната железопътна линия, през цялото денонощие беше пълно с многолика тълпа хора, които идваха от изтока и се връщаха в обратната посока през континента. Пътническите композиции включваха и товарни вагони, превозващи продукти и стоки. През 1906-та това беше едно оживено място, след като бизнесът се развиваше бурно в градовете посестрими на залива. Сан Франциско представляваше процъфтяващ търговски център, докато по-голямата част от реалното производство беше съсредоточена в Оукланд.

Ръскин провери разписанието и видя, че хитро замаскираното му пътуване инкогнито е на борда на „Сан Габриел“, ферибот на железопътна линия „Южен Пасифик“, построен за превоз натоварени влакове, както и на пътници. Представляваше класически двустранен ферибот, с пилотски кабини на кърмата и носа. Тласкаше се от странични лопатни колела, задвижвани от два двигателя на парна тяга, всеки със свой димоотвод. Фериботите, които превозваха влакове, имаха успоредни релси на главната палуба за товарните вагони, докато каютната палуба приютяваше пътниците. „Сан Габриел“ беше 89,5 м. дълъг, 23,5 м. широк и можеше да превозва петстотин пътника и двайсет железопътни вагона.

„Сан Габриел“ щеше да пристигне на терминала на „Южен Пасифик“ между улиците Таунзенд и Трета, където пътниците щяха да слязат. След това трябваше да продължи до кей 32 на Кинг стрийт и Таунзенд, където товарът му от вагони щеше да се прехвърли до градското железопътно депо между улици Трета и Седма. Там вагонът на „Мебелна компания О’Браян“ щеше да бъде преместен на страничния коловоз на един склад в индустриалната зона на града, който беше собственост на бандита.

Ръскин се беше возил многократно на „Сан Габриел“ в пътуванията си през залива и чакаше с нетърпение да се прибере у дома след авантюрата си в Солт Лейк сити. Звукът от парната свирка на ферибота отекна в пристанището, възвестявайки потеглянето на машината. Съдът затрепери, щом високите парни машини завъртяха осемметровите лопатни колела и водата около тях закипя. Скоро корабът щеше да се плъзне по гладкия като стъкло залив към Сан Франциско, за да измине път, който нямаше да продължи повече от двайсетина минути.

Ръскин бързо довърши обличането си в безукорно скроен консервативен черен бизнес костюм. Жълтата розичка отиде на мястото си в горния джоб на сакото. Постави леко килнато бомбето на главата си, нахлузи чифт велурени ръкавици на дланите си и вдигна бастунчето си.

След това се наведе, хвана дръжката на капака на пода на товарния вагон и го отвори. Пусна през отвора голям тежък куфар. После самият той се смъкна долу на палубата между релсите, като внимаваше да не зацапа дрехите си. Изгърбен под вагона се огледа, за да се увери, че няма никого от екипажа наблизо, измъкна се навън и се изправи.

Качваше се по едно стълбище към каютната палуба, където се возеха пътниците, когато на средата се натъкна на член от екипажа, който слизаше надолу. Работникът се спря и му кимна строго.

— Знаете ли, сър, че на пътниците е забранено да ходят на главната палуба?

— Да, знам. — Бандитът се усмихна. — Разбрах грешката си и както виждате, се връщам на каютната.

— Извинете за притеснението, сър.

— Няма защо. Това ви е работата.

Бандитът продължи нагоре по стъпалата и се озова на луксозната пищно украсена каютна палуба, на която пътниците стилно прехвърляха залива. Отиде до ресторанта и си поръча чаша чай на бара, след което излезе на откритата предна палуба и отпи, загледан в нарастващите отвъд залива здания на Сан Франциско.

„Градът на залива“ вече се превръщаше в очарователен, романтичен, космополитен мегаполис. Значимостта му бе нараснала от 1900 г. насам и се беше наложил като финансов и търговски център на Запада. Построен беше от предвидливи предприемачи, също като безукорно облечения мъж, който стоеше на палубата с грамаден куфар до себе си. И той като тях бе способен да види изгодна възможност и бързо да я докопа.

Винаги внимателен и към най-дребните детайли, Ръскин допи чая си и хвърли небрежно чашата зад борда, без да я връща в ресторанта. Загледа разсеяно ятото бекаси, което прелетя покрай кораба, последвано от тройка кафяви пеликани, плъзгащи се на сантиметри над водата в търсене на дребна риба. След това се смеси с тълпата и заслиза по стълбището към главната палуба, откъдето пътниците напускаха ферибота и стъпваха на кея пред големия, пищен и построен в испански стил терминал на „Южен Пасифик“.

Закрачи енергично през вътрешния свод на терминала, понесъл големия куфар, мина през вратите и се озова на тротоара на улица Таунзенд. През следващите няколко минути стоя и чака. Усмихна се, когато един малък мерцедес „Симплекс“ забръмча нагоре по улицата и с изсъскване на гумите се закова до бордюра пред него. Под капака имаше масивен четирицилиндров двигател 60 конски сили, с който колата можеше да вдигне до почти 130 км/ч. Беше великолепно изделие от стомана, месинг, дърво, кожа и гума. Шофирането му бе цяло приключение.

Ако колата будеше възхищение, същото можеше да се каже за жената зад волана. Беше крехка, изящна и с тънка талия. Рижата й коса беше украсена с голяма червена кордела с огнения цвят на къдриците. Бонето й бе завързано под брадичката, за да не го издуха насрещният вятър. Красавицата носеше жълто-кафява ленена рокля, която стигаше до средата на прасците, за да могат стъпалата й да играят ловко по петте педала на пода. Вдигна едната си ръка от големия волан и махна за поздрав.

— Здрасти, братле. Закъсня с час и половина.

— Здравей, сестричке. — Замълча и се усмихна широко. — Не можех да се движа по-бързо, отколкото машинистът караше влака.

Жената му подаде бузата си и той я целуна прилежно. Тя вдиша миризмата му на френския парфюм, който му беше подарила. Винаги си слагаше от него. Ухаеше на море от цветя след лек вечерен дъжд. Ако не й беше брат, навярно щеше да има любовна афера с него.

— Предполагам, че разходката ти беше успешна.

— Да — отвърна той и завърза куфара на стъпалото. — И нямаме дори минутка за губене. — След това се качи на кафявата кожена пътническа седалка. — Трябва да регистрирам банковия ордер, който получих от „Солт Лейк Банк & Тръст“, преди да се появят агентите им и да спрат трансфера.

Жената натисна съединителя с кафявата си кожена обувка, превключи ловко и колата скочи напред по улицата като лъв, подгонил зебра.

— Два дни ти отне, докато се върнеш. Не смяташ ли, че я караш на ръба? Може да се свържат с полицията, да наемат частни агенти и да проверят всяка банка в страната за ордер с баснословна сума.

— А времето, което това ще отнеме, е не по-малко от четирийсет и осем часа — добави той и тъй като малката кола нямаше врати за опора, се вкопчи с ръка отстрани за седалката, когато сестра му зави рязко по Маркет стрийт. Едва успя да сграбчи бомбето си с другата ръка, преди да е изхвърчало на улицата.

Сестра му шофираше като че ли безразсъдно бързо, но ловко. Подминаваше останалите със скорост, която караше хората да обръщат стъписано глави. Профуча покрай голяма талига с бира, теглена от впряг коне Першерон, която беше запушила по-голямата част от улицата. Плъзна се между струпаните бурета и мина едва на педя от тротоара, пълен с пешеходци. Братът засвири дръзко с уста марша „Гари Оуен“ и започна да вдига бомбето си за поздрав към хубавите момичета, които излизаха от магазините за облекло. Големият електрически трамвай на Маркет стрийт се извиси застрашително пред тях. За да го избегне, сестрата се вряза в насрещното движение, като принуди немалко коне да се изправят на задните си крака, а водачите им гневно заразмахваха юмруци.

След още две карета през каньона от тухлени и каменни здания спря рязко и задните гуми изсвистяха, когато удари спирачки пред банка „Кромуел“ на ъгъла на Маркет стрийт и Сътър.

— Е, стигнахме, братле. Вярвам, че возенето ти хареса.

— Ще се убиеш някой ден.

— Обвинявай себе си — засмя се тя. Ти ми даде колата.

— Заменям я за моя мотоциклет.

— Забрави. — Махна весело с ръка и разпореди: — Върни се рано вкъщи и не закъснявай. Имаме среща на Барбари Коуст със семейство Грюенхайм. Ще обиколим бордеите, а после ще посетим някое скандално танцово представление.

— Нямам търпение — отвърна й саркастично той.

Слезе на тротоара и отвърза куфара. Тя забеляза как се напрегна, докато го вдигаше и разбра, че е натъпкан до пръсване с ограбените пачки от банката в Солт Лейк.

Натисна педала на газта и мерцедесът „Симплекс“ с верижно задвижване профуча на пресечката и зарева нагоре по улицата, а прозорците на околните сгради задрънчаха от грохота на ауспуха.

Бандитът се обърна и се загледа с гордост във внушителното и пищно орнаментирано здание на банка „Кромуел“, с високите колони в йонийски стил и големите прозорци от цветно стъкло. Портиерът в сива униформа му отвори една от големите стъклени врати. Беше висок мъж с посивяла коса и военна стойка от трийсетте години служба в кавалерията на САЩ.

— Добро утро, господин Кромуел. Радвам се да ви видя отново след отпуската ви.

— Радвам се, че се връщам, Джордж. Как беше времето тук, докато ме нямаше?

— Също като днес, сър, слънчево и меко. — Джордж погледна големия куфар. — Може ли да ви го отнеса, сър?

— Не, благодаря. Ще се оправя. Трябва ми малко гимнастика.

Малката месингова табелка при входа описваше активите на банката на двайсет и два милиона долара. Скоро щяха да са двайсет и три, каза си Кромуел. Само петдесетгодишната банка „Уелс Фарго“ имаше по-високи активи, капитал и ликвидност. Джордж отвори широко вратата и собственикът закрачи по мраморния под на банковото фоайе, покрай красиво резбованите бюра на мениджърите и гишетата на касиерите без тезгяхи, напълно открити за клиентите. Откритата касова зона беше странно нововъведение за човек, който не се доверяваше никому и ограбваше банки извън щата, за да изгради собствената си финансова империя.

Факт беше, че Джейкъб Кромуел нямаше повече нужда от допълнителния приход, който крадеше за банката си. Но предизвикателството го опияняваше. Чувстваше се неуязвим. Можеше да надхитри всеки полицейски детектив, да не говорим за агентите от детективска агенция „Ван Дорн“, и така — докато умре от старост. Знаеше от шпионската си мрежа, че са безкрайно далече от разкриването на самоличността му.

Кромуел влезе в асансьора и се качи на третия етаж. Стъпи на облицования с италиански фаянс под на главния офис на галерията, която се виеше над банковото фоайе. Тръгна през великолепния комплекс от кабинети, а дебелият килим в матово бяло и кафяво приглушаваше стъпките му. Стените бяха облицовани с тиково дърво с резба, изобразяваща сцени от Запада през деветнайсети век, а колоните, които поддържаха тавана, бяха издялани като тотемни стълбове. Разкошният таван беше покрит със стенописи от ранните дни на Сан Франциско.

Държеше на работа три секретарки, които да движат основните му делови операции, а и не малко от личните му дела. Всички бяха красиви жени — високи, изящни и интелигентни — и произхождаха от богати семейства в Сан Франциско. Заплащаше им повече, отколкото можеха да получат, ако работеха при конкурентите му. Единственото изискване беше всички да носят тоалети в един и същи стил и цвят, за което плащаше банката. Всеки ден цветът бе различен. Днес носеха кафяви рокли, в унисон с килима.

Видяха го да влиза и моментално станаха, обкръжиха го, забъбриха весело и го поздравиха с връщането му от риболова в Орегон, където мислеха, че е бил. Макар да му струваше много сила на волята, Кромуел се въздържаше да се забърка в любовна афера, с която и да е от тези три жени. Имаше непоклатими принципи в играта на свой терен.

След като учтивостите приключиха и дамите се върнаха по бюрата си, Кромуел покани в кабинета си старшата си секретарка, която от девет години работеше при него.

Седна зад масивното си тиково бюро и намести отдолу куфара. Усмихна се на Марион Морган.

— Как сте, мис Морган? Някакви нови приятели джентълмени напоследък?

Тя се изчерви.

— Не, господин Кромуел. Прекарвам нощите си у дома в четене.

Когато завърши колежа и постъпи на работа при Кромуел като касиерка, Марион беше едва на двайсет и една. Вече се беше издигнала до старша секретарка. Току-що бе навършила трийсет и не беше се омъжвала, което караше мнозина да я мислят за стара девственица. Но истината беше, че би могла да притежава всеки богат мъж в града. Беше изключително очарователна и женствена дама, способна да избира и сменя без проблем любовниците си, но все още не беше си избрала някого за съпруг. Просто бе твърде придирчива към мъжете и чаровният принц все още не се беше появил. Сламенорусата коса загръщаше главата й според модата, а изящните черти на лицето й увенчаваха лебедовата шия. Стегнатата й в корсет фигура с тънка талия наподобяваше класически пясъчен часовник. Гледаше Кромуел над бюрото с коралови морскозелени очи, а деликатната й длан държеше молив над бележника.

— Очаквам агенти от някаква банка в Солт Лейк сити да пристигнат всеки момент, за да проверят регистрите ни.

— Ще преглеждат ли счетоводните ни книги? — попита тя, като че ли леко притеснена.

Той поклати глава.

— Нищо такова. Чух слухове от колеги банкери, че е ограбена банка в Солт Лейк сити и откраднатите пари може да са депозирани в друга банка.

— Желаете ли аз да се оправя с тях?

— Не. Моля ви, просто ги позабавлявате, докато се подготвя да говоря с тях.

Дори да имаше въпроси по малко неясната молба на Кромуел, Марион не прояви любопитство.

— Да, разбира се. Ще ги настаня удобно, докато пожелаете да ги приемете.

— Това е всичко — каза Кромуел. — Благодаря ви.

Щом Марион напусна кабинета му и затвори вратата, Кромуел бръкна в предния си джоб и извади банковия ордер от „Солт Лейк Банк & Тръст“. После стана и отиде до големия сейф, в който се съхраняваха банковите счетоводни книги и регистри. Бързо и с вещина подправи книгите така, че да изглежда, че ордерът вече е получен и пълната сума е изплатена на Илая Ръскин. Въведе и записи, указващи, че парите са изтеглени от ликвидния капитал на банката му.

Не се наложи да чака дълго, след като подправи регистрите. Очакваните агенти влязоха във външния офис двайсет минути по-късно. Марион ги бе задържала с думите, че господин Кромуел в момента е изключително зает. Когато малкият звънец под бюрото й звънна, тя ги покани в кабинета му.

Той държеше слушалката на телефона, кимна им за поздрав и им предложи да се настанят.

— Да, господин Абернати, лично ще се погрижа сметката ви да бъде закрита, а средствата — прехвърлени на банката на Бейтън Руж в Луизиана. За нищо. За мен е удоволствие да ви услужа. Приятно пътуване. Довиждане.

Кромуел затвори телефона с фалшивия разговор. Стана, заобиколи бюрото и подаде ръка.

— Здравейте. Джейкъб Кромуел, президент на банката.

— Тези господа са от Солт Лейк сити — обясни Марион. — Искат да проверят за ордер, издаден от тяхната банка. — Завъртя полата си, едва на два пръста над глезена, излезе от кабинета и затвори вратата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Кромуел вежливо.

Единият мъж беше висок и длъгнест, а другият — нисък, набит и запотен. Високият заговори пръв.

— Аз съм Уилям Бигълоу. Колегата ми е Джоузеф Фарнъм. Интересува ни дали някоя финансова институция може да е получила банков ордер за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара, издаден от „Солт Лейк Сити Банк & Тръст“.

Кромуел повдигна вежди, привидно учуден.

— Какъв може да е проблемът?

— Ордерът е бил издаден от банковия мениджър под натиск, преди бандитът да го простреля в главата и да изчезне с него, заедно с банковите пари в хранилището. Опитваме се да го издирим.

— О, Боже — възкликна Кромуел и вдигна ръце отчаяно. — Този ордер дойде при нас вчера следобед.

Двамата агенти се стегнаха.

— Ордерът е при вас? — попита е очакване Фарнъм.

— Да, в сейфа на счетоводния ни отдел. — Тонът на Кромуел стана мрачен: — За съжаление го уважихме.

— Уважили сте го?! — ахна Бигълоу.

Кромуел сви рамене.

— Ами да.

— С чек, несъмнено — намеси се Фарнъм с надеждата, че все още има време да се попречи на бандита да го осребри в друга банка.

— О, не. Господинът, чието име бе на ордера, поиска парите в брой и се подчинихме.

Бигълоу и Фарнъм го гледаха стъписани.

— Платили сте близо половин милион долара в брой на някой, който просто е влязъл в банката ви от улицата?

— Лично проверих ордера, когато служителката ми го донесе за одобрение. Изглеждате напълно редовен.

Бигълоу го гледаше потресен. Негово задължение беше да се свърже с директорите на Солт Лейк Банк и да ги уведоми, че техните четиристотин седемдесет и пет хиляди долара са изчезнали.

— На чие име беше издаден ордерът?

— Някой си господин Илая Ръскин — отвърна Кромуел. — Представи папка документи, удостоверяващи, че господин Ръскин е основателят на застрахователна компания, която ще плаща искове от пожар, унищожил жилищно каре в град… — Замълча. — Мисля, че беше Белингам, щат Вашингтон.

— Можете ли да опишете Ръскин? — попита Фарнъм.

— Много добре облечен — отзова се Кромуел. — Висок, с руса коса и големи руси мустаци. Не засякох цвета на очите му. Но май си спомням, че носеше необичаен бастун със сребърна глава на орел.

— Това е Ръскин, да — промърмори Фарнъм.

— Не си е губил времето — подхвърли Бигълоу на колегата си. — Трябва да е хванал експресния влак, за да стигне тук за малко повече от ден.

Фарнъм изгледа Кромуел скептично.

— Не помислихте ли, че това е астрономична сума за плащане на пълен непознат от друг щат?

— Да, но както казах, лично проверих ордера, да не би да е фалшификат. Попитах го защо не изтегли сумата от някоя банка в Сиатъл, но каза, че компанията му откривала офис в Сан Франциско. Уверявам ви, че документът беше благонадежден. Не намерих никакъв повод за подозрение. Платихме, въпреки че изсмука почти всички пари, които държахме в хранилището.

— Банката, която представляваме, няма да се зарадва на това сведение — изтъкна Фарнъм.

— Не се притеснявам — отвърна сдържано Кромуел. — Банка „Кромуел“ не е направила нищо нередно или незаконно. Спазили сме разпоредбите и правилниците на банкиране. Дали „Солт Лейк Банк & Тръст“ няма да изпълни задължението си, не ме засяга. Освен че познавам застрахователната им компания, която плаща за кражба на валута, зная, че активите им са предостатъчни да покрият половин милион долара.

Фарнъм заговори на Бигълоу, без да се обръща към него:

— Да отидем до най-близката телеграфна служба и да уведомим директорите на „Солт Лейк Банк & Тръст“. Няма да са доволни.

— Няма. — Бигълоу кимна мрачно. — Може да не го приемат.

— Нямат друг избор, освен да уважат ордера. Междубанковата комисия със сигурност ще подкрепи банка Кромуел, ако директорите на Солт Лейк Банк внесат възражение.

Двамата агенти станаха.

— Ще ни трябва заявление от ваша страна, господин Кромуел — обяви Фарнъм. — С обстоятелствата по плащането.

— Ще поръчам на юристите си да го подготвят още утре сутрин.

— Благодарим за вниманието.

— За нищо — отвърна Кромуел, без да става. — Ще направя всичко по силите си, за да съдействам.

След като двамата агенти си тръгнаха, Кромуел повика мис Морган.

— Моля, погрижете се да не ме безпокоят в следващите два часа.

— Ще се погрижа — отвърна тя делово.

Секунди след като вратата беше затворена, Кромуел се приближи и тихо я заключи. После вдигна тежкия куфар под бюрото върху тиковата повърхност и го отвори. Валутата вътре беше струпана безразборно, а някои от пачките бяха увити с хартиени ленти.

Кромуел започна методично да брои и подрежда банкнотите, като стягаше с ленти свободните и записваше количеството. Когато приключи, плотът на бюрото му беше покрит с грижливо стегнати на пачки пари, маркирани и преброени. Сумата достигаше двеста четирийсет и един хиляди долара. След това внимателно прибра парите отново в куфара, пъхна куфара под бюрото и отвори няколко счетоводни книги, за да въведе депозити вън фантомните сметки, които бе открил преди време и в които укриваше откраднатите през годините пари. Пари, с които беше трупал активите, нужни за собствената му банка. Приключил с всички записи, звънна на мис Морган и я уведоми, че е готов да се заеме с ежедневната си работа по ръководенето на една преуспяваща финансова къща.

Работните часове на банката бяха от десет сутринта до три следобед. Когато дойде времето за затваряне, Кромуел изчака, докато всички служители си тръгнат за вкъщи и банката се заключи. Вече сам в просторния банков интериор, пренесе куфара с асансьора на партерния етаж и в банковото хранилище, все още отворено по негови указания. Постави пачка по пачка валутата в отделенията, използвани от касиерите за клиентски трансакции. Разписките, които беше приготвил, щяха да се предадат на главния му счетоводител на следващата сутрин, който щеше да запише фалшивите депозити, без да знае серийните номера.

Джейкъб Кромуел се чувстваше доволен от себе си. Измамата, както и банковият грабеж в Солт Лейк сити, бяха най-дръзкото му начинание напоследък. И нямаше намерение да го повтаря. Злодеянието щеше да подведе преследвачите му. Щяха да решат, че е станал още по-дързък и това щеше да ги наведе на мисълта, че може би отново ще опита да ограби някоя банка в голям град. Но знаеше докъде да насилва късмета си. Такъв обир беше изключително сложно начинание. Решеше ли се на нова престъпна авантюра, щеше да се прицели в някое все още неизбрано малко градче.

След като затвори хранилището и завъртя ключовете и таймера, слезе в подземието и се измъкна на улицата през скрита врата, за чието съществуване знаеше само той. Подсвиркваше си „Янки Дудъл“, когато спря такси и тръгна по Калифорния стрийт, където колата продължи нагоре по двайсет и четири градусовия наклон на високия над 100 метра Ноб Хил, „хълмът увенчан с дворци“, по описанието на Робърт Луис Стивънсън.

Имението на Кромуел се намираше на малка живописна уличка, наречена Къшнам стрийт. Беше сгушено сред други монументи на богатство, построени от собственици на доходни мини и „бароните“ от „голямата четворка“ на „Сентрал Пасифик“ — Хънтингтън, Станфорд, Хопкинс и Крокър — превърнала се по-късно в железопътни линии „Южен Пасифик“. За окото на даровит художник или архитект именията приличаха на архитектурни чудовища, рожба на безумна страст към показност.

За разлика от другите сгради, които бяха построени от дърво, домът на Кромуел и сестра му Маргарет беше изграден от камък и излъчваше достойнство, което донякъде му придаваше вид на библиотека. Според някои имаше поразителна прилика с Белия дом във Вашингтон.

Завари сестра си да го чака с нетърпение. Подканян от нея, бързо се приготви за нощта на Барбари Коуст. Докато обличаше вечерните дрехи си мислеше, че седмицата несъмнено се беше оказала продуктивна. Поредният успех, който подсилваше чувството му за неуязвимост.

12

Ървайн не можа да намери серийни номера на банкноти в Боузман. Не само, че не бяха ги записвали. След обира банката беше прекратила дейността си. Преди да се съберат достатъчно средства, които да компенсират загубата, институцията беше рухнала, а основателят й бе продал последните си останали активи, включително дома си на един богат собственик на сребърна мина.

Ървайн продължи към следващата обрана банка в списъка си и хвана железницата „Северен Пасифик“ до миньорското градче Елкхорн, Монтана, разположено на височина 1933 м. над морското равнище. Бурно развиващо се миньорско градче с две хиляди и петстотин жители, Елкхорн беше произвел около десет милиона долара в злато и сребро между 1872 и 1906 г. Бандитът касапин бе ограбил банката му преди три години, оставяйки след себе си четири трупа.

Малко преди влакът да спре на градската гара, Ървайн проучи за десети път, откакто беше напуснал Боузман, доклада за обира в Елкхорн. Начинът на действие беше същият, който бандитът бе прилагал и при останалите си обири. Предрешен като миньор, беше влязъл в банката скоро след пристигането на товара с валута за заплатите на трите хиляди мъже, работещи на кварцовите жили. Както обикновено, нямаше свидетели на същинското престъпление. И четирите жертви — банковият управител, касиерът и случайните съпрузи, озовали се там, за да теглят пари — бяха простреляни в главата от упор. За пореден път изстрелите бяха останали нечути и бандитът се беше изпарил във въздуха, без да остави никаква следа.

Ървайн нае стая в грандхотела, преди да тръгне по улицата към банка „Марвин Шмит“, получила новото си име от миньора, който я беше купил. Архитектурата на сградата беше типична за съвременната мода в повечето миньорски селища. Градеж в готически стил от местен камък. Влезе през вратата на ъгъла срещу пресечката на улиците Олдгрийк и Пайтън. Управителят седеше зад ниска преграда близо до масивния стоманен сейф с изрисуван на него огромен лос, застанал на скална издатина.

— Господин Сиглър? — попита Ървайн.

Младият мъж с черна коса, намазана с брилянтин и зализана назад, вдигна глава при поздрава. Очите му бяха с тъмнозелен оттенък, а чертите на лицето му издаваха индианско потекло в кръвта му. Носеше удобни памучни панталони и риза с мека яка, без вратовръзка. Вдигна очила от бюрото и ги постави на носа си.

— Аз съм Сиглър. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм Глен Ървайн от детективска агенция „Ван Дорн“. Разследваме обира отпреди няколко години.

Сиглър се намръщи, видимо раздразнен.

— Не мислите ли, че е малко късно „Ван Дорн“ да се появява на сцената? Обирът и убийствата станаха още през 1903 г.

— Не бяхме ангажирани с разследването по това време — отвърна Ървайн.

— Тогава защо сте тук толкова късно?

— Да запиша серийните номера на банкнотите, взети при обира, ако са били вкарани в регистър.

— Кой ви плаща за услугите? — настоя Сиглър.

Ървайн можеше да си обясни недоверието и недоумението на Сиглър. На мястото на банковия мениджър може би щеше да изпитва същото.

— Правителството на САЩ. Искат обирите и убийствата да спрат.

— Имам чувството, че кучият син е неуловим — хладно процеди Сиглър.

— Щом ходи на два крака, агенция „Ван Дорн“ ще го залови — отвърна Ървайн убедено.

— Ще го повярвам, когато го видя — заяви Сиглър равнодушно.

— Може ли да видя регистъра ви на серийните номера? Ако разполагаме с тези на откраднатите банкноти, ще положим всички усилия да ги проследим.

— Какво ви кара да мислите, че са записани?

Ървайн сви рамене.

— Нищо. Но не вреди да попита човек.

Сиглър порови в бюрото си и извади връзка ключове.

— Държим всички стари банкови записи в един склад зад сградата.

Покани Ървайн да го последва и го поведе през задната врата към малка каменна постройка насред банковия имот. Вратата изскърца силно, докато се отвори на несмазаните панти. Вътре по рафтовете лежаха струпани редици банкови регистри и счетоводни книги. В дъното имаше масичка и стол.

— Седнете, господин Ървайн. Ще видя какво мога да намеря.

Ървайн не хранеше голям оптимизъм. Намирането на банка, поддържала опис на серийните номера на валутата си, изглеждаше слабо вероятно. Беше изстрел напосоки, но трябваше да се проследи всяка възможна пътечка. Погледа, докато Сиглър прелистваше няколко подвързани в кожа книги. Накрая отвори една и кимна.

— Заповядайте — каза победоносно управителят. Серийните номера на цялата налична валута в хранилището два дни преди обира, които счетоводителят ни е записал. Някои от банкнотите, разбира се, бяха раздадени на клиенти. Но повечето бяха взети от бандита.

Ървайн беше стъписан, когато отвори книгата и се взря в колоните грижливо изписани числа по редовете на страниците. Имаше няколко различни вида големи банкноти. В книгата бяха регистрирани златни сертификати, сребърни сертификати и бонове, издавани от отделни банки. Серийните номера на Хазната на Съединените щати бяха отпечатани вертикално и хоризонтално на страните; местната банка, която ги пускаше в обращение, добавяше свой номер отдолу. Повечето идваха от Континентална и търговска национална банка „Чикаго“ и Първа национална банка „Крокет“ на Сан Франциско. Вдигна очи към Сиглър, вече обзет от гордост.

— Нямате представа какво означава това — промълви Ървайн с безкрайна благодарност. — Сега можем да предадем номерата на откраднатите банкноти на всяка банка в страната, където бандитът би могъл да ги е депозирал. Ръчни списъци с номерата също може да се раздадат на търговците из целия Запад. Можем и да ги подканим да следят за банкнотите.

— Желая ви късмет — отвърна Сиглър с песимизъм. — Едва ли е възможно да ги проследите три години назад. Всяка от тях би могла да е сменила притежателя си сто пъти до сега.

— Вероятно сте прав, но да се надяваме, че бандитът все още ги харчи.

— Малко е вероятно — усмихна се Сиглър скептично. — Залагам месечната си заплата, че ги е похарчил отдавна.

Сиглър вероятно беше прав, помисли си Ървайн. Но не беше обезкуражен. Бел беше казал, че все някоя незначителна грешка ще спъне бандита. Сега въпросът бе само да се подаде информацията до банките и търговските къщи, и да се надяват на отговор, който да ги доведе до местонахождението на тайнствения убиец.

13

Къртис седеше на една маса в офиса на архивния отдел на железопътни линии „Южен Пасифик“ в Омаха, Небраска, обкръжен от високи рафтове, пълни с регистри и счетоводни книги с доклади за влакови операции. През деветте дни, откакто бе започнал издирването си, беше преровил записите на четири различни железопътни линии, както и на дилижансовата компания „Уелс Фарго“ в опит да намери следа, която да подскаже как Бандита касапин се е измъквал след извършването на грабежите си и отвратителните убийства.

Упражнението си беше безнадеждно. Нищо не съвпадаше. Като начало се бе захванал да проучва възможно бягство с дилижанс. Повечето линии на дилижанси бяха закрити до 1906 г. „Уелс Фарго“ все още държеше монопола над линиите, които се протягаха на няколко хиляди мили отвъд експресните маршрути в отдалечените райони, до които влаковете не достигаха. Само че разписанията не съвпадаха по време.

През 1906 г. съществуваха хиляда и шестстотин различни железопътни компании из цялата страна, чието общо трасе беше над 350 хиляди километра. Всяка от петдесетте най-големи фирми покриваше по хиляда и шестстотин километра. Къртис беше стеснил броя на компаниите до пет — ограничил ги бе до тези, които поддържаха железопътните линии с курсове по разписание през градчетата, поразени от бандита.

— Желаете ли чаша кафе?

Агентът премести погледа си от поредното влаково разписание към лицето на дребния мъж, чийто ръст едва ли надвишаваше метър и половина. Казваше се Никълъс Кълхейн. Светлокафявата му прошарена коса беше сресана напред, за да прикрие оплешивяването. Имаше малки кафяви очички като на плъх, които шареха с удивителна бързина. Връхчетата на тънко подрязаните му мустаци бяха провиснали на три пръста от двете страни на устните му. Вървеше леко изгърбен и носеше очила с дебели лещи, които уголемяваха очите му. Услужливият дребосък с пъргавата походка беше забавен. Представляваше съвършения стереотип на пазач на потънали в прах архивни документи.

— Не, благодаря. — Къртис погледна джобния си часовник. — Никога не пия кафе следобед.

— Извадихте ли късмет? — заинтригува се Кълхейн.

Агентът поклати уморено глава.

— Никой от пътническите влакове не минава по времето, когато са ставали банковите обири.

— Дано да хванете тая опасна отрепка! — Гневът в гласа на дребосъка беше отчетлив.

— Май го мразите.

— Имам си лични причини.

— Лични?

Кълхейн кимна.

— Най-близката ми братовчедка и момченцето й бяха убити от касапина в банката в Макдауъл, Ню Мексико.

— Съжалявам — каза съчувствено Къртис.

— Трябва да го хванете и обесите! — Кълхейн удари с юмрук по масата, а книгата с разписания се разтвори и страниците изпърхаха. — Прекалено дълго се измъква вече с престъпленията си.

— Уверявам ви, че агенция „Ван Дорн“ работи денонощно, за да го изправи пред съда.

— Намерихте ли изобщо нещо, което би могло да ви отведе до него? — запита с тревога пазачът.

Къртис вдигна ръце в жест на безпомощност.

— Единственото, което сме открили е, че му липсва кутрето на лявата ръка. Извън това не разполагаме с нищо.

— Проверихте ли линиите на дилижансите?

— Прекарах един ден в архивния отдел на „Уелс Фарго“. Озовах се в задънена улица. Разписанията на дилижансите, които извеждат от градовете, се разминават с грабежите повече от четири часа, а времето е повече от достатъчно бандитът да успее да се измъкне от преследвачите си.

— Ами пътническите влакове?

— Шерифите и полицейските шефове са телеграфирали на околните градове да оглеждат за подозрителни пътници. Дори са претърсили всички багажи с надеждата, че може да съдържат откраднатите пари, но нито са намерили улики, нито са успели да идентифицират някого. Бандитът е твърде умен. Маскировката, с която е крал и убивал, е твърде оригинална и добре направена. Органите на закона нямат почти нищо, за което да се захванат, за да продължат.

— Влаковите разписания не съвпадат ли?

— Само при два влака има някакво съвпадение — отвърна Къртис уморено. — Часът на тръгването на останалите се разминава със събитията.

Кълхейн потърка замислено изтънялата си коса.

— Елиминирали сте дилижансите и пътническите влакове. А товарните?

— Товарните влакове?

— Проверихте ли техните часове на тръгване?

Къртис кимна.

— Да. Тук имаме друга история. Установих, че има влакове, които са били на подходящото място и в подходящото време, и са напуснали обраните градове в подходящия момент.

— Значи имате отговор — възкликна пазачът.

Къртис не отговори веднага. Чувстваше се уморен и на ръба на пълното изтощение. Освен това беше потиснат от липсата на улики и произтичащата от това безизходица. Изруга на ум Бандита касапин. Изглеждаше невъзможно един човек да е толкова потаен, толкова призрачен и така способен да избягва всякакви опити да бъде засечен. Почти можеше да си представи как този тип се смее на безплодните усилия на преследвачите си.

Най-сетне каза:

Подценявате служителите на правораздаването. Претърсили са вагоните на всички товарни влакове, минали през градчетата в определените часови граници.

— А товарните вагони, които са бали прехвърлени на странични коловози, за да се прикачат по-късно на идващи влакове? Може да е избегнал хайките, като се е укривал в товарен вагон.

Къртис поклати глава.

— Преследвачите са преровили всички празни вагони и не са намерили и следа от бандита.

— Проверили ли са натоварените? — продължи да настоява Кълхейн.

— Как биха могли? Вагоните за здраво заключени. Няма начин бандитът да е успял да влезе в някой от тях.

Кълхейн се ухили като лисица, надушила плячка.

— Вероятно никой не ви е казал, че всички влакови механици носят ключове, които могат отворят вратите за товарене в случай на пожар.

— Не бях в течение за тази подробност — призна Къртис.

Очилата в метални рамки се хлъзнаха по носа на Кълхейн.

— Определено си струва да помислите над това.

— Да — отрони замислено агентът и умът му се задвижи. — Можем да елиминираме възможностите. Хайките твърдяха, че не е имало следи, водещи извън града, по които да тръгнат, което означава, че нашият човек не е яздил кон. Няма почти никакъв шанс да е могъл да вземе дилижанс и изглежда невероятно да е купил билет и да се е измъкнал от града като пътник на влак. Също така не е забелязан в празен товарен вагон.

— При което остават натоварените вагони като единственото непроучено средство за транспорт — довърши дребосъкът.

— Може би се натъкнахте на нещо — призна Къртис.

По лицето му пробяга странно изражение, докато започваше да си представя нов сценарий.

— Това отваря съвсем нова пътека. Сега трябва да прегледам регистрите на товарните вагони, за да проуча тези от тях, които са съставяли съответните композиции. Трябва да открия собствениците им и какви са били крайните им дестинации.

— Не е лека задачата — отбеляза Кълхейн. — Ще трябва да проверите стотици товарни вагони от десетина композиции.

— Като парче от пъзел. Намираме определен вагон, който е бил спиран на близък страничен коловоз във всеки от ограбените градове в дните на обирите.

— Ще се радвам да ви помогна с товарните записки на „Юнион Пасифик“.

— Благодаря ви, господин Кълхейн. Два от въпросните товарни влакове действително са били от „Юнион Пасифик“.

— Просто кажете кои градове са били и ще ви изровя записите, които дават серийните номера на вагоните, собственика и агента, уредил плащането за транспорта.

— Помогнахте ми много и съм ви благодарен — каза искрено Къртис.

— Аз съм благодарният, господин Къртис. Не бях си и помислял, че ще мога да съдействам да изправят пред съда Бандита касапин, убиеца на братовчедка ми и детето й.

Четири часа по-късно и с вещата помощ на Кълхейн, Къртис разполагаше с информацията, която му даваше солидна основа за разследване. Сега трябваше само да проучи архивите на „Южен Пасифик“, както и железопътните линии „Атчисън“, „Топека & Санта Фе“, и „Денвър & Рио Гранде“, за да потвърди хипотезата на дребничкия мъж.

Към полунощ беше на влака за Лос Анджелис с архивите на „Атчисън“, „Топека & Санта Фе“. Твърде въодушевен, за да може да заспи, се взираше в отражението си в прозореца, тъй като бе прекалено късно, за да види пейзажа отвън. Обзет беше от оптимизъм, че краят на дирята е сякаш зад следващия хълм и следващия завой.

14

Ранната вечер дойде с лек дъждец, който мокреше мръсната главна улица, пресичаща Бисби, Аризона. Бел слезе от влака. В гаснещата светлина видя, че градът е разпрострян нагоре върху рязко издигащите се хълмове, отрупани с къщи, до които човек можеше да стигне само по стръмни стъпала. Тръгна по тесните лъкатушещи улички към хотел „Копър куин“ и се озова в ограден от нови и солидни тухлени сгради лабиринт.

Беше събота. Агентът на „Ван Дорн“ завари един помощник-шериф в сградата, която приютяваше шерифския офис и градския затвор. Помощникът обясни, че шерифът е взел няколко дни отпуск, за да ремонтира къщата си, пострадала от изсипало се по хълмовете наводнение. До четвъртък нямало изгледи да се върне. Когато Бел го помоли да го упъти до дома на шерифа, помощникът отказа под предлог, че шефът му не искал да го безпокоят, освен при спешен случай.

Бел се регистрира в „Копър куин“, хапна лека вечеря в хотелската трапезария и след това излезе из града. Пропусна пиенето в бара на хотела и отиде до скандалната „Бруъри гълч“ с нейните петдесетина кръчми, прочула се като най-дивата и вулгарна, а същевременно и най-добрата за пиене улица в Запада.

Надникна в четири от кръчмите, като влизаше да огледа обстановката, преди да продължи към следващата. Най-сетне се настани в голям, облицован с дърво салон със сцена и малък оркестър, който свиреше рагтайм, под чийто звуци се вихреха четири танцьорки. Промуши се между пълните маси до бара и изчака, докато барманът попита:

— Какво да бъде, приятел, уиски или бира?

— Кое е най-доброто ти уиски?

— „Джак Даниелс“ от Тенеси отвърна барманът без колебание. — Спечели златния медал на изложението в Сейнт Луис за най-доброто уиски на света.

Бел се усмихна.

— Опитвал съм го. Налей ми едно двойно.

Докато барманът сипваше, Бел се обърна, подпря лакти на бара зад себе си и зазяпа из оживения салон. Като повечето пиянски свърталища из Запада, голяма част от помещението беше заета с хазарт. Очите на агента зашариха от маса на маса — търсеше подходящите играчи на покер. Откри това, което се надяваше — маса с мъже, облечени в по-изискани дрехи от повечето миньори наоколо. Изглежда бяха бизнесмени, търговци или собственици на мини. Най-хубавото беше, че бяха четирима и им липсваше пети играч.

Бел плати за уискито си и се приближи до масата.

— Може ли да се включа, господа?

Един едър мъж с червендалесто лице кимна и махна с ръка към празния стол.

— Добре сте дошли, заповядайте.

Мъжът срещу него на масата размеси картите, хвърли поглед на Бел, докато сядаше и започна да раздава.

— Аз съм Франк Катоуей. Другите са Пат О’Лиъри, Клей Кръм и Луис Латур.

— Айзък Бел.

— Нов ли сте в града, господин Бел? — попита О’Лиъри, едър мускулест ирландец.

— Да, пристигнах с влака в шест и половина от Финикс.

— По работа или за удоволствие? — подпита О’Лиъри.

— Бизнес. Агент съм при детективска агенция „Ван Дорн“.

Всички вдигнаха очи от картите си и се вторачиха в Бел с неприкрит интерес.

— Я да отгатна — каза Кръм и сплете длани на едрия си корем. — Проучвате банковия обир и убийствата отпреди два месеца.

Бел кимна, докато разгръщаше ръката си и оглеждаше картите.

— Прав сте, сър.

Латур заговори с френски акцент, докато палеше пура.

— Не сте ли закъснял малко? Следата е изстинала.

— Не повече, отколкото е била пет минути след престъплението — контрира Бел. — Ще взема две карти.

Калоуей раздаде на играчите, броя поискани карти, които те се надяваха да им донесат печеливша ръка.

— Голяма мистерия — отбеляза. — От бандита така и не се намери никаква следа.

— Свръхестествено — додаде О’Лиъри, докато оглеждаше картите си. Изражението му издаваше, че няма нищо, на което си струва да заложи. — Аз съм пас. — Погледът му за миг срещна очите на Бел. — Свръхестествено е, че е могъл да се изпари във въздуха.

— Шерифът не намери никаква следа — измърмори Кръм. — Преследвачите се върнаха в града, все едно че жените им са избягали с банда амбуланти. — Мъжът замълча. — Слагам два долара.

— Три отгоре — предложи Калоуей.

Латур хвърли ръката си на раздаващия.

— Излизам.

— А вие, господин Бел? — настоя Калоуей. — Още ли сте вътре?

Бел го досмеша на ниските залози. Все пак не бяха и центове.

— Ще платя.

— Две дами — обяви Кръм.

— Две десетки — каза Калоуей. — Биеш ме. Господин Бел?

— Две осмици — отвърна Бел и подаде картите на Калоуей с лице надолу. Не беше загубил. Държеше тройка валета, но смяташе, че загубата ще му спечели повече доверие. — Имаше ли някакви догадки как се е измъкнал крадецът?

— Нищо, което да съм чул — отвърна О’Лиъри. — Последния път, когато говорих с шерифа, беше обезсърчен.

— Това трябва да е шериф Хънтър? — попита Бел, спомнил си прочетеното в доклада на агенцията.

— Джо Хънтър умря от сърдечен удар два месеца след убийствата — отвърна Латур. — Новият шериф е Стан Мърфи. Той беше помощник-шерифът на Хънтър. Знае по-добре от всеки какво стана.

— Отзивчив е като за шериф, ако човек му допадне — каза Кръм. — Но ядосаш ли го, ще те сдъвче.

— Бих искал да поговоря с него, но едва ли ще е в офиса си на Сабата. — Бел премълча обезкуражителния коментар на помощника на Мърфи. — Къде бих могъл да го намеря?

— Имахме лошо наводнение в града преди две седмици — отвърна Калоуей. — Къщата му пострада зле. Подозирам, че ще го намерите затънал до гуша в ремонти.

— Можете ли да ми кажете как да стигна до там?

О’Лиъри махна с ръка на север.

— Просто караш нагоре до края на Хоуланд стрийт и поемаш по стълбите. Къщата е боядисана в зелено и има горичка портокалови дървета покрай нея.

Разговорът се измести към политика и разсъждения дали Теди Рузвелт може да вземе трети мандат през 1908-ма, а ако не, кого би избрал за свой приемник. Бел губеше по три ръце на всяка спечелена и успя да отпусне другите мъже, след като разбраха, че гостът не го бива в хазарта. Успя отново да върне темата на банковите убийства.

— Изглежда странно, че никой не е видял крадеца да напуска банката или да излиза от града — подхвърли небрежно, докато отиграваше ръката си.

— Никой не излезе — каза О’Лиъри.

— И никой не е видял бандита да влиза в банката — добави Латур.

— Имаше някакъв стар пиян миньор, който се мотаеше на улицата срещу банката — отвърна Калоуей. — Но изчезна скоро след това.

— Шериф Хънтър не го ли сметна за заподозрян?

Латур нямаше късмет. Сгъна картите си за пети път след сядането на Бел.

— Стар миньор, наглед съвсем пропаднал и сякаш няма да е още дълго на тоя свят? Беше последният, за когото хората в града мислеха, че може да има нещо общо с престъплението.

— Неведнъж съм го виждал проснат на тротоара, гипсиран от пиене — рече О’Лиъри. — Могъл е да ограби банка и да убие трима души толкова, колкото аз мога да стана губернатор. Още си мисля, че беше вътрешна работа, изиграна от някой, когото познаваме всички.

— Би могло да е външен — възрази Бел.

Калоуей сви рамене.

— Бисби има двайсет хиляди жители. Кой да разпознае един външен?

— А оня тип на мотоциклет? — подхвърли Кръм.

— Имало е мотоциклет в града? — Любопитството на Бел се усили.

— Джак Карсън каза, че видял някакво конте да кара един. — Кръм хвърли на масата печелившата си ръка с флош.

Латур изпуфтя с пурата.

— Според Джак, бил добре облечен, когато го видял да минава по една уличка. Не могъл да си обясни как някой каращ от ония машинарии може да носи толкова чисти и неоцапани дрехи.

— Приятелят ви видял ли е лицето на мотоциклетиста?

— Джак знае само, че бил гладко избръснат — отвърна Калоуей.

— А цвета на косата?

— Според Джак, типът носел бомбе. Джак не беше сигурен, не могъл да го види добре, защото мотоциклетът минал много бързо, но смята, че косата трябва да е била рижа. Поне така си мисли, доколкото е успял да зърне бакенбардите.

За втори път през тази седмица Бел усети възбуда, потекла в жилите му. Жител на Ийгъл сити, Юта, друго миньорско градче, където Бандита касапин беше оставил четирима граждани мъртви, бе споменал, че е видял непознат да кара мотоциклет в деня на убийството.

— Къде мога да намеря този Джак Карсън?

— Не и в Бисби — обезкуражи го Кръм. — Последното, което чух, е, че се е върнал у дома си в Кентъки.

Бел си отбеляза на ум да поиска съгласието на Ван Дорн да се опита да намери Карсън.

О’Лиъри отново направи кисела физиономия, щом видя ръката си.

— Който и да е карал онзи мотоциклет, трябва да се е задържал в града няколко дни след обира.

— Защо казвате това? — попита Бел.

— Защото шерифът и хайката му щяха да забележат следи от мотоциклета, ако убиецът бе излязъл от града веднага след обира.

— Човек би си помислил, че щяха да са го забелязали, ако е останал в града, докато хайката се откаже от търсенето.

— Така е — отвърна Калоуей. Но никой не го е видял повече.

— Карсън благонадежден свидетел ли беше? — Бел сложи пет долара на масата. — Вдигам.

— Джак беше бивш кмет на Бисби, адвокат с висок престиж като почтен човек — обясни Латур. — Ако той каже, че е видял мъж на мотоциклет, значи е видял мъж на мотоциклет. Нямам причина да се съмнявам в думите му.

— Утре ли ще идете да се видите с шериф Мърфи? — попита Кръм, най-после спечелил ръка.

Бел кимна.

— Още сутринта. Но след като поговорих с вас, господа, боя се, че едва ли може да ми каже нещо важно.

След като изпи питието си през двата часа игра, Бел беше почти на нула. Беше влязъл само с четири долара и никой от другите играчи не възропта, когато им пожела лека нощ и се запъти обратно към хотела си.

Пътят, който криволичеше нагоре по улицата към къщата на шерифа, се оказа дълъг и разкалян след дъждовната буря, ударила Бисби през нощта. Щом свърши, Бел се заизкачва по стръмните стъпала, които сякаш продължаваха безкрайно. Въпреки чудесната си физическа форма се задъха, докато стигне до горе.

Беше в добро настроение. Още не бе научил дали Ървайн и Къртис са се натъкнали на нещо, но беше адски сигурен, че мъжът, видян на мотоциклета, е бил Бандита касапин, след като е свалил маскировката си на стар пиян миньор. Един липсващ пръст и сведението за рижата коса едва ли бяха повод за триумф. Дори цветът на косата, зърнат от Джак Карсън, беше много смътна следа. Това, което интригуваше Бел, бе мотоциклетът: изглеждаше уместно един ловък и пресметлив ум да прибегне до най-съвременните технологии в транспорта.

Основният въпрос беше как бандитът е излязъл с него от града, без повече да бъде видян.

Домът на шериф Мърфи се оказа само на няколко стъпки от горната площадка на стълбището. Сградата беше малка и приличаше по-скоро на барака, отколкото на къща. Пороят я беше избутал от основите и Бел видя, че Мърфи полага усилия да я укрепи на новото й място, на три метра от старото. Точно според описанието на О’Лиъри, беше боядисана в зелено, но пороят бе опустошил портокаловата горичка.

Мърфи размахваше енергично чук и не забеляза приближаването му. Дълга тъмнокафява коса се развяваше около врата и по раменете му. Повечето служители на закона в Запада не бяха дебели, а стройни и жилави. Мърфи имаше по-скоро фигура на ковач, отколкото на шериф. Мускулите на ръцете му приличаха на дънери и имаше бичи врат.

— Шериф Мърфи! — извика Бел, за да надмогне трясъка на чука по пироните.

Мърфи спря с вдигнат чук и бързо се обърна. Изгледа Бел намръщено, както щеше да погледне досаден койот.

— Аз съм шерифът, да. Но както виждате, съм зает.

— Можете да продължите работата си — каза Бел. — Аз съм от детективска агенция „Ван Дорн“ и бих искал да ви задам няколко въпроса за банковия обир и убийствата преди няколко месеца.

Името Ван Дорн бе уважавано в кръговете на правораздаването. Мърфи остави чука и посочи към входа.

— Заповядайте вътре. Поразхвърляно е, но имам кафе на печката.

— След това катерене по хълма, ще съм ви благодарен за чаша вода.

— Съжалявам, пороят замърси кладенеца и не става за пиене, но донесох един галон от конското корито в града.

— Кафе да бъде — отвърна леко притеснен Бел.

Мърфи го отведе в къщата и му предложи стол край кухненската маса. Женско присъствие не личеше и агентът реши, че Мърфи е ерген. Шерифът сипа кафе в две тенекиени чаши от емайлирания чайник на печката, в която горяха дърва.

— Не знам как мога да ви помогна, господин Бел. Пратих копие от разкритията си до агенцията ви в Чикаго.

— Пропуснал сте да упоменете за видяното от Джак Карсън.

Мърфи се изсмя.

— Онзи на мотоциклета ли? Не вярвам на казаното от Джак. Описанието не отговаря на никой от градските хора, дето ги знам.

— Бандитът може да е сменил външността си — предложи Бел.

— Не е имал време да смени напълно външността си, да си вземе мотоциклета и да духне.

— Водачът и машината му не са ли видени повече?

Мърфи сви рамене.

— Странно ми е, че никой друг не го е видял, освен Джак. Мъж с единствения мотоциклет в града трябваше да е бил забелязан. А и как би могъл да излезе от града, без да остави следа?

— Признавам, че това звучи малко невероятно — съгласи се Бел, въпреки че не искаше да отхвърли свидетелството.

— Джак Карсън беше изтъкнат гражданин, нямаше навик да се напива или да приказва измислици. Но вярвам, че е халюцинирал.

— Имаше ли някое открито свидетелство, което да не е отбелязано в доклада ви?

— Намери се нещо, след като пратих доклада в Чикаго. — Мърфи стана от масичката и отвори едно чекмедже от бюрото до стената. Подаде месингова гилза на Бел. — Това го открихме две седмици по-късно. Едно момченце си играело на пода на банката, докато баща му внасял пари. Беше под килима. Бандитът трябва да го е изтървал.

Бел огледа гилзата.

— Трийсет и осми калибър. Ако е изхвърлена, трябва да е от автоматично оръжие, вероятно колт.

— И аз така предположих.

— Може ли да я задържа? — попита Бел.

— Разбира се. Но едва ли ще научите нещо от нея според мен, освен че е от пистолета на бандита. А дори това не е твърда улика.

— Ако не е от бандита, откъде би могла да се появи тогава?

Мърфи вдигна ръце в жест на безпомощност.

— Понятие си нямам.

Бел задържа внимателно гилзата в дланта си.

— Дано успеем да вземем пръстовите отпечатъци на бандита.

Мърфи се усмихна широко.

— Ще намерите и моите, както и на момчето, че и на двама от помощниците ми.

— Все пак, експертите ни биха могли да извадят отпечатък — заинати се Бел, обзет от оптимизъм. — Мостра от момчето, което го е намерило, няма да ни трябва. Неговите отпечатъци ще са малки. Но бих искал да имаме вашите и на помощниците ви. Можете да ги пратите до офиса ми в Чикаго.

— Никога не съм взимал пръстови отпечатъци — призна Мърфи. — Изобщо не съм сигурен как се прави.

— Науката го е разработила от столетия, но едва в последните няколко години се прилага в правораздаването. Отпечатъците върху предмет — в този случай гилзата — се оставят от ивиците по кожата. Когато предметът се държи, потта и мазнините се прехвърлят върху него и оставят отпечатък с формата на ивиците на върха на пръста. За да се вземат отпечатъците, повърхността се напрашва с фина прах като стрит графит от молив. След това с помощта на телеграфна лента отпечатъкът се вдига за проучване.

Мърфи отпи от кафето си.

— Ще го пробвам.

Бел благодари на шерифа и заслиза по стълбите. Три часа по-късно беше на влака за Денвър.

15

Шофьорът на Кромуел изкара от гаража пред разкошното имение на Ноб Хил ролс-ройса „Бругам“, модел 1906 г., с неговия шестцилиндров двигател от 30 конски сили. Колата беше изработена от лондонския майстор на карети Баркър. Кромуел лично беше направил плановете за гаража, който бе съграден от бели мраморни блокове, издялани и докарани по железопътната линия от една кариера в Колорадо. Фасадата наподобяваше гръцки храм с високи колони с канелюри, докато останалото от къщата беше с по-скромен дизайн, със сводести прозорци и корниз, увенчаващ стените.

Докато шофьорът Абнър Уийд, ирландец с каменно лице, нает повече заради опита си като борец, отколкото заради уменията си зад волана, стоеше търпеливо пред колата, Кромуел чакаше сестра си в кабинета, удобно отпуснат на кожено канапе и заслушан във валсове на Щраус, които се въртяха на цилиндров фонограф „Едисон“. Беше облечен консервативно в тъмен вълнен костюм. След като изслуша „Гласове на пролетта“, смени цилиндрите и пусна „Приказки от виенската гора“. Всеки цилиндър изсвирваше две минути музика.

Кромуел вдигна очи от машината, щом сестра му влезе в стаята, облечена във велурена рокля, която се спускаше около приятно закръглените й прасци.

— Леко предизвикателно, а? — подхвърли й той, зърнал оголената плът.

Тя се завъртя и краката й се показаха до средата на бедрата.

— След като ще ходим из Барбари Коуст си помислих, че е уместно да се облека като мръсно гълъбче.

— Само гледай да не се държиш като такова.

Стана от канапето, изключи фонографа и й помогна да облече палтото си. Въпреки високите подметки на обувките си пак беше на ръста на сестра си. Последва я през голямата пищно резбована входна двукрила врата до алеята и чакащия ролс-ройс. Абнър, стегнат в униформената си ливрея и с лъснатите си черни ботуши, застана мирно и задържа отворената задна врата. Ролс-ройсът беше градска кола с покрито пътническо отделение, а водачът бе на открито, предпазен само от предното стъкло. Щом сестра му се настани, Кромуел даде указания на шофьора къде да ги откара. Абнър даде газ и голямата кола се затъркаля тихо по каменния паваж на улицата.

— Това е първата ни възможност да поговорим, откакто се прибрах каза Кромуел спокоен, че шофьорът няма да чуе разговора им през стъклената преграда, отделяща предната от задната седалка.

— Знам, че разходката ти до Солт Лейк сити беше успешна. И банката ни е с още седемстотин хиляди долара по-богата.

— Не си ми разказала как се оправи в Денвър.

— Шпионите ти в агенция „Ван Дорн“ бяха съвсем точни в оценката си за разследването. Водещ следовател е поел в офиса в Денвър работата по издирването на Бандита касапин.

— Мразя да ме наричат така. Бих предпочел нещо по-ефектно.

— Какво например? — засмя се тя.

— Елегантният дух.

Сестра му завъртя очи.

— Това едва ли ще ентусиазира издателите на вестници.

— Какво друго научи?

— Шефът на офиса в Денвър, Никълъс Аликзандър, е идиот. След като го замаях с чара си, не спря да говори за издирването. Беше ядосан, че не са му възложили разследването и без задръжки бе готов да издаде всичко, свързано с методите, които прилагат, за да хванат прочутия бандит. Лично Ван Дорн е поверил случая на най-добрия си агент, Айзък Бел. Красив и елегантен дявол. И много богат, бих добавила.

— Видяла си го?

— Запознах се и дори танцувах с него. — Извади малка снимка от портмонето си. — Чаках да ти дам това. Образът не е много добър, но фотографът, когото наех, не е много опитен в снимането без аранжировка.

Кромуел включи лампата на тавана на колата и огледа снимката. Показваше висок мъж с руса коса и мустаци.

— Трябва ли да се притеснявам от него?

— Не мога да кажа — отвърна тя уклончиво. — Стори ми се по-интелигентен и обигран, отколкото ме уверяваха шпионите ни. Накарах ги да проверят биографията му. Изглежда няма случай, в който да не е успял да залови човека си. Досието му е брилянтно. Ван Дорн има много високо мнение за него.

— Ако е богат, както казваш, защо си губи времето като прост детектив?

Маргарет сви рамене.

— Нямам представа. Може би го привличат предизвикателства като теб? — Помълча, докато оправи с пръстите си въображаема къдрица.

— Откъде идват парите му?

— Забравих ли да спомена, че е от банкерска фамилия в Бостън?

Кромуел се стегна.

— Знам за фамилията Бел. Притежават „Америкън стейтс банк“ в Бостън, една от най-големите финансови институции в страната.

— Той е парадокс — каза тя замислено, спомнила си няколкото минути с него в хотел „Браун Палас“. — Но също така може да е много опасен. Ще ни подгони като лисица — заек.

— Детектив, който познава вътрешните банкови процедури, не е на добро. — Тонът на Кромуел стана тих и леден. — Трябва да бъдем особено бдителни.

— Съгласна съм.

— Сигурна ли си, че не се е досетил за самоличността ти?

— Прикрих добре следите си. Доколкото той и Аликзандър знаят, името ми е Роуз Мантека, от Лос Анджелис, където баща ми притежава голямо ранчо.

— Ако Бел е толкова умен, колкото допускаш, ще провери и ще докаже, че Роуз не съществува.

— И какво от това? — отвърна тя лукаво. — Никога няма да разбере, че името ми е Маргарет Кромуел, сестра на уважаван банкер, който живее на Ноб Хил в Сан Франциско.

— Каква друга информация изтръгна от Аликзандър?

— Само това, че разследването на Бел не върви добре. Нямат улики, които да водят към теб. Аликзандър беше ядосан, че Бел не го е включил в доверения си кръг. Казва, че Бел пази в тайна действията си с двамата агенти, Къртис и Ървайн. Успях само да разбера, че са на терена и ровят из храстите за някаква следа.

— Това е добре. — Кромуел се усмихна сдържано. — Изобщо няма да си помислят, че зад обирите стои банкер.

Тя го погледна в очите.

— Би могъл да престанеш, мисля. Не ни трябват повече пари. А колкото и да си предпазлив, колкото и да си хитър, въпрос е само на време да те хванат и обесят.

— Искаш да се откажа от възбудата и предизвикателството от постигането на нещо, което никой друг не би дръзнал, за да играя ролята на скучен банкер до края на живота си?

— Не. — В очите й припламна лукава искра. — Аз също обичам възбудата. — После гласът й затихна, някак отчужден. — Просто знам, че това не може да продължи вечно.

— Ще дойде момент, в който ще разберем кога да спрем — отвърна той с безразличие.

Нито братът, нито сестрата изпитваха и най-малкото разкаяние и угризение заради всичките мъже, жени и деца, които Кромуел беше убил. Нито им пукаше за всичките спестявания на дребни търговци, миньори и фермери, които се бяха разорили, след като обраните банки, неспособни да овъзмездят вложителите си, бяха затръшнали врати.

— Коя взимаш тази вечер? — попита тя, за да смени темата.

— Марион Морган.

— Онази моралистка — присмя се Маргарет. — За мен е загадка защо я държиш.

— Между другото е много ефективна — отвърна той, без желание да влиза в спор.

— Защо още не си я вкарал в леглото? — подкачи го с лек смях сестра му.

— Знаеш, че никога не се заигравам със служителките си. Принцип, който ми е спестил много съжаления. Взимам я тази вечер само като бонус за работата й. Нищо повече. — Роклята на сестра му се беше издърпала над коленете й и той стисна едното. — Кой е щастливецът тази вечер?

— Юджийн Бътлър.

— Онова конте? — подразни я той. — За нищо не става.

— Мръснишки богат е…

— Баща му е мръснишки богат — поправи я Кромуел. — Ако Сам Бътлър не беше направил един щастлив удар, когато се натъкна на златната жила на Мидас, щеше да си умре пройдоха.

— Юджийн ще бъде по-богат от теб, когато баща му умре.

— Разсипник и пияница. Ще изхарчи състоянието си толкова бързо, че главата ти ще се замая.

— Мога да го озаптя — заяви сестра му. — Влюбен е до лудост в мен и ще прави всичко, което му кажа.

— Можеш да се оправиш по-добре. Много по-добре — изсумтя Кромуел. Включи говорителната тръба и заговори на шофьора: — Абнър, завий наляво на следващата улица и спри пред дома ма Бътлър.

Абнър вдигна ръка в знак, че е разбрал. Спря колата пред огромно имение, построено от дърво в модерния викториански стил. След това слезе и звънна на камбанката на предната врата с железни крила. Отзова се слугиня и той й връчи визитката на Кромуел. Жената я взе и затвори вратата. Две минути по-късно крилата се отвориха отново и излезе висок чаровен мъж със скулесто лице, който тръгна към колата. Можеше да мине за модна театрална знаменитост. Също като Кромуел носеше вълнен костюм, но по-скоро тъмносин, отколкото черен, колосана яка и вратовръзка на бели ромбове. Спря се на прага и подуши във въздуха, примесен с лека мъгла от залива.

Абнър отвори задната врата на колата, дръпна подвижна седалка и се отдръпна. Бътлър влезе и се настани. Обърна се към сестрата на Кромуел.

— Маги, днес си направо зашеметяваща, да те схруска чо… — Замълча, видял враждебния поглед в очите на Кромуел и го поздрави, без да подава ръка: — Джейкъб, радвам се да те видя.

— Добре изглеждаш — подхвърли Кромуел равнодушно.

— Напълно. Ходя по пет мили на ден.

Кромуел го пренебрегна, взе говорителната тръба и даде указания на Абнър къде да вземе Марион Морган. После се обърна към сестра си.

— В коя кръчма на Барбари Коуст желаеш да се смесим с вмирисаната сган?

— Чух, че в „Спайдър Кели“ е доста упадъчно.

— Най-гадния вертеп на света — отвърна вещо брат й. — Но имат добри оркестри и голям дансинг.

— Смяташ ли, че е безопасно? — попита Маргарет.

Кромуел се засмя.

— Ред Кели държи цяла малка армия яки разпоредители да пазят богатата клиентела като нас от неприятности или притеснения.

— „Спайдър Кели“, твърдо — каза Бътлър. — Даже заведох там една вечер мамчето и татето. Седяхме на балкона и гледахме лудориите на сганта долу. Истински се забавляваха.

Колата спря пред жилищна сграда на Ръшън Хил, до Хайд стрийт на Ломбард, моден, но не особено скъп квартал на града. В този район на Ръшън Хил имаше домове и места за срещи, където интелектуалци, художници, архитекти, писатели и журналисти се въвличаха във възвишени спорове и дискусии — но винаги социализирани и на приятелски групи.

Марион не се вписваше в протокола. Чакаше отпред, на най-горното стъпало на блока си. Когато ролсът спря до бордюра, заслиза и се спря, докато Абнър й отвори вратата. Беше облечена в къс жакет върху синя блуза, с пола в същия цвят, семпла и елегантна. Русата й коса бе прибрана назад и сплетена на дълга плитка, с кордела отзад на дългата й шия.

Кромуел слезе и елегантно й помогна да се настани на задната седалка. Шофьорът дръпна другата подвижна седалка и той джентълменски седна на нея.

— Мис Марион Морган, позволете да ви представя господин Юджийн Бътлър. Вече се познавате със сестра ми, Маргарет.

— Мис Кромуел, за мен е удоволствие да се видим отново — каза с вежлив тон, но не особено топло Марион. — С вас също, Юджийн добави с мила фамилиарност секретарката.

— Познавате ли се? — изненада се Маргарет.

— Юджийн… господин Бътлър… ме заведе на вечеря преди известно време.

— Преди две години — уточни добродушно Бътлър. Не успях да я впечатля. Отклони всичките ми следващи покани.

— И попълзновения — добави с усмивка Марион.

— Готови ли сме за една пикантна вечер на Барбари Коуст? — попита Кромуел.

— Ще бъде ново преживяване за мен — отвърна Марион. — Никога не съм имала смелостта да ида там.

— Спомни си старата песничка — каза Маргарет:

Марион се изчерви и заби срамежливо поглед в пода, а мъжете се разсмяха.

Няколко минути по-късно Абнър зави по Пасифик стрийт и подкара през центъра на Барбари Коуст, крайбрежието, наречено така заради леговището на варварските пирати от Мароко и Тунис. Това беше домът на комарджии, проститутки, крадци, изнудвачи, главорези и убийци. Всичко беше струпано тук, поквара и разврат, бедност и богатство, мизерия и смърт.

Брегът, спечелил си скандална репутация, се гордееше със своите над триста кръчми, наблъскани стена до стена в рамките на шест градски карета, петдесет, от които на самата Пасифик стрийт. Съществуваше заради извратени политици, подкупвани от собствениците на бордеи, игрални домове и бардаци. Почтените граждани публично се оплакваха от порочната бърлога, но извръщаха очи, тъй като тайно се гордееха с неизбежното сходство на прелестния Сан Франциско с Париж, с което си беше спечелил завистливата слава на най-покварения град в западното полукълбо, карнавал на греха и развалата.

При все това Барбари Коуст беше крещящо лъскав и блестящ, пълен с врява и показен шум, истински рай за хора с прилични доходи, дошли да се смесят с изметта на обществото. Гаднярите, които държаха вертепите на порока — в повечето случаи мъже — се радваха на контетата от Ноб Хил, които влизаха в заведенията им, защото можеха, без да им мигне окото, да им вземат безбожни цени за пропуск и алкохол, обикновено трийсетачка за бутилка шампанско вместо нормалната цена от по шест — осем долара. Смесените напитки в повечето кръчми бяха по двайсет и пет цента, а бирата се харчеше за десет.

Абнър подкара ролса между гуляйджиите, шляещи се по улицата, и спря пред триетажно здание, на което горните му етажи служеха за хотел, но всъщност беше бардак, наричан „краварника“. Приютяваше петдесет жени в стаи, на които им викаха „ясли“. Приземният етаж беше за хазарт и пиене, докато в мазето долу имаше сцена за неприлични представления и просторен дървен под за дансинг. Слязоха от колата и мъжете поведоха, за да предпазят дамите, които зяпнаха втрещени във викача в бляскава униформа:

— Насам, дами и господа, в „Спайдър Кели“, най-страхотното заведение за пиене и танци на брега! Всички са добре дошли, всички ще изживеят нощта на живота си. Вижте най-дивашкото шоу и най-красивите момичета, които може да се намерят някъде! Вижте как им хвърчат петичките до главите. Как само въртят кръстчета и се полюшват! Ще ви стъписат и изумят!

— Мястото вече ми харесва — каза развеселена Маргарет.

Марион зяпна и се вкопчи силно в ръката на Кромуел, загледана в надписа, пренебрегван от клиентелата, който гласеше: „ВСЯКАКВИ ВУЛГАРНОСТИ СА ЗАБРАНЕНИ В ТОВА ЗАВЕДЕНИЕ“.

Влязоха в голямо фоайе, украсено с панели в рамки с голи жени, танцуващи сред римски руини. Поздрави ги уредник, облечен в зле скроен смокинг и ги придружи навътре.

— Желаете ли да слезете долу за шоуто? — попита ги той. — Следващото започва след десет минути.

— Бихме искали безопасна маса по-настрана от сганта — заяви с настойчив тон Кромуел. — След бутилка от най-доброто ви шампанско ще слезем долу за танците и шоуто.

Уредникът се поклони.

— Да, сър. Насам, моля.

Придружи групата на Кромуел през пълния с хора салон до една маса на балкона за богати гости, за който бе споменал Бътлър, с изглед към долния етаж на салона. Скоро една сервитьорка, облечена в тънка блузка с голямо деколте и пола над коленете, от която се показваха апетитни крака в черни копринени чорапи, задържани от съблазнителни жартиери, им донесе голяма бутилка шампанско „Вьов Клико Понсардин“, реколта 1892 г. След като постави бутилката в дървеното ведро с лед, тя се отърка в мъжете и им се усмихна свойски. Маргарет върна усмивката й, давайки й да разбере, че знае, че работи и в яслите горе, освен дето сервира на клиенти. Изненадана, че вижда особа от Ноб Хил, облечена така предизвикателно, сервитьорката я изгледа мръснишки.

— Знаеш ли, миличка, червенокоси като теб доста се търсят. Може и сама да си кажеш цената.

Марион се стъписа. Кромуел се мъчеше да сдържи смеха си, а Бътлър избухна открито:

— Това е дама! — сопна се той. — Ще се извиниш!

Сервитьорката го пренебрегна.

— Ако е и еврейка, може да удари върха на скалата. — След това се обърна, люшна задник и заслиза по стълбището.

— Какво общо има еврейството с това? — наивно попита Марион.

— Има един мит — обясни Корнуел, — че червенокосите еврейки са най-страстните жени.

Маргарет се забавляваше, загледана долу в салона. Изпитваше замайващо въодушевление, докато наблюдаваше моряците и докерите, младите и честно трудещи се момчета, които, без да осъзнават, тръгваха по пътя на порока. Гледаше закоравелите престъпници, които обикаляха из помещението, осеяно с малка армия мъже, вече твърде пияни, за да могат да стоят на крака. Никой, дори и брат й не знаеше, но тя беше посещавала по няколко повода вертепите на Барбари Коуст. А беше напълно в течение, че брат й Джейкъб е чест клиент на скъпите и най-луксозни публични домове, където въртяха занаята си дамите с лоша репутация.

Марион изпитваше погнуса и в същото време — възхищение. Беше чувала, че крайбрежието е дъното на горчивината и отчаянието за бедняците на Сан Франциско, но не беше имала и представа досега колко могат да затънат хората. Не беше свикнала да пие. След малко шампанското я размекна и започна да вижда мизерията в не толкова болезнена светлина. Опита се да си представи, че е от онези леки жени, които взимат мъже горе до „яслите“ само за петдесет цента. Ужасена, бързо изтласка мисълта от ума си и колебливо се изправи на крака, след като Кромуел вдигна опразнената бутилка и обяви, че е време да идат долу.

Уредникът се появи и намери заета маса на дансинга, недалеч от сцената. Две двойки, облечени в мръсни работи дрехи възразиха, че ги вдигат от местата им, но уредникът ги заплаши с телесни щети, ако не се махнат.

— Какъв късмет — отбеляза Маргарет. — Шоуто тъкмо започва.

Кромуел поръча нова голяма бутилка шампанско, докато гледаха как една пищна жена се качи на малката сцена и започна „Танца на седемте воала“. Много скоро воалите паднаха и тя остана в оскъден костюм, който оставяше твърде малко за въображението. Коремните й мускули се накъдриха, щом се заизвива и направи няколко прелъстителни движения. Когато номерът свърши, мъжете от публиката започнаха да хвърлят монети на сцената.

— Е, това определено беше възбуждащо — подхвърли Маргарет саркастично.

Малък оркестър засвири и по дансинга се задвижиха двойки в живия ритъм на танца „Тексас Томи“. Бътлър и Маргарет закръжиха по пода с игрива разпуснатост, все едно че бяха едно цяло. Марион изпитваше гузно притеснение, че е толкова интимно близо до шефа си. След всичките години работа за него, за първи път я беше поканил навън. Беше великолепен танцьор и тя се остави да я води.

Бендът сменяше ритъма, за да могат танцуващите да сменят стъпките от „Търки трот“ на „Бъни хъг“. Скоро танцьорите започнаха да се потят в тясното непроветрено пространство на сутерена. Главата на Марион се замая от шампанското и тя помоли Корнуел да поседи за няколко минути.

— Имате ли нещо против да ви оставя замалко? — попита я вежливо Кромуел. — Бих искал да се кача горе да изиграя няколко ръце фаро.

Марион изпита огромно облекчение. Беше на ръба на пълното изтощение, а краката я боляха от новите обувки.

— Да, моля ви, господин Кромуел. Тъкмо ще поотдъхна малко.

Кромуел се качи по дървеното стълбище и бавно мина през игралния сектор, докато стигна до маса, на която нямаше никой друг, освен крупието. Зад него стояха двама мускулести мъже и видът им обезкуражаваше всеки клиент да седне да играе.

Крупието приличаше на заченат от бик. Главата му беше като изсечена скала, поставена върху врат с дебелината на дънер. Черната му коса беше боядисана, намазана с помада и раздвоена по средата. Носът му бе сплескан от многократно чупене. Бистрите му очи стояха някак не на място на лице, познало не малко юмруци. Имаше торс на бирена бъчва, закръглен и едър, но стегнат, без тлъстини. Спайдър Ред Кели, „Червения паяк“, беше някогашен боксьор, надвил веднъж Джеймс Дж. Корбът, бившия шампион в тежка категория, сваляйки го два пъти в нокдаун, но беше рухнал сам в двайсет и първия рунд. Вдигна очи щом Кромуел се приближи.

— Добър вечер, господин Кромуел, очаквах ви.

Кромуел отвори капака на часовника си и погледна стрелките.

— Простете за закъснението ми с осем минути, господин Кели. Бях неизбежно задържан.

Ред Кели се усмихна, оголвайки двата реда златни зъби.

— Да, и аз щях да се задържа, ако бях в компанията на такава очарователна лейди. — Кимна към масата. — Бихте ли опитал късмета си?

Кромуел извади портфейла си и отброи десет петдесет доларови банкноти на Националната банка, отпечатани в неговата банка по договор с федералното правителство. Кели небрежно постави пачката на купчината отстрани на масата и избута към него стек медни жетони със знака на заведението. На зелената плюшена покривка беше изрисуван типичният за фаро комплект от тринайсет карти. Комплектът беше в пики от асо до поп, с асото вляво от крупието.

Кромуел постави един жетон на валето и един между петицата и шестицата в залог, наречен „цепене“. Кели извади горната карта от кутията на крупието и откри следващата карта, наречена „губеща“. Оказа се десетка. Ако Кромуел бе заложил на нея, щеше да е загубил, тъй като банката печелеше всички залози върху откритата карта. След това Кели извади губещата карта от кутията и откри печелещата карта. Беше петица. Кромуел спечели пълния залог, не половината.

— Късметът на начинаещия подхвърли той, докато Кели избута печелившите жетони по масата.

— Какво ви е желанието, господин Кромуел?

— Нищо не искам, благодаря.

— Поискахте да се видим. Какво мога да направя в замяна на услугите, които сте ми оказвали през годините, щедрите заеми и помощта полицията да не закача заведението ми?

— Искам едно лице да се елиминира — подхвърли небрежно Кромуел, все едно че си поръчваше бира.

— Тук в града ли? — попита Кели, докато размесваше картите за нова ръка.

— Не, в Денвър.

— Мъж, надявам се — измърмори бившият боксьор и настоящо крупие, без да вдига очи от кутията за раздаване. — Поставете залога си.

Кромуел кимна и придвижи жетон между дамата и валето.

— Всъщност е агент на детективска агенция „Ван Дорн“.

Кели се спря, прели да извади карта от кутията.

— Премахването на агент на Ван Дорн би могло да има сериозни последици.

— Не и ако се направи добре.

— Името?

— Айзък Бел. — Кромуел подаде снимката, дадена от сестра му. — Това е той.

Кели й хвърли поглед.

— Защо искате да бъде премахнат?

— Имам си причини.

Кели извади губещата карта и откри печелившата, дама. Кромуел беше спечелил отново.

Крупието го погледна над масата.

— Доколкото съм чувал, всеки, който е убил агент на Ван Дорн, е бил заловен и обесен.

— Имаше няколко престъпника, които глупаво се оставиха детективите на агенцията да ги спипат. Ако се направи ефикасно, Ван Дорн изобщо няма да разбере кой е убил Бел и защо. Направете го да прилича на случайно убийство или дори злополука. Ако не остане следа, за агентите на Ван Дорн ще е невъзможно да отмъстят.

Кели се отпусна бавно в стола си.

— Трябва да ти кажа, Кромуел, че не ми харесва. — Този път нямаше „господин“.

Кромуел се усмихна мрачно.

— Ще ти хареса ли, ако платя двайсет хиляди долара за работата?

Кели се надигна и изгледа Кромуел, все едно че не знае дали да му повярва.

— Двайсет хиляди долара, казвате?

— Искам да се направи от професионалист. Не от някой безмозъчен уличен убиец.

— Къде желаете да стане?

Нямаше никакво съмнение, че работата щеше да свърши самият Кели. Собственикът на салона бе затънал до колене във всевъзможни криминални дейности. Изкушението на Кромуел за крупна финансова облага предрешаваше въпроса.

— В Денвър. Бел работи от офиса на Ван Дорн в Денвър.

— Колкото по-далече от Сан Франциско, толкова по-добре — тихо отбеляза Кели. — Имаме сделка, господин Кромуел.

„Господин“ се върна в играта и трансакцията беше уговорена. Кромуел стана от стола си и кимна към жетоните на масата.

— За крупието — каза широко усмихнат — Ще пратя да ви донесат десет хиляди в брой утре до обед. Ще получите останалото след кончината на Бел.

Кели остана седнал.

— Разбирам.

Кромуел слезе в сутерена и си проби път между хората, които бяха спрели да танцуват. Видя, че гледат сестра му, която изпълняваше на сцената предизвикателно съблазнителен танц „хучи-кучи“ за радост на всички присъстващи. Беше разхлабила корсета си и развързала чаровно коафираната си коса. Бедрата й се полюшваха и потръпваха чувствено под музиката на оркестъра. Бътлър се беше проснал на масата в пиянска мъгла, докато Марион гледаше с благоговение извивките на Маргарет.

Банкерът махна на един от уредниците, които действаха и като разпоредители.

— Сър?

— Моля, отнесете джентълмена до колата ми.

Едрият мъж кимна и с опитен жест вдигна мъртво пияния Бътлър на крака и го метна на рамото си. След това продължи нагоре по стъпалата, понесъл отпуснатото туловище на Бътлър като чувал с овес.

Кромуел се наведе към Марион.

— Можеш ли да вървиш до колата?

Тя го погледна ядосано.

— Разбира се, че мога.

— Време е да си ходим.

Хвана я под ръка и я повдигна от стола. Марион продължи сама по стъпалата, но замаяна и с леко залитане, а Кромуел насочи вниманието си към сестра си. Скандалното й поведение не го забавляваше. Сграбчи я за ръката толкова силно, че й остави оток, и я задърпа от сцената и през салона вън при чакащата до бордюра кола. Бътлър беше заспал на предната седалка до Абнър, докато Марион седеше замаяна на задната.

Кромуел грубо избута Маргарет вътре, влезе след нея и я изтика в ъгъла. Седна между двете жени, докато Абнър се настани зад волана, запали и подкара по улицата, грейнала от многоцветни светлини.

Банкерът бавно плъзна ръката си около раменете на Марион. Жената го погледна с вяло изражение, без да реагира. Беше изпаднала в летаргия от шампанското, но не беше пияна. Умът й все още бе остър и ясен. Ръката му стисна едното й рамо и тя за миг затаи дъх. Усещаше тялото му, притиснато в нейното, в тясното пространство на седалката.

Преди време Марион беше намирала шефа си за обаятелен мъж и изпитваше дълбоко привличане към него. Но през годините, откакто работеше за него, той не беше направил никакво усилие да прехвърли пропастта между тях. Сега, изведнъж след толкова време, проявяваше интерес към нея. Странно, но не изпита никакво чувство или възбуда. Нещо в Кромуел сякаш я отблъскваше, а не знаеше защо.

Изпита облекчение, след като не последваха нови ходове от негова страна. Едната му ръка си остана около нея с длан, отпусната на рамото й, когато Абнър спря колата пред жилището й. Кромуел слезе на тротоара и й помогна да излезе от колата.

— Лека нощ, Марион — пожела той, като задържа дланта й. — Вярвам, че прекара интересно тази вечер.

Сега сякаш видя нещо дълбоко в него, което изобщо не бе виждала преди и се почувства отблъсната от допира му.

— Вечерта ще я помня дълго — отвърна искрено. — Надявам се, че господин Бътлър и сестра ви ще се съвземат.

— Ще имат махмурлук утре, и заслужено — отвърна той със стегната усмивка. — Ще се видим в понеделник сутринта. Има куп писма, които трябва да продиктувам. Искам бюрото ми да е разчистено, когато замина в командировка в петък.

— Напускате отново толкова скоро?

— Банкерска конференция в Денвър. Трябва да присъствам.

— До понеделник, тогава — каза тя с огромно облекчение, щом шефът й пусна ръката й.

Марион се заизкачва по стъпалата към входната врата, но се обърна и се загледа в ролс-ройса, докато се скри на завоя. Умът й се задвижи сам. Отношенията с работодателя й вече нямаше да са същите. Имаше някаква студенина у него, за която не беше си давала сметка и тя потрепери, щом си спомни докосването му. Изведнъж й прилоша от задържалата се по дрехите й миризма на дим и пот от салона за танци.

Втурна се нагоре към стаята си, завъртя крановете на ваната, смъкна трескаво дрехите си и се пъхна в сапунената вода, за да махне всякакъв спомен от упадъчната вечер.

— За какво беше малката ти среща с Ред Кели? — попита Маргарет, след като оставиха Марион до жилището й.

— Наех го за малка работа.

Взря се в лицето му, огряно от светлината на околните улични лампи.

— Каква работа?

— Ще се погрижи за Айзък Бел — подхвърли той небрежно.

— Не можеш да убиеш агент на Ван Дорн! — ахна Маргарет. — Всеки полицейски служител в страната ще скочи срещу теб.

Кромуел се изсмя.

— Не се притеснявай, мила сестричке. Поръчах на Кели само да му нанесе достатъчно щети, за да го задържи в болницата за няколко месеца. Нищо повече. Наречи го предупреждение.

Кромуел излъга нагло сестра си. Щеше да изиграе изненада, щом се разчуеше за убийството на Бел и щеше да твърди, че смъртта на агента е било грешка, че Кели се е увлякъл. Предизвикването на гнева й бе малка цена за премахването на мъжа, превърнал се в най-опасния му враг.

16

— Минете още една ръка — нареди Кромуел на двамата мъже, които боядисваха багажния му вагон. Цветът беше землисто кафяв, както се боядисваха повечето товарни вагони в ранните дни на железниците. Но тосканско червеното беше по-новият цвят, използван от „Южен Пасифик“ за стандартизиране на огромната им флотилия от товарни влекачи. Искаше втори пласт боя, защото надписът Мебелна компания „О’Браян, Денвър“ още прозираше под прясно засъхналия първи пласт.

Маргарет, облечена във вълнена рокля и къс жакет, за да й пази топло срещу хладния бриз, който духаше от океана през Голдън гейт, държеше слънчобран в леката утринна мъгла, паднала над града. Стояха и гледаха бояджиите на товарната платформа на празния склад, който брат й беше наел под псевдоним.

— Можеш ли да им се довериш? — попита го тя.

— На бояджиите ли? — Загледа се в четиримата мъже, които мажеха усърдно боята по вагона. — За тях е просто поредната работа, още един вагон за оправяне. Стига да им се плаща добре, не задават въпроси.

— Крайно време е да смениш името — каза тя. — Някой шериф или агент на Ван Дорн ще открие, че товарен вагон на Мебели „О’Браян“ е присъствал в пет от обраните градове.

— И на мен ми мина през ума.

— Как ще го наречеш този път?

— Никак — отвърна Кромуел. — Ще прилича просто на поредния товарен вагон на железници „Южен Пасифик“.

— Би могъл да купиш и обзаведеш нов. Защо държиш тази стара реликва?

— Защото прилича на стара реликва — засмя се той. — Изработен е през 1890 г. Железниците все още използват този модел. Предпочитам да изглежда грохнал и износен от многото години и хилядите мили влачене на товар. И тъкмо защото външният му вид е толкова обикновен, никой не би заподозрян истинското му предназначение. Дори на твоя господин Умник Бел изобщо няма да му хрумне за истинското му предназначение.

— Не подценявай Бел. Достатъчно умен е, за да надуши подвижния ти хотелски апартамент.

Погледна я кисело.

— Не е чак толкова умен. А дори и да надуши нещо, ще е закъснял. Вагонът на Мебели „О’Браян“ вече не съществува.

Кромуел се гордееше с грохналия си от старост багажен вагон. Беше 10 м. дълъг, с капацитет 18 тона и тежеше пет тона и половина. Щом изсъхнеше вторият пласт, вагонът щеше да се довърши с подходящото означение върху дървените си страни, което щеше да включи сериен номер под буквите ЮП за „Южен Пасифик“. Капацитетът и разтовареният тонаж също щяха да се изпишат на едната страна, докато знакът на ЮП със слънчевия изгрев — бял кръг с извито отгоре ЮЖЕН и ЛИНИИ през средата — щеше да се изрисува на противоположната страна. Довършен, товарният вагон щеше да прилича на всеки друг вагон, собственост на „Южен Пасифик“.

Дори серийният номер 16173 беше коректен. Кромуел бе уредил номерът да се вдигне от един вагон в разпределителна станция, бракуван и след това прехвърлен на неговия апартамент на колела.

Нищо не оставяше на сляпата случайност. Всеки ход биваше грижливо обмислен и след това репетиран и репетиран многократно. Всички случайности се обмисляха и отиграваха. Нищо не убягваше на вниманието на Кромуел, до последния най-дребен детайл. Никой бандит в историята на Съединените щати, включително Джеси Джеймс и Бъч Касиди взети заедно, не можеха да се сравнят с него по броя на успешни обири и количеството събрана плячка. Или броя на убитите хора.

При споменаването на името на Бел, мисълта на Маргарет се върна към онзи ден, в който бяха танцували заедно в хотел „Браун Палас“. Изруга се на ум, затова че й се прииска да посегне и да го докосне. Самата мисъл я накара да потръпне. Беше познавала много мъже, не малко от които интимно. Но никой не беше й въздействал така, както докато бе в прегръдката на Бел. Беше вълна на копнеж, която нито можеше да разбере, нито да удържи. Започна да се чуди дали изобщо ще го види някога отново, след като знаеше дълбоко в себе си, че би било изключително опасно. Ако изобщо се срещнеха, той със сигурност щеше да разбере истинската й самоличност и да намери пътека към брат й Джейкъб.

— Хайде да тръгваме — каза тя, ядосана на себе си, че е дала воля на чувствата си.

Кромуел забеляза отчуждения поглед в очите й, но предпочете да го пренебрегне.

— Както искаш. Ще се върна утре да проверя резултатите.

Обърнаха се и влязоха в склада. Кромуел спря да заключи вратата и постави лост, за да не може никой да влезе. Стъпките им заотекваха из празната вътрешност на сградата. Единствените мебели бяха в ъгъла, две бюра и тезгях като касиерски гишета в банка.

— Жалко, че толкова наето пространство не може да се използва по-добре — каза тя, докато се суетеше с шапката си, кривнала се настрани, след като се бе измъкнала иглата, която я придържаше.

— Трябва ми място, където да държа вагона отвърна Кромуел. — Колкото по-дълго стои на страничен коловоз до товарна платформа на празен склад, чийто собственик не може да бъде проследен, толкова по-добре.

Маргарет погледна брат си подозрително и отбеляза:

— Пак този поглед.

— Кой поглед?

— Този, който издава, че замисляш нов обир.

— Не мога да излъжа сестра си — ухили се той.

— Предполагам, че ще е загуба на време да се опитвам да те убеждавам да се оттеглиш от бизнеса с обирите.

Кромуел хвана ръката й и я потупа.

— Един мъж не може да понесе да се откаже от игра, в която е по-добрият играч.

Тя въздъхна примирено.

— Добре, но този път къде?

— Не съм решил още. Първата стъпка е да разпиташ дискретно в банковите кръгове за разплащателни ведомости. После трябва да избера градчета, които имат железопътни линии и резервни коловози за товарни влакове. Измъкването е най-важната част от операцията. След това е проучването на улиците и разположението в банката. Накрая идват грижливото планиране на самия обир, разчетът на времето и маскировката ми.

Маргарет спря до бюрата и тезгяха.

— И тук го репетираш.

Той кимна.

— След като агентите ни съобщят разположението в банката и подредя съответно мебелите.

— Свел си го до фина наука.

— Да — отвърна той не без гордост.

— Начинът ти на действие става прекалено изтънчен, прекалено сложен — предупреди го тя.

Хвана ръката й и леко я стисна.

— С нищо по-малко не бих се примирил.

17

Бел дойде в офиса направо от влака. Ървайн и Къртис вече го чакаха в конферентната зала. Разбра, че имат добри новини, след като лицата им не бяха намръщени и не гледаха мрачно. Веселото настроение беше подсилено и с това, че Ървайн пушеше пура, а Къртис извади сребърна табакера от джоба на палтото си.

— Двамата изглеждате с бодър дух — отбеляза Бел и остави куфара си.

— Намерихме някои следи — обясни Къртис, докато палеше цигара. — Нищо разтърсващо, но малки парченца от пъзела.

— А ти, Айзък, натъкна ли се на нещо? — попита Ървайн.

Преди Бел да отговори, Агнес Мърфи влезе в конферентната зала с поднос с три чаши и кафеник.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя мило, — но помислих, че може би ще желаете кафе, господа.

Бел взе подноса от нея и го постави на дългата маса.

— Много мило от твоя страна, Агнес.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Ей сега ще се върна. — След по-малко от минута се върна с купичка захар и каничка със сметана. — Не ги забравих. Просто не можех да донеса всичко.

— Ти си спасителка — каза Къртис с широка усмивка и я целуна леко по бузата.

Бел и Ървайн се спогледаха усмихнати. Знаеха, че Къртис и Агнес са просто приятели и винаги се дразнеха. Агнес събра полите си, обърна се, напусна стаята и затвори вратата.

— Освен кафето, беше много съобразително, че затвори вратата — каза Бел.

Къртис пусна кръгче дим към тавана.

— Знае си стоката. Агнес не храни повече уважение към Аликзандър от нас.

— Канеше се да кажеш… — обърна се Ървайн към Бел.

— Открих, че освен липсващ пръст вероятно има рижа коса. И кара мотоциклет, който е използвал в повече от един обир. — Бел бръкна в джоба си и извади копринена торбичка, отвори я и изсипа на масата гилзата. — Вече знаем, че Бандита касапин използва колт трийсет и осми калибър. Тази гилза е намерена под един килим. Убиецът някак я е изтървал, след като не е оставил никакви гилзи в другите си банкови удари. Шериф Мърфи в Бисби се оказа умен мъж и накарал окръжния съдебен лекар да извади куршумите от жертвите на убиеца. Всички са от колт трийсет и осем.

— Можем да проверим продажбите на автоматичните колт трийсет и осми калибър — предложи Къртис.

— Не биха могли да са повече от десет хиляди — подхвърли Ървайн саркастично. — Ще отнеме десет агентски години, за да се провери всеки оръжеен дилър, продавач и собственик на магазин за метални изделия, който продава автоматици колт трийсет и осем.

— Арт е прав — отбеляза Бел, загледан в месинговата гилза. — Ще бъде загуба на време.

Къртис се ухили като лисица.

— Не и ако имаме следа към мястото, където се крие бандитът. Тогава можем да проверим търговците на оръжие в района.

— Добро съображение — съгласи се Бел, без да знае какво се кани да разкрие Къртис. Междувременно ще я пратя в Чикаго, да видим дали експертите на агенцията ни могат да извадят някакви пръстови отпечатъци. — Отпусна се на един от столовете, килна го на двата задни крака и вдигна стъпалото си на масата. — Сега да чуем какво изровихте вие двамата.

Ървайн отвори подвързана счетоводна книга и я постави на масата пред Бел и Къртис.

— Ударих добра жила в Елкхорн, Монтана. Записали са серийните номера на петдесетдоларовите банкноти в хранилището им в деня преди обира.

— Мога да разбера защо — каза Бел. — Петдесетачките се фалшифицират повече от всяка друга банкнота. След като счетоводителят им е описал банкнотите, трябва да е оглеждал всяка една, за да е сигурен, че не е фалшификат.

Ървайн потупа с пръст данните в книгата и погледна Бел.

— Може да помолим офиса в Чикаго да пусне бюлетин до банките в Запада да следят за тях. Петдесетачки ще се проследят по-лесно от петачки, десетачки или двайсетачки.

— И много по-лесно от еднодоларовите добави Къртис.

— Ще се погрижа за това — увери ги Бел.

— Поразпитах сам и всъщност стигнах до две банки в Сан Франциско, където са се появили три от банкнотите.

— Добра работа — похвали го Бел. След това се обърна към Къртис. — Е, как е при теб, Артър? Извади ли някакъв късмет?

— Намери ли пътнически вагони, на които може да се е измъкнал убиецът? — попита Ървайн.

— Не. Но виж, товарните вагони са друга история.

— Не бяха ли претърсени от хайките?

Къртис поклати глава.

— Не и натоварените и заключените.

— И това на какво те наведе? — попита Бел.

Лицето на Къртис се разцепи в широка усмивка и засия.

— Много часове ми отне в ровене в мухлясали стари регистри на железопътни компании, но направих интересно откритие. Установих, че три вагона са били на страничните коловози в обраните градове. Товарен вагон номер 15758 е присъствал в град Вирджиния и Бисби по време на грабежите. Във Вирджиния товарният му манифест е записан като петдесет бали бодлива тел за транспорт до едно ранчо в Южна Калифорния. Вагон 15758 е бил празен на страничния в очакване да го прикачат на друг влак в Бисби.

— Празен — повтори Ървайн и се размърда неспокойно в стола си.

— Да, празен. Карал е товар фаянс от Лас Крусес, Ню Мексико, до Тусон, преди да го върнат празен до Ел Пасо.

— Значи можем да го задраскаме — измърмори Бел. — А другите?

Къртис погледна бележките си.

— Номер 18122 е присъствал в Елкхорн, Монтана и Гранд Джънкшън, Колорадо, когато банките им бяха обрани. Бил е на страничния коловоз в Гранд Джънкшън в очакване да го прикачат на влак до Лос Анджелис. Товарът му е бил шейсет каси вино. В Елкхорн с носил товар дюшеци от фабрика в Сакраменто, Калифорния.

— Толкова с 18122 — каза Ървайн. Едва ли бандитът е избягал в различни места.

Къртис още повече засия.

— Запазих най-доброто за накрая. Стана и отиде до черната дъска. Написа на черната повърхност: Мебелна компания „О’Браян, Денвър“. След това се обърна с доволно изражение на лицето. Вече стигаме до товарен вагон, който е присъствал на пет обира.

Бел и Ървайн изведнъж се надигнаха в столовете си, приковали вниманието си в Къртис. Агентът беше хванал бика за рогата и разровил в поле, където никой от тях не бе помислил да влезе.

Изненадан от неочакваното разкритие на Къртис, Бел повтори:

— Вагонът е бил в пет града в деня, в който банките им бяха ограбени?

— Съставих списък на градовете, времето и крайната му дестинация.

Ървайн едва не разля кафето си и го върна на подноса.

— Нямаш ли предвид дестинации, в множествено число?

— Не. Дестинация. Единствено. — Къртис се изсмя тихо. — Във всеки от случаите, мебелният вагон от Денвър е отивал до Сан Франциско. Не можах да намеря никакъв запис да е бил каран обратно до Денвър или някъде другаде. Мога само да заключа, че е бил фасада, използвана от бандита да се измъкне от преследвачите.

Бел се вторачи в написаното на черната дъска.

— Ще заложа месечната си заплата, че една проверка за мебелни предприятия в Денвър ще докаже, че Мебели „О’Браян“ не съществува.

— Мисля, че това се разбира от само себе си — довърши Ървайн.

Бел се обърна към Къртис.

— Кога е последният опис на „Южен Пасифик“ за вагона?

— Бил е оставен на резервен коловоз в железници „Сан Франциско“ преди две седмици. При последното ми запитване все още беше там.

— Значи трябва да отидем и да го потърсим.

— И да го наблюдаваме — додаде Ървайн.

— Това също — отвърна Бел. — Но трябва много да внимаваме, да не предупредим бандита, че стягаме обръча около него.

Къртис запали нова цигара.

— Ще тръгна с първия влак сутринта за Сан Франциско.

— Двамата с Ървайн тръгваме с теб. — Бел се обърна към Ървайн. — Спомена, че три банкноти са се появили в Сан Франциско.

Ървайн кимна.

— Точно така. Една в Национална банка „Кромуел“ на Сан Франциско и две в Национална банка „Крокър“.

Бел се усмихна за първи път.

— Изглежда, че всички пътища водят към Сан Франциско, господа.

— Така започва да изглежда — съгласи си Къртис, още по-въодушевен.

Двамата агенти зачакаха нетърпеливо, докато Бел оглеждаше картата на стената с флагчетата, маркиращи ужасните престъпления на Бандита касапин. Уликата беше почти нищожна и лесно можеше да ги отведе в задънена улица. И все пак това, до което се бяха докопали тримата агенти на Ван Дорн, носеше удовлетворение. Колкото и слабо да беше, нямаха накъде другаде да продължат. Но бе достатъчно, за да се заформя план в ума на Бел.

— Може да се окаже като залагане на товарна кранта в надбягване, но мисля, че може би имаме шанс да хванем бандита в капан.

— Имаш ли план? — попита Ървайн.

— Да предположим, че подхвърлим версия в местните вестници в Сан Франциско, според която на специален влак се товари сума за заплати от един милион до банка в град, населен от няколко хиляди миньори. Голямото количество ще е защото собствениците на мини са обещали специален бонус за работниците, за да предотвратят стачка, обявена от миньорския профсъюз с искане за значително повишаване на заплатите.

Къртис помисли над предложението на Бел и отвърна:

— Бандитът би могъл лесно да провери версията и да разбере, че е фалшива.

— Не и ако някой от нас седи в телеграфната служба, когато дойде запитването и даде подходящия отговор.

— Можем дори да извадим късмет и да открием кой е пратил телеграмата — каза Ървайн.

Бел кимна.

— И това го има, да.

Ървайн се загледа в чашата си с кафе като баячка, гадаеща по чаени листенца.

— Шансът е едно на хиляда. Всички го знаем.

— Несъмнено си струва да опитаме — каза Бел. — А и да се провали замисълът, все пак може да се натъкнем на друга следа към бандита.

— Имаш ли предвид някой град? — попита Къртис.

— Телърайд, Колорадо — отвърна Бел. — Защото градчето е разположено в затворен каньон. Телърайд също така е районът, където миньорите му са се вдигали на стачка срещу собствениците на мини през 1901 и 1903 г., тъй че нова стачка би изглеждало доста правдоподобно.

— Ако товарният вагон „Мебели О’Браян“ се появи, ще знаем, че нашият човек се е хванал на въдицата — каза Къртис.

— Щом влакът го изведе на страничния коловоз в Телърайд, единственият изход ще бъде, откъдето е дошъл. — Ървайн въздъхна и се усмихна доволно. — Бандитът ще е в капан и няма да може да се измъкне.

Атмосферата в конферентната зала беше нажежена от очакване и надежда. Онова, което доскоро изглеждаше изгубена кауза, започваше да се прояснява. Три чифта очи зашариха по гигантската стенна карта на запад към Тихия океан и се фокусираха в пристанищния град Сан Франциско.

В асансьора, който го свали на улицата, за да тръгне към „Браун Палас“, Бел се почувства окрилен. Загуба, печалба или равенство, краят на играта сякаш се очертаваше пред очите му. Вярно, все още беше мъгливо и едва доловимо, но картите най-сетне падаха за него. Мислите му се насочиха към Роуз и той за стотен път се зачуди каква връзка можеше да има красавицата с Бандита касапин.

Що за жена можеше да е близо до мъж, който убива жени и деца? Започваше да се убеждава, че може би в нея има нещо гнило почти колкото у бандита, ако не и повече.

Бел излезе от асансьора на „Браун Палас“ и тръгна към апартамента си. Извади ключа от джоба на панталона си и го пъхна в ключалката. Преди да го завърти, вратата се открехна. Резето не беше задвижено докрай при заключването.

Спря се и се напрегна. Първата му мисъл бе, че камериерката е забравила да затвори вратата и да завърти ключа. Беше логично допускане, но някакво вътрешно благоразумие събуди подозрителността му. Усещането, че нещо не е съвсем наред, го беше спасявало неведнъж.

Бел си беше създал много врагове през годините като агент на Ван Дорн. Няколко мъже, които беше заловил, изправил на съд и пратил в затвора, се бяха заклели да му отмъстят. Трима се бяха опитали и двама бяха загинали.

Ако някой го очакваше вътре, нямаше да е с оръжие, прецени той. Изстрелите щяха да отекнат из хотела и да доведат на бегом десетина души от персонала. За да се измъкне престъпник от деветия етаж, трябваше или да изчака асансьора, или да побегне по стълбището надолу, а нито едно от двете не беше добър избор за успешно бягство.

Бел си даваше сметка, че може би преувеличава заплахата, която най-вероятно не съществуваше. Но не беше доживял толкова дълго, без да проявява подозрителност. Ако го очакваха вътре, щяха да свършат мръсната си работа с нож.

Смъкна шапката си и я пусна. Преди да падне на килима, стисна в ръката си малкия деринджър, двуцевен 41-калибров пистолет, който можеше да нанесе изумително тежко поражение в близък обхват.

Бел размърда ключа в ключалката уж че завърта резето. Отвори вратата и се задържа, като огледа фоайето на апартамента и дневната зад него, преди да влезе. Миризмата на цигарен дим го удари в ноздрите, потвърждавайки подозренията му. Много рядко запалваше пура, и то само след обилна вечеря. С малкия пистолет в дланта пристъпи в апартамента. Смъртта бе третият, който чакаше вътре.

На едно от канапетата седеше мъж и четеше вестник. При появата на Бел остави вестника настрана и показа лице, грозно като грях. Черната коса беше мазна и зализана назад. Лицето, все едно че беше стъпкано от муле, а тялото му бе като на глиган, спечелил награда на щатска ловна експозиция. Погледът в очите му беше странно мек и дружелюбен — прикритие, заблудило много от жертвите му. Бел не се подлъга. Веднага разбра, че мъжът има силата да скочи като тигър.

— Как влязохте? — попита го чистосърдечно детективът.

Непознатият вдигна ключ. Гласът му прокънтя като каменотрошачка:

— Шперц. Никога не излизам от къщи без него.

— Името ви?

— Все едно е дали ще знаеш името ми. Няма да имаш шанс да го използваш. Но щом попита — Ред Кели.

Фотографската памет на Бел зацепи и споменът за един доклад, който бе прочел веднъж, се върна в ума му.

— О, да. Скандално известният Ред Кели, боксьор, съдържател на бар в Барбари Коуст и убиец. Би се добре срещу световния шампион Джеймс Дж. Корбът. Проучих веднъж един доклад за теб, в случай че прехвърлиш границата на Калифорния. Сбърка. Имаш покровителството на корумпирани политици, което те пази от екстрадиране за престъпления в други щати, но това няма да ти помогне в Колорадо. Тук си субект за арест.

— И кой ще ме арестува? — запита Кели, оголил два реда златни зъби. — Ти ли?

Бел стоеше отпуснат, в очакване Кели да се задвижи.

— Няма да си първият.

— Знам всичко за теб, миличък — изсумтя презрително боксьорът. — Ще кървиш като другите мърлячи, дето съм вкарал в гроба.

— Колко детективи и ченгета?

Кели се ухили гадно.

— Трима, доколкото помня. След време бройката почва да се губи.

— Дните ти за убийства свършиха, Кели — каза Бел спокойно.

— Това ще е денят, миличък. Ако мислиш, че ще ме уплашиш с това детско пушкало в ръката, забрави.

— Не мислиш ли, че мога да те убия с него?

— Няма да имаш шанса.

Това беше. Бел го засече моментално. Внезапното изместване на погледа. Изви се присвит, прицели се мигновено и стреля в челото на мъжа, промъкващ се към него иззад завесата, където се беше скрил. Изстрелът отекна през отворената врата и изкънтя в преддверието на хотела.

Кели погледна тялото на съдружника си с интереса на кон, настъпил прерийно псе. След това се усмихна на детектива.

— Репутацията ти е заслужена. Сигурно имаш очи на тила си.

— Дошъл си да ме убиеш — каза невъзмутимо Бел. — Защо?

— Работа, нищо повече.

— Кой ти плати?

— Няма нужда да го знаеш. — Кали остави вестника настрана и бавно се изправи.

— Не посягай за пистолета на колана зад гърба ти — предупреди Бел. Малкият деринджър не трепваше в ръката му.

Златните зъби на Кели лъснаха отново.

— Не ми трябва патлак.

Скочи напред и силните му крака го изстреляха като оръдеен снаряд.

Това, което спаси Бел в двете последващи секунди, беше разстоянието от два метра и половина, което го делеше от убиеца. Малко по-близо и Кели щеше да се срути върху него като лавина. Сега го удари като таран, Бел изхвърча настрани върху един от столовете и падна на зеления килим, но не преди да успее да дръпне спусъка на пистолета си и куршумът да се забие в дясното рамо на Кели.

Гангстерът залитна на място, но не падна. Твърде як и мускулест беше, за да се огъне от куршум, който не бе засегнал сърцето или мозъка му. Огледа разширяващото се алено петно на ризата си с равнодушния поглед на хирург и се ухили злобно.

— Патлачето ти има само два куршума, миличък. Вече е празно.

— Ще ми се да престанеш да ме наричаш „миличък“ — каза Бел и скочи на крака.

Този път беше ред на Кели да посегне зад гърба си и да извади своя револвер колт. Тъкмо го насочваше, за да дръпне спусъка, когато Бел запокити деринджъра като играч на бейзбол, получил сигнал от кетчъра да хвърли бърза топка. От метър и двайсет не можеше да не улучи. Малкото оръжие, твърдо като кварц, фрасна гангстера в лицето точно между очите.

Кръвта бликна от раната и заля лицето на Кели. Ударът го принуди да залитне повече от парчето стомана в рамото му. Не извика от болка, нито нададе смразяващ кръвта рев, само изпъшка силно. Револверът все още бе в ръката му, но не го вдигна да се прицели. Не можеше. Бел наведе глава и връхлетя срещу силния мъж като делфин към голяма бяла акула, ускоряваше с всяка стъпка и натресе с всичка сила главата си в стомаха на убиеца. Бившият боксьор изпъшка, подхвана го и го запокити през стаята с феноменална сила.

Бел се стовари с трясък в стената и въздухът изригна от дробовете му. Малко по-силен сблъсък и щеше да е в гипс два месеца. Но чупещото кокали връхлитане не бе напразно. При удара на неговите осемдесет и три килограма в сто и дванайсетте на Кели беше измъкнал револвера от ръката на убиеца.

Не последва команда „Спри или ще стрелям“. Бел беше минавал през мелачката и знаеше, че няма смисъл да хабиш думи с тип, убийствено решен да те прати на мраморната маса на окръжния съдебен лекар. Не хранеше илюзии, че ще надвие Кели в мъжки бой. Убиецът беше по-силен и по-безскрупулен. Едва успя да прати два куршума, докато Кели се съвзе достатъчно, за да посегне и да го сграбчи за врата с яростта на горила. Яките му ръце започнаха да душат детектива. Рухна върху Бел и го събори върху килима. Огромната му тежест притисна тялото и ръцете на агента, за да му попречи да стреля отново. Кели застиска методично и невъзмутимо, все едно че куршумите, които бе получил, са дребна досада.

Бел не можеше да мръдне, нито да посегне нагоре в усилие да изтръгне пръстите, впити в шията му. Силата на Кели надвишаваше неговата многократно. Детективът не се съмняваше, че не е първият, когото Кели е удушил. Освен ако не направеше нещо много бързо, нямаше и да е последният. Мракът вече стесняваше полезрението му и с всеки миг ставаше по-тъмно.

Това, което го стъписа повече от осъзнаването, че е едва на няколко секунди от смъртта, беше какво става с двата куршума в тялото на Кели. Беше сигурен, че е поразил гиганта. Бел се взря в двете очи, тъмни като самото зло и в кръвта, превърнала долната половина на лицето в ужасна пурпурна маска. Какво го държеше жив, защо не се изцеждаше силата му? Този мъж не беше човек.

След това, съвсем доловимо, Бел усети, че натискът започва леко да отслабва. Вместо да се опита да изтръгне ръцете от врата си, той заби палци в безизразните очи на Кели знаейки, че ще е последният му ход, преди тъмнината да се затвори около него. С рязко въртеливо движение Бел измъкна тялото си изпод боксьора.

Едрият мъж изохка и покри очите си с ръце. Заслепен пропълзя към Бел и той изрита отчаяно в стомаха му. Едва сега видя двете дупки от куршуми, от които се процеждаше кръв през ризата на Кели под гръдния кош. Какво го държеше още, зачуди се Бел. Трябваше вече да е умрял. Но вместо това гангстерът се пресегна и го сграбчи за крака.

Бел усети, че го дърпат по килима, вече зацапан и прогизнал от кръвта на убиеца. Изрита със свободния си крак и той отскочи от Кели, който все едно че изобщо не го усети. Хватката на прасеца на Бел се стегна. Ноктите се забиха в плътта му през панталона. Издърпаха го още и видя сгърченото в агония лице и очите, пламнали от омраза.

Беше време грозният бой да свърши. Дясната ръка на детектива още стискаше колта. С убийствено спокойствие надигна цевта, докато дулото се озова на половин педя от лицето на Кели, уверено дръпна спусъка и отпрати 44-калибровия куршум в дясното око на мъчителя си.

Нямаше предсмъртен крясък, нито ужасно гъргорене. От гърлото на Кели се изтръгна тежка въздишка и той се превъртя по килима като огромен звяр в смъртните си гърчове.

Бел се надигна на пода и заразтрива гърлото си, задъхан от изтощение. Извърна глава и се взря към входа с нахлуващите в апартамента мъже. Спряха се стъписани пред гледката на морето от кръв и туловището на мъж с неразпознаваемо лице под червената засъхваща маска. Лицето изглеждаше особено гротескно заради златните зъби, показали се от отворената уста, които в момента бавно потъмняваха.

Кели беше умрял трудно, но за какво? Пари? Дълг? Вендета? Не и последното. Бел изобщо не беше правил разследване срещу гиганта от Барбари Коуст. Някой трябваше да му е платил за убийството и да е платил изключително щедро.

Зачуди се дали изобщо ще узнае отговора.

На другата сутрин Бел излезе от голямата порцеланова вана, изтри водата, капеща от тялото му и се огледа в огледалото. Гърлото му не изглеждаше добре. Беше подуто, със синкави отоци, толкова ясни, че можеше да види формата на пръстите на Ред Кели, където се бяха заровили в плътта му. Облече чиста бяла риза и остана доволен, че високата колосана яка, която, макар да дразнеше възпалената кожа, прикриваше отоците.

Не бяха единствените синкавозелени петна по разнебитеното му тяло. Имаше следи и от падането върху стола, а също и от момента, когато бруталната сила на Кели го отпрати през стаята в стената. Бяха болезнени на допир и нямаше скоро да спаднат.

След като облече традиционния си ленен костюм, Бел напусна хотела, отби се в телеграфната станция на „Уестърн юнион“ и прати телеграма до Джоузеф Ван Дорн, в която го уведоми за опита за покушение над живота му. Когато влезе бавно през вратата на офиса, Агнес Мърфи се втренчи в него открито. Стоеше замръзнала, с майчинска загриженост в очите.

— О, господин Бел. Чух за неприятния ви инцидент. Искрено се надявам, че сте добре.

— Няколко отока, Агнес, нищо повече.

Чули гласа му, Къртис и Ървайн дойдоха от конферентната зала, а след тях от кабинета си изскочи и Аликзандър. Двамата агенти стиснаха ръката му енергично — малко прекалено енергично, помисли Бел и потръпна от болката, пронизала разнебитеното му тяло. Аликзандър само се задържа отзад като зрител на аудиенция.

— Радвам се, че все пак си жив и здрав — каза Къртис. — Чухме, че било голям бой.

— Този път бях на косъм повече откогато и да било — потвърди Бел.

— След като говорихме с теб по телефона, пратих идентификацията ти на Ред Кели до офиса ни в Сан Франциско. Ще проверят Кели за някой от клиентите му, който може да е искал те елиминира.

— Ужасно нещо — каза Аликзандър безчувствено. — Немислимо е някой да помисли да убие агент на Ван Дорн.

Бел го изгледа продължително.

— Мога само да се чудя как Кели е научил къде съм отседнал.

— Кели е добре известен криминален бос от Барбари Коуст в Сан Франциско — замисли се Ървайн. — Би ли могло някой от бившите ти приятели, които си пращал в затвора, или пък приятели или семейства на екзекутирани, които ти си задържал, да са от Сан Франциско?

— Не, доколкото мога да си спомня — отвърна Бел. — Ако трябва да правя предположения бих казал, че Бандита касапин стои зад това.

— Ако знае, че ти водиш делото, определено има мотив.

— Няма да спрем, докато не стигнем до дъното на тая история — заяви Аликзандър. За Бел думите му прозвучаха кухо. — Не мога да опиша колко се радвам, че сте жив и здрав. — След това се обърна и тръгна към кабинета си.

След като се отдалечи достатъчно, Бел каза тихо:

— Още един пирон в ковчега, господа. Ключът към местонахождението на бандита наистина е Сан Франциско.

18

Когато Бел, Ървайн и Къртис слязоха от ферибота от Оукланд и влязоха в огромния Фери Билдинг, се озоваха в триетажен коридор с низ от еднакви арки и високи прозорци. Излязоха на Ембаркадеро, в началото на Маркет стрийт. Ървайн и Къртис се засилиха да спрат едно моторно такси, а Бел се обърна и погледна към високата 72 метра часовникова кула, моделирана по подобие на камбанарията Хиралда в Севиля, Испания. Дългите стрелки на масивния часовник показваха четири и единайсет.

Бел провери на джобния си часовник и грижливо си отбеляза, че часовникът на фериботното здание е с една минута напред.

Заради огромните тълпи в терминала, изсипали се от четири ферибота едновременно, агентите не успяха да намерят свободна кола. Бел спря една карета с конски впряг, спазари се с кочияша за цената и се разпореди да ги откара до хотел Палас на Монтгомъри стрийт. Щом се настаниха в каретата, Къртис се обърна към Бел:

— Как смяташ да се оправиш с офиса на Ван Дорн в Сан Франциско?

— Ще имаме вечеря с окръжния директор. Казва се Хорас Бронсън. Веднъж работих с него в Ню Орлиънс. Добър колега е и много ефективен. Когато му пратих телеграма, отговори ми и предложи всякакво съдействие, което е по силите му. Обеща да прати агентите си да съберат от оръжейните продавачи имената на хора, които може да са закупили колт трийсет и осем автоматик.

Ървайн завъртя незапалена пура между пръстите си.

— Аз от своя страна ще започна с банки „Кромуел“ и „Крокър“, за да видя дали могат да помогнат да проследим серийните номера на откраднатата валута.

Бел му каза:

— Би могъл да провериш и другите по-големи банки като „Уелс Фарго“ и банка „Италия“. Може някои от откраднатите банкноти да са при тях. Ако бандитът е от Сан Франциско, допустимо е да ги е пуснал из града.

— Работата ни е очертана ясно — отбеляза Къртис. — Аз ще се опитам да намеря вагона на „Мебели О’Браян“.

Бел изпъна крака в каляската и рече:

— След срещата ни с Бронсън ще напиша съобщението за фалшивия превоз на валута до банка „Сан Мигел“ в Телърайд и ще наредя на издателите на главните вестници в града да го пуснат.

Каретата стигна до величествения хотел „Палас“ и навлезе през „Гардън корт“, елегантния вход за карети с извисяващите се над него седем етажа блестящи бели мраморни балкони и над сто изящни колони. Светлината отгоре се процеждаше през огромен купол от цветно стъкло.

Бел плати на кочияша, а носачите внесоха багажа. Тримата детективи влязоха в просторно внушително фоайе. След като се регистрираха, качиха се до стаите си в хидравличен асансьор, облицован с дърво от секвоя. Бел уреди стаите им да са свързани, оформяйки голям апартамент.

— Вижте какво — заговори той на Ървайн и Къртис, — вече е почти пет часа, тъй че нищо не можем да постигнем днес. Хайде да се освежим. После излизаме, вечеряме хубаво, наспиваме се добре през нощта и утре от рано почваме ровенето из храстите.

— На мен ми звучи добре — отвърна Ървайн. Стомахът му къркореше, след като не бяха яли нищо в последните осем часа.

— Имаш ли предвид някой ресторант? — попита Къртис.

— Бронсън е член на „Бохемиън клъб“. Уредил е да се храним с него в трапезарията.

— Звучи страхотно.

Бел се усмихна.

— Не знаете колко страхотно.

В осем часа мъжете слязоха от таксито на Тейлър стрийт пред входа на могъщия и елитен „Бохемиън клъб“. Основан през 1872 г. като средище за вестникарски журналисти и хора на изкуството и литературата, членовете на клуба включваха личности като Марк Твен, Брет Харти, Амброуз Биърс и Джек Лондон. С годините се включваха и други могъщи и влиятелни мъже, които формираха бизнес елита на града и скоро се превърнаха в доминираща група. Не се допускаха жени, а съпруги и неженени гости на членовете трябваше да влизат през задна врата.

Тази вечер бяха допуснали жени в трапезарията от уважение към Енрико Карузо, който бе настоял съпругата му да присъства. Директорите на клуба прецениха, че поводът е специален и направиха едно от малкото изключения.

Ървайн и Къртис последваха Бел в главната приемна и постояха малко, докато към тях се приближи строен младолик мъж със стегнато мускулесто тяло, създаващо впечатлението за висок ръст и енергично разтърси ръката на Бел.

— Айзък, колко се радвам, че се виждаме.

— Удоволствието е мое — отвърна Бел зарадван, че вижда стария си приятел и се подготви за смазващото кости здрависване. — Изглеждаш в добра форма.

— Още работя по тоя въпрос. — Кимна на Ървайн и Къртис и се усмихна. — Здравейте. Аз съм Хорас Бронсън.

Гласът му беше дрезгав и пасваше на широките рамене, които сякаш бяха готови да пръснат по шевовете сакото на изрядно скроения му сив костюм. Чертите на лицето му придаваха вид на ученик под буйната, изсветляла от слънцето коса.

Бел ги представи и го досмеша, като видя израженията на агентите си, и как примигаха щом Бронсън стисна ръцете им в голямата си лапа. Макар да оглавяваше офис с десет агенти в голям град, Бронсън отстъпваше на Бел, който беше с по-висок ранг в агенцията. Освен това изпитваше възхищение към него заради всестранния му опит и безупречната репутация в залавянето на закононарушители. А също тъй беше и задължен на старшия детектив, който го бе препоръчал на Ван Дорн за поста в Сан Франциско.

— Елате с мен в трапезарията — покани ги той топло. — Клубът е известен с гастрономичните си удоволствия и чудесните си вина.

Домакинът им ги изведе от импозантното фоайе в просторната и впечатляваща трапезария, облицована великолепно с махагон на пода, стените и тавана. Размени няколко думи с дежурния управител. После сложи ръка на рамото на Бел.

— Помолих го за маса, която обикновено резервирам за делови разговори. Намира се в един от ъглите на трапезарията и никой няма да ни подслуша.

Управителят ги отведе до една маса встрани от останалите, но с добра гледка към другите вечерящи в помещението. Стоящият до нея сервитьор постави кърпи на скутовете им и изчака, докато Бронсън прегледа менюто с вино и направи избора си. Щом сервитьорът се отдалечи, Бронсън се отпусна и погледна Бел.

— Проверих броя на магазините, които са продавали колт трийсет и осем автоматик, откакто тези оръжия са се появили на пазара. Шейсет и седем са. Включил съм четирима агенти в разследването. Би трябвало да имат отговор до два-три дни. Или по-рано, ако извадят късмет.

— Благодаря ти, Хорас — отвърна Бел. — Това ще ни спести нужното време, за да потърсим и по другите следи.

— Най-малкото, което мога да направя — каза с широка усмивка Бронсън. — Освен това господин Ван Дорн ми нареди да ти окажа най-пълно съдействие.

— Ще ни трябва цялата помощ, която можем да получим.

— Имате ли други дири към Бандита касапин?

— Ще трябва да ми се закълнеш да пазиш тайна. Открих, че бандитът има шпиони вътре в агенцията ни.

— В пълна безопасност си, ако споделиш с мен — каза Бронсън с усилваща се тревога. — Трудно е да се повярва, че е възможно такова проникване. Ван Дорн знае ли за това?

Бел кимна.

— Знае.

След това го запозна с уликите, колкото и да бяха несигурни, които ги бяха довели в Сан Франциско. Обясни за издирването на Ървайн на серийните номера на парите, откритието на Къртис за товарния вагон за бягството и своите разкрития за косата на бандита и липсващия пръст. Каза го предпазливо, с подробностите, но без разкрасяване. Ървайн и Къртис също добавиха коментари по това, което бяха разкрили в проучванията си. След като Бел приключи доклада си, Бронсън помълча няколко секунди.

Най-сетне заяви:

— Разследването ви е постигнало голям напредък, Айзък. Събрали сте конкретни неща, след като само допреди няколко седмици нямаше нищо. Но за жалост едва ли е достатъчно за идентифицирането на бандита.

— Не е — съгласи се Бел. — Но е нишка, която може да доведе до конец, който може да отведе до въже.

Виното, избрано от Бронсън, калифорнийско шардоне резерва на Чарлз Крут, най-старата винарна в долината Напа, пристигна и след подобаващата церемония с опитването беше разлято по чашите. Докато проучваха менюто, всякакви приказки за бандита се прекратиха. Наслаждаваха се на виното и избираха вечерята си.

— Какво те интригува, Бел? — попита Бронсън.

— Кухнята има момици в сос бешамел. Ще ги опитам, защото обожавам момици.

— Това не са ли бичи тестиси? — попита Къртис.

— Мислиш за „стридите“ от Скалистите планини — засмя се Бронсън.

— Ценени са от чревоугодниците по цял свят — обясни Бел. — Това са телешки щитовидни жлези. Има две жлези, едната в гърлото, а другата близо до сърцето. Сърдечната момица е смятана за най-вкусната от главните…

Изведнъж Бел млъкна по средата на изречението и се загледа напрегнато през трапезарията. Виолетовите му очи се присвиха фокусирани в далечината. Отпуснатото му тяло се стегна и той се надигна в стола си като замаян.

— Какво има, Бел? — попита Ървайн. — Изглеждаш сякаш си видял самото Възкресение.

— Видях го — промълви Бел, приковал очи в двама души, които бяха влезли току-що и говореха с управителя. Бяха изумителна двойка и накараха всички в трапезарията да извърнат глави към тях. И двамата имаха еднаква огнено червена коса. Жената беше висока колкото средния на ръст мъж.

Дамата беше облечена в костюм от две части с пола на годета, която очертаваше издължена камбановидна форма и леко се влачеше по пода. Блузата беше извезана с дантела по ръба, а над нея имаше къс жакет с изключително дълбоко деколте, което й позволяваше да покаже великолепно диамантено колие. В доминираната от формалност ера, модната й широка и обшита с пера шапка модел „Веселата вдовица“ й придаваше съвършена елегантност. Раменете й бяха загърнати с лисича кожа.

Мъжът носеше скъп черен костюм с елек. Голяма златна верижка висеше от единия джоб и минаваше през илик до другия джоб, в който беше джобният часовник. От него висеше дебел ланец, инкрустиран с диаманти. Очите му гледаха уверено и не пропускаха нищо. Огледа помещението, все едно че е собственикът му. Видял няколко познати, мъжът леко се усмихна и вежливо закима с глава. Двойката беше отведена до маса в средата на трапезарията на място, видимо добре от другите гости. Беше добре отиграно влизане, извършено с изтънчена елегантност.

— Коя е онази двойка, дето влезе толкова импозантно?

— Джейкъб Кромуел, собственикът на Национална банка „Кромуел“. Очарователната дама до него е сестра му.

— Сестра?

— Да, казва се Маргарет, член на обществения елит. Заета е с благотворителна дейност. Двамата с брат й са много богати и влиятелни. Живеят на Ноб Хил.

— Значи се казва Маргарет Кромуел — каза Бел тихо. — В Денвър я познавах като Роуз Мантека.

Ървайн го погледна.

— Това ли е жената, за която ни каза, че е шпионка за Бандита касапин?

— Освен ако няма близначка, тя е — отвърна Бел.

— Невъзможно — заяви Бронсън с тон, натежал от насмешка. — Предположението е нелепо. Двамата с брат й правят за Сан Франциско повече, отколкото половината богаташи в града взети заедно. Поддържат домове за сираци, хуманитарното общество за изгубени и скитащи животни в града и градското благоустройство. Дават големи дарения за достойни каузи. Радват се на голяма почит и възхищение.

— Има право — потвърди Къртис. — Ако Кромуел притежават голяма банка в Сан Франциско и вече са богати, защо са им кражбите и убийствата?

— Мис Кромуел омъжена ли е? — запита Бел.

— Не. И има репутация на дама с доста буен нрав.

— Възможно ли е да си сгрешил за това, че шпионира за бандита? — запита Ървайн.

Бел гледаше напрегнато към Маргарет Кромуел и попиваше всяка черта от лицето й. Изглеждаше потънала в разговор с брат си и не погледна към него.

— Би могло да съм сбъркал — промълви той неубедено. — Приликата между нея и жената, която срещнах в Денвър, е свръхестествена.

— Познавам Кромуел лично — каза Бронсън. — Той съдейства на Ван Дорн по една банкова измама, с която банда мошеници искаха да разорят местни бизнесмени. Ще те запозная с него.

Бел поклати глава и стана.

— Не се притеснявай. Сам ще се представя.

Закрачи между столовете на вечерящите към масата на Кромуел. Преднамерено мина леко встрани от Маргарет, за да не забележи приближаването му. Без да обръща внимание на Кромуел я погледна със снизходителна усмивка, зачуден как ще реагира.

— Моля за извинение, мис Кромуел, но вярвам, че се срещнахме в Денвър. Казвам се Айзък Бел.

Тя се вцепени, но не се обърна да го погледне. Гледаше брат си в очите над масата с неразгадаемо изражение — изненада навярно, или стъписване, или нещо друго — нещо, граничещо с терзание или притеснение. За миг сякаш не знаеше как да реагира. Но моментално се овладя.

— Съжалявам, но не познавам господин Айзък Бел.

Гласът й беше спокоен, без и най-малка следа от трепет. Говореше, без да поглежда към него. Знаеше, че ако го направи, щеше да е като удар в стомаха й. Беше благодарна, че не стои права, иначе краката й щяха да омекнат и да се свлече на килима.

— Извинете — каза Бел вече убеден от реакцията й, че е жената, която познаваше като Роуз Мантека. — Трябва да е моя грешка.

Кромуел беше станал вежливо и държеше кърпата си. Гледаше Бел като боксьор на турнир, оценяващ противника си, преди да бие звънецът за първия рунд. Подаде ръка.

— Джейкъб Кромуел, господин Бел. Член ли сте на клуба?

— Не, гост съм на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“.

Бел стисна ръката на Кромуел и му се стори странно, че банкерът държи ръцете си в ръкавици, докато яде. От дългия следователски навик хвърли поглед на кутрето на ръкавицата на лявата ръка. Тъканта над пръста беше изпълнена и плътна. Не че смяташе, че има и най-нищожен шанс Кромуел да е бандитът. Идеята беше безумна.

Кромуел кимна.

— Познавам Хорас. Чудесен мъж. Голям актив за компанията ви.

Бел забеляза отблизо, че рижата коса на Кромуел с късо подстригана и започваше да изтънява на тила. Банкерът беше нисък, слаб и се държеше по-скоро с женствено изящество, отколкото с мъжка грубост. Видя в очите му същия поглед, който беше видял веднъж в един планински лъв, когато го простреля в Колорадо. Беше хладен, почти мъртъв дълбоко отвътре.

— Да, голям е, да.

— Бел? Май не бях чувал името досега — каза Кромуел, сякаш се опитваше да го свърже с нещо познато. Изостави мисълта като маловажна. — В Сан Франциско ли живеете?

— Не, в Чикаго.

Маргарет не можеше да се насили да погледне към Бел. Изпитваше неудържим огън дълбоко в тялото си. Лицето й пламна и се изчерви като череша. След това се ядоса не толкова на Бел, колкото на себе си, че издава емоция.

— Двамата с брат ми бихме искали да се насладим на вечерята си насаме, господин Бел. Ако ни извините.

Видя как почервеня дългата й шия и остана доволен.

— Много съжалявам за натрапването си. — Кимна на Кромуел.

— Господин Кромуел.

След това се обърна и тръгна обратно към масата си.

Щом се увери, че Бел се е отдалечил достатъчно, Кромуел изсумтя.

— Какво, по дяволите, нрави той в Сан Франциско? Мислех, че Ред Кели се е погрижил за него.

— Явно Кели се е провалил — отбеляза Маргарет с лека нотка на задоволство.

— Как е разбрал, че ти си тук?

— Не ме гледай — отвърна ядосано сестра му. — Взех влака от Денвър за Лос Анджелис като Роуз Мантека и там купих кон под друго име. След това яздих до Санта Барбара, където взех влак до Сан Франциско под ново име. Няма начин да ме е проследил.

— Да го смятаме ли за съвпадение?

— Не знам. Просто не знам.

— Независимо за какво е в Сан Франциско, присъствието му говори за неприятност — каза Кромуел и погледна открито със сдържана усмивка четиримата агенти на масата им. — Не мисля, че е събрал две и две, но след като те видя и подозира, че може да имаш връзка с бандита, и научи, че си ми сестра, ще започне да души.

— Може би е време да си взема отпуска.

— Не е лоша идея.

— Ще взема кораб за Джуно, Аляска, още утре сутринта.

— Защо Джуно? — попита Кромуел. — Мястото по-студено от цица на вещица.

— Но е и последното място, където ще потърси. — Замълча и в очите й се появи лукав блясък. — Освен това бащата на Юджийн, Сам Бътлър, ръководи минните операции край Джуно. Маргарет се засмя, разхлабила възела от чувства. — Дава ми възможност да огледам бъдещите си финансови интереси.

— Мила сестричке — каза Кромуел сърдечно, — ти си един безкраен, несекващ източник на удивление. — След това нагло погледна през трапезарията към Бел. — Чудя се какво е станало с Ред Кели.

— Може би Бел го е убил.

— Може би — измърмори Кромуел. — Ако е така, то Бел е много по-опасен, отколкото го мислех. Следващия път лично ще се заема с въпроса.

Когато Бел се върна на масата, блюдото му с момици беше пристигнало. Вдигна вилицата, обзет от нетърпение да опита деликатеса, но го спряха въпросите на останалите сътрапезници.

— Беше ли жената, която мислиш, че си срещнал в Денвър? — попита Бронсън.

Бел отбягна въпроса, съзнавайки, че темата е деликатна за домакина им.

— Признавам, че най-вероятно греша. Но приликата е доста необичайна.

— Имаш око за красивото — подсмихна се Бронсън.

— Как ти се стори Кромуел? — попита го Ървайн. — Мислиш ли, че ще помогне, когато се срещна с него да обсъдим откраднатата валута, минала през банката му?

— Трябва да питаш Хорас. Не споменах за разследването ни. Изглеждаше съвсем учтив, макар и малко надут.

— Има репутация на високомерен — потвърди Бронсън. — Но общо взето е внимателен и ще бъде много отзивчив по разследването ви.

— Ще видим — каза Бел и най-сетне опита от момиците. След като преглътна, се обърна към Ървайн. — Мисля, че ще те придружа до Национална банка „Кромуел“.

— Искаш пак да се видиш с него ли? — попита Бронсън.

Бел поклати глава.

— Не е в приоритетите ми, но бих искал да поогледам из банката му.

— Какво очакваш да откриеш? — учуди се Къртис.

Бел сви рамене, но в очите му имаше смътен блясък.

— Знаеш ли, нямам и най-бегла идея.

19

Марион седеше зад бюрото си и печаташе писмо, когато в офиса влязоха двама мъже. Вдигна очи от пишещата машина „Ъндъруд“, модел 5 и ги погледна. Единият, с гъста несресана кафява коса, се усмихна дружелюбно. Беше слаб и щеше да й се стори болнав, ако не беше загарът на лицето му. Другият беше висок, с руса коса. Не можа да види лицето му, защото се беше извърнал настрани и като че ли оглеждаше пищната украса на кабинета.

— Мис Морган?

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Името ми е Ървайн. — Подаде й визитката си. — С колегата ми, агент Айзък Бел, сме от детективска агенция „Ван Дорн“. Имаме уговорена среща с господин Кромуел.

Секретарката стана, без да се усмихне.

— Разбира се. Срещата ви беше за девет и трийсет. Подранили сте с пет минути.

Ървайн разпери ръце.

— Знаете поговорката…

— За ранната птица, дето взима червея ли? — каза тя развеселена.

Високият рус мъж се извърна към нея.

— Но втората мишка взима сиренето.

— Много остроумно, господин Бел… — каза Марион и гласът й заглъхна.

Очите им се срещнаха и Марион изведнъж изпита непознато й досега чувство, щом се вгледа във виолетово-сините му очи. Осъзна, че е висок доста над метър и осемдесет, с жилаво тяло, облечено в елегантно скроен бял ленен костюм. Не притежаваше модерната момчешка красота и чертите му бяха груби и мъжествени. Излъчваше суровостта на мъж, който се чувства съвсем на място в дивата пустош на Запада, както и сред удобствата на градския живот. Гледаше го открито, дала воля на обикновено добре сдържаните си чувства. Никой мъж досега не беше я развълнувал толкова, особено още на първата среща.

Бел също беше развълнуван от красотата на Марион и прелестното й излъчване. Подът затрепери под краката му, щом се загледа в нея. Изглеждаше крехка, но силна като върба. В нея имаше някаква вътрешна увереност, намекваща, че е в състояние да преодолее всякакъв по-сложен проблем. Изглеждаше спокойна и изящна, а от тънкия кръст и дългата й до пода пола можеше да прецени, че има дълги и стройни крака. Гъстата й лъскава коса беше сбрана над главата й и се спускаше на стегната плитка до кръста й. Предположи, че е някъде на неговата възраст, плюс-минус една година.

— Г-н Кромуел зает ли е? — попита той, за да се върне към целта на посещението.

— Да… — отвърна тя леко замаяна. — Но ви очаква.

Почука на вратата на Кромуел, влезе и съобщи за пристигането на Бел и Ървайн. След това се отдръпна настрани, а Кромуел излезе иззад бюрото си да ги поздрави. На влизане Бел преднамерено докосна с ръка нейната. Сякаш ток мина през нея, преди да затвори вратата.

— Седнете, господа — каза Кромуел. — Хорас Бронсън ми каза, че идвате заради открадната валута, минала през моята банка.

Ървайн не го забеляза, но на Бел отново му се стори интригуващо, че Кромуел носи ръкавици.

— Така е — заговори Ървайн, след като Бел го остави да поведе разговора. — За една от банкнотите, сериен номер 214799, имаме сведение, че е била депозирана във вашата банка.

— Това е напълно възможно — отвърна Кромуел докато въртеше между пръстите си незапалена пура. — Предполагам, че е петдесет или сто доларова банкнота, защото никога не записваме банкноти с по-малка стойност.

Ървайн погледна бележките си в тефтера.

— Всъщност, появила се е от един търговец на Джиъри стрийт, цветарски магазин. Управителят, чието име е Ринслър, се свърза с детективска агенция „Ван Дорн“, защото си помислил, че банкнотата може да е фалшива. Оказа се редовна. Заяви, че я е получил от Национална банка „Кромуел“, когато прехвърлял сума в брой в личен сейф.

— Обясненията на Ринслър звучат малко мътно — добави Бел. — Но ако той е нарушил закона, това е проблем на местния полицейски отдел.

— Милиони долари минават през тази банка за година — каза Кромуел. — Не разбирам защо една банкнота е толкова важна.

— Защото проверката на серийния номер разкри, че е дошла от банков обир в Елкхорн, Монтана, където бандитът уби четирима банкови служители и клиенти — обясни Бел.

Кромуел изчака за повече, но Бел и Ървайн замълчаха. Ървайн оглеждаше бележките си, но Бел наблюдаваше Кромуел напрегнато. Банкерът издържа неумолимия му поглед, без да измести очите си. Възбуждаше самочувствието му да знае, че си премерва силите в игра на воля с най-добрия детектив на Ван Дорн.

— Съжалявам, господа — каза най-сетне Кромуел и измести погледа си от Бел към незапалената пура в ръката си. — Но не разбирам как бих могъл да ви помогна. Ако и други банкноти от обира са минали през банка Кромуел, то те отдавна са влезли в общо обращение и няма начин да се проследят, няма начин да се разбере кой ги е депозирал.

— Това е вярно — отвърна Бел. — Но се налага да проследим всяка нишка, колкото и да е тънка.

— Банкнотите бяха нови и имаха последователни серийни номера — обясни Ървайн. — Възможно ли е да сте ги записали, преди да влязат в обращение?

— Напълно възможно, тъй като, както казах, записваме банкнотите от по петдесет и сто долара.

— Бихте ли могъл да накарате счетоводителя си да провери записите ви? — попита Бел.

— Ще се подчиня с удоволствие. — Кромуел замълча и натисна бутон под бюрото си. След секунди Марион Морган стоеше на вратата. — Мис Морган, бихте ли предала на господин Хопкинс да се качи в кабинета ми?

Тя кимна.

— Разбира се.

Когато Хопкинс се появи, разминаването с очакванията на Бел беше пълно. Вместо безцветен сив дребосък с очила и молив зад ухото, чийто работен живот минава в ровене в числа из счетоводни тефтери, Хопкинс приличаше на звезден атлет, едър и жилав. Кимна на Бел и Ървайн, след като го представиха.

— Господин Бел и господин Ървайн са от детективска агенция „Ван Дорн“. Тук са, за да проверят серийни номера на банкнота, открадната по време на банков обир в Елкхорн, Монтана. Една петдесетдоларова банкнота е била депозирана в нашата банка, преди да се даде на клиент, осребрил чек. Тези господа смятат, че и други откраднати банкноти може да са минали през банката ни. Биха искали да провериш списъка на серийните номера, които сме записали.

Хопкинс се усмихна свойски.

— Ще ми трябват серийните номера.

— Провери за последователни банкноти над и под 214799 — отвърна Кромуел, разчитайки на паметта си.

— Веднага, сър — отзова се Хопкинс и леко се поклони на Бел и Ървайн. — Ако съществуват ще ги имам до няколко часа.

— Ще ви бъда благодарен — каза Бел.

— Нещо друго, господа? — каза Кромуел, приключвайки разговора.

— Не, бяхте много отзивчив. Благодаря ви.

Бел остави Ървайн да поведе към асансьора, като се задържа малко. Спря се до бюрото на Марион и я погледна.

— Мис Морган?

Тя завъртя стола си от пишещата машина към него, но се посвени да го погледне в очите.

— Зная, че е ужасно нахално от моя страна, но приличате на дама, която обича приключенията и се зачудих дали бихте могли да зарежете всякаква предпазливост и да излезете на вечеря с мен тази вечер?

Първият й импулс беше да му откаже, но някаква забранена врата се бе открехнала и в душата й забушува битка между принципа и желанието.

— Не ми е разрешено да излизам с клиенти на банката. Освен това как да знам мога ли да се доверя на един напълно непознат?

Засмя се и се наведе към нея.

— Първо, не съм клиент на банката ви. И второ, ако не можете да се доверите на заклет детектив, тогава на кого можете? — Пресегна се и взе ръката й в своята.

Обля я ужасна вълна на притеснение щом усети, че губи битката. Последната й бариера рухна, а с нея — и цялата й сдържаност.

— Добре — чу се да казва Марион, сякаш гласът й идваше от другаде. — Свършвам работа в пет часа.

— Хубаво — отвърна той, може би малко прекалено въодушевено. — Ще ви срещна при официалния вход.

Загледа го, докато се отдалечаваше към асансьора.

— Мили Боже — промълви на себе си Марион. — Трябва да съм луда, че се съгласих да вечерям с непознат.

Но докато се укоряваше, очите й бяха блеснали.

Ървайн чакаше Бел в асансьора.

— За какво беше това?

— Поканих личната секретарка на Кромуел да излезе на вечеря с мен.

— Бързо действаш — каза Ървайн с възхищение.

Бел се усмихна широко.

— Нещата някак се наместиха.

— Както те познавам, ще се обзаложа, че имаш и по-скрит мотив.

— Да кажем, че съчетавам работата с удоволствието.

— Може да си играеш с огъня — предупреди го Ървайн сериозно. — Ако се усети, че я използваш, за да ровиш в работите на Кромуел, би могло да има неприятности.

— Ще се тревожа за това като му дойде времето — отвърна Бел невъзмутимо.

На връщане към хотела Бел мислеше не за деловата част в предстоящата вечеря, а по-скоро за удоволствието.

20

Марион не можеше да си го обясни. Не беше изпитвала това усещане откакто едно момче, за което си мечтаеше в училище, й се беше усмихнало. Това беше всичко. Така и не се доближи до нея, нито я затвори. Сега, докато седеше на интимната маса за двама, се чувстваше замаяна като ученичка.

Бел я беше взел пред банка „Кромуел“ точно в пет часа и бяха потеглили с моторно такси. Шофьорът ги закара направо от улицата в седеметажното здание, където се помещаваше най-прочутият френски ресторант в града, „Делмонико“. Влязоха в асансьор, който ги отведе до горния етаж, където управителят ги заведе в затворена интимна трапезария с голям живописен прозорец с изглед към града и залива.

За хората, които можеха да си го позволят, нямаше проблеми да консумират вечеря с десет блюда, всяко от които придружено с различно вино. Бел поръча стриди „Рокфелер“ със силен сос къри, последвани от пикантен бульон, задушена есетра от Големите езера, жабешки крачета „ала пулет“, свински котлети, пилешко „Киев“, печени диви птици, варени картофи и грах със сметана.

Марион никога в живота си не беше вечеряла така обилно. Вярно, беше излизала на вечеря и вино с подходящи за брак богати мъже в града, но никой не беше се отнасял толкова щедро с нея. Беше повече от благодарна, че порциите са малки, но съжали, че не бе поразхлабила корсета си предварително.

За десерт Бел поръча „креп сюзет“, фламбирания деликатес с портокалов аромат. Когато сервитьорът застана до масата и с опитен жест сипа с лъжица пламтящата смее върху палачинките, Марион вдигна глава, за да погледне Бел право в очите.

— Може ли да ви задам един въпрос, господин Бел?

Усмивката му беше подкупваща.

— Вярвам, че вече се познаваме достатъчно добре, за да ме наричате Айзък.

— Бих предпочела господин Бел, ако нямате нищо против — отвърна тя с полагащата се вежливост.

Усмивката се задържа.

— Моля.

— Как можете да си позволите всичко това с детективска заплата?

Той се засмя.

— Ще повярвате ли, че съм пестил цял месец, само за да ви впечатля?

— Нито за миг — отвърна тя сдържано.

— „Кромуел“ ли е най-голямата банка в Сан Франциско?

Въпросът, с който посрещна отговора й, я изненада.

— Не, има други две, които са по-големи, включително „Уелс Фарго“. Защо питате?

— Семейството ми притежава най-голямата банка в Ню Ингланд.

Опита се да го възприеме, но не успя.

— Ще се обидите ли ако кажа, че не ви вярвам?

— Питайте шефа си. Той ще го потвърди.

Марион се намръщи объркана.

— Защо сте станал детектив, след като можете да сте президент на банка?

— Криминалното разследване ми допада повече от банкирането. Чувствам се натясно зад бюро. Има го също така и предизвикателството от умственото надиграване с престъпника.

— И бива ли ви? — попита тя заядливо.

— Печеля повече пъти, отколкото губя — отвърна той искрено.

— Защо мен? — попита го тя. — Защо каните на вечеря и вино обикновена секретарка, вместо дама от вашия кръг?

Бел отвърна без заобикалки:

— Защото сте привлекателна, интелигентна и съм очарован.

— Но вие не ме познавате.

— Надявам се да променим това — заяви той и отново я размекна с погледа си. — Хайде, стига приказки. Да се насладим на десерта.

След като приключиха с великолепния десерт, Бел поръча на келнера две чаши петдесетгодишен портвайн. След това се отпусна, напълно заситен.

— Разкажете ми за Джейкъб Кромуел.

Храната и виното си бяха свършили работата. Марион беше твърде замаяна, за да усети капана, в който влиза.

— Какво бихте искали да знаете?

— Произходът му, как е открил банката си, женен ли е. След като го срещнах, намирам го за много интересна личност. Чух, че двамата със сестра му са най-големите филантропи на града.

— Работя за господин Кромуел от девет години и мога убедено да кажа, че е много умен и проницателен мъж, който е заклет ерген. Основа банката си в 1892 г. с много малко активи и устоя на депресията от деветдесетте. Натрупа пари през най-лошата й част. Почти всички други банки в града бяха на ръба да затворят врати през трудните икономически времена. Не и Национална банка „Кромуел“. С умно ръководене и стабилни принципи на банкиране той изгради финансова империя с активи, които стигат до много милиони долари.

— Находчив човек — отбеляза Бел с възхищение. — Очевидно сам е постигнал успеха си.

Тя кимна.

— Израстването на Национална банка „Кромуел“ е истинско финансово чудо.

— Откъде е намерил парите, за да отвори банка?

— Това е донякъде загадка. Много е мълчалив за бизнес делата си преди откриването на малката банка на Маркет стрийт. Според слуховете е започнал с не повече от петдесет хиляди долара. Когато дойдох да работя при него, банковите активи надвишаваха милион.

— В какви инвестиции влага капиталите си?

Тя вдигна ръце в безпомощен жест.

— Честно, не знам. Никога не е споменавал пред мен за личните си финанси и не съм виждала документация или кореспонденция. Допускам, че влага печалбите си обратно в банката.

— Какво е семейството му? Откъде са дошли той и сестра му?

Марион отново изглеждаше безпомощна.

— Никога не е говорил за миналото си. Веднъж спомена, че баща им имал ферма в Северна Дакота, в малко градче наречено Бъфало. Извън това, фамилните му връзки са заровени в миналото.

— Сигурен съм, че си има причини — каза Бел.

Не искаше да притиска прекалено Марион, затова обърна разтвора към собственото си детство, с отрастването в елитното общество на Бостън. Разказа й за отиването си в Йейл и за крайното недоволство на баща му, когато започна да работи за детективска агенция „Ван Дорн“, а не в семейната банка. Постепенно върна темата към Кромуел.

— Кромуел ми направи впечатление на образован мъж. Чудя се къде е ходил на училите.

— Маргарет веднъж каза, че посещавали колеж в Минесота.

— Маргарет е красива жена — подхвърли той и я погледна за реакция.

Марион едва прикри неприязънта си към сестрата на Кромуел.

— Зная, че участва в много благотворителни дейности, но не бих я приела за близка приятелка.

— Не може да се разчита на нея, може би? — предположи Бел.

— Невинаги казва истината. И винаги има слухове за някой скандал, който господин Кромуел успява да покрие. Той като че ли не се притеснява от лудориите й. Едва ли не го забавляват.

— Той пътува ли много?

— О, да. Често ходи на риболов в Орегон, забавлява се с експедициите на „Бохемиън клъб“ в горите от секвоя или се занимава с лов в Аляска. Също така присъства на поне три банкови конференции годишно в различни части на страната. Веднъж в годината двамата с Маргарет обикалят Европа.

— Значи не ръководи ежедневния бизнес на банката.

Тя поклати глава.

— Не, господин Кромуел винаги е в ежеседмичен контакт с банката, когато го няма. Също така има директорски борд с най-добрите мозъци в бизнеса.

Сервитьорът донесе чашите им с портвайн на сребърен поднос. Отпиха и помълчаха няколко мига, преди Марион да проговори:

— Защо ми задавате всички тези въпроси за господин Кромуел?

— Аз съм следовател. Просто по природа съм любопитен.

Тя избута къдрица от челото си и приглади косата си.

— Чувствам се пренебрегната.

Бел я погледна внимателно.

— Пренебрегната?

— Да, задавате всички тези въпроси за шефа ми, но така и не попитахте за мен. Повечето мъже, които съм познавала, винаги питаха за миналото ми на първата среща.

— А смея ли да стигна до там? — подразни я той.

— Нищо рисковано — отвърна тя със смях. — Животът ми беше доста скучен, всъщност. Родена съм в Калифорния, отвъд залива в Саусалито. Майка ми умря, когато бях много малка и баща ми, който беше машинист в „Западен Пасифик“, ми наемаше гледачки, докато пораснах достатъчно, за да тръгна в първото училище за секретарки в града. Когато завърших, Джейкъб Кромуел ме нае и оттогава работя в банката му, като израснах от офисна машинописка до личната му секретарка.

— Била ли сте женена?

Усмихна се свенливо.

— Имах едно-две предложения, но така и не минах по пътеката до олтара.

Той се пресегна над масата и хвана дланта й.

— Надявам се, че чаровният принц ще се появи един ден и ще ви понесе в ръцете си.

Тя издърпа ръката си, по-скоро за да се наложи, отколкото да го отхвърли.

— Вълшебните принцове са малко и далече. Още не съм срещнала някой в Сан Франциско.

Бел реши да спре дотук. Възнамеряваше твърдо да я покани отново на среща и да види докъде ще ги отнесе вълната на взаимното привличане.

— Вечерта беше приятна за мен. Рядко ми се случва да оценя компанията на такава очарователна дама, която може да държи на своето в разговор.

— Много сте добър в ласкателствата.

Бел измести очите си от нейните. Не искаше да прекалява с късмета си, но имаше още една загадка, чийто отговор трябваше да намери.

— Има още едно нещо около Кромуел, което ме заинтригува.

Разбра по изражението й, че е разочарована. Очакваше да каже нещо за ново излизане заедно и долови, че започва да се съмнява в чувствата си към него.

— Какво е то? — Тонът й изведнъж стана леден.

— Когато го видях първия път в трапезарията на „Бохемиън клъб“ и днес в кабинета му, носеше ръкавици. Винаги ли ги носи, когато се храни или работи на бюрото си?

Тя сгъна кърпата си и я постави на масата в знак, че за нея вечерта е приключила.

— Когато е бил момче, го е сполетял пожар. Двете му ръце са лошо обгорени, тъй че носи ръкавици да крие белезите.

Бел се почувства гузен, че използва Марион. Стана, заобиколи масата и издърпа стола й.

— Искрено съжалявам, че позволих на прекалено любопитната си детективска природа да надделее в мен. Надявам се да ми простите. Ще ми дадете ли шанс да го компенсирам?

Марион усети, че е искрен и изпита възбуда. Отново се обнадежди, че се интересува от нея. Беше много по-изкусителен, отколкото бе допускала.

— Добре, Айзък. Ще изляза отново с теб. Но никакви въпроси.

— Никакви въпроси — отвърна той с нотка на задоволство от това, че го нарича с малкото му име. — Обещавам.

21

Два дни по-късно четиримата детективи се събраха на заседание в офисите на детективска агенция „Ван Дорн“ на петия етаж на Кол билдинг на Маркет стрийт. Седяха в полукръг около кръгла маса и сравняваха бележките си. Всички бяха по ризи, палтата им висяха на гърбовете на столовете. Повечето носеха прави консервативни вратовръзки под колосаните яки. Само един беше с папийонка. Трима отпиваха кафе от чаши със знака на Ван Дорн, изпечен на порцелановата повърхност, а четвъртият пиеше чай. Масата беше затрупана с листове хартия и подвързани доклади.

— Написал съм съобщение за пресата как един от най-големите товари с току-що отпечатани пари ще бъде превозен под тежка охрана до миньорското градче Телърайд, Колорадо, за заплати и бонус за десет хиляди миньори — обяви Бел. — Замалко да пропусна да уточня количеството, но намекнах, че ще е в кръга на петстотин хиляди долара.

— Използвах контактите си с вестникарския издател да пусне статията — каза Бронсън. — Ще бъде отпечатана в утрешните вестници.

Ървайн бавно завъртя чашата си на чинийката.

— Ако бандитът живее в Сан Франциско, би трябвало да го съблазни да опита.

— Ако живее в Сан Франциско — повтори Къртис. — Тук би могло да се озовем в задънена улица.

— Знаем, че товарният вагон и няколко от откраднатите банкноти стигнаха до тук — каза Бел. — Мисля, че шансовете да живее някъде из района на залива, са добри.

— Щеше да е добре, ако знаехме със сигурност — каза Бронсън уморено и се обърна към Ървайн. — Казваш, че издирването ти на откраднатата валута не е стигнало доникъде.

— Провал — призна Ървайн. — Следата беше много изстинала и нямаше как да се проследят банкнотите, преди да влязат отново в обращение.

— Банките нямаха ли запис кой ги е внесъл? — попита Бронсън.

Ървайн поклати глава.

— Касиерите няма как да знаят, защото не записват серийните номера. Това се прави след това от банковите счетоводители. Докато направим връзката, вече е много късно. Който е сменил банкнотите, отдавна си е заминал и е забравен.

Бронсън се обърна към Къртис.

— А твоето издирване на вагона?

Къртис гледаше, все едно че е загубил домашното си куче.

— Изчезна — отвърна безпомощно. — Търсенето в разпределителната не показа и следа от него.

— Може би е пратен на товарен влак, който е напуснал града — предложи Бел.

— Товарните влакове на „Южен Пасифик“, напуснали по график последната седмица, нямат никакъв манифест, който да включва вагон на компания „Мебели О’Браян“.

— Искаш да кажеш, че изобщо не е напуснал разпределителната?

— Точно.

— Тогава защо не може да се намери? — запита Бронсън. — Не е възможно да се изпари във въздуха.

Къртис вдигна ръце.

— Какво мога да кажа? С двама от агентите ви претърсихме разпределителната от горе до долу. Вагонът не е там.

— Диспечерите на „Южен Пасифик“ знаеха ли къде е бил отклонен след пристигането му? — попита Бел.

— Отклонен е на страничен коловоз до товарната платформа на един изоставен склад. Проверихме го. Нямаше го там.

Ървайн запали пура и изпуфка облак дим.

— Би ли могло да е прикачен към влак, без диспечерът да знае за това?

— Не може да се случи това — отвърна Къртис. — Щяха да разберат, ако някой вагон е добавен тайно към влака. Механиците използват формуляра, в който изреждат серийните номера на влака в последователността, в която вагоните са прикачени. Когато товарните вагони пристигнат до определената им дестинация, могат лесно да бъдат откачени от задния край на влака, преди да продължи по маршрута си.

— Вероятно бандитът е решил, че вагонът е надживял срока си на годност и го е пратил за бракуване и унищожаване — предположи Бронсън.

— Едва ли — отвърна Бел замислено. — Предположението ми е, че просто е поръчал да го пребоядисат с нов сериен номер и да сменят името с друга фиктивна компания.

— Би било все едно — каза Къртис. — Бездруго не може да го използва.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бел.

— Само „Южни железници Рио Гранде“ стигат до Телърайд.

— И какво ще го спре да го пребоядиса с надписи на „Южен Пасифик“?

— Нищо. Само дето ще е губене на време. „Рио Гранде Юг“ вървят по тесен коловоз. Влаковете на „Южен Пасифик“ се движат по стандартна линия, близо 30 сантиметра по-широка. Няма как коловозът да се пригоди към вагона на бандита.

— Колко тъпо от моя страна — промърмори Бел. — Забравих, че през Скалистите планини минават само теснолинейки.

— Не се упреквай — успокои го Бронсън. — И аз изобщо не се сетих.

Ървайн удари отчаяно с юмрук по масата.

— Изобщо няма да захапе въдицата, след като знае, че не може да се измъкне с личния си товарен вагон.

Бел се усмихна стегнато.

— Има си качествата, но си има и слабостите. Разчитам на алчността му и самоувереността му, на чувството му за непобедимост. Сигурен съм, че ще захапе стръвта и ще опита грабеж в банката в Телърайд. Предизвикателството е твърде голямо, за да го пренебрегне.

— Желая ти късмет — каза Бронсън. — Ако някой може да хване Касапина, това си ти.

— А ти, Хорас? Някакъв късмет в търсенето на пистолета на бандита?

— Нищо окуражаващо — отвърна мрачно Бронсън. — Новите продажби на оръжие не трябва да се регистрират. Купувачът трябва само да остави парите си и да си излезе с оръжието. С търговците изтеглих слаба ръка. Дори да помнят на кого са продали колт трийсет и осем автоматик, няма да ни кажат имена.

Ървайн се вторачи в стената, без да я вижда.

— Изглежда, господа, че всичките ни трудно събрани нишки се оказаха задънени улици.

— Неуспехи са, да — промълви тихо Бел. — Но играта не е свършила — още не. Все още имаме шанс да теглим последната черта.

22

Кромуел седеше на масата, ядеше закуската си и четеше сутрешния вестник. Сгъна първата част на уводната статия и го подаде през масата на Маргарет без коментар.

Тя я прочете, присви очи щом осъзна за какво иде реч и го погледна питащо.

— Възнамеряваш да опиташ това?

— Намирам го за много съблазнително — отвърна той. — Все едно че е хвърлена ръкавица в краката ми.

— Какво знаеш за Телърайд?

— Само каквото съм чел. Разположен е в един задънен каньон. Има голям квартал с червени фенери и Бъч Касиди ограби банката „Сан Мигел“ там през 1889 г.

— Успял ли е?

Кромуел кимна.

— С бандата си се е измъкнал с над двайсет хиляди долара.

— Предполагам, че си мислиш, щом той е могъл да го направи, ти също би могъл.

— Касиди е направил аматьорски удар и е избягал на коне отвърна Кромуел надуто. — Моите методи са по-научни.

— Щом Телърайд е в затворен каньон, има само един вход и един изход. Една хайка ще има достатъчно време да спре влак и да претърси вагоните.

— Бездруго не мога да използвам вагона си. Ще трябва да го оставя.

— Не разбирам.

— Железницата, която влиза и излиза от Телърайд, е „Рио Гранде Юг“. Коловозът е тесен, релсите са прекалено тесни за моя вагон „Южен Пасифик“. Ще трябва просто да намеря друго средство да напусна града, без заплаха от залавяне.

Маргарет отново прегледа статията.

— Нямам добро предчувствие за това.

— Не се занимавам с предчувствия. Работя с твърди факти и го отигравам безопасно, като отчитам всички възможни случайности, колкото и да са малки.

Тя го загледа над масата, докато отпиваше от новата чаша кафе.

— Ще ти трябва помощ с тази работа.

Погледна я над чашата си.

— Какво имаш предвид?

— Ще дойда с теб.

— А малката ти разходка до Джуно, Аляска?

— Просто ще я отложа.

Кромуел помисли няколко секунди.

— Не мога да те изложа на риск.

— Не си се провалял досега — напомни му тя. — Но този път може би ще ти трябвам.

Той помълча. После се усмихна.

— Вярвам, че щеше да дойдеш дори да ти го забраня.

Тя се засмя.

— Някога да съм се огъвала пред настояванията ти?

— Не си, още докато бяхме деца — припомни си той. — Макар и с две години по-малка, така и не можех да ти се наложа.

Тя изтри със салфетката червените си устни.

— Значи се разбрахме. В тази работа сме заедно.

Той въздъхна.

— Печелиш. Но се надявам да не съжаляваш, че не си се качила на кораба до Аляска.

— Какво искаш да направя?

Заби поглед в масата, все едно че виждаше някаква абстрактна картина и закръжи с вилицата по покривката.

— Взимаш влак до Колорадо утре и оттам се прехвърляш до Телърайд.

Тя го изгледа.

— Искаш да замина преди теб?

Кромуел кимна.

— Ще се отклоня от обичайната си практика. Вместо да си губя времето с местните и да проучвам банковата операция, можеш да го направиш ти. Като жена, можеш да направиш внимателен оглед, без да събудиш подозрение.

— Жена в Телърайд? — възкликна сестра му. — Ще трябва да се представям за проститутка.

— Още по-добре. Представи си, че си изоставена жена, чийто съпруг я е оставил, за да забогатее в мините, и е изчезнал. Така никой няма да е подозрителен към теб, че разпитваш и душиш наоколо.

— Но за да се препитавам, трябва да си намеря работа в някой бардак.

— Както искаш — отвърна той примирен с прищевките на сестра си.

— А ти?

— Аз ще дойда няколко дни по-късно, след като съм проверил товара и утвърдил плановете си за грабежа и бягството ни. — Замълча и я погледна с братска обич в очите. — Трябва да съм луд, че те въвличам в такава рискова авантюра.

— И аз съм луда. — Засмя се тя весело. — Побъркана съм от възбуда и страст към авантюрите. — Отвърна му с женственото изражение на котка, готова да скочи на мишка. — И, разбира се, мисълта да се представям за проститутка, е особено привлекателна.

— Спести ми подробностите.

Маргарет изведнъж стана сериозна.

— А Айзък Бел?

Той сви рамене.

— Той какво?

— Като че ли се появява навсякъде, може и в Телърайд да цъфне.

— Помислих си го, но след като потвърдя за превоза на парите, това в голяма степен ще го елиминира. Твърде зает е с гонене на призраци из Сан Франциско, за да се появи от въздуха в Телърайд.

— Не му вярвам изобщо. Опасен е.

Кромуел се засмя.

— По-бодро, скъпа ми сестричке. Това ще бъде лесна работа, също като другите обири. Ще видиш.

23

Пролетният ден беше хладен и ветровит, когато Бел напусна влака на градската гара и зави на ъгъла на Аспен стрийт и булевард Колорадо, където намери триетажна дървена сграда с табела отпред, гласяща: „Пансион Мейми Тъбс“. Носеше изтъркана пътна чанта и беше облечен в протрито вълнено палто с елек и бархетна риза отдолу. Панталоните му бяха груби, памучни и твърди като зебло. Ботуши, които изглеждаха сякаш са извървели пет хиляди мили, пазеха стъпалата му, а на главата му стоеше стабилно смачкано старо бомбе „Стетсън“. Фалшивият образ се довършваше от извита лула стил „Дъблин“, увиснала между зъбите му. Бел също тъй вървеше с подчертано накуцване, сякаш левият му крак беше скован.

Влезе в преддверието на евтиния пансион, където беше посрещнат от Мейми Тъбс, весела жена, закръглена като грамадна круша. Сивата й коса висеше отзад на две плитки и имаше лице, което приличаше на голяма чиния с нос.

— Добре дошъл, страннико — каза тя с гърлен глас като на мъж. — Място за отсядане ли търсиш?

— Да, мадам — отвърна учтиво Бел. — Нов съм в града.

— Седем долара седмично с яденето, стига да си на масата, когато сервирам.

Бръкна в един джоб, извади няколко сгънати банкноти и отброи седем долара.

— Ето ви парите, в аванс. Нямам много, но ще ме оправят за известно време.

Беше забелязала куцането му при влизането.

— Търсиш работа в мините?

Бел потупа крака си.

— Времето ми с мините свърши, когато се раних от лошо поставен заряд динамит.

Изгледа го подозрително, зачудена откъде се надява да дойдат доходите му за бъдещия наем.

— Къде очакваш да намериш работа?

— Един приятел ми намери работа като чистач в хотел „Ню Шеридан“.

Тя се усмихна.

— Не ти ли намериха стая в мазетата?

— Всички легла в мазетата бяха взета от миньори — излъга Бел. Представа нямаше дали в мазетата спят миньори.

Впечатлението за един окуцял миньор, знаеше той, щеше да задоволи достатъчно Мейми Тъбс, за да не почне да клюкарства из градчето за новия си наемател. Заведе го до стаята му, където Бел разопакова багажа от чантата си. Извади кърпа, в която беше увил автоматичен пистолет колт браунинг, модел 1905, 45-ти калибър, с изработен по поръчка на клиента магазин с двайсет патрона и раменна ложа, прибираща се в слот зад дръжката. Пъхна оръжието под леглото, но задържа доверения деринджър в бомбето си. След това пренатегна превръзката около коляното си, за да пречи на нормалното си движение.

След вечерята от говежда яхния в трапезарията на Мейми се запозна с другите хора, отседнали в пансиона. Повечето бяха миньори, но имаше и няколко складови чиновници, както и един мъж със съпругата си, които отваряха ресторант. След вечерята Бел се разходи по Пасифик авеню и огледа разположението на града.

Телърайд — името уж идваше от поговорката „яздиш към ада“ — бе възникнал след откриването на злато в река Сан Мигел. Златото, наред със сребърната руда, намерена в големи количества в планините Сан Мигел, бързо бяха привлекли армия от златотърсачи и миньори през следващите петдесет години. До 1906 г. в Телърайд живееха повече милионери на глава от населението, отколкото в Ню Йорк сити.

Миньорите с времето прокопаха 560 км. тунели, разровили като кошер околните планини, някои чак на 3600 м. над морското равнище. Населението набъбна до пет хиляди и бързо разрастващото се градче скоро закипя от щур живот, примесен със здравословна доза корупция. Имаше над трийсет и шест кръчми и сто и осемдесет проститутки, които срещу три долара на ден поддържаха доброто настроение на армията миньори след дългите двайсет и четири часови смени в мините „Силвър бел“, „Смъглър юнион“ и „Либърти бел“.

Когато слънцето се спусна зад планините и се стъмни, ярки светлини блеснаха нагоре и надолу по улиците. В 1892 г. минният собственик Л. Л. Нън беше наел електрическия чародей Никола Тесла да построи първата в света електростанция за променлив ток за минните влекове надолу по планината и миньорите нагоре от града. След като жицата се прокара от електростанцията в града, Телърайд се превърна в първия град в историята с електрически улични лампи.

Бел мина покрай прочутите бардаци, където жените на порока упражняваха занаята си. Класните домове се наричаха „Сената“ и „Сребърната хубавица“. През прозорците долу по улицата се чуваше музика, щом някой пианист засвиреше „Дил Пикълс Раг“ или някой друг рагтайм. Наричаха улицата Алея на Пуканките заради непрекъснатото отваряне и затваряне на вратите през цялата нощ.

Продължи до главната част на града по Колорадо авеню и погледна през прозорците на Първа национална банка Телърайд. Утре щеше да се срещне с градския шериф и банковия мениджър, за да подготвят прием за Бандита касапин, в случай че захапе стръвта и направи опит за обир на банката. Подмина старата банка „Сан Мигел“, която Бъч Касиди бе обрал преди петнайсет години.

Вечерният въздух беше станал студен, след като слънцето отнесе топлината си зад планинските върхове. Бел забеляза, че две хиляди и седемстотинте метра надморска височина го принуждават да вдишва по-дълбоко. Пренебрегна кръчмите по главната улица и се запъти към хотел „Ню Шеридан“.

Влезе във фоайето и помоли администратора за среща с управителя. След минута нисък мъж с червендалесто лице и плешива глава излезе от кабинета със забързани стъпки като мишка, притичала от дупка в стената. Усмихна се официално, но не особено топло, след като видя доста опърпаната външност на Бел.

— Съжалявам, всичките ни стаи са заети. „Шеридан“ е пълен догоре.

— Не искам стая — каза Бел. — Вие ли сте господин Маршъл Бъкман?

Усмивката се изпъна и очите се присвиха.

— Да, аз съм Бъкман.

— Аз съм Айзък Бел от детективска агенция „Ван Дорн“.

Очите на Бъкман отново се разшириха и той кимна.

— Господин Бел, получих телеграмата ви. Позволете ми да заявя, че „Шеридан“ ще съдейства по всякакъв начин.

— Най-важното — обясни Бел, — е да заявите на всеки, който попита, че работя тук като портиер.

— Да, разбира се — отвърна покровителствено Бъкман. — Можете да разчитате на мен.

— Благодаря ви, господин Бъкман. Сега, ако нямате нищо против, мисля да опитам от най-доброто уиски на бара ви.

— Сервираме само превъзходно уиски от най-добрите производители.

Бел кимна, обърна гръб на Бъкман и се запъти към бара. Спря се, за да прочете табелата, върху която бяха изредени правилата за гостите на хотела:

На прага се отдръпна встрани, когато една руса дама, чието лице беше скрито под шапка с широка периферия, мина покрай него. Видя само, че има хубава фигура.

Тя от своя страна не обърна внимание на куцащия мъж, който я подмина, щом тръгна по застланото с пътека стълбище, водещо към стаята й.

Много по-късно Бел се наруга, че не е разпознал блондинката, също както Маргарет се обвиняваше, че не е идентифицирала куцащия мъж, преди да е станало много късно.

24

Бел обясни ситуацията на шериф Хенри Парди и банковия мениджър Мъри Окснард. Тримата седяха около една маса и ядяха закуска, сервирана им от жената на шерифа. Къщата на Парди се намираше точно зад офиса и затвора му. Той отиде до вратата, увери се, че е заключена и дръпна пердетата, за да не може никой да види вътре.

Бел беше впечатлен от шерифа. На стената на гостната си имаше рафтове от пода до тавана, натъпкани с творби на Шекспир, Платон, Волтер, Бейкън и Емерсън, наред е няколко тома на латински. Никога досега не беше срещал толкова начетен служител на закона в малко градче.

Парди прокара длан през буйната си посивяла коса и подръпна рошавите си мустаци.

— Казвате ни, господин Бел, че според вас Бандита касапин ще удари градската ни банка.

— Не мога да твърдя със сигурност — отвърна Бел. — Но ако е верен на себе си, ще бъде примамен от голямата сума за заплати, която се транспортира до банката от Първа национална банка на Денвър.

— Не знам за такъв товар за заплати — каза Мъри Окснард. Беше висок кротък мъж с широки рамене и тесни бедра. Рядко се усмихваше и лицето му винаги беше стегнато в кисела физиономия.

— Няма никакъв товар — обясни Бел. — Това е уловка, за да изкараме Бандита от бърлогата му.

Парди забарабани с пръсти по масата.

— Ако е толкова умен, колкото четох, ще изрови истинските факти и ще разбере, че всичко е симулация.

Бел поклати глава.

— Не, сър, директорите на банката в Денвър са инструктирани да потвърдят версията.

— Ако мога да попитам — каза Парди, — защо избрахте Телърайд?

— Защото сте в задънен каньон с единствения му вход и изход на запад. Разположението го прави идеално за блокада при бягство, ако не го заловим при опита за грабеж.

— Не ми харесва — заяви Окснард. — Бандитът е известен като безскрупулен убиец. Не мога да изложа на риск служителите си, нито ще понеса кръвта им на ръцете си.

— Не смятам вашите хора да са в банката, когато и ако стане обирът. Лично аз и още един агент на Ван Дорн ще заемем местата в банката. Друг агент ще наблюдава влизащите и излизащи влакове, тъй като за бандита се знае, че се измъква от местопрестъплението с помощта на железопътен товарен вагон.

— А клиентите ми? — настоя Окснард. — Кой ще се занимава с трансакциите им?

— Двамата с агента ми сме съвсем наясно с ежедневната работа на една банка. Ако бандитът отиде до касиерско гише, ще съм готов за него.

— Знаете ли как изглежда? — попита Парди.

— Освен че му липсва кутрето на лявата ръка и че има рижа коса, нямаме описание.

— Защото убива всеки, който може да го идентифицира. Нямаме много, с което да продължим.

— Все още не мога да се съглася с това — каза Окснард. — Един мой клиент може да се окаже на неподходящото място в неподходящия момент, и да получи куршум.

— Взимаме всички предпазни мерки — отвърна мрачно Бел. — Може да има някакъв риск, но този бандит трябва да бъде спрян. Вече е убил над трийсет души. Не може да се предвиди колко още ще загинат, преди да го заловим и спрем убийствата.

— С какво мога да помогна? — попита Парди и изгледа хладно Окснард.

— Не патрулирайте около банката с помощниците си, за да не изплашите бандита — отвърна Бел. — Стойте в готовност — прикрито, ако е възможно — но бъдете готови да действате, в случай че се появи. Ще уговорим сигнал, когато започне играта си.

Макар Окснард да имаше своите страхове за капана, Парди вече си представяше славата, която щеше да си спечели, ако бандитът бъде заловен на местопрестъпление под неговата юрисдикция. За него дебатът бе решен веднъж и завинаги. Имаше само още един въпрос.

— Кога уж се очаква въпросният товар?

— Утре — отговори Бел.

Окснард го погледна питащо.

— А сумата, която вече е в сейфа за реалните изплащания?

— Оставете я в сейфа. Гарантирам, бандитът няма да я вземе.

Парди засука краищата на мустаците си.

— Бил ли сте някога в миньорски град в ден на плащане, господин Бел?

— Не съм имал удоволствието, но съм чувал, че може да стане доста разюздано.

— Самата истина — потвърди Окснард с лека усмивка. — Всеки ден на плащане целият ад се развихря от единия край на града до другия.

Парди също се ухили.

— Да, бардаците ще се пръснат по шевовете, докато миньорите изхарчат тежко припечелените си пари по уиски и хазарт. — Помълча за миг и изгледа Бел. — Къде сте отседнал, в случай че се наложи да се свържа с вас?

— Спя в пансиона на Мейми Тъбс.

— Добро място за ниска класа — съгласи се Окснард. — Мейми е чудесно старо момиче и добра готвачка.

— Мога да го потвърдя за яхнията й отвърна без следа от хумор Бел.

След закуската срещата приключи. Бел и Окснард благодариха на госпожа Парди за вкусната храна. След това тримата излязоха навън и тръгнаха към града. Парди ги остави, щом стигна до офиса и затвора си. Бел отиде с Окснард до банката да огледа вътрешното разположение.

Разпределението беше същото като в хиляди други банки. Офисът на банковия управител се намираше зад гишето на касиера, затворено със стъкло, като се осигуряваше достъп до чекмеджетата, откъдето се даваха парите в брой. Тази секция на гишето беше оградена с тесни решетки. Хранилището беше по-скоро голям сейф и стоеше в ниша отстрани на фоайето. Бел научи, че е затворено през работните часове и се отваря само за изваждане на валута или когато всички пари в брой и монети се върнат след затварянето.

— Нямате ли хранилище? — обърна се Бел към Окснард.

— Не ни трябва. Парите за заплати обикновено отиват горе до мините под тежка охрана втория ден след пристигането на товара.

— Защо втория ден?

— Трябва ни време да преброим и потвърдим сумата, пратена от банката в Денвър.

— Значи бандитът има ограничен прозорец за действие.

Окснард кимна.

— Ако ще играе играта си, ще трябва да е утре.

— Да сте виждали или имали контакти с някои нови вложители или хора, които просто влизат в банката и след това излизат?

— Един нов надзирател на мина „Либърти бел“ отвори сметка. — Замълча и се загледа в тавана замислен. — После имаше една много привлекателна жена, която също си откри сметка. Много малка сметка. Много тъжно.

— Тъжно ли?

— Мъжът й я оставил в Айова, за да забогатее в Колорадо. Така и не получила повече вест от него, а последното, което научила било от приятел, кондуктор на железницата. Казал й, че мъжът й го известил, че заминал за Телърайд да работи в мините. Дошла е тук, за да се опита да го намери. Горката. Най-вероятно е един от многото умрели в мините.

— Бих искал името на минния надзирател — каза Бел. — За да го проверя.

— Ще ви го дам. — Окснард отиде в кабинета си и се върна след по-малко от минута. — Името е Оскар Рейнолдс.

— Благодаря ви.

Окснард го погледна.

— Няма ли да проверите жената?

— Бандитът никога не работи с жена — или с друг мъж, впрочем. Винаги извършва престъпленията си сам.

— Толкова по-добре. — Окснард въздъхна. — Горкото същество. Откри сметка едва за два долара. За да се изхранва, вероятно ще й се наложи да работи в бардак. Работните места за жени са малко в Телърайд. А съществуващите са запълнени от жените на миньорите.

— Просто за всеки случай, бих искал и нейното име.

— Рейчъл Джордан.

Бел се изсмя тихо.

— Нея обаче запомнихте.

Окснард се усмихна.

— Лесно се помни име с хубаво лице.

— Каза ли къде е отседнала?

— Не, но мога да предположа, че е в бардак. — Погледна Бел лукаво. — Ще я проверите ли?

— Не — отвърна Бел замислено. — Трудно ми е да си представя, че Бандита касапин е жена.

25

Маргарет не би могла да понесе живота на проститутка в бардак на Пасифик авеню. Живееше стилно в хотел „Ню Шеридан“. След като откри малка сметка в градската банка, за да огледа разположението, броя на служителите и местоположението им, както и вида на сейфа, обиколи минните компании, за да разпита за отдавна изгубилия се съпруг, който така и не съществуваше. Усилието придаде плътност на версията й и скоро тя се превърна в предмет на клюки из градчето.

Стигна дотам, че да се обърне към шериф Парди с фалшивата си версия и да види що за мъж бе този, срещу когото предстоеше да се изправи брат й. Госпожа Алис Парди влезе в офиса, докато Маргарет молеше шерифа да й съдейства в търсенето на съпруга й. Алис моментално изпита съчувствие към жената в евтината похабена памучна рокля, която редеше тъжния си разказ за изоставената съпруга, отчаяно търсеща изоставилия я съпруг. Допусна, че тази Рейчъл Джордан трябва да умира от глад и я покани в къщата им на вечеря. Маргарет прие и дойде в същата евтина рокля, която бе купила в Сан Франциско от магазин за дрехи втора употреба за бедняци.

Тази вечер Маргарет прояви желание да помогне на Алис Парди в кухнята, но за жената на шерифа беше явно, че гостенката им няма опит край горещата печка. Алис поднесе домашно сготвено овнешко и сварени зеленчуци с ябълков пай за десерт. След вечерята беше поднесен чай и всички се настаниха в гостната, а Алис посвири няколко мелодии на старото пиано.

— Кажете ми, госпожо Джордан — попита Алис, докато обръщаше нотната страница, — къде сте отседнали?

— Една мила дама, мис Били Магуайър, ме нае за сервитьорка в дамския си пансион.

Парди и жена му се спогледаха притеснено. Алис си пое дъх.

— Голямата Били е мадам на публичния дом „Сребърната красавица“ — рече тя. — Не знаехте ли това?

Маргарет се направи на смутена.

— Представа нямах.

Алис се върза на лъжата на Маргарет. Парди — не. Знаеше, че нямаше как една жена да не схване разликата между пансион и публичен дом. Зърното на подозрението покълна в ума му, но жена му беше обзета от състрадание.

— Горкичката ми — каза тя и прегърна Маргарет. — Няма да оставате в „Сребърната красавица“ нито минута повече. Ще отседнете тук при нас с Хенри, докато намерите съпруга си.

— Но той може да не е в Телърайд — отвърна Маргарет, готова едва ли не да се разплаче. — Тогава ще трябва да продължа да го търся другаде, а и не искам да ви създавам неудобства.

— Глупости — каза Алис. — Връщаш се веднага при Голямата Били и донасяш вещите си. Ще ти приготвя резервното легло.

Маргарет влезе отново в ролята си и проля няколко сълзи.

— Как бих могла изобщо да ви се отблагодаря? Как бих могла да ви се отплатя?

— Не си го и помисляй. Двамата с Хенри само ще се радваме да помогнем на една бедна душа, изпаднала в затруднение. По християнски е.

Маргарет отпи от чая си и насочи разговора към работата на Парди като шериф.

— Животът ви трябва да е напрегнат. Телърайд изглежда е град без морални задръжки. Сигурно ви се отваря много работа.

— Миньорите могат да са доста буйни понякога — съгласи се Парди. — Но сериозни престъпления като убийство се случват не повече от веднъж на шест месеца. Мирно е след профсъюзните стачки преди две години, когато правителството прати армията да потуши безредиците.

Маргарет бавно и пестеливо отвръщаше на въпросите на Парди за изчезналия й съпруг. На свой ред зададе няколко въпроса от общ характер за града и миньорите.

— През банката ви трябва да минават много пари за минните компании подхвърли тя небрежно.

Парди кимна.

— Заплатите стигат до значителни суми.

— И никога ли не сте се страхувал от обири и крадци? — попита тя невинно.

— Миньорите са стабилни хора и рядко си позволяват да нарушат закона. Освен кръчмарските свади от време на време или някое убийство, когато страстите се нажежат, градът е доста мирен.

— Когато бях в банката видях, че сейфът изглежда много здрав и сигурен.

— Здрав е, да — отвърна Парди, докато палеше лулата си. — Пет заряда динамит не могат да го отворят.

— И банковият управител е единственият, който знае комбинацията?

Въпросът, идващ от устата на жена, се стори странен на Парди, но отвърна без колебание:

— Всъщност, заключващите лостове са настроени така, че да се отключват всяка сутрин в десет часа. В три часа следобед управителят затваря вратата и наглася лостовете.

— Някой в „Сребърната красавица“ ми каза, че Бъч Касиди ограбил местната банка.

Парди се засмя.

— Това беше отдавна. Никакъв банков обир не сме имали оттогава.

Маргарет се опасяваше да не прекали с въпросите си, но трябваше да събере още информация, ако искаше брат й да успее с удара.

— Миньорските заплати. Директно до компаниите ли се носят, щом пристигне сумата?

Парди поклати глава и пусна версията на Бел.

— Сумата пристигна днес и отиде директно в банката. Утре ще бъде преброена и пратена до мините вдругиден.

— Има ли допълнителна охрана в банката, за да пази парите?

— Не е нужно — отвърна Парди. — Всеки, който се опита да обере банката, няма да стигне далече. С телеграфните линии покрай железопътното трасе, служителите на закона в района ще бъдат предупредени и ще пратят хайки да чакат крадците, когато се опитат да се измъкнат.

— Значи е невъзможно такова престъпление да се извърши успешно?

— Мисля, че би могло да се каже така — отвърна убедено Парди. — Не би могло да успее.

Маргарет напусна дома на Парди и пое към „Сребърната красавица“. Щом се отдалечи достатъчно и се скри от погледите им, сви по една странична уличка и затича към хотел „Ню Шеридан“, за да опакова оскъдните си дрехи. Чувстваше се доволна от себе си и не можеше да повярва на късмета си. Отсядането при шерифа и жена му щеше да й осигури достъп до по-голямата част от града. Щом брат й пристигнеше, щеше да разполага с достатъчно информация, за да планира престъплението безопасно.

Единственият й проблем беше местонахождението на брат й. Доколкото знаеше, все още не бе пристигнал в града, а утре беше единственият ден, в който заплатите можеше да се откраднат, преди да отидат в мините за раздаване на миньорите. Започна да изпитва все по-силна тревога.

26

На другата сутрин една чернокоса жена подкара спретната двуколка, теглена от дорест кон по пътя за Телърайд. Пътят водеше от Монтроуз, общност от скотовъдни ферми и спирка на Южни железници „Рио Гранде“. Беше пристигнала от Денвър и нае возилото и коня в местната конюшня. Облечена беше в дълга пола от шевро над чифт островърхи кожени ботуши. Тялото й над кръста беше покрито с хубаво изплетен зелен пуловер под палто от вълча кожа. На главата й беше кацнала дамска каубойска шапка с плоско дъно. Беше облечена по модата на Запада, но без да изглежда натрапчиво.

Излезе на Колорадо авеню, подмина съдебната сграда на окръг Сан Мигел и дръпна поводите на коня пред градската конюшня. Слезе от двуколката и го върза за коневръза. Собственикът на конюшнята излезе и вдигна шапката си за поздрав.

— Добро утро, мадам. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, чудя се дали ще сте така добър да нахраните и напоите коня ми. Трябва да хвана пътя обратно за Монтроуз днес следобед.

— Да, мадам — отвърна собственикът учтиво, изненадан от леко дрезгавия глас. — Ще се погрижа. Междувременно ще затегна предните ви колела. Изглеждат ми малко разхлабени.

— Много сте мил, благодаря ви. А, между другото сестра ми ще дойде за двуколката и ще ви плати.

— Да, мадам.

Жената напусна конюшнята и продължи една пресечка нагоре до хотел „Ню Шеридан“. Приближи се до рецепцията и попита администратора:

— Имате ли регистрирана тук мис Рейчъл Джордан?

Служителят поклати глава, изгледа привлекателната според него жена и отвърна:

— Не, мадам, вчера вечерта напусна. — Замълча, обърна се и извади плик от слота за пощата и връзка ключове. — Но каза ако някой попита за нея, да му дам това.

Жената благодари на служителя, излезе на тротоара, отвори плика и прочете бележката. Пъхна я в чантичката си и тръгна из града. След малко вървене стигна до гробището „Самотното дърво“, на един хълм северно от река Сан Мигел. Мина през портата и закрачи между паметниците, като забеляза, че повечето покойници са загинали от минни злополуки, снежни свлачища и миньорска туберкулоза.

На една пейка край гробищната алея седеше хубава русокоса жена. Беше се отпуснала назад и се грееше на слънцето. С крайчеца на окото си забеляза приближаването на другата жена. Изправи се и погледна непознатата, която се спря и я изгледа отгоре. Маргарет се разсмя.

— Боже мой, Джейкъб — ахна най-сетне тя. — Това е най-находчивата маскировка, която си измислял някога.

Кромуел се усмихна.

— Помислих си, че ще я одобриш.

— Добре е, че си нисък, тънък и жилав.

— Не знам защо изобщо не бях се сещал за това преди. — Вдигна непохватно кожената си пола и седна на пейката до Маргарет. — Кажи ми, скъпа сестро, какво научи, откакто си тук?

Маргарет му разказа как се е сприятелила с шерифа и жена му. Връчи му скица, която бе нахвърлила на вътрешността на Първа национална банка „Телърайд“ и описание на служителите. Докладът й включи пристигането на товара със заплати от банката в Денвър и броенето на сумата днес, преди да се изпрати до мините утре.

Кромуел погледна часовника си.

— Имаме още един час преди банката да затвори. Най-добрия момент да приберем валутата и да напуснем града.

— Забелязах един мъж да се мотае на гарата. Не бих могла да кажа със сигурност, но подозирам, че може да е агент на Ван Дорн, дошъл да те търси.

Кромуел помисли.

— Дори ако Ван Дорн праща агенти да наблюдават пристягания и заминавания при превози на заплати, гонят само един призрак. Няма как да знаят къде ще е следващият ми удар.

— Ако са се досетили за вагона ти, добре е, че го пребоядиса. — Тя го погледна въпросително: — Как точно очакваш да се измъкнем чисто, след като обереш банката?

Кромуел се усмихна хищно.

— Кой ще заподозре две спретнато облечени привлекателни дами, които бавно излизат от града в двуколка с един кон?

Тя го прегърна през раменете.

— Простият план е най-добрият план. Гениален си, братле. Никога няма да спреш да ме удивляваш.

— Благодаря за комплимента — отвърна той и стана. — Нямаме много време. Заплатите чакат.

— Какво искаш от мен?

— Иди до конюшнята и вземи коня ми и двуколката. Казах на собственика, че сестра ми ще намине да вземе возилото. След това чакаш при задния вход на банката.

Докато Къртис наблюдаваше градската гара и железопътната линия, Бел и Ървайн бяха заели местата си в банката на Телърайд. Седнал в кабинета на Мъри Окснард, Бел започваше да мисли, че е заложил на погрешния кон. Оставаха още десет минути до часа на затваряне, а от бандита нямаше и помен. В ролята си на касиер, Ървайн вече се приготвяше да затваря гишето, в очакване на последния клиент.

Бел хвърли поглед към колта автоматик, калибър 45, който беше оставил в едно отворено чекмедже на бюрото и съжали, че вероятно няма да се стигне до използването му по Бандита касапин. Пръсването на главата му щеше да е прекалено добре за него. Не и след като бе убил толкова много нищо неподозиращи хора. Вярно, смъртта му щеше да спести на данъкоплатците разходите по делото. Но му предстоеше да признае поражение и да започне отново с нищожните улики, до които бе успял да се докопа с агентите си.

Ървайн отиде до вратата на кабинета и се облегна на рамката.

— Не мога да отрека, че беше добър опит — каза стегнато.

— Изглежда бандитът не захапа въдицата — отвърна Бел замислено.

— Може би не е прочел статията във вестника, защото не живее в Сан Франциско.

— Така започва да изглежда.

Точно в този момент входната врата се отвори и в банката влезе жена, облечена в пола от шевро. Шапката й беше придърпана толкова ниско напред, че скриваше очите й. Бел надникна покрай Ървайн, но се отпусна, след като видя просто една добре облечена жена. Кимна на Ървайн, а той се върна в касиерската си кабина и каза:

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам?

Кромуел вдигна леко глава, за да може да види лицето на касиера. Изведнъж се вцепени, жегнат от тревога, след като моментално си спомни агента на Ван Дорн, един от мъжете, които седяха с Бел и Бронсън в трапезарията на „Бохемиън клъб“ едва преди няколко дни. Не отговори на Ървайн от страх, че гласът му ще го издаде. Напрежението го обзе, след като осъзна, че това е капан. Последва пауза, докато навеждаше отново глава и умът му трескаво затърси решения. Предимството му бе, че агентът не беше го разпознал, не и облечен като жена, и не си даваше сметка, че бандитът е на по-малко от четири стъпки от другата страна на тезгяха.

Можеше да застреля агента и да прибере колкото пари имаше в сейфа, или просто да се обърне и да излезе от банката. Избра второто и тъкмо се канеше припряно да се оттегли, когато Бел излезе от кабинета. Кромуел моментално го разпозна. За първи път в криминалната си кариера го жегна паника.

— С какво мога да ви помогна, мадам? — повтори Ървайн, смътно зачуден защо жената не му отговори първия път.

Бел вече го гледаше с озадачено изражение на лицето, сякаш клиентката му изглеждаше позната. Бел беше майстор в разпознаването и притежаваше фотографска памет за лица. Очите му издадоха, че се опитва да си спомни къде я беше виждал. След това погледът му се спря на ръцете на Кромуел, покрити с кожени ръкавици. Изведнъж, сякаш беше видял привидение, осъзна, че гледа бандита. Осъзнаването го удари като чук в главата. Очите на Бел се разшириха и той ахна:

— Ти!

Кромуел не загуби нито секунда. Бръкна в голямата си платнена чанта и извади своя 35-калибров колт, с увития дебел плат около дулото. Без и най-малко колебание насочи пистолета в гърдите на Ървайн и дръпна спусъка. Тътенът отекна в банковото фоайе. След това извърна дулото и стреля в Бел, преди още Ървайн да се свлече на пода като парцалена кукла.

Ако Бел не беше се завъртял инстинктивно и не беше се хвърлил през бюрото, рухвайки на пода зад него, куршумът щеше да го порази право в стомаха. Светкавичният скок го спаси, но куршумът все пак заора в месестата част на бедрото му. Едва усети пронизващия удар. С едно движение посегна и дръпна колта си от чекмеджето на бюрото. Без да губи време, стреля по Кромуел и пропусна врата на бандита едва на сантиметър.

След това, по-бързи и от мълния, двамата мъже стреляха отново. Изстрелите излетяха толкова близо, че проехтяха като един.

Вторият куршум на Кромуел изрови малка бразда в скулата на Бел, едва разкъса кожата му, но само облиза черепа. Погледът на Бел се замъгли и той потъна в черната яма на безсъзнанието. Кръвта бързо потече от раната и обля едната страна на лицето му. Раната не беше фатална, но за Кромуел, който все още стоеше на крака, куршумът като че ли бе пръснал половината глава на противника му.

Бандитът не излезе невредим от кратката престрелка. Куршумът на Бел беше поразил Кромуел в кръста, но бе излязъл, без да засегне важни вътрешни органи. Залитна и само това, че се пресегна и вкопчи в ръба на касиерското гише, го опази да не падне на пода. Постоя така няколко мига, докато надвие болката. После се обърна, отключи задната врата и остана встрани, а Маргарет нахлу вътре.

— Чух изстрели отвън — извика тя стъписана. — Какво се обърка?

— Беше капан — измърмори той, след като гневът измести страха. Притиснал ръка върху раната си, махна с дулото на калта към вратата на кабинета. — Убих Айзък Бел.

Маргарет пристъпи в кабинета, погледна плувналия в кръв на пода агент на Ван Дорн и в очите й се появи ужас, щом позна Бел въпреки кръвта, покрила повечето лице.

— О, Боже! Имаше чувството, че ще повърне, но гаденето бързо премина, щом се обърна и видя, че брат й също кърви. — Ти си ранен! — ахна тя.

— Не толкова лошо, колкото изглежда — отвърна той стиснал зъби.

— Трябва да се махаме оттук. — Изстрелите ще доведат шерифа и ще вдигнат половината град.

Маргарет едва извлече ранения си брат през задната врата на банката. Отвън конят и двуколката чакаха. Вложи цялата си сила, докато го избута на седалката на кабриолета, отвърза коня от дървения пилон и се качи.

Вдигна камшика, за да подкара коня в галоп, но той я сграбчи за китката.

— Не, карай бавно, все едно че сме две жени, излезли да се повозят на кабриолет. Ще изглежда подозрително, ако изхвърчим в галоп от града.

— Шерифът е умен мъж. Познавам го. Няма да се излъже толкова лесно.

— Дори един умен мъж няма да заподозре жена в обир на банка и убийство на двама мъже — измърмори Кромуел.

В края на задната уличка Маргарет зави кабриолета по една странична улица и продължи на запад към края на града. Кромуел свали палтото си от вълча кожа и го метна на скута си, за да скрие кръвта, просмукала се в пуловера му. Пъхна колта в един от каубойските си ботуши и се отпусна назад, мъчейки се да запази ума си ясен, като надмогне пулсиращата болка в хълбока си.

Бел беше указал на шериф Парди, че ако бандитът се появи, ще произведе един изстрел. Но Парди разбра, че става нещо неприятно, когато чу пет изстрела, някои от които приглушени като далечен заряд динамит в някоя мина наблизо. Излетя на улицата от един магазин за железария, където се беше скрил, уплашен, че жената, която бе видял да влиза в банката, може да е застреляна от бандита.

Щом го видяха да тича към банката, четирима от помощник-шерифите му изскочиха от укритията си и се шурнаха след него, докато петият помощник затича към гарата да предупреди Къртис. С извадения си Смит & Уесън за единична стрелба и дръпнат назад ударник, Парди нахлу през вратата на банката. В първия момент не видя никого. Ървайн лежеше скрит зад касиерската кабина, а Бел беше паднал от другата страна на бюрото. След това заобиколи кабината и видя проснатия на пода сред локва кръв агент на Ван Дорн. Провери пулса, увери се, че Ървайн с мъртъв, след което влезе в кабинета и намери Бел.

— Пътник ли е? — попита един от помощниците си, едър като мечок мъж с огромен корем, издут над панталоните с изпънатите до пръсване тиранти, който стоеше в готовност с рязана карабина в ръцете.

— Куршумът само е забърсал черепа му — отвърна Парди. — Още е жив.

— А жената?

Умът на Парди не зацепи за миг. След това го осени.

— Жената, която влезе в банката преди изстрелите?

— Същата.

— Трябва да е похитена от бандита.

— Но не видяхме никой да влиза в банката преди или след нея.

Парди се изправи, объркан и невярващ. Нужно му беше цялото въображение, за да си представи, че Бандита касапин е жена.

— Бандитът трябва да е влязъл през задната врата.

— Не знам, шерифе — отвърна помощникът и се почеса по брадичката. Вратата трябва да е била заключена отвътре, както винаги.

Парди притича до задната врата и я намери отключена. Отвори я рязко и огледа нагоре и надолу по уличката, но не видя никого.

— По дяволите — изруга той. — Измъкнала се е.

— Не може да стигне далече — каза помощникът.

— Вдигай хората! — сопна се Парди. После махна с ръка на друг помощник, застанал на входа на банката. — Доведи доктор Медисън. Кажи му, че агент на Ван Дорн лежи с рана на главата и да дойде до банката на бегом. — Парди коленичи и отново огледа Бел. Кажи му също, че в крака на агента май има куршум.

Веднага щом помощникът се отдалечи от входа, Парди се надигна и затича към коня си, вързан на коневръза пред офиса му. Изглеждаше невъзможно, мислеше си, всичко да се обърка така ужасно. Едва тогава го осени мисълта, че бандитът е мъж, маскиран като жена и че бедната вдовица, която бяха приютили с жена му, беше съучастница.

Щом напуснаха границите на Телърайд и подминаха пътя към мините Офир на юг, Маргарет шибна коня и го подкара в бяг през каньона и надолу по пътя, водещ на запад към Монтроуз. През десетте минути, откакто бяха напуснали банката, Кромуел имаше време да помисли. Посочи към една просека в дърветата, която водеше към мост над река Сан Мигел. Беше обрасъл с бурени път, използван от железницата за екипите, ремонтиращи трасето.

— Свий встрани от пътя — каза Джейкъб на Маргарет. — Мини през моста и продължи по линията.

Тя се обърна и го погледна.

— Не каза ли, че никога няма да заподозрат две жени в двуколка?

— Това беше преди да се сетя, че шерифът и помощниците му са наблюдавали банката.

— Несъмнено, но какво общо има с бягството ни?

— Не разбираш ли, мила сестричке? Аз бях последният влязъл в банката и повече не излязох. Ако това, което казваш, е вярно, Парди не е глупак. Вече трябва да е събрал две и две и да търси двама ни. Но изобщо няма да се сети да ни търси по железопътната линия. Ще е сигурен, че сме хванали по пътя.

— А ако не ни намери, какво смяташ, че ще направи тогава?

— Ще претърси назад, смятайки, че сме се скрили в дърветата, докато хайката му ни е подминала. Дотогава ще сме на влака от Монтроуз, облечени като двама мъже.

Както обикновено, Кромуел беше на мили пред преследвачите си, станеше ли дума за борба на умове. Макар и да беше обезсърчен, че Бел го бе надхитрил със залагането на добре скроен капан, компенсираше с голямото задоволство, че е убил прочутия агент на Ван Дорн.

Точно както беше предвидил, шерифът и хайката му препуснаха по пътя далече встрани от линията през горите и след като не намериха никаква следа от плячката си, претърсиха обратно пътя към Телърайд. Возенето друсаше по железопътните траверси, но беше компенсирано от това, че Парди е изигран и щеше да се върне с празни ръце.

27

Бел беше пренесен в болницата на Телърайд и прегледан от градския доктор. Първият куршум от колта на Кромуел беше влязъл и излязъл от бедрото му, причинявайки малки щети на тъканта. Докторът заяви, че до месец ще зарасне. След това заши раната на черепа, като затвори браздата грижливо като шивач, закърпил скъсан джоб.

Пренебрегнал настояванията на лекаря да остане няколко дни в болницата, Бел изкуцука до гарата, за да вземе следващия влак до Денвър. Нахлупил шапката, за да скрие превръзката около главата си, двамата с Къртис наблюдаваха с гняв и тъга как помощник-шерифите на Парди вдигнаха ковчега с тленните останки на Ървайн в багажния вагон. След това се обърна и стисна ръката на Парди.

— Шерифе, не бих могъл да се отблагодаря за съдействието ви. Още веднъж ви благодаря.

Парди разтърси ръката му.

— Съжалявам за приятеля ви — каза искрено. — Имаше ли семейство?

— За щастие нямаше жена и деца, но живееше със старата си майка.

— Горката. Предполагам, че я очаква окръжният дом за бедни.

— Ще се грижат за нея в добър старчески дом.

— Добрият старчески дом не излиза евтино. Ървайн имаше ли пари?

— Не отвърна Бел. — Но аз имам.

Парди се въздържа от повече въпроси.

— Само да не бяха се издънили така нещата.

— Добре скроените ни планове явно се провалиха — отрони Бел, докато вратата на багажния вагон се затваряше зад ковчега. — Бандитът ме направи на глупак.

— Не се укорявайте — каза Парди. — Всички ни надигра, а аз бях най-големият глупак. Вече съм сигурен, че бедната вдовица, която приютихме с жена ми, му беше съучастничка. Трябваше да проявя подозрителност, когато измъкваше информация от мен за дейността на банката.

— Но не й казахте, че залагаме капан. Кромуел изобщо нямаше да влезе в банката, ако подозираше капан.

Парди поклати глава.

— Хванаха се на версията ви — въдицата, кордата и плувката. Само да знаехме, че ще е в женски дрехи, щяхме да го застреляме без колебание като куче, каквото е.

— Според докладите от другите му обири, никога не се е обличал като жена.

— Дори след като капанът се провали, с хайката ми трябваше да ги заловим. Глупаво си помислих, че ще се задържат на пътя. Изобщо не ми мина през ума, че могат да използват железопътното трасе за изход, докато не се оказа много късно. Докато се сетя, че са ме прецакали, отдавна бяха заминали.

— Бяха ли проверени списъците на пътниците в Монтроуз?

— Телеграфирах на началника на гарата, но вече бяха заминали на влака за Гранд Джънкшън — отвърна Къртис. — Не помнеше да са се качвали две жени, но е забелязал двама мъже. Каза, че единият изглеждал болнав.

— На задното стъпало на банката имаше кръв — каза Парди със стегната усмивка. — Трябва да сте го улучил.

— Не е било достатъчно сериозно, за да го спре — измърмори тихо Бел.

— Телеграфирах на районния полицейски началник. Пратил е помощници в Гранд Джънкшън да претърсят всички влакове, заминаващи на изток и запад, но не са намерили и следа от две пътуващи заедно жени.

Бел се подпря на дадения му от Парди бастун.

— Започвам да разбирам как работи умът на бандита. Отново се е облякъл в мъжки дрехи и е преоблякъл и сестра си като мъж. Полицейският началник е търсил две жени и изобщо не са ги заподозрели.

— Хитрец е този Кромуел.

— Да — призна Бел. — Такъв е.

— Оттук накъде? — попита Парди.

— Връщаме се в Денвър и започваме всичко отначало.

— Но вече знаете името и навиците на бандита.

— Да, но образуването на дело е невъзможно. Никой федерален прокурор няма да си губи времето по обвинение с толкова неубедителни доказателства.

— Ще го спипате — каза Парди уверено.

— Ще работим още по-усърдно, след като вече имаме лична причина да го видим обесен — мрачно отвърна Бел.

Когато Бел и Къртис стигнаха в Денвър късно вечерта, ги чакаше катафалка, която да откара Ървайн до местната морга.

— Беше най-добрият ми приятел — въздъхна Къртис. — Ще утеша майка му и ще уредя погребението.

— Благодаря ти — отвърна Бел. — Аз ще поема разходите.

Бел взе такси до хотел „Браун Палас“. Щом влезе в апартамента си, смъкна дрехите си и се отпусна във ваната с гореща вода, като подпря ранения си крак на ръба, за да не се намокри превръзката. Затвори очи и умът му се зарея над събитията от последните няколко дни. Вече знаеше, че жената, покрай която беше минал в хотел „Ню Шеридан“, е била Маргарет Кромуел. Когато брат й влезе в банката от предната врата, тя беше чакала отзад с кон и двуколка. Образът на Кромуел, предрешен като жена, го отврати, но неволно изпита уважение към хитрия пресметлив ум на Бандита касапин. Избягването на хайката на шериф Парди с минаването на кабриолета по железопътната линия беше гениално решение.

Отначало Бел си помисли, че Кромуел няма да направи нов опит за обир. Възможността изглеждаше безкрайно малка, но като с всички престъпници, които бе залавял досега, Бел започна да рови в ума на заподозрения. Обучил се беше да разсъждава като бандита. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че Кромуел си въобразява, че е непобедим и неуязвим за всякакво разследване от силите на закона, особено от агентите на детективска агенция „Ван Дорн“.

Следващата стъпка трябваше да се обмисли много внимателно. Умът му работеше над възможностите да събере достатъчно улики за ареста на Кромуел, когато чу чукане на вратата. Залагайки на здравия си крак и надмогнал лекото замайване от болката, причинена от раната в главата му, докато се надигаше. Бел се измъкна тромаво от ваната, навлече си халат и изкуцука до вратата. След като я отвори, с изненада видя застаналия на прага Джоузеф Ван Дорн.

Ван Дорн погледна превръзката около главата му с избилото петно кръв и се усмихна мрачно.

— Жалка гледка си.

— Влезте, сър. Разполагайте се като у дома си.

Ван Дорн огледа агента си. Беше разтревожен, но не направи усилие да си придаде безразличие.

— Много ли боли?

— Нищо, което аспиринът да не излекува.

Ван Дорн пристъпи вътре и се озърна из апартамента.

— Обичам агенти, които пътуват стилно, без да е за моя сметка.

— Мога ли да поръчам румсървис и да ви донесат нещо за ядене или пиене?

Ван Дорн махна с ръка.

— Не, благодаря. Ядох на влака от Чикаго, малко преди да пристигна в Денвър. Чаша портвайн ще е съвсем на място.

Кел се обади до румсървиса и остави слушалката.

— Не очаквах шефа да пътува над хиляда мили, само за да ме види.

— Срещата ни не само е уместна, но и жизненоважна за разследването. — Ван Дорн се отпусна в мекото кресло.

Предпочитам подробен доклад пред няколкото думи по телеграфа. Е, кажи ми какво се случи в Телърайд и не пропускай нищо.

— Повечето от това, което мога да ви кажа, се обърка — отвърна Бел с горчивина.

— Не се самообвинявай — утеши го Ван Дорн. Идея нямаш колко мои планове са се проваляли.

Донесоха им портвайн и в следващите четирийсет минути Бел описа подробно на Ван Дорн схемата за залавянето на Бандита касапин и как Кромуел обърна залозите срещу него и шериф Парди. Разказа му за убийството на Ървайн и неговото раняване, приключило със събуждането му в болницата на Телърайд.

Когато приключи, Ван Дорн го попита:

— Сигурен ли си, че Джейкъб Кромуел е Бандита касапин?

— Маскировката му беше гениална и двамата с Ървайн бяхме неподготвени. Но в ума ми няма съмнение. Лицето в банката, което разпознах, беше Кромуел, облечен в женски дрехи. Двамата с Парди идентифицирахме и сестра му, Маргарет, отседнала в града, за да му помогне в обира.

Ван Дорн извади кутия с пури от джоба на елека си, извади дълга тънка хаванска пура и я разпали с клечка кибрит, която драсна в палеца си.

— Нелогично изглежда. Щом Кромуел е богат, притежава банка с активи в милиони и живее на Ноб Хил в Сан Франциско, какво печели, като рискува всичко това и залага на банкови обири и убийства?

— Според това, което успях да събера, парите, които е крал, ги е използвал, за да изгради банковите си активи.

— Но защо сега, след като е финансово осигурен и банката му е стабилна? Защо продължава криминалните авантюри?

Бел се загледа през прозореца в синьото небе над града.

— Простият отговор е, че човекът е луд. Сглобих му профил в ума си. Сигурен съм, че краде и убива, защото го забавлява. Парите вече не са целта му. Загубили са важността си. Като човек, пристрастен към уиски или опиум, го влече да сее погроми и смърт. Вярва си, че е недосегаем от силите на правораздаването. Смята, че е непобедим и всеки криминален акт за него е предизвикателство в надиграването на закона.

— Трябва да признаеш… — Ван Дорн издуха голям кръг дим в стаята. — Дотук доста успешно направи нас и всеки полицейски служител западно от Мисисипи да изглеждаме като тайфа аматьори.

— Кромуел не е безгрешен. Той е човек, а всеки човек прави грешки. Когато дойде моментът, смятам да съм там.

— Накъде ще продължиш оттук?

Бел направи гримаса.

— Ще ми се всички да престанат да ме питат това.

— Е?

Бел погледна Ван Дорн съсредоточено и спокойно.

— Ще се върна в Сан Франциско и ще съставя дело срещу Кромуел.

— Според това, което ми каза, няма да е лесно. Имаш малко доказателства, за да внесеш дело. Защитата ще те разпъне на свидетелската банка. Ще ти се изсмее на твърдението, че си разпознат мъж, преоблечен като жена и ще заяви, че е било невъзможно да направиш разликата. А без друг свидетел или пръстови отпечатъци трябва да кажа, че каузата ти е загубена.

Бел го изгледа ледено.

— Намекваш да се оттегля от разследването?

Ван Дорн се намръщи.

— Нищо такова не намеквам. Само изтъквам фактите. Знаеш съвършено добре, че този случай е приоритетен в агенцията. Няма да отдъхнем, докато не видим Кромуел зад решетките.

Бел леко опипа скулата си, сякаш за да се увери, че раната още си е там.

— Веднага щом подредя някои неща тук в Денвър, се връщам в Сан Франциско.

— Мога да уредя екип от агенти да ти помага. Трябва само да поискаш.

Бел поклати глава.

— Не. С Къртис като моя дясна ръка и с подкрепата на Бронсън и агентите в офиса му, ще имам цялата работна сила, която ще ми трябва. По-добре да продължим прикрито, без армия от агенти, които да причиняват усложнения.

— А полковник Дензлър и Департамента за криминално разследване във Вашингтон? Може ли правителството да е от помощ по този проблем?

— Да, но само в подходящия момент. Кромуел има невероятно влияние в политическия и финансов елит в Сан Франциско. Той е най-видният филантроп в града. Ако съберем достатъчно улики и го обвиним, приятелите му ще барикадират фургоните и ще се бият с нас на всяка стъпка. В този момент ще ни трябва цялата помощ от федералното правителство, която можем да получим.

— Какъв е планът ти?

— В момента нямам готов план. Кромуел е спокоен, тъп и щастлив, без да си дава сметка, че стягаме кръга около него с всеки изтекъл ден.

— Но не си по-близо до залавянето му, отколкото преди три седмици.

— До, но сега имам предимство.

Ван Дорн вдигна вежди с любопитство и попита скептично:

— И що за предимство е то?

— Кромуел не знае, че все още съм жив.

— Ще дойде като удар по самочувствието му, когато разбере, че си възкръснал.

Бел леко се усмихна.

— Разчитам на това.

28

Поражението върху Кромуел от куршума на Бел не беше сериозно. Отложи лечението си докато се върне с Маргарет в Сан Франциско, където почистиха входно-изходната рана на хълбока с антисептик, зашиха я и я превързаха. Докторът, стар приятел, не зададе никакви въпроси, но Кромуел все пак го излъга как сам се прострелял при злополука, докато почиствал пистолет. Тъй като жена му получи щедро дарение от Кромуел за малкия си проект, балетната компания на Сан Франциско, докторът не попълни полицейско донесение и се закле да не споменава повече за инцидента.

Кромуел се върна в офиса си в банката и бързо навлезе в рутинната дейност с управлението на финансовата си империя. Първият му проект за деня бе да напише реч, която да произнесе на откриването на старчески санаториум, основан и построен благодарение на щедростта му. Скромността не беше от добродетелите му и той нарече болницата Санаториум „Джейкъб Кромуел“. Повика Марион Морган да препише бележките му по речта.

Тя седна на стола до бюрото му и го погледна съсредоточено.

— Простете ми, че питам, господин Кромуел, но добре ли се чувствате? Изглеждате малко пребледнял.

Усмихна се с усилие и инстинктивно, съвсем леко се опипа по хълбока.

— Простинах от нощен риболов. Почти мина.

Връчи й бележките си, завъртя се в кожения си стол и се загледа през прозореца към града наоколо.

— Редактирай речта ми за санаториума и моля, чувствай се свободна за всякакви предложения, които сметнеш за уместни.

— Да, сър.

Марион стана, за да напусне кабинета му, но се поколеба до вратата.

— Извинете ме, но се чудех дали сте чувал нещо за детектива от агенцията на Ван Дорн?

Кромуел се извърна от прозореца и я изгледа с любопитство.

— Айзък Бел ли?

— Мисля, че така се казваше.

Неволно се усмихна и отвърна:

— Мъртъв е. Чух, че бил убит при банков обир в Колорадо.

Два ледени блока сякаш притиснаха сърцето й. Не можеше да повярва на думите на Кромуел. Устните й потрепериха и тя се извърна от него, за да не може да види шока, изписан на красивото й лице. Едва успя да се овладее и без да каже нищо повече, излезе от кабинета и затвори вратата.

Марион седна зад бюрото си като в транс. Не можеше да проумее чувството си на скръб по мъж, когото едва познаваше, мъж, с когото бе споделила само една вечеря. Но все пак виждаше лицето му в ума си, все едно че стоеше пред нея. Краткотрайната връзка помежду им беше жестоко прекъсната. Не можеше да обясни чувството си на тъга и не се и опита. Сякаш бе изгубила скъп приятел.

С треперещи ръце зареди лист хартия в пишещата машина и започна да преписва бележките на Кромуел за речта му.

В пет часа късно следобед Кромуел стоеше на стъпалата на ново триетажно тухлено здание на улиците Джиъри и Филмор, заслушан в дългото и цветисто встъпление на градския кмет Юджийн Шмиц, близък негов приятел, с когото се беше сприятелил покрай големите вноски, тайно прехвърляни на личната му сметка в банка „Кромуел“. Тълпа от петстотин души присъстваше на откриването, заедно с членове на градските противопожарни и полицейски служби, политически шефове и над петдесет престарели пациенти, седящи апатично в инвалидните си колички.

Словото на самия Кромуел беше кратко и по същество. Скромно нарече себе си „смирен божи пратеник“, избрал да помогне на онези, които не могат да си помогнат сами. Когато приключи, аплодисментите бяха учтиви и сдържани, както се полагаше на официалния повод. Последва срязването на лентата пред входа и Кромуел бе сърдечно поздравен. Стисна всяка ръка, която му беше подадена. Показно прегърна един по един всички пациенти, чакащи да влязат в зданието. Кметът Шмиц му връчи бронзов плакет за филантропските му усилия и обяви, че от днес насетне 12 април ще се помни като Деня на Джейкъб Кромуел.

Кромуел си проправи път през тълпата доброжелатели и почитатели, и стигна до мястото за паркиране с чакащия го мерцедес „Симплекс“. Маргарет вече седеше зад волана, прелестна в зелената си вълнена рокля с пелерина.

— Добра работа, братле. Още едно добро дело под флага на Кромуел.

— Никога не вреди да имаш приятели по високите места и да се радваш на възхищението на вмирисаната тълпа.

— Не сме ли хуманитарни? — запита тя саркастично.

— А твоите благотворителни проектчета, които неизвестно как се публикуват в светските хроники на пресата? — не й остана длъжен той.

— Туше.

Кромуел мина пред колата и завъртя манивелата на двигателя. Маргарет задържа запалването и включи ръчния дросел. Машината запали и запърпори дрезгаво. Кромуел се качи на седалката, а Маргарет усили искрата, превключи скоростите и натисна газта. Мерцедесът се понесе по улицата между трамваен вагон и камион с бурета бира.

Кромуел вече бе привикнал на шофьорските лудории на сестра си и се отпусна в седалката, но беше готов да скочи, ако колата се изправеше на задните си колела.

— Карай до Пасифик хайтс и спри в парк Лафайет.

— Някаква конкретна причина?

— Можем да се поразходим по алеите, докато поговорим.

Повече не попита. Мерцедесът с лекота са заизкачва по хълма към Пасифик хайтс. Зави от Филмор стрийт и хвана по Сакраменто стрийт, докато стигна до парка, после спря в началото на една алея, водеща навътре сред дърветата. След петминутно ходене двамата стигнаха до билото на парка, откъдето се откри красив панорамен изглед на града.

— За какво искаш да си говорим? — попита Маргарет.

— Решил съм да предприема нов обир.

Тя замръзна на място и го изгледа отчаяно.

— Шегуваш се.

— Адски сериозен съм.

— Но защо? — настоя тя. — Какво можеш да спечелиш? Замалко да те хванат в Телърайд. Защо отново да изпитваш съдбата без никакъв смисъл?

— Защото обичам предизвикателството. Освен това ми е забавно да съм легенда приживе.

Тя извърна поглед притеснена.

— Това е глупаво.

— Не разбираш — отвърна той и я прегърна през кръста.

— Разбирам, че е безумно и че някой ден късметът ти ще се изчерпи и ще те обесят.

— Няма да е скоро обаче — каза той. — Не и когато най-добрият им агент лежи в гроба.

Маргарет си спомни невероятните синьовиолетови очи и ръката на Бел около нея, докато танцуваха в „Браун Палас“ Сякаш чуваше гласа му отдалече.

— Бел — мъртъв. Трудно ми е да го повярвам.

Погледна я с любопитство.

— Звучиш сякаш си била съкрушена от чувства по него.

Сви рамене и се постара да си придаде равнодушие.

— О, беше приятен на вид по някакъв странен начин. Предполагам, че други жени са го намирали за привлекателен.

— Все едно. Айзък Бел е история. — Кромуел замълча и поведе сестра си обратно към автомобила. — Ще изиграя Ван Дорн и всички други тъпи ченгета, които искат да ме обесят. Изобщо няма да подозират, че бих извършил друго престъпление толкова бързо, в банка в град, за който изобщо няма да предполагат. Отново ще ги хвана със смъкнати гащи.

Очите й се насълзиха и Маргарет ги попи с носната кърпичка. Не можеше да реши дали е разстроена от кончината на Бел или от лудостта на брат си.

— Къде ще е този път?

— Няма да са заплати в миньорски град — отвърна той с широка усмивка. — Ще им извъртя номер, ще ударя в град, където не ме очакват и ще ги оставя отново безсилни.

— Кой град?

— Сан Диего, тук в Калифорния.

— Това е почти в задния ни двор.

— Толкова по-добре — отвърна Кромуел. — Бягството ми ще е много по-лесно.

— Какво му е толкова специалното на Сан Диего?

— Защото градската „Уелс Фарго“ е тъпкана с депозити от търговци и кораби, внасящи стока в пристанището. И защото ужасно ми се иска да продупча най-големия си конкурент.

— Ти си луд.

— Не ме наричай луд! — сряза я той.

— А ти как се наричаш? Всичко, за което сме работили, може да рухне ако те хванат.

— Не и докато си имат работа с гениален ум — заяви нагло Кромуел.

— Кога изобщо ще престанеш? — настоя Маргарет.

— Когато банка „Кромуел“ стане голяма колкото банка „Уелс Фарго“, а аз бъда коронован крал на Сан Франциско — отвърна той със зъл блясък в очите.

Знаеше, че е безнадеждно да спори с брат си. Без негово знание, тайно беше прехвърляла капитали през годините в банка „Уелс Фарго“, където никога нямаше да се сети да ги проследи. Скъпите бижута, които бе купувала, бяха прибрани в депозитен сейф. Ако се случеше най-лошото и хванеха и обесеха брат й, щеше да напусне Сан Франциско, да отиде в Европа и да поживее в лукс, докато си намери богат съпруг с висока титла.

Върнаха се при автомобила и Джейкъб й помогна да се настани на шофьорската седалка. Докато въртеше манивелата, за да запали двигателя, Кромуел беше обзет от непреодолима самоувереност. Като кораб, заплувал през бурно море с опънати платна, опасността се бе превърнала за него в предизвикателство, граничещо е пристрастеност. Мислеше как ще надиграе отново някой служител на закона в Запада и лицето му засия като на религиозен фанатик, току-що станал свидетел на божие чудо.

Никой от двамата не обърна внимание на един мъж, седнал на пейка близо до колата, облечен като работник, със сандък с инструменти на скута си и с небрежно запалена лула.

29

Влакът на Бел го докара в Сан Франциско в осем часа сутринта. В девет вече заседаваше с Къртис, Бронсън и петима негови агенти. Всички бяха насядали около конферентна маса, много по-голяма от тази в офиса в Денвър. Бел беше смъртно уморен и раните все още му създаваха проблеми, но пренебрегваше болката, както бе правил с предишни наранявания и се държеше упорито.

— Господа — започна той. След като нашият заподозрян номер едно за Бандита касапин е Джейкъб Кромуел, ще подложим него и сестра му на двайсет и четири часово наблюдение.

— Това означава всяко тяхно движение извън палата им на Ноб Хил добави Бронсън.

Един от агентите вдигна ръка.

— Сър, ще ни трябват снимки за идентификация, след като повечето от нас нямат представа как изглеждат.

Бронсън вдигна дебела папка на масата.

— Бяха им направени снимки, докато са навън из града.

— Кой ги направи? — попита Бел.

Бронсън се усмихна и кимна към един от агентите си отсреща на масата.

— Дик Крауфорд е първокласен фотограф.

— Кромуел не са ли заподозрели фотограф, който ги преследва и ги снима? — попита Къртис.

Бронсън кимна на Крауфорд.

— Дик, обясни на всички тук как ги щракна, без да загреят.

Крауфорд имаше тясно и вечно намръщено лице с малка челюст и рунтави вежди под плешивото теме. Сериозен мъж, той никога не проявяваше склонност към хумор.

— Бях облечен в работен комбинезон и носех сандък за инструменти с малка дупка, изрязана в единия край за лещата на фотокамерата. Трябваше само да бръкна в сандъка, за да настроя фокуса и да снимам. Изобщо не се досетиха и нито веднъж не погледнаха към мен. — След това постави на масата малък фотоапарат и обясни приложението му. — Това, което виждате, е фотокамера Кодак, която прави снимки с размер на пощенски картички.

Докато Крауфорд говореше, Бронсън раздаде снимки на Джейкъб и Маргарет Кромуел.

— Ще забележите, че снимките са забележително контрастни и ясни — продължи Кромуел. — Уникалното качество на камерата е в това, че за разлика от други камери с фиксиран фокус мога да настройвам разстоянието с помощта на колелцето, което виждате отстрани. След това ми остава само да натисна един бутон и лещата ще изскочи напред, за да коригира разстоянието за експониране.

Всички огледаха снимките. Показваха двамата Кромуел, поотделно или заедно, как вървят по улицата, излизат от магазини и ресторанти. Няколко снимки бяха на Джейкъб Кромуел докато влиза и излиза от банката си. Две го показваха как говори на откриването на санаториума за възрастни. Крауфорд дори ги беше проследил до парк Лафайет и ги беше заснел докато крачат по една алея. Бел особено го заинтригуваха снимките с Маргарет зад волана на екзотична на вид кола.

— Мерцедес „Симплекс“ — каза той с възхищение. — Кромуел имат добър вкус за автомобили.

Бронсън огледа снимките с колата.

— Изглежда скъпа. Колко вдига?

— Поне 112, може би 128 км/ч — отвърна Бел.

— Съмнявам се да има кола в Сан Франциско, която би могла да я догони в преследване — каза един агент с буйна коса в края на масата.

— Вече има — заяви Бел и устните му се разтеглиха в широка усмивка. — Беше разтоварена от товарен вагон тази сутрин. Обърна се към Къртис. — Прав ли съм, Артър?

Къртис кимна.

— Автомобилът ти е на съхранение в товарния склад на „Южен Пасифик“. Наех едно момче на работа в железницата да го почисти.

— Пратихте колата от…

— Чикаго — довърши Бел.

— Любопитен съм — каза Бронсън. — Що за автомобил може да е толкова специален, че да го превозите чак от Чикаго?

— Една бърза кола може да се окаже полезна. Освен това, както се оказва, изобщо не отстъпва на мерцедеса на Кромуел, стигне ли се до гонитба.

— Кое я прави такава? — попита Крауфорд.

— Локомобил — отвърна Бел. — Карана е от Джоу Трейси, който спечели с нея трето място в пътното надбягване за купата Вандербилт в 1905 г. в Лонг Айлънд.

— Колко е бърза? — запита Бронсън.

— Вдига до 168 км/ч на права отсечка.

Последва глухо мълчание. Всички около масата бяха изумени и невярващи.

Никога не бяха чували за нещо, което може да се движи толкова бързо. Професионалните автомобилни надбягвания с конкуриращи се фабрични коли все още не бяха стигнали до Западното крайбрежие.

— Невероятно — отрони с благоговение Бронсън. — Не мога да си представя нещо, което пътува със 160 км/ч.

— Можеш ли да я караш на улицата? — попита Къртис.

Бел кимна.

— Поръчах да й сложат калници и фенери, и да модифицират предавката за уличен трафик.

— Трябва да ми дадеш да направя едно кръгче — подхвърли Бронсън.

Бел се засмя.

— Мисля, че може да се уреди.

Бронсън отново насочи вниманието си към снимките на Кромуел.

— Някакви предположения какво ще направи бандитът по-натам?

— След Телърайд — каза Къртис, — бих се обзаложил, че времето му за грабежи и убийства приключи.

— Звучи логично, ако знае, че сме по следите му — съгласи се Бронсън.

— Не можем да сме сигурни в това, ако си мисли, че всички свидетели на провала в Телърайд са мъртви, включително аз — каза Бел. — Той е луд, а грабежът и убийството го обсебват. Не вярвам, че изобщо може да се спре. Кромуел е убеден, че криминалните му действия никого няма да бъдат проследени. Просто не влиза в калъпа на Блек Брат, Бандата на Джеймс, на Далгън или Бъч Касиди. В сравнение с Кромуел те бяха груби провинциални аматьори.

Един от агентите зяпна Бел с нарастващо възхищение.

— Значи смятате, че ще удари отново.

— Смятам.

— Може да е лапнал въдицата ви с версията за Телърайд — каза Бронсън. Но ако с умен, както твърдите, Кромуел няма да повтори грешката и да влезе в нов капан.

Бел поклати глава.

— Няма голяма надежда за това, опасявам се. Засега можем само да се опитаме да предвидим бъдещите му ходове, а ако не успеем, продължаваме да събираме улики, докато можем да го обвиним.

— Поне знаем, че не е непогрешим.

Бронсън изсумтя.

— Все още е почти недосегаем.

Бел си сипа кафе от каничката на конферентната маса.

— Предимството ни е, че не знае, че следим всяко негово движение. Ще трябва да бъдете много предпазливи и да не направим него или сестра му бдителни. Ако успеем да останем по дирята му следващия път, когато напусне града за обир, имаме шанс да спрем вълната му от престъпления.

Бронсън огледа агентите си около масата.

— Работата ни изглежда ясно очертана, господа. Ще ви оставя сами да си разпределите смените за наблюдение. Получих телеграма от Ван Дорн. Каза, че желае да работим на пълни обороти. Иска Бандита касапин да бъде заловен, на каквато и да е цена, каквито и усилия да ни струва.

Бел се обърна към Бронсън:

— Би ли могъл да ми направиш една услуга?

— Само кажи.

— Обади се в кабинета на Кромуел и попитай за Марион Морган. Кажи й, че й се обаждаш изключително доверително и че не бива да казва нищо на никого, включително на шефа си. Кажи й да се срещне с теб на североизточния ъгъл на улиците Монтгомъри и Сътър, на една пресечка от банка Кромуел, по време на обедната й почивка.

— А ако ме попита за повода?

Бел се усмихна накриво.

— Просто не уточнявай и й кажи, че е спешно.

Бронсън се засмя.

— Ще се постарая да прозвучи официално.

След заседанието Бел и Къртис взеха такси до товарния склад на „Южен Пасифик“. Показаха документите си на началника на склада, огледаха колата за повреди, не намериха такива и подписаха транспортните документи.

— Красавица е — каза с възхищение Къртис, загледан в яркочервения автомобил с лъскавия му месингов радиатор, увенчан с изваяна по поръчка на клиента фигура на орел с разперени хриле и термометър на гърдите. Зад радиатора имаше извит сгъваем гюрук. Зад двете седалки беше монтиран голям цилиндричен резервоар. Тесните гуми бяха поставени на огромни дървени колелета със спици, които се бяха въртели на високи обороти по лъкатушещите улици на Лонг Айлънд при надпреварата за Купата Вандербилт.

Бел се качи на седалката зад голямото кормило, монтирано на дългата ос, превъртя ключа на запалителя на дървения пулт, нагласи ръчката на дросела на волана и придвижи на задържане ръчката на искрата. След това взе ръчна помпа и нагнети горивния резервоар, изтласквайки бензин в карбуратора. Чак тогава отиде пред колата, стисна голямата манивела в дясната си ръка и завъртя енергично. Двигателят изпърпори и запали на втория опит с оглушителен рев от ауспуха.

След това Бел, придружен от Къртис, седна на червената кожена шофьорска седалка и усили искрата, като в същото време отпусна дросела. След като освободи месинговата ръчна спирачка, натисна амбреажа и издърпа лоста на първа скорост. После придвижи ръчката на дросела и освободи амбреажа, вече събрал тълпа работници от склада, които завикаха възторжено, щом елегантната кола се понесе напред.

Щом локомобилът набра скорост по пътя покрай железопътната линия, Къртис извика:

— В офиса ли се връщаме?

Бел поклати глава.

— Покажи ми пътя до склада, където бе паркиран вагонът на „Мебели О’Браян“.

— Тогава завий на следващата пресечка над коловоза — упъти го Къртис.

Няколко минути по-късно Бел паркира локомобила зад празния склад и изключи двигателя. С Къртис пред него се качиха по рампа на товарната платформа. На коловоза стоеше самотен товарен вагон.

— Тук ли намери фалшивия мебелен вагон на Кромуел? — попита Бел.

— Според графика за товарното движение на „Южен Пасифик“ — отвърна Къртис. — Проверих графиците на товарите на компанията. Вагон 16173 вече не беше включен в товарните регистри. Никой не знае какво е станало с него. Все едно че е изчезнал за една нощ.

Бел огледа страните на вагона, спрян до товарната платформа.

— Би могло да е пребоядисан и да са му дали нов сериен номер.

— Напълно е възможно. — Къртис погледна номера и кимна. — Вагон 16445. Ще го проверя.

— Този вагон е боядисван наскоро — отрони Бел. — Няма драскотина по него.

— Прав си — промълви Къртис замислено. — Чист е като в деня, в който е излязъл от фабриката.

Бел отиде до товарната врата и опипа с пръсти около бронзовата ключалка, затворила достъпа до вътрешността.

— Защо един празен вагон на страничен коловоз трябва да е заключен?

— Може би е бил натоварен и чака да го прикачат на влак.

— Да можех да разбера какво има вътре.

— Да го отворим ли? — предложи Къртис с нарастващо нетърпение.

Бел леко поклати глава.

— По-добре да го оставим на мира засега. Докато не проверим серийния номер, няма да знаем историята на този вагон. И ако е на Кромуел, ще разбере, че сме бъркали в ключалката.

— Ако докажем, че това е вагонът, с който е бягал след грабежите, можем да го арестуваме.

— Не е толкова просто. Би могло да е просто празен вагон, заделен временно на този коловоз. Кромуел не е глупак. Няма да остави улика да лежи така и просто да чака да бъде намерена. Най-вероятно вътре няма нищо уличаващо. И определено няма да е достатъчно, за да го качи на бесилката.

Къртис сви рамене разбиращо.

— Ще го държим под око, но се съмнявам, че ще го използва скоро, ако изобщо го използва някога, след като му се размина на косъм залавянето в Телърайд.

— И рано или късно ще научи, че все още съм жив, а знае, че го разпознах. — Бел се усмихна широко. — Това наистина ще направи нещата интересни.

Марион остави слушалката и погледна към вратата за кабинета на Кромуел. Както обикновено беше затворена. Почти винаги работеше насаме, движеше ежедневните си бизнес дела по телефона или системата от говорители, които бе инсталирал из банката.

После се озърна към големия стенен часовник „Сет Томас Регюлейтър“ със затворено махало, полюшващо се наляво-надясно. Стрелите на циферблата с арабски цифри показваха дванайсет без три минути. Когато затвори телефона и след като изслуша указанията на Бронсън, беше разкъсана между лоялност си към Кромуел. Чудеше се дали трябваше да му каже за обаждането и се бореше с усилващото се чувство на възбуда, което пронизваше тялото й при мисълта, че ще извърши пешо тайно. Заради ясно очерталата се пропаст между нея и Кромуел през последната година, особено след онази нощ в Барбари Коуст, когато той и Маргарет се държаха толкова странно, изпитваше по-малко вярност и респект към него. Не беше същият мъж, комуто бе свикнала да се доверява толкова много години. Беше станал отчужден и надменен, студен и груб с нея повечето пъти.

Минутната стрелка прещрака над часовата и двете засочиха дванайсет часа, когато тя взе чантичката си, сложи си шапката и излезе от кабинета. През цялото време поглеждаше с едно око към вратата за кабинета на Кромуел. Подмина асансьора и затича надолу по стълбището към фоайето. Мина през големите крила на входната врата, зави и забърза по Сътър стрийт към Монтгомъри. Улиците и тротоарите бяха оживени през обедната едночасова почивка и й отне цели десет минути, докато се промуши през тълпите. Щом стигна до ъгъла застана там и огледа наоколо, но не видя никой, който да гледа или да идва към нея. Изобщо не беше се срещала с Бронсън и нямаше представа как изглежда.

След минута вниманието й, както и на много от хората, минаващи по улицата, бе привлечено от голяма червена кола, която с лекота се провираше през трафика. Външността й излъчваше груба сила, сякаш фучеше по паважа, въпреки че се движеше с не повече от 32 км/ч. Яркочервената й боя бе ръчно излъскана до блясък. Всичко в машината внушаваше елегантност и мощ.

Съсредоточена в колата, така и не забеляза мъжа зад волана, докато той не спря пред нея и й каза:

— Моля, качете се, Марион.

Пребледня, едната й ръка излетя нагоре и се хвана за гърлото щом осъзна, че е зяпнала във виолетовите очи на Айзък Бел, които сякаш пронизаха душата й.

— Айзък — промълви тя стъписана. — Джейкъб ми каза, че си мъртъв.

Той протегна ръката си, хвана нейната и я издърпа на кожената пътническа седалка с лекота и сила, които я изумиха.

— Ето доказателство, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш.

Пред очите на тълпата, насъбрала се около колата, Бел я прегърна през кръста. След това я придърпа към себе си и я целуна.

— Айзък! — ахна Марион, след като я пусна. В протеста й имаше повече радост, отколкото смущение. — Не пред всички тези хора!

Тълпата, вече насъбрала се да гледа колата, започна да се забавлява с мъжа и жената на предните седалки. Зяпачите започнаха да ръкопляскат и весело да подвикват.

Бел се отдръпна и се усмихна лукаво.

— Не можах да устоя на толкова красива дама.

Марион беше почти зашеметена от мига. Почти, но не съвсем.

— Може ли да се отдалечим, моля те?

Бел се засмя, вдигна бомбето си за хората, които го поздравяваха, и превключи локомобила на първа. Натисна леко педала на газта и подкара по улицата между гъстия трафик. Продължи на север по Монтгомъри, преди да завие в Китайския квартал. Свърна в една странична уличка и спря зад голям китайски ресторант, боядисан в червено и златно, с покрив тип пагода. Чакащият там служител се поклони.

— Ще наблюдавам колата ви, сър.

Бил му даде бакшиш, от който очите на сервитьора се опулиха.

— Разчитам на теб.

След това помогна на Марион да слезе от седалката.

— „Императрицата на Шанхай“ — промълви тя, загледана към пищно орнаментирания вход. Винаги съм искала да ям тук.

— Силно го препоръчаха.

— Учудих се откъде знаеш за задния паркинг.

След като влязоха в дълъг коридор, ги посрещна красива жена с дълга лъскава черна коса, облечена в китайска копринена рокля, срязана високо отстрани. Отведе ги по стълбище до малка интимна трапезария и ги настани. Докато проучваха менюто, донесоха чайник и им сипаха чай.

— Накуцваш отбеляза Марион.

— Малък спомен от Телърайд, Колорадо.

Едва сега забеляза превръзката на главата му, щом свали бомбето си. Марион се намръщи и повдигна вежди.

— Друг спомен ли?

Кимна и й се усмихна дръзко.

Марион го погледна в очите и погледът й се замъгли.

— Не знаеш колко съм щастлива, че не си убит.

— Шефът ти определено се опита.

— Господин Кромуел! — възкликна тя и тревогата замени състраданието й. — Не разбирам.

— Той е човекът, който ме простреля и уби агент на Ван Дорн, който ми бе приятел.

— Не може да говориш сериозно.

— Харесва ли ти или не, Джейкъб Кромуел е Бандита касапин, обрал над двайсет банки през последните дванайсет години и убил близо четирийсет невинни хора.

— Това е лудост! — Марион прехапа устна. Изглеждаше напълно объркана, все едно че няма накъде да се обърне. — Не е възможно да е направил каквото казваш.

— Казвам самата истина — заяви Бел сдържано. — Имаме улики. Може би недостатъчно, за да го обвиним, но всичко сочи към него.

— Но той е помогнал на толкова много хора в нужда — възрази тя.

— Фасада — отвърна Бел ледено. — Вдигнал е стена около империята си, пазена от армия добри граждани, които вярват, че двамата с Маргарет са щедри хора, които от чисто сърце помагат на бедняците. Това е игра. На Кромуел не му пука изобщо за бедните. Използва ги, за да постигне своите цели. В очите на корумпираните политици не може да направи нищо лошо, докато ги поддържа с тайни дарения.

Объркана, Марион отпи от чая си. Ръката й видимо треперете.

— Просто отказвам да го повярвам — промълви тя.

Бел посегна над масата и взе ръцете й в своята.

— Повярвай ми, Марион, истина е. Погледнах го в очите и го познах в мига, в който ме простреля в банката в Телърайд.

Тя издърпа ръцете си и ги стисна силно.

— О, Айзък! Всичко това е прекалено фантастично. Защо Джейкъб да ограбва банки, след като вече притежава втората по големина банка в Сан Франциско? Идеята е прекалено нелепа, за да е реалност.

— Не мога да ти дам отговор, Марион. В началото е вземал парите, за да изгради своята банка. Но когато е забогатял, грабежът и убийствата са се превърнали в мания. Виждал съм много случаи като на Кромуел. Грабежите и убийствата са като наркотик за него. Не може да се овладее и ще продължи да убива, докато го спра.

Взря се в чувствените му виолетови очи отвъд масата. Бяха станали тъмни и студени.

— Ти ли, Айзък? Трябва ли да бъдеш точно ти?

— Не мога да му позволя да продължава да убива хора. — Бел изрече думите монотонно, все едно че четеше обвинение в съда. — Няма да му позволя да вири нос на закона, да продължава да се измъква на свобода и да живее живота на богат Дядо Коледа. — После добави: — А това важи и за сестра му Маргарет. Затънала е в злодеянията му до хубавата си шия.

Марион клюмна глава в пълно объркване и шапката покри очите й.

— Познавам Джейкъб и Маргарет от години, а всъщност изобщо не съм ги познавала.

— Трудно е — прошепна Бел. — Но ще трябва да го приемеш.

Тя кривна отново глава и широката периферия е цветя на шапката й се вдигна, така че детективът успя да я погледне в кораловите морскозелени очи.

— Какво мога да направя? — промълви Марион.

— Първо, трябва да продължиш, все едно че не знаеш нищо. Продължаваш задълженията си като негова вярна секретарка. Агентите ни ще държат брата и сестрата под непрекъснато наблюдение. Трябва единствено да донасяш за всичко подозрително или необичайно, свързано с дейностите на Джейкъб.

— Имаш предвид, разбира се, да донасям на теб.

Кимна.

— Да.

Изведнъж я обзе чувството, че я използват, че интересът на Бел към нея е само като към осведомител. Извърна поглед, за да не види сълзите, бликнали в очите й.

Бел моментално усети какво се върти в ума й. Премести стола си покрай масата, докато седна достатъчно близо, за да сложи ръка на раменете й.

— Знам какво си мислиш, Марион, и не е вярно. Знам, че те моля да извършиш коварен акт, но на везните е поставен животът на много хора. А има и много повече. Отива далече отвъд молбата ми за помощ. — Замълча, за да събере куража си. — Влюбен съм в теб, Марион. Не мога да обясня как се случи така изведнъж, но се случи. Трябва да ми повярваш.

Марион се вгледа в лицето му и видя само обич и нежност. Страховете й изчезнаха за миг и тя се наведе, за да го целуне бавно и силно по устните. Когато се отдръпна, се усмихна криво.

— Сигурно си мислиш, че съм безсрамна уличница.

Той се засмя, като видя как се изчерви.

— Ни най-малко. Хареса ми.

После очите й се навлажниха.

— Трябва да призная, че почувствах нещо, когато вдигнах глава и те видях застанал там в кабинета.

Този път я целуна той.

След дългата целувка се отдръпна и се усмихна широко.

— Може би трябва да поръчаме, преди да са ни помолили да напуснем заради непристойно поведение.

30

Скоро след като Марион се върна от обяда си с Бел и се зае да печата писмо, Кромуел я повика в кабинета си. Секретарката прикри нервността си, като се постара да не го гледа в лицето, докато говореше.

— Марион, ще присъствам на Националната конференция на банковата общност. Тази година ще се проведе в Лос Анджелис, от шестнайсети до осемнайсети април. Би ли могла, ако обичаш, да подготвиш пътуването ми и да ми резервираш стая в хотел „Фримънт“ в центъра?

— За да сте в Лос Анджелис на шестнайсети, трябва да тръгнете утре — отвърна Марион. — Това е ужасно къс срок.

— Знам — каза Кромуел и сви равнодушно рамене. — Нямаше да ходя, но премислих.

— Желаете ли да наемете частен вагон?

— Не. Ще оставя частните вагони на президентите на банките „Крокър“ и „Уелс Фарго“. Когато ходя по банков бизнес, ще пътувам като обикновен пътник, за да знаят вложителите ми, че взимам интереса им присърце и не пилея парите им.

Марион стана и полите на роклята й прошумоляха.

— Ще се погрижа.

Щом се върна на бюрото си, вдигна слушалката на телефона и тихо, почти шепнешком, помоли оператора да я свърже с детективска агенция „Ван Дорн“. Щом съобщи името си на телефониста, веднага я свързаха с Бел.

— Айзък?

— Марион? Тъкмо щях да ти звънна, за да те поканя на вечеря и представление.

Марион изпита задоволство, задето агентът е щастлив да чуе гласа й.

— Имам малко информация за теб — каза сериозно. — Джейкъб ще пътува извън града.

— Знаеш ли къде?

— Лос Анджелис — отвърна тя. — Ще присъства на Националната конференция на банковата общност. Това е форум за банкери, да си споделят последните банкови операции.

— Кога се провежда?

— От шестнайсети до осемнайсети този месец.

Бел помисли малко.

— Трябва да е на влак утре, ако иска да стигне в Лос Анджелис до шестнайсети.

— Да, точно така — каза Марион. Щом затворя, ще направя резервациите. Пътува в общ вагон като обикновен пътник.

— Нетипична пестеливост от страна на шефа ти.

— Твърдеше, че щял да впечатли вложителите на „Кромуел“, като не харчи активите на банката.

— Какво мислиш, Марион? Пътуването му основателно ли е?

Не се поколеба с отговора:

— Не знам дали наистина има Национална конференция на банковата общност на тези дати в „Града на ангелите“.

— Ще се погрижа един от агентите ни да е с него през целия път.

— Чувствам се омърсена, че правя това зад гърба му — каза тя с угризение.

— Не съжалявай, мила — отвърна й със съчувствие Бел. — Джейкъб Кромуел е зъл човек.

— По кое време да те очаквам? — попита Марион облекчена, че сменя темата.

— Ще те взема в шест, за да можем да вечеряме рано и да успеем за представлението.

— С червената ти състезателна кола ли ще пътуваме?

— Нещо против?

— Не, възбудата от скоростта ми харесва.

Той се засмя.

— Знаех си, че има нещо у теб, което ме привлече.

Марион остави слушалката и с изненада откри, че сърцето й се е разтуптяло.

По вътрешен инстинкт и след като знаеше как бяха душили Бел и агента му Ървайн, преди да ги убие, Кромуел съставяше сложни схеми да прикрие следите си още по-съвършено. Беше сигурен, че след загубата на двамата си агенти, агенция „Ван Дорн“ щеше да вложи още гориво в разследването и да задълбае по-надълбоко във всяка следа. Можеше да очаква да дойдат още агенти и да заразпитват за откраднатите пари, които бе пръснал между търговци и други банки из града.

Кромуел също така поръча специален влак, частен вагон „Пулман“, теглен от локомотив и тендер. Дестинацията беше Сан Диего. Поръчката мина през Мебелна компания „О’Браян, Денвър“, която имаше дългосрочна сметка и бе уважаван клиент на железопътна компания „Южен Пасифик“.

Едва тогава се отпусна в стола си, запали скъпа пура и отдъхна, напълно уверен, че отново е с десет стъпки пред най-нищожното подозрение, което можеше да споходи Ван Дорн или която и да е друга правораздавателна агенция.

31

Рано на следващата сутрин Кромуел се сбогува с Маргарет и влезе в ролс-ройса си. Абнър плавно подкара колата през градския трафик до пътническата станция на „Южен Пасифик“ за влакове, минаващи право на север или юг, без да се налага да прекосяват залива. Щом спря на входа на станцията, отвори вратата на колата и подаде на Кромуел пътна чанта.

След като ролсът отлепи от бордюра, Кромуел влезе с безгрижна походка в станцията, показа билета си на портиера и се присъедини към другите пътници, които бяха на перона. Качи се на третия вагон и се настани във влака.

Един от хората на Ван Дорн го видя как се качи и се задържа, докато влакът тръгне, докато се увери, че Кромуел не е излязъл на задната платформа. Едва тогава агентът се метна на последния вагон и тръгна през пътническите вагони докато стигна този, на който се беше качил крадецът. За негово изумление, от Кромуел нямаше и помен. Разтревожен, агентът се втурна през останалите вагони и затърси, докато стигна до заключената врата на багажния вагон. Отново никаква следа от Кромуел. После забърза обратно през влака, допускайки възможността да е пропуснал банкера, но от Кромуел все така нямаше и помен.

Без никой да го забележи, Кромуел беше напуснал пътническия вагон през другата врата, откъдето слезе и прекоси коловозите до друг перон, където чакаше специалният нает от него влак. Качи се в частния си вагон и се отпусна блажено сред лукса и блясъка на една истинска яхта на колела. Свали палтото си, небрежно се настани в дебело тапицираното кресло и отвори сутрешния вестник. Един стюард му сервира закуска, приготвена специално от началника на частния вагон. Преглеждаше страниците на „Сан Франциско Кроникъл“, когато влакът потегли от гарата и излезе на главната линия за Лос Анджелис само петнайсет минути зад пътническия влак по редовното разписание, за който Марион му беше запазила място.

— Никаква вест от агента ми, тъй че спокойно мога да приема, че Кромуел пътува за Лос Анджелис — заяви Бронсън.

Бел вдигна очи от картата със Сан Франциско и съседния му град на юг.

— Влакът пристига по разписание в Лос Анджелис в четири и трийсет тази вечер. Казаха ми, че нашият човек ще отседне в хотел „Фримънт“.

— Имах късмет. Успях да се свържа с Боб Харингтън, който оглавява офиса на Ван Дорн за Южна Калифорния, преди пороят някъде на юг да прекъсне линията. Ще има човек, маскиран като файтонджия, който да вземе Кромуел и да го откара до хотела му. Агентът ми във влака ще му го покаже. Оттам агентите на Харингтън могат да го стегнат здраво в юздите си.

— Пътуването му изглежда съвсем невинно — каза замислено Бел. — Но не му вярвам. Крои нещо. Усещам го в костите си.

— Няма да стигне далече, ако опита нещо — заяви Бронсън уверено. — Само да направи и най-малкия лъжлив ход, дузина агенти ще се срутят върху него като тон тухли.

Бел влезе в един празен кабинет и позвъни на Марион в банката.

— Оцеля ли след снощи? — попита я нежно.

— Прекарах чудесно, благодаря ти. Храната беше чудесна, а представлението — забавно.

— След като котката я няма, какво ще кажеш мишката да намине и да поиграем… да речем, на обяд?

— В играта съм.

— Ще те взема пред банката.

— Ще те срещна, където се видяхме преди — каза тя без колебание. — Не искам връзката ни да се набива на очи. Ако някой от служителите ме види, че се качвам в лъскавата ти червена кола, ще започнат приказки и ще стигне до господин Кромуел.

— Същия час, същото място — каза той, преди да затвори.

По-късно същия предобед един пратеник на „Уестърн Юнион“ нахлу на бегом в офиса.

— Имам спешно съобщение за господин Хорас Бронсън — каза на администратора, задъхан от тичане.

Бронсън, който се връщаше от тоалетната по коридора, каза:

— Аз съм Бронсън, ще го взема. — Хвърли монета на пратеника и разкъса плика. Щом го прочете, присви устни и челото му се намръщи. Втурна се през офиса и спря при Бел.

— Имаме неприятност — обяви Бронсън.

Бил го погледна питащо.

— Неприятност?

— Моят човек е изтървал Кромуел.

Бел се втрещи, напълно объркан.

— Как е могъл да го изтърве на влак?

— Кромуел трябва да се е качил на влака и веднага да е скочил от другата страна, без да го видят.

— Агентът ти трябваше да ни предупреди по-рано — сопна се Бел, кипнал от гняв.

— Влакът е тръгнал от гарата и не е могъл да слезе, преди да спре в Сан Хосе — обясни Бронсън. — Пратил е телеграма оттам.

— Могъл е да спести трийсет минути, като се обади по телефона.

Бронсън сви безпомощно рамене.

— Телефонните линии са неблагонадеждни и в непрекъснат ремонт.

Бел седна на стола си, замаян и разгневен, че са издърпали чергата под краката му.

— Ще ограби и ще убие отново — изсъска той, зачервен от безсилие. — Кучият син ни го натрива в лицата.

— Само да знаехме къде — изпъшка Бронсън, сломен от поражението.

Бел отиде до прозореца и се загледа над покривите на сградите. Гледаше, без да вижда, потънал в мисли. Накрая се обърна.

— Кромуел ни се подиграва. Очаква да се разхвърчим в кръг като пилци с отрязани глави и да се чудим къде е отишъл.

— Очевидно е тръгнал в обратната посока на тази, която каза на секретарката си. — Бронсън го изгледа намръщено. Освен ако тя лъже.

Бел избегна погледа му. Тази мисъл бе хрумнала и на него. Само че поклати глава.

— Не, сигурен съм, че Марион каза истината.

Бронсън се приближи до картата на Съединените щати, окачена на една от стените. Загледа я объркан.

— Съмнявам се да иде до Орегон или Вашингтон. Вероятно се е върнал до Фери Билдинг, прехвърлил е залива и е взел влак на изток.

На лицето на Бел бавно се плъзна усмивка.

— Ще си заложа локомобила, че Кромуел все още продължава на юг.

Колегата му го погледна.

— Защо ще продължава на юг, след като буквално ни изхвърли от следата?

— Знам как мисли този човек — заяви Бел категорично. — Макар и да не знае, че всяко негово движение е наблюдавано, никога не рискува и обмисля грижливо всяка възможност.

Бронсън погледна джобния си часовник.

— Следващият влак е чак по обед.

— Твърде късно — възрази Бел. — Той вече е много напред.

— Но откъде знаем това, след като е скочил от влака?

— Подаде на Марион нелепа версия, че ще се вози в общ вагон, за да си помислят вложителите му, че е земен човек. Две към едно, че е наел частен влак.

Страхът на Бронсън като че ли започна да се разсейва.

— Харингтън все още може да накара агентите си да го проследят, когато пристигне в Лос Анджелис.

Бел поклати глава.

— Агентите му няма да могат да го идентифицират. Твоят агент слезе в Сан Хосе, за да те уведоми, че Кромуел не е на влака. Вероятно изчаква следващия влак обратно до Сан Франциско.

— Това е проблем — съгласи се Бронсън. — Но все пак могат да го спипат, когато се регистрира в хотел „Фримънт“.

— Ако Кромуел се регистрира във „Фримънт“ — каза Бел хитро. — След като се измъкна от пътническия влак, едва ли останалото от версията му пред мис Марион е било истина.

— Щом не е Лос Анджелис, къде отива тогава?

— Кромуел би могъл да спре влака си навсякъде между двата града, но предположението ми е, че ще продължи през Лос Анджелис.

— През? — удиви се Бронсън. — През, но докъде?

— Ще иде на последното място, което човек би предположил, че ще си организира обир. Най-малко вероятната дестинация.

— И тя е?

— Сан Диего.

Бронсън помисли мълчаливо няколко мига. Накрая въздъхна:

— Много е наслуки това.

— Може би. Но с нищо повече не разполагаме — отвърна Бел. — Той вече е демонстрирал, че невинаги ограбва миньорски селища. Защо да не е голям град с банка, тъпкана с доходи от стоки, внесени от богати търговци и собствениците на големите скотовъдни ферми из Южна Калифорния?

— Наслуки или не, не можем да го пренебрегнем. Само да можех да предупредя Харингтън да прати агентите си до железопътния терминал на Сан Диего и да наблюдават за частен влак. Но телефонните и телеграфните линии от Сан Хосе до Лос Анджелис все още не работят заради наводнението.

Бел поклати глава.

— Кромуел е прекалено хитър, за да вкара влака си директно в града. Ще го спре на някой самотен страничен коловоз и ще използва друг транспорт, за да стигне до града, вероятно на мотоциклета, който използва и в други обири.

— Да имаше Харингтън поне описание.

— Все едно, не биха могли да го разпознаят. Вероятно ще е дегизиран.

Оптимизмът на Бронсън изведнъж се отвя през прозореца.

— Какво ни остава тогава?

Бел се усмихна.

— Ще трябва да ида до Сан Диего и лично да се изправя срещу него.

— Невъзможно — отвърна Бронсън. — Докато успеем да наемем специален експресен влак, да го изкараме на релсите и да напуснем града, ще е свършил мръсната си работа и ще пътува обратно насам.

— Съвсем вярно — съгласи се Бел. — Но с мъничко късмет мога да стигна до Лос Анджелис, преди да е пристигнал влака му и да го чакам.

— И как ще го изпревариш до Лос Анджелис? На някоя голяма птица ли ще летиш? — попита го Бронсън саркастично.

— Не ми трябва голяма птица. — Бел го погледна хитро. — Имам нещо също толкова бързо. — После се усмихна тъжно. — Но първо трябва да отменя една среща.

32

Големият червен локомобил се понесе през Сан Франциско като бик, втурнал се по улиците на Памплона, Испания, по време на фиестата на Сан Фермин. Бел седеше отпуснат на червената кожена седалка, стискаше здраво долната част на големия волан с дланите нагоре и напрягаше бицепси, за да върти неподатливия механизъм по завоите и уличните пресечки.

Часът беше десет без петнайсет.

На седалката до него седеше Бронсън, чиято задача беше да поддържа горивното налягане. На всеки няколко минути издърпваше ръчката на помпата, монтирана на горния дървен панел точно над скосения под на автомобила, и я избутваше напред, тласкайки бензин в карбуратора. Освен да захранва големия гладен двигател, беше поел работата на навигатор, тъй като Бел не познаваше околностите на Калифорния. Докато Бел шофираше, спътникът му притискаше стъпала в пода, подпрял гръб на кожената седалка, за да не бъде изхвърлен на паважа, и се чувстваше като изстрелян през дулото на топ.

За да не сваля ръка от кормилото. Бел беше възложил на Бронсън и задачата да подава сигнал с автомобилната тромба. Агентът сякаш се забавляваше да стиска голямата гумена топка и да стряска минувачи и пътници с резките гъши крясъци на тромбата, особено на пресечките. Скоро ръката го заболя.

Бронсън носеше дълго кожено палто и нахлузени на краката ботуши. Главата му беше покрита с кожен шлем с огромни очила, които му придаваха вид на бухал, подгонил полски гризач. Очилата бяха необходимост, тъй като локомобилът нямаше предно стъкло.

Колата не беше изминала и сто метра, когато Бронсън бе обзет от мрачни предчувствия, затова че се беше набутал в нея, настоявайки да придружи Бел в това безумно препускане до Сан Диего в открита кола по пътища, които не бяха нещо повече от кравешки пътеки.

— Как са спирачките на това механично чудо на инженерството? — попита той кисело.

— Не ги бива много — отвърна Бел. — Единствените спирачки са на оста, задвижваща предавките към задните колела.

— Трябва ли да караш толкова бързо през града? — възрази Бронсън.

— Частният влак на Кромуел е на около час път пред нас — изрева Бел, за да надвика рева на ауспуха. — Трябва ни всяка минута, която можем да спечелим.

Пешеходците, чули дрезгавия рев на ауспуха нагоре по улицата, последван от странния тръбен звук от тромбата, се стъписваха, щом видеха понеслия се към тях червен локомобил. Зяпваха невярващо и в паника се отдръпваха от пътя на профучаващата покрай тях машина. Двете тръби на ауспуха, едва показващи се отстрани на капака, трещяха като оръдие.

Двама работници, понесли голямо стъкло за прозорец покрай улицата, замръзнаха в пълен шок, когато колата изрева покрай тях и грохотът на ауспуха пръсна товара в ръцете им. Нито Бел, пито Бронсън погледнаха изобщо назад. Погледите им бяха забити изцяло в трафика пред тях, заради който Бел бясно въртеше волана наляво и надясно, все едно че караше по насрещното платно. Голямото му задоволство се дължеше на успеха му от насочването на колата в желаната посока, като при това машината реагираше така, сякаш четеше мислите му.

Бел местеше ловко крака си от спирачката към педала за газта и обратно, летеше по улиците, завиваше рязко на пресечките към главната улица, която извеждаше от града и съжаляваше, че не е магьосник, за да накара трафика отпред да изчезне. Едва се размина с един камион с пране — четирите колела на локомобила поднесоха встрани, за да го избегне. Завъртя бясно дървената рамка на волана и се вряза между возилата пред себе си. Водачи на други моторизирани коли зяпваха със страхопочитание в забързаната машина, която профучаваше зад тях и бързо изчезваше далеч отпред. Коне, впрегнати в двуколки и коли, се вдигаха на задните си крака от шума, който за коларите им беше като дяволски хор.

Когато наближиха южните покрайнини на града, трафикът започна да се разрежда. Бел забави локомобила по един дълъг завой към главния път, който минаваше успоредно на железопътното трасе. Въздъхна облекчено, като видя как автомобилите и фургоните напред се разредиха. Изпита и благодарност, че вече имаше достатъчно място, за да заобиколи и задмине всяко возило, което се изпречи на пътя му. Огромният автомобил беше невероятно отзивчив. Бел натисна педала на газта на два пръста над пода и колата се понесе като ракета по път, който продължаваше прав и с малко извивки. Колкото повече скорост набираше локомобилът, толкова повече чувство за здравина и стабилност внушаваше, докато предавките на задвижващата ос се въртяха на бързи обороти и издаваха писклив металически вой.

Скоро пътят през селските околности се изпъна съвсем прав. Живописни фермерски селища изникваха на хоризонта и бързо се стапяха зад прашната диря на автомобила — Сан Карлос, Менло парк, а след това Сан Хосе свързани помежду си градчета от Ел Камино Реал или Кралския път, използван още в края на седемнайсети век от френските монаси, построили двайсет и една мисии, всяка на ден път разстояние от съседната.

Зарадван на правото открито и ненатоварено шосе, Бел натисна газта до пода и подкара автомобила на пълна мощ. Машината вече беше напълно в свои води и препусна като в надпреварата за Купата Вандербилт, първото международно скоростно състезание с участието на американска кола. Като състезателен кон, оттеглен поради старост и отново върнат в надбягванията, локомобилът зарева по пътя като полудял слон. Цилиндрите на мощния му двигател затътнаха глухо, докато въртяха без усилие огромния колянов вал.

Бел беше влюбен в голямата машина. Имаше изключителен усет за темперамента и особеностите на характера й. Възхищаваше се от силата и простотата й, изпитваше опиянение от скоростта, вдигана от големия тътнещ двигател, караше като обсебен от демони и се наслаждаваше на огромния вихрещ се облак прах по дирята, която оставяха зад себе си.

Бронсън се озърна към Бел, облечен в късо кожено яке и ездитен брич с ботуши. Носеше очила, но без шлем, защото предпочиташе да чува рева на машината. Беше невъобразимо концентриран и изглеждаше неумолимо решен да надвие Кромуел в собствената му игра. Бронсън в живота си не беше виждал човек обладан от такава яростна решимост. Извърна очи и огледа картата си. След това потупа шофьора по рамото.

— Напред има разклонение. Завий вляво. Във вътрешната част пътят е по-добър, отколкото покрай брега. При тази скорост Салинас ще се появи след час. След това идва Соледад.

— Как сме с времето? — попита Бел, без да отлепя ръце от волана, за да извади часовника си.

— Десет и единайсет — надвика Бронсън рева на ауспуха. — Без да знам колко бързо вървим, не мога да преценя с колко сме настигнали влака на Кромуел.

Бел кимна с разбиране.

— Колата няма спидометър или тахиметър, но мисля, че скоростта ни е над 144 км/ч.

Бронсън бавно се беше приспособил към вятъра, който биеше в лицето му и започваше да свиква с телеграфните стълбове, които профучаваха покрай тях с мълниеносна скорост. Но после се натъкнаха на разбита и разровена отсечка и агентът скоро разбра какво е да чуеш тракането на разгневена гърмяща змия. Стисна в мъртва хватка облегалката на седалката си, а с другата си ръка енергично задвижи горивната помпа.

Понесоха се по тесния хълмист път и навлязоха в окръг Монтерей, достигнали земеделското селище Салинас. Орната земя от двете страни на пътя бе удивително красива, позеленяла под пролетното слънце. За щастие шосето през малкия град беше чисто, само с един-два автомобила и няколко фургона с конски впряг, спрели покрай тротоарите. Няколко граждани чуха грохота на ауспуха на забързания локомобил. Обърнаха се и зяпнаха онемели, докато голямата огненочервена машина профуча през търговската част на градчето. Не им остана време да утолят любопитството си, преди машината на бясна скорост да продължи към откритата околност на юг.

— Кой е следващият град? — попита Бел.

Бронсън погледна картата.

— Соледад.

— Колко?

— Около четирийсет километра. Няма да е зле да заредим резервоара там, защото до следващия по-голям град са цели триста и двайсет километра. Обърна се и погледна грамадния цилиндричен месингов резервоар, монтиран зад седалките. — Колко побира?

— Сто и седемдесет литра.

— Би трябвало да има гараж в Соледад, който да обслужва автомобили и фермерска техника.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато лявата задна гума се сплеска, натресла се в остър камък на пътя. Локомобилът занесе още стотина метра, преди Бел да го овладее и спре.

— Само въпрос на време — въздъхна той примирено. — Едно от затрудненията в пътната надпревара.

Беше извън автомобила и тикаше крик под задната ос в продължение на три минути, докато Бронсън свали една от резервните гуми на задницата на колата. Бел свали колелото и го подмени за десет минути. Откакто имаше колата, много пъти беше сменял гуми, спукали се при убийствената скорост, с която обичаше да се движи. След това отдели гумата от колелото и я хвърли на Бронсън. — Има комплект за залепване под седалката. Залепи дупката докато караме. Ще я монтирам на колелото, след като стигнем в Соледад.

Скоро след като излязоха отново на един прилично гладък път, пред тях изникна натоварена със сено кола, теглена от два коня. Фермерът, уверен, че е сам на миля околовръст, караше точно по средата на шосето, само на няколко метра от бурените и храстите, прорасли около оградите на градините с артишок, люти чушки, гъби и маруля.

Бел забави, но нямаше друг избор, освен да издърпа локомобила встрани от пътя и да подмине каруцата едва на педя разстояние, но не беше му останало достатъчно място за чисто преминаване. Отнесе цели десет метра дървена ограда, за щастие, без да причини големи щети на колата. Само предният десен калник се огъна и остърга гумата, когато тя подскочи на една неравност на пътя. Бел не погледна назад към фермера, който размахваше юмрук и го ругаеше, докато конете му се изправяха на задните си крака и едва не обърнаха колата. Нито остана доволен от облака прах, изхвърлен от колелата.

— Побъркан селяк — изръмжа Бронсън и погледна назад през рамо.

— Сигурно оградата, която съборихме, беше негова — усмихна се Бел.

След петнайсетина километра Соледад изникна пред очите им. Наречено на мисията „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, основана преди сто години, градчето представляваше главна железопътна спирка в долината, осигуряваща най-бързия възможен превоз до пазара на продукцията, отглеждана тук. Бел забави, щом навлезе в града и намери гараж, където можеше да купи бензин за локомобила. Докато Бронсън и собственикът на гаража наливаха бидони гориво в големия резервоар, детективът се пребори със смачкания десен преден калник, като го огъна назад от гумата. След това взе вътрешната гума, която Бронсън беше залепил, вкара я обратно във външната и ги монтира на колелото, преди да го завинти на задницата на локомобила.

— Момчета, да не сте първата кола от състезание, която минава тука? — попита собственикът на гаража, облечен в мръсен комбинезон.

Бел се засмя.

— Не, сами сме.

Монтьорът погледна прашния и очукан автомобил и поклати глава.

— Явно адски бързате, момчета.

— И още как — отвърна Бел и лепна в дланта на гаражния собственик повече от достатъчно банкноти за цената на бензина.

Той се загледа след тях и се почеса по главата, когато колата се отдалечи с рев и бързо се превърна в червена точица по главната улица, преди да се стопи сред нивята извън града.

— Тия типове трябва да са луди изломоти мъжът. Дано да знаят, че мостът над Солвън крийк е затворен.

Петнайсет минути по-късно и трийсет и два километра по пътя от Соледад, срещу тях изникна остър ляв завой по склона надолу. Колата профуча покрай вдигнат край пътя знак.

— Какво гласеше? — попита Бел.

— Нещо за мост, само това засякох — отвърна Бронсън.

Барикада от железопътни траверси преграждаше центъра на пътя и Бел успя да види горната част на мост, който сякаш беше рухнал на средата. Екип работници ремонтираше централната част на съоръжението, докато друг екип вдигаше стълбове и изпъваше наново телеграфни и телефонни кабели, изпокъсани от бурен порой.

Бел дръпна крака си от педала на газта и рязко завъртя кормилото. Натисна с двете си стъпала спирачката, за да блокира задните колела. Задницата занесе през пътя и локомобилът бавно продължи странично на четири колела. Детективът изправи предницата на автомобила секунда преди да полетят във въздуха през ръба на склона и да се гмурнат надолу по стръмния бряг на широка, доскоро пресъхнала клисура, в момента изровена от порои. Приземиха се сред взрив от прах на по-малко от 6 метра от широк поток, две стъпки дълбок и течащ към морето.

Тежкото стоманено шаси и масивният двигател, тласнати от инерцията, плеснаха в потока с огромно изригване на кафява тинеста вода, която заля локомобила като гигантска вълна. Силният сблъсък разтърси до кости двамата мъже. Водата заля радиатора и капака над мотора, преди рядката кал да облее агентите. Понесли пълната сила на сблъсъка, двамата имаха чувството, че се движат през приливна вълна.

След това големият автомобил изригна отново във въздуха на отсрещния бряг, потрепери и се изтръгна от потока. Бел моментално натисна педала на газта чак до долу, с отчаяната надежда мощната машина да не се задави и да спре. Като по чудо свещта, индукторът и карбураторът оцеляха и продължиха работата си, като задържаха големите четирицилиндрови горивни камери да бият без пропуск. Като верен кон локомобилът се понесе нагоре по отсрещния склон, изскочи на равния терен и отново излезе на пътя.

С огромно облекчение, едва измъкнали се от гибелта, мъжете си смъкнаха очилата и изтриха калта и тинята, зацапала лещите.

— Щеше да е добре, ако оня тип в гаража ни беше предупредил изръмжа Бронсън, прогизнал след изпитанието.

— Може да не са словоохотливи по тези краища пошегува се Бел.

— Там беше пороят, който прекъсна телефонните и телеграфните линии.

— Ще се свържем с колегата ти в офиса в Лос Анджелис, когато спрем да заредим отново.

Пътят се изравни и изглеждаше добре поддържан в следващите около 150 км. Бел, чийто слух беше настроен за всеки пропуск на мощните цилиндри на двигателя, остави локомобилът да върви възможно най-бързо по покритото с пръст и чакъл шосе, благодарен за липсата остри завои и особено щастлив, че гумите държаха, без да се сплескат.

Най-сетне късметът му се изчерпа, когато продължи по отсечка, покрита с камъни, но оголена от вечните дъждове. Забави, за да спаси гумите, но една се наби върху остър камък и изсъска спукана след стотина метра. Бързо я смениха с резервна и докато Бронсън отново кърпеше гумата, Бел продължи безумната си гонитба към Лос Анджелис.

Сан Луис Обиспо и Сайта Мария минаха и заминаха. Заспускаха се надолу, щом пътят тръгна покрай Тихоокеанското крайбрежие. Океанът блестеше син под слънцето, побелял от гребените на вълните, връхлитащи върху белия пясъчен плаж, осеян с черни скали.

Преди Санта Барбара излетяха нагоре във въздуха от голяма издатина на пътя и се натресоха от другата страна с удар, който изкара въздуха от дробовете на Бронсън, удивен, че колата е здрава и все още се държи, без да се разпадне на парчета.

Влязоха в Санта Барбара, където отново заредиха гориво, напълниха радиатора с вода и поставиха залепената гума. Спряха набързо на железопътната гара, където Бронсън прати телеграма до колегата си Боб Харингтън с молба да ги срещне на гаровия терминал на Лос Анджелис.

Вместо да хванат опасния път, наречен Грейпуайн над прохода Техон, който се врязваше в Лос Анджелис, Бронсън упъти Бел да подкара локомобила покрай железопътното трасе, прокарано с много по-умерени завои. Грубото платно напрегна до крайност автомобилното шаси и то се затъркаля по тесния проход под високия 1255 метра връх, но оцеля, докато стигнаха дългия склон, който водеше надолу към долината Сан Фернандо.

Най-сетне най-лошото вече бе зад тях. Намираха се на финалната права и локомобилът напираше здраво и догонваше с всяка миля частния влак на Кромуел. Според изчисленията на Бронсън бяха само на петнайсет мили зад него. С малко късмет можеха да стигнат до железопътния терминал на Лос Анджелис преди Бандита касапин.

Още по-окуражителна беше гледката с високите здания в далечината. Когато наближиха предградията, трафикът започна да се усилва. Бронсън се възхити на физическата издръжливост на Бел. Сините му очи, твърди и немигащи, не изпускаха пътя. Мъжът беше роден да седи зад волана на бърза кола, прецени агентът. Погледна часовника си. Стрелките на циферблата показваха четири и дванайсет. Бяха изминали над шестстотин километра път със скорост около 100 км/час.

С приближаването към главната част на града трафикът се усилваше и Бел започна рутинното си вече упражнение с подминаването на конски впрягове, кабриолети и автомобили. Изпита огромно облекчение, когато черният път най-сетне стана павиран с тухли. Вряза се в него и започна да задминава трамвайни коли и по релси в средата на улицата. Изненада го големият брой автомобили, покрай които минаваше, без да знае, че над две хиляди от тях пъплеха по улиците на разрастващия се като гъба град със сто и двайсет хиляди души население.

Бел откри, че булевардите на „Града на ангелите“ бяха значително по-широки от тези в Сан Франциско и спечели време с по-голямото пространство за движение на возилата. Минаха през центъра и много глави се извърнаха със страхопочитание от скоростта на червения „локомобил“. Един полицай наду свирката си и се разгневи, когато Бел го пренебрегна и продължи с бясна скорост напред. Полицаят скочи на велосипеда си и го подгони, но скоро остана далече назад, докато автомобилът се скри напълно от погледа му.

Голямата железопътна гара изникна пред очите им, след като Бел взе завоя на две колела. Мъж в кафяв костюм и бомбе с широка периферия стоеше до бордюра при входа на терминала и махаше панически с ръце. Детективът закова спирачките пред Боб Харингтън, агента на Ван Дорн, който ръководеше операциите в Южна Калифорния. В началото Харингтън не позна Бронсън. Мъжът в опръсканото с кал кожено палто и шлем приличаше на привидение, докато не си вдигна очилата.

— Боже мой, Хорас, не те познах — възкликна стройният мъж със загоряло лице и остри черти. С двуметровия си ръст. Харингтън се извисяваше над двамата си колеги.

Бронсън стъпи сковано на паважа и разкърши схванатите си мускули.

— Съмнявам се, че и собствената ми майка щеше да ме познае. — Обърна се и посочи към Бел, който все още седеше грохнал зад волана. — Боб, това е Айзък Бел. Айзък, Боб Харингтън.

Бел смъкна шофьорската си ръкавица и стисна ръката на Харингтън.

— Приятно ми е да се запознаем, Боб.

— Чувал съм много за подвизите ти, Айзък. Чест е да се запозная с теб.

Бел нямаше време за губене с учтивости.

— Какъв е статутът на частния влак на Кромуел? На време ли сме да го спрем?

Харингтън бавно поклати глава.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но редовният пътнически влак е бил отделен на страничен коловоз във Вентура и го е пропуснал. Когато е пристигнал в Лос Анджелис, е подминал гарата и е хванал експресната линия към Сан Диего. По този начин е съкратил пътя си с половин час.

— Преди колко време? — попита Бел обезкуражен.

— Двайсет минути оттогава.

— Щяхме да сме го изпреварили с десет — отбеляза мрачно Бронсън.

Бел погледна грохналия локомобил, зачуден дали на колата й е останала още сила за последната гонитба. Знаеше, без да поглежда в огледалото, че той самият е още по-изтощен от автомобила.

Харингтън огледа мълчаливо двамата пребити от бясното препускане мъже.

— Мога да наредя на агентите си в Сан Диего да заловят Кромуел, когато специалният влак спре в тамошното депо.

— Твърде умен е, за да слезе на депото — отбеляза Бел. — Ще спре влака извън града и ще влезе с някоя от многото си маскировки.

— Накъде смятате, че се е запътил?

— Към някоя от местните банки.

— Коя точно? — попита Харингтън. — Там има поне десет.

— Тази с най-многото активи.

— Честно ли вярвате, че сам бандит ще се опита да ограби банка „Уелс Фарго“ в Сан Диего? — попита Харингтън скептично. — Това е най-обезопасената банка в Южна Калифорния.

— Още по-основателна причина да се опита — отвърна Бел. — Кромуел обича предизвикателството.

— Ще телефонирам и ще наредя на агентите си да стоят на входа.

Бел поклати глава.

— Ще ги забележи и ще се откаже. Освен ако не го хванем на местопрестъплението, нямаме достатъчно доказателства, за да го обвиним. Агентите ви нямат представа как изглежда, а и да имаха, изобщо не биха го познали под маскировката. Толкова е добър.

— Не можем да стоим настрана и да го оставим да се вихри из банката, без да го спрем — възрази Бронсън. — Ще избие всички вътре.

Бел се обърна към Харингтън.

— Кажете на агентите си да затворят банката, докато двамата с Хорас стигнем там.

— Ще продължите до Сан Диего? — попита Харингтън невярващо.

— Да — отвърна простичко Бел и се качи уморено зад волана на локомобила — Кой с най-бързият път извън града в южна посока?

— Просто карайте покрай железопътната линия. Тя ще ви отведе право на юг до Сан Диего.

— Какво е състоянието на пътя?

— Добре поддържан е по цялото трасе — отвърна Харингтън. Огледа със съмнение грохналата машина. — Би трябвало да покриете добро време, ако автомобилът издържи.

— Е, докара ни дотук — отбеляза Бел със стегната усмивка. — Ще се справи.

— Кажи на агентите си, че идваме — каза Бронсън уморено. Приличаше на човек, запътил се към бесилото.

Харингтън постоя няколко мига, докато локомобилът се отдалечи с рев по пътя. После бавно поклати глава и тръгна към най-близкия телефон.

Десет минути по-късно Бел излетя от града и насочи бронзовия орел над големия месингов радиатор по посока на Сан Диего. Дори след дивото препускане от Сан Франциско, Бронсън се възхити на майсторството, с което колегата му отмерваше оборотите на двигателя и преценяваше точния момент, в който да включи амбреажа и да стисне високия месингов лост, който зацепваше несинхронизираните предавки.

Изтощеният ум на Бел беше раздвоен между шофирането по пътя напред и образа на Джейкъб Кромуел, нахлуващ в поредната банка, за да я обере, избивайки всички вътре. Докато летяха към целта си нервите му се изопнаха, адреналинът накара кръвта му да закипи, а вярната машина продължаваше да тупти със здрав и уверен пулс.