Преследването

33

Времето се изниза бързо, докато локомобилът изгълта близо двестате километра между двата града за два часа без девет минути. Последната светлина проблясваше над океана на запад, когато се спуснаха от връх Соледад към сърцето на града, открил се пред тях като килим от сгради, прошарени в златно от лъчите на гаснещото слънце. Макар локомобилът да имаше огромни ацетиленови фарове, Бел не пожела да губи време, за да спре и да ги запали.

— Как е бензинът? — попита той дрезгаво заради полепналата по устните му прах.

Бронсън се обърна в седалката си, развинти капачката на големия бензинов резервоар и топна пръчката до дъното. Извади я и погледна влагата на самия й връх.

— Да кажем просто, че ще трябва да финишираме на пара.

Бел кимна, без да отговори.

Убийственото напрежение си беше казало думата. След часовете въртене на голямото кормилно колело в хиляди извивки, за да завърти неподатливата връзка към предните колела, чувстваше ръцете си изтръпнали, все едно че вече не бяха част от тялото му. Глезените и коленете също го боляха от непрекъснатото действие с педалите на амбреажа, газта и спирачката. И на двете му длани бяха избили мехури под шофьорските ръкавици. Въпреки това Бел кара на пълна газ последните няколко мили, принуждавайки локомобила да скача към крайната цел като мечка, подгонила лос.

Локомобилът също беше грохнал ужасно. Възлестата тъкан на външните гуми „Мишлен“ почти се беше накъсала, колелата трепереха от понесените удари, верният двигател започваше да издава странни шумове, а от капачката на радиатора бълваше пара. Все пак великолепната машина продължаваше да тегли напред.

— Чудя се какво си е наумил Кромуел — измърмори Бел. — Много е закъснял за обир днес. Банката е затворена до утре сутринта.

— Понеделник е — отвърна Бронсън. — Банките в Сан Диего са отворени до девет часа вечерта.

Точно летяха по Индия стрийт успоредно на железопътните коловози с депото на по-малко от миля напред, когато Бел за миг отклони погледа си от пътя и се озърна към влак само с един вагон, който забавяше, за да спре.

Локомотивът, теглещ частния вагон „Пулман“, спря на страничен коловоз четири линии оттатък улицата. От комина лениво се заиздига дим, докато машинистът изпускаше парата от тръбите. Огнярят се беше качил горе на тендера и се готвеше да зареди вода от голям дървен резервоар. В усилващия се мрак във вагона „Пулман“, паркиран на миля от депото и градския център, запримигваха светлини.

Агентът на мига осъзна, че това трябваше да е личният влак на Кромуел.

Не се поколеба. Завъртя волана рязко наляво и локомобилът бясно заподскача през железопътните релси. Докато прехвърли трите коловоза и четирите гуми се спукаха. Останалата част от отсечката колата се търкаля на джанти. Искри засвяткаха като метеори от трясъка им в железните релси.

Бронсън си замълча. Беше замръзнал, объркан и стъписан, докато видя влака и осъзна какво криеше Бел в ръкава си. Възбудата прерасна във въодушевление щом разбра, че след безразсъдното им осемстотин километрово каране най-сетне са на ръка разстояние от целта си.

Бел закова спирачките на колата върху релсите точно пред локомотива. Инерцията му най-сетне се изчерпа и разнебитеният автомобил се отпусна грохнал с хъхрещия още прегрял двигател, съскащата пара от радиатора и миризмата на изгорели и разкъсани гуми. Безумната му гонитба беше стигнала до подобаващата й се кулминация пред плячката, която бе преследвал през деветте кръга на ада.

— Може би прибързваме — предупреди Бронсън. — Все още не се е опитал да обере банката. Не можем да го арестуваме без престъпление.

— Може би. Но по пътя до тук от Сан Франциско имах много време да помисля. По-добре да хванем Кромуел сега, преди да има време да действа. Ако се досети отново за капана ни, губим. Ще се притеснявам за събирането на улики за обвинението по-нататък. Освен това, той не е на свой терен. Не може да се обади на скъпи адвокати, които да го освободят под гаранция.

Бел беше съвсем наясно, че никой не е имал време да слезе от влака през петте минути откакто бяха спрели. Слезе от автомобила и тръгна несигурно към вагона, а изтръпналостта и болката от умората бавно отминаваха. Спря рязко и се пъхна между нагона и тендера, когато двама стюарди измъкнаха един мотоциклет и го свалиха на земята до коловоза.

Изчака търпеливо няколко минути, докато един мъж, облечен в униформата на железопътен кондуктор, слезе от вагона „Пулман“ и прехвърли единия си крак над седалката на мотоциклета, модел „Харли Дейвидсън“. Човекът беше с гръб към него. Бел безшумно пристъпи покрай вагона и се спря на не повече от пет стъпки зад мъжа, който тъкмо се навеждаше да отвори горивната клапа към карбуратора, готвейки се да стартира двигателя.

— „Харли“ е добра машина — кротко отбеляза детективът, — но лично аз предпочитам „Индиън“.

Мъжът на мотоциклета замръзна, щом чу познатия глас. Бавно се обърна и видя застанало зад себе си привидение. Електрическите лампи покрай коловоза хвърляха отгоре призрачна зловеща светлина. Фигурата беше облечена в късо кожено палто върху ездитен брич и ботуши, които изглеждаха сякаш са се влачили през тресавище. Чифт пътни очила бяха вдигнати нагоре, разкривайки кичури руса коса, зацапана със засъхнала кал. Но не можеше да се сбърка лицето, пронизващите очи и оцапаните мустаци над горната устна.

— Ти!

— Не особено оригинално — цинично подхвърли Бел. — Но след като и аз използвах същия израз в банката в Телърайд, няма да те критикувам.

Мълчанието между двамата мъже се проточи сякаш цяла вечност, но за Кромуел бяха нужни само няколко секунди докато проумее, че привидението наистина беше Айзък Бел. Стоеше замръзнал на място и затънал в неверие, а лицето му изведнъж пребледня.

— Ти беше мъртъв! — изпъшка той. — Аз те застрелях!

— Два пъти, впрочем — потвърди агентът с твърда нотка в гласа. Дясната му ръка стискаше автоматичен колт 45 от 1905 г. Дулото се прицели между очите на Кромуел и се задържа така, без да трепне, като железен прът в бетон.

За първи път в живота си Джейкъб Кромуел беше хванат напълно неподготвен. Изпълнен със самоувереност, гъвкавият му ум никога не бе обмислял как трябва да се държи, в случай че дойде момент, в който да го заловят. Никога не беше се занимавал с нещо толкова немислимо. Винаги се беше смятал за недосегаем. Сега стоеше лице в лице със своя най-голям враг, който трябваше да е мъртъв. Чувстваше се като капитан, чийто непотопяем кораб се е натресъл в скалите.

Неговият колт трийсет и осмица беше в джоба на палтото му, но знаеше, че Бел щеше да пръсне мозъка му, преди да е успял да посегне за него. Бавно вдигна ръце във въздуха в унизителен жест на поражение.

— И сега какво правим? — попита Кромуел.

— Сега ще ми заемеш специалния си влак, за да те върна в Сан Франциско. Там ще те предам на полицията, докато бъдеш осъден за убийствата и пратен на бесилото.

— Всичко си предначертал.

— Този ден трябваше да дойде, Кромуел. Трябваше да престанеш, докато имаше възможност.

— Не можеш да ме арестуваш. Не съм извършил никакво престъпление.

— Тогава защо си дегизиран като влаков кондуктор?

— Защо не ме застреляш веднага и да приключим? — попита Кромуел, възвърнал сдържаната си наглост.

— Само едно плясване по ръката за престъпленията ти — каза Бел язвително. — По-добре да имаш много време да мислиш как се стяга клупът около престъпния ти врат.

Бронсън се приближи иззад вагона „Пулман“ с револвера си Смит& Уесън калибър 44, зареден и насочен в гърдите на престъпника.

— Добра работа, Айзък. Спипа приятелчето ни тук, преди да е извършил друго престъпление.

Бел му подаде чифт никелирани белезници „Тауър“ с двойна ключалка. Без да губи време, агентът ги щракна на китките на Кромуел. След това обискира грижливо бандита и намери автоматичния трийсет и осемкалибров пистолет.

— Оръжието, с което извърши трийсет и шест убийства хладно обяви Бел.

— Откъде дойдохте? — попита Кромуел, след като видя Бронсън. Знаеше със сигурност, че двамата няма да се поколебаят да го застрелят при най-малкия знак, че се опитва да избяга.

— Айзък ни докара от Сан Франциско в автомобила си — отвърна му Бронсън, все едно че ставаше дума за нещо ежедневно.

— Невъзможно! — изсумтя Кромуел.

— И аз така мислех — призна агентът и го поведе по стъпалата на вагона, където извади своите белезници, постави ги около глезените на Кромуел и грубо го избута на едно канапе.

Бел се върна напред по коловоза и се загледа с тъга в разнебитения локомобил. Плещест мъж в работен комбинезон и памучна шапка на райета на локомотивен машинист, понесъл бидон с машинно масло, се приближи зад него и зяпна тъпо в автомобила.

— Как, за бога, се появи тая развалина на линията на машината ми?

— Дълга история — отвърна Бел уморено.

— Какво ще стане с нея?

Бел заговори тихо, почти с почитание:

— Ще бъде върната във фабриката в Бриджпорт, Кънектикът, където ще бъде сглобена отново, докато стане като нова.

— Да ремонтирате тази развалина? — Машинистът поклати глава. — Защо да си правите труда?

Бел погледна локомобила с любов в очите и отвърна:

— Защото го заслужава.

34

— Вие сте глупак, ако смятате, че ще ви се размине отвличането ми — заяви презрително Кромуел. — Нямате никаква власт да ме арестувате без прокурорско решение. Веднага щом се върнем в Сан Франциско, адвокатите ми ще настоят за освобождаването ми. След като детективска агенция „Ван Дорн“ стане за смях, ще си тръгна свободен като птица. След това ще поведа серия от дела, които ще съсипят агенцията ви и ще я удавят в море от скандали.

Кромуел седеше окован за голямо канапе в центъра на салона — вагон. Китките му, краката и дори вратът му бяха стегнати в стоманени пранги, вързани с вериги за халките, затегнати на пода на предната багажна секция на вагона. Бяха взети всички предохранителни мерки. Четирима тежковъоръжени агенти на Ван Дорн от офиса в Лос Анджелис седяха на по-малко от три метра от бандита с рязани карабини на коленете, заредени и със запънати ударници.

— Сигурно ще имаш шанс да демонстрираш наглото си самочувствие с приятелите си в съда, но ще вървиш свободен само като прасе към кланицата — подхвърли Кел.

— Невинен съм — заяви сухо Кромуел. — Мога да докажа, че съм бил далече от банковите обири, за които ме обвинявате. Къде са доказателствата ви? Къде са ви свидетелите?

— Аз съм свидетел — отвърна Бел. — Видях те дегизиран като жена в Телърайд, преди да ме простреляш.

— Вие ли, господин Бел? Пред кое съдебно жури в Сан Франциско ще мине свидетелството ви? Процесът ще бъде фарс. Нямате нищо, с което да повдигнете обвинение, още по-малко да ме осъдите.

Бел се усмихна хитро.

— Не съм единственият свидетел. Има други хора в градовете, където си убивал, и те могат да те разпознаят.

— Сериозно? — Кромуел се отпусна безгрижно на канапето, все едно че нищо на света не можеше да го притесни. — Според това, което съм чел за Бандита касапин, винаги е бил маскиран по време на престъпленията си. Как може да бъде разпознат?

— Почакай и ще видиш.

— Имам огромно влияние в Сан Франциско — заяви с пълна увереност престъпникът. — Допринесъл съм силно за избора на всеки висш градски и федерален съдия. Длъжници са ми. Същото се отнася и за добрите граждани на Сан Франциско. Дори да успеете да ме изправите на съд, никое съдебно жури от мои съграждани няма да ме осъди, не и след многото хиляди долари, които съм похарчил заради тях.

— Залагаш, преди да си видял ръката си — отвърна Бел. — Ще бъде пратен федерален съдия от Вашингтон, за да слуша делото и процесът ще бъде преместен другаде, където няма да си любимецът на града.

— Мога да си позволя най-добрите адвокати в страната — продължи високомерно Кромуел. — Никое жури от съдебни заседатели, който и съдия да седи на банката, няма да ме осъди за престъпления с толкова нищожни свидетелства, не и с репутацията ми на човек, който е обичан от бедните и бездомните жители на Сан Франциско.

Лицето на Бронсън беше помръкнало от отвращение. Едва се сдържаше да не забие юмрук в наглата физиономия на бандита.

— Това го кажи на семействата на жертвите, които застреля хладнокръвно. Кажи им как парите, които открадна, отидоха за разточителния лукс в банкерското имение на Ноб Хил.

Кромуел се усмихна цинично и замълча.

Влакът започна да забавя. Бронсън се приближи до един от прозорците и надникна навън.

— Влизаме в Санта Барбара. Машинистът вероятно ще спре, за да налее вода.

— Бих искал да сляза на гарата — каза Бел. — Има един дребен проблем, който бих искал да уредя.

Щом влакът спря, Бел скочи от стъпалата на перона и бързо изчезна в гаровото депо. Десет минути по-късно, когато машинистът наду свирката, за да предупреди, че включва задвижващите колела, агентът притича обратно и се качи отново на вагона „Пулман“.

— За какво беше това? — попита Бронсън.

Кромуел моментално заподозря, че става нещо неприятно за него. Размърда се на канапето и се наведе напред да слуша.

— Телефонните линии над пролома, където пороят ги беше съборил, са поправени — отвърна Бел. След това погледна Кромуел с язвителна усмивка. — Обадих се до офиса на Ван Дорн и наредих на агентите ни да задържат сестра ти като съучастничка.

— Вие сте полудели! — извика престъпникът.

— Мисля, че можем да докажем, че тя е замесена в убийствата, извършени от Бандита касапин.

Кромуел скочи от канапето с изкривено от гняв и омраза лице, но веригите го задържаха на място.

— Мръсна свиня — изсъска той. — Маргарет нямаше нищо общо с всичко това. Тя не знаеше нищо за моите… — Поколеба се, преди да се е самообвинил. Отпусна се бавно на канапето, овладял се и възвърнал самоувереността си. — Ще платиш скъпо задето въвличаш невинна жена в нелепите си обвинения. Ще я освободят и ще се върне в гостната си час след като бъде обвинена лъжливо за престъпления, за които не знае нищо.

Бел се взря в очите на Кромуел с увереността на пантера, готова да разкъса антилопа.

— Маргарет ще проговори — заяви той твърдо. — Ще каже каквото знае в усилие да спаси брат си. Ще лъже, разбира се, но ще се оплете в хиляда подробности, на които не може да отговори. Маргарет ще бъде свидетелката, която неволно ще те прати на бесилото.

— Дори да бях виновен, Маргарет никога няма да изрече и една дума срещу мен — отвърна Кромуел убедено.

— Ще каже, ако знае, че отива в затвора до края на живота си. Да не говорим за луксозния живот. Превръщането й в държавен свидетел ще е съвсем просто при толкова тежка цена, която би могла да плати.

— Ужасно подценяваш Маргарет.

— Не мисля — отвърна тихо Бел.

— Ще свържеш Маргарет с престъпленията толкова, колкото ще убедиш журито, че аз съм виновен.

Бел погледна банкера в очите.

— А виновен ли си?

Кромуел се изсмя и се огледа из вагона.

— Да призная, че съм твоят Бандит касапин пред свидетели? Хайде стига, Бел. — Този път нямаше „господин“. — Пързаляш се на тънък лед и го знаеш.

Бел дръпна ръкавицата на лявата ръка на Кромуел и оголи метална тръбичка на мястото на единия пръст.

— Ще видим — обеща агентът на глас. — Ще видим.

Бел не рискуваше. Когато наближиха Сан Франциско, нареди на машиниста да подмине главното депо и да продължи на страничен коловоз. Бронсън разполагаше с цяла малка армия агенти, които да ескортират Джейкъб Кромуел до една линейка, където го вързаха на носилка за превозването през града.

— Не мога да си позволя риска да оставим Кромуел в окръжния затвор — каза Бел. — Прав е, че приятелите му ще го измъкнат за час. Прехвърлете го през залива в щатския затвор в Сан Куентин. Ще го държим в кърпа вързан, докато се подготвим да внесем официалния обвинителен акт.

— Всеки репортер на всеки вестник в града ще съобщи за събитието — предупреди Бронсън.

— Ще разпространят историята из страната по телеграфа до всеки вестник от тук до Бангор, Мейн — отвърна Бел ухилен. — Сега трябва само да го държим да не се изплъзне от ръцете ни. Кромуел ще се опита да подкупи всеки пазач, който се доближи до него.

— Познавам началника на затвора в Сан Куентин — каза Бронсън. — Железен е. Кромуел само ще си хаби дъха ако мисли, че може да го подкупи да го пусне.

— Няма начин да не се опита. — Бел се озърна към Кромуел, докато го вдигаха грубо в линейката. — Сложете му качулка на главата, за да не го познае никой. Началникът да се закълне да пази тайна и го накарай да заключи Кромуел в единична килия, далече от другите затворници. Сутринта ще дам на началника на затвора нужните документи.

— А Маргарет? Съмнявам се, че някой съдия, бъркал в джоба на Кромуел, ще попълни документите за ареста й.

— Изпълни формалностите — нареди му Бел. — Окажи й натиск. Щом разбере, че брат й е задържан и че може да загази с него, се обзалагам, че ще събере всички пари, които може, и ще побегне. Тогава ще кацне право в ръцете ни.

Преди да се запъти към офиса на Бронсън, Бел се отби в една телеграфна станция и прати дълго съобщение на Ван Дорн за задържането на прословутия Бандит касапин. Помоли също така за помощта, която можеше да им окаже полковник Дензлър от федералното правителство.

Кромуел беше прав за едно. Маргарет напусна полицейския отдел по-малко от трийсет минути, след като двама от агентите на Ван Дорн я придружиха до там. Адвокатите на Кромуел вече бяха там и уреждаха освобождаването й под гаранция, когато тя пристигна. Дори шофьорът й беше под ръка, за да я откара у дома с чакащия отпред ролс-ройс, паркиран в зона, забранена за превозни средства. Един окръжен съдия като по чудо се появи, за да подпише необходимите документи за освобождаването. На един репортер, окачал се случайно там заради дело за кражба с взлом, му се стори, че арестът и почти моменталното освобождаване на Маргарет са инсценирана формалност.

Междувременно Бронсън и агентите му качиха линейката с Кромуел на ферибота, който ги превози през залива до окръг Мейрин. След като слязоха на кея, подкараха към щатския затвор в Сан Куентин. Както беше заявил Бронсън, началникът бе много отзивчив и дори горд, че ще държи в затвора си прочутия Бандит касапин, докато обвинителният акт бъде уреден.

След като Бел напусна телеграфната служба, отиде до банката на Кромуел. Взе асансьора до главния офис и се приближи до бюрото на Марион.

— Вземи си шапката — каза й без предисловия и с тон, нетърпящ възражения. — Останалата част от деня си в отпуск.

Тя се сепна, напълно изненадана от внезапната му поява след цели три дни. Страстта й към него се върна и я заля като вълна. Осъзна, че не би могла да спори, но все пак отвърна:

— Не мога да напускам просто когато ми хареса. Може да загубя работата си.

— Вече си загубила работата си. Шефът ти е зад решетките.

Заобиколи бюрото и издърпа стола й, за да може да стане.

Тя се надигна бавно и го изгледа стъписана.

— Какви ги говориш?

— Шоуто свърши. Задържал съм Кромуел, докато получим нужното разрешително за ареста му и документите за обвинението.

Като в мъгла тя взе шапката и чантичката си от бюфета зад бюрото, а след това стана, без да знае какво да прави. Извърна очи и зяпна в пода невярващо. Не беше си и помисляла някога, че е възможно Джейкъб Кромуел, независимо от престъпленията му, да се окаже уязвим.

Бел бе забелязал как се изчерви лицето й в началото и отново го трогна свенливата й реакция. Взе шапката от пръстите й и я постави кривната весело настрани върху главата й.

— Така ми харесва — каза й със смях.

— Е, на мен не — отвърна тя с женско раздразнение и я постави както трябва на красивата си коса. — Къде ме водиш?

— Долу на плажа. Ще се поразходим по пясъка и ще поговорим дълго за последните събития.

— С разкошния си автомобил ли ме взимаш?

Изненада я тъжното изражение, преминало по лицето му.

— Боя се, че няма да се возим с него скоро.

35

Знаменателен факт за затвора Сан Куентин беше, че строителството му бе започнало в Деня на Бастилията, 14 юли 1852 г. Можеше само да се гадае защо по-късно беше назован на един от своите именити обитатели, отлежавал срока си за убийство, Мигел Куентин. Думата „Сан“ на испански означава светец. Куентин изобщо не беше светец, но името някак пасна и затворът стана известен като Сан Куентин.

Най-старият щатски затвор в Калифорния беше изпълнил първата си екзекуция през 1893 г. с обесването на Хосе Габриел заради убийство на стара семейна двойка, при които беше работил. Там, в отделно здание, затваряха и жени. До 1906 г. над сто затворника бяха умрели зад затворническите стени по различни причини — от вътрешни убийства и самоубийства, до естествена смърт. Бяха погребани в гробището извън стените на затвора.

Ричард Уебър, началникът, беше едър мъж, подвижен, атлетичен и енергичен, истински работохолик. Обемист, но здрав като канара, с ведра усмивка, кривнала устните му, която никога не напускаше лицето му. Строг блюстител на дисциплината и горещ привърженик на реформите, той беше вкарал подопечните си затворници в работа в производството на продукти и в поддържането на затворническия парк, а освен това ги беше включил в многобройни образователни програми. Програмата му за малки компенсации на затворниците и награждаването им със съкращаване на срока за добро поведение беше укрепила репутацията му на строгия, но добър началник на затвор.

Бронсън беше близо до десетката в твърдението си, че Уебър не може да бъде подкупен. Известен бе като човек, който стоеше високо над изкушенията на корупцията и незаконното облагодетелстване. Благочестив католик, Уебър и жена му бяха отгледали семейство с осем деца. Заплатата му на главен надзирател на най-голямото щатско затворническо учреждение беше прилична, но не оставяше много за допълнителни екстри. Мечтата му да се пенсионира един ден и да се оттегли в ранчо в долината Сан Хоакин беше само това: мечта.

Макар често да казват, че всеки човек си има цена, всички, които познаваха началник Уебър, го смятаха за недосегаем. Но, както се оказа, под тази непоклатима фасада на почтеност той беше просто човек.

Скоро след като Кромуел беше заключен в отделен сектор, Уебър посети бандита банкер в малката му единична килия две нива под главната затворническа сграда. След като заповяда на тъмничаря да отключи стоманената врата, началникът влезе и седна на сгъваемото столче, което бе донесъл със себе си.

— Господин Кромуел — каза той учтиво, — добре дошъл в Сан Куентин.

Кромуел се надигна от нара си и кимна.

— Вероятно трябва да кажа, че съм благодарен за гостоприемството ви, само че ще излъжа.

— Разбирам, че ще бъдете при нас за много кратък срок.

— Докато ме изправят на федерален съд — отвърна Кромуел. — Това ли ви каза Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“?

Уебър кимна.

— Каза, че чакат указания от Департамента за криминални разследвания във Вашингтон.

— Знаете ли защо съм арестуван?

— Казаха ми, че сте прословутият Бандит касапин.

— Запознат ли сте с общественото ми положение? — попита Кромуел.

— Да — отвърна Уебър. — Притежавате банка „Кромуел“ и сте уважаван филантроп.

— Мислите ли, че такъв човек би могъл да ограбва банки и да е отговорен за убийствата на десетки хора?

Уебър помръдна на стола си.

— Трябва да призная, че идеята ми изглежда малко изсмукана от пръстите.

Кромуел се приготви за удара.

— Ако ви дам думата си, че не съм извършил никакви престъпления и че това са фалшиви обвинения от правителството на Съединените щати, за да вземат банката ми, бихте ли ме освободили?

Уебър помисли за миг, след което поклати глава.

— Съжалявам, господин Кромуел, но нямам власт да ви освободя.

— Въпреки че официални обвинения не са внесени?

— Увериха ме, че обвиненията се съставят в момента.

— Ако ви гарантирам, че не възнамерявам да бягам, но ще отида директно при своите адвокати в града и ще получа нужните документи за освобождаването ми от главния съдия, тогава бихте ли ми позволили да напусна затвора?

— Вероятно, стига да можех — отвърна Уебър. — Но като главен надзирател не мога да ви позволя да напуснете терена на затвора преди документите за освобождаването ви да са в ръцете ми. Освен това има агенти на Ван Дорн, които патрулират извън стените на затвора, за да предотвратят бягството ви.

Кромуел огледа бетонната килия без прозорци и със стоманена врата.

— Някой затворник измъквал ли се е от единична килия?

— Не и в историята на Сан Куентин.

Кромуел замълча, преди да заложи капана си.

— Да предположим… Само да предположим, господин главен надзирател, че вие лично ме закарате в Сан Франциско?

Уебър го погледна с интерес.

— Какво имате предвид?

— Оставяте ме в кабинета на окръжен прокурор Хорват и петдесет хиляди долара в брой ще бъдат доставени в къщата ви на терена на затвора от мой личен пратеник точно един час по-късно.

Началникът помисли няколко секунди над предложението на Кромуел. Знаеше, че офертата не е нищожна. Банкерът разполагаше с милиони долари и предлагаше в брой, което нямаше да остави никаква следа, в случай че съдебните следователи дойдеха да душат. Можеше да задържи парите скрити до пенсионирането си. Уебър също можеше да смята и знаеше, че с толкова пари може да купи най-доброто ранчо в щата. На такава оферта и най-честният и почтен човек не можеше да откаже.

Най-сетне началникът стана от стола си, приближи се до стоманената врата и почука три пъти. Вратата се отвори и униформеният пазач влезе.

— Сложи качулка над лицето на затворника и го отведи до кабинета зад къщата ми. Ще чакам там.

Мъжът се обърна и напусна килията.

Десет минути по-късно пазачът бутна Кромуел в кабинета на Уебър.

— Свали качулката и белезниците — разпореди се Уебър.

Щом махнаха качулката и белезниците от краката и ръцете на Кромуел бяха свалени, пазачът бе освободен.

— Вярвам, че мога да разчитам на думата ви като джентълмен, че компенсацията ми ще пристигне час след като ви доставя непокътнат на стъпалата на градската Съдебна палата?

Кромуел кимна официално.

— Можете да сте сигурен, парите ще бъдат в ръцете ви същия следобед.

— Добре. — Уебър стана и отиде до един килер. Върна се с женска рокля, шапка, дамска чанта и шал. — Облечете ги. Вие сте дребен мъж и сте приблизително на ръста на жена ми. Ще бъдете дегизиран като нея, когато мина през вътрешната и през главната порта. Дръжте главата си наведена и пазачите няма да забележат. Двамата с нея често излизаме с колата до околностите или до града.

— А агентите на Ван Дорн, които патрулират отвън?

Уебър се усмихна тънко.

— Аз съм последният, когото биха заподозрели в мръсна игра.

Кромуел погледна дрехите и се засмя.

— Нещо смешно ли? — попита Уебър.

— Не. Просто ситуацията ми навява някои спомени.

След като се напъха в дрехите на жената на старшия надзирател, Кромуел уви шала около врата си и придърпа дамската шапка така, че да прикрие брадата, вече набола по брадичката му.

— Напълно съм готов.

Уебър го изведе от кабинета и го поведе през един двор до гаража с личния му автомобил „Форд“, модел Т. Завъртя леко манивелата и се качи зад волана. Колата подкара по покрития с чакъл път към вътрешния портал и излезе навън, като махна на началника. На главния портал беше малко по-сложно. Тук двамата пазачи се приближиха за личното му разрешение да отворят портата.

— С Шейри отиваме до града да купим подарък за рождения ден на сестра й — обясни той спокойно.

Пазачът от лявата страна на колата отдаде прилежно чест на шефа си и му махна да продължи. Мъжът от дясно надзърна към Кромуел, който се беше навел и бъркаше в чантичката. Пазачът приклекна да погледне под шапката, но Уебър засече движението и го сряза:

— Стига си зяпал и отвори портата.

Пазачът се изправи и махна на техника в кулата, който контролираше отварящия механизъм на масивните стоманени крила. Щом се разтвориха достатъчно, за да пропуснат форда, Уебър натисна ръчката на дросела и освободи педала на спирачката. Автомобилът скочи напред и скоро след това бръмчеше по пътя към пристана, за да се качи на ферибота за Сан Франциско.

36

— Той какво? — изрева Бел в телефонната слушалка.

— Какво има? — попита Бронсън, влязъл в кабинета тъкмо когато колегата му оставяше слушалката.

Бел го погледна с изкривено от гняв лице.

— Твоят приятел, праведният и неподкупен главен надзирател на Сан Куентин, е освободил Кромуел.

— Не го вярвам — изломоти с неверие Бронсън.

— Спокойно можеш да повярваш! — сряза го Бел. — Говорих с Марион Морган, личната секретарка на Кромуел. Каза, че влязъл в кабинета си преди пет минути.

— Трябва да греши.

— Точна е до последния цент — обяви от вратата Къртис. Обърна се към Бронсън. — Един от агентите ти, който следеше сестра му, Маргарет, го видял да слиза по стъпалата от Съдебната палата и да влиза в автомобила й.

— Главен надзирател Уебър взима подкуп — измърмори Бронсън. — Никога не бих си го помислил.

— Кромуел вероятно му е предложил кралски откуп — предположи Бел.

— Агентите ми пред затвора докладваха, че Уебър е излязъл с жена си да пазаруват в града.

— Кромуел не за първи път се дегизира като жена — измърмори ядосано Бел. — Несъмнено е сменил облеклото, след като са се отдалечили от Сан Куентин и преди да стигнат до ферибота.

— Какво правим сега? — попита Къртис.

— Телеграфирах на полковник Дензлър, шефа на Департамента за криминални разследвания на Съединените щати. Урежда един федерален съдия да издаде заповед за арестуването на Кромуел, която не може да бъде отменена от градската или щатската съдебна система. Щом я получим, можем да извадим Кромуел от обращение окончателно.

— Това ще отнеме поне четири дни по железница — каза Бронсън. — А ако се опита да избяга от страната? Нямаме законно основание да го спрем.

— Нямахме законно основание и да го спипаме в Сан Диего отвърна Бел. — Ще го хванем пак и ще го държим в ръцете си някъде на скрито, докато пристигне документът.

Бронсън не изглеждаше убеден.

— Преди да можем отново да сложим ръка на Кромуел, приятелчетата му — кмета, шефа на полицията и окръжния шериф — ще го защитят с армия от полицаи и помощник-шерифи, въоръжени до зъби. Моите седем агенти ще отстъпват числено двайсет към едно, ако се опитат да го задържат.

— Толкова ли влияние има Кромуел? — изуми се Къртис.

— Пред степента на корупция в Сан Франциско, Тамъни хол1, политическата машина на Ню Йорк Сити, е като женски манастир — отвърна Бронсън. — Кромуел е направил повече от достатъчно да поддържа градоначалниците оядени и фрашкани с пари.

Бел се усмихна сдържано.

— Ще имаме своя армия. Полковник Дензлър ще призове армейския полк, разположен в Пресидио, ако го помоля.

— Може да ни потрябват по-рано, отколкото мислиш — каза Бронсън. — Ако Кромуел свие парите в брой в банката си и чартира друг влак, ще е оттатък границата на Мексико, свободен като птица, преди да сме успели да вдигнем пръст.

— Той е прав — съгласи се Къртис. — В момента сме безпомощни. Не можем да го пипнем. Докато Дензлър успее да се свърже с командира на Пресидио и нареди да се изкара войската и да влязат в града, ще е твърде късно. Рушветите на Кромуел ще му улеснят гладкия изход от града.

Бел се отпусна в стола си и зарея поглед в тавана.

— Не е задължително — отрони той.

— Какво се върти пак в лукавия ти ум? — попита Къртис.

— Да речем, че президентът на Съединените щати помоли президента на железопътни линии „Южен Пасифик“ да не наема влак на Кромуел?

Бронсън го погледна.

— Това възможно ли е?

Бел кимна.

— Полковник Дензлър има голямо влияние във Вашингтон. Ван Дорн ме увери, че двамата с президента Рузвелт са много близки. Сражавали са се рамо до рамо през войната на хълма Сан Хуан. Според мен спокойно би могъл да убеди президента.

— А ако Кромуел наеме кораб? — настоя Бронсън.

— Тогава ще се прати военен кораб на САЩ, който да го спре в морето, да свали Кромуел и да го върне в Сан Франциско. Междувременно ще разполагаме с необходимите пълномощия да го арестуваме и изправим пред съда.

— Обмислил си всички варианти — възхити се Бронсън.

— Кромуел е хлъзгав клиент — призна Бел. — Ако има начин да се измъкне от мрежата ни, ще го направи. — Замълча и погледна часовника на стената. — Четири и трийсет и пет. — Имам среща за вечеря в шест.

— Марион Морган ли? — попита с лукава усмивка Къртис. — Имам чувството, че освен да следи графика на Кромуел, между двама ви става нещо.

Бел кимна.

— Тя е великолепна дама. — Стана и облече палтото си. — Приготвя вечеря у дома си.

Бронсън смигна на Къртис.

— Приятелят ни е късметлия.

— Загубих представа за времето — каза Бел. — Кой ден сме?

— Вторник, седемнайсети април — отвърна Къртис и добави с хумор: — Годината е 1906.

— Знам коя е годината — отвърна Бел на излизане. — Ще се видим всички утре сутринта.

За жалост, един от тримата мъже в стаята нямаше да доживее до сутринта.

Маргарет спря мерцедеса под навеса за паркиране пред главния вход на имението, преди да влязат в двора. След като взе брат си от Съдебната палата го закара в банката, където Джейкъб прекара два часа заключен в кабинета си. Щом излезе, подкараха към Ноб Хил в пълно мълчание. Шофьорът се появи от гаражната постройка и прибра колата. В мига, в който влязоха във фоайето, Маргарет смъкна шапката си, запокити я над пода и изгледа брат си с гняв.

— Предполагам, че вече си удовлетворен. Всичко се срути около нас.

Кромуел закрета като старец в дневната и се смъкна уморено в едно кресло.

— Сгреших, че подцених Бел. Спипа ме, преди да успея да ударя банката в Сан Диего.

Подът се разклати под краката на Маргарет и настроението й изцяло се промени.

— Айзък е жив? И ти го видя?

Той я погледна напрегнато.

— Май проявяваш необичаен интерес към него — каза със суха насмешка. — Радваш ли се, че смъртният ни враг ходи жив по земята?

— Каза, че си го убил в Телърайд.

Кромуел заговори, все едно че описва нещо банално.

— Мислех, че съм го убил, но явно е оцелял. Единствената грешка, която съм правил от двайсет години.

— Значи той те върна от Сан Диего и те напъха в Сан Куентин.

Кромуел кимна.

— Нямаше право. Прекрачи закона. Сега Бел ще обърне небето и земята, за да ме обяви за Бандита касапин и да ме прати на бесилото.

— Няма да е лесна работа измъкването от града. Агентите на Ван Дорн следят всяко наше движение.

— Нямам намерение да бягам като крадец посред нощ. Време е тези, които се домогваха до услугите и парите ни, да изплатят дълга си, като ни опазят от ръцете на Ван Дорн, докато сме готови кротко да се оттеглим от сцената.

Тя го погледна твърдо, решена на действия.

— Ще наемем най-добрите адвокати в Ню Йорк. Ще бъде невъзможно да те осъдят. Ще направим Айзък Бел и детективската агенция на „Ван Дорн“ за посмешище пред цялата нация.

— Не се съмнявам, че ще спечелим в съда — промълви той и погледна мрачно сестра си. — Но като уважавана институция в Сан Франциско, с нас ще е свършено. Банката ще претърпи финансов разгром, щом вложителите ни, уплашени от скандал, избягат при конкурентните банки. Банка „Кромуел“ ще затвори врати. — Помълча за повече ефект. — Освен ако…

— Освен ако какво? — попита тя, срещайки неумолимия му поглед.

— Освен ако тихо и кротко прехвърлим капиталите си в друг град, в друга страна, където ще положим началото на нова финансова империя под ново име.

Маргарет видимо изпита облекчение, започнала да разбира, че не всичко е изгубено, че стилът на живота й може би все пак нямаше да рухне през ръба на пропастта.

— Кой град и коя страна имаш предвид? Мексико? Бразилия може би?

Кромуел се усмихна лукаво.

— Скъпа ми сестричке. Мога само да се надявам господин Бел да разсъждава като теб.

Беше изпълнен със самодоволство. Вярваше, че ще му трябват не повече от три часа сутринта, докато уреди превоза на ликвидните резерви от трезорите си. Активите му в ценни книжа вече бяха изпратени извън страната по телеграфа, когато отиде в банката. Сега двамата с Маргарет трябваше само да дооформят някои дела и да заключат къщата, като я оставят на агента по недвижими имущества за продажба. След това им предстоеше попътен вятър, щом веднъж прекосяха границата и оставеха Съединените щати зад себе си.

Бел седеше загледан умислено в малкия огън в камината на апартамента на Марион, докато тя все още бе заета в кухнята. Беше донесъл бутилка каберне совиньон, „Калифорния Беринджър“ реколта 1900 г. и бе преполовил чашата, когато Марион влезе в трапезарията и заподрежда масата. Вдигна очи и изпита силно желание да се приближи и притисне устни в нейните.

Изглеждаше зашеметяващо, с модния си силует „пясъчен часовник“ с пищни извивки и пълни гърди. Носеше елече от розов сатен с надиплена дантела, която стигаше под брадичката и обвиваше дългата й изящна шия. Полата също беше розова и се спускаше надолу като обърната разцъфнала лилия. Изглеждаше елегантна дори с голямата престилка, покрила половината й фигура.

Сламено русата й коса блестеше на светлината от свещите на масата. Беше прибрана назад в копринен кок като венчета около деликатните уши. Бел надмогна желанието да я целуне и просто се наслади на прелестната гледка.

— Нищо особено — каза тя, след като се приближи и приседна на облегалката на стола си. — Надявам се, че обичаш задушено месо.

— Обожавам задушено месо — отвърна той, изгубил всякакво самообладание. Придърпа я в скута си и я целуна дълго и пламенно. Тя се напрегна, а след това потрепери, очите й станаха огромни и заблестяха истинско тъмнозелено море. Щом се отделиха, състоянието й се промени. Погледът й стана дързък, лицето й се оживи. Дъхът й се бе учестил и тя се наслади на дълбокото чувствено усещане, каквото никога не беше изпитвала с друг мъж. Бавно се отскубна от прегръдката му, изправи се разтреперана и приглади назад кичура коса, паднал на слепоочието й.

— Престани с това, освен ако не искаш задушеното да загори.

— Колко още трябва да страда празният ми стомах?

Тя се засмя.

— Още десет минути. Чакам картофите да омекнат.

Загледа я как се връща в кухнята с плавна като на газела походка.

След като Марион постави купите на масата, отново напълни чашите и седна. Хранеха се мълчаливо няколко минути. След това Бел заговори:

— Всичко е толкова вкусно. Кой ли ще е щастливецът някой ден с такава чудесна жена?

Думите я лъхнаха като топъл бриз по тила и кръвта забушува в гърдите й, зрънцата им се втвърдиха. Дълбоко в себе си се надяваше чувствата му да са тръгнали в същата посока, но също тъй се боеше, че обичта му може да охладнее и да си тръгне някоя вечер в тъмното, без да се върне повече.

Бел усети смущението на Марион и се побоя да продължи. Побърза да промени посоката на разговора.

— Колко се задържа днес Кромуел в банката?

— Повечето време прекара в кабинета си. Изглеждаше много потаен. Също така слезе три пъти долу до хранилището.

Изведнъж я обзе яд. Бясна беше на себе си, че отвръща на въпросите му, вместо да сподели чувствата си към него.

— Имаш ли идея какво може да е правил?

Тя поклати глава.

— Изглеждаше много загадъчно. — После вдигна глава и устните й се раздвоиха в лека усмивка. — Но докато беше в хранилището се промъкнах в кабинета му и надникнах в документите, пръснати на бюрото му.

Той изчака търпеливо и в недоумение няколко мига, докато Марион продължи. Жената сякаш си отмъщаваше, затова че пренебрегва чувствата й.

— Попълваше банкови ордери и парични трансфери.

— Съвпада. Предположението ни е, че с Маргарет ще се опитат да се измъкнат от страната и да прехвърлят банковите фондове на новото място. Няма начин Кромуел да остане в града и да се бори с нас във федералния съд.

— Така изглежда — отвърна тихо Марион. Ужасно съжаляваше, че не могат да прекарат времето си само двамата насаме.

— Би ли могла да кажеш къде е изпращал банковите фондове?

Тя поклати глава.

— Само сумите бяха попълнени, не и банките, които трябва да ги получат.

— Какво е правил според теб в хранилището?

— Предполагам, че е опаковал наличните пари в банката, за да бъдат превозени до съответната банка в града, където се канят да отидат.

— Много проницателна дама си — каза той с усмивка. — Ако беше на мястото на Джейкъб и Маргарет, къде щеше да отидеш?

— Няма да са в безопасност, където и да е в Европа — отвърна Марион без колебание. — Банките на континента си съдействат с правителството на САЩ в замразяването на нелегални средства. Има твърде много други страни, където биха могли да скрият парите си и да започнат отново да градят империята си.

— Какво ще кажеш за Мексико? — попита Бел, впечатлен от интуицията на Марион.

Тя поклати решително глава.

— Маргарет никога не би могла да живее в Мексико. Страната е твърде примитивна за вкуса й. Буенос Айрес в Аржентина е възможност. Градът е много космополитен, но никой от двамата не говори и дума испански.

— Сингапур, Хонконг, Шанхай — предложи Бел. — Някой от тези градове дали може да представлява интерес?

— Австралия или Нова Зеландия, може би — каза тя замислено. — Но през годините като негова служителка съм се уверила, че Джейкъб не разсъждава като повечето хора.

— Опитът ми с него ме навежда на същото заключение — съгласи се Бел.

Марион замълча, докато му сипваше още задушено месо, картофи и зеленчуци.

— Защо не оставиш мозъка си да отдъхне и не се насладиш на плодовете на моя труд? — попита го с усмивка.

— Извинявай — отвърна той искрено. — Голям досадник съм като компания на вечеря.

— Надявам се, че обичаш лимонов пай с глазура за десерт.

Той се засмя.

— Обожавам лимонов пай с глазура.

— Дано. Изпекох колкото за една рота.

Довършиха основното ястие и Айзък стана да помогне с разчистването на масата. Тя го бутна обратно в стола му.

— Къде си мислиш, че си тръгнал?

Погледна я като момченце, скастрено от майка си.

— Исках да помогна.

— Сядай долу и си довърши виното — отсече Марион. — Гости не шетат в къщата ми, особено пък мъже.

Той я погледна лукаво.

— А ако не бях гост?

Извърна се от него от страх да не издаде вътрешните си чувства.

— Тогава щях да те накарам да оправиш теча на мивката, скърцащата панта на вратата и счупения крак на масата.

— Мога да го направя — заяви той самоуверено. — Между другото съм много сръчен.

Погледна го невярващо.

— Сръчен син на банкер?

Престори се на оскърбен.

— Не съм работил все в банката на баща си. Избягах от къщи още на четиринайсет и се включих в цирка на Барнъм и Бейли. Помагах да се вдигат и свалят шатрите, хранех слоновете и поправях фургоните на цирка. — Замълча и по лицето му пробяга тъга. — След осем месеца баща ми ме намери, домъкна ме обратно у дома и ме върна на училище.

— Значи си колежанин.

— Харвард. Членувах в групата Фи Бета Капа и учех икономика.

— Умник! — добави тя, искрено впечатлена.

— А ти? — настоя той. — Ти къде си учила?

— Бях в първия курс на Станфордския университет. Дипломирах се право, но скоро разбрах, че адвокатските фирми нямат навика да наемат жени, тъй че влязох в банкирането.

— Ето че е мой ред да бъда впечатлен — каза Бел искрено. — Май намерих подходящата си партньорка.

Изведнъж Марион се смълча и на лицето й се появи странно изражение. Бел си помисли, че нещо не е наред. Приближи се бързо до нея и я прегърна.

— Зле ли ти е?

Погледна го с морскозелените си очи. Сякаш жената беше споходена от внезапна мисъл. След това ахна:

— Монреал!

Той се наведе към нея.

— Какво каза?

— Монреал… Джейкъб и Маргарет ще избягат през канадската граница до Монреал, където той може да отвори друга банка.

— Как разбра това? — попита Бел озадачен от странното й поведение.

— Току-що си спомних, че видях град Монреал надраскан в един бележник до телефона му — обясни тя. — Не мислех, че означава нещо важно и затова го разкарах от ума си. Сега всичко изглежда логично. Последното място, където властите биха потърсили двамата Кромуел е в Канада. Могат лесно да придобият нови самоличности и да подкупят подходящите хора, за да станат уважавани граждани, които учредяват платежоспособна финансова институция.

Объркването изчезна от лицето на Бел.

— Напълно съвпада — отрони той замислено. — Канада е може би последното място, където щяхме да се сетим да потърсим. Очевидният път за бягство, използван от углавните престъпници през годините, е южната граница с Мексико, като трамплин за продължаване още по на юг.

След това постепенно мислите му за двамата Кромуел се изпариха и той стана кротък, нежен и обичлив, когато я взе в ръцете си.

— Знаех си, че има причина да се влюбя в теб — измърмори той тихо и хрипливо. — Ти си по-умна от мен.

Цялото й тяло трепереше и тя обви ръце около шията му.

— О, Господи, Айзък. Аз също те обичам.

Нежно допря устните си в нейните, докато я носеше от дневната към спалнята. Тя леко се отдръпна и го погледна лукаво.

— А лимоновия пай с глазура?

Взря се в красивото й лице и се засмя.

— Винаги можем да го изядем на закуска.

Нямаше как да предвиди или пък да знае, че след няколко часа паят щеше да се превърне само в един смътен спомен.

37

Наречен „Еталонът на Запада“, Сан Франциско от 1906 г. представляваше лабиринт от противоречия. Един писател беше описал града като „Вавилон на помпозността, Париж на романтиката и Хонконг на авантюризма“. Друг бе стигнал дотам, че го обрисува като „Портата към Рая“.

Може би изглеждаше динамичен и възбуждащ, но всъщност Сан Франциско представляваше един безреден, мръсен, почернял от сажди, вмирисан, шумен, покварен и вулгарен град с по-малко чар, отколкото Лондон през осемнайсети век. Съчетаваше невероятно богатство с окаяна бедност. Въглищният дим от параходи, локомотиви, леярни и домашни пещи и печки загръщаше улиците, отрупани с това, което хилядите коне оставяха след себе си. Нямаше заводи за преработка на сметта и почернялото небе вонеше на мръсотия.

Почти всички къщи бяха построени от дърво. От красивите домове на Телеграф Хил и стилните имения на Ноб Хил, до съборетините и бордеите в крайните квартали, за шефа на градската противопожарна служба градът беше като море от кутийки с прахан, чакащи да пламнат.

Образът и митът щяха да се променят драматично за две и половина минути.

В 05:12 ч. на заранта на 18 април слънцето започна да изсветлява небето на изток. Газените улични лампи изгасваха и кабелните трамвайни вагони затрополиха от депата си към маршрутите си нагоре-надолу по многобройните хълмове на града. Работници от първата смяна тръгваха към местоработата си, а от нощната смяна се запътваха към дома. Хлебарите вече бяха при пещите си. Полицията от ранната сутрешна смяна още патрулираше по районите си в очакване на поредния кротък ден, а от запад духаше лек ветрец без обичайната мъгла.

По-точно в пет часа и дванайсет минути мирният свят на Сан Франциско и околните му градчета беше разтърсен от злокобен грохот, проехтял от земните дълбини няколко мили под морето отвъд Голдън гейт.

Адът бе дошъл в Сан Франциско.

Първичният трус разтърси околностите и се усети в целия район на залива. Двайсет и пет секунди по-късно ужасяващите вълни на мощното земетресение се понесоха към града като чудовищна ръка, помитаща купища книги от масата.

Скалата на разлома Сан Андреас, чиито стени бяха стъргали една в друга в течение на милиони години, изведнъж се разцепи, след като Северноамериканската плоча под сушата и Тихоокеанската плоча под морето се изтръгнаха една от друга и се изместиха в противоположни посоки, едната на север, другата на юг.

Невъобразимата сила връхлетя града със скорост 11200 км/ч с унищожителна ярост, която щеше да остави след себе си монументална смърт и разрушение.

Ударната вълна порази с чудовищна бързина. Паважът на улиците от изток на запад започна да се надига и огъва, преди да пропадне в зейнали процепи, докато трусът продължаваше неумолимо напред и разтърсваше и огъваше каре след каре високи здания като върби сред ураган. Дървото, хоросана и тухлата изобщо не бяха предназначени да устоят на такава яростна атака. Една след друга сградите започваха да се разпадат, стените им рухваха на лавина по улиците сред облаци от прах и отломки. Всеки прозорец по етажите покрай главните булеварди се пръсваше и разбиваше на тротоарите в дъжд от остри парчета.

Огромните здания на пет и десет етажа в централната най-оживена част на града се срутваха сред ужасяващ грохот като оръдеен бараж. По улиците се отваряха и затваряха бездънни ровове, някои пълни с подпочвена вода, която се изливаше в канавките. Релсите на уличните трамваи и тролеи се усукваха и огъваха като спагети. Най-мощните ударни вълни продължиха малко повече от минута преди да заглъхнат, въпреки че по-малки остатъчни трусове продължиха в следващите няколко дни.

Когато пълната дневна светлина изгря над целия този хаос, от огромния град с високи здания с многобройни етажи, офиси, банки, театри, хотели, ресторанти, кръчми и публични домове, къщи и жилищни сгради, бяха останали само няколко хиляди квадратни мили купища разбита зидария, нацепено дърво и усукано желязо. Колкото и масивни да бяха наглед, повечето здания не бяха стабилно укрепени и се разпаднаха на късове половин минута преди земетресението да заглъхне.

Градската Съдебна палата, най-впечатляващото здание западно от Чикаго, беше премазана и унищожена, колоните й от ковано желязо лежаха разбити и пръснати по улицата. От Съдебната зала бе останал скелет от изкривени стоманени трегери. Академията на науките беше заличена, все едно че никога не бе съществувала. Пощенската централа все още стоеше, но разрушена до неузнаваемост. Величественият градски театър никога повече нямаше да постави шоу. Само вдъхващият страхопочитание Уелс Фарго Билдинг бе отказал да рухне, въпреки опустошения интериор.

Първи се срутиха хилядите комини. Не бяха предназначени да устоят на земетресение. Изпънати високо през и над покривите, без да могат да се огъват и люшкат и без никаква опора, те се разтърсваха, разпадаха се и рухваха през къщите и долу по улиците, вече задръстени с отломки. По-късно бе изчислено, че над сто души са загинали премазани в леглата си от падащи комини.

Дървени домове на по два и три етажа се килваха във всички възможни посоки, извиваха се върху основите си и се накланяха безумно под невъзможни ъгли. Странно, много от тях останаха непокътнати, но се бяха изместили на двайсет стъпки от основите си по тротоарите и улиците. Макар външните им стени да оставаха незасегнати, отвътре бяха опустошени, с пропаднали подове, изкъртени греди, а мебелите и обитателите им бяха премазани в мазетата. По-евтините къщи в бедната част на града се бяха срутили на купчини натрошени греди и стенни обшивки.

Оцелелите от земетресението бяха замръзнали и вцепенени от ужас, изгубили дар слово или си шепнеха стъписани. Когато облаците прах започнаха да улягат, виковете на ранените или затиснатите под развалините заехтяха като приглушени стонове. Дори след като главната сила на труса отмина, земята продължи да трепери от затихващите ударни вълни, които продължаваха да събарят тухлени стени по улиците, изтръгвайки и от тях странен глух тътен.

Малко градове в историята на човешките цивилизации бяха претърпявали такова опустошително унищожение като Сан Франциско. При все това то се оказа само началното действие на още по-ужасната сцена на разпад, която предстоеше.

Ударната вълна запокити леглото, на което спяха Айзък и Марион в другия край на спалнята. Жилищната сграда около тях изтътна и се разтърси в поредица от гърчове. Шумът беше оглушителен, докато по пода трещяха чинии, падаха рафтове с книги, по стените се смъкваха картини, а пианото се затъркаля като канара по планински склон през накланящия се под и рухна навън, тъй като цялата предна стена на жилищната сграда се бе откъснала от постройката и се изсипа на порой от отломки долу на улицата.

Бел сграбчи Марион под мишницата и я повлече под градушката от падаща мазилка към прага, където се задържаха в следващите трийсет секунди, докато ужасният грохот ставаше все по-оглушителен. Подът се движеше като бурно море под краката им. Едва бяха стигнали до временното убежище на прага, когато големият покрив над комина се срути, пропадна през двата апартамента горе и се свлече през пода на по-малко от десет стъпки от тях.

Бел осъзна, че става земетресение. Беше преживял едно, почти толкова лошо като сегашното, докато пътуваше с родителите си в Китай като малко момче. Вгледа се в пребледнялото лице на Марион, замаяна и парализирана от шока. Усмихна се мрачно, мъчейки се да й вдъхне кураж, докато ударните вълни откъснаха пода на дневната от гредите и го запокитиха с грохот в долния апартамент. Успя само да се зачуди дали обитателите му са убити или са успели по някакъв начин да се спасят.

Задържаха се на крака около минута, вкопчени в рамката на вратата докато светът им се превръщаше в невъобразим кошмарен ад.

След това трусовете бавно заглъхнаха и над развалините на жилището се възцари зловеща тишина. Облакът прах от нападалата от тавана мазилка изпълни ноздрите им и едва можеха да дишат. Едва тогава Бел осъзна, че все още се държат на крака, вкопчени в рамката, Марион облечена само по нощница, а той — в нощна риза. Видя, че дългата й лъчиста коса беше станала бяла от ситната прах на варта, която все още се носеше из въздуха като мъгла.

Бел зяпна към спалнята. Беше в пълен безпорядък, все едно че кошът за боклук бе разсипан на пода. Хвана Марион през кръста и я издърпа към килера, където дрехите им все още висяха на закачалките, опазени от прахта.

— Обличай се, и по-бързо — каза й твърдо. — Сградата се клати и може да рухне всеки момент.

— Какво стана? — попита тя, напълно объркана. — Взрив ли беше?

— Не, мисля, че беше земетресение.

Тя погледна през развалините на дневната и видя рухналите сгради от другата страна на улицата.

— Боже Господи! Стената е паднала! — После видя, че пианото й липсва. — О, не, пианото на мама! Къде е отишло?

— Мисля, че каквото е останало от него, е на улицата — отвърна й съчувствено. — Стига приказки. Бързо си навлечи някакви дрехи. Трябва да се махаме оттук.

Тя притича към килера, възвърнала самообладанието си и Бел се увери, че е твърда като тухлите, нападали около тях. Докато си обличаше костюма, който беше носил предната вечер, тя си навлече памучна блуза под груб вълнен жакет и пола, за да я пазят от студения вятър, задухал от морето. Беше не само красива, но и практична разсъдлива жена, помисли си агентът.

— А бижутата ми, семейните ми снимки, ценностите ми? — попита тя. — Да взема ли и тях?

— Ще се върнем за тях по-късно, щом видим, че сградата все още се държи.

Облякоха се за по-малко от две минути и той я поведе към входната врата на апартамента покрай зейналата дупка на пода, оставена от пропадналия комин и преобърнатите мебели. Марион се почувства, все едно че е попаднала в друг свят, когато погледна навън през пропадналата стена и видя съседите си, обикалящи замаяни и объркани насред улицата.

Вратата се оказа заклинена здраво. Земетресението беше изместило сградата и заклещило вратата в рамката й. Но Бел не беше глупав да се опитва да я разбие с рамо. Закрепи се на един крак и я изрита с другия. Вратата изобщо не поддаде. Той огледа из стаята и изненада Марион със силата си, като надигна тежкото канапе и го използва за таран. При третия удар вратата се пръсна и се люшна отворена и увиснала на едната си панта.

За щастие стълбището все още стоеше, извито на спирала към долния етаж. Бел и Марион се измъкнаха през главния вход и се озоваха пред планина от отломки, струпани пред жилищната сграда от предната стена, която бе рухнала и погребала улицата. Фасадата на зданието изглеждаше като прерязана от гигантски сатър.

Марион се спря и очите й се насълзиха от гледката с пианото на майка й, грохнало и разбито на върха на могилата от отломки. Бел забеляза двама мъже, които се проправяха път по улицата на фургон, теглен от два коня. Остави за малко Марион, приближи се до тях и ги заговори, все едно че се пазареше за нещо. Кимнаха и той се върна при нея.

— За какво беше това?

— Предложих да им платя петстотин долара, за да закарат пианото на майка ти до склада на Кромуел до железопътната линия. Когато нещата се върнат към нормалното, ще се погрижа да го възстановят.

— Благодаря ти, Айзък. — Марион се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, изумена, че един мъж може да бъде толкова загрижен за нещо толкова дребно при такова бедствие.

Армията от хора, запълнили средата на улицата, изглеждаше странно притихнала. Нямаше плач и викове, никаква истерия. Всички говореха шепнешком, радостни, че все пак са живи, но без да знаят какво да правят по-натам, нито къде да отидат и дали земетресението няма да удари отново. Много от тях все още бяха по нощни дрехи. Майки бяха сгушили до себе си малки деца или притиснали бебета до гърдите си, докато мъжете говореха помежду си и оглеждаха рухналите си домове.

Над разрушения град се бе възцарила тишина. Най-лошото трябваше да е отминало, мислеше всеки. Но най-голямата трагедия тепърва предстоеше.

Бел и Марион тръгнаха към пресечката на Хайд и Ломбард. Трамвайните релси се извиваха като змии пред очите им, сребрист поток надолу към улиците под Ръшън хил. Облакът прах се бе задържал плътен над опустошението и вече бавно се отнасяше на изток от океанския бриз. От кейовете, показващи се над водата около Фери Билдинг на запад до Филмор стрийт, и от северния залив чак на юг, величественият до скоро град представляваше огромно море от руини и разруха.

Десетки хотели и жилищни сгради бяха рухнали, избивайки стотици хора, които бяха спали дълбоко по време на земния трус. Писъците и виковете на затиснатите под развалините и тежко ранените ехтяха нагоре към хълма.

Стотици електрически стълбове бяха нападали, жиците им с високо напрежение се бяха откъснали, плющяха напред-назад като пустинни гърмящи змии, а от скъсаните им краища изригваха искри. В същото време тръбите, по които течеше градската газ, се бяха разкъсали и вече бълваха убийствените си изпарения. Цистерни в заводски подземия с керосин и горивно масло се търкаляха към огнените дъги, мятани от електрическите жици и изригваха с взрив от оранжеви пламъци. В разрушените къщи жарта от падналите комини подпалваше мебели и дървена дограма.

Скоро вятърът помогна големите и малките пожари да се слеят в огромен холокост. За няколко минути градът се загърна от дим от пламъците, обгръщащи Сан Франциско, които щяха да продължат три дни и да вземат стотици жертви, преди да бъдат овладени. Мнозина от ранените и затиснатите под развалините, които не можаха да бъдат спасени навреме, щяха да останат неидентифицирани и телата им да се овъглят и станат на пепел от силната горещина.

— Ще стане по-лошо, много по-лошо — отрони замислено Бел. Обърна се към Марион. — Искам да отидеш до парк Голдън гейт. Там ще си в безопасност. Ще дойда да те взема по-късно.

— Къде отиваш? — прошепна тя и потръпна при мисълта, че ще трябва да остане сама.

— До офиса на Ван Дорн. На града ще му трябват всички налични сили на правораздаването, за да се овладее хаосът.

— Защо не мога да остана тук до жилището си?

Той погледна отново усилващия се пожар.

— Само въпрос на време е, докато огънят стигне до Ръшън хил. Не можеш да останеш тук. Смяташ ли, че можеш да се справиш пеша до парка?

— Ще се справя — отвърна тя смело. След това обви ръце около врата му. — Обичам те, Айзък Бел. Толкова те обичам, че ме боли.

Прегърна я през кръста и я целуна.

— И аз те обичам, Марион Морган. — Поколеба се и я избута леко от себе си. — Сега бъди добро момиче и тръгвай.

— Ще те чакам при моста над езерото.

Задържа за миг ръката й, след което се обърна и тръгна през гъстото множество хора, струпани в средата на улицата, колкото може по-далече от сградите, докато поредица от вторични трусове продължаваше да люлее града.

Бел хвана едно от дългите стълбища, спускащи се от Ръшън хил. Беше разкъсано на няколко места, но не затрудни пътя му до Юнион стрийт. След това продължи напряко към Стоктън и после към Маркет стрийт. Сцените на разруха надвишаваха всичко, което умът му можеше да си въобрази.

Не вървяха никакви трамваи, а всички автомобили, повечето от които нови модели, реквизирани от собствениците на изложбени зали, както и теглени от коне возила, бяха мобилизирани да служат като линейки за извозване на ранените до полевите болници, които изникваха в кварталите на града. Телата на мъртвите, които можеше да се извадят от развалините, се извозваха до складове, превърнати във временни морги.

Падащите стени бяха премазали не само нещастни хора, минали по тротоарите, но и коне, теглещи огромната градска флотилия от товарни фургони. Десетки от тях бяха нападали под тоновете тухли. Бел видя един колар и кон, премазани на пихтия от електрически стълб, паднал върху колата, превозваща гюмове с мляко.

Щом стигна до Маркет стрийт, Бел се шмугна в развалините на сградата на вестник „Хърст Икзаминър“. Потърси там убежище, когато се появи стадо говеда, избягали от кошарата си на пристанището. Полудели от страх, животните се втурнаха по улицата и изчезнаха почти моментално, погълнати от един от огромните ровове, разкъсали улиците от земния трус.

Не можеше да повярва колко се бе променил от предната вечер най-големият булевард на града с величествените му здания. Нямаше го безкрайният поток от превозни средства, тълпите щастливи доволни хора, тръгнали по работа или пазаруващи из центъра на оживения градски бизнес квартал. Сега булевардът изглеждаше едва разпознаваем. Високите сгради бяха рухнали, огромните колони с декоративни корнизи от фасадите на зданията бяха изтръгнати и запокитени по тротоара и на улицата, натрошени на парчета. Огромните стъклени витрини на офиси и магазини бяха разбити. Табели и реклами на стоки се търкаляха разпръснати из развалините.

Докато Бел си проправяше път през развалините видя, че каретата на юг се превръщат в океан от пламъци. Разбра, че е само въпрос на време, преди големите хотели, правителствените учреждения, високите небостъргачи, магазините и театрите да се превърнат в обгорели скелети. Твърде малко пожарникари имаше, а почти цялата подземна водопроводна мрежа бе разкъсана от земетресението. Стотици пожарни и водопроводни кранове едва прокапваха и пресъхваха. Пожарникарите, безпомощни да надвият изникващите като гъби пожари, започваха героична борба да поправят водопроводната мрежа.

След като се провря между автомобилите, превозващи ранени и покрай купищата тухли, Бел най-сетне стигна до Кол билдинг. Отначало дванайсет етажният небостъргач му се стори в добра форма, но след като се приближи видя, че едната страна на зданието се бе изместила на около половин метър над тротоара към улицата. Вътре се оказа, че нито един от асансьорите не работи, след като интериорът се бе изкривил от наземния план. Заизкачва се по стълбището до офиса на Ван Дорн и прекрачи купищата мазилка, нападала от тавана. Стъпки по мазилката му подсказаха, че други вече са го изпреварили.

Мебелите, разпръснати из офиса от труса, бяха вдигнати и върнати по местата им.

Бел влезе в конферентната зала и завари там четирима агенти на Ван Дорн, включително Бронсън, който притича и стисна горещо ръката му.

— Много се радвам, че те виждам жив. Боях се, че може би лежиш под тон развалини.

Бел се усмихна с усилие.

— Къщата на Марион изгуби предната си стена, апартаментът й е бъркотия. — Замълча и огледа из стаята. След като не видя Къртис, попита: — Да знаеш нещо за Арт?

Изражението на лицата на всички му даде отговора.

— Арт липсва. Предполага се, че е премазан под тонове тухли, докато е идвал от хотел „Палас“ на път за офиса ни — отвърна мрачно Бронсън. — От докладите, които успяхме да съберем, двама от моите агенти са ранени или загинали. Все още не знаем. Тези, които виждаш тук, са единствените оцелели невредими.

Гърдите на Бел се стегнаха от болка. Беше виждал и познавал смъртта, но загубата на толкова близък човек бе рана, която нямаше скоро да зарасне.

— Къртис е мъртъв — промълви той. — Беше чудесен човек, добър приятел и един от най-добрите детективи, с които съм работил.

— Аз също загубих хора — отвърна бавно Бронсън. — Но сега трябва да направим каквото можем, за да облекчим страданието.

Бел го погледна.

— Какъв е планът ти?

— Срещнах се с шефа на полицията и му предложих услугите на „Ван Дорн“. Въпреки различията ни в миналото, човекът се зарадва много на помощта ни. Ще направим каквото можем, за да ограничим плячкосването, ще задържаме мародери и плячкаджии в разрушените домове и ще ги водим в градския затвор. Слава богу, строен е като крепост и все още се държи.

— Съжалявам, че не мога да се присъединя към вас, Хорас, но имам друга работа.

— Да, разбирам — каза тихо Бронсън. — Джейкъб Кромуел.

Бел кимна.

— Земетресението и хаосът след него му дава идеална възможност да се измъкне от страната. Смятам да го спра.

Бронсън протегна ръка.

— Желая ти късмет, Айзък. — После посочи из стаята. — Тази сграда не е безопасна. И ако не рухне сама, вероятно приближаващият се пожар ще я погълне. Ще трябва да съберем документацията си и да я напуснем.

— Къде мога да те намеря?

— Устройваме команден център в Митницата. Сградата е само леко пострадала. Армейските части, които пристигат за поддържането на реда и за помощ в борбата с пожарите също устройват щаба си там.

— Един от нас трябва да докладва за случилото се на Ван Дорн.

Бронсън поклати глава.

— Невъзможно. Всички телеграфни линии са прекъснати.

Бел стисна ръката му.

— Късмет и на теб, Хорас. Ще се обадя веднага щом разбера къде е Кромуел.

Бронсън се усмихна.

— Обзалагам се, че нищо подобно не се случва в твоето Чикаго.

Бел се засмя.

— Забрави ли големия пожар в Чикаго от 1871 г.? Вашето бедствие поне беше божие дело. Чикагското стана заради една крава, съборила фенер.

След като се сбогуваха, Бел се върна отново по витото стълбище и излезе на опустошената Маркет стрийт. Бързо се запровира през отломките и тълпите хора, струпали се да гледат пожара, който вече бушуваше из Китайския квартал и неумолимо се придвижваше към бизнес квартала на града.

Стигна до хотел „Палас“, устоял много по-добре от Кол билдинг. Пред входа стоеше мъж, когото Бел моментално позна: Енрико Карузо, пял ролята на дон Хосе в „Кармен“ предната вечер в „Гранд Опера“. Чакаше, докато прислужникът му изнасяше сандъците с багажа му на тротоара. Беше облечен в дълго обемисто кожено палто върху пижамата си и пушеше пура. Когато Бел го подмина, чу как великият тенор измърмори: „Адско място, проклето място. Никога няма да се върна тук“.

Асансьорите не работеха заради липсата на ток, но стълбищата бяха сравнително чисти. След като влезе в стаята си. Бел не си направи труда да прибере дрехите си. Не виждаше смисъл да се товари с багаж. Хвърли само няколко лични вещи в малка пътна чанта. Тъй като не бе предвиждал опасност за живота си в Сан Франциско, беше оставил своя колт 45 и малкия пистолет деринджър в стаята. Колтът се озова в чантата, а деринджърът — в малкия калъф в бомбето му.

Докато вървеше нагоре по Пауъл стрийт към имението на Кромуел на Ноб Хил, видя малка група мъже, които отчаяно се мъчеха да повдигнат огромна греда от купчината развалини, останали от доскорошен хотел. Един от тях му махна с ръка с думите:

— Ела помогни!

Мъжете отчаяно се мъчеха да освободят една жена, затисната под отломките, а натрошената дървения наоколо й вече гореше яростно. Все още бе облечена по нощница и видя, че имаше дълга кестенява коса.

Бел стисна ръката й и промълви тихо:

— Кураж. Щете измъкнем.

— Мъжът ми и дъщеричката ми… спасени ли са?

Бел погледна мрачните лица на спасителите. Един от тях бавно поклати глава.

— Ще ги видиш скоро — промълви той, докато зноят на пламъците затваряше обръча си.

Бел вложи цялата си сила и всички напразно се заеха да повдигнат гредата, затиснала краката на жената. Бяха безпомощни. Гредата тежеше тонове и шестима мъже не можеха да я изместят. Жената се държа много храбро и гледаше мълчаливо борбата им, докато пламъците започнаха да облизват нощницата й.

— Моля ви! — проплака тя. — Не ме оставяйте да изгоря!

Един от мъжете, пожарникар, я попита за името и го записа на късче хартия, която носеше в джоба си. Останалите се заотдръпваха от непоносимата горещина и застрашителните пламъци, ужасени, че губят битката си за спасяването на една жена.

Нощницата й пламна и тя започна да пищи. Без колебание, Бел вдигна деринджъра и я простреля в челото между очите. След това, без да поглежда назад, двамата с пожарникаря затичаха към улицата.

— Трябваше да го направиш — каза пожарникарят и го стисна за рамото. — Смъртта от огън е най-ужасната смърт. Не можеше да я оставиш да страда.

— Не, не можех — отвърна Бел. Очите му се бяха насълзили. Но е ужасен спомен, който ще нося до гроба си.

38

Кромуел се събуди в леглото си и видя, че полилеят в центъра на стаята се люлее като подивяло махало, а кристалните висулки дрънчаха като полудели. Мебелите из стаята танцуваха като обладани от побеснели демони. Една голяма картина с лов на лисици падна от стената и се разби с трясък в пода от тиково дърво. Цялата къща скърцаше от стържещите един в друг каменни блокове на стените.

Маргарет нахлу залитайки в спалнята му, мъчейки се да се задържи права напук на продължаващия трус. Беше само по нощница, твърде стъписана, за да съобрази да се заметне с халат. Лицето й беше бяло като гръдта на чайка, златистокафявите й очи бяха ококорени от страх, устните й трепереха.

— Какво става? — ахна тя.

Той се пресегна и я придърпа към себе си.

— Земетресение, скъпа ми сестричке. Нищо страшно. Ще мине. Най-лошото свърши.

Думите му прозвучаха кротко и невъзмутимо, но тя забеляза напрежението в очите му.

— Ще падне ли къщата върху нас? — попита го със страх.

— Не и тази къща — отвърна й уверено. — Построена е като Скалата на Гибралтар.

Веднага щом го изрече, големите комини започнаха да падат с грохот. За щастие, бяха вдигнати на външните стени на зданието и рухнаха навън, без да разбият покрива. Повечето щети понесоха части от външната стена около къщата, които пращяха и се срутваха с тътен на земята. Най-сетне трусовете започнаха да заглъхват.

Къщата бе устояла на най-силния трус и запази целостта си. Изглеждаше като преди, освен порутената външна стена и трите паднали комина. Тъй като вътрешните стени бяха дъска върху камък, покрити с боя или тапети, а таваните бяха от махагон, липсваха дори облаците прах от нападала мазилка.

— О, Боже — промълви Маргарет. — Какво ще правим сега?

— Ще се погрижим за къщата. Събери слугите да видиш има ли ранени. След това ги вкарай в работа да почистят бъркотията. Външно се държиш, все едно че възстановяването на къщата е основният ти приоритет. Но започни да събираш само ценностите и дрехите, които прецениш за нужни за бягството ни от страната.

— Забравяш агентите на Ван Дорн — отвърна тя и го погледна бързо.

— Земетресението ще се окаже благословия. Градът е в хаос. Бел и колегите му от агенцията имат по-неотложни проблеми от това да ни държат под око.

— А ти? — попита Маргарет и придърпа нощницата плътно около тялото си.

— Ще отида до банката да доразчистя хранилището от цялата валута в брой. Повечето я прибрах в сандъци вчера. Щом всичко се опакова, с Абнър ще закараме сандъците в ролса до склада и ще ги качим на вагона ми за разходката ни до канадската граница.

— От устата ти звучи много лесно.

— Колкото по-просто, толкова по-добре. — Смъкна се от леглото и се запъти към банята. — До утре по това време завесата ни ще е паднала над Сан Франциско, а след няколко кратки месеца ще сме основали нова банкова империя в Монреал.

— С колко ще разполагаме според теб?

— Вече съм прехвърлил петнайсет милиона до четири различни канадски банки в четири различни провинции — увери я той. — Други четири милиона ще носим със себе си в брой.

Този път тя се усмихна широко. Страхът от земетресението изведнъж бе забравен.

— Това е повече, отколкото имахме, когато дойдохме в Сан Франциско преди дванайсет години.

— Много повече — отвърна Кромуел самодоволно. — С деветнайсет милиона повече, за да сме точни.

Бел изтърва Кромуел с двайсет минути, когато стигна до имението на Къшнам стрийт. Огледа къщата и се изненада от повърхностните щети, след като бе видял невероятната разруха в главната част на града. Изкатери се по нападалите тухли на високата доскоро два метра и половина стена и тръгна по алеята към предния вход.

Дръпна въженцето на звънеца, отдръпна се назад и зачака. След една протяжна минута вратата се открехна леко и икономът надникна към Бел.

— Какво искате? — попита троснато мъжът, изгубил всякаква вежливост от затаилия се ужас от преживяното.

— Аз съм от детективска агенция „Ван Дорн“ и съм тук, за да се видя с господин Кромуел.

— Господин Кромуел не си е у дома. Излезе веднага след ужасния земен трус.

Зърна през пердето на стъклото на вратата приближаваща се фигура.

— Знаете ли дали е отишъл в банката си?

Икономът се отдръпна и Маргарет пристъпи на прага. Вгледа се в мъжа, застанала на стъпалото в костюм, зацапан с прах, кал и сажди. Лицето бе почерняло от пепел, очите гледаха уморено от твърде многото видяно нещастие. Едва го позна.

— Айзък, ти ли си това?

— Малко поочукан, опасявам се. Но да, аз съм. — Бел свали бомбето си. — Приятно ми е, че те виждам, Маргарет. Радвам се, че си преживяла земетресението, без да пострадаш.

Тъмните й очи бяха разширени и влажни. Гледаше го, все едно че го вижда за първи път. Отдръпна се от вратата.

— Влез, моля.

Бел пристъпи вътре. Видя, че се беше занимавала с почистването на боклуците, засипани подовете на имението, най-вече натрошен китайски порцелан и абажури „Тифани“. Носеше удобна червена памучна пола и вълнен пуловер под дългата работна престилка. Косата й бе прибрана на стегнат кок над главата, с падащи по страните й кичури. Въпреки невзрачната външност изпълваше въздуха около себе си със сладостно ухание. В скъп копринен тоалет или в просто работно облекло, Маргарет все пак си оставаше поразително красива жена.

Заведе го в дневната и му предложи кресло до камината, чиято пепел се беше пръснала по килима при срутването на комина.

— Чаша чай?

— Душата си ще продам за чаша кафе.

Тя се обърна към иконома, който бе чул и само кимна, след което заситни към кухнята. Маргарет усети, че й е трудно да срещне хипнотичния поглед на Бел. Усети в себе си усилващата се страст, която бе изпитала преди от близостта му.

— Какво искаш от брат ми? — започна тя без предисловия.

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос — отвърна той твърдо.

— Не можеш да го отвлечеш отново. Не и в Сан Франциско. Трябва да си го разбрал вече.

— Двамата с него сте подкупили твърде много корумпирани политици в този град, за да ви задържат за престъпленията ви — заговори Бел е горчивина. Замълча и огледа прислужниците, които почистваха къщата и връщаха на местата разхвърляните мебели и украса. — Изглежда възнамерявате да останете в града.

— Защо не? — попита тя с престорено възмущение. — Това е нашият град. Имаме процъфтяващ бизнес и близки приятели. Сърцата ни са отворени за бедните, които живеят тук. За какъв дявол да напускаме?

Бел беше почти изкусен да повярва на Маргарет. Беше добра, помисли си той, спомнил си вечерта, когато танцуваха в хотел „Браун Палас“. Много добра.

— Джейкъб в банката ли е?

— Отиде да огледа щетите.

— Видях какво е останало от Маркет стрийт. Почти всички сгради са се срутили, много малко все още стоят, а банка „Кромуел“ е на пътя на разрастващ се пожар.

Маргарет не изглеждаше притеснена.

— Джейкъб построи банката да издържи хиляда години, както тази къща, която, както виждаш, преживя земетресението, докато по-претенциозните имения на Ноб Хил пострадаха тежко или бяха унищожени. Къщата на Кромуел е построена да издържи.

— Все едно, Маргарет — отвърна Бел с убийствено сериозен тон. — Но те предупреждавам двамата с Джейкъб да не помисляте да напускате града.

Тя кипна и скочи.

— Не ме заплашвай и не си и помисляй за миг, че можеш да уплашиш брат ми. Ти си един блъф, Айзък. Нямаш никаква власт, никакво влияние в този град. Двамата с брат ми ще сме тук дълго след като ти се махнеш.

— Признавам поражението си по този пункт. Нямам никакво влияние в този град, нито мога да повлияя на политическата му машина. Но само да прехвърлите границите на града, двамата с него сте мои. Можеш да разчиташ на това.

— Махай се! — изсъска тя побесняла. — Махай се веднага!

Дълго се гледаха с гняв, обзети от внезапна враждебност.

След това Бел бавно стана, сложи шапката на главата си и тръгна към изхода.

Маргарет извика след него:

— Никога повече няма да сложиш ръка на брат ми. Никога, дори и след хиляда години! Само през трупа ми!

Спря се, за да я погледне за последен път и промълви:

— Не биваше да казваш това.

И излезе през вратата.

Абнър ловко подкара ролс-ройса на зигзаг към Национална банка „Кромуел“ на Сътър и Хайд стрийт, отбягвайки купищата тухли и тълпите хора, изпълнили улиците. На един ъгъл някакъв полицай спря колата и заповяда на Абнър да подкара към Павилиона на механиката, внушително здание, приютило огромен архив и чийто район се бе превърнал в арена на много изложения, спортни събития и концерти. В отчаяната си нужда от спешна медицинска помощ, градът беше превърнал павилиона в болница и морга. Полицаят настоя Кромуел да предостави ролса за линейка за ранените.

— Колата ми трябва за други цели — заяви надменно Кромуел и се разпореди по говорителната тръба: — Продължи към банката, Абнър.

Полицаят извади револвера си и насочи дулото към Абнър.

— Лично реквизирам тази кола и ви заповядвам да продължите към павилиона, или ще пръсна главата на шофьора ви и ще предам колата на някой с повече благоприличие.

Кромуел не се впечатли.

— Хубава реч, офицер, но колата остава с мен.

Лицето на полицая почервеня от гняв. Размаха револвера си.

— Няма да ви предупреждавам повече…

Залитна назад стъписан и облещил очи, когато куршумът от колта трийсет и осмица на Кромуел прониза гърдите му. Задържа се прав за миг, изумен, докато сърцето му спря и се свлече на паважа.

Нямаше никакво колебание, загриженост или разкаяние. Абнър бързо се измъкна зад кормилото, надигна тялото като чучело и го намести на предната седалка. След това зае отново мястото си зад волана, превключи на първа и подкара.

По улиците цареше такъв хаос — човешки викове, грохот от поредната срутваща се сграда, пищене на противопожарна техника — че никой не забеляза убийството на полицая. Малкото хора, които го видяха да пада помислиха, че е ранен и вдигнат от шофьора, използвал автомобила си като линейка.

— Ще го разкараш ли? — попита Кромуел, все едно че съветва слугата си да хвърли умряла хлебарка в кофата за боклук.

Абнър отвърна по говорителната тръба:

— Ще се погрижа по въпроса.

— Когато приключиш, влез през товарния вход зад банката. Влез през задната врата — ключът е у теб. Ще трябва да ми помогнеш да изнесем няколко сандъка до автомобила.

— Да, сър.

Когато ролс-ройсът стигна до ъгъла на Сътър и Маркет стрийт и Кромуел видя приближаващия се огнен ад и величината на разрушенията, започна да предусеща какво ще завари, щом стигнат до банката. Усилващият се страх бързо премина във въодушевление, когато сградата изникна пред очите му.

Национална банка „Кромуел“ бе издържала на земетресението почти невредима. Непоклатимата каменна структура потвърждаваше увереността му, че ще устои хиляда години. Нито една от стените или величествените колони с канелюри не беше паднала. Единственото видимо поражение бяха натрошените прозорци от цветно стъкло, чиито парчета превръщаха тротоара около банката в калейдоскоп от цветове.

Абнър спря ролса и отвори задната врата. Няколко банкови служители се бяха струпали около предния вход, дошли на работа по навик, без да знаят какво друго да правят с трагичното прекъсване в живота им. Кромуел слезе и беше стигнал едва до средата на стълбището, когато го заобиколиха. Всички заговориха наведнъж и го засипаха с въпроси. Вдигна ръце да запазят тишина и ги успокои:

— Моля, моля, върнете се вкъщи при семействата си. Нищо не можете да направите тук. Обещавам, че заплатите ви ще продължават да се изплащат, докато това ужасно бедствие приключи и нормалният бизнес се възстанови.

Беше празно обещание. Кромуел не само че нямаше намерение да продължава да изплаща заплатите им, докато банката е затворена. Виждаше, че пламъците, забушували из бизнес центъра на града щяха само след няколко часа да погълнат сградата на банката. Макар стените да бяха каменни и непоклатими, дървените греди на покрива бяха силно податливи на огън, който бързо щеше да изтърбуши зданието и да го превърне в куха коруба.

Веднага щом служителите му се отдалечиха, Кромуел извади голяма връзка месингови ключове от джоба на палтото си и отключи масивната бронзова входна врата. Не си направи труда да я заключи след себе си, след като знаеше, че пожарът скоро щеше да погълне всички записи вътре. Запъти се направо към хранилището. Часовниковият заключващ механизъм бе настроен да задейства комбинацията в осем часа. Беше вече седем и четирийсет и пет. Кромуел спокойно отиде до кожения стол в кабинета на служителя по заемите, изтупа прахта, седна и извади пура от кутия в горния джоб.

Отпусна се на стола с чувството, че напълно владее положението, запали пурата и издуха облак синкав дим към богато украсения таван на фоайето. Земетресението, помисли си той, едва ли можеше да дойде в по-подходящ момент. Можеше да загуби няколко милиона, но застрахователната компания щеше да покрие всички щети на самата банкова сграда. Конкурентите му влагаха активите си в заеми, но Кромуел винаги ги държеше в брой или вложени в ценни книжа. Щом се разчуеше, че е избягал от града, банковите ревизори щяха да се нахвърлят на Национална банка „Кромуел“ като лешояди. С повече късмет вложителите му можеше да получат десет цента за всеки вложен долар.

Точно в осем механизмът на сейфа звънна и ключалките прещракаха една по една. Кромуел отиде до хранилището и завъртя огромното колело със спици като корабен рул, превъртя го и освободи заключващите лостове. След това дръпна масивната врата на гигантските добре смазани панти и тя се открехна леко като врата на кухненски килер. Влезе.

Отне му два часа, докато приключи с прибирането на четирите милиона долара в големи деноминации от банкноти „златен сертификат“ в пет големи кожени сандъка. Абнър пристигна, след като беше скрил тялото на полицая под срутения покрив на магазин за метални изделия и пренесе сандъците до ролс-ройса. Грубата сила на ирландеца винаги будеше възхищението на Кромуел. Самият той едва можете да надигне единия край на пълен сандък от пода, но Абнър го мяташе на рамо само с леко изпъшкване.

Ролсът бе паркиран в подземния товарен вход, използван от бронирани камиони, доставящи монети от близкия Монетен двор на Сан Франциско. Кромуел помогна на Абнър да наместят сандъците в широкия заден отсек, след което ги покриха с одеяла, които беше взел от имението си. Под одеялата постави възглавници от креслата във фоайето на банката и ги нагласи така, че да изглежда все едно са тела на мъртви.

Кромуел се върна вътре и остави вратата на хранилището отворена така, че съдържанието му да бъде погълнато от пожара. Излезе и се качи в отворения шофьорски отсек до Абнър.

— Карай до склада при железопътната линия — нареди му.

— Ще трябва да заобиколим покрай северните кейове и да минем зад пламъците, за да стигнем до линията — отвърна Абнър, докато превключваше на първа.

След като заобиколи бушуващия в Китайския квартал пожар, подкара към Блек пойнт на север. Дървените постройки там вече се разпадаха на купчини димяща пепел и срутени комини стърчаха над тях като почернели надгробни паметници.

Някои улици се оказаха достатъчно чисти, за да се мине през тях. Абнър отбягваше задръстените от срутените стени. Ролсът два пъти бе спрян от полицията с настояване да се използва за линейка, но Кромуел само посочи „труповете“ под одеялата и каза, че ги карат към моргата. Полицаите учтиво се отдръпваха и махваха с ръка да продължат.

На Абнър се налагаше да заобикаля тълпите бежанци от опожарените райони, понесли оскъдните си лични вещи. Нямаше никаква паника. Хората се движеха бавно като на неделна разходка. Почти не говореха, малцина поглеждаха назад към доскорошните си домове.

Кромуел бе стъписан от силата и бързината, с която пожарът погълна една сграда наблизо. Извисилият се огън изригна дъжд от нажежени искри и отломки на покрива, който се превърна в пламтящ факел само за две-три минути. След това огнената стихия обгърна цялото здание и го погълна за по-малко време, отколкото бе нужно да кипне вода.

Редовни армейски части от околните военни поделения започваха да пристигат, за да поддържат реда и да помогнат на градските пожарникари в борбата с пламъците. Десет роти артилерия, пехота, кавалерия и болничният корпус — всичко хиляда и седемстотин души — навлязоха в града с пушки и патрондаши, готови да охраняват развалините, банковите и складови хранилища и сейфове, пощенската служба и Монетния двор от плячкаджии. Бяха получили заповеди да разстрелват на място всеки заловен при опит за кражба.

Подминаха войнишки конвой от четири автомобила, чиито задни седалки бяха натоварени със сандъци динамит от Барутната фабрика на Калифорния. За няколко минути експлозии разтърсиха вече опустошения град, взривяваха се домове и магазини, за да бъдат сравнени със земята и да се спре огнената стихия. Губейки битката, армията бързо започна да взривява цели карета в последно усилие да спре настъплението на пожара.

През гъстите облаци дим се процеждаше болезнена бледожълта светлина. Нямаше слънце, което да огрее развалините, освен в покрайнините на града. Помръкналото слънчево кълбо изглеждаше червено и по-малко от обичайното. Армейските отряди, пожарникари и полиция отстъпваха от пламъците и подкарваха останалите без домове хора на запад, далече от приближаващия се огнен ад.

Абнър въртеше волана на ролса, за да избегне купищата отломки и тълпата хора, напиращи към фериботния терминал с надеждата да се прехвърлят през залива в Оукланд. Най-сетне се добра до един коловоз и продължи покрай него до главния железен път на „Южен Пасифик“, докато стигна до склада на Кромуел. Подкара нагоре по рампата и паркира при товарния вагон до платформата. Забеляза серийния номер, изписан на страната му: 16455.

Кромуел не знаеше дали Бел е разбрал, че товарният вагон не е каквото изглежда. Но агентът, назначен да го наблюдава, бе отзован от Бронсън заради други задачи след земетресението. Всичко изглеждаше безопасно. Кромуел огледа катинара на голямата плъзгаща се врата на вагона, за да се увери, че не е разбит. Удовлетворен, пъхна ключа и махна катинара, който служеше повече за показ, отколкото за защита. След това се пъхна под вагона и влезе през капака. Щом се озова вътре, превъртя тежките лостове, пазещи вратата отвътре и я плъзна да се отвори.

Без да са му наредили, Абнър започна да пренася тежките сандъци с валута от ролса и да ги мята на пода на вагона, а Кромуел ги издърпваше вътре. След като четирите милиона бяха прехвърлени от лимузината, Кромуел го погледна и се разпореди:

— Върни се в къщата, прибери сестра ми и багажа й и се върни тук.

— Тук ли оставате, господин Кромуел? — попита Абнър.

Кромуел кимна.

— Имам да уредя една работа в диспечерската служба.

Абнър знаеше, че обикаляното от склада до имението на Ноб Хил е почти невъзможна задача, но само отдаде небрежно чест на Кромуел и отвърна:

— Ще се постарая да докарам сестра ви здрава и непокътната.

— Ако някой може да го направи, това си ти, Абнър — каза Кромуел. — Напълно разчитам на теб.

След това Кромуел издърпа плъзгащата се врата на вагона, заключи и се смъкна долу през капака. Когато Абнър подкара ролса надолу по рампата, го видя как пресича коловозите към офиса на диспечера.

39

Бел се спусна от Ноб Хил и спря да помогне на екип мъже, които разчистваха отломките от малък хотел, станал на купчина нацепени греди и натрошени тухли. Под развалините се чуваше хлипането на малко момче. Заработи трескаво с останалите мъже, като изхвърляха настрана парчетиите и изравяха дупка към жалките стонове отдолу.

След близо час най-после спипаха до въздушна кухина, опазила детето от задушаване. След още двайсет минути го бяха извадили и го отнесоха до чакащата кола, която щеше да го откара до първата служба за бърза помощ. Освен глезените, които изглеждаха счупени, не беше понесло други рани, освен натъртвания.

Момчето не изглеждаше повече от петгодишно. Когато заплака за майка си и татко си, спасилите го мъже се спогледаха с голяма тъга. Знаеха, че родителите му, а вероятно и братята и сестрите му, лежаха премазани и мъртви дълбоко под развалините на срутения хотел. Без да проговорят се разпръснаха, натъжени, но зарадвани, че все пак поне него бяха успели да спасят.

Две карета по-натам Бел подмина някакъв войник, който надзираваше група мъже, мобилизирани да разчистват тухлите от улицата и да ги трупат на тротоара. Стори му се, че един от мъжете с красив профил му изглежда познат. От любопитство спря и попита един по-възрастен, който ръководеше операцията, дали би могъл да идентифицира „доброволеца“ в разчистването.

— Племенник ми е — отвърна със смях по-възрастният. — Казва се Джон Баримор. Актьор е, играе в една пиеса, „Диктаторът“. — Замълча. — Или трябваше да кажа играеше. Театърът беше унищожен.

— Помислих си, че ми е познат — каза Бел. — Видях го да играе Макбет в Чикаго.

Непознатият поклати глава и се усмихна широко.

— Божие дело трябваше, за да вдигне Джон от леглото и Армията на САЩ, за да се захване с работа.

Войникът се опита да задържи и Бел за разчистването на тухли от улицата, но той отново показа личната си карта на агент на Ван Дорн и продължи по пътя си. Тълпите вече се бяха разпръснали и улиците бяха почти празни, освен войниците на коне и малкото зяпачи, задържали се да гледат пламъците.

Докато Бел измине още осем пресечки до банката на Кромуел, градският център от двете страни на Маркет стрийт гореше буйно. Огненият вал бе едва на десетина карета от банката, когато стигна до стъпалата към огромните бронзови крила на вратата. Млад войник, не повече от осемнайсет годишен, го спря и го заплаши с щика на края на пушката си.

— Ако ще плячкосваш банката, си мъртъв заяви войничето с много делови тон.

Бел се идентифицира като агент на Ван Дорн и излъга:

— Тук съм да проверя банката, да видя има ли архиви или валута, които може да се спасят.

Войникът наведе пушката си.

— Добре, сър, може да минете.

— Защо не ме придружиш? Може да ми дотрябва още някоя ръка да извадим каквото има ценно.

— Съжалявам, сър — отвърна войникът. — Заповедта ми е да патрулирам на улицата пред огъня и да предотвратя грабеж. Не ви съветвам да се задържате много вътре. Не повече от час и пожарът ще стигне до тук.

— Ще внимавам — увери го Бел.

След това се качи по стъпалата и отвори едното крило на вратата, която Кромуел за щастие беше оставил отключена. Вътре банката изглеждаше като затворена в неделен ден. Касиерските гишета, бюрата и останалите мебели си стояха, все едно че просто чакат бизнесът да се възобнови в понеделник сутринта. Само цветните прозорци бяха видимо пострадали.

Бел се изненада, като намери хранилището отворено. Влезе и бързо разбра, че повечето валута липсва. Само сребърни и златни монети, както и няколко пачки банкноти с деноминация не повече от пет долара все още стояха в касиерските чекмеджета и в отделенията и контейнерите. Джейкъб Кромуел беше дошъл и си бе отишъл. Докато Бел беше помагал в спасяването на малкото момче, бе изтървал възможността да го залови на място, при ваденето на ликвидния капитал на банката му.

За Бел вече нямаше никакво съмнение, че Кромуел се кани да използва бедствието, за да се измъкне от града и да избяга през границата. Изруга на ум, че локомобилът му бе извън строя. Вървенето през руините му струваше време и изцеждаше силата му. Напусна банката и се запъти към Митницата, която също беше на пътя на пожара.

Марион не се съобрази изцяло с указанията на Бел. Въпреки съвета му се качи обратно по клатещото се стълбище до апартамента си. Напълни един голям куфар със семейните си снимки, лични вещи и бижута, а отгоре хвърли няколко от по-скъпите си дрехи. Усмихна се, докато сгъваше две рокли и копринена пелерина. Само жена щеше да спаси хубавите си нещица, помисли си. На мъж нямаше и да му хрумне да спасява добрите си костюми.

Изнесе куфара надолу по стълбището и се вля в тълпата от вече бездомни хора по улиците, които носеха или влачеха куфари и сандъци с жалките си вещи, постели и домашни ценности. Докато се тътреха нагоре по хълмовете на града, никой не поглеждаше назад към дома или жилището си. Не искаха да мислят за рухналите и разбити останки, където бяха живели в мир и удобство до този ден.

През цялата нощ десетки хиляди бягаха от неумолимите пламъци. Странно, нямаше никаква паника, никакво безредие. Нито една жена не плачеше, нито един мъж не проявяваше гняв заради сполетялото ги нещастие. Зад тях войнишки патрули отстъпваха пред пламъците, подканяха множеството да не спира, понякога бутаха напред изтощените и спрелите се да отдъхнат хора.

Мъкненето на тежките сандъци по стръмните хълмове, каре след каре, миля след миля, по някое време се оказа твърде тежко бреме. Хиляди сандъци и куфари със съдържанието им бяха изоставени, а собствениците им бяха грохнали от умора. Някои хора намираха лопати и заравяха сандъците си в дворовете на изоставени къщи с надеждата да си ги приберат, след като пожарите затихнат.

Духът и силата на Марион бяха стигнали до ниво, за което не бе подозирала преди, че може да съществува. Носеше или влачеше куфара си като изпаднала в ступор. Час след час се мъчеше сама, без нито един мъж да й предложи помощ. Всички мъже и семействата им се бореха геройски да спасят собствените си вещи. Накрая, когато Марион вече не можеше да го носи сама, едно момче я попита може ли да й помогне. Тя проплака и му благодари за предложената помощ.

Едва към пет часа сутринта с момчето стигнаха до парка Голдън гейт, където ги спря войник и ги упъти към палатките, разпънати за бежанците. Влезе в една, благодари на момчето, което отказа предложените пари. Смъкна се на едно от походните легла и заспа дълбоко след по-малко от десет секунди.

Когато Бел стигна до Митницата беше все едно че върви през огнена стена. Макар и късно през нощта, градът бе огрян от зловеща искряща оранжева светлина. Тълпите бягаха от пламъците, но не и преди да натоварят набързо вещи от къщи и магазини на коли и да затичат припряно в последната минута. Огънят настъпваше към Митницата от три страни и застрашаваше цялото каре. Войници на покривите на съседните сгради водеха несекваща битка да потушат пламъците и спасят сградата, чийто горен етаж беше тежко пострадал от земетресението. По-долните етажи обаче бяха незасегнати и се използваха като оперативен център от армията и персонала от морската пехота и флотата, на които беше възложено да осигуряват и поддържат противопожарната техника.

Бел мина през армията пазачи, поставени около зданието, и влезе. В едно помещение встрани от главното фоайе намери Бронсън, който оглеждаше с двама полицаи и един армейски офицер едромащабна карта, изпъната върху заседателната маса.

Бронсън забеляза застаналия до вратата посипан с пепел мъж с почерняло от сажди лице и няколко секунди го гледа, без да го познае. След това на лицето му се плъзна усмивка. Приближи се и прегърна Бел.

— Айзък, ужасно се радвам, че те виждам.

— Имаш ли нещо против да седна, Хорас? — попита Бел изтощен. — Много дълъг път минах.

— Разбира се. — Колегата му го отведе до стола пред едно бюро. — Ще ти предложа кафе. Въпреки огнения ад наоколо няма как да го стоплим. Но на никого не му пука.

— С удоволствие, благодаря ти.

Бронсън напълни чаша от емайлирания кафеник и я постави на бюрото пред Бел. Един висок мъж с топазено кафяви очи, разрошена тъмнокафява коса и облечен в безукорно бяла риза с вратовръзка, се приближи и застана до Бронсън.

— Май сте виждал и по-добри дни — отбеляза той.

— Много, при това — отвърна Бел.

Бронсън се обърна към непознатия.

— Айзък, това е писателят Джек Лондон. Пише есе за земетресението.

Бел кимна и се здрависа, без да става.

— Струва ми се, че имате достатъчно материал за десет книги.

— Може би — отвърна с усмивка писателят. — Може ли да ми кажете какво видяхте?

Бел описа накратко видяното из града, като пропусна ужаса с разстрела на жената в горящите развалини. Когато приключи, Лондон му благодари, отиде до една маса, седна и започна да нахвърля бележките си.

— Какво разбра за Кромуел? Двамата със сестра му оцеляха ли?

— Живи и здрави са, и тръгват към границата.

— Сигурен ли си? — попита Бронсън.

— Отидох до банката на Кромуел, но много закъснях. Хранилището беше опразнено от всички банкноти с по-голяма стойност от пет долара. Трябва да се е измъкнал с три, може би с четири милиона.

— Няма да може да напусне града. Не и в тази бъркотия. Кейовете са задръстени от хилядите бежанци, които се опитват да се прехвърлят в Оукланд. Няма как да измъкне толкова пари само в два куфара.

— Ще измисли как — отвърна Бел. Студеното кафе му помогна отново да се почувства донякъде човек.

— А Маргарет? С него ли тръгна?

Бел поклати глава.

— Не знам. Отбих се до къщата преди обяд и Маргарет се държеше, все едно че с Джейкъб са решили да останат в града и да се борят с нас в съда. След като открих, че е избягал с валутата на банката си, не можех да се върна до Ноб Хил заради настъпващия огнен ад. Едва се добрах до тук, между другото.

— А Марион? — попита Бронсън предпазливо.

— Пратих я в парка Голдън гейт. Би трябвало да е в безопасност там.

Бронсън понечи да отговори, но някакво момче, не повече от дванайсетгодишно, нахлу на бегом в стаята. Носеше широка шапка, дебел пуловер и къс до коленете голф. Явно беше, че е бягало дълго разстояние, защото толкова бе останало без дъх, че едва можа да проговори.

— Тър… търся… господин Бронсън — избълва на пресекулки.

Бронсън вдигна глава заинтригуван.

— Аз съм Бронсън. Какво искаш от мен?

— Господин Лаш…

Бронсън погледна Бел.

— Лаш е един от агентите ми. Беше на срещата ни скоро след земетресението. Пази един правителствен склад на железопътната линия. Продължавай, синко.

— Господин Лаш каза, че ще ми платите пет долара да дойда тук и да ви предам каквото каза.

— Пет долара? — Бронсън го зяпна недоверчиво. — Това са много пари за възрастта ти.

Бел се усмихна, извади десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Как се казваш, синко?

— Стюарт Лютнър.

— Дълъг път си изминал от линията през пожари и разрушения — отбеляза Бел. — Вземи десетте долара и ни кажи какво ти каза Лаш.

— Господин Лаш каза да предам на господин Бронсън, че товарният вагон, паркиран пред склада на господин Кромуел, го няма.

Бел се наведе към момчето. Лицето му изведнъж бе помръкнало.

— Я повтори?

Момчето го погледна със страх в очите.

— Каза, че товарният вагон на господин Кромуел го няма.

Бел се вторачи в Бронсън.

— По дяволите! Наистина е избягал от града. — След това даде друга десетдоларова банкнота на момчето. — Къде са родителите ти?

— Помагат в раздаването на храна на площад Джеферсън.

— Иди да ги намериш. Сигурно се притесняват за теб. И не забравяй, стой далече от огъня.

Очите на Стюарт се ококориха, щом зяпна в двете десетачки.

— Боже всемогъщи, двайсет долара. Ей, благодаря ви, сър. — Обърна се и побягна навън.

Бел се отпусна в стола си до бюрото със сгъваемия капак.

— Влак? — измърмори той. — Откъде е намерил локомотив?

— Знам само, че всеки ферибот е претъпкан от бежанци, бягащи през залива към Оукланд. Оттам „Южен Пасифик“ събира всеки пътнически влак на сто мили околовръст, за да ги превозят извън района. Няма как да е наел локомотив, екипаж и тендер.

— Товарният му вагон не е тръгнал сам.

— Повярвай ми — настоя Бронсън. — Никакви товарни вагони не се превозват по фериботите до Оукланд. Само хора. Единствените движещи се влакове са тези, които идват с хранителни помощи от изток.

Бел отново се вдигна на крака. Студените му очи се приковаха в Бронсън.

— Хорас, трябва ми автомобил. Не мога да губя часове, обикаляйки пеш из частите на града, които не са в пламъци.

— Къде отиваш?

— Първо, трябва да намеря Марион и да се уверя, че е в безопасност — отвърна агентът. — След това тръгвам към линията и диспечера. Ако Кромуел е наел или откраднал влак, който да го изведе от града, трябва да има запис в диспечерската служба.

Бронсън се ухили хитро.

— Форд модел „К“ ще свърши ли работа?

Бел го погледна с изненада.

— Новият модел „К“ има шестцилиндров двигател и е мощен четирийсет конски сили. Имаш ли такъв?

— Заех го от един богат собственик на бакалски магазин. Твой е, ако обещаеш да го върнеш до утре обед.

— Длъжник съм ти, Хорас.

Бронсън го стисна за раменете.

— Можеш да ми се отплатиш, като хванеш Кромуел и злата му сестра.

40

Марион спа три часа. Когато се събуди, намери се в палатката с други пет самотни жени. Една седеше на походното си легло и плачеше. Други две изглеждаха замаяни и объркани, а останалите проявиха силата си, като отидоха да помагат доброволно в изхранването на пострадалите в походните кухни, организирани в парка. Марион се надигна от леглото си, приглади дрехите си и тръгна с новите си приятелки към няколкото големи палатки, вдигнати от армията за спешни лазарети.

Веднага получи указания от един лекар да почиства и превързва рани, които не се нуждаеха от спешна лекарска помощ — лекарите бяха твърде заети с хирургически операции, за да спасят живота на тежко ранените. Марион скоро изгуби представа за времето. Отърси съня и умората от себе си, докато работеше в заслона за деца. Много от тях се държаха толкова храбро, че късаха сърцето й. След като почисти раните и отоците на тригодишно момиченце, изгубило семейството си, извърна насълзеното си лице, когато детето й благодари с тънкото си гласче.

Премести се до следващото легло и коленичи до едно момче, донесено от хирургията, след като бяха наместили счупения му крак. Докато го завиваше с одеяло, усети нечие присъствие зад себе си. Последва познат глас.

— Извинете, сестра, но ръката ми се откъсна. Може ли да я закърпите?

Марион се завъртя и се хвърли в обятията на Айзък Бел.

— О, Айзък, слава богу, че си добре. Притеснявах се за теб.

Зацапаното със сажди лице на Бел се разполови от усмивка.

— Малко съм поопърпан, но още стоя на крака.

— Как изобщо ме намери?

— Аз съм детектив, забрави ли? Бърза помощ беше първото място, където погледнах. Знаех, че ще тръгнеш по стъпките на Флорънс Найтингейл. Сърцето ти е твърде голямо, за да не помогнеш на изпадналите в нужда, особено ако са деца. — Притисна я до себе си й прошепна в ухото й: — Гордея се с теб, мисис Бел.

Тя се отдръпна и се взря в очите му объркана.

— Мисис Бел?

Усмивката остана на лицето му.

— Не е най-романтичният момент или място за предложение, но ще се омъжиш ли за мен?

— Айзък Бел — извика тя, — как смееш да ми причиняваш тона? — После омекна, отметна назад глава и го целуна. Когато го пусна, каза лукаво: — Разбира се, че ще се омъжа за теб. Това е най-доброто предложение, което съм получавала през целия ден.

Усмивката му увехна, присви устни и гласът му стана хриплив.

— Не мога да остана тук и минута повече. Кромуел и Маргарет бягат от Сан Франциско. Докато все още ми е останал дъх, не мога да позволя на боклук като Кромуел да ходи на свобода.

Разпалеността му я уплаши, но тя го прегърна силно.

— Не всеки ден момиче получава предложение от любимия си, който след това побягва. — Целуна го отново. — Върни се, чуваш ли?

— Веднага щом мога.

— Ще те чакам тук. Не очаквам някой от нас да напусне скоро този лагер.

Бел задържа дланите й и ги целуна. Обърна се и излезе от болничната палатка.

Нямаше намерение да се връща до имението на Кромуел на Ноб Хил, за да види дали Маргарет е тръгнала. Беше сигурен, че е побягнала с брат си.

Къщите дворци на богатите и влиятелни граждани на Сан Франциско горяха като клади. От всяка част на града ехтеше грохотът на пламъците, тътенът от срутващите се стени и взривовете динамит.

Форд модел „К“ беше лек и бърз. И беше издръжлив. Катереше се по купищата отломки по улиците като планинска коза. Без да знае. Бел подкара почти по същия маршрут като Кромуел и Абнър, заобикаляйки по северния бряг далече от огъня. Едва половин час беше изтекъл, откакто остави Марион, когато спря колата на рампата до склада на Кромуел, за да се увери, че товарният вагон наистина липсваше.

Машини местеха и събираха вагони към пътническите композиции, за да евакуират бежанците до южната част на щата, а товарните вагони се прикачваха за превоз на хранителни и медицински продукти от Лос Анджелис. Подкара форда през разпределителната гара покрай коловозите, докато стигна до дървена сграда с надпис над покрива „Диспечерска служба“. Спря колата, скочи долу и влезе.

Няколко чиновници енергично попълваха документи, за да пуснат в движение влакове и никой не вдигна глава при влизането на детектива.

— Къде мога да намеря главния диспечер? — попита той един затънал до гуша в работа чиновник.

Човекът кимна към една врата.

— Там вътре.

Бел завари диспечера да изписва номера на огромна черна дъска, с разчертани на нея коловози, влизащи и излизащи от разпределителната. На табелата на бюрото пишеше „Мортън Гулд“. Беше нисък мъж с раздвоена брадичка и закривен като ястребов клюн нос. На дъската се виждаха над трийсет влака, композирани на линиите, изпъващи се от разпределителната като паяжина. Бел неволно се зачуди кой ли от тях включваше вагона на Кромуел.

— Господин Гулд?

Гулд се обърна и видя пред себе си мъж, който сякаш беше вървял от единия край на ада до другия.

— Не виждате ли, че съм зает? Ако искате да хванете влак от града, идете в депото на „Южен Пасифик“… или каквото е останало от него.

— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн“. Търся багажен вагон със серийния номер 16455.

Гулд махна с ръка към черната дъска.

— „Южен Пасифик“ се къса по шевовете да превози хиляди бездомни от града на флотата ни от фериботи и влекачи до Оукланд, където сме сглобили пътнически композиции, за да ги евакуират от района. Над хиляда и четиристотин вагона с помощи пристигат от цялата страна. Вагони — пътнически и товарни — отсам залива, всичко триста на брой, се извозват към долната част на щата. Как очаквате да мога да следя движението на един-единствен вагон?

Бел го погледна в очите.

— Точно този вагон беше собственост на Джейкъб Кромуел.

Видя го. Едва доловимия знак, че се досеща за какво иде реч.

— Не познавам никакъв Джейкъб Кромуел. — Гулд замълча и погледна Бел с опасение. — За какво е всичко това?

— Пуснал сте локомотив да тегли личния му товарен вагон.

— Вие сте луд. Не бих пуснал частни композиции при такива спешни обстоятелства.

— Колко ви плати той?

Диспечерът вдигна ръце.

— Не би могъл да ми плати нещо човек, когото изобщо не познавам. Това е нелепо.

Бел пренебрегна лъжата.

— Закъде пътува влакът на Кромуел?

— Вижте какво — заговори Гулд, докато страхът в очите му се усилваше. — Искам да се махнете оттук, ченге на Ван Дорн или не.

Бел свали бомбето си и направи едно движение, все едно че почиства лентата вътре. В следващия момент диспечерът зяпна в работещия край на миниатюрен пистолет „Деринджър“. Агентът притисна двойната цев в слепоочието до лявото око на Гулд.

— Ако не кажете истината в следващите шейсет секунди, ще ви застрелям и куршумът ужасно ще обезобрази лицето ви и ще ви пръсне очите. Желаете ли да прекарате остатъка от живота си обезобразен и сляп?

Ужасът стисна Гулд за гърлото и лицето му се изкриви в гримаса.

— Вие сте луд.

— Останаха ви петдесет секунди преди да престанете да виждате нещо.

— Не можете!

— Мога и ще го направя, освен ако не ми кажете каквото искам да знам.

Хладното изражение и леденият глас се оказаха достатъчни Гулд да повярва, че детективът на Ван Дорн не блъфира. Озърна се диво наоколо, сякаш търсеше изход, но Бел продължи неумолимо:

— Трийсет секунди.

Дръпна ударника на деринджъра.

Раменете на Гулд се смъкнаха, очите му се изпълниха с ужас.

— Не, моля ви…

— Кажете ми!

— Добре — промълви Гулд тихо. — Кромуел беше тук. Плати ми десет хиляди долара в брой, за да прикача вагона му към един бърз локомотив и да изкарам влака на коловоз на юг.

Очите на Бел се присвиха неразбиращо.

— На юг?

— Това е единственият изход от града — обясни Гулд. — Всички влакови фериботи се използват за транспортиране на хора до Оукланд и влаковете с помощи обратно. Няма друг път, по който да тръгне.

— Какъв маршрут му се даде?

— До Сан Хосе, а после покрай залива на север, докато влакът му обърне на изток по главната линия през планините и към Невада и Солт Лейк сити.

— Преди колко време напусна разпределителната гара? — попита Бел настоятелно.

— Преди около четири часа.

Бел продължи натиска.

— Кога по график трябва да стигне в Солт Лейк сити?

Гулд поклати глава в паника.

— Не мога да знам. Машинистът му ще изгуби много време на страничните отбивки, за да минат спешно влаковете с помощи. Ако има късмет, влакът му би трябвало да стигне до Солт Лейк до утре късно следобеда.

— За какъв тип машина прикачихте частния товарен вагон на Кромуел?

Гулд се наведе над едно бюро и погледна отметките в голяма счетоводна книга.

— Дадох му номер 3025, 4-6-2 Пасифик, построена от Болдуин.

— Бърза ли е машината?

Гулд кимна.

— Имаме малко, които да са по-бързи.

— Кога ще е на разположение някоя от тях?

— Защо питате?

— Искам най-бързата машина, която имате — отвърна Бел и го заплаши отново с малкия пистолет. — Това е от съдбоносна важност. Трябва да догоня влака на Кромуел.

Гулд погледна на голямата си дъска.

— Имам номер 3455, 4-4-2. Болдуин Атлантик. По-бърза е от Пасифик. Но е в халето в Оукланд на ремонт.

— След колко време ще е готова за движение?

— Ремонтът трябва да е готов в следващите три часа.

— Ще я взема — заяви Бел без колебание. — Обадете се на Ван Дорн да покрие разноските.

Гулд като че ли се канеше да възрази и да спори с Бел, но след като погледна в дулото на пистолета, размисли.

— Ако донесете за мен, мога да загубя работата си и да ида в затвора.

— Просто ми дайте машината и ми отворете маршрут покрай Сан Хосе и към Солт Лейк сити, и няма да кажа нищо.

Диспечерът въздъхна благодарно и започна да подготвя документацията за наем и пускане в движение на локомотива за детективска агенция „Ван Дорн“. Когато приключи, Бел взе листовете и ги огледа за миг. Удовлетворен, напусна службата без повече приказки, качи се във форда и подкара към Фери Билдинг.

41

Щом наближи Фери Билдинг, Бел покри главата си с одеяло и подкара през дъжда от нажежени въглени. Видя, че от Китайския квартал не е останало нищо, освен стотиците купове овъглени и димящи развалини. Зданието на Фериботната компания беше оцеляло с много малка повреда на часовниковата кула. Забеляза, че часовникът беше спрял на пет часа и дванайсет минути — времето на труса.

Улиците и тротоарите около Фери Билдинг бяха сцена на стълпотворение. Хиляди хора бягаха, повярвали, че целият град ще бъде унищожен. Сред гъстата човешка маса цареше хаос и бъркотия. Някои се бяха загърнали в одеяла, натоварили се с малкото лични вещи, които можеха да пренесат на ферибота. Някои бутаха бебешки колички и малки бъгита, и въпреки всичко, сред целия кошмар, всеки се държеше изискано, вежливо и със загриженост към другите.

Бел спря до един младеж, който като че ли просто стоеше бездеен и наблюдаваше пожара оттатък улицата от кейовете. Вдигна пред очите му златна двайсетдоларова монета.

— Ако знаеш как се кара кола, закарай тази до Митницата и я предай на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“, и това е твое.

Очите на младежа се разшириха от въодушевление — не толкова от парите, колкото заради шанса да кара автомобил.

— Да, сър отвърна припряно. Мога да карам максуела на чичо ми.

Бел погледа развеселен как момчето включи на скорост и подкара надолу по многолюдната улица. След това се обърна и тръгна с човешката маса, бягаща от разрухата на града.

За три дни над двеста двайсет и пет хиляди души напуснаха полуострова на доскорошния Сан Франциско и всички бяха безплатно превозени от железници „Южен Пасифик“ до там, където всеки искаше да стигне. Двайсет и четири часа след земетресението претоварени фериботи тръгваха от Сан Франциско за Оукланд на всеки час.

Бел показа удостоверението си от Ван Дорн и се качи на ферибот „Буена Виста“. Намери свободно място за сядане над лопатните колела и се обърна да погледа пламъците, изригващи високо във въздуха, с дима, издигнал се над триста метра. Сякаш целият град се бе превърнал в гигантска клада.

Щом слезе на пристанището в Оукланд, железопътен служител го упъти към ремонтното депо, където стоеше локомотивът. Внушителното стоманено чудовище отблизо представляваше грандиозна гледка. Беше боядисано в черно от предната скара на локомотива до задната част на въглищния тендер. Бел предположи, че покривът на кабината е поне на четири метра и половина над релсите. Големите задвижващи колела бяха поне два метра в диаметър. За времето си локомотивът тип „Атлантик“ представляваше шедьовър на механичната тяга.

За Бел изглеждаше зъл и грозен. Номерът 3455 бе изписан с малки бели букви отстрани на кабината. „Южен Пасифик“, с по-едър шрифт, минаваше през страната на тендера, който захранваше котела с въглища и вода. Детективът се приближи към някакъв мъж, облечен в традиционния раиран работен комбинезон на машинист и раирана шапка с периферия. Машинистът държеше голям бидон с масло с дълго гърло и като че ли смазваше лагерите на свързващите лостове, които минаваха от буталния цилиндър към задвижващите колела.

— Могъщ, чудесен локомотив — каза с възхита Бел.

Машинистът вдигна глава. Беше по-нисък от Бел, с прошарена коса, която се подаваше изпод шапката. Лицето беше загрубяло от годините показване от прозореца на кабината срещу силния насрещен вятър от забързаната машина. Веждите над двете небесносини очи бяха извити и рунтави. Бел прецени, че е по-млад, отколкото изглеждаше.

— Няма по-добра от „Аделин“ — отвърна машинистът.

— „Аделин“?

— По-лесно е за помнене от четирицифрения й номер. Повечето локомотиви получават женски имена.

— „Аделин“ изглежда доста мощна — призна детективът с възхищение.

— Построена е за тежка пътническа служба. Излезе от фабрика „Болдуин“ преди няма и пет месеца.

— Колко бързо ще върви? — попита Бел.

— Зависи колко вагона тегли.

— Да речем, че нито един.

Машинистът помисли за миг.

— На дълъг прав участък по открито празно трасе може да вдигне 160 км/ч.

— Името ми е Бел. — Подаде документите на машиниста. — Наех машината ви за специална работа.

Машинистът прегледа листовете.

— Екипът на Ван Дорн, хм. Какво й е толкова специалното?

— Да си чувал за Бандита касапин?

— Кой не е? Четох по вестниците, че бил опасен убиец.

Бел прескочи подробните обяснения.

— Тръгваме след него. Той е наел локомотив тип „Пасифик“ да тегли специалния му частен вагон. Кара до Солт Лейк сити, след което тръгва на север към канадската граница. Смятам, че има четири часа преднина.

— По-скоро шест, докато наговаря въглища и заредя вода.

— Казаха ми, че имало ремонти. Приключиха ли?

Машинистът кимна.

— Смениха дефектен лагер на едно от колелата.

— Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре. — Бел замълча и подаде ръка. — Между другото, името ми е Айзък Бел.

Машинистът я разтърси енергично.

— Нилс Лофгрен. Огнярят ми е Марвин Лонг.

Бел извади часовника си от джоба и провери времето.

— Ще се видим след четирийсет и пет минути.

— Ще сме на въглищната платформа по-нагоре по коловоза.

Детективът забърза към терминал Оукланд и стигна до дървената постройка на „Уестърн Юнион“. Шефът на телеграфната служба му каза, че до Солт лейк сити има само една отворена линия и отнемало часове, докато се прехвърлят съобщенията. Бел обясни мисията си и шефът прояви пълна отзивчивост.

— Какво е съобщението ви? Ще се погрижа да се изпрати веднага до службата ни в Солт Лейк.

Телеграмата гласеше:

Изчака, докато телеграфистът набере съобщението, след което напусна службата и се запъти към Лофгрен и Лонг, вече заредили въглища и вода. Качи се в кабината и го запознаха с Лонг, едър широкоплещест мъж с големи мускули, изпънали ръкавите на дочената му риза. Не носеше шапка и рижата му коса почти се сливаше с пламъците зад вратата на пещта. Смъкна едната кожена ръкавица и стисна ръката на детектива с длан, корава и мазолеста от дългите часове боравене с въглищната лопата.

— Готови сме, когато кажете — заяви Лофгрен.

— Да действаме тогава — отвърна Бел.

Докато Лонг подклаждаше огъня, Лофгрен зае мястото си от дясната страна на кабината, избута спирачния лост „Джонсън“, отвори цилиндровите клапи и дръпна два пъти въженцето над тавата си, при което парната свирка изсвири пронизително предупредителния сигнал „влакът тръгва“. След това стисна дългия лост на дросела и го издърпа назад. „Аделин“ се задвижи и бавно набра скорост.

Десет минути по-късно Лофгрен получи сигнал да се прехвърли на главния коловоз на изток. Освободи дросела и големият локомотив „Атлантик“ се задвижи напред. Бавно закриволичи през разпределителната. Лонг започна да поддържа огъня си лек, равномерен и ярък. За пет години поддържане на локомотивен огън беше развил техника, с която го задържаше да не гори прекалено рехаво или много силно. Лофгрен издърпа дросела, задвижващите колела запухтяха сред изригналия облак пара и черния дим се понесе нагоре от комина.

Бел седна на седалката от лявата страна на кабината. Изпита огромно облекчение. Чувстваше се убеден, че това е последната гонитба. Щеше да догони Кромуел и да го предаде на властите в Чикаго, жив или мъртъв.

Вибрацията на локомотива по релсите му се стори успокояваща като плуване с гумена лодка по планинско езеро. Пухтенето на парата, тласкаща задвижващите колела и топлината от пещта определено действаха отморяващо за мъж, тръгнал на мисия. Преди да стигнат Сакраменто и да завият на изток през планините Сиера Невада, Бел се отпусна в седалката си, прозя се и затвори очи. След минута вече спеше здраво, сред кънтежа на набиращия скорост локомотив, докато „Аделин“ насочваше гигантската си метална скара към Сиера Невада и Донър.

42

Едрата гръд и бичите рамене на Абнър бяха плувнали в пот, докато нариваше въглища в локомотивната пещ. Поддържането на ефикасен огън беше истинско изкуство, но той нямаше идея как да го прави. Просто гребеше с лопатата въглища и ги хвърляше през отворената врата на пещта, без да слуша виканията на машиниста зад гърба му, че многото въглища ще смъкнат температурата.

Беше поел работата само за да смени огняря Ралф Уилбанкс, едър и плещест мъж, който се бе изтощил след няколкото часа поддържане на нужната температура на парата, която тласкаше големия локомотив „Пасифик“ нагоре по стръмните склонове на планините Сиера Невада. Редуваха се — един час гребане на въглища, един час почивка.

Абнър оставаше нащрек докато работеше, с револвера „Смит & Уесън“, затъкнат в колана му. Държеше под око машиниста, зает непрекъснато с поддържането на бърза, но безопасна скорост по многобройните планински завои, като в същото време наблюдаваше коловоза напред за някое непредвидено препятствие, например извънредна композиция, идваща насреща. Най-сетне прехвърлиха билото и оттам пътят продължи надолу до равнините на пустинята.

— Влизаме в Рино — изрева Уес Хол, машинистът, за да надвика ръмженето на пламъците в пещта. Стегнат мъж със загрубяло лице на каубой, щеше да спре влака възмутен, когато разбра, че пътниците му настояват да вдигне скоростни рекорди през планините, но се примири, след като Абнър опря своя „Смит & Уесън“ в главата му и заплаши да убие и него и огняря, ако не се подчинят. Хилядата долара в брой от Кромуел го доубедиха и сега Хол и Уилбанкс караха локомотива „Пасифик“ толкова бързо, колкото смееха да си позволят.

— Сигналът напред е червен каза Уилбанкс.

Хол махна с ръка, че също го е видял.

— Ще трябва да спрем и да изчакаме на отбивка.

Абнър насочи оръжието в главата на машиниста.

— Включи свирката. Ще преминем.

— Не можем. — Хол го погледна в очите. — Трябва да е експрес с помощи за Сан Франциско, който идва по същата линия. По-добре ме застреляй, защото ако причиня сблъсък с друг влак, ще измрем всички и движението в двете посоки ще спре поне за седмица.

Абнър бавно прибра револвера под колана си.

— Добре. Но ни върни на главната линия веднага щом премине експресът.

Хол започна да затваря лоста на дросела.

— Можем да използваме забавянето да вземем въглища и вода.

— Добре. Но внимавайте как се държите, да не пръсна черепите и на двама ви.

— Двамата с Ралф не можем да издържим много дълго. Изчерпани сме.

— Ще си заработите парите и ще останете живи… ако продължите — закани се Абнър.

Надвесен навън от лявата страна на кабината, Абнър успя да види приближаващото се в далечината гарово депо на градчето Рино, Невада. Малко по-натам зърна човешка фигура, махаща с червен флаг до железопътната стрелка. Хол наду свирката да извести за пристигането им и уведоми стрелочника, че е разбрал сигнала да забави и да се подготви за отклоняване от главната линия.

Хол спря тендера на „Пасифик“ точно под издигнатата дървена цистерна с вода от едната страна на коловоза и въглищния контейнер от другата. Уилбанкс скочи на тендера, награби едно въже и издърпа улея, монтиран на цистерната, докато водата потече в котела. Машинистът слезе с бидона с масло от кабината и започна да проверява всички лагери и окачвания на локомотива. След като Кромуел бе отказал да чакат за механика, трябваше да прегледа и лагерите на колелата на тендера, както и на товарния вагон.

Абнър мина покрай тендера към вратата на вагона, без да изпуска двамата от очи. Почука два пъти с дръжката на револвера си, изчака и почука отново. Вратата се отключи и се плъзна настрани. Джейкъб и Маргарет го погледнаха отвътре.

— За какво е забавянето? — попита Кромуел.

Абнър кимна към локомотива.

— Отклониха ни, за да мине експресен влак с помощи. Докато чакаме, екипажът зарежда въглища и вода.

— Къде сме? — попита на свой ред Маргарет. Беше облечена нетипично в мъжки панталони с крачолите, напъхани в чифт ботуши. Горната част на тялото й беше покрита със син пуловер и косата й бе прибрана с шарена кърпа.

— Градчето Рино — отвърна Абнър. — Минахме Сиерите. Оттук нататък теренът се изравнява в пустиня.

— Как е трасето напред? — запита Кромуел. — Други влакове с помощи ще ни задържат ли?

— Ще проверя при стрелочника за влакове по график от запад. Но ще трябва да отклоняваме, ако идват.

Кромуел скочи долу и разтвори карта на земята. Разчертаните по нея линии показваха железопътните трасета на Съединените щати западно от Мисисипи. Посочи петното, обозначаващо Рино.

— Добре, значи сме тук. Следващата свръзка с линии на север е Огдън, Юта.

— Не е ли Солт Лейк сити? — попита Маргарет.

Кромуел поклати глава.

— Главната линия на „Южен Пасифик“ се свързва с трасетата на „Юнион Пасифик“ северно от Солт Лейк. Отклоняваме на север при Огдън и продължаваме към Мисула, Мотана. Оттам хващаме линията на „Северен Пасифик“ и сме в Канада.

Абнър държеше екипажа под око. Видя, че огнярят се мъчи с гребането на въглищата, които се изсипваха по улея в тендера, докато машинистът обикаляше като замаян около композицията.

— Екипажът едва се държи на крака. Ще имаме късмет, ако могат да карат локомотива още четири часа.

Кромуел огледа картата.

— Има разпределителна гара в Уинемука, Невада, на около 270 км оттук. Там ще вземем друг екипаж.

— А тия двамата? — попита Абнър. Не можем да ги оставим да изтичат до най-близкия телеграф и да предупредят полицията нагоре по линията, че идваме.

Кромуел помисли малко.

— Ще ги задържим с нас и след това ще ги накараме да скочат от влака някъде из пустинята. Няма да рискуваме агентите на Ван Дорн да се досетят, че сме напуснали Сан Франциско и да телеграфират на властите по линията, тъй че ще срежем телеграфните линии по пътя.

Маргарет се загледа към планините Сиера и по трасето, което бяха изминали.

— Смяташ ли, че Айзък е надушил бягството?

— Само въпрос на време е скъпа сестричке отвърна Кромуел с обичайната си самоувереност. Но докато разбере, че сме избягали от Сан Франциско и намери локомотив да ни подгони, ще сме минали половината път до Канада и няма да има шанс да ни спре.

43

„Аделин“ беше гордостта и любовта на Лофгрен. Говореше за нея, все едно че локомотивната машина беше красива жена, а не стоманено, дишащо пламъци чудовище, връхлитащо на бясна скорост по серпантините на планините Сиера и през прохода Донър. Без стотиците тонове вагони, пълни с пътници и багаж, се справяше с лекота и без никакво усилие.

Пролетният въздух беше прохладен и свеж, сняг все още загръщаше земята. Проходът Донър беше прочутият участък от планините, където се бе разиграло най-ужасното събитие в историята на Запада. Керван от фургони, съставен от дузина семейства, станали легендарни като „Групата Донър“, бе заседнал сред зимните вихрушки през 1846 г. и хората бяха пострадали жестоко, докато бъдат спасени. Мнозина от оцелелите бяха яли труповете на умрелите. От първоначалните осемдесет и седем мъже, жени и деца, само четирийсет и пет доживяха, за да стигнат до Калифорния.

След преминаването им през Сакраменто, Бел се беше събудил напълно и гледката му се стори възхитителна: извисените скалисти върхове, гората от борове, някои с все още натежали от сняг клони, тунелите на билото, издълбани в гранита от китайски работници през 1867 г. „Аделин“ се гмурна в черната паст на един дълъг тунел и ревът на отработената пара заотеква като сто месингови барабана. Скоро напред в тъмното се появи малко кръгче светлина и бързо започна да се разширява. След това „Аделин“ изригна с гръмотевичен тътен навън под ярката слънчева светлина. Няколко мили по-късно се появи панорамната гледка с езерото Донър и влакът започна дългото си лъкатушещо спускане към пустинята.

Бел се загледа с известно притеснение в тристаметровата пропаст, едва на стъпка-две от ръба, докато локомотивът се люшкаше по един остър завой. Нямаше нужда да подканя Лофгрен да кара по-бързо. Машинистът тласкаше машината на близо 56 км/ч, с цели 16 км по-бързо от смятаното за безопасна скорост.

— Прехвърляме билото — обяви Лофгрен, — и имаме спускане в следващите 120 км.

Бел стана и отстъпи на Лонг огнярската му седалка от лявата страна на кабината. Мъжът с благодарност седна, за да отдъхне, след като Лофгрен спря парата и остави „Аделин“ да продължи по инерция през планинския проход. Лонг беше наривал въглища почти без прекъсване, откакто минаха на главната линия в Сакраменто и нагоре по стръмния път към Сиера.

— Мога ли да помогна? — попита го Бел.

— Заповядай — отвърна Лонг, докато палеше лула. — Ще ти кажа как да хвърляш въглищата в пещта. Въпреки че ще безделничим през следващия час, не можем да оставим огънят да загасне.

— Не ги ли хвърляш просто с лопатата?

Лонг се усмихна широко.

— Не е толкова просто. И не се казва лопата. Това е огнярско гребло, размер номер четири.

В следващите два часа Бел се бореше с лопатата пред лабиринта от тръби и клапи, докато учеше тънкостите в захранването на локомотивната пещ. Тендерът се люшкаше наляво-надясно по завоите и затрудняваше хвърлянето на въглищата в пещта. Работата обаче беше лесна, докато „Аделин“ се търкаляше по нанадолнището. Хвърляше въглища само колкото да се поддържа парата. Бързо се научи да отваря широко вратата на пещта, след като удари в нея греблото и разсипа въглища по пода. И вместо да трупа въглищата на горещ куп, усвои тънкостта да поддържа равномерен огън, който гореше ярък и оранжев.

Острите завои останаха зад тях, след като дъгата отпред се увеличи на слизане от склоновете. Час по-късно Бел върна греблото на Лонг и огнярят извика на Лофгрен:

— Имаме достатъчно вода и въглища само за още петдесет мили.

Лофгрен кимна, без да откъсва очи от линията напред.

— Достатъчно да стигнем до Рино. Там можем да заредим и да вземем сменен екипаж.

Бел осъзна, че бързият преход през планините е взел своята дан от Лофгрен и Лонг; Виждаше, че телесното и умствено напрежение е изтощило коравия машинист, а физическото усилие с поддържането на парата по стръмните склонове е изцедило силите на неуморимия огняр. Изглеждаше очевидно, че влаковият екипаж на Кромуел също трябва да се с изтощил. Погледна часовника си. Можеше само да гадае дали са съкратили разстоянието.

— Колко ще отнеме да съберем друг екипаж? — попита Бел.

— Колкото да заредим тендера с въглища и вода — отвърна Лофгрен. Усмихна се уморено, оголвайки два реда разкривени зъби и добави: — Стига да имаме късмет и някой да стои на повикване.

— Благодарен съм и на двама ви — каза искрено Бел. — Направихте истински героизъм с прехвърлянето на Сиера. Трябва да сте поставили рекорд.

Лофгрен извади големия си железничарски часовник „Уолтъм“ и погледна часа.

— Наистина — засмя се той. Отрязахме осем минути от стария рекорд, поставен от Марвин, мен и „Аделин“ преди шест месеца.

— Влюбен си в тази машина, нали? — попита Бел.

Лофгрен се засмя.

— Вземи всички локомотиви „Атлантик“, изкарвани някога на релсите: те са най-добрите на света, всички построени по едно и също време, с идентични размери и конструкция. И все пак всяка машина е различна — като хората, всички си имат личностни особености. Някои могат да тичат по-бързо от другите при едно и също парно налягане. Някои са придирчиви, докато други са неудачници, винаги вадят лош късмет с ремонтни проблеми. Но „Аделин“, тя ми е любима. Никакви капризи. Никога не е свадлива, ексцентрична или в лошо настроение. Отнасяй се с нея като с дама и е като породиста кобила, която печели състезания.

— Говориш за нея почти като за човек.

— „Аделин“ може да е седем тона желязо и стомана, но има сърце.

Наближаваха Рино и Лофгрен дръпна въжето на свирката, за да извести намерението си да се отклони за въглища и вода. Отпусна лоста на дросела, за да забави локомотива. Стрелочникът избута лоста на стрелката, за да свърже релсите, както бе направил с влака на Кромуел преди това. После размаха зелен флаг да уведоми Лофгрен, че страничният коловоз е отворен.

Още докато, „Аделин“ спираше, Бел вече бе скочил от кабината и прекоси на бегом разпределителната станция към гаровото депо, което приличаше на хиляда други гари в малки градове из страната. Беше типично със стените от дървени летви, сводести прозорци и остър връх. Товарната платформа беше празна, което го остави с впечатлението, че не се очаква скоро до пероните да спират пътнически влакове.

Влезе, подмина бързо билетното гише и спря до стаичката на телеграфа. Двама мъже бяха увлечени в разговор, когато пристъпи вътре. Лицата им бяха сериозни и мрачни.

— Моля за извинение — каза Бел. — Търся началникът на гарата.

По-високият от двамата го изгледа за миг и кимна.

— Аз съм началникът, Бърк Пълвър. С какво мога да ви услужа?

— Минавал ли е влак само с един товарен вагон в последните десет часа, на изток?

Пълвър кимна.

— Бяха спрели на отбивка за два часа, докато минат два експресни влака с хранителни помощи за жертвите на земетресението в Сан Франциско.

— Забавили са се два часа? — възкликна Бел, изведнъж обзет от оптимизъм. Преди колко време напуснаха?

Пълвър погледна към часовника „Сет Томас“ на стената.

— Преди около четири и половина часа. Защо питате?

Бел се идентифицира и обясни накратко гонитбата на Кромуел.

Пълвър се вторачи в лицето му.

— Казвате, че товарният вагон е возил прословутия Бандит касапин?

— На него беше, да.

— Само ако бях знаел, щях да кажа на шерифа.

Разликата във времето бе по-малка, отколкото Бел се беше надявал.

— Имате ли на разположение екип за смяна? Моят се изтощи след рекорда им през Сиера.

— Кой ви е екипът?

— Лофгрен и Лонг.

Пълвър се засмя.

— Знаех си, че тия двамата ще се опитат да бият собствения си рекорд. — Огледа дъската на стената. — Имам екип под ръка. — Помълча за миг: — Помислих си, че има нещо странно около този влак. Рино е сменна гара за почти всеки влак, отиващ на запад или на изток. Крайно необичайно беше да не вземат смяна. Вашият бандит няма да стигне далече с изтощени машинист и огняр.

Бел погледна телеграфиста, плешив мъж със зелен визьор на челото и ръкавели на ръцете.

— Бих искал да предупредя властите в градовете напред да спрат влака и да задържат бандита. Името му е Джейкъб Кромуел.

Телеграфистът поклати глава.

— Не става. Линиите са прекъснати. Не мога да пратя съобщение на изток.

— Обзалагам се, че Кромуел реже линиите каза Бел.

Пълвър огледа черната дъска на друга стена, показваща графика на влаковете през Рино.

— Ще ви доведа екипа до петнайсет минути. Би трябвало да имате чиста линия докато стигнете Илко. След това дано намерите работещ телеграф, иначе рискувате да се сблъскате с някой влак, който пътува на запад.

— В такъв случай ще бъда удовлетворен, че Кромуел се е сблъскал с него първи — отвърна Бел цинично.

44

„Аделин“ набираше скорост по равния открит участък на трасето. Гонеше 145 км/ч, ревеше по дървените мостчета над сухи дерета, летеше през малки градчета и профучаваше покрай сигналите, показващи отворена линия напред. Телеграфните стълбове покрай линията се сливаха в смътна мъгла. Сив дим, смесен с искри и жарава, бълваше от комина на локомотива, стелеше се назад в нисък облак над кабината и се сплескваше от силния порив на насрещния вятър.

Намръщен светлокос потомък на викингите, Ръс Йонгевард седеше в машинистката седалка с едната ръка на дросела, докато Бил Ший, висок и весел ирландец, мяташе въглища в пещта. След като чуха от Бел, че гони на живот и смърт прочутия Бандит касапин, двамата с радост се качиха, за да се включат в преследването.

Лофгрен и Лонг също останаха.

— Оставаме доброволно до края — заяви Лофгрен. — С четирима ни да се сменяме, няма да се налага спиране за нова подмяна на екипа.

Бел се включи в задачата с хвърлянето на въглища. Раната в бедрото му от куршума на Кромуел в Телърайд не беше зараснала напълно, но стига да не я натоварва много, не болеше особено. Греблото му се пълнеше наполовина спрямо това, което хвърляха в пещта Лонг и Ший, но го компенсираше с две гребла срещу едно тяхно.

Двамата огняри на „Южен Пасифик“ се редуваха в наблюдението на водомера и параметъра, за да се уверят, че огънят им гори добре и машината работи на малко под 90-те килограма парно налягане, на косъм от червената отметка. Поглеждаха дима, излизащ от комина. Щом започнеше да става от сив в прозрачен, добавяха още въглища. Почернееше ли, това означаваше, че огънят е твърде силен и трябва да забавят.

Между Лофгрен и Йонгевард се заформи непредизвикана и мълчалива надпревара, но не остана незабелязана. „Аделин“ можеше да е показала огромната си машинна мощ и мълниеносната скорост на задвижващите си колела, но силата и издръжливостта на мъжете я тласкаха към границите на възможностите й, което поставяше рекорди през Невада в този ден. Машинистите се бяха настървили и се трудеха с упорство, за да догонят влака на убиеца на толкова много невинни хора.

Видял семафора, който сигнализираше, че трасето отвъд Илко е открито, Лофгрен задържа дросела на стоп и профуча покрай гаровото депо със 152 км/ч. Хората, които чакаха на перона пътнически влак зяпнаха слисани, когато „Аделин“ се изстреля по линията като огромен оръдеен снаряд.

За щастие свръзките бяха малко и раздалечени — няколко линии, отклоняващи се от главния коловоз, тъй че задържаха мълниеносната скорост, без да забавят. След това започнаха да възникват убийствени забавяния при град Уелс и отново по-натам по трасето при Промонтъри, за да пропуснат влаковете с храни, идващи на запад. Задържанията бяха използвани за зареждане на въглища и вода, но бяха изгубени всички осемдесет минути.

На всяко спиране Бел разпитваше началниците на гарите за влака на Кромуел. В Уелс началникът му каза, че машинистът и огнярят, карали влака на Кромуел от Оукланд, били намерени от кантонер, докато проверявал връзките и релсите. Беше ги докарал в града и едва можели да стоят на крака от умора и обезводняване. Бяха потвърдили опасенията на Бел: Кромуел често заповядвал влакът да спира, за да може наемникът му да се качва на стълбовете и да реже жиците.

— Как се справяме? — попита го Лофгрен, след като Бел се върна в кабината.

— Началникът на гарата каза, че са минали преди три часа.

— Значи сме съкратили час и половина след Рино — обяви с широка усмивка Лонг, разбрал, че неуморните им усилия не са отишли напразно.

— Оттук до Огдън ще трябва да си отваряте очите. Кромуел реже телеграфните жици. Ще караме на сляпо, ако отсреща идва влак на запад.

— Не е голяма заплаха — отвърна Йонгевард. — Компанията няма да рискува да пуска влакове, ако не могат да се свържат с началниците на гарите да разпределят графика. Все пак ще трябва да сме нащрек, особено на завоите, където не можем да видим на повече от километър и половина напред.

— Колко е до Огдън? — попита Бел.

— Около осемдесет километра — отвърна Йонгевард. — Трябва да стигнем до гарата след около час.

С Лофгрен на дросела, „Аделин“ се озова на Юнион Стейшън в Огдън четирийсет и пет минути по-късно. Беше прехвърлил на коловоза за зареждане на въглища и вода и спря локомотива. Действията им вече бяха точно синхронизирани. Докато Лонг и Ший зареждаха въглища и вода, Лофгрен и Йонгевард провериха машината и смазаха задвижващите лостове и лагерите на колелата. Бел притича бързо в голямата гара и намери кабинета на диспечера.

Зад бюрото стоеше пълен мъж, загледан през прозореца към пристигащ пътнически влак. Вниманието му бе ангажирано в частност от две хубави млади жени, които показаха глезени, докато слизаха от стъпалата на вагона „Пулман“. Бел прочете името на малка табелка на бюрото.

— Господин Джонстън?

Джонстън извърна очи към Бел и се усмихна приятелски.

— Да, аз съм Джонстън. С какво мога да ви услужа?

Бел нахвърли разказа си за гоненето на Кромуел може би за шести път, откакто бе напуснал Сан Франциско.

— Можете ли да ми кажете кога влакът премина оттук?

— Изобщо не е минавал — отвърна Джонстън.

— Изобщо не е минавал през гарата ви? — Гъстите вежди на Бел се вдигнаха към буйната му руса коса.

— Нда — каза Джонстън, изпъна се назад в люлеещия си стол и вдигна обутия си в ботуш крак на едно отворено чекмедже. — Бяха прехвърлени на линията на север.

— Как? — сопна се Бел. — Влакът не беше редовен.

— Някаква богата дама показа документи на диспечера на свръзката нагоре по линията и каза, че е наела композиция с право на чиста линия до Мисула, Монтана.

— Сестрата на бандита — обясни Бел. — Опитват се да стигнат до границата и да се прехвърлят в Канада.

Джонстън кимна с разбиране.

— Диспечерът провери с мен влаковете, които идват от юг. Нямаше никой по график до утре сутринта, тъй че му казах да пусне влака на дамата на север.

— Кога стана това?

— Преди по-малко от два часа.

— Трябва да догоня този влак — заяви Бел твърдо. — Ще съм ви благодарен за чиста линия до Мисула.

— Защо не телеграфирате на шерифа в Бют да спре влака и да арестува бандита и сестра му?

— Опитвам се да го направя откакто напуснах Рино, но Кромуел беше срязал всяка телеграфна линия от там до тук. Няма причина да спре да го прави.

Джонстън го погледна стъписан.

— Боже мой, можел е да предизвика челен сблъсък.

— Докато той и сестра му стигнат до границата с Канада, нямат нищо за губене. Дори това да означава да избият всеки, който се изпречи на пътя им.

Макар и стъписан, Джонстън го гледаше с пълно разбиране.

— Спипайте го този мръсен страхливец. — В гласа му се прокрадна отчаяние. — С най-голяма охота ви давам чиста линия до Мисула.

— Благодарен съм за всяка помощ, която можете да ми предложите каза искрено Бел.

— Кой е номерът на влака ви?

— Не е влак, само тендер и машина номер 3455.

— Какъв тип?

— Болдуин Атлантик 4-4-2 — отвърна Бел.

— Бърза е. А сменни екипи?

— Имам два екипа, които настояват да останат в гонитбата, докато спипаме бандита.

— В такъв случай мога само да ви пожелая късмет. — Джонстън стана и стисна ръката на Бел.

— Благодаря ви.

— Два часа са адска преднина — каза тихо Джонстън.

— Съкратихме два и половина откакто напуснахме Оукланд.

Джонстън помисли за миг.

— В истинска гонитба сте се хванали. Ще бъде на ръба.

— Ще го спра — заяви твърдо Бел. — Трябва да го спра, иначе ще убие отново.

45

В сърцата на мъжете, които се потяха и се мъчеха да тласкат „Аделин“ напред по релсите, се таеше надежда. Бяха надскочили себе си, за да постигнат невъзможното. Мъже и жени, които работеха по фермите и скотовъдните стопанства покрай железопътната линия, спираха работата си и зяпваха изненадани към забързания самотен локомотив, който пищеше със свирката си в далечината и профучаваше извън погледа им за по-малко от минута, оставяйки след себе си само струя сив дим.

На седалката на машиниста Лофгрен пришпорваше все по-силно и по-силно, „Аделин“, докато прекосиха границата от Юга към Айдахо със скорост от близо 160 км/ч. Покатело, Блекфут и Водопадите Айдахо минаха и заминаха. Началниците на гарите можеха само да стоят слисани и объркани, неспособни да проумеят появилите се от небитието и без никакво предупреждение локомотив и тендер, които профучаваха покрай депата им с нечувана скорост.

Преди да тръгнат от Огдън, Бел беше взел куп одеяла, за да могат екипите да дремват между смените с карането на локомотива и поддържането на котела. В началото им се стори невъзможно да спят на къси интервали заради стърженето на задвижващите лостове, съскането на парата и тракането на стоманените колела по релсите. Но умората се натрупваше и се оказваше все по-лесно да се унесат в дрямка, докато дойде редът им отново да гребат с лопатата и да натискат лоста.

Освен бързите спирки за въглища и вода, „Аделин“ изобщо не забавяше. При едно спиране в Спенсър, Айдахо, Бел научи, че са само на петдесет минути зад влака на Кромуел. Това, че бързо съкращаваха разстоянието, им вдъхна дух да подновят усилията си и да заработят още по-упорито.

Загадката, която се въртеше в ума на Бел, беше съобщеното му от началника на гарата в Спенсър. Като че ли главното трасе на „Южен Пасифик“ спираше в Мисула само с едно разклонение, което продължаваше още 128 км до малкото пристанище Уудс Бей, Монтана, на езерото Флетхед.

— Как го тълкуваш? — попита Лофгрен Бел, след като мястото му на дросела бе заето от Йонгевард.

— Кромуел трябва да е взел друг екип, след като е изкарал машиниста и огняря полумъртви в Уинемука — предположи Бел.

Лофгрен кимна.

— Без телеграфни съобщения, които да ме убедят в противното, трябва да приема, че ги е захвърлил в пустошта и е принудил сменен екип да се качи за финалното бягане през границата.

— В такъв случай ще трябва да го направи по пътя с автомобил.

Лофгрен го погледна.

— Защо казваш това?

Бел сви рамене.

— Началникът на гарата в Спенсър ми каза, че линиите на „Южен Пасифик“ свършват при Уудс Бей на източния бряг на езерото Флетхед. Допускам, че единственият начин Кромуел да продължи на север до Канада, е по шосето.

— Не съм съгласен. Предполагам, че ще качи влака си на вагонния ферибот, който минава през езерото.

Бел го изгледа питащо.

— Вагонен ферибот ли?

Лофгрен кимна.

— Трупите, изсичани в Канада, се карат на платформи през границата до едно малко пристанище на западната страна на езерото, наречено Ролинс. Оттам се превозват на ферибот; който ги пренася през езерото. Когато стигнат в Уудс Бей, прикачват ги на влакове, които ги транспортират до складовете за дървен материал из Югозапада.

— Защо „Южен Пасифик“ просто не продължи линиите си на север до Канада?

— Голямата Северна железница получи поземлени права от правителството да прекоси горната част на Съединените щати. Прокараха трасета, които минават от пристана на западния бряг на езерото Флетхед на север до границата, където локомотивите се прикачват към платформи, натоварени с дървени трупи, докарани от канадската „Тихоокеанска железница“ от лагерите на дървосекачите. Представителите на Голямата северна железница и на „Южен Пасифик“ отказаха да си сътрудничат и така и не положиха коловози, които да се съберат от двата края на езерото.

— Откъде знаеш всичко това?

— Чичо ми живее в Калиспел, над езерото. Сега е пенсиониран, но беше машинист в Голямата северна железница. Караше машина между Спокан и Хелена.

Любопитството в гласа на Бел отстъпи място на тревогата.

— Значи ми казваш, че Кромуел може да прехвърли влака си на ферибот през езерото до линията на „Северен Пасифик“ и да продължи на север в Канада, без да слезе от вагона си?

— Общо взето е това.

— Ако стигне до вагонния ферибот, преди да го спрем… — Лофгрен забеляза безпокойството в погледа му.

— Не се притеснявай, Айзък — успокои го той. — Кромуел не може да е на повече от 16 км по линията пред нас. Ще го догоним.

Бел помълча дълго. След това бавно извади от предния си джоб лист хартия. Бавно го разгъна и го подаде на Лофгрен.

Машинистът го огледа и заговори, без да вдига глава.

— Прилича на списък е имена.

— Точно това е.

— Чии имена?

Бел сниши глас, който едва се чуваше от тракането на бързащия локомотив.

— Мъжете, жените и децата, които Кромуел уби. Нося го със себе си откакто ми възложиха да го заловя.

Лофгрен вдигна очи и се загледа през прозореца в линията напред.

— Другите трябваше да видят това.

Бел кимна.

— Мисля, че сега е подходящ момент.

Три часа по-късно, с Лофгрен отново на дросела, „Аделин“ започна да забавя, щом навлезе в Мисула. Спря локомотива на 15 метра пред стрелката. Ший скочи от кабината, притича по коловоза и превключи релсите към разклонението, водещо към езерото Флетхед, без да обръща внимание на изскочилия от бараката стрелочник.

— Ей, какво правиш? — извика възмутено мъжът, плътно загърнат в палтото си заради студения вятър.

— Нямам време за обяснения — отвърна Ший и махна на Лофгрен в знак, че може да продължи по разклонението от главната линия. Погледна стрелочника, докато „Аделин“ бавно се изтъркаля покрай тях и го попита:

— Друг влак мина ли на разклонението в последния един час?

Стрелочникът кимна.

— И те превключиха на разклонението без разрешение.

— Преди колко време? — настоя Ший.

— Преди около двайсет минути.

Без да отговори, Ший затича след „Аделин“ и се издърпа в кабината.

— Според стрелочника, влакът на Кромуел е минал на разклонението преди двайсет минути.

— Сто двайсет и осем километра за двайсет минути — каза Йонгевард замислено. Ще бъде на косъм.

Издърпа до края лоста на дросела пет минути след като премина железопътния възел и „Аделин“ запуфтя по релсите със 136 км/ч.

Езерото Флетхед се появи щом излязоха на източния бряг. Най-голямото сладководно езеро в западните Съединени щати беше 44 километра дълго, 25 километра широко и покриваше 510 кв.км. площ със средна дълбочина от 49 метра.

Бяха вече на финалната права на дълга и мъчителна гонитба. Лофгрен седеше на седалката на огняря и помагаше на Йонгевард в наблюдението на линията напред. Бел, Ший и Лонг се редуваха в захранването на пещта. Бел нямаше кожени ръкавици като огнярите, затова уви ръцете си в парцалите, с които машинистите бършеха маслото. Защитата помогна, но по дланите му излизаха мехури от дългите часове гребане на въглища.

Скоро достигнаха скорост, каквато не беше предвидена за разклонението, принудено да понесе забързан влак. Нямаше никакво забавяне по мостовете. Завоите се взимаха по външния ръб. На един двоен завой, който взеха на бясна дъга, болтовете в тендера затрещяха. За щастие след това линията се изпъна права под летящата напред метална скара. Йонгевард задържа 136-те км/ч в следващите 65 километра.

— Еврика! — изрева изведнъж Лофгрен и посочи енергично напред.

Всички се надвесиха от кабината, а леденият вятър насълзи очите им.

И да: на седем-осем километра точно пред тях смътно се виждаха валма сив дим.

46

Маргарет седеше отпусната на канапето, загърната в извезан копринен халат и загледана в мехурчетата шампанско, вдигащи се в тумбестата чаша.

— Чудя се дали е вярно — промълви тя.

Кромуел я погледна.

— Кое да е вярно?

— Че тази чаша е моделирана като гърдата на Мария Антоанета.

Кромуел се засмя.

— Има елемент на истина в легендата, да.

След това Маргарет се загледа през прозореца, който Кромуел беше вдигнал в задната стена на вагона — беше вграден в стената и затворен оставаше невидим отвън. Релсите, проблясващи под колелата, сякаш се изпъваха към безкрайността. Видя, че пътуват през долина, обкръжена от гористи планини.

— Къде сме?

— Долината Флетхед сред Скалистите планини.

— Колко още има до границата?

— Още трийсет минути до фериботния пристан на езеро Флетхед — отвърна Кромуел, докато отпушваше втората им бутилка шампанско за деня. — Половин час да излезем на линията на Голямата северна и до залез-слънце ще сме в Канада.

Тя вдигна чашата си.

— За теб, братле, и за гениалното ни бягство от Сан Франциско. Дано новото ни начинание бъде също толкова успешно като последното.

Кромуел се усмихна самодоволно.

— Ще пия за това.

Отпред, в кабината на локомотива, Абнър притискаше екипа, който бе отвлякъл под дулото на оръжието си от малко кафене до разпределителната станция в Бригъм Сити, Юта: Лий Хънт, машиниста с къдрава рижа коса и неговия огняр, Боб Кар, здравеняк, който беше работил като механик, преди да стане огняр, стъпка, която се надяваше да го доведе до длъжност машинист. Тъкмо бяха приключили смяна и седнали на чаша кафе, преди да се приберат по домовете си, когато Абнър насочи револвера си към главите им и ги принуди да се качат в кабината на машината, която теглеше луксозния вагон на Кромуел.

Абнър седеше на покрива на тендера над кабината, за да може да подканва Хънт и Кар да карат на пълна мощ локомотива „Пасифик“ по трасето към езеро Флетхед. Черните буреносни облаци над Скалистите планини на изток задържаха вниманието му.

— Май се надига буря — извика на Кар.

— Чинук, както го гледам — ревна в отговор Кар през рамо, докато нариваше въглища в пещта.

— Какво е чинук? — попита Абнър.

— Бурен вятър, който бушува от Скалистите планини. Температурите може да се вдигнат до 40 градуса за час, а ветровете могат да задухат до 160 километра в час и да издухат вагоните от релсите.

— Колко остава, докато удари тук?

— Може би час — отвърна Кар. — Някъде по времето, когато ще стигнем фериботния кей при Уудс Бей. Щом пристигнем, ще трябва да изчакате да мине бурята. Фериботът няма да плава по време на чинук.

— Защо не? — попита Абнър намръщено.

— При ветрове от 160 км/ч езерото побеснява. Вятърът вдига вълни до шест метра. Влаковият ферибот не е построен за такова вълнение. Няма начин екипажът да тръгне по езерото при чинук.

— Телеграфирахме фериботът да ни чака — заяви Абнър. — Вятър или не, преминаваме.

Отзад, в двореца на колела на Кромуел, Маргарет се беше унесла в лек сън от шампанското, докато брат й седеше отпуснат и разлистваше вестник, който бе взел в Бригъм сити, докато Абнър похити влаковия екип. Повечето новини бяха за земетресението в Сан Франциско. Прочете, че пожарите най-сетне са потушени и се зачуди дали имението му на Ноб Хил и банковата сграда са оцелели.

Вдигна глава, чул някакъв странен звук, различен от тракането на стоманените колела по железопътните релси. Беше смътен и далечен. Вцепени се, щом разпозна локомотивната свирка. Знаеше със сигурност, че го гонят.

— Бел! — избухна Кромуел побеснял.

Стресната от гласа му, Маргарет се събуди рязко и скочи на крака.

— За какво извика?

— Бел! — сопна се Кромуел. — Преследвал ни е от Сан Франциско.

— Какво говориш?

— Чуй — заповяда й той. — Чуй.

И тогава го чу: звука от парна локомотивна свирка, който не можеше да се сбърка с нищо. Едва доловим, но беше там, зад тях.

Маргарет притича към прозореца и се загледа по коловоза. Гледката, все едно че я удари с юмрук в стомаха. Зад един завой над ветровала от малки дървета се вдигаше струя черен дим.

— Трябва да кажем на Абнър! — изкрещя тя.

Кромуел я бе изпреварил и се качи по стълбата към капака на покрива на вагона. Избута капака, изправи се над покрива и стреля с револвера си, за да привлече вниманието на Абнър над грохота на локомотива. Абнър чу и забърза назад по тендера, докато застана едва на три и половина метра от Кромуел.

— Зад нас идва влак — извика му Кромуел.

Абнър разтвори крака, укрепи се на люшкащия се тендер и се загледа над покрива на вагона. Връхлитащият влак вече бе излязъл от завоя и се виждаше в далечината. Като че ли беше само локомотивът с въглевоза му, без да тегли вагони. Приближаваше се бързо, както ясно се разбираше от дима, който бълваше от комина и се сплескваше надолу от насрещния вятър.

Двата влака вече ясно се виждаха един от друг, а фериботният кей при Уудс Бей на езерото Флетхед беше едва на 30 километра напред.

47

„Аделин“ беше като идващ отзад породист бик, изскочил от последния завой и връхлитащ устремен към челото на бягащото стадо. Буталните й пръти се сливаха като в мъгла и пердашеха масивните задвижващи колела на релсите. Никой локомотив не беше работил някога по-мощно. От депото на Оукланд до дивата пустош на Монтана беше покрила повече разстояние и по-бързо, от който и да е локомотив в историята. Никой не засече скоростите й, но никой в кабината или тези, които я бяха видели да профучава, не се усъмни, че е надвишила 145 км/ч по правите и равни отсечки на трасето.

Йонгевард беше издърпат лоста на дросела до края, тласкайки „Аделин“ по релси, които изобщо не бяха предназначени за такива скорости. Двамата машинисти седяха в кабинните седалки, приковали погледите си в композицията напред. Бел и Лонг гребяха с лопатите, докато Ший методично подравняваше огъня, за да гори равномерно за максимално количество топлина.

Пухтенето на отработената пара се сля в непрекъснат съсък, а димът изригваше от комина на все по-нарастващ черен облак. Бел спираше от време на време работата си, за да погледне към влака напред, който с всяка изтекла минута ставаше все по-голям. Този път нямаше опит да се промъкне тайно до Кромуел. Дръпна въжето и дългият писък на свирката се вряза в шума на вятъра, задухал над езерото. Устните му се стегнаха в усмивка. Надяваше се Кромуел да се е досетил, че точно той връхлита след него, за да го спипа за гърлото.

Бел се обърна, погледна към небето и видя, че се е променило от синьо море в сива пелена от вятъра чинук, заревал от Скалистите планини на изток. Големи вихрушки от прах, листа и клони изригваха като житна слама от вършачка. За по-малко от двайсет минути мъртвешки спокойната вода на езерото Флетхед се беше превърнала в кипяща маса.

След това изведнъж Йонгевард и Лофгрен извикаха:

— Кола на линията!

Всички зяпнаха в коловоза напред.

Фермер с талига, натоварена със сено и теглена от два коня, бе излязъл на път, който пресичаше релсите. Трябваше да е чул локомотивната свирка, помисли Бел, но зле беше преценил скоростта на влака и бе повярвал, че има достатъчно време да прекоси линията. Йонгевард издърпа спирачния лост „Джонсън“ да забави задвижващите колела докато спрат и завъртя назад, за да убие скоростта на локомотива.

Когато фермерът разбра, че желязното чудовище е само на сто метра разстояние, шибна конете в панически опит да ги изкара от пътя на връхлитащата смърт. Но вече беше много късно.

„Аделин“ се вряза в колата сред взрив от сено, дървени талпи, парчетии и натрошени колела. Мъжете в кабината инстинктивно се снишиха зад укритието на котела, докато парчетиите изтрещяха по страните на машината и изхвърчаха над покрива към тендера.

Като по чудо конете бяха скочили напред и се отърваха, без да пострадат. Бел и другите не успяха да видят каква е съдбата на фермера. Щом Йонгевард успя да спре „Аделин“ на стотина метра напред по коловоза, Бел и екипът скочиха от кабината и затичаха назад към прелеза.

Всички въздъхнаха с огромно облекчение, щом намериха фермера паднал няма и на метър и половина от релсите с невредими ръце и крака. Беше се вдигнал до седнало положение и оглеждаше наоколо слисан, отломките от разбитата си кола.

— Ранен ли сте? — попита с тревога Бел.

Фермерът огледа ръцете и краката си, и опипа надигащата се цицина на главата си.

— Няколко синини и отока — измърмори той. — Но чудо на чудесата, все още съм си цял, слава тебе господи.

— Конете ти също оцеляха.

Ший и Лонг му помогнаха да се изправи. Отведоха го при конете, които сякаш бяха забравили близкия си допир със смъртта и кротко пасяха трева край пътя. Зарадва се, като видя животните си здрави и читави, но се ядоса, че колата му е пръсната на сто парчета наоколо.

Бел го разбра и му подаде визитка на Ван Дорн.

— Свържете се с детективската ми агенция — обясни му. — Ще ви компенсират за загубата на колата.

— Няма ли да е железницата? — попита объркан фермерът.

— Не беше по вина на железницата. Дълга история, ще прочетете във вестниците.

Бел се обърна и се загледа обезсърчен по линията със смаляващия се дим от локомотива на Кромуел. Отказваше да повярва, че се е провалил толкова близо до целта си. Но не всичко бе загубено. Йонгевард вече връщаше „Аделин“, за да вземе него и екипа.

Видял, че фермерът може сам да се погрижи за себе си, Йонгевард изрева на Бел:

— Скачайте горе. Имаме време да ги догоним.

Бел, Лофгрен и огнярите едва се бяха качили в кабината, когато Йонгевард отново подкара „Аделин“ в бясна гонитба след влака на бандита. Вятърът чинук вече бе връхлетял над тях. Вдигаше прах и листа като пяна на гребена на връхлитаща към плажа вълна. Видимостта се смали на по-малко от двеста метра.

Йонгевард вече не можеше да наднича отстрани на кабината, присвитите му очи щяха да се напълнят с прах. Вместо това се загледа през предното стъкло и нямаше друг избор, освен да свали скоростта на „Аделин“ от 120 на 70 километра в час.

Видя семафор край коловоза с флага в хоризонтално положение, сигнал за локомотива да спре, но го пренебрегна. След това се появи знак, че наближава външната граница на градчето Уудс Бей. След като не знаеше колко точно е разстоянието до фериботния кей, забави още, докато „Аделин“ запълзя на 40 км/ч.

Йонгевард се обърна към Бел.

— Съжалявам за забавянето, но не мога да видя дали градските кейове са на 500 метра или на 9 километра напред. Трябваше да намаля скоростта, за да не се натресем във вагона на бандита или в платформи с дървени трупи, оставени на главния коловоз.

— Колко време смяташ, че изгубихме? — попита Бел.

— Дванайсет минути според часовника ми.

— Ще ги хванем — каза Бел със сдържана увереност. — Едва ли фериботният екипаж ще рискува да прекоси езерото в такова време.

Беше прав, че фериботът обикновено не плаваше в бурна вода. Но беше подценил Кромуел. Бандитът касапин и сестра му не бяха стигнали толкова далече, за да се предадат смирено.

Кромуел и Маргарет нямаше да бъдат спрени. Влакът им вече пълзеше по кея към ферибота.

48

Железопътният ферибот чакаше до кея, когато влакът на Кромуел пристигна. Локомотивът бе прехвърлен на коловоза, водещ по дървения кей към ферибота. Но стигна само до там. Тричленният екипаж беше решил, че не е безопасно да опитват преминаване докато чинукът не отшуми и повърхността на езерото се успокои. Седяха в малкия камбуз, пиеха кафе, четяха вестници и не си направиха труда да станат, когато влакът на Кромуел се изтътри на борда.

Кромуел слезе от товарния си вагон и тръгна към локомотива, изгърбен срещу силния вятър. Спря и огледа вълните, които се надигаха кипнали над езерото. Напомниха му за бурно море. След това огледа лопатните колела на задвижвания с парна тяга ферибот.

На избелялата дървена табела, закована на кабината над колелата, пишеше „Калиспел“. Съдът беше стар. Боята се беше олющила и се белеше, дървената палуба бе изтъркана и прогнила. Беше преживял много години служба. Но за Кромуел изглеждаше здрав — достатъчно здрав, за да издържи на свирепия вятър и падините между усилващите се вълни. Чувстваше се сигурен, че ще може да ги превози до западната страна на езерото. Подразни го, че екипажът не се виждаше никъде.

Погледна нагоре по коловоза и остана доволен, че гонещият ги влак още го нямаше. Можеше само да се зачуди защо се бавеше. Каквато и да бе причината, нямаше време за губене. Махна на Абнър в кабината на локомотива.

— Погрижи се огнярят да захранва пещта, за да имаме пара, щом стигнем до линията на Голяма северна.

— Готово — отвърна Абнър и насочи дулото на револвера си към огняря Кар, който бе чул разговора. — Чу какво казаха. Продължавай да гребеш.

— Видя ли екипажа на ферибота? — попита Кромуел.

Абнър сви рамене.

— Никого не видях.

— Трябва да ги вдигнем и да тръгваме. Онзи локомотив може да дойде всеки момент.

— А влаковият екип? — попита Абнър. — Ако ги оставя сами, може да избягат.

— Прекъсни линиите — заповяда Кромуел. — Не може да идат никъде, ако се откъснем от кея. Аз ще потърся корабния екипаж.

Абнър скочи на палубата и притича на кея. Намери носовото и кърмовото въже, привързали ферибота. Вълните връхлитаха от средата на езерото и подхвърляха съда напред-назад към буферите срещу лопатното колело на левия борд. Изчака, докато съдът се отлепи от кея и въжетата се изпънат. Когато водата се отдръпна, въжетата се отпуснаха и Абнър ги издърпа от кнехтовете и ги хвърли през перилата на „Калиспел“. Пъргав като котка скочи обратно на палубата и се върна в кабината на локомотива.

Кромуел се качи по стълбата до кабината на щурвала и остана доволен, че се е скрил вътре от виещия вятър. Завари я празна и заслиза по стълбището към камбуза, където намери екипажа. Седяха и разлистваха вестниците равнодушно. Вдигнаха глави, щом слезе по стъпалата, но не издадоха особено любопитство.

— Вие ли сте господин Кромуел? — попита едър червендалест мъж с голяма брада и червено карирано палто на дървосекач.

— Да, аз съм Кромуел.

— Чухме, че влакът ви се качи на борда. Аз съм капитан Джак Бос, на вашите услуги.

Надменното държане на Бос, който остана седнал, ядоса Кромуел.

— Изключително важно е да тръгнете веднага.

Бос поклати глава.

— Няма да стане. Езерото е побесняло. Най-добре е да изчакаме докато бурята отмине.

Спокойно, все едно че палеше пура, Кромуел извади трийсет и осемкалибровия си колт от джоба на палтото си и застреля един от екипажа в челото. Изненадата беше толкова пълна, че морякът се смъкна в стола си и зяпна, все едно че продължаваше да чете вестника.

— Боже мили! — изпъшка Бос със замръзнало от ужас лице.

Кромуел насочи пистолета си към лицето на другия моряк, който затрепери неудържимо.

— Ще подкарате този съд моментално или този също си отива.

— Вие сте луд — ахна Бос.

— Слугата ми вече откачи въжетата. Съветвам ви да не губите повече време с възражения.

Бос погледна мъртвия си моряк и бавно като замаян се вдигна на крака. Изгледа Кромуел със смесица от отвращение и гняв.

— По-добре ни застреляй всички — отрони бавно. — Всички ще умрем, преди да стигнем до другия бряг.

— Ще трябва да поемете риска — отвърна Кромуел твърдо и с жлъч.

Бос се обърна към моряка си, Марк Реган.

— Ще трябва да подкараш машината сам.

Реган, младеж, няма и на седемнайсет години, кимна пребледнял.

— Ще се справя.

— Тогава нагнети котела и докарай достатъчно пара да вдигнем добра скорост.

Младежът бързо напусна камбуза и се спусна по стълбата към машинното. Бос, следван плътно от Кромуел, се качи в кабината на щурвала.

Кромуел го погледна в очите.

— Не си и помисляй да нарушиш заповедта ми, капитане, иначе морякът ти в машинното е мъртъв. Ще убия и теб без никакви задръжки, ако не ме докараш до линията на другия бряг.

— Мръсна измет — измърмори Бос с изкривено от гняв лице.

Кромуел се изсмя и го погледна с убийствена студенина. След това се обърна и напусна кабината на щурвала.

Докато се връщаше към луксозния си вагон чу пронизителния вой на локомотивна свирка. Прозвуча сякаш идваше от не повече от няколкостотин метра. След това ушите му доловиха съсъка на пара и тракането на локомотивни колела. Въпреки вихрушката от прах и смет, вдигната от чинука, видя изникналата в сумрака огромна машина.

Твърде късно, помисли си Кромуел самодоволно. „Калиспел“ вече се беше отделил на пет стъпки от края на кея. Никой и нищо не можеше вече да го спре. Усмихна се на себе си, продължи към товарния вагон и се качи вътре.

Йонгевард спря със скърцане „Аделин“ едва на девет метра от края на линията. Преди още големите задвижващи колела да спрат, Бел скочи от кабината и затича към края на кея. Железопътният ферибот вече се отлепяше от пилоните навътре в езерото и лопатните колела започваха да се въртят. Зевът се бе разширил до два и половина метра, когато Бел стигна до ръба.

Не се поколеба, не обмисли, нито анализира действията си, не забави бяга си. Изглеждаше непреодолимо далече, но без миг прекъсване скочи от кея. Съзнавайки, че разстоянието е твърде голямо, за да може да се приземи на крака, пресегна се и сграбчи перилото с ръце, а тялото му пропадна и се люшна като махало срещу корпуса на ферибота. На косъм успя да се задържи и да не падне във водата, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му. Задържа се в мъртва хватка за перилото докато върне дъха си, но болката в гърдите му не заглъхна. Бавно, убийствено мъчително се издърпа през перилото на палубата до товарния вагон на Кромуел.

Бел опипа леко с пръсти гърдите си и разбра, че е пукнал едно или две ребра. Стисна зъби да надмогне болката, надигна се с усилие и се вкопчи в една от стъпенките на стълбата, водеща към покрива на вагона, за да се укрепи от подскачането и люшкането на кораба, заорал напред в пастта на чинука. Докато „Калиспел“ навлизаше в средата на езерото, понесените от вятъра вълни заливаха носа и ниската палуба с коловозите и се завихряха около колелата на локомотива. Ужасните ветрове вдигнаха температурата на въздуха до невероятните за сезона двайсет градуса.

Бел отхвърли всякаква мисъл за предпазливост. Отвори рязко товарната врата на вагона и се претърколи на пода. Изпъшка от болката в гърдите, стиснал здраво четирийсет и осемкалибровия колт в ръката си. Изненадата беше неговото предимство. Кромуел не изпадна в тревога, повярвал, че във вагона влиза Абнър. Твърде много бе закъснял, когато видя най-опасния си враг.

— Здрасти, Джейкъб — каза Бел със сърдечна усмивка. — Липсвах ли ти?

Последваха няколко мига стъписано мълчание.

Бел се вдигна на колене, а след това и на крака, като задържа колта прицелен в сърцето на Кромуел и затвори вратата на вагона, за да спре порива на вятъра, коте блъскаше стария ферибот. Огледа набързо вътрешността на вагона.

— Виж ти — отрони с любопитство. — Моите поздравления. — Махна със свободната си ръка из екзотично обзаведения вагон. — В този стил значи се измъкваше от престъпленията си.

— Радвам се, че одобряваш — подхвърли Кромуел невъзмутимо.

Бел се усмихна, присвил предпазливо очи, без да сниши дулото на колта. Озърна се към кожените сандъци, струпани до едната стена.

— Парите от банката ти. Трябва да са впечатляващо количество.

— Достатъчно, за да започна ново предприятие — отвърна сърдечно Кромуел.

— Ти си ни проследил? — най-сетне отрони Маргарет, изумена и невярваща. — Беше по-скоро въпрос, отколкото констатация.

— Не точно проследил — отвърна сухо Бел. — По-скоро подгонил.

Кромуел бързо възвърна самообладание.

— Как пристигна толкова бързо?

— За щастие имах по-бърза машина и по-самоотвержен екипаж.

— Разбрал си, че двамата с Маргарет напуснахме Сан Франциско?

— Проследих този товарен фургон и разбрах, че си го пребоядисал с нов сериен номер. Агентите ми го държаха под наблюдение, изчаквайки момента, в който ще прибегнеш отново до него. За съжаление дойде земетресението и агентите ми имаха по-неотложни задължения другаде.

— И си открил, че е напуснал гарата — предположи Кромуел.

Бел кимна.

— Едва след като отидох в банката ти и видях, че си разчистил хранилището от всички едри банкноти.

— Но как си могъл да разбереш, че сме тръгнали към Канада?

— Диспечерът в службата на „Южен Пасифик“ — излъга Бел, за да не замесва Марион. — Опрях пистолет в главата му и го убедих да ми каже по какво трасе пътува наетата ти композиция. След това бе само въпрос да се запълнят пукнатините.

— Много умно, господин Бел — каза Кромуел с чашата с шампанско в ръка и го изгледа с възхищение. — Явно съм проявявал склонност да ви подценявам.

— Един-два пъти успя да ме подведеш.

Маргарет заговори почти шепнешком.

— Какви са намеренията ти? — Стъписването й се бе превърнало в отчаяние.

— Задържам брат ти за местния шериф, след като стигнем до брега. След това събирам нужните документи да ви ескортирам двамата до Чикаго, където ще получите ускорен процес без уредено от старите ви приятелчета съдебно жури. Той ще бъде обесен за престъпленията си. — Усмивката на Бел стана студена и тонът — заплашителен. — А ти, скъпа Маргарет, вероятно ще прекараш най-хубавите години от живота си във федерален затвор.

Бел засече разменените погледи между Кромуел и Маргарет. Можеше само да гадае какво мислят, но беше напълно сигурен, че не вещаеше добро. Видя как Кромуел се смъкна в единия край на богатото канапе.

— Пътуването ни може да продължи дълго в това време. — Сякаш да подчертае твърдението му, бутилката шампанско се хлъзна на масата и се затъркаля на пода. — Жалко. Тъкмо се канех да ви предложа пиене.

Бел можеше само да предполага къде държи Кромуел своя колт трийсет и осем.

— Никога не пия по време на служба — отвърна шеговито.

Вагонът отново залитна рязко, докато фериботът се накланяше на една страна. Целият корпус затрепери, щом едното лопатно колело затрещя над водата. Маргарет ахна уплашено и зяпна във водата, просмукваща се на все по-големи локви на пода на товарния вагон.

Отвън вятърът нищеше, а „Калиспел“ скърцаше и стенеше под атаката на усилващите се вълни, които връхлитаха по дължината на езерото Флетхед. Умореният стар съд цепеше с носа си през тласканите от бурята разпопени гребени и пропадаше болезнено в падините. Една висока вълна разби предните прозорци и плисна парцали вода в кабината на щурвала.

Капитан Бос придърпа яката на палтото си и сграбчи отчаяно щурвала, докато вятърът го пердашеше с водни пръски, които жилеха кожата на лицето и ръцете му.

През говорителната тръба от машинното се чу пронизително свирене. Бос я вдигна.

— Кабината на щурвала.

Гласът на Реган прозвуча глухо през тръбата.

— Тук долу се пълни с вода, капитане.

— Помпите ще се справят ли?

— Засега. Но корпусът скърца ужасно. Боя се, че гредите може да поддадат.

— Приготви се да се разкараш, ако стане лошо. Измъкни се на покрива над камбуза и отвържи лодката.

— Да, сър — отвърна Реган. — А вие, капитане?

— Извикай ми, когато напуснеш машинното. Ще те последвам ако мога.

— А хората на влака? Не можем просто да ги оставим.

Бос беше мъж с морални устои, богобоязлив човек с голяма вътрешна сила, от старата школа, за която думата беше закон. Беше уважаван от всички, които живееха около езерото. Загледа се през счупения прозорец на кабината на щурвала към далечния бряг и полудялата вода, която се разбиваше на пяна в носа, и разбра със сигурност, че „Калиспел“ нямаше да се справи.

— Те са моя отговорност — отвърна бавно. — Спасявай себе си.

— Бог да ви благослови, капитане.

После тръбата затихна.

49

Ураганните ветрове на чинука бяха най-унищожителните в историята. Плевници бяха изравнени със земята, бяха отнесени покриви, имаше дървета, изтръгнати от корените си, много телеграфни и телефонни стълбове бяха съборени. Пълната сила на топлите ветрове забушува над езерото Флетхед и запердаши водата в кипящ въртоп, който блъскаше безмилостно уморения стар „Калиспел“, който се подмяташе жално между огромните вълни. Лодката, на която капитанът се беше надявал да спаси живота си, вече бе изтръгната от разбитото скеле и беше натрошена, а останките й се разпиляха в побеснялата вода.

Бос се бореше с щурвала в отчаяно усилие да задържи „Калиспел“ на прав курс към западния бряг, на по-малко от две мили разстояние. Хранеше слаба надежда да стигнат до спасителния малък пристан на Ролинс, но дълбоко в себе си знаеше, че шансовете са нищожни за него и съда. Имаше опасност всеки момент фериботът да се обърне. Локомотивът, тендерът и товарният вагон бяха сламките, които щяха да прекършат гърба на камилата.

Без тежестта им, „Калиспел“ можеше да се задържи по-високо във водата и да не пострада толкова зле от огромните вълни, които заливаха смъкнатата палуба с коловозите. Капитанът погледна надолу към носа и видя, че е пострадал лошо. Шпангоутите по откритата част на носа бяха разбити и откъснати от носещите трегери.

Дрехите и дървосекаческото му палто бяха прогизнали до кожата, но Бос пусна едната си ръка от щурвала, вдигна тръбата и изсвири. Последва пауза от близо трийсет секунди, преди Реган да се отзове.

— Да, капитане?

— Как изглежда долу при теб?

— Имам добра пара, но водата продължава да се качва. — В гласа на Реган се долавяше страх. — Над глезените ми е.

— Стигне ли до коленете ти, махай се оттам — заповяда му Бос.

— Още ли искате да пусна лодката? — попита Реган притеснено.

— Не си прави труда — отвърна Бос с горчивина. — Вълната я отнесе.

Страхът в гласа на младежа този път доловимо натежа.

— Какво ще правим, ако се наложи да напуснем кораба?

Бос отвърна мрачно:

— Моли се да има достатъчно откъртени греди във водата, за да се задържим на тях, докато бурята затихне.

Капитанът окачи говорителната тръба и рязко завъртя щурвала, за да задържи съда право срещу бурята, когато една огромна вълна удари отляво в носа на „Калиспел“ и го изтласка странично надолу. Точно от това се боеше Бос. Хванат от голяма вълна отстрани по корпуса и без да може да се изправи, фериботът щеше да се преобърне и да потъне като камък под тежестта на влака.

Докато се бореше да обърне кораба челно в пастта на урагана, капитанът хвърли поглед към влака и се стъписа щом видя как машината бясно се търкаля напред-назад по коловоза, докато корабът пропадаше в падините и се надигаше на гребена на вълните, които вече кипяха около задвижващите колела на локомотива.

Малко удовлетворение му носеше мисълта, че ако „Калиспел“ потънеше в дълбините на езерото, престъпниците на влака щяха да загинат с него.

Вътре в локомотива Хънт и Кар се вкопчваха във всеки клапан, тръба или лост, до който можеха да се докопат, за да не изхвърчат и се блъснат в котела и страните на кабината. Абнър седеше в седалката на машиниста, притиснал стъпала в предния пулт под прозореца. Нямаше нужда да държи пистолета насочен към машиниста и огняря. Не и след като всеки от тях се бореше да се задържи и да не пострада. Не той вече бе заплахата за тях. Застрашавате ги бурята, беснееща наоколо.

Последното нещо, което можеше да хрумне на Абнър бе, че двамата кроят да го атакуват. Не чу приглушените думи, които си размениха, нито видя знаците, които си дадоха с ръце. Нищо не му оставаше, освен да гледа със страх побеснялата вода, блъскаща от всички страни ферибота. Машинистът падна от седалката си, залитна през кабината и се блъсна в Абнър. Ударът за миг го зашемети, но той избута обратно Хънт към неговата страна в кабината.

Абнър не обърна внимание на Кар, докато огнярят хвърляше въглища в пещта и се мъчеше да се задържи на крака от непрекъснатото накланяне и завъртане на ферибота. Хънт отново залитна към него. Раздразнен, Абнър се опита да надигне машиниста и да го избута назад, но този път Хънт се беше хвърлил срещу него и затисна ръцете му до хълбока. След това Хънт падна назад и дръпна изненадания и ядосан Абнър на пода върху себе си.

Готов за действие, Кар замахна с въглищното си гребло над главата на престъпника и го стовари между раменните му плешки. Фериботът се гмурна в пропад тъкмо когато Кар завъртя греблото с мълниеносна бързина, но без да улучи главата на Абнър, което със сигурност щеше да разбие черепа му. Все едно че бе ударил с лопатата паднал дънер.

Ударът беше жесток, съкрушителен и щеше да парализира повечето мъже. Не и Абнър. Той само изпъшка с изкривено от болка лице, изтърколи се от Хънт и се вдигна на колене. Издърпа своя „Смит & Уесън“ и го насочи към Кар. Лицето му беше безизразно и очите гледаха немигащи, когато дръпна спусъка. Греблото на Кар се надигаше за нов удар, но огнярят замръзна, щом куршумът го прониза в гърдите. Ударът го отхвърли назад към лабиринта от клапани, преди бавно да се смъкне на колене и да рухне на пода на кабината.

Без ни най-малко колебание Абнър извърна цевта на револвера към Хънт и простреля машиниста в стомаха. Хънт се преви на две, очите му се впиха в Абнър с хладна омраза, примесена с болка и изненада. Олюля се назад, с едната ръка притисната в стомаха, а другата — изпъната напред. Твърде късно Абнър осъзна какво бе намислил Хънт. Преди да успее да реагира, машинистът се пресегна и ръката му падна върху месинговия спирачен лост на машината и го завъртя от дясно на ляво. В последните си сили Хънт уви ръката си около лоста на дросела и го дръпна към себе си, докато падаше мъртъв.

Задвижващите колела се завъртяха и локомотивът се понесе напред. Абнър, останал без сили от съкрушителния удар в гърба, не можа да реагира. Мъгла запълни полезрението му и минаха три дълги секунди докато осъзнае, че локомотивът се движи по палубата на ферибота. Късно бе за всякакъв опит да се спре неизбежното. Докато Абнър успее да избута дросела назад, сто трийсет и четиритонният локомотив започна гмуркането си от широкия нос на „Калиспел“ към студените дълбини на езерото Флетхед.

50

В първия момент никой в багажния вагон на Кромуел не осъзна, че влакът се откъсва от ферибота заради бясното движение, предизвикано от вълните и вятъра. Бел бързо различи разликата в движението и усети, че колелата под вагона започнаха да се въртят. Отвори рязко товарната врата, поривът на вятъра го блъсна и го накара да се олюлее за миг. Но после сниши глава и се надвеси навън. Погледът му обхвана две кошмарни гледки наведнъж. Първо, палубата сякаш се отдръпваше към кърмата заради движението на влака напред. И второ, челната четириколесна платформа на локомотива се отделяше от носа и се гмуркаше надолу в кипналия въртоп.

Бел се обърна рязко.

— Влакът пада от кораба! — изрева той, за да надвика бурята. — Бързо, скачай докато още може!

Кромуел си помисли, че вижда удобна възможност и не прецени веднага бедствието, разиграващо се в момента. Хвърли се от дивана и извади автоматика си, докато скачаше. Глупава грешка. Вместо мигновено да натисне спусъка и да убие Бел, поколеба се за миг, за да каже:

— Сбогом, Айзък.

Изведнъж ръката, стиснала пистолета, беше избита настрани и куршумът се заби в рамката на вратата до главата на Бел.

Маргарет се озова пред Кромуел. Тъмните й очи бяха пламнали и тя заговори през стиснатите си зъби. Нямаше никакъв страх, никакво колебание. Стоеше, забила крака в дървения под на вагона.

— Стига, Джейкъб.

Не й остана време да каже повече. Бел я сграбчи под мишницата.

— Скачай! — подкани я. — Бързо!

Само той осъзнаваше неизбежното. Озърна се отново навън през отворената врата и видя, че машината почти се е скрила под вълните, докато тендерът и вагонът бързо се движеха напред, повлечени към водата от огромната си тежест. Палубата се бе наклонила под остър ъгъл и пред „Калиспел“ тегнеше ужасната опасност да се понесе надолу заедно с влака. Оставаха едва няколко секунди, преди товарният вагон да пропадне през корабния нос.

Със сгърчено от омраза лице, Кромуел отново извърна дулото на пистолета си към Бел, но Маргарет пристъпи между двамата мъже. Кромуел едва сега осъзна опасността и очите му се изпълниха с отчаяние пред неизбежното поражение и смърт. Опита се да избута сестра си настрани, за да може да скочи през вратата, но тя стегна ръцете си около китката на брат си и го издърпа обратно във вагона. Той замахна с пистолета и я удари по бузата с цевта. Потече кръв, но Маргарет се вкопчи в него в мъртва хватка, от която не можеше да се отскубне.

Предните колела на товарния вагон неумолимо последваха тендера от предния край на ферибота. Бел се опита да издърпа Маргарет и да я блъсне навън през вратата, но тя се беше вкопчила много здраво в брат си. Ръкавът на халата й се отпра и той изтърва ръката й.

Погледна го с омекнали от тъга очи.

— Съжалявам, Айзък.

Посегна отново към нея, но вече бе твърде късно. Бел вече падаше през вратата.

Изви се силно във въздуха и се строполи върху дървената палуба, като омекоти с рамо сблъсъка пред счупените си ребра. Ударът все пак го накара да изохка от ужасната болка. Остана да лежи по очи, загледан с ужас как вагонът на Кромуел потъна под повърхността. В ума му просветна надежда, че Маргарет все още може да скочи през вратата във водата и да се спаси. Но не стана. Кипнала бяла стена от вода се стовари върху багажния вагон и изпълни вътрешността през отворената врата с напор, пред който бе невъзможно, за който и да е вътре да се измъкне. Все още обзет от надежда, лежеше на палубата и водата кипеше около него, докато гледаше вдигащите се от дълбините мехури и свистящата над тях пара на ферибота. Все още се взираше вторачен натам, където бе потънал влакът при падането си, но нито Маргарет, нито брат й се появиха на повърхността.

Носът на ферибота се люшна нагоре и корпусът се надигна почти на стъпка от водата, без стотиците тонове мъртво тегло на влака. Почти мигновено, за огромно облекчение на капитан Бос в кабината на щурвала, стабилността на „Калиспел“ нарасна драматично и корабът заора през вълните, тласкан от лопатните колела към езерния бряг.

Близо десет минути отне на Бел, докато изпълзи с усилие до вратата, водеща към стълбището нагоре до кабината на щурвала. Когато се озова там, заприличал на мокър плъх, Бос го зяпна в пълно изумление.

— Добре, де, а ти пък откъде се взе?

— Скочих на палубата, докато се отделяхте от кея в Уудс Бей. Името ми е Бел. Агент съм на Ван Дорн.

— Имате късмет, че не заминахте долу с другите.

— Да — промълви той. — Имах късмет.

— Кои бяха онези хора?

— Двама бяха невинни членове на влаковия екип, задържани като заложници. Другите трима бяха издирвани за убийства и грабежи. Щях да ги арестувам като стигнем пристанището.

— Горките дяволи. Удавянето не е най-добрият начин да си идеш.

Бел беше обзет от дълбоко чувство за вина и от скръб. Лицето му беше безизразно, когато извърна погледа си към водите на езерото. Вълните вече не изглеждаха така опасни и улягаха. Чинукът се отнасяше на югоизток и ужасните ветрове бяха затихнали до хладен бриз.

— Не — промълви той. — Не е най-добрият.