През пустинята

Дванадесета глава Големият празник

Час по-късно яздехме с Юсуф на разходка в светлото утро. Мохамед Емин предпочиташе да остане в стаята си и въобще да се показва пред хората колкото може по-малко.

— Знаеш ли къде е долината Идис? — попитах спътника си. Юсуф отговори утвърдително.

— За колко време може да се стигне дотам? — продължих с въпросите си.

— Два часа.

— Искам да я видя. Ще ме заведеш ли?

— Както заповядаш, ефенди. По прекия път ли ще минем, или през Шейх Ади?

— Хм! Ти какво предлагаш?

— Прекият път е по-къс, но и по-трудно проходим.

— Въпреки това ще изберем него.

— Ще издържи ли конят ти? Наистина това е най-хубавото животно, което някога съм виждал, но то сигурно е привикнало само към равнината.

— Тъкмо ще го изпитам днес.

Баадри остана зад нас. Пътят, който съвсем не беше утъпкана пътека, се изкачваше стръмно нагоре и после изведнъж се спускаше надолу, но моят вран кон се справи достойно. Хълмовете, които отначало бяха покрити само с храсти, вече бяха обрасли с тъмни, гъсти гори, под чиито широколистни и иглолистни корони яздехме. Накрая пътеката ставаше толкова непроходима, че трябваше да слезем от седлата и да водим конете. Налагаше се да проверяваме всяко място, преди да стъпим. Конят на Юсуф беше свикнал с такъв вид терени; вървеше много по-сигурно и от опит умееше по-добре да разпознава опасните места. Но моят жребец притежаваше безпогрешен инстинкт и изключителна предпазливост и напълно се убедих, че с малко упражняване би могъл да стане много добър катерач. Днес Рих показа, че не се уморява, докато другият кон се потеше, а накрая дори започна да се задъхва.

Бяха изминали почти два часа, когато стигнахме до един гъсталак, зад който скалите се спускаха почти отвесно надолу.

— Това е долината — каза водачът ми.

— А как ще слезем долу?

— Има само един път, там по стръмнината.

— Добре ли е утъпкан?

— Не, почти не се различава от почвата наоколо. Ела!

Последвах Юсуф покрай гъстите храсти, които така плътно опасваха ръба на долината, че човек, чужд по тези места, дори не би предположил, че тя съществува. След известно време стигнахме до едно място, където водачът отново слезе от коня. Той посочи надясно.

— Оттук през гората може да се стигне до Шейх Ади, но само един джесид би могъл да намери пътя. А наляво той се спуска към долината.

Юсуф разгърна храстите и тогава видях пред себе си широка котловина, чиито стени се издигаха стръмно нагоре и за спускане и изкачване имаше само едно място — това, където се намирахме в момента. Тръгнахме надолу, водейки конете си за юздите. Щом стигнахме там, вече можех да обхвана с поглед цялата долина. Тя беше достатъчно голяма, за да намерят в нея убежище няколко хиляди души, а от множеството дупки в скалите наред с други следи можеше да се предположи, че неотдавна тук са живели хора. Дъното на котловината беше гъсто обрасло с трева, което улесняваше изхранването на стадата. В няколко издълбани в земята дупки имаше достатъчно вода за утоляване жаждата на много пресъхнали гърла.

Пуснахме конете да пасат и легнахме в тревата. Веднага започнах разговора със забележката:

— Природата не би могла да създаде по-добро скривалище от това.

— Долината вече е била използвана с такова предназначение, ефенди. При последното преследване на джесидите повече от хиляда души намериха тук убежище. Затова никой от нас няма да я издаде. Възможно е отново да ни потрябва.

— Изглежда, тъкмо така ще стане.

— Знам. Сега обаче не става дума само за преследване заради вярата ни, а за нападение с цел да ни ограбят. Шекиб Халил паша изпраща срещу нас хиляда и петстотин души, които ще искат да ни нападнат ненадейно, но той се заблуждава. От много години насам не сме празнували големия празник, затова ще дойде всеки, който има възможност, така че ще можем да противопоставим на турците няколко хиляди готови за бой мъже.

— Всички ли са въоръжени?

— Всички. Сам ще видиш колко много се стреля по време на нашия празник. Дори и мютесарифът не се нуждае от толкова барут за войниците си за цяла година, колкото ни трябва на нас за тържествените залпове през трите дни.

— Защо ви преследват?

— Ужким заради вярата ни, ефенди. Но вече ти казах, че в момента, а също и в останалите случаи истинските причини са други. На пашата му е все едно каква ни е вярата. Той има само една цел — да стане богат — и за това трябва да му съдействат ту арабите или халдейците, ту кюрдите или джесидите. Или мислиш, че вярата ни е толкова лоша, та заслужава да бъде унищожена?

— Нямам представа каква е — отговорих аз.

— Нищо ли не си чувал за нея?

— Много малко, но не вярвам на тези приказки.

— Да, ефенди, много неверни неща се говорят за нас. А не научи ли нещо от баща ми или от Пали и Мелаф?

— Не или поне нищо съществено. Но мисля, че ти ще ми кажеш някои неща.

— Ние никога не говорим с чужди хора за нашата вяра.

— Че аз чужд ли съм ти?

— Не. Ти си спасил живота на баща ми и спътниците му, а както разбрах от бея, си ни предупредил да се пазим от турците. Ти си единственият човек, на когото бих разказал нещо. Но трябва да ти призная, че и аз самият не знам всичко.

— Има ли при вас тайни, които не всеки може да знае?

— Не. Но няма ли във всяка къща неща, които се знаят само от родителите? Нашите свещеници са нашите бащи.

— Мога ли да ти задавам въпроси?

— Питай! Но те моля да не назоваваш едно име!

— Знам какво имаш предвид. Но тъкмо за това нещо искам да узная някои работи. Ще ми отговаряш ли, ако избягвам думата?

— Доколкото мога, да.

Думата, за която намеквахме, беше името на дявола, което джесидите никога не произнасят. Думата шейтан е толкова забранена, че дори внимателно се избягва употребата и на подобни на нея думи. Когато например джесидите говорят за някоя река, казват «нахр», но никога «шат», защото тази дума много прилича на първата сричка на «шейтан». Думата «кейтан» (ресна или нишка) се избягва, както и думите «нал» (подкова) и «малун» (проклет). «Поклонниците на дявола» говорят за дявола само с описания, и то със страхопочитание. Наричат го Мелек ел Кут, могъщия крал, или Мелек таус, крал паун.

— Наред с добрия Бог вие имате и едно друго същество, нали? — започнах аз обяснението си.

— Наред с Бога ли? Не. Съществото, което имаш предвид, е по-низше от Бога. Този Мереклерин Краличеси[146] е бил най-висшият сред небесните същества, но Господ е негов създател и господар.

— Къде е сега?

— Той се опълчи срещу Бога и Господ го прокуди.

— Къде?

— На земята и на всички звезди.

— Значи сега Мереклерин Краличеси е господар на всички, които живеят в джехената?

— Не, нали вие вярвате, че той ще бъде вечно нещастен?

— Да.

— А вярваш ли, че Господ е всеблаг, милостив, състрадателен?

— Да.

— Затова и прощава Господ — и на хората, и на ангелите, които вършат прегрешения спрямо него. Ние вярваме в това и съжаляваме този, когото ти имаш предвид. Сега той може да ни навреди, ето защо не назоваваме името му. По-късно, когато отново получи властта си, ще може да възнагради хората, затова не говорим нищо лошо за него.

— Вие го почитате и му се молите?

— Не, защото и той е Божие създание като нас. Но се въздържаме да го оскърбяваме.

— Какво означава петелът, който присъства на вашите богослужения?

— Тази птица е символ на бдителността. Божият син не ви ли е разказвал за девиците, които очаквали жениха?

— Разбира се.

— Пет от тях заспали и след това нямали право да отидат на небето. Тоест те не били бдителни. А знаеш ли разказа за младежа, който се отрекъл от майстора си?

— Да.

— В онзи час петелът изкукуригал. Ние си спомняме за всичко това и вземаме петела като знак за предупреждение да бдим и да очакваме великия жених.

— Вярвате ли на това, което пише в книгата на християните?

— Вярваме, въпреки че не знаем всичко, каквото се разказва в нея.

— А вие нямате ли свещена книга, в която е записано вашето учение?

— Имахме една. Пазеше се в Баашейка, но чух, че се е изгубила.

— Какви са вашите свещени обреди?

— Ще ги научиш всичките в Шейх Ади!

— Можеш ли да ми кажеш кой е Шейх Ади, мъжът на чието име е назовано мястото.

— Той е бил светец и живее при Бога.

— Вие молите ли му се?

— Не. Само го почитаме, като се молим на Бога на неговия гроб.

— Какви свещеници има при вас?

— Първо са пирите. Всъщност думата «пир» означава «стар човек». Но в случая значи «свят човек».

— Как се обличат пирите?

— Могат да се обличат, както им харесва. Те водят благочестив живот и Господ им дава сила с молитва да лекуват всички болести на тялото и душата.

— Има ли много пири?

— Познавам само трима. Пир Камек е най-великият от тях.

— По-нататък?

— След тях са шейховете. Те трябва да научат арабски така, че да могат да разбират нашите свещени песни.

— Тези песни на арабски ли се пеят?

— Да.

— А защо не на кюрдски?

— Не знам. След шейховете се избират пазачите на свещения гроб, които да поддържат там огъня и да обслужват поклонниците.

— Те имат ли някакво по-особено облекло?

— Ходят целите облечени в бяло и като знак на сана си носят червен или жълт пояс. След тези шейхове идват проповедниците, които наричаме кавали. Те имат право да свирят на свещените инструменти и ходят от село на село, за да поучават вярващите.

— Какви са тези свещени инструменти?

— Дайре и флейта. А на големи празници кавалите трябва да могат и да пеят.

— А те как се обличат?

— Могат да носят всякакви цветове, но обикновено избират белия. Тюрбанът им обаче трябва да е черен, за да се отличават от шейховете. , След тях са факирите, които изпълняват най-обикновените служби на гроба или пък другаде. Обичаят изисква да носят тъмни дрехи и напречно на тюрбана си имат червена кърпа.

— Кой ръкополага в сан вашите свещеници?

— Не ги ръкополагат, защото санът им е наследствен. Ако свещеникът умре и не остави след себе си син, длъжността му се прехвърля върху най-голямата му дъщеря.

Това беше изключително интересно, особено в една ориенталска страна.

— А кой е най-висшият от всички свещеници?

— Шейхът на Баадри. Още не си го виждал, защото сега той е в Шейх Ади, за да подготви празника. Имаш ли други въпроси?

— Още много! Кръщавате ли вашите деца?

— И ги кръщаваме, и ги обрязваме.

— А има ли нечисти храни, които не бива да ядете?

— Не ядем свинско месо и не използваме синя боя, защото небето е толкова възвишено, че не можем да даваме цвета му на нашите земни неща.

— А имате ли кибля?[147]

— Да. Когато се молим, обръщаме лицето си натам, откъдето този ден е изгряло слънцето. Също и мъртъвците поставяме така, че лицето им да е в тази посока.

— Знаеш ли откъде произхожда вашето учение?

— Шейх Ади, светецът ни го е дал. Ние самите обаче сме дошли от земите по долното течение на Ефрат. След това бащите ни са се преселили в Сирия до Синджар и накрая са се озовали тук.

Искаше ми се да го питам още много неща, но отгоре се чу вик и като погледнахме натам, видяхме Селек, който тъкмо се канеше да се спусне при нас. Не след дълго той дойде.

— За малко не ви застрелях — гласеше поздравът му.

— Нас ли? Защо? — попитах аз.

— Като ви гледах отгоре, ви взех за чужди, а такива нямат право да влизат в тази долина. После обаче ви познах. Дойдох да проверя дали има нужда от някакви приготовления.

— За посрещане на бегълците ли?

— На бегълците ли? — повтори той. — Ние няма да бягаме. Освен това разказах на бея колко хитро си измамил враговете на шаммарите в онази долина, където сте ги пленили, и решихме да направим същото.

— Искате да подмамите турците тук ли?

— Не. В Шейх Ади. Но невъоръжените поклонници трябва да бъдат скрити тук по време на боя. Беят заповяда така, а шейхът е съгласен.

Селек провери водата в пещерите, а след това ни попита дали ще се върнем с него. И така отново изведохме конете си горе, яхнахме ги и се отправихме към Баадри. Като пристигнахме, заварих бея развълнуван.

— След като ти тръгна, получих важни вести — каза той. — Турците от Диарбекир са вече на река Гомел, а тези от Керкук също са стигнали до нея откъм долната страна на Джебел Маклеб.

— Значи твоите съгледвачи са се върнали вече от Амадие?

— Те изобщо не са стигнали дотам, защото е трябвало да се разделят, за да наблюдават тези войскови части. Вече е ясно, че заплануваното нападение е насочено само срещу нас.

— Това вече известно ли е на хората ви?

— Не, защото врагът може да узнае, че ще ни завари подготвени. Казвам ти, ефенди, че или ще умра, или ще дам на Шекиб Халил паша добър урок, който той никога няма да забрави.

— Ще остана при теб до началото на боя.

— Благодаря ти! Но ти няма да се биеш!

— Защо?

— Ти си мой гост. Господ ми е поверил живота ти.

— Господ сам би могъл да го пази най-добре. А възможно ли е да съм твой гост и да те оставя сам да тръгнеш на бой? Трябва ли твоите хора да разказват за мен, че съм страхливец?

— Те никога не биха казали подобно нещо. Не си ли бил гост на мютесарифа? Не носиш ли неговия паспорт и неговите писма в джоба си? А сега искаш да се биеш срещу него? Не трябва ли да запазиш ръката си за сина на твоя приятел, когото искате да освободите? И не можеш ли да ми служиш, без да убиваш враговете ми?

— Всичко, което казваш, е правилно. Не искам да убивам, а по възможност да помогна да не се пролива кръв.

— Остави тази грижа на мен, ефенди! Не съм жаден за кръв. Искам само да отблъсна тираните.

— И как смяташ да направиш това?

— Знаеш, че в Шейх Ада вече са пристигнали три хиляди поклонници. До започването на празника ще станат шест хиляди, ако не и повече.

— Мъже, жени и деца ли?

— Да. Жените и децата ще изпратя в долината Идис, а мъжете ще останат. Частите от Диарбекир и Керкук ще се обединят по пътя от Калони насам, а тези от Мосул ще дойдат през Джерайе или Аин Сифни. Искат да ни обградят в долината на светеца. Ние обаче ще се изкачим зад гроба и щом те влязат в нея, ще застанем около долината. Тогава бихме могли да ги избием до крак, ако не се предадат. В противен случай обаче ще изпратя при пашата парламентьор и ще поставя условията си, при които ще ги освободя. После той ще трябва да се оправдава пред падишаха в Стамбул.

— Шекиб Халил ще представи случая пред султана в невярна светлина.

— Да, но наместникът няма да успее да измами падишаха, защото предварително съм подготвил известие и до Стамбул, което ще го изпревари.

Трябваше да призная пред себе си, че Али бей беше не само смел, но и много умен и далновиден мъж.

— А мен за какво ще ме използваш? — попитах го аз.

— Ти ще тръгнеш с онези, които трябва да пазят нашите жени, деца и имущество.

— Смятате да вземете имуществото със себе си?

— Колкото успеем да отнесем. Още днес ще наредя да кажат на жителите на Баадри, че трябва да донесат всичко в долината Идес, но тайно, за да не бъде разкрит планът ми.

— А Шейх Мохамед Емин?

— Шейхът на хадедихните ще дойде с теб. Сега не бихте могли да отидете в Амадие, тъй като пътят дотам вече не е безопасен.

— Турците би трябвало да се съобразят с буюрулдуто на падишаха и препоръчителните писма на мютесарифа.

— Разбира се. Но там има много хора и от Керкук. Твърде възможно е някой от тях да разпознае Мохамед Емин.

Още докато говорехме, в къщата влязоха двама мъже. Бяха мои стари познати. Пали и Мелаф, които бяха вън от себе си от радост, че ме виждат, и ми целунаха ръцете.

— Къде е пирът? — попита Али бей.

— На гроба на Йонас до Куюнджик. Изпраща ни да ти кажем, че ще бъдем нападнати рано сутринта на втория ден от празника.

— Знае ли пир Камек под какъв претекст ще ни нападне пашата?

— Един турчин бил убит от двама джесиди в Малтайе. Шекиб Халил искал да залови убийците в Шейх Ади.

— В Малтайе двама джесиди са били убити от трима турци, това е истината. Виждаш ли, ефенди, какви са турците. Убиват хората ми, за да имат повод да нападнат земите ни. Ще намерят каквото търсят!

Тръгнах с моя преводач Юсуф нагоре към жилището си, за да продължа езиковите си занимания. Мохамед Емин седеше при мен безмълвен, пушеше лулата си и много се чудеше, че полагам толкова усилия да чета една книга и се мъча да разбирам думите на един чужд език. Това правих през целия ден, а също и вечерта. И следващият ден мина в такива занимания.

Между другото бях забелязал, че жителите на Баадри откарват имуществото си, без да вдигат шум.

В една от стаите на нашата къща се лееха голямо количество куршуми. Искам да спомена още, че през цялото това време магарето на бюлюк емини повече не се обади, защото неговият господар и учител му завързваше камък на опашката веднага щом започнеше да се смрачава.

Непрекъснато пристигаха поклонници, поединично, на цели семейства или по-големи групи. Много от тях бяха бедни и ги поверяваха на благодетелността на други. Някой докарваше коза или охранен вол, богати хора подаряваха един или два вола, а на няколко пъти дори видях да водят цели стада. Това бяха лепти за ближните или жертвени дарове, които заможните хора докарваха до Свещения гроб, за да не чувстват лишения бедните им братя. Толкова много хора идваха и си отиваха, но моите башибозуци бяха безследно изчезнали и повече никога не научих какво се беше случило с тях.

На третия ден, но първи от празника, отново седях с преводача си над книгата. Беше още преди изгрев-слънце. Толкова се бях задълбочил в работата си, че не забелязах кога е влязъл бюлюк емини.

— Емир! — извика шишкото, след като вече многократно се беше окашлял.

— Какво има?

— Хайде!

Едва сега забелязах, че башибозукът беше обул ботушите си и сложил шпорите. Бързо дадох книгата на Юсуф и скочих. Напълно бях забравил, че трябва да се изкъпя и да си сложа чисто бельо, ако исках достойно да се появя на гроба на светеца. Взех бельото със себе си, слязох долу и забързах извън селото. Потокът гъмжеше от къпещи се и трябваше да вървя доста дълго, докато намеря място, където мислех, че няма да ме наблюдават.

Изкъпах се и смених бельото си, нещо, което човек не може да прави често при пътуване из Ориента. След това се чувствах като новороден и вече се готвех да напусна мястото, когато забелязах леко раздвижване в храстите, растящи по брега на потока. Животно ли се криеше там или човек? Бяхме в готовност за война и нямаше да навреди, ако проверях по-отблизо нещата. Тръгнах натам съвсем непринудено, откъснах няколко цветенца и уж неволно се приближих до мястото, където бях забелязал споменатото раздвижване. Застанах с гръб към храстите, но след това внезапно се обърнах и скочих сред гъсталака. Пред мен клечеше човек. Беше все още млад, но приличаше на войник, въпреки че единственото оръжие, което забелязах у него, беше един нож. През дясната му буза минаваше широк белег. Той се изправи и се опита бързо да изчезне, но здраво го хванах за ръката.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— Нищо.

— Кой си?

— Един… джесид — каза той неуверено.

— Откъде?

— Казвам се Ласа и съм от Дасини.

Бях чувал, че Дасините са едни от най-знатните семейства на джесидите. Но човекът с белега изобщо не ми приличаше на поклонник на дявола.

— Попитах те, какво правиш тук?

— Исках да се къпя.

— Къде ти е бельото?

— Нямам.

— Ти си бил тук преди мен, значи си имал правото да останеш, вместо да се криеш. Къде спа тази нощ?

— При… при… при… Не му знам името.

— Един джесид не отива при човек, чието име не знае. Ела с мен и ми покажи хазяина си!

— Преди това трябва да се изкъпя.

— Ще го направиш после. Хайде!

Мнимият Дасини се опита да се освободи от хватката ми.

— С какво право ми говориш по този начин? — изръмжа той.

— С правото на предпазливия. Не ти вярвам.

— Аз също мога да не ти вярвам.

— Сигурно. Дори те моля да го сториш. После ще ме заведеш в селото и ще се разбере кой съм.

— Върви където щеш!

— Така и ще направя, но ти ще ме придружиш.

Погледът му спря върху пояса ми. Той забеляза, че не нося оръжие, и по лицето му разбрах, че възнамерява да извади ножа си. Затова стиснах китката му още по-здраво и го дръпнах рязко, което го принуди да излезе от храста.

— Какво си позволяваш? — стрелна ме той с поглед.

— Нищо. Тръгвай с мен, дерекап (веднага)!

— Пусни ръката ми, иначе…

— Иначе какво?

— Ще употребя сила!

— Употреби!

— Ето…

Той измъкна ножа си и замахна към мен. Тогава обаче хванах и другата му ръка.

— Жал ми е за теб. Изглежда, не си страхливец — казах аз.

Стиснах ръката му толкова силно, че той изпусна ножа, който аз вдигнах, а после хванах човека за дрехата.

— Сега тръгвай напред, иначе… Вземи оттук бельото ми и го носи!

Непознатият го удари на молба.

— Господарю, пощади ме!

— Как се осмеляваш да молиш за това?

— Ти джесид ли си?

— Не.

— Тогава защо искаш да ме заведеш в селото?

— Ще ти кажа: ти си турски войник, шпионин!

Той пребледня.

— Грешиш, господарю! Щом не си джесид, освободи ме!

— Джесид или не — тръгвай!

Той се извиваше в ръцете ми, но бе принуден да дойде с мен. Сензацията, която предизвикахме, като стигнахме в Баадри, не беше малка, а възбудената тълпа ни придружи до къщата на бея. Той беше в селямлъка, където заведох непознатия.

Недалеч от вратата седеше моят башибозук, по чието лице се изписа изненада, като минахме край него, но пленникът не го забеляза. Ифра сигурно познаваше заподозрения.

— Кого ми водиш? — попита Али бей.

— Един чужденец, когото заварих до потока. Беше се скрил на едно място, откъдето може да се обхване с поглед цялото село, а също и пътя към Шейх Ади.

— Кой е той?

— Твърди, че се казва Ласа и че бил Дасини.

— Тогава би трябвало да го познавам. Но няма нито един Дасини с такова име.

— Когато го принудих да тръгне с мен, той ме нападна с нож. Ето го. Прави с него каквото искаш.

Излязох от стаята. Бюлюк емини все още стоеше вън.

— Познаваш ли човека, когото доведох? — осведомих се аз.

— Да. Какво е направил, ефенди? Сигурно неправилно си го преценил, сихди. Той не е нито крадец, нито разбойник.

— А какво?

— Насър ага е колагаси[148] в мря полк. Той е приятел на миралай Омар Амед.

— Добре. Кажи на Хаджи Халеф да оседлава конете!

Върнах се в селямлъка, където в присъствието на Мохамед Емин и на няколко от намиращите се там старейшини беше започнал разпитът.

— От колко време си в храстите?

— Откакто този мъж се къпеше там.

— Този мъж е ефенди, запомни това! Ти не си Дасини и изобщо не си джесид. Как ти е името?

— Няма да ти кажа!

— Защо?

— Горе в кюрдските планини имам кръвно отмъщение и не трябва да казвам кой съм и как се казвам.

— Откога един колагаси има нещо общо с кръвното отмъщение на свободния кюрд? — попитах го аз.

Насър ага се сепна и пребледня още повече, отколкото на потока.

— Колагаси? Какво искаш да кажеш? — попита той въпреки това смело.

— Казвам, че много добре познавам Насър ага, довереника на миралай Омар Амед, и не бих могъл да се излъжа.

— Ти… ти… ти ме познаваш? Уалахи, тогава с мен е свършено. Такава е моята орис!

— Е да, нямаш късмет. Признай честно какво правеше тук! Ако кажеш истината, може би няма да ти се случи нищо лошо.

— Нямам какво да ти признавам.

Тогава беят скочи ядосан.

— В такъв случай с теб е св…

Прекъснах го с рязко движение на ръката и се обърнах към пленника:

— Това за кръвното отмъщение истина ли е?

— Да, ефенди!

— Тогава друг път бъди предпазлив. Ако ми обещаеш незабавно да се върнеш в Мосул и да отложиш отмъщението, си свободен.

— Ефенди! — извика беят изплашен. — Помисли само, че ние…

— Знам какво искаш да кажеш — прекъснах го отново. — Този мъж е щабен офицер на падишаха, колагаси, от когото някога може би ще стане генерал, а ти живееш с пашата в приятелство и ненарушим мир. Съжалявам за причиненото от мен безпокойство на този офицер и подчертавам, че ако го бях познал веднага, нямаше да се случи абсолютно нищо. Нали ми обещаваш незабавно да се върнеш в Мосул?

— Обещавам.

— Отмъщението ти някой джесид ли засяга?

— Не.

— Тогава върви и Аллах да те пази, отмъщението ти да не стане опасно за самия теб!

Насър ага стоеше учуден. Само преди няколко мига той смяташе, че е изправен пред смъртта, а сега беше свободен.

— Благодаря ти, ефенди! Аллах да благослови и теб, и всички твои близки!

След това той излезе. Може би се страхуваше, че ще се разкаем за великодушието си.

— Какво направи? — попита Али бей повече ядосан, отколкото учуден.

— Най-доброто, което можех да направя — отговорих аз.

— Най-доброто ли? Този човек е шпионин! Той трябва да бъде наказан със смърт!

— Правилно!

— И ти му подаряваш свободата? Не го ли принуди да направи признание?

Другите джесиди също гледаха мрачно. Но това не ме смути и попитах бея:

— Какво щеше да научиш от признанието му?

— Може би много!

— Нищо повече от това, което вече знаеш. А между другото Насър ага, изглежда, е мъж, който по-скоро ще умре, отколкото да издаде нещо.

— Тогава щяхме да го убием.

— И каква щеше да е ползата?

— Че ще има един шпионин по-малко.

— Да, но последствията биха могли да бъдат и съвсем други. Колагасито със сигурност е бил изпратен, за да разбере дали подозираме нещо за подготвяното нападение. Ако го бяхме убили или ако го бяхме задържали в плен, той нямаше да се върне при своите и те щяха да узнаят, че вече сме предупредени. Обаче тъй като Насър ага отново получи свободата си, миралай Омар Амед със сигурност ще сметне, че нямаме ни най-малка представа за нападението на мютесарифа. Те ще си кажат така:

«Би било голяма глупост да освободят шпионин, ако са убедени, че ще бъдат нападнати.» Имам ли право?

— Извинявай, ефенди! Мислите ми не могат да отидат толкова далеч, колкото твоите. Но аз ще изпратя след колагасито съгледвач, за да се убедя, че наистина ще си отиде.

— И това не бива да правиш. Именно така бихме могли да насочим вниманието на Насър ага към онова, което искаме да прикрием с освобождаването му. Той няма да остане тук, а сега и бездруго пристигат достатъчно много хора, от които би могъл да се осведомиш дали са го срещнали.

И в това успях да се наложа. За мен беше много приятно удовлетворението от свързването на две преимущества: бях спасил живота на един човек, който само си беше изпълнявал дълга, а в същото време осуетих плана на мютесарифа. С тези мисли се отправих към женските покои. Преди това обаче извадих от подаръците, които бях получил за спомен от Исла Бен Мафлай, една гривна с медальон на нея.

Малкият бей също се беше вече събудил. Докато майка му го държеше, аз се опитах да нарисувам миловидното му личице. Общо взето, опитът ми бе сполучлив, защото всички деца си приличат. След това сложих хартийката в медальона и дадох гривната на майката.

— Носи я като спомен от алемана! — помолих я аз. — В нея се намира лицето на сина ти; върху хартията то ще остане вечно младо, дори и когато той остарее.

Тя погледна рисунката и остана възхитена. За пет минути жената я показа на всички обитатели на къщата, както и на другите присъстващи, а аз едва се спасих от проявите на благодарност. След това всички тръгнахме, но не с чувството, че отиваме на празник, а с нагласата, че ни чака сериозно изпитание.

Али бей беше облякъл най-хубавите си дрехи. Той яздеше с мен отпред, а после следваха знатните хора на Баадри. Мохамед Емин се намираше до нас. Беше в лошо настроение, тъй като пътуването ни до Амадие се отлагаше. Пред нас се движеше цяла група музиканти със свирки и дайрета. Отзад вървяха жените, повечето от които караха магарета, натоварени с килими, възглавници и какви ли не други неща.

— Подготви ли всичко в Баадри? — попитах аз бея.

— Да. До Джерайе има постове, които веднага ще ми съобщят за приближаването на врага.

— Ще оставиш Баадри на турците без защита?

— Те ще минат през него тихо, за да не привлекат вниманието ни преждевременно.

Оттук нататък започнаха веселбите. Бяхме наобиколени от ездачи, които демонстрираха бой със саби, а от всички страни непрекъснато се разнасяха изстрели. Пътят ставаше все по-тесен, а на места се изкачваше толкова стръмно по планината, че трябваше да слизаме от седлата и да вървим един зад друг, водейки конете си. Едва след един час стигнахме до върха на прохода и вече можехме да видим зелената гориста долина на Шейх Ади.

Всеки, който съзреше белия клинообразен връх на гробницата, изпразваше пушката си, а отдолу непрекъснато отговаряха изстрели, сякаш се водеше голяма престрелка, чието ехо отекваше в планините. Зад нас идваха все нови и нови колони, а щом се спуснахме по склона, видяхме, че и отдясно, и отляво под дърветата лежат много поклонници. Тук те си отпочиваха от трудното изкачване, като се наслаждаваха на гледката на светинята и прекрасния планински пейзаж, който за обитателите на равнината беше истинско чудо.

Още не бяхме стигнали до гробницата, когато срещу нас се зададе мир шейх хан, духовният водач на джесидите, начело на голям брой шейхове. Наричаха го емир хаджи и вероятно беше от рода на Омайядите. Неговото семейство се считаше за едно от най-знатните при джесидите и го назоваваха Пасмир или Бейсадес.

Самият мир шейх хан беше държелив старец, излъчващ благост и достолепие и явно изобщо не беше горделив, защото се поклони пред мен и дори ме прегърна като свой син.

— Алейк селям и рахмет Аллах. Сер сере мен ат. (Мирът и милостта на Господ да бъдат с теб! Добре сте ми дошли!) — поздрави той.

— Чоде шогхолета раст инит! (Господ да е с теб в делото ти!) — отговорих. — Но не би ли искал да говориш с мен на турски? Все още не разбирам добре езика на вашата страна.

— Обръщай се към мен, както ти е угодно, и бъди гост в дома на този, до чийто гроб засвидетелстваме почитта си към всемогъществото и милостта.

Като приближихме гробницата, слязохме от седлата. По даден от него знак конете ни бяха отведени, а Али бей, Мохамед Емин и аз тръгнахме заедно с него към гроба. Най-напред се приближихме до обграден със зид двор, който вече беше пълен с хора. После стигнахме до вътрешния двор, в който джесидите влизаха само боси. Последвах примера им, събух обувките си и ги оставих на входа.

Във вътрешния двор имаше много дървета, чиято сянка даряваше прохлада на поклонниците. Върху кичест олеандър се гушеха множество цветове, а една огромна лоза образуваше беседка, към която ни поведе мир шейх хан, за да се настаним там. Няколко шейхове и кавали си почиваха под дърветата, но иначе бяхме сами.

В този двор се издига същинската постройка на гробницата, над която се извисяват две бели кули, открояващи се ярко и красиво на фона на тъмната зеленина на долината. Върховете на кулите не са позлатени, а стените им образуват много ъгли, между които се гонят светлината и сянката. Над свода бяха изсечени няколко фигури, в които разпознах лъв, змия, брадва, мъж и гребен. Както видях по-късно, вътрешната постройка се дели на три главни части, едната от които е по-голяма от другите две. Това помещение се подпира от колони и арки и има кладенец, чиято вода се смята за свещена. С нея кръщават децата. В един от двата по-малки сектора се намира истинският гроб на светеца. Над него се издига голям купол, направен от глина и измазан с гипс. Като единствено украшение отгоре е постлана зелена бродирана покривка, а вътре гори вечен огън.

Глината, от която е изградена гробницата, от време на време се подновява, понеже пазителите на светинята правят от нея малки топчета, които поклонниците обичат да купуват и си пазят за спомен, а може би също и като свещен амулет, който носят на верижка. Тези топчета се намират в един съд, поставен до вече споменатата лоза, и имат различна големина: от размера на грахово зърно, до този на глинените или стъклени топчета, с каквито си играят при нас децата.

Във второто по-малко помещение също има един гроб, с чието съдържание обаче, изглежда, и самите джесиди не са наясно.

В стената, опасваща светинята, има множество ниши, в които се слагат факлите, когато се прави празничното осветление. Гробницата е заобиколена от постройки, служещи за жилища на свещениците и слугите на гроба. Цялото селище се намира в тясна клисура, чиито скали се издигат стръмно нагоре от всички страни. То самото обаче се състои само от няколко обикновени къщи и в него освен светинята има предимно само постройки за подслоняване на поклонниците. Всяко племе или по-голям род от джесидите има там по една такава къща, предназначена само за него.

Вън пред зида се бе разпрострял истински панаир. Всевъзможни видове тъкани и предмети висяха по клоните на дърветата, изложени за Продан. Предлагаха се различни плодове и храни. Тук човек можеше да си купи оръжия, украшения и всякакви ориенталски джунджурии. Ако тези хора не бяха облечени в носиите си, щях да помисля, че съм в родината си, толкова ведро и непринудено, безобидно и добросърдечно беше пъстрото оживление в селото на светеца. Наистина тези поклонници на дявола все повече печелеха моето благоразположение и аз напълно бих се съгласил с това, което по-късно в Константинопол ми каза за тях един пътешественик, пребивавал няколко седмици в Тел Ус-куф:

«Оклеветяват поклонниците на дявола, защото те са по-добри от клеветниците си. Ако бяха по-многобройни и не така разпръснати, биха могли да бъдат немците на Азия и никъде християнството няма толкова големи изгледи за успех, както при тези хора. Мисля, че някои презокеански мисионери обрисуват толкова невярно джесидите само за да могат да придадат изключително голямо значение на някой малък успех в покръстването.»

Правейки наблюденията си, не давах много воля на любознателността си, за да не прилича тя на досадно любопитство, и може би тъкмо затова нашият разговор беше толкова сърдечен, сякаш бяхме членове на едно семейство и сме се познавали и уважавали още от деца. Най-напред заговорихме за предстоящото нападение, но скоро тази тема беше изоставена, защото се оказа, че Али бей най-грижливо е взел всички необходими мерки. След това разговорът се насочи към Мохамед Емин и моята особа, нашите преживявания и настоящи намерения.

— Може би ще се окажете в опасност и ще ви потрябва помощ — каза мир шейх хан. — Ще ви дам един знак, който ще ви осигурява подкрепата на всички джесиди, на които го покажете.

— Благодаря ти. Някакво писмо ли ще бъде? — попитах аз.

— Не. Един Мелек та’ус.

Едва не подскочих от изненада. Та това беше наименованието на дявола! Името на онова животно, което според някои клеветнически слухове стояло на олтара по време на богослужението на джесидите, за да изгася свещите, когато трябва да започнат тайните свещенодействия. Всъщност това представляваше и «документът», който мир шейх хан доверява на всеки свещеник, на когото възлага специална задача! И тази толкова тайнствена дума, за която са се водили безкрайно много спорове, той произнасяше сега така безобидно.

Направих възможно най-непринудена физиономия и попитах:

— Един Меле таус ли? Мога ли да попитам какво е това?

Любезно, почти с тон на баща, обясняващ на невежия си син, духовният водач на джесидите отговори:

— Меле таус наричаме онзи, чието истинско име сред нас никога не се споменава. Мелек таус се нарича също и животното, което при нас е символ на смелост и бдителност. Меле таус наричаме и изображението на това животно, което давам на онзи, на когото имам доверие. Знам всичко, което разправят за нас, но знам също, че не е необходимо да се оправдаваме пред теб. Говорих с един човек, който е бил в много християнски църкви. Той ми каза, че в тях имало картини на Божията майка. Божия син и на много светци. Но вие сигурно знаете, че знакът на Бога-баща е гълъбът, който е и знакът на Божия дух. Вие се молите на местата, където са тези картини, но аз никога няма да повярвам, че боготворите самите картини. За вас ние мислим това, което отговаря на истината, а вие за нас това, което не е вярно. Кой е по-разумен: вие или ние? Погледни към вратата на гробницата! Мислиш ли, че се кланяме на тези изображения?

— Не.

— Виждаш там лъв, змия, брадва, мъж и гребен. Джесидите не могат да четат. Затова посредством картините им се казва това, което трябва да узнаят. Те не биха могли да разберат писмените знаци, но тези картини няма да забравят никога, защото са ги видели на гроба на своя светец. Шейх Ади е бил човек, затова не се прекланяме пред него, но се събираме на гроба му, както децата се събират на гроба на баща си.

— Той ли е създател на вероизповеданието ви?

— Нашият светец ни е дал вярата, но не и обичаите. Вярата живее в сърцето, но нравите се създават в земите, в които живеем, и от страната, намираща се върху тези земи. Шейх Ади е живял преди Мохамед. Към неговото учение спадат и онези догми от Корана, които ние сме признали като добри и благотворни.

— Разказват, че шейх Ади е правил и чудеса.

— Чудеса може да прави само Бог, но когато ги прави, това става чрез ръката на някой човек. Погледни там вътре! Ще видиш един кладенец, направен от шейх Ади. Той е бил в Мека преди Мохамед. Още тогава Зем Зем е бил свещен извор. Светецът взел от Зем Зем вода и напръскал с нея тези скали. Камъните веднага се разтворили и нагоре бликнала вода. Така са ни разказвали. Никого не задължаваме да вярва в това, защото чудото и бездруго е налице. Или не е чудо, че от един твърд мъртъв камък тече жива вода? За нас тя е символ на чистотата на нашата душа, затова я смятаме за свещена, а не защото може би произхожда от извора Зем Зем.

Мир шейх хан прекъсна разказа си, понеже в този момент се отвори външната порта, за да пропусне дълго шествие от поклонници, всеки от които носеше факел. Тези факли бяха благодарствени и жертвени дарове за излекуване на някоя болест или за избавление от някоя опасност. Бяха предназначени за шейх Шемс[149] , светещия символ на божествената чистота.

Всички поклонници бяха добре въоръжени. Сред оръжията им, разбира се, видях най-чудати кюрдски пушки. Цевта и ложата на едната от пушките бяха свързани с двайсет дебели, широки железни пръстена, което правеше невъзможно точното прицелване. Друга — подобна на байонет — приличаше на вилица, защото от двете страни на цевта бяха закрепени като зъбци два щика; Мъжете даваха факлите си на свещениците и един след друг пристъпваха към мир шейх хан, за да му целунат ръка, като свеждаха или сваляха оръжието си.

Вечерта на празника факлите щяха да се използват за осветяване на свещеното място и цялата му околност. При това не биваше да се гори обикновено растително масло или дори асфалт и нафта, които се считат за нечисти. Разрешена е употребата само на сусамово масло.

Щом шествието на поклонниците се отдалечи, последва кръщаването и обрязването на около двайсет деца, част от които бяха доведени от много далеч.

По-късно аз се отдалечих с Мохамед Емин, за да направя обиколка из долината. Най-силно впечатление ми направиха многобройните факли, изложени за Продан. По моя бегла преценка бяха може би десет хиляди. Търговците въртяха блестяща търговия, защото стоката буквално им беше измъквана от ръцете.

Тъкмо бяхме застанали пред един продавач на изделия от стъкло, когато видях, че по планинската пътека се спуска бялата фигура на пир Камек. За да отиде до светилището, той трябваше да мине покрай нас. Щом ни видя, Камек спря.

— Добре дошли тук като гости на шейх Шемс! Ще опознаете светинята на джесидите.

Като го забелязаха, много хора наобиколиха пир Камек и всеки се опитваше да докосне и целуне ръката му или края на дрехата му. Той се обърна към събралите се с приветствие. Дългата му бяла коса се вееше от утринния вятър, очите му блестяха, а от жестовете му личеше истинското му въодушевление. Към това се прибавяха и изстрелите на пристигащите отгоре, а от долината им отговаряше задружен залп. За съжаление не можах да разбера много от словото му, защото го държа на кюрдски, а и говореше много бързо. Накрая Камек запя някаква песен, която се поде от всички и чието начало Юсуф, пристигнал също току-що, ми преведе.

«О, великодушни и милостиви Боже, който храниш всички мравки и пълзящи змии, направляваш деня и нощта. Ти, който си жив, най-велик, безпристрастен; който изпраща тъмнината на нощта и светлината на деня! О, Мъдър, властвай с мъдростта си! О, Силен, властвай със силата си! О, Жив, властвай над смъртта!»

Когато песента свърши, множеството се разпръсна и пирът се приближи до мен.

— Разбра ли какво казах на поклонниците?

— Само някои неща. Знаеш, че не владея езика ви.

— Казах им, че ще принеса жертва на шейх Шемс и сега мъжете отидоха в гората, за да донесат необходимите дърва. Ако искаш да присъстваш на жертвоприношението, си добре дошъл. Но сега извинявай, ефенди! Ето, вече идват биковете за жертвоприношението.

Пир Камек се приближи до гробницата, към чиято стена тъкмо водеха дълга редица от волове. Ние бавно го последвахме.

— Какво ще стане с животните? — попитах преводача си.

— Ще бъдат заклани.

— За кого?

— За шейх Шемс.

— Може ли слънцето да яде бикове?

— Не, то отстъпва даровете на бедните.

— Само месото ли?

— Всичко: месото, костите, вътрешностите и кожата. Мир шейх хан се занимава с разпределението.

— А кръвта!

— Тя не се пие, а се заравя в земята, защото душата е в кръвта.

Това беше схващането според Стария завет, че животът, душата се намират в кръвта. Разбрах, че тук не става дума само за езическо жертвоприношение, а за засвидетелстване на любовта, което трябва да даде възможност на бедните да честват празничните дни без грижи за прехраната.

Щом стигнахме до мястото, мир шейх хан тъкмо излизаше от вратата, следван от пир Камек, няколко шейхове, кавали и голям брой факири. Всички държаха в десниците си по един нож. Мястото беше заобиколено от голяма група воини, които държаха пушките си готови за стрелба. Тогава мир шейх хан хвърли връхната си дреха, скочи върху първия бик и заби ножа си в шийния му прешлен с такава точност, че животното веднага рухна мъртво на земята. В същия миг от стотици гърла екнаха ликуващи викове и изтрещяха също толкова изстрели.

Мир шейх хан се оттегли, а пир Камек продължи започнатото. Заслужаваше си да се види тази неповторима гледка: как мъжът с бяла коса и черна брада скачаше от един бик на друг и ги поваляше подред с един точен удар на ножа. При това действие не се проля нито капка кръв. След него обаче се приближиха шейховете, за да отворят артериите на вратовете на жертвените животни, а факирите се приближиха с големи съдове, за да съберат кръвта. Щом и това свърши, доведоха голям брой овце, първата от които отново бе убита от мир шейх хан, а останалите бяха заклани от факирите.

Тогава Али бей се приближи към мен.

— Искаш ли да ме придружиш до Калони? — попита той. — Трябва да си осигуря подкрепата на бадинаните.

— Не живеете ли в разбирателство с тях?

— Щях ли тогава да избирам сред тях моите съгледвачи? — гласеше контравъпросът. — Техният предводител ми е приятел.

Но има случаи, в които човек трябва да е колкото може по-предпазлив. Ела!

Не беше необходимо да вървим дълго, за да стигнем до голямата, изградена от груби камъни къща, в която Али бей живееше по време на празника. Тук вече ни чакаше жена му. На терасата бяха постлани много килими, върху които ние седнахме, за да закусим. Оттук можехме да обхванем с поглед почти цялата долина. Навсякъде седяха хора. Всяко дърво се беше превърнало в палатка.

От другата страна вдясно от нас имаше един храм, посветен на шейх Шемс, на слънцето. Той беше построен така, че първите лъчи на слънцето да падат върху него. Когато по-късно влязох вътре, видях само четири голи стени, без никакви предмети, от което можеше да се направи заключение, че тук става дума само за идолопоклонничество. Но в един улей на пода течеше светла водна струя, а по чистата варовикова стена видях написани на арабски думите: «О Слънце, о светлина, о живот от Бога!»

От външната страна на храма седяха няколко семейства на богатите кочери.[150] Мъжете бяха насядали край стената, облечени в светли жакети и тюрбани, и имаха фантастични оръжия. Жените носеха копринени дрехи, а косите им бяха сплетени на дълги плитки, в които имаше затъкнати цветя. Челата им бяха украсени със златни и сребърни монети, а около шиите им висяха дълги нанизи от пендари, стъклени перли и гравирани камъни.

Пред мен до ствола на едно дърво седеше един човек от Синджар. Кожата му беше тъмнокафява, но дрехите му бяха бели и чисти. Той оглеждаше околността с проницателен поглед и от време на време отстраняваше дългата коса от лицето си. Пушката му имаше груб, стар затвор и запалването ставаше с фитил, а ножът му бе с лошо издялана дръжка. Личеше си, че този човек умее да борави с тези прости оръжия. До него край малък огън седеше една жена и печеше ечемичена питка, а над него, в клоните на дървото, се катереха две полуголи кафяви момченца, които вече също носеха свои ножове, затъкнати в увито около телата им тънко въже.

Недалеч от тях се бяха разположили много градски жители, вероятно от Мосул. Мъжете хранеха мършавите си магарета, жените бяха бледи и бедно облечени, жива картина на мизерията, мъката и робството, на което са изложени тези хора.

После забелязах мъже, жени и деца от Шейх Хан, от Сирия, Мидид и Самсат, от Мардин и Нисибин, от областта на Кенда-пи и Делмамикан, от Кокан и Кочалиан, та дори и от района на Тузик и Делмагумгумуку. Стари и млади, бедни и богати, всички бяха чисти. Някои бяха украсили тюрбаните си с щраусови пера, а други едва прикриваха голотата си. Но всички носеха оръжие. Държаха се помежду си като братя и сестри. Нито една жена и нито едно момиче не криеха лицата си от непознатите — това бяха членове на едно голямо семейство, което се срещаше тук.

В този момент екна залп и видях как мъжете на по-малки или по-големи групи се отправиха към гробницата.

— Какво правят онези хора там? — попитах аз Али бей.

— Отиват да си вземат месо от принесените в жертва животни.

— А има ли някакъв надзор при тази работа?

— Да. Идват само бедните. Те се нареждат по реда на племената и местоживеенето си. Придружават ги техните водачи или показват документ от него.

— Вашите свещеници нищо ли не получават от месото?

— От тези бикове не. В последния ден на тържествата обаче се убиват няколко животни, които трябва да бъдат съвсем бели. Тяхното месо е за свещениците.

— Имам още един въпрос! — продължих аз. — Могат ли вашите свещеници да вършат грехове?

— Че защо да не могат? Нали са хора?

— Също и мир шейх хан ли? Пировете и светците?

— И те.

— Мислиш ли, че и великият светец шейх Ади е вършил грехове?

— И той е бил грешник, защото не е бил бог.

— А оставяте ли греховете да тежат на душите ви?

— Не. Отстраняваме ги.

— Как?

— Чрез символи на чистотата, с огън или вода. Знаеш, че още вчера или днес сме се изкъпали. Като правим това, ние изповядваме греховете си и тържествено се вричаме, че се отказваме от тях. Тогава водата ги отнася. А довечера ще видиш как ще пречистим душите си с пламъци.

— Вярваш ли, че душата не умира с тялото?

— Как би могла да умре, щом е от Бога?

— Как ще ми го докажеш, ако не вярвам в това?

— Шегуваш се. Не пише ли във вашия китаб: «Be юзюне хаят нефесини нефх еиледи» («Той му вдъхна живо дихание през носа»)?

— Добре, щом душата не умира, къде остава тя след смъртта на тялото?

— Ти отново вдъхваш въздуха, след като го издишаш. Също и Божият дъх се връща обратно при него, след като е пречистен от греховете… Но хайде да тръгваме!

— На какво разстояние оттук е Калони?

— Дотам има четири часа езда.

Конете ни бяха долу. Яхнахме ги и излязохме от долината, без някой да ни придружава. Пътят се изкачваше по стръмния склон на планината, а щом стигнахме до билото, пред нас се ширна планинска местност обрасла с гъсти гори, набраздена от многобройни долини. Тези земи се населяваха от племената на кюрдите мисури, част от които са и бадинаните. Пътят ни ту се спускаше надолу, ту се изкачваше нагоре или лъкатушеше между голи скали, ту минаваше през гъсти гори. По склоновете видяхме няколко малки селца, но къщите им бяха изоставени. На места трябваше да минаваме през студените води на някой див планински поток, устремяващ се към Гомел, за да се влее с нея в Газир, която продължава към пълноводната Саб и заедно с нея излива водите си в Тигър при Ески Кушаф. Споменатите къщи бяха заобиколени от лозя, край които растяха сусам, жито и памук. Особена красота им придаваха цветовете и плодовете на добре гледаните смокинови, орехови, нарови, праскови, черешови, черничеви и маслинови дървета.

Никой не ни срещна, защото всички джесиди, които обитаваха земите до Джулемберг вече се намираха в Шейх Ади.

Вече от два часа бяхме на път, когато чухме, че някой ни вика.

От гората излезе един мъж. Беше кюрд, обут в широки панталони, чиито крачоли долу бяха разтворени, а босите му крака — обути в селски обувки с върви. Тялото му бе покрито от риза с четириъгълен отвор около шията, която висеше чак до прасците му. Гъстата му коса се спускаше на къдрави кичури по раменете, а на главата си носеше странна филцова шапка, приличаща на огромен паяк, чието кръгло тяло покриваше темето му, а дългите му крака висяха отстрани върху раменете му. В пояса си носеше нож, вулия с барут, торбичка с куршуми, но пушка не се виждаше.

— Ни врьол киер! (Добър ден!) — поздрави ни той. — Накъде е тръгнал храбрият Али бей?

— Чоде тавешкет (Господ да те пази) — отговори беят. — Ти ме познаваш? От кое племе си?

— Аз съм бадинан, о, бей!

— От Калони ли?

— Да, от Калахони, както го наричаме ние.

— Все още в къщите си ли живеете?

— Не. Вече се преместихме в колибите.

— Те сигурно са някъде наблизо?

— Защо мислиш така?

— Когато един воин се отдалечава на голямо разстояние от жилището си, взема със себе си и пушка. А твоята не е с теб.

— Отгатна. С кого искаш да говориш?

— С твоя вожд Хюсеин ага.

— Слез от коня и ме последвай!

Скочихме от седлата и поведохме конете за юздите. Наистина не разбирах всичко, но с помощта на това, което вече бях научил междувременно, успях да схвана смисъла на водения разговор. Кюрдът ни поведе към вътрешността на гората, където видяхме издигната от отсечени дървета преграда, зад която имаше много колиби, направени само от пръти, клони и листа. В преградата беше оставен един отвор, през който можеше да се минава. Видяхме лудуващи между колибите и дърветата деца, докато възрастните, мъжете и жените се занимаваха с разширяването и укрепяването на преградата. Върху една от по-големите колиби седеше мъж. Това беше вождът, застанал на това място, за да вижда всичко наоколо и да може по-добре да ръководи работата. Щом Хюсеин ага видя моя спътник, скочи отгоре и се запъти към нас.

— Добре дошъл! Господ да увеличи богатството ти! С тези думи вождът на бадинаните му подаде ръка и накара една жена да разстеле одеяло, върху което седнахме. Изглежда, изобщо не ме забелязваше. Един джесид би се отнесъл учтиво и с мен. Същата жена, която вероятно беше съпругата му, донесе три лули, издялани доста грубо от портокалово дърво, а едно младо момиче поднесе една паница, в която имаше грозде и резени от пити с мед. Хюсеин извади от пояса си торбичката с тютюн, изработена от котешка кожа, отвори я и я предложи на Али бей.

— Таклиб бела нарек, аубеин мабатал (Тези церемонии са излишни между нас) — каза той.

Тогава кюрдът бръкна с мръсните си ръце в меда и извади с пръсти едно парче, което пъхна в устата си. Беят напълни лулата си и я запали.

— Кажи ми, ние с теб приятели ли сме? — започна разговора Али бей.

— Да, между теб и мен има приятелство — гласеше простичкият отговор.

— А между твоите и моите хора?

— Също и между тях.

— Ще ме помолиш ли за помощ, ако дойде враг и те нападне ненадейно?

— Ако не съм достатъчно силен, за да го победя сам, ще те помоля за помощ.

— А ти би ли ми помогнал, ако поискам подобно нещо?

— Ако твоят враг не е мой приятел, ще го направя.

— Пашата на Мосул приятел ли ти е?

— Турчинът е мой враг и враг на всички свободни кюрди. Той е разбойник, който краде стадата ни и продава дъщерите ни.

— Чу ли, че Шекиб Халил ще ни нападне в Шейх Ади?

— Научих го от моите хора, които ти използваш за съгледвачи.

— Враговете ще минат през твоите земи. Какво смяташ да правиш?

— Ще видиш. — Хюсеин ага посочи с ръка към колибите наоколо. — Напуснахме Калахони и си построихме колиби в гората. Сега издигаме стена, зад която да можем да се защитаваме, като ни нападнат турците.

— Те няма да ви нападнат.

— Откъде знаеш?

— Предполагам. Ако войските на пашата искат да ни изненадат, то преди това трябва да избягват всякакви битки и вдигане на шум. Така че ще минат през земите ти кротко и тихо. Може би дори ще се откажат от широкия път и ще минат през горите, за да стигнат незабелязано до склоновете на Шейх Ади.

— Мислите ти са правилни.

— Но след като войниците ни победят, ще се обърнат срещу вас и ще ви нападнат.

— Ти няма да се оставиш да те победят.

— Ще ми помогнеш ли?

— Да. Какво трябва да направя? Да изпратя ли бойците си в Шейх Ади?

— Не, защото имам достатъчно воини, за да се справя с турците. Само трябва да скриеш бойците си и да оставиш турските войници да минат свободно, за да мислят, че са в безопасност.

— И да не тръгвам след тях ли?

— Не. Но ще им преградиш пътя, за да не могат войските да се върнат назад. Проходът при втория хълм оттук към Шейх Ади е толкова тесен, че през него могат да минат един до друг само двама души. Ако направиш там един вал с двайсет души, ще си в състояние да спреш хиляда турци.

— Ще го направя. Но какво ще ми дадеш в замяна?

— Ако не се намесиш в битката, така че сам да победя враговете си, ще получиш петдесет пушки, но ако влезеш в боя и се държиш храбро, ще ти дам сто турски пушки.

— Сто турски пушки! — извика Хюсеин ага въодушевен. Той с такава бързина бръкна в меда и пъхна голямо парче в устата си, та си помислих, че ще се задави с него. — Сто турски пушки! — повтори той, дъвчейки. — Ще удържиш ли на думата си?

— Лъгал ли съм те някога?

— Не. Ти си ми брат, другар, приятел, съратник и аз ти вярвам. Ще заслужа пушките.

— Ще ги заслужиш обаче само ако най-напред позволиш на турците да минат необезпокоявани.

— Няма да видят и един от моите хора!

— А след това ще попречиш на войниците да се върнат, ако аз не успея да ги обградя и пленя.

— Ще блокирам не само прохода, но и страничните долини, така че турците да не могат да мръднат нито надясно, нито наляво, или пък напред, или назад.

— Това е добре. Но все пак не искам да се пролива много кръв. Войниците не са виновни, те са длъжни да се подчиняват. А ако бъдем жестоки, падишахът в Стамбул е достатъчно могъщ, за да изпрати голяма войска, която да ни унищожи.

— Разбирам те. Един добър пълководец трябва да умее да предвижда нещата докрай дори и след победата. Кога ще дойдат турците?

— Техните военачалници ще организират всичко така, че да нападнат Шейх Ада утре на зазоряване.

— Изненадата ще бъде за самите войници. Знам, че си храбър воин. Ти ще направиш с турците същото, което направиха хадедихните с враговете си долу в равнината.

— Ти си чул и за това?

— Че кой не го знае? Вестта за такива подвизи бързо се разпространява през планини и долини. Мохамед Емин превърна хората си в най-богатото племе по тези места.

Али бей скришом ми се усмихна, а след това каза:

— Не е лесно да се пленят хиляди хора, без да се стигне до битка.

— Е, този подвиг не би могъл да извърши дори и самият Мохамед Емин, макар да е силен и храбър. При него е бил някакъв чужд пълководец.

— Чужденец ли? — попита Али бей. Него го дразнеше това, че бадинанът не ми обръщаше внимание, и използва възможността да го засрами.

— Да, един чужденец — отговори Хюсеин ага. — Не знаеш ли?

— Разкажи ми.

Кюрдът направи това по следния начин:

— Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, седял пред палатката си и провеждал съвета на старейшините на своето племе. Тогава един облак се разтворил и към тях се приближил ездач, чийто кон се приземил в средата на кръга от старейшини.

— Ес селям алейкюм! — поздравил той.

— Алейкюм ес селям! — отвърнал Мохамед Емин. — Кой си ти, чужденецо, и откъде идваш?

Конят на ездача бил черен като нощта. А той самият носел ризница, на ръцете и краката си брони, а също и шлем от истинско злато. Около шлема му бил навит шал, изтъкан от хуриите в рая, защото в тъканта му кръжали хиляди живи звезди. Дръжката на копието му била от чисто сребро, а върхът му блестял като лъч от светкавица; под него пък били закрепени брадите на сто убити врагове. Камата му искряла като диамант, а мечът му можел да разсича стомана и желязо.

— Аз съм пълководец от далечна страна — отвърнал обгърнатият в сияния мъж. — Аз те обичам и преди един час чух, че племето ти ще бъде изтребено. Затова яхнах коня си, който може да лети като мисълта на човек, и дойдох да те предупредя.

— Кой иска да унищожи племето ми? — попитал Мохамед Емин.

Небесният мъж назовал името на врага.

— Сигурен ли си в това?

— Моят щит ми казва всичко, което става по земята. Погледни тук!

Мохамед Емин погледнал златния щит. В средата му имало благороден гранат, пет пъти по-голям от мъжки юмрук, и в него той съзрял всички свои врагове; как те се събират, за да потеглят срещу него.

— Господи, каква войска! — извикал той. — С нас е свършено.

— Не е, защото аз ще ви помогна — казал чужденецът. — Събери всичките си воини около стъпаловидната долина и чакай, докато ти доведа враговете!

Той дал знак на коня си, яхнал го отново и изчезнал зад облака. Мохамед Емин обаче въоръжил хората си и потеглил към стъпаловидната долина, обсадил я от всички страни, така че врагът спокойно да може да влезе в нея, но да не може да се измъкне оттам. На другата сутрин непознатият герой отново дошъл. Той сияел като хиляда слънца и тази светлина заслепила враговете така, че те затворили очи и го последвали по стъпалата на долината и влезли в нея. Там обаче чужденецът обърнал щита и враговете на хадедихните отворили очи. Тогава видели, че се намират в една долина, от която нямало изход, и се предали. Мохамед Емин не убил противниците си, но взел част от стадата им и им поискал налог, който те трябвало да му плащат всяка година, докато свят светува. Това разказа кюрдът и млъкна.

— И какво станало с непознатия пълководец — попита беят.

— Ес селям алейкюм! — казал той. — После черният му жребец се издигнал в облаците и изчезнал! — гласеше отговорът на кюрда.

— Тази история е много приятна за слушане. Но знаеш ли дали наистина се е случило точно така?

— Точно така е било. По онова време, когато хадедихните разказвали това в Селамийе, там били и петима мъже от Джелу. После те минаха оттук и разказаха всичко на мен и на хората ми.

— Имаш право — каза Али бей, — тази история се е случила, но не така, както си я чул. Искаш ли да видиш черния кон на този сераскер?

— Али бей, това е невъзможно!

— Възможно е, защото е наблизо. Ей там онзи вран жребец!

— Шегуваш се, бей!

— Не се шегувам, а ти казвам истината.

— Жребецът е прекрасен и никога досега не съм виждал такъв, но това е конят на този мъж.

— А този мъж е непознатият сераскер, за когото ти разказа.

— Невъзможно!

Кюрдът отвори толкова широко уста от учудване, че можеше да му се направи най-подробен зъболекарски преглед.

— Невъзможно ли казваш? Лъгал ли съм те някога? Уверявам те още веднъж, че наистина е така.

Очите и устата на Хюсеин ага се разтваряха все по-широко. Той ме гледаше вцепенен и неволно протегна ръка към меда, но не го улучи и бръкна в торбичката с тютюн. Без да забелязва това, той си взе от него и мушна доста голямо количество от наркотичната трева между снежнобелите си зъби. Този тютюн веднага предизвика толкова бързи и силни спазми, че вождът на бадинаните моментално затвори челюсти и избълва съдържанието на устата си в лицето на моя добър Али бей.

— В името на Пророка! Истина ли е? — попита той още веднъж, съвсем изумен.

— Вече те уверих, че е така — засмя се изцапаният човек, бършейки лице с края на дрехата си.

— О, сераскер — обърна се кюрдът към мен, — атина та ин-шиллях, кеира! (Да даде Господ посещението ти да донесе щастие!)

— Ще ти донесе щастие, обещавам ти — казах аз завалено, но той ме разбра.

— Черният ти жребец е тук — продължи той, — но къде е щитът с граната, бронята ти, шлемът, копието, сабята?

— Чуй какво ще ти кажа! Аз съм непознатият воин, който беше при Мохамед Емин, но не съм слизал от небето. Идвам от една далечна страна, но не съм неин сераскер. Не съм имал нито златни, нито сребърни оръжия. Ето тук виждаш оръжията ми такива, каквито са, с които не ме е страх и от многоброен враг. Да ти покажа ли как стрелят?

— Сере та, сер бабе та, сер хамшер та Али бей! (В името на баща ти и твоя приятел Али бей не прави това!) — замоли се той изплашен. — Ти си свалил от себе си ризницата, копието, щита и меча, за да вземеш тези пушки, които са може би още по-опасни. Не знам какво да ти дам, но ми обещай, че ще бъдеш мой приятел!

— Каква ще е ползата да станеш мой приятел? В тази страна има една поговорка, която гласи: Дишмшни бе акил ши иари бе акил читире. (Един враг с разум е по-добър от приятел без ум.)

— Неразумен ли бях, господарю?

— Не знаеш ли, че гостите трябва да се поздравяват, особено пък ако идват с някой приятел?

— Имаш право. Ти ме наказа с тази поговорка. Разреши ми да ти отговоря с друга: Бечук ласиме тхабей месинан бебе. (Малкият трябва да се подчинява на големия.) Бъди ти големият! Аз ще ти се подчинявам.

— Най-напред послушай моя приятел Али бей! Той ще победи и тогава твоите турски пушки са ти в кърпа вързани.

— Ти се гневиш? Прости ми! Сер сере мен, бу калмета, та чу таксир накем. (Кълна се в главата си, че за да ти служа, нищо няма да пожаля.) Вземи това грозде и яж, вземи този тютюн и пуши!

— Благодарим ти — отвърна Али бей, който беше свикнал само с чиста храна. — Ядохме още преди да тръгнем и не бива да губим време, а да се връщаме в Шейх Ади.

Той стана и аз направих същото. Хюсеин ага ни придружи до пътеката и още веднъж обеща да изпълни дълга си възможно най-добре. А ние поехме по обратния път.