През пустинята

Шеста глава Отново на свобода

Така изминаха три дни. Повече се притеснявах за ранения Халеф, отколкото за самия себе си, но всичките ми усилия да се добера до него бяха напразни. Сигурно и той като мен се намираше под палубата, но всеки опит да дам знак на доблестния си слуга зад гърба на надзирателя можеше да навреди и на двама ни.

Тъй като пътуването ни вървеше много бързо и безпрепятствено, вече почти бяхме стигнали до местността между Джебел Еюб и Джебел Келая, откъдето до Джеда брегът ставаше все по-нисък и по-равен. Свечеряваше се. От север по небето се придвижваше малко прозрачно облаче, рядкост за тези Ширини, което Абу Саиф много угрижено наблюдаваше. Нощта настъпи и аз трябваше да сляза в трюма. Тук беше станало още по-задушно от обикновено и тази задуха се увеличаваше с всяка изминала минута. В полунощ все още не бях заспал. Тогава чух как отдалеч със скоростта на буря се приближава тътен и корабът ни се разтресе. Усетих, че носът му се потапя все по-дълбоко във водата, отново се издига и след това с удвоена бързина продължава напред. Той скърцаше и пукаше по всички шевове. Клиновете в основите на мачтите пращяха, а хората от екипажа тичаха по палубата насам-натам с изплашени вопли и молитви.

От време на време се чуваха високо сдържаните заповеди на капитана. Той не биваше да губи хладнокръвие. Според пресмятанията ми наближавахме меридиана на Робиг, наричан от арабите Рабр, а оттам в южна посока има безброй скали и коралови рифове, които са опасни за корабите дори и през деня. Там се намира и остров Гхарад, а между него и Рас Хатиба се издигат два коралови рифа, преминаването между които и при много добра видимост и тихо време е свързано с най-големи опасности. Затова още преди да са стигнали дотам, моряците винаги се молят. Мястото се нарича Ом ал Хаблеин, «майка на двете въжета», име, което подсказва по какъв начин хората са се опитвали да се предпазват от опасността преди.

Ураганът ни понесе натам с бясна скорост. А да се акостира преди това беше невъзможно.

Станах от постелята си. Но ако корабът се блъснеше в някой риф, с мен щеше да е свършено, тъй като помещението, в което се намирах, бе заключено.

Тогава ми се стори, че посред тътена на природните стихии чувам шум пред моята врата. Приближих се и се ослушах. Не се бях излъгал. Някой махна барикадата и вратата се отвори.

— Сихди!

— Кой е там?

— Хамдулиллях (Хвала на Бога), който веднага ме насочи в правилната посока, за да намеря мястото! Не познаваш ли гласа на твоя верен Халеф?

— Халеф? Невъзможно! Не може да бъде, защото той не е в състояние да ходи.

— Защо?

— Защото е ранен и единият му крак е счупен.

— Да, ранен съм, сихди, но в ръката и съвсем леко. Но крака си не съм чупил.

— Така ме излъга Абу Саиф.

— Не, аз го излъгах. За да мога да помогна на моя добър сихди, трябваше да се преструвам. От три дни лежа с шини на крака там долу, а през нощта ги махнах и изпълзях на разузнаване.

— Храбри ми Халеф, никога няма да забравя това!

— Научих най-различни неща.

— Какви?

— Абу Саиф ще акостира малко преди Джеда, за да иде на поклонение до Мека. Там ще се моли брат му да бъде освободен. Много от хората му ще отидат с него.

— Може би тогава ще можем да се измъкнем.

— Ще видя. Това ще стане утре. Оръжията ти са при мен.

— Утре вечер ще дойдеш ли пак, ако тази нощ не потънем?

— Ще дойда, сихди.

— И няма ли опасност, Халеф?

— Днес е толкова тъмно, че никой не можа да ме види, а сега, джехеините нямат време да се занимават с нас, сихди. Утре обаче Аллах да ни е на помощ.

— Боли ли те раната?

— Не.

— Какво стана със самбука? Бях в безсъзнание и не знам нищо.

— Ограбиха всичките пари, които бяха в каютата на капитана, а екипажа завързаха. Взеха само нас двамата, защото ти трябва да освободиш брата на Абу Саиф.

— Откъде знаеш това?

— Подслушах някои разговори.

— А лодката онази нощ?

— Тя беше на котва недалеч от нас, зад скалите, и ни чакаше. Лека нощ, сихди!

— Лека нощ!

Халеф се измъкна навън, за да пусне резето, и отново да постави барикадата на мястото й.

Докато той беше при мен, почти бях забравил за бурята, която утихна така бързо, както се бе появила. И въпреки че морето все още продължаваше да се вълнува, както забелязах по движението на кораба, предполагах, че ако небето се е прояснило, значително е намаляла опасността от корабокрушение. Затова спокойно заспах.

Като се събудих, корабът бе спрял, вратата ми зееше отворена, но надзирателят ми стоеше отвън.

— Искаш ли да се качиш горе? — попита ме той.

— Да.

— Можеш да останеш на палубата само до обедната молитва.

Качих се горе и видях, че следите от бурята вече бяха заличени. Корабът стоеше на котва в един тесен, дълбоко врязан в сушата залив. Платната бяха свалени, а подвижните мачти смъкнати, така че корабът не можеше да бъде забелязан лесно нито от морето, нито откъм сушата. Впрочем брегът тук изглеждаше див и необитаем.

Докъм обяд останах на палубата, без да се случи нещо необикновено. После обаче Абу Саиф нареди да ме извикат при него. Той беше в каютата си, където видях накачени по стените всичките си оръжия. Кутията за патрони също беше там, а освен това на пода забелязах няколко големи кечикеселери[51] , които сигурно бяха пълни с барут. Имаше и един отворен сандък, който при моето влизане Абу Саиф веднага затвори. Все пак успях да видя, че той съдържа ленени чували, в които вероятно се намираха заграбените от самбука пари.

— Немзи, трябва да поговоря малко с теб — започна той.

— Говори.

— Все още ли отказваш да ми обещаеш да не правиш опити за бягство?

— Не съм лъжец и затова откровено ти казвам, че ще избягам при първия удобен случай.

— Няма да ти се удаде такава възможност. Но с думите си ме принуждаваш да се държа с теб по-строго, отколкото бих искал. Няма да бъда на борда в продължение на два дни. През това време не ти разрешавам да излизаш от трюма и ще лежиш там с вързани ръце.

— Това е сурова мярка.

— Да, но ти сам си виновен за нея.

— Ще трябва да се примиря.

— Сега можеш да вървиш. Ала запомни, че направиш ли опит да се освободиш от въжетата, веднага ще дам заповед да те убият! Ако беше правоверен, щях да те помоля да ми станеш приятел. Но ти си гяур. Въпреки това не те мразя и не те презирам. Щях да повярвам на обещанието ти, обаче не искаш да дадеш такова, така че ще трябва да понесеш последиците. Сега слизай долу!

Отведоха ме в трюма и ме затвориха. Истинско мъчение беше да лежиш вързан там в тази горещина. Все пак се примирих, въпреки че моят надзирател задоволяваше жаждата си за мъст, като не ми носеше нищо нито за ядене, нито за пиене. Чаках Халеф с тревожно нетърпение. От това, че се намирах в абсолютна тъмнина, положението ми не се подобряваше. Чух ал Аср, ал Махреб и ал Ашиа. После мина доста дълго време и сигурно беше вече след полунощ, когато най-сетне долових лек шум пред вратата.

Напрегнато се ослушах, но не успях нищо да доловя. В никакъв случай не биваше да говоря. Може да е бил просто някой плъх.

Известно време цареше пълна тишина, след което се приближиха стъпки с онзи лек шум, който се получава, когато подът е застлан с килим или рогозка. Кой беше? Явно моят надзирател бе решил да прекара остатъка от нощта пред вратата ми. Изчезна и последната ми надежда, защото дори и да дойде Халеф… но чуй! Какво беше това? Благодарение на изострения ми слух разбрах, че дървеното резе на вратата бавно се вдига. Няколко секунди по-късно долових глух удар — сякаш някой иска да се изправи от пода, а не може… кратък, сподавен стон, а след това вън се чу полугласно:

— Сихди, ела! Хванах го!

Беше Халеф.

— Кого? — попитах аз.

— Твоя пазач.

— Не мога да ти помогна, ръцете ми са вързани.

— За стената ли си прикован?

— Не. Мога да дойда при теб.

— Тогава ела, вратата е отворена!

Като излязох, разбрах, че арабинът лежи на пода и се гърчи в конвулсии. Халеф беше коленичил върху него и стискаше с ръце гърлото му.

— Опипай пояса му, да видиш дали има нож, сихди!

— Има! Чакай!

Извадих ножа със здраво вързаните си за китките ръце, стиснах дръжката му между зъбите си и срязах въжетата.

— Успя ли, сихди?

— Да, сега ръцете ми са свободни. Слава Богу, че пазачът още не е умрял.

— Сихди, той си го заслужава.

— И все пак нека живее. Ще го вържем, ще му запушим устата и ще го сложим на моето място.

— Да, но тогава той ще стене през носа и ще ни издаде.

— Ще размотая тюрбана му и ще го увия около лицето му. Само че немного стегнато, за да може да диша! Така — ето я кърпата за устата, а ето и едно въже, да вържем краката и ръцете му! Пусни врата му и дръж краката — готово! Хайде сега да го внесем!

Като залостихме вратата след пленника и се озовахме на стълбите, си поех дълбоко дъх.

— Сега какво ще правим, сихди? — попита ме Халеф.

— Най-напред ми разкажи как стана всичко това! Как успя да дойдеш дотук? И как хвана пазача!

— О, много просто! — каза смелчагата. — Изпълзях от трюма и подслушвах. Чух, че Бащата на сабята отива с дванайсет мъже най-напред в Джеда. Той взе много пари със себе си, за да ги занесе на великия сариф в Мека. След това чух, че джехеинът, който те охранява, се кани да спи до вратата ти. Той те мрази и отдавна да те е убил, ако не се страхуваше от Абу Саиф. За да стигна до теб, трябваше непременно да го изпреваря. И така, промъкнах се през палубата, без да ме забележат. Ти ме научи на това в пустинята. Но тъкмо бях дошъл, ето че се зададе и той.

— Ах, значи това си бил ти! Аз те чух.

— Когато той си легна, аз го хванах за врата. Останалото знаеш, сихди.

— Благодаря ти, Халеф! Какво е положението горе?

— Много добро. Като се промъквах през палубата, джехеините се канеха да пушат хашиш. Господаря им го няма, така че могат да си го позволят.

— Тогава вземи оръжията на този човек със себе си. Те са по-добри от твоите. Сега ела! Аз ще вървя напред!

Докато се промъквахме нагоре, не можах да се сдържа да не се разсмея на това, че Абу Саиф искаше да направи на великия сариф подарък, който беше само една малка частичка от онова, което му беше откраднал. Като подадох глава от люка, долових онзи аромат, който се усеща в близост до пушачи на хашиш. Мъжете лежаха неподвижно на палубата. Не можеше да се разбере дали спяха, или безмълвно очакваха действието на опияняващата отрова. За щастие, пътят към каютата беше свободен. Придвижвахме се натам, плътно притиснати към пода, и благополучно стигнахме до вратата. Благодарение на ориенталското безгрижие тя беше без ключалка, а пантите й не можеха да скърцат, защото просто бяха от парчета кожа, заковани в горния и долния край на вратата и рамката й.

Отворих я само колкото да можем да се промъкнем, а щом се озовахме вътре, отново я затворих. Сега се чувствах сигурен и свободен като у дома в собствената си стая. Тук бяха окачени оръжията ми, а пет крачки по-нататък се намираше бордът на кораба, откъдето бе достатъчен един скок, за да слезем на сушата. Часовникът, компасът и парите бяха у мен.

— Какво да взема? — попита Халеф.

— Едно от одеялата, които са там в ъгъла. Много ще ни трябва. И аз ще взема едно.

— Друго нищо ли?

— Не.

— Но аз подслушах, че тук има много пари.

— Те са там в сандъка. Няма да го пипаме, защото не са наши.

— Как така, сихди! Искаш да оставиш на тези разбойници парите, от които толкова се нуждаем?

— Крадец ли искаш да ставаш?

— Аз ли? Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах да стана крадец? Сихди, само да посмее някой да ми го каже! Ти самият не ми ли заповяда да взема от онзи мъж долу оръжията? Не ми ли заповяда да взема това одеяло?

— Това не е кражба. Разбойниците ни отнеха нашите завивки и оръжията, така че имаме право на обезщетение за загубата. Но парите ни са у нас.

— Не, сихди. Моите ги взеха.

— Много ли имаше?

— Хм, на път бях от спестяване много скоро да стана заможен. Благодарение на бакшиша, който получих от Абрахим Мамур! А не ми ли даваше ти на всеки две седмици по три сребърни талера? Все още всичките ги пазех. А сега ги няма и ще си взема всичко, което ми принадлежи.

Той се приближи до сандъка. Трябваше ли да му попреча? До известна степен имаше право. Съществуваха обстоятелства, при които сами трябваше да пазим интересите си. Къде можехме да се оплачем от Абу Саиф, за да ни върне откраднатите пари? Никъде. И аз трябваше прекалено много да спестявам, ако исках да възстановя от собствения си джоб откраднатото на моя слуга. Освен това един по-дълъг спор с Халеф би могъл да ни забави и дори да ни изложи на опасност. Затова се задоволих с възражението:

— Сандъкът сигурно е заключен.

Халеф се приближи, огледа го и после каза:

— Да, има катинар, а ключа го няма, но все пак ще го отворя.

— Не, недей! — противопоставих се аз. — Ако изкъртиш катинара, ще вдигнеш шум, който ще ни издаде.

— Имаш право, сихди — каза той. — Няма да мога да взема талерите. Хайде да вървим!

Тонът, с който изрече тези думи, почти ме накара да съжалявам, че Халеф се отказва от обезщетение. Друг арабин не би го направил и това ме накара да му обещая:

— Халеф, ще получиш още веднъж галерите от мен.

— Наистина ли, сихди?

— Разбира се.

— Хайде тогава да вървим! Вече се успокоих. Излязохме от каютата и благополучно стигнахме до борда. Разстоянието между кораба и сушата беше доста голямо, доколкото можеше да се види на светлината, хвърляна от звездите.

— Ще можеш ли да прескочиш, Халеф? — попитах аз загрижен.

Знаех, че той умее да скача добре, но тук нямаше как да се засили.

— Внимавай, сихди!

Той се изправи, прехвърли крак през перилата и в следващия миг беше вече на брега. Бързо го последвах.

— Хамдулиллях (слава на Бога). Сега сме свободни — ликуваше Халеф. — А сега накъде?

— Тръгваме за Джеда.

— Знаеш ли пътя?

— Не.

— Може би имаш карта, по която ще се ориентираме?

— И карта нямам. Но е достатъчно да вървим на юг. Абу Саиф тръгна пеша; това е сигурен знак, че градът не е далеч оттук. Хайде сега най-напред да си проверим оръжието.

За по-сигурно се скрихме зад един храст от млечка, който ни осигуряваше достатъчно прикритие, защото не беше от ниския арабски, а от високия източноиндийски вид. Пушките ми бяха заредени. Явно, че разбойниците не са знаели как да си служат с револверите и карабината «Хенри», а с тежкия «Мечкоубиец» можеха само да се наранят. Арабинът е свикнал на дълго, леко оръжие и има цели племена, които и до ден днешен са въоръжени с най-стария и странен вид пушки.

След като се убедихме, че бягството ни не е разкрито, тръгнахме по непознатия път. За да не се заблудим, трябваше колкото е възможно да се придържаме към брега. Той обаче беше осеян с многобройни долчинки, които трябваше да заобикаляме, така че напредвахме много бавно. Освен това въпреки близостта на морето почвата беше обрасла с диви любеници и алое, които много затрудняваха вървежа ни. Най-сетне започна да се развиделява и вече се придвижвахме по-лесно и по-бързо. Можехме да гледаме надалеч и да се ориентираме в коя посока да вървим, за да скъсим някой завой на брега. Сигурно беше към осем часа сутринта, когато забелязахме пред себе си минаретата на град, обграден с висока, добре запазена стена.

— Да попитаме ли дали това е Джеда, сихди? — каза Халеф. От един час насам срещахме пътници, но не бяхме заговаряли никого.

— Не — отвърнах аз. — Със сигурност е Джеда.

— И какво ще правим там?

— Най-напред искам да разгледам града.

— Аз също. Знаеш ли, че там е погребана Ева, майката на всички хора?

— Да.

— Като я погребал, Адам я оплаквал четирийсет дни и четирийсет нощи, а след това отишъл в Селан Диб[52], където умрял и където е погребан. Селан Диб е остров, известен само на правоверните.

— Лъжеш се, Халеф. Обитателите му го наричат Синхала Двипа, от което на вашия език се е получило Селан Диб. Синхала Двипа означава лъвски остров; той принадлежи на християните, на ингилизите, а аз самият вече съм бил там.

Халеф учудено ме погледна.

— Нашите улема казват, че всеки неверник, стъпил на острова, умира!

— Умрял ли съм?

— Не. Ти си любимец на Аллаха, въпреки че не си правоверен.

— Ще ти дам още един пример за това, че вашите улема[53] не винаги имат право. Нали всеки неверник, който посети светите места в Мека и Медина, трябва да умре?

— Да.

— Обаче има християни, които са били там. Престорили са се на мюсюлмани.

— Да, но трябва да разбират нашия език и обичаите ни.

— Разбирали са ги.

Той страхливо и изпитателно ме погледна в очите.

— Ти също ги разбираш. Да не би да искаш да идеш в Мека?

— Ще ме вземеш ли?

— Не, сихди; защото за подобно нещо ще се пържа в най-дълбокия кръг на джеханата.

— Ще ме издадеш ли, ако ме видиш там?

— Сихди, не ме натъжавай! Трябва да те предам, а сигурно няма да мога. А после няма да ми е възможно да живея повече.

Разбрах по лицето му, че говори истината и би било жестоко да продължавам да го изкушавам и да го държа в страх.

— Халеф, ти обичаш ли ме? — попитах аз.

— Повече, отколкото самия себе си, сихди! Повярвай ми.

— Вярвам ти. Още колко време ще пътуваш с мен?

— Докато ти искаш. Ще вървя с теб до края на земята, въпреки че си християнин. Но знам, че ти ще минеш на страната на правата вяра, защото ще те спечеля за нея, все едно дали искаш или не.

— Халеф, мисли за хаджилъка!

— О, сихди, скоро ще стана истински хаджия. Това е Джеда, където ще посетя гроба на Ева. След това ще отида в Мека, ще спра в Арафах, в Минах ще отида да се обръсна и ще изпълня всички свещени ритуали. Ще ме чакаш ли през това време в Джеда?

— Колко време ще бъдеш в Мека?

— Седем дни.

— Ще ме намериш в Джеда. Но кажи, валиден ли ще е хаджилъкът ти, щом не е в месеца за поклонение?

— Валиден е. Я виж тази порта тук. Как ли се казва?

— Сигурно е Северната порта, Баб ал Медина. Ще изпълниш ли една моя молба?

— Да, защото знам, че няма да поискаш от мен нищо, което не е позволено да правя.

— Не бива да казваш на никого тук, че съм християнин, и се дръж така, сякаш съм мюсюлманин!

— Ще се подчиня. Но ще изпълниш ли и ти една моя молба?

— Кажи!

— В Мека трябва да си купя азис кумаш[54] и да дам много подаръци и милостиня…

— Не се тревожи, още днес ще получиш твоите талери.

— Може би тях няма да мога да използвам, понеже са сечени в страната на неверниците.

— Тогава ще ти броя сумата в пиастри.

— Имаш ли пиастри?

— Още не, но ще взема от някой сарафин.

— Благодаря ти, сихди! Ще имам ли достатъчно пари, за да мога да отида до Медина?

— Мисля, че ако си пестелив, ще ти стигнат. Пътят дотам няма да ти струва нищо.

— Защо?

— Ще дойда с теб.

— В Медина ли, сихди? — попита ме той неуверено.

— Да. Това не е забранено.

— Пътят дотам е отворен за теб. Но не можеш да влезеш в града.

— А ако те чакам в Джанбо?

— Добре, сихди, така може.

— Значи се разбрахме?

— А сега къде отиваш?

— Най-напред в Медаин Салих.

— Сихди, там си обречен на смърт! Не знаеш ли, че това е градът на духовете, които не търпят смъртни край себе си?

— Мен ще трябва да ме изтърпят. Медаин Салих е много тайнствено място. Разказват чудновати неща за него, затова искам да го видя.

— Няма да го видиш, защото духовете ще ни препречат пътя. Но аз няма да те изоставя дори и ако трябва да умра. Тогава ще съм истински хаджия, за когото небето винаги е отворено. А след това накъде ще поемеш, щом благополучно напуснеш Медаин Салих?

— Или към Синай, Ерусалим и Стамбул, или към Басра и Багдад.

— Ще ме вземеш ли?

— Да.

Междувременно бяхме стигнали до портата. Отвън, зад градската стена, имаше пръснати цял куп колиби от слама или палмови листа, в които живееха бедни работници и още победни търговци на дърва и зеленчуци. Един дрипав мъж ми извика:

— Здрав ли си, ефенди? Как си, какво е самочувствието ти? Спрях. В Ориента човек трябва да намери време да отвърне на поздрава, който му се отправя.

— Благодаря ти. Здрав съм. Добре съм и самочувствието ми е отлично. А ти как си, сине на храбър баща, и как вървят работите ти, о, наследнико на най-благочестивото племе на мохамеданите?

Послужих си с тези думи, защото видях, че той има мешалех. Въпреки че от известно време Джеда можеше да бъде посещавана и от християни, той все още се смяташе за свещен град, а жителите на свещените градове имат привилегията да носят този знак. Четири дни след раждането, на едно дете на всяка от бузите му се правят по три резки и по две на слепоочията му, като белезите от тях остават за цял живот. Това е мешалех.

— Думите ти са ашар[55] и ухаят като бенат ал дженет[56] — отговори мъжът. — И аз съм добре и съм доволен от работата, която върша, а тя ще бъде от полза и за теб.

— С какво се занимаваш?

— Имам три животни. Синовете ми са магаретари, а аз им помагам.

— Имаш ли животни вкъщи?

— Да, ефенди. Да докарам ли две магарета?

— Какво ще искаш да ти платя за тях?

— Докъде искаш да отидеш?

— Чужденец съм и искам да си потърся жилище. Арабинът ме изгледа с особен поглед. Чужденец, който е дошъл тук пеша, сигурно му изглеждаше много странен.

— Ефенди — попита той, — искаш ли да отидеш там, където заведох вчера братята ти?

— Какви братя?

— Вчера по време на Махреб дойдоха пеша тринайсет мъже като теб. Заведох ги в големия хан.

Това със сигурност беше Абу Саиф с хората си.

— Това не са били мои братя — обясних му аз. — Предпочитам да си взема стая в някой малък хан, не в странноприемница, а в някоя къща.

— Какво щастие! Знам една къща, в която ще намериш стая, която и на принц ще се хареса.

— Колко ще ми вземеш, за да отида дотам с магаретата ти?

— Два пиастъра.

Това беше приблизително двайсет пфенига.

— Доведи животните!

Той се отдалечи с горда стъпка и доведе иззад една ограда две магарета, които бяха толкова дребни, че биха могли да минат между краката ми.

— Ще могат ли да ни издържат? — осведомих се аз.

— Ефенди — увери ме човекът, — едно от тях може да носи и трима ни!

Това вече беше пресилено, но магарето ми наистина с нищо не показа, че съм му прекалено тежък. Нещо повече, щом се качих на него, то веднага потегли в бодър тръс, който обаче бе прекъснат веднага щом преминахме през градската стена.

— Дур — извика един ръмжащ глас отстрани, — дур акче веринис! (Спрете, дайте пари!)

В полусрутения зид от дясната ми страна имаше четириъгълна дупка, а в нея забелязах една глава, на чието лице имаше ужасни очила само с едно стъкло. Под това стъкло видях огромен нос, а още малко по-надолу — голям отвор, от който вероятно бяха дошли думите.

— Кой е този? — попитах аз нашия водач.

— Бауалът. Той събира данъците за падишаха. Приближих се с магаренцето си съвсем близо до дупката и за да си направя шега, извадих паспорта си.

— Какво искаш?

— Пари!

— Ето!

Тикнах му султанския мюхюр[57], пред окото, което не беше закрито със стъкло.

— Извинете, ваша милост!

Отворът под носа се затвори и физиономията изчезна, а веднага след това видях как една мършава фигура прескочи порутения зид и изчезна. Човекът беше облечен със стара, износена еничарска униформа, сини шалвари, червени чорапи, зелен жакет, а на главата си имаше бяла капа с провиснало зебло. Това беше храбрият бауал.[58]

— Той защо се измъкна? — попитах аз водача.

— Ти имаш буюрулду и не е необходимо да плащаш. Значи той те е обидил и се страхува от твоето отмъщение.

Продължихме да яздим нататък и след пет минути стигнахме пред портата на една къща, която имаше големи, закрити с решетки прозорци откъм улицата, нещо, рядко срещано в мохамеданските страни.

— Това е! — обясни придружителят ми.

— На кого е къщата?

— На джевхерджи[59] Тамару. Работя по негова заръка.

— А дали си е вкъщи?

— Да.

— Тогава можеш да се връщаш. Ето ти бакшиш.

Сипейки думи на благодарност, човекът яхна едно от магаретата си и потегли обратно. Влязох с Халеф в двора и един негър ме заведе до градината, където намерих бижутера. Изложих му молбата си и той веднага ме въведе в къщата и ми показа цяла редица празни стаи. Наех две от тях за една седмица, като платих два талариса, което се смяташе за много порядъчно заплащане. Никой не ме разпитва кой съм, само назовах името, с което Халеф ме беше нарекъл.

Целия следобед се разхождах, за да разгледам града.

Джеда е много красив град и, струва ми се, не напразно носи това име. Джеда означава «богата». Обграден е от три страни с дебел зид, върху който има кули, и е защитен с дълбок ров. А откъм морето охраната му се осигурява от едно укрепление и няколко батареи. Стената има три порти: Баб ал Медина, Баб ал Джемен и Баб ал Мека, която е най-красива и има две кули със зъбци с ажурна изработка. Градът се дели на две зони на влияние: сирийска и йеменска. Има доста широки и не чак толкова мръсни улици и много хубави площади. Правят впечатление многото къщи с гледащи към улицата прозорци. Обикновено те са на няколко етажа, с хубави фасади, украсени със сводести врати, балкони и чардаци. Пазарът се простира из целия град по протежение на морето и се разклонява из доста странични улици. На него могат да се видят араби и бедуини, фелахи; търговци от Басра, Багдад, Маскат и Маюала, египтяни, нубийци, абисини, турци, сирийци, гърци, тунизийци, евреи, индийци, малайци — и всички са облечени с националните си носии. Понякога тук може да се срещне и някой християнин. Както на много места в арабските селища, веднага зад градските стени започва пустинята, а там са колибите на онези хора, които не могат да си намерят място в самия град.

Недалеч от казармите, непосредствено до Баб ал Медина, се намира гробището, в което е гробът на Ева. Той е дълъг шейсет метра и в средата му има малка джамия.

В Джеда гъмжи от просяци. Най-голяма заслуга за това имат индийците. Докато бедните поклонници от другите страни си търсят работа, за да спечелят пари за обратния път, то индийците са прекалено мързеливи. И ако човек започне да дава на всички по нещичко, скоро самият той ще се превърне в просяк.

От гробището тръгнах към пристанището и бавно закрачих покрай водата. Размишлявах върху възможността да посетя Мека и почти не забелязах, че около мен става все по-безлюдно. Тогава изведнъж… нима бе възможно! Откъм водата се чу на немски:

«Сега отивам към Зоала…»

Песен от моята родина? Тук в Джеда? Огледах се и видях една лодка, в която имаше двама мъже. Единият беше местен жител. По цвета на кожата и по облеклото ми приличаше на хадхаремиех. Лодката сигурно беше негова. Другият стоеше прав в нея и представляваше доста живописна гледка. На главата си имаше бял тюрбан, облечен бе в червени турски шалвари и европейско сако с малко демодирана кройка. На врата му бе вързана жълта копринена кърпа, а от тази кърпа наляво и надясно стърчаха краищата на висока яка на риза, от онзи модел, който в милата родина наричахме «отцеубиец».[60] Около доста широкия си ханш мъжът беше опасал каиша на една сарас, чиято ножница бе толкова широка, че човек можеше да предположи, че вътре има три саби.

Това беше певецът. Той забеляза, че съм се спрял от изненада и сигурно ме беше взел за някой бедуин, който обича да слуша песни, защото сложи лявата ръка край устата си, обърна се още по към мен и отново запя.

За мен това беше радост, и то много по-голяма отпреди, когато ютербокският Хамсад ал Джербая ме изненада с песента в Кертаси на Нил. И аз сложих ръка край устата си.

— Тюркюе девам ет! (Продължавай да пееш!) — извиках му аз на турски.

Не знам дали дебелият певец ме беше разбрал, но отново поде:

Сега и аз се опитах да вляза в ролята на йодлер:[61]

Тогава човекът нададе радостен вик, смъкна тюрбана от главата си, сараса от ножницата и ги хвърли високо във въздуха. След това отново постави двата предмета на местата им, хвана кормилото и насочи лодката към брега.

Аз също тръгнах към него. Той скочи на земята, но все пак спря малко слисан, като ме разгледа по-отблизо.

— Турчин, който знае немски? — попита той разколебано.

— Не, немец, който говори малко турски — отвърнах аз.

— Наистина! Не можех да повярвам на ушите си. Но вие изглеждате досущ като ориенталец. Мога ли да попитам какъв сте?

— Писател. А вие?

— Аз… аз… хм, съм цигулар, комик, корабен готвач, частен секретар, счетоводител, съпруг, вдовец, рентиер, а сега пътувам към дома.

Моят сънародник каза всичко това с такова величествено достойнство, че аз избухнах в смях.

— Без съмнение сте научили много неща! Значи сега искате да се върнете вкъщи?

— Да, в Триест, ако по пътя за там не ми хрумне нещо друго. А вие?

— Аз ще видя родината си отново едва след няколко месеца. Какво правите тук, в Джеда?

— Нищо. А вие?

— Също. Искате ли да си помагаме един на друг?

— Естествено, щом имате желание!

— Разбира се. Имате ли жилище?

— Да. От четири дни.

— А аз от почти толкова часа.

— Значи още не сте се устроили. Мога ли да ви поканя при мен?

— Защо не! Кога?

— Веднага. Елате! Изобщо не е далеч.

Триестецът бръкна в джоба си и се разплати с лодкаря си, а след това двамата с него поехме обратно. По пътя си разменихме само най-общи приказки, докато стигнахме до малка едноетажна къщичка. Входът я разделяше на две части. Той отвори намиращата се вдясно врата и влязохме в една стаичка, чиято подредба се състоеше от нисък дървен подиум, застлан с рогозка.

— Това е жилището ми — каза новият ми познат. — Добре дошли! Седнете!

Още веднъж се ръкувахме и аз седнах върху рогозката, а той влезе в едно съседно помещение и отвори намиращия се там голям куфар.

— За такъв гост не бива да щадя деликатесите си! — извика ми той. — Гледайте сега какво ще ви донеса!

Наистина, това, което поднесе, бяха истински деликатеси.

— Ето ястие с ябълкови резени, което снощи сготвих в кафеварката. Това е най-вкусното нещо, на което човек може да се наслади тук в тази горещина. Ето и две палачинки, приготвени в кутията за тютюн — на всеки по една. Освен това и парченце английски пшеничен хляб — вече малко старичък, но все още може да се яде. Като гледам, имате здрави зъби. В тази бутилка има истински отлежал коняк; е, не е като вино, но е по-добро от вода. Нямам чаши, ама не ни и трябват. А накрая тази табакера — обичате ли да смъркате енфие? — За съжаление, не.

— Жалко! Този тютюн е превъзходен. Но сигурно пушите?

— Да, с удоволствие.

— Ето ви цигари! Имам само още единайсет, ще си ги разделим — на вас десет, а на мен една. — Нека е обратното.

— Не може.

— Хайде да не бързаме. А какво имате в онази ламаринена кутия?

— Отгатнете!

— Покажете ми я!

Землякът ми подаде кутията и аз я помирисах.

— Сирене! — извиках аз.

— Познахте! — засмя се той. — За съжаление нямам масло. Хайде, вземайте си! Сигурно имате нож. Ето ви и една вилица. Ядохме с охота.

— Аз съм саксонец — казах и назовах името си. — А вие сте роден в Триест?

— Да. Казвам се Мартин Албани. По професия баща ми е обущар. Аз исках да стана нещо по-добро, а именно търговец, но предпочитах да се занимавам повече с цигулката си, отколкото с цифрите. На всичко отгоре имах и мащеха — вие знаете какво става обикновено по-нататък. Много обичах баща си, но се запознах с едни арфисти от Пресниц и тръгнах с тях. Заминахме за Венеция, бяхме в Милано и навлизахме все по-навътре в Италия, накрая стигнахме и до Константинопол. Нали знаете какви хора са музикантите?

— Разбира се. Понякога те прекосяват и далечни морета.

— Така е — кимна Албани. — Първо свирех на цигулка, след това станах комик. Но за съжаление не ни провървя и бях много радостен, когато успях да намеря място на един търговски кораб от Бремен. С този кораб стигнах по-късно до Лондон, откъдето тръгнах с един англичанин за Индия. В Бомбай се разболях и ме откараха в болница. Нейният управител беше работлив човек, но не го биваше в писането и смятането. Щом оздравях, той ме назначи за писар. По-късно започнах работа като счетоводител при един търговец. Той умря от треска и аз се ожених за вдовицата му. Нямахме деца, но живяхме щастливо, докато и тя почина. Сега съм решил да се върна в родината си.

— При баща ви ли?

— И той вече не е жив, но — слава Богу — не е търпял лишения. Щом си стъпих на краката, често си пишехме писма. Сега продадох магазина и лека-полека се връщам към родината.

Този мъж ми хареса. Той се показваше такъв, какъвто си беше. Не можеше да се каже, че е богат, но ми правеше впечатление на човек, който има толкова, колкото му трябва и е предоволен от него.

— Защо не заминете направо за Триест? — осведомих се аз.

— Най-напред трябва да уредя едни сделки в Маскат и Аден.

— Значи все пак свикнахте със сметките?

— Разбира се — засмя се той. — А сега нямам бърза работа, сам съм си господар, какво ми пречи да разгледам Червено море? Пък и вие правите същото.

— Наистина. Колко време ще останете тук?

— Докато дойде някой подходящ плавателен съд. Но я ми кажете, не си ли помислихте, че съм баварец или тиролец, като ме чухте да пея?

— Да. Но и сега не се чувствам ни най-малко разочарован — нали все пак сме сънародници — и се радвам, че сме се срещнали.

— А вие колко време ще останете тук?

— Хм! Слугата ми отива на поклонение в Мека и ще трябва да го почакам около седмица.

— Радвам се. Така ще можем по-дълго време да бъдем заедно.

— Съгласен съм. Но за два дни ще трябва да се разделим.

— Защо?

— Защото ми се иска и аз да отида в Мека.

— Вие? Мисля, че е забранено за християни.

— Действително е така. Но кой ще ме познае?

— Правилно! Говорите ли арабски?

— Да, достатъчно, за да се оправя.

— Сигурно знаете как трябва да се държат пилигримите?

— И това знам. Но е сигурно, че поведението ми няма да е точно също като на другите поклонници. Ако следвам всичките им традиции и се подложа на предписаните обреди, та дори да се моля на Аллах и Пророка му, ще бъде прегрешение спрямо нашата вяра.

— Да, но вие в себе си ще си мислите нещо съвсем друго.

— Това не намалява вината.

— Не може ли да бъде принесена жертва в името на науката?

— Разбира се, но не такава. Впрочем, аз въобще не съм човек на науката. Ако някога стигна до Мека, то това ще е само за да разгледам града и да разказвам после за него на познати. Ще мога да твърдя, че съм успял да посетя града на Пророка, без да се отричам от Христовата вяра.

— В никакъв случай!

— Мислите ли, че Мека се посещава само от поклонници?

— Всъщност там ходят и търговци. Но те също могат да посещават светите места и да се молят в тях.

— Да, но не ги дебнат. Мисля, че оттук до Мека са около шестнайсет часа път, ала с езда могат да се минат за осем часа. А ако имах бишарин-хеджин[62] , щяха да са ми необходими само четири часа. Като пристигна там, ще отседна в някой хан, ще обходя бавно града и ще разгледам светите места. За това ще са ми необходими само няколко часа. Всеки би ме сметнал за мюсюлманин, а после спокойно ще се върна.

— Всичко това наистина звучи съвсем безопасно, но все пак е рисковано. Чел съм, че християните имат право да се доближават най-много на девет мили от града.

— Тогава не би трябвало да бъдем и в Джеда само ако не става дума за английски мили. По пътя оттук до Мека има единайсет кафенета. Спокойно мога да си позволя да вляза във всичките до деветото, а също и да казвам, че съм християнин, и нищо няма да ми се случи. Много неща са се променили с времето. Сега е достатъчно да не се позволява на християните да влизат в града. Аз ще се осмеля да направя това.

Вече толкова се бях увлякъл в тази авантюра, че решението ми да отида в Мека наистина беше твърдо. Прибрах се в жилището си с тази тайна мисъл, заспах с нея и се събудих с нея. Халеф ми донесе кафето. Бях удържал на думата си и още предишния ден му дадох дарите.

— Сихди, кога ще ми разрешиш да отида до Мека? — попита ме той.

— Вече разгледа ли цяла Джеда?

— Още не, но скоро ще приключа и с това.

— С какво ще пътуваш? С делил?

— Не, струва много скъпо. Ще почакам, докато се съберат повече поклонници, и тогава ще наемем ездитна камила.

— Можеш да заминеш, когато пожелаеш.

Делилите всъщност са чиновници, които водят чуждите пилигрими и следят да не пропуснат някое от предписанията. Затова накрая делилът иска съответното, наистина доста високо възнаграждение.

Едва Халеф беше излязъл от стаята ми, и отвън чух глас:

— Вкъщи ли е господарят ти?

— Говори на арабски! — отговори Халеф на зададения му на немски език въпрос.

— На арабски ли? Не мога, момче. Най-много бих могъл да си послужа малко с турски. Но почакай, аз сам ще съобщя за себе си! Той сигурно е зад вратата.

Това беше Албани, чийто глас след малко чух:

Иха-ха, иха-ха,

искам аз, искаш ти,

я вратата отвори —

дошъл съм за това сега!

Моят сънародник, изглежда, умееше да нагажда закачливите си песнички според обстоятелствата. Халеф сигурно стоеше вън, онемял от учудване, и ако аз не отговорих, то беше главно заради него. Той трябваше да чуе още нещо. Не мина много време, и триестецът продължи:

Да съм войник, за мен е чест,

за всичко можеш да ми имаш вяра,

но не обичам да стоя на пост

пред къщата на чужди хора.

А когато и това нежно напомняне не произведе нужното въздействие, Албани заплаши:

Аз съм силен юначага

и ти казвам затова,

не отвориш ли веднага —

ще разбия таз врата!

Чак дотам не биваше да се стига. Затова станах и му отворих.

— Аха! — засмя се той. — Значи помогна! Вече си мислех, че сте тръгнали за Мека.

— Шт! Слугата ми не бива да знае нищо за това.

— Извинявайте! Отгатнете с каква молба идвам при вас?

— С искане за реванш за вчерашното ви гостоприемство? Съжалявам. В краен случай бих могъл да ви услужа с оръжие и патрони, но не и с хранителни продукти, най-малкото пък с такива, каквито имаше в менюто ви.

— Ами! Аз наистина идвам с молба или по-скоро с въпрос.

— Говорете!

— Вчера разказвахте за преживяванията си. Предполагам, че сте добър ездач.

— Да, справям се наистина.

— Само кон ли можете да яздите, или също и камила?

— И двете, та дори и магаре! Вчера ми се наложи да направя и това.

— Никога досега не съм седял върху гърба на камила. Тази сутрин чух, че наблизо имало един деведжи,[63] при когото човек евтино би могъл да използва възможността да си поиграе на бедуин.

— Ах, вие искате да се поразходите с камила?

— Да, това е.

— Добре, обаче ще получите нещо като морска болест.

— Готов съм на всичко. Обиколил съм бреговете на Червено море, а още не съм се качвал на камила! Това е нечувано. Мога ли да ви поканя да ме придружите?

— Имам време. Къде искате да отидете?

— Все едно. Може би една обиколка около Джеда?

— Съгласен съм. Кой ще осигури камилите? Вие или аз?

— Разбира се, аз. Искате ли да вземете със себе си и слугата си?

— Както решите. Тук човек никога не знае кого ще срещне, а в Ориента слугата никога не е излишен.

— Добре, и той ще дойде.

— Кога тръгваме?

— След час.

— Съгласен съм. Но моля да ми разрешите една забележка! Преди да се качите на камилата, прегледайте внимателно седлото и покривалото. От подобна предпазливост винаги има нужда, защото иначе много лесно се завързват познанства с онези шестокраки башибозуци, които турците наричат с нежното звучно име «бит».

— Бит ли? Не съм светило в ориенталските езици.

— Но малко латински сигурно знаете?

— Разбира се.

— Имам предвид животинчето, чието име звучи на латински така, както на немски думата «похвала».

— Ах! Въшки! Наистина ли са толкова зли?

— Понякога много. В Унгария чух, че наричат тези паразити «миньори», защото вършат работата си отгоре надолу. Така че при езда с камили ще имате работа с «миньорите» на арабите и с «миньорите» на камилите. Истинско щастие е, че първите притежават просто трогателна вярност към господарите си и следователно се отказват според обичая на страната да се нахвърлят върху един гяур. Но на седлото си подложете ваше одеяло, което след ездата можете да изгорите в печката на първия срещнат пекар срещу няколко борби.[64]

— Няма страшно. Ще вземем ли оръжие със себе си?

— Разбира се. Аз например съм принуден да бъда предпазлив, защото всеки момент тук или в околностите мога да срещна неприятели.

— Вие ли?

— Да, аз! Бях в плен на един морски разбойник, от когото избягах вчера сутринта. Той тръгна към Мека и е много възможно да е все още тук, в Джеда.

— Това е удивително! Арабин ли беше?

— Да. Но няма да мога да направя оплакване срещу него, защото в мига, когато се срещнем, животът ми няма да струва и пукната пара.

— И вчера вие нищо не ми казахте за това?

— Че защо? Сега много често може да се чуе или да се прочете, че животът ставал все по-прозаичен и вече нямало приключения. Само преди няколко седмици говорих с един много пътувал по света учен, който твърдеше, че човек можел да прекоси света от Хамерфест[65] до Капщат[66] и от Англия до Япония, без да изживее и частичка от онова, което се нарича приключение. Не му възразих, но съм убеден, че само от пътуващия зависи дали ще преживее приключение или не. Едно пътуване с обиколен билет може да бъде и съвсем спокойно дори и да е до остров Сунда[67] или до някоя страна в Южна Америка. Аз предпочитам коня и камилата пред пощенските коли и влаковете, кануто пред парахода и пушката пред надлежно заверения паспорт. Освен това ми е по-интересно да отида на Тамбукту или Тоболск, отколкото до Ница или Хелголанд. Не се доверявам на никой преводач или пътеводител. За едно пътуване до Мурсур разполагам с много по-малко пари, отколкото са необходими на някого, за да отиде за една седмица от Прага до Виена, и досега никога не съм се оплаквал от липса на приключения. Който тръгва за Атласките страни[68] или за западните държави в Северна Америка с много пари, тъкмо те му пречат. А който пристигне с лек джоб, той ще потърси гостоприемството на бедуините или ще поработи, а ако е в Дивия запад — сам ще си застреля дивеча и ще трябва да се бори със стотици опасности. Така никога няма да му липсват интересни преживявания. Хайде да се обзаложим, че като тръгнем на езда, ще изживеем някакво приключение, дори и да е съвсем малко! Храбреците от отминалите времена тръгват да търсят авантюри. Днешните хора пътуват като търговци, пътуват за развлечение, като летовници или по минерални бани, или просто да прекарат ваканцията си навън. Преживяват приключенията си под чадър, на маса в ресторанта, при някоя преоблечена краварка, на игралната маса или на ледената пързалка.

— Вие наистина възбуждате любопитството ми — каза Албани.

— Да, разберете ме добре! — продължих аз. — Може би наричате приключение това да видите в джунглата два тигъра, които се бият на живот и смърт. За също толкова голямо приключение смятам срещата на мравките от два мравуняка в края на гората, чиято борба може да се нарече хунска или готска битка не само заради смелостта и физическото напрежение, а защото ни дава такива примери за саможертва, подчинение и стратегически способности, че доста има да се чудим. Божието всесилие се показва в тези миниатюрни животинчета много по-добре, отколкото при онези два тигъра, които са ви впечатлили само за това, защото се страхувате от тях. Но хайде сега идете и пазарете камилите, за да успеем да намерим някой извор, преди да е настъпил големият зной.

— Отивам. Но и вие трябва да удържите на думата си за приключението.

— Държа на думата си.

Албани се отдалечи. Нарочно му държах тази реч, защото за първа езда с камила трябва непременно да има и романтично настроение.

Когато след три четвърти час влязохме с Халеф в жилището на Албани, новият ми приятел се беше въоръжил до зъби.

— Елате! Деверджията вече чака. Или искате най-напред да хапнете нещо? — попита той.

— Не.

— Тогава ще вземем храната с нас. Ето напълнил съм цяла торба.

— Искате да преживеете приключения, а вземате цяла кола ядене? Оставете я! Ако огладнеем, ще потърсим някое село. Там ще намерим фурми, брашно, вода, а може би и малко чекир.

— Чекир ли? Какво е това?

— Сладкиш, изпечен от брашно и смлени скакалци.

— Пфу!

— Ами, има превъзходен вкус! Който яде стриди, градински охлюви, птичи гнезда, жабешки бутчета, вкиснато мляко и червясало сирене, за него скакалците би трябвало да са лакомство. Знаете ли кой най-дълго е ял скакалци с мед?

— Мисля, че беше някой от библейските мъже.

— Точно така, и то един много високопоставен и свят мъж. Но сега по-нататък. Имате ли одеяло?

— Ето го!

— Добре. За колко време сте наели камилите?

— За целия ден.

— Деведжията ли ще ни придружава, или някой от хората му?

— Ще бъдем без придружител.

— Това е добре. Но в такива случаи трябва да се грижите за сигурността си. Поне ще можем да яздим необезпокоявани. Хайде елате!

Стопанинът на камилите живееше точно през една къща. Веднага разбрах, че този човек не е арабин, а турчин. В двора му имаше три камили, които направо бяха за оплакване.

— Къде е оборът ти? — попитах го аз.

— Там.

Той посочи към един зид, който делеше двора на две.

— Отвори вратата!

— Защо?

— Защото искам да видя дали има още камили вътре.

— Има още няколко.

— Покажи ми ги.

Турчинът можеше да не се съгласи, но отвори и ми позволи да хвърля един поглед от другата страна. Там лежаха осем от най-хубавите ездитни камили. Приближих се и ги огледах.

— Деведжи, колко ти плати този бей хасретлери[69] за тези три камили, които ни предлагаш?

— Пет махбуб.[70]

— И за тази цена получаваме тези товарни животни с изранени крака и копита? Я виж тук, можеш да гледаш през хълбоците им, а устните им висят като скъсаните ръкави на дрехите ти, ами гърбиците им — о, деведжи, че те въобще нямат гърбици! Имат дълъг път зад себе си! Те са толкова изтощени и немощни, че едва биха могли да носят седла. А пък седлата как изглеждат! Я погледни насам, деведжи! Какво марширува тук по това одеяло: хайде побързай и ни дай други камили с други покривала и седла!

Той ме погледна полунедоверчиво, полуядосано.

— Кой си ти, че ми даваш такива заповеди?

— Виж тук! — отговорих аз със строг тон. — Виждаш ли това буюрулду на султана? Да му разкажа ли, че си измамник и че трепеш животните си до смърт от работа? Бързо оседлай онези три хаджини там, кафявите вдясно и сивата в ъгъла, иначе камшикът ми ще те накара да заработиш!

В отговор на това един бедуин веднага би посегнал към пистолета или ножа, но този човек беше турчин. Той побърза да изпълни заповедта ми и скоро трите му най-добри камили стояха пред нас коленичили, с чисти седла. Обърнах се към Халеф:

— Сега покажи на този ефенди как да се качи! Халеф изпълни нареждането ми, а аз настъпих подвитите предни крака на камилата, която щеше да язди Албани.

— Внимавай! Щом докоснете седлото, коленичилата хеджина се изправя, и то като първо повдига задницата си, така че ще политнете напред. После изправя и предните си крака и можете да паднете назад. Тези два тласъка трябва да неутрализирате с противоположни движения на тялото си.

— Ще се опитам.

Албани се хвана за седлото и се метна отгоре. Животното веднага се надигна, въпреки че все още бях настъпил предните му крака. Добрият певец на закачливи романси полетя напред, но не падна, защото се държеше здраво. Обаче камилата бързо изправи предницата си и тъй като той се беше пуснал, естествено излетя от седлото и падна отзад в пясъка.

— По дяволите, това никак не е проста работа! — изръмжа Албани, като ставаше и разтриваше рамото, върху което беше паднал. — Но трябва да се кача. Накарайте животното пак да коленичи!

— Ррр-е!

При това подвикване камилата коленичи отново. Вторият опит беше успешен, въпреки че ездачът трябваше да понесе два солидни тласъка. Но към собственика на камилите отправих още един упрек:

— Деведжи, можеш ли да яздиш камила?

— Да, господарю.

— А да я управляваш?

— Разбира се.

— Не, не можеш, защото дори не знаеш, че трябва да имаш метрек[71]

— Прощавай, господарю.

Турчинът даде знак с ръка на хората си и пръчиците бяха донесени. Накрая и аз възседнах камилата си.

Във всеки случай вече изглеждахме по съвсем различен начин, отколкото ако се бяхме задоволили с изтощените товарни камили. Новите ни седла бяха хубаво украсени с пискюли и пъстра бродерия, а покривалата бяха толкова големи, че закриваха целите животни. Тръгнахме към улицата.

— Накъде? — попитах аз Албани.

— Оставям на вас да решите.

— Добре, тогава тръгваме през Баб ал Медина. Новият ми познат привличаше върху себе си погледите на минувачите, защото облеклото му правеше прекалено силно впечатление. Затова предпочетох да минем по страничните улички и използвайки околни пътища, благополучно излязохме през градската порта. После яздихме през селищата на нубийци и абисинци, след което стигнахме до пустинята, простираща се без никакъв преходен растителен пояс чак до чертите на свещените градове.

Дотук Албани се беше държал върху седлото доста добре. Обаче камилите ни спонтанно преминаха към обичайния си ход, а именно онзи тръс, при който новаците получават морска болест, без да са видели и капка солена вода. При първите крачки Албани се надсмиваше над самия себе си. Той не притежаваше умението да смекчава причинените му от животното тласъци, движейки собственото си тяло. Триестецът се клатушкаше напред-назад. Дългата пушка му пречеше, а огромната му сабя се удряше с дрънчене в хълбока на животното. Той я прибра между краката си, щракна с пръсти и запя:

Сабята ми дрънка, сабята ми трака, тази сабя ми създава само мъка, камилата ми само се клатушка, сякаш е на дявола с краката.

Тогава аз тупнах леко моето животно по носа. То се изпъна и се понесе напред така, че зад мен се вдигна облак пясък. Двете други камили веднага ни последваха, с което беше сложен край на пеенето. Албани държеше в лявата си ръка пръчката, а с дясната пушката и използваше тези два предмета, за да пази равновесие, размахвайки ги във въздуха. Гледката беше много смешна.

— Преметнете пушката през рамо и се хванете с ръце здраво за седлото! — извиках аз.

— Има ли… хоп!… Има ли въобще… ох, бр, ах!… Има ли въобще смисъл! Изобщо ня… хоп, ау!… Нямам време за това! Я спрете про… хопа, ох, бр! Проклето животно!

— Защо, аз се справям с него?

— Вие — да, но последствията са за мен. Защото мо… ох, бр, ех — моето препуска след него като бяс… ху, хопа! като бясно!

— Ами спрете го тогава!

— С какво?

— С краката и юздите.

— Крака си обаче въобще не мо… хопа! Не мога да вдигна, а юздите, вече… спри… ох, спри, ох!… Вече ги изпуснах!

— Тогава трябва да чакате животното само да спре.

— Да, но вече дъх не ми… бр, ох!… Дъх не ми остана!

— Ами отворете си устата, наоколо има достатъчно въздух!

Отново се обърнах напред и повече не чувах отчаяните му викове. Той се намираше в добри ръце, защото Халеф яздеше до него.

Скоро стигнахме до едно възвишение, което бързо оставихме зад себе си, и ето че пред нас се ширна открита равнина. Албани като че постепенно бе започнал да свиква със седлото и не се оплакваше повече. За около един час вече бяхме изминали петнайсетина километра, когато пред нас изплува силуетът на самотен ездач. Ако се съдеше по това, че разстоянието между него и нас буквално се топеше, той сигурно яздеше отлична камила. След по-малко от десет минути се изправихме един срещу друг.

Непознатият беше облечен като богат бедуин, а качулката на наметалото му бе дръпната ниско над лицето. Животното му беше много по-скъпо, отколкото нашите три, взети заедно.

— Ес селям алейкюм! — поздрави ме той, посягайки с ръка да дръпне качулката от лицето си.

— Be алейкюм ес селям — отвърнах аз. — Накъде води пътят ти през пустинята?

Гласът му беше прозвучал меко, почти като глас на жена. Наистина ръката му беше кафява, но малка и нежна и щом свали качулката си, видях безбрадо лице, от което живо ме гледаха две големи кафяви очи — без съмнение това не беше никакъв мъж, а жена.

— Пътят ми води навсякъде — отвърна тя. — А накъде води твоят?

— Идвам от Джеда, искам да пояздя и след това отново се връщам в града.

Лицето й помръкна, погледът й стана недоверчив.

— В Джеда ли живееш?

— Не. Не съм оттам.

— Значи си поклонник?

Какво да отговоря? Имах намерение да се представям тук за мохамеданин. Но тъй като бях попитан без заобикалки, дори и през ум не ми мина да отговарям с лъжа.

— Не — признах аз, — не съм хаджия.

— Не си от Джеда и не си дошъл тук, за да продължиш към Мека? Ти или вече си бил в свещения град, или не си правоверен.

— Не съм бил още в Мека, защото не изповядвам вашата вяра.

— Евреин ли си?

— Не, християнин съм.

— А тези двамата?

— Този тук е християнин като мен, а другият е мюсюлманин и иска да отиде до Мека!

Тогава лицето й изведнъж грейна и тя се обърна към Халеф:

— Къде е родината ти, чужденецо?

— На запад, далеч оттук, зад голямата пустиня.

— Имаш ли жена?

Халеф се учуди на този въпрос също като мен, защото изричането му противоречеше на ориенталските обичай.

— Не — призна той.

— Приятел ли си на този ефенди, или си му слуга?

— Аз съм негов слуга и приятел.

Тогава жената се обърна към мен:

— Ела, ефенди, последвай ме.

— Къде?

— Ти дърдорко ли си, та питаш, или се страхуваш от една жена?

— Ами! Напред!

Тя обърна камилата и тръгна обратно по собствените си следи. Аз яздех до нея, а другите двама останаха зад нас.

— Е — попитах аз Албани, — имах ли право, като ти обещах приключение?

Албани изпя вместо отговор:

От главата до петите

чисто е това момиче,

а пък шията й, вижте,

кожена торбичка кичи.

Всъщност жената не беше първа младост, лицето й бе загоряло от лъчите на пустинното слънце, а лишенията и трудният живот бяха издълбали в него бръчки. Но някога жената може би не е била грозна, това все още си личеше. И какво я караше да язди съвсем сама през пустинята? Защо беше тръгнала по пътя към Джеда, а сега се връщаше с нас обратно? Защо арабката видимо се зарадва, като чу, че Халеф иска да отиде до Мека, и защо не каза накъде ни води? Тази жена беше загадка за мен. Тя носеше пушка, а на колана й висеше ятаган. В ремъците на седлото й дори беше мушнато едно от онези метателни копия, които бяха особено опасни в ръцете на арабите. Непознатата напълно приличаше на безстрашна амазонка и тъкмо това беше най-точната дума, тъй като такива войнствени жени по-често се срещат в Ориента, отколкото в европейските страни, където на жената все пак й е осигурена по-голяма свобода.

— Какъв е този език? — попита арабката, като чу отговора на Албани.

— Езикът на немзите — обясних й аз.

— Значи ти си немзи, така ли?

— Да.

— Немзите сигурно са храбри хора.

— Защо?

— «Султан ал Кебир» беше най-храбрият мъж и въпреки това немците, австрийците и руснаците го победиха. Не е ли така? Защо ме гледаш така изпитателно?

Значи жената беше чувала за Наполеон и изхода на освободителните войни, което много ме учуди. Може би тя имаше някакво необикновено минало.

— Извинявай, ако съм те обидил с погледа си! — отвърнах аз. — За мен е необичайно да срещна в тази страна жена като теб.

— Жена, която носи оръжие ли? Която убива мъже? И която дори властва над племето си? Не си ли чувал за Галийе?

— Галийе ли? — попитах аз замислено. — Не е ли тя бегума, кралицата на нейното племе?

— Виждам, че знаеш коя е.

— Галийе е била действителният шейх на племето си и в битката при Тараба е сразила войските на Мохамед Али, предвождани от Турсун бей.

— Така е. Сега виждаш, че и една жена може да бъде като мъж.

— А какво казва коранът за това?

— Коранът ли? — каза тя и направи презрителен жест. — коранът е книга. Ето моя ятаган, моя тюфенк[72] и дшерида[73] ми. В какво вярваш, в книгата или в оръжията?

— В оръжията. Както виждаш, не съм неверник, защото мисля точно като теб.

— Значи вярваш в оръжията?

— Да. Още повече обаче в свещената книга на християните.

— Не знам каква е, но виждам оръжията ти.

Това беше истинско ласкателство за мен, защото арабинът е свикнал да преценява мъжа по неговите оръжия.

— Кой е убил повече врагове? — продължи амазонката. — Ти или твоят приятел?

Ако се съдеше по оръжията, то Албани трябваше да е значително по-храбър от мен. Въпреки това бях убеден, че добрият триестец едва ли е представлявал досега опасност за някого. Но отговорих уклончиво:

— Още не съм говорил с него за това.

— Колко пъти досега си имал сар?[74]

— Нито един. Моята вяра ми забранява да убивам дори и врага си. Законът го наказва.

— Ами ако сега дойде Абу Саиф и иска да те нападне?

— Тогава ще се отбранявам и в краен случай ще го убия, защото самоотбраната е разрешена. Но ти говориш за «Бащата на сабята». Познаваш ли го?

— Познавам го. А и ти назоваваш името му. Чувал ли си за него?

— Не само съм чувал за него, но и съм го виждал.

Амазонката се обърна с рязко движение към мен.

— Виждал си го? Кога?

— Само преди няколко часа.

— Къде?

— За последен път на кораба му. Бях негов пленник и вчера избягах.

— Къде е корабът му?

Протегнах ръка към посоката, в която предполагах, че е.

— Скрит е ей там в един залив.

— А Абу Саиф на борда ли е?

— Не, той е в Мека, за да занесе на великия сариф подарък.

— Великият сариф не е в Мека, а в Таиф. Благодарение на теб имам скъпоценна вест. Ела!

Тя пришпори хеджината си, а след това зави надясно, където на хоризонта се виждаха много възвишения. Като наближихме, забелязах, че тази хълмиста верига се състои от същия сив гранит, който видях по-късно в Мека. В една долина имаше няколко палатки. Жената посочи с ръка натам и каза:

— Там живеят бени кюфр[75] от племето на атайбехите.

— Мисля, че атайбехите живеят в Ал Салалех, Талех и Уади ан Нобеят.

— Добре си осведомен. Но ела! Трябва да узнаеш всичко! Пред палатките, където лежаха сигурно около трийсет камили, имаше и няколко коня. Цяла глутница мършави, пустинни кучета със сплъстена козина посрещна приближаването ни с яростен лай, в резултат на което се появиха обитателите на палатките. Те грабнаха оръжието си и гледаха доста войнствено.

— Чакайте тук! — заповяда амазонката.

Тя накара камилата си да коленичи, слезе и се приближи до мъжете. Разговорът ми с нея не беше чут нито от Албани, нито от Халеф.

— Сихди — попита Халеф, — от кое племе са тези хора?

— От племето на атайбехите.

— Чувал съм за него. Неговите мъже се смятат за най-храбрите в тази пустиня и нито един пилигримски керван не е защитен от техните куршуми. Те са най-върлите врагове на джехеините, към които принадлежи и Абу Саиф. Какво иска от нас жената?

— Още не знам.

— Скоро ще разберем, но дръж оръжието си в готовност, сихди! Не вярвам на тези хора, защото те са отритнати и прокълнати.

— Защо мислиш така?

— Не знаеш ли, че всички бедуини, които живеят в околностите на Мека, събират капките от восъчните свещи, пепелта от благовонното дърво и праха от прага на Кааба и с тях натриват челата си. Тези мъже тук обаче нямат нищо на челата си. Не им се разрешава да ходят до Мека и да се приближават до Кааба, защото са прокълнати.

— И каква е причината за тяхното отритване?

— Може би ще разберем от тях!

Междувременно жената беше казала няколко думи на мъжете, след което един от тях се приближи до нас. Беше един старец с достолепно изражение на лицето.

— Аллах да благослови идването ви! Слезте от седлата и елате в палатките ни! Бъдете наши гости!

Това уверение ме убеди, че няма от какво да се страхуваме, докато сме при тях. Щом арабинът изрече веднъж думата мюсафир[76], може да му се има пълно доверие. Слязохме от камилите и ни въведоха в една от палатките, където седнахме и ни нагостиха скромно.

Докато ядяхме, не беше проронена нито дума. След това обаче ни поднесоха по една бери и докато пушехме персийски благовонен тумбактабак, разговорът започна.

Това, че ни дадоха лули бери, беше сигурно доказателство, че тези хора не притежават богатства. В околностите на свещения град се пушат три вида лули. Първият и най-скъпият вид е хадра. Обикновено тези лули се поставят на триножник и са направени от чисто, красиво гравирано сребро и имат дълъг маркуч, наречен лейех, който според благосъстоянието на господаря е украсен със скъпоценни камъни или други украшения. С хадра обикновено се пуши само най-хубав тютюн от Ширас.[77] Другият вид лули е шишех. Те доста приличат на хадра, но са по-малки и не толкова скъпи. Третият и най-обикновен вид е бери. Тази лула се състои от една пълна с вода черупка от кокосов орех, към която са прикрепени главата и една тръбичка вместо маркуч.

В палатката имаше двайсет мъже. Старецът, който ни беше посрещнал, говореше от името на всички:

— Аз съм господарят на селото и искам да поприказвам с теб, ефенди. Обичаят ни забранява да притесняваме госта с въпроси, но все пак искам да те попитам за някои неща. Позволяваш ли?

— Позволявам.

— Ти от насранието[78] ли си?

— Да, християнин съм.

— Какво правиш тук, в земите на правоверните?

— Искам да опозная страната и нейните жители.

Шейхът направи недоверчива физиономия.

— И като ги опознаеш, какво ще правиш след това?

— Ще се върна в родината си.

— Аллах акбар. Господ е велик, а мислите на насранието са непредсказуеми. Ти си мой гост и аз ще повярвам на думите ти. Този човек твой слуга ли е?

Той посочи към Халеф.

— Халеф Омар е мой слуга и мой приятел.

— Моето име е Малек. Ти си говорил с Амша Бинт Шейх Малек.[79] Тя ми каза, че твоят слуга иска да отиде до Мека, за да стане хаджия.

— Правилно те е осведомила.

— А ти ще го чакаш ли, докато се върне?

— Да.

— Чужденец си, но владееш езика на правоверните. Знаеш ли какво е делил?

— Делилът е водач, който срещу заплащане показва на поклонниците светите места и забележителностите на Мека.

— Значи знаеш. Но делилът се занимава и с още нещо: На неомъжените жени е забранено да посещават свещения град. Ако някоя девойка иска да отиде в Мека, тя първо заминава за Джеда и формално се омъжва за някой делил. Той я води до Мека като своя жена, където тя извършва Фирад и Уашибат.[80] След като това стане, делилът отново освобождава момичето. То остава девойка, а той получава възнаграждението на труда си.

— Да, знам и това.

Въведението на стареца възбуди любопитството ми. Какви намерения го караха да свързва пътуването на Халеф на поклонение със задълженията на един делил? Но узнах това веднага, защото без всякакви заобикалки шейхът ме помоли:

— Разреши на Халеф Омар да бъде делил по време на хаджилъка!

Не очаквах подобно нещо.

— Защо? — попитах аз шейха.

— Ще ти обясня, след като дадеш разрешението.

— Не знам дали той има право. Делилите са чиновници, които — доколкото знам — се назначават от властите.

— Кой може да забрани на Халеф Омар да се ожени за някоя девойка и след поклонението да я освободи отново?

— Това е така. Що се отнася до мен, аз не отказвам да дам позволението си, щом смяташ, че то въобще е необходимо. Халеф Омар е свободен човек. Обърни се направо към него.

Истинско удоволствие беше да се наблюдава лицето на моя Халеф. Той беше съвсем стъписан.

— Искаш ли да направиш това, което желаем? — попита го старецът.

— Може ли първо да видя момичето? — гласеше контра-въпросът.

Шейх Малек се усмихна.

— Защо искаш да видиш девойката предварително? Няма никакво значение дали е стара или млада, хубава или грозна, защото след хаджилъка ти отново ще я освободиш.

— Дъщерите на арабите като дъщерите на турците ли са, та не бива да се показват незабулени?

— Дъщерите на арабите не крият лицата си. Можеш да видиш момичето.

По знак на шейха един от присъстващите се изправи и излезе от палатката. След малко той се върна с едно момиче, чиято прилика с амазонката ме наведе на мисълта, че е дъщеря на възрастната жена.

— Това е девойката, погледни я! — каза шейхът. Халеф се възползва от разрешението. Тъмнокосата на около петнайсет години, но напълно оформена красавица, изглежда, хареса на Халеф.

— Как се казваш? — попита я той.

— Ханех — отвърна момичето.

— Очите ти сияят като лъчите на луната, страните ти блестят като цветя, устните ти греят като нарове, а миглите ти са сенчести като листата на акация. Моето име е Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и ако мога, ще изпълня желанието ти.

Очите на моя Халеф също заблестяха, но не като лъчите на луната, а като тези на слънцето. Езикът му разцъфтя с поетически цветове. Може би и той стоеше на ръба на същата пропаст, която беше погълнала надеждата за хаджилък на неговите баща и дядо, а някогашните Абул Абас и Дауд ал Госарах, пропастта на любовта и брака.

Момичето отново се отдалечи, а шейхът попита Халеф:

— Какво е твоето решение?

— Питай моя сихди! Ако той няма нищо против, ще постъпя според желанието ти.

— Господарят ти вече каза, че ти дава разрешение.

— Така е! — съгласих се аз. — Но я ни кажи, защо това момиче трябва да отиде в Мека и защо не си потърси делил в Джеда?

— Познаваш ли Ахмед Изет паша? — попита шейхът вместо отговор.

— Наместника на Мека ли?

— Да, сигурно го познаваш, защото всеки чужденец, който влезе в Джеда, трябва да му се представи, за да получи неговата закрила.

— Ахмед Изет в Джеда ли живее? Не съм бил при него. Не се нуждая от закрилата на турчин.

— Вярно е, че си християнин, но си истински мъж. Закрилата на пашата може да бъде получена само на висока цена. Той не живее в Мека, където всъщност трябва да е, а в Джеда, защото там е пристанището. Заплатата му възлиза на повече от един милион пиастъра, но той знае как петорно да увеличи доходите си. На него всички трябва да му плащат — дори контрабандистите и пиратите, — затова има жилище и в Джеда. Казаха ми, че си видял Абу Саиф.

— Да, вярно е.

— Точно този разбойник е много добър познат на пашата.

— Не е възможно!

— Защо? Кое е по-изгодно: да убиеш един крадец или да го оставиш жив и да получаваш от него рента? Абу Саиф е от джехеините, а аз съм син на атайбехите. Тези две племена са смъртни врагове. Освен това Бащата на сабята се осмели да се промъкне край нашия дуар[81] и да открадне дъщеря ми Амша. Той искаше да я принуди да стане негова жена, но един ден тя успя да избяга и се върна с дъщеря си Ханех. Оттогава търся Абу Саиф, за да си разчистя с него сметките. Веднъж го намерих, ала той беше в сарая на наместника. Високопоставеният служител закриляше разбойника и му даде възможност да избяга, докато аз го дебнех пред портата. По-късно шейхът на моето племе ме изпрати с тези мъже тук, в Мека, за да занесем жертвен дар на Кааба. Бяхме се разположили на лагер недалеч от портата ар Рамах. Тогава видях, че Абу Саиф идва да посети светинята с няколко от своите хора. Обзе ме гняв. Хванах го, въпреки че при Кааба са забранени всякакви вражди. Не исках да убивам похитителя на момичета, а да го принудя да ме последва, за да се бия с него извън града. Той се отбраняваше, а неговите хора му помагаха. Завърза се бой, който завърши с това, че пазачите на светилището дойдоха и ни арестуваха, но Абу Саиф и хората му освободиха. За наказание ни забраниха да посещаваме светите места. Цялото ни племе беше прокълнато и за да се освободи от проклятието, трябваше да се откаже от нас. Сега сме прокудени. Но ние ще си отмъстим и след това ще напуснем тези места. Значи ти си бил пленник на Абу Саиф?

— Да.

— Разкажи!

Разказах накратко преживяванията си.

— Знаеш ли къде точно е мястото, където е скрит корабът?

— Дори и през нощта мога да го намеря.

— Ще ни заведеш ли там?

— А ще убиете ли джехеините?

— Да.

— Тогава моята вяра ми забранява да стана ваш водач.

— Нямаш ли право да си отмъщаваш?

— Не. Нашата религия ни заповядва да обичаме дори и враговете си. Само властите имат право да наказват злото, а вие не сте съдии.

— Твоята религия е добра. Но ние не сме християни и сами ще накажем враговете си, защото при съдията те ще намерят закрилата. Ти си споменал на Амша на кое място се намира корабът, така че ще го открия и без твоя помощ. Само ми обещай, че няма да предупреждаваш джехеините.

— Няма да ги предупредя, защото нямам желание отново да попадам в плен.

— Значи се разбрахме. Кога тръгва Халеф на поклонение за Мека?

— Утре, ако ми разрешиш, сихди — отвърна дребосъкът вместо мен.

— Можеш да тръгнеш.

— Тогава нека Халеф още сега остане при нас — помоли шейхът. Ще го придружим на такова разстояние от града, на каквото ни е разрешено да се приближаваме, а като се върне, веднага ще ти го доведем.

Тогава ми хрумна една мисъл, която веднага изрекох гласно:

— Мога ли да дойда и аз и да го чакам при вас?

Веднага забелязах, че желанието ми предизвиква всеобща радост.

— Ефенди, виждам, че не презираш низвергнатите — отвърна шейхът. — Добре си дошъл при нас. Можеш да останеш тук и да ни помогнеш при саудж.[82]

— Не мога. Преди това трябва да се върна в Джеда да си уредя нещата. Моят хазяин не знае къде съм.

— Тогава ще те придружа до градската порта. В самата Джеда нямам право да влизам, защото и тя е свещен град. Кога искаш да тръгнеш?

— Веднага, ако ти е удобно. Необходимо ми е съвсем малко време, за да си свърша работата, и отново се връщам при теб. Да ти поръчам ли някой кадия или мулах за сключването на брака?

— Не ни трябват нито кадия, нито мулах. Аз съм шейх на моето село и това, което правя, притежава необходимата сила и валидност. Но пергамент или хартия можеш да ми донесеш, за да подпишем договора. Мюхюр и лак[83] имам.

Скоро камилите бяха приготвени и ние ги възседнахме. Освен нас тримата в малкия отряд бяха шейхът, неговата дъщеря Амша и петима атайбехи. Бяха взели и две свободни камили, които да върнат мен и Халеф по обратния път. Последвах стария без възражения, макар да забелязах, че той не върви по прекия път, а вдясно от него, покрай морето. Албани вече нямаше такива затруднения с камилата си, както преди и дългите крака на животното буквално поглъщаха пътя.

Изведнъж шейхът спря и посочи с ръка встрани.

— Знаеш ли какво има там, ефенди?

— Какво?

— Заливът, в който се намира корабът на разбойниците. Отгатнах ли?

— Можеш да мислиш каквото си искаш, но не бива да ме питаш.

Шейх Малек правилно беше отгатнал и замълча. Продължихме да яздим. След известно време забелязах две малки точки, движещи се към Джеда. Както изглеждаше, не идваха срещу нас, а следваха посоката, водеща към току-що споменатия залив. Доколкото можах да видя през далекогледа, тези двама души вървяха пеша. Тук, в пустинята, това правеше впечатление и беше близо до ума, че бяха хора на Абу Саиф. Вероятно моите пазачи бяха съобщили на капитана за бягството ми, а тези двама мъже бяха връщащите се пратеници.

Малек също ги забеляза и ги наблюдаваше зорко. После се обърна към един от хората си и му прошепна някакво нареждане. Трима от тях веднага се върнаха в посоката, от която бяхме дошли. Прозрях намерението му. Малек беше предположил същото, което бях помислил и аз, и искаше да залови двамата мъже. За целта трябваше да им отреже пътя към залива, но без да забележат. Шейхът не изпрати хората си направо към тях, а ги накара да се престорят, че се връщат, а веднага щом излезеха от полезрението на пратениците, трябваше да опишат дъга. Ние продължихме пътя си и той попита:

— Ефенди, ще ни почакаш ли малко, или ще продължиш към града, където по-късно ще ни намериш до портите?

— Щом искаш да говориш с тези мъже, ще остана с теб.

— Те сигурно са джехеини!

— И аз мисля така. Твоите трима воини ще им отрежат пътя към кораба. Ти тръгни косо натам, а ние с Халеф ще следваме досегашния път, за да не решат да побягнат обратно към Джеда.

— Съветът ти е добър. Напред!

Малек свърна встрани, а аз махнах на Албани да се присъедини, към него защото ние с Халеф трябваше да препуснем в бесен галоп. Понесохме се като вихър и чак като се изравнихме с преследваните, свърнахме зад гърбовете им. Те едва сега разбраха намеренията ни и спряха. Зад тях бяхме ние с Халеф, отстрани се приближаваше Малек и само пътят отпред оставаше свободен. Те поеха по него с удвоена бързина, но не успяха да стигнат далеч, защото срещу тях се появиха тримата атайбехи. Въпреки че беше невъзможно да разпознаят някого от такова разстояние, те сигурно предполагаха, че сме врагове, и се опитваха да избягат от нас. Бяха въоръжени. Ако им хрумнеше да се разделят, и ние трябваше да направим същото, а тогава за един точно целещ се, хладнокръвен пешак нямаше да е невъзможно да се изправи срещу двама, та дори и трима ездачи върху камили. Но те не се сетиха за това или им липсваше смелост да го направят. Останаха заедно и ние ги обградихме. Веднага ги познах — наистина бяха двама от моряците.

— Откъде идвате? — попита ги шейхът.

— От Джеда — отговори единият.

— А накъде отивате?

— В пустинята да търсим трюфели.

— Да търсите трюфели? Нямате нито животни, нито кошници със себе си!

— Първо искаме да видим дали тези гъби растат тук и след това ще донесем кошници.

— От кое племе сте?

— Живеем в града.

Това наистина беше много нахална лъжа, защото двамата мъже знаеха, че ги познавам. Дори и Халеф се ядоса на тяхната дързост. Той извади камшика си и каза:

— Да не мислите, че този ефенди и аз сме ослепели? Ама че подлеци и лъжци! Вие сте джехеини и сте от хората на Абу Саиф. Ако не си признаете, камшикът ми ще ви накара да проговорите!

— Какво ви засяга кои сме?

Аз скочих от камилата, без да я карам да коленичи, и взех камшика от ръката на Халеф.

— Не ставайте за смях! Чуйте какво ще ви кажа! Какви са ви отношенията с тези воини от племето атайбехи и какво искат те от вас, не ме засяга. Трябва обаче да ми отговорите на няколко въпроса. Ако го направите, няма защо да се страхувате повече от мен, ако ли не, така ще ви нашаря с този камшик, че повече няма да можете да се покажете пред никой свободен, храбър арабин.

Да се заплашва бедуин с бой е една от най-големите обиди. Затова и двамата грабнаха ножовете си.

— Ще те убием, преди да си успял да ни удариш — предупреди единият.

— Явно, че още не знаете колко е опасен камшикът от хипопотамова кожа в ръцете на един франк! — отвърнах аз. — Той реже остро като ятаган, удря по-тежко от боздуган и е по-бърз от куршумите на вашите табанджат.[84] Не виждате ли, че пушките на всичките тези мъже са насочени към вас? И така, сложете ножовете в поясите си и отговаряйте! Бяхте изпратени при Абу Саиф, нали?

— Да — чу се колеблив отговор, тъй като пиратите, разбраха че нямат шанс за бягство.

— За да му съобщите, че сме избягали ли?

— Да.

— Къде го намерихте?

— В Мека.

— Как стигнахте толкова бързо до Мека и се върнахте обратно?

— В Джеда наехме камили.

— Колко време ще остане Абу Саиф в свещения град?

— Малко. Иска да отиде в Таиф, където се намира сариф-емирът.

— Свърших с вас.

— Сихди, ще пуснеш ли тези разбойници да си вървят? — извика Халеф. — Аз бих ги застрелял, за да не могат повече да вредят на никого.

— Дадох им дума и ти трябва да я спазваш. Ела!

Аз отново се качих на камилата и потеглих. Халеф ме последва, но Албани остана. Беше извадил дългата си сабя, ала бях убеден, че войнственото му поведение е съвсем безобидно. Той наистина седеше безучастен върху камилата си, когато трима атайбехи скочиха, за да сразят неприятелите. Успяха да направят това, като размениха няколко безопасни удара с ножове. Завързаха пленниците за камилите и двама от ездачите се върнаха обратно, за да откарат хората на Абу Саиф в селото на атайбехите. Другите ни последваха.

— Ти ги помилва, сихди, но въпреки това те ще умрат — каза Халеф.

— Тяхната съдба не е в мои ръце, а и не е твоя работа. Спомни си какъв ще ставаш днес! Един жених трябва да е по-миролюбив.

— Сихди, ти би ли станал делил на Ханех?

— Ако бях мюсюлманин, да.

— Сихди, ти си християнин, франк, с когото може да се говори за тези неща. Знаеш ли какво е любовта?

— Да. Любовта е нещо като дива любеница. Който я опита, го заболява коремът.

— О, сихди, как би могъл да сравняваш любовта с дива любеница! Дано Аллах просветли ума ти и стопли сърцето ти! Добрата жена е като лула от жасминово дърво и като торбичка, в която тютюнът никога не свършва. А любовта към девойката, тя е… тя е… като тюрбан върху плешива глава и като слънцето в небето на пустинята.

— Да. И когото стигнат тези лъчи, той получава слънчев удар. Мисля, че е поразил и теб, Халеф. Аллах да ти помогне!

— Сихди, знам, че ти никога не би искал да бъдеш жених. Аз обаче съм такъв и затова сърцето ми е отворено за любовта, подобна на ноздри, вдъхващи аромата на цвете.

Краткият ни разговор приключи, защото междувременно останалите ни бяха настигнали. За случилото се не бе казана нито дума повече и когато градът се появи пред очите ни, шейхът нареди неговите камили да спрат.

— Аз ще чакам тук, ефенди — каза Малек. — След колко време ще се върнеш с Халеф?

— Ще дойда още преди слънцето да измине път, дълъг колкото копието ти.

— Нали няма да забравиш да донесеш пергамент или хартия.

— Няма. Ще донеса също мастило и пера.

— Направи го. Аллах да те закриля, докато те видим отново. Атайбехите се разположиха край камилите си, а ние тримата препуснахме към града.

— Е, не беше ли това приключение? — попитах аз Албани.

— Несъмнено — съгласи се той, — и то какво! За малко да се стигне до убийство и кръвопролитие. Аз сериозно се бях приготвил за бой.

— Да, наистина приличахте на разярения Роланд[85] , с когото е по-добре да си нямаш работа. Хареса ли ви ездата?

— Хм! В началото доста ме постреснахте, но след това стана по-поносимо. Но, разбира се, предпочитам някое хубаво немско канапе! А вие смятате да тръгнете с тези араби, нали? Тогава сигурно повече няма да се видим.

— Вероятно. Щом искате да използвате първата възможност, за да заминете. Но аз мога да ви посоча толкова много примери за съвсем неочаквани срещи, че не изключвам вероятността отново да се видим.

И наистина тези думи щяха да се сбъднат. Но засега, след като върнахме животните на камиларя, се сбогувахме най-сърдечно, както подобава между сънародници, срещнали се далеч от родината. После ние с Халеф се отправихме към моето жилище, за да си събера нещата и да кажа сбогом на хазяина. Не бях мислил, че толкова бързо ще напусна къщата му. Отново излязохме от града с наетите магарета. Там се качихме на камилите и се върнахме с атайбехите в селището им.