Приказки за чудатите

Скакалецът

Имало едно време един работлив преселник от Норвегия на име Едвард, който отпътувал за Америка, за да си търси там късмета. Това било във времената, когато само източната част на Америка била заселена с имигранти. По-голямата част от западните райони все още се обитавала от същите хора, които живеели там от времето на последната ледена епоха. Плодородните земи по средата били известни като „границата“ — диви места, откриващи големи възможности, но и носещи големи рискове — и тъкмо там се установил Едвард.

Той бил продал всичко, което притежавал в Норвегия, и с парите си купил земеделски оръдия и земя в едно място, известно тогава като територията Дакота, където се заселвали много други пришълци от Норвегия. Построил си малка къща и създал неголяма ферма, и след няколко години на упорен труд дори започнал да се замогва.

Хората в града му казвали, че трябва да си намери жена и да създаде семейство.

— Ти си здрав млад мъж — говорели му те. — Това е естественият път в живота!

Но Едвард отказвал да се жени. Обичал малката си ферма толкова силно, че не бил сигурен дали в сърцето му ще се намери място за любов към неговата съпруга. Открай време знаел, че любовта е непрактично чувство, че тя застава на пътя на по-важни неща. Като младеж в Норвегия той станал свидетел как най-добрият му приятел зачерква многообещаващ живот на приключения и богатство заради любовта на едно момиче. Ала в старата му родина пари се изкарвали трудно и сега неговият приятел имал жена и деца, които едва успявал да изхрани — обречен на съществуване, изпълнено с компромиси и лишения, — и всичко това заради прищевките на младото си сърце.

Въпреки това по волята на съдбата Едвард също срещнал момиче, което много харесал. Той намерил в сърцето си достатъчно място да обича фермата и нея, и се оженил. Мислел си, че няма начин човек да бъде по-щастлив — че малкото му яко сърце е толкова пълно, та заплашва да се пръсне — и когато жена му го попитала дали иска да го дари с дете, той отказал. Как можел да обича фермата, жена си и дете? Но колкото и странно да било, когато жената на Едвард забременяла, той бил изненадан от радостта, която го изпълнила, и очаквал с огромно нетърпение раждането.

Девет месеца по-късно животът ги дарил с малко момченце. Раждането било трудно и жената на Едвард отпаднала и се разболяла. Нещо не било наред и с детето — сърцето му било толкова голямо, че едната част на гърдичките му била по-изпъкнала от другата.

— Ще живее ли? — попитал доктора Едвард.

— Времето ще покаже — отвърнал докторът.

Неудовлетворен от този отговор, Едвард отнесъл детето при стария Ерик, местния знахар, който се прочул с уменията си още в Норвегия. Мъжът положил ръцете си върху телцето и повдигнал учудено вежди:

— Това момче е чудато! — обявил той.

— Така ми каза и докторът — казал Едвард. — Сърцето му е прекалено голямо.

— Не става дума за това — поклатил глава Ерик. — Макар че особеностите му ще се проявят след време20.

— Но ще живее ли? — попитал Едвард.

Синът на Едвард оцелял, но жена му продължавала да се топи и накрая умряла. Отначало Едвард бил съсипан, после се разгневил. Ядосал се на себе си, задето позволил на любовта да обърка плановете му за добре устроен живот. Сега не само трябвало да се грижи за фермата, но и за бебето — без жена, която да му помогне! Ядосал се и на детето, задето било странно, на всичко отгоре и крехко, но най-вече защото пратило жена му в гроба, когато дошло на този свят. Давал си сметка, че вината за това не е на малкото и че няма никаква логика да му се сърди, но не можел да направи нищо. Цялата обич, която така лекомислено позволил да разцъфне в душата му, сега се превърнала в горчилка и след като се закотвила здраво, нямал представа как да се отърве от нея.

Нарекъл сина си Оли и го отгледал сам. Пратил Оли на училище, където момчето научило английски и други неща, от които Едвард почти не разбирал. По някакъв начин не било трудно да се познае, че това е негов син — той приличал на Едвард, работел неуморно като него, орял и копаел рамо до рамо с баща си всеки свободен час, когато не бил на училище или не спял, и никога не се оплаквал. Но в други отношения изглеждал като чужд човек. Говорел норвежки с отчетлив американски акцент. Явно вярвал, че на света го чакат само хубави неща, което си е чисто американска идея. Най-лошото, момчето робувало на прищевките на своето твърде голямо сърце. Влюбвало се, когато му хрумне. Когато навършило седем, вече било предложило брак на една съученичка, на съседско момиче и на младата жена, която свирела на орган в църквата и била с петнайсет години по-голяма от него. Дори птичка да паднела от небето, Оли бил готов да подсмърча и да я жали дни наред. Когато научил, че месото в чинията му идва от животните, отказал веднъж завинаги да го докосне. Сякаш отвътре момчето било сътворено от нещо лигаво.

Истинските проблеми с Оли обаче започнали, когато навършил четиринайсет — годината, в която дошли скакалците. Никой в Дакота не бил виждал подобно нещо — рояци, достатъчни големи да закрият слънцето, широки няколко мили, истинско Божие проклятие. Скакалците изяли всичката растителност, която открили, и когато опасли дори тревата, се прехвърлили на царевицата и пшеницата, после разкъсали дърветата и оглозгали кожите и покривите, покрити с чимове. Смъквали вълната от овцете в полето. Един нещастник, попаднал насред облака, останал без дрехи, които скакалците изяли на гърба му21.

Истинска напаст, която заплашвала да унищожи препитанието на всеки заселник от граничните земи, включително и на Едвард, и заселниците се опитвали с всякакви средства да се борят с нея. Използвали огън, пушек и отрова, за да прогонят насекомите. Търкаляли едри камъни върху накацалите роеве, за да ги мачкат. Градчето в близост до фермата на Едвард издало указ, че всеки човек на възраст над десет години трябва да предава петнайсет килограма мъртви скакалци веднъж седмично, иначе ще бъде глобен. Едвард се заел ентусиазирано с тази задача, но синът му отказал да убие и един скакалец. Когато Оли излизал навън, все си гледал под краката, за да не настъпи някой случайно. Това едва не докарало баща му до умопомрачение.

— Те изядоха посевите ни! — крещял му той. — Съсипват фермата!

— Само защото са гладни — бил отговорът. — Не го правят нарочно и не е справедливо да им сторим каквото и да било зло.

— Справедливостта няма нищо общо с това — изтъкнал Едвард, който едва сдържал нерви. — Понякога в живота трябва да убиваш, за да оцелееш.

— Не и в този случай — отвърнал спокойно Оли. — Изтребването им досега не е донесло никаква полза.

По това време лицето на Едвард вече било пламнало като домат.

— Смачкай този скакалец! — креснал той и посочил един на земята.

— Няма! — троснал се Оли.

Едвард позеленял. Той зашлевил непокорния си син, но тъй като Оли пак отказал да го послуша, го напердашил с колана и го пратил в стаята без вечеря. Докато го слушал през стената как плаче, той погледал през прозореца и като видял отлитащите от опустошената му нива скакалци, сърцето му се втвърдило.

Мълвата, че Оли отказва да убива скакалци, се разпространила сред заселниците и хората се разгневили. Градът наложил глоба на баща му. Съучениците на Оли го повалили на двора и се опитали да го накарат да изяде един скакалец. Хора, които Оли почти не познавал, го посрещали с проклятия на улицата. Баща му бил толкова ядосан и засрамен, че спрял да разговаря със сина си. Изведнъж Оли се оказал без приятели, с които да разговаря, и се почувствал толкова самотен, че един ден си взел домашен любимец. Това било единственото живо същество, което можело да понася близостта му — скакалец. Нарекъл го Тор на стария норвежки бог и го криел в кутия за пури под леглото. Хранел го с останки от вечерята и подсладена вода, а нощем, когато трябвало да спи, му говорел.

— Не сте виновни, че всички ви мразят — шепнел той на Тор. — Просто вършите това, за което сте създадени.

— Чирп-чирип! — отвърнал скакалецът и потъркал дългите си крилца.

— Шшшт! — скастрил го Оли и пуснал няколко оризови зрънца в кутията, после я затворил.

Оли започнал да носи Тор навсякъде, където ходел. Ужасно се привързал към малкото насекомо, което се покатервало на рамото му и цвърчало радостно, когато слънцето изгрявало, и подскачало веднага щом Оли засвирвал някоя мелодия. После, един ден, баща му открил кутията на Тор. Разгневен, той извадил Тор отвътре, отишъл при огнището и го хвърлил в пламъците. Чул се пронизителен писък, сетне тихо изпукване и Тор напуснал този свят.

Когато Оли се разплакал за своя скъп приятел, баща му го изритал навън.

— В къщата ми никой няма да реве за скакалци! — извикал той и захлопнал вратата.

Тази нощ Оли спал треперещ в полето. На идната сутрин баща му съжалил, че се бил държал толкова сурово с момчето, и излязъл да го потърси, но вместо него открил огромен скакалец да спи сред оглозганите лехи. Съществото било с размерите на мастиф, краката му били дебели като коледни бутове, а антените му дълги като прътове. Едвард изтичал в къщата да вземе пушката, но когато се върнал, отнякъде се появил рояк скакалци, които запушили дулото на пушката, за да не може да стреля. След това отново се разлетели и изписали във въздуха пред него с телата си една дума:

Едвард изпуснал слисано пушката и се загледал в огромния скакалец, който сега стоял изправен на задните си крака, както постъпват хората. Очите му не били черни като на скакалците, а сини, каквито и на Оли.

— Не — рекъл Едвард. — Това е невъзможно!

Но после забелязал, че скакалецът носи на гърдите си скъсаната риза на сина му, а на краката му се виждат останки от крачолите на неговия панталон.

— Оли? — извикал развълнувано той. — Ти ли си това?

Насекомото помръднало глава нагоре и надолу, сякаш за да кимне. Космите на Едвард настръхнали. Имал чувството, че наблюдава всичко това някъде отстрани.

Синът му се бил превърнал в скакалец.

— Можеш ли да говориш? — попитал Едвард.

Оли потъркал задните си крака и издал тънък звук, но изглежда, това било най-доброто, което можел да направи.

Едвард не знаел как да реагира. Бил отвратен от вида на Оли, но от друга страна, трябвало да направи нещо за своето момче. Не искал другите да разберат и затова вместо да повика доктора, който имал голяма уста, пратил да повикат Ерик.

Ерик докуцукал в нивата, за да види какво има. След първоначалния си шок той рекъл:

— Точно както предсказах. Минаха години, но момчето най-сетне прояви чудатата си дарба.

— Да, очевидно — съгласил се Едвард. — Но защо? И как да върнем процеса обратно?

Ерик се консултирал с една опърпана стара книжка, която носел със себе си — наръчник за чудатите състояния, предаван от ръка на ръка в семейството му от неговата пра-прабаба, която била чудата.

— Ах, ето тук — рекъл той, след като облизал пръст и прелистил страницата. — Тук пише, че когато човек с определен чудат темперамент и голямо, щедро сърце вече не чувства обичта на ближните си, той ще приеме формата на онова същество, към което е най-привързан.

Ерик погледнал втренчено Едвард и той се почувствал засрамен.

— Момчето имало ли е приятел скакалец?

— Да, като домашен любимец му беше — отвърнал Едвард. — Аз го хвърлих в огъня.

Ерик поклатил глава.

— Може би си бил прекадено суров към него.

— Той е твърде мекушав за този свят — изръмжал Едвард, — но няма значение. Как да го оправим?

— Не ми трябва книга, за да ти отговоря. — Ерик затворил опърпаното книжле. — Трябва да го обичаш, Едвард.

След това Ерик му пожелал успех и си тръгнал, оставяйки го насаме със съществото, което било негов син. Едвард погледнал дългите полупрозрачни крилца и ужасните челюсти, и потреперил. Как можел да обича подобно нещо? Въпреки това направил опит, но бил завладян от отвращение и усилията му не били искрени. Вместо да прояви загриженост към момчето той се заел да го поучава.

— Момче, кажи ми, не те ли обичах достатъчно? Не те ли хранех, не ти ли осигурявах покрив над главата? Аз самият трябваше да се откажа от училището, когато бях на осем, за да работя от зори до мрак, но не те ли оставях да заравяш глава в учебниците? Как ще наречеш всичко това, ако не обич? Какво още ти дължа, типично американско джереме?

И тъй нататък. Когато се стъмнило, Едвард не посмял да пусне Оли в къщата и вместо това му стъкмил легло в хамбара и му оставил огризките от собствената си вечеря, за да задоволи глада си. Трябва да си твърд с детето, за да стане мъж, вярвал Едвард и единственият начин да се справи с мекушавия Оли бил да следва тази максима.

На сутринта от сина му нямало и следа. Едвард претърсил всеки сантиметър от хамбара, обиколил и полето отвън, но момчето било изчезнало. След като не се завърнало още три дни, Едвард започнал да се чуди дали не е постъпил неправилно. Трябвало да се придържа към принципите си — но с каква полза? Прокудил единствения си син. Сега, когато Оли го нямало, Едвард си дал сметка колко малко означава за него фермата. Но това бил твърде закъснял урок. Едвард се натъжил толкова много, че отишъл в града и разказал на всички за случилото се.

— Аз превърнах сина си в скакалец — признал той — и сега изгубих всичко.

В началото никой не му повярвал и той помолил Ерик да потвърди думите му.

— Вярно е — казвал Ерик на всеки, който го питал. — Синът му е огромен скакалец. Едър като куче.

Едвард предложил на хората от града следното.

— Сърцето ми е като стара съсухрена ябълка — оплакал се той. — Не мога да помогна на сина си, но ако някой успее да го обикне достатъчно силно, за да го превърне отново в момче, ще му дам фермата си.

Думите му разбунили духовете в града. За подобна цена, рекли си хората, всеки ще е готов да обикне когото и да било. Разбира се, първо трябвало да намерят момчето скакалец, така че те се разделили на групи и започнали да обикалят пътищата и полетата.

Оли, който бил надарен със свръхчувствителни уши на скакалец, чул всичко. Чул баща му да говори за него, долавял стъпките на хората, които го търсят, но не желаел да участва в тази спогодба. Скрил се в полето край съседната ферма заедно с новите си приятели скакалци и всеки път, когато някой се приближавал, насекомите се вдигали и го закривали с телата си, създавайки стена, зад която Оли можел да се отдалечи. Ала след няколко дни храната на скакалците привършила и те излетели в небето, за да продължат своя път. Оли се опитал да се присъедини към тях, но бил твърде едър и тежък, за да лети. Като лишени от сантименталност създания, скакалците дори не помислили да останат и да му правят компания, а просто го зарязали.

Лишен от своята жива защита, Оли съвсем скоро бил открит и обкръжен от група деца — същите, които го измъчвали в училище. Най-голямото от момчетата метнало Оли на рамо и всички хукнали към града, като огласяли околностите с радостни възгласи.

— Ще го превърнем отново в момче и тогава Едвард ще ни подари фермата си! — крещели възбудено те. — Ще бъдем богати!

Те затворили Оли в клетка в една къща и зачакали. Когато, след седмица, той продължавал да упорства в образа на скакалец, момчетата сменили тактиката.

— Кажи му, че го обичаш — рекла майката на едно от децата.

— Обичам те! — извикало най-малкото момче през решетките на клетката, но едва изрекло тези думи, избухнало в смях.

— Поне се прави на сериозен, докато го казваш — посъветвало го по-голямото момче и после опитало на свой ред:

— Обичам те, скакалецо.

Ала Оли не им обръщал внимание. Бил се свил в ъгъла на клетката и изглеждал заспал.

— Ей, на теб говоря — викнало му момчето и ритнало клетката. — ОБИЧАМ ТЕ!

Но не го обичал, нито нещо на този свят би могло да го принуди да го обикне и когато през нощта Оли започнал да издава звуци като на едро насекомо, те го продали на своя съсед. Той бил стар ловец, без семейство и с малък опит в сърдечните дела, и след няколко безуспешни напъни да прояви към Оли чувства, се отказал и пратил момчето да живее при ловните кучета. Самият Оли предпочитал компанията на кучетата пред тази на хората. Ядял с тях, делял кучешката колиба и макар в началото да се бояли от него, Оли бил толкова мил и внимателен, че те привикнали с него и го приели в глутницата. Нещо повече, толкова се сближили, че когато една сутрин ловецът отишъл да нахрани кучетата си, открил, че се е сдобил с още едно — едро колкото скакалеца.

Месеците, прекарани от Оли като куче, били най-щастливите в живота му. Но после дошъл ловният сезон, през който от кучетата се очаквало да работят здраво. Още първия ден ловецът изкарал глутницата в едно поле с висока трева. Издал команда и кучетата хукнали, като лаели из полето и вдигали врява. Оли ги последвал и на свой ред лаел и вдигал шум. Голяма забава! После, неочаквано, той се спънал в една дива патица. Патицата се стрелнала във въздуха и полетяла нагоре, но преди да се отдалечи, се чул силен пукот и тя паднала обратно на земята — мъртва. Оли втренчил ужасен поглед в телцето. Малко след това при него дотичало друго куче и му рекло:

— Какво чакаш? Няма ли да я отнесеш на господаря?

— Разбира се, че не! — отвърнал Оли.

— Както желаеш. Но ако господарят разбере, ще те застреля. — После сграбчило мъртвата патица и побягнало.

На другата сутрин Оли изчезнал. Избягал с патиците, следвайки ятото им от земята.

Когато Едвард чул, че синът му бил намерен и изгубен отново, той бил завладян от такова отчаяние, че хората, които го познавали, сметнали, че никога няма да съумее да го надмогне. Спрял да поддържа къщата. Зарязал нивите си. Сигурно щял да умре от глад, ако не бил старият Ерик, който му носел понякога малко храна. Но също като нашествието на скакалците, отчаянието на Едвард постепенно преминало и той отново се върнал към фермата и дори взел да се появява в неделя в града и да ходи на църква. След известно време се влюбил повторно и се оженил, и двамата с жена му си имали момиченце, което нарекли Асгард.

Едвард бил преизпълнен с желание да отдаде цялата си обич на Асгард, защото не успял да го стори с Оли, и докато тя растяла, той полагал усилия да държи сърцето си отворено. Позволил ѝ да се грижи за изгубени животни и да плаче за глупави неща, и никога не ѝ се карал, когато постъпвала от добро сърце. Когато станала на осем, Едвард имал трудна година. Реколтата била слаба и трябвало да ядат само ряпа. После, един ден, над фермата им прелетяло ято патици и една от тях се отделила от останалите и кацнала пред къщата на Едвард. Била много едра, почти два пъти по-голяма от нормална патица и тъй като не изглеждала изплашена, Едвард успял да я доближи и да я улови.

— От теб ще стане чудесна вечеря! — промърморил той, отнесъл патицата вътре и я затворил в клетка.

Били минали седмици, откакто слагали на трапезата си месо, и жената на Едвард била развълнувана. Тя запалила огъня, поставила отгоре гърнето, а през това време Едвард точел ножа. Но когато Асгард влязла в кухнята и видяла какво става, тя се изплашила.

— Не можете да я убивате! — проплакала тя. — Това е чудесна патица и не ни е сторила нищо лошо! Не е честно!

— Честността няма нищо общо в случая — рекъл ѝ Едвард. — В живота понякога трябва да убиваш, за да оцеляваш.

— Но защо ни е да я убиваме? — попитало момичето. — Може пак да вечеряме със супа от ряпа — нямам нищо против!

След това тя приклекнала пред клетката на патицата и заплакала. В друг период от живота си Едвард вероятно щял да се скара на дъщеря си и да ѝ прочете лекция за вредите от мекушавото сърце — но сега той си спомнил за сина си.

— Добре, няма да я убиваме — рекъл и коленичил до момичето да го успокои. Асгард спряла да плаче.

— Благодаря ти, татко! Може ли да я задържа?

— Само ако тя иска да живее при теб — рекъл Едвард. — Това е дива патица и ако остане твърде дълго в клетка, ще се почувства зле.

Той отворил клетката. Патицата излязла навън, като се клатушкала, и Асгард я прегърнала през шията.

— Обичам те, господин Паток!

— Квак — отвърнал патокът.

Тази вечер те отново яли супа от ряпа и си легнали с куркащи стомаси, но щастливи, доколкото това е възможно.

Патицата станала домашен любимец на Асгард. Спяла в хамбара и я следвала всяка сутрин до училище, после се настанявала на училищния покрив и я чакала търпеливо цял ден. Асгард разказала на всички, че това е любимата ѝ патица и че не позволява на никого да я застрелва и прави на супа, и хората я послушали. Асгард измисляла невероятни истории за приключенията, които имала с патицата, като например как я яздила до Луната, за да опита вкуса на сиренето, от което е направена, и развличала родителите си с тези истории по време на вечеря. Ето защо те не били особено изненадани, когато Асгард ги събудила една сутрин и им обявила, че патицата се е превърнала в млад мъж.

— Отивай да спиш — рекъл ѝ Едвард, прозявайки се. — Още петлите не са пропели.

— Говоря сериозно! — извикала Асгард. — Ела да се увериш с очите си! — И тя задърпала баща си да става от леглото.

Едвард едва не припаднал, когато влязъл в хамбара. Там, насред гнездо от слама, стоял неговият отдавна изгубен син. Оли сега бил пораснал, висок почти два метра, с мъжествени черти и квадратна брадичка. За дреха бил нахлузил чувал от зебло, който очевидно намерил наблизо.

— Виждаш ли, не лъжа! — заявила Асгард, изтичала при Оли и го прегърнала силно. — Какво правиш, глупчо паточе?

Оли се ухилил до уши.

— Здрасти, татко — рекъл. — Липсвах ли ти?

— Много — признал Едвард. Сърцето му се разтуптяло, той заплакал и прегърнал сина си. — Надявам се, ще можеш да ми простиш — прошепнал.

— Простих ти преди години — отвърнал Оли. — Но изгубих доста време, докато намеря обратния път.

— Татко? — попитала Асгард. — Какво става?

Едвард пуснал Оли, изтрил сълзите си и се обърнал към дъщеря си.

— Това е по-големият ти брат — обяснил. — Този, за когото ти разказвах.

— Който се превърнал в буболечка? — Тя се ококорила. — И избягал?

— Същият — кимнал Оли и ѝ подал ръка да се здрависат. — Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Оли.

— Не — възразила тя. — Ти си паток! — Не обърнала внимание на протегнатата ръка и отново го прегърнала. — Как така стана патица?

Оли също прегърнал сестра си.

— Доста дълга история — рекъл.

— Добре — зарадвала се Асгард. — Обичам историите.

— Ще ни я разкаже на закуска — предложил Едвард. — Нали, сине?

Оли се засмял.

— С удоволствие.

Едвард го уловил за ръката, Асгард за другата и двамата го отвели в къщата. След като жената на Едвард се възстановила от шока, те седнали около масата и закусили с печена ряпа, докато Оли им разказвал за годините, преживени като патица. От този ден нататък той станал член на семейството. Едвард обичал безрезервно сина си и никога вече не позволил на Оли да изгуби човешкия си облик. И те заживели дълъг и щастлив живот.