Кокоболо

Като малко момче Джън обожавал баща си. Това било в древен Китай, по време на управлението на Кублай хан, много преди Европа да властва над моретата. Баща му, Лиу Джъ, бил прочут изследовател на океана. Хората казвали, че в жилите му течала солена вода. Когато наближил четирийсетте, той бил постигнал повече от всеки мореплавател преди него — бил картографирал целия източен бряг на Африка, установил контакт с непознати племена в Нова Гвинея и Борнео и провъзгласил за имперско притежание много далечни земи. А междувременно се сражавал с пирати и разбойници, потушил кървав бунт и на два пъти оцелявал при корабокрушение. В залива Тиендзин се издигала негова огромна желязна статуя, загледана към океанските простори. Статуята била всичко, което имал Джън от баща си, който изчезнал, когато момчето било на десет.

Последната експедиция на Лиу Джъ целяла откриването на остров Кокоболо, открай време смятан за легендарен, за него се говорело, че по дърветата растат рубини, а в езерата се стича течно злато. Преди да отплава, той казал на сина си:

— Ако не се върна, обещай ми един ден да тръгнеш да ме търсиш. Не позволявай краката ти да обраснат с трева!

Джън дал исканото обещание, дълбоко уверен, че никакъв океан не може да надвие баща му — но в края на краищата Лиу Джъ не се завърнал от експедицията. След като изминала цяла година, а от него ни вест, ни кост, императорът наредил да организират пищно погребение в негова чест. Джън бил неутешим и дни наред плакал в краката на статуята на баща си. Когато порасъл обаче, той научил за баща си неща, които като малък не би могъл да разбере — и мнението му започнало постепенно да се променя. Лиу Джъ бил странен човек и към края на живота си станал още по-странен. Говорело се, че се е побъркал.

— Зимата обичаше да плува в студеното море часове наред — разказал на Джън неговият по-голям брат. — Не можеше да търпи да е на сушата.

— Мислеше, че може да разговаря с китове — подхвърлил през смях Ай, чичото на Джън. — Веднъж дори го чух да се опитва да говори на техния език!

— Искаше всички да отидем с него и да живеем на някакъв остров насред нищото — рекла майката на Джън. — А аз му казах: та нас ни канят на пиршества в двореца! Забавляваме се със знатни велможи и генерали. Защо да се отказваме от този живот и да заживеем като диваци в ров? След това той почти спря да ми говори.

Хората разказвали, че в ранния си живот Лиу Джъ успял да постигне много, но постепенно започнал да гони Михаля. Възглавил експедиция, за да открие Земята на говорещите кучета. Разправял за някакъв дворец в северните покрайнини на империята, където живеели жени, които можели да менят формата си и да спират времето13. Обществото постепенно престанало да се занимава с него, а богатите благородници спрели да финансират експедициите му — тогава той започнал да ги финансира сам. Когато изчерпал личното си състояние и оставил жена си и децата на ръба на банкрута, хрумнало му да се отправи на експедиция, за да открие Кокоболо и да възвърне прахосаното си богатство.

Джън си давал сметка, че фантазиите на баща му са довели до неговото падение, и когато навършил пълнолетие, започнал да внимава да не повтори грешките му. И в неговите жили течала морска вода, и подобно на баща си той станал мореплавател — но от съвсем различен тип. Не предвождал откривателски експедиции, нито поемал към нови земи, които да завладее в името на империята. Бил прагматичен човек, истински търговец, и под негово ръководство бил създаден цял търговски флот. Избягвал всякакви рискове. Странял от морски пътища, където се навъртали пирати, и никога не напускал познати води. Всичко това му донесло огромен успех. Животът му на сушата бил също толкова добре премерен. Канели го на пиршества в двореца, където поддържал приятелство с всички необходими хора. Никога не произнасял непремислена дума, нито изразявал противоречиво мнение. Имал висок обществен пост и перспективен брак с една далечна племенница на самия император, което го издигнало почти до висините на най-знатното общество. За да защити всичко, което е постигнал, той полагал непрестанни усилия да се дистанцира от собствения си баща. Никога не споменавал Лиу Джъ. Променил фамилията си и се преструвал, че нямат никаква роднинска връзка. Но колкото по-възрастен ставал Джън, толкова по-трудно му било да прогони спомена за баща си. Роднините му не пропускали възможността да отбележат колко наподобява в маниери и поведение своя баща.

— Походката ти, държанието пред другите — казала му леля Си Пън. — Дори подборът на думите — сякаш не ти, а той стои пред мен!

Това накарало Джън да потърси нови начини за промяна. Взел да имитира накуцващата походка на своя по-голям брат Дън, когото никой не сравнявал с баща им. Преди да заговори, премислял и преподреждал думите, и търсел други думи, които имат същото значение. Не можел да промени лицето си и всеки път, когато минавал покрай пристанището, гигантската статуя на баща му не пропускала да напомни колко много си приличат. Ето защо една нощ той излязъл в залива, въоръжен с въже и лебедка, и с огромни усилия успял да събори проклетото нещо.

Когато навършил трийсет, започнали да го спохождат сънищата. Преследвали го среднощни видения на жилест, измършавял от глад старец с дълга до коленете брада, който почти не напомнял на баща му — той му махал отчаяно от пустинния бряг на огрян от слънце остров. Джън се будел облян в пот в малките часове на нощта и се опитвал да надмогне измъчващото го чувство за вина. Бил дал обещание пред баща си, а ето че досега не правел никакви опити да го изпълни.

„Ела и ме намери.“

Личният му билкар му приготвил отвара от силни лекарства, която вземал всяка нощ преди сън, и така спял, без да сънува чак до сутринта. Прокуден от сънищата на Джън, баща му намерил други начини да го навестява. Един ден, докато обикалял покрай доковете на пристана, Джън бил сполетян от внезапното и необяснимо желание да скочи в океана и да поплува — посред зима! Успял да го овладее, но седмици наред не дръзвал да доближи брега.

Малко по-късно, докато плавал на юг към Шанхай, чул под палубата песента на китовете. Опрял ухо на корпуса и се заслушал. В началото дори му се сторило, че разбира езика на кита, тези протяжни, неземни звуци и той му казвал:

„Ко…ко…бо…ло!“

Затъкнал ушите си с вата, изтичал нагоре по стълбите и повече не слизал в трюма. Започнал да се безпокои, че губи здрав разсъдък също като баща си.

Когато се прибрал на сушата, споходил го нов сън и този път дори отварата не помогнала да го прогони. В съня Джън си проправял път през гъстата растителност на тропическа гора, а от дърветата върху него се ръсели рубини. Сякаш самата мараня на джунглата произнасяла името му — Джън, Джън — и макар че усещал близостта на баща си, не го видял никъде наоколо. Изтощен, той легнал върху килим от трева и после тя внезапно израсла около него и чимовете се вкопчили в тялото му, сякаш се опитвали да го обгърнат в задушлива прегръдка.

Когато се пробудил, краката го сърбели ужасно. Той отметнал завивките и открил с ужас, че са обрасли с трева. Опитал се да се отърси от нея, но тя се била впила в кожата му. Тревата никнела от петите му.

Изплашен, че жена му ще забележи, Джън скочил от леглото, изтичал в банята и се обръснал.

„Какво, по дяволите, става с мен?“ — запитал се той. Отговорът бил повече от ясен — Джън полудявал, също като баща си. На следващата сутрин, когато се събудил, той открил, че не само краката му са обрасли в трева, ала и от подмишниците му стърчат дълги плитки от водорасли. Отново изтичал в банята, откъснал водораслите — било много болезнено — и обръснал за втори път краката си.

Дошло новото утро и този път, освен че краката и подмишниците му били обрасли с растителност, той открил и пясък в чаршафите. През нощта пясъкът се сипел от порите му.

Отишъл в банята, изтръгнал водораслите и обръснал тревата от краката си, все още убеден, че това не е нищо друго, освен симптоми на лудост. Ала когато се върнал, пясъкът в леглото му бил не само по чаршафите, но и върху тялото на жена му, дори в косата ѝ. Тя въртяла глава учудено и се опитвала да се отърси от него.

Щом и тя може да го вижда, осъзнал Джън, значи е истински. Пясъкът, тревата, всичко. Което пък означавало, че съвсем не се е побъркал. Нещо се случвало с него.

Джън отишъл да навести своя билкар и този път получил отвратително миришещо мазило, което трябвало да нанесе върху цялото си тяло. След като и това не помогнало, той посетил хирург, който му казал, че не може да се направи нищо друго, освен да му ампутира краката и да запълни порите му с лепило. Това очевидно било неприемливо и затова Джън потърсил един монах, с когото се помолили заедно, но Джън заспал по време на молитвата и когато се събудил, установил, че е посипал с пясък цялата килия, а разгневеният монах го изритал навън.

Изглежда, нямало лек за неговата болежка, чиито симптоми само се влошавали. Тревата по краката му вече растяла през цялото време, не само нощем, а от водораслите вонял на затлачен бряг при отлив. Жена му се преместила да спи в друга стая. Взел да се безпокои, че колегите му ще научат за неговите странности и ще започнат да го избягват. Това би означавало край. В отчаянието си дори обмислил предложението да му отрежат краката и да запълнят порите му с лепило, но после в съзнанието му внезапно се пробудил забравен спомен — последните думи на баща му.

„Не позволявай краката ти да обраснат с трева.“ Ето че най-сетне загадъчното пожелание, изказано от баща му преди толкова много години, придобило смисъл. Това било послание — при това закодирано послание. Баща му знаел, че ще се случи с Джън. Знаел го, защото същото се случило и с него. Двамата споделяли не само прилика в лицето, маниерите и походката — ами и този странен недъг.

„Ела да ме намериш — бил казал той. — Не позволявай краката ти да обраснат с трева!“

Лиу Джъ не тръгнал по следите на митично богатство. Заминал, за да открие цяр. И ако Джън се надявал някога да се отърве от тази злочестина и да заживее отново нормален живот, трябвало да изпълни обещанието, което дал на баща си.

Тази вечер, по време на вечеря, той обявил намерението си пред своето семейство.

— Отправям се на пътешествие, за да открия баща си — рекъл.

Роднините му били потресени. Напомнили му, че и други мореплаватели са тръгвали да го търсят, но безуспешно. Издирванията били финансирани от самия император, ала нито една експедиция не открила и следа от него. Нима той, който е само търговец и никога не е напускал безопасните морски пътища, наистина очаква да се справи по-добре от тях?

— Ще го направя, ще видите — отвърнал Джън. — Трябва само да намеря острова, който търсеше той.

— Никога няма да го откриеш, дори да си най-добрият навигатор в целия свят — заявила леля Си. — Как се надяваш да намериш място, което не съществува?

Джън си тръгнал, твърдо убеден, че семейството му греши. Островът съществувал и той знаел как да го намери — достатъчно било да спре да взема лекарството против сънуване и да остави на сънищата да го водят. Ако не се получи, ще се вслуша в песните на китовете!

Неговият боцман също се опитал да го разубеди.

Дори островът да съществува, рекъл той, всеки мореплавател, който го е виждал, твърдял, че не може да бъде посетен. Говорело се, че нощем се местел.

— Как ще акостираш на бряг, който бяга от теб? — попитал.

— Като си купя най-бързия кораб, който може да бъде построен — отвърнал Джън.

Той похарчил почти цялото си богатство за построяването на такъв кораб и го нарекъл „Невероятният“. Това начинание го довело до ръба на банкрута и се наложило да раздаде на екипажа облигации.

Жена му позеленяла от яд.

— Ще ни пратиш всички в приют за бедни! — креснала тя. — А аз ще трябва да пера, за да не гладуваме!

— Когато открия Кокоболо, ще си натъпча джобовете с рубини — обещал Джън. — Ще се върна по-богат, отколкото можем да мечтаем. Ще видиш!

„Невероятният“ отплавал. Говорело се, че Кокоболо лежи на югозапад от Цейлон в Индийския океан, но островът никога не бил виждан два пъти на едно и също място. Джън спрял да приема лекарствата срещу сънища и зачакал да получи наставления. А междувременно „Невероятният“ се носел към Цейлон.

По пътя си спирали други съдове и ги разпитвали за Кокоболо.

— Преди три седмици го мярнах на хоризонта на изток — казал им един рибар и посочил синевата. — Към Арабско море.

Сънят на Джън бил разочароващо лишен от съновидения и затова се отправили на изток. В Арабско море срещнали капитан, който им съобщил, че забелязал острова преди две седмици.

— На запад, близо до Суматра — рекъл.

По това време Джън вече започнал да сънува, ала сънищата не носели никакво послание — затова отплавали на запад. Край бреговете на Суматра мъж им викнал от една скала, че Кокоболо бил видял на югоизток, близо до Тинаду.

— Разминали сте се за малко — пояснил.

И така плаването продължило няколко седмици. Екипажът започнал да губи търпение и се разнесли слухове за бунт. Боцманът подканял Джън да се откаже.

— Ако островът съществуваше, вече да сме го открили — настоял той.

Джън помолил за още време. Същата нощ очаквал най-сетне да го навести пророчески сън, а на следващия ден слязъл в трюма и опрял ухо в корпуса. Нито чул песни, нито го споходил очакваният сън. Джън започнал да се отчайва. Ако се завърне у дома с празни ръце, не само ще е разорен, но и болестта му ще продължи да го измъчва. Жена му несъмнено щяла да го напусне. Семейството ще се отрече от него. Съдружниците ще се откажат да го подкрепят финансово и бизнесът му ще се провали.

Той стоял на носа на кораба, загледан отчаяно в зелените води. Изведнъж го изпълнило желание да поплува. Този път не го потиснал.

Гмурнал се във водата с невероятна сила. Студеното течение мигом го повлякло надолу. Не му се съпротивлявал. Усетил, че започва да се дави.

От мрака изплувало огромно око, увиснало сред стена от зеленикава плът. Бил кит, който го приближавал бързо. Преди обаче да се сблъскат, китът се гмурнал надолу и изчезнал от погледа му. После, също така внезапно, краката на Джън опрели в нещо твърдо. Китът го бутал отдолу, издигайки го към повърхността. Двамата изскочили едновременно над водата. Джън се закашлял и изплюл нагълтаната вода. Някой от кораба му хвърлил въже. Джън го завързал около кръста си и докато го изтегляли • горе, чул кита да пее под него. В песента си му казвал: последвай ме.

Веднага щом се озовал на палубата Джън се озърнал и видял, че китът се отдалечава. Въпреки че треперел от студ и с мъка си поемал дъх, той намерил сили да извика: „Следвайте този кит!“

„Невероятният“ разперил платна и се понесъл в преследване. Гонили кита целия ден и нощта, като отбелязвали местоположението му по мъглата на издухвания въздух. Когато слънцето изгряло, видели на хоризонта остров — остров, който нямало на картата.

Можело да е само Кокоболо.

Литнали към него с бързината на вятъра и до края на деня това, което било точка на хоризонта, се уголемявало. Но нощта се спуснала, преди да успеят да го стигнат, и когато слънцето изгряло, островът отново бил точка на хоризонта.

— Прави точно както казват — отбелязал Джън. — Движи се.

Преследването продължило безуспешно още три дни. В края на всеки ден били примамливо близо до острова, който им се измъквал всяка нощ. А след това силен вятър ги тласнал към острова с невъобразима скорост и „Невероятният“ успял да го стигне и да спусне котва в пясъчна лагуна точно преди слънцето да опре в хоризонта.

Джън мечтаел за Кокоболо от месеци насам и позволил на тези мечти да преминат всякакви граници. Но реалността по нищо не напомняла представите му — нямало водопади от злато, нито планински склонове с рубинени дървета. Вместо това се виждали семпли хълмове, обрасли със зеленина, точно както десетките други острови, покрай които преминали. И най-разочароващото било, че нямало и следа от експедицията на баща му. Представял си как ще открие изхвърлен на пясъците полуразрушен кораб и ще зърне стареца, корабокрушенец от двайсет години, да го чака на брега, с цяра под ръка. Но вместо това виждали само снежнобели пясъци и палмови дървета.

Веднага щом хвърлили котва, Джън слязъл на брега, придружен от боцмана и малък отряд въоръжени моряци. Казал си, че е твърде рано да се разочарова, но след още няколко часа, през които търсили безуспешно Лиу Джъ или някакви следи от човешко присъствие, Джън бил по-разочарован отвсякога.

Притъмнявало. Готвели се да си устроят бивак, когато чули шумолене сред дърветата. Двойка ягуари изскочила от шубраците, котките спрели и надали ужасяващ рев.

Мъжете се разбягали. Пуснали стрели по ягуарите, но това сякаш само ядосало повече животните. Една от котките се нахвърлила върху Джън и той побягнал панически. Тичал през джунглата, докато дробовете му сякаш пламнали, и едва тогава спрял. След като дишането му се поуспокоило, се ослушал за хората си, но не чул нищо. Бил сам и изгубен в мрака.

Изкопал малка дупка и запалил огън. Едва пламъците започнали да се издигат към небето, когато земята под него рухнала и от дълбините на образувалата се пещера екнал вик.

— Изгаси го! Изгаси го! — бумтял гласът.

Изплашеният Джън разхвърлил главните настрани. Земята под краката му спряла да се тресе чак когато огънят съвсем загаснал.

— Защо ми причиняваш болка? — попитал ехтящият глас. — Какво лошо съм ти сторил?

Джън не знаел с кого говори, но осъзнавал, че ще е най-добре да отвърне нещо.

— Никого не съм искал да нараня! — рекъл. — Само да си приготвя топла храна.

— Тогава как би ти харесало, ако си изкопая дупка в тялото ти и запаля огън?

Погледът на Джън се спрял на димящия ров от огъня, който бързо се изпълвал с течно злато.

— Кой си ти? — попитал гласът.

— Името ми е Джън. Идвам от пристанищния град Тиендзин.

Настъпила дълга тишина, сетне стените на подземната пещера се огласили от могъщ смях.

— Значи дойде най-сетне! — рекъл гласът. — Мило момче, нямаш представа колко съм щастлив!

— Не разбирам — отвърнал объркано Джън. — Кой си ти?

— Нима не познаваш бащиния си глас?

— Баща ми! — извикал Джън и се завъртял. — Къде?

Последвал нов оглушителен смях.

— Навсякъде около теб! — оповестил гласът и в същия миг зад Джън се появила купчина от пясък, която го обгърнала нежно. — Да знаеш колко ми липсваше, момчето ми!

Едва сега ужасеният Джън си дал сметка, че не разговаря с някакъв гигант, спотайващ се в пещерата, а със самата пещера.

— Те не си мой баща! — проплакал той, като се гърчел в прегръдката. — Баща ми е човек!

— Аз бях човек — продължил гласът. — Но както виждаш, претърпях сериозни промени. Ала винаги ще бъда твой баща.

— Опитваш се да ме измамиш. Името ти е Кокоболо — ти се местиш нощем, а локвите ти са изпълнени с течно злато. Така твърдят легендите.

— Същото е вярно за всеки човек, превърнал се в остров.

— Нима има и други като теб?

— Има тук-там14. Кокоболо не е само един остров. Ние всички сме Кокоболо. Но аз съм твой баща.

— Ще ти повярвам, ако успееш да го докажеш. Кои са последните ти думи към мен?

— Ела и ме намери — избумтял гласът. — Не позволявай краката ти да обраснат с трева.

Джън паднал на колене и заплакал. Било вярно: баща му бил островът и островът бил баща му. Пещерите били носът и устата, земята — негова кожа, тревата — коса. Златото, изпълнило дупката, изкопана от Джън, се оказало кръвта му. Ако баща му бил дошъл тук да търси цяр, той се провалил — също както и Джън. Младият мъж бил отчаян и лишен от всякакви надежди. Нима и той бил обречен да се превърне в това?

— О, татко, това е ужасно, ужасно е!

— Не е ужасно — рекъл баща му малко обидено. — Харесва ми да съм остров.

— Така ли?

— Нужно е известно време да свикнеш, разбира се, но е несравнимо по-добре от другата възможност.

— И какво е толкова лошо да си човек? — дошъл ред на Джън да се почувства обиден.

— Нищо — рекъл баща му, — ако този човек е такъв, какъвто трябва да бъде. Но аз самият никога не съм бил предопределен за подобна роля, въпреки че трябваше да минат дълги години, преди да го разбера. Съпротивлявах се упорито на промените, които се надигаха в мен — и които сега завладяват и теб. Търсех помощ от лекари и когато тя се оказа безполезна, се обърнах към далечни култури и се консултирах с техните магьосници и вещери, но никой не успя да ме отърве от този недъг. Накрая, когато повече не издържах, напуснах дома и се заселих на далечен остров насред океана, където оставих на тревата да расте по тялото ми. И небеса! — оказа се такова облекчение!

— Наистина ли си щастлив да си такъв? — попитал Джън. — Петънце обрасла с джунгла земя насред водите, която обитават ягуари?

— Щастлив съм — потвърдил баща му. — Макар че, признавам, понякога на острова е доста самотно. Единственият друг Кокоболо в тази част на света е един досаден дърт чудак, а хората, които ме навестяват, искат само да точат кръвта ми. Ала след като синът ми вече е при мен, няма какво повече да желая!

— Съжалявам — отвърнал Джън, — ама не за това дойдох. Не искам да съм остров! Искам да съм нормален човек!

— Но ти не си нормален. Също като мен си — посочил баща му.

— Отказал си се твърде рано. Трябва да има някакво лечение!

— Не, синко — рекъл островът и изпуснал въздишка, която разчорлила косата на Джън. — Няма лечение. Това е естествената ни форма.

За Джън тази вест била по-страшна дори от смъртна присъда. Преизпълнен с чувство за безнадеждност и гняв, той заплакал неутешимо. Баща му се опитвал да го успокои. Направил легло от мека трева, за да може Джън да си почине. Когато заваляло, привел палмите да оформят навес над главата му. След като Джън се изтощил и заспал, баща му прогонил с подземно ръмжене котките надалеч.

На следващия ден Джън се събудил с нова мисъл в главата. Имало някаква стоманена нотка в него, която твърдо отказвала да приеме загубата на човешкото. Бил готов да се бие за него, със или без цяр, и ако трябвало, бил готов да загине в борбата. Що се отнасяло до баща му, самата мисъл за него го натъжавала още повече — ето защо решил да я избягва. Надигнал се и понечил да си тръгне.

— Почакай! — извикал баща му. — Моля те, остани да живееш с мен. Двамата с теб ще бъдем един остров — дори малък архипелаг! Винаги ще има с кого да си говорим. Такава е съдбата ни, сине!

— Не и моята съдба — отвърнал огорчено Джън. — Ти си направил своя избор. — И той потънал в гъстата джунгла.

Баща му не се опитал да го спре, макар че би могъл с лекота. Тъжен стон отекнал от дълбините на пещерата и преминал като вълна от горещ дъх из целия остров. Докато Джъ плачел, короните на дърветата се тресели и превивали и от клоните им се сипели рубини. Джън спирал за кратко да си натъпче джобовете и по времето, когато стигнал лагуната и се качил на кораба, събрал достатъчно от сълзите на баща си, за да може да заплати на моряците и да попълни изчерпаните си сметки у дома.

Мъжете го посрещнали с радостни възгласи, тъй като мислели, че ягуарите са го убили, а той им наредил веднага да вдигнат котва и да отплават за Тиендзин.

— Ами баща ти? — попитал боцманът, след като отвел Джън в каютата, за да разговарят насаме.

— Вече свикнах с мисълта, че е мъртъв — отвърнал лаконично Джън. Боцманът кимнал и повече не попитал за него.

Ала докато Кокоболо потъвал в далечината, Джън продължавал да чува риданията на баща си. Борейки се с чувството за вина, той стоял самотен на носа и отказвал да погледне назад.

Цял ден и цяла нощ край кораба плавало стадо китове, които не спирали да му пеят:

Не си отивай, не си отивай,

ти си син на Кокоболо.

Запушил си ушите и се стараел всячески да ги игнорира.

По време на дългото плаване към дома Джън бил обсебен от идеята да потисне промяната в себе си. Обръснал краката си и подрязвал редовно водораслите под мишниците. Кожата му вече почти непрестанно била покрита със ситен пясък и се наложило да носи дрехи с висока яка и дълги ръкави и всяка сутрин да се къпе с морска вода.

Още щом се върнал на родния бряг и преди да навести жена си, Джън отишъл при хирурга. Наредил му да направи всичко, което е нужно, за да спре промяната. Хирургът му дал силно приспивателно биле и когато Джън се събудил, открил, че подмишниците му са запълнени с лепкава смола, кожата му е покрита с лепило, за да затъкне порите, а краката му са отрязани и заменени с дървени. Докато се оглеждал в огледалото, той се изпълнил с отвращение. Имал ужасен вид. Въпреки това се надявал, че направената жертва ще спаси човешкото в него, затова платил на доктора и закуцукал към дома на новите си дървени крака.

Когато жена му го видяла, едва не припаднала.

— Какво си сторил със себе си? — проплакала тя.

Той скалъпил някаква лъжа, че пострадал, докато спасявал удавник в морето, и обяснил, че цветът на кожата му се променил от тропическото слънце. Повторил същите лъжи пред роднините и партньорите си, както и една, че открил тялото на баща си на Кокоболо15. Лиу Джъ, обявил той, е мъртъв. Но всички повече се интересували от рубините, които донесъл.

Известно време животът бил добър. Странните растежи спрели. Куцукането върху дървени крака му осигурило симпатията на околните и това било достатъчно. Рубините, с които се завърнал, не само го направили богат човек, но и прочут морски изследовател — в края на краищата той открил Кокоболо и се върнал жив, за да разкаже за него. Имало пиршества и празненства в негова чест.

Джън се стараел да си внуши, че е щастлив. С надеждата да заглуши и чувството на съжаление се опитвал да се убеди, че баща му наистина е мъртъв. „Всичко е в главата — повтарял си той. — Няма как този остров да е баща ти.“

Но понякога, когато работата го отвеждала на пристана, струвало му се, че чува зова на китовете от Кокоболо. А погледнел ли с далекоглед морския хоризонт, бил готов да се закълне, че зърва тъмното петънце на острова — там, където според картите не би трябвало да има земя. Постепенно, с течение на времето, той усетил, че в него се надига странно напрежение. Било най-силно, когато наближавал вода — сякаш за да напомни на тялото му какво иска да бъде. Достатъчно било да се изправи на пристана и да погледне океана, и веднага усещал как се размърдват и искат да излязат навън тревата и пясъкът, които залостил вътре в себе си.

Спрял да доближава вода. Заклел се кракът му да не стъпва на борда на кораб. Купил си къща във вътрешността, където никога нямало да види океана. Но и това не било достатъчно — усещал напрежение всеки път, когато си миел лицето или валял дъжд. Ето защо престанал да се мие и да излиза, ако на хоризонта се мерне черен облак. Не пиел вода от страх да не събуди у него някакви скрити сили и желания.

Когато жаждата му ставала непреодолима, смучел влага от мокър памучен плат.

— Нито капка — наредил на жена си. — Няма да позволя и една капка вода в тази къща.

Така заживял. Минали много години, без Джън да докосва вода. Стар и изсъхнал като прах, той постепенно заприличал на много голяма стафида, ала поне се избавил от растежите и желанията. Двамата с жена му нямали деца, донякъде защото всички отвърстия на Джън били запушени с лепило, но и от опасения да не прехвърли недъга си на следващото поколение. Един ден, докато подготвял завещанието си, Джън се разровил из личните си документи. На дъното на чекмеджето се натъкнал на малка копринена кесия и като я преобърнал, на дланта му се търколил рубин. Бил продал останалите много отдавна и смятал този за изгубен, а ето го сега, хладен и тежък в дланта му. Преди този момент не се бил сещал за баща си от много време.

Ръцете му се разтреперили. Той скрил рубина и се захванал с друга работа, ала не можел да спре това, което се надигало в него.

Нямал представа откъде може да се е взела влагата. Дори не бил смукал мокър плат от три дена, но погледът му се замъглил, сякаш дълбоко в него се спотайвал някакъв таен извор.

— Не! — извикал и блъснал с юмруци по масата. — Не, не, не! — Сетне се заозъртал отчаяно из стаята, търсейки нещо, с което да отклони вниманието си. Преброил бавно назад от двайсет. Запял несръчно песен. Но нищо не можело да го спре.

Когато най-сетне се случило, изглеждало толкова дребно и незначително, че се зачудил защо е трябвало да реагира така. По бузата му се търколила самотна сълза, отблъснала се от брадичката и паднала на пода. Той стоял неподвижно, втренчил поглед във влажното петно на дъските. За известно време се възцарил мир и спокойствие. Последвало това, от което Джън най-много се страхувал. Започнало с познатото ужасно напрежение дълбоко в него, което само за броени секунди станало непоносимо. Сякаш земетръс друсал цялото му тяло. Лепилото, което покривало кожата му, се пропукало и паднало на пода. От порите му бликнал ситен пясък. Смолата, запълваща подмишниците му, изтъняла и се изпарила, и отвътре се показали зеленикавите повлекла на водораслите, които растели с неописуема скорост. За по-малко от минута растителността почти изпълнила стаята, в която се намирал, и той осъзнал, че ако не се измъкне навреме, ще разруши и къщата. Избягал навън — за да се озове насред бушуваща буря.

Паднал върху паважа на улицата, докато от него продължавали да струят пясък и водорасли. Хората, които го видели, побягнали с ужасени викове. Дървените му крака отхвърчали настрани и от чуканчетата поникнали дебели чимове трева. Тялото му започнало да расте, дъждът и тревата се смесвали с пясъка и оформяли земя, която го обгръщала слой след слой, като кожа върху кожа. Скоро на широчина достигал колкото улицата, а на височина — като къщата.

Наблизо се събрало човешко множество и се нахвърлило върху него. Джън се помъчил да се изправи върху затревените си чуканчета, после побягнал.

Паднал и смачкал с тяло една къща. Изправил се отново и хукнал нагоре по хълма с кънтящи крака, които пробивали дупки в земята.

Тълпата го последвала и към нея се присъединили войници, които пускали стрели към гърба му. От раните му бликнало течно злато и това само окуражило още хора да се присъединят към нападателите. През цялото време Джън продължавал да расте и скоро вече достигал два пъти ширината на улицата и три пъти височината на неговата къща. Ръцете и краката му изчезнали в гигантската топка от плът, която представлявал. Все пак успял някак си да стигне върха на хълма и тъкмо там краката му се изгубили напълно. Тъй като нямало на какво да се подпира, кълбовидното му тяло започнало да се търкаля от другата страна — в началото бавно, сетне по-бързо и по-бързо. Вече нищо не можело да го спре и той изравнявал със земята къщи и каруци, както и случайните минувачи, които се изпречвали на пътя му. Носел се право към пристанището, помел една масивна постройка и цопнал във водата, вдигайки толкова висока вълна, че прекатурил лодките наоколо. Потънал, изплувал отново и започнал да нараства още по-бързо, а тревата, пясъкът и водораслите се разстлали върху морската повърхност, образувайки малък остров. Метаморфозата го погълнала толкова, че не забелязал приближаващите се императорски бойни кораби. Почувствал ги обаче, когато започнали да го обстрелват с оръдията си.

Болката била неописуема. Кръвта му накарала водите да засияят в златисто. Помислил си, че това е краят на живота му — докато не чул познат глас.

Бил баща му, който го викал по име.

Кокоболо изплувал между него и корабите, завихряйки огромни водовъртежи. Императорските кораби подскачали на вълните като детски играчки. Джън усетил, че нещо се впива в него под повърхността, после баща му започнал да го тегли към открито море. Веднага щом се отдалечили достатъчно от опасността и настъпило спокойствие, баща му използвал палмовите дръвчета, за да прехвърли земя в пробойните, образували се от гюлетата на императорските кораби.

— Благодаря ти — рекъл Джън и гласът му бил като ехтене, идещо от недрата на земята. — Не заслужавам да си толкова добър с мен.

— Разбира се, че заслужаваш — възразил баща му.

— Значи си ме следил?

— Да.

— През всичките тези години?

— Да — повторил баща му. — Имах усещането, че един ден ще ти потрябва помощта ми.

— Но аз бях толкова жесток с теб.

Баща му замълчал, сетне рекъл:

— Ти си мой син.

Кървенето на Джън спряло, но сега той изпитвал друга мъка — невероятен срам. Бил привикнал със срама, но това чувство било от друг тип. Срамувал се заради добрината, проявена към него. Срамувал се от това как се бил отнасял с клетия си баща. Но най-много от всичко се срамувал, че доскоро се бил срамувал от себе си и от това в какво се бил превърнал.

— Прощавай, татко — промълвил. — Ужасно съжалявам.

Джън заплакал и веднага усетил, че продължава да расте, пясъкът и тревата бликали от вътрешността му, водораслите удебелили стебла и се превърнали в гора от подводни дървета. Кораловият риф, обграждащ баща му, се свързал с този, който започвал да се оформя около Джън, и Кокоболо отново го задърпал след себе си, все по-навътре в морето.

— Има едно чудесно местенце близо до Мадагаскар, където можем да си отдъхнем в безопасност — обяснил баща му. — Сигурен съм, че една продължителна дрямка ще ти дойде добре.

Джън усетил, че баща му продължава да го тегли след себе си, и с течение на времето почувствал, че го изпълва чудесно и съвсем ново чувство.

Разбирал, че е станал такъв, какъвто трябва да бъде.


Загрузка...