Приказки за чудатите

Прекрасните канибали

Чудатите от селцето на име Торино мочуре живеели твърде скромно. Те били фермери и макар да не притежавали хубави вещи, а паянтовите им къщурки да били вдигнати от тръстика, били здрави и жизнерадостни и не ламтели за много.

Градините им осигурявали изобилна прехрана и те намирали скромните си домове за разкошни, защото времето в Торино мочуре не било от най-неприятните, а селяците били толкова погълнати от работата си, че мнозина след един ден, прекаран в ровене из тресавищата, имали силици колкото да се проснат вътре и да се оставят на шумовете от мочурището да ги приспят.

Жътвата била за тях любимият период от годината. Тогаз работели до капване, събирали най-добрите бурени, пръкнали се из тресавището през този сезон, свивали ги на вързопи и ги мятали върху магарешките каручки, за да ги откарат в пазарското градче Щърбавата хрътка, на около пет дни път, където да продадат каквото могат. Работата им не била от леките. Тресавищните бурени били жилави и режели ръцете. Магаретата — злонрави и склонни да хапят. Пътят до пазара бил осеян с дупки и свърталище на крадци. Често се случвали печални инциденти, например когато фермерът на име Пълман в пристъп на жътварски ентусиазъм отсякъл със сърпа крака на своя съсед. Споменатият съсед, на име Хейуърт, съвсем обяснимо бил притеснен от случилото се, но селяците били толкова сговорчиви, че лесно прощавали подобни неща. Париците, които изкарвали от пътуването до пазара, макар и оскъдни, стигали да си купят най-необходимото, та дори и по няколко кози бута — пищна добавка към шумното многодневно празненство, което си устройвали в края на сезона.

В годината, за която иде реч, точно след като празненството приключило, а фермерите се готвели да се върнат към своето мочурливо всекидневие, пристигнали трима гости. В Торино мочуре рядко се вясват каквито и да било посетители, още по-малко таквиз, каквито били тези: двама мъже и жена, облечени от главите до петите с брокат и коприна и яздещи три прекрасни арабски коня. Ала макар гостите несъмнено да били богати, те изглеждали измършавели и се поклащали изтощено на обсипаните със скъпоценни камъни седла.

Преизпълнени с любопитство, селяните се скупчили около тях, почудени от красивите им дрехи и коне.

— Не се приближавайте твърде много! — предупредила ги женица на име Сали. — Нещо ми мязат да са болнави.

— Тръгнали сме към мийкския бряг2 — обяснил един от пристигналите, който комай единствен имал сили да говори. — Преди няколко седмици ни погнаха бандити и макар че успяхме да им избягаме, после се изгубихме. Оттогава се лутаме из околностите, дирим стария римски път.

— Доста сте далече от римския път — отвърнала Сали. — Както и от мийкския бряг.

— Колко има до там? — попитал гостът.

— Шест дни езда — рекла им Сали.

— Никога няма да го стигнем — измърморил мрачно мъжът.

При тези думи жената с копринената рокля се катурнала от седлото и тупнала на земята.

Въпреки боязънта си от болести, движените от състрадателност селяци отнесли падналата знатна дама и спътниците ѝ в най-близката къща. Там гостите получили вода и били настанени в удобни сламени легла, а десетина фермери се скупчили наоколо, предлагайки помощта си.

— Оставете им малко въздух, де! — сопнал се Пълман. — Изтощени са, имат нужда от почивка.

— Не, трябва им лекар! — възразила Сали.

— Не сме болни — обадил се мъжът. — Гладни сме. Припасите ни свършиха преди седмица и оттогава не сме слагали залък в устата си.

Сали се зачудила защо толкоз богати хора просто не са си купили храна от други пътници по друмищата, но била твърде учтива, за да ги попита. Вместо това наредила на няколко момчетии да изтичат и да донесат гърне супа от блатни буренаци и каквото козе е останало от празненството, ала когато подредили всичко това пред гостите, те побутнали настрана храната.

— Не бих искал да прозвучи невъзпитано — рекъл мъжът, — но ние не можем да ядем тази храна.

— Гозбите ни са скромни — съгласила се Сали, — а вие навярно сте свикнали на царски гощавки, но това е всичко, което имаме.

— Не ни разбрахте — погледнал я мъжът. — Жито, зеленчуци, животинско месо — телата ни просто не могат да ги смилат. И ако си наложим да ги изядем, само ще отпаднем още повече.

Селяците се спогледали объркано.

— Щом не можете да ядете жито, зеленчуци и месо — попитал фермерът Пълман, — тогава какво можете да ядете?

— Хора — отвърнал мъжът.

Всички в тясната къща отстъпили назад.

— Искате да ни кажете, че сте… канибали? — изумил се Хейуърт.

— По природа, не по избор — отвърнал мъжът. — Но, да.

И той се постарал да успокои изплашените селяни, че са цивилизовани канибали и никога не убиват невинни хора. Те, и други като тях, имали уговорка с краля, според която обещавали никога да не отвличат и изяждат хора против волята им, и в замяна им било разрешено, наистина на разорителни цени, да се хранят с крайници на пострадали при злощастни инциденти и с телата на обесени престъпници. Ето от какво се състояло тяхното меню. Били поели към Мийк тъкмо защото районът се славел с най-висок процент злощастия и най-много обесени разбойници, та храната им щяла да е достатъчно — пък макар и не в изобилие.

Въпреки че в онези дни канибалите били богати, те живеели почти в непрестанен глад, тъй като спазвали стриктно закона, та се налагало да водят полугладно съществуване, измъчвани от апетит, който не било лесно да задоволяват. И по всичко изглеждало, че канибалите, пристигнали в Торино мочуре и поели към Мийк, докъдето ги чакал още много път, били обречени на гибел.

Ако узнаят всичко това хората на всяко друго село, било то на чудати или не, те биха вдигнали рамене и биха оставили канибалите да умрат от глад. Ала ториномочурци били хора докрай състрадателни и затуй никой не бил изненадан, когато Хейуърт пристъпил напред, накуцвайки с патериците, и рекъл:

— Тъй стана, че изгубих крак преди няколко дена. Хвърлих го в блатото, но съм сигурен, че ще мога да го намеря, ако вече не са го оглозгали змиорките.

Очите на канибалите светнали.

— Наистина ли ще го направите? — попитала човекоядната жена и отметнала коси от хлътналите си бузи.

Останалите селяци закимали. Хейуърт закуцукал към блатото, измъкнал от калта крака си, като пропъдил навъртащите се наоколо змиорки, и го поднесъл на плато на канибалите.

Един от мъжете му подал кесия с жълтици.

— Какво е това? — попитал Хейуърт.

— Възнаграждение — обяснил канибалът. — Точно толкова, колкото взема от нас кралят.

— Не мога да го приема — поклатил глава Хейуърт, но когато се опитал да върне кесията, канибалът скръстил ръце зад гърба си и се усмихнал.

— Така е справедливо — рекъл той. — Вие ни спасихте живота!

Сетне канибалите се заели да утоляват глада си, а селяните извърнали учтиво глави. Хейуърт отвързал кесията, надзърнал вътре и пребледнял. Не бил виждал толкова пари през целия си живот.

Следващите няколко дни канибалите похапвали и възстановявали сили и когато най-сетне били готови да потеглят за мийкския бряг — сега вече упътени от местните, — селяните се събрали да се сбогуват с тях. За почуда на канибалите в тълпата бил и Хейуърт и той пристъпвал, без да се опира на патерици.

— Не разбирам! — възкликнал един от човекоядните мъже изумено. — Нали вашия крак изядохме!

— Така е! — отвърнал Хейуърт. — Но всеки път, щом някой от жителите на Торино мочуре изгуби крайник, той пораства отново3.

Канибалът го изгледал озадачено, понечил да отвърне нещо, ала размислил и премълчал. После се метнал на коня и препуснал след другите.

Изминали няколко седмици. Животът в Торино мочуре се върнал в нормалното си русло — за всички, освен за Хейуърт. Не можел да прогони от мислите си кесията с пари, която скрил в една дупка. Какво да прави с нея?

Съселяните му давали всякакви идеи.

— Можеш да си вземеш цял гардероб с хубави дрехи — подхвърлил Бетелхайм.

— Но какво ще правя с тях? — отвърнал Хейуърт. — По цял ден се трепя в мочурището, само ще ги съсипя.

— Купи си библиотека с интересни книги — додал фермерът Хегел.

— Но аз не мога да чета — възразил Хейуърт. — Нито пък който и да било в Торино мочуре.

Най-глупаво от всички било предложението на фермера Бакелард.

— Трябва да си вземеш слон — рекъл той — и да караш с него продукцията на пазара.

— Но той може да изпасе всичките буренаци от мочурището, преди да ги продам! — извикал почти отчаяно Хейуърт. — Да можех да направя нещо за къщата. Вятърът вее през тръстиката и зимъска вътре все духа.

— Защо не сложиш тапети на стените — обадил се фермерът Андерсън.

— Не говори глупости — скастрила го Сали и на свой ред предложила: — Просто си купи нова къща!

И точно така постъпил Хейуърт — купил си малка дървена къщурка, първата в Торино мочуре. Макар и съвсем тясна, тя била с плътни стени и спирала вятъра, имала и малка врата, която се отваряла и затваряла на панти. Хейуърт ужасно се гордеел с нея и цялото село му завиждало.

След няколко дни в Торино мочуре пристигнали пътници. Били четирима, трима мъже и една жена, и тъй като носели разкошни одежди и яздели арабски коне, селяните веднага се досетили какви са — законопослушни канибали от мийкския бряг4. Тези пътници обаче нямали изгладнял вид.

И отново селяните се събрали с почуда около тях. Жената, чиято риза била обшита със златни шевици, копчетата на панталона били от перли, а ботушите украсени с лисича кожа, рекла:

— Преди няколко седмици наши приятели навестили вашето село и вие сте проявили към тях истинско гостоприемство. Тъй като не сме привикнали към подобно доброжелателство, дойдохме да ви благодарим лично.

Сетне канибалите слезли от конете и се поклонили на селяните, а после им стиснали ръцете. Фермерите били изумени колко меки са дланите им.

— И още нещо, преди да си тръгнем — продължила жената. — Узнахме за уникалните ви способности. Вярно ли е, че умеете да си възвръщате изгубените крайници?

Селяните потвърдили, че е точно така.

— В такъв случай — казала жената. — Имаме за вас едно скромно предложение. Крайниците, с които се изхранвахме на мийкския бряг, невинаги бяха достатъчно пресни и ни писна от развалена храна. Ще ни продадете ли малко от вашите? Разбира се, на достойна цена.

Тя отворила един от джобовете на седлото, който се оказал натъпкан с пари и скъпоценности.

При вида на тези богатства селяните изцъклили очи, но били объркани и затова се скупчили на групичка и си зашепнали.

— Не можем да продадем крайниците си — заявил фермерът Пълман. — Моите ми трябват за ходене.

— Ами тогава продай им ръцете си — посъветвал го Бакелард.

— Но с тях събираме треви и плевели! — обадил се Хейуърт.

— Ако ни плащат добре, няма да се налага да събираме буренаците — посочил фермерът Андерсън. — И без това не изкарваме почти нищо от блатата.

— Не ми се струва редно да се продаваме по този начин — въздъхнал Хейуърт.

— Лесно ти е да го кажеш! — укорил го Бетелхайм. — Имаш си къща от дърво, нали?

И така селяните сключили договор с канибалите: десняците щели да продават левите си ръце, леваците — десните, и щели да продължат, докато ръцете им израстват отново и отново. По такъв начин щели да си осигурят постоянен доход и вече нямало да се налага да се бъхтят в тресавищата. Всички изглеждали доволни от спогодбата, с изключение на Хейуърт, който обичал да се щура из блатата и се натъжил, когато осъзнал, че селото ще изостави досегашния си начин за прехрана, въпреки че несъмнено било много по-изгодно да продават крайниците си на канибалите.

Но тъй като нищо не можел да направи по въпроса, Хейуърт бил принуден да гледа безмълвно как съселяните му се отвръщат от фермерството, изоставят своите участъци в тресавището и си секат ръцете. (Една от особеностите на селяците била, че не изпитвали особена болка, когато това ставало, и че крайниците им се отделяли доста лесно, като опашка на гущер.) С припечелените пари си купували храна от пазара в Щърбавата хрътка — сега вече козите бутове били част от всекидневното меню, а не само празнична почерпка веднъж годишно — и подобно на Хейуърт се обзавели с дървени къщи. И разбира се, всеки искал да има врата на панти. След това фермерът Пълман си построил къща на два ката и скоро всички поискали къщите им да са двуетажни. Сали си вдигнала двуетажна къща с двукрил покрив и скоро останалите последвали примера ѝ. Всеки път, когато ръцете им израствали наново и били отсичани и продавани, те използвали парите, за да разширят домовете си. Накрая къщите станали толкова големи, че почти не останало място между тях, и селският мегдан, някога просторен и открит, се смалил до тясна уличка.

Бакелард пръв измислил решение. Наумил си да построи масивен понтон на езерото, непосредствено до брега на селцето, и да вдигне там нова къща, още по-голяма от досегашната — която разполагала с три врати, люлеещи се на панти, двукрил покрив и веранда. Това било по времето, когато селяните престанали да се наричат един друг „фермерът този“ и „фермерът онзи“, а преминали на „господин този“ и „госпожа онази“, тъй като вече не били фермери — с изключение на фермера Хейуърт, който продължавал да събира треволяци от своя участък на тресавището и отказвал да продава крайниците си на канибалите. Харесвал простичката си къща, която не използвал кой знае колко често, защото след изнурителен ден оставал да спи в блатата. Приятелите му го смятали за глуповат и старомоден и постепенно престанали да го навестяват.

Някога скромното селце Торино мочуре започнало бързо да се разраства, тъй като селяните изкупували все повече околни земи, на които строяли по-големи и богато украсени къщи. За да финансират тези свои проекти, те продавали на канибалите по една ръка и един крак (като кракът бил срещуположен на ръката, за да може да запазват равновесие) и се научили да се придвижват с патерици. Канибалите, чийто глад, а и богатства изглеждали неизчерпаеми, били много доволни от това развитие на нещата. По някое време господин Пълман съборил дървената си къща и я заменил с тухлена, което дало старт на нова надпревара сред жителите на селото — чия тухлена къща ще е по-голяма и по-хубава. Но господин Бетелхайм надминал всички останали: той вдигнал красива къща от жълтеникав варовик, каквито имали само богатите търговци от Щърбавата хрътка. Можел да си го позволи, защото продал едната си ръка и двата крака.

— Той отиде твърде далече! — оплакала се госпожа Сали, докато похапвала сандвич с козе месо в изискания ресторант, построен насред селото. Приятелите ѝ се съгласили.

— И как смята да се радва на триетажната си къща — попитала госпожа Уонамейкър, — след като няма крака да се качи по стълбите?

Тъкмо в този момент в ресторанта се появил господин Бетелхайм — носен от як мъжага от съседното село.

— Наех човек да ме носи нагоре и надолу по стълбите, и навсякъде, където ми скимне да ида — заявил гордо той. — Не ми трябват крака!

Дамите го погледнали сащисано. Но скоро те също продали краката си и в селото започнали да събарят старите тухлени къщи и да ги заменят с нови от варовик.

По това време канибалите вече били изоставили мийкския бряг и се преселили в Торино мочуре. Нямало никакъв смисъл да преживяват на полугладна диета от обесени престъпници и случайни жертви на злощастия, когато крайниците на селяните били пресни, вкусни и в по-голямо изобилие от мийкските. Горските им домове не се отличавали с особен разкош, тъй като заделяли по-голямата част от средствата си за селяните, но въпреки това канибалите били доволни — далеч по-щастливи да живеят в колиби, но пък да са с пълни търбуси.

И докато селяните и канибалите постепенно започвали все повече да зависят едни от други, апетитите на всяка от двете групи нараствали. Канибалите взели да се охранват. След като опитали всякакви рецепти за приготвяне на ръце и крака, се зачудили какъв ли ще е вкусът на селяшките уши. Ала селяните отказвали да си продават ушите, тъй като те не израствали наново. Това продължило, докато господин Бакелард, носен на ръце от неговия як слуга, не посетил тайно гората на канибалите, за да се поинтересува колко са готови да платят. Бил уверен, че ще може да чува и без уши, и макар че щял да е малко грозничък, красивата мраморна къща, която възнамерявал да построи, щяла да компенсира това дребно неудобство. (В този момент тези от вас, които имат известна финансова култура, вероятно биха се запитали: защо господин Бакелард просто не спести пари от постоянната продажба на ръце и крака, докато може да си позволи да вдигне мраморна къща? Ами защото той не можел да спестява, тъй като взел огромен заем от банката, за да купи земята, върху която била построена неговата къща от варовик, и сега дължал на същата тази банка по един крак и една ръка всеки месец само за лихвите върху заема. Та затова му трябвало да си продаде ушите.)

Канибалите предложили на господин Бакелард фантастична сума. Господин Бакелард си отрязал ушите, доволен, че може да се отърве от тях, и заменил къщата от варовик с мраморната къща на неговите мечти. Тя била най-красивата къща в селото и вероятно в цялото Чудобродско графство. И макар че селяните сплетничели зад гърба на Бакелард колко грозен е станал и колко е глупаво да си продадеш ушите, които никога вече няма да порастат, те всички накарали слугите си да ги отнесат в мраморната къща, за да огледат чудно красивите стаи и стълбища, и когато си тръгнали, до един били позеленели от завист.

По това време в селото само фермерът Хейуърт все още имал крака, малцина били останали с по някоя ръка. Известно време те упорствали да задържат ръцете си, за да могат да се хранят, но после осъзнали, че слугите могат да вдигат и лъжици или чаши до устите им и че не било никак трудно да им нареждат „донеси ми това или онова“, вместо да сочат с пръст из стаята. И така ръцете се превърнали в безполезен лукс и селяните ограничили телата си до лишени от крайници торсове и пътували от едно място на друго в копринени чували, които слугите носели на рамене.

Скоро и ушите последвали ръцете. Селяните забравили, че смятали господин Бакелард за грозен.

— Не изглежда никак зле — рекъл господин Бетелхайм.

— Ще носим наушници — предложил господин Андерсън.

Сетне те отрязали и продали ушите си и построили мраморни къщи. Селото се прославило заради архитектурните си красоти и от забравено и затънтено кътче се превърнало в голяма туристическа атракция. Вдигнали хотел и още няколко ресторанта. А жителите на Торино мочуре се престрували, че никога не са чували за сандвичи с козе месо.

Понякога туристите се навъртали и около скромната къщурка на фермер Хейуърт, с нисък, прихлупен дървен покрив, която изглеждала съвсем не на място сред разкошните палати, които я заобикаляли. Ако го питали, обяснявал, че предпочита простичкия живот на двукрак и двурък фермер, а след това ги отвеждал гордо при своя участък от блатото. Последният участък, тъй като всички останали били запълнени с пръст, за да осигурят терен за нови къщи.

Очите на цялата страна били вперени в Торино мочуре и красивите мраморни домове. Притежателите им се радвали на това внимание, но същевременно все търсели начин да изпъкнат сред своите съселяни, защото къщите на всички били почти еднакви. Всеки искал да има най-красивата къща в Торино мочуре, но вече били заложили ръцете и краката си, за да плащат ежемесечно лихвите на огромните заеми, и били продали ушите си. По някое време започнали да навестяват канибалите с нови идеи.

— Ще ми заемете ли пари, ако ви оставя в гаранция носа си? — попитала госпожа Сали.

— Не — отвърнали канибалите. — Но сме готови да го купим веднага.

— Ако си отрежа носа ще заприличам на чудовище! — възкликнала тя.

— Можете да завържете кърпа на лицето си — предложили ѝ те. Госпожа Сали отказала и наредила от копринения си чувал на слугата да я отнесе у дома.

След нея при канибалите се появил и господин Бетелхайм.

— Бихте ли купили моя племенник? — прошепнал той, побутвайки осемгодишно момче към канибалите.

— В никакъв случай! — завъртели глави те и дали на изплашеното до смърт дете парче сладкиш, преди да го пратят у дома.

Госпожа Сали се върнала след няколко дни.

— Добре — рекла тя с въздишка. — Ще ви продам носа си.

С парите, които спечелила, поискала да го заменят с изкуствен, изработен от злато, а освен това вдигнала грамаден златен купол над къщата си. Можете да се досетите какво последвало. Всички селяни продали носовете си и си построили златни куполи, кули и наблюдателници. Сетне продали и очите си — само по едно всеки — и с припечеленото изкопали ровове около къщите, които запълнили с вино и екзотични вечно пияни риби. Заявили, че и без това да имаш две очи е излишен лукс, нужен най-вече, когато хвърляш или улавяш разни неща, а след като нямали ръце, не им било необходимо да го правят. Достатъчно е само едно око, за да се любуваш на красотата на своя дом.

Трябва да отворим една скоба и да кажем, че канибалите били цивилизовани и законопослушни, ала не и светци. Те живеели в колиби в гората и готвели храната си на лагерни огньове, докато селяните обитавали имения и палати, обслужвани от прислуга. Ето защо канибалите се преселили в къщите на селяните. Там имало толкова много стаи, че изминало известно време, преди селяните да открият нашествието, но когато най-сетне това станало, се ядосали ужасно.

— Никога не сме казвали, че можете да живеете с нас! — заявили те. — Вие сте гадни канибали, които се хранят с човешка плът! Пръждосвайте се в гората!

— Ако не ни оставите да живеем в домовете ви — заплашили ги канибалите, — ще спрем да купуваме крайниците ви и ще се върнем в Мийк. А вие няма да можете да изплащате дълговете си и ще изгубите всичко.

Селяните не знаели как да постъпят. Не искали канибалите да обитават домовете им, ала и не можели да си представят, че ще се върнат към предишния си живот. Всъщност, нещата щели да са дори по-зле от преди — не само че щели да останат без домове, но нямало и да могат да се прехранват от блатата, след като ги запълнили. Направо било немислимо.

И така, те се съгласили с неохота да оставят канибалите да живеят при тях. Канибалите се настанили във всички къщи на селото (с изключение на тази на фермера Хейуърт — никой не искал да живее в схлупена дървена къщурка). Взели най-големите апартаменти и спални и накарали селяните да се преместят в собствените си гостни, някои от които дори нямали вътрешни тоалетни! Господин Бакелард бил принуден да обитава кафез за птици. Господин Андерсън бил преместен в своята изба. (Разкошна наглед, ала все пак изба.)

Селяните не спирали да се оплакват от това развитие на нещата. (В края на краищата, те все още имали езици.)

— Призлява ми от манджите ви! — оплакала се госпожа Сали на канибалите в дома си.

— Туристите все за вас питат и това е отвратително! — възмутил се господин Пълман от своите неканени гости и ги стреснал с внезапната си поява, тъй като те си четели кротко в кабинета му.

— Ако не се махнете оттук, ще кажа на властите, че отвличате дечица и варите от тях пудинг! — заплашил ги господин Бетелхайм.

— Пудингът не се вари, а пече — поправил го спокойно канибалът, високообразован испанец на име Хектор.

— Не ми пука! — креснал със зачервено лице господин Бетелхайм.

След още няколко седмици на подобни натяквания Хектор решил, че повече не може да издържа.

Предложил на господин Бетелхайм всичките си налични средства срещу езика му.

Господин Бетелхайм не отхвърлил веднага предложението. Вместо това го обмислил внимателно и задълбочено. Без език повече нямало да може да се оплаква и да заплашва Хектор. Но с парите, които канибалът му обещавал, можел да си построи втора къща на същия парцел и да заживее там, далече от Хектор. Значи повече нямало да има нужда да се оплаква. А и кой друг в селото можел да се похвали с две мраморни къщи със златни куполи?

В този момент, ако господин Бетелхайм би потърсил съвета на фермера Хейуърт, негов стар приятел, той със сигурност би му казал да не приема предложението на канибала. „Щом миризмите на Хектор те безпокоят, ела да живееш при мен — би му предложил Хейуърт. — В къщата ми има повече от достатъчно място.“ Но господин Бетелхайм отдавна прекъснал всякакви връзки с фермера Хейуърт — подобно на всички останали в селото, — а и дори да не било тъй, Бетелхайм бил твърде горд и би предпочел да живее без език, вместо да се свира в сумрачната къщурка на Хейуърт. И тъй, Бетелхайм отишъл при Хектор и му казал: „Добре“.

Хектор извадил извития си нож, който винаги носел на колана.

— Да?

— Да — кимнал Бетелхайм и бързо изплезил език.

Хектор свършил своето дело. Сетне натъпкал устата на Бетелхайм с памук, за да спре кървенето. Отнесъл езика в кухнята, изпържил го в трюфелово олио с щипка сол и го изял. После взел обещаната на Бетелхайм сума, дал я на слугите му и ги освободил. Лишен от крайници и език, и ужасно ядосан, Бетелхайм можел само да се тръшка и сумти на пода. Хектор го вдигнал, изнесъл го навън и го завързал за един прът в сенчестата част на задната градина. Идвал да му дава вода и храна два пъти на ден и подобно на плодовита асма Бетелхайм отглеждал крайници, които Хектор ядял. Не след дълго той се оженил за красива млада канибалка и двамата отгледали сладко канибалско семейство, като всички се изхранвали чудесно от чудатия мъж в градината.

Такава била съдбата на всички селяни — освен на фермера Хейуърт, който запазил крайниците си, живеел в своята малка къщичка и се препитавал от тресавищата, както правел и преди. Не се натрапвал на новите си съседи, нито пък те го безпокоили. Имал всичко, от което се нуждаел, те също.

И живели щастливо до края на дните си.