Приключението на коледния пудинг

I.

— Много съжалявам — рече мосю Еркюл Поаро.

Но го прекъснаха, не грубо, разбира се, а деликатно, с желанието да го убедят, а не да му противоречат.

— Моля, не отказвайте веднага, мосю Поаро. Става дума за сериозен проблем на една държава. Вашето сътрудничество ще бъде оценено от най-висшите кръгове.

— Много сте любезен — махна с ръка той, — но наистина не мога да се заема с онова, което искате от мен. През този сезон на годината…

Господин Джезмънд отново го прекъсна:

— Коледните празници. Празнуване на Коледа в провинцията по стар английски обичай — продължи да го уговаря.

Еркюл Поаро потрепери. Английската провинция през този сезон никак не го привличаше.

— Една хубава старовремска Коледа! — повтори въодушевено господин Джезмънд.

— Аз… не съм англичанин — промърмори Еркюл Поаро. — В моята страна Коледа е за децата, а ние празнуваме Нова година.

— О! Но Коледа в Англия е голям празник и ви уверявам, че в „Кингс Лейси“ ще го видите в най-добрата му светлина. Знаете ли, това е една чудесна стара къща. Едното й крило е от четиринайсети век.

Поаро потрепери отново. Представи си стара английска къща от четиринайсети век и това го изпълни с мрачно чувство. Често му се бе случвало да страда в тези средновековни провинциални къщи. Огледа с одобрение удобния си модерен апартамент с централно отопление и най-съвременни приспособления за защита от каквито и да било течения.

— През зимата не напускам Лондон — заяви твърдо.

— Струва ми се, мосю Поаро, че не осъзнавате напълно сериозността на въпроса — рече господин Джезмънд, а сетне погледна към мъжа, с когото бе дошъл.

До момента другият посетител не бе казал нищо, освен едно учтиво и официално: „Приятно ми е.“ Той седеше, втренчил поглед в идеално лъснатите си обувки, а лицето му с цвят на кафе, излъчваше дълбоко униние. Беше млад, на не повече от двайсет и три, и очевидно изживяваше някаква голяма мъка.

— Да, да — съгласи се Поаро. — Разбира се, че въпросът е сериозен. Напълно го осъзнавам. С цялото си сърце съчувствам на Негово Височество.

— Положението е изключително деликатно — продължи Джезмънд.

Поаро отмести погледа си от младежа към говорещия. Ако човек иска да опише господин Джезмънд с една дума, то тя е „дискретност“. Всичко в него бе дискретно. Дрехите му бяха добре ушити, но не биеха на очи, гласът му бе приятен, изискан, но монотонен. Косата му бе светлокестенява, добре сресана и бе започнала леко да оредява. Лицето му бе бледо и сериозно. Детективът си помисли, че в живота си е срещал поне дузина като господин Джезмънд, които рано или късно използват фразата: „Положението е изключително деликатно.“

— Полицията също може да бъде дискретна — отбеляза той.

— Полиция, не! — решително поклати глава господин Джезмънд. — Ако открият… ъ-ъ-ъ… онова, което искаме, това неизбежно ще предизвика намесата на съдебните власти, а всъщност ние знаем твърде малко. Подозираме, но не знаем със сигурност.

— Съчувствам ви — рече отново Еркюл Поаро.

Ако си мислеше, че съчувствието му означава нещо за двамата му посетители, напълно грешеше. Те не се нуждаеха от съчувствие, а от помощ. Джезмънд пак започна да описва колко приятно може да бъде празнуването на Коледа в провинцията.

— Знаете ли, старите коледни обичаи започват да отмират. В днешно време хората прекарват празника в хотел. Но една истинска английска Коледа… събрало се е цялото семейство… децата и чорапите са пълни с подаръци… коледната елха… пуйката и сливовият пудинг… коледните сладки… снежният човек на двора…

Поаро го прекъсна, като заядливо рече:

— За да направите снежен човек, ви трябва сняг. А не можете да го поръчате дори и за английската Коледа.

— Днес говорих с един свой приятел от метеорологичната служба — спокойно продължи Джезмънд, — който ме осведоми, че е твърде вероятно да завали сняг по Коледа.

Не трябваше да го казва. Детективът още по-изразително потрепери.

— Сняг в провинцията! — ужаси се той. — Това е още по-отблъскващо. Една голяма, ледена, каменна стара къща!

— Съвсем не — увери го Джезмънд. — През последните десет години нещата там много се промениха. Къщата е снабдена с локално парно отопление, при това на мазут.

— В „Кингс Лейси“ имат парно отопление? — попита невярващо Поаро. За пръв път той сякаш се разколеба.

Господин Джезмънд бързо се възползва от момента и продължи да го увещава:

— Да, наистина. Има и течаща топла вода. Всяка спалня е с радиатори. Уверявам ви, скъпи мосю Поаро, през зимата „Кингс Лейси“ е изключително комфортен. Може дори да ви се стори, че къщата е твърде топла.

— Това е невъзможно — промърмори белгиецът.

С професионално майсторство Джезмънд направи обходен маньовър и с поверителен тон рече:

— Сигурно ще разберете ужасната дилема, пред която сме изправени.

Еркюл Поаро кимна. Проблемът наистина не беше от простите. Млад наследник на престол, единствен син на богат и важен владетел на една страна, пристига в Лондон преди няколко седмици. Страната му преживява труден период и е обхваната от размирици и недоволство. Въпреки че е напълно лоялно към баща му, който стриктно спазва старите традиции, обществото не е убедено в качествата на бъдещия владетел, защото поведението му е повлияно от Запада, а на това не се гледа с добро око.

Наскоро е обявен неговият годеж. За съпруга му е определена негова братовчедка, която въпреки образованието, получено в Кеймбридж, е твърдо решена да не позволи проникването на западното влияние в страната й. Денят на сватбата е обявен и младият принц предприема пътуване до Англия. Носи със себе си някои от прочутите семейни бижута, за да ги даде в „Картие“ да поправят обкова им. Сред тях е един много ценен рубин. Той е изваден от стара огърлица и е шлифован отново от прочути бижутери. Дотук добре. Не след дълго обаче идват неприятностите. Никой не е изненадан от това, че един млад и богат бъдещ владетел се е отдал на плебейски наслади. Ако нещата приключваха дотук, не би имало никакви проблеми. На младите принцове е позволено да се забавляват по този начин. Приема се за съвсем естествено и нормално младият принц да заведе момичето, което е хванал от улицата и което му е доставило удоволствие, на Бонд Стрийт и да му купи гривна със смарагди или диамантени обици. Подобен жест е в пълно съзвучие с неотменния кадилак, подаряван от баща му на танцьорката, която му е фаворитка в момента.

Но принцът постъпил много по-недискретно. Впечатлен от вниманието на една млада дама, той й показал прочутия рубин в новия обков и проявил изключителното неблагоразумие да удовлетвори молбата й да го сложи поне за една вечер.

Резултатът бил бърз и тъжен. Дамата помолила да я извини, станала от масата и отишла да си напудри носа. Времето минавало, но тя не се връщала. Напуснала ресторанта през задната врата и сякаш се изпарила. Най-отчайващото било, че и рубинът изчезнал заедно с нея.

Това бяха фактите. Те не можеха да станат публично достояние, защото това би предизвикало ужасни последствия. Рубинът бе нещо повече от скъпоценност. Той имаше огромна историческа стойност и обстоятелствата около неговото изчезване бяха такива, че неразумното разгласяване можеше да предизвика сериозни политически проблеми.

Господин Джезмънд не бе човек, който би представил тези факти простичко. Той ги обви в много думи. Еркюл Поаро не знаеше кой точно е господин Джезмънд, но бе срещал много като него. Не бе напълно наясно дали бе свързан с вътрешното или външното министерство, или пък с някой отдел на службите за сигурност. Той действаше в името на общото благо. Рубинът трябваше да бъде намерен.

По деликатните му намеци Поаро осъзна, че от него се очаква да го открие.

— Може би ще се заема — рече уклончиво той, — но вие ми казвате твърде малко. Предположения… догадки… не е достатъчно за начало.

— Хайде сега, мосю Поаро, едва ли е над вашите възможности.

— Невинаги успявам — скромно отбеляза Поаро, но това си беше чисто лицемерие. От тона му ставаше ясно, че ако той се захване с някоя задача, тя непременно щеше да бъде решена.

— Негово височество е много млад — усмихна се господин Джезмънд. — Би било тъжно целият му живот да бъде помрачен от една неразумна младежка постъпка.

Детективът погледна мило и окуражително младежа и каза:

— Когато човек е млад, е склонен да постъпва глупаво. За обикновения младеж обаче това няма особени последствия. Добрият татко се разплаща, семейният адвокат помага да се избегнат неприятностите, а за младия човек остава поуката и всичко завършва добре. Но при вашето положение, нещата са много по-трудни наистина. Наближаващата ви сватба…

— Точно заради това — обади се за пръв път принцът. — Виждате ли, тя е много сериозна. Гледа твърде отговорно на живота. От Кеймбридж е възприела доста интересни идеи. Смята, че в страната ни трябва да се подобри образователната система, да се открият нови училища и още редица други неща, и всичко това в името на прогреса, нали разбирате, в името на демокрацията. Казва, че не бива да продължава така, както е било по времето на баща ми. Разбира се, знае, че аз ще се позабавлявам в Лондон, но не бива да има скандал. Не! Само не скандал! Рубинът е много, много прочут. Има дълга история. Много кръв се е проляла заради него. Хора са намерили смъртта си.

— Смърт — рече замислено Поаро. После вдигна глава и се обърна към господин Джезмънд: — Надявам се, че сега няма да се стигне дотам.

Джезмънд издаде странен звук, който наподобяваше кудкудякането на кокошка, готвеща се да снесе яйце, но в последния момент се е разколебала.

— Не, не наистина — заяви твърдо. — Сигурен съм, че и дума не може да става за подобно нещо.

— Не можете да бъдете сигурен — отбеляза Поаро. — Освен този, у когото сега е рубинът, може да има и други, които биха искали да го притежават, и уверявам ви, приятелю, едва ли биха се спрели пред нещо.

— Не мисля, че трябва да се впускаме в подобни разсъждения — произнесе надуто Дезмънд. — Безполезно е.

— Аз обаче, подобно на политиците, обичам да разглеждам всички възможности — усмихна се белгиецът и изведнъж му пролича, че е чужденец.

Джезмънд го погледна със съмнение, но се овладя и спокойно попита:

— Е, да смятам ли, че въпросът е уреден, мосю Поаро? Ще отидете ли в „Кингс Лейси“?

— И как ще обясня присъствието си там? — заинтересува се той.

— Струва ми се, че лесно може да се уреди — усмихна се уверено събеседникът му. — Уверявам ви, че ще изглежда напълно естествено. Ще видите, че семейство Лейси са очарователни и мили хора.

— Не ме ли мамите за парното отопление?

— Не, не наистина — отвърна господин Джезмънд с лека досада в гласа. — Уверявам ви, че там ще намерите всички удобства.

— Tout confort modern1 — измърмори отнесено Поаро. — Eh bien2.

II.

Температурата в дългата всекидневна на „Кингс Лейси“ бе двайсет градуса и Поаро се чувстваше уютно. Беше се настанил удобно до една от големите колони на прозорците и разговаряше с госпожа Лейси. Дамата се занимаваше с ръкоделие. Но не бродираше върху коприна, нито пък плетеше дантела, а правеше нещо съвсем прозаично — подшиваше кърпи за съдове. Докато работеше, говореше с много мек и мелодичен глас, който Поаро намираше за особено очарователен.

— Надявам се, че празнуването на Коледа тук ще ви хареса, мосю Поаро. Нали разбирате, събираме се само в семеен кръг. Внучката и внукът ми, един негов приятел, Бриджет, която е най-голямата ми племенница, една братовчедка Даяна и Дейвид Уелин, един стар приятел. Както виждате, семейно тържество. Но Едуина Моркомб ми каза, че точно това сте искали да видите — празнуване на Коледа по стар обичай. Една доста старовремска Коледа. Едва ли някъде може да бъде по-старовремска, отколкото у нас. Знаете ли, съпругът ми се връща напълно в миналото. Иска всичко да бъде така, както си го спомня от дванайсетгодишен, когато е идвал през ваканциите. — Тя се усмихна като че ли на себе си и продължи: — Всичко е както едно време, коледната елха, чорапите с подаръци, супата от стриди и пуйката — всъщност две пуйки, едната варена, другата печена — и сливовия пудинг с късметите — пръстена, ергенското копче и всичко останало. За съжаление не можем да сложим вътре монета от шест пенса, защото тя вече не е от сребро. Но приготвяме едновремешните десерти — сливи по елзаски и карлсбадски, бадеми, стафиди, захаросани плодове и сироп с джинджифил. Мили Боже, сякаш изброявам списък от каталог!

— От думите ви огладнях, мадам.

— Предполагам, че утре всички ще имаме проблеми с храносмилането — усмихна се госпожа Лейси. — Като че ли в днешно време не сме свикнали да ядем толкова много, нали?

Отвън се чу глъчка и висок смях. Тя погледна през прозореца и каза:

— Не знам какво правят там. Май играят на нещо. Знаете ли, винаги съм се страхувала, че младите хора ще се отегчат тук. Но се оказва точно обратното. Синът ми и дъщеря ми, както и техните приятели, имаха свои представи за празнуването на Коледа. Смятаха, че цялата тази суматоха е глупост и че е по-добре да отидат някъде на хотел и да потанцуват. Но по-младото поколение намира празнуването на Коледа по стар обичай за много привлекателно. Освен това децата са винаги гладни, нали? — внесе практична нотка тя. — Изглежда, в училище ги държат гладни. Всички знаем, че в тази възраст едно дете изяжда толкова, колкото трима здрави мъже.

Поаро се засмя, сетне леко се поклони.

— Много мило от ваша страна и от страна на съпруга ви, мадам, да ме поканите да присъствам на семейното ви празненство.

— О, много ни е приятно! — възкликна жената. — Но ако Хорас ви се стори малко намръщен, не му обръщайте внимание. Такъв си е.

Всъщност съпругът й, полковник Лейси бе казал: „Не разбирам защо тези проклети чужденци трябва да се мотаят наоколо на Коледа? Не може ли да го поканим някой друг път? Не ги понасям тези чужденци! Добре, добре, след като Едуина Моркомб настоява. Но бих искал да разбера какво общо има това с нея? Защо тя не си го вземе за Коледа?“ А съпругата му бе отговорила: „Защото добре знаеш, че Едуина винаги отива в «Кларидж» за Коледа.“ Съпругът й я беше изгледал изучаващо и бе попитал: „Какво си си наумила, Ем?“ „Да съм си наумила ли? — бе го погледнала изненадано тя с големите си сини очи. — Разбира се, че нищо.“ Полковник Лейси се бе засмял с дълбокия си дрезгав смях: „Не можеш да ме излъжеш, Ем. Когато изглеждаш най-невинна, знам, че си си наумила нещо.“

Този разговор изплува в съзнанието на госпожа Лейси и тя колебливо продължи:

— Едуина каза, че може би ще успеете да ни помогнете… Не мисля, че зная как бихте го сторили, но тя спомена, че нейни приятели преди време са останали много доволни от вас. Случаят е бил подобен. Аз… може би не знаете за какво говоря?

Поаро я погледна окуражаващо. Жената наближаваше седемдесетте, но ходеше изправена като войник. Имаше снежнобяла коса, розови бузи и сини очи. Носът й бе малко смешен, но брадичката й излъчваше решителност.

— Бих бил много щастлив, ако мога с нещо да помогна — поклони се учтиво Поаро. — Както разбирам, става дума за неразумно увлечение на едно младо момиче.

— Да — кимна тя. — Струва ми се толкова необичайно… ами, да говоря с вас за това. В крайна сметка вие сте напълно непознат човек…

— И чужденец — добави разбиращо той.

— Да, но изглежда точно поради това ми е по-лесно — каза дамата. — Така или иначе Едуина смята, че може би знаете нещо… как да се изразя… нещо полезно за младия Дезмънд Лий-Уъртли.

Поаро се възхити на гениалното хрумване на Джезмънд и простотата, с която бе използвал лейди Моркомб за целите си.

— Както разбирам, репутацията му не е твърде добра? — започна деликатно той.

— Не, наистина. Има ужасна репутация! Но това не помага, що се отнася до Сара. Струва ми се, че ако кажете на едно младо момиче, че момчето, което е харесала, има лоша репутация, това няма да помогне. А точно обратното, като че ли още повече я амбицира!

— Напълно сте права — съгласи се Поаро.

— В моите младежки години — продължи госпожа Лейси, — а това бе толкова отдавна, нас ни предупреждаваха за някои младежи. Разбира се, интересът ни към тях бе провокиран и ако някоя от нас успееше да потанцува с такъв младеж или пък да се усамоти на тъмно с него, то… — Тя се засмя. — Ето защо няма да позволя на Хорас да направи онова, което иска.

— Кажете ми какво точно ви тревожи?

— Синът ни бе убит през войната — каза домакинята. — Снаха ми почина при раждането на Сара. Ние я отгледахме. Тя винаги е живяла с нас. Може би я възпитахме неразумно… не зная. Но смятахме, че трябва да й даваме колкото може повече свобода.

— Струва ми се, че е правилно — отбеляза Поаро. — Човек не може да върви срещу духа на новото време.

— Не, нали? И аз така мисля. Но пък днешните момичета правят едни такива неща…

Той я погледна въпросително.

— Струва ми се, че всяко от тях иска да се изяви. Сара се пристрасти към онова, което те наричат висене по кафенетата. Не иска да ходи на танци или пък на срещи, както обикновено се прави, или пък да бъде представена в обществото, или каквото и да било от този род. Тя си нае две доста неприветливи стаи в Челси, надолу по реката. Облича се с онези странни дрехи, които младите харесват, и слага черни или яркозелени чорапи. От най-дебелите. Винаги съм смятала, че ужасно дразнят кожата. Да не говорим, че не се мие и не си реши косата.

— Ca c’est tout a fait naturelle3 — рече Поаро. — Модерно е в момента. Но ще го израсте.

— Да зная — кимна госпожа Лейси. — Не бих се тревожила, ако е само това. Но виждате ли, тя се хвана с този Дезмънд Лий-Уъртли, а той наистина има ужасна репутация. Издържа се от богати момичета. Изглежда са луди по него. Бе на път да се ожени за една от дъщерите на Хоуп, но родителите й поставиха наследството й под попечителство или нещо такова. Хорас иска да постъпи по същия начин. Казва, че трябва да го направи, за да я предпази. Но аз не мисля, че идеята му е добра, мосю Поаро. Имам предвид, че те могат да избягат в Шотландия или Ирландия, или дори в Аржентина, или пък където и да е и да се оженят, а може просто да заживеят заедно, без да се женят. Струва ми се, че в повечето случаи след година или две такива двойки се развеждат. Момичето се прибира вкъщи и не след дълго се омъжва за човек, който дотогава й се е струвал ужасно скучен, и се укротява. Ако обаче има дете, струва ми се, че става много тъжно, защото според мен колкото и да е добър вторият баща, все пак не е същото. Не, мисля, че е много по-добре да се постъпи както правихме ние на тяхната възраст. Искам да кажа, че първият младеж, в когото едно момиче се влюби, винаги е неподходящ. Спомням си, че бях много увлечена по един младеж на име… как му беше името… колко странно, изобщо не мога да се сетя! Спомням си фамилията му — Тибит. Младият Тибит. Разбира се, баща ми му забрани да стъпва у дома, но той нагласяваше така нещата, че да ходим на едни и същи танцови забави. Двамата танцувахме. Понякога се измъквахме и седяхме с часове някъде. От време на време приятели ни канеха заедно на пикник. Всичко бе твърде вълнуващо, защото ни бе забранено и ние много се забавлявахме. Но тогава ние не стигахме… е, докъдето стигат днешните момичета. И така, след време младежи като Тибит се забравят. Знаете ли, когато го видях след четири години, страшно се изненадах какво съм могла да намеря в него. Стори ми се толкова скучен. Един такъв невзрачен. Дори нямаше за какво да си поговорим.

— Човек винаги смята, че неговите младежки години са най-хубавите — философски отбеляза Поаро.

— Зная. Отегчавам ли ви? Не искам да ви отегчавам. Както и да е, не желая Сара, която наистина е мило момиче, да се омъжи за Дезмънд Лий-Уъртли. Тя и Дейвид Уелин, който също е тук, винаги са били добри приятели, привързани са един към друг и двамата с Хорас се надявахме, че когато пораснат, ще се оженят. Но естествено сега тя го намира за скучен и е напълно запленена от Дезмънд.

— Не ви разбирам напълно, мадам — обади се Поаро. — Поканили сте го и той сега е тук, този Дезмънд Лий-Уъртли?

— Аз съм причината — призна си тя. — Хорас настояваше да й забраним да се вижда с него. Разбира се, по времето на Хорас бащата или настойникът щяха да отидат в къщата на младежа с камшик в ръка. Той много настояваше да не допускаме Дезмънд вкъщи. Обясних му, че тази тактика е напълно погрешна. Казах му: „Не, покани го да дойде тук. Нека прекара Коледа със семейството.“ Съпругът ми, разбира се, реши, че съм луда, но аз го убедих, като му казах: „Скъпи, нека да опитаме. Нека тя да го види в домашна обстановка, в нашата къща. Ние ще се държим любезно с него, ще бъдем учтиви и може би така той ще й се стори по-малко интересен.“

— Както се казва, мадам, добър план — похвали я Поаро. — Мисля, че разсъждавате много разумно. По-разумно от съпруга ви.

— Надявам се да успее — промърмори колебливо госпожа Лейси. — Но сякаш още не дава резултат. Все пак той е тук само от два дни. — Изведнъж на бузата й се появи трапчинка. — Ще ви призная нещо, мосю Поаро. Този младеж ми допада. Не искам да кажа, че наистина го харесвам. Не и с разума си, но усещам чара му. О, да! Разбирам какво намира Сара в него. Но аз съм достатъчно възрастна и опитна и зная, че той не носи нищо добро. Въпреки че ми е забавно в компанията му. Все пак си мисля, че той има и някои добри страни — добави отнесено дамата. — Попита дали може да доведе сестра си. Тя била оперирана и била в болница. Каза, че щяло да й бъде много тъжно да остане там по празниците. Попита ни много учтиво, дали няма да ни затрудни, ако я вземе със себе си. Увери ни, че ще се грижи да й носи храната в стаята и всичко останало. Е, мисля, че е много мило от негова страна, нали, мосю Поаро?

— Показва загриженост — рече замислено Поаро, — което сякаш не му е присъщо.

— О, не знам. Може да си привързан към семейството си, а в същото време да искаш да изиграеш някое богато момиче. Знаете ли, Сара ще бъде много богата, не само от онова, което ние ще й оставим, е, разбира се, то няма да е много, защото по-голямата част от парите, както и къщата, ще наследи Колин, внукът ни. Но майка й бе много богата и когато Сара стане на двайсет и една, ще влезе във владение на цялото си наследство. Сега е на двайсет. Не, мисля, че е много мило от страна на Дезмънд да се погрижи за сестра си. Освен това той не се опита да я представи като изключително добро момиче или нещо такова. Тя е стенографка, струва ми се, и работи като секретарка в Лондон. Той удържа на думата си и наистина й носи храната в стаята. Невинаги, разбира се, но доста често. Мисля си, че все пак той има някои хубави страни. Както и да е, не желая Сара да се омъжи за него — заключи решително възрастната дама.

— От всичко, което ми казахте, разбирам, че това би било истинско нещастие — обади се детективът.

— Мислите ли, че е възможно да ни помогнете по някакъв начин? — попита дамата.

— Да, мисля, че е възможно — кимна Поаро, — но не бих искал да ви давам големи надежди. Хора като господин Дезмънд Лий-Уъртли са много умни, мадам. Не се отчайвайте, може пък да успея да направя нещо. Във всеки случай ще вложа всичко, на което съм способен, дори единствено като благодарност за любезността ви да ме поканите тук за коледните празници. — Той се поклони, сетне се огледа наоколо. — Не е лесно в днешно време да се организират коледни тържества.

— Не е, наистина — въздъхна тя. Приведе се напред и продължи: — Знаете ли, мосю Поаро, за какво мечтая? Какво бих искала да стане?

— Моля, кажете ми, мадам.

— Мечтая си за едно малко модерно бунгало. Е, може би не точно бунгало, а малка, модерна къща, построена някъде тук в парка. Лесна за поддържане, с модерна кухня и без дълги коридори. Всичко да бъде лесно и просто.

— Много практична мечта, мадам.

— За съжаление е неизпълнима — въздъхна отново дамата. — Съпругът ми обожава това място. На него му харесва да живее тук. Няма нищо против дребните неудобства и затруднения и би се чувствал зле да живее в малка модерна къща в парка!

— Значи вие се жертвате заради него?

— Не го смятам за жертва, мосю Поаро — заяви гордо госпожа Лейси. — Омъжих се за съпруга си с желанието да го направя щастлив. През всичките тези години той ми бе добър съпруг и аз бях щастлива. Желая да му отвърна със същото.

— Значи ще продължите да живеете тук — усмихна се Поаро.

— Все пак не чак толкова неудобно — усмихна се на свой ред домакинята.

— Не, не е — побърза да се съгласи той. — Точно обратното, къщата е много удобна. Парното и топлата вода в банята са голямо предимство.

— Доста пари похарчихме, за да я направим удобна за живеене. Успяхме да продадем част от земята. Моментът беше подходящ. За щастие продадената част не се вижда от къщата. От другата страна на парка е. Всъщност оттам гледката не е хубава, а и получихме доста добра цена. Ето как успяхме да направим всички възможни подобрения.

— А прислугата, мадам?

— Е, за момента тя не ми създава трудности. Разбира се, човек не може да очаква да го обслужват и да се грижат за него така, както е било едно време. Прислугата ни е приходяща, от селото. Две жени сутрин, други две готвят и мият, и други две идват вечер. Много хора желаят да работят по няколко часа на ден. За Коледа обаче имаме голям късмет. Моята скъпа госпожа Рос идва всяка Коледа. Тя е чудесна готвачка. Остаря и ни напусна преди десет години, но винаги, когато имаме нужда, идва да помага. Както и скъпият Певърил.

— Икономът ви?

— Да. Той се оттегли и живее в една малка къща близо до нас. Но е толкова привързан към дома, че настоява да ни прислужва на Коледа. Наистина, аз се ужасявам, мосю Поаро, защото той е толкова стар и така трепери, че когато го виждам да носи нещо тежко, се опасявам, че всеки момент ще го изпусне. Истинска агония е да го наблюдава човек. А и със сърцето не е добре и се боя, че се преуморява. Но ако не му позволя да дойде, той страшно ще се обиди. Постоянно пъшка, охка и сумти неодобрително от състоянието на сребърните ни прибори. За трите дни, които прекарва тук, те отново възвръщат блясъка си. Да, той е много предан — усмихна се тя. — Както виждате, готови сме да прекараме една щастлива и весела Коледа. А също и бяла — додаде, след като погледна през прозореца. — Виждате ли? Започна да вали сняг. А, ето и децата! Трябва да ви запозная с тях, мосю Поаро.

Тя го представи според етикета. Първо на Колин и Майкъл, внука й и неговия приятел, приятни възпитани момчета на около петнайсет години, единият тъмнокос, другият рус. Сетне на братовчедка им Бриджет, чернокосо момиче на тяхната възраст, което излъчваше невероятна жизненост.

— А това е внучката ми Сара — продължи представянето госпожа Лейси.

Поаро огледа с интерес Сара — привлекателно момиче с буйна рижа коса. Стори му се малко нервна и леко агресивна, но личеше, че е искрено привързана към баба си.

— А това е господин Лий-Уъртли.

Господин Лий-Уъртли носеше анорак и тесни черни джинси. Косата му бе малко дълга и май бе съмнително, че се е бръснал сутринта. Съвсем различен от него бе младежът, когото представиха като Дейвид Уелин. Изглеждаше солиден и кротък, имаше приятна усмивка и очевидно бе силно пристрастен към сапуна и водата. И накрая едно красиво момиче, което изглеждаше леко притеснено, Даяна Мидълтън.

Поднесоха чая заедно с кифлички, сандвичи и три вида кекс. Пролича, че младите ги очакват с нетърпение. Последен се появи полковник Лейси, който делово отбеляза:

— Чай, а? О, да, бих пийнал с удоволствие.

Съпругата му му подаде чаша чай, а той си взе две кифлички. Хвърли изпълнен с неприязън поглед към Дезмънд Лий-Уъртли и седна възможно най-далеч от него. Беше едър мъж с рунтави вежди и обветрено зачервено лице. Приличаше по-скоро на фермер, отколкото на господар на имението.

— Започна да вали сняг — обади се той. — Ще имаме бяла Коледа.

След чая компанията се разпръсна.

— Предполагам, че сега ще се забавляват с магнетофона — обърна се домакинята към Поаро, след като с разнежен поглед съпроводи внука си до вратата. Каза го с тон, сякаш малки деца се канеха да поиграят с любимите си оловни войничета. — Толкова са увлечени по тези технически новости, че дори се захласват.

Момчетата и Бриджет обаче решиха да се поразходят до езерото и да проверят дали ледът, който се е образувал, е достатъчно здрав, за да се пързалят.

— Надявах се, че още тази сутрин ще можем да се пързаляме — рече Колин. — Но старият Хочкинс не разрешава. Той винаги е така ужасно предпазлив.

— Ела да се разходим, Дейвид — подкани го меко Даяна Мидълтън.

Дейвид се поколеба за момент, загледан в червената коса на Сара. Тя стоеше до Дезмънд Лий-Уъртли, пъхнала ръката си в неговата и вперила очи в лицето му.

— Добре — съгласи се най-сетне Дейвид Уелин. — Хайде.

Даяна бързо го хвана под ръка и двамата тръгнаха към градината.

— Ние няма ли също да се разходим, Дезмънд? — попита Сара. — Вкъщи е толкова задушно.

— Нямам желание да ходя пеша — отсече Дезмънд. — Ще изкарам колата. Ще отидем до „Спеклид Бор“ да пийнем по нещо.

Сара се поколеба, преди да отвърне:

— Нека отидем в „Маркет Ледбъри“. Там е много по-забавно.

Въпреки че за нищо на света не би го признала на глас, тя изпита инстинктивно отвращение от мисълта да се появи с Дезмънд в местната кръчма. Някак си не отговаряше на традициите на „Кингс Лейси“. Жените от този дом никога не посещаваха подобна кръчма. Имаше смътното усещане, че ако го направи, ще бъде предателство спрямо баба й и дядо й. Но защо пък не?

Дезмънд Лий-Уъртли би го направил. В този момент на отчаяние и колебание Сара си помисли, че той би трябвало да я разбере защо не иска. Човек не може просто така да разстрои милите старци, освен ако не е съвсем наложително. Те наистина се държаха така доброжелателно и й позволяваха да води свой живот, въпреки че ни най-малко не разбираха защо тя поиска да живее в Челси. Разбира се, всичко стана благодарение на баба й Ем. Дядо й не би го допуснал.

Сара нямаше никакви илюзии за отношението на дядо си. Поканата Дезмънд да отпразнува с тях Коледа не дойде от него, а от Ем. Както винаги тя бе чудесна.

Дезмънд отиде да докара колата си и тя отново надникна в дневната.

— Отиваме в „Маркет Ледбъри“ — каза. — Мислим да пийнем по нещо там.

В гласа й се долови лека отбранителна нотка, но госпожа Лейси се направи, че не забелязва.

— Добре, скъпа. Сигурна съм, че ще прекарате приятно. Видях, че Дейвид и Даяна отидоха на разходка. Много се радвам. Мисля, че беше чудесно хрумване да поканя Даяна. Много е тъжно толкова млада да останеш вдовица — едва на двайсет и две… Надявам се скоро да се омъжи отново.

— Какво си намислила, Ем? — попита рязко Сара.

— Имам един малък план — отвърна баба й. — Мисля, че тя е много подходяща за Дейвид. Разбира се, зная, че той бе влюбен в теб, мила Сара, но ти не го харесваш и аз се убедих, че той не е твой тип. Но не ми се иска да го гледам как страда и смятам, че Даяна наистина му подхожда.

— Каква сватовница си, Ем! — възкликна внучката.

— Вярно е, но възрастните жени са си такива. Струва ми се, че Даяна е силно привързана към него. Не мислиш ли, че е подходяща партия за Дейвид?

— Не бих казала — промърмори момичето. — Мисля, че Даяна е прекалено… ами прекалено сдържана, прекалено сериозна. Според мен на Дейвид ще му е ужасно скучно с подобна съпруга.

— Е, ще видим — усмихна се госпожа Лейси. — Така или иначе ти не го искаш, нали, скъпа?

— Не, разбира се — отвърна тя, сетне бързо додаде: — Дезмънд ти харесва, нали, Ем?

— Изглежда много приятен.

— Дядо не го харесва.

— Е, едва ли можеш да очакваш това от него, нали? — отбеляза със сериозен тон възрастната дама. — Но се надявам, че когато свикне с мисълта, ще промени мнението си. Не бива да го притискаме, Сара, скъпа. Възрастните хора много трудно променят мнението си, а пък дядо ти е особено упорит.

— Изобщо не ме интересува какво мисли дядо — заяви нагло момичето. — Ще се омъжа за Дезмънд, когато аз реша.

— Така е, скъпа, така е. Но моля те, опитай се да бъдеш разумна. Знаеш, че дядо ти може да създаде много неприятности. Още не си пълнолетна. След една година ще можеш да постъпваш, както пожелаеш. Предполагам, че дотогава Хорас ще се примири.

— Ти си на моя страна, нали? — попита Сара, прегърна баба си и нежно я целуна.

— Искам да си щастлива — каза госпожа Лейси. — А, ето го и младежът! Колата е тук. Знаеш ли, харесват ми тези тесни панталони, които мъжете носят в днешно време. Изглеждат толкова елегантни… само дето подчертават острите колене.

„Да — помисли си Сара, — Дезмънд наистина има остри колене. Не го бях забелязала досега…“

— Върви, скъпа, и се забавлявай — подкани я баба й.

Остана загледана във внучката си, докато тя се качи в колата и потеглиха, сетне се сети за чуждестранния си гост и се отправи към библиотеката. Надникна вътре и видя, че Еркюл Поаро е потънал в приятна дрямка. Тя се усмихна, затвори тихо вратата, прекоси коридора и отиде в кухнята, за да обсъди с госпожа Рос приготовленията за Коледа.

— Хайде, красавице — рече Дезмънд. — Твоите май много се вкиснаха, че ще ходим в кръчма, а? Много са досадни!

— Изобщо не повдигнаха въпрос! — възмутено отвърна Сара, докато сядаше в колата.

— За к’во е дошъл този странен чужденец? Детектив е, нали? На кого му е притрябвал детектив тук?

— О, той не е тук професионално — обясни Сара. — Другата баба, Едуина Моркомб, ни помоли да го поканим. Мисля, че отдавна се е оттеглил от активна дейност.

— Прилича ми на стар товарен кон — отсъди Дезмънд.

— Струва ми се, че е искал да види как се празнува Коледа по стар английски обичай — рече колебливо Сара.

— Такава глупост е това празнуване! — засмя се заядливо той. — Не разбирам как го понасяш?

Момичето тръсна ядосано рижата си коса и вирна брадичката си.

— Харесва ми! — отсече обидено.

— Не може да ти харесва, маце. Хайде да се чупим утре. Да запрашим към Скарбъро или някъде другаде.

— Не мога да направя подобно нещо.

— И що не?

— О, те ще ми се обидят.

— Боже Господи! Нали не ти харесват тези детински сантиментални щуротии?

— Е, може би не много, но… — Сара замълча. Даде си сметка, че с нетърпение бе очаквала празнуването на Коледа у дома. Харесваше й всичко, но се срамуваше да го признае пред Дезмънд. Той едва ли би разбрал какво означава да се радваш на Коледа в семеен кръг. За момент й се прииска Дезмънд да не беше идвал за празника. Всъщност искаше й се той изобщо да не беше стъпвал в дома им. Беше много по-забавно да се виждат в Лондон, отколкото тук.

Момчетата и Бриджет се върнаха от разходката си до езерото и продължиха оживено да обсъждат възможността да се пързалят. Снегът бе започнал да вали на едри парцали и ако човек погледнеше небето, лесно би могъл да предвиди, че скоро всичко щеше да бъде затрупано.

— Ще вали цяла нощ — рече Колин. — Обзалагам се, че до сутринта ще има метър сняг.

Прогнозата му зарадва всички.

— Хайде да направим снежен човек — предложи Майкъл.

— Мили Боже! — възкликна Колин. — Не съм правил снежен човек от… ами сигурно от четиригодишен.

— Не мисля, че ще е лесно — обади се Бриджет. — Искам да кажа, че за да го направиш, трябва да знаеш как.

— Можем да го направим да прилича на мосю Поаро — предложи Колин. — Ще му сложим големи черни мустаци. Има едни в кутията с гримовете.

— Не мога да разбера как може човек като мосю Поаро да бъде детектив — каза замислено Майкъл. — Не виждам как би могъл да се дегизира.

— Така е — съгласи се Бриджет. — Не можеш да си го представиш как тича наоколо с лупа в ръка и търси улики или пък мери отпечатъци от обувки.

— Хрумна ми една идея! — възкликна Колин. — Хайде да му погодим номер!

— Какво искаш да кажеш? Какъв номер? — попита Бриджет.

— Ами, ще му организираме едно убийство.

— Страхотна идея! — зарадва се Бриджет. — Имаш предвид труп в снега… нещо такова ли?

— Да. Ще го накараме да се почувства в свои води, нали?

— Не мисля, че бих го направила — разколеба се момичето.

— При този сняг сцената ще е чудесна — продължи да я убеждава Колин. — Едно тяло и стъпки… трябва да го обмислим много внимателно. Ще вземем един от кинжалите на дядо и малко червена боя.

Те се умълчаха. Снегът продължаваше да вали и това като че ли ги окуражи. Децата продължиха възбудено да обсъждат плана си.

— Има една кутия с водни бои в старата занимания. От червената боя ще направим кръв… или трябва да е от алената?

— Според мен алената боя не е достатъчно наситена — възрази Бриджет. — Трябва да е малко по-кафява.

— Кой ще бъде трупът? — попита Майкъл.

— Аз — рече бързо Бриджет.

— О, виж какво! Искам да съм аз — разсърди се Колин.

— А, не, не! Трябва да съм аз! — настоя тя. — По-добре ще е да е момиче. По-вълнуващо е. Красива девойка лежи безжизнена в снега.

— Красива девойка! Ха-ха-ха! — присмя й се Майкъл.

— Освен това косата ми е черна — продължи Бриджет.

— И какво от това?

— Ами по-добре изпъква на белия сняг. Ще си сложа и червената пижама.

— Ако си с червената пижама, петната от кръв няма да личат — отбеляза сериозно Майкъл.

— Но така ще съм по-ефектна на снега. Пижамата ми е гарнирана с бяло, така че петната от кръв може да са там. О, ще бъде страхотно! Мислите ли, че той наистина ще се хване?

— Ще се хване, ако го подготвим добре — каза Майкъл. — По снега ще има твои следи и нечии други, които ще водят до „трупа“ и обратно. Разбира се, ще са стъпки на мъж. Мосю Поаро сигурно ще иска да ги запази, така че няма да разбере дали наистина си мъртва. Нали не мислите… — Той изведнъж замълча, внезапно осенен от една мисъл. Другите се втренчиха в него. След малко продължи: — Нали не мислите, че той ще се ядоса?

— О, не мисля! — изчурулика Бриджет. — Сигурна съм. Той ще разбере, че сме го направили единствено за да го позабавляваме. Нещо като коледна шега.

— Не смятам, че трябва да го правим точно на Коледа — каза замислено Колин. — Дядо едва ли би одобрил.

— Тогава на следващия ден — предложи момичето.

— Струва ми се, че ще е по-подходящо — съгласи се Майкъл.

— Ще имаме повече време. Трябва да подготвим много неща — каза Бриджет. — Хайде да отидем да видим с какво разполагаме.

Те забързано влязоха в къщата.

III.

Вечерта всички бяха ангажирани с нещо. Донесоха големи количества бодлива зеленика и имел. Подредиха коледната елха в единия ъгъл на столовата. Всички взеха участие в украсяването й. Поставиха клонки от зелениката по картините на стената. На подходящи места във вестибюла сложиха имел.

— Нямах представа, че все още се прави нещо толкова архаично — измърмори сърдито Дезмънд.

— Тук винаги сме го правили — отвърна обидено Сара.

— Страхотно основание!

— О, Дезмънд, не ставай досаден. Според мен е забавно.

— Сара, миличка, не може да ти е забавно!

— Е, може би не много… но в известен смисъл ми харесва.

— Кой не се страхува от снега и ще отиде на службата в полунощ? — попита госпожа Лейси в дванайсет без двайсет.

— Без мен! — отсече Дезмънд. — Хайде, Сара! — Хвана я здраво за ръка и я отведе в библиотеката. — Скъпа моя, всяко нещо си има граници. Каква е тази щуротия за службата в полунощ?

— Да, прав си — кимна унило тя.

С много закачки и смях част от компанията облякоха набързо палтата си, нахлузиха ботуши и излязоха. Двете момчета, Бриджет, Дейвид и Даяна, тръгнаха през снега към църквата.

— Службата в полунощ! — изсумтя полковник Лейси. — Дори на младини не съм ходил. Глупости! Служба! Твърде религиозно. О, моля да ме извините, мосю Поаро.

— Няма нищо — махна с ръка той. — Не се притеснявайте от мен.

— Според мен утринните служби са достатъчно добри — продължи полковникът. — Една хубава служба в неделя сутринта. „Нека ангелите пеят“ и всички хубави стари коледни песни. А после обратно вкъщи за коледния обяд. Нали така, Ем?

— Да, скъпи — усмихна се тя. — Така правим ние, но на младежите им харесва службата в полунощ. Много хубаво, че пожелаха да отидат.

— Сара и онзи приятел обаче не пожелаха да отидат.

— Струва ми се, че грешиш, скъпи — възрази съпругата му. — Сара искаше да отиде, но не го каза.

— Наистина не разбирам защо толкова се съобразява с мнението на онзи приятел.

— Много е млада — кротко му напомни госпожа Лейси. — Ще си лягате ли, мосю Поаро? Лека нощ. Надявам се да спите добре.

— А вие, мадам? Няма ли да си лягате вече?

— Още не — отвърна дамата. — Трябва да напълня чорапите. Зная, че всички вече са големи, но все още се радват да намерят подаръци в чорапите. Слагам вътре разни забавни неща. Какви ли не глупости. Но всички така се забавляват.

— Толкова усилия полагате, за да направите всички щастливи по Коледа. Прекланям се пред вас, мадам — поклони се Поаро, после вдигна с елегантен жест ръката й към устните си и я целуна.

— Хъм — изсумтя полковник Лейси, след като детективът излезе. — Интересен приятел. Но те харесва.

Госпожа Лейси го изгледа и каза:

— Забеляза ли, Хорас, че съм застанала под имел? — Гласът й прозвуча закачливо като на деветнайсетгодишно момиче.

Еркюл Поаро влезе в спалнята си. Беше голяма стая с много радиатори. Когато тръгна към леглото с балдахин, забеляза, че на възглавницата има плик. Отвори го и извади лист хартия. С разкривени главни букви на него бе написано:

Поаро се втренчи в бележката. Веждите му се повдигнаха и той промърмори:

— Загадъчно и много неочаквано.

IV.

Коледният обяд започна точно в два. И наистина бе много тържествен.

Огромните цепеници в широката камина весело пращяха, но пукотът им се заглушаваше от глъчката на компанията. Супата от стриди бе изядена, а след нея се бяха справили и с две огромни пуйки, и сега на масата се виждаха само оглозганите им скелети. Настъпи върховният момент — поднасянето на коледния пудинг. Старият Певърил, чиито осемдесет години караха краката и ръцете му силно да треперят, не позволи на друг да го внесе. Госпожа Лейси седеше, стиснала здраво ръце в нервно очакване. Беше сигурна, че на някоя Коледа Певърил ще падне мъртъв на пода. Имаше две възможности — или да рискува някой ден да го види как се строполява мъртъв на земята, или да не му разреши и да го обиди до такава степен, че той вероятно би предпочел да умре. Досега бе избирала първата възможност. Коледният пудинг сложен на масата върху сребърен поднос. Приличаше на огромна футболна топка. В средата му бе забодено стръкче бодлива зеленика, която се полюшваше като победен флаг. Сини и червени пламъци обгръщаха пудинга.

Госпожа Лейси бе успяла да убеди Певърил поне в едно — да постави подноса точно пред нея, така че да може да слага парчетата пудинг в чинии и да ги подава през масата. Въздъхна облекчено, когато най-сетне сладкишът се озова пред нея. Започна бързо да го разпределя по чиниите, а пламъците догаряха по порциите.

— Пожелайте си нещо, мосю Поаро — провикна се Бриджет. — Пожелайте си, преди да е угаснал пламъкът. По-бързо, бабо, по-бързо!

Най-сетне госпожа Лейси се облегна назад с въздишка на задоволство. Операция „Пудинг“ завърши с успех. Пред всеки стоеше парче от сладкиша с все още проблясващи пламъчета. За момент на масата настъпи пълна тишина. Всеки си пожелаваше нещо.

Никой не забеляза странното изражение на Поаро, докато той внимателно разглеждаше парчето в чинията си. „Не яжте от сливовия пудинг.“ Какво, за Бога, означаваше това зловещо предупреждение? Неговото парче с нищо не се различаваше от тези на останалите. Въздъхна, като си призна, че е объркан, а Еркюл Поаро никак не обичаше да си признава, когато е объркан, и взе вилицата и ножа.

— Малко от сиропа, мосю Поаро?

Той с удоволствие го поля със сироп.

— Пак си използвала най-хубавото ми бренди, Ем? — обади се полковникът закачливо от другия край на масата.

Жена му му намигна и невинно обясни:

— Госпожа Рос настоя да приготвим сиропа с най-доброто бренди, скъпи. Според нея от това зависи вкусът му.

— Добре, добре — закима полковникът. — Коледа е веднъж в годината, а госпожа Рос е страхотна готвачка. Страхотна жена и страхотна готвачка.

— Наистина — обади се Колин. — Пудингът си е направо жесток! Ммм! — И той с удоволствие напълни устата си.

Внимателно, с известен страх, Еркюл Поаро начена парчето си. Изяде една хапка. Имаше превъзходен вкус! Изяде още една хапка. Нещо леко проблесна в чинията му. Той го проучи с вилицата си. Бриджет, която седеше от лявата му страна, му се притече на помощ:

— Тук има нещо, мосю Поаро. Чудя се какво ли е?

Той внимателно извади малък сребърен предмет и махна полепналите стафиди.

— О! Това е ергенското копче! — възкликна Бриджет. — На мосю Поаро се падна ергенското копче!

Детективът потопи малкото сребърно копче в стъклената купичка за изплакване на ръцете, поставена до чинията му, и старателно отми парченцата пудинг.

— Много е красиво — отбеляза.

— Това означава, че ще останете ерген, мосю Поаро — поясни му услужливо Колин.

— Трябваше да се очаква — промърмори намръщено белгиецът. — Много години вече съм ерген и е твърде невероятно тепърва да променя това положение.

— О, голям залък лапни, голяма дума не казвай — обади се Майкъл. — Скоро прочетох във вестника, че един мъж на деветдесет и пет години се оженил за двайсет и две годишно момиче.

— Окуражаваш ме, млади момко — усмихна се Поаро.

Изведнъж полковник Лейси изохка, лицето му стана пурпурночервено и той закри устата си с ръка.

— За Бога, Емелийн, как си допуснала готвачката да сложи стъкло в пудинга?

— Стъкло!? — извика объркано съпругата му.

Полковникът внимателно изплю онова, което бе причина за раздразнението му.

— Можех да си счупя зъб — избоботи. — Ако го бях глътнал, щях да получа възпаление на апендикса. — Той постави стъкления предмет в купичката с вода, изплакна го и го извади. — Боже Господи! Че това е червен камък от някоя брошка! — възкликна и го вдигна високо.

— Ще позволите ли? — обади се Поаро, енергично се пресегна през съседа си и взе камъка от ръката на полковника. Внимателно го разгледа. Както бе отбелязал домакинът, камъкът бе голям, с рубинен цвят. Поаро го завъртя и светлината заигра по фасетите му.

В другия край на масата някой рязко бутна стола си, сетне отново го приближи.

— Пфу! — извика Майкъл. — Ще е невероятно, ако е истински.

— Може и да е истински. — В гласа на Бриджет прозвуча надежда.

— О, не ставай глупава, Бриджет! Рубин с такава големина би струвал хиляди лири. Нали, мосю Поаро?

— Така е — съгласи се той.

— Но не разбирам как е попаднал в пудинга? — обади се госпожа Лейси.

— Ооо! — простена Колин, дояждайки последното парченце. — Падна ми се прасето. Не е честно!

— На Колин се падна прасето! На Колин се падна прасето! — заповтаря веднага Бриджет. — Колин е голямо лакомо прасе.

— На мен се падна пръстенът — извиси се ясният глас на Даяна.

— А на мен напръстникът — изстена Бриджет.

— Бриджет ще си остане стара мома. Да, Бриджет ще си остане стара мома — закрещяха в хор двете момчета.

— На кого се паднаха парите? — попита Дейвид. — Зная, че в пудинга има истинска златна монета от десет шилинга. Госпожа Рос ми каза.

— Щастливецът съм аз — обади се гордо Дезмънд Лий-Уъртли.

Само седналите от двете страни на полковник Лейси го чуха как под нос измърмори:

— Да, безспорно си ти.

— На мен също се падна пръстен — изненада се Дейвид и погледна през масата към Даяна. — Какво съвпадение, нали?

Закачките продължиха. Никой не забеляза как съвсем небрежно, сякаш замислен за нещо друго, Поаро пусна камъка в джоба си.

След пудинга поднесоха коледни сладки и пирожки. Не след дълго по-възрастните членове на компанията се оттеглиха за следобедна почивка преди традиционния чай до осветената коледна елха. Еркюл Поаро обаче не отиде да си почине. Насочи се направо към огромната старомодна кухня.

— Мога ли да си позволя — започна сияещ той и се огледа — да поздравя готвачката за великолепната храна, на която току-що се насладих?

Настъпи моментно мълчание, след което госпожа Рос пристъпи достолепно напред, за да го посрещне. Беше едра жена, със силно тяло, която излъчваше достойнството на херцогиня. Две дребни белокоси жени стояха в дъното до умивалниците, а едно момиче с провиснали коси сновеше напред-назад между тях и кухнята. Те очевидно бяха само слуги. Госпожа Рос беше кралицата на кухнята.

— Радвам се да чуя, че ви е харесала, сър — отвърна благосклонно тя.

— Да ми е харесала! — извика Еркюл Поаро. Вдигна ръка до устните си, целуна я и изпрати целувката нагоре към тавана. — Но вие сте гений, госпожо Рос! Гений! Никога в живота си не съм вкусвал такива великолепни ястия. Супата от стриди… — той издаде красноречив звук с уста — … и пълнежа. Пълнеж от орехи в пуйката… за мен това бе невероятно изживяване.

— Странно наистина, че го казвате, сър — усмихна се мило готвачката. — Вярно, че пълнежът се прави по много специална рецепта. Даде ми я един австрийски готвач, с когото работих преди много, много години. Но всичко останало си е най-обикновена английска кухня.

— А има ли нещо по-добро? — възкликна детективът.

— Много мило от ваша страна, сър. Сигурно след като сте чужденец, бихте предпочели континенталната кухня. Аз, разбира се, мога да приготвям и такива блюда.

— Сигурен съм, госпожо Рос, че можете да приготвите всякакви блюда. Но вие владеете тайните на английската кухня, на добрата английска кухня. Не онази, която човек вкусва във второкласните хотели и ресторанти. Добрата английска кухня се цени високо от кулинарите на континента. Мисля, че не греша, но в началото на миналия век в Лондон дошла специална делегация, която да изучи тайната на английските пудинги и да я пренесе във Франция. Тогава са писали: „Нямаме подобно нещо във Франция. Струва си да отидете до Лондон само за да вкусите разнообразните и великолепни английски пудинги.“ А над всички пудинги — продължи с увлечение Поаро — е коледният сливов пудинг, какъвто ядохме днес. Домашно приготвен е, нали? Не е купен?

— Да, така е, сър. Сама го направих по моя рецепта, както го правя от години. Когато дойдох, госпожа Лейси ми каза, че е поръчала пудинг от Лондон, за да ми спести труда. Но аз й заявих: „Не, мадам, много любезно от ваша страна, но няма пудинг, купен от магазин, който да се сравнява с домашно приготвения.“ Имайте предвид, че готовият е направен твърде скоро — обясни вдъхновено, подобно на художник, госпожа Рос. — Добрият коледен пудинг трябва да бъде приготвен седмици преди празника, за да престои. Колкото по-дълго стои, толкова по-хубав става. Разбира се, в границите на разумното. Спомням си, че когато бях дете, всяка неделя ходехме на църква и щом чуехме молитвата, която започва с „Пробуди се, о, Господи…“ знаехме, че е време да пристъпим към приготвянето на пудингите. Така си беше. В неделя чувахме молитвата и през седмицата майка ми започваше да ги приготвя. Така трябваше да стане и тук тази година. Този пудинг обаче бе направен едва преди три дни, в деня преди вашето пристигане, сър. Въпреки това аз спазих старата традиция. Всеки в къщата трябваше да дойде в кухнята, да разбърка сместа и да си пожелае нещо. Това е стар обичай, сър, и аз винаги съм го спазвала.

— Колко интересно! — прошепна заинтригувано дребният белгиец. — Колко интересно! Значи всеки дойде в кухнята?

— Да, сър. Младите господа, госпожица Бриджет и господинът от Лондон, сестра му, господин Дейвид и госпожица Даяна… всъщност госпожа Мидълтън… И всички го разбъркаха по веднъж.

— Колко пудинги приготвихте? Този единственият ли беше?

— Не, сър, направих четири. Два големи и два малки. Втория голям смятам да го поднеса на Нова година, а малките са за полковника и госпожа Лейси, когато останат сами.

— Разбирам, разбирам — кимна Поаро.

— Всъщност, сър, днес на обяд не изядохте този, който трябваше.

— Не този ли? — намръщи се той. — Как така?

— Ами, сър, имаме голяма форма-поднос за коледен пудинг. От порцелан е и е с нарисувани имел и зеленика. Обикновено я използваме на Коледа. Но се случи един крайно неприятен инцидент. Тази сутрин, когато Ани я сваляше от рафта в килера, се подхлъзна, изпусна я и тя се счупи. Е, сър, естествено не можех да го поднеса, нали? Можеше да са останали парченца от съда. Така че трябваше да поднесем другия. Онзи, предвиден за Нова година, който беше в обикновена форма. И тя е хубава, но не е така украсена като коледната. Не зная откъде ще можем да си намерим коледна форма. Вече не ги правят с такива размери. Все са едни малки. В днешно време човек не може да си купи и нормална чиния за закуска, която да побере осем-десет пържени яйца с бекон. Ах, нещата не са такива, каквито бяха!

— Не, наистина — съгласи се Поаро. — Но днес не беше така. Днес Коледа беше такава, каквато е била едно време, нали?

Госпожа Рос въздъхна и каза:

— Е, радвам се, че го казвате, сър, но помощниците ми не са както едно време. Не са добре подготвени. Днешните момичета… — Тя леко понижи глас и продължи: — Те са старателни и работят с желание, но не са обучени, сър, ако разбирате какво имам предвид.

— Времената се менят — отбеляза Еркюл Поаро. — И на мен ми става тъжно понякога.

— Знаете ли, сър, тази къща е твърде голяма за господарката и полковника. Господарката го знае. Те живеят в едната й част, а това не е същото както да се използва цялата къща. Тя като че ли се оживява само по Коледа, когато цялото семейство се събере.

— Мисля, че господин Лий-Уъртли и сестра му са тук за пръв път, нали?

— Да, сър. — В гласа на жената се долови лека резервираност. — Много приятен господин, но… ами струва ми се, че е малко странен за приятел на госпожица Сара. Поне според нашите представи. Е, в Лондон нравите са различни. Жалко, че сестра му е толкова зле. Била оперирана. Изглеждаше съвсем добре в деня, в който пристигна, но след това, когато приготвяхме пудингите, отново се почувства зле и оттогава е на легло. Според мен е станала твърде скоро след операцията. Ах, тези днешни доктори! Изписват те от болницата, преди да можеш да стъпиш здраво на краката си. Съпругата на племенника ми… — И тя се впусна в дълъг и емоционален разказ за днешното отношение в болниците според опита на нейните роднини, като коментара й не бе никак ласкателен.

Поаро търпеливо я изслуша и накрая рече:

— Искам още веднъж да ви благодаря за превъзходната храна. Ще приемете ли скромен израз на моята благодарност? — Сгъната банкнота от пет лири се озова в ръката му и той я подаде на госпожа Рос.

Тя я взе притеснено и малко превзето промълви:

— Наистина не трябваше, сър.

— Настоявам, настоявам.

— Е, много мило от ваша страна, сър. — Сега в гласа й прозвуча увереност, че наградата е напълно заслужена. — Желая ви, сър, весела Коледа и успешна Нова година.

V.

Краят на този ден беше обичаен за първия ден след Коледа. Елхата грееше. С чая поднесоха великолепен кекс. Всички го посрещнаха с одобрение, но си взеха по малко. За вечеря поднесоха студени блюда.

Поаро и възрастните домакини си легнаха рано.

— Лека нощ, мосю Поаро — каза госпожа Лейси. — Надявам се, че ви е било забавно.

— Беше прекрасен ден, мадам, прекрасен.

— Изглеждате ми много замислен.

— Мисля си за английския пудинг.

— Сигурно ви се е сторил малко тежък? — попита деликатно тя.

— Не, не. Нямам предвид гастрономичните му качества. Разсъждавам върху значението му.

— Той е традиционен — поясни дамата. — Е, лека нощ, мосю Поаро, и дано не сънувате коледни пудинги и пирожки.

— Да — промърмори си Поаро, докато се събличаше. — Този сливов пудинг наистина е проблем. Има нещо, което изобщо не разбирам. — Поклати замислено глава. — Е, ще видим.

След като направи някои приготовления, детективът си легна, но не заспа. Два часа по-късно търпението му бе възнаградено. Вратата на спалнята му се отвори много тихо. Той се усмихна. Стана точно както предполагаше. Мислено се върна към момента, в който Дезмънд Лий-Уъртли любезно му бе подал чашата с кафе. Малко по-късно Дезмънд се бе обърнал и Поаро остави чашата си на масата. Когато младежът отново го бе погледнал, той се престори, че изпива кафето. По лицето на Дезмънд се бе изписало задоволство или поне на детектива така му се бе сторило. Пищните мустаци на белгиеца бяха скрили усмивката от мисълта, че същата вечер някой друг ще се унесе в спокоен здрав сън. „Този приятен младеж Дейвид изглежда разтревожен и нещастен — каза си. — Няма да му се отрази зле, ако си поспи добре през нощта. А сега да видим какво ще се случи?“

Поаро лежеше напълно неподвижен, като се стараеше да диша равномерно и от време на време дори леко, но съвсем леко да похърква.

Някой се приближи до леглото му и се надвеси над него. Сетне, очевидно доволен от вида на дълбоко спящия детектив, той се обърна и отиде до тоалетната масичка. На светлината от малко фенерче посетителят започна да разглежда вещите на Поаро, старателно подредени на плота. Той внимателно опипа съдържанието на портфейла, после тихо отвори чекмеджетата и накрая зарови из джобовете на дрехите. Накрая посетителят се доближи до леглото и с изключителна предпазливост провря ръката си под възглавницата. След като я извади, той се поколеба за момент, очевидно, без да знае какво да предприеме по-нататък. Обиколи стаята, като надничаше зад картините, влезе в банята, а после се върна и отново застана в средата на стаята. Постоя малко, сетне издаде едва чуто възклицание на разочарование и се измъкна навън.

— Ах, колко сте разочарован! — промърмори си Поаро. — Да, наистина, колко неприятно! Как е могъл да допусне, че щом Еркюл Поаро е скрил нещо, той ще може да го намери! — Обърна се на другата страна и потъна в блажен сън.

На другата сутрин го събуди леко, но настоятелно почукване по вратата.

— Qui est la4? Влезте, влезте.

Вратата се отвори и на прага застана Колин. Дишаше тежко и лицето му бе зачервено. Зад него стоеше Майкъл.

— Мосю Поаро, мосю Поаро!

— Какво има? — попита той вече седнал в леглото. — Да не би да е време за сутрешния чай? О, не, това си бил ти, Колин. Какво е станало?

Момчето не му отговори веднага. Очевидно силно се бе стреснало от нещо. Всъщност от вида на нощната шапчица на Поаро бе загубил дар слово. Най-сетне се овладя и заговори:

— Мисля… Мосю Поаро, можете ли да ни помогнете? Случило се е нещо ужасно!

— Но какво?

— Бриджет! Тя е там, навън, на снега! Струва ми се… нито мърда, нито говори… О, по-добре да дойдете и да видите сам. Много ме е страх! Тя може да е мъртва!

— Какво? — Поаро отметна завивките си със замах. — Мадмоазел Бриджет мъртва?

— Мисля… мисля, че някой я е убил. Има… има и кръв… О, елате!

— Но, разбира се, разбира се. Идвам веднага.

Детективът бързо нахлузи обувките си и наметна върху пижамата си едно подплатено с кожи палто.

— Идвам веднага. Събудихте ли другите?

— Не. Не, не съм казал на никой друг, освен на вас. Реших, че така ще е по-добре. Баба и дядо още не са станали. Долу подреждат за закуска, но аз нищо не казах на Певърил. Тя… Бриджет… е от другата страна на къщата, близо до терасата и до прозореца на библиотеката.

— Разбирам. Води ме, аз ще те следвам.

Колин се извърна леко настрани, за да прикрие усмивката си, и тръгна надолу по стълбите. Излязоха навън през страничната врата. Утрото бе ясно, а слънцето още не се бе издигнало високо над хоризонта. Снегът вече бе спрял, но бе валяло цяла нощ и всичко бе затрупано с дебел бял килим. Светът изглеждаше чист и красив.

— Ей там — посочи с драматичен жест задъхано Колин. — Аз… ей там!

Сцената наистина бе драматична. На няколко метра пред тях в снега лежеше Бриджет. Беше с пижама в цикламен цвят и имаше бяла вълнена наметка на раменете си.

По наметката се виждаха алени петна. Главата й бе обърната настрани, а лицето й бе скрито под разпиляната черна коса. Едната й ръка бе под тялото, а другата лежеше отпусната върху снега със свити пръсти. От средата на едно от алените петна стърчеше дръжката на голям крив кюрдски нож, който полковник Лейси бе показал на гостите си предната вечер.

— Mon Dieu! — възкликна Поаро. — Като на театрална сцена!

От Майкъл се изтръгна сподавен вик. Колин тръсна глава сякаш, за да се окопити.

— Зная. Ъ-ъ-ъ… наистина изглежда някак нереално, нали? Виждате ли онези стъпки? Предполагам, че трябва да ги запазим.

— О, да, стъпките. Да, трябва да внимаваме да ги запазим.

— Така си и мислех — каза Колин. — Ето защо не позволих на никого да се приближи, преди вие да дойдете. Бях убеден, че знаете как трябва да постъпим.

— Първо — рече остро Еркюл Поаро, — ще проверим дали все още е жива, нали?

— Ами… да… сигурно — поколеба се Майкъл. — Но виждате ли… помислихме… искам да кажа, че не искахме…

— О, постъпили сте разумно. Чели сте детективски романи. Най-важното е нищо да не се докосва и трупът да остане така, както е. Но не можем да бъдем сигурни дали е труп, нали? В крайна сметка, въпреки че предпазливостта ви е похвална, на първо място идва хуманността. Трябва да повикаме лекар, преди да се обадим в полицията, не мислите ли?

— Но да, разбира се — смотолеви объркано Колин.

— Само си помислихме… искам да кажа… помислихме си, че ще е по-добре да извикаме вас, преди да предприемем каквото и да било — намеси се припряно Майкъл.

— Тогава и двамата ще останете тук — каза сериозно Поаро. — Аз ще обиколя от другата страна, за да не повредя отпечатъците. Толкова са ясни, толкова отчетливи, нали? Стъпки на мъж и на момиче, които водят до мястото, където тя лежи. После стъпките на мъжа се връщат обратно, но не и на момичето.

— Сигурно са стъпките на убиеца — предположи Колин с притаен дъх.

— Точно така — съгласи се детективът. — Стъпките на убиеца. Дълъг тесен крак с много странна обувка. Колко интересно! Според мен лесни за разпознаване. Да, тези стъпки ще бъдат особено важни.

В този момент от къщата излязоха Дезмънд Лий-Уъртли и Сара и се присъединиха към тях.

— Какво, за Бога, правите тук? — попита с театрален апломб младежът. — Видях ви от прозореца на спалнята си. Какво става? Господи, какво е това? Изглежда… изглежда като…

— Точно така — обади се Поаро. — Изглежда като убийство, нали?

Сара изстена, после изгледа подозрително двете момчета.

— Искате да кажете, че някой е убил момичето, как й беше името, Бриджет? — продължи да пита Дезмънд. — Че кой, по дяволите, ще иска да я убие? Невероятно!

— Има много невероятни неща — рече мъдро Поаро. — Особено преди закуска, нали? Така казва един от вашите класици. „Шест невъзможни неща преди закуска“5. — Сетне додаде: — Моля всички да почакате тук.

Поаро внимателно направи кръг и се приближи до Бриджет. Надвеси се над тялото й. Момчетата едва се сдържаха да не се разсмеят. Сара ги чу и тихо попита:

— Какво сте намислили вие двамата?

— Добрата стара Бриджет — прошепна Колин. — Не е ли страхотна? Не е мръднала.

— Никога не съм виждал някой да изглежда толкова мъртъв, колкото Бриджет — тихо рече Майкъл.

Еркюл Поаро се изправи и обяви:

— Ужасно! — В гласа му прозвуча нотка, която досега липсваше.

Двете момчета отново се развеселиха и извърнаха глави.

— Какво… какво ще правим сега? — попита сподавено Майкъл.

— Можем да направим едно-единствено нещо — отвърна Поаро. — Трябва да извикаме полиция. Ще се обади ли някой от вас или предпочитате аз да го сторя.

— Мисля — започна Колин. — Мисля… какво ще кажеш, Майкъл?

— Да, мисля, че играта свърши — каза Майкъл и пристъпи напред. За първи път той сякаш изглеждаше малко неуверен. — Много съжалявам. Надявам се, че няма да ни се разсърдите. Това… ъ-ъ-ъ… беше нещо като коледна шега, нали разбирате? Ние решихме… ами решихме да ви подготвим едно убийство.

— Решили сте да ми подготвите убийство? Тогава това… тогава това…

— Е просто представление — обясни Колин, — което да ви накара… ами да ви накара да се почувствате в свои води.

— Аха! Разбирам. Направихте си с мен първоаприлска шега, така ли? Но днес не е първи април, а двайсет и шести декември.

— Май не трябваше да го правим. — В гласа на Колин се усети колебание. — Но… но… нали не ни се сърдите много, мосю Поаро? Хайде, Бриджет — провикна се той. — Ставай! Сигурно вече си премръзнала до смърт.

Тя обаче не помръдна.

— Странно — обади се Поаро, — тя като че ли не те чува. — Той ги изгледа замислено и продължи: — Казвате, че било шега, а? Сигурни ли сте, че е шега?

— Но да, разбира се — промърмори неспокойно Колин. — Ние… не искахме никому да причиним зло.

— Но защо тогава мадмоазел Бриджет не става?

— Нямам представа — вдигна рамене Колин.

— Хайде, Бриджет — подкани я нетърпеливо Сара. — Стига си се правила на глупачка.

— Наистина много съжаляваме, мосю Поаро — каза Колин. — Наистина се извиняваме.

— Няма нужда да се извинявате — рече със странен тон детективът.

— Какво имате предвид? — втренчи се в него момчето, после се обърна отново към момичето и извика:

— Бриджет! Бриджет! Какво има? Защо не става? Защо продължава да лежи там?

Поаро се обърна към Дезмънд и го повика:

— Вие, господин Лий-Уъртли. Елате тук. — Когато той се приближи, Поаро му каза: — Опитайте се да напипате пулса й.

Дезмънд Лий-Уъртли се наведе над момичето и докосна китката му.

— Няма пулс… — промърмори той и се втренчи в детектива. — Ръката и е съвсем безжизнена. Боже Господи, тя наистина е мъртва!

— Да, тя е мъртва — кимна Поаро. — Някой превърна комедията в трагедия.

— Някой? Но кой?

— Има стъпки, които идват до момичето и се връщат. Отпечатъците много силно, наподобяват тези, които вие току-що направихте, господин Лий-Уъртли, идвайки по пътеката дотук.

Дезмънд Лий-Уъртли се обърна назад.

— Какво, по дяволите… Обвинявате ли ме? Мен? Вие сте луд! Защо ще искам да я убивам?

— Да, наистина, защо? Чудя се… Нека видим…

Поаро се наведе и много внимателно разтвори вкочанените пръсти на момичето.

Дезмънд шумно си пое дъх и се втренчи недоумяващо в ръката й. В дланта на мъртвото момиче имаше голям камък, приличащ на рубин.

— Това е проклетото нещо, което извадихте от пудинга! — извика той.

— Така ли? Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм.

Дезмънд припряно се наведе и взе камъка от ръката на Бриджет.

— Не трябваше да го правите — каза сърдито Поаро. — Не биваше да пипаме нищо.

— Но аз не съм докоснал тялото, нали? Това нещо тук обаче може да се загуби, а е доказателство. Най-важното сега е да извикаме полиция. Веднага отивам да се обадя. — Той се обърна и хукна към къщата.

Сара бавно се доближи до Поаро. Лицето й бе пребледняло.

— Не разбирам. Не разбирам — прошепна. Сетне сграбчи ръката на Поаро и попита: — Какво имахте предвид с тези отпечатъци?

— Вижте сама, мадмоазел.

Отпечатъците от стъпките, които водеха до тялото и обратно, бяха същите като тези на човека, стоял допреди малко до детектива.

— Искате да кажете… че е бил Дезмънд? Глупости!

Изведнъж бялата тишина бе пронизана от звука на форсиращ двигател. Всички се обърнаха. Видяха как една кола стремително потегля по алеята. Сара веднага я позна.

— Това е Дезмънд! Неговата кола! Той… сигурно отива лично да извика полицията, вместо да се обажда по телефона.

От къщата излезе Даяна Мидълтън и дотича до тях.

— Какво се е случило? — извика тя, останала без дъх. — Преди малко Дезмънд нахълта в къщата и каза, че Бриджет е убита. После се опита да се обади по телефона, но той не работеше. Не успя да се свърже. Каза, че сигурно са прекъснали жиците. Реши, че ще е най-добре да се качи на колата и да доведе полицията. Защо полиция?

Поаро посочи тялото.

— Бриджет? — втренчи се Даяна в него. — Но… да не е някаква шега? Дочух нещо… снощи. Помислих си, че ще ви погодят номер, мосю Поаро.

— Да — кимна той, — имали са такова намерение. А сега нека всички да влезем в къщата. Ако останем още, ще настинем, пък и нищо не можем да направим, преди господин Лий-Уъртли да се върне с полицията.

— Ама вижте — заекна Колин. — Не можем… не можем да оставим Бриджет сама.

— Няма да й помогнем, ако останем — обясни му кротко Поаро. — Хайде елате. Тъжно е наистина, голяма трагедия, но вече нищо не можем да направим, за да помогнем на мадмоазел Бриджет. Затова да влезем вътре и да се стоплим, и може би да изпием по чаша чай или кафе.

Те послушно го последваха към къщата. Певърил тъкмо се канеше да удари гонга. Дори и да му се бе сторило необичайно, че повечето от членовете на семейството са навън по това време и че под палтото си Поаро е по пижама, той с нищо не го показа. Въпреки напредналата си възраст Певърил бе все още идеалният иконом. Не забелязваше нищо, което не се искаше от него да забележи. Влязоха в столовата и седнаха. Когато пред всеки бе сложена чаша кафе, Поаро заговори:

— Налага се да ви разкажа една история. Не мога да ви съобщя всички подробности, но ще ви я опиша в общи линии. Става дума за един млад принц, който наскоро пристигнал в тази страна. Донесъл със себе си прочуто бижу, което възнамерявал да поправи и да го подари на дамата, за която ще се жени. За съжаление обаче, преди да го направи, се запознал с една много красива млада госпожица. Тази госпожица изобщо не се интересувала от принца. Вълнувало я единствено бижуто. Един ден изчезнала заедно със скъпоценното украшение, което поколения наред принадлежало на семейството на принца. Както се досещате младият човек изпаднал в много неловко положение. Скандалът трябвало да бъде избегнат на всяка цена. Било невъзможно да се обърне към полицията. Ето защо той се довери на мен, Еркюл Поаро, и ми каза: „Намерете го. Намерете прочутия рубин.“ И така, младата госпожица имала приятел, а той участвал в доста съмнителни афери. Бил замесен в изнудване и в продажба на бижута в чужбина. Постъпвал винаги много умно. Полицията го подозирала, но нищо не можела да докаже. Разбрах, че този умен господин ще прекара коледните празници тук, в този дом. Било много важно красивата млада госпожица, която откраднала бижуто, да изчезне за известно време, така че никой да не може да й задава въпроси или да я преследва. Наредили така нещата, че тя също да дойде в „Кингс Лейси“, като я представят за сестра на умния господин…

Сара си пое дълбоко дъх и извика:

— О, не! О, не, не тук. Не пред очите ми!

— Но е така — продължи Поаро. — И след малка инсценировка аз също бях поканен да гостувам тук за Коледа. Младата госпожица се преструва, че току-що е излязла от болница. Когато пристига тук, тя се чувства съвсем добре. Но после разбира, че аз, детективът, при това добре известен, също ще бъда в този дом. Веднага състоянието й се влошава. Скрива рубина на първото място, което й идва наум, после внезапно й става зле и тя се прибира в стаята си. Не иска да я видя, защото предполага, че несъмнено разполагам с нейна снимка и ще я позная. Колкото и да й е неприятно, тя трябва да стои по цял ден в стаята си, а брат й да й носи храната.

— Ами рубинът? — попита Майкъл.

— Мисля, че в момента, в който се споменава за моето пристигане, младата госпожица е била в кухнята заедно с всички вас. Разговаряли сте, смеели сте се, докато сте разбърквали коледните пудинги. Поставят пудингите във форми и младата госпожица скрива в една от формите рубина, но не в тази, в която е пудингът за Коледа. О, не, тя знае, че той е в специална форма. Слага рубина в другия пудинг, този, който е предназначен за Нова година. Възнамерявала е, преди да си тръгне, да го вземе със себе си. Но тук се намесва съдбата. На сутринта след Бъдни вечер се случва инцидент. Коледният пудинг в специалната форма пада на каменния под и порцелановата форма се счупва на парченца. Как да се поправи стореното? Добрата госпожа Рос го заменя с другия пудинг.

— Мили Боже! — възкликна Колин. — Искате да кажете, че на Коледа, когато дядо извади от устата си камъка, това е бил истинският рубин?

— Точно така — кимна детективът. — И можете да си представите какви чувства обземат господин Дезмънд Лий-Уъртли, когато го вижда. Какво става по-нататък? Рубинът минава от ръка на ръка. Аз го разгледах и успях незабелязано да го пусна в джоба си. Направих го съвсем небрежно, сякаш камъкът изобщо не ме вълнува. Но един човек все пак е видял какво сторих. Когато си легнах, този човек дойде да претърси стаята ми, но не откри рубина. Защо?

— Защото сте го дали на Бриджет — предположи задъхано Майкъл. — Нали така? И ето защо… но не разбирам напълно… искам да кажа… ама вижте, какво стана после?

Детективът се усмихна и продължи:

— Нека сега отидем в библиотеката и да погледнем през прозореца. Ще ви покажа нещо, което може да обясни загадката. — Той поведе групата и когато влязоха, каза: — Помислете си отново за сцената на убийството. — Той посочи през прозореца.

Изведнъж всички ахнаха. Навън на снега нямаше труп. Върху утъпкания сняг нямаше и следа от разигралата се трагедия.

— Дали не беше сън? — отнесено изрече Колин. — Да не би някой да е вдигнал тялото?

— Аха, виждате ли? „Загадката на изчезналия труп“ — поклати глава Поаро, а очите му заискриха.

— Мили Боже! — извика Майкъл. — Мосю Поаро вие сте… вие не сте… О, вижте какво, той през цялото време ни будалка!

Поаро му намигна.

— Така е, деца мои, аз също ви подготвих една малка шега. Виждате ли, подочух за вашия заговор и подготвих контразаговор. А, ето и мадмоазел Бриджет. Надявам се, че не се чувствате зле след дългия престой на снега. Никога няма да си простя, ако хванете пневмония.

Момичето току-що бе влязло в стаята. Носеше дебела пола и вълнен пуловер. Весело се разсмя.

— Поръчах да ви донесат билков чай в стаята. Изпихте ли го? — попита строго Поаро.

— Една глътка ми бе достатъчна — отвърна тя. — Чувствам се отлично. Добре ли се справих, мосю Поаро? Господи, така ме боли ръката от турникета, който ме накарахте да сложа.

— Справихте се блестящо, дете мое — усмихна се той. — Блестящо! Но както виждате, присъстващите са все още в недоумение. Снощи отидох при мадмоазел Бриджет. Казах й, че знам за заговора, и я попитах дали би се съгласила да изиграе заради мен една роля. Тя се съгласи и я изпълни чудесно. Направи следите по снега с обувките на господин Лий-Уъртли.

— Но какъв е смисълът на всичко това, мосю Поаро? — попита с дрезгав глас Сара. — Какъв смисъл имаше да изпратите Дезмънд да доведе полиция? Те много ще се ядосат, когато открият, че всичко е една измама.

— Нито за миг не съм допускал, мадмоазел, че господин Лий Уъртли е отишъл да доведе полицията — поклати глава Поаро. — Той за нищо на света не иска да се замесва в убийство. Загуби самообладание. Интересуваше го единствено как да вземе рубина. Грабна го, излъга, че телефонът не работи, и скочи в колата си, престорвайки се, че отива да повика полицията. Според мен ще мине доста време, преди да го видим отново. Както научих, той има свои канали, чрез които може да напусне Англия. Има собствен самолет, нали, мадмоазел?

— Да — кимна Сара. — Мислехме… — Тя замълча.

— Искал е да тръгнете с него, нали? Е, това е един чудесен начин да изнесете някое бижу извън страната. Когато избягате с някое момиче, а сетне този факт се разгласи, едва ли биха ви заподозрели, че сте изнесли също и прочуто бижу. О, да, прикритието би било идеално.

— Не ви вярвам! — извика момичето. — Не вярвам и дума от всичко това!

— Тогава попитайте сестра му — предложи й Поаро и посочи с глава зад рамото й.

Сара рязко се обърна. На вратата стоеше момиче с платиненоруса коса. Носеше кожено палто и гледаше намръщено групата в библиотеката. Очевидно бе разгневена.

— Сестра! Друг път! — изсмя се неприятно тя. — Тази свиня не ми е никакъв брат! Духна и ме остави аз да опера пешкира! А идеята си беше негова. Той ме замеси в това! Каза, че щели да паднат много пари и че никога нямало да се стигне до съд, защото се бояли от скандал. Можех да заплаша Али, че сам ми е дал рубина. Двамата с Дез щяхме да си поделим парите в Париж. А сега тази свиня избяга! Иска ми се да го убия! — После изведнъж смени тона и продължи: — Колкото по-бързо се махна оттук… Някой може ли да ми повика такси?

— Пред вратата ви чака една кола, която ще ви закара до гарата, мадмоазел — каза Поаро.

— Мислите за всичко, а?

— За повечето неща — скромно рече той.

Но Поаро нямаше да се отърве толкова лесно. След като излезе, за да изпрати фалшивата госпожица Лий-Уъртли до колата, той се върна в библиотеката. Всички бяха все още там. Колин се обади пръв. Момчешкото му лице бе намръщено.

— Вижте какво, мосю Поаро, ами рубинът? Да не би да го оставите да се измъкне с него?

Лицето на Поаро се помрачи. Той поглади леко мустаците си, но изглеждаше притеснен.

— Ще го открия — промърмори. — Има и други начини. Ще продължа…

— Как можахте! — възнегодува Майкъл. — Да оставите тази свиня да се измъкне с рубина!

Бриджет реагира още по-рязко.

— Той пак ни будалка — извика. — Нали, мосю Поаро?

— Ще изпълним ли заключителния номер, мадмоазел? Бръкнете в левия ми джоб.

Бриджет пъхна ръка в джоба му и я извади с триумфален възглас. В ръката й искреше огромният рубин.

— Както се досещате, този, който стискахте в ръката си, беше фалшив. Купих го от Лондон за всеки случай. Нали разбирате? Не бива да има скандал. Мосю Дезмънд ще се опита да се отърве от рубина в Париж или в Белгия, или някъде другаде, където има връзки. Тогава ще открие, че камъкът е фалшив. Какво по-хубаво от това? Всичко завърши щастливо. Избегнахме скандала, принцът получава рубина си, връща се в страната си и се жени, надяваме се щастливо. Чудесен край!

— Не и за мен — промърмори тъжно Сара.

Изрече го толкова тихо, че никой, освен Поаро не я чу.

— Грешите, мадмоазел Сара — погледна я нежно той. — Вие придобихте опит, а всеки опит е ценен. Сигурен съм, че ви очаква щастие.

— Така си мислите — недоверчиво рече тя.

— Ама, мосю Поаро, я кажете, как разбрахте, че ви готвим номер? — обади се Колин все още намръщен.

— Моя работа е да зная всичко — отвърна важно той и засука мустак.

— Добре де, но не виждам как бихте могли да го научите. Да не би някой да ви го е снесъл… искам да кажа някой да ви го е съобщил?

— Не, съвсем не.

— Тогава как? Кажете ни?

Всички извикаха в хор:

— Кажете ни!

— Не, не — категоричен беше Поаро. — Ако ви кажа как съм разбрал, ще си разкрия тайните. Все едно фокусникът да ви каже как прави триковете си.

— Кажете ни, мосю Поаро! Хайде, кажете ни!

— Наистина ли искате да разкрия и последната тайна?

— Да, да, кажете ни!

— Ох, не мисля, че мога. Ще бъдете толкова разочаровани.

— Хайде, сега, мосю Поаро, кажете ни! Как разбрахте?

— Ами, знаете ли, онзи ден след чая седях на един стол в библиотеката до прозореца и си почивах. Сигурно съм задрямал, защото ме събудиха вашите гласове. Обсъждахте плана си точно под прозореца, а той беше леко открехнат.

— Това ли е всичко? — извика разочарован Колин. — Колко елементарно!

— Нали? — усмихна се Еркюл Поаро. — Виждате ли? Разочаровани сте.

— Е, във всеки случай вече знаем всичко — обади се Майкъл.

— Наистина ли? — промърмори сякаш на себе си детективът. — Аз не знам всичко. При това моята работа е да знам всичко.

Той поклати леко глава и отиде във вестибюла. Може би за двайсети път извади от джоба си зацапания лист хартия, на който бе написано:

Поаро замислено се взря в листа. Той можеше да обясни всичко, но не и това! Обидно! Кой го бе написал? Защо го бе написал? Докато не разбереше, нямаше да има и минутка покой. Изведнъж мислите му бяха прекъснати от някакъв странен скърцащ звук. Рязко погледна надолу. Момичето с увисналите коси чевръсто търкаше пода с четка. Когато го видя, то се втренчи с широко ококорени очи в листа в ръцете му.

— О, сър! О, сър! Моля, сър.

— А ти коя си, дете мое? — поинтересува се Поаро.

— Ани Бейтс, сър, моля, сър. Идвам тук, за да помагам на госпожа Рос. Не исках, сър, нямах предвид… не исках да правя онова, което не трябва. Сторих го за добро, сър. Наистина за добро.

На Поаро му просветна и той й показа листа:

— Ти ли го написа, Ани?

— Нямах нищо лошо предвид, сър. Ама наистина.

— Разбира се, Ани — усмихна й се той. — По-добре ми разкажи. Защо го написа?

— Ами заради онези двамата, сър. Господин Лий-Уъртли и сестра му. Не че тази му беше сестра. Сигурна съм. Никоя от нас не го повярва. Пък и съвсем не беше болна. Веднага го разбрахме. Помислихме си… всички си помислихме, че става нещо нередно. Ще ви го кажа направо, сър. Бях в банята й, за да сменям кърпите, и чух. Той влезе при нея и заговориха. Чух го съвсем ясно да казва: „Този детектив, този Поаро! Ще идва тук. Трябва да направим нещо. Трябва да го махнем от пътя си колкото може по-скоро.“ После сниши глас и много зловещо попита: „Къде го сложи?“ А тя му отговори: „В пудинга.“ О, сър, сърцето ми така подскочи, че за малко да спре. Реших, че искат да ви отровят с коледния пудинг. Не знаех какво да правя! Госпожа Рос нямаше да ми обърне внимание. Сетне ми хрумна да ви напиша писмо и да ви предупредя. Тъй и сторих и го оставих на възглавницата ви, за да го откриете, когато си лягате. — Ани замълча, останала без дъх.

Той я гледа изпитателно няколко минути и най-сетне каза:

— Струва ми се, че гледаш твърде много криминални филми или може би телевизията ти е повлияла така? Но важното в случая е, че имаш добро сърце и си проявила известна съобразителност. Когато се върна в Лондон, ще ти изпратя подарък.

— О, благодаря ви, сър. Много ви благодаря.

— Какво би искала като подарък, Ани?

— Какво ли? Мога ли да си поискам каквото ми харесва?

— В рамките на разумното, да — отвърна предпазливо детективът.

— О, сър, мога ли да получа тоалетна чантичка? Истинска тоалетна чантичка като тази на сестрата на господин Лий-Уъртли, макар и да не му беше сестра?

— Да, да — кимна Поаро. — Мисля, че мога да го уредя. — Сетне промърмори на себе си: — Интересно. Скоро посетих един музей, в който се съхраняват антични предмети от Вавилон или от някой от онези древни градове. Предметите са на хиляди години и сред тях имаше тоалетни кутии. Сърцето на жената не се променя.

— Моля, сър? — попита го стреснато Ани.

— Нищо, нищо, просто разсъждавам. Ще си получиш тоалетната чантичка, мило дете.

— О, благодаря ви, сър. Много ви благодаря наистина.

Ани радостно се отдалечи. Поаро се загледа след нея. На лицето му бе изписано задоволство.

— Виж ти! — промърмори. — А сега да тръгвам. Тук вече нямам работа. — В този миг неочаквано две ръце го хванаха за раменете.

— Ако застанете под имела… — прошепна Бриджет.

Еркюл Поаро бе много доволен. Наистина се забавлява. Каза си, че е прекарал една чудесна Коледа.