Приключението на коледния пудинг

I.

Точен до минутата както винаги, Еркюл Поаро влезе в малката стая, където неговата отлична секретарка, госпожица Лемън, очакваше инструкциите му за деня.

На пръв поглед госпожица Лемън изглеждаше като съставена единствено от ъгли. Това удовлетворяваше чувството на Поаро за симетрия.

Не че се интересуваше от геометричното съвършенство, когато ставаше дума за жени. Точно обратното — той бе много старомоден. Имаше континентален вкус към заоблените, по-скоро чувствените форми. Харесваше жените да са жени. Харесваше да са пищни, колоритни и екзотични. Имаше една руска графиня… но това бе толкова отдавна. Лудостта на младостта!

Но на секретарката си никога не гледаше като на жена. За него тя беше по-скоро като машина, прецизен инструмент. Работоспособността й бе невероятна. Бе на четирийсет и осем години и за щастие бе лишена от въображение.

— Добро утро, госпожице Лемън.

— Добро утро, мосю Поаро.

Поаро седна и тя постави пред него сутрешната поща, старателно разпределена по групи. После се върна на мястото си и седна с бележник и молив в ръка, готова да запише всичко.

Но тази сутрин щеше да има промяна в обичайния ред. Поаро бе взел един вестник и с интерес го четеше. С големи и черни заглавия на първата му страница бе написано:

— Сигурно сте прегледали сутрешните вестници, госпожице Лемън?

— Да, мосю Поаро. Новините от Женева не са много добри.

Той махна с ръка, за да покаже незаинтересоваността си към събитията в Женева.

— Испанска ракла — промърмори. — Можете ли да ми кажете, госпожице Лемън, какво точно представлява испанската ракла?

— Предполагам, мосю Поаро, че това е ракла, която идва от Испания.

— Много разумно предположение. Но все пак не знаете ли какво точно представлява?

— Мисля, че са от времето на кралица Елизабет I. Големи са и имат много месингови украшения. Изглеждат много красиви, когато са полирани и добре поддържани. Сестра ми си купи такава от една разпродажба. В нея съхранява спалното бельо, покривките за маса и кърпите. Красива е.

— Сигурен съм, че в дома на сестра ви всичко се поддържа изрядно — поклони се любезно Поаро.

Госпожица Лемън му обясни, че за съжаление в днешно време прислужничките сякаш никога не са чували за „усиленото търкане“. Детективът се озадачи от фразата, но реши да не пита какво точно има предвид.

Той отново погледна вестника и се опита да запомни споменатите имена — майор Рич, господин и госпожа Клейтън, капитан Макларън, господин и госпожа Спенс. Тези имена нищо не му говореха и все пак зад тях се криеха човешки същества, които мразеха, обичаха, страхуваха се. Разигралата се драма нямаше нищо общо с него. А как би искал да има някакво участие! Шест човека на вечеря в стая с голяма испанска ракла до стената… шест човека… пет от тях разговарят, хапват от студената вечеря, сменят плочите на грамофона, танцуват… а шестият е мъртъв в испанската ракла…

Поаро си помисли, че милият му приятел Хейстингс много би се позабавлявал с тази история. Какви романтични полети щеше да извърши фантазията му. Какви неуместни забележки щеше да направи. „Ах, скъпи ми Хейстингс, колко ми липсваш днес… Вместо теб…“ Поаро погледна към госпожица Лемън и въздъхна. Тя се досети, че шефът й не е в настроение да й диктува писма, и махна покривалото на пишещата си машина. Седеше и чакаше да настъпи удобният момент, за да се върне отново към работата си. Никак не се интересуваше от зловещата испанска ракла с трупа в нея. Поаро отново въздъхна и погледна снимката във вестника. Снимките във вестниците никога не са твърде добри, а тази определено бе съвсем неясна. Но какво лице! „Госпожа Клейтън, съпругата на убития.“

Нещо накара Поаро да сложи вестника пред госпожица Лемън.

— Погледнете! Погледнете това лице!

Тя послушно сведе очи към снимката, но не изрази никаква емоция.

— Какво мислите за нея, госпожице Лемън? Това е госпожа Клейтън.

Секретарката взе вестника, внимателно разгледа снимката и отбеляза:

— Много прилича на съпругата на един банков чиновник от Кройдънт Хийд. Бяха ми съседи.

— Интересно. Ще бъдете ли така любезна да ми разкажете историята на тази съпруга на банковия чиновник — помоли я той.

— Ами историята й не е весела, мосю Поаро.

— Така си и мислех. Моля продължете.

— Говореше се много за връзката на госпожа Адамс с един млад актьор. После господин Адамс се застреля. Но госпожа Адамс отказа да се омъжи за актьора и той се опита да се отрови. Все пак успяха да го спасят. По-късно госпожа Адамс се омъжи за един млад адвокат. Струва ми се, че отново се случиха неприятни неща, но ние вече бяхме напуснали Кройдънт Хийд и не зная подробности.

Еркюл Поаро кимна сериозно и попита:

— Беше ли красива?

— Ами… не бихте я нарекли красива… но в нея имаше нещо…

— Точно така. Кое е онова, което притежават съблазнителките? Троянската Елена, Клеопатра…

Госпожица Лемън енергично сложи лист хартия в машината.

— Никога не съм мислила за това, мосю Поаро. Струва ми се твърде глупаво. Ще е много по-добре, ако хората просто си вършат работата и не мислят за подобни неща.

Като изрази по този начин отношението си към човешките слабости и прегрешения, бързо сложи пръстите си върху клавишите на машината, очевидно нетърпелива да я оставят да продължи работата си.

— Това е вашата гледна точка — отбеляза детективът. — А в момента най-силното ви желание е да ви оставя на спокойствие да работите. Но вашата работа, госпожице Лемън, не е само да пишете писмата ми, да подреждате документите, да отговаряте на телефона… всички тези неща вършите превъзходно… но аз се нуждая от вашето съдействие, защото не се занимавам само с документи, а и с човешки същества.

— Разбира се, мосю Поаро — отвърна търпеливо секретарката. — Какво искате да направя?

— Този случай ме заинтригува. Ще се радвам, ако проучите статиите в сутрешните вестници, както и във вечерните, и ми изготвите резюме на фактите.

— Да, мосю Поаро.

Детективът се оттегли в дневната, а на лицето му заигра лукава усмивка.

— Каква ирония! — каза си. — След скъпия ми Хейстингс да се занимавам с госпожица Лемън. Какъв по-голям контраст може да си представи човек. Скъпият ми Хейстингс! Как щеше да се забавлява! Щеше да се разхожда напред-назад, да говори за случая, да му придава романтични окраски, да приема за чиста монета всяка дума, написана във вестника. А горката госпожица Лемън, онова, което я помолих да направи, съвсем няма да й достави удоволствие.

Не след дълго секретарката влезе при него и му подаде лист, изписан на машина.

— Ето информацията, която искахте, мосю Поаро. Но се боя, че не може да се смята за достоверна. Във всеки вестник има различно описание на случилото се. Не мога да гарантирам, че повече от шейсет процента от фактите са верни.

— Струва ми се, че оценката ви е твърде строга — промърмори Поаро. — Благодаря ви за усилията, госпожице Лемън.

Фактите изглеждаха невероятни, но бяха доста ясни. Майор Чарлс Рич, заможен ерген, поканил неколцина приятели на вечеря в апартамента си — господин и госпожа Клейтън, господин и госпожа Спенс и капитан Макларън. Капитанът бил стар приятел както на Рич, така и на семейство Клейтън. С младото семейство Спенс се познавали отскоро. Арнолд Клейтън работел в Министерството на финансите. Джеръми Спенс бил младши чиновник. Съобщаваха и годините на присъстващите — майор Рич на четирийсет и осем, Арнолд Клейтън на петдесет и пет, капитан Макларън на четирийсет и шест, Джеръми Спенс на трийсет и седем. За госпожа Клейтън пишеха, че „била с няколко години по-млада от съпруга си“. Един-единствен от поканените не е успял да присъства на вечерята. В последния момент на Клейтън се наложило спешно да замине за Шотландия и се предполагало, че е взел влака в 8.15 от гара Кингс Крос.

Вечерята протекла нормално. Изглежда, всички са се забавлявали. Не са били много шумни, нито пък са прекалили с пиенето. Разотишли се към 11.45. Четирима от гостите си тръгнали заедно и се качили на едно такси. Пръв слязъл капитан Макларън, когото оставили пред клуба му, сетне семейство Спенс оставили Маргарет Клейтън на Кардиган Гардънс и се прибрали в къщата си в Челси.

Страшното откритие било направено на следващата сутрин от слугата на майор Рич — Уилям Бърджес. Той не живеел в къщата. Пристигнал рано, за да почисти дневната, преди да поднесе на майора сутрешния чай. Когато започнал да чисти, открил голямо петно на светлия килим, върху който стояла раклата. Сторило му се, че петното е от нещо, течащо от нея. Веднага отворил капака и надникнал вътре. С ужас видял тялото на господин Клейтън. Бил намушкан във врата.

Бърджес изскочил на улицата и повикал минаващия полицай.

Това бяха фактите по случая. Имаше и някои подробности. Полицията незабавно уведомила госпожа Клейтън, която била „напълно съсипана“ от новината. За последен път видяла съпруга си около шест часа предната вечер. Прибрал се вкъщи много ядосан, защото получил съобщение от Шотландия, че трябва спешно да замине във връзка с някакво негово имущество. Настоял съпругата му да отиде на вечерята без него. После се отбил в клуба си, където заварил капитан Макларън на чашка с приятели. Обяснил му какво се е случило. Накрая, поглеждайки часовника си, казал, че ще има време да се отбие при майор Рич, за да се извини, след което да хване влака от гара Кингс Крос. От клуба се опитал да позвъни на майора по телефона, но не могъл да се свърже.

Според Уилям Бърджес господин Клейтън пристигнал в апартамента около 7.55. Майор Рич не бил в дома си, но прислужникът очаквал той да се върне всеки момент. Ето защо Бърджес предложил на Клейтън да влезе и да го почака. Гостът обяснил, че бърза за влака. Прислужникът го поканил в дневната и се върнал в кухнята, за да довърши приготовленията за вечерята. Не чул кога се е прибрал господарят му, но след около десет минути майор Рич надникнал в кухнята и му наредил да отиде да купи турски цигари, които били любимите на госпожа Спенс. Бърджес веднага излязъл. После занесъл цигарите на майора в дневната. Господин Клейтън не бил там, но прислужникът решил, че вече си е тръгнал, за да хване влака.

Разказът на майор Рич бе кратък и ясен. Когато се прибрал, не заварил Клейтън в апартамента си и дори не разбрал, че е идвал. Не намерил бележка и за пръв път чул за пътуването на Клейтън до Шотландия, когато пристигнала съпругата му и другите гости.

Вечерните вестници съобщаваха и за още два момента. Госпожа Клейтън, която била „съсипана от шока“, напуснала апартамента си и отишла за известно време при приятели.

Вторият момент се отнасяше до майор Чарлс Рич. Той бе обвинен в убийството на Арнолд Клейтън и бе арестуван.

— Значи така — заключи Поаро и погледна госпожица Лемън. — Арестуването на майор Рич можеше да се очаква. Но какъв забележителен случай! Толкова забележителен! Не мислите ли?

— Според мен такива неща се случват, мосю Поаро — отвърна тя без никакво вълнение.

— О, да, наистина. Всеки ден се случват. Или почти всеки ден. Но въпреки че са трагични, обикновено са напълно обясними.

— Много неприятна история.

— Да те намушкат и да те скрият в испанска ракла, наистина не е много приятно за жертвата. Безспорно е така. Но когато казвам, че случаят е забележителен, имам предвид поведението на майор Рич.

— Има подозрение, че майор Рич и госпожа Клейтън са били много близки… — сподели с неприязън секретарката. — Само подозрение, а не доказан факт. Заради това не го включих в резюмето си.

— Постъпили сте правилно. Но тази подробност някак се набива на очи. Това ли е всичко, което имате да ми кажете?

Госпожица Лемън не реагира. Поаро въздъхна. Колко му липсваше богатото въображение на Хейстингс. Да се обсъжда някой случай с госпожица Лемън бе непосилен труд.

— Помислете за момент за майор Рич. Той е влюбен в госпожа Клейтън и това е сигурно… Иска да се отърве от съпруга й… това също е сигурно, въпреки че, ако тя също е влюбена в него и те са близки, защо е трябвало да постъпват по този начин? Вероятно са предполагали, че Клейтън няма да даде развод на съпругата си. Но не това имам предвид. Майор Рич е запасен офицер и нерядко се казва, че военните не са особено умни. Все пак възможно ли е той да е такъв глупак?

Секретарката не отговори. Очевидно според нея последният въпрос на Поаро бе риторичен.

— Е, какво мислите за всичко това? — попита я нетърпеливо детективът.

— Какво мисля аз? — втренчи се в него тя.

— Но, да! Вие!

Госпожица Лемън се опита да се съсредоточи заради натиска, който бе оказан върху нея. Тя не се отдаваше на сериозни мисловни процеси, освен ако не беше специално помолена. През по-голямата част от времето мислите й бяха заети с подробностите за безукорно подреждане на документи. Това бе единственото, което я вълнуваше.

— Ами… — започна и спря.

— Просто ми кажете какво се е случило… Какво според вас се е случило през онази вечер. Господин Клейтън седи в дневната и пише бележка. Майор Рич се връща… и после какво?

— Вижда господин Клейтън. Те… предполагам, че са се скарали и майорът го е намушкал. После, когато осъзнава какво е направил, е напъхал трупа в раклата. Сигурно гостите е трябвало да пристигнат всеки момент.

— Да, да. Пристигат гостите. А трупът е в раклата. Вечерята свършва и гостите си отиват. После…

— Ами после… предполагам, че майор Рич е отишъл да си легне и… О!

— Аха! — възкликна Поаро. — Видяхте ли! Убивате човек и го скривате в ракла. Сетне спокойно си лягате, необезпокояван от мисълта, че на сутринта прислужникът ви ще открие престъплението.

— Предполагам, че е възможно прислужникът изобщо да не погледне в раклата.

— Дори при условие, че забележи огромно петно от кръв на килима под нея?

— Може би майор Рич не е видял, че има кръв.

— А не е ли проява на небрежност от негова страна да не се заинтересува?

— Сигурно е бил разстроен — предположи секретарката.

Поаро вдигна отчаяно ръце.

Подчинената му се възползва от ситуацията и излезе бързо от стаята.

II.

Строго погледнато, загадката на испанската ракла не влизаше в работата на Поаро. В момента бе ангажиран с много деликатна мисия за една от големите нефтени компании и разследваше дали неин висш служител не е замесен в съмнителни сделки. Всичко бе много тайно, важно и безспорно доходно. Случаят беше заплетен и изцяло бе погълнал вниманието на Поаро, а освен това имаше огромното преимущество, че не изискваше почти никаква физическа активност. Бе сложен и безкръвен. Престъпление от най-висша класа.

Загадката на испанската ракла бе драматична и емоционална. Както неведнъж бе споменавал пред Хейстингс, тези две неща често се надценяват, но пък бяха стихията на Хейстингс. В подобни ситуации Поаро бе проявявал голяма строгост към приятеля си. А ето, че сега се държеше почти като него, завладян от мисли за красиви жени, убийства от любов, ревност, омраза и всички останали романтични причини за убийство. Искаше да научи всичко за този случай. Копнееше да разбере що за човек е майор Рич, какъв е прислужникът му Бърджес, каква е Маргарет Клейтън (струваше му се, че вече знае), какъв е бил убитият Арнолд Клейтън (в случай на убийство характерът на жертвата винаги има особено значение) и дори какъв е верният приятел капитан Макларън и новите им познати семейство Спенс.

Но не виждаше как ще удовлетвори любопитството си.

По-късно същия ден отново се сети за случая.

Защо го заинтригува толкова много тази история? След кратко размишление той реши, че случилото се — според известните факти — е всъщност невъзможно. Да, случаят бе като Евклидова главоблъсканица.

Лесно можеше да се допусне, че двамата мъже са се скарали. Причината вероятно беше жена. Единият мъж убива другия в изблик на ярост. Да, случва се, но щеше да изглежда по-приемливо, ако съпругът бе убил любовника. И все пак любовникът убива съпруга, като го намушква с кама. Изборът на оръжието е странен. Може би майката на майор Рич е била италианка? Някъде трябваше да има нещо, което да обясни защо за оръжие на убийството е била избрана кама. Както и да е, човек трябва да приеме, че е извършено с кама (в някои вестници я наричаха „стилет“). Била е под ръка и е използвана. Тялото е било скрито в раклата. Проява на здрав разум. Убийството не е било предумишлено и след като прислужникът е щял да се върне всеки момент, а и гостите са щели да пристигнат, това е било единственото възможно решение.

Вечерята преминава, гостите се разотиват, прислужникът отдавна си е тръгнал… и майор Рич си ляга!

За да се разбере как е станало това, трябва да се види майор Рич и да се открие що за човек е онзи, който постъпва по такъв начин.

Възможно ли е да е бил обхванат от ужас от извършеното и след напрежението през вечерта, когато се е опитвал да се държи както обикновено, да е взел някакво приспивателно или успокоително, от което да е заспал дълбоко, така че се е събудил по-късно от обичайния си час? Възможно е. Или пък е случай, достоен за психиатрите, в който престъпникът е обзет от подсъзнателно чувство за вина и иска престъплението му да бъде разкрито? За да намери отговорите на тези въпроси, човек трябваше да види майор Рич. Всичко се свеждаше до…

Телефонът иззвъня. Поаро го остави да позвъни известно време, докато осъзнае, че след като му бе донесла писмата за подпис, госпожица Лемън сигурно си бе тръгнала, а Джордж вероятно беше излязъл.

Вдигна телефона.

— Мосю Поаро?

— На телефона.

— О, чудесно! — Той леко примигна, когато чу енергичния, но чаровен женски глас. — Обажда се Аби Чатъртън.

— А, лейди Чатъртън! С какво мога да ви бъда полезен?

— Елате колкото може по-бързо на един просто великолепен коктейл у дома. Не само за него обаче, а за нещо съвсем различно. Имам нужда от вас. Изключително важно е! Моля ви, моля ви, моля ви! Не ме разочаровайте! Не ми казвайте, че сте зает!

На Поаро и през ум не му мина да каже подобно нещо. Лорд Чатъртън, освен че беше пер на Англия и от време на време държеше дълга и скучна реч в Камарата на лордовете, не блестеше с нищо особено. Но съпругата му беше едно от най-искрящите бижута на онова, което Поаро наричаше le haut monde6. Всичко, което казваше или правеше, беше сензация. Беше умна, красива, оригинална и толкова енергична, че бе в състояние да изстреля ракета до Луната.

— Имам нужда от вас — повтори тя. — Засучете си великолепните мустаци и елате.

Не стана толкова бързо. Първо Поаро трябваше старателно да подготви тоалета си. Засука мустаците си и най-сетне тръгна.

Вратата на дома на лейди Чатъртън на Черитън Стрийт беше леко открехната и отвътре се чуваха звуци като от клетките на животните в зоопарк. Лейди Чатъртън бе в центъра на една групичка от двама посланици, един международен играч на ръгби и един нашумял американски евангелист. Когато съзря Поаро, с невероятна ловкост се измъкна от събеседниците си и застана пред него.

— Мосю Поаро, колко се радвам да ви видя! Не, не пийте от това ужасно мартини! За вас имам нещо специално. Сироп, какъвто пият шейховете на Мароко. Горе в стаята ми е. — Тя тръгна нагоре по стълбите, а Поаро я последва. Домакинята спря за малко и през рамо промърмори: — Не споменах нищо пред тези хора, защото е абсолютно необходимо никой да не разбере, че тук става нещо. Обещала съм огромна премия на слугите, за да мълчат. Все пак не искам къщата ми да бъде обсадена от репортери. Бедната жена! И без това достатъчно преживя.

Лейди Чатъртън подмина първата площадка и продължи нагоре към втория етаж.

Еркюл Поаро я следваше задъхан и объркан.

Тя спря, погледна надолу през перилата и отвори една врата.

— Ето го, Маргарет! — възкликна. — Намерих го! Ето го!

Тя победоносно отстъпи встрани, за да даде възможност на детектива да влезе. Сетне ги представи:

— Това е Маргарет Клейтън. Тя ми е много, много добра приятелка. Нали ще й помогнете? Маргарет, това е блестящият Еркюл Поаро. Ще направи всичко, което искаш. Нали, скъпи мосю Поаро?

И без да дочака съгласието му, което очевидно смяташе за сигурно (неслучайно цял живот лейди Чатъртън се държеше като глезена красавица), тя изхвърча от стаята и хукна надолу по стълбите. След миг прозвуча нетактичният й вик:

— Трябва да се върна при всички тези ужасни хора…

Жената, която седеше на един стол до прозореца, стана и се приближи до Поаро. Дори и да не му я бяха представили, той щеше да я познае — високото, много високото чело, тъмната коса, която като криле обгръщаше лицето й, раздалечените сиви очи. Носеше плътно прилепнала черна рокля с висока яка, която подчертаваше красотата на тялото и лицето й с бледия цвят на магнолия. Беше необикновено лице, не просто красиво, а като едно от онези странни и симетрични лица, които човек може да види в картините на италианските примитивисти. В нея имаше някаква средновековна красота и излъчваше странна невинност, която според детектива можеше да бъде много по-опустошителна от сладострастната предизвикателност. Заговори му с детска прямота:

— Аби каза, че ще ми помогнете…

Беше сериозна и в погледа й се четеше въпрос. Той помълча, изучавайки я внимателно. Нямаше нищо невъзпитано в поведението му. Беше по-скоро като професионалния интерес, който лекарите проявяват към нов пациент.

— Сигурна ли сте, мадам, че мога да ви помогна? — попита най-сетне.

По бузите й изби руменина.

— Не разбирам какво имате предвид?

— Какво искате да направя?

— О! — изненада се тя. — Мислех… че знаете коя съм.

— Зная коя сте. Съпругът ви бе убит, намушкан, а майор Рич е арестуван с обвинение за убийството му.

Руменината по бузите й се сгъсти.

— Майор Рич не е убил съпруга ми.

Последва светкавичният въпрос на Поаро:

— Защо не?

— Аз… моля? — заекна слисано тя.

— Объркахте се, защото не ви зададох въпроса, който всеки би задал — полицията, адвокатите… „Защо е трябвало майор Рич да убие Арнолд Клейтън?“ Аз ви питам точно обратното. Защо сте сигурна, мадам, че майор Рич не го е убил?

— Защото… — замълча тя за момент — … защото познавам много добре майор Рич.

— Познавате майор Рич много добре — повтори след нея Поаро. Помълча малко, сетне остро попита:

— Колко добре?

Не можа да прецени дали тя разбра какво точно имаше предвид. Помисли си, че жената пред него е или напълно искрена, или много коварна. Сигурно много хора са си задавали същия въпрос…

— Колко добре? — повтори тя и го изгледа с недоверие. — От пет, не, от шест години.

— Нямах точно това предвид… Сигурно разбирате, мадам, че се налага да ви задам неизбежните въпроси. Може би ще ми кажете истината, но може и да ме излъжете. Понякога на жените им е нужно да лъжат. Те трябва да се защитават и лъжата им служи като оръжие. Но има трима души, пред които една жена трябва да говори истината. Пред изповедника, пред фризьора и пред частния детектив… ако му вярва. Вярвате ли ми, мадам?

Маргарет Клейтън си пое дълбоко дъх и каза:

— Да, вярвам ви. — Сетне додаде: — Налага се.

— Много добре. Какво искате от мен? Да открия кой е убил съпруга ви?

— Предполагам, че да.

— Но не е толкова важно, така ли? Тогава искате от мен да отстраня подозрението от майор Рич?

Тя бързо закима с благодарност.

— Това… само това ли?

Едва го изрекъл, Поаро осъзна, че въпросът му е бил излишен. Маргарет Клейтън бе от хората, които могат да се съсредоточат само върху едно нещо.

— А сега — неизбежното. Двамата с майора сте любовници, нали?

— Ако имате предвид, че сме в любовна връзка, грешите. Не сме.

— Но той е влюбен във вас, така ли?

— Да.

— А вие влюбена ли сте в него?

— Така мисля.

— Но не сте напълно сигурна?

— Сега вече съм.

— Значи не сте обичали съпруга си?

— Не.

— Отговаряте ми удивително простичко. Повечето жени биха се опитали надълго и нашироко да ми обяснят какви точно са чувствата им. Откога сте женени?

— От единайсет години.

— Разкажете ми за съпруга си. Какъв човек беше той?

— Трудно ми е — намръщи се тя. — Всъщност не зная що за човек бе Арнолд. Беше тих и много сдържан. Не можеше да се разбере какво мисли. Но беше много умен. Всички казваха, че бил блестящ… в работата си, искам да кажа… Той не… не зная как да се изразя… той никога не се разкриваше…

— Обичаше ли ви?

— О, да. Сигурно. Иначе не би го интересувало… — Тя рязко замлъкна.

— За другите мъже ли? Това ли искахте да кажете? Бил е ревнив?

— Сигурно — промърмори жената и продължи, сякаш усетила, че се налага да обясни. — Понякога по цели дни не отронваше и дума…

Поаро кимна замислено.

— Насилието… познавате ли го? За пръв път ли се сблъсквате с насилие?

— Насилие? — намръщи се тя, сетне се изчерви. — Да не би да имате предвид… бедното момче, което се застреля?

— Да. Това имам предвид.

— Нямах никаква представа за чувствата му… Беше ми жал за него… изглеждаше толкова срамежлив, толкова самотен. Сигурно е бил много изнервен. Имаше и двама италианци… дуелираха се… Толкова е глупаво! Така или иначе никой не пострада, слава Богу… Честно казано, нито един от двамата не значеше нещо за мен. Дори не съм им показвала някакво отношение.

— Не сте. Но вие просто сте били там! Така се случва в живота! Виждал съм го и преди. Мъжете още повече полудяват, когато жената не се интересува от тях. Но за майор Рич ви е грижа. Така че да направим това, което трябва… — Поаро замълча.

Жената седеше срещу него и го наблюдаваше.

— Нека от личностите да се прехвърлим към наистина важните неща, тоест фактите. Зная само онова, което пише във вестниците. Според тях само двама души са имали възможността да убият съпруга ви. Само двама са могли да го направят. Майор Рич и прислужникът му.

— Зная, че Чарлс не го е убил! — твърдо заяви тя.

— В такъв случай е бил прислужникът. Съгласна ли сте?

— Разбирам какво искате да кажете… — рече колебливо жената.

— Но вие сте напълно уверена?

— Струва ми се… фантастично!

— Да, съществува възможността. Без съмнение съпругът ви е отишъл в апартамента, след като трупът му бе намерен там. Ако е вярно онова, което разказа прислужникът, то майор Рич го е убил. Но ако не е вярно? Тогава прислужникът го е убил и е скрил трупа в раклата, преди да се върне господарят му. Според него сигурно е бил най-добрият начин да се отърве от тялото. На сутринта е трябвало единствено да се направи, че „забелязва петна от кръв“ и да го „открие“. Съмнението неизбежно ще падне върху Рич.

— Но защо ще иска да убива Арнолд?

— Наистина защо? На пръв поглед няма мотив, иначе полицията щеше да го разследва. Възможно е съпругът ви да е знаел нещо дискредитиращо за прислужника и е възнамерявал да го съобщи на майор Рич. Съпругът ви споменавал ли ви е някога нещо за онзи Бърджес?

Тя поклати глава.

— Мислите ли, че би го направил? — попита детективът. — Мислите ли, че така е станало?

— Трудно е да се каже — намръщи се госпожа Клейтън. — Вероятно не. Арнолд рядко говореше за хората. Казах ви, че беше сдържан. Не беше… никога… не е бил приказлив човек.

— Държал е всичко в себе си… Да, а сега ми кажете какво е мнението ви за Бърджес?

— Не е от хората, които човек забелязва. Доста добър прислужник. Подходящ, но му липсваше финес.

— На каква възраст е?

— Около трийсет и седем или и осем, струва ми се. По време на войната е бил в армията, но не служил като войник.

— От колко време е при майор Рич?

— Не много отдавна. Мисля, че от около година и половина.

— Да сте забелязали нещо странно в поведението му към съпруга ви?

— Не сме посещавали майора много често. Не, нищо не съм забелязала.

— Разкажете ми за онази вечер. За колко часа бяхте поканени?

— За осем и петнайсет. Вечерята започна в осем и половина.

— Що за вечери бяха тези при майор Рич?

— Ами имаше аперитиви, студен бюфет, както обикновено беше много богат. Гъши дроб и препечени филийки, пушена сьомга, понякога имаше топло блюдо с ориз. Чарлс го приготвяше по специална рецепта от Близкия изток, но го сервираше най-често през зимата. Слушахме музика. Чарлс има много хубав стереограмофон. Съпругът ми и Джок Макларън обичаха да слушат класическа музика, а ние останалите предпочитахме забавната. Семейство Спенс са чудесни танцьори. Бяха просто спокойни неофициални вечери. Чарлс е превъзходен домакин.

— А онази вечер? Като другите ли беше? Нищо необичайно ли не забелязахте? Нещо, което да не си е на мястото?

— Да не си е на мястото ли? — замисли се за миг тя. — Сега като го казахте, ми мина нещо през ума, но не… изчезна. Имаше нещо… — Отново поклати глава. — Не. Отговорът на въпроса ви е, че през онази вечер нямаше нищо необичайно. Забавлявахме се. Всички изглеждахме спокойни и щастливи. — Жената потрепери и продължи: — И като си помисля, че през цялото време…

— Не мислете — махна с ръка Поаро. — Какво знаете за работата, по която съпругът ви е трябвало да замине за Шотландия?

— Не много. Имаше някакъв спор относно продажбата на парче земя, което принадлежеше на съпруга ми. Продажбата бе придвижена, но изведнъж се появи неочаквана пречка.

— Какво точно ви каза съпругът ви?

— Влезе при мен с телеграма в ръка. Доколкото си спомням, каза следното: „Много неприятно. Трябва да хвана нощния влак за Единбург и утре рано сутринта да се видя с Джонсън… Човек си мисли, че всичко върви гладко, а се оказва обратното.“ После продължи: „Да се обадя ли на Джок и да го помоля да мине да те вземе?“ Аз му отвърнах: „Глупости, ще взема такси.“ Сетне ме посъветва да помоля Джок или семейство Спенс да ме изпратят до вкъщи. Попитах дали трябва да му приготвя нещо за пътуването, а той ми отвърна, че е сложил някои неща в една чанта. Щял да мине през клуба, за да хапне набързо, преди да се качи на влака. И излезе… тогава го видях за последен път.

Когато изричаше тези думи, гласът й потрепери и почти заглъхна.

Поаро я наблюдаваше внимателно.

— Показа ли ви телеграмата?

— Не.

— Жалко.

— Защо?

Той не отговори на въпроса й, вместо това рязко каза:

— А сега по същество. Кои са адвокатите на майор Рич?

Тя му ги съобщи и той си записа адреса.

— Ще ми напишете ли няколко думи за препоръка пред тях? Бих искал да ми помогнат да се видя с майор Рич.

— Той… от седмица е върнат обратно в затвора.

— Естествено, такава е процедурата. Ще ми напишете ли по една бележка до капитан Макларън и до семейство Спенс? Искам да се срещна с тях и е много важно да не ми посочат веднага вратата.

Когато жената свърши с писането и стана от бюрото, Поаро рече:

— Още нещо. Ще добия собствени впечатления за капитан Макларън и семейство Спенс, но искам да зная и вашите.

— Джок е един от най-старите ни приятели. Познавам го от дете. Изглежда доста дръпнат, но всъщност е сърдечен човек. Винаги съм могла да разчитам на него. Той не е забавен и усмихнат, но има силен характер. Двамата с Арнолд често сме се осланяли на неговите преценки.

— Несъмнено и той е влюбен във вас, нали? — проблеснаха закачливо очите на детектива.

— О, да — усмихна се щастливо Маргарет. — Винаги е бил влюбен в мен. Но след толкова години е станало нещо като навик.

— А семейство Спенс?

— Забавни са и са чудесни за компания. Линда Спенс е умно момиче. На Арнолд му харесваше да разговарят. Привлекателна е.

— Приятелки ли сте?

— Ние? В известен смисъл. Не съм сигурна дали я харесвам наистина. Понякога е много злобна.

— А съпругът й?

— О, Джеръми е чудесен. Много е музикален. Разбира и от изобразително изкуство. Двамата с него често ходехме на изложби…

— Е, сега остава да се запозная с тях. — Той пое ръката й и каза: — Надявам се, мадам, няма да съжалявате, че ме помолихте да ви помогна.

— Защо трябва да съжалявам? — отвори широко очи тя.

— Човек никога не знае — отвърна двусмислено Поаро. Когато тръгна надолу по стълбите, той си промърмори: — И аз не знам… не знам.

Коктейлът бе в разгара си, но той учтиво се измъкна и излезе на улицата.

— Не — повтори си той. — Аз не зная.

Мислеше си за Маргарет Клейтън.

Детската й прямота, невинният й вид… го бяха впечатлили. Но дали бе само това? Дали не скриваха нещо друго? В средновековието е имало такива жени — жени, заради които историците все още спорят. Сети се за Мария Стюард, кралицата на Шотландия. Дали е знаела през онази нощ в Кърк О’Фийлдс за заговора? Или е била напълно невинна? Дали конспираторите нищо не са й казали? Дали е била от онези по детски наивни жени, които си казват: „Не зная“ и си вярват? Усети магията на Маргарет Клейтън. Но за нея още не знаеше какво да мисли…

Жени като нея, въпреки че самите те са невинни, могат да бъдат причина за престъпление.

Жени като нея могат да замислят и да организират престъпление, без самите да го извършат.

Никога не е тяхна ръката, която забива камата…

Колкото до Маргарет Клейтън… Не! Той не можеше да прецени.

III.

Адвокатите на майор Рич не бяха особено любезни с Поаро. Той и не го очакваше.

Без направо да му го казват, му дадоха да разбере, че ще бъде в интерес на клиента им госпожа Клейтън да не проявява никакъв интерес към него.

Посещението му при тях бе по-скоро проява на лоялност. Имаше достатъчно връзки във вътрешното министерство и разузнаването, за да си уреди среща със затворника.

Инспектор Милър, който се занимаваше със случая, не беше от любимците на Поаро. Този път обаче той бе сдържан, а не враждебен.

— Не мога да губя много време с този стар дърдорко — бе споделил инспекторът със сержанта, преди да се появи детективът. — Все пак трябва да бъда учтив.

— Този път ще ви се наложи да направите доста фокуси, мосю Поаро, ако искате да докажете нещо — отбеляза развеселен инспектор Милър, когато детективът влезе. — Никой друг, освен Рич не е могъл да го направи.

— С изключение на прислужника — обади се Поаро.

— О! Ами разследвайте си го. Това е една възможност. Но няма да откриете нищо. Няма мотив.

— Не можете да бъдете напълно сигурен. Мотивите понякога са доста странни.

— Е, така или иначе, той не се е познавал с Клейтън. Има чисто минало. Пък и е напълно наред с главата. Не разбирам какво още искате?

— Искам да докажа, че Рич не е извършил престъплението.

— За да угодите на дамата, а? — подсмихна се цинично инспекторът. — Сигурно и вас е омагьосала. Бива си я, нали? Щом става дума за отмъщение, cherchez la femme. Знаете, че и тя би могла да го извърши, ако е имала възможност.

— Това не! — възмути се Поаро.

— Ще ви шокира, нали? Познавах една такава жена. Премахна няколко съпрузи, без да й мигне синьото оченце. И всеки път изглеждаше съсипана. Съдът за малко да я оправдае, ако имаше за какво да се хване… но нямаше. Доказателствата бяха железни.

— Е, приятелю, да не спорим. Просто искам да ви попитам за някои подробности около известните факти. Онова, което пишат вестниците, е новина, но невинаги е истина.

— Е, и те трябва да се позабавляват. Какво искате да знаете?

— Часът на смъртта, колкото може по-точно.

— Не мога да ви кажа с голяма точност, защото тялото беше прегледано едва на другия ден сутринта. Смята се, че смъртта е настъпила десет-тринайсет часа преди това. Тоест между седем и десет часа предната вечер. Пронизан е в югуларната вена. Смъртта е настъпила мигновено.

— А оръжието?

— Прилича на италиански стилет… много малък… остър като бръснач. Никой не го е виждал преди и никой не знае откъде се е взел. Но накрая ще разберем… Въпрос на време и търпение.

— Не би ли могло да е грабнат случайно и да е използван по време на свадата?

— Не. Прислужникът твърди, че в апартамента не е имало подобен предмет.

— Интересува ме телеграмата — продължи да пита Поаро. — Телеграмата, с която Арнолд Клейтън е бил повикан по спешност в Шотландия… Намерихте ли я?

— Не. Нямаше и следа от нея. А освен това сделката със земята си е вървяла напълно нормално.

— Тогава кой е изпратил телеграмата… Допускам, че все пак е имало телеграма?

— Трябва да е имало… Не че много вярваме на госпожа Клейтън. Но самият Клейтън е споменал на прислужника, че спешно го викат в Шотландия. Казал го е и на капитан Макларън.

— По кое време се е видял с капитан Макларън?

— Хапнали са в клуба им… нещо леко… било е около седем и петнайсет. После Клейтън е взел такси до дома на Рич и е пристигнал малко преди осем. След това… — Милър разпери широко ръцете си.

— Някой забелязал ли е нещо странно в поведението на Рич онази вечер?

— Е, нали знаете какви са хората. Щом нещо се случи, започват да си мислят колко много неща са забелязали, а съм готов да се обзаложа, че изобщо не са ги забелязали. Сега госпожа Спенс твърди, че през цялата вечер той е бил разсеян. Невинаги е отговарял смислено. Сякаш „нещо друго се въртяло в главата му“. И как ли не, ако е имало труп в раклата! Чудил се е как да се отърве от него.

— А защо не се е отървал?

— Учуден съм. Сигурно е загубил самообладание. Но си е чиста лудост да го остави там до следващия ден. Още повече, че през нощта е имал прекрасна възможност. Няма портиер. Могъл е да докара колата си… да натика трупа в багажника й, той е голям, и да го изкара извън града, за да го остави някъде. Могло е някой да го види как слага трупа в колата, но апартаментите гледат към странична улица, а пък има и двор, в който може да се вкара колата. Да речем в три сутринта е имал твърде голям шанс да не го забележат. Но какво прави той? Ляга си, на другата сутрин се успива и се събужда, когато полицията вече е в апартамента му.

— Легнал си е и е спал спокойно, както би постъпил един невинен човек.

— Както искате, така си го тълкувайте. Но наистина ли го вярвате?

— Не мога да дам отговор на този въпрос, докато не се срещна с майора.

— Мислите си, че можете да познаете от пръв поглед кога един човек е невинен? Не е толкова лесно.

— Зная, че не е лесно, а и не се опитвам да докажа, че мога да го направя. Онова, което искам да реша за себе си, е дали този човек е толкова глупав, колкото излиза, че е.

IV.

Поаро не възнамеряваше да се срещне с Чарлс Рич, докато не поговори с останалите.

Започна с капитан Макларън.

Макларън бе висок, мургав и необщителен човек. Имаше грубо, но приятно лице. Бе стеснителен и разговорът вървеше трудно. Но детективът бе настоятелен.

Като посочи с пръст бележката от Маргарет, Макларън неохотно каза:

— Е, след като Маргарет иска да ви кажа всичко, което мога, разбира се, ще го направя. Въпреки че не знам какво има за разказване. Сигурно вече сте го чували. Но щом Маргарет иска… винаги съм правил онова, което тя желае… още от шестнайсетгодишната й възраст. Знаете ли, тя има особено въздействие върху хората.

— Знам — кимна Поаро и продължи: — Първо ви моля да ми отговорите напълно искрено на един въпрос. Мислите ли, че майор Рич е виновен?

— Да, мисля. Не бих го казал пред Маргарет, щом тя желае да смята, че е невинен. Но просто не виждам друго обяснение. По дяволите! Той трябва да е виновен!

— Съществуваше ли неприязън между него и господин Клейтън?

— Съвсем не. Арнолд и Чарлс бяха най-добри приятели. Ето кое прави случилото се толкова необикновено.

— Може би приятелството на майор Рич с госпожа Клейтън…

Домакинът грубо го прекъсна:

— Лъжа! Тази измислица я раздухаха вестниците… Дяволска инсинуация! Госпожа Клейтън и Рич бяха добри приятели и това е всичко. Маргарет има много приятели. И аз съм неин приятел, и то от години. При това между нас няма нищо, което да крием от света. Същото беше между Чарлс и Маргарет.

— Значи не смятате, че те са имали любовна връзка?

— Разбира се, че не — извика яростно Макларън. — Не слушайте какво говори онази лисица госпожа Спенс. Тя плещи какво ли не!

— Но може би господин Клейтън е подозирал, че има нещо между съпругата му и майор Рич?

— Трябва да ми повярвате, че няма подобно нещо! Иначе щях да го зная. Двамата с Арнолд бяхме много близки.

— Що за човек беше той? Вие сте го познавали както никой друг.

— Ами Арнолд бе кротък човек. Но беше умен, дори блестящ. Онова, което наричат първокласен финансист. Заемаше доста висок пост в Министерството на финансите.

— Да, разбрах.

— Четеше много. Колекционираше марки. И много обичаше музика. Не танцуваше и не обичаше да излиза.

— Според вас бракът им беше ли щастлив?

Капитанът не отговори веднага, сякаш подбираше думите.

— Много трудно може да се отговори на този въпрос… Да, мисля, че бяха щастливи. Той бе привързан към нея по свой начин. Сигурен съм, че тя също го обичаше. Ако ме питате дали биха се развели, ще ви кажа, че не. Е, може би нямаха много общи интереси.

Поаро кимна. Научи онова, което искаше.

— Сега ми разкажете за онази вечер. Господин Клейтън е вечерял с вас в клуба. Какво ви каза?

— Обясни ми, че трябва да замине за Шотландия. Това го бе ядосало. Всъщност ние не вечеряхме. Нямаше време. Поръчахме по един сандвич и нещо за пиене. Искам да кажа, че само той хапна, а аз пийнах. Нали след това щях да ходя на вечеря.

— Той спомена ли ви за някаква телеграма?

— Да.

— Но не ви я показа?

— Не.

— Каза ли ви, че смята да се отбие у Рич?

— Не точно. Всъщност се съмняваше, че ще има време. Каза ми: „Маргарет или ти можете да му обясните.“ А сетне додаде: „Нали ще се погрижиш да я изпратиш до вкъщи?“ И си тръгна. Всичко беше напълно нормално.

— Изобщо ли не е подозирал, че телеграмата е била фалшива?

— А била ли е? — стресна се капитан Макларън.

— Очевидно да.

— Колко странно… — промърмори капитанът и се замисли. Не след дълго рязко възкликна: — Но това наистина е много странно! Искам да кажа какъв е смисълът? Защо някой ще иска да го изпрати в Шотландия?

— Ето този въпрос се нуждае от отговор.

Еркюл Поаро си тръгна, оставяйки слисания капитан.

V.

Семейство Спенс живееха в малка къща в Челси. Линда Спенс посрещна Поаро с радостно въодушевление.

— Разкажете ми! Разкажете ми всичко за Маргарет! Къде е тя?

— Не ми е позволено да го съобщавам, мадам.

— Колко добре се е скрила! Маргарет е много изобретателна за такива неща. Но предполагам, че ще я призоват да даде показания на процеса. Не може да се измъкне.

Детективът я изгледа преценяващо. С нежелание установи, че тя бе привлекателна съвременна красавица (което в момента означаваше да приличаш на недохранено сираче). Не беше негов тип. Артистично разрошената й коса се развяваше около главата й. От леко зацапаното й лице го гледаха две лукави очи. Яркочервеното й червило компенсираше липсата на грим. Носеше огромен бледожълт пуловер, който висеше почти до коленете й, и тесни черни панталони.

— Каква е вашата роля в цялата тази история? — позаинтересува се тя. — Да измъкнете по някакъв начин гаджето й? Така ли? Каква илюзия!

— Значи смятате, че е виновен?

— Разбира се, че кой друг?

Той си помисли, че точно в това е въпросът. Не й отговори, а продължи да пита:

— Как ви се стори майор Рич през онази фатална вечер? Както обикновено ли или не?

Линда Спенс присви очи.

— Не, не приличаше на себе си. Беше различен.

— Колко различен?

— Ами след като току-що хладнокръвно сте намушкали човек…

— Но тогава вие не сте го знаели, нали?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо решихте, че е бил различен? В какво точно се състоеше разликата?

— Ами… беше разсеян. О, не знам. Но като си мисля за онази вечер, имам чувството, че определено имаше нещо.

Поаро въздъхна и продължи да пита:

— Кой пристигна пръв?

— Ние двамата с Джим. После Джок и накрая Маргарет.

— Кога за пръв път се спомена, че господин Клейтън е заминал за Шотландия?

— Когато дойде Маргарет. Обърна се към Чарлс и каза: „Арнолд много се извинява, но трябваше спешно да замине за Единбург с нощния влак.“ А той рече: „О, колко жалко.“ Джок се обади: „Съжалявам, но мислех, че вече знаеш.“ После поднесоха напитките.

— Майор Рич случайно да е споменал, че се е виждал с господин Клейтън същата вечер? Да е казвал, че той се е отбил на път за гарата?

— Не съм чула.

— Не е ли странно това с телеграмата?

— Какво му е странното?

— Била е фалшива. Никой от Единбург не я е изпращал.

— Значи така. Още тогава се зачудих.

— Имали сте някакво подозрение?

— Ами то просто биеше на очи.

— Какво имате предвид?

— Уважаеми господине, не се правете на невинен. Тайният любовник разкарва съпруга! Така теренът е чист за вечерта.

— Искате да кажете, че майор Рич и госпожа Клейтън са планирали да останат заедно през нощта?

— Вече сте чували за такива неща, нали? — развесели се Линда.

— И телеграмата е била изпратена от единия от тях?

— Няма да се учудя.

— Смятате, че двамата са имали любовна връзка?

— Нека кажем, че няма да се изненадам, ако е било така. Не го знам със сигурност.

— Дали господин Клейтън се е досещал?

— Арнолд бе необикновен човек, беше много саможив, ако разбирате какво имам предвид. Мисля, че е знаел. Но беше от хората, които не биха допуснали това да продължава. Повечето го смятаха за сухар, който няма чувства. Но съм напълно убедена, че съвсем не беше такъв. Странното обаче е, че щях да се изненадам по-малко, ако Арнолд бе убил Чарлс, а не обратното. Подозирах, че Арнолд е много ревнив.

— Интересно.

— Въпреки че по-вероятно ми изглежда да посегне на Маргарет. Като Отело. Знаете ли, Маргарет има особено въздействие върху мъжете.

— Тя е красива жена — отбеляза сдържано Поаро.

— Не е само това. В нея има нещо. Тя просто омагьосва мъжете и те полудяват по нея, а тя сякаш всеки път се изненадва и ги гледа с широко ококорени очи, от което те още повече се побъркват.

— Une femme fatale7.

— Май така се казва.

— Познавате ли я добре?

— Скъпи ми господине, та тя е една от най-добрите ми приятелки! И все пак… изобщо не бих й се доверила!

— Така ли? — кимна детективът и смени темата. Попита я за капитан Макларън.

— Джок? Старият приятел? Той е душичка. Като че ли е роден да бъде приятел на семейството. Двамата с Арнолд бяха близки. Мисля, че Арнолд споделяше с него повече, отколкото с всеки друг. А за Маргарет, разбира се, е дресираното кученце. От години е влюбен в нея.

— Господин Клейтън ревнуваше ли от него?

— Да ревнува от Джок? Що за идея! Маргарет е много привързана към Джок, но никога с нищо не е показвала нещо друго към него. Не мисля, че човек може да допусне… Не разбирам защо… Струва ми се срамно. Той е толкова добър.

Поаро отново смени темата и насочи разговора към прислужника. Освен че смяташе, че прави хубави коктейли, Линда Спенс нямаше мнение за Бърджес, защото почти не го бе забелязвала.

Но много бързо схвана накъде клони Поаро.

— Предполагам си мислите, че той също би могъл да убие Арнолд? Според мен е дяволски невероятно.

— Думите ви ме объркват, мадам. Струва ми се (въпреки че сигурно няма да се съгласите), че е дяволски невероятно не толкова, че майор Рич е убил Арнолд Клейтън, а начинът, по който го е направил.

— Имате предвид стилета? Да, наистина е нетипично. Прилича повече на случайно попаднало му под ръка оръжие. По-лесно би било да го удуши, нали?

Поаро въздъхна.

— Отново се връщаме към историята на Отело. Да, Отело… подсказахте ми една идея…

— Така ли? Каква? — В този момент се чу шум от отключване и вратата се отвори. — А, ето го Джеръми. Искате ли да говорите и с него?

Джеръми Спенс беше приятен на вид около трийсетгодишен мъж. Бе облечен стилно и излъчваше самоувереност. Госпожа Спенс се извини, че трябва да отиде в кухнята, за да види яденето, и излезе, оставяйки ги сами.

Джеръми Спенс не беше приказлив като жена си. Очевидно му бе крайно неприятно, че е замесен в подобен случай, и отговорите му сякаш нарочно не носеха никаква информация. От известно време били близки със семейство Клейтън, но с Рич не се познавали добре. Изглеждал приятен човек. Доколкото си спомнял, Рич се държал напълно естествено през въпросната вечер. Винаги е смятал, че Клейтън и Рич са добри приятели. Случаят му се струва необясним.

По време на разговора Джеръми Спенс на няколко пъти недвусмислено подсказа на Поаро, че с нетърпение очаква той да си тръгне. Държа се учтиво, но само толкова.

— Виждам, че въпросите ми не ви допадат — отбеляза детективът.

— Е, вече доста обстойно отговаряхме на полицаите. Струва ми се, че бе достатъчно. Казахме им всичко, което сме видели или чули. А сега… бих искал да го забравя.

— Напълно ви разбирам и ви съчувствам. Крайно неприятно е човек да се забърква в подобен случай. Питат те не само какво си видял или чул, а дори какво мислиш.

— По-добре е да не се мисли.

— Но това не може да се избегне. Смятате ли например, че госпожа Клейтън е замесена? Дали е планирала убийството на съпруга си заедно с Рич?

— Мили Боже! Не! — Спенс изглеждаше шокиран и объркан. — Нямах представа, че може да се допусне такова нещо.

— Съпругата ви не сподели ли с вас подобна възможност?

— О, Линда! Знаете какви са жените… все си имат зъб една на друга. Маргарет няма почитателки сред представителките на своя пол. Твърде привлекателна е. Но това предположение, че Рич и Маргарет са планирали убийството… това е невероятно!

— Подобни неща са се случвали и преди. Помислете за оръжието например. То подхожда повече на жена, отколкото на мъж.

— Искате да кажете, че полицията е стигнала до извода, че е нейно… това е невъзможно! Искам да кажа…

— Нищо не зная за това — отвърна замислено Поаро и побърза да напусне къщата.

От изражението на Спенс реши, че е предоставил на господина тема за размисъл.

— Простете ме, че го казвам, мосю Поаро, но не виждам как бихте могли да ми помогнете.

Детективът не отговори. Замислено наблюдаваше мъжа, обвинен в убийството на приятеля си Арнолд Клейтън.

Внимателно изучаваше здравата челюст и издълженото му лице. Мъжът бе мургав, строен и мускулест. Приличаше на хрътка. От лицето му не се разбираше нищо. Посрещна посетителя си без следа от учтивост.

— Напълно разбирам, че госпожа Клейтън ви е изпратила при мен с най-добри намерения. Но, честно казано, мисля че е постъпила неразумно. Неразумно и за двама ни.

— Имате предвид?

Рич нервно погледна през рамото си. Пазачът беше на предвиденото в инструкцията разстояние. Рич понижи глас и продължи:

— Трябва да намерят мотив за нелепото си обвинение. Опитват се да докажат, че… между госпожа Клейтън и мен е имало връзка. Това, както сигурно госпожа Клейтън вече ви е казала, е пълна лъжа. Ние сме приятели и нищо повече. Но безспорно е препоръчително тя да не прави никакви постъпки в моя полза.

Поаро не обърна внимание на последното, а се хвана за един израз:

— Казахте „нелепо обвинение“, но знаете, че нещата не стоят така.

— Не съм убил Арнолд Клейтън!

— Тогава го наречете „фалшиво“ или „невярно“, но не и „нелепо“. Точно обратното — то е много правдоподобно. Сигурно добре го разбирате.

— Мога единствено да ви кажа, че на мен ми звучи като фантастика.

— Няма да имате никаква полза, ако продължавате да го твърдите. Ето защо ние трябва да измислим нещо по-полезно.

— Имам адвокати. Както научих, те са ангажирали един от най-известните адвокати по криминални дела, за да ме защитава. Не мога да приема думата „ние“, която току-що използвахте.

Поаро неочаквано се усмихна и възкликна:

— А! Доста ме засрамихте! Много добре, тръгвам си. Исках само да ви видя и го направих. Вече се запознах с кариерата ви. Завършили сте Военната школа с отличие. После сте отишли в Академията и така нататък, и така нататък. Вече имам мнение за вас. Вие не сте глупак.

— И какво общо има това?

— Много! Невъзможно е човек с вашите способности да извърши убийство по начина, по който е извършено това. Вие сте невинен. А сега ми разкажете за прислужника си Бърджес.

— Бърджес?

— Да. Ако вие не сте убили Клейтън, Бърджес трябва да го е направил. Заключението е неизбежно. Но защо? Трябва да има отговор на този въпрос. Вие сте единственият човек, който го познава достатъчно добре, за да се досети. Защо, майор Рич, защо?

— Нямам представа. Просто не мога да допусна това. Аз също разсъждавах за тази възможност. Да, Бърджес е имал възможността — единственият човек, освен мен. Проблемът е, че не мога да го повярвам. Той изобщо не отговаря на представата ми за убиец.

— Какво мислят адвокатите ви?

Устните на Рич се изкривиха в нещо като тъжна усмивка.

— Адвокатите ми непрекъснато ме питат и се опитват да ми внушат, че през целия си живот съм изпадал в моменти на умопомрачение, през които не съм знаел какво върша.

— Лошо — констатира Поаро. — Е, може би ще открием, че Бърджес е този, който е страдал от умопомрачения. Все пак това е една възможност. А сега за оръжието. Сигурно са ви го показали и са ви попитали дали е ваше?

— Не е мое. Никога не съм го виждал преди.

— Очевидно не е ваше. Но напълно ли сте убеден, че никога не сте го виждали?

— Да. — За миг той леко се поколеба и додаде: — Прилича на играчка с богата украса… Имам чувството, че съм го виждал в нечия къща.

— Може би в гостната на някоя дама? Може би у госпожа Клейтън?

— Разбира се, че не!

Последните му думи бяха изречени толкова високо, че пазачът се обърна.

— Добре. Разбира се, че не… Няма нужда да викате. Но някъде някога вие сте виждали нещо подобно. А? Прав ли съм?

— Не мисля… В някой антикварен магазин… може би…

— Твърде възможно — отбеляза детективът и стана. — Сега си тръгвам.

— А сега — промърмори Еркюл Поаро — при Бърджес. Най-сетне при Бърджес.

Беше научил по нещо за хората, замесени в този случай. Както от думите им един за друг, така и от самите тях. Но никой не му беше дал информация за Бърджес. Нямаше дори и намек за това що за човек е той.

Когато видя прислужника, разбра защо.

Той го чакаше в апартамента на майор Рич, предупреден от капитан Макларън по телефона за пристигането на детектива.

— Аз съм Еркюл Поаро.

— Да, сър, очаквах ви.

Бърджес отвори широко вратата и Поаро влезе. Вестибюлът бе малък и квадратен. Една врата вляво бе отворена и очевидно водеше в дневната. Бърджес взе от Поаро шапката и палтото му и го последва в дневната.

— А! — възкликна детективът и огледа наоколо. — Значи тук се е случило?

— Да, сър.

Лицето на прислужника беше много бледо и слабо. Раменете и лактите му странно стърчаха. Гласът му беше монотонен и говореше с акцент, по който Поаро не можа да познае откъде е. Предположи, че може би е от източния бряг. Стори му се малко нервен. Но така или иначе в него нямаше нищо забележително. Човек трудно можеше да си го представи да се разбърза. А дали беше способен да извърши убийство?

Бледосините му очи гледаха несигурно, което често неправилно се тълкуваше от господарите му като израз на лукавост. И все пак един лъжец не може да те гледа право в очите, без да трепне.

— Какво ще стане с апартамента? — попита Поаро.

— Аз все още работя тук, сър. Майор Рич се погрижи за плащането, за да го поддържам, докато… докато… — Смутено отмести поглед.

— Докато… — повтори след него Поаро, сетне делово каза: — Трябва да призная, че майор Рич ще бъде изправен пред съда. Вероятно делото ще се гледа след три месеца.

Бърджес поклати глава, но по-скоро от объркване, а не в знак на несъгласие.

— Струва ми се невъзможно — промърмори.

— Че майор Рич е убиец?

— Цялата работа. Тази ракла… — Погледът му се спря върху нея.

— А, значи тази е прочутата ракла?

Беше огромна, от тъмно полирано дърво, обкована с месинг, и имаше старинна ключалка.

— Красива е — възхити се детективът.

Беше сложена до стената под прозореца, до модерен шкаф за плочи. От другата й страна имаше врата, която в момента бе открехната. Вратата частично бе закрита от голям, богато изрисуван кожен параван.

— Вратата води към спалнята на майор Рич — поясни прислужникът.

Поаро кимна и огледа стаята. От другата страна на ниски масички бяха поставени два стереограмофона. От тях излизаха кабели, приличащи на змии. Имаше фотьойли и една голяма маса. По стените висяха няколко японски рисунки. Всичко беше красиво и удобно, но не и луксозно. Поаро отново погледна към Уилям Бърджес.

— Сигурно е било голям шок за вас, когато сте открили трупа? — попита предпазливо.

— О, да, така беше, сър. Никога няма да го забравя. — И прислужникът започна да му разказва. Думите се лееха от устата му. Сигурно си мислеше, че ако често разказва историята, тя ще се изтрие от съзнанието му.

— Подреждах стаята, сър. Почиствах. Чаши и така нататък. Наведох се, за да вдигна две маслинки, паднали на пода… и тогава го видях… на килима, едно ръждиво тъмно петно. Килимът сега го няма. Дадох го на почистване. Полицията си свърши работата с него. Та си помислих какво ли ще да е това. Почти на шега си казах: „Може пък да е кръв! От какво ли е станало? Какво ли се е счупило?“ Сетне забелязах, че нещо е текло от раклата… там долу има малък процеп. Все още нищо не подозирах, но се зачудих от какво ли е. И повдигнах капака. Ето така. — Той показа как точно го е направил. — И тогава го видях… тяло на мъж, обърнат на една страна… сякаш е заспал. А отвратителният нож или кама стърчеше от врата му. Никога няма да го забравя… никога! Докато съм жив! Шокът… не го очаквах, нали разбирате… — Той си пое дълбоко дъх. — Пуснах капака и хукнах навън. Потърсих някой полицай. За щастие намерих един точно зад ъгъла.

Поаро го погледна замислено. Ако играеше, правеше го много добре. Но се опасяваше, че не беше представление. Просто нещата се бяха случили така.

— Не си ли помислихте първо да събудите майор Рич? — попита той.

— И през ум не ми мина, сър. Бях изпаднал в такъв шок. Аз… аз… просто исках да се махна от стаята… — преглътна и продължи: — … и… да потърся помощ.

Поаро кимна.

— Осъзнахте ли, че в раклата е господин Клейтън?

— Сигурно е трябвало, сър, но знаете ли, според мен не съм го разбрал веднага. Едва когато се върнах с полицая, възкликнах: „Та това е господин Клейтън!“ „Кой е господин Клейтън?“ позаинтересува се полицаят, а аз отвърнах: „Беше тук снощи.“

— О! Снощи… — повтори думите му Поаро. — Спомняте ли си в колко точно дойде господин Клейтън?

— Не точно до минутата. Но според мен беше някъде около осем без петнайсет…

— Познавахте ли го добре?

— Двамата с госпожа Клейтън бяха чести гости през последната година и половина, откакто работя тук.

— Както обикновено ли изглеждаше?

— Така ми се стори. Беше малко задъхан, но предположих, че е бързал. Трябваше да хваща влак, или поне така ми каза.

— Сигурно е носел чанта със себе си, след като е заминавал за Шотландия?

— Не, сър. Вероятно я е оставил долу в таксито.

— Беше ли разочарован, когато разбра, че майорът го няма?

— Не забелязах. Само каза, че ще му напише бележка. Влезе тук и отиде до бюрото, а аз се върнах обратно в кухнята. Бях малко изостанал с едно от блюдата. Кухнята е в края на коридора и от там не се чува много добре какво става тук. Не съм чул кога той е излязъл или господарят се е върнал. Но не съм и очаквал да ги чуя.

— Какво стана после?

— Майор Рич ме извика. Беше застанал на вратата тук. Каза, че е забравил за турските цигари на госпожа Спенс и спешно ме изпрати да ги купя. Така и направих. Когато се върнах, сложих ги ето на тази маса. Разбира се, помислих си, че господин Клейтън вече си е тръгнал, за да хване влака.

— Никой друг ли не е идвал, докато майор Рич се върне, а вие сте били в кухнята?

— Не, сър. Никой.

— Откъде сте сигурен?

— Как би могъл, сър? Трябва да позвъни.

Поаро поклати глава и си повтори наум: „Как би могъл?“

Семейство Спенс, Макларън, а вече знаеше, че и госпожа Клейтън, биха могли да дадат отговор за всяка минута от действията си през онази вечер. Макларън е бил с познати в клуба, а семейство Спенс са пийнали по чашка с приятели, преди да тръгнат. Маргарет Клейтън е говорила с приятелка по телефона точно по това време. Всъщност той не мислеше за тях като за възможни извършители на престъплението. Имаше много по-подходящи начини да се убие Арнолд Клейтън, отколкото да го проследят до апартамента, където има прислужник, а домакинът ще се върне всеки момент. Не. За сетен път надеждата, че е бил някой „мистериозен непознат“, осени Поаро. Някой от уж безупречното минало на Клейтън го е разпознал на улицата и го е проследил до апартамента. Нападнал го е с ножа, сложил е трупа в раклата и е изчезнал. Каква мелодрама! Нито беше логично, нито пък беше възможно! Просто беше в духа на романтичните исторически приказки и много подхождаше на испанската ракла.

Той прекоси стаята и отиде до раклата. Вдигна капака й. Отвори се лесно и безшумно.

— Погрижих се да бъде почистена, сър — обади се Бърджес.

Детективът се надвеси над нея. Изведнъж леко възкликна и се наведе още по-ниско. Опипа с пръсти стените й.

— Тези дупки… на задната страна и тази на страничната… изглеждат така, сякаш са направени съвсем наскоро.

— Дупки ли, сър? — Прислужникът също се надвеси, за да погледне. — Нищо не мога да кажа за тях. Никога не съм ги виждал.

— Не личат много добре. Но така или иначе ги има. Според вас защо са направени?

— Наистина не зная, сър. Може би някоя животинка… искам да кажа някой бръмбар или нещо такова. Може би от онези, които разяждат дървото?

— Дървояд ли? — промърмори Поаро. — Чудя се. — Той пристъпи навътре в стаята. — Когато влязохте тук с цигарите, имаше ли нещо, което да ви се стори различно? Каквото и да е? Разместени столове или маса, или каквото и да било?

— Странно е, че го казвате, сър… Като го споменахте, се сетих, че имаше. Този параван, който е сложен така, за да не става течение от вратата на спалнята, беше преместен малко по-вляво.

— Ето така ли? — Поаро го премести малко настрани.

— Още малко… Така.

Параванът вече закриваше почти половината от раклата. Но погледнато отстрани, раклата почти не се виждаше.

— Защо мислите, че е бил разместен?

— Аз не мисля, сър.

„Още един като госпожица Лемън!“ — рече си детективът.

— Предполагам, че по този начин пътят към спалнята е по-свободен — додаде колебливо Бърджес. — Ако дамите са искали да оставят наметките си…

— Може би. Но причината би могла да бъде друга. — Бърджес го погледна въпросително, а Поаро продължи: — Сега параванът скрива не само раклата, но и килимът под нея. Ако майор Рич е убил господин Клейтън, кръвта е започнала да изтича през цепнатините по дъното на раклата. Някой е могъл да я забележи, така както вие сте я видели на следващата сутрин. Ето защо параванът е бил преместен.

— Никога не бих се сетил, сър.

— Какво е осветлението в това помещение, силно или слабо?

— Ще ви покажа, сър.

Прислужникът бързо спусна завесите и светна няколко лампи. Те грееха с мека, но слаба светлина, на която едва ли можеше да се чете. Поаро вдигна очи към полилея на тавана.

— Не беше включен, сър. Много рядко се използва.

Поаро огледа отново стаята.

— Не мисля, че бихте могли да забележите кървави петна, сър. Не е достатъчно светло — продължи прислужникът.

— Май сте прав. Е, кога е бил преместен параванът?

Бърджес потрепери.

— Ужасно е, като си помисли човек… такъв добър господин като майор Рич да извърши подобно нещо!

— Значи не се съмнявате, че го е направил? Защо го е сторил, Бърджес?

— Ами… участвал е във войната. Може и да е бил ранен в главата, нали? Казват, че последствията могат да се проявят по-късно. Изведнъж хората стават странни и не знаят какво вършат. И най-често се случва, че посягат на най-близкия и най-скъп човек. Мислите ли, че е могло да бъде така?

Поаро го изгледа и въздъхна. Сетне извърна глава настрани и рече:

— Не, не е било така.

Ловко като фокусник пъхна една шумяща банкнота в ръката на Бърджес.

— О, благодаря ви, сър, но наистина аз не…

— Вие ми помогнахте. Показахте ми тази стая. Показахте ми какво има в нея. Показахте ми какво е станало тук през онази вечер. Невъзможното невинаги е невъзможно! Запомнете го! Казах, че има само две възможности, но сбърках. Има и трета възможност. — Той отново огледа стаята и леко потрепери. — Дръпнете завесите. Нека влязат светлина и въздух. Тази стая се нуждае от тях. Трябва да се проветри. Струва ми се, че ще мине доста време, преди да се прочисти от онова, което я е заразило… натрапчивият спомен за омраза.

Бърджес остана с отворена уста, докато подаваше шапката и палтото на Поаро. Изглеждаше объркан. Детективът, който винаги се забавляваше, когато правеше неясни изявления, се усмихна и с енергична крачка слезе на улицата.

Когато Поаро се прибра вкъщи, се обади по телефона на инспектор Милър.

— Какво е станало с чантата на Клейтън? Съпругата му спомена, че си е приготвил багаж.

— Беше в клуба. Оставил я при портиера. После сигурно я е забравил и е тръгнал без нея.

— Какво имаше вътре?

— Каквото може да се очаква. Пижама, чиста риза, тоалетни принадлежности.

— Много предвидливо.

— Какво очаквахте, че ще открием в чантата?

Поаро не обърна внимание на въпроса му и продължи:

— За стилета. Предлагам ви да намерите жената, която чисти у семейство Спенс. Разберете дали е виждала някога подобен нож в къщата им.

— Семейство Спенс? — подсвирна Милър. — Значи по тази линия работите? Показахме стилета на семейството. Не го разпознаха.

— Попитайте ги отново.

— Да не би да искате да кажете…

— А после ме уведомете какво са отговорили…

— Не смятам, че ще откриете доказателства за онова, което ви се върти в главата.

— Прочетете „Отело“, Милър. Помислете за персонажите в пиесата. Ние пропуснахме един от тях. — Поаро затвори.

Сетне набра телефона на лейди Чатъртън. Даваше заето.

Опита отново малко по-късно. Безуспешно. Повика Джордж, прислужника си, и му нареди да продължи да звъни, докато се свърже. Знаеше, че лейди Чатъртън е непоправима бъбривка.

Настани се в един стол, внимателно се освободи от лачените си обувки, раздвижи пръстите на краката си и се изтегна назад.

— Остарях — отбеляза Еркюл Поаро. — Лесно се уморявам…

Сетне лицето му се проясни и той продължи да си мърмори:

— Но клетките… те още функционират. Бавно, но функционират… Да… „Отело“. Кой ми го спомена? А да, госпожа Спенс. Чантата… Параванът… Тялото като на заспал човек. Умно убийство. Предумишлено, планирано… Мисля дори, че е доставило удоволствие.

Джордж обяви, че лейди Чатъртън е на телефона.

— Поаро ви се обажда, мадам. Мога ли да говоря с гостенката ви?

— Но, разбира се! О, мосю Поаро, успяхте ли да свършите нещо чудесно?

— Още не — отвърна той. — Но върви.

След малко се чу гласът на Маргарет, спокоен и нежен.

— Мадам, когато ви попитах дали сте забелязали нещо не на място през онази вечер, вие се намръщихте, сякаш се сетихте… сетне то ви се изплъзна. Възможно ли е да се е отнасяло до положението на паравана?

— Параванът? Но да, разбира се! Не беше на обичайното си място.

— Танцувахте ли през онази вечер?

— Да, малко.

— С кого танцувахте най-често?

— С Джеръми Спенс. Той е великолепен танцьор. Чарлс е добър, но не е толкова ефектен. Танцуваше най-често с Линда, но от време на време се сменяхме. Джок Макларън изобщо не стана. Той се грижеше за плочите, подбираше ги и ги подреждаше.

— По-късно слушахте класическа музика, нали?

— Да.

Последва пауза. После Маргарет попита:

— Мосю Поаро. Защо са всички тези въпроси? Имате ли… Има ли надежда?

— Понякога разбирате ли, мадам, какви чувства изпитват хората около вас?

— Аз… мисля, че да — отвърна изненадано тя.

— А аз мисля, че не. Мисля, че изобщо нямате представа. Според мен това е трагедията на вашия живот. Но трагедията е за другите, не за вас. Днес някой ми спомена за Отело. Попитах ви дали съпругът ви е бил ревнив и вие ми отвърнахте, че сигурно е бил. Но го казахте твърде небрежно. Подобно на Дездемона, която не е осъзнавала опасността. Тя също е познавала ревността, но не я е разбирала, защото никога не й се е случвало да я изпита. Струва ми се, че изобщо не е осъзнавала какво представлява силната страст. Обичала е съпруга си, но с романтичния трепет към почитания герой. Обичала е и Касио, но с невинна приятелска обич… Мисля, че поради липсата на страст тя е побърквала мъжете… Разбирате ли какво ви говоря, мадам?

Последва пауза. Сетне в гласа на Маргарет се усети студенина и леко объркване:

— Не… Наистина не разбирам за какво говорите…

Поаро въздъхна и съвсем делово рече:

— Тази вечер ще ви посетя.

Инспектор Милър не беше лесен за убеждаване. Но Еркюл Поаро също не се предаваше лесно. И не се отказваше, докато не постигне своето. Инспектор Милър възропта, но се предаде.

— … въпреки че не схващам какво общо има лейди Чатъртън…

— Всъщност нищо. Тя дава подслон на една приятелка и това е всичко.

— Ами тези Спенс? Как се сетихте за тях?

— Че стилетът е техен? Бе просто предположение. Джеръми Спенс спомена нещо, което ме наведе на тази мисъл. Допусках, че е принадлежал на Маргарет Клейтън, а той бе твърдо убеден, че не е неин. — Поаро замълча, а след миг с любопитство попита: — Какво ви казаха?

— Признаха си, че приличал много на една тяхна декоративна кама. Преди няколко седмици обаче изчезнала, но те не обърнали внимание и напълно забравили за нея. Предполагам, че Рич я е задигнал.

— Господин Джеръми Спенс обича да играе на сигурно — отбеляза Поаро и тихичко си промърмори: — Преди няколко седмици… О, да. Подготовката е започнала много отдавна.

— А? Какво казахте?

— Пристигнахме — каза детективът на шофьора на таксито, когато двамата с инспектора стигнаха до къщата на лейди Чатъртън на Черитън Стрийт. Поаро плати.

Маргарет Клейтън беше горе в стаята. Лицето й се напрегна, когато видя Милър.

— Не знаех…

— Не знаехте кой ще е приятелят, за когото ви предупредих, че ще доведа?

— Инспектор Милър не е мой приятел.

— Зависи дали искате справедливостта да възтържествува или не, госпожо Клейтън. Съпругът ви беше убит…

— А сега трябва да поговорим кой го е убил — намеси се бързо Поаро. — Можем ли да седнем, мадам?

Жената бавно седна на стол с висока облегалка с лице към двамата мъже.

— Моля ви да ме изслушате внимателно — започна Поаро. — Мисля, че вече знам какво се е случило през онази фатална вечер в апартамента на майор Рич… Всички ние започнахме с една погрешна презумпция — че само двама души са имали възможността да сложат трупа в раклата, тоест майор Рич или Уилям Бърджес. Но сгрешихме. През онази вечер в апартамента е имало и трети човек, който също е имал чудесна възможност да го направи.

— И кой е бил той? — попита скептично Милър. — Момчето от асансьора?

— Не. Арнолд Клейтън.

— Какво? Да скрие собственото си мъртво тяло? Вие сте луд!

— Естествено, че не мъртвото си тяло. А живото. Казано по-просто, той сам се е скрил в раклата. Историята познава доста такива случаи. Много мъже са искали да се убедят в добродетелността на съпругите си. Сетих се за това в момента, в който видях дупчиците в раклата, пробити наскоро. Защо? За да има достатъчно въздух в нея. Защо параванът е бил преместен от обичайното си място онази вечер? За да се скрие раклата от хората в стаята. За да може скритият в нея човек от време на време да вдига капака и да се разкършва, и, разбира се, да чува по-добре какво става.

— Но защо? — почуди се Маргарет с широко отворени очи. — Защо Арнолд е искал да се скрие в раклата?

— Вие ли питате, мадам? Съпругът ви е бил ревнив. Освен това е бил и необщителен. Както се изрази госпожа Спенс, бил е прекалено сдържан. Ревността му се е засилвала. Измъчвала го е. Били ли сте любовница на Рич или не? Не е знаел, а е искал да разбере. И така се появява телеграмата от Шотландия. Тя никога не е била изпращана и никой не я е виждал. Багажът за пътуването е опакован и уж случайно забравен в клуба. Отива в апартамента на Рич по време, по което със сигурност е знаел, че няма да е там. Казва на прислужника, че ще напише бележка. Щом остава сам, пробива дупчиците в раклата, премества паравана и се скрива в нея. Вечерта той ще научи истината. Може би съпругата му ще остане, след като другите си отидат. Може би ще си тръгне с тях, но по-късно ще се върне. Тази нощ отчаяният съпруг, обсебен от ревността, ще разбере истината…

— Нали не искате да кажете, че той сам се е намушкал? — избоботи недоверчиво Милър. — Глупости!

— О, не! Някой друг го е намушкал. Някой, който е знаел, че той е там. Било е убийство. Внимателно обмислено и преднамерено убийство. Помислете за персонажите в „Отело“. Мислете за Яго. Някой подличко трови съзнанието на Арнолд Клейтън. Намеци, подозрения… Честният Яго, верният приятел, мъжът, на когото винаги сте вярвали. И Арнолд Клейтън му е вярвал. Допуснал е да засилят ревността му, да я превърнат в мания. Дали идеята Арнолд да се скрие в раклата е лично негова? Може би е или по-вероятно така си е мислел. Всичко е планирано. Стилетът, тайно откраднат няколко седмици по-рано, е готов. Настъпва вечерта. Светлините са приглушени, грамофонът свири, две двойки танцуват. Единият гост се занимава със смяната на плочите. Намира се близо до испанската ракла и паравана. Да се скрие зад паравана, да вдигне капака и да нанесе удара… Дръзко, но много просто!

— Клейтън щеше да извика!

— Не и ако е бил упоен — обясни Поаро. — Според прислужника тялото е лежало така, сякаш мъжът е спял. Клейтън наистина е спял. Бил е упоен от единствения човек, който е могъл да го направи. Човекът, с когото е пийнал в клуба.

— Джок? — Гласът на жената се извиси като на изненадано дете. — Джок? Не и милият стар Джок! Че аз го познавам откакто се помня! Защо, за Бога, би…

Поаро се обърна към нея:

— Защо двама италианци се дуелират? Защо един младеж се застрелва? Джок Макларън е затворен човек. Вероятно се е обрекъл да бъде верен приятел на двамата със съпруга ви, но се появява майор Рич. Дошло му е много! Заслепен от омраза и страст, той планира перфектно убийство. Двойно убийство, защото е сигурно, че Рич ще бъде обявен за виновен. Така отстранява и Рич, и съпруга ви от пътя си. Убеден е, че най-сетне вие ще му обърнете внимание. Вероятно, мадам, щяхте да го направите… Нали?

Тя се бе втренчила в него, а в погледа й се четеше ужас… Несъзнателно промълви:

— Вероятно… аз… не зная…

Изведнъж инспектор Милър решително се намеси:

— Всичко това е много интересно, Поаро, но е само хипотеза, нищо повече. Нямате никакви доказателства. Може да няма и частица истина.

— Истина е.

— Но нямате доказателства. Няма за какво да се хванем.

— Грешите. Струва ми се, че ако го разкажете на Макларън, той ще си признае. Искам да кажа, ако ясно му дадете да разбере, че госпожа Клейтън знае… — Той замълча и след малко добави: — Защото щом го разбере, ще осъзнае, че е загубил… Перфектното убийство е било напразно.