Приключението на коледния пудинг

I.

Двамата мъже завиха покрай ъгъла на алеята, засадена с храсти.

— Е, стигнахме — каза Реймънд Уест. — Ето я!

Хорас Байндлър със задоволство си пое дълбоко дъх.

— Но, приятелю, тя е чудесна! — възкликна той. Гласът му изтъня почти до фалцет, а сетне стихна в благоговейно страхопочитание. — Невероятна е! Неземна! Една от най-добрите от този период.

— Знаех си, че ще ти хареса — отбеляза самодоволно Реймънд Уест.

— Да ми хареса ли? Скъпи приятелю… — Думите замряха на устните на Хорас. Той свали капачето на обектива на фотоапарата си и се зае да го нагласи. — Това ще бъде една от перлите в колекцията ми — заяви щастливо. — Не мислиш ли, че е много забавно да имаш колекция от архитектурни уродливости? Идеята ми хрумна една вечер преди седем години в банята. Последният ми шедьовър бе „Кампо Санто“ в Генуа, но смятам, че тази тук я превъзхожда. Как се казва?

— Нямам представа — отвърна Реймънд.

— Предполагам, че си има име все пак?

— Сигурно, но тук никой не я нарича по друг начин, освен „Щуротията на Грийншоу“.

— Грийншоу ли е бил човекът, който я е построил?

— Да. През хиляда осемстотин и шейсета или седемдесета, там някъде. Типичен пример за бързо преуспяване по онова време. Босоного момче, което натрупва огромно състояние. Има две мнения на местните хора защо той е построил тази къща. Едното е, че е помпозна изява на богатството му, а другото, че я е направил, за да впечатли кредиторите си. Ако е било второто, опитът му е бил неуспешен. Банкрутирал е. Ето защо тук наричаме къщата „Щуротията на Грийншоу“.

Фотоапаратът на Хорас започна да щрака.

— Така — рече той със задоволство. — Напомни ми да ти покажа номер 310 от колекцията си. Една невероятна полица над камина, в италиански стил. — Той погледна към къщата и додаде: — Не мога да схвана как този Грийншоу е успял да измисли подобно нещо.

— Не му е било много трудно — обясни Реймънд. — Сигурно е посетил някои от дворците по Лоара. Онези с кулите. После за съжаление изглежда е пътувал из Ориента. Непогрешимо се усеща влиянието на Тадж Махал. На мен ми допада крилото в мавритански стил и намекът за венециански дворец.

— Чудя се как изобщо е намерил архитект, който да осъществи идеите му.

— Предполагам, че не му е било трудно — повдигна рамене Реймънд. — Вероятно архитектът си е осигурил добри доходи до края на живота си, докато бедният стар Грийншоу е банкрутирал.

— Може ли да я погледнем от другата страна? — попита Хорас. — Или ще навлезем в частната собственост?

— Вече сме навлезли — отвърна спътникът му, — но мисля, че няма значение.

Той тръгна към ъгъла на къщата и Хорас го последва.

— Но кой живее тук сега? Сираци или туристи? Не може да бъде училище. Няма двор за игра, нито пък игрища.

— О, една Грийншоу все още живее тук — рече Реймънд. — Навремето старият е успял да запази къщата и синът му я е наследил. Бил е саможив човек и скъперник и е ползвал само малка част от къщата. Почти не харчел пари, може би никога не е имал достатъчно, за да харчи. Сега тук живее дъщеря му. Една много ексцентрична стара дама.

Докато обясняваше, Реймънд мислено се поздрави, че се бе сетил за тази къща и бе зарадвал толкова много госта си. Тези литературни критици постоянно твърдяха, че много си падат по уикенди в провинцията, но в повечето случаи, когато се окажеха там, тя им се струваше изключително скучна. Той отново се поздрави за идеята си да покаже на Хорас Байндлър „Щуротията на Грийншоу“, за да може да попълни колекцията си от архитектурни уродливости.

Завиха покрай ъгъла на къщата и излязоха на една неподдържана морава. От едната й страна имаше голям изкуствен алпинеум. Над него се бе надвесила една жена. Когато я забеляза, Хорас хвана ръката на Реймънд и възкликна:

— Драги мой, виждаш ли с какво е облечена? С рокля с щамповани клонки. Точно като камериерка. Тогава, когато имаше камериерки. Един от най-приятните ми спомени от детството е пребиваването ми в една къща в провинцията. Сутрин идваше да ме буди истинска камериерка, облечена с щампована рокля и с боне на главата. Да, приятелю, наистина носеше боне с ленти. Така или иначе си беше истинска камериерка и ми носеше огромна месингова кана с гореща вода. Какви вълнуващи дни бяха!

Жената с щампованата рокля се бе изправила и се бе обърнала към тях. В ръка държеше градинарска лопатка. Изглеждаше много впечатляващо. Несресани кичури от стоманеносивата й коса безразборно падаха по раменете й, а на главата си имаше сламена шапка, която много приличаше на онези, които слагат по празниците на конете в Италия. Шарената й рокля стигаше почти до глезените. Имаше обветрено, не много чисто лице, а проницателните й очи ги огледаха преценяващо.

— Трябва да ви се извиня, че навлязохме в собствеността ви, госпожице Грийншоу — рече Реймънд Уест и пристъпи към нея. — Но господин Хорас Байндлър, който ми е гост… — Хорас се поклони и свали шапка — … е много заинтересуван в… ъ-ъ-ъ… старата история на… ъ-ъ-ъ… красиви сгради.

Реймънд Уест говореше с маниера на известен писател, който знае, че е знаменитост и може да си позволи неща, които другите не могат.

Госпожица Грийншоу обърна глава към помпозното творение зад себе си.

— Наистина е хубава къща — рече одобрително. — Построил я е дядо ми. Разбира се, много преди да се родя. Казват, че желаел да смае местните хора.

— Осмелявам се да кажа, че го е постигнал, мадам — обади се Хорас Байндлър.

— Господин Байндлър е известен литературен критик — представи го Реймънд Уест.

Жената очевидно не благоговееше пред литературните критици и никак не се впечатли.

— Гледам на къщата като на паметник на гениалността на дядо ми — обясни тя. — Разни глупаци идват тук и ме питат защо не я продам и не отида да живея в апартамент. Какво ще правя аз в апартамент? Това е моят дом. Винаги съм живяла тук. — Замълча, очевидно пренесена в миналото. — Бяхме три. Лора се омъжи за помощника на енорийския свещеник. Татко не й даде никаква зестра, защото според него божиите служители трябвало да бъдат безкористни. Умря при раждане, бебето също. Нети избяга с учителя ни по езда. Татко, разбира се, я лиши от наследство. Красавец беше Хари Флечър, но не беше добър човек. Не мисля, че Нети е била щастлива с него, така или иначе не живя дълго. Роди им се син. Пише ми от време на време, но той не е Грийншоу. Аз съм последната от рода. — Тя гордо изправи рамене и нагласи сламената си шапка. После се обърна и остро каза: — Да, госпожо Кресуел, какво има?

От къщата към тях се приближаваше жена, която до госпожица Грийншоу изглеждаше абсурдно различна. Госпожа Кресуел имаше великолепна прическа, а косата й бе боядисана в синкаво. Буклите и къдрите й бяха старателно събрани в кок. Приличаше на френска маркиза, която се готви да отиде на бал. Бе на средна възраст и облеклото й контрастираше с прическата. Роклята, с която бе облечена, би трябвало да бъде от естествена черна коприна, но всъщност бе от изкуствен плат. Въпреки че не беше едра жена, бюстът й беше впечатляващ. Когато заговори, гласът й прозвуча неестествено дълбоко. Дикцията й бе странна. Усещаше се леко колебание при изговаряне на буквата „Х“, а в края на думите силно си поемаше дъх, което навяваше на мисълта, че в далечния период на нейната младост е имала проблеми с произнасянето на думите.

— Рибата, мадам — рече тя. — Треската. Още не е пристигнала. Помолих Алфред да отиде до селото, за да я донесе, но той отказа да го направи.

Малко неочаквано госпожица Грийншоу високо се разсмя.

— Отказал е, така ли?

— Алфред, мадам, се държа много непочтително.

Госпожица Грийншоу сложи два изцапани пръста на устните си и пронизително изсвири. Сетне извика:

— Алфред! Алфред, ела тук!

В отговор на шумното повикване зад ъгъла се появи млад човек. В ръката си държеше лопата. Имаше чисто красиво лице и когато се приближи до групичката, хвърли заканителен поглед към госпожа Кресуел.

— Трябвам ли ви, госпожице? — попита.

— Да, Алфред. Чух, че си отказал да идеш до селото за рибата. Така ли е?

— Ще отида, ако вие искате, госпожице — отвърна с враждебен тон той. — Само трябва да ми кажете.

— Искам да отидеш. Искам рибата за вечеря.

— Добре, госпожице. Веднага отивам.

Той хвърли дързък поглед на госпожа Кресуел, която се изчерви и измърмори под нос:

— Ама наистина е нетърпим!

— Сега като се замисля — обади се госпожица Грийншоу, — май имахме нужда точно от двама непознати посетители, нали, госпожо Кресуел?

— Съжалявам, мадам… — слиса се тя.

— Нали знаеш за какво — изгледа я госпожица Грийншоу. — Облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели. — Тя се обърна към Реймънд Уест и попита: — Нали така?

— Съвсем вярно — отговори той.

— Дотолкова познавам законите. Пък и вие двамата сте сериозни мъже. — Тя хвърли лопатката в кошницата с градинарски принадлежности и продължи: — Имате ли нещо против да дойдете с мен в библиотеката?

— С удоволствие — отвърна възторжено Хорас.

Тя ги поведе към къщата. Минаха през един от френските прозорци, прекосиха огромна дневна с по-износени тапети от златист брокат и калъфи върху мебелите, после просторен сумрачен вестибюл, а сетне тръгнаха нагоре по широко стълбище. Влязоха в една стая на първия етаж.

— Библиотеката на дядо ми — обяви тя.

Хорас огледа помещението с интерес. От негова гледна точка то бе пълно с всякакви уродливи вещи. Глави на сфинксове стърчаха от най-неподходящите места на мебелите. Имаше огромна бронзова статуя на Пол и Вирджиния. Той реши, че са те, и впечатляващ стенен часовник с класически мотиви, който закопня да снима.

— Тук има много книги — отбеляза домакинята.

Реймънд вече ги разглеждаше. От онова, което можа да види, нямаше книга, която да представлява интерес, нито пък изглеждаше, че е четена някога. Бяха комплекти от поредиците на класиците, които преди деветдесет години бяха доставяни на едро на всеки господин, пожелал да се обзаведе с библиотека. Имаше и стари романи, но също нямаше признаци да са четени.

Госпожица Грийншоу започна да тършува из чекмеджетата на огромното бюро. Накрая извади папка с документи.

— Завещанието ми — обясни тя. — Трябва да оставя парите си на някого. Казват, че така било правилно. Ако умра, без да съм направила завещание, синът на онзи ездач ще ги прибере. Красавец беше Хари Флечър, но голям мошеник. Не виждам защо неговият син трябва да наследи тази къща. Не! — продължи тя, сякаш отговаряше на някакви въображаеми опоненти. — Вече реших! Оставям всичко на Кресуел.

— Вашата домашна помощница?

— Да. Дори съм й го казала. Написвам завещание, като й оставям всичко, което притежавам, и така няма нужда да й плащам заплата. Спестявам си разходи, а пък така и тя има стимул. Няма да ме зареже, когато си пожелае, без да ме предупреди. Малко е префърцунена и надменна, нали? Но баща й беше водопроводчик и няма за какво да си придава толкова важност.

Докато говореше, тя разтвори папката. Взе една перодръжка, потопи я в мастилницата и се подписа — Катрин Дороти Грийншоу.

— Ето, видяхте, че се подписах, и сега е ваш ред да направите същото. Така става валидно.

Тя подаде перодръжката на Реймънд Уест. Той се поколеба за момент, защото неочаквано изпита неприятно чувство от това, което се искаше от него. После бързо надраска добре известния си подпис, за който ежедневно получаваше най-малко шест молби.

Хорас пое перодръжката от него и добави ситно изписания си подпис.

— Добре — рече госпожица Грийншоу.

Отиде до един шкаф за книги, обърна се и ги изгледа с подозрение, сетне отвори стъклената му врата, извади една книга и пъхна в нея сгънатия документ.

— Имам си местенца, в които си пазя нещата — отбеляза.

— „Тайната на лейди Одли“ — обади се Реймънд Уест, зърнал заглавието на книгата, докато тя я прибираше.

Жената високо се изсмя.

— Навремето е била бестселър. Не като вашите книги, а?

Тя изведнъж закачливо сръга Реймънд в ребрата. Той се изненада преди всичко от това, че тя знаеше за неговите книги. Въпреки че вече беше име в литературата, едва ли можеше да се каже, че е автор на бестселъри. С възрастта книгите му бяха станали малко по-умерени, въпреки че продължаваха да разказват за мръсната страна на живота.

— Чудя се дали не бих могъл да снимам този часовник? — попита задъхано Хорас.

— Разбира се — отвърна домакинята. — Мисля, че е купен от парижкото изложение.

— Твърде вероятно — промърмори Хорас, докато снимаше.

— След смъртта на дядо ми тази стая не е използвана много — каза тя. — Бюрото му е пълно с неговите дневници. Мисля, че са много интересни. Зрението ми обаче е слабо и не мога да ги чета. Ще ми се да ги публикувам, но предполагам, че преди това сериозно ще трябва да се преработят.

— Можете да наемете някого да го направи — предложи й Реймънд Уест.

— Наистина ли? Знаете ли, идеята ви е добра. Ще си помисля.

Реймънд Уест погледна часовника си и каза:

— Не бива да злоупотребяваме повече с гостоприемството ви.

— Радвам се, че се запознахме — усмихна се любезно госпожица Грийншоу. — Взех ви за полицай, когато ви чух да идвате откъм ъгъла на къщата.

— Защо точно полицай? — попита Хорас, който никога не се свенеше да задава въпроси.

Отговорът й бе съвсем неочакван.

— Ако искаш да научиш колко е часът, попитай полицай — изрецитира тя и след този пример на викторианска съобразителност сръга Хорас в ребрата и се засмя.

— Следобедът беше чудесен — въздъхна Хорас, докато вървяха към дома на приятеля му. — В тази къща наистина има всичко. Единственото нещо, от което се нуждае библиотеката, е труп. Тези криминални романи за убийство в библиотеката… сигурен съм, че авторите са имали точно такава библиотека предвид.

— Ако искаш да обсъждаш въпроса за убийствата, трябва да си поговориш с леля ми Джейн.

— Леля ти Джейн? Да не би да имаш предвид госпожица Марпъл? — Той изглеждаше слисан. Чаровната дама от доброто старо време, на която го представиха предната вечер, му се струваше последният човек, който би могъл да има нещо с убийство.

— О, да — увери го Реймънд. — Убийствата са нейната стихия.

— Колко интригуващо, приятелю! Какво точно имаш предвид?

— Просто искам да кажа, че някои извършват убийства, други се замесват в тях, на трети пък им ги натрапват. Леля ми Джейн спада към третата категория.

— Шегуваш се.

— Съвсем не. Можеш да се обърнеш към бившия комисар на Скотланд Ярд, към много началници на полицейски участъци и един-двама редови инспектори от криминалния отдел на полицията.

Хорас възбудено възкликна, че този ден изненадите нямат край. По време на чая, на който присъстваха Джоун Уест, съпругата на Реймънд, Лу Оксли, нейната племенница, и възрастната госпожица Марпъл, те им разказаха до най-малки подробности за срещата с госпожица Грийншоу.

— Но ми се струва, че в цялата работа има нещо злокобно — рече Хорас. — Онова създание, което прилича на френска маркиза, домашната помощница… след като вече знае, че господарката й е направила завещание в нейна полза, може спокойно да й сложи арсеник в чая.

— Кажи ни, лельо Джейн — подкани я Реймънд, — ще има ли убийство? Ти какво мислиш?

— Мисля, че не бива да се шегуваш много с тези неща, Реймънд — отвърна строго тя, докато навиваше кълбо с прежда. — Напълно е възможно да се сложи арсеник в чая. Лесно може да се набави. Вероятно дори вече го имат в бараката с градинските инструменти под формата на препарат против плевели.

— Но, скъпа лельо — обади се с любов Джоун Уест, — няма ли да е прекалено очевидно?

— Все пак си мисля, че е добре човек да направи завещание — отбеляза Реймънд. — Предполагам, че бедната старица няма какво друго да остави, освен отвратителната си къща, а кой ли би я поискал?

— Някоя филмова компания — предположи Хорас — или пък ще я вземат за хотел или болница.

— Сигурно си мислят, че ще я купят на безценица — продължи Реймънд.

Госпожица Марпъл поклати глава.

— Знаеш ли, скъпи Реймънд, не мога да се съглася с теб. Имам предвид за парите. Дядото очевидно е бил изключително разточителен. От хората, които лесно печелят пари, но не успяват да ги запазят. Може и да се е разорил, както казваш, но едва ли е било чак банкрут, защото в противен случай синът му не би могъл да запази къщата. А синът му, както често се случва, е имал съвършено различен характер от баща си. Бил е скъперник. Пестял е всяко пени. Бих казала, че вероятно е спестил прилична сума пари. Изглежда, тази госпожица Грийншоу прилича на него, тоест мрази да харчи. Да, струва ми се, че е много вероятно да има сериозна сума пари, скрита някъде.

— Чудя се… — обади се Джоун Уест. — Ти какво ще кажеш, Лу?

Всички погледнаха към Лу, която седеше мълчаливо до камината.

Тя беше племенница на Джоун Уест. Както сама се беше изразила, наскоро бракът й се бе провалил и тя остана с две малки деца и почти никакви средства, с които да ги издържа.

— Ако тази госпожица Грийншоу наистина иска някой да прегледа дневниците и да подготви книга за публикуване… — продължи Джоун.

— Но това е идея! — възкликна Реймънд.

— Мога да върша такава работа, пък и би ми допаднало — каза тихичко Лу.

— Ще й пиша — обеща Реймънд.

— Чудя се какво ли е имала предвид старата дама с тази забележка за полицая? — промърмори замислено госпожица Марпъл.

— О, беше просто шега.

— Напомня ми — поклати глава госпожица Марпъл, — да, много ми напомня за господин Нейсмит.

— Кой е господин Нейсмит? — полюбопитства Реймънд.

— Отглеждаше пчели и много добре се справяше с гатанките в неделния вестник. Много обичаше да създава на хората погрешна представа за себе си. Но понякога си навличаше неприятности.

За момент всички се умълчаха, очевидно размишлявайки за господин Нейсмит, но понеже им се стори, че няма никакви прилики между него и госпожица Грийншоу, решиха, че може би скъпата леля Джейн бе малко отвеяна заради напредналата си възраст.

II.

Хорас Байндлър се върна в Лондон без повече допълнения към колекцията си от архитектурни уродливости, а Реймънд Уест написа писмо на госпожица Грийншоу, в което й съобщаваше, че познава една жена на име Луиза Оксли, която би могла компетентно да свърши работата по дневниците. Минаха няколко дни и пристигна отговор. Беше написан със старомоден ситен почерк. Госпожица Грийншоу го уведомяваше, че с нетърпение очаква да се възползва от услугите на госпожа Оксли, и предлагаше да се срещне с нея. Госпожа Оксли трябваше да я посети в къщата.

Лу пристигна точно навреме, двете се договориха за условията на заплащане, които бяха твърде щедри, и тя започна работа на следващия ден.

— Безкрайно съм ти благодарна — каза младата жена на Реймънд. — Чудесно ме устройва. Мога да водя децата на училище, след това да ходя в „Щуротията на Грийншоу“ и на връщане да ги прибирам. Колко чудесно се нареди всичко! Ще се постарая да се отплатя на старата дама с работата си.

Вечерта след първия си работен ден тя сподели впечатленията си:

— Почти не видях домашната помощница. В единайсет и половина ми донесе кафе и бисквити. Устата й беше нацупена и почти не ми проговори. Струва ми се, че никак не одобрява присъствието ми там. Изглежда, че между нея и градинаря Алфред съществува голяма вражда. Той е местен младеж и, бих казала, доста мързелив. Двамата не си говорят. В типичния си авторитетен стил госпожица Грийншоу ми каза: „Доколкото си спомням, винаги е имало непоносимост между градинарите и прислугата. Така е било и по времето на дядо ми. Тогава в градината са работили трима мъже и едно момче, а в къщата — осем прислужнички, но винаги е имало търкания.“

На другия ден Лу се върна с нова информация.

— Представяте ли си — каза, — тази сутрин ме накараха да се обадя по телефона на племенника.

— На племенника на госпожица Грийншоу?

— Да. Изглежда е актьор. Играе в една трупа, която това лято изнася представления в Боръм он Сий. Обадих се в театъра и оставих съобщение за него, че утре е канен на обяд. Странно наистина. Старата дама не искаше домашната помощница да научи. Струва ми се, че госпожа Кресуел е направила нещо, което я е ядосало.

— Утре следва ново развитие на вълнуващия сериал — промърмори Реймънд.

— Прилича точно на сериал, нали? Сдобряване с племенника, кръвта вода не става… ще бъде направено ново завещание, а старото ще бъде унищожено.

— Лельо Джейн, защо си толкова сериозна?

— Така ли, скъпа? Научи ли нещо ново за полицая?

Лу я погледна объркано:

— Нищо не зная за полицай.

— Забележката, която е направила, скъпа, сигурно има някакъв смисъл.

На другия ден Лу отиде на работа в много добро настроение. Мина през отворената входна врата — вратите и прозорците на къщата винаги стояха отворени. Изглежда, госпожица Грийншоу не се страхуваше от крадци и вероятно беше права, защото повечето вещи в дома тежаха почти тонове, а нямаха толкова голяма стойност.

На алеята Лу мина покрай Алфред. Забеляза, че стои облегнат на едно дърво и пуши, но когато я зърна, веднага грабна греблото и започна старателно да събира листа. „Глупав младеж — помисли си тя, — но красив.“ Чертите му й напомняха на някого. Докато прекосяваше просторния вестибюл, запътила се към стълбището, погледът й се спря на големия портрет на Натаниъл Грийншоу, окачен над камината. Портретът излъчваше викторианския просперитет на собственика, настанил се в голямо кресло, а ръцете му лежаха върху тежък златен ланец, който стигаше до скута му. Тя се взря в лицето му. Масивна челюст, рунтави вежди и пищни черни мустаци.

Мина й през ума, че Натаниъл Грийншоу сигурно е бил красавец на младини. Вероятно е изглеждал като Алфред…

Качи се в библиотеката, затвори вратата зад себе си, махна капака на пишещата машина и извади дневниците от страничното чекмедже на бюрото. През отворения прозорец мерна шарената щампована рокля на госпожица Грийншоу. Беше се навела до алпинеума и усърдно плевеше. Последните два дни бе валяло и очевидно плевелите се бяха възползвали. Лу бе градско момиче и реши, че ако някога има градина, никога няма да направи алпинеум, който да се нуждае от ръчно плевене. После се зае с работата си.

Когато в единайсет и половина госпожа Кресуел влезе в библиотеката с подноса за кафе, личеше, че е в много лошо настроение. Стовари с трясък подноса на масата и загледана в празното пространство, отбеляза:

— Ще си имаме компания за обяд, а в къщата няма нищо за ядене! И как трябва да постъпя, бих искала да знам? А от Алфред няма и следа.

— Той събираше листата покрай алеята, когато дойдох — рече Лу.

— Сигурно. Блага и лека работа.

Жената напусна стаята и затръшна вратата след себе си. Лу се усмихна. Зачуди се какъв ли щеше да е племенникът?

Изпи кафето си и отново се върна към работата си. Така я завладяваше, че времето летеше неусетно. Когато Натаниъл Грийншоу е започнал да си води дневник, очевидно се е поддал на удоволствието да бъде искрен. Опитвайки се да разчете един пасаж, в който той разказваше за очарованието на една сервитьорка от съседното село, Лу осъзна, че ще трябва да го редактира много сериозно.

Докато разсъждаваше, от градината се чу силен вик. Тя скочи и хукна към отворения прозорец. Госпожица Грийншоу се опитваше да се добере до къщата. Ръцете й бяха притиснати към гърлото, а между тях стърчеше нещо с пера накрая. Лу веднага с ужас разбра, че това е стрела.

Главата на госпожица Грийншоу с нахлупената сламена шапка увисна върху гърдите й. Изглежда забеляза Лу и с немощен глас изрече:

— Прониза ме… той ме прониза… със стрела… повикай помощ…

Лу се втурна към вратата. Натисна дръжката, но вратата не се отвори. Тя я задърпа, но й трябваше само миг, за да се досети, че е заключена отвън. Изтича обратно към прозореца.

— Заключена съм!

Госпожица Грийншоу сега беше с гръб към нея и се олюляваше. Беше се обърнала към прозореца на стаята на домашната помощница. Лу я чу да простенва:

— Извикай полиция… телефона…

После, залитайки като пияна, тя се скри от погледа на Лу. Очевидно бе влязла през френския прозорец на дневната. Минута по-късно Лу чу силен трясък от счупен порцелан, тежко тупване и после настъпи тишина. Опита се да си представи какво е станало долу. Госпожица Грийншоу сигурно се беше спънала в една малка масичка, на която имаше сервиз за чай от севърски порцелан.

Лу отчаяно заудря по вратата и закрещя. Отвън до прозореца нямаше нито водосточна тръба, нито виещо се растение, по които да се опита да се спусне.

Уморена от блъскането по вратата, тя се върна до прозореца. В далечния край на къщата, от прозореца на стаята й, домашната помощница подаде глава.

— Елате и ме отключете, госпожо Оксли — провикна се тя.

— Аз също съм заключена — извика Лу.

— О, боже! Ужасно! Обадих се на полицията. Тук в стаята имам дериват, но не разбирам, госпожо Оксли, защо сме заключени. Изобщо не съм чула завъртането на ключа. А вие?

— Не, не съм. Нищо не съм чула. О, боже, какво ще правим? Може би Алфред ще ни чуе! — И с цяло гърло Лу закрещя: — Алфред! Алфред!

— Отишъл е на обяд! Колко е часът?

Лу погледна часовника си и отвърна:

— Дванайсет и двайсет и пет.

— Не бива да ходи на обяд преди дванайсет и половина, но винаги когато може, се измъква по-рано.

— Мислите ли… мислите ли…

Лу искаше да попита: „Мислите ли, че е мъртва?“, но думите заседнаха на гърлото й.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Тя седна на перваза на прозореца. Стори й се, че измина цяла вечност, преди един флегматичен полицай с наметало да се появи зад ъгъла на къщата. Тя се надвеси над прозореца. Той вдигна глава към нея и заслони очите си с ръка. Когато заговори, в гласа му се долови недоволство:

— Какво става тук?

От прозорците си двете с госпожа Кресуел го заляха с водопад от думи.

Полицаят извади бележник и молив.

— Значи вие, дами, сте изтичали горе и сами сте се заключили, така ли? Как се казвате, моля?

— Не! Някой друг ни е заключил. Елате и ни пуснете!

— Всяко нещо с времето си — каза назидателно полицаят и изчезна през френския прозорец долу.

Отново времето й се стори безкрайно. Лу чу шум от приближаваща се кола и не след дълго, всъщност след три минути, първо госпожа Кресуел, а после и тя бяха освободени от един полицейски сержант, който изглеждаше много по-енергичен от първия полицай.

— Госпожица Грийншоу? — гласът на Лу замря. — Какво… какво се е случило?

Сержантът прочисти гърлото си и отвърна:

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, мадам, онова, което току-що съобщих на госпожа Кресуел. Госпожица Грийншоу е мъртва.

— Убита! — обади се домашната помощница. — Това си е то. Убийство!

— Може да е било нещастен, случай — рече колебливо сержантът. — Някакви хлапета да са си играли с лъкове и стрели. — Отново се чу шум от приближаваща кола и той каза: — Това сигурно е лекарят. — И тръгна надолу по стълбите.

Но не беше лекарят. Когато двете жени също слязоха долу, един млад човек колебливо пристъпи през входната врата и спря. Огледа се объркано. Сетне заговори с приятен глас, който се стори познат на Лу. Може би леко наподобяваше на гласа на госпожица Грийншоу.

— Извинете ме, дали… ъ-ъ-ъ… госпожица Грийншоу живее тук?

— Бихте ли ми казали името си? — приближи се към него сержантът.

— Флечър — отвърна младежът. — Нат Флечър. — Всъщност аз съм племенникът на госпожица Грийншоу.

— Ами… сър… съжалявам… сигурен съм…

— Случило ли се е нещо? — попита Нат Флечър.

— Случи се… нещастен случай… леля ви е била простреляна със стрела… засегнала е югуларната вена…

Госпожа Кресуел истерично запелтечи. Нямаше и следа от обичайната й превзетост.

— Леля ви е б-била у-убита, ето ’акво се е с-случи’о! Леля ви е била убита!

III.

Инспектор Уелч придърпа един стол по-близо до масата и бавно започна да оглежда четиримата души в стаята. Беше вечерта на същия ден. Преди да отиде в имението, се беше отбил в дома на семейство Уест, за да изслуша още веднъж показанията на Лу Оксли.

— Сигурна ли сте, че това бяха точните думи: „Простреля ме… той ме простреля… със стрела… повикай помощ…“

Лу кимна.

— По кое време стана?

— Погледнах часовника си минута или две по-късно. Беше дванайсет и двайсет и пет.

— Часовникът ви точен ли е?

— Погледнах и стенния часовник.

Инспекторът се обърна към Реймънд Уест:

— Разбрах, сър, че преди около седмица двамата с господин Хорас Байндлър сте били свидетели на завещанието на госпожица Грийншоу?

Реймънд разказа накратко за следобедната визита, която двамата с Хорас Байндлър направиха в „Щуротията на Грийншоу“.

— Вашите показания може да се окажат важни — заяви Уелч.

— Госпожица Грийншоу ви е казала, че завещанието й е в полза на госпожа Кресуел, домашната помощница, и че заради това не й плаща заплата, така ли?

— Да, точно така ни каза.

— Според вас домашната помощница наистина ли е знаела?

— Несъмнено. В мое присъствие госпожица Грийншоу заяви, че облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели и госпожа Кресуел ясно разбра за какво става въпрос. Освен това госпожица Грийншоу ми каза, че са се договорили с нея.

— Значи госпожа Кресуел е имала причини да е заинтересувана от смъртта на господарката си. В нейния случай мотивът е съвършено ясен и смея да твърдя, че тя би била главният ни заподозрян, ако не беше заключена като госпожа Оксли в стаята си и ако не бяха предсмъртните думи на госпожица Грийншоу, че я е прострелял мъж…

— Наистина ли е била заключена?

— О, да. Сержант Кейли е отключил вратата. Старинна ключалка с голям ключ. Бил е в ключалката и няма как да бъде завъртян отвътре. Не, съвсем определено госпожа Кресуел е била заключена в стаята си и не е могла да излезе. Не е имало лъкове и стрели в стаята й, а и по госпожа Грийншоу не е било стреляно от прозорец. Ъгълът не го допуска. Не, госпожа Кресуел е извън подозрение! — Той замълча, но не след дълго продължи: — Според вас обичала ли е да се шегува?

От ъгъла, в който се бе настанила, госпожица Марпъл рязко вдигна глава и попита:

— Значи в крайна сметка завещанието не е било в полза на госпожа Кресуел?

Инспектор Уелч я изгледа изненадано.

— Много умно предположение, мадам. Не. Тя не е посочена като наследник.

— Също като господин Нейсмит — поклати глава госпожица Марпъл.

— Госпожица Грийншоу е казала на госпожа Кресуел, че ще й остави всичко, и така се е изхитрила да не й плаща заплата. А всъщност е оставила парите си на някой друг. Без съмнение е била изключително доволна от себе си. Сигурно много се е забавлявала, когато е скрила завещанието в онази книга.

— Имахме късмет, че госпожа Оксли можа да ни каже за него и къде да го намерим — обясни инспекторът. — Иначе дълго щяхме да го търсим.

— Викторианско чувство за хумор — промърмори Реймънд Уест.

— В крайна сметка е оставила парите на племенника си, така ли? — обади се Лу.

— Не — поклати глава инспекторът. — Не ги е завещала на Нат Флечър. Тук се разказва една такава история… Нов съм по тези места и дочувам само клюки, но, изглежда, някога госпожица Грийншоу и сестра й са се влюбили в младия и красив учител по езда. Сестра й го е спечелила. Не, не е оставила парите на племенника си… — Той замълча и потърка брадичката си. — Завещала ги е на Алфред.

— Алфред? Градинарят? — възкликна изненадано Джоун.

— Да, госпожо Уест. Алфред Полък.

— Но защо? — удиви се Лу.

Госпожица Марпъл се покашля и промърмори:

— Струва ми се, въпреки че може би греша, че е имало… това, което наричаме семейни причини.

— Може и така да се кажа — съгласи се инспекторът. — Изглежда, в селото е публична тайна, че Томас Полък, дядото на Алфред, е бил извънбрачно дете на господин Грийншоу.

— Но, разбира се! — възкликна Лу. — Приликата! Забелязах я тази сутрин.

Тя си спомни, че след като мина покрай Алфред и влезе в къщата, погледна към портрета на стария Грийншоу.

— Смея да кажа — обади се отново госпожица Марпъл, — че вероятно тя е решила, че Алфред Полък ще се гордее с къщата, дори може да пожелае да заживее в нея, докато племенникът й със сигурност ще я продаде в момента, в който я наследи. Той е актьор, нали? В коя пиеса играе в момента?

„Най-сигурният начин да се отклониш от темата е да се намеси някоя стара дама“ — помисли си инспектор Уелч, но на глас официално отвърна:

— Струва ми се, мадам, че този сезон играят пиесите на Джеймс Бари.

— Бари — повтори замислено госпожица Марпъл.

— „Онова, което знае всяка жена“ — поясни инспекторът и се изчерви. — Така се казва пиесата. Не ходя често на театър, но съпругата ми я гледа миналата седмица. Сподели, че била доста добра.

— Някои от пиесите на Бари са очарователни — изрази мнението си госпожица Марпъл, — но трябва да кажа, че когато ходих с един мой стар приятел, генерал Истърли, да гледам „Малката Мери“ от Бари… — Тя тъжно поклати глава. — Никой от нас не знаеше накъде да гледа от смущение.

Инспекторът очевидно не беше гледал тази пиеса и на лицето му се изписа смущение. Госпожица Марпъл обясни:

— Когато бях момиче, инспекторе, никой никога не споменаваше думата корем.

Инспекторът още повече се смути. Госпожица Марпъл започна да си мърмори под нос заглавия на пиеси: — „Възхитителният Кричтън“. Прекрасна! „Мери Роуз“. Чаровна. Спомням си, че плаках. „Улица «Куолити»“ не ми хареса. После имаше една… „Целувка за Пепеляшка“. О, разбира се…

Инспектор Уелч нямаше време за театрални дискусии. Отново се върна към събитието, за което беше дошъл:

— Въпросът е дали Алфред Полък е знаел, че старата дама е направила завещание в негова полза? Дали му е казала? — Той се замисли и додаде: — Виждате ли… има един клуб за стрелба с лък в Боръм Ловъл и Алфред Полък е негов член. Много е добър в стрелбата с лък.

— Тогава случаят не е ли напълно ясен? — попита Реймънд Уест. — Напълно съответства със заключването на двете жени. Той е знаел къде са били.

Инспекторът го погледна и меланхолично отбеляза:

— Той има алиби.

— Винаги съм смятал, че алибитата са определено подозрителни.

— Може би, сър — поклати глава инспекторът, — но говорите като писател.

— Аз не пиша криминални романи — рече бързо Реймънд Уест, ужасен дори от мисълта за подобно нещо.

— Лесно е да се каже, че алибитата са подозрителни — продължи инспекторът. — За съжаление обаче ние работим с факти. — Той въздъхна: — Имаме трима заподозрени. Трима души, които са били много близо до мястото на престъплението. Но колкото и странно да изглежда, никой от тримата не би могъл да го извърши. Вече ви обясних за домашната помощница. Племенникът Нат Флечър в момента, в който госпожица Грийншоу е била застреляна, е бил на няколко километра на една бензиностанция, където е заредил и се е осведомил за пътя до имението. Що се отнася до Алфред Полък, шест човека ще се закълнат, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет и е останал там около час, като си е поръчал обичайния обяд — хляб, сирене и бира.

— Той умишлено си е изградил алиби — обади се с надежда Реймънд Уест.

— Може би — съгласи се инспектор Уелч, — но дори да е така, то е достоверно.

За известно време настана тишина. После Реймънд обърна глава към госпожица Марпъл, която седеше замислена, с изправен гръб.

— От теб зависи, лельо Джейн — каза той. — Инспекторът е объркан, сержантът е объркан, аз съм объркан, Джоун е объркана, Лу е объркана, но ти, лельо Джейн, не си! На теб всичко ти е кристално ясно. Прав ли съм?

— Не бих се изразила така, скъпи — отвърна тя. — Не ми е кристално ясно. Убийството не е игра, скъпи ми Реймънд. Не допускам, че бедната госпожица Грийншоу е искала да умре, а убийството е било изключително брутално. Много добре планирано и хладнокръвно изпълнено. С това не бива да се правят шеги!

— Съжалявам — смотолеви Реймънд. — Не съм толкова коравосърдечен, колкото ти се струва. Човек се опитва да говори за тези неща лековато, за да… ами, за да избяга от ужаса.

— Виждам, че това е съвременната тенденция — усмихна се госпожица Марпъл. — Всички тези войни и анекдотите за погребенията. Да, може би бях малко неразумна, когато допуснах, че си коравосърдечен.

— Но ние не я познавахме добре — обади се Джоун.

— Вярно е — съгласи се госпожица Марпъл. — Ти, мила Джоун, изобщо не си я познавала. Аз също. Реймънд има някои впечатления за нея само от разговора им онзи следобед. Лу я познава от два дни.

— Хайде, лельо Джейн — примоли й се Реймънд, — кажи ни какво мислиш? Нали нямате нищо против, инспекторе.

— Съвсем не — отвърна любезно той.

— Е, скъпи мои, изглежда, че имаме трима души, които са имали, или по-скоро допускаме, че са имали мотив да убият старата дама. Разполагаме обаче с три много простички причини защо нито един от тях не е могъл да го извърши. Домашната помощница не е могла да го направи, защото е била заключена в стаята си и защото госпожица Грийншоу е казала, че мъж я е прострелял. Градинарят не би могъл да го направи, защото по време на убийството е бил в клуба. Племенникът също не би могъл да го направи, защото по време на убийството е бил далеч от имението на една бензиностанция.

— Много точно го представихте, мадам — похвали я инспекторът.

— И след като изглежда твърде невероятно извършителят да е бил външен човек, е, докъде стигаме?

— Точно това иска да узнае и инспекторът — обади се Реймънд Уест.

— Често се случва човек да разглежда нещата от погрешен ъгъл — каза почти извинително госпожица Марпъл. — Ако не можем да променим действията или мястото на тези трима души, не бихме ли могли тогава да променим времето на убийството?

— Имаш предвид, че моят часовник и този на стената не са били верни? — попита Лу.

— Не, мила — успокои я тя. — Не това имам предвид. Просто казвам, че убийството не е станало по времето, което вие мислите.

— Но аз го видях — възкликна Лу.

— Е, чудех се, скъпа, дали някой не се е постарал ти непременно да го видиш. Знаеш ли, питах се дали това не е била истинската причина да те наемат на работа?

— Какво искаш да кажеш, лельо Джейн?

— Ами струва ми се странно. Госпожица Грийншоу не обичала да харчи пари и въпреки това те наема и съвсем доброволно се съгласява с условията, които ти предлагаш. Струва ми се, че е трябвало да бъдеш в библиотеката на първия етаж и да гледаш през прозореца, така че да станеш ключов свидетел. Нужен е бил някой непредубеден човек, за да докаже точното време и място на убийството.

— Да не би да смяташ, че госпожица Грийншоу е възнамерявала да бъде убита? — попита смаяно Лу.

— Мила моя, ти не познаваше госпожица Грийншоу. Има ли причина, поради която можеш да смяташ, че тази жена, която си видяла, отивайки в къщата, е същата госпожица Грийншоу, с която Реймънд се е срещнал преди няколко дни? О, да, зная — махна тя с ръка, за да спре протеста на Лу, — носила е странната старомодна щампована рокля и смешната си сламена шапка. Косата й е била несресана. Отговаряла е напълно на описанието, което Реймънд й направи миналата седмица. Но тези две жени са били почти на една възраст, височина и размери. Имам предвид домашната помощница и госпожица Грийншоу.

— Но домашната помощница е дебела! — възкликна Лу. — И има огромен бюст.

Госпожица Марпъл се прокашля.

— Но, мила моя, в днешно време съм виждала… ъ-ъ-ъ… разни такива неща, изложени по витрините по много неделикатен начин. За всеки е много лесно да… да си купи бюст… от всякакъв размер.

— Какво се опитваш да ни кажеш? — попита Реймънд.

— Само си мисля, скъпи, че през тези два-три дни, в които Лу работи там, една жена би могла да изпълни ролята и на двете. Ти самата спомена, Лу, че рядко си виждала домашната помощница, освен сутрин, когато ти носи кафе. В театъра човек вижда как артистите сменят персонажите само за няколко минути. Сигурна съм, че подобна промяна би могла много лесно да се осъществи. Тази прическа на маркиза би могла да бъде просто перука, която се сваля и слага.

— Лельо Джейн! Да не би да искаш да кажеш, че госпожица Грийншоу е била мъртва още преди да започна работа там?

— Мъртва — не. По-скоро е била упоена. Много лесна задача за безскрупулна жена като домашната помощница. После се е договорила с теб. Помолила те е да се обадиш на племенника и да го поканиш да дойде на обяд в точно определен час. Единственият човек, който би могъл да знае, че тази госпожица Грийншоу не е истинската госпожица Грийншоу, е Алфред. И ако си спомняш през двата дни, в които работи там, валя и госпожица Грийншоу си е стояла вътре. Алфред не стъпва в къщата поради враждата между него и домашната помощница. А онази сутрин той е бил на алеята, докато госпожица Грийншоу е работила до алпинеума. Бих искала да погледна този алпинеум.

— Искаш да кажеш, че госпожа Кресуел е убила госпожица Грийншоу?

— Мисля, че след като ти е донесла кафето, жената те е заключила в стаята, пренесла е упоената госпожица Грийншоу в дневната, преоблякла се е като стопанката на дома и е излязла да поработи до алпинеума, но на такова място, че да можеш да я забележиш от прозореца. Когато настъпва моментът, изпищява и клатушкайки се влиза в къщата, като държи до врата си парче от стрела с пера, сякаш е пронизана в гърлото. Извиква за помощ и много ясно успява да каже: „Той ме прониза“, така че да свали всякакво подозрение от домашната помощница. Обръща се и към прозореца на стаята на домашната помощница, сякаш я е видяла там. Когато влиза в дневната, обръща масата с порцелановия сервиз и бързо изтичва нагоре по стълбите. Слага си синята перука, минути по-късно подава глава през прозореца на стаята си и ти съобщава, че също е заключена.

— Но тя наистина беше заключена — рече недоумяващо Лу.

— Зная. Точно тук се намесва полицаят.

— Кой полицай?

— Правилно, кой полицай? Чудя се, инспекторе, дали бихте ми казали кога пристигнахте на местопрестъплението?

Инспекторът изглеждаше слисан.

— В дванайсет и двайсет и девет получихме телефонно обаждане от госпожа Кресуел, домашната помощница на госпожица Грийншоу. Съобщи ни, че господарката й е била простреляна. Двамата със сержант Кейли веднага тръгнахме с кола и пристигнахме в къщата в дванайсет и трийсет пет. Намерихме госпожица Грийншоу мъртва, а двете жени бяха заключени в стаите си.

— Ето, виждаш ли, мила — обърна се госпожица Марпъл към Лу. — Полицаят, когото си видяла, не е бил истински полицай. После ти изобщо не си се сетила за него. Обикновено така става. Една униформа в повече не прави впечатление.

— Но кой… защо?

— Кой… ами ако са играли „Целувка за Пепеляшка“, полицаят е главният герой в тази пиеса. Нат Флечър е трябвало само да вземе костюма, с който играе на сцената. Отбил се е на бензиностанцията и се е постарал да обърне специално внимание на часа — дванайсет и двайсет пет. После бързо е потеглил, скрил е колата си зад ъгъла, облякъл е полицейската униформа и е изиграл ролята си.

— Но защо? Защо?

— Някой е трябвало да заключи вратата на стаята на домашната помощница отвън и някой е трябвало да промуши гърлото на госпожица Грийншоу със стрела. Лесно можеш да прободеш човек със стрела и да изглежда така, сякаш е изстреляна. Но за това трябва сила.

— Значи двамата са го замислили?

— О, да, сигурна съм. Майка и син.

— Но сестрата на госпожица Грийншоу е починала отдавна.

— Да, но не се съмнявам, че господин Флечър се е оженил отново. Както разбирам, бил е такъв човек. Според мен детето също е починало и така нареченият племенник е син на втората му съпруга и съвсем не й е роднина. Тази жена е получила мястото като домашна помощница и е започнала да шпионира. По-късно синът й е написал писмо до госпожица Грийншоу, представяйки се за племенника й, и е предложил да я посети. Може би е написал някоя шега за това, че ще дойде в полицейска униформа или пък я е поканил да отиде да види представлението. Струва ми се обаче, че тя е заподозряла нещо и е отказала да се срещне с него. Ако не направи завещание, той би се оказал неин наследник. Но след като прави завещание в полза на домашната помощница, пътят им е бил открит. Поне така са смятали.

— Но защо са използвали стрела? — попита Джоун. — Връзката е толкова косвена.

— Съвсем не, скъпа. Алфред е член на клуб по стрелба с лък. Той е трябвало да бъде обвинен, фактът, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет, е бил много неудобен за тях. Той винаги е отивал да обядва малко по-рано от разрешеното му време и те са смятали да се възползват от това… — Тя поклати глава. — Всичко изглежда толкова неправилно… от морална гледна точка искам да кажа. Несправедливо е животът на Алфред да бъде спасен от мързела му.

Инспекторът прочисти гърлото си и смотолеви:

— Е, мадам, разсъжденията ви бяха много интересни. Аз, разбира се, ще трябва да разследвам…

IV.

Госпожица Марпъл и Реймънд Уест стояха до алпинеума и гледаха надолу към кошницата с повехнали цветя.

Госпожица Марпъл промърмори:

— Игловръх, камбанки, потайниче, напръстник… да, тук е доказателството, от което се нуждаех. Този, който е плевил тук вчера сутринта, не е разбирал от градинарство. Наред с плевелите е скубал и цветята. Сега съм сигурна, че съм права. Благодаря ти, скъпи Реймънд, че ме доведе тук. Исках сама да разгледам мястото.

Двамата с Реймънд погледнаха към грозните стени на „Щуротията на Грийншоу“.

Някой се покашля зад тях и те се обърнаха. Един красив младеж също гледаше към къщата.

— Ужасно голяма сграда — каза той. — Твърде голяма по днешните представи. Или поне така казват. Аз не разбирам. Ако обаче спечеля много пари от залагания, бих искал да си построя такава къща. — Той лъчезарно им се усмихна. — Предполагам, че сега вече мога да кажа, че тази къща е била построена от моя прапрадядо — заяви Алфред Полък. — Хубава си е къщата, нищо, че й казват „Щуротията на Грийншоу“.