Приключението със строителния предприемач от Норуд

II.

— Преди всичко трябва да знаете — започна Макфарлан — че Джоунас Олдакр ми беше съвсем неизвестен. Като име го знаех от моите родители, с които преди много години е поддържал някаква връзка, но явно после, са се разделили. Поради това останах много учуден, когато вчера, около три часа, той дойде при мен в кантората. Учудването ми порасна, когато узнах целта на посещението му. Той държеше в ръцете си няколко листчета от бележника си, покрити с драсканици — при тези думи младият човек извади листчетата и ги сложи на масата. „Това е моето завещание — рече той. — Искам да го оформите законно, господин Макфарлан. Ще почакам тук, докато свършите тази работа“. Аз се заех със завещанието и можете ли да си представите степента на вълнението ми, когато разбрах, че с малки изключения, господин Олдакр завещава на мен цялото си имущество. Той беше един доста странен човечец, приличаше ми на пор, имаше бели клепки. Когато го погледнах, ми се стори, че в проницателните му очи открих, че той добре се забавлява с този случай. Продължих да чета завещанието и продължавах да не вярвам на очите си. Но господин Олдакр ми обясни, че той не е женен, че няма Нито един жив близък роднина и че на млади години е бил приятел с моите родители, чувал е за мен много добри отзиви и че парите му ще попаднат в добри ръце. Разбира се, аз можех само да му бъда благодарен. Завещанието му беше написано както трябва, преписано, подписано и заверено от моя помощник. Ето го — написано е на синя хартия — а това — и той посочи листчетата — са черновите на завещанието. После господин Олдакр ми обясни, че има още някои документи-квитанции, които аз трябва да видя и да проуча. Освен това той подчерта, че няма да бъде спокоен, докато не се свърши цялата тази работа, поради което ме помоли да отида вечерта в дома му в Норуд. „Помнете, дете мое, че не трябва да споменавате за нищо пред родителите си, докато не приведем всичко в ред. Така изненадата ще бъде пълна.“ Той много настояваше на това и аз му дадох дума, че ще мълча.

— Не можете да си представите, господин Холмс, че не можех да му откажа каквото и да е, предвид на чувствата, които ме бяха обзели. В определен смисъл за мен той беше благодетел. Ето защо с телеграма съобщих на родителите си да не ме очакват за вечеря, тъй като имам важна работа и не зная кога ще се прибера у дома. Господин Олдакр ме беше предупредил, че иска да вечеря с мен не по-рано от девет, тъй като до това време нямало да си бъде вкъщи. Успях да открия дома му доста трудно, беше вече девет и половина, когато влязох у тях и…

— Един момент — прекъсна го Холмс. — Кой ви отвори вратата?

— Жена на средна възраст, вероятно неговата икономка — отговори Макфарлан.

— И навярно тя е съобщила за вас?

— Да.

— Моля, продължете.

След като изтри потното си лице, младият човек продължи.

— Тази жена ме покани в една стая, може би гостната, където беше сложена не особено изискана вечеря. След като се нахранихме, господин Олдакр ме заведе в спалнята, където се намираше тежък огнеупорен шкаф. Той го отвори и извади куп документи, които започнахме да разглеждаме заедно. Свършихме работата между единадесет и дванадесет часа. За да не безпокоим икономката, Олдакр ме помоли да изляза през френския прозорец, който беше отворен през цялото време.

— Завесата беше ли спусната? — запита Холмс.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че беше спусната наполовина. Да, спомням си, че той я вдигна нагоре, когато отваряше прозореца. Тъй като не можах да открия бастуна си никъде и се суетях, той ми каза: „Нищо, момчето ми. Сега с теб ще се виждаме по-често, така че при следващото ти идване ще си получиш бастуна.“ Така напуснах господин Олдакр — той стоеше между огнеупорния шкаф и книжата, наредени върху масата. Беше съвсем късно и не можех да се върна в Блакхит, затова пренощувах в хотела и нищо повече не съм чул, докато не прочетох сутринта във вестника за ужасната случка.

— Имате ли още въпроси, господин Холмс — запита Лестрейд, чиито вежди се повдигнаха няколко пъти по време на разказа.

— Не, нямам повече въпроси, докато не отида сам в Блакхид.

— Искате да кажете в Норуд — поправи го Лестрейд.

— Извинете, несъмнено това исках да кажа — отговори Холмс със загадъчната си усмивка.

От многото контакти, които беше установявал по различни случаи с Холмс, Лестрейд беше успял да проумее, че острият като бръснач ум на моя приятел разсичаше всичко, което за него, криминалният инспектор от Скотланд Ярд беше непрогледен мрак. Аз забелязах, че той гледаше Холмс с любопитство.

— Мисля, че съвсем скоро пак ще си поговорим с вас, господин Холмс — рече той. — А сега, господин Макфарлан, двама от моите полицаи чакат вън, а долу на улицата ни очаква и файтонът.

Нещастният млад човек стана и като хвърли умоляващ поглед към нас, излезе от стаята. Полицаите го съпроводиха, а Лестрейд изведнъж реши да остане при нас.

Холмс събра листчетата, които бяха всъщност черновата на завещанието и ги заразглежда внимателно.

— В този документ има някои особености, нали Лестрейд? — каза той, като сочеше листчетата.

Инспекторът ги погледна учудено.

— Мога да прочета само някои от първите редове, средата на второто листче и два реда от края. Написани са толкова ясно, все едно, че са напечатани — каза Лестрейд. — Но всичко останало е написано много лошо, дори на, три места става съвсем нечетливо.

— Какво заключавате от това? — запита Холмс.

— А вие?

— Че са писани във влака. Добрият почерк означава станциите, когато влакът не се е движел, а лошият — когато влакът е бил в движение. А пък съвсем нечетливият почерк — когато влакът е преминавал през стрелките. Опитният експерт би се произнесъл веднага, че черновата е писана близо до града, където стрелките изобилствуват. Ако се допусне, че той е писал завещанието през цялото време, може да се предположи, че влакът е бил пощенски и е спирал само веднъж — между Норуд и Лондон Бридж.

Лестрейд се разсмя.

— Не, това за мен надминава всичко — каза той. — Какво значение отдавате на тези изводи, господин Холмс? Какво отношение има всичко това към нашата работа?

— Аз внимателно следих разказа на младия човек. Не е ли учудващо, че такъв един важен документ е бил подготвен толкова набързо — във влака? За мен това е признак, че този, който го е писал, не му е отдавал особено практическо значение. Според мен така би постъпил човек, който няма намерение изобщо да прави завещание.

— И по този начин той е предрешил смъртта си — добави Лестрейд.

— Така ли мислите?

— А нима вие не мислите така?

— Не зная. Твърде е възможно. Но работата още не ми е ясна.

— Не е ясна ли? Че какво може да бъде по-ясно? Узнавайки, че става богат наследник, младият човек нарежда нещата така, че да може вечерта да отиде у своя наследодател. Не казва никому нито дума, вечерта изчаква да си легне икономката, убива жертвата си, после я изгаря и се прибира в близкия хотел. Кървавите петна в стаята и по бастуна са много слаби и той не ги е забелязал. Изгаряйки тялото, той се е надявал, че не оставя никакви следи. Нима всичко не е очевидно?

— Мен ме поразява, драги Лестрейд, обстоятелството че именно всичко е много очевидно — отговори Холмс. — Независимо от всичките ви положителни качества, на вас ви липсва въображение. Ако можехте за минутка да се поставите на мястото на младия човек, нима бихте избрал за време на извършване на престъплението вечерта, веднага след като сте узнал, че ставате богат наследник? Нима нямаше да ви се стори опасна тази близост във времето между тези два факта? Второ, нима ще предпочетете да извършите това престъпление, когато е налице жив свидетел — икономката, която ви е посрещнала на вратата? И трето — след като сте употребил такъв труд да изгорите тялото, ще оставите бастуна си в спалнята на жертвата — явно доказателство за автора на престъплението. Признайте, Лестрейд, всичко това звучи невероятно.

— Що се отнася до бастуна, господин Холмс, вие знаете не по-зле от мен, че понякога престъпникът е толкова развълнуван и може да направи детински грешки. Защо да не предположим, че една такава грешка е забравянето на бастуна? Дайте ми сега друго обяснение, моля ви.

— Мога да ви дам поне половин дузина — отговори Холмс. — Има една версия, която е много правдоподобна. Слушайте ме внимателно. Олдакр показва документите, някои от които безспорно имат определена стойност. Пред прозореца, чиято завеса е полуспусната, минава случаен скитник, който вижда огнеупорната каса, документите и естествено двамата мъже, които ги разглеждат. Както и трябва да се предполага, скитникът изчаква младият Макфарлан да си тръгне, влиза, пребива с бастуна Олдакр, изгаря тялото и си отива.

— Защо би изгорил тялото?

— А защо Макфарлан би го изгорил?

— За да се отърве от някои улики.

— Скитникът може би е искал да скрие факта на престъплението.

— А защо не е откраднал нищо?

— Вероятно защото е разбрал, че не ще може да продаде нито един от документите.

Лестрейд поклати глава, но ми се стори, че не е вече толкова уверен.

— Е добре, господин Холмс. Вие търсете вашия скитник, а ние ще държим нашия човек. Бъдещето ще покаже кой е бил прав. Довиждане. Днес сигурно ще мина в Норуд, за да видя как живеете.

Когато Лестрейд си тръгна, Холмс стана и започна да се приготвя за работа, която явно му беше близка до сърцето.

— Преди всичко, Уотсън, както казах, аз трябва да отида в Блакхит.

— А защо не в Норуд?

— Защото аз разделям нещата и започвам от техния генезис. А за мен този твърде любопитен случай има своята предистория. Ето виждате, че полицията се нахвърля на извършеното престъпление. А на мен ми се струва, че трябва да си изясня отношенията, които са съществували много преди престъплението. Интересно ми е например, как така изведнъж младият Макфарлан става неочакван наследник. Повярвайте ми, мисията, с която се нагърбвам, не крие никакви опасности и затова не ви предлагам да ме придружите. Надявам се, че до довечера ще мога да ви разкажа какво съм направил за нещастния млад човек, който сложи съдбата си в нашите ръце.

Приятелят ми се върна доста късно и по неговото мрачно и неспокойно лице успях да забележа, че големите надежди, с които беше излязъл, не бяха се оправдали. Повече от час той лениво свири на цигулка, като се мъчеше по този начин да сложи в ред нервите си. Най-после захвърли цигулката и започна своя разказ.

— Нищо не върви, Уотсън. Аз се насърчавах пред Лестрейд, но започна да ми се струва, че този път той върви по вярната следа, а ние — по грешната. Боя се много, че британските съдебни заседатели все още не са достигнали тази висока степен на развитие и че ще отхвърлят моите теории пред фактите, с които разполага Лестрейд.

— Ходихте ли в Блакхит?

— Да, Уотсън, и много бързо се добрах до интересуващите ме факти. Бащата на младия човек беше излязъл да търси сина си, но с майката — дребна синеока жена, проведохме един доста подробен разговор. В невинността на сина си тя въобще не се съмнява. Но ми направи впечатление, че тя не изказа нито учудване, нито съжаление по повод смъртта на Олдакр. Напротив, тя говори против него с такава жар, че ако полицията би чула половината от нейните думи, изобщо не би се усъмнила във виновността на сина й. Забележете: „Той повече приличаше на зла и хитра маймуна, отколкото на човек — каза тя. — И той винаги е бил такъв — още от годините на своята младост.“ „Вие познавахте ли го по това време? — запитах аз.“ „Да, познавах го много добре. Той настойчиво ме задиряше. И благодаря на Бога, че изборът ми падна на един по-достоен, макар и по-беден човек. Аз почти се бях сгодила за него, господин Холмс, когато научих за една негова възмутителна постъпка. Предния ден той беше пуснал котка в кафез с птици. Представяте ли си! Така се възмутих от тази жестокост, че не пожелах повече да имам нищо общо с него.“ Тя извади от чекмеджето на писмената си маса един женски портрет и ми го подаде. Лицето на снимката беше издраскано и изпонарязано с нож. „Това е мой портрет — рече тя. — Олдакр ми го върна в този вид на другия ден след сватбата ми.“ „Е — рекох аз, — вижда се, че той вече ви е простил, щом оставя на сина ви такова наследство.“ „Нито аз, нито синът ми бихме желали да получим нещо от Джоунас Олдакр — нито жив, нито мъртъв! — извика тя.“ А после добави: „Има Бог на небето, господин Холмс, и този Бог, който наказва злия човек, ще докаже, че ръцете на сина ми не са изцапани с неговата кръв!“ След това отидох още на две-три места, като се надявах да доразвия моята версия, но нищо положително не можах да узная. Най-после оставих Блакхит и се отправих за Норуд.

— Дик Ден Хауз е голяма вила, изградена в най-нов стил от червени тухли — продължи Холмс. — Пред нея има поляна с група лаврови1 дървета. Вдясно и далеч от пътя е складът за дървен материал, където е станал пожарът. Нахвърлих и малък план на къщата и местността. Ето вижте, това е прозорецът на спалнята на Олдакр, през който може да се наблюдава от пътя — това ми е едничката малка утеха, която получих днес. Лестрейд не беше там, но неговият старши полицай ме посрещна и ме разведе из къщата. Току-що бяха открили нещо важно. Цяла сутрин бяха ровили из пепелта и търсили органични остатъци, а изведнъж пред погледа им попаднали някакви метални кръгчета. Оказа се, че това са копчета; на едно от тях успях да прочета надпис „Хайамс“ — оказа се, че това е името на шивача на Олдакр. Разгледах внимателно полянката, като търсех някакви следи, но почвата е много суха и спечена. Нищо не личеше, освен че през живия плет, който е близо до изгорелите греди, е тътрено нещо тежко — вързоп или може би тяло. Всичко това, разбира се, само допълва версията на полицията. Пълзях по полянката и августовското слънце ми пареше гърба, но след половин час лазене не станах по-умен отпреди. След този неуспех влязох в спалнята и я разгледах. Кървавите следи бяха слаби, но пресни. По бастуна — също. Няма съмнение, че бастунът е на нашия клиент. Той не отрича това. Следи от трето лице в спалнята няма, което пак потвърждава версията на полицията. По едно време ми блесна някакъв лъч на надежда. Разгледах книжата, които бяха извадени и запечатани в големи пликове. Полицията беше разпечатала някои от тях. Оказаха се книжа без особена стойност, а пък и касовата книга за моя изненада ми показа, че господин Олдакр не е бил толкова богат. Но на мен ми се струваше, че не всички книжа са налице. Изглеждаше ми, че има документи (може би най-ценните), които аз не можах да открия. Ако бихме могли да докажем, че има такива документи, тогава можеше да обърнем доводите на Лестрейд против самия него, защото кажете ми кой ще вземе да краде книжа и при това ценни, които по наследство ще станат негови.

Холмс въздъхна и продължи:

— Като не попаднах на никаква следа, най-после опитах щастието си с икономката. Казва се госпожа Лангсинтън. Дребна, мургава, мълчалива жена, с подозрителни очи, които гледат винаги настрани. Убеден съм, че тя би могла да ни разкаже нещо. Тя е посрещнала Макфарлан и към десет и половина отишла да си легне. Нейната стая е в другия край на къщата и тя нищо не е чула. Събудила се от камбаните, които оповестявали пожара. Бедният и скъп господар, разбира се, бил убит. Имал ли е врагове? Боже мой, всеки има врагове, но господин Олдакр водел много усамотен живот и се срещал с хора само във връзка с професията си. Видяла е копчетата и е сигурна, че са от дрехата, с която е бил облечен нейният господар вечерта. Дървеният материал наистина е много сух, защото цял месец не е валяло. Според нея гредите горели като прахан и докато отиде до там, всичко било вече в пламъци. Както тя, така и пожарникарите ясно усещали мирис на изгоряло месо. За деловите работи и книжата на господин Олдакр тя не знаела нищо.

— И ето, скъпи Уотсън, ето отчета за моя, неуспех. Но все пак… — Холмс стисна ръце — аз зная, че всичко това не е истина. Пропит съм от такова убеждение до мозъка на костите си. Има факти, които не са излезли наяве, а и икономката знае нещо повече. В очите и прочетох някакво предизвикателство, което крие нещо престъпно. Трябва нещо да се случи, някакъв щастлив шанс, иначе изчезването на предприемача от Норуд няма да се причисли в списъка на нашите успехи, разказите за които търпеливата ни публика чака да научи.

— Сигурно — казах аз — външността на момъка ще подействува благоприятно на нашите съдебни заседатели.

— Опасно е да се надяваме на това, драки. Помниш ли страшния убиец Бърт Стивън? Можем ли да си представим по-нежно и миловидно юношеско лице?

— Вярно е.

— Ако не бъдем в състояние да установим нещо ново, младият човек е загинал. Има нещо любопитно, което успях да открия в книжата и касовата книга на Олдакр. Причината за лошия му баланс произлиза от големите суми, теглени с чекове в последната година от някой си Корнилиъс. Признавам, че съм страшно любопитен да разбера кой би могъл да бъде този господин Корнилиъс, с който откъснатият от живота предприемач би могъл да има такива големи сметки за уреждане. Не намерих никакви квитанции, които да отговарят на такива солидни суми и ако предположим, че въпросният господин е някакъв посредник, то аз ще насоча усилията си в банката, за да установя господина, който е получавал тези големи суми срещу чековете. От едно се боя, скъпи Уотсън, че Лестрейд ще успее да обеси нашия клиент, преди ние да сме се добрали до истината, а това ще бъде тържество за Скотланд Ярд.

Не зная колко беше спал тази нощ Холмс, но когато се появих за закуска, заварих го бледен и уморен, а очите му изпъкваха по-ясно от друг път поради черните кръгове под тях. Килимът около него беше наръсен богато с пепел от цигари и навсякъде се виждаха разпръснати последните утринни издания на вестниците. На масата стоеше отворена телеграма.

— Какво мислите за това, Уотсън? — запита той, като ми подхвърли телеграмата през масата.

Известието беше от Норуд и гласеше:

— Това е последното кукуригу на Лестрейд — подхвърли Холмс с горчива усмивка. — А аз мисля, че е рано да се захвърли тази работа. Новата важна улика може да бъде двуостро оръжие и да порази с обратна посока доводите на Лестрейд. Закусете, Уотсън, а след това ще излезем. Чувствувам, че днес ще ми бъдат необходими вашето съдействие и подкрепа.