Приключението със строителния предприемач от Норуд

III.

Холмс не закуси. Една от неговите особености беше тази, че в минутите на най-голямо напрежение той не консумираше нищо; виждал го бях в безсъзнание от изтощение и липса на храна. „В тази минута аз не мога да губя сили и нерви за хранене!“ — отговаряше той на лекарските ми забележки. Поради тази причина не останах учуден от факта, че не пожела да закуси и бързо се измъкнахме към Норуд. Тълпа любопитни все още обикаляше около вилата Дин Ден Хауз — такава каквато си я представях. Пред вратата ни посрещна Лестрейд. Лицето му сияеше от тържество, а държането му беше дебелашки победоносно.

— Е, господин Холмс, успяхте ли да докажете, че сме сгрешили? Намерихте ли своя скитник? — извика той.

— Не съм дошъл още до никакво заключение — отговори моят приятел.

— Но затова пък ние още от вчера дойдохме до заключение, а сега вече го потвърждаваме. И така този път вие ще признаете, че малко сме ви понадминали, нали, господин Холмс?

— Истина е, че видът ви е такъв, сякаш се е случило нещо необикновено — отбеляза Холмс.

Лестрейд високо се засмя.

— Вие не обичате да ви надминават, както и всички ние — останалите грешници на този свит — каза той. — Заповядайте оттук, господа, и аз мисля, че ще успея да ви убедя веднъж завинаги, че Джон Макфарлан е извършил това престъпление.

Той ни поведе през коридора към тъмното предверие.

— Тук е трябвало да влезе Джон Макфарлан след извършеното престъпление, за да си вземе шапката — каза Лестрейд. — Сега погледнете ей това.

Той драсна театрално клечка кибрит и при светлината и всички видяхме кърваво петно на бялата стена. Като приближи клечката по-наблизо, разбрахме, че това не е само петно, а ясен отпечатък от палец.

— Погледнете го с лупата, господин Холмс!

— Това и правя — отговори моят приятел.

— Вие много добре знаете, че няма два еднакви отпечатъка от пръсти.

— Слушал съм за това — скромно потвърди Холмс.

— В такъв случай сравнете моля, този отпечатък от стената с този восъчен отпечатък, снет тази сутрин от Макфарлан по моя заповед.

Лестрейд приближи след поредната клечка кибрит восъчния отпечатък до кървавото петно. Нямаше нужда от лупа, за да се установи, че и двата отпечатъка са идентични. Стана ми мъчно за нашия нещастен клиент. Той щеше да загине.

— Това вече е краят — каза Лестрейд.

— Да, краят — повторих аз.

— Някои от нас проявяват голяма склонност да бъдат самоуверени!

Дързостта на този човек беше очевидна, но ние не можехме да му се сърдим. Той продължи:

— Това е наистина волята на Провидението. Младият човек е сложил палеца си на стената, когато е взимал шапката си от закачалката. И какво чудно има в това. Само като се замислим, няма нищо по-естествено от това движение!

Външно Холмс изглеждаше спокоен, но цялото му тяло трепереше от вътрешно напрежение.

— Така е, Лестрейд! Ами кой направи това важно откритие?

— Икономката, госпожа Лангсинтън, обърнала вниманието на полицая, който е бил дежурен през нощта.

— Къде е стоял полицаят?

— Той не е излизал от спалнята, където е било извършено престъплението и е пазел никой нищо да не пипа.

— Защо полицията не е видяла вчера това петно?

— Ние не виждахме причина да изследваме така грижливо това предверие. Освен това тази част на къщата не представляваше интерес за нас.

— Да, да, разбирам ви. Предполагам, че петното и вчера е било там? — запита Холмс.

Лестрейд погледна Холмс с такъв поглед, като че ли въпросът му беше отправен от луд човек. Признавам, че и аз бях учуден от този странен въпрос.

— Да не би да мислите, че Макфарлан се е измъкнал нощес от затвора и е дошъл да потвърди уликите срещу себе си? — изръмжа Лестрейд. — Каня всеки експерт, който посочите вие, за да установи идентичността на отпечатъците.

— Това безспорно е отпечатък от палеца на Макфарлан — каза Холмс.

— Е, достатъчно — рече Лестрейд. — Аз съм практичен човек, господин Холмс, и когато имам в ръцете си очевидни доказателства, правя последното заключение. Ако имате да ми кажете нещо, ще ме намерите в ресторанта, където смятам да напиша моя рапорт.

Холмс явно се успокои, въпреки, че по лицето му още играеше веселото изражение.

— Скръбно откритие, нали, Уотсън. Но аз съм сигурен, че именно то ще ни даде възможността да измъкнем нашия клиент от ръцете на палача.

— Приятно ми е да слушам това. Аз се боях, че всичко вече е загубено.

— Едва ли бих казал това, Уотсън. Просто считам, че в тази важна улика има нещо, някакъв сериозен недостатък.

— И какъв е той, Холмс?

— Аз зная само едно, Уотсън. Когато вчера изследвах това предверие, петното го нямаше на стената! А сега да се поразходим малко на слънце.

Нищо не разбирайки, онемял от това, което каза Холмс, аз го последвах в градината със сърце, стоплено от надеждата. Приятелят ми обиколи къщата, като внимателно се взираше във всички стени. Обиколихме отново вилата. После влязохме вътре. Холмс изследва вътрешността от зимника до тавана. Повечето от стаите не бяха подредени, но Холмс се мушна навсякъде. Най-после стигнахме до края на един коридор, на който излизаха три необитавани стаи.

— Наистина, Уотсън, в този случай ние се срещнахме с единствени по рода си обстоятелства. Рядък случай! Мисля, че сега е момента да извикаме Лестрейд. Той се посмя достатъчно за наша сметка, нека сега, ако правилно съм решил загадката, ние да се посмеем над него. Да, мисля, че правилно съм решил този случай!

Инспекторът от Скотланд Ярд все още пишеше в ресторанта на хотела, когато влязохме там.

— Доколкото разбрах, вие пишете рапорт за това престъпление? — попита Холмс.

— Да.

— Нямате ли чувството, че всичко това е преждевременно? Не зная защо ми се струва, че вашите улики са непълни?

Лестрейд отлично познаваше моя другар, за да не обърне внимание на думите му. Той остави перото и загледа Холмс с любопитство.

— Какво искате да кажете, господин Холмс?

— Само това, че има още един важен свидетел, когото не сте видял.

— Можете ли да го представите?

— Мисля, че мога.

— Тогава представете го, моля.

— Ще използувам цялото си умение. Колко полицаи имате?

— За сега трима.

— Прекрасно! — извика Холмс. — Бихте ли ми казал какви хора са те: имат ли здрави гласове, едри и силни ли са?

— Без съмнение те отговарят на тези характеристики. Само не мога да разбера защо са ви затрябвали гласовете им?

— Сигурно ще успея да ви покажа нещо твърде забавно — отговори Холмс. — Моля, повикайте хората си и да тръгваме.